Магьосникът от Землемория

1. Воини в мъглата

Остров Гонт, самотен планински купол, стърчащ цяла миля над терзаното от бури Североизточно море, е земя, прочута с магьосници. От селищата във високите му долини, от пристанищата в тъмните му, тесни заливи много гонтийци се отправят към големите градове, за да постъпят на служба при владетелите на архипелага като магьосници или жреци, или пък жадни за приключения, бродят от остров на остров из цялата Землемория, вършейки чудеса.

Казват, че най-великият от тях бил един човек, наречен Ястреба — несъмнено най-големият пътешественик, който по онова време станал и повелител на драконите, и върховен жрец. За неговия живот се разказва в „Подвизите на Гед“ и в много песни, но това тук е историята му от времената, преди да се прослави, преди да се родят песните.

Родното му място беше едно уединено селце на име Десетте елши, разположено високо в планината в горния край на Северната котловина. Под селото, по склоновете към морето се редяха едно под друго пасищата и нивите на котловината, а по завоите на река Ар имаше други градове, над него се издигаха само гористи хребети, устремени към скалистите и заснежени висини.

Майка му го беше кръстила Дюни, но тъй като умря, преди той да стане на година, тя не можа да му даде нищо повече от име и живот. Баща му, ковачът на бронзови сечива в селото, беше мрачен, неразговорлив човек и понеже шестте братя на Дюни бяха много по-големи от него и един по един напуснаха дома, за да орат земята, да плават по моретата или да станат ковачи в други градове на Северната котловина, нямаше кой да отгледа детето с обич.

То растеше на свобода, избуя и стана високо, бързоного, гръмогласно, гордо и изпълнено с плам момче. Пасеше козите по стръмните ливади над речните извори заедно с малкото други деца от селото и когато заякна достатъчно, за да свива и разтяга духалото, с цената на много юмручни и камшични удари баща му го накара да работи като ковашки чирак.

От Дюни не можеше да се очаква много работа. Не се свърташе в къщи — постоянно скиташе из горите, плуваше във вировете на Ар, която като всички гонтски реки е бързотечна и студена, или се катереше по чукарите и урвите към върховете над гората, откъдето гледаше необятния северен океан, безостровен отвъд Перегал.

В селото живееше сестра на починалата му майка. Тя го гледа, докато беше още пеленаче, но си имаше нейна работа и престана да му обръща внимание, щом той се оказа в състояние да се грижи сам за себе си. Ала един ден навършилото седем години момче, неуко и непосветено в изкуствата и силите, действуващи на този свят, чу леля му да вика някакви думи на една коза, скочила върху сламения покрив на колибата. Отначало козата не искаше да слезе оттам, но щом чу римуваните слова, незабавно скочи.

На другия ден, като пасеше дълговласите кози по поляните на Високия скат, Дюни им извика думите, които бе чул, без да знае нито за какво се употребяват, нито какво значат, нито на какъв език са:

Той извика двустишието силно и козите дойдоха при него. Дойдоха много бързо, всички заедно, без да издават никакъв звук. Гледаха го от тъмните цепнатини на жълтите си очи.

Дюни се засмя и извика отново двустишието, което му даваше власт над козите. Те се приближиха още повече, скупчиха се и се заблъскаха около него.

Изведнъж го обзе страх пред дебелите им, ръбести рога, странните им очи и странното им мълчание. Опита се да се измъкне и да избяга. Те хукнаха с него, без да го изпускат от обкръжението си, и всички заедно връхлетяха в селото — козите, притиснати една до друга, като че наоколо им бе опънато здраво въже, а сред тях потъналото в сълзи, хлипащо момче. Селяните наизскачаха от домовете си, заругаха козите и се заприсмиваха на момчето. С тях излезе и леля му, която не се смееше. Тя каза някаква дума и животните, освободени от заклинанието, заблеяха, захрупаха листа и се отдалечиха.

— Ела с мене — каза тя на Дюни.

Заведе го в колибата си, където живееше сама. Обикновено не пускаше вътре деца и те се страхуваха от това място. Колибата беше ниска, сумрачна, без прозорци, и ухаеше на билки, които се сушаха на таванската греда — мента, мащерка, бял равнец, шавар, бял бардун, детелина, вратига и дафинови листа. Леля му седна с кръстосани крака до огнището, погледна го изкосо през рошавите си черни коси и го попита какво е казал на козите и дали знае двустишието. Когато разбра, че макар да не разбира нищо, той е омагьосал козите да дойдат при него и да го последват, тя видя заложената у него сила.

