МеждуСвят

Глава четиринадесета

Отново можех да Бродя.

Не ме питайте как. Може би имаше повреда в джаджата, с която изстъргаха мозъка ми. А може би Ню беше непредвидена променлива, за която не бяха ме програмирали (или депрограмирали)… Все едно. Знам само, че докато стоях навън, в задния двор, докато треперех под снега, който се сипеше и докато гледах как малкия ми брат весело преследва балончетата, в главата ми избухнаха фойерверки и всеки от тях осветяваше спомен, който допреди малко бе скрит от мен.

Спомних си всичко — изтощителните дни и нощи на учене и упражнения, безкрайното разнообразие на съучениците ми и всички те — вариации на тема „Джоуи Харкър“, мъничките свръхнови, които пламваха сякаш безразборно в изкуственото око на Стареца, кипящата разноцветна лудост в Промеждутъка…

И рутинната мисия, която се обърка — как лейди Индиго отново ме плени, а после как Ню ме спаси…

Стоях на двора, треперех от студ, който нямаше нищо общо със снега, механично потапях пръчицата в сапунения разтвор, издухвах мехури и се чудех какво да правя сега.

Помня срама и безпомощността, които ме обзеха, когато се върнах без другарите си. Какво им се беше случило? Какво ли са сторили с тях лейди Индиго и лорд Сатър? От тях? Отчаяно исках да разбера. И знаех, че мога. Знаех, че отново мога да Бродя, че мога да се върна през Промеждутъка. Формулата за намиране на Базовия град пламтеше ясно и ярко в съзнанието ми. Можех да стигна там!

Но исках ли?

Ако пак напусна своята Земя, може никога да не се върна. Всеки път, когато отварях портал, все едно стрелях със сигнален пистолет за МАГ и Бинарните и поемах риска да привлека лошите насам. Бяха ми казали, че всеки Бродещ има уникален психичен почерк, който може да се проследи. Вероятно Бинарните имат хиляди секвенирани схеми, търсещи моята конфигурация, точно както МАГ поддържат фаланга от магьосници на 24-часова служба по същата причина. Не можех да изложа семейството и приятелите си на такава опасност.

Ако никога отново не се опитах да Бродя, шансовете бяха трилион към един която и от двете враждуващи страни някога да реши да завладее точно този свят. Буквално беше сигурно, че ще порасна, ще се оженя, ще имам деца, ще остарея и ще умра, без никога отново да чуя за Алти-лената.

Но никога да не Бродя…

Не знам дали съм споменавал, че Броденето е като всяко друго умение, в което те бива и ми харесваше. Чувствах се добре, чувствах, че е правилно да използвам съзнанието си, за да отворя Промеждутъка, да преминавам от свят в свят. Майсторите на шах не играят за пари, нито дори заради състезанието — те играят от любов към играта. Математиците не получават прозренията си, докато градинарстват — те жонглират с теории в главите си или бленуват „пи“ с безброй знаци след десетичната запетая. Подобно на трениран гимнастик, след като си припомних умението, не можех да устоя на изкушението да го използвам.

Не можех да си представя да живея цял един живот без отново да Бродя.

Но не можех да си представя и цял един живот без да видя отново мама и татко или Джени и хлапето. Веднъж се бях съгласил на това, но тогава го направих най-вече от чувство за вина след смъртта на Джей — изобщо нямах представа в какво се забърквам.

Този път знаех много добре.

Веднъж вече ме изгониха — втори път нямаше да ме оставят да се измъкна толкова лесно. Покажех ли си носа в Базовия град, вероятно щяха да ме изправят пред военен съд. О, може и да го наричат другояче, но отряд за разстрел под друго име пак си остава група мъже с насочени към теб пушки. Не знам дали бих поискал да ми завържат очите или не и нямах особено желание да разбирам.

Но ако останех тук, трябваше да живея със знанието, че съм изоставил в беда хора, на които държа, докато аз самият съм спасил задника си.

Щеше ми се тези проклети сапунени мехури да не бяха включили незнайната електрическа верига, върнала спомените ми. Невежеството може и да не беше блаженство, но поне не беше кашата от съжаления, в която се озовах сега.

Снегът бе преминал в студен дъжд. Можех да обясня сам на себе си, че оттам идваше водата, стичаща се по бузите ми, но от небето не вали топла солена вода, нали? А и достатъчно вече се заблуждавах.

Загледах се в един сапунен мехур, който Кевин преследваше. Летеше по-високо от другите, на нивото на покрива на гаража. Понесе се към голите клони на близкия дъб и очаквах да видя как изчезва с безшумно пръсване.

Но не!

Вместо това той се порея за малко, после бавно се понесе към мен. Хлапето тичаше след него и викаше ядосано и безпомощно, защото не можеше да го стигне. Мехурчето се приближи с лекия повей, който се изви, после спря и започна да потрепва пред мен.

Аз казах:

— Здравей, Ню!

Морфожът се набръчка с оранжеви вълнички от удоволствие, после профуча край главата ми и над покрива. Аз се обърнах, за да го проследя, но той вече беше изчезнал.

— Бал-че? — жално попита Кевин. — Бал-че? Ню-у?

Кимнах.

— Точно така, хлапе — погледнах надолу към брат си, гледах го как изтрива нос с ръкава на палтенцето си и казах: — Време е да се прибираме.

Не спах почти цялата нощ, тревожех се за проблема първо от единия край, после — от другия. Можех да говоря с мама или с татко — те са страхотни родители, но и двамата заедно не биха събрали толкова въображение, че да се справят с един допълнителен Джоуи, какво остава за безкрайно много такива. С кого другиго можех да поговоря? Определено не и със съучениците си. Миналия срок откриха училищния съветник да подсмърча тихичко в кабинета си и все още не му бяха намерили заместник. Повечето от учителите ми бяха ограничени. След пет месеца тормоз в Базовия град знаех повече, отколкото всеки от тях някога щеше да знае или би понесъл да узнае. От целия учителски състав имаше само един човек, който може би щеше да ме изслуша, без веднага да повика хората с бели престилки.

Господин Димас се облегна на стола и се загледа в някаква точка над мен. Изражението му беше леко изумено и не можех да го виня — все пак вероятно не чуваше всеки ден история като тази, която му разказах.

След минута ме погледна.

— Когато започнахме разговора — каза меко той, — ти ме помоли да смятам това, което ще ми кажеш, за изцяло хипотетично. Предполагам, че все още е така?

— Ами да, господине — бях решил, че ако му разкажа историята с главен герой неназован въображаем приятел, вместо с моя милост, ще я преглътне по-леко. — Този, ъ-ъ, мой приятел, е между Сцила и Харибда4.

Той ми метна проницателен поглед и аз осъзнах, че съм използвал израз, който бях научил в Базовия град, а не тук.

— Както и да е — побързах да продължа, — какво смятате, че трябва да направи?

Димас запали лулата си, без да каже и дума. Когато най-накрая отвори уста, зададе въпрос.

— Значи според инструкторите в Базовия град вселената произвежда дублиращи се светове само когато се взимат важни решения, така ли?

— Като цяло да. Само че е много трудно веднага да прецениш кое е важно и кое — не. Казват, че ако пеперуда пърха в Бомбай, в Тексас може да се образува торнадо. Ако настъпите пеперудата, преди да е успяла да полети…

Той кимна. После ме погледна и каза:

— Знам, че ще прозвучи странно, но ще ми направиш ли една услуга, Джо? — напоследък хората започнаха да ми викат Джо, не знам защо. Отне ми известно време да свикна.

— Разбира се, господин Димас — казах аз.

— Свали си тениската.

Примигнах, после свих рамене. Не бях сигурен какво цели с това, но — и това беше донякъде тъжно — знаех и че не може да се мери с мен в какъвто и да е бой, честен или не.

Така че си свалих якето и широката тениска, която носех под него. Известно време господин Димас ме гледаше, без да каже нищо, после ми даде знак да се облека.

— Доста си отслабнал — заключи той. — Станал си и по-мускулест — колкото може да е някой на твоята възраст, което изобщо не е много — и все още си генетично програмиран да станеш по-скоро висок, отколкото едър.

Реших, че е най-добре да си мълча и да чакам. Надявах се накрая да отговори на въпроса ми.

И той го направи.

— Що се отнася до хипотетичния ти приятел, съгласен съм с теб — решението е много трудно. Но ако се върнем към същността на нещата, струва ми се, че въпросът, на който приятелят ти трябва да си отговори, е, дали щастието на един човек, или дори животът на един човек, тежи повече от съдбата на безброй много светове?

— Но аз… искам да кажа, той не е сигурен, че точно така ще стане!

— Той знае, че съществува такава възможност. Не ме разбирай погрешно — съчувствам му за болката от това решение. А и някои мъже изглеждат добре с бради — той видя объркването по лицето ми и продължи: — Не им се налага никога да се поглеждат в огледалото, защото не се бръснат.

Кимнах. Разбирах какво ми казва и знаех, че е прав. Така ми се изясни какво трябва да сторя. Не ми стана по-лесно, не, в никакъв случай. Но ми се изясни.

Изправих се.

— Господин Димас, вие сте адски добър учител!

— Благодаря ти. Училищното настоятелство не винаги е на същото мнение. Използвали са думите „Джак Димас“ и „ад“ в едно и също изречение. Доста често.

Усмихнах се и се обърнах да си вървя.

Той попита:

— Да те очаквам ли в час утре сутрин?

Аз се поколебах, после поклатих глава.

— И аз така си помислих. Успех, Джоуи! Успех на всички ви!

Исках да кажа нещо умно, но не можах да се сетя какво, затова просто стиснах ръката му и се изнизах колкото можех по-бързо.

Седнах на ръба на леглото и подадох старата ми пластмасова броня и лъчев пистолет от „Звездни бластери“ (и двата комплекта) на хлапето. Лъчевият пистолет излъчваше инфрачервен лъч, а сензор на гърдите на бронята го улавяше и го регистрираше.

Хлапето беше въодушевено — отдавна ги искаше.

— Джо-и-и! Лаго-даля!

Беше твърде малък за тях, но щеше да порасне.

В известен смисъл, казах си, щях да помогна това да се случи.

Казах на Джени, че може да вземе колекцията ми от дискове и дивидита, каквото й хареса. С нея имаме доста подобен вкус за филми — ако нещо завършва със Звездата на смъртта или с разумен еквивалент, който се взривява наистина зрелищно, ние сме доволни. Музиката е проблематична, но това, което не й хареса, можеше или да го продаде, или по-късно да оцени.

Разбира се, тя се отнесе доста скептично към внезапната ми щедрост. Казах й, че трябва да посетя някой по-отдалечени издънки на семейството и не съм сигурен кога ще се върна. Не добавих „ако изобщо се върна“. Може би трябваше, но ако си мислите, че е лесно да се сбогуваш с по-малките си братя и сестри и то може би завинаги — ами не е лесно.

С мама и татко беше още по-трудно. Не можех просто да им кажа, че заминавам, може би завинаги, а от друга страна исках да знаят някак си, че ще съм добре (въпреки че аз самият не бях сто процента сигурен в това).

В края на краищата доста оплесках нещата. Казах им, че отивам „в нещо като“ армия. Татко каза: „Не ми харесва това и е нужно да проведа само няколко телефонни разговора, за да не позволя това да се случи, младежо.“ Мама най-вече плачеше и питаше къде се е провалила като родител.

Мисля, че не биваше да се учудвам, че не успях — все пак дотогава не се славех с отлична репутация в грижата за близките си. Накрая обещах „да не вземам прибързани решения“ тази вечер и че „ще го обсъдим по-подробно на сутринта“.

Но не можех да чакам до сутринта. Трябваше да го направя бързо, докато здравият разум е взел връх, както обичаше да казва дядо. Останах буден до два през нощта, дълго след като всички други заспаха, после се облякох и слязох долу.

Мама ме чакаше.

Седеше във фотьойла до студената камина, увита в халата си за баня. Отначало ме обзе ужасното чувство, че в съня си някак си съм Бродил и съм се плъзнал в друга паралелна Земя, защото мама пушеше, а беше отказала цигарите от поне пет години.

Замръзнах, спипан на светлината на холната лампа като заек в светлината на фаровете. Тя ме погледна и в очите й нямаше гняв — само примирение, което, разбира се, беше десет пъти по-лошо от какъвто и да е гняв.

Накрая се усмихна, но не и с очи, и каза:

— Що за майка бих била, ако не мога да прочета намеренията ти след толкова време? Мислиш ли, че не бих разбрала, ако заминаваш? Или че ще отида да спя и ще изпусна шанса си да се сбогувам?

През главата ми минаха хиляди отговори, някои истини, други — лъжи, повечето комбинация между двете. Накрая казах:

— Мамо, обяснението ще отнеме твърде дълго време и няма да повярваш на нито…

— Пробвай — каза тя. — Просто ми кажи. Кажи ми всичко. Но ми кажи истината.

И аз го направих. Казах й всичко, за което можех да се сетя. Разказах й всичко, от начало до край. Тя седеше и пушеше, и кашляше, и изглеждаше, сякаш леко й се гади (а аз не знаех дали това е защото не бе пушила от толкова много време или заради това, което й разказвах).

После аз свърших и двамата седяхме в мълчание.

— Кафе? — попита мама.

— Не мога да го понасям — отвърнах. — Знаеш това.

— Ще свикнеш — каза тя. — Аз свикнах.

Тя стана, отиде до кафе машината и си наля чаша кафе.

— Знаеш ли кое е най-лошото — каза внезапно тя, бързо, сякаш се бяхме карали за нещо и тя атакуваше с разбиващ довод, — най-лошото е, че не се тревожа дали полудяваш или не, дали ме лъжеш или такива глупости. Защото ти не ме лъжеш. Познавам те от много дълго време, Джоуи. Знам какво правиш, когато лъжеш. Не ме лъжеш — тя отпи от кафето. — И не си луд. Познавам луди хора. Ти не си от тях.

