Кулата върху разлома

32. Към Фаранда

— Сега ще ви изслушам — промълви Надирил, когато паниците бяха отнесени и сменени с нови. — Не пропускайте нищо в разказа си, а аз ще добавя каквото знам. После, Мендарк, ще ми зададеш въпросите си, ако все още искаш.

Мендарк и Талия споделиха всичко, което знаеха. Лилис слушаше напрегнато, без да се обажда. Лицето й бе огряно от сияещата й усмивка, но честичко се навъсваше и стискаше зъби. Талия предположи, че я спохожда гаден спомен от живота на улиците.

С падането на мрака усетиха и хлад. Прислужникът донесе наметало и за Надирил, и за всекиго от гостите му, но Мендарк остави своето на облегалката.

— Лоша работа — промърмори Надирил накрая. — Значи само ти, аз и старият Уистан сме предани на поставената цел, а аз съм безполезна развалина.

— Не е лъжа! — отсече Мендарк.

Библиотекарят не се засегна.

— Ще се опиташ ли да създадеш наново Съвета?

— Орстанд е незаменима. Дори и Хения… макар да е коварна зейнка!

— Имаш Талия — напомни Надирил.

Жената като че понечи да възрази.

— Твърде млада е — изпревари я Мендарк и Лилис се начумери.

— И ти бил млад като нея, когато си влязъл в състава на Съвета.

Сълзящите на очи на Надирил се взряха в Талия, като безмълвно задаваха въпрос. Тя леко изви вежди, но старецът пак се обърна към Мендарк.

„Не искам да ме товарят с това — мярна се в ума й. — Когато всичко приключи, прибирам се у дома и не вярвам да дойда отново.“

Талия въздъхва шумно.

— Други времена бяха — не отстъпваше Мендарк.

— Ти знаеш най-добре — невинно му се усмихна библиотекарят.

— Стига с това ехидство и лукави подмятания — подразни се Мендарк. — А ти къде беше, когато се нуждаех от тебе през последните години?

— Ей тук си бях — със същата неприветливост се сопна Надирил — и чаках да ме потърсиш.

— Не си участвал в среща на Съвета от цяло десетилетие.

— Съветът не се занимаваше с нищо друго, освен с приказки. А аз бях необходим в Библиотеката, за да имам отговор на твоите въпроси, когато най-после благоволиш да ги зададеш. Да пътувам два месеца, за да изслушам поученията ти какъв е моят дълг? Въпреки всичките си недостатъци Тилан е бил прав! И възходът на Игър, и падението на Туркад тежат на твоята съвест.

— Та аз бях Магистър, а не Губернатор! — озъби се Мендарк.

— Ха! Онази жена беше твоя покорна слугиня… както и цялото Събрание. Не си затваряй очите за истината — ти си алчен, себичен, покварен старец и вече не ти стига храброст да си вършиш работата.

Мендарк се разтресе от ярост. Изправи се и размаха юмрук.

— Проклет изкуфял глупак, погледни се само как трепериш от безсилие. Защо ли не те…

Лилис посърваше с всяка тяхна дума и накрая се разплака.

— Престанете! — изхленчи и стисна клепачи.

— Да, престанете веднага — тихо добави Талия. — Ако можехте да се видите отстрани — лика-прилика сте си.

— Съжалявам, Лилис — каза Надирил. — Не се стряскай, дете, с него си имаме отдавнашна вражда. Е, Мендарк, какво щеше да ме питаш?

Мендарк се овладя.

— Какво знаеш за Огледалото на Аакан и скритите в него сили? Запазени ли са в Огледалото някакви тайни? И най-важното — за какво е нужно то на Тенсор?

Библиотекарят помълча, за да обмисли отговорите си.

— Откакто възникна този проблем — започва накрая, — отделих малко време да поровя в архивите. Досега срещнах сведения за Огледалото само три пъти, и то преразказани по думите на други. Може би ще открием още факти, но търсенето им ще отнеме време, а и ще бъде скъпо. Но ти винаги си разполагал със злато…

— Донесох достатъчно, за да платя възмутително високите ви такси. Казвай с какво разполагате тук — свадливо настоя Мендарк.

— И друго ме безпокои не по-малко от Тенсор — привидно се отплесна библиотекарят. — Онези гашади! Защо превзеха Шазмак и какви са плановете им? Ще се върнем и на този въпрос. Ето отговора, който искаш: в основните Предания почти не се споменава за Огледалото, защото отначало са го смятали за незначителна вещ. Умовете на книжниците са били заети с други чудеса. А след като Ялкара го е променила, който знаел тайната, не я споделял. Въпреки това си струва да обърнем внимание, че за него е писано толкова малко. Да, струва си.

Първият текст е в древна книга на аакимите със заглавие „Нажак тел Мардукс“. Говори се, че я е написал Питлис преди гибелта си, но според мен е съставена след неговата смърт. В книгата е разказана прастарата история на аакимите, когато Огледалото им е принадлежало, но тя се смята за изгубена. Никога не съм я виждал.

— Лиан е прочел тази книга в Шазмак! — възбудено избълва Мендарк. — Идиотът обаче я оставил там.

— Значи непременно трябва да дойде при нас, когато бъде намерен. Нищо чудно при превземането на Шазмак да е била унищожена и вече е задължително той да си я припомни, за да бъде записана отново. Второто споменаване е в „Сборникът на Ялкара“… бихме могли да кажем, че е съдържал нейните Предания. Ако изобщо съществува, този „Сборник“ щеше несъмнено да е най-ценният ни източник, защото Ялкара най-майсторски се е възползвала от Огледалото. Била е противоречива личност, най-озадачаващата фигура в Древността.

Мендарк не каза нищо. Мислеше напрегнато.

— И третото споменаване е доста мъгляво — в документ, озаглавен „Тайните на Архиваря“. За Архиваря ни е известно само — изви глава Надирил към Лилис, — че е описал борбата между Ялкара и Фейеламор, преди Ялкара да избяга от Сантенар. А аз разполагам само с неточна и непълна версия на документа. Ако желаеш, Мендарк, прочети я. Но в нея няма нищо за другите случки, които уж би трябвало да съдържа — думите на Ялкара преди да изчезне от нашия свят и как е постъпено с Огледалото след това. Дори не знаем нищо за този Архивар освен и името му — Гилиас. Това име обаче често се е срещало в древността. В Преданията можете да прочетете за неколцина мъже на име Гилиас.

— Нека все пак видя този неточно преписан откъс — реши Мендарк. — А Лиан ще ме осведоми какво е научил от „Нажак тел Мардукс“, ако успеем да го открием.

— Щом я е прочел, може да я запише. Заръчайте му да го направи незабавно. Очаквам с нетърпение да видя този текст.

— Боя се, че дотогава ще си се споминал — поклати глава Мендарк.

Талия трепна, а Надирил впери в противника си ясен студен поглед.

— Дори ясновидец не може да предскаже собствения си край, камо ли пък аз. Но толкова пъти са ми предричали скорошна смърт, че смея да предположа друго — аз още ще си върша работата, когато от тебе остане само прах.

Мендарк сгуши глава, сякаш по гърба му пропълзя лигава жаба. Талия реши да отклони разговора в по-безобидна посока.

— Ами този „Сборник на Ялкара“? Къде може да бъде намерен? Известно ли е още нещо за него?

— В Преданията има само слухове за „Сборника“. Никой не го е съзирал. Дори не е ясно дали е една книга или цяла библиотека. Не се знае и на какъв език може да е написан. И с какви писмена. Но ако решиш да търсиш, иди в Уан Баре, където е древната й твърдина Хависард. Никой досега не е успял да проникне вътре. Лилис, извини ме за малко, но с Мендарк имаме да обсъдим наши си дела.

Талия се отдалечи с момичето към парапета около покрива. Двете си сочеха светлините на града и звездите.

— Ти май ще си тръгнеш скоро — подсмръкна Лилис.

— Така ми се струва.

— Ще ми липсваш.

— И ти на мен. — Талия я прегърна. — Но аз пак ще дойда.

— Какво друго искаш от мен? — попита Надирил. — Има много причини да си тук.

— Другото… — Мендарк подръпна нервно брадичката си. — Не знам дали изобщо има някакъв смисъл.

— Питаш се за неяснотите около Възбраната ли?

— Ти пък как се досети?

— Драги ми Мендарк, Преданията са част от задълженията ми. Само седмица след сказанието на Лиан научих какво е станало.

— Може ли да се е натъкнал на нещо важно? Дали някой е влязъл незабелязано в кулата?

Надирил се почеса по темето, осеяно с тъмни старчески петънца.

— И аз съм си блъскал главата над това през годините. Не намерих убедителни доказателства. Предпочитам да видя материалите, по които Лиан се е подготвил, само че Уистан ги е заключил и не могат да бъдат извадени до смъртта му.

— Ама че тъп мръсник! — избухна Мендарк. — Изкушавам се да ускоря това радостно събитие… — Срещна хладния поглед на Надирил и добави: — Но няма да го направя.

— А какви са твоите планове?

— Да издиря Тенсор и Огледалото.

— И после? Ще ти стигнат ли сили за развръзката?

— Не знам. Вече съм стар и отпаднал.

— Ако ти загубиш сили, кой ще продължи вместо тебе?

— Надявах се да е Талия. Толкова е способна…

— Но не й достига алчност ли?

— Вярно. Не иска всичко на света като мен и предшественицата ми Рула. О, тази Рула! Не е имало по-велик Магистър. И какво от това… Талия пък не е достатъчно загрубяла. Прекалено е загрижена за хората, а според мен това са два гибелни недостатъка за Магистъра.

— Аз не мисля така, но какво ли знам за тегобите на твоя пост?

Минаваха седмици. Мендарк не излизаше от недрата на Библиотеката, ровеше в прастари карти и документи. Ставаше все по-сприхав, защото не намираше нищо полезно.

За да го отбягва, Талия се разхождаше из Зайл, заприказваше търговци и съдържатели. Всички клюкарстваха с удоволствие. Войната бушуваше далеч от тях, пък и градът бе покоряван неведнъж. Тукашните хора се отличаваха с кротък нрав и издръжливост.

Свикна да излиза сама всеки ден в ранното утро. Лилис толкова се увлече в новото си призвание, че не намираше време за нищо друго.

С изгрева седна на скамейка пред любимата си гостилничка. Веднага излезе собственичката — белокоса, но не възрастна стройна жена с високи скули и красиво закръглено лице.

— Днес дойдохте още по-рано, мал — обърна се тя към Талия е почтителната дума за учен човек от чужди страни. — Какво да ви поднеса?

Скоро жената се върна с поръчаните дебели палачинки, поръсени с бахар и мускатово орехче, каничка черен сладък сироп и голяма купа гореща ванилена отвара.

— Това ще ви сгрее кръвта в хладното утро — обеща съдържателката.

Талия отпи от парещата течност. Поля със сироп палачинките и започна да ги поглъща настървено.

— Няма ли други клиенти засега? Какво става в Зайл?

Жената сви рамене.

— Войната е далеч, но пречи. А и сушата… задържа се трийсетина години. Нищо не расте. Впрочем западните области затъват от хилядолетие, засенчени от Туркад и други неприятни места. Някой ден пясъкът ще затрупа древния Зайл. Дори Голямата библиотека ще опустее.

— Тъжен ще е този ден.

— Ето какво ни остана от древната слава.

— Голямата библиотека още е гордостта на цял Сантенар — опита се да я утеши Талия.

— Дори да е тъй, Сантенар не си прави труда да я поддържа. Краят на Зайл е тъй сигурен, както и че Сухото море е пустиня. Не знаете ли онова присмехулно предсказание: „Чак когато прибоят на Перионско море загърми отново по прекрасните брегове на Катаза, Зайл ще се въздигне.“

— Катаза ли? Не беше ли голям остров насред морето?

— Ами да, само че сега е насред пустинята.

Нова мисъл порази Талия. Вилицата й застина във въздуха. Побърза да я остави, допи си чашата и извади монета от кесията си.

— Не ви ли харесаха палачинките? — посърна съдържателката.

— Превъзходни са, обаче се сетих за неотложна работа. Трябва да бързам, но ви благодаря от сърце.

Намери Надирил в подземните хранилища. Пак седеше на табуретката си, а до него Лилис драскаше с тебешир по дъсчица — преписваше текст от книга. Той провери как се е справила и сви вежди. Момичето веднага изтри редовете и започна отначало. Под очите й имаше тъмни кръгове, но изглеждаше неописуемо щастлива.

Надирил като че прочете мислите на Талия.

— Не съм имал такава ученичка досега. Не иска дори да спи. Лилис, почети малко на Талия, за да се убеди как напредваш.

Сияещата Лилис прочете скучния протокол от заседание на местната управа, без да се запъне.

— Чу ли? — гордо натърти Надирил, сякаш момичето му беше родна дъщеря. — Някой ден ученичката ще надмине наставника си. — И той изглеждаше подмладен с двадесет години. — Продължавай да пишеш, в това тепърва ще се усъвършенстваш.

— Убедена съм, че при следващата ни среща ти ще си майсторка сред писарите — усмихна се Талия.

— Заминаваш ли?

Усърдната ученичка отново се превърна в нажалено дете.

— Да, така се оказва, но не се бой, ще се върнем.

— Какво си дошла да ме попиташ? — намеси се Надирил.

— Кажи ми всичко, което знаеш за Катаза.

— Историята или настоящето? Аха, настоящето ще да е… Знам твърде малко. От време на време някой се опитва да прекоси Сухото море, но там няма нищо ценно, заради което да си заслужава хората да рискуват. Повечето загиват. Но някои оцеляват и записват преживелиците си. Имам копия от няколко такива пътеписа през последните столетия. Доколкото си спомням, в два от тях се споменава Катаза, но само един от авторите се е изкатерил по планината. Хайде да проверим в каталозите. Ела и ти, Лилис, ще научиш още важни неща.

В този момент и Мендарк надникна в стаята.

— А, ти ли си… — подхвърли Надирил. — Талия май клони към мнението, че трябва да отидете в Катаза.

В прашните архиви се намериха три описания на походи през Сухото море. Единият обаче представляваше избледняла и окъсана карта с бележки до знаците, където е имало бивак. Бяха отбелязани и Катаза, и други планини, но маршрутът не ги доближаваше. Вторият беше оръфан бележник с двайсетина хлабаво подвързани страници… и прекрасно съставена карта. Третият — къс свитък от зле обработена кожа. Почти нищо не можеше да се прочете.

— Ето — посочи Надирил. — Катаза е спомената, описано е и мястото в подножието, където са намерили извор. Видели са и сняг по върховете. Това е записано най-изчерпателно, както можеше да се очаква — взе той бележника и го подаде на Мендарк.

— Този почерк ми напомня нещо — учуди се Мендарк, — но не се сещам…

— Писано е от стар твой приятел — не скри усмивката си библиотекарят. Мендарк само го зяпна. — Шанд. Остави в Библиотеката много сандъци с книжа, преди да се усамоти в Тулин.

— Шанд! Я да видим какво ще научим от него.

— Ще научиш много. Има бележки за всеки ден от похода, за всеки бивак, има карта, както и няколко страници, посветени на Катаза.

— Катаза… Кой би помислил? А известно ли е Тенсор да е чел този дневник?

— Не знам — отвърна Надирил. — Идвал е многократно в Библиотеката, тършувал е където пожелае. Несъмнено има нещичко и в други библиотеки. Нищо чудно и той да е бил в Катаза преди време.

— Да, мога да предположа защо би предпочел да се скрие там — несравнимо убежище за оногова, който търси уединение и му е нужно време да обмисли делата си. Но искам нещо по-убедително, за да предприема това пътуване.

Още на следващия ден Мендарк получи такава вест по скийт, пратен от един негов посредник. Научи, че отряд едри хора, предвождани от Тенсор, са останали три дни в Сифтах, а после са били превозени до брега на Фаранда. Между тях имало и младеж със среден ръст, вероятно Лиан.

— Фаранда! — Настроението му се оправи изведнъж. — А новината е отпреди седмици. Талия, тръгни незабавно към Фраман, намери Пендер и се подгответе за отплаване към Тикадел във Фошорн. Там ще разпитаме за тях и ще продължим на север към Флуд. Аз ще препиша тези документи и ще те последвам утре. Надирил, ако научиш още нещо, прати съобщение за мен във Флуд.

Той назова името на своя човек там.

— Чудесно! — ухили се библиотекарят до ушите.

Очевидно се радваше, че ще се отърве от Мендарк. А Лилис се натъжи.

— Не очаквах да тръгнеш толкова скоро… — каза на Талия, която я прегърна.

— И аз, но колкото по-бързо отпътуваме, толкова по-скоро ще се завърнем.

— Правилно — одобри Надирил. — Чуй ме, Лилис — Талия ще търси твоя приятел Лиан. Разкажи ни пак за баща си, за да се опитаме да намерим и него.

Момичето описа най-подробно баща си, какъвто го помнеше.

— Ами отвлеклите го хора? — попита Надирил.

— Те бяха гнусни, грозни и подли! — извика момичето.

— Описание, което подхожда на половината ми познати — заядливо вметна Мендарк.

— И на тебе — уточни библиотекарят. — Лилис, кажи ни още нещо, иначе как ще познаем къде да търсим?

— Ами корабът? — сети се Талия. — Нали са го замъкнали на кораб, който отплавал.

Лилис зажумя от напрежение.

— Малко приличаше на „Хлапето“. Бърз кораб. Помня, че беше с червени платна.

— Не видя ли името?

— Тогава не можех да чета. Но… — Момичето се оживи. — После чух някои хора да го казват. Някакво жестоко име — „Кинжал“, „Кама“ или нещо подобно.

— Постарай се де — укори я с досада Мендарк. — Талия, време е да потеглиш.

— Мендарк, тогава тя е била само на пет години.

— Ако си спомниш точното име — каза Надирил, — корабът може да бъде проследен по митническите архиви, макар че ще са нужни големи подкупи.

— Имам малко пари.

Лилис извади кесията си.

— Прибери я, дете! — заповяда й Талия. — А преди да тръгна, трябва да ти дам нещо. Всеки от участниците в Събора, които ти спаси, ти се отплати. Вземи. Това ще ти помогне в търсенето. — Жената й даде голяма тежка кесия. — Сега е време да се сбогуваме. Ще разпитвам във всяко пристанище, където отида.

Прегърнаха се отново, Талия стисна ръката на Надирил и излезе припряно.

Мендарк и Талия почакаха няколко дни във Фраман, защото Пендер бе отплавал нанякъде със стока. Когато се върна, видяха, че корабът е пребоядисан, всеки бронзов детайл лъщи, а палубата е изтъркана до присъщия блясък на гладката кремава дървесина. Още два дни събираха припаси, а Мендарк не го свърташе и отправяше прикрити заплахи срещу шляещи се капитани. Пендер не го слушаше — мръщеше се, че няма да види скоро малката си приятелка Лилис.

Щом отплаваха, понесе ги благоприятен вятър и изминаха сто и двадесетте левги до Фаранда за броени дни. В Тикадел не научиха новини. Пак обсъдиха какво да правят. Мендарк познаваше северните земи.

— Има един рид като рог, който се забива навътре в Сухото море и е насочен към Катаза. Ако тръгнем натам, ще съкратим много прехода по соленото дъно.

Пак отплаваха на север и накрая пуснаха котва в залив с формата на яйце, в чиято закръглена част бе разположен големият град Флуд. Земите северно и южно от него бяха пустош, но градът се намираше в долина, оросявана от речни разливи при топенето на снеговете в далечните планини.

— И сега какво? — попита Пендер.

— Най-добре е и той да знае — реши Талия.

— Тогава да влезем в каютата. Осейон, пази отвън да не ни подслуша някой. — Щом затвориха вратата, Мендарк обясни: — Тръгваме през Сухото море към Катаза.

— Катаза, а? Я вземи да прехвърлиш на мен собствеността върху „Хлапето“, защото няма да се върнете.

Не личеше Пендер да се шегува.

— Ще се върнем в края на лятото, ако нещо не ни се случи. И тогава пак ще имаме нужда от кораб. Ти къде ще бъдеш?

— Ами тук, стига да ме наемеш за пет месеца и половина.

Мендарк прихна насмешливо.

— Иначе — проточи Пендер — ще плавам край бреговете на Фаранда с каквито пътници и стоки намеря, може и да отскоча чак до Крандор на изток.

— Дори да потеглим право към Катаза и да се върнем веднага — започна да изчислява Мендарк, — ще се бавим не по-малко от три месеца и половина. Прави каквото искаш до месеца гуфинс, но после се върни тук. Ще ти платя престоя за два месеца.

Стиснаха си ръцете.

На другия ден отидоха при началника на пристанището. Там Пендер плати на Мендарк за „Хлапето“, платната и оборудването, купени от Талия. С ожесточени пазарлъци си извоюва голяма отстъпка заради загубата на „Танцуващата гъска“. Въпреки това върна на Мендарк до последния тел всичко, което вече бе получил от него.

— Не можеш да си представиш колко съм щастлив — сподели Пендер с Талия по пътя към кораба. — Сбъдват се мечтите на живота ми, но…

— Но сега остана без пукнат грайнт и нямаш капитал, да не споменавам пък парите за черни дни и злополуки.

— Откъде знаеш?

— Умея да броя.

— И екипажът си иска заплатите — навъси се дебелакът. — Ех, да му се не види! Пак ще се напъхам в лапите на алчните лихвари, а се бях зарекъл да не повтарям грешката.

— Правя ти друго предложение — успокои го тя. — Дано склониш да го обмислиш. И аз имам малко спестявания, а само ще ми тежат по пътя до Катаза и обратно. Ще ме приемеш ли като съдружничка?

Пендер извика от радост и я разцелува по двете бузи. Отидоха при нотариус, подписаха договора и се върнаха при началника на пристанището. Допълниха документите на кораба и с нейното име като собственичка. Стиснаха си ръцете и срещу двеста златни тела Талия придоби една пета от „Хлапето“.

Ден по-късно Мендарк без разтакаване се прости с Пендер и моряците. Той, Талия и Осейон потеглиха на коне с водач.

След малко повече от шест седмици прекосиха планините и платата на Фаранда, водачът тръгна обратно с конете, а те се разположиха за отдих на дъното на Сухото море. Маршрутът, избран от Мендарк, им даваше огромно улеснение — тук в някогашното море се стичаше най-пълноводната река от централна Фаранда. Придошла от топенето на снеговете, тя криволичеше из солената равнина много левги навътре, преди да завърши с поредица от продълговати езера. И водата беше прясна, защото реката бе настлала коритото си с наноси, край нея благоденстваха дървета и храсти.

В плитките езера рибата изобилстваше, наоколо се намираше и дивеч. Настаниха се до водата, наловиха си риба, напълниха меховете и се подготвиха за нощния преход. До Катаза им оставаха над шестдесет левги, тримата обаче бяха здрави, пълни със сили и сити.

— Опитвам се да предусетя какво ще заварим в Катаза — промълви Талия.

— Несъмнено няма да отгатнеш — отвърна Мендарк. — Дано Тенсор е там, иначе ще бием дълъг и труден път за нищо. А на връщане ще ни бъде още по-тежко, каквото и да постигнем в Катаза.

— И какво, ако намерим Тенсор? Дали не е за предпочитане да се надяваме, че го няма в Катаза?

„Миналия път не можа да му се опълчиш — добави тя наум. — Защо сега да е различно?“

И Мендарк бе предъвквал същия въпрос, но не намираше отговор.

— Няма защо да гадая — каза след малко. — Колко от своите е завел там? В какво състояние на духа е, какви са намеренията му? Не знаем. Но аз трябва да съм в Катаза, преди да е използвал Огледалото.

След десет изтощителни, но спокойни прехода по застиналата лава, която толкова бе измъчила Лиан, те се добраха до стръмнините на Катаза. Преди часове зелено петно привлече вниманието им и те се насочиха към шубраците при безсолен извор, бликащ в подножието на скалния отвес. Напълниха меховете и поеха на север край острова, търсеха път нагоре.

За ден и половина попаднаха на още няколко извора, някои възсолени, а следобед забелязаха следи, водещи към процеп, който като че бе отбелязан на картата.

— Това от аакимите ли е останало? — Мендарк се взираше тревожно в оставените стъпки.

Талия се засмя.

— Едва ли. Виж размера на подметките.

— И са били само двама души — добави Осейон. — Едните следи са на мъж, тежащ приблизително колкото тебе, но с набити пети и преуморен. Тътрил се е. Другите… да не са на дете?

Следите не бяха скорошни, защото вятърът бе ги посипал е разпрашена сол.

— Не е невъзможно в Катаза още да има подивели племена — каза Талия. — Планината е голяма, горе се задържа сняг и през пролетта. Сигурно имат вода през цялата година. Може би слизат в равнината, но не знаем защо.

— Ще внимаваме. Дори да са дребни, не е задължително да са безобидни.

Изкачваха бавно склона по следите и още не можеха да изберат откъде да се покатерят по първите канари. Следите наистина навлизаха в процепа. Тримата се подвоумиха, защото слънцето залязваше.

— На картата на Шанд пътят нагоре не е отбелязан съвсем точно — оплака се Мендарк и седна да разгледа своето копие.

— Неговата пътека май е по̀ на север — посочи Талия, застанала над рамото му. — Предпочитам да продължим оттук — настоя тя, щом Мендарк се намръщи нерешително. — Ще ми олекне да се махнем по-скоро от солта. — Потърка шията си, ожулена от вкоравената яка. — Нека поне се опитаме. Първите канари не са чак толкова високи.

Процепът в базалтовия масив продължаваше нагоре, само на две места беше задръстен от свлачища. Изкачиха се като по стълба. В края му обаче се задъхваха, а и притъмняваше. Озоваха се на кръгла площадка с малък наклон, осеяна с грамадни отломъци. Над тях се издигаха скалите като черни, облепени със сол възглавници, нахвърляни една върху друга.

Тук се измъчиха, защото навсякъде имаше ями и рухнали пещери, запълнени с пръст и камъни. Избираха къде да стъпят на всяка крачка. Добраха се до скупчен камънак в сянката на дървета като разтворени чадъри.

— Свършиха ми силите — тръшна се на земята Мендарк.

— Надушвам вода — ободри го Осейон и му помогна да се изправи.

Навлязоха в хладния сумрак и се провряха между камъните. И изострените сетива на Талия доловиха влажния полъх. Осейон отмести два-три клона и се видяха струйки, падащи от плоска издатина в скалата. Мендарк си наплиска лицето и пи от шепата си.

— Сладка вода, но с привкус на желязо.

Никой от тях не мислеше за друго, освен за утоляване на жаждата с хладна вода и отдих. Дори Осейон забрави за следите. И когато Мендарк пак застана до струйките, някой скочи от близкия камък и ненадейно се стовари на гърба му. Притисна го по лице на земята. Една ръка дръпна главата му назад, друга опря острие в гърлото му. Остър връх боцна и гърба на Талия. Осейон посегна чевръсто към своя нож, но ръката му застина, когато хрипкав от солта глас предупреди:

— Да не си шавнал, че ще го заколя.

33. Заповед за арест

Сутринта Каран и Шанд тръгнаха рано. Тя спа зле, защото думите му за гашадите изостриха спотаените й опасения от сънищата, с които пак би ги привлякла към себе си.

По пладне стигнаха до края на клисурата, стените се смалиха и не пазеха от слънцето. Двамата опънаха палатката и почиваха до края на деня. По залез изкопаха дупка и напълниха меховете си с избилата вода.

Вървяха бързо под ярките звезди и скоро стигнаха до солената равнина. Повърхността под краката им се изравни и хрущеше на всяка крачка. Още по-нататък се втвърди като скала, тук-там стърчаха нацепени плочи с остри ръбове. Продължиха цяла нощ и още с изгрева опънаха палатката.

Привечер Каран разпита Шанд за маршрута.

— Ще ти го покажа. — Старецът приклекна и се зае да чертае в солта с върха на ножа. — Ето го Ашмод зад нас, тук са канарите, с които на север свършва Лоралин. Дръпни си пръста де, не съм свършил! Това е бреговата линия на Перионско море. А по средата срещу високото плато на Фаранда се намира Катаза. Някога оттук до Катаза са били пръснати островчета. Сега са планински върхове. Ще ги виждаме отдалеч, ако вятърът не вдигне много прахоляк, но често ще се случва. Има обаче и върхове, които не са се показвали над повърхността, при тях едва ли ще намерим вода.

— Как ще ги разпознаваме? — усъмни се Каран. — Може да търсим вода дни наред в подножието на някой връх и да не намерим.

— Не е изключено. Това е най-рискованото пътешествие в живота ти. Четири мяха — осем дни! Нищо чудно да си докараме белята, да знаеш. Повече хора са умрели в тази пустош, отколкото са я прекосили. Но пък и аз не съм кой да е. Не можеше да си подбереш по-добър водач, дори да искаше. Мисля, че ще отидем където искаме.

— Брей, че самохвалко — промърмори тя.

— А върховете се разпознават лесно. По-дребните са стръмни и изострени, малко по-високите са плоски горе, големите имат тераси или равнини по средата, където са някогашните брегове. Само в тяхното подножие ще търсим вода. Най-високите върхове би трябвало да са заснежени горе. Там поне водата ни е сигурна, но може би ще се катерим дълго. Ще намираме извори и по зеленината.

— Какво друго трябва да знам? Представях си, че навсякъде е само равнина от втвърдена сол.

— Почти навсякъде — да, но не и към средата, накъдето сме се запътили. Солта липсва напълно там, където от земните дълбини се надигат нови скали, те понякога са прекалено горещи, за да ги докосваш. По тези скали се върви трудно и са опасни.

