Кървави книги (Том 2)

Ужас

Няма по-голямо удоволствие от ужаса. Ако сме невидими и седнем между двама души във влак, чакалня или офис, разговорът, който ще чуем, рано или късно ще се завърти пак около ужаса. Привидно, разбира се, ще се говори за нещо съвсем различно: състоянието на нацията, смъртта по пътищата, растящите цени на зъболекарските услуги; но ако съблечем метафората, ако оголим намека, там, в сърцето на дискусията, ще открием ужаса. Избягваме да говорим за природата на Бог и дали съществува вечен живот, но предъвкваме доволно подробностите на нещастието. За този синдром няма граници: един и същи ритуал се повтаря и в обществената баня, и в конферентната зала. Както езикът неизбежно се стреми към болния зъб, така и ние се връщаме отново и отново към нашите страхове и ги обсъждаме с нетърпението на гладен човек пред димяща чиния.

Докато беше в университета и се страхуваше да говори, Стивън Грейс го научиха да говори защо се страхува. И не само да говори за това, но и да анализира и проучва всяко свое нервно окончание в търсене на дребни страхове.

В проучването му помагаше един учител — Куейд.

Тогава на мода бяха духовните учители — един вид, гуру-епоха. Във всички британски университети младите мъже и жени се оглеждаха на изток и запад за хора, след които да вървят като овце; такива като Стив Грейс имаше много. За негово нещастие месията, на когото попадна, беше Куейд.

Запознаха се в студентската зала за отдих.

— Името ми е Куейд — каза мъжът, който седеше до Стив на бара.

— Аха.

— А ти си…?

— Стив Грейс.

— Да. От курса по етика, нали?

— Точно така.

— Не съм те виждал на други семинари или лекции по философия.

— Това е допълнителният ми предмет тази година. Следвам английска филология. Просто не можех да си представя да уча цяла година старонорвежки.

— И се записа на етика.

— Да.

Куейд си поръча двойно бренди. Не изглеждаше толкова заможен; едно двойно бренди би се отразило пагубно на финансите на Стив за следващата седмица. Куейд го гаврътна набързо и поръча ново.

— Ти какво ще пиеш?

Стив се плюнчеше над една малка хладка бира, решен да я ближе поне час.

— За мен нищо.

— Напротив.

— Добре съм си.

— Още едно бренди и халба светло за моя приятел.

Стив реши да се възползва от щедростта на Куейд. Бира и половина на гладно щеше да му помогне да убие скуката по време на предстоящите семинари на тема „Чарлс Дикенс като обществен анализатор“. Самата мисъл за тях го караше да се прозява.

— Някой трябва да напише дисертация на тема: „Пиенето като обществена дейност“.

Куейд остана загледан за момент в брендито си, после го гаврътна.

— Или като средство за забрава — рече той.

Стив го погледна. Видя му се с пет години по-възрастен, значи, на около двадесет и пет. Комбинацията от дрехи, която носеше, беше объркваща. Вехти маратонки, панталони от рипсено кадифе, сиво-бяла риза, която беше виждала и по-добри дни, а над нея много скъпо черно кожено яке, което висеше като торба на възслабото му тяло. Имаше продълговато обикновено лице и млечносини очи, които бяха толкова бледи, че ирисите се сливаха с бялото и бяха почти незабележими зад дебелите стъкла на очилата. Устните му бяха пълни като на Мик Джагър, но бледи, сухи и лишени от чувственост. Косата — мръсноруса.

Стив реши, че онзи може да мине за холандски наркопласьор.

Куейд не носеше никакви значки. Значките бяха общоприет израз на студентските мании и без маркер, който да подсказва какво му доставя удоволствие, мъжът изглеждаше гол. Дали е гей, феминист, защитник на китовете или фашист-вегетарианец? По какво се увлича, за бога?

— Трябваше да се запишеш на старонорвежки — каза Куейд.

— Защо?

— В този курс даже не си правят труда да оценяват изпитните работи.

Стив не беше чувал за това. Куейд продължи да бърбори:

— Просто ги подхвърлят във въздуха. Ако паднат с лицето нагоре — отличен. С лицето надолу — много добър.

О, значи се шегува. Прави се на остроумен. Стив се засмя пресилено, но лицето на Куейд остана безизразно, дори не се усмихна на опита си за шега.

— Трябваше да се запишеш на старонорвежки — повтори. — На кого му е притрябвал епископ Бъркли1. Или Платон. Или…

— Или?

— Всичко е пълна глупост.

— Да.

— Наблюдавах те в часовете по философия…

Стив започна да се пита дали Куейд е наред.

— Никога не си водиш записки, нали?

— Не.

— Реших, че или си ужасно самоуверен, или просто не ти пука.

— Нито едно от двете. Просто нищо не вдявам.

Куейд изсумтя и извади пакет евтини цигари. Още едно нарушение на правилата. Студентите или пушат „Голоаз“ и „Кемъл“, или изобщо не пушат.

— Тук не те учат на истинска философия — продължи с неприкрито презрение онзи.

— Така ли?

— Наливат ни в главите малко Платон или малко Бентам2, но не задълбават с истински анализ. Разбира се, предметът има всички необходими характеристики… Прилича на звяра, дори донякъде мирише на него, поне за непосветения.

— Какъв звяр?

— Философията. Истинската философия. Тя е звяр, Стивън. Не мислиш ли?

— Не бях…

— Дива е. И хапе.

Куейд се усмихна лукаво.

— Да, хапе — повтори. Изглежда, му хареса. И още веднъж, за късмет: — Хапе.

Стивън кимна. Така и не схвана метафората.

— Мисля, че трябва да се чувстваме ощетени от предмета, който изучаваме. — Куейд изглеждаше въодушевен от темата за осакатеното образование. — Трябва да се страхуваме да изопачаваме идеите, за които сме принудени да говорим.

— Защо?

— Защото, ако бяхме стойностни философи, нямаше да си разменяме академични шеги. Нямаше да говорим за семантика, като използваме лингвистични трикове, за да прикрием наистина важните неща.

— А какво щяхме да правим?

На Стив започваше да му се струва, че Куейд се прави на шут. Само че Куейд не беше в настроение за шеги. Лицето му беше безизразно; малките му зеници се бяха свили до точки.

— Щяхме да се приближим до звяра, Стив, не мислиш ли? Да посегнем да го потупаме, да го погалим, да го издоим…

— Какъв… ъъ… какъв е звярът?

Куейд очевидно се подразни от прагматичността на въпроса.

— Това е темата на всяка стойностна философия, Стивън. Нещата, от които се страхуваме, защото не ги разбираме. Мракът зад вратата.

Стив си помисли за една врата. И за мрака зад нея. И започна да разбира какво се крие зад обърканите думи на Куейд. Философията беше начин да говориш за онова, от което се страхуваш.

— Трябва да обсъждаме съкровените за психиката ни неща — продължи Куейд. — Ако не го правим… рискуваме…

Той млъкна внезапно, изгубил желание да говори.

— Какво?

Куейд се взираше в празната си чаша сякаш му се искаше отново да е пълна.

— Още едно? — попита го Стив, като се молеше отговорът да е не.

— Какво рискуваме? — повтори Куейд. — Мисля, че ако не излезем и не намерим звяра…

Стив разбра, че наближава ключовата реплика.

— … рано или късно той ще дойде да ни потърси.

Няма по-голямо удоволствие от ужаса. Стига да е нечий друг.

През следващите една-две седмици Стив разпита тук-там за странния господин Куейд.

Никой не знаеше малкото му име.

Никой не беше сигурен на колко е години, но една от секретарките смяташе, че е прехвърлил тридесетте — нещо доста изненадващо за Стив.

Черил го била чула да казва, че родителите му са мъртви. Май били убити. С това, изглежда, се изчерпваше всичко, което другите знаеха за Куейд.

— Дължа ти едно питие — каза Стив, като сложи ръка върху рамото на Куейд.

Онзи подскочи като ужилен.

— Бренди?

— Благодаря.

Стив поръча.

— Стреснах ли те?

— Бях се замислил.

— Нито един философ не трябва да спира.

— Да спира какво?

— Да мисли.

Заприказваха се. Стив не беше сигурен защо иска да общува пак с Куейд. Човекът беше с десет години по-възрастен от него и на различно интелектуално ниво. Ако трябваше да бъде честен, този човек го смущаваше. Постоянните му приказки за зверове го объркваха. Въпреки това искаше още от същото — още метафори, още от този сериозен глас, който му обясняваше колко безполезни са преподавателите и колко слабохарактерни студентите.

В света на Куейд нямаше нищо сигурно. Той не следваше никой гуру и със сигурност не беше религиозен. Отнасяше се цинично към всичко — от политическата система до философията.

Въпреки че Куейд рядко се смееше на глас, Стив знаеше, че гледа на света с горчива насмешка. Всички хора бяха или агнета, или овце, които си търсят пастири. Разбира се, според Куейд тези пастири бяха плод на въображението им. Всичко, което съществуваше в тъмнината извън кошарата, бяха страховете, които дебнеха невинните агнета — дебнеха ги, търпеливи като камък, и чакаха да се размърдат.

Нямаше нищо сигурно, освен едно — че ужасът съществува.

