Ледено ухапване

Глава 15

Сутринта на следващия ден се опитвах да си лакирам ноктите на краката — доста трудна задача при толкова жесток махмурлук, — когато на вратата се почука. Когато се събудих, Лиса вече бе излязла, затова сега се заклатушках през стаята, като внимавах да не съсипя неизсъхналия лак. Отворих вратата и видях на прага един от служителите на хотела, стиснал в двете си ръце голяма картонена кутия. Отмести я леко, за да може да ме погледне.

— Търся Роуз Хатауей.

— Аз съм.

Поех кутията от него. Беше обемиста, но съвсем не се оказа толкова тежка, колкото ми се стори на пръв поглед. Благодарих му набързо и затворих вратата, докато се чудех дали трябва да му дам бакшиш. Но вече бе късно.

Седнах на пода с кутията до мен. Нямаше никакъв надпис и отгоре беше залепена с тиксо. Взех една химикалка, надупчих тиксото, разкъсах го, отворих кутията и надникнах вътре.

Беше пълна с парфюми.

Сигурно имаше поне тридесетина малки шишенца с парфюми, подредени на дъното на кутията. За някои от тях бях чувала, за други — не. Имаше всякакви: от безумно скъпи, само за величия от калибъра на кинозвездите, до доста евтините, каквито бях виждала по дрогериите. Етернити. Ейнджъл. Ванила Фийлдс. Джейд Блосъм. Майкъл Корс. Пойзън. Хипнотик Пойзън. Пюър Пойзън. Хеш. Лайт Блу. Джован Мъск. Пинк. Шугър. Вера Уанг. Взимах парфюмите един по един, изчитах етикетите и накрая отварях шишенцата, за да ги помириша.

Бях стигнала някъде към средата на колекцията, когато се сетих. Нямаше кой друг да ми изпрати това, освен Ейдриън.

Не знаех как е успял да ги достави в хотела за толкова кратко време, но с много пари можеш да постигнеш почти всичко. Все пак не се нуждаех от вниманието на един богат и разглезен морой. Очевидно не бе разгадал правилно сигналите ми. Със съжаление започнах да слагам обратно парфюмите в кутията, но после се спрях. Разбира се, че щях да ги върна… но нямаше да навреди, ако помириша и останалите, преди да го направя.

Отново започнах да вадя шишенцата. На някои само помирисвах капачката, но от други впръсквах във въздуха Серендипити. Долче и Табана. Шалимар. Дейзи. На вълни ме връхлитаха аромат след аромат: на рози, виолетки, сандалово дърво, портокал, ванилия, орхидея…

Когато приключих, носът ми вече едва ли ставаше за нещо. Всички тези парфюми бяха създадени за хората. Те имаха много по-слабо обоняние от това на вампирите и дампирите, така че за нас тези миризми бяха прекалено силни. Сега разбрах какво е имал предвид Ейдриън, когато ми каза, че не е необходимо да се обливаш с много парфюм. След като на мен от всички тези ухания ми се зави свят, можех само да си представя как щяха да подействат на много по-чувствителното обоняние на мороите. Претоварването на сетивата ми никак не ми помагаше да се отърва от главоболието, с което се събудих тази сутрин.

Този път наистина опаковах всички парфюми, като спирах за кратко само на онези от тях, които наистина харесвах. Поколебах се, докато държах една малка опаковка в дланта си. После извадих червеното шишенце отвътре и отново го помирисах. Ароматът му беше свеж и сладникав. Беше на някакъв плод, но не на бонбон или захаросан плод. Опитах се да си припомня какво ухаеше така. Струваше ми се, че прилича на парфюма на едно момиче от общежитието. Тя ми беше казала на какво мирише. Беше нещо като череша, но ароматът беше по-остър. Да, френско грозде, това беше. И ето че го имаше в този парфюм, но примесен с мириса на цветя: момини сълзи и още някакви, които не можех да разпозная. Каквото и да бе смесено в това ухание, нещо в него ме привличаше. Сладникаво… но не прекалено. Прочетох текста върху етикета, търсейки името на парфюма. Amor, amor. Любов, любов.

