Море на призраците

1. Хю

Един довереник поднесе шишенцето на император Хю. По напудрените му в синьо бузи се стичаше пот; той стискаше унмерската находка с треперещи пръсти, очевидно скован от ужас от мисълта, че може да я изпусне. Императорът, от своя страна, също изглеждаше притеснен. Наведе предпазливо продълговатото си бяло лице към причината за тазсутрешните неприятности.

— Морско шишенце — отбеляза и потърка замислено брадичка. — Не спирам да се чудя как едно толкова мъничко нещо може да предизвика такива беди. Как ги наричаха унмерите?

— Ичусаи, ваше величество — отвърна довереникът.

Въздухът в императорската приемна бе толкова наситен с парфюм, че почти не можеше да се диша. От високите прозорци нахлуваше ярка слънчева светлина, озаряваше отсрещните стени и караше мраморния под да блести. Няколкостотин придворни се бяха събрали, за да видят унмерската реликва — доверениците на императора се бяха натруфили със скъпоценни накити и копринени одежди, законодателите бяха скупчени в групичка и наподобяваха големи червени мечки в кожените си наметала, имаше и администратори с бели вълнени перуки и сивкави палта, корабни магнати от Валсиндър и отбрани аристократи с жените си, фаворизирани художници, поети и глупаци, офицери от армията и конкубини с гердани от дребни мъниста. Представители-заложници на трима-четирима вражески пълководци, всичките със златисти пелерини, носеха вериги, без съмнение откраднати от корабите на самия император. Кривите им усмивки подсказваха за усти, пълни със зъби на други хора. Два реда слепи самаролски телохранители преграждаха достъпа до императора: бяха със сребърни ризници и шлемове без отвори за очи, изработени под формата на зъбещи се вълци. В ръцете си стискаха унмерски зрящи ножове.

— И какво точно означава това? — попита Хю.

Довереникът го гледаше объркано.

— Означава „врата“ — отговори стоящата наблизо хаурстафска магьосница.

Сестра Браяна Маркс имаше бледовосъчна кожа и кипеше от младост. Златистата ѝ коса бе събрана на нисък кок над качулката на бялото ѝ расо и хвърляше сияйни отблясъци всеки път, когато тя помръдваше.

Дясното рамо на Грейнджър все още пареше от саламуреното изгаряне. Стичащият се секрет беше като армия хапещи мравки и той трябваше да полага огромни усилия, за да не му проличи. Не искаше да прояви слабост пред Бенкс, Тумел и Суон. Тримата редници бяха на шест крачки зад него и малко встрани. Сержант Крийди бе останал под наблюдението на полевия хирург.

— Врата — каза императорът. — Какви странни създания са били тези унмери.

През тълпата премина утвърдителен ромон. Потрепнаха ветрила, кимнаха глави. Наистина странни създания.

— Едно-единствено морско шишенце едва ли има голямо значение, когато на дъното остават разпилени още хиляди — каза сестра Маркс и се усмихна на императора с безупречно мила усмивка, ала в сините ѝ очи се четеше наглост. После бавно пристъпи към трона и за един кратък миг Грейнджър дори си помисли, че ще седне на него. Но тя само положи тънката си ръка на позлатения подлакътник.

— Флотът ми е зает — отвърна императорът.

— Ако вашият флот полагаше по-малко усилия за разширяването на империята ви и се занимаваше повече с издирването на тези ичусаи — каза магьосницата, — нямаше да има нужда от по-нататъшно разширяване. Но вие ги карате да реагират на симптомите, вместо да лекуват болестта.

Император Хю освободи довереника и втренчи надменен поглед в магьосницата.

— И къде би желал Хаурстаф да се започне търсенето?

— Как къде? Навсякъде, разбира се.

Нов остър пристъп на болка прониза рамото на Грейнджър. Усещаше ключицата си като нажежено желязо и нервите му пищяха неистово. „Още три дни.“ Още три дни преди да заздравее или да се превърне в шагренова кожа. Беше промил старателно раната с прясна вода, но недостатъчно скоро след увреждането, за да е сигурен. Каквото и да станеше, вероятно щеше да изгуби в голяма степен подвижността на дясната си ръка. А това означаваше и ограничаване на фехтоваческите му способности.

Императорът изсумтя презрително. После извиси глас, за да го чуят всички:

— Хаурстафите искат от мен да оставя империята без охрана и да тръгна да диря из морето малки зелени шишенца.

През тълпата премина нервен смях.

Сестра Маркс продължаваше да се усмихва мило.

— Без Хаурстаф — посочи тя — нямаше да притежавате империя, която да пазите.

Лицето на Хю почервеня.

— На цените на вашите услуги мога да наема стотици драги — процеди той през зъби. — Стига най-сетне да избиете унмерите до крак и да приберете вещиците си в Ел. Тогава ще разполагам с достатъчно средства, за да претърся морските дъна.

— Да избием унмерите? — повтори Маркс някак изненадано и дори като че ли малко ядосано. — Но това не е редно.

Той я гледаше и мълчеше.

— Ако не ви харесва нашата малка уговорка — продължи тя, — с радост ще оставим на вас да се справяте с унмерите. В края на краищата ние имаме и други клиенти.

Грейнджър не пропусна да забележи вълнението сред присъстващите. Един от пратениците на вражеските пълководци дори се изкиска. В погледа, с който магьосницата оглеждаше императора, се четеше съжаление. „Тази не е обикновен телепат.“ Малцина хаурстафи биха си позволили подобна наглост — да унижат императора пред собствения му двор.

Лицето на Хю потъмня.

— Капитани и капери… — изръмжа той, плъзна поглед по редицата на военните и очите му се спряха върху Грейнджър. — Какво ви става?

— Дребна рана, ваше величество — отвърна Грейнджър.

— Позволил ли съм ти да говориш?

Грейнджър го изгледа хладно. Очевидно магьосницата не бе единствената, която се нуждаеше от урок по дипломация.

— Обърнахте се към присъстващите, ваше величество — рече той. — И погледнахте мен. Реших, че очаквате от някой от нас отговор. — С крайчеца на окото си забеляза, че Бенкс се присвива.

Хю го изгледа ядосано.

— Познавам те, нали?

— Полковник Грейнджър, ваше величество.