Интелектуалната арогантност на Куейд беше ободрителна. Не след дълго Стив се влюби в иконоборческата лекота, с която новият му познат рушеше едно вярване след друго. Понякога страдаше, когато Куейд излагаше неоспорим аргумент срещу някоя догма, в която Стив бе вярвал. Но няколко седмици по-късно реши, че дори звукът на унищожението е вълнуващ. Куейд разчистваше шубраците, събаряше дърветата, почистваше стърнищата. Стив се чувстваше свободен.

Нация, семейство, църква, закон. Всичко е пенел. Всичко е безполезно. Всичко е измама, окови и задушаване.

Съществува само ужасът.

— Аз се страхувам, ти се страхуваш, ние се страхуваме — обичаше да казва Куейд. — Той, тя, то се страхува. На света няма мислещо същество, което да не познава ужаса по-добре от собственото си сърцебиене.

Сред любимите жертви-слушатели на Куейд беше друг студент по философия и английска филология. Черил Фром. Черил реагираше бурно на по-скандалните му коментари и докато двамата с Куейд се надпреварваха кой по-напред ще направи на пух и прах аргументите на другия, Стив седеше кротко и се наслаждаваше на спектакъла. Куейд твърдеше, че Черил е патологичен оптимист.

— А ти си пълен глупак — често казваше тя, когато спорът се разгорещеше. — На кого му пука, че се страхуваш от собствената си сянка? Не и на мен. Аз съм си добре.

И определено изглеждаше добре. Черил Фром предизвикваше мокри сънища, но беше толкова умна, че никой не смееше да я ухажва.

— Всеки опитва вкуса на ужаса от време на време — беше отговорът на Куейд, който изучаваше напрегнато лицето ѝ с млечните си очи, наблюдаваше реакциите ѝ и според Стив се опитваше да намери пролука в убежденията ѝ.

— Не и аз.

— Нямаш страхове? Нямаш кошмари?

— Че как да имам. Произлизам от добро семейство и не крия позорни семейни тайни. Даже не ям месо, така че не ми прилошава, когато мина с колата покрай кланица. Нямам какво да крия. Това означава ли, че не съм истинска?

— Това означава — рече с присвити като на змия очи Куейд, — че зад увереността ти се крие някаква голяма тайна.

— Обратно към кошмарите.

— Големи кошмари.

— Бъди по-конкретен, искам дефиниции.

— Не мога да ти кажа от какво се страхуваш.

— Тогава ми кажи ти от какво се страхуваш.

Куейд се поколеба.

— Това не подлежи на анализ.

— Задникът ми не подлежи на анализ!

Забележката ѝ извика неволна усмивка на устните на Стив. Задникът на Черил наистина не подлежеше на анализ. Човек можеше единствено да коленичи пред него и да го боготвори.

Куейд започна отново да ораторства.

— Моят страх е нещо лично. И се обезсмисля в по-широк контекст. Знаците на моя ужас, образите, ако предпочиташ, които мозъкът ми използва, за да илюстрира моя страх — тези знаци са нищо в сравнение с истинския ужас, който е в основата на моята личност.

— Аз виждам образи — обади се Стив. — Картини от детството, които ме карат да мисля за… — Млъкна, вече съжалил за тази изповед.

— За какво? — попита Черил. — Неща, свързани с лоши преживявания? Падане от колелото, такива работи?

— Може би — отговори Стив. — Понякога се улавям, че мисля за тези картини. Не преднамерено; само когато съм разсеян. Сякаш съзнанието ми се насочва автоматично към тях.

Куейд изсумтя доволно.

— Точно така.

— Фройд е писал по въпроса — каза Черил.

— Какво?

— Фройд — повтори тя театрално, сякаш разговаряше с дете. — Зигмунд Фройд, може би си чувал за него.

Устните на Куейд се извиха презрително.

— Обсебеността от майката не е отговор на проблема. Истинските ужаси в мен и във всички нас са отпреди изграждането на личността. Ужасът е роден, преди да започнем да се възприемаме като индивиди. Свито в утробата, бебето вече изпитва страх.

— И ти имаш спомени? — попита Черил.

— Може би — отговори с тържествена сериозност Куейд.

— От утробата?

Куейд се усмихна с половин уста. Стив си помисли, че усмивката му казва: „Аз знам неща, които вие не знаете.“

Беше особена, неприятна усмивка, от която на Стив му се прииска да си изплакне очите.

— Ти си лъжец — заяви Черил, като се надигна от мястото си, загледана надолу към Куейд.

— Може и да съм — съгласи се той, внезапно станал съвършеният джентълмен.

С това дискусията приключи.

Нямаше повече приказки за кошмари, нямаше разговори за въображаемите чудовища, които бродят в нощта. През следващия месец Стив виждаше рядко Куейд, а когато го видеше, той неизменно беше в компанията на Черил Фром. Куейд се отнасяше вежливо с нея, дори почтително. Вече не носеше коженото си яке, защото тя ненавиждаше миризмата му на умрели животни. Внезапната промяна в отношенията им обърка Стивън, но той го отдаде на примитивното си разбиране за сексуалността. Стив не беше девствен, но жените продължаваха да бъдат загадка за него — противоречиви и озадачаващи.

Освен това ревнуваше, въпреки че не си го признаваше напълно. Чувстваше се засегнат от факта, че жената-гений, която предизвикваше мокри сънища, отнема толкова много от времето на Куейд.

Изпитваше и друго — странно чувство, че Куейд ухажва Черил по някакви по-особени причини. Мотивът му не беше секс, Стив беше сигурен в това. Причината да бъде толкова учтив с нея не беше и уважението, което хранеше към интелигентността ѝ. Не, инстинктът му подсказваше, че Куейд се опитва да я притисне до стената. Черил Фром беше в ролята на животно, подготвяно за заколение.

После, месец по-късно, Куейд му каза нещо за нея, докато разговаряха.

— Тя е вегетарианка.

— Черил ли?

— Разбира се, че Черил.

— Знам. Споменавала е.

— Да, но не става дума за моментна прищявка. Сериозно е. Няма сили дори да погледне витрината на месарница. Не иска да докосва месо, не понася миризмата му…

— Аха. — Стив се почувства объркан. Накъде води този разговор?

— Ужас, Стив.

— От месо?

— Симптомите са различни при различните хора. Тя се страхува от месо. Твърди, че е съвсем здрава и уравновесена. Глупости! Аз ще го открия…

— Ще откриеш какво?

— Страха, Стив.

— Нали не възнамеряваш да…? — Стивън не знаеше как да изрази тревогата си на глас, без да прозвучи обвинително.

— Да я нараня? Не, няма да я нараня по никакъв начин. Ако пострада, ще бъде изцяло по нейна вина.

Куейд се взираше в него почти хипнотично.

— Време е да се научим да си вярваме взаимно. — Той се наведе още към Стив. — Между нас двамата…

— Виж, не мисля, че искам да слушам.

— Трябва да докоснем звяра, Стивън.

— По дяволите, звяра! Не искам да слушам!

Стив се изправи, за да се измъкне от втренчения поглед на Куейд и да сложи край на разговора.

— Ние сме приятели, Стивън.

— Да.

— Тогава прояви уважение.

— Какво?

— Искам да си мълчиш. Нито дума за това.

Стив кимна. Нямаше да му бъде трудно да спази подобно обещание. Нямаше на кого да сподели тревогите си — щяха само да му се присмеят.

Куейд изглеждаше доволен. Отдалечи се забързано, като остави Стив с чувството, че е бил включен против волята си в някакво тайно общество с напълно неизвестна цел. Куейд беше сключил договор с него и това го тревожеше.

През следващата седмица не отиде на нито една лекция и пропусна повечето семинари. Записките останаха непреснимани, книгите непрочетени, есетата ненаписани. Само два пъти посети сградата на университета; промъкна се вътре с предпазливостта на мишка, като се молеше да не попадне на Куейд.

Опасенията му се оказаха напразни. Видя само веднъж прегърбените рамене на Куейд във вътрешния двор — разменяше си усмивки с Черил Фром. Тя се засмя мелодично и удоволствието ѝ отекна в стената на Историческия факултет. Ревността бе напуснала напълно Стив. Не искаше да бъде толкова близо до Куейд, пари да му даваха, не би се стремил към сърдечно приятелство с него.

През времето, което бе прекарал сам, далеч от суматохата на лекциите и препълнените коридори, умът му бе бездействал. И мислите му се бяха върнали — както езикът се връща към зъб, а нокътят към коричка на рана — към неговите страхове.

И към неговото детство.

На шестгодишна възраст го блъсна кола. Нараняванията не бяха сериозни, но сътресението увреди слуха му частично. За него това бе дълбоко разтърсващо преживяване; не можеше да проумее защо внезапно се е оказал откъснат от света. Беше необяснимо мъчение за едно дете; струваше му се, че продължава цяла вечност.

В един момент животът му беше изглеждал истински, пълен с викове и смях. В следващия Стив се бе оказал откъснат от всичко това и външният свят се превърна в аквариум, пълен с гротескно усмихнати риби. Още по-лошо, понякога страдаше от така наречения на медицински език „тинитус“ — бучащ или звънтящ шум в ушите. Главата му се изпълваше с най-необичайни звуци, възклицания и подсвирквания, които се явяваха един вид звукови ефекти, украсяващи плясъците на външния свят. В такива моменти стомахът му започваше да се бунтува, а около челото му се стягаше железен обръч, който раздробяваше мислите му на фрагменти, разрушаваше координацията между ръцете му, между намерението и изпълнението. Заливаше го вълна от паника, която правеше света напълно неразбираем, а главата му не спираше да звънти и бучи.

