Мистър Костело — герой

— Влез, Ковчежник. И затвови вратата.

— Моля, сър?

Капитана никога не канеше гости в каютата си, но сега нетърпеливо махна с ръка. Влязох и затворих вратата. Той облиза устни и се вторачи в мен. Никога не бях виждал Железния човек на такъв хал. Реших, че ще е най-добре да си мълча.

Той измъкна тесте карти и ми ги подхвърли през масата.

— Раздавай!

— Мо…

— И недей да ми се молиш! Раздавай. По пет карти. Играеш покер, нали, Ковчежник?

— Да, сър.

Раздадох и оставих тестето. Имах три тройки с поп и дама. Капитана се начумери и изхвърли две карти.

— Имам тройка, сър — казах аз. Той пусна картите си, сякаш вече изобщо не съществуваха, стана и ми обърна гръб. Отметна глава и се загледа в таблото с данните за скорост, време, позиция и координати. Планетата Боринкен ни беше кажиречи под носа — още около ден път — а Земята оставаше далече, далече зад нас. Чух някакъв звук и се озърнах. Капитана бе вкопчил ръце зад гърба си тъй яко, че ставите му пукаха.

— Защо не тегли карти? — процеди той.

— Моля…

— Когато аз играех покер — а дявол знае колко съм го играл — доколкото си спомням, след първата ръка раздаващият питаше кой колко карти иска и му даваше толкова, колкото е изхвърлил. Чувал ли си такова нещо, Ковчежник?

— Да, сър, чувал съм.

— Чувал си, значи. Тогава защо си показа тройката, без да изхвърлиш, без да теглиш… без, драги ми господине, да ме питаш колко карти бих искал?

— Аз… ние… напоследък тъй го играем, сър.

— Играете покер без теглене! — Той пак седна и ме стрелна с поглед. — И кой измени правилата?

— Не знам, сър. Просто… така го играем.

Той кимна замислено.

— А сега ми кажи още нещо. Ковчежник. Колко време прекара в камбуза през последната вахта?

— Около час, сър.

Той премълча и изведнъж се сетих, че престоят в камбуза не е вписан в корабния устав. Веднага добавих:

— Нали такава вахта не противоречи на заповедите ви, сър?

— Не, не противоречи. — Гласът му беше кротък, кротък, та чак страховит. — Кажи ми. Ковчежник, Кока не възразява ли против тия камбузни вахти?

— О, не, сър! Много се радва. Така всички ще му вярват.

— Искаш да кажеш, така знаете, че няма да ви отрови?

— Ами… да, сър.

— А я ми кажи — изрече той с още по-кротък глас, — кой подметна, че Кока може да ви отрови?

— Право да си кажа, не знам, сър. Някак само изникна. Кока не възразява. Знае, че щом е под наблюдение, никой няма да го подозира. Всичко е наред.

— Всичко е наред — повтори той. Искаше ми се да престане с тоя втренчен поглед. — А откога стана навик дежурният офицер да си води свидетел, когато застъпва на вахта?

— Право да си кажа, не знам, сър. Не е по моята част.

— Не знаеш. Сега си напрегни мозъка, Ковчежник. Стоял ли си някога на вахта в камбуза, виждал ли си дежурен офицер да търси свидетели, играл ли си покер без теглене… преди това пътуване?

— Ами… не, сър. Сигурно просто не сме се сещали досега.

— И не сме имали пътник като мистър Костело досега, нали?

— Не, сър.

— Чудесно, Ковчежник. Това е всичко.

Излязох и тръгнах към кърмата, озадачен и леко разтревожен. Капитана не биваше да намеква такива работи. Мистър Костело е много добър човек. Веднъж Капитана се спречка с него. Разкрещяха се в салона. Тоест Капитана крещеше — мистър Костело не повиши тон. По-добродушен човек не съм виждал. Благ, сладкодумен, с такова едно открито лице. Открито и честно. Някога на Земята е бил триумвир — най-младият в цялата история.

Да не повярваш, че подобен добряк може да е толкова умен. Триумвирите обикновено се избират за постоянно, но мистър Костело напуснал. Раздвижване му трябвало, нали разбирате. Да се учи непрестанно, да стиска ръка подир ръка, да е близо до народа.

Не знам защо не се спогодиха с Капитана. С другите всичко беше наред.

И освен това… мистър Костело не играеше покер; какво го интересува дали ние играем тъй или инак? Не взимаше храна от камбуза — имаше си запаси в кабината — тъй че какво му влиза в работата дали Кока ще отрови някого? Но той се грижеше за нас. За народа — той обичаше народа.

Пък и по-добре е без теглене. Покерът е хубава игра с лоша слава. Откъде мислите, че идва лошата слава? От мошениците. А как се мами на покер? Почти никога при раздаване. Чак после, след изхвърлянето. Тогава мошеникът знае какво да даде на другите, за да спечели. Махнете тегленето и прогонвате девет десети от мошениците. Тогава честните хора могат да си вярват.

Поне така казваше мистър Костело. Не че лично го интересуваше едното или другото. Той не беше комарджия.

В салона заварих Третия помощник с мистър Костело. Той широко ми се усмихна и махна с ръка да се приближа.

— Ела да седнеш. Ковчежник. Утре слизам. Надали ще имам късмета пак да си побъбрим.

Седнах. Третия захлопна книгата, която бе разтворил на масата,и неусетно я прикри. Мистър Костело се разсмя.

— Хайде, Трети, покажи на Ковчежника. Можеш да му се довериш — той е добър човек. Ще се гордея, че съм пътувал с него.

Третият се поколеба, после надигна книгата от скута си. Оказа се „Космическият кодекс“. Всеки офицер трябва да го назубри наизуст, за да си получи удостоверението. Но не е от книгите, дето се четат за развлечение.

— Третият тъкмо ми показваше какво може и какво не може да върши един капитан — обясни мистър Костело.

— Да де, нали ме помолихте — каза Третия.

— А, чакай малко, чакай малко — бързо го прекъсна мистър Костело. Имаше такъв навик понякога. То просто бе част от него, като сродяващата коса, като широката усмивка и начина, по който скланяше глава настрани и питаше какво си казал преди малко, защото не е дочул. — Чакай малко, нали искаше да ми покажеш този материал?

