Когато за пръв път дойдохме в Палм Спрингс, все се подигравах на Кийт, задето се вцепенява в присъствието на някой морой. Но сега, изправена лице в лице срещу въплъщението на кошмарите ми, разбрах съвсем точно как се е чувствал той. Нямах право да съдя никого, че загубва ума и дума, когато се сблъска с източника на най-силните си страхове.
С това искам да кажа, че ако сега Кийт беше тук, мисля, че щеше да разбере защо за мен не е толкова трудно да общувам с мороите. Защото какво бяха те в сравнение със стригоите? Малките разлики между хората и мороите внезапно започнаха да ми се струват незначителни. Само една разлика имаше значение — разликата между живите и мъртвите. Това бе линията, която ни разграничаваше, линията, спрямо която двамата с Ейдриън твърдо стояхме от едната й страна — изправени лице в лице срещу тези, които стояха от другата.
И преди бях виждала стригои, само че тогава не бях пряко застрашена от тях. Освен това имах до себе си Роуз и Дмитрий, готови да ме защитят. А сега? Сега нямаше кой да ни спаси. Бяхме сами.
Стригоите бяха само двама, но все едно бяха двеста. Те действат на толкова различно ниво от нас, останалите, че не се изискват много от тях, за да постигат превъзходство. Двамата стригои бяха жени и изглеждаха, сякаш са били на около двайсет години, когато са били пробудени. Но не можех да отгатна колко отдавна е било това. Лий ревностно изтъкваше, че да си стригой означава да бъдеш „вечно млад“. Но докато се взирах в тези две чудовища, не мислех за тях по този начин. Разбира се, че притежаваха всички външни признаци на младостта, но бяха белязани с нещо дяволско и упадъчно. Кожата им може и да не бе сбръчкана, но беше болезнено бяла, много по-бяла от кожата на който и да е морой. Очите им, с червени пръстени около зениците, не искряха изпълнени с живот и енергия, а по-скоро горяха със зловещ сатанински плам. Тези същества не бяха нормални. Не бяха естествени.
— Очарователно — заговори едната, с руса коса, късо подстригана отзад и отстрани и с по-дълги кичури отгоре. Съдейки по лицевата и структура, реших, че е била дампир или морой, преди да стане стригой. Изгледа ни със същия поглед, с който бях виждала домашната ни котка да следи птиците. — И точно както ми ги описа.
— Те са тооолкова сладки — пропя другата и разтегна устни в похотлива усмивка. Височината и я издаваше, че някога е била морой. — Направо не зная от кого да започна.
Блондинката я изгледа предупредително.
— Ще си ги поделим.
— Както миналия път — съгласи се другата и отметна през рамо гривата си от къдрава черна коса.
— Не — отрече първата. — Миналия път ти уби и двете жертви. Това не беше подялба.
— Но после те оставих да се нахраниш и от двете.
Преди блондинката да й отвърне, Лий внезапно се съвзе и пристъпи към нея.
— Почакай, почакай, Доун. Ти ми обеща. Обеща ми, че първо ще ме пробудиш, преди да направиш каквото и да е друго.
Сега вниманието на двете жени стригои се насочи към Лий. Все още бях вцепенена, неспособна да помръдна или да реагирам, докато стоях в опасна близост до тези две създания на Ада. Но някак си, въпреки умопобъркващия ужас, който ме заливаше, все пак ме обзе неочаквано, макар и слабо съжаление към Лий. Разбира се, като се имаше предвид ситуацията, то си оставаше примесено с омраза. Ала най-вече изпитвах ужасна тъга за този млад морой, който искрено вярваше, че животът му ще е безсмислен, ако не пожертва душата си в замяна на безсмъртието. Изпитах съжаление към него и за това, че вярваше, че тези създания ще му дадат това, което така отчаяно желае. Защото докато ги изучавах, ми стана съвършено ясно, че те са решили, така или иначе, да си устроят пиршество с меню от три блюда. Изглежда Лий бе единственият, който все още не се досещаше за това.
— Моля те — повтори той. — Ти ми обеща. Спаси ме. Превърни ме отново в такъв, какъвто бях.
Нямаше как да не забележа малката червена подутина на лицето му, където го бях ударила. Изпълних се с известна гордост заради това, ала не бях достатъчно самонадеяна да се залъгвам, че притежавам някакви значими бойни умения, за да победя в тази ситуация. Стригоите бяха прекалено близо, а нашите възможности да се измъкнем невредими — съвсем нищожни.
