Кралят на мургите

17.

На следващата сутрин, докато голият бряг на Ургския полуостров се изнизваше вляво от тях, Гарион стана с първия лъч на деня и излезе на палубата. Възхитен от отблясъка на утринното слънце по вълните и от равномерното скърцане и люлеене на кораба под краката му, той застана до парапета в средата на кораба.

Полегатата врата, която водеше към ниските стъпала до задната стълба към каютите, проскърца и Дурник също излезе на палубата. Носеше проста кафява туника, а лицето му беше мрачно.

— Тя е много уморена — каза Дурник изтощено. Собственото му изпито лице ясно показваше, че той самият едва ли е спал. — Цяла нощ се мяташе и заспа чак призори. Това, което трябваше да направи, беше ужасно.

— Говори ли с теб за него?

— Малко. Демонът трябвало да бъде изпратен там, откъдето е дошъл. В противен случай щял да посее ужас и смърт из целия свят. След като Чабат го е призовала, той е можел да я използва за вход към този свят по всяко време. Затова и Чабат трябваше да замине с него — да затвори този вход.

— Откъде точно идват те — демоните имам предвид?

— Не каза много за това, но останах с впечатлението, че е по-добре да не знам.

— Сега спи ли?

Дурник кимна и каза:

— Отивам да говоря с готвача на кораба. Искам да има топла храна за нея, когато се събуди.

— Хубаво е и ти да поспиш малко.

— Може би. Извини ме, Гарион. Не искам да бъда далеч от нея твърде дълго — просто в случай, че се събуди и се нуждае от мен. — Той тръгна към корабната кухня.

Гарион се огледа. Мургските моряци работеха, а в погледите им се четеше страхопочитание. Това, което се бе случило миналия следобед, беше изтрило всички следи от грубата арогантност, характерна за мургите. Сега всички те хвърляха уплашени погледи към пътниците и сякаш очакваха всеки момент някой от тях да се превърне в човекоядец или морско чудовище.

Силк и Ургит също излязоха на палубата, застанаха до парапета близо до кърмата и разсеяно загледаха разпенената диря, която корабът оставяше по тъмнозелените вълни, и белокрилите чайки, които кряскаха и се носеха из въздуха.

— Негостоприемно място — отбеляза Силк и загледа голите скали, издигащи се от морето. Дребният драснианец се беше отказал от овехтялата дреха, която носеше за пътуване, и сега беше с обикновен сив жакет без никаква украса.

Ургит изсумтя мрачно, после хвърли разсеяно две-три парчета корав хляб в дирята на кораба и загледа без интерес как крякащите чайки зад кораба се спуснаха надолу и започнаха да се борят за тях.

— Келдар — каза той, — тя непрекъснато ли го прави?

— Коя?

— Поулгара. — Ургит потрепера. — Заличава ли всеки, който не й харесва?

— Не — отговори Силк. — Поулгара не прави това, останалите също не го правят. Не е позволено.

— Извини ме, Келдар. Позволено или не, но много добре знам какво видях вчера.

— Разговарях с Белгарат за това — рече Силк — и той ми обясни. Чабат и демонът всъщност не са били унищожени. Те просто са били изпратени там, откъдето е дошъл демонът, а той трябваше да бъде върнат обратно на всяка цена. За съжаление Чабат трябваше да си отиде с него.

— За съжаление? Въобще не й съчувствам чак толкова.

— Не мисля, че разбираш, Ургит. Да убиеш някого е едно, а да унищожиш душата му е съвсем друго. Това прави Поулгара нещастна. Тя беше принудена да обрече Чабат на вечни мъки и ужас. Това е най-гадното нещо, което някой може да е принуден да направи.

— Кой беше онзи, който излезе с нея от водата?

— Алдур.

— Шегуваш се!

— Напротив. Виждал съм го и друг път. Това беше Алдур.

— Бог? И какво правеше там?

— Трябваше да е там — сви рамене Силк. — Колкото и да е силен един човек, той не може да се изправи срещу демон без помощ. Когато магьосниците от Мориндим призовават демон, те винаги са много внимателни и го ограничават много строго. Чабат беше пуснала нейния без никакви ограничения. Само един бог би могъл да се справи с демон, който има такава свобода. И тъй като боговете действат чрез нас, Поулгара също трябваше да участва. Много сложна ситуация.

Ургит потрепера.

— Не мисля, че ще успея да разбера всичко това.

Те стояха един до друг, облегнати на парапета, и гледаха как дългите вълни на Голямото западно море се разбиват в голите скали. Гарион ги наблюдаваше и се чудеше как е възможно никой да не забелязва приликата между тях. Въпреки че не бяха съвсем еднакви, чертите им толкова си приличаха, че не можеше да има съмнение в това, че са братя.

— Келдар — каза Ургит накрая, — как изглеждаше всъщност баща ни?

— По-висок от нас — отговори Силк — И много красив. Косата му беше сива като желязо, а носът, който сме наследили и двамата, го правеше да прилича повече на орел, отколкото на плъх.

— Ние малко приличаме на гризачи, нали? — съгласи се Ургит с усмивка. — Но нямах предвид това. Какъв беше всъщност?

— Изискан. Имаше изящни маниери, беше много възпитан и учтив. Никога не го чух да използва груби думи. — Лицето на Силк беше меланхолично.

— Но е бил и измамник нали?

— Какво те накара да кажеш това?

— Той наистина е мамел в крайна сметка. Аз не съм следствие на някакъв вид трайна вярност.

— Ти не разбираш — не се съгласи Силк и загледа замислено зелените вълни и техните бели гребени. — При цялата си изисканост баща ни беше и голям авантюрист. Той приемаше всяко предизвикателство заради самото забавление и изпитваше неутолима жажда за пътешествия. Винаги търсеше нещо ново. Мисля, че ако свържеш тези две нишки, може и да започнеш да разбираш точно защо е бил привлечен от майка ти. Аз посетих замъка в Рак Госка, когато Таур беше още жив. Всичките му жени бяха или строго охранявани, или държани под ключ. Това трябва да е представлявало предизвикателство за баща ни.

Ургит направи кисела гримаса.

— Не повдигаш много самочувствието ми, Келдар. Излиза, че съм тук, защото на един драсниански джентълмен му е харесвало да отключва катинари.

— Не съвсем. Нямах възможност да говоря с майка ти за това, но мисля, че тя и баща ни наистина са се обичали. Докато Таур никога не е обичал никого. Или поне добре са се забавлявали.

— Може би това обяснява и слънчевия ми характер.

Силк въздъхна.

— Той обаче въобще не се забавляваше след болестта на майка ми. Това сложи край на всички пътешествия и приключения.

— От какво е била болна?

— Вид епидемия, която избухва от време на време в Драсния. Ужасно обезобразява жертвите си. За щастие майка ми ослепя от усложненията.

— За щастие?

— Така не можеше да се види в огледалото. Баща ни остана до нея до края на живота си и никога не издаде какво всъщност вижда всеки път, когато я погледне. — Лицето на Силк беше мрачно, а челюстите му бяха здраво стиснати. — Това беше най-смелото нещо, което съм виждал. Беше и още по-лошо, защото всичко продължи чак да деня, в който той умря. — Силк погледна бързо встрани. — Може ли да си говорим за нещо друго?

— Съжалявам, Келдар — каза съчувствено Ургит. — Нямах намерение да отварям стари рани.

— Как мина детството ти в Рак Госка? — попита Силк след малко.

— Ужасно — отговори Ургит. — Таур започна да проявява лудостта си много по-рано от обикновеното в рода и се налагаше да правим най-невероятни неща.

— Виждал съм някои от тях.

— Не само тези в храма, Келдар — въпреки че имаше предостатъчно и от тях. Говоря за личните му странности. Никога не трябваше да се стои от дясната му страна и на човек можеше да му коства живота, ако сянката му падне върху кралската особа. Мен и братята ми ни вземаха от майките ни на седемгодишна възраст и трябваше да се занимаваме с тренировъчни военни упражнения, които включваха доста пъхтене и потене. Всички грешки се наказваха с бай — обикновено върху масата на вечеря.

— Това наистина убива апетита.

— Така е. Все още не мога да ям на вечеря — твърде много неприятни спомени имам. Аз и братята ми отрано започнахме да кроим планове един срещу друг. Таур имаше много жени и цели взводове деца. И тъй като короната се пада на най-големия жив син, всички ние интригантствахме срещу по-големите братя и се опитвахме да се защитим от кроежите на по-малките. Когато беше на девет, един очарователен мъник заби нож в един от по-големите.

— Вундеркинд — промърмори Силк.

— О, наистина беше такъв. Таур беше възхитен, разбира се. За известно време малкият забивач на ножове в гърба му стана любимец. Това доста изнерви мен и братята ми, защото беше съвсем възможно на лудия ни баща да му хрумне да ни избеси всичките, за да направи място на малкото чудовище. Така че взехме мерки.

— О?

— Един ден го приклещихме на горните етажи на двореца и го изхвърлихме през прозореца. — Ургит се загледа мрачно в дългите вълни. — От деня, в който ни отнемаха от майките ни, ние живеехме в постоянен страх и безсмислена жестокост. Предполагаше се, че трябва да сме перфектни мурги — силни, смели, лоялни до безумие и абсолютно посветени на Торак. Всеки от нас имаше гролим за учител и ежедневно трябваше да слушаме с часове глупостите за бога на Ангарак. Съвсем не беше приятно детство.

— Таур никога ли не показваше някакви чувства?

— Не и към мен. Аз бях най-дребният и той много ме мразеше. Предполага се, че мургите трябва да са високи и мускулести. Дори и след като успях да доживея момента, в който беше ясно, че аз ще съм наследникът, той не ме похвали, а само насърчи по-малките ми братя да се опитат да ме убият.

— Как успя да оцелееш?

— Чрез хитростта си, а също и като използвах един ключ, който успяха да открадна.

— Ключ?

— Този за съкровищницата на замъка. Ще се учудиш колко помощ може да си осигури човек с неизчерпаеми средства — дори и в Ктхол Мургос.

Силк потрепера.

— На палубата стана доста хладно — каза той. — Защо не слезем долу да си поделим едно шише ароматно вино?

— Аз не пия, Келдар.

— Сериозно? — Силк беше смаян.

— Трябва да съм нащрек. Човек, който си е заврял главата в бъчва, вино, няма да забележи, ако някой се промъкне зад него с нож, нали?

— С мен си в безопасност, братко.

— Не съм в безопасност с никого, Келдар — особено с брат. Нищо лично, нали разбираш, но това е последица от неспокойното ми детство.

— Добре — каза Силк приятелски. — Нека слезем, пък ти можеш да ме гледаш как пия. Много съм добър.

— Мога да си представя. Ти си алорн все пак.

— Ти също, братко — засмя се Силк. — Ти също. Ела да те запозная със забавлението, което идва с наследството ти.

Гарион за малко щеше да ги последва, но в този момент Белгарат излезе на палубата, като се протягаше и прозяваше.

— Поул още ли спи? — попита той Гарион.

Гарион кимна.

— Говорих с Дурник преди малко. Каза, че била много уморена след това, което направи вчера.

Белгарат се намръщи.

— Не би трябвало да е уморена чак толкова. Ще призная, че беше грандиозно, но не и изтощително.

— Не мисля, че това е такъв вид изтощение, дядо. Дурник каза, че почти през цялата нощ е била неспокойна.

Старият мъж почеса брадата си.

— О — каза той, — понякога забравям факта, че Поул е жена. Изглежда, тя не може да обръща гръб на нещата и понякога състраданието и взема връх.

— Това не е задължително лоша черта, дядо.

— Не и за жена може би.

— Май се сещам за нещо, което се случи веднъж в мочурищата — каза Гарион. — Ти тогава не си ли направи труда да помогнеш на Вордай — малко или повече от състрадание?

Белгарат се огледа виновно.

— Мисля, че се разбрахме да не споменаваш това.

— Знаеш ли, дядо? — рече Гарион с усмивка. — Ти си мошеник. Преструваш се, че си студен като лед и твърд като камък, но всъщност имаш същите емоции като на обикновените хора.

— Моля те, Гарион, не говори много за това.

— Притесняваш ли се да бъдеш човек?

— Не много, но в крайна сметка трябва да поддържам репутацията си.

Късно следобед бреговата линия стана още по-нащърбена, а вълните продължаваха да се разбиват и гърмят в скалите. Силк и Ургит излязоха на палубата и Гарион забеляза, че и двамата ходят малко несигурно.

— Здрасти, Белгарион — каза Ургит сърдечно. — Искаш ли да се присъединиш към нас? Келдар и аз решихме, че искаме да попеем.

— Не, благодаря — отговори внимателно Гарион. — Не пея много хубаво.

— Няма значение, приятел. Въобще няма значение. Аз самият може да не съм много добър. Не мога да кажа със сигурност, защото и една нота не съм изпял през целия си живот. — Изведнъж той се закикоти. — Има много неща, които не съм правил никога, и мисля, че е време да опитам поне някои.

Се’Недра и Прала също излязоха на палубата. Вместо нормалното си черно облекло Прала носеше прекрасна бледорозова рокля, а черната й коса беше хваната на тила в сложен венец.

— Уважаеми дами — поздрави ги Ургит с официален поклон, развален мъничко от несигурно залитане.

— Внимавай — каза Силк и го хвана за лакътя. — Не искам да ходя на риболов за теб.

— Знаеш ли какво, Келдар? — Ургит мигаше като кукумявка. — Не мисля, че някога съм се чувствал толкова добре. — Той погледна Се’Недра и тъмнокосата Прала. — Знаеш ли и нещо друго? Тези двете са ужасно красиви. Мислиш ли, че ще поискат да попеят с нас?

— Можем да ги попитаме.

— Давай.

Двамата се спуснаха към Се’Недра и мургската й придружителка и започнаха да ги умоляват да се присъединят към песента им. Прала се смееше на мургския крал, който се люшкаше не само поради люлеенето на кораба.

— Мисля, че и двамата сте пияни — заяви тя.

— Пияни ли сме? — попита Ургит Силк и пак залитна.

— Определено се надявам да е така — отговори Силк. — Ако не сме, значи просто сме похабили хубавото вино.

— Значи сме пияни. След като вече изяснихме това, какво ще изпеем?

— Алорни! — въздъхна Се’Недра и очите й се обърнаха към небето.

На следващата сутрин валеше. Хладен дъжд свистеше по водата и се стичаше на тежки капки по насмолените въжета на такелажа. Поулгара дойде да закусва с тях в голямата каюта на кърмата. Беше тиха и умислена. Велвет бодро оглеждаше помещението. Здраво конструирани прозорци наместо странични отвори се простираха напряко на задната част на кораба, дебели греди поддържаха тавана, който всъщност беше палубата отгоре. Тя погледна остро двата незаети стола и попита:

— Какво стана с принц Келдар и своенравния му брат?

— Вчера се застояха малко повече над чашите с вино — отговори Се’Недра с малко злобна усмивка. — Вероятно се чувстват малко деликатно тази сутрин.

— Ще повярваш ли, че и пяха? — каза Прала.

— Чух нещо. — каза Велвет — Какво стана?

Прала се засмя.

— Подплашиха чайките. Никога не бях чувала толкова ужасни крясъци.

Поулгара и Дурник тихо разговаряха на другия край на масата.

— Чувствам се отлично, Дурник — увери го тя. — Можеш да вървиш.

— Не искам да те оставям сама, Поул.

— Няма да съм сама. Се’Недра, Прала и Лизел ще са с мен. Ако сега не разбереш, ще се чудиш цял живот и винаги ще съжаляваш, че си пропуснал тази възможност.

— Ами щом си сигурна, Поул…

— Сигурна съм, скъпи — каза тя, после положи с обич ръката си върху неговата и го целуна по бузата.

След закуска Гарион навлече едно наметало и излезе на палубата. Погледа невиждащо дъжда няколко минути и се обърна, когато вратата към стълбите зад него се отвори. Дурник и Тот излязоха с въдици в ръце.

— Логично е, Тот — казваше Дурник. — В толкова много вода все трябва да има риба.

Тот кимна и направи странен жест — разпери ръце, като че ли измерваше нещо.

— Не те разбирам.

Тот повтори жеста.

— О, сигурен съм, че няма да са чак толкова големи — не се съгласи ковачът. — Рибите не стават толкова големи, нали?

Тот закима усилено.

— Не че се съмнявам в теб, но ще трябва да видя това със собствените си очи.

Тот сви рамене.

— Много красива утрин, нали, Гарион? — каза Дурник и се усмихна на капещото небе. После изкачи трите стъпала към задната палуба, кимна приятелски на кормчията и заметна стръвта в разпенената диря на кораба.

— Мисля, че ще ни трябва някаква тежест, за да задържа връвта надолу — каза той на Тот.

Великанът се усмихна и кимна.

— Силк и Ургит успяха ли вече да станат? — извика им Гарион.

— А? — отговори Дурник. Очите му бяха насочени съсредоточено към ярко оцветената стръв, която подскачаше далеч във вълните.

— Питах дали Силк и брат му вече са станали?

— О, мисля, че ги чух да се размърдват. Тот, определено ще имаме нужда от нещо, което да натежи на въдиците.

Точно тогава на палубата излезе Белгарат със своето овехтяло палто и погледна кисело дъжда и полускрития бряг. Гарион отиде при него.

— Колко време мислиш, че ще ни отнеме да стигнем до Веркат, дядо? — попита той.

— Две седмици — отговори старият мъж. — Ако времето не се развали. Ние сме много далеч на юг, а и сме в сезона на бурите.

— Но има и по-бърз начин, нали? — предложи Гарион.

— Какво искаше да кажеш?

— Спомняш ли си как стигнахме от Ярвиксхолм до Рива? Не можем ли аз и ти да направим пак така? Другите могат да ни настигнат и по-късно.

— Не мисля, че би трябвало. Смятам, че те трябва да са с нас, когато настигнем Зандрамас.

Гарион гневно удари с юмрук по парапета.

— Би трябвало! — избухна той. — Не ми пука какво би трябвало. Искам си сина. До гуша ми дойде да се опитвам да следвам всички хитри дребни увъртания на Пророчеството. Какво ще стане, ако просто не му обръщаме внимание и се заемем направо с проблема?

Белгарат спокойно гледаше ръждивите на цвят скали, полускрити от сивия ръмеж.

— Аз самият съм опитвал това няколко пъти — призна той, — но никога не се получаваше и обикновено дори ме връщаше още по-назад. Знам, че си нетърпелив, Гарион. Понякога е трудно да приемеш идеята, че да следваш Пророчеството е наистина най-бързият начин да отидеш там, където искаш, но това е единственият начин, по който изглежда, че става. — Той сложи ръка върху рамото на Гарион. — Това е като да копаеш кладенец. Водата е на дъното, но ти трябва да започнеш отгоре. Не мисля, че някой някога е успял да изкопае кладенец от дъното нагоре.

— Това какво общо има, дядо? Не виждам никаква връзка.

— Може и да видиш, ако помислиш малко.

Дурник се приближи тичешком. Очите му бяха разширени от удивление, а ръцете му трепереха.

— Какво има? — попита го Белгарат.

— Това беше най-голямата риба, която съм виждал! — извика ковачът. — Беше голяма колкото кон!

— И я изпусна, нали?

— Скъса на второто подскачане. — Гласът на Дурник беше изпълнен с особена гордост. — Беше красива, Белгарат. Излезе от водата така, сякаш току-що е била изстреляна от катапулт, и всъщност направо вървеше по вълните на опашката си. Страхотна риба!

— Какво ще правиш сега?

— Ще я хвана, разбира се, но ще ми трябва по-здрава връв — може би дори въже. Каква риба! Извинете ме.

Той забърза към носа на кораба да говори с капитана за някакво въже. Белгарат се усмихна и каза:

— Обичам този човек, Гарион. Наистина го обичам.

Вратата на задните стълби се отвори и излязоха Силк и брат му. Въпреки че обикновено Гарион беше първи на палубата, той забеляза, че рано или късно през деня всички излизат да се поразходят веднъж или два пъти в ободряващия солен въздух.

Двамата дребни мъже тръгнаха по гладката мокра палуба. И двамата не изглеждаха особено добре.

— Напредваме ли? — попита Силк. Лицето му беше бледо, а ръцете му забележимо трепереха.

— Доста бавно — промърмори Белгарат. — Вие двамата май се успахте, а?

— Мисля, че трябваше да поспим дори повече — отговори Ургит скръбно. — Нещо ме щрака в лявото око. — Той се потеше обилно, а кожата му имаше бледозелен оттенък. — Чувствам се абсолютно ужасно — заяви той. — Защо не ме предупреди за това, Келдар?

— Исках да те изненадам.

— Винаги ли е така на следващата сутрин?

— Обикновено — призна Силк. — Понякога е и по-лошо.

— По-лошо? Как е възможно изобщо да стане по-лошо? Извинете ме. — Ургит хукна към парапета, наведе се над него и започна шумно да повръща.

— Не му понася, нали? — отбеляза Белгарат спокойно.

— Неопитност — обясни Силк.

— Наистина ще умра — каза Ургит омаломощено и изтри устата си с трепереща ръка. — Защо ме остави да пия толкова много?

— Това е решение, което всеки трябва да направи сам — отвърна му Силк.

— Изглеждаше, че се забавляваш — добави Гарион.

— Наистина не си спомням. Губят ми се няколко часа. Какво съм правил?

— Пя.

— Да пея? Аз? — Ургит се свлече на една пейка и стисна главата си с треперещите си ръце. — О, богове!

Прала също излезе на палубата. Беше облечена в черно палто и се усмихваше самодоволно. Носеше две халби.

— Добро утро — каза тя бодро на двамата страдащи мъже. — Лейди Поулгара каза, че трябва да изпиете това.

— Какво е то? — подозрително попита Ургит.

— Не съм сигурна, ваше величество. Тя и нийсанецът го приготвиха.

— Дано да е отрова — каза той с надежда. — Наистина ми се ще да умра бързо и всичко това да приключи. — Той хвана халбата и шумно я изпи до дъно. Веднага след това потрепери, а лицето му стана смъртно бледо. В очите му се изписа истински ужас. — Това е отвратително! — задъха се той.

Силк го погледна внимателно, а после взе другата халба и я изля във водата.

— Защо не я изпи? — попита обвиняващо Ургит.

— Няма начин. Понякога Поулгара има особено чувство за хумор. Не искам да рискувам, докато не видя колко риби ще изплуват на повърхността.

— Как се чувствате тази сутрин, ваше величество? — попита Прала измъчения Ургит с лукаво съчувствие.

— Гади ми се.

— Вината си е ваша.

— Моля те, недей.

Тя му се усмихна сладко.

— Това те забавлява, нали? — обвини я той.

— Е, да, ваше величество — отговори тя и леко вирна глава. — В интерес на истината, това ме забавлява.

После взе двете халби и тръгна към каютата.

— Всички ли са такива? — попита Ургит нещастно. — Толкова жестоки?

— Жените ли? — сви рамене Белгарат. — Разбира се. Това е в кръвта им.

Малко по-късно Силк и Белгарат също се оттеглиха в каютите, за да потърсят убежище от дъжда. Гарион подозираше, че ще потърсят и нещо друго, с което да отблъснат студа. Ургит седеше нещастен на една мокра пейка и стискаше главата си. Гарион крачеше навъсено по палубата.

— Белгарион — жално каза мургският крал, — трябва ли да тропаш толкова силно с крака?

Гарион му се усмихна развеселено и каза:

— Силк наистина е трябвало да те предупреди за това.

— Защо го наричат Силк?

— Това е прякор, даден му от неговите колеги от драснианското разузнаване.

— Защо един член на драснианското кралско семейство би искал да стане шпионин?

— Това е тяхната национална индустрия.

— Той наистина ли е толкова добър?

— Може би най-добрият.

Лицето на Ургит определено беше позеленяло.

— Това е ужасно! — изохка той. — Не знам дали е от виното, или от морската болест. Чудя се дали ще се почувствам по-добре, ако си натопя главата в кофа с вода.

— Само ако я държиш достатъчно дълго вътре.

— Това е идея. — Ургит подаде глава над парапета и дъждът започна да се стича по лицето му. — Белгарион — каза той накрая, — къде греша?

— Пи малко повече.

— Не говоря за това. Къде греша като крал, имам предвид?

Гарион се вгледа в него. Ургит очевидно беше отчаян и симпатията, която беше почувствал към негов Рак Урга, отново се пробуди. Гарион най-накрая призна пред себе си, че харесва този човек. Той пое дълбоко дъх и седна до страдащия Ургит.

— Вече знаеш една част — каза той. — Оставяш хората да се отнасят зле с теб.

