Лъжите на Локи Ламора

1

Половин час подир десетия час на вечерта в Деня на Херцога под ниско надвисналите над Камор черни облаци, затулили звездите и луните, доня София Салвара бе издигната чак до небето по повод поканата за късен чай с доня Анджиавеста Ворченца, вдовстващата графиня Кехлибарено стъкло, на върха на кулата от елдерглас на високопоставената дама.

Пътническата клетка трещеше и се клатушкаше и София се беше вкопчила в черните железни пръчки. Потният Вятър на палача развяваше качулатото й палто, а тя се взираше на Юг. Целият град се разпростираше пред погледа й, сиво-черен, от хоризонт до хоризонт, окъпан в сиянието на огъня и алхимията. Това бе повод за нейната тиха гордост винаги когато имаше възможност да съзерцава тази гледка от някоя от Петте кули. Елдрените бяха построили чудеса от стъкло, които хората си присвоиха; инженерите бяха съградили здания от камък и дърво в елдренските развалини, за да очовечат града. Вързомагите претендираха, че владеят силите, които елдрените някога са притежавали. Но алхимията беше тази, която прогонваше мрака всяка вечер, алхимията осветяваше и най-скромния дом, и най-високата кула, по-чиста и по-безопасна от естествения огън. Нейното Изкуство — то укротяваше нощта.

Най-сетне дойде краят на дългото и издигане — клетката изскърца и спря до платформата за пътници, на четири пети от цялата височина на кулата. Вятърът въздишаше жаловито в странните, подобни на флейти арки на върха й. Двама лакеи в кремави жилетки и безупречно бели ръкавици и бричове й помогнаха да слезе, точно както биха й помогнали да слезе от карета на земята. След като стъпи твърдо на платформата, двамата й се поклониха ниско.

— Господарке Салвара — рече този отляво. — Моята господарка ви приветства с добре дошла в Кехлибарено стъкло.

— Тя е твърде любезна — отвърна доня Салвара.

— Ако ви е угодно да изчакате на терасата, тя мигом ще се присъедини към вас.

Същият лакей я поведе покрай половин дузина слуги в подобни ливреи, които стояха и дишаха тежко край сложната конструкция от зъбчати колела, лостове и вериги, с която вдигаха и сваляха клетката нагоре-надолу. Когато мина покрай тях, те също се поклониха. Тя ги удостои с усмивка и махване с ръка. Да се държиш любезно точно със слугите, отговарящи точно за тази операция, никак не вредеше.

Терасата на доня Ворченца представляваше широк полумесец от прозрачен елдерглас, издаващ се от северната фасада на кулата и обточен с месингови перила. Доня София погледна право надолу, както неизменно я предупреждаваха, че не бива да прави, и както тя неизменно правеше. Сякаш тя и лакеят крачеха във въздуха, четирийсет етажа над каменните дворове и складове в подстъпите на кулата. Алхимичните лампи бяха искрици светлина, а каретите — черни квадратчета, по-малки от ноктите й.

Вляво от нея през ред от високи сводести прозорци, чиито первази бяха на нивото на талията й, се виждаха приглушено осветени покои и салони. Доня Ворченца имаше много малко живи роднини, а деца нямаше — тя бе практически последната издънка на един нявга могъщ род и нямаше никакво съмнение (поне сред алчните и тщеславни благородници от склоновете на Алчегранте) че Кехлибарено стъкло след смъртта й ще мине в ръцете на някоя нова фамилия. По-голямата част от кулата бе тъмна и тиха, по-голямата част от разкоша й — скътан в шкафове и ракли.

Ала старата дама все още знаеше как се домакинства на късен чай. В далечния северозападен ъгъл на прозрачната й тераса, от която се откриваше обширна панорама към неосветените полета северно от града, копринен балдахин се полюшваше на Вятъра на палача. В четирите му ъгли бяха окачени високи алхимични фенери в клетки от позлатен пиринч, които лееха топли лъчи върху масичката и двата стола с високи облегалки отдолу.

Лакеят постави тънка черна възглавничка върху стола отдясно и го издърпа, за да седне доня Салвара. Шумолейки с фусти, тя се настани на него и кимна за благодарност. Мъжът се поклони, отдалечи се и зае учтива позиция така, че да не чува, но лесно да може да се отзове на повикване.

Не й се наложи да чака дълго домакинята — няколко минути след пристигането й старата доня Ворченца излезе през дървената врата в северната стена на кулата.

Възрастта си има начин да подсилва чертите на доживелите да усетят тегобите й: закръглените стават още по-закръглени, а стройните сякаш се стопяват. Времето беше съсухрило Анджиавеста Ворченца — беше не повехнала, а по-скоро грохнала, кльощава жива карикатура, подобна на дървен идол, съживен единствено от магията на силната воля. Седемдесетгодишнината за нея бе бледен спомен, ала тя все още се движеше без придружител подръка и без бастун в ръцете. Обличаше се ексцентрично в черно кадифено разкроено палто с кожена яка и маншети. Отбягваше надиплените фусти, така любими на дамите от нейната епоха, и носеше черни прилепнали панталони и сребърни чехли. Бялата й коса беше пригладена назад и прихваната с лакирани игли. Тъмните й очи сияеха зад пенснето.

— София — рече тя, щом пристъпи изящно под балдахина. — Какво удоволствие е пак да те видя тук горе! Цели месеци минаха, мило мое момиче, месеци. Не, седни си, да си издърпам сама стола не ме хвърля в ужас. Аха. Кажи ми как е Лоренцо? И без съмнение трябва да поговорим за градината ти.

— Лоренцо и аз сме добре, ако говоря единствено за нас. А градината процъфтява, доня Ворченца. Благодаря, че ме попитахте.

— Ако говориш единствено за вас? Значи има нещо друго? Нещо, ако смея да попитам, външно?

Нощният чай в Камор беше женска традиция, когато някоя жена искаше да потърси съвет от друга или просто да си излее жалбите и кахърите — най-често свързани с мъже — пред състрадателен слушател.

— Смейте да питате, доня Ворченца, на всяка цена! И да, да, „външно“ е много уместна дума в случая.

— Но не е свързано с Лоренцо?

— О, не. Лоренцо е задоволителен във всяко едно отношение. — София въздъхна и погледна надолу към илюзията за чист въздух под нозете си и стола. — Ние… и двамата може би имаме нужда от съвет.

— Съвет — изкиска се доня Ворченца. — Съвет. Годините ти погаждат един вид алхимичен номер, като придават на мрънкането ти достопочтеност. Ако даваш съвети на четирийсет, ти си досадник. Давай ги на седемдесет — и си мъдрец.

— Доня Ворченца — рече София. — Преди много сте ми помагали. Не можах да се сетя… ами, с никой друг не ми е удобно да говоря на тази тема засега.

— Така ли? Е, момичето ми, нямам търпение да ти помогна, с каквото мога. Но чаят ни чака — хайде да се поглезим мъничко.

Един от облечените в ливреи прислужници на доня Ворченца докара покрита със сребърен капак количка и я спря до малката масичка. Щом вдигна капака, София съзря подреден блестящ сребърен сервиз за чай и нещо много изискано — съвършено кулинарно копие на кулата Кехлибарено стъкло, високо едва педя и половина, с миниатюрни алхимични светлинки, блещукащи по бойниците й. Малките стъклени глобуси бяха не по-големи от стафида.

— Виждаш колко малко истинска работа давам на клетия ми готвач — изкикоти се доня Ворченца. — Той страда на служба при едно толкова просто и непретенциозно небце и си отмъщава с подобни изненади. Не мога и рохко яйце да си поръчам, без той да намери танцуващо пиле и да го тропоса върху чинията ми. Кажи ми, Жил, тази постройка наистина ли става за ядене?

— Така ме увериха, господарке Ворченца, без светлинките. Самата кула е от тесто с подправки. Бойниците и терасите са от желирани плодове. Сградите и каретите в подстъпите й са предимно шоколадови, сърцевината на кулата е пълна с крем с ябълкова ракия, а прозорците…

— Благодаря ти, Жил, това е достатъчно като архитектурен обзор. Но да изплюваме лампичките, казваш?

— Би било твърде пристойно, господарке — отвърна прислужникът, закръглен мъж с деликатни черти и черни къдри до раменете, — да ми позволите да ги отстраня преди консумацията…

— Пристойно? Жил, ти ще ни лишиш от удоволствието да ги плюем през терасата като момиченца! Ще съм ти благодарна, ако не ги пипаш! Чаят?

— Ваша воля, доня Ворченца — отговори той с ласкателен тон. — Чаят на Светлината. — Той взе сребърния чайник и наля от вдигащата пара бледо кафеникава течност в чаена чаша. Гравираните чаши на доня Ворченца бяха с формата на големи пъпки на лале със сребърни столчета. Щом наляха чая в чашата, той засия меко, разпръсквайки приветливо оранжево сияние.

— О, колко красиво! — възкликна доня София. — Чувала съм за него… Верарски е, нали?

— Лашейнски. — Доня Ворченца пое чашата от Жил и я стисна в шепите си. — Последната мода. Техните майстори на чая са пощурели от мерак да надвият конкуренцията. По това време другата година ще се надцакваме с нещо още по-странно. Но прости ми, мила — надявам се, че ти нямаш възражения и да пиеш произведенията на своето изкуство, освен дето работиш с тях в градината си?

— Не, никакви — отвърна София, когато прислужникът постави чаша пред нея и й се поклони. Тя я пое в ръце и вдъхна дълбоко. Чаят ухаеше на ванилия и портокалов цвят. Когато отпи, вкусовете стоплиха езика й, а ароматната пара изпълни ноздрите й. Жил изчезна обратно в кулата, а дамите започнаха да пият. Отначало се наслаждаваха на чая в одобрително мълчание и доня София се чувстваше почти доволна.

— А сега да видим — рече доня Ворченца и остави полупразната си чаша пред себе си — дали пак ще свети, когато излезе през изхода. — Доня София се разкиска пряко волята си, а бръчките по лицето на домакинята й се издигнаха нагоре в усмивка. — За какво искаше да ме питаш, миличка?

— Доня Ворченца… — подзе тя и се разколеба. — Хората… хората вярват, че вие имате някаква… ъъ… връзка с… с тайната полиция на Херцога.

— Херцогът имал тайна полиция? — Доня Ворченца сложи ръка на гърдите си и изобрази учтиво недоверие.

— Полунощните, доня Ворченца, Полунощните и техният водач…

— Паякът на Херцога. Да, да. Прости ми, мило момиче, зная за какво говориш. Но тази представа, в която… „хората вярват“, както ти се изрази. Хората вярват в много неща, но може би не вярват чак толкова.

— Твърде любопитно е — рече доня Салвара, — че когато някоя доня дойде при вас с проблемите си, нееднократно нейните проблеми… стигат до ухото на Паяка. Или поне така изглежда. И… хората на Херцога се ангажират да й помогнат в несгодите.

— О, мила ми София. Когато клюката дойде при мен, аз я препращам в пакети и колети. Подхвърлям по някоя и друга дума, на което трябва ухо и клюката се сдобива със собствен живот. Рано или късно тя все стига до вниманието на някой, който ще предприеме действия.

— Доня Ворченца — рече София. — Надявам се, че мога да кажа, без да имам намерение да ви обидя, че вие лицемерничите.

— Надявам се, че мога да кажа, без да те разочаровам, мило ми момиче, че разполагаш с много оскъдни данни, за да правиш такива предположения.

— Доня Ворченца. — София стисна толкова здраво ръба на масата, че няколко от ставите на пръстите й изпукаха. — Нас с Лоренцо ни обират.

— Обират ви? Какво точно искаш да кажеш?

— И Полунощните са замесени. Те… направиха пред нас твърде необикновени изявления и ни отправиха молби. Но нещо не е… Доня Ворченца, трябва да има някакъв начин да се потвърди, че те са онези, които твърдят, че са.

— Казваш, че Полунощните ви обирали?

— Не. — София прехапа долната си устна. — Не, не самите Полунощни. Те… предполага се, че те следят положението и чакат да им се удаде възможност за действие. Но нещо почти със сигурност не е наред. Или те не ни казват всичко, което може би е редно да ни кажат.

— Мила ми София — рече доня Ворченца. — Мило ми измъчено момиче, трябва да ми разкажеш точно какво стана и да не пропускаш и най-малката подробност.

— Ами… трудно е, доня Ворченца. Положението е доста… унизително. И сложно.

— Тук горе, на моята тераса, сме съвсем сами, скъпа. Ти вече свърши най-тежката работа — дойде да ме видиш. А сега трябва да ми разкажеш всичко — всичко. А после аз ще се погрижа точно тази клюка бързо да стигне, до което трябва ухо.

София отново отпи малка глътка от чая, прокашля се, сниши се на стола и погледна доня Ворченца право в очите.

— Доня Ворченца, вие несъмнено сте чували — започна тя — за остершалинската ракия?

— Не само съм чувала, скъпа моя. Може би дори имам няколко бутилки, скътани в избите ми.

— И знаете как се произвежда? За обкръжаващата я тайнственост?

— О, убедена съм, че разбирам същността на остершалинската мистика. Историите около стоките им служат добре на тия превзети чернодрешковци, винарите от Емберлен.

— Тогава можете да разберете, доня Ворченца, как откликнахме двамата с Лоренцо, когато в скута ни с намесата на боговете тупна следната възможност…

2

Клетката с доня Салвара скърцаше и трещеше, докато се спускаше към земята, все повече се смаляваше и накрая се сля със сивия фон на двора. Доня Ворченца, застанала до пиринчения парапет на платформата, се взира дълго в нощта, а дружината от прислужници натискаше лостовете на скрипеца. Жил я подмина със сребърната количка с почти празния чайник и полуизядената кула Кехлибарено стъкло от сладкиш и тя го повика:

— Не. Прати сладкиша горе в солариума. Там ще бъдем.

— Кой, господарке?

— Рейнарт. — Вече се бе запътила към вратата на покоите си с изглед към терасата. Обутите й в чехли стъпала шляпаха шумно — шляп-шляп-шляп! — по пътеката. — Намери Рейнарт. Не ме интересува какво прави. Намери го и ми го прати веднага след като се погрижиш за тортата.

През покоите, през заключена врата, нагоре по вита стълба… Доня Ворченца ругаеше под носа си. Коленете й, стъпалата й, глезените й…

— Проклета да е почтената старост! — мрънкаше тя. — Да им пикая на боговете заради този дар, ревматизма! — Дишаше на пресекулки; разкопча копчетата на поръбеното си с кожа палто и продължи да се катери по стълбите.

Най-горе, на самия връх вътре в кулата имаше тежка дъбова врата, обкована с железни сглобки и обръчи. Тя извади ключа, окачен на копринена връв на дясната й китка, пъхна го в сребърната брава над кристалната дръжка и внимателно натисна една декоративна пиринчена пластина, монтирана на стенния свещник. Поредица от прищраквания отекна между стените и вратата се отвори навътре.