Като сестрин син той не бе представлявал нищо за нея, но сега тя го погледна с други очи. Похвали го и му каза, че би могла да го научи и други стихчета, които ще му харесат повече, да му каже думичката, която кара охлюва да се подаде от черупката си, или името, което призовава сокола да се спусне от небето.

— Да, кажи ми това име! — извика то, освободило се от страха, който му бяха причинили козите, и възгордяло се от похвалите й за острия му ум.

Магьосницата рече:

— Ако ти го кажа, не бива никога да го повтаряш пред другите деца.

— Обещавам.

Тя се усмихна на доверчивото му невежество:

— Тъй да бъде. Но аз ще обвържа обещанието ти. Езикът ти ще занемее, докато аз самата не реша да го развържа и дори тогава, макар че ще можеш да говориш, няма да можеш да произнесеш в присъствието на друг човек думата, научена от мен. Трябва да пазим тайните на изкуството си.

— Добре — съгласи се момчето, тъй като без друго не желаеше да разкрива тайната пред другарчетата си, радостно, че може да знае и върши онова, което те не знаят и не могат.

То не мръдна, докато леля му прибираше несресаната си коса отзад и завързваше колана на роклята си.

После тя отново седна с кръстосани крака и захвана хвърля с шепи листа в огнището, докато димът от тях разстла и изпълни сумрака на колибата. След това за Гласът й ту се извисяваше, ту стихваше, като че това някакъв чужд глас и пеенето продължи, докато момчето престана да съзнава дали е будно, или заспало. А през цялото това време до него седеше със зачервени от дим очи старото черно куче на магьосницата, което никога не лаеше. Изведнъж магьосницата проговори на Дюни на неразбираем език и го накара да изрича заедно с нея рими и думи, докато заклинанието му подействува и той занемя.

— Говори! — заповяда тя, за да изпита магията.

Момчето не можеше да говори, но се засмя. В този миг леля му се поизплаши от силата му, понеже това беше една от най-мощните й магии — тя се бе опитала не само да овладее говора и мълчанието му, но и да го застави да й служи в магьосническия занаят. И все пак, дори омагьосано, то се бе засмяло. Тя не каза нито дума. Започна да залива с бистра вода огъня, докато димът се разнесе, даде му да пие вода и щом въздухът се прочисти и то отново можеше да говори, тя му откри истинското име на сокола, на което отговаряше тази птица.

Това беше първата стъпка на Дюни по пътя, който щеше да следва през целия си живот, пътя на жреца, пътя, по който накрая се впусна след една сянка и я преследва по земя и море чак до мрачните брегове на царството на смъртта. Но при първите стъпки този път изглеждаше широк и светъл.

Щом откри, че дивите соколи се спускат стремглгаво към него от простора, когато ги призове по име, и кацат върху китката му с оглушителен плясък на крилете също като ловните птици на принца, той зажадува да узнае и други такива имена и навести леля си с огромната молба да научи имената на ястреба, на рибояда и на орела. За да заслужи могъщите слова, той правеше и учеше всичко, което му кажеше магьосницата, макар че имаше и доста неприятни неща.

На Гонт казват „слабо като женска магия“, или пък „проклето като женска магия“. Е, магьосницата от Десетте елши не се занимаваше с черна магия, нито пък се намесваше някога във висшите изкуства на общуване с Древните сили, но тъй като беше неука жена, заобиколена от неуки хора, тя често използваше уменията си за глупави и съмнителни цели. Не знаеше нищо за силите на Равновесието и Градежа, известни на истинския магьосник, който им служи вярно. Те му повеляват да извършва магиите си само при истинска нужда. Тя имаше магия за всякакви случаи и непрекъснато правеше заклинания. Голяма част от умението й беше просто шарлатанство и тя не различаваше истинските магии от фалшивите. Знаеше много проклятия и май повече я биваше да разболява, отколкото да лекува. Като всяка вещица можеше да свари любовна отвара, но правеше и други, по-грозни отвари, служещи на човешката завист и омраза. Тези хитрини обаче тя държеше настрана от младия си чирак и доколкото можеше, го учеше на почтено изкуство.