— Това е, защото се страхувам, Белгарион. Когато бях малък, им позволявах това, защото иначе щяха да ме убият. Предполагам, че вече ми е навик.

— Всички се страхуват.

— Не и ти. Ти се изправи срещу Торак в Ктхол Мишрак, нали?

— Това въобще не беше моя идея и повярвай ми — дори не можеш да си представиш колко бях уплашен на път за онази среща.

— Ти?

— О, да. Но ти вече започваш да овладяваш този проблем. В Дроджим се справи много добре с онзи генерал, Крадак ли се казваше? Просто запомни, че ти си кралят и че ти си този, който издава заповедите.

— Е, мога да опитам. Какво друго не правя добре?

Гарион помисли малко.

— Опитваш се да правиш всичко сам — отговори той накрая. — Никой не е способен на това. Има твърде много подробности, с които човек трябва да се занимава. На теб ти трябва помощ — добра, честна помощ.

— Откъде ще намеря добра помощ в Ктхол Мургос? На кого мога да имам доверие?

— Доверяваш се на Оскатат, нали?

— Да.

— Това е някакво начало тогава. Разбираш ли, Ургит, проблемът е, че в Рак Урга има хора, които решават нещата вместо теб. Те правят това, защото ти си твърде уплашен или твърде зает с други неща, за да отстоиш властта си.

— Противоречиш си, Белгарион. Първо казваш, че трябва да намеря хора, които да ми помагат, а после се отмяташ и ми разправяш, че не трябва да допускам други хора да решават вместо мен.

— Ти не ме слушаш. Хората, които вземат решения вместо теб, не са онези, които би могъл да избереш. Те правят това на своя глава. В много случаи ти вероятно дори не знаеш и кои са те. Така просто няма да стане. Трябва да подбереш хората си много внимателно. Първото им качество трябва да са техните способности. Веднага след това идва личната лоялност към теб и майка ти.

— Никой не е лоялен към мен, Белгарион. Моите поданици ме ненавиждат.

— Може и да се изненадаш, но едва ли е така. Не мисля, че има каквито и да било съмнения за лоялността или способностите на Оскатат. Вероятно това е добра позиция, от която да започнеш. Нека той подбере администраторите ти. Първоначално те ще са лоялни към него, но с времето ще започнат да уважават и теб.

— Дори не се бях замислял над това. Смяташ ли, че ще стане?

— Не боли да опиташ. За да съм честен с теб, приятелю, ти много си объркал нещата. Доста време ще ти отнеме да ги оправиш, но все трябва да започнеш отнякъде.

— Даде ми много материал за мислене, Белгарион. — Ургит потрепера и се огледа. — Наистина е много тъжно тук — каза той. — Къде отиде Келдар?

— Вътре е. Мисля, че се опитва да си изцери махмурлука.

— Имаш предвид, че има нещо, което да го излекува?

— Някои алорни препоръчват по още малко от онова, от което е започнало да ти се гади.

Лицето на Ургит побледня.

— Още? — каза той ужасно. — Това няма ли да ме накара да се чувствам точно по същия начин утре сутринта?

— Вероятно да. Това обяснява защо алорните обикновено са толкова раздразнителни, когато станат рано сутрин.

— Това е глупаво, Белгарион.

— Зная. Мургите не са абсолютни монополисти на глупостта. — Гарион погледна треперещия мъж. — Мисля, че е по-добре да слезеш долу, Ургит — посъветва го той. — Не ти трябва и настинка при всичките ти останали проблеми.

Късно следобед дъждът намаля. Мургският капитан погледна още заплашителното небе, брега и острите подводни скали, които стърчаха от бурната вода, и благоразумно нареди на екипажа да свали платната и да пусне котва.

Дурник и Тот със съжаление навиха здравите си въдици и застанаха гордо пред десетината блестящи сребристи риби в краката им.

Гарион тръгна към тях, погледна улова им с възхищение и каза:

— Не е зле.

Дурник внимателно измери с ръце най-голямата риба и заяви:

— Почти три стъпки. Но тези са лещанки в сравнение с голямата, която се измъкна.

— Изглежда, винаги се получава така — каза Гарион. — О — добави той, — още нещо, Дурник. Трябва да се изчистят преди да ги види леля Поул. Знаеш какво мисли тя за това.

— Май си прав — въздъхна Дурник.

След като вечеряха с част от улова, всички насядаха около масата в задната каюта и лениво започнаха да разговарят.

— Мислиш ли, че Агачак вече е настигнал Харакан? — попита Дурник Белгарат.

— Съмнявам се — отговори старецът. — Харакан е хитър. Щом като Белдин не успя да го хване, не мисля, че Агачак ще успее.

— Лейди Поулгара — изведнъж възмутено възкликна Сади. — Кажете й да престане.

— Какво има, Сади? На кого?

— На маркграфиня Лизел. Разглезва змията ми!

Със загадъчна усмивка Велвет нежно хранеше Зит с хайвер, взет от една от големите риби, които бяха уловили Дурник и Тот. Малката зелена змия съскаше доволно и повдигнала глава, очакваше следващата хапка.

18.

През нощта вятърът се усили — див, поривист, миришещ на стар прашен лед — и ситният дъждец се превърна в лапавица. Тя тропаше по такелажа и дрънчеше върху палубата като шепи морски камъчета. Както обикновено Гарион стана рано и излезе на пръсти и бос от тясната каюта, за да не събуди все още спящата си жена. Мина по стълбата, водеща към палубата покрай вратите на каютите, където спяха другите, и влезе в голямата каюта зад кърмата.

Когато седна да си обуе ботушите, вратата се отвори и влезе Дурник. Ковачът отърси ледените топчици от гънките на пелерината си и каза:

— Страхувам се, че ще ни се наложи да се позабавим. Вятърът духа срещу нас, направо от юг. Моряците приготвят веслата.

— Имаш ли някаква представа колко далеч е носът на полуострова?

— Говорих с капитана. От това, което ми каза, разбрах, че е само на няколко левги оттук. В южния му край има група острови. Той иска да избегне тази буря вместо да се опита да се промъкне през протока. Той не е истински моряк, а и това не може да бъде наречено плавателен съд, така че разбирам какво го прави толкова плах.

Гарион погледна навън към предвещаващото буря море.

— Така може да духа и седмица — забеляза той и погледна приятеля си. — Дали пък нашият капитан не е възвърнал предишното си спокойствие? Гледаше доста уплашено, когато излизахме от Рак Урга.

Дурник се усмихна.

— Мисля, че оттогава много трудно общува дори със самия себе си. Опитва се да се убеди, че в действителност не е видял нищо. И все още се свива от страх, когато Поул излезе на палубата.

— Разбирам. А тя будна ли е?

— Пие си чая.

— Как мислиш би реагирала, ако я помоля да изнуди капитана, вместо на мен да ми се налага да го правя?

— Не зная дали бих използвал думата „изнудвам“, Гарион — сериозно го посъветва Дурник. — Опитай „да поговоря“ или „убеждавам“ вместо това.

— Така е, наистина.

— Разбира се, но тя не мисли така.

— Да отидем да я попитаме.

Каютата, която Поулгара споделяше с Дурник, беше също толкова тясна и неудобна, колкото всичко останало в този грозен кораб. Две трети от пространството беше заето от високо легло. Поулгара седеше на него, държеше чаша чай и се взираше навън във вълните.

— Добро утро, лельо Поул — поздрави я Гарион.

— Добро утро, скъпи. Много ми е приятно да те видя.

— Добре ли си вече? — попита той. — Искам да кажа, след случилото се на пристанището.

Тя въздъхна.

— Мисля, че най-лошото беше, че нямах никакъв избор. Вярно, Чабат бе събудила демона и вече беше обречена, но аз бях тази, която трябваше да разруши душата й. — Поулгара замълча за миг и после каза: — Може ли да поговорим за нещо друго?

— Точно затова идвам. Би ли искала да поговориш с един човек вместо мен?

— Кого имаш предвид?

— Капитана. Иска да хвърли котва, докато времето не се оправи, но аз пък не искам да чакам.

— Защо ти не поговориш с него, Гарион?

— Защото хората са склонни да слушат теб по-внимателно, отколкото мен. Ще го направиш ли, лельо Поул?

— Искаш от мен да го изнудя?

— Аз не бих казал точно „изнудя“, лельо Поул.

— Но искаш да кажеш точно това, Гарион. Винаги казвай това, което искаш да кажеш.

— Ще го направиш ли?

— Добре, щом искаш. А ти ще направиш ли нещо за мен?

— Всичко, лельо Поул.

Тя му подаде чашата си.

— Би ли бил така добър да ми налеещ още една чаша?

След закуска Поулгара наметна синия си плащ и излезе на палубата и капитанът промени плановете си веднага щом тя започна да говори с него. След което се покатери на гротмачтата и стоя там чак до обяд.

Когато стигнаха южния край на полуостров Урга, кормчиите завъртяха румпела и корабът се килна силно, за да се обърне наляво. Не беше трудно да се разбере защо капитанът бе искал да избегне преминаването между островите, изтъквайки като причина лошото време. Теченията се въртяха през тесните канали, вятърът разкъсваше върховете на тъмните вълни, които се разбиваха в острите скали. Моряците гребяха, изпълнени със страх, и мятаха ужасени погледи към тях. След първата левга капитанът се смъкна по мачтата и застана напрегнато зад кормчиите. Корабът предпазливо се влачеше между блъсканите от бурята острови.

Късно следобед най-сетне подминаха последните скалисти островчета и моряците започнаха да гребат надалеч от брега към открито море. Носената от вятъра суграшица шушнеше по палубата.

Белгарат отиде до вратата, водеща към каютите, и извика:

— Ургит! Ела тук!

След малко кралят на мургите изкачи стълбите, стъпи на палубата и погледна страхливо магьосника.

— Не знаят ли твоите хора как да опъват такелажа така, че да могат да се движат срещу вятъра? — попита Белгарат.

Ургит го погледна неразбиращо и каза:

— Нямам абсолютно никаква представа за какво говориш.

— Дурник! — извика Белгарат.

Ковачът, който заедно с Тот ловеше риба на кърмата на кораба, не отговори.

— Дурник!

— Какво?

— Трябва да нагласим такелажа. Ела и покажи на капитана как трябва да се направи.

— Ей сега.

— Веднага, Дурник!

Ковачът въздъхна и започна да навива канапа на макарата. И точно тогава рибата клъвна и Дурник изкрещя ликуващо и засече. Огромната сребърна риба изскочи над водата.

Белгарат ядосано изруга.

— Аз ще покажа на капитана как да нагласи такелажа — каза Гарион.

— Че какво знаеш за това?

— Бил съм поне на толкова кораби, на колкото и Дурник. Знам как трябва да се направи.

Той отиде до носа, за да поговори с капитана, който стоеше и зяпаше бушуващото море.

— Трябва да отпуснеш въжетата от тази страна — обясни му Гарион — и да ги вкараш на другата. Идеята е платната да се обръщат така, че да хващат вятъра. След това вдигаш руля нагоре, за да компенсираш.

— Никой никога не го е правил по този начин — обяви капитанът непреклонно.

— Алорните го правят, а те са най-добрите моряци на света.

— Алорните контролират вятъра чрез магьосничество. Не можеш да използваш платната, ако вятърът не е зад теб.

— Просто опитай, капитане — каза Гарион търпеливо, после погледна широкоплещестия моряк и видя, че само си губи времето. — Ако не го направиш само защото аз те моля за това, бих могъл да убедя лейди Поулгара да го стори, като лична услуга.

Капитанът впи очи в него и преглътна с мъка.

— Как казахте, че искате да бъде пренагласен такелажът, милорд? — попита той с много по-благ тон.

Нагласяването отне около четвърт час. След това Гарион и колебливият капитан отидоха на кърмата и Гарион пое румпела от кормчиите и каза:

— Вдигнете платната.

— Няма да се получи! — измърмори капитанът, а после надигна гласа си до рев: — Вдигнете платната!

Макарите започнаха да скърцат и платната, плющящи на вятъра, запълзяха по мачтите. В следващия миг забумтяха и се издуха, поставени под ъгъл, за да хващат вятъра. Когато корабът се килна, Гарион дръпна румпела нагоре и носът запори силно надигащите се вълни.

— Не мога да повярвам! — възкликна капитанът. — Никой никога не е правил нещо подобно.

— Сега виждате как се получава, нали? — попита го Гарион.

— Разбира се. Толкова е просто, че не мога да разбера защо сам не съм се сетил за това.

Гарион имаше отговор, но реши да го запази за себе си. Денят бездруго беше достатъчно лош за капитана. Той се обърна към кормчиите.

— Трябва да държите румпела ей така, за да компенсирате силата на вятъра — обясни той.

— Разбрах, милорд.

Гарион остави румпела и отстъпи, за да наблюдава Дурник и Тот, които вече бяха изтеглили огромната риба на палубата.

Вече бяха далеч от брега и Гарион беше сигурен, че капитанът и моряците могат да се справят сами, така че отиде да се присъедини към групата в средата на кораба, наобиколила голямата риба на Дурник.

— Сега, след като я хвана, къде мислиш, че ще намериш достатъчно голям тиган, за да я опържиш? — тъкмо питаше Силк.

Дурник се начумери, но след миг се усмихна.

— Поул все ще знае какво да направи — каза той и пак почна да се възхищава на чудовището, лежащо на палубата. — Поул знае как да се погрижи за всичко.

Притъмняваше. Бавните големи вълни се разтягаха мрачно до бледата блестяща линия на хоризонта, която ги разделяше от дори по-тъмното небе. Капитанът пристъпи към тях във ветровития сумрак и докосна почтително ръкава на Ургит.

— Да, капитане?

— Беда, ваше величество.

— Какво е станало?

Капитанът посочи на юг. Половин дузина кораби се движеха с попътен вятър право към тях.

Ургит се намръщи.

— Малореанци?

Капитанът кимна.

— Мислиш ли, че са ни видели?

— Почти сигурно, ваше величество.

— По-добре да отидем да поговорим с Белгарат — каза Силк.

Съвещанието в каютата на кърмата беше напрегнато.

— Ще ни настигнат — каза Гарион. — Мисля, че би трябвало да обърнем на север поне докато не избягаме от полезрението им.

Старият мъж се взираше в дрипавата карта, която беше донесъл капитанът. После тръсна глава и каза:

— Не ми харесва. Този дълбок залив, в който сме точно сега, ще ни отведе в Горандско море, а аз не искам да се хванем в клопката му. — Той се обърна към Силк. — Ти си бил в Малореа няколко пъти. Колко добри са корабите им?

Силк сви рамене.

— Горе-долу толкова добри колкото този. Ангараките не са моряци като череките. Трябва да има някакъв начин да се спасим от тях. Малореанците са плашливи моряци, така че няма да опънат платната през нощта. Ако обърнем на север и вдигнем всички платна, ще ги изпреварим достатъчно, а когато стане тъмно, ще завием, като изгасим всяка светлинка на борда.

— Не можем да направим това — възрази капитанът. — Това е срещу закона.

— Ще ви напиша извинение, капитане — сухо каза Ургит.

— Прекалено опасно е, ваше величество. Ако се движим без светлини, можем да се блъснем в друг кораб в тъмното. Можем да бъдем потопени.

— Капитане — каза Ургит търпеливо, — има шест малореански кораба, които ни преследват. Какво си представяте, че биха направили с нас, ако ни хванат?

— Ще ни потопят, разбира се.

— Каква е разликата тогава? Ако махнем светлините поне ще имаме някакъв шанс. Продължавай, Келдар.

Силк сви рамене.

— Това е. След като изгасим светлините, продължаваме отново на изток. Малореанците няма да могат да ни видят и до утре сутринта няма да имат абсолютно никаква представа къде се намираме.

— Може да се получи — съгласи се Белгарат.

— Опасно е — каза капитанът неодобрително.

— Понякога дори дишането е опасно, капитане — каза Ургит. — Нека опитаме и ще видим какво ще стане. Това, което не мога да разбера, е какво правят малореанските кораби толкова далеч на запад.

— Възможно е да са мародери, изпратени да опустошават крайбрежието — предположи Сади.

— Може би — каза Ургит колебливо.

На сутринта не се виждаха никакви кораби. За закуска имаше риба. По предложение на Поулгара огромният улов на Дурник беше нарязан на парчета и изпечен на скара на слаб огън.

— Вкусна е, нали? — попита Дурник гордо.

— Да, скъпи — съгласи се Поулгара. — Много е вкусна.

— Казах ли ти как я хванах, Поул?

— Да, скъпи, но можеш да ми разкажеш отново, ако искаш.

Тъкмо приключваха със закуската, когато капитанът влезе и угрижено каза:

— Пак, милорд.

— Какво пак? — попита Гарион.

— Малореанци. Още една ескадра, пътуваща към крайбрежието на Ктака.

Лицето на Ургит побеля.

— Сигурен ли си, че не са същите, които ни преследваха нощес? — попита Гарион.

— Няма никакъв начин да са те, милорд. Това е по-различна група кораби.

Силк, който го гледаше с присвити очи, попита:

— Капитане, някога правил ли си съмнителен бизнес?

Капитанът хвърли кратък виновен поглед към Ургит и смутолеви:

— Не ви разбирам.

— Няма време за лъжливо благоприличие, капитане — каза Силк. — Ние сме се запътили стремително към средата на малореанската ескадра. Има ли някакви заливчета или тесни протоци, където можем да се скрием от погледа им?

— Не и по тази крайбрежна ивица, ваше височество. Но точно зад нас може да се мине през канала в Горандско море. Там има малък залив вдясно. Той е добре скрит от няколко рифа. Ако свалим мачтата, гъстите храсти там, мисля, ще ни помогнат да не ни забележат.

— Да тръгваме тогава, капитане — каза Белгарат кратко. — Какво е времето?

— Не особено приятно. Мисля, че можем да очакваме буря преди да падне нощта.

— Това е добре.

— Добре ли?

— Не сме сами в тези води — напомни му Белгарат. — Една хубава буря би трябвало да създаде работа и на малореанците. Отиди да дадеш заповедите, капитане.

— Как беше толкова сигурен, че капитанът знае за някое самотно заливче или тесен проток? — обърна се Ургит към Силк, след като морякът излезе.

Силк сви рамене.

— Ти налагаш данъци върху стоките по пристанищата, нали?

— Разбира се. Имам нужда от приходи.

— Е, един находчив човек със свой собствен кораб може да пропусне да спре на дока и да си намира скрити местенца, където да складира стоката, докато не намери купувачи.

— Това е контрабанда!

— Някои хора го наричат и така. Както и да е, според мен всеки морски капитан на света все някога се е забърквал в този бизнес.

— Не и мургите — настояваше Ургит.

— Тогава как си обясняваш, че твоят капитан знае идеално място, където да се скрием, на не повече от пет левги от настоящето ни местоположение? И вероятно знае още стотици като него.

— Ти си абсолютно корумпиран и противен човек, Келдар.

— Знам. Обаче контрабандата е много доходен бизнес. Би трябвало да се позамислиш дали да не влезеш в него.

— Келдар, аз съм кралят. Бих обирал самия себе си.

— Довери ми се — каза Силк. — Малко е сложно, но мога да ти покажа как да започнеш нещата така, че да си в състояние да припечелиш, и то доста.

Корабът се завъртя и всички погледнаха през прозорците. Вдясно се виждаха половин дузина червени платна — съвсем мънички в далечината.

— Има ли някакви гролими на борда на тези кораби, Поул? — попита Белгарат.

Очите й с цвят на лавандула за момент се замъглиха, след това тя прокара ръка по челото си и отговори:

— Не, татко. Просто обикновени малореанци.

— Добре. В такъв случай не би трябвало да имаме особени затруднения, криейки се от тях.

— Бурята, за която спомена капитанът, идва точно зад тях — каза Дурник.

— Тя няма ли само да ги накара да забързат към нас? — попита Ургит нервно.

— Не — отговори ковачът. — Сигурно ще се обърнат с носове към вятъра. Това е единственият сигурен начин да се спасят.

— Няма ли и на нас да ни се наложи да направим същото? — попита Ургит.

— Те ни превъзхождат с шест към едно, братко — изтъкна Силк. — Ние ще трябва да опитаме другояче.

Напредващата вълна от тъмнина, която се движеше с идващата буря, погълна червените платна и бързо започна да се приближава към крайбрежието. Вълните растяха все по-високи и корабът подскачаше и се мяташе. Корпусът му пращеше и стенеше, а високо горе се чуваше бумтенето на платната. Изведнъж зловещ стържещ звук, идващ от средата на кораба, накара Гарион да скочи.

— Този идиот! — възкликна той и грабна наметалото си.

— Какво има? — попита Сади изплашено.

— Опънал е платната докрай! Ако мачтата не се счупи, ще потънем! — Гарион, изхвръкна от каютата, изскочи на палубата и изкрещя: — Капитане!

— Да, милорд? — едва се чу гласът на капитана.

— Скъси платното! Гротмачтата започва да се откъсва.

— Невъзможно, милорд — запротестира капитанът. — Моряците ми не могат да свият платното в такава буря… а и вече стигаме. Остава да заобиколим само тези скали и…

И в същия миг ужасен порив на вятъра ги тласна право в скалите и се чу пукот на строшени дъски. Бяха заседнали.

19.

Гарион разтърси глава, за да прогони звъненето и звездите, които танцуваха пред очите му. Внезапният удар на кораба в скалите го беше запратил напред толкова силно, че направо бе излетял към парапета на задната палуба и сега на главата му имаше широка болезнена резка. Цареше ужасна глъчка. В едно се бяха смесили крясъците и шумът от тропота на десетки крака по палубата и изпълнените със страх викове за помощ на онези, които ударът бе помел във водата. Корабът изстена и се разтресе преди окончателно да се заклещи върху рифа. Огромните вълни непрекъснато го блъскаха в подводните скали и килът бързо ставаше на трески. Гарион отново разтърси глава, което му причини болка, и тръгна по силно наклонената задна палуба към стълбището. Наложи му се буквално да се изпързаля надолу и едва не се сблъска с Белгарат и Дурник.

— Какво стана? — попита възрастният мъж.

— Ударихме се в някакъв риф — отвърна Гарион. — Долу има ли ранени?

— Всички са добре. Леко понатъртени, но са добре.

Гарион опипа удареното място на главата си. Болеше, но фактът, че по пръстите му нямаше кръв, го успокои.

— Какво ти е? — попита Белгарат.

— Ударих си главата.

— Нали се бяхме разбрали да внимаваш!

Приглушен тътен от скърцащата обшивка на кораба се разнесе под краката им и ги прекъсна. Това беше звукът от раздробяването на дървения корпус.

— Белгарат — рече разтревожено Дурник, — заклещени сме и вълните няма да спрат да ни блъскат, докато не счупят и последното здраво парче от кораба.

— Къде е капитанът? — попита старият вълшебник.

— Беше при румпела, дядо — рече Гарион. После се покатери обратно горе, но вместо на капитана, се натъкна на кормчията и се провикна: — Къде е капитанът?

— Изчезна. Ударът го прекатури през парапета.

Очите на моряка бяха изпълнени с изненада и страх. Той се приближи и отчаяно простена:

— Обречени сме!

— Не се излагай човече! — сопна му се Гарион и после извика на дядо си: — Капитанът е изчезнал. Ударът го е помел в морето.

Гласът му беше силен и успя да надвика шума на урагана и крясъците на моряците.

Белгарат и Дурник се изкатериха по трите стъпала, които ги отделяха от него.

— В такъв случай ще ни се наложи да се справяме сами — рече старият вълшебник и се обърна към Дурник: — Според теб с колко време разполагаме?

— Не особено много. Долу непрекъснато нещо се троши, а вече се чува и бученето на нахлуващата вода.

— Значи трябва да го отделим от рифа преди да е направил подводната част на решето.

— Напротив. Рифът е единственото нещо, което ни крепи над водата, Белгарат — възпротиви се ковачът. — Ако го изкараме, ще потъне за броени минути.

— Тогава ще го извадим на брега. Елате с мен и двамата.

Той ги поведе към задната палуба, сграбчи румпела, завъртя го няколко пъти, сетне изруга и рече:

— Рулят е откъснат. — Пое си дълбоко въздух, за да се успокои, и продължи: — Ще трябва да го направим заедно и бързо. Колкото повече го въртим и сучем, толкова повече щети ще причиним.

Той избърса от лицето си капките дъжд и морска вода, и впери поглед в брега, който беше на около миля. После посочи отвесната скала, която се спускаше направо в прибоя като висока стена.

— Ще тръгнем нататък. От лявата страна на стената има плаж. Мястото не е добре защитено и пътят дотам е осеян със скали, но това е най-добрата възможност.

Дурник се наведе през парапета на кърмата и се вгледа надолу.

