Мечтите са нещо лично (Фантастични новели)

1.

Мандел Грубер беше щастлив човек. Поне така изглеждаше в очите на Хари Селдън. Селдън спря утринната си разходка, за до го погледа. Грубер — може би около четиридесетте, няколко години по-млад от Селдън, беше загрубял от продължителната работа в земите на Императорския Дворец. Той имаше бодро, гладко обръснато лице, розов череп, малка част от който беше покрита с къса, пясъчна коса. Обичаше да шепне тихо на себе си, докато инспектираше листата на храстите за някаква следа от насекоми извън обичайната норма. Не беше Главен Градинар, разбира се. Главният Градинар на Имперските Дворцови Земи беше висш чиновник, който имаше дворцова канцелария в една от сградите на огромния Имперски комплекс и цяла армия подчинени нему мъже и жени. На Земите той стъпваше не по-често от веднъж или два пъти годишно.

Грубер беше един от тази армия. Званието му — това Селдън знаеше — беше Градинар Първа Класа и то беше заплатено с почти трийсетгодишна вярна служба. Селдън го повика.

— Какъв прекрасен ден, Грубер.

Грубер погледна към него и очите му блеснаха.

— Наистина, Първи Министре, и колко жалко, че съм затворен в този кафез.

— Искаш да кажеш като мен…

— Не съвсем като Вас, Първи Министре, но ако Вие изчезнете вън от тези сгради в ден като този, на нас ще ни бъде много мъчно.

— Благодаря ти за симпатиите, Грубер, но ти знаеш, че ние имаме четиридесет милиарда транторианци под този купол. Не съжаляваш ли за всички тях?

— Да, наистина. И аз съм благодарен, че не съм транторианец и така можах да стана квалифициран градинар. В този свят има само няколко от нас, които могат да работят на открито, но тук единственият такъв съм аз.

— Но времето не винаги е така идеално.

— Това е така. Аз съм бил навън и в проливен дъжд, и в бесен вятър. Е, ако се облечеш добре… Вижте — Грубер разпери ръце, широко като усмивката си, като да прегърне необятните Дворцови Земи — аз имам своите приятели, дърветата, поляните и всички форми на живот, които ми правят компания дори през зимата и ме радват с геометричните си форми. Вие виждали ли сте геометрията на Земите, Първи Министре?

— В момента я гледам, нали?

— Мисля, че плановете са разпрострели Земите така, че да можем наистина да ги оценим и да им се насладим, а това е великолепно. Всичко е било планирано от Тапер Саванд преди повече от триста години и съвсем малко е променено оттогава. Тапер е бил велик градинар, най-великият — и той е дошъл от моята планета.

— Анакреон, мисля?

— Да. Далечен свят, почти на края на Галактиката. Там все още съжителстват дивите пущинаци и животът. Аз дойдох тук, когато бях още момче, когато сегашният Главен Градинар пое поста си от стария Император. Разбира се, сега говорят за преправяне на Земите.

Грубер въздъхна дълбоко и поклати глава.

— Това би било грешка. Те са си добре така, както са сега: правилно разделени, добре балансирани, радващи душата и окото. Но истина е, че в историята от време на време Земите са били преправяни. Императорът се уморява от старото, а новото някак си винаги е било по-добро. Сегашният ни Император, да живее дълго, планираше преправяне с Главния Градинар. Или поне така се говори между градинарите. — Последното той добави тихо, като че ли се страхуваше от разпръсването на дворцова клюка.

— Това може и да не стане скоро.

— Надявам се, Първи Министре. Моля ви, ако намерите поне малко време от цялата убийствена работа, която трябва да вършите, изучете дизайна на Земите. Това е нещо рядко красиво й ако зависеше от мен, не бих преместил нито лист, нито цвете, нито заек на друго място във всичките тези стотици квадратни километри.

Селдън се усмихна:

— Ти си умен човек, Грубер. Няма да съм изненадан, ако един ден станеш Главен Градинар.

— Бог да ме пази. Главният Градинар не диша чист въздух, не вижда истински гледки и забравя всичко, което е научил от природата. Той живее там — посочи Грубер презрително — и аз мисля, че не след дълго няма да различава храст от поток, освен когато някой от подчинените му го изведе навън и поставя ръката му на едно или друго нещо.

За момент изглеждаше, че Грубер би желал да изплюе цялото си пренебрежение, но не можеше да намери място, на което би могъл да плюе.

Селдън меко се засмя.

— Приятно е да се говори с теб, Грубер. Когато свършвам със задълженията си за деня, с удоволствие ще отделям няколко минути да слушам философията ти за живота.

— О, Първи Министре, аз не съм философ. Образованието ми беше много повърхностно.

— Ти нямаш нужда от училище, за да бъдеш философ. Достатъчни са будния ти ум и жизнения ти опит. Бъди спокоен, Грубер. Ще се погрижа да те видя издигнат.

— Ако ме оставите такъв, какъвто съм, Първи Министре, ще ми направите най-голямата услуга.

Селдън се усмихна и отмина, но усмивката му угасна, когато умът му се обърна към текущите проблеми. Десет години като Първи Министър — и ако Грубер знаеше колко му беше омръзнало всичко това, симпатиите му щяха да достигнат огромни размери. Можеше ли Грубер да долови факта, че прогресът на Селдън в техниката на Психоисторията ще го изправи пред неразрешима дилема?

2.

Замислената разходка на Селдън през Земите беше въплъщение на мира. Трудно бе за вярване, тук в средата на преките императорски владения, че той беше в свят, който, с изключение на този район, е напълно покрит с купол. Тук, на това място, той можеше да бъде в своя роден свят, на Хеликон, или в света на Грубер — Анакреон. Разбира се, чувството за покой беше една илюзия. Земите бяха охранявани. Някога, преди хиляда години, Имперските Дворцови Земи — много по-малко пищни, много по-малко отличаващи се от света, в самото начало на изграждането на купола — бяха отворени за всички граждани и самият Император се разхождаше по пътеките, неохраняван, кимайки с глава на поздравите към него.

Но не и сега. Сега сигурността си беше на мястото и никой от Трантор не можеше да навлезе в Земите. Това не премахна опасността, но все пак, когато тя дойдеше, идваше от недоволни Императорски служители и корумпирани войници. Опасността беше вътре в Земите, така че Императорът и министрите му бяха най-застрашени. Какво би могло да се случи, ако по тази причина преди около десет години Селдън не бе придружаван от Дорс Венабили.

Това беше в годината, като стана Първи Министър и той предполагаше, че е повлияно от неочакваното му избиране на този пост. Много други, далеч по-квалифицирани и тренирани, обучавани с години за служба, бяха погледнали на назначението с гняв. Те не знаеха за Психоисторията или за важността, която Императорът й отдава, а най-лесният начин да се поправи ситуацията беше да се подкупи един от охраната на Първия Министър.

Венабили трябваше да бъде подозрителна много повече от самия Селдън. Иначе казано, с изчезването от сцената на Демерцел, нейните инструкции да охранява Селдън бяха усилени. Истината беше, че в тези първи години на поста Първи Министър тя беше на негова страна твърде често.

И така, в късния следобед на един топъл, слънчев ден Венабили забеляза отблясък на залязващото слънце, отблясък от метала на бластер.

— Залегни, Хари! — извика тя внезапно. Краката й нагазиха в тревата, когато се насочи към сержанта.

— Дай ми този бластер, сержант! — каза тя твърдо. Предполагаемият наемен убиец, за момент изненадан от неочакваната гледка на жена, тичаща към него, бързо реагира, издигайки оръжието.

Но тя беше вече до него, ръката й стисна дясната му китка в желязна хватка и я вдигна високо.

— Хвърли го! — процеди тя през стиснати зъби.

Сержантът изкриви лице в опит да освободи ръката си.

— Не се опитвай, сержант! — каза Венабили. — Коляното ми е на три инча от слабините ти и ако се дърпаш още, гениталиите ти ще станат история. Така че — замръзни! О’кей, сега си отвори ръката. Ако не хвърлиш бластера веднага, ще ти я счупя.

Един градинар дотича с гребло. Венабили го отпрати. Бластерът тупна на земята.

Селдън пристигна.

— Аз ще го отведа, Дорс.

— Не. Отиди към онези дървета и вземи бластера със себе си. Другите може би са там.

Венабили не беше отслабила хватката си.

— А сега, сержант, искам името на този, който те съблазни да посегнеш върху живота на Първия Министър, а също имената на всички, които са с тебе.

Сержантът мълчеше.

— Не бъди глупав — каза Венабили. — Говори! — Тя изви ръката му и той се смъкна на колене. После стъпи на врата му — Ако мислиш, че мълчанието ще ти помогне, аз ще ти смачкам ларинкса и ти ще останеш тих завинаги. Но преди това ще те разбия изцяло — няма да ти оставя нито една здрава кост. По-добре говори.

И сержантът проговори. По-късно Селдън й каза:

— Как можа да го направиш, Дорс? Никога не съм вярвал, че си способна на такова… такова… насилие.

— Аз не го нараних много, Хари — отвърна Венабили хладно. — Заплахата беше достатъчна. Във всеки случай твоята сигурност е по-важна.

— Трябваше да ме оставиш да се оправя с него.

— Защо? За да запазиш мъжката си гордост? Ти нямаше да бъдеш достатъчно бърз. Второ, без значение дали щеше да успееш, ти си мъж. Аз съм жена, а жените по всеобща преценка не са така свирепи като мъжете и най-важното, щеше ли ти да имаш силата да направиш това, което направих аз? Тази история ще се разпространи и всеки ще бъде ужасен от мене. Така че никой няма да дръзне да опита да те нападне. Ще се страхуват от мене.

— Страх от теб и страх от екзекуция. Сержантът и сподвижниците му ще бъдат убити, ти знаеш това.

— Няма нужда да се екзекутират конспираторите! — възкликна тя. — Заточението ще свърши същата работа.

— Не, няма — възрази Селдън. — Твърде късно е. Клеон не иска да чуе за нищо друго освен за екзекуция.

— Искаш да кажеш, че той твърдо е решил?

— Твърдо. Казвах му, че заточение или затвор е напълно достатъчно, но той каза: „Не. Всеки път се опитвах да реша проблема с директни и силови действия, но първо Демерцел, а после и ти, отворихте дума за деспотизъм и тирания. Но това е моят дворец. Това са моите Земи. Това са моите стражи. Моята безопасност се осигурява от охраната и лоялността на моите хора. Мислиш ли, че всяко отклонение от абсолютната лоялност трябва да среща нещо друго освен смърт? Как иначе би могъл да бъдеш сигурен?“ Аз казах, че трябва да има съд. „Разбира се — каза ми той, — един къс военен процес и аз не очаквам нищо друго освен екзекуция.“

Венабили го гледаше ужасена.

— Приемаш го много спокойно. Съгласен ли си с Императора?

Селдън неохотно поклати глава.

— Защото имаше покушение срещу твоя живот? Ами личното отмъщение?

— Дорс, аз не съм отмъстителен човек. Но тук има и Психоистория, която трябва да бъде опазена. Несъмнено, дори нещо да ми се случи, Психоисторията ще се развива. Но сега Империята запада — и то бързо — и ние не можем да чакаме, а само аз съм напреднал достатъчно, за да получа навреме необходимите резултати.

— Вероятно ще научиш каквото ти трябва, а после? — попита Венабили рязко.

— Ще го направя. Юго Амарил би бил добър заместник, а аз съм събрал група техници, които някой ден ще ми бъдат полезни, но… те няма да са…

— Няма да са добри, мъдри, способни колкото теб? Наистина ли?

— Може и така да е — каза Селдън. — А случайно аз съм човек. Психоисторията е моя и ако бих могъл ще я управлявам, но искам доверие.

— Човек — въздъхна почти тъжно Венабили, поклащайки глава.

Екзекуцията се състоя. Такава чистка не беше виждана повече от век. Двама Старши Съветници, петима низши офицери, четирима войници, включително и нещастният сержант. Всеки страж, който не можа да издържи на строгото разследване, беше освободен от длъжност и изпратен в изолираните военни части на Външните Светове.

Оттогава не се чуваше и шепот на нелоялност, а Първият Министър беше обграден с такива грижи, че не след дълго вече не беше необходимо Дорс да го придружава навсякъде. Нейното невидимо присъствие обаче беше като щит и Император Клеон се радваше на почти десет години спокойствие и абсолютна сигурност.

Сега обаче, докато Селдън пресичаше Земите в пътя си от канцеларията на Първия Министър до лабораторията по Психоистория, той с тревога усети, че тази ера на спокойствие и мир върви към своя край.

3.

Хари Селдън не можеше да възпре вълната от удоволствие, която го заливаше, когато влизаше в лабораторията.

Но нещата се променят.

Всичко започна преди осемнайсет години на собствения му второкачествен Хеликониански компютър. Това бяха годините в Стрилингския Университет, когато той и Юго Амарил работеха заедно, опитвайки се да ренормализират уравненията, като премахнат досадните безкрайни величини, и да открият път към най-лошите хаотични ефекти. В интерес на истината прогресът им беше много малък. Но сега, след десет години като Първи Министър, Селдън имаше на разположение най-новите модели компютри и цял екип от хора, работещи върху много от тези проблеми.

Естествено никой от екипа, с изключение на Юго и него самият, не знаеше много повече от непосредствения проблем, с който се занимаваше. Всеки от тях работеше с малък пролом от гигантската планина на Психоисторията, която само Селдън и Юго Амарил виждаха като планина, макар и замъглена — върховете й се губеха в облаци, а склоновете в мъгла.

Дорс Венабили беше права, разбира се. Той трябваше да започне да въвежда хората си в тайната. Техниката бе получила повече, отколкото двама души могат да изработят. А Селдън остаряваше. Дори да можеше да погледне напред, в някое от следващите десетилетия, годините на най-плодотворните му пробиви със сигурност бяха зад гърба му.

Амарил беше трийсет и девет годишен, но не минаваше за зрял математик. Трябваше да работи над проблемите почти толкова дълго, колкото самия Селдън. Способностите му за ново, тангенциално мислене намаляваха.

Амарил го видя като влезе и се приближи. Селдън го гледаше нежно. Амарил беше много повече Далианец от Селдъновия отгледан син Рейч, и все пак не беше чист Далианец. Той нямаше мустаци, нямаше акцент, нямаше и както изглежда Далианско съзнание. Той дори не се поддаде на съблазните на Йо-Йо Джоранум, който беше много харесван от хората от Дал.

Като че ли Амарил не познаваше никакъв патриотизъм — нито планетарен, нито Имперски. Той принадлежеше напълно и изцяло на Психоисторията.

Селдън почувства слабост. Самият той запази в съзнанието си своите първи тридесет години на Хеликон и нямаше сила, която да го накара да забрави, че е Хеликонианец. Селдън се питаше дали това негово съзнание не го бе накарало да измени представите си за Психоисторията. В идеалния случай, за да използва някой Психоисторията, той трябва да се издигне над галактични сектори и светове и да борави само с безлична, абстрактна човечност, точно както правеше Амарил.

А той не можеше, отбеляза Селдън за себе си, въздишайки тихо.

Амарил каза:

— Имаме напредък, Хари, поне така предполагам!

— Предполагаш ли? Само предполагаш?

— Не искам да скоча в друг свят без екипировка — той каза това сериозно (Селдън знаеше, че Юго почти нямаше чувство за хумор) и заедно влязоха в частната им канцелария. Тя беше малка, но затова пък добре защитена.

Амарил седна и кръстоса крака.

— Последните ти схеми за заобикалящия хаос може би ще се преработят отчасти — за сметка на остротата, разбира се.

— Естествено. Това, което печелим като бързина го губим в заобикалки. Така е устроена вселената. Понякога просто трябва да я заблудим.

— Малко сме я заблудили. Това е като да гледаш през замръзнало стъкло:

— Все пак е по-добре. Преди години се опитвахме да гледаме през олово.

Амарил промърмори нещо на себе си, а после каза:

— Можем да уловим проблясъци на светло и тъмно.

— Обясни ми.

— Не мога, но имам Първичен Източник на излъчване, над който работих без прекъсване, като… като…

— Ламек. Това с едно животно — товарно животно — имаме го на Хеликон. То не съществува на Трантор.

— Ако ламекът работи здраво, значи така съм работил и аз с Първичния Излъчвател.

Амарил натисна осигурителния бутон на масата пред него и едно чекмедже се отвори, плъзгайки се безшумно.

Той взе един тъмен, матов цилиндър, който Селдън разгледа с интерес. Самият Селдън беше разработил веригите му, но Амарил ги беше свързал заедно — при това доста сръчно.

Стаята се затъмни, а изравнителите и връзките заблещукаха във въздуха. Цифри се разпростряха под тях, висейки точно над повърхността на масата, като че ли дърпани от невидими конци.

— Чудесно! — каза Селдън. — Някой ден, ако доживеем, ще имаме Първичен Излъчвател, произвеждащ река от математически символи, които ще планират миналата и бъдещата история. При това ще можем да намерим потоци и поточета и ще изработим начини да ги променяме с цел да следват потоците и поточетата, които ние предпочитаме.

— Да — сухо каза Амарил. — Ако можем да живеем със знанието, че това, което правим и което мислим, е най-доброто, може да се обърне като най-лошо.

— Повярвай ми, Юго, никога не мога да заспя без тази мисъл. Тя ме измъчва. Обаче все още не сме стигнали дотам. Всичко, с което разполагаме, е това, което — както ти каза — е не повече от виждане на светли и тъмни петънца през замръзнало стъкло.

— Достатъчно, наистина.

— И какво мислиш, че виждаш, Юго? — Селдън гледаше Амарил внимателно, малко зловещо.

Юго беше наддал на тегло и беше станал леко закръглен. Прекарваше твърде много време приведен над компютрите (както сега над Първичния Излъчвател), а физическата му активност не беше достатъчна. И въпреки, че се виждаше с жени както и преди, Селдън знаеше, че той няма да се ожени. Грешка! Дори и работохоликът отделя време за свое удоволствие, за да се грижи за деца.

Селдън помисли за своята все още стегната фигура и за начина, по който Дорс го караше да я поддържа.

— Какво да виждам? — каза Амарил. — Империята има проблеми.

— Империята винаги има проблеми.

— Да, но сега е по-специално. Има вероятност проблемите да се окажат в центъра.

— На Трантор?