Но най-лошите страхове го връхлитаха нощем. Понякога се будеше в успокоителната допреди инцидента утроба на стаята си, за да открие, че звънтенето е започнало още в съня му.

Отваряше рязко очи. Тялото му бе мокро от пот. В съзнанието му бушуваше оглушителна врява, от която не можеше да избяга. Нищо не можеше да заглуши шума в главата му и да му върне света, с неговите разговори, смях и плач.

Сам.

Това бе началото, средата и края на ужаса. Стив беше абсолютно сам с какофонията. Затворен в тази къща, в тази стая, в това тяло, в тази глава; затворник на глухата сляпа плът.

Беше почти непоносимо. Понякога момчето се разплакваше в нощта, без да осъзнава, че вдига шум и рибите, които му бяха родители, идваха, светваха лампата и се опитваха да го успокоят, опитваха се да му помогнат, като правеха физиономии над леглото му, а немите им усти се кривяха грозно. В края на краищата докосването им го успокояваше; с времето майка му се научи как да прогонва паниката, която го заливаше.

Седмица преди седмия му рожден ден слухът му се оправи — не напълно, но достатъчно, за да прилича на чудо. Светът се върна на фокус и животът започна отново.

Трябваше да изминат няколко месеца, преди момчето да започне да се доверява отново на сетивата си. Междувременно продължаваше да се буди нощем, като всеки път очакваше да чуе в главата си онези звуци.

Но въпреки че ушите на Стив започваха да звънтят от всеки малко по-силен шум, което му пречеше да ходи на рок концерти заедно с другите студенти, той вече почти не обръщаше внимание на частичната си глухота.

Но помнеше, разбира се. Спомняше си много добре. Не беше забравил вкуса на паниката; стягането на железния обръч около главата му. И страхът му не го бе напуснал напълно — още се страхуваше от мрака и самотата.

Но нима има човек, който да не се страхува да остане сам? Съвсем сам.

А сега Стив имаше друг страх, който му беше още по-трудно да потисне.

Куейд.

В пиянски пристъп на откровение бе разказал на Куейд за детството си, за глухотата, за нощните страхове.

Куейд познаваше слабостта му, знаеше пряк път към сърцевината на неговия страх. Разполагаше с оръжие, имаше тояга, с която да го удари, ако се наложи. Може би затова Стив реши да не казва нищо на Черил (да я предупреди, това ли искаше?) и със сигурност затова избягваше Куейд.

Когато изпаднеше в по-особено настроение, мъжът изглеждаше злонамерен. Определено злонамерен. Приличаше на човек, който таи дълбоко в себе си някаква злоба.

Може би четирите месеца, през които Стив бе наблюдавал хората с изключен звук, го бяха направили чувствителен към беглите погледи и подигравателните усмивки, които се мяркаха за кратко по лицата им. Той знаеше, че животът на Куейд е същински лабиринт — хиляди дребни изражения превръщаха лицето му в карта на неговата обърканост.

Следващата фаза на посвещаването на Стив в тайния свят на Куейд настъпи чак след близо три месеца и половина. Университетът излезе в лятна ваканция и студентите се пръснаха. Стив се отдаде на обичайната си ваканционна работа в печатницата на баща си; работното време беше продължително, а работата — физически изтощителна, но той намираше в нея истинско облекчение. Академичните дейности бяха претоварили съзнанието му, чувстваше се насилствено препълнен с думи и идеи. Печатарството го избави набързо от това усещане, като сложи в ред бъркотията, която цареше в главата му.

Хубави времена — почти не се сещаше за Куейд.

Стив се върна в университета в края на септември. Студентите все още бяха малко. Повечето лекции започваха чак след седмица, а мястото изглеждаше някак меланхолично без обичайната навалица от оплакващи се, флиртуващи и спорещи хлапаци.

Стив отиде до библиотеката, за да си набави някои важни книги, преди някой от курса му да ги е отмъкнал. В началото на семестъра, когато се проверяваха списъците за задължителен прочит, книгите се оказваха редки като чисто злато, а от университетската книжарница вечно твърдяха, че необходимите заглавия са поръчани. И важните книги винаги пристигаха два дни след семинара, на който трябваше да се обсъжда автора. Тази последна година Стив бе решил да изпревари навалицата за малкото бройки, които библиотеката притежаваше.

Познатият глас каза:

— Подранил си.

Стив вдигна очи и срещна пронизващия поглед на Куейд.

— Впечатлен съм, Стив.

— От какво?

— От ентусиазма ти да учиш.

— О…

Куейд се усмихна.

— Какво търсиш?

— Нещо за Бентам.

— Имам „Принципи на морала и законодателството“. Ще ти свърши ли работа?

Капан. Не, това е абсурдно. Човекът просто му предлага книга. Как е възможно да съзре капан в такъв обикновен жест?

— Като се замисля — ухили се още по-широко Куейд, — май имам библиотечния екземпляр. Ще ти го дам.

— Благодаря.

— Добре ли изкара ваканцията?

— Да. Благодаря. А ти?

— Много ползотворно.

Усмивката се бе смалила до тънка черта под неговите…

— Пуснал си мустаци.

Не изглеждаха особено добре. Неравните мръсноруси ивички се движеха напред-назад под носа на Куейд, сякаш се опитваха да избягат от лицето му. Въпросът на Стив, изглежда, леко го смути.

— Заради Черил ли?

Сега смущението му стана очевидно.

— Ами…

— Изглежда, си прекарал хубава ваканция.

Смущението премина в нещо друго.

— Направих няколко чудесни снимки — рече Куейд.

— Какви?

— Ваканционни снимки.

Стив не можеше да повярва на ушите си. Нима Черил Фром беше опитомила Куейд? Ваканционни снимки?

— Няма да повярваш какви има сред тях.

Куейд се държеше едва ли не като арабин, който продава неприлични пощенски картички. Какви снимки, по дяволите? На Черил, която чете Кант по катеричка?

— Не знаех, че се увличаш по фотография.

— Стана ми страст.

Той се ухили, докато произнасяше „страст“. В държанието му имаше едва прикрита възбуда. Направо светеше от удоволствие.

— Трябва да дойдеш да ги видиш.

— Ами…

— Довечера. Хем ще вземеш Бентам.

— Благодаря.

— Наскоро наех една къща. На ъгъла срещу родилния дом, на Пилгрим Стрийт № 64. Някъде след девет?

— Добре. Благодаря. Пилгрим Стрийт.

Куейд кимна.

— Не знаех, че на Пилгрим Стрийт има обитаеми къщи.

— № 64.

Пилгрим Стрийт западаше. Повечето къщи вече бяха порутени. Няколко бяха в процес на събаряне. Вътрешните им стени, облепени с розови и бледозелени тапети, се виждаха; камините на горните етажи висяха над бездни от опушени тухли. Стълбища започваха от нищото и свършваха насред нищото.

№ 64 стърчеше самотна. Къщите, които преди са се издигали в редица от двете ѝ страни, бяха разрушени и изравнени с булдозери, а на мястото им се простираше пустош от трамбован тухлен прах, сред която се бяха заселили няколко жилави и безразсъдно смели бурени.

Трикрако бяло куче обхождаше територията си, като препикаваше на равни интервали страничната стена на № 64, за да я маркира като своя собственост.

Въпреки че не можеше да се похвали с впечатляващ външен вид, къщата на Куейд беше по-приветлива от заобикалящата я пустош.

Пиха от долнопробното червено вино, което Стив беше донесъл, и пушиха трева. Куейд беше по-общителен от всякога, предпочиташе да говори за тривиални неща вместо за ужаса, от време на време се смееше, дори разказа мръсен виц. Интериорът на къщата беше съвсем оскъден, едва ли не спартански. По стените не висяха картини, нямаше никакви украшения. Книгите на Куейд — а те бяха буквално стотици — бяха струпани по пода на купчини, в разположението на които Стив не успя да открие никаква закономерност. Кухнята и банята бяха примитивни. Цялостната атмосфера беше почти монашеска.

След като разговаряха непринудено няколко часа, любопитството на Стив взех връх.

— Добре, къде са ваканционните снимки? — попита той, като си даде сметка, че говори завалено, но вече не му пукаше.

— О, да. Моят експеримент.

— Експеримент?

— Честно казано, Стив, не съм съвсем сигурен, че трябва да ти ги показвам.

— Защо не?

— Става дума за нещо сериозно, Стив.

— А аз не съм готов за сериозни неща, така ли?

Стив усещаше, че се поддава на манипулациите на Куейд, въпреки че му беше пределно ясно какво се случва.

— Не съм казал, че не си готов…

— За какво става дума, по дяволите?

— За снимки.

— На…?

— Нали помниш Черил.

Снимки на Черил. Ха.

— Как бих могъл да я забравя?

— Тя няма да идва през този семестър.

— О…

— Получи откровение.

Погледът на Куейд беше като на базилиск3.

— Какво искаш да кажеш?

— Тя беше толкова спокойна през цялото време, нали? — Говореше за нея така, сякаш Черил е мъртва. — Спокойна, невъзмутима и хладнокръвна.

— Да, поне така изглеждаше.

— Горката кучка. Трябваше ѝ само едно добро ебане. Стив се изхили като дете на цинизма, който чу от устата на Куейд. Беше малко шокиращо — все едно да види учител с извадена от панталона пишка.

