Книга 1 Десетте града

Ако можех да избирам какъв да бъде животът ми, той щеше да е точно такъв, какъвто е сега. В душата ми цари покой, макар че светът наоколо кипи във водовъртежа на неспирни вълнения и постоянна заплаха от варварски набези и гоблинови войни, от снежните хора на тундрата и гигантските полярни червеи. Сурова и безпощадна е действителността тук, в Долината на мразовития вятър, където всяка грешка може да ти струва живота.

Именно в това се крие прелестта на мястото — в това, че непрестанно те дебне гибел, ала не поради измяна, както беше у дома в Мензоберанзан. Аз приемам опасностите на Долината и им се наслаждавам, те държат инстинктите ми на войн вечно нащрек и всеки ден ми напомнят за величието и красотата на живота. Кроткото, самодоволно съществуване е непознато тук, където никога не си в безопасност; където всеки нов повей на вятъра може да те затрупа със сняг; където една-единствена погрешна стъпка в лодката може да те изпрати сред води, способни да ти отнемат и последната глътка въздух и да вкочанят мускулите ти за няколко мига; тук, в тундрата, където и най-дребната грешка може набързо да те превърне в обяд за някой свиреп снежен човек.

Когато смъртта е така близо до теб, се научаваш да цениш живота още повече.

А когато го споделяш с приятели, като тези, с които аз го споделям през последните няколко години, тогава той се превръща в благословия. Никога — нито докато живеех в Мензоберанзан, а после и в подземната пустош на Мрачните земи, нито дори, когато за първи път дойдох в горния свят — не съм си и помислял, че някога ще се заобиколя с такива приятели. Те и тримата принадлежат към различни раси, раси различни и от моята собствена и все пак няма друг на този свят (освен може би баща ми Закнафейн и скитащият войн Монтолио, който ме обучи в уменията на Миелики), чиято душа да е така сродна с моята, както техните.

Много хора тук горе, в Десетте града, в суровата земя на Долината, ме приемат въпреки кръвта ми на елф на мрака, но тези тримата повече от всеки друг се превърнаха в мое семейство.

Защо именно те? Защо точно Бруенор, Риджис и Кати-Бри ценя толкова, колкото и Гуенивар, моя спътница през всичките тези години?

Всички познават Бруенор като безцеремонен. Това е запазена марка за много джуджета, но у него безцеремонността е в най-чистата си форма. Или поне той иска да убеди останалите в това. Само че аз го познавам твърде добре, за да му вярвам. Виждал съм и другата, скритата му страна, онази, която е изпълнена с доброта и топлина. Да, той наистина има сърце, макар и така упорито да се опитва да го скрие! Безцеремонен е, това е вярно, особено когато критикува някого. Когато говори за нечия грешка, Бруенор не иска извинения, нито пък съди. Той просто казва чистата истина и оставя провинилия се да оправи нещата или пък да ги остави както са си. Бруенор никога не позволява тактичността или съчувствието да му попречат да каже на света как да стане по-добър.

Но това е само една част от него — в някои други отношения той ни най-малко не е безцеремонен. Когато става дума за похвали, Бруенор не е нечестен, а просто безмълвен.

Може би това е причината да го обичам. В него сякаш виждам самата Долина на мразовития вятър, студена, сурова и безмилостна, но дълбоко в себе си справедлива. Той ме кара винаги и навсякъде да давам най-доброто от себе си и по този начин ми помага да оцелея. Има само една Долина на мразовития вятър и само един Бруенор Бойния чук и ако въобще някога съм срещал някого, който да е създаден за земята, на която живее, това е той.

Съвсем различен от него, Риджис стои (или по-точно седи) пред очите ми като постоянно напомняне за целта и наградата за добре свършената работа (не че Риджис е този, който свършва работата). Той ми напомня, а предполагам и на Бруенор, че животът не се състои само от отговорности и че има моменти, в които трябва да се отпуснеш и насладиш на заслужените блага, спечелени с добрата ти работа и бдителността ти. Риджис не е достатъчно силен за тундрата — коремът му е твърде голям, а краката — твърде бавни. Липсват му бойни умения, а и дирите на стадо северни елени би загубил върху току-що паднал сняг. И въпреки това той не само оцелява в Долината, но и благоденства, благодарение на хитростта и отношението си към останалите; благодарение на способността си (със сигурност по-голяма от тази на Бруенор, да не говорим пък за мен) да успокоява хората, които го заобикалят и да им угажда, както и да предугажда, а не просто да реагира на действията на другите. Риджис не само знае какво правят те, той знае защо го правят и именно това умение да прозира мотивите на хората, му помогна да прозре и отвъд цвета на кожата и лошата слава на народа ми. Ако Бруенор е честен, когато изразява мненията си, то Риджис е също така честен, когато следва пътя, избран от сърцето му.

И накрая — Кати-Бри, невероятна и толкова жизнена. За мен Кати-Бри е обратната страна на една и съща монета, различна мотивировка за едно и също заключение. Ние сме сродни души, които срещат и преценяват различни хора и събития, само за да стигнат накрая до едно и също място. А може би по този начин придаваме стойност на постъпките на другия. Може би, когато срещна Кати-Бри на същото място, на което съм и аз, мисълта, че тя е пристигнала там по друг път ми показва, че наистина съм следвал сърцето си. Наистина ли е така? Нима на нея се доверявам повече, отколкото на самия себе си?

Не, с този въпрос не се осъждам, нито това, което чувствам. Ние споделяме едни и същи идеи за света и за това какъв би трябвало да бъде той. Тя е близка до сърцето ми, както е и Миелики и ако открих своята богиня, когато се вгледах честно в себе си, то така открих и най-скъпия си приятел и съюзник.

Те и тримата са с мен, както и Гуенивар, скъпата Гуенивар. Живея в земя красива и истинска, земя, където във всеки момент трябва да бъдеш нащрек и да даваш най-доброто, на което си способен.

За мен това е раят.

Дризт До’Урден

1 Изкупителната жертва

Голямо облекчение обзе кервана на магьосниците от Домовата кула на мистиците, когато съзря заснежения връх на Грамадата на Келвин да се извисява на хоризонта. Тежкото пътуване от Пускан до далечното гранично поселище, известно като Десетте града, беше продължило повече от три седмици.

Първите дни не бяха толкова трудни. Групата се придържаше близо до Брега на меча и макар да се движеха из най-северните части на Царствата, летният бриз, повяващ откъм Неизбродимото море, беше доста приятен.

Но когато заобиколиха западните склонове на Гръбнака на света (планинската верига, която за мнозина представляваше най-северната граница на цивилизацията) и навлязоха в Долината на мразовития вятър, магьосниците веднага разбраха защо ги бяха съветвали да не предприемат това пътуване. Бяха им описвали Долината на мразовития вятър (хиляди квадратни мили пуста, неравна тундра) като едно от най-негостоприемните кътчета на Царствата и само един-единствен ден път из земите на север от Гръбнака на света беше достатъчен на Елделук, Дендибар Шарения и на останалите магьосници от Лускан, за да се съгласят напълно с това твърдение. Обградена от непроходими планини на юг, неспирно увеличаващ се ледник на изток и свирепо море, в което можеха да плават единствено хилядите айсберги на север и запад, в Долината можеше да се проникне само през прохода между брега и планините, път рядко използван, освен от най-издръжливите търговци.

До края на живота им две неща щяха да изникват в съзнанието на магьосниците, всеки път щом си спомнеха за това пътуване, две особености на живота в Долината, които пътниците никога не забравяха. Едното беше неспирното стенание на вятъра — сякаш самата земя изнемогваше под болките на непрестанно мъчение. Другото беше пустотата на долината — миля след миля сиво-кафеникав хоризонт и нищо друго.

Целта на кервана беше единственото, което внасяше някакво разнообразие — десет малки градчета, разположени около трите езера на областта и засенчвани от Грамадата на Келвин, единствената планина тук. Както и всички останали, които идваха в Долината, магьосниците търсеха изящните резбовани сувенири, които хората от Десетте града правеха от костите на едрокостата пъстърва, плуваща в езерата.

Някои от магьосниците обаче, бяха дошли с много по-нечисти цели.

* * *

Мъжът се възхити на лекотата, с която тънката кама проряза дрехата на стареца и се вряза в сбръчканата плът.

Моркай Червения се извърна рязко към ученика си, а разширените му от смайване очи се втренчиха в човека, когото през последните двадесет и пет години бе гледал като собствен син.

Акар Кесел изпусна камата и отстъпи назад, ужасен, че господарят му, уж смъртно ранен, още се държи на краката си. Той побягна назад, докато насреща му не се изпречи задната стена на малката колиба, в която лусканските магьосници се бяха настанили по време на престоя си в град Източен пристан. Кесел видимо трепереше, докато си представяше ужасяващите последици, срещу които щеше да му се наложи да се изправи, ако (а това изглеждаше все по-вероятно) се окажеше, че старият вълшебник бе намерил начин да победи дори смъртта.

Какво ли зловещо наказание щеше да стовари върху него могъщият му учител заради измяната? На какви ли незнайни изтезания, надвишаващи по ужас и най-страшните мъчения, използвани по тези земи, беше способен един толкова силен магьосник като Моркай?

Очите на стареца не се отделиха от Акар Кесел, Дори когато и последната светлинка в тях започна да гасне. Не си зададе въпроса защо, дори не попита Кесел за мотивите му. Някой някъде щеше да се сдобие с власт, в това беше сигурен — винаги беше така, когато имаше измяна. Това, което го озадачаваше беше „машата“, не мотивът. Кесел? Как можеше Кесел, несръчният му чирак, чиито заекващи устни едва съумяваха да произнесат и най-простото заклинание, да очаква облага от смъртта на единствения човек, който бе проявявал към него нещо повече от елементарна учтивост?

Смъртта повали Моркай Червения и това остана един от малкото въпроси, на които магьосникът никога не успя да си отговори.

Кесел остана треперещ и облегнат на стената дълго след това — нуждаеше се от осезаемата й опора. Постепенно самоувереността, която го бе поставила в тази опасна ситуация, започна да се възвръща. Сега той ставаше истински магьосник — Елделук, Дендибар Шарения и останалите, които бяха тръгнали на това пътешествие, казаха така. Когато господарят му си отидеше, той, Акар Кесел, щеше да получи по право своя собствена стая за размисъл и алхимическа лаборатория в Домовата кула на мистиците в Лускан.

Елделук, Дендибар Шарения и останалите казваха така.

* * *

— Свърши ли работата? — попита широкоплещестият мъж, щом Кесел се появи в малката уличка, където се бяха уговорили да се срещнат.

Кесел кимна нетърпеливо:

— Червеният магьосник от Лускан няма да прави повече магии! — възкликна той твърде силно, което не се понрави на другите заговорници.

— Говори тихо, глупако! — нареди с обичайния си монотонен глас Дендибар Шарения, крехък на вид мъж, който се бе спотаил в сенките на уличката. Дендибар почти не говореше, а в редките случаи, когато го правеше, никога не показваше каквито и да било чувства. Той вечно се криеше под ниско прихлупената качулка на наметалото си. У Дендибар имаше нещо студено и то смущаваше повечето хора, които го срещаха. И макар че от магьосниците, които бяха изминали четиристотин мили, за да дойдат в Десетте града, беше най-дребен и съвсем не беше внушителен, именно той всяваше най-много страх у Кесел.

— Моркай Червения, бившият ми учител, е мъртъв — повтори Кесел, този път по-тихо.

— Акар Кесел, известен от днес като Акар Червения, става член на гилдията на магьосниците в Лускан.

— Успокой се, приятелю — рече Елделук, като постави ръка върху неспокойно потръпващото рамо на Кесел.

— Ще има време и за истинско посвещаване, когато се върнем в града — продължи той, като в същото време се подсмихна и намигна на Дендибар без Кесел да го види.

Мислите на Акар препускаха бясно, пред очите му прелитаха многобройните облаги, които предстоящото назначение щеше да му донесе. Никога вече нямаше да му се налага да търпи подигравките на останалите чираци — момчета много по-млади от него, който пълзеше така бавно нагоре в йерархията на гилдията. Сега вече ще трябва да го уважават, дори и онези, които го бяха надминали още в първите му години като чирак и бяха станали магьосници.

Ала докато умът му прехвърляше всяка подробност от дните, които го очакваха, сияещото лице на Кесел внезапно посивя. Той се обърна рязко към човека до себе си, с напрегнатото изражение на човек, току-що открил ужасяваща грешка. Елделук и неколцина други се размърдаха неспокойно. Те много добре разбираха какви щяха да бъдат последиците, ако Главният чародей на Домовата кула на мистиците научеше някога за това убийство.

— А мантията? — попита Кесел. — Трябваше ли да донеса червената мантия?

Елделук не можа да сподави облекчения си смях, но Кесел го прие като успокояващ жест от страна на новия му приятел.

„Трябваше да се досетя, че нещо толкова обикновено ще го хвърли в паника“, каза си Елделук, но на глас отговори:

— Не се бой за това. Мантии в Кулата колкото щеш. Пък и, съгласи се, съмнително ще изглежда да се появиш на вратата на Главния чародей и да поискаш мястото на Моркай Червения, облечен в същата дреха, която магьосникът е носел, когато е бил убит.

Кесел помисли за момент и се съгласи.

— А може би — продължи Елделук — ти въобще не трябва да носиш червената мантия.

Кесел ужасено присви очи. Старата му несигурност, която го бе преследвала през целия му живот още от детските му години, започна да се надига в него. Какво говореше Елделук? Нима щяха да размислят и да не му дадат мястото, което честно си беше заслужил.

Елделук искаше просто да подразни Кесел с двусмислената си забележка, но не му се щеше да го тласне към съмнения — това би било опасно. Намигна отново на Дендибар, който вътрешно се наслаждаваше на играта, после отговори на неизречения въпрос на нещастника:

— Имах предвид, че може би друг цвят би ти подхождал повече. Синьото например ще отива на очите ти.

Кесел се изсмя облекчено:

— Навярно — съгласи се той, а пръстите му нервно потръпваха.

Дендибар внезапно се отегчи от този фарс и направи знак на широкоплещестия си придружител да ги отърве от жалкия досадник.

Елделук покорно поведе Кесел по уличката.

— Върни се в конюшните — нареди му той — и кажи на собственика, че магьосниците ще заминат за Лускан още тази нощ.

— Ами тялото?

— Остави го — със зла усмивка отвърна Елделук. — Онази колиба я пазят за пътуващи търговци и сановници от Юга. Най-вероятно ще си остане празна до следващото лято. Едно убийство повече в тази част на света няма да предизвика особено безпокойство, а дори и добрите хорица от Източния пристан да успеят да разтълкуват какво в действителност се е случило, бъди сигурен, че ще бъдат достатъчно разумни, за да гледат собствената си работа и да оставят проблемите на магьосниците на самите магьосниците.

Групата от Лускан напусна колибите под лъчите на залязващото слънце.

— Върви сега и ни търси по изгрев-слънце — рече Елделук и се загледа след Кесел, който се отдалечи забързано, въодушевен като малко момче.

— Какъв късмет, че можахме да намерим толкова удобна маша за нашата работа — отбеляза Дендибар. — Глупавият чирак на магьосника ни спести доста проблеми. Съмнявам се, че щяхме да успеем да се доберем до стария хитрец сами. Макар че само боговете знаят как този жалък нещастник успя да се превърне в слабото място на Моркай.

— Достатъчно слабо за върха на камата — изсмя се друг глас.

— А и местенцето си го бива — отбеляза трети. — Загадъчните трупове в този варварски край не са нищо друго освен неудобство за чистачките.

Широкоплещестият Елделук се разсмя с глас. Отвратителната задача най-сетне беше изпълнена и сега най-после можеха да напуснат тази безплодна ледена пустиня и да се върнат у дома.

* * *

Изпълнен с оживление, Кесел крачеше през селището на път към плевнята, в която бяха настанени конете на магьосниците. Струваше му се, че сега, когато вече беше магьосник, всичко, дори и най-малките подробности в ежедневието му щяха да бъдат различни, сякаш някаква загадъчна сила се бе вляла в него и бе променила доста оскъдната му дарба.

Той изгаряше от нетърпение, предвкусвайки властта, която щеше да притежава. Една улична котка бавно пресече пътя и му хвърли изпитателен поглед.

Присвил очи, Кесел се огледа наоколо, за да види дали някой не го наблюдава и промърмори:

— Защо пък не?

После насочи смъртоносен пръст към котката, и изрече думите, които трябваше да предизвикат взрив от енергия. При тази гледка неспокойното животно побягна, но взрив така и не последва.

Кесел погледна към опърления си пръст и се зачуди къде ли беше сбъркал.

Не че беше твърде изненадан. Почернял нокът (и то неговият собствен) — това беше най-силният резултат, който бе съумявал да постигне с тази магия.

2 На брега на Маер Дуалдон

Полуръстът. Риджис, единственият от своята раса на разстояние стотици мили, сключи ръце зад главата си и се облегна на мекия мъх, който покриваше дънера на дървото. Риджис беше нисък, дори и за своя дребен народ — перчемът на къдравата му кестенява коса, едва надвишаваше трите фута, но пък коремът му беше доста закръглен, благодарение на голямата му любов към хубавото хапване или хапвания, според случая (ако му се удадеше такава възможност).

Кривата пръчка, която му служеше за въдица, стърчеше над него, придържана здраво от косматите пръсти на краката му и се отразяваше в кристалните води на езерото Маер Дуалдон. Малки вълнички се плъзнаха върху отражението, когато червената дървена плувка започна да подскача лекичко. Кордата висеше отпуснато близо до брега и затова Риджис не усети рибата, която налапа примамката. Само след секунди на кукичката нямаше нито примамка, нито риба, но полуръстът така и не разбра, а щяха да минат часове докато се сети да провери какво става. Не че го интересуваше кой знае колко.

Беше тук, за да си почива, а не да върши работа. Зимата наближаваше и това най-вероятно щеше да бъде последната му екскурзия до езерото; тогава той не ходеше за риба, за разлика от някои безумно алчни жители на Десетте града. Освен това Риджис имаше достатъчно голям запас от кости на пъстърви, уловени от другите, който щеше да му стигне за всичките седем зимни месеца. Той наистина правеше чест на своята раса, която съвсем не се славеше с амбициозност, като се опитваше да внесе частица цивилизация в земя, където такава въобще не съществуваше и която се намираше на стотици мили от най-близкия град, достоен за това определение. Другите полуръстове никога, дори и през летните месеци, не идваха толкова на север, а предпочитаха удобствата на по-южните земи. Риджис също би си стегнал багажа и би заминал на юг с най-голямо удоволствие, стига да не беше дребният проблем, който съществуваше между него и един от членовете на известна гилдия на крадци.

На земята до полегналия полуръст имаше малко парченце „бяло злато“, както и няколко деликатни инструмента за резба. В някога квадратните форми на костта, сега можеха да се забележат, все още едва загатнати, очертанията на конска глава. Риджис възнамеряваше да поработи върху резбата, докато лови риба.

Риджис често възнамеряваше да свърши разни неща.