Извади още една цигара от пакета, но вместо да я запали, започна да я къса, докато говореше, първо обели хартията, после извади тютюна, разпарчетосваше я на хартия, тютюн и филтър, всичко в спретната купчинка в пепелника.

— Значи малкото ми момче отива на война. Ясно е, че не съм първата майка в историята, на която й се случва. И според това, което казваш, аз дори не съм първата — първото аз, на което му се случва. Но най-лошото е, че от мига, в който излезеш през онази врата, за мен ти ще си мъртъв. Защото никога няма да се върнеш. Защото ако… ако те убият, докато спасяваш приятелите си, докато се биеш с врага или в твоя Промеждутък… аз никога няма да науча. Спартанските майки казвали: „Върни се с щита си или върху него“. Но ти вървиш по свой път и аз никога повече няма да те видя, с щит или без. Никой няма да ми прати медал или — какво правят сега, телеграми ли пращат? — или съобщение, в което да пише: „Скъпа госпожо Харкър, със съжаление ви информираме, че Джоуи загина като… загина като…“

Помислих, че ще се разплаче, но тя си пое дълбоко въздух и просто поседя малко.

— Пускаш ли ме? — попитах.

Тя сви рамене.

— Цял живот се надявах, че ще имам деца, които знаят разликата между правилно и грешно. Които, когато се наложи да вземат решения, големи решения, ще постъпят правилно. Вярвам в теб, Джоуи! Ти постъпваш правилно. Как бих могла да те спра сега? Където и да отидеш, каквото и да ти се случи, знай едно, Джоуи — обичам те, винаги ще те обичам и мисля… знам, че постъпваш правилно. Просто… ме боли, това е.

И после тя ме прегърна. Лицето ми беше мокро, но не знаех дали от нейните, или от моите сълзи.

— Никога повече няма да се видим, нали? — попита мама.

Аз поклатих отрицателно глава.

— Заповядай — каза тя. — Направих го за теб. За сбогуване. Не знам какво друго мога да ти дам.

Тя измъкна от джоба си малко камъче на верижка. Изглеждаше черно, но когато върху него попадна светлина, заблестя в синьо и зелено, като крило на скорец. Тя го закопча на врата ми.

— Благодаря — казах аз. — Прекрасно е… — После добавих: — Ще ми липсваш!

— Не можех да заспя — обясни тя. — Така имаше с какво да се занимавам. — После добави: — И ти ще ми липсваш. Върни се, когато можеш… След като спасиш вселената.

Кимнах.

— Ще кажеш ли на татко? — попитах я аз. — Кажи му, че го обичам. И че беше най-добрият татко, на когото някой би могъл да се надява.

Тя кимна.

— Ще му кажа. Мога да го събудя, ако искаш?

Аз поклатих глава.

— Трябва да тръгвам.

— Ще почакам тук — каза тя. — За малко. В случай, че се върнеш.

— Няма — казах аз.

— Знам, че няма — отвърна мама. — Но ще почакам.

Аз излязох в нощта.

Навън бе под нулата. Плъзнах се в умствена настройка, която би трябвало да е изтрита от главата ми, и започнах да се оглеждам за потенциален портал.

Надявах се наоколо да има някой — не ми харесваше идеята да бродя (без главно Б) твърде далеч в такова време. Не мога просто да отворя портал към Промеждутъка, където ми се прииска. Ще ми се да можех, но не става така. Трябва да има известни сходни точки в пространство-времето, а те идват и отминават. Все едно да си хванеш такси — ако имаш късмет, някое ще спре пред дома ти, но е по-вероятно да почакаш известно време, дори да се наложи да идеш до най-близкия хотел или ресторант, където има пиаца за таксита. Има такива места, където е твърде вероятно да намериш потенциални портали. За съжаление, те не винаги са край ресторанти или хотели.

Може да звучи странно, но не си позволих да мисля за разговора с мама. Просто трябваше да се справя с твърде много изненади — усещах как клапите в мозъка ми заплашват да избухнат и при най-малкия намек да се замисля. Затова се концентрирах върху търсенето на портал.

Не почувствах слабото смъдене в главата, което обикновено указва, че наблизо има такъв, затова поех надолу по улицата, а дъхът ми излизаше от устата като облачета. Улових се как се чудя какви ли биха били сапунените мехури, които по-рано правех за хлапето, при температури под нулата.

Миг по-късно разбрах — в известен смисъл.

Ню се появи изневиделица в нощта и се зарея над мен. Пулсираше в тревожен спектър: зелено, оранжево, жълто, перлено. Мина ми през главата, че шарките му може да са дори още по-сложни, отколкото бях предполагал — че вместо да са симптом на основни емоционални състояния, може всъщност да са език. Защото той определено искаше да ми каже нещо.

Когато се увери, че привлече вниманието ми, той духна напред, спирайки от време на време, за да е сигурен, че го следвам. Което аз правех. Стигнахме до малък парк — на практика нищо повече от морава без къща в дъното — намираше се на шест пресечки от дома ми. Ню изглежда ме чакаше.

Знаех какво иска. Опипах за зараждащ се портал и знаех, че ще има такъв. Открих го.

Погледнах към Ню, който търпеливо плуваше във въздуха.

— Благодаря, приятел! — казах.

Настроих съзнанието си към това транспространствено сходство като ключ към ключалка, отключих и отворих широко вратата.

Зад нея се намираше променлив, неустойчив пейзаж, който изглеждаше като от комикс за „Доктор Стрейндж“. Изправих рамене, огледах се за последно, поех дълбоко въздух — и започнах да Бродя.

Глава петнадесета

Влязох в Промеждутъка. Ню не се виждаше никъде, от което, честно казано, ми стана по-леко.

Не ме разбирайте погрешно — бях благодарен на мъничето, но ако не го бях срещал… ами, животът ми щеше да е невъобразимо по-прост. Джей щеше още да е жив, например. И може би аз все още щях да съм щастлив у дома със семейството си, а не да се опитвам да спася Алти-лената или каквото и всъщност да се опитвах да направя.

Застанах на една скала, която усещах по начина, по който мирише пресен риган, и която се премяташе през лудостта на Промеждутъка в трещящо арпеджио от боботеща музика. Яхнах я, както сърфист яхва сърфа, и се замислих накъде да тръгна след това.

Казах, че си спомних всичко, но не беше съвсем така. Спомних си почти всичко. Но колкото и да ровех из главата си, не можех да открия ключа, който ме пуска до Базовия град. (Имаше нещо… някакъв начин… но ми се изплъзваше като името на човек, което си знаел и със сигурност започва със „с“… освен ако не започва с „л“, с „в“ или с „у“. Нямаше го. Предполагам, че беше логично — от всичките ми спомени именно ключът към МеждуСвят Прим би бил най-голямата тайна.)

Междувременно, някъде отзад в главата ми, един глас шептеше: „Готови сме да нападнем световете на Лоримаре. Илюзорните входове, които ще създадем, ще направят контраатаката или спасението невъзможни. Когато се захранят, обичайните координати на Лоримаре ще отключат въображаеми сенчести царства под наш контрол. Когато имаме на разположение още един качествен Харкър, ще разполагаме с цялата нужна мощ, за да изпратим флотата. Императорът на световете на Лоримаре вече е един от нашите…“

Думите на лорд Сатър не ми говореха нищо, когато ги чух за пръв път от устата на Скарабус — бяха просто поредното от твърде много неща, които не разбирах. Но сега, в светлината на случилото се, звучаха със съвършена и ужасяваща логика.

Илюзорни входове, водещи към въображаеми сенчести светове.

Сенчести светове, като онзи, в който се озоваха шест деца, тръгнали на тренировъчна мисия да намерят сигнален маяк. Мислехме, че отиваме в един от световете на Лоримаре, а вместо това се пъхнахме в сенчесто измерение. Тази тема бе спомената като теоретична възможност в един от часовете в Базовия град. Наричаха ги „крайречни светове“ по подобие на езерата със странна форма, които понякога се образуват, ако меандрираща река пресече част от самата себе си. Мислете за реката като за времеви поток, а за крайречното езеро като за отрязък от реалността, който някак си е прищипан и обречен да се върти в една и съща затворена линия на съществуване отново и отново. Тази реалност може да съществува от секунди до години, дори до векове. Работата е там, че е откъсната от Алти-лената и може да бъде засечена или достигната не по-лесно от теоретична вселена във вътрешността на черна дупка.

Ако магьосниците на лорд Сатър някак са успели да отворят път към тези сенчести измерения, можеха да им направят заблуждаваща магия и така да ги накарат да изглеждат както те поискат — а после да ни изтеглят оттам в някой от световете на МАГ. И точно това бяха сторили. Нямаше никакъв начин да засечем измамата, нито чрез инструменти, нито чрез Бродене. Съвършен капан!

Но след като веднъж е отворено, това сенчесто царство вече не е недостъпно. Все още помнех как да стигна до него.

Не можех да се върна в МеждуСвят. Нямах нужното знание. Е, добре тогава, това не означава, че не мога да започна да търся приятелите си.

Представих си координатите, които ни отведоха в капана, и внимателно ги отворих със съзнанието си.

Огромна, яйцеподобна врата се появи на няколко метра пред мен със скърцане и с аромат на горчив шоколад.

Не минах през нея. Просто гледах и чаках. След миг вратата отново се затвори, после се сви до размерите на едно нищо и изчезна. Обаче там, където бе стояла, остана тъмно място като сянка, което се набръчка и заплющя, подобно на знаме под бурен вятър.

Това беше вратата към капана. Това беше порталът, който водеше към сенчестото измерение, в което отведох отбора си.

Там отивах сега.

Пристъпих към Бродене към сенчестата врата. Но преди да успея да вляза, внезапно нещо ми се изпречи, подскачайки в пространството. Беше балон с размерите на голяма котка, който ми препречи пътя.

— Ню — казах аз.

Бутилково зелено и неоново розово запрепускаха по повърхността му като предупреждение.

— Ню, трябва да мина оттам!

Повърхността на Ню се промени, свиваше се и се разтегляше, докато пред очите ми се появи нещо, което приличаше на балонеста карикатура на лейди Индиго. После образът с плясък се превърна пак в балон.

— Не успях да се върна там, защото ти ми пречеше, нали?

Дълбоко утвърдително завихряне.

— Виж, трябва да се върна! Те може отдавна да са умрели или да са били оковани едва преди пет минути — знаеш колко шантаво е времето, пътуваш ли от свят в свят, особено в тези сенчести измерения. Но те бяха моите хора и аз ги отведох там. Най-малкото, което мога да направя, е да ги измъкна или да умра, докато се опитвам.

Той се сви, сякаш мислеше. После се понесе нагоре и ми освободи пътя. Изглеждаше леко натъжен.

— Но, хей, ако искаш, ела с мен — винаги е добре да си с приятел.

Ню премина през палитра от ярки цветове, които не мисля, че можете да видите извън Промеждутъка, спусна се към мен и закръжи над лявото ми рамо.

Заедно пристъпихме в сянката.

Тогава за миг стана студено, като да стъпиш в река посред горещ ден, а после светът затрептя и се възстанови.

Стоях на покрив, в свят, който приличаше на нещо, излязло от „Дъ Джетсънс“. Ню заплава пред лицето ми, превърнал се в подобие на голяма леща. Погледнах света през огромния мехурест морфож и видях…

… сиво небе. Видях, че стоя на оръдейната кула на унил замък. Цялото място приличаше на празна сценична площадка, която отдавна не се използва. Наоколо не се мяркаше жива душа.

— Така — казах на Ню. — Да намерим тъмниците.

Глава шестнадесета

Ето как можете да намерите подземията, ако някога ви се случи да имате приятели, хвърлени в мрачна тъмница в някакъв замък.

Гледайте да не ви забележат. Намерете задното стълбище. После продължавайте да се спускате, докато вече не може по-надолу, дотам, където коридорите са тесни и миришат на влага и мухъл, и е толкова тъмно, че без странната светлина, която се носи с вас (ако имате големия късмет да ви придружава морфож) не виждате абсолютно нищо. Стигнете ли до това място, гарантирам ви, че тъмниците са точно зад ъгъла.

Замъкът бе почти пуст. Притаих се, когато чух стъпки в другия край на коридора, но това беше всичко. А хората, които преминаваха, приличаха по-скоро на хамали — бяха в бели дрехи и носеха столове и лампи. Сякаш изпразваха и затваряха сградата.

Намерих тъмниците за около двайсет минути без никакъв проблем.

Всъщност само с един малък проблем — бяха празни.

Имаше девет килии, девет дупки без прозорци, издълбани направо в скалата, с тежки железни врати с по едно малко запречено с решетки прозорче. И всички бяха празни. Единствените звуци, които долитаха, бяха драскането и шумоленето на плъховете и капещата по плесенясалите камъни вода. Рискувах и извиках имената им: „Джай! Джо! Джозеф!“ Но отговор не последва.

Седнах на камъните на пода на тъмницата. Не се срамувам да призная, че очите ми плувнаха в сълзи. Ню изплува иззад мен и заподскача във въздуха, докато по повърхността му преминаваха сияйни петна.

— Закъснях, Ню! — проговорих аз. — Сигурно вече са мъртви. Или са ги сварили, както казаха онези от МАГ, или са умрели от старост, докато ме чакат да се върна. И всичко това е… — щях да кажа „по моя вина“, но всъщност не бях сигурен дали е така.

Ню се опитваше да привлече вниманието ми. Носеше се пред лицето ми, пускайки малки многоцветни псевдоподи.

— Ню — казах, — досега ми помогна много. Но мисля, че вече стигнахме предела.

Раздразнено алено поруменѝ балончестата повърхност на малкия морфож.

— Виж! — натъртих аз. — Изгубих ги! Какво ще направиш? Ще ми кажеш къде са ли?

