Кралицата на мрака. Възходът на търговеца принц

Списък на действащите лица

Азис — сержант от Шамата

Агларана — кралица на елфите в Елвандар, жена на Томас, майка на Калин и Калис

Алфред — ефрейтор от Даркмоор, по-късно войник на Калис

Бетси — прислужница на хана „Седемте цветя“

Боррик — Крал на Островното кралство, близнак на принц Ерланд, брат на принц Николас, баща на принц Патрик

Брайън Дънстин — Мъдреца, водач на Шегаджиите, познат също като търговец на име Лизли Ригър

Винси, Джон — търговец от Сарт

Галайн — елф от Елвандар

Гамина — осиновена дъщеря на Пъг, сестра на Уилям, жена на херцог Джеймс, майка на Арута

Гапи — генерал в армията на Изумрудената кралица

Гастон — търговец на каруци от Рейвънсбърг

Гневливия — наемник на служба при Миранда в Пътя на световете

Гордън — ефрейтор от Крондор

Грейвс, Катерина, наричана Кити — крадла от Крондор

Грейлок, Оуен — капитан на служба при принца

Гриндъл, Карли — дъщеря на Хелмут, по-късно жена на Ру, майка на Абигейл и Хелмут

Гриндъл, Хелмут — търговец от Крондор

Гуен — момиче от Рейвънсбърг

Гюнтер — чирак на Натан

Джамила — собственичка на „Следата на бялото крило“

Джедоу Шати — член на дружината на Калис

Джеймс — херцог на Крондор, баща на Арута, дядо на Даш и Джими

Джеймсън, Арута — лорд Венкар, барон, син на херцог Джеймс

Джеймсън, Дашел (Даш) — малкият син на Арута, внук на херцог Джеймс

Джеймсън, Джеймс (Джими) — големият син на Арута, внук на херцог Джеймс

Джейкъби, Рандолф — син на Фредерик, брат на Тимъти, съпруг на Хелън

Джейкъби, Тимъти — брат на Рандолф, син на Фредерик

Джейкъби, Фредерик — основател на търговската фирма „Джейкъби и синове“

Джейкъби, Хелън — жена на Рандолф

Джефри — каруцар на „Джейкъби и синове“

Ейвъри, Абигейл — дъщеря на Ру и Карли

Ейвъри, Дънкан — братовчед на Ру

Ейвъри, Рупърт, наричан Ру — млад търговец от Крондор, син на Том

Ейвъри, Том — баща на Ру

Ейвъри, Хелмут — син на Ру и Карли

Ерланд — брат на краля и на принц Николас, чичо на принц Патрик

Илейн — момиче от Рейвънсбърг

Истърбрук, Джейкъб — търговец в Крондор

Истърбрук, Силвия — дъщеря на Джейкъб

Каралайн — вдовстваща херцогиня на Саладор, леля на краля

Калиед — управител на магьосническата академия в Звезден пристан

Калин — елф, наследник на трона на Елвандар, брат на Калис, син на Агларана и крал Айдан

Калис — известен като Орела на Крондор, специален агент на принца на Крондор, херцог от кралския двор, полуелф-получовек — син на Агларана и Томас; брат на Калин

Кроули, Брандън — търговец от кафене „Барет“

Курт — келнер в „Барет“, грубиян

Луис де Савона — бивш войник, сътрудник на Ру

Лендер, Себастиан — нотариус и правист в кафене „Барет“

Мило — ханджия от Рейвънсбърг, баща на Розалин

Миранда — магьосница, съюзница на Калис и Пъг

Маккелър — главен келнер в „Барет“

Накор — исаланец, картоиграч, магьосник, приятел на Калис

Пъг — магьосник, херцог на Звезден пристан, роднина на краля, баща на Гамина и Уилям

Патрик — принц на Крондор, син на крал Боррик

Ривърс, Алистер — съдържател на „Щастливия скокльо“

Робер дьо Лунвил, наричан Боби — старши сержант в Пурпурните орли на Калис

Розалин — дъщеря на Мило

Рудолф — пекар от Рейвънсбърг, мъж на Розалин

Танерсън, Сам — крадец от Крондор

Томас — военачалник на Елвандар, съпруг на Агларана, баща на Калис; носител на въоръжението на Ашен-Шугар, последният от Господарите на драконите

Уилям — дворцов съдия на Крондор, син на Пъг, брат на Гамина, дядо на Джими и Даш

Фадавах — генерал, главнокомандуващ армиите на Изумрудената кралица

фон Даркмоор, Ерик — воин от Пурпурните орли на Калис

фон Даркмоор, Манфред — барон фон Даркмоор, природен брат на Ерик

фон Даркмоор, Матилда — баронеса фон Даркмоор, майка на Манфред

Фрида — майката на Ерик

Хоен, Джон — управител на „Барет“

Хюм, Стенли — търговец от „Барет“

Чалмес — управител на магьосническата академия в Звезден пристан

Язон — келнер в „Барет“, по-късно съдружник на „Ейвъри и синове“ и в компания „Горчиво море“

ПрологДемония

Душата изпищя.

Демонът се обърна, със зяпнала паст, разтеглена в подобие на вечна усмивка. Единственият знак за големия му възторг бяха леко разширените очи — черни орбити, приличащи на немигащия поглед на акула: плоски и безжизнени. Той погледна стъкленицата в ръцете си — единственото нещо, което притежаваше.

Тази душа беше особено активна и демонът бе имал късмета да я намери и запази. Сложи стъкленицата под брадичката си, притвори очи и почувства енергията, излъчвана от нея. Душевният мир на това създание не познаваше нищо, което можеше да се нарече щастие — само продължителни състояния на страх или гняв, но избликът на чувство все пак приличаше на щастие. Всеки път, когато душата в стъкленицата се бунтуваше, енергията, отделяна от нея, изпълваше съзнанието на малкия демон с нови представи и идеи.

Демонът се огледа, внезапно разтревожен, че по-големите му събратя могат да му отнемат играчката. Това беше една от многото зали в огромния дворец на Сибул, столицата на вече унищожената раса на Сааур.

Но демонът знаеше, че разрушението не бе застигнало избягалите през магическия портал. Почувства как гневът му се връща и предишното чувство бързо го напусна. Понеже беше малък, демонът не бе интелигентен, а само хитър и ловък, и не можеше да разбере защо се придава такова значение на бягството на малка част от почти изтритата от лицето на планетата раса. Но очевидно бе така, защото господарите на демоните от всички краища на равнината се бяха събрали на изток от град Сибул и разглеждаха мястото на затворения сега разлом, през който бяха избягали оцелелите сааурци.

Господарите на Петия кръг се бяха опитали да отворят портала и успяха да го задържат достатъчно, за да промушат мъничкия демон преди разломът отново да се затвори, като запечата пролома между двата свята и остави слабичкия демон от другата му страна. Големите демони дълго се съвещаваха как да отворят отново цепнатината и да проникнат в новия свят.

Демонът се скиташе из залите, без да обръща внимание на опустошенията. Гоблени, работени десетилетия, бяха смъкнати от стените, напоени с кръв и мръсотия и разкъсани. Демонът настъпи ребро на сааурец и разсеяно го ритна встрани. Накрая стигна до тайната стая, която беше обявил за своя, докато войнството на Петия кръг останеше на тази студена планета. Да се напусне демонското царство бе ужасно преживяване, мислеше си младият демон. Това бе първото му пътуване до този свят и той не беше сигурен, че си заслужаваше мъките по преминаването.

Пиршеството беше славно; никога не беше виждал толкова храна, макар че можеше да се добере само до останките от гуляя, изхвърляни от най-могъщите от воинството, след като се натъпчеха. Но остатъци или не, демонът бе изял много и бе пораснал. А това му създаваше проблеми.

Седна и се опита да намери удобно положение за променящото си се тяло. Пиршеството беше продължило близо година и мнозина от по-малките демони бяха пораснали. Той бе израсъл по-бързо от другите, макар да не се бе развил достатъчно, за да достигне задоволителна интелигентност и полова определеност.

Демонът сведе поглед към играчката си и се засмя: тихо размърдване на огромни челюсти и свистене на въздух. Окото на смъртен не би могло да забележи нещото в стъкленицата. Демонът, който все още нямаше име, имаше късмет да улови тази особена душа. Един велик демонски капитан, почти лорд, беше загинал от мощна магия, когато великият Тугор смачка и изяде водача на сааурците. Сааурският магьосник бе достатъчно могъщ и унищожи капитана с цената на собствения си живот. Малкият демон не беше интелигентен, но беше достатъчно бърз и без колебание улови отлитащата душа, напускаща тялото на умиращия маг.

Демонът отново огледа богатството си, стъкленицата за души, и я прибра. Душата на мага му отвърна с блъскане, доколкото би могло да се каже, че някой без тяло може да блъска.

Демонът знаеше, че е станал много по-силен, но почти неспирното ядене привършваше. Последният сааурец беше мъртъв и изяден и сега храната на демонското воинство зависеше от все по-намаляващите животни — създания с незначителна душевна сила. Имаше някои подчинени раси, чиито пораснали деца можеха да бъдат използвани за ямите на пиршеството, но това значеше, че по-нататък растежът в този свят ще бъде слаб. Тялото му щеше да продължи да съзрява, но не достатъчно, докато не се вмъкнеха в друга реалност.

„Студено“ — помисли си демонът. Огледа просторната зала. Не подозираше за предишното й предназначение: спалня на една от многото жени на предводителя на сааурците. В родния му свят съществуваха необуздани енергии и беше страшно горещо; демоните от Петия кръг растяха като диви създания, изяждаха се един друг, докато не станеха достатъчно здрави и силни, за да се измъкнат оттам, та да служат на краля на демоните, на лордовете му и на капитаните. Този демон имаше бегли спомени за началните дни на съществуването си, помнеше само страха, гнева и случайните моменти на удоволствие, когато поглъщаше нещо.

Демонът се намести по-удобно на пода. С това променящо се тяло трудно можеше да се намести удобно. Гърбът го сърбеше и със сигурност скоро щяха да му поникнат криле — отначало малки и тънки, те щяха да заякват, докато постепенно набираше мощ. Демонът имаше достатъчно ум и знаеше, че трябва да се бори, за да постигне определен ранг. Затова трябваше по-добре да си почива. Бе имал щастието критичният период на израстването му да съвпадне с войната в този свят, когато месеци наред по-голямата част от воинството бе достатъчно заета да поглъща местните жители и не търсеше храна в собствените си редици.

Сега всички се биеха и силата на по-слабите щеше да се добави към тази на победителите, докато те изяждаха жертвите си. Всеки демон без ранг беше лесна плячка за другите, освен ако лордът или капитанът не изискваха ред и подчинение. Просто такъв беше животът на расата им и всеки паднал се смяташе за недостоен дори и за спомен. Малкият демон разсъждаваше, че трябва да има и по-добър начин за трупане на сила от откритото предизвикателство и яростната атака. Но не можеше да измисли нещо друго.

Хвърли още един поглед към някога царствената и богата зала, предназначена за удоволствия, погледна пак стъкленицата в ръцете си и притвори очи. Изхранването можеше да се затрудни, а заедно с това и растежът му, но по време на войната бе научил, че физическият ръст, макар и впечатляващ, не е толкова важен, колкото познанието. Съдържанието на стъкленицата беше богато със знания и малкият демон искаше да ги получи. Той долепи стъкленицата до челото си и мислено проникна в душата, предизвика още по-силно трептене и енергията се вля в тялото му. Зашеметяващо силно като дрогата за всеки смъртен, усещането беше между най-славните, познати в демонския свят. Младото създание почувства нещо ново: удоволствието. Скоро щеше да бъде по-умен, да знае повече и да използва нещо по-силно от животинската хитрост и ловкост, за да спечели ранг и положение.

А когато лордовете на демоните откриеха как да отворят отново портала, запечатан след бягството на сааурците, воинството на Петия кръг щеше да се премести и да има богатата възможност да се храни с оцелелите от Сааур и с другите разумни, носещи душа създания, които населяваха света на Мидкемия.

1.Завръщане

Корабът влезе в пристанището.

Черен и страховит, той напредваше бавно като притаен ловец, уловил дирята на жертвата си. Издутите величествено платна на трите високи мачти насочваха военния кораб към пристана на големия град. Другите платноходи му правеха път. Макар че приличаше на голям пиратски кораб от далечните Острови на залеза, на предната мачта се вееше кралският флаг и всеки, който го зърнеше, разбираше, че братът на краля се завръща у дома.

Високо на мачтата един млад мъж работеше бързо и ловко, като обираше горното платно. Ру спря за момент да завърже и последната част към реята и погледна към Крондор.

Градът на принца се простираше край доковете, изкачваше се по хълмовете на юг и продължаваше на север, докъдето поглед стига. От приближаващия се кораб се разкриваше впечатляващ изглед. Младият човек — щеше да навърши осемнайсет на идущия Средлетен празник — мислеше за многобройните случки през изминалата година и най-вече за това, че не се бе надявал да види града отново. Но беше тук и привършваше вахтата си на високата мачта на „Фрийпорт Рейнджър“ — кораб под командуването на адмирал Николас, брат на краля на Островното кралство и чичо на принца на Крондор.

Крондор беше вторият по значение град в кралството, столица на Западните владения и седалище на принца на Крондор, наследника на трона на Островното кралство. Ру гледаше множеството малки постройки, плъзнали по хълмовете около пристанището, над които изпъкваше дворецът на принца, издигнат върху стръмен хълм точно над водите на залива. Величествената постройка се открояваше на фона на грубите сгради около пристана — складове, магазинчета, дърводелски и въжарски работилници и моряшки кръчми. Дворцовият комплекс над бедния квартал придаваше на панорамата величествен вид.

Ру наистина се радваше да види отново Крондор, защото сега беше свободен човек. Погледна за последен път към мачтата, увери се, че платното е здраво прикрепено към реите, и бързо се спусна по въжената стълба с уверени движения, придобити по време на близо двегодишното прекосяване на враждебни морета.

Струваше му се странно, че тук е пролет — за него това бе трета подред пролет без зима. Обърнатите с главата надолу сезони в земите от другия край на света бяха дали на Ру и на неговия приятел Ерик тази възможност и сега те намираха това за доста забавно и същевременно малко смущаващо.

Спусна се още по-надолу, до началото на въжената стълба на бизанмачтата. Ру не обичаше особено работата нависоко, но понеже беше един от най-дребните и ловки в екипажа, често му нареждаха да се качва горе да смъква или изпъва платната на бомбрамстенгите и на брамселите. Той сръчно се спусна по въжената стълба и леко скочи на палубата.

Приятелят му от детските години Ерик фон Даркмоор привърза нок-реята и забърза към перилата, за да разгледа корабите, с които се разминаваха. Беше почти с две глави по-висок и два пъти по-едър от Ру.

Ерик беше по-як от всички младежи в родния им Рейвънсбърг, а Ру — от най-дребните. Ерик не можеше да бъде наречен красавец — имаше открито и дружелюбно лице, което другите считаха за приятно, но и Ру не се заблуждаваше относно собствената си външност — беше най-обикновен по всички стандарти: тясно лице с близко разположени очи, бягащи неспокойно, сякаш в очакване на някаква опасност, с почти неизменен потаен израз. Но в редките случаи, когато се усмихнеше или се разсмееше на глас, от него лъхаше непосредственост и топлота и това му придаваше доста по-привлекателен вид.

„Фрийпорт Рейнджър“ се отправяше към кралския кей, разположен близо до двореца. Ерик гледаше корабите. Един от по-старите моряци се засмя и Ру го попита:

— Какво има?

— Принц Ники пак ще подразни началника на пристанището. — Ерик вдигна глава — косата му беше избеляла от слънцето — и погледна моряка, който имаше сини очи, странно контрастиращи с почернялото му от слънцето лице.

— Какво искаш да кажеш?

— Това е баркасът на началника на пристанището. — Морякът посочи. — Не намаляваме, за да ни поеме лоцман!

— Адмиралът е добър ученик — разсмя се морякът. — Учителят му, старият адмирал Траск, правеше същото, но поне позволяваше на лоцмана да се качи на палубата, че да може да го дразни лично, като не му разрешава да поеме руля до пристана. Адмирал Ники е брат на краля, така че въобще не се интересува от тези формалности.

Ру и Ерик погледнаха нагоре и видяха, че старите моряци чакат да спуснат последните платна по команда на адмирала. Обърнаха се към палубата на кърмата и видяха Николас, бивш принц на Крондор и настоящ адмирал на Кралската флота на Запада да подава сигнал. Незабавно старите опитни ръце дръпнаха тежките платнища и ги привързаха към реите. След секунди Ру и останалите на палубата усетиха как скоростта намалява. Приближаваха кралския пристан, разположен точно под двореца на принца.

Скоростта на „Рейнджър“ продължи да намалява, но Ру смяташе, че все още се движат доста бързо. По-старият моряк като че ли прочете мислите му.

— Сега ще тласнем много вода към кея и тя ще ни отблъсне обратно, докато приближаваме пристана, като ни забави почти до пълно спиране, макар че сглобките ще изскърцат малко. — Той се приготви да хвърли дебелото въже към хората на кея. — Хайде помагайте!

Ру и Ерик грабнаха други две въжета и зачакаха командата.

— Хвърляй! — викна Николас и Ру метна дебелото въже на един мъж на пристана, който ловко го овърза за голям железен кнехт. Както ги предупреди старият моряк, когато приближиха борд до пристана, железните планки започнаха да скърцат и дървеният обков подаде, но носът се отдръпна от каменния кей и грамадният кораб спря с едно-единствено движение и като че ли въздъхна с облекчение, че се е прибрал у дома.

— Чудя се — обърна се Ерик към Ру — какво ли ще каже началникът на пристанището на адмирала.

Ру погледна замислено към Николас, който бе тръгнал към главната палуба. За пръв път беше видял принца на процеса, който се водеше срещу него и приятеля му за убийството на природения брат на Ерик — Стефан. За втори път го беше видял, когато те двамата, заедно с другите оцелели от наемническата дружина, се бяха качили на командвания от него кораб в крайбрежните води до град Махарта. Бяха служили на адмирала по обратния път за дома.

— Може би няма да каже нищо — сподели мнението си дребният младеж. — Просто ще се прибере и ще се напие.

Ерик се засмя. Той също бе разбрал, че принц Николас е мъж със спокоен и твърд характер, с авторитет. Би могъл да притесни до сълзи подчинените си само с поглед, без нито една дума, черта, присъща и на Калис — капитана на дружината „Пурпурните орли“, където бяха служили приятелите.

От големия първоначален военен отряд, наброяващ стотици воини, бяха оцелели по-малко от петдесет. Шестима избягаха с Калис и се качиха на кораба още при Махарта, други се бяха пръснали безразборно и някак си бяха успели да се доберат до Града на Змийската река преди „Фрийпорт Рейнджър“ да отплува за Крондор. Другият кораб на Николас — „Тренчард Отмъстителя“ — беше останал в пристанището на Града на Змийската река още месец — в случай, че и други хора от дружината на Калис успеят да стигнат до сборния пункт. Когато корабът вдигнеше котва, щяха да смятат неявилите се за мъртви.

Спуснаха трапа и Николас и Калис слязоха първи. На пристана ги чакаше принц Патрик — владетел на Крондор, чичо му принц Ерланд — брат на Николас, както и няколко представители на благородническия двор на Крондор.

— Не са достатъчно за едно шумно посрещане, нали? — рече Ерик.

Ру само кимна. Мнозина загинаха, за да може да се пренесе у дома важната информация, която Николас съобщаваше на племенника си. И в най-добрия случай, доколкото Ру знаеше, това беше ограничена информация. Той отново насочи вниманието си към царственото семейство.

Николас, бившият принц на Крондор, предал короната на племенника си, който бе дошъл от столицата на Островното кралство, за да поеме властта, не изглеждаше като брат си. Косата на Ерланд беше почти сива, но все още червенееше достатъчно, за да напомня първоначалния цвят. Николас, който все още не се бе прошарил, беше чернокос мъж, с характерно, волево лице. Патрик, новият принц на Крондор, беше нещо средно между двамата си чичовци — с по-тъмна кожа от тях, но косата му беше кестенява. Имаше нещо от могъщото тяло на Ерланд, а също и от гъвкавостта на Николас.

— Да — съгласи се Ру, — прав си; няма да има много церемонии.

— Скоро ще разберат, че оттук нататък трудно ще печелят слава и победа — каза Ерик. — Принцът и чичо му може би с еднаква тревога очакват да чуят какво ще им съобщят Калис и Николас.

— Нищо добро и утешително — въздъхна Ру. — Това е кървава работа и ще става още по-лоша.

Приятелско шляпване по гърба ги накара да се обърнат. Зад тях стоеше Робер дьо Лунвил, усмихнат по начин, който доскоро ги караше да очакват най-лошото. Но вече знаеха, че е израз на най-нежната страна от характера му. Беше подстригал почти до кожа оредяващата си коса, но имаше нужда и от бръснене.

— Накъде, момчета?

Ру разтърси кесията със злато на колана си.

— Бих искал чаша хубава бира, милувка на лоша жена, а грижата за утрешния ден ще оставя за утре.

— Размислих и приемам предложението ви, сержант — каза Ерик.

— Добре. Ела утре по обяд в канцеларията на лорд Джеймс — каза дьо Лунвил, сержантът на дружината. Той бе предложил на Ерик място в армията — в специалната дружина, ръководена от Калис, загадъчния получовек, съюзника на принц Николас. — Ще кажа на стражата при дворцовата порта да те пусне.

— Нашият принц е внушителен човек — каза Ру, загледан в хората, събрани на пристана.

— Разбирам какво имаш предвид — каза Ерик. — Той и баща му изглеждат така, както подобава на величия.

— Никога не позволявайте да ви подведе рангът им, момчета — каза дьо Лунвил. — Ерланд и нашият крал, а и синовете им, са прекарали доста време на северните граници, за да се сражават с таласъмите и Братството на Тъмната пътека — той употреби нарицателното име за моределите — тъмните елфи, живеещи в далечната част на планините, наречени Зъбите на света. — Чувал съм, че веднъж кралят имал сериозни премеждия долу в Кеш, схватка с търговците на роби или нещо такова. Както и да е, у обикновените хора кралят е оставял само добро впечатление.

— Не сме имали разглезен крал от времето на Родерик, преди старият крал Луам да се качи на трона, а това е станало преди да се родя — продължи той. — Това са корави мъже, прекарали доста време във войни, и трябва да минат няколко поколения преди някой от династията да бъде отново мек и изнежен. Може би капитанът ще може да види това. — Нещо в гласа му издаваше силни чувства; Ру вдигна поглед към сержанта и се опита да проумее на какво се дължи това, но истинското настроение на дьо Лунвил отново бе скрито зад широка усмивка.

— Какво си се замислил? — попита Ерик най-добрия си приятел.

— Колко странни могат да бъдат понякога семействата — отвърна Ру като посочи малката група на пристана, заслушана внимателно в думите на Николас.

— Виж капитана ни — посочи Ерик.

Ру кимна. Знаеше, че приятелят му има предвид Калис. Приличащият на елф мъж стоеше малко встрани, така че да има малко дистанция между него и останалите, но все пак достатъчно близо, за да може да отговаря на зададени въпроси.

— От двайсет години сме приятели — каза Робер дьо Лунвил. — Той ме откри, когато служех при Даниел Тровил, господаря на Висок замък, и ме измъкна от пограничните войни, за да се озова на най-странното място, което човек би си представил. Бил съм по-дълго с него от всеки друг в дружината, споделял съм коравите пътни дажби, спал съм до него, гледал съм как мъже умират в ръцете му, дори ме носи два дни след падането на Хамса, но все пак не мога да кажа, че го познавам добре.

— Наистина ли отчасти е елф? — запита Ерик.

Дьо Лунвил потърка брадичката си.

— Не мога да кажа, че знам цялата истина. Казвал ми е, че баща му произхожда от Крудий; твърди, че бил кухненски прислужник. Не говори много за миналото си. Обикновено гради планове за бъдещето, взима новобранци и ги превръща във воини, като вас двамата. Но това е нещо много важно. И аз не бях нещо повече от кирлив новобранец, когато ме откри. Работи върху мен, докато ме превърна в такъв ценен човек. — Последното изрече с още по-широка усмивка, като че ли беше повече от обикновен сержант, и с това подчерта шегата си, но както Ру, така и Ерик знаеха, че освен военния си пост дьо Лунвил има висок дворцов ранг. — Така че никога не съм задавал много лични въпроси.

Гласът на дьо Лунвил се сниши, като че ли Калис можеше да дочуе нещо от кея, и лицето му стана сериозно.

— И ушите му са заострени. Преди да го видя не бях чувал за подобно същество — получовек, полуелф — способно да върши неща, които никой друг смъртен не би могъл да стори. — Ухили се отново и добави: — Но е спасявал кожите ни безброй пъти, така че защо да мисля за произхода му? Фактът на рождението не означава нищо. Един истински мъж може да промени нещата. Важното е как живееш. — Той ги потупа по гърбовете. — Когато ви открих, бяхте евтино месо за кучетата или годно само за гладните врани, но я се вижте сега!

Ерик и Ру се спогледаха, после се разсмяха. И двамата бяха облечени в дрехите, с които бяха избягали от град Махарта — покрити с кръпки, безнадеждно зацапани, създаващи им вид на обикновени улични скитници.

— Ние сме двама мъже, нуждаещи се от нови, чисти дрехи — каза Ру. — Ако не се броят ботушите на Ерик, сме истински парцаливци.

— А и те се нуждаят от поправка — каза Ерик, като погледна към краката си. Ботушите му бяха всичко, оставено му в наследство от барон фон Даркмоор, измъчено признание за това, че е баща на Ерик, заедно с факта, че не беше отрекъл правото му да се нарича „фон Даркмоор“. Бяха ботуши за езда, но Ерик ги бе носил достатъчно, за да изтрие токовете им почти напълно, а кожата бе овехтяла и сбръчкана.

Шо Пи, исаланецът от империята Велики Кеш, излезе на палубата, понесъл пътната си торба. След него вървеше Накор, също исаланец, човекът, който според Шо Пи трябваше да му бъде „учител“. Изглеждаше възрастен, но се движеше с енергична, широка крачка и притежаваше бързина, добре позната и на двамата младежи. Бе ги обучил в ръкопашен бой и знаеха, че странният дребен мъж, също както и Шо Пи, е опасен дори и без оръжие. Ру беше убеден, че никога не е виждал Накор да се движи с пределната си бързина, и беше сигурен, че подобна демонстрация би му доставила удоволствие. Ру беше надарен ученик в школата за ръкопашни схватки, практикувани в исаланските провинции на Кеш и в дружината на Калис. Само Шо Пи и Накор го превъзхождаха, но той знаеше, че всеки от тях би могъл да го победи само с един бърз, убийствен удар.

— Не искам да се влачиш подире ми, момче! — викна късокракият Накор през рамо. — Не съм бил в града от двайсет години и възнамерявам да се позабавлявам. После ще се върна на Острова на чародея.

Шо Пи, с една глава по-висок от Накор, с дълга черна коса и много по-млад от войнствения дребен мъж, отвърна:

— Както кажеш, учителю.

— Не ми викай „учителю“ — настоя отново Накор, като преметна торбата си през рамо. После тръгна към перилата и попита: — Ерик, Ру, вие накъде сте?

— Да пием по чаша, да грабнем по курва и да си купим нови дрехи — ще действаме по този ред — каза Ру.

— После отивам вкъщи да видя майка си и приятелите — обади се Ерик.

— А ти? — попита Ру.

— Идвам с вас. — Накор нагласи торбата си по-удобно. — До частта „вкъщи“. После ще наема кораб да ме отведе до Острова на чародея. — Той погледна надолу към трапа, без да обръща внимание на по-младия си сънародник, застанал на крачка зад него.

Ерик погледна Шо Пи и рече:

— Трябва да слезем в трюма да си вземем нещата, после ще дойдем при вас на пристана.

Ру беше с крачка напред пред приятеля си — забързаха да се сбогуват с моряците, с които се бяха сприятелили, и откриха Джедоу Шати, другия член на дружината на „отчаяните“, който привършваше с прибирането на вещите си.

— Какво ще правиш? — попита Ру, докато припряно грабваше малката си вещева торба.

— Мисля си за едно питие.

— Ела с нас — предложи Ерик.

— Ще го направя веднага, след като кажа на господин Робер дьо Лунвил, това прасе, че приемам предложението да му стана ефрейтор.

— Ефрейтор ли? — примигна Ерик. — Той предложи този пост на мен.

— Излиза, че се нуждае от повече от един човек — намеси се Ру преди двамата да се сдърпат.

Двамата здравеняци се спогледаха, после едновременно се разсмяха. Когато лицето на Джедоу светваше в усмивка, ослепително белите му зъби изпъкваха на тъмната кожа и изразът му ставаше толкова щастлив, че винаги караше Ру също да се усмихва. Както и другите „отчаяни“, Джедоу беше убиец и престъпник, но в братството на дружината на Калис бе срещнал мъже, за които беше готов да умре и които биха направили същото за него.

Ру често се хвалеше, че бил много самолюбив, и мразеше да си признава, че е обикнал оцелелите от дружината бойни другари почти колкото Ерик. Пълни грубияни, опасни от всякаква гледна точка, те бяха минали заедно през кървави схватки и всеки знаеше, че може да разчита на другия.

Замисли се за тези, които бяха загубили: Биго, огромния засмян бандит със странни изблици на милосърдие; Джером Хенди, гигантът с буен характер, способен да разкаже история като истински актьор и да разиграва като живи сенки на стената; Били Гудуин, иначе благороден младеж, но с гневлив характер, който беше загинал при една от безкрайните злополуки, преди да разбере нещо от живота; Луис де Савона, родезийският главорез, който беше остър като камата си — буен мъж, но изключително верен. Ру върза торбата си, обърна се и видя, че Ерик и Джедоу го наблюдават.

— Какво има? — попита той.

— Отнесе се някъде — каза Ерик.

— Мислех си за Биго и за другите…

— Разбирам — кимна Ерик.

— Възможно ли е още някои да се появят преди „Тренчард Отмъстителя“ да поеме за насам? — обади се Джедоу.

— Би било добре — каза Ру. — И като нарами торбата, добави: — Но Били и Биго няма да се появят.

Ерик кимна. Двамата с Ру бяха видели как Биго умира в Махарта, а Ерик — как Били пада от коня и си чупи главата в една скала.

Тримата мълчаливо се изкачиха на палубата, забързаха надолу по трапа и намериха Робер дьо Лунвил да си бъбри с Накор и Шо Пи.

— Хей ти, гаден завързак! — каза Джедоу безцеремонно на мъжа, който близо три години беше командвал живота му.

— На кого говориш така бе, отрепка от Вейл такава!

— На теб, Боби дьо Лунвил, сержант, сър! — излая Шедоу, но Ерик лесно можеше да забележи подигравателното му изражение. Битките го бяха научили да различава всяко настроение на другарите си и той знаеше кога се майтапят. — И на кого викаш „отрепка“? Ние, мъжете от Вейл, сме най-добрите бойци на света, не знаеш ли? И обикновено си чистим ботушите с такива като теб. — Той помириса шумно и се наведе напред, като че ли да се увери, че от дьо Лунвил се носи неприятна миризма. — И от такива като теб.

Дьо Лунвил сграбчи една от бузите на Джедоу и го ощипа както майка детето си:

— Толкова си прекрасен, че искам да те целуна. — Плесна го игриво по лицето и допълни: — Но не днес.

— Накъде сте тръгнали? — обърна се той към групата.

— За пиячка! — ухили се Накор.

— Добре, не убивайте никого. — Дьо Лунвил вдигна очи към небето, после попита Джедоу: — Ще се върнеш ли?

— Не знам защо, но да — усмихна се Джедоу.

Усмивката му угасна, когато дьо Лунвил тихо каза:

— Знаеш съвсем точно защо.

Внезапно настроението им пропадна. Всеки знаеше защо и всички осъзнаваха, че отвъд моретата набира сили ужасен враг и независимо от това, какво се бе случило през последните няколко месеца, битката тепърва предстои. Можеше да измине десетилетие или повече преди решителния сблъсък с армиите, събрани под знамето на Изумрудената кралица, но тогава всеки мъж, живеещ в Кралството, трябваше да се изправи и да се сражава.

След кратко мълчание дьо Лунвил им махна с ръка към улицата.

— Изчезвайте. И не вдигайте голяма веселба. — Когато тръгнаха, викна подире им: — Ерик, двамата с Джедоу бъдете утре тук, за да си вземете документите. На следващия ден сте дезертьори! Знаете, че бесим дезертьорите!

— Този човек — каза Джедоу, когато закрачиха по улицата да намерят някаква кръчма — винаги си служи със заплахи. Има вродена любов към бесенето, не знаеш ли?

Ру се засмя, другите се присъединиха към него и настроението им се оправи, още повече че като по чудо видяха на ъгъла кръчма.

Ру се събуди. Главата го цепеше, устата му бе пресъхнала. Все едно някой бе сложил пясък под клепачите му, а дъхът му миришеше отвратително. Размърда се. До него Ерик изстена. Обърна се на другата страна и докосна стенещия Джедоу, който го отблъсна инстинктивно.

Понечи да седне и незабавно съжали, че не продължава да спи. Опита се да се стегне и да не повърне червата си. После се огледа.

— Ужас — каза и незабавно съжали, че си е отворил устата. Собственият му глас накара сърцето му да се обърне.

Намираха се в килия. И Ру чудесно я познаваше. Дълго помещение, отворено от едната страна към по-голяма зала, преградено с решетки от пода до тавана и с врата с тежка желязна брава. На другата страна, точно срещу решетките, имаше дълъг прозорец, висок около седемдесет сантиметра, по цялата дължина на килията. Знаеше че затворническото помещение е под нивото на земята и че прозорецът е само на десетина сантиметра над повърхността, за да дава възможност на затворниците да виждат ешафода, издигнат във вътрешния двор. Той беше в килията на смъртниците, под двореца на принца на Крондор.

Побутна Ерик и неговият приятел изръмжа като човек, когото измъчват. Ру продължи да го разтърсва настойчиво и накрая го събуди.

— Какво има? — попита Ерик, като се взираше неуверено в лицето на Ру. — Къде сме?

— Пак в килията на смъртниците.

Ерик се намръщи, огледа се и видя Накор — беше се свил в ъгъла и хъркаше. До него лежеше Шо Пи.

Разбудиха и останалите. Някои бяха изцапани със засъхнала кръв; всички имаха рани, охлузвания и следи от удари.

— Какво е станало? — попита Ру прегракнало.

— Онези моряци от Квег, не помниш ли? — каза Джедоу.

Шо Пи и Накор, които изглеждаха най-трезви от групата, се спогледаха и Накор каза:

— Един от тях се опита да измъкне девойчето от скута ти, Ру.

— Сега си спомням — кимна младежът, макар че предпочиташе да не си спомня.

— Ударих някого със стол — каза Джедоу.

— Може пък и да сме ги убили — обади се Накор.

Ерик се опита да се изправи и се подпря на стената — коленете му се огъваха от махмурлука.

— Боговете си правят черна шега! Преминахме през огън и вода и пак сме тук да чакаме реда си за ешафода.

Ру изпитваше вина, както винаги, когато беше пил много предната нощ. Беше слаб младеж, а се опитваше да пие наравно с такива огромни мъжаги като Джедоу и Ерик; наистина беше глупаво. Но и Ерик не носеше много на пиене.

— Ако бях убил някого, щях да си спомням — обади се отново Ру.

— Добре де, какво правим пак в килията на смъртниците бе? — попита Джедоу, очевидно притеснен от разсъжденията им. — Не преплувах целия свят напред и назад, за да може накрая Боби дьо Лунвил да ме обеси.

Докато идваха на себе си, вратата на голямото помещение се отвори и се блъсна в стената и всички се смръщиха от силния шум. Появи се дьо Лунвил и изкрещя:

— Стани, свине такива!

Без да мислят, всички, с изключение на Накор, се изправиха и секунда по-късно всеки изстена. Джедоу Шати се наведе и повърна в кофата за нечистотии, после се изхрачи. Другите стояха неуверено на краката си. Ерик се хвана за железните решетки, за да се задържи прав.

— Каква прекрасна сбирщина сте ми вие — каза дьо Лунвил и се ухили.

— Какво правим тук, сержант? — попита Накор.

Дьо Лунвил отиде до вратата на килията и я отвори — не беше заключена.

— Не можахме да измислим друго подходящо място. Знаете ли, че по-голямата част от часовите на Градската стража и отряд дворцови пазачи бяха необходими, за да ви арестуват? — Засия като горд баща. — Какво меле! И ви стигна умът да не убиете никого, макар че понасинихте добре доста от стражата.

После махна с ръка да го последват.

— Принц Патрик и чичовците му решиха, че е добре да сте по-близо през остатъка от нощта — допълни той и ги изведе от килията.

Ру се огледа и си припомни предния път, когато бе минавал по тези коридори — тогава го водеха към фалшивото бесене. Не вярваше, че върви отново по същия път. Преживяното премеждие като че ли бе много отдавна — изпитанието бе толкова ужасно, че умът му почти го бе погребал.

Двамата с Ерик бяха избягали от родните си домове в Рейвънсбърг, след като бяха убили природения брат на Ерик — Стефан, наследника на барон фон Даркмоор. Ако бяха останали и бяха изчакали процеса, може би щяха да убедят съдията, че е било самозащита, но бягството беше натежало значително срещу тях и бяха осъдени на смърт.

Стигнаха стъпалата, водещи към вътрешния двор, където се издигаше ешафодът, но този път минаха покрай тях. Дьо Лунвил, човекът, който бе разполагал с живота им от момента, в който се бяха строполили на дървеното скеле на бесилката с въжените примки, закачени само привидно на напречната греда, до вчерашния ден, когато бяха слезли от кораба, каза:

— Вие сте раздърпана пършива пасмина, така че трябва да ви лъснем добре преди аудиенцията.

— Аудиенция ли? — попита Ерик, който все още не можеше да се оправи от снощното преживяване. Един от най-силните мъже, които Ру бе познавал — и несъмнено най-здравият в родния им Рейвънсбърг, — Ерик беше хвърлил един страж през прозореца тъкмо преди друг да счупи кана с вино в главата му. Ру не беше сигурен от какво бе пострадал повече — от удара или от изпитото вино преди да започне сбиването; Ерик не държеше много на пиене.

— Едни важни мъже искат да си поговорят с вас. Не може да се показвате в такъв вид в двореца. — Той отвори една врата и викна: — Събличайте се!

Очакваха ги вани с гореща сапунена вода и мъжете бързо изпълниха нареждането. Двете години непрекъснато подчиняване на заповедите на дьо Лунвил бяха изградили навик, труден за забравяне, и скоро петимата седяха във ваните, а дворцови пажове ги изтриваха с гъби.

Донесоха големи кани със студена вода и мъжете ги изпразниха на един дъх. След горещата баня и голямото количество студена вода, която изпи, Ру отново започна да мисли, че може би си заслужава да се живее.

Изкъпаха се и откриха, че старите им дрехи са изчезнали. Дьо Лунвил посочи две черни куртки с познатата емблема на гърдите. Ерик взе едната и рече:

— Пурпурните орли.

— Николас ги смята за подходящи и Калис не възрази — каза дьо Лунвил. — Това е емблемата на новата ни армия, Ерик. Ти и Джедоу сте първите ми ефрейтори, така че бързо се обличайте.

После се обърна към другите:

— Има чисти дрехи и за вас.

Накор и Шо Пи изглеждаха еднакво странно в чистите наметки и панталони вместо обичайните роби, които носеха, но Ру откри, че видът му коренно се е променил. Ризата като че ли бе малко широчка за тесните му рамене, но бе от най-фината тъкан, която бе носил, а панталоните му станаха идеално. Все още беше бос, но месеците в морето го бяха научили да не мисли много за това.

Ерик обу износените си ботуши, но Джедоу, както и останалите, бяха боси.

След като се облякоха, последваха дьо Лунвил в познатата зала; тук хората от отчаяната дружина на Калис бяха стояли пред съда на Николас — тогава принц на Крондор. Просторното помещение не се беше променило, помисли си Ру, но осъзна, че предния път умът му беше толкова завладян от преживяния ужас, че не бе имал време да го разгледа достатъчно добре.

От всяка греда на тавана се спускаха древни щандарти и засенчваха светлината, идваща от прозорците, вградени високо под дъговидния таван. В специални железни поставки покрай стените горяха факли, защото въпреки огромните прозорци на отсрещната стена залата беше достатъчно голяма и светлината не стигаше до всеки ъгъл. Ру си помисли, че ако е принц, ще нареди да махнат знамената.

Покрай стените стояха придворни и пажове, готови незабавно да изпълнят всяко нареждане. Официално облеченият церемониалмайстор удари по пода с железния край на жезъла си и обяви появата на Робер дьо Лунвил, барон при двора и специален агент на принца. Ру поклати глава развеселен, защото възприемаше дьо Лунвил като сержант на дружината им и да мисли за него като за барон бе твърде странно и непривично.

Придворните наблюдаваха как малката група приближава към трона. Ру пресметна наум стойността на златото, използувано за изработка на свещниците, вградени в близката стена, и реши, че принцът би могъл да използува по-добре богатството си, като ги замести с медни — много ефектни и много по-евтини, и така да освободи достатъчно средства за някое подходящо начинание. После си помисли дали някога би могъл да говори с него по подобен въпрос.

После насочи вниманието си към мъжа, който някога бе произнесъл смъртната му присъда. Николас, сега адмирал на Западната флота на своя племенник принц Патрик, стоеше вдясно от неговия трон. От другата му страна бяха Калис, Джеймс, херцогът на Крондор, и чичото на Патрик принц Ерланд, когото бяха видели на кея. Той бе застанал точно до своя брат близнак, седнал на трона. Ру внезапно почервеня, когато разбра, че са пред самия крал!

— Ваше величество — каза дьо Лунвил и се поклони, — имам честта да ви представя петима мъже, които се държаха смело и достойно.

— Само петима ли оцеляха? — попита крал Боррик. Той и брат му бяха еднакво едри, но у краля се чувстваше острота, твърдост и още по-могъщо излъчване. Ру не можеше да разбере в какво точно се състои разликата, но инстинктивно осъзна, че кралят е по-опасен от принц Ерланд.

— Има и други — каза дьо Лунвил. — Някои от тях ще бъдат представени пред двора този следобед — войници от различни ваши гарнизони. Но това са единствените оцелели измежду осъдените.

— Това е известно — каза Накор.

Дьо Лунвил се обърна, раздразнен от нарушаването на протокола, но Боррик само се усмихна:

— Накор, и ти ли участвува в рискованата акция?

— И аз, ваше величество. Заминах с тях и се върнах благополучно. На следващия кораб са Грейлок и малцина други оцелели, които са стигнали до Града на Змийската река, и пътуват насам.

Дьо Лунвил премълча това, което се готвеше да каже на дребния мъж. Очевидно бе, че кралят и Накор се познават. Накор кимна и на Ерланд, който се усмихна при вида на нисичкия исаланец.

Кралят се обърна към четиримата затворници:

— Вашите престъпления са опростени и присъдите ви — отменени. — Впери поглед в Ерик и Джедоу и допълни: — Виждам, че вече сте започнали и служба.

Ерик само кимна, а Джедоу отсече:

— Тъй вярно, ваше величество.

После кралят се обърна към Шо Пи и Ру:

— А вие не сте.

Шо Пи склони глава и каза:

— Ще следвам моя учител, ваше величество.

— Престани да ме наричаш „учител“ — бързо каза Накор. — Момчето ме мисли за някакъв мъдрец и настоява да се мъкне след мен и да ми досажда.

— Чудя се, защо ли? — каза принц Ерланд. — Може би си му показвал своята „мистична прозорливост“? Не е ли така, Накор?

— Или трика със „странствуващия монах“? — попита кралят.

Накор се ухили и потри брадичката си.

— Всъщност не съм прилагал тия неща наскоро. — После настроението му помръкна. — Пък и въобще не съм ви говорил за това на вас двамата, като се връщахме от Кеш.

— Е, добре, вземи го тогава със себе си — рече кралят. — Сигурно ще ти са от полза две допълнителни ръце по пътя.

— По пътя ли? — зачуди се Накор. — Аз се връщам на Острова на чародея.

— Не за дълго — каза кралят. — Искаме да заминеш за Звезден пристан от името на Короната, за да говориш с ръководителите на Академията.

— Боррик — лицето на Накор потъмня, — известно ти е, че съм скъсал със Звезден пристан, и не се съмнявам, че знаеш защо.

— Знаем — отвърна кралят, без да показва, че е засегнат от толкова неофициално обръщение — но си видял лично срещу какво трябва да се изправим и си бил два пъти в Новиндус. Необходим си ни, за да разкажеш на магьосниците от Звезден пристан за това, което се задава. Нуждаем се от помощта им.

— Намерете Пъг. Те ще го послушат — каза Накор.

— Ако успеем, ще го направим — каза кралят и въздъхна. — Оставил е тук-там съобщения, но още не успяваме да го открием и да говорим лично с него.

— Опитайте се пак и упорствайте — обади се Накор.

— Ти, приятелю — усмихна се Боррик, — си най-доброто, с което разполагаме. Така че, ако не искаш да съобщим на всяка игрална зала из Кралството как се отнасяш с картите и заровете, направи тази услуга на старите си приятели.

Накор направи гнуслива гримаса и махна с ръка.

— Ей! Повече те харесвах, когато беше още момче. — Лицето му запази още малко киселия си вид, а Боррик и Ерланд се спогледаха развеселени.

Кралят се обърна към Ру:

— А ти какво ще кажеш, Ру Ейвъри? Също ли не можем да разчитаме на помощта ти?

Това, че кралят се обърна лично към него, смути Ру и му попречи да отговори веднага; след малко той преглътна с мъка и промълви:

— Съжалявам, ваше величество. Обещах си, че ако живея достатъчно дълго, ще се върна и ще стана богат. Това и смятам да направя. Възнамерявам да се занимавам с търговия, а това не може да се върши в армията.

— Търговия? — Кралят кимна. — Предполагаме, че този занаят е по-добър от много други, които можеше да избереш. — Той избегна по-нататъшните забележки за миналото на дребния младеж. — Все пак си видял много неща, които хората извън нашите среди не знаят. Разчитаме на твоята дискретност и ако смисълът на думите ни е неясен, настояваме за мълчанието ти!

— Чудесно разбирам, ваше величество — усмихна се Ру. — И обещавам, че когато му дойде времето, ще помогна с всичко, на което съм способен. Ако онези змии дойдат тук, ще се бия. — После с лукава физиономия добави: — Освен това събитието може да настъпи, когато ще съм в състояние да помогна с повече от една сабя.

— Може би, Рупърт Ейвъри — каза крал Боррик. — Очевидно не страдаш от липса на амбиция. — Той махна на лорд Джеймс и допълни: — Ако това не уронва достойнството ви, вижте дали можете да помогнете в началото на господин Ейвъри. Може би едно препоръчително писмо или нещо подобно. — После махна към един дворцов служител, който донесе пет торби и ги раздаде на всеки от петимата. — Благодарност от вашия крал.

Ру пое торбата, веднага разбра, че вътре има злато, и дори успя грубо да пресметне стойността по тежестта му. Бързо съобрази, че сега е с година по-напред в плановете си да забогатее. После забеляза, че другите се покланят и се оттеглят, така че след бърз поклон към краля хукна подир останалите.

Когато излязоха, дьо Лунвил се усмихна и каза:

— Е, сега отново сте свободни хора. — Обърна се към Джедоу и Ерик. — Пазете се от неприятности и бъдете тук в първия ден на новия месец.

На Накор и Шо Пи каза:

— Посланието на краля ще бъде готово утре. Срещнете се със секретаря на херцог Джеймс и той ще ви даде пътни заповеди и пари. А ти, Ейвъри, си мръсен гризач, но обикнах сплесканото ти лице. Ако промениш решението си, с радост ще използвам още един опитен воин.

— Благодаря, сержант — поклати глава Ру, — но смятам да открия един търговец с мома за женене и да започна да трупам богатство.

— Ако искате да се порадвате на плътски удоволствия преди да се приберете у дома — каза дьо Лунвил, — отидете в „Следата на Бялото крило“, близо до Търговската порта. Това е публичен дом от висока класа, така че не внасяйте кал вътре. Кажете на дамата, която ви посрещне, че аз ви изпращам. Тя може би никога няма да ми прости, но ми дължи услуга. И не вдигайте скандал и там, защото втори път няма да мога да ви измъкна от такава бъркотия.

И като ги огледа подред, добави.

— В крайна сметка се справихте добре, момчета.

Никой не проговори. Накрая Ерик каза:

— Благодарим, сержант.

Дьо Лунвил се обърна към Джедоу и Ерик:

— Отбийте се в службата на Дворцовия съдия, за да получите документите си. Вие сте хора на принца и от днес отговаряте само пред Патрик, Калис и мен.

— Къде е това? — попита младежът.

— Надолу по стълбите през тази зала, после надясно, втората врата отляво. Сега изчезвайте — рече сержантът — преди да съм си променил решението и да ви арестувам отново.

И изпрати Ру по стълбите с шеговито плясване по тила.

Петимата заслизаха по широката стълба.

— Гладен съм — обади се Накор.

