Глава единадесета

— И така, къде са те, госпожице Лековерна Конър? — попита Никоу, като включваше двигателя на колата.

— Къде е вторият ви по старинност флагщок? — отвърна остро тя. Той не биваше да я обвинява заради неуспеха им.

Спря колата и се втренчи в нея. Лицето му си бе възвърнало обичайното изражение. Тя си помисли дали да не отскубне косъм от златистата му коса само за да го накара да реагира.

Но той пръв се отпусна.

— В замъка има един старинен флагщок, който можем да прегледаме — каза той. — Аз съм този, който вдига и сваля знамето. И трябва да си призная, че никога не съм се сещал да разглобя пиедестала му, за да видя какво има вътре.

Докато пътуваха, Пейдж колебливо запита:

— Има ли и други флагщокове, които са достатъчно стари?

Той удари спирачките.

— Има още едно място, което трябва да посетим, преди да напуснем града.

Той откри друг паркинг — този път по-голям. После заведе Пейдж в парка, където едно даргентийско знаме на висок пилон плющеше на вятъра.

На Пейдж й хрумна нещо. Статуята със сигурност не изглеждаше нова.

— На колко години е тази статуя? — попита тя.

— На векове. Тук е, откакто Никълас е бил изгонен от страната.

— Но защо французите са разрешили да се построи паметник, след като са го изгонили?

Никоу изсумтя.

— Построили са го за наказание. Моят скъп предшественик не е бил обичан много от народа си. Той ограбвал поданиците си с високи данъци, които използвал за личните си нужди, а после нямал пари да плати на войниците, които се биели за свободата на Даргентия.

— О! — Тя трябваше да се опре на нещо здраво в съставянето на историята на тази страна, но този, който бе загубил трона, Никълас Първи, се различаваше по делата си твърде много от благородните герои в легендите. Никоу се засмя, очевидно схванал нейната дилема.

— Придържайте се към истината за него, Пейдж. Това ще бъде по-интригуващо, отколкото да кажете на света, че всички даргентийци са чудесни.

Тя трябваше да се съгласи с него.

— Защо статуята още се издига тук?

— За да напомня.

— На гражданите за това, колко лесно може да се изгуби едно кралство ли?

— На мен за същото.

Пейдж нямаше отговор на това.

Каменният пиедестал тук бе по-крехък отколкото онзи в столицата. Пейдж помогна на Никоу да извадят старинните камъни. Скоро цяла тълпа се насъбра около тях.

— Предохранителни мерки — обясни Никоу. — Проверяваме здравината му. Не искам да падне и да нарани някого.

Няколко приятелски настроени работници им помогнаха. С кирки те махнаха остарелия хоросан, преместиха пиедестала камък по камък и после свалиха флагщока на земята. Даргентийското знаме бе поверено на грижите на една жена на средна възраст с насълзени очи, докато го вдигнат отново.

Пиедесталът беше празен.

— Може ли да се скрие нещо в основата на статуята? — прошепна Пейдж.

— Не и щом французите са я построили — отвърна Никоу. — Освен това как свързвате пръстена със стария Никълас?

Пейдж нямаше идея.

Върнаха се при колата. Никоу протегна ръката си на седалката и погледна Пейдж.

— Благодаря — каза просто той, като докосна рамото й.

Пръстите му я накараха да потрепери.

— За какво? — Тя се наведе напред, така че косата закри лицето й; това бе по-лесно, отколкото да срещне погледа му.

— За това, че днес бяхте тук. Че ме накарахте да дойда и да разбера какво искаше Пелерин. Че ми помогнахте да потърсим скъпоценностите. Че ви е грижа за тази страна — и за мен — независимо дали аз искам това или не.

— Пак заповядайте — прошепна тя.

Той се обърна напред, подкара колата и те потеглиха обратно към замъка.

Пейдж искаше да каже нещо. Моментът изискваше нещо учтиво. Нещо студено. Блестящо.

Не можа да измисли нищо такова. Тишината продължи и тя се почувства безкрайно нещастна.

Той бе такъв сладък мъж, помисли си тя, за да бъде такъв арогантен принц. Признателността му изглеждаше искрена.