— И оттам ли ще минем?

— Няма как. През по-неприятни места не си пътувала. Но какво говоря, цялото Сухо море е смъртоносен капан. — Шанд се изправи. — Да тръгваме, а?

Нощем се ориентираха по съзвездието Южен диамант, чиято дълга ос сочеше към полюса. В полунощ спряха под ярката жълта луна да пият вода и да хапнат малко сухи питки.

— Колко извървяхме? — попита Каран, уморена въпреки лесното ходене по солта. Гъстият въздух я омаломощаваше. — И колко остава?

— Дотук са горе-долу три левги. До Катаза има още около сто и петдесет.

— По седем левги на нощ, ако не забавяме крачка — нерадостно пресмяташе тя. Разстоянието вече й се струваше непосилно. — Над двадесет дни, ако навсякъде пътят е като дотук.

— Само че не е, както сама ще се убедиш. Нощите постепенно намаляват, дните се удължават и стават по-горещи.

— Ще вървим по-дълго — каза Каран. — Безпокоя се за Лиан.

Вече трябваше да са зърнали първата планина, където се надяваха да напълнят меховете, но нищо не стърчеше на плоския хоризонт. В началото на деня се озоваха пред огромни натрошени късове сол. Почти немислимо беше да се проврат оттук нощем, макар че под надвисналите отломъци щяха да се скрият на сянка от жегата. Каран се тътреше с наведена глава, рядко поглеждаше къде стъпва. Изобщо не можеше да се отърве от тежкото чувство, че някой ги следи.

Неочаквано Шанд й кресна:

— Замри!

В същия миг тя загуби опора под краката си, защото стъпи на наклон и се подхлъзна. Извъртя се отчаяно и впи пръсти в ръба, за да не падне незнайно колко надолу, и си удари носа до кръв. Чак сега забеляза, че далеч под нея няколко звезди се отразяват в солен вир.

Шанд хвана китките й и я издърпа.

— Съжалявам. — Той попи кръвта от устните и брадичката й с ръкава на робата си. — Трябваше да ти викна по-рано. Ако беше цопнала в онази дупка, изобщо не бих могъл да те извадя. Тук е опасно по тъмно. Ще спрем.

Навсякъде около тях опрените една в друга плочи образуваха миниатюрни пещери, по-удобни от всяка палатка — топли нощем, хладни денем.

— Каран, ставай! Някой ни преследва!

Тя сънено отблъсна ръката му и не осъзна веднага думите.

— Какво?!

— Качих се на високо и ги видях. Ще бъдат тук след половин час. Усетът подсказва ли ти какво търсят?

Стомахът й се сви на топка. Само не гашадите, нямаше да понесе това още веднъж…

— Къде са? Кои са? Гашадите ли? — питаше накъсано в паника.

— Не ми се вярва. Нищо ли не усещаш?

Способностите й не се пробуждаха насила.

— Нищо!

— Да ти кажа и друго — преди твоето приключение в пещерите един скийт донесе съобщение в града.

Побеснялата Каран го изпепели с поглед, опряла ръце в хълбоците си.

— Защо не ми каза още тогава?! Дни наред се чудя гони ли ни някой или не.

— Не исках да те обременявам с още грижи. Знам обаче кой е изпратил птицата — Игър.

— Игър ли?… — И той не се отказваше лесно. — Не е по-добре от гашадите. Не крий нищо от мен! Няма да се върна. Предпочитам да умра.

— Глупости — невъзмутимо я скастри Шанд. — Ами Лиан? Кой ще го отърве от неприятности, ако умреш тук?

— Знаеш ми слабото място, а?

— Само те насърчавам. Я да помислим. Стори ми се, че онези са само двама.

— Двама! Но ние кажи-речи сме без оръжие, освен ако старият Шанд има някакви сили, които също е пазил в тайна досега.

— Вече ги нямам — отрече той. — Няма смисъл да се крием от тях, затова прави каквото ти заръчам. Скрий раницата си в някоя пещера, после се върни и изтрий следите си много старателно.

— Няма да се спотайвам като страхливка.

— Изпълнявай! Не търсят мен, нали?

— Ти с какво ще ги залъжеш?

— Ще измисля нещо. Може да им кажа, че си паднала в онзи вир и си се удавила.

Каран се взря в зелената вода и потрепери.

— Ако ме пленят или убият — все тъй бодро продължи Шанд, — върни се в Ашмод. Да не си посмяла да продължиш сама към Катаза.

— Ако те убият, ще проличи колко безполезни са съветите ти — троснато възрази Каран. — Ще продължа и сама, разбира се. Дай ми картата, по която си драскал.

— Още не съм труп — разсмя се старецът и я побутна, после се качи върху висока плоча, за да наблюдава. — Наистина ще дойдат след половин час. За нищо не става тази твоя дарба! Не забравяй да заличиш следите си.

Каран изпълни нарежданията, след това пропълзя по криволичещи улеи и се настани встрани и над бивака. Натрупа зад себе си буци сол, за да не я изненадат в гръб, и зачака. Не виждаше добре, но поне щеше да чува.

Приближиха мъж и жена — високи, жилави и очевидно обръгнали на лишения. Въпреки оръфаните си роби бяха жизнени и бдителни, спряха далеч един от друг.

— Аз съм Гуосел Сну, сержант в Ашмод — започна жената. — Този тук е редови пристав Прейд. Имам заповед за арест на червенокосата жена, която е напуснала града заедно с вас. — Тя разгъна листа пред него, за да го прочете. Имаше и скица на жена, доста приличаща на Каран. — Както виждате, заповедта е изпратена чак от Туркад, носи личния печат на Игър. Можете да се убедите и че е потвърдена от кмета на Ашмод. — Тя явно се опитваше да не остави у него съмнение, че задачата й е напълно законна. Такива си бяха хората в Ашмод. — Къде е Каран Фърн от Готрайм?

— Мъртва е — звучно обяви Шанд.

— Мъртва ли?! — възкликна жената. — Как се случи?

— Уви, вървяхме през нощта, за да ни е по-хладно, но тя падна в солен вир и се удави.

— Кажете ми името си.

— Името ми е Шанд, идвам от село Тулин, близо до Чантед на остров Мелдорин.

— Удавила се е, значи — обади се мъжът. — Трябва да видим трупа.

— Потъна. — Старецът тутакси осъзна грешката си и добави: — Не в този вир, друг беше.

Мълчанието се проточи.

— В тази вода тялото й не може да потъне — бавно изрече жената. — Твърде солена е. — Тя се вторачи крайно недоверчиво в Шанд. — Покажете ни къде се е удавила.

Наблизо имаше само още два солени вира, но към тях не водеха следи от стъпки.

— Вече ви хванахме в лъжа — враждебно заяви Гуосел Сну. — Погледни — каза тя на спътника си, — има кръв по ръкава му!

— Потече от носа ми — оправда се старецът, но приставът пъргаво мина зад него, за да му върже ръцете.

Жената огледа отблизо ръкава.

— Шанд от Тулин, обвинявам ви в убийството на Каран Фърн от Готрайм, извършено тук. Уведомявам ви, че ние сме положили клетва служители на град Ашмод и каквото кажете пред нас, ще бъде повторено по време на делото. Уведомявам ви също, че опитът за бягство ще се смята за призната вина и съгласно закона можете да бъдете убит на място.

Вързаха го за дебел стълб от сол и претърсиха усърдно бивака, слязоха и при вира, където поровиха с дълъг прът.

— Наглед деянието е ясно — промърмори жената, когато се върнаха при него, — но този тип несъмнено е изпечен мошеник. Може би се опитва да ни измами.

Тършуваха из пещерите и навсякъде около вира, но Каран бе заличила всички следи, а и притъмняваше.

— Значи си завлякъл чак дотук горкото дете, за да го убиеш — поклати глава Гуосел Сну. — Какво ли е имала, за да й отнемеш живота? Ще си признаеш ли още сега? Не? Все едно. Наръгал си я, нали, а после си вързал тежест за тялото и си го пуснал във водата. Бихме търсили и утре, но някои от вировете са прекалено дълбоки. Съмнявам се да я открием. Жалко. Ако я предадем жива, наградата е пет тела, но ако съобщим за смъртта й, без да сме видели трупа, дават само един тел. Прейд, ще поспим малко и ще тръгнем посред нощ.

Тесният улей, където се навря Каран, се превърна в клопка. Те повярваха в смъртта й, но как да спаси Шанд? А какво би попречило на двамата пристави пак да ги подгонят след това?

С падането на нощта захладня бързо. Тя отпи от малката манерка, която носеше на колана си. Прегладняваше, но нямаше как да се промъкне до раницата си. Бивакът се скри от погледа й, заблещукаха звезди и мъглявината Скорпион се показа с мътното си червено сияние. Сенките сякаш се движеха и я подсещаха за гашадите. Каран се застави да пропъди страха и да мисли само за предстоящото.

Приставите се нахраниха, дадоха и на Шанд да яде. Жената легна да спи, мъжът остана на пост. След два-три часа се смениха. Каран пропълзя надолу към по-широкия тунел между плочите.

Гуосел Сну въздъхна, сгъна куртката си на един нисък камък и опря глава върху нея. Каран се прокрадваше към стълба, където бе вързан старецът, но жената се прозина и стана. Каран я прокле наум. Успехът зависеше от освобождаването на Шанд — сама не би се справила и с двамата.

Застина неподвижно, но точно на това място земята беше равна. Гуосел Сну отиде при пленника да провери въжетата и обиколи бивака. Върна се на поста си, без да спре поглед върху тъмния силует на Каран, просната на земята.

Накрая жената пак отвори уста в прозявка и се загледа към Шанд. „Какво да правя? — чудеше се Каран. — Трябва да я нападна сега.“ Извади ножа си от канията, но съзнаваше, че не може да убие хладнокръвно тази жена. Пропълзя и се надигна зад нея. Гуосел Сну беше по-висока с цяла глава.

Затисна с длан устата и носа й и притисна ножа към гърлото й.

— Не мърдай! — изсъска й с надеждата, че няма да се съпротивлява. — Легни по корем!

— Прейд! — задавено кресна жената и едновременно ритна назад с тежкия си ботуш.

Петата улучи глезена на Каран със силата на конски къч. Тя залитна, изтърва ножа и се хвърли да го вземе, когато Гуосел Сну се опита да я изрита втори път. Тази жена беше яка и решителна, обучена за ръкопашен бой, а и Прейд се размърда.

— Шанд! — извика Каран и затича към него, куцайки.

Спъна се в нещо — едната раница. Хвана ремъка, завъртя я, халоса подгонилата я Гуосел Сну по коляното и я събори. Хвърли се да реже въжетата и те паднаха на земята.

— Заеми се с мъжа — прошепна на Шанд и се търкулна настрани към дълбоката сянка.

Заобиколи висока буца сол, покатери се откъм грапавата й страна и когато другата жена притича, метна се на гърба й и я събори.

— Стига толкова! — изграчи в ухото й и опря върха на ножа в шията й.

Гуосел Сну се напрегна за рязко усилие и Каран мушна по-силно с ножа.

— Сериозно говоря!

Изведнъж противничката й се отпусна покорно.

Каран чевръсто опря коляно в гърба й, издърпа краищата на дългите ръкави и ги върза на стегнат възел. Наблизо в тъмата започна шумна схватка с пъшкане и ругатни. Трудно различим силует в пустинна роба се изправи и Каран се приготви да удари с ножа.

— Аз съм — задъхано се обади Шанд.

Каран изу ботушите на двамата пристави. Можеха да омотаят парцали около ходилата си и някак да се приберат в града, но не и да тръгнат подире им през солената пустиня. Шанд хвърли оръжията им във вира.

— Предполагам, че обвинението в убийство вече е снето — подхвърли на Гуосел Сну, докато наместваше раниците на гърба си.

Очите на жената блеснаха.

— Ние прилагаме сурови наказания за възпрепятстване на правосъдието.

Когато се отдалечиха, старецът изви глава към Каран.

— Ти хич не бързаше.

— Не е лесна работа да възкръснеш — прихна тя. — Знаех, че няма да се уплашиш.

— Уплаших се, а не биваше. — Той прокара пръсти през бездруго разрошената й коса. — Ама че съратничка си имам…

Не можеха да се разсейват с приказки в тази опасна местност и чак сутринта Каран забеляза, че Шанд е ударен. Около едното му око имаше синина и бе отекло.

— Как?…

— Уцели ме с коляно, проклетникът. Ръцете ми бяха изтръпнали, за малко да ме надвие.

Каран отпи от своя мях.

— Гадост! Защо не взехме техните и не им оставихме миризливите?

— Тъпанари сме, затова — уморено промълви старецът.

Земята се издигаше постепенно. От солта стърчаха скални куполи и зъбци.

Каран почти през цялото време се насилваше да пробуди дарбата си, но имаше само смътни спомени как го е постигала преди. Успешното бягство не я насърчи. Напротив. Неистово се стремеше към Катаза и все бързаше, често рискуваше да пострада.

Към края на една нощ, когато двамата мълчаха изтощени, тя вдигна глава и видя черна преграда отпред.

— Какво е това? Прилича на възвишение.

— Такова е — потвърди старецът.

Разстоянието беше по-голямо, отколкото изглеждаше, и доближиха скалите малко преди зазоряване. Стената от черен базалт беше висока три-четири разтега. Продължаваше от югоизток на северозапад, докъдето стигаха погледите им.

— Да спрем тук — предложи Шанд. — Ако изберем добре мястото, ще имаме сянка през целия ден.

— Не вървяхме достатъчно — заинати се Каран, макар да се чувстваше като пребита.

— Предостатъчно! И без това съм се вкиснал.

— Какво има?

— Тревожа се. Трябваше да видим първата планина още онзи ден. Не очаквах да бродим тук дни наред.

— Може в картата да има грешки.

— Нищо чудно. Но и пустинята се променя. От земетръсите земята ту се надига, ту пропада.

— Не и планините, надявам се! Нека си блъскаме главите над тази бъркотия, след като закусим. Какво ще ядем днес?

— Леко развален ориз с лук, същото като вчера.

Той извади остатъците от последното готвено ястие, което носеха, и разчупи на две плътното парче. Каран отхапа.

— Тези скали няма да ни попречат.

— Няма, но към средата на морето са по-високи. А около Катаза има огромни зъбери.

Той преглътна последната хапка с малко вмирисана вода и се изправи.

— Я да се качим горе. Призори въздухът винаги е най-прозрачен. Искам да се уверя, че не сме объркали посоката.

Шанд се изправи върху остър камък, стърчащ над останалите. Скалите наистина ставаха по-високи на запад, но нито натам, нито на север забелязаха планина. Не видяха нищо и на североизток.

Каран се вторачи в Шанд.

— Имам вода за четири-пет дни.

— Картата не е точна — промърмори той, поддал се на умората.

— Няма да се върна. За колко дни ще стигнем до водоизточник?

— Зависи накъде тръгнем. На изток — четири-пет дни. На североизток — може би седмица.

— Значи отиваме на изток. Ако вървим упорито, ще стигнем за четири дни.

— Колкото повече се напъваме, толкова повече вода пием. И все пак вярвам, че ще успеем. — Шанд си изтри челото. — Да не стоим повече на слънце.

Палатката беше прохладна в сянката на скалите, най-после си отспаха. Каран се събуди изпотена следобед. Само на няколко крачки от тях блясъкът на солта заслепяваше болезнено. Тя придърпа качулката напред и бръкна в джоба за предпазните очила. Сега добре разбираше как се е мъчил Идлис миналата есен.

През очилата можеше да гледа, но наоколо имаше само бяла сол и черни камъни, тук-там вихрушки и прашна мътилка в далечината. Каква убийствена жега… Върна се в палатката, въртеше се, почесваше се, но не мигна повече.

Към края на следобеда тръгнаха на изток и по свечеряване се махнаха от неравната камениста местност. Отново вървяха по солената равнина. Крачеха забързано и се обливаха в пот въпреки студения ветрец. Каран няколко пъти спираше да разтрива схванатите си крака.

Призори се олюля и се хвана за рамото на Шанд. Сухите й устни се лющеха.

— Колко изминахме тази нощ?

— Не мога да пресметна. Поне десет левги. Добре се справяме по равнината.

Изведнъж Каран прежълтя.

— Нямам никакви сили. Навсякъде ме сърби. Струва ми се, че вятърът ще ме отнесе.

— Помогни ми да разпънем палатката и легни.

Каран се просна в палатката, нито й се ядеше, нито й се пиеше.

— Вие ми се свят — изграчи тя.

След няколко минути Шанд напълни паница с настъргано сушено месо и лук, но я завари да лежи безжизнено по корем.

— Каран, какво ти е?

Мълчание. Обърна я по гръб и очите й се подбелиха. Шанд я повдигна. Клепачите й трепнаха, тя като че го видя и вдигна ръка, но тутакси я отпусна.

34. Жилото на скорпиона

Шанд отвори устата на Каран — и езикът й беше сух като хартия.

— Ей че глупачка!

Веднага извади запушалката на мях с вода и сипа мъничко в устата й. Придържаше главата й, за да преглътне, после добави още малко. След минута-две тя се задави и се ококори.

— Главата ме цепи — изломоти Каран. — И кръвта ми сякаш е по-гъста.

— Кога пи за последен път?

Отново поднесе гърлото на меха към напуканите й устни. Тя гълташе, докато не се задъха.

— Не помня точно. Ами… отдавна.

— Изобщо пи ли вода през нощта? Не си пила, празноглаво хлапе!

— Уж внимавах да пестя водата. И по някое време вече не усещах жажда.

Той отново наклони поизпразнения мях и Каран запреглъща течността. Зелените й очи се вторачиха в него.

— Съжалявам. Наистина сглупих малко.

— Да бе, малко — промърмори Шанд недоволно, — но не вярвам да си прекалено зле. Сега ме чуй! Знам защо се изтощаваш така, но това не може да продължава. Рискуваш и своя, и моя живот.

— Съжалявам — повтори тя.

— Ето ти един урок по оцеляване в пустинята. Най-важният. Не можеш да пестиш вода, като не пиеш.

Каран го изгледа озадачена.

— Имаш нужда от определено количество всеки ден — трябва да възстановиш всяка капка, която си загубила. Ако пътуваш нощем и стоиш на сянка денем, необходим ти е половин мях на денонощие. Ако ходехме на слънце, цял мях нямаше да ти стигне. Загубиш ли вода, колкото се побира в два от нашите мехове, умираш. Единственият начин да пестиш вода е да не я губиш. Никога не стой на слънце. Старай се да не шаваш излишно през деня. Има ли сянка, възползвай се! А нощем не ходи толкова бързо, че да се потиш. Защо ли не ти набих всичко това в главата още преди да тръгнем…

Каран се възстанови бързо, макар че жаждата не й даваше мира през целия ден. Нямаше сянка, където да разпънат палатката. През нощта не се напрягаха толкова и все пак изминаха почти осем левги, а в ясното ранно утро видяха високи скали в далечината.

И тук стърчаха разкривени плочи сол, така че успяха да се напъхат на сянка. Шанд погледна картата.

— Май остават петнайсетина левги, но сигурно ще намерим вода по-скоро.

След полунощ излязоха на полегат склон, а призори бяха много по-близо до скалите, на един преход. Само че не зърнаха нищичко, което би подсказало наличието на вода.

— А на тъмно пък изобщо няма да виждаме — напомни Каран, защото бе настъпило новолунието. — Ще ми се да продължим на североизток още час-два, а в края на следобеда също. Ако нищо не намерим, можем да свърнем на север и ще стигнем до скалите през нощта.

Още следобед изкачиха незабелязано следващия наклон и пред тях се откри оазис — падина с ивица зеленина.

— Кротко! — Шанд хвана Каран за рамото. — Първо да се уверим, че водата е годна за пиене.

— Все ще е по-добра от тази — възрази тя, потискайки напъна за повръщане, щом отпи от смрадливия мях.

— И се пази, защото в такива места често се срещат най-отровните твари в Сантенар. Дори мравките хапят зле, не би могла да вървиш два-три дни.

— Ох, само да си натопя краката, така ме болят…

Каран мина през целия оазис с високи дървета, но никъде не откри и локвичка.

Когато се върна покрусена, завари Шанд да дълбае с ножа си в най-ниската точка на падината, режеше упорито жилави корени, изтребваше влажен черен пясък и гниещи листа.

— Ако ще си топиш краката, изкопай си друга дупка. Водата в тази ще е само за пиене.

На дъното вече се събираше мъничко тъмна вода.

— Ще си изкопая — вирна глава тя и отиде по-нагоре, където горичката се разширяваше и пръстта беше мека.

Издялка си лопатка от парче дърво и не престана да копае, дори когато надуши дима от лагерния огън, защото се увлече в чувствени мечтания за Лиан. Шанд дойде да я потърси и видя миниатюрен кратер колкото вана, наоколо беше скупчена мокра пръст. Изкаляните ботуши бяха оставени встрани от купчинката. Каран стоеше във вода до глезените. Ухили му се и изплакна калта от ръцете си.

— За една седмица бих си изкопала басейн.

— Браво. Радвам се, че вече не припираш чак толкова. Време е за вечеря.

Когато притъмня, тя се върна при голямата дупка за ботушите си. Шанд тъкмо плакнеше канчетата, когато чу писъка.

Хукна през падината. Каран лежеше на хълбок и се мъчеше да смъкне единия ботуш от крака си.

— Нещо ме ужили!

Шанд дръпна ботуша и го изтръска над пясъка. Отвътре падна малък червено-черен скорпион и се помъчи да избяга на смазаните си крачета. Старецът го стъпка.

— Няма страшно — усмихна се насила Каран. — Сега не ме боли.

— Лош признак — изсумтя Шанд.

Припряно омота крака й от коляното до глезена с пояса на пустинната си роба, махна чорапа, сряза с ножа кожата на петата при зачервената подутина и изсмука кръвта с уста, плюейки на пясъка. Езикът му скоро изтръпна.

Първите капки пот буквално изскочиха по челото на Каран, главата й се люшна безсилно и очите й се подбелиха. Шанд я метна на раменете си и затича тромаво към огъня. Измъкна клонче от пламъците и зачовърка раната с горящия край, хванал здраво глезена, колкото и да се мяташе и да пищеше Каран. После намаза с мехлем ходилото и го превърза.

Каран охкаше и потръпваше, изведнъж повърна вечерята. Кожата й изстина, устните й посиняха. Колкото и да я увиваше в дрехи, тя не се сгряваше. Скоро се унесе в несвяст. След около два часа се опомни — Шанд не откъсваше поглед от нея.

— Ама че си звяр — смънка тя немощно. — Трябваше ли чак да издълбаеш дупка в петата ми? Не помня някога да съм понасяла такава болка.

— Отровата на онзи скорпион е смъртоносна. Голяма късметлийка си, че те е ужилил точно по най-мазолестото място. Иначе не бих могъл да те спася. Затова изгорих раната — понякога от горещината отровата се разпада. Казах ти да се пазиш. Забрави за Катаза. Ще можеш да ходиш най-рано след седмица.

Тя си замълча, извърна се и страда търпеливо през нощта, проклинайки се за нехайството. А към мъките се присъединиха и лоши предчувствия за Лиан, който май винаги беше заплашен от нещо. Веднъж погледът й се избистри и тя се вторачи в мъглявината Скорпион, която сякаш й се присмиваше отгоре.

След два дни Каран можеше да стъпва предпазливо и настоя да тръгват. Изобщо не помисляше за връщане. Шанд й издялка бастун от младо дръвче.

— Храната ни намалява — каза той, — но на тридесет-четиридесет левги оттук е река Труно, най-голямата в Лоралин, която се стича към Сухото море. Човек може дълго да се провира между тези езера и мочурища, но поне дивеч и риба има в изобилие. И ми обещай, че ще внимаваш. Щом продължаваме към Катаза, трябва да мислим само как да се доберем дотам невредими.

Мъкнеха се нетърпимо бавно към езерата, където останаха цели две седмици. Ловяха риба и я изсушаваха на слънце. Шанд натъпка сол във вмирисаните мехове с надеждата да ги поизчисти. Накрая кракът на Каран заздравя, колкото да продължат през солената равнина на североизток през наниза от оазиси.

Пътешествието им се проточи още над тридесет дни — всеки като предишния, но недоловимо по-горещ. Каран разполагаше с излишък от време да се кори за минали грешки и да обмисля бъдещето си. Сега съзнаваше, че откакто стана самостоятелна, бе прахосала прекалено много време в скитане. И още повече укрепна желанието й да навакса, да се погрижи за наследник на Готрайм.

Накрая се забавиха повече, отколкото им се искаше — от гладката солена кора навлязоха сред натрошен базалт с остри като бръснач ръбове. За нищо на света не биваше да се подхлъзнат или паднат върху тях. Навсякъде имаше пукнатини и ями, някои бълваха изпарения или струи нажежен въздух. Не си позволяха безразсъдството да вървят нощем и можеха да напредват по малко сутрин и привечер. Катереха се рисковано по стръмнини и тераси, в този страшен задух по неволя пиеха вода ненаситно.

В шестнадесетата седмица след Големия събор бяха при малък гол връх, същински каменен рог, щръкнал хиляда разтега над сивите нацепени скали и солта. Не намериха вода, пристегнаха робите си и поеха към следващата планина, която зърнаха на хоризонта предишния ден, преди маранята да размие очертанията й.

— Колко ще вървим? — попита Каран. — И водата, и храната са на привършване.

— Твърде много — сърдито отвърна Шанд и притисна длан към корема си.

— Все някъде трябва да има вода.

— Тук думичката „трябва“ не важи. Някои острови са били голи скали още по времето на Перионско море.

И двамата бяха изнемощели и с опънати нерви.

— Нали два пъти си прекосявал пустинята. Как тъй не помниш местата с вода?

Той се навъси.

— Не съм минавал по този път, вече ти обясних.

Влачеха се под звездите, свършваха им силите дори да се карат. Денят беше като пещ, потяха се в палатката и едва успяха да различат планината за малко. Продължиха към нея през нощта. Усещаха, че земята под краката им се издига полека и с огромна радост преди изгрева забелязаха трите върха — нямаше съмнение, че това е Катаза, но на изток от посоката, в която бяха вървели.

Слънцето беше само на няколко пръста над хоризонта, а напичаше силно. Шанд изглеждаше съсипан. Каран придърпа шапката си още по-надолу.

— Кривнали сме прекалено на запад — промърмори той. — Подминали сме южния край, сега виждаме острова от запад.

Каран щеше да се разплаче, ако от очите й можеха да потекат сълзи.

— Значи казваш, че е можело да сме там преди дни?!

Шанд се преви внезапно и се заклатушка зад пожълтял скален отломък. Дълго се чуваше как повръща.

— Какво ти е? — попита го, щом се върна.

— Разстройство. Водата в моя мях има вкус все едно вътре се е удавил плъх.

Той затисна устата си с длан и пак се шмугна зад големия камък.

С приближаването до Катаза се натъкваха на повече димящи цепнатини, осеяни с цветни кристалчета на соли и сяра, тук-там от дупките напираше светеща в червено разтопена лава. Земята се тресеше и понякога ги събаряше с по-силен тласък. От тази страна към Катаза се долепяха по-ниски върхове, кратерите им изхвърляха пушеци и пепел.

Двамата заобикаляха отдалеч врящите солени извори и обвитите в пара гейзери. По гърбиците от застинала лава стърчаха игличките на кристалчета. Вонеше на сяра, очите им сълзяха, носовете им протекоха, всяко вдишване пареше в гърлото.

— Противно място — изсумтя Каран, която беше настръхнала като в пристанищния град на хлуните. — Катаза същата ли е и горе?

— Напротив. Струва си човек да се покатери там.

Още преди подножието Шанд изглеждаше много зле. Оставаше му само половин мях гнусна вода. Не даваше на Каран да пие от него.

— На мен няма как да ми стане по-зле. Пий от твоята, ако и тебе те хване разстройството, свършено е с нас.

До сутринта водата му свърши, Каран имаше половин мях. Шанд се обезводняваше непрекъснато от повръщане и диария.

Нямаше сили за дългото изкачване към първите канари. Лежаха цял ден в непоносимата жега — въпреки че се скриха на сянка, земята беше гореща. Вечерта преди тръгване доядоха последната храна и изпиха до капка водата в последния мях. Нямаше смисъл да си оставят няколко глътки за по-късно.

Каран подпираше Шанд на всяка крачка. След час се натъкнаха на извор, стичащ се в прозрачен чист вир, но беше толкова солен, че само вкусиха водата и се отказаха заради спазмите в стомасите. Шанд се просна до водата и се хвана за корема. Трудно би могъл да продължи. Каран се уплаши, че той умира.

Знаеше, че ако останат без вода още един ден, Шанд наистина е обречен, а и тя няма да го надживее много. Цялата нощ кретаха как да е и преди изгрев надушиха влагата на мъничък извор в основата на скалите. Не стигаше да си напълнят меховете, ако ще да чакат там цял ден, но им спаси живота и успяха да си налеят малко.

Следващата вечер продължиха и накрая успяха да се изкачат до тясна площадка. Още час-два тътрене и попаднаха в обърната на юг клисура, където слънцето никога не надничаше. Най-сетне откриха признаци за повече вода — сивкави жилави растения, а нагоре зеленината ставаше по-ярка. Шанд беше твърде слаб, за да се катери по клисурата.

— Утре ще съм по-добре — обеща той и започна да бели корен, който Каран бе изровила от земята.

Тя си мълчеше. От глад беше готова да излапа и суров плъх. По терасата растяха проскубани храсти, пуснали корени в процепите, процеждаше се наситена с желязо вода. От земята избиваше и по-добра, когато копаеха на влажните места. Намериха личинки и гущери, както и още корени. Нямаше да умрат и от глад.

