Мечове в града [Антология на съвременното българско фентъзи]

Петър Пенев Сенки над града

Мъжът седеше на пейка под старите липи на търновската гара. Той беше спуснал меката шапка с периферия над очите си. В настъпващия сумрак на нощта се чуваше концерта на щурците. По-натам разговаряха трима мъже. Думите им бяха тихи и плътни, не смущаваха обстановката. Компания от момичета влезе в чакалнята с разговори и смехове. След затварянето на вратата щурците отново взеха превес.

От говорителя се разнесе глас:

— Влакът от Стара Загора за Русе се движи с двадесет минути закъснение и ще пристигне в 20:24.

Като чу това, мъжът помръдна недоволно. Погледна часовника си и огледа хората по перона. Групата от студентки тъкмо излезе от сградата, когато той проверяваше съдържанието на един от джобовете си. Женските гласове отново нарушиха тишината. Двойка бездомни кучета се появи иззад ъгъла. Приближиха мъжа с шапката и започнаха да го душат, като махаха с опашки. Той сви крайчеца на устните си в подобие на усмивка и им смигна. Те изскимтяха тихо и продължиха своята обиколка в търсене на някоя вкусна хапка.

От сградата полека започнаха да излизат хора, чакащи влака. Лекият вятър донасяше думите от разговорите им към мъжа. Той се изправи и със солидни стъпки, които не отговаряха на телосложението му, се запъти към перона. От години вече не слушаше това, което си говорят другите хора, а обръщаше внимание на друга реч, скрита за останалите. Животните се оказаха много по-добри помощници, що се отнася до информация.

Сред вечерното чуруликане на птиците под липите на гарата, със свистене пристигна влак. С очакващ поглед мъжът с шапката се взираше в лицата, за да разпознае госта си. Той се появи последен на вратата. Млад мъж, видимо около двайсет и пет, с тъмна коса. Представляваше интересна гледка, докато слизаше — носеше по един сак на двете си рамене и по един във всяка ръка.

— Извинете, пазете се! — подвикваше на хората на перона и се опитваше да запази равновесие, докато слизаше. Все пак загуби точката на стабилност и падна на твърдата настилка.

— Абе, младеж! Така ли се слиза?! ’Що не даде да ти помогнем? — смъмри го един старец и заедно с още двама души му помогнаха да се изправи.

— А, няма проблем! Аз съм си добре — измънка той, още зашеметен от падането.

Отдалечи се от вратата, за да освободи място хората да се качат. Те от своя страна се обръщаха да го погледнат и да се възмутят от многото му багаж, цъкаха с език, клатеха глави и го обсъждаха.

Той се поогледа.

— Оставаш си все толкова непохватен, въпреки че си обещаващ магьосник — чу се глас отляво.

Обърна се и видя мъжа с шапката. Усмихна се и му заговори:

— Здравей, Уилям! И аз се радвам да те видя.

— Здравей! Нека позная — влакът закъсня заради теб, нали? — попита Уилям с ирония.

— Е, да, какво да се прави — не се стърпях да дръпна аварийната спирачка, когато видях това насред една поляна — каза той и бръкна в един от саковете си. Извади наглед обикновен камък и го подаде на Уилям.

— Интересно какво си открил сега, Круме.

Пое камъка в ръка и започна да го разглежда на малкото останала дневна светлина.

— Нищо необичайно — заключи Уилям и го подаде обратно.

— Не така, не се прави така! — привидно ядосан каза Крум. — Виж как става — подкани той и присви очи.

Уилям го загледа с любопитство, когато започна да шепне някакви думи на старобългарски. Слабо синьо-зелено сияние заструи от камъка, а след секунда сякаш нещо изпука и от него се показа малка топка светлина. Тя затрептя и прие формата на миниатюрно дете. Носеше доспехи от камък и меч от кварцов кристал. Зае отбранителна поза.

— Тези не трябваше ли… — поиска да попита Уилям.

— Да, но уви. Не са си тръгнали от нашето измерение, а са се преместили в гористите местности на Балканите. И преди, като пътувах из България, съм ги намирал — обясни Крум. — Добра новина е, че все пак са се адаптирали към местната природа и старобългарските думи им въздействат.

— И от векове се крият тук. Дори свраките не ми казаха нищо, а те обичат клюките…

— Оставете ме на мира! Искам пак в моята гора! Къде ме замъкна, мръсен и груб човек?! — изписка разгневено духчето.

— Невинаги са били толкова раздразнителни — отбеляза Уилям. — Особено френските бяха доста дружелюбни.

— Хайде, фей, прибирай се обратно! — заповяда Крум на дребосъка и промърмори заклинание.

Братовчедът на елфите се намръщи и полека потъна обратно в каменната си черупка. Крум го прибра обратно в сака, откъдето издрънчаха разни стъкларии. На Уилям му стана лошо само като си представи какво може да носи вътре. Вероятно беше поредната смъртоносна отрова, за която почти никой нямаше лек. Или някоя отвара за уголемяване. Последният му спомен беше красноречив — разлята бутилка в чешмата и стотици плъхове, големи колкото едри кучета, наизлязоха от каналите и нападнаха хората по улиците. Тези, които не успяха да обезвредят навреме, достигнаха размерите на кон и се криеха, доколкото можеха, из градските паркове. Миризмата им ги издаде.

— Е, стига сме седели тук, нека те заведа в моята квартира — предложи Уилям.

— За трийсет години в България още не си намерил постоянно жилище. Направо ти се чудя — заяви Крум.

— Няма защо, имам си причини. Да тръгваме — каза Уилям загледан в близките дъждовни облаци.

— Тъкмо ще ти разкажа една интересна история за…

Вдигнаха саковете и се отдалечиха по перона в посока на близкия мост. Гласовете им заглъхнаха под звуците на следващия пристигащ влак. Мълния разцепи небето…

… а след нея бясна гръмотевица проряза въздуха и разтърси града. В стремителен полет към неподозиращите долу жертви полетя кълбо от огън. Източникът се носеше из въздуха малко по-назад — закачулен човек, облечен с роба. Думи излизаха от устата му с тихо напяване. Топката от пламък вече наближаваше двамата мъже, които вървяха с гръб към нея. Левитиращият предусещаше мириса на изгоряла кожа и стопени кости. Нещо го накара да се намръщи. Погледът му шареше, а напяването му стана по-високо. Гледаше мъжете, които разговаряха спокойно и вървяха по моста над реката. Те се отдръпнаха към парапетите, за да освободят пътя на една сива фигура, движеща се срещу тях. Въздухът трептеше от горещината. Огненият снаряд вече беше на около десет метра, когато мъжете извърнаха лица по посока на непознатия, който мина между тях. Той спря наблизо и вдигна ръка към кълбото. Извика и след секунда огънят се разпръсна пред учудения поглед на летящия маг.