Императорът присви устни.

— Трепкав ручей. 1432-ра. Ти си един от Гробарите.

Грейнджър кимна отсечено.

— Трепкав ручей 1432-ра — повтори Хю. — Най-голямата загуба на имперски войски в цялата ми кампания.

— По-скоро втората по численост загуба, ваше величество.

Хю се изсмя.

— Така ли? Човек, който прекарва повече време да копае гробове за загиналите си другари, отколкото да се сражава… такъв човек едва ли изпитва угризения.

— Хората ми се биха храбро — отвърна Грейнджър. Виждаше, че Бенкс клати глава, а Суон и Тумел пристъпват сконфузено от крак на крак. Не искаха Грейнджър да казва това, което смяташе да каже. Но въпреки това той продължи: — Както ни беше наредено, превзехме селцата и отдалечените ферми. Също следвайки заповедите завладяхме полуострова при Кумб. Уговорихме примирие и аз предадох условията ви на консула на Ивънсроум. Моите хора бяха радостни, но изтощени и съжалявам, че бяхме зле екипирани да издържим бомбардировката откъм морето, извършена по ваше нареждане.

В залата се възцари тишина, нарушена след малко от смеха на хаурстафската магьосница.

— Простете, полковник — рече Бенкс, — но защо ви трябваше да си отваряте проклетата уста?

Крачеха по един коридор в Градската крепост. От наклонените покривни греди висяха перлени фенери, но бяха стари и едва успяваха да разпръснат мрака. През десетките малки мръсни прозорчета, гледащи към военноморската корабостроителница и драконовата консервна фабрика, се процеждаше лунна светлина. Дори тук Грейнджър чуваше бухането на фабричните машини и долавяше миризмата на кръв и сол.

— Не забелязахте ли пратениците на вражеските пълководци?

Грейнджър вървеше напред и мълчеше. Бенкс продължи:

— Със същия успех можехте да отправите коментар за размера на императорския член.

Ботушите на Грейнджър шляпаха в локвите. На горния етаж държаха резервоари със саламура от море Лукс, обитавани от военнозатворници с шагренова кожа, държани за експерименти. Резервоарите пропускаха непрестанно и през пода под тях се процеждаше отровна морска вода. По коридорните стени се виждаха големи мокри петна. На места вече бяха започнали да се оформят ичусански кристали с цвят на шоколад.

— Всъщност — каза Бенкс — нямаше да е такъв проблем, ако не бяхте…

— Спри! — сряза го Грейнджър.

Бенкс спря, но след миг добави:

— По дяволите! Поне ще отнеса в гроба изражението му. Предполагам, че това ще е съвсем скоро.

— Казах: спри!

Стигнаха до четвърта палата на лечебницата. Хирургът се беше навел над Крийди и попиваше с марля обезобразената му очна кухина. Сержантът се бе проснал на голям накланящ се стол и крепеше на гърдите си тавичка с оцапани с кръв хирургични инструменти.

— Прилича ми на чиста заздравяваща рана, сержант — отбеляза Грейнджър.

— Ужасно боли, сър — отвърна Крийди. — Но съм търпял и по-лошо.

Хирургът се обърна към Грейнджър и Бенкс и поясни:

— Реших, че ще е по-добре да избегнем рисковете на анестезията. А и в този случай стрелата е обгорила кръвоносните съдове и те са се затворили. — Въздъхна. — Напоследък рядко виждаме подобни наранявания.

— Изглеждаш ми разочарован — каза Грейнджър.

Хирургът махна с ръка.

— От вакуумните стрели остават чисти рани. Много по-чисти от нараняванията със сабя. И по-малко предразположени към инфектиране. — Извади окървавените си пръсти от очницата на Крийди. — Бихте ли ми подали онзи бинт?

Грейнджър се пресегна, взе от масичката бинт и няколко метални клипса и каза:

— Аз ще довърша тук. Иди се измий. — Омота бинта около главата на Крийди и го защипа с клипсовете.

В единия край на стаята имаше каменна мивка, отделена на стъпка от покритата с петна от саламура стена. Мазилката на тавана по западния край бе опадала и покрай металните первази на прозореца се виждаха кафеникави вдлъбнатини. Хирургът си изми ръцете и ги размаха да изсъхнат. После каза:

— Предполагам, че не сте намерили стрелата?

— Изчезна в стената на подземията — отвърна Грейнджър.

— Да, много жалко. Към небето или към морето?

— Беше с много лек наклон. Трябва да е преминала през основите на града.

Хирургът кимна.

— Значи към звездите. — Обърна се към Крийди. — Можем да поставим имплант, сержант. Ако поръчам, до две седмици ще го имаме. Нищо особено, просто глина и гума.

— А, нямам нищо против дупката — отвърна Крийди след кратък размисъл. — Може да си държа вътре тютюна, или муниции. — Разсмя се. — Ще побере ли граната?

— Тъкмо имам една, мога да ти дам да опиташ — обади се Бенкс. — Ще ти я шитна почти безплатно.

Хирургът изсумтя неодобрително.

— Не бих го препоръчал, сержант. Полковник, ще ми позволите ли да ви погледна рамото?

Преди Грейнджър да отговори вратата на помещението се отвори и влезе някакво момиче. Едва ли беше на повече от шестнайсет, но носеше расо на хаурстафски кадет и се държеше с подобаваща самоувереност. Отиде при полковника и му подаде запечатан плик.

— Сестра Маркс ме помоли да ви предам това. Вече е пратено за разпространение.

Грейнджър разпечата плика и прочете бележката вътре.

Той дълго остана втренчен в бележката. Почти не забелязваше, че раменете му потрепват. Усещаше някакво странно вцепенение. Най-после вдигна очи към младата магьосница.

— Откъде сестра Маркс се е сдобила с това?

Момичето само повдигна рамене.

— Тя е хаурстаф.

— Какво пише? — попита Крийди.

Грейнджър не му обърна внимание, а пак попита:

— И защо ни помага?

— Тя… — Момичето изведнъж се сепна. — Не ми е позволено да казвам. — Помисли малко и добави: — Политика.

— Вече получаваш любовни писма от медиуми? — обади се Крийди.

— Тя беше единствената, която хареса шегата — каза Бенкс.

