Молох от Балморал

Глория Стенфорд не помнеше колко време е била в това състояние. Беше мрачно. В огромната пещера цареше тишина. Само няколко факли хвърляха мъждеещи светлини върху голите стени. Тя имаше нужда от време, за да подреди мислите си. Какво направиха с нея? „Сега ти се казваш Сафи“ — въртеше се в съзнанието й. Кона й бе казала това, когато й бе подала свещеното вино. Спомни си, че бе подписала някакви документи, но нямаше понятие какви бяха те. После пред очите й изплува церемонията по прогонването на духа.

Стана й сташно, когато се сети за зловещите същества, които я окръжаваха. Беше се отказала от предишния си живот, за да се посвети на учението на тлъстия Молох. „Действително ли е всичко това? — питаше се тя. — Наистина ли вече не съм Глория Стенфорд и се намирам в призрачния свят на гуру, откъдето не мога да се върна?“

Стресна се от голата фигура, която се вмъкна в пещерата и започна да се приближава към нея.

— Аз съм, Карла Престон — чу тя гласа й.

— Карла?

— Не помниш ли, Глория? — каза загрижено младата певица. — Идвах при тебе, посъветвах те как да пезиш силите си.

— Спомням си — отвърна Глория. — Какво ми направиха?

— Всичко беше в мъгла, която ме зашеметяваше, не можех да виждам.

— Нарекоха ме Сафи, нали? — попита Глория.

— Ти се казваш Глория — настоя певицата. — Добре се справи с ролята си. Когато всичко се замъгли, чувах само гласа ти. Спомняше ли си тогава какво ти бях казала?

Мисълта на Глория постепенно се проясняваше.

— Благодаря ти, Карла — прошепна тя. — Отговарях на въпросите така, както би им харесало. Не се противопоставях, но после нямах никакви сили.

— Все пак си успяла, щом като помниш името си и знаеш коя си — каза Карла. — Но внимавай с Кона, тя е опасна. Изцяло е подвластна на дебелия Молох. Преструвай се като мен. Преструвай се! Трябва да се справим с Кона. Само тогава ще имаме възможност да се върнем в нашия свят.

— Ще внимавам — обеща Глория. — Какви бяха документите, които подписах?

— Обрече се на бедност и се отказа от всичко материално — отвърна Карла Престон.

— Имаше някаква хартия, върху която бяха написани странни знаци — спомни си Глория, — а също и листчета с моето име. Какво означава това?

— Сигурна ли си? Богата ли си?

— Винаги съм смятала, че имам много пари — въздъхна Глория и разказа за своето посещение при Мак-Килърн.

— Сигурна съм, че си завещала състоянието си на Молох. Измамили са те, както и мен.

Глория напрегнато мълчеше.

— Говори ли ти нещо името Мак-Килърн? — попита тя певицата.

— Чувам го за първи път.

— Мисля, че той е свързващото звено между този и земния свят.

Карла безпомощно сви рамене.

— Едно от момичетата е намерило пътя, по който можем да се върнем обратно, но то е мъртво. Пазачите на гуру са навсякъде — тя вдигна глава.

— Време е да тръгвам! Дръж се!

Карла имаше добър слух. Изчезна навреме — точно когато в пещерата се появи Кона.

— Дълго ли съм спала? — попита Глория. — Къде съм? Какво става с мен?

Кона тихо се засмя.

— Ти пи от свещеното вино, Сафи — обясни й тя. — Виното те пренесе в нашия свят.

— В света на вечното щастие? — каза Глория и непринудено се разсмя. — Бедността ще ме направи блажена. Аз съм Сафи, една от вас. От колко време съм тук?

Кона внимателно се вгледа в очите й. Глория се постара да издържи този поглед.

— Та това е цяла вечност — убедено говореше Глория.

— Наистина ли не искаш да знаеш какво е било преди? — недоверчиво попита Кона.