Отначало той по детски се радваше на магьосническото изкуство, на силата, която то му даваше над птици и животни и на познанието за тях. И тази радост не го напусна през целия му живот. Като го виждаха във високите пасища често с някоя граблива птица, другите деца го кръстиха Ястреба и така той получи името, с което го наричаха по-късно хората, ако истинското му име им бе неизвестно.

Тъй като магьосницата му говореше неспирно за славата, богатствата и за великата власт над хората които може да добие един магьосник, той се запретна да научи повече полезни неща. Това му се отдаваше бързо.

Тя го хвалеше, децата от селото започнаха да се страхуват от него, а самият той беше сигурен, че много Скоро ще стане велик човек. И продължаваше да напредва с нейна помощ от дума на дума, от заклинание на заклинание, докато стана на дванадесет години и усвои голяма част от знанията й, които не бяха много, но стигаха за една вещица и още повече — за едно дванадесет годишно момче. Тя му предаде всичките си познания за билките и лечението, всичко, което знаеше относно изкуствата за намиране, спояване, поправяне, отключване и разкриване. Изпя му всичките песни и „Великите подвизи“, които знаеше, научи го на всички думи от Истинската реч, които сама беше научила от своя учител-заклинател. А Дюни бе научил и разни трикове, шеги и заклинания за илюзия от гадателите на времето и странствуващите фокусници, които обикаляха градовете на Северната котловина и Източната гора. Имено с едно от тези леки заклинания той показа за първи път, че в него се таи велика сила.

В онези дни Каргадската империя беше могъща. Тя обхващаше четирите огромни острова между Северния и Източния разлив — Карего-Ат, Атуан, Хур-ат-Хур и Атнини. Езикът, който се говори там, не прилича на никой от езиците на архипелага или останалите разливи а хората са диви, белокожи, жълтокоси и свирепи и обичат кървавите гледки и миризмата на горящи градове. Предната година с многобройна, неудържима флота от кораби с алени платна те бяха нападнали Торикълските острови и здраво укрепения Торхийвън. Новината за този набег се разнесе на север, стигна и до Гонт, но владетелите му се занимаваха по това време с морско разбойничество и не обърнаха много внимание на чуждоземните злочестини. После в ръцете на каргите падна Спеви. Те го плячкосаха и опустошиха, а народа му поробиха и той си остава и до днес остров, потънал в разрушения. Жадни за завоевания, след това каргите отплаваха към Гонт на тридесет огромни кораба, които се появиха пред Източното пристанище. С битка си проправиха път през града, завзеха го, изгориха го, оставиха корабите си под охрана в устието на Ар и се отправиха нагоре към котловината, като рушаха, плячкосваха и избиваха хора и животни. По пътя се разделиха на банди и всяка грабеше, където си поиска. Бегълци дойдоха да предупредят селата, разположени във висините. Съвсем скоро селяните от Десетте елши видяха как пушек затъмни небето на изток и онези, които се изкачиха през нощта на Високия скат, съзряха потъналата в мъгла котловина набраздена от червени пожари. Готовите за жътва поля бяха подпалени, а овощните градини — изгорени; плодовете се печаха на пламтящите клони, а хамбарите и чифлиците тлееха в развалини. Някои от селяните избягаха нагоре по клисурите и се скриха в гората, други се приготвиха да бранят живота си, а трети не направиха нито едното, нито другото, а седнаха и занареждаха отчаяно. Магьосницата избяга, скри се съвсем сама в една пещера горе на стръмнината Капърдинг и запечата отвора й със заклинания. Бащата на Дюни, ковачът, беше сред тези, които останаха, защото не искаше да изостави ковачницата, където бе работил петдесет години. През цялата нощ той неуморно изчукваше каквито метали му попаднеха и правеше от тях върхове за копия, а помощниците му ги привързваха към дръжките на мотики и гребла, тъй като нямаше време да ги втъкнат в тях както подобава. В се-лото не се намираше друго оръжие освен ловни лъкове и къси ножове, тъй като планинското население на Гонт не е войнствено — то се слави не с воини, а с крадци на кози, морски разбойници и магьосници.