— Утре ще си опитам силите — повтори Шанд на следващия ден.

Каран виждаше колко е изтощен от разстройството и знаеше, че няма да се възстанови.

На следващия ден Шанд не можа да се изправи. Каран донесе голям гущер, който щеше да им стигне за няколко дни, но старецът изобщо нямаше апетит.

— Тръгвай нагоре! — посочи вяло. — Потърси помощ.

— Няма да те изоставя — зарече се тя, макар да се разкъсваше между загрижеността за него и копнежа си по Лиан.

Понякога й се струваше, че долавя мислите му, и се безпокоеше още по-силно.

— Или ще тръгнеш, или и двамата ще умрем. Вземи храната и потегляй.

— Ще умреш именно ако те зарежа тук!

— Имам си вода колкото поискам — усмихна се той бледо. — И по малко храна. Гладната смърт настъпва след няколко седмици, а до тогава ти ще си се върнала.

Каран се поколеба. Толкова й се искаше да тръгне, че желанието я изгаряше, но сърце не й даваше да го изостави.

35. Непоносимо оскърбление

Лиан се върна при Тенсор, все още уплашен от разговора си с Малиен, и го завари седнал на абаносовия стол, отпуснал ръце на също изработената от абанос работна маса покрай стената. Изтърканите от употреба черни дъски отразяваха смътно Огледалото, то пък отразяваше лицето на Тенсор: лъскавата черна коса, сресана назад от широкото чело, дългия прав нос и гъстата къдрава брада.

Аакимът бавно изопна гръб и стисна рамката на Огледалото. Повърхността му затрепка и се появи съвсем същото изображение, което Лиан видя в Туркад през зимата.

Нерадостен пейзаж с катраненочерни сенки. Равнина, осеяна със стоманеносиви творения като скупчени мехури. През полето минаваше дълбок пролом, покрит със сив скреж. Над него се накланяше желязна кула, сякаш уловена в мига на падането си. Далеч назад в небето се забиваха планини, подобни на отломки от грънци. Малко червено слънце надничаше мъждиво през буреносни облаци.

Аакан… или може би споменът на Тенсор за този свят, какъвто е бил преди хилядолетия. Дали това място съществуваше и днес? Оставаше ли неизменно от далечното минало преди златната флейта?

Само че във видението имаше нещо ново в сравнение с онова, което извика Мендарк — слънцето се местеше, облаците се носеха в небето, светлината гаснеше.

Тенсор обаче също не успя да получи от Огледалото друго, освен тази гледка. С всеки ден суровата му увереност чезнеше. Скубеше си косата, крещеше сърдито на Лиан и дори се вбесяваше от другите аакими. Малиен изслуша доволна Лиан, когато й разказа за настроенията му.

Тенсор стовари огромния си юмрук върху масата с такава сила, че Огледалото се захлупи.

— Защо не се отваря? Защо? Защо?!

— „Ялкара го затвори и има един-единствен ключ — моят!“ — неволно изтърси Лиан, замислил се дълбоко.

Аакимът се извърна към него и Лиан потресен осъзна, че е започнал да му помага, че иска Тенсор да успее въпреки зловещите предвиждания на Малиен. Досущ като пияница, закопнял за нова халба бира, той се стремеше на всяка цена да узнае историята до края, ако ще после да съжалява горчиво. „Не! Длъжен съм да запиша историята, но не и да го подкрепям. Нека сам се справи или се провали.“

— Какво каза? — извика Тенсор.

— Нищо… Обърках се.

Изведнъж се озова във въздуха, хванат за гърлото.

— Какво каза?! — ревна аакимът и го раздруса като уловен плъх.

Лиан се задави, Тенсор го захвърли на пода и вдигна крак да стъпи на шията му.

— Не аз… Фейеламор го каза на Големия събор — изхърка Лиан.

Тенсор веднага му обърна гръб, сякаш забравил за него.

— Така беше! Но какво ли искаше да ни внуши? — проточи аакимът. — Как го е затворила? Как? — Той закрачи из залата. — Огледалото е било съвсем за малко в ръцете на Фейеламор по време на сблъсъка й с Ялкара, и то не към края. Ялкара го е затворила, а нея я няма отдавна. Но защо го е сторила? Често съм си задавал въпроси за Ялкара. Говори се, че само един човек някога е прониквал в мислите й.

— Ами ключът? — зачуди се Лиан. — Фейеламор твърдеше, че разполага с ключа.

— Знам ли… Може да е изтръгнала някак тайната от Ялкара.

Тенсор излезе и дълго не се завърна. Щом го видя отново, Лиан подхвана:

— Чух, че вие — аакимите, сте се отказали от Огледалото в древността, защото било твърде опасно да си служите с него.

Надяваше се да изкопчи нещо от Тенсор, за да попълни пролуките в сказанието си.

— Да, опасно е. Аз взех решението, въпреки че то беше най-скъпоценната вещ за мен. Нали аз го донесох тайно на Сантенар! Поех огромен риск. Не биваше да пренасяме предмети през проходите между световете.

— Но защо?

— Защото те често се преобразяваха застрашително, както се случи с флейтата. И с Огледалото също! Ако ме бяха разобличили, нямаше да има милост за мен. А после Куинлис… нашият водач преди Питлис, летописецо, защото виждам, че се каниш да попиташ… употреби Огледалото и така ни спаси с цената на живота си… — Тенсор стисна устни. — След това никой не успя да го използва. Каквото и да бе сторил Куинлис с Огледалото, ние не го проумявахме. Зарязахме го в нашите хранилища и при превземането на Тар Гаарн то бе откраднато от Ялкара. Но аз трябва да си послужа с него, каквото ще да става. Защо пък да го затваря? И как е възможно?…

Другите аакими се трудеха неуморно да обезопасят Катаза. А Малиен си отдъхна, когато стана ясно, че Тенсор се проваля. Накрая и Лиан започна да скучае, запълваше си времето, като опознаваше безбройните зали и стаи в крепостта и кулите.

Един ден си хареса приятно помещение на върха на Голямата кула, точно под платинения купол. Отгоре можеше да разглежда надалеч Сухото море. Седеше си там ден след ден и наваксваше пропуснатите седмици в дневника си.

Щом привърши с това занимание, зае се да търси с показна небрежност някакви архиви, останали от Кандор. Тенсор не се нуждаеше от него и Лиан почти не се мяркаше в работната зала. Наложи се Малиен да му натяква, че няма никаква полза от него като шпионин, ако изобщо не се застоява при Тенсор.

Претърси навсякъде, но не намери дори едно листче. Накрая се престраши да поиска помощ.

— И за какво са ти книжата на Кандор? — невъзмутимо попита Малиен.

— Малко се знае за Преданията на кароните — прибягна той до удобната полуистина. — „Предание за Разлома“ е най-нескопосаното от всички Велики предания. Каквото и да науча тук, ще го попълня.

Тя впи поглед в очите му и след малко той се извърна.

— Нещо криеш, летописецо. Назови ми причината и ще преценя дали да ти помогна.

— Това е причината — не се предаваше Лиан, Малиен обаче не му повярва.

— Познавам те добре.

Сиво-сините очи сякаш оголиха душата му и Лиан й разказа за загадката на Възбраната, за наученото от Тенсор в Шазмак, даде й да прочете и откраднатото от цитаделата писмо на Кандор.

Тя го изслуша внимателно, помириса листа и дори го близна с език.

— Изглежда истинско. Как Мендарк е допуснал толкова важен документ да остане у тебе?

— Ъ-ъ… — Досрамя го да признае прегрешението си. — Когато се върнах от цитаделата, той така се ядоса, че не посмях да му кажа за писмото. Преди Големия събор изобщо не искаше да му се мяркам пред очите, а после… Нямаше после.

— Охо! Никой не знае освен нас двамата, така ли?

Притесненият Лиан се досети какво го чака.

— Така е.

— В такъв случай аз ще задържа писмото.

— Но то е…

— Щеше да кажеш: „То е мое“. Не бих се съгласила с тебе, летописецо. Напоследък достатъчно ни навреди с готовността си да помагаш на Тенсор. Знам какво си намислил. Ако в писмото наистина има някаква нишка към тайни, нима си въобразяваш, че ще ти позволим да се пазариш с Тенсор, за да ти разкрие още нещо, когато му го дадеш? Ти ще дадеш ли на бебе бръснач, за да си поиграе?

— Ами какво ще…

— Питаш за архивите на Кандор? Радвам се, че не ги намери. И от този миг ти забранявам да ги търсиш. Опиташ ли се отново…

— …ще ме издадеш на Баситор — начумерено довърши Лиан.

Малиен му се усмихна.

— Колко е хубаво, че се разбираме тъй добре. А Баситор те подозира, да знаеш. Ако не бяхме аз и Тенсор, скийтовете наоколо отдавна щяха да са опитали вкуса на мозъка ти. Е, още ли сме приятели?

Лиан не беше чак толкова решителен. Опря чело на ръцете си, тя докосна рамото му и го остави сам.

Времето отминаваше, а Тенсор не изтръгваше нищичко от Огледалото. Пролетта разтопи снеговете, белееха само южните страни на най-високите върхове. Знанията не стигаха да отключи Огледалото но отдавна забравените страни от съзнанието му може би щяха да напипат пътя…

Една нощ седеше унило и се взираше в уж променливата, но все същата сцена от Аакан. И тогава загуби последните остатъци от самообладание. Позволи на паметта си да се пренесе в далечното минало, когато беше млад ученик при Рулке. Спомни си уроците, опитите си да борави с глина и камък, метал и дървесина. Спомни си Еойфи, майсторка на властта над материята, която го напътстваше. Тъкмо тя изработи Огледалото и го подари на Тенсор като знак, че е прекрачил прага на майсторството. Обикновена вещ, такива имаше немалко на Аакан.

Съсредоточи се върху първите мигове, когато взе Огледалото в ръце и съзря. То го пренесе наблизо, само в друга част на града, но Тенсор почувства, че цял Аакан е открит пред погледа му. Научи се чрез своето Огледало да стига и до други наблюдателни устройства, а веднъж-дваж успя да надникне и където му скимне — нещо немислимо дотогава.

Цял ден тънеше във видения и опитваше нови начини да проникне в Огледалото. Когато хладният разсъдък надделя, Тенсор се убеди, че го е отключил само на най-първичното равнище под натрупаните измами, уловки и заблуди. По-новият дял, съхраняващ тайните на Ялкара, си оставаше недостъпен.

Два дни и една нощ Тенсор не пусна Огледалото — не ядеше, не пиеше и не спеше. Отстрани изглеждаше, че е изпаднал в транс, само проследяваше образите, които се мяркаха толкова светкавично, че Лиан не успяваше да ги осмисли. Накрая го заболяха очите и излезе, за да си почине.

Не схващаше какви сведения се надява да получи Тенсор. Огледалото показваше писмена и чертежи, градове, села и дива пустош, лица и срещи, чуваха се гласове или музика — каквото човек можеше да си представи за живота на Сантенар, а и на Аакан. Дори забеляза изображение на самия Тенсор като по-млад и поразително красив мъж.

Веднъж аакимът изохка толкова невъздържано, че Лиан дотича от горния етаж да провери какво става. Каквото и да бе тласнало Тенсор към радост или отчаяние, вече не се виждаше. Пак седеше сковано и отблясъците от картините играеха по лицето му.

Посред нощ го събуди тежък удар. Нахълта и завари Тенсор да блъска чело в абаносовата маса. Главата му кървеше, единият му юмрук стискаше отскубнат кичур. Лиан се помъчи да го дръпна назад, аакимът заби чело още веднъж в масата и се отпусна.

Лиан намери Огледалото запратено до стената. Единият ръб беше малко нащърбен, иначе не личеше да е повредено, а образите все така се сменяха. Лиан приклекна като омагьосан и по едно време му се стори, че се мярна и неговото лице. Забрави за времето. Не знаеше колко дълго остана в тази поза, преди Огледалото да бъде изтръгнато от ръцете му и Тенсор да го изхвърли с ритник от залата.

Лежа буден на постелята си часове наред, странните картини още запленяваха въображението му. Отдаде се на неутолим копнеж отново да вземе Огледалото, но постепенно и виденията, и желанието избледняха. Накрая заспа.

Събуди го яростен рев и отново увисна в ръцете на Тенсор, стиснали го за гърлото.

— Какво му е направила?! — оглуши го воят на аакима.

Тенсор пак го захвърли, но този път върху по-мекото легло. Овехтелите дъски се сцепиха.

— Какво е сторила с Огледалото?!

Тенсор изсипа срещу Каран, баща й и всичките й прадеди необичайни проклятия, каквито Лиан чуваше за пръв път. И него го обхвана такъв бесен гняв, че не знаеше какво върши. Грабна една дъска и халоса диво аакима в слабините. Тенсор се смръзна, Лиан побърза да отскочи назад.

— Не изричай повторно такива слова пред мен — заръмжа насреща му, — иначе ще те…

Аакимът потръпна и мудно се изправи в цял ръст. Ръката му с един замах запрати в стената парчето дърво.

— Как можа да си помислиш, че тя го е променила? — забърбори Лиан. — Не помниш ли какво каза Фейеламор на Събора?

— Не ми напомняй за моя позор, червей такъв!

Мислите на Лиан кой знае защо се отплеснаха към появата на Мейгрейт на Събора. Очевидно Фейеламор бе подготвила грижливо това представление. Искаше да разколебае някого, но дали Тенсор или Мендарк?…

— Каран нищо не е направила! — извика той. — Който и да е бил, имал е несравнимо по-мощни способности.

Тенсор изгаряше с поглед жалкото човече, което смееше да му противоречи, и замахна да го смаже. Лиан пак му се изплъзна заднешком.

— Дори не знаеше достатъчно за Огледалото, за да извлече някакъв образ от него — добави задъхан. — Известно ти е, че тя не притежава такива дарби.

Тенсор изведнъж се тръшна на пода. Дълго не продума, надмогнат от страданието си.

— Да… — промърмори по някое време. — Преди много години се погрижих за това.

Лиан се вцепени.

— Какво каза?! — изсъска злобно.

Аакимът стисна устни и яростта му отново се отприщи.

— Кълна се във всички сили на вселената, летописецо, отскоро съжалявам, че не ти пръснах черепа. Още една думичка и ще си поправя грешката! Да не би да си ме заблудил с тези очила и мазила, а? Отдавна знам какво представляваш, както знам и че ме шпионираш по заръка на Малиен… Не забравяй нито за миг — щом станеш ненужен, нито Малиен, нито дори сто като нея ще те спасят. А сега вън!

Сграбчи го за врата и за панталона, метна го през отворената врата и я затръшна.

Лиан излезе с омекнали крака от кулата и потърси Малиен. Намери я и този път в павилиона сред дърветата. Подпираше брадичка на коленете си и рееше поглед към пустинята.

— Какво има, летописецо? Да не е овладял Огледалото?

— Не! Само че знае всичко — за клеймото, за твоята заповед…

— Хитър и прозорлив враг! Не вярвах, че задълго ще опазим тайната.

— Малиен, днес искам да поговоря с тебе не като твой шпионин — нерешително започна Лиан. — Той обвини Каран, че е направила нещо на Огледалото, сипеше жестоки обиди срещу нея. Аз се разгневих и го ударих с дъска в слабините. Опасявам се, че го нараних зле.

Малиен се стъписа.

— Летописецо, това е изумително! Ти си му нанесъл непоносимо оскърбление, макар че тези негови органи са малко… спаружени. По дързък си, отколкото предполагах, същински храбрец! — Тя прихна. — Значи така се стараеш да не привличаш внимание към себе си? И защо още си жив?

— Аз също недоумявам, макар че само отвърнах на обидата. Той се канеше да ме пребие, а аз му напомних, че Каран изобщо не е веща в Тайното изкуство. Тенсор се замисли и промърмори: „Преди много години се погрижих за това.“ Поисках да разбера за какво говори. Той пак се ядоса, тогава ми каза, че знае какво върша за тебе, и ме изхвърли от залата.

— Изрепчил си се, след като си го ударил? Не, ти не си храбрец, а самоубиец.

Лиан пусна подигравката покрай ушите си.

— Какво е искал да каже?

— Не знам — въздъхна Малиен. — Почакай… Бях там, когато малката Каран дойде при нас. Живеех в Стасор, но няколко пъти отивах на запад при Раел и приятелите си. Още тогава пролича, че Каран има неимоверна дарба, както е присъщо на някои мелези. Доста по-късно научих, че не я е развила кой знае колко. И в това нямаше нищо изненадващо. Сега се досещам, че Тенсор някак е попречил на заложбите й да се разгърнат. Гнусно злодеяние, но не се случва за пръв път. Каква ли опасност е съзрял в нея? Ще се опитам да узная.

Лиан се прибра в кулата чак късно вечерта. Тенсор отново беше хладнокръвен, макар и да кривеше лице, когато сядаше.

— Погледни, летописецо — подвикна приветливо и чукна с пръст по Огледалото. — Фейеламор е права. „Огледалото няма никаква сила. Но ако сте способни да го разчетете, съдържа знания и безчет тайни.“ Поне веднъж и тя да каже истината. А аз търсех сила… все едно имам някакъв пръстен или друга магическа вещ. Няма обаче никакви сили поне в този негов дял, където проникнах.

— Ако е така, за какво ти е?

— Огледалото е побрало знания колкото много библиотеки. Може би пази и тайните, от които се нуждая, защото знам, че ги е имало в древността. След Възбраната всички се провалиха, но само преди три столетия Ялкара отвори проход и избяга на Аакан през слабо място в тази преграда. Ето какво ми предстои — да открия тайната и да я приложа за своите цели.

Тенсор денем и нощем тършуваше в Огледалото за тайни от миналото — прастари дела, измени и предателства. Толкова бе обсебен, че трудно различаваше виденията от случките в света наоколо.

Веднъж Лиан беше в залата, когато аакимът като че откри нещо. Тенсор дори подскочи.

— Какво намери? — попита Лиан, обхванат от не по-малко вълнение. — Разгада ли го?

— Не, но ми е ясно какво ще правя. Повече от това няма да ти кажа.

36. Създателят на портала

След откритието си Тенсор работеше още по-неуморно. Случваше се часове наред да се взира неподвижно в един и същ образ в Огледалото. Понякога миналото като че го омагьосваше. Лиан надничаше над рамото му и виждаше ходещи нанякъде хора, или гледащи през прозорците на високи кули, или бягащи в ужас от настъпващи армии. Друг път му се струваше, че наблюдава някакви символи — например три езера в Аакан с огромна луна над тях, която обаче не се отразяваше във водата.

Тенсор три дни непрекъснато писа на свитък от пресована дървесна кора, очите му се изцъклиха, не усещаше нито глад, нито умора. После се просна в постелята си на пода и проспа няколко часа. Събуди се толкова внезапно, че главата му подскочи. Надигна се като подплашен, притича към масата, докосна отново Огледалото и продължи да пише трескаво.

Още след първия ден шпионската задача на Лиан се облекчи — или самата Малиен, или друг ааким идваха в залата. Тенсор знаеше, че го следят, но се преструваше, че ги няма. Дори избягалите от Шазмак, готови доскоро да угодят на всеки негов стремеж и замисъл, вече се страхуваха. Накрая не издържаха.

— Над нас тегне безмерен ужас, Тенсор — рече му белокосата Селиал, по-съсухрена отвсякога. — В миналото единствената ти цел беше благото на всички аакими и на нея подчиняваше собствените си желания. В Шазмак отстъпихме пред волята ти от уважение към всичко, което си направил за нас. Предупредихме те обаче да не ставаш роб на своята самонадеяност. Ти не ни послуша и Шазмак падна пред враговете! Въпреки това те следвахме. Но край! Няма да ни стовариш и бедата, която се готвиш да ни навлечеш!

— Не отричам, че моята глупост ни докара до това жалко положение — промълви Тенсор. — Но не само моята! Всеки от нас предпочиташе да извърне лице от света, да живее с миналото, да се крие от враговете, вместо да им се опълчи. Загубихме уменията, с които оцелявахме. Подло предателство отвори пътя на враговете към Шазмак, а защитата ни се оказа безсилна. Оставихме се да ни победят.

— Да, предателство — съгласи се Селиал — и както винаги сред самите нас. Вината пада върху мен.

— Все едно е! Няма да ме разубедиш — тихо я увери Тенсор. — Гашадите нападнаха Шазмак, а ние нямахме воля да им се противопоставим. Старите обичаи, поддържани от Синдиците, вече не са ни нужни. Не можем вечно да се препираме. Кой ще заповядва? — попита със звучния си глас. — Права си в укорите си към мен… но кого ще изберете на мое място?

Аакимите се спогледаха. Нямаха водач.

— Не можем да изберем — призна Малиен, — а без водач няма да се откажем от древните традиции. Ще ни ръководят Синдиците.

Тенсор не я слушаше.

— Да, прави сте… Злоупотребих с доверието ви. Защо да ме следвате? Изберете си друг — повтори по-силно. — Твърде уморен съм да нося и занапред това бреме.

Седна на пода и ги принуди да го гледат от горе на долу, но въпреки това другите се смутиха, а не той.

— Сред нас няма водач — каза отново Малиен, — затова няма да избираме. Трябва да се подчиняваме на Синдиците.

— Аз няма да се подчинявам на групичка, която не стига до съгласие — заяви Тенсор. — След Тар Гаарн поверихме властта на Синдиците. Вижте докъде стигнахме!

Малиен размаха юмрук.

— Ти си присвои властта, ето докъде!

— Избирайте или аз ще поема по свой път.

Тенсор наведе глава, тресеше се от сдържаното напрежение. Останалите аакими поспориха и Селиал застана пред него.

— Решаваме да ни ръководят Синдиците.

— Значи сам ще си проправям пътя… — горестно отрони Тенсор.

— Не — отсече Селиал, макар че едната й буза трепкаше. — Не сме съгласни. Ти ще ни се подчиниш или ще те прогоним. Утре тръгваме към нашите градове на изток. Веднага ще се подготвим да отпътуваме. А ти ще ни дадеш Огледалото.

Тенсор изглеждаше ужасно. Изправи се е голямо усилие и повлече крака по коридора. Мина край Лиан и хвана ръката му.

— Ела. До сутринта имаме много работа.

Лиан потъна в покруса. Толкова очакваше от идването си в Катаза, а само щеше да добави няколко глави към сказание, което никога нямаше да довърши.

Тенсор пак изпадна в гняв и го изгони от залата. Лиан доста охотно отиде при другите аакими в крепостта, радваше се, че може да им помогне в трескавата подготовка, за да е зает с нещо. Не проумяваше обаче промяната, настъпила и у тях, и у Тенсор. Защо се разбунтуваха? Защо той отстъпи? Явно още не знаеше нищо за този народ.

Дори не му се мислеше какво ще преживее при втория поход през пустинята в горещата пролет. Все пак бе постигнал някакво разбирателство с Тенсор, който не му се доверяваше, затова пък донякъде ценеше ума му. Понаучи го на писмеността, която малцина освен аакимите познаваха, а за един летописец това беше безценно съкровище. Подозираше, че щом Тенсор беше готов да сподели с него толкова строго пазена тайна, значи не очаква нищо от бъдещето.

Сутринта всички се събудиха по тъмно, взеха раниците и снаряжението си и минаха по моста към Голямата кула. Почакаха на стъпалата под площадката и Тенсор излезе.

— Ти готов ли си? — попита Селиал, защото той носеше само Огледалото.

— Да, готов съм — намръщено отговори Тенсор.

— Тогава ми дай Огледалото — аз ще се грижа за съхранението му от името на Синдиците.

Селиал протегна ръка с усмивка, на която той не отвърна. Лиан забеляза, че кокалчетата на юмруците му са побелели.

— Уви — избоботи Тенсор, — отричам се от моята раса и от моя свят. Вече не съм ааким. Никога няма да ви дам Огледалото. Вие тръгвайте, щом искате, аз ще остана в Катаза.

Явно другите очакваха това, защото се устремиха нагоре по стъпалата. Щом стъпиха на площадката, Тенсор вдигна ръка и те спряха.

— Не ми се противопоставяйте.

В един безкраен миг изглеждаше, че аакими ще се нахвърлят срещу ааким, но никой не искаше това. Тенсор бавно отстъпи нагоре и те не тръгнаха след него. От следващата площадка той подкани властно:

— Лиан!

Отново го подчини с лекота на волята си. Лиан закрачи към него без да иска. Малиен го сграбчи.

— Нима ще ме принудиш да вдигна ръка срещу тебе? — дрезгаво се обади Тенсор. — Ще го направя.

— Остани тук, щом си решил. Знаеш, че не бих ти сторила зло, но Лиан ще дойде с нас, ще отнесем и Огледалото. — Тя се озърна през рамо. — Имам ли подкрепата на Синдиците?

Селиал застана до нея, последвана от всички, дори Хинтис и Баситор.

Вените по шията на Тенсор изпъкнаха.

— Ще си послужа със заклинанието! — изрева той. — Помислете добре!

— Не! — кресна и Малиен. — Стига сме отстъпвали пред твоите приумици! Ти си луд!

— Нека да съм луд. Но чуйте какво ще ви кажа — хубавичко огледайте този летописец. Свалете му очилата, изтъркайте мазилото от кожата му. И какво виждате? Зейн с клеймото на Рулке! Помощник на врага сред нас. Коварен порочен зейн, чиито предтечи ни предадоха в прастари времена. Ти ще го изтърпиш ли, Баситор? Ами ти, Хинтис? Ще го изтърпи ли някой от вас освен онази, която го прикриваше още откакто избягахме от Туркад?

Лиан пощуря от страх. Баситор хвърли очилата му на пода и ги стъпка. Хвана брадичката му и го погледна в лицето.

— Вижте очите… — Разкъса и ризата му. — Вижте и белите петна по гърдите му.

Селиал пристъпи напред, за да се увери.

— Да, той носи Дара на Рулке — клеймото не оставя съмнение. Не можем обаче да го наказваме за престъпленията на отдавна мъртвите му прадеди.

Баситор се изхрачи на пода.

— И клеймото си е предостатъчно за мен след онова, което сполетя Шазмак. Тръгне ли с нас, ще му откъсна главата при първия сгоден случай.

С разперени пръсти ръцете му бяха колкото градински гребла.

— Аз пък ще го държа, за да ти е по-удобно — зарече се Хинтис. — Прекалено дълго търпим враговете си, вместо да ги смажем.

Малиен се взря в очите на Лиан.

— Безсилна съм, летописецо. Само нашите призраци ще бродят по страниците на Преданията. Прости ми, Каран…

Тя пусна ръката му. Нищо не пречеше на Тенсор да го покори с волята си.

— Е? — обърна се Тенсор към останалите. — Ще ми наложите ли насила решението си?

Селиал се колебаеше мъчително. Тенсор се възползва, метна Лиан през вратата, затвори я с трясък и залости. Щом се скри от погледа на аакимите, те събраха смелост, налетяха към вратата и заблъскаха с юмруци по нея.

— Тази няма да издържи — поклати глава Тенсор.

Завлече Лиан в работната зала, която бе построена да устои на всичко освен на пълното унищожение на цялата кула. Затръшна металната врата с грохот, сложи резетата, широки колкото тялото на Лиан, и задейства другите защитни приспособления. Накрая се огледа със зловещо задоволство. Откакто взе решението си, той като че се наслаждаваше на сблъсъка.

Колкото и да беше уплашен, Лиан се зарадва, че няма пак да върви по Сухото море. Видя, че Тенсор не е седял със скръстени ръце през нощта — имаше огромни запаси от храна и цяла цистерна с вода в един ъгъл.

— Надявай се да ни стигне — подкачи го Тенсор, — защото докато не науча как да отворя портал към Нощната пустош и да издърпам оттам онзи, за да му отмъстя, няма да мърдаме никъде.

Той седна невъзмутимо до масата. Скоро отвън започнаха да блъснат неистово по вратата. Последва ниско жужене, по-късно и дразнещо чегъртане. Дори си послужиха с някакъв взрив — глухият тътен разклати кулата. Вратата остана невредима.

— И за цяла вечност няма да я разбият — подхвърли Тенсор, без да се огледа. — Кандор се е постарал.

Аакимите опитваха с други механизми, но колкото и шум да вдигаха, прахосваха усилията си. Слънцето залезе, Тенсор се трудеше безмълвно. Като се затвори в залата, направи недостъпни и горите етажи, към които се минаваше през нея.

Лиан са събуди сутринта и пред погледа му се разкри същата сцена. Тенсор упорстваше в заниманията си с такова настървение че не се разсея и когато Лиан остави до него храна и вода. Отново кух гърмеж раздруса пода. Купчината опаковани продукти се разпиля. Огледалото пак падна и чак тогава Тенсор въздъхна отегчено.

Когато звуците зад вратата стихнаха за малко, Лиан долови края на изречението:

— …и успях!

Тенсор залитна към постелята си, тръшна се по лице и заспа на секундата. Никакви шумове не можеха да го разбудят.

Лиан взе дългия свитък, гъсто и равно запълнен с аакимски писмена. Още не ги познаваше достатъчно, за да прочете всичко. Имаше и схеми и скици, неразгадаеми за неговия ум. Отстрани бяха нарисувани арки и други украсени отвори и сводове с различни измерения и форми. Няколко пъти се срещаше думата „портал“.

Значи Тенсор бе разкрил (или поне така си мислеше) тайната на порталите, свързващи отдалечени места. Път към спасението! Лиан си позволи надеждата, че е възможно дори да се върне по този начин в Мелдорин без опасностите в Сухото море.