— Ти си винаги гладен — каза Джедоу със смях. — Главата ми още ми напомня, че не бях най-големият умник снощи. А и стомахът не ми е простил. — После замълча и добави: — Но с удоволствие бих хапнал нещо след всичко това.

— И аз огладнях — засмя се Ерик.

— Тогава да намерим някоя странноприемница — каза Накор.

— Някое спокойно място — намеси се Ру.

— Да, някое спокойно място — повтори Накор, — и да хапнем.

— После какво, учителю? — попита Шо Пи.

Накор направи гримаса, но каза само:

— После отиваме в „Бялото крило“, момче.

Поклати глава, посочи Шо Пи и каза на другите:

— Тоя има още много да учи.

„Следата на Бялото крило“ не беше това, което Ру бе очаквал. После осъзна, че въобще не беше знаел какво да очаква. Беше си имал работа с курви, но по време на похода — жените следваха лагерите и можеха да се търкалят с някого до другаря му, а после да се прехвърлят на следващия — веднага след като получеха таксата си.

Но това тук беше съвсем различен свят. Петимата пийнали мъже трябваше да питат два-три пъти, докато открият мястото. След няколко неуспешни опита накрая видяха скромна сграда близо до края на Търговския квартал. Табелата отпред почти не можеше да се види, защото беше просто метално крило, боядисано в бяло, и се губеше между по-големите и натрапващи се търговски надписи.

Вратата им отвори слуга, който ги пусна да влязат, без да каже дума. Кимна им да изчакат и излезе от тясното преддверие, в което нямаше никаква мебелировка — украсата му се състоеше само от два гоблена, провесени на двете по-дълги стени. Срещу входа имаше друга врата от обикновено боядисано дърво. Тя се отвори и добре облечена жена с вид на зряла матрона се приближи към тях и каза:

— Да?

Мъжете се спогледаха и накрая Накор отвърна:

— Казаха ни да дойдем тук.

— Кой? — попита тя със съмнение.

— Робер дьо Лунвил — тихо каза Ерик, като че ли се плашеше от гласа си.

— О, Боби дьо Лунвил! — Внезапно изражението на жената се преобрази от подозрително в радостно. — Богове, щом сте приятели на Боби, сте добре дошли!

После плесна с ръце и вратата, през която се бе промъкнала, се отвори широко, откривайки тесен коридор, почти задръстен от двама яки въоръжени пазачи. Те се отдръпнаха и Ру разбра, че са охрана на жената.

— Казвам се Джамила и съм вашата домакиня, а оттук — каза тя, като стигнаха до вратата, която сега бе широко отворена — влизаме в Дома на Бялото крило.

Петимата зяпнаха. Дори Накор, който беше виждал разкошния двор на императрицата на Велики Кеш, стоеше като гръмнат. Помещението, разбира се, не беше толкова блестящо; даже беше твърде далеч от това. Тук липсваха лъскавите признаци на богатство и именно това правеше залата толкова впечатляваща. Всяко нещо беше деликатно и подбрано с вкус, макар Ру да не можеше да определи какво точно създава това впечатление. Креслата и диваните в залата бяха разположени така, че влезлите се виждаха, но оставаха с чувството, че всеки кът е отделен от другия. Това личеше от вида на богато облечения мъж, изтегнат на един диван — сръбваше си вино от широка стъклена чаша, докато две прекрасни млади жени го обсипваха с ласките си. Едната беше седнала на пода, като му позволяваше да милва раменете и врата й, а другата се бе надвесила над него и му предлагаше вкусни хапки от позлатен поднос.

Иззад няколко завеси, като по магия, се появиха момичета. Всички бяха облечени скромно, като другите две, които се грижеха за мъжа в залата — с широки роби от лека материя. Това, че бяха покрити от глава до пети, никак не криеше сладострастните извивки на телата им, докато пристъпваха, за да поздравят гостите.

Всеки се оказа между две момичета, които го водеха към кресло или диван, като му позволяваха да избере къде ще му е по-приятно и удобно, за да се отпусне — седнал или полегнал. Преди да разбере, Ру беше заведен до близкия диван и леко побутнат върху него, главата му бе положена удобно на високата мека облегалка, а едно от момичетата му подаде бокал с искрящо вино; другото започна да разтрива енергично мускулите на раменете му.

— Когато сте готови — каза Джамила, — момичетата ще ви покажат стаите ви.

Джедоу, прегърнал с могъщата си ръка една млада жена през кръста, я притегли към себе си и шумно я целуна.

— Хора и богове, умрял съм и съм се пренесъл в рая!

Това предизвика силен смях. Ру се отпусна напълно и позволи лекият допир на женските ръце да го освежи — не се бе чувствал така добре от години.

2.Вкъщи

Ру се прозя.

Тялото до него се размърда под белите чаршафи и той си спомни къде се намира. Усмихна се, припомняйки си предната нощ, протегна ръка под чаршафите и помилва гърба на младата жена. Не бе мислил за нея като за курва. Думата подхождаше много повече на онези мърли, които се влачеха след войнишките лагери, или за жените, които се навеждаха и подвикваха от балконите в Бедняшкия квартал на Крондор и подхвърляха гнусни намеци и обиди към работниците и моряците, минаващи отдолу. Но тези тук бяха дами, за каквито не беше си и мислил.

Изглеждаха добре образовани, ласкави и внимателни, с впечатляващо безукорни маниери и освен това — както бе открил Ру през нощта — с фантазия и страстно желание в леглото. Младата жена му показа много неща, които доставиха истинско удоволствие и на двамата, и това бе повече, отколкото бе научил от момичетата, преминали през леглото му досега. От нея се носеше прекрасен аромат — тя миришеше на цветя или на някаква подправка. Почувства, че отново се възбужда, и с усмивка притисна тялото й до себе си.

Момичето се събуди и дори да й беше неприятно, че я будят с нетърпение и страст, го прикри с невероятно умение. Изглеждаше наистина щастлива, че Ру е до нея.

— Добро утро — каза тя с широка усмивка и прокара пръсти надолу по корема му. — Какъв хубав начин за събуждане.

Ру я прегърна и си помисли, че е голям късметлия. Не се самозалъгваше за външния си вид — беше недодяланото момче от Рейвънсбърг, успяло да спи с две от момичетата в града преди да трябва да избяга. Знаеше, че ако има достатъчно време, може и да очарова някое, макар и рядко да опитваше. Но сега беше изпълнен с живот, имаше злато в кесията и жена, която го караше да се чувства красив. Началото на деня беше чудесно.

По-късно се сбогува с момичето и се сети, че не е сигурен дали се казва Мери, или Мари. Слезе долу и откри Ерик, вече облечен, да го чака в преддверието, погълнат в разговор с изключително красива блондинка.

— Готов ли си да тръгваме? — попита той.

— А другите? — попита Ру.

— Ще се срещнем с тях, когато се върнем от Рейвънсбърг, или поне аз ще направя така. — И стана, без да пуска ръката на момичето.

Нещо в поведението му странно порази Ру и на излизане от публичния дом той подхвърли:

— Изглежда, доста си се сближил с тази красавица.

— А, няма такова нещо — изчерви се Ерик. — Тя е…

— Курва — след кратко мълчание допълни Ру.

В този сутрешен час градът беше пълен с хора и двамата криволичеха из навалицата.

— Да — тихо каза Ерик. — Но мисля, че прилича повече на дама.

— Платени са добре, това е сигурно — вдигна рамене Ру. Сега мислеше за олекналата си кесия и пресмяташе разходите срещу това, което бе получил в замяна. Реши, че трябва да стопанисва капитала си малко по-внимателно и грижливо. Можеше да се намерят и много по-евтини курви.

— Сега накъде? — попита той.

— Трябва да говоря със Себастиан Лендер.

Лицето на Ру просветна. Къщата, където се намираше кафене „Барет“, беше едно от местата, където искаше да отиде, за да почувства атмосферата на предприемачите, които въртяха своя бизнес. За него това беше основателна причина за едно посещение.

Навлязоха в градския район, който наричаха Търговския квартал, макар че тук имаше не повече търговски канцеларии, отколкото в другите части на Крондор. Забележителното в Търговския квартал бяха десетките богатски къщи, издигнати над или зад магазините, осигурили състоянието на собствениците им. Тук живееха най-много влиятелни хора без благороднически титли.

Занаятчиите имаха свои гилдии, крадците — също: тяхната се наричаше Шегаджиите. Но докато благородниците имаха титлите си по рождение, мъжете, преследвали и постигнали богатството си чрез търговия, разполагаха само с разум и воля. От време на време някои от тях се съюзяваха, за да създават търговски синдикати, но повечето бяха независими бизнесмени — без съдружници и с много съперници.

Малко бяха оцелелите в трудната борба. Те трудно намираха съмишленици, поели като тях трудния път на търговията, с които да споделят гордостта от постигнатото и да се похвалят с богатството и търговската си обиграност. Имаше и такива като търговеца Хелмут Гриндъл, когото Ру бе срещнал по пътя за Крондор — хора скромни, които избягваха показността, като че ли вниманието към тях криеше опасност да разруши състоянието им. Но повечето предпочитаха да крещят за успеха си, строяха огромни и богати къщи, съперничещи си с тези на благородниците из града. Така се бе променил през годините и характерът на Търговския квартал.

Все повече и повече богати търговци търсеха имот в района и цената на земята бе нараснала толкова, че сега малкото магазини в Търговския квартал бяха собственост на онези, които живееха там, защото наемите бяха извънредно високи. Имаше няколко малки магазини и складове — наследствени имоти от поколения, и сегашните им собственици продължаваха да предлагат стоки и услуги за жителите на района — хлебар на едната улица, обущар — на другата. Те отстъпваха все по-бързо място на магазини, специализирани в продажбата на луксозни предмети за богаташите: скъпоценни камъни, бижута, модни и скъпи дрехи, редки стоки. Онези, които живееха сега в Търговския квартал, бяха почти без изключение много богати търговци с финансови империи, широко разгърнати из провинцията и далечните градове. Наближаваше времето, когато и последните скромни занаятчии и търговци нямаше да устоят на изгодните предложения да продадат собствеността си и да се преместят в по-далечни квартали или в предградията, в разширяващата се част извън старите крепостни стени.

Сградата, където се помещаваше кафене „Барет“, беше на ъгъла на улица, известна под името „Пътя на Арута“, кръстена в чест на покойния принц на Крондор, бащата на краля — но местните жители все още я наричаха „Пътя към пясъчния бряг“ или „Мелничарското шосе“, защото някога бе водила до отдавна разрушена мелница. Кафенето беше във високо триетажно здание с широки врати, излизащи на две улици. На всяка от тях стоеше келнер с бяла блуза, черни панталони, ботуши и престилка на синьо-бели райета.

На отсрещните ъгли се намираха кръчма, къща на корабен търговец и диагонално срещу кафенето — изоставен дом. Някога той бе чудесен, може би един от най-хубавите в Крондор, но нещастие бе отнело на собственика почти всичко. Миналата слава вехнеше сред лющеща се боя, изпочупени прозорци, липсващи керемиди и все по-голяма мръсотия.

— Може би някой ден ще купя тази къща и ще я оправя — каза Ру.

— Не се съмнявам, Ру — усмихна се Ерик.

Двамата приятели минаха покрай келнера, застанал на вратата, и влязоха в непретенциозна приемна с няколко красиви тапицирани стола; тя бе отделена от главната зала на кафенето с дървен парапет. В средата, между перилата, седеше мъж, облечен като другите двама пред входа. Неговата престилка обаче бе черна.

Мъжът втренчи поглед в Ерик, после погледна Ру и каза:

— Какво обичате?

— Идваме при Себастиан Лендер — каза Ерик.

Мъжът кимна.

— Последвайте ме, моля. — Обърна се и тръгна през главната зала на кафенето.

Младежите го последваха. Минаха през обширна зала, запълнена с малки масички, някои от които заети от клиенти, пиещи кафе; келнерите сновяха между тях с поръчките. Почти в средата имаше широка стълба, водеща към балкона, който беше нещо като втори етаж. По този начин високо издигащият се таван оставаше открит към главната зала. Ру вдигна глава и видя, че всъщност трети етаж няма — това впечатление по-скоро се създаваше от редицата високи прозорци, намиращи се над балконския етаж. В резултат на архитектурното решение кафене „Барет“ беше една добре построена и много светла сграда. Стигнаха до перилата на балкона, които бяха високи до кръста, и келнерът каза:

— Моля, изчакайте тук.

После мина през част от перилата, окачена на панти, подобно на врата, и се отправи към една маса в дъното на помещението. Ру посочи и Ерик вдигна очи.

Над тях, на втория етаж, седяха няколко мъже.

— Посредниците — каза Ру.

— Откъде знаеш?

— Чух някои неща — каза приятелят му.

Ерик се засмя и поклати глава. Вероятно го бе научил от Хелмут Гриндъл, търговеца, с когото пътуваха, когато пристигнаха за пръв път в Крондор. Ру и Гриндъл бяха обсъждали много търговски въпроси и макар че някои от тях Ерик намираше за интересни, по-често му беше направо скучно.

Миг по-късно приближи внушително изглеждащ човек, облечен в очевидно скъпа риза, със сако и вратовръзка. Огледа внимателно двамата младежи, застанали пред него, и възкликна:

— Не може да бъде! Младият фон Даркмоор и господин Ейвъри, ако не се лъжа.

— Да, господин Лендер — отвърна Ерик, а Ру кимна. — Получихме помилване.

— Доста необичайно — каза Лендер и кимна на келнера да отвори вратата между перилата, за да минат. — Само на членове на „Барет“ е позволено да минават през този вход. — Той посочи с ръка на Ерик и Ру да седнат на една празна маса наблизо, после нареди на келнера:

— Три кафета. — Погледна младежите и попита: — Днес яли ли сте нещо?

Леко притеснени, те му отвърнаха отрицателно и той добави:

— Донеси и кифлички, сладко, мед и едно плато със сирена и наденици. — Келнерът забързано се отдалечи, а Лендер продължи: — След като сте помилвани, очевидно се нуждаете от правните ми услуги или може би ме търсите в качеството ми на нотариус?

— Не съвсем — отвърна Ерик. — Идвам да ви платя хонорара.

Лендер запротестира, но Ерик каза:

— Преди отказахте да вземете златото, но макар че загубихте делото, отново сме тук, живи и здрави, и смятам, че сте заслужили възнаграждението си. — Той извади кесията си и я сложи на масата. Чу се плътният звук на златни монети.

— Вие сте забогатели, млади господа — каза Лендер.

— Това е заплата за службата ни при принца — каза Ру.

Лендер повдигна рамене, отброи петнайсет златни монети и върна кесията на Ерик.

— Достатъчно ли е това? — попита Ерик.

— Ако бях успял, щяхте да ми дължите петдесет — отвърна Лендер. В този момент донесоха кафето.

Ру никога не бе харесвал кафе, така че сръбна само от учтивост и остави чашата встрани, като се готвеше да я забрави. Но за негова изненада, вместо горчивия вкус, който бе опитвал преди, черната течност бе вкусна и много ароматична.

— Добро е! — измърмори той.

— Наистина — засмя се Ерик, докато отпиваше.

— Кешийско е — обясни им Лендер. — Много по-добро от това, което се отглежда в Кралството. По-ароматично и не толкова горчиво. — Махна с ръка. — „Барет“ е първото заведение в Крондор, специализирано в различни видове хубаво кафе, и твърде далновидно основателят предпочете да направи първото си заведение тук, в сърцето на Търговския квартал, и се отказа от традицията да го продава само на благородниците.

Ру веднага наостри уши; историите за успех го привличаха.

— И защо е решил така? — полюбопитства той.

— Защото благородниците трудно допускат някого до себе си, очакват големи намаления и рядко плащат навреме.

— Чувал съм за това от търговците на вино у дома — засмя се Ру.

— Господин Барет разбираше, че местните богати търговци — продължи Лендер — често се нуждаят от място извън домовете или канцелариите си, където да обсъждат сделките си по време на обеда или вечерята си, без да ги смущава кръчмарска шумотевица.

Ерик кимна в знак на съгласие — бе прекарал доста години в кръчмата на хана, където беше живял и работил като хлапак.

— Така се появи кафене „Барет“, което процъфтя още от първата седмица на откриването си. Отначало като по-скромно заведение, то съществува вече седемдесет и пет години, а на това място — вече шейсет.

— Какво ще кажете за посредниците, за синдикатите и… за вас? — попита Ру.

Лендер се поусмихна. В това време донесоха поднос с горещи кифли, шунка, сирене и плодове, заедно с панички конфитюри, мед и масло.

Внезапно огладнял, Ру взе една кифличка, намаза я с масло и мед и лакомо започна да се храни, докато Лендер обясняваше:

— Някои от хората, които нямат канцеларии, използуват това място по цял ден, за да въртят бизнес, и за да е доволен господин Барет, постоянно поръчват кафе и храна. Това като че ли е по-добре, отколкото да се гледат през празните маси между обяда и вечерята. Някои от масите господин Барет е запазил за постоянните си гости.

— Така се създаде първия синдикат и предприемачески съюз. Те се нуждаят от представител — той сложи ръка на гърдите си и се поклони леко, — така че юристите и хората, занимаващи се с различен вид дела в съда, са добре дошли в това заведение. Когато стана многолюдно, синът на основателя се премести в това помещение, остъкли третия етаж и направи зона, запазена изключително за членове, и нещата продължиха своя ход. — Той посочи втория парапет. — Някои членове се принудиха да използуват този край на основния етаж, като поставиха допълнителна бариера. Сега новодошлият трябва да купи място в залата за някой синдикат или посредническа фирма, или рискува да не намери маса за сядане, когато дойде за разговор по работа.

— Намирате се — добави той — в сърцето на един от най-значителните търговски центрове в Кралството и несъмнено най-важният в Западните владения, на който съперничат само онези в Риланон, Кеш или Квег.

— Как може да се стане посредник? — попита Ру.

— Първо имате нужда от средства — каза правникът на любознателния младеж. — Голяма сума пари. Точно затова има толкова много синдикати — защото цената на сделките е много висока, независимо дали са сключени тук, в „Барет“, или някъде другаде.

— А как може да започне човек — продължи да разпитва Ру. — Разполагам с известна сума, но не съм сигурен дали да я вложа тук, или да се опитам да започна търговия сам.

— Никое сдружение не приема вложител без сериозна причина — каза Лендер, сръбна от кафето си и продължи: — С годините е изграден сложен правилник. Благородници често идват в „Барет“, за да вложат богатства или да вземат заеми, затова интересите на тези тук, на обикновените граждани, трябва да бъдат добре защитени. Така че за да се присъедини човек към някое от сдруженията, са необходими много пари — макар и не толкова, колкото да се започне като индивидуален посредник — а и човек все пак се нуждае от спонсор.

— Какво е това? — попита Ру.

— Някой, който вече е член на „Барет“ или има тесни връзки с хората, които ще гласуват приемането. Човек може да има капитал, но трябва и някой да го представи.

— Може ли да направите това? — попита Ру, очевидно запален.

— Не — отвърна Лендер с малко тъжна усмивка. — С всичкото ми влияние и положението, което заемам, тук съм само гост. Моят офис е тук от близо двайсет и пет години, но само защото представям близо трийсетина различни посредници и синдикати и никога не съм влагал и петак от капитала си срещу оферта за някакво рисковано начинание.

— Какво е оферта? — попита Ерик.

— Има много въпроси, но времето е недостатъчно, млади фон Даркмоор — вдигна ръка Лендер. После махна на един от неотлъчно присъствуващите келнери. — В моя личен бокс ще намериш дълга синя чантичка от кадифе. Моля те, донеси я тук. — После се обърна към Ерик и Ру. — Радвам се, че прекарах приятно с вас, но времето не ми позволява да говоря безкрайно за бизнеса си.

— Смятам да стана посредник — каза Ру.

— Наистина ли? — попита Лендер и лицето му светна от възбуда. Не изглеждаше да се подиграва, но видът му очевидно показваше, че му е забавно. — Какво е начинанието, което ще обсъждаме?

— Това е план — наведе се Ру напред. — Ще отнеме дълго време, за да ви го разкажа, съжалявам.

Лендер се засмя, а Ерик почервеня пред наглостта на приятеля си.

— Добре казано — вметна Лендер.

— Освен това — допълни Ру — държа много на дискретността.

— Често е така — съгласи се Лендер, докато келнерът се връщаше с поисканата вещ. Юристът отвори кадифената чанта и измъкна една кама — майсторски изработено оръжие с кания, украсена със слонова кост и с малък рубин, покрита със злато на върха. Той я подаде на Ерик. — Това беше другата част от завещанието на баща ти.

Ерик взе камата и я измъкна от канията.

— Впечатляващо — рече той. — Може би не съм свикнал толкова много с оръжията в ковачницата, както с конете и подковите, но това е изящна работа.

— Смятам, че е от Родез — каза Лендер.

— Най-добрата стомана — съгласи се Ерик. Острието беше гравирано с фамилния знак на фон Даркмоор, деликатно ецван върху стоманата, и освен това оръжието беше балансирано — едновременно красиво и смъртоносно. Ръкохватката беше от обработена кост, може би от рог на елен или лос, и завършваше със злато там, където опираше в ножницата.

Лендер се облегна назад в креслото.

— Млади господа, връщам се към своите дела, но моля ви, продължавайте спокойно и прекарайте приятно. Ако някога ви потрябва правник или нотариус, знаете къде да ме намерите. — Той махна с ръка към мястото, откъдето беше дошъл, и добави: — Беше ми приятно да се срещна с вас.

Ерик стана, Ру също, и се сбогуваха с домакина си. После се спогледаха. Като стари приятели, споделяха една и съща мисъл.

— Хайде вкъщи — каза Ру.

Промъкнаха се през препълнената обща зала на кафене „Барет“, място едновременно странно и вълнуващо за Ру, което щеше и в бъдеще да го привлича силно. Ерик се обърна към един от келнерите на входа го попита:

— Къде човек може да купи добър кон?

— И изгодно! — намеси се Ру.

— При Търговската порта — не се поколеба младият човек и посочи по Пътя на Арута. — Ще намерите няколко търговци. Повечето са свестни, но на Морган със сигурност може да се вярва. Кажете му, че ви изпраща Язон от „Барет“, и няма да ви излъже.

Ру погледна втренчено младежа. Беше луничав, с кестенява коса.

— Ще те запомня, ако не стане така — каза му Ру.

Младият келнер се понамръщи, но рече само:

— Той е честен човек, сър.

— А да ни кажеш къде да намерим добро облекло? — попита Ерик.

— Кроячът при кръстовището на Пътя към Новата порта и Голямата улица ми е братовчед, сър — отвърна Язон. — Кажете му, че аз ви изпращам, и ще ви предложи приемлива цена.

Ру не изглеждаше много убеден, но Ерик благодари на младия човек и поведе приятеля си по улицата. След около час стигнаха до шивача и след още един си избраха подходящи дрехи за път. Ерик взе наметало за езда, което покриваше униформената му куртка, а Ру си купи риза и панталони, наметало и шапка с широка периферия. Ерик намери и обущар, който му даде чифт ботуши за път, а той остави бащините си за поправка. Ру беше свикнал да ходи бос, докато беше на кораба, но сега също си купи ботуши.

После отидоха при Търговската порта и за около час намериха добри коне. Оказа се, че келнерът е казал истината — Морган бе почтен търговец. Ерик подбра две здрави кобили, червеникава за себе си и сива за Ру. Заведоха ги до следващия ъгъл, където един седлар им даде всичко, каквото им трябваше.

Ру се метна на седлото и каза:

— Не знам как се справям с язденето, но никога няма да го обикна.

— Въпреки твоите оплаквания ти си по-добър от среден конник, Ру — засмя се Ерик. — А и сега ще яздим без да ни е грижа дали ще трябва да се сражаваме.

Лицето на Ру помръкна.

— Какво има? — попита Ерик.

— Какво означаваше това „без да ни е грижа“?

Ерик се засмя още по-силно.

— Няма никакви гаранции в този живот, приятел. — Пришпори коня си, насочи се към Търговската порта и оттам — по пътя на изток.

— Към Рейвънсбърг — викна възторжено той.

Ру само се засмя на въодушевлението, обзело приятеля му, и го последва учуден, че конят му е склонен да се противи на всяка команда. Придърпа здраво юздите със съзнанието, че колкото по-скоро започне схватката, толкова по-бързо ще дойде победата, и се понесе след Ерик.

Бяха подгизнали от непрестанния дъжд. Нощта бързо приближаваше и по пътя се срещаха само търговци и фермери, забързани за вкъщи. Примирен каруцар ги погледна за момент, докато водеше мудните си коне през калта. Кралският път можеше да се оприличи на артерия, пренасяща кръвта на търговията от едната граница до другата, но когато дъждовните облаци се спуснеха откъм баронството на Даркмоор, кръвта спираше да тече и се процеждаше едва-едва.

— Светлини! — извика Ерик.

Ру погледна изпод измокрената периферия на шапката си.

— Това Вилхелмсбърг ли е?

— Така мисля — отвърна Ерик. — Утре следобед сме вкъщи.

— Няма да мога да те убедя да спим в нечий обор, нали? — каза Ру. Пътуването бе по-дълго, отколкото се бе надявал.

— Не — отвърна намусено Ерик. — Аз съм за сухо легло и горещо ядене.

Тази представа победи желанието на Ру да спести някоя и друга пара и той последва приятеля си към светлините на града. Откриха скромен хан с табела с изрисуван палешник, която се поклащаше от вятъра, и се отправиха към вратата на конюшнята. Един слуга, увит презглава заради лошото време, се затече да поеме конете им. Изслуша възпитано указанията на Ерик и кимна, но младият човек реши, че ще е по-разумно да се върне тук след вечерята и да види дали момчето се грижи за животните както му е наредено.

Влязоха забързано в кръчмата и вече вътре изтръскаха водата от плащовете си.

— Добър вечер, господа — каза им едно младо момиче с кафява коса и също така кафяви очи. — Ще ви трябват ли стаи за нощувка?

— Да — каза Ру, очевидно неприятно изненадан от цената, но топлината отново се връщаше в тялото му и той бе доволен, че няма нужда да излиза пак навън.

— Тази нощ като че ли се надига силна буря — каза ханджията и взе наметалата и шапките им. — Ще вечеряте ли? — Подаде дрехите на момичето, което ги отнесе някъде, за да ги изсуши.

— Да — каза Ерик. — Какво вино имате?

— Става и за лордове — отвърна човекът с усмивка.

— Нещо от Рейвънсбърг — допълни Ерик, докато отиваше към една празна маса.

В дъното на помещението бе седнал някакъв мъж, запасал дълъг меч; имаше и двама търговци, които очевидно се наслаждаваха на уюта пред камината, но иначе ханът беше празен. Собственикът ги последва.

— Имаме, сър. Рейвънсбърг е наблизо — минавате следващия град, после още един и сте там.

— Значи сме във Вилхелмсбърг — каза Ру.

— Да — отвърна ханджията. — Познавате ли района?

— Ние сме от Рейвънсбърг — отвърна Ерик. — Известно време не бяхме тук и в тъмнината не разбрахме в кой град влизаме.

— Донеси ни вино — подхвърли Ру. — От най-качественото.

Ако не изключителна, храната беше вкусна, а виното — по-добро от очакваното; вкусът му бе познат на двамата приятели. Беше обикновено вино от Рейвънсбърг, но сравнено с това, което бяха пили през изминалата година и нещо, им се струваше като бутилка, предназначена за кралската маса. И двамата изпаднаха в приятно настроение и започнаха да обсъждат прибирането си на следващия ден.

Ру не можеше да каже нещо много за миналото си; семейството му се състоеше само от баща му, Том Ейвъри, пиян каруцар, дал на Ру единствено побоища и умението да управлява товарна каруца. Ру беше много по-заинтересуван да се срещне с някои дребни търговци на вино, които познаваше, и да уреди това, което се надяваше да бъде начало на кариерата му.

За Ерик това беше завръщане към изгубените детски мечти и при майка му, ковачницата и семейството му. Години наред беше чиракувал при стария ковач Тиндал, а след смъртта му — около година при Натан, човека, който най-много се приближаваше до представата му за баща. Но животът му се бе развил по свой начин и нищо не изглеждаше така, както си го бе представял преди, като момче в Рейвънсбърг.

— За какво се замисли? — попита Ру. — Само мълчиш.

— Няма да ми дърпаш ушите за това, нали? — отвърна Ерик с усмивка. — Мислех си за вкъщи и за живота преди.

Не искаше да изрече преди кое, но Ру го разбираше — преди сбиването между Ерик и природения му брат Стефан, завършила с това, че Ру заби камата си в гърдите на Стефан, докато Ерик го държеше. След това бяха избягали от Рейвънсбърг и оттогава не бяха виждали нито старите си приятели, нито семействата си.

— Чудя се дали някой им е казал, че сме живи — каза Ру.

— Ако не са — засмя се Ерик, — пристигането ни утре ще бъде хубава изненада.

Вратата се отвори и поривът на вятъра накара двамата младежи да се обърнат. Четирима войници в униформи на баронството влязоха шумно, като проклинаха мръсното време.

— Ханджия! — викна ефрейторът, докато смъкваше подгизналия си от дъжда сив плащ. — Гореща храна и греяно вино с подправки! — Огледа се, видя Ерик и Ру и се ококори.

— Фон Даркмоор! — възкликна той. Другите трима извърнаха глави — несигурни защо ефрейторът им бе изрекъл името на барона, но разтревожени от тона му.

Ерик и Ру се изправиха. Двамата търговци станаха от креслата си пред камината и се долепиха до стената. Единственият друг присъстващ в кръчмата, човекът с меча, гледаше с интерес, но не се помръдна.

Ефрейторът извади меча си, Ру също, но Ерик му кимна да го върне в ножницата си.

— Не искаме неприятности, ефрейторе — каза той.

— Чухме, че сте обесени — каза ефрейторът. — Не знам как ти и твоят хитър приятел сте избягали, но скоро ще уредим нещата. Хванете ги.

— Чакайте малко — каза Ру.

Мъжете се нахвърлиха върху тях, но Ерик и Ру бяха по-бързи и първите двама войници, които скочиха към тях, бяха проснати на пода. Двамата търговци се промъкнаха покрай стената и се изнизаха гологлави и без връхни дрехи на дъжда. Мъжът, който седеше на масата, се засмя и викна:

— Браво!

Ефрейторът замахна с меча си, но Ерик го сграбчи за китката преди онзи да може да реагира. Ерик бе много силен и бе специално обучен в ръкопашна борба — желязната му хватка измъкна меча от пръстите на ефрейтора, който зина от болка.

Ру замахна отсечено с ръка и нанесе саблен удар под брадичката на другия войник, който се строполи до останалите като повален с чук.

— Спрете! — изкомандва Ерик с глас, който беше отработил като ефрейтор на Робер дьо Лунвил по време на завръщането им от Новиндус. Двамата войници, които бавно се надигаха, се поколебаха, но Ерик отново изкрещя командата: — Мирно, дяволите ви взели!

Пусна китката на ефрейтора, изрита меча му настрани и разпери ръце, за да покаже, че няма оръжие.

— Имам документи. — Той бавно бръкна под куртката си, извади листа, даден му предния ден от службата на Дворцовия съдия в Крондор, и го подаде на ефрейтора.

— Има печат от Крондор в долния край — промърмори той, като се взираше дълго в документа. Все още седеше на пода. После наведе очи и каза: — Не знам да чета.

Човекът, който досега не се намесваше, стана и спокойно се приближи към тях.

— Ако мога да помогна, ефрейторе — каза той и протегна ръка.

Ефрейторът му подаде документа и мъжът го прочете на глас:

— Да се знае, потвърдено с моята ръка и печат, че Ерик фон Даркмоор се е заклел да ми служи… — очите му пробягаха до края на документа. — Има много канцеларски подробности, ефрейторе. Важното е, че току-що се опита да арестуваш воин от личната охрана на принц Николас. Според написаното в документа, той е ефрейтор като теб.

— Наистина? — Очите на седналия мъж се разшириха.

— Да, този документ е подписан не само от Дворцовия съдия на Крондор, но и от самия принц.

— Наистина? — попита пак ефрейторът и бавно се изправи.

— Наистина — отвърна непознатият. — И по начина, по който ти отне меча, мисля, че има сериозни основания да бъде в личната охрана на принца.

Ефрейторът бавно си разтри китката.

— Да, може би. — Очите му се присвиха. — Но не сме чули нищо за това и последния път, когато бе споменато името на Ерик, се чу, че бил обесен заради убийството на младия барон.

— Принцът ни помилва — въздъхна Ерик.

— Така казваш ти — отвърна ефрейторът. — Но мисля бързо да отидем с моите хора до Даркмоор и да разберем какво ще каже по въпроса лорд Манфред.

Прибра меча си и махна на хората си да тръгват. Един от тях поклати глава недоволно заради пропуснатата топла вечеря, а другият погледна през рамо Ерик и Ру, докато помагаше на приятеля си да се вдигне от пода.

Мъжът още беше замаян.

— Тръгваме ли? Ядохме ли? Вече се е съмнало, така ли?

— Млъквай, Блюи — каза другият. — Малко дъждец ще те освести, бързо при това.

Войниците напуснаха хана, Ерик се обърна към странника и каза:

— Благодаря ви.

— Ако не им го бях прочел, щеше да го направи ханджията или някой друг — повдигна рамене мъжът.

— Аз съм Ерик фон Даркмоор — каза младежът.

— Дънкан Ейвъри. — Мъжът стисна протегнатата му ръка.

Очите на Ру се разшириха.

— Братовчедът Дънкан?

Очите на мъжа, който се бе представил с фамилното име Ейвъри, се присвиха, докато разглеждаше дребния младеж. След момент той каза:

— Рупърт?

След секунда вече се смееха високо и мъжът, който Ру бе нарекъл братовчед, го тупаше по гърба.

— Не съм те виждал, откакто беше попова лъжичка, младежо. — Широка усмивка смекчи чертите му.

Ерик гледаше ту единия, ту другия, но не можеше да открие и най-малка прилика. Докато Ру беше нисък, жилест и определено непривлекателен, Дънкан Ейвъри беше висок, елегантен, с широки рамене и симпатичен. Нещо повече, беше облечен по модата, с изключение на меча, който очевидно бе доста използуван и добре поддържан. Имаше тънък мустак, но иначе беше гладко избръснат и косата му висеше, подрязана до раменете и може би леко накъдрена.

Дънкан дръпна един стол и кимна на момичето да му донесе храната и каната с вино.

— Не знаех, че имаш братовчед, Ру — обади се Ерик.

— Разбира се, че знаеш. — Очите на Ру се свиха.

— Исках да кажа, знаех за роднините ти в Саладор, — продължи Ерик, като подмина забележката на приятеля си — и на други места на изток, но никога не си ми споменавал за този господин.

Дънкан благодари на девойката за виното и й намигна, което я накара да се отдалечи с хихикане. После каза:

— Поразен съм, Рупърт. Твоят млад приятел твърди, че никога не си споменавал за мен?

— Не бяхме много близки, Дънкан — отвърна Ру и се облегна назад. — Колко пъти съм те виждал? Може би три пъти в живота си?

— Нещо такова — засмя се мъжът. — Опитвах се да уча каруцарския занаят като момче — каза той на Ерик. — Пътувах с бащата на Ру от Рейвънсбърг до Малаково средище — точно там ги оставих. Тогава Ру беше не повече от петгодишен. — Лицето му помрачня. — Само тогава можах да видя майка му.

— Кога за последен път сме се виждали? — попита Ру.

— Не мога да си спомня точно. — Дънкан потърка брадичката си. — Помня само, че край фонтана имаше едно прекрасно момиче: тънко кръстче, широк ханш и обли гърди, приятно държане… коя беше тя?

— Гуен — отвърна Ру. — И това трябва да е било преди четири или пет години. — Ру посочи с вилицата си към Дънкан. — Ти й беше първият. — После се усмихна. — Мнозина от местните момчета ти дължат благодарности; ти събуди… известен ентусиазъм у Гуен, който оценяваме.

— Не съм един от вас — разсмя се Ерик.

— Може би си единственият в Рейвънсбърг — вдигна рамене приятелят му.

— Каква ви е роднинската връзка? — запита Ерик.

— Баща ми е братовчед на бащата на Ру — каза Дънкан. — И нито един от тези достойни господа не ми е бил от голяма полза, Ерик.

После се обърна към Ру.

— Как я кара старият?

— Всъщност не сме се виждали близо две години — отвърна замислено Ру. — Сега се връщаме в Рейвънсбърг. Накъде пътуваш?

— Поел съм на изток, да си търся късмета, както обикновено. Опитах като наемник в Долината на сънищата, но там работата е твърде опасна, а и жените също… — При тази забележка и тримата се разсмяха. — А и парите не стигат. Сега съм тръгнал към източните благороднически дворове, където знанията на мъжа струват повече от меча му.

— Бих имал полза от знанията ти — каза Ру.

— Какво си намислил? — попита Дънкан, внезапно заинтересуван.

— Нищо нередно. Малко почтена търговия, но предполагам, че ще се нуждая от човек, който знае да се държи във възпитана компания.

— Добре, мога да яздя с вас до Рейвънсбърг — вдигна рамене Дънкан — и да си говорим по пътя. Пък и разпалихте любопитството ми.

— Защо? — поинтересува се Ерик.

— Начинът, по който се бихте… невероятно! Когато последния път видях Рупърт, беше тарикатче, което едва стоеше право, докато пикае, но сега изглежда опасен, щом с един удар повали онзи войник. Къде се научихте на тези хватки?

Ерик и Ру се спогледаха. На никой от двамата не трябваше да се напомня за вече изградената мрежа от шпиони в Кралството, докладващи на Изумрудената кралица. Далечен братовчед или не, Ру нямаше излишни илюзии за почтеността на този мъж.

— Къде ли не — небрежно отвърна той.

— Това трябва да е вид исаланска ръкопашна борба или съм новородено теле — каза Дънкан.

— Къде си я виждал? — заинтересува се Ерик.

— Нали ви казах, току-що се връщам от Долината на сънищата. Там се срещат исаланци, както и някои, родени в Кеш, които знаят тези номера.

Той се наведе напред и допълни с по-тих глас:

— Чувал съм, че може да се разцепи черепа на мъж с един удар, ако знаеш как да го направиш.

— Това е лесно — каза Ерик. — Просто си мисли, че държиш ковашки чук, когато удряш.

Дънкан се вгледа за момент в Ерик, после избухна в смях.

— Добре казано, момче — подхвърли той и гребна от чинията си. — Мисля, че почвам да ви харесвам.

Продължиха да си бъбрят, докато се нахраниха. След това Ерик отиде да провери конете и когато се върна, тримата се оттеглиха да спят в общото спално помещение на горния етаж, за да поемат рано сутринта на другия ден.

Селището изглеждаше непроменено, но някак си смалено.

— Нищо ново — каза Ру. Яздеха бавно и след един завой пред тях се откри гледка към Рейвънсбърг. През последния час бяха минали край познати ферми, покрай лозя и ниви, покрай царевица и зеленчукови градини. Но сега в далечината се виждаха нисичките постройки в края на града.

Ерик се умълча, а Дънкан каза:

— И на мен не ми изглежда различен, все същият си е.

Пътуваха из познатия край и Ру си мислеше, че грешат. Всичко беше променено, или най-малкото се бе променил той и начинът, по който гледаше нещата. Стигнаха до хана „Червената патица“ и Ерик каза:

— Малко неща се променят в Рейвънсбърг, но ние не сме същите. — Като че ли повтори на глас мислите на приятеля си.

— Е, винаги е така — допълни Дънкан. Ерик беше почнал да харесва приветливия мъж, а и Ру беше доволен, защото братовчед му му се нравеше, макар че не изпитваше голямо доверие към него. Той беше Ейвъри и Ру знаеше какво означава това. Имаше някакъв далечен дядо — Джон, който си беше спечелил ужасната репутация на жесток пират много преди Ру да се роди, а и повече от половината роднини на младежа бяха вече мъртви, обесени или убити по време на грабежи. Все пак неколцина от рода Ейвъри бяха пробвали да се занимават с почтена работа и Ру мислеше, че това му дава шанс да забогатее, без да търси пари от убийства или кражби.

Докато слизаха от конете, едно момче изтича от обора и попита:

— Да се погрижа ли за конете ви, господа?

— Кой си ти? — попита Ерик.

— Гюнтер — отвърна момчето. — Аз съм чирак на ковача, господине.

Ерик хвърли поводите на момчето и попита:

— Тук ли е майсторът ти?

— Хапва си в кухнята, господине. Да му съобщя ли за вас?

— Сам ще го намеря — каза Ерик. Момчето взе юздите на конете и ги поведе.

— Твоят заместник, така ли? — каза Ру.

— Така изглежда — отвърна Ерик и поклати глава. — Сигурно няма и дванайсет години.

— Ти беше по-млад, когато започна да помагаш на Тиндал при наковалнята — припомни му Ру.

Ру последва приятеля си и тръгнаха към задната врата, водеща направо в кухнята. Ерик я бутна и влезе вътре.

Майка му седеше на кухненската маса и говореше с ковача Натан. Погледна влезлите, очите й се разшириха и лицето й пребледня. Тя понечи да стане; после очите й се подбелиха и тя се свлече. Ковачът я подхвана навреме, за да не падне на пода.

— Проклет да съм — каза Натан. — Това си ти! Наистина си ти!

Ерик се хвърли към масата и хвана ръцете на майка си.

— Донеси малко вода — нареди той на Ру.

Ру взе едно канче и го напълни от помпата, после намокри един чист парцал, изстиска го и го подаде на Ерик, който го сложи на челото на майка си.

Ерик погледна над все още неподвижното тяло на майка си и видя, че ковачът го гледа със страшна изненада и че очите му се пълнят със сълзи.

— Жив си значи — каза той. — Не знаехме.

— Аз съм идиот — изруга младежът.

Ру свали пътната си пелерина, седна и махна на Дънкан също да седне. После викна:

— Розалин! Вино!

— Розалин не е тук — поклати глава Натан. — Ще ви донеса една бутилка. — И докато ставаше, допълни: — Изглежда, има много да си разказваме.

Момент по-късно се върна с ханджията Мило, който викна:

— Богове! Ерик! Ру! Живи сте!

Ерик и Ру се спогледаха и Ру попита:

— Е, каква е все пак тайната?

— Преследват ли ви? — попита Натан.

— Не, майсторе — засмя се Ру. — Ние сме свободни хора, с личното разрешение на краля. И доста се позамогнахме. — И разтърси многозначително кесията си.

Натан измъкна тапата на бутилката, която бе донесъл, и наля на всички. Фрида дойде на себе си. Мигна няколко пъти и с тих глас попита:

— Ерик?

— Да, мамо.

Тя обви с ръце врата му и започна да плаче.

— Казаха ни, че сте обвинени в убийство и сте осъдени на смърт.

— Бяхме — тихо каза Ерик. — Но си издействахме помилване и сега сме свободни.

— Защо не се обадихте, защо не пратихте два реда? — попита тя с лека нотка на обвинение, докато докосваше лицето му с невярващи пръсти.

— Нямахме възможност — каза Ерик. — Служихме на принца — той се огледа наоколо — и не ни беше разрешено да се обаждаме на никого. Но сега всичко това е минало.

Тя поклати изумено глава. Галеше страните му и го целуваше. После склони глава на рамото му и въздъхна облекчено:

— Молбите ми са били чути.

— Тя се молеше за теб, момче — обади се Натан и избърса една сълза. — Молеше се непрекъснато.

Ерик също бе много развълнуван, но успя да се овладее — той никога не показваше открито чувствата си. Ру също пое дълбоко дъх и внезапно се почувства под влиянието на дълбоко избликнали емоции.

— Как сте вие? Как вървят нещата? — попита Ерик.

— Много работи се промениха. — Фрида седна и хвана ръката на Натан.

— Вие двамата… — Ерик погледна майка си, после ковача.

— Оженихме се миналото лято — усмихна се ковачът. — Надявам се, че нямаш нищо против?

Ерик го грабна в мечешката си прегръдка, като за малко не разля бутилката вино — само бързата реакция на Ру я спаси.

— Възражения ли? Натан, ти си най-добрият мъж, когото познавам, и с удоволствие бих те наричал баща. — Пусна ковача, погледна майка си и една сълза се търколи по бузата му, после отново разтвори мечешките си лапи и я прегърна. — Толкова съм щастлив за теб, майко!

Фрида почервеня като млада невеста.

— Той беше толкова мил, когато избягахте, Ерик. — Тя докосна бузата на Натан с повече нежност, отколкото младежът можеше да си спомни да е проявявала някога, включително и към него.

— Той ме върна към живота.

Ерик плесна с ръце по масата и каза:

— Ще празнуваме! — После се обърна към Мило. — За довечера искам от най-хубавото ти вино и ястия, ама такива, че да засрамят и масата на императрицата на Велики Кеш!

— Дадено! — отвърна ханджията. Очите му блестяха от вълнение. — И ще ти прихвана само цената, никаква надценка.

— Не си се променил — разсмя се Ру.

— Къде е Розалин? — попита Ерик.

Мило и Натан се спогледаха и ковачът каза:

— Тя е при семейството си, Ерик.

— Семейство ли? — Младежът го погледна неразбиращо. — Нали ти си й баща…

— Искат да кажат, че е омъжена, Ерик — каза Ру и хвана ръката на приятеля си.

— Така ли?

— Аха, вече съм и дядо — кимна ханджията.

— Тя има бебе, така ли? — Ерик се облегна назад. Главата му се замая.

— Да — каза Мило.

— И за кого се омъжи? — попита Ерик.

Мило се огледа и каза:

— За Рудолф, калфата на пекаря. Знаеш го. — Ерик кимна. — Сега е кандидат-майстор и скоро ще открие собствена фурна. Живее със семейството си зад площада.

— Знам къде. — Ерик стана. — Ще ида да я видя.

— По-леко, сине — намеси се Фрида. — Тя също те мисли за мъртъв.

Ерик се наведе, целуна пак майка си и каза:

— Знам. Ще се помъча да не я изплаша до смърт. Искам да бъде довечера тук. — И добави: — С Рудолф.

— Ще дойда с тебе — обади се Ру.

— Не се бавете много, защото ще си помисля, че е само сън.

— Трудно ще ти е — засмя се синът й. — Братовчедът на Ру, Дънкан, ще те забавлява с чудесни и невероятни истории.

Натан погледна красивия Дънкан и каза:

— Мисля, че няма да я омайва твърде дълго.

— Скоро ще сме тук — разсмя се Ерик.

Двамата припряно излязоха от кухнята през празната зала на кръчмата и минаха през главния вход. Закрачиха бързо по улицата, водеща към главния площад, като почти не забелязваха малкото жители, които спираха и изумено ги гледаха. Един мъж изпусна глинена кана с вино и остана с ококорени очи при вида на двамата млади мъже, за които се знаеше, че отдавна са мъртви. Един-двама се опитаха да кажат нещо, но Ерик и Ру бяха далеч още преди те да отворят уста за поздрав.

Стигнаха до градския площад, завиха и тръгнаха към пекарната, където работеше и живееше Рудолф. Когато стигнаха до вратата, Ру видя, че Ерик се колебае. Той знаеше за обърканите чувствата на Ерик към Розалин. Тя му беше като сестра, но в същото време имаше и нещо повече. Ру, както и всички в града, знаеше, че Розалин е влюбена в Ерик, макар той да беше толкова тъп, че не можеше да го разбере. Накрая, точно преди бягството им от Рейвънсбърг, бе разбрал, че чувствата са й повече от сестрински. После си бяха говорили с Ру неведнъж и приятелят му си даваше сметка, че Ерик все още не може да разбере какво точно изпитва към нея.

Внезапно преодолял колебанието си, Ерик прекрачи прага на пекарната. Рудолф стоеше зад тезгяха и когато го видя, започна:

— Какво ще же… — После се ококори и можа да каже само: — Ерик? Ру?

— Здрасти, Рудолф — отвърна му с приятелска усмивка Ерик и му подаде ръка.

Навремето Рудолф не беше сред тези, които Ерик и Ру смятаха за приятели, макар че в градец като Рейвънсбърг всички момчета на една и съща възраст се познаваха.

— Чух, че сте мъртви — почти прошепна той, като че ли се страхуваше да не го чуят.

— Е, това е общото мнение — каза Ру. — Но бяхме помилвани и освободени лично от краля.

— От краля! — повтори Рудолф, очевидно впечатлен. Хвана ръката на Ерик и я стисна здраво, после се здрависа и с Ру.

— Да — потвърди Ерик, — и затова можах да се върна. — Лицето на Рудолф помръкна и Ерик бързо добави: — Само за няколко дни. Сега съм на служба при принца на Крондор. — Той посочи герба на куртката си. — Трябва да се върна там преди края на месеца.

Рудолф се отпусна.

— Ами тогава, добре сме се видели. — Огледа Ерик отгоре до долу. — Дошъл си да видиш Розалин, нали?

— Тя ми беше като сестра — каза Ерик просто.

— Разбирам — кимна Рудолф. — Тя е отзад, елате с мен.

Ерик и Ру минаха зад тезгяха и последваха Рудолф покрай изстиващите вече пещи, които щяха да бъдат напалени отново след полунощ, за да има топъл и пресен хляб в ранните часове на утрото. Големите маси, сега чисти, очакваха хлебарите и тестото, което щеше да втасва до късните вечерни часове. Редици чисти пекарски форми очакваха да бъдат напълнени, а в ъгъла двама чираци спяха в очакване на предстоящата нощна работа.