„Не трябваше да става така. Сега ще бъде по-лошо и за тримата. Намесата беше ненужна“, помисли си той и лукава усмивка проряза лицето му.

В това време двамата мъже се окопитиха и се подготвиха за контраатака. По-младият насочи някакво непознато устройство към мага, а другият извади къс жезъл, украсен с пера и зъби. Почти едновременно левитиращият мъж усети завихряне около себе си и непреодолимо желание да започне да се въргаля в прахоляка долу. Вятърът го притисна бясно към земята и той падна, сумтейки.

Крум повдигна вежда, когато видя как магът, който току-що той приземи грубо, започна да се търкаля като магаре в пясъка и да реве.

— Сър Уилям Силвърторн, определено имаш странно чувство за хумор. Не разбирам как ти хрумна подобна идея — каза Крум.

— Е, импулсивността понякога е добър съветник — отвърна Уилям с широка усмивка.

Двамата избухнаха в кратък смях. Човекът облечен в сиво слушаше, но не проговори.

— Добре, нека разберем кой е така мил с нас и ни обстрелва без дори да се познаваме — предложи Уилям.

Той и Крум приближиха търкалящия се магьосник. Безмълвният не ги последва, а остана да наблюдава отстрани. Уилям се наведе и повдигна непознатия заклинател за яката. Попита го:

— Ти откъде се взе? Много си вещ в изкуството на огъня, не си случаен. Кажи защо си тук.

Онзи се извъртя недоволно и изхриптя някакви думи. Беше спрял да се търкаля в прахта.

— Може би му трябва време да помисли след падането — каза Крум. — Не очаквах дистанционното за вятър да проработи толкова добре.

— Не е време за шеги, момче! — сопна се Уилям.

— Добре, де! — въздъхна младежът. — Нека аз да опитам тогава.

Уилям се отдръпна и загледа с любопитство. Крум се наведе и повдигна първо едната, а после и другата китка на мага. Омаломощен от падането, той не се съпротивляваше. Крум изсумтя като не откри нищо. Замисли се за секунда и бръкна под брадичката на лежащия мъж. Като извади ръката си, Уилям видя в нея амулет, който изобразяваше пламък. Крум се напрегна и го издърпа като скъса връвта. Магът избухна в пристъп на ярост и се пресегна към амулета си. Не успя да го достигне и това го накара да опита да издере очите на надвесения над него младеж.

— Какво му става?! — зачуди се Крум, отдръпна се и добави: — Допреди минутка не можеше и дума да обели.

Уилям също гледаше случващото се напрегнато. Усещането за нередност пропълзя в него, когато мъжът започна да вика и хрипти неистово на източния си език. Виковете достигнаха своята кулминация, а магът се отпусна отново на земята.

— Круме, отдръпни се! — изрева Уилям и го дръпна за рамото.

Тогава тялото отпред избухна в пламъци. Тихи и заплашителни, те шептяха на древен език. Крум падна назад и побърза да се отдалечи от огъня, който не изгаряше дрехата на мага. Усещане за ново и чуждо присъствие обви душите на Крум и Уилям. Тялото се изправи, сякаш не гореше. Пламъците се успокоиха и от устата на трупа се процедиха думи, носещи горещина в себе си:

— Вие се докоснахте до неприкосновеното и осквернихте символа ми. Ще заплатите, когато дойде време. А това ще е скоро. Лицата ви ще останат във вечната ми памет. И двамата ще изгорите на моя олтар!

Инкарнацията на тази огнена същност избухна в жесток и горещ като пустинен вятър смях, от който Уилям и Крум се отдръпнаха, за да се предпазят. А той сякаш беше всепоглъщащ. Двамата мъже видяха как сред лудешкия смях пламъците извлякоха живота от тялото и се понесоха нагоре. Съпътстваше ги писъкът на една обречена душа.

Полъхна хладният вечерен вятър и Крум разбра, че няма да бъде изпепелен на място. Обърна се към Уилям и въздъхна.

— Колко неочаквано… — каза англичанинът.

— Да, наистина — обади се непознат сух и тежък глас зад двамата. — Очаквах повече от вас.

Извъртяха се и погледите им срещнаха тежкия сив поглед на Безмълвния, когото бяха забравили. Лицето му беше изцяло скрито, освен леко проблясващите му очи.

— Мислех, че ще можете да се справите, и ви оставих. Но, уви, това беше грешка, славата ви е залъгваща. Сега не мога да измъкна нищо от него! — избухна непознатият. — Глупаци!

— Ей, нямаше как да знам, че е продал душата си и всеки момент може да го обсеби огнен дух! — отвърна ядосан Крум.

Той падна, спънат от възлестите корени, появили се изненадващо и вплели се в краката му. Удари главата си в земята.

— Остави — прошепна Уилям. — А твоето име? — отправи въпрос към непознатия и насили сетивата си, за да усети измама или опасност.

— Ха-ха-ха! Няма да стане така! — изкиска се. — Ще се срещнем пак.

Фигурата в сиво тръгна обратно по моста, по който дотича. Нищо — нито лъжа, нито заплаха. Този сив мъж беше интересна находка.

— Как си, Круме? — попита и докосна шапката си, за да я оправи.

— Направо чудничко! Двама маскирани идиоти в един ден. Този даже беше по-заядлив. Уфф! — отговори младежът, докато се изправяше и потъркваше тила си.

— Знаеш как стават нещата — съвсем скоро ще се срещнем отново и ще разберем каквото ни е нужно.

— Да, да, да! Хайде сега да се прибираме, че огладнях от толкова битки днес.

Качиха се на моста и вдигнаха саковете. Разказите отново започнаха. Улисани, не забелязаха скрития свидетел на битката, който потриваше новата си татуировка над китката.

Бързо се втурнаха по стълбището, след като чуха виковете. Горе, на третия етаж, където беше квартирата на Уилям, група от петима мъже с еднакво облекло бяха обградили една възрастна жена. Опитваха се да я накарат да замълчи, но тя викаше, кълнеше и псуваше силно като футболен запалянко. И се биеше също толкова настървено. Захапа ръката на единия нападател и тоя я пусна, одра втори и настъпи трети. Стреснати, те се зачудиха какво да правят. Окопитиха се и удариха бабата в хълбоците. Тя се строполи. Крум се опита да удари единия от тях, но онзи хвана ръката му и му приложи ключ. Стовари го на земята и погледна към Уилям. В този момент той вече беше подготвил нещо специално — издаде звук на границата на човешкото възприятие. Секунда по-късно от апартамента, чиято врата беше разбита, от съседните стаи и етажи се появиха големи групи хлебарки. Те се насочиха към петимата мъже. Крясъците им подсказваха каква болка усещаха. Избягаха надолу по стълбите като се опитваха да махнат насекомите от себе си. Нощта погълна фигурите и виковете им.