— Ами да, мистър Костело — каза Третия.

— Доброволно ми говореше за ограниченията на Капитана, нали?

— Ами… комай е тъй. Сигурно.

— Сигурно — радостно повтори мистър Костело. — Кажи на Ковчежника какво ми прочете преди малко.

— Това, дето го намерихме в книгата ли?

— Знаеш кое. Сам го прочете, нали?

Третият ме погледна малко неуверено и посегна за книгата. Мистър Костело я затисна с длан.

— О, не си прави труда да дириш. Можеш да си го спомниш.

— Да, комай ще мога — съгласи се Третия. — То е нещо като предпазна мярка. Да речем, че някой ден Капитана вземе да постъпва неправилно и екипажът реши, че командите са в ръцете на безумец. Е, нещо ще трябва да се стори. Екипажът има правото да избере един офицер и чрез него да поиска отчет от Капитана. Ако той откаже или отчетът не е удовлетворителен, то хората имат правото да го изолират в каютата му и да овладеят кораба.

— Мисля, че съм чувал за това — казах аз. — Но и Капитана има права. Екипажът е длъжен начаса да рапортува по космическата връзка и в най-близкия космодрум ще последва съдебен процес.

Мистър Костело ни гледаше и възхитено клатеше голямата си глава. Третия погледна часовника си и стана.

— Трябва да поема управлението. Ще дойдеш ли. Ковчежник?

— Бих желал да поговоря с него — каза мистър Костело. — Ще можеш ли да си намериш друг свидетел?

— О, сигурно, щом казвате — от-върна Третия.

— Но ще намериш някого, нали?

— Абсолютно.

— По-безопасен кораб не съм виждал — каза мистър Костело. — Чудесно е да знаеш, че вахтеният няма да сбърка командите.

И аз мислех същото, та се зачудих как не сме се сетили досега. Гледах подир излизащия Трети и си стоях на мястото, доволен, че мистър Костело иска да поговорим.

Той пак ме огря с широката си усмивка. Пъхна една херметична чаша в нагревателя и ми я подаде собственоръчно.

— Кафе. Рецептата е моя тайна. Нищо друго не пия.

Опитах, беше чудесно. Много щедър човек е тоя мистър Костело. Докато пиех, той ме огряваше с погледа си.

— Какво знаеш за Боринкен?

Разправих каквото знаех. Боринкен е чудесно място, „четири деветки земна норма“ — тоест климат, гравитация, атмосфера и екология съвпадат със земните 99,99 на сто. Разказах му за единствения град на планетата и за основния поминък — добива на кожи. Кожух от глункер не се износва. На бяла светлина има зелен блясък, а в сини лъчи пламти като жива жарава и целият кожух може да се побере в шепа, толкова е лек и пухкав. Идеален товар.

Разбира се, на Боринкен имаше и други неща — редки изотопи, хранителни продукти, билки и прочие, та дори и да секне търговията с глункер, планетата пак няма да е зле. Но кожите бяха привлекли населението, кожите бяха изхранвали града в ранните години и все още половината жители си оставаха трапери.

Мистър Костело изслуша всичко това с уважение.

— Съжалявам, че трябва да слезете там, мистър Костело — завърших аз. — Бих искал пак да ви видя. Да ви се обадя, като мина отново, макар че не вярвам да имате много свободно време.

Той стисна ръката ми с едрата си длан.

— Ковчежник, ако нямам време, ще зарежа всичко. Ясно?

О, как чудесно умееше да зарадва човека! А после, представете си, покани ме право в кабинета си. Връчи ми чаша сладко червено вино с аромат на канела и ми показа багажа си. Беше голям колекционер. Имаше едно-две парченца цветна хартия, каза ми, че това са марки отпреди космическата ера. Имаше и скъпоценни камъни и можеше да разправи чудесна история за всеки от тях.

— Това, което държиш в ръка, е струвало живота на един крал и е погубило цяла империя. Този пък някога е бил толкова охраняван, че хората не знаели дали съществува или не. На него се основала цяла религия… а като изчезнал, изчезнала и религията.

Странна бе близостта с този човек — тъй богат и въпреки това сърдечен и дружелюбен като любим вуйчо.

— Ако гарантираш, че тия прегради са звуконепроницаеми, ще ти покажа какво още събирам — каза той.

Уверих го, че е така. Той килна глава настрани с привичния си жест.

— Откъде знаеш?

— Човек просто има нужда да се усамоти от време на време — повторих аз. — Тъй че, независимо от масата и цената, корабните прегради осигуряват това усамотение.

— Добре — каза той. — Чакай сега да ти покажа.

Отключи един куфар и измъкна отвътре нещо като кутийка за часовник. Предметът беше квадратен, с изящна мрежичка отгоре и две сребърни копченца отстрани. Натисна едно от тях и с усмивка се обърна към мен. Едва не се изтърсих от креслото, като чух гласа на Капитана: „Екипажът се съмнява в разсъдъка ми — ала бъдете уверен, че ако някой на борда оспори властта ми, ще узнае кой е господар тук, дори ако трябва да го узнае пред дулото на пистолет.“

Изненада ме не толкова гласът, колкото думите — най-вече защото лично ги бях чул от устата на Капитана при свадата с мистър Костело. Спомнях си добре как бях влязъл, тъкмо когато Капитана се разкрещя: „Мистър Костело, вие сте убеден, че екипажът се съмнява в разсъдъка ми…“ и тъй на-татък, както беше в записа. Спомнях си още, че добави: „Това, сър, се отнася до пътниците — екипажът си има законни права.“

Канех се да напомня на мистър Костело за продължението, но преди да отворя уста, той запита:

— Кажи сега. Ковчежник, не е ли това гласът на Капитана?

— Ако не е, значи и аз не съм Ковчежник. С ушите си го чух да изрича тия думи.

Мистър Костело ме потупа по рамото.

— Добър слух имаш. Ковчежник. Харесва ли ти тая играчка?

После ми показа микрофончето в позлатената игла върху туниката му и тънката жичка до бутона в джоба.