Вцепени се — Тенсор стоеше зад гърба му и се усмихваше.

— Да, това е портал. Защо си учуден, нали толкова се приказва за тях? Принципът е достъпен, но дали аз ще успея да изградя портала? Сполучлив ли ще бъде?

Прекъсна го неуверен глас откъм единствената тясна пролука високо в стената:

— Тенсор! Някакви натрапници приближават от юг.

— Ето докъде паднахме! — обърна се Тенсор към Лиан. — Идват неколцина нещастници, най-вероятно полумъртви от глад и жажда, а ние треперим. Преди завръщането на гашадите нямаше да се боим тук и от безбройни орди. Не търсете съвет от мен! — извика той към пролуката. — Отказах се да ви водя!

Отвън не отговориха.

Тенсор се зае с изработването на устройството, което щеше да отвори портала, а Лиан гледаше смаян. Аакимът май не се съмняваше в работата си, макар че творението му напомняше твърде малко за чертежите. Мереше с поглед, претегляше на длан. Подбираше материалите от горните етажи и се нагаждаше към това, с което разполагаше.

Извличаше метал и камък от вътрешни стени и ги оформяше с инструменти, които си направи сам. Неговото майсторство и власт над веществата бяха потресаващи, пък и личеше какво удоволствие е за него работата.

Устройството придоби простите красиви очертания на беседка — леко повдигнат над пода каменен подиум със седем тънки каменни колони, крепящи метален покрив. Веднага се забелязваше липсата на симетрия, типична за всичко създадено от аакимите.

Лиан не искаше да седи бездейно. Отхвърлен от аакимите и лишен от закрилата на Малиен, той се освободи от задръжките си. Така се увлече по творението на Тенсор, че започна да го подпитва. Скоро не го интересуваше нищо, освен замислите на Тенсор и знанията, които получаваше от него.

Задаваше му неспирно въпроси за наречията и писмеността на аакимите, за техните предания. Тенсор отговаряше, без да се дразни. Лиан скоро научи достатъчно, за да прочете свитъка, но теорията и изграждането на порталите не събудиха любознателността му.

Подчини се на друго желание — не се отказваше да преведе „Предания на аакимите“, която запомни наизуст в Шазмак. Та той бе летописец, посветил се на сказанията, и различните езици бяха неговата стихия. Учеше неуморно, тласкан и от жаждата си за знания, и от увереността, че този шанс няма да се повтори. „Не съм по-малко покварен от Тенсор — рече си веднъж. — Какво ли щеше да каже Каран?“ Тази мисъл го отрезви задълго. През нощта го изтерзаха дълги нерадостни сънища за нея. Сутринта обаче се върна в действителността. Каран я нямаше, а Тенсор му беше на разположение.

Дойде денят, разбил на парчета живота и мечтите му. Тенсор изведнъж се отдръпна, изтръска ръцете си и погледна входа на портала.

— Приключих. Справих се. Готов е, готов съм и аз. — Той изви глава към Лиан. — Скоро ще ми послужиш за целта, заради която те доведох чак в Катаза.

37. Неочаквана среща

Мъжът ахна приглушено от уплаха. Не можеше да говори, защото стоварилата се на гърба му тежест го остави без дъх, а устата му се притисна в земята.

Чу се развеселен женски глас:

— Каран, дръпни се от него. Сега всички сме съюзници.

Каран се стресна. Познаваше гласа, но не помнеше на кого принадлежи. Грубо обърна към себе си лицето на мъжа, когото повали. Щом разпозна в здрача чертите на Мендарк, тя прибра ножа и се махна от гърба му. Дори му помогна да се изправи, макар и с неприязън, а после показно изтри длан в крачола си.

— Осейон, глупако! — разкрещя се Мендарк. — Заедно с пръста си да не загуби също ума и зрението?!

Всички бяха изумени от срещата и задълго се възцари мълчание. Накрая Талия се здрависа с Шанд.

— Радвам се да те видя, макар че изглеждаш зле.

И той пъхна ножа си в канията.

— Бях болен — изхриптя и се свлече.

— Шанд!

Каран се отпусна на колене до него, Талия приклекна да го погледне.

— Всичко е наред — прошепна старецът. — Имам разстройство от седмици. Очаквах да умра тук.

— Нося лек за твоите болежки. — Талия порови енергично в раницата си. — До сутринта ще си готов да катериш върхове.

Тя смеси различни прахчета в канче, сипа вода, разбърка и поднесе течността към устата му. Той изгълта всичко наведнъж.

— Ама това е гадно колкото моята вмирисана вода!

— Няма как, затова пък така ще те запече, че ако решиш да се отбиеш по нужда, ще ти потрябва тирбушон. — Талия се разкикоти. — Ето какво си бил намислил вечерта, когато ме запозна с Пендер…

— Изобщо не си представях, че ще стигнем дотук. Доста път бих от Тулин до Катаза. Но и аз се радвам да те видя. По-късно ще си разказваме преживелиците си и ще обсъдим намеренията си. Не се съмнявам, че идваме с една и съща цел. Засега имаме нужда от свястна храна, и то много.

Талия пристъпи към Каран, която я гледаше притеснена, но протегна ръка. Тъмнокожата жена я изненада с прегръдката си.

— Не ти помогнах след Големия събор — веднага призна вината си. — За прекалено много хора трябваше да се погрижа, а не можех да те нося. Когато се върнах, не те намерих. И оттогава съм гузна.

— Не те обвинявам. А и всичко се нареди добре за мен. Но в момента съм прегладняла.

— Ние имаме храна — обади се Мендарк.

Взираше се в Шанд с почуда, а в Каран — с явна неприязън, ако не и злоба.

— Това е моят приятел Осейон — представи Талия едрия чернокож мъж, който веднага се ухили на Каран.

— Каран, често слушах за тебе. Приятно ми е най-сетне да те срещна. Уж командвам охраната на Мендарк и го пазя от хора, дебнещи с нож в ръка зад камъните, но днес май си загубих работата. — Гърленият му смях отекна наоколо. — Ти обаче си много пъргава. Надявам се да станем приятели.

Каран си помисли, че той й е най-симпатичен от тримата.

Седнаха на завет около огъня, ограден с камъни. Талия и Каран нарязаха сушени продукти в котел, а Осейон напълни с вода две по-малки котлета от извор, около който имаше ръждиви петна.

Мендарк ядно преживяваше спомена за ножа, който Каран опря в гърлото му. Такъв страх не бе изпитвал от столетия. Още по-лошо беше, че се издаде пред всички. Накрая не издържа.

— Веднага се познава, че е от Готрайм — подхвърли, когато тя набучи с ножа си парче нарязан лук и го захапа. — Има обноски на селяндурка.

Настана тишина. Мендарк срещна погледа на Каран над пламъците, косъмчетата по тила му настръхнаха и в същия миг тя запрати котела към него с толкова светкавично движение, че щеше да му избие зъбите, ако не се бе навел. Тя сподави хлипането си и изтича нанякъде в мрака. Мендарк твърде късно си спомни първата им среща, когато се опита да й отнеме Огледалото. Тя усети намерението му, преди той да го е осъзнал докрай, и реагира със същата зашеметяваща бързина.

Талия събра разпиляната храна с ръце, тресящи се от гняв.

Шанд стисна като с клещи рамото на Мендарк.

— Слушай, тъпако, ти я заряза да умре, макар че е била много важна за тебе, когато е носела Огледалото. Оттогава тя прекоси Сухото море с повече трудности, отколкото е имало по твоя път, настлан със златото от хазната на Магистъра. Не познавам нито по-храбра, нито по-вярна от нея. По-скъпа ми е от стотина като тебе. Кълна се, че ще те хвърля в някоя пропаст, преди да й навредиш! Не ми се пречкай.

Шанд тръгна по тясната скална тераса и скоро намери Каран. Седеше с провесени над пропастта крака и плачеше. Той седна до нея, обви с ръка раменете й и я притисна безмълвно до себе си.

— Как го мразя! — изфуча Каран. — А отначало се преструваше на приятел, гнусният му лицемер.

— Недей да се заблуждаваш за неговите подбуди. Не е алчност в обичайния смисъл на думата. Да речем, че е чувство за дълг. За един Магистър всичко друго е по-маловажно. Това е пост за цял живот. Мендарк изпълняваше съвестно задълженията си и за толкова векове не се поквари повече, отколкото би се случило с всеки друг. Има си недостатъци в изобилие — също като мен и теб. Твърде привързан е към властта си. А самолюбивият човек не обича да натискат носа му в пръстта.

— Аз не си затварям очите за своите недостатъци — тихо отвърна Каран.

— Както и да е, нуждаем се от него. Той тепърва ще изиграе своята роля в тази бъркотия с Огледалото.

— Трудно ми е дори да говоря с него — прошепна тя. — Но щом искаш, ще го търпя.

— Моля те — поправи я Шанд. — Сега да се върнем в бивака, че коремът още ме наболява.

До сутринта Шанд наистина се отърва от разстройството, но още беше слаб, затова останаха и на другия ден на терасата. Щом и той отмина, решиха да тръгнат. Намираха се на влажните югозападни склонове, защитени от слънцето. Над тях имаше заоблени масиви от черен базалт с какви ли не пукнатини, отвесни пролуки и проходи. Каран с лекота изкачи първите стотина разтега. Стъпваше необичайно сигурно, прескачаше като планинско козле, макар че ботушите й се разпадаха.

Тя все повече се отдалечаваше от Мендарк и Шанд. Талия се изкатери покрай щръкнал каменен шип и я завари да седи на издатина. Превързваше с парцалче рана на петата си. Талия се настани до нея. Другите още се мъчеха по-надолу.

— Ама че ботуши имаш…

— Имам и друг чифт — разсеяно отвърна Каран. — Пазя ги за втория поход.

На лицето й бе изписано спокойствие въпреки раната.

— Колко си се променила, откакто се запознахме… — промълви Талия. — Струва ми се, че си щастлива.

— О, да. Това пътешествие ми помогна. Спомням си каква бях преди Големия събор — изцеждах всичките си сили, заставах срещу хора с много по-могъща воля от моята, докато не си навлякох безумие. Всичко това сякаш се е случило с друга. Ама че странни дни бяха! Сега са далечни и лишени от смисъл. Опирах се единствено на обещание, което дадох на Мейгрейт, а тя се възползва от отстъпчивостта ми. Нима имах право да реша, че Фейеламор заслужава Огледалото повече от когото и да било? Какво знам за бъдещето или за опасностите, които ни очакват, или пък как да ги преодолеем?

— А знае ли някой? Преданията са препълнени с провали и гибелни решения на мъдрите и всевластните, чиято участ е била да управляват. Виж го Тенсор! Колкото по-привикнали са с властта, толкова по-страшни са нещастията след грешките им. Защо да е по-лоша твоята преценка от стремеж към добро, вместо от гордост или себичност?

— Е, гордостта не ми е чужда.

Талия усмихнато поклати глава.

— Всичко дължа на Шанд — кротко добави Каран. — Нямам думи да ти обясня какво направи той за мен.

— И той е добър човек.

— Сега съм по-силна. И по-доволна, дори и без причина. И да успее Тенсор, и да не успее, накрая ще се върнем през пустинята, а през лятото това е жестоко изпитание.

— Ако онзи ни връхлети — сподели опасенията си Талия, — никой никъде няма да се върне.

Каран не я чуваше, можеше да мисли само за едно.

— Лиан е някъде там, горе. Знам.

Шанд и Мендарк се домъкнаха на издатината със зачервени лица. Осейон се катереше ловко зад тях въпреки огромната си раница. Каран удостои Мендарк с нехаен поглед, но щом видя колко задъхан е Шанд и колко са посивели устните му, скочи тутакси. И Талия се взираше угрижено в него.

— Как си, Шанд?

— Не се безпокойте, няма да умра. Ще си почина тук при Каран. Краката ми са забравили що е планина, а коремът ми още къркори.

Мендарк, Талия и Осейон продължиха нагоре.

— Шанд, много окаян вид имаш.

— Бил съм и по-добре през живота си. Но стига сме обсъждали какво ми е. Скоро ще бъдем в Катаза.

— Да, там е и Лиан…

— Може би — опита се да я вразуми той. — Не припирай! Не знаем какво се е случило през последните месеци. Сега ме слушай внимателно. Каран, често размишлявах над твоята роля във всичко това. У тебе има нещо необичайно, далеч надхвърлящо твоята неправилно развита дарба. Ти си тук, защото така е отредено. В Катаза ще настъпи някаква развръзка, но каквато и да е тя, ти ще си застрашена. Пази се.

Каран не си представяше какво може да я разтревожи, щом стигнат до целта си.

— Да, щом казваш.

Шанд млъкна. „Не я интересува нищо, освен прегръдката на нейния любим. Е, помня как и аз бях такъв. Желая й да получи каквото иска. Нима някой заслужава повече от нея да се сбъднат мечтите му? Дано Лиан е способен да я оцени…“

След два дни се изкатериха по последните, най-стръмни скали, стъпиха на някогашния морски бряг и видяха извисяващите се планински върхове на Катаза. Но се натъкнаха и на изненада.

На пътя им неподвижно стояха шестима аакими. Талия и Осейон спряха като заковани.

— Не са настроени враждебно — рече Каран. — Аз ще отида при тях.

— Засега стой, където си — възрази Мендарк. — Разперете ръце, да се види, че са празни.

След малко и аакимите повториха жеста на добронамереност.

— Тръгваме към тях, но полека — нареди Мендарк.

Щом доближиха, Каран зърна две познати лица — Селиал и Малиен, майката на Раел, която не бе срещала от години. Втурна се към нея.

— Малиен… Толкова ми е мъчно. Аз съм виновна.

Хвърли се в краката й.

— Каран… — По-възрастната жена я изправи, прегърнаха се. — Ах, моят Раел! Такива надежди имах. Но той доказа, че е истински потомък на Елиенор.

Другите пътешественици спряха до тях.

— Аз съм Селиал — представи се белокосата жена. — Говоря от името на Синдиците и на всички аакими. Добра среща, Каран.

Тя назова останалите — Зара, Шала, Йенис и Баситор. Каран представи своите спътници.

— Няма да разпитвам кой каква работа има тук — продължи Селиал. — С далекогледите си видяхме, че дойдохте от различни посоки. Първо ще ви обясня какво става при нас. Ще бъда откровена до грубост. Нашата история е печална. Тенсор си присвои Огледалото и се заключи в Голямата кула, след като отказа да се подчини на Синдиците. Отрече се и от произхода си на ааким. Според нас е открил тайната на порталите и в момента създава нов. Той се е побъркал, но интелектът му се е съхранил. Нямаме сили нито да му попречим, нито дори да проникнем при него. Боя се, че ни предстои скорошна гибел. Ако решиш да ни помогнеш, Мендарк, може и да наклониш везните в наша полза.

— Интересите ни съвпадат — увери я Мендарк. — Ще направя каквото мога.

Каран едва се стърпя, докато свърши размяната на любезности. Но не успя да каже нищо, Селиал я възпря с жест.

— Преди да обсъдим затрудненията си, имаме да уредим недовършени дела с Каран. Застани пред мен.

Уплашената Каран се подчини. Селиал впери в нея суровия поглед на съдница.

— Длъжна съм да те осведомя, че преди три дни в твое отсъствие Синдиците подновиха процеса срещу тебе. Установихме, че едно от обвиненията е обосновано — донесла си Огледалото в Шазмак, но не ни го даде. Както знаеш, това деяние се наказва със смърт. Стигнахме и до извода, че по незнаен начин си успяла да заблудиш Синдиците.

Каран падна на колене. Не можеше да повярва, че тъкмо това ще я сполети в Катаза. Селиал й даде знак да се изправи.

— Ние обаче те оправдахме по първото обвинение, след като обмислихме по-късните произшествия, свързани с Огледалото. Ясно е, че за разлика от нас ти си разбирала кое е за наше добро. А по второто обвинение не можем да ти отредим наказание, защото подобно нещо се случва за пръв път. Изискваме от тебе само да признаеш как го постигна, за да бъде вписано в нашите Предания.

Каран склони глава и Селиал се усмихна.

— Сега задай въпроса, който е толкова важен за тебе.

— Къде е Лиан? Тук ли е?

— Съжалявам… — промълви Малиен и лицето на Каран побеля. — Ей, не е каквото си помисли. Той е в Катаза и нищо му няма, макар че по пътя често лекувах раните му. Уви, затворен е с Тенсор. Но… Ох!

— Какво?! — пак се уплаши Каран.

Малиен й се усмихна.

— Не е лишен от очарование този твой Лиан. Само че… Каран, той е глупак!

Каран вървя към крепостта като насън. Удивителните полета, покрити с вулканична пепел и отломки, газовите отдушници и гейзерите, пепелявите миниатюрни вулканчета и шнуровете от застинала лава, дълбоките долини с най-необикновените дървета, които бе виждала… Всичко това все едно се намираше в задния двор на имението й Готрайм. Подминаваше ги с безразличие. Дори когато се покатериха на платото и тя застана пред смайващите каменни спирали, от които бяха построени кулите (такова чудо нямаше другаде), не ги и погледна.

— Къде е? — извика, щом застанаха пред западната порта на твърдината.

Малиен се засмя и посочи.

— Ей там, в Голямата кула. Качи се на третия етаж в крепостта, мини по железния мост, по стълбата до петия етаж и ще видиш белезите по вратата. Но не можеш да влезеш.

Каран хукна през залите покрай аакими, които я съпровождаха с изумени погледи. Разнебитените ботуши хлопаха по плочите, затова профуча по моста и поспря за миг да смъкне от краката си останките, които й пречеха. Нахълта между усуканите каменни колони, стрелна се по стъпалата, без да усеща как се е задъхала. Вдишваше жадно разредения въздух, когато изскочи на петия етаж, хлъзна се по площадката и спря пред яката врата, запречваща достъпа към залата и нагоре.

Стоманата беше надраскана и зацапана, но непокътната. Каран задумка с юмруци по вратата, обаче със същия успех би могла да налага планината. Дори не се чуваше звук. Нямаше как и да говори през тази врата.

Но високо над нея имаше съвсем тясна пролука. И дете не би се провряло през нея. А защо да не чуе Лиан, та най-после да й олекне?

Върна се тичешком на долния етаж, където бе видяла маса и дъски. Извлече ги по стъпалата. После се засили към вратата с тежка дъска. Сътресението я изтръгна от ръцете й, в кожата й се заби треска. Каран се поукроти и заудря с края на дъската, за да няма съмнение, че е привлякла вниманието им. После изправи две дъски върху масата, опря ги в стената и се покатери. Изправи се на пръсти върху тази крехка опора и успя да надникне през пролуката.

— Лиан, вътре ли си?

38. Лъжовното Огледало

Страхотен удар, последван от чести трясъци — вратата закънтя.

— Глупаци — подхвърли Тенсор, но шумотевицата не секваше и той се раздразни. — Не съм ааким, с нищо не можете да ме засегнете! — изкрещя към вратата.

Гърбът на Лиан изстина. Този път имаше нещо различно…

— Млъкни, глупако! — прошепна той и долепи свита длан до ухото си.

Тенсор сви юмрук, но не го удари.

Лиан долови съвсем слабичко ухание на зелен лимон… и вече знаеше. От очите му потекоха сълзи. А Тенсор зяпаше ту него, ту пролуката над вратата и погледът му пламна.

Изведнъж оттам зазвуча звънък млад глас, който Лиан още в Туркад бе загубил надежда да чуе. Цялата му кожа настръхна. Буцата в гърлото го задавяше.

— Лиан, вътре ли си?

— Каран! — обади се прегракнал той. Заподскача и изкрещя името й: — Каран, възможно ли е да си ти?!

— Казаха ми, че си тук. Излез!

— Не мога — изхълца той. — Тенсор няма да ме пусне.

Каран изсипа куп цветисти ругатни.

— Тенсор! Освободи го. Няма защо да го забъркваш в това.

Лиан не можеше да разгадае чувствата в блесналите очи на аакима. Той сякаш се поколеба, готов да върне доверието си към Каран, но напористото й държание уязви гордостта и волята му. Дори още да я обичаше, нямаше да й прости загубата на Шазмак. Нямаше да се смири.

— Махни се, изменнице.

Аакимът се върна да продължи работата си по портала.

— Слабоумник! — заръмжа Каран през пролуката. — Ти си виновен, а не аз. Спомни си и че зад тази заключена врата си се откъснал от хора, които искат да те спасят от собствената ти лудост. Лиан, не се ли опита да го убедиш?

— Опитах се — смънка той засрамен, че толкова лесно се погаждаше с Тенсор. — Но той не иска да ме чуе.

Дълго мълчание. За какво ли мислеше тя? Лиан знаеше, че Каран нищо не може да направи. Избута по-малка маса под пролуката, сложи отгоре стол и се качи върху него. Надзърна, но видя само светъл правоъгълник.

— Каран, искам да погледна лицето ти.

Тя се отдръпна назад, светлината огря рошавата, несравнима, великолепна червена коса и познатото прелестно лице. Носът й се лющеше, закръглените някога бузи бяха хлътнали. Лиан не бе виждал по-прекрасен лик.

— Мислех, че си мъртва… Не смеех да се надявам. Как дойде тук?

— С краката си! Шанд ме изнесъл от залата на Събора и ме съживил. Избягахме от Туркад, скитахме, а когато доближихме Сухото море, усетих, че си някъде тук. Дойдох да те отведа у дома.

Нейната самоувереност събуди спомени, които го накараха да се усмихне, но веднага посърна. Не й беше по силите да нахълта в този затвор.

— Дай ми ръката си.

Успяха да сплетат пръсти. Ръката й беше малка и топла. Погали я и напипа ръбчето, където счупената й китка не бе зараснала както трябва.

— Каран, ти си истинско чудо…

Първата вечер тя остана около час, просто гледаше мърлявото му лице, говореха си и се държаха за ръце. Но Каран беше твърде нетърпелива, за да се задоволи с толкова малко. Отбиваше се по няколко пъти на ден за кратко. Лиан се питаше какво ли прави през останалото време. За да се залисва, той отново започна да изучава аакимската писменост и да превежда свитъците на Тенсор. Колкото и да му беше интересно, предишното увлечение го бе напуснало.

Все мислеше за Каран, а нощем я сънуваше и се събуждаше разочарован.

Щом в живота му се появи надежда, споходи го и истинската тревога как ли ще постъпи Тенсор с него. Коя страна от Дара на Рулке можеше да му е от полза и как би я обърнал срещу самия Рулке… стига замисълът му да бе такъв?

И Тенсор протакаше. Порталът беше готов, но изведнъж загуби своята самонадеяност. Дали се съмняваше, че знае как да го използва, или появата на Каран пробуди угризенията и страховете му? Искаше му се да я помоли за прошка, но гордостта прогонваше тези мисли. А в същото време скърбеше за опустошаването на Шазмак и обвиняваше Каран. Ако тя не бе дошла в града, нямаше да последват толкова беди. Настрои се по-недоверчиво и към Лиан. Ами ако Каран обърне това оръжие срещу него?

Сам се бе откъснал от своя народ — същинска смърт приживе за един ааким. Изпадаше в жалка самота и боязън. Каквато и маска да показваше на света, винаги се страхуваше. Нямаше приятели, побратими, сънародници. Упорстваше заради самия себе си и в името на омразата, която съхрани най-дълго от всичко. Но тя не му стигаше. Мечтите му рухнаха, аакимите нямаше да си възвърнат величието. Не му остана нищо за губене.

Да, но като изгнаник не беше обвързан с никакви забрани. Ненавистта и жаждата за мъст го крепяха. Само смъртта можеше да му попречи, а той би я посрещнал с радост, ако осъществеше плановете си.

Ободри се и продължи експериментите с портала. Как трябваше да бъде задействан, отварян, насочван към целта и връщан тук?

Лиан гледаше и смразен, и омаян как Тенсор наглася Огледалото в рамка, закрепена на една колона в беседката. После го докосна и то оживя. Тенсор изрече някаква дума. Сменяха се образи от друг свят, сливаха се и изчезваха.

Тенсор напрегнато стискаше с една ръка черната метална рамка. Сетне вдигна другата. Потокът замря изведнъж, остана само сумрачна голяма зала с висок таван, каквато подобаваше на дворец. Мрачна фигура седеше в сенките.

Тенсор викна и изтика Лиан зад себе си с един замах. Изопна високо ръка и застина за миг. Лиан видя как фигурата се сепна и завъртя глава наляво-надясно, после Тенсор замахна надолу с гръмовен рев.

Подиумът на беседката подскочи. В ушите на Лиан сякаш забуча водопад. Светлините угаснаха. Усети кръв в устата си от прехапания език. После потъна в халюцинации, около него като въжета се виеха сияние и тъма. Нещо го блъсна безмилостно в гърба и той загуби съзнание.

По някое време осъзна, че лежи до беседката. Лампите си светеха по стените. Цялото преживяване му се струваше не по-реално от кошмар. И беседката си беше на мястото. Нищо не се бе променило, само в пода имаше пукнатина.

По устните и брадичката му лепнеше гъста течност. Той се подпря с ръце, за да стане, и залитна към Огледалото. Сега видя в него собственото си лице, изцапано с кръв от носа. И долната му устна се подуваше прехапана. В очите му имаше спукани кръвоносни съдове. Косата му стърчеше във всички посоки.

Гласът на Каран прозвуча глухо и тревожно през пролуката.

— Лиан, Лиан, всичко ли е наред при вас? Какво правиш?

Погледът му не откриваше Тенсор никъде.

— Тенсор го направи! — извика на Каран и се качи на стола. — Създаде портал, сега мина през него и не се връща.

Каран изруга.

— Не го следвай. Стой настрана и не му помагай в нищо. Закълни се.

— Той има власт над мен… също като Емант, но несравнимо по-силна. Така се озовах тук.

— Тенсор е луд! Закълни ми се, че няма да му помагаш.

Лиан се канеше да изпълни молбата й, но кулата се разлюля.

— Скрий се — писна Каран, — преди да се е върнал. И ме чакай.

Лицето й изчезна от пролуката.

Лиан седна до подиума. Каквото и да е намислила, няма да успее. Аакимите опитаха какво ли не.

Ако Тенсор не се върне? Ако е унищожен или е отворил път за врага си? Лиан стоеше затворен тук повече от седмица. Все някога щеше да му свърши храната.

Пукот зад гърба му го изблъска от стъпалото. Обърна се — Тенсор отново беше в портала… не, в изместен настрана негов двойник. Двата портала се сляха. Тенсор падна на колене и опря длани в пода. Дрехите му бяха разкъсани, имаше драскотини от нокти на дясната буза и рамо. От пръстите му капеше кръв. Вторачи се право в Лиан без да го вижда, после изцъкленият поглед се избистри.

— Каква болка има в този портал!

Каран явно не се бе отдалечила, защото мигновено се покатери при пролуката.

— Лиан!

— Рулке ли срещна? — едновременно попита Лиан.

— Не беше Рулке — дрезгаво рече Тенсор. — Нищо подобно. Беше като оживял кошмар. Огледалото ме излъга! — Той седна тежко до масата. — Нали и в старите предания го наричат Лъжовното огледало? Аз обаче си внуших, че съм го овладял. Какъв глупак! Заблуда в Огледалото, заблуда и в главата ми…

— Но защо още си играеш с него? И глупаците рядко повтарят веднъж сторени грешки.

Тенсор се наежи и Лиан се отдръпна по навик.

— Целият ми дълъг живот беше посветен на този момент. Ако всичко друго ти е отнето и унищожено, ти би ли се отказал от Преданията — средоточието на твоя живот?

— Не, обаче…

— Лиан? — отекна панически гласът на Каран.

Тенсор заби юмрук в една от колоните и разтресе купола, по косата му се посипаха ситни камъчета.

— Ако не можеш да предложиш нищо смислено, мълчи си! — Той скочи върху масата при пролуката и изрева на Каран: — Стига си хленчила, ако не искаш да го използвам в следващия експеримент. — Идеята май му хареса веднага. — Ха, ето над какво ще поумувам. Порталът трябва да бъде проверен, а нима има някой по-подходящ за това?

Каран се развика:

— Лиан, ще дойда да те взема. Ако му сториш зло, Тенсор, ще прокълна и тебе, и потомците ти за сто поколения.

— Твоя си работа — равнодушно отвърна аакимът. — Бездруго съм прокълнат. Лиан, ела насам. Виждам, че си се сетил за нещо. Постарай се да е разумно, защото ти пръв ще изпробваш портала.

Нещо тупна шумно отвън, може би Каран бе паднала на пода.

Лиан не знаеше дали ще пострада по-зле, ако сподели с Тенсор или ако си мълчи. Порталът вледеняваше душата му. „Огледалото излъга!“ Естествено. Той знаеше защо. Къде ли би запратило него?

— Казвай!

Тенсор засили принудата и желанието на Лиан да говори се разгоря неустоимо.

— Отначало помислих, че Огледалото ти е нужно само за да извлечеш тайната за създаването на портала.

— И как да го използвам. Така е.

— Но след това ти сложи Огледалото в портала.

— Трябва да виждам накъде се насочвам.

— Щом поставяш Лъжовното огледало вътре, откъде знаеш, че ти показва истинската посока? И защо очакваш това от него?

Тенсор го халоса по рамото, но веднага го вдигна от пода.

— Кълна се в оранжевата луна на Аакан, летописецо, че ако не беше пропаднал зейн, мошеник и глупак, може би щях да ти се възхитя.

Той изтича нагоре по стълбата да търси метал, от който да си направи ново огледало.