Да забрави пиринчената пластина никак не беше хубаво — тя беше нагласила тетивата на скрития арбалет да се обтяга много рязко, когато го монтира преди три десетилетия.

Това беше солариумът — още осем етажа над терасата. Помещението заемаше целия диаметър на кулата в най-високата й точка, петдесет стъпки от край до край. Подът бе застлан с дебел килим. Дълга, лъкатушна галерия с пиринчени парапети, със стълби и от двата края, заемаше северната половина от пространството. В тази галерия бяха наредени високи лавици от вещерско дърво, разделени на хиляди и хиляди шкафчета и чекмеджета. През прозрачния полукръгъл купол ниските облаци приличаха на бълбукащо езеро от дим. Доня Ворченца докосна алхимичните глобуси, за да ги съживи, докато се изкачваше по стълбите към картотеката си.

Там тя потъна в работа — забравила, че времето тече, докато тънките й пръсти прескачаха от чекмедже на чекмедже. Извади няколко купчини пергаментови листа и ги отдели встрани, поогледа други и ги пъхна обратно вътре, като си припомняше, мърморейки, спомени и предположения. Сепна се и прекрати „фугата“ чак когато вратата на солариума отново прищрака.

Влезлият мъж беше висок и широкоплещест. Имаше ъгловато вадранско лице и ледено руса коса, привързана на тила му с панделка. Беше облечен с кафтан от грапава кожа над разкроени черни ръкави, черни бричове и високи черни чизми. Малките сребърни карфици на яката свидетелстваха за ранга му на капитан в Ротата на Нощното стъкло — черноризците. Собствената войска на Херцога. Рапира с прав предпазител висеше на дясното му бедро.

— Стефан — започна доня Ворченца без всякакви предисловия. — Някое от твоите момчета и момичета скоро да е ходило на посещение при дон и доня Салвара на Исла Дурона?

— Семейство Салвара? Не, несъмнено не, господарке.

— Сигурен ли си? Абсолютно сигурен? — С пергаментите в ръка и с вдигнати вежди тя заслиза по стълбите, като едва удържаше равновесие. — Трябва да ми кажеш истината веднага. Крайно наложително е.

— Познавам семейство Салвара, господарке. Запознах се с двамата миналата година на Празника на промените. Изкачих се до Небесната градина в една и съща клетка с тях.

— И не си пращал никого от Полунощните да ги посети?

— В името на дванайсетте бога, не. Нито един. Нямам никакво основание.

— Значи някой злоупотребява с доброто ни име, Стефан. И мисля, че най-сетне може би ще пипнем Тръна на Камор.

Рейнарт се вторачи в нея, а после се усмихна.

— Шегувате се. Не се шегувате? Ощипете ме, сигурно сънувам. Какво е положението?

— Първо най-важното: знам, че мислиш най-бързо, когато ти задоволим проклетия ищах за сладко. Надникни в шахтата. Аз ще седна.

— Леле! — възкликна Рейнарт, щом надникна в шахтата с вериги, където имаше подвижна масичка. — Май някой вече доста бодро е обработил клетия сладкиш. Ще сложа край на мъките му. Има и вино и чаши — прилича на някое от вашите сладки бели вина.

— Боговете да благословят Жил! Забравих да го помоля, толкова бързах да се добера до папките си. Бъди мил и прилежен подчинен и ни налей по чашка.

— „Мил и прилежен подчинен“, няма що! Заради този сладкиш съм готов дори да ви лъсна чехлите!

— Ще си запазя това обещание в резерва за следващия път, когато ме нервираш, Стефан. О, напълни чашата догоре — да не съм тринайсетгодишна! А сега сядай и ме слушай. Ако всичко съвпадне, а аз съм убедена в това, копелето току-що ни беше поднесено на тепсия точно в разгара на един от кроежите му.

— Как така?

— Ще отговоря на въпроса ти с въпрос, Стефан. — Тя отпи голяма глътка от бялото вино и се отпусна на стола. — Кажи ми какво ти е известно от масива от знания, обкръжаваш остершалинската ракия?

3

— Да се престори на един от нас — размишляваше Рейнарт, след като тя довърши разказа си. — Ама че нахалство, ебати! Но сигурна ли сте, че е Тръна?

— Ако не е, можем да предположим само, че вече имаме и друг, също толкова сръчен и дързък крадец, който пребърква джобовете на равните ми по ранг. А според мен така ще се изсилим с предположенията. Дори и за град, претъпкан с призраци като този.

— Не може ли да е Сивия крал? Той е точно такъв, изплъзваш се — така твърдят всички доклади.

— Мммм. Не, Сивия крал трепе хората на Барсави. Начинът на действие на Тръна е простото надхитряне — няма и капка истинска проляна кръв още, доколкото ми е известно. И не смятам, че това е съвпадение.

Рейнарт остави празната чиния от сладкиша и отпи от виното си.

— Значи, ако повярваме на разказа на доня Салвара, сме изправени срещу банда от поне четирима души. Самият Трън — да го наречем Лукас Феруайт, за удобство. Слугата му Грауман. И двамата, които са нахлули в имението на Салвара.

— Добро начало, Стефан. Но бих казала, че е по-вероятно бандата да се състои от пет-шест души.

— Защо смятате така?

— Убедена съм, че фалшивият Полунощен е казал истината, когато е съобщил на дон Салвара, че нападението близо до Храма на Щастливите води е било постановка. Би трябвало да е — при такъв сложен замисъл. Значи имаме още двама съучастници — двамата маскирани нападатели.

— Ако приемем, че не са били наети само за задачата.

— Съмнявам се. Замисли се над крайно оскъдните сведения допреди това… Нито един доклад, нито една хвалба, нито нещичко, прошепнато от някой, който поне да твърди, че работи за Тръна на Камор. И все пак всеки божи ден крадците с часове се фукат гръмогласно кой сред тях пикае най-надалече. Твърде необичайно.

— Е — рече Рейнарт. — Ако прережеш гърлото на наемника, след като си е свършил работата, пак не се налага да му плащаш.

— Но все още обсъждаме Тръна и аз съм убедена, че подобно начинание не съвпада с модела му на действие.

— Значи бандата му е затворено предприятие — има смисъл. Но все пак може и да не са шестима. Двамата в уличката може да са същите двама, които са влезли в имението, облечени като Полунощни.

— О, драги ми Стефан! Интересно предположение! Да кажем минимум четирима, максимум шестима като първа догадка, иначе цяла нощ ще си рисуваме тук диаграми. Подозирам, че ако са повече, ще им е трудно да се крият толкова добре, колкото се крият.

— Значи тъй да е. — Рейнарт се замисли. — Мога да ви осигуря петнайсет-шестнайсет остриета още начаса. Някои от моите момци тази вечер наобикалят из Примката и Казана, защото получихме рапорти за погребението на Назка Барсави. Не мога да ги привикам незабавно. Но ми дайте време до зазоряване и ще извикам всички останали, оборудвани и готови за бойни подвизи. И Нощното стъкло ще ни подкрепи — даже няма нужда да замесваме и жълтодрешковците. Знаем, че и без това те може да са компрометирани.

— Това би било добре, Стефан, ако исках да ги спипат веднага. Но не искам… Според мен имаме поне няколко дни на разположение, за да затегнем мрежата около този човек. София каза, че са обсъждали първоначален план за около двайсет и пет хиляди крони. Подозирам, че Тръна ще изчака да прибере и останалите му дължими седем-осем хиляди.

— Тогава поне нека да държа един отряд в готовност в Двореца на търпението — ще ги набутам между жълтодрешковците. Ще бъдат готови да се втурнат пет минути след като им бъде наредено.

— Много благоразумно. Направи го. А сега, що се отнася до това как да подходим към самия Трън, прати утре някой в „Мераджио“ — най-умелия, с когото разполагаш — да провери дали Феруайт има сметка там и кога е открита.

— Калвиро. Ще изпратя Марализа Калвиро.

— О, отличен избор. По мое мнение всички останали, които този Феруайт е представил на Салвара, са заподозрени. Нека да провери писаря, който тя твърди, че мъжът й срещнал веднага след нагласеното нападение при храма.

— Екари ли беше? Еванте Екари?

— Да. А после искам да провериш Храма на Щастливите води.

— Аз ли? Господарке, точно вие от всички хора на света знаете, че аз не изповядвам тази вяра, само съм наследил външността!

— Но можеш да се престориш, че я изповядваш, а ми е нужна точно външността ти. Тя ще те постави извън подозрение. Огледай мястото; гледай за такива, дето не изглеждат като за там. Търси банди или изцепки. Има слаба вероятност някой в храма да е знаел за подготвеното нападение. Дори и случаят да не е такъв, трябва да го ликвидираме като възможност.

— Значи работата все едно е вече свършена. Ами странноприемницата им?

— Да, „Катурнатата къща“. Изпрати там един човек — само един! Имам двама стари осведомители сред прислугата — единият си мисли, че пее на жълтодрешковците, а другата — че работи за Капа. Ще ти съобщя имената. Засега искам само да проверя дали още са там, в покоите „Бушприт“. Ако са, можеш да вкараш вътре няколко от хората ти, предрешени като прислуга. Засега — само наблюдение.

— Много добре. — Рейнарт стана от стола и изтръска трохите от брича си. — Ами примката? Ако желанието ви бъде удовлетворено, къде и как желаете да я затегнем?

— Хайките за Тръна винаги са приличали на опит да уловиш риба с голи ръце — отвърна тя. Ще искам да го приклещите някъде, на някое място, където бягството е невъзможно, отрязан от неговите приятели и изцяло заобиколен от наши.

— От наши? Как… О! Гарвановия обсег!

— Да. Много добре, Стефан. В Деня на промените, само след седмица и половина. Празникът на Херцога. Петстотин метра над земята, заобиколен от аристокрацията на Камор и стотина стражи. Ще наредя на доня София да покани този Лукас Феруайт на вечеря с Херцога като гост на семейство Салвара.

— Ако предположим, че той не заподозре капан…

— Мисля, че той би оценил точно такъв жест. Според мен наглостта на нашия тайнствен приятел е онова, което най-накрая ще уреди да се запознаем лично. Ще накарам София да разиграе финансово неблагополучие — тя може да каже на Феруайт, че последните няколко хиляди крони няма да му бъдат изплатени преди празника. Двойна стръв на куката — неговата алчност ръка за ръка със суетността му. Осмелявам се да предположа, че изкушението ще му е по вкуса.

— Да включа ли всички?

— Разбира се. — Доня Ворченца отпи от виното си и бавно се усмихна. — Искам Полунощен да свали сакото му; искам Полунощни да го обслужват преди вечерята. Ако използва нощно гърне, искам Полунощен да му го захлупи после. Ще го отведем в Гарвановия обсег; а после ще наблюдаваме земята да видим кой бяга и накъде бяга.

— Нещо друго?

— Не. Залавяй се, Стефан. Върни се и ми докладвай след няколко часа. Аз още ще съм будна… очаквам съобщения от Плаващия гроб, когато погребалното шествие на Барсави се върне. Междувременно ще пратя на стария Никованте писмо относно нашите подозрения.

— Ваш покорен слуга, господарке. — Рейнарт се поклони отсечено и напусна солариума с дълги, забързани крачки.

Още преди тежката врата да се затръшне, доня Ворченца скочи на крака и хукна към малко писалище, скътано в ниша отляво на касата. Тя извади от него пергаментов лист, надраска припряно няколко изречения, сгъна го и го запечата с капка син восък от хартиена тръбичка. Восъкът беше алхимичен и се втвърдяваше след кратко излагане на въздух. Тя предпочиташе в тази стая сред внимателно събираните и описвани десетилетия наред сведения да не попадат източници на открит огън.

В писалището имаше пръстен печат, който доня Ворченца никога не слагаше извън солариума. На пръстена беше изобразена сигла, която я нямаше никъде на герба на фамилия Ворченца. Тя притисна пръстена върху втвърдяващия се син восък и го отдръпна със слабо изпукване.

Щом пратеше писмото надолу по подвижната масичка, един от нощните й помощници веднага щеше да се втурне към североизточната платформа на кулата и да се прехвърли в Гарвановия обсег с вагонетка. Там той щеше да достави писмото право в ръцете на стария Херцог, дори и Никованте да се е оттеглил в покоите си.

Такъв бе обичаят с всяко писмо, чиито единствени препоръки бяха синият печат и стилизираното изображение на паяк върху него.

Интерлюдия:Учителят на розите

— Не, сърцето ми е тук. Нападай. Нападай. А сега тук. Нападай.

Сива студена вода се изливаше върху Дома на стъклените рози. Зимният дъжд на Камор се беше събрал в три пръста дълбока локва под краката на Джийн Танен и дон Маранцала. Водата шуртеше на струйки и ручейчета по всеки розов цвят в градината и се стичаше на поточета в очите на Джийн Танен, докато той нападаше отново и отново с рапирата напълнената със слама кожена мишена на върха на пръта в ръцете на дона, малко по-голяма от юмрука на здравеняк.

— Нападай тук. И тук. Не, много ниско беше. Там е черният дроб. А сега ме убий, на минутата! Може да са ми останали сили за още един удар. Нагоре! Нагоре, сърцето, под ребрата. Така е по-добре.

Белезникава светлина избухна сред кълбящите се в небето облаци и се разплиска като сиянието на огън през димна завеса. Гърмът проехтя миг по-късно, с тътен и кънтене — шумът, когато боговете правят пакости. Джийн не можеше да си представи какво е по върховете на Петте кули — сега те бяха само редица от размити сиви колони, разтварящи се в небето зад дясното рамо на дон Маранцала.

— Достатъчно, Джийн, достатъчно. Доста добре се справяш с остена за прасета — искам да ти е познат, ако опреш до него. Но е време да видим към какво друго те тегли. — Дон Маранцала, увит в разпарцаливено кафяво наметало, прецапа през водата и отиде при големия дървен сандък. — В твоята среда не можеш да размахваш дълга сабя. Я ми донеси „ранения“.

Джийн забърза през лъкатушния стъклен лабиринт към малката стаичка, от която се слизаше надолу в кулата. Той все така питаеше почит към розите — само глупак не би ги почитал, но вече беше свикнал с присъствието им. Те вече като че не надвисваха и не посягаха към него като прегладнели чудовища — бяха просто препятствие, от което трябваше да си пазиш пръстите.

„Раненият“, който държаха в сухото килерче в горния край на стълбите, беше тапицирано кожено чучело с формата на човешка глава, торс и ръце, побито на железен прът. Понесъл го непохватно на дясното си рамо, Джийн излезе пак на проливния дъжд и се върна в средата на Градината без аромат. „Раненият“ на няколко пъти забърса стъклените плетове, но розите не проявяваха вкус към кухата кожена плът.

Дон Маранцала бе отворил дървената ракла и ровеше из нея. Джийн остави чучелото в средата на двора. Металният прът се плъзна в пробитата в камъка дупка, завъртя се и се закрепи, като вдигна фонтанче от пръски.