— Любимата ми колекция. Гласове.

Свали иглата и измъкна от главичката ситно зрънце. Пъхна го в отвора на кутийката и чух собствения си глас:

„Съжалявам, че трябва да слезете там, мистър Костело. Бих искал пак да ви видя“. Щях да се пукна от смях. По-хитро нещо не съм виждал. Представете си, моят глас в колекцията му заедно с този на Капитана и други велики и славни хора! Имаше даже гласа на Третия офицер отпреди няколко минути: „Командите са в ръцете на безумец. Е, нещо ще трябва да се стори.“

С две думи — чудесно му погостувах, после той ме помоли да се погрижа за митническата му декларация.

Върнах се в канцеларията да взема документите от касата и навсякъде наслагах подписи и печати. Много бумаги имаше — не като простите хора. Една от тях едва не ме вбеси. Сигурно е било грешка. Предупреждаваха се консулските чиновници на всеки шест месеца да пращат доклад за дейността на мистър Костело.

Отнесох му я и наистина се оказа грешка — той сам ми каза. Откъснах листа от паспорта му и официално записах, че случайно е унищожена страница, запълнена с изтекли визи. За тая услуга той ми подари чудесен синкав камък.

— По-добре да откажа. Не искам да мислите, че вземам бакшиш от пътниците — възразих аз, но той се разсмя, пъхна едно зрънце в машинката и отвътре долетя гласът ми: „Вземам бакшиш от пътниците.“ Голям веселяк.

На Боринкен останахме четири дни. Не се случи нищо особено, само бях много зает. Това й е лошото на ковчежническата работа. В Космоса със седмици няма какво да правиш, а пък на космодрума се претрепваш от работа и даже не можеш да се поразтъпчеш, освен ако има по-дълъг престой.

Някакъв чепат тип с удостоверение на инспектор от Космическата безопасност дойде на кораба да запише за не знам си какъв тест моя глас и гласа на Третия офицер. Тия инспектори все се занимават със загадъчни глупости. Побъбрих със Завеждащия космодрума и слязох с Кока да пийнем набързо. Всичко както си му е ред. После се наложи да работя извънредно, за да впиша в документите нов Трети — казаха ми, че старият е прехвърлен на друг кораб, който скоро щял да пристигне.

А, да, тъкмо тогава Капитана си подаде оставката. Крайно време беше според мен. Много нервен изглеждаше. Когато слизаше по стълбичката за последен път, хвърли ми страховит поглед, сякаш се чудеше да ме убие ли, или да се разплаче. Разправяха, че бил откачил и заплашвал екипажа с пистолет, обаче аз не обръщам внимание на слухове. Така или иначе, с новите капитани се занимава Коменданта на космодрума.

Пак излетяхме и поехме по кръга. Сигма, Чучулига, Караньо, Земята — лабораторна стъклария, чертежи, семена, искрящи кристали, парфюми, музикални записи, глизардови кожи — обичайните товари и обичайните дълги месеци. И накрая — пак Боринкен.

Е, да не повярва човек, че едно място може толкоз да се промени в такъв кратък срок. Боринкен беше чудесна, волна планета. Нали разбирате, имаше само един голям град и няколко ловджийски селца, пръснати из дивите области. Ако обичаш да имаш компания, настаняваш се в града и работиш в кожарските фабрики или по поддържането. Ако си самотник, тръгваш на лов за глункери. Всекиму се намираше място на Боринкен.

Но този път беше съвсем другояче. Първо, бога ми, на борда дойде човек със значката на Планетното правителство да цензурира музикалните записи — даже документ си имаше за това. После открих, че кметството е реквизирало складовете — моите складове — и ги е превърнало в общежития.

А къде бяха стоките — кожите и кюлчетата за износ? Къде да прехвърлим товара? Ами че в къщите — в стотиците къщи наоколо, празни до една, докато новите общежития бяха претъпкани с народ. За пръв път откакто съм в Космоса, ми се наложи да моля за отсрочка, та да не объркам нещо.

Както и да е, това ми даде възможност да пообиколя града — а такъв късмет рядко ми се случва. Каква гледка! Всичко живо се изнасяше от къщите. Големите сгради се превръ-щаха в кухи черупки, натъпкани с безкрайни редици от нарове. По улиците висяха лозунги: „ЧОВЕК ЛИ СИ ИЛИ СИ САМ?“, „ЕДНА КЕРЕМИДА ПОКРИВ НЕ ПРАВИ“, „ДЯВОЛЪТ МРАЗИ ТЪЛПАТА!“ Но най голямата промяна усетих едва когато зърнах на стъклената врата на бара надпис: „ТРАПЕРИТЕ — ВЪН!“

Нямаше трапери по улиците — нито един. Те бяха една от туристическите атракции на Боринкен с кожусите от глункер, с развените дълги коси и далечния блясък в очите им, какъвто никога не ще срещнеш у космонавт. Щом усетих липсата им, взех да забелязвам надписа „ТРАПЕРИТЕ — ВЪН!“ навсякъде — по магазини, по ресторанти, по хотели и театри.

Стоях на ъгъла, оглеждах се и се питах какво по дяволите става, когато един местен полицай ми подвикна нещо от патрулната си едноколка. Не го разбрах и вдигнах рамене. Той рязко зави назад и спря до мен.

— Какво става бе, село? Капаните ли си изгуби?

— А?

— Ако ти се стои сам, глункер такъв — изръмжа той, — в Центъра имаме единични килии, тъкмо като за теб.

Зяпнах го тъпо. И за мое изумление. от кабината се подаде още едно ченге. А пък колата беше едноместна. Кой знае как се бяха натъпкали вътре.

— Къде ти е ловният район, шушумиго? — рече вторият.

— Нямам ловен район — отвърнах аз и посочих кораба, извисен като могъща кула. — Ковчежник съм на оня кораб.

— О, за бога! — рече първото чен-ге. — Трябваше да се сетя. Слушай, космонавте, бързо се чифтосвай, да не те тълпосаме. Тук не е място за самотари.

— Нещо не ви разбирам, господин полицай. Аз само…

— Аз ще го поема — обади се някой. Озърнах се и видях висока жена край отворената врата на една от стотиците празни къщи.