Повърхността на Ню заблещука, после се превърна във вихри и гроздове звезди сред нощно небе отгоре и отдолу. Разпознах мястото. Джей и лейди Индиго го бяха нарекли Абсолютното нищо. Бинарните го наричаха Статика. Под каквито и имена да беше известно, то си оставаше граничният район на Промеждутъка, дългият път между равнините.

— Добре, дори и да са там — казах аз, — няма начин да ги последвам.

Но Джей ме беше последвал, нали? Беше ме измъкнал от „Лакрима Мунди“.

Значи можеше да бъде направено.

Но не знаех как да го направя. Можех да Бродя през самия Промеждутък. А за да достигна Абсолютното нищо, щях да имам нужда от съвсем различен набор многопространствени координати, дадени ми от някой, запознат с тези нива на реалността…

Вдигнах поглед.

— Ню? — повиках го аз.

Морфожът бавно се отдалечи, стъпка по стъпка, докато стигна края на влажния коридор. После се засили към мен, по-бързо от саксия, падаща от перваз, и въпреки че знаех какво ще направи, не можах да се въздържа да не се отдръпна назад, когато изпълни полето на зрение ми и се чу…

пукккк!

… а светът ми се разпука на звезди.

Морфожът не се виждаше никъде. Вместо това всичко ми се струваше много познато. Имах дежа вю за бил съм тук и преди, но, разбира се, това не беше вярно, последния път, когато падах през Абсолютното нищо, Джей падаше с мен — всъщност двамата заедно падахме от „Лакрима Мунди“.

Сега вятърът между световете шибаше лицето ми и насълзяваше очите ми, а звездите (или каквото и да е това там в Абсолютното нищо) се размиваха, докато профучавах край тях. И аз падах, ужасѐн от празнотата на нищото, но всъщност бях дори още по-ужасѐн, защото сега не падах от нещо.

Сега падах към нещо.

Представете си поничка или вътрешна тръба — основната тороидна форма. Оцветете я с нещо черно и слузесто. Сега вземете пет такива и ги усучете, огънете ги и ги оформете заедно като онези балони, които уличните артисти понякога правят за децата — въпреки че ако направите за някое дете балон, който изглежда така, то ще се разплаче и ще избяга. Още ли ме следвате? Сега направете цялото това нещо с размера на супертанкер. Накрая покрийте всяка извита повърхност на това, с което разполагате сега, тоест с голямо, черно, тръбно зло нещо, с кранове, кули и стени с бойници, с балисти, топове, и…

Схванахте ли идеята?

Това не беше нещо, към което ви се ще да падате. Повярвайте ми! То бе нещо, от което бихте искали да падате и то възможно най-бързо.

Но аз нямах избор.

Присвих очи срещу вятъра. Около голямото черно нещо имаше две или три дузини по-малки кораба — галеони, като „Лакрима Мунди“, и кораби, които бяха по-малки и по-бързи от него. Приличаха на патици, ескортиращи кит.

Знаех, че гледам атакуващата армада и флагмана на лорд Сатър. Само това можеше да е. Нападението на световете на Лоримаре бе започнало.

Най-накрая бях открил къде държат затворени приятелите ми — ако предположим, че още не бяха сварени на супа от Бродещи. Проблемът беше, че след около минута щях да се разбия като пъпеш, пуснат от небостъргач, и не можех да направя абсолютно нищо. Абсолютното нищо не е откритият космос. В него си има въздух и нещо като гравитация. Ако ударя кораба, съм мъртъв. Ако го пропусна — а шансът ми беше точно толкова, колкото мравка да пропусне футболно игрище — щях да падам вечно, освен ако не успея да отворя портал към Промеждутъка, а нямаше гаранция за това. Миналия път успях да се справя само защото Джей беше с мен.

Какво би направил Джей? — попитах се аз.

Мислех, че никога няма да попиташ, отвърна един глас в главата ми. Звучеше като моя глас, само с десет години по-стар и безкрайно по-мъдър. Не беше Джей, нито неговият призрак, нито нещо подобно. Бях си просто аз, така мисля, но открил глас, в който да се вслушам.

— Сега си във Вълшебен регион — продължи гласът на Джей. — Нютоновата физика е по-скоро предложение, отколкото непоклатим закон. Важна е силата на волята.

Това беше преразказ на лекция по Практическо чудотворство, или, както го наричахме, „Вълшебство 101“. „Вълшебството е просто начин да говориш на вселената с думи, които тя не може да пренебрегне — беше казал инструкторът ни, цитирайки някой, чието име вече бях забравил. — Някои части от Алти-лената слушат — това са вълшебните светове. Някои не го правят и предпочитат ти да ги слушаш — това са научните светове. Разберете ли това, всичко става доста просто.“

Разбира се, „доста просто“ е относителна идея в училище, където дори часовете за изостанали биха накарали Стивън Хокинг и Мерлин Магьосника да се изпотят здраво. Все пак бях научил достатъчно, за да знам, че мястото, където се намирах сега, е място на сурова и неконцентрирана магия. „Подпространство“, което работеше по-скоро по законите на колективното съзнание, отколкото според механистични принципи.

Воля. Това беше ключът.

Схвана идеята — похвали ме Джей някъде в главата ми. — Сега я приложи!

Огромната зла преплетена поничка се уголемяваше, докато падах към нея. Не изглеждаше много мека и беше дяволски трудно да не я уцелиш.

Добре тогава, реших аз. Ще я уцеля. Но не падах към нея — издигах се бавно към нея. Издигах се толкова бавно, толкова леко, че когато докосна повърхността й, сякаш пухче ще докосне тревата, сякаш перо ще полегне на възглавницата — тъй деликатно, че почти няма да се усети.

Трябваше само да убедя тази част на Алти-лената, че не падам стремглаво към смъртта си.

Което означаваше да убедя себе си…

Не падам — казах си аз. — Издигам се, лесно и леко. Меко и бавно…

И успях да пренебрегна тънкия, разумен глас отзад в главата ми, който крещеше от страх.

Не падах. Не падах…

Стори ми се, че вятърът в лицето ми отслабна. После всичко внезапно преобърна перспективата си на сто и осемдесет градуса и докато стомахът ми все още се опитваше да се справи с това…

Ударих повърхността на кораба доста по-силно, отколкото пухче, докосващо тревата — всъщност беше достатъчно да ми изкара въздуха и да се задъхам. Но нямах нищо счупено. Благодарих на гласа на Джей в главата си, докато лежах на палубата, вкопчен в едно въже в опит да си поема дъх.

Накрая успях да седна и да се огледам. Ню не се виждаше никъде — беше изчезнал още откакто по някакъв начин ме премести от тъмницата в Абсолютното нищо. Добре, бях съвсем сам и бях на кораба.

Сега какво?

Отговорът не се забави много. Изведнъж една ръка ме сграбчи за врата. Още ръце ме издърпаха за крака. Извиха ми ръцете зад гърба и ме повлякоха към една кула, надолу по десетина тесни стъпала, дълбоко във вътрешността на огромния флагман към обширно помещение, което изглежда бе отчасти стая с карти, отчасти инквизиция и отчасти аудитория в гимназия.

В стаята миришеше така, сякаш нещо бе умряло преди месеци и още не бяха открили какво е, за да го изнесат. Миришеше на гнило, на разложение и на мухъл.

Лейди Индиго и Невил Желирания човек бяха там, заедно с около петдесетина други, които не бях виждал. Някои изглеждаха като нормални хора — други бяха много по-екзотични.

А имаше и един, който не бях виждал досега, но познах в мига, в който влязох. Не бях виждал по-едър човек от него — толкова едър и с такива съвършени пропорции, че пред него всички други в стаята изглеждаха като малки деца. Бе облечен с роба в черно и алено. Тялото му — тази част, която виждах — беше човешко и мускулесто като на Давид на Микеланджело. Безупречно тяло.

Но лицето му…

Как да го опиша? Ако го видите, никога няма да можете да го забравите. Лицето му ще изплува пред погледа ви, започнете ли да заспивате, и ще се будите с писъци.

Представете си човек, който е започнал да се превръща в хиена, както върколак се превръща във вълк. Представете си го застинал насред трансформацията — лицето му наполовина муцуна, брадата му наполовина с кучешка козина, зъбите му — остри и създадени да разкъсват. Имаше свински очички, които светеха в червено, с хоризонтални цепки, като на пор, сплескан нос и челюст, постоянно изкривена в противна пародия на усмивка.

По някакъв изопачен начин ми напомняше на изображенията на Анубис, египетският бог с глава на чакал, който съпровожда душите на мъртвите до съда в отвъдния свят. Може би това е по-доброто описание, защото горе-долу същото щеше да направи и с мен.

Но не видът му обещаваше кошмарите. А усещането за това, което се крие зад ужасното му мутирало лице. Знаех, че за това чудовище, кошмарите са приятно забавление. Те са като танците в парка на Мери Попинс от филма на Дисни.

Лорд Сатър ми се усмихна с остри зъби и проговори с глас като меден блатен газ:

— Бяхме разочаровани, че те изпуснахме миналия месец от клопката, Джоузеф Харкър. Толкова ти благодарим, че се върна. — Той извърна главата си на хиена. — Беше права, лейди Индиго. Най-силният Бродещ на десетилетието! Подушвам го! Ще стане чудесно гориво за „Малефик“.

Отново се обърна към мен и аз за малко да изкрещя, когато противните му очи ме пронизаха.

— Имаш късмет — каза ми той. — Няма друг кораб, който може да те лиши напълно от всякаква външна материя, да ти смъкне цялата плът, кости, коса и мазнини, да те сведе до абсолютната ти същност — силата, която ти позволява да Бродиш от свят в свят, силата, която дава възможност на нас да пътуваме из Абсолютното нищо. Никой друг кораб не би могъл да го направи, освен „Малефик“. Отведете го — нареди той и няколко слуги се спуснаха към мен. Хванаха ме и ме завлачиха надалеч от лорд Сатър.

Внезапно над главата ми избухнаха разноцветни искри. Разпознах завихрянията в цветовете на дъгата и сърцето ми подскочи с облекчение. Ню се беше появил и се спускаше към мен. Надявах се някак си и да ме телепортира оттук, както беше направил преди, когато попаднахме с отбора ми в капана на лейди Индиго.

Лейди Индиго каза:

— Морфожът, милорд.

В гласа й нямаше притеснение.

— Точно така — потвърди спокойно лорд Сатър с неговия плътен, гърлен глас. — Както очаквах.

Той протегна ръка, в която държеше малка стъклена пирамида. Постави я на пода, отстъпи крачка назад и в същото време произнесе една-едничка дума. Тя звучеше като „смъкълтфоръо-гобслоч“, но вероятно не беше това. Блесна светлина, черна светлина — не като пурпурната светлина, с която се осветяват афишите, за да засияят цветовете, а истински черна, като обсидианов лъч, като крушка в негатив. Тя обгърна Ню, който започна да побелява, да се свива и да се променя.

Знаех, че ако Ню можеше да крещи, щеше да го направи.

— Не! — изкрещях аз, но нямаше значение.

Сноповете чернота някак си компресираха малкия морфож, натъпкаха го в трите измерения на този свят. После черните лъчи засветиха надолу към малката призма и след секунди изчезнаха, като след себе си оставиха единствено бял послеобраз върху ретината ми.

Лорд Сатър взе пирамидата. Дори от мястото, където стоях, виждах вътре в нея малко мехурче, което преминаваше от ядосани червени към бесни алени оттенъци.

— Казаха ми, че това създание се е привързало към теб, момче — засмя се той. — Затова взех едно резервоарче за него. Използвахме ги — о, преди толкова много години, когато се опитахме да колонизираме част от лудостта между световете. Тези същества бяха голяма досада. Резервоарчето няма да го задържи задълго — десет, най-много двайсет хиляди години — но предполагам, че никой от нас няма да е тук, когато накрая се счупи.

Той пъхна пирамидата в джоба си.

— Често ми се е искало… — започна лорд Сатър, като се обърна към мен.

Не мисля, че някога изобщо бих могъл да опиша колко е ужасно, когато той говори сякаш само на мен и ме гледа право в очите. Беше си достатъчно зле, когато се обръщаше към всички в стаята, но когато ме погледна, се почувствах така, сякаш знае всяко едно лошо нещо, което съм сторил. И не само това, а също и че смята лошите ми постъпки за единствената част от мен, която има значение, а всичко останало е незначително и глупаво.

— Често ми се е искало — повтори той, — да можем да впрегнем морфожите. Ако успеем да използваме енергията им по начина, по който използваме тази на Бродещите, с лекота ще управляваме всеки свят и всяка вселена — славният паноптикум на съзиданието ще бъде наш. Но, уви, това не изглежда осъществимо. Имаше един такъв опит, но сега там, където някога се намираше Земята, върху която бе направен този експеримент, има единствено космически прах. От нея не остана парче по-голямо от бейзболна топка. Не, ще трябва да се задоволим с жизнената същност на деца като теб. — И той ми намигна, сякаш ми разказваше леко мръсен виц. Той бе нещото, което миришеше, сякаш е умряло преди много време, миризмата, която усетих, когато влязох в огромната зала. Усещаше се дъх на гнилост.

Никога в целия си живот не съм бил толкова уплашен от каквото и да било, както ме плашеше той. Може би в страха ми бе имало мъничко магия. Но дори и така да беше, аз нямах нужда от нея.

— В живота, който тепърва ти предстои — каза лорд Сатър, — или, да го кажем по друг начин, момче, в следващите трийсет-четирийсет минути, можеш да се утешиш с това, че същността ти — душата ти, ако предпочиташ, заедно с още много от вас, малки Бродещи, ще захрани корабите и плавателните съдове, които ще дадат възможност на моя народ и на моята култура да спечелят превъзходство във всичко, превъзходство, което справедливо заслужаваме. Това радва ли те, момче?

Аз не казах нищо.