— Зная къде може да се открият още като тях — побърза да добави Лий, започвайки да се изпълва със смут, че неговите „спасители“ не се втурнаха тутакси да реализират мечтата му. — Единият е млад… дампир.
— Отдавна не съм имала дампир — отбеляза къдравата, като го изрече едва ли не с копнеж.
— Не ми пука особено, Джаклин — въздъхна Доун. — Ако искаш да го пробудиш, заеми се с него. Аз искам само тези двамата. За мен той няма значение.
— Тогава ще запазя дампира само за себе си — предупреди я Джаклин.
— Чудесно, чудесно — съгласи се Доун. — Само побързай.
Лицето на Лий засия, толкова щастливо… беше отвратително.
— Благодаря ти — рече той. — Много ти благодаря! Чаках толкова дълго, че направо не мога да повярвам… Ах!
Джаклин се придвижи тъй бързо, че едва успях да проследя какво става. В един миг стоеше до вратата, а в следващия вече бе притиснала Лий в креслото. Той нададе приглушен вик, когато тя го захапа за врата. Викът му скоро заглъхна. А Доун затвори вратата и ни подкара навътре. Изтръпнах от докосването й.
— Добре — рече тя развеселено. — Нека първо да ви огледам добре.
Нито Ейдриън, нито аз реагирахме. Само пристъпихме в дневната. Осмелих се да го погледна набързо, но не успях да разбера какво мисли. Той беше толкова добър в умението да прикрива истинските си чувства, че навярно не биваше да се изненадвам, че с такава лекота успява да прикрие завладелия го ужас. Не ме окуражи с нищо, нито с жест, нито с дума, което ми подейства странно успокояващо. Защото, реално погледнато, не виждах щастлив изход от тази ситуация.
Тъй като бях достатъчно близо, за да наблюдавам атаката на Джаклин, видях съвсем ясно блаженото изражение, което се изписа по лицето на Лий. Това бе най-ужасната гледка, на която някога съм била свидетел. Исках да затворя очи или да се извърна, ала някаква непонятна сила ме тласкаше да се взирам като омагьосана в гнусния спектакъл. Никога не бях виждала как се захранва вампир — нито морой, нито стригой, — но сега разбрах защо захранващите като Дороти с такова желание обричаха живота си на това. Ендорфините проникнаха в кръвообращението на Лий, толкова силни ендорфини, че омаята от насладата го заслепи за факта, че животът се изцеждаше от него. Вместо това той се понесе в някакъв унес, опиянен от прилива на силните възбуждащи вещества. Или може би просто си мечтаеше колко ще е щастлив, след като отново се превърне в стригой, ако въобще бе възможно да имаш някаква разумна мисъл при тези обстоятелства.
Скоро изгубих представа колко време мина, докато се източи кръвта на Лий. Всеки момент бе агонизиращо мъчителен за мен, все едно аз поемах цялата болка, която Лий би трябвало да изпитва. Целият процес ми се стори безкраен, но в същото време изпитах някакво странно усещане, че всичко се случва прекалено бързо. Джаклин пиеше кръвта неуморно, като спря само веднъж, за да отбележи:
— Кръвта не е толкова добра, колкото очаквах.
— Тогава престани — посъветва я Доун, която започна да показва признаци на отегчаване. — Просто го пусни и ела да се заемем с тези двамата.
Джаклин я изгледа така, все едно наистина обмисляше предложението й, което отново ми напомни какъв глупак бе Лий, след като се бе доверил на тези две хищни създания. След няколко мига тя сви рамене:
— Почти свърших. И наистина искам да ми осигури онзи дампир.
Джаклин продължи да пие, но както самата тя каза, това не отне много време. Лий беше пребледнял като стригой, а кожата му изглеждаше някак изопната. Сега бе напълно неподвижен. Лицето му бе застинало в усмивка, която изразяваше колкото шок, толкова и радост. Джаклин надигна лице, избърса устата си и се загледа с наслада в жертвата си. После запретна ръкава на блузата си и доближи нокти до китката си. Но преди да разкъса плътта си, тя забеляза нещо, което привлече вниманието й.