— Белгарат, много лошо сме ударени — съобщи той мрачно и присви очи, сякаш искаше да измери с точност ивицата вода, която ги отделяше от сушата. — Единственият начин е да сме достатъчно бързи. Трябва да избутаме кораба нататък, а без рул ще ни е доста трудно да спазваме посоката.

— Друга възможност имаме ли? — попита Белгарат.

— И да има, в момента не се сещам за нея.

— Да почваме тогава. Готови ли сте?

Двамата му другари кимнаха и се изправиха, като всеки се опита да съсредоточи волята си. Гарион затрепери. Мускулите му бяха стегнати. Опитваше да удържи силата.

— Сега! — заповяда Белгарат.

— Вдигай! — изрекоха тримата в един глас.

Изпотрошената кърма на кораба започна бавно да се отскубва от прегръдката на вълните. Раздробените дъски от обшивката започнаха да скърцат и да пукат ужасно.

— Нататък! — изкрещя старецът, щом корабът се отдели от скалите, и посочи размазаните от разстоянието контури на брега.

Гарион блъсна напред. Отначало доста бавно, но впоследствие все по-бързо корабът започна да набира скорост. Дори и свистенето на вятъра вече не можеше да заглуши окуражителния шум от поренето на водата. Тримата с всички сили тласкаха кораба към безопасния бряг.

Когато обаче достигнаха течението на главния проток, корабът започна да се суче, като всеки момент заплашваше да се извърне странично. Това беше заради липсата на рул.

— Дръжте посоката! — изкрещя Белгарат. Вените по челото му бяха изпъкнали до пръсване, челюстите му бяха жестоко стиснати.

С тази задача се нагърби Гарион. Докато се движеха напред достатъчно бързо, водата не можеше да ги погълне, но в момента, в който се обърнеха странично към вълните, загубата на инерция щеше да се окаже фатална и това щеше да ги запрати на дъното.

Без да престава да бута напред, Гарион се съсредоточи върху носа на кораба и успя да го удържи. Оставаха по-малко от триста метра, но той беше изтощен и облян в пот.

Още двеста метра. Вече се чуваше тътенът на прибоя.

Сто метра. Започна да се чувства мъртвото вълнение, което в случая им помагаше да преодолеят нищожното разстояние, отделящо ги от брега.

В момента, в който носът се допря до разпенения пясък, вълната, която ги беше придвижила напред, се отдръпна, за да ги захвърли върху нова подводна преграда, и нов неочакван удар просна Гарион на палубата. Шумът от прибоя и пукащата се обшивка заглушаваше всичко, но поне бяха в безопасност. Носът на полуразрушения от ударите кораб се беше забил здраво в мокрия пясък. Гарион най-после успя да се изправи. Чувстваше се ужасно уморен — усилието да избутат кораба го беше изцедило. Палубата под краката му стенеше, пукаше и се тресеше.

— Май счупихме кила — рече Дурник с треперещ глас. Лицето му беше станало сиво от напрежението и той целият трепереше. — Сега трябва бързо да слезем на брега.

Белгарат също се изправи. От лицето му, охлузено от удара, се стичаше дъждовна и морска вода. В очите му се четеше гняв, който внезапно се смени със страх.

— Конете! Те бяха долу, Дурник! — извика старецът.

В следващия миг ковачът вече тичаше към люка.

— Викнете Тот да помогне — извика той през рамо. — Трябва да ги извадим оттам.

— Гарион — заповяда Белгарат, — трябва да изкараме хората от каютите и да ги изведем на сушата, защото след малко корабът ще се разбие на парчета.

Тръгнаха бързо, но внимателно по наклонената палуба на разбития кораб. Вятърът не стихваше нито за момент и плискаше в лицата им воден прах. Влязоха през зеещата врата на задната палуба в коридора на стълбището, който им предлагаше подслон от вятъра. В затвореното пространство пукането и пращенето на разпадащия се корпус бяха още по-ужасни.

В каютата на кърмата цареше пълен хаос. Ударът в рифа и по-късно счупването на кила бяха изкъртили завинтените за пода мебели. Отвсякъде стърчаха дъски, прозорците бяха изпотрошени и дори изтръгнати от касите. През отворите плющяха истински потоци дъжд. Се’Недра и Прала стояха сгушени една в друга. Ургит се беше вкопчил в стената в очакване на нов удар. Сади седеше на пода, стиснал червената си кожена чанта, за да предпази съдържанието й. Поулгара обаче изглеждаше ужасно ядосана. Беше цялата мокра и изглеждаше като човек, комуто са нанесли ужасна обида.

— Какво точно направи, старче? — сопна се тя на Белгарат в момента, в който той и Гарион влязоха в каютата.

— Ударихме риф, Поул — обясни той. — Започнахме да потъваме и се наложи да изкараме кораба на брега.

Тя го изгледа така, като че ли е направил нещо нередно.

— Ще говорим по-късно за това. Тук всички добре ли сте? — попита той. — Трябва незабавно да напуснем тази развалина.

— Като се имат предвид обстоятелствата, може да се каже, че сме добре, татко. Но ти не каза ли, че сте изтеглили кораба на брега?

— Да, но скършихме кила и тази част от кораба е все още във водата. Всеки миг това старо корито може да се разпадне. Трябва да минем напред и да слезем от кораба колкото се може по-бързо.

— Разбирам — кимна тя и се обърна към другите. — Вземете всичко, което можете да носите и ме последвайте. Трябва да се доберем до брега по най-бързия начин.

— Аз отивам да помогна на Дурник с конете — рече Гарион. — Тот, Ерионд, елате с мен!

Той се обърна да излезе, но за момент се спря при Се’Недра и я попита:

— Добре ли си?

— Мисля, че да — отвърна тя, като потърка охлузеното си коляно.

— Върви с леля Поул — заповяда и той и излезе.

В трюма положението бе по-тежко, отколкото бе очаквал. Водата беше вече до коляно и непрестанно нахлуваше през пробойните със страшно шуртене. Наоколо плаваха всякакви сандъци, вързопи и пакети. Дурник вече беше извел подлудените от катастрофата коне в носовата част, където водата бе все още плитка.

— Загубихме три — съобщи той. — Два със счупени вратове и един удавен.

— А Кон? — попита притеснено Ерионд.

— Той е добре — успокои го Дурник и отново се обърна към Гарион. — Опитах се да събера каквото е останало от нещата ни. Всичко е мокро, а хранителните запаси бяха в кърмата и вече няма начин да се доберем до тях.

— С това ще се занимаем после. Важното сега е да изкараме конете.

Дурник присви очи и като гледаше пречупения кил и клатенето на кърмата, рече:

— Твърде опасно е. Ще трябва да излезем през носа. Ще ида да си взема брадвата.

Гарион поклати глава в несъгласие.

— Ако кърмата се откъсне, и предницата ще се прекатури. Ако това стане, ще загубим още коне. Няма време да си вземеш брадвата.

Дурник пое дълбоко дъх и повдигна рамене. Лицето му беше тъжно.

— Знам, приятелю, и аз съм уморен — каза Гарион и постави ръката си на рамото му. — Дай да минем по-напред. Няма смисъл да пробиваме корпуса на място, където ще ни се наложи да скачаме в дълбока вода.

Не беше толкова трудно, колкото бяха очаквали. Помощта на Тот се усещаше. Избраха място от борда между две ребра и се захванаха. Докато двамата съсредоточаваха мисловната си енергия върху определеното място, Тот удряше с един железен лост. Едновременната работа на магьосниците и надарения с огромна физическа сила Тот скоро даде резултат и в обшивката се появи тесен отвор.

На брега видяха Силк — стоеше извън обсега на летящите трески, наметалото му плющеше на вятъра, а бушуващите вълни заливаха глезените му.

— Добре ли сте? — провикна се той, за да надвика шума на бурята.

— Горе-долу — отвърна му Гарион. — Ела да ни помогнеш с конете!

Оказа се, че единственият изход е да им вържат очите. Въпреки огромните усилия на Дурник и Ерионд да успокоят животните, работата потръгна едва когато те вече не виждаха опасностите, които криеше бушуващата вода. Един по един конете бяха изведени от дълбоката до колене вода през лабиринт от плуващи отломки на заветния бряг, където вълните се разбиваха в бяла пяна. Едва когато и последното животно беше спасено и стоеше сигурно на пясъка под носения от урагана дъжд, Гарион се обърна към треперещата развалина на кораба и заповяда:

— Да извадим багажа. Спасете всичко, което можете, но не рискувайте.

Мургските моряци бяха скочили от носа на сушата още веднага след удара и сега се бяха заслонили от стихията под съмнителната стреха, която им предлагаше една скала, и мълчаливо наблюдаваха как Гарион и останалите трупат провизиите си на брега.

— Изгубихме три коня и почти всичко от хранителните си запаси — съобщи Гарион на Белгарат и Поулгара. — Според мен успяхме да спасим всичко освен нещата, които останаха в каютите.

— С дрехите ще се оправим, но храна ще ни е нужна — рече Белгарат, като изгледа с присвити очи купчината.

— Сега прилив ли е, или отлив? — попита Силк, като стовари и последния вързоп.

Дурник погледна разбушувания от бурята провлак към Горандско море и рече:

— Мисля, че започва отливът.

— В такъв случай няма да е трудно. Нека сега си намерим някое уютно място, където да изчакаме морето да се отдръпне. Тогава ще можем да се върнем и да претърсим останките на спокойствие. При най-ниската точка на отлива те ще са изцяло на сушата.

— Само едно нещо ме притеснява относно плана ви, принц Келдар — обади се Сади. — Вие забравяте мургските моряци. Те се намират на пуст бряг, а поне дузина малореански кораби кръстосват наоколо и ги търсят. Малореанците обичат да избиват мургите почти толкова, колкото алорните. При това положение съвсем логично ще бъде те да искат да се махнат оттук колкото се може по-скоро. От наша страна би било разумно да си приберем конете веднага, ако искаме да ги запазим.

— Нека да натоварим багажа си и да се оттеглим. Сади е прав — можем да се върнем за нещата от кораба и по-късно — каза Белгарат.

Моряците, предвождани от висок едър мург със зловещ белег под лявото око, вече се приближаваха.

— Къде ще водите тези коне? — попита мургът.

— Не виждам защо тогава би трябвало да бъде ваша работа — отвърна хладно Сади.

— Но ще стане, нали, момчета!

Мокрите до кости моряци изразиха шумно съгласието си.

— Тези коне са наша собственост — продължи Сади.

— Това въобще не ни интересува. Ние сме предостатъчно, за да вземем всичко, което си пожелаем.

— А бе защо си губим времето с приказки! — провикна се един моряк зад водача.

— Точно така! — съгласи се единият мург и извади от ножницата на пояса си къс ръждив меч. Вдигна го високо и се провикна:

— След мен!

И миг след това вече лежеше проснат на мокрия пясък и ревеше от болка, стискайки счупената си дясна ръка. Без дори да промени изражението си, почти небрежно, Тот го бе ударил с железния си лост.

Останалите мигом се отдръпнаха. Само един от тях размаха абордажна кука над главата си и се провикна:

— Нападайте! Повече сме от тях и ще им вземем конете!

— Не би ли желал да ни преброиш отново — рече Поулгара със студен и спокоен глас.

И в същия миг — вече бе извадил меча си — Гарион усети нечие присъствие от лявата си страна. Той се обърна и потрепна. Не вярваше на очите си. До него се издигаше могъщата фигура на Барак. Черекът изглеждаше съвсем истински.

Дрънчене на доспехи го накара да се обърне надясно — там пък стоеше Мандорален. Дъждовните капки по бронята му искряха като запалени.

Пред него израсна и фигурата на Хетар.

— Какво ще кажете, господа? Да дарим ли тези мошеници с възможността да избягат, или да ги връхлетим и да пролеем кръвта им? — весело каза баронът на Воу Мандор.

— Това би било доста благородно — избоботи утвърдително подобието на Барак. — Как смяташ ти, Хетар?

— Те са мурги — отвърна той с ледения си глас и извади сабята си. — Да ги избием веднага! Така няма да си губим времето да ги преследваме един по един после.

— Нещо ми подсказваше, че ще кажеш това — засмя се Барак. — И така, господа да се захващаме — продължи той и издърпа тежкия си меч от ножницата.

Трите образа, които сега бяха още по-големи, отколкото на живо, пристъпиха към уплашените моряци. Сред тях вървеше и Гарион — с ясното съзнание, че всъщност е сам. Зад силуета на Барак вървеше огромната фигура на Тот, а до него пристъпваше Сади с кама, потопена в отрова. По другия фланг се придвижваха Дурник и Силк.

— Сега, Гарион! — прошепна образът на Барак, но гласът всъщност принадлежеше на Поулгара.

Гарион веднага я разбра и отпусна контрола си върху Кълбото. Мечът му избухна в пламъци. От върха му плъзнаха сини езици, почти докосващи лицата на моряците от първите редици.

— Нека онези от вас, които искат да си спестят бягството преди смъртта, да направят крачка напред.

Червенобрадият Барак избухна в такъв изблик на възторг, на който би завидял дори оригиналът.

— Докато ви мигне окото и ще ви изпратим при вашия едноок бог.

Настъпи моментна тишина, а после моряците хукнаха да бягат.

— О, богове! — чу Гарион зад себе си звънливия глас на Поулгара. — От хиляда години си мечтая за това.

Той се обърна и я видя пред себе си на фона на бушуващото море и надбягващите се буреносни облаци. Вятърът развяваше синьото й наметало. Дъждът бе полепил косата й по лицето, но очите й сияеха от радост.

— Моята Поул! — прегърна я Белгарат. — От тебе би излязъл син за чудо и приказ!

— Аз съм ти дъщеря, Белгарат — каза тя. — Да не би син да щеше да се справи по-добре?

— Не, Поул — рече той и целуна мократа й буза. — В никакъв случай.

Двамата се сепнаха, притеснени от факта, че любовта, която изпитваха един към друг и която бяха крили толкова хилядолетия, бе намерила своя израз именно тук, на пустия плаж, брулен от бурите. Почти засрамени, те се спогледаха. Не можаха да се сдържат и избухнаха в смях.

Гарион се извърна. Очите му се просълзиха.

Ургит се бе навел над пострадалия моряк.

— Ако нямаш нищо против да получиш един съвет от своя крал — каза той вежливо, — позволи ми да ти напомня, че морето наоколо гъмжи от малореанци. Те, както знаеш, изпитват детински искрена наслада да разпъват всеки мург, когото хванат. Та като се има предвид това, ти и твоите приятелчета би трябвало да се изнесете далеч от останките на този кораб — довърши той и хвърли многозначителен поглед към вълните.

Морякът погледна провлака с поглед, изпълнен с ужас, мигновено се изправи и като стискаше счупената си ръка, се втурна след другарите си.

— Това е забележителна проява на далновидност от негова страна, не мислите ли? — обърна се Ургит към Силк.

— Наистина, изглежда необичайно надарен, но нека да тръгваме вече. Развалините се като истински фар, а от друга страна, нищо чудно нашите моряци да се опитат отново до присвоят конете ни. — Дребният драснианец погледна илюзиите, създадени от Поулгара, и продължи: — Просто от любопитство, какво щеше да стане с тях, ако наистина се наложеше да се бием?

— Да ти кажа честно, драги Силк, нямам и най-малка представа — отговори тя. Все още се смееше, а зелените й очи пламтяха.

Незнайно защо отговорът й накара всички също да се засмеят.

20.

Склонът, който водеше към върха на крайбрежната скала, беше покрит с висока трева, натежала и приведена от дъжда. Когато тръгнаха от плажа, Гарион се обърна назад. Моряците бяха нападнали останките с надеждата да намерят в тях нещо полезно. Спираха се само от време на време, за да отправят по някой изпълнен със страх поглед към провлака.

На върха стихията бушуваше с пълна сила. Белгарат спря, засенчи очите си с длан и се вгледа в подгизналата и обрулена от вятъра тревиста равнина, която се простираше пред тях.

— Това е напълно невъзможно, татко — каза Поулгара, като се загърна в мокрото си наметало. — Ще трябва да се подслоним някъде и да изчакаме.

— Ще ни бъде трудно — каза той като изгледа обширната степ.

— Ургит — попита възрастният мъж, — има ли села или някакви други селища наоколо?

— Не мисля — отговори той и избърса лицето си от водата. — На картата няма нищо отбелязано за тази част от Ктака освен някакъв път към вътрешността. Най-много да се натъкнем на някоя самотна ферма, но се съмнявам. По тези места почвеният слой е прекалено тънък, за да бъде използван за земеделие, а пък зимите са твърде люти за скотовъдство.

— И аз така си мислех — въздъхна старецът.

— Може и да успеем да разпънем палатките, но ще бъдем изложени на бурята, а и няма дърва за огън — каза Дурник.

Ерионд оглеждаше местността със странното чувство за нещо познато.

— Не може ли да се скрием в наблюдателната кула? — каза най-после той.

— Каква кула? — попита го Белгарат и се огледа. — Не виждам нищо.

— Оттук не можеш да я видиш. Тя е полуразрушена, но мазето й все още става.

— Не ми е известно подобно нещо по тези места — рече Ургит.

— Тя е изоставена доста отдавна.

— Ерионд, можеш ли да ни заведеш до нея? — попита Поулгара.

— Разбира се, не е много далече — отвърна младежът и насочи коня си към най-високата точка на брега.

Всички се заизкачваха нагоре по хълма и скоро видяха купчина каменни блокове сред тревата далеч пред тях. Трудно беше да се каже със сигурност оттук, но като че ли някои от тях носеха белези от каменарско длето. Стихията се развихри още повече. Вятърът свистеше, а тревата бичуваше краката на конете.

— Сигурен ли си, Ерионд? — подвикна Поулгара, за да заглуши вятъра.

— Да. Влиза се от другата страна — отвърна той уверено. — Добре ще бъде обаче да слезем и да водим конете, защото пътеката минава до ръба на скалите.

И ги поведе по ниския перваз.

Гарион не се сдържа и погледна надолу.

Оттук се виждаха останките от корабокрушението. Широка ивица следи от стъпки водеше към вътрешността и се губеше някъде в дъжда.

— Тук е — рече Ерионд и миг след това изчезна някъде в тревата заедно с коня си.

Всички го последваха с любопитство през ниския сводест вход, който очевидно бе човешко дело, но бе така обрасъл, че бе почти невидим. С чувство на благодарност Гарион поведе коня си в спокойната, миришеща на застояло тъма на това убежище.

— Някой сети ли се да вземе факли? — попита Сади.

— Те бяха при храната — извини се Дурник. — Я да видим какво мога да направя по въпроса.

Гарион почувства лек тласък и усети някакъв повишаващ височината си звук. Мътно петно светлина се появи на дланта на Дурник. Постепенно силата му се увеличи и те вече можеха да разгледат вътрешността на подземието. Типично за повечето строежи от античността, това мазе също имаше сводест нисък таван, който се крепеше на каменни арки, а стените бяха укрепени с масивни колони. Този тип конструкция беше познат на Гарион — беше виждал нещо подобно в древния замъкна крал Анхег във Вал Алорн, в руините на Воу Вейкюн, както и в основите на Цитаделата в Рива. Дори и гробницата на едноокия бог в Ктхол Мишрак имаше подобни архитектурни решения.

Силк гледаше Ерионд с очакване.

— Сигурен съм, че ще ни обясниш как така знаеш за това място.

— Живяхме тук със Зедар, докато той чакаше да порасна достатъчно, за да откраднем Кълбото.

— Колко прозаично! — въздъхна разочаровано Силк.

— Съжалявам — отвърна Ерионд и поведе конете към едно от страничните помещения. — Ако искаш, мога да ти измисля някоя по-пикантна история.

— Зарежи! — каза дребничкият мъж.

Ургит стоеше пред една от колоните и я оглеждаше внимателно.

— Няма начин това нещо да е построено от мурги — отсече той. — Камъните прилепват прекалено плътно един към друг.

— Тази постройка е съществувала далеч преди времето, когато мургите са дошли по тези места — обясни Ерионд.

— Да не би робите да са я построили? — попита Ургит със съмнение. — Те могат да строят само калени колиби.

— Така си мислиш ти. Когато те са строили крепости и градове, мургите са живеели в шатри от козя кожа.

— Нека някой запали огън най-сетне! — помоли Се’Недра с тракащи от студ зъби. — Направо замръзвам.

Гарион я погледна внимателно и видя, че устните й са посинели.

— Дървата са тук — рече Ерионд и миг след като се скри зад една от колоните, се появи отново с наръч избелели пръчки.

— Едно време със Зедар събирахме изхвърлените от морето дърва. Както виждам, запасите ни все още не са напълно изчерпани.

Той отиде до огнището в задната стена, остави товара си там и се наведе да провери комина.

— Изглежда добре — рече той със задоволство.

Сега беше ред на Дурник да извади огнивото си и не след дълго в огнището заиграха оранжеви езичета. Всички наклякаха около тях и се занадпреварваха да слагат още дърва в желанието си по-бързо да се стоплят.

— Не се прави така — скара им се Дурник с необичайно твърд глас. — Така само ще го угасите.

Те се отдръпнаха с нежелание, а Дурник бавно и внимателно започна да подклажда огъня. Първо само съчици, после пръчки и най-накрая цепеници. Пламъците непрекъснато нарастваха и все по-бързо поглъщаха сухата дървесина. Светлина изпълни подземието и стана значително по-топло.

— Така — рече Поулгара делово. — Какво ще правим с храната?

— Моряците си тръгнаха, а отливът е достатъчно голям, така че само най-задната част от кърмата е още във вода. Мисля да се върна там с няколко товарни коня и да видя какво може да се спаси — рече Гарион.

Огънят се беше разгорял. Дурник се изправи и се обърна към Ерионд:

— Ще се справиш ли сам тук?

Той кимна и изчезна зад колоната за още дърва. Ковачът се наведе и вдигна наметалото си от земята.

— Тот и аз ще дойдем с теб, Гарион, в случай че онези нехранимайковци решат да се върнат. Ще ни се наложи да побързаме, защото скоро ще се стъмни.

Гарион и другарите му внимателно се отправиха към заседналия кораб.

— Докога мислиш, че ще продължи бурята? — попита Гарион, като почти крещеше.

— Трудно е да се каже. Може да утихне до утре, а може да продължи и няколко дни.

— Точно от този отговор се страхувах.

Влязоха в кораба през отвора, който бяха избили.

— Не мисля, че тук ще намерим кой знае какво. Нашите припаси са загубени, а не смятам, че моряците са държали храна в трюма — каза Дурник.

— Да вземем все пак готварските принадлежности на леля Поул. Мисля, че тя би им се зарадвала — предложи Гарион.

— И аз така смятам. Ще ида да погледна — рече той.

— Така и така сме тука, можем да си съберем нещата от каютите. Аз ще ида да събера каквото мога, а вие с Тот проверете дали моряците не са оставили нещо в кухнята.

Нужен му беше около четвърт час, за да събере нещата, които приятелите му бяха изоставили по каютите при принудителното напускане на кораба. Той ги овърза в парче платно, занесе ги до носа и ги стовари върху мокрия пясък. В този момент от предния люк се показа главата на Дурник.

— Гарион, долу няма почти нищо. Моряците са били доста старателни при напускането си.

— Значи ще ни се наложи да се примирим с каквото е останало.

Той погледна нагоре към небето. Облаците ставаха все по-тъмни и по-тъмни.

— Трябва да побързаме.

Стигнаха върха на хълма по здрач. Бурята продължаваше да вилнее с пълна сила. В момента, в който стигнаха входа на подземието, и последните светлини на деня угаснаха. Вътре обаче бе топло и светло от танцуващите пламъци. Докато тях ги бе нямало, приятелите им ли бяха опънали върви между колоните и сега дрехите и одеялата им се сушаха и от тях се вдигаше пара.

— Имахте ли късмет? — попита Силк, докато Гарион вкарваше коня си.

— Не особено. Моряците са прочистили кухнята доста старателно.

Тот и Дурник въведоха и останалите коне и стовариха на земята мокрите вързопи.

— Намерихме торба фасул и делва с мед — съобщи ковачът. — Има и няколко парчета месо и бекон, но са гранясали. Затова и моряците са ги оставили, но според мен можем да изрежем разваленото и пак да ни остане нещичко годно за ядене.

— Това ли е всичко? — попита Поулгара.

— Страхувам се, че да, Поул. Взехме и една скара и торба въглища, след като явно в тази част на света няма никакви дърва за горене.

Поулгара се намръщи разочаровано.

— Знам, че не е много Поул, но пък е всичко, което успяхме да намерим — оправда се той.

— И с това ще се справя, скъпи — усмихна му се тя.