— Добре ли си, Наташа? — попита Уилям, като свести припадналата от шока хазяйка.

— Не, май са ми спукали ребро — каза притеснено жената с руски акцент.

— Да те заведем в болницата?

— О, не! Няма нужда, ще се оправя — заяви Наташа и започна да събира разпилените продукти, които беше донесла от магазина.

— Дай да ти помогнем — каза Крум и се наведе.

Уилям влезе в апартамента. Появи се след малко. Изглеждаше притеснен. Наташа си припяваше в кухнята, а Крум донесе багажа си.

— Не мога да си представя в какви условия живееш, след като видях всички тези хлебарки. Побиват ме тръпки.

— Няма значение. По-важното е, че са търсили нещо в моята стая. Не съм сигурен какво, но е добре, че не държа нищо важно у себе си.

— Дали знаят за предсказанието? — попита Крум.

— Нямам представа. Ще разберем скоро. Дано само да не е по трудния начин.

— Ще го мислим после, нека сега ядем — предложи младежът.

Уилям го изгледа накриво, поклати глава и махна с ръка да го последва. Подредиха разхвърляните вещи и когато Крум затвори вратата, откриха съобщение, издълбано на нея: „Времето ти изтича, Повелителю на зверовете“. Някой е знаел какво търси. Двамата гледаха изумени надписа.

— Къде държиш Заклинанието за освобождаване? — прошепна Крум.

— Наизустих го и го изгорих — отговори Уилям. — Учудвам се, че са успели да ме намерят. Прикривал съм следите си добре през годините.

— Виж, поне не са знаели, че си го изгорил. Времето наистина започва да ни притиска.

Уилям кимна. След кратка уговорка се сбогуваха с Наташа и излязоха отново по нощните улици на града. Горещината предвещаваше, че нещо щеше да се случи, а на тях им трябваше убежище.

Следите и насоките, дадени й от старците, водеха към отсрещния бряг на реката. Въпреки че бяха под формата на гатанки, тя се справи с разгадаването им. Това беше идеалното място — пред очите на всички. Скрито и забравено. Не би се досетила. Светлини присветваха и се губеха в далечината. Заедно с шума на двигателите те изчезваха в тунелите. Реката почти не се чуваше. Облегната на парапета, Сана се бореше с жестоката горещина, обхванала града през последните дни. Тя не си тръгваше дори и през нощта. Свикнала с почти постоянните планински ветрове, тук обстановката й изглеждаше откровено задушна. Поне със сивите дрехи, които я покриваха цялата, чувстваше прохлада. Тесните улици на старопрестолния град, колкото и да й харесваха по особен начин, бяха истинско мъчение за душа, свикнала с просторите като нейната. Нямаше да й се наложи да чака дълго, денят наближаваше.

— Свършвам си работата и се връщам у дома — помисли си тя. Усещаше връзка с природата и тук, а това я успокояваше.

Още един поглед към реката и тихия мост и се обърна да си върви. След това спречкване с огнения маг съвсем не можеше да понася горещината. Не искаше да си спомня за онези двамата, които изобщо не се оказаха полезни.

Обувките й потракваха по камъните. Дрехите й реагираха на мисълта и се оформиха като обикновен вечерен тоалет. Насочи се към по-оживените улици и си представяше как се разхожда по своята любима планинска поляна покрита, с утринна роса. От унеса й я изкараха трима окъснели мъже с вратовръзки. Единият от тях я попита на развален български:

— Извините, има ли малко време?

В ръцете им Сана видя книги с черна подвързия, на които пишеше „Книгата на Мормон“. Намираха се една странична тясна уличка, каквито в Търново има много. Тя стана подозрителна, но реши да изслуша от учтивост.

— Да, кажете.

— Иска да ви покаже ето тази книга и разкаже за Светото писание — каза този, който я беше заговорил — рус мъж на около двадесет и три.

— Чували ли сте за „Книгата на Мормон“? Тя е написана преди… — започна друг, на когото българският му беше роден, но Сана не го слушаше. Той й подаде своето копие. Тя се загледа в протегната ръка и под отдръпналия се ръкав се показа малка татуировка. Мъжът забеляза това и с усмивка покри ръката си отново.

— Заповядайте на нашите събрания в неделя — предложи й той. Подаде й една картичка с адрес. Но на нея пишеше „Църква на Второто пришествие“2. Интуицията й подсказа, че нередностите стават твърде много.

— Вие не сте мормони! — възкликна Сана.

— Не сме — мрачно потвърдиха мъжете и прибраха книгите си.

Насочиха се към нея с решителни погледи, проблясващи на уличните лампи. Дрехата й се уви плътно около нея и тя зае отбранителна поза, но не видя, че двама от тях имаха ножове. Замахнаха към нея едновременно. Онзи, който се опита да я намушка, свърши на земята, придържайки счупената си ръка. Другият успя да я пореже близо до лакътя. Два удара по-късно и той лежеше в безсъзнание. Третият бръкна в чантата си и извади малка стъклена бутилка пълна с вода. Отвори я и напръска Сана, която се канеше да се справи и с него. Водата я изгори по лицето. Болката я разтърси и тя се олюля.

— Вещица. Светената вода те гори, в теб има нещо нечисто. Пасторът беше прав. Ще трябва да дойдеш с нас. Той иска да те пречисти — продума мъжът, който не беше проговорил преди.

Сана изгледа него и самодоволната му усмивка. Той извади въже и пристъпи към нея. Тя се опита да се свърже с околната природа, но не успя да намери нишката, която преди винаги й осигуряваше контакт. Страхът в нея се надигна — никога не се беше случвало да не може да се докосне до природата. Нещо пречеше. Желанието й за битка изчезна. Тогава Сана усети каква миризма се носеше покрай нея — на сяра. Като че ли идваше от отворената бутилка. Погледна към двамата на земята и се изненада, когато се изправиха без проблем. Онзи, със счупената ръка, я движеше без затруднение и приготвяше ножа си. Тримата, обгърнати от сияние, наподобяващо излъчването на светец, се приближаваха към нея. По лицата им играеха усмивки, които не показваха нищо свято.

Нестихващата болка се засилваше с тяхното напредване.

„Майко, помогни ми“ — помисли тя, преди чернотата да я погълне.

