Ланголиерите

1

Самолетът зави рязко на изток и мъжът с черната брада отхвръкна върху ред празни седалки в дъното на главния салон. Той погледна Другите празни седалки около себе си с уплашен, втренчен поглед и стисна очи.

— Господи — промълви той. — Делириум тременс Проклет делириум тременс Най-лошият, което ми се е случвал. — Огледа се уплашено. — Следват буболечките… къде са шибаните буболечки? „Няма буболечки — помисли си Албърт, — но почакай, докато видиш топките. Много ще ти харесат.“

— Закопчай се, приятелю — каза Ник, — и си затвори ус…

Той млъкна и загледа невярващо надолу към летището… или към това място, където беше било летището. Главните сгради ги нямаше, а базата на Националната гвардия в западния край изчезваше. Самолетът прелиташе над растяща бездна от тъмнина, един вечен резервоар, който, изглежда, нямаше край.

— О, мили Боже, Ник — каза неспокойно Лоръл и изведнъж закри очите си с ръце.

Докато прелитаха над писта 33 на височина 500 метра, Ник видя шейсет или сто успоредни линии, които препускаха през бетона и нарязваха пистата на дълги ивици, потъващи в пустота. Ивиците му напомниха за Крейг Туми.

„Къс-с-с-с.“

От другата страна на прохода Бетани със силен шум дръпна сенника на прозореца до Албърт.

— Да не си посмял да отваряш това! — му каза тя със свадлив, истеричен глас.

— Не се безпокой — каза Албърт и изведнъж си спомни, че беше оставил долу цигулката си. Е… без съмнение вече я нямаше. Той рязко захлупи лицето си с ръце.

2

Преди да започне отново да завива на запад, Брайън видя какво имаше на изток от Бангор. Нищо. Абсолютно нищо. Гигантска река от чернота се простираше в неподвижен кръгозор от хоризонт до хоризонт под белия купол на небето. Нямаше ги дърветата, нямаше го града, нямаше я самата земя.

„Това е, като да летиш в открития Космос“ — помисли той и почувства как разумът му блокира, както беше направил при пътуването на изток. Отчаяно се опита да се съвземе и да се съсредоточи върху управлението на самолета.

Набра височина бързо в желание да бъде в облаците в желание да закрие това адско зрелище. След това отново насочи самолета на запад. В миговете, вреди да влязат в облаците, той видя хълмовете, горите и езерата, които се простираха на запад от града, видя ги безмилостно прорязвани от хиляди черни линии като паяжина. Видя огромни парчета реалност беззвучно да пропадат в растящата уста на бездната. И Брайън направи нещо, което не беше правил никога в кабината на самолет.

Затвори очи.

Когато ги отвори отново, бяха сред облаците.

3

Този път почти нямаше въздушни бури — както беше предположил Боб Дженкинс, метеорологичните процеси, изглежда, изоставаха като стар часовник. Десет минути, след като беше влязъл в облаците, полет 29 изплува в яркосиния свят, който започваше на 6000 метра. Останалите пътници се спогледаха нервно, после погледнаха към високоговорителите — когато Брайън включи радиоуредбата.

— Вдигнахме се — просто каза той. — Вие всички знаете какво следва: връщаме се точно по пътя, по който дойдохме, и се надявам, че вратата, през която сме влезли, още е там. Ако е там, ще се опитаме да минем през нея.

Спря за момент, после продължи.

— Обратният ни полет ще трае някъде между четири и половина и шест часа. Бих искал да кажа по-точно, но не мога. При нормални обстоятелства полетът на запад обикновено е по-дълъг от полета на изток поради условията на насрещен вятър — но до колкото мога да отсъдя според уредите в кабината, вятър няма. — Брайън направи пауза за миг и после добави: — Освен нас наоколо няма нищо, което да се движи. — За миг радиоуредбата остана включена, като че ли Брайън искаше да добави още нещо. После той я изключи.

4

— Какво става тук, за Бога? — попита с треперещ глас мъжът с черната брада.

Албърт го погледна за миг, после каза:

— Не мисля, че искате да знаете.

— Пак ли съм в болницата? — Мъжът с черната брада уплашено премига срещу Албърт и той изпита внезапно съчувствие към него.

— Е, защо не повярвате, че сте, ако това ще ви помогне?

Мъжът с черната брада за момент продължи да го гледа вцепенен и после обяви:

— Смятам отново да спя. Веднага. — Пусна седалката си назад и затвори очи. За по-малко от минута гръдният му кош започна да се движи нагоре — надолу дълбоко и равномерно и той захърка.

Албърт му завиждаше.

5

Ник леко прегърна Лоръл, после откопча предпазни си колан и стана.

— Отивам отпред — — каза той. — Искаш ли да дойдеш?

Лоръл поклати глава и посочи през прохода към Дина.

— Ще остана с нея.

— Нищо не можеш да направиш, знаеш го — каза Ник. — Боя се, че сега тя е в Божиите ръце.

— Знам — каза тя. — Но искам да остана.

— Добре, Лоръл. — Той нежно прокара дланта си през косата й. — Толкова красиво име. Заслужаваш го.

Тя хвърли поглед към него и се усмихна.

— Благодаря.

— Имаме уговорка за вечеря — не си забравила, нали?

— Не — каза тя, все още усмихната. — — Не съм и няма да забравя.

Ник се наведе и леко я целуна по устата.

— Добре — каза той. — Аз също.

Тръгна напред, а тя леко допря устата си с пръсти, сякаш за да задържи целувката му там, където и беше мястото. Вечеря с Ник Хоупуел — тъмен, тайнствен непознат. Може би със свещи и бутилка добро вино. После още целувки — истински целувки. Всичко това изглеждаше като в някои от приключенията на Арлекин, които понякога четеше. И какво от това? Бяха приятни разкази — пълни със сладки и безболезнени мечти. Не пречеше да помечтае малко, нали?

Разбира се, че не. Но защо й се струваше толкова невероятно мечтата й да се сбъдне?

Тя откопча и своя колан, прекоси прохода и сложи ръка върху челото на момичето. Трескавата пот, която беше усетила преди, беше изчезнала — сега кожата на Дина беше восъчно хладна.

„Мисля, че си отива“ — беше казал Руди малко преди да започнат бягството си към самолета. Сега думите му се върнаха и отекнаха в главата на Лоръл с горчива сигурност. Дина поемаше въздух на пресекулки, гърдите й едва се вдигаха и спускаха под ремъка, който здраво притискаше тампона от покривка към раната й.

Лоръл с безкрайна нежност отмахна косата от челото на момичето и помисли за онзи странен момент в ресторанта, когато Дина беше протегнала ръка и беше сграбчила крачола на Ник.

„Не го убивайте… той ни трябва.“

„Ти ли ни спаси, Дина? Ти ли стори нещо с господин Туми, нещо, което ни спаси? Ти ли го накара по някакъв начин да размени живота си срещу нашия?“

Помисли, че може би се беше случило нещо такова… и осъзна, че, ако беше вярно, това момиченце, сляпо и тежкоранено, беше направило съдбоносно решение в своята тъмнина.

Наведе се напред и целуна хладните, затворени клепачи на Дина.

— Дръж се — прошепна тя. — Моля те, дръж се Дина.

6

Бетани се обърна към Албърт, хвана двете му ръце своите и попита:

— Какво ще стане, ако горивото се развали — Албърт я погледна сериозно и мило.

— Знаеш отговора, Бетани.

— Можеш да ме наричаш Бет, ако искаш.

— Добре.

Тя извади цигарите си, погледна към надписа „не пушете“ и отново ги прибра.

— Да — каза тя. — Знам. Разбиваме се. Край на историята. И знаеш ли какво?

Той поклати глава с лека усмивка.

— Ако не можем да намерим тази дупка отново, надявам се, че капитан Енгъл няма дори да се опита да приземи самолета. Надявам се да избере някоя хубава висока планина и да ни блъсне във върха й. Видя ли какво се случи с онзи луд човек? Не искам това да се случи с мен.

Тя потрепери и Албърт я прегърна с една ръка. Бетани го погледна съвсем искрено. — Искаш ли да ме целунеш?

— Да — каза Албърт. — Ами хайде тогава. Стига си чакал. Албърт я послуша. Беше едва третият път, когато най-бързият евреин на запад от Мисисипи целуваше Е момиче, и беше чудесно. Можеше да си прекара цялото обратно пътуване с устни, прилепнали към устните на това момиче, без да се тревожи за нищо. — Благодаря ти — каза тя и сложи глава върху рамото му. — Имах нужда от това.

— Е, ако отново почувстваш нужда, просто поискай — каза Албърт.

Тя погледна към него удивена.

— Имаш ли нужда да поискам, Албърт?

— Смятам, че не — провлечено каза Евреина.

7

Ник беше спрял по пътя си към кабината, за да говори с Боб Дженкинс — беше му дошла наум една изключително неприятна идея и той искаше да попита писателя за нея.

— Смяташ ли, че тук горе може да има някое от онези неща?

Боб помисли за момент.

— АКО се съди ПО това, което видяхме в Бангор, мисля, че не. Но е трудно да се каже, нали? В такива ОБСТОЯТЕЛСТВА всички облози са изгубени.

— Да. Прав си. Всички облози са изгубени — Ник спря за момент. — А какво става с твоето разкъсване на времето? Би ли оценил какви са ни шансовете да го намерим отново?

Боб Дженкинс бавно поклати глава.

Руди Уоруик заговори зад тях и стресна и двамата.

— Не ме попитахте, но аз все пак ще ви кажа мнението си. Оценявам ги на едно на хиляда.

Ник се замисли върху това. След миг лъчезарна усмивка озари лицето му.

— Съвсем нелоша вероятност — каза той. — Особено когато вземеш предвид каква е алтернативата.

8

След по-малко от четирийсет минути синьото небе, през което се движеше полет 29, започна да потъмнява. Бавно то премина през тъмносиньо, после стана тъмновиолетово. Както си седеше в кабината, наблюдаваше уредите и си мечтаеше за чаша кафе, Брайън се сети за една стара песен: „Когато виолетовият мрак премине… над заспалите градини…“

Тук нямаше градини, но той видя първите звезди, които светнаха на небесния свод като късчета лед. Имаше нещо сигурно и успокояващо в появата на старите съзвездия — едно по едно, на старите им места. Не знаеше как си бяха останали същите, когато толкова много неща бяха излезли от релсите, но се радваше, че е така.

— Става по-бързо, нали? — каза Ник зад него.

Брайън се завъртя на седалката си и го погледна.

— Да. Мисля, че след малко „дните“ и „нощите“ ще преминават толкова бързо, колкото щрака затворът на фотоапарат.

Ник въздъхна.

— А сега ние правим най-трудното от всичко.

Чакаме да видим какво ще стане. И се молим по малко, нали така?

— Няма да ни заболи от това. — Брайън хвърли продължителен, преценяващ поглед към Ник Хоупуел. — Аз отивах в Бостън, защото бившата ми жена е загинала в един глупав пожар. Дина отиваше, защото куп доктори са и обещали нови очи. Боб отиваше на конгрес, Албърт — на музикално училище, Лоръл — на почивка. Ти защо отиваш в Бостън, Ник? Изповядай се. Настанал е часът.

Ник го изгледа замислено и дълго и после се засмя.

— Добре, защо не? — — попита той, но Брайън не беше толкова глупав, за да повярва, че този въпрос е насочен към него. — Какво означава грифът „Свръх — секретно“, когато току-що си видял група побъркани убийци, които намотават света като стара черга?

Той се засмя отново.

— Съединените щати не са монополисти на пазара за мръсни трикове и тайни операции — каза той на Брайън. — Ние, от Албион, сме забравили повече гнусни измами, отколкото вие — малките, някога сте знаели. Ние сме прескачали до Индия, Южна Африка, Китай и онази част от Палестина, която после стана на Израел. Този път сигурно сме участници в състезание по надпикаване с твърде силни противници, нали? Въпреки това ние — британците, твърдо вярваме в плаща и кинжала, а прословутото МИ 5 не се вижда, но е навсякъде. Прекарал съм осемнайсет години във въоръжените сили, Брайън, а последните пет от тях — в отдела за специални операции. За този период съм имал доста странни задачи — някои от тях невинни, други страшно отвратителни.

Навън вече беше пълен мрак и звездите блестяха като пайети върху официална дамска вечерна рокля.