— Събрах и дрехите, които изоставихме по каютите — рече Гарион, докато разседлаваше коня си — Някои от тях са даже сухи.

— Чудесно. Тогава да облечем нещо сухо и да видя какво мога да направя по въпроса с вечерята.

— Яхния? — рече разочаровано Силк.

— Яхнията ще отнеме много време. Каша, мед и малко бекон ще ни бъдат достатъчни за през нощта — отвърна Поулгара.

Той въздъхна с облекчение.

На сутринта дъжда и градушката вече ги нямаше, но силният вятър, който брулеше хълма, все още напомняше за вчерашната буря. Гарион стоеше на ръба на скалата пред входа, загърнат в наметалото си, и гледаше вълните, които безспирно стоварваха гнева си върху брега. Откъм югоизток облаците започваха да изтъняват и на мръсносивия фон се открояваха тънки ивици синьо небе. През нощта приливът бе отнесъл кърмата. Множество безформени буци се открояваха под вълните и Гарион се опитваше да не ги гледа — това бяха труповете не нещастните моряци, които бурята бе погълнала.

На хоризонта се появиха кораби с червени платна — идваха към останките от крушението.

Ерионд и Белгарат отдръпнаха платното, което Дурник бе окачил на входа на подземието предната вечер, и се присъединиха към Гарион.

— Не вали, а и вятърът, изглежда, утихва — докладва Гарион. — Има друг проблем обаче.

И посочи приближаващите се кораби.

— Със сигурност ще слязат на брега, щом видят останките. Мисля, че е време да се махаме оттук — изръмжа Белгарат.

— Не се е променило чак толкова — каза Ерионд, който се оглеждаше наоколо със странно изражение. — Едно време играех ей там — продължи той, като посочи обраслата с трева пейка. — Поне в случаите, когато Зедар ми даваше да излизам.

— Той говореше ли с теб, докато бяхте тук? — попита Белгарат.

— Не много често. Обикновено мълчеше. Носеше някакви книги и през повечето време се занимаваше с тях.

— Сигурно си бил самотен — отбеляза Гарион.

— Не беше чак толкова зле. Наблюдавах облаците и птиците по цял ден. Пролетно време птиците правят гнездата си по лицевата страна на стената. Ако протегнех глава от ръба, можех да ги наблюдавам. Много обичах да гледам как малките се учат да летят.

— Имаш ли представа на какво разстояние се намира пътят, който води към вътрешността на полуострова? — попита го Белгарат.

— Обикновено ни отнемаше по един ден, но тогава аз още бях малък и не можех да вървя бързо.

Белгарат кимна и засенчи очи с длан. Корабите продължаваха да се приближават.

— Най-добре да кажем на другите. Не можем да удържим позицията си срещу няколко екипажа малореански моряци.

Бързо събраха мокрите дрехи и оскъдните си припаси и тръгнаха. Гарион забеляза как Ерионд хвърли последен, изпълнен със съжаление поглед към мястото, където бе израсъл.

— Горе-долу знам пътя — каза той. — Потоците сега са пълноводни и ще трябва да внимаваме.

Той се залюля леко на седлото си и продължи:

— Ще избързам напред. Пък и на Кон и без това му се тича — усмихна се той, погали врата на жребеца си и препусна в щур галоп.

— Странно момче — заключи Ургит. — Наистина ли е познавал Зедар?

— И то доста добре — отговори Силк. — И него, и Ктучик. Цял живот е общувал със странни люде, затова в държането му няма нищо необичайно и неразбираемо.

И хвърли лукав поглед към Поулгара.

Късчетата синьо небе бяха нараснали и първите лъчи на сутрешното слънце осветяваха прорязаната от безброй потоци степ. Вятърът беше утихнал още. Групата се движеше в стегнат тръс, като плътно следваше следите, оставени от Ерионд и темпераментния му кон.

Се’Недра, която беше облечена във вълнен клин и една от туниките на Ерионд, се изравни с Гарион.

— Одеждите ви ми се нравят, кралице моя — рече той и се ухили.

— Всичко друго е мокро — оправда се тя сериозно. — Нещата май не вървят особено добре, нали, Гарион? Толкова много разчитахме на този кораб, а сега…

— Не знам — отвърна той. — Успяхме да спестим доста време. По-голямата част от зоната на бойните действия е вече зад гърба ни. Веднъж да стигнем отвъд Рак Ктака и ще си намерим нов кораб. Според мен въобще не сме се забавили.

— Да, ама и не избързахме, нали?

— Трудно е да се каже.

Тя въздъхна и продължи мълчаливо да язди до него.

Стигнаха пътя по пладне и се отправиха на изток. До края на деня изминаха значително разстояние. По нищо не личеше някой да е минавал скоро оттук, но за всеки случай Силк яздеше като авангард. Групичка плачещи върби осигури подслона им за през нощта, както и колове за палатките им. Вечерята се състоеше от боб и бекон — ястие, което Ургит намери за незадоволително.

— Какво ли не бих дал за една телешка пържола — оплакваше се той. — Даже и да е приготвена от калпавите готвачи на Дроджим, пак бих й се насладил от все сърце.

— А не бихте ли предпочели паница вряла трева, ваше величество? — попита го Прала иронично. — А може би една порция препечена върбова кора?

Той я погледна сърдито и сетне се обърна към Гарион:

— Кажи ми, ти и твоите приятели дълго ли мислите да останете в Ктхол Мургос?

— Не много. Защо?

— Жените от Запада, изглежда, са свикнали да се радват на голяма свобода. Също така проявяват и неприятната тенденция да говорят открито. Намирам тяхното влияние върху някои точно определени мургианки за доста обезпокоително.

В същия момент, сякаш осъзнал, че е прекалил, той отправи плахо поглед към Поулгара и побърза да се извини:

— Не целех да ви обидя, милейди. Просто това е мнението на един мургски дърдорко.

— Разбирам — отвърна тя.

Белгарат остави чинията си настрана и погледна Силк:

— Ти язди напред цял ден. Не видя ли някакъв дивеч?

— Появиха се стада от някакви животни, подобни на елени. Бяха се отправили на север, но през цялото време стояха извън обсега на лъка ми — отговори Силк.

— Какво си намислил, старче? — попита го Поулгара.

— Нужно ни е прясно месо — рече той и се изправи. — С мухлясал бекон и варен боб доникъде няма да стигнем.

Той погледна замреженото от облаци нощно небе и каза:

— Нощта ще бъде прекрасна за лов. Ти как мислиш?

По устните на Поулгара пробяга любопитна усмивка.

— Мислиш ли, че още можеш да смогваш, стари вълко?

— Щом се налага. Ела с мен, Гарион, нека се отдалечим малко от конете.

— Какво са намислили? — попита Ургит Силк.

— Не би искал да знаеш, братко. Наистина не би искал да знаеш!

Луната докосваше със сребристите си лъчи полюшваната от вятъра трева. Миризмите на нощната степ така силно удариха обонянието на Гарион, сякаш бяха десетократно засилени. Той тичаше с лекота до вълка със сребриста козина. Нейде над главите им се рееше снежнобяла сова. Приятно бе отново да тича неуморно със скоростта на вятъра до дядо си. Усещаше вятъра в козината си, а ноктите на лапите му се забиваха с лекота във влажната почва. Те се носеха из обгърнатата от нощта степ, впуснати в древния ловен ритуал.

На няколко левги от лагера подплашиха стадо еленоподобни животни, които бяха вече заспали. Гонитбата продължи с мили през хълмистата степ. В мига, в който животните стигнаха един придошъл от дъждовете поток, един стар мъжкар, изморен до смърт, обърка крачка, тежко се срина във водата и си прекърши врата.

Гарион скочи във водата и вкопчи мощните си челюсти в един от предните му крака, та силното течение да не го повлече.

Поулгара и Белгарат бяха възвърнали естественото си състояние и се приближаваха към каменистия бряг с такова спокойствие, сякаш бяха излезли на разходка.

— Добър е, не смяташ, ли? — подхвърли Поулгара.

— Не е лош — призна баща й. — Ще го одерем — продължи той, извади нож от пояса си и провери остротата му с палец. — Можеш да се върнеш и да вземеш Дурник заедно с един товарен кон.

— Добре, татко — рече тя и полетя назад.

— Гарион, ръцете ще ти трябват — напомни му Белгарат.

— О! Прощавай, дядо, бях забравил — извини се той и възвърна човешкия си вид.

Доста изумени погледи се стрелкаха към тях, когато на другата сутрин вместо каша Поулгара сервира печено месо. Все пак никой не се осмели да каже нещо по отношение на промяната в менюто.

Около пладне на втория ден изкачиха един висок хълм, зад който се синееше огромна водна площ.

— Езерото Ктака — рече Ургит. — Заобиколим ли го, сме на два дни от Рак Ктака.

— Сади — обади се Белгарат, — в тебе ли е картата?

— Тук е — отговори евнухът и посегна към пазвата си.

— Дай да видя — каза старият магьосник, слезе от коня си, взе пергамента от ръцете на евнуха, огледа го и продължи: — Мисля, че ще трябва да се отклоним от пътя. Крушението и бурята ни забавиха доста и сега не знаем докъде са напреднали малореанците, откакто напуснахме Рак Урга. Не ми се ще да се сблъскаме с някое военно подразделение. Поради тази причина ще се отправим в другата посока.

Той посочи с ръка онази част от картата, по която бяха нанесени означения за дървета, и продължи:

— Ще можем да разузнаем какво е положението в Рак Ктака и ако ни се наложи, ще можем да разчитаме на убежището на Голямата южна гора.

— Белгарат — обади се разтревожено Дурник. — Какво е това?

На хоризонта се издигаше тъмно петно пушек.

— Най-вероятно някакъв пожар в степта — предположи Сади.

— Не е — намеси се Белгарат и започна да ругае. — Няма характерния цвят. Според картата там има някакви села. Мисля, че това е едно от тях.

— Малореанци! — възкликна Ургит.

— Как са успели да стигнат толкова далече? — обади се Силк.

— Я почакайте — намеси се Гарион. — Кой би победил в битка с малореанци в планините?

— Ние, разбира се! Защото умеем да използваме местността в своя полза.

— Да, но ако битката се води в равнината, кой би спечелил?

— Те. Те разполагат с повече хора.

— Тогава вашите армии са в безопасност само в планините.

— Вече го казах, Белгарион!

— Ако аз се биех против вас, бих се опитал да ви примамя да слезете. Ако маневрирах заплашително около Рак Ктака, вие най-вероятно бихте отвърнали, нали? Бихте изпратили всички налични бойци от Урга и Морч в града, за да го защитават. Но ако вместо да атакувам, се отправех на север и запад, бих могъл да ви устроя засада по пътя в равнината. Ако можех да избирам бойното поле, бих унищожил и двете ви армии само за един ден.

Лицето на Ургит беше бяло като платно.

— Значи това са правили корабите в Горандско море. Следели са движението на моите войници от Рак Урга. Закат ми залага капани.

Очите му заплашваха да изскочат от орбитите си.

— Белгарат, трябва да ме пуснеш да предупредя хората си. Те са напълно неподготвени за такава атака. Малореанците ще ги пометат, а те са единствената преграда пред Рак Урга.

Белгарат се почеса до ухото и примижа.

— Моля те, Белгарат!

— Мислиш ли, че можеш да се движиш достатъчно бързо, за да ги изпревариш?

— Налага се. Ако не го сторя, Ктхол Мургос ще падне. По дяволите, старче, това е мой дълг!

— Мисля, че започваш да се учиш, Ургит. В края на краищата може и да направим крал от тебе. Дурник, дай му храна, колкото можем да отделим. Не рискувай — продължи той, като отново се обърна към брата на Силк. — Избягвай билата на хълмовете, където силуетът ти ще се очертае ясно на фона на небето. Старай се да бързаш колкото можеш, но гледай да не убиеш от преумора коня си. Пожелавам ти късмет! — каза тай накрая и потупа Ургит по рамото.

Ургит само кимна и тръгна към коня си. Прала го последва по петите.

— Какво си намислила? — попита рязко той.

— Идвам с теб.

— В никакъв случай!

— Така само губим време.

— Там сигурно ще има битка. Момиче, вразуми се!

— Аз съм мургианка, потомка на династията Ктанг. Никоя битка не ще ме уплаши.

Тя хвана здраво юздите на коня си и свали кожената чанта от седлото си. Развърза ремъците и я отвари. Вътре лежеше меч, чиято дръжка бе инкрустирана с рубини. Тя го извади и го вдигна над главата си.

— Това е мечът на последния крал от династията Ктанг — заяви тя гордо. — Той е влязъл с него в битката за Воу Мимбре. Пази честта му!

После обърна дръжката към Ургит и му подаде меча. Той я гледаше вцепенено, но после се осъзна и го пое.

— Щях да ти го подаря в деня на сватбата ни, но сега ти е по-нужен. Вземи меча си, кралю на мургите, и възседни коня си! Чака ни битка, която трябва да спечелим.

Той вдигна високо меча над главата си, после внезапно се обърна към Гарион:

— Кръстосай меча си с моя Белгарион. За късмет.

Кралят на Рива кимна и извади оръжието си. Огънят, който се плъзгаше по острието му, беше искрящо син. В мига, когато двата меча се докоснаха, дребничкият крал на мургите подскочи, сякаш дръжката го бе изгорила. Всички зяпнаха. Камъните по дръжката вече не бяха рубини, а сини сапфири.

— Ти ли направи това?

— Не. Кълбото го направи. По някаква причина си му симпатичен. Желая ти успех!

— Благодаря ти. Пожелавам успех на всички ви.

— Благодаря ти, Се’Недра — рече Прала, като възседна коня си. — Благодаря ти за всичко.

Двамата пришпориха конете и препуснаха.

— Страхувам се, че ще го изгубя — въздъхна тъжно Силк.

— Заради малореанците ли? — попита Дурник.

— Не, заради това момиче. На тръгване имаше някакво странно сватбено изражение на лицето.

— Мисля, че е много романтично — прошепна Се’Недра.

— Романтично ли? Според мен е отвратително! — рече той възмутено и се огледа. — Ако ще заобикаляме от юг, най-добре да тръгваме.

Групата се впусна в галоп по южното крайбрежие на езерото под топлите лъчи на следобедното слънце и скоро се отдалечи от мястото на внезапната раздяла с Ургит и Прала. Силк, който отново бе начело на колоната, се изкачи на билото на един хълм и с жест ги подкани да се приближат внимателно.

— Какво има? — попита Белгарат.

— Пред нас отново има пожар. Мисля, че е някоя самотна ферма.

— Да идем да проверим — рече Дурник на Тот и двамата се отправиха към дима на хоризонта на изток.

— Бих искал да знам дали Ургит е добре! — каза Силк с разтревожена гримаса.

— Харесваш го, нали? — попита Велвет.

— Ургит ли? Мисля, че да. В много неща си приличаме. — Той я погледна и продължи: — Предполагам, че ще споменеш за това в доклада си до Джевълин.

— Естествено!

— Бих искал да не го правиш.

— Защо не?

— Не съм сигурен. Просто не искам да дам възможност на драснианското разузнаване да използва връзката ми с ктхолския крал на мургите в своя изгода. Бих желал до запазя това в тайна.

Когато двамата разузнавачи се върнаха в лагера, над езерото вече се стелеше сребрист здрач. Лицата им бяха тъжни.

— Ферма — докладва ковачът. — Посетили са я малореанци, но не смятам, че са били редовно подразделение. По-скоро са някакви дезертьори. Оплячкосали са я и са подпалили всичко. Обикновено войниците им не правят така, особено ако с тях има и офицери. Къщата е напълно унищожена, но част от обора е все още здрава.

— Достатъчно голям ли е да ни приюти за през нощта? — поинтересува се Гарион.

Дурник повдигна рамене.

— По-голямата част от покрива е непокътната.

— Нещо нередно ли има? — попита Белгарат.

Дурник му направи знак да се отдалечат. Белгарат и Гарион го последваха.

— Какво има, Дурник? — попита старецът, когато другите вече не можеха да ги чуят.

— Малореанците са побили на колове всички обитатели на фермата. Гледката не е за женски очи.

— Не можеш ли да ги скриеш някъде?

— Ще видя какво може да се направи по въпроса — рече Дурник тихо. — Защо им е трябвало да го правят! Какво ги е накарало?

— Невежеството. Невежата се опира на жестокостта си, когато му липсва въображение. Иди с тях, Гарион. Те ще имат нужда от помощ. Като сте готови, размахайте факла да ни предупредите.

Тъмнината до известна степен ги улесни, понеже скриваше лицата на жертвите. Под овъглените, още димящи останки от къщата имаше мазе и те скриха труповете там. Гарион взе една факла, за да съобщи на останалите да дойдат. Скоро внимателно изчистеното пространство в обора се изпълни с приятна топлина от огъня, който Дурник бе запалил върху застлания с камъни под.

— Тук е приятно — засмя се Се’Недра, като огледа веселия танц на сенките по стените на хамбара. После седна върху купа ароматно сено и като подскочи върху него няколко пъти, продължи: — Ще станат чудесни легла. Ще ми се всяка нощ да можем да спим така.

Гарион не се осмели да отговори. Той самият бе израснал във ферма почти като тази. Мисълта за отряда войници, спускащи се като хищни птици върху фермата на Фалдор, го изпълни с гняв. Внезапно пред очите му изплува ужасна картина. Мургите, побити на коловете, можеха да бъдат неговите приятели от детинство. Това го потресе до дън душа. Мъртвите бяха мурги, но бяха мирни фермери. Внезапно той се почувства близък с тях. Диващината, която ги бе сполетяла, започна да се превръща в лична обида и съзнанието му се изпълни с мрачни мисли.

21.

На сутринта валеше. Дъждът беше ситен и размазваше контурите на заобикалящото ги пространство. Те яхнаха конете и се насочиха на север, следвайки извивките на източния бряг на езерото.

Мислите, които бяха налегнали Гарион, бяха мрачни като водите на езерото. Гневът от снощи се бе превърнал в студена решителност. Той бе възпитаван, че правосъдието е абстракция, но беше убеден, че ако отговорните за снощното клане се изпречат на пътя му, ще превърне абстракцията в болезнена реалност. Знаеше, че Белгарат и Поулгара не одобряват тези неща, затова сам обмисляше плана си за възмездие, ако ли не правосъдие.

Когато стигнаха до калния път, водещ от север към Раг Ктака, го намериха претъпкан с бягащи, обзети от паника хора.

— Мисля, че би било по-добре да стоим далеч от пътя. През тази тълпа няма да можем да се придвижваме бързо.

— Но нали отиваме в Раг Ктака? — каза Сади.

Белгарат погледна отново към тълпите бежанци и рече:

— Сега не можем и сал да намерим там, та какво остава за кораб. Дайте да влезем в гората и да се насочим на юг. Не ми се ще да се застоявам на открито във вражеската територия. Сега е по-добре да потърсим лодки в някое рибарско селце, отколкото по кейовете на големия град.

— Вие, ако искате, тръгвайте — предложи Силк. — Аз ще остана да поразпитам.

— Това е добра идея, но не се застоявай прекалено дълго. Ще ми се да стигнем Голямата южна гора преди началото на зимата, ако е възможно.

— Аз ще остана с него, дядо — обади се Гарион. — И без това имам нужда да се отърся от някои неща, които видях напоследък.

Двамата тръгнаха към гъстия поток бежанци, отправени на юг.

— Гарион, онзи, който бута ръчната количка, не е ли сендар? — провикна се Силк, като дръпна юздите на коня си.

— Та какво би правил тук един сендар? — отговори той и заслони очите си с длан. — От друга страна обаче, доста прилича на сендар. Какво ли прави в Ктхол Мургос?

— Да идем да го питаме. Те обичат да клюкарстват, а това винаги може да ни бъде от полза. Ще разберем какво се е случило.

Силк подкара коня си и го изравни с набития човек, който буташе количката.

— Добро утро, приятелю! Доста си се отдалечил от дома.

Човекът спря, пусна дръжките на количката и изгледа изпитателно натрапника с нийсанските одежди:

— Аз не съм роб, така че внимавай да не ти хрумне нещо.

— Това ли те притеснява? — рече Силк и посочи дрехата си. — Не съм нийсанец. Намерих това при едни трупове на няколко левги оттук. Реших, че биха ни били полезни в случай, че се натъкнем на официални лица. Какво правиш?

— Бягам — отговори тъжно сендарът. — Също като останалите нещастници. Вие не знаете ли какво става?

— Идваме от далечен път.

Човекът отново вдигна количката и тръгна полека по пътя.

— Цялата малореанска армия се е насочила насам. Тръгнали са от Горут. Подпалиха града, в който живеех, и избиха половината население. Още не са си направили труда да се занимаят с Рак Ктака и затова всички сме се запътили натам. Надявам се, че там ще намеря кораб за Сендария. Не знам защо, но изведнъж се затъжих доста за родината си.

— Нима си живял в мургски град? — попита учудено Силк.

Сендарът направи кисела физиономия и отговори:

— Е, не беше съвсем по моя воля. Преди десетина години имах известни неприятности със закона в Толнедра. Взе ме на борда си един капитан, който обеща да ми помогне да напусна страната. Беше опасен мошеник и в момента, в който парите ми свършиха, ме заряза на кея в Рак Ктака. Скитах известно време по северните брегове на езерото. Там ми позволиха да остана, тъй като можех да върша неща, които един мург би счел, че са под достойнството му, пък от друга страна бяха прекалено важни, за да бъдат поверени в ръцете на роб. Беше доста унизително, но все пак си изкарвах прехраната. Както и да е, преди няколко дни войската им ни прегази. На тръгване не бе останало нищо здраво.

— Ти как се спаси? — попита го Силк.

— Скрих се в една купа сено. Изчаках, докато опасността отмине и после се присъединих към тези — отвърна той и огледа уплашените хора, газещи до глезени в меката кал. — Жалко, не мислите ли? Не им е останал достатъчно разсъдък да се разпръснат и да стъпват по тревата. Войниците никога не биха постъпили толкова глупаво.

— Значи имаш опит във военното дело, така ли?

— Разбира се — отговори набитият човек с гордост. — Бях сержант в армията на принцеса Се’Недра. Бих се с нея при Тул Марду.

— Тази аз я пропуснах, бях зает другаде. — сподели Силк. — Дали има малореанци към Голямата южна гора.

— Не знам. Но не ви препоръчвам да идете там. Всичките тези убийства са възбудили равинерите до немай къде.

— Какви са пък тези?

— Таласъми. Хранят се с трупове и напоследък се чуват доста зловещи истории за тях. Отново ви казвам, не ходете там.

— Ще се съобразим със съвета ти, приятелю. Благодарим ти за новините. Късмет като стигнеш Рак Ктака. Пожелавам ти да успееш да се върнеш в Камаар.

— В момента съм съгласен и на Тол Хонет. Тамошните затвори не са чак толкова зле в сравнение с това.

Силк се ухили и препусна към приятелите си. Гарион го последва.

Същия следобед прекосиха река Ктака на няколко левги от устието й. Щом стъпиха на отвъдния бряг, вече можеха да видят смътните очертания на гората. С настъпването на вечерта дъждът спря, но небето остана облачно.

— Ще се опитаме ли да я достигнем преди да се стъмни? — попита Силк.

— Нека изчакаме. Думите на човека, с когото сте разговаряли, малко ме притесняват. Не мисля, че са ни нужни подобни изненади, особено в тъмното — отговори Белгарат.

— Надолу по течението има групичка плачещи върби — каза Дурник. — Можем да опънем палатките там.

Мястото се намираше на около половин миля. Горичката беше сравнително голяма и се издигаше до самия бряг на реката.

— Добре — съгласи се Белгарат.

— Още колко има до Веркат, дядо? — попита Гарион, докато групата им се придвижваше покрай придошлата река.

— Според картата още около петдесет левги на югоизток, преди да излезем на брега срещу острова. Тогава ще трябва да намерим лодка, която да ни прехвърли от другата страна.

Гарион въздъхна тежко.

— Не се отчайвай. Справяме се дори по-добре, отколкото бях предполагал. Зандрамас не може да бяга вечно. Светът е малък, ще я стигнем рано или късно.

Докато Дурник и Тот бяха заети да опъват палатките, Гарион и Ерионд тръгнаха из горичката в търсене на дърва за огъня. Беше доста трудно да се намери нещо достатъчно сухо за горене. Отне им повече от час, за да набавят скромното количество, необходимо на Поулгара за готвене. Докато тя се зае с еленското и фасула, Гарион забеляза, че Сади обикаля нервно и търси нещо по земята.

— Не е никак смешно, излизай веднага!

— Какво има? — попита Дурник.

— Зит е излязла от бутилката.

