Марсианецът

8.

— Здравейте и благодаря, че ни гледате — каза Кати на камерата. — Какво ще видите днес в репортажа на Си Ен Ен за Марк Уотни? Няколко негови обхода през последните дни. Какво означават те? Има ли НАСА напредък в спасителния си план? И как ще се отрази той на приготовленията за „Арес 4“? Днес при нас е д-р Венкат Капур, директор на марсианските мисии в НАСА. Д-р Капур, благодаря ви, че приехте поканата ни.

— Радвам се, че съм тук, Кати — отговори Венкат.

— Д-р Капур — продължи Кати, — Марк Уотни е най-наблюдаваният човек в Слънчевата система, нали така?

Венкат кимна.

— Със сигурност е най-наблюдаваният от НАСА. Понастоящем и дванайсетте ни марсиански сателита правят снимки на неговия район при всяка възможност. Двата сателита на Европейската космическа агенция правят същото.

— И през какъв интервал правите тези снимки?

— През няколко минути. Понякога интервалът е по-голям заради орбитите на сателитите. Но така или иначе, получаваме ясна представа за обходите му.

— Разкажете ни за последните обходи.

— Ами — започна Венкат, — по всичко личи, че подготвя марсоход 2 за дълъг обход. В ден 65 Уотни взе батерията на другия марсоход и я прикачи с помощта на импровизирана сбруя. На следващия ден демонтира четиринайсет соларни клетки и ги прикрепи към покрива на марсохода.

— А после направи няколко кръгчета, нали? — подсказа му Кати.

— Да. Близо час обикаля около Подслона, после се прибра. Вероятно е тествал марсохода. Два дни по-късно го видяхме отново. Тогава измина четири километра, после се върна. Още един тест според нас. През последните два дни зарежда марсохода с провизии.

— Хм — каза Кати. — Според повечето специалисти единственият му шанс да оцелее е да се придвижи до района, където се очаква да кацне „Арес 4“. Дали и той не е стигнал до същото заключение, как мислите?

— Вероятно — съгласи се Венкат. — Той не знае, че го наблюдаваме. От негова гледна точка „Арес 4“ е единствената му надежда.

— Дали смята да тръгне скоро? По всичко личи, че се готви за дълго пътуване.

— Дано не избърза — каза Венкат. — В района на „Арес 4“ няма нищо, освен излитащия апарат. Останалите снабдителни сонди още не са пристигнали. Пътуването му дотам ще е дълго и опасно, далече от удобствата и сигурността на Подслона.

— Защо би поел такъв риск?

— Заради комуникациите — отговори Венкат. — Стигне ли до МИА, ще може да се свърже с нас.

— Това би било чудесно, нали?

— Би било страхотно, да. Но изминаването на 3200 километра до „Арес 4“ е изключително опасно. Бихме предпочели да остане в Подслона. Ако можехме да се свържем с него, определено бихме го помолили да не тръгва.

— Но не може вечно да стои в Подслона, нали? — попита водещата. — Рано или късно ще трябва да стигне до МИА.

— Не непременно — възрази Венкат. — Лабораторията за реактивно движение експериментира с модификации на МСА, така че апаратът да извърши кратък полет над повърхността след кацането си.

— Говори се, че тази идея е била отхвърлена като твърде опасна — отбеляза Кати.

— В първоначалния си вариант идеята наистина изглеждаше опасна. Но оттогава нашите експерти работят по снижаване на риска.

— Остават само три години и половина до планираното изстрелване на мисия „Арес 4“. Ще ви стигне ли времето да тествате модифицирания МСА?

— Не мога да отговоря еднозначно на този въпрос. Но спомнете си, че създадохме лунохода от нулата само за седем години.

— Така е — усмихна се Кати. — Е, как изглеждат в момента шансовете на Уотни?

— Не мога да кажа. Но ще направим всичко по силите си да го върнем у дома жив.

Минди стрелна с нервен поглед хората в заседателната зала. Все големи шефове, за разлика от нея. Д-р Венкат Капур, четири нива по-горе от нея в служебната йерархия, седеше от лявата й страна.

До него — Брус Нгъ, директорът на ЛРД. Заради съвещанието беше прелетял разстоянието от Пасадена до Хюстън и понеже мразеше да пилее ценно време, дори в момента тракаше ожесточено на лаптопа си. Под очите му имаше големи тъмни сенки. Сигурно е на границите на издръжливостта си, реши Минди.