„Проверява ме“ — мярна се в съзнанието на Глория.

— Какво ще да е било, Кона! Вече съм в света на вечното щастие на божествения гуру.

— Да, вече си с нас — успокои се Кона.

— Запозна ли се вече със съседката си, Лорна? — поинтересува се тя.

Глория инстинктивно почувства опасността.

— Лорна? — попита. — Не знаех, че има такава.

Лорна, мислеше напрегнато тя, Лорна Коя може да бъде. Познаваше три жени, които се казваха така. Откакто беше попаднала в тази пещера, нито веднъж не беше чувала това име.

— Тя една от нашите сестри ли е?

— Лорна Дай — тържествено провъзгласи Кона.

— Върти ми се нещо в главата — измърмори Глория. — Но никак не мога да се сетя коя може да бъде.

— Не е нужно да се напрягаш — смекчи тона си Кона. — В предишния ти живот е била твоя секретарка.

— Какво сме правили в миналото с Лорна?

Кона я погали по главата.

— Забрави това, което те питах — каза проникновено тя. — Приготви се за това, което ти предстои. Изучавай молитвите и заветите! Тогава раят ще се отвори за теб.

След секунда Кона изчезна като в мъгла.

Имаше лошо предчувствие. Може би Кона беше забелязала нещо нередно в поведението й? Уморено се излегна върху кожата и се замисли за бъдещето си.

Барт Оруел беше зает през целия ден. Отпразнува рождения си ден, на който беше поканил много приятели. Не му остана нито една свободна минута и той изцяло забрави за Лорна Дай. Едва към единадесет часа вечерта си спомни за хубавото момиче. И за да се успокои, извика дърводелеца и му разказа какво се беше случило.

— Така или иначе, станалото е вече факт, но все пак тя не е трябвало да отива при куция Дориан.

— Какво да направя? — Барт се хвана за главата. — Ти наистина ли имаш доказателства, че куцият Дориан е похитител на момичета?

— Не съм казвал това — възрази Клиф. — Размърдай си мозъка. Преди седмица изчезва господарката, а сега — и секретарката. Нищо ли не загряваш?

— Ще почакаме и ще видим — възрази собственикът на хотела. — Тя обеща да се върне и да ми каже дали ще пренощува тук или не; но е възможно да не е свършила работата си навреме или да се е заблудила по пътя.

— Или пък да е пленница на куция Дориан — добави Клиф.

— Вечно усложняваш нещата — ядоса се Барт.

— Мисля, че трябва да съобщим на инспектор Уайтл.

— Е, добре, хайде — изпъшка Барт и продължи усърдно да мие чашите. — Иди да се обадиш. Знаеш къде е телефонът.

Тайнствената светлина в индийската стая замая Лорна. Всичко тук беше пропито с мистика.

Лорна бавно отиде до широкото легло, украсено с бивни на слон. Без да бърза, тя свали дрехите си. Приближи разсъблечена до огледалото, окачено в златна рамка. Със задоволство подреди прическата си, върна се при леглото и легна, като дръпна одеалото до брадичката си.

Многобройните загадъчни фигурки в стаята я накараха да се почувства особено. Изведнъж Лорна се изплаши. Може би щеше да е по-добре, ако бе останала да пренощува в „Скокливото куче“?

Изведнъж момичето усети непозната миризма, която идваше някъде отдолу. Започна да я унася. Миризмата се усилваше. Момичето заспа спокойно. Всичко беше като в приказка. Изведнъж я събуди ясен глас.

— Гуру — прошепна тя — наистина ли си ти, божествени, или всичко е сън?

Ясният глас достигна до съзнанието на Лорна.

— Аз съм пред теб, сестро — раздаде се от устата на видението. Ти дойде тук доброволно, от любов към мен. Затова те вземам със себе си, Пола.

— Пола? — учуди се момичето.