— Сигурен ли си? — попита ковачът и скочи като ужилен от мястото, където седеше.

— Понякога се забавлява, като се крие от мене. Излизай веднага, палаво змийче такова!

— Най-добре не казвай на Силк. Ще изпадне в истерия, ако разбере — посъветва го Белгарат. — Той всъщност къде е?

— Излезе с Лизел да се поразходят — намеси се Ерионд.

— На това мокро време! Понякога този човек ме учудва.

Се’Недра се приближи и седна на дървото до Гарион. Той я прегърна и я притисна към себе си. Тя се сгуши в него и въздъхна:

— Какво ли прави детето ни сега?

— Спи, най-вероятно.

— Много обичам да го гледам, докато спи — прошепна тя и притвори очи.

В този момент откъм върбите се разнесе оглушителен вик. С разширени от ужас очи Силк се втурна в осветеното от огъня пространство. Лицето му беше мъртвешки бледо.

— Какво има? — попита Дурник.

— Змията беше в пазвата й!

— Чия пазва?

— На Лизел.

Поулгара се обърна с черпак в ръка към треперещия драснианец:

— Кажете ми, принц Келдар, какво точно търсихте в пазвата на Лизел?

За известно време той успя да издържи на изпитателния й поглед, но после започна да се изчервява.

— О, разбирам — рече тя и се върна към гозбите си.

Към полунощ Гарион се събуди от някакви звуци. Внимателно, за да не събуди Се’Недра, той стана и излезе от палатката. От реката се беше надигнала гъста мъгла и плътната й мръснобяла завеса скриваше всичко.

Далече в мъглата се разнесе металическо дрънчене. Звукът беше познат, но му беше нужно известно време, за да разбере какъв е.

Към тях се приближаваха конници в метални доспехи. Гарион се пресегна в тъмното и тихо хвана меча си.

— Няма ли най-после да кажеш какво имаше в къщата, преди да я запалиш? — чу се нейде в мъглата глас с малореанско произношение.

Говорещият не беше близо, но в тихата нощ звуците се разнасяха безпрепятствено, така че Гарион чуваше всичко.

— Нищо особено, ефрейтор.

— Смятам, че трябва да поделим плячката. Все пак сме група.

— Странно, че го казваш. В такъв случай, след като искаш част от плячката, следващия път обърни повече внимание на къщата, вместо да побиваш на колове обитателите й.

— Ние сме във война — рече ефрейторът с фалшива убеденост. — Наш дълг е да се разправим с врага.

— Дълг ли! — рече първият подигравателно. — Та ние сме дезертьори, ефрейторе. Единственият ни дълг е нашето собствено добруване. Ако ти предпочиташ да колиш мургски семейства, добре, но аз се опитвам да изкарам достатъчно за пенсия.

Гарион бе обзет от някакво странно спокойствие. Той се изправи, отиде тихо до купчината вързопи и внимателно извади ризницата си и я облече, като разтресе няколко пъти рамене, за да я намести.

От мъглата изплува грамадната фигура на Тот, който стоеше на пост при конете.

— Това е нещо, което трябва да свърша сам — прошепна Гарион в ухото на немия исполин.

Тот кимна тъжно, отвърза един от конете и му подаде юздите. Сетне сложи гигантската си лапа върху рамото на Гарион в знак на мълчаливо одобрение и се отдръпна, за да му направи път.

Гарион възседна неоседлания кон и тихо пое през върбовия шубрак.

Гласовете на престъпниците идваха откъм гората. Гарион ги последва все така тихо. След около миля някъде напред и вляво се разнесе шумен смях.

— Ама как пищяха, докато ги побивахме на коловете! — рече нечий дрезгав глас в лепкавата мъгла.

— Е, стига толкова — процеди Гарион през стиснатите си зъби и заби пети в хълбоците на животното. Конят полетя напред. Влажната земя попиваше тропота от копитата му.

— Да запалим факлите — чу се глас.

— Мислиш ли, че е безопасно? — отвърна друг глас. — Знаеш, че наоколо непрекъснато обикалят патрули в търсене на дезертьори.

— Давай. Патрулите вече са си легнали. Полунощ отдавна мина.

След миг проблесна мъждива светлина.

Атаката на Гарион дойде като гръм от ясно небе. Няколко от разбойниците вече не бяха между живите преди останалите дори да разберат какво става. Докато Гарион летеше из редиците им, поваляйки ги от седлата един след друг, въздухът се изпълни с писъци. Широкото острие на оръжието му не преставаше да разсича плът и кости — ризниците не бяха преграда за него. Петима паднаха още при първата атака. После той се обърна към останалите трима. Единият се втурна да бяга, вторият извади оръжие, а третият, който държеше факлата, остана вцепенен от ужас.

Онзи с оръжието едва смогна плахо да го вдигне над главата си в желанието да се предпази от удара, който Гарион вече нанасяше. Мечът на риванския крал отплесна оръжието на малореанеца, разцепи шлема му и стигна почти до кръста на нещастника. Без да губи време, Гарион го издърпа от гърчещото се тяло и се обърна към човека с факлата.

— Милост! — извика той и се опита да обърне коня си. — Милост!

Викът вбеси Гарион още повече и той стисна зъби, замахна ожесточено и изпрати главата на убиеца далеч в тъмнината. Само миг след това препусна след последния от бандитите.

Отне му по-малко от минута да го настигне. В началото се водеше само по звука, но скоро вече можеше да различи смътния силует на бягащия. Той го заобиколи отдясно и рязко спря коня си на пътя му.

— Кой си ти? — провикна се брадатият малореанец. — Защо ни нападна?

— Аз нося правосъдие — рече Гарион и замахна.

Непознатият с ужас се взря в огромния меч, който стърчеше от гърдите му, със задавена от кръвта въздишка се изхлузи от него и се свлече безжизнен на земята.

Все още без да изпитва нищо, Гарион слезе от коня и избърса меча си в туниката на мъртвеца, почти машинално сграбчи юздите на коня му и се запъти към мястото на битката. Като стигна, внимателно огледа жертвите си за признаци на живот, успя да събере още три коня и пое към лагера.

Силк стоеше до Тот при конете.

— Къде беше? — попита той шепнешком.

— Имахме нужда от коне — отговори Гарион, докато слизаше от коня си, и подаде юздите на пленените коне на Тот.

— Малореански — продължи Силк. — Ако може да се съди по седлата. Къде ги намери?

— Чух собствениците им да си говорят за посещението на една мургска ферма, докато минаваха покрай лагера ни.

— И не ме покани с теб?

— Съжалявам, но трябваше да бързам. Не исках да се изгубят в мъглата.

— Четирима? — продължи Силк.

— Останалите четири коня не можах да ги намеря. Надявам се, че тези ще са достатъчни да наваксаме за загубените при корабокрушението.

— Осем души! — учуди се дребосъкът.

— Успях да ги изненадам. Не беше кой знае каква битка. Хайде да си лягаме.

— Не би било лошо да се по измиеш преди да си легнеш. Нервите на Се’Недра са доста деликатни и сигурно няма да й се отрази добре, като се събуди и те види целия в кръв.

Утрото дойде в още по-гъста мъгла. Беше влажно и студено. Виждаха се само провисналите клони, обсипани с бляскави перлени нанизи от капчиците вода по тях.

— Поне ни прикрива — отбеляза Гарион.

— Да. Но затова пък крие и от нас доста неща — отвърна Сади. — Гората пред нас се слави с доста лошо име.

— Колко е голяма?

— Може би е най-голямата на света — отговори Сади, докато вдигаше един вързоп на коня си. — Простира се на стотици левги. Само на мен ли така ми се струва, или тази сутрин имаме повече коне?

— Снощи съвсем случайно открих още четири.

След като закусиха и опаковаха и готварските прибори на Поулгара, се запътиха към скритата в мъгла гора. Докато яздеха, Гарион чу разговора на Дурник и Силк, които се движеха точно зад него.

— Какво правеше снощи? Имам предвид, когато намери Зит в пазвата на Лизел.

— Тя ще докладва на Джевълин, когато всичко това свърши — отговори Силк. — Ще ми се той да не разбере за някои неща. Ако не успея да я убедя с разум, ще ми се наложи да го направя с чувства.

— Горкото момиче.

— Повярвай ми, Дурник, тя може да се грижи сама за себе си. Двамата играем игра, но в случая не разчитах на присъствието на Зит.

— Вие драснианците вечно ли играете такива игрички?

— Разбира се. Така си убиваме времето, особено през зимата. В Драсния зимите са дълги и скучни. Това ни помага да изостряме сетивата си.

Първите дървета вече се очертаваха на фона на мъглата. Бяха почти голи — зимата беше близо. Докато навлизаха под усуканите клони, Гарион се огледа. Не знаеше какви са тези дървета. Имаха фантастични форми. Клоните им се сучеха към небето около покритите с мъх стволове. Те пък бяха осеяни от безброй чворове, дълбоко впити в грубата им кора, които създаваха гротескната прилика с ужасно изкривени от болка човешки лица. Земята бе застлана с дълбок пласт опадали листа, изгнили и почернели. Нагоре клоните се губеха в сиво-бялата мъгла.

Се’Недра се загърна в наметалото си и потрепери.

— Трябва ли наистина да минаваме оттук?

— Мислех, че обичаш дърветата — рече Гарион.

— Не и тези. В тях има нещо жестоко. Имам чувството, че се мразят.

— Да се мразят? Дърветата?

— Да. Те се блъскат и мачкат, за да достигнат слънцето. Отвратително място.

— Опитай се да не мислиш за това — посъветва я той.

Продължиха навътре и все по-навътре в гората. Яздеха в тишина, настроението на всички се беше помрачило от просмукващата се от странните дървета враждебност.

По пладне спряха да хапнат набързо и продължиха през мрачната гора.

— Мисля, че изминахме достатъчно път за днес — каза по едно време Белгарат. — Да запалим огън и да опънем палатките.

Може би беше просто неговото въображение или викът на някоя птица, но с първите пламъци на огъня Гарион чу изпълнен с болка писък, който сякаш идваше от самите дървета. В него бяха смесени ужас и гняв. Той се огледа и видя как жестоките човешки образи по стволовете се раздвижват на колебливата светлина на огъня.

След като се нахраниха, Гарион се отдалечи от лагера. Все още чувстваше празнотата, останала в душата му след битката. С изненада откри, че вече не помни подробностите от снощи. Пред очите му изникваха неясни картини на плискаща се кръв под мъждивата светлина на факлата. Видя ездачите да падат от конете си, видя и главата на човека с факлата да отлита далеч в мъглата.

— Говори ли ти се за това? — чу се гласът на Белгарат зад него.

— Не особено, дядо. Не мисля, че би одобрил това, което направих, затова нека да не продължаваме. Няма начин да те накарам да разбереш.

— Аз те разбирам, Гарион. Просто не смятам, че по този начин си постигнал нещо. Ти уби… колко?

— Осем.

— Толкова много! Добре, уби осем малореанци. И какво доказа по този начин?

— Не го направих, за да доказвам нещо, дядо. Просто исках да съм сигурен, че те никога повече няма да го правят. Дори не съм сигурен, че точно те са онези, които са убили мургските фермери. Чух, че са направили нещо подобно някъде, и исках да ги спра.

— Наистина. Спря ги. Как те кара да се чувстваш това сега? По-добре ли?

— Не. Всъщност не. Не ги убих, защото бях ядосан. Просто почувствах, че трябва да го направя, и го направих. И след като вече така и така нищо не може да бъде променено, бих предпочел да забравим за случилото се.

— Добре тогава. Стига да помниш това, мисля, че не си се увредил сериозно — рече Белгарат, след като го изгледа дълго и изпитателно. — Да се връщаме при огъня.

Гарион спа лошо тази нощ. Се’Недра също непрекъснато се въртеше и говореше насън.

На сутринта Белгарат стана и се огледа наоколо с горчива гримаса.

— Това е налудничаво! — избухна той. — Къде е слънцето?

— Зад мъглата и облаците, татко — отговори Поулгара, докато спокойно решеше дългата си черна коса.

— Знам, Поул, но искам да го видя поне за момент, за да определя посоката. Ако не успея, може да се окаже, че се въртим в кръг.

Тот, който беше зает с огъня, стана и отиде пред възрастния човек. Лицето му както винаги в подобни случаи беше изразително. Той посочи с ръка в една посока, която се отклоняваше от маршрута, който бяха следвали.

— Сигурен ли си? — рече Белгарат и се намръщи.

Тот кимна.

— Друг път минавал ли си оттук?

Немият великан отново кимна и пак посочи.

— И ако продължим в тази посока, ще излезем на южния бряг при остров Веркат?

Тот кимна за трети път и се върна при огъня си.

— Кайрадис каза, че той ще дойде с нас, за да ни помага в търсенето, дядо — припомни му Гарион.

— Добре. След като знае пътя, ще го оставим да ни води. И без това вече ми писна да налучквам.

Вече бяха изминали поне две левги в мъгливото утро. Тот уверено водеше групата. Изведнъж Поулгара рязко дръпна юздите на коня си и изкрещя:

— Внимавайте!

От мъглата изхвърча стрела и просвистя право към техния водач. Огромният Тот успя да я отбие с тоягата си. В същия миг група дрипави мъже изскочиха от гората — размахваха какви ли не оръжия. Повечето бяха мурги, а останалите — някаква междурасова кръстоска.

Без капка колебание Силк скочи от седлото и измъкна камите си. Докато бандата негодници се приближаваше, дребосъкът вече бе излязъл пред другарите си, за да ги посрещне. Гарион още не беше успял да слезе от коня си, когато Тот вече бе тръгнал с тежката си тояга към нападателите. Дурник държеше брадвата с две ръце и описваше с нея кръгове над главата си. Кралят на Рива измъкна меча на Желязната хватка и размаха пламтящото му острие. Един от разбойниците скочи във въздуха в жалък опит да направи движението, така характерно за Силк, но резултатът от това бе плачевен за него: вместо да удари Гарион с пети в лицето или гърдите, гимнастикът срещна пламтящото острие и се наниза на него.

В същия момент Силк прониза другиго и докато се завърташе, за да освободи оръжието си, сряза още един през челото.

Тот и Дурник успяха да заклещят няколко от нападателите помежду си и методично започнаха да ги избиват.

— Гарион!

Той се обърна и видя как един брадат здравеняк дърпа от седлото Се’Недра с едната си ръка, докато с другата размахва нож. В следващия момент и двете ръце на разбойника бяха заети със здравия копринен шнур, който някой бе хвърлил през главата му изотзад. Със завидно спокойствие златокосата Велвет бе опряла коляно в гърба му и стягаше все по-силно и по-силно. Се’Недра гледаше с ужас как нейният кандидат-убиец се души пред очите й. Гарион се обърна и започна да кълца редиците на вече пообезверените разбойници. Въздухът се изпълни с викове, крясъци и парчета плат и човешка плът. След миг нападателите вече бягаха.

— Страхливци! — изкрещя някакъв човек в черни дрехи подир бягащите злодеи. Той държеше лък и го насочи право към Гарион. След секунда обаче вече падаше напред като пречупен в кръста и заби стрелата си в земята. Една от камите на Силк се бе забила в корема му до дръжката.

— Има ли някой ранен? — извика Гарион.

— Има. От техните хора — засмя се Силк доволно, докато гледаше последиците от битката.

— Моля те, спри! — извика Се’Недра на Велвет с измъчен глас.

— Какво? — рече разсеяно русокосата девойка, която още стискаше примката около врата на вече издъхналия нападател. — О! Съжалявам! — извини се тя. — Отклоних си вниманието.

Тя отпусна шнура и трупът се срина в краката й.

— Чудесно свършена работа! — поздрави я Силк.

— Става с тренировки — рече тя, докато внимателно навиваше връвта.

— И не ти ли призлява?

— Е, чак пък толкова. Нали е част от онова, на което ни учат.

Той, изглежда, имаше готова реплика, но отговорът и го смути и той замълча.

— Да? — попита тя.

— Няма нищо.

22.

— Престани! — рече Дурник с възмущение, докато Сади обикаляше труповете и забиваше отровната си кама в тях.

— Просто искам да се уверя, че са мъртви. Хич не е предпазливо да оставяш зад гърба си враг, който се прави на мъртъв.

Беше стигнал до онзи с черните дрехи, когото Силк бе повалил.

— Я! Този е още жив.

Той се наведе да махне качулката от лицето на умиращия и изведнъж с ужас отдръпна ръката си.

— Белгарат, ела да го видиш този.

Белгарат прекоси просеката и се изправи до евнуха.

— Лилавият ръб на качулката му не значи ли, че е гролим? — обади се Сади.

Белгарат мълчаливо кимна, наведе се и леко докосна с пръст дръжката на камата на Силк, която все още стърчеше от корема на мъжа с черните дрехи.

— Не му остава много. Можеш ли да го свестиш, за да отговори на няколко въпроса?

— Ще опитам — рече Сади, изтича до коня си и донесе някаква стъкленица с жълтеникава течност.

— Би ли ми донесъл вода? — обърна се той към Дурник.

Ковачът се понамръщи, но все пак взе една тенекиена чашка и наля малко вода в нея от един от меховете.

Сади внимателно изсипа в чашата няколко капки от течността и я разклати, за да разбърка сместа. После се наведе над умиращия и повдигна главата му.

— Изпий това — каза му той тихо. — Ще се почувстваш малко по-добре.

Сади поднесе чашката към устните му. Човекът отпи бавно и отново легна по гръб. Не след дълго на лицето му се появи спокойна усмивка.

— Така! По-добре е, нали?

— Да — изграчи той.

— Хубава битка се получи, нали?

— Искахме да ви изненадаме, ама май изненадата беше за наша сметка.

— Как каза, че беше името на онзи, който ви е пратил? Все ги забравям тези имена?

— Моргат — издаде се гролимът с изненадано изражение. — Владетелят на Рак Ктан.

— Да бе, спомних си. Но не мислиш ли, че той би трябвало да ви даде повече хора?

— Тези са наемници. Вербувах ги в Рак Ктан. Казаха, че са професионалисти, но… — Той започна да кашля.

— Полека, ще се преумориш — прекъсна го Сади. — Та защо се интересува от нас този Моргат?

— Той изпълнява заповеди на Агачак — отговори гролимът. Гласът му се бе превърнал в шепот. — Агачак не е човекът, който ще остави съдбата да решава, а в Рак Урга бяха отправени доста сериозни обвинения. Чух, че е наредено на всеки гролим да ви търси.

— Така си и знаех — въздъхна Сади. — Защо никога не ми вярват! Кажи ми сега, как успя да ни намериш?

— Ктраг Яска беше — каза гролимът. — Проклетият му глас упътва жреците подире ви. За лилавите гролими песента му е като пътеводна светлина, разпространяваща се над Ктхол Мургос.

Умиращият смогна да поеме дълбоко дъх и замаяният му поглед се избистри.

— Какво имаше в чашата?

Той блъсна ръката на Сади и се опита да седне, но трепна и се отпусна безжизнен назад.

— Мъртъв е — рече Сади. — Това му е лошото на орта: лошо се отразява на сърцето. А пък и човекът и без това си беше достатъчно зле. Съжалявам, Белгарат, но това беше най-доброто, което можех да направя.

— Достатъчно беше, Сади — отговори старецът безизразно. — Ела с мен, Гарион. Ще се наложи да си поговорим доста с Кълбото.

— Има ли някаква възможност това да изчака, Белгарат? — продължи Сади, като се оглеждаше нервно. — Смятам, че трябва да се махнем оттук колкото се може по-бързо.

— Надали ще се върнат, Сади — намеси се Силк.

— Нямах това предвид, Келдар. По тези места не е разумно да се задържаме дълго в близост до трупове, а вече стояхме тук достатъчно.

— Би ли ми обяснил защо? — попита Гарион.

— Забрави ли какво ви е предупредил сендарът на пътя?

— За равинерите ли говориш?

— Да. И какво по-точно ви каза?

— Каза, че са някакви таласъми, дето се хранели с трупове. Това са бабини деветини!

— Страхувам се, че не са. Тези истории съм ги чувал от първа ръка. При всички случаи най-добре да се махнем оттук. Хората, които живеят в или в близост до гората, не погребват умрелите. Изгарят ги.

— Никога не съм държал на това — рече Дурник.

— Не става въпрос дали държим, или не, Дурник, това е нещо, което се прави в интерес на живите, а не на умрелите.

— Добре де — обади се Силк. — Как би трябвало да изглеждат тези таласъми? Има какви ли не животни, които биха могли да разравят гробовете.

— Не са животни, Келдар. Хора са или поне така изглеждат. Обикновено са лениви и излизат само нощем, но по време на война или епидемия, когато огромен брой трупове стоят незаровени, изпадат във възбуда. Миризмата на смърт ги подлудява. Не се спират пред нищо, когато са в такова състояние.

— Татко — попита Поулгара, — вярно ли е това?

— Възможно е. И аз съм чувал някои доста неприятни неща за тези гори. Но обикновено такива неща не ме вълнуват и затова не съм ги проучвал по-обстойно.

— Всеки край си има своята ужасна история за призраци и чудовища — добави Силк. — Само малките деца се страхуват от тях.

— Нека се уговорим така, Келдар — настоя Сади. — Ако успеем да излезем от гората, без да ги срещнем, смей ми се колкото щеш, но нека да се махаме оттук.

— Не приемам хипотезата за съществуването на таласъми, но пък от друга страна, не вярвах, че съществува и елдрак, а го видях с очите си. Ще продължим. Двамата с Гарион можем да поговорим с Кълбото и по-късно.

Тот отново застана начело на групата и продължиха в галоп по едва забележимата пътека, която водеше на югозапад. Движеха се с такава бързина, че копитата на конете им отхвърляха назад буци пръст. Разкривените дървета продължаваха да ги зяпат, докато те профучаваха покрай тях. Гарион знаеше, че е само въображението му, но през цялото време му се струвате, че дърветата се хилят злокобно.

— Чакайте! — изкомандва Силк. — Спрете! Чух нещо от тази посока.

Всички се заслушаха през шумното дишане на конете. Някъде откъм изток долетя писък.

— Ето! Пак! — рече Силк и обърна коня си.

— Какво правиш? — попита Белгарат.

— Ще ида да проверя.

Тот обаче препречи с коня си пътя на драснианеца.

— Тот, трябва да ида да видя.

Гигантът поклати глава.

— Тот — обади се Гарион. — Това, което ни каза Сади, истина ли е? Има ли равинери?

Лицето на гиганта се натъжи и той отново кимна.

Още един вик проехтя през мъглата. Този път беше доста по-близо.

— Кой е? Кой вика? — чу се гласът на Се’Недра.

— Хората, които ни нападнаха — съобщи Ерионд с уплашен глас. — Това са оцелелите. Нещо ги избива един по един.

— Равинери? — попита Гарион.

— Сигурно. Каквото и да е, е нещо ужасно.

— Идват право към нас. Да се махаме оттук! — рече Сади и заби пети в хълбоците на коня си.

Препуснаха, без дори да се опитват да спазват посоката. Сляпата езда продължи около половин миля, преди Поулгара да дръпне юздите на коня си и да спре.

— Какво има, Поул? — рече Дурник.

— Има някой пред нас — прошепна тя.

— Равинер ли? — попита Гарион.

— Не. Един от разбойниците е. Опитва се да се скрие.

— На какво разстояние е?

— Не е далече — каза тя и продължи да се взира напред. — Ето сега е зад онова дърво със счупения клон.

Гарион напрегна очи и успя да различи полускрита зад един коренак фигура — мъжът подаваше глава над мокрите листа. В същия момент някакво друго движение привлече погледа му. От дърветата се появи някаква клатушкаща се фигура. Сива и почти невидима на фона на мъглата, тя беше толкова слаба, че приличаше на скелет, увит в парцали, изцапани с кал и кръв. Бледият череп на съществото бе покрит с рядка коса, то беше силно приведено напред, ръцете му висяха до земята, а устата му зееше отворена.

Последваха го и други. Издаваха някакво мучене, което не изразяваше нищо смислено, а чисто и просто техния глад.

— Кани се да бяга — съобщи Поулгара.

С отчаян вик скритият разбойник скочи и побягна. Равинерите го последваха моментално и кокалестите им крака ги понесоха напред с удивителна скорост. Когато разбойникът най-накрая изчезна от погледите на Гарион и приятелите му, преследвачите бяха на не повече от няколко метра след него.

Викът му бе смразяващ. Той се повтори веднъж, и още веднъж, и още веднъж…

— Убиват ли го? — попита Се’Недра с треперещ глас.

Лицето на Поулгара бе станало бяло като платно.

— Не.

— Какво правят? — настоя Силк.

— Изяждат го.