При изгрев слънце се спусна гъста бяла мъгла — нещо обикновено за есенните утрини в низините на острова. Сред колибите и къщите си по криволичещата улица на Десетте елши селяните чакаха с ловните си лъкове и новоизковани копия. Без да знаят дали каргите са наблизо или далеч, те стояха безмълвни, вторачили поглед в мъглата, която скриваше от очите им всички форми, разстояния и опасности.

Дюни беше сред тях. Цяла нощ се беше трудил с ковашкото духало, бе свивал и разтягал двата дълги ръкава от козя кожа, които поддържаха огъня със силна струя въздух. От тази работа сега ръцете го боляха толкова много и така трепереха, че не можеше да насочва копието, което си бе избрал. Не виждаше как би могъл да се бие или да бъде полезен на себе си или на съселяните си. Измъчваше го мисълта, че ще умре твърде млад, набучен на каргска пика и ще отиде в земята на мрака, без да е узнал собственото си име, истинското си име на човек. Погледна слабите си ръце, мокри от студената роса на мъглата и го обхвана ярост пред слабостта му, защото познаваше силата си. Той носеше в себе си сила, стига да знаеше как да я използва. Затова се помъчи да открие измежду всички познати заклинания нещо, което би дало предимство на него и другарите му или поне някаква възможност. Но само нуждата не е достатъчна, за да се отключи силата, трябва и знание.

Под палещото слънце, издигнало се над върха, мъглата започна да изтънява, да се раздвижва и да се разкъсва на големи и малки талази. Тогава селяните съзряха банда воини, които се катереха по планината. Носеха бронзови шлемове и набедреници, нагръдници от дебела кожа, дървени и бронзови щитове и бяха въоръжени с мечове и дълги каргски пики. Окичени с пера, те лъкатушеха в подрънкваща и нестройна редица нагоре по стръмния бряг на Ар, вече толкова наблизо, че се виждаха белите им лица и се чуваха думи от наречието им, когато си подвикваха. Тази банда от нашественическите орди наброяваше около стотина души, което не е много, но в селото имаше само осемнадесет мъже и момчета.

Сега нуждата призова знанието. Вперил поглед в мъглата, която се разсейваше по пътеката пред каргите, Дюни си спомни едно заклинание, което можеше да му послужи. В желанието си да спечели момчето за свой чирак, някакъв стар гадател от Котловината, на времето го беше научил на няколко чародейства. Едното от тях се наричаше „мъглотворно“, спояващо заклинание, което сбира мъглите за известно време на едно място. С него един майстор на илюзията може да извае от мъглата призрачни илюзорни форми, които не след дълго избледняват. Момчето не притежаваше такова изкуство, но то се стремеше към нещо друго и имаше силата да постави заклинанието в служба на собствените си цели. Бързо и високо назова местностите и границите на селото и тогава изговори мъглотворното заклинание, като вплете в стиховете му и думи от заклинанието за скриване и накрая извика думата, която задействува магията.

Едва бе свършило и баща му, който се беше приближил зад него, го удари здравата по главата и го събори на земята.

— Мълчи, глупако! Затваряй си кресливата уста и се скрий, щом не можеш да се биеш!

Дюни се изправи на крака. Каргите се чуваха вече откъм края на селото; бяха стигнали до голямото тисово дърво край двора на щавача на кожи. Гласовете им, звънтенето и скърцането на доспехите им се долавяше съвсем ясно, но самите те не се виждаха. Мъглата се беше сбрала и сгъстила над цялото село и тъй бе посивила светлината и помътнила всички очертания, че човек едва виждаше пред себе си собствените си ръце.

— Аз скрих всички ни — рече Дюни навъсено, тъй като от удара на баща му го болеше главата, а изпълнението на двойното заклинание беше изчерпало всичките му сили. — Ще поддържам мъглата, докато мога. Намери другите и ги отведи на Високия скат!

Ковачът загледа втренчено сина си, който стоеше като дух в тази тайнствена, влажна мъгла. Измина цяла минута, преди да разбере какво му говори Дюни, но щом схвана думите му, той веднага хукна да намери другите и да им каже какво да правят. Движеше се безшумно, защото познаваше всяка ограда и всеки ъгъл в селото. През мъглата вече се мержелееше червено петно, тъй като каргите бяха подпалили сламения покрив на една къща. Все още не навлизаха в селото, а чакаха в долния край да се вдигне мъглата и да оголи плячката и жертвите им.