— Върнах се да взема туй-онуй — добави тя и в гласа й прозвуча истерична нотка. — Когато свърших, по тротоара нямаше жива душа. Цял час чакам да тръгна с някого.

— Ама вие знаете ли какво значи да влизате вътре сама? — рече единият полицай.

— Знам… знам. Само си взех нещата. Нямаше да стоя там. — Тя с мъка надигна пред себе си натъпкана раница и уплашено повтори: — Само си взех нещата.

— Е, добре. Но друг път да внимавате. Хайде, тръгвайте с тоя Ковчежник. И вземете да му обясните как стоят нещата — той изглежда не разбира кое е редно и кое не.

— Ще му обясня — благородно отвърна тя.

Огледах я. Не беше красива. По-скоро едра и глупава.

— Сега всичко ще се оправи — каза тя. — Да вървим.

— Накъде?

— Ами към Централното общежитие, мисля.

— Аз трябва да се връщам на кораба.

— О, господи! — пак се отчая тя. — Веднага ли?

— Не, не веднага. Ако искате, ще сляза с вас до града.

Тя посегна за раницата, но аз бързо я метнах на гръб. После навъсено запитах:

— Да не би всички да са полудели?

— Полудели? — тя тръгна напред и аз я последвах. — Не, не мисля.

— Ами това? — настоях аз. Посочих към един плакат с надпис: „НЯМА СТЪЛБА С ЕДНО СТЪПАЛО“ — Какво означава?

— Каквото е написано.

— И трябва да го пишете с ей-такива букви, за да ме осведомите, че…

— О! — рече тя. — Питате какво означава! — Изгледа ме някак странно. — Ние открихме нова истина за човечеството. Вижте, ще се помъча да ви обясня както го казаха снощи Люсилите.

— Коя е тая Люсил?

— Люсилите — повтори тя с мек упрек. — Всъщност предполагам, че е само една… макар, разбира се, в студиото да има още някой през цялото време. Но като гледаш тридеото, сякаш четири Люсили приказват едновременно, в хор.

— Говорете си, говорете — подканих я аз. — Нещо не мога да схвана.

— Ами ето какво казват. Нищо не е създадено от самотно човешко същество. Казват, че за строеж на къща са нужни стотици ръце, за космически кораб — десетки хиляди. Казват, че чифт ръце не са просто безполезни — вредни са. Цялото човечество е изградено от безброй човешки части. Взета отделно, нито една не е годна за нищо. Всяка част, която иска да се отдели, вреди на великото цяло. Затова се грижим нито една да не се откъсне. Какво ще стане с ръката ви, ако някой пръст изведнъж реши да дири самостоятелност?

— И вие вярвате в това… как се казвате?

— Нола. Вярвам ли? Ами истина е, нали? Не виждате ли, че е истина. Всички го знаят.

— Е, би могло да е истина — колебливо казах аз. — Какво правите с ония, които искат самостоятелност?

— Помагаме им.

— А ако не искат помощ?

— Значи са трапери — незабавно отвърна тя. — Изхвърляме ги обратно в пущинака, откъдето идват зловредните самотари.

— Добре де, ами кожите?

— Вече никой не носи кожи.

Значи това беше станало с нашата партида кожи! А пък аз си мислех, че тия начинаещи бюрократи са ги забутали някъде.

— Всеки грях започва в самота и мрак — промърмори тя и като вдигнах очи, разбрах, че одобрително е прочела нов лозунг.

Завихме зад ъгъла и спряхме пред един от складовете.

— Ето, това е Центъра — каза тя. — Искате ли да разгледате?

— Може.

Последвах я към входа. На една маса до вратата седеше някакъв мъж. Нола му подаде картата си. Той отметна нещо в списъка.

— Посетител — каза тя. — От кораба.

— Добре. Но ако оставате, ще трябва да се регистрирате.

— Няма да оставам.

Отвътре сградата беше оголена до краен предел. Само още една стена да бяха махнали, и покривът щеше да рухне. Никъде не се виждаше скрито кътче, перде или завеса. Около две хиляди легла, дюшеци и нарове бяха натъпкани като сардини на една ръка разстояние. Светлината заслепяваше — лееше се на вълни и водопади, обсипвайки всеки квадратен сантиметър с жълтеникавобял пламък.

— Ще свикнете със светлината — каза Нола. — Като минат няколко нощи, човек изобщо не я забелязва.

— Никога ли не изключвате осветлението?

— О, господи, не!

Тогава видях водопроводната инсталация — душове, вани, тоалетни и прочие. Всичко беше подредено край едната стена. Нола усети накъде гледам.

— И с това се свиква. По-добре всичко да е на открито, отколкото да допуснем дявола, макар и за една потайна секунда. Тъй казват Люсилите.

Пуснах раницата и седнах на нея. Само едно можех да мисля: „Кому е хрумнало? Откъде е почнало?“

— На Люсилите — неуверено отвърна тя на въпроса ми. — А преди тях не знам. Хората просто взеха да осъзнават. Някой закупи склад… не, хангар беше… не знам — повтори тя и явно се напрегна да си спомни. Седна до мен, озърна се и сниши глас. — Всъщност отначало никой не го приемаше много добре. Аз не го приемах. Честно ви казвам. Но човек или вярваше, или трябваше да се преструва, че вярва, та тъй или иначе стигнахме дотук.

— Ами ония, които не искаха да дойдат в Центъра?

— Всички им се подиграваха. Останаха без работа, в училище не приемаха децата им, в магазините не им признаваха кредитните карти. После полицията взе да прибира самотарите… като вас. Не беше нужно много време.

Обърнах й гръб, но пред очите ми пак изникнаха санитарните възли. Скочих на крака.

— Трябва да вървя, Нола. Благодаря за помощта. Хей… а как да се добера до кораба, щом полицията прибира самотарите?

— О, просто се обадете на човека до входа. Все някой ще чака спътник във вашата посока.