— Каква шега? — попита Крийди.

— За оная работа на императора.

— Мълчи — скастри го Грейнджър. Пое си дълбоко дъх. — Редник Бенкс, сержант Крийди, вече сме цивилни. Император Хю разпуска Гробарите.

Никой не проговори.

— Обвинени сме по член 118 — продължи Грейнджър. — Опит за отклоняване от активна служба чрез самонараняване. Заповедта вече е разпространена. Скоро ще дойдат да ни потърсят.

— Заповедта? — повтори дрезгаво Крийди.

— Ние сме бегълци.

— Мръсник!

Неочаквано за себе си Грейнджър откри, че изпитва облекчение.

— Внимавай какво говориш, сержант — рече той. — Това е пряка обида за императора…

— Майната му — изръмжа Крийди. — Майната му и на него, и на закона. Трябва да извием врата на това напудрено копеле. — Окото му отново започна да кърви и на превръзката се появи разширяващо се червено петно. Той се оглеждаше невярващо. — Самонараняване?!

— Ами доста е близо до истината — отвърна Грейнджър. — Боя се, че ви подведох.

— Полковник, не можете да поемете цялата отговорност за това — рече Суон. — Време беше някой да му го каже в лицето.

— И мен ме сърбеше езикът да му обясня някои нещица — обади се Тумел. — Тази саксия с лилии твърде дълго живее в свой измислен свят.

— Адмирал на флота — изсумтя презрително Суон.

— И върховен главнокомандващ — добави Тумел.

Двамата се изкискаха. Крачеха възможно по-безшумно по уличката зад бирарията на Фенуик, но пиянските им гласове отекваха надалече в мрака. Редник Бенкс вървеше до Грейнджър, погълнат от собствените си мисли, а сержант Крийди трополеше гневно зад тях.

— Без приказки — предупреди ги Грейнджър и ги поведе по тясната уличка. Беше съвсем тихо. Над димящите комини небето бе изпълнено с мъждукащи точици като посипано с натрошени стъкла. Миризмата на саламура изпълни ноздрите на Грейнджър. Той намести торбата на рамото си и продължи напред.

Стигнаха до една по-широка улица. Грейнджър вдигна ръка и хората зад него спряха. Той оглеждаше сенките. Фенерите по улица Уиклоу вече бяха запалени и хвърляха бледи отблясъци върху калдъръма надолу по склона и към пристанището. Мачтите на рибарски траулери и китоловни кораби стърчаха като котешки опашки. Долу на кея се чуваха подвикванията на докерите, които разтоварваха сандъци на светлината на заредени с китова мас фенери. На полуострова отвъд залива, под сянката на Градската крепост, бяха скупчени складовете и моряшките къщурки.

Грейнджър огледа къщите край пристанището и намери това, което търсеше — девет имперски войници пред Канцеларията на пристанищния превоз, всичките с карабини. Погледна по-нататък, покрай сивкавата маса на разположената зад вълнолома драконова консервна фабрика, и забеляза при доковете още двама души.

— Самароли — прошепна той.

Бенкс застана до него.

— Винаги съм се чудил дали могат да виждат в тъмното.

— По-добре от повечето хора — отвърна Грейнджър. Помисли и добави: — Ще трябва да се доберем дотам по море. — Посочи един район на няколкостотин метра западно от пристанището, където морето бе заляло квартал от къщи с порутени покриви. — През Потопения квартал, покрай вълнолома и обратно при рампата на консервната фабрика.

— Да не сте решили да крадем някоя иманярска лодка?

— Да я заемем — поправи го Грейнджър. — Там долу сигурно има скрити десетки.

— Защото иманярите ги застрелват на място, полковник.

— Тази нощ хората на императора ще гледат към сушата.

Бенкс сви рамене в знак, че е почти съгласен.

Пресякоха улица Уиклоу и потънаха в плетеницата от тесни улички, които се виеха като вени надолу към Потопения квартал. Повечето къщи в града, като тези в Горно Лосото, бяха унмерски и от украсените им с мраморни колони фасади лъхаше арогантност. Много от тях бяха бивши имения на робовладелци и в обраслите им дворове все още се срещаха изящни беседки, скулптури или занемарени фонтани. Грейнджър се чудеше дали в изоставените жилища сега не са се настанили роби, завладели след Въстанието къщите на бившите си господари. Навярно имаше и такива. Унмерските робовладелци бяха изклали човешките си роби след Битката при Ел, когато победният хаурстафски флот бе обърнал корабите си на изток към Лосото.

Кръв бе текла по тези улици.

Прекосиха малка градина, заобиколена от стените на невисоки къщички. Повехналите растения издаваха странен горчив аромат. Сержант Крийди прикри носа и устата си с ръка и промърмори нещо за лоши поличби. Тумел и Суон почнаха да го подиграват и на Грейнджър му се наложи да ги сгълчи.

По-надолу към морето къщите се поразредиха. Прозорци с избити стъкла гледаха слепешката към улицата. Миризмата на саламура стана още по-силна.

— Иманярите в Ратпен Пеноу крият лодките си на покривите — прошепна Бенкс. — Малки канута. Спускат ги на вода само нощем.

Грейнджър поклати глава.

— Тук не е Ратпен. Предполагам, че ще намерим скрити пристани из потъналите руини. При последната имперска проверка откриха десетина-дванайсет.

— Дъсчени мостчета?

— Така мисля.

— Ако имаме късмет, може и да открием някое скривалище — каза редникът. — Какво ви каза Крийди за онзи човек от консервната?

— Братовчед на братовчед — отвърна Грейнджър. — Бивш моряк от флота. Сега работи като обезлюспител. — Сви рамене. — Крийди му вярва, а и сумата е солидна.

— Мислех да поговоря с вас за това — каза Бенкс. Поколеба се и продължи: — Сър, все не успявах да заделя нещичко. Моят старец в Ратпен изгуби всичко заради лоши инвестиции и по-голямата част от заплатата ми отиваше да издържам и него, и сестрите му. — Кимна назад. — Съмнявам се, че Суон и Тумел са в по-добро състояние. Виждали сте ги да играят карти.

— Не бери грижа за това, редник — отвърна Грейнджър. — Помислил съм за всичко.

