Магьосникът от Землемория

9. Ифиш

В това село на Западната Ръка Гед прекара три дни, през които се възстанови и си приготви лодка, построена не от заклинания и корабокрушенски останки, а от здрави, добре съединени и непропускащи дъски. Тя имаше собствена устойчива мачта и платно, можеше да се управлява с лекота, а при нужда можеше и да се спи в нея. Като повечето лодки от Севера и Разливите и тази беше построена от застъпващи се една с друга дъски, за да издържа на високите вълни. Всяка нейна част беше яка и добре направена. Гед подсили дървенията с дълбоко втъкани в нея заклинания, тъй като му се струваше, че ще се наложи дълго да плава с тази лодка. В нея можеха да се качат двама или трима души и собственикът и — един старец — му каза, че той и братята му са преминавали с нея през високи вълни и ужасно време и тя храбро се е носила напред.

За разлика от хитрия гонтски рибар, този старец беше готов да му подари лодката от страх и преклонение пред магьосничеството му. Но Гед му заплати като магьосник, като излекува очите му от пердетата, които бавно го ослепяваха. Тогава ликуващият старец му каза:

— Ние наричахме лодката Сандърлинг, ала ти я наричай Взор. Нарисувай й очи от двете страни на носа и от невиждащото дърво наоколо ще се взира моята признателност и ще те предпазва от скали и рифове. Защото бях забравил, че на света има толкова много светлина, докато ти не ми я разкри отново.

Щом възвърна силата си, Гед извърши и други дела през тези дни в селото под стръмните гори на Ръката. Макар и по-бедни, тези хора приличаха на селяните, които помнеше от детските си години в Северната котловина на Гонт. Сред тях той се чувствуваше у дома си, както никога нямаше да се почувствува в богатските дворове. Без да пита, знаеше от какво се нужадаят най-остро. Направи заклинания за здраве на сакати и болнави деца и за увеличаване на козите и овцете в нищожните селски стада. Начерта руната Симн върху всички донесени му вретена, станове, гребла, бронзови и каменни сечива, за да може добре да си вършат работата, и руната Пир върху дървените покриви на колибите, за да закриля домовете и обитателите им от огън, вятър и безумие.

Когато „Взор“ беше готова и добре запасена с вода и сушена риба, той остана в селото още един ден, за да научи младия им бард на „Подвизите на Моред“ и „Хавнърското сказание“. Много рядко тук се отбиваше по някой кораб от архипелага и песни отпреди сто години бяха съвсем нови за тези селяни, които копнееха да слушат предания за герои. Да беше свободен и да не тегнеше нищо над него, Гед с радост щеше да остане тук седмица или месец и да им пее всичко, което знаеше, за да зазвучат великите песни на още един остров. Но той не беше свободен и на следващата сутрин вдигна платното и се отправи през обширните морета на Разлива право на юг. Защото на юг беше отишла сянката. Не беше необходимо да прави заклинание за намиране, за да разбере това. Знаеше го с такава сигурност, сякаш каквито и разстояния, морета и земи да ги разделяха, те бяха свързани със здрава нишка. И Гед тръгна уверен, спокоен и изпълнен с надежда по предначертания си път, а зимният вятър го понесе на юг.

След един ден и една нощ в пустото море той пристигна на едно островче, за което му казаха, че се нарича Вимиш. Хората в малкото пристанище го загледаха накриво, а заклинателят им дойде бързо-бързо. След като изгледа Гед сурово, той се поклони и рече надуто и ласкаещо:

— Магьоснико, господарю мой! Прости дързостта ми и ни окажи честта да приемеш от нас всичко, от което се нуждаеш за пътешествието си — храна, вода, платно, въжета. В този миг дъщеря ми носи към лодката ти връзка току-що изпечени кокошки. Според мен обаче ще да е благоразумно да продължиш по пътя си веднага, щом намериш за добре. Хората са малко разтревожени. Онзи ден бил забелязан някакъв човек, който пешком пресякъл скромния ни остров от север на юг. Ала никой не видял да го докарва или откарва лодка и той май не хвърлял никаква сянка. Онези, които го видели, твърдят, че приличал малко на теб.