Жълтите зъби се оголиха в пародия на дружелюбна усмивка.

— Знаеш ли какво? — каза той. — Падни на колене пред мен! Целуни ми краката! Обещай да ми служиш винаги и навсякъде. Тогава ще ти пощадя живота. Имаме достатъчно гориво за това нападение. За това начинание сме докарали всяка една бутилирана душица. Какво ще кажеш? Цуни краченце? — и той помаха пред мен огромния си крак, покрит с черна козина, а ноктите му бяха като на граблива птица.

Тогава разбрах, че ще умра, защото нямаше да му целувам краката. Погледнах го в очите и казах:

— Така и така ще ме убиеш, нали? Просто искаш първо да ме унижиш.

Той се засмя и стаята се изпълни с вонята на гранясало месо, започна да пляска по бедрото си с ръка, сякаш бях казал най-смешния виц на света.

— Точно така! — избоботи той между изблиците смях. — Наистина щях да те убия при всички положения. — После си пое дъх. — Ох, имах нужда от това. Толкова се радвам, че реши да наминеш. — После продължи: — Свалете го долу в стаята за топене! Време е да изрежем и да стопим него и останалите. Няма нужда да е безболезнено. — Той отново се обърна към мен, пак ми смигна и ми обясни словоохотливо: — Смятаме, че голямата болка, причинена на Бродещите по време на процеса на топене, разбунва духовете им и повишава енергията им. Сигурно защото болката е нещо, върху което могат да се съсредоточат. Е, довиждане, момче — и той протегна огромна ръка и ощипа бузата ми, почти любящо, като стар чичо.

После започна да стиска, все по-силно и по-силно. Обещах си да не викам, но болката стана непоносима.

Изкрещях.

Той ми намигна още веднъж, сякаш си бяхме разменили шега, която никой друг в стаята не схваща, и пусна бузата ми.

Извиха ми ръцете и ме поведоха навън. С такова облекчение се отдалечавах от лорд Сатър, че, поне за няколко мига, изобщо не ме интересуваше, че ме водят към стаята за топене.

Всеки път, когато в някоя книга се натъкна на фразата „участ, по-лоша от смъртта“, се замислям. Все пак, смъртта е възможно най-лошото нещо, и възможно най-окончателното спрямо обичайното развитие на нещата.

Но идеята да бъда убит, сварен и редуциран до това, което ме прави мен — а после да прекарам остатъка от вечността в бутилка, използван като някакво космическо захранване…

От тази перспектива смъртта изглеждаше доста добре, да знаете. Наистина.

Глава седемнадесета

Докато слизахме от ниво на ниво, коридорите ставаха все по-тесни и по-тъмни. Ставаха и по-топли, сякаш огромният флагман се задвижваше с пара, което засилваше чувството ми, че се спускам в ада. От мига, в който стъпих на „Малефик“, мрачното и тъмното царуваха навсякъде и докато се спускахме в утробата му, положението само се влошаваше.

Слизахме по още по-тесни стълбища — „стаята за топене“ сигурно беше на едно от най-долните нива на кораба. Бях благодарен за това. Даваше ми повече време да мисля. Пред мен вървяха двама стражи, зад мен още двама. Коридорите и стълбите вероятно нарочно бяха изградени като лабиринт и знаех, че съм безнадеждно загубен.

Но колкото и тесни и ограничаващи да бяха тези коридори, те бяха нищо в сравнение с хамстеровия лабиринт, из който търчеше собственият ми мозък.

Лорд Сатър беше наредил да ме убият заедно с „другите“. Това означаваше само едно — моят екип може би все още беше жив.

И ако беше така, все още имахме някакъв незначителен шанс.

Пет хванати в капан версии на самия мен срещу кой знае колко хиляди войници на МАГ, вълшебници и демони… честно казано, би било голям късмет, ако срещу нас се изправят само лорд Сатър и лейди Индиго. Без помощта на Ню шансовете ни бяха точно колкото… ами колкото една нула.

Това го знаех, разбира се. Въпреки това вероятността те все още да са живи, ми повдигаше духа.

Имаше нещо определено адско в долните нива на „Малефик“. Започна да ми се струва, че надушвам сяра във въздуха. После стражите пред мен отвориха тежка дървена врата, обкована с бронз, и грубо ме бутнаха през нея — тогава миризмата се усили.

Представете си ада такъв, какъвто са ни го описвали още от детството ни. Сега си представете, че най-ужасната яма за мъчение там е стая, не по-голяма от гимназиална класна стая. Представете си, че е проектирана от някой, който е гледал твърде много евтини стари филми на ужасите, от онези черно-белите, каквито показват късно вечер. Това беше стаята за стопяване.

Помещението беше без прозорци, точно както девет десети от останалите, които бях виждал. По стените висяха най-различни инструменти и сечива — страшни, остри и огромни. Не ги разгледах много отблизо, но изглежда служеха да „бъдем досварени“, след като вече сме врели известно време в казана. В дъното на стаята, кацнал върху издигната решетка, се извисяваше истински готварски казан, покачен на три тънки метални крачета, изкован от бронз и широк поне три метра, подобно на огромен котел или канибалски казан от рисуваните филмчета. В него вреше някаква течност — от миризмата заключих, че най-вероятно не е вода. Миришеше на течна сяра, на амоняк и саламура. Мисля, че вътре имаше и кръв — магията на този кораб черпи много мощ от кръвта. Огънят отдолу се подхранваше с различни соли и прахове. Веднъж гореше в зелено, после в червено, после в синьо, добавеха ли се различните химикали. Димът и пушекът изпълваха въздуха, щипеха очите и дробовете ме заболяха. Едно дребно създание, което приличаше малко на жаба и малко на джудже, подхранваше огъня с праховете и внимаваше да не сипе повече от една малка шепа едновременно.

Никое от съществата наоколо не беше човек. Детайлите се различаваха трудно, тъй като голяма част от светлината идваше от пламъците под казана, но съществата имаха пипала и антенки. Не знаех дали са от граничните светове далеч от Арката или са хора, превърнати в неща, на които не им пречи гъстият химичен дим, нито горещия въздух, нито това, което трябваше да правят с нас. Предполагам, че няма значение. Стражите ми, от друга страна, имаха много против пушека и въздуха. Двама спряха отвън, по един от всяка страна на затворената врата. Другите двама, които ме въведоха в стаята, държаха кърпички пред устата и носа си, а по лицето им се стичаха сълзи.

Едно нещо приближи към нас. Може да беше богомолка, ако богомолките ставаха толкова големи и имаха човешки очи. Забъбри неодобрително към похитителите ми.

— Не влиза тук! — каза им то. — Не за дишане! Топене скоро започва. Махай се! Върви си оттук. Тц-тц-тц! Тук сега не за твоя раса.

После димът се разсея за миг и ги видях от другата страна на казана. Сърцето ми подскочи. Бяха със завързани ръце и крака, положени на земята, като зайци, готови за котела — моите съотборници.

Веднага видях, че всички са там — Джай, Джакон, Дж/О, Джо и Джозеф. Всички бяха в съзнание. Изглеждаха изтощени и отчаяни. Не знаех колко време бе минало за тях — дни? седмици? месеци? — но изглежда престоят им хич не е бил приятен. Всички бяха отслабнали, дори малкият Дж/О. Освен това не ми се струваха изненадани, че ме виждат. Може би мълвата, че съм заловен, вече бе стигнала дотук, или просто го очакваха. Достатъчно неща бях объркал досега, беше си направо очевидно, че ще го направя пак, този път за последно. Те просто ме гледаха и примирението, изписано по лицата им, ме клъвна в сърцето.

Лошото беше, че знаех, че са прави. От такова място не правиш геройски измъквания в последния момент. На такова място умираш — болезнено, бавно и с голямо съжаление.

Един от стражите ми ме пусна, пристъпи напред и каза:

— Водим още един за казана. Заповед на лорд Сатър.

От пламъците под котела избухна сяра и другият ми страж също ме пусна, за да си избърше насълзените очи.

Точно тогава се втурнах към действие.

Е, „втурнах се“ не е точната дума, но звучи по-добре от „залитнах и ритнах“, което всъщност направих. Залитнах напред, после ритнах, колкото можах по-силно, най-близката подпора от триножника, поддържащ огромния казан.

Ще ми се да можех да кажа, че имах блестящ план. Нямах. Просто исках да спечеля малко време. Или да направя нещо, при всички положения.

Все едно участвах в автомобилна катастрофа. Всичко се случи толкова бавно, после…

Кракът на триножника се наклони и се измести.

Видях, че стражите ми, кашляйки и плюейки, се втурват към мен.

Казанът започна да се накланя.

Жабоподобното нещо, което толкова внимателно хвърляше различни соли в огъня, изпусна подноса с химикали, отскочи и нацели най-близкия страж, който изпсува и се препъна в богомолката отзад.

Хвърлих се встрани от казана, когато праховете в пламъците изригнаха като миниатюрни фойерверки…

И бавно, величествено и необратимо, котелът се прекатури.

Никога няма да забравя как стражът вдигна ръка, сякаш да спре казана да не падне върху него, и как казанът продължи да пада. Никога няма да забравя разтопеното съдържание на котела, което се разплиска и изтече, нито писъците на създанията, когато течността ги достигна. Тя прогаряше и продължаваше да прогаря, дори и костта.

Задушавах се. Едва дишах. Всичко се въртеше пред очите ми и усещах как по бузите ми се стичат сълзи. Но продължавах.

Взех от пода нещо, което изглеждаше като нож за обезкостяване, и започнах да режа въжетата на съотборниците си. Първо скочих при Джо, освободих крилете й, после извадих кърпата, запушила устата й.

— Благодаря — каза тя.

— Криле — задъхвах се аз. — Въздух! Раздухай го! Въздух!

И се преместих при Джакон.

Джо кимна, после разпери криле и започна да пляска с тях, издухвайки задушаващия дим далеч от нас. През решетката навлизаше свеж въздух — предполагам, за да подхранва огъня — и аз го вдишах на големи глътки, изтрих очите си и продължих да разрязвам въжетата с ножа. Джакон изглеждаше в най-добра форма от целия екип, въртеше се и се усукваше в примката, така че скочи на крака и разкъса останалите въжета още преди да успея да ги срежа.

После оголи зъби, заръмжа гърлено и скочи към мен.

Аз залегнах.

Вълчото момиче прелетя над главата ми и разкъса богомолката, която се бе засилила към мен с един сатър.

С гневно движение й откъсна главата, а тялото й залитна, размахало сатъра, сляпо и бясно.

След това освободих Джозеф. Въжетата му бяха дебели като корабни. Освободих ръцете му, после му подадох нож и му казах сам да среже тези на краката си. Той разтри ръцете си с гримаса, после сряза въжетата два пъти по-бързо от мен.

С крайчеца на окото си видях как Джакон ни пази като вълчица своите малки, всеки косъм на главата й беше изправен, зъбите й оголени, а Джо, която все още раздвижваше въздуха и беше грабнала една пика от стената, наръгваше с нея всяка гадина, осмелила се да я доближи. Не че мнозина го правеха. Повечето се бяха скупчили в ъгъла и се опитваха да се предпазят от пламтящата разтопена река между нас и тях.

Освободих Джай.

Той се претърколи неудобно на земята.

— Изпитвам парестеза — каза той. — Целият съм изтръпнал. Освен това съм ти дълбоко, безкрайно признателен.

— Няма проблем — отвърнах аз.

Отпуших устата на Дж/О.

— Типично! — обади се той. — Оставяш ме последен! Просто защото съм най-малкият. Предполагам, че смяташ това за честно. Ммммф, ммф, мф, мммммммммммммф! — това последното го каза, защото пак затъкнах кърпата в устата му.

— Всъщност — обясних му аз, — ти искаше да кажеш: „Благодаря“. И ако не го кажеш, ще забравя да те освободя и ще те оставя тук, случайно нарочно.

Извадих превръзката. Очите му изглеждаха много големи и много кръгли.

— Благодаря ти — каза той с тъничък гласец, — че се върна и че ме освободи. Благодаря!

— Няма за какво — отвърнах аз. — Нищо работа!

И освободих краката, а после и ръцете му.

Димът беше започнал да се разрежда и огънят се държеше повече като огън и по-малко като Везувий. Събрахме се със съотборниците ми. Предположих, че в стаята за топене има силна огнеустойчива магия — пламъците не се разпростираха по стените, тавана или пода. И започнаха да утихват.

— По необходимост се налага да инспектираме с цялата възможна бързина — каза Джай. — Несъмнено внезапният ни революционен подем е активирал многобройни сигнални вещерски магии.

— Няма да успеем да си проправим път през целия кораб — каза Джо, — но да загинеш в битка е по-добре, отколкото да умреш в казан с вряща кръв.

— Няма да умираме нито в битка, нито в кръв — казах й аз. — Просто няма да стане! Но единствената врата е от другата страна на огъня.

— Всъщност — каза Дж/О с известна нотка на самодоволство, — ето тук има една скрита врата. Видях едно от гърчещите се създания да излиза от нея, когато ни доведоха.

— Браво на теб! — казах аз. — Но как се отваря? Сигурно е защитена от магии или заклинания, нали?

От другата страна на пламъците стражът, който все още стоеше на краката си, и другите гадини се събираха, гледаха ни и говореха. Изненадата вече не беше на наша страна. Трябваше да действаме, по един или друг начин.

Джозеф сви рамене. После си плю на ръцете, протегна се и затегли. Вените на врата му се издуха. Засумтя от усилие, после се отдръпна. Виждаха се очертанията на вратата, там, където решетката се опираше в стената. Той се ухили, после стовари отгоре й огромния си крак с всичка сила.

В стената се появи дупка с размера на порта.

— Магиите са едно — каза той, — но суровата сила е нещо съвсем друго. Да вървим!

Тези от нас, които нямаха оръжия, си взеха от стената в стаята за топене. Аз поспрях за малко и вдигнах кожена торбичка, пълна с някакъв прах.