— Ето ти нещо страшно — рече донът, размахал дълга четири стъпки верига, обвита в много фина кожа, вероятно козя. — Нарича се Камшика на пристава — увит е така, за да не дрънчи. Ако се вгледаш, и в двата му края има кукички и можеш да го опасваш около кръста си като пояс. Лесно се крие под дебели дрехи… макар че на теб май ще ти трябва малко по-дълъг, за да можеш да го опашеш. — Донът пристъпи уверено напред, замахна с тапицираната верига, камшикът се уви около главата на „ранения“ и отскочи от кожата със силно мокро „пляс“.

Джийн се позабавлява няколко минути да налага „ранения“ с бича, а дон Маранцала го наблюдаваше. После, като мънкаше под носа си, донът прибра тапицираната верига и предложи на Джийн чифт кинжали. Бяха дълги около една стъпка, с острие с широк, извит ръб. Дръжките бяха прикрепени към здрави предпазители за ръце, целите в малки пиринчени шипове.

— Тези двете малки кучки са много гадни. Принципно са известни като „зъбите на крадците“. При тях няма никакви тънкости — можеш да мушкаш, да кълцаш и просто да сечеш. Тия малки пиринчени шипчета могат да отпорят лице, а предпазителите ще спрат всичко без бик в атака. Я им се пробвай.

Джийн боравеше с кинжалите още по-добре, отколкото с камшика. Маранцала изръкопляска одобрително.

— Точно така, право в корема, под ребрата. Пъхни там две педи стомана и погъделичкай с нея сърцето на противника, синко — и вече си спечелил спора.

Той взе от Джийн чифта кинжали и се изкиска.

— Как ти се струва това за урок по зъби, а, момче? А?

Джийн го погледна озадачено.

— Не си ли го чувал досега? Твоят Капа Барсави не е кореняк каморец. Преподавал е в Теринския колегиум. И затова, когато замъкне някого да го хока, това се нарича „урок по етикеция“. А когато го върже и го накара да говори, това е „урок по пеене“. А когато му пререже гърлото и го хвърли в залива на акулите…

— Аха! — прекъсна го Джийн. — Явно това е „урокът по зъби“. Схванах.

— Точно така. Но да знаеш, че тая приказка не съм я измислил аз. Такива като тебе ги измислят. Бих се обзаложил, че и големият началник го знае, но никой не говори така в очите му. Така е винаги, независимо дали сред главорезите или сред войниците. Е, ето и следващата хубава играчка…

Маранцала подаде на Джийн чифт брадви с дървени дръжки. Имаха извити метални остриета от едната страна, а откъм опакото бяха прикрепени кръгли тежести.

— Тези черепотрошачки си нямат прякор. Сигурно и преди си виждал брадва. Сам избираш дали да използваш острието или топката — с топката можеш и да избегнеш убийството, но ако удариш достатъчно силно, тя не е по-щадяща от острието, така че преценявай внимателно, когато нападаш нещо друго, а не „ранен“.

Почти на мига Джийн разбра, че чувството, когато държи брадвите в ръце, много му допада. Бяха достатъчно дълги, че да вършат повече работа от джобните оръжия като стоманения шнур или палката с топуз, които повечето Точни хора носеха по навик. И все пак бяха и достатъчно малки, че да се движат пъргаво и да могат да се използват на тясно, и му се струваше, че могат да се скрият съвсем прилично под палто или жилетка.

Той приклекна — с тези чудеса в ръцете приклекналата стойка на ножаря му се струваше естествена. Хвърли се напред и съсече „ранения“ от двете страни едновременно, като заби остриетата в ребрата му. После нанесе удар отгоре върху десницата му и цялото чучело се разтресе. Последва удар с опакото на ръката по главата — използва топката, а не острието. Няколко минути Джийн сече и кълца „ранения“ — ръцете му бяха като бутала, а на лицето му разцъфваше усмивка.

— Хммм. Не е зле — отбеляза дон Маранцала. — Съвсем не си зле за пълен новак, ще ти призная. Явно се чувстваш много удобно с тях.

Изведнъж на Джийн му скимна да притича към единия край на двора, на петнайсет крачки от „ранения“. Проливният дъжд протягаше сиви пръсти между него и мишената. Той се съсредоточи изцяло — а после замахна и метна едната брадва във въздуха, влагайки в замаха цялата сила на ръката, хълбоците и плещите си. Брадвата се заби в главата на „ранения“, проби кожените пластове и дори не трепна.

— Леле-мале! — възкликна дон Маранцала. В небето отново блесна мълния и над покрива екна гръм. — Леле, леле. Това е то добра основа, върху която да гради човек!

1

В мрака на Дупката на ехото Джийн Танен изпревари бъчвата, преди тя, осветена от слабото червено сияние на факлите, да се сгромоляса в черната вода.

Под древния каменен куб имаше мрежа от висящи салове от черно вещерско дърво, привързани с върви от елдерглас. Те бяха мръсни от старост и покрити с неизброими израстъци, но бяха оцелели още от времето на камъните горе и не бяха изгубили силата си.

Водопадът, леещ се от покрива, се изсипваше тук, в един от разпенените канали под саловете. Същинска мрежа от канали опасваше мястото — някои гладки като стъкло, други — бурни като пенести бързеи. Няколко колела и други, още по-странни приспособления се въртяха бавно в ъглите под саловете — Джийн ги беше огледал набързо на светлината на малко алхимично кълбо, когато се нагласи за продължителното чакане. Дървеницата, на когото по понятни причини не му се искаше да се отдалечава твърде много от Джийн, клечеше сам на втори сал на около двайсет стъпки вляво от Джийн.

В каменния под на Дупката на ехото бяха пробити малки шахти — квадратни отвори, широки около пет пръста, разпределени неравномерно и с непонятно предназначение. Джийн се беше разположил между два от тях — знаеше, че ако водопадът гърми в ушите му, няма да успее да чуе нищичко отгоре.

Не разбираше много добре какво става там, но докато дългите минути се точеха, червеното сияние се усилваше. Когато Капа Барсави и Локи започнаха да разговарят, тревогата на Джийн се задълбочи и се превърна в ужас. Последваха крясъци, псувни, тупуркането на ботуши по камъните… Честито. Сгащиха Локи. Къде се дяна проклетият Вързомаг?

Джийн крачеше напред-назад по сала и търсеше най-добрия начин да стигне до водопада. Би трябвало цели пет-шест стъпки да отделят саловете от ръба на пукнатината в камъка, през която се лееше водопадът, но ако се пазеше от водата, можеше да се справи — това беше най-бързият път нагоре, единственият, който водеше нагоре оттук. На мъждукащата червена светлина, проникваща през малките дупки на пода, Джийн даде сигнал на Дървеницата да бъде готов.

Горе отново избухна ликуване, а после гласът на Капа, силен и ясен, прокънтя през една от дупките:

— Вземете копелето и го хвърлете в морето!

„Да го хвърлят в морето?“ — Сърцето на Джийн тупкаше като бясно. Дали вече бяха прерязали гърлото на Локи? В очите му започна да щипе при мисълта, че сега ще види как едно омекнало тяло пада в белия разпенен поток — омекнало тяло, цялото в сиво.

После бъчвата се сгромоляса — тежка и черна, тя цопна шумно в тъмния канал под водопада сред гейзер от вода. Джийн примига два пъти и чак тогава осъзна какво вижда.

— О, богове! — измърмори той. — Танто за танто! Барсави е трябвало да стане поет, ебати!

Горе пак се разнесе ликуване и тропот. Барсави крещеше нещо; хората му крещяха в отговор. После бледите червени лъчи започнаха да гаснат. Сенки ги затулиха и те изтекоха към изхода. Барсави си отиваше. Джийн реши да поеме риска и да се залови с бъчвата.

Разнесе се второ цопване, което се чу дори и през свистенето и тътена на водопада. Какво беше това, по дяволите? Джийн бръкна под жилетката си, извади осветителния глобус и го разклати. Мъждукаща бяла звезда разцъфтя в мрака. Вкопчен здраво в мокрия сал с другата ръка, Джийн хвърли глобуса към канала, в който беше паднала бъчвата, на около четирийсет стъпки вдясно от себе си. Глобусът цопна във водата и изплува — светлината беше достатъчна за Джийн да прецени положението.

Малкият канал бе широк около осем стъпки, с каменно корито, а бъчвата се люшкаше тежко в него, потънала три четвърти във водата.

Дървеницата шляпаше из канала, до раменете във вода. Глобусът на Джийн беше цопнал на около три стъпки вдясно от главата му. Момчето беше скочило по собствена воля във водата.

По дяволите, тоя момчурляк явно беше по природа неспособен да се закрепи някъде нависоко, за какъвто щете период от време!

Джийн се огледа трескаво — щеше да му отнеме много време да се покатери на някое място, откъдето да може да скочи в точния канал, без да си счупи крака в някой от разделящите ги каменни зидове.

— Дървеница! — провикна се той. По негова преценка гласът му щеше да се загуби сред врявата горе. — Дървеница! Твоята светлина! Извади я веднага! Локи е в бъчвата!

Дървеницата бръкна в туниката си, извади светлинен глобус и го разклати. На внезапно грейналата ярка светлина Джийн ясно различи очертанията на клатушкащата се черна бъчва. Той прецени на какво разстояние се намира от нея, взе решение и посегна със свободната си ръка за една от брадвичките.

— Дървеница! — кресна. — Не се опитвай да пробиеш бъчвата отстрани. Нападай горния капак!

— Как?

— Не мърдай от мястото си. — Джийн се наведе надясно, вкопчен в сала с лявата си ръка, вдигна брадвата в дясната, прошепна едно-единствено „Моля те!“ към Благодетеля и я запокити. Брадвата се заби с трясък в тъмните дъски на бъчвата. Дървеницата отскочи, после зацапа през водата да огледа оръжието.

Джийн започна да приплъзва едрото си тяло по сала, но някакво смътно движение, мярнато с ъгълчето на окото, го накара да замръзне на място. Той се вгледа в мрака наляво — нещо се движеше по повърхността на друг воден път в проклетия лабиринт. Бяха няколко — черни забързани силуети, големи колкото кучета. Бързите им нозе се разкрачиха, когато се приплъзнаха под повърхността на тъмната вода, а после се свиха, за да ги изтласкат със същата лекота нагоре и после върху камъните…

— Да се таковам! — измърмори той. — Да се таковам в таковата, не е възможно!

Солените дяволи, въпреки ужасяващите си размери и външен вид, бяха плахи същества. Огромните паяци се спотайваха в пукнатините по скалистите брегове югозападно от Камор и дебнеха риби и чайки, а понякога ставаха жертва на акули или дяволски риби, дръзнеха ли да се отдалечат твърде много от брега. Моряците ги обстрелваха със стрели и ги замеряха с камъни, обзети от суеверна уплаха.

Само глупак би се приближил до такъв паяк — зъбите им бяха дълги колкото пръстите на възрастен мъж, а отровата им, която невинаги предизвикваше смърт, можеше да накара човек да се моли пламенно тази смърт да го сполети. И все пак солените дяволи предпочитаха да бягат от хората — те дебнеха в засада, самотни и неспособни да се понасят взаимно на близко разстояние един от друг. Джийн си беше изкарал акъла като малък, докато четеше описанията на учени и естественици на тези създания.

Ала ето на, тук имаше цяла глутница от проклетите твари — търчаха в крак като хрътки и драпаха еднакво и по камък, и по вода към Дървеницата и бъчвата.

— Дървеница! — изкрещя Джийн. — Дървеница!

2

Дървеницата чуваше дори още по-слабо от Джийн суматохата горе, ала когато бъчвата цопна в мрака, веднага разбра, че не са я подхвърлили току-така. Той се беше настанил точно над канала, който течеше под водопада, и просто се пусна и падна петнайсет стъпки надолу в бързея.

Беше свил крака и тупна като камък, изстрелян от катапулта, със задника напред. Въпреки че водата заля главата му, той бързо напипа твърда почва под краката си — каналът беше дълбок едва четири стъпки.

И сега, стиснал в ръка брадвата на Джийн, млатеше като бесен по плоския капак на бъчвата. Беше оставил своето светлинно кълбо на каменната пътека край канала, защото светлината, идваща от глобуса на Джийн под водата, беше достатъчна.

— Дървеница! — изкрещя едрият мъжага с глас, внезапно изпълнил се с неподправена тревога. — Дървеница!

Момчето се обърна вдясно и съзря какво се бе устремило към него от далечния мрак. Тръпка на чисто отвращение премина нагоре-надолу по гръбнака му и той се огледа трескаво, за да се увери, че заплахата иде само от една посока.

— Дървеница, излез от водата! Излез на камъните!

— Ами Локи?

— Точно в тая шибана секунда не му се излиза от бъчвата! — кресна Джийн. — Повярвай ми!

Докато Дървеницата се мъчеше да се измъкне от плискащата се, осветена от алхимична светлина вода, бъчвата отново се заклатушка към южния край на сградата, където каналът се изливаше само боговете знаят къде. Твърде отчаян, че да се замисли за собствената си безопасност, Джийн изпълзя по гредата с хлъзгащи се по вековната мръсотия крака и се втурна към водопада, размахал ръце като луд, за да не изгуби равновесие. Секунди по-късно той овладя инерцията си, като прегърна една вертикална греда. Подхлъзна се за миг, но се вкопчи здраво в опората. Лудият му бяг го бе довел близо до водопада. Хвърли се напред във въздуха, прилепил крака до гърди, цопна във водата също толкова шумно, както и бъчвата и се удари о дъното на канала.

Изплува, плюейки, стиснал втората брадва в ръка. Дървеницата клечеше на каменния перваз до канала и размахваше алхимичния си глобус срещу паяците. Джийн забеляза, че солените дяволи са на около петнайсет крачки от него. От него ги отделяше водата и те се движеха по-предпазливо — многобройните им очи бяха с цвета на най-черната нощ и искряха с призрачните отражения от лъчите на глобуса на момчето. Косматите им крака се клатушкаха във въздуха пред лицата им, а корабите им черни зъби трепереха.

Бяха четири, да опустеят дано. Джийн се измъкна от канала близо до Дървеницата и изплю вода. Стори му се, че някои от тези нечовешки черни очи се извърнаха към него.

— Джийн! — изпъшка Дървеницата. — Джийн, тия гадове изглеждат ядосани.

— Не е нормално — отвърна Джийн и притича до Дървеницата. Момчето му подхвърли другата брадвичка. Паяците се бяха приближили на десет крачки, току отвъд водата — двамата с Дървеницата сякаш бяха приковани от трийсет и две немигащи черни очи, трийсет и два треперещи крака със стърчащи черни косми. — Изобщо не е нормално. Солените дяволи не се държат така.

— А, добре. — Дървеницата вдигна алхимичния глобус на една ръка разстояние, сякаш можеше да се скрие зад него целият. — Иди си поговори с тях за това.

— Подозирам, че единственият език, който разбират, е езикът на брадвата.