При тези думи Гед сведе глава, обърна се, върна се на пристанището на Вимиш и отплава, без да поглежда назад. Нямаше нужда да плаши островитяните или да настройва заклинателя им срещу себе си. Предпочиташе отново да спи в морето и да премисли новината, която му беше съобщил магьосникът, тъй като тя силно го озадачи.

Денят се изниза, а нощта премина, изпълнена с ромона на студения дъжд, който не спря и при настъпването на сивата зора. Лекият северен вятър носеше „Взор“ все напред. Следобед дъждът и мъглата се разнесоха и от време на време грейваше слънце. По-късно Гед съзря право на пътя си ниските синкави хълмове на голям остров, осветен от непостоянното зимно слънце. Бледият дим от огнищата се точеше бавно над покривите в градчетата по хълмовете — приятна гледка сред безкрайната монотонност на морето.

Гед тръгна след една рибарска флотилия и стигна до пристанището им. После се запъти нагоре по градските улици в златистата зимна вечер и намери една странноприемница на име „Хареки“, където стопли тялото и душата си с огън, бира и печено овнешко. На масите в странноприемницата имаше още няколко пътешественици — търговци от Източния разлив, но повечето от посетителите бяха местни жители, дошли тук да пийнат хубава бира, да чуят някоя и друга вест и да побъбрят. Те не бяха грубовати и стеснителни като рибарите от Ръцете, а истински граждани — чевръсти и улегнали. Несъмнено бяха разбрали, че Гед е магьосник, но никой не заговори за това. Единствен приказливият съдържател спомена в разговора, че този град, Исмей, има щастието да притежава заедно с още няколко града на острова един безкрайно скъпоценен магьосник, талантлив и подготвен в Роукската школа, получил жезъла си от самия Върховен жрец. В момента го нямало тук, но живеел в дома на дедите си в самия Исмей и поради тази причина градът не се нуждаел от друг служител на Висшите изкуства.

— Както казват, два жезъла в един град непременно ще се кръстосат, нали тъй, господине? — попита съдържателят, усмихнат и жизнерадостен. Тъй Гед беше осведомен, че не е желан тук като странствуващ магьосник, който се мъчи да преживява чрез заклинателство. От Вимиш го бяха отпратили безцеремонно, а от Исмей — любезно. И той се зачуди дали има някаква истина в слуховете за добросърдечните нрави на Източния разлив. Това беше остров Ифиш, родното място на Веч. И той не изглеждаше толкова гостоприемен, както бе твърдял приятелят му.

Въпреки това Гед виждаше добрината в хорските лица. Само че те усещаха онова, което той вече знаеше — че е отделен от тях, откъснат, обречен, отправил се по следите на мрака. Като студен вятър беше той в осветена от огъня стая, като черна птица, пренесена от бурята от чужди земи. Колкото по-скоро си отидеше заедно със злокобната си участ, толкова по-добре за тези люде.

— Тръгнал съм по една следа — каза той на съдържателя. — Няма да остана повече от нощ-две тук. — Гласът му беше безрадостен. Без да отвърне, съдържателят хвърли поглед към големия тисов жезъл в ъгъла. След това напълни чашата на Гед с кафява бира, докато пяната преля от нея.

Гед знаеше, че трябва да прекара в Исмей само тази нощ. Не беше добре дошъл ни тук, нито където и да било другаде. Трябваше да си върви по пътя. Но му бяха омръзнали студеното, пусто море и ненарушаваната от човешки глас тишина. Каза си, че ще стои само един ден в Исмей и ще си тръгне на утринта. Затова спа до късно. Когато се събуди, валеше лек сняг и той се заскита по градските улички да погледа хората, погълнати от ежедневието си. Гледаше как завитите в кожени пелерини деца правят снежни замъци и снежни човеци. Чуваше как клюкарките бъбрят от отворените врати през улицата. Гледаше как ковачът работи, а до него едно зачервено момче се поти над дългото духало. През прозорците, които привечер мъждукаха с бледа, ръждива светлина, той виждаше как жените, седнали пред становете си, се обръщат за момент да кажат нещо с усмивка на дете, или съпруга там вътре, в топлината на къщата. Гед виждаше всичко това отвън и отстрани. Сам и с натежало сърце, той не си признаваше, че го изпълва тъга. Нощта падаше, а той все още се мотаеше из улиците, тъй като не му се щеше да се върне в странноприемницата. Изведнъж чу веселия разговор на мъж и момиче, които минаха покрай него на път за градския площад, и се обърна. защото позна мъжкия глас.