— Пасва — промърморих, като си припомних колко много любовни проблеми ми се струпаха напоследък. Но все пак задържах парфюма, като опаковах останалите.

Вдигнах кутията в ръце и я отнесох долу до рецепцията, където ми дадоха тиксо, за да я запечатам отново, и ми обясниха в коя стая мога да намеря Ейдриън. Очевидно фамилията Ивашков на практика бе запазила цяло крило. Не се намираше много далече от стаята на Таша.

Вървях надолу по коридора с усещането, че съм момиче за доставки. Спрях пред неговата врата. Но преди да успея да почукам, тя се отвори и Ейдриън се изправи пред мен. Изглеждаше не по-малко изненадан от мен.

— Малък дампир — посрещна ме сърдечно той. — Не очаквах да те видя тук.

— Връщам ти това. — Тикнах кутията в ръцете му, преди да има време да протестира. Той я пое непохватно и леко политна от изненада. Но след като я улови по-здраво, отстъпи няколко крачки назад и я остави на пода.

— Нито един ли не ти хареса? — попита ме. — Искаш ли да поръчам други?

— Не ми изпращай повече подаръци.

— Не е подарък. Това е услуга. Коя жена няма парфюм?

— Не го прави повече — настоях аз твърдо.

Внезапно зад него прозвуча един глас:

— Роуз? Ти ли си?

Надникнах зад гърба му и видях Лиса.

— Какво правиш тук?

Заради главоболието ми и защото мислех, че тя се е усамотила някъде с Кристиан, тази сутрин бях блокирала връзката си с Лиса. При нормални обстоятелства щях да разбера, че е тук, още докато приближавах стаята. Отново отворих съзнанието си за нея и шокът й се предаде и на мен. Въобще не беше очаквала да ме види тук.

— Какво правиш ти тук?

— Дами, дами — обади се той със закачлив тон. — Не е необходимо да се карате заради мен.

Изгледах го свирепо.

— Не се караме. Просто искам да зная какво става тук.

Лъхна ме мирис на някакъв до болка познат афтършейв и тогава чух един глас за гърба си:

— Аз също.

Подскочих. Като се завъртях, видях Дмитрий застанал отвън в коридора. Нямах представа какво търсеше в крилото на фамилията Ивашков.

Той се е запътил към стаята на Таша, подсказа ми един вътрешен глас.

Несъмнено Дмитрий очакваше от мен да се забърквам постоянно в какви ли не бъркотии, но да види и Лиса тук, бе напълно неочаквано за него. Пристъпи покрай мен и влезе в стаята, като оглеждаше подозрително и тримата.

— Не се позволява на ученици от различни полове да се събират по стаите.

Знаех, че дори и да изтъкна, че технически Ейдриън не е ученик, това едва ли щеше да облекчи положението ни. Не ни бе позволено да посещаваме мъже по стаите им.

— Как успяваш да го постигнеш? — попитах разстроено Ейдриън.

— Кое?

— Да ни караш да изглеждаме лоши!

Той се захили.

— Ами вие сами дойдохте.

— Не биваше да ги пускаш вътре — скастри го Дмитрий. — Сигурен съм, че знаеш правилата в академията „Св. Владимир“.

Ейдриън сви рамене.

— Да, но не съм длъжен да спазвам някакви си тъпи училищни правила.

— Може би не си — отбеляза Дмитрий студено, — но очаквах все пак да ги уважаваш.

— Много съм изненадан, че точно ти ме наставляваш как да се държа с малолетни момичета — отбеляза Ейдриън хапливо и завъртя очи.

Зърнах гневната искра в очите на Дмитрий и за миг си помислих, че ще съм свидетел на нещо невиждано — как той губи прословутия си самоконтрол, за който толкова съм му се подигравала. Но той запази самообладание и само стиснатите му юмруци издаваха колко е бесен.

— Освен това — продължи Ейдриън — нищо лошо не се е случило. Ние само си общувахме.