— Винаги ли носиш по толкова много багаж?! — възмутен попита Уилям, като се задъхваше по стръмните улици. — Не смяташ ли, че част от него е ненужна?!

— Да и не. Всичко може да се окаже необходимо. Повярвай ми.

— Мога да се опитам, ако спра да давам всичко от себе си, за да продължа да дишам.

— Погледни там — прошепна Крум и посочи надясно.

Уилям се обърна и видя как една жена се свлича на земята, а към нея се бяха насочили трима мъже. Кимна на Крум и оставиха багажа встрани. Уилям извади малкия си жезъл и тръгнаха към странната групичка.

— Знаеш — няма да убиваме. Зашеметяваме ги, спасяваме я и си тръгваме — каза англичанинът.

— Разбира се — отговори Крум.

Вече стигнаха до групата мъже, когато жената въздъхна и изпадна в безсъзнание. Звуците от стъпките им отекваха и три чифта очи се извърнаха към тях. Мъжете погледнаха към новодошлите и с безмълвно съгласие решиха да ги премахнат. Приближиха се, наредени в полукръг като размахваха ножовете си. Крум начерта с ръка мрежа от линии във въздуха и замахна към мъжете. Магическа светлина ги притисна към калдъръма. Един от тях вдигна ръка и наръси с вода от бутилката си. Мрежата изчезна. Крум изненадано отстъпи назад. Тримата се изправиха и без да бързат, продължиха атаката си. Уилям измяука и извади жезъла си. Отвърнаха му десетки котки, почиващи си по прозорци и огради. Тайнствените мъже се оказаха обградени от озверелите домашни любимци, които вдигаха шум, способен да прогони и най-уверения в себе си и разума си човек. Но в тези тримата нямаше разум. Котките нападнаха — дращеха, хапеха, качиха се чак до главите им. Онези не трепнаха. Уилям поклащаше жезъла си, но колкото и да се настървяваха котките, сякаш не докосваха тримата мъже. Този с бутилката отново замахна, но този път към Повелителя. Водата достигна жезъла и той започна да се топи. Уилям го хвърли на земята стреснат. Непоносима миризма на сяра се носеше наоколо. Котките избягаха. Погледна Крум, който едвам вдишваше от натежалия въздух. Вече беше време за по-сериозни мерки.

В ръката му се появи острие — мечът на прапрадядо му, участвал в битките срещу Наполеон и съюзниците му елфи, които управляваха няколко години германските държави като част от сделката им, а след битката при Ватерло спряха да се намесват често и сериозно в човешките дела. Засили се към двамата с ножовете и ги обезоръжи — бяха доста непохватни с оръжията си. Сряза сухожилията на краката им и те паднаха. Обърна се към третия. С бърз замах острието се впи в кожата и отряза китката му. Бутилката падна и се разля, а миризмата стана непоносима. Мъжът се вглеждаше в китката си невярващо. Уилям помогна на Крум да се приближи и двамата заедно повдигнаха непознатата жена, за да я изнесат.

— Не съм те виждал да ползваш този меч — каза Крум.

— Не ми се е налагало. Поне победихме и сега ще може да… — не успя да довърши, защото кикотът на мъжа без ръка го прекъсна.

— Не сте победили, това е само началото. Братята и сестрите ми идват насам. Вече са близо — дивият му смях отново го завладя.

Крум напрегна сетивата си и потвърди.

— Близо са. Става ми много зле — каза той.

Заедно с Уилям вдигнаха тялото и го преместиха надолу по улицата, за да вземат нещата си. Канеха се да тръгнат, когато видяха група от десет души в горния край на улицата, където беше се състояла битката. Уилям се приведе от болката в главата, а когато погледна Крум, той повръщаше.

— Ще трябва бързо да се махнем от тук — заяви Уилям. — Знам къде да отидем. Ще можеш ли?

— Да — отговори Крум.

Успехът беше на броени крачки. Вместо една вещица, сега имаха трима магьосници. Пасторът щеше да е доволен. Трябваше само да ги заловят.

Стояха толкова близо. Евгени се изпълни с ненавист само като си представи техните дяволски практики. Той, като водач, заедно с останалите подминаха лежащите на земята братя, както и този с отрязаната ръка. Пасторът щеше да се погрижи за тях, няма защо да се страхуват. Някой извика и посочи към вещерите — те сякаш не можеха да продължат. Дива радост обзе Евгени и останалите. Забързаха крачка.

Видяха, че един от магьосниците стои на колене със затворени очи. Затичаха. Яростни викове нарушиха тишината. Сега щяха да се насладят на залавянето.

Евгени се канеше да се хвърли върху по-възрастния вещер, който го гледаше спокойно. Приближиха се съвсем близо. Устременият Евгени скочи към наглия магьосник. Главата му се удари в камък. Ожулвания и драскотини се появиха по крайниците му след като се изтъркаля през улицата. Вдигна се и видя, че от тримата вещери нямаше и следа. Бяха изчезнали. Гняв се надигна в гърдите му.

Пасторът нямаше да бъде доволен.

Сана се протегна и усети твърдия под, както и завивката, сложена отгоре й. Отвори очи и разбра, че подът е на пещера. На тавана имаше лампи, които я осветяваха. Близо до Сана имаше огън, а по-натам двама мъже седяха на маса и разговаряха. Стана и отиде при тях. Дрехата й не беше заела никаква форма, а стоеше раздърпана и изглеждаше като облак, който я е обвил.

— Права беше, че ще се срещнем отново — каза Уилям вместо поздрав.

— Дори не се запознахме след мистериозното ти появяване на моста по-рано днес — включи се и Крум. — А ти явно знаеш кои сме.

— Аз съм Сана, волен дух от планините — представи се тя с лек поклон.

— Ела, седни — покани я Крум.

Тя се настани и се загледа в листовете по масата. Това бяха стари ръкописи, както и някои по-нови чертежи на познато на нея място.

— Как ме намерихте и как стигнахме до тук? Усещам, че сме далеч от града. Къде сме всъщност? — попита тя.

— Двамата с Крум тръгнахме насам и по пътя видяхме какво се случва с теб. Имаше битка, защото онези не искаха да отстъпят. Измъкнахме се на косъм, тъкмо бяха дошли подкрепления. Крум е запознат с преместването на обекти в материалните измерения. Това ни беше от страхотна полза — обясни Уилям.

— Да, а и си носех помощни средства. Казах ти, че в багажа ми има полезни неща — важно добави Крум.

— Добре, добре — прекъсна го Уилям, преди да се е увлякъл. — Сега се намираме в пещера северно от Търново. Има още една в съседство, но тази е била устроена от военните преди години, защото наблизо има учебни полигони. Изоставили са я. Мисля, че ще е достатъчно безопасно място, за да можем да разберем какво става. Ти защо си тук, а не в планините?