И още неизговорил тези думи, паяците занастъпваха в призрачен синхрон напред във водата — четири цопвания. Бъчвата беше отплавала на няколко стъпки вдясно от Джийн и Дървеницата — един от черните силуети мина под нея. Многобройни черни крака се подадоха от водата и затърсиха плячка. Дървеницата нададе вик — смесица от отвращение и ужас. Джийн се метна напред и заудря с брадвите, нанасяйки бързи удари надолу. Два паешки крака се разцепиха с трясък, от който можеше да ти се обърне стомахът, и от тях шурна тъмносиня кръв. Джийн отскочи назад.

Двата невредими паяка се измъкнаха от водата няколко секунди преди ранените си събратя и се втурнаха към Джийн — бодливите им крака тракаха по мокрите каменни плочи. Той разбра, че има опасност да загуби равновесие, ако се опита да нападне и двамата едновременно, и вкара в действие един по-гнусен план.

Проклетата Сестра в дясната му ръка връхлетя свирепо надолу и разцепи главата на десния солен дявол между симетричните редове от черни очи. Краката му се сгърчиха в смъртен спазъм и Дървеницата изпусна алхимичния си глобус — толкова бързо отскочи встрани. Джийн използва инерцията от замаха с дясната ръка, за да вдигне левия си крак над земята — паякът отляво се дръпна с оголени зъби точно в мига, когато той стовари тежестта върху онова, което предполагаше, че е муцуната му. Очите на насекомото се пукнаха като желирани плодове. Джийн стовари крака си върху него с цялата си мощ — струваше му се, че тъпче чувал с мокри кожи.

Топлата кръв бе просмукала ботуша му, когато го измъкна навън. Ранените паяци се суетяха зад умъртвените си събратя и сърдито съскаха и прищракваха.

Единият избута другия назад и се нахвърли върху Джийн с широко разперени крака и вдигната глава, оголил извитите си зъби. Джийн стовари и двете Сестри едновременно върху него като чукове, откъм опакото, смачка главата на паяка върху мокрите камъни и той замря на място. Бликнаха кръв и гной. Джийн усети как те оплискаха врата и челото му и напрегна всички сили да запази самообладание.

Оставаше само едно проклето страшилище. Вбесен от това, че го бавят, Джийн скочи с рев във въздуха и с разперени ръце се приземи върху черупката на последната останала жива твар. Тя избухна с блажен звук под него и краката й се прегънаха под неестествен ъгъл. Сгърчени в последни конвулсии, те удариха по краката на Джийн, който забиваше пети все по-дълбоко и ръмжеше.

— Ух! — извика Дървеницата, който беше целият наквасен от нещо синьо, преди циркулирало из тялото на солен дявол. Джийн не загуби нищо секунда — подхвърли на момчето едната от окървавените Сестри и отново скочи във водата. Бъчвата бе отплавала около десетина стъпки по-далече на юг. Той заплува трескаво към нея и я прихвана с лявата ръка, а после започна да блъска по капака с дясната ръка, стиснала брадвата.

— Дървеница! — подвикна той. — Ако обичаш, провери дали и още от тия гадове не пълзят към нас!

Зад Джийн се разнесе плясък — Дървеницата цопна отново в канала. След малко той изплува до бъчвата и я прихвана с тънките си ръце.

— Поне аз не виждам, Джийн. Побързай.

— Бързам! — Тряс, тряс, тряс. — Бързам, ебати! — Най-сетне острието проби дървото. Конската пикоч плисна във водата и Дървеницата се задави. С яростно блъскане Джийн разшири отвора, а после успя и да откърти капака на бъчвата. Вълна от гадна жълта пикоч обля гърдите му. Той, без да се замисли, хвърли брадвата, бръкна вътре и измъкна безжизненото тяло на Локи Ламора.

Огледа го трескаво за рани, прорези или пурпурни следи от бич. Вратът му като че ли беше недокоснат.

Той бързо го извлече на каменната пътека до мъртвите паяци — части от тях все още потръпваха, а после излезе от водата и клекна до него. Махна наметалото и връхната му дреха. Дървеницата се появи до него тъкмо навреме, за да изхвърли двете неща във водата. Джийн разпори сивата жилетка на Локи и заблъска по гърдите му.

— Дървеница! — изпъшка той. — Ела тук и му свий краката вместо мен. Топлите му течности съвсем са изстинали. Да влезем в ритъм, може и да ги загреем. Богове, ако оживее, кълна се, ще взема десет докторски книги и ще ги запомня наизуст до една!

Дървеницата излезе от водата и се залови да свива и разпуска краката на Локи един по един, докато Джийн ту му натискаше корема, ту го блъскаше по гърдите, ту му удряше шамари.

— Хайде де, да опустееш дано! — смънка той. — Бъди инат, малък кльощав…

Гърбът на Локи се изви конвулсивно и от гърлото му изригна дрезгава мокра кашлица. Ръцете му се вкопчиха немощно в камъка и той се преобърна на лявата си страна. Джийн се отпусна и въздъхна облекчено, без изобщо да забелязва, че е седнал в локва паешка кръв.

Локи повърна във водата — гадеше му се, тресеше го. И пак повърна. Дървеницата коленичи до него и го хвана за раменете. Локи лежа и трепери няколко минути, дишаше тежко и кашляше мокро.

— О, богове! — възкликна той най-сетне с немощен, пресипнал глас. — О, богове! Очите ми! Нищо не виждам! Това вода ли е?

— Да, течаща вода. — Джийн се пресегна и го хвана за лакътя.

— Потопи ме вътре тогава. О, тринайсет богове, махни тая гнусотия от мен!

И Локи се претърколи и цопна в канала, преди Джийн и Дървеницата да се размърдат, за да му помогнат. На няколко пъти топна глава в черния поток, а после започна да разкъсва дрехите върху тялото си, докато не остана само по бялата си долна риза и сивия брич.

— По-добре ли си? — попита Джийн.

— Предполагам, че трябва да съм — задави се отново Локи. — Очите ми смъдят, носът и гърлото ми горят, гърдите ме болят, имам пулсиращо черно главоболие, колкото Терим Пел, цялата фамилия Барсави ме нашамари, наквасен съм с конска пикня и Сивия крал май току-що погоди много хитър номер за наша сметка. — Той подпря глава на ръба на каменната пътека и пак закашля. Когато отново я вдигна, чак тогава забеляза труповете на паяците и отскочи назад. — Уф! Богове! Май все пак съм пропуснал нещо.

— Солени дяволи — рече Джийн. — Цяла глутница, действаха заедно. Търсеха си с кого да се сбият, лакомниците му. Като че бяха склонни към самоубийство.

— Никак не се връзва — рече Локи.

— Има обяснение — отвърна Джийн.

— Заговор на боговете — измърмори Локи. — О… Чародейство.

— Да. Проклетият Вързомаг. Щом може да укроти скорпионов сокол, би могъл…

— Ами ако е просто заради мястото? — предположи Дървеницата. — Чували сте какво се разправя…

— Няма нужда да се шашкаш от тия приказки — рече Локи, — когато се знае, че истински, жив маг ни има зъб. Джийн е прав. Не ме натикаха в тая бъчва, защото съм изиграл лошо ролята си, а тия хапещи гадове не са дошли тук за отдих и веселие. И двамата също трябваше да сте вече мъртви, или ако не мъртви…

— То поне уплашени — довърши Джийн. — Забаламосани. Та да не ти пречим да се удавиш.

— Изглежда приемливо. — Локи отново разтърка смъдящите си очи. — Невероятно е как всеки път, когато реша, че поносимостта ми към тази афера е ударила дъното, си намирам нещо ново за мразене. Кало и Галдо… трябва да стигнем при тях.

— Те може и да са затънали в лайна — съгласи се Джийн.

— Вече са, но ще го посрещнем по-леко, ако се съберем заедно. — Джийн се пресегна и го измъкна навън за яката. Локи кимна благодарно и се изправи бавно. Трепереше. — Боя се, че силата ми ме е напуснала. Съжалявам, Джийн.

— Недей. Тази вечер ти се струпаха ужасно много гадости. Радвам се, че те измъкнахме от тая бъчва, преди да е станало късно.

— Много съм задължен и на двама ви, повярвайте. Това беше… Щеше да бъде… — Локи тръсна глава. — Беше си жив ужас.

— Мога само да си представя — рече Джийн. — Ще тръгваме ли?

— По най-бързия начин. Излизайте обратно оттам, откъдето влязохте, кротко. Тайфата на Барсави може още да се навърта насам. И си дръжте очите на четири за… за птици.

— Много си прав. Ние влязохме през някакъв коридор с пълзене, от западната страна на канала. — Джийн се плесна по челото и се огледа. — Проклет да съм, загубих Сестрите.

— Не бой се! — окуражи го Дървеницата и ги вдигна във въздуха. — Досетих се, че сигурно ще си ги искаш, и затова ги държах под око.

— Много съм ти задължен, Дървеница — рече Джийн. — Наумил съм си да ги приложа върху някои хора, преди нощта да е изтекла.

3

Кварталът Ръждива вода бе все така безжизнен, както винаги, когато се измъкнаха от тунела и се покатериха на брега на канала откъм западната страна на Дупката на ехото. Шествието на Барсави си бе отишло. Тримата Джентълмени копелета се снишиха и огледаха забуленото в облаци небе за признаци на пикиращ сокол, но нищо подобно не се мярна пред погледа им.

— Да вървим към Саждите — предложи Локи. — Покрай Просешката могила. Можем да откраднем лодка и да се промъкнем към къщи през водостока. — На изхода на водосточната тръба от южната страна на Квартала на Храмовете, точно под Дома на Переландро, в покриващата я отвън решетка имаше скрит приплъзващ се механизъм. Джентълмените копелета можеха тайно да влизат и излизат през нея, когато си поискат.

— Идеята е добра — рече Джийн. — Нещо ме притеснява да обикалям по улиците и мостовете.

Запромъкваха се на юг, благодарни на стелещите се топли мъгли, които се кълбяха около тях. Джийн беше извадил брадвите и въртеше глава, нащрек като котка, вървяща по люлеещ се простор. Преведе ги през един мост (Локи непрекъснато се препъваше и изоставаше) и после ги поведе надолу по югоизточния бряг на Тишината. Черната, неосветена грамада на Просяшката могила се извисяваше в мъглата вляво от тях и мократа воня на просешките гробове изпълваше въздуха.

— Нито един страж — прошепна Локи. — Нито едно момче или момиче от Хълма на сенките. Няма жива душа. Дори и за този квартал това е странно, да му се не види.

— То нещо тази вечер било ли е както трябва? — Джийн зададе възможно най-бързото темпо. Не след дълго прекосиха друг мост на юг и навлязоха в Саждите. Локи се мъчеше да не изостава, притиснал с ръце изтерзаните си корем и ребра. Дървеницата пазеше тила и непрекъснато се оглеждаше през рамо.

По североизточния край на Саждите имаше поредица от порутени докове, хлътнали стълбища и рушащи се каменни кейове. Всички по-големи и по-хубави лодки и баржи бяха заключени с вериги, но няколко малки лодчици се клатушкаха тук-там, привързани само с въжета. В град, пълен с такива лодчици, никой крадец, който е с всичкия си, няма да си направи труда да открадне такава — в повечето случаи.

Те се натовариха на първата, която се случи да има и весло. Локи се строполи на кърмата, а Дървеницата хвана греблото. Джийн отвърза въжето.

— Благодаря ти, Дървеница. — Мъжагата се намести с мъка на мокрото дъно на дървената лодчица — беше твърде тесничка за тримата. — След малко ще те сменя.

— Какво, няма да ме поднасяш на тема моралното ми укрепване?!

— Моралното ти укрепване приключи. — Джийн се загледа в небето, докато доковете се отдалечаваха, а Дървеницата ги караше към средата на канала. — Сега ти предстои да понаучиш нещичко за войната.

4

Невидим и необезпокояван, Джийн тихомълком ги караше покрай северния бряг на канала, от южната страна на техния храм. Домът на Переландро се мержелееше само като смътно впечатление за грамада там горе, неосветен, обвит от сребърната мъгла.

— Умната, умната — мърмореше си здравенякът, когато ги изкара пред водосточната тръба — тя се издигаше на около ярд над водата и отворът й беше около пет стъпки в диаметър. Водеше, кажи-речи, право в скрития коридор зад стълбата, по която се слизаше в мазето от самия храм. Дървеницата промуши ръка зад желязната решетка и напипа скритата ключалка. После извади малък кинжал от туниката си и се приготви да се шмугне вътре.

— Аз ще вляза пръв — рече той, но Джийн го хвана за яката.

— Няма да стане. Първи ще влязат Проклетите сестри. Ти седни, да не се прекатури лодката.

Дървеницата се нацупи, но го послуша и Локи се усмихна. Джийн се промъкна в тръбата и запълзя в мрака.

— Ти можеш да имаш честта да влезеш втори, Дървеница — рече Локи. — Май ще ми е нужен някой да ме издърпа нагоре.

Когато и тримата се натикаха в тръбата и вече бяха в безопасност, Локи се обърна и бутна с крак лодката обратно към средата на канала. Течението щеше да я отнесе към Виа Камораца, скрита в мъглата, докато някой с по-голяма лодка не се блъснеше в нея или не я прибереше, решил, че му е излязъл късметът. После Локи затвори решетката и отново я заключи. Джентълмените Копелета редовно смазваха пантите й, за да не вдигат шум, когато влизат и излизат.

Запълзяха напред в мрака сред тихото ехо на собственото си дишане и лекото шумолене на търкащите се о пода дрехи. Чу се тихо прищракване, когато Джийн отвори скрития вход към бърлогата и в мрака се очерта тънка сребриста линия от светлина.

Джийн стъпи на дървения под в сумрачния коридор. Вдясно от него стъпалата водеха нагоре към входа под някогашния нар на Отец Окови. Въпреки старанията на Джийн да се движи безшумно подът леко скърцаше под нозете му. Локи се промъкна в коридора подире му. Сърцето му думкаше в гърдите.

Осветлението беше твърде слабо. Стените бяха златисти, откакто той познаваше това място.

Джийн се промъкваше напред, а брадвите се полюшваха в стиснатите му юмруци. В края на коридора той зави зад ъгъла и приклекна, а после се изправи и изръмжа:

— Мамицата му!

Кухнята бе преобърната с главата надолу.

Шкафчетата с подправки бяха съборени. Подът — обсипан със счупени стъкла и чирепи. Шкафовете за храната зееха изпразнени, бъчвата с вода бе изляна на плочките. Позлатените столове — изтърбушени и струпани на камара в единия ъгъл. Прекрасният свещник, който висеше от тавана, откакто всички те живееха в стъклената бърлога, бе пълна развалина. Сега бе увиснал на няколко върви, планетите и съзвездията бяха изпочупени, обръчите на армирата — изкривени така, че беше невъзможно да се поправят. Слънцето, което гореше в центъра, беше счупено като яйце — алхимичните масла, които светеха отвътре, се процеждаха върху масата.