Щавачът, чиято къща гореше, изпрати няколко момчета натам. Те заподскачаха току под носовете на каргите, присмиваха им се и крещяха, а след това изчезваха като дим в дим. Междувременно, като пълзяха между оградите и притичваха от къща на къща, по-старите мъже се приближиха от другата страна и изпратиха сноп от стрели и копия към воините, които се бяха скупчили на едно място. Един карг се строполи в гърчове с все още топло изковано копие в тялото. Засегнати от стрелите, другите побесняха. Хвърлиха се напред с намерение да посекат немощните си нападатели, но се натъкваха само на заобикалящата ги мъгла, изпълнена с гласове. Втурнаха се след гласовете, мушеха мъглата с огромните си кървави, окичени с пера пики. Пробягаха с викове по улицата и въобще не разбраха, че са преминали през самото село, тъй като запустелите колиби и къщи само се показваха и отново се скриваха в гърчещата се сива мъгла. Селяните бягаха без ред и повечето бързо се отдалечиха, тъй като познаваха околността, но някои, момчета или старци, напредваха по-бавно. Каргите връхлитаха върху им и забиваха пиките си в тях или ги посичаха с мечовете си, надавайки бойния си вик — имената на белите божествени братя на Атуан:

— Улуа! Атуа!

Щом усетиха неравна почва под краката си, някои от бандата се спряха, ала останалите продължиха настъплението си. Те търсеха призрачното село и преследваха неясните, люлеещи се силуети, които просто отскачаха от досега им. Цялата мъгла беше оживяла от тези бягащи сенки, които се изплъзваха, появяваха се от всички страни и избледняваха. Една група карги подгони призраците право към Високия скат — урвата над изворите на Ар. Преследваните излязоха на открито и там изчезнаха в оредяващата мъгла, а преследвачите им полетяха с крясъци надолу през мъглата и внезапната слънчева светлина от сто фута височина право към плитките вирове сред скалите. Онези, които пристигнаха по-късно и не паднаха в пропастта, се скупчиха на ръба й и се заслушаха.

Ужас изпълни сърцата на каргите в този момент и те затърсиха в тайнствената мъгла другарите си, а не селяните. Събраха се на хълма, но сред тях още търчаха духове и призрачни форми, които ги мушкаха в гърба с копия или ножове и отново изчезваха. Всички карги се запрепъваха безмълвно надолу по хълма и неочаквано излязоха от сивата, заслепяваща мъгла. Съзряха реката и котловините под селото — оголени и ясни в утринната слънчева светлина. Там спряха, събраха се и погледнаха назад. Безизразна стена от полюшваща се и гърчеща се сивота пресичаше пътеката и скриваше всичко зад себе си. Нито един карг не погледна повече от веднъж назад. Всички забързаха надолу, далеч от омагьосаното място.

В по-ниските части на Северната котловина тези воини се навоюваха достатъчно. Градовете от Източната гора сбраха хората си и ги изпратиха срещу нашествениците. Защитниците се спуснаха на групи от хълмовете и през този и следващия ден каргите бяха отблъснати до бреговете на Източното пристанище, където намериха корабите си изгорени. Там те се биха с гръб към морето до последния човек, а пясъците по устието на Ар кафенееха от кръв, докато не дойде приливът.

Но онова утро влажната сива мъгла се бе задържала известно време в Десетте елши и горе на Високия скат, а после се бе разнесла и стопила. В ясната и ветровита утрин току някой мъж се изправяше и оглеждаше с учудване. Тук мъртъв карг с жълта, дълга, разпиляна и кървава коса, а там селският щавач, загинал царствено в бой.

Подпалената къща долу в селото беше все още в пламъци. Хората се спуснаха да потушават пожара, тъй като бяха спечелили битката. До голямото тисово дърво на улицата намериха Дюни, сина на ковача, който стоеше сам и невредим, но безмълвен и зашеметен. На всички беше ясно какво бе направил той. Заведоха го в бащината му къща и отидоха да извикат магьосницата от пещерата да излекува момчето, което беше спасило живота и имота им. Каргите бяха отнели живота само на четирима и изгорили една къща.