— Тя прекара част от ваканцията тук.

— Тук?

— В тази къща.

— Значи, я харесваш?

— Тя е една невежа крава. Превзета, мекушава и глупава. Но отказваше, отказваше да направи шибаното нещо.

— Искаш да кажеш, че не пожела да ти пусне?

— О, не, готова е да си свали гащичките още щом я погледнеш. Страховете си не искаше да сподели…

Пак старата песен.

— Но в крайна сметка я убедих да го направи.

Куейд се пресегна зад купчина философски книги и измъкна една кутия. Вътре имаше снимки, два пъти по-големи от пощенски картички. Подаде най-горната на Стив.

— Разбираш ли, Стив, аз я заключих — продължи Куейд с безизразния глас на говорител от новинарска емисия. — За да проверя дали мога да я накарам да ми разкрие страха си.

— Как така си я заключил?

— На горния етаж.

Стив се чувстваше странно. Чуваше едва доловимо звънтене в ушите си. От долнопробно вино главата му винаги започваше да бучи.

— Заключих я на горния етаж — повтори Куейд, — като експеримент. Затова наех тази къща. Тук няма съседи, които да чуят.

Да чуят какво?

Стив погледна зърнестото изображение в ръката си.

— Скрита камера. Така и не разбра, че я снимам.

На първата снимка се виждаше малка невзрачна стая. Оскъдно обзаведена, само с най-необходимото.

— Това е стаята. На последния етаж. Топла. Дори леко задушна. Вътре не проникват никакви звуци.

Никакви звуци.

Куейд му подаде втората снимка.

Същата стая. Сега повечето мебели липсваха. До едната стена беше проснат спален чувал. Маса. Стол. Гола електрическа крушка.

— Така я подготвих за нея.

— Прилича на затворническа килия.

Куейд изсумтя.

Трета снимка: същата стая. На масата — кана с вода. В ъгъла на стаята — кофа, покрита небрежно с хавлиена кърпа.

— За какво е кофата?

— Трябваше да пикае.

— Аха.

— Осигурих ѝ всички удобства — рече Куейд. — Нямах намерение да се държа с нея като с животно.

Дори в пияното си състояние Стив разбра накъде бие Куейд. Не възнамерявал да се държи с нея като с животно. Обаче…

Четвърта снимка: на масата — едноцветна чиния с дебел резен месо. От месото се подава кокал.

— Говеждо — поясни Куейд.

— Но тя е вегетарианка.

— Именно. А това е хубаво, леко подсолено, добре опечено говеждо месо.

Пета снимка: същото. Черил е в стаята. Вратата е затворена. Тя рита вратата; кракът, юмрукът и лицето ѝ са размазани от ярост.

— Вкарах я в стаята към пет сутринта. Тя спеше. Пренесох я на ръце през прага. Много романтично. Нямаше никаква шибана представа какво става.

— И я заключи вътре?

— Разбира се. Проведох експеримент.

— И тя не знаеше нищо за този експеримент?

— Говорили сме си за ужаса, познаваш ме. Черил знаеше какво търся. Знаеше, че ми трябват опитни зайчета. Скоро схвана ситуацията. И щом разбра какво правя, се успокои.

Шеста снимка: Черил седи замислено в ъгъла на стаята.

— Май си мислеше, че ще се предам пръв.

Седма снимка: Черил гледа към говеждия бут върху масата, взира се в него.

— Хубава снимка, не мислиш ли? Виж отвращението на лицето ѝ. Ненавиждаше дори миризмата на печено месо. Разбира се, тогава още не беше гладна.

Осма: тя спи.

Девета: пикае. Стив се почувства неудобно при вида на приклекналото над кофата момиче със свалени до глезените пликчета. По лицето ѝ имаше следи от сълзи.

Десета: тя пие вода от каната.

Единадесета: отново спи, с гръб към стаята, свита като ембрион.

— От колко време е в стаята?

— Само от четиринадесет часа. Изгуби представа за времето много бързо. Нали виждаш, там винаги е светло. Биологичният ѝ часовник излезе от строя за нула време.

— И колко дълго стоя затворена вътре?

— Докато постигнах целта си.

Дванадесета: вече будна, тя минава покрай масата, като хвърля поглед на месото с ъгълчето на окото си.

— Тази е от следващата сутрин. По това време спях, но бях нагласил фотоапарата да снима през четвърт час. Виж ѝ очите…

Стив погледна по-внимателно фотографията. Черил определено изглеждаше отчаяна — имаше измъчен вид, като подивяла. И гледаше говеждото така, сякаш ѝ се щеше да го хипнотизира.

— Изглежда зле.

— Просто е уморена. Спа доста, но това като че ли я изтощи още повече. В момента не знае дали е ден или нощ. И е гладна, разбира се. Изминал е ден и половина. Направо умира от глад.

Тринадесета: отново спи, свита на още по-стегнато кълбо, сякаш иска да се самопогълне.

Четиринадесета: пие още вода.

— Смених каната, докато спеше. Беше заспала дълбоко: можех да изиграя жига в стаята и пак нямаше да се събуди. Направо като труп.

Куейд се усмихна. „Луд — помисли си Стив, — този човек е луд.“

— Боже, как вонеше вътре. Знаеш как миришат жените понякога — не на пот, а на нещо друго. Тежка миризма, на плът. Неприятна. Имах чувството, че времето ѝ изтича.

Петнадесета: тя пипа месото.

— Тук започват да се появяват пукнатините — обяви Куейд триумфално. — Тук започва ужасът.

Стив разгледа внимателно снимката. Детайлите бяха неясни заради зърнестото изображение, но яката пичка несъмнено страдаше. Докато пипаше храната, лицето ѝ беше сгърчено едновременно от желание и отвращение.

Шестнадесета: отново е при вратата, хвърля се върху нея, блъска я с цялото си тяло. Крещи отчаяно, устата ѝ е едно размазано черно петно.

— След всеки сблъсък с месото ми дръпваше по една дълга реч.

— Колко време е изминало?

— Почти три дни. Виждаш една прегладняла жена.

Личеше си. На следващата снимка Черил стоеше неподвижно в средата на стаята с очи, отвърнати от примамливата храна, цялото ѝ тяло напрегнато от дилемата.

— Мъчиш я с глад.

— Човек лесно може да изкара десет дни без храна. Във всяка цивилизована страна хората постят, Стив. Шейсет процента от британското население страда от хронично затлъстяване. И без това беше прекалено дебела.

Осемнадесета: дебелото момиче седи в ъгъла на стаята и плаче.

— Някъде по това време започна да халюцинира. Съзнанието взе да ѝ играе дребни номера. Струваше ѝ се, че усеща нещо в косата си или върху опакото на дланта си. Понякога се взираше в празното пространство, сякаш виждаше нещо.

Деветнадесета: тя се мие. Съблечена е до кръста, виждат се големите ѝ гърди, лицето ѝ е лишено от всякакво изражение. Месото е по-тъмно, отколкото на предишните снимки.

— Миеше се редовно. Не оставяше да изминат и дванадесет часа, без да се измие от главата до петите.

— Месото изглежда…

— Развалено?

— Тъмно.

— В малката ѝ стая е доста топло, има и няколко мухи. Открили са месото и са го нацвъкали с яйца. Да, вече е порядъчно развалено.

— Това част от плана ли е?

— Разбира се. Ако месото я отблъсква, когато е прясно, колко ли противно ѝ се струва, когато е развалено? Това е същността на дилемата ѝ, нали? Колкото по-дълго отлага да се нахрани, толкова по-силно ще бъде отвращението ѝ към храната, с която разполага. Хваната е натясно между ужаса, който изпитва от месото, и страха, че ще умре. Кое ще надделее?

Стив също бе хванат натясно.

От една страна, тази шега вече бе отишла твърде далеч и експериментът на Куейд се бе превърнал в упражнение по садизъм. От друга страна, искаше да научи как завършва историята. Не можеше да отрече, че има нещо пленително в това да наблюдава страданията на жената.

Следващите седем снимки — от двадесета до двадесет и шеста — показваха едни и същи повтарящи се действия. Спане, миене, пикаене, съзерцаване на месото. Спане, миене, пикаене…

После двадесет и седмата.

— Виждаш ли?

Тя взема месото.

Да, взема го с изкривено от ужас лице. Говеждият бут вече е напълно развален, покрит е с малки точици — яйцата на мухите. Гадост.

— Тя го захапва.

На следващата снимка лицето ѝ е заровено в месото.

На Стив му се стори, че усеща вкуса на разложената плът в задната част на гърлото си. Представи си вонята и дори почувства как сокът от гнилото месо се стича по езика му. Как е могла да го направи?

Двадесет и девета: Черил повръща в кофата в ъгъла на стаята.

Тридесета: седи и гледа масата. Тя е празна. Каната с вода е разбита в стената. Чинията е счупена. Говеждото лежи на пода в слузеста локва.

Тридесет и първа: тя спи. Главата ѝ е заровена в преплетените ѝ ръце.

Тридесет и втора: станала е. Гледа отново месото, съпротивлява се на желанието. Гладът, който изпитва, е очевиден. Също и отвращението.

Тридесет и трета: спи.

— Колко време е изминало? — попита Стив.

— Пет дни. Не, шест.

Шест дни.

Тридесет и четвърта: фигурата на Черил е размазана, изглежда се блъска в една от стените. Може би си блъскаше главата в нея, Стив не беше сигурен. Не посмя да попита. Част от него не искаше да научи отговора.