Гед тръгна след двамата, настигна ги и застана редом с тях в сумрака, осветяван единствено от мъждукащи в далечината фенери. Момичето се стъписа, но мъжът впери поглед в него, след това издигна високо тоягата си помежду им като преграда срещу заплахата или действието на злото. Това беше прекалено.

— Мислех, че ще ме познаеш, Веч! — каза Гед с треперещ глас.

Дори и след тези думи Веч се поколеба за миг.

— Познавам те — каза той, свали тоягата, стисна ръката на Гед и го прегърна през рамо. — Познавам те! Добре дошъл, приятелю мой, добре дошъл! Как ужасно те посрещнах, като призрак, промъкващ се изотзад, а толкова дълго съм те чакал и търсил.

— Значи, ти си магьосникът, с когото се хвалят в Исмей? Интересно…

— О, да, аз съм техният магьосник, ала чуй, нека ти кажа защо не те познах, приятелю. Може би съм те търсил твърде упорито. Преди три дни… ти беше ли тук преди три дни, на Ифиш?

— Пристигнах вчера.

— Преди три дни те видях на улицата в Куор, селото горе на хълмовете. Тоест видях някакво твое изображение или имитация, или просто човек, който прилича на теб. Той вървеше пред мене, излизаше от селото и тъкмо се скриваше зад един завой на пътя, когато го зърнах. Извиках, но не получих отговор. Тръгнах след него, но не намерих никого, нито следа дори, а земята беше замръзнала. Странна случка и сега, като видях как се появи от сенките, си помислих, че отново съм бил измамен. Съжалявам, Гед — той изрече истинското му име тихо, за да не го чуе момичето, което чакаше недалеч зад тях.

Гед също отвърна тихо, за да може да използва истинското име на приятеля си:

— Няма нищо, Естариол. Но това съм самият аз и се радвам, че те виждам.

Може би Веч долови нещо повече от обикновена радост в гласа му. Все още с ръка върху рамото на Гед, той му каза на Истинската реч:

— Макар да идваш от мрака и изпаднал в беда, идването ти е радост за мен. — После продължи на хардийски с акцента на жителите на Разлива. — Хайде, ела с нас у дома. Ние се прибираме. Време е да се приютим от мрака! Това е сестра ми, най-малката от нас. По-хубава от мене, както виждаш, но не толкова умела. Нарича се Яроу2. Яроу, това е Ястреба, най-добрият от нас и мой скъп приятел.

— Велики магьоснико — приветствува го момичето, като сведе благоприлично глава и скри очите си с ръка, за да му покаже почитта си, както правеха жените от Източния разлив. Очите й бяха ясни, свенливи и любопитни. Може би четиринадесетгодишна, тя беше тъмна като брат си, но много нежна и крехка. Върху ръкава й се бе притиснало малко драконче с криле и нокти, не по-дълго от ръката й. Тръгнаха заедно по тъмната улица и по пътя Гед отбеляза:

— На Гонт казват, че гонтските жени били храбри, ала никога не съм виждал девойка да носи дракон като гривна.

Яроу се разсмя и му отвърна направо:

— Та това е само хареки, нямате ли хареки на Гонт? — При тези думи тя за миг се засрами и скри очите си.

— Не, нито пък дракони. Това същество не е ли дракон?

— Дракон, но мъничък, който живее по дъбовете и се храни с оси, червеи и врабчи яйца… Не става по-голям от това. О, господине, брат ми често ми е разказвал за животинчето, което сте имали, дивия отак… още ли е с вас?

— Не, вече не.

Веч се обърна към него, като че искаше да попита нещо, но се сдържа и чак по-късно направи това, когато двамата останаха насаме пред каменното огнище в дома му.