Локи и Джийн стояха на входа към коридора и гледаха с оцъклени погледи. Дървеницата излезе иззад завоя, нахъсан срещу невидимите врагове, и замръзна на място между двамата.

— Аз… О, богове! Богове!

— Кало? — Локи заряза всякаква мисъл за потайност. — Галдо! Кало! Тук ли сте?

Джийн отметна тежката завеса над вратата, водеща към Гардероба. Не каза нищичко, дори не гъкна, но Проклетите Сестри изпаднаха от ръцете му и тупнаха на пода.

Гардеробът също беше изтарашен. Всички редове от изискани одежди и костюми, всички шапки, шалове, бричове и панталони, всички сака, жилетки и аксесоари за хиляди крони — всичко това вече го нямаше. Огледалата бяха счупени, кутията за маскиране — прекатурена, а съдържанието й — пръснато и потрошено по пода.

Кало и Галдо лежаха до нея по гръб, вперили очи в полумрака. Гърлата им бяха прерязани от ухо до ухо — чифт гладки разрези, рани близнаци.

5

Джийн се строполи на колене.

Дървеницата се опита да се промуши покрай Локи, но той го избута обратно в кухнята, напрегнал всичките си изтощени сили, с думите:

— Не, Дървеница, недей…

Но вече беше късно. Момчето се тръшна върху масата от вещерско дърво и избухна в плач.

„Богове! — мислеше Локи, когато, препъвайки се, подмина Джийн и влезе в Гардероба. — Богове, какъв глупак съм бил! Трябваше да си вдигнем чукалата и да бягаме!“

— Локи… — прошепна Джийн и се строполи по очи, а пръстите му се гърчеха, трепереха и тръпнеха, все едно е получил припадък.

— Джийн! Богове, какво ти стана? — Локи клекна до едрия мъж и сложи ръка под тежката му кръгла брадичка. Сърцето на Джийн биеше учестено… Той гледаше Локи с широко разтворени очи, устата му ту се отваряше, ту се затваряше и не можеше да изплюе думите. Мислите на Локи препускаха.

Отрова? Някакъв вид капан? Алхимичен трик, оставен в стаята? Защо той не бе засегнат — толкова нещастен ли се чувстваше вече, че симптомите още не бяха привлекли вниманието му? Огледа се трескаво из стаята и погледът му съзря тъмен предмет между проснатите тела на близнаците Санца.

Ръка — отсечена човешка ръка, сива, съсухрена, сбръчкана. Лежеше с разтворена нагоре длан и сгърчени навътре пръсти. Едно име бе извезано с черен конец върху дланта. Буквите бяха изписани нескопосно, ала въпреки това се разчитаха ясно, защото надписът бе поръбен със съвсем слаб бледосин огън:

„Какво само можех да ти причиня, ако можех да извеза истинското ти име!“ — изплуваха неканени думите на Соколаря в ума на Локи. Джийн отново изстена, гърбът му се изви от болка. Локи посегна към отрязаната ръка. Дузина планове изникнаха в ума му — да я накълца на парчета с брадва, да я опърли на алхимична плоча, да я изхвърли в реката… Почти нищо не разбираше от практическа магия, но несъмнено всяко нещо беше по-добре от нищо.

Нови стъпки заскриптяха по счупените стъкла в кухнята.

— Не мърдай, момче. Не мисля, че в момента дебелият ти приятел може да ти помогне. Точно така, седи си там.

Локи вдигна едната от брадвите на Джийн, стисна я в лявата си ръка и застана на вратата.

Един мъж бе застанал на входа на коридора — изглеждаше съвсем непознат на Локи. Беше с червеникавокафяво наметало с отметната качулка, разкриваща дълга права черна коса и увиснали черни мустаци. В дясната си ръка почти нехайно държеше арбалет, прицелен в Дървеницата. Щом Локи се появи на вратата на Гардероба, мъжът се облещи.

— Не може да бъде — рече той. — Ти не трябва да си тук.

— Ти си човекът на Сивия крал — рече Локи. Беше се подпрял с лявата си ръка на стената зад вратата, все едно се подпираше — всъщност криеше брадвата.

— Един от човеците на Сивия крал. Той си има няколко.

— Ще ти платя, колкото кажеш — рече Локи. — Кажи ми къде е той, какво прави и как мога да избегна Вързомага.

— Не можеш, това ти го казвам безплатно. Колкото кажа? Нямаш толкова сухо.

— Имам четирийсет и пет хиляди цели крони.

— Имаше — рече стрелецът почти дружелюбно. — Вече нямаш.

— Стрелата е една — посочи Локи. — Ние сме двама. — Джийн изстена на пода зад него. — Струва си да се замислиш.

— Не ми изглеждаш много добре, а и момчето не ми се вижда от ячките. Момче, казах ти да не мърдаш.

— Една стрела няма да ти стигне — рече Дървеницата с поглед, леден от гняв, какъвто Локи не бе виждал досега у него. — Нямаш представа с кого се ебаваш.

— Стрелата е една — повтори Локи. — Беше за Дървеницата, нали? Ако мен ме нямаше тук, щеше да го застреляш като нищо. После да довършиш Джийн. Похвално си го нагласил. Но сега сме двама, а оръжието ти е само за един.

— По-полека, господа — рече човекът на Сивия крал. — Не виждам някой от вас да напира да му пробия дупка в лицето.

— Не знаеш с кого си имаш работа. И на какво сме способни. — Дървеницата леко разкърши китка и нещо изпадна в дланта му от ръкава. Локи едва мярна движението — какво ли беше? „Номерът на сирака“? О, богове… Какво ли можеше да направи той срещу стрела от арбалет…

— Дървеница… — измърмори той.

— Кажи му, Локи. Кажи му, че представа си няма с кого се ебава. Кажи му, че представа си няма какво ще го сполети! Можем да му надвием.

— Ха някой от вас е мръднал, и стрелям. — Стрелецът отстъпи крачка назад, прицели се и започна да насочва арбалета ту към Локи, ту към Дървеницата.

— Дървеница, недей…

— Можем да му надвием, Локи. Ти и аз. Не може да спре и двама ни. По дяволите, бас държа, че не може да спре никой от нас.

— Дървеница, чуй ме…

— Слушай приятеля си, момче! — Натрапникът се потеше зад дулото на оръжието.

— Аз съм Джентълмен копеле! — заяви Дървеницата бавно и сърдито. — Нас никой не ни закача. И никой не ни надвива. Ти ще си платиш!

И момъкът скочи на крака и вдигна нагоре „Номера на сирака“, а по нежното му лице бе изписана твърда, пламенна решителност. Арбалетът изщрака, свистенето на тетивата му отекна невъзможно гръмко сред затворените стъклени стени на кухнята.

Стрелата, която трябваше да улучи Дървеницата между очите, се заби във врата му.

Той отскочи назад като ужилен; коленете му омекнаха във въздуха, той се завъртя и рухна на земята, а безполезният „Номер на сирака“ изхвърча от ръцете му.

Човекът на Сивия крал захвърли арбалета и бръкна да извади кинжала от пояса си, но брадвата, която Локи криеше, изскочи преди него от вратата, поела целия му гняв. Джийн бе способен да разцепи главата на мъжа с острието. Локи успя само да го цапардоса с тежестта. Но и това беше достатъчно — топката го уцели в дясното око, той трепна и изкрещя от болка.

Локи вдигна арбалета и нападна с вой натрапника. Стовари приклада върху лицето му, носът му се счупи и шурна кръв. Мъжът се строполи и главата му тресна в коридорната стена от елдерглас. Щом падна, той вдигна ръце нагоре в опит да се опази от следващия удар на Локи. Локи счупи пръстите му с арбалета. Крясъците на двамата се смесиха и отекнаха в затвореното пространство.

Локи приключи, като заби единия извит край на лъка в слепоочието на мъжа. Главата му се завъртя, по стъклото плисна кръв и той се свлече безжизнено в ъгъла на коридора.

Локи захвърли арбалета, завъртя се на пети и притича до Дървеницата.

Стрелата беше пронизала врата на момчето вдясно от гръкляна, забита чак до перата, а от раната шуртеше тъмна кръв. Локи коленичи, прегърна главата на Дървеницата и напипа стърчащия от другата страна на врата му връх. По ръцете му потече лепкава топлина — усещаше как тя се излива при всяко откъслечно вдишване на момчето. Очите на малкия бяха широко отворени и вперени в него.

— Прости ми — изхълца Локи през сълзи. — Проклет да съм, Дървеница, аз съм виновен! Можехме да избягаме. И трябваше. Моята гордост… Ти, и Кало и Галдо. Тази стрела трябваше да е за мен.

— Твоята гордост — прошепна момчето. — Оправдана е. Джентълмен… копеле.

Локи притисна раната на момчето — представяше си, че някак би могъл да спре прилива на кръв, но момчето извика и Локи отдръпна разтрепераните си пръсти.

— Оправдана е! — изхъхри Дървеницата и от ъгълчето на устата му потече кръв. — Аз… нали не съм помощник? Не съм… чирак… а съм истински Джентълмен копеле?

— Ти никога не си бил помощник, Дървеница. Никога не си бил чирак — изплака Локи, опита се да приглади назад косата на момчето и се отврати от кървавия отпечатък, който остави на бледото му чело. — Храбро малко кретенче! Храбро глупаво копеленце. Аз съм виновен, Дървеница, моля те… моля те, кажи ми, че само аз съм виновен.

— Не — прошепна Дървеницата. — О, богове… боли… как боли…

И дъхът му секна в прегръдките на Локи. Не каза нищо повече.

Локи впери поглед нагоре. Струваше му се, че творението на пришълците, стъкленият таван, огрявал с топла светлина живота му толкова дълги години, сега изпитва удоволствие, като му свети единствено в тъмночервено — отражението на пода, на който седеше с бездиханното тяло на Дървеницата в прегръдките си, което още кървеше.

Можеше да не излезе от печалния си унес цяла нощ — но Джийн изстена силно в съседната стая.

Локи се сепна и се опомни. Положи възможно най-нежно главата на Дървеницата на земята, изправи се с олюляване и отново вдигна брадвата на Джийн. Движенията му бяха бавни и несигурни. Той се върна в Гардероба, издигна брадвата над главата си и я стовари с всичката сила, която успя да събере, върху магическата ръка, лежаща между телата на Кало и Галдо.

Бледосиният огън угасна, щом острието се заби в изсъхналата плът. Джийн изпъшка шумно зад гърба му — Локи го прие за насърчителен знак. Методично и злобно, той накълца ръката на парченца. Кълцаше жилавата кожа и крехките кости, докато черният конец, с който бе извезано името на Джийн, не се разкъса и синьото сияние не угасна напълно.

Стоеше, вперил поглед в братята Санца, докато не чу как Джийн се размърда зад гърба му.

— О, Дървеница! Проклятие! — Мъжагата се изправи и изпъшка. — Прости ми, Локи. Просто не можех… не можех да се помръдна.

— Няма какво да ти прощавам. — Сякаш дори звукът от собствения му глас му причиняваше болка. — Беше капан. Името ти бе извезано върху него. Върху онова, което магът беше оставил за нас. Досетили са се, че ще се върнеш.

— Отсечена ръка?! Човешка ръка с моето име, извезано на нея?

— Да.

— Хватката на обесения — рече Джийн, втренчен в парчетата плът и телата на двамата Санца. — Аз… съм чел за това като по-млад. Богове!

— Изважда те от строя чисто и спретнато — рече студено Локи. — Така че спотайващият се убиец да може да слезе, да убие Дървеницата и да довърши и теб.

— Само един?

— Само един — въздъхна Локи. — Джийн… в стаите на храма горе… Маслото за лампи… Донеси го.

— Масло за лампи?

— Всичкото — потвърди Локи. — Побързай.

Джийн се спря в кухнята, коленичи и затвори очите на Дървеницата с лявата си ръка. После се изправи, избърса сълзите си и хукна да изпълнява поръчката на Локи.

Локи се върна бавно в кухнята, повлякъл трупа на Кало Санца. Положи го до масата, скръсти ръцете му на гърдите, коленичи и го целуна по челото.

Мъжът в ъгъла изстена и размърда глава. Локи стана, изрита го в лицето и се върна в Гардероба за тялото на Галдо. Не след дълго нагласи телата на братята в средата на опустошената кухня, а до тях положи и Дървеницата. Не можеше повече да понесе оцъкления поглед на близнаците и покри и трите трупа с една копринена покривка от потрошения шкаф.

— Обещавам ви смъртна жертва, братя — прошепна Локи, щом приключи с всичко. — Обещавам ви жертва, която ще накара боговете да се сепнат. Жертва, която ще накара сенките на всички Херцози и Капи на Камор да се почувстват като просяци! Жертва в кръв, злато и огън. Заклевам се пред Аза Гуила, която ни събира, и пред Переландро, който ни подслони, и пред Уродливия страж, който слага пръста си на везните, когато претеглят душите ни. Заклевам се пред Окови, който ни опази живи и здрави. Моля за прошка, че не успях да сторя същото.

Той се насили да стане и да се залови наново за работа.

Няколко стари дрехи бяха разхвърляни по ъглите на Гардероба. Локи ги събра заедно с няколко неща от разсипания сандък за маскиране — шепа фалшиви мустаци, малко фалшива брада, маскировъчно лепило. Метна ги в коридора и надникна в съкровищницата. Както и подозираше, тя беше напълно опоскана. Дори и грош не бе останал нито в кладенеца, нито по лавиците. Без съмнение и чувалите, натоварени на каруцата по-рано, също бяха изчезнали.

От спалните в дъното на бърлогата той събра чаршафи и одеяла, после — пергаменти, книги и свитъци. Тях нахвърля на купчина върху масата в трапезарията. Най-сетне се надвеси над убиеца — пратеник на Сивия крал, с оплескани с кръв ръце и дрехи и зачака връщането на Джийн.

6

— Събуди се — рече Локи. — Знам, че ме чуваш.

Убиецът, пратен от Сивия крал, примига, изплю кръв и се опита да се изтласка с крака още по-навътре в ъгъла.

Локи го гледаше — нормалното състояние на нещата бе странно преобърнато наопаки: убиецът бе мускулест и беше с цяла глава по-висок от него, а след събитията от отминалата нощ Локи изглеждаше още по-невзрачен. Но всичко онова, което внушаваше страх в него, бе съсредоточено в очите му: погледът му се впиваше в убиеца с пламтяща, сурова омраза.

Джийн бе застанал на няколко крачки зад него с торба, преметната през рамо, а брадвите бяха затъкнати в пояса му.

— Искаш ли да живееш? — попита Локи.

Убиецът мълчеше.

— Въпросът е простичък и няма да го повтарям. Искаш ли да живееш?

— Д-да — отвърна тихо мъжът.

— Тогава с голямо удоволствие ще ти откажа. — Локи коленичи до него, бръкна под долната си риза и извади малка кожена кесия, окачена на врата му.

— Някога — заговори той, — когато бях достатъчно голям, че да разбирам какво съм направил, аз се засрамих, че съм станал убиец. Дори и след като си изплатих дълга, продължих да нося това. През всички тези години — за да ми напомня.