— Сега твоето име е Пола — започна да затихва тласът. — Ела при мен, Пола. Ела в моя свят. Ще те науча как да откриеш рая на вечното щастие.

— Къде да те намеря? Виждам те, но ти си безтелесен. Как да дойда при теб?

— Стани, Пола! Ще ти покажа пътя към моя свят. Тръгни гола по него. Нищо не трябва да ти напомня за земния живот.

— Идвам — отзова се Лорна. — Къде си ти, божествени?

Сладникавата миризма замъгли съзнанието й, притъпъпи мисълта й. Вече не знаеше къде се намира. След време паметта й се възвърна и тя загуби съзнание.

Лорна Дай се събуди от студа, който почувства. Над лицето й се бяха надвесили две момичета — голи като нея самата.

— Къде съм? — прошепна тя. — Къде е великият гуру, който разговаря с мен?

— Ти си в царството на божествения гуру — каза тъмнокосото момиче. — Аз съм Кона — твоята сестра, която ще се грижи за теб.

Погледът на Лорна попадна върху другото момиче и тя пребледня.

— Мис Стенфорд? — възкликна. — Не знаех, че сте поклонничка на великия гуру.

— Стенфорд? Коя е тази? — престори се Глория.

— Мис Стенфорд, нима не ме помните? Аз съм Лорна, вашата секретарка.

— Чувала съм някога това име. Но…

— Сестра Сафи вече напълно се е преселила в нашия свят. На теб също ти предстои прогонване на духа, както беше и с нея. Тогава и ти ще дойдеш при нас.

— Прогонване?

— Сестра Сафи ще ти обясни всичко. Ще се видим по-късно на жертвената церемония. Гуру чу молбата на нашата сестра Хара и днес ще я вземе при себе си в света на вечното щастие — след тези думи Кона мълчаливо се отдалечи.

— Не съм сигурна дали съзнанието ми възприема правилно всичко тук — каза Глория и огледа с преценяващ поглед Лорна, — но не помня там да съм имала секретарка.

— Мога да се закълна в това — усмихна се Лорна.

Позвъняването на Клифърт Богърт разтревожи Мак-Алистър. Заедно с колегата си Уайтл и още двама полицаи той седеше в колата, спряна край пътя между Балморал и Кретл, и следеше разговора от подслушвателните устройства в Девилз Лодж.

— Не мисля, че Лорна е отишла при Мак Килърн — каза Уайтл, който бе разговарял по телефона с Богарт.

Джон Мак-Алистър не отговори нищо.

— Лорна се забавлява с Мак-Килърн — прошепна след малко сътрудникът на Скотланд Ярд.

Офицерите веднага застанаха нащрек и се заслушаха в гласовете, идващи от наушниците им.

— Разтапя се от вежливост — измърмори Уайтл. — Топло, май че сме на вярна следа.

— Сега й показва картинната си галерия. Много е гостоприемен домакинът.

Инспекторът от Скотланд Ярд внимателно следеше всяка дума.

— Точно това ми трябваше да разбера — произнесе възбудено той, когато чу разговора за гуру от Джаднипур. — Следата става трърде гореща, а, Уайтл? Слушате ли?

— Трябва да измъкнем момичето колкото може по-бързо! — заключи Уайтл. — Потегляме за Девилз Лодж.

Инспектор Уайтл включи двигателя и изкара колата на пътя. Още щом имението се показа насреща им, той спря рязко и изключи двигателя.

— Това момиче е лудо — изпъшка, когато чу, че Лорна остава да преспи там.

— Не си дава сметка — прекъсна го Мак-Алистър.

— А ако й се случи нещо? — простена Уайтл.

— Още нищо не се е случило — успокои го инспекторът от Скотланд Ярд. Това, че там има картина с гуру, още не значи нищо — заяви той.

— Нищо, разбира се — вбеси се Уайтл, — Този Джордж току-що прерови дамската й чанта…

Той млъкна.