— Старците от Селото на Четирите вятъра, далеч в планините, където израснах, ме изпратиха тук. Казаха, че два свята щели да се сблъскат. Предупредиха ме, че ще видя ужасни неща, но не трябва да се плаша. Щяла съм да се върна жива и здрава в нашето отдалечено и спокойно място. Предупредиха ме и за вас. Казаха, че ще ми помогнете.

Замълча и добави:

— А вие защо сте тук?

Уилям кимна. Пое си въздух и започна да говори:

— Аз съм пазителят на Острието на вековете, а също имам званието Повелител на зверовете. Казвам се Уилям Силвърторн, наследник на отдавна западнал английски род. А това е Крум, най-обещаващия български маг, като изключим някои негови прищевки. Това, за което ти говориш, е изтъняване на бариерите между измеренията. Този процес може да стане причина за опити за кражба на Острието. А ако попадне в неподходящи ръце, цялата ни настояща реалност е в опасност.

— Защото притежателят има възможността да пътува в реките на Времето — отбеляза Крум.

— Да. Възможните промени могат да започнат от заробване на цялата планета и да стигнат до отприщване на Ада или на сили от други измерения. Заклинанията, които пазят Острието, предпазват, държат надалеч съществата от други измерения. Но в нашето тази задача се пада на мен. Ние също установихме, че изтъняването ще е скоро.

— Но не знаехме, че ще е точно днес! Кристиян отново е объркал пресмятането! — ядоса се Крум.

— А откъде се е появило това Острие? — попита Сана.

— Не знам. В Търново се появява преди 800 години. Асен и Петър са го използвали при въстанието си и възстановяването на държавата. Калоян също е прибягвал до силите му. Това е станало причина за смъртта му. Но убиецът му не е успял да се справи с Острието. Последно се е появило при Иван Асен Втори — на него е бил забодено споразумението с Теодор Комнин след битката при Клокотница. А е имало влияние и при дипломатическите му ходове. Никой от тях не го е използвал за пътуване във времето. Явно не са знаели как. Археолозите също не са знаели какво да го правят и са се обадили на Уилям — обясни Крум.

— Аз дойдох от Англия и им помогнах с конструирането на паметника, в който да го приберем — добави Уилям.

— Паметникът на Асеневци — каза Сана.

Уилям повдигна вежда:

— Е, явно вече знаеш.

— Казах ти, че не е било добра идея да криеш Острието под острие — вметна Крум.

— Много добро хрумване е всъщност. Всички го виждат, но никой няма да се замисли за подобно нещо — противопостави се Уилям.

Ядосаният Крум започна да му противоречи и двамата се скараха. В това време Сана усети смущаване в спокойствието извън пещерата. Дрехата й се уви плътно около нея.

Пещерата се разтресе и тътен от експлозия прекъсна спора. Гласове се разнесоха из галериите. Тримата се огледаха. Уилям загаси огъна, Сана зае позиция за защита, а Крум събра нещата си и ги скри в саковете, които изчезнаха на някое по-безопасно място. В джоба си прибра един камък.

— Сигурен съм, че много малко хора знаят за това място. Как ни откриха?!? — зачуди се Уилям и извади меча си.

— Да се скрием — предложи Крум и угаси изкуственото осветление. Застанаха в тъмните ъгли на пещерата. Гласовете се приближиха. Заедно с нормалните, човешки стъпки в галериите отекваха и тежки неестествени. Думите, които Крум чу, бяха на руски. Светлина от фенер освети масата и след малко влязоха петнадесет мъже, които започнаха да оглеждат наоколо. Облечени с униформи без отличителни знаци, но екипирани с последни нововъведения. Дори и в тъмното, Крум виждаше, а това, което видя не му се хареса много. Вероятно и Уилям вече бе разбрал с кого си имат работа, тъй като и той нямаше проблем с тъмнината. Тежките стъпки спряха в предишната галерия.

Изкуствената светлина отново обля стените на пещерата — мъжете бяха открили ключа. От своя ъгъл Крум пусна съскащи мълнии, които повалиха трима от изненаданите въоръжени. Сана прати в несвяст още четирима с бързата си бойна техника. Уилям обезоръжи двама и нокаутира с меча си трети. Другите петима въоръжени, които бяха по-далеч, откриха огън и тримата бяха принудени да търсят укритие. Крум подготвяше нова магия, която да ги обезвреди, но тогава един от тях се развика и в залата пристъпи огромна механична фигура. В кабината не се виждаше никой. Петимата въоръжени се групираха зад хуманоидния робот. Точно навреме, за да се прикрият от унищожителната кълбовидна мълния на Крум. Тя се заби в робота, но той дори не се помръдна. Сана освободи част от скалния таван, но камъните останаха във въздуха над робота.

— Това не ми харесва. Имат антимагическа система — извика Крум към останалите. — При това силна. Не мога дори портал да отворя!

— Тогава, хващай оръжията! — отговори Уилям и приготви меча си. — Сигурно идва от машинарията, трябва да я спрем.

Крум материализира жезъла си, а Сана извади каменен нож, за който никой не се съмняваше, че е достатъчно остър. Тримата пристъпиха в атака. Уилям и Крум се насочиха към робота.

Сана реши да обезвреди останалите въоръжени. Нанесе няколко бързи удара и мъжете паднаха. Куршумите им не я достигнаха. Не можеха да се сравняват с мощта на природата. Обърна се да помогне на Крум и Уилям.

Крум избегна замахналата механична ръка и удари по бронята с жезъла си. Той отскочи и не остави и драскотина. Уилям нямаше по-голям успех с меча си. Когато и Сана се включи, на робота му стана трудно да се справи и с тримата, но силата му не намаля. При неуспешна атака на Крум, той успя да го повали като стовари механичната си мощ върху него. Кръв потече отдясно по главата му.

Със следващия си удар механичният човек отнесе Сана и я запрати в отсрещната каменна стена. Само Уилям остана насреща му. Той отбиваше ударите на тежките бронирани ръце и се опитваше да контраатакува. Крум виждаше как силите му намаляват след всяко блокиране. И тогава му хрумна.

Извади камъка от джоба си и прошепна няколко думи. Малкият фей се появи и Крум му каза нещо на ухо. Дребосъкът кимна. След миг мечът му заблестя, а от краищата на пещерата се появиха стотици малки духчета с кристални мечове. С бързата си атака достигнаха до робота, който беше притиснал Уилям до стената и се опитваше да го смачка между ръцете си. Духчетата го покриха и започнаха да го мушкат с мечовете си. Остриетата им правеха пробойни в здравия метален корпус. Някой от ударите уцели важен проводник и роботът се обездвижи напълно. Духчетата го събориха.