— А, с това ще е много по-чисто. — Отдръпна се назад и се наведе към ножа на Лий. По време на схватката ни се бе плъзнал под креслото. Джаклин го взе и без никакви усилия преряза китката си. От раната потече гъста червена кръв. Част от мозъка ми отказваше да повярва, че тази кръв е същата като моята. Трябваше да е черна. Или някаква киселина.
Притисна кървящата си китка към устата на Лий и надигна главата му, за да може кръвта сама да се стича към гърлото му. Всеки ужас, на който съм била свидетел, бледнее пред този. Смъртта е ужасяваща, но все пак е част от природните закони. А това? Това не се вписва в плановете на природата. Все едно пред очите ми се разиграваше най-страшният грях на света, покваряването на душата чрез черна магия за възкръсване на мъртвите. Това ме накара да се почувствам омърсена. Искаше ми се да побягна. Не исках да гледам това. Не исках очите ми да виждат как момчето, което някога имах едва ли не за приятел, внезапно се надига като някакво перверзно създание, като извращение на природата.
Леко докосване по ръката ми ме накара да подскоча. Беше Ейдриън. Очите му си оставаха приковани върху Джаклин и Лий, но ръката му улови моята и я стисна, въпреки че още беше с белезниците. Изненадах се от топлината на кожата му. Макар да знаех, че мороите бяха живи същества с топла кръв като мен, заради ирационалните си страхове винаги бях очаквала, че са студенокръвни. Също толкова изненадващо бе внезапното успокоение и усещане за близост, което ми даде това докосване. Не беше от докосванията, които ти нашепват Хей, имам план, затова се дръж, защото ще се измъкнем. Беше по-скоро от рода на докосванията, които просто искат да ти кажат: „Ти не си сама.“ Действително това бе единственото, което в този миг той можеше да ми предложи. И в този миг ми беше достатъчно.
Тогава се случи нещо странно. Или по-скоро не се случи.
Кръвта на Джаклин се изливаше непрестанно в устата на Лий и макар да нямахме голям брой документирани случаи на превръщане на морои в стригои, бях запозната с основните принципи. Кръвта на жертвата се изсмукваше, след което стригоят убиец даваше на мъртвия или мъртвата да пие от собствената му кръв. Не знаех колко време бе нужно, докато стане съживяването — със сигурност нямаше да е потребна цялата кръв на стригоя, — но по някое време Лий трябваше да помръдне и да се надигне като някой ходещ мъртвец.
Студеното и самодоволно изражение на Джаклин започна да се измества от любопитство, което обаче след малко отстъпи на смущението. Погледна въпросително към Доун.
— Защо се бави толкова дълго? — попита я Доун.
— Не зная — вдигна рамене Джаклин и пак се обърна към Лий. Със свободната си ръка го смушка в рамото, все едно че изпълняваше поръчка за събуждане. Ала нищо не се случи.
— Не си ли го правила преди? — попита Доун.
— Разбира се — озъби се Джаклин. — Но не би трябвало да отнеме толкова много време. Трябваше вече да е станал и да се движи. Нещо не е наред. — Припомних си думите на Лий, описващи отчаяните му, неуспешни опити отново да стане стригой, като е отнемал живота на невинни жертви. Не знаех много за магията с духа, а още по-малко как може някой отново да бъде превърнат в стригой, но нещо ми подсказа, че вече никаква сила на земята няма да успее да върне Лий в редиците на стригоите.
Изтече още една дълга минута, докато ние само наблюдавахме и чакахме. Накрая, ядосана от неуспеха си, Джаклин се отдръпна от креслото и дръпна надолу ръкава си.
— Нещо не е наред — повтори тя. — И не искам да прахосвам повече от кръвта си, за да си обясня какво е то. Освен това раната ми вече зарасна.
Не исках нищо друго, освен Доун и Джаклин да забравят за съществуването ми, но следващите думи се отрониха от устата ми, преди да успея да ги спра. Ученият в мен бе прекалено заинтригуван от едно прозрение.
— Той вече е бил превърнат от стригой в морой и това му е подействало завинаги. Магията на духа оставя някакъв белег и сега вече не може да бъде превърнат обратно.
Двете жени стригои ме изгледаха напрегнато. Сгърчих се под тези червени погледи.
— Никога не съм вярвала на тези истории за магията на духа — отсече Доун.
Джаклин обаче оставаше озадачена от провала си.