Въпреки че беше главният магьосник на целия остров Ифиш, Веч живееше заедно с най-малкия си брат и сестра си в Исмей, родното му градче. Баща му бил заможен морски търговец и къщата им беше просторна, здраво построена и уютно подредена с множество глинени съдове, фини тъкани, бронзови и медни съдове върху украсените с резба полици и скринове. В единия ъгъл на всекидневната беше изправена голяма таонска арфа, а в другия — стан с висока рамка, украсена с драконова кост, на който Яроу тъчеше килими. Въпреки простия си и тих начин на живот Веч беше не само властен магьосник на това място, но и господар в собствения си дом. Тук живееха и двойка стари слуги, които благоденствуваха заедно с къщата, братът — жизнерадостно момче, и Яроу — бърза и мълчалива като рибка. Тя сервира вечерята на двамата приятели, хапна с тях, заслушана в разговора им и след това се прибра незабелязано в стаята си. Тук всичко беше поставено спокойно и уверено на мястото си. Гед обгърна с поглед осветената от огъня стая.

— Ето как би трябвало да живее човек — каза той и въздъхна.

— Да, това е един добър начин — съгласи се Веч. — Има и други. Сега, приятелю, разкажи ми, ако можеш, какво те е сполетяло и какво си изгубил от нашия последен разговор преди две години. И ми кажи какво пътешествие си предприел, тъй като виждам, че няма да останеш дълго при нас.

Гед му разказа всичко и като свърши, Веч дълго време седя, потънал в размишления.

— Ще дойда с тебе, Гед — рече той най-сетне.

— Не.

— Струва ми се, че трябва.

— Не, Естариол. Това не е нито твоя работа, нито твое проклятие. Сам поех този път на злото, сам ще стигна до края му. Не искам никой друг да пострада от това, най-малко ти, който се опита да ме предпазиш от него в самото начало, Естариол…

— Винаги си се ръководил от гордостта — каза приятелят му с усмивка, като че ли говореха за нещо, което не ги засягаше. — Помисли си само — истина е, че това си е твое дело, но ако то се провали, не трябва ли да има още някой, който да предупреди архипелага? Тогава сянката ще се превърне в страхотна сила. Ами ако я сразиш, не трябва ли да има още някой, който да разкаже за това на архипелага, за да се знае подвига ти и да се възпее? Знам, че не мога да ти бъда полезен, и все пак ми се струва, че трябва да дойда с теб.

Гед не можеше да отхвърли молбата на приятеля си, но каза:

— Знаех си, че не трябва да оставам тук този ден, а останах.

— Магьосниците не се срещат случайно, приятелю — отвърна Веч. — И най-сетне, както сам каза, аз бях с теб в началото на пътешествието ти. Справедливостта изисква да те последвам до самия му край. — Той сложи още дърва в огъня и те поседяха известно време, загледани в пламъците.

— От онази нощ на Роукската могила не съм чувал нищо за един човек и сърце не ми даваше да попитам някого в Школата за него. Имам предвид Джаспар.

— Той не можа да заслужи жезъла си. Напусна Роук същото лято и отиде на остров Оу като заклинател в двора на владетеля на Оу-Токне. Не знам нищо повече за него.

Седнали до огнището с крака почти в огъня и с очи, вперени в него, те се радваха на топлината, разливаща се по краката и лицата им, тъй като нощта бе сурова. Най-сетне Гед каза тихо:

— Има нещо, от което се страхувам, Естариол. Още повече, ако тръгнеш с мен. Там, при Ръцете, в задънения край на пролива аз се обърнах с лице към сянката. Тя беше съвсем наблизо и аз я сграбчих, или се опитах да я сграбча. Но нищо не можах да хвана. Не можах да я надвия. Тя избяга и аз я последвах. И това може да се повтори отново и отново. Нямам власт над нея. На края на този път може да няма ни смърт, ни победа — нищо, достойно за възпяване. Може да няма дори никакъв край. Може би ще трябва да прекарам живота си в безкрайна, безсмислена гонитба от море на море, от земя на земя, в едно призрачно преследване.

— Махни се! — каза Веч и с лявата си ръка направи знака, предотвратяващ злото, за което се говори. Въпреки всичките мрачни мисли това накара Гед да се усмихне леко, понеже беше по-скоро жест на детинско суеверие, отколкото магьосничество. У Веч винаги имаше някаква селска невинност. Но той се отличаваше също с дълбок ум, проницателност и прямота. — Тази мисъл е зловеща и, уверен съм, невярна. По-скоро ми се струва, че мога да видя края на онова, чието начало съм видял. Ще разбереш някак си природата й, ще проникнеш в същността й и ще я хванеш по този начин, ще я покориш и победиш. Макар че това е труден въпрос — какво всъщност представлява тя. Нещо ме тревожи. Има нещо, което не разбирам. Изглежда, сянката сега се движи с твоята външност или поне с външност, подобна на твоята. Така са я видели на Вимиш, така я видях и аз тук, на Ифиш. Защо ли това е така и защо ли тя никога не е по-стъпила по този начин на архипелага?