Излязоха от фурната, минаха по къс коридор и спряха пред една врата.

— Почакайте тука — каза им Рудолф и влезе вътре.

След няколко минути Розалин се появи на прага с бебе на ръце. Рудолф стоеше зад нея.

— Ерик? — прошепна тя. — Ру?

Ерик се засмя, а Розалин пристъпи напред, прегърна го през врата и го притисна до себе си. Той я придържаше внимателно, като внимаваше да не уплаши неспокойно мърдащото бебе — и внезапно разбра, че тя плаче.

— Хайде, успокой се — каза й тихо. — Нищо не се е случило. Жив съм. Направих услуга на принца на Крондор и той ми прости извършеното деяние.

— Защо не ми писа? — прошепна тя горчиво.

Ру беше изненадан от яда в думите й. Но якият младеж погледна към Рудолф, който само кимна.

— Не можехме — каза Ерик, посочи емблемата на куртката си и каза: — Сега съм човек на принца на Крондор, заклех се да му служа и съм положил клетва да не говоря след освобождението си.

Не искаше да споменава изнасилването, убийството и съдебния процес в Крондор.

— Взех си отпуск и сега съм тук.

Детето на Розалин започна да мърда и да мрънка и тя се опита да го успокои:

— Тихо, Герд.

— Герд? — учуди се Ерик.

— Така се казваше баща ми — обясни Рудолф.

Ерик кимна и погледна детето. В следващия миг очите му се разшириха и той се олюля и се подпря на рамката на вратата.

— Какво има? — попита Ру, после погледна бебето. И изведнъж разбра. Рудолф беше набит, нисък мъж с червеникавокафява коса. Детето изобщо не приличаше на него. По външния вид и по големината на детето Ру веднага разбра какво е станало.

И плахо зададе въпроса, който Ерик не можеше да изрече.

— На Стефан ли е?

Розалин кимна. И без да вдигне очи, каза:

— Герд е твой племенник, Ерик.

3.Пазарлъци

Бебето заплака.

Ру се засмя, а Ерик бързо подаде детето на Розалин. Бяха му предложили да го подържи, но само след минута той разбра, че няма да се справи с енергично извиващия се малчуган.

Настроението в гостилницата продължаваше да е все същото — смес от щастие и взаимно внимание. Всички се радваха да видят Ерик и Ру живи и здрави, но хората в „Червената патица“ знаеха, че вестта за завръщането на Ерик бързо ще стигне до неговия брат. Принцът на Крондор бе простил на двамата младежи престъплението им срещу Стефан — по-големия син на барон фон Даркмоор, но брат му Манфред едва ли щеше да направи същото. Чувството за мъст и ярост определено бе обхванало и майка му. Между буквата на закона и действителността зееше доста голяма пропаст, когато бяха замесени отмъстителни благородници, и всички знаеха това.

Мило и Натан дръпнаха Ру настрани и ковачът попита:

— Смятате ли да останете по-дълго?

Ру хвърли поглед към мястото, където приятелят му задълбочено разглеждаше малкия си племенник.

— Ерик много искаше да види майка си и вас — каза той. — Аз пък имам малко работа. Ще останем около седмица.

— По-добре тръгнете по-скоро, Ру — тихо каза Натан.

— Знам — каза дребният младеж. — Матилда фон Даркмоор.

Мило кимна, показвайки, че Ру е съвсем прав в предположението си.

— Навремето Фрида заплашваше наследството на момчетата на Матилда — продължи Ру. — Казали сте на всички, че детето е на Рудолф, нали?

— Да, разбира се — отвърна Натан.

— По личицето му е ясно от чия семка е, Ру — каза Мило. — В този град няма тайни. Баронът вече знае за бебето.

— Може би. Но пък аз чух какво каза Манфред на Ерик — отвърна Ру.

— Кога? — попита Натан с тревожен шепот.

— В килията на осъдените на смърт. В нощта преди да бъдем отведени на бесилото. Дойде и каза на Ерик, че нямал лоши чувства към него; заяви му също, че Стефан бил свиня.

— Едно е да кажеш това на човек, когото ще бесят следващия ден — поклати глава Натан, — а съвсем друго е, ако той се окаже съперник за баронската ти титла.

— Не мисля, че това е проблем — каза Ру. — Манфред каза, че имало и други незаконни деца, не е само Ерик. Изглежда, старият барон си е падал по жените.

— Вярно е — кимна Мило. — Чух, че във Волфсхайм имало момче, което много приличало на Ерик.

— Е, добре — обади се ковачът. — Гледай да измъкнеш Ерик от града колкото е възможно по-скоро. Ще направим всичко възможно да опазим малкия Герд, но присъствието на Ерик може да привлече вниманието и към бебето…

— Ще видя какво мога да направя — отвърна Ру. — Имам малко работа тук и колкото по-скоро я свърша, толкова по-бързо ще си заминем.

— С нещо да ви помогнем? — попита отново майсторът.

— Ами, след като го казваш… — в очите на Ру се мерна пресметливост, — бих искал да разчитам на сигурна каруца. Но не много скъпа, нали разбирате.

Мило вдигна очи към тавана, а Натан се засмя на очевидната хитрост на младежа.

— При Гастон все още е единственото място, където вероятно ще намериш подходяща каруца — каза ковачът.

Ерик погледна към приятеля си, който говореше с Натан и ханджията. И тримата бяха развеселени, а Натан избухна в силен смях на нещо, казано от Ру. Ерик поклати глава с умилена усмивка. Ру го видя и му отвърна със също такова кимване, сякаш казваше:

„Добре е да си си вкъщи.“

Рано сутринта, още по първи петли, Ру стана и макар да бе малко махмурлия, се запъти към предградията.

— Гастон! — викна той, като стигна до целта на сутрешната си разходка. Сградата приличаше на голям полусрутен обор, превърнат в нещо като склад, с малък навес отпред. Там се поклащаше тенекиена табела, на която грубо бяха нарисувани два чука, кръстосани като благороднически саби.

Когато Ру стигна до входа, оттам надникна мъж с дълго тясно лице, погледна сънено към него и възкликна:

— Ейвъри? Мислехме, че са те обесили!

— Не успяха — отвърна Ру и му подаде ръка.

— То си личи. — Гастон поклати глава. Говореше с лек акцент, характерен за живеещите в по-малките задморски градове на провинцията Батира, но се бе преселил в Рейвънсбърг още преди Ру да се беше родил. Стисна ръката на младежа и попита:

— От какво имаш нужда?

— Имаш ли добра каруца? — попита Ру.

— Имам за продан една отзад. Трябва й малко работа, но иначе е здрава.

Заобиколиха сградата — смесица от дърводелски навес, налбантница и калайджийница. Гастон не беше майстор, но обичаше да поправя всякакъв вид неща и това беше единственото място за хората, които нямаха достатъчно пари, за да идат при местните ковачи или дърводелци. Ако беден фермер имаше коса, която му трябваше поне за още един сезон, носеше я при Гастон, а не в ковачницата, където Ерик беше чиракувал при покойния вече Тиндал и при заместника му Натан. Ру беше чувал приятеля си да казва, че от Гастон можело да излезе добър ковач, но не ставало, защото не се задоволява само с едно нещо. Бащата на Ру също караше каруците си при Гастон за поправка.

Минаха покрай ниска ограда, направена почти изцяло от счупени дъски, довлечени тук от Гастон, и домакинът отвори една паянтова врата. Влязоха в двора, където майсторът по всичко складираше повечето от нещата си. Ру спря за момент и поклати глава. Беше идвал тук безброй пъти и въпреки това бе поразен от огромната сбирка отпадъци на Гастон — метални парчетии, навес, пълен със стари дрехи, и грамаден дървен сандък, в който бяха нахвърляни вещи, известни само на стопанина; но Ру знаеше, че навсякъде цари безупречен ред. Ако Гастон имаше това, което търсиш, знаеше точно къде се намира и моментално можеше да го намери.

— Видях баща ти.

— Къде е? — попита Ру. Не че се интересуваше много.

— Отспива си след поредното пиене. Върна се от пътуване до Саладор. Шест или седем коли, не помня, но ги закарали в добър вид и получили бакшиш, така че натоварил каруцата и се върна в града. Снощи го удари малко на живот.

Гастон посочи с пръст през рамо куп парцали на завет между двете каруци. Ру се наведе и видя, че купът хърка. После видя, че една от двете каруци е на баща му. Беше му толкова позната, колкото собствения му сламеник вкъщи. И наистина, беше спал много пъти в нея. Когато баща му изпадаше в пиянски бяс, Ру често се криеше в каруцата и прекарваше там нощта вместо да рискува да го набият за нищо.

— Толкова ли беше пиян, че да не може да стигне вкъщи? — попита Ру, коленичи и дръпна горния парцал. Смрадта, която го лъхна, го накара да съжали. Не само че баща му не се бе къпал сума време, но тежкият му лъх направо го вцепени.

— Пфу! — Младежът се отдръпна.

Гастон потърка брадичката си и каза:

— Вярно, малко прекалихме. Том черпеше и не можех да го оставя да лежи насред улицата. Домъкнах го дотука — как да го влача, по дяволите, чак до вас?

— Така си е — поклати глава Ру. Вгледа се в баща си. Зачуди се колко се е смалил старецът — но знаеше, че ще изглежда достатъчно едър, ако се събуди преди да е изтрезнял.

Засмя се. Вече не беше дете и баща му не му бе посягал от години. Ру се зачуди дали ако баща му пак посегне да го бие, ще се свие като уплашено дете, или ще действа, без да се замисли, и ще счупи челюстта му за секунди?

Нямаше желание да пробва.

— Нека си спи. Сигурно не съм му липсвал, когато си отидох, така че се съмнявам, че ще се радва много, като ме види — каза той.

— Не говори така, Ру — каза Гастон. — Беше страшно разтревожен, когато чу, че ще те бесят. Смяташе, че е по-справедливо да те осъдят на трийсет години тежка работа, така казваше.

Ру поклати глава и смени темата:

— Това ли е каруцата?

— Ей оная — каза Гастон и посочи колата до тази на баща му. Беше фургон за доставки, макар че се нуждаеше от доста поправки и от много боя.

Ру бързо го огледа и се увери, че осите и колелата са здрави.

— Трябва да се сменят някои от закрепките на теглича, но това може да се оправи. Колко й искаш?

Започнаха да се пазарят и след минута се договориха. Колата беше малко по-скъпа, отколкото Ру смяташе да плати, но цената все пак беше умерена, а и колата беше точно такава, каквато търсеше. Той плати и каза:

— А коне?

— Мартин все още продава най-изгодно здрави коне — отвърна Гастон. — Татко ти си взе допълнителен чифт тези дни. Спечели ги на зарове миналия месец.

Ру го погледна с пресметлив поглед и каза:

— Благодаря ти. Добре е да се знае. — После хвърли поглед към похъркващия и допълни: — Ако се събуди преди да се върна, накарай го да остане тука. Трябва да говоря с него преди да напусна града.

— Къде ще ходиш сега? — попита Гастон.

— В Дома на фермерите и винарите. Трябва да купя няколко бъчонки вино.

Излезе от двора и пое към центъра на града, започнал да се събужда за сутрешните си дела. Занаятчиите вече бяха отворили дюкяните си, жените, тръгнали на пазар, за да сготвят обяда на семействата си, също бяха на крак. Ру кимна разсеяно за поздрав на няколко познати, но бе погълнат от мисли за следващия етап на плана си.

Стигна централния площад, където се издигаше Домът на фермерите и винарите, и долови чаткане на копита по калдъръма, издаващо приближаването на конници. По звука разбра, че се движат бързо. Миг по-късно отрядът се показа иззад ъгъла на същата сграда, към която се бе запътил Ру — петима конници, движещи се в лек галоп. Пешеходците се отдръпваха, докато ездачите, облечени в униформи с цветовете на барон фон Даркмоор, яздеха по улицата. Ру забеляза водача им — същия ефрейтор, когото бяха срещнали предния ден — и внезапно разбра къде отиват: в хана на Мило. Поколеба се за миг, но реши да не ходи там веднага. Трябваше да свърши започнатото, а освен това беше сигурен, че това е лична работа между Ерик и Манфред. Ако баронът искаше да говори с Ру Ейвъри, можеше да го намери, след като откриеше Ерик.

Ерик стоеше и се възхищаваше на новата наковалня и огнището. Натан и чиракът му Гюнтер показваха промените, направени след като Ерик бе напуснал. Бяха малки, но той се наслаждаваше на добрата работа на младежа. Очевидно бе добре обучен от Натан и се отнасяше към майстора си по същия начин, по който и Ерик гледаше на ковача — отношение на момче към пастрок. Собствените деца на Натан бяха убити в една почти забравена война и той полагаше особени грижи за чираците си.

— Изглеждаш във форма — каза Натан. — Хареса ли ти в армията?

— Има много неща, които не одобрявам, но… да, мисля, че харесвам реда. Чувството, че знаеш какво се очаква от теб.

Натан кимна на Гюнтер да си намери работа навън и да ги остави насаме.

— Ами убийствата?

— Не ме притесняват много — повдигна рамене Ерик. — Има мигове, когато се чувстваш, като че ли сечеш дърва за огъня. Нещо, което трябва да направиш. Понякога се плаша, като мисля за това. Но в повечето случаи е… как да кажа… грозно.

— Работил съм с много войници в живота си — кимна Натан. — Внимавай с онези, който изпитват удоволствие от касапницата. Те са подходящи, когато битката е тежка, но са като кучета пазачи — по-добре е да ги държиш на къс синджир.

Ерик вдигна очи към Натан и погледите им се срещнаха. После младежът се усмихна.

— Обещавам ти, никога няма да ми хареса.

— Тогава ще се справиш — каза Натан и на свой ред се усмихна на Ерик. — Макар че несъмнено щеше да станеш добър ковач.

— Ковачеството е нещо, което още ми доставя удоволствие. Ще ми позволиш ли да опитам…

— Натан! Ерик! — извика Ру от вратата.

— Как е тайнственият ти бизнес? — попита Ерик.

— Почти свърших — отвърна Ру и се ухили. — Още няколко нещица и съм готов да тръгваме. — Той сбърчи нос. — Из града обикалят войници. Търсят те.

Звукът от конници, влизащи в двора на хана, прекъсна отговора на Ерик. Тримата излязоха от ковачницата тъкмо когато петимата стражи на барона слизаха от конете си.

Ерик позна водача им — ефрейтора, с когото се бяха сблъскали преди два дни.

— Вие — каза той, като посочи Ру и Ерик. — Баронът иска да си поговори с вас.

Ру погледна към небето и потупа джоба на куртката си, за да се увери, че кралският документ за помилване е у него.

— Това не може ли да почака?

— Не! Но ви предлагам избор: да яздите собствените си коне или ще се радвам да ви влача зад моите.

— Ще си взема коня — каза Ру.

След няколко минути Ру и Ерик се качиха на седлата и преминаха край групата войници.

— Ей, чакайте! Къде отивате?

Те се забавиха, та ефрейторът да ги настигне, и Ерик каза:

— Пристигнахте на галоп, а конете ви са само леко запъхтени и почти не са потни. Така че едва ли сте минали и два километра, за да дойдете тук. Манфред очевидно ни очаква в старото пасище в края на града.

Ефрейторът го изгледа учудено, но преди да може да каже и дума, Ерик пришпори коня си и препусна в галоп. Ру беше на секунда след него. Отрядът потегли зад тях и седмината ездачи профучаха през града.

След няколко минути минаха между крайните постройки на източния градски квартал и както бе предположил Ерик, откриха палатката на Манфред, издигната на старото пасище, където Кралският път се пресичаше с пътя от юг.

Ерик слезе от коня и подаде юздите на войника, застанал до входа на палатката. Когато петимата конници пристигнаха, Ерик погледна ефрейтора и попита:

— Как се казваш?

— Алфред — отвърна той. — Защо?

— Просто исках да знам — усмихна се Ерик. — Наглеждай ми коня.

Двамата приятели тръгнаха към палатката. Един от войниците дръпна платнището, закриващо входа.

Вътре седеше братът на Ерик барон Манфред фон Даркмоор.

— Да си призная, мислех си, че никога повече няма да ви видя вас двамата — каза баронът и им посочи да седнат. — Особено като се имат предвид обстоятелствата на последната ни среща.

— Навремето и аз мислех така — каза Ерик.

Ру наблюдаваше природените братя. Манфред никак не приличаше Ерик, който бе впечатляващо копие на баща им. Тази прилика подтикваше още повече майката на Манфред да иска смъртта на Ерик, заради убийството на по-големия й син. Манфред се бе метнал на майка си. Тъмнокос, гъвкав и красив по някакъв особен, невротичен начин. Имаше грижливо подстригана брада — ново модно увлечение — и Ру си помисли, че изглежда малко глупаво с нея, но запази мнението си за себе си.

— Моят господар, херцогът на Саладор, който, както знаете, се пада братовчед на краля, заповяда да изпратя конен отряд в Крондор за специална задача. Без подробности за това колко дълго ще стои там и какво ще прави. Знаете ли нещо по този въпрос?

— Да, знам някои неща — кимна Ерик.

— Ще ми кажеш ли?

— Не мога.

— Не можеш или не искаш?

— И двете — отвърна Ерик. — Аз съм човек на принца и се подчинявам на заповедите му да не приказвам преди да ми е наредено.

— Добре, ако не възразяваш, бих искал да ги пратя в Крондор с теб приятеля ти.

— Като ескорт ли? — попита Ерик.

Манфред се усмихна и в изражението му се появи нещо, по което заприлича на Ерик.

— Донякъде може и така да се каже. Тъй като сте хора на принца, ще ги поставя под ваше командване. И ти — като изпълнителен войник, не съмнявам, ще ги заведеш при нашия благороден принц по най-бързия начин.

— Ако можех да ти кажа, Манфред, щях да го направя. — Ерик се наведе напред. — Никога няма да разбереш какво означава за мен това, че дойде да ме видиш в затвора. Беше много любезно от твоя страна — усетих разликата. Но когато разбереш защо принцът издава подобни заповеди ще проумееш защо сега не бих могъл да ти кажа нищо. Всичко е от изключителна важност.

— Чудесно — въздъхна Манфред. — Мисля, че никой от вас двамата няма да се размотава дълго в Рейвънсбърг, нали?

— Трябва да се върна в Крондор в края на месеца — каза Ерик. — Но Ру е свободен човек и може да реши да остане.

— Може да прави каквото си иска — усмихна се Манфред. — Но ако приятелят ти е разумен мъж, ще си тръгне бързо. — Той впери поглед в Ру. — Майка ми не ви е простила и дори да не искам да ви причиня зло, няма начин да ви защитя от хората й. Ако искаш да доживееш до старост, по-добре иди другаде, Ру. — Той отново се наведе към Ерик и каза сериозно: — С тази униформа си солидно защитен, Ерик. Дори и тук, в заспалия Даркмоор, знаем за Орела на Крондор. Ти си човек на човека на принца. Но Ру няма покровителство и много приятели. По-добре ще е за всички ни, ако го вземеш със себе си.

— Събирам стока и ще напусна града след ден-два с братовчед ми — каза Ру.

— Гледай да е така. — Манфред се изправи. — По-добре би било да не сте в града, когато майка ми разбере, че сте живи и отново сте близо до нея.

Погледна ги и допълни:

— И дори и в Крондор си пазете гърбовете.

— Какво ще стане с детето? — попита Ерик.

— Майка ми все още не подозира за съществуването му — отвърна Манфред — и ще се помъча тази вест да стигне до ушите й възможно най-късно.

Изглеждаше притеснен.

— Но тази история е малко по-различна от твоята, Ерик — продължи той. — Детето е на Стефан — нейния син, а не на влюбчивия й мъж. Това е собственият й внук. Но е копеле и тъй като предстои да се женя…

— Разбирам.

— Присъствието ти в Рейвънсбърг може да я настрои срещу детето, нали разбираш?

— Не съвсем — повдигна рамене Ерик. — Да ти кажа истината, Манфред, не се упражнявах много в мислене през последните две години. Имаше много работа за вършене. Но не е излишно да отделиш и минути за размисъл.

— Променил си се — поклати глава Манфред. — Последния път, когато се срещнахме, беше момък от малкия град… сега си станал корав мъж.

Ерик погледна замислено брат си и после каза:

— Мисля, че и двамата сме се променили.

— Казал съм, че съм на лов — каза Манфред и се надигна — и ще е добре да покажа на майка някакъв дивеч, когато довечера се върна в замъка. Свърши си работата и очаквай войниците да се появят пред хана, който считаш за свой дом.

— Надявам се някой ден да се срещнем при по-благоприятни обстоятелства — каза Ерик и последва барона навън.

Манфред се изсмя и приликата помежду им отново пролича.

— Съмнявам се. Нашите съдби и житейски пътища са много различни, братко. Докато си жив и аз нямам деца, майка ще се отнася към теб като към заплаха за наследствената си линия. Това е обяснимо.

— Тогава ожени се и си народи няколко — сухо каза Ру.

— Де да беше толкова просто — отвърна Манфред. — Служа на прищевките на краля и на целите на херцога на Саладор. Те ще ми покажат коя благородническа дъщеря според тях е подходяща за булка. — Той въздъхна. — Но честно казано, не ги притискам много да решават. Намирам женските компании за… трудни.

— Някоя жена ли има? — попита Ерик, почувствал, че природеният му брат, когото почти не познаваше, крие някаква мъка.

— Нищо, за което да си струва да се говори — каза Манфред някак прекалено спокойно.

Ерик нямаше какво да добави, а брат му не му стисна ръка за довиждане. Той отдаде чест и се върна при коня си. Преди да го яхне, се обърна към брат си.

— Онзи ефрейтор, Алфред.

— Да?

— Прати ми го заедно с другите.

— Имаш някакви сметки с него ли? — Манфред поклати глава и леко се усмихна.

— И така може да се каже — отвърна Ерик.

— Не бих могъл да ти го препоръчам много — каза Манфред. — Той е скандалджия. Заради това никога няма да стане сержант.

— Имаме нужда от скандалджии — каза Ерик. — Като ги поочупим, стават хора, каквито ни трябват.

— Можеш да го вземеш. — Манфред се обърна и влезе в палатката.

Приятелите яхнаха конете си. Ерик погледна Алфред и каза:

— Довиждане, ефрейторе.

— С нетърпение ще чакам да се срещнем, копеле — каза Алфред злобно.

— Е, разчитам на това. — Ерик също го изгледа мрачно.

— Ще стане по-скоро, отколкото си мислиш — додаде Ру с мръснишка усмивка.

— Казвам ти, натовариш ли още нещо на тази каруца, ще й счупиш оста! — кресна Том Ейвъри.

Ру стоеше пред баща си, който беше малко по-висок от него. Помисли за момент и каза:

— Прав си.

— Разбира се, че съм прав — каза доволно Том.

Двете каруци стояха в стопанския двор зад магазина на Гастон, натоварени с бъчонки вино. Дънкан проверяваше за трети или четвърти път дали всяка е привързана добре, но все още се съмняваше, че толкова много бъчонки могат да бъдат закрепени стабилно.

Ру прекара деня си в правене на сделки и бе похарчил парите си до стотинка, дори и сумата, която Ерик му беше дал, за да закупи известно количество вино от средно качество, което се надяваше да продаде с голяма печалба, когато стигнеха Крондор.

Макар че не беше специалист, Ру беше от Рейвънсбърг и знаеше за виното повече от мнозина търговци в Крондор. Знаеше, че високата цена на виното в града на принца се дължи на факта, че го превозват бутилирано. Само най-обикновените и некачествени вина пристигаха там, превозвани в големи бъчви. Неголемите бъчонки вино от средно качество често се използуваха в кръчмите из района, но не ги превозваха по-надалеч, защото виното не носеше големи печалби в област, където беше нещо нормално то да е висококачествено. Това, което бяха натоварили, не беше толкова добро, колкото вината, поднасяни на благородниците, но веднага щеше да направи впечатление в обикновените кръчми на Крондор. Ру бе закупил сортове вино, за които беше уверен, че са два пъти по-хубави от това, което обикновено се сервираше в града на принца. Бе пресметнал, че ако успее да продаде виното в хановете и кръчмите, посещавани от деловите хора в Търговския квартал, може да реализира почти тройна печалба, дори след като приспадне разходите за каруците и конете.

— Сигурен ли си, че знаеш как се кара такова нещо? — попита Дънкан.

Том се обърна да погледне племенника си и каза:

— Ру е първокласен каруцар, какъвто щеше да станеш и ти, ако не се беше затичал след оная фуста…

— Алиса. — Дънкан се усмихна. — Това не продължи дълго. Освен това — той сложи ръка на меча си — така си изкарвах хляба през последните петнайсет години.

— Добре, ще ни потрябваш — каза Том, като разтриваше наболата си брада. Ру го бе цапардосал, когато старият мъж се събуди след пиянството си и се нахвърли върху него. Три пъти се бе опитвал да хване ръцете на младежа и три пъти се бе оказвал долу, в прахта, гледайки нагоре към сина си. Последния път на Ру не му стигна търпение и нанесе къс силен десен удар в челюстта на баща си. След това Том Ейвъри гледаше на сина си с новопоявило се уважение.

— Сигурен ли си, че познаваш пътя? — попита той сина си.

Ру кимна. Това беше западнал второстепенен път, на места само за една каруца, пътят, на който той и Ерик бяха срещнали Хелмут Гриндъл, търговеца от Крондор. Ру беше научил, че има маршрут от Рейвънсбърг до Крондор, по който можеше да се мине, без да се плаща пътна такса. Ерик имаше документи от принца, които им бяха спестили всякакви пътни разходи на идване към Рейвънсбърг, но Ерик и мобилизираният отряд от Даркмоор бяха поели тази сутрин към Крондор и щяха да са там цяла седмица преди да пристигнат тромавите каруци.

Ру знаеше, че и двете коли са пренатоварени и че всяка грешка крие опасност половината от товара да се разбие по горските друмища между Даркмоор и крайбрежието. Но ако планът му сполучеше, щеше да събере капитал за нещо още по-амбициозно и смело и бе уверен, че ще изкара достатъчно от пътуването, за да започне желаната кариера.

— Добре — отсече Ру, — няма какво да се мотаем. Колкото по-скоро тръгнем, толкова по-скоро ще пристигнем.

Не спомена нищо за предупреждението на Манфред във връзка с майка му. Не вярваше много на Дънкан, но той можеше да научи, ако някой благородник пратеше хора след тях. Знаеше, че може да довери на баща си едната каруца: за Том Ейвъри можеха да говорят всичко, но беше много печен в занаята, когато бе трезвен. В битка обаче би бил безполезен, независимо от хвалбите му, когато се напиеше.

— Давай с мен — каза Ру на Дънкан. — Ще те науча как се кара впряг от четири коня.

Дънкан завъртя отегчено очи, но скочи на капрата до него. Беше продал коня си за малко пари, с което си осигури дял в начинанието на Ру, и сега беше собственик на малка част от едната каруца, четирите коня и на значително количество от виното. Бащата на Ру беше поискал за себе си само обичайното заплащане, нито стотинка повече или по-малко, което наистина впечатли Ру, макар и да не го показа. Радваше се, че баща му се отнася към него като към всеки друг търговец.

Гастон им махна за сбогом, докато излизаха от двора и завиваха по павираните улици на Рейвънсбърг. Колите скърцаха и пукаха под голямата тежест и конете цвилеха недоволно, че ги карат да работят — но вече бяха поели по пътя. Ру се почувства приятно, в очакване на нещо хубаво.

— Гледайте да не се пребиете — викна им Гастон, докато затваряше портите.

Ру се смъкна зад каруцата, когато долетя следващата стрела; първата се бе забила на сантиметри от главата му. Той кресна предупредително към баща си и Дънкан, докато се привеждаше до колата. Извади меча си и се опита да отгатне откъде е долетяла стрелата. Трето острие блесна в светлината на залеза и той забеляза посоката, от която бе изстреляна стрелата. Посочи на Дънкан, че трябва да се промуши между каруците и да заобиколи отстрани тези, които бяха устроили засадата. Дънкан му даде сигнал, че е разбрал, притича бързо около мястото, където лагеруваха, и се насочи към нападателите.

Пътуваха вече почти седмица. Бяха отбили от Кралския път малко след Рейвънсбърг и бяха поели по тесния западен път, който преди две години Ру и Ерик бяха използували, за да избягат от преследвачите си.

Пътуването досега бе минало без особени проблеми — каруците се оказаха надеждни, а конете здрави, което допълнително бе допринесло за нарастващия оптимизъм на Ру. Може би баща му не одобряваше решението да вози големия товар, без да го покрие, но той очевидно пазеше мнението си за себе си. Беше стар и препатил каруцар и много пъти бе превозвал и по-странни товари от тези бъчонки.

Правеха лагер всяка вечер по залез-слънце, като оставяха конете да пасат наоколо и допълваха храната им с малко зърно, смесено с мед и орехи. Това ги поддържаше енергични и силни. Всеки ден Ру ги проверяваше дали са здрави, доколкото разбираше, и неведнъж му се искаше Ерик да е с тях, защото приятелят му можеше да забележи нещо, което той е пропуснал. Но с учудване разбра, че баща му разбира също колкото Ерик или най-малко знае доста за уморените коне. Всеки ден старият мъж ги гледаше заедно със сина си и редовно преценяваше дали са годни да продължат пътя си на следващия ден.

Сега Ру пълзеше на лакти и колене между каруците и гледаше да са между него и посоката, откъдето идваха стрелите. Стана и изтича между дърветата. Двете години сражения и усилено обучение спасиха живота му, защото един от бандитите се бе придвижил от противоположната страна и се опита да го прониже с меча си. Единственото, което успя да направи, бе да умре тихомълком — Ру го повали, без да забавя крачка, продължи напред и се огледа за други противници.

Посрещна го тишина. Спря, за да обмисли следващия си ход. Успокои дишането си и се огледа. Слънцето бе залязло преди малко повече от час и небето на запад още светлееше, но под гъстите дървета бе тъмно, като че ли беше полунощ. Ру се ослуша. След момент чу свистенето на друга стрела и смени посоката на движението си.

Заобиколи с възможно най-тихи стъпки и затича в тъмнината към мястото, където се криеше предполагаемият стрелец. Вече бе убеден, че са нападнати от двама окаяни бандити, опитващи се да повалят пазачите, за да разграбят каруците, тръгнали по изоставения път, далеч от кралското правосъдие.

Застина в очакване. След няколко минути чу, че някой шава в храстите пред него, и се хвърли напред. Бърз като котка срещу мишка, разтвори храстите и скочи върху бандита. Битката свърши бързо. Като разбра, че някой се приближава зад него, мъжът остави лъка и посегна към ножа си.

Загина преди да е успял да измъкне оръжието от пояса си.

— Край — каза Ру.

Минута по-късно Дънкан и Том се появиха запъхтени — приличаха на призраци в тъмното.

— Само двама ли бяха? — попита Дънкан.

— Ако е имало и трети, той е преполовил пътя до Крондор — каза Том. Очевидно беше паднал зле — бе кален от главата до петите от лявата страна и имаше голяма драскотина на лявата буза. Държеше дясната си ръка през гърдите, стискаше се за рамото и размърдваше пръстите на лявата си ръка.

— Какво има? — попита Ру.

— Май паднах лошо — отвърна баща му. — Ръката ми се е вцепенила и боли. — Задъхваше се. — Отдавна не ми се бе случвало. Не ме е срам да си призная, че се изплаших.

Дънкан коленичи, преобърна бандита и каза:

— Тоя прилича на просяк.

— Малко почтени търговци и още по-малко престъпни смелчаци се отправят по този път — обясни Том. — Не съм чувал за богат бандит и сигурно наоколо няма такива.

Поклати глава и продължи да разтрива вдървените си пръсти.

Дънкан се изправи с една кесия.

— Може да не е бил богат, но все пак не е бил и беден. — Отвори кесията и извади няколко медни монети и един полускъпоценен камък. Приближи се към лагерния огън, разгледа го и каза:

— Нищо особено, но може да се вземат малко пари за него.

— По-добре да видим дали и другият е мъртъв — каза Ру.

Другият лежеше в калта и когато го преобърна, той видя, че го гледат безжизнените очи на момче. Поклати глава с отвращение, пребърка го и откри, че загиналият няма дори и кесия.

Върна се при каруците. Дънкан тъкмо бе донесъл лъка на първия бандит.

— Нещастен голтак — каза той и хвърли оръжието встрани. — Свършили са му стрелите.

Ру седна и въздъхна.

— Какво ли щяха да правят с толкова много вино? — попита Дънкан.

— Е, щяха да пийнат малко — каза Том — и щяха да отмъкнат конете и каквито монети намерят, а също така и мечовете и въобще всичко, годно за продан.

— Ще ги погребваме ли? — попита Дънкан.

— Не биха направили същото за нас — поклати глава Ру. — Освен това нямаме лопата. А нямам намерение да рия гробове с ръце.

Въздъхна отново.

— Ако бяха сериозни бандити, утре заран ние щяхме да храним гаргите, а не те. По-добре е да сме по-внимателни.

— Добре тогава, застъпвам — каза Дънкан.

Том и Ру седнаха край огъня. Заради възрастта му, Ру и Дънкан даваха на Том първата смяна след вечеря. Втората беше най-лоша, защото трябваше да се разбудиш след няколко часа сън, да изкараш поста си и да се опиташ отново да поспиш. Ру знаеше, че малко преди разсъмване е най-опасното време за нападение: стражите в тези часове бяха сънливи и най-малко внимаваха, защото мислеха, че всеки, замислил сериозно нападение, ще изчака първата поява на слънчевите лъчи. Ако Том дежуреше при изгрев-слънце, шансовете да ги убият, докато спят непробудно, бяха големи.

— Имах такъв камък някога, като този, който намери Дънкан — каза Том.

Ру не отвърна нищо. С баща си говореше рядко — навик, който беше придобил още през детството. Като момче бе пътувал много с баща си, за да учи каруцарския занаят, но дори по време на най-дългите пътувания от Рейвънсбърг до Саладор и обратно си разменяха най-много по десетина думи. Като се върнеше у дома, Том се напиваше до безпаметство, но докато работеше, беше трезвен и не слагаше грам алкохол в устата си.

— Бях го взел за майка ти — додаде тихо той.

Ру го погледна с внимание. Когато беше трезвен, баща му бе спокоен човек, но никога — нито пиян, нито трезвен, не говореше за майка му. Младежът знаеше за майка си само това, което бе научил от други в селището, защото бе починала при раждането му.

— Беше крехка и слабичка — каза Том. Ру знаеше, че дребният му ръст е нещо, наследено от майка му: майката на Ерик го бе споменавала неведнъж. — Но беше здрава и издръжлива — допълни Том.

Ру се изненада.

— Имаше твърд характер — продължи баща му с очи, блеснали от лагерния огън. — Много й приличаш, да знаеш.

Държеше дясната си ръка върху гърдите й разсеяно разтриваше удареното си място. Впери поглед в огъня, като че ли търсеше нещо в танцуващите пламъци.

Ру само кимна, защото се страхуваше да говори. Откакто бе ударил баща си и го бе свалил на земята, старецът се отнасяше към него с някакво уважение, което никога преди не бе усещал. Том въздъхна:

— Тя искаше да те роди, момче. Лекуващият жрец й каза, че ще е късметлийка, ако може да роди толкова слабичка. — Той избърса с дясната си ръка лицето си, после погледна загрубелите си мазолести ръце. — Знаеш ли, плашех се да я докосна, защото беше толкова дребна, а в мен нямаше нежност. Страхувах се да не я счупя. Но бе по-силна, отколкото изглеждаше.

Ру преглътна, внезапно почувствал буца в гърлото си. Накрая прошепна:

— Никога не си говорил за нея.

— Имах толкова малко радости в този живот, момче — каза Том. — Тя беше всичко за мен. Срещнах я на един фестивал — тя изглеждаше като подплашено птиченце, застанала встрани от тълпата на Средлетния празник. Тъкмо се бях върнал от Саладор; карах един фургон за чичо ми, дядото на Дънкан. Бях пийнал и много горд със себе си и тогава тя застана пред мен, светла като лъсната мед, и ми каза: „Танцувай с мен“.

Той въздъхна.

— И аз го направих.

Том замълча. Дишаше трудно. Трябваше да преглътне, за да продължи да говори.

— Изглеждаше точно като теб — не много привлекателна и с малко криви зъби, докато не се засмееше — тогава светваше и ставаше хубава. Камъка, за който ти говорих, й го донесох за сватбата. Един златар го постави в пръстен.

— Като за благородничка — каза Ру, като се насили да говори небрежно.

— Като за кралицата — отвърна Том със задавен смях. Пак преглътна. — Тя каза, че съм луд и че трябвало да спестявам за нова каруца, но аз настоях да запази пръстена.

— Никога не си ми казвал — тихо каза Ру.

Том повдигна рамене и замълча. Пое дълбоко дъх и продължи:

— Сега вече си мъж. Доказа ми го — събудих се и открих, че стоиш над мен, в двора на Гастон. Не бях си и помислял, че толкова си заякнал — станал си много жилав, щом си надвил личните палачи на краля и си се научил да се биеш така, че и аз не можах да те надвия. Реших, че ще можеш да се справяш добре и по пътищата.

Том се усмихна:

— Ти си като нея — по-здрав, отколкото изглеждаш.

Ру мълчеше — не знаеше какво да каже. След малко все пак каза:

— Защо не поспиш малко, татко? Имам да обмисля някои неща.

— Да, така ще направя — кимна Том. — Боли ме много вратът.

Помръдна лявото си рамо, за да разпусне скованите си мускули.

— Сигурно съм се изкълчил при падането, когато ония момчета започнаха да ни обстрелват. Боли ме от кръста до челюстта. — Той изтри челото си с ръка. — И ме избива пот.

Пое дълбоко въздух и въздъхна, като че ли бе много изморен.

— Остарях вече. Когато забогатееш, ще си спомниш за стария си баща, нали, Ру?

Ру се засмя и отвори уста да каже нещо, но очите на баща му се подбелиха и той падна по очи в огъня.

— Дънкан! — викна Ру и с едно-единствено движение измъкна баща си от пламъците.

Дънкан дотича и погледна восъчно бледото лице на Том, бялото на очите му и обгорените места по бузата и врата. После каза:

— Мъртъв е.

Ру стоеше неподвижен, загледан мълчаливо в мъжа, който му беше баща, а се бе споминал като чужд за него човек.

4.Препятствие

Ру даде знак.

Дънкан дръпна поводите на каруцата, която караше, и спря зад първата кола. Ру се надигна и извика:

— Крондор!

След като погребаха Том в гроб, който синът му изкопа с голи ръце, и го покриха с камъни, за да го пазят от дивите зверове, по-нататък пътуваха без проблеми. Дънкан се оказа добър каруцар. Припомни си някои неща, които Том го беше учил като малък, а Ру доразви уменията му и накрая престана да се тревожи всяка минута за товара във втората кола.

Ру все още тъжеше за баща си; не можеше да избегне чувството, че е пропуснал нещо от последния им разговор за майка му. Даваше си сметка, че има още много от семейната му история, което не знае. Когато бе трезвен, баща му беше затворен, а когато се напиеше, ставаше агресивен. Сега Ру започна да разбира каква беше причината за това: всеки път, когато Том погледнеше сина си, той му напомняше за починалата му съпруга, която бе обичал безмерно и бе загубил по време на раждането на момчето.

Но очевидно имаше и нещо друго и сега Ру си задаваше десетки въпроси, на който баща му никога не бе отговарял. Реши да намине пак в Рейвънсбърг и да открие малцината в града, които Том би могъл да нарича приятели, и да ги разпита за това, което го вълнуваше. Може би трябваше да отиде и до Саладор, за да се запознае с клона на фамилията на Дънкан. Искаше непременно да си отговори на някои въпроси и осъзнаваше, че не знае кой е в действителност. Отпъди тези мъчителни мисли и реши, че не е толкова важно кой е, а какъв ще бъде — а бе решил да се превърне в богат и уважаван човек.

Дънкан завърза поводите, скочи от каруцата и се запъти към Ру. Нисичкият младеж бе започнал да харесва братовчед си, макар все още да намираше поведението му за малко тарикатско и да смяташе, че не бива да му се доверява напълно — така, както се доверяваше на Ерик или на другите мъже, с които бе служил под началството на Калис. Но го харесваше и мислеше, че ще му е полезен с богатия си опит при общуването с благородници и че може да го наставлява относно поведението и облеклото му.

Дънкан се качи на капрата до него и се вгледа в далечния град. После попита:

— В града ли ще нощуваме?

— Не — Ру погледна слънцето и въздъхна. — Ще трябва да търся къде да складираме бъчвите до утре сутринта, а и имаме още час път до градските порти. Дай да разпрегнем конете и да потеглим при изгрев-слънце, преди кръчмите да започнат да се пълнят.

Хапнаха студено месо до малкия огън, който накладоха. Вързаните наблизо животни дъвчеха последното зърно и от време на време пръхтяха.

— Какво смяташ да правиш с каруците? — попита Дънкан.

— Мисля да ги продам. — Ру не искаше да бъде зависим от други превозвачи, но и не смяташе да губи времето си, като прекарва стока между Рейвънсбърг и Крондор. — Може и да наема някой каруцар и да ви изпратя обратно за още товар, след като продадем този.

— Не беше много вълнуващо, ако не броим нещастните бандитчета.

— Един от тези нещастни бандитчета за малко не ми проби главата със стрелата си — каза Ру.

— Прав си — въздъхна Дънкан. — Но имах предвид жени и пиячка.

— Ще ги имаме утре вечер. — Ру се огледа. — Лягай, аз ще поема първата смяна.

— Няма да споря. — Дънкан се прозя.

Ру седна до огъня, а братовчед му грабна едно одеяло и се мушна под каруцата, за да се предпази от росата, която можеше да падне през нощта. Тук, близо до морето, това беше възможно, а да се събудиш мокър не бе много приятно.

Ру пресмяташе какво трябва да направи следващата сутрин и обмисляше подходящите изречения — готвеше ги внимателно, като махаше една или друга дума и се опитваше да прецени кой търговски подход би бил най-добър. Премисляше подробно утрешните пазарлъци — толкова дълго, че накрая всичко в главата му се обърка и не усети как е минало времето, докато не забеляза, че огънят постепенно гасне. Помисли да разбуди Дънкан, но вместо това реши отново да обмисли търговските си предложения за следващия ден и сложи още дърва в огъня.

Все още мислеше какво точно да направи със стоката, когато светлеещото небе привлече погледа му. Той се стресна, като разбра, че въобще не е заспивал. Но бе много развълнуван, че ще пристъпи към новия живот, а и предполагаше, че Дънкан няма да възрази срещу допълнителна почивка. Изправи се и откри, че краката му са се схванали от влажния студен въздух — нали бе седял неподвижно часове наред. Косата му също бе влажна, а наметката му — просмукана от росата.

— Дънкан! — викна той на братовчед си. — Ставай! Имаме вино за продан!

Каруците потропваха по калдъръма на крондорските улици. Ру каза на Дънкан да се движи плътно зад него, за да могат да се разминават с другите коли. Беше си набелязал първата спирка — скромен хан, наречен „Щастливия скокльо“, близо до началото на Търговския квартал. Табелата изобразяваше две деца, въртящи въже, а трето тъкмо го прескачаше.

Ру бутна вратата и се озова в спокойна обща зала. Зад тезгяха едър мъж чистеше чашите.

— Заповядайте — посрещна ги кръчмарят. — Какво ще обичате?

— Вие ли сте собственикът? — попита Ру.

— Алистер Ривърс на вашите услуги. С какво мога да ви бъда полезен. — Беше пълен мъж, но Ру долавяше силата му — повечето кръчмари трябваше да могат да се справят сами с нарушителите на реда. Поведението му бе възпитано, но сдържано, докато не разбра причината за посещението на Ру.

— Рупърт Ейвъри — каза младежът, докато подаваше ръка. — Търговец на вино от Рейвънсбърг.

Мъжът стисна ръката му до счупване и каза:

— Имате нужда от стая ли?

— Не, имам вино за продаване.

Изражението на мъжа показа явна липса на ентусиазъм.

— Имам достатъчно вино, не ми трябва още. Благодаря.

— От какъв сорт и качество? — попита Ру.

Мъжът наведе носа си към Ру и каза:

— Каква стока имаш?

— Роден съм в Рейвънсбърг, господине — започна Ру. И се впусна в кратко описание на винарското могъщество на малкия градец и на това какво обикновено се пие в по-скромните заведения в Крондор.

— Доставките за Крондор досега — завърши Ру своята търговска оферта — са или лошо вино за обикновените хора, или непосилно скъпо за благородниците, но няма нищо подходящо за търговец, разчитащ на качествена клиентела. Мога да доставям вина с превъзходно качество на умерена цена, защото не пренасям бутилки.

— Имаш ли вино за проба? — попита мъжът след известно мълчание.

— Имам — каза Ру и излезе да донесе стомната, която беше напълнил още при потеглянето им от Рейвънсбърг. Когато се върна, кръчмарят вече бе поставил две чаши на тезгяха. Ру отпуши стомната и внимателно ги напълни.

— Малко е разклатено заради тръскането по пътя, но ако се остави седмица-две да почине преди сервиране, ще имате по-добър оборот от много други в района — обясни той.

Мъжът не беше много убеден, но опита. Завъртя глътката около небцето си, после я изплю в едно канче. Ру направи същото. Алистер помълча известно време и накрая каза:

— Не е лошо. Малко е подскочило, както казваш, от пътя, но има плътност и богат букет. Повечето от клиентите ми не биха го различили от обичайната помия, но имам неколцина сериозни посетители, които могат да го преценят като нещо по-особено. Мога да взема половин дузина бъчонки. Каква е цената ти?

Ру помълча и спомена цена, тройно по-голяма от това, на което щеше да се съгласи, и само 15 процента под тази на най-хубавите благородни вина от Рейвънсбърг. Алистер примигна и рече:

— Защо по-добре не запалиш кръчмата ми, та да изгори до основи? Така по-бързо ще ме разориш. — И предложи цена, която беше дори по-ниска от това, което Ру беше платил в Рейвънсбърг. Започнаха истинския пазарлък.

Към един следобед Ру влезе в третата кръчма. Първите два пъти преговорите се бяха оказали изгодни и му бяха осигурили по-голяма печалба, отколкото бе очаквал. Беше взел с десет процента по-висока цена от Алистер Ривърс от предвидената, което го бе накарало да се пазари по-здраво в хана „Много звезди“. Там цената беше малко по-голяма от тази, на която бе продал стоката си на Алистер, а сега се надяваше да вземе също толкова и в кръчмата „Лисици и кучета“.

Щом свърши пазарлъка, извика на Дънкан:

— Дънкан! Пет бъчонки!

И изведнъж спря, защото братовчед му леко мръдна с глава към мъжа, седнал до него на капрата и опрял кама в ребрата му. Отстрани човек трудно можеше да я забележи — за минувачите двамата изглеждаха като заети в приятелски разговор.

Появи се друг човек, който го запита:

— Ти ли си собственик на тези каруци?

Ру кимна и го огледа. Беше слаб, почти мършав, но движенията му издаваха бързина и застрашителност. Ру не виждаше оръжие в ръцете му, но беше сигурен, че по него има поне няколко, които лесно можеха да бъдат извадени. Лицето му бе обрасло с тридневна брада, неравно подстриганата му черна коса, тук-там прошарена с бели косми, висеше до раменете му.

— Забелязахме, че се въртите наоколо и продавате. Май сте нови в Крондор.

Ру погледна мъжа, после другия, седнал до Дънкан, и се озърна, за да види дали са сами. Още двамина висяха наблизо до каруците — мъже, които щяха да се притекат на помощ на приятелите си незабавно, без да привличат внимание към себе си, ако не е необходимо.

— Пристигнахме тази сутрин, но сме идвали и преди — каза Ру.

— Аха! — Гласът на непознатия бе изненадващо басов за слабото му тяло. — Е, значи затова не знаете за местните разрешителни и за митата.

— Обявихме товара си при градската порта на магистрата на принца. — Очите на Ру се присвиха. — Нищо не ни казаха за разрешителни и мита.

— Е, честно казано, това не са разрешителни и мита за принца. — Мъжът понижи глас така, че да не могат да го подслушват. — Има начини за спокойно въртене на търговия в града, а има и други, ако разбираш какво искам да ти кажа. Ние представляваме интереса на онези, които могат да ви предпазят от неприятности в Крондор, ако загряваш.

Ру се облегна на каруцата. Мъчеше се да изглежда спокоен и преценяваше колко бързо би могъл да го убие, ако потрябва, и какви шансове има Дънкан без оръжие срещу мъжа, опрял кама в ребрата му. За първото не се съмняваше — можеше да ликвидира този човек преди приятелите му да направят и две крачки, но Дънкан нямаше бойната подготовка на Ру и макар че беше опитен със сабята, сигурно щеше да умре.

— Малко съм оглупял тази сутрин — каза младежът. — Да предположим, че не знам нищо. Би ли ми обяснил?