Тя го харесваше. И при най-малкото окуражаване можеше да се влюби в него.

Откъде й беше хрумнала тази мисъл? Огледа се наоколо. Никоу, за щастие, не подозираше нищо. Шофирането му бе плавно и стабилно.

Е, добре, тя не си бе дала и капчица кураж. Нито милиграм дори. Това нямаше бъдеще. Той щеше да иска за жена — принцеса — блестяща личност. А даже и да пожелаеше обикновена жена, това нямаше да бъде тя. Не можеше да бъде тя. Бе забранила на Милисънт с магията си да й купи принц. Ако някой някога се влюбеше в нея, това трябваше да е заради самата нея.

Една твърде малка възможност.

Звукът на спирачките по моста над рова я стресна; не бе очаквала да стигнат до замъка толкова бързо.

Този прекрасен ден клонеше към края си. И през целия обратен път не бе казала нищо на Никоу.

Но докато паркираше фиата пред голямата дървена врата, той каза:

— Сигурен съм, че Мейбъл скоро ще е готова с вечерята, и не искам да я карам да чака. След това ще отидем да проверим пиедестала на знамето върху крепостта, макар да се съмнявам, че ще открием нещо там. После ще ви разведа из замъка. Съгласна ли сте?

Отказът й беше на устата. Но реши да рискува да остане в негово присъствие толкова дълго време. За него това не беше нищо. Щяха да продължат да търсят съкровището, после да поразгледат наоколо.

Той скоро щеше да придружава в обиколките им из замъка напълно непознати дами, които щяха да подпомогнат икономиката на Даргентия. Вече нямаше да й обръща внимание. А тя? Тя щеше да се бори с влечението си към този вълнуващ, очарователен мъж на всяка своя крачка.

Поне за вечеря щеше да има и други хора; винаги имаше. А след това… ами, тя просто можеше да помоли да бъде освободена. Трябваше да помоли да бъде освободена точно в този момент. Но вместо това се чу, че казваше:

— Звучи прекрасно!

— Милисънт! — изсъска Пейдж, като се втурна в стаята си. Разполагаше само с няколко минути да си вземе душ и да се преоблече за вечеря.

Беше на път да стори нещо глупаво. Но това щеше да бъде само за тази нощ, обеща си тя. И след това пътуване от Даргент Сити тя трябваше…

Блестящ облак се завъртя до балдахиновото легло. Той се превърна в стълб дим и въздухът се насити с аромата на люляци.

— Ти ли ме извика, скъпа? — попита трепетен гласец. Тялото й се появи чак след няколко секунди.

Този път потникът на Милисънт бе яркооранжев. ВНИМАВАЙ КАКВО СИ ПОЖЕЛАВАШ, гласеше той и показваше една лъскава купчина златни монети. От центъра на купчината се подаваше главата на един хванат в капан, обезумял демон.

— Да, наистина те извиках — заяви със силен и уверен глас Пейдж. — Милисънт, това е: докажи способностите си. Само за тази нощ, искам да ме направиш блестяща.

— Но Елеонора, скъпа…

Пейдж се завтече към нея. Тя взе малката й топла сбръчкана ръка в своята и я стисна силно. Усещаше я като истинска.

За пръв път се надяваше съществото, на което тази ръка принадлежеше, да беше истинско.

— Не започвай пак с онези истории за тайните на вълшебните приказки. Милисънт, ако наистина съществуваш, направи го.

Очите на старата жена станаха още по-тъжни. За пръв път тя забрави да се усмихне. Решителността на Пейдж започна да се изпарява. Въздъхна.

— Добре. Всичко е наред. Все пак ти не съществуваш. Не зная защо дори те помолих за това. — Тя се отдръпна от нея и се хвърли на леглото. — Как искам да не ме бе довеждала тук. Никога не съм искала да привличам вниманието на принц. Даже и не съм си мечтала за такова нещо.

— Освен когато беше дете, скъпа. — Милисънт седна на леглото до нея, без да потъва в него. — Тогава вярваше във вълшебните приказки и сега трябва да повярваш. Разбираш ли…

— Единствено вярвам, Милисънт — оправда се Пейдж, — в това, че трябва да напиша брошурата на Никоу, да не го изоставям в най-критичния момент, а после да се върна вкъщи. Не мога да намеря изгубените скъпоценности за него, освен… — Тя погледна с надежда към Милисънт.