Лиан се отърси напълно от прехласването си по Огледалото и портала. Каран бе изчезнала, затова той се качи в любимото си убежище на върха. Опитваше се да подреди в главата си всичко, което знаеше за кароните, Рулке и Огледалото. И всички трудни за разгадаване случки като първата му среща с Шанд, който знаеше много, а и беше различен от представата за обикновен старец, какъвто уж изглеждаше. Ето че и Шанд дойде в Катаза. Припомни си и сънищата на Каран след бягството им от Сит. Един от тях се присъни и на него — кошмар за Рулке, затворен в Нощната пустош, която би трябвало да го обезсили. Това твърдеше Тенсор, каза го и Тилан на Големия събор. Но така ли беше?

Не забравяше и собствените си лоши предчувствия. А дори хората, които случайно срещаше по пътя, долавяха как бавно, но неотклонно наближава катастрофа.

Не намираше обаче отговори на въпросите си. Жаждата го подгони надолу. Кулата пак се разтресе. Аакимите ли се опитваха да влязат, или беше поредният земетръс? Беседката си беше на мястото, но в рамката имаше промени. До масата Тенсор довършваше новото си огледало — по-голямо от Огледалото на Аакан, с лек меден отблясък, а и с плетеници по краищата. Излъска го, сложи го в рамката и се отдръпна да погледне.

После Тенсор се обърна към Лиан с многозначителна усмивчица.

— Какви бяха онези пререкания между тебе и Малиен?

Лиан не го разбра.

— Пререкания ли?

— За някакво писмо, което си донесъл тук — нетърпеливо подсказа Тенсор.

— А… Откраднах писмо от архива на цитаделата в Туркад. Написано е от Кандор до Рулке, съдържа въпроси за времето, когато е наложена Възбраната. Малиен обаче ми го отне и забрани да търся архивите на Кандор.

— Бездруго се съмнявам, че би ги намерил. А сега искам да ти се отплатя за услугите, които ми направи. Влизай в беседката.

— Не! — втрещен викна Лиан. — Вече не искам.

— Нали уж си готов на всичко заради сказанието? Хайде вътре!

Тенсор сграбчи Лиан за яката и колана и го метна върху подиума. Подхвърли му фенер.

— Вземи и това.

В новото огледало се завихриха образи и Тенсор изведнъж запрати Лиан с гърба напред в прашна стая, препълнена с книжа. Във въздуха се чу мляскащ звук и Лиан остана сам. Портала го нямаше.

39. Голямата кула

Каран изтича навън и застана до разлома. Не виждаше как да се вмъкне горе в кулата, където Лиан беше пленник, макар че два пъти я обиколи в широк кръг. Накрая стигна горичка с беседка, където седна да помисли на тишина и хлад. От няколко часа беше там, когато влезе Малиен.

— Да няма някакви неприятности между тебе и Лиан?

— О, добре сме си, колкото ни позволява стената между нас…

— Нещо те мъчи.

— Тенсор задейства портала!

Малиен се вцепени.

— Как се надявах да не успее подобно на всички преди него!

— Уплашена съм до полуда. Щял да използва Лиан, за да изпробва портала. Ако не се върне… — Каран закри лицето си с длани. — Как да стигна до него?

— Няма как, освен ако не полетиш като птица или не пропълзиш като паяк. Те няма да излязат, докато имат храна и вода — поне още месец.

Каран мълча дълго.

— Да пропълзя…

— Не говорех сериозно. Обмислихме всички възможности. Кулите са облицовани с гладки плочки и никой не може да се качи по тях, ако ще да е най-умелият катерач.

— Аз съм тъкмо най-умелият катерач — нескромно заяви Каран. — Учиха ме най-добрите в Шазмак.

— А погледна ли отблизо? Не си, защото дни наред си гукахте с Лиан през пролуката. Ела на покрива на крепостта, оттам Голямата кула се вижда чудесно. Ще ти покажа защо не можеш да се изкатериш по нея.

Когато застанаха в подножието на другите скупчени кули, плочките наистина се оказаха гладки като в деня когато са били поставени.

— Е, убеди ли се, че Катаза е изградена да бъде непристъпна?

— Да, когато има кой да я отбранява. Тенсор няма време да пази Голямата кула. Защо да не забивам клинове през плочките в каменните стени от долу до горе?

— Докато се катериш съвсем сама? — усъмни се Малиен, но после се вгледа. — Я почакай…

Замръзващата и стапящата се вода през хилядолетията бе разхлабила странния цимент, запълващ междините. А там, където слънцето не огряваше никога, по тях растяха мъхове и лишеи. В някои пукнатини се бяха наместили и малки папрати.

— Ако и Голямата кула е същата!… — възкликна Каран. — Да вървим!

Тя профуча по моста, в края му смъкна прокъсаните си ботуши, скочи върху парапета, впи пръсти в пукнатина и се издърпа нагоре. Скоро беше високо над главата на Малиен и подвикна:

— Е, преди две хилядолетия сигурно е било невъзможно. Убедена съм обаче, че ще се справя. Виж, по-нагоре също има поникнали растения от семена, заседнали в пролуките.

Малиен се отдръпна, за да разгледа кулата от подножието до върха. Деветте каменни ивици, широки по няколко разтега, се усукваха в сложно преплетена спирала. Три етажа над мостовете имаше два каменни пръстена с извит надолу метален корниз — трудна за преодоляване защитна конструкция. Поне осемдесет разтега над моста в лъчите на следобедното слънце синееше ослепително гладка ивица от лазурит с тънки златни кантове. Тя беше още по-мъчно препятствие. Шестдесет разтега по-нагоре се виждаше втора подобна ивица, след нея катеренето щеше да е сравнително лесно до високите тесни пролуки под купола.

— Хлабавите плочки може да те подведат фатално — промълви Малиен. — Сигурно има и много места, където стената още е гладка.

— Почти навсякъде няма да се катеря право нагоре. Само с шепа клинове и въже ще мога сама да си правя опори. Дори да стъпя накриво, няма да падна, а по-скоро ще се хлъзна по спиралата и въжето ще ме задържи. Признай, че не е невъзможно.

Малиен съжали, че изобщо подхвърли идеята, но потвърди правотата й.

— Мила ми Каран, има обаче три проблема. Първо, не можеш да се катериш боса, ръбовете ще ти нарежат ходилата. Второ, нямаш никакви клинове.

— Затова те моля да ми направиш.

— Отказвам категорично.

— Е, значи сама ще си ги изработя. Виждала съм как се прави, ще се справя.

— Ти ли?! — процеди Малиен с унищожително презрение. — Още не съм срещала човек от вашата раса, който наистина е изкусен в обработката на метал.

Каран благоразумно пропусна да й напомни за Шутдар, сътворил златната флейта и навлякъл безброй беди на Трите свята.

— Може и да е така, но щом майсторът не иска да се захване, на чирака не му остава друго, освен да се постарае с оскъдните си умения. И с клинове, и без тях съм решена да опитам.

— Ох, добре. — Малиен грижливо я премери с поглед. — Ще бъдат готови утре сутринта, но те моля да не споменаваш за това пред никого.

Тя понечи да излезе от беседката.

— Почакай! — Каран се взираше в ботушите й. — И твоите ходила са малки…

— Не, не. Няма да ти заема ботушите си. Пък и за тебе ще са големички.

— Моля те. Идеални са за катерене.

— Я виж ти! Какво още ще поискаш! Защо не дойдеш и в стаята ми да поровиш в най-ценните ми вещи?

— Ти каза, че имам три проблема — подсмихна се Каран.

— Как ще пропълзиш до издатините горе? Там няма плочки, а само полиран лазурит.

— Ако не мога, ще хвърля към пролуките кука на въже.

— Доста нависоко трябва да хвърляш — намръщи се Малиен. — Съмнявам се.

— Ако куката е лека, ще ми стигнат силите.

— Не е ли за предпочитане да прошепнеш на Лиан да пусне въже, здраво закрепено горе?

— Ти би ли поверила живота си на въже, вързано от Лиан? — възрази Каран с добродушно пренебрежение. — Отгоре на всичко той се плаши от височини. Не е изключено да падне, ако се наведе или да пусне въжето, като забрави да го закрепи. А и как ще се катеря, докато той зяпа, припада и ме погребва хиляди пъти в мислите си?

— Тъй, значи поръчваш да ти се изработи и кука, нали? Не се надявам на много сън тази нощ.

— Изобщо не се надявай, защото искам и малък чук с остър край.

— За още нещо сети ли се? Преносима вана, за да се явиш свежа и благоуханна пред любимия?

— О, не, изброеното ми стига, благодаря — засмя се Каран. — Впрочем… здраво леко въже, дълго поне… — тя се взря във върха на кулата — …седем-осем разтега. Не, нека да са…

Малиен опря юмруци в хълбоците си и с поглед я накара да млъкне.

— По моите сметки трябва да е поне десет разтега, значи ще бъде дълго дванадесет. До утре по изгрев!

Лиан изгладува денонощие и половина в хранилището, защото порталът не се появяваше, а вратата беше заключена отвън. Нищо не постигна. Твърде малко от безбройните документи можеше да прочете, но те нямаха нищо общо с диренето му. Какво бе написал Кандор? „Похарчих цяло богатство в усилията си да проуча събитията.“

Цяло богатство! Ако е плащал на шпиони и летописци да ровят и разпитват, би трябвало да има отчети на познати за него езици, не на дяволски недостъпната каронска писменост. Продължи да търси напразно до мига, когато порталът с пукот изникна пред него. Скочи вътре, без да се озърне.

Озова се в залата при Тенсор невредим, макар че го наболяваше главата и отначало трудно осъзна къде се намира.

Тенсор беше доволен от проверката.

— Новото огледало е несравнимо по-полезно. Всичко е кристално ясно, все едно надничам през прозорец. Е, Лиан, не намери каквото искаше, така ли? И аз не очаквах. Кандор беше най-лукавият хитрец сред кароните. Не би зарязал важни документи на място, където всеки може да ги открие.

Разочарован, а и объркан от прехвърлянето през портала, Лиан взе храна, вода и наметало и се качи под купата да проспи остатъка от нощта.

Преди зазоряване беше студено. Хапещ ветрец разлюляваше папратите, поникнали в стените на кулата. Малиен я чакаше в края на моста, държеше торба. Безмълвно показа на Каран какво има вътре: шест плоски клина от стомана с халки в края, кука като мъничка котва, късо и дълго въже, чук и брезентов пояс с примки за чука и клиновете. Каран ги сложи по местата им и върза по-дългото въже за куката. Малиен й помогна да се омотае с по-късото въже като с хамут, а свободния му край можеше да прокарва през халките на клиновете.

Малиен я помириса.

— Направо вониш на зелен лимон!

— Сложих си съвсем мъничко — самодоволно каза Каран. Взря се в тънкото въже. — Сигурна ли си?…

— Няма да се скъса — спокойно я увери Малиен. — Няма и да се разръфа дори на най-острите ръбове.

— А как да нося куката?

Малиен й подаде малка платнена раница.

— Вътре има манерка с вода и малко сушени кайсии.

— Защо не те помолих и за скоби, с които да прикрепим въжето към халките… Жалко! Ще се наложи да го връзвам всеки път.

Малиен извади и две малки карабинки с пружини. Каран върза едната в средата на обезопасителното въже, другата в края му.

— И тях ли направи снощи?

— Не, разбира се — носехме си ги! А ти се старай да забиваш клиновете правилно, иначе при падане може да се изскубнат.

— То се знае!

Малиен й връчи и чифт ботуши с поизтъркани отпред подметки. Коравите им токове бяха подходящи за катерене.

— Ботушите ти! Благодаря. — Каран ги обу. — Доста удобни са ми.

— Ботушите са си мои и искам да ми ги върнеш веднага щом всичко приключи.

Малиен я изгледа строго, а Каран сведе глава, но не можа да прикрие усмивката си.

— Оо, тежичка е тази раница…

— Ако намекваш, че трябва и да се кача вместо тебе, не си познала.

Каран прихна и се обърна към стената.

— Стой, редно е да зачетем традицията! — спря я Малиен и подложи длани, за да стъпи на тях.

Каран отскочи върху парапета на моста и се оттласна към първата пукнатина. Със следващото движение подметките на ботушите й вече бяха над главата на Малиен. Бързо преодоля и металната козирка, в която още предишния ден бе открила процеп.

— Дотук нищо трудно — подвикна отгоре.

Малиен й помаха с ръка и се отдалечи.

Каран изкатери с лекота първата третина от кулата — имаше къде да се хване и да стъпи, заради навивките на спиралата не се качваше отвесно, а под наклон.

В тази част само три пъти заби клинове. Закачаше карабинката на обезопасителното въже, проверяваше здраво ли е забит клинът и стъпваше нагоре. Но когато се наведе втория път да избие клина с чука, за да си го прибере, прекали със силата, парчето стомана отлетя и се пързулна надолу между две навивки.

— Останаха пет — промърмори Каран, ядосана на нехайството си.

Каран не се мяркаше никъде. Шанд си знаеше, че нищо няма да я възпре задълго. Излезе навън и зърна Малиен облегната на дърво при източните стъпала. Взираше се нагоре в кулата и върховете зад нея. Личеше, че не е спала през нощта. На няколко крачки от нея бе застанала Селиал. Малиен погледна още веднъж кулата и тръгна нанякъде. Явно искаше да бъде сама.

— Този портал е гибел за нас — обърна се Селиал към Шанд. — Тенсор ни набута в тази безизходица, а ние му се покорихме като мишлета пред змия. Ето го края на аакимите от Шазмак. И то къде — далеч от всичко, което ни е скъпо.

— Има и други градове на аакимите, по-многолюдни, отколкото някога е бил Шазмак.

— Трудно ми е да нарека жителите им аакими, толкова се промениха и западнаха. Не запазиха старите обичаи. Сантенар изсмука от тях жизнеността и благородството.

— Но нали и на Аакан имате многобройно население?

— Може би, макар че никога не сме били плодовита раса, а след нашествието на кароните… Пък и преди хилядолетия много от нас са дошли на Сантенар. Прекалено много. Сега не знаем нищо за Аакан. Той не е част от живота ни. Кароните ни погубиха.

Кимна му сковано и влезе в крепостта.

След малко Малиен се върна при дървото. Шанд позяпа околността. Нямаше големи промени след последното му идване тук преди повече от век, само гората се бе разраснала. Вдигна поглед и към усуканите спирали на кулата, видя нещо бяло, взря се и различи бледо лице. Не се изненада, но като гледаше Каран вкопчена в стената на такава височина, му призля от страх.

Чу се тракане, парче метал отскочи и прелетя над главите им. Шанд се извърна към втрещеното лице на Малиен. Но нищо друго не се случи. От кулата не политна надолу смалено от разстоянието тяло. Той отиде да вдигне плоския клин, дълъг колкото ръката му от китката до лакътя.

— Чудесна изработка — подаде го на Малиен.

— Цяла нощ ги правих.

Шанд напрегна очите си. Каран се бе скрила от погледа му зад извивките, но той продължи да се взира, улисан в мислите си. По едно време усети, че Малиен я няма.

Когато се върна в крепостта, завари Мендарк да помага на новите си временни съюзници в опитите с устройство, което може би щеше да събори стоманената врата. Шанд тайничко се подсмихваше, докато ги наблюдаваше.

— Ела да помагаш и ти! — сгълча го Мендарк. — Разбираш нещичко от подобни машини.

У Шанд неволно се събуди любопитството. Провери работата им толкова усърдно, сякаш лично щеше да борави с устройството. Поклати глава и отиде в кухнята да си свари чай. Знаеше, че и този път няма да успеят.

Мендарк се загледа подире му с гняв и недоумение.

— Ама че изкуфял дъртак…

От часове Лиан си седеше под купола, а светилото пълзеше в небето. Из Сухото море вилнееха първите прашни бури за сезона, вдигаха пушилката нависоко, където западният вятър я подхващаше и я поръсваше чак над Джеперанд и околните безплодни земи.

По върховете на Катаза оставаха съвсем малко петна сняг. Кратката пролет препускаше към дългото изгарящо лято. Отегченият Лиан надникна надолу, макар и слисан от дързостта си, за да разгледа стените на кулата, в която бе затворен. В пукнатините зеленееше мъх, по южната страна имаше и лишеи.

Движение малко над първия пръстен от лазурит прикова вниманието му. Взираше се с желанието да види що за птица или гризач се е приютила в жилавото снопче папрат. И когато проумя, че онова долу не е животно, дъхът му спря. Вкопчената в процепа ръка издърпа нагоре тялото, появи се и бледо лице сред облак червена коса. Тук-там се налагаше Каран да забие клин и да закачи въжето си за него.

Прилоша му, но не можеше да откъсне поглед от нея. Оставаше й да катери много, а тя напредваше бавно и видимо се уморяваше. Няколко пъти се подхлъзна, пропадаше около един разтег и спираше с невероятна ловкост. Той знаеше за уменията й, но недоумяваше как дори тя би се изкачила по тази кула?

Каран разбираше, че силите й ще привършат твърде скоро. Преди година щеше да преодолее три пъти по-голяма височина, без да се изтощи толкова. Но най-сетне заби последния клин в лъскавия лазурит, изтегли се нагоре и стъпи върху тесния корниз по средата на кулата. Можеше дори да седне на него. Все пак се предпази със забит клин, закачи въжето и провеси крака през ръба. Какво блаженство! Разтърка прасците и кръста си, отпи от манерката и сдъвка сушена кайсия. Не помнеше да е вкусвала такава сладост.

Зарадва се, щом премери на око височината, с която се справи досега. „Не поглеждай нагоре. Почини си, отпусни се, възстанови силите си…“ Разбира се, веднага вдигна глава. Още толкова… А спиралата беше по-стръмна нагоре. Немислимо!

Тя пропъди съмненията, пак пи вода и се изправи. Прасците я заболяха съвсем скоро, коленете й омекнаха, два пъти чупената китка смъдеше. „Няма да мисля! Няма да мисля!“ — внушаваше си, докато ядосано забиваше клин. Цялата плочка се натроши и заедно с клина се понесе по дъга към земята.

„Сега са четири! Ама че си глупачка. Изгубените непременно ще ти потрябват.“

За да не мисли за премеждието, в което се впусна, тя си припомняше други затруднения, от които се измъкна, особено бягството през канализацията на Физ Горго с откраднатото Огледало.

Откри, че така й олеква. Когато прехвърляше в ума си спомените как се бореше със заклещения шлюз, а мръсната вода се издигаше над главата й, вече бе изминала три четвърти от разстоянието до върха. И тогава зърна лицето, наведено към нея от пролука под купола. Не беше Тенсор, а още по-зле — Лиан!

„Ох, махни се оттам! Как да пропълзя до края, като си се опулил така?“ Мразеше някой да я вижда, когато е заета с трудна работа.

Умората я притисна и сякаш виждаше отстрани всяко вкопчване на пръстите си, всеки клин, всяко сътресение на кулата. И грешките зачестиха. Доближаваше се до пълното изчерпване на силите. Какво да хвърли? Може би ако изпие водата, щеше да й е по-леко. Изгълта я, изяде още една кайсия, върза куката на гърба си и пусна раницата по извивката.

Пълзеше нагоре все по-бавно. Сега различаваше добре лицето на Лиан. „Горкият! Няма да го преживее, ако падна.“ И щом си каза, че очаква падането си, потресът я накара да се опомни, А с всеки разтег виждаше, че тази козирка е далеч по-трудно препятствие, отколкото изглеждаше от земята. „Е, нали си имам куката. Не е същото като без нея.“ Нямаше лесно място. Над нея беше тясната златна ивица, след това полиран лазурит, широк около три разтега, и пак злато. До тесните прозорци без стъкла, където трябваше да закачи куката, оставаха поне седем разтега. Дали би успяла да метне куката? Налагаше се да отпусне тяло назад, увиснала на клиновете, за да не й попречи козирката, щеше да е трудно да уцели перваза на прозореца, смален от разстоянието. Дали Лиан би могъл да я хване и закрепи?

Направи възли на въжето, за да улесни изкачването, провери пак здраво ли държат клиновете. Хлабаво навитото въже увисна от лявата й ръка. Омота края му три пъти около дланта си, защото можеше и да не улучи. Стисна с пръстите на лявата ръка единия клин, замахна, хвърли куката и тутакси се хвана с дясната ръка, за да пусне с лявата въжето.

Куката удари стената под перваза. Не бе преценила вярно разстоянието. Впи пръсти в клиновете и се напрегна. Падащата кука се удари в козирката, прелетя край главата й и продължи надолу с плашещо ускорение. Изопна въжето с такава сила, че едва не извади ръката й от рамото. Каран извика.

— Ей… добре ли си?

— Да! — озъби се тя.

Стискаше зъби, докато стихне болката. Издърпа куката. Събра сили за второ хвърляне, но този път омота края на въжето около клин. Метна колкото се може по-нависоко и ръката й трепна неспокойно. Куката мина над прозореца и въжето се омота около стърчащ прът, където сигурно бе имало флаг някога.

Двамата с Лиан се спогледаха.

— Ще пропълзя отвън да я хвана — изгъгна той.

— Защо ли направо не скочиш — промърмори тя под носа си.

Капризната дарба избра този миг така да свие сърцето й от страх, че тя извика:

— Не! Прътът няма да те издържи!

Дръпна яростно въжето, проскърца изгнил метал, прътът се прекърши и полетя като копие към нея. Каран се долепи до стената. Парчето я подмина, повлякло въжето.

То се опъна със звън, изтръгна клина от пукнатината заедно с карабинката и обезопасителното въже. Краката на Каран отскочиха от двата опорни клина, тежестта на пръта я смъкваше надолу. Възлите на хамута приплъзнаха и сякаш две примки се стегнаха около ребрата й. Но вторият клин издържа.

Помъчи се да освободи карабинката от халката на изтръгнатия клин, но й пречеше люлеещият се тежък прът. Пресегна се и започна да реже въжето на куката. Както Малиен й бе обещала, оказа се много здраво.

Накрая желязото падна с дрънчене, рикошира надалеч от стената, повлякло премятащата се кука. Каран видя как се стовари насред единия мост. Звукът от ехтящия удар като че достигна много бавно ушите й. Скоро долу се събра групичка сочещи, крещящи хора.

И Лиан пищеше отгоре:

— Каран, какво става с тебе? Кажи нещо!

Не можеше да се занимава и с него. Плувнала в пот, тя копнееше само да легне, да се свие на кълбо и да дръпне завивка над главата си като нещастно дете.

Точеха се минута след минута, а Лиан все врещеше.

— Добре съм си! — ревна му тя, за да млъкне.

Само че никак не беше добре. Гърдите я боляха, главата я цепеше, на слепоочието й се издуваше цицина, макар да не помнеше как се е ударила. Издърпа се нагоре и отметна глава, за да вижда Лиан.

— Целият беше прояден от ръжда — викна й той. — Ако не ми бе казала да не стъпвам върху него…

— Затваряй си устата! — изръмжа Каран.

— Как ще стигнеш дотук?

— Не знам. Остави ме на мира!

Пак се загледа нагоре. Няколко разтега под пролуките в стената имаше малка издатина. Успееше ли да пропълзи дотам, щеше да е в безопасност. Но щом се вторачи в ивицата лазурит, пак я обзе паника. Тази беше много по-равна от долната. И по такива скали се бе катерила, но не с изцедена докрай енергия.

Извади един от долните клинове и го заби по-нависоко под козирката. Закачи се за него, изби с чука следващия и опита да се изтегли с неимоверно усилие. „Мога!“ — втълпяваше си, но увереността я нямаше. Откачи от карабинката клина, който се бе изтръгнал, посегна към ръба на козирката и се напъна да го забие между златото и лазурита. Удари страшно палеца си с чука, клинът изсвистя надолу. Каран занарежда ругатни, макар че те не облекчаваха болката, нито пък й върнаха клина.

Чак след половин час преодоля тясната козирка и увисна на трите си клина. Чупената й китка беше почти безполезна. Струваше й се, че поясът и чукът всеки миг ще я смъкнат надолу. Опря буза в гладкия камък и изви глава да погледне Лиан.

Поне веднъж той като че долови в какво състояние е изпаднала.

— Чакай! — отекна вопълът му и той се дръпна от прозореца.

Каран се огледа, рече си, че трябва да забие клин в цепнатината малко над главата си, но се отказа. „Добре де, ще чакам колкото искаш. Просто ще си вися тук. Толкова е спокойно…“

Тя затвори очи.

40. Наддумване

На Каран й оставаха само няколко разтега, но не можеше да ги преодолее. Нямаше сили. Лиан знаеше, че и на нея й е ясно. Накрая тя се размърда, но само колкото да се закачи от един клин на друг. И от пролуката Лиан виждаше как треперят ръцете й. Мускулите вече не й се подчиняваха. Тя затвори очи, сякаш се канеше да поспи. Това съвсем го стъписа.

— Чакай! — викна й ненужно.

Скочи от пролуката и се заозърта трескаво какво да вземе вместо въже. Нито тук, нито долу имаше въжета. Значи оставаше наметалото му.

Заби ножа си в дебелия плат и започна да пори здравата тъкан, направена от аакими. Наряза я на широки ивици, като начесто проверяваше от пролуката как е Каран. Накрая се сдоби с парчета плат за въже, дълго около осем разтега. Съедини ги, върза примки в двата края, стегна едната около стърчаща до прозореца скоба за лампа и задърпа яростно, за да провери дали ще издържи.

След това пусна въжето навън. Заради примките и възлите увисна само четири разтега под пролуката. Не достигаха още два-три.

Изу ботушите и без дори да се сети колко го е страх от високото или да помисли какво ще прави, стъпи на перваза. Хвана се за въжето и продължи надолу по извивката на стената, но дори оттук не виждаше подходящи места за хващане. Спускаше се лесно — опираше крака в стената и плъзгаше ръце от възел към възел. Изведнъж увисна на примката, а пръстите на краката му драскаха по камъка. Погледна надолу и осъзна какво разстояние има до земята. Една грешка и щеше да падне. Главата му се замая, догади му се и той изкрещя.

Каран се ококори, бледото й лице се обърна към него. Тя беше само на три разтега под ходилата му.

— Върни се! — тутакси изсъска тя.

Лиан се мъчеше да напипа опора с краката си, ръцете и раменете го заболяха. Въжето се залюля.

— Хайде, качвай се! — провикна се тя.

Лиан съзря внезапно избухналия сляп ужас в очите й и проумя, че тя се бои за него. Потните му пръсти се изхлузваха, но палците на краката му се опряха в тясната издатина над лазурита. Стъпи на нея.

— Не! — изръмжа Каран. — Не пускай въжето!

Твърде късно. Примката се измъкна от пръстите му и той застина клекнал, опрян в камъка. Изобщо не можеше да повярва, че сам си причини това. Въжето се поклащаше над него. Лиан се страхуваше дори да се изправи. Издатината, по-тясна от библиотечен рафт, сякаш ставаше все по-хлъзгава под краката му. Заби пръсти в някаква ямичка.

— Не мога да се върна нагоре — завайка се той. — Ще падна.

— Много близо си до стената. Пресегни се!

Каран обаче помнеше тясната пътека при развалините над Тулин и знаеше, че той не е способен да го направи — губеше си ума от височините. Сърцето й блъскаше толкова силно, като че ще се пръсне. Лиан ей сега щеше да умре заради нея. И тъкмо увереността, че той няма да направи нищо, за да се спаси, я раздруса.

Внезапно прозря какво да прави, намери и изворче на сили, което никога не бе подозирала у себе си. Откачи своето въже, изби с чука долния клин и се издърпа, увиснала на най-горния. Протегна ръка и заби свободния клин между плочите лазурит. Късчета син кристал заседнаха в косата й. Опита се да закачи въжето, но халката беше сплескана. А щом удари по втория клин, той се счупи. Точно накрая, когато беше най-трудно и опасно, трябваше да се катери без обезопасително въже. „Не мога“ — пак си призна мислено, но беше достатъчно само да погледне треперещия на издатината Лиан.

Запълзя като рак, хвана се за следващата пукнатина и се протегна настрана, за да опре крак. Пръстите на ръцете й се вкопчиха в издатината и лицето й се изравни с ходилата на Лиан. Мускулите й отказваха да продължат усилието. Опита отново и почти сгърчена се стовари на издатината. Изправи се, обаче не стигна до края на въжето.

— Отвори си очите, идиот нещастен! — изпищя в ухото му. — Хвани го това скапано въже!

Лиан подскочи и се вкопчи отчаяно в примката.

— Сега се дръж и за нищо на света не се пускай. Опри крака здраво, докато се катеря по тебе. Готов ли си?

— Да — прошепна той.

Тя се плъзна по усуканите ивици плат, сякаш беше опитен моряк, просна се на благословения перваз и тупна вътре.

— Хайде! — подкани и него.

Лиан се стараеше, но беше твърде тромав. Надигаше се нагоре, Каран го дърпаше и след малко го стовари безцеремонно на пода. Лиан се изправи и опря гръб на стената. Каран се просна по лице и дълго не помръдна. Беше цялата схваната.

Накрая се надигна на колене и пропълзя немощно към Лиан. Тресеше се от преумора, но чудото ги споходи — двамата бяха живи и се събраха. Протегна ръце към него.

— Нищо по-тъпо не си правил през живота си. И по-смело.

Лиан не каза нищо. Нямаше нужда от думи.

Каран се размърда. Усещаше краката си като спаружена маруля.

— Слез долу и ми донеси нещо за ядене. Слаба съм като новородено или… — ухили му се — …като майстор летописец. И внимавай. Не вярвам Тенсор да ми се зарадва.

Лиан се повлече по стъпалата чак до залата, където Тенсор още се трудеше. Не се бе мяркал тук половин ден и беше съвсем нормално да отиде при отрупаната до стената храна и да напълни манерката си. Тенсор обаче вдигна глава и очите му блеснаха.