Дюни не беше ранен от оръжие, но въпреки това нито продумваше, нито ядеше, нито спеше — като че не чуваше какво му се говори, нито пък виждаше хората, които идваха при него. По онези места нямаше достатъчно добър магьосник, който да излекува болестта му.

— Преразходил е силите си — каза леля му, без да може да му помогне.

Докато той лежеше със загадъчен и онемял поглед, историята за момчето, което сътворило мъглата и хвърлило в ужас каргските воини с безразборно движещи се сенки, се разказваше навред из Северната котловина, Източната гора, високо в планините, отвъд тях и дори в Голямото пристанище на Гонт.

Тогава, на петия ден след клането при Ар, в Десетте елши пристигна странник — ни млад, ни стар, гологлав, загърнат в наметало и с огромна дъбова тояга, висока колкото самия него. Той не дойде по пътя срещу течението на Ар, откъдето пристигаха повечето хора, а по самото течение, от високопланинските гори. Селските жени видяха добре, че е магьосник и когато им каза, че лекува всичко, те го заведоха право в къщата на ковача. Странникът отпрати всички освен бащата и лелята на момчето, наведе се над леглото, където лежеше Дюни с поглед, вперен в мрака, положи ръка върху челото и докосна устните му.

Дюни се изправи бавно, като се оглеждаше. След малко проговори и в него започнаха да се възвръщат силата и гладът. Дадоха му малко да хапне и пийне и той легна отново, като през цялото време наблюдаваше странника със загадъчния си, учуден поглед.

— Ти не си обикновен човек — рече ковачът на странника.

— Нито пък това момче ще бъде обикновен човек — отговори той. — Разказът за мъглата стигна до Ри Алби, моето родно място. Дойдох тук, за да му дам име, ако все още не е станал пълнолетен, както се говори.

— Братко — прошепна магьосницата на ковача, — това съвсем сигурно е жрецът на Ри Алби, Оджиън Мълчаливия, онзи, който обузда земетръса…

— Господине — каза ковачът, който не се стряскаше от големи имена, — синът ми ще навърши тринадесет години идния месец, но ние мислехме да обявим пълнолетието му на празника на Слънчевото завръщане тази зима.

— Нека бъде кръстен колкото се може по-скоро — каза жрецът, — защото името му трябва. Сега имам друга работа, но ще се върна тук за деня, който избереш. Ако разрешиш, след това ще го взема със себе си. И ако се окаже схватлив, ще го задържа като чирак или ще се погрижа да получи образование, подходящо за дарбите му. Защото е опасно да не се просвети ума на родения с жречески способности.

Оджиън говореше тихо, но уверено и дори твърдоглавият ковач се съгласи с всичко, казано от него.

В деня, в който момчето навърши тринадесет години, през ранното есенно великолепие, когато ярко оцветените листа са все още по клоните на дърветата, Оджиън се върна в селото от странстванията си из Гонтската планина и церемонията по пълнолетието се състоя. Магьосницата отне на момчето името Дюни, с което майка му го бе нарекла като пеленаче. Без име и без дрехи то навлезе в студените извори на Ар сред скалите под стръмните урви. Тозчас водните пари скриха лицето на слънцето, а във вира около него плъзнаха и се смесиха огромни сенки. То премина до другия бряг през ледената и жива вода, като трепереше от студ, но бавно и изправено, както подобава. Щом стигна до брега, чакащият Оджиън протегна ръка, хвана го за рамото и прошепна истинското му име: Гед.

Тъй беше кръстен той от мъдреца, който познаваше добре възможностите за използване на силата.

Празненствата още не бяха свършили; селяните се веселяха при изобилие от ядене и бира, а един бард от котловината възпяваше „Подвизите на повелителите на драконите“, когато жрецът каза тихо на Гед:

— Ела, момко! Вземи си сбогом с близките и ги остави да празнуват.

Гед взе нещата си, които се състояха от един хубав, бронзов нож, изкован от баща му, кожено палто, скроено за него от вдовицата на щавача, и елшова пръчка, наречена за него от леля му — не притежаваше нищо друго освен ризата и панталоните на себе си. Каза сбогом на единствените хора, които познаваше на този свят и погледна за последен път селото, пръснато и сгушено под чукарите над речните извори. След това тръгна с новия си господар по стръмните, гористи склонове на планинския остров, през листата и сенките на ярката есен.