Тридесет и пета: отново спи, този път под масата. Спалният чувал е разкъсан, стаята е осеяна с парчета плат и вълма от вата.

Тридесет и шеста: тя говори на вратата, говори през вратата, макар да знае, че няма да получи отговор.

Тридесет и седма: Черил яде гранясалото месо.

Седи спокойно под масата, като първобитна жена в пещерата си, захапала е месото с предните си зъби и го разкъсва. Лицето ѝ отново е безизразно, цялата ѝ енергия е вложена в действието. Трябва да се нахрани. Да яде, докато гладът изчезне, докато агонията в стомаха и гаденето в главата ѝ преминат.

Стив гледаше втренчено фотографията.

— Изуми ме — рече Куейд — колко внезапно се предаде. В първия момент изглеждаше, че ще продължи да се съпротивлява. Монологът на вратата беше досущ като предните дни, комбинация от заплахи и извинения. После се пречупи. Просто ей така. Настани се под масата и изяде говеждия бут до кокала, сякаш по свой собствен избор.

Тридесет и осма: тя спи. Вратата е отворена. През нея влиза светлина.

Тридесет и девета: стаята е празна.

— Къде отиде?

— Слезе на долния етаж. Влезе в кухнята, изпи няколко чаши вода, седна на един стол и остана там в продължение на три или четири часа, без да каже нито дума.

— Поговори ли с нея?

— Накрая. Когато започна да излиза от състоянието на ступор. Експериментът приключи. Не исках да я нараня.

— Тя какво каза?

— Нищо.

— Нищо?

— Абсолютно нищо. Дълго време ми се струваше, че изобщо не забелязва присъствието ми в стаята. После опекох няколко картофа и тя ги изяде.

— Не направи ли опит да се обади в полицията?

— Не.

— Не се ли нахвърли върху теб?

— Не. Знаеше какво съм направил и защо съм го направил. Не беше планирано предварително, но бяхме говорили теоретично за подобни експерименти. Пък и не беше пострадала, нали видя. Може би беше загубила някой и друг килограм, това е всичко.

— И къде е сега?

— Тръгна си на следващия ден. Не знам къде отиде.

— И какво доказа цялата случка?

— Може би съвършено нищо. Но постави интересно начало на моите проучвания.

— Начало? Това е било само началото?

В гласа на Стив имаше неприкрито отвращение.

— Стивън…

— Можеше да я убиеш!

— Не.

— Можеше да полудее. Да откачи завинаги.

— Можеше. Но беше малко вероятно. Тя беше жена със силна воля.

— Но ти я пречупи.

— Да. Черил имаше готовност да предприеме такова пътешествие. Бяхме говорили, че трябва да се изправи срещу страха си. Аз просто се погрижих да го направи. Не е кой знае какво.

— Принудил си я насила. Иначе нямаше да го стори.

— Така е. За нея това беше едно образователно преживяване.

— Значи, сега си учител?

Стив искаше да прикрие сарказма в гласа си. Но не успя напълно. Сарказъм, гняв и мъничко страх.

— Да, учител съм — отговори Куейд, като го гледаше косо и разфокусирано. — Преподавам на хората ужаси.

Стив сведе очи към пода.

— Доволен ли си от преподаденото?

— И от наученото, Стив. И аз се уча. Това е много вълнуваща перспектива — цял свят от страхове за проучване. Особено с интелигентни обекти. Дори пред намирането на рационално обяснение…

Стив се изправи.

— Не искам да слушам повече.

— О? Добре.

— Имам лекции рано сутринта.

— Не.

— Какво?

Един пропуснат удар на сърцето.

— Не. Не си тръгвай още.

— Защо? — Сега сърцето му препускаше. Не беше осъзнавал колко много се бои от Куейд.

— Трябва да ти дам още няколко книги.

Стив усети, че се изчервява. Какво си бе помислил преди миг? Че Куейд ще го събори на земята, като състезател по ръгби, и ще започне да експериментира със страховете му?

Не. Идиотски мисли.

— Имам една книга за Киркегор, която ще ти хареса. На горния етаж е. Дай ми две минути.

Усмихнат, Куейд излезе от стаята.

Стив седна и взе да разглежда наново снимките. Най-пленителен беше моментът, в който Черил взема за пръв път разваленото месо. Никога не беше виждал подобно изражение на лицето на жената, която познаваше. На лицето на тази Черил бяха изписани съмнение, объркване и силен…

Страх.

Думата на Куейд. Мръсна дума. Противна дума, която от тази нощ нататък щеше да свързва с измъчването на едно невинно момиче.

Докато се взираше във фотографията, Стив се замисли за момент за изражението на собственото си лице. Не беше ли изписано и на неговото лице подобно объркване? И може би съшият страх, готов да го завладее, ако му се поддаде?

Чу шум зад себе си, прекалено тих, за да бъде от стъпките на Куейд.

Освен ако той не се прокрадваше.

О, боже, освен ако той…

Към носа и устата му се притисна парче плат, напоено с хлороформ. Стив вдиша неволно изпаренията, които опариха синусите и напълниха очите му със сълзи.

В ъгъла на света, на границата на зрителното му поле, се появи черно петно и започна да се разраства, като пулсираше в ритъм с бясното препускане на сърцето му.

После Стив видя гласа на Куейд в главата си като воал. Чу името си.

— Стивън.

И пак.

— … ивън.

— … вън.

— … ън.

Петното превзе света. Светът потъмня и изчезна. Далеч от очите, далеч от ума.

Стив се строполи върху снимките.

Когато се събуди, не разбра, че е в съзнание. Беше тъмно, чернотата го заобикаляше от всички страни. Лежа буден в продължение на час, преди да осъзнае, че е с отворени очи.

Първо размърда експериментално ръце и крака, после главата си. Беше очаквал да е вързан, но се оказа, че вързан е само левият му глезен. С верига или нещо подобно. Когато направи опит да се раздвижи повече, веригата ожули кожата му.

Подът отдолу беше много неудобен и щом прокара длан по него, Стив установи, че лежи върху някаква голяма решетка или мрежа. Металната, насечена на еднакви квадратчета, повърхност се простираше докъдето му стигаха ръцете. Мушна ръка в една от пролуките, но не напипа нищо. Под него имаше само въздух.

Първата инфрачервена снимка, която Куейд направи, показваше как Стивън проучва затвора си. Както се очакваше, обектът подходи доста рационално към ситуацията. Нямаше истерия. Нямаше ругатни. Нямаше сълзи. И точно в това се криеше предизвикателството в случая. Този конкретен обект знаеше много добре какво се случва и щеше да реагира разумно на страховете си. Съзнанието му със сигурност щеше да бъде по-трудно за пречупване от съзнанието на Черил.

Но колко по-удовлетворителни щяха да са резултатите, когато се пречупеше. Нима душата му нямаше да се разкрие, за да може Куейд да я види и докосне? В Стивън се криеха толкова много неща, които Куейд искаше да проучи.

Малко по малко очите на Стив привикнаха към тъмнината.

Беше затворен в някаква шахта. Доколкото можеше да прецени, беше широка около шест метра и идеално кръгла. Може би вентилационната шахта на тунел или подземна фабрика? Стив си представи района около Пилгрим Стрийт и се опита да предположи къде би го отвел Куейд. Не му хрумна нищо.

Нищо.

Намираше се на място, което не можеше да определи или разпознае. Шахтата нямаше ъгли, върху които да съсредоточи погледа си; по стените нямаше пукнатини или дупки, в които да скрие съзнанието си.

Но по-лошото бе, че лежеше с разперени ръце и крака върху някаква решетка насред нищото. Мракът под него бе непроницаем — шахтата можеше да е бездънна. И само тънката решетка и още по-тънката верига, която пристягаше глезена му, го спираха да падне.

Стив си представи, че виси под празно черно небе над безкрайна мрачна бездна. Въздухът бе топъл и застоял. Изтри внезапно бликналите от очите му сълзи, усети как лепнат. Когато спря да плаче, започна да крещи за помощ, но тъмнината тутакси погълна думите му.

Крещя, докато прегракна, после се отпусна върху решетката. Не можеше да се отърси от представата, че под паянтовото му легло се простира безкраен мрак. Абсурдна мисъл, разбира се.

— Нищо не е безкрайно — рече той на глас.

Нищо не е безкрайно.

И все пак нямаше как да се увери в това. Ако паднеше в абсолютната чернота под себе си, щеше да пада и да пада, и да пада, и нямаше да види приближаващото се дъно. Опита се да мисли за по-светли и позитивни неща, но съзнанието му се връщаше към представата как пада в тази ужасяваща шахта, докато дъното ѝ не се озовава на метър от летящото му тяло, но той не го вижда, мозъкът му не го предупреждава.

Чак до самия удар.

Щеше ли да види светлина, когато главата му се пръсне при удара? Щеше ли да разбере в момента, в който тялото му се превръща в леш, защо е живял и защо е умрял?

После си помисли: „Куейд не би посмял“.

— Не би посмял! — изкрещя. — Не би посмял!

Тъмнината бе лакома за думи. Щом Стив спря да крещи, от устата му сякаш изобщо не бе излизал звук.

Сетне му хрумна друга мисъл — наистина ужасяваща. Ами ако Куейд го е затворил в този овален ад, защото той никога няма да бъде открит, никога няма да бъде проучен? Може би този път е решил да доведе експеримента си докрай.