„Денят е твърде хубав“, сам се убеждаваше той, а това беше извинение, което винаги минаваше пред него. Днес обаче, за разлика от друг път, наистина си беше така. Сякаш демоните на времето, които бяха подчинили тази жестока земя на желязната си воля, си бяха дали почивка или пък пестяха силите си за някоя особено сурова зима. Ето как есенният ден спокойно можеше да съперничи на дните в земите далеч на юг. Истинска рядкост за място, наричано Долината на мразовития вятър — име, което неспирните източни ветрове, вечно носещи мразовития полъх от Регхедския ледник, напълно му бяха заслужили. Дори и малкото дни, в които вятърът сменяше посоката си, не носеха кой знае каква промяна — от север и от запад Десетте града бяха заобиколени от стотици мили гола тундра и от ледовете на Морето на неспирния лед. Единствено южните ветрове биха могли да донесат някакво облекчение, но всеки повей, опитал се да проникне в Долината от тази посока, се спираше от високите склонове на Гръбнака на света.

Известно време Риджис съумяваше да държи очите си отворени, съзерцавайки през клонките на елите пухкавите бели облачета, които се носеха по небето. Слънцето сипеше златни лъчи и го изкушаваше да свали жилетката си, но щом някой облак го засенчеше, Риджис си припомняше, че вече бе септември. Само след месец щеше да завали сняг. След два, пътищата към Лускан, най-близкото населено място до Десетте града, щяха да бъдат непроходими за всички, освен за най-силните и за глупците.

Риджис обърна поглед към дългия залив, който се простираше откъм страната на малката му рибарска колибка. Останалите жители на Десетте града също се бяха възползвали от хубавото време — рибарските им лодки бяха излезли в открити води и всеки се опитваше да се промуши или да избута другия, за да се добере до по-добро място, където да хвърли мрежите си. Човешката алчност продължаваше — дори и след толкова време — да изненадва Риджис. В далечните южни земи на Калимшан той се бе издигнал (и то доста бързо) до съдружник на ръководителя на гилдията на крадците в пристанищния град Калимпорт. И именно алчността на хората бе сложила край на кариерата му. Пук паша — водачът на тяхната гилдия — притежаваше великолепна колекция от рубини (трябва да наброяваха поне дузина), шлифовани така майсторски, че отблясъците им омагьосваха всеки, който ги зърнеше. Всеки път, когато Пук ги извадеше, за да ги показва, Риджис се дивеше на искрящата им красота и в крайна сметка си взе един. А защо Пук, който имаше още единадесет от тях, все още му беше бесен — това полуръстът не можеше да проумее до ден-днешен.

„Проклета да е човешката алчност!“, казваше си Риджис всеки път, когато хората на пашата се появяха в поредния град, където полуръстът се бе заселил, принуждавайки го да бяга във все по-далечни земи. През последната година и половина обаче, откакто бе пристигнал в Десетте града, не се бе сещал за този израз. Ръката на пашата може и да беше дълга, но това гранично поселище, разположено насред най-негостоприемната и дива местност, която човек може да си представи, бе твърде отдалечено дори и за нея и Риджис се чувстваше съвсем сигурен в безопасността на новото си убежище. А и пари имаше тук — всеки достатъчно сръчен и талантлив, за да се занимава с резба, всеки, който можеше да превърне подобните на слонова кост кости на пъстървата в произведения на изкуството, можеше да си живее прекрасно, без да полага особени усилия.

Напоследък сувенирите от Десетте града се бяха превърнали в последния писък на модата в южните градове, та Риджис възнамеряваше да се отърве от обичайната си летаргия и да превърне новия си занаят в процъфтяваща търговия.

Някой ден.

* * *

Дризт До’Урден вървеше безшумно, а ниските му, меки ботуши едва-едва раздвижваха прахта по пътя. Беше нахлупил качулката на кафявото си наметало плътно над снежнобелите вълни на косата си и се движеше с такава лекота и изящество, че ако някой го зърнеше, би го помислил за зрителна измама, родена от кафявото море на тундрата.

Елфът на мрака се загърна още по-плътно с наметката си. Под слънчевите лъчи той се чувстваше така уязвим, както някой човек би се чувствал в тъмата на нощта. Повече от половин век живот дълбоко в недрата на земята не можеше да се заличи така лесно от няколко години живот на слънчевата й повърхност. И досега слънчевата светлина го изтощаваше и замайваше.

Но Дризт беше пътувал през цялата нощ и сега трябваше да продължи. Не стига, че вече закъсняваше за срещата си с Бруенор в долината, където живееше джуджето, ами бе видял и предостатъчно предупредителни знаци. Северните елени бяха тръгнали на югоизток, към морето, както правеха всяка есен, но този път нямаше хора, които да ги следват. Пещерите на север от Десетте града, в които варварите винаги спираха, когато се завръщаха в тундрата, сега даже не бяха заредени с провизиите, необходими на племената за дългия път. Дризт много добре разбираше какво означава това. Животът на варварите зависеше от стадата на северните елени. Това, че бяха изоставили традиционния си начин на живот беше повод за сериозна тревога.

А Дризт беше чул и бойните барабани.

Едва доловимия им тътен се носеше над пустата равнина като далечен гръм и само варварите разбираха какво точно казват. Но Дризт знаеше какво вещаят. Той много добре знаеше колко е полезно да познаваш навиците и на приятелите, и на враговете си и често бе използвал умението си да се промъква незабелязано, за да наблюдава всекидневните занимания и обичаи на варварите, гордите обитатели на Долината.

Дризт ускори крачка, напрягайки сили до краен предел. Само за пет кратки години се бе привързал към няколкото поселища, носещи името Десетте града и хората, които ги населяваха. Както повечето от другите изгнаници, които се бяха заселили тук, и за елфа това беше единственото място в Царствата, което го бе приело. Дори и тук повечето от хората просто понасяха присъствието му, но малцина го безпокояха — неписано правило на земя, населена с единаци. Той дори беше извадил по-голям късмет от много други — успял бе да открие неколцина приятели, които можеха да съзрат истинската му същност въпреки наследството му на елф на мрака.

Той неспокойно погледна към Грамадата на Келвин, самотната планина, която бележеше началото на скалистата долина на джуджетата между Маер Дуалдон и езерото Диншиър, но бадемовидните му очи с цвят на лавандула, които нощем можеха да си съперничат с очите на сова, не можеха да проникнат през булото на дневната светлина и да преценят точното разстояние.

После отново сведе глава под качулката си, избирайки да се втурне сляпо напред, пред изтощението, което му причиняваше слънцето и пак потъна в тъмата на спомените за Мензоберанзан, мрачното подземно царство на своите предци. Някога елфите на мрака бяха бродили из горния свят и бяха танцували със своите светлокожи родственици под слънцето и звездите. Но още тогава те бяха зли и безмилостни — по-сурови дори и от останалите елфи, раса като цяло горделива и безпощадна. Когато между елфическите племена избухна война, елфите на мрака бяха изтласкани дълбоко в недрата на земята. Те останаха там, щастливи да открият свят на мрачни тайни и черни магии. Вековете, прекарани долу и загадъчните магии, които овладяха, отново възвърнаха силата им и сега те бяха по-могъщи от елфите от горния свят, за които магиите бяха просто забавление, а не необходимост.

Под земята обаче, елфите на мрака бяха загубили всякакво желание да виждат слънцето и звездите. Както телата, така и умовете им се бяха приспособили към тъмнината и сега (за щастие на всички, които живееха под открито небе) злите елфи на мрака бяха напълно щастливи да си останат под земята — на повърхността излизаха само от време на време, за да плячкосват и убиват. Доколкото Дризт знаеше, той беше единственият от своята раса, който живееше на горния свят. Донякъде бе успял да привикне към светлината, но кръвта си казваше думата — слънцето все още изпиваше силите му.

Но дори и това не беше оправдание, бесен на собствената си небрежност си каза Дризт, когато двама снежни човека, все още облечени в летните си маскировъчни кожи, изникнаха внезапно пред него.

* * *

Червеният флаг, който се издигна от палубата на една от рибарските лодки, означаваше улов. Риджис го следеше с очи докато се издигаше все по-нагоре и по-нагоре.

— Поне четири фута има, че и повече — одобрително промърмори той, когато флагчето спря точно под напречната греда на мачтата. — Тази вечер в някоя къща ще падне веселба.

Веднага след първата дойде и втора лодка и в устрема си се блъсна във вече закотвения съд. Двата екипажа моментално извадиха оръжията си, макар и да останаха на корабите си и Риджис, отделен от тях само с водата, чу виковете на капитаните:

— Ей! — извика капитанът на втората лодка. — Отмъкна ми улова!

— Ти да не си хванал морска болест — не му остана длъжен капитанът на първия кораб. — Т’ва си е наш’та риба — честно и почтено уловена. А сега обръщай т’ва пробито корито и се пръждосвай оттук!

Както можеше и да се очаква, вторият екипаж се прехвърли на борда на чуждата лодка, още докато капитанът говореше.

Риджис отново се загледа в облаците — караницата изобщо не го интересуваше, макар че шумът от битката беше доста неприятен. Такива разправии бяха често срещани тук — винаги се караха заради риба и най-често, когато някой уловеше нещо голямо. Обикновено тези разпри не бяха сериозни, повече перчене и шумотевица, отколкото истински бой и рядко някой биваше ранен или убит. Естествено, имаше и изключения. В едно счепкване, в което бяха участвали седемнадесет лодки, моряците от екипажите на три лодки и половина бяха посечени, а телата им — оставени да се носят по окървавените вълни. От този ден хората забравиха старото име на това езеро, най-южното от трите — Делон Лун — и го нарекоха Езеро на алените води.

— Ах, малки рибки, колко зло носите на хората — промърмори Риджис, мислейки си с насмешка за всичко, което сребристите риби предизвикваха между алчните жители на Десетте града.

И десетте селища дължаха съществуването си на едрокостата пъстърва, с нейната голяма, подобна на юмрук глава и кост, много наподобяваща слоновата. Тези езера бяха единственото място в света, в което се въдеха ценните риби и въпреки че местността беше неплодородна и дива, населена с варвари и човекоподобни, а честите бури, които вилнееха тук, можеха да пометат и най-масивната постройка, мисълта за бързо забогатяване продължаваше да примамва хора и от най-отдалечените краища на Царствата.

Ала както идваха, така неотменно си и отиваха. Долината на мразовития вятър беше неприветлива, сива пустош със суров климат и безброй опасности. Смъртта бе честа гостенка тук и покосяваше всеки, който не можеше да се справи с жестоката действителност на живота в Долината.

И все пак в последните сто години, след като бе открито съществуването на едрокостата пъстърва, населението на Десетте града се беше увеличило значително. Първоначално деветте селца, разположени около езерата не бяха нищо повече от няколко особено добри за риболов места, които малцината заселници си бяха харесали и обявили за свои. Брин Шандер, десетото селище — сега обграден със стена и кипящ от живот град, в който живееха няколко хиляди души — тогава беше просто един пуст хълм, на който имаше само една самотна колиба, в която веднъж в годината рибарите се срещаха с търговците от Лускан, за да обменят както стоки, така и новини.

В онези дни да се види лодка, пък била тя и малко едноместно кану в езерото, чиито води бяха леденостудени през цялата година и можеха за минути да погубят човека, имал нещастието да падне в тях, бе истинска рядкост. Сега обаче, всеки град имаше цяла флотилия от свои собствени лодки, които плаваха под неговото знаме. Само в Таргос (най-големият от риболовните градове) имаше повече от хиляда лодки, включително и двумачтови шхуни с повече от десет души екипаж.

Откъм двата кораба долетя предсмъртен вик, чуваше се и звън на остриета. Риджис за пореден път се зачуди дали животът на хората от Десетте града нямаше да е по-добър без пъстървата.

Не можеше все пак да отрече, че за него Десетте града се бяха превърнали в сигурно убежище. Опитните му, ловки пръсти лесно бяха свикнали с инструментите за резба, а наскоро дори бе избран за представител на Съвета на един от градовете. Е, вярно, че Самотната кория беше най-малкото и най-северното градче, последно убежище за най-големите разбойници, но въпреки това за полуръста този пост беше чест. А и удобство. Понеже беше единственият истински резбар в градчето, той беше и единственият, който имаше както основание, така и желание да ходи редовно до Брин Шандер — главното поселище и търговски център на Десетте града. За полуръста това беше повече от добре дошло. Срещу десет процента от печалбата, той доставяше почти целия улов на хората от Самотната кория на пазара. Дори само това му стигаше, за да си живее леко.

Веднъж в месеца през лятото и веднъж на три месеца през зимата (стига времето да го позволяваше) Риджис трябваше да присъства на събранията на Съвета и да изпълнява задълженията си на представител. Обикновено тези събрания се провеждаха в Брин Шандер и макар почти винаги да бяха просто дребнави спорове относно риболовните територии на градовете, рядко продължаваха повече от няколко часа. За полуръста присъствието на тези събрания съвсем не беше висока цена за монопола му върху пътуванията до южното тържище.

Битката в езерото скоро свърши (и то само с една жертва) и Риджис отново потъна в съзерцание на облаците. Зад гърба му, тъмни на фона на дърветата зад тях, се виждаха очертанията на десетината колиби, които представляваха Самотната кория. Въпреки славата, която се носеше на жителите му, за Риджис това беше най-хубавият от Десетте града. Дърветата му осигуряваха защита от свирепия вятър, а пък от тях ставаха и хубави дъски за къщите. Всъщност само отдалечеността му от Брин Шандер му бе попречила да се превърне в по-важна част от Десетте града.

Внезапно Риджис дръпна рубина, който висеше под жилетката му и се взря в чудния камък, който си бе присвоил от бившия си господар, останал сега далеч на юг, в Калимпорт.

„Ех, Пук“, мислеше си полуръстът, „да можеше да ме видиш сега.“

* * *

Елфът се опита да достигне двата ятагана, които висяха на кръста му, но снежните хора се приближаваха твърде бързо. Инстинктивно, за да се предпази от по-близкия нападател, Дризт се обърна наляво, оставяйки по този начин другата си страна незащитена. Чудовището го сграбчи в грамадните си лапи, притискайки дясната му ръка плътно до тялото, ала с лявата, която бе останала свободна, Дризт успя да извади другия си ятаган и, превъзмогвайки болката, го опря здраво на крака си — другият звяр връхлетя върху му с такава сила, че преди да успее да спре, извитото острие бе навлязло дълбоко в тялото му.

В болезнената си агония снежният човек се отдръпна, отнасяйки меча на Дризт със себе си.

Повален на земята от другото чудовище, елфът неистово се бореше да запази гърлото си от смъртоносните му зъби, макар и да знаеше, че смъртта му в ръцете на по-силния враг бе неминуема.

Внезапно Дризт чу остър пукот. Снежният човек потръпна силно, главата му се залюля конвулсивно, а по лицето му потече кървава струя мозък.

— Закъсняваш, елфе! — чу се познат глас.

Бруенор Бойният чук се показа иззад мъртвия си враг, пренебрегвайки факта, че мъртвото чудовище беше паднало върху приятеля му.

Въпреки неудобното положение, в което се намираше, Дризт не можеше да не се зарадва при вида на джуджето с неговия дълъг, остър, многократно чупен нос и прошарената му, но все още огненочервена брада.

— Знаех си, че стига само да изляза да те потърся и ще те намеря закъсал някъде.

Като се усмихваше от облекчение, а и на странностите на джуджето, което не преставаше да го учудва, елфът успя да се измъкне изпод чудовището, докато Бруенор се опитваше да издърпа брадвата си от дебелия череп на звяра.

— Кат’ замръзнал дъб са им твърди главите — изръмжа джуджето.

После стъпи здраво зад ушите на снежния човек и с мощен замах успя да освободи секирата си.

— А онуй твое котенце къде се е дянало? — продължи той.

Дризт порови из раницата си и извади малка ониксова статуетка на пантера:

— Едва ли бих нарекъл Гуенивар „котенце“ — рече той с глас, изпълнен с обич и почит.

После завъртя статуетката в ръката си, прокарвайки пръсти по изящните линии, за да се увери, че не бе пострадала от тежестта на чудовището.

— Котката си е котка — държеше на своето Бруенор. — А и защо не беше тук, когато имаше нужда от нея?

— Дори едно магическо животно има нужда от почивка — обясни Дризт.

— Ха! — изръмжа отново джуджето. — Черен е денят, когато един елф на мрака — и при това скиталец — се оставя да бъде изненадан насред полето от двама крастави снежни човека!

Бруенор близна окървавеното острие на брадвата си и погнусено се изплю:

— Долни зверове! Не стават даже и за ядене!

После изчисти оръжието си в земята и закрачи към Грамадата на Келвин.

Дризт прибра Гуенивар в раницата си и отиде да вземе втория си ятаган от другия звяр.

— Хайде, елфе! — извика Бруенор. — Чакат ни още пет мили път, че и повече!

Дризт поклати глава и избърса окървавеното острие на ятагана си в козината на убитото чудовище:

— Върви, Боен чук, — усмихнат прошепна той — и бъди сигурен, че всички зверове по пътя ни ще те видят и ще се постараят да не ти се изпречват пред очите.

3 Залата на медовината

Отвъд многобройните мили гола тундра, които деляха Десетте града от най-северните земи на Царствата, зимните студове вече бяха сковали земята и я бяха покрили с ледена кора. Там нямаше нито планини, нито дървета, които да спират свирепите пориви на мразовития източен вятър, неспирно носещ пронизващ въздух от Регхедския ледник. Огромни ледени блокове бавно се носеха из водите на Морето на неспирния лед, а гласът на ветровете, които брулеха върховете им, напомняше за приближаващата зима. И въпреки това чергарските племена, които летуваха там, не бяха последвали северните елени на юг по пътя им към по-меката зима в южната част на полуострова.

Безкрайната пустота на хоризонта се нарушаваше единствено от самотен бивак — най-големият лагер, на който варварите се бяха установявали някога толкова далеч на север по това време на годината. Разположени в кръг и обградени от огньовете на племената си, бяха издигнати палатките на вождовете. В центъра, също направена от еленова кожа и достатъчно голяма, за да побере всички бойци, беше построена голяма шатра от еленова кожа. Наричаха я Хенгорот „Залата на медовината“ и за племената от Севера, тя беше свещено място, където споделяха храната си и вдигаха наздравици за Темпос, бога на войната.

Тази вечер огньовете в лагера само тлееха, тъй като последните, които трябваше да пристигнат (Племето на лоса) се очакваха преди спускането на нощта. Всички останали вече се бяха събрали в Хенгорот, където обичайните за тези събрания тържества бяха започнали. Огромни кани с медовина отрупваха масите, зачестиха и шеговитите боричкания между воините. И макар че варварите често воюваха помежду си, тук, в Хенгорот, всички разногласия се забравяха.

На главната маса седеше сериозен крал Беорг, здравеняк с буйни руси къдрици, побеляваща брада и дълбоки бръчки, които годините бяха издълбали по загорялото му лице. Типичен представител на своята раса, той беше висок, едър и широкоплещест. Варварите от Долината надвишаваха с повече от една глава жителите на Десетте града, сякаш искаха докрай да се възползват от необятните пространства на тундрата.