— Какво е това? — попита Дж/О.

— Нямам представа — казах. — Но предполагам, че това хвърляха в огъня. Някакъв барут. Няма да навреди.

Той се намръщи.

— Не мисля, че е барут. Нещо магическо е. Око от тритон или нещо подобно. Най-добре го остави тук.

Това наклони везните. Пъхнах кесията в джоба си и после минахме през дупката и се озовахме в тесен проход, не по-голям от вентилационна шахта.

Дж/О водеше, а Джакон завършваше колоната. Останалите се стараехме да се държим възможно в средата, като се бутахме непрекъснато в тъмното.

— Доста се позабави — каза Джо. Чух шумоленето на перата, когато събра крилете си.

— Дойдох веднага, щом успях. Какво стана с вас?

— Отведоха ни в някакъв затвор — каза Дж/О. — Бяхме в отделни килии. Не ни беше разрешено да говорим с никого, нито да четем, нищо. А храната — ъхх! В моята намерих буболечка.

— Буболечките бяха най-хубавото — каза Джакон. — Дори не си направиха труда да ни разпитат. Беше очевидно, че сме за казана. — Тя се поколеба и усетих как потрепери в тъмното. — Видях лорд Сатър. Той каза, че ще страдаме, че той лично ще се погрижи.

Спомних си онова отвратително таласъмско лице, как ми се хили насреща.

— Каза същото и на мен — обясних им аз. — Така горивото достигало максималната си ефективност. — Радвах се, че в тъмното никой не вижда лицето ми.

— Надявахме се, че ще се върнеш за нас — каза Джо, — или че ще се върнеш на МеждуСвят и те ще изпратят спасителен отряд. Но седмиците минаваха, ти не идваше и започнахме да губим надежда. А когато ни отведоха на МАГ Прим и ни качиха на „Малефик“, мисля, че всички разбрахме, че сме мъртви.

Обясних им накратко какво се беше случило — как МАГ е използвал сенчесто царство, за да ни отклони от следата и как ме бяха уволнили и изтрили паметта ми, как после си я възвърнах благодарение на Ню. Точно когато приключих разказа си, Дж/О видя светлинка пред нас.

Минаха още десет минути, преди и ние да я видим — киберзрението на Дж/О е много по-чувствително към светлината от обикновените очи. Но накрая всички излязохме от тунела на светло и зяпнахме със страхопочитание.

Стояхме на площадка, от която се виждаше залата с двигателите. Не съм сигурен как лети „Малефик“, но ако размерът значи нещо, двигателите имаха повече от излишна мощ. Бяха гигантски. Залата вероятно заемаше цялото най-долно ниво на кораба. Под нас имаше огромни бутала, клапи и въртящи се зъбни колела, големи колкото градската ротонда в Грийнвил. От огромни контролни клапи излизаше пара, а разни лостове се блъскаха с оглушителен трясък. Това ми напомни на изображенията, които бях виждал от котелното на стари океански лайнери като „Титаник“ — само че в онези кораби машините не са били поддържани от тролове и таласъми.

Джай докосна ръката ми и посочи встрани. Обърнах се и видях какво захранва двигателите — огромна стена, натъпкана от пода до тавана с нещо, приличащо на аптекарски шишета или старовремски бутилки за сайдер от дебело стъкло. Във всяко едно имаше светлинка като от светулка, само че светулка нямаше — нежна луминесценция, която лекичко пулсираше в ритъм с оглушителните машини. Имаше най-различни цветове, от светулчесто зелено до флуоресцентно жълто и оранжево и очеизбодно лилаво. От горната част на всяка бутилка се спускаше тръбичка и стигаше до огромна тръба на тавана, която се проточваше до центъра на двигателя.

— Това са нашите братя! — прошепна Джай.

— И сестри — додаде Джакон.

Докоснах страната на една студена стъкленица и тя засия в ярко оранжево, сякаш ме позна. В тези бутилки се криеше горивото, което задвижваше флагмана — есенцията от Бродещи като мен, лишени от телата им, бутилирани и заробени.

Стъклото — или какъвто и да беше този материал — сякаш леко вибрираше. В главата ми се въртеше само онази сцена от стотици различни филми на ужасите, в която някой, обладан от демон, в кратък миг на просветление и здрав разум се моли: „Убийте ме!“

— Това можеше да сме ние — изръмжа Джакон.

— Все още е възможно — избоботи Джозеф.

— Отвратително е — каза Джо. — Ще ми се да можехме да направим нещо за тях.

— Можем — каза Джай. Устните му се бяха превърнали в тънка гневна чертица. Джай винаги изглеждаше много мил. Сега усещах гнева му във въздуха, като статично електричество преди буря.

Той смръщи вежди и впери поглед в стъклена бутилка над нас. Мисля, че го видях как потрепери. Концентрира се още повече, затвори очи — и стъклото се пръсна, експлодира с „пук!“ като фойерверк. Светлинката затрептя във въздуха там, където се намираше бутилката, стрелкайки се нервно, сякаш несвикнала със свободата.

Погледнах другите. Всички мислехме еднакво.

Желязното нещо, което бях взел от стаята за топене, приличаше на алебарда — от едната страна имаше острие, а от другата — тъп чук. Най-подходящото оръдие за тази работа, както би казал татко.

Пристъпих напред. Изкрещях, докато замахвах — дивашки вик, който почти потъна в звука от разбиване на стъкло. Около пет стъкленици се пръснаха при първия удар. Светлинките в тях заблестяха ярко, достатъчно, че да оставят послеобраз.

Останалите от отбора продължиха със същия, ако не и по-голям ентусиазъм. Въздухът се изпълни с летящи стъкла и стрелкащи се светлинки. Метнах поглед през рамо — в залата с двигателите настана истински хаос. Огромните бутала се запъваха, излизаха от ритъм или напълно спираха. Парата избиваше все по-бясно от различни клапи, експлодираше от тръбите. Таласъми, гномчета и друга измет от вълшебните приказки се суетяха като плъхове върху гореща ламарина, изпаднали в паника.

Великата машина спираше.

В момента изобщо не ми пукаше. Интересуваше ме само това да освободя душите на всички различни мои версии от техните стъклени затвори. С всяка разбита бутилка се чувствах все по-добре, по-силен и по-завършен.

По-жив.

Осъзнах, че Джозеф всъщност пее, докато разбива. Гласът му беше ясен и красив. Беше някаква песен за една стара жена, за носа й и за много херинги… зачудих се от какъв ли свят идва той.

После забелязах нещо.

Светлинките не изчезваха. Оставаха тук и се рееха във въздуха. Даже напротив, ставаха по-ярки, пулсираха в светулчестите си цветове и се сбираха точно над главите ни. Не знаех дали това, което е останало от тях, може да оцени какво сме направи или не. Но това нямаше значение. Ние знаехме.

Джакон разби последната бутилка, тя се пръсна, душата вътре беше свободна и се зарея с другите.

Всичко се наелектризира. Казвам го буквално — сякаш въздухът бе свръхзареден — всеки косъм по тялото ми бе щръкнал. Страх ме беше да докосна каквото и да било, за да не бъда мигновено изпепелен. А светлинките трепкаха над нас.

Може би си въобразявахме, но ако беше така, то всички си въобразявахме едно и също. На някакво много истинско ниво, те всички бяха нас, или са били някога нас, преди да бъдат избити и използвани да захранват този кораб, който се движеше между световете и затова струва ми се стана така, че това, което мислеха, се изля върху ни.

Те мислеха „отмъщение“.

Мислеха „унищожение“.

Мислеха „омраза“.

А, гледайки към нас, пулсираха в нещо, което много силно се усещаше като „благодаря“.

Светлинките на душите започнаха да светят по-ярко, толкова ярко, че всички ние, с изключение на Джакон и Дж/О, бяхме принудени да отвърнем погледи. А после полетяха и ми се стори, че чувам как вятърът свисти при движението им.

Долу при двигателите троловете и таласъмите търчаха във всички посоки — ужасени и паникьосани. Нямаха никакъв шанс. Когато светлинките се стовариха върху тях, всеки избухна в нещо подобно на рентгеново изображение, което припламна и после изчезна.

Светлинките достигнаха двигателите.

Предполагам, че и аз бих мразил тези двигатели, ако ги бях задвижвал с всичко свое, с всичко, което бях. Когато искриците докоснаха двигателите, в миг изчезнаха. Сякаш стоманата, желязото, бронзът и парата някак си ги бяха всмукали.

— Какво правят? — попита Дж/О.

— Тихо! — каза Джакон.

— Не искам да развалям момента с практични наблюдения — казах аз, — но лорд Сатър и лейди Индиго вероятно в момента изпращат за нас още войски по онзи тунел. Всъщност съм изненадан, че не са…

— Мълчи! — сряза ме Джо. — Мисля, че ще гръмне.

И тогава корабът гръмна и беше чудесно. Като светлинно шоу и шоу с фойерверки и унищожението на кулата на Саурон… всичко, което можете да си представите. Двигателите на „Малефик“ сякаш започнаха да се разтварят в светлина, в пламък, в магия, а после, с тътен, който се извиси до праисторически рев, те се взривиха.

— Това несъмнено е открояващ се с превъзходството си пожар — въздъхна Джай с широка усмивка на лицето.

— Готино! — съгласи се Джозеф. — Красиво!

Ако двигателите на „Малефик“ имаха гаранция, то тя в момента определено стана невалидна.

После, когато прахът се слегна, го усетих със съзнанието си. Там, където досега под нас стояха двигателите, имаше портал към Промеждутъка — най-голямата порта, която някога бях виждал.

— Тук долу има портал — казах аз. — Предполагам, че цялата тъкан на пространство-времето е било под натиск от двигателите. Сега тях ги няма и оставиха място, през което можем да минем.

Джакон изръмжа гърлено.

— Тогава по-добре да побързаме — каза тя. — Надушвам цял батальон от онази паплач — идват към нас, долу през прохода.

— А освен това — каза Джай, — мисля, че приятелите ни едва сега започват битката.

Погледнах — той беше прав, защото искрите на душите сега бяха дори още по-ярки, издигайки се от мястото, където бяха двигателите и минавайки през тавана на горното ниво.

— Мога да прелетя с Дж/О надолу — каза Джо. — Джай може да се телепортира и вероятно да носи Джоуи или Джакон. Но Джозеф е твърде едър, за да го носим.

Джозеф сви рамене.

— К’во толкова — каза. — Мога да скоча.

Всички знаехме, че ще оцелее. Единственото ми притеснение бе, че може да мине през пода и да пропадне в Абсолютното нищо.

Но нямаше време за колебания или премисляне. Чувах тропота от ботуши в тунела — приближаваше към нас. Трябваше да се махаме. А и порталът нямаше да е отворен много дълго — усещах, че е нестабилен.

Оставаше само един проблем.

— Приятели — казах аз. — Лорд Сатър хвана Ню. Няма да тръгна без него. Той няколко пъти ми спаси живота. Спаси всички ни. Съжалявам! Ще ви прекарам през портала, ако искате. Но аз оставам да намеря Ню.

Точно тогава първите войници минаха през вратата.

Глава осемнадесета

Над нас се чу грохот и една голяма тръба се откъсна и се разби в пода. Не беше много близо до нас. Чудех се какво ли правят освободените души с остатъка от кораба. После се обърнах към настоящото бедствие.

Когато първият войник влезе през отвора, Джозеф го грабна, както дете хваща пластмасова фигурка, и го пусна от площадката. Той попищя малко, докато падаше.

— Значи — обърна се Джай към мен — отхвърляш възможността да ни придружиш до дома, за да пропилееш глупаво живота си в опит да спасиш домашния си любимец — многоизмерна форма на живот от… — той замлъкна, защото още една шепа изумително грозни войници дойдоха откъм коридора и също бяха грабнати, пренесени и съборени през парапета, за да паднат на пода под нас в различни стадии на размазване.

— Да — отвърнах аз. — Предполагам, че да.

Той въздъхна. После погледна Джо.

— Звучи ми добре — каза тя.

— И на мен — съгласи се Джозеф. — Навит съм — хей, не толкова бързо! — и той хвърли един от войниците обратно в коридора, събаряйки останалите като кегли.

— Кажи „моля“ — обади се Дж/О.

— Какво?

— Кажи „моля“ и ще ти помогна да си върнеш животинчето.

— Моля — каза аз. Замахнах с алебардата и още едно създание войник падна с крясък. После зачаках, но друг не мина по коридора. Явно се бяха отказали от тази идея.

— По-добре да побързаме — каза Джакон. — Не мисля, че този кораб ще издържи още дълго. А лорд Сатър ще се махне още преди корабът да се разпадне. Познавам ги тия като него.

Казах:

— Все още никой не е споменал истинския проблем.

Джай се усмихна.

— За кой точно истински проблем става дума?

— Намираме се на дъното на кораба. Трябва да се качим на горната палуба. А най-бързият начин е вероятно да се върнем през коридора, през който преди малко слязохме.

— Не е задължително — каза Джо и посочи надолу. — Погледни натам.

Към залата с двигателите водеше голяма врата, нещо огромно, направено от месинг, и сега тя се отваряше, много бавно, задвижвана с колела или крикове, и скърцаше и се оплакваше като Злата вещица от Запада. Щом се отвори, малка фаланга от войници на МАГ влязоха с маршова стъпка и се подредиха в редици. Обаче не предприеха нападение. Просто образуваха стена от плът и оръжия пред нас.

В продължение на един напрегнат миг никой не помръдна. После войниците на МАГ разделиха редиците си и там се появи един-единствен мъж. Мъж, по чиято гола кожа пълзеше стълпотворение от кошмари.

— Здравей, Скарабус! — извиках аз в опит да звуча уверено, въпреки че по кожата ми пълзяха почти толкова неща, колкото по неговата. — Харесва ли ти пътешествието? По-късно ще има игра на карти и бинго.