Поемайки си дъх, Уилям се качи върху робота и отвори кабината. Под непрозрачното стъкло, увита в колани, той видя Наташа. Тя се бореше с кабелите, които й пречеха да излезе.

— Ти?! Какво?!

— Е, драги, не съм благата хазяйка, за която ме мислиш — отговори му Наташа.

— Сега бих искал да ми обясниш — заяви Уилям и насочи меча си към гърлото й.

Наташа разбра, че не е в състояние да преговаря, след като видя Крум и Сана, които се приближиха и не изглеждаха доволни от това нападение.

— Аз съм ръководител на специален отдел в ГРУ, свързан с магията и магически артефакти. Това ваше Острие, дорогой, щеше да е идеальное средство, с което да постигнем пълна световна победа на пролетариата. Нямаше да управляват тез’ американци. Но никой от големите не ни обърна внимание, всичко организирах аз — каза Наташа с презрение и недоволство, изпускайки по някоя руска дума в емоционалността си.

— Това обяснява защо онези бабаити не й направиха нищо. Те са били от нейните подчинени. Какво ще я правим сега? — попита Крум.

— Ще й намерим подходящо място — усмихна се Уилям. — Оковѝ я тук засега. Имам да звънна един-два телефона. Отиваме в града. Усещам, че някой ще опита да открадне Острието, и този някой не се шегува.

— Порталът е готов, дами и господа — театрално каза Крум, след като хвърли заклинание за приковаване към Наташа и войниците в несвяст. Рускинята просто запали цигара.

Тримата влязоха в портала, а духчетата се разотидоха към своите тихи тъмни ъгли.

Около двадесет фигури в роби наобиколиха паметника.

„Градът спи, а когато се събуди, ще гори в огнен ад. Ритуалът започва — Аша Вахишта3 скоро ще бъде призован да ходи по земята. Това беше желанието на Ахура Мазда4 — той иска да се роди на този свят като огън“, мислеше си архижрецът на Зороастър.

„Онези тримата, които унищожиха нашия брат, няма да ни спрат.“

Протегна ръце и запали огън в подножието на огромния меч, насочен към небето. Фигурите на четиримата конници оживяваха от сенките на пламъците. Останалите жреци започнаха да напяват древните химни на зороастризма. Всичко вървеше по план.

Уилям, Крум и Сана наблюдаваха движението на жреците покрай паметника. Когато видяха, че ритуалът започва, те приготвиха това, което можеше да им бъде от полза. Приближиха се. Тогава жреците изчезнаха.

— Къде отидоха тези? — попита Сана.

— Бариерите изтъняват. Те се преместват в друго измерение. Вероятно в това, където е съществото, което искат да призоват. А и тримата знаем, че то не ни желае доброто — каза Уилям.

— Ако съдя по нарастващата сила на ритуала и това колко бързо дестабилизираха бариерите, ще е доста силен противник — обади се Крум.

— Време е да се намесим. Елиминирайте когото можете при следващото появяване.

Тримата се настаниха на места, близки до тези на трима от жреците. Те отново се върнаха в това измерение със звук от разкъсване на реалността.

Уилям обезвреди един от изпадналите в транс жреци и зае мястото му. Видя, че и другите успяха да направят същото. Силата на напяването на Върховния в центъра се увеличи, а заедно с него всички жреци подеха песента по-силно. Реалността се замъгли и след момент попаднаха в гореща каменна пустиня. Въздухът беше труден за дишане, но това не притесняваше участниците в ритуала. В далечината се виждаше формираща се огромна сянка. Фигурата се приближаваше с всеки изпят стих. Уилям усети страх от това, което идваше. Всяка част от тялото му казваше, че ако позволи тази сянка да достигне до неговото измерение, всичко щеше да гори. Да гори за вечни времена.

Огромната сянка вече беше близо до разлома, поддържан от жреците. Уилям видя страховитата инкарнация на огнената стихия. Потръпна при вида на петдесетметровия огнен колос, господар на тези земи. Жесток владетел, искащ да погълне всичко. На лицето му имаше задоволство и усет за близка победа. Гигантът от пламъци пое дъх и фигурите на жреците загубиха ясни очертания. С жестоки писъци се понесоха към устата му. Душите изплакаха за последен път, когато колосът я затвори. Останаха само Крум, Уилям и Сана.

— С вас сме се виждали и преди, смъртни. Време е да горите на моя олтар! — избоботи колосът и замахна към тримата.

— Не е днес денят — каза Уилям докато избягваше удара.

Крум и Сана също се измъкнаха.

— Сега ще ви погълна и ще изпитате вечния огън на моята същност! Аз съм самият Огън!

— А тези вярваха, че си превъплъщение на техния бог — извика Крум, докато отбягваше поредния удар.

— Разбира се. Вие, смъртните, сте глупави, подмамих ги с фалшиви фокуси. Повярваха, че съм част от техния бог. Но не — аз съм повече. Аз съм самата стихия и никой не може да ме спре!

— Напред! — изрева Уилям в отговор и тримата се втурнаха към огнения гигант.

Полетяха и започнаха битката за спасяване на родния си свят. Всяка тяхна молекула се впрегна в усилието да не позволи разрушението. От това напрежение в тримата бойци се вляха нови сили.

Крум нападаше с водни потоци гиганта пред себе си. Водата се изпаряваше, но това дразнеше планината от огън достатъчно. Магьосникът видя, че мечът на Уилям отсичаше части от самия огън и ги загасяше. Сана отвяваше пламъци в далечината с магията на вятъра. Оставаше им малко, щяха да го победят.

Огненият колос изрева и събори с горещия си дъх тримата смъртни. За броени мигове той отново събра пламъци около себе си и възвърна предишните си размери.

Уилям се чудеше кога ще дойде помощта, вече му ставаше трудно да напада. Той, а вероятно и другите, се изморяваха от непоносимите температури. Наоколо се забелязваха сградите на града, но сякаш не бяха много сигурни дали са тук. Порталът скоро щеше пропусне огнената стихия от това измерение към заспалия град от другата страна. Трябваше да се действа. Отново се вдигнаха към колоса от огън и врязваха меч и магия в туловището му с надежда за успех. Гигантът ги повали пак. Пламъци обвиха телата им и ги изгориха на места. Той направи свое оръжие — дълго копие от огън. Вдигна го и го насочи към Крум, който изглеждаше най-уморен.