— Какво ще правим сега, мистър Мак-Алистър?

— Длъжни сме да изчакаме — Джон Мак-Алистър запази спокойствие.

— Мислите ли, че са скрили изчезналата Глория Стенфорд в Девилз Лодж?

— От диалога между тези двамата може да се допусне такова нещо.

— Дано само момичето да не пострада — изстена за кой ли път Уайтл.

— Спокойно! — окуражи го Мак-Алистър.

— Тихо! Тя разговаря с гуру! — прошепна Уайтл. — Той е… не е ясно какъв. Или е призрак, или реалност. Не може да се разбере.

Мак-Алистър се стегна. Трябваше да бъде мобилизиран, за да победи в единична борба хитрия Мак-Килърн.

— Тя е гола! — изкрещя Уайтл. — И убитата беше гола. Това не е ли доказателство за вас? Тези свини използват момичето!

— Запазете самообладание! — скара му се Мак-Алистър.

В продължение на петнадесет минути полицаите слушаха внимателно разговора.

— Тя говори с Глория Стенфорд — отбеляза инспекторът от Скотланд Ярд.

— Ще отидем ли там?

— С щурмуване няма да превземем крепостта. Убитата явно не е използвала парадния вход, значи някъде трябва да има и друг.

Той изтръпна, когато чу гласа на Кона. „Жертвоприношение!“ — мярна се в главата му.

— Бързо, трябва да предотвратим трагедията! — изкрещя той.

Глория Стенфорд облекчено въздъхна, когато двете с Лорна стигнаха до малката пещера, в която се криеше Карла Престън.

— Радвам се, че не се поддадох на телепатичното въздействие — каза възбудено тя. — И за това съм много задължена на Карла.

Отекна звънът на гонга.

Трябва да отидем на жертвоприношението — изстена попзвездата. — Вече присъствах на две убийства, нямам сили да понеса и третото.

Карла Престън отчаяно влезе в къга, който другите момичета вече бяха образували около жертвения камък. Омайващият сладникав мирис изпълни пещерата. Голите фигури коленичиха и сведоха глави.

Лорна се ужаси, когато видя девойката, изкачваща се по стъпалата към жертвеника.

— Аз съм готова — достигна до съзнанието й уверен глас, — мой божествен гуру.

— Приближи се, сестро — разнесе се след това гласът на кастрата.

Лорна чуваше как Карла и Глория стенат до нея. Нямаше ли възможност да се предотврати тази кървава сцена? Тя с отчаяние търсеше изход.

Стисна зъби, когато видя, че момичето, което нямаше и двадесет години, легна покорно върху окървавения камък. Мускулестият слуга на Молох застана до главата на жертвата и посегна към острия си кинжал. Нервите на Лорна бяха опънати до крайност. Тя наблюдаваше като в мъгла как той се готви да го насочи към гърлото на момичето и да отнеме живота й.

— Не! — понесе се викът й.

За няколко секунди настъпи гробна тишина. Миг след това Лорна видя до себе си разярените слуги на Молох…

Инспектор Джон Мак-Алистър натисна старомодния звънец на парадния вход. Чуваше се как звънът се разнася из вътрешността на сградата. Стоящият до него телевизионен техник от Скотланд Ярд нервничеше.

— Да разбия ли вратата, сър? — попита той.

В този момент прокънтяха стъпки. Вратата се отвори и в процепа се показа мрачното лице на управителя.

— Да?…

Мак-Алистър се поколеба за малко. После рязко блъсна вратата и нахлу в приемната.

— Това е грабеж! — възмути се слугата. — Ще позвъня в по…

— Ако искате да извикате полицията, тя вече е тук — процеди през зъби инспекторът. — Сложете му белезници, Ларк. Къде е Мак-Килърн?

Ларк надяна белезниците върху ръцете на Джон. Умуваше какво да направи, за да не може управителят да се измъкне.

