Любовта е имагинерно число

Би трябвало да знаят, че не могат вечно да ме държат окован. И навярно са знаели, затова Стела никога не ме напускаше.

Лежах и я гледах, изпънал ръка над главата й, над разчорлените руси къдрици, обрамчващи спящото й лице. За мен тя беше нещо повече от съпруга — беше тъмничар. Колко сляп съм бил, та да не го осъзная по-рано!

Но тогава какво ли още ми бяха сторили?

Бяха ме накарали да забравя кой съм.

Бях като тях, но не един от тях, затова ме бяха приковали към това време и място.

Бяха ме накарали да забравя. Бяха ме оковали с любов.

Изправих се и последните вериги рухнаха от мен.

Самотен лунен лъч падаше върху пода на спалнята,. Прекрачих през него към закачените си дрехи.

Нейде в далечината свиреше тиха музика. Тя беше причината. Толкова отдавна не бях чувал тази музика…

Как ме бяха пленили?

Онова мъничко кралство преди векове, някакво Другаде, където дадох на хората барута… Да! Това бе мястото! Бяха ме пленили там с другоземската ми монашеска качулка и класическия ми латински.

Сетне изтриване на паметта и приковаване към Друго време.

Тихичко се изкикотих, привършвайки с обличането. Колко дълго бях живял на това място? Четиридесет и пет години по памет — но колко от спомените бяха фалшиви?

От огледалото в хола ме погледна мъж на средна възраст, леко напълнял, с оредяла коса, червена спортна риза и черни панталони.

Музиката се засилваше, музиката, която само аз можех да чуя: китари и равномерно думкане на кожен барабан.

Ах ти, мой различен барабанчико! Можете да ме ожените за ангел, но пак няма да ме направите светец, приятели!

Отново станах млад и силен.

После слязох по стъпалата във всекидневната, отидох до бара, налях си чаша вино и отпих от него на бавни глътки, докато музиката достигна пълната си мощ, сетне пресуших чашата на един дъх и я запокитих на пода. Бях свободен!

Обърнах се да си тръгвам и чух отгоре шум.

Стела се е събудила.

Телефонът иззвъня. Висеше на стената и звънеше, звънеше, докато накрая не издържах.

Вдигнах слушалката.

— Пак го направи — изрече онзи отдавна познат глас.

— Не закачайте жената — казах аз. — Не можеше да ме пази непрекъснато.

— По-добре ще е да не мърдаш оттам — заяви гласът. — Така ще спестиш много неприятности и на себе си, и на нас.

— Лека нощ — отвърнах аз и затворих.

Слушалката щракна около китката ми и шнурът се превърна във верига, прикована към халка на стената. Детски номера!

Чух как горе Стела се облича. Направих осемнадесет стъпки настрани от Там, към мястото, където люспестата ми лапа с лекота се изплъзна от омотаните около нея лиани.

После пак се върнах във всекидневната и излязох през вратата. Трябваше ми кон.

Изкарах от гаража откритата спортна кола. Тя беше по-бърза от другата. Сетне поех по нощната магистрала и в небето отекна тътен.

Неуправляем двумоторен самолет се носеше с бръснещ полет. Настъпих спирачката, той отмина, отнасяйки върховете на дърветата и телефонни жици и се разби насред улицата една пресечка по-напред. Рязко свърнах в пресечката и изкочих на успоредна улица.

Щом искаха да играят по този начин, добре — и аз не съм съвсем бос в това отношение. Но все пак се радвах, че те започнаха първи.

Подкарах към полето, където по-лесно можех да устоя на напора им.

В огледалото просветнаха фарове.

Те?

Твърде рано.

Или просто някоя друга кола се движеше в същата посока, или беше Стела.

Предпазливостта, както казва гръцкия хор, е по-добра от безрасъдството.

Превключих, но не скоростите.

Летях стремглаво с по-ниска, по-мощна кола.

Отново превключих.

Пак кола, но воланът беше отдясно и карах в лявото платно.