Мич Хендерсън, полетният директор на „Арес 3“, се люлееше напред-назад в стола си. В ухото му беше натикана безжична слушалка, по която получаваше информация в реално време за всичко, случващо се в контролната зала. Не беше на смяна, но държеше да е в час по всяко време.

Ани Монтроуз влезе в заседателната зала, като пишеше на телефона си в движение. Без да отделя и за миг очи от екрана му, тя заобиколи умело по края на стаята, между хора и столове, и накрая седна на обичайното си място. Завист жегна Минди — директорката на отдела за връзки с медиите олицетворяваше собствените й амбиции, беше самоуверена, красива, заемаше висока длъжност и всички в НАСА я уважаваха.

— Как се справих днес? — попита Венкат.

— Амии — проточи Ани. — Не трябва да казваш неща като „ще го върнем у дома жив“. Това напомня на хората, че може и да умре.

— Смяташ, че има вероятност да забравят тази възможност?

— Попита ме за мнението ми. Не ти харесва? Начукай си го.

— Толкова си мила, Ани, истинско цветенце. Как изобщо си стигнала до поста директор по комуникациите на НАСА?

— Да пукна, ако знам — каза тя.

— Ехо — прекъсна ги Брус Нгъ. — Обратният ми полет до Лос Анджелис е след три часа. Теди ще идва ли, или не?

— Стига си мрънкал, Брус — скастри го Ани. — На никого от нас не му е приятно, че е тук.

— Е — обърна се Мич Хендерсън, към Минди. — Коя бяхте вие, извинете?

— Ъъ — заекна тя. — Аз съм Минди Парк. Работя в сателитен контрол.

— Директор или заместник?

— Не, просто работя в сателитен контрол. Никой съм.

Венкат погледна Мич.

— Възложих й да следи Уотни. Тя ни препраща снимките.

— Ха — изсумтя Мич. — Мислех, че го прави директорът на сателитен контрол.

— Боб си и има и други задължения на главата, не само Марс. Минди контролира всички марсиански сателити и ги насочва към Марк.

— Защо точно тя? — попита Мич.

— Защото първа забеляза, че той е жив.

— Получила е повишение само защото е била дежурна, когато снимките са пристигнали?

— Не — каза Венкат и се намръщи. — Получи повишението, защото разчете правилно въпросните снимки. Престани, Мич. Притесняваш я.

Мич стрелна Минди с поглед.

— Извинявайте.

Минди сведе поглед към плота на масата и измърмори нещо под нос. Теди влезе в стаята.

— Извинявам се за закъснението. Да започваме. Венкат, какъв е статусът на Уотни?

— Жив и в добро състояние, доколкото можем да преценим — отговори Венкат. — Няма промяна спрямо имейла, който ти пратих по-рано днес.

— А РТГ? Разчу ли се за него? — попита Теди. Ани се наведе напред.

— Засега всичко е наред — докладва тя. — Снимките са публично достояние, но не сме длъжни да уведомяваме широката общественост за резултата от анализите си. Засега никой не се е досетил.

— А той защо го е изкопал?

— Заради топлината, която излъчва, предполагам — каза Венкат. — Очевидно се опитва да пригоди марсохода за дълъг преход, а машината използва голяма част от енергията си за затопляне на кабината. Радиоизотопният генератор ще върши тази работа, а мощността на батерията ще се насочи основно към придвижването. Идеята е доста добра всъщност.

— А рискът какъв е? — попита Теди.

— Докато контейнерът е непокътнат — никакъв. Дори да се пропука, пак няма риск, стига вътрешните обвивки да са наред. Но ако и те пострадат, мъртъв е.

— Да се надяваме, че това няма да стане — каза Теди. — Нгъ, докъде стигнахте с плановете за МСА?

— Плана го измислихме отдавна — отговори Брус. — И ти го отхвърли.

— Брус — предупреди го Венкат. Директорът на ЛРД въздъхна.

— Спускаемият апарат не е конструиран за излитане или хоризонтални полети. Допълнителното гориво няма да реши проблема. Трябва ни по-мощен двигател, а нямаме време да измъдрим такъв. Следователно единственият вариант е да намалим теглото на апарата. Имаме една идея в тази посока. МСА може да извърши кацането с нормалното си тегло. Ако конструираме топлинния щит и външния корпус така, че да се окачват и разкачват според нуждите, апаратът може да се отърве от тях след кацането си в района на „Арес 3“ и да продължи значително по-лек към района на „Арес 4“. В момента работим по сметките.

