Краят на вечността

8. Престъпление

Никой не го бе запитал къде отива. Никой не го беше спрял.

Това поне бе преимуществото в социалната изолация на Техника. Като мина през Каналите за капсулите, Харлан се насочи към вратата на Времето, седна в машината и я запали. Разбира се, имаше вероятност някому да се наложи да се възползва от същия изход със законно основание и той несъмнено щеше да се учуди, че вратата е отворена. Харлан се поколеба за миг, но запечата изхода с личния си печат. Никой нямаше да обърне внимание на една запечатана врата. Но незапечатана врата с работещи устройства можеше да предизвика сензация.

А нищо чудно и самият Финдж да се озове на това място. Трябваше да рискува.

Нойс все още стоеше, където я бе оставил. След напускането на 482-ия Харлан бе прекарал няколко мъчителни самотни часа (биочаса) във Вечността, но за Нойс той се появи едва ли не секунди след изчезването си. Дори косъмче не бе трепнало върху главата й.

— Забрави ли нещо, Ендрю? — запита тя стреснато.

Харлан жадно я изгледа, но не се реши да я докосне, за да не събуди отвращението й към себе си. Той помнеше думите на Финдж.

— Трябва да правиш каквото ти наредя, Нойс — каза той с хриплив глас.

— Но случило ли се е нещо неприятно? Та ти току-що изчезна. Просто преди миг.

— Не се безпокой — каза Харлан.

Той едва обузда желанието си да хване ръката й, да се опита ласкаво да я успокои. Вместо това й заговори със суров глас. Като че някакъв демон го тласкаше непрекъснато по грешен път. Защо се бе върнал в първия възможен момент? Така само я бе изплашил с внезапното си появяване миг след изчезването си.

Всъщност дълбоко в себе си той съзнаваше защо бе постъпил така. Пространствено-хронологичната инструкция даваше два запасни дни. Колкото по-малко използваше това време, толкова по-големи бяха шансовете за успех и толкова по-малка бе вероятността да бъде разкрит. Той бе свикнал да насочва капсулата към възможно най-отдалеченото минало. Смешно глупав риск… Харлан много лесно би могъл да сбърка в изчисленията и да влезе във Времето преди момента, в който се бе разделил с Нойс. Какво щеше да стане тогава? Едно от първите правила, които бе научил като Наблюдател, гласеше: човек, който влиза два пъти в един и същ отрязък от Времето на една и съща Реалност, рискува да срещне там самия себе си.

А това някак си не беше желателно. Защо? Харлан не би могъл да отговори на този въпрос, но знаеше със сигурност, че не искаше да се среща очи в очи с друг предишен (или бъдещ) Харлан. Освен това то би било парадокс. Техникът си припомни фразата, която Туисъл обичаше да повтаря: „Във Времето няма парадокси само защото самото Време всячески ги избягва.“

Докато в главата на Харлан с шеметна бързина се носеха тези мисли, Нойс го гледаше с големи, блестящи очи.

След това тя се приближи до него и като постави прохладните си ръце върху горящите му бузи, тихо каза:

— Имаш неприятности, нали?

Стори му се, че погледът й е нежен, любящ. Но беше ли възможно това? Тя вече бе постигнала целта си. Какво искаше повече? Той сграбчи китките на ръцете й и каза с дрезгав глас:

— Ще дойдеш ли с мен? Сега, веднага. Без да задаваш въпроси? Ще направиш ли всичко, което ти кажа?

— Необходимо ли е? — запита тя.

— Необходимо е, Нойс. Много е важно.

— Тогава идвам — каза тя просто, като че всеки ден се бяха обръщали към нея с подобни молби и тя винаги се бе съгласявала.

Пред входа на капсулата Нойс се поколеба за миг и влезе.

— Отиваме нагоре, Нойс — каза Харлан.

— Значи в бъдещето, нали?

Когато девойката стъпи в капсулата, там вече се раздаваше тихо бръмчене от включена апаратура. Харлан незабележимо натисна с лакът стартовия контакт.

В началото, при това неописуемо чувство на „движение“ през Времето, изобщо не й се зави свят, както се беше опасявал Харлан.

Тя седеше тихо, бе така красива и спокойна, че на Харлан му прималяваше, като я гледаше, и той не даваше пет пари, че като вкарва човек от Времето във Вечността, нарушава законите.

— Този циферблат отчита номера на годините, нали, Ендрю? — запита тя.