— Да, но… — продължи той. Писъците не секваха. — Нали е още…

Той се втренчи в нея с широко отворени очи. И последната капка кръв се изцеди от лицето му и то стана мъртвешки бледо.

— Жив — довърши вместо него Се’Недра.

— За това се опитвах да ви предупредя, ваше величество — рече Сади. — Като полудеят, не правят разлика между живи и умрели. Ядат всичко, което им попадне.

— Тот — внезапно се обади Белгарат. — Можем ли по някакъв начин да ги прогоним?

Немият поклати глава и се обърна към Дурник, като жестикулираше ожесточено и сочеше главата и стомаха си.

— Казва, че не са достатъчно умни, за да ги е страх. Единственото нещо, което ги движи, е гладът.

— Какво ще правим сега, татко? — настоя Поулгара.

— Ще се опитаме да им избягаме. Ако някой от тях ни се изпречи на пътя, ще трябва да го убием. Колко дълго могат да тичат? — попита той Тот.

Гигантът описа дъга над главата си, после още една и после още една.

— С дни — преведе Дурник.

Лицето на стареца потъмня.

— Да тръгваме! — каза той на Сади. — И не се отделяйте един от друг.

Първата атака дойде след по малко от миля. Десетина бледолики равинери изскочиха пред тях от гъсталака и се опитаха да отрежат пътя им.

Гарион пришпори коня си напред и започна да ги съсича с меча си. Без да се замислят за опасността, те протягаха хилавите си ръце, за да го свалят от седлото. От тях се носеше ужасната миризма на гниещо месо. При първата атака той изби половината, после обърна коня си и довърши и останалите.

— Откъде ли си намират дрехите? — попита Силк, когато продължиха пътя си.

Вместо отговор Тот направи жест, сякаш копае.

— Казва, че ги изравят от умрелите — уточни Дурник.

— Това обяснява вонята — рече дребосъкът и повдигна рамене.

Следващите няколко дни се сляха в съзнанието на Гарион. Налагаше се да сменят Белгарат и Поулгара на всеки четири часа. Щитът, който той и Дурник простираха около своите приятели, ставаше все по-тежък и по-тежък с всяка измината миля. Мъглата все така не се вдигаше и не се виждаше на повече от десетина метра. Ужасните лица на дърветата изникваха без никакво предупреждение от млечнобялата пелена. Често се виждаха и сивите прегърбени силуети на равинерите. Глухото им мучене идваше от всички страни.

Нощно време кошмарът продължаваше със страшна сила. Съществата се събираха около щита, дращеха с нокти по него, а ужасното им мучене свидетелстваше за неутолимия им животински глад. Изтощен от огромния товар на деня, Гарион не само че продължаваше да го носи на плещите си и нощем, но освен това трябваше да се бори и със съня. Когато идваше неговият ред, той бе принуден да извика на помощ всяко зрънце от волята си. Сънят беше по-страшният враг. Той се удряше и щипеше. По едно време даже притисна левия си крак с един грамаден камък, с надеждата, че болката ще му попречи да заспи. Най-накрая обаче всички тези методи се провалиха и главата му клюмна.

Събуди го миризмата на гнила плът. Точно над главата му стоеше равинер. Зяпналите му очи бяха лишени от всякаква мисъл. Зеещата уста беше пълна с изпочупени гниещи зъби. С черните си ръце, завършващи с отвратителни черни нокти, съществото посегна към него. Гарион изкрещя пронизително и със силата на волята си нанесе мощен удар, който запрати равинера в храсталака. После кралят на Рива възстанови бариерата, която бе започнала да се разпада.

Накрая групата стигна югоизточния край на гората и излезе от прегръдката на забуления от мъгла гъсталак.

— Ще продължат ли да ни гонят? — попита ковачът своя ням приятел. Гласът му беше толкова отпаднал, че думите едва се отронваха от устата му.

Тот отговори със серия от неясни жестикулации.

— Какво казва? — обади се Гарион.

— Докато мъглата не се вдигне, най-вероятно няма да се откажат — продължи Дурник С немощния си глас. — Слънцето ги гони, но сега то е скрито от мъглата.

— Ще трябва да поддържаме щита напрекъснато, така ли?

— Страхувам се, че да.

Ливадите, през които яздеха, бяха също толкова грозно място. Покрити бяха с ниски трънаци и локви застояла вода. Мъглата се виеше и люшкаше, но винаги на границата на зрението се виждаха дрипавите прегърбени фигури.

Дойде ред на Белгарат и Поулгара да поемат щита и Гарион се отпусна на седлото, треперещ от преумора.

И в същия момент съвсем слабо долови миризмата на солена вода.

— Морето! — извика Дурник. — Стигнахме морето.

— Сега ни трябва само кораб — напомни му Силк.

Тот както винаги посочи напред.

— Казва, че имало кораб, който ни чака.

— Кораб ли! — рече Силк изумен. — Кога пък успя да ни намери кораб?

— Не знам — отговори Дурник. — Не ми е казвал.

— Дурник — продължи Силк. — Как разбираш какво казва? На мен неговите жестове не ми говорят нищо.

— Не знам и аз. Не съм се замислял над това. Просто ги разбирам.

— Вълшебство ли използваш?

— Не. Сигурно е, защото обикновено работим заедно. Това сближава хората.

— Да бе.

Изкачиха един хълм, от който се виждаше каменистият плаж. Дългите вълни израстваха от обгърнатото с мъгла море и стоварваха яда си върху камъните. Само миг след това с глухо съскане се връщаха обратно, за да започнат всичко отначало.

— Не виждам кораба, който обеща Тот — простена Силк. — Къде е?

Тот посочи с ръка някъде напред в мъглата.

— Наистина ли? — Гласът на дребосъка беше скептичен.

Тот отново потвърди.

Стенанията на равинерите станаха по-настоятелни, прегърбените им фигури започнаха да се мяркат съвсем наблизо. Те протягаха отвратителните си ръце в израз на някакво отчаяно желание за храна, но не смееха да се доближат.

— Само на мен ли така ми се струва, или нещо тук ги плаши? — обади се Велвет.

— Да — съгласи се Дурник. — Няма да слязат до брега.

Той се обърна към Тот и го попита:

— Страх ли ги е?

Гигантът раздвижи ръце.

— Става дума за нещо, по-гладно и от самите тях. То ги плаши.

— Акули? — предположи Силк.

— Не, самото море.

Уморените до смърт хора спряха на брега и слязоха от конете.

— Добре ли си, татко? — попита Поулгара възрастния човек, който стоеше облегнат на седлото си с поглед, вперен в гъстата завеса, стелеща се над тъмната вода.

— Какво? А, добре съм, Поул. Просто съм малко объркан. Ако там наистина има кораб, ще ми се да знам кой го е уредил и как е знаел къде точно да ни чака.

— Още повече — добави Силк — как точно ще разберат дали сме пристигнали. Тази мъгла е непрогледна.

— Тот казва, че те вече знаят и ще се появят до половин час — отговори Дурник.

— О! — рече Белгарат. — И кой е изпратил кораба?

— Казва, че била Кайрадис.

— Съвсем скоро ще ми се наложи да си поговоря с тази млада дама. Поведението й доста често взе да ме смущава.

— Те си отидоха — обади се Ерионд, който галеше врата на своя жребец.

— Кои?

— Равинерите — отвърна младежът и посочи към хълма. — Отказаха се и се връщат в гората.

— И даже не казаха довиждане! — констатира Силк с крива усмивка. — Какво става с обноските в наши дни!

Корабът, който изплува от мъглата като призрак, имаше доста любопитна конструкция. Носът и кърмата бяха вдигнати високо, а на двете абсолютно еднакви мачти се мъдреха доста широки платна.

— Какво го движи? — попита учудено Се’Недра, вперила озадачено поглед в кораба.

— Не знам — отговори Гарион.

— Няма гребла, а за вятър въобще не може да се говори.

Кралят на Рива огледа внимателно кораба и видя, че заключенията й са правилни. Гребла нямаше, но въпреки неподвижността на мъгливия въздух корабът плавно се приближаваше.

— Да не е магия? — попита тя.

Той насочи съзнанието си за да долови и най-нищожния знак за нещо подобно, но такъв нямаше.

— Май няма. Или поне такава, която да ми е позната.

Белгарат също гледаше кораба намръщено.

— По какъв начин се движат, дядо?

— Това е форма на магьосничество, което дава доста непредвидим и често слабо надежден резултат.

Изражението му беше недоволно.

— И ти искаш да се качим на борда на това чудо? — обърна се той към Тот.

Той кимна.

— Ще ни закара ли до Веркат?

Последва ново кимване.

— Искаш да кажеш, че ще ни закара, ако феята, която го движи, не се умори или не й писне и не реши да ни запрати в обратната посока.

Тот вдигна ръце във въздуха.

— Казва, че можем да се доверим.

— Как ми се ще повече да не я чувам тази фраза!

Корабът забави ход, от борда се спусна широка рампа, чийто долен край потъна в около метър вода. Тот поведе коня си, който се дърпаше, и прегази водата до рампата. Когато я достигна, се обърна към групата и ги изгледа очаквателно.

— Казва ни да го последваме.

— Разбрах, Дурник. Да тръгваме тогава.

23.

Моряците на странния кораб носеха груби туники с качулки. Лицевите им кости изпъкваха видимо и придаваха на лицата им недодялан вид. Всички бяха неми като Тот. Вършеха работата си в абсолютна тишина. За Гарион, който бе свикнал на постоянната врява и ругатни на черекските моряци, тази тишина беше необичайна и даже изнервяща. Дори и самият кораб не издаваше нормалните звуци. Нямаше пляскане и скърцане на гребла. Гредите не пукаха под натиска на вятъра, единственото нещо, което се чуваше, беше плискащата се в бордовете вода.

Когато брегът се стопи в мъглата, вече нямаха никакъв ориентир. Безмълвният кораб продължи напред.

Гарион стоеше, прегърнал Се’Недра през раменете. Страшната умора от прехода през гората на равинерите в комбинация със странната тъга на черната морска вода, обгърната в мъгла, придаде на мислите му меланхоличен и абстрактен характер. Той просто стоеше изправен до уморената си съпруга, която се беше сгушила в прегръдката му, и наблюдаваше безизразно белия безкрай.

— Какво е това! — чу се зад гърба му гласът на Велвет.

Той се обърна и погледна към кърмата. От мъглата като призрак изплува някаква птица с огромни крила. Крилата не помръдваха и птицата се носеше в мъгливия въздух, сякаш беше безплътен дух.

— Албатрос. — каза Поулгара.

— Те не бяха ли поличба за беди?

— Защо питаш, принц Келдар? Да не си суеверен?

— Не, но… — Той не довърши.

— Морска птица, нищо повече — успокои го тя.

— Защо има такива огромни криле? — попита Велвет.

— Нужни са й за огромните разстояния над водата, които преодолява. Те я държат във въздуха дори когато не ги размахва. Много е практично — каза Поулгара.

Огромната птица изкряска нещо и след миг изчезна нейде в безкрая на люшкащото се море.

— Какво каза? — попита Дурник със странно притаен глас.

— Доста официално и сдържано изявление. Морските птици са винаги такива. Сигурно защото прекарват много време в самота. Тя им дава време внимателно да подредят мислите си. Сухоземните птици бръщолевят безспир. За разлика от тях, морските са по-сдържани.

— Странни същества са. Имам предвид птиците. Не можеш никога да привикнеш към тях — продължи тя, като гледаше със загадъчно изражение сякаш издяланата от алабастър птица, която пак се появи, размаха огромните си криле и увисна в мъглата право над носа.

Белгарат, който стоеше взрян в учудващо опънатите в безветрения въздух платна, изръмжа и се обърна към Тот.

— Колко трае пътуването до Веркат?

В отговор гигантът отмери кратко разстояние с ръцете си.

— Това, приятелю, е доста относително.

Гигантът разпери широко пръстите на ръката си.

— Около пет часа — рече Дурник.

— В такъв случай се движим по-бързо, отколкото изглежда. Интересно ми е как карат феята да се концентрира върху това за толкова дълго време. Досега не съм срещал такава, която е способна да задържи една мисъл в главата си за повече от минута.

— Да го питам ли? — предложи Дурник.

— По-добре недей — отвърна той. — Сигурно отговорът няма да ми хареса.

Северозападният бряг на остров Веркат изплува с тъмните си контури на хоризонта малко преди да настъпи вечерта. Албатросът все още ги водеше. Гарион вече можеше да види, че хълмовете зад каменистия плаж са покрити с вечнозелени растения, над които се стеле мъгла. На известно разстояние от плажа се виждаха мъждукащи светлини в прозорците на някакво селце. От него към брега имаше светла пътека от факли. Съвсем слабо до слуха му долитаха песни. Думите все още не се различаваха, но по тона можеше да се съди за голяма тъга.

Корабът безшумно се носеше през плиткия залив. Накрая носът му бавно се опря в някакъв кей, който повече приличаше на скала, а не на нещо, направено от хора. На кея стоеше висок мъж, облечен в бяла ленена дреха. Въпреки че по лицето му нямаше бръчки и веждите му бяха гарвановочерни, косата му беше сребристо бяла и приличаше на тази на Белгарат.

— Добре дошли! — поздрави ги той.

Гласът му беше дълбок, но удивително нежен.

— Аз се казвам Вард. Очакваме ви от много дълго време. Книгата на небесата ни възвести идването ви още преди векове.

— Сега разбираш защо ги мразя тези хора. Никак не ми харесва, когато някой се прави, че знае всичко.

— Прости ни, свети Белгарат — рече мъжът с тънка усмивка. — Ако това би те успокоило, няма да споменем за нещата, които прочитаме в звездите.

— Добър слух имаш, Вард — отбеляза старецът.

— Щом казваш — усмихна се непознатият и продължи: — Подготвихме подслон за вас. Храната също е готова. Преходът ви е бил труден и съм сигурен, че сте доста уморени. Последвайте ме, ако обичате! Хората ми ще се погрижат за конете и багажа ви.

— Много мило от ваша страна — поблагодари Поулгара, докато немите моряци спускаха рампата.

Вард се поклони и отвърна:

— Поласкани сме от присъствието ви, лейди Поулгара! Още от началото на третия век сте обект на нашето дълбоко уважение.

Пътеката, която водеше от кея към селото, беше тясна и криволичеше без видима причина.

— Страхувам се, че селцето ни ще ви се стори доста грубовато в сравнение с величествените градове на Запада — извини се предварително мъжът в белите одежди. — Никога не сме били особено придирчиви към удобствата.

— Като се позамислиш, няма някаква особена разлика между домовете ни — успокои го Белгарат и тръгна към светлините на прозорците.

Селището се състоеше от двадесетина къщи от камък със сламени покриви. Изглеждаха произволно разпръснати, без никаква следа от улици или нещо подобно. Навсякъде обаче цареше необичайна чистота. Нямаше ги характерните за такива места купища боклуци. До един праговете на къщите бяха протрити от влизането и излизането на обитателите им.

Вард ги отведе до една доста голяма сграда в центъра на селото и отвори вратата.

— Това ще бъде вашият дом, докато стоите при нас. Масата ви чака, а няколко от моите хора ще останат, за да ви помогнат. Ако пожелаете нещо, моля, изпратете да ме повикат.

След като изрече това, домакинът им се поклони и се отдалечи в мъглата.

Вътрешността на къщата не бе разкошна, но и в никой случай не можеше да се нарече бедна. Във всяка стая имаше по една ниска камина, от която бликаше топлина и светлина. Вратите бяха сводести и всички стени бяха варосани. Мебелите бяха обикновени, но здраво направени, а леглата бяха постлани с дебели одеяла.

В средата на най-голямата стая имаше пейки и маса, върху която бяха подредени глинени съдове с най-различни ястия. Уханията, които се разнасяха от тях, веднага напомниха на Гарион, че от няколко дни не е хапвал нищо топло.

— Странни хора — отбеляза Велвет, докато сваляше наметалото си — но гостоприемството им е безукорно.

След като прекара известно време във втренчено наблюдение на масата, Силк се обади:

— Като добри гости не бихме желали да обидим домакините си и да оставим вечерята да изстине, нали? Не знам за вас, но аз умирам от глад!

Предложените им блюда бяха вкусни. Всичко беше семпло, но идеално подправено. Основното ястие бе идеално опечено месо на някакво животно, което Гарион не можеше да разпознае, но много хареса.

— Какво е това чудно печено? — поинтересува се Се’Недра, докато вземаше още едно парче.

— Козе, предполагам — отговори Поулгара.

— Козе?

— На такова ми прилича.

— Ама аз не понасям козе.

— Това ти е третото поредно парче, скъпа.

След като се нахраниха, всички се настаниха край огъня. Гарион се почувства обзет от умора, но му беше прекалено удобно, за да стане и да отиде да си легне.

— Почувства ли нещо, което да те накара да мислиш, че Зандрамас е била тук? — попита го Силк.

— Какво? О, не. Нищо.

— Май се старае да избягва всяко населено място — намеси се Белгарат. — Не мисля, че й се е наложило да идва в селото. Утре сигурно ще трябва да станеш рано и да видиш дали няма да попаднеш на следите й в околността.

— Не е ли тръгнала направо към Рак Веркат? — предположи Силк. — Там има много кораби, а както знаем, тя иска да отиде в Малореа.

— Може и да е подходила по друг начин — рече старецът. — За главата й има обявена награда, а жителите на Рак Веркат, както и тези на Рак Хага, сигурно биха искали да я осребрят. За всяка стъпка от своето пътуване тя се е подготвяла предварително и не мисля, че би оставила и най-малкото нещо в ръцете на съдбата сега, когато е стигнала толкова далеч.

Сади влезе в стаята и попита:

— Лизел, ще ми върнеш ли змията?

— О, извинявай, Сади! Съвсем бях забравила за нея.

Тя бръкна внимателно в пазвата си и извади оттам малкото зелено влечуго. Силк мигом се отдръпна с ужас.

— Наистина! Не се опитвах да ти я открадна — рече Велвет. — Просто на горкичкото животинче му беше студено.

— Разбира се — отговори той и си прибра змията.

— Исках да я стопля, Сади. Нали не би искал да се разболее?

— Загрижеността ти е направо трогателна!

Той се отдалечи към стаята, си със Зит, мързеливо увита около китката му.

На сутринта Гарион оседла коня си и отиде до каменистия плаж. Там спря, огледа брега и тръгна на северозапад.

Горният край на осеяния с камъни плаж беше побелял от донесените от морето дърва. Докато яздеше, погледът му безцелно отскачаше от купчина на купчина. Тук-там очите му срещаха и по някоя ръбеста греда — мълчаливо свидетелство за нечие корабокрушение. Остатъците, които виждаше, можеха да принадлежат на кораби, разбити преди векове и много далеч оттук.

„Наистина, интересно — рече сухият глас в главата му, — но вървиш в грешната посока.“

„Къде беше?“ — отговори му Гарион и дръпна юздите на коня.

„Защо всеки наш разговор започва с този въпрос? И без това отговорът няма да значи нищо за теб. Защо тогава го дириш? Обърни се и тръгни обратно! Следите започват от другата страна на селото. Нямаш време да заобиколиш целия остров, за да ги намериш,“

„Зандрамас и синът ми още ли са тук?“

„Не — отговори гласът. — Тя тръгна преди около седмица.“

„В такъв случай, изглежда, я настигаме“ — рече Гарион — и надеждата отново се съживи.

„Логично предположение.“

„Накъде тръгна?“

„Към Малореа. Това вече го знаеше, нали.“

„Би ли бил малко по-конкретен? Малореа е доста голяма.“

„Не така, Гарион! УЛ ти каза, че откриването на сина ти си е твоя задача. Аз не мога да ти помогна повече, отколкото ми е позволено. А, и между другото, наглеждай Се’Недра.“

„Се’Недра ли? Защо?“

Гласа вече го нямаше. Гарион изруга и пое по пътя назад.

На около левга на юг от селото, където заливът, прикрит от две големи скали, свършваше, мечът го дръпна. Гарион го извади и подкара коня нагоре по хълма, като сложи меча на Желязната хватка напряко през седлото.

Следата водеше към горичка вечнозелени растения. За момент Гарион спря, за да прецени положението. Реши, че е най-добре да се върне при останалите и да им каже за откритието си, вместо да тръгне след Зандрамас сам. Докато обръщаше коня си, за миг зърна плитките води на залива. Там лежаха останките на малък кораб. Лицето му пребледня. Отново тези, които бяха помогнали на Зандрамас, бяха възнаградени със смърт. Той срита яростно животното и се втурна към селото в лудешки галоп.

— Е? — попита го Белгарат, който седеше пред огъня с чаша в ръка.

— Следите започват около левга на юг оттук.

Поулгара, която седеше на масата, вторачена в някакъв пергамент, вдигна глава и попита:

— Сигурен ли си?

— Кълбото е — рече Гарион, докато сваляше наметалото си. — Да, имах ново посещение от нашия приятел. Той ми каза, че Зандрамас е тръгнала оттук преди около седмица и че се е запътила към Малореа. Това е всичко, което успях да изкопча. Къде е Се’Недра? Искам да й съобщя, че се доближаваме.

— Тя спи, скъпи — рече Поулгара, свивайки внимателно пергамента.

— Това да не е част от онези книги, които дядо все търси?

— Не, просто рецептата за супата, която ни дадоха снощи. — Тя се обърна към Белгарат. — Е, татко, отново ли тръгваме по следите?

Той остана известно време замислен, втренчен в танцуващите по жаравата пламъци, и сетне отговори:

— Не съм сигурен, Поул. Доведени бяхме тук по далеч по-специална причина от откриването на тази следа. Поне така мисля. Може би трябва да останем тук ден-два.

— Но, татко, успяхме да наваксаме доста от преднината й. Защо да си пилеем времето тук?

— Наречи го предчувствие, но смятам, че тук ни очаква нещо твърде важно.

— Мисля, че това би било грешка, татко.

— Твоя воля, Поул. Никога не съм те заставял да мислиш като мен.

— Да, само че ми казваш какво да правя!

— Това е мое право. Дълг на бащата е да насочва делата на децата си. Сигурен съм, че разбираш това.

Вратата се отвори и от забуления в мъгла ден в стаята влязоха Силк и Велвет.

— Намери ли следата, Гарион? — попита Силк, докато сваляше наметалото си.

— Слязла е на брега на около една левга на юг и после е потопила кораба, с който е пристигнала. Останките му лежат на дъното на петдесетина метра от сушата. Сигурно заедно с целия екипаж.

— Значи влиза във форма — отбеляза драснианецът.

— Ти какво прави досега?

— Душех наоколо.

— Правилният термин е „разузнаване“, Келдар — поправи го Велвет.

— Все същото, не мислиш ли?

— Разбира се, но „душа“ има някакъв неприятен нюанс.

— Открихте ли нещо? — поинтересува се Гарион.

— Нищо особено — призна Силк и се приближи към огъня, за да се стопли. — Тукашните хора са досадно любезни и доста талантливи в отклоняването на директни въпроси. Едно нещо ще ви кажа. Това тук не е никакво село или поне не е село в смисъла, който ние влагаме в тази дума. Нагласено е така, че да изглежда грубовато и провинциално, а и хората се правят, че садят зеленчуци и отглеждат добитък, но всичко е само за прикритие. Инструментите им са чисто нови. По тях няма и следа от употреба, а животните им са прекалено лъскави.

— С какво се занимават тогава? — попита Гарион.

— Мисля, че са тук, за да учат — рече Велвет вместо Силк. — Бях на гости при една от жените и на масата й имаше нещо като карта. Успях да я зърна преди да я прибере. Приличаше на карта на съзвездия, нещо като картина на звездното небе.

— Астролози — изръмжа Белгарат. — Никога не съм имал особена вяра в тази наука. Звездите си променят мнението всеки четвърт час. В Пролгу един горим ми каза, че тези хора са дали, точно като тези, които живеят в Южна Малореа. Никой не знае с какво се занимават. Изглеждат плахи и смирени, но според мен това е само някаква маска. В Далия има няколко училища и не бих останал изненадан, ако това е нещо подобно. Някой от вас видя ли човек превързани очи като Кайрадис?

— Пророк ли? — рече Силк. — Аз не видях.

Велвет също поклати глава.

— Може би Тот може да ни каже нещо — предложи Поулгара.

— И как според теб можем да разберем това? Нали е ням — усъмни се Силк.

— Дурник го разбира чудесно. Те къде са между другото?

— Горе на хълма намериха някакво езеро и отидоха да видят дали в него има риба. Ерионд е с тях.

— Е, как иначе — усмихна се Поулгара.

— Не му ли омръзва? Имам предвид това да ходи непрекъснато за риба? — попита Велвет.