Той дръпна кесията и скъса връвта. Отвори я и извади отвътре един-единствен малък зъб от акула. Хвана дясната ръка на убиеца, постави кесията и зъба в дланта му и сви счупените пръсти на мъжа около тях. Убиецът се гърчеше и пищеше. Локи го удари.

— Но сега — продължи той — отново ще стана убиец. Решен съм да избия до крак всички хора на Сивия крал, до последно. Чуваш ли ме, педераст? Ще погубя и Вързомага, ще погубя и Сивия крал, и ако ще всички сили на Камор и на Картейн, и на ада да застанат срещу мен, това няма да е нищо — само още по-дълъг низ от трупове между мен и твоя господар.

— Ти си луд! — прошепна убиецът. — Никога няма да победиш Сивия крал!

— Ще го победя, и даже нещо повече! Каквото и да науми той, аз ще го провалям! Каквото пожелае, аз ще го затривам! Всяка причина, поради която ти си дошъл тук да убиеш приятелите ми, ще се изпари във въздуха. Всеки човек на Сивия крал ще умре залудо, и ще започна с теб.

Джийн Танен пристъпи напред, сграбчи убиеца с една ръка и го вдигна на колене. После го повлече из кухнята, без да чува молбите му за милост. Метна го върху масата до трите покрити трупа и купчината парцали и хартии и мъжът усети сладникавия мирис на масло за лампи.

Без да каже нито дума, Джийн стовари тежестта на едната от брадвите върху коляното му. Мъжът нададе вой. Още един бърз замах смля лявата му колянова капачка. Убиецът се преобърна, за да се прикрие от по-нататъшните удари — но такива не последваха.

— Като видиш Уродливия страж — рече Локи, като въртеше нещо в ръце, — кажи му, че Локи Ламора схваща бавно, но схване ли веднъж, не забравя. А като видиш приятелите ми, кажи им, че идват и още от вашите.

Той разтвори ръце и остави предмета да падне на земята. Беше кълбо връв, тъмносива на цвят, а от единия й край стърчаха бели нишки. Алхимичен фитил — след като белите нишки постоят малко на въздух, те започваха да искрят и подпалваха по-тежката и по-дълго горяща сива връв, в която бяха увити, фитилът цопна в края на локва от масло за лампи.

Локи и Джийн се качиха по тайното стълбище в стария каменен храм и затръшнаха капака след себе си.

Пламъците лумнаха в стъклената бърлога под краката им.

Първо пламъците. После и крясъците.

Интерлюдия:Приказката за старите играчи на топка

1

Наложи се да откраднат друга лодка, след като Локи така прахоснически ги отърва от първата. Всяка друга нощ той щеше да се посмее хубавичко над това.

„Както и Дървеницата, и Кало и Галдо“ — додаде той наум.

Двамата с Джийн плаваха по течението на юг между Теснините и Мара Камораца, увити в старите наметала, събрани от пода на Гардероба, а мъглата ги скриваше от града. Приглушените трепкащи светлини и мърморещи гласове в далечината му се струваха останки от някакъв чужд живот, който бе напуснал много отдавна, а не част от града, в който живееше, откакто се помнеше.

— Такъв глупак съм! — промърмори той. Лежеше на планшира, главата му се маеше и сухи пристъпи на гадене се надигаха от изтерзания му стомах.

— Ако го повториш още веднъж — обади се Джийн, — ще те изхвърля във водата и ще мина с лодката през главата ти.

— Трябваше да ни оставя да избягаме.

— Може би — рече Джийн. — Но пък вероятно не всички нещастия, които ни се случват, са преки последствия от някой твой избор, братко. Може би лошите приливи си идват, независимо от нашите дела. Може би, ако бяхме избягали, Вързомагът щеше да ни проследи по пътя и да разпръсне костите ти нейде между Камор и Талишам.

— И все пак…

— … ние оживяхме — рече натъртено Джийн. — Живи сме и можем да отмъстим за тях. Много правилно постъпи с човека на Сивия крал в бърлогата. Сега въпросите са: „Защо?“ и „А сега какво?“ Стига си се държал така, сякаш си се надишал с пушек от Призрачен камък. Твоят ум ми е нужен, Локи. Нужен ми е „Тръна на Камор“.

— Като го намериш, се обади. Той е приказка. Майната му.

— Той седи тук в тази лодка заедно с мен. Ако сега ти не си този човек, то трябва да станеш. Тръна е онзи, който може да победи Сивия крал. Сам не мога — с това съм наясно. Защо Сивия крал е искал да ни причини това? Какво му носи то? Мисли, да му се не види!

— Твърде много догадки — рече Локи. Продължи да размишлява и гласът му се пооживи. — Но… да стесним въпроса. Да разгледаме средствата. Видяхме един от хората му под храма. Видях още един, когато ме отвлякоха първия път. Значи знаем, че поне двама са работили за него, освен Вързомага.

— Смяташ ли, че действа непохватно?

— Не. — Локи потърка ръце. — Не, всичко, извършено от него, ми изглежда сложно като верарски часовников механизъм.

— И все пак е изпратил само един човек в бърлогата.

— Да — братята Санца са били вече мъртви. Смятал е и мен за мъртъв, за теб е имало подготвен капан от Вързомага, и за Дървеницата е била достатъчна само една стрела. Умело. Бързо и жестоко.

— Но защо да не изпрати двама? Защо не трима? Защо да не се подсигури докрай — Джийн загреба полекичка няколко пъти, за да държи лодката в курса. — Не мога да повярвам, че изведнъж го е домързяло точно когато кроежът му е достигнал връхната си точка.

— Може би — рече Локи. — Може би… всички останали хора са му били нужни някъде другаде, и то наложително. Сигурно е можел да отдели само един. — Локи се задъха и заби юмрук в разтворената си лява длан. — Може би в края на краищата ние не сме били връхната точка на кроежа му.

— А какво тогава?

— Не какво, а кой. Кого напада той толкова месеци наред? Джийн, Барсави е убеден, че Сивия крал е мъртъв. Какво ще прави той тази вечер?

— Той… ще устрои гуляй. Също както в Деня на промените. Ще празнува.

— На Плаващия гроб — уточни Локи. — Ще разтвори вратите, ще домъкне бъчви — богове, този път истински! Ще призове целия си двор. Всички Точни хора, пияни до козирката, по дигите и пристаните на Дървените отпадъци. Като в доброто старо време.

— Значи Сивия крал е инсценирал собствената си смърт, за да подмами Барсави да устрои гуляй?

— Не е заради гуляя — уточни Локи. — Заради хората е. Всички Точни хора. Точно така, о, богове, точно така! Тази вечер Барсави ще излезе пред хората си за първи път от месеци. Разбираш ли? Всички банди, всички гаристи ще бъдат свидетели на онова, което ще се случи там!

— И каква е ползата за Сивия крал?

— Тая гад си пада по драматичното. Бих казал, че Барсави е затънал до гуша в лайна. Греби, Джийн. Веднага ме закарай в Казана. Мога сам да стигна до Отпадъците. Трябва да стигна до Плаващия гроб, и то бързо!

— Ти да не си си загубил ума? Ако Сивия крал и хората му още дебнат, със сигурност ще те убият! А ако Барсави те види, нали уж направо умираш от стомашно разстройство! Още повече че ти наистина си почти умрял!

— Те няма да видят Локи Ламора — отвърна Локи, като бърникаше из остатъците от сандъка за грим, които бе успял да спаси. Притисна фалшива брада до лицето си и се ухили. Болка прониза челюстта му. — Косата ми няколко дни ще е сива, защото мехлемът за отстраняване на боята, докато ние тук си говорим, гори. Ще се намажа със сажди, ще си сложа качулката и ще бъда просто някакъв кльощав никаквец с лице, посинено цялото, дошъл да намаже от безплатното вино на Капа.

— Трябва да си почиваш. Едвам не те пребиха до смърт от бой! За нищо не ставаш. Не бях предвидил, че ще се наложи да бягаш веднага.

— Наистина ме болят разни неща, които дори не подозирах, че ги имам — призна Локи, като размазваше с пръсти лепило по брадичката си. — Но няма начин. Това са всичките маскировъчни средства, които ни останаха. Нямаме пари, нямаме дрехи, нямаме си вече храм, нямаме си вече приятели. А на теб ти остават само няколко часа, в най-добрия случай, за да слезеш под земята и да ни намериш място за пренощуване, преди хората на Сивия крал да се усетят, че една бройка от тях липсва.

— Ама все пак…

— Аз съм ти наполовината, Джийн. Тука няма как да ме опровергаеш. Мога да мина незабелязан — ти биеш на очи като изгряващото слънце. Предлагам ти да намериш някой бордей в Пепелището, да изгониш плъховете оттам и да оставиш наши знаци наоколо. Само драсни по опушените стени. Като свърша, ще те намеря.

— Ама…

— Джийн, ти искаше Тръна на Камор. На ти го! — Локи залепи фалшивата брада на брадичката си и натисна, докато лепилото не престана да го щипе, което значеше, че е изсъхнало. — Закарай ме в Казана и ме пусни. На Плаващия гроб се готви нещо и аз трябва да видя какво. Всичко, което този мръсник ни причини, ще приключи след няколко часа — ако вече не е започнало.

2

Може да се каже — и това ще е вярно в няколко смисъла, — че Венкарло Барсави надмина себе си в отпразнуването на победата си над убиеца на своята дъщеря.

Плаващия гроб бе широко отворен. Стражите останаха на пост, но дисциплината беше доста охлабена. Грамадни алхимични фенери бяха окачени под копринените балдахини на най-горните палуби на закотвения галеон. Те осветяваха Дървените отпадъци под тъмното небе и сияеха като фарове в мъглата.

Пратиха бързоходци до „Последна грешка“ за храна и вино. Всичко, годно за ядене, повечето бъчви и всички клиенти до един бързо се изнесоха оттам. Хората, и пияни, и трезви, дружно се устремиха към Дървените отпадъци, обединени от любопитство и надежда.

Стражите на кея оглеждаха потока от гости, но само толкова — мъжете и жените, които не се виждаше да носят оръжие, бяха пропускани само с претърсване отгоре-отгоре. Опиянен от победата, Капа бе решил да прояви великодушие в повече от едно отношения. Това бе от полза на Локи — закачулен, брадат и целият омацан със сажди, той се промъкна с една огромна тайфа главорези от Казана, които си пробиваха път с лакти към галеона на Барсави, окичен с фенери като галера на удоволствията от някоя романтична приказка за пашите на Бронзово море.

Плаващия гроб гъмжеше от мъже и жени. Капа Барсави седеше на своя трон, заобиколен от най-вътрешните си хора: зачервените му синове, които непрекъснато крещяха, най-могъщите му оцелели гаристи и мълчаливите, бдителни близначки Беранджия. Локи трябваше да се блъска, да се бута и да псува, за да си пробие път до центъра на крепостта. Той се набута в един ъгъл до главната порта на балната зала и започна да наблюдава — болеше го и му беше неудобно, ала беше благодарен, че поне е успял да заеме наблюдателна позиция.

Балконите преливаха от разбойници от всички банди в Камор и врявата все повече се усилваше с всяка минута. Жегата беше невероятна, вонята също. Локи се чувстваше като притиснат до стената от вълната от миризми. Мокра вълна и просмукан с пот памук, вино и винен дъх, помади за коса и обработена кожа.

Първият час на сутринта току-що бе превалил, когато Барсави изведнъж стана от трона си и вдигна ръка.

Като че вълна заля цялата зала и всички изведнъж застанаха нащрек. Точните хора се побутваха, за да накарат този и онзи да млъкне, и сочеха Капа. За няма и минута хаосът и шумотевицата на празненството утихнаха до кротко мърморене. Барсави кимна благодарно.

— Вярвам, че си прекарвате добре?

Тълпата избухна във викове, ръкопляскания и тропане с крака. Локи се зачуди наум доколко е разумно изобщо да се прави така на кораб. Но не пропусна да заръкопляска заедно с тълпата.

— Чудесно е да излезеш изпод тъмния облак, нали?

Отново ликуване. Кожата го сърбеше под фалшивата брада, подгизнала от пот. Внезапна остра болка прониза корема му точно където единият от младите Барсави му беше обърнал специално внимание с юмрук. Жегата и миризмите подбуждаха странен гъдел и гадене в гърлото му, а точно на това усещане той се бе наситил до края на живота си. Изкашля се кисело в шепи и се помоли силите му да издържат само още няколко часа.

Едната от сестрите Беранджия застана до Капа. Гривните й от акулови зъби блестяха на светлината на свещниците. Тя му прошепна нещо на ухото. Той се заслуша, а после се усмихна.

— Черин — изкрещя той — ни предлага да позволим на нея и сестра и да ни позабавляват! Да им разреша ли?

Ликуването в отговор бе два пъти по-мощно (и два пъти по-искрено за слуха на Локи) от всичко досега. Дървените стени затрепериха. Локи потръпна.

— Тогава нека устроим Острозъбо представление!

През следващите няколко минути се възцари пълен хаос; десетки от хората на Барсави заразбутваха пируващите и разчистиха един квадрат в средата на пода, широк около десетина ярда. Изтикаха гуляйджиите нагоре по стълбите и балконите заскърцаха под тежестта им. Отвориха шпионките, за да могат тези на горната палуба да надничат през тях и да наблюдават представлението. Локи бе натикан в ъгъла по-натясно от всякога.

Мъже издърпаха с куки дървените плоскости на пода и отдолу заплискаха тъмните води на Каморския залив. Тръпка на очакване и тревога премина през тълпата при мисълта какво ли плува там долу. „Безпокойните духове на осем Цели крони, освен всичко друго“ — помисли си Локи.

Когато махнаха и последната дървена плоскост от отвора, почти всички присъстващи видяха малките платформи, които ги крепяха — широки точно една педя и нито пръст повече. Бяха разположени на около пет стъпки една от друга. Това бе арената на Барсави за частните му Острозъби представления — предизвикателство за всяка контрарекиала, дори и за толкова опитна двойка като сестрите Беранджия.

Черин и Раиза, стари кучета, що се отнася до раздразването на тълпата, събличаха кожените си връхни дрехи, предпазители и яки. Събличаха се грациозно и не бързаха, а поданиците на Капа подвикваха ободрително и вдигаха халби и чаши, а някои дори им отправяха неприлични предложения.

Анджаис изтича напред с малък пакет алхимичен прах в ръцете. Изсипа го във водата и благоразумно отстъпи назад. Това беше „призив“ — силна смес от вещества, които разпалваха яростта на акулите и я подклаждаха до края на двубоя. Кръв във водата можеше да привлече и да разяри акула, но „призивът“ направо я опияняваше от хъс да напада — да скача, да се мята, да премазва жените, подскачащи напред-назад по малките платформи.

Сестрите Беранджия излязоха напред и застанаха на ръба на изкуствения басейн, въоръжени с традиционните оръжия — брадви с шип и къси копия. Анджаис и Пачеро застанаха зад тях, малко вляво. Капа остана прав до трона си — ръкопляскаше, усмихнат до уши.