— Е — започна мъжът, — ние сме от онези хора в Крондор, които искат търговията в града да върви без затруднения и пречки, ако разбираш какво искам да кажа. Не се интересуваме много от промени в цените и големите различия между търсенето и предлагането. Осигуряваме нещата по такъв начин, че всеки дошъл в града да има разумна печалба, така че да няма излишно предимство. Разбираш ли? Искаме всичко да е цивилизовано. И накрая пазим крадци да не нападат търговците и да не съсипват стоката им. Осигуряваме спокойния сън на всеки — без да се безпокои, че някой ще му пререже гърлото, загря ли? И, разбира се, искаме известни компенсации за усилията си.

— Разбрах. Колко? — попита Ру.

— За твоя товар ще бъдат двайсет златни монети… — очите на Ру се разшириха — за всяка каруца.

Това беше приблизително половината от очакваната печалба. Той не можа да скрие гнева си.

— Луд ли си? Двайсет жълтици! — Направи крачка назад и рече: — Няма да стане!

Мъжът пристъпи към него и каза тихо:

— Искаш ли приятелят ти да остане жив и здрав?…

Внезапно Ру измъкна меча си и го допря до гърлото на мъжа преди той да успее да помръдне. Мъжът беше бърз и се опита да се отскубне, но Ру го държеше здраво и продължаваше да опира острието в гърлото му.

— Ей! — каза Ру. — Не мърдай толкова. Мога да те резна и всичко ще стане в кръв. Ако приятелят ти не махне ножа си от ребрата на братовчеда или ако някой от онези двамата отсреща направи грешно движение, ще трябва да гълташ въздух през друга дупка.

— Спрете! — викна мъжът. Погледна встрани, без да мърда главата си, и викна: — Бърт! Слез долу!

Мъжът на капрата до Дънкан се смъкна без въпроси, а мъжът до Ру изсъска:

— Правиш голяма грешка.

— Може и да е така, но не ми е първата — отвърна Ру.

— Срещни се с Мъдреца. Това е последно предложение — каза неуспелият изнудвач.

— Мъдреца — повтори Ру. — Кой е пък тоя?

— Важен човек в града — отвърна мъжът. — Това днес ще го приемем за недоразумение. Утре ще дойдем пак и очаквам по-възпитано отношение от твоя страна.

Махна на съучастниците си да тръгват и те бързо се сляха с обедната тълпа. Неколцина минувачи се бяха спрели, за да зяпат сценката: как един мършав младеж е опрял меча си в гърлото на друг, също толкова мършав, но по-възрастен. Очевидно младежът не се притесняваше от нищо.

Един търговец надникна от магазина си и започна да вика градската стража.

Мъжът погледна Ру и каза:

— Ако бъда заловен от стражите, ще се окажеш в още по-голяма беда, отколкото си сега. — Той нервно прехапа устните си. През един квартал се чу остро изсвирване. Ру свали меча си и мъжът бързо изчезна в тълпата.

— Какво беше това? — попита Дънкан.

— Опит за сплашване.

— Шегаджиите. — Дънкан поклати глава.

— Шегаджиите ли?

— Гилдията на крадците — обясни братовчед му, като разтриваше ребрата си, за да се увери, че са непокътнати.

— Така и предположих. Спомена за някакъв, дето му викали Мъдреца.

— Без съмнение, това са Шегаджиите. Не можеш да въртиш търговия в Крондор, без да плащаш някому.

— Да ме вземат мътните, ако го направя — каза Ру и се качи в каруцата.

Дори Дънкан да каза нещо, Ру не го чу, защото развързваше въжето, придържащо бъчонките, и сваляше страничния капак на каруцата. Чу викове, погледна и видя хора от Градската стража, облечени в сини униформи и въоръжени с големи дървени палки, да говорят с търговеца, който сочеше към него.

Младежът тихо изруга. Началникът се приближи и каза:

— Онзи господин твърди, че сте се дуелирали на улицата.

— Да се дуелирам? Аз? — Ру подхвърли едното въже на Дънкан. — Съжалявам, но нещо се е объркал. Тъкмо разтоварвах вино за този хан. — Посочи с брадичка към вратата на заведението и към Дънкан, който смъкваше една от наредените бъчонки.

— Добре — каза началникът, който очевидно не искаше да си търси белята в град, пълен със скандали и побоища като Крондор. — Работете си.

Махна на другия страж и двамата закрачиха по улицата.

— Някои неща никога не се променят — подхвърли Дънкан. — Дори и да загубя залога си, мисля, че тия двамата ще се върнат в кръчмата, където са били преди да чуят сигнала.

Ру се изсмя. Смъкнаха пет бъчвички на паважа и Ру убеди ханджията да прати работник да помогне на Дънкан да ги внесат, за да може той да охранява колите. След като се разплатиха и останалият товар бе привързан добре, тръгнаха към следващата кръчма.

Привечер бяха продали близо една трета от виното, купено в Рейвънсбърг. Нещо повече, бяха си върнали почти всичкото злато, което младежът бе изразходвал за покупката. Ру пресметна, че е на път да утрои парите си, ако търговията в следващите ден-два е толкова успешна, колкото досега.

— Къде ще нощуваме? — попита Дънкан. — И кога ще ядем? Ужасно изгладнях.

— Трябва да намерим някой хан — отвърна Ру — с двор, достатъчно добре ограден, за да можем да опазим виното от нашите приятели.

Дънкан кимна — прекрасно разбираше кого има предвид Ру. Дънкан много пъти беше идвал в града през последните години, но този район не му бе познат; както личеше от витрините на магазините, край които минаваха, не беше от най-процъфтяващите в Крондор.

— Да се върнем по пътя, по които дойдохме. Мисля, че тук няма да имаме успех.

Улицата беше пълна с пешеходци — хора, връщащи се от работа или отиващи в местните кръчми. Някои магазини вече бяха затворени, други палеха фенери, подсказващи, че собствениците им работят до късно, за онези клиенти, които могат да пазаруват само вечер.

Придвижваха се бавно сред навалицата. Ру реши да завие по друга улица и Дънкан го последва. Отне им повече от час да открият хан с обор, достатъчно голям, за да бъдат вкарани вътре двете каруци. Ру се договори с прислужника в обора, взе си стомната с виното за проба и двамата с Дънкан влязоха вътре.

Ханът се казваше „Седемте цветя“ — скромно заведение със смесена клиентела от търговци и работници. Ру видя една свободна маса до тезгяха и махна с ръка на Дънкан да седне там. После проследи с интерес една прислужница с доста пищни форми и каза:

— Като се освободиш за минута, донеси ни по халба бира и нещо за ядене. — И посочи масата, където Дънкан вече беше седнал.

Жената погледна натам, видя красивия братовчед на Ру и се усмихна. Ру откри, че е вперил очи в гърдите й, стегнати от тъканта на блузата, и допълни:

— А като се освободиш, ела при нас.

Постара се да изглежда очарователен, но думите му срещнаха равнодушно изражение и неопределен звук.

— Къде е стопанинът? — поинтересува се накрая Ру.

Тя кимна към един натежал мъж в другия край на бара. Ру се промъкна през неколцина посетители и започна да рекламира стоката си. Наля чаши за проба и скоро се спазариха за цена, включваща преспиването и храната. Ру остана много доволен и се върна на масата, готов да се отпусне след дългия ден.

Храната беше средна работа, но след дните, прекарани на път, изглеждаше чудесна. Бирата беше най-обикновена, но студена и пенлива. След вечерята, когато публиката оредя, Дънкан започна да сваля прислужницата — жена на средна възраст, казваше се Джийн. Друга келнерка — Бетси, се присъедини към тях и някак си успя да седне в скута на Ру. Дали историите на Дънкан бяха много смешни, или бирата беше много, но скоро всички на масата посрещаха шегите с бурен смях. Няколко пъти собственикът подканяше жените да се заемат със задълженията си, но те пак намираха начин да се върнат при масата на младежите.

Разделянето по двойки беше очевидно: Дънкан бе спечелил вниманието и на двете жени, но Джийн, по-привлекателната от двете, беше заложила по-рано на него и Бетси се задоволи да прекара времето си с Ру, който настойчиво я опипваше. Не знаеше дали го харесва, или очаква пари, но това въобще не го интересуваше. Нежната топлина на плътта под дрехите й го беше възбудила и не след дълго той предложи:

— Хайде да се качим горе.

Жената стана, хвана го за ръка и го поведе нагоре. В пиянския си унес той дори не разбра дали и Дънкан и Джийн са влезли в стаята заедно с тях, но скоро потъна в приятния унес от допира и дъха, от вкуса и топлината на женското присъствие.

По едно време мярна Дънкан и Джийн, когато легнаха на съседния сламеник, но не им обърна внимание. Във военните лагери си беше имал работа с курви само на ръка разстояние от други войници и въобще не се притесняваше.

Смъкна дрехите си и накара Бетси бързо да съблече и своите, когато отвън изведнъж долетя вик, последван от шум на счупено дърво. Отначало той почти не му обърна внимание, но последва друг трясък и преди да се замисли, Ру вече беше на крак, с меч в ръката, и крещеше:

— Дънкан!

И както си беше гол, се втурна надолу по стълбите в общата зала. Беше тъмно, но Ру успя да намери входа към вътрешния двор, без да се пребие в някой стол или маса. Клетвите на Дънкан зад него показваха, че не е сам в пиянската си беда.

Отвори вратата и хукна към обора, където бяха прибрани каруците и конете. Краката му стъпиха в нещо мокро и той подуши познатия мирис на вино.

Влезе в тъмния обор предпазливо — беше изтрезнял напълно от напрежението преди предстоящата схватка. Дънкан надникна зад него и Ру го побутна по рамото да мине от другата страна — при яслите. Нещо не беше наред. А после Ру стигна до първия кон. Животното лежеше на земята и от гърлото му се лееше кръв. Той бързо се огледа и видя, че и четирите коня са заклани, с прерязани гърла — точно там, където кръвта щеше да изтече най-бързо.

— О, по дяволите! — рече Дънкан и Ру притича до него. Конярчето също лежеше в локва кръв.

Побързаха към каруците и видяха, че всяка бъчонка е разцепена или чепът й е изваден. Виното течеше към двора на хана. Шумът от счупено дърво, който Ру бе чул, бе причинен от някой, който бе използувал голям чук, за да разбие спиците на колелата, така че сега и каруците бяха безполезни, докато не им се направеше скъпо струващ ремонт.

Ханджията бързо притича през двора и спря пред двамата голи мъже с мечове в ръце.

— Какво е станало?

— Някой е убил слугата ти в обора, убил е и конете ми и е унищожил стоката и каруците — каза Ру.

Внезапно вик разцепи нощта и Ру затича покрай ханджията преди Дънкан да може да реагира. Буквално влетя през вратата на хана, блъсна се силно в една маса и затича нагоре. Стигна до стаята, която споделяха с Дънкан, и влетя с вдигнат меч.

И замръзна на място. Дънкан се изкачи по стълбите след него, погледна над рамото му и изпъшка:

— По дяволите!

Джийн и Бетси лежаха голи на двата сламеника, празните им погледи показаха на мъжете, че са мъртви, още преди да забележат тъмните кървави струйки, стичащи се от прерязаните им гърла. Някой се бе промъкнал през прозореца, беше изненадал двете жени и безжалостно ги бе заклал. Ру осъзна, че стъпва в нещо лепкаво и топло, и разбра, че те сигурно са тръгнали към вратата, след като двамата с Дънкан бяха хукнали навън, и са умрели преди да разберат, че някой е влязъл през прозореца.

Загледа се и видя, че дрехите му са разхвърляни из стаята. Бързо ги претърси, погледна Дънкан и каза точно когато ханджията пристигна:

— Взели са и златото.

Дънкан имаше вид на човек, който всеки момент ще припадне. Облегна се на рамката на вратата и рече за трети път:

— По дяволите!

Констабълът от Градската стража очевидно бързаше да свърши с разследването. Погледна убитите коне и мъртвото конярче, влезе в хана да огледа убитите келнерки, а после зададе няколко въпроса на Ру и Дънкан. Очевидно му беше ясно, че е работа на Шегаджиите и това щеше да бъде докладвано като поредното „неразкрито престъпление“. Осъждането на престъпник беше рядко явление в град с размерите на столицата на Западните владения и обикновено ставаше само ако хванеха някого на местопрестъплението или имаше доказателства за очевидна вина. Констабълът ги посъветва да съобщят за всичко, което би спомогнало за разкриване на престъплението, в канцеларията на Градската стража в двореца.

Ханджията беше смазан от смъртта на конярчето и жените и бе ясно, че го е страх да не го постигне същата участ. Помоли настоятелно Ру и Дънкан да напуснат хана му още призори и се барикадира в стаята си.

Когато изгряха първите слънчеви лъчи, Ру и Дънкан, излязоха от „Седемте цветя“.

— Сега какво? — попита Дънкан.

— Не знам — отвърна Ру. Пое дъх, огледа се и забеляза на отсрещния тротоар позната фигура. Облегнат на стената, кльощавият изнудвач от предния ден ги наблюдаваше мълчаливо. Ру пресече улицата и тъкмо да стисне мъжа за гушата, когато той каза:

— Спокойно, чужденецо, ако не искаш приятелите ми да те застрелят.

Дънкан дотича и задържа Ру навреме. Ру се огледа. На съседния покрив мъж бе сложил стрела на опънатата тетива и се бе прицелил в тях. Слабият мъж рече:

— Мисля, че вече разбрахте от какви беди можем да ви защитаваме, нали?

— Ако бях сигурен, че има възможност братовчед ми да не бъде уцелен от стрела по време на спора ни — ядосано каза Ру, — щях да ти срежа черния дроб още тук.

— Бих искал да опиташ — каза кльощавият. — Вчера ме изненада, но това няма да се случи повече. — Той се усмихна, но в усмивката му нямаше нищо весело. — Освен това в действията ни няма нищо лично, момче. Това е само бизнес. Следващия път, когато дойдеш по търговия в Крондор, остави на тези, които могат да ти помогнат… наистина да го направят.

— Защо уби момчето и двете жени? — попита Ру.

— Да убия някого? Аз? Не знам за какво говориш — каза мъжът. — Питай когото поискаш и ще ти кажат, че Сам Танерсън цяла нощ е играл покийр в кръчмата на Мама Джамила в Бедняшкия квартал. Някой ги е убил, така ли?

Той махна на хората си и преди да си тръгне, допълни:

— Когато си готов да опиташ отново с търговията, поразпитай. Не е трудно да се открие Сам Танерсън. Той винаги ще ти помогне. — И изчезна зад ъгъла.

— Защо убиха момичетата и слугата? — попита Ру след минута.

— Предполагам — обади се Дънкан, — защото бяхме много неотстъпчиви. Искали са всеки да разбере какво ще стане, ако някой търгува с нас.

— Досега съм се чувствал толкова безпомощен само веднъж в живота си — каза Ру. — И това беше, когато щяха да ме бесят.

Дънкан знаеше историята за Ру и приятеля му Ерик — как били спасени от ешафода след фалшивото бесене.

— Е, сега може и да не сме мъртви, но какво правим по-нататък?

— Ще започнем отново — каза Ру. — Какво друго?

Замисли се и добави:

— Но първо ще отидем до службата на Градската стража в двореца.

— Защо?

— За да им кажем, че знаем името на човека, който стои зад това — Сам Танерсън.

— Мислиш, че това е истинското му име ли?

— Може би не — отвърна Ру. — Но е едно от имената, които използва и ще използва и занапред.

— Не знам дали ще има някаква полза — вдигна рамене Дънкан, — но като нямаш по-добра идея, защо не?

Ерик гледаше към двора, където се упражняваха мобилизираните. Спомни си със смесено чувство на вина и удоволствие как Алфред, ефрейторът от Даркмоор, изпадна в отчаяние, когато беше смъкнат по ранг до редник в новата армия на принца. Трети път вече, на строевия плац, Ерик му бе крещял в ухото да млъкне и да изпълнява заповедите. Алфред може би щеше да се представи по-добре от средното равнище, ако успееше да укроти нрава си.

— Какво мислиш? — запита го Робер дьо Лунвил, застанал зад него.

Без да се обръща, Ерик отвърна:

— Бих знаел по-добре какво да мисля, ако по-точно разбирах какво сте намислили вие — херцогът, принцът и всички, с които се срещате всяка вечер.

— Беше там. Знаеш какво ни чака — каза дьо Лунвил.

— Мисля, че тук имаме няколко души, които биха могли да се справят достатъчно добре — добави Ерик. — Всички са опитни войници, но някои от тях ще са безполезни.

— Защо? — попита на свой ред Робер.

Ерик се обърна към него.

— Някои са абсолютни некадърници, негодни за нищо освен за лек гарнизонен наряд и три пъти ядене дневно. Мисля, че лордовете им са решили, че ще им излезе по-евтино, ако ги зачислят на храна при нас. Други са много… Не знам — като коне, обучени да правят едно, а ти ги използваш за друго. Трябва първо да им премахнеш лошите навици.

— Продължавай — кимна дьо Лунвил.

— Някои от тези мъже просто не могат да мислят. Ако са на бойното поле и получават заповеди, ще са добри, но ако трябва да действат сами… — Ерик повдигна рамене.

— Веднага след ядене, по пладне, събери всички плъхове от замъците и онези, които трудно мислят със собствените си глави — каза сержантът. — Ще ги върнем на лордовете и господарите им. Искам тези, които могат да мислят, да бъдат събрани час след като първата тълпа излезе от двореца. Тази група трябва да бъде обучена много добре, докато започнем сериозната мобилизация.

— Сериозна мобилизация?

— Няма значение. Ще ти кажа, като му дойде времето.

Ерик отдаде чест и тъкмо се канеше да тръгне, когато един страж дотича от замъка, отдаде чест и каза:

— Сержант, Дворцовият съдия нареди вие и ефрейторът да отидете незабавно в канцеларията на Градската стража.

— Как мислиш? — ухили се дьо Лунвил. — Басирам се, че е някой от нашите.

— Няма да се обзалагам — повдигна рамене Ерик.

Тръгнаха през плетеницата коридори в двореца на принца. Преди столетия постройката била издигната с цел да предпазва пристанището от набезите на квеганските разбойници и пирати. С течение на годините бе достроявана със свързани сгради, с високи външни стени, издигнати като крепост откъм пристанището и покрили целия хълм, където беше изградена първата защитна кула.

Ерик бе започнал да се ориентира в този лабиринт и да се чувства малко по-удобно, но в Крондор все още имаше много неща, които не разбираше. Рядко се срещаше с Боби, откак се бе върнал от Рейвънсбърг. На него и на Джедоу им беше наредено всеки да обучава по повече от стотина мъже и ясната заповед на сержанта бе:

— Стягайте ги и ги наблюдавайте внимателно.

Ерик не беше много сигурен какво точно означава това, но заедно с Джедоу започнаха серия от сериозни учения, основани на личната им подготовка, когато се бяха оказали под командването на дьо Лунвил. След седмица Ерик вече имаше достатъчно добра представа кой от мобилизираните става за армията, която проектираше Калис.

Калис не се бе мяркал, откак Ерик се беше върнал в столичния град, и когато веднъж той попита дали капитанът е тук, дьо Лунвил само вдигна рамене и отвърна, че се бил запилял нанякъде. Това накара Ерик да се почувства неудобно, защото не разбираше къде точно е мястото, определено му в новата схема. Редовната стража в двореца или го избягваше, или се отнасяше с него с по-голямо уважение, отколкото се полагаше на един ефрейтор. Случваше се сержанти от гвардията да се обръщат към него със „сър“. Когато попиташе нещо, получаваше бързи, дори стегнати отговори. Явно беше, че се предвиждат размествания в част от съществуващия гарнизон, според плановете на Калис за създаване на нова армия.

Когато стигнаха до канцеларията на началника на Градската стража, Ерик несъзнателно стисна дръжката на меча си още щом видя Ру да се измъква гърбом от помещението с меч в ръка.

— Няма да ви направи нищо! — чу се вик зад вратата. — Прибери меча!

Ерик позна гласа на Уилям, дворцовия съдия на Крондор.

Ру приличаше на човек, който никак не е убеден от думите на съдията, макар че Ерик още не можеше да разбере каква е причината за силната тревога на приятеля му. Следващото нещо, което видя, го накара да извика от изненада. От канцеларията на командира на Градската стража излизаше същество, покрито със зелени люспи — с големи червени очи, с глава като на алигатор и дълга, извиваща се шия. После Ерик зърна гърба на съществото и видя крила. Това беше малък дракон!

Преди Ерик да може да направи нещо, Робер каза:

— Спокойно. — Пристъпи напред и приклекна пред дракона. — Фантус! Ах ти, стари разбойнико! — И го прегърна като любимо куче.

После поясни на Ерик и Ру:

— Това е домашният любимец на лорд Уилям, така че не тревожете братовчеда на краля, като се опитвате да убиете Фантус. Разбрахме се, нали?

Внезапно от канцеларията се чу смехът на лорд Уилям, а после и гласът му:

— Казва, че искал да види как ще опитат.

Боби игриво потърка гърба на съществото, почеса го зад очните вдлъбнатини на главата и каза:

— Още си печен стар воин, нали?

Ерик разбра, че това е домашен любимец, макар и най-фантастичният, който бе виждал. Създанието го изгледа и внезапно младежът разбра, че зад тези очи се крие голяма интелигентност.

Ерик мина покрай Ру, който се беше притиснал до стената, мина и покрай съществото и влезе в канцеларията. Вътре стоеше командирът на Градската стража, а дворцовият съдия Уилям седеше зад бюрото си. Лорд Уилям беше нисък, почти колкото Боби, но изглеждаше стегнат за петдесетте си години. Радваше се на репутацията на един от най-острите военни умове в Кралството. Говореше се, че през последните години от управлението на принц Арута е прекарвал почти всеки ден със стария владетел, като поемал всички възможни знания. Талантите на Арута бяха отчасти история, отчасти — легенда, но той беше всепризнат като един от най-добрите генерали в аналите на Кралството.

— След минута ще дойде и лорд Джеймс — каза Уилям на Робер, после се обърна към Ерик и Ру. — Бихте ли донесли малко вода? Вашият приятел припадна.

Ерик погледна към пода и видя, че краката на Дънкан стърчат през вратата. Разбра какво се е случило — той сигурно бе влязъл пръв в канцеларията, беше видял малкия дракон и беше припаднал.

— Ей сега — каза Ерик и се обърна да излезе. — Тъкмо бях решил, че нещата не могат да станат по-шантави.

5.Новакът

Ру се прозя.

Обсъждането продължаваше часове. Беше се разсеял и когато го запитаха нещо, бе принуден да каже:

— Извинете, милорд? Съжалявам, не чух какво казахте.

— Робер — поде отново лорд Джеймс, херцог на Крондор — мисля, че нашият приятел има нужда от нещо освежаващо. Заведи ги с братовчед му до вашата столова, докато с Уилям обсъдим нещата.

Ру бе тук от сутринта — разговаряха в канцеларията на началника на Градската стража; и докато лорд Джеймс не бе споменал думите „освежаващо“ и „столова“, не се бе сещал, че двамата с Дънкан не са слагали нищо в устата си от вчера. Дьо Лунвил им махна с ръка да го последват.

Излязоха и когато тръгнаха през просторния хол, Ру попита:

— Сержанте, какво става? Няма никаква надежда да видя отново парите си, но поне искам онези хора и копелето Сам Танерсън на кол за това, което направиха.

Робер се усмихна.

— Все си си същият злопаметен малък негодник, Ейвъри! Възхищавам се на това ти качество.

Повървяха още малко и Робер каза:

— Тази работа не е толкова проста. Да съберем отряд от Градската стража, да хванем онзи Танерсън и да го обесим.

— Няма доказателства, така ли? — попита Дънкан.

— Точно така. А има и проблем. Защо са извършени всички тези убийства?

— Наистина защо? — попита Ру. — Да ми разбият бъчвичките не беше ли достатъчно предупреждение?

Робер им посочи да минат през една врата, за да влязат във войнишката столова, и допълни:

— Е, именно това обсъждат в момента херцогът и дворцовият съдия, басирам се.

Ру видя Ерик и Джедоу — седяха в дъното на помещението и се хранеха с група войници в сиви униформи. Махна им и Ерик дойде при тях.

— Сержант? — запита той, за да разбере има ли нови заповеди.

— Кажи на Джедоу да наглежда мобилизираните и ела при нас.

Ерик направи, както му наредиха, и когато седна при тях, момчетата, прислужващи в двореца, се втурнаха към тях с пиво и храна. Робер я побутна и рече:

— Мисля, че довечера малко ще се повеселим.

— Веселба ли? — попита Ру.

— Е, доколкото познавам херцога — продължи дьо Лунвил, — смятам, че ще стигне до заключение, че напоследък убийствата са станали малко повече и че ще трябва да се направи нещо в това отношение.

— Да се направи какво? — попита Дънкан. — Шегаджиите контролират част от този град от… отпреди да се родя, знам го със сигурност.

— Истина е — отвърна Робер, — но тогава е нямало херцог на Крондор като лорд Джеймс, това също е истина. — Той се усмихна, отхапа парче студено овнешко и с пълна уста добави: — По-добре се стегнете, момчета. Мисля, че ни предстои дълга нощ.

— На нас ли? — попита Ру.

— Мислех, че ще искаш да дойдеш, Ейвъри — каза Робер. — Нали твоето злато ще търсим, така ли е? Освен това какво друго по-добро може да се прави?

— Засега нищо — въздъхна Ру.

— Ще получите по една завивка, за да може да си починете хубаво следобед — каза дьо Лунвил. — Предполагам, че ще будуваме по-голямата част от нощта.

— Ако има и малка надежда да намеря златото си, ще участвам с радост — повдигна рамене Ру. — Това е всичкото, с което започнах, така че въобще няма да пестя сили. — Погледна Ерик. — Там са и онези жълтици, които ми даде ти.

— Не би ги вложил, ако не си мислил, че начинанието е опечено — вдигна рамене Ерик. — Знам го със сигурност.

— Ще ти ги върна някак си — обеща Ру. После насочи вниманието към мъжете в дъното на залата.

— Това нова група „отчаяни“ ли са, сержант?

— Не са достатъчно отчаяни — усмихна се дьо Лунвил, — но още не сме ги подхванали както трябва. Току-що изхвърлихме онези, които не стават, нали, Ерик?

— Точно така, сержант, — съгласи се младежът. — Но все още не зная какво ще правим ние тримата.

— Ще измислим нещо — каза Робер с безгрижен тон. — С малко късмет „Тренчард Отмъстителя“ би трябвало да пристигне в пристанището всеки момент и може би на борда му ще има още малко наши хора.

Дънкан повдигна въпросително вежди, но никой не се постара да му обясни подробности.

— Къде е капитанът? — попита Ру.

— Замина с Накор за Звезден пристан — отговори Робер. — Ще се върне.

— Дано да се оправи — весело подметна Ру.

Робер дьо Лунвил придоби израз, който Ру познаваше добре, и дребният младеж веднага съжали за думите си. Всеки на масата, с изключение на Дънкан, знаеше тайни, достъпни само на неколцина, и подобни излишни подмятания щяха да имат за Ру доста нежелателни последици.

Ерик погледна Ру и годините, прекарани в приятелски отношения бяха достатъчни за бъдещия търговец, за да забележи, че и приятелят му настоява да си мълчи.

— Смятам да полегна, щом ще излизаме тази вечер — каза Ру малко притеснено.

Калис погледна през борда и попита:

— Виждаш ли това там?

Накор присви очи срещу следобедното слънце.

— Кешийски патрул.

Калис и придружаващите го пътуваха с речна гемия покрай брега на Морето на сънищата, на десетина километра от пристанище Шамата.

— Доста са нарушили границата, щом ги виждаме чак тук — каза Калис.

— Кралството и Кеш винаги са се боричкали за тази област — каза Накор. — Плодородна земеделска земя, богати търговски пътища, но никой не събира реколта и не прекарва кервани през Долината на сънищата, заради пограничните банди. Така областта прилича на стар човек, твърде болен, за да живее, но все още не готов да умре. — Той погледна спътника си. — Нареди на гарнизонния командир в Шамата и той ще изпрати патрул да прогони кешийците на юг!

— Сигурен съм, че някой вече му е съобщил — отвърна Калис и се усмихна криво. — Не мисля, че трябва да му казвам нещо. Ако го направя, може би ще се почувства задължен да впечатли специалния пратеник на принца на Крондор и ще започне война просто ей така, за забавление.

Погледът на Калис остана прикован към хоризонта дълго след като кешийският патрул изчезна от погледа му. На югоизток от тях се виждаше пристанището на Шамата, но там щяха да стигнат след час, заради слабия следобеден вятър.

— Какво гледаш, Калис? — попита Накор малко тревожно. — Все си в лошо настроение, откакто се върнахме.

Калис не трябваше да обяснява много на Накор, който знаеше повече от всеки друг за пантатийските змиежреци и черните им магии. Със сигурност бе наблюдавал някои от най-лошите между тях. Но Калис знаеше, че сега Накор няма предвид загрижеността му за задаващата се отдалеч заплаха за Кралството. По-скоро го измъчваше някакъв личен проблем.

— Мисля за една жена.

Накор се ухили и погледна през рамо към Шо Пи, бившия монах от Дала, който в момента спеше върху бала памук.

— Коя е тя?

— Говорил съм ти за нея. Миранда.

— Миранда ли? — попита Накор. — Чувал съм за нея от няколко души. Жена, загадъчна във всички отношения.

— Да, странна е — кимна Калис.

— Но привлекателна — вметна Накор. — Поне според общата оценка.

— И това е вярно. Макар да не знам много за нея, й се доверявам.

— А сега ти липсва, така ли?

— По рождение не съм съвсем обикновен…

— Ти си уникален — вметна Накор.

— … и проблемите за взаимоотношенията ме притесняват — завърши Калис.

— Това е разбираемо — каза Накор. — Женил съм се два пъти. Първия път като млад за… знаеш за кого.

Калис кимна. Жената, която Накор бе познавал като Йорна, постепенно се бе превърнала в лейди Кловис, агент на пантатийците, с който се бяха сблъскали за пръв път преди двайсет години в Новиндус. Сега тя беше известна като Изумрудената кралица, живото въплъщение на Алма-Лодака, валхеру, която бе създала пантатийците и бе върховен началник на армията им.

— Втората беше добра. Казваше се Шармиа. Но остаря и почина. Все още се смущавам, когато си имам работа с жени, които намирам за привлекателни, а съм шест пъти по-възрастен от тебе. — Накор повдигна рамене. — Ако трябва да се влюбиш, Калис, влюби се в някоя, която ще живее дълго.

— Не съм сигурен, че знам какво е любов, Накор — каза Калис с още по-унила усмивка. — Родителите ми са нещо уникално и в техния брак има древна магия.

Накор кимна. Бащата на Калис — Томас, като дете обикновено човешко създание, по-късно бе превърнат от древна магическа сила в нещо не съвсем човешко. Бе възприел духовното наследство на Господар на драконите — както хората наричаха валхеру — и това древно наследство бе привлякло отчасти майката на Калис — Агларана, елфската кралица на Елвандар, към брачен съюз с него.

— Когато се наложи да флиртувам, никоя жена не привлича вниманието ми… — продължи Калис.

— Освен Миранда — довърши Накор. Калис кимна в знак на съгласие. — Защото е загадка за теб — продължи дребният исаланец — или защото не сте често заедно. — Той преплете пръсти. — Дали двамата сте…

— Разбира се — засмя се Калис. — И това е сериозна причина, за да съм така увлечен.

— Чудя се дали има мъж, който поне веднъж не се е чувствал влюбен между чаршафите.

— Какво имаш предвид? — попита Калис.

— Забравих, че макар да минаваш петдесетте, ти си младеж по стандартите на майчината ти раса — каза Накор.

— Дете — уточни Калис. — Още се уча как да се държа като истински еледел.

Калис употреби термина, с който елфите се наричаха сами.

— Понякога си мисля — поде отново Накор — за свещенослужителите, заклели се в безбрачие. Дали разбират каква мъка е да мислиш постоянно за тази, с която искаш да бъдеш в леглото.

— Жените от народа на майка ми не са такива — каза Калис. — Те чувстват, че нещо възниква между тях и предопределените им мъже, и в някакъв момент просто… знаят.

Калис погледна отново към брега. Вече наближаваха малкия полуостров, край който се минаваше при влизането в пристанището на Шамата.

— Мисля, че ме влече човешката ми половина, Накор. В постепенната и бавна промяна на сезоните в Елвандар има някаква еднаквост, която не ми се нрави. Хаосът в човешкото общество… харесва ми повече от вълшебните горски поляни на родния дом.

— Кой би могъл да каже кое е право — повдигна рамене Накор. — Ти не приличаш на никой друг, но като всеки мъж или жена, родени на този свят, без значение какво си наследил по рождение, в крайна сметка сам решаваш какъв да бъдеш. Когато завършиш това твое „детство“, може би ще поискаш да поживееш малко и с народа на майка си. Само запомни това от един стар човек, макар самият аз да не съм добър ученик: всяка личност, с която се срещаш или имаш взаимоотношения, те учи на нещо. Понякога минават години преди да разбереш какво си научил.

Замълчаха и загледаха приближаващия бряг.

Шо Пи се събуди от шумовете на пристанището. Корабчето приставаше на кея. Той отиде при „учителя“ си и Калис. Над сто километра ниви разделяха град Шамата от пристанището. Отначало гарнизон за погранична охрана, Шамата се бе превърнал в най-големия южен град на страната. На пристана отряд войници чакаха Калис, но вместо да се отправят към града, те се насочиха покрай брега на Морето на сънищата и стигнаха устието на реката, която изтичаше от Голямото звездно езеро. Щяха да минат по нея до южния бряг на езерото и да стигнат точно срещу общността на магьосниците на остров Звезден пристан.

Както винаги на пристанището се тълпяха всевъзможни хора — просяци и хамали, работници и ловки джебчии, очакващи пристигащите кораби, които можеха да разкрият нови възможности — законни или незаконни.

— Пази си кесията — обърна се Накор с усмивка към Шо Пи.

— Нямам кесия, учителю.

Накор най-накрая се бе отчаял да повтаря на младия човек да не го нарича „учител“ и подмина отговора без внимание.

— Така се казва — засмя се Калис.

Слязоха на брега, където ги чакаше сержант в униформата на гарнизона на Шамата с няколко войници. Както и граничните барони на север, гарнизонният командир на Шамата отговаряше пряко пред Короната, така че в Долината на сънищата не спазваха много дворцовите формалности. С приятното чувство, че не е задължен да се съобразява с обществените ограничения на благородническия етикет, Калис отвърна на поздрава на военния и го попита:

— Кой си ти?

— Сержант Азис, милорд.

— Чинът ми е капитан — каза Калис. — Имаме нужда от три коня и ескорт до Голямото звездно езеро.

— Гълъбите пристигнаха със съобщение още преди дни… капитане — отвърна сержантът. — На пристанището има поделение на гарнизона с достатъчно коне и войници, за да изпълним нарежданията ви. Моят капитан ви кани най-учтиво на вечеря, сър.

— Мисля, че няма да можем. — Калис погледна към небето. — Трябва да яздим около четири часа, а мисията ми е спешна. Предай на капитана си извиненията ми и ни намери коне и провизии. — Огледа се, видя един мръсен хан от другата страна на пристанищната улица и добави: — Ще чакаме ей там.

— Слушам — отвърна сержантът и даде заповедите си на един от войниците, който козирува и пришпори коня си.

— Няма да се забавим повече от час, капитане. Ескортът ви, конете и провизиите ще пристигнат бързо.

— Добре — отвърна Калис и кимна на Шо Пи и Накор да го последват в хана.

Той не беше нито най-лошото, нито най-доброто от това, което бяха виждали по време на безкрайните си пътешествия. Беше точно това, което човек можеше да очаква от заведение, разположено толкова близо до кея: подходящо за убиване на времето, но не за по-дълъг престой на човек, свикнал или можещ да си позволи по-добри условия. Калис поръча бира за всички и зачакаха идването на ескорта.

По средата на втората поръчка вниманието на Накор бе привлечено от викове и смях навън. Той се надигна, надникна през близкия прозорец и тръгна към вратата. Шо Пи последва учителя си.

Калис стана и също тръгна след тях — реши, че е по-добре да види в каква неприятност би могъл да се замеси Накор, преди да е станало късно.

Вън около някакъв просяк се бе струпала тълпа. Той беше приклекнал и глозгаше голям овнешки кокал. Беше най-мръсният човек, когото Калис бе виждал. Смърдеше, като че ли не се бе къпал от години. Разбира се, животът на открито не предлагаше удобства като в двора на принца, но дори и между работниците на пристанището и хамалите този мъж изглеждаше като ходеща помийна яма.

Черната му коса беше прошарена и сплъстена от мазнини и мръсотия. Лицето му също беше почти черно от мръсотия и покрито със също толкова мръсна брада. Кожата му бе почерняла от слънцето. Носеше наметка, толкова стара и окъсана, че сигурно дупките бяха повече от плата; първоначалният цвят на дрехата беше отдавна изчезнал и парцаливите остатъци бяха целите в петна и лекета.

Годините нередовно хранене бяха превърнали непознатия почти в скелет; по краката и ръцете му имаше застарели язви.

— Я потанцувай! — крещяха работниците.

Човекът изръмжа като животно, но когато тълпата подвикна още няколко пъти, остави на земята почти оглозгания кокал и протегна ръка:

— Моля ви се — каза той с изненадващо плачевен тон, почти като дете.

— Първо поиграй! — викна някой от тълпата.

Парцаливият просяк стана и внезапно се завъртя като пумпал. Калис застана зад Накор, който внимателно оглеждаше непознатия. Нещо в движенията му беше странно познато на Калис и то беше именно лудешкото въртене.

— Какво е това? — попита той.

— Нещо впечатляващо — каза Накор, без да се обръща.

Мъжът свърши танца си и протегна ръка. Дишаше тежко от умора. Някой му подхвърли парче хляб, което падна в краката му. Просякът веднага клекна и го прибра.

— Хайде сега на работа! — кресна един надзирател и повечето от пристанищните работници се пръснаха. Други останаха да наблюдават още минутка скитника, но постепенно се разотидоха.

— Кой е този? — обърна се Калис към един човек, който изглеждаше местен.

— Някакъв луд — отвърна човекът. — Появи се преди няколко месеца и живее от това, което му подхвърлят. Танцува за храна.

— Откъде е дошъл? — попита Накор.

— Никой не знае — отговори човекът и закрачи към пристанището.

Накор отиде до парцаливия скитник, наведе се над него и огледа лицето му. Мъжът отново изръмжа като див звяр и се сви, за да защити оглозгания кокал и коричката хляб.

Накор бръкна в торбата си и измъкна един портокал. Обели го и го подаде на просяка. Мъжът погледна за момент плода, после го грабна от ръката на Накор. Опита се да го лапне целия. Струя сок потече по мръсната му брада.

Шо Пи и Калис застанаха зад Накор и капитанът попита:

— Кой е този?

— Не знам — отвърна дребният мъж и се изправи. — Но трябва да го вземем с нас.

— Защо? — попита Калис.

— И това не знам. Но има нещо странно познато у него. — Накор погледна ръмжащия човек.

— Познаваш ли го? — попита Калис.

— Не ми изглежда познат, но при цялата тази мръсотия, кой може да каже със сигурност? — Накор потърка брадичката си. — Не, не мисля, че го познавам. Но смятам, че може да е важен за нас.

— По какъв начин?

— Знам ли? — ухили се дребният исаланец. — Наречи го предчувствие.

Калис го погледна със съмнение, но от годините, прекарани заедно с исаланеца, знаеше, че предчувствията на Накор често са важни, дори много важни, така че се задоволи само с кимване. Звукът на чаткащи подкови подсказа, че военният ескорт идва.

— Трябва да измислиш начин да го накараш да се качи на кон — каза Калис.

— Е, това трябва да стане с някакъв номер — ухили се Накор.

— Тогава помисли как да го направиш — усмихна се капитанът. — Ако питаш мен, първо бих наредил на стражите да го хвърлят в морето да се пооплакне.

Събраха се в една скромна кръчма в Търговския квартал, на няколко пресечки от Бедняшкия квартал на Крондор. Заведението беше под контрола на принца на Крондор, макар че малцина посетители знаеха тази подробност. В задната стая имаше съвещание, ръководено от Робер дьо Лунвил.

— Дънкан, ти и Уилям — той посочи един човек, когото Ру никога не бе виждал — ще отидете до магазинчето на ъгъла на Кандиларското шосе и улица „Дуланик“. Човекът, който продава шалове и забрадки, е доносчик на Шегаджиите. Направете така, че да не казва нищо на никого. Ако трябва, го ударете по главата.

Ру погледна Ерик, който само вдигна рамене. Бяха се събрали десетина души, заедно с дьо Лунвил и другите, с които бяха обядвали. Беше вече късно и повечето магазини или бяха пуснали кепенците, или палеха фенерите за вечерната търговия. Ерик и Ру трябваше да отидат с Джедоу и дьо Лунвил в един магазин на отсрещната страна на улицата и да чакат. На Ру му направи впечатление, че Робер подчерта, че трябва да изхвърчат дотам с възможно най-голямата бързина. Беше го казал два пъти — очевидно сержантът смяташе придвижването за особено важна част от задачата им.

— Вие, вие и вие — каза Робер дьо Лунвил и кимна към трите групи, подготвени да обезвредят съгледвачите на Шегаджиите. — Измъкнете се през задния вход.

Замълча за миг, после кимна към Дънкан и Уилям:

— Вие излезте през предната врата. Хайде!

Двамата напуснаха. През следващите няколко минути бяха разпратени и другите агенти. Когато четиримата останаха сами, Ру попита:

— Кои бяха другите?

— Да кажем, че принцът се нуждае от уши и очи в града си — отвърна дьо Лунвил.

— Тайна полиция? — попита Джедоу.

— Нещо такова — отговори сержантът. — Ейвъри, ти си най-бързият от нас; стой близо до мен. Ерик и ти, Джедоу, вие сте много едри и трудно ще избегнете от погледите, така че заставате, където ви сложа, и не мърдате. Когато излезем от хана, нито дума повече. Въпроси?

Нямаше. Дьо Лунвил ги изведе през задния вход на кръчмата. Забързаха по улиците, като се опитваха да изглеждат като четирима обикновени граждани.

Подминаха магазинчето на ъгъла, където започваше Бедняшкия квартал, и забелязаха Дънкан и Уилям в оживен разговор с продавача. Дънкан бе застанал така, че върхът на сабята му опираше ребрата на продавача, но това трудно се виждаше отвън. Уилям беше готов да се намеси, ако някой неочаквано се приближеше до магазинчето.

Завиха по една къса уличка към друг булевард, успореден на първия. Дьо Лунвил махна на Ерик и Джедоу да се скрият в сянката на един тъмен вход, после заедно с Ру бързо мина на отсрещната страна на улицата и посочи на младежа да се прилепи до стената между една врата и един прозорец. Самият той зае позиция на ъгъла на сградата, между входа и пътеката, минаваща край нея. Отвътре се дочуваха звуци. Ру предположи, че влачат стоки по пода на някакъв склад. Не се поддаде на внезапното желание да надникне през прозореца и се опитваше да изглежда като човек, поспрял само за минутка, докато продължаваше зорко да се оглежда, готов да забележи всяко движение или промяна.

От тъмнината се зададе фигура, загърната с дълго наметало. В мрака зад нея се мярнаха още фигури.

Човекът с наметалото забързано мина покрай Ру и изкачи трите стъпала до входната врата. Младежът го погледна, докато минаваше, и очите му се разшириха. Мъжът влезе и затвори вратата.

— Какво правите тук? — чу се отвътре.

— Здрасти — обади се познат глас.

Последва дълго мълчание, после първият глас се обади отново:

— Джеймс?

— Мина доста време — отвърна лорд Джеймс, херцогът на Крондор. — Колко? Четирийсет години?

— Повече. — Последва дълга пауза и непознатият допълни: — Хората ти са отвън, нали?

— Само толкова, колкото да сме сигурни, че разговорът ни няма да бъде прекъсван, докато не наредя.

Отново настъпи тишина, чу се звук като от тътрене на стол по пода. После прозвуча гласът на лорд Джеймс:

— Благодаря.

— Едва ли ще има никакво значение, ако ти кажа, че отдавна съм поел правия път и сега съм най-обикновен търговец, нали?

— Наричай го както искаш, Брайън — каза Джеймс. — Преди трийсет години, когато чух, че търговец на име Лизли Ригър е пристигнал в Крондор, помолих принц Арута да пусне агентите си след теб. Дори и през тези двайсет години, когато управлявах в Риланон, редовно ми докладваха за теб.

— Ригър. Не съм използвал това име от години. Не съм го използвал от… — къде се срещнахме последния път?

— В Литон — отвърна Джеймс.

— Да, спомням си — обади се другият глас. — Оттогава съм използвал това име само няколко пъти.

— Няма значение. — Благородникът въздъхна. — На принца му трябваха няколко години, за да запуши всички дупки на мрежата ти и да открие всичките ти контрабандисти, но след като се справи с това, беше лесно да те наблюдава.

— Хората ви са по-добри, отколкото предполагахме. Трябва винаги да се оглеждаме за агенти на Короната.

— Това е, защото до снощи се задоволявахме само да наблюдаваме — каза Джеймс. — Помни, че и аз съм бил Шегаджия. Все още има хора, които си спомнят Джими Ръчицата.

— А сега какво?

— Ами ще трябва пак да си смениш името и да направиш някаква промяна във външността си. Ако това не стане, просяците и крадците ще решат, че е дошло време да си намерят нов водач.

Чу се смях. Ру се напъна да улови всяка дума.

— Знаеш, че цялата работа започна с Пълзящия. Ако не се беше опитал да оглави гилдията, промяната щеше да е много по-нормална — както беше, когато начело застана Непорочния. Затова стана цялата бъркотия.

— Така чух и аз — рече Джеймс. — Но това сега не ни засяга. Това, което ме доведе при теб тази нощ, Лизли или Брайън, ако предпочиташ, е следното: напоследък губиш контрол върху гилдията. Твърде много дребни главорези безнаказано се въртят в града и убиват гражданите ми, които редовно си плащат данъците и водят приличен живот. Дребната кражба или обир са неизбежни за голям град като Крондор, но миналата нощ един от твоите касапи е убил едно конярче, две келнерки и четири коня, като „предупреждение“ към млад търговец на вино, че трябва да си плаща за защитата.

— Това е прекалено — съгласи се мъжът, наречен Брайън.

— Такава е била и цената за защитата — допълни Джеймс.

— За кого става дума? Ще се оправя с него.

— Не, аз ще се оправя с него. Ако искаш да запазиш главата си, или по-важното, ако не искаш хората ти да ти изберат заместник още преди трупът ти да е изстинал, слушай внимателно. През следващите години искам Крондор да е особено спокоен и да няма никакви нещастни случаи. Искам да е процъфтяващ и богат. Причините, поради които го искам, не са твоя грижа, но повярвай — с течение на времето ще откриеш, че е било и в твой интерес, а също и на парцаливата ти банда престъпници, както и за всеки човек в града. Накрая искам да открия Сам Танерсън и приятелите му и да ги обеся публично. Ти ще ми намериш надежден свидетел, който го е видял да излиза с окървавен нож от „Седемте цветя“. За тая цел ми подбери уличен скитник с честно изглеждаща физиономия. Може би най-добре ще бъде да е някое момиче. Някое, което ще убеди напълно съдията, че Танерсън и аверчетата му заслужават въжето, с което ще бъдат обесени.

— После ще събереш веселата си банда от крадци и ще им кажеш, че обстановката е станала много напечена за такива изпълнения — продължи херцогът, — и че следващият умник, на когото му хрумнат такива оригинални идеи, веднага ще се озове на бесилото. И не се шегувам, Брайън: ако някой от убийците ти престъпи чертата, трябва да го удушиш преди да съм дошъл аз. Иначе ще ти видя сметката, веднъж и завинаги.

— Опитвали са се и по-рано, но Шегаджиите са все още в играта.

Последва дълго мълчание, после лорд Джеймс каза:

— Още помня пътя към „При мамчето“. Ако викна, ще си мъртъв преди да си успял да извадиш ножа, скрит в ботуша ти, а в рамките на един час твоят Нощен майстор ще бъде арестуван, а Дневният майстор ще бъде вдигнат от леглото и пратен на топло. Ще обградя това старо свърталище — „При мамчето“, и ще го ликвидирам до сутринта. Ще прибера всеки крадец, известен на агентите ми, и дори да заловя само половината, ще е достатъчно. В Крондор ще продължи да има крадци и просяци, Брайън, но няма да има Шегаджии.

— Тогава защо не си ни прибрал досега?

— Изгодно ми беше да ви държа под наблюдение. Но както казах, сега са ми нужни някои неща. И като седя тук и си говоря с теб, ми е съвсем ясно, че и двамата знаем кой ще е наследникът на Праведника. А ако те убия, може би ще загубя години, докато открия кой е новият ръководител на Гилдията на крадците след теб.

Настъпи кратка тишина, после Джеймс продължи:

— Звучи иронично, но причината, поради която разбрах, че си се върнал в града преди няколко години, е, че ние твърде много си приличаме.

— Често съм си мислил за това — чу се другият глас, последван от дълга въздишка. — Мислиш, че сме роднини ли?

— Имам си теория — дойде отговорът, но не последваха подробности. — Просто направи услуга и на двама ни и дръж хората си изкъсо. По няколко дребни кражби, с умерена печалба, изнудване тук-там, контрабанда на някои стоки на пристанището, мамете все така и митническите служители. Дори мога да ви намеря известна работа, която ще гарантира на теб и на парцаливото ти братство, печалба — един вид комисиони, — но престъпната вълна трябва да спре веднага и убийствата да престанат на часа; ако трябва да почна война, ще я почна. Ясно ли е?