— Това е здравословно — рече Поул. — А е и доста по-забавно от някои други занимания. — И хвърли многозначителен поглед към чашата на Белгарат.

— Какво ще правим сега, стари друже? — обърна се Силк към Белгарат.

— Ще си седим спокойно и ще си отваряме очите и ушите на четири. Имам досадното чувство, че тук ще се случи нещо важно.

Следобед се надигна слаб вятър, който започна да раздухва мъглата, която не спираше да ги тормози през последната седмица. До вечерта небето беше изчистено с изключение на масивните облаци над хоризонта на запад, които по залез слънцето боядиса в кървавочервено.

Сади бе прекарал деня с Вард и когато се върна, изражението му показваше раздразнение.

— Успя ли да изкопчиш нещо от него?

— Нищо, което човек да може да разбере. Тези хора май въобще не са в час. Единственото нещо, което, изглежда, ги интересува, е тяхната прословута „задача“. Вард не можа да ми каже в какво точно се състои тя, но събират сведения за нея, откакто свят светува.

С падането на здрача Дурник доведе Ерионд. Момчето носеше въдицата си през рамо и крачеше с провиснал нос.

— Къде е Тот? — попита Гарион.

— Каза, че имал някаква работа. — отговори Дурник, докато внимателно преглеждаше такъмите си. — Явно ми трябва по-малка кука — констатира той.

Докато Поулгара и Велвет се заеха с приготвянето на вечерята, Силк хвърли поглед към Гарион и предложи:

— Искаш ли да се поразтъпчем? Малко съм нервен.

Гарион не отговори.

Дребосъкът се изправи и го подкани отново:

— Ела с мен. Ако продължаваш да киснеш на този стол, ще пуснеш корени.

Гарион с недоумение последва приятеля си.

— Какво беше това изпълнение?

— Искам да разбера с какво се занимава Тот, а не искам Лизел да се мъкне с мен.

— Мислех, че я харесваш.

— Харесвам я, но започва да ми писва непрекъснато да надзърта през рамото ми. — Внезапно той спря. — Къде пък отиват тези?

И посочи колоната жители на селото, проточила се през ливадите чак до началото на гората.

— Ако искаш, можем да ги последваме — предложи Гарион.

— Добре. Давай.

Начело на групата, която се движеше към горната страна на гората, вървеше Вард. Тот, който се извисяваше над всички останали, крачеше до него. Гарион и Силк се приведоха във високата трева и скрити в нея, последваха колоната от разстояние.

Когато колоната стигна до гората, от дърветата излязоха няколко неясни силуета.

— Можеш ли да ги разпознаеш? — прошепна Гарион.

— Прекалено са далече, а е и много тъмно — отговори приятелят му. — Ще трябва да се приближим.

Запълзяха напред.

Тревата беше все още мокра от едноседмичната мъгла. Докато достигнат първите сенки на дърветата, двамата бяха мокри до кости.

— Това не ми харесва особено, Силк — прошепна недоволно Гарион.

— Спокойно, няма да се разтопиш — прошепна в отговор драснианецът. — Тези хора да не са с превръзки на очите?

— Изглежда, че да.

— Значи би трябвало да са ясновидци, така ли? Не видяхме такива в селото, следователно сигурно живеят нейде в гората. Я да видим дали не можем да се приближим още малко. Тези работи възбуждат любопитството ми.

Селяните запалиха факли и навлязоха още неколкостотин метра във влажната гора. Накрая спряха на една кръгла поляна, оградена от масивни каменни блокове, всеки по два човешки боя. Селяните се разположиха в пространството, обградено от тези камъни, и с факлите си образуваха правилен светещ кръг. В центъра му се събраха дванадесет от ясновидците с вързани очи и като се хванаха за ръце, образуваха вътрешен кръг. Непосредствено зад гърба на всеки от тях застана по един здрав мъжага. Това навярно бяха техните водачи и закрилници. Така поне предположи Гарион. В самия център стояха белокосият Вард и Тот.

Двамата приятели пропълзяха още по-напред.

Единственият звук, изпълващ поляната, беше пращенето на факлите. В следващия момент, отначало много тихо, но с ясно нарастваща сила, хората в кръга започнаха да пеят. В много отношения пеенето им напомняше на дисхармоничния химн на улгите.

Без да беше учил музика, Гарион прецени, че този вариант е по-стар и може би по-чист от оня, който огласяваше пещерите през последните пет хилядолетия. Това му даде да разбере пагубния ефект на времето върху улгоската версия. Този химн не беше адресиран към УЛ, а към някакъв друг, непознат бог и пеещите искаха от него да слезе при тях и да ги води и пази от злини — точно каквото се искаше и от УЛ.

В следващия момент нов звук се прибави към този на пеенето. Гарион не го чу, а по-скоро го почувства в съзнанието си. Беше позната въздишка, свидетелстваща, че хората от кръга пред него обединяват волите си за някаква обща цел. Под тайнствения акомпанимент на пеенето гласовете им се издигнаха към обсипаното със звезди небе.

Изведнъж насред кръга нещо просветна и се появи светещата проекция на Кайрадис, облечена със светли ленени одежди и с платнена превръзка през очите.

— Откъде пък се появи тя? — прошепна Силк.

— Всъщност тя не е там. Това е само нейният образ. Чуй!

— Добре дошла, о, света пророчице! — поздрави Бард светещия силует. — Предоволни сме, че милостиво отвърна на молбите ни.

— Не е нужно да ми благодариш, Вард — отвърна му ясният глас на момичето. — Отзовах се в съответствие с дълга, който имам пред задачата. Търсачите пристигнаха ли?

— Пристигнаха, света Кайрадис. Онзи, когото наричат Белгарат, намери това, което търсеше.

— Походът за Детето на Светлината едва започва. Детето на Мрака току-що стигна брега на далечна Малореа. Докато говорим с вас, тя препуска към двореца на Торак в Ашаба. Настъпи времето Вечният да отвори Книгата на вековете.

— Нима това е разумно, Кайрадис? — възрази Вард. — Може ли дори на прастария Белгарат да бъде поверено онова, което пише в Книгата? Целият му живот е посветен на изучаването на само един от духовете, които движат всичко на света.

— Така е писано, Вард, иначе срещата на Детето на Светлината и Детето на Мрака няма да се състои в уречения час. В такъв случай задачата ни ще остане неизпълнена.

— Времето изтича — продължи тя. — Онова, което чакаме още от първия век, наближава. Трябва да се подготвим за онова, което трябва да свърша, което чакаме от толкова много векове и което е само наше задължение. Дай Книгата на вековете на вечния Белгарат, за да може той да отведе Детето на Светлината до мястото, което не съществува и където всичко ще свърши.

После тя се обърна към немия великан и простена през сълзи:

— Сърцето ми е празно без теб. Стъпките ми са колебливи. Сама съм и съм слаба. Моля се за теб, мой приятелю. Побързай и помогни да изпълня дълга си, защото без теб съм самотна.

Съвсем ясно на светлината от факлите Гарион видя сълзите и болката, изписана по лицето на гиганта. Той посегна към образа, но ръката му не срещна нищо и се отпусна безпомощно надолу.

Кайрадис също посегна сякаш несъзнателно. А после изчезна.

24.

Белгарат попита напрегнато:

— Сигурен ли си, че е казала Ашаба?

— Аз също я чух, дядо — потвърди Гарион току-що казаното от Силк. — Тя каза, че Детето на Мрака е стигнало в Малореа и препуска към двореца на Торак в Ашаба.

— Там няма нищо такова. Белдин и аз претърсихме мястото след Воу Мимбре.

Старецът започна да крачи из стаята.

— Че защо и е да ходи там? Това е просто една празна къща.

— Може би ще намериш отговор в Книгата на вековете — предположи Силк.

Белгарат спря и се взря в него.

— О, извинявай, май не бях стигнал още да тази част. Кайрадис каза на Вард, че трябва да ти даде Книгата. На него много-много не му се хареса, но тя настоя.

Ръцете на Белгарат се разтресоха и той ги успокои с видимо усилие.

— Важно ли е? — попита Силк с любопитство.

— Значи затова било всичко! Знаех си, че има причина да сме тук!

— Какво е Книгата на вековете? — обади се Се’Недра.

— Част от малореанските легенди. Свещената книга на пророците от Кел. По всичко личи, че сме тук, за да ми я дадат.

— Това е прекалено мътно за мен, стари приятелю — въздъхна Силк. — Хайде да идем да се преоблечем, Гарион. Целият съм мокър.

— Че как така се измокрихте вие двамата? — попита Велвет.

— Пълзяхме в тревата.

— А, ясно.

— Лизел, трябва ли вечно да се държиш така?

— Как?

— Няма значение! Хайде, Гарион.

— Какво има в нея, та толкова те дразни? — попита Гарион, когато излязоха.

— Не съм сигурен. Непрекъснато имам чувството, че ми се присмива. Струва ми се, че крои нещо и не ми казва нищо. Не знам защо, но много ме изнервя.

След като се изсушиха и преоблякоха, те се върнаха в осветената от огъня главна стая и завариха Тот там. Той седеше безучастно на пейката до вратата, огромните му ръце бяха неподвижно отпуснати върху коленете. По лицето му нямаше и помен от мъката, която Гарион бе видял в гората. Изражението му както винаги не казваше нищо.

Белгарат седеше край огъня с голяма книга с кожени корици и попиваше написаното с жаден поглед.

— Това ли е Книгата на вековете? — попита го Силк.

— Да — отговори вместо него Поулгара. — Тот ни я донесе.

— Надявам се, че в нея пише нещо, за което да си струва всичкият този път.

Докато Силк, Гарион и Тотсе хранеха, Белгарат нетърпеливо прелистваше напуканите страници на книгата.

— Я чуйте — рече най-после той, прочисти гърлото си и започна да чете на глас: — Знайте вий, които бродите из безкрайните улици на времето. Ако разделението е развалило всичко това, то не забравяйте, че разделението е в сърцето на сътворението. Звездите, светите духове и гласовете на скалите предричат деня, когато разделението ще приключи и всичко отново ще стане едно цяло. Сътворението знае, че този ден наближава и ще дойде. Два духа се борят един с друг в самото сърце на времето. И тези два духа са двете страни на едно и също нещо, което сътворението раздели. Идва денят, в който ние трябва да изберем един от тях. И изборът ни ще бъде за чистото зло или за чистото добро. И до края на дните ще царува онова, що ние сме избрали. Как обаче да знаем кое е добро и кое е зло?

— О, прозрете и тази истина — продължи Белгарат. — Камъните по света и по всички други светове шепнат безспир за онези две скали, които текат в сърцето на сътворението. Едно време те били едно цяло и заедно лежали в центъра. Но както всичко на този свят те били разделени. И в мига, когато станало това, те се изправили един срещу друг с такава сила, която унищожавала слънца. И там, където тези два камъка бъдат намерени заедно, ще бъде мястото на последния сблъсък. Ще дойде денят, когато разделението ще спре и всичко отново ще стане едно цяло. Тогава всичко ще се обедини с изключение на двата камъка. Силата, която ги дели, ще бъде прекалено голяма. В деня, когато разделението спре, един от тях навеки ще изчезне и същият ден ще ознаменува за другия вечен живот.

— Да не искат да кажат, че Кълбото е само половинка от камъка? — попита Гарион с недоверие.

— И явно другата му половинка е Сардионът. Това обяснява много неща — съгласи се Белгарат.

— Не мислех, че са свързани.

— И аз. Но пък историята пасва идеално, нали? Още от самото начало всичко върви в чифтове: две пророчества, две съдби, Дете на Светлината, Дете на Мрака — всичко това води до мисълта, че би трябвало да има и два камъка, нали?

— И Сардионът има същата сила като Кълбото — добави горчиво Поулгара.

Белгарат кимна.

— В ръцете на Детето на Мрака той може да направи всичко, което Гарион може с Кълбото, а ние още не сме проучили напълно способностите му.

— Дава ни и чудесен мотив да попречим на Зандрамас да се добере до Сардиона, нали — рече Силк.

— Та аз вече имам всичката мотивация на света да й попреча! — намеси се Се’Недра.

На сутринта Гарион стана много рано. Излезе от стаята, която делеше със Се’Недра, и завари Белгарат вече отвън. Той седеше на масата в голямата стая и не сваляше поглед от книгата на мъждукащата светлина на свещта.

— Не си ли спал въобще, дядо?

— Какво? О, не. Исках да я прочета от кора до кора, без никой да ме притеснява.

— Откри ли нещо, което да ни е от полза?

— Много неща. Най-после разбрах какво прави Кайрадис.

— Защо, и тя ли е замесена в това?

— Тя смята, че да.

Той затвори книгата, облегна се назад и се вторачи замислено в стената.

— Хората тук и онези в Даласия смятат, че е тяхна задача да направят своя избор между двете пророчества, между силите, които разделят вселената. Според тях именно техният избор ще реши съдбата на света.

— Просто да изберат? Да изберат една от страните — и това е!?

— В общи линии, да. Смятат, че изборът ще стане при една от срещите на Детето на Светлината и Детето на Мрака, а двата камъка — Кълбото и Сардионът също трябва да са там. Задачата, да се направи този избор, от векове се поставя само пред един от пророците. На всяка една от срещите е имало по един точно определен пророк. Подозирам, че е имало някой в Ктхол Мишрак, когато ти срещна Торак. Както и да е, задачата сега е възложена на Кайрадис. Тя знае къде е другият камък и кога ще бъде срещата. Тя ще бъде там и ако всички условия са изпълнени, ще направи своя избор.

— Не вярваш на всичко това, нали?

— Не знам, Гарион. През целия си живот сме живели според предсказанията на пророчеството, а то си направи доста труд, за да ме доведе тук и да постави тази книга в ръцете ми. Може и да не вярвам докрай в този мистицизъм, но при всички случаи не смятам да го пренебрегна.

— Казва ли се нещо за Геран? Каква е неговата роля във всичко това?

— Не съм сигурен. Може и да бъде предназначен за принасяне в жертва. Така смята Агачак. Вероятно е също Зандрамас да го е отвлякла само за да те накара да тръгнеш след нея и да вземеш Кълбото със себе си. Нищо няма да се реши, докато Кълбото и Сардионът не бъдат събрани на едно място.

— Мястото, което го няма — добави Гарион лаконично.

— Нещо в този израз не ми дава мира — изръмжа Белгарат. — Понякога ми се струва, че знам какво точно е, но в следващия момент ми се изплъзва. Или съм го виждал, или съм го чувал някъде, но не мога да си спомня.

— Много рано сте станали — рече Поулгара, която тъкмо влизаше в стаята.

— Това се отнася само за Гарион. Аз още не съм лягал.

— Цяла нощ ли стоя?

— Май да. Мисля, че това е нещото, което чаках — продължи той, като постави ръка върху книгата. — Като станат другите, ще съберем багажа и ще тръгваме. Време е.

На външната врата се чу леко почукване. Гарион стана. Отвън в бледосивата светлина на утрото стоеше Вард.

— Трябва да ви кажа нещо.

— Заповядай, влез! — рече Гарион и отвори широко вратата.

— Добро утро! — поздрави Белгарат. — Още не съм ти благодарил за книгата.

— Трябва да благодариш на Кайрадис. Дадохме ти я по нейна заповед. Мисля, че ти и приятелите ти трябва да тръгвате, и то бързо. Насам идват войници.

— Малореанци ли?

— От Рак Веркат насам е тръгнала колона. Най-вероятно ще са в селото по пладне.

— Ще ни дадеш ли някакъв кораб? — попита Белгарат. — Трябва да стигнем до Малореа.

— Това би било непредпазливо. Корабите им кръстосват около брега.

— Според теб нас ли търсят? — намеси се Поулгара.

— Възможно е, лейди Поулгара. Но заповедите на командира им в Рак Веркат са издадени отдавна с цел да открият криещите се на острова мурги. Отрядите обикалят по няколко дни из равнините и после се връщат в гарнизона си в Рак Веркат. Този поход е просто една от многото рутинни експедиции. Войниците не са много старателни и няма да се задържат дълго наоколо. Веднага щом си тръгнат, вие ще се върнете и ще ви дадем кораб.

— Колко е голяма тази гора?

— Доста, о, прастари.

— Добре. Малореанците срещат доста затруднения в горите. Доберем ли се до дърветата, ще бъде детска игра да им се изплъзнем.

— Ще трябва да стоите далеч от отшелника, който живее в гората.

— Отшелник ли?

— Побъркан нещастник. Иначе не е зъл, но обича да си прави шеги с хората.

— Ще го имаме предвид. Гарион, иди да събудиш другите и им кажи, че трябва да тръгваме.

Докато всичко стана готово за тръгване, слънцето вече беше изгряло над ниските хълмове на изток. Сади подаде глава от вратата и като видя топлото слънце да осветява ясното утро, плискайки с лъчите си щедро над селцето и малкото пристанище, рече:

— Къде са дъждът и мъглата, когато най-много имаш нужда от тях?

— Имаме около четири часа преди малореанците да стигнат дотук. Нека използваме това време да се отдалечим колкото се може повече — каза Белгарат и като се обърна към Вард, простичко продължи: — Благодарим ви за всичко.

— Нека боговете бъдат с вас! — отвърна белокосият. — Тръгвайте!

Групата им излезе от селото и тръгна през ливадите към гората.

— Следваме ли някаква посока, стари приятелю? — попита Силк.

— Не, но това няма значение. Единственото, от което се нуждаем сега, е някой гъсталак. Малореанците се изнервят всеки път, когато не могат да видят поне на една миля във всички посоки. Това ме кара да мисля, че не биха претърсили гората с особена охота и старание. Ще видя дали няма да намеря нещо подходящо.

Старецът понечи да тръгне на северозапад, но рязко спря. От гората пред него се появиха двама души. Единият беше с бели одежди, а другият — едър здравеняк — стоеше до него нащрек.

— Поздравявам те, прастари Белгарат — рече бялата фигура — гласът бе женски. Тя повдигна качулката от лицето си и Гарион видя пред очите й тъмна платнена препаска. — Аз съм Онател. Тук съм да ви водя.

— Признателни сме за помощта ти, Онател.

— Пътят ви, Белгарат, води на юг оттук. Трябва да продължите още малко през дърветата и ще излезете на стара пътека. Доста е обрасла, но ще ви отведе до сигурно скривалище.

— Видя ли какво ни чака, Онател? Ще ни намерят ли тези войници?

— Ти и твоите приятели сте в безопасност, въпреки че вие сте тези, които те дирят. Ще претърсят целия остров заради вас, но не ще ви намерят, освен ако някой не ви издаде. Пазете се от отшелника, който обитава тези места. Той ще се опита да ви подложи на едно от своите изпитания.

Като рече това, тя протегна ръка към грамадния мъж, който стоеше до нея. Той нежно я пое и я поведе обратно през гората.

— Колко удобно — отбеляза Велвет. — Даже прекалено удобно!

— Тя не би ни излъгала, Лизел — обади се Поулгара.

— Да, но може да премълчи някои неща, нали?

— Имаш много подозрителен нрав — забеляза Силк.

— Да кажем, че обичам да бъда предпазлива. Когато някой напълно непознат застане на пътя ми и каже, че желае да ми помогне, обикновено се изнервям.

— Хайде да вървим и да намерим пътеката — предложи Белгарат. — Ако после ни се наложи, можем да се отклоним от нея на някое по-закрито място.

Групата се насочи напред под сенките на вечнозелените дървета. Почвата беше влажна и дебело напластена с нападали иглички. Слънцето спускаше все по-уверено лъчите си през плътната завеса на дърветата, но сенките между тях още имаха синкавия оттенък, на ранната сутрин. Дебелият горски килим заглушаваше стъпките на конете им и те напредваха в тишина.

Пътеката, към която ги бе насочила пророчицата, се намираше на около миля напред сред дърветата. Беше хлътнала дълбоко в горската почва, сякаш някога по нея бе минавал постоянен поток от хора. Сега обаче лежеше пуста и изоставена на прегръдката на треви и бурени.

Слънцето вече бе високо в небето и рояци летящи животинки се надпреварваха да жужат в топлите златисти лъчи. Синкавите сенки на сумрака бяха изчезнали.

Внезапно Белгарат спря коня си, заслуша се и каза:

— Чуйте!

Далеч назад, но доста ясно, се чуваше нещо като лай.

— Кучета? Да не би да са пратили кучета по следите ни? — предположи Сади и се огледа нервно.

— Не са кучета, вълци са — поправи го Белгарат.

— Вълци ли? Да бягаме!

— Не се тревожи, Сади. Вълците не нападат хора.

— Не съм готов да пробвам, Белгарат! — простена евнухът. — Чувал съм доста страшнички неща за тях.

— Вярвай ми, познавам вълците. Това са само истории. Никой вълк с поне капчица самоуважение не би и помислил да се докосне до човешка плът. Вие останете тук и чакайте, аз ще ида да видя какво искат.

— Не го прави близо до конете, татко — напомни му Поулгара. — Знаеш как реагират на тези неща.

Той изръмжа и се упъти назад сред дърветата.

— Какво ще прави? — попита Сади.

— И да ти кажа, няма да повярваш — отговори му Силк.

Останаха да слушат далечното виене.

Най-после Белгарат се върна. Ругаеше като бесен.

— Какво има, татко? — посрещна го Поулгара.

— Някой ни разиграва. Никакви вълци няма.

— Белгарат — рече Сади, — чух звуците ясно.

— Това е защото има само звуци и нищо друго.

— Какво ги издава тогава?

— Вече ти казах: някой ни разиграва. Да продължим напред и да си отваряме очите на четири.

Отново тръгнаха напред, като загърбиха призрачния вой. Не след дълго, вече някъде отпред, се разнесе пронизителен рев.

— Какво беше пък това? — рече Дурник и посегна към брадвата си.

— Пак е някакъв абсурд. Уверявам те, пак е някакъв номер.

В гората пред тях нещо се полюшваше. Беше сиво и огромно.

— А какво тогава е това — простена Се’Недра.

— Просто слон, скъпа. Те живеят в джунглите на Гандахар по източния бряг на Малореа.

— Как се е озовал тук?

— Не е. Това е просто проекция. Татко беше прав — някой в тези гори има доста странно чувство за хумор.

— Точно така! И сега смятам да покажа на този комедиант точно какво мисля за работата му.

— Не, татко, остави това на мен. Ти си ядосан, а това те кара понякога да прекаляваш. Нека го направя аз.

— Поулгара! — викна той ядосано.

— Да, татко? — Погледът й бе твърд и спокоен.

Струваше му доста, за да се сдържи.

— Добре, Поул, просто бъди внимателна. Този шут може да има и някой друг трик в торбата си. Не искам да рискуваш.

— Знаеш, че винаги внимавам, татко.

Тя подкара коня си леко напред, докато изпревари с двайсетина метра спътниците си.

— Много хубав слон! — рече тя на няколко метра от люлеещата се заплашително сива фигура. — Дали имаш и нещо друго, което би желал да ни покажеш?

Последва дълга пауза, след която от гъсталака наблизо се чу дрезгав глас:

— Не ми изглеждаш особено развълнувана.

— Това е, защото си допуснал няколко грешки. На първо място ушите не са достатъчно големи, а освен това опашката е прекалено дълга.

— Краката и бивните обаче си ги бива — злобно отсече гласът. — Ей сега сама ще се убедиш в това.

Сивият колос се изправи на два крака и изрева, вдигайки хобота си нагоре. И в мига, в който краката му отново докоснаха земята, се втурна към Поулгара.

— Боже, колко досадно! — рече тя и небрежно махна с ръка.

Животното мигом изчезна.

— Е? — каза тя.

От дърветата пред нея се показа фигурата на висок слаб човек с безумно рошава брада и коса, в които имаше оплетени пръчки и иглички. Облечен беше в мръсна роба, а голите му крака бяха бели като на удавник. Коленете му бяха кокалести, а пищялите му бяха белязани от венозни кръвоизливи. Държеше тънка пръчка.

— Виждам, че имаш способности, жено! — промълви той с изпълнен с неизречена заплаха глас.

— Способности? Ти ли си отшелникът, за когото чувам напоследък?

— Може би. — В очите му пробягнаха лукави пламъчета. — А ти коя си?

— Гостенка. Ако позволиш да се изразя така.

— Не обичам гости. Тези гори са мои и не обичам да ме безпокоят.

— Това никак не е любезно. Не е зле да започнеш да се слушаш от време на време какви ги говориш.

Лицето му се изкриви от гняв.

— Не смей да ми казваш какво да правя. Аз съм Господ.

— Едва ли.

— Опитай тежестта на недоволството ми тогава!