— Долавям сигнал — каза той и завъртя ръчката на пеленгатора. — Идва от тази врата.

Той заключи Джон към солидната решетка на камината и започна да се оглежда. В това време на една от вратите неочаквано се появи куцият Мак-Килърн.

— Какво значи всичко това? — сърдито попита той.

— Скотланд Ярд — заяви Мак-Алистър. — Къде са мис Дай, мис Стенфорд и другите момичета? Къде сте ги скрили.

Мак-Килърн прихна. Смееше се толкова силно, че едва не падна на пода.

— Да, преди няколко часа наистина дойде някаква мис Дай, за да търси мис Стенфорд — потвърди той. — Но тук не е женски пансион. Те си тръгнаха вече.

— Нама да се отървете толкова лесно — изръмжа Мак-Алистър. — Сигурни сме, че момичатата са тук.

— Тогава намерете ги! Няма да ви преча.

— Отворете тази врата!

— Но там няма никого — надменно каза шотландецът.

— Разбийте вратата, Ларк — заповяда инспекторът.

След секунди вратата изхвърча мощните удари на техника и слисаните им погледи се спряха върху най-съвършената телевизионна апаратура, която бяха виждали.

— Елате насам, Мак-Килърн — нареди Мак-Алистър. — Как ще обясните това?

Мак-Килърн се колебаеше. Изведнъж Ларк, който включи приемника, възкликна развълнувано:

— Инспекторе, вижте…

Екранът изобразяваше страшна сцена на човешко жертвоприношение.

— Както виждам, създали сте лаборатория със съвършено оборудване.

Мак-Килърн все още се колебаеше.

— Това е ритуален празник — обясни той.

— Да, знам — кимна инспекторът. — Божественият Молох се е възползвал от имението ви. А известно ли ви е, че сте съучастник в убийствата на невинни момичета?

— Убийства? Трябва да го докажете. Просто предоставих на гуру възможност да разпространява учението си, нищо повече.

Ларк забеляза някакъв балон с вентил. Без да сваля поглед от телевизора, той се приближи към балона и леко завъртя вентила. В помещението започна да нахлува газ със сладникава миризма. Техникът побърза да затвори вентила.

— Газ, предизвикващ халюцинации — досети се инспекторът. Беше видял на екрана малкия облак, който висеше отгоре.

Изведнъж на един от мониторите видя Лорна, която стоеше пред жертвения камък с безизразно лице.

Мак-Алистър знаеше добре какво означава това. Момичето трябваше да умре.

— Ето как се отървавате от непокорните — подхвърли той към онемелия Мак-Килърн. — Първо ограбвате нещастните жени, а после ги качвате на жертвения камък.

— Те отиват там съвсем доброволно, никой не ги заплашва.

Ларк усили звука. В стаята се разнесе евнушеският глас на Молох. Инспекторът внимателно следеше развитието на събитията. Драмата там достигаше своя връх. Мъжът с объсната глава се приближи към жертвата и извади кинжала си. После Мак-Алистър с удивление видя как Лорна скочи от мястото си и изкрещя нещо.

— Не… не позволявайте тя да умре! — бързо извика някой.

Възцари се гробна тишина. После се понесе оглушителен шум.

— Извикайте Лорна, Ларк — обърна се той към техника.

Ларк отиде до високоговорителя, включи го и бутна регулатора на звука в крайно положение.

Инспекто Уайтл и ефрейтор Бойд обикаляха с колата около Девилз Лодж. Включили ултравиолетовия излъчвател, те изследваха камък по камък всичко, което се намираше на разстояние една миля от замъка.

— Чакайте, сър! Там, между скалите виждам някакъв вход.

Уайт спря и погледна нататък.

— Прав сте, Бойд — съгласи се той. — И на мен ми се струва, че има нещо.

Оставиха колата. Чакълът скърцаше под краката им.

— По дяволите! — изруга Уайтл. — Тези катакомби са още от римско време, простират се километри навътре.