Черна перка се подаде над водната повърхност. Опашка се замята, а атмосферата сред тълпата се нажежи. Локи чувстваше как тя го облива — преплетени похот и страх, мощно животинско усещане. Зрителите се бяха дръпнали на два ярда от краищата на басейна, но някои в първите редове все така нервничеха, а неколцина се опитваха да си пробият път през тълпата, за радост и за гавра на обкръжаващите ги.

В действителност акулата не можеше да е по-дълга от пет-шест стъпки. Някои акули на Подвижния пир достигаха двойно тази дължина. В частния басейн на Капа такава голяма твар не можеше да се побере. Но и тези тук лесно биха могли да осакатят някого при скок, а ако успееха да завлекат някого под водата, размерът не би имал особено значение при такава неравна борба.

Сестрите Беранджия вдигнаха оръжията си, а после се обърнаха към Капа едновременно. Сестрата отдясно (Раиза? Черин? Локи така и не се бе научил да ги различава, и при тази мисъл сърцето го заболя за братята Санца) му кимна. В угода на тълпата Барсави вдигна ръце и огледа двора си. И когато дворът възликува, той застана между двете и получи от всяка целувка по съответната буза.

Водата пред тримата се разплиска. Гладка черна сянка се приплъзна покрай ръба на басейна и се гмурна в тъмните бездни. Локи почувства как петстотин сърца замряха и дъхът секна в петстотин гърла. Той се съсредоточи докрай — съзираше всеки детайл на мига, сякаш той бе замръзнал пред очите му, от въодушевената усмивка на кръглото червендалесто лице на Барсави до отблясъците на светлината от свещниците по вълните.

— Камор! — извика сестрата, която стоеше отдясно на Капа. И отново ропотът на тълпата утихна, този път сякаш един гигантски гръклян биде прерязан. Петстотин чифта очи се втренчиха в Капа и неговите телохранителки.

— Посвещаваме тази смърт — продължи тя — на Капа Венкарло Барсави, наш господар и покровител!

— Той напълно я заслужава — додаде другата.

Акулата изригна от басейна точно пред тях — гладка, черна, дяволска, с черни очи без клепачи и паст, пълна с бели зъби. Тя вдигна пръски, високи цели десет стъпки, направи полусалто във въздуха и падна напред, падна…

Право върху Капа Барсави.

Барсави вдигна ръце, за да се прикрие; акулата връхлетя и налапа едната. Мускулестото тяло на рибата се удари силно в дървения под и дръпна надолу и мъжа. Неумолимите челюсти изщракаха, Капа изпищя, а точно под дясното му рамо шурна кръв и потече по пода и по тъпата муцуна на акулата.

Синовете му се притекоха на помощ. Сестрата отдясно погледна акулата, зае плавно бойна позиция, вдигна лъскавата си брадва и се завъртя, влагайки в замаха цялата си сила.

Острието й се вряза в главата на Пачеро Барсави точно над лявото ухо. Очилата на високия мъж отхвърчаха, той залитна напред с пробит череп и когато се свлече на колене на палубата, вече беше мъртъв.

Тълпата се разкрещя и се разбушува, а Локи отправи молитва към Благодетеля да го запази жив достатъчно дълго, че да проумее какво става.

Анджаис гледаше със зяпнала уста баща си, който се бореше с акулата, и поваления си брат. Но преди да успее да каже и дума, другата сестра Беранджия застана зад него, притисна челюстта му с дръжката на копието си и заби острието на брадвата в тила му. Той изплю кръв, строполи се по очи и не помръдна повече.

Акулата се гърчеше и разкъсваше дясната ръка на Капа, а той пищеше и я удряше по муцуната с лявата, докато грапавата кожа на чудовището не я разрани. С отвратителен последен напън акулата откъсна ръката му от рамото и се плъзна обратно във водата, оставяйки широка кървава диря по палубата. Барсави се претърколи, плискайки кръв, втренчил неразбиращ, ужасен поглед в телата на синовете си. Опита се да се надигне. Едната от сестрите Беранджия го събори с ритник обратно на палубата.

Зад поваления Капа се надигна глъчка; неколцина Червени ръце се втурнаха напред с извадени оръжия, крещейки несвързано на сестрите. Онова, което последва, за очите на Локи изглеждаше като неясна и яростна мистерия — полуоблечените сестри Беранджия успяха да се справят с половин дузина мъже в доспехи с жестокост, на която би завидяла и акула. Копията хвърчаха, брадвите свистяха, гърла зейваха и плискаха кръв. Последният от Червените ръце се свлече на палубата с лице — разкъсана алена развалина, може би пет секунди след като първият нападна.

Сега битката се вихреше и по балконите — Локи забеляза как хора си пробиват път през тълпите, хора с тежки сиви наметала, въоръжени с арбалети и дълги ножове. Някои от стражите на Барсави се дръпнаха и не предприеха нищо, други се опитаха да избягат, а трети бяха изненадани в гръб от нападателите и убити на място. Запяха тетиви; във въздуха засвистяха стрели. Вляво от Локи отекна силно „Тряс!“ — голямата порта на балната зала се беше затръшнала сякаш по своя воля. Часовниковите й механизми бръмчаха и щракаха. Хората думкаха напусто по вратите.

Един от хората на Барсави си проби път сред тълпата от паникьосани, блъскащи се Точни хора и прицели арбалета си в сестрите Беранджия, застанали над ранения Капа като лъвици, вардещи плячката си. Тъмна сянка падна върху мъжа от тъмните ъгли на тавана; разнесе се нечовешки писък и сянката изведнъж рязко се отклони, изсвистя над главите на сестрите и връхлетя върху отсрещната стена. Стражът яростно замахна към кафявия силует, който се носеше във въздуха на дълги извити крила — после стисна шията си, залитна и се просна по очи.

— Не мърдайте от местата си! — прокънтя глас, изпълнен с властност и увереност. — Не мърдайте от местата си и внимавайте.

Заповедта има по-силно въздействие, отколкото Локи очакваше: той дори усети как собственият му страх намалява, желанието му да побегне изчезва. Воят и писъците на тълпата притихнаха и призрачно спокойствие бързо обхвана ликуващия допреди две минути двор на Капа Барсави.

Вратът му настръхна. Промяната в тълпата не беше естествена. Можеше и да не се усети какво има, но и преди бе попадал под въздействието му — във въздуха витаеше магия. Потръпна пряко волята си. „Надявам се, че идването ми тук е толкова мъдра идея, колкото изглежда.“

Изведнъж сред тях се появи Сивия крал.

Все едно излезе от врата, отворила се във въздуха точно до трона на Капа. Беше с връхната дреха и наметалото си. Прескочи с лекотата и увереността на ловец труповете на Червените ръце, а до него крачеше Соколаря с облечен в ръкавица юмрук, вдигнат във въздуха. Вестрис кацна на юмрука му, прибра крила и изкрещя тържествуващо. Тълпата заахка и замърмори.

— Нищо лошо няма да ви се случи — рече Сивия крал. — Лошото, което исках да сторя тази вечер, вече го сторих. — Той застана между сестрите Беранджия и погледна надолу към Капа Барсави, който се гърчеше и стенеше на палубата в краката му.

— Здравей, Венкарло. О, богове, и по-добре си изглеждал.

А после Сивия крал отметна качулката си и Локи отново видя напрегнатите очи, строгите черти на лицето му, тъмната, прошарена със сиво коса, изпитото, изнурено изражение. И ахна, защото най-сетне разбра какво го глождеше по време на първата му среща със Сивия крал — онази странна прилика.

Всички парчета от точно тази мозайка се подредиха пред него. Сивия Крал стоеше между сестрите Беранджия и сега очите на Локи съвсем ясно виждаха, че той им е брат — нищо чудно да бяха тризнаци.

3

— Камор! — провикна се Сивия крал. — Царуването на фамилия Барсави свърши!

Хората му бяха овладели напълно тълпата — наброяваха може би две дузини, освен сестрите Беранджия и Соколаря. Пръстите на лявата ръка на мага се усукваха, кършеха и разгъваха и той мърмореше тихичко, докато се оглеждаше из стаята. Каквото и да беше заклинанието, то успя да успокои тълпата, но несъмнено трите черни пръстена на голата му китка също приковаха вниманието на гуляйджиите.

— Всъщност — продължи Сивия крал — това е краят на фамилията Барсави. Ти вече нямаш синове и дъщери, Венкарло. Исках, преди да умреш, да разбереш, че аз съм заличил болестта, разпръсквана от слабините ти, от лицето на земята.

В миналото — кресна той — вие ме познавахте като Сивия крал. Но вече излязох от сенките… и това име няма да бъде произнесено повече. Оттук нататък ме наричайте… Капа Раза.

„Раза — помисли си Локи. — Така е «отмъщение» на езика на Теринския трон. Грубичко.“

Както и доста други неща у Сивия крал, доколкото започваше да разбира — за негова жалост.

Капа Раза, както се представяше той сега, се наведе над изнемощелия от загубата на кръв Барсави, който хленчеше. Раза се наведе и свали пръстена с печат от бледата му неоткъсната ръка. Вдигна го, за да го види цялата тълпа, а после го плъзна на безименния пръст на собствената си ръка.

— Помниш ли бавната смърт на жена си? И колко се доверяваше тя на сестрите Беранджия? Как те й носеха храна? Тя не умря от стомашни тумори, а от черна алхимия. Просто ми се искаше да си залъжа глада с нещичко през дългите години, докато подготвях тази смърт за теб. — Капа Раза се усмихна с демонично веселие. — Доста дълго се мъчи, нали? Чух, че било много болезнено. Е, не боговете й го отредиха, Венкарло. Както и всички останали хора, които ти обичаше, тя умря заради теб.

— Защо? — Гласът на Барсави бе немощен и изтънял.

Капа Раза коленичи до него, обгърна главата му едва ли не с нежност и дълго шепна на ухото му. Когато млъкна, Барсави се втренчи в него с увиснала челюст и невярващо оцъклени очи, а Раза кимна бавно.

Той хвана Капа за брадите и дръпна главата му назад. В другата му ръка от ръкава му падна кинжал и той го заби под оголената брадичка на Барсави чак до дръжката. Барсави ритна немощно, само веднъж.

Капа Раза се изправи и извади острието. Сестрите Беранджия награбиха бившия си господар за реверите и го пуснаха в тъмните води на залива, който прие тялото му със същата готовност, както и неговите жертви и врагове през дългите години на управлението му.

— Един Капа управлява Камор — заяви Раза — и сега това съм аз. Сега това съм аз! — Той издигна окървавения си кинжал над главата си и се огледа из залата, сякаш приканваше хората да оспорят думите му. Но никой не ги оспори и той продължи: — Намерението ми е не просто да премахна Барсави, а да заема мястото му. Причините за това са си мои. И сега ни остава да уредим нещо помежду си, между мен и вас, всички останали, всички Точни хора. — Той се огледа бавно със скръстени ръце, а брадичката му стърчеше напред като на генерал завоевател от стара бронзова скулптура. — Трябва да изслушате думите ми и чак тогава да вземете решение.

4

— Нищо от постигнатото няма да ви се отнеме — продължи той. — Нищо, за което сте се трудили или сте страдали, няма да бъде отнето от вас. Възхищавам се на изграденото от Барсави точно толкова, колкото мразех човека, който го е изградил. Такава е думата ми. Всичко остава, както си е било. Всички гаристи и техните банди остават във владение на същите територии. Ще плащат същата дан, на същия ден, веднъж седмично.

— Тайния мир си остава — както смъртта сложи край на управлението на Барсави, така ще сложи край и на моето.

— Поемам всички постове и цялата власт на Барсави, поемам всичките му задължения. И за да е справедливо, поради това поемам и всичките му дългове и отговорности. Ако някой може да докаже, че Барсави му дължи нещо, сега и Капа Раза му дължи същото. И първи сред тях е Еймон Данзиер… излез отпред, Еймон.

Тълпата вдясно от Капа Раза зашумоля и се размърда; след малко хилавият човечец, който Локи много добре си спомняше от Дупката на ехото, бе изтикан напред. Ясно си личеше, че умира от ужас. Кокалестите му колене направо тракаха.

— Спокойно, Еймон. — Раза вдигна лявата си ръка с дланта надолу, разперил пръсти, също като Барсави пред тълпата. — Коленичи пред мен и ме признай за свой Капа.

Разтрепераният Еймон падна на коляно, пое ръката на Раза и целуна пръстена. Кръвта на Барсави полепна по устните му.

— Капа Раза — произнесе той с почти умолителен тон.

— В Дупката на ехото ти прояви голяма храброст, Еймон. Малцина биха постъпили така на твое място. Барсави беше прав да ти даде такива щедри обещания — и аз ще ги изпълня. Ще получиш хиляда крони, и покои, и такива удобства, заради които мъже, на които им предстоят дълги години живот, ще се молят на боговете да ги поставят на твое място.

— Аз… аз… — От очите на мъжа бликнаха сълзи. — Не бях сигурен какво ще… Благодаря, Капа Раза. Благодаря.

— Желая ти много наслади в замяна на услугата, която ми направи.

— Значи… не сте… не сте били вие, там, в Дупката на ехото, ако позволите да ви питам, Капа Раза.

— О, не, Еймон — разсмя се Раза с гърлен, приятен глас. — Не, онова беше само илюзия.

В далечния ъгъл на балната зала на Плаващия гроб въпросната илюзия тихичко кипеше от ярост и свиваше и изпускаше юмруци.

— Тази вечер вие видяхте как окървавих ръцете си — изкрещя Раза. — Видяхте ги и разтворени, за да проявят, както се надявам да го възприемате, истинска щедрост. Не е трудно човек да се разбере с мен; искам да преуспяваме заедно. Служете ми така, както служихте на Барсави, и зная, че така и ще бъде. Питам ви, гаристи, кой ще превие коляно и ще целуне пръстена ми, за да ме признае за свой Капа?

— Ромовите псета! — изкрещя ниска, стройна жена най-отпред на тълпата, изпълнила балната зала.

— Резачите на Измамната светлина! — извика мъж. — Резачите на Измамната светлина ви приветстват!

„Това е нелепо, по дяволите! — помисли си Локи. — Сивия крал уби бившите им гаристи. Да не би пък да му играят някакъв номер?“

— Мъдрите помияри!

— Бароните от Пожарището!

— Черните очи!

— Целите крони! — разнесе се глас, а след него хорово одобрение. — Целите крони застават зад Капа Раза!

Изведнъж Локи го напуши смях. Той захапа юмрука си и се престори, че кашля. Внезапно истината лъсна — Сивия крал не само избиваше най-верните гаристи на Барсави, а сигурно беше сключил сделки с подчинените им преди това. Богове, в залата е имало и още хора на Сивия крал, предрешени, в очакване да започне истинското представление за вечерта.