— Не, на Вековете.

— Искаш да кажеш, че ние сме отскочили хиляди години в бъдещето? Вече?

— Именно.

— Просто не усетих нищо.

— Знам.

— Но как се движим?

Тя се огледа наоколо.

— Не зная, Нойс.

— Не знаеш?

— Във Вечността има много трудноразбираеми неща.

Числата върху циферблата нарастваха все по-бързо и по-бързо, докато накрая се сляха в мъгливо петно. С лакътя си Харлан бе превключил капсулата на максималната скорост. Повишеният разход на енергия би могъл да бъде забелязан в енергийните подстанции, но Харлан вярваше, че това няма да събуди подозрения. Наистина, никой не го чакаше на входа на Вечността, когато се завърна там с Нойс, и с това девет десети от битката бе спечелена. Сега му оставаше само да я скрие на някакво безопасно място. Харлан отново я погледна.

— Вечните не знаят всичко — каза той.

— А аз дори не съм и Вечна — промърмори тя. — Зная толкова малко.

Пулсът на Харлан се ускори. Все още не е Вечна? Но Финдж бе казал…

„Остави сега тази работа — увещаваше той сам себе си. — Тя идва с теб. Тя се усмихва на теб. Какво искаш повече?“

И все пак той запита:

— Ти смяташ, че Вечните са безсмъртни, нали?

— Просто те се наричат Вечни и затова всички смятат, че наистина са такива — усмихна му се ведро тя. — Но всъщност не е така, нали?

— Значи ти не мислиш като тях?

— След като поживях във Вечността, престанах да вярвам в безсмъртието на обитателите й. Хората съвсем не разговаряха така, сякаш щяха да живеят вечно, а освен това имаше и старци.

— И все пак онази нощ ти ми каза, че ще бъда безсмъртен.

Все така усмихната, тя се премести по-близо до него.

— Просто си помислих: кой знае?

Въпреки старанието си Харлан не успя напълно да прикрие напрежението в гласа си, когато запита:

— А как постъпват Временните, за да станат Вечни?

Усмивката й мигновено изчезна. Дали само му се стори, или тя действително леко се изчерви?

— Защо питаш?

— Интересно ми е.

— Глупаво е — отвърна тя. — Предпочитам да не говоря за това.

Нойс се зае да разглежда ноктите на изящните си пръсти, които блещукаха матово в слабо осветената капсула. Харлан разсеяно мислеше и без всякаква връзка му хрумна, че на някоя вечеринка, където осветлението на стените има мек ултравиолетов нюанс, тези нокти щяха да проблясват с нежно ябълковозелен или замислено-пурпурен оттенък в зависимост от ъгъла, под който тя държеше ръцете си. Някое умно момиче, такова като Нойс, би могло да получи от тях шест различни отсенки и да използва цветовете за разнообразните настроения, които иска да покаже пред хората. Синьо — за невинност, яркожълто — за смях, виолетово — за тъга и яркочервено — за страст.

— Защо ми се отдаде? — запита той внезапно.

Тя отметна дългите си коси назад, пребледня и го погледна съвсем сериозно.

— Щом това е от такова значение за теб, добре; една от причините бе разпространеното у нас схващане, че по този начин обикновените момичета от Времето могат да станат Вечни. Не ми се ще да умирам.

— Но не каза ли преди малко, че не вярваш в безсмъртието на Вечните?

— Не вярвам, но на никое момиче не коства нищо да опита. Особено щом…

Той бе вперил строго очи в нея и от висотата на нравствеността в родното си място търсеше убежище от болката и разочарованието в ледения неодобрителен поглед, който бе спрял върху Нойс.

— Слушам те?…

— Особено щом самата аз и без това го желаех.

— Желаеше да ми се отдадеш?

— Да.

— Но защо точно на мен?

— Защото ми се хареса. Защото ми се стори такъв смешен.

— Смешен!

— Добре, странен, ако това ти се нрави повече. Ти винаги с всички сили се стараеше да не ме погледнеш и все пак в края на краищата винаги ме поглеждаше. Опитваше се да ме мразиш, а аз чувствувах, че ме желаеш. Мисля, че ми беше малко жал за тебе.

— За какво ти беше жал?

Харлан почувствува бузите си да горят.

— За това, че ти превръщаше увлечението си по мен едва ли не в трагедия. А всичко е толкова просто. Трябва само да попиташ момичето. Толкова е лесно да бъдеш приветлив, да се сприятелиш. Защо е нужно тук страдание?