Докрай. Смъртта е краят. Нямаше ли това да бъде кулминацията в експеримента на Куейд? Да наблюдава как един човек умира; да види страха от смъртта, майката на всички страхове, върховния ужас. Сартр бе написал, че никой не може да познае собствената си смърт. Но да познае смъртта на другите, да наблюдава акробатичните номера, които съзнанието със сигурност ще извърши, за да избегне горчивата истина — това беше ключ към природата на смъртта, нали? Това би могло да подготви донякъде един човек за собствената му смърт. Да се преживее нечий чужд ужас беше най-безопасният, най-хитрият начин да се докосне звяра.

„Да — помисли си той, — Куейд може да ме убие, за да се избави от собствения си ужас.“

Тази мисъл му донесе някакво горчиво задоволство. Куейд, безпристрастният експериментатор, набеденият учител, е обсебен от ужасите, защото собственият му ужас е още по-дълбок.

Затова искаше да наблюдава как другите се справят със страховете си. Трябваше му разрешение, начин да преодолее собствения си страх.

На Стив му бяха нужни часове, за да го осмисли. В мрака съзнанието му беше пластично като живак, но неконтролируемо. Откри, че му е трудно да мисли дълго време за едно и също нещо. Мислите му бяха като риби — малки, бързи риби, които се изплъзваха от хватката му още щом ги сграбчи.

Но зад всеки завой на мисълта му се криеше знанието, че трябва да надиграе Куейд. Това беше сигурно. Трябваше да запази спокойствие; да докаже, че е негоден за проучванията му.

На снимките от тези първи часове се виждаше как Стивън лежи върху решетката със затворени очи и леко намръщено изражение. Колкото и да бе парадоксално, от време на време на устните му се появяваше усмивка. Понякога беше трудно да се каже дали спи или е буден, дали размишлява или сънува.

Куейд чакаше.

Накрая очите на Стив започнаха да мърдат под клепачите — непогрешим знак, че сънува. Беше време да промени мъчението — сега, докато обектът спи…

Стив се събуди с оковани ръце. Видя до себе си купа вода, поставена върху чиния, а до нея втора купа, пълна с хладка, безсолна овесена каша. Пи вода и започна да се храни с благодарност.

Докато се хранеше, установи две неща. Първо — звуците от яденето отекваха много силно в главата му, и второ — нещо пристягаше слепоочията му.

Снимките показват как Стивън посяга тромаво към челото си. През него минава специален колан за глава4, снабден с ключалка. Два нита влизат дълбоко в ушите му, като не позволяват в тях да проникне никакъв шум.

Снимките показват недоумение. После гняв. И накрая страх.

Стив беше глух.

Чуваше единствено шумовете в главата си. Тракането на зъбите си. Мляскането и преглъщането. Звуците отекваха между ушите му като изстрели.

От очите на Стив бликнаха сълзи. Той зарита решетката, без да чува трясъка от блъскането на петите си в металните пръчки. Крещя, докато не му се стори, че гърлото му кърви. Не чу нито един крясък.

Започна да се паникьосва.

Снимките показаха зараждането на паниката му. Лицето му беше зачервено. Очите му бяха облещени, зъбите и венците — оголени в гримаса.

Приличаше на изплашена маймуна.

Заляха го познатите от детството усещания. Припомни си ги като лицата на стари врагове: тресенето на крайниците, потта, гаденето. Обзет от отчаяние, грабна купата с вода и я изля върху лицето си. Шокът от студената вода отклони моментално вниманието му от стълбата на паниката, по която бе започнало да се изкачва. Той се отпусна обратно върху решетката, изпъна се като дъска, и си наложи да диша дълбоко и равномерно.

— Спокойно, спокойно, спокойно — заповтаря на глас.

Вътре в главата си чуваше цъкането, което издаваше езикът му. Чуваше и слузта, която се движеше лениво в стеснените от паниката ноздри и сякаш запушваше и отпушваше ушите му. После долови ниското тихо съскане, което се криеше под другите звуци. Шумът на съзнанието му…

Беше като белия шум между две станции на радиото; като бученето, което чуваше под упойка; като шумът, който зазвучаваше в ушите му, докато потъваше в сън.

Крайниците му продължаваха да се тресат нервно и Стив правеше почти несъзнателни опити да се освободи от белезниците, безчувствен към жуленето на металните ръбове в кожата на китките му.

Снимките показаха съвсем ясно реакциите му. Борбата му с истерията — жалките опити да не позволи на страховете да го завладеят. Сълзите. Разкървавените китки.

Накрая изтощението надви паниката, както често бе ставало в детските му години. Колко пъти бе заспивал със соления вкус на сълзите в носа и устата си, неспособен да се бори повече.

Усилията да се освободи бяха увеличили шумовете в главата му. Сега вместо с приспивна песен, мозъкът му заспа с възклицания и подсвирквания.

Забравата бе добре дошла.

Куейд остана разочарован. Скоростта, с която Стивън Грейс реагира на мъчението, показваше недвусмислено, че ще се пречупи съвсем скоро. Всъщност бе, кажи-речи, пречупен само след няколко часа експерименти. А Куейд толкова бе разчитал на него. След месеци на предварителна подготовка този обект май щеше да изгуби разсъдъка си, без да му предостави нито една улика.

Една дума, една нищо и никаква думичка — това бе всичко, от което се нуждаеше Куейд. Дребен знак за естеството на преживяването. Или още по-добре — детайл, който да предложи решение, някакъв лечебен тотем, молитва дори. Когато личността е пометена от лудост, на устните няма начин да не се появи някакъв Спасител, нали? Все трябваше да има нещо.

Куейд чакаше като лешояд, който чака умиращ и брои минутите, оставащи до напускането на душата с надеждата да получи поне парченце.

Стив се събуди с лице върху решетката. Въздухът бе още по-спарен, а металните пръчки се бяха впили в бузата му. Беше му горещо и неудобно.

Остана да лежи неподвижно, докато очите му привикнат пак с обстановката. Простата мрежа от пресичащи се на кръст пръчки му се стори красива. Да, красива. Той проследи правите линии с поглед, после пак и пак, докато играта му омръзна. Отегчен, Стив се завъртя отново по гръб и усети как решетката вибрира под тялото му. По-нестабилна ли бе станала? Като че ли се разклащаше леко при всяко негово движение.

Сгорещен и потен, Стив разкопча тениската си. По време на сън по брадичката му се бе стекла слюнка, но той не си направи труда да я избърше. Какво като се е олигавил? Кой ще го види?

Издърпа тениската си нагоре и изхлузи обувката от единия си крак с помощта на другия.

Обувка — решетка — пропадане. Мозъкът му направи лениво връзката. Стивън се надигна до седнало положение. О, бедна обувко. Обувката му щеше да падне. Щеше да се плъзне между пръчките и край. Но не. Беше застанала върху две пръчки и изглеждаше стабилно закрепена; все още можеше да я спаси, ако направеше опит.

Стив се пресегна към своята бедна, нещастна обувка и решетката се разклати от движението.

Обувката започна да се плъзга.

— Моля те — примоли ѝ се той, — не падай. — Не искаше да загуби хубавата си, красива обувка. Тя не трябваше да пада. Не трябваше.

Когато посегна да я сграбчи, обувката се прекатури с форта надолу и падна в тъмнината.

Стив нададе отчаян крясък, който не стигна до ушите му.

О, ако можеше само да чуе как пада; ако можеше да преброи секундите на полета ѝ. Да чуе как тупва на дъното на шахтата. Тогава щеше поне да знае колко метри го делят от смъртта му.

Не издържаше повече. Преобърна се по корем, провря ръце в дупките на решетката и закрещя:

— И аз ще си отида! И аз ще си отида!

Не можеше да понесе очакването да падне в мрака, да падне във виещата тишина; искаше да последва обувката си към дъното на тъмната шахта, да умре и да сложи край на тази игра веднъж завинаги.

— Ще си отида! Ще си отида! Ще си отида! — крещеше той. Молеше се на гравитацията.

Решетката под него се раздвижи.

Нещо се беше счупило или скъсало. Някакъв щифт, верига или въже, което държеше решетката на мястото ѝ. Стив вече не лежеше хоризонтално, а се плъзгаше по пръчките, които се накланяха към мрака.

Шокиран, той осъзна, че крайниците му вече не са оковани.

Щеше да падне.

Човекът искаше той да падне. Лошият човек. Как му беше името? Куейк? Куейл? Куоръл…5

Решетката се наклони още повече и Стив я сграбчи механично с две ръце. В края на краищата може би не искаше да падне като обувката си? Може би животът, един допълнителен миг живот си заслужаваше да се задържи…

Мракът под ръба на решетката е толкова дълбок; кой знае какво се спотайва в него?

Звуците на паниката в главата му се увеличиха. Туптенето на проклетото му сърце, шипящият звук на слузта, сухото стържене на небцето. Хлъзгави от потта, дланите му започнаха да изпускат метала. Гравитацията го зовеше. Предявяваше правата си над масата на неговото тяло, искаше той да падне. Стив надникна през рамо към зейналата бездна и за момент му се стори, че вижда под себе си да помръдват чудовища. Абсурдни, налудничави същества с груби очертания, тъмни силуети в мрака. Противни графити от неговото детство, които протягаха нокти, за да го сграбчат за краката.

— Мамо — каза той, когато ръцете му го предадоха на ужаса.