— Предполагам. Или пък по Периферията. И в двата случая ще възникне лоша ситуация тук — може би гражданска война или крайните провинции ще започнат да се откъсват.

— Сигурно няма да поискат Психоисторията да предвиди тези възможности.

— Интересното в случая е, че има взаимно изключване. Едното или другото. Вероятността за двете заедно е много малка. Гледай! Тук! Това е собствената ти математика. Наблюдавай!

Те се наведоха над дисплея на Първичния Излъчвател за дълго време. Най-накрая Селдън каза:

— Не успявам да видя защо двете се изключват взаимно.

— Това направих аз, Хари. Къде е цената на Психоисторията, ако тя ни показва само неща, които ще видим и без това. Това тук ни показва нещо, което няма да видим. Това, което няма да разберем, е: първо — коя алтернатива е по-добра, и второ — как да направим така, че доброто да минава, а да потиснем вероятността за най-лошото.

Селдън сви устни и бавно каза:

— Мога да ти кажа коя алтернатива е за предпочитане. Да оставим Периферията и да задържим Трантор.

— Наистина ли?

— Безспорно. Трябва да задържим Трантор стабилен, дори да няма друга възможност.

— Явно собственото ни благоденствие е от решаващо значение.

— Не, но Психоисторията е. Какво ще спечелим, ако задържим Периферията в ред, при положение, че Трантор ни насилва да спрем работата с Психоисторията? Не казвам, че ще бъдем убити, но няма да имаме възможност да работим. Развитието на Психоисторията зависи от съдбата ни. Колкото до Империята, ако Периферията се отцепи, това ще е само началото на дезинтеграцията, която след време ще достигне сърцевината.

— Дори да си прав, Хари, какво трябва да направим за да запазим Трантор стабилен?

— Да започнем с това, че трябва да помислим.

Тишината се спусна между тях, след което Селдън каза:

— Мисленето не ме прави щастлив. Какво би станало, ако Империята е изцяло на погрешен път? Мисля за това всеки път, когато говоря с Грубер.

— Кой е Грубер?

— Мандел Грубер. Градинар.

— А-а. Онзи, който дотичал с гребло да те спаси при опита за покушение.

— Да. Винаги съм му бил признателен за това. Той имаше само гребло срещу конспиратор с бластер. Това е лоялност. Всеки разговор с него е като полъх от хладен вятър. Не мога да прекарвам цялото си време, приказвайки с офицери и Психоисторици.

— Благодаря ти.

— Ела! Знаеш какво имам предвид. Грубер обича откритото пространство. Той обича вятъра, дъжда, студа и всичко друго, което суровото време му дава. Това понякога ми липсва.

— На мене не. Не ми пука, дори никога да не изляза навън.

— Ти си отраснал под купола. Но предположѝ, че Империята се състоеше от прости неиндустриализирани светове, живеещи от земеделие и скотовъдство. Дали щяхме да бъдем по-добре?

— Звучи ми ужасно.

— Отделих малко време, за да проверя това. Това ми прилича на нестабилна еквилибристика. Слабо населените светове от типа, който ти описах, или обедняват и дегенерират, изпадайки до некултивирано, почти животинско ниво, или се индустриализират. Те не могат да останат в средно положение и отиват в едната посока, а както се случва, почти всеки свят в Галактиката тръгва към индустриализацията.

— Защото това е по-добре.

— Може би. Но това не може да продължава вечно. Ние виждаме резултатите от превъзходството. Империята не може да съществува още дълго, защото тя е… тя е „прегряла“. Не можах да измисля друго определение. Какво ще последва, ние не знаем. Ако чрез Психоисторията успеем да попречим на упадъка или — още по-добре — форсираме възстановяването след упадъка, не е ли това само осигуряване на ново прегряване? Това ли е човечеството на бъдещето — да бутаме камъка, като Сизиф — единствено с цел да го видим как се търкаля отново към дъното?

— Кой е Сизиф?

— Персонаж от древен мит. Амарил, трябва да четеш повече.

Амарил се намръщи:

— И какво ще науча за Сизиф? Нищо важно. Може би Психоисторията ще ни посочи пътя към създаването на ново общество, изцяло различно от всяко друго, познато до сега — стабилно и желано.

— Надявам се — въздъхна Селдън. — Надявам се, но все още няма признаци за това. В близко бъдеще ще трябва само да работим, за да оставим Периферията. Това ще отбележи началото на упадъка на. Галактическата Империя.

4.

— И както казах, това ще отбележи началото на упадъка на Галактическата Империя — каза Хари Селдън. — Така ще стане, Дорс.

Дорс слушаше със стиснати устни. Тя приемаше поста на Селдън, както приемаше всичко останало — спокойно. Единствената й задача беше да пази него и Психоисторията му, но тази работа, тя добре го знаеше, беше по-трудна при неговото положение.

Разкошът, в който сега живееха, акуратната защита от шпионските лъчи, както и от физическо вмешателство, ползата от собствените й исторически изследвания — всичко това не я задоволяваше. Тя би била доволна ако можеше да замени постигнатото за старите си колеги от Стрилингския Университет. Или още по-добре за един безименен апартамент в един безименен сектор, където никой не би ги познавал.

— Всичко това е много добре, скъпи — каза Дорс — но не е достатъчно.

— Какво не е достатъчно?

— Информацията, която ми даваш. Ти ми каза, че можем да изгубим Периферията. Как? Защо?

— Колко хубаво би било да знаем, Дорс, но Психоисторията все още не е стигнала нивото, когато ще може да ни отговаря на подобни въпроси.

— Според теб, дали това не е амбиция на далечните управители да декларират независимостта си?

— Това със сигурност е един от факторите. Това се е случвало в миналите истории, ти го знаеш дори по-добре от мен, но никога не е продължавало дълго. Може би този път ще бъде завинаги.

— Защото Империята е по-слаба ли?

— Да, защото търговията е по-малко свободна от всякога, защото комуникациите са по-сковани, защото управниците в Периферията са по-близо до независимост от когато и да било. Ако един от тях въстане със собствените си изисквания и амбиции…

— Можеш ли да кажеш кой би могъл да бъде?

— В крайна сметка, не. Всичко, което можем да изстискаме от Психоисторията на този етап, е да узнаем, че ако един от управниците въстане, той ще намери много по-благоприятни условия, отколкото в миналото. Може да има и други неща — например някое голямо природно бедствие или внезапна гражданска война между две различни световни коалиции. Никое от тези събития не може да се предвиди с точност отсега, но може да се каже, че ако някое от тях се случи, то ще има много по-сериозни последствия, отколкото, ако се беше случило преди век.

— Но ако ти не знаеш поне с малка сигурност какво ще се случи в Периферията, как би могъл да ръководиш действията си, както и да бъдеш сигурен, че Периферията ще се откъсне по-рано от Трантор?

— Като си държим едното око затворено и се опитаме да стабилизираме Трантор за сметка на Периферията. Ние не можем да очакваме Психоисторията да отбележи събитията автоматично, така че ни е нужно постоянно ръчно управление. В бъдеще техниката ще се усъвършенства и нуждата от ръчно управление ще отпадне.

— Но това — каза Дорс — е в бъдещето, нали?

— Да. И дори тогава това е само една надежда.

— И каква точно нестабилност заплашва Трантор?

— Същите възможности — икономически и социални фактори, природни бедствия, амбициозни личности измежду висшите офицери. И още много. Аз описах на Амарил Империята като прегряла, а Трантор е най-прегрялото място. По всичко изглежда, че ще настъпи авария в инфраструктурата — водопровод, отопление, преработка на отпадъците, линиите за гориво, всичко. Изглежда ще се появят неочаквани проблеми, а това е нещо, на което съм спрял вниманието си отдавна.

— Ами смъртта на Императора?

Селдън разпери ръце.

— Това неизбежно ще се случи, но Клеон е в добро здраве. Той е на моите години и макар, че аз бих желал да е по-млад, той не е твърде стар. Двамата му синове са напълно неспособни да поемат наследството, а ще има и достатъчно претенденти. Повече от достатъчно, за да причинят неприятности и да направят от смъртта му нещастие, но това не би причинило пълна катастрофа.

— Тогава да разгледаме неговото убийство.

Селдън я погледна нервно.

— Не казвай това. Дори да сме сами, не използвай тази дума.

— Хари, не ставай глупав. Това е възможност, която трябва да се предвиди. Има моменти, когато Джоранумитите могат да вземат властта и тогава…

— Вероятно няма да стане. Във всеки случай забрави го. Джоранум умря миналата година в Нишая.

— Той има последователи.

— Разбира се. Всеки ги има. Стигна ли до Глобалистката партия на родния ми Хеликон в студията ти за ранната история на Империята и на Кралство Трантор?

— Все още не. Не искам да нараня чувствата ти, Хари, но не мога да помня всяка част от историята, в която Хеликон е играл някаква роля.

— Не съм засегнат, Дорс. Винаги съм казвал: щастлив е светът без история. Във всеки случай преди 2400 години на Хеликон се издига една група хора, които били твърдо убедени, че Хеликон е единствената населена планета във Вселената. Хеликон била Вселената им и извън нея имало само плътна сфера небе, осеяно с малки звезди.

— Но как са могли да вярват в това — възкликна Дорс. — Предполагам, те са били част от Империята.

— Да, но Глобалистите настоявали, че всички факти, доказващи, че Империята съществува, са чиста илюзия или по-скоро измама, че Имперските служители и офицери са хеликонианци, преструващи се по някаква причина. Изобщо били абсолютно невъзприемчиви към всякакви доводи.

— И какво се е случило?

— Предполагам, винаги е приятно да мислиш, че твоят собствен свят всъщност е целият свят. Намирайки се на върха си, Глобалистите успели да съблазнят 10% от населението на планетата. Само 10%, но те били яростно разбунтувано малцинство, което заглушило равнодушното мнозинство и създало заплаха, че ще вземе връх.

— Но това не е станало! Не е станало, нали?

— Не! Това, което се е случило е, че Глобализмът причинил намаляване на търговията и Хеликонианската икономика се оказала в застой. Когато едно убеждение започне да удря по джоба на населението, то бързо губи своята популярност. Възходът и падението са озадачавали много хора, но Психоисторията, убеден съм, ще покаже, че това е неизбежно.

— Виждам. Но, кажи, Хари, каква беше целта на тази история. Предполагам, че има някаква връзка с това, върху което дискутирахме.

— Връзката е, че такива движения никога не умират напълно, без значение колко абсурдни могат да изглеждат те на нормалните хора. Точно сега на Хеликон все още има глобалисти. Не много, но от време на време седемдесет или осемдесет от тях се събират на така наречените им глобалистки конгреси и си доставят неимоверно удоволствие, като си говорят един на друг за Глобализма… Е, само 10 години минаха откакто Джоранумското движение изглеждаше ужасна заплаха за този свят и никой не би бил изненадан, ако има останки от него сега. Но може би останки ще има и след 1000 години.

— Не съществува ли възможност тези останки да бъдат опасни?

— Съмнявам се. Изключителната способност на Йо-Йо да събира последователи представляваше опасност, но сега той е мъртъв. Той дори не можа да умре геройски или поне забележително. Просто повехна и умря в заточение, един разбит човек.

Дорс стана и закрачи бързо из стаята. Ръцете й трепереха и тя стисна юмруци. Обърна се и застана пред Селдън.

— Хари, нека ти кажа откровено. Ако Психоисторията сочи възможност за сериозни безпокойства на Трантор и ако има все още останали Джоранумити, то те сигурно ще търсят смъртта на Императора.

Селдън нервно се усмихна.

— Воюваш с призраци, Дорс. Почини си.

Но той откри, че не може да пропъди от ума си това, което Дорс изрече толкова лесно.

5.

Секторът Уай беше традиционен за опозицията на Ентунската Династия на Клеон I, която управляваше Империята повече от два века. Опозицията датираше от времето, когато кметовете на Уай издигнаха техни членове, един от които трябваше да стане Император. Династията им не беше нито древна, нито забележителна, но народът и управниците на Уай откриха, че им е трудно да забравят как веднъж, макар временно и ненапълно, са били на върха.

Всичко това стана причина малка група конспиратори да се чувстват по-сигурно на Уай, отколкото където и да е на Трантор.

Петима от тях седяха около една маса в оскъдно мебелирана, но затова пък добре защитена стая в откритата част на сектора.

На стол, малко по-издигнат от другите, седеше човек, който можеше според този факт да бъде определен като лидер. Той имаше слабо лице с нездрав, жълтеникав тен, широка уста с толкова бледи устни, че бяха почти невидими. Сивото пълзеше в косите му, но очите му горяха с неутолим гняв.

Той гледаше мъжете, седнали точно срещу него, видимо по-стари и по-спокойни, с почти бели коси и закръглени бузи, които трепваха, когато заговореше.

Лидерът остро каза:

— Е, и? Съвсем ясно е, че не сте направили нищо. Обяснете това!

По-старият мъж направи опит да отвърне яростно.

— Аз съм един стар Джоранумит, Намарти! Защо трябва да обяснявам действията си?

Гамбол Дийн Намарти, някога дясната ръка на Ласкин „Йо-Йо“ Джоранум, му отговори:

— Има много стари Джоранумити. Някои са некомпетентни, други са меки, трети — забравени. Да бъдеш стар Джоранумит може би означава не повече от стар глупак.

Старецът седна на стола си.

— Стар глупак ли ме наричаш? Мене? Аз съм Каспал Каспалов, аз бях с Йо-Йо още тогава, когато ти не беше присъединен към партията, когато ти беше дрипаво нищожество…

— Не те наричам глупак! — каза Намарти рязко. — Казах просто, че някои стари Джоранумити са глупаци. Сега имаш шанс да покажеш, че не си един от тях.

— Близостта ми с Йо-Йо…

— Забрави за това! Той е мъртъв!

— Аз пък си мисля, че духът му живее.

— Ако тази мисъл ще ни помогне в нашата борба, тогава нека духът му живее. Но ние знаем: той допусна грешки.

— Не вярвам в това.

— Не се опитвай да правиш герой човек, който е направил грешки. Той мислеше, че би могъл да движи света със силата на словото, сам, с думи…

— Историята показва, че думите са местили планини в миналото.

— Не и думите на Джоранум във всеки случай, защото той направи грешки. Той криеше Микогенския си произход и го правеше твърде свенливо. Още по-лошо — той допусна да бъде изигран с обвинението, че стария Първи Министър е робот. Аз го предупреждавах, но той не искаше да слуша и това го унищожи. Нека сега да започнем на чисто, става ли? Каквато и полза да имаме от паметта на Джоранум на оня свят, нека самите ние да не се влияем от него.

Каспалов седеше мълчаливо. Останалите трима преместиха поглед от него към Намарти и обратно, съгласни да оставят Намарти да продължи.

— Със заточението на Джоранум на Нишая движението западна и изглеждаше, че ще изчезне — каза Намарти сурово — и то наистина изчезваше за всички, освен за мене. Парче по парче, фрагмент по фрагмент, аз възстанових всичко в мрежа, която се простря върху целия Трантор. И вие знаете това.

— Знаем го, Шефе — промърмори Каспалов. Използването на титлата означаваше, че търси помирение.

Намарти се усмихна едва-едва. Той не настояваше за тази титла, но винаги се радваше, когато някой я използваше.

— Вие сте част от тази мрежа — каза той — и имате своите задължения.

Каспалов се размърда. Вътрешно той спореше със себе си. Накрая бавно каза:

— Ти каза, Шефе, че си предупреждавал Джоранум срещу обвинението към Първия Министър. Ти казваше, че той не искал да те слуша. Ще имам ли същата привилегия да изразя това, което мисля, макар и грешно, ще ме изслушаш ли ти, както Джоранум те е слушал, дори и да не приемеш съвета ми?

— Разбира се! Изкажи мнението си, Каспалов! Ти си тук точно с тази цел. Какво е виждането ти?

— Новите ни тактики са грешка, Шефе. Те създават разрушение и развала.

— Естествено. Те са предназначени за това! — Намарти се размърда на мястото си, обуздавайки с усилие гнева си. — Джоранум опита с увещания, но това не свърши работа. Трябва да повалим Трантор с действия, а не с думи.

— А колко ще продължи това? И на каква цена?

— Ще продължи толкова, колкото е нужно, при това на много ниска цена. Спираме енергията тук, прекъсваме водопровод там, повреда в канализацията и климатичната инсталация и те спират. Това означава притеснение и неудобство.

Каспалов поклати глава.

— Тези неща ще продължат и ще се усилят.

— Ами разбира се, Каспалов, нали това е целта ни? Ние искаме да разтревожим обществото и да усилим възмущението. Чуй, Каспалов! Империята е изгнила. Всеки знае това. Всеки, у когото има интелигентна мисъл, го знае. Технологиите ще откажат някъде, дори да не направим нищо. Ние просто ще помогнем.

— Опасно е, Шефе. Инфраструктурата на Трантор е изключително сложна. Едно безотговорно действие може да го превърне в руини. Дръпни погрешния конец и Трантор ще се разпадне, като къщичка от карти.

— Това не е толкова далече.

— Може би, но в бъдещето. И какво ще стане, ако хората открият, че ние стоим зад всичко това? Те просто ще ни разкъсат на парчета. Няма да има нужда от полиция или военни части. Тълпата ще ни унищожи.

— Как ще научат достатъчно, за да ни обвинят? Истинската мишена на народното възмущение ще бъде правителството — Императорските съветници. Те никога няма да погледнат към нас.

— И как ще живеем по-нататък, знаейки какво сме извършили?

Последният въпрос беше зададен шепнешком, старият човек беше силно развълнуван. Очите му умоляващо се насочиха отвъд масата към неговия лидер.

Намарти цъкна с език като родител, който порицава непослушно дете.

— Каспалов, не ставай сантиментален. Веднъж да вземем властта, ще съберем парчетата и ще построим всичко наново. Ще обединим хората със старите приказки на Джоранум за народно участие в правителството, а когато напълно поемем властта, ще установим едно много по-стабилно и ефикасно правителство. И тогава ще имаме един по-добър Трантор, една по-силна Империя.

Каспалов стоеше нерешително. Намарти се усмихна неволно.

— Не си сигурен ли? Виж, ние не можем да загубим. Всичко това е работило перфектно и ще продължава да работи все така. Императорът няма да разбере какво става. Той няма и най-малко понятие. А пък Първият му министър е математик. Той провали Джоранум, наистина, но оттогава не е направил нищо.