— Имаше нещо сбъркано в него. Не мога да го обясня… Но беше така през цялото време. Нещо с него не беше наред. И вкусът не беше както трябва.
— Забрави го — посъветва я Доун. — Той имаше своя шанс. Получи каквото искаше, а сега смятам да действам.
Видях смъртта си, изписана в очите й и посегнах към кръста на врата ми.
— Бог да ме пази — промълвих, когато тя се хвърли напред. Напук на здравия разум Ейдриън беше решен да я спре — или поне се опита. Най-вече като просто се изпречи на пътя й. Ала не притежаваше бързината на нейните реакции, за да я спре, пък и с окованите си в белезници ръце беше ужасно тромав. Мисля, че просто бе видял същото, което и аз, че тя се готви да атакува, затова се опита да я изпревари и най-благородно да се изправи пред мен в отчаян, обречен опит да ме защити.
Опитът му пропадна, както всичко обречено на неуспех. Само с едно плавно движение тя го блъсна настрани, някак си небрежно и без никакво усилие, но той прехвърча през половината стая. Дъхът ми секна. Ейдриън се удари в пода, а аз се разпищях. Внезапно усетих остра болка във врата си. Без никаква пауза Доун ме бе сграбчила чевръсто и почти ме повдигна от пода, за да има достъп до шията ми. Изрекох мислено още една трескава молитва, но след секунди както споменът за молитвата, така и болката, се изпариха от мозъка ми. Бяха заменени от сладко, сладко чувство на задоволство, блаженство и удивление. Вече не можех да мисля за нищо, освен за това, че внезапно съм се озовала в най-щастливото, най-вълшебното от всички възможни състояния. И закопнях за още. Още… още, още… Исках да се потопя в това, да се забравя, да забравя за всичко друго около мен…
— Ох — извиках, когато внезапно и неочаквано се ударих в пода. Потопена в блажената омая, не изпитах никаква болка, поне засега.
Доун ме бе захвърлила също толкова бързо, както ме бе сграбчила. Инстинктивно протегнах ръка, за да предотвратя падането си, но не успях. Бях прекалено омаломощена и объркана, както лежах грозно просната на килима. Пръстите на Доун докоснаха устните й и гняв сгърчи и без това ужасената и физиономия.
— Какво — сърдито извика тя, — какво беше това?
Мозъкът ми още не можеше да проработи нормално. Бях изпитала само за кратко упойващия вкус на ендорфините, но се оказа достатъчно, за да остана крайно объркана. Не знаех какво да й отговоря.
— Какво не е наред? — възкликна Джаклин, като пристъпи напред. Изгледа смутено и Доун, и мен.
Доун смръщи вежди и се изплю на пода. Слюнката й червенееше от кръвта ми. Отвратително.
— Кръвта й… Беше ужасна. Не става за пиене. Отврат. — Отново се изплю.
Очите на Джаклин се разшириха.
— Също като при другия. Видя ли? Казах ти.
— Не. — Доун поклати глава. — Няма начин да е същото. Ти никога нямаше да можеш да изпиеш толкова много от нея. — Отново се изплю. — Не само че на вкус е странна или лоша… Но сякаш е развалена. — Като видя скептичния поглед на Джаклин, Доун я тупна по ръката. — Не ми ли вярваш? Опитай и ти.
Джаклин пристъпи колебливо към мен. Но тогава Доун отново се изплю и аз си помислих, че това някак си успя да убеди Джаклин да се откаже от мен.
— Не искам още от тази калпава храна. По дяволите. Това започва да се превръща в някакъв абсурд. — Джаклин погледна към Ейдриън, който стоеше напълно замрял. — Поне още разполагаме с него.
— Ако и той не е повреден — промърмори Доун.
Усещанията ми отново започнаха да се съживяват и за половин секунда се запитах дали няма да се случи нещо налудничаво, което да ни помогне да оцелеем. Може би двете жени стригои ще ни отпишат като негодни за менюто им. Но не. Колкото и да се надявах на това, знаех, че дори и да не се хранят с нас, пак нямаше да се измъкнем живи от тук. Нямаше да се махнат просто така. Преди да си тръгнат, щяха да ни убият ей така, за удоволствие.
Със същата забележителна скорост Джаклин се нахвърли върху Ейдриън.
— Време е да проверим.