Половин дузината мъже и жени излязоха напред и коленичиха пред Раза на ръба на басейна, там, където акулата показа само перката си, когато принудително освободи Барсави от ръката му. „Тоя проклет Вързомаг със сигурност умее да се разбира с животните“ — помисли си Локи със смес от гняв и завист. При всяка нова проява на изкуството на Соколаря той се чувстваше много потиснат.

Един по един гаристите коленичеха и се заклеваха пред Капа, целуваха пръстена и произнасяха „Капа Раза“ с истинско въодушевление. Още петима излязоха напред и коленичиха веднага след тях, очевидно усетили накъде духа вятърът. Локи бързо пресметна — само с вече полученото признание Раза можеше да нарече свои хора петстотин-шестстотин души. Видимите му сили се бяха увеличили значително.

— Значи вече се запознахме — обърна се Раза към цялата тълпа. — Познаваме се и вие знаете какви са намеренията ми. Свободни сте да се върнете към задачите си.

Соколаря направи няколко знака със свободната си ръка. Часовниковите механизми във вратата затракаха обратно и портата се отвори.

— Давам на нерешителните три нощи! — провикна се Капа Раза. — Три нощи, за да дойдат при мен и подвият крак, и ми се закълнат, както преди на Барсави. Искрено желая да проявя благосклонност, но ви предупреждавам, не му е сега времето да ме ядосвате. Виждали сте ме как работя. Знаете, че притежавам средства, които липсваха на Барсави. Знаете, че мога да бъда безмилостен, когато предизвикат у мен неудоволствие. Ако не ви удовлетворява да ми служите, ако мислите, че може би е по-мъдро или по-вълнуващо да ми се противите, ще ви отправя едно предложение. Стягайте си багажа и напуснете града през сухопътните порти. Щом искате да се разделим, моите хора няма да ви навредят. За три нощи ви давам отпуска и дума.

— След това — понижи глас той, — след това ще въздам назиданието, което съм длъжен. Вървете и говорете със своите пезони. Говорете с приятелите си и с други гаристи. Кажете им какво съм казал; кажете им и че искам да ми се закълнат.

Част от тълпата тръгна да излиза. Други, може би по-мъдрите, се строиха пред Капа Раза. Бившият Сив крал приемаше клетвите им в центъра на кръга от трупове. Червените ръце и синовете на Барсави лежаха и кървяха на палубата там, където бяха паднали.

Локи изчака няколко минути натискът да намалее, докато плътният поток от разгорещени, вонящи човешки същества изтънее до няколко гъсти струи, и тръгна към изхода. Краката му, също като главата му, бяха като налети с олово. Умората като че бързо го надвиваше.

Тук-там по пода лежаха трупове — стражите на Барсави, верните от тях. Локи ги виждаше през тълпата, която продължаваше да оредява. Точно до високата порта на залата лежеше Бернел, остарял на служба при Капа Барсави. Гърлото му бе прерязано, той лежеше сред локва от собствената си кръв, а бойните му ножове си стояха в ножниците — нямал е време да ги извади.

Локи въздъхна. Спря се на вратата и се обърна към Капа Раза и Соколаря. Вързомагът като че се взираше в него и за кратък миг сърцето на Локи заби учестено, ала магьосникът не каза нищо и нищо не предприе, просто продължи да наблюдава ритуала, докато новите поданици на Капа Раза целуваха пръстена му. Вестрис се прозя и бързо затвори клюн, сякаш делата на тези, които нямаха крила, я отегчаваха ужасно. Локи побърза да излезе.

Всички стражи, които наблюдаваха как гуляйджиите напускат галеона и се изнизват по пътеката към кея, бяха хора на Раза. Не си бяха направили труда да преместят труповете, проснати в краката им. Някои само гледаха студено; други кимаха дружелюбно. Локи разпозна не един от тях.

— Три нощи, дами и господа, три нощи — напомни един. — Кажете на приятелите си. Сега вие принадлежите на Капа Раза. Няма нужда да се тревожите — карайте си, както сте си я карали винаги.

„Значи вече разполагаме с някои отговори — помисли си Локи. — Прости ми отново, Назка. Не бих могъл да сторя нищо, дори и да имах куража да опитам.“

Той притисна болния си стомах и продължи да се тътри с наведена глава. Нито един страж не погледна втори път кльощавия, брадат, мръсен стар просяк — в Камор такива ги имаше с хиляди, хиляди взаимозаменяеми мухльовци, безнадеждни безпарковци на самото дъно на многото етажи на мизерията, които подземният свят предлагаше.

„А сега — да се скрием. И да измислим какво да правим.“

— Радвай се на откраднатото тази вечер, кучи сине — прошепна Локи, когато подмина и последния от стражите на Раза. — Радвай се до насита — толкова по-драго ще ми е да видя мъката в очите ти, когато забия шибаната кама в твоето сърце!

5

Но човек не може да направи нищо повече, когато мисли за отмъщение. Острите болки в стомаха отново го замъчиха горе-долу по средата на бавното му самотно завръщане пеш към Пепелището.

Коремът го болеше, присвиваше го и къркореше; мракът около него като че се сгъстяваше, а тесните, размити от мъглата градски хоризонти се кандилкаха причудливо, все едно да беше пиян. Той залитна и се хвана за гърдите, запотен и мънкащ.

— Проклет Газар! — обади се глас в мрака. — Сигурно преследва дракони, дъги и загубените съкровища на Камор. — Последва смях, а Локи продължи да се тътри; никак не му се щеше да стане мишена за гаври. Никога не беше чувствал такава умора — все едно жизнените му сили бяха догорели в него до куп въглени, които тлееха, изстиваха и се покриваха със сива пепел с всяка изминала секунда.

Пепелището, което поначало не беше гостоприемно, за все по-отслабващото внимание на Локи изглеждаше като адско струпване от сенки. Той дишаше тежко и от него се лееха реки от пот. Чувстваше се така, сякаш някой постоянно тъпчеше все повече и повече сух памук в очните му ябълки. Краката му натежаваха ли натежаваха; той ги тътреше напред в мрака, стъпка по стъпка, към мержелеещите се назъбени сенки на разрушените сгради. Невидими същества препускаха в нощта. Невидими наблюдатели мърмореха, когато минаваше покрай тях.

— Какво… о, Богове… аз трябва да… Джийн — смънка той, когато се препъна в голямо колкото човек откъртено парче от зидария и се просна в прашните сенки зад него; миришеше на варовик, огньове за готвене и пикоч. Нямаше сили да се изправи.

— Джийн… — изпъшка той за последно и се строполи по очи. Още преди главата му да се удари в земята, вече беше изгубил съзнание.

6

Светлините грейнаха в третия час на утрото, може би на около миля навътре в морето южно от Остатъците, където ядро от черен мрак се плъзгаше над водата с бавно и тромаво лавиране. Белите призрачни платна на кораба плющяха на вятъра, докато той плаваше към Старото пристанище. Скучаещата стража на триетажната кула на върха на Южната игла го забеляза първи.

— Ама че некадърен моряк е тоя — отбеляза по-младият постови с малък далекоглед в ръка.

— Сигурно е верарец — измърмори по-старшият, който методично измъчваше парче слонова кост с тънък гравьорски нож. Искаше да го докара като скулптираната тераса, която бе видял в храма на Йоно, оживяла с прекрасни релефи и фантастични изображения на удавници, отнети от Господаря на стържещите води. Но произведението му повече мязаше на бяло кучешко лайно в действителна големина. — По-добре е да повериш плаващ кораб на сляп безрък пияница, отколкото на верарец!

Плавателният съд не привлече с нищо повече вниманието им, докато изведнъж не грейнаха светлините и тъмножълтото им сияние не заблещука по тъмните вълни.

— Жълти светлини, сержант — докладва по-младият. — Жълти светлини.

— Какво? — По-старият остави парчето слонова кост, изтръгна далекогледа от ръцете на по-младия и огледа продължително приближаващия се кораб. — Мамка му. Жълти са, да!

— Чумав кораб — прошепна младият. — Никога досега не бях виждал.

— Или е чумав кораб, или е някой пройдоха от Джерем, който не знае какви светлини се палят на пристана. — Той прибра далекогледа и отиде при пиринчения цилиндър, монтиран странично на ръба на западната стена на стражевия пост и насочен към окъпаните в меко сияние кули на брега на квартала Арсенал. — Бий камбаната, момче. Бий проклетата камбана.

По-младият страж посегна към другата страна на парапета, хвана висящото там въже и започна да бие тежката пиринчена камбана, като дърпаше по два пъти — дрън-дрън, дрън-дрън, дрън-дрън.

Трепкаща синя светлина проблесна от една от кулите на Арсенала. Сержантът натисна дръжката на пиринчения цилиндър и разтвори кепенците, скриващи сиянието на необикновено яркия алхимичен глобус вътре. Той можеше да предаде със светлинни сигнали на постовете в Арсенала списък с простички съобщения. На свой ред те щяха да ги препредадат на други наблюдаващи очи в готовност. Ако имаха късмет, те щяха да стигнат до Двореца на търпението или дори до Гарвановия обсег за две минути.

Мина време; чумавият кораб ставаше все по-голям и с все по-ясни очертания.

— Хайде бе, малоумници — измърмори сержантът. — Размърдайте се. Стига си дърпал проклетата камбана, момче. Мисля, че са ни чули.

Пронизителните свирки на Карантинната стража отекнаха сред обвития в мъгли град. След малко към тях се присъедини и барабанен бой — нощен сбор на жълтодрешковци. Ярки бели светлини блеснаха по кулите на Арсенала и сержантът видя мъничките черни силуети на хора, които търчаха по бреговата линия.

— О, така се вижда — измърмори той. Още светлини грейнаха на североизток — малки кули стърчаха по Южната игла и сред Остатъците срещу Старото пристанище, където по закон и по обичай в Камор закотвяха чумавите кораби. На всяка малка кула имаше катапулта за мятане на камъни, която изстрелваше петнайсетфунтови скали или бъчви с огнено масло. Мястото за закотвяне на чумавите кораби се намираше на сто и петдесет ярда южно от Остатъците, над шейсет клафтера вода и в обсега на дузина катапулти, които за минути можеха да потопят или изгорят всичко, що плава.

Една галера изплува от портата на Арсенала между ярко осветените кули — от бързите патрулни съдове, наречени хриле заради подобния на крила замах на веслата. Галерата имаше по двайсет весла от всяка страна, натискани от осемдесет платени гребци. Караше четирийсет войници с мечове, четирийсет стрелци с лъкове и чифт тежки стреломети, наречени скорпия. Нямаше товарен трюм и имаше само една мачта с просто опънато платно. Предназначението й беше само едно — да приближи до всеки кораб, който заплашва град Камор, и всички на борда да бъдат избити, ако не се вслушат в предупрежденията.

По-малки лодки с бели и червени фенери на носа потегляха от северния край на Южната игла с лоцмани и отряди от жълтодрешковци.

От отсрещната страна на дългия вълнолом галерата набираше скорост; редовете от изящни весла разпенваха черното море. Зад нея се виеше пенеста диря. Над водите ехтяха барабани и крясъци заповеди.

— По-близо, по-близо — измърмори сержантът. — Ще е отблизо. Клетата черупка хич я няма, може и да се наложи да й метнат камък, преди да забави ход.

Няколко малки тъмни силуета се виждаха на бледия фон на платната на чумавия кораб — като че бяха твърде малко и не можеха да се справят с тях. Ала щом корабът навлезе в Старото пристанище, той започна да забавя ход. Събраха горните му платна, макар пипкаво и недодялано, а останалите ги нагласиха така, че да „изгонват“ въздуха. Те се отпуснаха и сред скърцане на скрипци и заглушени заповеди също започнаха да се събират.

— О, има изящен силует — измърмори сержантът. — Изящен силует.

— Това не е галеон — отбеляза по-младият страж.

— Прилича на ония префърцунените кораби, дето ги строели в Емберлен. Стил фрегата май им викаха.

Чумавият кораб не беше черен само защото беше тъмно — той беше лакиран в черно и украсен от носа до кърмата с филигран от вещерско дърво. Оръдия не се виждаха.

— Тия смахнати северняци! Дори и корабите им трябва да са черни. Ама наистина е красив. Бас държа, че е и бърз. Ама е здравата затънал в лайната — сега ще го държат под карантина седмици наред. Горките копелета късмет ще извадят, ако оживеят.

Галерата заобиколи върха на Южната игла — веслата пенеха водата. На светлините двамата стражи виждаха, че скорпиите са заредени и оборудвани с екипаж, а стрелците стояха на издигнатите си платформи с лъкове в ръце и нервничеха.

Няколко минути по-късно галерата стигна до черния кораб, спрял на около двеста ярда от брега. Една офицерка излезе на дългия бушприт и вдигна към устата си усилвателна тръба.

— Какъв кораб сте?

— „Задоволство“ от Емберлен! — извикаха в отговор.

— Последно пристанище, в което сте спирали?

— Джерем!

— Не е ли прекрасно — измърмори сержантът. — Горкичките копелета кой знае какво са си лепнали.

— Какъв е товарът ви? — попита офицерката.

— Само провизии. Щяхме да товарим в Ашмир.

— Екипаж?

— Шейсет и осем души. Двайсет умряха.

— Значи сте запалили чумавите светлини, защото наистина сте в нужда?

— Да, в името на боговете! Не знаем какво е… Изгаряща треска. Капитанът е мъртъв; лекарят умря вчера. Молим за помощ.

— Можете да пуснете котва в чумавото пристанище — извика каморската офицерка. — Не бива да доближавате до брега ни повече от сто и петдесет ярда, или ще ви потопим. Всяка лодка, спусната на вода, ще бъде потопена или изгорена. Всеки, който се опита да доплува на брега, ще бъде застрелян — при положение че успее да избяга на акулите.

— Моля ви, пратете ни лекар. Пратете ни алхимици, в името на боговете!

— Не се разрешава да изхвърляте труповете — продължи офицерката. — Ще ги държите на борда. Всякакви пакети или предмети, предадени по някакъв начин на брега от вашия кораб, ще бъдат изгорени без преглед. Всеки опит за такова предаване е основание за изгаряне или потопяване. Разбрахте ли?

— Да, но, моля ви, нищо друго ли не можете да направите?

— Може да ви осигурим жреци на брега, както и прясна вода и милостиня — провизии, изпратени по въже от пристана. Тези въжета ще бъдат опънати с кораб от брега и прерязани, след като бъдат използвани при нужда.

— И нищо друго?

— Не ви се разрешава да приближавате нашия бряг под страх от нападение, но можете да обърнете и да потеглите, когато пожелаете. Аза Гуила и Йоно да ви помагат във време на нужда! Моля се за милост за вас и ви желая бързо отърваване в името на Никованте, Херцог на Камор.

Няколко минути по-късно гиздавият черен кораб се закотви в чумавото пристанище със свити платна.

Жълтите светлини грееха над черните води на Старото пристанище, той се полюляваше леко, а градът спеше, обвит в сребриста мъгла.

Интерлюдия:Господарката на дългото мълчание