— Той има нещо… как се казваше…

— Забрави! Джоранум му отдаваше твърде голяма важност, но това беше част от микогенската му същност, както и манията му за роботи. Този математик няма нищо…

— Историческа психоанализа или нещо такова. Веднъж чух Джоранум да казва…

— Остави това. Просто си върши работата. А тя е вентилацията в сектор Анемория, нали? Много добре, тогава. Измисли някаква повреда по твой избор. Затвори системата, така, че влажността да се повиши или да се появят особени миризми или пък нещо друго. Това няма да убие никого, затова изключи чувството за вина. Ти просто ще създадеш неудобство на хората и ще повишиш общото ниво на недоволство. Можем ли да разчитаме на теб?

— Но ако причиним само неудобство и притеснение на младите и здравите, то как ще се отрази всичко това на децата, възрастните хора и болните?

— Как искаш да те убедя, че никой няма да пострада? Каспалов измърмори нещо.

— Не е възможно да направим каквото и да било с гаранция, че никой няма да бъде наранен — каза Намарти. — Ти просто си свърши работата. Свърши я по такъв начин, че да нараниш колкото се може по-малко хора. И дори съвестта ти да настоява срещу това, пак го направи.

— Чакай! — каза Каспалов. — Искам да кажа още нещо, Шефе.

— Кажи го, тогава — кимна Намарти уморено.

— Можем да караме с години, бърникайки инфраструктурата. Но ще дойде време, когато ще трябва да се обединят недоволните и да се състави правителство. Как мислиш ще стане това?

— Искаш да знаеш точно как ще го направим ли? Все още не съм мислил по този въпрос — бавно изрече Намарти. — Но и това ще стане. А дотогава ще вършиш ли своята работа?

Каспалов кимна в знак на съгласие.

— Да, Шефе.

Каспалов се надигна и излезе. Намарти го наблюдаваше как върви. Накрая каза на мъжа от дясно:

— Каспалов не е доверен. Той ще ни продаде. Затова искаше да знае плановете ми. Погрижи се за него.

Другият кимна и всичките трима станаха и излязоха, оставяйки Намарти сам. Той изключи блестящите стенни панели, като остави само ъгъла на тавана да свети, за да не потъне всичко в тъмнина. Намарти си мислеше:

„Всяка верига има слаби звена, които трябва да бъдат елиминирани. Трябваше да направим това в миналото и резултатът щеше да бъде една неразривна организация.“

Той се усмихна в полумрака, изкривил лицето си в дива радост. След всичко, най-накрая мрежата беше хвърлена дори върху самия Дворец — не съвсем напълно, но все пак беше там. И се затягаше.

6.

Времето над непокритата с купол част на Дворцовите имперски земи се задържаше слънчево и топло. Това не се случваше често. Хари си спомни как Дорс му разказваше за студени зими и чести дъждове над това място, което беше избрано за строеж.

— Всъщност то не беше избрано — каза тя. — Беше фамилно имение на Моровианската фамилия в дните, когато всичко наоколо беше Кралство Трантор. Когато Кралството се превърна в Империя се избраха места, където Императорът трябваше да живее — летни резиденции, зимни хижи, спортни вили, плажни имоти. Тъй като планетата бавно се покриваше с купол, един от управляващите Императори живя тук, хареса мястото и то остана непокрито. И само защото беше единственото открито място, то стана специално, а тази уникалност се хареса на следващия Император, и на следващия, и на следващия. Така традицията беше създадена.

Винаги, когато чуеше нещо подобно, Селдън си мислеше: „Как Психоисторията разглежда това?“ Сигурно може да се предскаже, че един район ще остане непокрит, но абсолютно невъзможно бе да се каже кой. А можеше ли да се отиде и по-далече? Дали бе възможно да се предскаже, че няколко района ще останат открити? Как можеха да се предвидят желанията и нежеланията на един Император, който се е случил на трона в решителния момент и който взема решения под формата на случаен каприз, нищо повече?

Клеон I истински се наслаждаваше на хубавото време.

— Остарявам, Селдън — рече той. — Май не трябваше да ти казвам това. Ние сме на една възраст, ти и аз. Сигурен признак за остаряване е това, че нямам вече импулс да играя тенис или да ловя риба. Дори мисля, че наскоро презарибиха езерото. Но имам желание да се разхождам спокойно по пътеките.

Той ядеше орехи, докато говореше. Орехите приличаха на това, което на Селдъновата планета Хеликон наричаха тиквено семе, но бяха по-дълги и по-малко вкусни. Клеон внимателно ги чупеше между зъбите си, белеше тънките черупки, а ядките пъхаше в устата си.

Селдън не харесваше техния вкус, но когато Императорът му предложеше, той приемаше и изяждаше няколко. Императорът държеше няколко черупки в ръката си и се оглеждаше за нещо, което би могъл да използва като кошче за отпадъци. Не видя нищо, но забеляза един градинар, стоящ недалеч, смутен от императорското присъствие, с почтително приведена глава.

— Градинар! — повика го Клеон.

— Да, господарю — отзова се веднага той.

— Изхвърлете тези неща — и изсипа черупките в ръцете на градинаря.

— Да, господарю.

Селдън му кимна.

— Аз също имам малко, Грубер.

Грубер подаде ръцете си и почти стеснително каза:

— Да, Първи Министре.

Той забърза, а Императорът загледа след него с любопитство.

— Познаваш ли този човек, Селдън?

— Да, той е мой стар приятел.

— Градинарят ти е стар приятел? Кой е той? Колега математик, попаднал в трудни времена?

— Не, господарю. Може би си спомняте историята. Това беше (той прочисти гърлото си, търсейки най-тактичния възможен начин да припомни инцидента), когато сержантът посегна на живота ми, малко след като бях възкачен на настоящия ми пост чрез Вашата благосклонност.

— Опитът за убийство. — Клеон гледаше нагоре към небето като че ли търсеше нещо. — Не знам защо всички се плашат от тази дума.

— Може би, защото мнозина се безпокоят повече от вас да не би нещо неочаквано да се случи на нашия Император — каза Селдън.

Клеон се усмихна иронично.

— А аз го казвам. Но какво стана с Грубер? Нали така беше името му?

— Да, господарю. Мандел Грубер. Сигурно ще си спомните, ако се върнете малко назад, че един градинар се спусна с гребло да ме защити от въоръжения сержант.

— А, да. Това същият градинар ли беше?

— Същият. Аз съм му признателен за това, той винаги е бил мой приятел и аз се срещам с него почти всеки път, когато съм в Земите. Струва ми се, че той бди над мен, изпитва чувство на собственост над мен. И, разбира се, на мен ми е приятно с него.

— Не те виня за това. И понеже се сетих, как е мисис Венабили? Не я виждам често.

— Тя е историк, господарю. Загубена в миналото.

— Не те ли плаши? Мен лично, да. Казаха ми как стъпила върху оня сержант. Някои почти го съжалиха.

— Тя го направи заради мен, господарю, и не е имало случай след това да го повтаря. Сега всичко е спокойно.

Императорът гледаше подир скриващия се вече градинар.

— Можем ли да възнаградим някак тоя човек?

— Вече съм го сторил, господарю. Той има жена и две дъщери. Наредил съм така, че всяка от тях да получи една сума за образованието си и за всяко дете, което би могла да има.

— Много добре. Ала той се нуждае от повишение, струва ми се… Добър градинар ли е?

— Отличен, господарю.

— Главният Градинар, Малкомбър — не съм съвсем сигурен за името му — остаря и мисля, че не е вече за тази работа. Той почти е навършил седемдесет. Не мислиш ли, че Грубер би могъл да получи неговият пост?

— Сигурен съм, че може. Но, господарю, той харесва сегашната си работа. Тя му позволява да бъде на открито във всякакво време, на това той държи особено много.

— Странна препоръка за работа. Сигурен съм, че той ще бъде полезен в администрацията, а аз се нуждая от някой такъв за подновяването на Земите. Хмм. Трябва да помисля над това. Човекът, който ми трябва, може би е точно твоят приятел Грубер. По-нататък, Селдън, какво имаше предвид като каза, че всичко е спокойно?

— Исках да кажа, господарю, че няма признаци на безредие в Императорския двор. Неизбежната тенденция към интриги е почти около своя минимум.

— Нямаше да твърдиш това, ако беше Император, Селдън, и трябваше да спориш с всички тези офицери за техните оплаквания.

— Защо не ми ги донесат на мене?

— Те знаят, че имам меко сърце, Селдън, избягват твоята безчувственост.

— Господарю!

— Само се шегувам. Както и да е, нямах това предвид. Но как можеш да ми казваш, че всичко е наред, когато докладите сочат всяка втора седмица по един сериозен пробив тук или там на Трантор.

— Такива неща се случват.

— Не си спомням в предишните години да са се случвали толкова често.

— Вероятно, защото не са се случвали изобщо. Инфраструктурата обаче с времето остарява. Да се правят периодично профилактични ремонти би отнело време и работна ръка, би излязло и невероятно скъпо. А сега не е моментът да повишим данъците и таксите.

— Този момент никога не е подходящ. Научих, че хората проявяват сериозно недоволство, свързано с тези пробиви. Това трябва да се прекрати и ти трябва да се заемеш с това. Какво казва Психоисторията?

— Каквото казва и здравият разум — всичко остарява.

— Е, добре, да спрем. Всичко това разваля този така прекрасен ден. Оставям на теб, Селдън.

— Да, господарю.

Императорът се отдалечи и Селдън си помисли, че всичко това развали и неговия ден. Пробивът в центъра представляваше нежелана алтернатива. Но как можеше да попречи на това и да спре кризата в Периферията?

Психоисторията мълчеше.

7.

Рейч Селдън се чувстваше извънредно доволен. Това беше първият му семеен обед от няколко месеца с тези двама души, които приемаше като свои родители. Той прекрасно знаеше, че те не са неговите майка и баща в биологичния смисъл, но това нямаше значение. Понякога Рейч гледаше отражението си в огледалото и се питаше как изглежда. Той не беше висок, само 163 сантиметра, значително по-нисък от родителите си. Беше набит, мускулест, но не и дебел, с черна коса и характерни Далиански мустаци, които поддържаше тъмни и тънки. В огледалото той виждаше все още хлапакът, който беше, преди шансът на шансовете да го срещне със Селдън и Венабили. Тогава Селдън беше много по-млад и гледайки го сега, Рейч си помисли, че самият той в момента е почти толкова стар, колкото Селдън в деня на срещата им. Учудващо, но майка му, Дорс, почти не беше се променила. Тя изглеждаше добре, също както в деня, когато тя и Хари спряха пред младия Рейч и членовете на Билиботънската му банда. А той, Рейч, роден в мизерия и бедност, сега беше член на гражданска служба, на невзрачен пост в Министерството на Популациите.

— Как вървят работите в Министерството, Рейч? — запита Селдън. — Има ли напредък?

— Малък, татко. Законите са приети. Взехме решения. Произнесоха се речи. Ала все още е трудно да местим хора. Можеш да проповядваш братство, колкото искаш, но никой не се чувства като брат. Това, което ме заангажира, е, че Далианците са лоши както всички други. Те искат да бъдат третирани като равни, така поне казват, но получили тази възможност, те губят желание да признаят другите за равни на себе си.

— Невъзможно е да промениш умовете и сърцата на хората, Рейч — каза Венабили. — Достатъчно е да опиташ и по възможност да заличиш най-лошите несправедливости.

— Проблемът — отговори Селдън — е, че никой не работи върху това. Човешките същества си позволиха да започнат очарователната игра „Аз-съм-по-добре-от-теб“ и да се спре това не е никак лесно. Ако разрешим на нещата да следват собствения си път, няма какво да се оплакваме, че ще ни трябват стотици години, за да оправим положението.

— Понякога си мисля, татко — каза Рейч, — че ми даде тази работа за наказание.

Селдън повдигна вежди.

— Че за какво да те наказвам?

— За това, че бях впечатлен от програмата на Джоранум за секторно равенство и за народното участие в правителството.

— Не те укорявам за това. Това са много интересни идеи, но ти знаеш, че Джоранум и групата му ги използваха само като инструмент за вземане на властта. После…

— Но ти ме накара да го хвана в клопката, въпреки че възгледите му ми харесваха.

— Повярвай ми, не беше лесно да те накарам.

— А сега пък ме караш да работя върху осъществяването на програмата на Джоранум, само за да ми покажеш колко трудна е тази задача в действителност.

— Е, как ти се струва това, Дорс — запита Селдън, обръщайки се към Венабили. — Момчето ми приписва скрито коварство, което просто не е в моя характер.

— Предполагам — каза Венабили с дяволита усмивка, играеща по устните й — не приписваш точно такива неща на баща си.

— Съвсем не. Според мен няма по-прям човек от тебе, татко. Но ако можеше, ти щеше да подредиш картите. Не е ли това, което се надяваш да направиш чрез Психоисторията?

— Досега съм постигнал твърде малко чрез Психоисторията — каза Селдън тъжно.

— Много зле. Но аз продължавам да мисля, че има някакво психоисторично разрешение на проблема за човешкия фанатизъм.

— Може би има, но дори и така аз не мога да го открия.

Когато обедът свърши, Селдън каза:

— Сега аз и ти, Рейч, трябва да поговорим малко.

— Наистина ли? Приемам, че не съм поканена — каза Венабили.

— Министерска работа, Дорс.

— Министерска глупост, Хари. Пак ще караш горкото момче да върши нещо, което не бих искала.

Селдън отговори твърдо:

— Със сигурност няма да го карам да върши нещо, което той не би желал.

— Всичко е наред, мамо — каза Рейч. — Нека татко и аз поговорим. Обещавам след това да ти разкажа.

Венабили завъртя очи:

— Вие двамата пак ще се оправдаете с „държавни тайни“. Знам си аз.

— Така си е — каза Селдън уверено. — Точно затова и трябва да говоря с Рейч. От първостепенна важност е. Говоря сериозно, Дорс.

Венабили стисна устни и стана. Излезе от стаята с една последна забележка:

— Не хвърляй момчето на вълците, Хари!

След като излезе, Селдън тихо рече:

— Страхувам се, че точно това трябва да направя с теб, Рейч.

8.

Седяха един срещу друг в частната министерска канцелария на Селдън или „стаята за размишления“, както той я наричаше. Тук прекарваше безбройни часове, опитвайки се да намери разрешение за проблемите на Трантор и Империята.

— Чел ли си за неотдавнашните пробиви в планетарните служби, Рейч?

— Да — отвърна Рейч. — Но ти знаеш, татко, че ние сме на една стара планета. Това, което трябва да направим, е да изселим всички хора, да изкопаем цялото това нещо, да го заменим изцяло, прибавяйки последните компютризации и едва тогава да върнем хората или поне половината от тях. На Трантор ще бъде много по-добре само с двайсет милиарда души.

— Двайсет милиарда? — запита Селдън усмихнат.

— Проблемът е — каза Рейч мрачно, — че ние не можем да ремонтираме планетата и затова ще трябва само да кърпим.

— Страхувам се, че си прав, Рейч, но има и нещо необичайно. Сега искам и ти да провериш това. Имам някои идеи относно тая работа.

Селдън извади малка сфера от джоба си.

— Какво е това? — попита Рейч.

— Това е карта на Трантор, грижливо програмирана. Моля те, Рейч, помогни ми и разчисти тази маса.

Селдън постави сферата горе-долу в центъра на масата и постави ръката си на бутона в ръкохватката на креслото. С палеца той затвори контакта и светлината в стаята угасна, докато плотът на масата блесна с мека, матова светлина, толкова плътна, че изглеждаше да е цял сантиметър дебела. Сферата се разгъна, стана плоска и се разпростря до ръбовете на масата. Светлината бавно намаля на места и заприлича на шаблон. След около тридесет секунди Рейч изненадан каза:

— Но това е картата на Трантор!

— Разбира се. Казах ти, че е тя. Такова нещо не можеш да купиш никъде. Това е една от тези играчки, с които военните си играят. Тя представя Трантор като сфера, но равнинната проекция показва по-ясно това, което искам да видиш.

— И какво е то, татко?

— Преди година или две имаше пробиви. Както ти отбеляза, това е стара планета и би трябвало да очакваме тези пробиви, но те започнаха да се появяват по-често и изглеждаха почти неизменно като резултат от човешки грешки.

— Не е ли логично?

— Разбира се, че е. Без съмнение. Дори там, където са замесени земетресения.

— Земетресения? На Трантор?

— Трябва да отбележа, че Трантор е несеизмична планета и това е добре, защото когато един затворен под купол свят започне да се люлее това ще смачка купола и ще се окаже адски непрактично. Майка ти казва, че една от главните причини Трантор, а не някой друг свят, да бъде столица на Империята е, че Трантор е геологически стабилен. Да, но макар и стабилен, той не е мъртъв. Отбелязани са малки земетресения, три от които през последните две години.

— Не знаех това, татко.

— Едва ли много хора знаят. Куполът не е монолитен. Той е изграден от стотици секции, всяка една от които може да се повдига и открехва, за да поеме напреженията и наляганията в случай на земетресение. При едно земетресение, в момента, в който то се случи, веднага настъпва отварянето. То е много кратко и протича толкова бързо, че транторианците отдолу дори не го усещат. Те усещат много повече леко потрепване и слабо разклащане на съдовете у дома си, отколкото отварянето и затварянето на купола над главите си.

— Това е хубаво, нали?

— Би трябвало да бъде. Естествено, всичко това е компютризирано. Появата на земетресение навсякъде включва копчето за контрол на отварянето и затварянето на тази секция от купола, която трябва да се отвори точно преди вибрациите да достигнат сила, достатъчна да причини повреда.

— Дотук добре.

— Само че при три малки земетресения за около две години, куполните предпазители понякога отказват. Куполът не се отваря и във всеки случай ремонтът е неизбежен. Това отнема време, средства и климатичните контролери работят по-зле. А сега, Рейч, какви са шансовете устройството да откаже във всичките три случая?

— Не особено големи.

— Правилно. По-малки от едно на сто. Затова можем да предположим, че някой влияе на предпазителите. Веднъж на сто години имаме и изтичане на магма, което е далеч по-трудно за контролиране и не искам да си мисля за резултатите, ако това остане незабелязано, до момента, в който ще е твърде късно. За щастие това не се е случвало и дано не се случва, но нека все пак помислим. Тук, на тази карта, ще откриеш местонахожденията на пробивите, които ни обезпокоиха преди две години и които изглеждат като причинени от човешка грешка, макар че съвсем не знам кой би могъл да бъде виновен за тях.