— Бях в Лос Анджелис — всъщност на почивка, — когато ми се обадиха и ми казаха да отлетя за Бостън. Изключително кратко съобщение беше и след като четири дни бях прекарал с раница на гърба в планината Сан Габриел, бях смъртно уморен. Затова, когато Събитието на господин Дженкинс се случи, бях заспал дълбоко. В Бостън има един човек… или имаше… един известен политик. От онези, които дърпат конците зад кулисите. Този човек — за простота ще го нарека господин О’Баниън — е много богат и е запален поддръжник на Ирландската републиканска армия. Прехвърлил е милиони долари за дейност, които някои наричат Бостънски благотворителен фонд, и ръцете му са изцапани с доста кръв. Не само на британски войници, но и на деца в училищни дворове, жени в обществени перални, бебета, разкъсани на парчета в количките им. Той е идеалист от най-опасния вид: човек, който никога не се занимава сам с клането, човек, пред чиито очи никога не попада откъснат крак в някоя мръсна канавка — изобщо нищо, което може после да го принуди да промени начина си на действие.

— И ти трябваше да убиеш този О’Баниън?

— Само, ако ми се наложеше — каза хладнокръвно Ник. — Той е много богат, но това не е единственият проблем. Той е тотален политик и, знаеш ли. Има и други пръсти, освен този, който използва, за да разбърква манджата в Ирландия. Той има много американски приятели и някои от приятелите му са и наши приятели… такава е природата на политиката — игра на заплитане и разплитане, игра на от хора, повечето от които би трябвало да се затворят в стаи с гумени стени. Убийството на господин О’Баниън би било голям политически риск. Но той държи до себе си едно пиленце. Нея трябваше да убия.

— Като предупреждение — каза Брайън с нисък, омаян глас.

— Да — като предупреждение.

Почти цяла минута двамата седяха в кабината и се гледаха. Единственият звук беше сънливото жужене на реактивните мотори. Очите на Брайън бяха невярващи и някак много млади. Ник просто изглеждаше изтощен.

— Ако се измъкнем от това — каза накрая Брайън, — ако се върнем обратно, ще продължиш ли с изпълнението?

Ник поклати глава. Направи го бавно, но с голяма решителност.

— Смятам, че ми се случи това, което адвентистите наричат „прераждане на душите“, стари приятелю.

— Вече никакво среднощно прокрадване или специални поръчения за Никълъс, момчето на госпожа Хоупуел. Ако се измъкнем живи и здрави — предположение, което точно сега намирам за твърде несигурно, — мисля да се оттегля.

— И какво ще правиш?

Ник го погледна замислено за момент и после каза:

— Ами… предполагам, че мога да тръгна на уроци по летене.

Брайън избухна в смях. След миг към него се присъедини Никълъс, момчето на госпожа Хоупуел.

9

След трийсет и пет минути дневната светлина отново започна да прониква в главния салон на самолета. След още три минути стана нещо като ранна утрин; след петнайсет минути можеше да се нарече пладне.

Лоръл се огледа и видя, че незрящите очи на Дина бяха отворени.

И все пак, бяха ли те незрящи изцяло? В тях имаше нещо — нещо неуловимо, което я удивляваше. Тя усети как в нея пропълзява чувство на непознат трепет — чувство, което почти граничеше със страха.

Протегна ръка и нежно хвана една от ръцете на Дина.

— Не се опитвай да говориш — каза тя тихо — Ако си будна, не се опитвай да говориш, Дина — само слушай. Ние сме във въздуха. Връщаме се обратно и всичко ще бъде наред — обещавам ти.

Ръката на Дина се стегна около нейната и след миг Лоръл усети, че момиченцето я дърпа към себе си. Тя се наведе над завързаната носилка. Дина заговори с тъничък гласец, който се стори на Лоръл като точен умален модел на предишния й глас.

— Не се тревожи за мен, Лоръл. Аз получих… каквото исках.

— Дина, не трябва да?

Невиждащите черни очи се обърнаха към гласа на Лоръл. Лека усмивка се плъзна по окървавената уста.

— Аз видях — й каза този тъничък глас, чуплив като стъкло. — Видях през очите на господин Туми. Отначало, и после накрая. Накрая беше по-добре. В началото всичко му изглеждаше подло и отвратително. Накрая беше по-добре.

Лоръл я погледна с безпомощно учудване. Ръката на момичето пусна ръката й и се повдигна трепереща, за да докосне бузата й.

— Той не беше толкова лошо момче, знаеш ли? — Тя се закашля. От устата й бликнаха малки капки кръв.

— Моля те, Дина — каза Лоръл. Внезапно усети, че почти може да вижда през сляпото момиченце, и това я изпълни с чувство на вкаменяваща, хаотична паника. — Моля те, не се опитвай повече да говориш.

Дина се усмихна:

— Аз те видях — каза тя. — Ти си прекрасна, Лоръл, всичко беше прекрасно… дори и нещата, които бяха мъртви. Беше така чудесно да… знаеш ли… просто да виждаш.

Тя пое една от мъничките си глътки въздух, изпусна я и просто не пое следващата. Незрящите й очи сякаш гледаха далеч зад Лоръл Стивънсън.

— Моля те, дишай, Дина — каза Лоръл. Хвана ръцете на момичето и ги целуна — като че ли с целувки можеше да вдъхне живот на това което вече не беше живо. Не беше честно Дина да умре, след като беше спасила всички — никой Бог не можеше да изисква такава жертва — нито дори за хора, които са — ми по някакъв начин бяха прекрачили извън времето, — Моля те, дишай, моля, моля, моля. Дишай!

Но Дина не дишаше. След много време Лоръл върна ръцете на момичето в скута му и се загледа втренчено в бледото му, спокойно лице. Зачака собствените й очи да се напълнят със сълзи, но сълзи нямаше. Все пак сърцето я болеше от силна мъка. А в мозъка й отекваше дълбок и яростен протест:

— Не е честно! Не е честно! Върни я, Господи? Върни я, проклет да си, върни я, просто я ВЪРНИ!

Но Бог не я върна. Реактивните мотори вибрираха равномерно, слънцето огряваше окървавения ръкав на красивата пътна рокля на Дина в ярък овал и Бог не я върна. Лоръл погледна към другата страна на салона и видя как Албърт и Бетани се целуват. Албърт докосваше една от гърдите на момичето през фланелката й — леко, нежно, почти религиозно. Те като че ли извършваха някакъв ритуал — символично представяне на живота и онази упорита, неуловима искра, която носи живот пред лицето на най-ужасните обрати и нелепите завои на съдбата. Лоръл отмести погледа си с надежда от тях към Дина… но Бог не я беше върнал.

Бог не я беше върнал.

Лоръл целуна неподвижната буза на детето и после вдигна ръка към лицето му. Пръстите и спряха само на два сантиметра от клепачите й.

„Видях през очите на господин Туми. Всичко беше прекрасно… дори и нещата, които бяха мъртви. Беше така чудесно да виждаш.“

— Да — каза Лоръл — Мога да понеса това.

И остави очите на Дина отворени.

10

Полет 29 на „Американ прайд“ летеше на запад през дни и нощи, преминаваше от светлина в мрак и пак от светлина в мрак, като че ли летеше през голям, лениво движещ се парад от дебели облаци. Всеки цикъл беше малко по-кратък от предишния.

След малко повече от три часа облаците под тях се свършиха — точно над същото място, откъдето бяха започнали при полета им на изток. Брайън можеше да се обзаложи, че фронтът не се е помръднал и с метър. Големите равнини лежаха под тях — огромна тиха пъстроцветна земя.

— Тук няма и следа от тях — каза Руди Уоруик. Нямаше нужда да уточнява за какво говори.

— Да — съгласи се Боб Дженкинс. — Изглежда, сме ги надбягали — или в пространството, или ВЪВ времето.

— Или и в двете — вметна Албърт.

Но не бяха. Когато самолетът прекоси Скалистите планини, отново започнаха да виждат долу черните линии — от тази височина тънки като конец. Движеха се нагоре и надолу по гладките каменни склонове и чертаеха не съвсем безсмислени фигури в сиво — синия килим от дървета. Ник застана до предната врата И се загледа през шпионката. Шпионката създаваше странен увеличаваш ефект И скоро той откри, че може да вижда, по-добре, отколкото би желал. Докато гледаше, две от черпите линии се разделиха, понесоха се по един назъбен, заснежен връх, срещнаха се на отвъдната му страна, пресякоха я и се понесоха надолу по другия наклон в различен посоки. Зад тях целият връх на планината пропадна в себе си, като остави нещо, което изглеждаше като вулкан с огромен мъртъв кратер.

— Боже, Боже — промълви Ник и прекара трепереща ръка по челото си.

След като пресякоха западния склон в посока към юта, мракът започна да се спуска отново. Залязващото слънце хвърляше оранжев блясък върху накъсания адски пейзаж, към който никой от тях не можеше да гледа дълго — един по един те последваха примера на Бетани и спуснаха сенниците на прозорците си. Ник се върна на мястото си с омекнали крака и притисна лице към хладната си, лепнеща длан. След няколко секунди се обърна към Лоръл и тя безмълвно го взе в обятията си.

Брайън беше принуден да гледа. На кабината нямаше сенници.

Под него и пред него Западно Колорадо и Източна Юта парче по парче пропадаха в ямата на вечността. Планини, котловини, плата и седловини една по една преставаха да съществуват след като кръстосващите ланголиери ги отрязваха от загниващата тъкан на това мъртво минало, отрязваха ги изцяло и ги запокитваха в мрачните, безкрайни заливи на вечността, на тази височина не се чуваше никакъв звук и това някак си беше най-ужасното от всичко. Земята под тях изчезваше безшумно като издухани прашинки.

После мракът падна за малко като акт на милосърдие и той се съсредоточи върху звездите. Втренчи се в тях с яростта на паниката — единствените останали истински неща в този ужасен свят: Орион — ловецът, Пегас — големият проблясващ среднощен кон, Касиопея — звездният стол.

11

Половин час по-късно слънцето изгря отново и Брайън почувства как разумът му дълбоко потрепери и се плъзна към ръба на собствената си бездна. Светът там долу беше изчезнал — окончателно и безвъзвратно изчезнал. Задълбочаващото се синьо небе беше като купол над този гигантски океан от най-дълбок, най-чист абанос.

Под самолета на полет 29 светът беше разкъсан.

Мисълта на Бетани беше минала и през ума на Брайън; той си помисли — ако тласъкът премине във вихър, ако лошото стане по-лошо, той можеше да насочи самолета надолу и да се разбие в планината, да свърши с всичко веднъж завинаги. Но вече нямаше и планини, в които да се разбие.

Нямаше земя, в която да се разбие.

„Какво ще стане с нас, ако не можем да намерим разкъсването отново? — запита се той. — Какво ще стане, ако ни се, свърши горивото? Не се опитвайте да ми кажете, че ще се разбием, защото аз просто не вярвам — не може да се разбием в нищото. Мисля, че просто ще падаме… и падаме… и падаме. Колко дълго? И колко надалече? Докъде можеш да падаш в нищото?“

Не мисли за това.

Но как? Как може някой да се откаже да мисли за нищото?

Умишлено се зарови в изчисленията си. Работи върху тях, поглеждайки често към показанията на инерциалната навигационна система, докато светлината на небето отново започна да помръква. Между изгрева и залеза бяха изтекли около двайсет и осем минути.

Протегна се към копчето, с което се включваше радиоуредбата в салона, и я включи.

— Ник? Можеш ли да дойдеш отпред?

Ник се появи на вратата на кабината след по-малко от — трийсет секунди.

— Там отзад пуснали ли са си сенниците? — попита го Брайън още от прага.

— Можеш да не се съмняваш — каза Ник.

— Много умно от тяхна страна. Смятам да те помоля все още да не поглеждат надолу, ако можеш. Ще поискам да погледнеш навън след няколко минути. Не е… много приятно.

— Вече го няма, нали?

— Да. Няма нищо.

— Малкото момиче също го няма. Дина. Лоръл беше с нея до края. Понася много добре. Харесваше момиченцето. Както и аз.

Брайън кимна. Не беше изненадан — раната на момичето беше от тези, които изискват незабавно лечение в интензивното отделение, а и тогава прогнозата несъмнено би била неясна — и все пак сърцето му се изпълни с мъка. Той също харесваше Дина и вярваше в това, в което вярваше и Лоръл — че момичето по някакъв начин повече от всички беше допринесло за това все още да бъдат живи. Беше направило нещо на господин Туми, беше го използвало по някакъв странен начин… и Брайън си представяше, че някъде вътре в себе си Туми не бе имал нищо против да бъде използван по такъв начин. Ще рече, ако смъртта и е била предзнаменование, то е било от най-лошите.