Но застаряващата фея поклати глава.

— Това не влиза в магията ми, скъпа.

— Тогава аз просто не принадлежа към това място. Милисънт стана.

— Не е вярно. Ти наистина принадлежиш. Твърде скоро ще намериш съкровището.

Пейдж сви рамене. Тя погледна надолу към персийския килим и въздъхна.

— Погледни ме, Елеонора — заповяда й Милисънт.

Пейдж бавно вдигна глава.

— Добре — каза Милисънт.

— Добре какво?

— Ти си пожела нещо тази вечер и то ще се сбъдне.

Пейдж се изправи незабавно. Усети, че устата й се отваря.

— Искаш да кажеш, че съм блестяща ли?

— Това ли искаше?

Пейдж хвана Милисънт за ръцете и започна да танцува из стаята. Сякаш танцуваше с нещо като пух, само че още по-леко. — Наистина ли? Ще го направиш ли?

Милисънт се отскубна от нея.

— Сега, нека се заемем с подробностите. Искаш ли да променя външния ти вид?

— О, не. Не, той ще забележи промяната. Ще нося и някоя от дрехите, които донесох със себе си. Искам само да изглеждам блестящо.

— Разбираш ли, че и тук важат обикновените правила?

— Като…?

— Правилата във вълшебните приказки. — Милисънт прозвуча леко раздразнена. — Всяко вълшебство продължава само до полунощ.

— О! — Пейдж се спря за момент. Погледна малкия си ръчен часовник. Седем и половина. Четири и половина часа блясък. — Това трябва да е достатъчно време за вечерята, флагщока и обиколката. Да. О, да, благодаря ти, Милисънт. Не забравяй това.

— Само се надявам ти да не забравиш, скъпа. — Милисънт завъртя ръцете си във въздуха като перките на хеликоптер. Удари я вълна от нещо като талк, който изпълни въздуха в стаята. Пейдж се закашля и затвори очи.

Когато отново ги отвори, Милисънт си бе отишла.


Вечеряха сами. Шарлот и Руди бяха отишли на вечерята по случай освещаването на сградата, в ремонтирането, на която бе участвал Руди, а Алфред бе в града по поръчение на Никоу.

Те седяха в единия край на дългата маса — той в началото, а Пейдж от дясната му страна. Стаята се осветяваше единствено от огромен свещник с проблясващи свещици.

— Харесват ли ви аспержите и супата от праз лук? — попита той. Чувстваше се като домакин на красива жена, вместо като работодател на историчка.

— Чудесни са — отвърна тя, като отхапа от една. Носеше копринена, жълта блуза, която караше правата й, черна коса да изпъква предизвикателно. Кехлибарените й очи, които отразяваха бледите проблясъци на свещите, сякаш излъчваха към него вълни от магическа светлина, която го хипнотизираше. Тя първа отклони поглед. Въпреки това той имаше чувството, че следващата супена лъжица, която тя с изтънчен жест напълни, не бе предназначена да достигне устните й. Тя погледна към часовника на китката си, а после вдигна очи към неговите. — Ваше височество, мисля да ви помоля да ме изпратите в училището „Кордън Блю“, както баща ви е изпратил Мейбъл.

Той се смая на официалните й думи, в които само едва се долавяше шеговитият й тон.

— И защо е всичко това, мадмоазел Конър?

— Ами, всичката тази храна ме подсеща за една стара поговорка.

— Каква е тя?

— „Пътят към сърцето на мъжа минава през стомаха.“ — Гласът й заекна леко при последната дума и погледът, която тя случайно му хвърли, беше почти панически след предишните й ласкателни погледи. Но после тя възвърна самообладанието си. — У дома има мъже, които ще бъдат пленени от гозбите на Мейбъл, и аз възнамерявам също да ги пленя, когато се завърна. Въпреки това разбирам, че пътят към сърцето на даргентийския принц е много по-объркан.

Той се присъедини към шегата й.

— И какъв е според вас този криволичещ път?