— Това е, защото всеки си е подсигурил алиби.

— Опасявам се, че си прав. Това е характерно за всяка бюрокрация, но какво мислиш за местонахожденията.

— Ами — каза Рейч внимателно — изглеждат равномерно разпръснати.

— Точно така и това е интересното. Някой е очаквал, че по-старите сектори на Трантор, секторите с най-дълго куполно покритие, ще са с много по-изгнила инфраструктура. Оцветих по-старите сектори върху картата в синьо и ти ще видиш, че пробивите не заемат място в синьото по-често, отколкото в бялото.

— Е, и?

— Ами това, мисля си Рейч, означава, че пробивите не са от естествен произход, а съзнателно са причинени и разпръснати в този вид, за да се сторят на хората като естествени, което причинява и широкото недоволство.

— Не мисля така.

— Не? Тогава погледни!

Сините райони и червените петна изчезнаха и за момент картата на Трантор се затъмни, ала изведнъж характерните петна започнаха да се появяват и изчезват тук-таме.

— Забележи — каза Селдън, — че те не се появяват на групи във времето. Първо се появява едно, после друго, после трето и така нататък, почти като чукането на метроном.

— Мислиш, че това също е нарочно?

— Трябва да е така. Някой е причинил това с цел повече разрушения с малко усилия. Всеки инцидент е трябвало да причини пълно раздразнение.

Картата угасна, светлините са запалиха. Селдън върна сферата в оригиналния й вид и я пусна в джоба си.

— Кой би могъл да направи това? — попита Рейч.

— Преди няколко дни получих доклад за един убит в сектора Уай — каза Селдън замислено.

— Нищо необичайно — каза Рейч, — дори Уай да не е най-беззаконния сектор, там всеки ден стават убийства.

— Стотици — поклати глава Селдън. — Ще имаме лоши дни едва когато числото на насилствено починалите достигне милион на ден. Главното е, че няма големи шансове да открием всеки убиец. Мъртвите остават в книгите само като анонимни статистики.

Този случай обаче беше необикновен. Човекът е бил намушкан с нож, но не е умрял веднага. Все още е бил жив, когато са го намерили. Успял е да изхърка само една дума преди да умре и тя е била „Шефе“. Това незабавно повдигна интереса и жертвата била идентифицирана. Той е работил в Анемория и какво е правил на Уай никой не знае. И тогава един офицер изрови факта, че това е един стар Джоранумит. Името му е Каспал Каспалов и е добре познат като един от сподвижниците на Ласкин Джоранум. А сега е мъртъв, пронизан с нож.

Рейч се намръщи.

— Подозираш Джоранумитска конспирация? Наоколо няма останали Джоранумити.

— Неотдавна майка ти ме попита не мисля ли, че Джоранумитите са все още активни, и аз й казах, че всяка стара вяра винаги създава сигурни кадри, понякога за столетия. Обикновено те не са важни, просто групи, които не могат да се изброят. Но какво ще стане, ако Джоранумитите са запазили организацията си, ако представляват сила, ако са убили някого, когото са сметнали за изменник, ако те са причинили пробивите като подготвителни мерки за установяване на контрол?

— Ужасно е, че има толкова много „ако“, татко.

— Знам. Може и да съм напълно заблуден. Убийството се е случило на Уай, а пък на Уай няма пробиви в инфраструктурата.

— И какво показва това?

— Това може би означава, че центърът на конспирацията е на Уай, а заговорниците не искат да създават неудобства на себе си — само на Трантор. Това също може да означава, че са замесени не Джоранумити, а стари Уайски управители, които още мечтаят за собствена Империя.

— Но, татко! Твърде бързо стигна до това заключение.

— Знам. Сега да предположим, че това е Джоранумитски заговор. Джоранум имаше един човек, Гамбол Дийн Намарти — неговата дясна ръка. Ние нямаме данни нито че е умрял, нито че е напуснал Трантор. Нямаме и данни за живота му през последните девет години. Това не е толкова фатално. Все пак, не е трудно да изгубиш някой сред четиридесет милиарда население. Естествено, той може и да е мъртъв. Това ще е най-добрият вариант, но може и да е жив.

— Какво можем да направим?

Селдън въздъхна:

— Логично би трябвало да известя полицията, службите за сигурност, но не мога. Нямам характера на Демерцел. Той можеше да усмирява хората, аз не. Той беше силна личност, а аз съм просто… математик. Не съм за поста Първи Министър — не съм създаден за това. И нямаше и да бъда, ако Императорът не гледаше на Психоисторията като на пространство, далеч по-голямо, отколкото е всъщност.

— Самообвиняваш ли се, татко?

— Да. Представям си как отивам в службата на силите за сигурност, например, с това, което ти показах на картата — той посочи празната маса — и се мъча да ги убедя, че сме в голяма опасност от заговор. Те ще ме изслушат сериозно, а след като си отида, ще се смеят помежду си, ще се шегуват с „математика“ и няма да направят нищо.

— Тогава какво да правим? — попита Рейч.

— По-точно, какво ще правиш ти, Рейч. Имам нужда от повече факти и искам ти да ми ги намериш. Щях да изпратя майка ти, но тя няма да ме изостави под никакъв предлог. Самият аз не мога да напусна Дворцовите Земи точно сега. Следващият след Дорс и самият мен си ти, и аз ти вярвам. Повече, отколкото вярвам на Дорс или на себе си. Ти си млад, силен, ти си един по-добър Хеликонианец, отколкото аз, при това си умен.

— Ау, бих желал да ми го напишеш.

— Виж сега, не искам да рискуваш живота си. Без геройства, без храбрости. Как ще погледна майка ти, ако нещо ти се случи? Просто открий каквото можеш. Може да откриеш, че Намарти е жив и действа, а може и да е мъртъв. Вероятно ще откриеш също, че Джоранумитите са все още активни, може и да не са. Сигурно ще видиш, че властните фамилии на Уай са замесени, или не. Всяко едно от тези неща представлява интерес, но не бива да излагаш живота си на опасност. Това, което искам да разбереш, е дали пробивите в инфраструктурата са човешко дело, както си мисля, и още нещо много важно — ако наистина са съзнателно причинени, какво друго планират конспираторите? Мисля, че те трябва да имат планове за нещо по-крупно. Ако е така, бих желал да разбера какво е то.

— Имаш ли някакъв първоначален план, за да ме насочиш? — попита предпазливо Рейч.

— Да, искам да отидеш на Уай, където беше убит Каспалов. Разбери дали той е бил активен Джоранумит, опитай да се присъединиш към ядрото на Джоранумитите.

— Да допуснем, че е възможно. Винаги мога да се престоря на стар Джоранумит. Бил съм само хлапе, когато Йо-Йо умря, но съм дълбоко впечатлен от идеите му. Тук дори има малка истина.

— Да, но има и нещо друго, а то е важно. Може да бъдеш разпознат. Все пак ти си син на Първия Министър. Ти си се появявал по холовизията, привличал си репортерите, бил си интервюиран за вижданията си относно секторното равенство.

— Да, но…

— Без но, Рейч! Ще носиш високи обувки, за да прибавиш три сантиметра към височината си. Някой ще трябва да ти покаже как да промениш формата на веждите си. Лицето ти трябва да стане по-пълно и трябва да промениш тембъра на гласа си.

Рейч сви рамене.

— Не виждам никакви проблеми.

Гласът на Селдън трепна.

— Ще трябва също да си обръснеш мустаците.

Рейч се ококори и за момент застина в пълно мълчание. Накрая прошепна дрезгаво:

— Да си обръсна мустаците?

— Точно така. Никой няма да те разпознае без тях.

— Но аз не мога да направя това. Това е като… като кастрация.

Селдън поклати глава.

— Това е просто индивидуална особеност. Юго е Далианец също като тебе и не носи мустаци.

— Юго е смахнат. Мисля, че той не живее за нищо друго освен за математиката си.

— Той е голям математик и отсъствието на мустаци не му пречи. На всичкото отгоре това съвсем не е кастрация. Мустаците ти ще пораснат отново след две седмици.

— Две седмици! Ще са ми нужни две години, за да станат пак такива…

Той покри мустаците си с ръка, като че да ги предпази.

Селдън каза безжалостно:

— Рейч, трябва да го направиш! Това е жертва, която трябва да дадеш. Ако ти действаш като мой шпионин с мустаците си, можеш да пострадаш. Не искам това да стане!

— По-добре да умра! — измъчено каза Рейч.

— Не бъди мелодраматичен — каза Селдън строго. — Ти няма да умираш. Както и да е — тук той се запъна — не казвай нищо на майка си. Аз ще се погрижа за това.

Рейч объркано погледна баща си и накрая тихо и отчаяно каза:

— Добре, татко.

— Ще пратя някой да се погрижи за преобразяването ти и ще заминеш за Уай по въздуха. Стегни се, Рейч, не е дошъл краят на света.

Рейч се усмихна тъжно и излезе, а Селдън го гледаше със загрижен вид. Мустаците могат лесно да пораснат пак, но синът му — не. Селдън прекрасно разбираше, че изправя Рейч пред опасност.

9.

Всички ние имаме своите малки илюзии. Клеон I, Императорът на Галактиката, Кралят на Трантор, беше убеден, че е човек с демократичен дух. Той винаги се сърдеше, когато Демерцел, а по-късно и Селдън, определяха някои от действията му като тиранични и деспотични. Всъщност той не беше тиранин или деспот във властта си, единственото му желание беше да действа твърдо и решително. Много пъти говореше с носталгия за дните, когато Императорите свободно са се смесвали с тълпата. Но сега, когато историите за преврати и наемни убийци станаха неизбежна част от живота, Императорът се чувстваше като отделен от света.

Съмнително беше, че Клеон, който никога в живота си не се беше срещал с хора от народа, би се чувствал като у дома си при една случайна среща с непознати, но той винаги си въобразяваше, че ще се радва на това. Той беше благодарен за редките шансове, когато се случваше да поговори с някой дребен служител от Земите, да се усмихва и да се отърсва от бремето на Император поне за няколко минути. Това го караше да се чувства демократичен. Като например този градинар, за когото говореше Селдън. Щеше да бъде удобен случай, дори удоволствие, да го награди за лоялността и храбростта му. Затова Клеон беше намислил да се срещне с него в розовата градина, по това време отрупана с цвят.

Според Клеон мястото беше подходящо. Разбира се, градинарят щеше да бъде там пръв. Немислимо беше за един Император да чака.

Градинарят стоеше и го чакаше сред розите, ококорил очи, устните му трепереха. Това подсказа на Клеон, че никой не се беше сетил да обясни на човека точната причина за срещата. Е, добре, той щеше внимателно да го успокои. Единственото неудобство, за което си спомни Клеон, беше, че е забравил името на градинаря.

Той се обърна към един от придружаващите го офицери и попита:

— Как беше името на този човек?

— Казва се Мандел Грубер, господарю. Той е градинар тук от двадесет и две години.

Императорът кимна и каза:

— А, Грубер! Колко се радвам да видя един достоен и работлив градинар.

— Господарю — измънка Грубер, зъбите му почти тракаха — аз не съм човек с много дарби, но винаги съм се старал да бъда в полза на Ваше Величество.

— Разбира се, разбира се — каза Императорът, питайки се дали градинарят не го приема като сарказъм. Тези хора от низшата класа нямаха изтънчените чувства, които идваха с изискаността и маниерите. Това правеше всеки опит за проява на демократизъм с тях труден.

— Чух от моя Първи Министър — започна Клеон — за лоялността, която ти си проявил, както и за умението, с което се грижиш за Земите. Казвал ми е също така, че сте големи приятели.

— Господарю, Първият Министър е твърде благосклонен към мен, но аз знам своето място. Никога не говоря с него, преди той да ме заговори пръв.

— Спокойно, Грубер. Това говори добре за тебе, но Първият Министър, както и аз самият, е човек на демократичния импулс и аз се доверявам на преценката му за хората.

Грубер се поклони ниско.

Императорът продължи:

— Както знаеш, Грубер, Главният Градинар — Малкомбър — е вече твърде стар, а неговите отговорности станаха повече, отколкото той може да носи.

— Господарю, Главният Градинар е много уважаван от всички градинари. Желаем му да се запази още много години, така че да можем всички да отидем при него и да спечелим от неговата мъдрост и разсъдливост.

— Добре казано — рече Императорът безгрижно — но ти отлично знаеш, че всичко това са само приказки. Той няма нужда да се запазва, най-малко със сила или по необходимост. Самият той препоръчва смяна и аз му я гарантирах. Остава да му намерим заместник.

— О, господарю, има поне петдесет мъже и жени в този голям дворец, които биха били подходящи.

— Смея да кажа обаче — каза Императорът, — че изборът ми се спря на тебе.

Императорът се усмихна благосклонно. Това беше дългоочакваният момент. Сега Грубер, както очакваше, щеше да падне на колене в благодарствен екстаз.

Това обаче не стана и Императорът помръкна.

— Господарю, — каза Грубер — това е твърде голяма чест за мен.

— Няма значение — каза Клеон засегнат, че решението му се приема с въпроси. — Време е талантът ти да получи признание. Не след дълго няма да бъде нужно да се излагаш навън по всяко време на годината. Ти ще имаш канцелария на Главен Градинар, едно чудесно местенце, което ще обзаведа за теб и където ще доведеш семейството си. Ти имаш семейство, нали, Грубер?

— Да, господарю. Съпруга и две дъщери. И зет.

— Отлично. Ще се чувстваш много удобно и ще можеш да се наслаждаваш на новия си живот. Ти ще живееш на закрито, като истински транторианец.

— Но, господарю, аз съм от Анакреон и съм преселен…

— Имам го предвид, Грубер. За мен всички светове са еднакви. Ти заслужаваш новата си работа.

Той кимна и замълча. Клеон беше доволен с последната си проява на щедрост. Разбира се, той очакваше малко повече благодарност, малко повече признателност от този човек, но нали все пак всичко свърши.

Много по-лесно беше да свърши тази работа, отколкото да мисли за рушащата се инфраструктура. В моменти на раздразнителност Клеон твърдеше, че ако пробивите са причинени от човек, то този човек (или хора) би трябвало незабавно да се екзекутира.

— Няколко екзекуции — казваше той — и ще видиш какво спокойствие ще настане.

— Опасявам се, господарю — възразяваше Селдън — че това ще се възприеме като деспотизъм и ефектът ще бъде друг, не какъвто очаквате. Вероятно това ще подтикне работниците към стачки, а ако се опитате да ги върнете насила на работа, може да се стигне и до бунт. Ако се опитате да ги замените с войници, ще откриете, че те няма да знаят как да работят с машините, така че пробивите ще станат много по-често явление.

Затова не беше чудно, че Клеон се отнасяше към назначението на новия Главен Градинар с облекчение. А Грубер? Той гледаше отдалечаващият се Император с ням ужас. Той бе дошъл да го откъсне от свободата на откритото пространство и да го осъди на свиване между четири стени.

Но може ли някой да откаже на Императора?

10.

Рейч гледаше огледалото в хотелската стая на Уай с нескрита печал (стаята беше добра, но Рейч просто не разполагаше с много пари).

Това, което виждаше, съвсем не му харесваше. Мустаците му бяха изчезнали, бакенбардите бяха подкъсени, косата му беше подстригана отзад, и отстрани. Изглеждаше… оскубан.

Дори по-лошо. В резултат на промяната на контурите на лицето, сега той изглеждаше като бебе. Това е то — дегизировка.

Не беше получил никакво упътване. Селдън му даде само полицейския рапорт за смъртта на Каспалов; който трябваше да проучи. Нищо повече. В рапорта пишеше само, че Каспалов е убит и че местната полиция не беше открила нищо важно във връзка с убиеца. Съвсем ясно беше, че полицията не знае нищо повече. Това не беше изненадващо. В последните векове ръстът на престъпността се вдигаше в повечето светове, естествено и в свръхсложния Трантор. Факт бе, че все по-малко престъпления се разкриваха, а полицията (макар че беше трудно да се докаже) ставаше все по-корумпирана.

Е, какво трябваше да направи Рейч? Той беше тук, в хотела, където Каспалов бе живял непосредствено преди убийството. Някъде в хотела може би имаше някой, който има нещо общо с тази работа.

Рейч разбираше, че трябва да се набива в очи. Ако се заинтересуваше от смъртта на Каспалов тогава някой веднага щеше да прояви интерес към него. Това беше опасно, но ако той успееше да се престори на достатъчно безобиден, те може би нямаше да го атакуват неочаквано.

Рейч погледна часовника. Беше настъпило времето, когато хората се наслаждаваха на предобедния аперитив в бара. Той щеше да се присъедини към тях и да види дали ще се случи нещо.

11.

В някои отношения Уай беше съвсем пуритански. Това се отнасяше за всички сектори, макар че строгостта на един сектор беше съвършено различна от строгостта на другия.

Тук напитките не бяха алкохолни, но бяха синтетично съставени така, че да стимулират по друг начин. Рейч не хареса вкуса им, съвършено непривикнал към него, но това имаше и добри страни. Той седеше, отпивайки по малко. Така имаше повече време да разглежда наоколо.

Рейч спря погледа си на една млада жена, седяща на няколко маси от неговата. Дори за момент му беше трудно да откъсне очи от нея. Тя беше привлекателна и беше ясно, че Уай не е пуритански във всяка насока. Погледите им се срещнаха и в следващия момент младата жена се усмихна леко и стана. Тя мина покрай масата на Рейч, докато той несигурно я наблюдаваше. Едва ли можеше да си позволи едно приключение точно сега. Тя спря за момент, когато достигна Рейч и седна на свободния стол.

— Здравей! — каза тя. — Не изглеждаш като постоянен посетител.

Рейч се усмихна.

— Не съм. Да не познаваш всички редовни клиенти?

— Почти — отвърна тя. — Казвам се Манела. А ти?

Рейч беше разочарован от себе си повече от всякога. Тя беше доста висока, по-висока от самия него, имаше млечна кожа и дълга, мека, вълниста коса с тъмночервен цвят. Дрехите й не бяха блестящи и тя би могла без особени трудности да мине за респектираща жена от „не твърде работещата“ класа.