Всъщност те бяха досущ като земята, която обитаваха — също като нея и техните лица (обикновено обрасли с брада) бяха обгорени от слънцето и обрулени от неспирните ветрове, което им придаваше вид на мрачни и застрашителни маски, вид, който ни най-малко не предразполагаше чужденците. Варварите презираха жителите на Десетте града, за тях те бяха просто сметкаджии, лишени от сила и душа.

И все пак именно един от тези „сметкаджии“ сега стоеше в тяхната свещена шатра: близо до Беорг бе седнал тъмнокосият де Бернезан — единственият в залата, който не бе роден и отрасъл в някое варварско племе. Плахият южняк седеше с ниско приведени рамене и притеснено се оглеждаше наоколо. Много добре знаеше, че варварите не харесват особено чужденците и че дори и най-младият слуга може да го прекърши на две само с един удар на огромните си ръце.

— Дръж се храбро — посъветва го Беорг. — Днес ще вдигаш наздравици с Племето на вълка. Ако усетят, че се страхуваш… — той не довърши, но де Бернезан твърде добре знаеше как постъпваха варварите със слабите.

Дребният човечец пое дълбоко дъх и се изпъчи.

Беорг също беше притеснен. Крал Хийфстааг, на когото се подчиняваха също толкова отдадени, дисциплинирани и многобройни бойци, беше главният му съперник. За разлика от обичайните варварски нападения срещу поселищата, планът на Беорг предвиждаше Десетте града да бъдат превзети, оцелелите при битката рибари — поробени, а варварите да живеят в охолство от добивите от езерата. Беорг виждаше възможност народът му най-сетне да се раздели с несигурния чергарски живот и да се сдобие с блага, които дотогава не бе познавал. Сега всичко зависеше от съгласието на жестокия Хийфстааг, за когото значение имаха само личната слава и богатата плячка. Беорг знаеше, че дори и да превземе Десетте града, в крайна сметка щеше да му се наложи да се разправя с Хийфстааг, който нямаше така лесно да се откаже от кръвожадността си. Но за това щеше да се притеснява по-късно, сега най-важно бе нападението над поселищата и ако Племето на лоса откажеше да се присъедини, по-малобройните племена също щяха да се разединят. Войната можеше да започне още на другата сутрин, което щеше да бъде пагубно за целия им народ. Дори онези варвари, които оцелееха в първите битки, щяха да се изправят пред друг безмилостен враг — суровата зима. Северните елени отдавна бяха заминали на юг, а пещерите по пътя не бяха снабдени с провизии. Хийфстааг беше коварен водач и знаеше, че по това време на годината варварите нямаха друг избор, освен да се придържат към първоначалния план. И все пак, чудеше се Беорг, какви ли условия щеше да постави той?

Това, което го успокояваше, бе мисълта, че между свиканите племена не беше избухвал по-сериозен конфликт и че сега, когато се бяха събрали в общата зала, атмосферата бе приятелска и сърдечна, а медовината не спираше да се лее. Беорг бе разчитал общият враг и очакваното благоденствие да обединят различните племена. Всичко вървеше по план… засега.

И все пак Хийфстааг, този жесток звяр, си оставаше ключът към всичко.

* * *

Земята трепереше под тежките стъпки на маршируващите бойци на Хийфстааг. Самият той — грамаден и едноок — водеше колоната с широката си, полюляваща се походка така типична за обитателите на тундрата. Предложението на Беорг го беше заинтригувало и, подтикван от рано дошлата зима, суровият крал бе решил да върви и нощем, като спираше само за малко, та хората му да могат да отдъхнат и да се подкрепят. Макар да бе известен със свирепостта си в битките, Хийфстааг беше и водач, който внимателно преценяваше всеки свой ход. Този труден поход щеше да спечели на народа му още по-голямо уважение от страна на останалите племена, а Хийфстааг никога не пропускаше да се възползва от всяка благоприятна възможност, която се изпречеше на пътя му.

Не че очакваше да има проблеми в Хенгорот. Към Беорг той изпитваше най-голямо уважение. Два пъти бяха се изправяли един срещу друг и два пъти вълчият крал бе излизал победител. Ако планът на Беорг наистина беше толкова добър, колкото изглеждаше, Хийфстааг щеше да се присъедини към него, настоявайки единствено да участва във водачеството наравно с русия крал. Идеята, че когато завземеха Десетте града, варварите щяха да изоставят скитническия живот и да станат търговци за Хийфстааг бе нелепа, но ако това щеше да му осигури тръпката на битката и лесна победа, той нямаше нищо против да остави Беорг да си мечтае. Засега щеше да се задоволи с добрата плячка и с топлия подслон, който щеше да си осигури за дългата зима, а след това… след това щеше да се наложи да промени първоначалното споразумение и да преразпредели благата.

Когато наближиха лагерните огньове, маршируващите бойци ускориха крачка.

— Пейте, храбри воини! — рече Хийфстааг. — Пейте силно и нека всички, които са се събрали тук, да треперят при приближаването на Племето на лоса!

* * *

Беорг надаваше ухо, за да чуе пристигането на Хийфстааг. И понеже добре познаваше нрава на съперника си, звукът, който се понесе в нощта — първите ноти на Песента на Темпос — не го изненада ни най-малко. Той реагира моментално, скочи върху близката маса и се провикна:

— Чуйте, о, мъже на Севера! Чуйте предизвикателството!

В Хенгорот настъпи оживление — всички наскачаха от местата си, втурнаха се натам, където се бяха строили собствените им племена и запяха песента, посветена на бога на войната, песен за храбри подвизи и славна смърт на бойното поле. Всяко варварско момче научаваше тази песен още с проговарянето си — смяташе се, че по Песента на Темпос може да се прецени силата на дадено племе. Единствената разлика в думите беше в припева, който бе различен за всяко племе и по който можеха да се разпознават различните певци. В този момент всички пееха, колкото им глас държи, защото именно това беше предизвикателството на песента — чий зов щеше най-ясно чуе Темпос.

Хийфстааг и хората му влязоха в лагера и се спряха пред Хенгорот. Вътре песента на Вълчето племе заглушаваше гласовете на всички останали, но бойците на едноокия крал бяха достоен съперник.

Скоро по-малките племена замлъкнаха, неспособни да отвърнат на предизвикателството на Вълка и на лоса. Двубоят между тях продължи още дълго — никой не искаше да отстъпи превъзходството си пред лицето на божеството. Много от победените племена се хванаха за оръжието си. Не една война бе избухнала, защото предизвикателството на песента не бе успяло да излъчи победител.

Най-накрая в шатрата влезе знаменосецът на Хийфстааг, младеж висок и с горда осанка, чийто наблюдателен поглед внимателно преценяваше всичко наоколо и сякаш не подхождаше на възрастта му. Той приближи към устните си рог, направен от китова кост и изсвири ясен тон. Едновременно, както повеляваше традицията, и двете племена замлъкнаха.

Знаменосецът прекоси помещението и се приближи към домакина, като нито за миг не примигна, нито отмести очи от внушителната фигура на Беорг, макар в същото време да не пропусна да забележи, че всички погледи в залата бяха насочени към него. Хийфстааг си бе избрал достоен пратеник, помисли си Беорг.

— О, кралю Беорг — обърна се знаменосецът към него, когато шумът в залата стихна — и вие, крале, които сте се събрали тук! Племето на лоса моли за разрешение да влезе в Хенгорот и да сподели вашата медовина, за да можем заедно да пием в прослава на Темпос.

Беорг не отговори веднага, а остана загледан във вестоносеца, опитвайки се да разбере дали неочакваното забавяне на отговора няма да разколебае увереността на младежа.

Той обаче не примигна, нито отклони поглед, по лицето му не трепна и мускул.

— Имате го! — впечатлен заяви Беорг. — И добра среща!

После продължи, вече на себе си:

— Де да можеше и Хийфстааг да притежава твоето търпение.

— Приемете крал Хийфстааг — разнесе се ясният, силен глас на пратеника му — крал на Племето на лоса, син на Хротулф Силния син на Ангаар Смелия; на три пъти надмогнал великата мечка, два пъти превземал Термалайн; погубил в двубой, само с един-единствен удар, Рааг Донинг, крал на Мечото племе (при тези думи Племето на мечката, и особено кралят му, Хаалфдейн, син на Рааг Донинг, се размърдаха неспокойно).

Пратеникът продължи още дълго да изрежда всички подвизи, почести и титли, които Хийфстааг си бе спечелил през дългия си, славен живот.

Също както песента беше състезание между племената, така и изреждането на титлите и подвизите представляваше двубой между самите бойци и най-вече между кралете, чиято храброст и сила се прехвърляха и върху воините им. Именно от този момент се боеше Беорг, защото дългият списък на Хийфстааг надвишаваше дори неговия собствен. Именно затова кралят на лоса бе пристигнал последен, та да могат всички да чуят подвизите и титлите му, всички онези, които няколко дни по-рано бяха чули пратеника на Беорг, дошъл при всекиго поотделно. Това беше привилегия на краля — домакин — правото да прочете подвизите си пред всичките си гости, докато гостуващите крале го правеха само пред тези, които присъстваха по време на пристигането им. Но сега, като бе изчакал всички останали да пристигнат преди него и да се съберат в Хенгорот, Хийфстааг бе успял да заличи предимството на Беорг.

Най-после знаменосецът свърши и прекоси отново залата, за да отвори шатрата пред краля си. Хийфстааг влезе гордо изправен и застана пред Беорг.

Ако многобройните му подвизи и титли бяха впечатлили хората, то и външният му вид не ги разочарова. Червенобрадият крал беше висок почти седем фута и толкова едър, че дори Беорг изглеждаше дребен в сравнение с него. Освен това Хийфстааг гордо носеше върху себе си белезите от многобройни битки. Едното му око му бе избодено от рогата на северен елен, а при една битка с бялата мечка ръката му бе безвъзвратно осакатена. Кралят на лоса бе участвал в повече битки от всеки друг в тундрата и по всичко личеше, че с нетърпение очаква да се бие в още много други.

Двамата крале се взираха един в друг, без да отместват поглед или да премигват дори и за миг.

— Вълка или Лоса? — попита накрая Хийфстааг, очакван въпрос, след като предизвикателството на песента не бе излъчило победител.

— Добра среща и добра битка — подобаващо отвърна Беорг. — Нека острият слух на Темпос реши спора, макар че и самият бог ще се затрудни от такъв тежък избор!

След като формалностите приключиха, напрежението от лицето на Хийфстааг изчезна и той се усмихна широко на съперника си:

— Добра среща, Беорг, кралю на Вълчето племе. Радвам се, че мога да се изправя пред теб, без да виждам собствената си кръв на върха на смъртоносното ти копие.

Приятелските думи на Хийфстааг изненадаха русия крал. Не се бе и надявал на по-добро начало на военния съвет.

— Нито пък аз да се опитвам да избегна безпогрешния удар на жестоката ти секира — не пропусна да му върне похвалата той.

Внезапно Хийфстааг съзря чернокосия мъж, който стоеше до Беорг и усмивката изчезна от лицето му.

— С какво право, заради смелостта или може би заради кръвта си, стои този слаб южняк в свещената шатра на Темпос? Мястото му е при неговия народ или в най-добрия случай при жените!

— Успокой се, Хийфстааг — отвърна Вълчият крал. — Това е де Бернезан, ролята му в нашето начинание е много важна. Две зими е прекарал в Десетте града и ми донесе ценна информация.

— Каква роля играе тогава в нашето начинание? — настояваше едноокият крал.

— Донесе ни информация.

— Това е минало. Каква полза от него сега? Несъмнено той не може да се бори рамо до рамо с нашите воини!

Беорг хвърли поглед към де Бернезан, като се опитваше да потисне отвращението си към жалкото псе, което бе предало народа си, в опит да напълни собствените си джобове със злато:

— Защити се, южняко! И дано Темпос намери място и за твоите кости в славното си поле!

Де Бернезан се опита да издържи на железния поглед на Хийфстааг, но не успя. После прочисти гърлото си и отговори толкова високо и уверено, колкото му се удаде:

— Когато завземете градовете и си осигурите техните богатства, ще се нуждаете от човек, който познава южния пазар. Аз съм този човек.

— На каква цена? — изръмжа Хийфстааг.

— Охолен живот — отвърна южнякът. — И пост, на който ще ме уважават. Нищо повече.

— Ха! Щом е предал е хората си, ще предаде и нас! — и грамадният крал извади брадвата от пояса си и посегна към де Бернезан.

Беорг потръпна — знаеше, че успехът на целия му план зависи от този момент.

Със сакатата си ръка Хийфстааг сграбчи мазната черна коса на южняка и като издърпа главата му настрани, оголи врата му. После замахна с брадвата си, като в същото време не отделяше очи от лицето му. Ала Беорг, в разрез с ненарушимите традиции на народа си, го бе подготвил за този момент и съвсем недвусмислено го бе предупредил, че ако се опита да се бори, смъртта му със сигурност ставаше неизбежна. Но ако приемеше удара и ако Хийфстааг просто го изпитваше, най-вероятно щеше да спаси живота си. И като събра цялата сила на волята си, де Бернезан прикова поглед в едноокия крал и не потрепна пред приближаващата смърт.

В последния момент, когато острието бе само на косъм от гърлото на южняка, Хийфстааг отклони удара. После пусна дребния мъж на земята, макар и все още да не го изпускаше от погледа на единственото си око.

— Честният мъж трябва да приема безпрекословно всички решения на краля си — рече де Бернезан, опитвайки да говори колкото се може по-сигурно.

Бойците в Хенгорот нададоха одобрителен възглас и когато в залата отново се възцари тишина, Хийфстааг се обърна към Беорг и рязко попита:

— Кой ще води хората?

— А кой спечели предизвикателството на песента?

— Мъдър отговор, кралю на Вълка! — поздрави Хийфстааг съперника си. — Двамата ще водим хората и нека никой не оспорва властта ни!

— И нека смърт постигне всеки, който се опита да го направи! — отвърна Беорг.

Де Бернезан въздъхна с облекчение и нервно пристъпи на място. Ако Хийфстаг или дори Беорг забележеха малката локвичка между краката му, с него със сигурност бе свършено. Отново пристъпи неспокойно и пребледня като платно, когато погледът му срещна очите на младия знаменосец — сега вече унижението и смъртта бяха неизбежни. Вестоносецът обаче се извърна встрани и се усмихна развеселено, но не каза нищо — нещо невероятно за неговия народ, на когото милостта беше чужда.

Хийфстааг вдигна ръце над главата си, с поглед отправен към тавана и брадва, насочена нагоре. Беорг грабна своята секира и повтори движенията му.

— Темпос! — извикаха двамата в един глас.

После се спогледаха отново и забиха остриетата на брадвите в левите си ръце, оставяйки кръвта да оцвети остриетата им. След това едновременно запратиха двете оръжия в другия край на помещението, където те се забиха в една и съща бъчва с медовина. Тези, които бяха най-близо веднага грабнаха кани и се затичаха да уловят първите капки от медовината, която кръвта на кралете им бе осветила.

— Съставил съм план, който се нуждае от твоето одобрение — обърна се Беорг към Хийфстааг.

— Да го оставим за по-късно, благородни приятелю — отвърна едноокият крал. — Нека днес отпразнуваме с песен и пълни чаши предстоящата победа.

С тези думи Хийфстаг потупа краля на вълка по рамото и му намигна с единственото си око:

— Радвай се, че пристигнах, защото ти изобщо не си подготвен за толкова голямо събиране.

Беорг го погледна учудено, но Хийфстааг му намигна още веднъж, за да разсее подозренията му. После похотливият великан щракна с пръсти към един от лейтенантите си и смушка съперника си в ребрата, за да го включи в шегата си:

— Доведете жените!

4 Кристалният отломък

Наоколо имаше само мрак.

За щастие не помнеше нито какво се бе случило, нито къде се намираше сега. Съществуваше само мрак, успокояващ мрак.

После върху бузите му запламтя смразяващ огън и го изтръгна от покоя на безсъзнанието. Постепенно бе принуден да отвори очи, но дори и когато примижа, ослепителният блясък остана твърде силен.

Лежеше по лице в снега. От всички страни наоколо го заобграждаше планината, а острите, покрити със сняг върхове му напомняха къде точно се намира. Бяха го изхвърлили насред Гръбнака на света.

Бяха го оставили да умре.

Когато най-сетне успя да я повдигне, главата му туптеше от болка. Слънцето грееше ярко, но жестокият студ и свирепият вятър прогонваха и малкото топлина, която лъчите му носеха. По тези високи места винаги беше зима, а единственото, което предпазваше Кесел от ледените пръсти на студа, бяха тънките му дрехи.

Бяха го оставили да умре.

Кесел се изправи с усилие и се огледа наоколо, затънал до колене в сняг. В дълбоката клисура далеч под себе си, той ги видя да се отравят на север, обратно към тундрата и пътеките, които щяха да ги отведат отвъд заплашителната, непроходима планина — черните точки, които представляваха кервана на магьосниците, поели дългия път към дома в Лускан. Бяха го измамили. Сега разбираше, че бе само пионка в подлия им план да се отърват от Моркай Червения.

Елделук, Дендибар Шарения и останалите.

Никога не бяха имали намерение да го направят магьосник.

— Как можах да бъда толкова глупав! — изстена Кесел.

Образът на Моркай, единственият човек, който някога му бе показвал каквото и да било уважение, се появи в замаяното му, разяждано от угризения съзнание. Спомни си всички радости, до които магьосникът му бе дал възможност да се докосне. Един път, спомни си Кесел, Моркай го бе превърнал в птица, давайки му да почувства свободата на полета. Друг път го бе превърнал в риба, та да може да се гмурне в неясния свят на морските дълбини.

А той се бе отплатил на този прекрасен човек с нож в гърба.

Далеч долу, заминаващите магьосници чуха изтерзания вик на Кесел да отеква сред планинските склонове.

Елделук се засмя, доволен, че планът им бе сработил толкова успешно и пришпори коня си.

* * *

Кесел с мъка си пробиваше път през снега. Не знаеше защо изобщо продължава да върви — нямаше къде да отиде. Нямаше спасение за него. Елделук го бе изхвърлил в някаква кръгла и пълна със сняг падина, а пръстите му — безчувствени от сковаващия студ — не можеха да му помогнат да се изкатери по склоновете й.

Отново се опита да запали магически огън. Протегна длан, насочена към небето и с тракащи зъби се опита да изрече заклинанието.

Нищо.

Нито дори струйка дим.

И пак продължи напред. Краката го боляха и бе почти сигурен, че няколко от пръстите на левия му крак, бяха замръзнали, но не смееше да свали ботуша си, за да се убеди в страшното си предположение.

Отново започна да обикаля падината, следвайки дирята, която беше оставил първия път. Внезапно забеляза, че стъпките му се насочват към средата на долчинката. Нямаше представа защо, но помраченият му мозък дори и не се опита да разбере причината. Целият свят се бе превърнал в бяло петно. Замръзнало бяло петно. Кесел усети, че пада. Усети хапещия студ върху лицето си (допира на снега). Усети изтръпването, което означаваше, че животът се отдръпва от краката му.

Усети… топлина.

Едва доловима в началото, тя ставаше все по-силна и по-силна. Нещо го зовеше. Нещо, което се намираше под него, заровено дълбоко в снега, но чиято животворна топлина Кесел усещаше даже през ледената стена, която ги делеше.