Разнесе се тътен и измерението се разкъса. Над главата на огнения гигант се появи огромна цепнатина. Всички отправиха поглед натам. А от разреза между измеренията започна да тече вода. Хиляди тонове вода. Огненият колос не можеше да се справи с това да възстановява липсващите си части. Силата, която придоби от душите на жреците, вече избледняваше. Той замахна към цепнатината в опит да я затвори. Не успя. Зад него Уилям и Крум поддържаха заклинание, което го ограничаваше. Отгоре се появи огромна вълна и изгаси негаснещият пламък. Засега.

С триумф в очите, тримата гледаха нагоре към разреза, който се затваряше. До тях се появиха две фигури. Единият беше мъж в самурайски доспехи, а другият носеше ягуарова кожа на гърба си. Главата на ягуара му служеше за шлем.

— Виждам, че успяхте да дойдете — каза доволно Уилям на новодошлите.

— Да, нестабилността беше достатъчна, за да се намесим — усмихна се самураят.

— Стига бе! Вие наистина сте използвали слабите бариери, за да донесете всичката тази вода тук! — възкликна Крум. — Страхотно решение. Нямаше да ми хрумне.

— Благодаря — отвърна ягуаровият воин.

— Нека ви ги представя — това са Секузава, ронин и мой приятел. А това е неговият другар Тцекол, индианец. Не питайте как са се запознали — каза Уилям.

Всички дружно се засмяха. В далечината отекна силен грохот.

— Мисля, че време да си вървим — каза Секузава. — Онзи ще се върне, а вече не съм сигурен дали ще можем да отворим портал от тук.

— Да, а и нашият портал се затваря. При това бързо — настоятелно извика Крум.

— Съжалявам за кратката среща. Скоро ще се видим пак! — обади се Тцекол.

Помахаха си за довиждане и Уилям, Крум и Сана преминаха през портала обратно към Търново.

— Още една победа, удържана днес. Започвам да се чувствам като шампион. Само да не бяха изгарянията — каза Крум, когато нощният вятър се блъсна в лицето му.

— Не ставай самоуверен. Мисля, че има още какво да свършим до изгрев — отвърна Сана и кимна с глава по посока на новата заплаха.

— Ах, само не отново тези! — възкликна Уилям, като видя строените костюмирани представители на Църквата на Второто пришествие. — Вече ми лазят по нервите. Чудех се защо са се настанили в града.

— Ти знаеш за тях?! — учуди се Сана.

— Да. Крият се под униформите и подходите на мормоните. Но общите неща свършват, когато прекрачиш прага на някое тяхно събиране. Промиват мозъци и са доста добри — отговори Уилям.

От групата пред тях се отдели един мъж на средна възраст с вчесана коса и приличен външен вид. Носеше вечерен костюм и изпъкваше сред останалите. Застана пред тримата и заговори:

— Ние сме тук от името Господне да отнемем от вас Острието на вековете и да го унищожим. За мое съжаление, ще трябва да убием и вас, тъй като вашите души са дълбоко покварени — и с усмивка, достойна за телевизионен водещ, добави: — Първо ще трябва да ни връчите Острието, разбира се.

— Острието няма място в ръцете на един недостоен смъртен — заяви му Уилям.

— Тогава ще трябва да ви принудим да ни го дадете — каза пасторът. Вдигна ръка и направи два бързи жеста.

Това беше знакът, който Евгени и другите очакваха. Всеки си бе подготвил свое оръжие срещу омразните вещери. Сега щяха да им покажат, че нямат място в бъдещия свят на нравствена и душевна чистота, който щяха да изградят.

Извадиха оръжията си и се разгърнаха в широк фронт срещу тримата магьосници. Евгени носеше капсули със светена вода от църквата и любимата си бухалка, други имаха ножове, вериги, колове. Даже беше чул, че някой носи и револвер със сребърни куршуми. Затича се, а с него и другарите му. Виковете им се извисиха в нощта. Нападнаха яростно, но онези прокълнати души се отбраняваха добре. Евгени удряше силно с бухалката напосоки, без да се интересува кого уцелва. Искаше само да достигне до онзи, възрастния.

Внезапен порив на вятъра събори него и останалите хора от църквата.

„Някой от вещерите беше използвал магия“, осъзна с презрение Евгени.

Изправиха се и се приготвиха за нова атака. Тримата магьосници изглеждаха уморени. Краката им едвам ги държаха.

— Деца мои! — призова пасторът. — Време е да се помолим за помощ от нашия Бог! Повтаряйте след мен.

Евгени чу този зов и зашепна молитвата, за която пасторът беше казал, че е на латински. Земята се разтресе след първия куплет. Небето се разцепи от мълния при втория. Молещите се с жар бяха затворили очите си. Само Евгени гледаше и напяваше. Извърна се към пастора. Той беше доволен. На Евгени му се стори, че вижда рога на главата му. Но бързо изгони тези греховни мисли.

При поредното започване на молитвата земята спря да се тресе. Евгени усети някакво странно присъствие и с радост извика:

— Бог е с нас!

Но тогава точно това присъствие сграбчи душата му, озъби й се и каза:

— Не позна. Ще се видим в Ада!

Евгени полетя надолу към бездна в сърцето на земята.

Ехидната усмивка на пастора се превърна в демонична, когато последователите му се загърчиха на земята в неистови писъци. Уилям започна да се досеща какво се беше случило току-що с десетки невинни души. Изпратени да заместят в Ада това, което дойде на тяхно място.

— Това не е просто обладаване, нали? — попита Крум.

— Не е — отговори Уилям. — Но и тук имам скрит коз.

— Дано този път се появи по-бързо, защото няма да мога да понеса същото количество изгаряния върху душата си — подхвърли Сана, усещайки демоничното присъствие.

— Изправете се, деца мои! — извика пасторът с неприсъщ за човек нисък тембър. От главата му вече се подаваха рога. Той разкриваше същността си.

Телата на мъжете и жените част от Църквата на Второто пришествие се изправиха. Усмивките по лицата им не бяха никак човешки. Пасторът застана пред тях с лице към Сана, Уилям и Крум.

— Гледайте как тази смъртна плът влиза в употреба — изрева той.

Фигурите на последователите на Църквата се издуха до краен предел, а в следващия момент се свлякоха. Откриха се слабовати демони, които с настървение присъщо на жител на Ада, започнаха да ядат това, от което се бяха освободили. С всяка хапка размерът им се увеличаваше. Като приключиха с угощението си, се извисиха над тримата смъртни. Всеки от демоните имаше различна уродлива форма, сякаш бяха част от нечий кошмар. Те се приближиха към Сана, Крум и Уилям, готови да ги принудят да призоват Острието за техните нечисти планове.

— Сега ще ни помогнете, а после ще си устроим пир с душите ви! — избоботи един от демоните и се закиска.