Поговорих с човека до входа и се сбогувах с Нола. Видях я как се поколеба, после пристъпи към една новопристигнала жена. Двете заедно влязоха вътре. Портиерът ме избута към група чакащи. Избрах си един шишкав дребосък, който не обели нито дума. Взаимно се придружихме почти до космодрума и той изчезна в някаква фабрика. Останалата част от пътя пробягах сам, с чувството, че върша престъпление и навярно наистина бе така. Заклех се, че вече няма да стъпя в този безумен град.

А на следващата сутрин познайте кой дойде да ме потърси с бронирана кола и екскорт от шест двуместни едноколки? Самият мистър Костело!

Изглеждаше както винаги — едър, красив, добродушен. Не беше сам. На задната седалка се бе изтегнала най-красивата блондинка, която съм виждал. Направо онемях. А и тя не говореше много. Просто ме поглеждаше сегиз-тогиз и като че се усмихваше, после отместваше очи към прозорчето на колата, леко прехапваше долната си устна и се обръщаше към мистър Костело, но вече без никаква усмивка.

Мистър Костело не ме бе забравил. Носеше бутилка от същото червено канелено вино и както винаги се държеше като любим вуйчо. Разправих за посещението си в Центъра и това му достави огромно удоволствие. Каза, че така си и знаел, щяло да ми хареса. Всъщност още не бях решил дали ми харесва или не.

— Помисли! — каза той. — Цялото човечество, сляно в едно цяло. Знаеш ли принципа на сътрудничеството, Ковчежник? Знаеш го. Двама души, работещи заедно, могат да произведат повече от двама, които работят отделно. Е, а какво ще стане, когато хиляди… милиони… работят, спят, хранят се, мислят, дишат заедно?

Както го каза, звучеше чудесно. Изведнъж той надникна през рамото ми и очите му се разшириха съвсем лекичко. Натисна едно копче и шофьорът плавно спря.

— Хванете онзи там — изрече мистър Костело в микрофона.

Две от колите се стрелнаха по улицата и обградиха някакъв човек. Той се врътна надясно, наляво, после едната кола го блъсна и мина през него.

— Горкият — рече мистър Костело и даде сигнал за тръгване. — Някои от тях просто не искат да разберат.

Мисля, че ужасно съжаляваше. За русата жена не знам. Тя даже не надникна навън.

— Вие кмет ли сте тука? — запитах аз.

— О, не. Само нещо като посредник. От всичко по малко. Мога да помогна тук-там.

— Да помогнете ли?

— Слушай, Ковчежник — доверително каза той. — Сега съм гражданин на Боринкен. Тук е новата ми родина и аз я обичам. Готов съм да отдам всичките си сили, за да й помогна. Независимо от цената. Този народ е открил истината. Ковчежник. Прекланям се пред него. Смирено се прекланям.

— Аз…

— Говори, човече! Нали съм твой приятел.

— Високо ценя това, мистър Костело. Та исках да кажа, че видях Центъра и прочие. Просто още не съм решил. Нали разбирате — дали е добро или не.

— Спокойно, не бързай — меко отвърна той с мощния си глас. — Не бива да се тласкат хората насила към истината, не съм ли прав? Живата истина. Хората просто сами я виждат.

— Да — съгласих се аз. — Да, мисля, че е тъй.

Понякога е трудно да отговориш на мистър Костело.

Колата спря край висока сграда. Русата жена се надигна и мистър Костело собственоръчно отвори вратата. После почука с пръст по екрана на тридеото.

— И да го направиш много добре, Люсил. Ще те гледам.

Тя го погледна. Леко ми се усмихна. Някакъв мъж слезе по стъпалата и я придружи към входа. Ние потеглихме.

— В живота си не съм виждал по-красива жена — казах аз.

— Тя много те харесва. Ковчежник. Помислих върху това. Стори ми се прекалено.

— Какво ще речеш, ако стане само твоя? — рече мистър Костело.

— О, тя няма да поиска.

— Ковчежник, дължа ти една голяма услуга. Бих желал да се отплатя.

— Нищо не ми дължите, мистър Костело!

Пийнахме по малко вино. Голямата кола безшумно се плъзгаше към космодрума.

— Трябва ми помощ — каза той след малко. — Познавам те. Ковчежник. Такъв човек ще ми свърши работа. Казват, че си бил гениален метематик.

— Не точно математик, мистър Костело. Просто аритметика — статистика, обменни таблици и прочие. Сега съм си тъкмо на мястото.

— Не, не си. Ще бъда откровен. На Боринкен вече съм поел достатъчно отговорност и не желая повече, нали разбираш, но народът ме насилва. Искат ред, мир и благоприличие. Искат да са кротки и спретнати като твоите инвентарни списъци. Е, добре, аз мога да ги организирам, но за да поддържам тая организация, ми трябва усърден ум като твоя. За да планирам бъдещето, ми е нужна пълна статистика на ражданията и смъртните случаи. Трябва ми разпределение на дажбите по калории, за да използуваме хранителните излишъци. Искам, всъщност разбираш. Щом прогоним дявола…

— Кой дявол?

— Траперите — тежко изрече той.

— Те наистина ли вредят на гражданите?

Той ме изгледа шокиран.

— Нали заминават и прекарват по цели седмици съвсем сами със зловредните си мисли? Те са скитащи клетки, диви клетки в тялото на човечеството. Трябва да бъдат унищожели.

Неволно помислих за моите товари.

— Ами търговията с кожи? Той ме изгледа така, сякаш бях ка-зал нещо неприлично.

— Скъпи ми Ковчежник, нима ще оцениш някакви си кожи над без-смъртната душа на расата?

Не бях помислил за това.

— Сега сме едва в началото. Ковчежник настоятелно продължи той.

— Боринкен е първата крачка. Това велико същество. Човечеството, ще се прослави със своето единство из цялата Вселена. А ние с теб ще им покажем как да го сторят, нали, мой човек?

Приведох се напред, за да видя лъскавия връх на космическия кораб.

— Обичам си сегашната работа. Но… договорът ми свършва след четири месеца.

Колата излезе на космодрума и забръмча през стартовата зона.

— Мисля, че мога да разчитам на теб — звучно изрече мистър Костело. — Спомняш ли си оная шегичка, Ковчежник?