— Казват, че в Разливите законите се изменят.

— А, верни думи са това, да знаеш. Толкова хубави заклинания, които научих в Роук, тук нямат сила или пък не стават, както трябва. А тук се правят някои заклинания, които въобще не съм учил в Роук. Всяка земя си има собствени сили и колкото повече се отдалечаваш от Вътрешните земи, толкова по-малко знаеш за тези сили и за тяхното управление. Ала едва ли това е единствената причина за промяната в сянката.

— И аз мисля така. Струва ми се, че когато престанах да бягам от нея и се обърнах насреща й или, по-точно, обърнах волята си срещу нея, й дадох образ и форма и именно по този начин й попречих да ми отнеме силата. Всичките ми действия отекват в нея като ехо. Тя е мое творение.

— В Оскил тя те назова с истинското ти име и с това спря всяка магия, която би могъл да използваш срещу нея. Защо не направи така отново там, при Ръцете?

— Не знам. Може би тя черпи сила, за да говори, единствено от моята слабост. Говори почти със собствения ми език, иначе откъде ще е разбрала името ми? Откъде ще го е научила? Колко съм си блъскал главата с този въпрос, откакто напуснах Гонт и тръгнах по моретата, а все не виждам отговора му. Може би облечена в собствената си форма или безформие, тя въобще не може да говори, освен като гебет, с език, взет назаем. Не знам.

— Тогава трябва да се пазиш, ако я срещнеш повторно в образа на гебет.

— Струва ми се — отвърна Гед и протегна ръка към червените въглени, като че изпитваше някакъв вътрешен хлад, — струва ми се, че това няма да стане. Сега ние двамата сме свързани един с друг. Тя не може да се освободи от мен дотолкова, че да завладее някой друг и да му отнеме волята и същността, както направи със Скьор. Само мен може да овладее. И ще го направи, ако някога отново отстъпя и се опитам да избягам от нея, да скъсам връзката. Въпреки това, когато я сграбчих с всички сили, тя се превърна в обикновена пара и ми избяга. И отново ще избяга, макар че в действителност това е невъзможно, тъй като винаги мога да я намеря. Свързан съм с една грозна и жестока сянка и ще се откъсна от нея само ако науча думата, с която тя може да бъде победена — името й.

— Има ли имена в царството на мрака? — запита умислено приятелят му.

— Геншър, Върховният жрец, каза, че няма. Оджиън, моят учител, твърди обратното.

— „Безкрайни са споровете на мъдреците“ — цитира Веч с малко мрачна усмивка.

— Господарката на Оскил, която изпълняваше волята на Древната сила, се закле, че камъкът ще ми каже името на сянката, но аз не й вярвам много. Обаче един дракон също искаше да ми открие името й в замяна за собственото си, за да се отърве от мен. Поради това съм си мислил, че драконите може и да знаят неща, спорни за жреците.

— Знаят, ала са жестоки. Но какъв дракон? Не си ми казвал, че си говорил с дракони от последната ни среща.

Те разговаряха до късно тази нощ и въпреки че неизменно се връщаха на мъчителната тема за предстоящото изпитание на Гед, насладата от близостта им преобладаваше, тъй като взаимната им обич беше силна и трайна, издържала на времето и съдбата.

На сутринта Гед се събуди под покрива на приятеля си. Все още сънен, той се чувствуваше толкова щастлив, сякаш се намираше на място, напълно защитено от беди и злини. През целия ден това бленувано благоденствие изпълваше до известна степен мислите му и той го приемаше не като добра поличба, а като дар. Струваше му се много вероятно, че с излизането от този дом ще напусне последното убежище в живота си и затова се радваше на краткотрайния сън.