— Ако искаш да си „общуваш“ с млади момичета, прави го на обществени места.

Наистина не ми хареса Дмитрий да ни нарича „млади момичета“, освен това имах чувството, че малко преигра.

Ейдриън се засмя, с онзи негов странен смях, от който кожата ми настръхна.

— Млади момичета? Млади момичета? Разбира се. Млади и в същото време стари. Те едва ли са видели много в живота си, но все пак вече са се нагледали на доста неща. Едната белязана с живот, а другата — със смърт… но те ли са онези, за които трябва да се тревожиш? По-добре се безпокой за себе си, дампир. Тревожи се за теб, тревожи се за мен. Ние сме тези, които са млади.

Ние останалите само го гледахме удивено. Не мисля, че някой беше очаквал Ейдриън внезапно да се впусне в такава психарска тирада.

Но след малко Ейдриън се успокои и отново изглеждаше съвсем нормален. Обърна се и се запъти към прозореца, като преди това ни хвърли небрежен поглед, докато палеше цигара.

— Вие, дами, навярно трябва да си вървите. Той е прав. Аз не съм подходяща компания.

Спогледахме се с Лиса. Измъкнахме се набързо от стаята и последвахме Дмитрий по коридора към фоайето.

— Това беше… странно — заговорих след няколко минути. Всъщност само констатирах очевидното, но все някой трябваше да го направи.

— Много — съгласи се Дмитрий. Не звучеше ядосан, а по-скоро озадачен.

Като стигнахме до фоайето, понечих да придружа Лиса обратно до нашата стая, но Дмитрий ме повика.

— Роуз, може ли да поговорим?

Усетих прилив на симпатия откъм Лиса. Обърнах се към Дмитрий и отстъпих настрани, за да не преча на потока от преминаващи. Покрай нас се точеше внушителна група морои, с кожени дрехи и скъпи бижута, с разтревожени физиономии. Следваха ги носачите на багажа от персонала на хотела. Мороите продължаваха да напускат курорта в търсене на по-безопасни места. Параноята от стригоите съвсем не бе отминала.

Гласът на Дмитрий внезапно насочи вниманието ми отново към него.

— Това беше Ейдриън Ивашков. — Произнесе името му по същия начин, по който го произнасяха всички останали.

— Да, зная.

— Това е вторият път, когато те виждам с него.

— Да — отвърнах забързано. — Понякога излизаме заедно.

Дмитрий повдигна вежди, след което отметна глава назад, за да посочи посоката, от която дойдохме.

— И дълго ли оставаш в стаята му?

Хрумнаха ми няколко подходящи отговора, но най-язвителният сам изскочи от устните ми.

— Какво става между него и мен, не е твоя работа. — Успях да докарам интонация, много подобна на онази, с която той бе изрекъл същото, когато стана дума за отношенията му с Таша.

— Всъщност, докато си в Академията, това, което правиш, е моя грижа.

— Не и когато става дума за личния ми живот. Тогава нямаш думата.

— Още не си пълнолетна.

— Но скоро ще бъда. Освен това няма като с магическа пръчка да се превърна в зряла личност точно на осемнадесетия си рожден ден.

— Несъмнено — рече той.

Изчервих се.

— Не това имах предвид. Исках да кажа…

— Зная какво искаше да кажеш. И, технически погледнато, това сега няма значение. Ти се обучаваш в Академията. Аз съм твоят инструктор. Работата ми е да ти помагам и да бдя над твоята безопасност. Да попаднеш в леглото на някой като него… хм, не е безопасно.

— Мога да се справя с Ейдриън Ивашков — промърморих. — Той е странен — наистина странен, това е очевидно, — но е безвреден.

Тайно се питах дали Дмитрий не ревнуваше. Нали не бе извикал и Лиса настрани, за да й чете конско. От тази мисъл се почувствах донякъде щастлива, но сетне се сетих, че още не знаех какво правеше Дмитрий в това крило на хотела.

— Като заговорихме за личния живот… предполагам, че си бил на посещение при Таша, а?