Спряха пред входа на катакомбата.

— Полиция! — извика инспекторът. — Излезте с вдигнати ръце!

Никой не отговори, само ехото прокънтя в тишината. Запалиха фенерите си и внимателно започнаха да се придвижват навътре. Не след дълго се озоваха в някаква галерия. На няколко метра пред тях изведнъж изскочи мъж с бръсната глава, който стискаше в ръцете си нож.

— Хвърляй ножа! — заповяда Уайт и насочи револвера си към него.

Никаква реакция…

— Той не ни разбира — съобрази Бойд.

Започнаха бавно да се приближават към полуголата фигура. Уайтл вдигна оръжието и го насочи към ръката, държаща ножа. В следващия миг азиатецът се хвърли в атака. Прозвуча пистолетен изстрел… Куршумът раздроби китката му и мъжът нададе див вой. Бойд се хвърли към объркания нападател и с мощен удар в челюстта го повали в нокаут.

— Добър удар, Бойд — похвали го инспекторът.

Продължиха тихо нататък. Колкото по-навътре отиваха и колкото по-тихо стъпваха, толкова по-силно се чуваше странен шум.

— Когато не виждам нищо, полудявам — измърмори Бойд.

— Затова съм тръгнал с вас — каза ехидно Уайтл.

Изведнъж пред тях се разкри огромна пещера. И в следващия миг се разнесе вик, от който кръвта им застина.

Лорна Дай разбираше, че сега животът й не струва пукнат гръш. Нямаше сили да се съпротивлява срещу четиримата азиатци. Момичето, което очакваше участта си върху жертвения камък, наблюдаваше всичко с безразличие.

Кона рязко се обърна към Лорна.

— Предателка — процеди тя през зъби.

— Предателка? — изкрещя Лорна. — В книгите всичко беше различно. Сега видях този божествен гуру… Фокуси! С това си служи вашето божество!

— Мълчи! — изкрещя Кона. — Ти повече няма…

Спокоен глас накара всички да млъкнат. Не беше на гуру. Звуците му долитаха отвсякъде.

— Лорна, чуваш ли ме? Кажи!

— Ще дойде време и ще отговаряте за всичко! — крещеше тя.

Кона се вцепени. Четиримата азиатци също стояха неподвижно, без да знаят какво да правят.

Глория и Карла първи оцениха положението и погледнаха към Лорна, която измъкна от косата си малко устройство. Беше малка алуминиева тръбичка, в края на която имаше миниатюрен бутон. Лорна насочи другия й край към Кона.

— Гуру вече го няма! — заяви тя. — Свърши се с властта му. Аз съм повелителката на всички гуру. На колене, сестри. Сега ще ви посветя и ще направя духовния ви взор по-богат.

Кона объркано започна да се оглежда, когато видя, че всички около нея паднаха по очи. Проклинайки, тя се втурна към гуру, който продължаваше да седи на своя трон… Лорна бързо съобрази.

— Гледайте! Вашият Молох няма какво да каже! — крещеше тя. — Никога не е съществувал гуру от Джаднипур. Подлагали са ви на хипноза, заставяли са ви да се принасяте в жертва.

Тогава в пещерата прокънтяха отчетливите стъпки на двама мъже. Лорна тревожно се обърна и въздъхна облекчено, когато видя Уайтл и Бойд. Но Кона не се предаваше.

— Сестри, не слушайте измамницата! Тя е лъжкиня от чуждия свят! Иска да ни отнеме щастието!

В това време двамата полицаи стигнаха до жертвения камък. Отново настъпи тишина.

— Искам да ме чуете, докато още съм тук.

Мекият глас се носеше от всички страни.

Послушниците на гуру се отърсиха от вцепенението и се заслушаха. Зазвуча мелодична музика. От мястото, където стоеше тронът, се дочу силен шум. От тлъстия Молох бе останал само един малък облак.