Мамо.

Това беше думата. Куейд я чу ясно в цялата ѝ баналност.

— Мамо!

Когато Стив се стовари на дъното на шахтата, вече беше изгубил представа колко дълго е падал. В момента, в който ръцете му изпуснаха решетката и той разбра, че мракът ще го докопа, съзнанието му се изключи. Остана само животинската му същност, с чиято помощ той успя да отпусне мускулите на тялото си, за да намали пораженията от удара. Останалата част от него, всичко, освен най-елементарните реакции, се разпадна и парчетата отлетяха в дълбините на неговата памет.

Когато светлината най-сетне дойде, Стивън вдигна очи към вратата, където стоеше човек с маска на Мики Маус, и му се усмихна. Беше детска усмивка, усмивка на благодарност към комичния спасител. Остави се човекът да го хване за глезените, за да го извлече от голямата кръгла стая, в която лежеше. Панталоните му бяха мокри и Стив съзнаваше, че се е изпуснал насън. Независимо от това смешният мишок го целуна щедро.

Докато Мики Маус го извличаше от стаята за изтезания, главата на Стивън се клатушкаше свободно на раменете му. На пода до нея имаше обувка. А на няма и два метра над нея се виждаше решетката, от която бе паднал.

Тези неща не означаваха нищо за него.

Позволи на Мишока да го настани седнал в някаква светла стая. Позволи да му бъде върнат слухът, въпреки че всъщност не го искаше. Беше забавно да наблюдава света без звук, това го караше да се смее.

Пи вода и хапна малко сладък кейк.

Беше уморен. Искаше да поспи. Искаше мама. Но Мишока, изглежда, не разбираше всичко това, затова Стивън се разплака, ритна масата и събори чиниите и чашите на пода. После избяга в съседната стая и запрати във въздуха всички листове хартия, която намери. Беше хубаво да ги гледа как летят нагоре-надолу. Някои падаха с лицевата страна нагоре, други с лицевата страна надолу. На някои имаше изписан текст. Други бяха снимки. Ужасни снимки. Снимки, които го караха да се чувства странно.

Бяха все фотографии на мъртви хора. На някои имаше малки деца, на други пораснали деца. Бяха легнали или излегнати, а по лицата и телата им имаше големи рани; рани, през които се виждаше бъркотията отдолу — някаква пихтия от лъщящи и разтечени неща. А навсякъде около мъртвите хора — черна боя. Не на локви, а размазана, с петна от пръсти и отпечатъци от длани, истинска мацаница.

На три-четири от снимките се виждаше какво е причинило раните. Стив знаеше как се нарича.

Брадва.

В лицето на една жена беше забита брадва — почти до дръжката. Имаше брадва в крака на един мъж и друга, която лежеше на кухненски под до някакъв труп.

Този човек колекционираше снимки на мъртви хора и брадви — нещо, което на Стив му се видя странно.

Това беше последната му мисъл. Добре познатата миризма на хлороформ изпълни главата му и той изгуби съзнание.

Мръсният вход миришеше на застояла урина и прясно повръщано. Неговото повръщано; беше оповръщал цялата предница на тениската си. Опита да се изправи, но краката не го слушаха. Беше много студено. Гърлото го болеше.

После чу стъпки. Изглежда, Мишока се връщаше. Може би щеше да го заведе вкъщи.

— Ставай, синко.

Не беше Мишока, а полицай.

— Какво си се проснал такъв? Казах да станеш.

Стив се изправи на крака, като се подпираше на ронливите тухли. Полицаят го освети с фенерчето си.

— Мили боже — възкликна той и на лицето му се изписа отвращение. — Грозна картинка. Къде живееш?

Стив поклати глава, забил поглед в оповръщаната си тениска като засрамен ученик.

— Как се казваш?

Не можеше да си спомни.

— Името ти, хлапе?

Опитваше се. Само полицаят да не викаше така.

— Хайде, вземи се в ръце.

Думите не му говореха почти нищо. Стив усети, че очите му се насълзяват.

— Вкъщи.

Вече хленчеше и подсмърчаше, чувстваше се напълно изоставен. Искаше да умре — да легне на земята и да умре.

Полицаят го разтърси.

— Надрусан ли си? — Той завлече Стив под светлината на уличните лампи и се вгледа в мокрото му от сълзи лице. — По-добре се размърдай.

— Мама — каза Стив. — Искам мама.

Думите промениха коренно ситуацията.

Полицаят внезапно реши, че този спектакъл е повече от отвратителен, повече от жалък. Малкото копеле с кървясалите очи и оповръщаната тениска започваше наистина да му лази по нервите. Прекалено много кинти, всякакви гадости във вените и никаква дисциплина.

„Мама“ беше капката, която преля чашата на търпението му. Полицаят заби юмрука си в стомаха на хлапето — силен, умел и ефективен удар. Стивън се преви разреван.

— Млъкни, синко.

Удари наркоманчето още веднъж, за да му омекнат краката, после го хвана за косата и повдигна лицето му към своето.

— На малоумен ли ми се правиш?

— Не. Не.

Стив не знаеше какво е малоумен, просто искаше да се хареса на полицая.

— Моля ви — каза той, като се разплака отново, — заведете ме вкъщи.

Полицаят беше объркан. Хлапето не се съпротивляваше и не настояваше за правата си, както правеха повечето отворковци. Така свършваха обикновено — на земята, с окървавени носове, като молеха за социален работник. Това хлапе просто плачеше. Май не беше в ред. Може би на малкия лигльо наистина му хлопа дъската. А той го наби. По дяволите. Почувства се отговорен за момчето. Хвана Стив за ръката и го поведе през улицата към колата си.

— Влизай.

— Заведете ме…

— Ще те заведа вкъщи, синко. Ще те заведа вкъщи.

В приюта претърсиха дрехите на Стив, но не намериха никакви документи за самоличност; прегледаха тялото му за бълхи и косата за гниди. След това полицаят си тръгна, от което Стив изпита облекчение. Този човек не му харесваше.

Хората в приюта започнаха да го одумват, все едно не беше в стаята. Обсъдиха колко е млад, умственото му развитие, дрехите, външността му. После му дадоха парче сапун и му показаха душовете. Той постоя десетина минути под студената струя и се избърса с мърлява хавлиена кърпа. Не се обръсна, въпреки че му бяха заели самобръсначка. Не си спомняше как се прави.

След това му дадоха някакви стари дрехи, които Стив хареса. Не бяха толкова лоши тези хора, въпреки че говореха за него все едно го нямаше. Един от тях — едър мъж с прошарена брада — дори му се усмихна. Усмихна му се като на куче.

Причудливи дрехи му бяха дали. Бяха или прекалено големи, или твърде малки. И различни на цвят: жълти чорапи, мръснобяла тениска, панталони на тънки райета, създадени за някой чревоугодник, износен пуловер, тежки обувки. Обличането му достави удоволствие и той нахлузи две тениски и два чифта чорапи, когато никой не гледаше към него. Няколкото ката памук и вълна му вдъхнаха увереност.

После му тикнаха билет за легло в ръката и го оставиха да чака да отключат общите спални. Стив чакаше търпеливо за разлика от други мъже в коридорите. Много от тях викаха, обиждаха се с неприлични думи и се плюеха. Това го уплаши. Всичко, което искаше, беше да заспи. Да легне и да спи.

В единадесет часа един от надзирателите отключи вратата на спалното и безпризорните мъже влязоха в колона по един, за да си намерят желязно легло за през нощта. Спалното помещение, което беше обширно и лошо осветено, миришеше на дезинфектант и стари хора.

Като избягваше погледите и вършеещите ръце на другите бездомници, Стив се добра до разнебитено легло, застлано с тънко одеяло, и легна върху него. Беше заобиколен от кашлящи, мърморещи и плачещи мъже. Един от тях се взираше в тавана с отпусната върху сивата възглавница глава и си казваше вечерните молитви. Стив реши, че това е добра идея и изрецитира собствената си детска молитва:

Това го накара да се почувства по-добре и сънят, който му донесе утеха, беше спокоен и дълбок.

Куейд седеше в тъмнината. Ужасът го бе обзел отново, по-лош от всякога. Беше се сковал от страх; така се бе вцепенил, че не можеше да стане от леглото и да запали лампата. Ами ако този път, точно този път, ужасът му беше реален? Ако човекът с брадвата беше пред вратата от плът и кръв? Ухилен налудничаво и танцуващ, като дявол на стълбищната площадка, също като в сънищата на Куейд: танцуващ и ухилен, ухилен и танцуващ.

Нищо не помръдваше. Стълбите не скърцаха, никой не се кискаше в сенките. В крайна сметка не беше той. Куейд щеше да оживее до сутринта.

Тялото му се поотпусна. Куейд стъпи на пода и светна лампата. Стаята действително беше празна. В къщата бе тихо. Видя стълбищната площадка през отворената врата. И там, разбира се, нямаше никакъв човек с брадва.

Крясъците събудиха Стив. Все още беше тъмно. Не знаеше колко дълго е спал, но крайниците вече не го боляха толкова. Като се подпря на лакти, той се надигна до полуседнало положение и погледна към отсрещния край на спалното, за да види за какво е врявата. През четири редици легла от неговото двама мъже се биеха. Не ставаше ясно каква е причината. Бяха се вкопчили един за друг като момичета (гледката разсмя Стив), пищяха и се дърпаха за косите. На лунната светлина кръвта по лицата и ръцете им изглеждаше черна. Единият от двамата, по-възрастният, падна върху леглото си, като крещеше:

— Няма да отида на Финчли Роуд! Няма да ме принудиш. Не ме удряй! Аз не съм твоят човек! Не съм!