— Значи тя дойде да те измъкне? Дано имаш късмет да е по-добра към тебе, отколкото към сродниците си. Изумително изкачване… възхищавам се на доблестта и уменията й. Само че освен през тази врата няма как да слезете. Не е нужно да стъпваш на пръсти, вземи каквото искаш. Но не се съмнявай, че ще те повикам, когато си ми необходим.

Лиан побягна, понесъл храната, водата и одеяло.

— Знае, че си тук! — избълва, щом се добра до стаята под купола. Още му се виеше свят. — И каза, че за нас няма път надолу.

— Затвори вратата.

Той натисна тежката каменна плоча и се пребори с клеясалите панти. Не можеше да я залости, но поне я заклещи с каменни отломки. После помогна на Каран да седне.

Тя видя амулета от нефрит на шията му и се присви като ужилена.

— Махни го веднага. Неприятно ми е да го гледам.

Лиан го прибра в кесията си.

— Извинявай. Ако не беше скъп спомен от майка ми, отдавна щях да го изхвърля. Малиен обаче премахна заклинанието.

— Не съм против да го запазиш, но не го носи, когато си с мен. Моля те.

Нахраниха се и той я попита:

— Не се ли боиш, че Тенсор ще се качи тук?

Беше проснал одеялото на сянка в ранния следобед, Каран пък се изтягаше върху останките от наметалото, облегнала глава на гърдите му. Примижаваше към платиновия купол.

— Сега не ме е страх от Тенсор. Постъпих правилно и той го знае.

Лиан не беше толкова уверен, но си замълча. Погледите им се срещнаха и двамата се извърнаха. Толкова време мина, че не знаеха как да започнат отново.

— Виж се само… — промърмори той, вторачен в нея. — Направо си кльощава!

— Дръж се по-любезно. Върни ме в Готрайм и скоро ще се закръгля като яйце. — Каран понечи да стане, но мускулната треска я скова и тя тупна обратно на постелята. — Ох, не се понася. По-зле не съм била.

— Какво те боли?

— Ами всичко. Толкова пострадах заради тебе — усмихна се закачливо Каран, — докато ти си скитал безгрижно. И всяка рана е дълг, който трябва да ми изплатиш. Охо, чака те истинско робство!

— Скитал съм безгрижно, така ли? Не мога вече да си преброя белезите. Отвличане, удари по главата, душене, заплахи със смърт и хвърляне върху свлачища… Това за „безгрижно“ ли се брои?

— Самохвален разказвачо, кой може да различи фактите от измислиците в думите ти? Искам доказателства. Ето, виж, а ти нищо не ми показваш.

Каран вдигна косата си и той целуна сцепената кожа на цицината. Тя се постара да не трепне.

— Мисля да ти платя с целувки този дълг, на който толкова държиш. Само с тази раничка ли ще ми се фукаш?

— Имам си още доста. Не съм видяла какви белези получи тялото ми днес. Цялата съм натъртена. А я погледни как ме ужили скорпион.

Лиан се взря в дълбоката зараснала рана.

— Как едно дребно животинче ти е оставило такъв белег?…

Каран описа безмилостното лечение на Шанд с горящия клон.

— Нищо де, аз имам по-хубави.

Показа й дланите си, разранени от падането сред късовете натрошен базалт, и дългия белег от глезена до коляното.

— Спъването не се брои — възрази Каран, но плъзна устни по дланите му. — Белезите трябва да са заслужени.

— Ако ще и с небрежност ли? — засмя се Лиан и пак докосна раната от скорпиона. — Нищо по-забележително ли няма да покажеш?

Каран посочи всевъзможни следи от наранявания. Лиан ги целуваше, но отказваше да се впечатли.

— Само толкова ли имаш? Докато ми забиват копие между ребрата, ти си насиняваш палеца на крака?

Нейната усмивка се стопи.

— Копие между ребрата ли? Нали си измисляш?

Лиан вдигна ризата си. От раната бе останала само виолетово-кафява издутина по бялата му кожа, затова пък дълга цяла педя, с по-дебела буца по средата.

— Малиен ме заши. Малко по-наляво и щях да съм мъртъв.

Каран пипна белега с треперещи пръсти.

— Не знаех. Изобщо не усетих — промълви, сякаш беше виновна.

Опря буза в гърдите му и се успокои от леко забързаните удари на неговото сърце.

— Случи се само няколко часа след Големия събор. И аз не знаех какво правиш ти тогава.

— Въргалях се в несвяст. Шанд казва, че съм се опомнила чак на третия ден.

— Лежала си там два дни?!

— Не, Шанд ме намерил вътре през нощта. Сега не ми се говори за това. Искам да науча какво си преживял ти. Твоето „Предание за Огледалото“ сигурно вече е дълго-предълго — измърка тя, пъхнала ръка под ризата му. — Как те прободоха с копие?

— Вярно, сказанието доста се проточва и дори за разказвача е отредено малко място в него, но няма да запиша и своите премеждия. Не е редно сам да се изтъквам. Отворих вратата на къщата, в която ме заведе Тенсор — исках да се върна в Голямата зала. И тогава ме улучиха с копието. Къде ли щяхме да сме сега, ако бях успял да му избягам? Както и да е, това имам за казване. Не съм герой.

— Я виж и това — показа тя бяла чертичка на слепоочието си.

— Май вече си отчаяна — снизходително се засмя Лиан. — И по-зле съм се одрасквал, когато се сресвам.

— Не ми се вярва да го правиш. — Тя разроши косата му. — Но историята си струва да бъде чута.

Разказа му за гашадите и пещерите. Накрая говореше приглушено, защото той придърпа главата й върху гърдите си и се зае да махне от косата й парченцата лазурит. Подреждаше ги в спирала на пода — знак за добра сполука.

— Бива си я — призна накрая. — Но аз имам още какво да добавя за моя белег.

— Ха, два разказа за един белег — прихна Каран. — Пък аз съм била отчаяната…

— Виждаш ли тази бучка? Там шевовете се разкъсаха, когато Тенсор ме хвърли върху свлачището.

Тя отново усети парещи сълзи в очите си.

— Свлачище? Да не ме взе на подбив?

Научи и за това негово приключение, после и за други. Гледаше го слисано.

— Не си човекът, когото срещнах край Тулин…

Но това не беше краят на играта.

— Хайде да продължим с твоите оплаквания. Засега не ме надминаваш.

— О, мога, но малко се притеснявам.

Каран се подвоуми, после бавно разкопча ризата си и я пусна върху нарязаното наметало. Кожата й беше грозно натъртена и ожулена от хамута — ивица на кръста, още една над гърдите, две от корема към рамената, продължаващи и на гърба. От възлите бяха останали почернели отоци под гърдите.

Стреснатият Лиан потърка буза в корема й.

— Много ли боли? Не смея дори да те целуна.

— Да, боли ме. А ребрата ми са като сплескани. Искам обаче да си изпълниш обещанието.

Лиан вдигна глава и я погледна в очите.

— Толкова те обичам…

— И аз тебе. Хайде, чакам си отплатата.

— Трябва да те целувам цяла вечност.

Каран изви гръб и сплете ръце зад главата си.

— Нощта е пред нас.

Наистина имаха края на деня и нощта. Може би Тенсор зачете желанието им да останат насаме. А може би беше зает с друго. Стъкнаха си огън от парчетиите на разпадащи се древни мебели, колкото да кипнат вода за чай и да се сгреят. Лиан пусна във водата няколко малки листенца от билка, която аакимите бяха набрали край Катаза. И двамата не бяха свикнали с тази сладка, твърде ароматна отвара, но поне се стоплиха.

Лиан поднесе чашата към устните и му хрумна нещо.

— Тази билка предпазва и от…

— Късно се сещаш. Погрижих се за това преди седмици.

— А откъде знаеше дали съм жив? Ех, че си хитруша!

— Ти да мълчиш. Ела тук. Студено ми е, уморена съм. Стига си придърпвал одеялото към себе си. Помогни ми да си направим постеля.

Пак разстлаха парчетата от наметалото, завиха се с одеялото и се прегръщаха цяла нощ. Не спаха много, но и не им се искаше. Радваха се, че са заедно, задрямваха, събуждаха се, поглеждаха странните северни съзвездия и намираха покой.

Но в един буден миг Каран се почуди за дарбата си. Връхлиташе я толкова силно, когато Лиан беше в опасност…

В ранното утро се помъкнаха отпаднали надолу, хванати за ръце. Питаха се какво ли е намислил Тенсор. Надзърнаха от стълбата в просторната зала, но там го нямаше. Каран стоеше объркана — очакваше разпра, която се отлагаше.

— Лиан, защо му помогна? — попита нерешително, за да не го уязви.

Изпълваше я такова радостно чувство, че беше готова да посрещне всички несгоди.

Той мълчеше. Съжаляваше за покорството си през последните месеци. Увлече се в начинанието на Тенсор, поддаде се на неустоимия си копнеж да види какво още ще се случи.

— Как тъй съм му помогнал?

— Чух ви да си говорите за Лъжовното огледало.

— А, това ли… Искаше да изпробва портала с мен. Изобщо не ми се мислеше къде мога да попадна, ако ме насочва с Огледалото на Аакан, затова му подсказах да си направи друго.

Чу се гръм, въздухът се завихри и Тенсор се появи насред подиума. Косата му стърчеше, очите му гледаха диво. Прекрачи напред и залитна, сякаш очакваше подът да е по-нисък. Каран стисна ръката на Лиан, но страховете им не се оправдаха — Тенсор беше обсебен от вълнението.

— Видях го!

Не можеше да се сдържа, искаше да сподели с някого как е успял.

— Щом се убедих, че новото огледало върши работа, не се опитах да нападна Нощната пустош. Предпочетох да изградя незабележим проход за наблюдение, мъничък портал, който да не засегне Защитата. И неспирно се възползвах от него. Рулке беше в огромна зала, седеше на кресло като трон. Около него бяха пръснати части от творение — онези жалки механизми, към които кароните са толкова пристрастени, пълни с колелца, лостчета, незнайни други чаркове и странни енергии. Сложна машина за нищожна задача… Видях го стар и уморен. Макар и аз да участвах в създаването на Нощната пустош, не съм и помислял, че така ще го изтощи.

— Не се оставяй да те подлъже — възрази Каран. — Много пъти се явяваше в сънищата ми. Могъществото му надхвърля твоето.

Тенсор се разсмя.

— Сънищата ти показват каквото той пожелае. А аз го видях. Очите не ме лъжат. Той си седи там, залисва се с творенията си и още вярва, че може да намери път към свободата. Що за глупак! Няма да избяга от Нощната пустош, освен ако не го пуснем. А аз смятам да го отърва от мъките му веднъж завинаги.

По смеха му пролича колко се е увлякъл в мечтите си.

— Ти си глупакът! — изтръгнаха се думите от Лиан. — Рулке те разиграва.

Тенсор присви очи.

— По-силен е, отколкото се надявах, и по-слаб, отколкото очаквах. Находчив е, но такъв съм и аз. А имам и оръжие.

— Тенсор… — промълви Каран. — Умолявам те в името на родството, което ни свързва.

— Ти сама прекъсна тази връзка — обърна й гръб Тенсор. — Няма да ме разубедиш.

Той продължи експериментите си, няколко пъти изчезваше в портала. Случваше се да го няма часове или само минута-две, докато проучваше невеществените граници на Нощната пустош. Последния път отсъстваше дълго, върна се пребледнял и запотен. Без да продума, изтича нагоре по стъпалата.

Лиан дремеше на пода, Каран крачеше неспирно напред-назад и един въпрос не й даваше мира. Какво ли е това тайно оръжие? Кога е имало оръжие срещу Рулке? И защо Тенсор е довел Лиан чак в Катаза? За какво му е летописец?

Накрая хвана Лиан за рамото и го разтърси. Той се усмихна.

— Събуди се!

— Буден съм — отвърна й безметежно. — Казвай.

— Какво се случи в края на Големия събор?

— Когато Тенсор взе Огледалото ли?

— Да.

В ума на Лиан всичко се подреди мигновено.

— Тенсор погледна стоящата горе Мейгрейт и откри в лицето й нещо, което го потресе или ужаси. Вдигна ръка да я порази, но размисли, все едно му липсваше смелост. Някой извика „Не!“ — ти беше, нали? Косата ти се бе изправила, размахваше ръце. И друг извика, може би Мейгрейт. Тенсор протегна ръка, имаше проблясък и Нелиса отхвърча мъртва към стената. Ти рухна на пода и се заблудих, че също си умряла. Всички паднаха в несвяст, дори Фейеламор, а Тенсор взе Огледалото.

— Но ти не беше засегнат, така ли?

— Само за миг-два бях замаян, не проумявах защо се отървах. Сякаш една порта се затвори в главата ми, а се отвори друга. Видях те безпомощна и ме обзе свиреп гняв. Грабнах бастуна на Нелиса и ударих Тенсор по главата. Не му навредих, а той каза, че съм му нужен. Поведе ме и аз нямах сили да се възпротивя, както е и до днес. Има над мен огромна власт и се възползва от нея, когато пожелае.

— Но защо да му е нужен един зейн, и то летописец? Какви бяха точните му думи?

— „Само ти си невредим. Имам нужда от човек като тебе. Време е да си уредим сметките, летописецо.“ После ме поведе. След малко успях да се отскубна и хукнах обратно към тебе, но той ми наложи волята си и вече нищо не можех да направя.

— Сред аакимите е известно само едно оръжие, употребявано някога срещу Рулке — бавно промълви Каран. — Заклинание, създадено преди хилядолетия. А Рулке е покварил зейните именно за да открие защита срещу това заклинание. Ти сам ми каза. Значи все пак носиш Дара на Рулке.

— Да. Изглежда заклинанието го отприщи.

— Но по време на Събора още не се е знаело.

— „Само ти си невредим…“ — повтори Лиан.

— Разбира се, това те е издало.

Всичко се оказваше по-страшно, отколкото тя си представяше. Рулке освободен, а глупавият беззащитен Лиан — щит в ръцете на Тенсор. Как ли ще използва Дара срещу самия Рулке?

Тенсор се върна стремително в залата, очите му святкаха. Нахълта в беседката, изръмжа нова заповед и огледалото грейна срещу него като бронзов фенер. Аакимът обърна глава и извика:

— Лиан от Чантед! Ела, часът настъпи.

Лиан тръгна към него против волята си. Каран се опита да го задържи, но скоро пусна ръката му.

Лиан изкачи стъпалото като механична играчка и застана до Тенсор, който стисна рамото му, образът в огледалото се разми и се избистри.

Каран се задави, сякаш някой я стисна за гърлото.

А Тенсор отвори портала.

41. Забранените опити

В средата на месец бунс, последния от пролетта, жегата в Туркад беше лятна. Мейгрейт седеше в работната стая на Игър и наблюдаваше заниманията му както преди толкова месеци във Физ Горго. Той пускаше прахове и метални стружки в жаравата и прокарваше през пъстрите пламъци амулет, различни пръстени и стъклено кълбо. Тя се почувства неловко — сред фейлемите магиите бяха забранени и макар че не принадлежеше към расата им, нагласата се бе вкоренила в съзнанието й.

Не знаеше каква е целта му, но личеше, че не му потръгва добре. Или особеностите на този град му пречеха, или той не намираше нещо у себе си.

Отношенията им не се върнаха към близостта от първата седмица, но връзката им някак се крепеше — напрегната, потисната и няма. И двамата не се престрашаваха да говорят за това.

— Как мразя това място! — разпалено поде Игър. — Половин година тежък задух, половин година лют студ и постоянна воня. Няма да покоря никога такъв град, по-добре да го изравня със земята и да го построя наново.

Захвърли пособията си, отиде в дъното на стаята, върна се и ги взе отново. В помещението беше тъмно, по стените избиваха капки. Игър като че черпеше сила не от звездите, а от влагата и земята.

— Не мога да свикна с подхода ти към Тайното изкуство. Да поверя своята безопасност на някакъв предмет, който нито разбирам, нито владея… бих се страхувала всеки миг.

— Затова пък цял живот си се примирявала над тебе да господства друг човек, който с нищо не те превъзхожда. Търпяла си, после се разбунтува и отново се покори — това те разкъсва. Ако Фейеламор се върне днес и те подложи на изпитание, няма ли да тръгнеш с нея? В нейните очи си ценна само ако й служиш.

— Целият ми живот бе изпълнен с дълга към Фейеламор. Как да открия смисъл в нещо друго?

— Виж този пръстен. Дава ми мощ, може да я даде и на тебе, ако се научиш да я получаваш. Но Фейеламор не може да ти я даде. Как ще те научи на онова, което й е забранено? Мейгрейт, ти не си като фейлемите! Можеш да се сдобиеш с моя вид сила, ако си го позволиш. Уверявам те, че предпочитам да държа в свои ръце безопасността си и да знам, че ще я запазя, докато имам сила и воля. Не искам да разчитам на чуждо благоволение.

Мейгрейт все пак бе открила слабичка увереност в себе си през дългото отсъствие на Фейеламор. Въпреки отчуждеността на Игър й беше приятно да държи на някого. За пръв път изпитваше това през живота си, далеч по-дълъг, отколкото показваше младежката й външност.

Но много страни от нрава на Игър я потискаха — грубостта, привичната жестокост, презрението към верните му уелми. А и с него не се допълваха взаимно. Винаги искаше повече от Игър и знаеше, че той не само не е способен да й го даде, но и не знае как. След първата им нощ не легна отново с нея. Значи тя някак го отблъскваше.

Внезапно вратата се отвори от нечий ритник и вътре нахълта Вартила. Лицето на Игър почервеня.

— Какво има, та си решила да ме безпокоиш, когато работя?

Вартила се усмихна, оголвайки остри сиви зъби. Това беше толкова рядка гледка, че стряскаше. Мейгрейт си припомняше и други стълкновения между двамата, в които Вартила неведнъж надделяваше.

Тя плъзна по масата към него кожен калъф с донесения. Нахалството й граничеше с непокорство. Игър премълча. Не смееше да настройва срещу себе си уелмите, които му останаха верни.

— Ще ги прочета по-късно — отсече в опит да запази достойнството си пред Мейгрейт.

— Прочети ги още сега — дрезгаво настоя Вартила, — иначе може и да няма по-късно.

— Кажи ми какви са вестите в тях — изръмжа той.

— Както желаеш. Първо — изпъна тя костелив показалец с дълъг нокът, — поредната пратка припаси е изчезнала някъде между складовете и пристанищния град. Трети случай през този месец!

Игър седна припряно. Отвори уста, но заекваше.

— И-изпрати генерал Фуонди незабавно. Ако е нужно, половината Четвърта армия да навлезе в кейовете.

— Ти поначало разполагаш с половината Четвърта армия заради дадените жертви, дезертьорите и заразите. Нахлуят ли там, няма да излязат като армия… ако изобщо ги видиш някога.

— Що за дупка е това? — вбеси се Игър. — Прочистих тази клоака, наложих тук законност и ред, а целият град ме проклина.

— Туркад живее от покварата, прогнил е от върховете до низините. Второ, Тилан е събрал много силна войска — наброява поне тридесет хиляди. Скоро ще има и достатъчно кораби за десант.

— Аз пък имам пет армии — сто хиляди опитни бойци! — сопна се Игър.

— Разпръснати на площ от двеста левги! Трудно ще изведеш срещу него дори двайсетина хиляди, без да застрашиш властта си над вече завзетите области. А бойният дух спада непрекъснато. — Вартила се вторачи в очите му и Мейгрейт долови колко неспокоен е той. Изпъна се и трети пръст. — Още нещо. Гашадите шетат и извън Шазмак. Вече се опитват да привлекат на своя страна твоята Втора армия в Банадор.

Игър усети напиращия страх. Не я ли изгонеше, щеше да се разкрещи.

— Чух достатъчно — прекъсна я троснато.

— Имаме и други затруднения…

— Ами отстрани ги!

Мейгрейт остана изумена. Преди сблъсъка си с Фейеламор той щеше сам да се заеме с всичко до последната подробност.

Мейгрейт усещаше студ, необичаен през тези месеци в Туркад. Но това беше ледена тъма, проникнала в сънищата й. Мяркаха се видения за тъмни заскрежени палати, килнати кули над осветени от червено зарево хълмове и кълбяща се мъгла, по-черна от мрака. За миг пелената се отдръпна и разкри благородно, немислшю красиво и жестоко лице, индигови очи, които светеха подобно на жарава.

— Имах видение — сподели по-късно с Игър. — Възприех го като мечти на ааким, примесени със спомени от Аакан, а накрая се появи лице, което не мога да забравя.

Описа му образа.

— Рулке!

Игър дишаше тежко.

— Но и ти често си го сънувал, казвал си ми го.

— А ти си го видяла бдителен, чакащ, убеден в силата си. Аз пък усетих през нощта раздвижване във времето и пространството, сякаш някой се опитваше да проникне от този свят към Нощната пустош.

— Тенсор! — на свой ред възкликна Мейгрейт.

— Опасявам се, че работи с Огледалото, но как е успял?

Дясната половина на лицето му отново се скова.

— Има ли начин да го спрем?

— Няма. Тенсор отиде във Фаранда и продължи през пустинята. Не мога нито да го открия, нито да му попреча. Виж ме сега — най-могъщият пълководец в цял Сантенар… и напълно безпомощен.

Той застана до тесния прозорец и се загледа в осветените от луната покриви на Туркад и в сребристата вода на пристанището.

Мейгрейт се взираше в него. Допреди четири месеца тя изпълняваше само чужди заръки една след друга. Всичко това секна след Големия събор — една от причините да остане с Игър въпреки неясните си чувства към него. Просто напук на Фейеламор. Така спечели време сама да стане господарка на съдбата си. Но колкото по-силна беше, толкова по-слаб изглеждаше той.

Късно вечерта вратата се отвори безшумно, Фейеламор се бе завърнала от дългото скитане по незнайни места. И от гласа й лъхаше мраз като от погледа. Тя заговори на Игър без увъртане.

— Тенсор застрашава всички ни, като се опитва да проникне в Нощната пустош по този път.

Игър се сащиса, че чува от устата й онова, за което дори не смееше да мисли.

— Как научи?

— Присъщо ми е да знам. Какви са твоите намерения?

— Не знам нито къде е, нито какви сили е впрегнал. Мога ли да направя нещо освен да се въоръжа срещу Рулке, ако Тенсор се провали?

— Ако? — надменно изрече Фейеламор. — Тенсор е изпаднал в слабоумие. Ще ни навлече ново Прочистване, а ти бездействаш!

Игър се разяри.

— Нали потеклото ти е по-величаво от моето? Тогава използвай способностите си.

— Така и ще направя, но на силата трябва да бъде противопоставена сила. Ние — фейлемите, разчитаме на други дарби. Ако имахме и твоята сила, уверявам те, че щях да си послужа с нея непоколебимо. Нима не виждаш — ти, който се прослави с дързостта да прибегнеш до Забранените опити? Или онази младежка храброст те напусна? Престраши се отново и го намери, иначе е свършено с нас.

Без нито дума повече тя си тръгна.

Игър опря чело на ръцете си, а Мейгрейт изскочи от ъгъла.

— Ще можеш ли? Възможно ли е да бъде открит така?

— Вероятно, но вече са ми чужди мислите за Забранените опити. Във всяка клетка от тялото ми се е запечатал споменът за предишния път. Все ми се струва, че Рулке е забил отровен шип в моя мозък и когато се сети за мен, усещам как пулсира. Мейгрейт, прекарах живота си в предпазливост и благоразумие, никога не предприемах нищо, без да знам всички последствия, за да съм подготвен за тях. Онзи гениален младок, какъвто бях преди затварянето на Рулке, изчезна отдавна. Тогава бих се справил, но сега… старателен, обуздал въображението си… Едва ли. А в тези начинания увереността е жизнено важна. Откакто влязох в Туркад, обзет съм от съмнения.

Игър отново се захвана с работата си, но скоро захвърли устройствата.

— Няма да се съсредоточа, знам. Забранените опити… Има един, който може да донесе успех. Ако Тенсор наистина е отворил портал към Нощната пустош, съществува шанс да бъде проследен и дори заловен. Само да знаех повече за този портал…

— Не допускай подигравките на Фейеламор да те тласнат към необмислени постъпки — каза му Мейгрейт. — Дълго ги понасях и знам по-добре от всекиго как те е уязвила. Искам обаче да ти е ясно, че тя никога не се присмива без скрита цел.

— Съзнавам това — разсеяно отвърна Игър.

— Късно е, стига сме умували. Ще се качиш ли?

За нейна изненада Игър дойде в спалнята. Прегръщаха се със страст, каквато не познаваха дотогава. Той заспа скоро, а Мейгрейт будуваше и се мъчеше да отгатне стремежите на Тенсор и Фейеламор, опитваше се да си представи и за какво мисли Рулке.

В онзи сън бе почувствала за миг как съзнанията им се сливат. Лицето на Рулке като че излъчваше печален копнеж, когато я гледаше. А тя долови изгарящата го решимост да се освободи от вековното заточение в Нощната пустош. Всезнаещите индиговосини очи разпалиха и у нея жажда като в миговете, когато се взираше в Огледалото — животът й да има смисъл.

Тя се унесе. Сънуваше, че се люби с Рулке диво, както не се бе случвало с Игър. А по-късно насън усети, че Игър не е до нея, и повярва, че отново я е дал в ръцете на страшните уелми. Все не успяваше да се отърси от този кошмар.

През тази нощ идеите, зародили се в ума на Игър, се превърнаха в неясен план. Щом долови, че Тенсор се кани да отворя пак портала, ще започне един от Забранените опити, но само призоваващата му част. Така ще отклони портала от Нощната пустош към себе си. С друг вид сила би могъл да завладее портала и да се пренесе в убежището на Тенсор. Не знаеше обаче какво ще прави, ако се озове там.

Повтаряше наум поредността на опита отново и отново, за да протече безупречно. А по изгрев в сънищата му ненадейно го споходи онова особено чувство за изкривяване на света. Мейгрейт се мяташе в леглото до него, седна изведнъж и ужасните й очи се отвориха, макар да не се събуди. Игър се вцепени. Врагът му беше навсякъде! Изскочи от леглото, загърна се с халат и в просъница се втурна към работната си стая. Отново както преди столетия насочи съзнанието си и размести самата тъкан на действителността. Щом отметна завесата на времето и пространството, догадката му се потвърди — Тенсор бе успял да отвори портал. Ето го шанса, ако му стигаше дързост. Друг не би имало.

Не се съмняваше какво ще направи, съзнаваше и че е невероятно да се завърне скоро. Грабна с треперещи ръце устройствата, които щяха да са му необходими. Изкривяването нарастваше неудържимо, извиваше лъчите светлина, променяше очертанията така, че и вратата стана неузнаваема. Игър прихвана търсещата безтелесна нишка, която Тенсор се стремеше да насочи към Нощната пустош. Как го нараняваше! Също като някога усети, че някой реже мозъка му с бръснач. Той привлече полека нишката, закрепи я и порталът се появи.

Отвори се с грохот и засмука въздух от стаята във въртящ се бял облак. Хартиите от масата потънаха в черен тунел към нищото. Вихрушката теглеше и него. Босите му крака се хлъзгаха по влажния под.

— Не! — изкрещя Игър.

Не беше готов… и никога нямаше да бъде. Все едно бе скочил в океан с убеждението, че е умел плувец, но тутакси бе разбрал колко е безпомощен пред стихията. Влезеше ли в портала, щеше да се удави безвъзвратно в страданията, които някога му причини Рулке.

Някой се появи в нагънатата рамка на вратата — висока, слаба и жилава жена със сивееща коса и остри зъби. Вартила! Изблъска го и притича покрай него.

— Глупак! — изплющя гласът й и тялото й се хвърли през портала.

Но илюзията се разсея за миг и Игър зърна по-дребна жена. Не Вартила, а Фейеламор. Порталът просветна и избледня.

Книжата му се посипаха по пода. Игър ги събра разсеяно, подреди ги на масата и се затътри обратно към леглото — единственото място, където не се чувстваше такъв жалък окаяник.

42. „Покажи се! Покажи се“

Щом порталът се отвори, Каран се досети, че нещата са потръгнали съвсем зле. С рев въздухът се завъртя из залата, а съзнанието й се зашемети в миг. Тежък тласък на топла влага я повали на пода. Ивици мъгла се стопиха в сухия въздух на Катаза.

Тенсор стоеше разкрачен пред портала, наметалото му плющеше, пръстите му стягаха като белезници китката на Лиан. Другата му ръка се протягаше към пустотата. Земята се друсаше, цялата кула се разклати. И подът като че се нагорещи.

Отначало само Каран осъзна, че порталът е отклонен. Сетивата й помагаха на паметта да свързва точно впечатленията за места и хора. А от портала нахлу гъста влажна миризма, която тя позна мигновено. Туркад! Само там го имаше този дъх на подправки и мокър изгнил боклук, на мръсотията от безброй хора, натъпкани в тесни бордеи. По нищо не приличаше на чистия солен въздух тук.

Тенсор обаче не усещаше и това я смая. Той се пресягаше, застанал на пръсти, почти задавен от злорадо нетърпение.

— Покажи се! Покажи се! — нададе вой.

В безкраен миг нищо не се случи, после напорът на въздушния поток отслабна и през портала нахълта тичешком Вартила. Препъна се, очите й се блещеха на костеливото лице, сандалите й хлопаха по пода. Тенсор се стъписа до вцепенение, не успя да реагира, да осъзнае, че са му отнели контрола над портала.