Той вдигна пръчката си нагоре и на върха й припламна искра. Изведнъж от безплътния въздух изникна чудовище, което скочи право към Поулгара. Кожата му беше люспеста, а от зейналата паст стърчаха дълги зъби. Огромните лапи завършваха с остри като бръсначи нокти.

Поулгара обърна дланта си нагоре и съществото увисна неподвижно във въздуха.

— Малко по-добре. Този път имаше повече сила.

— Пусни го! — изскимтя отшелникът и заподскача от яд.

— Сигурен ли си?

— Да. Пусни го! Пусни го!

Гласът му се превърна в хленчене.

— Щом настояваш!

Огромното чудовище с капеща от челюстите слюнка се обърна във въздуха и с ужасен рев се нахвърли върху отшелника.

Високият човек се отдръпна и вдигна пръчката пред лицето си. Чудовището изчезна.

— Занапред внимавай с чудовищата. Никога не знаеш кога може да се обърнат срещу теб.

Влудените му очи се присвиха и той насочи пръчката си към нея. От върха й право към Поулгара изхвърчаха рояк огнени топки, свистящи във въздуха.

Тя отново вдигна ръка и пламъците отскочиха към дърветата. Една от топките подпали влажните иглички на земята, където беше паднала. Вдигна се пушек. Гарион заби пети в хълбоците на коня си. В същия момент и Дурник стори същото, като размаха брадвата си.

— Не се месете! Поул ще се справи с това сама — заповяда Белгарат.

— Но, дядо, това беше истински огън!

— Прави каквото ти казвам, Гарион. Ако сега се втурнеш там, ще нарушиш баланса й.

— Защо се инатиш толкова? — попита Поулгара. — Просто минаваме оттук.

— Тези гори са мои! — изкрещя отшелникът. — Мои са! Мои!

Не спираше да подскача в лудешкия си танц.

— Това е направо жалко!

Човекът отскочи от изумление и се вторачи в земята пред краката си — тя бе избухнала в зелени пламъци. Във въздуха се вдигна голям облак лилав пушек.

— Харесват ли ти цветовете? От време на време обичам да се наслаждавам на малко разнообразие.

— Поул — намеси се Белгарат, — ще престанеш ли да си играеш!

— Това не е игра, татко. С учебна цел е.

Едно дърво на няколко метра от отшелника внезапно се наведе, сграбчи го в здравата прегръдка на клоните си и пак се изправи. Борещият се човек се озова на няколко метра над земята.

— Толкова стига ли ти вече? — попита Поулгара и погледна нагоре към отчаяно опитващия се да се освободи човек. — Решавай по-скоро, приятелю. Доста високо си, а на мене вече ми писва да те държа там.

С ругатня отшелникът успя да се изхлузи и тупна тежко на земята.

— Удари ли се? — попита тя.

Той запрати към нея тъмнина. Тя обаче с каменно спокойствие продължи да седи спокойно на седлото си и за миг се обля в синкава светлина, която отблъсна тъмнината.

В погледа на отшелника припламна коварство и в следващия миг една по една частите на тялото на налудничавия човек започнаха да се подуват неимоверно. Той нарастваше. Лицето му беше обзето от ярост. С един замах на огромния си юмрук той повали едно дърво, наведе се, откърши един клон и тръгна към Поулгара, размахвайки грамадната си сопа.

— Поул! — извика Белгарат. — Внимавай!

— Мога да се справя, татко — отвърна тя и се обърна към триметровия великан. — Страхувам се, че отиде твърде далеч. Надявам се, че умееш да бягаш.

После направи странен жест и помежду им се появи огромен вълк. Беше голям колкото кон, а ръмженето му беше ужасно.

— Не ме е страх от илюзиите ти. Аз съм Господ. Не се боя от нищо!

Вълкът го захапа за рамото. С болка и изненада отшелникът се дръпна и закрещя на ръмжащия звяр:

— Махай се! Махай се!

Животното приклекна и оголи зъби.

— Махай се!

Отшелникът плесна с ръце и Гарион почувства как напряга цялата си воля, за да накара вълка да изчезне.

— Препоръчвам ти незабавно да бягаш — предупреди го Поулгара. — Не съм го хранила от хиляда години и е чудовищно гладен.

Нервите на лудия не издържаха и той се обърна и побягна в гората. Вълкът го последва, като не спираше да ръмжи и да трака със зъби по петите му.

— Приятен ден! — провикна се Поулгара.

25.

— Горкият човек! — въздъхна Поулгара.

— Вълкът ще го догони ли? — попита Се’Недра плахо.

— Вълк ли? Не скъпа, това беше просто илюзия.

— Да, но нали го ухапа. Видях кръвта.

— Просто малък урок, Се’Недра — отговори й тя.

— Защо тогава каза „горкият човек“?

— Защото е напълно луд. Из мозъка му бродят сенки.

— Такива неща се случват понякога, Поулгара — обади се Белгарат. — Давайте да вървим. Искам да навлезем по-дълбоко в гората преди залез слънце.

Докато яздеха през гората, Гарион изравни коня си с този на дядо си и попита:

— Мислиш ли, че може някога да е бил гролим?

— Какво те кара да мислиш така?

— Просто си помислих… Искам да кажа, че има два вида магьосници — гролимите и ние. Той не е бил един от нас, нали?

— Това е доста странно мнение. Талантът лежи скрит във всеки. Може да се появи навсякъде. В различните култури приема различни направления, но навсякъде е познат като магия, заклинателство, та дори и ясновидство. При всички тези случаи той произлиза от едно и също място, а в общи линии е и едно и също нещо. Просто приема различни форми на проявление.

— Това не го знаех.

— В такъв случай днес си научил нещо. Нито един ден, през който научаваме нещо ново, не е напълно пропиляно.

Въпреки че вече беше ниско над северния хоризонт, есенното слънце бе ярко. Зимата трябваше да дойде всеки момент. Гарион си бе спомнил отново, че сега те се намират в такава част от света, където сезоните са обърнати. У дома, във фермата на Фалдор, сега бе почти лято. Полето беше изорано и засято, а дните бяха дълги и топли. Тук, в долния край на земята, всичко бе наопаки. Той с изумление си припомни факта, че с изключение на краткия период в пустинята Арага тази година е изпуснал лятото. По някаква причина тази мисъл му се стори ужасно потискаща.

Изминаха значително разстояние в изкачване на веригата хълмове, която образуваше гръбнака на острова. Местността стана по-насечена.

— Мразя планинските местности! — оплака се Сади, като видя внезапно изникналата между дърветата скала. — Пресечените местности са толкова неудобни!

— И на малореанците ще им бъде неудобно — успокои го Силк.

— И това е вярно, но никак не ме кара да спра да ненавиждам хълмове и дерета. Струват ми се толкова неестествени! Предпочитам едно хубаво блато.

— Ще ида да проверя напред. Вече е залез слънце, а имаме нужда от убежище за през нощта — рече Дурник и препусна в галоп по тесния бряг на буйния поток.

— Колко ли път сме изминали? — поинтересува се Велвет.

— Пет или шест левги — отговори й Белгарат. — Би трябвало да сме достатъчно далеч навътре, за да не бъдем забелязани, освен ако малореанските войници не решат да вземат търсенето прекалено на сериозно.

— Или пък ако нашата пророчица не реши да им спомене нещо — добави Велвет.

— Защо си толкова подозрителна към тези хора? — попита я Се’Недра.

— Не съм абсолютно сигурна защо, но всеки път, когато някой от тях реши да ни дава напътствия, се изнервям. Ако спазват неутралитет, както самите те твърдят, защо си правят труда да ни помагат?

— От дългите години, прекарани в академията е, Се’Недра — рече Силк. — Скептицизмът е една от най-важните науки, които се изучават там.

— А ти, Келдар, вярваш ли й? — попита го Велвет разпалено.

— Разбира се, че не. Нали и аз съм завършил там.

В този моменти се появи Дурник. Усмихваше се доволно.

— Намерих идеално място. Скришно е и предлага добър заслон.

— Да идем да го видим тогава — предложи Белгарат.

Тръгнаха след ковача покрай ромолящия ручей. След стотина метра той рязко изви наляво и после отново надясно. Малко след това пред тях се откри обрасла долчинка. Потокът падаше от ръба на висока стръмна варовикова скала в малко езеро.

— Добра работа, Дурник! — похвали съпруга си Поулгара. — Предполагам, не си избрал мястото само заради езерото.

— Ами…

Тя се засмя топло и го целуна.

— Добре, но преди да го провериш за риба, трябва да решим въпроса за подслона.

— Има. Преди малко видях как една скочи! — Той се поколеба и вече по-спокойно продължи: — Исках да кажа, че случайно видях една, докато минавах.

— Разбира се, скъпи.

Ковачът наведе засрамено глава, но Гарион успя да забележи на устните му едва доловима усмивка. Приятелят му не бе така сериозен, на какъвто се правеше. Поулгара така обичаше да го хваща в такива моменти, че понякога той се стараеше да й дава повод само заради удоволствието, което тя изпитваше от това.

Опънаха палатките под дърветата недалеч от езерцето. Както винаги, задължението да се съберат дърва бе на Гарион и Ерионд. Дурник и Тот отговаряха за разпъването на палатките, а също така както винаги Силк и Белгарат изчезнаха, докато всичката работа не бе свършена. Сади разговаряше с Велвет и Се’Недра — тънкият му глас звучеше също толкова женски като техните.

Докато Поулгара правеше приготовленията за вечеря, Дурник огледа лагера изпитателно и рече:

— Това май е всичко.

— Да, скъпи — съгласи се тя.

— Нещо друго трябва ли ти?

— Не, благодаря.

— В такъв случай… — рече той, загледан в езерцето.

— Добре, иди, но гледай да се върнеш за вечеря.

— Тот, идваш ли? — подкани ковачът приятеля си.

Когато звездите изгряха на кадифеното небе, всички се събраха край огъня, за да вечерят. Храната се състоеше от печено агнешко, задушени зеленчуци и черен хляб от запасите, които им беше предоставил Вард.

— Царска вечеря, лейди Поулгара! — рече доволно Сади, когато се натъпка.

— Да бе — промърмори Гарион.

— О, все забравям: такъв непретенциозен човек си, Белгарион. Трябва по-често да напомняш на хората за кралската си особа.

— Напълно съм съгласна с теб, Сади — рече Се’Недра.

— Не съм сигурен, че в момента това би било добра идея — рече той. — Точно сега такава чест не ми е необходима.

Силк стана и Велвет попита:

— Къде отиваш, Келдар?

— Някъде, където няма да ме шпионират.

— Опитай се да мислиш за това като за приятелска грижа от моя страна. Моята задача не е да те следя, ако успееш да погледнеш на нея по този начин.

— Все същото е, Лизел.

— Разбира се, но като се каже по този начин, не звучи тъй неприятно, нали?

— Много умно, няма що!

— И аз така мисля. Гледай да не се загубиш.

Той се отдалечи в тъмнината, като мърмореше под носа си.

— Колко мислиш, че ще продължи търсенето, дядо? — попита Гарион.

Старецът почеса разсеяно брадата си и отговори:

— Трудно е да се каже. Малореанците нямат безумната упоритост на мургите, но ако заповедта е дадена от някой с достатъчно силна власт, сигурно ще се постараят и няма да спрат поне докато не стигнат до планината.

— Това прави поне няколко дни.

— Най-малко.

— А през това време Зандрамас се отдалечава все повече и повече със сина ми.

— Страхувам се, че не можем да направим нищо по въпроса.

— Няма ли да ги заблудим с моряшките си дрехи, Белгарат? — намеси се Сади.

— Не ми се рискува. Нийсанските дрехи отдавна не са нищо ново в земите на мургите. Те сигурно ще бъдат нащрек, а и плюс това не знаем какво точно търсят. Може в заповедите им да има и точно описание на външността ни.

— Не сме сами — каза Силк, като се приближи към огъня. — Видях още няколко лагерни огъня на север оттук.

— На какво разстояние?

— На няколко левги. Бях се качил на скалата, а оттам се вижда чудесно. Огньовете са доста разпръснати.

— Малореанци? — попита Дурник.

— Най-вероятно. Мисля, че претърсват гората.

— Е, татко? — обади се Поулгара.

— Нищо не можем да решим преди да настъпи денят. Ако просто минават, можем да останем тук. Ако обаче търсят сериозно, ще ни се наложи да измислим нещо друго. Сега е най-добре да се наспим. Утрешният ден може да се окаже доста тежък.

На другата сутрин още преди зазоряване Силк вече беше на крака. Докато другите се надигаха, за да се съберат край огъня, той отново се упъти към скалата.

— Идват — съобщи той. — Претърсват гората педя по педя. Няма начин да не ни открият.

— Някой да изгаси огъня — нареди Белгарат. — Не можем да си позволим да ни открият по него.

Докато Дурник засипваше огъня с пръст, Тот се изправи и се вгледа надолу. Сетне потупа Белгарат по рамото и посочи напред.

— Какво иска да каже, Дурник? — попита старецът.

— Казва, че от другата страна на езерото има гъст трънак. Мисли, че ако заобиколим скалата, ще намерим добро скривалище.

— Иди да огледаш — рече кратко Белгарат. — През това време ние ще се опитаме да заличим следите от престоя си.

Отне им около четвърт час да съберат палатките и да премахнат следите, които биха могли да издадат на войниците, че някой е бил тук през нощта. Дурник и Тот се върнаха тъкмо когато Силк правеше последен оглед на мястото преди да го напуснат.

— Става — съобщи ковачът. — Точно в средата на трънака има празно пространство. Ако внимаваме, няма да оставим следи.

— Ами това? — рече Гарион и посочи високата скала.

— Ще се покрием с трънаци и няма да ни забележат. Няма да ни отнеме много време.

После се обърна към Силк и продължи:

— На какво разстояние са войниците? С колко време разполагаме?

— Около един час.

— Повече от достатъчно.

— Да се захващаме тогава — рече Белгарат. — Предпочитам да се скрия, отколкото да бягам.

За да стигнат с конете до средата на гъсталака, трябваше да си проправят път през тръните. Докато Гарион и Силк ги подреждаха обратно по местата им, Дурник и Тот нарязаха достатъчно дълги клони, за да покрият празното пространство. Докато изпълняваше задачата си, Тот изведнъж спря и очите му станаха безизразни, сякаш се бе заслушал в нещо. Изражението му стана колебливо.

— Какво има, Тот? — попита го Дурник.

Великанът повдигна рамене и отново се захвана за работа.

— Дядо, ако с войниците има гролими, няма ли да ни намерят със съзнанието си? — попита Гарион.

— Няма голяма вероятност за това, Гарион. Експедицията не е кой знае колко голяма, а в Малореа духовниците и военните на се погаждат особено.

— Идват, татко — съобщи Поулгара.

— Какво е разстоянието?

— Около миля.

— Хайде да се промъкнем до ръба на гъсталака — предложи Силк на Гарион. — Обичам да държа нещата под контрол.

Той легна по очи и се запромъква през бодливите клонки на тръните. Гарион го последва, но само след няколко метра започна да мърмори, редейки чудна колекция от ругатни. Без значение накъде се обръщаше, бодлите все така успяваха да го наранят.

— Не бих желал да ти отнемам от удоволствието, но смятам, че моментът налага известно мълчание — прошепна отпред Силк.

— Вижда ли се нещо? — попита го на свой ред Гарион.

— Още нищо, но вече ги чувам да се приближават по дерето. Безшумното промъкване не е силна страна на малореанците.

Най-после Гарион успя да види първите мъже, а после всички излязоха на поляната.

Отрядът се състоеше от десетина малореанци, Носеха обичайните червени туники и яздеха вдървено, сякаш седлата им бяха изключително неудобни.

— Някой каза ли защо търсим тези хора? — попита навъсено един от тях.

— Прекалено дълго си в армията, за да задаваш такива въпроси, Брек — отговори един от хората с него. — Много добре знаеш, че никой никога не ти казва нищо. Началниците като ти кажат „скачай“, не питаш защо, а „колко високо“.

— Началници! — рече Брек и се изплю, — Получават най-хубавите неща, а никога не вършат нищо, Някой ден на обикновените войници Като нас ще им писне и тогава генералите и капитаните ще видят.

— Да не вдигаш бунт, Брек? — каза един от приятелите му и нервно се огледа, — Ако те чуе капитанът, ще те разпъне на кръст.

— Ще видят те! — рече той мрачно, — Не може вечно да ни тормозят.

Няколкото конници преминаха точно през мястото, където бяха лагерували Гарион и приятелите му, и без да забележат добре прикритите следи, продължиха към брега на езерцето.

— Сержант! — чу се недоволният глас на Брек. — Не е ли време да спрем и да си починем?

— Брек — отвърна той, — ще ми се да има ден, през който да не мрънкаш непрекъснато за това или онова!

— Нямате право да ми говорите така! Нали изпълнявам заповедите.

— Да, но не спираш да се оплакваш. Толкова ми е писнало да те слушам да цивриш, че следващия път, когато отвориш уста, ще ти избия зъбите.

— Ще кажа на капитана — заплаши Брек. — Нали помните какво ви каза за това, че ни удряте.

— И как ще му обясниш това, Брек? Когато човек няма зъби, обикновено доста фъфли. Напой коня си и си затваряй устата.

Скоро след това към тях в галоп се приближи човек с дълга бяла коса и викна:

— Намерихте ли нещо?

— Нищо, капитане — отговори сержантът и козирува.

— А там проверихте ли? — рече офицерът и посочи гъсталака, където се криеха Силк и Гарион.

— Тъкмо се канехме да го направим, сър. Следи обаче няма никакви.

— Следите могат лесно да бъдат заличени. Накарай хората си да проверят.

След като подчинените му се отдалечиха, той слезе от седлото, за да напои животното си.

— Генералът каза ли защо ни праща тук, сър? — попита сержантът, който също слезе от коня си.

— Нищо, което да засяга теб, сержант.

Конниците яздеха около гъсталака и се правеха, че търсят.

— Кажи им да слязат от седлата, сержант! — заповяда капитанът възмутено. — Искам всеки сантиметър от този гъсталак да бъде претърсен. Оня белокосият в селото каза, че са в тази част на гората.

— Вард! — едва се сдържа да не извика Гарион. — Казал им е къде да ни намерят.

— Така изглежда. Дай да се дръпнем малко по-навътре. Тези май ще станат по-сериозни.

— Тези храсталаци са бодливи, капитане — доложи с вик Брек. — Не можем да влезем.

— Използвайте копията си. Размушете ги да видим дали пък няма да откриете някой вътре.

Войниците отвързаха дългите си оръжия от седлата и започнаха да ръчкат с тях трънаците.

— Наведи се! — прошепна Силк.

Гарион се притисна плътно към земята.

— Храстите са плътни, тук не може да се скрият хора с коне — извика Брек отново.

— Добре. Връщайте се. Ще проверим следващото дере.

Гарион внимателно си пое дъх и прошепна:

— За малко ни се размина!

— За много малко. Мисля да си поговоря с Вард за това.

— Защо му е да ни предава?

— Точно за това искам да си поговорим.

Капитанът яхна коня си и нареди:

— Хайде, сержант. Строй хората си и да тръгваме.

В същия миг въздухът пред него се озари от странно сияние и се появи Кайрадис, облечена в бяло. Конят на капитана се стресна и той едва се задържа на седлото.

— Кълна се в зъбите на Торак! Ти пък откъде се взе?

— Това няма значение. Дойдох да ти помогна в търсенето.

— Внимавайте, капитане! — чу се предупредителният глас на Брек. — Тази е даласийска вещица и ако не внимавате, ще ви омагьоса.

— Млъквай, Брек! — скара му се сержантът. — Обясни ми, жено, какво точно искаш да кажеш? — попита капитанът.

Кайрадис се обърна към трънака и каза:

— Онези, които дириш, се крият там.

Някъде зад себе си Гарион чу Се’Недра да въздиша.

— Току-що претърсихме този гъсталак, там няма никой.

— Зрението ти те лъже тогава.

— Губиш ми времето — рече презрително той. — Със собствените си очи видях хората си да го претърсват. И какво въобще прави тук в Ктхол Мургос пророчица от Кел? — попита той недоверчиво. — Хората ви не са желани тука. Идете си вкъщи да пълните мозъците си със сенките на наивни илюзии. Нямам време да слушам бръщолевенето на малолетни вещици.

— В такъв случай трябва да ти докажа, че думите ми са правдиви.

Тя откри лицето си и замръзна. Някъде зад мястото, където лежаха Гарион и Силк, се разнесе гръм. Миг след това от гъсталака изскочи грамадният Тот — носеше Се’Недра на ръце.

— Този е един от тях, капитане! Това е онзи големият, а в ръцете му е червенокосата мома.

— Така е, както казах. Сега иди там и ще намериш и останалите — изрече образът на Кайрадис и после изчезна.

— Задръжте тези двамата! — нареди сержантът и Тот и все още борещата се в ръцете му Се’Недра мигом бяха обградени от група войници с извадени оръжия.

— Какво да правим? — прошепна Гарион на Силк. — Хванаха Се’Недра.

— Знам. Виждам.

— Ще… — започна Гарион и посегна към меча си.

— Бъди разумен, Гарион. Ако ги нападнеш, само ще я изложиш на по-голяма опасност.

В безсилието си Гарион запълзя назад. Първият, когото видя, беше дядо му.

— Хванаха Тот и Се’Недра, дядо! — изохка той. — Кайрадис ни издаде! Каза им точно къде се намираме.

Лицето на Белгарат бе пребледняло.

— Мисля, че е най-добре всички да излезете — сухо каза капитанът, който заедно със сержанта се беше приближил до гъсталака. — Двама от вашите приятели са вече в ръцете ми, а знам къде сте и вие.

Никой не му отговори.

— О, хайде де! Бъдете по-отговорни. Ако не излезете сами, ще изпратя за още хора и ще изсечем храсталака, ако трябва. Още никой не е пострадал и ако излезете сега, никой няма да ви направи нищо. Даже ще ви позволя да задържите оръжията си като знак на добра воля.

— Добре, капитане! — обади се Белгарат с изпълнен с нежелание глас. — Дръжте хората си изкъсо. Излизаме. Гарион, Силк, това се отнася и за вас.

— Защо го каза! — избухна Гарион. — Можехме да останем скрити и после да ви освободим.

— Няма друг начин. Те знаят колко сме. Капитанът им владее положението в момента — отговори вместо него Силк.

Гарион изруга и го последва.

Цялата група излезе и се упъти към малореанския офицер. Дурник ги изпревари. Лицето му беше посивяло от ярост.

— Това ли е за теб приятелството? — викна той на Тот. — Така ли ни се отплащаш за добрината?

Лицето на немия се натъжи, но той не направи опит да отговори.

— Това не беше честно! — продължи ковачът с тих, но заплашителен глас. — Ти никога не си ми бил приятел. Твоята господарка те е внедрила сред нас до момента, в който вие двамата да ни предадете. Втори шанс за това няма да получите.

Той вдигна десница и Гарион почувства тласъка на волята му.

— Дурник! Недей! — изкрещя Поулгара.

— Той ни предаде, Поул! Няма да го оставя така.

Двамата впиха погледи един в друг за известно време. Накрая Дурник сведе глава, а после се обърна към гиганта.

— Ти и аз бяхме дотук, Тот. Никога повече няма да ти се доверя. Не искам да виждам лицето ти повече. Дай ми кралицата! Не искам да я докосваш.

Безмълвен, Тот му подаде припадналата Се’Недра.

— Какво сега, капитане? — попита Белгарат.

— Заповедите ми са да ви заведа невредими в Рак Веркат, прастари Белгарат. Главнокомандващият там ви чака. Само като предпазна мярка, разбира се, ще разделя някои от вашите спътници.

— Естествено — отвърна старият вълшебник.

— Ами плановете на вашия главнокомандващ за нас включват ли тъмници и тям подобни неща? — поинтересува се Силк.

— Принц Келдар, подценявате негово величество. Инструктирани сме да се отнасяме към вас с най-голямо уважение.

— Капитане, вие, изглежда, сте доста добре информиран по отношение на това кои сме — отбеляза Поулгара.

— Онзи, който ми даде нарежданията, беше изключително точен в описанието ви.

— И кой, ако не е тайна, беше това?

— Нима се съмнявате, лейди Поулгара? Заповедите идват директно от негово императорско величество Кал Закат. Той следи пребиваването ви в Ктхол Мургос от доста време. — Той се обърна към хората си и нареди: — Стройте се около пленниците! — После се поклони на Поулгара. — Простете, лейди Поулгара! Имах предвид гости. Терминологията на военните понякога е доста бедна. В Рак Веркат ви очаква кораб. Веднага щом пристигнете, ще отплавате. Негово императорско величество ви очаква в Рак Хага с изключително нетърпение.