Кулата на слона

1

Факли осветяваха със слаба светлина пируващите в Маул, където крадците на Изтока провеждаха нощен карнавал. В Маул те можеха да гуляят и реват колкото им се искаше, защото честните хора отбягваха това място, а пазачите, на които бе добре заплатено с омърсени монети, просто не се намесваха. По кривите, непавирани улици с купища отпадъци и мръсни локви по тях, се клатушкаха вдигайки гюрултия пияници. Стомана блясваше откъм сенките, откъдето се дочуваше пронизителен женски смях и шум от боричкане. Светлина на факли се просмукваше през счупените прозорци и широко отворените врати; застоял мирис на вино и потни тела, дрънкане на чаши, удари с юмруци по груби маси, откъслечни думи от неприлични песни се разнасяха като удар в лицето.

В едно от тези свърталища веселбата отекваше от ниския потъмнял от дима таван, а по разни дрипи и парцали бяха налягали мошеници — потайни бързо-пръсти крадци на кесии, хилещи се похитители, наперени смелчаци, съпровождани от проститутки, момичета с пронизителни гласове, натруфени безвкусно.

Преобладаваха местните мошеници — тъмнокожи, тъмнооки заморци с кинжали в коланите и с коварсто в сърцата. Но имаше и вълци от половин дузина други страни. Тук бе грамаден хайбореец изменник, безмълвен, опасен, препасъл широк меч към огромната си мрачна фигура. Тук бе и шемит — фалшификатор с нос като кука и синьо-черна къдрава брада. Тук бе и проститутка от Бритуния със смели очи, седнала на коленете на светлокестеняв гъндъреец — скитащ наемен войник, дезертирал от някоя разбита армия. Дебелият, грамаден мошеник, предизвикващ с мръсните си шеги гръмогласен смях, беше професионален похитител, дошъл от далечния Кот да обучи заморците как се отвличат жени, който беше закърмен с повече умения в това изкуство, отколкото би могъл някога да научи. Този мъж поспря в описанието си на прелестите на бъдеща жертва и зарови муцуната си в гърлото на широка чаша пенливо пиво. След това, издухвайки пяната от дебелите си устни, той каза:

— В името на Бел, Бога на всички крадци, ще им покажа как се крадат момичета. Ще съм я прекарал през границата на Замора още преди да се е съмнало и ще има фургон, който да чака за нея. Триста сребърни монети ми обеща един благородник на Офир за една лъскава млада бритунка от сой. Седмици прекарах, бродейки в пограничните градове като просяк за да намеря такава, която да съм убеден, че ще свърши работа. А тази е страшна!

Той отправи лигава въздушна целувка във въздуха.

— Познавам Лордове на Шем, които биха продали тайната на Кулата на Слона за да я имат — каза той и се върна към пивото си.

Някой докосна ръкава на туниката му и той обърна глава, озъбвайки се на прекъсването. Той видя висок, снажен младеж, който се бе изправил до него. Мястото на този човек в това свърталище бе като на вълк между плъховете от каналите. Евтината му туника не можеше да прикрие твърдите, източени черти на могъщото му тяло, широките тежки рамене, широките му гърди, тънкия му кръст и здравите му ръце. Кожата му бе потъмняла от слънцето, очите му бяха сини и изгарящи, кичур разбъркана кестенява коса покриваше широкото му чело. От пояса му се спускаше меч, скрит в износена ножница.

Мъжът от Кот неволно се сви, защото човекът не беше от никоя от познатите му цивилизовани раси.

— Ти спомена Кулата на Слона — каза чужденецът, изговаряйки заморските думи с чужд акцент. — Много съм слушал за тази кула. Каква е нейната тайна?

Намеренията на младежа не изглеждаха заплашителни и котиецът си възвърна смелостта благодарение на изпитото пиво и очевидното одобрение на публиката. Той се изду от важност.

— Тайната на Кулата на Слона ли? — възклика той — Та всеки глупак знае, че жрецът Яра живее там при големия брилянт, който хората наричат „Сърцето на Слона“ — това е тайната.

Варваринът смля чутото за няколко момента.