— Името ми няма значение — каза Рейч. — Аз нямам пари.

— О! Твърде лошо. — Манела направи гримаса. — Не можеш ли да намериш малко?

— Бих желал. Трябва ми работа. Да знаеш някаква?

— Каква по-специално?

Рейч сви рамене:

— Нямам опит в никаква работа, но не придирям.

Тя го погледна замислено.

— Ще ти кажа една, непознати. Понякога не струва много пари.

Рейч замръзна отведнъж. Той имаше успех с жените, но с мустаци… с мустаци! Какво би намерила сега тя в това бебешко лице?

— Казах ти. Имам приятел, който живее тук от една-две седмици, а не мога да го намеря. След като познаваш всички постоянни посетители, може би познаваш и него. Казва се Каспалов. Каспал Каспалов — леко повиши глас Рейч.

Тя го гледаше мрачно и поклати глава.

— Не познавам никого е такова име.

— Лошо. Той беше Джоранумит, какъвто съм и аз.

Отново празен поглед.

— Знаеш ли какво значи Джоранумит?

— Н-не. Чувала съм думата, но не знам какво значи. Това някаква работа ли е?

Рейч беше разочарован.

— Дълго е за обясняване — каза той.

Това прозвуча като край на разговора и след момент на несигурност тя стана и се отдалечи. Не се усмихваше и Рейч беше малко изненадан, защото тя остана по-дълго при него, отколкото бе очаквал.

(Селдън винаги беше казвал, че има способността да въздейства вълнуващо. Но явно не и на една делова жена. За тях заплащането беше всичко.)

Очите му автоматично проследиха Манела, когато тя спря на друга маса със сам мъж на нея. Той беше на средна възраст, с пясъчножълта коса, сресана назад. Беше гладко избръснат, но на Рейч се стори, че е носил брада — брадичката му беше твърде издадена и леко несиметрична.

Очевидно нямаше късмет и с безбрадия. Размениха няколко думи и тя отмина. Твърде лошо, но беше недопустимо за нея да се проваля толкова често. Без съмнение беше желана. Въпрос само на финансови възможности.

Рейч отри, че неволно се замисля какво би се получило в крайна сметка ако той… и тогава осъзна, че към него се е присъединил някой друг. Този път мъж. Мъжът, с когото Манела беше говорила. Рейч беше учуден, че собствената му разсеяност беше позволила този да се приближи и дори да го изненада. Обикновено не си позволяваше такива неща. Човекът го гледаше с любопитен поглед.

— Току-що Вие говорихте с мой приятел.

Рейч се усмихна щастливо.

— Тя е приятна личност.

— Да, наистина. И е мой добър приятел. Без да искам подслушах какво й казахте.

— Не беше нищо лошо, струва ми се.

— Не, но Вие се нарекохте Джоранумит.

Сърцето на Рейч подскочи. Забележката му към Манела въпреки всичко беше попаднала на място. За нея това не означаваше нищо, но дали беше така и с нейния „приятел“.

Дали беше на прав път сега? Или започваха неприятностите?

12.

Рейч постъпи най-добре, като се примири с новата си компания, без да позволява лицето му да загуби спокойния си наивитет. Мъжът имаше зорки очи, а дясната му ръка почти заплашително се сви в юмрук, когато я отпусна на масата.

Рейч гледаше като бухал към другия и чакаше. Мъжът повтори:

— Разбрах, че нарекохте себе си Джоранумит?

Рейч се овладя. Не беше трудно. Отговори:

— Защо питате, господине?

— Защото не мисля, че сте достатъчно стар.

Рейч сви рамене.

— Аз съм достатъчно стар. Обичах да слушам речите на Йо-Йо Джоранум.

— Можете ли да ги повторите?

— Не, но идеята ми е ясна.

— Вие сте смел млад човек, щом говорите открито, че сте Джоранумит. Някои хора не обичат.

— Казаха ми, че на Уай има много Джоранумити.

— Може би. Затова ли сте дошли?

— Аз търся работа. Може би някой друг Джоранумит ще ми помогне.

— Джоранумити има и на Дал. Откъде сте?

Въпросът беше свързан с акцента на Рейч. Той не можеше да се скрие.

— Роден съм в Милимару, но живях на Дал много време.

— С какво се занимавахте?

— С нищо. Ходих малко на училище.

— И защо сте Джоранумит?

Рейч помисли малко. Не може да си живял потискан и дискриминиран, а да нямаш ясна причина да бъдеш Джоранумит. Той каза:

— Защото мисля, че трябва да имаме по-представително правителство, с повече народно участие и повече равенство между сектори и светове. Нима има някой със сърце и разум, който да не мисли така?

— И вие бихте искали да видите Императорството унищожено?

Рейч замълча. Едно беше да говориш за големи дела, но това анти-Императорско изявление премина всякаква граница.

— Не казвам това. Аз вярвам в Императора, но управляването на една цяла Империя е твърде много за сам човек.

— Той не е сам. Има цяла имперска бюрокрация. Какво мислите за Хари Селдън, Първият Министър?

— Не мисля нищо. Просто не го познавам.

— Всичко, което знаете, е, че народът ще бъде повече представен в правителството. Така ли?

Рейч си придаде засрамено изражение.

— Така казваше Йо-Йо Джоранум. Не знам как го наричате Вие. Чувал съм някои да му казват „демокрация“, но не знам какво значи това.

— Демокрацията е нещо, което съществува в някои светове. Аз не знам дали тези светове са по-добре от другите. Значи Вие сте демократ?

— Така ли го наричате? — Рейч наведе глава, като че ли в дълбок размисъл. — Чувствам се по-добре като Джоранумит.

— Естествено, като един Далианец…

— Само съм живял там.

— Вие всички сте за равенство между хората и другите такива неща. Далианците, бивайки потисната група, истински мислят в тази насока.

— Чух, че Уай е по-напреднал в Джоранумските идеи. Тук хората не са потиснати.

— По ред причини. Старите кметове на Уай винаги са искали да бъдат Императори. Знаете ли това?

Рейч поклати отрицателно глава.

— Преди осемнадесет години — каза мъжът — кметицата Рашел беше достигнала почти до преврат. Така, че Уайците са бунтовници, не толкова Джоранумити, колкото анти-Клеонци.

— Не знам нищо за това — каза Рейч. — Аз не съм против Императора.

— Но сте за народно участие, нали? Мислите ли, че избраното събрание би могло да ръководи Галактичната Империя, без да затъне в блатото на политически и партийни препирни?

— Хм… не разбирам — каза Рейч.

— Мислите ли, че многото хора могат да вземат бързо някакво решение в момент на опасност? Или ще стоят наоколо и ще спорят?

— Не знам, но не изглежда правилно шепа хора да притежават всичко.

— Ще се борите ли за убежденията си? Или само обичате да говорите за тях?

— Никой не ме е карал да се боря — отбеляза Рейч.

— Да предположим, че някой Ви накара. Ще защитите ли убежденията си за демокрацията или Джоранумската философия, все едно?

— Ще се боря за тях… ако знам, че това е за добро.

— Смело момче. Значи Вие дойдохте на Уай да се борите за вярата си?

— Не — каза Рейч неловко — не бих казал това. Дойдох да търся работа, господине. Не е лесно да намериш работа в тези времена… пък и нямам пари. А трябва да живея.

— Съгласен съм. Как се казвате?

Въпросът дойде без предупреждение, но Рейч беше готов за него.

— Планшет, господине.

— Първото име или фамилията?

— Откакто се помня имам само едно име.

— Нямате пари и както разбирам, образование — също.

— Ами… да.

— А имате ли опит в някаква работа?

— Не съм работил много, но имам желание.

— Е, добре. Ще Ви кажа какво да правите, Планшет.

Той извади от джоба си малък бял триъгълник и натисна нещо по него така, че се появи напечатан текст. Мъжът прокара палеца си през него.

— Ще Ви кажа къде да отидете. Вземете това със себе си, то може да Ви намери работа.

Рейч взе картичката и я разгледа. Знаците по нея приличаха на флуоресцентни, но Рейч не можа да ги прочете. Той погледна към мъжа с крайчеца на окото.

— Ами ако си помислят, че съм го откраднал?

— Това не се краде. Тук е моят печат и Вашето име.

— Ами ако ме питат за Вашето име?

— Няма. Кажете, че търсите работа. Тук е Вашият шанс. Не Ви гарантирам, но все пак…

Той му подаде друга картичка.

— Това е мястото, където ще отидете.

Този път Рейч успя да я прочете.

— Благодаря — измънка той.

Мъжът направи жест с ръка, че разговорът е приключил. Рейч стана и излезе. Питаше се къде отива.

13.

Нагоре и надолу. Нагоре и надолу. Нагоре и надолу. Глеб Андорин наблюдаваше Гамбол Дийн Намарти, който бавно вървеше нагоре-надолу.

Намарти очевидно не можеше да седи под напиращата сила на гнева си.

Андорин си мислеше:

„Той не е най-блестящия човек в Империята, дори не е най-умния, със сигурност не е най-способния, а няма и рационална мисъл. Обаче той доведе работите до край както никой от нас. Ние щяхме да отстъпим, да се предадем — той не. Дърпа, натиска, мушка, рита… Е, може би имаме нужда от някой като него. Трябва да имаме някой като него, иначе нищо няма да стане.“

Намарти спря, почувствал погледа на Андорин на гърба си. Обърна се и каза:

— Ако си дошъл да ми четеш конско за Каспалов, не си прави труда.

Андорин безразлично сви рамене.

— Защо ли ще си правя труда? Станалото — станало. Злото идва и си отива.

— Какво зло, Андорин? Какво зло? Ако не бях го направил, тогава щеше да бъде лошо. Човекът беше на ръба на предателството. Още един месец и щеше да побегне.

— Знам. Бях там. Чух какво каза той.

— Тогава разбери, че нямахме друг избор. Нямахме! Да не мислиш, че ми е приятно да убия един стар другар. Нямах друг избор!

— Добре, де. Нямаше избор.

Намарти пак започна разходката си, но се обърна отново.

— Андорин, вярваш ли в бог?

— В какво? — зяпна Андорин.

— В бог!

— Никога не съм чувал тази дума. Каква е тя?

— Не е от Галактическия Стандарт. Свръхестествено влияние, нещо такова.

— О, свръхестествени влияния. Защо не го каза така? Не, не вярвам в такива неща. Според дефиницията свръхестествено е нещо, което съществува извън законите на природата, а пък такива неща няма. Да не си се обърнал към мистиката? — Андорин зададе въпроса като на шега, но очите му се свиха с внезапна загриженост.

Намарти го погледна така, че Андорин извърна погледа си. Тези блестящи очи можеха да накарат всеки да сведе поглед към земята.

— Не ставай глупав. Четох за това. Трилиони хора вярват в свръхестествени влияния.

— Знам. Винаги е имало такива.

— Те са го правили още преди започването на историята. Думата „бог“ има неизвестен произход. Това, както изглежда, е остатък от някакъв древен език, следа от който вече не съществува, с изключение на тази дума. Знаеш ли колко различни форми на вяра има в различните видове богове?

— Приблизително толкова, колкото са формите на глупост в Галактиката, бих казал.

Намарти подмина това.

— Някои мислят, че думата датира от времето, когато цялото човечество е съществувало в един свят.

— Това е митологична концепция. Точно толкова лунатично, колкото и схващането за свръхестествено влияние. Никога не е имало един човешки свят.

— Би трябвало да е имало, Андорин — каза Намарти раздразнено. — Човешките същества не биха могли да еволюират в различни светове и да завършат като единичен род.

— Дори и така да е, няма действителен човешки свят. Той не може да бъде открит и дефиниран, така че не може да се говори за ефективност, защото тя не съществува.

— Тези богове — каза Намарти, продължавайки мисълта си, — са предназначени да предпазват човечеството, да бдят за сигурността му и да се грижат за тази част от него, която знае как да извлече полза от боговете. Във времето, когато е имало само един свят, можем да предположим, че те са били особено заинтересовани да се грижат за този единствен, мъничък свят с малко народ. Те биха се грижили за такъв свят като по-големи братя или родители.

— Браво на тях. Бих искал да ги видя как се опитват да се справят с цялата Империя.

— И какво, ако можеха? Какво, ако бяха безброй?

— Какво, ако слънцето беше замръзнало? Каква е ползата от това „какво, ако“?

— Просто размишлявам. Мисля си. Оставял ли си някога умът ти да скита свободно? Или винаги си го държал на каишка?

— Бих си представил, че това е най-сигурният начин — да го държа на каишка. Какво ти казва твоят скитащ се ум, Шефе?

Очите на Намарти блеснаха, като че ли усетили сарказма, но лицето на Андорин дори не трепна.

— Това, което умът ми казва, е — отговори Намарти, — че ако има богове, те трябва да са на наша страна.

— Прекрасно, стига да е истина. Къде е доказателството?

— Доказателство? Без богове всичко щеше да бъде само случайно стечение на обстоятелствата — внезапно Намарти се прозина и седна изтощено.

„Добре — помисли Андорин — галопиращият му ум най-после се умори и сега може да каже нещо смислено.“

— Тая работа с вътрешните пробиви в инфраструктурата… — започна Намарти с тих глас.

Андорин го прекъсна.

— Знаеш добре, Шефе, че Каспалов донякъде беше прав за това. Ако продължаваме така, шансовете на имперските сили за сигурност да ни открият се увеличават. Цялата програма рано или късно ще ни излезе през носа.

— Още не. Засега всичко е за сметка на Империята. Безпокойствието на Трантор е нещо, което чувствам. — Той потри ръце. — Усещам го. И ние почти свършихме. Готови сме за следващата стъпка.

Андорин се усмихна невесело.

— Не питам за детайли, Шефе. Каспалов попита и ти го елиминира. Аз не съм Каспалов.

— И добре, че ни си Каспалов, защото ще ти ги кажа. Освен това сега знам нещо, което не знаех тогава.

— Предполагам — каза Андорин е вид на невярващ, — че ти планираш стачка в Имперските Дворцови Земи.

— Разбира се. Какво друго? Проблемът е как да проникнем в Земите ефективно? Имам мои източници на информация, но те са обикновени шпиони. Ще имам нужда от хора за действие на самото място.

— Да вкараш тези хора в най-фрашкания със стражи регион в цялата Галактика? Няма да е лесно.

— Естествено, че няма да е лесно. Именно това нещо ми създава непоносимо главоболие… и тогава се намесиха боговете.

Андорин внимателно каза, употребявайки всички вътрешни сили, за да скрие отвращението си.

— Мисля, че нямаме нужда от метафизични спорове в този момент. Какво ще стане ако… оставим боговете настрана?

— Информацията ми е, че Негово Величество, обичаният Император Клеон I е решил да назначи нов Главен Градинар. Това е първото новоназначение за почти четвърт век.

— Добре, какво от това?

— Не виждаш ли знаменованието?

Андорин помисли малко.

— Не съм привърженик на боговете ти. Не виждам никакво знаменование.

— Ако имаш нов Главен Градинар, Андорин, ситуацията е същата както ако имаш нова администрация, нов Първи Министър, нов Император. Новият Главен Градинар със сигурност ще поиска нов екип. Той ще пенсионира тези, които му се видят стари и ще назначи стотици нови млади градинари.

— Възможно е.

— Повече от възможно. Това е сигурно. Точно така стана, когато беше назначен сегашният Главен, същото стана с предшественика му и т.н. Стотици непознати от Външните Светове…

— Защо пък от Външните Светове?

— Помисли малко, ако имаш с какво, Андорин. Какво знаят Транторианците за Земите, когато целият им живот преминава в саксии и грижливо прибират реколтата от зърно и плодове. Какво знаят те за дивия живот?

— А-а. Сега вече разбирам.

— Така, че тези непознати ще напълнят Земите. Те ще бъдат внимателно проверени, предполагам, но няма да са под толкова строг надзор, както ако бяха Транторианци. А това означава, че ние ще можем да пробутаме няколко от нашите хора с фалшива идентификация и да ги използваме отвътре. Дори ако един от тях е наблюдаван, другите могат да работят… другите трябва да работят. Нашите хора ще влязат, въпреки суперстрогите мерки за сигурност, приети откакто пропадна превратът в ранните дни на Селдън. (Той процеди името „Селдън“ през зъби, както винаги) Най-накрая ще получим своя шанс.

На свой ред Андорин изглеждаше замаян, като слязъл от въртележка.

— Трудно ми е да го кажа, Шефе, но има някаква божа работа във всичко това, защото самият аз исках да предложа нещо подобно, а сега виждам, че всичко се нарежда прекрасно.

Намарти го погледна подозрително и се вторачи в стаята, като че ли беше открил нарушение на сигурността й. Но страхът му беше неоснователен. Стаята беше дълбоко скрита в един старомоден жилищен комплекс. Никой не би могъл да я подслуша и никой, дори и целенасочено, не би я открил лесно.

— За какво говориш? — попита Намарти.

— Намерих човек за теб. Младеж, много наивен. Той е от този тип хора, на които можеш да се довериш от пръв поглед. Има едно такова открито лице и широко отворени очи, живял е на Дал, ентусиазиран е от равенството, мисли, че Джоранум е най-великият Микогенианец и съм сигурен, че лесно ще го убедим да направи нещо за каузата.

— За каузата? — попита Намарти, чиято подозрителност не беше съвсем изчезнала. — Той от нашите ли е?

— В действителност той не е никакъв. Има в главата си само някакви идеи. Знае, че Джоранум е искал Секторно Равенство.

— Това беше неговият чар.

— Е, да, но хлапакът му вярва. Той дрънка за равенство и за народно представяне в правителството. Той дори спомена за демокрация.

Намарти се изхили.

— За двадесет хиляди години демокрацията никога не е била използвана дълго, без да доведе до упадък.

— Да, но това не ни влиза в работата. Реших, че това момче ще ни бъде полезно още от момента, в който го видях, но не знаех за какво бихме могли да го използваме. Сега знам. Ще го пратим в Двореца като градинар.

— Какво? Да не би да знае нещо за плановете ни?

— Не, сигурен съм, че не знае. Той никога не е работил нещо друго, освен неквалифицирана работа. В момента е шофьор и струва ми се, трябваше да го учат как се прави това. Виж сега, ако можем да го вкараме като помощник-градинар и ако може поне да държи чифт градинарски ножици, ще го имаме.

— Ще имаме какво?