— Още отначало смятах, че Невил и лейди Индиго те подценяват, момче — отвърна ми той. — Щях да се радвам, ако се беше оказало, че греша.

Той постави ръка върху една малка рисунка на ятаган, татуирана върху левия му бицепс, и изведнъж в дясната му ръка се появи истински ятаган, а извитото му острие светеше злонамерено.

— Ти унищожи „Малефик“ — каза той. — Завладяването на световете на Лоримаре се провали. Лорд Сатър възнамерява да се справи с теб лично. Повярвай ми, всеки от вас би желал вместо това да бяхте отишли в казана.

Добре, помислих си аз. Лорд Сатър все още беше на кораба.

Джай ме потупа по рамото и аз му направих път. Той погледна към Скарабус и каза, без да повишава глас, но определено се чу из цялата огромна зала:

— Искаме да ти предложим сделка. На всички ви.

— Не мисля, че сте в положение да предлагате сделки — Скарабус разсече въздуха с ятагана си.

— Но го правим — каза Джай. — Един от нас ще се бие с теб. Ако нашият избраник те победи, ти ще ни заведеш при лорд Сатър като свободни хора. Ако избраникът ни загуби, можеш да ни отведеш при лорд Сатър като твои затворници.

Скарабус зяпна Джай за миг, после започна да се смее. Беше очевидно защо. От негова гледна точка, независимо дали спечелим или загубим, ще се озовем в лапите на лорд Сатър. Аз също не виждах каква е разликата. Лорд Сатър можеше да бъде наречен по много начини, повечето от които оскърбителни и в никакъв случай не в негово присъствие, но „глупав“ не беше сред тях.

— Извикайте вашия шампион! — извика Скарабус.

Джай поклати глава.

— Трябва ти и твоите хора да се закълнете, че няма да ни навредите, ако нашият шампион победи.

Войниците погледнаха Скарабус. Той кимна.

— Заклевам се! — извика той.

„И аз! И аз!“, повториха войниците един по един. Изглеждаха извънредно развеселени.

— Готов съм! — каза Джай. Знаех, че има план, и просто се надявах да науча навреме какъв е.

— Ти ли? — в гласа на Джакон се долавяше насмешка. — Дай на мен, ще му разкъсам гърлото.

— Простете? — каза Джозеф. — Най-едрият? Най-силния? Хайде де, приятели, приложете малко многоизмерна математика.

— Тук не става въпрос за сила — каза Дж/О. — Въпросът е във фехтовалното умение. Някой от вас изобщо изправял ли се е срещу ятаган? — Никой не отговори. — Така — продължи той, — а аз съм фехтовач на олимпийско ниво. И съм участвал в исторически възстановки на бой с мечове, със саби с широко острие, с къси саби и с ятагани.

— Мястото е магическо — каза Джай. — Със силна магия. Вие вече сте слаби, а ти си най-малкият от нас, Дж/О. Този свят не разпознава способностите ти.

— Не става въпрос за наномрежи и подсилени рефлекси — контрира Дж/О. — Става дума за умения. Мога да се справя!

Всички ме погледнаха, а аз погледна към Джай. Той кимна.

Дж/О изглеждаше толкова самодоволен, колкото може да е една киборгска физиономия.

— Джо, можеш ли да ме отнесеш долу?

Тя кимна.

— Тогава им поискай меч.

Аз свих рамене.

— Хей! — провикнах се. — Да ви се намира един меч за нашия шампион?

Един от войниците извади меч, пристъпи няколко крачки напред, остави го на земята и пак се върна назад. Смехът стана по-силен.

— Благодаря! — казах аз. — Наслаждавайте се на шоуто! Не забравяйте да оставите бакшиш на сервитьора!

Тогава Джо подхвана Дж/О и прелетя с него до пода. Той взе меча си — който бе дълъг почти колкото него — и се поклони на Скарабус.

Войниците се засмяха още по-силно. Ако беше възможно да разсмееш някого до смърт, вече щяхме да сме спечелили. Скарабус ни погледна.

— Какво? — попита. — Пращате ми най-малкото дете с надеждата да се смиля? — и се ухили широко. — Няма да има милост! — изкрещя той, вдигна ятагана и нападна.

Той беше добър. Беше много, много добър!

Проблемът беше, че за всички ни бе очевидно — дори за него, дори за войниците — че Дж/О беше по-добър. От първия миг, в който остриетата се кръстосаха, той бе по-бърз. Много по-бърз. Сякаш знаеше къде точно се намира ятаганът на Скарабус във всеки един момент от битката и затова вече беше на друго място.

Главното, което помня, е колко шумна беше битката. Всеки път, когато остриетата се удряха, в залата отекваше звука на метал върху метал. Все още го чувам.

Скоро Скарабус заряза цялата идея за интелигентна фехтовка и се опита да спечели, като се възползва от размера и силата си, нанасяйки на Дж/О страхотни удари, които моето кибер-аз едва успяваше да парира или блокира.

После Дж/О се спъна и Скарабус нападна, стоварвайки острието с всичка сила, с триумфален крясък — а Дж/О се отмести встрани, бърз като мисълта, като същевременно вдигна меча си.

Татуираният мъж се наниза на меча на Дж/О.

Победният вик на Скарабус бе прекъснат. Той не извика — не се чу и звук. Просто сграбчи металната дръжка и зяпна Дж/О с изумление.

После падна на пода — и тогава адът се отвори.

Кожата му закипя. Сякаш всичките му татуировки са били пленени в плътта му и смъртта му ги освободи. Чудовища, демони, неща, които не можех да назова — всички се надигнаха и побягнаха от него, разширяваха се и ставаха все по-плътни…

А после потрепериха и за миг застинаха насред полета си.

След това сякаш гледах филм на обратно. Татуировките бяха засмукани обратно във водовъртеж от мастило и очертания, и след секунди отново бяха върху кожата му. Скарабус се надигна на лакът, изкашля червена кръв и я избърса с изрисуваната си ръка.

— Току-що ти ми коства един живот — обърна се той към Дж/О. — Един живот! Ти, малко чудовище!

От мястото си до мен Джай попита спокойно:

— Сега ще ни придружиш ли до лорд Сатър, без да ни навредиш?

— Нямам избор — отвърна Скарабус. — Дадох клетва. Във въздуха има твърде много сурова магия, за да се отметна.

Двама войници му помогнаха да се изправи, докато Джай, Джозеф, Джакон и аз слязохме при Дж/О и Скарабус в залата с двигателите.

— Добра работа! — казах на Дж/О. Наистина го мислех.

Той сви рамене, но очите му заблестяха от удоволствие.

Затичахме се, колкото можехме по-бързо, нагоре по тесните дървени стълби. Всяка палуба, през която минавахме, бе в истински хаос — хора и неща, които не бяха хора, изпадаха в паника, бягаха, крещяха.

Скарабус ни проклинаше и искаше да забавим ход. Той бе някъде зад нас. Не му обърнахме внимание. „Малефик“ нямаше да издържи още дълго.

— Прилича повече на „Титаник“, отколкото на „Малефик“ — казах на Джо, докато опитвах да си поема дъх. Стълбите бяха много.

— Титаник ли?

— Голям кораб от моята Земя. Ударил се в айсберг. Потънал. Някъде около хиляда деветстотин и дванайсета.

— А, ясно — каза тя. — Като катастрофата с „Кинг Джордж“.

— Все тая — отвърнах, когато голям къс от кораба се отчупи встрани от нас и се запремята надолу към Абсолютното нищо.

Продължихме да тичаме нагоре по стълбите, по коридорите и пак по стълбите. После пристигнахме пред аудиторията — мястото, където за последно видях лорд Сатър, преди около час.

И аз спрях.

Другите също спряха.

— Хей — каза Джозеф. — Проблем ли има?

— Той е вътре — отвърнах аз. — Не ме питайте как знам.

Джай кимна.

— Много добре — каза той.

Джозеф ритна вратата и всички влязохме.

Глава деветнадесета

Залата беше тъмна, единственият източник на светлина бе светулково-зелено зарево в другия й край. Стояхме край вратата — никой не искаше да направи и крачка навътре — докато очите ни свикнат с чернотата.

После от мрака се чу някакво медено ръмжене.

— Здравейте, деца! — каза лорд Сатър. — Дошли сме да злорадстваме, така ли?

Пристъпихме навътре. На фона на зеленото сияние се очерта черна фигура.

— Не — каза Джо, — ние не злорадстваме. Ние сме от добрите.

Изсумтяване. Светлината от заревото стана малко по-ярка.

Сега видях какво беше това. Душите на Бродещите, онези от стъклениците, висяха във въздуха, притиснати една към друга като огромен рояк пчели. А пред тях, бръкнал дълбоко в центъра на рояка, стоеше лорд Сатър. Изглежда държеше душите на едно място, но усилието явно му струваше доста енергия и сила. Хриптеше повече от обикновено и не се обърна да ни погледне, когато приближихме.

— Вие, създания, ми причинихте страшно много проблеми! — рече задъхано лорд Сатър. — Освобождаването на тези призраци ми струваше кораба и завладяването на Лоримаре.

— И МразоНощ ли? — попитах аз.

Тогава той се обърна и ни погледна, а роякът запулсира по-ярко. Една светлинка се откъсна от цялото, изсвистя към лицето на Сатър и ожули бузата му. Лордът сякаш се олюля, но после стъпи здраво на краката си и изръмжа:

— Не, МразоНощ ще продължи по план, каквото и да се случи с мен!

Всичко потрепери, чу се трясък и нещо под нас се разпадна. Не се изненадахме — корабът се разпадаше.

— Защо още сте тук? — попитах лорд Сатър. — Не трябваше ли вече да сте в спасителната лодка?

Гласът му прозвуча като мучене на бик или рев на тигър.

— Не виждаш ли, момче? Тази нелепа блещукаща топка духове ме е хванала! — Той изпъшка и се дръпна в напразен опит да се измъкне.

Светулково-зелената светлина засия още по-силно. Започваше да пълзи по ръцете му, процеждайки се бавно като зелено масло. Така беше редно. Ако той беше държал мен затворен в бутилка в продължение на години, като преди това ми бе причинил смазваща съзнанието болка, за да се „съсредоточа“, знам какво бих искал да направя — да го нараня точно така, както той е наранил мен. Щях да го държа на кораба, докато плавателният съд не се взриви, срути или каквото там правят корабите в Абсолютното нищо.

Джозеф докосна рамото ми.

— Джоуи? Това е твоята битка. Каквото и да правиш, трябва да е бързо!

Кимнах. Поех си дълбоко дъх и пристъпих напред. Изправих се пред тези очи, с цвят на рак, на жлъч, на змийска отрова. Погледнах в тях, въпреки че всяка клетка от тялото ми казваше да бягам, и заявих:

— Искам си морфожа!

Огромното му хиенско лице се изкриви за кратко в развеселено изражение. Виждах го как пресмята, осъзнал, че притежава нещо, което аз желая.

— Ах-х-х! Не си дошъл чак дотук само за да гледаш как умирам, така ли? Искаш си и съществото?

— Да!

В рояка от души проблесна светлина и лорд Сатър трепна.

— Тогава ме измъкнете оттук и ще ти върна малкото ти приятелче. Но трябва да ме освободиш. Точно сега не бих могъл да взема призмата, дори и да исках. Ръцете ми са заети.

— Защо да ти вярваме? — извика Джакон.

— Не можете да ми вярвате. А и не би трябвало. — Той млъкна, изпухтя и се опита да се съсредоточи. После изстена. Това бе най-близкото подобие до звук на слабост и болка, което някога бях чувал от него. Трябва да призная, че не ми достави толкова задоволство, на колкото се надявах. Но все пак бях твърде далеч от това да го съжалявам.

— Ако си искаш животинчето, тогава, в името на всичко свято — каза той, — помогни ми! Няма да издържа още дълго. Болката е по-голяма от тази, която мога да понеса. А аз мога да понеса много болка…

Поколебах се.

— Дори не знам дали мога да ти помогна. Ами ако просто си вземем призмата?

— Тогава — задъха се той, — ще имаш призма с пленен в нея бръмбазък. Трябва аз да я отворя.

Корабът внезапно се наклони под четирийсет и пет градуса. Изгубих опора на хлъзгавия дървен под и се треснах в стената. Изтърколих се оттам и на косъм избегнах лорд Сатър, който се удари в същото място, само че много по-силно. Изохка и пак се изправи на крака.

Колебливо протегнах ръка и я пъхнах в бляскавата светлина.

Омраза.

Омраза изпълни ума ми.

Желание за отмъщение.

Всеки от духовете, а в този рояк те бяха стотици, все още се извиваше, въртеше се и се вихреше в болка. Бяха изпълнени с омраза — омраза към кораба, омраза към МАГ, омраза към лорд Сатър, омраза към лейди Индиго — омразата бе единственото, което ги разсейваше от болката.

Беше ужасно. В цялото ми съзнание стотици версии на мен крещяха.

Трябваше да ги спра.

— Всичко свърши — казах им аз, като почти не знаех какво говоря. — Вече никой няма да ви нарани. Свободни сте! Откъснете се! Продължете нататък!

Опитах се да мисля за хубави неща, за да подкрепя мислите, които им пращах. Горещи летни дни. Топли зимни нощи край огъня. Гръмотевични бури. След малко ми свършиха обичайните затрогващи неща и се съсредоточих върху семейните спомени. Ароматът на татковата лула. Усмивката на хлапето. Камъчето на шията ми, което мама ми даде, преди да тръгна.

Камъчето…

Не мога да кажа по каква причина бръкнах под тениската и го извадих. То легна в ръката ми, отразявайки проблясъците и пулсациите на душите. Тогава забелязах нещо особено — камъкът не просто отразяваше светлините: той резонираше с тях, хармонизираше някак си с мъждукащите цветове. И видях как светулковите светлинки се променят. Започнаха да пулсират и да проблясват в синхрон. Ако вместо светлина имаше звук, щях да чуя две различни мелодии, които бавно се сливат.