Започна да копае. С безчувствени пръсти, които само погледът му ръководеше, Кесел копаеше, за да спаси живота си. Внезапно напипа нещо твърдо и усети как топлината се усилва. С последни усилия изчисти снега и най-накрая успя да го измъкне. Не можеше да разбере какво бе то, но го отдаде на помрачения си ум. В замръзналите си ръце Кесел държеше нещо, досущ прилично на квадратна ледена висулка. Топлината на неизвестния предмет се предаде и на него и той отново усети изтръпване в краката си, но този път то известяваше, че животът отново се завръща в тях.

Кесел нямаше никаква представа какво става, но не се и интересуваше особено. Бе открил надежда за спасение и засега това му бе напълно достатъчно. Притисна кристалния отломък към гърдите си и се насочи към стената на падината, търсейки най-защитеното от вятъра място.

И там, под надвисналото било, свит върху късчето земя, където кристалът бе успял да разтопи снега, Акар Кесел прекара първата си нощ в Гръбнака на света. Леглото си сподели с Креншинибон — древно творение, надарено със собствен разум, което бе чакало неизброими години някой като Кесел да се появи в падината. Събудено отново за живот, то вече обмисляше как да подчини слабохарактерния Акар на волята си. Това беше творение, създадено в зората на света и изгубено в продължение на векове, за ужас на злите властелини, жадуващи силата му.

Креншинибон беше загадка, най-тъмно зло, което черпеше сили от светлината на слънцето. Той носеше разруха, показваше бъдещето и се превръщаше в убежище и дом за тези, което го владееха. Но най-важна от всички бе властта, която Креншинибон даваше на господаря си.

Кесел спа спокойно, без изобщо да подозира какво го бе сполетяло. Единственото, което знаеше и което го интересуваше бе, че животът му е спасен. Твърде скоро щеше да научи и какво точно означава това. Съвсем скоро щеше да разбере, че никога вече нямаше да му се налага да става изкупителна жертва на такива превзети псета като Елделук, Дендибар Шарения и останалите.

Щеше да бъде такъв, какъвто се виждаше в мечтите си и всички щяха да се преклонят пред него.

— Почит — промърмори Кесел в съня си.

Сън, който Креншинибон му изпращаше — Акар Кесел, тиранин на Долината на мразовития вятър.

Кесел се събуди с пукването на новия ден, който не се бе надявал да доживее. Тази нощ кристалният отломък го бе спасил. Но той не само го бе избавил от замръзване. Когато се събуди сутринта, Кесел вече не бе същият. Единственото, за което мислеше предишната вечер, бе как да спаси живота си и колко ли дълго щеше да съумее да оцелее. Днес обаче мислеше за това какъв бе този живот, а оцеляването му изобщо не беше под съмнение — усещаше как във вените му се разлива мощ.

Далеч над него пробяга бяла кошута.

— Венисон! — прошепна Кесел и насочи пръст към жертвата си, а силата, която изпълваше цялото му тяло, го накара да потръпне от възбуда.

Изпепеляващ бял лъч излетя от ръката му и порази кошутата.

— Венисон! — повтори Кесел и мисълта му без никакво усилие вдигна трупа на животното във въздуха и го пренесе до него.

Това, че телекинезата не се бе удавала дори и на такъв могъщ магьосник като Моркай Червения (единственият учител, който Кесел бе имал) не го учуди ни най-малко. Макар че кристалът бездруго нямаше да му го позволи, алчният Кесел дори и за миг не се зачуди на внезапната поява на уменията, които, смяташе той, отдавна му се полагаха по право.

Кристалният отломък го бе стоплил и нахранил. Но всеки магьосник, мислеше си Кесел, трябва да си има замък. Място, където да може да се занимава с най-мрачните си тайни, без да го безпокоят. Търсейки помощ, той погледна към отломъка и видя, че до него лежи още един кристал — съвършено копие на Креншинибон. Инстинктивно (или поне така си помисли той, макар в действителност Креншинибон да му внушаваше как да постъпи) Кесел разбра какво трябва да направи, за да осъществи желанието си. Лесно му бе да различи истинския отломък по топлината и силата, които се излъчваха от него, но и копието, обградено от аурата на собствената си мощ, също предизвикваше интереса му. Кесел го взе и го положи върху дълбокия сняг в центъра на падината.

— Ибсум дал абдур — без да знае какво и защо го казва, измърмори той.

После рязко отскочи назад, усещайки как скритата във втория кристал сила започва да нараства. Отломъкът погълна слънчевите лъчи и ги заключи в сърцевината си, открадвайки светлината на деня и потапяйки местността около долчинката в тъма. После затуптя ритмично и заблестя със своя собствена, вътрешна светлина.

И тогава започна да расте.

Разшири се в основата си и изпълни почти цялата падина, та Кесел се побоя, че ще бъде смачкан в скалистите й склонове. Едновременно с това върхът на кристала се издигаше все по-нависоко и по-нависоко в утринното небе — така огромен, както и мощта, чиято рожба бе. Накрая всичко свърши: в долчинката се възправи съвършено копие на Креншинибон с гигантски размери.

Кристална кула. Така, както знаеше нещо за отломъка, Кесел узна и името на кулата.

Кришал Тирит.

* * *

Кесел би бил напълно доволен (поне за момента) просто да остане в кулата и да се храни с месото на животните, които минаваха оттам. Той идваше от обикновено семейство на селяни без особени амбиции и макар да твърдеше, че стремежите му далеч надхвърляха рамките, в които го затваряше простият му произход, властта всъщност го плашеше. Не разбираше как и защо някои хора успяваха да се издигнат над останалите и дори заблуждаваше сам себе си, като подценяваше уменията на останалите и липсата на качества у себе си и твърдеше, че всичко се дължи единствено на слепия избор на съдбата.

И сега, когато най-сетне притежаваше сила, той нямаше никаква представа какво да прави с нея.

Но Креншинибон бе чакал твърде дълго, за да позволи да се превърне в ловджийска хижа за някакъв жалък човечец. Всъщност за него слабият характер на Кесел беше повече от добре дошъл. Трябваше му само малко време — нощните му послания щяха да убедят Кесел да направи всичко, което поискаше от него.

А време Креншинибон имаше предостатъчно. Кристалът изгаряше от нетърпение отново да усети тръпката на завоеванието, но за някого, създаден в зората на света, няколко години в повече съвсем не бяха много. Много скоро щеше да превърне нескопосания Акар Кесел в прекрасно оръдие на собствената си мощ; слабият човек щеше да се превърне в железен юмрук, който да наложи разрушителната власт на Креншинибон. В зората на света, когато се водеха първите битки за надмощие, кристалът бе правил същото стотици пъти — създавал бе едни от най-силните и жестоки борци срещу установения порядък, които бяха обитавали Равнините на съществуванието.

И пак можеше да го направи.

Същата нощ, в удобното второ ниво на кулата, Кесел сънуваше сънища за завоевания. Това не бяха кръвопролитни нападения над градове като Лускан, нито дори над малки гранични поселища като Десетте града, а далеч по-скромно и много по-реалистично начало на неговото царство. В съня си Кесел подчини цяло гоблиново племе на волята си и ги превърна в свои слуги, които изпълняваха и най-малкото му желание. На другата сутрин той си спомни съня и разбра, че идеята много му допада.

По-късно през деня Кесел изследваше третото ниво на кулата — помещение направено, както и всички останали, от гладък, стоманено як кристал и пълно с всевъзможни уреди за разкриване на бъдещето и неговите тайни. Внезапно почувства порив, на който не можа да устои — вдигна ръка и изрече магически думи, които (реши той) трябва да бе чул от Моркай Червения. После смаяно видя как в глъбините на едно от огледалата се завихря сивкава мъгла, а когато тя се разпръсна и огледалото отново се проясни, Кесел съзря в него кристално ясен образ.

В него Акар разпозна една от долините, край които бяха минали, преди Елделук, Дендибар Шарения и останалите да го оставят да умре.

Цялата местност гъмжеше от гоблини, заети с построяването на бивак. Най-вероятно бяха чергари — жените и децата рядко придружаваха мъжете по време на военните им походи. В тази част на планината бяха издълбани стотици пещери, но дори те не стигаха, за да поберат всички гоблини, орки, зли духове и още по-могъщи чудовища. Борбата за леговища бе жестока и много често по-слабите племена биваха изтиквани на повърхността, поробвани или убивани.

„Колко удобно“, каза си Кесел и се зачуди дали сънят му бе просто съвпадение или пророчество. После, поддавайки се на нов порив, насочи волята си към гоблините. Резултатът го слиса.

Очевидно объркани, гоблините като един се обърнаха към невидимата мощ. Уплашени, воините извадиха тоягите и каменните хи брадви, а жените и децата се скупчиха зад тях.

Един по-едър гоблин, най-вероятно водачът им, пристъпи предпазливо напред, с тояга в ръка.

Кесел се почеса по брадичката, чудейки се докъде ли се простираше новооткритата му сила.

— Ела тук! — нареди той на гоблиновия вожд. — Не можеш да не се подчиниш.

* * *

Малко по-късно гоблините вече бяха в долчинката, макар и да страняха от кулата, докато не успеят да разберат какво точно бе това и откъде се бе появило. В началото Кесел ги остави да се дивят на великолепието на новия му дом, после отново повика вожда им, принуждавайки го да се приближи до Кришал Тирит.

Макар и против собствената си воля, едрият гоблин, напусна редиците на племето си и закрачи напред. Всяка крачка му струваше неимоверни усилия. Най-накрая спря пред основата на кулата. Не видя никаква врата, тъй като входът на Кришал Тирит оставаше скрит за очите на всички, освен обитателите на други Равнини и на онзи, комуто Креншинибон или неговият господар позволяха да влезе.

Кесел поведе ужасения гоблин през първото ниво на сградата. Когато се озова вътре, вождът сякаш се вцепени и само очите му се стрелкаха уплашено насам-натам, опитвайки се да открият някаква следа от непреодолимата мощ, която го бе призовала в тази постройка от искрящ кристал.

Магьосникът (титла, която се полагаше по право на всеки, който владееше Креншинибон, макар и Кесел досега да не бе успял да я заслужи с делата си) остави жалкото създание да почака известно време, усилвайки по този начин още повече страха му. После излезе през тайната врата, скрита зад едно от огледалата и застана на върха на стълбището. При вида на презряното същество в краката си, Кесел избухна в смях.

Когато го съзря, гоблинът видимо се разтрепери — усещаше как волята на магьосника отново го подчинява на себе си и го кара да коленичи.

— Кой съм аз? — запита Кесел създанието, което пълзеше в краката му и скимтеше.

Сила, на която вождът не можеше да се противопостави, изтръгна отговора от дълбините на съществото му:

— Господар!

5 Някой ден

С равномерна крачка Бруенор се катереше по скалистия склон, а ботушите му без никакво усилие намираха вдлъбнатините, които използваше винаги, когато се изкачваше към високия връх в южния край на долината на джуджетата. Хората от Десетте града, които често виждаха джуджето да стои замислено на възвишението, нарекоха високата каменна колона, която се издигаше на скалистия хребет Възвишение на Бруенор. На запад, точно под джуджето, се виждаха светлините на Термалайн, а отвъд тях тъмнееха водите на Маер Дуалдон и само тук-таме проблясваше светлинката от някоя рибарска лодка, чийто екипаж отказваше да се прибере преди да е уловил поне няколко едрокости пъстърви.

Тундрата, както и най-близките звезди, които искряха в нощта, вече бяха останали зад Бруенор. Пронизващият вятър, който духаше още от залез-слънце, сякаш бе изгладил и най-малката гънка от небето и Бруенор имаше чувството, че е напуснал пределите на земята.

Тук, на това място, той потъваше в блян, който неизменно го отвеждаше към древния му дом. Митрал Хол — домът на неговите предци, където се лееха реки от искрящ метал и където ковашките чукове на джуджетата вечно пееха в прослава на Морадин и Думатоин. Бруенор бе още голобрадо момче, когато народът му започна да копае твърде надълбоко и бе прогонен от тъмните твари, които обитаваха мрачните недра на земята. Сега той бе най-старият член на малобройното си племе и единственият, който бе виждал богатствата на Митрал Хол.

Бяха се установили в скалистата долина между двете най-северни езера много преди който и да било човек, освен варварите, да бе дошъл в Долината на мразовития вятър. Те бяха просто жалка останка от това, което някога бе процъфтяващо общество на джуджета; група бежанци, съсипани и смазани от загубата на родината и миналото си, чийто брой продължаваше да намалява — гинеха не само от старост, но и от скръб. Въпреки че мините в долината не бяха лоши, джуджетата сякаш бяха обречени бавно да потънат в забвение.

С появата на Десетте града, късметът най-сетне им се усмихна. Долината им се намираше на север от Брин Шандер, толкова близо до главния град, колкото и риболовните селища и хората, които постоянно воюваха както помежду си, така и срещу различни нашественици, бяха предоволни, че можеха да купуват превъзходните доспехи и оръжия, изковани от джуджетата.

Но дори и сега, когато животът им се бе подобрил значително, желанието да си възвърне древната слава на своите предци, все още изгаряше Бруенор. За него пристигането в Десетте града не бе нищо повече от временно отлагане на проблема, който нямаше да бъде напълно разрешен, докато отново не си възвърнеха Митрал Хол и не възродяха старата му слава.

— Доста е студеничка нощта, за да я прекарваме толкова нависоко, добри ми приятелю! — дочу се глас зад него.

Джуджето се обърна, за да погледне Дризт До’Урден, макар да знаеше, че мрачният елф ще е напълно невидим на тъмния фон на Грамадата на Келвин. Тук единствено тя нарушаваше монотонната линия на хоризонта. Наричаха я така, понеже приличаше на купчина камъни, струпани нарочно и наподобяваше погребална могила. Варварските предания разказваха, че някога Грамадата наистина бе служила за гроб. И наистина, долината, в която джуджетата живееха сега, ни най-малко не приличаше на естествено природно образувание. Наоколо й се простираше тундрата — равна и (макар и неплодородна) покрита с почва. Но из долината имаше съвсем малко пръст, разпръсната тук-там между натрошените скални блокове и каменните стени. Единствено в тази долина и в планината, която се издигаше в северната й част, се намираха по-големи количества скали — сякаш някое божество по погрешка ги бе сложило там преди много години, в зората на Съзиданието.

Дризт забеляза блуждаещия поглед на приятеля си:

— Отново търсиш гледки, които са живи само в спомените ти — рече елфът, който добре знаеше какво означава древното царство на предците му за Бруенор.

— Гледки, които очите ми някой ден отново ще съзрат — отвърна Бруенор. — Ще отидем там, елфе, ще видиш.

— Та ние дори не знаем пътя.

— Пътища се откриват. Но не и докато сам не ги потърсиш.

— Някой ден — пошегува се Дризт.

През няколкото години откакто се познаваха, Бруенор непрекъснато караше елфа да го придружи в опита му да открие Митрал Хол. Дризт намираше идеята за глупава — никой, с когото бе разговарял, нямаше и най-малка представа къде се намира древният дом на джуджетата, а единственото, което Бруенор си спомняше, бяха откъслечни образи от сребърните зали. Въпреки това Дризт, който знаеше колко силно Бруенор желае да се завърне в Митрал Хол, му съчувстваше и винаги отговаряше на молбите му с обещанието „някой ден“.

— Сега имаме по-важна работа — напомни му елфът.

По-рано през деня, по време на съвещанието в една от пещерите на джуджетата, Дризт им бе разказал какво беше открил.

— Значи си сигурен, че ще дойдат, така ли? — попита Бруенор.

— Нападението им ще разтърси даже камъните на Грамадата — отвърна Дризт и като излезе от сянката на планината, се присъедини към приятеля си. — И ако Десетте града не се обединят срещу тях, хората са обречени.

Бруенор приклекна и обърна поглед на юг, към светлините на Брин Шандер в далечината.

— Само че те няма да се обединят, упоритите му глупаци — промърмори той.

— Може и да го направят, ако отидете при тях.

— Не! — изръмжа джуджето. — Когат’ решат да се обединят, ние ще се бием рамо до рамо с тях и тежко на варварите тогава! Ти иди при тях, ако желаеш и наслука, ама нищо да не споменаваш за джуджетата. Пък нека да видим колко кураж им се намира на тез’ рибари!

Дризт се засмя горчиво. И двамата знаеха много добре, че в никое от поселищата (с изключение на Самотната кория, чийто представител бе Риджис) хората не му се доверяваха и дори не искаха да го виждат сред тях. Бруенор забеляза погледа на приятеля си и от него го заболя, също както недоверието на хората причиняваше болка на Дризт, макар той стоически да се опитваше да я скрие.

— Дължат ти много повече, отколкото някога ще разберат — отсече Бруенор и в погледа, който хвърли на приятеля си проблесна жал.

— Нищо не ми дължат!

— Защо те е грижа? — поклати глава джуджето. — Вечно бдиш над хора, дето хич не ги е грижа за теб. Какво им дължиш?

Дризт сви рамене — и сам той не можеше да отговори на този въпрос. Бруенор беше прав. Когато за първи път пристигна по тези земи, единственият, който му предложи приятелството си, беше Риджис. Той често придружаваше полуръста и го пазеше по време на опасните му пътувания от Самотната кория, през откритата тундра на север от Маер Дуалдон и надолу към Брин Шандер, където Риджис ходеше, за да търгува и за да присъства на съвещанията на съвета. Всъщност именно по време на едно такова пътуване те се бяха срещнали и Риджис, който бе чувал ужасяващите слухове, които се носеха за Дризт, се бе опитал да избяга от него. За щастие и на двамата, полуръстът обикновено подхождаше непредубедено към другите и предпочиташе сам да си създава мнения за тях. Не мина много време и двамата станаха близки приятели.

Но и до ден-днешен Риджис и джуджетата си оставаха единствените, които смятах елфа за приятел.

— Не знам защо ме е грижа — честно отвърна Дризт.

Мисълта му отново се насочи към родните земи, където верността бе просто средство, с което да надвиеш общия враг.

— Може би ме е грижа, защото се опитвам да бъда различен от своя народ — заговори той, колкото на Бруенор, толкова и на себе си. — А може би ме е грижа, защото съм различен от своя народ. Може би приличам повече на вас, които живеете на повърхността… или поне така се надявам. Тревожа се за тях, защото имам нужда от нещо, на което да държа. А и ти не си толкова различен, Боен чук. Безпокоим се, та да не се окаже, че животът ни няма никакъв смисъл.

Бруенор го погледна с любопитство.

— Можеш и да отричаш чувствата си към жителите на Десетте града пред мен, но не можеш да ги скриеш от самия себе си.

— Ха! — изсумтя Бруенор. — Естествено, че се тревожа — моят народ има нужда от търговията с тях.

— Инат си — промърмори елфът и се усмихна многозначително. — Ами Кати Бри? Какво ще кажеш за човешкото момиче, което остана сираче след онази битка в Термалайн? Изоставеното момиченце, което ти прибра и отгледа като собствено дете?

Бруенор бе благодарен, че нощният мрак скри издайническата червенина, която плъзна по лицето му.