Знаех, че беше дребнаво, и очаквах нещо от рода „не е твоя работа“. Но вместо това той ми отговори:

— Всъщност бях при майка ти.

— И с нея ли се сваляш? — Разбира се, знаех, че не е така, но това сочно заяждане хич не беше за изпускане.

Той явно го разбра и само ме изгледа уморено.

— Не, обсъждахме някои нови сведения за стригоите, взели участие в атаката срещу фамилията Дроздов.

Гневът и заядливостта ми се стопиха. Фамилията Дроздов. Фамилията Бадика. Внезапно случилото се тази сутрин ми се стори невероятно банално. Как можех да стоя тук и да споря с Дмитрий за някакви романтични преживявания, които можеха да се случат или да не се случат, когато той и другите пазители се опитват да ни защитят?

— И какво открихте? — попитах тихо.

— Опитваме се да проследим някои от стригоите — сподели той. — И хората, които са били с тях. Има свидетели, които живеят наблизо. Те забелязали няколко от колите, използвани от групата. Номерата на автомобилите били от различни щати… вероятно групата се е разпръснала, за да ни затрудни в преследването. Но един от свидетелите успял да запомни номера на една кола. Регистрирана е на адрес в Споукан.

— В Споукан? — попитах учудено. — Градчето Споукан в щата Вашингтон? Че кой ще избере Споукан като място за убежище? — Бях там веднъж. Скучно градче, както всички затънтени градчета на Северозапада.

— Стригоите очевидно — отвърна той безучастно. — Адресът се оказа фалшив, но има улики, че наистина са били там. Под търговския център, намиращ се на това място, има подземни тунели. В този район са били забелязвани стригои.

— Тогава… — намръщих се аз, — няма ли да тръгнеш по следите им? Или някой друг? Искам да кажа, че тъкмо за това говореше Таша… Ако знаем къде са…

Той поклати глава.

— Пазителите не могат да направят нищо без разрешение от висшестоящите. А няма изгледи това да стане скоро.

— Защото мороите много приказват — въздъхнах аз.

— Просто са предпазливи — поправи ме той.

Имах чувството, че напрежението и враждебността помежду ни бяха изчезнали и отново се разбирахме.

— Хайде, стига. В този случай дори и на теб не ти се ще да си толкова предпазлив. На практика знаеш къде се крият стригоите. Стригоите, които избиват деца. Не изпитваш ли желание да се нахвърлиш срещу тях, когато най-малко го очакват? — Сега и аз започнах да говоря като Мейсън.

— Не е толкова лесно — въздъхна Дмитрий. — Ние сме отговорни пред Съвета на пазителите и пред мороите. Не можем просто така, на своя глава, да се втурнем и да действаме импулсивно. А между другото все още не разполагаме с достатъчно надеждна информация. Не бива да се въвличаш в ситуация, без да си запознат с всички подробности.

— Отново житейски уроци по дзен-будизъм — въздъхнах. Прокарах ръка през косата си и я прибрах зад ушите. — И защо впрочем ми разказваш всичко това? Това е работа на професионалните пазители. Не е работа за новаци.

Той се замисли и изражението му се смекчи. Винаги изглеждаше страхотен, но аз най-много го харесвах именно такъв.

— Наговорих ти някои неща… онзи ден и днес… които не трябваше да си позволявам. Оскърбителни думи по повод възрастта ти. Ти си на седемнадесет… но в трудна ситуация можеш да действаш и да се справяш не по-зле от всеки по-възрастен.

На гърдите ми олекна и сърцето ми заби радостно.

— Наистина ли?

Той кимна.

— В много отношения си доста млада и за много неща действаш като всички млади, но единственият начин да се промени това е да се отнасят към теб като към зряла личност. Трябва да го правя по-често. Зная, че оценяваш тази информация, и разбираш колко е важно да не я споделяш с никого.

Никак не ми беше приятно да ми напомнят колко съм млада, но ми допадна идеята той да говори с мен като равен с равен.

— Димка — обади се един глас. Таша Озера приближаваше към нас. Усмихна се, като ме видя. — Здравей, Роуз.