Бенкс изглеждаше така, сякаш се готви да каже още нещо, но после се разколеба.

— Сър, ще гледам да ви се отплатя, доколкото мога — рече накрая.

— Зная — отвърна Грейнджър.

Излязоха на улица, която вървеше успоредно на брега. Тук къщите бяха съвсем порутени, често само стени със зейнали прозорци. Стените бяха нашарени с надписи. На една някой бе надраскал с големи черни букви:

Повечето врати бяха избити и зад тях се виждаха празни стаи. Грейнджър надникна през една врата. Мракът бе изпълнен с тежката миризма на саламура. През отворената врата на отсрещната стена се чуваше тихото плискане на вълни. Той огледа стаята. Нищо освен мокри камъни, почернели от стар пожар.

Продължиха по улицата, като надзъртаха във всяка къща. След малко Бенкс подсвирна тихо и всички се събраха при него.

Стаята бе влажна и празна като всички останали, сумрачна, затрупана с боклуци и с две врати на отсрещната стена. Единствената разлика бе дъската, подпряна на стената отляво на вратата. Грейнджър пусна торбата си на пода, взе дъската и я отнесе при първата от двете отсрещни врати.

Някога тук се бе помещавала кухнята. Мивките бяха изкъртени и отнесени, но под порутения комин бе останала ръждясала желязна печка. По-голямата част от тавана бе рухнала и на пода бяха паднали няколко греди. Другата врата извеждаше към вътрешен двор или задна градина. Подът бе покрит със саламура, която на места достигаше няколко сантиметра. В тъмнината кафеникавата вода приличаше на катран.

— Ето там. — Бенкс сочеше едно място в долната част на касата на вратата. — Виждате ли? Нещо е остъргвало дървото.

Грейнджър се върна за торбата. Отвори я и раздаде на хората си маски от кълчища и моряшки очила. Нямаше да им трябват, освен ако вятърът не се усилеше, но предпазните мерки никога не бяха излишни. Вдигнал очилата на челото си и смъкнал маската на шията си, Грейнджър мина отново през кухнята.

Задната врата извеждаше към двор, залят от черна морска вода. Стъпалата изчезваха надолу в отровния сумрак. Грейнджър не можеше да прецени каква е дълбочината на водата, но едва ли бе повече от няколко стъпки. През отворената врата на задната стена нахлуваха вълнички. Някой бе наредил една върху друга каменни плочи, които се подаваха над водата като островчета.

Грейнджър сложи дъската между вратата и първата плоча, върна се в кухнята и нареди:

— Донесете няколко греди.

Бързо направиха нестабилно мостче до уличката, която се бе превърнала в тесен канал между къщурките. Постройките по уличката отдавна бяха само руини и всичките бяха с унмерска архитектура — освен дванайсетте хаурстафски наблюдателници, стърчащи като зъбери над стените на Потопения квартал.

Оттук каменните плочи водеха в две посоки.

Грейнджър вдигна глава към наблюдателниците и Бенкс проследи погледа му и каза:

— Това място ме смайва с мащабите си.

— Имаш предвид, че е твърде голямо, или че е прекалено малко?

— И двете — отвърна Бенкс. — Някога това е било най-многолюдното унмерско гето в целия свят. Шейсет махали. — Подсвирна тихичко. — Но не ми се струва толкова голямо, като си помисля колко унмери са се свирали тук.

Грейнджър кимна. След края на Въстанието хаурстафите не бяха позволили на освободените лосотански роби да екзекутират бившите си господари. Нищо нямаше да спечелят от подобен геноцид. Вместо това бяха затворили половин милион нещастни унмерски души в тази малка част на града и бяха оставили дванайсет телепати да поддържат около тях медиумен кордон. Воалът на писъците, така го наричаха. Колко ли унмери бяха загинали, опитвайки се да прекосят тази невидима бариера? Воалът се бе оказал по-ефикасен и от най-високата и дебела материална стена. Оттогава данъкоплатците на Лосото плащаха скъпо и прескъпо за него обаче.

Крийди се намръщи.

— Нататък ли отиваме? Цялото това място е свърталище на зли магии.

Бенкс се разсмя.

— Унмерско гето? Едва ли има друго място, което да е просмукано с по-малко магия. Опитай се да измъдриш каквото и да било заклинание, докато някоя магьосница забива в главата ти медиумна игла. Унмерите не са ходели и да серат без разрешението на Хаурстаф. — Поклати глава. — Едно ще ви кажа: ако бях иманяр, точно на такова място щях да си крия съкровищата.

Лицето на Крийди грейна.

— Смяташ ли, че тук има съкровища?

Бенкс повдигна рамене.

— Мрачни архаични местенца като това винаги са обгърнати в мистерии. Така по-лесно прогонват тъпаците.

Крийди се обърна към Грейнджър.

— Можем да проверим, полковник.

Грейнджър поклати глава.

— Сержант, тук сме да търсим лодка. А това означава и незаконен пристан. Бенкс?

— Натам. — Редникът посочи с пръст в посока обратна на наблюдателниците.

— Избра напосоки, нали? — озъби се Крийди.

Бенкс въздъхна.

— Погледни плочите — каза и кимна надолу. — Виждаш ли строшените ичусански кристали? Някой е поставял върху тях дъски.

Тръгнаха, като вдигаха задните дъски и греди и ги полагаха на плочите отпред. Скоро стигнаха до отвор в крайморската стена, зад който имаше друг вътрешен двор. Камъните водеха към съседната къща. Значи натам.

Минаха през нея и стигнаха до рухнало стълбище. Качиха дъските на първия етаж и се озоваха в пуста стая, която гледаше към черен канал, затлачен от водорасли и боклуци от обитаемата част на града. Вонеше отвратително. Разстоянието до отсрещната къща обаче бе достатъчно малко, за да прехвърлят през него най-дългата дъска.

— Проклето свърталище на плъхове — промърмори Крийди, докато приплъзваха дъската.

— Не виждам нищо лошо в плъховете — подметна Тумел. — Месото им си е съвсем свястно.

— Направо си е вкусно — съгласи се Суон. — На нашия таван си бяхме направили развъдник. Плъховете ни бяха колкото кучета, развъждахме ги със стотици. Мислехме да ги продаваме на пазара.