— Убедена съм, че него може да го извърви само една истинска принцеса. Такава, която разполага със знатен произход и пари. И която се окаже достатъчно умна, за да успее да завладее вниманието ви на бала. Принцеса, която е… блестяща.

Той се замисли върху думите й. Какво би харесал в една жена? Ако не му се налагаше да мисли за бъдещето на страната си, не би се безпокоил за титли и богатства. Но умна? Да. Той не се виждаше до някоя глупачка, пък макар и с пари.

О, да, и ако е блестяща личност, това ще е чудесно.

Някоя, може би толкова умна и блестяща, колкото беше Пейдж Конър.

Преди никога не бе му хрумвало да свърже думата блестящ с Пейдж. През повечето време тя изглеждаше скована и срамежлива. Но тази вечер… тя наистина бе блестяща.

— Да — каза той. — Някоя, която е прелестна и ме забавлява непрекъснато. Която може постоянно да ме изненадва. — Той се вгледа втренчено в тези очарователни, златистокафяви очи, като се опитваше да я накара да премигне. Но всичко, което тя направи, бе да му се усмихне. Някъде дълбоко в себе си той потрепери от копнеж.

Цялата тази абсурдност на ситуацията го озадачаваше. Като следващ крал на Даргентия след две седмици той щеше да си избере жена сред всички неомъжени принцеси в света. Но той откриваше, че бе увлечен по една обикновена американска историчка. Не само тази вечер, но и през деня също, когато му бе надула главата, докато той не склони да търси изгубеното съкровище заедно с нея.

И вчера при рова, когато я бе целунал и тя избяга. И предишната нощ, когато тя го предразположи да излее цялото си сърце пред нея, всичките си надежди и страхове за Даргентия. Даже и когато бе уплашена, тя се опитваше да успокои болката му.

Обикновената Пейдж Конър бе цяло море от противоположности.

Обикновена ли? Тя бе необикновена. Толкова изразителните й, кехлибарени очи се подчертаваха от глупавите й очила на библиотекар. Тъмните й коси бяха прекрасни, кожата — гладка и мека, устните й — пълни и изкусителни въпреки острите думи, които толкова често се сипеха от тях. Може би те бяха причината. Тя бе цяло предизвикателство.

Бе отвръщала страстно и всеотдайно всеки път, когато я бе целувал. И той на нея. Слабините му запулсираха само при спомена за това. Може би трябваше да направят нещо по въпроса.

— Значи вие обичате изненадите, ваше височество, така ли е? — попита тя. — Но, обзалагам се, че родителите ви не са могли да ви изненадат с подаръците за Коледа или рождения ви ден, когато сте били дете. Обзалагам се също, че вие винаги сте знаели къде крият подаръците.

Той усети, че необичайно за него целият се изчерви. Откъде тя можеше да знае това?

С радост би завел в леглото това очарователно, объркващо същество. Разбира се, не можеше да се ожени за нея; не и когато бъдещето на родината му бе заложено на карта. Трябваше да осигури икономическото възстановяване на страната си. Туристите обичат кралските особи, или поне славата. Принц Рейние от Монако, при все че не се бе оженил за принцеса, си бе избрал Грейс Кели — американска кинозвезда, която мнозина копнееха да видят. Никоу също щеше да се ожени за подходяща жена.

Но той можеше да си позволи любовница. И други монарси го правеха.

Да, вижте само докъде ги бе довело това. Великобритания, например, с всички тези скандали на принц Чарлз и принцеса Даяна.

Освен това не знаеше какво чувстваше Пейдж към него. Може би се интересуваше само от титлата му?

Обзет от внезапен гняв, той попита:

— Кажете ми честно, госпожице Конър, вие наистина ли мислите, че можете да откриете Легендарните?

Пейдж тъкмо, се готвеше да си вземе от салатата от краставици, която Мейбъл току-що бе сервирала. Но изпусна вилицата си с трясък. Втренчи се в него, но само за миг. Когато отново сведе поглед по този отвратителен начин, който се бе превърнал в неин навик, тъмните й коси паднаха върху лицето й и частично закриха тези противни очила. Той бе наранил чувствата й. Но какво значение имаше сега това? Втренчи в нея.