Дотук с радостното ми настроение.

— Здравей — поздравих сухо.

Тя отпусна ръка върху ръката на Дмитрий и дори плъзна пръстите си под ръкава му. Изгледах гневно тези нахални пръсти. Как смееше да го докосва?

— Отново имаш онова изражение — отбеляза тя.

— Какво изражение? — попита той. Сега строгият поглед, с който ме изучаваше преди малко, беше изчезнал. На устните му се появи лека, но многозначителна усмивка. Почти игрива.

— Изражението, което означава, че ще дежуриш през целия ден.

— Наистина ли? Имам такова изражение? — Сега и в интонацията му се появи закачлива, предизвикателна нотка.

Тя кимна.

— Всъщност кога точно ти свърши смяната?

Дмитрий наистина изглеждаше — кълна се в това — смутен.

— Преди един час.

— Не можеш да продължаваш така — възмути се тя. — Нуждаеш се от почивка.

— Ами… след като се има предвид, че съм пазител на Лиса…

— Засега — прекъсна го Таша многозначително. А на мен ми стана по-зле, отколкото през миналата нощ. — На горния етаж ще започне голямо състезание по билярд.

— Не мога да се присъединя — отклони поканата той, но продължаваше да се усмихва. — Пък и толкова отдавна не съм играл…

Какво? Дмитрий играеше билярд!

Внезапно вече нямаше значение, че само допреди малко ми каза, че трябва по-често да се отнася с мен като с възрастна. Една малка част от мен знаеше, че това е комплимент, но останалата искаше той да се държи с мен като с Таша. Игриво. Закачливо. Непринудено. Двамата изглеждаха толкова близки, държаха се тъй фамилиарно.

— Хайде, да отидем — помоли го тя. — Само един рунд! Можем да ги победим.

— Не мога — повтори той. Звучеше така, сякаш искрено съжаляваше. — Не мога при всичко това, което се случва.

Тя тутакси помръкна.

— Не. Предполагам, че не. — Погледна ме и додаде с по-весел тон: — Надявам се, че разбираш какъв твърдоглав инструктор имаш. Никога не изоставя задълженията си.

— Е — отвърнах аз, опитвайки се да подражавам на безгрижния й тон отпреди малко, — поне засега.

Таша ме изгледа озадачено. Според мен не разбра, че я поднасям. Но мрачният поглед, който ми хвърли Дмитрий, означаваше, че той е съвсем наясно какво става. Осъзнах, че току-що бях зачеркнала целия си досегашен напредък като зряла личност.

— Приключихме, Роуз. Помни какво ти казах.

— Да — кимнах и се извърнах. Внезапно ми се прииска да се прибера в стаята си и да се усамотя за малко. Този ден вече успя да ме изтощи напълно. — Определено ще го запомня.

Но не стигнах далече, тъй като налетях на Мейсън. Мили Боже. Човек не може да се отърве от мъжете.

— Май си ядосана — установи той, щом ме видя. Имаше дарба да отгатва настроенията ми. — Какво се е случило?

— Имам… проблеми с наставниците. Тази сутрин всичко е толкова объркано.

Въздъхнах, неспособна да си избия Дмитрий от главата. Докато гледах към Мейсън, си спомних как снощи бях напълно убедена, че искам двамата да ходим сериозно. Явно имах проблем с главата. Вече изобщо не знаех какво да правя. Решавайки, че най-добрият начин да си избиеш някой тип от главата, е като насочиш вниманието си към друг, сграбчих Мейсън за ръката и го повлякох със себе си.

— Хайде, да вървим. Не бяхме ли решили днес да… се усамотим някъде?

— Предполагам, че вече не си пияна — пошегува се той. Но очите му бяха сериозни. И заинтригувани. — Предположих, че предложението ти от снощи не важи.

— Хей, аз винаги държа на думата си. — Отворих съзнанието си и потърсих Лиса. Вече не беше в нашата стая. Беше отишла на някаква друга кралска сбирка, несъмнено като подготовка за тържествения банкет на Присила Вода. — Хайде — подканих Мейсън. — Ще отидем в моята стая.