Изкрещях, когато Джаклин притисна Ейдриън до стената и го захапа за врата. Направи го само за няколко секунди, просто да го опита как е на вкус. Тя надигна глава и изчака малко, за да усети вкуса на кръвта му. Доволна усмивка се плъзна бавно по устните й, разкривайки окървавените й кучешки зъби.
— Този си го бива. И то много. Ще ме компенсира заради другата. — Плъзна пръсти по бузата му. — И все пак е срамота. Толкова е сладък.
Тогава Доун се приближи към тях.
— Остави ме и аз да го опитам, преди да си изпила всичко! Джаклин обаче не й обърна внимание и пак се приведе над Ейдриън, който вече беше с изцъклени очи. Междувременно замайването ми от ендорфина бе преминало и можех отново да разсъждавам. Никой не ми обръщаше внимание. Опитах се да се изправя, но ми се зави свят. Успях да пропълзя до чантата си, която лежеше забравена в ъгъла на стаята. Джаклин отново отпи от Ейдриън, но само за кратко, преди Доун да я изблъска встрани, настоявайки за реда си, за да отмие от устата си неприятния вкус на кръвта ми.
Смаяна от бързите ми движения, зарових в чантата си, отчаяно търсейки нещо, което да може да ми помогне. Една хладнокръвна, логична част от мозъка ми подсказваше, че няма начин да се измъкнем от това, но и нямаше начин просто да седя със скръстени ръце и да гледам как източват кръвта на Ейдриън. Трябваше да се боря. Трябваше да се опитам да го спася, така както той се бе опитал да спаси мен. Нямаше значение дали опитът ми ще пропадне или дали ще умра. Все нещо трябваше да опитам.
Някои алхимици носят оръжие, но не и аз. Чантата ми беше голяма, пълна с повече неща отколкото се нуждаех, но нищо в нея не наподобяваше на оръжие. Но и без това, повечето оръжия са безпомощни срещу стригоите. Изстрел от пистолет може само да ги забави, но не и да ги убие. Единствено сребърният кол, обезглавяването и огънят можеха да убият стригой.
Огън…
Пръстите ми се сключиха около амулета, който бях направила за госпожа Теруилиджър. Бях го пъхнала в чантата, когато тя ми го върна, без да зная какво да правя с него. Мога само да предполагам, че загубата на кръв и хаотичните ми мисли ме подтикнаха да го извадя и да се замисля за възможността да го използвам. Дори самата идея за това бе смешна. Не можеш да разчиташ на нещо, което не работи! Беше просто дреболия, по-скоро като нещо за украса, безполезна торбичка с камъчета и листа. В него нямаше магия, а аз бях глупачка да си мисля, че може да ми помогне.
И все пак си беше торба, пълна с камъни.
Не много тежка, но със сигурност достатъчна, за да привлече вниманието на някого, ако го удариш по главата. Това бе най-доброто, с което разполагах. Единственото, на което можех да разчитам, за да забавя смъртта на Ейдриън. Повдигнах ръка, прицелих се в Доун и замахнах, като извиках глупавото заклинание: „В пламъци, в пламъци.“.
Ударът ми се оказа сполучлив. Госпожа Карсън можеше да се гордее с него. Но нямах шанс да се възхитя на собствените си атлетически умения, защото бях прекалено шашната от факта, че Доун наистина пламна.
Челюстта ми увисна, докато гледах втренчено това невъзможно чудо. Не беше огромен огън. Не беше като цялото и тяло да се обгърне от пламъци. Но там, където амулетът я удари, лумна малък пламък, който бързо плъзна по косата й. Тя изпищя и започна трескаво да се удря по главата. Стригоите се страхуват от огъня и за миг Джаклин се отдръпна. Ала после, с мрачна решителност, пусна Ейдриън и грабна едно одеяло. Уви го около главата на Доун, задушавайки пламъците.
— Какво стана, по дяволите? — сърдито изрева Доун, като смъкна одеялото. Тутакси се спусна към мен, смъртно разгневена. Знаех, че единственото, което постигнах, бе да ускоря собствената си гибел.
Доун ме сграбчи и удари главата ми в стената. Светът се завъртя около мен. Прилоша ми. Тя отново посегна към мен, но се вцепени, когато вратата рязко се отвори. На прага се появи Еди, със сребърен кол в ръка.