Още веднъж.

Без колела. Колата се носеше на въздушна възглавница над старо разнебитено шосе. Отминаващите сгради бяха метални. Не виждах нищо построено от дърво, камъни или тухли.

На дългия завой зад мен се появи двойка фарове.

Изключих светлините и превключих пак, и пак, и пак.

Стрелнах се високо над необятно мочурище и по нишката на дирята ми като мъниста се нижеха свръхзвукови гърмежи. Ново превключване и вече летях ниско над обгърнати в изпарения земи, където огромни влечуги протягаха шии като бобени стръкове от тинестите локви. Слънцето се извисяваше над този свят подобно на оксижен сред небето. С усилие на волята овладях непокорната машина и зачаках преследвачите. Не се появяваха.

Отново превключих…

Черната гора достигаше почти до подножието на хълма, върху който се издигаше старинен замък. Яздех летящ грифон и бях облечен в одеждите на воин-маг. Накарах звяра да се приземи сред гъсталака.

— Превърни се в кон — заповядах аз и добавих нужното вълшебно слово.

След миг яздех черен жребец и препусках по лъкатушна пътека из мрачната гора.

Трябваше ли да остана тук и да се сражавам срещу тях с магия, или да се прехвърля и да ги изчакам в някой свят, където господства науката?

Или да поема по обиколен път към някое далечно Другаде с надеждата да се изплъзна окончателно?

Отговорът дойде сам.

Зад гърба ми се раздаде конски тропот и от гората изскочи рицар, яхнал строен жребец, носеше бляскави доспехи и на щита му личеше червен кръст.

— Прекалено далече стигна — каза той. — Спри се!

Вдигнатият му меч беше злокобно лъскаво оръжие, докато го превърнах в змия. Тогава я изтърва и тя се шмугна в гъсталака.

— Какво каза?

— Защо не се откажеш? — запита той. — Присъедини се към нас или остави безплодните опити.

— Защо ти не се откажеш? Напусни ги и се присъедини към мен. Заедно можем да променим много времена и места. Имаш талант и квалификация…

Той вече се бе приближил и се хвърли напред, опитвайки се да ме повали от коня с ръба на щита си.

Вдигнах ръка, конят му се препъна и го метна в праха.

— Където и да отидеш, по петите те следват епидемии и войни! — изпъшка той.

— Всеки прогрес се заплаща. Говориш за болките на растежа, не за крайния резултат.

— Безумец! Прогрес не съществува! Поне не такъв, какъвто си представяш! Каква полза от всички тия машини и идеи, които пръскаш из обществата им, щом не променяш самите хора?

— Мисълта и механизмите вървят напред, хората ги догонват по-бавно — казах аз, слязох от седлото и пристъпих към него. — Вие не искате да постигнете нищо друго, освен едно безконечно Средновековие във всички сфери на битието. И все пак съжалявам, че се налага да го сторя.

Измъкнах кинжала от ножницата и го забих в отвора на забралото, ала шлемът беше празен. Той бе избягал на някое Друго място и тъй още веднъж ми доказа колко е безмислено да спориш с етичните еволюционисти.

Яхнах жребеца и препуснах.

След време изодзад отново долетя конски тропот.

Пак изрекох заклинание и се прехвърлих на строен еднорог, който ме понесе като мълния през прачната гора. Но потерята продължаваше.

Накрая излязох на малка поляна, сред която бе струпана древна каменна грамада. Усетих, че тук се крие велика мощ, затова скочих на земята, освободих еднорога и той бързо изчвзна сред дърветата.

Изкатерих се по грамадата и седнах на върха. Запалих пура и зачаках. Не бях допускал, че ще ме открият толкова скоро и това ме подразни. Тук щях да посрещна преследвача.

На поляната изскочи изящна сива кобила.

— Стела!

— Слизай оттам! — изкрещя тя. — Готови са да щурмуват всеки момент!

— Амин! — казах аз. — Чакам ги.