Харлан кимна. Нямаше какво да се чуди, такъв бе моралът на 482-ия Век.

— Само да попиташ момичето — промърмори той. — Толкова просто. Нищо друго не е нужно.

— Разбира се, трябва и да се харесаш на момичето. Това е нещо съвсем лесно, освен ако сърцето й не е свободно. И защо не? Толкова е просто.

Сега бе ред на Харлан да сведе поглед. Разбира се, всичко беше просто. И в него нямаше нищо пошло. Поне в 482-ия. А кой Вечен би могъл да знае това по-добре от него самия? Той би бил глупак, кръгъл и неописуем глупак, да започне да я разпитва за предишните й увлечения. Би било равносилно да запита някое момиче от родното си Столетие дали някога се бе хранило в присъствието на мъж и как бе дръзнало да го направи.

Вместо това той каза смирено:

— А какво мислиш за мен сега?

— Че си много мил — отговори тя нежно — и че ако някога би могъл да се отпуснеш… Няма ли да се усмихнеш, а?

— Просто няма причина, Нойс.

— Моля те. Искам да видя дали бузите ти могат да се прегъват.

Тя постави палците си в ъглите на устните му и леко ги натисна назад. Той конвулсивно отдръпна глава в почуда и не можа да се въздържи да не се усмихне.

— Видя ли! Бузите ти дори не изпукаха. Та ти си почти красив. Ако упорито репетираш пред огледалото усмивката и блясъка в очите си — мога да се басирам, че ти би станал съвсем красив.

Но усмивката, и без това едва забележима, внезапно изчезна.

— Грози ни някаква беда, нали? — запита Нойс.

— Да, Нойс. Голяма беда.

— Заради това, което се случи между нас двамата? Онази вечер?

— Не съвсем.

— Но нали знаеш, че аз съм виновна за всичко. Ако искаш, ще им го кажа и на тях.

— Никога — отвърна енергично Харлан. — Да не си посмяла да поемеш вината върху себе си. Ти си съвсем невинна. Но не в това е работата.

Нойс неспокойно погледна циферблата.

— Къде сме? Дори не мога да видя числата.

— Кога сме? — машинално я поправи Харлан.

Той намали скоростта дотолкова, че да стане възможно отчитането броя на Столетията.

Красивите й очи се разшириха и клепките й изпъкнаха на фона на бледостта й.

— Нима това е възможно?

Харлан равнодушно погледна индикатора. Той показваше 72000.

— Не се съмнявам.

— Но докъде ще отидем?

— Докога ще отидем — отново я поправи той мрачно. — Далече, далече в бъдещето. Там, където никога няма да те намерят.

И те мълчаливо загледаха как цифрите нарастваха. В тишината Харлан мислено отново и отново си повтаряше, че Финдж преднамерено бе оклеветил момичето. Тя откровено бе признала, че в обвинението на Харлан имаше доза истина, но също така искрено му беше казала, че той съвсем не й е бил безразличен.

Харлан вдигна поглед, когато усети, че Нойс се размърда. Тя се беше приближила до него и с решително движение спря капсулата с възможно най-рязкото темпорално намаление на скоростта.

Харлан с мъка преглътна и притвори очи, докато му мине световъртежът.

— Какво има? — попита той.

Цветът на лицето й бе пепеляв и няколко секунди тя не можа да отвърне нищо.

— Не искам да отивам по-далече. Числата са толкова големи.

Индикаторът показваше 111394.

— Достатъчно е — каза той. — Ела, Нойс — той й подаде ръка с мрачна тържественост. — Тук ще бъде твоят дом за известно време.

Хванати за ръка като деца, те бродеха из пустите, слабо осветени коридори. Трябваше само да прекрачиш прага и тъмните стаи се озаряваха от ярка светлина. Макар да не се усещаше определено въздушно течение, въздухът бе свеж и раздвижен, което свидетелствуваше за добра вентилация.

— Никой ли няма тук? — пошепна Нойс.

— Никой — отвърна Харлан.

С високия си и решителен отговор той се опита да разсее страха си пред Скритите Столетия, но в края на краищата се получи само шепот.

Те бяха толкова далече в бъдещето, че той дори не знаеше как да нарича това Време. Да казва „сто и единайсет хиляди триста деветдесет и четвъртия“ бе просто смешно. За този период би трябвало да се говори лаконично и неопределено — „Стохилядните Векове“.