От това, което последва, най-смайващото бе скоростта. Никакви паузи, никакви продължителни моменти за преценка на ситуацията, никакви хапливи подмятания между сражаващите се. Еди просто нахълта вътре и се хвърли срещу Джаклин. Тя откликна със същата бързина, втурвайки се да пресрещне единствения си достоен противник тук.
След като го бе оставила, Ейдриън се бе свлякъл на пода, все още подвластен на въздействието на ендорфините на стригоите. Изтичах до него, приведена колкото можех по-ниско към пода, за да му помогна да се оттегли на по-сигурно място в по-отдалечения край на дневната, докато Еди си разменяше ожесточени удари със стригоите. Само за миг си позволих да погледна към полесражението, точно колкото да добия представа за смъртоносно опасните им движения, приличащи на бурен танц. Двете жени стригои се опитваха да притиснат Еди в безмилостна схватка, вероятно с надеждата да прекършат врата му, но в същото време трябваше да внимават и да избягват острието на сребърния му кол.
Погледнах надолу към Ейдриън, който бе опасно пребледнял, а зениците му бяха заприличали на върхове на топлийки. Имах само бегла представа колко кръв бе успяла Джаклин да изпие от него, затова не бях сигурна дали отпадналото му състояние се дължи повече на загубата на кръв или е резултат от въздействието на ендорфините.
— Добре съм, Сейдж — отрони той, като примигна, сякаш светлината му причиняваше болка. — Макар че съм яко отнесен. Май това, което съм използвал досега, е било супер мека дрога. — Той примижа, все едно се мъчеше да се пребори с дрямката. Зениците му се разшириха до по-нормален размер, след което успя да фокусира погледа си върху мен. — Мили боже. Ти добре ли си?
— Ще се оправя — уверих го и се опитах да се надигна. Но още докато го изричах, отново ми се зави свят и се олюлях. Ейдриън се опита, доколкото можеше, да ме подкрепи да не рухна на пода, макар че беше ужасно несръчен с окованите си в белезниците ръце. Наведохме се един към друг и аз едва се сдържах да не се разсмея на абсурдната сцена — двамата се опитвахме да си помогнем един на друг, макар нито единия да нямаше сили за това. После нещо привлече погледа ми и отклони всичките ми мисли в друга посока.
— Джил — прошепнах.
Ейдриън мигновено проследи погледа ми — Джил току-що бе влязла в дневната. Не се изненадах да я видя. Единственият начин Еди да е тук, беше ако Джил му е казала какво се случва с Ейдриън през телепатичната им връзка. Застанала там, с блеснали очи, докато следеше със затаен дъх битката на Еди със стригоите, тя приличаше на свирепа, готова за бой богиня. Беше едновременно вдъхновяващо и страшно. Ейдриън явно споделяше мислите ми.
— Не, не, сладкишче, недей — промълви той. — Не върши глупости. Кастъл трябва да се справи сам.
— Тя знае как да се бие — казах му аз.
Ейдриън се намръщи.
— Само че няма оръжие. А без него е безпомощна като пухено перце.
Той беше прав, разбира се. И макар да не исках Джил да рискува живота си, не спирах да се питам какво щеше да стане, ако тя бе добре въоръжена, ако можеше да направи нещо. Поне щеше да отвлече вниманието на двете жени стригои. Засега Еди удържаше бесните им атаки, но още не можеше да надделее над тях. Нуждаеше се от помощ. А ние искахме да сме сигурни, че Джил няма да се втурне да му помага, разчитайки единствено на съобразителността си.
И тогава ме осени вдъхновението. Така силно ме порази, че ми даде сили да се изправя на крака. Светът около мен се завъртя още по-силно от преди, но — въпреки протестите на Ейдриън — успях да се завлека, клатушкайки се, до кухнята. Едва успях да се добера до мивката и да завъртя крана за водата, преди краката ми да се огънат под тежестта ми. Съумях поне да се вкопча в ръба на мивката и да се задържа, за да не падна.
— Джил! — изкрещях.