— Избирам си този, младия — обади се друг.

— Ще го решаваме после — заповяда това, което допреди минути беше пасторът. Бързо беше отхвърлил човешката обвивка. — Дайте ни Острието!

— Няма да го бъде — поклати глава Уилям, задушаван от зловонието и изрева. — Време е!

Изрече думите на заклинанието и защитно поле обгърна целия район около паметника, като изригна от върха на огромния меч в центъра. Същевременно статуите на четиримата Асеневци се раздвижиха и оживяха. Слязоха внимателно с конете си от постаментите и се извърнаха към гостите от Ада.

— Добър опит, но не можеш да ме надвиеш така, Силвърторн! — извика водачът на демоните.

Те закимаха и се кискаха. Но смехът им спря изведнъж. С изключение на този на водача им. По-низшите демони се извърнаха към него — ужасът направи лицата им непоносими за гледане. Той отвори широко своята паст и започна да ги поглъща един по един. Неестествените им писъци пронизваха главите на Уилям, Сана и Крум като нажежени шишове.

Водачът на демоните се изправи отново, след като беше погълнал по-низшите от него. Заедно с физическите им форми той бе получил и силата им. Нарасна до размери, надвишаващи ръста на конниците. Скверност, греховност и подлост се носеха около него. Воините го очакваха.

Демонът нападна. Скочи към Асен, а с опашката си събори Калоян. Петър и Иван Асен Втори го пробождаха с оръжията си. Засегнаха крака му, но той само се изсмя и ги изтика назад с един удар. Неестествената му сила постоянно растеше. Изправилият се Калоян го нападна отстрани, докато демонът се опитваше да достигне и откъсне главата на Асен. Мечът влезе надълбоко и демонът изрева. Прекърши острието на Калоян, а него самия запрати към реката. В този момент Крум и Уилям насочиха своите магии към демона. Сана го блъскаше с жестоки вихрушки. Натиснал с крак Асен към земята, той понечи да избълва огнена топка, която да изпепели тримата смъртни, нападащи го от трите страни. Разсеян в точния момент, падналият на земята български цар успя да го прониже в корема. Демонът се отдръпна и замахна с опашка. Тя достигна конете на Петър и Иван Асен. Те паднаха с прекършени крака. Царете се изправиха и заедно с Асен настъпиха към демона. Той отново замахна с опашката си, но Иван Асен я прикова към земята с копието си, а Петър и Асен с по един удар отрязаха различни части от нея. Демонът изрева от болка и се разяри. Понечи да подготви заклинание, заговори на непознат език, но острие прониза гърдите му и думите преминаха в клокочене. Тъмнокафява течност се изля от раната. Откъм гърба му се появи Калоян, който издърпа меча си.

Уилям каза заклинанието за връщането им по местата и за сваляне на полето. Минути по-късно той, Крум и Сана стояха в ранната градска утрин. Полъхваше лек вятър откъм реката, а от тялото на демона нямаше и следа.

— Погледнете — изгревът! — насочи вниманието им Сана.

Обърнаха се на изток. Издигащото се слънце прогони и последните частици тъмнина. Тримата се погледнаха и се прегърнаха. Неочакваната им мисия приключи.

Евгени се събуди на стола в едно от кафенетата с панорама към извивките на реката. Изглежда бе заспал над вестника си. Погледна в чашата си и разбра, че си е поръчал любимия си зелен чай. Беше се облякъл с дрехите, които ползваше, преди да влезе в Църквата… Всъщност каква Църква? Не помнеше нищо такова. Сигурно му се е присънило. На една отсрещна маса видя три лица, които му се сториха познати. Не беше сигурен откъде ги помни. Двама мъже и една жена — единият, почти възрастен, другият млад, а дамата беше с безупречен сив тоалет. Светлите й коси падаха свободно по раменете. Сигурно са се виждали на някой купон. Имаше чувството, че повече нямаше да ги срещне.

Погледна вестника си и се зачете в статия със заглавие: „Взривена пещера край полигона в Беляковец“. Не знаеше наблизо да има пещери и се зачете с любопитство. Довърши чая си и излезе да се разходи в прохладната сутрин.

Спря пред кафенето и пъхна вестника под мишница. Огледа се и видя хора, чиито лица му бяха познати. В главата му се появи спомен за една тъмна стаичка в покрайнините на града и тези лица бяха около него.

Вдиша свежия въздух и се почувства като нов. Сега се присети, че последният му спомен от съня беше силна бяла светлина, която го зовеше. Сигурно щеше да попита някого какво е значението на това. Пое дъх отново и тръгна на разходка из Стария град.

По обед на търновската гара Уилям седеше на пейка в прохладната сянка на дърветата. До него Крум и Сана разговаряха за бъдещото си пътуване. Тя се беше съгласила младият маг да дойде и да поживее с нея в родната й планина. Крум отново беше взел толкова багаж, колкото можеше да носи, а Сана не носеше нищо.

— А, добре, вие как се придвижвате? — поинтересува се Крум.

— Ще видиш. Стига си ме питал. Трябва да станеш — как беше? А, да — журналист — скастри го Сана.

От говорителите се разнесе познат глас с руски акцент:

— Влакът за Стара Загора пристига на первий коловоз по разписание в 13:32 минути.

Крум се обърна към Уилям:

— Това Наташенка ли беше?

— Мда. Мисля, че й намерих подходяща работа. Тя се погрижи за миналото си в ГРУ и сега иска да е начисто — ухили се Уилям. — Прикри следите си с магия за забрава, която е научила от баба си.

Тримата се разсмяха. Чуха се тракащите колела на влака. Сана и Крум станаха, за да преместят обемистия си товар. Уилям отиде с тях на перона. Влакът спря и хората започнаха да слизат.

— Ще ми помогнеш ли с багажа? — попита Крум.

— Не, аз не понасям нещо да ми тежи, оправяй се — отвърна му Сана и се качи.

— Ама че нрав! — възкликна той.

Уилям му помогна да качи куфарите си.

— Довиждане, сър Уилям! Дано се видим отново при по-добри обстоятелства! Благодаря, че ми зае куфарите си!

— Няма проблем. Само внимавай — планините са опасни — предупреди Уилям.

— Да, разбира се — съгласи се Крум и отиде да се настани.

Влакът изсвири. Крум и Сана се появиха на прозореца и помахаха на Уилям. Той им отвърна и се загледа в заминаващия влак. Тук беше неговата гара. Все пак имаше задачи, не можеше да шава много. А пазенето на Острието е само една част от тях. Потупа шапката си, сложи я и започна да си подсвирква популярна мелодия. Погледна небето и смигна на някого там. Пресече релсите и тръгна към града.