Беше глупаво, че именно сега го занимаваше този проблем, но след като възбудата от полета през Времето бе утихнала, Харлан изведнъж осъзна, че е сам в една област на Вечността, където никога не е стъпвал човешки крак, и това го разтревожи. Той се срамуваше и срамът му бе двойно по-голям, защото Нойс бе станала свидетелка на факта, че студените тръпки, които го побиха отвътре, не бяха нищо друго освен уплаха.

— Толкова е чисто. Няма никакъв прах — каза Нойс.

— Почистването е автоматично — отвърна Харлан с тих глас, но с такова усилие, че му се стори, че едва ли не ще разкъса гласните си струни от крясък. — Но тук няма жива душа на хиляди и хиляди Столетия в бъдещето и в миналото.

Това обаче явно не тревожеше Нойс особено.

— Нима навсякъде всичко е така уредено като тук? — запита тя. — Обърна ли внимание — минахме покрай складове, заредени с продоволствия, а библиотеката бе пълна с филмокниги?

— Естествено. Оборудването е пълно. Тук, както и във всеки друг Сектор.

— Но защо, щом никой никога не идва тук?

— Проста логика — отвърна Харлан.

Като говореше по този въпрос, сякаш се стопяваше част от тайнствеността, която го плашеше. Гласното изразяване на това, което вълнува мислите ни, уточнява проблема за самите нас и той започва да изглежда обикновен и прост.

— Още в първите години след възникването на Вечността — каза Харлан — в някои от Вековете на 300-те бил изобретен дубликатор за големи количества. Знаеш ли какво означава това? С помощта на резонантно поле енергията може да се превърне във вещество, чиито атоми ще заемат същите положения — като се вземе под внимание и принципът на неопределеност, — каквито са имали в изходния модел. В резултат на това се получава идеално точно копие.

Вечността е приспособила дубликатора за собствените си нужди. По онова време са били построени само шест или седемстотин Сектора. Разбира се, пред Вечността са стояли големи задачи за разширение. „По десет нови Сектора всяка биогодина“ — гласял един от популярните лозунги тогава. Дубликаторът направил всички тези усилия ненужни. Вечните построили още един нов Сектор, оборудвали го пълно с хранителни продукти, енергия, вода и всички най-съвършени автоматични устройства; включили дубликатора и във всяко Столетие на Вечността изникнал Сектор. Дори не зная точно докъде в бъдещето са се разпрострели — навярно милиони Столетия.

— И всички са като този?

— Съвсем същите. С разширяване на Вечността ние просто запълваме поредния Сектор и го преобразуваме по модата на съответното Столетие. Затруднения възникват само в енергетичните Векове. Ние… ние още не сме достигнали до този Сектор. (Нямаше смисъл да й казва, че Вечните не можеха да проникнат тук, в „Скритите Столетия“.)

Той забеляза, че нещо не й беше ясно, и бързо добави:

— Не мисли, че учредяването на Секторите е неразумно разхищение. Необходима е само енергия, нищо повече, а нея ние си набавяме от новооткритите звезди…

— Не — прекъсна го тя. — Просто не си спомням.

— Не си спомняш — какво?

— Ти каза, че Дубликаторът е бил изобретен някъде във Вековете около 300-те. А ние в 482-ия нямаме такова нещо. Не си спомням и да се е споменавало за него в историческите филмокниги, които съм чела.

Харлан се замисли. Въпреки че тя бе само два инча по-ниска от него, той изведнъж се почувствува гигант в сравнение с нея. Та тя бе дете, пеленаче, а той — полубог на Вечността, който трябваше да й отвори очите, да я научи на безброй неща и внимателно да я насочи към истината.

— Нойс, мила моя — обърна се Харлан нежно към нея, — да седнем някъде; искам да ти обясня някои неща.

Представата за променлива Реалност, Реалност, която не е нещо установено, вечно и нерушимо, не беше от лесно смилаемите за човека от Времето.

В мъртвата тишина на безсънните си нощи Харлан и досега си припомняше понякога първите си Ученически дни и мъчителните си опити да се изтръгне от влиянието на Времето и да скъса връзката си с родното Столетие.