С изключение на притеснителната поява на Дмитрий пред стаята на Ейдриън, никой всъщност не спазваше забраната за събиране на момчета и момичета в една стая. Тук всичко на практика си беше както в общежитието на Академията. Щом двамата с Мейсън се качихме горе, му разказах за това, което Дмитрий ми беше споделил за стригоите в Споукан. Дмитрий ми беше казал да го запазя в тайна, но му бях бясна, пък и не виждах какво лошо има в това да го споделя с Мейсън. Знаех, че той ще се заинтересува.

Оказах се права. Мейсън тутакси се въодушеви.

— Какво? — възкликна той, щом влязохме в стаята. — И те няма да направят нищо?

Свих рамене и седнах на леглото.

— Дмитрий каза…

— Зная, зная… чух те. Да сме внимателни и тъй нататък. — Мейсън закрачи гневно из стаята. — Но ако онези стригои нападнат друг морой… друга фамилия… по дяволите! Тогава няма да им се иска да са внимавали толкова много.

— Забрави за това — прекъснах го. Малко се вкиснах от това, че гледката на моя милост, излегнала се върху леглото, не бе достатъчна, за да го отклони от налудничавите му бойни планове. — Нищо не може да се направи.

Той престана да обикаля.

— Ние можем да отидем.

— Къде да отидем?

— В Споукан. Има автобус за там, който можеш да вземеш от града.

— Аз… почакай. Искаш да отидем до Споукан и да нападнем стригоите?

— Разбира се. Еди също ще се присъедини… можем да отидем до онзи търговски център. Те няма да са подготвени за нас, така че можем да им устроим засада и да ги заловим един по един…

Гледах го изумено.

— Ти кога оглупя толкова?

— О, разбирам. Благодаря ти за доверието.

— Не става дума за доверие — възразих, изправих се и се приближих до него. — Зная, че си голяма работа. Виждала съм те в действие. Но това… това не е начинът. Не можем просто да вземем Еди и да се впуснем да преследваме стригоите. Нуждаем се от повече хора. Повече планиране. И повече информация.

Отпуснах ръце върху гърдите му. Той сложи своите върху моите и се усмихна. Войнственият плам още искреше в очите му, но можех да се закълна, че мислите му бяха заети с по-неотложни грижи. Като мен например.

— Не исках да те наричам глупак — побързах да му се извиня. — Съжалявам.

— Казваш го само защото ме сваляш и искаш да се възползваш от мен.

— Разбира се, че искам — засмях се, щастлива да го видя успокоен. Разговорът ми напомни за този между Кристиан и Лиса в тавана над параклиса.

— Е — рече той, — не мисля, че ще се съпротивлявам много.

— Добре. Защото има много неща, които искам да направя. — Вдигнах ръце и ги обвих около врата му. Кожата му беше топла под пръстите ми и си спомних колко много ми бяха харесали снощните ни целувки.

— Ти наистина си негова достойна ученичка — изтърси Мейсън изневиделица.

— На кого?

— На Беликов. Тъкмо се питах кога ще споменеш за нуждата от повече информация и така нататък. Действаш точно като него. Станала си много сериозна, откакто все се мотаеш с него.

— Не, не съм.

Мейсън ме придърпа по-близо, но романтичното настроение внезапно се изпари. Искаше ми се поне за малко да забравя Дмитрий, а не да говоря за него. Защо се получаваше така? Мейсън би трябвало да ме разсее и отвлече мислите ми от Дмитрий.

Той обаче не забеляза, че нещо не е наред.

— Ти просто си се променила, това е всичко. Не е лошо… само е различно.

Нещо в думите му ме ядоса, но преди да го скастря, устните му намериха моите. Край на разумните разговори. Някакво мрачно недоволство започна да се надига в мен, но аз пренасочих тази интензивна възбуда във физическо действие, когато двамата с Мейсън се претърколихме на леглото. Притиснах го към леглото, като постигнах това, без да прекъсвам целувката. Явно ме биваше да правя няколко неща едновременно. Забих нокти в гърба му, докато ръцете му се плъзнаха по врата ми и освободиха конската опашка, която бях вързала само преди няколко минути. Той зарови пръсти в освободената ми коса, преди да премести устните си надолу и да ме зацелува по врата.