— Тя все още живее с теб — продължи Дризт — макар че — това дори и ти не би могъл да отречеш — отдавна вече може да се върне при народа си. Да не би случайно да държиш на нея, резки ми приятелю?

— О! Я си затваряй устата — изръмжа джуджето. — Тя просто върши домакинската работа и прави живота ми малко по-лесен и хич недей да ставаш сантиментален!

— Инат си — повтори Дризт, този път малко по-силно.

Оставаше му още един коз:

— Ами аз? Джуджетата не обичат много даже и елфите на светлината, какво остава пък за мрачните. Как тогава ще ми обясниш приятелството си. Аз нямам нищо освен собственото си приятелство, което да ти предложа в замяна. Защо те е грижа за мен?

— Ами… ти ми носиш вести, когато… — Бруенор млъкна, съзнавайки, че Дризт го бе поставил натясно.

Ала елфът не настоя повече.

Обгърнати в тишина, двамата приятели седяха и гледаха как светлините в Брин Шандер гаснеха една след друга. Въпреки че си даваше вид на безчувствен, Бруенор не можеше да не признае пред себе си колко истина се съдържаше в думите на приятеля му — той наистина се бе привързал към хората, които се бяха заселили по бреговете на трите езера.

— Какво смяташ да правиш тогава? — запита джуджето най-накрая.

— Да ги предупредя — отвърна Дризт. — Ти подценяваш съседите си, Бруенор. Те са замесени от по-жилаво тесто, отколкото смяташ.

— Вярно е — съгласи се джуджето. — Само че аз повече се притеснявам за нрава им. Всеки ден ги виждаме как се бият и все зарад проклетата риба. Тез’ хора ги интересува само техния собствен град, пък останалите — гоблините ги взели. Сега трябва да ми докажат, на мен и на моя народ, че могат да се бият не само помежду си.

Дризт не можеше да отрече, че наблюденията на Бруенор бяха напълно верни. През последните няколко години, след като пъстървата започна да обитава по-дълбоките части на езерата и стана по-трудна за улавяне, съперничеството между рибарите стана още по-ожесточено. За сътрудничество между градовете не можеше да става и дума — всяко поселище се опитваше да вземе връх над съседите си.

— След два дни в Брин Шандер ще има съвет — продължи Дризт. — Вярвам, че все още можем да изпреварим варварите и макар да се боя от всяко забавяне, не мисля, че можем да съберем представителите на градовете по-рано. Точно толкова ще ми трябва и за да успея да обясня на Риджис какво трябва да направи, защото именно той ще съобщи на останалите от съвета за предстоящото нападение.

— Къркорещия корем? — изсумтя Бруенор (това беше името, което самият той бе измислил заради ненаситния апетит на полуръста). — Той присъства на съвещанията само, за да поддържа стомаха си пълен. В неговите думи ще се вслушат още по-малко, отколкото в твоите, елфе.

— Подценяваш полуръста — отвърна Дризт — и още повече — жителите на Десетте града. И недей забравя, че той притежава рубина!

— Ами! Това си е просто едно красиво камъче и нищо повече. Държал съм го с ей тези две ръце, пък никаква магия не видях.

— Магията е прекалено неуловима за очите на едно джудже — изсмя се Дризт — и навярно недостатъчно силна за дебелата ти глава. Но тя съществува — съвсем ясно я виждам, а и знам какво се говори за такива камъни. Риджис може и да повлияе на Съвета много повече, отколкото си мислиш и със сигурност повече, отколкото аз бих могъл. Нека се надяваме, че ще успее, макар и двамата да знаем, че някои от представителите в Съвета ще се противопоставят на всеки план, предвиждащ съвместни действия на градовете — дали поради надменното си желание за независимост на всяка цена или пък защото вярват, че едно варварско нападение над техните по-слабо защитени съперници в действителност би било добре дошло за собствените им амбиции. Брин Шандер си остава ключът към всичко, но единственият шанс да го накараме да се включи, са големите риболовни градове — и най-вече Таргос — също да се присъединят.

— Източен пристан ще помогне, т’ва е сигурно — рече Бруенор. — Те все приказват как поселищата трябва да се обединят.

— И Самотната кория ще се присъедини, нали Риджис им е представител. Обаче Кемп Таргоски със сигурност смята, че стените, които обграждат града му, ще съумеят да възпрат нападението на варварите, докато съперникът му Термалайн, много трудно ще устои на варварските орди.

— Хич не го виждам Кемп как би се присъединил към каквото и да било, в което участва и Термалайн. А пък без Таргос, Кьониг и Диневал също ще откажат да се включат.

— Именно тук е ролята на Риджис — обясни елфът. — Вярвай ми, рубинът е способен на невероятни неща.

— Пак говориш за силата на камъка — отвърна джуджето. — Обаче Къркорещия корем твърди, че старият му господар имал цяла дузина такива камъчета. Могъщата магия надали върви в комплекти по дванайсет.

— Риджис каза, че господарят му имал дванадесет подобни камъка — поправи го Дризт. — Всъщност, полуръстът няма как да знае дали всички останали или въобще някой от тях също притежава магическа сила.

— Че защо тогава онзи е дал на Къркорещия корем единствения си камък, надарен със сила?

Дризт не отговори, но мълчанието му скоро наведе Бруенор на единственото възможно обяснение. Риджис си имаше свои начини да получава неща, които не му принадлежаха и макар да бе обяснил, че камъкът му бе подарък…

6 Бран Шандер

Брин Шандер се различаваше от всички останали поселища в Десетте града. Неговият флаг се развяваше гордо на върха на един хълм сред сухата тундра между трите езера, малко под най-южната част на долината на джуджетата. Никакви кораби не плаваха под това знаме, градът не притежаваше нито едно пристанище на езерата и все пак нямаше и най-малко съмнение, че това бе не само географският, но и търговският център на областта.

Именно тук пристигаха повечето от търговските кервани от Лускан, тук идваха, за да търгуват джуджетата, тук живееха и повечето занаятчии, резбари и бижутери. Единственият по-важен фактор за процъфтяването на един град в близост до Брин Шандер, бе само количеството риба, което жителите му успяват да уловят. Ето защо, разположените на югоизточния бряг на Маер Дуалдон, Термалайн и Таргос, както и Каер Кьониг и Каер Диневал, заемащи западния бряг на езерото Диншиър — четири града, които се намираха на по-малко от ден път от Брин Шандер — бяха най-големите риболовни центрове.

Брин Шандер бе обграден от високи стени, които го предпазваха както от свирепите ветрове, така и от нападенията на варварите и гоблините. Ниските дървени къщи приличаха на тези в останалите поселища, само дето в Брин Шандер бяха разположени по-близо една до друга и често пъти бяха пригодени така, че в една сграда да могат да живеят няколко семейства. Макар и пренаселен, градът все пак предлагаше доста удобства и сигурност и беше най-близкото подобие на цивилизация, което човек можеше да открие из тези диви и пусти земи, простиращи се на повече от четиристотин мили.

Звуците и миризмите, които посрещаха Риджис всеки път, когато прекрачеше обкованите с желязо дървени порти на главния град, винаги го изпълваха с наслада. Макар и не толкова силни, колкото в големите южни градове, шумът и виковете, изпълващи пазарите на Брин Шандер, както и изобилието по уличните сергии, му напомняха за времето, когато живееше в Калимпорт. Точно като в Калимпорт и по улиците на Брин Шандер можеха да се срещнат представители на всички раси, които живееха в Царствата. Високите смугли обитатели на пустинята се смесваха със светлокожите пътешественици от Муншаес, а шумните истории за битки и любовни завоевания, с които мургавите южняци и яките планинци се хвалеха из многобройните пивници, можеха да се чуят на всеки ъгъл.

Риджис жадно поглъщаше всичко това — макар мястото да бе различно, шумовете бяха съвсем същите. Когато, вървейки по стръмните улички, затвореше очи, почти успяваше отново да почувства онова удоволствие от живота, което познаваше от годините, прекарани в Калимпорт.

Този път обаче работата на Риджис бе толкова сериозна, че угнетяваше дори и неговия винаги приповдигнат дух. Мрачните вести, които Дризт бе донесъл, го ужасяваха, а и мисълта, че именно той трябва да ги съобщи на Съвета го притесняваше.

Полуръстът мина покрай разкошната къща, в която живееше Касиус, говорителят на Брин Шандер. Разположена далеч от шумните пазарски улици, украсена с високи колони и изящен барелеф, това бе най-голямата и богата постройка в Десетте града. Първоначално сградата бе построена за събранията на Съвета, но когато интересът към тях постепенно замря, Касиус, къде с помощта на хитрост, къде с по-груби способи, бе успял да си присвои замъка и да го превърне в своя резиденция. Съветът трябваше да се премести в един празен склад, сгушен в покрайнините на града. Някои от останалите му членове се бяха възпротивили на тази промяна, но макар че когато ставаше дума за въпроси от обществено значение, риболовните градове можеха да оказват някакво влияние над главния град, когато се отнасяше до по-маловажни неща, те не можеха да направят кой знае какво. Касиус много добре разбираше какво искат неговите съграждани, а знаеше и как да накара повечето от останалите поселища да му се подчиняват. Армията на Брин Шандер можеше да разбие обединените войски на пет от останалите града, а пък връзките с големите южни пазари се държаха единствено от подчинени на Касиус хора. Останалите членове на Съвета можеха да си мърморят срещу новата сграда, но зависимостта им от главния град не им позволяваше да предприемат каквито и да било мерки срещу Касиус.

Риджис влезе в малката заличка последен. Погледна към деветимата мъже, седнали зад заседателната маса и си помисли колко не на място изглеждаше сред тях. Бяха го избрали за член на Съвета, защото никой друг в Самотната кория не се интересуваше от длъжността, докато останалите членове бяха спечелили мястото си благодарение на храбри и героични дела. Те бяха водачите на своите градове, хората, които се грижеха за организацията и сигурността им. Всеки от тях бе преживял десетки битки — гоблиновите и варварските нападения тук се срещаха по-често, отколкото слънчевите дни. В Долината имаше едно простичко правило — ако не можеш да се биеш, няма да оцелееш, а членовете на Съвета бяха едни от най-добрите воини на Десетте града.

Досега Риджис никога не бе чувствал притеснение от представителите на останалите градове, тъй като обикновено нямаше какво да каже на тези съвещания. Самотната кория беше усамотен градец, сгушен сред гъста, елова горичка, който не искаше нищо от никого. А и останалите три града, разположени на Маер Дуалдон, не се интересуваха особено от градчето и неколцината рибарски лодки, които представляваха целия му флот. Риджис никога не изказваше мнения, освен ако не се налагаше и винаги внимаваше да гласува заедно с мнозинството, а когато Съветът бе разделен на две, полуръстът просто подкрепяше искането на Касиус. В Десетте града нямаше как да сбъркаш, ако следваш Брин Шандер.

Днес обаче Риджис бе притеснен. Мрачните вести, които носеше, можеха да го превърнат в мишена за грубите им действия и гневните им избухвания. Той съсредоточи вниманието си върху двамата най-могъщи членове на Съвета — Касиус от Брин Шандер и Кемп Таргоски — които седяха начело на масата и говореха помежду си. Кемп беше здравеняк със свиреп вид, не особено висок, но як, с жилести, загрубели ръце и с твърдо държание, което стряскаше както враговете, така и приятелите му.

За разлика от него, Касиус изобщо не приличаше на воин. Той бе дребен, с добре подстригана сива коса и винаги гладко избръснат, а големите му ясносини очи бяха винаги спокойни. Но у никого, който видеше представителя на Брин Шандер да издига меча си в битка и да командва хората си на бойното си поле, не оставаше и капчица съмнение относно бойните умения и храбростта на Касиус. Риджис искрено го харесваше, но все пак винаги внимаваше да си няма много вземане-даване с него, тъй като той бе известен с това, че винаги получава нещата, които иска, дори и за сметка на другите.

— Тишина в залата! — нареди Касиус и потропа с чукчето си по масата.

По традиция, председателят на Съвета трябваше да открие заседанието, спазвайки Формалностите — набор от различни обръщения и официални предложения, първоначално предназначени да придадат на заседанията дух на значимост, който да впечатли и смути недодяланите представители, които някои от по-отдалечените общности понякога изпращаха. Но днес, когато ролята на Съвета бе започнала да запада, единственото, за което служеха Формалностите, бе да протакат края на заседанията — за всеобщо неудоволствие на всички, които взимаха участие в тях. Ето защо, списъкът с Формалностите постоянно намаляваше и дори се говореше, че може да бъде премахнат изцяло.

Когато най-сетне приключи с тях, Касиус насочи вниманието си към същината на заседанието.

— Първата точка в дневния ни ред — рече той, без дори да поглежда към бележките, които бяха разпръснати на масата пред него, — засяга спора между двата града на езерото Диншиър — Каер Кьониг и Каер Диневал. Както виждам, Дорим Лугар, представителят на Каер Кьониг, е донесъл документите, които ни обеща при предишното ни събрание и затова му давам думата. Представителю Лугар.

Дорим Лугар, мършав, смугъл мъж, чийто неспокоен поглед непрестанно шареше наоколо, почти подскочи, когато му дадоха думата.

— В ръката си държа — провикна се той, стиснал парче стар пергамент във вдигнатия си юмрук — оригиналното споразумение между Каер Кьониг и Каер Диневал, подписано от водачите на двата града, включително — тук той размаха обвинително пръст срещу представителя на Каер Диневал — и твоя собствен подпис, Йенсин Брент!

— Споразумение, подписано във време на приятелство и добронамереност — отвърна Брент, млад, русокос мъж, с невинно лице, което често му даваше превъзходство над хората, които го смятаха за наивен. — Отвори документа, представителю Лугар и нека останалите членове на Съвета го видят. Нека видят, че там изобщо не се споменава Източен пристан.

При тези си думи Брент се огледа наоколо:

— По времето, когато решихме да разделим езерото на две и подписахме това споразумение, Източен пристан трудно можеше да се нарече дори селце — за кой ли път започна да обяснява той. — Та те нямаха дори и една рибарска лодка!

— Представители! — извика Дорим Лугар, изваждайки някои от хората от дрямката, която бе започнала да ги наляга.

Този спор се водеше вече четири заседания, без някакъв особен напредък, а въпросът, за който ставаше дума, представляваше интерес единствено за представителите на Каер Кьониг, Каер Диневал и Източен пристан.

— Очевидно е, че Каер Кьониг не може да носи отговорност за разрастването на град Източен пристан — продължи Лугар. — Кой можеше да предположи, че ще се появи Източния път? — запита той, говорейки за правия, гладък път до Брин Шандер, който жителите на Източен пристан бяха построили.

Това се бе оказало хитър ход и бе донесло големи печалби на малкия градец, разположен в югоизточния край на брега. Съчетанието от приятна усамотеност и бърз достъп до главния град, бе превърнало Източен пристан в най-бързо развиващото се поселище на Десетте града, а броят на риболовните му лодки почти бе достигнал флота на Каер Диневал.

— Кой наистина? — възкликна Брент, а спокойният му вид за първи път отстъпи място на леко раздразнение. — Очевидно е, че разрастването на Източен пристан води до все по-свирепа борба за водите в южната част на езерото, докато Каер Кьониг необезпокоявано продължава да плава из северните му части. И въпреки това, Каер Кьониг не желае да води преговори за нова подялба на езерото, която да премахне тази несправедливост. Ние не можем да се развиваме, когато сме поставени в такива условия.

Риджис знаеше, че трябва да предприеме нещо преди разпрата между двамата да излезе извън контрол. Две от предишните заседания на Съвета бяха прекратени поради яростните спорове между тях, а Риджис не можеше да си позволи заседанието да свърши преди да им е казал за надвисналата заплаха.

Поколеба се за миг, но бързо си припомни, че няма друг избор и трябва да изпълни мисията си — ако си замълчеше, със сигурното му убежище бе свършено. Въпреки че Дризт бе напълно сигурен в силата, на която полуръстът бе господар, Риджис не можеше току-така да се отърве от съмненията си относно магията, която неговият камък притежаваше. И все пак именно поради несигурността си (тази така характерна за неговата раса черта) полуръстът сляпо се довери на преценката на приятеля си. Елфът несъмнено бе по-мъдър от всеки, когото Риджис бе срещал през живота си и бе преживял неща, които надминаваха всичко, което полуръстът някога бе чувал. Сега бе моментът да действа и той бе решен да направи всичко по силите си, за да осъществи плана на Дризт.

Пръстите му се сключиха около малкото дървено чукче, което лежеше на масата пред него. Непознатият досег го накара да осъзнае, че това беше първият път, когато му се налагаше да използва малкия предмет. Той почука леко пред себе си, но останалите бяха прекалено погълнати от шумната караница, която бе избухнала между Брент и Лумар. Риджис отново си напомни колко важна бе новината на елфа и смело стовари чукчето върху масата.

Изумени, останалите членове на Съвета незабавно се извърнаха към него. Полуръстът рядко говореше на събранията и то само, когато му задаваха директен въпрос.

Касиус удари по масата с председателското чукче:

— Съветът дава думата на Представител… ъъ… на представителя на Самотната кория — изрече той, опитвайки се да приеме искането на Риджис насериозно.

— Уважаеми представители, — неуверено започна той — при цялото ми уважение към почитаемите представители на Каер Кьониг и Каер Диневал и макар да осъзнавам сериозността на техния спор, твърдо вярвам, че сега имаме да обсъждаме един много по-належащ въпрос.

Прекъсването вбеси Брент и Лумар, но останалите гледаха към него с любопитство.

„Не е зле като за начало“, помисли си Риджис, „успях да им прикова вниманието.“

После прочисти гърлото си, опитвайки се да говори по-спокойно и убедително:

— Научих извън всякакво съмнение, че варварските племена се готвят за голямо нападение срещу Десетте града!

Това трябваше да прозвучи драматично, ала пред себе си Риджис видя само деветима равнодушни и леко объркани мъже.

— Освен ако не се обединим — все така настоятелно продължи той, — ордите ще опустошат градовете ни един по един, погубвайки всеки, който се осмели да им се противопостави.

— Несъмнено, представителю Риджис — обади се Касиус с глас, който трябваше да бъде успокоителен, но всъщност прозвуча снизходително — и друг път сме устоявали на варварските набези. Не виждам причина…

— Не и този път — прекъсна го полуръстът. — Досега не е имало такова нападение. Всички племена са се обединили. Всички набези досега изправяха едно варварско племе срещу цял град и ние лесно се справяхме с тях. Но как би могъл Термалайн или Каер Кьониг, или дори Брин Шандер да устои на мощта на обединените племена от Долината на мразовития вятър?

Някои от членовете на Съвета се облегнаха назад, размишлявайки върху думите на полуръста, докато останалите заприказваха помежду си — някои с притеснение, други — с гняв и недоверие. Най-накрая Касиус призова всички към тишина.

Тогава, с характерния си наперен вид, Кемп Таргоски бавно се надигна от своето място:

— Мога ли да взема думата, приятелю Касиус — подчертано учтиво запита той. — Може би ще успея да представя това мрачно изказване в подходяща светлина.