Появата на Вартила извика у Каран спомени, които предпочиташе да не преживява повторно. И Лиан я познаваше добре — той подпали къщата в Нарн, където уелмите измъчваха Каран.

Вартила се шмугна покрай протегнатата ръка на Тенсор и изскочи от беседката. Лицето на аакима се разкриви от омраза и ярост.

— Гашади! — заблуди се той и насочи ръка към нея, за да я смаже.

Но предварително подготвената илюзия ги връхлетя. Залата се изпълни с толкова немислими образи, че и вътрешностите на Каран сякаш пожелаха да излетят през устата й. Тя притисна длан към очите си и се вкопчи в скамейката, за да не отстъпи пред натрапеното безумие. Тенсор също се хвана за главата.

Вартила се закова пред Каран, впила в нея смаян поглед.

— Как успя?… — изхриптя.

Тенсор въртеше глава, неспособен да различи действителността от илюзията. Порталът чезнеше, въздухът се успокои. Вартила посегна към Каран и чертите й се размиха. Каран също вдигна ръка в немощен опит да се защити. Не проумяваше защо Вартила веднага налита да я убие.

В един миг всички се смръзнаха и вместо високата жена се появи Фейеламор. Тенсор се олюля разколебан и потресен от идването на виновницата за гибелта на Шазмак.

Фейеламор измъкна нож. Лиан се откопчи от хватката на Тенсор, втурна се и я просна встрани.

Аакимът се приготви да изрече заклинанието, после се подвоуми и Лиан разбра какво го е възпряло. Би му прилошало задълго. Ами ако по-страшният враг дойде, когато не би могъл да стори нищо срещу него? Не посмя да рискува.

И самият жест стигна да разтърси Фейеламор като парцалена кукла, заклинанието халоса ума й, още преди да е изречено. Тя знаеше, че този път би я погубило. Изпищя и всеки предмет в залата се умножи двайсетократно.

Двадесет призрака на Тенсор отпуснаха застиналите си ръце. Нищо не изглеждаше истинско. Лиан стисна клепачи и запълзя натам, където лежеше Каран. Блъснаха си главите, после двадесет негови образа вдигнаха двадесет пъти Каран.

Явно шумовете се разнесоха надалеч, защото отвън пак заблъскаха неистово по вратата. Лиан побягна по широката стълба, като напипваше с крак всяко стъпало. Щом свърна зад ъгъла, илюзията отслабна.

— Опомних се — прошепна Каран. — Пусни ме да стъпя.

Тя обаче веднага се хвана за него, за да не падне. Чуха стъпки от подножието на стълбата.

— По-бързо, да се качим! — подкани Каран, плъзгайки пръсти по стената.

— Наистина ли си по-добре?

— Малко ми се вие свят… но ще се оправя. Не позволявай тя да те види.

Дълго се влачеха до стаята под купола. Няколко пъти Каран седна да си поеме дъх, но не чуха стъпките повторно. Щом влязоха, Каран заклещи вратата с камъни и я подиря с гръб.

— Какво беше това? — разтрепери се Лиан.

— Порталът се отвори към Туркад. Как Тенсор допусна да се отклони така?

— Може Фейеламор да го е привлякла натам. Тя защо те мрази толкова?

— Не знам! Видя ли лицето й? Какво пък толкова съм й сторила?!

Вратата се открехна, камъните зачегъртаха по пода, но не позволиха да се отвори напълно. Сетне процепът се разшири, като че някой отвън буташе с рамо.

— Тя е! — прошепна Каран. — Какво да правим?

Лиан хлопна вратата с трясък, но нямаше с какво да спре гласа на Фейеламор — зазвуча ясно и силно в стаята, наситен с вълшебство, към което Каран беше особено податлива. Тя се отпусна в прахоляка и само трепкането на клепачите подсказваше, че е в съзнание.

Словата на Фейеламор натежаха и в ума на Лиан. Той проумя мудно, че тя гради сказание, за да го омае, и вплита цялото си майсторство в илюзиите и заблудите. Ама че наглост — да обърне срещу него собствените му умения на разказвач! Очевидно не се съмняваше в огромната си дарба. Той й се възхити против волята си.

Но и властта на неговия глас не беше по-малка, може би затова се възпротиви на отчаяното желание да бъде покорен. Не, в такъв двубой не би й позволил да надделее.

За да се освободи, той подхвана свое сказание — дълга трагична история с напевния ритъм на древната традиция, който завладяваше. Тъчеше и украсяваше нишките на повествованието, както малцина други биха могли. Вложи всичко научено и цялата мощ на гласа си. Фейеламор се запъна, запелтечи и зад вратата настана тишина. Но Лиан разказваше, възнесен до възторжена забрава от онова, което сътворяваше, все едно стаята беше мраморен къс и всяка дума почукваше като длетото на скулптор, за да извае прекрасна форма.

Каран се подпря да седне, прашна и разчорлена. Вдигна поглед към Лиан. Не бе виждала подобно вдъхновение от безизходица.

И преди го бе слушала да разказва, но заради чистата радост, която извличаше от изкуството си. А сега се бореше за живота и щастието на двамата. Не с онази възпята в сказанията любов, която поразява в миг като мълния, а със зряла страст, набираща сила да преобърне целия свят. И не пренебрегваше тъмната страна на живота — ужасът да знаеш, че някоя случайност може да ти го отнеме всеки миг с равнодушната жестокост на съдбата.

Той не се опълчваше, а умоляваше. С предизвикателство не би трогнал безмилостната Фейеламор. Каран усещаше сълзите зад вратата. Фейеламор невинаги бе такава. Дойде млада на Сантенар, влюбена в живота, както само фейлемите са способни.

Историята завърши — една от най-прекрасните, разказвани някога. Изтощеният Лиан се прегърби до стената. Каран го прегърна нежно. Слънцето се спускаше, полегатите му лъчи проникнаха през високите пролуки и обагриха като лъскава мед косата й.

Фейеламор започна да ги омайва с желание за сън. Срещу това Лиан не можеше да стори нищо. Бездруго беше готов да се свлече. Стори му се, че пропада в кладенец и тупва в облак пух. Той се унесе. И на Каран й се додряма, но не биваше да заспи.

Тишината сякаш се проточи безкрайно. Каран усети как Фейеламор се изправи зад вратата, а мечтанията, далечните спомени за друг живот на Талалейм гаснеха, остана само горчивата сладост на копнежа.

Вратата се отвори широко и Фейеламор пристъпи в убежището им. Каран мимолетно долови какво вижда тя: просторна стая, открити към светлото небе прозорци, те двамата присвити до стената.

Погледите им се срещнаха. Нищо не нарушаваше тишината. Каран пак прегърна Лиан, побутна го и се изправи. Двете с Фейеламор бяха с един ръст. Лиан си разтърка очите замаяно.

— Излез — помоли го тихо Каран. — Това засяга само мен. Не знам какво съм й сторила, но искам да приключим още сега.

— Остани, Лиан от Чантед — заповяда Фейеламор. — Ти доказа достойнствата си на разказвач, но сега искам да науча нещо от майстора летописец.

— Това си има цена и ти я знаеш — прошепна Лиан.

Мигът се разтегна като нишка от паяжина.

— Аз определям цената — настоя Лиан, вторачен в очите й.

— Ах!… Не можеш и да си представиш какво искаш от мен.

— Защо е тази люта омраза към Каран? С какво ти е навредила?

— Тя е храбра и заслужава уважение, но аз мразя онова, което представлява. Повярвай ми — заради себе си не бих допуснала и косъм да падне от главата й. Защо да ме е грижа, та аз живях далеч по-дълго, отколкото ми се искаше. Но Талалейм ни зове, а ние не се завръщаме. Предсказано е и тя е предречената!

— Предречената ли?!

— Друго няма да ти кажа.

— И все пак тъкмо тя е цената.

Фейеламор вдиша на пресекулки. Голата й ръка настръхна, като че я обля вълна студен въздух. Тя си позволи кротка въздишка.

— Ама че самонадеяна глупачка съм, щом повярвах, че ще те победя с такова оръжие. Аз си служа с илюзии, а твоето сказание е истинско. — Тя плъзна длани по лицето си, после прастарите студени очи впиха поглед в неговите. — Не мога да ти откажа.

Лиан я разглеждаше безмълвно и запомняше типичната фейлемска външност — прозирната кожа, хлътналите котешки очи, говора, движенията. Всичко това му беше нужно, за да го включи в преданието. Вече бе опознал донякъде две от трите човешки раси, които дойдоха от други светове — аакимите и фейлемите. От дълбока древност никой разказвач не бе имал тази сполука. Не знаеше обаче иска ли му се да срещне и кароните.

— Закриляй я бдително — неприветливо натърти Фейеламор, — защото живот се подарява само веднъж.

Измъкна се, затвори вратата и с глухо стъргане я залости отвън. Двамата дори не понечиха да проверят могат ли да излязат.

Притъмня. Звездите заблещукаха една след друга, непривично ярки над пустинята. Каран и Лиан допиха водата и доядоха трохите. Съжаляваха, че не струпаха тук повече храна. Топлеха се един друг в нощния студ. Говореха си приглушено, макар че нямаше кой да ги подслуша. Към края на нощта мъглявината Скорпион се издигна в небето, все по-ярка, но и все по-заплашителна и враждебна.

Никакви звуци не проникваха по стълбището и през дебелата врата. Чудеха се какво ли става долу. Може би Тенсор пак се е пренесъл някъде през портала. Не знаеха. Каран крачеше покрай стените, не понасяше тишината и бездействието.

Върна се при Лиан и хвана ръката му.

— Страх ме е. Имам лошо предчувствие за завършека.

В мислите си виждаше единствено въртоп от мрак, който повлича нея на една страна, а Лиан — на друга.

Той й се усмихна унило.

— Тези портали носят само беди. Изобщо не би трябвало да ги измислят.

Не можеше да не се пита дали без неговата помощ Тенсор изобщо би постигнал нещо.

Откакто Тенсор се затвори в залата, аакимите неуморно търсеха начин да разбият вратата. Но каквото и да опитваха, Кандор го бе предвидил преди хилядолетия. Не забравяха обаче, че сътвореното от един инженер може да бъде разглобено от друг. Откакто научиха, че Тенсор е отворил портала, удвоиха усилията си и не спираха денем и нощем.

Шанд си вареше чард в кухнята и слушаше кавгата на горния етаж. Все същото дни наред. Селиал и поддръжниците й досадно настояваха за предпазливост, зад която прозираше отчаяние. А по-малката групичка от оцелели в Шазмак предлагаха все по-невъздържани и смахнати решения. Мендарк и Малиен напразно се опитваха да насърчат плашливите и да укротят необузданите.

Мендарк се бе затворил с трима-четирима аакими, които бяха на страната на Селиал. Подготвяха нова взривна смес от какви ли не съставки. Талия и близначките Зара и Шала цял ден усърдно стриваха веществата и ги смесваха в различни съотношения. После помощничката на Мендарк изпробваше резултата навън с оглушителни гърмежи и облаци черен дим. Накрая се спряха на една комбинация и започнаха да поставят зарядите по слабите точки, за да бъдат взривени в строга последователност.

Мендарк надникна в кухнята.

— Шанд, ела да ми кажеш как ти изглежда!

С чашата в ръка Шанд се качи в кулата да огледа новото разположение на зарядите. Талия дойде след него, залитаща под тежестта на още една кутия с взрив. Въпреки зачервените очи и изцапаното със сажди лице беше весела.

— Е? — не се стърпя Мендарк, а Шанд нарочно посръбваше от чашата. — Кълна се, че си по-неприятен и от Надирил.

— Благодаря ти, ласкаеш ме. Може и да успеете, но ей този заряд ще обърне взрива право към вас — посочи с мазолест пръст. — А пък с този… да не срутите цялата кула? Е, вие сте инженерите, аз само варя чард.

Мендарк и аакимите веднага започнаха да пресмятат и да местят зарядите според съветите му. Шанд тръгна към кухнята, но Осейон подръпна ръкава му.

— Щом съборят вратата, ще стане страшно — прошепна войникът. — Най-добре да сме нащрек.

— Защо?

— Откакто дойдохме, нямам какво да правя, освен да пазя добрия стар Магистър. И виждам какво се мъти. Петима-шестима от тия аакими, май и ти знаеш кои са, направо пощуряват. Баситор и Хинтис са най-зле. И преди съм си имал работа с побеснели бойци — няма по-опасни противници в битката, защото само смъртта може да ги спре. Боя се, че онези двамцата вътре ще пострадат първи, когато вратата падне.

— Каран и Лиан ли? Не помислих за тях. Къде е Талия?

— Излезе. Ей сега ще я доведа.

Докато чакаше, Шанд дръпна Малиен и Селиал настрана, за да им обясни какво предстои.

— Опасявах се от това — поклати глава Малиен. — Селиал, сега е моментът. Или ще издържим, или ще загинем.

— Лиан е ключът към всичко — промърмори Селиал, още по-пребледняла и съсухрена.

— Да! Щом отворим вратата, трябва да го изведем оттам. Само седмина сред нас са верни на Тенсор. Е, надявам се поне да са само толкова. А той не би посмял да направи нищо, ако Лиан не му е подръка.

— Какъв е планът ти? — прошепна Селиал, подпряла се на стената.

Шанд никак не харесваше вида й, но как да предупреди Малиен, че не бива да разчита на нея?

— Аз ще се втурна към Лиан. А вие ме подкрепете и не им позволявайте да ме подгонят, докато го извеждам.

Не след дълго отекна бърза поредица от взривове, слели се в протяжен гърмеж и завършили с грохот. Вдигна се пушилка, по метала затропаха отломки.

— Дойде и това време, приятелко — прошепна Малиен на Селиал. — Аакими срещу аакими. Ужасно е, но не ни проваляй точно сега.

43. Силата на злото

— Какво искаш от мен? — попита Лиан, когато Фейеламор се върна.

— Свързано е с Възбраната, която ни е затворила на Сантенар, както Рулке е пленник в Нощната пустош. Тя не допуска нищо да премине между световете… освен омразната Ялкара! Лиан, искам да чуя какво се е случило след гибелта на Шутдар. Побързай!

— Не знам много — сви рамене той.

Разказа й своята версия за края на „Предание за Възбраната“. Не спомена търсенето си, откакто напусна Чантед, нито загадката около убитото момиче.

— Трябва да има и друго — настоя Фейеламор.

— О, известни са подробности за походите на армиите за броя на войниците, за сраженията и жертвите. Ако желаеш, ще ти опиша дори знамената им.

Фейеламор махна нетърпеливо с ръка.

— Мога да ти разкажа и как са намерили Шутдар, кой е бил там, за нахлуването в кулата и на какво е приличала, когато всичко свършило.

— Кой е бил там накрая?

Тя не можа да прикрие жадния си интерес.

— Цели армии, предвождани от най-могъщите владетели на епохата. Рулке, разбира се, Кандор, Куинлис, първият Магистър на Съвета, и още неколцина аакими…

— Ами Тенсор? — прекъсна го Фейеламор.

— Бил е там, но след унищожаването на флейтата аакимите надникнали в пустотата и побягнали. Опустошението обхванало половин левга околовръст, но колкото и да е странно, не засегнало кулата. И тогава Възбраната затворила проходите между световете.

— Продължавай!

— Минали часове, преди някой да събере смелост, за да прекоси това поле на смъртта и да влезе. Според мен първи са били Рулке, Ванс — дребен благородник, Багус, Ялкара…

— Ялкара! — задави се тя с името. — Не знаех. Разкажи ми всичко.

— Малцина са чували това. В летописите на всяка армия се твърди, че техният военачалник е влязъл пръв. Но разказът на принцеса Нангая изброява всички, а тя е била летописец, заслужаващ доверие. Макар че външните зидове на кулата светели и се стичали като разтопена шлака в леярна, те проникнали в кулата. Ялкара била обгорена зле, но не намерили нищо, както и по-късно, когато не оставили от кулата камък върху камък. Златната флейта сигурно е била унищожена, щом нямало и следа от нея.

— Не са ли претърсили Ялкара?

— Всеки от влезлите след това бил съблечен гол пред останалите. Дори Рулке се подчинил. Естествено, не носели нищо, защото нямало нищо за носене.

Лиан не можеше да познае ценни ли бяха тези сведения за Фейеламор. Тя излезе внезапно и пак залости вратата отвън.

— Не издържам! — На Каран й идеше да се разпищи. — Какво ли става долу?

И той нямаше отговор на въпроса. Кулата се разлюля два-три пъти, но тук земята се тресеше често.

— Ето че пак стигнахме до твоето „Предание за Възбраната“ — промълви Каран. — С него се започна и може би с него ще свърши всичко. Какво научи, откакто се опита да ме изведеш от цитаделата?

Той й обясни за писмото на Кандор.

— Все се натъквам на тази история и все попадам в задънена улица. Май се бях размечтал напразно.

— Не ми се вярва. Имам предчувствие, както докато те слушах в Чантед.

В този миг видяха Фейеламор на прага. Тя заклини вратата отвътре, седна на пода и извади от един калъф свитък, който бавно се разгъна и се втвърди в плосък предмет. Увлечен в диренията си, Тенсор бе оставил непредпазливо Огледалото на работната си маса. Най-после то попадна в ръцете й.

— Нали ви е забранено да си служите с магия? — подхвърли Лиан с надеждата да научи още нещо за фейлемите.

— Не е обикновена забрана, а най-древната ни традиция.

— Но защо…

Напрежението изопна чертите й.

— Аз наруших забраната и ще си платя прескъпо! Не ми дотягай!

— Но какво е това! — възкликна тя след малко. — Тези писмена ги нямаше преди последната ми схватка с Ялкара.

Лиан надничаше любопитно над рамото й и броеше знаците.

— Общо деветдесет и девет са, но само тридесет и три различни. Някои са повторени многократно, други — не.

— Значи не е украса — отрони Фейеламор. — Имат някакво предназначение.

— Не съм виждал такива писмена другаде.

— Аз… — Гласът й прегракна. — Не ми харесва това… Опасявам се, че е клопка.

Тя приличаше на изопната жица, синкавата кръв под кожата й се движеше на неравни тласъци, мускулите й се свиваха, сякаш насила потискаше страха си.

— Можеш ли да си служиш с Огледалото? — попита Лиан.

Летописецът у него се вторачи във Фейеламор с жаден интерес както преди това в Тенсор.

— Затворено е, а ключът остана в Туркад. Но в далечното минало видях как борави с него Ялкара.

Твърде дълго нямаше никаква промяна, после от Огледалото бликна бяла светлина, озарила отдолу лицето й. По повърхността му пробягваха шеметно букви и сцени. Лиан се наведе, но Фейеламор тикна малкия си юмрук под носа му.

— Това е само за моите очи, летописецо!

Той застана до Каран при прозореца. Взираха се навън, а празните стомаси им напомняха откога не са яли.

— Къде си, Ялкара? — извика неистово Фейеламор и скочи, вдигнала Огледалото пред очите си.

Но ликът, който Огледалото като че бе съхранявало най-често, не се появи.

Двамата недоумяваха какво искаше фейлемката. Що за древна мощ бе изостряла като сърп през безбройните години на търпеливо очакване? И как се надяваше да я стовари върху своята отдавнашна противничка, превърнала се в далечна сянка по стъклото?

— Къде си?! — повтаряше Фейеламор, вбесена от очевидния факт, че Ялкара отново й се изплъзва.

Маската на хладнокръвие се разпръсна. Ръката й трепереше. А коварната вещ отново си беше обикновено огледало, което показа нейното помрачено и разкривено от ненавист лице.

Фейеламор погледна в какво се е превърнала и захвърли Огледалото. То се плъзна по пода, за миг в него се мярна друго, засмяно лице, а после в лъскавата плоскост се отразяваше само куполът.

— Смей се! — тихо изсъска Фейеламор. — Знам какво остави тук. Аз го намерих и съсипах, а с него всичките ти кроежи и надежди. Но от останките създадох по-полезен инструмент, който ще ни освободи. Ти няма да ме смажеш!

Изведнъж си спомни за двамата си пленници и се извърна към тях. Лиан само зяпна, но Каран прояви смъртоносната си пъргавина. Малкият нож просветна в готовата да го хвърли ръка.

— Вече те познавам — изрече Каран. — И твоят образ е запечатан в паметта ми до останалите врагове. Само да помислиш за мен и ме жегва. Едно мускулче да помръднеш и ще забия ножа в окото ти така, че да излезе отзад. И тогава фейлемите наистина ще имат причина да ридаят, защото никога няма да се завърнат на Талалейм.

Фейеламор не шавна, само очите й се извиха към Лиан и ръката на Каран се напрегна.

— Да не си посмяла!

Опасността отмина в миг. Фейеламор се врътна и тръгна надолу по стълбата, оставяйки вратата отворена.

— Всичко висеше на косъм — промълви Каран. — Тя издаде нещо, за което ще съжалява, струва ми се.

— Долу може би настъпва краят на света, а ние нищичко не знаем…

— Аз щях да усетя. Добре де, и аз не издържам тук. Да слезем, но по-предпазливо.

Прокраднаха се по сякаш нескончаемите стъпала. Всичко бе притихнало.

— Почакай… — спря го Каран. — Стъпалото се люшна под нея. Ето, пак — да не е земетръс?

Тогава цялата стълба се раздруса. Стори й се, че по стъпалата мина вълна. След втория трясък ги оглуши грохот от падане на метал, посипаха се раздробени камъни. Прашна, задимена въздушна вълна ги блъсна в лицата. Каран се вкопчи в ръката на Лиан.

— Разбиха вратата към залата на Тенсор — досети се той.

— Най-после! Дори той не може да устои срещу всички, особено ако им помага и Мендарк. Краят наближава. Да слезем.

Но две площадки преди залата насреща им затропаха тежки стъпки, двама аакими се устремиха към тях — Хинтис и Баситор. Лиан се подхлъзна и понечи да хукне нагоре.

— Какво ти е?

— Искат да ме убият…

Аакимите гледаха толкова навъсено, че макар да ги познаваше, Каран също се уплаши.

— Не, оставете го!

Хинтис обаче стисна китките й с дългите си пръсти и я обездвижи. Баситор изви ръцете на Лиан зад гърба му и ги върза. Веднага го замъкна към залата. Хинтис бутна Каран на стъпалата.

— Стой тук! Не се намесвай.

Затича надолу през пет стъпала.

Каран примижаваше от сълзите в очите си, но тръгна подире му. Тук беше задимено, трудно различаваше нещо. Вратата бе повалена, в дупката имаше струпани парчетии. Вместо част от вътрешната стена криволичеше зееща пукнатина. Нещо гореше сред нападалата зидария.

Тя бавно надникна иззад ъгъла. Разрушения имаше само около вратата. Виждаха се късчета камък и мазилка по пода, книжата от масата на Тенсор бяха разпилени навсякъде. Самият той стоеше в беседката с вдигната ръка. Отпред го пазеха още шестима аакими, обърнали се към дупката. Явно се бяха присъединили към него.

А Хинтис вече връзваше Лиан за една от колоните. Баситор притича от другата страна да заеме посоченото му място. Каран се затътри през площадката. Тогава забеляза Малиен да се промъква зад беседката между преобърнати скамейки и маси. Останалите аакими начело със Селиал бяха между падналата врата и беседката, но ги възпираше нежеланието да влязат в схватка със сънародници.

Малиен се озърташе към тях, сякаш чакаше да изиграят уговорена роля, а те бездействаха. Внезапно в ръката й блесна нож и тя се хвърли напред. Тенсор отскочи заднешком, Хинтис се отблъсна от подиума и я изрита с двата си крака в гърдите и едното рамо. Нещо изпращя и Малиен с немощен вик отлетя като парцал. Тенсор пребледня и изохка, сякаш той бе ранен, но не отиде да й помогне. Селиал понечи да тръгне към повалената Малиен, непокорните аакими насочиха оръжията си към нея и смелостта за кой ли път й измени.

Каран се втурна натам, потънала в скръб. Малиен още дишаше, изпод косата, от ухото и рамото й се стичаше кръв. През разкъсаната кожа се подаваше счупена кост. На Каран й призля. Опита се да я вдигне, но Малиен се оказа неочаквано тежка в ръцете й, а и се сгърчи от движението.

Каран откъсна ръкав от ризата си и притисна раната, за да спре кръвта. Не знаеше какво друго да направи. Малиен щеше да умре. После ивиците прах във въздуха се разместиха и до нея се появи Шанд. Каран се разплака от облекчение — той винаги намираше изход.

Щом старецът се наведе над Малиен, Хинтис и Баситор му налетяха с еднакви гримаси на лудешка ярост. Хинтис размахваше меч, по-дълъг от тялото на Каран.

Шанд се изправи, отпуснал ръце до хълбоците си. Аакимите стърчаха с две глави над него. Хинтис замахна за удар, с който щеше да разсече стареца. Каран посегна към ножа си. Твърде късно.

Шанд вдигна глава към противника.

— Недей — каза му тихо, но с такава стаена заплаха, че Каран настръхна.

Едната му ръка помръдна и дългата коса на Хинтис се изправи. Зениците му се свиха и очите му заприличаха на черни дупки към душата. Краката му се усукаха и го подхвърлиха над пода. А ченето на Баситор увисна толкова надолу, че Каран би могла да пъхне лопата в устата му.

— Махнете се! — още по-тихо заповяда Шанд.

В трескав напън да избяга Хинтис запълзя на четири крака, забравил за меча. Баситор тичаше, провесил главата си и дългите си ръце като маймуна. Шанд пак се обърна към Малиен и си беше предишният, само леденият му поглед омекна по-бавно. Нито той, нито Каран продумаха, просто вдигнаха Малиен и я понесоха край подобната на жив труп Селиал. Сложиха я да легне до носилката, където беше Талия с груба превръзка на главата.

— А какво сполетя нея?! — ахна Каран.

Лицето на Шанд бе добило жълтозелен оттенък, очите му са изцъкляха.

— Халоса я парче при взривяването на вратата — изгъгна той. — Мисля, че ще се оправи.

— Ами ти?

— Пресилих се и сега ще се мъча.

Опита се да дръпне ризата от рамото на Малиен, но отмалелите му пръсти не успяваха да хванат края на плата. Каран направи това вместо него. Озърташе се към вратата, раздвоена между дълга си към Малиен и желанието да помогне на Лиан.

— Върви — отпрати я Шанд. — Сега си му останала само ти.

— Но Малиен…

Той докосна ръката й.

— Задай си въпроса какво би искала тя. Изнасял съм ранени от десетина бойни полета. Тя не е толкова зле, колкото изглежда.

Малиен изохка и отвори очи.

— Каран… Спри го, иначе всички ще загинем.

— За какво му е Лиан?

— Дарът…

— Да, но за какво?

— Тенсор е решил да използва неговия Дар, за да засили… заклинанието. — Малиен не можеше да вдигне глава от пода. — И тогава дори Рулке няма да издържи. Ще използва Лиан като жива лупа.

— И Лиан ще…

— Лупата ще се пръсне на парченца. Побързай!

Каран я целуна по челото, скочи върху купчината отломки и видя Селиал, която умоляваше Тенсор, но той не беше на себе си. След такива престъпления нямаше връщане назад. Заплаши я с черния жезъл в ръцете си. Хинтис, отново нагъл и въоръжен с меч, размаха оръжието пред лицето й и я принуди да отстъпи към скупчените отзад нейни поддръжници. А в беседката Лиан се бе отпуснал вяло на въжетата, убеден в скорошната си гибел.

Игър остана затворен в работната си стая през целия ден, скован от страх. Колкото и опозорен да се смяташе от колебанието си пред портала, не можеше да понесе представата как се хвърля беззащитен в пустотата подобно на Фейеламор. Пак се залисваше с пръстените, кристалите и другите пособия, в които бе вложил силата си — надяваше се да е съхранена, — но нищо не можа да го разсее. Накрая взе най-опасните си принадлежности: нешлифован изумруд във формата на шестостранна призма колкото дланта му и съвършен рубин с размерите на грейпфрут. Досега не дръзваше да ги овладее, но безизходицата го подтикваше към крайности.

Какъв беше този шум отвън? Потисна безпокойството си и рязко отвори вратата. На прага стоеше Мейгрейт. Държеше поднос с храна. Всеки друг би се стреснал от изражението му, ала тя само го изгледа изпод вежди със странната си усмивка, на която сякаш тепърва се учеше.

Не носеше очилата си. Светлината открои цвета на очите й и той се смръзна за миг. Усмивката й се стопи.

— Влез — покани я неприветливо и взе подноса.

Разказа й какво се случи през нощта.

— Фейеламор влезе в портала, а аз се уплаших.

Мейгрейт се отдръпна.

— Влязла е, защото няма избор, но ще се сражава само за себе си. Не разчитай на нея за нищо.

Игър виждаше колко я е разочаровал и това го уязви. Изведнъж си бяха разменили ролите.

— Може би ако не се наслаждаваше толкова на страховете си — добави тя ехидно, — би могъл да ги преодолееш. Кажи какво да направя, придърпай портала насам и аз ще мина през него.

— Няма да оцелееш.

— Може би. Това не ме плаши.

— А аз се плаша — изпъшка Игър.

— Ще го направим по-късно. Сега ела с мен.

И той отново се подчини.

Постепенно страхът какво може да се случи, ако той не направи нищо, надделя. В тежкия час преди разсъмване стигна до мига, когато трябваше да се отърве от този кошмар по един или друг начин. Или ще наложи волята си, или уплахата ще го погълне.

Ето го пак! Същото изкривяване на реалността, в което се сливат истинското и измисленото. Игър се събуди с вик, Мейгрейт седеше до него, вторачена в нощта. Отпусна длан върху мокрото му чело. Игър опря глава в рамото й и тя го прегърна.