— Плъшешко с дърдонки — засмя се Тумел.

— Плъх на шиш — добави Суон.

Докато пристъпваше по импровизирания мост след сержант Крийди, Грейнджър за миг усети замайване. Олюля се, докато вдишваше надигащата се отдолу смрад, и дори му се стори, че звездите в небето се завъртат. Спря и приклекна на дъската в очакване объркването да отмине.

— Полковник? — повика го Бенкс, вкопчен в перваза на прозореца отзад.

— Уморен съм — промърмори Грейнджър. Но му се струваше, че е нещо много по-сериозно — сякаш за един кратък миг цялата вселена около него се бе преместила. Той погледна надолу към дъската и видя, че върху нея е пирографиран унмерски знак — обрамчено в кръг око. Изглежда, тази дъска бе част от някогашен унмерски кораб. Не бяха ли използвани знаците с очи, за да бъдат наблюдавани от разстояние корабните екипажи? Грейнджър не беше сигурен. Толкова много неща от представите на днешните хора за унмерското магьосничество се основаваха на предположения. Той се изправи, като внимаваше тежката торба да не го извади от равновесие. Крийди го чакаше отсреща.

Грейнджър тръгна колебливо и се провря през прозореца в поредната тъмна стая.

— Полковник, има признаци, че мястото е било обитавано. — Крийди побутна с крак няколко празни консерви. — Иманярите са го използвали наскоро. — Не беше необходимо да го казва, но въпреки това Грейнджър му кимна одобрително. Крийди имаше навика да доказва колко е полезен всеки път, когато Бенкс не беше наблизо.

Дойдоха и другите трима. Сега, когато бяха достатъчно далече от окупирания град, за да има опасност да ги забележат, Грейнджър отвори торбата, извади перлен фенер и го подаде на Бенкс. Стаята се озари в светлина. Тумел помогна на Суон да прехвърли моста до отсрещната стена и после прекосиха порутената къща. Всички стаи бяха празни. В коридорите висяха разкъсани тапети с изрисувани по тях цветя или изписани математически символи. През прозорците се виждаха потънали в мрак градини. На едно място прекрачиха скелет на куче. През отворите в рухналите стени се виждаха съседните постройки. Бенкс водеше.

Стигнаха до просторна таванска стая. В средата на пода имаше правоъгълен капак. Ако се съдеше по дирите наоколо, наскоро го бяха повдигали. Крийди понечи да влезе в стаята, но Грейнджър го хвана за ръката и го спря.

После смъкна торбата от рамото си, протегна я на една ръка разстояние над пода и я пусна.

Под тежестта на торбата дъските се строшиха и рухнаха долу. Чу се плясък на вода.

— Капан — каза Бенкс.

— И аз бих заложил капан — отбеляза Грейнджър.

Заобиколиха дупката и Крийди разби катинара на капака с приклада на мускета си и го повдигна.

Две малки лодки се поклащаха върху саламурената вода на четири стъпки под тях. Бяха вързани с въжета за забит под пода на стаичката железен клин. Крийди понечи да се спусне през отвора, но Грейнджър отново го спря. Отвори торбата, извади въже и го върза за дръжката на фенера. После легна на пода, спусна фенера през отвора и пъхна глава след него.

Острата миризма на саламура го накара да се закашля. Лодките се полюшваха лекичко в центъра на залято от вода помещение. Бяха отрупани с иманярски принадлежности — мрежи, въжета и куки, които иманярите използваха, за да вадят унмерски предмети от дъното. Дупка в северната стена водеше към превърналата се в канал уличка отвън.

Грейнджър свали фенера още по-ниско и го потопи под повърхността на отровната морска вода. Докато потъваше, фенерът освети потопената част на стаята под канутата — голи тухлени стени, затрупан с камънак под.

— Проклет да съм — изруга зад него Бенкс.

Три жени и момче стояха под саламурената повърхност, втренчили изцъклени очи във фенера над тях. Чакаха, неподвижни и безизразни, с едва прикрита от парцаливите им дрехи шагренова кожа. Една от жените бавно протегна ръка към фенера.

— Тази е съвсем прясна — отбеляза Тумел. — Едва ли има повече от два-три дни, откакто са я удавили. Другите вече са отписани. Малкото сигурно ѝ е син. Прилича на нея.

Грейнджър не откъсваше поглед от хората под водата. Беше чувал, че иманярите давят хора, за да ги карат да търсят съкровища на дъното, но досега не ги бе виждал с очите си. Умовете на жертвите не можеха да оцелеят повече от няколко дни. След това те забравяха кои са. Обикновено навлизаха навътре в морето и ставаха част от живота в него.

— Гадни иманяри — промърмори Бенкс.

Крийди надзърна над рамото му и се разсмя.

— Невероятно грозна кучка! Ако питате мен, направили са ѝ услуга.

Бенкс се завъртя рязко и замахна към Крийди. Но едрият мъжага бе твърде бърз — отби удара с лакът и натресе юмрук в корема на Бенкс. Редникът се преви и коленичи на пода. Крийди отново вдигна ръка, за да го удари по тила.

— Сержант! — извика Грейнджър.

Крийди свали ръката си. Беше побледнял от ярост.

— Проклетникът започна пръв — процеди през зъби. Плю на пода и се отдалечи към вратата.

Грейнджър изтегли фенера. Не можеше да направи нищо за Удавниците, освен да ги остави на мира.

— Бенкс, Суон и Тумел, вие в първата лодка — нареди. — Сержант Крийди, ти си с мен във втората.

Един по един тримата се спуснаха в тясната лодка. Грейнджър подаде торбата на Крийди, после се промуши през отвора и седна във втората лодка. Когато и Крийди се настани до него, развърза въжето и се оттласна с веслото от тавана. Лодките се плъзнаха по тъмната вода и минаха през отвора в стената.

Отгоре блещукаха звезди.

Минаха през парник с изпотрошени стени, клоните на дърветата се протягаха към лодките, сякаш искаха да ги уловят. Грейнджър погледна назад и видя, че Суон управлява другата лодка с умелите движения на опитен контрабандист. Бенкс седеше между двамата братя, потънал в мрачно мълчание.