Тя се извърна рязко при крясъка ми, видя течащата вода и моментално схвана какво трябва да направи. Само вдигна ръка. Потокът шуртяща вода внезапно се отклони, изскочи от мивката и устремено профуча към дневната. Стигна до Джил, която събра голямо количество вода между дланите си и с магическа сила преобразува водата, придавайки й дълга цилиндрична форма. Крепеше се във въздуха просто така, без никаква друга опора, като смайваща, но заплашително изглеждаща голяма водна тояга. Тя сграбчи „тоягата“ и се затича към мястото на схватката. Замахна с водното си оръжие и го стовари върху гърба на Джаклин. От водната „тояга“ се разлетяха капки на всички посоки, но все пак формата й се запази достатъчно, за да последва още един удар, преди накрая водата да се пръсне наоколо в безброй пръски.
Джаклин се извъртя и ръката й замахна, за да удари Джил. Само че Джил очакваше удара и се хвърли на пода, както Еди я бе учил да избягва нападенията. После се оттегли назад, по-далеч от връхлитащата Джаклин, която се бе втурнала след нея, но така откри гърба си, незащитен за оръжието на Еди. Той незабавно се възползва от удобната възможност, като избягна поредната атака на Доун и заби сребърния си кол в гърба на Джаклин. Никога досега не се бях замисляла за това, но ако бъде забит много силно, сребърният кол може да прободе отзад нечие сърце също толкова лесно, както при удар отпред, между ребрата. Джаклин се вцепени, а Еди моментално издърпа кола си, точно навреме, за да парира поредният удар, нанесен с все сила от Доун. Тя успя да го притисне за кратко и той леко се олюля, преди да възстанови бойната си стойка и да се съсредоточи изцяло върху нея, Джил бе забравена и тя дотича забързано при нас в кухнята.
— Добре ли сте? — възкликна, докато оглеждаше и двама ни. Вече нямаше и следа от свирепия й поглед. Сега беше само едно обикновено момиче, загрижено за приятелите си. — О, боже мой. Така се разтревожих за вас. Емоциите бяха тъй силни, че не успях да проумея какво става. Само се досетих, че се случва нещо ужасно.
Отместих поглед към Еди, който танцуваше около Доун.
— Трябва да му помогнем…
Направих две крачки и започнах да се свличам. Джил и Ейдриън едновременно ме подхванаха, за да не падна.
— Господи, Сейдж — възкликна той, — още си много зле.
— Не толкова колкото теб — възразих, все още разтревожена как да помогнем на Еди. — Те пиха много повече от теб…
— Да, но нямам кървяща рана на ръката — припомни ми той. — Или контузия на главата.
Вярно беше. При цялото това вълнение, се усещах толкова заредена с адреналин, че напълно бях забравила за раната, която ми бе нанесъл Лий. Нищо чудно, че бях така замаяна. Или може би се дължеше на удрянето на главата ми в стената. Сега нямаше кой да мисли за всичко това.
— Почакай — прошепна Ейдриън нежно. Протегна окованите си с белезници ръце към моите. — Мога да се погрижа за това.
Бавна, щипеща топлина се разпростря върху кожата ми. Отначало докосването на Ейдриън бе приятно, гальовно, като прегръдка. Усетих как напрежението и болката започнаха да стихват. Всичко в света наоколо беше наред. Той бе взел всичко под контрол. Щеше да се погрижи за мен.
Използваше магията си върху мен.
— Не! — изпищях диво и моментално се отдръпнах от него със сила, която не подозирах, че притежавам. Толкова мощен бе ужасът, който ме обзе, когато осъзнах напълно какво се случваше с мен. — Повече да не си ме докоснал! Не ме докосвай с твоята магия!
— Сейдж, повярвай ми, ще се почувстваш по-добре — заувещава ме той, като отново посегна към мен.
Отскочих назад и се вкопчих в ръба на плота като опора. Беглият спомен за топлината и комфорта се измести от ужаса, който през целия си живот съм изпитвала към вампирските магии.
— Не, не. Не. Никаква магия! Не и на мен! Татуировката ми ще ме излекува. Аз съм силна!
— Сейдж…
— Престани, Ейдриън — обади се Джил. Тя пристъпи колебливо към мен. — Всичко е наред, Сидни. Той няма да те лекува. Обещавам.
— Никаква магия — прошепнах.
— За бога — изръмжа Ейдриън. — Това са суеверни тъпотии.