— Дръж ме в течение — заръча Теди и се обърна към Минди. — Госпожице Парк, добре дошли във висшата лига.

— Сър — каза Минди.

— Какъв е най-големият интервал между снимките, които получаваме?

— Ами — поде Минди. — На всеки четиресет и един часа имаме по един интервал от седемнайсет минути. Заради орбитите на сателитите.

— Отговорихте веднага — кимна Теди. — Браво.

— Благодаря, сър.

— Искам да скъсите този интервал до четири минути — продължи Теди. — Давам ви пълен контрол над сателитните траектории и орбиталните настройки. Искам резултати обаче.

— Да, сър — отвърна Минди. Нямаше ни най-малка представа как да го направи.

Теди погледна към Хендерсън.

— Мич, в имейла си пишеш, че имало нещо спешно?

— Да — потвърди Мич. — Докога ще крием истината от екипажа на „Арес 3“? Те си мислят, че Уотни е мъртъв. А това със сигурност им се отразява ужасно.

Теди погледна към Венкат.

— Мич — намеси се Венкат. — Вече обсъждахме това…

— Не, вие сте го обсъждали — прекъсна го Мич. — Мислят си, че са загубили колега. Съкрушени са.

— А когато разберат, че са изоставили колега? — попита Венкат. — По-добре ли ще се почувстват?

Мич чукна с пръст по масата.

— Заслужават да знаят. Мислиш ли, че командир Люис няма да се справи с истината?

— Въпросът е как ще им се отрази новината — каза Венкат. — В момента най-важно е да се приберат живи и здрави и до…

— Аз гласувам да им кажем — прекъсна го отново Мич. — Аз съм човекът, който решава какво е най-добро за тях. И настоявам да ги уведомим.

След кратко мълчание всички погледнаха Теди. Той се замисли, после каза:

— Съжалявам, Мич, но по този въпрос споделям мнението на Венкат. Ала веднага щом одобрим спасителен план, ще уведомим „Хермес“. Няма смисъл да им казваме, ако нямаме основателна надежда, че можем да спасим Уотни.

— Глупости — изръмжа Мич и скръсти ръце на гърдите си. — Пълни глупости.

— Знам, че си разстроен — спокойно каза Теди. — Ще ги уведомим. Веднага щом измислим как да спасим Уотни.

Той помълча няколко секунди, преди да продължи нататък.

— Добре, ЛРД работи по въпроса — кимна към Брус. — Но това засяга „Арес 4“. Как да го опазим жив, докато мисията пристигне? Венкат?

Венкат отвори една папка и прегледа документацията, събрана вътре.

— Помолих всички екипи да проверят основно капацитета на системите си. Всичко сочи, че Подслонът ще издържи четири години. Особено когато има обитател, способен да отстрани евентуалните технически проблеми. Но въпросът с храната няма как да се заобиколи. След година време на Уотни ще му свърши. Трябва да му пратим провизии. Няма друг начин.

— А предварителните доставки за „Арес 4“? — попита Теди. — Да ги пренасочим ли към „Арес 3“?

— Точно това е идеята — кимна Венкат. — Проблемът е, че по предварителния план трябва да ги изстреляме след година. Още не са готови. В най-добрия случай сондите изминават разстоянието до Марс за осем месеца. Отстоянието между Земята и Марс в момента е… не е най-доброто. Сондите биха могли да го изминат за девет месеца. Ако приемем, че Уотни пести храна, запасите би трябвало да му стигнат за още триста и петдесет дни. Това означава, че трябва да подготвим предварителните доставки за три месеца. А в ЛРД дори не са ги започнали още.

— Трудна работа — обади се Брус. — Процесът по подготовката им трае шест месеца. Подготвят се по няколко сонди едновременно, технологията не е предвидена да подготви една набързо.

— Съжалявам, Брус — каза Теди. — Знам, че искаме много от вас, но трябва да намерите начин.

— Ще намерим — увери го Брус. — Но ще трябва да работим извънредно.

— Започвайте. Аз ще намеря пари да ви платя извънредния труд.

— Стои и въпросът с ракетата — отбеляза Венкат. — Единственият начин да стигнем до Марс при сегашното отстояние на планетите е с цената на допълнително гориво. Имаме само една ракета, която може да свърши това. „Делта IX“, която е готова за изстрелване на третата сатурнова сонда „Орлово око“. Ще трябва да я откраднем. Няма как да ни направят нова за толкова малко време.