След парника се озоваха в двор, промушиха се през дупка в желязна врата и стигнаха до място, където стените и парапетите едва се подаваха над водата. Беше започнал отлив — Грейнджър виждаше стърчащите от металните рамки ичусански кристали: хвърляха отблясъци, когато Крийди ги осветяваше с фенера.

— Гледай напред, сержант — скастри го Грейнджър. — Сега не е моментът да се дирят съкровища.

Крийди го погледна през рамо.

— Видях мехурчета, сър. Може долу да има морска бутилка.

Грейнджър поклати глава.

— По скоро е някой Удавник. Унмерите са потопили надълбоко всички свои ичусаи.

След като осъзнали, че разгромът им е неизбежен, унмерите бяха посели океаните с един бог знае колко милиона от тези отровни малки бутилки. Акт на изумителна злоба, типичен за унмерите. Предпочитаха да гледат как светът се дави в отрова, вместо да го оставят на враговете си.

Крийди погледна черната вода.

— Мислите ли, че онези жени ни следват?

Грейнджър кимна.

— На това са ги учили.

Крийди се загърна по-плътно в наметалото и известно време не проговори. Беше зареял поглед в небето. После изсумтя, плю във водата и попита:

— Откъде знаехте, че са там долу? Защо въобще спуснахте фенера във водата?

— Интуиция.

— Като онзи път в Трепкав ручей? Покрай паниката с храната?

Грейнджър сви рамене.

— Или пък когато ни измъкнахте от Падащите пещери? — Крийди го гледаше втренчено. — В Ансилор? Как се казваше онзи проклет командир? Капитанът? — Поклати глава и се ухили. — Полковник, започвам да си мисля, че в жилите ви тече малко хаурстафска кръв. Ако се бяхте родили жена, отдавна да са ви отвели в Ел.

Грейнджър не отговори. Прабаба му наистина беше от Порт Ел, но той никога не говореше за това. Подобно наследство едва ли би го направило популярен в Имперската армия. Нищо че старицата никога не бе приемана в Гилдията и не бе проявявала дори слаби медиумни наклонности. Изкарваше си хляба, като преобличаше трупове.

Стигнаха края на уличката и излязоха в просторен четириъгълник, където градските къщи бяха изгорени много отдавна с драконов огън. Водата тук стигаше до напречните греди на входните врати. От един горен прозорец висяха четири човешки скелета. Грейнджър забеляза по костите им остатъци от червена боя. „Това е знак за иманярска територия.“ Тук се бе водила битка за права над потъналите съкровища. Освобождението на хората от робство само им бе осигурило възможност да се избиват помежду си. „Светът потъва, а ние се трепем за джунджурийки.“ Чудеше се дали човечеството винаги е било толкова глупаво.

Пътят на юг бе запречен от огромни купчини отломки. Бенкс се огледа, подсвирна тихо и посочи един от прозорците на близката къща — дъските, с които бе зарешетен, бяха разбити и можеше да се мине.

Насочиха лодките натам, минаха през отвора и се озоваха в помещение, вероятно някога било просторна приемна. Вита мраморна стълба се спускаше право в саламурата. Надигащото се море я бе потопило чак до горните четири стъпала. Крийди вдигна фенера, за да огледа висящия от тавана полилей. Долната му част вече бе потопена под повърхността. Медният обков бе покрит с ичусански кристали, които се вплитаха и във веригата.

— Приливът трябва да е започнал.

Дупка в отсрещната стена им осигури достъп до вътрешен коридор зад стълбището, където корпусите на тесните лодки взеха да дращят в стените от двете страни. Някой бе завързал въже за тавана и те го използваха, за да се придърпват напред. Свиха зад един ъгъл и продължиха по друг коридор със срещуположни врати. През една Грейнджър мярна светлина от фенер.

Иманяри?

Крийди явно също я бе забелязал, защото мигновено изгаси фенера и погледна Грейнджър — огромното му тяло се очертаваше на жълтеникавото сияние в дъното на коридора. После бръкна в джоба си и извади револвер. Грейнджър чу щракването на превъртания барабан.

Грейнджър насочи безшумно лодката към светлината. Не чуваше никакви звуци освен плисък на вода. Щом носът на лодката се изравни с вратата, той се пресегна и притегли корпуса към стената, та лодката да не се разлюлее от изстрела на сержанта.

Лицето на Крийди бе озарено от светлината пред тях — мъртвешки бледо като на труп, омотано с кървав бинт и със зъбата усмивка като вкочанената физиономия на мъртвец. Той държеше револвера изпънат в огромното си ръчище, насочен към вътрешността на стаята. Огледа я за миг, извърна лице към Грейнджър и вдигна пръст пред устните си. После се улови за касата на вратата и тласна лодката вътре.

Озоваха се в балната зала. Огромни прозорци красяха южната стена — със строшени стъкла, за да осигурят изход от сградата. На дълги закрепени за тавана вериги бяха окачени перлени фенери, но водата се бе покачила над тях и сега те светеха под нивото ѝ. Върху изрисувания с избледнели фрески таван игриво трепкаха отражения. Повечето рисунки бяха на отдавна умрели унмерски крале и кралици, на дворци сред гори и красиви градини, на кораби в открито море или на пристан: човешки роби разтоварваха сандъци със скъпоценни камъни и странни златисти машини. Изрисуваните над тях небеса бяха изпъстрени с множество звезди, свързани с пресечени линии и математически символи. Погледната като цяло, картината сякаш разказваше историята на унмерското идване от изток и последващото поробване на човешката раса.

Балната зала бе пуста, ако не се броеше плаващата платформа, използвана като кей за три кървавочервени скифа от драконова кожа. Върху този импровизиран пристан лежеше мъж, завит с черно одеяло. Изглеждаше заспал.

Крийди посочи скифовете с брадичка и Грейнджър кимна. Тези лодки бяха по-добре пригодени за открито море. Той обърна глава и видя, че Тумел тъкмо влиза с втората лодка. Бенкс и Суон бяха извадили оръжия.

Доближиха се безшумно до пристана.

Грейнджър се наведе и огледа дъното на залата, на три-четири метра под тях. Беше покрито с натрошени камъни, кутии от консерви и скъсани и оплетени рибарски мрежи. Не виждаше Удавниците, но зърна белезникавите скелети на поне три човешки трупа. Дебела верига се издигаше от бетонен блок към долния край на платформата. Из тъмната вода щъкаха сребристи рибки.