— Не можа да стигне до операцията — каза той.

— Да.

— А Лоръл добре ли е?

— Горе — долу.

— Ти я харесваш, нали?

— Да — каза Ник, — Имам приятели, които биха се изсмели, ако разберат, но аз наистина я харесвам. Малко е ревлива, но е смела.

Брайън кимна.

— Е, ако се върнем, пожелавам ви всичко най-хубаво.

— Благодаря. — Ник отново седна на мястото на втория пилот. — Мислех върху въпроса, който ми зададе преди. За това, какво ще направя, когато и ако излезем от тази каша… Предполагам, че може би все пак в края на краищата ще се заема с господин О’Баниън. Както го виждам, той не се различава толкова от вашия приятел Туми.

— Дина помоли да пощадим господин Туми — напомни Брайън. Може би това е нещо, което трябва да се прибави в уравнението.

Ник кимна. Направи го, като че ли главата му беше станала твърде тежка за врата му.

— Може би е така.

— Слушай, Ник. Извиках те отпред, защото ако разкъсването на времето на Боб наистина съществува, ние трябва да се приближим до мястото, където сме преминали през него. Ние — ти и аз, ще се качим заедно в наблюдателницата. Ти вземаш десния борд и десния център; аз ще взема левия борд и левия център. Ако видиш нещо, което прилича на разкъсване на времето, свирни.

Ник впери в Брайън големите си, невинни очи.

— Ще търсим разкъсване на времето тип „еди-какво си“, или пък мислиш, че по-скоро ще бъде подобно на „еди-що си“, а, приятелю?

— Много смешно. — Брайън почувства как против волята му по устните му пробяга усмивка. — Нямам ни най-малка представа как ще изглежда и дори дали ще успеем да го видим изобщо. Ако не можем, ще стане голяма бъркотия — може да се е преместило встрани или да си е сменило височината. В сравнение с това намирането на игла в копа сено би било детска игра.

— А как сме с радарите?

Брайън посочи към цветния радарен монитор.

— Нищо, както виждаш. И няма какво да се чудиш. Ако пилотите преди мен бяха видели това проклето нещо на радара, никога не биха преминали през него.

— Да — никога мрачно каза Ник.

— Все пак не е толкова сигурно. Може да са го видели твърде късно и да не са могли да го избегнат. Реактивните самолети се движат бързо и екипажите им не прекарват цялото време на полета в претърсване на небето за какво ли не. Не са принудени да го нравят — за тази цел си има наземни диспечери. След вървите трийсет-трийсет и пет минути полет главите външни задачи на екипажа са изпълнени. Птицата е в небето, излязла е от въздушното пространство на Лос Анджелис, сигналът против сблъскване е включен и бипва на всеки деветдесет секунди, за да покаже, че работи. Инерциалната навигационна система е напълно програмирана — това става дори преди самолетът да се отдели от земята — и казва на автопилота какво да нрави. Ако се съди по вида на кабината, първият и вторият пилот са били в почивка за кафе. Може би са седели тук, гледали са се, говорили са си за последния филм, който са гледали, или за това колко са похарчили в „Холивуд Парк“. Ако в момента, преди да стане Събитието, тук отпред е била и някоя от стюардесите, значи е имало поне още един чифт очи, но ние знаем, че не е имало. Когато това се е случило, пилотите са пиели кафето си с датски сладкиши, а стюардесите са се приготвяли за сервиране на напитки на пътниците.

— Изключително подробен сценарий — каза Ник. — Мен ли се опитваш да убедиш, или себе си?

— В момента бих се опитал да убедя когото и да било.

Ник се усмихна и отиде до десния прозорец. Очите му неволно се спуснаха надолу — към мястото, на което трябваше да бъде земята, и отначало усмивката му замръзна, след Това изчезна от лицето му. Коленете му се подкосиха. Той опря ръка в стената, за да се успокои.

— По дяволите — каза Ник с немощен, потиснат глас

— Не е много приятно, нали? Ник погледна към Брайън. Очите му блуждаеха, лицето му бе пребледняло.

— Цял живот — каза той, — когато съм чувал, че хората говорят за голямото всеядно, съм си мислил за Австралия, но не е така. Това е голямото всеядно ей там долу.

Брайън отново провери инерциалната навигационна система и картите — направи го бързо. На една от картите беше означил малък червен кръг — тъкмо навлизаха във въздушното пространство, очертано от него.

— Можеш ли да направиш това, което искам от тебе? Ако не можеш, просто кажи. Гордостта е лукс, който не можем?

— Разбира се, че мога — промърмори Ник. Беше откъснал очи от огромната черна яма под самолета и вече оглеждаше небето.

— Ех, да знаех какво точно търся.

— Мисля, че ще го познаеш, когато го видиш. — каза Брайън. И след миг добави — Ако го видиш.

12

Боб Дженкинс седеше с ръце, скръстени на гърдите, като че ли му беше студено. На една част от него и беше студено, но това не беше физически студ. Мразът идваше от главата му. Нещо не беше в ред.

Не знаеше какво беше то, но нещо не беше в ред. Нещо не си беше на мястото… или беше загубено… или забравено. Или бяха направили грешка, или щяха да направят. Чувството го глождеше като някаква болка, чието място не можеше да се определи, за да се установи каква точно е тя. Това чувство на грешка почти изкристализираше в мисъл… и после побягваше отново като някакво малко не съвсем питомно животинче.

Нещо погрешно.

Или не на място. Или загубено. Или забравено.

Пред него Албърт и Бетани доволни се прегръщаха. Зад тях Руди Уоруик седеше със затворени очи, мърдаше с устни и стискаше в юмрук зърната на броеницата си. Оттатък пътеката Лоръл Стивънсън седеше до Дина, държеше едната й ръка и нежно я галеше.

Погрешно.

Боб вдигна сенника си, надникна навън и отново бързо го спусна. Видяното не можеше да събуди никаква рационална мисъл, а само да я премахне. Това, което се намираше под самолета, беше абсолютна лудост.

„Трябва да ги предупредя. Трябва. Те отиват напред според моята хипотеза, но ако хипотезата ми по някакъв начин се окаже погрешна — и опасна — аз трябва да ги предупредя.“

Да ги предупреди за какво?

Отново то почти просветна в съсредоточените му мисли, после избяга — стана просто сянка между сенките… но сянка със светещи подивели очи.

Той рязко откопча предпазния си колан и се изправи.

Албърт се огледа.

— Какво правите?

— Кливланд — каза Боб раздразнено и тръгна по пътеката към опашката на самолета, като все още се опитваше да открие причината, която беше включила този вътрешен алармен сигнал.

13

Брайън откъсна очи от небето — на което вече отново се показваха признаци на просветляване — за достатъчно дълго време, за да хвърли бързо поглед първо към показанията на инерциалната навигационна система и после към кръга върху картата си. Вече излизаха от него. Ако разкъсването на времето беше все още тук, скоро щяха да го видят. Ако не го видеха, смяташе сам да поеме управлението и да направи кръг за нов подход на малко по-различна височина и под малко по-различен ъгъл. Това щеше да се отрази зле на положението е горивото им, което вече беше намаляло, но доколкото и бездруго цялата работа беше вероятно безнадеждна, това нямаше голямо зна…

— Брайън? — Гласът на Ник беше неспокоен. — Брайън? Мисля, че виждам нещо.

14

Боб Дженкинс стигна до задната част на самолета, направи „кръгом“ и бавно тръгна обратно по пътеката, като минаваше покрай редиците празни седалки. Гледаше предметите върху седалките и по пода: чантички… очила… ръчни часовници… джобен часовник… две износени парчета метал с форма на полумесец, които вероятно бяха капачета на токове… зъбни пломби… венчални пръстени…

„Нещо не е наред.“

Сериозно? Наистина ли беше така, или всичко беше само резултат от работата на преуморения му мозък, който постоянно се връщаше неизвестно върху какво? От мисловния еквивалент на уморен мускул, който не може да спре да се свива.

„Престани“ — заповяда си той, но не успя да го направи.

„Ако има нещо наистина лошо, защо не можеш да го видиш? Нали каза на момчето, че си вадиш хляба с дедукцията? Нали си написал четирийсет криминални романа, поне дузина от тях наистина съвсем добри? Нали един известен критик нарече «Спящата мадона» шедьовър на логиката, когато…“

Боб Дженкинс замръзна на място, очите му се разшириха. Застинаха върху едно място отляво в предната част на салона. Там беше мъжът с черната брада — отново се беше унесъл и блажено хъркаше. Плахото животно в главата на Боб най-сетне страхливо запълзя към светлината. Само че не беше малко, както си беше мислил. Това беше грешката му. Понякога не можеш да видиш нещата, защото са твърде малки, а понякога не обръщаш внимание на други, защото са твърде големи, твърде очевидни.

„Спящата мадона“.

Спящият мъж.

Той отвори уста и се опита да изкрещи, но не излезе никакъв звук. Гърлото му беше блокирало. Ужас, голям колкото слон, беше затиснал гърдите му. Той пак се опита да изкрещи и успя да изтръгне само скърцане без дишане. Спяща мадона, спящ мъж.

„Те — оцелелите, всички бяха заспали.“

„Сега — с изключение на брадатия мъж, никой не беше заспал.“

Боб отвори уста още веднъж — опита се още веднъж да изкрещя и още веднъж не излезе нищо.

15

— Исусе Христе — прошепна Брайън.

Разкъсването на времето беше на деветдесет мили пред тях, от дясната страна на носа на „Боинг 767“, на не повече от седем или осем градуса встрани. И да се беше изместило, не беше много — Брайън пред — положи, че лекото отклонение беше резултат на дребна грешка в навигацията.

Беше ромбоидна дупка в действителността — но не черна дупка. Въртеше се, осветена в слаба розово виолетова светлина — като северно сияние. Брайън виждаше звездите зад нея, но те също трептяха. Широка бяла лента от пара бавно се движеше навътре или навън от увисналата в небето форма. Приличаше на някакво странно, небесно шосе.

„Можем да се насочим право в него — помнещ възбуден Брайън. — По-добро е от сигнала на навигационната система!“

— Стигнахме! — каза той, разсмя се идиотски и размаха стиснатите си юмруци във въздуха.

— Широко е поне две мили — прошепна Ник. — Боже, Брайън, колко други самолети са минали през него според теб?

— Не знам — каза Брайън, — но се обзалагам на каквото пожелаеш, че ние сме единственият, който е тръгнал да се връща обратно.

Той включи радиоуредбата.

— Дами и господа, открихме това, което търсехме. — В дрезгавия му глас прозвуча триумф и облекчение. — Не знам точно какво ще се случи после, нито как, нито защо, но пред нас има нещо, което прилича на извънредно голяма врата на капан в небето. Смятам да се насоча право в средата й. Заедно ще открием какво има от другата страна. Точно сега бих желал да затегнете предпазните колани и…

Точно тогава Боб Дженкинс с луда скорост се понесе по пътеката и закрещя с пълната сила на дробовете си:

— Не! Не! Ако направите това, всички ще умрем! Обърнете! Трябва да обърнете!

Брайън се завъртя на седалката си и размени озадачен поглед с Ник.

Ник разкопча предпазния си колан и стана.

— Това е Боб Дженкинс — каза той. — Нервите му не са издържали. Продължавай, Брайън. Аз ще се оправя с него.

— Добре — каза Брайън. — Просто не го пускай тук. Не ми се иска да ме сграбчи точно в момента, когато не трябва и да ни запрати в ръба на онова нещо.

Той изключи автопилота и сам пое управлението на „Боинг“-а. Когато зави към дългия, светещ отвор, подът леко се наклони надясно. Отворът сякаш се плъзна по небето, докато застана точно пред носа на самолета. Сега се чуваше звук, смесващ се с тътена на реактивните мотори — дълбок, вибриращ звук, като звук на гигантски дизел, работещ на празен ход. Когато се доближиха до реката от пара (сега той видя, тя се втичаше в дупката, а не излизаше от нея), Брайън започна да долавя проблясъци на цветове зелен, син, виолетов, червен, бонбоненорозов.

„Първите истински цветове, които виждам в този свят“ — помисли си той.

Зад него Боб Дженкинс спринтира през салона на първа класа, продължи по тесния проход, който водеше към сервизното помещение… и попадна право в очакващите ръце на Ник.