Стената зад трона се разтвори и пред момичетата застана инспектор Мак-Алистър. Кона нададе сърцераздирателен вик и умаломощена се свлече на пода. Лорна радостно се хвърли на шията на Мак-Алистър. Съвсем бе забравила, че е гола.

— Превъзходно се справихте, сержант О’Конър — похвали инспекторът своята сътрудничка. — Надявам се, че владеем положението.

— Сержант! — възкликна Глория Стенфорд. — Моята прекрасна секретарка работи в полицията? О боже, как са успели да го направят?

— Ще ви обясним по-късно — каза Мак-Алистър и погледна натам, където бе седял Молох. Той беше само един облак. По-скоро призрак, отколкото човек. Управляваха го от разстояние.

— Мак-Килърн? — попита Глория.

Мак-Алистър кимна.

— Той е прекарал дълго време в Индия. Изучавал е изкуството на телепатията и и на въздействието чрез наркоза. Пътувал е из страната и е примамвал жени, обещавайки им пълно щастие.

— Защо тогава постъпи по този начин с мен?

— С времето все по-малко хора попадали в мрежите му, затова бил принуден да измисли този трик с картинната галерия.

— Разбрах — отвърна Глория. — И затова изпратихте моята секретарка да проникне в този свят — тя погледна с благодарност към Габи О’Конър. — Никога няма да забравя това.

— Благодарете на шефа ми, а също и на жителите на Кретл. Ако не бяха те, щяхте да продължите да си стоите в тази пещера.

Мак-Алистър се обърна към Уайтл:

— Следете да не настъпи паника. Ние ще тръгваме — каза той и тръгна с трите момичета към асансьора зад трона.

Все пак Молох съществува, нали? — попита Карла престън, докато се изкачваха нагоре.

— Може би — отвърна Мак-Алистър. — Виждате, че с помощта на телевизионната техника са успели да създадат един нереален Молох, но според мен той е по-страшен от истинския.

— А каква беше ролята на Кона във всичко това?

— Беше дясната ръка на Мак-Килърн. Тя притежава големи телепатични способности и е можела да внушава това, което иска.

— Благодарение на Карла нищо не ми се случи — каза Глория. — А какви бяха документите, които подписах?

Мак-Алистър се засмя.

— За разпродаване на цялото ви имущество и внасяне на приходите, заедно с всички пари от банковата ви сметка, в една швейцарска банка.

— Ако наистина е така, аз съм такава, каквато искаше да ни направи Молох — съвършено бедна.

— Е, и ние не спяхме и не позволихме да се извърши такава крещяща несправедливост.

— Какво ще правим с дрехите — скоро трябва да се покажем пред хората? — попита Габи.

Когато излязоха от асансьора, инспекторът помогна на момичетата да си потърсят дрехи.

Мак-Килърн седеше неподвижен в креслото си и когато инспекторът се появи в стаята, го погледна с отчаяние.

— Раят ви е разрушен — каза без никакво злорадство Мак-Алистър.

— Нямам нищо общо с това, което ставаше в пещерата. Просто исках да разберат красотата на идеите на Кришна.

Мак-Алистър се усмихна.

— Тогава изпълнете обещанието си — произнесе той. — Живот и смърт! Помислете какво значи това.

Един час по-късно от Девилз Лодж потегли колона от коли, в които бяха настанени освободените жертви.

Денят си отиваше и слънцето се скриваше зад гората.

— Колко е прекрасно да си отново на земята — каза замечтано Карла. — Осем месеца не съм виждала слънце.

Мак-Алистър караше към Кретл. Трите млади дами седяха на задната седалка и весело се оглеждаха.

— Сега няма да е излишно да си хапнем добре — обади се Карла Престън.

— Ще положим всички усилия, за да сторим необходимото, тоест да си хапнем — отвърна Мак-Алистър. Беше доволен, че цялата история завърши добре и следствието най-после приключи.