Слънцето изпълзя над хоризонта. „Не мога да се крия повече.“ Посегна слепешком към изумруда, сложен на нощното шкафче, и отново потърси портала. Скоро изкривяването се засили така, че въздухът размиваше очертанията на всички вещи в другия край на спалнята. Стените се гънеха като в лошо изработено огледало. Събираше се гъста слоеста мъгла и се стелеше в спирала към средата на стаята.

„Сега!“ Игър се измъкна от ръцете на Мейгрейт, облече халат, припряно обу ботуши и грабна наметало. Пъхна рубина в единия джоб на наметалото и стисна изумруда. Вдишваше с усилие оловно тежкия въздух, който лепнеше в дробовете му. Заставяше се да бъде съсредоточен, да извлече портала от ефира и да го спре пред себе си.

Въздухът изпращя и порталът се оформи. Този път изглеждаше по-голям — купол върху тънки колони. Мъглата се кълбеше в него и изчезваше в нищото. Игър напъха и изумруда в джоба си, после тръгна към портала, макар че в болния му крак сякаш гореше огън. Наметалото му се изду.

Но пак се разколеба. Въздухът го засмукваше навътре, а петите му се запънаха в пода. Боеше се, че вместо да овладее портала, ще бъде смазан от него. В паника изопна ръка напред, разкъсвайки джоба. Насочи изумруда към портала и кресна заповед. Измежду пръстите му заструи зелена светлина. Усети отварянето на проход, в кристала се събра необуздана енергия. За миг Игър почувства, че може да направи всичко и да победи всекиго. Порталът се очерта с рев и зейна отсреща, придърпваше завивките от леглото и всичко, което не беше закрепено.

Зад него Мейгрейт изхлипа:

— Игър, недей!

Едва я чу във воя на вятъра. В ужас се обърна за помощ към нея и тя протегна ръка. Още миг Игър не се престрашаваше, неспособен да избере между двата пътя, после отново усети жилото на скорпиона. Нямаше да търпи това повече, дори сам да тръгне към смъртта. Игър се извъртя, вдиша може би за последен път и скочи през портала. Думите за сбогом се изгубиха в свистенето на вятъра. Той изчезна.

Мейгрейт пристъпи към портала, който обаче се плъзна встрани. Тя се засили яростно и почти го достигна, но сякаш го отблъсна с пръстите си. Порталът се затвори с трясък, който събори половината мазилка от тавана. И вятърът стихна изведнъж. Прахът се слегна и в стаята проникна утринната светлина.

— Не си отивай… — прекалено късно прошепна тя.

Остана сама с уелмите. Просна се на леглото, посипано с мазилка. Придърпа завивките в тихо отчаяние и зачака. Знаеше, че нейните насмешки го подтикнаха към това безумие.

Игър не се върна.

Каран стоеше при вратата и се взираше толкова настойчиво в Лиан, че не разбираше защо той не я погледна. Зад нея Мендарк се промъкна прегърбен, наглед толкова остарял и съсухрен, че й се наложи да си припомни способностите му. В същото време усети и Фейеламор, без да я вижда. Всеки си избираше най-изгодната позиция за предстоящия сблъсък, време беше и тя да стори същото.

Тенсор се хвърли към огледалото в беседката и извика нещо на Баситор. Порталът се отваряше не по негова воля. Димът се освети, прашинките заискриха, отвътре блъвна горещ влажен задух. Каран отново надуши смрадта на Туркад. Без да знае защо, тя беше убедена, че този път ще дойде Игър. Спомни си как смачка волята й във Физ Горго и настръхна.

Примигна, за да махне полепналите по ресниците й капчици и влезе по-навътре в залата. Внушаваше си, че Игър отдавна няма причина да се занимава с нея.

Заобикаляше покрай стената, когато земята се разклати. Каран тъкмо подминаваше едно огнище, кулата се люшна и се разнесе най-отвратителното скърцане, сякаш всички духове на света виеха в предсмъртна агония. Подът се килна на една страна, после на другата. Шумът секна, подхвърлените основи на кулата си застанаха на местата. Подът до краката й се плъзна встрани с чегъртане на камък по камък.

Тя се взираше сащисано. Кръг, широк няколко стъпки, се спускаше надолу. Появи се ярък полумесец, който се разширяваше бързо, и скоро се показа целият отвор на шахта там, където беше огнището. Отдолу лъхаше на нажежена сяра. Каран отскочи назад и надникна много внимателно. Шахтата минаваше през всички етажи и продължаваше под земята. Дъното грееше в оранжево. Това разломът ли беше? Все едно. Трябваше да спаси Лиан.

Порталът изгърмя зловещо зад гърба й. Късчета пергамент и плат нахлуха в залата, разкъсани от прохода. И в портала наистина се появи Игър.

Тенсор се вцепени насред заклинанието, което беше безполезно срещу този враг. Двамата пристъпиха едновременно, после порталът ги запрати в различни посоки. Игър се плъзна по осеяния с парчетии под.

Спря лице в лице с Мендарк, който се стъписа и вцепени. Не по-малко изненаданият Игър се опомни пръв. Разсмя се от душа и отстъпи встрани с гръб към стената, за да вижда и Тенсор, и Мендарк.

Игър отново долови прилива на сила. Увереността му се възвърна. Туркад принадлежеше на Мендарк. Градът и Мейгрейт (както проумя изведнъж) изцедиха цялата му жизненост. Но тук имаше предимство.

Оглеждаше залата и претегляше мислено опасностите — Мендарк, Тенсор и Фейеламор, скрита някъде в мъглата. Трябваше да узнае къде е тя. Чак тогава забеляза необичайния светещ кръг в едно огнище. Затаи дъх. Възможно ли беше? Това ли е мястото?

Щом доближи, съмненията му изчезнаха. Да, ето го разлома, където Кандор бе работил толкова дълго — едно от средоточията на мощ в Сантенар. Сигурно се бе отворил, когато той насочи към себе си портала. Би ли посмял да слезе? Пръстите му напипаха изумруда. Долу би могъл да го насити с такива сили, че и Рулке да отстъпи пред тях. Идеята го отрезви веднага. Ако и Рулке се появи, ще имат нужда от невероятно могъщо оръжие, за да го победят. Точно така. Игър знаеше, че може да успее.

Огледа се. Никой от враговете му не се мяркаше в мътилката. Стисна изумруда в юмрука си и опря крак на първото стъпало към шахтата.

В беседката бе останал само Лиан, Каран едва го различаваше в потоците влага, изригващи оттам. Тя легна по корем и пропълзя към подиума.

— Добре ли си? — прошепна му отдолу.

От брадичката му върху нея падаха капки.

— Засега. Какво предание ще разказвам!

Познатата крива усмивчица веднага избледня. Горкият. Колкото и да се перчеше, тя знаеше колко е уплашен.

Каран започна да реже здравите въжета около глезените му. Ножът беше тъп, мина много време. После се изправи, като се криеше от Тенсор зад тялото на Лиан. Успя да среже въжето на едната китка, но другото не поддаваше.

До стълбата блесна мълния, от тавана се посипаха още парченца. Къс от мазилката издрънча върху купола на беседката. В този миг Селиал и аакимите с нея най-сетне се нахвърлиха срещу бунтовниците, които не отстъпиха, и оръжията зазвънтяха.

— Задръжте ги! — изрева Тенсор и скочи към беседката, размахал черния си жезъл.

Щом зърна Каран, опита се да я намушка като с копие. Тя се завъртя, жезълът мина между нея и Лиан, Тенсор се напъна и я изхвърли навън, сякаш пластеше сено. Лиан се дърпаше бясно, но не успяваше да развърже последното въже.

Тенсор го цапардоса по ухото със свободната си ръка, хвърли жезъла и подвикна на привържениците си:

— Задръжте ги, каквото и да ви струва!

Докосна новото огледало и се опита да овладее портала.

Внезапно секна вятърът, нямаше гъсти бели кълба. В беседката притъмня мастилена сянка. И схватката спря, когато от мястото на портала зазвуча пронизително пищене. Проснатата на пода Каран запуши ушите си. Звукът изтъня и стана недостъпен за слуха. Цялата беседка се разлюля и изчезна. Всички зяпнаха натам. Две секунди по-късно беседката се появи завъртяна, защото Лиан вече стоеше с лице към Каран. Отвътре повя. Порталът беше отворен.

Само че този вятър не духаше от Туркад, а беше смразяващ и носеше дъх на метал. Каран се взираше в безкраен коридор с леденосиня светлина.

Напорът на въздуха се засилваше, под купола на беседката се проточиха ледени висулки. Снежинки се завъртяха под тавана на залата.

В синята далечина се сгъстяваше застрашителна сянка. Тенсор изкрещя ликуващо, светкавично грабна Лиан и го вдигна във въздуха. Накълцаното въже се скъса. Тенсор заръмжа:

— Излез де! Ела насам! Питлис, стани от гроба да видиш как ще отмъстя за тебе!

Бавно вдигна десния си юмрук и около него засия златист ореол. Фейеламор изхленчи и изведнъж се видя как бяга от залата.

Шанд се мярна в дупката от взрива и извика:

— Прикрийте се!

— Да, махнете се надалеч — ясно изрече Тенсор. — Стореното от мен на Събора не е нищо пред това, което ще направя днес.

Аакимите се отдръпваха полека.

— Недей, Тенсор! — нададе вой Хинтис. — Нали ни се закле!

— Ха! — бясно изхърка Тенсор.

Всички усещаха началото на заклинанието. Лиан се хвана за слепоочията, главата му сякаш се пръскаше.

Тенсор го вдигна още по-нагоре и безмълвно занарежда. Сянката в портала спря на два разтега от него като че уплашена. Юмрукът на Тенсор блесна, Лиан изпищя и сянката се разлюля. Лиан писна отново, размахал ръце и крака, от прехапания му език капеше кървава слюнка.

Каран усещаше безтелесния допир на въздействието, объркващо разума, което познаваше от деня на Събора. Тенсор още си играеше с Рулке, но й оставаха броени секунди. Знаеше, че този път пълната сила на заклинанието, насочено и фокусирано чрез Дара, който Лиан притежаваше, ще убие и нея, и всички други в залата. Но още преди това Лиан щеше да бъде разплескан по пода. Колкото и устойчив да беше, нищо нямаше да го спаси от такава неудържима стихия.

— Помогнете ми! — скочи тя.

Осейон, застинал объркан до Мендарк, се втурна напред с гърлен рев и помете вцепенените аакими по пътя си. Каран успя да грабне парче мрамор колкото тухла, да изтича към подиума и с двете си ръце да го запрати в лицето на Тенсор.

Чу се грозно хрущене, Тенсор залитна и изтърва Лиан. Ръцете му се отметнаха нагоре, от носа му шурна кръв. Мразовит повей угаси сиянието около юмрука му. Тенсор се опря на коляно и протегна ръце да се опази, когато сянката в портала се изду. Каран се мъчеше да избута замаяния Лиан встрани, но в главата й сякаш блъскаше океански прибой. Осейон стисна и двамата под мишниците си и ги изнесе от беседката.

Насред залата ги пусна да стъпят и извика:

— Бягайте!

Хукнаха към съмнителната безопасност на стълбата.

Тенсор довърши немощно разпокъсаното заклинание. Ударната вълна издуха снежинките и натръшка аакимите. В залата притъмня.

Само от отвора на шахтата в огнището проникваше зарево. Тенсор се задави и заклинанието напълно изгуби силата си. Мракът в беседката бе прорязан от назъбен като мълния проблясък, отекна трикратен гърмеж като смеха на исполин. Тенсор отхвръкна назад и падна от подиума. Беседката, останала невредима, за миг стана прозрачна, изгуби се от поглед и пак си върна плътността.

Порталът пустееше. С нов тътнещ напор на вятъра по средата изникна тъмна фигура с развята черна коса, щръкнала черна брада и светещи, наситеночервени очи. Същински великан, чиято глава опря в купола.

Рулке изглеждаше по-неудържим отвсякога. Вторият проблясък разцепи беседката, предната й половина се разтроши, само три колони и металният купол останаха като рамка зад него.

Тенсор се озърташе пощурял. Заклинанието се провали, Лиан го нямаше, а вече усещаше как му призлява от злоупотребата с магия. Смелостта му не стигаше да изтърпи това. Пречупи се и запълзя през залата.

Рулке напираше към тях. Алено наметало се развяваше върху черните му дрехи. Озърна се в търсене на противници.

Каран чу ниско свистене, засилващо се до тътен, разтърсил залата. Изведнъж сиянието в огнището се скри за миг — черен силует изскочи от шахтата и се понесе във въздуха като с криле. Игър стъпи на присвитите си крака и изпружи юмрук към тавана. Тънки лъчи блеснаха от изумруда, заслепяваха болезнено.

— Посрещни гибелта си, Рулке! — извика Игър, ухилен до ушите, и метна кристала по своя враг.

Рулке се вцепени, а изумрудът се премяташе към него. Улови го в последния миг. Сиянието се разгоря толкова ярко, че проникваше мътнозелено през ръката му. Рулке стискаше с огромните си юмруци и се гърчеше, сякаш кристалът беше нажежен. Впи пръсти в него още по-яростно, преви се и притисна ръце към корема си.

— Тар енг Казит! — ревеше Игър на незнаен език. — Изгори го! Изпепели врага ми!

При следващия проблясък на изумруда се видяха и костите в тялото на Рулке. Той виеше и ридаеше, почти разкъсан, но не пускаше.

Игър бе застинал в позата на устремил се напред бегач. Напипа слепешком ножа си, за да нанесе последния удар. Но шепотът на Рулке се чуваше все по-отчетливо — той откри насрещното заклинание. Лицето му се кривеше, пръстите му димяха. Тържествуващото изражение в очите на Игър се стопи.

Рулке разтвори пръсти. На пода прошумоля изумруден прах. Той се изправи на пръсти и се провикна от болка и възторг.

Игър изтърва ножа и заотстъпва.

— Не успях — мънкаше смаян. — Как тъй не успях?

— Това място е създадено от карон — с досада обясни Рулке. — Кандор откри разлома и построи Голямата кула над него, за да черпи сила от земята две хилядолетия. Ама че си нагло, човече от коренната раса, мислеше си, че просто ще влезеш и ще се възползваш! Що за невежа си ти!

Пак стисна димящия си юмрук. От гърлото на Игър се изтръгна клокочещ вой, той се строполи и започна да скубе косата си. Като че искаше да се отърве от нещо невидимо, вкопчило се в главата му, но то заби жилото си в гърлото му.

44. По право и наследство

Главата на Каран се цепеше от болка. Всеки в залата пострада от употребената тук сила. Никой не посмя да се опълчи срещу Рулке.

Игър се гърчеше на пода. Каран си спомни първата им среща във Физ Горго, когато му открадна Огледалото. Тогава беше безмилостен, могъществото му всяваше ужас. За миг й се мярна разплаканата Мейгрейт. Нима двамата бяха любовници? Значи е открила нещо добро у него.

Тя извика звънливо:

— Да го нападнем заедно. Не може да устои на всички наведнъж.

Рулке се обърна припряно да види коя е пък тази досадница. В същия миг Фейеламор се изправи и явно го стъписа. Не бе подозирал, че и тя е тук, не искаше да рискува схватка с нея. Той спря нерешително.

— Заедно! — повтори като ехо Фейеламор.

Затича с напевни викове на странния си език. Рулке се озърташе, не знаеше кой от противниците му ще нанесе първия удар. Фейеламор се бе устремила право към него и Каран забрави да диша. Стори й се, че Фейеламор ще го повали без усилие. Нима беше толкова лесно?

Излъга се. Фейеламор подмина Рулке, понесла Огледалото, и с бързи ситни крачки стигна до порутената беседка, която незабавно се освети в призрачно сияние. Порталът оставаше отворен. Всички се облещиха, не можеха да повярват, че тя ще ги изостави. Тенсор тръсна глава и се подпря на колене.

— Огледалото е мое! — изхриптя. — Няма да ми го отнемеш.

Дългите му пръсти се изпънаха към нея и Огледалото издрънча на пода.

Фейеламор скочи да го вземе, но то се хлъзгаше все по-надалеч. Тя изврещя в отчаяното си желание да го достигне, обаче Рулке го настъпи. Разтреперана от заклинанието, тя се опита да наложи нова илюзия. Тенсор вдигна ръка, замъждукала в отровно зелено.

— Не смей! — изплю кръв той. — Ще те разпилея. Никой фейлем не може да оцелее от това.

Каран видя, че Фейеламор се примири с поражението. Тенсор можеше да я порази, преди да е довършила жалката си илюзия, и този път щеше да я убие. Тя отстъпи заднешком върху подиума, насочи портала накъдето искаше и изчезна с тих пукот.

Рулке проследи раздора между неговите врагове с измъчена усмивчица.

— Трима по-малко… — промълви.

Протегна дясната си ръка към Игър и сви юмрук, макар да се мръщеше от болка. Дотогава проснат безмълвно, Игър започна да вие. Рулке насочи другата си ръка към Тенсор, който падна на колене с широко отворена уста, от която не излезе нито звук. Тялото му се преви, главата му се удари в пода.

Никой не дръзваше да мръдне. Безпомощните викове на Игър разтърсваха Каран. А що за презрени твари бяха аакимите, че не смееха дори да бранят един от своите? Тя посегна и с неуловимо за окото движение метна ножа си.

Рулке се обърна и вдигна ръка да опази лицето си, но твърде дългият престой в Нощната пустош го бе направил муден. Острието прониза дланта му и заседна между костите. Потръпна и опря ръка в ребрата си, сякаш усещаше ножа там. Очите му виждаха не Каран, а лик отпреди четиридесет столетия.

— За втори път ме прободе, Елиенор! Никой освен тебе не успя. — Млъкна смутен и погледът му бавно се проясня. — Коя си ти? — прошепна. — Не си Елиенор. Дори не принадлежиш към аакимите.

— Аз съм Каран Елиенор Фърн от Готрайм — отсече тя. — Имам кръв от аакимите и съм нейна пряка потомка.

— Каран… — усмихна се с неприязън Рулке. — Добре. Елиенор знаеше, че за мен е неприкосновена. Ето каква си била. Усещах понякога съзнанието ти, но не съм си представял, че толкова приличаш на нея. Ако знаех, нямаше да те използвам. Но стореното — сторено. Ще ми бъдеш още по-необходима занапред. Ела тук!

Тръсна китката си и ножът изтрака на пода. Извика някаква дума, каменните стъпала под краката на Каран и Лиан се разсипаха на прах и двамата паднаха. Прекрачи към тях. Каран беше беззащитна. Ако поискаше, можеше да я размаже по стената.

Кракът му пак закачи Огледалото, от което се лиши Фейеламор. Рулке пъргаво се наведе да го вдигне. Дълго се взираше в него, а Каран се питаше какво ли вижда, защото по лицето му пробягваха отблясъци. Накрая го захвърли.

— Играчка… залъгалка за аакими! — промърмори с презрение. — За какво са ми такива тромави устройства, когато си имам по-съвършени. Ах, колко се радвам, че дойдох — тъкмо от тебе се нуждая за начинанието си. — Впи поглед в Каран и Лиан и всеки от тях се уплаши заради другия. — Имам късмет, малка ми Каран, че не те унищожих веднага. Ела с мен.

Каран хвана ръката на Лиан и двамата се отдръпнаха назад през осеяната с отломки зала. Само провлачването на краката им нарушаваше тишината. Рулке вървеше след тях, двойно по-едър и тройно по-тежък от нея. Той стъпваше безшумно, обаче дишането му отекваше от стените.

— Стой! — заповяда й. — Какъв е смисълът в тези игрички? Ти си моя.

Каран не спря. Още виждаше бледия ореол около двете изправени колони, останали от беседката. Хрумна й нещо. Ако нямаше друг изход, щеше да избяга в Туркад, както постъпи Фейеламор.

— Стой! — повтори Рулке оглушително и тя замря.

Какво да прави? Усети, че Тенсор е съвсем наблизо вляво от нея. Дали бе останало нещо от предишния Тенсор?

— Помниш ли онзи ден преди дванадесет години, когато всички Стражи в Шазмак зазвъняха? Ти излезе при портата и видя опърпано, но гордо момиче, а то ти каза: „Дойдох си у дома.“ И ти я прегърна. Аз съм това момиче, Тенсор, и още те обичам. Безразлична ли съм ти вече?

Рулке ги гледаше развеселен. Засмя се.

— Да беше задала въпроса, преди да му строшиш носа.

Но нейната молба припомни на Тенсор позора и безумието му. Изведнъж скочи между Каран и Рулке и замахна. Но слабостта след заклинанието го подведе, беше твърде бавен.

Рулке го запрати встрани с нехайна свирепост. Тенсор падна осакатен, опита да стане, дори докопа крака на врага са, но беше изритан като нахално куче. Каран искаше да изтича при него, но Рулке й се изпречи. Нямаше изход. Тенсор не можеше да се вдигне, само я погледна.

— Остави ме. Спасявай се.

Тя се огледа без надежда. Никой не искаше да помогне нито на нея, нито на Тенсор, след като видяха как постъпи Рулке с него.

Каран пак стисна ръката на Лиан и го повлече назад. Нямаше къде да отидат. Рулке лесно можеше да я хване, но май му харесваше да я дразни, да я натиква там, където искаше да попадне. Тя стъпи на подиума и навлезе в сиянието между колоните, което тутакси припламна.

„А защо не? — рече си Каран. — Няма изход.“

— Недей! — извика Шанд от другия край на залата.

Закъсня. Рулке се престори, че посяга, и тя отскочи заднешком, повлякла Лиан. Порталът се озари за миг в две кратки примигвания и ги погълна с грохот, преди да изчезне.

Никой не мърдаше. Пак се чу дълбокият нисък смях на Рулке.

— Ако знаеха къде ще ги пренесе порталът, нямаше да се напъхат с такова желание в него — каза той и си изтри очите.

— Да се помирим, Мендарк — прошепна Игър. — Можеш да изкупиш старото си престъпление. Помогни ми!

Мендарк усърдно си придаваше вид на нищожество, изчакваше шанса, когато врагът няма да е нащрек. И го дочака. Знаеше как да освободи Игър от властта на Рулке, и го знаеше открай време, затова така се мразеха. Но взаимната им ненавист не можеше да се мери със страха от Рулке.

Промъкна се зад Игър и опря пръсти в главата му, после те сякаш потънаха навътре. Игър се отпусна и забърбори безсмислици.

Мендарк призова отдавна забравени сили, останали непокътнати още от времето на Забранените опити. Проникна дълбоко в съзнанието на Игър и направи каквото беше длъжен да стори още тогава — заличи отровния шип, разчупи невидимите окови.

— Хайде, Игър! — прошепна му. — Сега е моментът.

Игър тръсна глава. Да, най-после свобода, каквато не помнеше от прастари времена. Но не се надигна. Нищо не му пречеше освен вкоренените кошмари, които не успяваше да превъзмогне. Разтрепери се.

Мендарк разбра, че ще се простят с шанса си, и го пусна. Какъвто и ужас да изпитваше, не го показа. Рулке го превъзхождаше несравнимо, ако беше готов за сблъсък. Но може и да не беше…

Прекрачи над Игър и застана срещу врага — най-храбрата постъпка в живота му. Вдиша дълбоко, овладя се, изпъна ръка и кресна остро:

— Рулке! Ела да ми покажеш колко си смел. Не се решаваш ли? Опитай това!

Рулке се обърна припряно, загуби равновесие и силата, запратена от Мендарк, го изтласка назад. Той се опомни на мига, изрече дума, ръцете и краката на противника му се загърчиха. Мендарк изпищя и с върховно усилие укроти тялото си. От следващото му заклинание по челото на Рулке изби пот, а насрещният удар накара Мендарк да се хване за гърдите. Пребледня от напрежение и се подпря на пода.

— Опомнете се! — изскърца гласът му към останалите.

Отново се надигна и пристъпи към Рулке с властния вид от разцвета си.

Другите усетиха, че везните се накланят, и се събраха край него. Осакатеният Тенсор пълзеше на колене, но и той вдигна ръка. Игър, макар и зашеметен, се изправи. Мендарк му помогна, а от другата му страна дойде Осейон, почти равен на Рулке по ръст. И наплашените аакими като че се престрашиха.

Шанд наблюдаваше и чакаше.

Рулке се смути. Предимството не беше на негова страна. Не би си позволил всичките му врагове накуп да го сварят неподготвен. Отстъпи, може би разбираше, че не знаят какво да направят. И те като че не бяха готови за решителната схватка, значи можеше да им избяга, докато не са се усетили. А в Нощната пустош имаше пробив. Той беше свободен! Нищо друго нямаше значение. Битката щеше да продължи по друго време и на друго място. Той скочи към съсипаната беседка.

— Слаб е! — провикна се Шанд. — Нападнете го всички заедно.

Мендарк се оказа най-бърз. Отдалеч отскубна новото огледало от рамката му и го огъна в стената. Без него порталът беше безполезен.

Рулке се шмугна между двете колони, събори ги към настъпващата групичка, прескочи купчината отломки и побягна по стълбата.

— След него! — заповяда Мендарк и се втурна нагоре като младеж.

След него тичаха Игър и Осейон, неколцина аакими и Шанд. Зад тях бавно се изкачваха последните двама аакими, понесли Тенсор.

На половината път нагоре Рулке отпадна — Нощната пустош го бе изтощила. На дванадесетия етаж едва не го застигнаха, той обаче събори парче от стената пред тях и пак побягна.

Осейон прескочи препятствието.

— Не припирай! — спря го Мендарк. — Сам няма да му направиш нищо.

Хиляда стъпала по-нагоре стигнаха до върха задъхани и с натежали крака. Вратата беше заклещена отвътре.

— Разбийте я! — изхърка Мендарк.

Осем рамене се забиха в нея с такава ярост, че вратата се удари в стената. Рулке стоеше във висока пролука отсреща и гледаше навън. Огромният му гръден кош се издуваше като ковашки мях.

— Не можеш да слезеш — извика Мендарк. — Хванахме те! Предай се.

Рулке се разсмя отчаяно, от горещия му дъх стените се топяха, а платиновият купол омекна.

Внимаваха да не го доближат, докато и Тенсор не бе внесен в стаята.

— Като един — насърчи ги Мендарк. — Сега!

Този път придобиха смелост. Намерили опора в омразата и гнева, те събраха силите си в страшен удар, насочен към гърдите на Рулке. Изхвърлиха го във въздуха далеч от пролуката.

Развикаха се дрезгаво, слисани от успеха си.

— Колко лесно било, ако сме единни… — промълви Игър.

— Няма да оцелее — заяви сияещият Мендарк.

Дълго щеше да се радва на заслужената победа. Нека някой посмее да му каже, че за нищо не го бива!

— Падането от такава височина ще го убие, въпреки че е карон.

Доближиха пролуката, за да видят смъртта му. Само че това не беше краят. Рулке висеше на едната си ръка под дълъг прът. Лицето му се изопна от болката в изгорената длан и изнемощелите мускули, но той се взираше във всеки от тях.

— Чуйте отново предсказанието — каза толкова тихо, че трябваше да напрегнат слух докрай заради свирещия вятър. — „Когато тъмната луна е пълна в средзимния ден, аз ще се завърна. Ще разбия Възбраната и ще отворя Пътя между световете. И Трите свята завинаги ще принадлежат на кароните.“

Всички неволно погледнаха небето, но луната не се виждаше. Шанд изрече в отговор:

Изражението на Рулке беше неразгадаемо. Мендарк протегна ръка — толкова слаба, че я крепеше в лакътя с другата. Посочи основата на пръта и произнесе проклятие. Прътът изпращя и се счупи като другия преди няколко дни.

Рулке го пусна и увисна във въздуха, сякаш се пребори с гравитацията за миг. После пропадна надолу все по-бързо и всички очи в стаята гледаха как доближава коравия метал на моста. Но преди това той събра юмруците на извитите си ръце над главата, за да образуват кръг, и под него се отвори същата синьо-черна тъма, която възвести появата му. Рулке изчезна.

Мендарк протягаше шия.

— Какво стана? Изгуби се от погледа ми.

— Няма го — отвърна Талия, чиито очи бяха по-зорки.

— Нощната пустош го е изтеглила обратно — хрипкаво се обади Тенсор.

— Значи нищо не постигна с твоето безразсъдство — горчиво промълви Селиал.

— По-малко от нищо. Той е силен, а ние сме разнебитени. Ще се назова Тил-Питлис. Обявявам себе си за най-подлия предател и най-жалкия глупак на всички времена.

Спогледаха се, накрая всички се обърнаха към Шанд. Не разбираха нито предсказанието на Рулке, нито неговия отговор. Тъмната страна на луната беше лоша поличба. Но тя твърде рядко беше обърната изцяло към Сантенар точно в хид — средзимния ден. А пълна тъмна луна в хид… Никой не помнеше такова съвпадение.

Шанд си мълчеше.

— Да вървим — настоя Мендарк. — Приключихме с Катаза.

Тръгнаха измъчено надолу по нескончаемата стълба. Когато минаха край унищожения портал, Тенсор изстена и помръдна на носилката.

— Сложете Огледалото в ръката ми. Не го оставяйте тук. Трябва да е у мен.

— Глупец! — кресна му Селиал, извън себе си от ярост. — Няма ли да умреш най-после? Ще те удуша, но няма да ти позволя да го пипнеш.

Старият Шанд се отби да прибере Огледалото от пода, където го бе захвърлил Рулке.

— Аз ще го пазя заради единствения човек, комуто се пада по право и наследство.

Пусна го в джоба си и макар че всички недоумяваха какво означават и тези негови думи, никой не възрази.