— Ще имаме някой, който ще може да се доближи там, където желаем, при това без да събуди подозрение. Казах ти, той просто излъчва някаква почтена простота, една такава глуповата добродетелност, която вдъхва доверие.

— И той ще направи каквото му кажем?

— Абсолютно.

— Как срещна този тип?

— Не аз. Манела ми го посочи.

— Кой?

— Манела. Манела Дюбанка.

— О, приятелката ти — лицето на Намарти се изкриви в гримаса на превзето неодобрение.

— Тя е приятелка на много хора — каза тактично Андорин. — И това е едно от нещата, които я правят полезна. Тя може да претегли един човек бързо и с минимум усилия. Именно тя разговаряше с този момък, беше й хвърлил око. Уверявам те, Манела не би привлякла с друго, освен със задника си, така че този човек съвсем не е необикновен. Тя говореше с него — казва се Планшет, между другото — след което ми каза „Намерих нещо за тебе, Глеб“, и аз й се доверих.

— И какво мислиш, че ще направи този твой чудесен инструмент, ако го пуснем в Земите, а, Андорин? — попита иронично Намарти.

Андорин пое дълбоко въздух.

— Ако направим всичко както трябва, той ще ни отърве от скъпия ни Император, Клеон Първи.

Очите на Намарти гневно блеснаха.

— Какво? Да не си луд! Защо ще убиваме Клеон? Той ще поддържа нашето правителство. Той ще бъде фасада, зад която ние ще управляваме. Той е нашият паспорт. Къде ти е акълът? Той ни е нужен като фигурант. Той няма да ни се бърка и ние ще бъдем по-силни с неговото съществуване.

Лицето на Андорин стана тъмно мораво и накрая избухна:

— Какво си намислил тогава? Какво планираш? Писна ми вече само да се досещам!

Намарти вдигна ръка.

— Добре, де, добре. Успокой се. Нямах лоши намерения. Но помисли малко, все пак. Кой разби Джоранум? Кой разби надеждите ни преди десет години? Този математик. И той управлява Империята сега с идиотските си брътвежи за Психоисторията. Клеон не е нищо. Хари Селдън трябва да унищожим. Хари Селдън е този, който направих за смях с тези постоянни пробиви. Те бяха приписани на неговата некадърност и некомпетентност. Когато го поставим на мястото му, ще настане такава радост в Империята, че ще бъде отразена във всеки репортаж по холовизията. Даже няма да има значение, ако разберат кой го е направил.

Той вдигна ръка и направи движение все едно забиваше нож в нечие сърце.

— Ние ще изглеждаме като герои на Империята, като спасители. Е? Мислиш ли, че твоят младок може да убие Хари Селдън?

Андорин си възвърна външно спокойствието.

— Сигурен съм, че ще го направи — каза той е пресилена лекота. — Относно Клеон може да има някакви пречки, Императорът притежава някаква мистична аура за него. Но към Селдън няма такива чувства.

Андорин беше бесен. Нищо не стана, както той искаше. Дори се почувства измамен.

14.

Манела отметна косата от очите си и се усмихна на Рейч.

— Казах ти, че понякога няма нужда от много пари.

Рейч затвори очи и поглади голото си рамо.

— Обикновено това не ми струва нищо — освен ако не поискаш нещо сега.

Тя сви рамене и се усмихна дяволито.

— Защо?

— А защо не?

— Защото понякога си позволявам да имам свое собствено удоволствие.

— С мен?

— Нямаше никой друг.

Последва дълга пауза, след което Манела каза утешително:

— При това ти нямаш всеки път достатъчно пари. Как върви работата?

— Не особено добре, но е по-добра от нищо. Много по-добра. Ти ли каза на оня човек да ми я даде?

Манела бавно поклати глава.

— Имаш предвид Глеб Андорин? Не съм му казвала нищо. Просто му казах, че ти може да си му интересен.

— Той няма ли да се разсърди, че аз и ти…

— От къде на къде? Не е негова работа, а пък и твоя.

— Какво прави той? Имам предвид какво работи?

— Не мисля, че работи нещо. Той има пари. Той е остатък от старите кметове.

— На Уай ли?

— Да. Той не харесва правителството. Никой от старите кметове не го харесва. Той казва, че Клеон…

Манела млъкна изведнъж и каза:

— Май говоря твърде много. Да не вземеш да повториш някъде това, което ти казвам.

— Аз ли? Не съм чул да казваш нищо.

— Добре тогава.

— Но този тип, Андорин, той вътре ли е в Джоранумитските работи? Важна клечка ли е там?

— Откъде да знам?

— Никога ли не говори за тези неща?

— Не и на мене.

— О-о — каза Рейч, стараейки се гласът му да не прозвучи разочаровано.

Тя го гледаше хитро.

— Защо се интересуваш?

— Искам да се присъединя към тях. Сигурен съм, че при тях ще се издигна. По-добра работа. Повече пари. Ти знаеш.

— Може би Андорин ще ти помогне. Той те харесва. Знам това.

— Можеш ли да го накараш да ме хареса повече?

— Мога да опитам. Не знам защо го прави. Аз те харесвам. Харесвам те много повече от него.

— Благодаря ти, Манела. Аз също те харесвам… Много.

Той прокара ръката си по тялото й, като горещо си пожела да може да се концентрира повече върху нея и по-малко върху мисията си.

15.

— Глеб Андорин — каза Хари Селдън уморено, търкайки очите си.

— И кой е той? — попита Дорс Венабили. Настроението й беше черно от деня, в който Рейч замина.

— Допреди няколко дни не бях чувал за него — каза Селдън. — Това е проблемът в един свят с четиридесет милиарда население. Никога не чуваш за някого, докато не попадне в полезрението ти. С цялата си компютризирана информационна система Трантор си остава планета на анонимността. Имаме серийните номера на хората и техните статистически данни, но за какво са ни? Прибави и двадесет и пет милиона Външни светове и се запитай как Галактическата Империя продължава да работи феноменално през всичките тези хилядолетия. Честно казано, мисля си, че тя съществува само защото е набрала много скорост. Но ето, че инерцията свършва.

— Какво толкова го усукваш, Хари? — попита Венабили. — Кой е Андорин?

— Някой, за когото съм пропуснал да знам. Накарах Имперските Стражи да проверят файловете си за него. Той е член на Уайска фамилия кметове, най-изтъкнатият член, дотолкова, че И.С. пазят данни за него. Някои мислят, че е амбициозен, но той е твърде много плейбой, за да направи нещо сериозно.

— И той е замесен с Джоранумитите?

Селдън направи несигурен жест.

— Останах с впечатлението, че И.С. не знаят нищо за Джоранумитите. Това означава, че Джоранумитите не съществуват, или ако съществуват, не са важни. Това може също да означава, че И.С. не се интересуват от тях. Няма начин обаче да ги накарам да се заинтересуват, дори съм им благодарен, че ми дадоха тази информация. А аз съм Първи Министър.

— Може би е така, защото не си много добър Първи Министър — сухо отбеляза Венабили.

— Повече от възможно. Цели поколения са минали, откакто някой е бил по-неподходящ за този пост от мене. Но това няма нищо общо с Имперските Стражи. Въпреки името си те са напълно независимо оръжие на правителството. Съмнявам се, че и самият Клеон знае много за тях, макар че на теория те са длъжни да му докладват лично. Повярвай ми, ако знаехме нещо повече от И.С., щяхме да опитаме да ги пъхнем в психоисторическите ни уравнения, каквито и да са.

— Последно: те на наша страна ли са?

— Вярвам, че е така, но не мога да се закълна.

— А защо се интересуваш от този… как му беше името?

— Глеб Андорин. Защото получих съобщение от Рейч.

Очите на Венабили блеснаха.

— Не си ми казал. Добре ли е той?

— Доколкото знам — да, но се надявам да не опитва никакви по-нататъшни съобщения. Ако ония усетят комуникацията, няма да бъде добре. Във всеки случай той е установил контакт с Андорин.

— Също и с Джоранумитите?

— Не мисля така. Ще прозвучи невероятно, но почти няма връзка между тези две неща. Джоранумското движение е преобладаващо сред низшата класа, то е „пролетарско“ движение, така да се каже. А Андорин е аристократ на аристократите. Какво ще прави при Джоранумитите?

— Ако той е от Уайско кметско семейство, може би се домогва до Имперския трон?

— Те се домогват до него от векове. Спомняш си Рашел, нали? Тя беше негова леля.

— Тогава той използва Джоранумитите като трамплин, не мислиш ли?

— Ако съществуват. Ако ги има и ако трамплинът е това, което търси Андорин, аз мисля, че той играе много опасна игра. Джоранумитите сигурно си имат собствени планове и човек като Андорин може да се окаже яхнал грети.

— Какво е „грети“?

— Някакво изчезнало животно, вкаменелост струва ми се. Това е само пословица от Хеликон. Ако яздиш грети, разбираш, че не можеш да слезеш от него и тогава то те изяжда.

Селдън направи пауза.

— Още нещо. Рейч изглежда се е забъркал с някаква жена, която познава Андорин и чрез която той мисли, че може да измъкне ценни сведения. Казвам ти това сега, така че не можеш да ме обвиниш, че съм скрил нещо от тебе.

Венабили се намръщи.

— Жена ли?

— Жена, която познава много мъже, които неблагоразумно биха казали някои неща в интимни обстоятелства.

— Една от тези… — още повече се намръщи Венабили. — Не мога да приема това за Рейч…

— Хайде, хайде, Рейч е на тридесет години и без съмнение има много опит. Забрави за тази жена — той се обърна към Венабили с уморен вид. — Да не мислиш, че на мен ми харесва това?

Венабили не намери нищо, което да каже.

16.

Гамбол Дийн Намарти се чувстваше доста далеч от най-добрите си времена относно любезността и учтивостта, а наближаващият край на десетилетието, изпълнено с планове, го правеше още по-раздразнителен.

Той стана от стола си и каза:

— Значи ти дойде, Андорин?

Андорин сви рамене.

— Да, сега съм тук.

— А този твой млад човек — този забележителен инструмент, както го наричаш ти? Къде е той?

— Може да дойде… евентуално.

— Защо не сега?

Внушителната глава на Андорин се наклони леко за момент, като че ли притежателят й обмисляше или търсеше решение на нещо. Накрая той каза рязко:

— Не искам да го водя тук, докато не разбера къде стоя аз всъщност?

— Какво означава това?

— Най-обикновени думи по Галактическия Стандарт. Откога имаш намерение да видиш сметката на Хари Селдън?

— Винаги! Винаги. Толкова ли е трудно за разбиране? Ние трябва да отмъстим за това, което той направи с Йо-Йо. Дори да не беше направил нищо, трябва го отстраним от пътя си, защото е Първи министър.

— Да, но Клеон… Клеон е този, който трябва да свалим. Може и не само него, в краен случай може да прибавим и Селдън.

— Какво ти пречи един фигурант?

— Ти не си вчерашен. Няма нужда да ти обяснявам моята роля. Не си толкова глупав, та да не я знаеш. Как бих могъл да поддържам плановете ти, когато не включват смяната на човека на трона.

— Разбира се — усмихна се Намарти. — Отдавна знаех, че ти гледаш на мен като на столче за краката си, твоят път на изкачване към трона.

— А очаквал ли си нещо друго?

— Не съвсем. Аз планирам, използвам възможности и когато всичко е почти готово, ти се връщаш за наградата. Има ли смисъл?

— Да, има смисъл, защото наградата ще остане за тебе. Няма ли да станеш ти Първи Министър? Няма ли да ти трябва пълната подкрепа на един нов Император, някой, който е изпълнен с признателност? Няма ли аз да бъда — лицето му се изкриви иронично при произнасянето на думата — новият фигурант?

— Това ли искаш да бъдеш? Фигурант?

— Искам да бъда Император! Аз имам пари, а ти нямаш. Аз имам кадри, докато ти нямаш. Изградил съм си респект, който ще ти трябва, за да построиш нова организация тук, на Уай. Не мога да ти опиша всичко, което съм създал.

— Не мисля така.

— Искаш да рискуваш ли? Само не си мисли, че можеш да ме заплашваш, както Каспалов. Ако нещо ми се случи, Уай ще стане неприятел за теб, а ти няма да намериш друг сектор, който да ти върши работата.

Намарти въздъхна.

— Значи ти настояваш да убием Императора?

— Не съм казал „убием“. Казах да го свалим. Детайлите оставям на теб.

Последните му думи бяха съпроводени с недвусмислен жест с ръка — едно махване на китката, все едно Андорин вече седеше на Имперския трон.

— И тогава ти ще бъдеш Император?

— Да.

— Не, няма да си! Ти ще бъдеш мъртъв и то не от моята ръка. Андорин, нека да ти припомня някои основни истини за живота. Ако Клеон бъде убит, това неизбежно ще доведе до гражданска война, Имперските Стражи моментално ще избият всички членове на Уайското кметско семейство, които успеят да открият, а тебе — първи. От друга страна, ако убием само Първия Министър, ти ще бъдеш в безопасност.

— Защо?

— Първият Министър е само Първи Министър. Те идват и си отиват. Възможно е дори Клеон вече да е уморен от него и сам да нареди да го убият. Със сигурност можем да разпръснем подобен слух. И.С. ще са против и ще ни дадат шанс да съставим ново правителство на място. Наистина, дори е възможно да са ни благодарни за края на Селдън.

— И какво ще правя аз с новото правителство? Ще продължавам да чакам? Вечно?

— Не! Веднъж станал Първи Министър, ще започна диалог с Клеон. Дори бих могъл да използвам Имперските Стражи като инструмент. И тогава ще изникне по-добър начин да видя сметката и на Клеон, замествайки го с теб.

Андорин избухна.

— Защо точно ти?

— Какво искаш да кажеш с това „защо точно ти“?

— Ти имаш лични сметки със Селдън. Като го премахнем, няма да искаш да поемаш излишни рискове? Ще установиш мир с Клеон, а аз ще трябва да се пенсионирам с разпадащото се имение и невъзможните си мечти. А може би, за да се подсигуриш, ти ще ме убиеш.

— Не! — извика Намарти. — Клеон бе роден за трона. Той дойде след няколко поколения Императори от гордата Ентунска династия. От друга страна, ти претендираш за трона като член на нова династия, без здрави традиции, защото всички Уайски Императори бяха напълно безлични. Ти ще седнеш на клатещ се трон и ще имаш нужда от някой, който да те подкрепи — от мен. А аз ще имам нужда от някой, зависим от мене, някой, на когото ще мога да влияя — това си ти. Хайде, Андорин, нашият брак няма да е по любов, която замира с годините, това ще е брак по сметка, който ще трае цял живот. Нека си вярваме един на друг.

— Ти се закле, че ще бъда Император.

— Колко ще струва тази клетва, ако не вярваш на думата ми? Искам да имам в твое лице един извънредно полезен Император и бих желал да смениш Клеон при първия удобен случай. А сега представи ме на този човек, когото ти смяташ за съвършено оръжие за своите цели.

— Много добре. И запомни кой го направи такъв. Аз го обучих. Той не беше особено блестящ идеалист. Той ще прави каквото му кажем, без да се замисля, въпреки опасността. На всичкото отгоре излъчва и едно такова доверие, така че жертвите ще му вярват, дори да държи бластер в ръката си.

— Намирам, че това е невъзможно.

— Почакай само да го видиш — каза Андорин.

17.

Рейч гледаше в земята. Той беше хвърлил бърз поглед на Намарти и това беше достатъчно. Беше срещал този човек преди десет години, когато беше изпратен да подмами Йо-Йо Джоранум към унищожението му и един поглед беше повече от достатъчен.

Намарти малко се беше променил за десет години. Гневът и омразата все още бяха главните му характеристики. Лицето му беше малко по-изпито, косата му беше посивяла, но устата му с неговите тънки устни беше свита в същата жестока линия, а тъмните му очи искряха опасно, както винаги.

Това беше достатъчно и Рейч продължи да гледа надолу.

Намарти, почувства той, не беше този, който ще вземе някой гледащ го право в лицето.

Самият Намарти жадно гледаше Рейч и лека презрителна усмивка заигра по умореното му лице. Той се обърна към Андорин, който стоеше отстрани и тихо каза, като че ли обектът, за който говореше, не беше в стаята.

— Това е човекът, нали?

Андорин кимна и устните му беззвучно промълвиха:

— Да, Шефе.

Намарти рязко се обърна към Рейч.

— Как се казваш?

— Планшет, господине.

— Вярваш ли в нашата кауза?

— Да, господине — той говореше внимателно, съгласно инструкциите на Андорин. — Аз съм демократ и желая по-голямо народно представяне в правителствения процес.

Очите на Намарти блеснаха, отправени към Андорин.

— Добре говори.

Погледна пак към Рейч.

— Ще поемеш ли риск за каузата ни?

— Всякакъв риск, господине.

— Ще правиш ли, каквото ти кажа? Без въпроси? Без условия?

— Ще преследвам общите цели.

— Разбираш ли нещо от градинарство?

Рейч се запъна.

— Не, господине.

— Тогава си Транторианец. Роден под купола.

— Роден съм в Милимару, господине, а отраснах на Дал.

— Много добре — каза Намарти и се обърна към Андорин. — Изведи го навън и го повери на хората, чакащи там. Те ще се погрижат за него. След това се върни тук, трябва да обсъдя нещо с тебе.

Когато Андорин се върна, дълбока промяна бе настъпила у Намарти. Очите му блестяха, а устата му беше разкривена в дива усмивка.

— Андорин — каза той — боговете, за които говорихме, от вчера са с нас до такава степен, че не мога да повярвам.

— Казах ти, че човекът е подходящ за целите ни.

— Много по-подходящ, отколкото си мислиш. Ти знаеш историята на Хари Селдън — нашият любим Първи Министър, който изпрати сина си да види Джоранум и да постави капан, а Джоранум, въпреки съветите ми, падна в него.

— Да — отвърна Андорин, кимайки отегчено. — Знам тая история.

Той каза това с вид на човек, който знае твърде добре всички истории.

— Виждал съм това момче само веднъж, но лицето му изгори моя мозък. Можеш ли да предположиш, че десет години пауза, фалшиви токове на обувките и обръснати мустаци могат да ме заблудят? Този твой Планшет е Рейч, отгледаният син на Хари Селдън!

Андорин пребледня и за момент задържа въздуха си.

— Сигурен ли си в това, Шефе?