— Кротко, приятелю — успокоя го Ник, — Сега всичко ще бъде наред.

— Не! — Боб се задърпа яростно, но Ник го държеше така леко, както човек може да задържи съпротивляващо се котенце. — Не, вие не разбирате! Той трябва да обърне! Трябва да обърне, преди да е станало твърде късно!

Ник отмести писателя от вратата на кабината и го избута обратно в първа класа.

— Сега ще седнем тук и ще се притегнем здраво, нали? — каза той със същия утешаващ, дружески глас. — Може да има малко подскачане.

За Брайън гласът на Ник беше само тих, неясен звук. След като влезе в широкия поток от пара, който се вливаше в разкъсването на времето, той почувства как някаква голяма и необикновена силна ръка хваща самолета и усърдно го насочва напред. Улови се, че мисли за дехерметизацията при полета от Токио към Лос Анджелис и как бързо излиза въздухът от каквато и да е дупка в условията на високо налягане.

„Като че ли целият ТОЗИ свят — или онова, което, е останало от него — изтича през тази дупка“ — помисли си той и после странната и зловеща фраза от съня му се яви отново: „САМО ЗА ПАДАЩИ ЗВЕЗДИ“.

Сега разкъсването, лежеше неподвижно пред носа на самолета и бързо нарастваше.

„Влизаме — помисли той. — Бог да ни е на помощ, наистина влизаме.“

16

Боб продължи да се съпротивлява, докато Ник го прикрепи към една от седалките на първа класа с една ръка и се опита да стегне собствения си предпазен колан с другата. Боб беше дребен, слаб мъж, със сигурност не повече от шейсет и пет кила с мокря дрехи, но паниката му придаваше сили и това създаваше големи трудности.

— Наистина всичко ще е наред, приятелче — каза Ник. Най-накрая успя да закопчае колана на Боб. — Ние сме там, откъдето преминахме, нали?

— Когато преминахме, всички спяхме глупак такъв! — изпищя Боб в лицето му — Не разбираш ли СПЯХМЕ! Трябва да го спреш!

Ник замръзна по средата на движението, с което затягаше колана си. Това, което казваше Боб — което се беше опитал да каже досега — изведнъж се изсипа върху него като цял самосвал с тухли.

— О, Боже — прошепна той. — Мили Боже, как сме я мислили?

Скочи от мястото си и се втурна в кабината.

— Брайън, спри… Обръщай обратно! Обръщай обратно!

17

Брайън беше вперил почти хипнотизиран поглед в разкъсването. Нямаше въздушни течения, но чувството за огромна сила, за въздух, който влиза през дупката като бурна река, се усили. Той погледна към уредите си и видя, че скоростта на самолета бързо се покачва. Тогава Ник завика и след миг застана зад него, хвана го за раменете и се загледа в разкъсването, което растеше пред носа на самолета. Усилващите се цветове играеха върху страните и челото му — приличаше на човек, който гледа през прозорец от матово стъкло в слънчев ден. Равномерният дрънчащ звук се беше превърнал в гръмотевичен тътен.

— Обръщай, Брайън, трябва да обърнеш!

Имаше ли Ник причина да го каже, или паниката на Боб беше заразна? Нямаше време да взема решение на никаква разумна база — имаше само частица от секундата да се посъветва с тихия глас на инстинкта.

Брайън Енгъл сграбчи кормилото и го натисна силно напред към таблото.

18

Силен удар отхвърли Ник през кабината и ръката му се счупи с неприятен трясък. В главния салон багажът, който беше изпопадал от горните отделения, когато Брайън се беше понесъл по пистата в Бангор, се разхвърча отново — удряше се в извитите стени и падаше с ужасен трясък. Мъжът с черната брада изхвърча от мястото си като кукла и има време само да издаде кратък писък, преди главата му да се блъсне в страничната облегалка на една от седалките и той да падне на пътеката в оплетено кълбо от крайници. Бетани изпищя и Албърт я притисна здраво към себе си. Два реда по-напред Руди Уоруик затвори по-силно очи, стисна по-здраво броеницата си и започна да се моли по-бързо, докато седалката подскачаше под него.

Сега имаше въздушна буря — полет 29 се превърна в сърф с крила, който се тресеше, извиваше и блъскаше в неспокойния въздух. Ръцете на Брайън за момент изпуснаха кормилото и после го сграбчиха отново. В същото време той отвори клапите за спиране докрай и турбореактивните двигатели на самолета отговориха с дълбоко ръмжене, със сила, каквато рядко се беше чувала извън хангарите за диагностика на авиокомпанията. Въздушната буря се усили; самолетът се люшкаше жестоко нагоре — надолу, а отнякъде се донесе ужасно скърцане на пренапрегнат метал.

В първа класа Боб Дженкинс се вкопчи в страничните облегалки на седалката си с мълчалива благодарност, че англичанинът беше успял да закопчае колана му. Почувства се като привързан към подскачащата реактивна пръчка „пого“ на някой луд. Самолетът направи нов силен скок, наклони се почти до вертикално положение към лявото крило. Изкуствените зъби на Боб изскочиха от устата му.

„Влизаме ли вътре? Мили Боже, влизаме ли?“

Не, знаеше. Знаеше само, че светът е един блъскащ, скачащ кошмар… но той все още беше в него.

Поне засега все още беше в него.

19

Въздушната буря продължаваше да се усилва, докато Брайън прекара „Боинг“-а през широката река от пара, която се втичаше в разкъсването. Дупката продължаваше и продължаваше да расте пред носа на самолета, дори когато се разминаха на косъм… но не му се мислеше за това.

Той продължи завоя, но под по-малко остър ъгъл.

— Ник! — извика той, без да се обръща. — Ник, добре ли си?

Ник бавно се изправи, придържаше дясната си ръка към корема с помощта на лявата. Лицето му беше съвсем бяло, а зъбите му — стиснати от болка. От ноздрите му течеха малки струйки кръв.

— Бил съм и по-добре, приятелю. Мисля, че си счупих ръката. Макар и на бедното старо момче да не му е за пръв път. Разминахме се, нали?

— Разминахме се — съгласи се Брайън. Продължаваше да връща самолета назад в голям, плавен кръг. — А след минута ти ще ми кажеш защо се разминахме, след като изминахме целия този дълъг път, за да го намерим. И внимавай какао ще кажеш — със или без счупена ръка.

Той посегна към ключа на радиоуредбата.

20

Когато Брайън заговори, Лоръл отвори очи и откри, че главата на Дяна е в скута й. Тя нежно погали косата й и я нагласи отново върху носилката.

— Говори капитан Енгъл. Съжалявам за станалото. Беше доста страшно, но сега сме наред. Таблото ми свети зелено. Нека повторя, че намерихме това, което търсехме но?

Изведнъж изключи.

Останалите чакаха. Бетани Симс хлипаше на гърдите на Албърт. Зад него Руди все още си казваше молитвата.

21

Брайън прекъсна предаването, защото усети, че зад него стои Боб Дженкинс. Писателят се тресеше, върху панталоните му имаше мокро петно, устата му беше някак странно хлътнала… но изглеждаше, че се владееше. Ник. Тежко седна в креслото на втория пилот в потръпна от болка. Все още придържаше ръката си. Тя беше започнала да се подува.

— Защо, по дяволите, беше всичко това? — сърдито попита Брайън. — Малко по-силна буря и каруцата щеше да се разбие на десет хиляди парчета.

— Може ли да говоря по това нещо? — попита Боб и посочи към ключа с надпис „РАДИОУРЕДБА“.

— Да, но?

Тогава нека го направя. Брайън започна да протестира, но после размисли. Щракна ключа.

— Започвайте, включено е. — После повтори: — И внимавайте.

— Слушайте ме, всички! — извика Боб.

Отзад се чу пронизително свирене от микрофонния ефект.

— Просто говорете нормално — каза Брайън. — Ще им спукате тъпанчетата.

Боб направи видимо усилие да се концентрира, после заговори по-тихо.

— Трябваше да се обърнем обратно и го направихме. Капитанът ми обясни, че едва сме успели! Бяхме изключителни късметлии… и също изключително глупави. Забравихме най-елементарното нещо, виждате ли, въпреки не ни беше под носа през цялото време. Когато сме преминали през разкъсването на времето първия път, всички на самолета, които са били будни, са изчезнали.

Брайън подскочи на мястото си. Почувства се, сякаш някой го беше полял със студена вода. Пред Носа на „Боинг 767“ на около трийсет мили в небето отново се беше появила слабо светещата ромбоидна форма, подобна на някакъв гигантски полускъпоценен камък. Сякаш му се надсмиваше.

— Ние всички сме будни — каза Боб. (В главния салон Албърт погледна към мъжа с черната брада, който лежеше неподвижно на пътеката, и си помисли: „С едно изключение.“) — Логиката подсказва, че ако се опитаме да преминем по същия начин, ще изчезнем. — Той се замисли за миг и довърши: — Това е всичко.

Брайън автоматично изключи канала на радиоуредбата. Зад него Ник се разсмя с болезнен, недоверчив смях.

— Това е всичко? Това, по дяволите, е всичко… Какво да направим?

Брайън го погледна и не отговори. Не отговори и Боб Дженкинс.

22

Бетани вдигна глава и погледна напрегнатото, объркано лице на Албърт.

— Трябва да заспим? Как да направим това? През целия ми живот никога не ми се е спяло по-малко!

— Не знам. — Той с надежда погледна през прохода към Лоръл. Тя вече клатеше глава. Желаеше да може да заспи — просто да заспи и да накара целия този кошмар да отмине — но подобно на Бетани никога в целия й живот това не беше й изглеждало по-невъзможно.

23

Боб направи крачка, напред и се загледа в нямо вцепенение през прозореца на кабината. След един дълъг миг каза с тих, разтревожен глас:

— Значи така изглеждало това.

В главата на Брайън изскочи един ред от някаква рок песничка: „можеш да гледаш, но не пипай.“ той погледна към светлинните индикатори за горивото. Видяното никак не го успокои и той безпомощно вдигна очи към Ник. Както и останалите, той не се беше чувствал толкова буден никога през живота си.

— Не знам какво ще правим сега — каза той, — но ако ще се опитваме да влезем през тази дупка, то трябва да е скоро. Горивото, което имаме, ще ни стигне още за час, може би малко повече. После край. Някакви идеи?

Ник наведе глава, все още придържайки подутата си ръка. След една-две секунди вдигна очи.

— Да — каза той. — Всъщност аз имам. Хората, които летят рядко, слагат предписаните им лекарства в ръчния си багаж — за да са им подръка, в случай че багажът им се окаже на другия край на света и трябват дни, за да си го получат обратно. Ако поровим в ръчните чанти, със сигурност ще намерим големи количества успокояващи. Дори не трябва да изваждаме чантите от багажника — ако се съди по одевешните трясъци, повечето от тях вече са на пода? Какво? Какво му става?

Имаше предвид Боб Дженкинс, който беше започнал да клати глава веднага, щом от устата на Ник изскочи фразата „предписаните им лекарства“.

— Знаещ ли нещо за успокояващи, предписани по рецепта? — попита той Ник.

— Малко — каза Ник несигурно. — Знам малко.

— Е, аз знам много — каза сухо Боб. — Изследвал съм ги подробно — от „Олнайт“ до „Занакс“. Убийствата чрез сънотворна доза винаги са ми били любима област, нали разбирате. Дори ако се случи да намериш някое от по-мощните лекарства в първата чанта, която провериш — което само по себе си не е вероятно, не би могъл да предпишеш безопасна доза, която да подейства достатъчно бързо. — Защо не, по дяволите?

— Защото ще бъдат необходими поне четирийсет минути, за да може това нещо да подейства… а аз силно се съмнявам, че то ще подейства на всекиго. Естествената реакция на напрегнатия мозък към такова лекарство е да се съпротивлява — да се опита да го отхвърли. Няма абсолютно никакъв начин да се преодолее такава — реакция, Ник… със същия успех можеш да издадеш закон за ударите на сърцето си. Ако допуснем, че намериш достатъчно лекарства, единственото, което можеш да направиш, е да раздадеш смъртоносни свръхдози и да превърнеш този самолет в Джонстаун. И тогава може би ще преминем, но ще бъдем мъртви.

— Четирийсет минути — каза Ник. — Господи. Сигурен ли си? Абсолютно сигурен ли си?

— Да — каза Боб неотстъпчиво.