Тогава тя отново вдигна поглед. По устните й играеше тайнствена усмивка, която озари лицето й като звездна светлина.

— Да, ваше височество и величество. Дори бих могла да продължа да ви позволявам да ми помагате в разследването, ако се държите добре. И благодарение на мен вашето кралство може просто да бъде спасено.

— Какво ще спечелите вие от това? — стрелна я обратно той.

— Вътрешно удовлетворение — отвърна тя. Облиза устните си и продължи да си похапва от салатата, без да отмества поглед от неговия.

Тогава Мейбъл им поднесе основното ястие — вкусно пилешко, гарнирано с ориз. Пейдж отново погледна към часовника си. Отегчаваше ли се от него? Тя със сигурност го интригуваше. Никоу реши да не продължава разговора им по този неловък, но толкова очарователен начин, по който бе започнал.

— Разкажете ми останалите легенди, които научихте — помоли я той.


Действаше! Пейдж бе смаяна колко лесно й се отдаваше възможността да блесне. Нещо повече от блясък — един вид флиртуване.

В действителност тя не бе вярвала, че след всичкото това време Милисънт щеше да успее и да направи такова вълшебство за нея. Но тя бе успяла.

Благодаря ти, помисли си тя с безгранична благодарност. Погледна към часовника си. Осем и петнадесет. Разполагаше с достатъчно време.

Начинът, по който Никоу й отвърна, й показваше, че и той я намираше за блестяща. Тя радостно отвърна на молбата му да му разкаже народните легенди. Забеляза пръстена на един от дългите му, силни пръсти — източник на може би една от най-привлекателните легенди, ако въобще някога успееше да разкрие тайната му.

— Най-вълнуващата за мен легенда е Робинхудската история за Орела. Обикновено този вид легенди се базират на фактите и аз с нетърпение очаквам да разбера кой всъщност е Орела.

Никоу подпря брадичка на ръката си и се наведе към нея.

— Разкажете ми нещо повече. — Очите му разкриваха, че изцяло бе завладян от нея.

Старата Пейдж би се изчервила и отместила поглед, но не и тази нова, блестяща Пейдж. Пейдж вмъкна свои, собствени щрихи в историите, които преразказваше. На няколко пъти Никоу се заливаше от смях. Нито за миг не обърна очи от нея. Тя се чувстваше на седмото небе.

Скоро вечерята приключи.

— Да отидем в укреплението, да видим дали няма да открием нещо в пиедестала на знамето — предложи Никоу.

Пейдж погледна часовника си: 8:45.

— С удоволствие — каза тя.

По покрива на замъка нямаше светлини, но Никоу носеше ярък фенер. Като замота поли около краката си, Пейдж коленичи до него. Пиедесталът на весело плющящото на вятъра знаме изглеждаше даже по-нов, отколкото този в града. Дори не бе покрит с фасада от стари камъни. Ако бе изграден по времето на Никълас Първи, той явно бе ремонтиран няколко пъти оттогава насам. И ако някога бе крил в себе си Легендарните, то вероятно те вече не бяха тук.

Никоу не изглеждаше особено разстроен.

— Зная, че далече се целим. Трябва да помисля по друг начин да разгадая тайната. — Той извади пръстена, който заблестя на светлината от фенера. Шлифованите страни на скъпоценните камъни отразяваха светлината в червено, бяло и лилаво. — А сега какво ще кажете да ви разведа из замъка?

Това не бе добра идея, каза си Пейдж. Но тя бе твърде заета да изглежда прелестна, за да мисли разумно. Имаше ли още време? Тя погледна часовника си. Девет часът. Разполагаха с почти три часа. Това бе добре.

Слязоха по всички стълбища надолу, за да започнат обиколката от първия етаж. Беше огромен и миризмата на препарати за почистване едва скриваше наслоения от вековете мирис на мухъл. Пейдж бе забелязала много коридори и затворени врати по пътя си, но не бе разполагала с възможността да ги изследва. Това, което й показа Никоу, бе така драматично, както и очакваше — впечатляващо убежище за впечатляващ принц.

— Не е лошо — отбеляза тя, когато той бе светнал лампите в един пищно украсен салон. — Може би ще поработя тук някой ден. Промяната в атмосферата ще ми помогне в проучването.