— Още не съм убеден, но ще помисля върху това.

Джеймс се разсмя и Ру усети, че това е горчив смях.

— Да си помислиш? Недей се мъчи много. Съгласяваш се веднага или излизаш с краката напред.

— Нямам голям избор, нали? — Гласът на другия мъж показваше, че се опитва да се владее, но без особен успех.

Ру се огледа. Разговорът беше продължил само няколко минути, но той имаше чувството, че са минали часове. На улицата нещата изглеждаха поразително нормално, макар той да знаеше, че отрядът на принца е на десетина метра от мястото, където бяха застанали той и дьо Лунвил.

— Трябва да разбереш, — продължи лорд Джеймс, — че като говоря за спокоен и процъфтяващ град, целта ми не е да осигуря печалби на шепа търговци и да утвърдя сериозна данъчна система за моите господари — сами по себе си това са желателни неща, но сега от сигурността на града зависят много неща и повече няма да ти обяснявам. Ще ти повторя още веднъж: ако трябва, ще те смажа. Стигнахме ли до разбирателство?

— Да. — В гласа на другия се долавяха гневни нотки, примесени е примирение.

— Тогава нека ти кажа и някои добри новини — чу се гласът на лорд Джеймс, придружен от шум на бутнат настрани стол. — Десет минути след като напусна, вратата на едно от твоите скривалища — това, което започва долу в мазето и води към канализацията — няма да бъде под наблюдение. Аз съм единственият, който знае за истинската ти роля в гилдията. Изчезни към новата си самоличност и след като се поуспокоиш и обмислиш нещата, както ти казах, ми прати съобщение. Ако ме разбираш, пусни слух за хората от улицата, че Мъдреца е избягал и Праведника се е върнал — обясни на Дневния си майстор, а и на Нощния, че това се прави, за да повярват властите, че са се отървали от теб. Ако не получа съобщение от теб до утре през нощта, ще знам, че или си предаден от собствените си хора, или не си приел предупреждението ми сериозно. И в двата случая е по-добре Шегаджиите да се подготвят за война.

Последва напрегната тишина. Накрая лорд Джеймс каза:

— Добре. Знам, че ако бях на твое място, за миг бих се поколебал дали да не посегна към камата, но предположих, че ще се откажеш от тази мисъл. Никога глупак не се е издигал до ръководното място сред Шегаджиите.

— Беше голямо изкушение.

— Нямаше да оцелееш, повярвай ми. Сега, както ти казах, имаш десет минути за бягство. Отиди в „При мамчето“ и си подготви новата самоличност; онези от моите агенти, които те познават по лице, нямат представа точно кой си. Знаят, че си търговец, когото държа да наблюдават. Някои дори си мислят, че може би си агент на Велики Кеш или на друг политически противник. Другите пък, които знаят славата ти и твоите изпълнения, нямат представа как изглеждаш. От дете обичам Шегаджиите и затова ти давам толкова аванти. Но знай, че винаги мога да те открия. И не се съмнявай и за минута, Лизли, в това какво мисля наистина за теб.

— Не се и съмнявам, Джими Ръчицата. Само едно нещо ми кажи.

— Какво?

— Истина ли са тия неща, които се приказват?

— Истина, но само половината, Лизли. — Херцогът се изсмя иронично. — Само половината. Бях по-добър крадец, отколкото си мислех, и наполовина толкова добър, отколкото се хвалех, но направих неща, които никой от Шегаджиите не е правил, и винаги съм работил сам.

— Богове, знам това! — дойде отговорът, приличащ на ръмжене на притиснат звяр. — Никой не би го оспорил! Никога крадец не се е издигал до ранга на проклет херцог, нито до най-силния човек в държавата след краля.

— Казвай сега къде е Танерсън?

— Сигурно ще го откриеш в един курвенски дом, наречен „При Сабела“…

От другата страна на входа дьо Лунвил се обърна и изсъска:

— „При Сабела!“ — Една фигура, която Ру не беше забелязал досега, се плъзна тихо и изчезна в тъмнината.

— Знам къде е. А тази сутрин ми намери свидетел.

— Обричаш я на смърт, знаеш го. Ако изпее Танерсън и другите, ще трябва да я бележа със смъртен знак; знаеш законите на Шегаджиите.

— Намери ми някоя младичка — каза лорд Джеймс. — Ако е хубава и умна, ще я преместя в някой далечен град; дори ще я спася от публичния дом и ще я настаня в някоя благородническа фамилия, за да се грижи за децата. Но трябва да е достатъчно млада и да не е затънала много в престъпните среди. — Последва кратка тишина. — В крайна сметка бях на четиринайсет, когато срещнах Арута, и не съм забравил нищо.

— Истина е, Джими, самата истина — каза Лизли.

Внезапно вратата се отвори и лорд Джеймс, все още покрит от главата до петите с голямото наметало, бързо се спусна по стълбите. Спря за миг до Робер и го попита:

— Чу ли всичко?

— Да. Вече съобщих.

Херцогът на Крондор изчезна в мрака. Ру можа да види в сумрака на тясната улица как други фигури безшумно го обградиха и тръгнаха с него.

Ру погледна към сержанта, който вдигна ръка, за да му даде знак, че трябва да изчакат. Следващите десет минути се изнизаха мъчително бавно; накрая дьо Лунвил пъхна два пръста в устата си и изсвири пронизително. От страничната уличка се появи отряд войници, които се приближиха тичешком, а Ерик и Джедоу пресякоха улицата.

— Вие! — кресна дьо Лунвил на стражите. — Влизайте в сградата и арестувайте всеки, когото намерите. Прибирайте всеки документ и не оставяйте нито един човек вътре. После запечатайте вратата. — Обърна се към Ру, Джедоу и Ерик: — Вие тръгвайте с мен.

— В „При Сабела“ ли? — попита Ру.

— Да. Ако имаме късмет, приятелят ти Танерсън ще се съпротивлява при арестуването си.

— Вижте го само как се радва на тази възможност — каза Джедоу.

— Отдавна не съм имал извинение да убия някого, Джедоу — отвърна дьо Лунвил.

Ру крачеше зад сержанта. Скоро стигнаха до уличката, където бе „При Сабела“. Заведението заемаше една трета от квартала.

— На място ли са хората? — прошепна дьо Лунвил на един мъж, притаен до ъгъла на сградата.

— Чакат ви — дойде отговорът. — Мисля, че мярнах нещо на покрива, но смятам, че е котка. Всичко е спокойно.

Дьо Лунвил кимна и нареди:

— Тръгваме!

Нахлуха в публичния дом, като че ли беше противников лагер. Джедоу удари един дебелак с юмрук и той се свлече на колене на пода преди дори да се опита да ги спре. Ерик в движение му нанесе още един удар и мъжът се просна в безсъзнание до вратата.

Ру изтича покрай дьо Лунвил и две жени, замръзнали със зяпнала уста при този взрив на насилие. Стигна до стълбите, където тъкмо се бе появила едра жена на средна възраст, за да разбере каква е тая бъркотия на входа. Но видя само камата на Ру, опряна в гърлото й.

— Танерсън — каза той с тих глас, пълнен със заплаха.

— Горе по стълбата — отвърна тя шепнешком, с пребледняло лице. — Първата врата вдясно.

— Излъжеш ли, мъртва си — каза Ру.

Жената погледна надолу, видя Джедоу и Ерик да се качват и пред гибелния вид на двамата гиганти добави:

— Не, исках да кажа, първата врата вляво!

Ру беше пръв, дьо Лунвил — на крачка след него. Той се обърна и махна на Ерик и Джедоу да пазят долния край на стълбата. Ру се поколеба, кимна на дьо Лунвил да изрита вратата и се наведе напред.

Сержантът отвори с ритник и Ру се претърколи вътре с изваден меч. Нямаше защо да се напряга. Сам Танерсън лежеше в леглото с безжизнени очи, вперени в тавана. От широкия разрез на гърлото му капеше кръв.

— По дяволите! — изрева дьо Лунвил.

Ру изтича до отворения прозорец и погледна навън. Както изглеждаше, някой бе излязъл от стаята секунди, преди да нахълтат. Ру започна да се смее.

— Какво ти е толкова смешно? — попита Ерик, който дотича по стълбата.

— Някаква курва сигурно е убила Танерсън и се басирам, че е откраднала и златото ми. — Ру посочи трупа в леглото.

Дьо Лунвил претърси заклания и дрехите му и каза:

— Няма нито кесия, нито монети.

— По дяволите! — каза Ру. — Значи някоя курва сега ми брои паричките.

— Може би. — Дьо Лунвил замислено гледаше убития. — Но по-добре да поговорим за това на някое друго място.

Ру кимна, прибра меча си и последва дьо Лунвил.

Момичето наблюдаваше през улицата как хората, които искаха да заловят Танерсън, излязоха от заведението, като измъкнаха мъжете, които играеха покийр в залата на първия етаж. Други мъже оглеждаха улицата, за да разберат има ли някой наблизо. Беше сигурна, че не са я видели как излиза от стаята на Танерсън. Погледна ръцете си. Очакваше да треперят, но те се бяха вкопчили здраво в покрива, където се беше свила; тъмнината я защитаваше от погледите на онези долу. Никога досега не беше убивала, но пък и никой досега не бе убивал сестра й. Обхваналата я студена ярост не беше намаляла след смъртта на Танерсън, както си мислеше. Нямаше смисъл от отмъщение, от това, че сметката беше платена. Всичко в нея бе пусто — никой не бе в състояние да върне сестра й.

Любопитството надделя над тревогата и тя се зачуди какви ли са тези хора. Тъкмо бе излязла от стаята, когато чу яростни гласове на улицата. Беше оставила работните си дрехи скрити в торбата, вързана за комина на покрива на къщата срещу публичния дом, който Танерсън използваше като свой щаб, защото трябваше да смени окървавеното си облекло, след като свършеше работата. Когато беше решила да отмъсти за Бетси, се бе заклела, че или Танерсън ще е мъртъв тази нощ, или тя.

Да се проникне в „При Сабела“ не бе трудна работа; беше подкупила една курва да каже на Танерсън, че в стаята го чака нещо специално, и всичко беше наред. Вродената глупост на момичето не стигаше дотам, че да се откаже от кесия, пълна със златни монети, от които Сабела нямаше да вземе никакъв дял. Сега щеше да си мълчи от страх.

В първите минути на бягството я беше страх. Изкатери се на покрива и замръзна — не беше в състояние да предприеме нищо. Цялата бе изцапана с кръвта на Танерсън, така че се преоблече. После умората отстъпи място на страха. Ако мъжете, нападнали „При Сабела“, бяха изпратени от Нощния майстор, можеше да я забележат и да я познаят. Да си преследван от полицията на принца беше едно, а от хората на Шегаджиите — съвсем друго. Единствената й надежда бе при първата възможност да избяга от града и да се махне някъде далеч, на север към Ла Мут или на юг, към Велики Кеш.

Запълзя по покрива, докато стигна там, където беше оставила въжето. Хвърли настрани малката торба, в която бе прибрала всекидневните си дрехи — панталон, риза, сако, кама и ботуши — сега вътре бе окървавеният нож и напоената с кръв блуза — и надникна през ръба на покрива.

Двама мъже от отряда минаха забързано в тъмното и тя се премести в другия край. Видя още няколко души, отдалечаващи се от публичния дом. Замисли се. Никой от мъжете, които бе мярнала, не й изглеждаше познат. Ако това бяха главорези от бандата на Шегаджиите, би познала поне някого. Нямаше съмнение, че в публичния дом бяха идвали хора на принца — никой друг не би могъл да организира такова нападение, при което мъжете се появяваха и изчезваха в тъмното като най-добрите представители на Гилдията на крадците. Това сигурно бяха специалните агенти на херцога на Крондор, неговата тайна полиция.

Но какво искаха те от Танерсън и неговите бандити? Момичето нямаше голям житейски опит, но беше умно, интелигентно и любопитно. Промъкна се до ръба на покрива, приведе се, прескочи леко на отсрещния и продължи напред по „Булеварда на крадците“, като внимателно се придвижваше след мъжете долу. След един квартал се приведе, бързо намери улук и слезе на улицата.

В този час улиците бяха тъмни и пусти и тя се движеше в сенките, за да не привлича вниманието. На два пъти се шмугна покрай караули, поставени, за да охраняват, ако някой се опитва да проследи агентите. Спотаи се в един тъмен вход и чака, докато не си тръгнаха и те.

Около час преди зазоряване едва не загуби следата и на последния от мъжете, но вече беше съвсем сигурна накъде са се насочили всички: към двореца на принца.

Бяха използвали обиколен път и се бяха постарали да избегнат преследвачи, но тя се беше движила умно и не бързаше — и вече можеше да види как се насочват право към двореца.

Спря и се огледа. Улиците бяха пусти. Стомахът й бе свит на топка от напрежение и тя си помисли, че би било по-добре, ако не се беше поддала на любопитството си да преследва тайнствените нощни нападатели. Беше уморена. А и трябваше да докладва на Дневния майстор най-много след два часа. Уплаши се, че може да заспи, а не бе сигурна дали ще се събуди навреме. Ако не пребъркаше джобовете на хората по пазара някой ден, сигурно нямаше да й коства повече от една остра дума или шамар, но не и след убийството на Танерсън. Не трябваше да прави нищо, с което да привлече вниманието към себе си.

Танерсън беше грубиян, но имаше много съюзници и си бе извоювал определена власт сред бандитите от онази част на Шегаджиите, известни като Гърмящите — те се занимаваха с въоръжени нападения, грабежи и така нататък за разлика от просяците и онези, които използуваха по-умерени начини за кражба. Мъдреца и неговите помощници — Дневния и Нощния майстор — отказваха да се разправят с Танерсън и другите като него и заявяваха, че не можели да разговарят с такава свиня, в каквато се бил превърнал. В неговото малко царство на ужаса, владеещо търговците в района на пристанището, таксите за защита бяха скочили значително и парите, които постъпваха в гилдията, в сравнение с миналата година също бяха удвоени.

Но ако се появеше със съобщение, че по улиците е наблюдавала мъже, движещи се към двореца, може би щеше да отклони подозрението от себе си — а и бе сигурна, че Мъдреца ще се заинтересува много повече от тайната полиция на принца, отколкото от действията на една самотна млада джебчийка. Замисли се дали да не подхвърли идеята, че именно хората на принца са прерязали гърлото на Танерсън.

Размишленията и изтощението й, което отчасти се дължеше на напрежението, свързано с убийството на виновника за смъртта на сестра й, и отчасти на безсънната нощ, я бяха разсеяли и тя много късно усети, че зад нея има някой. Опита се да побегне, но мъжът я сграбчи за кръста и я задържа в желязната си хватка. Тя измъкна камата си, но той блокира движението й с другата си ръка. Беше най-силният мъж, когото бе срещала, защото, както и да се извиваше, не можеше да помръдне, притисната в хватката му. Освен това беше и бърз. Тя се опита да го ритне в слабините, но той се изви леко и кракът й попадна в бедрото му, твърдо като дърво.

Дойдоха и други мъже и в ранната утрин момичето можа да види как около нея се събират застрашително изглеждащи типове. Един нисък, неприятен на вид оплешивял мъж я изгледа и попита:

— Какво правиш тука? — И измъкна камата от ръката й.

— Това е онази, която ни преследваше.

— Коя си ти, момиче? — попита Робер дьо Лунвил.

— Мисля, че по ръцете й има кръв — обади се човекът, който я държеше.

Запалиха фенер и момичето можа да види лицата на мъжете. Този, който я беше хванал, беше почти момче, горе-долу на нейните години. Ръцете и краката му бяха страшно яки, но лицето му все още беше момчешко. Тя се вгледа в очите му и видя нещо, което я накара да бъде нащрек.

Мъжът, който очевидно командваше групата, погледна ръцете й и каза:

— Остро око, Ерик. Опитала се е да ги избърше, но не е имала вода да се изплакне. Върни се при Сабела и провери покривите и близките улички; сигурен съм, че ще откриеш ножа и дрехите, които е носила, когато е убила Танерсън. Не е могла да ги хвърли на пристанището, след като е решила да ни проследи.

Друг мъж, още по-нисък от водача им, млад като якия, който я държеше, но много по-дребен, доближи лицето си на сантиметри от нейното и изръмжа:

— Какво направи със златото ми?

В отговор тя се изплю в лицето му и дьо Лунвил едва го задържа да не я удари.

— Разсъмва се и това място е доста оживено — каза сержантът; гласът му беше снижен до шепот. — Заведи я в двореца, Ерик. Ще я разпитаме там.

Тя реши, че достатъчно е стояла бездейна, и нададе писък с цялата сила на дробовете си — надяваше се да стресне здравия младеж толкова, че да отпусне хватката си и тя да намери начин да побегне. Но всичко, което се случи, бе, че една ръка запуши устата й.

— Ако си отвориш устата пак, момиче — каза водачът им, — ще те фраснем по главата.

Тя знаеше, че това не е празна заплаха. Но все пак кепенците на един прозорец се отвориха и две момчета се появиха от близката пресечка и тя се зарадва, че е постигнала целта си поне донякъде. Преди да стигнат двореца, до Дневния майстор щеше да пристигне съобщение, че крадлата Кити е хваната от агентите на принца, и това поне щеше да й осигури извинение защо не е докладвала на сбирката тази сутрин в „При мамчето“.

Докато Ерик почти я носеше по улицата, тя си мислеше какво ли все пак щеше да каже, ако беше отишла на сутрешната сбирка.

Стигнаха двореца и настроението на мъжете се повиши. Само Ру правеше изключение — настояваше да разбере къде е скрито златото му, сумтеше и я наблюдаваше подозрително.

Влязоха през някаква малка врата и минаха покрай двама бдителни стражи, които не казаха нищо. По дълъг и широк проход, осветен от факли, закрепени по стените, стигнаха до широка стълба, водеща надолу. Мъжете си тръгнаха и я оставиха на дьо Лунвил, Ерик, Ру, Дънкан и Джедоу.

Ерик я блъсна в една от килиите за разпити. От стените висяха вериги и тежки окови. Тя ги погледна и това й бе достатъчно, за да разбере, че са ръждясали от дълга неупотреба. Оглеждаше се като уловено животно и се навеждаше, като че ли очакваше да я нападнат.

— Издръжлива е, нали? — попита дьо Лунвил.

— Къде ми е златото? — попита Ру.

— Какво злато? — отвърна момичето.

— Стига! — кресна дьо Лунвил, пристъпи към нея и я попита: — Как се казваш?

— Както искате — сопна се тя. — Какво значение има?

— Ти направи големи бели, момиче — продължи сержантът, махна с ръка и Джедоу му донесе стол. — Уморен съм. Нощта беше твърде дълга и имаше неща, които въобще не ми харесаха. Най-неприятното е, че открих, че си заклала мъжа, когото исках да обеся утре. Не знам какви отношения си имала с Танерсън, дете, но този мъж трябваше да бъде обесен пред хората на площада. — Погледна към останалите мъже, които стояха до стените, и допълни: — Сега ни трябва друг за бесене.

— Ако я докараме в мъжки дрехи — обади се Джедоу — и й отрежем косата, ще свърши работа.

По нищо не пролича дали момичето усети заплахата. Вглеждаше се в мъжете, за да запомни лицата им и някой ден да си отмъсти. Накрая каза:

— Той уби сестра ми.

— Коя беше сестра ти? — попита дьо Лунвил.

— Келнерка… курва в „Седемте цветя“. Казваше се Бетси.

Ру се изчерви. Внезапно долови приликата, макар че това момиче бе по-красиво от убитата си сестра. Ру беше притеснен и не искаше арестуваната да разбере, че той е мъжът, който е бил със сестра й в нощта, когато бе убита.

— Как се казваш? — попита отново дьо Лунвил.

— Катерина — обади се глас зад тях. Ру се обърна и видя, че лорд Джеймс е застанал на вратата на килията. — Джебчийка. — Той заобиколи дьо Лунвил и погледна момичето в лицето. — Казват ти Кити, нали?

Момичето кимна. Беше изплашена от грубите мъже, която я бяха арестували. Влезлият обаче беше облечен като благородник и говореше така, като че ли бе свикнал да му се подчиняват. Той разгледа внимателно лицето й и каза:

— Познавах баба ти.

За момент Кити се смути, после очите й се разшириха и тя пребледня.

— Богове и демони! Ти си Кървавия херцог, нали?

Лорд Джеймс кимна и се обърна към дьо Лунвил.

— Къде уловихте тази дребна риба?

Сержантът обясни, че един от охраната на нощната операция я забелязал да се спуска по една водосточна тръба и им сигнализирал, че са следени; след това й направили капан.

— Просто оставих Ерик на един ъгъл, така че като минава покрай него, да може да я сграбчи — завърши дьо Лунвил.

Джеймс седна и тихо каза:

— Я ми разкажи какво точно се случи, момиче.

Тя разказа как е открила, че Танерсън и неговите другари са убили сестра й, и как уредила да го примамят в една стая на публичния дом. Как загасила осветлението и останала в леглото и когато Танерсън влязъл, открил хубаво излегнало се момиче и не разбрал нищо. И как докато се навеждал отгоре й, тя му прерязала гърлото.

— Взе ли някакво злато от него? — прекъсна я Ру.

— Нямаше кесия — отвърна тя. — Поне не видях. Не съм търсила.

Ру изруга.

— Някой е чул, че излизаш, надникнал е, видял е кръвта и е отмъкнал кесията.

— Вратата не беше ли заключена? — попита дьо Лунвил.

— Обикновено — обясни лорд Джеймс — тези брави не са толкова сигурни, колкото си мислиш. Може би някой от служителите в заведението е прибрал парите ти, Ру. Знаят как да поставят езичето на ключалката така, че да падне, когато вратата се затвори зад тях. Ако бяхте пристигнали пет минути по-рано, сигурно щяхте да заловите крадеца на място. Сега, дори да го заловим и да го въртим на шиш, няма да открием къде е златото.

Ру изруга.

Лорд Джеймс се обърна към момичето.

— Ти се превръщаш в част от проблема, Кити. Споразумях се с Мъдреца да ми предаде Танерсън и съучастниците му, но ти провали всичко. — Той потърка брадичката си. — Е, твоята кариера при Шегаджиите е свършена.

— Какво ще правите с мен? — попита тя. Паниката постепенно я обземаше.

— Ще ти намеря работа — отвърна той и стана. После погледна дьо Лунвил. — Имаме нужда от жени агенти, нали, Боби? Но на първо време я дръж изкъсо. Ако се окаже ненужна, винаги можеш да я убиеш.

И излезе. Дьо Лунвил кимна на останалите да го последват. Като мина покрай Кити, хвана брадичката й и я погледна в очите.

— Наистина си хубава, нищо че си се намацала толкова.

— Мислиш да се поупражняваш, а? — попита тя предизвикателно.

— И какво, ако искам? — отвърна той, дръпна я и я целуна бързо. Очите му внимателно наблюдаваха реакцията й.

— Е, няма да си първият грубиянин, който ми пуска ръце. — Тя се отдръпна. — Бях изнасилена още като дете и оттогава ми е все тая. — Стана и свали късото си палто. После разкопча блузата си и почна да сваля ботушите и панталоните си.

Дьо Лунвил се обърна към вратата, където стояха Ерик и Ру, и им махна да тръгват. Разгледа момичето за момент. Имаше дребно тяло, малки гърди и нежни хълбоци, дълъг врат и големи очи. Всичко в нея беше красиво и съразмерно.

— Бива те — отбеляза той.

После се обърна и подхвърли през рамо:

— А сега се облечи. Ще ти пратя храна. Почини си и ще поговорим отново следобед. И запомни: сега работиш за мен и ако се наложи, ще ми е драго, както да ти резна гърлото, така и да те отведа в леглото си.

Излезе, заключи вратата и каза на Ерик и Джедоу:

— Вървете да поспите. Искам ви бодри след два часа. След бягството на Мъдреца и убийството на Танерсън може да очакваме безредици.

Обърна се към Дънкан и Ру:

— Какво ще правите вие двамата?

Слабичкият младеж погледна братовчед си, който вдигна рамене, и каза:

— Мисля, че трябва да си намерим някаква работа.

— Все още може да дойдете при мен — каза дьо Лунвил.

— Благодаря, но ако първата трудност ме откаже, що за търговец ще бъда?

— Прав си — каза Робер. — Е, можете и сами да излезете от двореца. Ако искате, хапнете преди това — от две порции топла храна принцът няма да обеднее.

Той тръгна по дългия мрачен коридор и им подхвърли през рамо:

— Все пак, ако промените решението си, знаете къде да ме намерите.

Дънкан го изчака да се отдалечи и попита:

— И все пак какво мислиш да правим?

— Нямам представа — каза Ру. — Но ако ще ходим да си търсим работа, то поне да сме с пълни кореми. Хайде в столовата.

6.Кафене „Барет“

Ру отскочи.

Келнерът се извърна ловко, за да не се сблъска с младежа, който влизаше в кухнята на кафене „Барет“. Ру сложи подноса на поставката и започна да изрежда поръчките си. Хаосът в кухнята беше пълна противоположност на спокойствието, царящо в централната зала и в запазените само за членовете на клуба маси на втория етаж на заведението. Големите дъбови врати изолираха кухненския шум.

Ру бе намерил работа тук след почти едноседмично търсене. Няколкото търговци, с които бе разговарял, поглеждаха недоверчиво зле облечения недодялан бивш войник и никой не показваше желание да го вземе дори и за най-младши партньор, без да получи предварително сериозна сума. Обещанията за упорита работа, за пъргавост, комбинативност и вярност бяха далеч по-маловажни от добре натъпканата кесия.

Повечето търговци имаха или синове, или чираци, и само някои предлагаха подходяща работа. Търсеха се главно охранители или носачи. Ру вече се бе отчаял, но си спомни за младия келнер Язон, който ги бе насочил към търговеца на коне при градската порта.

Така че отиде отново в кафенето, откри шефа на келнерите и спомена името на Язон. След кратко съвещание със Себастиан Лендер управителят на кафенето Хоен предложи на Ру работа като сервитьор.

С помощта на Язон Ру бързо се научи как да се оправя с работата. Дори започна да го харесва — младежът бе най-малкият син на търговец от покрайнините на града. Маккелър, оберкелнерът, беше наредил на Язон да „покаже системата“ на „новото момче“. Ру не обичаше да му викат „момче“, но като имаше предвид възрастта на Маккелър, реши, че той сигурно има право. Дори херцог Джеймс би изглеждал момче до Маккелър.

Язон се прояви като добър учител и не смяташе Ру за глупак само защото не знаеше точните пътеки из голямото кафене. Детските години на Ру бяха минали в хана „Червената патица“, около семейството на Ерик, и това му помогна да се ориентира бързо между кухнята и централната зала.

И все пак в „Барет“ за Ру имаше доста нови и необичайни неща. Преди всичко го накараха да положи клетва пред реликва от храма на Сунг — Богинята на честността, с която обещаваше, че никога няма да разкрива тайни, чути случайно, докато обслужва масите. Дадоха му обичайната униформа — риза, панталони, престилка и ботуши, която му пасна идеално. Сметнаха, че собствените му дрехи са твърде овехтели, и му съобщиха, че от месечното му заплащане ще се приспадне цената за новото облекло. После го разведоха из кухнята и го запознаха с огромното разнообразие от кафета и чайове, сладкиши и ястия, предлагани за закуска, обед и вечеря на клиентелата.

В началото Ру се постара да запомни колкото се може повече неща и бе сигурен, че постепенно ще научи и всичко останало, което му трябва. Организираният хаос в кафенето в най-натоварените часове в много отношения напомняше за сражение. Отвсякъде валяха заявки от келнери, които се мъчеха да запомнят разнообразните поръчки, а също така и на коя маса да отнесат поръчаното и какво точно на кой от господата да поднесат. Обикновено сервираха кафета или обичайните рула от сладко тесто, но понякога имаше сложни поръчки за закуска или за обедно меню. Вечери поръчваха рядко, защото повечето от бизнесмените предпочитаха да хапват вкъщи със семействата си, но понякога късните следобедни преговори продължаваха дълго и келнерите и готвачите трябваше да работят допълнително два или три часа след залез-слънце, преди да заключат вратите след последния клиент. В кафене „Барет“ съществуваше правило, че заведението е отворено, докато има и един клиент, и няколко пъти през изминалите години, по време на най-тежката финансова криза в Крондор, кафене „Барет“ оставаше отворено денонощно и целият персонал бе налице, готов да обслужи поръчките на трескави бизнесмени и благородници, претъпкали заведението.

— Поръчката ти е готова — каза готвачът.

Ру грабна подноса от тезгяха, провери два пъти дали всичко е точно и се забърза към летящата врата. Поспря за миг, за да се увери, че лекото поклащане е резултат от преминаването на колегата преди него, а не защото някакъв глупак е сбъркал посоката и се кани да влети оттук в кухнята — всички бяха инструктирани, че трябва да се придържат към дясната страна при разминаване от кухненското помещение към салона. Язон му беше казал, че най-големи проблеми създават клиентите, които обикновено бъркат кухненската врата с входа към нужниците или със задния изход. Резултатът от подобни грешки бе шумен сблъсък и пълна каша от разлети питиета и счупени чинии.

Преди да отвори вратата, Ру се обърна, наклони се напред с обиграно движение, като че ли го бе правил години наред, и се вмъкна с грация в общата зала. Само бойната подготовка му помогна да избегне сблъсъка с един клиент, решил да се опита да мине през крилото на кухненската врата.

— Извинете, господине — промърмори младежът. Всъщност искаше да кресне: „Гледай къде вървиш бе, тъпанар!“ Но се насили и се усмихна учтиво.

Язон му обясни, че заплатата в кафенето може да е повече от скромна, но че истинският източник на приходи за келнерите е бакшишът. Бързото, ефикасно, възпитано и изпълнено с настроение обслужване можеше да докара на един келнер седмичната му заплата само за ден, стига да имаше достатъчно публика. Обикновено една маса беше достатъчна на келнер, за да може да си докара пари за някое по-скромно финансово начинание.

Поради тази причина Ру — като нов член на персонала — обслужваше най-бедната част от общата зала. Можеше само да поглежда към галериите на втория етаж, където се събираха търговските сдружения, брокерите и партньорите в бизнеса. Между тях имаше и неколцина умни млади мъже, които бяха започнали деловия си живот като келнери в кафене „Барет“. Това може би не беше толкова бърза кариера като търсенето на съкровища по далечни острови, но като резултат можеше да бъде не по-малко вълнуваща.

Докато поставяше поръчаното пред всеки от бизнесмените — те не му обръщаха внимание, погълнати в оживен разговор — се заслуша и чу достатъчно, за да разбере, че обсъждат извънбрачните приключения на жената на свой съдружник, а не сериозни делови въпроси, и загуби всякакъв интерес. На подноса му оставиха медна монета на стойност малко повече от едно кафе или сладко руло, но младежът се поклони учтиво и се отдалечи от масата.

Движеше се из своята зона, като внимателно следеше дали някой не се нуждае от нещо. Когато нямаше поръчки, заставаше на едно място, така че да могат да го виждат всички — готов да се отзове на всяко повикване.

Имаше няколко свободни минути. Огледа отново залата, като запомняше лица и имена. Беше сигурен, че един ден тази информация ще му е от полза. От другата страна на залата някой му махна. Ру видя, че това е негов колега — Курт, висок грубиян, наплашил повечето от по-младите келнери. Умел подмазвач, той бе убедил както Хоен, така и Маккелър, че е опитен и любезен сервитьор, макар че не беше нито едното, нито другото. Беше уредил нещата си така, че младите келнери изпълняваха цялата черна работа, а той винаги успяваше да изклинчи. Ру се чудеше как такъв боклук бе заел солидно положение в кафене „Барет“.

Престори се, че не забелязва махването. Накрая Курт пресече залата и дойде при него. Докато се приближаваше, лепна мазна усмивка на лицето си, за да се понрави на шефовете. Може би щеше да е симпатичен, помисли си Ру, ако не сменяше така бързо усмивката си и ако нямаше такива присвити очи.

— Правех ти знаци — изсъска той през стиснатите си зъби.

— Забелязах — отвърна Ру, без да го поглежда: продължи да наблюдава клиентите в района си.

— Защо не дойде? — попита Курт с тон, който очевидно смяташе за заплашителен.

— Последния път като погледнах към теб, не видях да ми плащаш заплатата — отвърна Ру, като се придвижи към лакътя на един посетител, който току-що му беше оставил една-единствена медна монета бакшиш, и старателно допълни полупразната му чаша, без да го молят. Двамата търговци въобще не забелязаха това, потънали в разговора си.

Курт постави ръка на рамото му и Ру се обърна, погледна я и тихо каза:

— Съветвам те да не ме докосваш отново.

— И какво ще стане, ако го направя? — почти изцвили Курт, макар и съвсем тихичко.

— Сигурно няма да ти е приятно, като разбереш — спокойно каза Ру.

— На закуска хапвам и по-едри от теб — додаде Курт.

— Не се съмнявам — отвърна Ру, — но едва ли представлявам интерес за любовния ти живот.

Той понижи още повече глас.

— Сега си махни ръката от рамото ми.

— Не заслужаваш да се разправям с теб в работно време — делово отбеляза Курт и отдръпна ръката си. — Но няма да забравя това.

— Ще съм тук всеки ден, за да ти го напомням. В случай, че наистина забравиш — подметна Ру. — Сега кажи какво искаш?

— Смяна на дежурството. Заставаш на вратата.

Ру вдигна поглед към големия, красиво изработен времеизмерител, който висеше от тавана. Водният механизъм, измайсторен в Кеш, показваше часовете и минутите, като издигаше стълбове от оцветена в синьо вода, която се изливаше в прозрачна тръба, белязана с деления. Една от задачите му като младши келнер беше да седи в общата зала от зори до момента, когато клапата се издигаше и караше странния механизъм да изпомпва водата обратно в горния резервоар, който, от своя страна, пълнеше долния, за да се отмерва точното време. Ру не беше съвсем сигурен защо установяването на точния час е толкова важно за тези бизнесмени, но беше силно впечатлен от устройството и от факта, че само с един поглед може да разбере кое време на деня е.

— По каква причина? — попита той и тръгна към кухнята. Курт го последва. — Смяната е следващия час.

— Вали — отвърна Курт с гадна усмивка и отмахна кичур черна коса от челото си. — Новите момчета винаги чистят калта.

— И съвсем справедливо — каза Ру. Въобще не мислеше, че е справедливо, но по-скоро щеше да пукне, отколкото да достави на Курт удоволствието да забележи, че е неприятно изненадан. Остави подноса и кърпата си за чистене в шкафа, определен за него, бързо мина през широката кухня и залата и отиде до входната врата.

Язон го чакаше. Ру надникна и видя, че тропическа буря, дошла през Горчивото море, откъм Кеш, излива плътни, топли потоци върху града на принца.

В ъгъла вече бе натрупана купчина парцали. Язон му каза:

— Опитваме се, доколкото е възможно, да запазим чисто около входа, за да не се налага после да мием цялата зала.

Ру кимна. Язон му подхвърли парцал, клекна и започна да обира калта, която, тласкана от дъжда, напираше навътре и се процеждаше от двете страни на прага. Ру също се зае с работата откъм своята страна и разбра, че го очаква дълга и досадна сутрин.

Вече чистеше за четвърти път, когато една голяма карета зави иззад ъгъла и мина с висока скорост само на няколко крачки от входа на кафенето. Калта, изхвърлена изпод колелата, плисна чак до ботушите на Ру. Той бързо клекна и се опита да я избута назад. Дъждът продължаваше с тъпо упорство и малки вадички мръсна вода приближаваха дървения под, но все още по-голямата част от входното помещение на кафенето беше чиста.

— Вземи. — Язон му подхвърли чист сух парцал.

— Благодаря — отвърна Ру, като го улови във въздуха. — Макар че това изглежда малко безсмислено — добави той, като кимна към отворената врата. Дъждът отново се усилваше. Беше типичен пристъп на буря откъм Горчивото море и можеше да се очаква, че проливният дъжд ще продължи с дни. Улиците постепенно се превръщаха в реки от кал и всеки нов посетител в кафенето нанасяше все по-големи количества тъмнокафеникава тиня по дървения под.

— Помисли си как би изглеждало всичко, ако не се стараехме тук — подхвърли колегата му.

— Какво правим, освен да чистим калта? — попита Ру.

— Ами, понякога помагаме на клиентите да излязат от каретите — каза Язон. — Ако някой спре откъм твоята страна, първо виж дали има само кочияш на капрата, или има и прислужник отзад. Ако няма прислуга, отвори вратата на каретата и смъкни сгъваемите стъпенки. Ако няма стъпенки, взимаш онова сандъче ей там и го слагаш пред каретата. — Той посочи едно сандъче в ъгъла на входното помещение. То бе поставено до купчина мръсни парцали, метнати в широка метална кофа.

Приближи се карета и Ру погледна към Язон, който му кимна; отзад нямаше слуга и очевидно колата бе наемна. Не се виждаше и модерна сгъваема стъпенка. Дребният младеж грабна сандъчето и без да обръща внимание на дъжда, внимателно го постави там, където му беше казано, после отвори вратата и зачака. Възрастен господин слезе от каретата и бързо прескочи двете стъпала, за да се озове на сухо във входа на кафенето.

Ру вдигна сандъчето и едва успя да отскочи, когато каретата тръгна. Стигна до входната врата навреме, за да чуе Маккелър да казва:

— Добро утро, господин Истърбрук.

Язон се зае да изчисти ботушите на госта, а Ру върна сандъчето на мястото му. Клиентът вече се бе насочил към вътрешната част — светилището на „Барет“.

— Това Джейкъб Истърбрук ли беше? — попита Ру.

— Познаваш ли го?

— Знам фургоните му. Пристигат редовно в Рейвънсбърг.

— Един от най-богатите хора в Крондор — довери му Язон, докато продължаваха да чистят пода. — Има и страшна дъщеря.

— В какъв смисъл страшна? — попита Ру.

Язон беше средно висок, с луничава светла кожа и кестенява коса — обикновено не правеше впечатление с външния си вид, но изражението му се преобрази, когато заговори:

— Какво да ти кажа? Тя е най-хубавото момиче, което съм виждал.

— Влюбен ли си? — ухили се Ру.

Язон почервеня, което развесели Ру още повече.

— Не. Искам да кажа, че ако открия жена, приличаща на нея, която да се загледа малко по-дълго в мен, ще благодаря на Рутия цял живот. Тя ще се ожени за някой много богат мъж или благородник, сигурен съм в това. Само че…

— Може да накара човек да си помечтае, така ли? — подхвърли Ру.

Язон повдигна рамене, остави парцала, погледна Ру и каза:

— Ботушите.

Младежът погледна към краката си и видя, че внася кал там, където вече бяха почиствали. Намръщи се, взе нов парцал от металния съд и почисти добре ботушите си и следите, които бе оставил.

— Не се замисляш много за това, когато си прекарал живота си без обувки.

— Сигурно — кимна Язон.

— Сега кажи нещо за това чудо…

— Силвия. Силвия Истърбрук.

— Къде си я виждал?

— Понякога идва тук с баща си, когато обикаля града за покупки. Те живеят в края на града, в голямо имение край Пътя на принца.

Ру повдигна рамене. Познаваше Крондор още от времето, когато за пръв път бе пристигнал с Ерик, и знаеше, че част от Кралското шосе се нарича „Пътя на принца“. Но тогава бяха изоставили този път и през една горичка се бяха укрили в непозната ферма. По-късно, по южния път, ги отведоха към тайния учебен лагер, където учиха войнишкия занаят, така че никога не бе виждал имението, за което говореше Язон.

— Как изглежда?

— Има най-поразителните сини очи и руса коса, която прилича на бяло злато.

— Сини, а не зелени, така ли? — уточни Ру. — И руса коса?

— Сини очи и русокоса — отвърна Язон. — Защо?

— Само питам. Срещнах една красива жена, която едва не ме уби. Но беше със зелени очи и черна коса. Както и да е, продължавай.

— Няма какво повече да се каже. Пристига тук с баща си, прекарва известно време и си тръгва. Но ми се усмихва и дори веднъж отдели минута, за да говори с мен.

— Е, това вече е нещо — разсмя се Ру.

Крясък и шум от голяма приближаваща се каруца накараха Ру да се обърне. Иззад ъгъла се показа кон, който се насочваше право към входа на кафенето. Животното бе старо, уморено и съвсем изпосталяло. Чуваше се силно скърцане от търкане на дърво в дърво, придружено от люти ругатни и трополене на колела. След малко видяха и човек на капрата.

Само един поглед бе достатъчен на Ру, за да разбере, че човекът няма и елементарна представа за управление на каруца — удари колата в ъгъла на сградата.

Ру се стрелна навън, излезе пред коня, грабна юздите и извика:

— Тпруу!

Конят се подчини, защото и без това му бе трудно да влачи каруцата покрай стената, през дълбоката кал, а и бе напълно изтощен.

— Какво става? — попита мъжът на капрата.

Ру вдигна очи и видя млад човек, само няколко години по-голям от него, слаб и измокрен до кости. Очевидно беше моряк, защото беше загорял от слънцето, пиян и не носеше нито ботуши, нито обуща.

— Легни на дрейф, моряче — викна Ру, — докато стигнеш брега.

Като се опитваше да изглежда страшен, младият моряк кресна:

— Махни се от пътя ми! Подплаши ми коня!

Ру мина отстрани на изнемогващия от умора кон и каза:

— Карал си много бързо, приятел, и сега има опасност да не стигнеш доникъде. Знаеш ли как да се справиш с това животно?

Очевидно бе, че не знаеше. Морякът изруга и скочи долу, загуби равновесие и падна по лице в калта. Като проклинаше и се хлъзгаше, той се опитваше да се надигне; накрая все пак успя да се изправи.

— Да бъде проклет денят, в който реших да направя услуга на приятел.

Ру погледна претоварената каруца, затънала в калта почти до осите. Беше натоварена с кошове, покрити и завързани здраво с платнище.

— Но твоят приятел не ти е направил услуга. Този товар изисква два, дори четири коня.

Язон чу шумотевицата и викна:

— Какво става там?

Преди Ру да може да отговори, се чу и гласът на Курт, който крещеше:

— Ей, Ейвъри, какво има?

— И слепец може да види толкава каруца, Курт — отвърна Ру.

В отговор се чу неопределено ръмжене. Сред шума на силния дъжд прозвуча и гласът на Маккелър.

— Какво е станало?

Ру се отдръпна от покрития с кал моряк, наведе се под шията на изморения до смърт кон и без да се интересува дали внася кал във вече изцапаното антре, пристъпи в кафенето. Маккелър и няколко келнери стояха точно пред голямата локва и гледаха коня — той почти бе влязъл в заведението.

— Каруцарят е пиян, сър — каза Ру.

— Пиян или трезвен, махни това животно оттук — нареди престарелият оберкелнер.

Ру мерна Курт, който се подсмихна гадно, като чу заповедта.

Обърна се и видя, че морякът тръгва нанякъде. Той направи три широки крачки в калта, която стигаше вече до глезените, и силно го дръпна за рамото.

— Почакай минута, приятел!

— Ти не си ми приятел — изфъфли морякът. — Но въпреки това нямам нищо против теб. Искаш ли едно питие?

— Ти се нуждаеш от питие, колкото конят се нуждае от шибане с камшик — озъби се Ру. — Но пиян или не, трябва да махнеш каруцата от входа на моя господар.

Морякът се зачуди дали да се разгневи, или да се разсмее. После се опита да се овладее, като пияница, полагащ усилие да изглежда трезвен.

— Нека ти обясня, момче — каза бавно. — Един мой приятел, Тим Джейкъби — другарче от детинството, когото срещнах днес, ме убеди, че е по-добре да стана каруцар, отколкото да рискувам ново пътешествие по море.

Ру с тревога видя как конят се опитва да клекне в калта — нещо невъзможно, защото беше запрегнат.

— О, богове! — викна той, грабна ръката на моряка и го дръпна към каруцата. — Конят ти…

— Чакай малко! — викна морякът. — Не съм свършил.

— Ти не си, но конят е — каза Ру.

— Казах ти — продължаваше морякът, — трябва да закарам каруцата до „Джейкъби и синове“, транспортна фирма, и там да ми платят.

Конят изцвили болезнено. Гласът на Маккелър отново прозвуча от вратата:

— Ейвъри, ще свършиш ли нещо? Посетителите започват да нервничат.

Ру довлече моряка до каруцата и видя, че животното се е свлякло на колене; задните му крака трепереха трескаво. Той измъкна ножа си и бързо преряза поводите. Конят, почувствал се свободен, се изправи с труд на четирите си крака, пристъпи напред, после рухна в калта и със звук, който напомняше въздишка на облекчение, издъхна.

— Да ме вземат дяволите! — каза морякът. — Виж какво стана!

— Нищо особено — каза Ру. Конят беше запречил половината вход. Излизащите и влизащи солидни господа можеха да избират по какъв начин да се изкалят и измокрят: да заобикалят покрай изпоцапаната каруца или да прескачат умрелия кон.

— Язон — обади се Маккелър, — ти и другите момчета дръпнете животното и каруцата настрани оттука.

— Не! — викна Ру.

— Какво искаш да кажеш? — попита оберкелнерът.

— Не бих ви посъветвал да правите това, сър — каза Ру.

Младежът видя, че Маккелър наднича към каруцата през вратата.

— Защо?

Ру посочи с пръст коня и отвърна:

— Това животно беше старо и болно, но все пак е товарен кон, тежащ около седемстотин килограма. Целият персонал няма да може да го измъкне от тази лепкава кал. А и каруцата е препълнена и много тежка, така че едва ли ще се справим и с нея.

— Какво предлагаш тогава?

Очите на Ру се присвиха за момент и по лицето му пробяга лека усмивка.

— Мисля, че знам какво да направя — каза той. После се обърна към моряка. — Иди до фирмата на приятеля си и му кажи, че ако иска да получи стоката си, трябва да дойде тук и да потвърди, че е негова.

— Мисля да се връщам в морето — каза морякът, бръкна под куртката си и измъкна кожен портфейл, натъпкан с документи. — Може да се уверите, сър — каза той с пиянски поклон.

— Ако го направиш, ще те догоня, ще те хвана и ще те убия — процеди Ру през зъби, взе портфейла и добави: — Иди и кажи на приятеля си, че товарът му е тук, при кафене „Барет“, да търси Ру Ейвъри. После може да идеш и да се удавиш в каца с пиво, въобще не ме интересува.

Морякът не отвърна нищо и побутван от Ру, тръгна към фирмата „Джейкъби“ или по-точно натам, накъдето мислеше, че се намира, но не свърна към пристанището.

— Язон!

— Да, Ру?

— Изтичай и намери някой от скотобойната. Не, почакай! — поправи се той. — Тия от скотобойната ще искат пари, за да разрежат и отнесат животното. Бягай до Бедняшкия квартал и открий колбасар. Кажи му какво имаме тук и че просто трябва да дойде и да си го вземе. И без това хората от скотобойната ще продадат месото на някой саламджия; защо да плащаме на посредници?

Язон се огледа, попита Маккелър дали е съгласен и като получи разрешение, се втурна през дъжда към Бедняшкия квартал.

Ру бързо прегледа каруцата и прецени, че въобще не може да бъде преместена, ако не я разтоварят.

— Трябват ми носачи — викна той към Маккелър. — Трябва да разтоварим стоката, преди да преместим колата.

— Добре — отвърна Маккелър. — Но колкото се може по-скоро, Ейвъри.

Ру забърза към следващата улица, после свърна по друга и стигна до гилдията на носачите. Влезе вътре и видя дузина яки мъже, седнали около огнището в очакване на работа. Ру се отправи към малкото бюро и се обърна към служителя:

— Трябват ми осем души.

— А кой си ти? — попита със служебен тон дребният мъж, скрит зад бюрото.

— Идвам от кафене „Барет“, пред входа ни е затънала една каруца. Трябва да бъде разтоварена, за да може да се отмести.

При споменаването на думата „Барет“ човекът загуби част от служебното си достолепие:

— Колко души казахте, че ви трябват?

Годините, прекарани около каруцари и носачи, послужиха на Ру, и той без колебание отвърна:

— Най-яките ви осем мъже.

Служителят бързо махна на осмина от насядалите около огъня и добави:

— Ще трябва и допълнително заплащане заради времето.

— Какво? — присви очи Ру и попита с най-тарикатския си тон: — Това да не са нежни момченца, които се боят да се намокрят? Не ме принуждавай да ти давам допълнително пари за пиячка, защото ще съобщя на майсторите на гилдията, че сигурно много пъти досега си се опитвал да вършиш такива шмекерии. Товарил съм и съм разтоварвал каруци от времето, когато бях по-нисък и от стърчишката на колата, така че не ми говори за правилата на гилдията.

В действителност Ру нямаше представа дали е така, но и насън подушваше хитреците. Лицето на мъжа почервеня, от гърлото му се чу неопределен звук и накрая той рече:

— Всъщност няма сняг или лед, даже спря и да вали. Съжалявам за недоразумението.

Ру поведе осемте мъже към каруцата, откачи страничните ритли и повдигна края на платнището. После изръмжа:

— По дяволите!