— Толкова, колкото и в това, че ти седиш тук пред мен и ми представяш един враг насред обкръжението ни.

— Нямах представа…

— Не се нервирай — каза Намарти. — Мисля, че това е най-доброто нещо, което някога си направил в безполезния си аристократичен живот. Ти изигра ролята, която боговете ти бяха отредили. Ако аз не го бях познал, той щеше да изпълни функциите, за които несъмнено е изпратен, а именно да шпионира в самия ни център и да информира за най-секретните ни планове. Но откакто знам кой е, той няма да работи по този начин. Вместо това сега ние имаме всичко.

Намарти потри ръце с наслада и колкото и нехарактерно да беше за него, той се засмя.

18.

Манела замислено каза:

— Мисля, че няма да те видя повече, Планшет.

Рейч се бършеше след банята.

— Как така?

— Глеб Андорин не иска да дойда с вас.

— Защо?

Манела сви гладките си рамене.

— Той казва, че имаш важна работа и нямаш никакво време да се размотаваш наоколо. Сигурно ти е намерил по-добра работа.

Рейч се стегна целият.

— Каква работа? Да не е споменал нещо?

— Не, но каза, че отива в Имперския сектор.

— Така ли? Често ли ти казва такива неща?

— Ти знаеш как е, Планшет. Когато някой е в леглото с теб, той приказва много.

— Знам — каза Рейч. — Какво друго спомена?

— Защо питаш? — понамръщи се тя. — Той също пита винаги за тебе. Забелязала съм го при мъжете. Те винаги любопитстват за другите. Защо е така според теб?

— Какво си му казала за мен?

— Не много. Само, че си хубав хлапак и много любезен тип. Естествено, не му казах, че те харесвам повече, отколкото него. Това щеше да го нарани… а също и мене.

Рейч се облече.

— Е, тогава, сбогом.

— За малко, предполагам. Глеб може да си промени решението. Разбира се, и аз искам да отида в Имперския сектор, ако ме вземе. Никога не съм била там.

Рейч за малко да се изпусне, но успя да се закашля и накрая каза:

— Аз също никога не съм бил там.

— Там имало големи небостъргачи и хубави места, страхотни ресторанти, изобщо — всичко за богатите хора. Обичам да се срещам с богати хора.

— Предполагам, че там няма да отхвърлят човек като мен.

— Ти си много добър. Не може да мислиш за пари през цялото време, но честно казано, понякога трябва да се позамисляш и за тях. На мен ми се струва, че омръзнах на Глеб.

Рейч се видя принуден да каже:

— Ти не можеш да омръзнеш на никого — и тогава откри, леко засрамен, че си мисли същото.

— Това всички мъже го казват, но ти ме изненада. Винаги ми беше хубаво с теб, Планшет. Грижи се за себе си, пък кой знае, може да се видим отново.

Рейч кимна, но не намери какво да каже и замълча. Не беше сега времето и мястото, където можеше да каже или направи нещо в израз на чувствата си. С усилие той отклони ума си в друга посока. Трябваше да открие какво планират Намарти и хората му. Ако само го отделяха от Манела, кризата бързо щеше да бъде преодоляна. Всичко, с което разполагаше, беше този въпрос за градинарството.

Не можеше да изпрати никаква информация на Селдън. Откакто се срещна с Намарти, беше под строго наблюдение и всички линии за комуникация за него бяха отрязани — със сигурност нова индикация за наближаваща криза.

Но ако можеше да разбере какво щеше да стане след малко, непременно щеше да се откаже.

19.

Хари Селдън нямаше добър ден. Не беше чувал нищо за Рейч след първото му обаждане и нямаше представа какво е станало. Извън естествената грижа за сигурността на Рейч (сигурно щеше да чуе, ако наистина нещо лошо се беше случило) той си имаше проблеми, доста над планираните.

Ако нещо станеше, щеше да бъде умело прикрито. Една директна атака срещу Двореца беше напълно немислима. Охраната беше твърде подсилена. Но ако някой друг планираше това, можеше да има ефект. Всичко това не му даваше покой през нощта и го смущаваше през деня.

Сигналната светлина блесна.

— Първи Министре, Вашият ангажимент в два часа…

— Какъв ангажимент?

— Градинарят, Мандел Грубер. Има уверение за неотложност.

Селдън си спомни.

— Да. Прати го тук.

Не беше време да се вижда с Грубер, но той се съгласи в момент на слабост — човекът изглеждаше объркан. Един Първи Министър не трябва да има моменти на слабост, но Селдън си беше Селдън много преди да стане Първи Министър.

— Влез, Грубер! — каза внимателно той.

Грубер застана пред него, главата му механично се наведе, очите му шареха насам-натам. Селдън беше почти сигурен, че градинарят никога досега не бе влизал в стая като тази. При други обстоятелства би го попитал: „Харесва ли ти? Моля, вземи я. Аз не я искам.“

Ала вместо това каза:

— Какво ти е, Грубер? Защо си така нещастен?

Нямаше обаче незабавен отговор. Грубер само празно се усмихна.

Селдън каза:

— Седни, човече! Ей там, на онзи стол.

— О, не, Първи Министре. Няма да е удобно. Ще го изцапам.

— Нищо, лесно ще се почисти. Сядай! Така… Сега остани така минута-две и събери мислите си. Когато си готов, кажи ми какво има.

Грубер притихна за момент, след това думите заизлитаха от устата му.

— Първи Министре, ще бъда Главен Градинар. Самият Император ми го каза.

— Да, чух за това, но със сигурност не това те измъчва. Новият ти пост изисква поздравления и аз те поздравявам. Дори имам малък принос за него. Никога не съм забравял храбростта ти на времето, когато се опитаха да ме убият, и можеш да бъдеш сигурен, че споменах за това на Негово Величество. Това е заслужена награда, Грубер. Ти заслужаваш това повишение и си напълно квалифициран за този пост. А сега ми кажи проблема си!

— Първи Министре, този висок пост и повишението са моят проблем. Не мога да го приема, защото не съм квалифициран.

— Убедени сме, че си.

Грубер се развълнува.

— И ще трябва да стоя в канцелария? Не мога да стоя в канцелария. Няма да мога да излизам на чист въздух и да работя с растенията и животните. Аз ще бъда като в затвор, Първи Министре!

Селдън широко отвори очи.

— Не е точно така, Грубер. Няма нужда да стоиш в канцеларията повече, отколкото ти искаш. Ще можеш да скиташ свободно в Земите и да надзираваш всичко. Ти винаги ще имаш свободното пространство, което искаш, просто ще се освободиш от тежката работа.

— Аз искам тежка работа, а те няма да ме оставят да изляза от канцеларията. Нали виждам сегашния Главен Градинар. Не може да излезе от канцеларията си, макар че винаги го е искал. Има твърде много администрация, твърде много счетоводство. Ако поиска да разбере как върви работата, ние трябва да ходим в канцеларията и да му казваме. Той гледа всичко по холовизията. Това не е за мен, Първи Министре.

— Хайде, Грубер, бъди мъж! Не е толкова лошо. Ще свикнеш. Ти ще си работиш по своя начин, бавно.

Грубер поклати глава.

— Първо отдалечаване: ще трябва да приветствам новите градинари. Не, аз ще се скрия — и добави с внезапна енергия — това с работа, която не искам и не мога да върша, Първи Министре.

— Точно сега, Грубер, може би не искаш работата, но не си само ти. Казвам ти, че в момента и аз не искам да съм Първи Министър. Тази работа е твърде голяма за мен. Дори съм казвал, че има времена, когато самият Император се уморява от Имперската си мантия. Всички ние сме в тази Галактика да вършим своите работи, а те не винаги са приятни.

— Разбира се, Първи Министре, но Императорът си е Император. Той е роден за това. Вие сте Първи Министър, защото няма никой друг, който да може да прави това. Но в моя случай се отнася само за един Главен Градинар. Има петдесет градинари на това място, които биха вършили тази работа не по-лошо от мен и на които няма да им пука от канцеларии. Вие казахте, че сте говорили с Императора за това как съм се опитал да ви помогна. Не може ли отново да говорите с него и да му обясните, че ако иска да ме възнагради за това, по-добре да ме остави такъв, какъвто съм.

Селдън се облегна назад в стола си и каза сериозно:

— Грубер, аз бих направил това за теб, ако можех, но трябва да ти обясня нещо и ти трябва да ме разбереш. Това е единствената ми надежда. Императорът на теория е абсолютен управител на Империята. Всъщност обаче, факт е, че много малко е това, което той наистина управлява. Аз командвам Империята. В този момент я владея много повече от него. Имаме милиони и милиарди хора във всички нива на правителството, всички те вземат решения, всички грешат, някои постъпват мъдро и героично, други — глупаво и безотговорно. Няма начин да контролираме всички. Разбираш ли?

— Разбирам, но какво общо има това с моя случай?

— Работата е там, че има само едно място, където Императорът е истински абсолютен владетел и това са самите Дворцови Земи. Там думата му е закон. Да бъде накаран да промени свое решение във връзка със Земите, за него ще бъде нахлуване в единствения район, който той смята за неприкосновен. Ако му кажа: „Ваше Величество, променете решението си за Грубер“, той по-скоро ще ме отърве от задълженията ми, отколкото да се откаже от решението си. Това сигурно би било добре дошло за мен, но няма да ти помогне с нищо.

— Значи няма начин да променим нещата? — запита Грубер.

— Точно така. Но не се безпокой, Грубер. Ще ти помагам всячески. Съжалявам, но посветих цялото си време на теб и сега трябва да работя.

Грубер стана. В ръцете си мачкаше зелената градинарска шапка. В очите му имаше сълзи.

— Благодаря Ви, Първи Министре. Знам, че бихте ми помогнали. Вие сте… Вие сте добър човек…

Той се обърна и си тръгна изпълнен с мъка. Селдън замислено гледаше след него и клатеше глава. Умножете мъката на Грубер по квадрилион и ще получите мъките на хората от двайсет и петте милиона свята на Империята, а как можеше Селдън да спаси всички тях, когато беше безсилен да реши проблема на един-единствен човек, дошъл за помощ при него.

Психоисторията не можа да спаси един човек. А можеше ли да спаси квадрилион?

Той отново поклати глава и се замисли за следващия ангажимент, когато внезапно замръзна на мястото си. Изкрещя в комуникатора си, почти изгубил всякакъв контрол в някаква дива невъздържаност:

— Върнете този градинар обратно! Върнете го веднага!

20.

— Какво беше това за новите градинари — възкликна Селдън. Този път той не накара Грубер да седне. Грубер премигна бързо. Той беше в паника задето го върнаха толкова неочаквано.

— Нови градинари ли? — заекна той.

— Ти каза „всички нови градинари“. Това бяха твоите думи. Какви нови градинари?

Грубер беше изненадан.

— Когато има нов Главен Градинар, има и нови градинари. Такъв е обичаят.

— Никога не съм чувал за него.

— Последният път, когато сменихме Главния градинар, Вие не бяхте Първи Министър. Дори мисля, че не сте били на Трантор.

— Но какво означава това?

— Ами градинарите никога не се уволняват. Някои умират. Други остаряват твърде много, пенсионират се и биват сменяни. Когато новият Главен Градинар бъде готов да поеме задълженията си, най-малко половината градинари са възрастни и не са в най-добрите си години. Това налага да се пенсионират и да се назначат нови градинари на техните места.

— Заради възрастта?

— Отчасти. И защото трябва да има нови планове за градините, нови идеи, нови схеми… Имаме почти петстотин квадратни километра градини и паркове и обикновено отнема много време да се реорганизират, а сега самият аз ще трябва да контролирам всичко това. Моля Ви, Първи Министре — прошепна Грубер — умен човек като Вас може да намери начин да накара Императора да промени решението си.

Селдън не му обърна внимание. Челото му се набръчка от концентрацията.

— Откъде идват новите градинари?

— Идват от всички светове — тук винаги има хора, които чакат да се освободи място за тях. Сега ще дойдат стотици групи. Това ще ми отнеме една година…

— Откъде идват те, откъде?

— От всеки един от милионите светове. Ние имаме нужда от различни видове познания за градинарството. Всеки гражданин на Империята може да се кандидатира.

— Също и от Трантор ли?

— Не, от Трантор не може. Няма нито един градинар от Трантор — гласът му стана презрителен. — Не можете да имате градинар от Трантор. Парковете, които те имат под купола, не са градини. Това са парникови растения, а животните са в клетки. Транторианците не знаят нищо за открития въздух, чистата вода и истинската природа.

— Добре, Грубер. Сега ще ти дам една работа. Ще ми дадеш имената на всички нови градинари, които ще пристигнат в близките седмици. Всичко за тях. Име. Свят. Идентификационен номер. Образование. Опит. Всичко. Искам всичко това тук на масата ми колкото може по-бързо. Ще изпратя хора да ти помогнат. Хора с машини. Какъв компютър използваш?

— Само един най-обикновен, за запазване лехите на насажденията и други подобни функции.

— Добре. Хората, които ще изпратя, ще правят всичко, което ти не можеш. Няма да ти казвам колко е важно всичко това.

— Ако направя това…

— Грубер, сега не е моментът да се пазарим. Провали ме и няма да бъдеш Главен Градинар. Дори ще бъдеш уволнен без пенсиониране.

Отново сам, Селдън излая в комуникатора:

— Отменете всичките ми ангажименти този следобед.

След което се отпусна на стола си, усещайки всяка една от петдесетте си години, чувствайки усилващото се главоболие. За години, за десетилетия, охраната беше усилвана много пъти в Дворцовите Земи. Беше заздравявана, правена непристъпна, като непрекъснато се прибавяха нови и нови подобрения. А в същото време тълпи от непознати без проблеми се допускаха в Земите. Никакви въпроси, освен един: „Можеш ли да работиш като градинар?“

Глупостта наистина вземаше колосални размери.

21.

Глеб Андорин наблюдаваше Намарти през полузатворените си очи. Никога не бе харесвал този човек, но имаше моменти, в които го мразеше по-малко и сега беше точно един от тях. Защо трябваше Андорин, Уайянин от кралско потекло, да работи с това парвеню, с този психо-параноик?

Андорин знаеше защо и трябваше да издържи, дори когато Намарти за пореден път започваше да му разказва как той е възродил Партията след един период от десет години в сегашния й перфектен вид. Дали не разказваше това на всеки? Или само Андорин беше избраникът да слуша за сетен път историята? Лицето на Намарти грееше от радост, когато сякаш в заучено стихотворение той повтаряше: „… и така, година след година, аз работех в тази насока, дори когато всичко изглеждаше безнадеждно, строях една организация, подкопавайки доверието в правителството, създавах и усилвах недоволството сред народа. По времето на банковата криза и седмицата на мораториума аз…“ — той внезапно спря.

— Разказвал съм ти това много пъти и сигурно ти е омръзнало да го слушаш?

Устните на Андорин се свиха в тъжна, суха усмивка. Намарти не беше такъв идиот, че да не знае колко е досаден. Андорин само потвърди, оставяйки последния въпрос без отговор.

Лека червенина заля лицето на Намарти. Той каза:

— Ала всичко можеше да отиде по дяволите, ако нямах подходящ инструмент в ръцете си. И без всякакво усилие от моя страна той дойде при мен.

— Боговете ти изпратиха Планшет — рече Андорин неутрално.

— Прав си. Ще има група градинари, заминаващи скоро за Имперските Дворцови Земи. — За момент направи пауза, сякаш да събере мислите си. — Мъже и жени. Достатъчни, за да послужат за маска на нашите хора, които ще ги придружават. Сред тях ще бъдеш ти… и Планшет. Това, което ще ви направи необикновени е, че ще носите бластери.

— Със сигурност — каза Андорин с преднамерена злоба между любезните изрази — ще бъдем спрени на портите и задържани за разпит. Незаконното носене на оръжие в Дворцовите Земи…

— Вие няма да бъдете спрени — каза Намарти без злоба. — Няма да бъдете претърсвани. Това ще се уреди. Всички вие ще бъдете посрещнати от някой дворцов офицер. Не знам кой обикновено се заема с това, може би Третият помощник шамбелан в управлението за тревите и листата, затова пък знам, че в този случай това ще бъде самият Селдън. Великият математик ще бърза да посрещне новите градинари и да ги поздрави с „добре дошли“ в Земите.

— Предполагам, че си сигурен в това?

— Разбира се, че съм. Всичко ще бъде уредено. Той ще разбере в последната минута, че синът му е между новите градинари и няма да се сдържи да не излезе да го види. Когато Селдън се появи, Планшет ще вдигне бластера си. Нашите хора ще се развикат „Предателство!“ В объркването и мелето Планшет ще убие Селдън, а ти ще убиеш Планшет. След това ще хвърлиш бластера и ще избягаш. Там ще има хора, които ще ти помогнат да избягаш. Това ще бъде уредено.

— Абсолютно необходимо ли е да убивам Планшет?

Намарти се намръщи.

— Защо? Възразяваш срещу едно убийство, а подкрепяш другото. Да не би да искаш, когато се възстанови, да разкаже всичко за нас? Освен това ще нагласим всичко да изглежда като семейна вражда. Не забравяй, че Планшет всъщност е Рейч Селдън. Ще изглежда, сякаш двамата са се застреляли едновременно, или че Селдън е дал нареждания да бъде застрелян синът му, ако направи погрешно движение. Ще видиш, че семейната разпра ще стане публично достояние. Това ще напомни за лошите стари дни на Кървавия Император Маноуел. Народът на Трантор със сигурност ще бъде отвратен от злобата на мъртвите. А това, на фона на неуредиците и пробивите, ще предизвика хората да издигнат глас за ново правителство и никой няма да е в състояние да откаже. Най-малко Императорът. И тогава ще се появим ние.

— Как точно?

— Аз не живея в света на мечтите. Първо ще има временно правителство, което ще падне. Когато това стане, ние ще излезем и ще извадим старите Джоранумски аргументи, които Транторианците никога не са забравяли. И след време, след не много време, аз ще бъда Първи Министър.

— А аз?

— Евентуално ще бъдеш Император.

— Шансовете за това са малки — каза Андорин. — Това е уредено. Онова е уредено. Другите неща ще се уредят. Всичко това трябва да се изпълни перфектно, иначе… Някога, някой може да обърка всичко. Това е неприемлив риск.

— Неприемлив? За кого? За тебе?