Там беше и неизбежната Парадна зала, с балкони с гравирани дървени перила. Подът й от гранитни блокове наподобяваше на гладко сиво море.

— Нямаме отделна бална зала — каза Никоу, — така че балът ще се състои тук.

Пейдж не отвърна. Въпреки че се замисли какви блестящи неща можеше да каже — о, колко прекрасна бе тази нощ! — идеята за бала можеше да я накара да загуби своя блясък.

Но не за дълго.

Той я въведе в една стая, която приютяваше цяла колекция от ловни спомени. Трофеите — глави от диви мечки и елени, надничаха безмълвно от поставките си по стените. Пейдж, която бе спасила живота на много наранени птици в детството си, потрепери.

— Не много хубава гледка — отбеляза тя.

Никоу я прегърна през раменете.

— Вече съм продал пушките. И тези трофеи ще продам, стига да намеря кой да ги купи.

Трябваше да има нещо в този мъж, което да я отблъскваше. Пейдж трябваше да го открие и да се опре на него. Иначе тя отиваше към едно ужасно разбиване на сърцето.

Без да го бе молила, той й показа портретната галерия. Това бе огромна зала на първата площадка от парадното стълбище. Един по един, той я представи на своите прадеди, включително на баща си и майка си. Те изглеждаха мили хора, а не надути монарси, и Пейдж имаше чувството, че щеше да ги хареса. Чудеше се какво им се бе случило и го попита.

— Автомобилна катастрофа — сухо отвърна Никоу. Питаше се на колко ли години е бил той тогава. Поне някой бе останал да се грижи за него; имаше си Алфред, който му бе определен за прислужник по рождение. Никоу винаги говореше с любов за Алфред и след като срещна прислужника му, тя откри, че тази привързаност си имаше основание. Тя промени темата.

— Защо тук има толкова много портрети? Мислех си, че след като скъпият Никълас Първи е бил детрониран, не е имало повече нужда да се рисуват портрети.

— Традиция. Всяко следващо поколение се е надявало, че ще се завърне на трона, така че, докато са били на заточение, на всеки един са направили портрет. Много от платната се съхраняваха в Съединените щати. Всичките ги върнах у дома.

Когато напускаха портретната галерия, Пейдж си остави знаци. Искаше да може да се върне тук и да изучи прадедите на Никоу. Мисълта да научи нещо повече за тези хора, от които е произлязъл мъжът до нея, я накара да се усмихне.

Смешно, разбира се. Тя трябваше да се запознае с произхода на Никоу за своето историческо проучване и да научи нещо за Уензъл. Нищо повече.

Погледна към часовника си. Бяха прекарали почти един час в портретната галерия. Трябваше да внимава.

Остатъкът от обиколката включваше каменните зали със старинна мебелировка. Имаше салони, килери за провизии, всекидневни стаи, помещение за обувки, оръжейна и даже галерия с цял ред средновековни оръжия.

— Всички тези наистина ли са използвани тук? — попита Пейдж, като разглеждаше едни рицарски доспехи с пика, стисната в метална ръкавица.

— Вероятно, макар че някои може и да са донесени по времето, когато замъкът е изпълнявал ролята на музей.

— Когато се завърнахте, той още ли се използваше като музей?

— Частично. Даргентия беше отделна провинция на Франция и нейният управител живееше тук.

— Трябва да ви е било много тежко. — Това не бе особено блестяща мисъл, но тя почувства състрадание към мъжа до себе си, който бе загубил родителите си в някаква катастрофа и виждаше по какъв начин се отнасяха към родината му в негово отсъствие.

Усмивката му бе тъжна.

— Не толкова тежко, колкото моето заточение.

Никоу хвана ръката й в края на стълбището. Започнаха да се изкачват. Тя се опита да не си мисли за докосването му, при все че всеки нерв от тялото й, изглежда, се бе съсредоточил в топлите й, трепетни пръсти.

Трябваше отново да го заговори.

— Посещавали ли сте Даргентия, преди да се завърнете като неин принц?