Товарът беше смесен, но точно пред него имаше топ фина коприна и доколкото разбираше от изящни тъкани, тази струваше повече, отколкото щеше да спечели за две години работа в „Барет“. Но ако я намокреха и изкаляха, цената й можеше да падне до сумата, за която беше закупена.

— Чакай тук — каза той на старшия на носачите, заобиколи колата и откри Маккелър все още на входа сред смесена компания от келнери и посетители, които гледаха зрелището с любопитство.

— Имам нужда от големи плътни покривки, сър.

— Защо са ти?

— Товарът трябва да бъде запазен сух и… — Той се огледа, видя неизползувания навес на сградата до кафенето и добави: — И можем да го оставим там до следобеда. Може би ще имаме по-малко проблеми, ако запазим стоката в добро състояние. Иначе могат да протестират, че сме я развалили и че е трябвало да я оставим тук, докато дойдат да си я приберат.

Този довод със сигурност не би убедил никой собственик на хан или кръчма, но кафене „Барет“ се бе издигнало отчасти благодарение на застраховките на търговски товари и поради това Маккелър кимна в знак на съгласие. Идеята да се развалят няколко скъпи покривки бе малко странна, но сред клиентелата имаше и застрахователи и той съвсем не искаше да го замесват в съдебни дела.

— Донеси голяма покривка — нареди той на Курт.

Като изглеждаше притеснен, че с нищо не може да помогне на Ру, Курт се обърна и се мушна между почтените господа. След минутка се върна с широка покривка за маса.

Ру я притисна до гърдите си, за да я запази колкото се може по-суха, и затича обратно към каруцата. Мушна се под насмоления брезент, разгъна покривката под него и като я придържаше внимателно, се качи в задната част на каруцата — внимаваше да не докосне скъпоценния копринен плат с мокрите си дрехи. Махна на най-близкия носач и му викна:

— Качи се тук, но гледай да не се допираш до нищо. Ако нацапаш с кал тази покривка, ще останеш без надница.

От разправията в канцеларията им хамалинът бе разбрал, че това момче знае някои неща за Гилдията на носачите, и не искаше да си търси белята, така че пристъпи бавно и внимателно до Ру и зачака указания.

— Дръж покривалото, за да опазим това сухо — каза Ру, като посочи коприната.

Младежът се опита да разбере как е балансиран товарът, макар че не беше много лесно в този мрачен следобед, под проливния дъжд. Разгледа останалата стока и се убеди, че може да понесе малко влага. После обърна покривката за маса от чистата страна, която не бе изцапана с кал от собствената му риза, и се приготви да опакова копринената тъкан. Отне му няколко минути да завие топа хубаво в бялата покривка. После нареди на другите носачи:

— Сега развържете покривалото и го дръжте над мен.

Мъжете побързаха да изпълнят нареждането му и Ру пресече улицата на сухо. Насочи се към изоставената къща, бутна вратата и видя, че има малка, но здрава ключалка. Разгледа я, поразтърси малко дръжката й като нямаше представа как да се справи с подобна брава, с все сила ритна вратата. Ключалката остана цяла, но четирите болта на пантите изскочиха и вратата увисна отворена.

Ру пристъпи в изоставената къща. Повехналото величие на входа не го изненада. Широка стълба водеше от входното помещение към балкон с изящни перила на втория етаж; от високия таван се спускаше покрит с прах кристален полилей, който проблясваше в оскъдната светлина на следобеда.

Зад него затрополиха идващите носачи и това накара Ру да изостави проучването на горния етаж за момент: прекоси входното помещение и отвори една плъзгаща се врата. Точно под балкона имаше голяма празна всекидневна. Тук беше сухо и двата големи прозореца на отсрещната стена бяха непокътнати.

— Внесете стоката — извика Ру на мъжете — и я оставете ей там.

Посочи им най-отдалеченото място от прозорците, за да я предпази от дъжда в случай, че някой ги строши. Спасяването на копринената тъкан си струваше само ако можеше да се запази невредима. Носачите оставиха вързопа с покривката на пода и Ру допълни:

— Донесете и останалите неща от каруцата и ги поставете също тук.

Осемте мъже бързо разтовариха каруцата. Ру взе портфейла на моряка и откри списъка на стоките; в него имаше една немаловажна разлика: липсваше документ за доставката на топа копринен плат. Всеки от дървените сандъци и кошове носеше знак от митницата и беше придружен със съответния лист, завършващ с печат и подпис. Но за кралската митница копринената тъкан не съществуваше.

Ру се замисли, накрая взе решение и когато и последната част от товара беше пренесена в къщата, накара работниците да вдигнат вързопа с коприната и да го занесат в малкото складово помещение под централната стълба, където имаше ръждясала кофа и стара четка за миене на дъски.

Изведе хората навън и прикрепи вратата на мястото й, като набута болтовете в гнездата им в дървото. На практика вратата не беше затворена, но всеки минувач би помислил, че е невредима.

Язон вече се бе върнал с един колбасар с половин дузина чираци и работници — смрадлива банда, каквато Ру не бе виждал от дните на войната в Новиндус.

Ру застана до Язон, който бе подгизнал като него, и подхвърли:

— После да ми кажеш откъде ги доведе, за да не би някога да си купя наденици оттам.

— Ако влезеш в магазина му, веднага ще разбереш — усмихна се Язон. С отвращение наблюдаваше как разфасоват коня с големи остри ножове. — Може би никога вече няма да хапна наденица, дори ако идва от трапезата на краля.

По улиците на Крондор достатъчно често умираха коне, кучета и други животни, така че случайните минувачи не се заглеждаха в кървавата сцена по разфасоването на коня, но за управителите на кафене „Барет“ това бе единственото решение, защото не можеха да оставят клиентите си да заобикалят мъртво животно на влизане или излизане. Колбасарят попита през рамо:

— Искате ли подковите, кожата и костите?

— Взимай всичко — подхвърли Ру и се обърна към водача на хамалите.

— Дължиш ни осем жълтици — каза той.

Ру знаеше, че е по-добре да не оспорва цените. Служителят на гилдията зад бюрото можеше да се опитва да измъкне някоя и друга пара повече, но този работник цитираше тарифите на гилдията и никой търговец в Крондор не можеше да накара сдружението да отстъпи и меден петак от тези цени.

— Не още — каза му Ру и кимна на носачите да го последват до каруцата.

— Изтеглете колата до задния двор на къщата, където ще натоварим отново стоката.

— Ние сме носачи, не сме ти проклети коне! — каза мъжът.

Ру го погледна мрачно.

— Мокър съм, студено ми е и нямам настроение да споря. Ако искате, можете да вдигнете каруцата и да я носите, както подобава на хамали. Не ми пука как, но трябва да я махнете оттук веднага!

Нещо в поведението на дребния младеж впечатли носача, защото той не продължи да спори, само махна на мъжете да се наредят край каруцата. Четирима минаха да теглят отпред, а другите четирима застанаха отзад: двама бутаха, а другите двама вдигнаха задните колела, затънали в калта.

С доста усилия и ругатни след малко каруцата бе измъкната от калта и ту бутана, ту влачена през кафявата мътилка, мина по тясната пътека и се озова в задния двор на изоставената къща.

— Как разбра, че има заден двор? — попита Язон.

— Преди време — ухили се Ру — казах на един приятел, че някой ден ще купя това място и от любопитство го огледах. Покрай сградата има пътека и към задния двор гледат два прозореца на всекидневната. Подходящо местенце за малка цветна градина на една дама.

— Мислиш да се жениш за красива дама ли? — попита Язон малко подигравателно.

— Не знам — каза Ру. — Мога да се оженя за тази Силвия Истърбрук, щом казваш, че е толкова страшна.

Скоро колбасарят и чираците му свършиха работата и отнесоха коня, като оставиха само части от кожата и вътрешностите.

— Дъждът ще измие всичко — каза Ру.

Двамата с Язон тръгнаха към входа на кафенето, но носачите ги спряха.

— Ей, вие! — викна старшият на групата. — Какво става с парите ни?

Ру им махна да го последват и ги заведе до вратата. Маккелър все още стоеше в антрето.

— На хората от гилдията трябва да се плати, сър.

При споменаването на тази дума Маккелър почти трепна. Като всеки човек от бизнеса в Крондор, той беше свикнал с различните гилдии — никой търговец не би просъществувал дълго, ако не беше в нормални отношения с градските сдружения.

— Добре. Колко?

— Десет жълтици, сър — каза Ру преди старшият на носачите да успее да се обади.

— Десет! — каза Маккелър. Това беше повече, отколкото един опитен занаятчия би спечелил за седмица работа.

— Те са осмина, сър, а при това вали силно.

Маккелър извади голяма кесия от пояса си, отброи десет златни монети и ги подаде на Ру. Ру отиде при носачите и даде на старшия девет монети. Мъжът се намръщи.

— Ти каза на стария плешивец…

— Знам какво съм му казал — тихо отговори Ру. — Ти взимаш девет и даваш осем на твоя писар от гилдията, а той ти дава твоя дял. Никой няма да се оплаче за деветата монета, защото не знае за нея, а ти пък няма да се жалваш за десетата.

Мъжът не изглеждаше особено щастлив, но разбира се, не беше и нещастен. Всеки щеше да получи по сребърна монета, а жълтицата си бе чист кяр. Мушна парите в джоба на блузата си и каза:

— Хитро момче си ти. Тази вечер ще пием по едно за твое здраве.

Ру се върна в кафенето. Цялото антре бе изцапано с кал, изтласкана от дъждовна вода и засилващия се вятър.

— По-добре затворете капаците и после ще изчистим цялата тая мръсотия — каза Маккелър и махна на Курт и на още един келнер. — Почистете.

После се обърна към Ру и Язон.

— Заобиколете и влезете в кухнята от страничния вход. Не искам да ми влачите кал вътре. Облечете си чисти дрехи и се връщайте на работа.

Курт се намръщи заплашително, като че ли допълнителната работа беше грешка на Ру, а не резултат от времето. Ру му се ухили в отговор, което само увеличи раздразнението му.

Той тръгна към кухнята, но гласът на Маккелър го върна:

— Ейвъри?

— Да, сър? — Младежът се обърна.

— Действа бързо и съобразително. Справи се добре.

— Благодаря, сър — каза Ру и излезе след Язон под шибащия дъжд.

Тръгнаха по пътеката, заобикаляща кафенето, и Язон отбеляза:

— Това наистина е рядкост.

— Кое?

— Маккелър да похвали някого. Обикновено ни се кара, че се мотаем, но повечето време само мълчи. Очаква от нас да се справяме със задълженията си. Но ти направо го впечатли.

— Ще си го спомня като лекувам простудата си довечера.

Заобиколиха ъгъла и по пътеката се насочиха към широкия двор, откъдето се зареждаше кафене „Барет“. Изкачиха рампата за товарене и влязоха в кухнята. След бурята навън кухнята им се стори направо гореща. Отидоха да си вземат сухи дрехи и започнаха да се преобличат.

Когато вече завързваха престилките, в кухнята влезе Курт.

— Ейвъри, трябваше да чистя мръсотията след теб. Длъжник си ми.

— Какво? — попита Ру със смесено чувство на веселост и раздразнение.

— Чу ме много добре. Нямах дежурство на вратата, но заради теб трябваше да изгреба повече кал, отколкото съм гребал от началото на работата си тук.

— Нямам време за празни приказки — каза Ру и го бутна, за да мине.

Ръката на Курт падна върху рамото му. Ру се обърна и използва наученото от Шо Пи, когато пътуваха с него из моретата с дружината на Калис — изви пръстите му и задържа хватката на ръба на счупването. Болката даде незабавен резултат. Лицето на Курт пребледня, очите му се насълзиха и той падна на колене.

— Казах ти какво ще стане, ако още веднъж ме пипнеш — заяви спокойно Ру. Подържа го още малко и го пусна. — Следващия път ще ти счупя пръстите и ще видим как ще обслужваш масите.

— Ти си луд! — изсъска Курт.

Ру видя страха в очите му. Като всички едри мъже, Курт не бе очаквал съпротива, а от това, че го бе победил такъв дребосък като Ру, изненадата му беше двойно по-голяма.

— Много по-луд, отколкото предполагаш — потвърди Ру. — И мога да те убия с голи ръце. Помни това и си затваряй устата. И ще се разбираме много добре.

Не дочака отговор и не каза нищо на кухненския персонал, който се беше събрал, за да зяпа как карат Курт да коленичи. Знаеше, че си е спечелил враг, но не се плашеше особено. Още преди години бе загубил цялото си чувство на страх и трябваше да се случи нещо много по-сериозно и страшно от срещата с този надут градски бабаит, за да го споходи отново това неприятно чувство.

7.Удобен случай

Ру се усмихна.

Мъжът бе дошъл да го потърси към десет сутринта и Маккелър го измъкна от кухнята, където се учеше да вари кафе за голямо удоволствие на господин Хоен. Без да се представя, мъжът каза:

— Ти ли си момчето, което е откраднало каруцата ми?

Ру огледа изучаващо новодошлия. Беше среден на ръст, малко по-висок от него, набит и с кръгло лице. Косата му бе подстригана късо, но намазана с някакво масло за разкрасяване в квегански стил и на челото му имаше завити кичурчета. Носеше блуза с висока яка, доста неподходяща за него, заради дебелия му къс врат, при това с твърде много бродерия. Според Ру беше смешен с късото си сако и тесните си панталони. Зад него стояха двама — не толкова смешни — телохранители с дълги ножове на кръста. Ру веднага разбра, че са убийци — от същия тип хора, с които бе служил в дружината на Калис.

Мъжът, който говореше, беше облечен като градско конте, но присвитите му очи подсказваха на Ру, че е потенциално опасен, както и другите двама.

— А ти кой си?

— Аз съм Тимъти Джейкъби.

— Аха — каза Ру, като показно изтри ръцете си в престилката преди да подаде дясната за ръкуване. — Твоят пиян приятел спомена името ти. Той стигна ли въобще до твоя магазин снощи?

Внезапно гневът бе заменен от притеснение. Очевидно бе, че човекът беше очаквал отказ. Той любезно разтърси подадената му ръка и каза:

— Приятел? Не ми е никакъв приятел, а някакъв моряк, на когото купих няколко питиета и той обеща… да ми направи една услуга.

— Е, сигурно е предпочел да се върне в морето, отколкото да ти обяснява как насмалко да вкара каруцата ти в кафенето.

— Така чух и аз — каза Джейкъби. — Е, ако е избягал, тогава е ясно защо трябваше да купувам информация от търговеца на слухове. Казаха ми, че някой е разтоварил стоката ми пред кафене „Барет“ и е скрил целия товар. Реших, че морякът е бил нападнат от крадци.

— Не. Товарът ти е в безопасност — каза Ру, бръкна в джоба на ризата си, измъкна кожения портфейл и го подаде на Джейкъби. — Това са ти митническите документи. Целият товар е в онази къща отсреща, на сигурно и сухо място.

— Къде са конят и каруцата?

— Конят ти умря и трябваше да го отместим; един колбасар го насече на парчета и го откара.

— Няма да платя и петак за колачите! — изръмжа Джейкъби. — Въобще не съм давал разрешение за това. Можех да изпратя други коне и да се справя сам!

— Не се тревожи — отвърна Ру. — Каруцата се беше счупила, така че трябваше да махнем и нея. Трябваше да я продам на части, за да платя на носачите и на касапите, така че всичко е точно. — Това беше лъжа, но той не се безпокоеше много.

— Счупена ли? — Очите на Джейкъби се свиха. — А ти как разбра?

— Баща ми беше каруцар — отвърна Ру, — а и аз самият съм карал достатъчно, за да разбера, че не е поддържана както трябва. — Това беше вярно. — Хамутите бяха срязани и въобще от нея нямаше нищо здраво освен четирите колелета и дъното. — Нещо, което също беше вярно.

Джейкъби замълча за минута. Черните му очи изучаваха Ру.

— Колко носачи бяха?

— Осем — отвърна Ру. Знаеше, че Джейкъби може да провери в Гилдията на носачите.

— Покажи ми стоката — каза Джейкъби.

Ру погледна назад към Маккелър. Възрастният човек кимна и Ру пресече улицата. Бурята беше спряла, но улиците бяха все още потънали в кал. Джейкъби беше пристигнал с карета и Ру се ухили, когато модните му ботуши потънаха в дълбоките мръсни локви.

Стигнаха до вратата и Джейкъби погледна здравата ключалка.

— Откъде намери ключ?

— Не съм — каза Ру и побутна леко вратата. Болтовете изскочиха и един падна на прага. Ру го вдигна. — Собственикът очевидно си е мислел, че никой няма да тръгне да ограбва къщата му.

Отвори и поведе Джейкъби към мястото, където беше скрита стоката му. Търговецът бързо я провери, после каза:

— Къде е останалото?

— Останалото ли? — попита Ру невинно.

— Имаше още нещо — каза Джейкъби и по бузите му запълзя гневна червенина.

Ру разбра какъв е бил планът. Коприната беше пренесена контрабанда от Кеш до пристанището на Крондор. Оттам бе трябвало да стигне до канцеларията на търговеца. Морякът беше подлъган да управлява колата срещу няколко лесно спечелени монети. Ако служителите на Кралската митница го бяха арестували, Джейкъби щеше да твърди, че не е знаел нищо за топа коприна и че морякът го е набутал в каруцата му без негово разрешение. Каруцарите от гилдията и независимите колари като баща му щяха да настоят да прегледат предварително товара, за да не бъдат обвинявани после, че са откраднали нещо. Но един пиян моряк, който беше излъгал, че може да управлява кола, теглена от уморен кон, никога не би се замислил какво кара.

Ру погледна мъжа и спокойно каза:

— Е, ако искаш да идем до констабъла, за да заявиш, че нещо ти е откраднато, спокойно бих дошъл с тебе. Сигурен съм, че ще се заинтересува, както и службата на Кралските митници. Защо се безпокоиш за нещо, което не е отбелязано в протокола за разтоварената от кораба стока?

Джейкъби измери Ру с мрачен поглед, но разбра, че не може да направи нищо. И двамата знаеха какво се е случило, но в момента Джейкъби имаше само две възможности — и направи очевидния избор.

Кимна на мъжа от дясната си страна и онзи измъкна ножа си.

— Кажи ми какво направи с коприната или ще му наредя да ти изтръгне сърцето — изръмжа Джейкъби.

Ру пристъпи към центъра на стаята, за да има пространство за действие. Той също имаше кама, скрита в ботуша, но не бързаше да я вади. Двамата биячи на търговеца можеха да бъдат опасни за неподготвен човек в кръчмарски спор или при внезапно нападение, но Ру познаваше собствените си възможности и ако тези двамата не бяха специално обучени като хората, с които се бе сражавал, щеше да може да се защити.

— Прибери това преди да си се порязал — бавно каза Ру.

Джейкъби беше очаквал всякаква реакция, само не такава.

— Порни го! — извика той.

Първият телохранител се хвърли напред, докато вторият измъкваше ножа си. Ру хвана ръката на мъжа и натисна чувствителното място до лакътя му — внезапната болка блокира цялата ръка на нападателя. Ру бързо му издърпа ножа и го хвърли встрани. После го изрита силно в слабините и онзи се просна със силен стон на земята.

Вторият телохранител беше повален също така бързо. Джейкъби извади собствения си нож. Ру поклати глава.

— Наистина не трябваше да правиш това.

Джейкъби не се сдържа, гневът му избухна с цялата си сила и той с глух рев се нахвърли върху Ру. Младежът лесно избегна атаката му, хвана го за ръката по същия начин, по който бе уловил и първия си нападател, и натисна така, че да причини възможно най-силна болка. Джейкъби изплака, коленете му омекнаха и от очите му потекоха сълзи. Ру отслаби натиска и ножът се изплъзна от омекналите пръсти на търговеца.

Джейкъби клекна и се хвана за десния лакът. Ру спокойно вдигна ножа, обърна го с дръжката напред и му го подаде.

— Изпусна си нещо. — Първият негодник се опитваше да се надигне, но Ру знаеше със сигурност, че ще трябва да седи доста време в хладна баня, за да намали болките в слабините си. Вторият телохранител гледаше разколебано Джейкъби.

— Кой си ти? — попита търговецът.

— Казвам се Ейвъри. Рупърт Ейвъри. Приятелите ми ми викат Ру. Ти можеш да ме наричаш „господин Ейвъри“. — Той поклати ножа.

Джейкъби го взе и стисна дръжката.

— Не се безпокой — каза Ру. — Мога да ти го отнема всеки миг.

— Що за келнер си ти? — Търговецът бавно се изправи.

— Бивш войник. Казвам ти го, за да не пращаш тия двама дебелаци с други приятелчета да ми „дават урок“. Следващия път ще трябва да ги избия. И после ще се наложи да обяснявам на градските власти защо ти е притрябвало да ми даваш урок. Сега ти предлагам да се върнеш в канцеларията си, да вземеш друга кола и коне и да си вдигнеш стоката. Собственикът на сградата може да реши да ти иска наем за склад, ако открие нещата в дома си.

Джейкъби махна на охранителите си да излизат и ги последва. На вратата спря, погледна Ру и попита:

— А каруцата?

— Да виждаш някъде наоколо каруца? — попита Ру.

Джейкъби дълго мълча и накрая каза:

— Създаде си враг, господин Ейвъри.

— Няма да си ми първият, Джейкъби — каза Ру. — Сега изчезвай, преди да съм почнал да се ядосвам, и благодари на Рутия, Богинята на късмета, че някой не ти е взел целия товар и не е изчезнал с него.

— Какви хора! Дори не ти благодарят — поклати глава Ру, след като Джейкъби си тръгна.

Затвори вратата и пресече улицата. Маккелър го посрещна с думите:

— Доста се забави.

— Господин Джейкъби смяташе, че част от стоката му липсва — каза Ру, — и беше готов да твърди, че кафене „Барет“ е отговорно за загубите. Внимателно проверихме всички стоки по митническия списък и той си тръгна доволен.

Маккелър може би не беше напълно убеден, но прие лъжата и нареди на Ру да се върне към обичайните си занимания. Младежът тръгна към кухнята и видя Язон, застанал на следващата врата.

— В почивка ли си?

Язон кимна.

— Направи ми услуга, моля те: иди в службата за наемане на работници и виж дали братовчед ми Дънкан е все още в града.

След като разбиха каруците им с вино, Дънкан бе решил, че плановете на Ру за бързо забогатяване са приключили, и отиде да си търси работа като охрана на керван, заминаващ на изток.

— И ако е там, какво? — попита Язон.

— Кажи му, че отново подхващаме търговията.

Дори да мислеше за отмъщение, Джейкъби очевидно не бързаше да го осъществи. Ру прекара нощта нащрек в малката стаичка, която бе наел над кухнята на кафенето.

Дънкан бе дошъл — оплака се, че току-що щял да потегли с един керван за Кеш, и сега спеше тихо до братовчед си. Ру подозираше, че лъже, защото Дънкан обичаше да преувеличава собствените си неудобства и да омаловажава тези на останалите хора, но това не го вълнуваше много. Ру реши, че коприната, която бе скрил в необитаваната сграда, има по-голяма стойност, отколкото бе предположил първоначално. Иначе защо Джейкъби щеше да я търси така отчаяно? Ру си даваше сметка, че е хубаво някой надежден човек да пази гърба му, докато влиза в света на бизнеса, така че беше важно Дънкан да е до него.

На разсъмване Ру стана и се облече. Излезе в предутринната свежест и се заслуша в звуците на събуждащия се град.

Той беше провинциално момче от мъничко селище в планините и странните звуци на Крондор му харесваха: крясъкът на чайките, долитащ откъм пристанището, скърцането на каруците и фургоните по каменната настилка на улиците; беше часът, когато хлебарите палеха фурните, а млекарите и продавачите на зеленчуци докарваха стоката си в големия град; стъпките на занаятчиите, забързани в сутрешния здрач за работа.

Още беше пусто, когато Ру отиде до старата сграда — още от първия момент, когато я бе зърнал, беше изпитал странно влечение към някога богатата къща. Представяше си как стои пред големите прозорци на втория етаж, загледан към оживеното кръстовище между къщата и кафенето. По някакъв начин тази запустяла сграда се бе превърнала в негова цел, символ, чрез който щеше да покаже на света, че е станал важен и заможен човек.

Влезе в полутъмната къща и се огледа. Бледата светлина, идваща от вратата, позволяваше да се види стълбището, под което бе скрил коприната. Внезапно любопитство го подтикна да погледне горните стаи и той бавно изкачи стъпалата.

Стълбата извеждаше на широк балкон, издаден над голямото входно помещение. Погледна сянката, хвърляна от големия полилей, и си представи как би изглеждал с ярко пламтящи свещи.

Обърна се и тръгна към сгъстяващата се тъмнина. Едва напипа дръжката на първата врата вдясно и я отвори.

Помещението беше празно, с изключение на няколко парцала и парчета от порцеланови съдове по пода. Младежът погледна навън — в синкавата светлина на изгряващия ден се очертаваше входът на „Барет“. Ру потръпна, протегна ръка и се подпря на стената. Слънцето се издигаше на изток и улицата се изпълваше с граждани, бързащи по своите дела. Делничният шум го накара да се отърси от мислите си.

Бързо обиколи другите стаи — любопитството го караше да види всеки сантиметър от голямата градска къща. Отзад откри кабинет, няколко други стаи, гардеробна и задна стълба за прислугата. Третият етаж очевидно бе за складови помещения и стаи на слугите; имаше парченца хубави тъкани и един напръстник, които убедиха Ру, че е открил къде домакинята се е срещала с кроячите си.

Мина обратно през помещенията и когато стигна до изхода, изпита необяснимо чувство на съжаление. Затвори внимателно вратата и си обеща, че някой ден ще се върне — но вече като собственик.

Стигна до средата на улицата и осъзна, че държи парченце плат. Разгледа го внимателно. Беше останка от фина копринена тъкан, сега съсипана от годините и мръсотията. Без да знае защо, го мушна в джоба на ризата си и тръгна към входа на кафенето.

Още докато пресичаше улицата, видя, че голямата врата е широко отворена, и разбра, че е закъснял. Трябваше да бъде между тези, които отварят кафенето.

Влезе, отиде до шкафа си, сложи си престилката и забърза към кухнята, където се смеси незабелязано с другите келнери. Дънкан още не се бе събудил, а топът коприна беше на сигурно място под стълбището на старата къща.

Предстоеше му дълъг ден. А вечерта, след като се освободеше, възнамеряваше да се захване със собствения си бизнес.

Дънкан го намери по време на обедната почивка. Отидоха в задния двор на кафенето и Ру го попита:

— Какво има?

— Не е много забавно да стоиш в оная дупка, братовчеде. Може би трябва да потърся дали ще се намери купувач за…

Предупредителният поглед на Ру го накара да млъкне.

— Вече имам планове. Ако наистина искаш да свършиш нещо, иди до оная къща насреща и провери каруцата. Кажи ми какво трябва да се направи, за да й нагласим такъмите. Ти не си каруцар, но си се движил край много коли, така че имаш представа. Кажи ми, ако трябва да купуваме нещо. А ако можем да оправим старото, още по-добре.

— После какво? — попита Дънкан.

Ру бръкна в джоба си и извади златната монета, която беше изкарал от Маккелър предния ден.

— Хапни нещо и купи нужното за поправка на каруцата. И сбруя за два коня.

— Защо? — учуди се Дънкан. — С тази монета не може да се купят нужните неща, че и два коня допълнително. Освен това какво толкова ще превозваме?

— Имам си план — отвърна Ру.

— Плановете ти, изглежда, не водят доникъде, братовчеде — поклати глава Дънкан. Лицето на Ру потъмня и Дънкан добави: — Все пак златото си е твое, а и нямам с какво по-добро да се захвана.

Усмивката му изпари яда на Ру. Глупостите на Дънкан винаги го разсмиваха.

— Хайде, изчезвай — каза Ру. — Някои от нас трябва и да работят.

После се върна в кухнята, защото се налагаше да поеме отново сервирането, и съжали, че е прекарал почивката в разговор с Дънкан, вместо да хапне, както правеха всички. Внезапно се почувства гладен и при тази мисъл следващите часове му се сториха още по-мъчителни.

— Сигурен ли си, че знаеш какво правиш? — попита Дънкан.

— Не, но смятам да опитам — отвърна Ру и понамести топчето коприна, което носеше под мишница.

Стояха пред скромен дом, разположен на възможно най-отдалеченото място от кафене „Барет“, но все пак в границите на Търговския квартал. Дънкан носеше другата част от големия топ копринен плат, покрит с брезент и завит отдолу в покривката за маса. Тази част на града не бе съмнителна, но все пак не беше и най-сигурната. Само на пряка по-нататък човек би открил много по-неугледни къщи, заети от работнически семейства, по няколко в едно жилище, като в една стая живееха по четирима или петима. Ру поклати глава. Разбираше, че от срещата в този дом зависи всичко, което бе намислил във връзка с Хелмут Гриндъл.

Почука на вратата и след минута се чу женски глас:

— Кой е?

— Казвам се Рупърт Ейвъри — отвърна младежът. — Търся господин Хелмут Гриндъл, търговеца. Познаваме се.

Забеляза тъничък лъч светлинка и разбра, че ги наблюдават през хитро поставена шпионка във вратата. След момент отвориха.

На прага застана твърде обикновена на вид млада жена, пълничка, със светлокестенява коса, прибрана в скромна прическа.

— Заповядайте, господа. — Сините й очи гледаха подозрително.

Ру и Дънкан прекрачиха прага. Момичето се обърна и Ру забеляза, че носи семпла, но добре ушита рокля. Обмисли една възможност и лицето му помръкна.

— Какво има? — попита Дънкан, когато останаха сами.

— Надявам се това да е прислужницата — каза Ру.

След няколко минути влезе попрегърбен мъж с тесни рамене, погледна Ру и възкликна:

— Ейвъри! Чух, че са те обесили.

— Бях помилван лично от краля — каза Ру, — и който не вярва може да се осведоми сам в двореца. Кажи им да търсят моя добър приятел херцог Джеймс.

— Имам кой да го направи. — Очите на Гриндъл проблеснаха и той махна към една врата, закрита със завеса. — Заповядайте.

Напуснаха антрето, подредено в обичайния за тези къщи стил, и влязоха в луксозно обзаведена всекидневна. Обстановката беше такава, каквато Ру очакваше, и съответстваше на това, каквото бе разбрал за Гриндъл, докато пътуваха с него към Крондор.

Гриндъл бе делови човек, специализирал се в търговия с луксозни стоки, малки и леснопреносими, които разнасяше из кралството с обикновени каруци, пълни уж с нищо и никаква стока. В действителност превозваните предмети струваха много повече, отколкото всички стоки, които Ру бе виждал да се товарят и разтоварват в юношеските си години.

Младата жена се върна и Гриндъл каза:

— Карли, донеси вино. — После покани с жест двамата младежи да седнат.

Ру представи братовчед си на търговеца и добави:

— Надявам се, че не сме ви обезпокоили.

— Разбира се, че ме обезпокоихте — каза Гриндъл без следа от такт и учтивост, — но подозирам, че си намислил нещо, което би ме заинтересувало, а такива неща обикновено се оказват любопитни.

После погледна вързопа, който Дънкан и Ру бяха оставили на пода, и допълни:

— Предполагам, че това там има нещо общо с посещението ви, нали?

Момичето, за което Ру с вътрешна въздиша на облекчение реши, че е прислужница, се върна с поднос, три сребърни чаши и гарафа вино. Ру сръбна и се усмихна:

— Не е най-доброто, но не е и най-лошото, нали, майсторе?

— Да де, ти беше от Даркмоор, нали? — Гриндъл се усмихна. — Винарска област. Добре, ако ми покажеш нещо наистина ценно, може да отворя вино с рядко качество. Какъв ти е планът и колко злато ти трябва?

Тонът му беше любезен, но Ру виждаше подозрението в очите му. Гриндъл беше ловък хитрец, може би най-големият, който Ру бе срещал, и надушваше печалбата. Да опитва да будалка такъв човек беше просто загуба на време.

Ру кимна и Дънкан разтвори вързопа, развърза ленената покривка и показа коприната. После отстъпи крачка назад.

Гриндъл бързо клекна, изследва плата, като внимателно пипаше ъгълчето и пробваше с пръст тъканта. После разви част от топа и попита:

— Знаеш какво е това, нали?

— Кешийска коприна — спокойно каза Ру.

— Да — съгласи се Гриндъл. — Имперска работа. Тази коприна е специална. От нея се правят дрехи за Истинската кръв на Кеш.

В очите му се мерна пресметливост.

— Как се добра до това нещо?

— Нещо като спасено имущество — каза Ру. — Никой не се появи, за да претендира за собственост.

Гриндъл се засмя и седна на стола си.

— Разбира се, че няма да се появи. Води се за углавно престъпление, ако изнесеш тайно такава коприна от империята. — Той поклати глава. — Не е най-умното нещо на света, нали разбираш, но хората, числящи се към Истинската кръв, имат странно чувство за собственост, нещо, свързано с историята и традициите им. Просто не харесват мисълта, че някой друг би могъл да притежава вещите им. Което ги прави още по-ценни за суетните благородници, които искат да си набавят и това, което не би трябвало да имат.

Ру не каза нищо. Просто гледаше Гриндъл. Накрая старият мъж рече:

— Е, какво общо има тази рядка контрабандна стока с плана, който се върти в главата ти, Рупърт?

— Всъщност нямах истински план — отвърна Ру. После обясни плана си да внася на едро вино от Даркмоор и за голяма изненада Гриндъл се изказа одобрително за идеята. Когато му разказа за срещата си с Шегаджиите и фаталния изход за Сам Танерсън, Гриндъл му махна да замълчи.

— Вече си налучкал проблема, момче. — Той отпи глътка вино. — Когато си имаш работа с подобен вид стоки — той посочи топчето коприна, — трябва да се свържеш с Шегаджиите или с търговци, занимаващи се постоянно с подобни работи.

Потупа брадичката си с костеливия си пръст.

— Има и шивачи, които биха платили скъпо и прескъпо за коприна с такова качество.

— Какво я прави толкова скъпа освен особените забрани в Империята? — попита Дънкан.

— Говори се — вдигна рамене Гриндъл, — че се произвежда от гигантски червеи, паяци или някакви други фантастични същества, а не от обикновени копринени буби. Нямам представа колко истина има в тези приказки, но едно е вярно: издържа години, без да загуби нито лъскавината, нито формата си. Никоя друга коприна не притежава подобни качества.

В стаята отново настъпи тишина и Гриндъл допълни:

— Все още не си казал какво искаш от мен.

— Вече ми помогна много — каза Ру. — Право да ти кажа, имам каруца, но нямам коне и смятам да продам плата. Мислех, че ще можеш да ме насочиш към вероятен купувач, който да ми предложи добра цена.

Търговецът го погледна за миг с пресметлив поглед.

— Бих могъл — каза той и добави: — Наистина, бих могъл.

Дънкан отново зави топа коприна, а Гриндъл викна:

— Карли! — Девойката се появи и той й каза: — Дъще, донеси ми бутилка от Оверсбрук, реколта… коя година беше?

— Знам коя, татко.

Ру погледна бащата, после дъщерята и се насили да се усмихне. Имаше две причини за това. Първата бе, че момичето се оказа не слугиня, а дъщерята. Въздъхна скрито и се обърна с усмивка към нея. Втората причина беше изборът на виното. Знаеше какво точно предлага Гриндъл: да пият едно от вината на Адвария, узряло в студения климат на страната, където бяха живели предците на търговеца. Ру имаше ограничен опит с десертните вина и само веднъж беше пробвал такова — бе го откраднал от каруцата на баща си. Това бе последният път, когато рядкото вино, произвеждано от ръчно събирани дребни плодове, беше превозвано до Рейвънсбърг. После бе измъчван от най-лошия махмурлук в юношеството си, защото бе изпил доста, но си даваше сметка, че сега се нуждае повече от всичко от одобрението на Хелмут Гриндъл, и ако трябваше, щеше да изпие и цялата бутилка. Погледна отново пухкавото обикновено момиче — знаеше, че се нуждае и от нейното одобрение, за да изпълни набелязания си план.

Настойчивият му поглед накара девойката да се изчерви. Когато тя излезе от стаята, Гриндъл каза сериозно:

— Не си прави илюзии, млади мошенико.

— Е, трудно е да не забележиш едно хубаво момиче — отвърна Ру ухилено.

— Навремето ти казах, Ейвъри — избухна в смях Гриндъл. — Най-голямата ти грешка е, че смяташ другите за по-глупави от теб.

Ру бе споходен от великата милост да се изчерви и когато момичето се върна със сладкото бяло вино, не каза нищо. Вдигнаха наздравица, Дънкан предложи някакъв безсмислен тост за добрата вяра и надежда, и за добър късмет, и накрая Ру се обади:

— Все пак ще направим някаква сделка, нали?

Изражението на Хелмут Гриндъл се промени от слаба усмивка в каменна студенина и той отвърна:

— Може би. Мога да те разчета като пергамент, забоден на вратата на кръчма, Ру Ейвъри, така че нека ти кажа някои неща направо. Прекарах доста време с теб и приятеля ти Ерик по пътищата и добих представа що за човек си. Умен си и мислиш бързо — това не са едни и същи неща; хитър си по природа, но мисля, че би искал да се изучиш. — Той понижи глас. — Аз съм възрастен човек с дъщеря за задомяване и никой не я ухажва, без да гледа към кесията ми.

Той спря и тъй като Ру не се опита да му противоречи, кимна и продължи:

— Не ми се иска да обикалям вечно Кралството и когато почина, бих желал край смъртния ми одър да има внуци, които да пролеят по някоя сълза. Ако цената за моята суета е да открия зет между хората, вперили поглед в кесията ми, а не в дъщеря ми, нека бъде така. Но ще подбера най-добрия. Искам мъж, който ще се грижи истински за внуците ми и за майка им. Имам нужда от човек, който да поеме търговията ми и да се грижи за момичето ми. Не знам дали ти си подходящият човек, но може и да си.

Ру погледна стария мъж в очите и видя в тях твърда и непреклонна воля, каквато не бе срещал досега дори и у Боби дьо Лунвил. Успя само да каже:

— Ако мога, ще се опитам.

— Добре тогава — отвърна Гриндъл. — Картите са на масата, както казват комарджиите.

Дънкан гледаше и като че ли не беше съвсем сигурен в това, което чува, но продължи да се усмихва, като че ли се водеше обикновен приятелски разговор на чашка вино.

— Какво трябва да правя с коприната? — попита търговецът.

— Нужен ми е старт — отвърна Ру след кратък размисъл. — Вземи коприната. Дай ми коне, помогни ми да поправя каруцата и ми дай стока и място, където да я откарам. Остави ме да се докажа пред теб.

— Няма съмнение, че коприната е добра във всяко отношение. — Гриндъл потърка брадичката си и помаха с ръка във въздуха, сякаш правеше някакви изчисления. После допълни: — Има и още нещо преди да кажа „да“ или „не“. Кой ще те преследва заради загубата на тази коприна?

Ру погледна Дънкан, който повдигна рамене — беше чул за спречкването му с Джейкъби и изглежда, не мислеше, че си струва да се пази в тайна.

— Предполагам — каза бавно Ру, — че Тим Джейкъби е превозил стоката нелегално от Велики Кеш или поне е бил човекът, който е трябвало да я получи. Във всеки случай никак не бе доволен вчера, като разбра, че коприненият плат липсва.

— Джейкъби? — Гриндъл се усмихна. — Ние с баща му сме стари врагове. Израснахме заедно и някога бяхме приятели. Чух, че единият му син — Рандолф, е възпитано и прилично момче, но Тимъти бил нещо съвсем друго. Лош човек. Да, май няма да си спечеля нови врагове, ако те подкрепя в това начинание.

— Значи почваме, така ли? — попита Ру.

— Изглежда, така ще стане — отвърна Гриндъл и доля още вино. — Да пием по едно.

Изпиха по още една чаша и Дънкан каза:

— Дали нямате още една дъщеря? Малко по-красивичка?

Ру притвори очи попарен, но се отпусна, когато чу как старият търговец се разсмя.

Изпиха бутилката до дъно и разговаряха за много неща, но главно обсъждаха планове. Хелмут Гриндъл и Рупърт Ейвъри обмисляха различни търговски стратегии и стоки, спореха по кои пътища е по-добре да се пътува и обсъждаха други подробности. След известно време двамата мъже откриха, че Дънкан е заспал в стола си, а Карли Гриндъл е слязла, за да отнесе празната бутилка, заменила я е с нисък димящ свещник и се е оттеглила, оставяйки ги да си говорят.

— Изглеждат наежени — каза Ру.

— Видях ги — кимна Дънкан.

Караха каруцата по крайбрежния път малко на юг от град Сарт, следващото солидно и безопасно пристанище на север от Крондор. Каруцата бе поправена за радост на Ру и закупените коне бяха добри, а Гриндъл го бе уверил, че ще му изплати дела от сделката с коприната отделно от участието му в това търговско начинание.

Край пътя се беше събрала група въоръжени мъже, заети в някакъв спор. Когато колата се приближи към тях, единият я посочи и мъжете преградиха шосето.

— Кой оспорва правото ми да пътувам по Кралския път? — попита Ру.

— Никой — каза водачът им. — Но сега дните са трудни и искаме да ви запитаме дали не сте забелязали въоръжени мъже да препускат на юг.

— Не, не сме видели никого — отвърна Дънкан.

— Кои са те? — попита на свой ред Ру.

— Бандити, които ни нападнаха тази нощ. Цял отряд — каза един мъж.

Водачът хвърли мрачен поглед през рамо към онзи, който се беше обадил, и пак се обърна към Ру.

— Да, бандити. Нощес ограбиха двама търговци — отнесоха им стоката. После нападнаха и двата хана в града.

Ру погледна Дънкан, който, изглежда, се забавляваше. Беше почти пладне, а наблизо имаше каса бира, така че Ру беше убеден, че „войниците“ са обсъждали още от сутринта как най-добре да действат.

— Вие да не сте градската милиция? — попита Ру.

— Да, такива сме! — поизпъчи се водачът им. — Служим на херцога на Крондор, но доброволно охраняваме и града си.

— Ами хубаво — каза Ру и дръпна поводите на конете. — Тръгнете тогава да преследвате бандата.

— Точно там е въпросът — каза мъжът. — Не знаем накъде са отишли. Не сме сигурни накъде е най-добре да поемем, за да не ги изпуснем.

— На север — каза Ру.

— Така ви казвах и аз! — побърза да се обади другият мъж.

— Защо на север? — попита водачът на групата.

— Защото ние вървим по това шосе, откакто напуснахме Крондор. Ако нападателите са побягнали на юг, щяхме да ги срещнем. Не сме се разминавали с никого тази сутрин, така че е по-разумно да се предположи, че са поели на север към Ястребово гнездо или към Квесторско око.

Ру не беше учил география, но знаеше достатъчно за търговските пътища, за да познава разклоненията, водещи на североизток — към източния дял на планините Каластий, а за натам нямаше по-лесен път от този през южната част на областта Сарт.

— А защо не на запад или на изток? — попита един от по-пийналите войници.

Ру поклати отрицателно глава, после се обърна към водача им:

— Сержант? — Мъжът кимна. — Сержант, ако се бяха насочили на запад, щяха да вземат лодки, а не коне. А какво се намира на изток?

— Само пътят към абатството на Сарт и после планини.

— Значи са отишли на север — заключи Ру. — И сигурно са поели към Илит, защото къде другаде биха могли да пласират откраднатата стока?

Това беше достатъчно убедително за водача на малката пийнала групичка и той изкомандва:

— Строй се! На конете!

Представителите на градската милиция се строиха в нещо като права линия, обърнаха се в колона и тръгнаха към града, за да вземат конете си.

— Мислиш ли, че ще открият бандитите? — попита Дънкан.

— Само ако ония нямат никакъв късмет — каза Ру.

— Къде е армията на принца? — попита отново братовчед му.

— Някъде по задачи — каза Ру. — Сарт се намира в границите на владенията на Крондор, така че тук няма местен барон или херцог, който да отговаря за защитата на хората и да я организира. Войниците от Крондор сигурно редовно патрулират между владенията на принца, херцогството на Ябон и до самия Крондор на север. Но за местните проблеми се грижи милицията, пазачите или градски констабъл, който преди всичко има задача да пази спокойствието, докато не пристигне патрулът.

Ру и Дънкан бяха започнали пътуването си приятно. Ру си подаде оставката при „Барет“ и бе изненадан да чуе нещо като съжаление от устата на Маккелър. Обеща на Язон, че ако съдбата е благосклонна, ще му намери служба, която би отговаряла на неговите съкровени желания.

Хелмут Гриндъл го вкара директно в търговския бизнес. На няколко пъти бе подметнал, че Ру трябвало да се поопознае с дъщеря му. Отделни дочути реплики бяха накарали Карли да се изчерви, но Гриндъл нямаше време да разпитва дъщеря си какво мисли по въпроса.

Ру често се беше шегувал с Ерик, че ще се ожени за грозната дъщеря на Хелмут Гриндъл, и сега, когато имаше такава възможност, се чудеше на собствените си хитроумни предположения. Момичето не беше грозно, само че не бе и много привлекателно. Но тъй като и Ру не беше такъв, не се замисляше много върху въпроса. Знаеше, че като стане достатъчно богат, може да си позволи красиви любовници, защото основното обещание към Гриндъл беше да запази дъщеря му все така пълничка и да осигури на стария мъж внуци, които също да бъдат добре нахранени и осигурени.

Гриндъл беше богат и Карли щеше да го наследи. Това откриваше пред Ру безоблачно бъдеще и засилваше желанието му да работи упорито.

Ру често бе споделял с Дънкан различните си планове, но интересът на братовчед му към търговията беше повърхностен — започваше и свършваше с въпроса кога ще му бъде платено и къде може да бъде открита най-близката курва или достъпна келнерка. Пътуването с Дънкан беше школа за Ру и той откри, че под влиянието на братовчед си е по-склонен да прекарва нощта в кръчмата с някоя повлекана, отколкото сам. Все още се впечатляваше как Дънкан успяваше да омайва хубавичките ханджийски щерки. Жените неотразимо привличаха Дънкан — нещо, което далеч надхвърляше нормалния мъжки апетит на Ру.

От друга страна, Дънкан нямаше такова влечение към парите като Ру. Беше пътувал и воювал, беше се любил, пил и гулял и никога не бе гонил излишни миражи. Привличаха го лесните пари; средствата, изкарани с тежък труд, не го блазнеха много.

Ру караше колата по южния път на Сарт и скоро видя магазин с разбита врата. Дръпна поводите, скочи от каруцата и каза на Дънкан:

— Наблюдавай внимателно.

Влезе в помещението и веднага разбра, че е напълно разграбено.

— Добър ден — каза той на търговеца, който го погледна с израз, колебаещ се между гнева и безнадеждността.

— Добър ден, сър — отвърна му мъжът. — Както виждате, не съм в състояние да върша обичайната си работа.

— Така чух — каза Ру и го огледа: мъж на средна възраст с малко шкембенце. — Аз съм пътуващ търговец и се казвам Рупърт Ейвъри — каза младежът и протегна ръка. — Отправил съм се към Илит, но може да опитам да ви помогна с нещо.

Търговецът поклати глава обезверено.

— Аз съм Джон Винси. Какво имате предвид?

— Както казах, занимавам се с търговия и може би съм в състояние да ви доставя стоки, с които да заредите изпразнените си лавици.

Лицето на човека се промени веднага и той погледна Ру с изучаващ поглед, като че ли се колебаеше дали да заложи всичките си останали пари.

— Какви стоки имате предвид?

— Само най-добрите. Предприех това пътуване до Илит, за да закупя подобни стоки и да ги прекарам в Крондор, но мога да променя малко плана си и ако се интересувате от нещата, които смятам да закупя, можем да се споразумеем.

— Какъв вид стоки? — попита мъжът.

— Леснопреносими и в малки количества, но достатъчно скъпи, за да носят съответната печалба.

Търговецът го погледна за миг изучаващо, после кимна.

— Разбрах. Търгувате със скъпи дрънкулки за благородниците.

— Нещо такова.

— Ами как да ви кажа, не се нуждая много от луксозни стоки, но сигурно ще ми влязат в работа десетина комплекта качествено и здраво бельо, малко игли и други нещица, търсени от градските хора.

— Мога да взема списък на това, което ви трябва от Илит, и да се върна в рамките на две седмици. Може ли да предложите нещо за продажба там?

— Имах малко скрито злато — повдигна рамене търговецът, — но копелетата го откриха бързо.

Ру се усмихна. Очевидно мъжът беше оставил малка касетка със злато, не много хитро укрита, и нападателите бяха решили, че това е единственото богатство, с което разполага, но беше почти сигурно, че някъде наоколо търговецът има много по-голям запас пари.

— Ценни предмети?

— Няколко по-хубави вещи, но едва ли биха могли да се нарекат уникални.

— Уникалното е за много редки клиенти — рече Ру и потри брадичката си. — По-скоро нещо, което е чакало тук дълго, за да си намери купувач, и би могло да се пласира по-бързо в Крондор.

Търговецът постоя неподвижно за момент, после каза:

— Елате с мен.

Заведе Ру в задната част на магазина и през малък вътрешен двор отидоха до жилището му. Бледа жена готвеше в кухнята, а две малки дечица се бореха за една играчка.