— Никаква магия — заяви Джил твърдо. Съблече блузата, която носеше над тениската си. — Ела, ще използвам това и ще ти направя превръзка, за да не губиш повече кръ…
Пронизителен писък долетя зад нас откъм дневната и всички подскочихме. Еди бе нанесъл смъртоносен удар, забивайки сребърния си кол право в средата на гръдния кош на Доун. Но докато бях заета да споря с Ейдриън и Джил, Доун трябва да бе нанесла няколко успешни удари по лицето на Еди, защото имаше голяма червенина на едната си буза, а долната му устна кървеше. Очите му обаче блеснаха сурово и триумфиращо, когато изтегли сребърния си кол и видя как Доун рухна като подкосена.
Въпреки цялото ми смущение и ужас инстинктите на алхимик надделяха в мен. Опасността бе отминала. Сега оставаха само процедурите, които бяха задължителни при подобни обстоятелства.
— Телата — казах. — Трябва да ги унищожим. Имам едно шишенце в чантата си.
— По-кротко, по-кротко — рече Ейдриън, когато двамата с Джил ме възпряха. — Стой където си. Кастъл ще го донесе. Единственото място, където трябва да отидеш, е кабинетът на някой лекар.
Не можех да помръдна, но веднага оспорих последните му думи.
— Не! Никакви лекари!
— Но ти трябва да… Трябва да повикаш някой от алхимиците.
— В чантата си имам телефонните им номера…
— Иди и донеси чантата й — каза Ейдриън на Джил, — преди да е припаднала. Аз ще й превържа ръката. — Изгледах го предупредително. — Без магия.
— Която, впрочем, може да те излекува десет пъти по-бързо.
— Сама ще се излекувам — заявих, докато наблюдавах Джил, която отиде да донесе чантата ми.
— Осъзнаваш ли — поде Ейдриън, — че ще се наложи да забравиш за диетичната си мания и да поемеш много калории, за да компенсираш загубата на кръв? Захар и течности, също като Кларънс. Добре е, че някой е събрал в торбата върху плота всички онези кутии с шоколадови бонбони.
Еди се приближи до Джил и тя се спря, когато той я попита дали е добре. Тя го увери, че е добре и макар че Еди имаше вид, сякаш е готов да убие още петдесет стригои, в очите му се долавяше нещо… Нещо, което не можех да повярвам, че не съм забелязала досега. Нещо, за което трябваше да помисля.
— По дяволите — изруга Ейдриън, докато се мъчеше да превърже раната ми. — Еди, иди да провериш тялото на Лий и виж дали ключът за тези белезници е в него.
Джил бе увлечена в разговора с Еди, но се смрази при думите „тялото на Лий“. Лицето й така пребледня, че можеше да мине за един от труповете в апартамента. При цялата суматоха досега тя не бе забелязала тялото на Лий в креслото. Схватките с двете жени стригои бяха прекалено шеметни и напрегнати и вниманието на всички бе насочено към опасността, която те представляваха. Тя пристъпи няколко крачки в дневната и тогава го видя. Отвори уста, но от гърлото й не се отрони нито звук. После се втурна напред, сграбчи ръката му и изкрещя:
— Не! — извика. — Не, не. Не… — Разтърси го, сякаш се надяваше да го събуди. Само след миг Еди се озова до нея и я прегърна, докато й шепнеше нещо несвързано, за да я утеши. Но тя не го чу. Лий си оставаше целият й свят.
Усетих как сълзи започнаха да парят в очите ми и се намразих заради тях. Лий се бе опитал да ме убие, а после бе повикал други убийци, за да ме довършат. В опитите си да бъде пробуден отново бе оставил след себе си кървава диря от невинни жертви. Трябваше да се радвам, че се бяхме отървали от него, но въпреки това изпитвах тъга. Той обичаше Джил, по своя умопобъркан начин, а от болката, сгърчила лицето й, си пролича, че и тя го е обичала. Телепатичната й връзка с Ейдриън не й бе разкрила за смъртта му или за ролята му в залавянето ни. В момента тя просто си мислеше, че той е станал жертва на стригоите. Скоро щеше да узнае истината за неговите мотиви, но не знаех дали това щеше да облекчи страданията й. Предполагам, че не.
Необяснимо защо, но точно сега си спомних за картината на Ейдриън, наречена от него „Любов“. Замислих се за назъбената червена линия, пресичаща чернотата, разкъсвайки я на две. Докато се взирах в Джил, която бе съсипана от неутешима болка, внезапно проумях малко по-добре изкуството му.