— Няколко пъти. Баща ми идваше колкото се може по-често, за да види своята родина и брат си, съпруга на Шарлот, който наглеждаше страната. Водеше ме със себе си, за да видя родината си. Винаги ще си спомням онзи миг, когато достигнах мястото, откъдето за пръв път може да се види замъкът.

— Единствено тази гледка трябва да привлече хиляди туристи. — Въодушевлението на Пейдж бе искрено.

Точно когато стигнаха края на стълбището, тя се препъна. Очите й се насълзиха. Обичайната й несръчност надделяваше дори над магията.

— Добре ли сте? — попита Никоу.

Може би тя щеше да успее да превърне това в нещо, което би искала да запомни.

— Добре съм — прошепна тя и го погледна в очите.

Изведнъж Пейдж се намери в ръцете му и така той изкачи останалите стъпала.

Цялата изгаряше отвътре. Искаше й се стълбището да не свършва, така че Никоу никога да не я поставя на земята.

Глупаво. Това не беше вълшебна приказка. Тя не бе прекрасна принцеса, която се бе препънала. Под временния си блясък тя все още бе една никоя.

Сподави въздишката си, когато в края на стълбището той я изправи внимателно на крака.

— Можете ли да вървите? — Тонът му бе изпълнен с желание и тя осъзна, че го гледа в очите изкусително.

Не можеше да откъсне поглед от него. Устата й пресъхна.

— Разбира се, ваше много кралско височество.

— Без съмнение. — Вълнението в тона му бе приглушено от дрезгавината на гласа му. Тя преглътна с мъка, все още в плен на впечатляващия му поглед. Устните му се открехнаха и на нея й се прииска да проследи с пръсти техните очертания и под брадата му. Имаше такава прочувственост в начина, по който той я гледаше! В очите му се четеше копнеж, който бе изпълнил и душата й.

Щеше ли да я целуне? Тя нямаше да може да устои на това. Не и отново. Не и без да иска много повече.

Изведнъж се уплаши, че Милисънт бе права. Не биваше да си пожелава блясък. Залъкът бе прекалено голям за устата й.

Тя прочисти гърлото си.

— И така — започна тя. — Колко спални има на този етаж?

Трябваше да си отреже езика. Последното нещо, което искаше при това необуздано желание в погледа на принца, бе да му споменава за спални.

Тогава какво правеше с него на този етаж? Освен галерията с портрети и балкона към Парадната зала, тук навярно нямаше много други стаи, освен спалните в горните етажи на замъка.

Но въпросът й бе развалил магията.

— Никога не съм ги броил — отвърна Никоу. — Вие можете да направите това за нашата история.

Отведе я в галерията, която гледаше отгоре обширната Парадна зала.

— Тук ще бъдат туристите по време на бала — каза той. — Нека и ние надникнем оттук. Не мога да ви кажа колко пъти през младежките си години съм си представял разкошно парти в замъка. Не мога да се сетя за по-подходящо място за наблюдаване на всички действия долу.

Тя можеше да се качи тук и да гледа от любопитство, защото най-вероятно нямаше да присъства на бала, даже цяла Даргентия да бъдеше поканена. И той можеше също да се качи тук горе с една от изящните си знатни принцеси. Но не можеше да има ние. Тя не възнамеряваше да слага още сол в раната си. А във великия ден принц Никълас от Даргентия нямаше да знае дали една от служителките му е тук или не.

Той отново я хвана за ръка и я преведе през една галерия в друга. Минаха през толкова спални, че тя не можеше да ги преброи. Всички те бяха просторни, но с мирис на мухъл, с тапицирани стени и каменни подове, покрити с дебели килими, с изрисувани тавани: всички пълни със скъпа, старинна мебелировка, която се нуждаеше от добро полиране. И Никоу обърна внимание на това:

— Още в началото на другата седмица цял взвод жители на столицата ще почистят стаите. Всички те, разбира се, са наети и за бала.

— Разбира се — не се съмняваше в това Пейдж. Целият свят бе пълен с принцеси, които нямаха търпение да танцуват с Никоу.

Докато преминаваха от стая в стая, тя започна да се пита дали не съществуваше някаква електрическа верига от страстно желание, която идваше от ръцете на две несъвместими личности, докосващи се една друга, и ги караше да се привличат. Тя откри, че правеше огромни усилия да не обръща внимание на тези огромни, украсени, старинни легла.