— Почакайте тук — каза мъжът, без да си направи труда да представи жена си на Ру, и се изкачи по тесните стълби. След минута се върна с кутия, покрита с кожа.

Ру я взе и я отвори; вътре имаше само едно-единствено бижу — изумрудена огърлица, оформена като тясна яка, с притиснати един до друг камъни. Златният обков беше фина изработка, а тук-там имаше разположени неголеми, но добре шлифовани диаманти. Ру нямаше представа колко може да струва това украшение, но беше сигурен, че е от високо качество и може да заинтересува и най-претенциозния продавач на скъпоценни камъни и бижута.

— Колко искате за нея?

— Пазех я като резерва при голямо нещастие — каза търговецът, — но сега май ще имам нужда от нея.

Той потръпна.

— Трябва да заредя магазина, и то бързо. Ще се разоря, ако не разполагам със стоки за жителите на града.

— Знаете ли какво ще направим? — каза Ру. — Пригответе списък на необходимите ви стоки, ще го разгледаме заедно и ако се споразумеем за цената, ще ви карам поръчаното от вас от Илит до две седмици, а може би и до десет дни, и тогава ще можете отново да завъртите търговията.

— Има един квегански търговец, който доставя стоките за по-малко от седмица.

— А каква ви е сигурността за доставените вещи? — бързо каза Ру. — Какво добро очаквате от един търговец на роби?

— Никакво — съгласи се мъжът. — Но по тези краища рядко се срещат търговци на роби.

Търговията с хора беше забранена в Кралството, с изключение на осъдени престъпници. Незаконен бе и вносът на роби от Велики Кеш и Квег.

— Знаете какво имам предвид — каза Ру. — Срещу малка комисиона ще ви донеса точно това, от което се нуждаете.

Мъжът все още се колебаеше и Ру допълни:

— И децата ще имат какво да ядат.

— Съгласен съм — каза търговецът. — Отидете в хана в края на улицата и си наемете стая. Ще се срещнем там за вечеря и ще обсъдим списъка.

Стиснаха си ръцете и Ру забърза навън. Братовчед му бе задрямал и когато Ру се качи до него на капрата, попита сънено:

— Какво има?

— Към хана — каза Ру. — Ще си намерим стая и ще сключим договор.

— Щом казваш — повдигна рамене Дънкан.

— Точно така — усмихна се Ру. — Казвам.

— Е, как се справи, млади Рупърт? — попита Хелмут Гриндъл, когато Ру влезе в кабинета му.

Ру седна и кимна с благодарност, когато Карли му поднесе чаша вино. Отпи глътка и рече:

— Мисля, че добре.

— Мислиш? — попита Гриндъл и надзърна през прозореца, където Дънкан пазеше каруцата. — Не виждам кола, пълна със стока, така че май си открил нещо дребно, но много ценно.

— Нещо такова — каза Ру. — Откарах нашите стоки до Илит и след три дни предлагане сключих сделки и купих според мен много изгодно нови стоки.

— Какъв вид стоки? — присвиха се очите на Гриндъл.

— Двайсет комплекта фино бельо — ухили се Ру, — два сандъка пирони, десет дузини игли, дузина чукове, пет коси, една гроса макари с тънки конци…

— Какво? — прекъсна го Гриндъл и вдигна ръка. — Говориш ми за най-обикновени неща! Какво остана от дългите разговори, които водехме с теб за ценните неща за богати клиенти?

— Е, донесох и малко злато — каза Ру.

Гриндъл се отпусна на мястото си и разхлаби малко яката си.

— Нещо криеш. Какво е то?

— Взех упоменатите неща и ги продадох в Сарт за това. — Той му подаде кожената кутия.

Гриндъл я взе и я отвори. Мълча доста дълго и накрая каза:

— Много е изящна. — Почна да пресмята наум. — Но не струва толкова, колкото е изхарчено за пътуването.

Ру се засмя, бръкна под ризата си, извади тежка кесия и я пусна на масата. Тя иззвънтя глухо.

— Както ти казах, нося и малко злато.

Гриндъл отвори кесията, бързо преброи монетите, облегна се назад и се усмихна.

— Това е печалба, заслужаваща похвала, моето момче.

— Имах късмет — отвърна Ру.

— Щастието идва, когато си готов да се възползваш от момента — каза Гриндъл.

Ру повдигна рамене и се опита да изглежда скромен, дори непохватен.

Старият мъж се обърна към вратата и извика:

— Карли!

След момент девойката се появи.

— Да, татко.

— Карли, току-що позволих на младия Ейвъри да те ухажва. Той ще ти кавалерства следващия шестък.

Карли погледна баща си, после Ру, и на лицето й се изписа колебание.

— Да, татко. — После вдигна очи към Ру. — До следващия шестък, сър.

Ру седеше. Беше му страшно неудобно и не знаеше какво да каже. Кимна и рече само:

— Ще дойда следобед.

Момичето изчезна зад завесите, в задната част на къщата, и Ру си помисли, че би било добре, ако беше казал нещо по-приятно, например че ще очаква този ден или че днес тя изглежда особено хубава. Освободи се от раздразнението, причинено му от несигурността, и реши да попита братовчеда Дънкан какво се казва на девойка в такива случаи. После се върна към деловата си работа.

Гриндъл наля по чашка от скъпоценното си вино и каза:

— Сега разкажи как се справи с това, момчето ми. Всяка подробност.

Ру се усмихна — радваше се на одобрението, изписано в очите на Гриндъл, който го гледаше със светнал поглед, като от време на време хвърляше поглед и към скъпото колие.

8.Играчи

Ру посочи и каза:

— Виждам Грейлок!

Ерик, Джедоу, херцог Джеймс, Робер дьо Лунвил и дворцовият съдия Уилям стояха на кралския пристан. „Тренчард Отмъстителя“ приближаваше брега. Взираха се в кораба тревожно, като се опитваха да разпознаят лицата и на други мъже от дружината на Калис, оцелели след атаката на Изумрудената кралица в далечния град Махарта.

— Е, той лесно се забелязва — каза Ру, като засланяше очи срещу яркото следобедно слънце. През последния месец бе станал пълноправен партньор на Хелмут Гриндъл и беше доста зает, за да си спомня за бившите си другари, но щом Ерик му прати съобщение, че вторият кораб от Новиндус пристига, остави Дънкан да надзирава товаренето на каруците, подготвяни за кратко пътуване по брега към Сарт, и изтича на пристана. Също като Ерик, и той чувстваше болезнено загубата на мъжете, с които беше претърпял трудностите на дългото пътуване през моретата и сраженията преди две години.

Взря се отново и забеляза позната фигура до Грейлок.

— Луис! Това е Луис!

— Прав си, — каза Джедоу. — Ако това не е бесният родезийски кучи син, аз съм жрец на Сунг.

Ру махна с ръка и в отговор Грейлок и Луис също замахаха. Но настроението им помръкна, като разбраха, че на палубата няма други членове от дружината им. Като че ли доловил мислите на приятеля си, Ерик каза:

— Може би някои са в трюма.

— Може би — съгласи се Ру, макар че се съмняваше.

За разлика от адмирал Николас, капитанът на „Отмъстителя“, изглежда, не възнамеряваше да пренебрегва пълномощията на Пристанищния майстор и неговите лоцмани, така че когато приближи пристана, корабът забави достатъчно, за да може да бъде завързан за кнехтите.

Щом спуснаха трапа, Грейлок и Луис слязоха. Грейлок поздрави херцог Джеймс и лорд Уилям, а Луис се спусна към Джедоу, Ерик и Ру — започнаха да се тупат по гърбовете и да подсмърчат, без да прикриват вълнението си.

Нещо странно порази Ру и той погледна внимателно Луис и попита:

— Какво ти е на ръката?

Луис носеше сако с дълги ръкави и черни ръкавици. Бившият родезийски придворен, който се бе превърнал в убиец, повдигна десния си ръкав. Ръката му беше изкривена, с неподвижни пръсти. В очите му за миг се мярна съжаление, но той каза само:

— Почерпи едно питие и ще ти разкажа.

— Дадено! — каза Ерик, после се обърна към дьо Лунвил. — Трябваме ли ти, сержант?

— Не. Но не се напивайте много — отвърна дьо Лунвил. — Утре ви искам — теб и Джедоу, с ясни глави. И доведете Луис. Имам няколко въпроса към него — става дума за официалното му помилване.

— Помилване ли? — каза Луис. — Капитанът каза нещо такова, но не се надявах много.

— Хайде тръгвай — каза Ру. — Ще ти разкажем всичко и ще те пазим до утре да не те обесят предварително градските стражи.

— Майстор Грейлок — каза Ерик, — радвам се да те видя.

— Добре заварил — отвърна бившият мечемайстор на барон Даркмоор. — Ще се видим утре. — По лицето му пробяга тъжна сянка. — Имаме много да си говорим.

Ерик кимна. Очевидно имаше новини за тези, които не бяха успели да се измъкнат от обсадата на Махарта и да се изтеглят към Града на Змийската река.

Събралите се отново членове на дружината на Калис скоро напуснаха кея. Ерик ги заведе в един хан наблизо, посещаван често от войниците на двореца. Подозираше, че всички в хана са на служба при принца — дьо Лунвил ясно бе показал, че предпочита войниците му да посещават кръчмата „Счупения щит“, а не другите, разположени по-далеч из града. Ерик беше доволен да създава работа на ханджията — питието беше прилично за цената си, жените — дружелюбни и приятни, и беше достатъчно близко, за да се отбива, без да забравя задълженията си.

Беше ранен следобед и посещението все още беше слабо. Ерик махна на кръчмаря да донесе по халба пиво и докато сядаха, Ру каза:

— Луис, кажи какво ти се случи? Мислехме, че си се удавил в реката.

За да стигне до град Махарта, дружината на Калис трябваше да пресече устието на река Ведра, като всеки мъж носеше пълното си бойно снаряжение. Доста бойци не достигнаха отсрещния бряг. Луис потърка брадичката си със здравата си ръка.

— Горе-долу стана така — започна той. Родезийският му акцент придаваше странна музикалност на думите му. — Мускулите ми се схванаха няколко метра преди островчето, до което трябваше да доплуваме, и когато успях отново да се покажа на повърхността, реката ме бе отнесла на юг. Реших да плувам към другия бряг, но след малко отново започнах да се схващам.

Той поклати глава и Ру внезапно осъзна колко остарял изглежда. Макар че не беше стигнал и средна възраст, косата и мустаците му сребрееха. Луис въздъхна дълбоко, изчака кръчмарят да сложи бирата пред тях и продължи:

— Не чаках да се схвана съвсем. Хвърлих шлема и меча си, и ризницата също. Бях полуудавен и не знаех къде се намирам. Небето беше черно и всичко, което си спомням, беше, че почти нямах сили. Видях една лодка и заплувах към нея. Така ми отиде ръката — посегнах да се хвана за ръба и един рибар ми смаза китката с греблото.

Ерик се смръщи. Ру само каза:

— Богове!

— Сигурно съм изкрещял — каза Луис. — Припаднах и сигурно съм щял да потъна, но някой ме подхвана и се озовах в лодка, пълна с бегълци, сред открито море.

— И как се добра до Града на Змийската река? — попита Ру.

Луис им разказа историята за отчаяните рибари и как са се разминали с бойните кораби, преследващи платноходите, бягащи от пристанището на Махарта, които не обръщали внимание на малките лодчици, залутани из устието на реката.

— Започнахме да се пълним с вода — продължи Луис, зареял поглед някъде в пространството. — След един ден спряхме североизточно от града и онези, които не искаха да поверят бъдещето си на морето, слязохме на брега. Останалите или са поправили лодката, или са били заловени от нашествениците. Не се задържах дълго там, за да разбера.

— Не знам на кого дължа на живота си — въздъхна той. — И никога няма да открия кой ме извлече от водата и защо. Всички бяхме братя и сестри в нещастието. Освен това ръката ми започна да тупа и да се надува, почерня и се възпали.

— Как я оправи? — попита Ру.

— Не съм се опитвал. Реших, че трябва да я отрежа до китката, защото, да ви кажа истината, на третия ден страшно болеше и се обливах в трескава пот. Пробвах упражнението рейки, на което ни научи Накор, и болката понамаля, но не ме избави от възпалението. На следващия ден открих един лагер, с жрец от някакъв орден, за който въобще не бях чувал. Той не владееше магии, но проми ръката и я превърза с листа и билки. Даде ми да пия и нещо срещу треската.

Замълча за момент, после продължи:

— Каза ми, че е необходима някаква могъща магия, за да излекува ръката. За да я приложат, в манастирите взимали цялото ти богатство, натрупано през живота; но отбеляза, че въпреки всичко било въпрос на късмет: можело и да не помогне.

Луис повдигна рамене.

— И тъй като никога нямаше да събера необходимите пари, реших друго.

Той смъкна надолу вдигнатия си ръкав.

— И ето ме тук. Както разбрах, скоро ще бъда помилван и ще мога свободно да обмисля бъдещето си.

Ерик махна за по още една бира.

— С всички ни беше така.

— Ако нямаш други планове — каза Ру, — бих могъл да използвам мъж с ясна глава, запознат с отношенията между влиятелни хора.

— Наистина ли? — попита Луис.

— Нашият приятел — засмя се Ерик — осъществи амбициите си и понастоящем се труди упорито, за да се ожени за грозната дъщеря на богатия търговец, своя партньор.

Джедоу погледна Ру с присвити очи и каза:

— Не си позволяваш волности с невинното дете, нали?

— Никога! — Ру вдигна ръце в шеговита защита, после поклати глава. — Всъщност я харесвам, Джедоу. Много е симпатична. Спокойна и тиха. Не е толкова грозна, колкото си представях, и наистина има нещо привлекателно в усмивката й… но в момента водя битка на два фронта.

— Това звучи почти отчайващо — засмя се Ерик.

— Ами сега се опитвам, доколкото мога, да впечатля баща й. Но тя знае, че възнамерявам да се женя за нея, и май не е много щастлива.

— Направи я щастлива — предложи Луис.

— Как?

— Ухажвай я така, както ухажваш баща й — отвърна родезиецът. — Носи й подаръчета, говори й на различни теми, а не само за търговия.

Ру примигна. Очевидно беше единственият на масата, на когото не му бе хрумвала подобна мисъл.

— Вярно бе!

Другите трима се разсмяха и когато се поуспокоиха, Луис допълни:

— Кой друг успя да се върне?

Усмивката на Ерик угасна, а лицето на Джедоу помрачня.

— Не сме много — отвърна Ру.

— Капитанът и сержантът — изброи Ерик, — Накор и Шо Пи. Има и малцина от други дружини, но от първоначалната шесторка оцеляхме само ние тримата.

— Това е по-добре, отколкото при останалите — каза Джедоу. Всички кимнаха. Първоначалната група на Джедоу беше загинала при сражение със сааурците, докато изпълняваха заповедта на капитана, а другите му съратници бяха избити при последната битка за град Махарта.

— Кажи му за Биго — предложи Ру и Ерик разказа на Луис как е умрял последният от групата им.

— Кълна се, че изглеждаше учуден. След всички тия негови приказки за Богинята на смъртта и колко е набожен… — въздъхна Ерик. — Изглеждаше като че ли…

— Какво? — попита Ру, който не беше присъствал, но беше чувал историята.

— Като че ли казваше… — Ерик понижи гласа си, за да го докара като този на Биго: — Ох, така ми харесва!

И погледна с очи, широко отворени в шеговито учудване.

Другите се засмяха. Донесоха им следващите бири и Луис вдигна халбата си.

— За липсващите съратници.

Отпиха и за момент останаха мълчаливи.

— Сега помагаме на капитана да изгради нова армия — каза Джедоу. — Ерик и аз сме ефрейтори.

Ерик измъкна изпод куртката си една книжка.

— Макар че ни карат да правим странни неща.

Луис погледна книгата и каза:

— На кешийски?

— Не е толкова трудно да се научиш да четеш, след като знаеш да говориш — кимна Ерик. — Но върви бавно. Никога не съм обичал книгите като Ру.

— Какво е това? — попита Ру.

— Древна книга за военното изкуство от библиотеката на лорд Уилям — каза Джедоу. — Четох я миналата седмица. Тези дни ми даде ново четиво, озаглавено „Разгръщането на ефикасни линии за снабдяване на вражеска територия“ — от някакъв си квегански лорд.

— Звучи, като че ли се готвят да ви направят генерали — каза Луис впечатлен.

— Не знам нищо такова, но това съвпада с разказите на Натомби по време на подхода ни към Новиндус.

Луис кимна. Натомби беше друг член на дружината, дошъл от сърцето на Велики Кеш, където бе служил във Вътрешния легион — най-ефикасната армия в историята на Кеш, която бе завоювала две трети от континента Триагиа. Беше говорил с часове на Ерик за начина, по който древните легиони са разполагали силите си и са водили множество войни. Поради теснотията в палатката за шестима Луис и Ру бяха слушали по-голямата част от разговорите, с изключение на часовете, когато бяха давали наряд.

— Изграждаме армия, невиждана досега — каза Джедоу. После понижи глас. — И знаеш защо, нали?

Луис се засмя и поклати глава.

— По-добре, отколкото си мислиш. — Той ги изгледа. — Измъквал съм се неколкократно точно под носа на авангардните им части. И съм гледал как колят онези, които се опитват да побегнат.

За миг притвори очи.

— Корав човек съм, или поне така си мисля, но видях неща, които не съм си и представял. Чувах писъци, които все още ечат в ушите ми, и усещах миризми, които и сега дразнят носа ми, независимо от това колко ароматични пръчици съм запалил или колко вино съм изпил.

Настроението отново се помрачи. След няколко минути Ру се обади:

— Така е, всички знаем какво беше. Но сега трябва да продължим да живеем. Искаш ли да работиш с мен?

— Какво да правя? — Луис го погледна въпросително.

— Нужен ми е някой с дворцови маниери, който да представя известни стоки на мъже и дами от висока класа, дори благородници. И добре да се пазари за цената.

— Никога не се е случвало да се пазаря много — повдигна рамене Луис, — но ако ми обясниш какво точно искаш, мисля, че ще се справя.

Разговорите спряха, когато Робер дьо Лунвил отвори вратата и влезе в залата с едно слабо момиче. Четиримата мъже изгледаха причудливата двойка: ниският набит заядлив сержант вървеше до крехка привлекателна млада жена. Тя беше облечена с невзрачна, домашно шита рокля и прости обувки. С изключение на необикновено късата коса във външния й вид нямаше нищо забележително.

Но лицето на Ерик издаде, че я бе познал:

— Кити? — рече младежът.

Дьо Лунвил вдигна ръка.

— Това е годеницата ми Катерина. Ако някой от вас, долни убийци, я погледне така, че да се изчерви, ще му изтръгна черния дроб.

Каза го с обикновен тон, но очите му говореха ясно: „Става нещо, за което няма нужда да знаете.“ Мъжете не потърсиха повече обяснения. Девойката като че ли се подразни, когато дьо Лунвил я представи за своя годеница, но не каза нищо.

Той я заведе до кръчмаря и му каза нещо. Съдържателят кимна и се отправи с нея към кухнята.

Сержантът се върна при масата и дръпна един стол.

— Ще работи тук. Ако някой от вас й направи нещо…

Остави заплахата си недовършена.

— Не и аз — вдигна рамене Ру. — Имам си годеница.

— Сериозно? — попита дьо Лунвил и в очите му пламна закачлива светлина. — И знае ли, че кандидатът й е бивш затворник?

— Не съм й разказал всичко. — Ру се изчерви.

— И още не й е предложил — обади се Ерик. — Само се кани.

— Е, такъв си е нашият Рупърт — каза дьо Лунвил и махна да му донесат бира.

— Казаха ми, че малцина от дружината са се върнали — обади се Луис.

— Не много — кимна дьо Лунвил. — Но вече сме преживявали това.

Лицето му потъмня.

— Вече два пъти съм ходил на този мръсен континент и съм оставил зад себе си близо две хиляди мъртъвци. Като си помисля, ми прилошава.

— Затова ли с дворцовия съдия ни карате да четем това? — Джедоу посочи книгата в ръцете на Ерик.

Лицето на дьо Лунвил се промени, той протегна ръка и щипна Джедоу по бузата.

— Не, глупако, правя го, за да гледам как мърдаш устни, докато сричаш. Това ме забавлява.

— Добре — разсмя се Ерик, — каквато и да е причината, в тия книги има много интересни неща. Но не съм сигурен, че разбирам всичко.

— Тогава говори с лорд Уилям — каза дьо Лунвил. — Наредил съм, когато някой от моите ефрейтори има нужда да обсъди прочетеното, да отиде в неговата канцелария.

Дьо Лунвил отпи голяма глътка и млясна с пресилено задоволство.

— С лорд Уилям? — попита Ерик. Лорд Уилям беше най-важният военачалник в Западната област след принца на Крондор. По време на война единият от двамата носеше титлата Армейски маршал на Запада и погледнато назад в историята, дворцовият съдия бе толкова честно титулуван с нея, колкото и принцът. За всеки войник той беше фигура, вдъхваща дълбок респект. Макар че бе говорил с него няколко пъти, Ерик никога не бе беседвал лично повече от няколко минути. Възможността да подхване с лорд Уилям по-дълъг разговор за нещо, което не разбираше, го притесняваше.

— Не се безпокой — каза дьо Лунвил. — Той много добре знае какви дървени глави сте и няма да употребява сложни и неясни думи.

Ру и Луис се засмяха, а Ерик замълча.

— Просто ни се струва странно, че и ти, и капитанът ни карате да учим подобни неща, сержант — обади се Джедоу.

— Ако още не сте разбрали — дьо Лунвил се огледа, — това заведение е собственост на херцога. Тук всеки мъж или жена, независимо от службата си в хана, е агент на Джеймс.

Той посочи към кухнята.

— Катерина е тук, за да ни съобщава навреме, ако някой Шегаджия си завира носа наоколо. След разправията с тях трябва да знаем дали ще ни създават проблеми. А това, което се опитвам да ви кажа, е, че това е най-сигурното място извън двореца, където може да си говорим за всичко, което преживяхме по време на последното пътуване… — гласът му се понижи, — но че никъде не е напълно сигурно.

Сержантът млъкна за момент, после продължи:

— Трябва да учите толкова, колкото можете, защото сме на път да изградим армия, каквато не е правена досега. Трябва да сте способни да командвате не само хората, които са ви пряко подчинени, но и да замествате всеки нагоре по веригата, ако загине. Включително и на генералския пост. Така че ако изведнъж се окажете начело на Западните армии и съдбата на Кралството — а оттам и на целия свят, остане в ръцете ви, не трябва да допуснете нещата да се развият зле.

Ерик и Джедоу се спогледаха, но не казаха нищо.

— Започвам да се радвам, че избрах търговията. — Ру побутна стола си и се приготви да става. — Всичко беше чудесно, но трябва да видя как се товари стоката ми.

После се обърна към дьо Лунвил.

— Мога ли да взема Луис с мен още сега?

— Да — каза сержантът, после се обърна към Луис. — Ела сутринта и ще ти подпишем документа за помилване.

Ру кимна на родезиеца да го последва, пожела довиждане на другите и двамата излязоха от хана.

— Какви стоки товариш? — попита Луис.

— Сега съм търговец, Луис, и се занимавам с ценни предмети и стоки. Имам нужда от човек, който да ме учи как да се държа с благородниците, а също така да работи и като мой агент.

Луис вдигна рамене. После посочи дясната си ръка.

— Нали не е необходимо да ти обяснявам нищо за това?

— Колко зле ти е ръката? — попита Ру, докато се промушваха през тълпата на улицата.

— Все още мога да чувствам допира до нещата, но все едно че ги пипам през дебела ръкавица. Не мога да мръдна нито един пръст.

После направи внезапно движение и в лявата му ръка блесна остра кама.

— Тази обаче все още действа.

Ру се усмихна. Знаеше, че Луис е много добър с ножа. Не можеше да бъде вече военен, но не беше и безпомощен.

Докато вървяха към къщата на Хелмут Гриндъл, Луис попита:

— Къде са Шо Пи и Накор?

— С капитана.

— А къде е капитанът?

— Пътува някъде по заповед на краля — вдигна рамене Ру. — Чух, че се били отправили към Велики Кеш. Или може би към Звезден пристан.

Продължиха пътя си мълчаливо.

— Не може да влезете — каза студентът.

Калис го блъсна настрана. Накор и Шо Пи го последваха и рязко разтвориха широката врата към вътрешната зала на Съвета на магьосниците — управляващото тяло на Академията в Звезден пристан.

Петимата магьосници се обърнаха към тях и единият се надигна от стола си и попита:

— Как смеете да влизате тук?

— Калиед — каза Калис студено, — бях доста търпелив. Със седмици чаках някакъв намек, че управителното тяло разбира проблемите, пред които сме изправени, и има желание да ни помогне.

— Лорд Калис — започна друг магьосник, по-възрастен, с почти бяла коса и брада.

— Капитан — поправи го Калис.

— Добре, капитан Калис — поде отново възрастният магьосник — казваше се Чалмес. — Оценяваме сериозността на предупреждението ви и се съобразихме с молбата на вашия крал…

— Моят крал ли? — попита Калис малко прекалено учудено. — Той е и ваш крал. Трябва ли да ви припомням това?

— След заминаването на Пъг — вдигна ръка Калиед — Академията дълго обсъждаше въпроса за приключване на отношенията с Кралството…

— Но никой не се е потрудил да ни съобщи за това, нали? — отбеляза Накор.

Петимата на масата го погледнаха със смесено чувство на раздразнение и неудобство. Някога Накор бе седял на същата тази маса — тогава повечето от тези мъже, който сега управляваха Академията, бяха още студенти.

Калис вдигна ръка, за да млъкнат и да предотврати по-нататъшните коментари.

— Нещо повече, никой не се е потрудил да съобщи това на Негово величество. — Той огледа лицата на седналите около масата. Съвещателната зала на Академията представляваше кръгло помещение с висок таван, осветявано от слабо трепкащи факли, поставени по стените. Само кръглият дървен свещник, окачен над главите на магьосниците, позволяваше да се видят ясно чертите им.

Но очите на Калис бяха по-силни от човешките и той можа да забележи изразителното проблясване в погледите на петимата и бързото им споглеждане. Макар, че Калиед заговори пръв, Чалмес беше ръководителят на управителното тяло. Накор бе направил справка за всеки от петимата, докато чакаха седмици съобщение от Академията, че тук са разбрали цялата сериозност и опасност, съдържаща се в съобщението на Калис. Чалмес беше ученик на Корш, един от двамата кешийски магьосници, които заедно с Накор бяха управлявали островната общност пет години след заминаването на Пъг. Беше първият му последовател и помощник — бе се издигнал до управителния съвет след смъртта на Корш и по всичко личеше, че е също така консервативен и труден за общуване като своя предшественик. Накор познаваше другите още от студентските им години, когато бе преподавал тук, преди да напусне отвратен от тесногръдите и назадничави настроения в администрацията.

— Нека изясним нещата, за да няма неразбирателство — поде отново Калис. — Не може да скъсате връзките си с Кралството. Въпреки че сте дошли от различни страни, този остров — той посочи с пръст надолу, за да подчертае думите си — принадлежи на Кралството. Това е кралско херцогство и докато Пъг е жив, ще остане такова. Въпреки отсъствието му, той все още е принц и херцог в кралския двор. Ако Пъг умре, островът ще мине по наследство към дворцовия съдия на Крондор — за неговия син или комуто кралят реши да даде тази титла.

— Беше ви дадена пълна свобода да управлявате работите си както пожелаете — Калис се наведе напред и опря юмруци в масата, — но това все още не означава, че имате право едностранно да се обявявате за неподвластни на Кралството. Ясно ли се изразих, или ще трябва да поискам да изпратят гарнизон войници от Шамата, за да окупира острова, докато кралят реши кой от предателите в тази стая трябва да бъде обесен пръв?

— Това не е сериозно! — скочи от стола си Наглек, най-младият и с най-избухлив характер от съвета. — Влизате тук, в съвещателната зала, и ни заплашвате!

— Той ви обяснява нещата, както са — намеси се Накор с усмивка и махна на Наглек да си седне. — И не се трудете да прибягвате до магическите си умения. Има и други магьосници, които с радост ще подкрепят Кралството в усилията му да си възвърне този остров.

Той обиколи масата и застана до Наглек.

— Ти беше един от най-добрите ми студенти. Дори известно време беше водач на Сините конници. Какво е станало с теб?

Мъжът се смути и бледата му кожа порозовя чак до червеникавите му вежди.

— Нещата се променят. Сега съм по-стар, Накор. Сините конници бяха…

— Тяхната дейност бе прекратена — каза Чалмес. — Твоите по-… нестандартни възгледи предизвикваха раздори между студентите.

Накор направи плавно движение и Наглек отстъпи встрани. Дребният мъж седна на мястото му и махна на Шо Пи да застане до него.

— Сега да видим какво можем да направим по нашия въпрос — каза Накор.

— Капитан Калис — каза Чалмес, — ние определено се разтревожихме от нещата, които ни съобщихте след завръщането си. Съгласни сме, че ако тази Изумрудена кралица, за която говорите, пресече моретата и нападне Кралството, обстановката сигурно ще се усложни много. Мисля, че ако това се случи, може да кажете на Негово величество, че ще се отнесем най-сериозно към молбата му.

Калис погледна Накор.

— Казах ти какво ще стане — вдигна рамене дребният мъж.

— Мислех, че би трябвало да им дадем възможност да преоценят мнението си — кимна Калис.

— Загубихме почти месец — въздъхна Накор.

— Прав си — кимна Калис. После се обърна към другите. — Оставям тук Накор като пълномощен представител на Короната. В мое отсъствие ще действа като регент на херцога.

— Шегувате се — каза Калиед.

— Напротив, съвсем сериозен е — обади се Накор.

— Нямате такава власт — каза един от магьосниците, Салинд.

— Той е Орела на Крондор — ухили се Накор, — личният агент на краля. Има ранг на херцог в кралския двор и в добавка на това е и рицар-капитан в Западните армии. Може да ви избеси за предателство.

— Връщам се в Крондор — каза намръщен Калис, — за да докладвам на принца и да получа допълнителни указания какво да правим с вас, докато се върне Пъг.

— Да се върне ли? — попита развеселен Чалмес. — Минаха почти двайсет години, откакто видяхме Пъг за последен път. Какво ви кара да мислите, че ще се върне?

— Ще се върне, защото трябва — поклати глава Накор. — А вие сте все така късогледи… Пъг ще се върне. А дотогава ще трябва да поогледам какво е нужно да се свърши тук.

Накор само опипваше почвата по навик, защото още от деня, в който бяха пристигнали, всеки от присъствуващите в залата знаеше, че той вече си е приготвил списък с нещата, които би трябвало да се променят. Магьосниците се спогледаха. После станаха и Чалмес каза:

— Ясно. — Той се обърна към Калис. — Ако се надявате, че подобно поведение ще спомогне за постигане на резултати, страхувам се, че се лъжете. Но няма да се съпротивляваме. Ако сте решили да оставите този… комарджия за ръководител, нека си ръководи.

След това изведе останалите четирима от залата. Калис ги изгледа как си тръгват, после се обърна към Накор и Шо Пи.

— Ще се справите ли двамата?

— Ще защитавам учителя си — каза Шо Пи.

— Ами! — Накор махна с ръка. — Защитници тук могат да ми бъдат и две-три бабички.

После се изправи и попита Калис:

— Кога тръгваш?

— Веднага след като оседлаят коня ми в града. Връщам се в Шамата. Остава още половин ден.

— Нещо огладнях — каза Накор. — Да идем да похапнем.

Тримата тръгнаха през дългата зала, минаха покрай напълно объркания пазач на вратата и спряха в края на помещението. Калис трябваше да отиде да събере войниците, които бе довел на острова, и да ги върне в града. Накор и Шо Пи щяха да се отправят в друга посока — към трапезарията на Академията.

— Пазете се — каза Калис. — Предадоха се твърде лесно.

— Ами да. — Накор се усмихна. — Сега всички са се събрали в стаята на Чалмес и заговорничат, няма съмнение. — Той вдигна рамене. — Живял съм много по-дълго от всеки от тях, защото не съм чак толкова безгрижен. Ще дебна за възможни изненади.

После стана сериозен.

— Имах достатъчно време, за да усетя обстановката. Кажи на принца, че между хората тук има само няколко, които притежават истинска дарба и могат да ни бъдат от полза. Останалите е възможно да бъдат използувани за по-дребни задачи, да пренасят съобщения например, но само няколко имат истинска сила. — Той въздъхна. — Мислех си, че за двайсет години може да са развили таланта на дузина студенти, но подозирам, че онези с истински възможности и дарби са напуснали при първа възможност.

— Тогава имаме нужда от някой друг.

— Да, трябва ни Пъг — каза Накор.

— Ще можем ли да го открием? — попита Калис.

— Той ще ни намери. — Дребният мъж погледна по коридора. — И мисля, че ще ни намери тук.

— Как ще разбере, че се нуждаем от помощта му? — попита Калис. — Принцът се опита да използва талисмана, който Пъг даде на Николас, но Пъг така и не се обади.

— Ще разбере — каза Накор. — Дори вече може би е разбрал.

Калис само кимна, обърна се и без да продума, закрачи навън.

Накор хвана Шо Пи за ръката.

— Да отидем да хапнем нещо.

— Да, учителю.

— И не ме наричай „учителю“ — настоя Накор.

— Както желаете, учителю.

Накор въздъхна.

— Какво виждаш? — попита Миранда.

— Накор използва старите си трикове — засмя се Пъг. — Не мога да чуя какво си приказват, но видях как Чалмес и другите от съвета изхвърчаха от залата. Предполагам, че Калис е оставил Накор за шеф.

Миранда разтърси глава — дъжд от ситни капчици падна върху главата и раменете на Пъг и разклати спокойното огледало на басейна, използван от него вместо кристал за гадаене. Слабата картина на далечната зала на съвета изчезна в малките вълнички.

— Не така де!

Миранда се разсмя и тръсна глава още по-силно. Току-що бе излязла от топлия океан и откри Пъг да шпионира какво става в Звезден пристан в неподвижната кристална вода.

Пъг протегна ръце, за да я грабне, но тя с танцова стъпка се отдръпна и му се изплъзна. Пъг се засмя, а тя се затича пак към океана.

Пъг почувства как дъхът му спира при вида на стройното й мускулесто тяло, покрито с проблясващи капчици. Бяха изкарали на острова почти година и това ги бе свързало дълбоко.

Тя беше много по-добър плувец от Пъг, но той беше по-бърз и я настигна тъкмо когато бе стъпила във водата — и и двамата се стовариха в идващата вълна.

— Ти, чудовище такова! — викна тя, когато той я натисна и я ухапа закачливо по рамото.

— Ти ме подразни първа — уточни той.

Легнаха по гръб в пенливия прибой и Миранда се взря в лицето му. През тази година бяха станали любовници и много близки приятели, но между тях все още имаше тайни. Пъг не знаеше почти нищо за миналото й, защото тя обикновено избягваше преките отговори. От своя страна, Пъг също пазеше някои свои лични тайни, така че отношенията им бяха равностойни.

— Защо ме гледаш така? — попита той.

— Как?

— Все едно се опитваш да ме разгадаеш.

— Не съм научила още този номер — каза тя.

— Малцина го могат — съгласи се Пъг, — макар че Гамина наистина го владее.

— Така ли? Чете направо в мозъка?

— Понякога и в моя — отвърна той и се подпря на лакът. — Това се превърна в проблем, когато стана на тринайсет… и не изчезна, докато не навърши двайсет.

Той поклати глава и си спомни детството на осиновената си дъщеря.

— Сега вече е баба — добави тихо. — А аз имам внук Арута и правнуци Джеймс и Дашел…

Замълча и се замисли. Слънцето огряваше телата им. Вълните ставаха все по-големи. Когато поредната вълна вече заплашваше да ги залее съвсем, Пъг помогна на Миранда да стане.

Тръгнаха бавно по плажа. Накрая Миранда каза:

— Надзърташ все по-често в Звезден пристан.

— Нещата започват да стават… — Пъг въздъхна — все по-сериозни.

Миранда мушна ръката си в неговата и като се допря до нежната й кожа, Пъг усети как гърдите му се свиват. Беше обичал съпругата си и бе мислил, че няма да обича друга, но тази жена, въпреки загадъчното си минало, докосваше в него такива струни, до които бе мислил, че никой вече няма да достигне. Макар и след година, прекарана заедно, тя още го възбуждаше и притесняваше като младо момче, макар че той вече караше осемдесетте.

— Къде си оставихме дрехите? — попита тя.

— Някъде там. — Пъг спря и се огледа.

Живееха на остров, в примитивна колиба, която Пъг беше направил от палмови листа и бамбук. Попълваше запасите им от храна, като пътуваше до Острова на чародея. Повечето време прекарваха в игри, любов и разговори на различни теми. Но Пъг винаги си даваше сметка, че това е само период на отдих, време, през което бяха забравили неприятностите, почиваха и се подготвяха да посрещнат отново ужасите на мрака.

Последва Миранда до мястото, където бяха скупчени дрехите им, и се загледа за момент със съжаление, докато тя навличаше роклята си. Той също облече черната си роба и каза:

— Пак ли мислиш за нещо?

— Както винаги — отвърна тя със закачлива усмивка.

— Не, имам предвид нещо конкретно. И изразът ти е особен, не съм те виждал такава преди. И не знам дали това ми харесва.

Дребни бръчки се образуваха по иначе гладкото й чело. Тя пристъпи и го прегърна.

— Трябва да те оставя за известно време.

— Къде ще ходиш?

— Трябва да видя Калис. Отдавна не сме се срещали. И да разбера какво трябва да се направи.

При споменаването на сина на Томас — приятеля му от детинство, магьосникът рече:

— Имаш предвид още нещо.

Зелените очи на Миранда се взряха в неговите и след миг тя кимна веднъж, бързо.

— Да. — Не каза нищо повече.

— Кога ще те видя пак? — попита Пъг.

Тя го целуна по бузата.

— Страхувам се, че не толкова скоро, колкото бихме искали. Но ще се върна.

— Е, това все някак трябваше да свърши — въздъхна Пъг.

— Не да свърши, а само да прекъсне. — Тя го прегърна. — Къде ще отидеш?

— Първо на моя остров да се посъветвам с Гатис; после ще се върна за малко в Звезден пристан. След това ще започна търсенето.

Миранда знаеше, че има предвид търсенето на Макрос Черния.

— Мислиш ли, че можеш да откриеш великия чародей? Колко време е минало? Петдесет години?

— От времето на голямото въстание — каза Пъг, погледна ясното синьо небе и добави: — Но той е някъде там. Има няколко места, които трябва да проверя, и за това мога да използвам Пътя на световете.

При споменаването на Пътя Миранда започна да се смее.

— Какво има? — попита Пъг.

— Гневливия. Оставих наемника при кръчмата на Таберт в Ябон. Казах му да чака, докато не му изпратя съобщение.

— Цяла година?

— Ти много ме разсея — измърка тя и подръпна меката част на ухото си.

— Спри преди да си отложила пътуването си.

— Е, час-два едва ли са от значение — каза тя.

Дрехите им отново паднаха на пясъка.

— А как смяташ да платиш на Гневливия? — попита Пъг. — Наемниците от Пътя не излизат евтино.

— Имам си любовник херцог — ухили се тя.

— Ще видя какво мога да измисля — усмихна се Пъг и я взе в прегръдките си.

9.Възход

Ру се усмихна.

Робер дьо Лунвил влезе в сградата на фирмата. Някога тук бе седалище на процъфтяваща посредническа фирма за пътуващи търговци, която с времето бе фалирала. Ру я харесваше, защото отзад имаше мъничка кухня, така че той, Дънкан и Луис можеха да си сготвят нещо. Използваха един ъгъл от просторното помещение за спане, като по този начин спестяваха пари за охрана и наем за квартири.

— Здравейте, сержант — каза Ру високо, за да надвика шума на работещите.

— Това ли ти е новото предприятие? — попита Робер дьо Лунвил и се огледа.

— Да — усмихна се Ру. — Разширяваме се, а при партньора ми няма място за повече от две каруци.

— Колко имаш сега? — Попита Боби.

— Шест — отговори Ру. — Сега въртя търговия по нови места.

— Точно затова съм тук — каза дьо Лунвил.

Ру го погледна с повишен интерес и му махна да го последва в канцеларията. Тук шумът не бе толкова оглушителен и можеха да говорят на спокойствие.

— С какво мога да бъда полезен? — попита Ру.

— Имаме известни затруднения с превозването на стоки до двореца — каза дьо Лунвил.

— Затруднения? — Младият търговец присви очи.

— Да.

Ру кимна. Агентите на пантатийците от отдавна създаваха грижи на принца и херцога. Макар и да бяха взети мерки и само малцина доверени хора да знаеха какво замисля принцът, около двореца имаше твърде много хора, от които трудно можеше да се опазят тайни. След връщането си от Новиндус дьо Лунвил и Калис бяха решили, че ще е по-малко рисковано, ако държат ядрото на новата армия в двореца и наблюдават зорко кой има контакти с тези мъже.

— Трябва ни нов доставчик на основните продукти за двореца.

Ру скри възторга си. Знаеше, че няма конкуренция. Не можеха да намерят друг доставчик, на когото повече да вярват, че няма да разказва какво се готви зад стените на дворцовия комплекс.

— Колари? — попита младият човек.

— Това е въпросът — кимна дьо Лунвил.

— Може би от хората, които преминават военно обучение — предположи Ру. — Сигурно има такива, които не са достатъчно подходящи за вашите планове, но са достатъчно надеждни, за да им се повери работата по доставките.

— Искаш да сключим договор с теб и да ти осигурим и каруцари, така ли?

— Не съвсем — усмихна се Ру. — Но сигурно сте имали затруднения с досегашния дворцов доставчик и знаете, че се излагам на риск с всеки нов каруцар, когото наемам. В момента напълно надеждни тук сме трима — аз, Дънкан и Луис, и има още три относително верни момчета, които използувам за другите три каруци. Но не бих се клел в тях.

— Разбирам — каза дьо Лунвил. — Е, убедихме лорд Джеймс да отвори кръчма, защо да не ти намерим и няколко каруцари?

— Защо не си създадете собствена организация и персонал от военните? — попита Ру.

— Защото много бие на очи — отвърна дьо Лунвил. — Причината, поради която съм тук, е, че имаме нужда от утвърдена транспортна фирма, която ще прикрива дейността ни. „Гриндъл и Ейвъри“ се разрасна през последните няколко месеца и си спечелихте име. Ще подготвим нов договор, без да шумим особено около тази новина, но няма и нищо да крием.

— Значи заложих и успях — каза Ру.

— Не си толкова глупав, колкото изглеждаш, Ейвъри. — Дьо Лунвил понижи гласа си и постави ръка на рамото на младежа. — Виж, знаеш защо трябва да сме внимателни и какъв е рискът.

Ру кимна, макар че не искаше да мисли много за това, което бе правил по време на презморското пътуване в дружината на Калис.

— Това е сделката: ти ни осигуряваш всичко необходимо навреме, а аз гарантирам, че също толкова точно ще ти бъде заплащано. И не си мисли, че можеш да ни товариш с огромни цени, защото ще усетиш тежката ни ръка по задника на търговията си. — Дьо Лунвил се ухили с изражение, което Ру познаваше много добре: това, което щеше да чуе, съвсем не бе смешно. — Двамата с херцога винаги може да те избутаме от бизнеса и да те обесим за някое престъпление.

Ру изобщо не се съмняваше, че ако обстановката се влоши, дьо Лунвил с радост би го обесил по изфабрикувани обвинения. Този мъж бе изцяло обзет от мисълта да служи и защитава Кралството и верността му стигаше до фанатизъм.

— Дори плащането навреме ще е новост — каза Ру. — Не можеш да повярваш през какво преминавам, за да си събера някои от плащанията.

Усмивката на дьо Лунвил стана още по-широка и сега вече в нея имаше хумор.

— О, мога! Това, че един човек има титла, не означава, че не може да събере две и две. — Той огледа помещението и попита. — Колко коли можеш да отделиш за новата работа в двореца?

— Колко доставки са ви нужни седмично? — попита Ру.

Дьо Лунвил бръкна в джоба на куртката си, извади един лист и му го подаде.

— Този кораб се очаква в понеделник от Илит. Това е товар, предназначен за двореца. Ще приемаме подобни доставки два, до три пъти седмично.

Като разбра обема на товарите, Ру се ококори.

— Ама каква армия създавате, сержант! Има достатъчно саби, за да нападнете и Велики Кеш.

— Ако стане нужда, ще го направим. Можеш ли да се справиш?

— Ще трябва да купя още три, може би четири каруци — каза Ру. — И ако се разберем за разтоварването… — Той спря и погледна изучаващо дьо Лунвил. — А как стои въпросът с влизащите кервани?

— Разтоварваме ги на градската порта — отвърна сержантът — и ще трябва да ги превозваш оттам до двореца.

— Тогава по-добре да купя пет каруци. — Ру поклати глава почти изумен. Пресмяташе бързо наум и разбра, че няма да му стигне наличното злато, но без да му мигне окото, допълни: — Ще ми трябват обаче пари предварително.

— Колко? — попита дьо Лунвил.

— Сто жълтици. Това ще ми позволи да закупя колите, мулета и да наема каруцари. Но направи така, че да ми се плаща бързо, защото иначе няма да имам оборотни средства.

— Ще направим дори нещо повече — каза дьо Лунвил. — Не се бой, няма да те докарам до фалит. Още повече че си готов да участваш в опасна мисия.

Той бръкна в куртката си и подаде на Рупърт тежка кесия. После постави ръце на раменете му и каза:

— Ти си много по-важен за нас, отколкото си мислиш, Ейвъри. Не създавай проблеми за себе си и за нас и с времето ще станеш много богат. Една армия се нуждае от квартирмайстори и ковчежници толкова, колкото и от сержанти и генерали. Не обърквай нещата, разбрано?

Ру кимна, макар и да не беше сигурен, че е разбрал какво точно има предвид дьо Лунвил.

— Нека поставим въпроса другояче: ако създадеш на капитана или на мен и най-малкия проблем, независимо от какво естество, фактът, че вече не си войник от нашата дружина, не те предпазва от наказанията и мъките. Ще ти развея червата на прът и ще се чувстваш така, както през първия ден, когато те свалих от бесилото и животът ти ми принадлежеше. Сега разбра ли?

— Да, но на мен вече не ми пука от заплахи, сержант. — Лицето на Ру потъмня.

— О, това не са заплахи, красавецо. Просто така стоят нещата в живота. — После се усмихна мръснишки. — Ако искаш, можеш да ми казваш „Боби“.

— Добре, Боби — каза Ру.

— Как я караш? Някакви близки планове за сватба? — изведнъж смени темата сержантът.

— Помолих баща й и той каза, че щял да помисли — повдигна рамене Ру. — Ако се съгласи, ще помоля и нея.

Дьо Лунвил прокара ръка по четината на брадичката си.

— От това, което разбрах преди няколко седмици, мислех, че нещата вече са опечени.

— Хелмут вече ме направи свой партньор и вечерям с него и с Карли два пъти седмично — отвърна Ру. — Придружавам я и до центъра — до градския пазар в шестък, но…

Той повдигна рамене.

— Продължавай — подхвърли дьо Лунвил.

— Момичето не ме харесва.

— Не харесва теб или не одобрява идеята, че ще се ожениш за парите на баща й?

— Луис казва, че трябва да я спечеля, но…

— Но какво?

— Не я намирам за много интересна — призна си Ру.

Дьо Лунвил замълча за момент, после попита:

— Когато говориш с нея и се опитваш да я ухажваш, Ейвъри, какви теми обсъждате?

— Опитвам се да бъда интересен — отвърна младежът, — затова й говоря какво правим с баща й или за войната. — Дьо Лунвил се намръщи и той побърза да добави: — Нищо, което не би харесало на капитана. По този въпрос съм много сдържан.

— Ще те посъветвам нещо — каза сержантът. — Задай й един въпрос.

— Какъв?

— Какъвто и да е. Запитай я нещо за самата нея. Искай мнението й по някакъв проблем. — Дьо Лунвил се ухили. — Можеш да откриеш, че не е нужно само ти да си център на вниманието във всеки разговор или че я интересуват съвсем различни неща.

— Ще опитам — въздъхна Ру. Тръгнаха да излизат от канцеларията и той добави: — Ще осигуря каруците на пристанището в ранни зори. Хубаво би било твоите петима каруцари да бъдат там час преди разсъмване.

— Ще бъдат — отсече дьо Лунвил и си тръгна. Щом вратата се затвори зад него, Ру незабавно се захвана да изчислява разходната и приходната част на новата сделка.

След час Хелмут Гриндъл дойде и махна на Ейвъри, който оглеждаше сандъците, в които щяха да бъдат сложени ценните предмети.

Ру пресече просторния склад, застана пред партньора си, на когото се надяваше скоро да стане зет, и го попита:

— Да, кажи?

— Поемам лично пренасянето на стоките до Рейвънсбърг. Някои от най-скъпите неща трябва да се покажат лично на майката на барона и като се имат предвид миналите ви отношения, си мисля, че ще е по-добре аз да свърша тази работа.

— Добра идея — каза Ру, огледа се и добави: — Тук има много работа и нещата трябва се наглеждат, така че бездруго щеше да ми е трудно да замина.