Брайън погледна към светещата ромбоидна форма в небето. Беше насочил самолета по кръгов маршрут и разкъсването след малко щеше да изчезне отново. Скоро след това щеше да се върне… но те нямаше да са по-близо до него.

— Не мога да повярвам — каза тежко Ник. До Да ни се случи всичко, което преживяхме… да излетим успешно и да изминем целия този път… накрая да намерим това проклето нещо… и да открием, че не можем да преминем през него обратно в нашето време, защото не можем да заспим?

— Във всички случаи нямаме четирийсет минути — тихо каза Брайън, — ако чакаме толкова, този самолет ще се разбие на шейсет мили на изток от летището.

— Сигурно има и други писти?

— Има, но нито една от тях не е достатъчно голяма, за да поеме този самолет.

Ако преминем и после отново се върнем на изток?

— Вегас. Но Вегас ще бъде извън обхвата ни след? — Брайън погледна уредите си — след по-малко от осем минути. Мисля, че трябва да стигнем до ЛАКС. За да стигна дотам, ще ми трябват поне трийсет и пет минути. Това е при съвсем точно пресмятане, при условие, че пътят ни дотам бъде съвсем чист и не се отклоняваме никак. Това ни дава? — той отново погледна към хронометъра — най-много двайсет минути да измислим нещо и да преминем през дупката.

Боб замислено гледаше към Ник.

— А ти какво ще кажеш? — попита той.

— Какво да кажа?

— Мисля, че ти си войник… но не мисля, че си обикновен войник. Може би си от специалните служби?

— Лицето на Ник се изпъна.

— И какво, ако съм нещо подобно, приятелю?

— Може би ти би могъл да ни приспиш — каза Боб. — В специалните служби не ви ли учат на такива трикове?

В съзнанието на Брайън проблесна първото спречкване на Ник и Крейг Туми. „Гледали ли сте някога «звездна писта»? — беше попитал той Крейг. — чудесна американска програма… и ако веднага не си затворите плювалника, идиот такъв, с удоволствие ще ви демонстрирам известната хватка за приспиване «вулкан» — на господни Спок.“

— Какво ще кажеш, Ник? — каза тихо той. Ако някога изобщо имаме нужда от известната хватка за приспиване „вулкан“ то това е сега.

Ник погледна недоверчиво от Боб към Брайън и после отново към Боб.

— Господа, не ме карайте да се смея — ръката ме заболява още повече.

— Какво значи това? — попита Боб.

— Аз сбърках за успокояващите, нали? Е, нека ви кажа и на двамата, че вие сте сбъркали за мен. Аз не съм Джеймс Бонд. В истинския свят никога не е имало Джеймс Бонд. Предполагам, че бих могъл да те убия със саблен удар във врата, Боб, но по-вероятно е само да те парализирам за цял живот. А като прибавим и това… — Ник повдигна бързо подуващата се дясна ръка с леко потреперване — моята обучена длан случайно е прикрепена към току-що счупената ми отново ръка. Може би бих могъл да се защитавам с лявата ръка срещу необучен противник — но това нещо, за което говорите… Не. Няма начин.

— Вие всички забравяте най-важното от всичко — каза един нов глас.

Те се обърнаха. Лоръл Стивънсън — бледа и измъчена — стоеше на вратата на кабината. Беше свила ръце, като че ли й беше студено, и стискаше лактите си.

— Ако всички заспим или Ник ни нокаутира, то кой ще кара самолета? — попита тя. — кой ще го закара в Лос Анджелис?

Тримата мъже я зяпнаха безмълвно. Зад тях, без да го забелязват, големият полускъпоценен камък, който беше разкъсването на времето, се появи отново.

— Колко сме загубени — каза тихо Ник. — знаете ли това? Абсолютно тъпи и загубени. — Той се засмя, после се намръщи — беше раздвижил счупената си ръка.

— А може би не — каза Албърт. Той и Бетани се появиха зад Лоръл. Албърт беше прегърнал момичето през кръста. Косата му беше залепнала за челото на потни къдри, но тъмните му очи бяха ясни и решителни. Те бяха насочени към Брайън. — Мисля, че вие можете да ни приспите — каза той — и мисля, че вие можете да ни приземите.

— За какво говориш? — рязко попита Брайън.

— Говоря за налягането — отговори Албърт.

24

Тогава Брайън отново видя съня си, представи си го с такава ужасна сила, като че ли го изживяваше: Ан, с ръка, залепнала върху пукнатината в тялото на самолета, пукнатината, над която в червено бяха написани думите „САМО ЗА ПАДАЩИ ЗВЕЗДИ“.

Налягане.

„Виждаш ли, мили? За всичко съм се погрижила.“

— Какво значи това, Брайън — попита Ник. — Виждам, че той е измислил нещо — познавам по лицето ти. Какво е то?

Брайън не му обърна внимание. Изгледа продължително седемнайсетгодишния студент по музика, който може би току-що беше измислил начин да се измъкнат от безизходицата.

— И какво ще стане след това? Какво ще стане, след като преминем? Как ще се събудя, за да мога да приземя самолета?

— Няма ли някой да благоволи да ни обясни това? — помоли Лоръл. Беше отишла до Ник, който я прегърна през кръста със здравата си ръка.

— Албърт предлага да използвам това — Брайън потупа един реостат върху таблото за управление, реостат с надпис „НАЛЯГАНЕ В САЛОНА“ — за да изпратя всички в безсъзнание.

— Можеш ли да го направиш, приятелю? Можеш ли наистина да го направиш?

— Да — каза Брайън, — Познавам пилоти — пилоти на чартърни полети — които са го правили, когато пътниците били много пияни, започвали да буйстват и създавали опасност или за себе си, или за екипажа. Да изпратиш в безсъзнание пияница, като намалиш налягането на въздуха, не е трудно. За да изпаднат в безсъзнание всички, трябва да понижа налягането малко повече — да кажем, до половината на налягането на морското равнище. Това е като да се издигнеш на височина над 3000 метра без кислородна маска. Бум! И припадаш.

— Ако наистина може да се прави, защо не са го използвали при терористи? — попита Боб.

— Защото има кислородни маски, нали? — попита Албърт.

— Да — каза Брайън. — Екипажът ги демонстрира в началото на всеки редовен самолетен полет — поставете златната чашка върху устата и носа си и дишайте нормално, нали? Те падат автоматично, когато налягането в салона падне под определена стойност. Ако някой пилот, взет за заложник, се опита да обезвреди терориста, като понижи налягането всичко, което трябва да направи терористът, е да хване една маска, да си я сложи и да започне да стреля. При по-малките самолети, като например „Лиър“, това не е така. Ако налягането в кабината падне, пътникът трябва сам да отвори горното отделение.

Ник погледна към хронометъра. Оставаха им само четиринайсет минути.

— Мисля, че е по-добре да спрем да приказваме и просто да го направим — каза той. — Времето, е много малко.

— Не още — каза Брайън и отново погледна към Албърт. — Мога отново да се насоча към разкъсването и преди влизането в него да започна да намалявам налягането. Мога доста точно да управлявам налягането в салона и съм съвсем сигурен, че можем преди преминаването всички да сме в безсъзнание. Но остава въпросът на Лоръл: Кой ще управлява самолета, ако всички сме нокаутирани?

Албърт отвори уста; затвори я отново и поклати глава.

Тогава заговори Боб Дженкинс. Гласът му беше сух и беззвучен — глас на съдия, който произнася присъдата на обречен.

— Мисля, че само ти — можеш да ни закараш вкъщи, Брайън. Но за да направиш това, някой друг ще трябва да умре.

— Обясни — каза рязко Ник.

Боб го направи. Не отне много време. Когато свърши, Руди Уоруик се беше присъединил към групата и стоеше на вратата на кабината.

— Ще стане ли, Брайън? — попита Ник.

— Да — каза безизразно Брайън. Няма причина да не стане. — Той отново погледна към хронометъра. Оставаха единайсет минути. Единайсет минути, за да преминат от другата страна на разкъсването. Почти толкова време беше необходимо да се насочи самолетът, да се програмира автопилотът и да бе придвижат към подхода от четирийсет мили. — Но кой ще го направи? Всички останали ще теглят сламки или какво?

— Няма нужда — каза Ник. Говореше спокойно, почти небрежно. — Аз ще го направя.

— Не! — каза Лоръл. Очите й бяха много разширени и много тъмни. — Защо ти? Защо трябва да си ти?

— Млъкни! — изсъска Бетани. — Щом иска, остави го!

Албърт погледна нещастно към Бетани, Лоръл и после отново към Ник. Един глас — немного силен — му прошепна че той трябваше да бъде доброволецът, че това е работа за такъв ветеран от Аламо, какъвто е Евреина от Аризона. Но по-голямата част от него знаеше само, че той много обича живота… и не иска той да свършва. Така че Албърт отвори уста и после я затвори, без да каже нищо.

— Защо ти? — попита отново Лоръл. — Защо не трябва да теглим сламки? Защо не Боб? Или Руди? Защо не аз?

Ник взе ръката й.

— Ела с мен за малко — каза той.

— Ник, няма много време — каза Брайън. Опитваше се да запази спокойствие, — но усещаше как от него струи отчаяние — може би дори паника.

— Знам. Ти започвай да подготвяш твоята част. Ник дръпна Лоръл към вратата..

25

Отначало Лоръл се запъна, после тръгна с него. Ник спря в малката кухненска ниша и се обърна към нея. В мига, когато лицето му беше на по-малко от десет сантиметра от нейното, тя разбра мрачната истина — той беше мъжът, когото се беше надявала да намери в Бостън, и да е в самолета през цялото време. В това откритие нямаше нищо романтично, — то беше ужасно.

— Ние с теб можехме да направим нещо — каза той. — Прав ли съм, как мислиш? Ако е така, кажи го няма време за танци. Абсолютно никакво.

— Да — каза тя. Гласът й беше сух, треперещ. — Мисля, че е така.

— Но ние не знаем. Не можем да знаем. Всичко се свежда до времето, нали? Времето… и съня… и неизвестността. Но трябва да съм аз, Лоръл. Опитах се да направя някаква, разумна равносметка — отдавна съм на червено. Сега имам шанс да оправя нещата и смятам да го използвам.

— Не разбирам какво имаш предвид?

— Ти не — но аз разбирам, — Той говореше бързо, почти изстрелваше думите си. Протегна ръка, хвана я за раменете и я притегли още по-близо до себе си — Ти беше тръгнала към някакво приключение, нали, Лоръл?

— Не знам за какво?

Той я разтресе кратко.

— Казах ти — няма време за танци! Беше ли тръгнала към някакво приключение?

— Аз… да.

— Ник! — извика Брайън от кабината.

Ник бързо погледна натам.

— Идвам! — извика той и после отново погледна Лоръл. Аз ще те изпратя към друго приключение. Искам да кажа, ако излезеш от това и ако се съгласиш да отидеш.

Тя просто го гледаше, устните и трепереха. Не знаеше какво да каже. Умът й се мяташе безпомощно. Той беше хванал ръката й много здраво, но тя не съзнаваше това — чак после щеше да види синините, останали от пръстите му. В този момент много по-силно беше привличането на очите му.

— Слушай. Слушай внимателно. — Той направи пауза и после заговори с някаква особена настойчивост: — Смятах да се откажа. Бях решил.

— Да се откажеш от какво? — попита тя с тих треперещ глас.

Ник нетърпеливо поклати глава.

— Няма значение. Това, което има значение, е дали ми вярваш. Вярващ ли ми?

— Да — каза тя — Не знам за какво говориш, но вярвам, че смяташ така.

— Ник! — предупреди Брайън от кабината. — Насочваме се към него!

Той отново хвърли поглед към кабината, очите му бяха присвити, блестяха.

— Идвам веднага! — Извика той. Когато я погледна отново, Лоръл си помисли, че никога през живота си не е била обект на такова яростно внимание. — Баща ми живее в село Флътинг, южно от Лондон — каза той. — Попитай за него във всеки магазин по главната улица. Господин Хоупуел. По-старите хора все още го наричат „шефа“. Иди при него и му кажи, че съм решил да се откажа. Ще трябва да бъдеш настойчива — когато чуе името ми, може да плюе и да ме прокълне. Можеш ли да бъдеш настойчива?

— Да.

Той кимна и тъжно се усмихна.

— Добре. Повтори това, което ти казах, и му кажи, че ми вярваш. Кажи му, че съм направил всичко възможно да изкупя деня зад църквата в Белфаст.