Другият не обърна внимание на думите му; беше прекалено глупав или прекалено ядосан, за да проумее, че старецът моли за милост. Биячът бе събул едната си обувка и налагаше жертвата си с нея, насърчаван от сеирджиите. Стив чуваше плющенето от ударите, сблъсъка на тока с главата на човека. При всеки удар зрителите крещяха одобрително, а виковете на възрастния мъж отслабваха.

В спалното помещение влезе някой и насърчителните викове заглъхнаха. Стив не видя кой влезе; зрителите препречваха видимостта към вратата.

Видя обаче как победителят запрати обувката си във въздуха, като изкрещя едно последно: „Шибаняк!“

Обувката.

Стив не можеше да откъсне очи от обувката. Тя се издигна във въздуха, като се преобръщаше, после се стовари върху голите дъски като простреляна птица. Стив я видя ясно, по-ясно от всичко, което бе виждал от много дни насам.

Тя падна недалеч от него.

Падна с трясък.

Падна на една страна. Както бе паднала неговата обувка. Неговата. Онази, която бе изхлузил с крак. Върху решетката. В стаята. В къщата. На Пилгрим Стрийт.

Куейд се събуди от същия сън. Пак стълбището. Той стои на горната площадка и гледа в тунела от стълби, докато абсурдният силует, едновременно смешен и ужасяващ, се изкачва на пръсти към него, като се киска на всяко стъпало.

За пръв път сънуваше два пъти този сън в една и съща нощ. Провеси ръка от ръба на леглото и потърси пипнешком бутилката, която държеше на пода. После започна да пие жадно.

Стив мина покрай групата ядосани мъже, без да обръща внимание на виковете им, нито на стоновете и ругатните на стареца. Надзирателите се опитваха да овладеят безредиците. Повече нямаше да пускат стария Кроули в общежитието — той винаги предизвикваше насилие. Това приличаше на бунт; щеше да им отнеме часове да успокоят отново всички.

Никой не попита Стив къде отива, когато той прекоси коридора, мина през вратата и влезе в преддверието на приюта. Летящите врати бяха затворени, но нощният въздух, който проникваше през тях, беше резлив преди зазоряване и миришеше на свежест.

Малката приемна беше празна и през отворената врата Стив видя пожарогасителя, който висеше на стената. Беше червен и лъскав; до него имаше дълъг черен маркуч, навит като спяща змия върху червен бидон. А до тях, окачена с две скоби на стената — брадва.

Една много хубава брадва.

Стивън влезе в приемната. Някъде наблизо се разнесе тропот от бягащи стъпки, последван от викове и изсвирване. Но никой не дойде да притеснява Стив и той се сприятели с брадвата.

Първо ѝ се усмихна.

Извивката на острието му се усмихна в отговор.

После я докосна.

На брадвата, изглежда, ѝ харесваше да бъде докосвана. Беше прашна, явно неизползвана от дълго време. Твърде дълго. Искаше да я вземат, да я галят и да ѝ се усмихват. Стив я свали внимателно от скобите и я мушна под якето си на топло. После излезе от приемната, мина през летящите врати и тръгна да търси другата си обувка.

Куейд се събуди отново.

Стив откри бързо правилната посока. Докато вървеше към Пилгрим Стрийт, походката му стана пружинираща. Чувстваше се като клоун с всички тези ярки дрехи, торбести панталони и глупави обувки. Смешник, нали? Беше толкова комичен, че се разсмя.

Вятърът започна да се блъска в него, да го шиба бясно, да фучи през косата му, а очните му ябълки станаха студени като бучки лед.

Стивън се затича, заподскача и затанцува лудешки по улиците, бял под лампите и черен между тях. Сега ме виждате, сега не. Сега ме виждате, сега…

Този път не сънят събуди Куейд. Този път бе чул шум. Да, шум.

Луната вече грееше високо в небето и лъчите ѝ проникваха през прозореца, минаваха през вратата и осветяваха стълбищната площадка. Нямаше нужда да пали лампата. Виждаше всичко, което искаше. Площадката бе празна както винаги.

Тогава най-долната стълба изскърца съвсем тихо, сякаш под тежестта на нечий дъх.

Ужасът сграбчи Куейд.

Ново скърцане — абсурдният сън се изкачваше по стълбите към него. Трябваше да е сън. В крайна сметка той не познаваше никакви клоуни, никакви убийци с брадви. Така че как е възможно онзи абсурден образ, образът, който го будеше нощ след нощ, да бъде нещо повече от сън?

И все пак някои сънища бяха толкова нелепи, че може би бяха пророчески.

„Никакви клоуни“ — каза си Куейд, докато се взираше във вратата, в стълбището и в петното лунна светлина. Той познаваше единствено лесни за пречупване съзнания, които бяха толкова слаби, че не можеха да му предоставят добро обяснение за естеството и произхода на паниката, обзела го в момента, нито средство за избавление от нея. Те просто се пречупваха, рухваха при най-слабите признаци на ужас.

Той не познаваше никакви клоуни, никога не бе познавал и никога нямаше да познава.

И тогава то се появи — лицето на смешника. Бледо, почти бяло на лунната светлина, младежко, насинено, небръснато и подпухнало, ухилено по детски. От вълнение клоунът си бе прехапал устната. Долната му челюст бе изцапана с кръв, а венците му изглеждаха почти черни. И все пак беше клоун. Всичко в него беше клоунско, дори несъразмерните дрехи, които изглеждаха нелепо и жалко.

Само брадвата не подхождаше на широката му усмивка.

Тя отразяваше лунната светлина, докато маниакът правеше къси разсичащи движения с нея, а черните му очички проблясваха в очакване на предстоящото забавление.

Когато наближи върха на стълбището, клоунът спря, за да се наслади на ужаса на Куейд, като продължаваше да се усмихва.

Краката на Куейд омекнаха и той падна на колене.

Клоунът изкачи още едно стъпало с подскок, а злонамерено блестящите му очички не изпускаха от поглед Куейд. Брадвата се люлееше напред-назад в белите му ръце, сякаш се подготвяше за убийствен удар.

Куейд го познаваше.

Това беше неговият ученик: опитното му зайче, приело образа на неговия ужас.

Той. Измежду всички хора. Глухото момче.

Клоунът направи нов, по-голям скок и издаде дълбок гърлен звук, който прозвуча като крясък на чудновата птица. Брадвата описваше все по-широки дъги във въздуха, всяка по-смъртоносна от предишната.

— Стивън — каза Куейд.

Името не означаваше нищо за Стив. Той видя как устата на Куейд се отваря и после се затваря. От нея може би излезе звук, а може би не. За него беше без значение.

Клоунът изкрещя пронизително и вдигна с две ръце брадвата над главата си. В същия миг малкият му весел танц премина в бяг — той прескочи последните две стъпала и се втурна в осветената от луната спалня.

Куейд се завъртя настрани, за да избегне смъртоносния удар, но не го направи достатъчно бързо, нито достатъчно елегантно. Острието разсече въздуха и се вряза в задната част на ръката му, като откъсна по-голямата част от трицепса, раздроби раменната му кост и разцепи предмишницата, пропускайки на косъм артерията.

Писъкът на Куейд можеше да бъде чут през десет къщи, само че тези къщи бяха разрушени. Нямаше кой да го чуе. Нямаше кой да дойде, за да го спаси от клоуна.

Нетърпелива да бъде използвана по предназначение, брадвата започна да сече бедрото на Куейд, сякаш цепеше дънер. В плътта зейнаха дълбоки по десетина сантиметра рани, които излагаха на показ мускула, костта и костния мозък на философа. След всеки удар клоунът издърпваше острието, а тялото на Куейд подскачаше като марионетка.

Куейд пишеше. Куейд се молеше. Куейд убеждаваше клоуна да спре.

Клоунът не чу нито дума.

Чуваше единствено шума в главата си: подсвиркванията, възклицанията, свистенето и бученето. Беше се оттеглил на място, откъдето никакви разумни аргументи и заплахи не можеха да го накарат да излезе. Където туптенето на сърцето му беше закон, а бученето на кръвта му — музика.

Как танцуваше това глухо момче; танцуваше като обезумяло, докато гледаше как мъчителят му отваря и затваря уста досущ като риба, а покварените му мисли притихват завинаги. Как шуртеше кръвта! Как бликаше и пръскаше!

Малкият клоун се смееше на забавната гледка. Можеше да се забавлява цяла нощ. Брадвата му беше верен приятел, схватлив и проницателен. Тя можеше да реже и да прерязва, да сече и да отрязва, но ако бяха достатъчно хитри, двамата с нея можеха да запазят човека жив още дълго, дълго време.

Стив беше щастлив като агне. Нощта беше пред тях, а всичката музика, която би искал да чуе, звучеше в главата му.

И когато срещна празния поглед на клоуна през обагрения с кървави пръски въздух, Куейд разбра, че в света има по-лоши неща от ужаса. По-лоши и от самата смърт.

Имаше болка без надежда за изцеление. Имаше живот, който отказваше да свърши дълго, след като умът е помолил тялото да спре да функционира. И най-лошото — имаше сънища, които се сбъдваха.