— Ти си… изумителна — прошепна ми. И можех да се закълна, че го вярваше. Цялото му лице грееше от страст по мен.

Извих се нагоре и оставих устните му да се притискат по-плътно към кожата ми, докато ръцете му се пъхнаха под края на блузата ми. Проникнаха по-навътре, обходиха корема ми и съвсем леко докоснаха долния ръб на сутиена ми.

Имайки предвид, че само преди минута бяхме увлечени в разгорещен спор, доста се изненадах от бързия напредък на нещата. Макар че, честно казано, нямах нищо против. Такава си бях. При мен всичко ставаше винаги бързо и импулсивно. В онази нощ, когато двамата с Дмитрий станахме жертви на магията за съблазняване на Виктор Дашков, ме беше обзела луда страст. Но Дмитрий успя да я контролира, така че започнахме бавно… и това посвоему беше прекрасно. Но през повечето време едва се сдържахме. Сега имах чувството, че това отново ще се повтори. Начинът, по който ръцете му галеха тялото ми. Страстните, опияняващи целувки.

И тогава осъзнах нещо.

Целувах Мейсън, но в мислите си бях с Дмитрий. И не беше сякаш просто си го спомнях. Всъщност си представях, че съм с Дмитрий — точно сега, — за да повторим отново онази нощ. Със затворени очи не бе трудно да се постигне.

Но когато ги отворих и видях очите на Мейсън, осъзнах, че той е с мен. Той ме обожаваше и толкова отдавна ме желаеше. Но за мен да направя това… да бъда с него и да си представям, че съм с някой друг…

Не беше честно.

Изскубнах се от прегръдката му.

— Не… недей.

Мейсън веднага спря, защото беше от този тип мъже.

— Прекалих ли? — попита.

Кимнах.

— Добре тогава. Не е нужно да го правим.

Пресегна се отново към мен, но аз се отдръпнах.

— Не, аз просто не… не зная. Да спрем дотук, става ли?

— Аз… — За миг остана безмълвен. — А какво стана с „многото неща“, които искаше да правим?

Да-а… положението изглеждаше много зле, но какво можех да му кажа? Не мога да бъда с теб, защото когато го правя, си мисля за друг мъж, с когото всъщност искам да бъда. Ти си само заместител?

Преглътнах. Чувствах се адски глупаво.

— Съжалявам, Мейс. Но просто не мога.

Той стана и прокара ръка през косата си.

— Добре. Всичко е наред.

Долових метална нотка в интонацията му.

— Ядосан си ми.

Той ме изгледа сърдито.

— Просто съм объркан. Не мога да те разбера. В един миг си разгорещена, а в следващия — студена. Казваш ми, че ме желаеш. После ми казваш, че не можеш. Нямам нищо против да беше избрала едно от двете, но ти ме караш да си мисля едно, а после поемаш в съвсем друга посока. И не само сега — така е през цялото време.

Беше истина. Разигравах го. Понякога флиртувах с него, но имаше много случаи, когато напълно го пренебрегвах.

— Има ли нещо, което искаш да направя? — попита ме, след като нищо не му отговорих. — Нещо, което ще… не зная. Което ще те накара да се чувстваш по-добре с мен?

— Не зная — отвърнах едва чуто.

Той въздъхна.

— Тогава какво искаш по принцип?

Дмитрий, помислих си. Но вместо това само повторих:

— Не зная.

С въздишка той се надигна и тръгна към вратата.

— Роуз, за човек, който твърди, че иска да събере колкото е възможно повече информация, наистина имаш още много да учиш за себе си.

Вратата се затръшна след него. От силния звук трепнах и докато се взирах в мястото, където Мейсън стоеше преди малко, осъзнах, че има право. Още много ми оставаше да уча.