Те бяха почти готови да ми повярват. Някак си го знаех. Почти, но не съвсем.

— Престани да се бориш с тях! — казах аз на лорд Сатър.

— Какво?

— Докато се бориш с тях, те ще продължат да се опитват да те унищожат. Просто престани да се бориш с тях и те ще те пуснат.

— Защо — задъха се той, — защо трябва да ти вярвам?

— Това вече го минахме! Сега спри да се бориш с тях!

И той го направи. Отпусна всеки свой мускул и аз почти чух как напрежението заглъхва. „Виждате ли? — казах на искриците в главата ми, като почти не осъзнавах, че не говоря на глас. — Сега го пуснете.“

Светлината започна да пламти все по-ярко и изпълни залата с ослепително сияние. Затворих очи, стиснах ги силно, но светлината изпълваше главата и съзнанието ми. Стори ми се, че чух нещо да казва „довиждане“, но може да съм си го въобразил. После светлината угасна, същото направи и камъкът на мама.

Цялата зала потъна в мрак.

— Дръж! — каза гласът на лорд Сатър.

Нещо остро и студено се докосна до дланта ми.

— Благодаря! — издишах аз без да мисля.

Нещо проблесна и един близък свещник изригна в пламъци. Лорд Сатър стоеше до мен. Дъхът му беше мор, а чистата омраза, която струеше от очите му, можеше да угаси и слънцето. Той оголи зъби, толкова близо до лицето ми, че можех да видя как разни неща, дребни, почти микроскопични личинки, пълзят по тях.

— Не ми благодари, момче! — изшептя осакатената му зурла. — Следващия път, когато се срещнем, ще ти отхапя лицето! Ще си почистя зъбите с вътрешностите ти. Ти ми струваше ужасно много. Така че недей — никога — да ми благодариш!

Той наклони глава, сякаш се вслушваше в нещо, и после зави високо, като полудял вълк.

— Другарите ми идват! — каза той.

— Отвори призмата на Ню — отвърнах аз, — или ще извикам духовете обратно!

Острите му зъби просветнаха на светлината на свещите.

— Лъжеш! Не можеш да го направиш!

Разбира се, той беше прав. Не можех, но той пък не можеше да е сигурен. Обгърнах медальона със свободната си длан.

— Да проверим тогава — казах.

Червените му очи прогориха моите, но той мигна пръв. Призмата започна да става леденостудена, като корпуса на космическа совалка.

— Няма да се отвори напълно в мое присъствие — изръмжа лорд Сатър. После ме сграбчи и ме вдигна във въздуха. — Така че, за съжаление, ще трябва да си вървиш, Бродещ!

Той ме метна така, както копиехвъргач олимпиец небрежно подхвърля клонче. Прелетях през цялата огромна зала със сила, достатъчна да начупи половината ми кости, ударя ли далечната стена. За щастие Джо се хвърли на пътя ми и използва крилете си, за да ни забави. Приземихме се меко на палубата и миг по-късно отборът ми ме заобиколи. Изправих се и щях да падна пак, когато палубата рязко се наклони, ако Джакон не ме беше сграбчила. Сега всичко се тресеше. Виждах как нитовете се трошат и части от корпуса се изкривяват.

Сатър пак нададе вой и далечната стена избухна сред рой дървени частици. Нещо висеше в не-пространството край кораба, нещо, което приличаше на вълшебно килимче, подобрено до съвременна спасителна лодка. Различих лейди Индиго, Скарабус, Невил и няколко други същества, които сигурно бяха големи клечки от МАГ.

Лорд Сатър изръмжа и скочи към лодката, приземи се отгоре й така тежко, че запрати едно същество зад борда й, пищящо в Абсолютното нищо.

А после, като лош спомен, лодката изчезна, а „Малефик“ се разпадаше на парчета около нас.

— Къде е порталът? — извика Джай.

Понечих да му кажа, че е под нас, но после осъзнах, че вече не е там. Намираше се някъде вдясно от мен, на около стотина метра.

— Някъде там е! — извиках и посочих.

Горе-долу тогава таванът започна да се срутва.

Ние побягнахме.

— Навън! — изкрещя Джозеф. — Към палубата! Това е единственият ни шанс!

— По-малко приказки, повече тичане! — отвърна Джакон.

Призмата в ръката ми стана по-студена. После стана влажна. Чувството беше странно, познато, но не можех да спра, за да разтворя длан и да погледна. Тичах и се опитвах да не изоставам от останалите.

Призмата започна да прокапва от ръката ми, сякаш се топеше. В този миг осъзнах шокиран, че е от лед. Просто топящ се лед. Надявах се, че това не е някакъв трик от страна на лорд Сатър.

Част от пода започна да се срива под нас. Дж/О, Джакон, Джай и Джо успяха да го прекосят до близкото стълбище. Джозеф и аз не успяхме. Сега там имаше дупка, широка поне три метра, от която изригваха пламъци. Пламъци се простираха и по пода зад нас.

— Никога няма да се измъкнем живи оттук — каза някой. Мисля, че бях аз.

Дъските зад мен започнаха да се тресат. Отстъпих назад върху нещо, което се надявах да е по-стабилна основа. Не беше.

Зад мен имаше само огън. Но преди да падна в него, някой ме вдигна, като ме сграбчи за колана, докато цялата палуба бе погълната от пламъците.

— Хей — каза Джо. — Спокойно или ще те изпусна.

Усмирих се. Пляскайки с криле, тя се издигна над дупката и ме положи върху незасегната част от палубата. После се обърна и се спусна пак, за да спаси Джозеф, който висеше от една мачта.

— Добре ли си? — попита Джакон. Аз кимнах. После разтворих длан, там, където беше призмата. В нея нямаше нищо.

— Той ме измами — казах аз. — Излъга ме!

Джакон се усмихна.

— Не мисля така — и посочи над мен.

Вдигнах поглед. Ню висеше във въздуха. Беше блед и сив, но все пак беше там. Почувствах как ме залива облекчение.

— Ню! Ти се върна! Добре ли си?

Слаба розова вълна се разля по мехурчестата повърхност на морфожа.

— Мисля, че тя може би е ранена — каза Джакон.

Зачудих се за местоимението „тя“, но нямаше време да навлизаме в нещо толкова потенциално сложно.

— Най-бързият път е оттук — казах и посочих стената. Дж/О пристъпи напред и се прицели с бластерната си ръка. Не видях какво направи, димът бе станал толкова гъст, че нищо не виждах, а и не можех да дишам много добре.

— Побързай! — казах кашляйки. После през затворените си клепачи видях проблясък алена светлина, чух нещо като „ффзззжжшшшт!“ и изведнъж ме лъхна свеж въздух. Някой ме бутна напред и аз се запрепъвах по предната палуба на „Малефик“.

— Ето го портала — каза Джозеф. — Виж!

Виждаше се на почти стотина метра от едната страна на кораба, мъжделеещ насред странността на Абсолютното нищо.

— Как ще стигнем там?

Джай каза:

— Джо, можеш ли да навигираш през етера?

— Дали мога да прелетя дотам? — тя се поколеба. — Не знам. Вероятно не.

— Това е лудост — изръмжа Джакон. — Ще умрем на този тъп кораб, а порталът е пред очите ни.

Пак вдигнах поглед към „дупката“ в небето. Изглеждаше по-малка, сякаш се бяхме отдалечили доста. Не. Не ние се отдалечавахме.

Порталът се свиваше.

Погледнах нагоре към Ню.

— Ню! Можеш ли да ни измъкнеш оттук?

Той запулсира в тъжно сиво. Явно беше ранен от престоя в призмата.

— Добре. Можеш ли да ни закараш до портала?

Отново посърнал сив пулс. Не. Не можеше да направи дори това.

— Добре тогава, можеш ли да закараш един от нас до портала?

Пауза. После положително синьо пропълзя по повърхността на морфожа.

— Супер — каза Дж/О. — Значи ти ще живееш, а ние ще умрем. Просто супер, с което искам да кажа, че всъщност е гадно, в случай, че се чудиш.

— Знаеш ли какво — казах му аз, — тъкмо бях започнал да те харесвам след боя с мечовете. Всички ще се измъкнем. А този, когото искам Ню да пренесе, е Джозеф.

— Мен ли? — веждите на Джозеф се издигнаха.

— Точно така — казах му аз. Под нас се разнесе нова експлозия и още едно парче от кораба се отчупи.

— Бързо! — извиках им и се огледах. — Трябват ни онези въжета и ей там има част от мачта. Донесете ги тук!

Джакон грабна въжетата — мрежоподобна плетеница с размера на няколко чаршафа. — Джай, с малко усилия, левитира единия край на счупена мачта изпод купчина греди и рейки, Джо подхвана другия край, биейки силно с криле, а аз и Джозеф я добутахме над мястото, което бях посочил.

Увих въжетата около мачтата, завързах ги за горния и долния й край. Не би могла да спечели награда за дизайн, но щеше да свърши работа. Поне се надявах да свърши.

— Добре — казах. — Да се надяваме, че в Абсолютното нищо няма много инерция. Джозеф, как си в хвърлянето на копие?

— Защо?

— Защото — отвърнах му — искам да ни метнеш през портала.

Всички ме зяпнаха с онзи особен поглед, запазен за човек, на когото си възлагал последните си надежди, но накрая откриваш, че е непоправимо луд.

— Ти си ненормален! — отсече Джакон. — Луната ти е отнела разсъдъка!

— Не — казах й, всъщност го казах на всички тях. — Има си съвършена логика. Ще се хванем за въжетата, а Джозеф ще засили мачтата през портала. Той все още е доста голям, въпреки че бързо се свива. Достигаме го, отварям го и Ню ще пренесе Джозеф през него.

Те се спогледаха.

— Така казано, звучи много просто — промърмори Джо.

— Звучи така, сякаш червеи са ти изгризали мозъка — заяде се Джакон.

— Чиста лудост! — съгласи се Дж/О. — Срив на нервните системи!

— Джозеф — каза Джай, — ще можеш ли да ни хвърлиш толкова далеч?

Джозеф се протегна и претегли дължината на мачтата. Тя беше дълга като телефонен стълб, но по-тънка. Той изсумтя с усилие, после кимна.

— Да — каза. — Така мисля. Може би…

Джай затвори очи. Пое си дълбоко дъх няколко пъти, сякаш медитираше. После каза:

— Много добре! Да бъде както казва Джоуи.

— Ню — казах аз. — Трябва да останеш тук, на палубата, и да пренесеш Джозеф при нас, след като потеглим. Ще се справиш ли?

В едно малко балонесто ъгълче се появи зелено сияние.

— Откъде си сигурен, че изобщо те разбира? — попита Джо.

— Да имаш по-добра идея? — отвърнах й аз.

Тя поклати глава.

Избутахме мачтата към борда на кораба с връх, насочен леко нагоре и към портала, който пулсираше като холографска мъглявина в пустошта на стотина метра от нас.

— Хайде! Да го направим! — казах на Джо.

Всички с изключение на Джоузеф се струпаха около мачтата и здраво се хванаха за въжетата.

— Добре! Джоузеф, давай!

Той затвори очи. Изсумтя. После бутна.

Бавно започнахме да се отдалечаваме от кораба. Падахме, летяхме, приближавахме портала, движехме се из Абсолютното нищо.

— Получава се! — изкрещя Джакон.

Сър Айзък Нютон е първият човек (поне на Земята), който е обяснил законите на движението. Нещата са доста лесни — един обект (да вземем например една мачта с петима млади междудименсионални командоси, висящи по нея), ако е оставен сам на себе си, според първия закон ще поддържа състоянието си неизменно. Съгласно втория закон промяна в движението означава, че нещо (като Джозеф) е въздействало върху обекта, а третият закон постановява, че за всяко действие има противодействие със същата сила, но с противоположна посока.

Първият закон, така, както го виждах аз, означаваше, че трябва просто да се носим към бързо свиващия се портал, докато стигнем там. Наистина, имаше въздух или етер, или нещо, което можехме да дишаме, но простото атмосферно триене не би ни забавило толкова, че да ни спре, преди да я достигнем. Така че планът ми беше непоклатим, нали?

Проблемът е, както казах преди, че има някои места, където научните закони са само възможности и то доста спорни възможности и където вълшебната мощ може да е по-силна от законите на науката. Абсолютното нищо бе едно от тези места.

И членовете на МАГ го знаеха.

Все още бяхме на трийсет метра от портала, когато спряхме. Просто спряхме и увиснахме в пространството.

А после, някъде иззад гърба ни, долетя глас, сладък като отровен бонбон. Глас, заради който бих умрял, и то не толкова отдавна, само и само да чуя една-едничка похвала. А от израженията на другите разбрах, че някога и те са се чувствали по същия начин.

— Не, Джоуи Харкър — каза гласът. — За теб няма измъкване в последния момент.

Всички заедно, и петимата, както и Джоузеф на „Малефик“, като един се обърнахме, и видяхме лейди Индиго.

Глава двадесета

Тя се рееше във въздуха, между нас и „Малефик“, но встрани, едната й ръка все още бе повдигната, все още в позата, с която бе направила магията, с която ни бе спряла. Докато говореше, вдигна и другата си ръка и започна да се отдалечава от „Малефик“ и да приближава към нас.

— Поздравявам те, Джоузеф Харкър! — каза тя, когато ни доближи. — Направи нещо, което никой не смяташе за възможно. Унищожи „Малефик“ и мисията му. Лорд Сатър вече се върна в МАГ Прим. Натовари ме със задачата да те върна при него. Нямам търпение да го направя, повярвай ми. След като завладяването на световете на Лоримаре бе спряно, единственото, което изпълва времето му, е мисълта как да ти отмъсти.