— В Белфаст.

— Точно така. И ако не можеш да го накараш да слуша, кажи му, че трябва да слуша. Заради маргаритките. Онзи път, когато донесох маргаритките. Можеш ли да запомниш?

— Заради онзи път, когато си му донесъл маргаритки.

Ник сякаш всеки миг щеше да се засмее — но тя никога не бе виждала лице, пълно с толкова тъга и горчивина.

— Не — не на него, но това е достатъчно. Ще го сториш ли?

— Да… но?

— Добре, Лоръл. Благодаря ти. — Той притегли лицето й към своето и я целуна. Устата му беше студена и в дъха му тя усети страх.

След миг вече го нямаше.

26

— И ще почувстваме нещо като… такова, задавяне? — попита Бетани. — Задушаване?

— Не — каза Брайън. Беше станал да види дали Ник идва. Сега след като той отново се поява се отпусна на мястото си.

— Ще се почувствате малко замаяни… с размътена глава… и после — нищо. — Докато всички се събудим.

— Правилно! — каза весело Ник. — А кой знае? Може би аз още ще съм тук. Знаете, че черните гологани не се губят.

— Всичко е възможно, ако ме питаш — каза Брайън и увеличи леко скоростта. Разкъсването беше точно, срещу тях. — Седнете всички. Ник — ти точно тук до мен. Ще ви покажа какво да направите… и кога да го направите.

— Една секунда, моля — каза Лоръл. Беше си възвърнала малко цвета и самочувствието. Изправи се и целуна Ник.

— Благодаря — с мъка каза Ник.

— Ти се отказваш. Решил си. А ако не желае да слуша, ще му напомня за деня, когато си донесъл маргаритките.

Той се ухили.

С точност до буква, любов моя. С точност до буква. — Той я прегърна с лявата си ръка и я целуна отново — дълго и силно. Когато я пусна, на устата му имаше нежна, замислена усмивка. — Тази ще си я спомням — каза той. — Достатъчно добре.

27

Три минути по-късно Брайън включи радиоуредбата.

— Започвам да намалявам налягането. Всеки да провери колана си.

Всички го направиха. Албърт напрегнато зачака за някакъв звук — може би свистене от излизащ въздух — но се чуваше само боботенето на реактивните мотори. Почувства се по-буден от всякога.

— Албърт — каза Бетани с тих уплашен глас. — ще ме прегърнеш ли, моля?

— Да — каза Албърт, — ако и ти ме прегърнеш.

Зад тях Руди пак се молеше. Лоръл Стивънсън стискаше здраво страничните облегалки на седалката си. Все още усещаше устните на Ник Хоупуел върху устата си. Повдигна глава, чакаше да паднат маските… и след деветдесет секунди те паднаха.

„Запомни за деня в Белфаст — помисли си тя — зад църквата. Акт на изкупление каза той, Акт…“

В средата на мисълта мозъкът й се унесе.

28

— Знаеш ли… какво да правиш? — попита отново Брайън. Говореше унесен. Пред тях разкъсването на времето отново растеше. Сега то беше осветено от зора и нов фантастичен букет от цветове се извиваха към странните му дълбини.

— Знам — каза Ник. Стоеше до Брайън, и думите му бяха приглушени от кислородната маска която носеше. Очите му над гумения уплътнител бяха спокойни и ясни. — Никакъв страх, Брайън. Всичко е напълно сигурно. Приятни сънища.

Брайън отпадаше. Почувства как се унася… и все пак беше буден, загледан в огромната пукнатина в тъканта на действителността. Тя сякаш нарастваше срещу прозорците на кабината и се приближаваше към самолета.

„Толкова е красиво — помисли си той. Господи, толкова е красиво!“

Почувства как някаква невидима ръка отново хваща самолета и го дърпа напред. Този път нямаше връщане.

— Ник — каза той. Говореше с огромно усилие, сякаш устата му се намираше на стотици мили от мозъка му. Протегна ръка нагоре. Ръката му също беше безкрайно далеч.

— Заспивай — каза Ник и хвана ръката му. Не се съпротивлявай, освен ако не искаш да отидеш с мен. Остани още малко.

— Исках само да кажа? Благодаря.

Ник се усмихна и стисна ръката му.

— Няма защо, приятелю. Беше забележителен полет. Дори и без киното и безплатните мимози.

Брайън отново погледна към разкъсването. В него сега течеше река от великолепни цветове. Те се завъртаха в спирала… смесваха се… и сякаш се подреждаха в думи пред слисаните му, учудени очи:

— Това не е ли… какво сме ние? — попита той с любопитство и гласът му прозвуча като от някаква далечна вселена.

29

Сега Ник беше сам — единственият буден на полет 29. Навремето беше застрелял три момчета зад една църква в Белфаст — три момчета, които бяха хвърляли картофи, боядисани в тъмносиво, за да приличат на гранати. Защо го бяха направили? Беше ли това някакво лудо предизвикателство? Така и не разбра никога.

Не го беше страх, но го изпълваше някаква силна самота. Чувството не беше негово. Това не беше първата стража, на която стоеше сам.

Разкъсването се приближаваше. Ник спусна ръка към реостата, с който се управляваше налягането в салона.

„Прекрасно е! — помисли си той. — Как няма де прекрасно. Това е мястото, където започва животът — може би целият живот. Където се формира отново всяка секунда от всеки ден. От тази точка не се допускат никакви ланголиери.“

Ник погледна надолу и без изненада видя, че отпуснатата фигура на Брайън е безкрайно разноцветна, че се променя непрекъснато като някакъв ярък калейдоскоп. Брайън се беше превърнал в неправдоподобен призрак.

Не се изненада и от факта, че собствените му ръце бяха безцветни като глина.

„Не, Брайън, а аз съм призрак.“

Разкъсването светеше пред него.

Сега воят на моторите беше изцяло погълнат от един нов звук — „Боинг“-ът сякаш се носеше през изпитателен тунел, пълен с перушина. Внезапно точно пред носа на самолета като неземен фойерверк блесна огромна нова звезда, в нея Ник Хоупуел видя цветове, които никой човек не си беше представял. Тя не само запълни разкъсването на времето, тя запълни и ума му, нервите му, мускулите му, дори и костите му с гигантски, лумнал пламък.

— О, Господи, КОЛКО Е ПРЕКРАСНО! — извика той и когато полет 29 се потопи в разкъсването той върна докрай реостата за налягането в салона.

Частица от секундата по-късно пломбите от зъбите му изтракаха на пода на кабината. Чу се леко тупкане, когато тефлоновият диск, който беше в коляното му — спомен от един конфликт, немного по-достоен от този в Северна Ирландия, падна до тях. И това беше всичко.

Ник Хоупуел беше престанал да съществува.

30

Първото, което осъзна Брайън, беше, че ризата му е мокра и че главоболието му се е върнало.

Бавно се изправи в седалката си, потръпвайки от силната болка в главата, и се опита да си спомни кой е той, къде е и защо чувства толкова огромна и неотложна нужда бързо да се събуди. Какво толкова важно беше правил?

„Изтичането — прошепна умът му. — Има изтичане на въздух в главния салон и ако не се стабилизира, ще стане голяма непри…“

Не, не беше вярно. Изтичането беше стабилизирано — или по някакъв мистериозен начин се беше стабилизирало само — и той беше приземил полет 7 успешно в ЛАКС. После дойде мъжът в зелената униформа и…

„Погребението на Ан! Боже, проспал съм го!“

Очите му се отвориха, но той не беше нито в мотелска стая, нито в резервната спалня и къщата на брата на Ан в Ривиър. Просто гледаше през прозореца на кабината към небе, обсипано със звезди.

Изведнъж отново си спомни… за всичко. Изправи се рязко — прекалено бързо. Главата му. Болезнено за протестира — От носа му потече кръв и той видя, че предницата на ризата му е червена. — Имало е изтичане, все пак. От него.

„Разбира се — помисли си той. — Това е често при понижаване на налягането. Трябваше да предупредя пътниците? Между другото колко пътници са ми останали?“

Не можеше да си спомни. Главата му — беше пълна с мъгла.

Погледна към индикаторите за горивото, видя, че положението им бързо приближава до критичната точка, после провери навигационната система. Намираха се точно там, където трябваше да се намират — слизаха бързо към Лос Анджелис, и всеки момент можеха да навлязат във въздушното пространство на някой друг — и не дай си Боже другият да е там.

Някой друг беше в неговото въздушно пространство точно преди да припадне… кой?

Замисли се и се сети. Ник, разбира се. Ник Хоупуел. Ник го нямаше. Значи не е бил чак такъв черен гологан. Но би трябвало да е свършил работата си, иначе Брайън нямаше да е буден сега.

Той бързо се обърна към радиото.

— Диспечерска служба на ЛАКС, тук е „Американ прайд“, полет? — Брайън Спря. Кой полет бяха? Не можеше да си спомни. Пречеше му мъглата.

— Не бяхме ли двайсет и девет? — каза зад него слисан, неспокоен глас.

— Благодаря, Лоръл — Брайън не се обърна, — Сега се върни и затегни колана си. Може да се наложи да накарам този самолет да прави трикове.

И отново заговори в микрофона.

— Полет 29 на „Американ прайд“, повтарям, две девет. Помощ, диспечерска служба, обявявам извънредно положение. Моля, изчистете всичко от пътя ми, идвам по-курс 85 и нямам гориво. Изкарайте камион с пяна и…

— О, престани — безизразно каза Лоръл зад него. — Просто престани.

Брайън се завъртя със седалката си, без да обръщаща внимание на новия пристъп на болка, преминал през прясната струя кръв, която потече от носа му.

— Сядай, по дяволите! — изръмжа той, — Пристигаме без предизвестие в тежкия трафик. Ако не искаш да си счупиш врата?

— Долу няма тежък трафик — каза Лоръл със същия безизразен глас. — Никакъв тежък трафик, никакви камиони с пяна. Ник умря напразно, а аз никога няма да имам възможност да предам съобщението му. Погледни сам.

Брайън погледна. И въпреки че те вече бяха над очертаващите се предградия на Лос Анджелис, той не видя нищо друго освен мрак.

Изглежда долу нямаше никой.

Абсолютно никой.

Зад него Лоръл Стивънсън избухна в силни, неудържими хлипове на ужас и безнадеждност.

31

Дълъг, бял пътнически самолет бавно летеше над земята на шестнайсет мили източно от Международното летище на Лос Анджелис. На опашката му с големи, горди цифри беше написано „767“. По продължение на корпуса му бяха изписана думите „Американ прайд“, а буквите им бяха наклонени назад.

От двете страни на носа имаше по един голям червен орел с изпъстрени със сиви звезди крила. Както и самолетът, който той украсяваше, орелът като че ли се готвеше да кацне.

Самолетът не хвърляше сянка над изоставената мрежа от улици — до разсъмване оставаше още час.

Долу не се движеше никаква кола, не светеше никаква улична лампа. Долу всичко беше тихо и неподвижно. На пистата пред него не светеха никакви светлини.

Коремът на самолета зейна. Колесникът се спусна и се разтвори. Колелата застанаха на местата си.

Полет 29 на „Американ прайд“ се спусна рязко към Лос Анджелис. При спускането си зави леко надясно. Брайън вече можеше да коригира курса ръчно и го направи. Преминаха над групата мотели до летището и за миг Брайън успя да види сградата до комплекса на терминала — голямо трикрако здание с ресторант в центъра. Преминаха над малка ивица изсъхнала трева и после на десет метра под самолета започна да тече бетонната писта.

Този път нямаше време да се глези с „Боинг“-а индикаторите за гориво показваха само нули и птицата всеки момент щеше да изграчи на умряло. Той се приземи твърдо, като шейна, пълна с тухли. От удара в земята зъбите му изтракаха и носът му отново започна да кърви. Предпазният ремък на гърдите му автоматично се стегна. Лоръл, която беше седнала на мястото на втория пилот, изпищя.

После той вдигна клапите и усили реверса докрай. Самолетът започна да забавя скоростта си. Движеха се с малко над сто мили в час, когато два от моторите спряха и светна надписът „СПИРАНЕ НА МОТОРА“. Той сграбчи ключа на радиоуредбата. — Дръжте се! Ще се блъснем! Дръжте се! Двигатели две и четири продължиха да работят още няколко секунди, после спряха и те. Полет 29’ се движеше по пистата в призрачна тишина и само клапите намаляваха скоростта му. Брайън безпомощно гледаше към бетона, който препускаше под самолета, и към просветващата плетеница от писти за рулиране. И точно пред него стоеше силуетът на самолет за локални полети на „Пасифик еъруейс“. „Боинг“-ът все още се движеше поне с шейсет и пет мили в час. Брайън го подкара надясно, натиска мъртвото кормило С всеки грам от сила, който му БЕШЕ останал. „Боинг“-ът реагира тромаво и се размина на косъм С паркирания самолет. Прозорците му просветнаха покрай тях като редица слепи очи.