За около шест месеца Учениците научаваха цялата истина, разбираха, че никога (в буквалния смисъл на думата) нямаше да могат да се върнат у дома. И пречката не бяха само суровите закони на Вечността, които изрично забраняваха това, а и неумолимият факт, че онзи дом, който те са познавали, можеше вече и да не съществува, че в известен смисъл той изобщо не е съществувал.

Учениците възприемаха всичко това по различен начин. Харлан си спомняше как пребледня и посивя лицето на неговия съвипускник Бонки Латурет в деня, когато Инструкторът Яроу разсея и последните им съмнения по този въпрос.

Онази вечер никой от Учениците не сложи и залък в устата си. Те се сгушиха един до друг, сякаш в близостта на телата си търсеха някаква духовна топлина. Там бяха всички с изключение на Латурет, който бе изчезнал. Имаше много смях и шеги, но смехът бе фалшив, шегите — жалко несполучливи.

Някой каза с треперлив и несигурен глас:

— Излиза, че никога не съм имал майка. Ако се върна в 95-ия, навярно ще ми кажат: „Кой си ти? Не те познаваме. Нямаме никакви документи, че си наш син. Изобщо не съществуваш.“

Те се усмихваха нерешително и кимаха с глава — самотни момчета, на които не им бе останало нищо освен Вечността.

А когато дойде време за лягане, откриха Латурет в леглото. Той спеше дълбоко и дишаше учестено. Мястото в свивката на левия му лакът бе леко зачервено от забиването на инжекция и за щастие това също се забелязваше.

Извикаха Яроу и за известно време изглеждаше, че класът щеше да загуби един от Учениците, но накрая всичко се размина. След една седмица Латурет отново седеше на чина си. Харлан обаче знаеше, че раната от онази страшна вечер така и не зарасна никога в душата му.

А сега пред Харлан стоеше задачата да обясни на Нойс Ламбънт, момиче не много по-голямо от онези Ученици, как всъщност стои въпросът с Реалността, и то да го обясни така, че тя да го разбере веднъж завинаги. Бе длъжен да го направи. Друг избор нямаше. Тя трябваше да узнае точно какво ги заплашваше и точно какво трябваше да прави тя.

И той й каза всичко. Седяха в залата за конференции пред маса, предназначена за дванайсет човека, ядяха консерви и замразени плодове и пиеха студено мляко, а той разказваше.

Стремеше се да бъде възможно най-внимателен, но това едва ли бе нужно. Тя веднага схващаше всяко ново понятие и още преди да стигне до средата, за свое голямо удивление Харлан откри, че реакцията й съвсем не бе лоша. Тя не се уплаши. Не показа никакви признаци на отчаяние. Изглеждаше само ядосана.

Лицето й леко порозовя от гнева и от това тъмните й очи сякаш станаха някак по-тъмни.

— Но това е престъпно! — възкликна Нойс. — Кои са Вечните, че си позволяват такова нещо?

— Всичко се прави за благото на човечеството — търпеливо обясни Харлан.

Разбира се, тя не можеше да разбере това. Стана му дори малко жал за ограниченото мислене на Временните.

— За благото на човечеството, така ли? Навярно затова сте унищожили и дубликатора — възмутено каза Нойс.

— Не се тревожи за това. Имаме други, съвсем същите. Запазили сме си.

— Запазили сте си за вас! Но какво ще кажеш за нас, за 482-ия? Би могло да има дубликатори и у нас, нали?

Тя развълнувано размахваше двете си свити юмручета.

— Нямаше да ви донесе нищо добро. Мила моя, не се вълнувай и ме изслушай докрай.

С почти конвулсивно движение (за в бъдеще трябваше да се научи как да я докосва естествено, без да изпитва глупавия страх, че ще прочете отвращение на лицето й) той взе ръцете й в своите и ги стисна здраво.

Няколко секунди тя се опитваше да се освободи, след това се отпусна. Дори се позасмя.

— Хайде, глупчо, продължавай и не гледай толкова мрачно. Та аз не обвинявам теб!

— Не бива да обвиняваш никого. Няма виновни. Правим това, което трябва. Случаят с дубликатора е един от класическите примери. Учил съм за него още в училище. Като удвояваш предмети, можеш също така да удвояваш и хора. Във връзка с това възникват много сложни проблеми.

— Но нима самото общество не е в състояние да реши собствените си проблеми?