Лейди Индиго кацна в края на мачтата и започна да изписва във въздуха светлинната следа на същия онзи знак, който бе използвала върху мен — отдавна, в един от безбройните алтернативни Грийнвили. Докато жестикулираше, започна да произнася Думата, която щеше да ни постави в нейно подчинение.

Знаех, че трябва да сторя нещо или всичко щеше да е свършено. След като завоевателната му мисия бе унищожена, нищо не можеше да спре лорд Сатър да не използва всичките си умения и знания, които притежава, за да изтръгне тайната на МеждуСвят от умовете ни. Ако лейди Индиго завършеше тази магия, всичко приключваше, за всекиго.

Но не знаех как да я спра. Един поглед към съотборниците ми показа, че те вече попадат под нейното чародейство — очите им ставаха стъклени, мускулите им се втвърдяваха. И аз усещах как ме гъделичка в ъгълчетата на съзнанието ми, съблазнително нашепва колко лесно и правилно би било да правя всичко, което ми каже…

Магията й бе почти завършена. Думата отекваше във въздуха, пулсираше в ритъм със светещия Знак. Усетих как ръката ми се вдига, започва да оформя жест на подчинение към нея, към лорд Сатър, към МАГ…

Трябваше някак си да я разсея. Огледах се за нещо, което да метна по нея, да наруша концентрацията й. Бръкнах с лявата ръка в джоба си, като знаех, че е безполезно — и юмрукът ми се сключи около кесийката с прах.

Почти спрях да мисля. Вместо това просто действах — измъкнах кесията от джоба и я метнах.

Не знаех какво ще стане — ако изобщо стане нещо. Това си беше чисто и просто жест на отчаяние. Както казах, надявах се най-много за малко да наруша концентрацията й.

Но се случи много повече.

Кесията я удари и се изпари, като изпусна странна пурпурна пудра.

Червеният прах се завихри около лейди Индиго и я обгърна в миниатюрна вихрушка. Тя изглеждаше изумена — а после, уплашена. Махна с ръка в предпазен жест, отвори уста да изрече отблъскващо заклинание, но нищо не излезе. Прахът се вихреше все по-бързо и по-бързо и усещах, че мощта на чародейството й отслабва. Погледнах към другите и видях, че и те се освестяват. Което означаваше, че имаме шанс — един и само един — да се измъкнем.

В котелното порталът беше дълъг около трийсет метра. Стана около петнайсетина, когато потеглихме. Сега започваше да се изпарява в нищото.

— Джо! — извиках аз. — Започни да биеш с криле! Джай, можеш ли да ни левитираш към портала?

— Не съм съвсем сигурен — призна той.

— Бъди сигурен! — казах. — Дай всичко от себе си!

Колкото до мен, аз се концентрирах върху портала. Аз съм Бродещ все пак. Опипах и бутнах. Протегнах се със съзнанието си. И с всичките си налични сили задържах портала отворен.

И бавно, о, толкова ужасно, ужасно бавно, като влак, преминаващ през малък град в американския Юг през горещ летен ден, мачтата започна да се движи към портала.

— Получава се! — изкрещя Дж/О.

Хвърлих бърз поглед към лейди Индиго, за да се уверя, че тя продължава да не е проблем. Не изглеждаше да е. Сега в пурпурната вихрушка проблясваха светлини и всяка една сякаш я осветяваше отвътре, сякаш плътта й за миг бе станала прозрачна, излагаща костите й на показ. Сега тя се мяташе като в агония, устата й бе отворена в крясък — крясък, който никой не можеше да чуе.

Но порталът се затваряше и аз не можех да направя нищо повече, за да го държа отворен.

— Дж/О! Джакон! — извиках. — Помогнете ми! Трябва да задържим портала отворен!

Усетих съзнанията им да бутат заедно с моето, докато порталът продължаваше да се свива и избледнява.

Нямаше да успеем навреме. Нямаше да…

„Малефик“ се взриви.

Облакът от експлозията беше огромен, черен и мазен, разширяващ се като гъба във всички посоки. Мисля, че ако се беше случило в Статика или в някой свят, където науката работи по-добре, ударът щеше да ни убие. Дори и сега усетих страхотният взрив от свръхнагрят въздух, който запрати мачтата и нас, увиснали на нея, право в портала — и през него!

Лесно като нож в масло ние се плъзнахме през портала в приветливата лудост на Промеждутъка.

Мачтата и въжетата се изпариха, превърнаха се в неща, които се пръснаха като паяци с диви, комиксоподобни зъби от грейпфрутов аромат. Погледнах назад през стесняващия се процеп на портала. Лейди Индиго — или това, което бе останало от нея — не се виждаше никъде. После порталът примигна и угасна. И до днес не знам какво се случи с нея.

— Ами Джозеф? И Ню? — попитай Джо.

Долетя съскащ звук и изблик от изумрудени искри и Джозеф падна от небето пред нас, заобиколен от тънко балонче, което се сви пред погледа ни. То дойде към мен и се вписа в лудостта, като започна да подскача като топка в пролетния ветрец.

— Тук съм — каза Джозеф. — Да се прибираме у дома!

У дома? Усетих силна болка, когато се сетих за майка ми, за баща ми, за брат ми и сестра ми. Хора и места, които вероятно никога повече нямаше да видя. Протегнах ръка и докоснах камъка, който мама ми даде през последната ми нощ там. „Постъпваш правилно“, каза тя в спомените ми.

„Благодаря, мамо!“, помислих аз и болката отслабна, въпреки че никога нямаше напълно да изчезне.

После помислих за дома си. За новия ми дом.

{MC}: = Ω/∞ можеше да ни върне отново там, където и да се криеше той.

Започнах да Бродя, а останалите от екипа ме последваха.

Глава двадесет и първа

Всички седяхме в преддверието на кабинета на Стареца — Джай, Джозеф, Джо, Джакон, Дж/О и аз. Чакахме там вече почти час. Призовките пристигнаха точно преди закуска и ние веднага слязохме. И оттогава чакахме.

И чакахме.

Най-накрая от кабинета долетя изписукване. Асистентката на Стареца влезе вътре, после излезе. Дойде при мен.

— Иска да говори първо с теб — каза тя. — Останалите чакайте тук.

Усмихнах се на приятелите си, докато влизах. Не се чувствах, сякаш летя, може би защото се чувствах направо на седмото небе. Направо в стратосферата. Искам да кажа — може да не съм бил дълго време част от МеждуСвят, но аз — ние — направихме нещо невероятно. Ние шестимата унищожихме завоевателната флотилия на МАГ. Разрушихме „Малефик“. Поне дузина светове ще запазят свободата си благодарение на нас.

Не искам да се хваля, но за такива неща се получават медали.

Чудех се какво ли да кажа, ако ме закичи с медал. Дали просто да кажа „благодаря“ или нещо от сорта, че за мен е чест и че съм сторил само това, което и всеки друг би направил? Дали ще заеквам сконфузено като актьорите, които печелят Оскари… или изобщо нищо няма да кажа?

Нямах търпение да разбера.

А какво да кажем за повишение? Да си го кажем правичката — от мен би излязъл страхотен лидер. Леко вдигнах глава, издадох брадичка напред. Бях замесен от офицерско тесто.

В кабинета на Стареца нищо не се беше променило. Там си беше голямото бюро, което заемаше по-голямата част от стаята, все още имаше листове, папки, дискове, натрупани навсякъде на купища и купчини. А зад бюрото седеше Стареца и си водеше бележки. Изглежда не ме забеляза, когато влязох, затова спрях на място. Стоях така няколко минути. Накрая той затвори папката пред себе си и ме погледна.

— Аха! Джоуи Харкър.

— Да, сър — опитах се да звуча смирено. Не беше лесно.

— Прочетох доклада ти, Джоуи. Едно нещо не можах да си изясня. Какъв точно беше стимулът, който ти върна паметта?

— Паметта ми ли? — въпросът ме свари неподготвен. — Сапуненото мехурче, сър. То ми напомни за Ню, а след Ню си спомних и за останалото.

Той кимна и отбеляза нещо в доклада.

— Ще трябва да го вземем предвид за бъдещи амнезийни настройки — каза той. — Много неща не знаем за морфожите. Засега ще ти бъде позволено да задържиш създанието с теб в базата. Позволението може да бъде оттеглено по всяко време.

Светодиодното му око просветна. Той нанесе още една бележка.

Аз си стоях там. Той продължаваше да пише. Чудех се дали не е забравил, че съм в стаята.

Нещата не се развиваха точно по начина, по който си ги представях.

— Сър?

Той вдигна поглед.

— Питах се… ами мислех, че, може би, ще получим някакво… искам да кажа, нали, ние взривихме „Малефик“ и…

Замлъкнах. Определено не вървеше както си го представях.

Той въздъхна. Въздишката му беше дълга, изморена и всеобхватна. Така си представяш, че би въздъхнал Бог, след шест дни усилена работа, когато очаква време за сериозна космическа почивка, а вместо това един ангел му подава доклад за проблем с някой си, който изял една ябълка.

После Стареца извика:

— Пратете и другите при мен!

Всички влязоха в кабинета и се засуетиха, за да си намерят място.

Той ни гледаше отгоре. Добре осъзнавах, че седеше той, а ние стояхме прави. Но се чувствах сякаш е обратното. Чувствах се така, сякаш той ни гледа отгоре.

Джозеф, Джо и Джакон изглеждаха доволни от себе си. По лицето на Дж/О като фъстъчено масло се бе размазала усмивка. Единственият, който не изглеждаше развълнуван, беше Джай.

— Така! — каза Старецът. — Джоуи изглежда смята, че вие шестимата трябва да получите някакъв медал или поне някакво официално признание за отличната работа, която сте свършили. Всички ли тук споделят това мнение?

— Да, сър! — каза Дж/О. — Той разказа ли ви как победих Скарабус на фехтовка? Бяхме страхотни!

Другите измърмориха в съгласие или просто кимнаха.

Старецът кимна. После погледна Джай.

— Е? — каза той.

— Мисля, че извършихме нещо забележително, сър.

Окото на Стареца проблесна.

— О, така ли? — попита той.

После си пое дълбоко дъх и започна.

Каза ни какво мисли за екип, който не може да завърши обикновена тренировъчна мисия без катастрофа. Каза ни, че всичко, което сме постигнали, се дължи на чист глупав късмет. Че сме нарушили всяко съществуващо правило и даже няколко, които никой не е и помислял, че трябва да се формулират, защото са си обикновен здрав разум. Каза, че ако има справедливост в който и да е от хилядите светове, всички е трябвало да бъдем стопени и напъхани в бутилки. Че сме били свръхуверени, глупави и невежи. Че сме поели идиотски рискове. Каза, че изобщо не е трябвало да се забъркваме в неприятностите, в които сме се забъркали. Че, след като сме го направили, е трябвало незабавно да се върнем у дома…

И продължи така известно време.

Той не повишаваше глас. Нямаше нужда.

Бях влязъл, реейки се в стратосферата, а когато той приключи, се чувствах по-нисък от окосена, изсушена на слънцето трева. Горе-долу колкото праха по земята.

Когато той приключи, тишината бе толкова плътна, че можеше да изпълни цял океан и да остане достатъчно за няколко големи езера и вътрешно море. Той мълчаливо ни оглеждаше един по един. Ние се съсредоточихме много силно, за да не го гледаме — или да се споглеждаме.

А после той каза:

— И все пак, по отношение на екипа, вие шестимата може би имате потенциал. Браво! Свободни сте!

Ние се изнизахме от кабинета, без да срещаме погледите си.

Застанахме на плаца. Слънцето бе изминало половината си път в небето и през Базовия град преминаваше хладен повей. Вечно плаващият град се носеше над гъста гора, която изглеждаше, сякаш се простира на цели левги — и вероятно бе точно така. Подминахме една полянка и същество, подобно на свръхголям носорог с два рога един до друг, вдигна очи към нас.

Мисля, че бяхме в шок.

Ню се рееше бавно във въздуха на около десет метра височина. Когато ни забеляза, се спусна, докато не се озова на трийсетина сантиметра над лявото ми рамо.

Някой трябваше да каже нещо, но никой не искаше да е пръв.

Най-накрая Джозеф тръсна глава.

— Какво се случи там? — попита той.

Джай се ухили внезапно и разкри съвършени бели зъби.

— Той каза, че сме екип.

Кратко мълчание.

— И каза, че имаме потенциал — гордо обяви Джакон.

— Каза, че мога да задържа Ню — съобщих им аз.

— Тогава в екипа сме седмина — замислено отбеляза Джо, разперила криле под утринното слънце, — а не шестима. И каза „браво“, нали? Старецът каза „браво“. На нас!

— Чу ли това? — попитах Ню. — Ти също си част от екипа.

Ню бавно закръжи, като доволно оранжево и пурпурно се стрелкаха по повърхността му. Нямах представа дали разбира нещо или не. Но съм сигурен, че разбираше.

— Все още мисля, че сме страхотни — каза Дж/О. — И, все пак, имаме потенциал. На кого са му притрябвали медали? Във всеки един случай бих предпочел потенциал пред медал.

— Чудя се дали е останала някаква закуска — отрони Джозеф. — Умирам от глад.

Всички умирахме от глад, може би с изключение на Ню. Затова тръгнахме да закусим.

Почти бяхме приключили с храната, когато се включиха алармените сигнали. Изтичахме към екрана в дъното на столовата и загледахме как се сменят и оформят образите върху него.

— Има екип в беда — каза Джозеф. — Бинарно нападение над коалицията Римуърлд. Това са Джерзи и Дж’р’охохо.

Гласът на стареца се изля от високоговорителя:

— Джоуи Харкър, съберете екипа си за незабавни действия.

Погледнах своя отбор. Те всички бяха готови. Както и аз.

Равновесието трябва да се поддържа. Съсредоточих се, Промеждутъкът разцъфтя пред нас и ние пристъпихме към Бродене.