Спящият иманяр не помръдваше. Устата му зееше, чуваше се тихо похъркване. Беше облечен с наметало от промазана китова кожа, твърде голямо за хърбавите му рамене, брадата му бе проскубана — виждаха се петна от изгорена от морската вода кожа.

Сержант Крийди слезе безшумно от лодката, приближи го и пъхна дулото на револвера си в устата му.

— Събуди се, приятел.

Мъжът ококори очи. Сигурно щеше да закрещи, ако револверът на Крийди не му бе запушил устата. Успя да изпъшка и се опита да се изправи, но сержантът само поклати глава.

— Къде криеш съкровищата си?

Грейнджър се качи на платформата и вдигна торбата от лодката. После огледа скифовете. Единият пропускаше от пробойни в борда, но другите два изглеждаха здрави. Помогна на Бенкс и Суон да слязат от тяхната лодка, сетне протегна ръка на Тумел. Старият войник изпъшка и се оплака, че кракът му се е схванал.

— Във вените ми има повече саламура, отколкото кръв.

— Искаш да кажеш повече уиски — поправи го Суон. — Помогни ми с този скиф.

— Питам къде са ти съкровищата — продължаваше да притиска нещастния човечец Крийди. — Къде ги криеш?

Мъжът започна да се дави.

— Остави го — обади се Грейнджър. — Трябват ни само лодките.

Крийди плю.

— Сър, там, където отиваме, ще са ни нужни и парици.

— Ние не сме крадци, сержант.

Суон и Тумел вече бяха развързали единия от здравите скифове. Вътре имаше мрежи, въжета и куки — по-големи, отколкото тези в техните лодки, както и очила и наметала от китова кожа, за да предпазват ловците на съкровища от разяждащите морски пръски. Грейнджър развърза другите лодки и ги тласна надалече от пристана.

Качиха се в скифа. Само Крийди стоеше на платформата, надвесен над иманяря.

— Сержант — повика го Грейнджър.

Крийди доближи грозноватото си лице до пленника.

— Кажи ми къде е, кучи сине!

— Сержант!

Крийди изръмжа ядно, пусна иманяря и се изправи. Изрита го в ребрата и понечи да повтори ритника.

— Потегляме, сержант — рече Грейнджър. — Веднага!

Крийди се настани със сумтене зад Тумел, а Суон и Бенкс хванаха греблата. Грейнджър нагласи торбата между краката си и потеглиха.

Втрещеният и изплашен иманяр извика след тях:

— Кои сте вие, по дяволите? Не сте имперски войници!

Крийди вдигна револвера.

— Свали оръжието, сержант — нареди Грейнджър.

Излязоха от залата през един от прозорците.

Тази улица бе по-широка и тук морето бе осезаемо по-неспокойно. Вълни се разбиваха в покривите на разрушените къщи. Дъното тук се спускаше стръмно надолу — намираха се и покрайнините на Потопения квартал и пред тях се ширеше откритият океан, сребрист под звездната светлина. На запад виждаха пяната от прибоя край вълнолома. На сушата зад него се издигаше консервната фабрика, зад нея бе полуостровът с Крепостта. На пристана пред фабриката бе закотвен стар железен драконоловен кораб, осветен от множество полюшващи се над палубата фенери.

Скифът подскачаше и се клатушкаше, но Бенкс и Суон държаха носа насочен срещу вълните. Вятърът бе свеж и не твърде силен и поддържаха добра скорост — и двамата бяха попадали в далеч по-бурно море. Бяха си сложили очила и наметала, за да се предпазват от пръските, и бяха омотали греблата с парцали, за да не вдигат шум. Не говореха, та вятърът да не отнесе гласовете им към брега. Скоро заобиколиха вълнолома и се насочиха обратно към пристанището.

Невидими в мрака се промъкнаха покрай левия борд на драконоловеца. Над тях се очертаваха силуетите на харпуните, насочени към звездите. Дълбоко в железния търбух бумтяха двигателите. Въздухът бе изпълнен с тежката миризма на месо, примесена с неизменните пристанищни аромати на саламура и мазут.

Спряха при стълбичката при фабриката, зад платформата на кораба, където морето бе почервеняло от кръв. Грейнджър задържа скифа, докато хората му слизаха, и метна торбата на рамо преди да ги последва нагоре по мазните метални стъпала.

Задната преграда на драконоловеца бе свалена и опряна на платформата и се виждаше пещероподобната му вътрешност. В горния край на платформата бе монтирана стоманена лебедка, зад която започваше сложна конвейерна система от вериги и куки, предназначена да вдига труповете и да ги откарва през гигантския фабричен портал, закрит със завеса от китова кожа.

Трима яки докери работеха на кораба. Двама издърпаха две закачени за вериги куки надолу по залятата с кръв платформа и изчезнаха в тъмната вътрешност. След малко отвътре долетя вик:

— Дърпай!

Третият докер, който бе останал при скрипеца, завъртя ръчката, веригата се изопна и започна да се навива на металната макара. Пред погледа на Грейнджър от трюма се показа трупът на дракон. Беше от червения вид, характерен за Морето на кралете, около осемдесет стъпки от муцуната до върха на опашката. Куките бяха забити в плътта между люспите в шията. Сгърчените му криле дращеха по кървавия бетон, докато веригата го теглеше неумолимо към огромния портал на фабриката. Докерите излязоха от кораба — следваха трупа на няколко крачки. Драконът все още кървеше от раната от харпун на гърдите. Мъжът при скрипеца завъртя ръчката на обратно, двамата му другари откачиха трупа от куките и го закачиха на по-големите куки от конвейерната система отгоре.

— Това е Дейви. — Крийди сочеше четвърти мъж, който тъкмо бе излязъл от вратата на фабриката. Беше слаб и мършав, с куртка и панталони от китова кожа — целите опръскани с кръв. От ъгъла на устата му висеше сдъвкана пура. Държеше лопатка, която стискаше като жезъл. Погледна трупа на дракона, после дръпна една ръчка на стената.

Отново метално дрънчене и трупът на дракона се издигна над бетонния под, закачен с конвейерните куки за тила и основата на опашката. Когато напълно се отдели от земята, Дейви спря механизма и включи друг.