— Екипът на „Орлово око“ няма да остане никак доволен, но добре, действайте — каза Теди. — Ако ЛРД свърши своята работа навреме, ще отложим техния полет.

Брус разтърка с пръсти очите си.

— Ще направим всичко възможно.

— Уотни ще умре от глад, ако не го направите — изтъкна Теди.

Венкат отпиваше от кафето си и се мръщеше на компютъра. Само преди месец никога не би си помислил да пие кафе в девет вечерта. Сега напитката беше необходимо гориво. Определяне на работните смени, финансиране, жонглиране с различните проекти, което на практика се състоеше от прехвърляне на ресурси и оборудване от други проекти към спасителната мисия… Никога не беше въртял толкова номера на колегите си.

Прекъсна го почукване на вратата. Венкат вдигна поглед и видя Минди.

— Извинете, че ви прекъсвам — каза тя.

— Няма нищо. Едно прекъсване ще ми дойде добре. Какво има?

— Той тръгна — съобщи Минди. Венкат се отпусна тежко на стола си.

— Не прилича на тестови преход, така ли?

Минди поклати глава.

— Отдалечи се от Подслона по права линия, кара почти два часа, излезе за кратко от марсохода, после кара още два. Според нас е излязъл, за да смени батериите.

Венкат въздъхна издълбоко.

— Дали пък не е по-продължителен тест? Нещо като преход с преспиване?

— Вече е на седемдесет и шест километра от Подслона — уточни Минди. — Ако е преход с преспиване, едва ли би се отдалечил толкова, не мислите ли?

— Да, права си — съгласи се Венкат. — По дяволите. Екипите прегледаха всички възможни сценарии. Няма начин Уотни да стигне до района на „Арес 4“ със сегашните си ресурси. Няма данни да е натоварил оксигенатора и водния рециклатор на марсохода. Животоподдържащите системи няма да издържат дълго време.

— Не мисля, че е тръгнал към района на „Арес 4“ — отбеляза Минди. — А ако е тръгнал натам, значи е избрал странен маршрут.

— О?

— Движи се на юг-югозапад. Кратерът Скиапарели е на югоизток.

— Добре, значи има надежда — каза Венкат. — Какво прави в момента?

— Презарежда. Заложил е всичките соларни клетки — обясни Минди. — Последния път презареждането му отне дванайсет часа. Мислех да се прибера вкъщи и да поспя малко, ако няма проблем.

— Да, звучи добре. Ще видим утре какво ще направи. Може да обърне назад към Подслона.

— Да, може — каза Минди, без да е убедена.

— Добре дошли отново след рекламите — каза Кати към камерата. — Разговаряме с Маркъс Уошингтън от централното управление на пощите. Е, господин Уошингтън, ако съм разбрала правилно, мисията „Арес 3“ е причинила прецедент в американските пощенски услуги. Бихте ли обяснили по-подробно за нашите зрители?

— Ъъ, да — поде Маркъс. — Повече от два месеца всички го мислеха за мъртъв. Междувременно пощите отпечатаха марка с неговия лик. Двайсет хиляди марки бяха отпечатани и разпратени до пощенските станции в страната.

— А после се оказа, че е жив — каза Кати.

— Да — кимна Маркъс. — Спряхме отпечатването веднага и иззехме марките от подразделенията си, но се оказа, че хиляди вече са продадени. Проблемът е, че не печатаме марки с ликовете на живи хора.

— И това не се е случвало преди? — попита Кати.

— Не. Нито веднъж в историята на американските пощи.

— Сигурна съм, че в момента цената им е доста висока.

Маркъс се засмя.

— Може би. Но не твърде висока. Както казах, продадени са били хиляди. Марката ще е рядка, но не чак толкова.

Кати се засмя на свой ред, после се обърна към камерата.

— Разговаряхме с Маркъс Уошингтън от централното управление на американските пощи. Ако сте си купили марка с лика на Марк Уотни, приберете я на сигурно място. Благодаря ви, че бяхте с нас, господин Уошингтън.

— Благодаря за поканата — отговори Маркъс.

— Следващият ни гост е д-р Айрин Шийлдс, психолог към програмата „Арес“. Добре дошли при нас, д-р Шийлдс.

— Благодаря — каза Айрин и нагласи щипката с микрофона си.

— Познавате ли Марк Уотни лично?

— Разбира се — потвърди Айрин. — Правех ежемесечни психологически оценки на всички членове на екипажа.