Когато планираха действията на полуръста пред Съвета, Риджис и Дризт бяха обсъждали различните възможности за съюзяване между отделните градове. Знаеха, че Източен пристан — град, основан и процъфтяващ на принципа на братството между отделните поселища на Десетте града — горещо ще приветства идеята за обща защита срещу варварските орди. Термалайн и Самотната кория — двата най-лесно достъпни и поради тази причина, най-често нападани града — с готовност щяха да приемат всяко предложение за помощ.

Въпреки това дори Агорвал, представителят на Термалайн, който можеше само да спечели от един такъв съюз, щеше да си замълчи, ако Кемп Таргоски откажеше да приеме плана. Таргос бе най-големият и най-могъщият измежду деветте риболовни града, а флотът му бе два пъти по-многоброен от тези на останалите градове.

— Почитаеми представители — започна Кемп, навеждайки се напред така, че да изглежда още по-едър в очите на останалите. — Нека чуем повече за това нападение, преди да започнем да се притесняваме. Достатъчно пъти сме отблъсквали варварски (а и още по-страшни) нашественици, за да знаем, че защитата и на най-малкия от градовете ни е напълно сигурна.

Риджис усети как притеснението му нараства с всяка дума, която Кемп изричаше и която целеше да подкопае достоверността на разказа му. Още в началото Дризт бе разбрал, че Кемп Таргоски бе ключът към успеха на плана им, но Риджис го познаваше по-добре от елфа и много добре знаеше, че таргосецът нямаше да се остави да бъде убеден толкова лесно. Той самият сякаш олицетворяваше грубите методи, които градът му използваше — беше едър и заплашителен и често го обземаха внезапни пристъпи на сляпа ярост, които стряскаха дори и Касиус. Риджис се бе опитал да откаже Дризт от намеренията му, но елфът беше непреклонен:

— Ако Таргос реши да се съюзи със Самотната кория — обясняваше той — Термалайн с готовност ще се присъедини и Бремен, последният от четирите града на това езеро, няма да има друг избор, освен да тръгне с тях. Брин Шандер със сигурност няма да се противопостави на съюза на четирите града на най-голямото и богато езеро, а с Източен пристан ще станете шест и ще имате мнозинство.

Останалите нямаше да имат друга възможност, освен да се присъединят към съюза. Дризт вярваше, че Каер Кьониг и Каер Диневал, опасявайки се, че по този начин Източен пристан може да получи специални привилегии в Съвета, щяха да разиграят същинско представление, за да покажат лоялността си и да си спечелят благоразположението на Касиус. Добра медовина и Дуганова бърлога (двата града, разположени на Езерото на алените води) макар да бяха в относителна безопасност, нямаше да посмеят да се противопоставят на останалите осем поселища.

Но всичко това си оставаше само едно многообещаващо предположение, осъзна Риджис, когато видя Кемп Таргоски да се взира яростно в него от другата страна на масата. Дризт бе напълно прав в предположението си, че най-голямата пречка за съюза щеше да бъде таргосецът. В дързостта си силният град може би даже вярваше, че може да устои на всяко нападение на варварите. А ако наистина съумееше да оцелее, унищожаването на някои от основните му съперници можеше да се окаже много печелившо.

— Казваш само, че си научил за предстоящо нападение — обърна се Кемп към него. — Откъде ли би могъл да се добереш до тази толкова важна и, без съмнение, трудна за намиране информация?

Риджис усети как по челото му изби пот. Много добре знаеше накъде бие Кемп, но нямаше как да скрие истината.

— Научих я от един приятел, който често пътува из тундрата — честно отвърна той.

— Елфът на мрака?

Изпънал врат към Кемп, извисяващ се над главата му, Риджис скоро усети, че заема отбранително положение. Веднъж баща му го бе предупредил, че общуването с хората винаги ще го поставя в неизгодно положение, тъй като те буквално щяха да го гледат отвисоко, точно както правеха с децата си. В мигове като този, Риджис болезнено силно усещаше колко прав бе той. Полуръстът избърса потта, която се стичаше по лицето му, а в това време Кемп продължаваше:

— Не знам за вас, но лично аз — той се засмя, за да покаже колко абсурдно бе предупреждението на полуръста — имам твърде много работа за вършене, та да търся някоя дупка, където да се скрия, само заради думите на някакъв си елф на мрака.

После отново се разсмя и този път не беше единственият.

Арговал от Термалайн се опита да окаже неочаквана подкрепа на Риджис:

— Може би трябва да оставим представителя на Самотната кория да продължи. Ако думите му са верни…

— Думите му са ехо на лъжите на един елф на мрака! — изръмжа таргосецът. — Не ги слушайте! Много пъти досега сме отблъсквали нападенията на варварите и…

На свой ред и Кемп бе прекъснат от Риджис, който внезапно скочи върху заседателната маса. Това бе най-опасната част от плана на Дризт. Елфът бе напълно уверен в успеха й и я бе описал съвсем спокойно, сякаш това беше най-лесното нещо на този свят. Ала Риджис през цялото време усещаше, че всичко виси на косъм. Той сключи ръце зад гърба си и се опита да изглежда така, сякаш държи положението под контрол, та Касиус да не успее да реагира на необичайните му действия.

Докато Арговал говореше, Риджис бе нахлузил верижката с рубина на врата си сега камъкът блестеше на гърдите му, докато той се разхождаше напред-назад върху масата сякаш тя бе личната му сцена.

— Какво знаете вие за елфа, та да му се подигравате по този начин? — обърна се той към тях и най-вече към Кемп. — Може ли някой от вас да ми посочи макар и един човек, когото елфът е наранил? Не може! Вие го наказвате заради греховете на народа му, а замисляли ли сте се, че Дризт До’Урден живее между нас именно, защото е отхвърлил нравите на народа си?

Тишината в залата означаваше, че речта му бе или впечатляваща, или абсурдна. Което и да беше вярно, Риджис със сигурност не беше толкова дързък, да си въобразява, че една малка реч е достатъчна, за да изпълни задачата си.

Той направи няколко крачки и застана пред Кемп. Сега той беше този, който гледаше отвисоко, но таргосецът изглеждаше така, сякаш всеки момент ще избухне в смях.

Полуръстът трябваше да действа бързо. Приведе се напред и повдигна ръка към лицето си, сякаш за да се почеше, но истинската му цел бе да разлюлее верижката с висящия на гърдите му рубин. После замълча и търпеливо отброи миговете — точно както Дризт му бе казал. Минаха десет секунди, а Кемп все така не мигваше. Според Дризт това трябваше да е достатъчно, но Риджис, учуден и дори малко обезпокоен от лекотата, с която изпълни задачата си, почака още десет секунди преди да се осмели да провери дали Дризт щеше да се окаже прав.

— Не може да не разбирате колко мъдро би било да се приготвим да отблъснем нападението им — спокойно изрече той.

После прошепна, така че само Кемп да може да го чуе:

— Тези хора очакват да ги поведеш, велики Кемп. Един такъв съюз само ще затвърди положението и славата ти.

Резултатът беше поразителен.

— Може би в думите на полуръста се крие повече истина, отколкото си мислехме в началото — механично отвърна таргосецът, а втренченият му поглед не се отделяше от рубина.

Изумен, Риджис се изправи и бързо мушна камъка обратно под жилетката си. Кемп поклати глава, сякаш искаше да се отърси от някакъв странен сън и потърка сухите си очи. Не можеше да си спомни какво се бе случило през последните няколко мига, но думите на полуръста вече се бяха запечатали дълбоко в съзнанието му. За своя изненада, Кемп откри, че мнението му се бе променило.

— Нека се вслушаме в думите на Риджис — заяви той високо. — Един такъв съюз не може да ни навреди по никакъв начин, а последиците от бездействието ни могат да се окажат пагубни.

Бързайки да се възползва от положението, Йенсин Брент скочи от мястото си.

— В думите на представителя Кемп има много мъдрост — рече той. — И знайте, че народът на Каер Диневал, който винаги е поддържал обединените усилия на всички жители на Десетте града, ще бъде горд да е част от армията, която ще отблъсне варварските орди!

Точно както Дризт бе предвидил, останалите членове на Съвета побързаха да се присъединят към Кемп, а Дорим Лугар разигра още по-голямо представление и от Брент, в желанието си да демонстрира своята лоялност.

Имаше с какво да се гордее Риджис, когато по-късно същия ден напусна Съвета, а надеждата, че Десетте града ще оцелеят, отново се завърна. Въпреки това, мислите му бяха изцяло обсебени от мощта, която се криеше в рубина му и последиците от нея. Полуръстът се опитваше да открие най-сигурния начин, по който да използва новооткритата си сила, за да се сдобие с печалба и удобства.

„Колко мило от страна на Пук паша да ми даде точно този камък“, рече си той, докато излизаше през главната порта на Брин Шандер и се насочваше към мястото, където трябваше да го чакат Бруенор и Дризт.

7 Бурята се задава

Тръгнаха призори и всички птици и зверове по пътя, дори и свирепите снежни хора побягнаха пред яростния им устрем. Замръзналата земя пращеше под тежките им стъпки, а неспирният шепот на вятъра бе удавен от мощната им песен — песента на бога на битките.

Дълго след като падна нощта крачиха те и потеглиха още преди първите утринни лъчи — повече от две хиляди варварски воини, жадни за кръв и победа.

* * *

Високо в северната част на Грамадата на Келвин, плътно увит в наметалото си, в опит да се предпази от свирепия вятър, който свиреше из каменните блокове, седеше Дризт До’Урден. Елфът бе прекарал всички нощи след заседанието на Съвета в Брин Шандер тук, а лавандуловите му очи се взираха в тъмната степ, търсейки първите признаци на приближаващата буря. По настояване на Дризт, Бруенор бе уредил Риджис да стои на пост заедно с него. И сега, свит между два скални къса, полуръстът се опитваше да избяга от хапещия вятър.

Ако имаше избор, Риджис хиляди пъти би предпочел да лежи сгушен в топлото си легло в Самотната кория, заслушан в тихото шумолене на клонките, полюлявани от вятъра. Той обаче разбираше, че като представител от него се очакваше да помогне за осъществяването на плана, който бе предложил пред Съвета.

Представителите на останалите градове, както и Бруенор, който също участваше във военните съвещания като говорител на джуджетата, много скоро разбраха, че полуръстът нямаше да им бъде от особена полза при организирането на защитата и съставянето на бойните планове. Ето защо, когато Дризт каза на Бруенор, че има нужда от пратеник, който да стои на пост с него, джуджето побърза да предложи Риджис за доброволец.

И сега полуръстът бе напълно нещастен. Ръцете и краката му се бяха вкочанили от студа, а от седенето сред твърдите камъни го болеше гърбът. Това беше третата му нощ на пост и той не спираше да мърмори, като от време на време разнообразяваше вайканията си с някоя и друга кихавица. През цялото време Дризт стоеше неподвижен и сякаш не забелязваше студа и вятъра — за него дългът стоеше преди всяко неудобство, което тялото му би могло да изпитва.

— Колко още трябва да чакаме? — мрънкаше Риджис. — Някоя сутрин, може би още утре, ще ни открият в проклетата планина, мъртви и вкочанени!

— Не бой се, малки приятелю! — засмя се елфът. — Чуй вятъра — зимата идва. И варварите ще дойдат скоро, опитвайки се да изпреварят първите снегове.

Още докато говореше, Дризт съзря с крайчеца на окото си едва-едва забележима светлинка. Той скочи от мястото си така внезапно, че полуръстът се сепна и се обърна натам, откъдето идваше светлинката. Всеки негов мускул бе нащрек, а очите му се взираха в мрака, търсейки потвърждение на подозрението му.

— Какво… — започна Риджис, но елфът му даде знак да мълчи.

Ново пламъче трепна на хоризонта.

— Желанието ти се сбъдна — убедено рече той.

— Тук ли са вече? — прошепна полуръстът, чието зрение в тъмното изобщо не можеше да се мери с това на Дризт.

Дризт постоя още няколко минути, опитвайки се да прецени какво разстояние го дели от лагерните огньове и да пресметне за колко време варварите щяха да достигнат целта си.

— Върви при Бруенор и Касиус, малки приятелю — рече той накрая, — и им кажи, че ордата ще бъде в Бременския проход утре по пладне.

— Ела с мен — каза му Риджис. — Те няма да те изхвърлят, когато носиш такава важна вест.

— Трябва да свърша нещо по-належащо — отвърна елфът. — Върви сега! И предай на Бруенор — запомни добре, само на Бруенор! — че ще го чакам при Бременския проход по изгрев.

С тези думи Дризт потъна в мрака. Чакаше го дълъг път.

— Къде отиваш? — провикна се Риджис след него.

— Да намеря хоризонта! — долетя от тъмата на нощта.

След него остана само шепотът на вятъра.

* * *

Когато Дризт достигна стана им, варварите току-що се бяха настанили. Толкова близо до Десетте града воините бяха нащрек — първото нещо, което елфът забеляза, бе многобройната стража. Само че огньовете им вече догаряха и нощта бе настъпила. А нощта принадлежеше на Дризт. Въпреки уменията си, постовете не можеха да се мерят с елфа, израснал в един свят без светлина и чиято магия можеше да сътвори непрогледна тъма, която обгръща като мантия и която и най-зорките очи не могат да пробият. Невидим като сянка в нощта и с тихи котешки стъпки, Дризт мина покрай стражата и навлезе във вътрешността на бивака.

Само преди час в лагера ечаха песните на варварите, обсъждаше се предстоящата битка, но дори възбудата и жаждата за кръв, които туптяха във вените им, не можеха да надвият умората от дългия поход. Повечето мъже бяха дълбоко заспали и равномерното им дишане успокояваше елфа, докато се прокрадваше между тях, опитвайки се да открие вождовете, които несъмнено обсъждаха последните подробности от бойните си планове.

В лагера бяха опънати няколко палатки, но само пред една от тях имаше стражи. Тя беше затворена, но Дризт виждаше светлината на свещите, които горяха вътре и чуваше грубите, гневни гласове, които се носеха от вътрешността й. Елфът се промъкна крадешком зад нея. За щастие, никому не бе разрешено да легне близо до тази палатка, така че наоколо нямаше никой. Като предпазна мярка, Дризт извади статуетката на пантерата от раницата си. След това с тънката си кама проби малка дупка в кожената палатка и надникна вътре.

Там имаше осмина мъже — седемте варварски вожда и един дребен, тъмнокос човек, за когото Дризт бе сигурен, че не идва от Севера. Насядали в полукръг около южняка, вождовете го разпитваха за местността и силите, срещу които щяха да се изправят на другия ден.

— Първо трябва да унищожим града в гората — настояваше най-едрият от вождовете, който носеше знака на Лоса и навярно бе най-огромният човек, когото Дризт някога бе срещал. — После може да се придържаме към твоя план и да се насочим към града, наречен Брин Шандер.

Дребният южняк изглеждаше бесен, но дори и Дризт виждаше, че страхът му от едрия вожд укроти отговора му:

— Велики кралю Хийфстааг — внимателно започна той, — ако рибарските лодки забележат опасността и успеят да стигнат до сушата преди да се доберем до Брин Шандер, зад яките стени на града ще ни посрещне войска, която превъзхожда по многочисленост нашите воини.

— Войска от слабовати южняци! — презрително изсумтя Хийфстааг, гордо излъчвайки огромните си гърди.

— Могъщи кралю, уверявам те, че моят план напълно ще задоволи жаждата ти за южна кръв — отвърна тъмнокосият мъж.

— Говори тогава, де Бернезан от Десетте града. Покажи пред хората ми колко струваш.

Дризт успя да забележи, че последните думи стреснаха онзи, когото наричаха де Бернезан — в тона на варварския крал ясно се долавяше презрението, което изпитваше към южняка. Като знаеше какво бе отношението на варварите към чужденците, Дризт осъзна, че и най-малката грешка по време на битката, щеше да струва живота на дребния човек.

Де Бернезан извади един свитък от ботуша си и го разви пред очите на варварските крале. Това бе карта — не особено добра и начертана доста грубовато — но въпреки треперенето на ръката, която я държеше, елфът успя да различи, че няколкото точици върху нея без всякакво съмнение изобразяваха Десетте града.

— На запад от Грамадата на Келвин — обясняваше де Бернезан, прокарвайки пръст по западния бряг на най-голямото езеро — се простира висок проход, който отива на юг между Маер Дуалдон и планината. Оттам, където се намираме ние, това е най-прекият път към Брин Шандер. И именно това е пътят, по който трябва да поемем според мен.

— Тогава първият град, който ще превземем, трябва да бъде градът на езерото — заяви Хийфстааг.

— Това е Термалайн, риболовен град — отвърна де Бернезан. — Когато минем оттам, всички ще бъдат в езерото и в града няма да има никой. Няма да има с кого да се бием.

— Жив враг няма да остане след нас! — провикна се Хийфстааг и неколцина от останалите вождове се присъединиха към него.

— Разбира се, че не — рече южнякът. — Но да се превземе Термалайн докато мъжете са излезли в езерото, няма да бъде особено трудно. Нека крал Хаалфдейн и воините на Мечката опустошат града, а останалите бойци, водени от теб и крал Беорг, да продължат към Брин Шандер. Заревото на горящия град бързо ще привлече целия флот на Термалайн, пък и на останалите градове на Маер Дуалдон, към пристанището, където крал Хаалфдейн с лекота ще ги разбие. Жизненоважно е да ги държим далеч от укрепения Таргос. Жителите на Брин Шандер няма да успеят да получат помощ от останалите езерни градове навреме и ще трябва да поемат нашия удар сами. Племето на Лоса ще изпрати своите воини към подножието на хълма, върху който се намира градът, за да отреже пътя им за бягство и да им попречи да получат подкрепления в последния момент.

Дризт внимателно следеше южняка, докато той чертаеше пътя на варварите върху картата и в бързия му ум се зараждаше план за защита. Хълмът на Брин Шандер не бе особено висок, но пък за сметка на това бе твърде широк, което означаваше, че варварите, които щяха да го заобиколят, щяха да се окажат на доста голямо разстояние от основната част на войската си.

И от възможността да получат подкрепления.

— Градът ще бъде наш още преди залез-слънце! — победоносно завърши де Бернезан. — И воините ще пируват с най-богатата плячка, която може да се намери в Десетте града.

Насядалите на земята крале приветстваха думите на южняка с победен вик.

Дризт се облегна на палатката и се замисли върху това, което бе чул. Тъмнокосият мъж, когото наричаха де Бернезан, познаваше добре градовете с техните силни и слаби страни. Ако Брин Шандер паднеше, умираше и възможността за каквато и да било организирана съпротива, която да отблъсне нашествениците. Веднъж завладели укрепения град, варварите можеха да нападнат всеки друг от останалите градове… и да ги покорят.

— Още веднъж доказа на какво си способен — чу Дризт Хийфстааг да се обръща към южняка и от последвалия разговор разбра, че планът най-после бе приет. Тогава елфът се огледа наоколо, търсейки начин да избяга от лагера и в същия миг забеляза двама стражи, които разговаряха помежду си и се насочваха към него.

Макар че бяха твърде далеч, за да го виждат като нещо друго освен сянка зад палатката, Дризт знаеше, че и най-малкото му движение, ще ги разтревожи.