Нещо повече, тя се чувстваше неспособна да изтегли ръката си от неговата. Верижката я привличаше толкова силно, сякаш бе електромагнит.

Той посочи към коридора, който водеше до покоите на Шарлот и Руди.

— Няма да ги безпокоим, но може би те ще се съгласят да ви разведат из своето крило.

Пейдж трябваше да се досети, че сред безбройните стаи трябваше да се намира и апартаментът на принца. Той бе в дъното на обширна зала, по едната стена, на която висяха някои от най-старите картини. Първо разгледаха всекидневната му — една просторна стая, която бе и негов кабинет. Върху огромното му, тиково бюро бяха изрядно подредени папки с книжа. Върху прекрасния, ръчно изработен килим на пода бяха разпръснати почти толкова кутии, колкото и в библиотеката.

— Все още се установявам — обясни й той.

Стаята създаваше впечатление на нетърпение и нюх за добра организация. Пейдж предположи, че това отразяваше вътрешния мир на принца.

— Не мога да си представя всичко, което трябва да се направи, за да се установи едно новоосвободено кралство — каза тя. — Разбира се, ще направя всичко по силите си да помогна… — Спря се. Тя бе негова служителка. След тази нощ нямаше да бъде така блестяща. Глупаво беше да се преструва на приятелка, която му предлагаше помощта си. И да предположи, че тя, една никоя, можеше да помогне за установяването на неговата нова страна — колко самонадеяно от нейна страна!

Той бавно я притегляше към една врата в дъното на залата. Като я отвори, спря се и я погледна.

— Благодаря, Пейдж. — Гласът му бе по-мек от пуха на гъсетата в рова, по-нежен и от копринените завеси на прозорците. — Оценявам предложението ви, но вие вече правите за мен повече, отколкото мога да ви позволя.

Тя се страхуваше да срещне погледа му, страхуваше се от това, което можеше да види там. Обаче погледът й бе привлечен нагоре, сякаш той безмълвно й бе наредил да направи това. Както се страхуваше и както се надяваше — в тъмните му очи бушуваше огън. Или това бе водовъртеж — една въртяща се бездна от страстно желание? Сякаш то я привличаше все по-близо до него.

Ръцете му силно я притеглиха до стегнатите му гърди. За частица от секундата тя си спомни какво усети, когато той бе я предпазил на летището. В нея се надигна вълна от огромно желание. Безуспешно, тя се опита да я потуши.

Точно тогава осъзна, че бяха стигнали до спалнята му. Надникна през рамото му. Беше по-обширна от всекидневната му. Мебелите бяха солидни, от тъмно дърво, със семпли, прости гравюри. Имаше здрава ракла с чекмеджета и дрешник от същото дърво; огромен германски шкаф вместо тоалетка… и леглото. С изящно гравирани табла и рамка за балдахин, то заемаше почти цялата стая върху извезания килим на пода.

— Добре, добре. Наистина е чудесно. — Гласът на Пейдж бе плътен.

— Ти си чудесна, Пейдж Конър — каза принц Никоу. — Всъщност ти си… — Той не завърши и тя го погледна, като се питаше какво щеше да й каже.

Тя не притежаваше умението да разчита изражението на хората. Той свъси вежди, стисна чувствените си устни, мъчително бавно отвори и затвори очи… Всичко това я объркваше. Ако трябваше да предполага, би си помислила, че е зърнала странна сплав от гняв и нерешителност, арогантност и топлота — и всичко това забулено от дълбоко, безгранично желание.

— Пейдж, не бих…

Смаяна от собствената си дързост, Пейдж постави пръст на устните му. Те бяха толкова гладки и влажни! Целунаха пръстите й, а после леко се открехнаха, за да позволят на езика му да я докосне.

Пейдж потрепери. Затвори очи и бързо отдръпна ръката си, сякаш я бе опарил с целувките си.

Но все още не бе свободна. Тези невероятно чувствени устни се впиха в нейните. Както на летището, тя усети пулсирането, но този път срещу устните си, когато той тихо изстена. Тогава той я взе в обятията си.

Загрузка...