Той дръпна едно лостче и внезапно собственият ми глас изпълни купето: „Взимам бакшиши от пътниците.“

— А, това ли — рекох аз и мислех да добавя ха-ха, но след първото ха разбрах накъде бие. — Мистър Костело, нали няма да го използувате против мен?

— За какъв ме мислиш? — учуди се той.

Спряхме до рампата. Той излезе с мен. Подаде ми ръка. Дланта му беше топла и сърдечна.

Ако след изтичането на договора размислиш относно ковчежническата работа, просто се обади по телефона. Ще ме свържат. Можеш да пораз мислиш до следващото идване тук. Не бързай — пръстите му се впиха в рамото ми тъй яко, че неволно се намръщих. — Но повече няма да се бавиш, нали, мой човек?

— Тъй мисля — рекох аз.

Той седна до шофьора и потегли обратно. Стоях, гледах подир него и се опомних едва когато колата се превърна в черна точица сред стартовата зона. Бях сам в подножието на рампата. Чувствувах се беззащитен.

Завъртях се и хукнах нагоре към шлюзовата камера, та час по-скоро да се озова сред хората.

Тъкмо по този курс взехме лудия пътник. Казваше се Хайнс. На Боринкен изпълнявал длъжността консул на Обединената земя. Отначало нямах неприятности с него, защото дипломатическите паспорти се обработват лесно. На петата вахта след Боринкен той почука на вратата ми. Посрещнах го с удоволствие. Самотата в каютата ме плашеше и се радвах на компанията.

Не че беше кой знае каква компания. Луд, казвам ви. Още първия път нахълта в каютата и заяви:

— Дано да не ви смущавам. Ковчежник, но просто ще полудея, ако не сговоря с някого.

Седна на ръба на койката ми, стиска главата си с две ръце и дълго се клати напред-назад, без да каже нито дума. После промърмори: „Извинявайте“ и излезе. Луд за връзване.

Но скоро се върна пак. И наприказва нечувани щуротии.

— Знаете ли какво стана с Боринкен? — питаше, но не чакаше отговор. Знаеше отговора. — Ще ви кажа какво му е на Боринкен. Боринкен полудя!

Макар че нямаше много място, продължавах да си работя, но Хайнс просто не можеше да се отърве от мисълта за Боринкен.

— Човек не би повярвал, ако не го е видял с очите си. Отначало малкият клин се забива в единственото възможно място — между гражданите и траперите. Те никога не са се карали — никога! И изведнъж траперът се превръща в заплаха. Как стана, защо, един господ знае. Първо тия смехотворни опити да се докаже, че те внасят нездраво влияние в обществото. Да, смехотворни — кой би ги приел сериозно? А после промените. Няма нужда да доказваш, че траперът е сторил нещо. Стига само да докажеш, че е трапер. И толкоз. А след това… как да се предвиди подобна лудост? — почти изпищя той. — А след това всеки, който търси усамотение, попада в един кюп с траперите. Всичко стана толкова бързо… проспахме го. И ето че човек не смее да остане сам в стаята дори за секунда. Изоставиха къщите си. Построи ха общежития. Всеки гледаше съседи си със страх, страх, страх… Знаете ли какво направиха? — изрева той.

Изгориха картините, всяка картина, която им падна под ръка — нали са рисувани от сами художници? А неколцината оцелели творци… видях ги. Работят по двама, по трима на едно общо платно.

Гой се разплака. Честна дума, заплака, както си седеше.

— Магазините са пълни с продукти. Жътвата продължава. Камиони те се движат, самолетите летят, децата ходят на училище. Стомасите са пълни, автомивките работят, някои хора забогатяват. Познавам един човек на име Костело, само преди няколко месеца пристигна от Земята и вече притежава половината град.

— А, мистър Костело, знам го — казах аз.

— Знаете го? Как тъй?

Разказах му за пътуването с мистър Костело. Той неволно се отдръпна от мен.

— Значи ти си бил оня!

— Кой оня? — озадачено запитах аз.

— Ти си човекът, който свидетелствува против своя Капитан, сломи го, накара го да си подаде оставката.

— Нищо подобно не съм вършил.

— Аз съм консулът. Аз водих делото, човече! Там бях! Имаше запис, в който гласът на твоя Капитан признаваше безумието си и заявяваше, че при опит да бъде сменен, ще вдигне оръжие срещу екипажа. После запис на твоето свидетелство, че гласът наистина е негов и че си присъствал в момента на изявлението. И запис на Третия офицер, че не всичко е наред с ръководството на кораба. Той отричаше, но гласът беше негов.

— Чакайте, чакайте — прекъснах го аз. Не вярвам, тия работи не стават без съдебен процес. А процес нямаше. Никой не ме е потърсил.

— Щеше да има процес, идиот такъв! Но Капитана взе да бълнува за покер без теглене, за това, че екипажът се плашел от готвача, че офицерите не смеели да застъпят на вахта без свидетели. По-щура история не бях чувал. И Капитана изведнъж разбра всичко. Беше стар, болен, грохнал, сломен. За всичко обвини Костело, а Костело каза, че е получил записите от теб.

— Мистър Костело не би сторил подобно нещо!

Трябва да се бях ядосал. Разказах му какъв велик човек е мистър Костело. Онзи се опита да ми разправя, че мистър Костело бил изгонен от Триумвирата заради някакви неприятности във Върховния съд, но аз не исках да слушам такива лъжи. Обясних му как мистър Костело ни отърва от измамници в покера, как ни спаси от отравяне и осигури за всички безопасен полет.

Спомням си как ме изгледа и някак странно прошепна:

— Какво е станало с човешкия род? В какво сме се превърнали през тия векове на мир, доверие, сътрудничество и безконфликтност? Ето го, недоверието на човек към човека дебне под тънката кожа и само чака нужния вампир да я пробие, чака отново да избухне в омраза и самоубийство… Господи! — Изведнъж изкрещя той насреща ми. — Знаеш ли кое ме крепеше? Надеждата, че въпреки цялата си погрешност, въпреки цялото си безумие, тая боринкенска идея за Единното човечество е принцип. Ненавиждах я, но докато беше принцип, можех да я уважавам. А всъщност всичко идвало от Костело… Костело, който не играе, но използва страха, за да измени правилата на покера… Костело, който не яде от вашата храна, но ви плаши с отрова… Костело, който отлично знае за вековете безупречни междузвездни полети, но чрез страха заставя вахтените офицери да се съмняват в себе си, ако нямат свидетел… Костело, който движи всичко, без да се показва. Боже мой, Костело не се интересува от нищо! Това изобщо не е принцип. Просто Костело пръска страх навсякъде, за да укрепи силата си!