— По принцип да, но ние изучихме подробно цялата епоха и се убедихме, че обществото не е намерило задоволително решение на този въпрос. Не забравяй, че техният неуспех засяга не само самите тях, но и всичките им потомци. Всъщност проблемът за дубликатора изобщо не може да има задоволително решение. Той е просто едно от онези престъпни явления като атомните войни и халюцинациите, породени от наркотици, които не бива да бъдат допускани. Всички изследвания в тази насока дават незадоволителни резултати.

— А откъде сте толкова сигурни в правотата си?

— Но ние разполагаме със съвършени изчислителни машини, Нойс; Кибермозък, който превъзхожда всичко, създадено от човешка ръка в тази област. Той калкулира всички възможни Реалности и градира вариантите на всяка от тях според това доколко са желателни, като взима под внимание хилядите и хиляди променливи величини.

— Машини! — презрително каза Нойс.

Харлан се намръщи, но бързо омекна.

— Хайде, мила, не говори така. Естествено, неприятно ти е да узнаеш, че животът съвсем не е така солиден, както винаги си смятала. Само преди година ти и целият твой свят може да сте били една сянка на вероятност, но какво значение има това сега? Ти имаш свои спомени; спомняш си детството, родителите си, нали?

— Разбира се.

— В такъв случай ти просто като че действително си изживяла всичко това, нали? Разбираш ли ме, Нойс? Искам да кажа, че е все едно дали всъщност е било така или не.

— Не зная. Ще трябва да помисля по тези неща. Ами ако утрешният ден е просто един сън или сянка, или каквото там го наричате?

— В такъв случай ще има нова Реалност и ти ще бъдеш нова, с нови спомени. Всичко ще изглежда така, като че нищо не се е случило, с единствената разлика, че общата сума на човешкото щастие ще се е увеличила отново.

— Това някак си не ме удовлетворява.

— Освен това — бързо добави Харлан — сега нищо не те заплашва. Нова Реалност ще има, но ти се намираш във Вечността и Промяната няма да те засегне.

— Но нали каза, че просто няма значение? — запита Нойс мрачно. — Тогава защо ти бяха всички тези неприятности?

— Защото си ми нужна такава, каквато си — с неочакван плам отвърна Харлан. — Точно такава. Не искам да се промениш с нищичко.

Той бе на косъм да изтърве истината; че лишена от предразсъдъка за Вечните и тяхното безсмъртие, тя никога нямаше изобщо да го забележи.

— Значи ли това, че ще трябва да остана тук завинаги? — запита тя, като се огледа наоколо и се понамръщи. — Би било… самотно.

— О, не. Не се безпокой — почти извика той като обезумял и улови ръцете й с такава сила, че тя потрепера от болка. — Аз ще разбера каква трябва да бъдеш в новата Реалност на 482-ия и ти ще се върнеш там, така да се каже, предрешена. Аз ще се погрижа за теб. Ще поискам разрешение да сключим официален съюз и ще внимавам да не те засегнат и следващите Промени. Аз съм Техник и при това — от добрите, така че разбирам от Промени. А също и от някои други неща — добави той мрачно и рязко се прекъсна сам.

— Всичко това разрешено ли е? — запита Нойс. — Искам да кажа, имате ли право да въвеждате хора във Вечността и да ги предпазвате от влиянието на Промените? Според това, което току-що ми разказа, излиза, че някак си не е редно.

В огромната пустота на хилядите Столетия, които го заобикаляха отвсякъде — в бъдещето и миналото, — Харлан за миг се почувствува смален и усети студ. За миг сякаш го откъснаха дори от Вечността, която бе единственият му дом и единствената му вяра, и на Харлан му се стори, че той вече не принадлежи нито на Времето, нито на Вечността; че до него бе останала само жената, за която бе пожертвувал всичко.

— Не, това е престъпление — каза той с дълбоко убеждение, че наистина е така. — Това е много голямо престъпление и аз се срамувам до болка от него. Но ако би се наложило, бих го извършил отново и отново.

— Заради мен ли, Ендрю? Заради мен?

Харлан бе свел поглед.

— Не, Нойс. Заради себе си. Не мога да си представя да те загубя.

— А ако ни хванат?… — запита тя предпазливо.

Харлан отдавна знаеше отговора на този въпрос. Знаеше го още в онзи миг на просветление, в паметната нощ на 482-ия, когато Нойс спокойно спеше до него в леглото. Но дори и тогава той не се осмели да признае голата истина пред себе си.

— Не се боя от никого — каза той. — Знам как да се защитя. Те дори не подозират колко много неща са ми известни.