— Виждал съм кулата — каза той. — Намира се в голяма градина, над нивото на града, заобиколена от високи стени. Не съм видял пазачи. Стените изглеждат лесни за катерене. Защо още никой не е откраднал този тайнствен скъпоценен камък?

Котиецът зяпна пред простоватостта на другия, а след това избухна в унищожителен смях, към който останалите се присъединиха.

— Чуйте този езичник! — изрева той. — Щял да открадне брилянта на Яра! Чуй, момче — обърна се той надуто към другия — Предполагам, че си някакъв северен варварин…

— Аз съм цимериец — отговори чужденецът с не съвсем приятелски тон.

Отговорът и тонът не значеха нищо за котиеца. Живеейки в кралство толкова далече на юг, на границите със Шем, той познаваше северните раси смътно.

— Тогава наостри уши и попивай мъдрост, момче — каза той, насочвайки чашата си към объркания младеж. — Знай, че в Замора и особено в този град, има повече смели крадци, отколкото където и да е по света, дори в Кот. Ако някой смъртен е можел да открадне камъка, бъди сигурен, че е щял да бъде свит отдавна. Говориш за изкатерване на стените, но след като се покатериш, бързо ще ти се прииска да си останал долу. Няма пазачи в градината през нощта поради една много проста причина, искам да кажа няма пазачи хора. В наблюдателницата в долната част на кулата има въоръжени хора и дори ако минеш покрай тези, които бродят из градината през нощта, все още ще трябва да минеш и покрай войниците, защото камъкът е скрит някъде в кулата над тях.

— Но ако човек би могъл да мине през градината, — възрази цимериецът — защо да не може да стигне при камъка през горната част на кулата, избягвайки по този начин войниците?

Отново котиецът го изгледа с отворена уста.

— Я го чуйте! — извика той подигравателно — Варваринът бил орел, който ще прелети до покрития със скъпоценни камъни перваз на кулата, който е само на петдесет метра над земята и е с гладки стени, които са по-плъзгави от полирано стъкло!

Цимериецът ядно се огледа, притеснен от гръмогласния подигравателен смях, с който бе поздравена тази забележка. Той не бе видял нищо смешно в нея и беше твърде нов за цивилизацията, за да разбира неучтивостта. Цивилизованите хора бяха по-неучтиви от диваците, защото знаеха, че могат да бъдат невежливи без някой да им разцепи черепа просто така. Той беше смутен и огорчен, и без съмнение щеше да се измъкне настрани, ако котиецът не бе решил да го предизвика още.

— Е, хайде, хайде! — извика той — Разкажи на тези нещастници, които не са били нищо друго освен крадци, откакто си се пръкнал, кажи им как би откраднал камъка!

— Винаги има начин, ако се съчетае желанието със смелост — отговори цимериецът късо, засегнат.

Котиецът реши да приеме това като лична обида. Лицето му стана виолетово от яд.

— Какво! — изрева той — Позволяваш си да ни учиш на нашата работа и намекваш, че сме страхливци? Я, хайде, махай се от погледа ми! — и той блъсна със сила цимериецът.

— Значи ми се подиграваш и после вдигаш ръка срещу мен? — скръцна със зъби варваринът, избухвайки в бърза ярост и отвърна на блъскането с удар с отворена ръка, който събори мъчителя му назад върху грубо скованата маса. Пивото се разля през ръба на чашата, а котиецът изрева от яд и измъкна меча си.

— Езическо куче! — изръмжа той — Искам сърцето ти за това!

Блясна стомана и тълпата се люшна назад за да не пречи. В схватката те събориха единствената свещ и свърталището потъна в мрак, разкъсван от трясъка на събаряни скамейки, тропота на бягащи крака и единствен писък на агония, който проряза помещението като с нож. Когато свещта бе отново запалена, повечето от посетителите бяха изскочили през вратите и счупените прозорци, а останалите се бяха барикадирали зад редиците на винените бъчви и под масите. Варваринът беше изчезнал, а центърът на стаята бе пуст с изключение на разсеченото тяло на котиеца. Цимериецът, с безпогрешния инстинкт на варварин, бе убил противника в тъмнината и объркването.