После се понесоха към терминала на „Юнайтед“, където поне дузина самолета бяха паркирани като сучещи кърмачета покрай разтворените подвижни коридори. Скоростта на „Боинг“-а беше спаднала почти до трийсет мили в час.

— Готови! — извика Брайън по радиоуредбата, забравяйки за момент, че собственият му самолет е също толкова мъртъв, колкото и останалите, и радиоуредбата не работи. — Готови! Блъскаме се! Гото…

Полет 29 на „Американ прайд“ се вряза в изход 29 на терминала на „Юнайтед еърлайнс“ с приблизително двайсет и девет мили в час. Чу се висок, кух трясък, последван от звука на смачкване на метал в трошене на стъкла. Брайън увисна на ремъка си, вторият тласък то залепи към седалката. Той остана за момент неподвижен, в очакване на експлозия… и после си припомни, че в резервоарите не е останало нищо, което да експлодира.

Изключи всички уреди на таблото за управление — сега таблото беше мъртво, но навикът му беше дълбоко вкоренен — и се обърна към Лоръл. Тя го погледна с безизразни, апатични очи.

— Спряхме почти толкова близко, колкото исках — каза Брайън колебливо.

— Трябваше да ни оставиш да се разбием. Всичко, което опитахме… Дина… Ник… всичко напразно. Тук е съвсем същото. Съвсем същото.

Брайън разкопча ремъка си, изправи се и се олюля. Извади носна кърпа от задния си джоб и й я подаде.

— Избърши си носа. Тече ти кръв.

Тя взе кърпата и я погледна, сякаш никога през живота си не беше виждала такова нещо.

Брайън мина покрай Лоръл и бавно влезе в главния салон. Застана на вратата и се огледа. Пътниците му — по-точно малкото от тях, които бяха останали, — изглеждаха добре. Бетани беше притиснала глава към гърдите на Албърт и силно хлипаше. Руди Уоруик откопча предпазния си колан, стана, удари си главата я багажника и пак седна. Гледаше Брайън със слисани, неразбиращи очи. Брайън изведнъж се зачуди дали Руди все още е гладен. Предполагаше, че не. — Да слизаме от самолета — каза Брайън. Бетани вдигна глава.

— Кога ще дойдат? — попита тя истерично. След колко време ще дойдат този път? Някой вече чува ли ги?

Нова болка проряза главата на Брайън и той се олюля — сигурен беше, че припада.

Една ръка го хвана през кръста и той се огледа в изненада. Беше Лоръл.

— Капитан Енгъл е прав — каза тихо тя. — Да слизаме от самолета. Може би не е толкова зле, колкото изглежда.

Бетани излая в истеричен смях.

— Колко зле може да изглежда? — попита тя решително. — Все пак колко зле може…

— Има нещо различно — каза внезапно Албърт. Той гледаше през прозореца. — Нещо се е променило. Не мога да кажа какво е… но не е същото. — Той погледна първо към Бетани, после към Брайън и Лоръл. — Просто не е същото.

Брайън се наведе до Боб Дженкинс и погледна през прозореца. Не виждаше нищо много по-различно от летището в Бангор — имаше повече самолети, разбира се, но те бяха също толкова изоставени, също толкова мъртви — и все пак той почувства, че Албърт може все пак да е разбрал нещо. Беше по-скоро чувство, отколкото гледка. Някаква основна разлика, която не можеше да долови ясно. Въртеше се точно толкова далеч, колкото да не може я достигне, както беше с парфюма на бившата му жена.

„Казва се «Л’анвоа», мили. Винаги си слагам този парфюм, не помниш ли?“

— Не помниш ли? — Хайде — каза той. — Този път ще излезем през изхода на кабината.

32

Брайън отвори вратата на пода, която се намираше точно под издатината на таблото с уредите, и се опита да си спомни защо не беше я използвал, за да свали пътниците на летището в Бангор — беше много по-лесно да използва нея, отколкото улея. Не виждаше никаква причина. Просто не беше помислил за това — може би защото беше обучен в случай на авария да мисли за аварийния изход преди всичко друго.

Спусна се в предната част на корпуса, провря се под снопа електрически кабели и откачи люка на пода на носа на „Боинг 767“. Албърт слезе след него и помогна на Бетани. Брайън помогна на Лоръл, а после той и Албърт помогнаха на Руди, който се движеше така, сякаш костите му бяха станали стъклени. Все още здраво стискаше броеницата си. Сега под кабината стана много тясно и Боб Дженкинс остана да ги чака горе, беше подпрял ръце на отвора и ги гледаше.

Брайън откачи стълбата от скобите, които я крепяха, нагласи я и после един по един всички слязоха на асфалта — Брайън пръв, Боб последен.

Когато краката на Брайън докоснаха земята, той почувства лудо желание да сложи ръка на сърцето си и да извика:

„Обявявам тази земя, богата на вкиснало мляко и горчив мед, за собственост на оцелелите от полет 29… поне докато пристигнат ланголиерите!“

Но не каза нищо. Просто стоеше заедно с останалите под сянката на самолета. В далечината се чу звук. Не беше дъвчещият звук, който постепенно бяха научили в Бангор — не приличаше на него — но той не можеше да разбере какъв беше.

— Какво е това — попита Бетани. — Какъв е този жужащ звук? Прилича на жужене и жици.

— Не, не е — каза замислено Боб. — Прилича на? — той поклати глава.

— Не прилича на нищо което и да съм срещал преди — каза Брайън, но не беше сигурен дали е прав.

Отново бе обзет от чувство, че нещо, което познава или трябва да познава, се върти точно там, където не може да го стигне с мислите си.

— Това са те, нали? — попита истерично Бетани. — Те идват! Това са ланголиерите.

— Не мисля. Изобщо не звучи по същия начин. — Но въпреки това почувства, че коремът му се свива от страх.

— А сега какво? — попита Руди. — Започваме отначало?

— Е не ни трябва конвейерна лента и за начало това е добре — каза Брайън. — Вратата на подвижния коридор е отворена. — Ударът в изход 29 беше съборил подвижната стълба от вратата, но лесно щяха да я вдигнат пак. — хайде.

Тръгнаха към стълбата.

— Албърт — каза Брайън. — Помогни ми за стъл…

— Почакайте — каза Боб.

Брайън обърна глава и видя, че Боб се оглежда с предпазливо любопитство. И изражението в слисаните му доскоро очи… не беше ли надежда?

— Какво? Какво има, Боб? Какво виждаш? — Само още едно изоставено летище. Въпросът е какво чувствам. — Той вдигна ръка към бузата си… после просто я протегна към вятъра като човек, който всеки момент ще каже: „Тръгваме“.

Брайън понечи да го попита какво иска да каже и разбра, че знае. Не беше ли го забелязал и сам, докато стояха под носа на самолета? Забелязал и после отхвърлил?

В лицето му духаше вятър. Не силен — почти само полъх, но това беше вятър. Въздухът се движеше.

— Боже мой — каза Албърт. — Пъхна пръст в устата си, наплюнчи го и го вдигна нагоре. На лицето му се появи невярваща усмивка.

— И това не е всичко — каза Лоръл. — Чуйте!

Тя се втурна от мястото, където бяха, към крилото на „Боинг“-а. После отново дотича до тях, а косата й се развяваше след нея. Високите й токчета силно отекваха в бетона.

— Чухте ли? — викна тя. — Чухте ли?

Бяха чули. Нямаше я всеобщата безизразност и приглушеност. Сега, като слушаше как говори Лоръл, Брайън разбра, че в Бангор гласовете им бяха звучали така, като че ли говореха с глави, пъхнати в камбани, излети от някакъв притъпяващ звука метал, бронз или може би олово.

Бетани вдигна ръце и бързо запляска в ритъма на старото инструментално парче — „Летс гоу!“. Всяко пляскане беше ясно и отчетливо като изстрел от стартов пистолет. По лицето й се изписа радостна усмивка.

— Какво означава то? — започна Руди.

— Самолетът! — извика Албърт с висок ликуващ глас и за миг Брайън се сети за малкото момче от старото телевизионно предаване „Островът на фантазиите“. Почти се изсмя на висок глас.

— Аз знам какво е различно! Погледнете самолета! Сега той е същият като другите!

Те се обърнаха и погледнаха. Самолетът „Делта 727“, който стоеше до „Боинг“-а в Бангор имаше пуст и застоял вид. Сега всички самолети изглеждаха еднакво ярки, еднакво нови.

— Какво означава това? Запита Руди — Ако нещата са се върнали към нормалното, къде е електричеството? Къде са хората?

— И какъв е този шум? — намеси се Албърт.

Звукът беше вече по близък. Звучеше като вятър, който духа в отворена тръба или някакъв нечовешки хор, който в унисон пее едно и също: аааааааааа…

Боб поклати глава.

— Не знам. Да избутаме тази стълба и да влезем?

Лоръл го сграбчи а рамото.

— Ти знаеш нещо! Виждам, че знаеш. Защо не ни кажеш?

Той се поколеба за момент.

— Не съм готов да го кажа сега, Лоръл. Искам първо да влезем и да огледаме.

Трябваше да се задоволят с това. Избутаха стълбата на мястото й. Качиха се и заедно тръгнаха по коридора към терминала.

Влязоха в голяма, кръгла зала с изходи, наредени през равни разстояния по извитата стена. Редиците седалки бяха призрачни и пусти, луминесцентните лампи бяха само тъмня квадрати, но Албърт си помисли, че тук почти помирисва други хора… като че ли те бяха излезли само секунди преди оцелелите от полет 29 да се появят откъм подвижния коридор.

Отвън хоровото жужене продължаваше да нараства, приближаваше се като бавна, невидима вълна: … аааааааа…

— Елате с мен — каза Боб Дженкинс, поел без усилие ръководството на групата. — Бързо, моля.

Той тръгна към главния коридор, а другите се наредиха след него. Албърт и Бетани вървяха заедно, бяха се прегърнали с ръце през кръста. Мокетът на салона за пътниците на „Юнайтед“ свърши. Токчетата на жените затракаха и заотекваха с такава сила, като че ли те не бяха само две, а поне две дузини. Минаха покрай неясни, тъмни рекламни табла по стените: „Гледайте CNN“, „Пушете «Марлборо»“, „Карайте «Херц»“, „Четете «Нюзуик»“, „Вижте Дисниленд“.

А звукът — гърленият хоров жужащ звук, продължаваше да се усилва. Докато бяха навън Лоръл беше сигурна, че се приближава към тях от запад. Сега изглеждаше, че е тук при тях, като че ли певците — ако това бяха певци — вече бяха пристигнали. Звукът общо взето не я плашеше, но караше плътта на ръцете и гърба и да настръхват.

Стигнаха до ресторанта на самообслужване и Боб ги поведе вътре. Без да спира, той обиколи тезгяха и взе един увит сладкиш от наредените на тезгяха. Опита се да го разкъса със зъби… но се сети, че зъбите му бяха На пода в самолета. Изръмжа недоволно и бутна сладкиша по тезгяха към Албърт.

— Направи го ти! — каза той. Очите МУ блестяха. — Бързо, Албърт, бързо!

— Бързо, Уотсън, играта започва! — каза Албърт и се засмя лудо. Разкъса целофана и погледна към Боб, който кимна. Албърт извади сладкиша и го захапа. Отстрани потекоха крем и малини. Албърт се ухили.

— Превъзходен е! — каза той с приглушен глас, като пръскаше трохи, — Превъзходен! — предложи го на Бетани, която отхапа дори по-голямо парче.

Лоръл усещаше аромата на малиновия пълнеж и стомахът й издаде куркащ звук. Тя се засмя. Изведнъж се почувства замаяна, весела, почти нова. Паяжините, които я бяха обхванали при понижаването на налягането, бяха изчезнали съвсем; чувстваше главата си като мансардна стая, в която в горещ, ужасно тежък следобед е повял морски бриз. Сети се за Ник, който не беше тук, който беше умрял, за да могат останалите да бъдат тук, и си помисли, че той не би имал нищо против тя да се чувства така.