Елфът незабавно пусна малката статуетка на земята и прошепна:

— Гуенивар! Ела при мен, сянко моя!

* * *

В един далечен край на огромната Звездна равнина пантерата пристъпваше тихо и внимателно, дебнейки кошутата. Зверовете в този естествен свят бяха разигравали сценария безброй пъти, следвайки хармоничния порядък, който ръководеше живота им, както бе ръководил и живота на предците им. Пантерата се приведе ниско, преди да направи последния скок, и вече предвкусваше сладостта на успешния лов. Това бе в хармония с естествения порядък, целта на нейното съществуване, а месото бе наградата й.

Внезапно звярът спря, дочул да зоват истинското му име — зов, по-силен от всичко друго, зовът на господаря му.

Духът на голямата котка се втурна през огромния тъмен проход, който се простираше в Бездната между отделните Равнини, търсейки малкото светло петънце, което представляваше животът му в Материалната равнина. В следващия миг вече стоеше в сянката, хвърляна от някакви кожи, служещи за подслон на хората, където елфът на мрака — негова сродна душа и господар — го чакаше.

Гуенивар бързо разбра сериозността на положението и отвори съзнанието си за заповедите на елфа.

Двамата варвари се приближаваха предпазливо, опитвайки се да разберат какво се крие в тъмните сенки, спотаени зад палатката на вождовете им. Внезапно Гуенивар се хвърли срещу тях и с мощен скок прелетя над извадените им мечове. Пазачите замахнаха безсилно и се втурнаха след нея, вдигайки на крак целия лагер.

Дризт се възползва от настъпилата бъркотия и внимателно тръгна в обратната посока. Във въздуха се носеха уплашени викове и той не можа да сдържи усмивката си при вида на племето на Тигъра. Когато зърнаха Гуенивар, която се движеше с такава лекота и грация, че приличаше повече на дух, отколкото на жива котка, воините на Тигъра, вместо да се впуснат в преследване, паднаха на колене и вдигнаха ръце към небето, прославяйки Темпос.

И понеже всички постове се бяха втурнали към мястото, откъдето идваше врявата, Дризт не срещна никакви трудности да напусне лагера. Когато навлезе в откритата тундра, елфът се насочи на юг към Грамадата на Келвин, но дори докато тичаше с цялата скорост, на която бе способен, продължаваше да обмисля смъртоносния си план за защита. Според звездите до пукването на зората оставаха само три часа, а той не биваше да закъснява за срещата с Бруенор, ако искаше да успее да заложи засадата, която планираше.

Шумът откъм стана на варварите скоро затихна, с изключение на молитвите на тигровите воини, които щяха да продължат до зори. Няколко минути по-късно, Гуенивар вече тичаше до господаря си.

— Стотици пъти си ми спасявал живота, верни приятелю! — рече Дризт и потупа силния врат на животното. — Стотици пъти!

* * *

— Вече два дни как се карат и спорят помежду си — с отвращение рече Бруенор. — Истинско щастие е, че по-големият враг най-после пристигна.

— Странна дума за варварското нападение — отвърна Дризт, макар по устните му да играеше усмивка.

Елфът знаеше, че планът му беше добър и че тази вечер Десетте града щяха да празнуват победата си.

— Иди и заложи капана си — продължи той, — не ти остава много време.

— Започнахме да товарим жените и децата в лодките, още щом Къркорещия корем донесе твоите вести — обясни джуджето. — Ще прогоним тая напаст от границите си преди да е паднала нощта.

Той се разкрачи широко, както правеше по време на битка и удари щита си с брадвата, за да подчертае думите си.

— Бива си те в бойните планове, елфе — продължи той. — Сега не ние, а варварите ще бъдат изненадани, пък и слава ще има за всички, които се нуждаят от нея.

— Даже и Кемп Таргоски ще бъде доволен — съгласи се Дризт.

Бруенор потупа приятеля си по рамото и се приготви да тръгва:

— Ще се бием рамо до рамо, нали? — попита той докато се отдалечаваше, макар да знаеше какъв щеше да бъде отговорът.

— Както и трябва да бъде — увери го Дризт.

— А котката?

— Гуенивар вече изигра ролята си в тази война — отвърна елфът. — Съвсем скоро ще я изпратя у дома й.

Този отговор се понрави на джуджето — то никак нямаше вяра на странния звяр.

— Туй животно не е естествено — промърмори си той, докато поемаше към Десетте града през Бременския проход.

Дризт бе твърде далеч, за да чуе последните думи на Бруенор, но го познаваше достатъчно добре, за да може да се досети какво си мърмори джуджето. Той много добре разбираше колко неловко се чувства не само Бруенор, но и много други, в присъствието на загадъчната котка. В подземния свят на неговия народ магията играеше важна роля, тя бе неотделима част от всекидневието им, но тук, на повърхността, обикновените хора разбираха по-малко от нея и я използваха много по-рядко. Особено джуджетата никак не обичаха да си имат вземане-даване с магии, като се изключат вълшебните оръжия и доспехи, които често и сами създаваха.

Дризт обаче никога не бе изпитвал никакво притеснение от Гуенивар, още от мига, в който я срещна. Първоначално статуетката принадлежеше на Масой Хюнет, високопоставен елф, произхождащ от заможно семейство от великия град Мензоберанзан. Той, от своя страна, я бе получил от един демон в знак на благодарност за оказаната му помощ във връзка с някакви гноми, които го бяха притеснявали. В града на мрака пътищата на Дризт и Гуенивар се бяха пресичали нееднократно и много често тези срещи съвсем не бяха случайни. Свързваше ги нещо много по-силно от връзката на пантерата с тогавашния й повелител.

Веднъж пантерата бе спасила живота на Дризт без той да я беше повикал, сякаш още тогава — преди елфът да стане неин господар — Гуенивар бдеше над него. На път за някакъв съседен град, Дризт бе станал жертва на един от пещерните ловци — ракоподобни същества, които обикновено се заселваха в нишите, високо над тавана на тунелите и оттам спускаха своите невидими лепкави мрежи. Пещерният ловец бе заложил мрежата си и, досущ като някоя наивна риба, Дризт се бе уловил в нея. Лепкавите нишки го бяха омотали напълно и докато го изтегляха нагоре по стената на пещерата, елфът не можеше да помръдне даже малкия си пръст.

Нямаше никаква надежда за спасение, а ужасната смърт, която го очакваше, пулсираше с ярки цветове пред очите му.

Точно тогава се бе появила Гуенивар, прескачайки пукнатините и ръбовете по стените. Без да мисли за собствената си безопасност и без да се подчинява на ничия заповед, пантерата се бе хвърлила право върху пещерния ловец и го бе съборила от тавана. Ловецът, мислейки единствено как да се спаси, бе побягнал, но Гуенивар яростно се бе нахвърлила върху него, сякаш да му отмъсти, задето се е осмелил да нападне Дризт.

И елфът, и котката разбраха, че им е писано да са заедно. Само че Гуенивар не можеше да отхвърли волята на господаря си, а Дризт нямаше право да поиска статуетката от Масой, особено като се имаше предвид, че семейство Хюнет бе много по-влиятелно в подземната йерархия, отколкото семейството на Дризт.

Така че всичко между елфа и пантерата си остана постарому и те продължиха да се срещат рядко, като далечни приятели.

Скоро след това обаче, се случи нещо, което Дризт не можеше да пренебрегне току-така. Гуенивар често участваше в нападенията на Масой над враговете му — елфи или други обитатели на подземния свят. Обикновено пантерата послушно изпълняваше заповедите на господаря си, щастлива, че може да му помогне в битките. Веднъж обаче злобата на Масой стигна твърде далеч.

Нападението бе срещу клан гноми — скромни, занимаващи се с добив на руда същества, които често имаха нещастието да се изпречат на пътя на елфите, с които деляха едни и същи земи. След първоначалната атака оцелелите гноми се бяха разпръснали из многобройните разклонения на подземните си мини. Нападението бе успешно, съкровищата, станали причина за него, бяха завладени, а кланът бе разпръснат и беше очевидно, че никога вече няма да притеснява Хюнет. Но Масой жадуваше още кръв.

И превърна Гуенивар — гордия, величествен ловец — в свой убиец. Изпрати пантерата след побягналите гномове и й нареди да ги избие до крак.

Дризт, заедно с още няколко елфа, наблюдаваше зрелището. Останалите, с обичайната си жестокост, бяха приели всичко като забавна игра, но Дризт бе потресен. Освен това, той ясно видя оскърблението, изписано в очите на гордото животно. Гуенивар бе ловец, не убиец и да бъде използвана по подобен начин за нея бе жестоко унижение, да не говорим за безсмисленото насилие над беззащитните гноми.

Всъщност това беше последното от дългата поредица злодеяния на Масой — злодеяния, които Дризт вече не можеше да търпи. Той винаги бе знаел, че в много отношения е различен от своята раса, но често го бе обземал страх да не би да се окаже, че прилича на тях повече, отколкото му се щеше да вярва. И все пак — за разлика от повечето елфи на мрака — Дризт не беше безстрастен убиец, за когото да отнема живот е просто забавление. Той не знаеше как да го нарече, понеже никога не бе открил дума от езика на народа си, която да описва такава черта, но когато дойде на повърхността, разбра, че това се нарича съвест.

Още на другата седмица Дризт успя да издебне Масой насаме, извън многолюдните улици на Мензоберанзан. Много добре разбираше, че веднъж нанесъл фаталния удар, връщане назад няма да има, но дори за миг не се поколеба докато ятаганът му посичаше тялото на нищо неподозиращата му жертва. Това бе първият и последен път, когато елфът уби някого от своята раса — насилие, което го отврати до дъното на душата му, въпреки чувствата, които изпитваше към своя народ.

После взе статуетката и избяга, възнамерявайки да намери някоя дупка в обширния подземен свят и да я превърне в свой дом. В крайна сметка обаче, се озова на повърхността. Там, отхвърлян и преследван от град на град заради расата си, той се насочваше все по на север и по на север, докато накрая се озова в Десетте града — място, събрало най-различни изгнаници от обществото; последна крепост на цивилизацията, преди тя да отстъпи пред пустошта; място, където хората, ако не друго, поне понасяха присъствието му.

Не че той се притесняваше особено от това, че дори и тук хората страняха от него. Тук, в лицето на полуръста, на джуджетата и на осиновената дъщеря на Бруенор, Дризт най-сетне откри приятелството.

Освен това, до него беше и Гуенивар.

Той отново потупа силния врат на пантерата и напусна Бременския проход, за да потърси някоя тъмна дупка, в която да си почине преди утрешната битка.

8 Кървави поля

Ордата навлезе в Бременския проход малко преди пладне. Воините копнееха да оповестят величественото си пристигане с бойна песен, но разбираха, че ако искат плана на де Бернезан да успее, щеше да им се наложи да действат тихо и предпазливо.

Познатата гледка на лодките, плаващи из Маер Дуалдон, успокои де Бернезан, който вървеше редом с крал Хаалфдейн. Изненадата щеше да бъде пълна, убеден бе той, и с насмешка отбеляза, че на някои мачти вече се издигаше червеният флаг — знакът за успешен улов.

— Още плячка за победителите — прошепна той.

Варварите все още пазеха тишина, когато воините на Мечката се отделиха от основната група и се насочиха към Термалайн, макар гъстият облак прах, който се вдигна след тях да бе достатъчен знак, че ставаше нещо необичайно. Те закрачиха към Брин Шандер и нададоха победоносен вик, когато зърнаха знамето на главния град.

Обединените сили на четирите града на Маер Дуалдон лежаха скрити в Термалайн. Целта им бе да нанесат светкавичен и яростен удар на малкото племе, което нападаше поселището, да го победят, колкото се може по-бързо и да се притекат на помощ на Брин Шандер. Така останалите варвари щяха да се окажат хванати в капан между двете войски. Водач на тази операция бе Кемп Таргоски, но първия удар щеше да нанесе Агорвал, представителят на Термалайн.

Армията на Хаалфдейн нахлу в града и започна да пали къщите по пътя си. Макар сред риболовните градове Термалайн да отстъпваше по броя на населението си единствено на Таргос, той бе просторен град, с големи къщи и широки улици. Жителите му бяха успели да запазят уединението си, което придаваше на града усещане за усамотеност и подвеждаше страничния наблюдател за броя на обитателите му. Въпреки това, де Бернезан усети, че улиците бяха необичайно празни и се опита да привлече вниманието на Хаалфдейн към този факт. Кралят обаче го увери, че плъховете просто са се скрили при приближаването на Мечката:

— Изкарайте ги от дупките им и изгорете домовете им! — изрева варварският крал. — Нека рибарите в езерото чуят писъците на жените си и видят дима от горящия си град!

В този момент една стрела изсвистя и се заби в гърдите му, разкъсвайки плътта му. Потресеният вожд сведе поглед към потрепващата дръжка, стърчаща от гърдите му, но не успя дори да извика, преди тъмата на смъртта да се спусне над него.

С ясеновия си лък Агорвал Термалайнски бе накарал краля на Мечото племе да замълчи завинаги. И тогава, по негов сигнал, четирите армии на Маер Дуалдон се впуснаха в битка.

Те изскачаха от покрива на всяка сграда, от всяка уличка, от всеки двор. Изумените варвари много скоро разбраха, че са безсилни срещу яростното нападение на това множество. Много от тях паднаха мъртви още преди да успеят да извадят оръжията си.

Някои от по-опитните варварски бойци успяха да заемат отбранителна позиция, но жителите на Десетте града, борещи се за домовете си и за живота на обичните си същества и въоръжени с превъзходните оръжия, изковани от джуджетата, безстрашно се нахвърлиха върху им и ги разпръснаха.

В една малка уличка в покрайнините на града, Риджис се бе скрил зад някаква каруца, когато двама варвари, обърнати в бяг от съюзниците, изтичаха покрай него. Полуръстът беше изправен пред дилема — не му се щеше съгражданите му да го вземат за страхливец, но нямаше никакво намерение да се хвърля в битката наравно с големите хора. Когато опасността отмина, той се показа иззад каруцата и се опита да реши как да постъпи по-нататък.

Внезапно насреща му се показа тъмнокос мъж, боец, както предположи Риджис, от войската на Десетте града. Мъжът го забеляза и полуръстът разбра, че с криеницата е свършено — дошло бе време да се действа.

— Двама от ония боклуци току-що минаха оттук — храбро се провикна той. — Хайде, ако побързаме все още можем да ги настигнем!

Само че де Бернезан имаше други планове. В отчаян опит да спаси живота си, той бе решил да се мушне в някоя странична уличка и да се появи от друго място, представяйки се за воин от войската на Десетте града.

И нямаше никакво намерение да оставя живи свидетели на предателството си. С меч в ръката южнякът се приближаваше към Риджис.

Полуръстът бързо усети, че нещо в поведението на тъмнокосия мъж не бе наред.

— Кой си ти? — попита той, макар всъщност да не очакваше отговор.

Мислеше си, че познава почти всички в града, но никога досега не бе виждал този човек и сега усети как го изпълва грозно подозрение — това трябва да беше предателят, онзи де Бернезан, когото Дризт бе описал на Бруенор.

— Защо не те видях с другите по-ра…

Де Бернезан замахна с меча си към главата на полуръста. Риджис — пъргав и вечно нащрек — успя да избегне удара, но острието все пак го одраска, а рязкото движение го запрати на земята. Съвсем спокойно, с хладнокръвие, което плашеше, тъмнокосият мъж отново вдигна меча си.

В последния момент Риджис успя да се изправи и бавно заотстъпва назад, докато не се блъсна в малката каруца, зад която се бе скрил преди. Де Бернезан неумолимо се приближаваше. Полуръстът нямаше къде да избяга.

Отчаян, Риджис извади рубина, който висеше под жилетката му.

— Не ме убивай — умоляваше той, докато камъкът се полюляваше примамливо на верижката си. — Ако ми подариш живота, ще ти дам този рубин и ще ти покажа откъде можеш да се сдобиеш с още много такива.

И като усети лекото поколебаване на де Берензан при вида на рубина, продължи:

— Изработката е прекрасна. Струва повече от драконово съкровище!

Мечът на южняка все още бе насочен към него, но Риджис виждаше, че секундите отминават, а тъмнокосият мъж не примигва. Полуръстът усети как ръката, с която държеше камъка, спира да трепери. В същото време зад гърба му пръстите на дясната му ръка се сключиха върху дръжката на малкия, но майсторски изработен боздуган, който лично Бруенор му бе направил.

— Ела, погледни го отблизо — меко се обади той и де Бернезан, напълно запленен, се наведе, за да усети по-добре магията на искрящия камък.

— Ама това наистина не е честно — оплака се полуръстът на висок глас, сигурен, че де Бернезан не чува нищо от това, което казваше в момента.

След това стовари боздугана върху тила на приведения мъж.

Полуръстът погледна резултата от мръсната си работа и с безразличие сви рамене — направил бе това, което трябваше.

Звуците от битката се чуха наблизо и бързо прекъснаха размислите му. Риджис отново направи онова, което инстинктът му подсказваше — бързо пропълзя под тялото на мъртвия си враг и се обърна така, сякаш бе паднал под тежестта на по-едрия си противник.

Когато попипа раната, която де Бернезан му бе нанесъл в началото, Риджис благодари, че не бе загубил ухото си. Надяваше се, че тя е достатъчно сериозна, за да придаде достоверност на историята му за драматична борба на живот и смърт.

* * *

Основната част на варварската армия достигна дългия, нисък хълм, който водеше към Брин Шандер, без да подозира какво бе сполетяло другарите им в Термалайн. Тук те отново се разделиха на две — Хийфстааг поведе Племето на лоса към източната страна на възвишението, докато Беорг, заедно с останалата част от войската, се насочи право към стените на града. Сега вече воините пееха, надявайки се по този начин да всеят още по-голям ужас в сърцата на и без това ужасените жители на Десетте града.

Ала гледката зад стените на Брин Шандер бе съвсем различна от тази, която очакваха. Воините на града, заедно с бойците на Каер Кьониг и Каер Диневал стояха на пост, приготвили лъкове, копия и ведра с вряла мазнина.

И (каква черна ирония!) когато племето на Лоса — вече далеч напред — чу първите ужасени викове да се издигат във въздуха, от гърдите на всички се изтръгна победоносен рев. Те не знаеха, че викаха не ужасените жители на Десеттте града… Само няколко мига по-късно, когато завиха зад източния склон на възвишението, крал Хийфстааг и воините му също се изправиха очи в очи с гибелта си. Обединените войски на Добра медовина и Дуганова бърлога се бяха окопали и ги очакваха, в първите минути варварите дори не успяха да разберат какво ги бе сполетяло.

След първоначалното объркване обаче, Хийфстааг успя да си възвърне контрола над положението. Безброй пъти бе водил воините си в битка — това бяха калени бойци, които не знаеха що е страх. Дори и след \загубите, които понесоха по време на първоначалното нападение, варварите пак не бяха по-малко от противниците си и Хийфстааг бе сигурен, че бързо ще успее да прегази рибарите и да разположи бойците си.