— Да. Ти очакваш от мене да бъда сигурен, че Планшет ще убие баща си и че аз ще убия Планшет. Защо аз? Няма ли хора, по-малко ценни от мен, които да могат лесно да рискуват?

— Да, но да изберем някой друг значи почти сигурен провал. Кой, освен теб, може да свърши успешно тази работа и да се изпари в последната минута?

— Рискът е твърде голям.

— Да, но ти се бориш за трона.

— А какъв риск поемаш ти, Шефе? Ти ще си останеш тук на спокойствие и ще чакаш да чуеш новините.

Намарти сви устни.

— Какъв глупак си, Андорин! Какъв Император ще ставаш? Да не мислиш, че аз не рискувам, понеже съм тук? Ако акцията пропадне, ако заговорът се осуети, ако хванат някой от нашите хора, не мислиш ли, че той няма да каже всичко, което знае. Ако тебе те хванат някак си, би ли се изправил лице в лице с Имперските Стражи, без да им кажеш за мен? А с пропаднал опит за убийство в ръцете мислиш ли, че няма да обърнат Трантор, за да ме открият? Дали някога ще се откажат да ме търсят? И когато ме хванат, какво предполагаш, че ще ме правят? Дали рискувам? Аз понасям най-големия риск само като седя тук и не правя нищо. С две думи, Андорин. Искаш ли да бъдеш Император или не?

Андорин тихо промълви:

— Искам да бъда Император.

С това нещата бяха задвижени.

22.

Рейч без затруднения видя, че е обграден със специални грижи. Цялата група бъдещи градинари беше настанена в хотели в Имперския сектор, естествено не най-добрите.

Те бяха събрани от петдесет различни свята, но Рейч нямаше почти никаква възможност да поговори с тях. Андорин, без да бъде директен, не го оставяше да се смеси с другите.

Рейч се питаше — защо? Това го потискаше.

Всъщност, той се чувстваше потиснат откакто напуснаха Уай. Тази депресия объркваше мисловният му процес и той се бореше с нея, но без успех. Самият Андорин носеше груби дрехи и се опитваше да изглежда като работник. Той щеше да играе роля на градинар до момента на напускане на шоуто — ако изобщо имаше шоу.

Рейч се чувстваше засрамен, че дори не бе имал шанс да предупреди баща си. Той забеляза, че в групата имаше дузина Транторианци, разбира се, всички до един хора на Намарти.

Това, което го озадачаваше, беше, че Андорин се отнасяше към него почти с обич. Той го беше обсебил изцяло, настояваше да се хранят заедно, отнасяше се към него различно от начина, по който се отнасяше с всеки друг. Може би, защото бяха разделили Манела? Ако двама мъже деляха една жена, това правеше ли ги един вид братя? Това създаваше ли връзка помежду им? Рейч никога не беше чувал за нещо подобно, но знаеше почти сигурно, че е уловил нишката на безкрайните изтънчености на галактическите общества, дори и на Транторианското.

Но сега, когато умът му се връщаше към Манела, той преживяваше отново дните си с нея. Тя ужасно му липсваше и той забеляза, че това може би е причината за неговата депресия, макар че, честно казано, това, което чувстваше сега, свършвайки обеда си с Андорин, беше почти отчаяние. Отчаяние, дори и да си мислеше, че няма причина за него.

Манела!

Тя каза, че иска да посети Имперския сектор и вероятно можеше да помоли Андорин да я вземе със себе си. Рейч беше достатъчно отчаян, за да зададе глупавия въпрос:

— Господин Андорин, питам се, защо не взехте госпожица Дюбанка с вас тук, в Имперския сектор?

Андорин го погледна напълно изненадан. След това меко се засмя.

— Манела? Да си я виждал да се занимава с градинарство? Или поне да се е преструвала? Не, не, Манела е една от тези жени, създадени за специални моменти. Тя няма работа тук. Защо питаш, Планшет?

Рейч сви рамене.

— Не знам. Има нещо скучно тук. Мисля си… — гласът му заглъхна.

Андорин внимателно го наблюдаваше. Накрая каза:

— Сигурно не си на мнение, че е от значение с каква жена си се забъркал? Уверявам те, за нея няма значение. Когато всичко свърши, ще имаш други жени. Най-хубавите.

— Кога ще свърши всичко това?

— Скоро. А ти ще играеш много важна роля.

Очите на Андорин приличаха на две тесни цепки.

— Колко важна? — попита Рейч. — Няма ли просто да бъда градинар? — гласът му звучеше глухо.

— Ти ще бъдеш нещо повече, Планшет. Ти ще влезеш вътре е бластер.

— С какво?

— С бластер.

— Никога не съм държал бластер. През целия си живот.

— Няма нищо сложно. Вдигаш, насочваш, затваряш контакта и някой умира.

— Не мога да убия никого.

— Мислех, че си един от нас и че ще направиш нещо за каузата.

— Нямах предвид да убивам — Рейч трудно успяваше да събере мислите си.

Защо да убива? Какво точно бяха намислили?

Лицето на Андорин внезапно се вкорави. Той каза:

— Ти трябва да убиеш.

Рейч събра всичката си сила.

— Не! Няма да убивам никого! Край.

— Планшет, ще правиш, каквото ти кажа.

— Не и да убивам!

— Дори и да убиеш.

— Как ще ме накараш?

— Аз просто ще ти кажа.

Рейч се почувства замаян. Какво караше Андорин да бъде толкова сигурен. Поклати глава отрицателно.

— Не.

— Ние те хранихме, Планшет, — каза Андорин — откакто напуснахме Уай. Аз се уверих, че ти ядеш с мен. Надзиравах диетата ти. И по-специално храната, която ядеш в момента.

Рейч почувства ужасът, надигащ се у него. Внезапно разбра.

— Отчаяние!

— Точно така — каза Андорин. — Хитър дявол си ти, Планшет!

— Но това е незаконно.

— Естествено. Както и убийството.

Рейч познаваше „Отчаянието“. Това беше химична модификация на напълно безвреден транквилант. Модифицираната форма не даваше никакъв друг ефект освен отчаяние. Беше незаконно, поради своето използване за умствен контрол, дори имаше слухове, че Имперските Стражи го използват.

— Казва се „Отчаяние“ — каза Андорин — вместо старото название „Безнадеждност“. Мисля, че ти чувстваш безнадеждността.

— Никога — прошепна Рейч.

— Похвално за теб, но не можеш да се бориш с химията. Колкото повече безнадеждност чувстваш, толкова по-ефикасен е наркотикът.

— Не…

— Помисли върху това, Планшет. Намарти веднага те разпозна, дори без мустаците ти. Той знае, че ти си Рейч Селдън и по мои сведения ти ще трябва да убиеш баща си.

— Не и преди да убия теб.

Рейч стана от стола си. Нямаше никакъв проблем. Андорин беше по-висок, но по-слаб и неатлетичен. Рейч би го разкъсал на две с едната си ръка, но се замая, ставайки. Тръсна глава, но тя не се проясня. Андорин стана и го бутна обратно. В ръката си държеше оръжие. Той каза меко:

— Дойдох подготвен. Бях информиран за уменията ти по хеликонианска борба, само че няма да има ръкопашен бой.

Той погледна надолу към оръжието си.

— Това не е бластер. Не мога да си позволя да те убия преди да изпълниш мисията си. Това е невронен камшик. Много по-лошо нещо. Ще го насоча към лявото ти рамо и, повярвай ми, болката ще бъде толкова ужасна, че най-големият стоик на света няма да я понесе.

Рейч, който бавно и мъчително се надигаше, спря рязко. Той беше на дванадесет години, когато опита, макар и съвсем малко, от невронния камшик. Един удар само, но никога не би забравил болката, колкото и дълго да живееше, каквото и да се случеше в живота му.

— Нещо повече — каза Андорин — аз ще използвам пълната сила на това нещо, така че нервите на ръката ти първо ще изпитат непоносима болка, след което ще излязат от строя. Никога няма да можеш да използваш лявата си ръка. Ще пощадя дясната, за да можеш да си служиш с бластера. А сега, ако седнеш и се държиш както трябва, ще запазиш и двете си ръце. Естествено, можеш да продължиш с яденето, така че да увеличиш нивото на отчаяние. Това само ще влоши положението ти.

Рейч почувства действието на наркотика у себе си и „Отчаянието“ задълбочи ефекта си. Предметите пред него станаха двойни, а той не можеше да каже нищо. Знаеше само, че трябва да го направи. Андорин му беше казал така. Той беше загубил играта.

23.

— Не! — Хари Селдън беше почти разярен. — Не искам ти да бъдеш там, Дорс!

Венабили го гледаше с твърдо изражение.

— Тогава аз няма да те пусна да отидеш, Хари.

Аз трябва да бъда там.

— Там не ти е мястото. Главният Градинар е този, който трябва да приветства тези хора.

— Така е. Но Грубер не може да го направи. Той е разбит човек.

— Тогава да нареди на някой друг, на някой помощник. Нека старият Главен Градинар го направи.

— Старият Главен е много болен. Освен това — Селдън се запъна — между градинарите има Транторианци. Те са тук с някаква причина. Имам името на всеки един от тях.

— Тогава да ги арестуват. Всеки от тях. Това е просто. Защо толкова усложняваш всичко?

— Защото не знаем защо са тук! Нещо повече. Не виждам какво могат да направят дванадесет градинари, но… Не, ще ти го кажа иначе. Виждам дузина неща, които те могат да направят, но не знам кое точно планират. Ние ще ги арестуваме, наистина, но аз трябва да знам нещо повече. Трябва да знаем достатъчно, за да измъкнем навън всеки един от заговорниците. Не искам да задържим дванадесет мъже и жени за лошо държане. Те имат оправдание — търсят работа. Те ще кажат, че не е честно Транторианците да бъдат изключвани. Те ще спечелят симпатии, а ние ще изглеждаме като глупаци. Трябва да им дадем шанс. Освен това…

Последва дълга пауза и Венабили жлъчно попита:

— Е, какво е новото „освен това“?

Селдън снижи глас.

— Един от дванадесетте е Рейч под името Планшет.

— Какво?

— Защо се изненадваш? Аз го изпратих на Уай, за да се влее в Джоранумитското движение и той успя. Аз му вярвам. Ако е тук, той знае защо и сигурно има някакъв план. Но аз също искам да бъда там. Искам да го видя. Искам да му помогна, ако мога.

— Ако искаш да му помогнеш, вземи петдесет стражи и ги нареди рамо до рамо около твоите градинари.

— Не. Отново няма да постигнем нищо. Охраната ще бъде на мястото си, но не на показ. Градинарите трябва да мислят, че имат чисто пространство да направят каквото са намислили. Преди да го направят, но след като сме сигурни, че искат да направят нещо, ние ще ги уловим.

— Рисковано е. За Рейч.

— Понякога трябва да рискуваме. Дори да е застрашен нечий живот.

— Но това е безсърдечно от твоя страна!

— Мислиш, че нямам сърце ли? Дори да е разбито, то винаги ще бъде с Психо…

— Не казвай това! — тя се извърна с болка.

— Разбирам, — каза Селдън — но ти не трябва да си там. Присъствието ти ще бъде неуместно, така че затворниците ще усетят, че знаем за тях и няма да направят нищо. Не искам да провалям плана им.

Той замълча и добави меко:

— Дорс, ти каза, че работата ти е да ме пазиш. Не искам да настоявам, но да ме защитаваш значи да защитаваш и Психоисторията и всички човешки същества. Това първо. Второ — Психоисторията казва, че трябва да запазя центъра на всяка цена и именно това се опитвам да направя. Разбираш ли ме?

— Разбирам — промълви Венабили.

„Дано да съм прав“ — помисли Селдън.

Ако не беше, тя никога нямаше да му прости. Още по-лошо, самият той никога нямаше да си прости.

24.

Те бяха строени в красиви линии. Краката раздалечени, ръцете отзад, всеки облечен в спретната зелена униформа, широко скроена, с големи джобове. Имаше много малка разлика между двата пола и никой не можеше да познае, че по-ниските бяха жени. Всеки имаше различна коса, но градинарите бяха предпочели да отрежат късо косите си, така че по това не можеше да се познае пола.

Защо беше всичко това, би казал някой. Думата „традиция“ беше покорила всички, както много други неща — някои полезни, други глупави.

Пред тях стоеше Мандел Грубер, а от двете му страни бяха неговите помощници. Грубер трепереше, а широко отворените му очи трескаво горяха.

Хари Селдън стоеше стиснал устни. Ако Грубер успееше да каже „Имперски Градинари, поздравявам ви.“, щеше да е достатъчно. Самият Селдън щеше да продължи нататък. Очите му шареха над новия контингент, за да открият Рейч.

Сърцето му подскочи изведнъж. Ето го, Рейч без мустаците си в първия ред, стоейки повече скован, отколкото спокоен, гледащ право пред себе си. Очите му не мръднаха да срещнат Селдъновите, той с нищо не показа, че го е разпознал. „Добре“ — помисли си Селдън. Той не очакваше това. Грубер смотолеви слабо „добре дошли“ и Селдън пристъпи напред. Приближи се с лека стъпка до самия Грубер и каза:

— Благодаря ти, Главен Градинарю! Мъже и жени, Градинари на Императора, вие сте тук, за да поемете една важна мисия. Вие ще бъдете отговорни за красотата и състоянието на единственото открито място в нашия голям свят — Трантор, столица на Галактическата Империя. Вие ще видите, че дори да нямаме безкрайни открити пространства, ние имаме една малка перла тук, която грее по-силно от всичко друго в Империята. Вие ще бъдете под ръководството на Мандел Грубер, който скоро стана Главен Градинар. Той ще докладва на мен, когато е необходимо, а аз ще докладвам на Императора. Това значи, както сами разбирате, че вие сте само на три нива от Императорското присъствие и винаги ще бъдете пред погледа му. Аз съм сигурен, че дори сега той ни гледа от Малкия Дворец, неговият дом, постройката вдясно от вас — покритата с опалов купол, и е доволен от това, което вижда. Преди да започнете работа, естествено, ще преминете през курс за тренинг, който ще ви направи напълно близки със Земите и техните нужди. Вие ще…

Той се премести незабележимо точно пред Рейч, който все още стоеше неподвижен, немигащ.

Селдън се опита да изглежда естествен, но в този момент леко се намръщи. Човекът точно зад Рейч изглеждаше познат. Той би останал неразпознат, ако Селдън внимателно не беше изучил холограмата му. Това не беше ли Глеб Андорин от Уай, тамошният покровител на Рейч? Какво правеше тук?

Андорин трябва да беше видял внезапното объркване на Селдън, затова процеди нещо през стиснатите си устни и дясната ръка на Рейч се придвижи иззад гърба му, вадейки бластер от широкия джоб на дрехата си. Това направи и Андорин. Селдън беше близо до припадък. Как са се промъкнали бластери в Земите? Объркан, той чу викове „Измяна“ и внезапен шум от тичащи и крещящи хора. Всичко, което наистина заангажира ума на Селдън, беше бластерът на Рейч, насочен право към него. Самият Рейч го гледаше без всякаква следа, че го е познал. Мозъкът на Селдън се изпълни с ужас, когато разбра, че синът му ще стреля и че само секунди го делят от смъртта.

25.

Бластерът, противно на името си, не прави „бласт“ в истинския смисъл на думата. Той взривява и изпарява това, което се намира пред него, и ако е материално, причинява имплозия. Чува се мек, въздишащ звук и от обекта на стрелбата остават само парчета. Хари Селдън не очакваше да чуе този звук. Той очакваше само смъртта. Затова с изненада чу специфичният мек, съскащ звук и замига бързо като откри, че е цял, а челюстта му увисна. Той беше жив? (Селдън помисли, че това е въпрос, а не състояние.)

Рейч все още стоеше там, бластерът му сочеше напред, очите му блестяха. Беше абсолютно неподвижен. Зад него беше пронизаното тяло на Андорин, потънало в локва кръв, а до него с бластер в ръката стоеше градинар. Качулката му падна — градинарят беше истинска жена с току-що отрязана коса.

Тя хвърли бърз поглед на Селдън и каза:

— Синът Ви ме познава като Манела Дюбанка. Аз съм Имперски страж. Искате ли идентификацията ми, Първи Министре.

— Не — отговори Селдън. Охраната вече се появяваше на сцената. — Синът ми! Какво е станало с него?

— „Отчаяние“, струва ми се — каза Манела — това се лекува. — Тя протегна ръка да вземе бластера от ръката на Рейч. — Съжалявам, че не се намесих по-рано. Трябваше да чакам явно движение и когато то дойде, ме завари почти неподготвена.

— Имах същия проблем. Трябва да заведем Рейч в Дворцовата болница.

Объркан шум дойде внезапно от Малкия дворец. Това подсказа на Селдън, че Императорът наистина е гледал случилото се и сега щеше да бъде бесен.

— Погрижете се за сина ми, госпожице Дюбанка — каза Селдън. — Трябва да видя Императора.

Той затича през хаоса на Големите поляни и се втурна в Малкия Дворец без церемонии. Клеон сигурно щеше да се разгневи и за това.

И тук, при една пребледняла група, гледаща невярващо, тук, при полуработещите ескалатори, лежеше тялото на Негово Величество Клеон I, смазано цялото, но все пак разпознаваемо. Богатата му Имперска мантия сега служеше за покров. Уплашен, до стената стоеше Мандел Грубер, глупаво гледайки ужасените лица наоколо. Селдън почувства, че не издържа повече. Той взе бластера, лежащ до крака на Грубер. „На Андорин е“ — в това Селдън беше сигурен.

Попита тихо:

— Грубер, какво си направил?

Грубер, взирайки се в него, изломоти:

— Всички викаха и крещяха. Мислех си, кой ще разбере? Ще си помислят, че някой друг е убил Императора. Но след това не можах да избягам.

— Но защо, Грубер, защо?

— Не исках да бъда Главен Градинар — и припадна.

Селдън шокиран гледаше безчувствения Грубер.

Всичко се беше развило според очакванията, с една малка разлика. Самият той беше жив. Рейч беше жив. Андорин бе мъртъв и Джоранумският заговор щеше да бъде преследван до последния човек.

Центърът беше запазен, както изискваше Психоисторията. И тогава един човек, с една толкова тривиална причина, че нямаше нужда от анализ, уби Императора. Ами сега? — мислеше Селдън в отчаянието си. Какво ще правим? Какво ще стане по-нататък?