— Какво можете да ни кажете за него? За светогледа му, за личните му качества?

— Ами — започна Айрин, — той е много умен. Всички те са умни, разбира се. Но той е изключително изобретателен и умее да разрешава проблеми.

— Което може да му спаси живота — вметна Кати.

— Така е — кимна Айрин. — Освен това е много добър човек. Жизнерадостен и със страхотно чувство за хумор. Вечно разказва вицове. В месеците преди изстрелването екипажът беше подложен на тежки тренировки. При всички се наблюдаваха признаци на стрес и униние. Марк не правеше изключение, но избиваше стреса си с още повече вицове. Разсмиваше всички.

— Явно е страхотен човек — заключи Кати.

— Такъв е. Една от причините да го изберат за мисията беше именно характерът му. Екипажите на мисиите „Арес“ изкарват по тринайсет месеца заедно. Съвместимостта на характерите им е ключова за успеха на мисията. Марк не просто се вписва добре във всяка социална група, но и играе ролята на катализатор, който помага на групата да работи по-добре. „Смъртта“ му беше ужасен удар за екипажа.

— Те все още го мислят за мъртъв, нали? Екипажът на „Арес 3“?

— Да, за съжаление. Беше решено новината за оцеляването му да бъде скрита от тях, поне на този етап. Сигурна съм, че това решение не е било лесно за никого.

Кати помълча за миг, после каза:

— Добре. Знаете, че трябва да ви попитам… какво минава през главата му в момента? Как човек като Марк Уотни реагира на ситуация като тази? Изоставен, сам, няма представа, че се опитваме да му помогнем?

— Можем само да гадаем, разбира се — отговори Айрин. — Най-голямата опасност е да не изгуби надежда. Ако реши, че няма шанс да оцелее, ще спре да полага усилия.

— Значи засега всичко изглежда добре, нали? — попита Кати. — Защото по всичко личи, че той полага огромни усилия. Подготвя марсохода за дълъг преход, тества го. Планира да посрещне „Арес 4“.

— Това е една възможна интерпретация, да — потвърди Айрин.

— Има ли друга?

Айрин обмисли добре думите си, преди да отговори.

— Когато са изправени пред сигурна смърт, хората искат да бъдат чути. Не желаят да умрат сами. Може би просто иска да стигне до радиото на МИА, за да си поговори с друг човек, преди да умре. Ако е изгубил надежда, той няма да се бори за оцеляването си. Единствената му цел ще е да стигне до радиото. След това вероятно ще избере по-лесен изход, вместо да гасне бавно от гладна смърт. Мисиите „Арес“ разполагат със смъртоносна доза морфин.

След няколко секунди пълна тишина в студиото Кати се обърна към камерата.

— Връщаме се след рекламите.

— Хей, Венк — чу се гласът на Брус по телефона.

— Здрасти, Брус — поздрави Венкат. — Благодаря ти, че ми отдели малко време. Исках да поговорим за предварителните доставки.

— Няма проблем. Какво те мъчи?

— Да речем, че ги спуснем успешно. Как ще разбере Марк, че са пристигнали? И къде точно да ги търси?

— И ние мислехме за това — каза Брус. — Имаме няколко идеи.

— Целият съм в слух — подкани Венкат.

— И без това ще му пратим комуникационна система заедно с другите неща. Може да я настроим така, че да се включи след спускането. Да предава на честотите на марсохода и скафандрите. Но сигналът трябва да е силен. Комсистемите на марсоходите са предвидени за връзка само помежду си и с Подслона, следователно приемат сигнал в диаметър двайсетина километра от източника му. Приемателите им са слабички, за жалост. При скафандрите е дори по-зле. Но осигурим ли силен сигнал, би трябвало да се свържем с Марк. Спуснем ли доставките, ще засечем точните им координати чрез сателитите и ще излъчим информацията към Марк, така че да ги намери.

— Но той едва ли държи радиото включено — отбеляза Венкат. — Човекът изобщо не очаква някой да го потърси.

— Имаме план и за това. Ще подготвим яркозелени панделки, достатъчно леки да се носят във въздуха дори в рехавата марсианска атмосфера. На всяка панделка ще пише „МАРК, ВКЛЮЧИ СИ РАДИОТО“. В момента работим по механизъм, който да ги изстреля. По време на спускането, най-добре на височина хиляда метра над повърхността.

— Харесва ми — каза Венкат. — Достатъчно ще е да види една от панделките. А няма начин да не хукне към яркозелена панделка, ако види такава.