Плачейки от ярост и омраза, той изтича навън. Трябва да си призная, че разговорът ме постресна. Навярно даже бих поразмислил върху казаното, но той се самоуби, преди да стигне до Земята. Луд беше.

А ние продължихме по кръга както винаги, с твърдо разписание: товарене, разтоварване, старт, полет, кацане. Зареждане, митница, инвентаризация. Ядене, сън, работа. Имаше някакво разследване за Хайнс. Когато узна, мистър Костело изпрати съболезнователна космограма. На следствието не казах нищо, само споменах, че мистър Хайнс бил разстроен, пък и така си беше. Пристигна нов помощник-инженер, който свиреше чудесно на акордеон. Един от нашите напусна и се засели на Караньо. Все обичайки неща, само дето си подготвих молбата за оставка, като оставих празна графата за бъдеща работа.

И тъй, както си му е ред, пак се върнахме към Боринкен и, представете си, заварихме там космическия флот на Обединената Земя. Не бях предполагал, че имат толкова много кораби. Изпъдиха ни — такива са военните, само команди и никаква информация. Здравата бяха стегнали Боринкен; долу имало някакви сражения. През тая блокада не успяхме нито да пратим, нито да получим вести. Капитана побесня — наложи се да използува вместо гориво част от товара, та трябваше шест пъти да преправям описите. Временно прибрах молбата настрани.

Дойде редът и на Сигма, където престояхме два дни, за да влезем в графика, после, както винаги — Чучулига.

И кой ме чакаше на Чучулига? Самият Варни Ротийл, нашият бордови лекар отпреди години, когато току-що бях излязъл от Академията. Сега имаше шкембенце и по всичко личеше, че преуспява в живота. След радостните възгласи той седна и ме огледа трезво, ама наистина трезво. Казах му, че Вселената е малка — знаех, че е станал голяма клечка на Чучулига, но кой би помислил, че ще цъфне на космодрума тъкмо когато кацам!

— Цъфнах тук именно защото ти кацаш, Ковчежник — рече той.

И преди да разбера какво има предвид, взе да ме разпитва. С какво съм се занимавал сега, какво съм възнамерявал за в бъдеще.

— Ковчежник съм от дълги години — отвърнах. — Защо мислиш, че искам да стана нещо друго?

— Просто се питах. И аз се питах.

— Е, може да се каже, че още не съм решил окончателно… пък и изскочиха разни пречки… но имам нещо като предложение. — Разказах му в най-общи линии колко важен човек е станал мистър Костело и как иска да ида при него. — Обаче ще се наложи да изчакам. Тия проклети военни са стегнали кордон около Боринкен. Не казват защо. Но каквото и да е, мистър Костело ще надвие. Ще видиш.

Барни ме погледна някак навъсено. Никога не бях виждал толкова странно изражение. Впрочем не, виждал бях. Също като на стария Железен човек в деня, когато напусна кораба и си подаде оставката.

— Какво има, Барни!? — запитах. Той се изправи и през стъклената врата посочи към бяла едноколка, паркирана пред приемната станция.

— Ела.

— О, не мога. Трябва да…

— Ела.

Вдигнах рамене. Работата можеше да почака. Тук Барни командуваше. Все щеше да ме прикрие някак.

Той отвори вратата и добави, сякаш бе прочел мислите ми:

— Все ще те прикрия някак. Слязохме по рампата, вмъкнахме се в едноколката и потеглихме.

— Къде отиваме?

Но той не каза нищо. Просто подкара напред.

Чучулига е прекрасна планета. Според мен дори и Сигма не може да се сравнява с нея. Управлява се изцяло от Обединената Земя; няма никакви, ама никакви местни власти. Същинска райска градина и всички искаха да си остане точно такава.

Прехвърлихме един хълм и се спуснахме по лъкатушен път, ограден — честна дума! — с истински земни тополи. Долу имаше малко езерце с песъчлив плаж. Не се мяркаше жива душа.

Зад един завой през пътя изведнъж пробяга жълта черта, после червена, след това отпред заискри почти прозрачна завеса. Тя се простираше наляво и надясно докъдето ми стигаше погледът.

— Силова преграда — поясни Варни и натисна един бутон от таблото.

По пътя пред нас искреното изгасна, но си остана от двете му страни. Минахме и отворът отново се затвори. Спуснахме се по склона към езерото. На отсамния край на плажа беше построена най-симпатичната къщурка, която съм виждал досега — прегърнала подножието на хълма, разперена да прегърне и небето. Дано като остарея, да ми подарят подобна, пък може и два пъти по-лоша.

— Върви! — подкани ме Барни. Долу, край водата, клечеше някакъв едър, много мургав човек с фигура на космически докер. Барни ми махна с ръка и аз слязох натам.

Човекът стана и се завъртя към мен. Не беше се променил — все същите раздалечени, дълбоки и топли очи, все същият звучен, любезен глас.

— Я гледай. Ковчежника! Привет, стари приятелю! Значи дойде все пак! — Постъписах се, но бързо се опомних.

— Привет, мистър Костело.

Той мощно ме потупа по рамото. После впи грамадна длан в ляватами ръка и ме придърпа по-наблизо. Озърна се нагоре, към Барни, който се бе облегнал на едноколката и се правеше, че не ни забелязва. Хвърли поглед към отсрещния бряг, към небето и сниши глас.

— Ковчежник, тъкмо ти ми трябваше. Но вече съм ти го казвал, нали? — пак се озърна. — Още можем да успеем. Ковчежник. Двамата с теб ще изплуваме. Ела. Искам да ти покажа нещо.