Конвейерът се разтресе, изтрака шумно и после запълзя напред, носейки увисналия труп.

— Дейви! — извика Крийди.

Мъжът извърна глава, намръщи се и завъртя рязко брадичка. После изчезна през вратата на фабриката.

— Хайде — подкани ги Крийди.

Грейнджър и останалите последваха сержанта покрай товарната рампа, а двамата докери долу отново задърпаха куките към вътрешността на кораба. Крийди разбута лентите на покриващата входа завеса.

Дейви ги очакваше от другата страна. Изгледа ядно Крийди и изръмжа:

— Нали каза двама?

Десетина драконови трупа бяха окачени на конвейера. Работници сваляха люспите с прави лопатки, разпаряха търбусите и вадеха червата, режеха крилете и месото с тежки извити ножове. Сред кървавото месо се белееха кости. В каналите по пода шуртеше кръв и се събираше в специални колектори. Вонята и жегата бяха непоносими.

— Двама, петима — каква разлика? — отвърна Крийди.

— Разликата е, че имам само два предпазни костюма — отвърна Дейви. — Цената беше за толкова. Нали се разбрахме.

— Какво означава това? — попита Грейнджър. — Нали се бяхме уговорили за петимата?

Крийди сведе поглед към земята.

— Не можем да си позволим пет. Костюмите са скъпи.

— И какво сега? — Грейнджър се намръщи.

Крийди сви рамене.

— Нямам представа. Може да използваме китова кожа. Добре де, смятах, че ще измислите нещо. Винаги измисляте нещо.

Дейви се разсмя.

— Китова кожа? Няма да изкарате и два дни.

Грейнджър се обърна към него.

— Я ми покажи.

Дейви ги отведе към другия край на касапницата. Минаха през врата, зад която имаше хладилно помещение. Тук, изтегнат сред големи ледени блокове, лежеше огромен зелен дракон. Беше два пъти по-голям от червените. Устата му бе разтворена и подпряна с лопата, тъмното гърло зееше като червеникав тунел. Едното му око бе втренчено със стъклен блясък в тавана, другото бе изчегъртано до червеникава пулпа. На пода до него лежаха два очукани медни водолазни скафандъра. Изглеждаха отчайващо стари.

— Извадихте късмет — каза Дейви. — От месеци не бяхме виждали такова чудовище. — Сложи ръка на муцуната на дракона. — Тази красавица потопи два кораба: дръпна ги право на дъното, преди от третия да ѝ забодат харпун през окото.

Бенкс подсвирна.

— Невероятна грозотия. Напомня ми на някого. — Погледна към Крийди. — Ама не мога да се сетя на кого.

Крийди му отвърна с крива усмивка.

— Няма да оцелеете вътре без предпазни скафандри — повтори Дейви. — Не и през целия път до Етугра. Тези зелени черва са като киселина. Изгарят човека жив.

— Не можеш ли да намериш още костюми? — попита Грейнджър.

Дейви изсумтя презрително.

— За шестнайсет хиляди може би ще намеря още един.

— Нямам толкова пари.

— Е, тогава ви е спукана работата. Корабът отплава призори.

— Заминете вие с Крийди — каза Бенкс. — Ние ще ви последваме, когато можем.

Грейнджър поклати глава.

— Крийди познава Етугра — продължи Бенкс. — Ще ви е нужен, когато стигнете там.

— Има логика — потвърди Крийди.

— Не — отсече Грейнджър. — Няма да оставя никого. Бенкс и Суон ще вземат скафандрите. Останалите ще се омотаем с китови кожи. Когато натоварят трупа, ще излезем и ще си потърсим скривалище.

— И къде ще се скрием? — попита Крийди. — Това е затворнически кораб.

— После ще му мислим — отвърна Грейнджър.

— Сержантът е прав — обади се Суон. — Нямаме никакъв шанс на подобен кораб, особено ако се измъкнем от търбуха на това зеленикаво чудовище. Вие с Крийди трябва да вземете костюмите. — Подсмръкна и изтри нос с ръкав. — Честно казано, и без това хич не ми се нрави идеята да плавам до Етугра.

— Невероятна дупка — съгласи се Тумел. — Пълна с тъмници и простаци.

— И дори хазартът е забранен — подметна Суон.

— Там всичко е забранено — добави Тумел.

— По-добре да рискуваме тук — каза Бенкс.

Крийди вече бе избрал по-добрия от двата скафандъра и започна да го нахлузва.

Ако все още имаше власт, Грейнджър щеше да им нареди да направят както той е решил. Те бяха неговите хора — последните и най-добрите. Но освен това бяха свободни. Не можеше да им заповядва, ала и не можеше да ги изостави.

— Аз оставам тук — заяви той. — Един от вас може да облече втория костюм.

— Сър, струва ми се, че не разбирате — каза Бенкс. — Ако не заминете, този костюм ще остане празен. — Погледна Суон и Тумел и тримата се обърнаха и се отдалечиха.

— Кажете на Крийди, че отиваме да потърсим склада на онзи иманяр — подхвърли Бенкс през рамо.

Сержантът си беше сложил тежкия метален шлем, но още не го беше закопчал.

— Кучи син — промърмори той с приглушен глас иззад дебелото стъкло. — Ако го открие, ще се пукна от яд.

— Филтърът на скафандъра пречиства въздуха от саламурата — почна да обяснява Дейви. — Вътре има кутия с вода. Не сваляйте шлемовете, освен когато трябва да пиете. И за бога — да не повредите дракона! Отива при важен колекционер. — Местеше поглед ту към Крийди, ту към Грейнджър. — С което стигаме до парите.

Грейнджър извади от джоба си кесия златници и му я подаде. Това беше всичко, с което разполагаше. После вдигна втория костюм и пъхна крака в крачолите. Крийди затвори скобите на шлема, надзърна през кръглото прозорче и размаха скритите си в дебелите ръкавици ръце.

— А как ще пикая?

— Както се пикае — отвърна Дейви. — Успех.

Крийди коленичи и се вмъкна в зиналата паст на дракона. След малко се провикна отвътре:

— Леле, полковник, нямате представа какви неща е изяло това чудовище!