Тъй като трябваше да се погрижи за някои неща, преди да напусне Ифиш, Веч тръгна за другите села на острова с момчето, което чиракуваше при него като заклинател. Гед остана с Яроу и брат й, наречен Мур3, който по възраст беше между нея и Веч. Тъй като не притежаваше дарбата или бича на жреческата сила, не беше ходил никъде другаде освен на Ифиш, Ток и Холп и животът му бе лек и необезпокояван, той си беше все още само момче. Гед и Мур се наблюдаваха един друг с възхищение и известна завист. Струваше им се странно, че и двамата са на деветнадесет години — толкова бяха различни. Гед се удивляваше, че човек, живял цели деветнадесет години, може да е толкова безгрижен. Гледайки приятното, жизнерадостно лице на Мур, той се чувствуваше съвсем измършавял и загрубял. Въобще не му идваше наум, че Мур му завижда дори за белезите, които насичаха лицето му, защото ги взимаше за следи от драконови нокти — руната и знакът на героя.

Поради това двамата младежи малко се смущаваха един от друг. Затова пък Яроу скоро загуби страхопочитанието си към Гед, понеже се намираше в собствената си къща и беше нейна господарка. Той се отнасяше много внимателно с нея и тя го обсипваше с въпроси, тъй като според думите й Веч никога не й казвал нищо. През тези два дни Яроу непрекъснато правеше сухи житни питки за пътешествениците и им приготвяше запаси от сушена риба, месо и други провизии, докато накрая Гед й каза да престане, тъй като не възнамерявал да пътува до Селидор без прекъсване.

— Къде се намира Селидор?

— В края на Западния разлив, където драконите са на път и под път като мишките.

— В такъв случай по-добре си стой на изток. Тук драконите ни са големи колкото мишките. Ето ви месото. Сигурен ли си, че ще стигне? Слушай, едно не ми е ясно. И двамата с брат ми сте всесилни магьосници. Само да махнете с ръка, да промърморите нещо и готово. Защо тогава огладнявате? Защо да не кажете „Баница с месо!“, когато дойде време за вечеря в морето, баницата с месо се появява и вие я изяждате.

— Е, не че не можем да го направим. Ала не изпитваме голямо желание да ядем думите си, както казват хората. „Баница с месо“ не е нищо повече от една дума. Ние можем да я направим благоуханна, вкусна и дори засищаща, но тя си остава дума. Само подлъгва стомаха и не дава никаква сила на гладния.

— Тогава магьосниците не са готвачи — каза Мур, който седеше срещу Гед от другата страна на кухненското огнище и изрязваше капак на кутия от много фино дърво — по занаят беше дърводелец, макар и не много усърден.

— Нито пък готвачите — магьосници, уви — каза Яроу, коленичила да види дали са готови последните питки, които се печаха в огнището. — Ала все пак не ми е ясно, Ястребе. Виждала съм брат си и дори чиракът му само с една дума да запалват светлина на тъмно. И тя свети, блести, не дума, а светлина, която може да ти покаже пътя.

— Да — отвърна Гед. — Светлината е сила. Велика сила, благодарение на която ние съществуваме, но която съществува сама, независимо от нашите нужди. Слънчевата и звездната светлина са времето, а времето е светлина. Животът е в слънчевата светлина, в дните и годините. На тъмно животът може да призове светлината, като я назове… Но обикновено, когато видиш магьосник да назовава или призовава нещо, да предизвиква появата на нещо — това не е същото. Той не може да призове по-велика сила от неговата и онова, което се появява, е само илюзия. Да призовеш нещо, което въобще го няма, да го извикаш с истинското му име, това е голямо и сериозно вълшебство. То не може да се използва само заради един глад. Яроу, дракончето ти открадна една питка.

Без да откъсва поглед от Гед, Яроу се беше заслушала толкова внимателно в думите му, че въобще не забеляза как малкото хареки пропълзя бързо от топлото си местенце на куката над огнището и грабна една питка по-голяма от самото него. Потънала в размисъл, тя взе на коленете си люспестото създание и започна да го храни с парченца и трохички.

— Значи, никога не би призовал истинска баница с месо от страх да не нарушиш онова, за което брат ми говори непрестанно… все забравям името му…

— Равновесието — отвърна Гед сериозно, тъй като и тя говореше сериозно.

— Да. Но след корабокрушението ти си отплавал от онова място с лодка, направена повечето от заклинания, и тя не пропускала вода. Нима и това е илюзия?