Хоровият звук продължаваше да се усилва — звук, който не идваше от никаква посока, нямаше източник — мелодична въздишка, която беше навсякъде около тях:

… ААААААААААААААААААА…

Боб Дженкинс се втурна обратно към тезгяха, направи толкова остър завой около касата, че едва се удържа на краката си, хвана се за количката с подправки, за да не падне. Успя да се задържи, но количката от неръждаема стомана падна с великолепен, отекващ трясък, а пластмасовите прибори и малки пакетчета с горчица, кетчуп и подправки се пръснаха навсякъде.

— Бързо! — извика той. — Не можем да останем тук. То скоро ще се случи предполагам, всеки момент — а ние не можем да бъдем тук, когато се случи! Мисля, че не е безопасно!

— Какво не е безо… — започна Бетани, но Албърт я прегърна през раменете и я подбутна след боб — полуделия екскурзовод, който вече се носеше към вратата на ресторанта.

Побягнаха навън след него — отново към залата за отвеждане към самолетите на „Юнайтед“. Сега отекващият звук от стъпките им почти се губеше в силното жужене, което изпълваше изоставения терминал, отекваше отново и отново в многото разклонени коридори.

Брайън чуваше как този единствен гигантски глас започва да се разделя. Не се раздробяваше, дори не се променяше наистина, помисли си той, а се фокусираше — също както се фокусираше звукът на ланголиерите, когато наближаваха Бангор.

Влязоха в салона за отвеждане към самолетите в той видя някаква ефирна светлина, която започна да се плъзга по празните столове, по тъмните телевизионни монитори с надписи „пристигащи“ и „заминаващи“ и по гишетата. След синьото следваше червено; след червеното следваше жълто; след жълтото следваше зелено, въздухът сякаш се изпълни с някакво богато, екзотично очакване. Брайън потръпна — почувства как всички косми по тялото му настръхват. Като утринен лъч го изпълни ясна увереност: „ние сме пред прага на нещо — на нещо голямо и удивително.“

— Насам — извика Боб. Поведе ги към стената до подвижния коридор, през който бяха влезли. Беше зала само за пътници, заградена с червен кадифен шнур. Боб го прескочи с лекотата на гимназист — бегач е препятствия, какъвто може би беше бил някога. — До стената!

— Стройте се до стената, копелета! — изкрещя Албърт през спазъм на внезапен, неуправляем смях.

Всички се присъединиха към Боб, притиснаха се до стената като заподозрени при полицейска хайка. В изоставения кръгъл салон, който сега се намираше пред тях, цветовете пламнаха за миг… и после започнаха да избледняват. Звукът обаче продължаваше да се задълбочава, стана по-истински. Брайън си помисли, че в този звук чува гласове, стъпки, дори и плач на бебета.

— Не знам какво е това, но е чудесно! — извика Лоръл. Хем се смееше, хем плачеше. — Толкова ми харесва!

— Надявам се, че тук сме в безопасност, — каза Боб. Трябваше да повиши глас, за да го чуят. — Мисля, че ще сме в безопасност. Тук сме извън зоните на голямо движение.

— Какво ще стане? — попита Брайън. — Какво знаеш?

— Когато преминахме през разкъсването на изток, ние се върнахме във времето! — извика Боб. — Ние преминахме в миналото! Може би само на петнайсет минути… помните ли, че ви казах това?

Брайън кимна, а лицето на Албърт изведнъж просветна.

— Този път то ни е пренесло в бъдещето! — извика Албърт. — Така е, нали? Този път разкъсването навремето ни е пренесло в бъдещето!

— И аз смятам така! — извика в отговор Боб. Усмихваше се безпомощно. — И вместо да пристигнем в един мъртъв свят — свят, който се е движил напред без нас — ние пристигнахме в свят, който очаква да се роди! Свят, пресен и нов като розова пъпка, преди да се разпука! Смятам, че това е, което става с нас сега. Това е, което чуваме и което усещане… което ни е изпълнило с такава чудесна, безпомощна радост. Смятам, че скоро ще видим и ще преживеем нещо, на което никой жив мъж или жена не са били свидетели преди. Ние видяхме смъртта на света! Сега вярвам, че ще го видим как се ражда. Вярвам, че настоящето всеки момент ще дойде при нас.

Както цветовете бяха пламнали и избледнели, така сега дълбоката, вибрираща сила на звука изведнъж намаля. В същото време гласовете, които бяха в него станаха по-силни, по-ясни. Лоръл усети, че долавя думи, дори цели фрази.

„… Трябва да й се обадя, преди тя да реши…“

„… не мисля, че може…“

„… ще се отървем само ако можем да прехвърлям това нещо на сметката на компанията майка…“

Последната фраза мина точно пред тях през пустотата от другата страна на кадифения шнур.

Брайън Енгъл почувства как в него се заражда нещо като екстаз, залива го с поток от учудване и щастие. Той хвана ръката на Лоръл и й се усмихна, а тя я стисна и я изви силно. До тях Албърт внезапно прегърна Бетани, а тя започна да обсипва с целувки лицето му и да се смее. Боб и Руди се усмихнаха радостно един на друг като стари приятели, които след дълга раздяла се бяха срещнали случайно в едно от невъзможните места на света.

Луминесцентните правоъгълници на тавана започнаха да светват. Светваха един по един, тръгнаха от центъра на залата по разширяващ се кръг от светлина, която освети главното фоайе, и подгони нощните сенки пред себе си като стадо черни овце.

Изведнъж миризмите силно удариха Брайън в носа: пот, парфюм, одеколон, цигарен дим, кожа, сапун, средства за почистване.

Още миг широкият кръг на салона за отвеждане към самолетите остана пуст — място, населено от гласове и стъпки на „не съвсем живи“ хора. „Ще видя как става това! Ще видя как движещото се настояще закачва това неподвижно бъдеще и го дръпва със себе си — също както куките на експресните влакове са закачали чувалите с поща от пощенските стълбове край линиите в малките заспали градове в дълбокия юг или далечния запад. Ще видя как самото време се разтваря като роза в лятно утро“ — помисли Брайън.

— Дръжте се — промълви Боб. — Може да ни друсне.

Секунда по-късно Брайън усети тласък — не точно с краката си, а с цялото си тяло. В същия мит почувства как някаква невидима ръка го блъска силно, точно в центъра на гърба. Той се люшна напред, усети как Лоръл се люшва напред заедно с него. Албърт трябваше да хване Руди, за да го предпази от падане. Руди изглежда нямаше нищо против — по лицето му се изписа широка, глупава усмивка.

— Виж! — задъхано изрече Лоръл. — О, Брайън, виж!

Той погледна… и почувства как дъхът му спира в гърлото.

Салонът за пътници беше пълен с призраци.

Ефирни, прозрачни фигури кръстосваха напред — на — зад широката централна част: мъже в официални костюми и с куфарчета, жени с модни пътни дрехи, тийнейджъри по джинси и фланелки с нарисувани надписи на рок групи. Видя един призрак баща, който водеше две малки призрачета деца, а през тях се виждаха други призраци, седящи на столовете, четящи прозрачни броеве на „Космополитан енд ескуайър“ и „Ю. С. Нюз енд уърлд рипорт“. После формите се напълниха с цвят в редица светкавични просветвания, станаха плътни, а отекващите гласове се разтвориха в прозаичната стереотълпа от реални човешки гласове.

„Падащи звезди — помисли учудено Брайън. — Само за падащи звезди.“

Когато стана смяната, двете деца бяха единствените, които случайно гледаха към оцелелите пътници от полет 29; децата бяха единствените, които видяха как четирима мъже и две жени се появяват на място, където допреди секунда беше имало само стена.

— Татко! — възкликна момченцето и дръпна баща си за дясната ръка.

— Тате! — извика момиченцето и го дръпна за лявата.

— Какво? — попита той и им хвърли нетърпелив поглед. — Търся майка ви!

— Нови хора! — каза момиченцето И посочи към Брайън И неговия изпоцапан квинтет от пътници. — Виж новите хора!

Мъжът погледна за миг към Брайън и останалите и устата му нервно се сви. „Заради кръвта“ — помисли си Брайън. Той, Лоръл и Бетани — на всички им беше текла кръв от носа. Мъжът хвана по-здраво ръцете на децата и бързо ги задърпа настрани.

— Да, чудесно. Сега ми помогнете да намеря майка ви. Да се махаме оттук — кой ги знае какви са тия?

— Но те не бяха там преди! — протестира момченцето. — те…

След миг тримата се скриха в бързащите тълпи. Брайън погледна към мониторите и отбеляза, че е 4.17 ч. Сутринта. „Хората са твърде много — помисли той — и се обзалагам, че знам защо.“ Сякаш в потвърждение на това от високоговорителя се чу:

„Всички полети от международното летище на Лос Анджелис в направление изток все още се задържат поради необикновени атмосферни процеси над пустинята Мохаве. Извиняваме се за неудобството и молим за вашето търпение и разбиране, докато трае тази мярка за безопасност. Повтарям: всички полети от…“

„Необикновени атмосферни процеси — помисли си Брайън. — О, да. Най-странните проклети атмосферни процеси.“

Лоръл се обърна към Брайън и погледна нагоре към лицето му. По бузите й течеха сълзи. Тя изобщо не посегна да ги избърше.

— Чу ли я? Чу ли какво каза момиченцето?

— Да.

— Това ли сме ние, Брайън? Новите хора? Мислиш ли, че сме такива?

— Не знам — каза той, — Но чувството е подобно.

— Това беше чудесно — каза Албърт. — Боже мой, това беше най-чудесното нещо.

— Напълно фантастично! — извика щастливо Бетани и отново започна да пляска в ритъма на „летс гоу“.

— Какво ще правим сега, Брайтън? — попита боб. — Някакви идеи?

Брайтън огледа пълната зала за пътници и каза:

— Мисля, че искам да изляза навън. Да подишам чист въздух. — И да погледна небето.

— Не трябва ли да уведомим службите какво?

— Ще го направим — каза Брайън. — Но първо небето.

— А може би да хапнем нещо по пътя? — попита Руди с надежда.

Брайън се засмя.

— Защо не?

— Часовникът ми е спрял — каза Бетани.

Брайън повдигна ръка и видя, че неговият часовник също е спрял. Всички техни часовници бяха спрели.

Брайън свали своя, пусна го с безразличие на пода и прегърна Лоръл през кръста.

— Да напуснем това място — каза той. — Освен ако някой от вас не иска да изчака следващия полет на изток?

— Не днес — каза Лоръл, — Но скоро. Чак до Англия. Там има един човек, който ще трябва да видя, във… — за един ужасен миг тя не се сещаше за името… но после се сети — Флътинг — каза тя. — Да попитам първия срещнат на главната улица. Старите хора все още го наричат „шефа“.

— За какво говориш? — попита Албърт?

— За маргаритки — каза тя и се засмя. — Хайде да тръгваме.

Боб се усмихна широко, показвайки розовите си венци.

— Що се отнася до мен, аз мисля, че следващия път, когато трябва да отида до Бостън ще взема влака.

Лоръл посочи с крак часовника на Брайън и попита:

— Сигурен ли си, че не го искаш? Изглежда скъп.

Брайън се усмихна, поклати глава и я целуна по челото. Миризмата на косата и беше удивително приятна. Той се почувства повече от добре — почувства се прероден — всеки сантиметър от тялото му беше нов и свеж, недокоснат от света. Всъщност той почувства, че ако разпери ръце, ще може да полети и без помощта на мотори.

— Съвсем не — каза той. — Знам колко е часът.

— О? И колко е часът?

— Часът е сега и половина. Албърт го потупа по гърба.

Излязоха от салона за пътници заедно, проправяха си път през недоволните групи закъсняващи пътници. Мнозина поглеждаха любопитно след тях, и то не защото скоро им беше текла кръв от носа, нито защото се смееха, докато минаваха през толкова много сърдити, притеснени хора.

Гледаха ги, защото шестимата изглеждаха някак си по-ярки от всички останали в пълния салон.

По-истински.

Повече тук.

„Само за падащи звезди“ — помисли Брайън и изведнъж си спомни, че на самолета все още има един пътник — мъжът е черната брада.

„Никога няма да забрави този махмурлук“ — помисли Брайън и се усмихна. Затича и дръпна Лоръл след себе си. Тя се засмя и се притисна до него.

Шестимата се затичаха през фоайето заедно — към ескалаторите и към целия огромен свят отвън.