Поведе ме към плажа. Сега носеше само набедрена превръзка, но беше запазил походката и тона от времето на бронирания автомобил и шестте полицейски едноколки. Аз се влачех подир него. По едно време той протегна ръка назад, направи ми знак да спра и коленичи.

— Като ги гледа човек, би си помислил, че всички са еднакви, нали? Е, синко, чакай да ти покажа нещо.

Погледнах надолу. Мравуняк. Мравките не приличаха на земните. Бяха по-едри, по-бавни, сини на цвят и имаха по осем крака. Градяха гнезда от пясък и слюнка, после дълбаеха отдолу, за да ги издигнат един-два инча над земята върху малки колони.

— Изглеждат еднакви, постъпват еднакво, но сега ще видиш — каза мистър Костело.

Той отвори една кесия, която се валяше на пясъка, и извади отвътре една умряла птица и останки от местна хлебарка — тия насекоми са цял лакът дълги. Остави птицата от едната страна, а хлебарката от другата.

— Наблюдавай!

Мравките налетяха върху птицата, взеха да късат парченца и да ги мъкнат назад. Работата ги погълна изцяло. Но една-две отидоха към хлебарката и зачовъркаха из нея. Мистър Костело хвана една от тях и я пусна върху птицата. Тя се завъртя, провря се през другите, хукна по пясъка и пак се озова на хлебарката.

— Виждаш ли, виждаш ли? — възторжено възкликна той. — Гледай!

Хвана една мравка от мъртвата птица и я пусна край хлебарката. Без да си губи времето в празно любопитство, тя се повъртя, докато намери посоката и се упъти право към птицата.

Гледах птицата с пъплещото синьо покривало. Гледах хлебарката с нейните две-три ръфащи мравки. Гледах мистър Костело. А той изрече прехласнат:

— Видя ли какво имах предвид? На всеки тридесет от тях една се храни с нещо друго. И това ни стига. Казвам ти, Ковчежник, накъдето и да погледнеш, ако се повзрещ, ще откриеш начин да настроиш основната група против изключенията.

Аз гледах мравките.

— Те не се бият.

— А, чакай малко — бързо възрази той. — Чакай малко. Трябва само да поясним на тия птицеяди, че хлебаркоядите са опасни.

— Не са опасни. Просто са различни.

— Какво от това, нали намерихме разликата? Сега ще уплашим птицеядите и те ще избият всички хлебаркояди.

— Да, но защо, мистър Костело?

— Харесваш ми, момче — разсмя се той. — Аз ще мисля, ти върши работата. Чакай да ти обясня. Всички изглеждат еднакви. Тъй че щом веднъж ги накараме да се отърват от тия — той посочи малцинството около хлебарката, — вече няма да знаят коя от тях може да се окаже хлебаркояд. И толкова ще се уплашат, че ще са готови на всичко, само и само да не ги заподозрат в хлебаркоядство. А като се уплашат достатъчно, можем да ги заставим да вършат каквото си пожелаем.

Той клекна да гледа мравките. Хвана един хлебаркояд и го пусна на птицата. Изправих се.

— Е, аз само минавах, мистър Костело.

— Не съм мравка — каза той. — Не ме интересува какво ядат, тъй че мога да ги заставя да вършат каквото си искам.

— Ще се видим пак — рекох аз. Докато се отдалечавах, той продължи тихичко да си мърмори. Гледаше мравките, пресмяташе нещо п изобщо не ми обръщаше внимание. Върнах се при Варни и задавено попитах:

— Какво прави той, Варни?

— Каквото трябва.

Качихме се в едноколката, потеглихме нагоре по хълма и минахме през силовата преграда. След дълго мълчание запитах:

— Докога ще стои тук?

— Докато му харесва — отсече Барни.

— Никой не обича да е затворен. — На лицето му пак се появи онзи странен израз.

— Чучулига не е затвор.

— Да, но не може да излезе.

— Слушай, братче, ние можем да го променим. Можем да го направим всякакъв, даже ковчежник. Но отдавна сме се отказали от това. Оставяме всекиго да върши каквото иска.

— Той никога не е искал да управлява мравуняк.

— Тъй ли?

Сигурно съм изглеждал доста объркан, защото Варни добави:

— През целия си живот е вярвал, че само той е човек, а ние останалите — мравки. Сега всичко се сбъдна. Вече няма да управлява човешки мравуняци — няма да го допуснем до тях.

Загледах се през стъклото към космическия кораб, блеснал в далечината като изправен пръст.

— Какво стана на Боринкен, Барни?

— Някои от последователите му плъзнаха из Системата. Трябваше да пресечем тая идея за Единното човечество. Той помълча, управлявайки разсеяно колата. — Не се обиждай, Ковчежник, но ти си тъпа маймуна. Ако не друг, аз поне мога да ти го кажа.

— Добре де. Защо?

— Някога Боринкен беше свободен, а сега се наложи да нахлуваме с бой. Завладяхме резиденцията на Костело. Същинска крепост. Спипахме го заедно с досиетата. Момичето не можахме да пленим. Той го беше убил, но и досиетата стигаха.

— Винаги ми е бил добър приятел — рекох аз след малко.

— Тъй ли?

Не казах нищо. Той зави към приемната станция и спря.

— Вече се беше подготвил за в случай, че дойдеш да работиш при него. Имаше запис на гласа ти: „Човек има нужда да се усамоти от време на време“. Щеше да те строява както си иска със заплахата, че ще го излъчи по радиото.

Отворих вратата.

— Защо трябваше да ми го показваш?

— Защото вярваме, че трябва да оставим всекиго да върши каквото си иска, стига да не вреди на останалите. Ако желаеш да се върнеш при езерото и да работиш за Костело, мога да те откарам.

Внимателно затворих вратата и се заизкачвах към кораба.

Заех се с работа и в определения час стартирахме. Бях побеснял. Мисля, че не заради приказките на Барни. Не се ядосвах много и за съдбата на мистър Костело — Барни е най-добрият психиатър в целия Космически флот, а Чучулига е най-красивата планета-диспансер във Вселената.

За друго беснеех — че вече никога велик човек като мистър Костело няма да подари своята огромна, топла, нежна и силна дружба на дръвник като мене.