— Точно това беше и нашата идея — посочи Брус.

— Добре, браво. Дръж ме в течение.

— Венк — каза Брус, — ако той отиде с „Уотнимобила“ до „Арес 4“, всичко ще е напразно. Вярно, бихме могли да насочим доставките към района на „Арес 4“, но…

— Но там той ще е без Подслон. Мда — каза Венкат. — Всяко нещо с времето си. Обади се, когато сте готови с механизма за панделките.

— Дадено.

След като прекъсна разговора, Венкат видя нов имейл от Минди Парк. „Уотни тръгна отново.“

— Все така се движи по права линия — посочи монитора си Минди.

— Виждам — каза Венкат. — И определено не отива към района на „Арес 4“. Освен ако не се опитва да заобиколи някакво препятствие по пътя си.

— Няма какво да заобикаля — възрази Минди. — Това е Ацидалийската равнина.

— Онова там соларните клетки ли са? — попита Венкат и посочи на екрана.

— Да — потвърди Минди. — Както и преди, кара два часа, направи обход, после кара още два часа. В момента е на сто петдесет и шест километра от Подслона.

И двамата се взряха в екрана.

— Чакай… — каза Венкат. — Чакай, не е възможно…

— Какво?

Венкат се огледа, грабна лепящи листчета от бюрото и химикалка.

— Дай ми неговите координати и координатите на Подслона.

Минди провери данните на екрана.

— В момента е на… 28.9 градуса север, 29.6 градуса запад. — Отвори друг файл и продължи: — Подслонът е на 31.2 градуса север и 28.5 градуса запад. Какво видяхте?

Венкат записа числата.

— Ела с мен — нареди той и бързо излезе.

— Ъъ — хукна след него Минди. — Къде отиваме?

— В стаята за почивка на сателитен контрол — обясни Венкат. — Онази карта на Марс още ли е на стената?

— Ами, да — каза Минди. — Но тя е просто плакат от магазина за сувенири. На компютъра си имам цифрови карти с висока резолюция…

— Не. На твоите карти не мога да рисувам — каза той. Зави зад ъгъла към стаята за почивка и посочи картата на Марс, която висеше на стената. — А на тази мога.

Стаята за почивка беше празна, ако не броим техника от компютърната поддръжка, който сърбаше кафе. Внезапната поява на Венкат и Минди привлече вниманието му.

— Ширината и дължината са обозначени, добре — промърмори Венкат. Свери числата, които беше записал на лепящото листче, плъзна пръст по картата и драсна едно кръстче. — Тук е Подслонът.

— Хей — обади се техникът. — Защо драскаш по плаката ни?

— Ще ви купя нов — подхвърли Венкат, без да се обръща. После надраска още един хикс. — Тук се намира той в момента. Дай ми линийка.

Минди се огледа. Не видя линийка, затова грабна тефтера на техниците.

— Хей! — възмути се техникът.

С помощта на тетрадката Венкат свърза двата хикса и продължи линията след кръстчето на Марк. После направи крачка назад.

— Мда! Ето къде отива! — възкликна развълнувано Венкат.

— О! — възкликна на свой ред Минди.

Линията минаваше през центъра на яркожълта точка, отпечатана на картата.

— „Патфайндър“! — викна Минди. — Отива към „Патфайндър“!

— Да! — потвърди Венкат. — Това вече е нещо друго. Разстоянието е около осемстотин километра. Има достатъчно ресурс да стигне до там и да се върне в Подслона.

— И да вземе със себе си „Патфайндър“ и роботизирания марсоход „Съджърнър“ — добави Минди.

Венкат извади мобилния си.

— Изгубихме контакт с него през деветдесет и седма. Ако успеем да включим дистанционно системите му, ще можем да си говорим. Може всичко да му е наред, просто соларните клетки да са замърсени. А дори да има някакъв по-сериозен проблем, Марк е инженер! — И докато набираше търсения номер, добави: — Това му е работата, да оправя проблеми!

Усмихнат за пръв път от седмици, той вдигна телефона към ухото си и зачака.

— Брус? Венкат е. Току-що всичко се промени. Уотни се е насочил към „Патфайндър“. Да! Знам, бе човек! Издири всички, които са работили по онзи проект, и ги събери в ЛРД по най-бързия начин. Аз се качвам на следващия полет и идвам при вас.

Затвори и се ухили на картата.

— Ах ти, Марк, умно копеленце такова!