— Отчасти, да. Тъй като не можех да гледам невъзмутимо как морето изпълва огромните дупки в лодката ми, аз ги запълних. Обаче здравината й не беше илюзия, нито резултат от призоваване, а бе постигната с друг вид вълшебство — заклинание за спояване. Частиците на дървото бяха съединени в едно неразделно цяло, в лодка. Та нали лодката е нещо, което не пропуска вода?

— И пропускащи лодки съм поправял — каза Мур.

— Е, и моята течеше, като не поддържах заклинанието — той се наведе от мястото си в ъгъла, взе една питка и я заподхвърля в ръцете си. — И аз си откраднах питка.

— Значи, си си изгорил пръстите. И когато умираш от глад в безлюдните води сред далечните острови, ще се сетиш за тази питка и ще си кажеш: „А! Ако не бях откраднал питката, сега щях да я изям, уви!“. Аз пък ще изям питката на брат си, та и той да гладува с теб…

— Така се поддържа равновесието — отбеляза Гед, когато Яроу взе и захрупа една гореща, полупрепечена питка. Тя се засмя и задави.

— Да можех наистина да разбера думите ти. Твърде глупава съм — каза тя след малко, станала отново сериозна.

— Сестричке — отвърна Гед, — аз не умея да обяснявам. Да имахме повече време…

— Ще имаме. Когато брат ми се върне в къщи, ти ще дойдеш с него поне за малко, нали?

— Ако мога — отговори той внимателно. И те млъкнаха. След малко, гледайки как харекито се изкачва на куката си, Яроу попита отново:

— Само това ми кажи, ако не е тайна! Какви други велики сили има освен светлината?

— Не е тайна. Според мен силата е една-единствена в началото и края. Години и разстояния, звезди и свещи, вода и вятър и магьосничество, изкуството на човешката ръка и мъдростта в корените на дървото — всички те възникват едновременно. Моето и твоето име, истинското име на слънцето, на извора или на нероденото дете — всички тези имена са срички от великото слово, което се изговаря извънредно бавно от звездната светлина. Няма друга сила. Няма друго име.

Мур спря движението на ножа си върху дървото и попита:

— Ами смъртта?

Момичето слушаше, свело бляскавата си черна глава.

— За да се изрече една дума — отвърна Гед бавно, — трябва да има мълчание.Преди и след това. — После внезапно се изправи. — Нямам право да говоря за тези неща. Самият аз изговорих отредената ми дума погрешно. По-добре да си мълча, няма да проговоря отново. Може и да няма друга истинска сила освен мракът. — И той напусна огнището и топлата кухня, взе наметалото си и излезе сам на улицата в студения, ръмящ зимен дъжд.

— Над него тегне проклятие — каза Мур, загледан малко уплашено след Гед.

— Струва ми се, че пътят, по който е тръгнал, го води към смъртта — отвърна момичето, — и макар да се страхува от това, той неотклонно продължава напред. — Тя вдигна глава и се загледа в огъня, като че виждаше в пламъците лодка, дошла сама от зимните морета и отново отплавала към пустите води. Очите й за миг се наляха със сълзи, но тя не каза нищо.

На другия ден Веч се завърна у дома и се сбогува с първенците на Исмей. Те не гледаха с добро око на това, че той предприема посред зима такова смъртоносно пътешествие за нещо, което дори не го засягаше. Но колкото и да го укоряваха, нищо не можеше да го спре. Отегчен от досажданията на старците, той каза:

— Аз ви принадлежа по произход, по обичай и поради собствения си дълг към вас. Ваш магьосник съм. Но време е да си припомните, че макар и да съм слуга, не съм ваш слуга. Когато съм свободен да се върна, ще се върна. Дотогава сбогом!

Призори, когато сивкавата светлина започна да извира от морето на изток, двамата младежи тръгнаха с „Взор“ от пристанището на Исмей и издигнаха срещу северния вятър кафявото, здраво изтъкано платно. Застанала на пристана, Яроу наблюдаваше отплаването им така, както всички моряшки жени и сестри по бреговете на цялата Землемория наблюдават отплаването на мъжете — без да махат или викат, безмълвни, загърнати в сивите си или кафяви наметала с качулки, застанали на брега, който постепенно се смалява зад лодката, докато океанът расте помежду им.