Ала в този момент, с боен вик на уста пристигнаха воините от Източен пристан и притиснаха племето на Лоса по левия фланг. И отново Хийфстааг не се поколеба нито миг, а нареди на воините си да заемат такава позиция, че да се защитят от новия враг. Тогава се появиха джуджетата — деветдесет калени в битки и въоръжени до зъби воини, които се вклиниха в сърцето на варварската войска, а начело, като смъртоносно острие, се биеше Бруенор. Те се врязаха сред воините на Лоса, покосявайки варварите с лекотата, с която свистящата коса поваля крехката пролетна трева.

Варварите се биеха храбро и много рибари загинаха в този ден по източните склонове на Брин Шандер. Ала воините на Лоса бяха по-малобройни и враговете им ги бяха обградили отвсякъде — кръвта им се лееше по-силно от кръвта на жителите на Десетте града. Не помагаха и неуморните усилия на Хийфстааг да въведе някакъв ред — всичко около него се разпадаше. За негов най-голям позор и ужас, той разбра, че ако не иска всичките му воини да загинат в този ден, ще трябва да разкъса обръча, който ги обгражда и да потърси спасение в тундрата.

Сам едноокият крал — той, който никога не бе отстъпвал в битка — събра воините си и поведе отчаяното бягство, търсейки пролука между бойците на Бруенор и армията от Източен пристан. Повечето от хората му паднаха, посечени от остриетата на джуджетата, ала някои успяха да разкъсат обръча на враговете си и се втурнаха към Грамадата на Келвин.

Хийфстааг също успя да избяга, убивайки две джуджета по пътя си, но в следващия миг се оказа погълнат от облак непрогледна тъма. Едноокият крал се хвърли с главата напред в него, само за да се озове отново сред дневната светлина — очи в очи с един елф на мрака.

* * *

Седем резки издяла Бруенор върху дръжката на брадвата си и се насочи към „осмата“ — висок, едър младеж, толкова млад, че дори и брадата му още не бе набола по загорялото лице, ала въпреки това носеше знамето на племето си със спокойствието на опитен воин. Бруенор любопитно се вгледа в откритите очи и спокойното лице на младия варварин, докато се приближаваше към него. Изненада го наблюдателната, съчувствена дълбина на погледа, така различна от свирепата жажда за кръв, която разкривяваше чертите на останалите варвари. Джуджето установи, че изпитва съжаление, задето трябва да погуби някой толкова млад и така необикновен и когато двамата се изправиха един срещу друг, Бруенор се поколеба за миг.

Ала варваринът, безстрашен и безжалостен в битка, както повеляваха обичаите на народа му, не пропусна да се възползва от моментното колебание на джуджето и замахна. С убийствена точност той стовари дръжката на знамето върху врага си и ударът бе толкова силен, че дървото се счупи в ръцете му и нащърби шлема на джуджето, а него самото едва не повали на земята. Як като скалите, които дълбаеше, Бруенор постави ръце на хълбоците си и се втренчи яростно във варварина, който замалко не изпусна оръжието си, смаян, че врагът му още се държи на краката си.

— Глупав хлапак — изръмжа джуджето докато замахваше. — Никога ли не са ти казвали да не удряш джудже по главата!

Младият варварин отчаяно се опитваше да се задържи на краката си, но Бруенор стовари железния си щит върху лицето му.

— Осем! — изрева той и тръгна да търси номер девет.

Ала докато се отдалечаваше, джуджето хвърли още един поглед към падналия младеж и поклати глава, натъжен от загубата на някой толкова висок и силен и с толкова мъдри очи — невероятна смесица от сила и ум, която рядко се срещаше сред дивите и свирепи обитатели на Долината.

* * *

Яростта на Хийфстааг се удвои, когато видя, че новият му противник бе елф на мрака.

— Подло псе! — изрева той и вдигна огромната си брадва.

Още преди да бе свършил, противникът му вдигна ръка и в миг алени пламъци обгърнаха грамадния варварин от глава до пети. Едноокият крал изрева от ужас при вида на магическия огън, макар че пламъците не нараняваха кожата му. Дризт се нахвърли върху него, а двата му ятагана свистяха във въздуха — ту високо, ту съвсем ниско долу и с такава бързина, че Хийфстааг не смогваше да отбива ударите им.

Многобройни малки рани покриха тялото на варварина, ала те само го раздразниха, без да му причинят истинска болка. Той замахна с огромната си брадва и макар че Дризт успя да отмести главата си, страховитият удар скова рамото му. Хийфстааг пак вдигна брадва, но този път елфът успя да се дръпне и, повлечен от мощния си замах, едноокият крал залитна. Дризт не се поколеба и заби един от ятаганите си дълбоко в гърдите на краля.

Агонизиращ, варваринът изкрещя и замахна с оръжието си. Елфът, сигурен, че с последния удар бе убил врага си, бе изумен, когато почувства тъпата страна на брадвата да се стоварва в ребрата му и да го запраща във въздуха. Варваринът отново вдигна оръжието си, с намерение да довърши врага си преди да се е съвзел.

Ала Дризт бе пъргав като котка. Той се претърколи и посрещна удара на Хийфстааг с изваден ятаган. С високо вдигната брадва Хийфстааг не можа да спре навреме и се наниза на острието. Кралят на Лоса замахна отново, втренчил яростен поглед в елфа. Този път обаче Дризт (видял вече свръхчовешката му сила) бе нащрек — второто му острие се заби в тялото на Хийфстааг, разпаряйки корема му от край до край.

Варваринът изпусна брадвата и се вкопчи в корема си, в отчаян опит да задържи вътрешностите си. Огромната му глава се люлееше, целият свят се въртеше около него, струваше му се, че пропада в огромна бездна.

В този момент се появиха неколцина от воините му — бягащи от джуджетата, които ги следваха плътно по петите — и го уловиха преди да падне на земята. Толкова голяма бе верността им към техния крал, че двама от тях го вдигнаха и го отнесоха в тундрата, докато останалите се обърнаха и се приготвиха да посрещнат преследвачите си. Знаеха, че няма да избегнат смъртта, но се надяваха да задържат джуджетата достатъчно дълго, за да могат другарите им да го занесат на сигурно място.

Дризт се претърколи настрани и скочи на крака с намерението да тръгне след двамата воини, които носеха тялото на Хийфстааг. Имаше ужасното подозрение, че страховитият крал ще се оправи дори и след двете чудовищни рани, които му бе нанесъл и бе решен на всяка цена да довърши започнатото. Ала когато се изправи, светът около него се завъртя. Наметката му бе изцапана със собствената му кръв и той изведнъж усети, че му е трудно да си поеме дъх. Изгарящото обедно слънце заслепяваше привикналите му с нощта очи, обля го пот.

В следващия миг Дризт потъна в пълен мрак.

* * *

Трите войски, скрити зад стените на Брин Шандер бързо се разправиха с челния отряд на варварската армия, след което изтласкаха останалите нашественици назад. Непоколебими и уверени, че времето е техен съюзник, свирепите воини се прегрупираха около крал Беорг и отново поеха към града — бавно и предпазливо.

Когато чуха виковете, идващи от източния склон, варварите решиха, че Хийфстааг е приключил битката там и, научил за съпротивата, която те бяха срещнали, се връща, за да им помогне да смажат града. В този момент Беорг съзря няколко варвари да бягат на север към Ледовития пролом (местност, която се намираше срещу Бременския проход и минаваше между езерото Диншиър и западния хребет на Грамадата на Келвин). Стана му ясно, че се е случило нещо лошо. Без никакви обяснения освен обещанието да промуши с копието си всеки, който откаже да му се подчини, Вълчият крал нареди на хората си да се отдалечат от града. Надяваше се да събере войската си с крал Хаалфдейн и Мечите воини и така да спаси колкото се може повече от хората си.

Ала още преди да бе успял да обърне хората си, зад него се появиха Кемп и четирите армии на Маер Дуалдон. Клането в Термалайн почти не бе разредило гъстите им редици. От града излязоха воините на Брин Шандер, Каер Кьониг и Каер Диневал, а иззад хълма се зададе Бруенор със своите джуджета и войските на останалите три града.

Беорг подреди бойците си в тесен кръг и се провикна:

— Воини! Темпос ни гледа. Накарайте го да се гордее с хората си!

Там имаше почти осемстотин варварски бойци. Те се биха повече от час — убедени в благословията на своя бог — и умираха с песен на уста, докато редиците им бяха разбити и настъпи хаос.

Едва петдесетина човека успяха да се спасят.

* * *

След като бе нанесен и последният удар, изтощените воини на Десетте града се заеха с тежката задача да преброят убитите си. Повече от петстотин души бяха паднали и още двеста щяха да умрат по-късно от раните си. И все пак това не бе висока цена — две хиляди варвари лежаха мъртви из улиците на Термалайн и по склоновете на хълма.

Много герои създаде този ден и Бруенор, макар да бързаше да се върне на източния хребет, за да търси изчезналите си другари, поспря, когато видя да носят последния от тях към Брин Шандер с почести.

— Къркорещ корем? — възкликна джуджето.

— Казвам се Риджис — отвърна полуръстът от високото си място и гордо скръсти ръце на гърдите си.

— Имай повече уважение, добри ми Бруенор — обърна се към него един от мъжете, които носеха приятеля му. — В двубой Риджис, представител на Самотната кория, погуби предателя, който поведе ордите срещу нас. Ала бе тежко ранен.

Развеселен, Бруенор проследи с очи отминаващата процесия и се изсмя:

— Бас ловя, че тука има нещо, което още не съм чул — обърна се той към другарите си, които също се смееха.

— Или аз съм брадат гном!

* * *

Кемп Таргоски и един от воините му бяха първите, които се натъкнаха на тялото на падналия елф. Кемп го побутна с върха на окървавения си ботуш и в отговор долетя приглушен стон.

— Още е жив — със злобна усмивка рече той. — Колко жалко!

И отново подритна ранения елф, този път по-силно. Другият мъж се изсмя одобрително и на свой ред вдигна крак, готвейки се да ритне падналото тяло.

Внезапно Кемп усети един железен юмрук да се забива в бъбреците му и да го запраща презглава надолу по хълма. Воинът до него рязко се обърна и бързо се наведе, но така само улесни джуджето още повече и получи удара му право в лицето.

— На ти и на теб! — бесен, изръмжа Бруенор и усети как носът на мъжа се счупи под пестника му.

Виждайки случилото се, Касиус нададе яростен вик и се завтече към джуджето:

— Някой трябва да те научи какво значи дипломация! — сопна се той.

— Стой, където си, ти, сине на блатно прасе! Само на елфа дължите жалкия си живот и домовете си — изрева той, така че всички наоколо да го чуят, — а се държите с него, сякаш носи зараза!

— Мери си думите, джудже! — отвърна му Касиус и се хвана за меча си.

Джуджетата оформиха кръг около водача си; същото сториха и хората на Касиус.

Внезапно се намеси още някой:

— Ти си мери приказките, Касиус — чу се ясният глас на Агорвал Термалайнски. — И аз щях да постъпя по същия начин, стига да притежавах храбростта на джуджето!

После посочи на север и продължи:

— Небето е чисто! — провикна се той. — Ала ако не беше елфът, сега там щеше да се издига димът от горящите ни домове!

И с тези думи Агорвал и хората му застанаха зад джуджето. Двама от мъжете внимателно повдигнаха тялото на Дризт от земята.

— Не бой се за приятеля си, храбри Бруенор! — обърна се Агорвал към джуджето. — В града ще се погрижим добре за него. И никога вече хората от Термалайн няма да затварят вратите си пред лицето му заради цвета на кожата му и лошата слава на неговия народ!

Касиус беше бесен.

— Изтегли хората си от земята на Брин Шандер! — изкрещя той на Агорвал, но заплахата му беше безсмислена — мъжете на Термалайн вече си тръгваха.

Спокойни, че елфът бе в сигурни ръце, Бруенор и другарите му продължиха да претърсват бойното поле.

— Няма да забравя това! — провикна се Кемп от подножието на хълма.

Бруенор се изплю в посоката, откъдето идваше гласът на таргосеца и спокойно продължи работата си.

И така, съюзът между жителите на десетте града издържа точно толкова, колкото и общият им враг.

Епилог

По целия хълм рибарите от Десетте града вървяха между труповете на враговете си, ограбвайки и малкото, което варварските воини имаха у себе си и доубивайки онези нещастници, у които все още тлееше искрица живот.

Но дори и насред кървавата сеч имаше място за милост. Някакъв човек от Добра медовина претърколи отпуснатото тяло на млад варварски воин в безсъзнание и се приготви да го довърши с камата си. В този момент се появи Бруенор и като разпозна младия знаменосец, който бе пробил шлема му, спря ръката на рибаря и рече:

— Не го убивай. Още е само момче, даже не е знаел какво вършат той и народа му.

— Ха! — изсумтя рибарят. — Да не мислиш, че тия кучета щяха да пожалят нашите деца. Пък и без това си е с единия крак в гроба.

— И все пак те моля да го оставиш жив — изръмжа Бруенор, а брадвата нетърпеливо подскачаше на рамото му. — Всъщност настоявам!

Рибарят отвърна на смръщения поглед на джуджето, но понеже го бе виждал как се бие, реши, че не би искал да го предизвиква, затова само изсумтя и отиде да си търси по-лесна плячка от другата страна на хълма.

Младежът на земята простена и се размърда.

— А! Май ти е останал още малко животец — рече Бруенор и като приклекна, повдигна главата му за косата и го погледна в очите. — Чуй ме добре, момче. Току-що ти спасих живота — макар и сам да не знам защо, ама хич и не си мисли, че хората от Десетте града са ти простили. Искам да видиш нещастието, което причинихте. Да убиваш може и да ти е в кръвта и ако е така, нека ножът на рибаря те довърши още сега. Ама все ми се чини, че у теб се крие нещо повече, та ще ти дам възможност да ми го докажеш. Пет години и един ден ще служиш на мен и на моя народ в мините, та да видим дали си достоен да получиш живота и свободата си.

Бруенор видя, че младежът отново бе изпаднал в безсъзнание.

— Е, няма значение — рече си той. — Ще има време да ме чуеш, бъди сигурен!

После понечи да пусне главата му на земята, но размисли и внимателно я положи върху тревата.

Голяма бе изненадата на онези, които видяха грубоватото джудже да проявява неочаквана грижа за младия варварин, но никой не знаеше какво щеше да последва от това. Даже самият Бруенор, въпреки това, което мислеше за характера на младежа, не можеше да предположи, че това момче, Уолфгар, ще се превърне в мъжа, който щеше да промени облика на суровата тундра.

* * *

Далеч на юг, в един широк проход между високите върхове на Гръбнака на света, Акар Кесел се наслаждаваше на сладкия живот, който Креншинибон му осигуряваше. Гоблините, които му прислужваха, бяха уловили още една жена от някакъв керван, за да може да се позабавлява. Само че сега вниманието му бе привлечено от нещо друго — дим. В небето над Десетте града се издигаше дим.

„Варварите“ предположи Кесел. Още докато беше в Източен пристан, заедно с другите магьосници от Лускан, Кесел бе чул слуховете, че варварите се събират и подготвят нападение. Само че това изобщо не го интересуваше. А и защо да го интересува? Тук, в Кришал Тирит, той имаше всичко, от което се нуждаеше и не изпитваше никакво желание да ходи, където и да било.

Той не изпитваше такова желание.

Креншинибон обаче бе жив със своята магия и част от този живот бе желанието да завзема и да властва.

Кристалният отломък нямаше никакво намерение да се задоволи със съществуването си в някаква далечна планина, където единствените му слуги бяха низши гоблини. Той искаше повече. Искаше власт.

Подсъзнателните спомени на Кесел за Десетте града, раздвижени от стълба дим в небето, бяха разбудили глада на кристала и сега той използваше силата на внушението си върху него.

Внезапно, в най-съкровената част на сърцето си, магьосникът видя странна картина. Видя себе си, седнал на трон в Брин Шандер, невероятно богат и почитан от всички. Представи си какво биха казали в Домовата кула на мистиците — и най-вече Елделук и Дендибар — когато чуеха за Акар Кесел, повелител на Десетте града и владетел на Долината на мразовития вятър. Дали тогава щяха да му предложат мантия и място в жалкия си орден?

Въпреки че безгрижният живот, който водеше в момента му доставяше огромно удоволствие, тази мисъл много му допадна и той продължи да фантазира, обмисляйки начините, по които би могъл да постигне една толкова амбициозна цел.

Веднага изключи възможността да се опита да наложи волята си над рибарите, както бе направил с гоблините — дори и най-глупавият гоблин се бе опитал да се противопоставя на волята му, колкото се може по-дълго. А и всеки път, щом напуснеха кулата и местността непосредствено около нея, слугите му си възвръщаха способността сами да определят действията си и побягваха в планината. Не, обикновеното подчинение нямаше да му е от полза срещу хората.

Кесел се замисли дали да не използва силата, която усещаше да пулсира в сърцевината на Кришал Тирит — разрушителна мощ, многократно надвишаваща всичко, за което бе чувал дори и в Домовата кула в Лускан. Това щеше да помогне, ала нямаше да бъде достатъчно. Дори и силата на Креншинибон не беше неограничена и имаше нужда от много слънце, за да се сдобие с нова енергия. Освен това в Десетте града имаше твърде много хора, разпръснати на твърде голяма площ, за да бъдат държани в подчинение, а пък на Кесел не му се искаше да убива всички. Гоблините бяха удобни, но магьосникът мечтаеше за хора, които да се прекланят пред него. Истински хора, като онези, които цял живот го бяха унижавали.

За Кесел кристалният отломък бе обезщетение за всичко, което бе преживял преди.

Всичките му размишления неминуемо водеха до един и същ извод — щеше да му трябва войска.

Той се замисли за гоблините, които бяха под негова власт. Фанатично верни и готови да изпълнят всяко негово желание, те с готовност щяха да умрат за него (всъщност, някои от тях вече го бяха направили). Въпреки това те не бяха достатъчно многобройни, за да покорят обширната местност около трите езера.

В съзнанието му, подсказан от кристалния отломък, се зароди пъклен план.

— Колко ли дупки и пещери — възкликна Кесел на глас — са скрити в обширната планина! И колко ли гоблини, зли духове, а може би дори тролове и великани, се крият там!

В мислите му започна да се оформя дяволска картина. Той видя себе си начело на огромна армия от гоблини и великани — те се носеха през равнината и никой не можеше да ги спре или да им устои.

И всички хора щяха да треперят пред него!

Кесел се облегна на меката възглавница и нареди да му доведат новата наложница. Мислеше си за една друга игра — игра, която също му се бе явила в един странен сън и в която момичето плачеше и се молеше. И умираше. Кесел реши, че непременно трябва да обмисли възможностите за превземане на Десетте града, които се откриваха пред него. Нямаше защо да бърза, разполагаше с предостатъчно време. Гоблините винаги можеха да му намерят нова играчка.

Креншинибон сякаш също бе в покой. Бе успял да засади семето в съзнанието на Кесел. Семе, което — в това кристалният отломък бе сигурен — щеше да избуи в завоевателен план. Ала, също като Кесел, и той не бързаше.

Кристалният отломък беше чакал десетки хиляди години, за да се завърне към живот и отново да получи възможност да властва. Можеше да почака още малко.

Загрузка...