— Те са повече и по-силни! Винаги са били! Ще загубиш пак, и пак, и пак, докато упорстваш в борбата. Слез и ела да бягаме. Може би още не е късно!

— Аз да отстъпя? Та аз съм обществена необходимост. Без мен тутакси биха загубили смисъла на кръстоносния си поход. Помисли каква скука…

От небето се стовари мълния, но могилата ми я отклони и тя опърли близкото дърво.

— Започнаха!

— Тогава бягай, момиче! Битката не е твоя.

— Ти си мой!

— Ничий не съм! Принадлежа само на себе си! Не го забравяй!

— Обичам те!

— Ти ме предаде!

— Не. Казваш, че обичаш човечеството…

— Обичам го.

— Не ти вярвам! Не може да го обичаш след всичко, което му стори!

Аз вдигнах ръка.

— Прокуждам те от Сега и Тук!

И отново бях сам.

Мълнии се посипаха и ожариха земята наоколо.

Размахах юмрук.

— Няма ли някога да ме оставите? Дайте ми поне един век спокойно да поработя и ще ви покажа свят, какъвто не сте сънували!

Вместо отговор земята се затресе.

Сражавах се с тях. Хвърлях мълниите обратно в лицата им. Когато налетяха вихри, преобърнах ги наопаки. Но земята продължаваше да се тресе и в подножието на грамадата зейнаха пукнатини.

— Не се крийте! — крещях аз. — Елате един по един и ще ви покажа каква мощ владея!

Но земята се разтвори и грамадата рухна.

Сгромолясах се в мрак.

Бягах. Бях превключил три пъти и сега бях космато създание, а глутницата виеше по петите ми и очите им пламтяха като огнени фарове, зъбите лъщаха като мечове.

Провирах се сред мрачните корени на смокиня и дългоклюнести кресльовци човъркаха да докопат люспестото ми тяло…

Стрелнах се с крилете на колибри и дочих писъка на ястреб…

Плувах в тъмнина и отнейде се пресегна пипало…

Предавах точки и тирета на къси вълни…

Запращяха смущения.

Падах и всички те бяха наоколо.

Бях уловен като риба в мрежа. Бях впримчен, вързан…

Чувах я как ридае някъде.

— Защо се мъчиш отново и отново, безкрай? — запита тя. — Защо не искаш да се задоволиш с мен, с мирен и охолен живот? Не си ли спомняш какво ти сториха някога? Не бяха ли безкрайно по-хубави дните ти с мен?

— Не! — извиках аз.

— Обичам те — каза тя.

— Подобна любов е имагинерно число — отвърнах ааз, сетне ме вдигнаха от мястото, където лежах, и ме понесоха надалеч.

Ридаейки, тя ме последва.

— Помолих ги да ти дадат шанс за покой, но ти отхвърли дара в лицето ми.

— Покоят на евнуха, покоят на лоботомията, лотоса и торазина — казах аз. — Не, по-добре да правят с мен каквото си искат и тъй да разкрият колко лъжовна е тяхната истина.

— Нима можеш наистина да мислиш така? — попита тя. — Забрави ли вече слънцето на Кавказ и лешояда, който разкъсва ребрата ти ден подир ден сред пурпурната жега?

— Не забравям — казах аз, — а го проклинам. Ще се боря с тях, докато има Кога и Къде, и някой ден ще победя.

— Обичам те — каза тя.

— Как можеш да мислиш така?

— Безумец! — раздаде се хор от гласове и ме оковаха проснат на тази скала в пещерата.

По цял ден окована змия плюе отрова в лицето ми, а тя събира отровата в паничка. Само когато жената, която ме предаде, трябва да изпразни паничката, змията улучва очите ми и аз крещя.

Но пак ми се ще да се освободя, за да помогна на страдащото човечество с безбройните си дарове и в деня когато счупя оковите, небето ще потрепери. А дотогава мога само да гледам непоносимо нежните решетки на нейните пръсти над дъното на паничката и да крещя, колчем ги отдръпне.