— Ще наминеш ли за вечеря? — попита го Гриндъл.

— Мисля да остана тук и да се уверя, че всичко е свършено добре. Ще бъдеш ли така любезен да кажеш на Карли, че утре ще й се обадя?

Очите на Гриндъл го погледнаха по-остро, но изразът му остана неразгадаем. След момент той каза:

— Дадено.

Тръгна си без други забележки и Ру отново се задълбочи в предстоящите задачи. Беше опознал добре съдружника си по време на месеците съвместна работа, но когато нещата опираха до Карли, не беше сигурен какво точно мисли и чувства възрастният мъж.

Ру седеше спокойно във всекидневната. Бащата на Карли беше заминал с колата луксозни стоки за Даркмоор и сега тя и Ру за пръв път бяха сами в къщата. Преди това или вечеряха в присъствието на баща й, или младежът я водеше в града на пазар.

Ру бе прекарал по-голямата част от вечерта сам, защото Карли бе настояла да се заеме лично с кухнята. Имаха готвачка и прислужница, които живееха в наглед скромния им дом, но Карли не позволяваше на никого да се грижи за баща й.

Сега, след като вечерята беше готова, двамата седнаха мълчаливо в стаята, която наричаха „стаята за седене“, където Гриндъл обикновено посрещаше деловите си гости. Удобството и тишината помагаха на Ру да се отпусне. Беше седнал на малък диван, а Карли — на стол близо до него.

— Нещо не е наред ли? — попита Карли тихо, както винаги.

— Не, няма нищо. — Ру се отърси от мислите си. — Мислех си колко е странно, че в къщата има стая, определена специално да не се прави нищо, а само да се седи и да се говори. В Рейвънсбърг единственото време за разговори беше на масата в хана, където работеше майката на Ерик, или когато тръгвахме да правим нещо.

Момичето кимна и сведе поглед. Настъпи тишина.

— Кога чакаш да се върне баща ти? — попита след минута Ру.

— След две седмици, ако всичко бъде наред — отвърна пълничката девойка. Беше отпуснала спокойно ръце в скута си, стойката й беше изправена, но не вдървена или скована. Сведеният й поглед му позволи да огледа чертите й. Търсеше нещо, което да го възбуди, в това лице от деня, в който я бе видял за пръв път. Имаше хладен пресметлив план да я ухажва, да я спечели и да използва търговските помещения на баща й, за да се издигне, но всеки път, когато имаше възможност да се приближи до нея, не можеше да измисли какво да каже. Сега също стигна до извода, че не намира в нея нищо привлекателно.

Беше си имал работа с уличници, много по-грозни от Карли, вмирисани на кисело вино и с изпочупени зъби, но тогава бяха на поход, беше война и страхът от близката смърт правеше всяка среща бърза и желана. Сега беше различно.

Това беше нещо за цял живот и бе пълно с отговорности. Той искаше брак с тази девойка и деца от нея, но все още не я познаваше.

Луис му бе казал да я ухажва, а дьо Лунвил — да спре да приказва за себе си. Накрая Ру се обади:

— Карли?

— Да? — Тя го погледна.

— Ами… — започна той забързано — какво мислиш за новия ми договор с двореца?

И незабавно се изруга, че е такъв идиот. Опитваше се да убеди момичето, че е подходящ за любовник и съпруг, а първият му въпрос беше за търговските дела.

Но вместо да го погледне с досада, тя се усмихна леко и попита малко срамежливо:

— Искаш да знаеш какво мисля ли?

— Ами, познаваш добре баща си — бързо отвърна той. — Била си до него… през целия си живот. — Чувстваше се все по-голям идиот с всяка секунда. — Исках да кажа, че сигурно имаш свое мнение по проблемите. Какво ще кажеш?

— Мисля, че наличието на постоянен приход, дори и по-скромен — каза тя с още по-широка усмивка, — е с много по-малък риск, отколкото да продължаваш да зависиш от луксозни стоки и предмети.

— Така сметнах и аз — кимна Ру. Реши, че е по-добре тя да не знае, че ще бъде единственият доставчик, на когото са поверени извънредно важните превози на товари, предназначени за новата армия на принца.

— Татко винаги е говорил за максимални печалби, но когато работи, поема и големи рискове. Имаше и провали, които бяха много мъчителни. — Гласът й се сниши, когато осъзна, че всъщност критикува баща си. — Но той е склонен да помни добрите времена и бързо да забравя лошите.

— Мисля, че имам друго отношение към нещата — каза Ру. — Най-малкото твърде дълго помня лошото.

После осъзна нещо за себе си.

— Право да си кажа, не съм имал и много късмет. — Тя не каза нищо и той смени темата. — Значи одобряваш договора с двореца, така ли?

— Да — отвърна тя и отново затвори уста.

Като се опитваше да я разговори на всяка цена, Ру попита:

— И какво му е доброто?

Тя се усмихна; за пръв път, откакто я бе срещнал, Ру я виждаше истински развеселена. Учуден видя, че има трапчинки. И откри, че когато е усмихната, не е толкова обикновена на вид.

Внезапно усети, че се изчервява, и попита:

— Нещо смешно ли казах?

— Да. — Тя сведе поглед. — Не си ми казал нищо за договора, така че как бих могла да разбера дали е добър?

Ру се засмя. Очевидно бе научила само основните неща по този контракт и тъй като беше споделил съвсем малко с Хелмут, Карли сигурно знаеше още по-малко.

— Ами става дума за… — започна той.

Потънаха в разговора и Ру с учудване откри, че Карли знае много за работата на баща си. Нещо повече — тя можеше да разсъждава добре за търговията; задаваше въпроси в ключови моменти и откриваше слабости там, където Ру не беше и предполагал.

Ру отвори бутилка вино и пийнаха по чашка. Досега не беше забелязвал Карли да пие и се обвини, че всъщност никога не й е обръщал достатъчно внимание. През седмиците, когато се бе опитвал да я ухажва, по-скоро искаше да я впечатли със себе си, а не да я опознае.

По едно време забеляза, че тя става, за да намали пламъка на една лампа, и чу, че някъде кукурига петел. Погледна изсветляващото небе навън и каза:

— Богове! Приказвали сме цяла нощ.

— На мен ми хареса — засмя се Карли и се изчерви.

— Кълна се в Сунг, и на мен ми хареса. От много време не бях говорил така с някого за… — Той спря. Тя го гледаше и се усмихваше.

Обзет от внезапен порив, той я целуна. И веднага се дръпна, защото реши, че е престъпил границите на позволеното.

Но тя не се възпротиви.

— Ами… — каза Ру смутено. — Ще ти се обадя утре — тоест довечера, ако нямаш нищо против. Може да излезем. Ако ти е приятно, разбира се.

Тя сведе очи, очевидно притеснена.

— Да, бих искала.

Той тръгна към вратата, без да сваля поглед от нея. После каза:

— И ще си поговорим пак.

— Да, много бих искала — отвърна тя и стана да го изпрати до вратата.

Ру почти избяга, толкова беше притеснен. Навън спря и си избърса челото. Беше топъл, и челото му беше направо горещо. Какво му ставаше? Реши, че трябва да обмисли по-внимателно действията си за спечелване на дъщерята на Хелмут Гриндъл.

Шест каруци изтрополиха през портата и стражът махна на Ру да спре. Войникът носеше обикновена наметка с емблемата на принца на Крондор — жълтия силует на орел, издигащ се над планински връх, обграден в кръг от тъмносиньо. Единствената промяна, която Ру забеляза, бе, че сивата тъкан на наметката върху бронята сега е в царско червено и жълто. За пръв път, доколкото помнеше, принц от Короната, наследник на трона на Кралството, управляваше Западната област.

Ру се мъчеше да си припомни какво означава това; общо взето знаеше, че принцът трябва да управлява Крондор, докато не наследи трона, но години наред бе управлявал Арута, бащата на краля, а той не беше наследник на короната. Ру си помисли, че може да пита някого по този въпрос.

— По каква работа? — попита стражът.

— Доставки за сержант дьо Лунвил. — Това беше всичко, което трябваше да каже.

При споменаването на това име Джедоу Шати изникна сякаш от нищото — бе стоял в сянката до караулката на стража. Носеше черната куртка на специалните сили на Калис, само с един пурпурен орел, бродиран малко над сърцето.

— Пусни ги — каза той с басовия си глас и се ухили на Ру. — Ще свикнат с лицето ти, Ейвъри.

— Ако са свикнали с твоето, с моето ще им е съвсем лесно — ухили му се младежът.

— Да де, ти всъщност си голям красавец! — засмя се Джедоу.

Ру погледна ръкава на униформата на стария си съратник.

— Имаш трета нашивка! Станал си сержант!

— Да. Ерик също. — Широката усмивка на Джедоу, като че ли стана още по-голяма.

— А дьо Лунвил? — попита Ру, докато портите се разтваряха.

— Все още е наш началник и учител — каза Джедоу. — Но сега се води старши сержант.

Първата кола вече отминаваше и Джедоу подвикна:

— Ерик ще ти разкаже. Той ще надзирава разтоварването.

Ру му махна с ръка и влезе в двора с първата каруца. Това не беше първата му доставка в двореца, но досега беше най-голямата. От юг бе пристигнал керван от Кеш и Долината на сънищата и към стоките в него бяха прибавени и неща за двореца, специално за лорд Уилям. Имаше постоянна заповед и всички доставки, предназначени за специалните сили на Калис, трябваше да бъдат адресирани до дворцовия съдия. Посредниците, наблюдаващи потока стоки към и от пристанището и кервансараите, разположени извън градските стени, отдавна бяха забелязали, че товарите директно се пренасят в двореца само от каруци на „Гриндъл и Ейвъри“.

Покрай предната стена на дворцовия комплекс бе изградено ново складово помещение, което пресичаше съдебния двор по цялата му дължина. Ру го бе видял при последните си посещения в двореца и бе доста озадачен, но не бе питал нищо. Спря каруците си пред входа, където го очакваха трима души.

Ерик му махна, махна му и Грейлок, някогашният мечемайстор на барона на Даркмоор. До тях стоеше самият дворцов съдия, а зад него се криеше странният му любимец Фантус — покритият със зелени люспи летящ гущер, както го определяше мислено Ру.

— Моите почитания, господа — поздрави ги Ру и скочи от капрата. — Къде трябва да бъдат разтоварени тези стоки?

— Нашите хора ще ги разтоварят — каза Грейлок и махна към новопостроеното складово помещение.

Ерик даде знак и цял отряд войници в черни униформи дотичаха и започнаха да развързват въжетата на каруцата. Свалиха страничната дъска и започнаха разтоварването.

— Честито. Джедоу ми каза.

— Да, повишиха ни — вдигна рамене Ерик.

— Трябваше. — Грейлок сложи ръка на рамото на Ру. — Започнахме да оформяме командната верига.

Гущерът изсъска и лорд Уилям каза:

— Тихо, Фантус. Ру е служил с нас. Капитан Грейлок не издава нищо.

Като че ли разбрал думите му, огнедрейкът се отпусна до ботушите на дворцовия съдия, изпъна врат и лорд Уилям го почеса зад дебелите очни издатини.

— Капитан Грейлок? — каза Ру. — Какво става всъщност?

— По-лесно е, когато се разправяш с хората от обикновените военни поделения — повдигна рамене Грейлок. — Но нашата част е… необикновена — каза той, като погледна въпросително лорд Уилям, за да разбере дали не казва на Ру нещо повече. Дворцовият съдия не му обърна внимание и той продължи: — Имам да върша много неща и не съм задължен да искам разрешение от никого.

— С изключение на мен — усмихна се лорд Уилям.

— И на капитана — каза Ерик.

— Кой капитан — попита Ру.

— Аз съм един от капитаните, Ру — усмихна се Грейлок. — Но има само един човек който е „Капитана“: Калис.

— Разбира се — рече Ру. Вече разтоварваха втората кола. Той махна на каруцаря и му подвикна:

— Изкарай я. Сега ще дойда.

Човекът на капрата, бивш войник от същата команда, кимна, зави и подкара към портата.

— Къде е капитанът? — попита Ру.

— В двореца, говори с принца — каза Грейлок.

При тази реплика дворцовият съдия леко поклати глава. Ру погледна Ерик, който като че ли напрегнато наблюдаваше разговора, и въздъхна.

— Добре де. Няма да кажа нищо. Но кога тръгвате все пак?

Лорд Уилям направи крачка и застана пред Ру.

— Какво искаш да кажеш с това „тръгвате“?

— Не изучавам военното изкуство, като добрия си приятел Ерик, милорд — усмихна се Ру, — но и аз бях войник.

Той погледна растящата камара стоки в склада.

— Пък и това не е обикновена доставка за един допълнителен гарнизон тук, в двореца. Очевидно готвите експедиция. Отивате пак натам, нали? — Той ги изгледа подред. — Отново там.

— Ще те посъветвам да пазиш размишленията за себе си, Рупърт Ейвъри — каза дворцовият съдия Уилям. — Доверяваме ти се, но само отчасти.

— Няма да кажа и дума извън тези стени, така че не се безпокойте. — Ру вдигна рамене. После размисли и допълни: — И знайте, че не само аз мога да си направя подобна сметка, като наблюдавам какво влиза и не излиза оттук.

Лорд Уилям като че ли се раздразни от тази забележка, защото се обърна към Грейлок и Ерик и рече:

— Погрижете се за това. Мисля, че трябва да говоря и с херцог Джеймс. — Щракна с пръсти и посочи нагоре. Огнедрейкът се стрелна към небето с яростна сила, а Уилям обясни на стреснатия Ру: — Казах му да отиде на лов. Остарява. Твърди, че все още може да вижда, както преди, но истината е, че малко го домързява. Ако позволя на кухненския персонал постоянно да му дава остатъци от храната, ще надебелее като твоите мулета и няма да може да се отлепи от земята.

Каза последното с печална усмивка и после си тръгна.

— Твърдял, че вижда както преди? — повтори учудено Ру.

— Не подценявай съдията — усмихна се Ерик. — Чувал съм за него какви ли не истории.

Ру го изгледа невярващо и Ерик каза:

— Говореше съвсем сериозно. Виждал съм го да си говори и с конете. Честно. — Погледна след отдалечаващия се съдия и добави: — Мисля си какъв ли лечител на коне би станал.

Грейлок сложи ръка на рамото му. Преди години именно умението на Ерик да лекува коне беше привлякло вниманието на Грейлок към него и бе станало причина да се сприятелят.

— Трябва нещо повече от това да разбираш болката на животното, Ерик. Какво ще ти каже конят за една ожулена кост или за едно възпаление на копитото? „Боли“, това е най-многото, което лорд Уилям ще разбере. Освен това трябва да знаеш как да откриеш къде е проблемът и да умееш да се справиш с него.

— Може би — съгласи се Ерик. После се обърна към Ру. — Имаш ли някакви предложения как да замаскираме това, което става тук?

— Може би ще е добре да ми дадете да прекарам още няколко пратки и да насочите някоя фалшива следа към дворцовия съдия. — Той посочи последната каруца. — Пропуснете ги през контролата, после пратете някой, за да види това. — И посочи новия просторен склад.

— Да му позволим да го види ли? — попита Грейлок.

— Да — каза Ру и се усмихна хитро.

— Да! — каза Ерик, разбрал какво има предвид приятелят му. — Капитане, да ги оставим да видят! Но само това, което искаме.

— Може би сте прави. — Грейлок потърка брадичката си. — Какво може да им покажем?

— Вижте, онези гущери, сааурците, знаят, че се готвите срещу тях. — Ру махна с ръка към постройката. — Направете така, че това да прилича на нови казарми, и няма да привлечете особено вниманието им.

— Може би ще свърши работа — кимна Грейлок.

— Знаем, че имат агенти в града — вдигна рамене Ерик. — Винаги сме предполагали, че разполагат с такива.

Един страж притича към тях от портата и викна:

— Милорд!

— Никога няма да свикна с това — усмихна се Грейлок.

— Милорд? — повтори като ехо Ру.

— Всички получихме титли — обясни Ерик. — За да не ни се бъркат дребните служители. Но никой не е сигурен кой какъв е.

— Какво има? — извика Грейлок.

— Един мъж пред портата иска да види господаря на тази транспортна фирма.

— Кой е той? — попита Ру.

— Казва, че ви бил братовчед… — След моментно колебание войникът добави: — Сър.

Ру хукна към портата и видя Дънкан. Изглеждаше ужасно разтревожен.

— Какво има? — попита Ру.

— Хелмут е ранен — каза Дънкан.

— Къде е?

— Откарали са го у тях. Карли ме прати да те повикам.

— Върни се с каруците — подвикна Ру на братовчед си, яхна коня му и препусна в галоп преди Дънкан да успее да отвори уста.

Без малко не повали десетина минувачи в бясното препускане към дома на Гриндъл. Видя двама работници пред къщата, хвърли поводите на единия и прелетя край другия.

Луис, който го чакаше пред вратата, каза:

— Попаднал е на засада.

— Как е? — попита младежът.

— Зле. Карли е горе с него.

Ру забърза по стълбите. Досега никога не се бе качвал на втория етаж. Надникна през една врата и видя обикновено подредена стая — предположи, че е слугинската. Следващата беше украсена с копринени драперии, красиви гоблени и топли вълнени черги — сигурно беше стаята на Карли.

Стигна до края на просторния коридор, влезе в стаята и видя съдружника си на легло. Дъщеря му седеше до главата му. Беше измъчена и бледа, но не плачеше. От другата страна стоеше жрец от храма на Килиан — богинята на фермерите, горските работници и моряците. По принцип нейните свещенослужители бяха известни като лечители, макар че пациентите им често умираха.

— Как е Хелмут? — попита Ру.

Карли само поклати глава, а жрецът каза:

— Загубил е много кръв.

Ру спря до леглото и погледна възрастния мъж. Изглеждаше изтощен. И преди имаше вид на по-възрастен от годините си, но сега изглеждаше направо престарял. Главата и гърдите му бяха бинтовани.

— Какво се е случило? — попита младежът.

— Нападнали са го снощи край града — каза Карли. Гласът й звучеше детински. — Някакви селяни го намерили в един овраг и го донесоха тук веднага след като тръгнахте за двореца тази сутрин. Изпратих за жреца, а после Дънкан отиде да те търси.

Ру си припомни уроците на Накор, направи няколко знака във въздуха и положи длани върху гърдите на Хелмут. Незабавно почувства контакта и енергията започна да изтича от ръцете му.

— Какво правите? — попита жрецът подозрително.

— Това е вид лечение, което съм учил — отвърна Ру.

— И кой ви е учил? — настоя свещенослужителят.

— Един монах от ордена на Дала. — Ру помисли да дообясни, но се отказа да разказва за Накор на непознат.

— Да, лечението рейки — кимна жрецът, повдигна рамене и добави: — Не може да му навреди. Ще му помогне или да оздравее, или да напусне по-леко този свят.

— Ако дойде в съзнание — обърна се той към Карли, — дайте му билките, наложени в чаша гореща вода. И колкото се може по-скоро е необходимо да хапне нещо: малко хляб и масло.

— Ще оживее ли? — В очите на девойката внезапно припламна надежда. Поведението на жреца беше почти безцеремонно, но той все пак понижи глас.

— Казах, „ако дойде в съзнание“. Всичко е по волята на богинята.

И без да каже нито дума повече, си тръгна и остави Карли и Ру сами. Времето минаваше. След близо час старание Ру вдигна ръцете си от Хелмут — те все още трепереха от енергията, която бе прехвърлил на ранения мъж.

— Ще дойда пак — прошепна той в ухото на Карли. — Трябва да видя някои неща.

Тя кимна и той слезе по стълбите при чакащите Дънкан и Луис.

— Какво е положението? — попита братовчед му.

— Не е добро — отвърна Ру. Старият човек може би нямаше да дойде отново в съзнание.

— Сега какво? — попита Луис.

— Върни се на работа и надзиравай всеки да прави това, което трябва — каза Ру. Луис кимна и тръгна. Ру се обърна към Дънкан. — Иди до хановете край градската порта. Намери някой, който знае за случилото се. Виж най-вече дали можеш да откриеш някой от фермерите, които са намерили Хелмут. Искам да говоря с тях.

— Мислиш, че не са бандити ли? — попита Дънкан.

— Толкова близо до града? Не. Мисля, че… все още не искам нищо да мисля.

Хвана братовчед си за ръката и го поведе към вратата.

— Толкова съм уморен, а още няма обяд. — Въздъхна. — Виж какво можеш да откриеш и се обади. Ще бъда тук.

Дънкан потупа братовчед си по рамото и тръгна. Ру видя прислужницата до кухнята. Личеше й, че е притеснена.

— Мари — каза Ру, — занеси на Карли чай.

Момичето се поколеба, но влезе в кухнята.

Ру се качи на втория етаж и застана зад Карли. Поколеба се, после сложи ръка на рамото й.

— Помолих Мари да ти донесе чай — тихо каза той.

— Благодаря — отвърна девойката, без да откъсва очи от баща си.

Денят се точеше бавно, следобедните сенки преминаваха в нощен мрак. Дънкан се върна — не бе разбрал нищо полезно от онези, които твърдяха, че знаят нещо за ранения мъж, докаран в града тази сутрин. Ру му каза да обиколи отново кръчмите покрай градските порти и да наблюдава няма ли някой, който харчи безгрижно пари и се хвали с внезапно богатство. Младият човек нямаше представа какво би могъл да превозва Хелмут на връщане от Даркмоор, но знаеше цената на стоката, която възрастният мъж бе откарал от Крондор; в крайна сметка хората, ограбили съдружника му, им бяха отнели повече от две трети от реалната стойност на стоката. Бе изчезнала сума, надхвърляща чистата им годишна печалба.

Мари донесе вечеря, но никой от двамата не яде. Наблюдаваха Хелмут, който се бореше за живота си. Дишането му стана по-леко — поне така му се стори на Ру — и в ранните часове той леко помръдна.

Карли дремеше, опряла глава на таблата на леглото на баща си, а Ру спеше на един стол, който бе домъкнал от всекидневната. Трепна, когато чу името си.

Стана и се наведе над ранения. Хелмут бавно отвори очи.

— Татко! — прошепна Карли и се наведе над него.

Ру мълчеше. Девойката целуна баща си. Старият мъж прошепна нещо и тя се отдръпна.

— Вика те.

— Тук съм, Хелмут. — Ру се наведе.

— Карли — прошепна раненият и се опита да се повдигне. — Грижи се за нея.

— Ще го направя, Хелмут — прошепна той. — Имаш думата ми.

После старецът каза само още една дума. Ру се изправи и се намръщи. Карли го погледна стреснато и попита:

— Какво има?

— После ще ти кажа. — Ру се помъчи да бъде спокоен. Погледна ранения и добави: — Той има нужда от теб.

Карли застана до баща си и взе ръката му.

— Тук съм, татко — тихо каза тя, но старецът отново изпадна в безсъзнание.

Призори почина.

Церемонията бе проста, защото Ру знаеше, че Гриндъл би предпочел така. Карли носеше черно траурно було и мълчаливо бдеше над мъртвия, докато жрецът на Лимс-Крагма, Богинята на смъртта, се молеше и палеше погребалната клада. Вътрешният двор на храма беше пълен, защото имаше още няколко погребения. Всяко ставаше в отделна зона на храмовия парк, но въпреки разграничителните огради се виждаше димът, издигащ се от другите пламтящи подставки на ковчезите.

Стояха мълчаливи един до друг — Карли, Ру, Дънкан, Луис, Мари и двама от работниците, представляващи служителите на „Гриндъл и Ейвъри“. Ру се огледа и си помисли, че това е доста скромно прощаване с един мъж, продавал през живота си какви ли не стоки на могъщите и влиятелни хора в Кралството. През последните два дни бяха пристигнали съболезнователни съобщения от няколко търговци, но нито един от благородниците, които бяха между най-добрите клиенти на Хелмут, не се бе потрудил да прати дори един-единствен ред за утешение на дъщеря му. Ру се закле, че на собственото му погребение ще присъствуват най-богатите в Кралството.

— Да тръгваме — каза Карли, когато тялото изчезна напълно в пламъците.

Ру й предложи ръката си и я придружи до една наета карета. Когато двете с Мари се качиха, каза:

— Традицията изисква да остана със служителите за едно питие. Ще отидем в склада. Ти добре ли си?

— Да — отвърна Карли.

Въпреки бледността гласът й беше спокоен и в очите й нямаше сълзи. Беше спряла да плаче предния ден и показа сила, която направо изненадваше Ру.

— Ще намина по-късно — каза той. — Ако нямаш нищо против, разбира се.

— Ще се радвам — отвърна тя.

Дънкан, Луис и работниците тръгнаха с Ру през храмовия площад на Крондор. Когато минаха половината път до склада, Луис се обади:

— Мразя погребенията.

— Съмнявам се, че дори и жреците на Богинята на смъртта си падат по тях — каза Дънкан.

— Цяла седмица ще мириша на изгоряло дърво — обади се Ру.

— И на смърт — додаде един от работниците.

Младежът го погледна и кимна. Един от характерните белези на храма на Богинята на смъртта беше несекващият дим от кладите, който тегнеше над площада. В огъня се хвърляха билки и различни ароматични дърва, но в пушека винаги се долавяше и нещо друго, нещо, за което Ру предпочиташе да не мисли. По време на обсадата на Махарта достатъчно се бе надишал със смрадта на изгоряла плът.

Стигнаха до склада и влязоха при коларите и другите работници. На дървената маса бяха наредени бутилки със силно пиво. Всеки взе по една и Ру каза:

— Хелмут Гриндъл. Труден, но честен човек, добър партньор и любящ баща, заслужаващ нашата любов и почит.

— Да бъде милостива Лимс-Крагма — рече Луис.

Пиха в памет на Хелмут и говориха за него. Никой не бе работил толкова дълго за покойния, колкото Ру. Докато не беше станал съдружник с него, Хелмут винаги бе действал сам. За по-малко от година Ру бе увеличил прихода на Гриндъл повече от три пъти и сега седем души, без да се броят Дънкан и Луис, бяха наети на пълно работно време във фирмата „Гриндъл и Ейвъри“.

Нямаше какво друго да обсъждат и разговорът бързо премина към предположенията как е умрял старецът. Ру слушаше разсеяно.

Когато работниците си тръгнаха, Ру направи кратко съвещание с Луис и Дънкан и им каза последните думи на Хелмут. Обсъдиха какво трябва да се направи и когато подробностите бяха уточнени, Ру също си тръгна.

Беше толкова пълен с гняв и мрачна решителност, че за малко не подмина къщата на Карли.

Тя бе сменила традиционните черни дрехи за погребението с нещо, което граничеше с празничен тоалет — дълга светлосиня рокля, поръбена с дантели. Ру се изненада, че го очаква официална вечеря, но внезапно усети, че е огладнял.

Ядоха мълчаливо. Накрая Карли каза:

— Изглеждаш много разсеян.

— Толкова съм потресен от смъртта на баща ти — каза Ру и се изчерви, — че изобщо не си помислих какво преживяваш ти. Извинявай.

Той я стисна лекичко за ръката и добави:

— Съжалявам.

— Разбирам. — Тя също стисна лекичко ръката му.

Свършиха с вечерята, Мари разчисти масата и двамата се преместиха във всекидневната. Карли почерпи с хубав коняк, много по-фин от всичко, което му бе сервирал Гриндъл. В пристъп на учудващо силно чувство Ру каза:

— За Хелмут.

— Все още не мога да свикна с мисълта, че няма да се появи всеки момент — каза Карли.

— Разбирам те. — Ру погледна към вратата. Изпитваше същото чувство.

— Какво ще правя сега? — внезапно каза Карли.

— Какво искаш да кажеш? — попита младежът.

— След като татко почина…

Внезапно тя отново избухна в сълзи и Ру инстинктивно я прегърна. Тя захълца на гърдите му.

— Обещах на баща ти — каза след малко той, — че ще се грижа за теб.

— Знам — каза Карли. — Но не искам да казваш нищо, за което по-късно ще съжаляваш.

— Не те разбирам — каза Ру.

— Знам, че татко смяташе да ни ожени, Рупърт. — Карли се опитваше да говори спокойно. — Ти си първият от кандидатите, когото наистина хареса. Но също знам, че остаряваше и се тревожеше за това. Никога не ми го е казвал, но беше ясно, че толкова очакваше, че ние просто… ще решим да се оженим. Сега обаче фирмата вече е твоя. Не трябва да се чувстваш задължен.

Ру усети как стаята бавно се завърта. Не знаеше доколко това се дължи на коняка, на дългите часове гняв или на отношенията му с това странно, понякога неразбираемо момиче.

— Карли — бавно каза той. — Знам, че баща ти имаше планове за нас.

Той сведе очи.

— И да ти кажа истината, когато за пръв път дойдох тук, бях решил да те ухажвам и да спечеля одобрението му, без да се интересувам какво чувстваш и мислиш ти.

Замълча за момент, после добави:

— Не знам дали мога да ти обясня всичко, но постепенно започнах да те… ценя. Мисля, че… приятно ми е, когато съм с теб. Имам известни задължения към баща ти, но чувствата ми към теб са нещо повече от това.

Тя го погледна за момент, после каза:

— Не ме лъжи, Рупърт.

— Нямам такова намерение. — Ръцете му още бяха на кръста й. — Наистина така го чувствам, Карли. Нека да го докажа.

Тя го гледаше мълчаливо. Секундите минаваха, после минутите. Тя се взираше дълбоко в очите му. Накрая хвана ръката му и каза:

— Ела с мен.

Поведе го по стълбите към стаята си. Влязоха. Тя затвори вратата, сложи ръце на гърдите му и леко го тласна към леглото. Той седна. После Карли бързо развърза колана на роклята си и тя се свлече на земята. Застана пред него гола на светлината на свещта, поставена на нощното шкафче. Гърдите й бяха млади и твърди, кръстът й бе широчък, също както бедрата й. В лицето й нямаше нищо красиво, с изключение на очите, които блестяха в трептящата светлина.

— Това съм аз — каза тя с глас, пълен с вълнение. — Съвсем обикновена съм. И дебела. И вече нямам богат баща. Можеш ли да ме обичаш такава?

Очите на Ру се насълзиха. Той стана и я прегърна. Преглътна с мъка, но се опита да говори със спокоен глас.

— Никой не е заявявал, че съм любимец на дамите. — Една сълза се търкулна по бузата му й той продължи: — Свикнал съм да казват, че лицето ми било като на плъх или дори по-лоши неща. Външният вид не е всичко.

Тя сложи глава на гърдите му и каза:

— Остани.

По-късно Ру лежеше и се взираше в мрака. Карли спеше в ръцете му. Бяха се любили неловко и трескаво, с чувство, което бе повече молба за приемане, отколкото нещо, дадено даром. Карли нямаше умения, а Ру се бе насилил да бъде по-внимателен, отколкото бе искал.

В един момент си бе обещал да се ожени за нея, а сега вече знаеше, че е длъжен да го направи, когато свърши траурът. Но в мрака умът му отново се върна към гневните планове, които бе обмислял с Дънкан и Луис. Не бе казал на Карли какво му бе прошушнал баща й преди да умре.

Едно име. „Джейкъби“.

10.Кроежи

Ру вдигна ръка и каза:

— Има три неща, които трябва да обсъдя с вас.

Карли му бе разрешила да ползва столовата за срещи с Дънкан и Луис. Дори успя да скрие разочарованието си, когато я помоли да ги остави сами.

Луис погледна Дънкан, който вдигна рамене, за да покаже, че няма представа какво има предвид Ру.

— Тук сме, а не в склада, защото искам да съм сигурен, че никой няма да ни подслуша.

— Подозираш някого от работниците ли? — попита Луис.

Ру поклати глава.

— Не, но колкото по-малко хора знаят за плана ни, толкова по-малка е възможността враговете ни да ни разкрият.

— Враговете ли? — каза Дънкан. — С кого сме във война сега?

— Има един боклук, наречен Тим Джейкъби — каза Ру. — Той е убил Хелмут.

— Джейкъби? — попита Луис.

— Синът на един търговец, Фредерик Джейкъби — каза Дънкан. — От фирмата „Джейкъби и синове“.

— Не съм чувал за тях — поклати глава Луис.

— Прекарай няколко месеца като превозваш товари и ще чуеш — каза Ру. — Те не само са ни най-големите съперници, но са и влиятелни.

Ру се облегна в стола си и лицето му придоби озадачен вид.

— Хелмут ми каза, че Джейкъби е ограбил стоката му.

— Не може ли да съобщим това на Градската стража? — попита Луис.

— Какво точно ще кажем? — попита Дънкан. — Нямаме никакви доказателства.

— Имаме думите на един умиращ — каза Луис.

Дънкан поклати глава.

— Това можеше да стане, ако Ру беше благородник или нещо подобно, но след като никой важен човек не е чул тези думи — жрец или някой от Градската стража, думата на Ру е заложена срещу тази на Джейкъби.

— А баща му има много добри връзки — добави Ру. — Работят с някои от най-големите търговски сдружения в Западните владения и ако кажа нещо такова, ще започнат да твърдят, че лъжа, за да навредя на бизнеса им.

— Винаги е така с властимащите — каза Луис. — Могат да правят това, което другите не могат.

— Почти съм решил да направя едно посещение на Тим Джейкъби тази нощ — каза Ру.

— Винаги можеш да го направиш. — Луис повдигна рамене и се наведе напред. Сакатата му ръка лежеше неподвижно на масата пред него и той посочи младежа с левия си показалец. — Но първо се запитай: какво ще те предпази да не те качат на бесилката?

— Трябва да направя нещо.

— Времето ще ни поднесе различни възможности за отмъщение — каза Луис. После помълча и добави: — Казваш „Джейкъби и синове“. Има ли и брат?

— Да. Тим е по-големият — каза Дънкан. — Другият — Рандолф, е свестен, поне така казват, но и той е напълно предан на семейството.

— В Родез — намеси се отново Луис, — когато един мъж навреди на друг, се бием на дуел. Но когато едно семейство причини беда на друго, започваме война. Може да е тиха война, която продължава поколения, но в крайна сметка едната от фамилиите бива ликвидирана напълно.

— Опитвам се да запазя бизнеса си, Луис — каза Ру. — Воденето на една война е скъпо нещо.

— Тя е започнала. — Луис повдигна рамене. — И няма да спре, докато не победиш или не загубиш, но никой не казва, че следващата битка е тази нощ. Чакай своето време. Набирай сили. Отслаби позициите на неприятеля си. И когато ти се открие възможност, възползвай се от момента. — Той стисна здравата си ръка в юмрук. — Знаеш поговорката, че отмъщението е блюдо, което се сервира студено. Не е така — никога не бива да губиш огъня на гнева, който те тласка към мъст.

Той погледна Ру в очите.

— Прошката се цени в храмовете. Но ако държиш много на такава ценност, изследвай внимателно врага си. — Потупа се с пръст по главата. — Мисли. Мисли за това, което го мотивира, за силата и слабостите му. Пази жаравата гореща, но планирай хладнокръвно. И когато му дойде времето, излей огъня и се наслади на отмъщението.

Ру издиша шумно, като че ли искаше да изкара яда си.

— Добре. Ще чакаме. Но нека първо пуснем слухове между работниците, че „Джейкъби и синове“ ще ни стават съдружници.

— Добре. Има ли нещо друго? — попита Дънкан. — Трябва да посетя една дама…

Той се ухили.

— Хелмут водеше деловите ни книги и отчетите — каза Ру. — Имам представа от тези неща, но не съм специалист. Дали някой от вас може да ги поеме?

Луис поклати глава, а Дънкан се засмя.

— Никога не ме е бивало по сметките. Знаеш това.

— Тогава трябва да наемем някого.

— Кого? — попита Дънкан.

— Не знам — каза Ру. — Може би Язон от „Барет“. Маккелър често го караше да прави списъци на инвентара. Язон помни всякакви подробности. Ще го попитам. Той е амбициозен. Може би ще поиска да работи за нас.

— А ще можем ли да му плащаме? — попита Дънкан и се засмя.

— Имаме договор с двореца — каза Ру. — Ще помоля дьо Лунвил да ни осигурява парите навреме и ще се оправим.

— Какво е третото нещо? — попита Луис.

Изведнъж изражението на Ру от загрижено стана самодоволно.

— Ще се женя.

— Моите поздравления — каза Луис.

— За Карли, нали? — попита Дънкан.

— Че за коя друга? — отвърна младежът.

— Кога? — полюбопитства братовчед му.

— Следващият шестък. Каня ви.

— Благодаря — каза Дънкан и стана. — Свършихме, нали?

— Да. Можеш да тръгваш — каза Ру, малко разочарован от липсата на ентусиазъм у братовчед си.

— Тежка отговорност поемаш, Ру — каза Луис, след като Дънкан излезе.

— Какво искаш да кажеш?

— Всъщност не е моя работа, но…

— Какво имаш предвид? — настоя младежът.

Луис замълча за момент, после каза:

— Изглежда, харесваш момичето. Но… дали не се жениш само защото чувстваш, че някой ще трябва да се грижи за нея и това си само ти?

Ру понечи да отрече, после откри, че не може.

— Не знам. Харесвам я, а и една съпруга… е, тя си е съпруга, нали? Имам нужда от жена и деца.

— Както кажеш. — Луис го погледна за момент в лицето. — Ще отида в канцеларията и ще съобщя на хората, че следващия шестък ще има сватба.

— Утре ще кажа на Ерик и Джедоу — каза Ру. — Може би и капитанът ще дойде, ако е още в града.

Луис кимна, изправи се и докато минаваше покрай стола на Ру, спря и постави ръка на рамото на младия мъж.

— Желая ти щастие, приятелю. Наистина.

— Благодаря — каза Ру и Луис си тръгна.

Миг по-късно Карли влезе в стаята.

— Чух, че си тръгнаха.

— Казах им, че ще се оженим в шестък — каза Ру.

— Сигурен ли си? — попита Карли и седна на стола, на който допреди малко бе седял Дънкан.

— Разбира се, че съм сигурен. — Ру се помъчи да се усмихне и потупа ръката й. Но в сърцето си не чувстваше нищо освен това, че се посвещава на тази къща и че се впуска да преследва това, което е ценно за него.

— Разбира се, че съм сигурен — повтори той.

Погледна към завесата на прозореца, като че ли се опитваше да види през нея, и в съзнанието му се появи бледият образ на Хелмут на смъртното легло. Кожата му беше бяла като кост, същият цвят като на топа коприна, който Ру бе откраднал — а той знаеше, че нишка от този топ водеше към Хелмут. Смъртта на бащата на Карли отчасти се дължеше и на него. Ру потупа ръката й и разбра, че дори и да я мразеше, пак щеше да се ожени за нея, за да поправи злото, което й бе сторил.

Калис стана от масата, отиде до прозореца, погледна замислено към двора и каза:

— Имам лоши предчувствия за всичко това.

Принц Николас се отпусна в креслото и погледна, първо племенника си, после дворцовия съдия Уилям, който въздъхна:

— Това е отчаяно начинание.

— Чичо, видели сте това лично — допълни Патрик. — Пътували сте до тази далечна земя. — Той се огледа. — Склонен съм да приема, че отчасти моето несъгласие се дължи на липса на… бих казал на впечатления от първа ръка за пантатийците.

— Видях на какво са способни, Патрик — каза Николас. — И пак трудно възприемам това, което ни се съобщава сега.

Той махна с ръка към купчината документи на масата пред него. Съобщенията бяха пристигнали от далечния континент Новиндус през Островите на залеза и Далечния бряг до Крондор. Новините не бяха никак добри.

Херцог Джеймс, който седеше до лорд Уилям, се обади:

— Знаем, че предположенията ни бяха малко по-оптимистични. Разрушаването на корабостроителниците в Махарта и Града на Змийската река не ни осигури толкова години, колкото се надявахме.

— Десет години — каза Калис. — Смятахме, че ще им отнеме десетина години, за да построят отново корабостроителниците и да пуснат на вода достатъчно голяма флотилия, която да прекара войските им през океана.

— А как оценявате нещата сега, капитане? — попита Патрик.

Калис въздъхна: първият израз на чувства, който забелязваха в него, откакто се бе завърнал от Звезден пристан:

— Четири, може би пет години.

— Не предполагахме — каза принц Николас, — че противникът ще насочи всичките си сили и ресурси за възстановяването на доковете и подготовката на нова флотилия.

— Не отчетохме и факта, че са в състояние да жертват цялото население, до последния човек — каза Уилям и стана, като че ли не беше в състояние да седи повече на стола си. — Подготвяме се за отбрана и правим очевидно повече, отколкото пантатийците могат да предположат, за да се сразим с тях.

Той се приближи до Калис.

— Но все пак имаме едно предимство: не им е известно, че знаем къде е родната им земя.

— Не мисля, че това ги вълнува много — усмихна се криво Калис, мина край Уилям и застана срещу Николас и принц Патрик. — Ваше височество, не мисля, че тази акция ще ни донесе някаква полза.

— Смяташ, че ще е безрезултатна, така ли? — попита Патрик.

— Предполагаме — намеси се Уилям, — че няма да очакват това и ние ще се успеем да се промъкнем зад тях и да разрушим родното им гнездо.

Калис вдигна пръст.

— Това е точната дума: „предполагаме“. — Той се обърна към лорд Уилям. — Всичко, което сме разбрали за тези същества, ни подсказва, че те не разсъждават като нас. Умират със същата готовност, с каквато и убиват. Дори да избием всичките им деца, до последното, докато те завладяват Камъка на живота, това въобще няма да ги интересува. Вярват, че ще се превърнат в нещо като полубогове, ако служат на своята господарка, и смъртта въобще не ги плаши.

Обърна се отново към Патрик и продължи:

— Ще отида, Патрик. Ще замина и ще убивам заради вас, и ако трябва, ще умра. Но дори и да не успея да се завърна, останалите живи ще тръгнат след нас. Мисля, че никога няма да разберем тези създания.

— Имате ли по-добри предложения? — попита Николас.

Лорд Уилям сложи ръка на рамото на Калис и каза:

— Стари приятелю, единствената друга възможност е да чакаме. Какво ще загубим, ако предприемем това нападение?

— Животът на още много добри мъже. — Гласът на Калис беше безизразен.

— Такива са войните, капитане — каза лорд Уилям.

— Това не означава, че трябва да ги одобрявам — последва отговорът.

Въпреки разликата в дворцовите рангове, двамата бяха стари приятели и Уилям не се подразни от тона на Калис. Тук ранговете бяха оставени встрани и всеки бе доказвал значението си за Короната и своята благонадеждност не един път. Въпреки младостта си, едва двайсет и пет годишен Патрик бе служил три години на северната граница и се бе сражавал с таласъмите и Тъмните братя. Калис бе почти връстник на почти шейсетгодишния Уилям, макар че на вид беше само малко по-голям от принц Патрик.

— А ако акцията се окаже безрезултатна? — попита капитанът.

— Тогава ще разберем, че не сме успели — обади се Джеймс.

Калис се усмихна тъжно, после каза на стария си приятел:

— Спомням си, когато беше принуден да отговаряш на подобни въпроси, Ники.

— Това беше отдавна, Калис — отвърна Николас. — Вече не сме млади.

— Кога потегляте? — намеси се Патрик.

— Имаме още няколко месеца за подготовка — отговори капитанът. — Разполагам само с четирима мъже, на които мога да разчитам, освен хората в тази зала: дьо Лунвил, Грейлок, Ерик и Джедоу. Всеки от тях знае какво има там и какви са рисковете. Има и малцина ветерани от последните две войни, но тези четиримата са водачи, макар че Ерик и Джедоу още не са осъзнали този факт. Колкото до останалите, те просто трябва да изпълняват заповедите. Добри са за войници, но недостатъчно за водачи.

— Как смятате да постъпите? — попита принц Патрик.

— Да се приближим към тях откъм гърба — усмихна се Калис. Той пристъпи към голямата карта, пречертавана много пъти през последните двайсет години, заради новата информация, идваща от континента на другия край на света. — Отплуваме от Островите на залеза както обикновено, но тук — той посочи едно изглеждащо пусто място на голямата карта, на около четиристотин мили южно от дългата островна верига — се намира необозначено късче земя с прекрасно пристанище. Тук се срещаме и се прехвърляме на друг кораб.

— Друг кораб ли? — повтори Патрик.

— Противникът вече разполага със сведения за всеки кораб от Западната флота — намеси се Николас. — И несъмнено знае кои от нашите „търговски съдове“ всъщност са маскирани кралски бойни кораби.

— Какво сте подготвили там? — попита Патрик. — Нов кораб ли?

— Не, един доста стар — каза Калис. — Ще продължим пътя си като кешийски пирати.

— Като кешийски пирати? — попита Уилям развеселен.

— Разполагаме с драконов кораб — каза Николас. — Преди две години флотата на Ролдем плени един.

Ролдем беше малко островно кралство на изток и дългогодишен съюзник на Островното кралство.

— Кралят на Ролдем се съгласи да ни го даде „под наем“. И ние тихомълком го прекарахме около Долни Кеш — усмихна се Николас. — Няколко пъти, според съобщенията, други драконови кораби минавали на разстояние, достатъчно, за да отправят поздрави. Капитанът от Ролдем отговарял и продължавал курса си без никакви проблеми.

— Нахални свине! — засмя се Уилям. — Не могат да си представят, че някой плува в техни води и не е от техните хора.

— Надявам се да срещнем същото отношение — каза Калис.

— Какво имаш предвид? — попита Патрик.

— Няма да плувам на запад към Новиндус. Ще поема курс на изток, покрай нос Кеш, после през така нареченото Зелено море към едно малко селище, близо до град Испар. — Той отново посочи картата. — Оттам се отправяме на запад. Надявам се, че ако дебнат за наши морски съдове, вниманието им ще бъде насочено в друга посока. Винаги сме отплували от Града на Змийската река. Ако ни заловят, просто ще се представяме за търговци, които са се отклонили от курса си.

— Дали ще повярват? — попита Патрик.

— Казвали са ми, че се е случвало — отговори Калис. — Има бързи течения, насочени на изток, покрай ледниковите масиви, и ако те хванат близо до южен Кеш, могат да те носят през Зелено море към Скръбното пристанище. Няма да сме първите кешийски пирати в онези ширини, но трябва да сме достатъчно добре подготвени, за да не могат местните да доловят разликата.

— А после? — попита Патрик.

— Купуваме коне — каза Калис, — сменяме дрехите си и една нощ се измъкваме тихомълком от града и се насочваме на север.

Той посочи южния край на планинската верига, която се простираше към морето западно от Испар.

— Мога лесно да намеря входа в пещерите, който открихме при предишното пътуване.

Никой не се съмняваше в думите му. Уменията му бяха почти легендарни.

— Добре. И после какво? — попита принцът.

— Разрушаваме пантатийското гнездо.

— Колко души мислиш да вземеш?

— Шейсет.

— Имаш план да унищожиш всичките тези същества, изкусни магьосници, както съм чел от докладите ти, само с шейсет воини?

— Никога не съм казвал, че ще е лесно — изрече сериозно Калис.

— Чичо, ти какво ще кажеш? — Патрик погледна Николас.

— Още преди двайсет години разбрах, че ако Калис смята, че нещо може да се направи, значи може. — Погледна капитана и попита: — Какво мислиш?

— Според мен — каза капитанът — ядрото на силите им ще е с армиите на Изумрудената кралица.

После показа на картата района между Махарта и Града на Змийската река.

— Никога не сме ги виждали накуп. В свърталището, което открих в пещерата, нямаше повече от двайсетина, и това беше единственото съсредоточаване, което забелязахме. Винаги сме разсъждавали за тях по злото, което могат да ни сторят, но не и според броя им. — На лицето му се изписа отвращение. — Когато хвърлих поглед на гнездата им, видях, че са зле охранявани. Двама-трима възрастни за десетина деца и яйцата. Не забелязах женски.

— Какво означава това? — попита Патрик.

— Пъг и Накор твърдят — продължи Калис, — че тези същества не са естествени. Смятат, че са създадени от древната Господарка на драконите Алма-Лодака. — Капитанът погледна за миг надолу и както Уилям, така и Николас разбраха, че този странен полуелф разкрива мъдрости пред неелфи — нещо, което не би направил доброволно никой елф. Но човешката му половина не се подчиняваше на подобни забрани и той смяташе, че трябва да каже всичко, което знае за змиехората.

— Ако е така, това обяснява ниската степен на раждаемост — продължи Калис. — Може би имат няколко царици — както при насекомите, или може би имат друга зона, предназначена само за женските. Не знаем. Но ако това е гнездо, женските не може да са далеч.

— Все още не ми е ясно едно нещо — каза принц Патрик. — Ако повечето от бойците и магьосниците им са с армията на Изумрудената кралица, какво печелим, ако нападнем пещерите, в които се раждат? И… смяташ да избиеш малките ли? — Очите му се разшириха.

— Да — спокойно отговори Калис.

— Говориш за започване на бойни действия срещу невинни! — каза Патрик и в гласа му прозвуча гневна нотка. — Воините псета от Велики Кеш може би са убивали жени и деца при нападенията си, но всички, заловени по време на войната в Кралството, са били бесени пред строя.

Николас погледна към Калис, който кимна.

— Патрик — каза херцог Джеймс, — ти си тук отскоро и не разполагаш с цялата информация…

— Милорд — прекъсна го принцът. — Знам много добре високото ви положение още от времето, когато дядо ми е бил млад, и че сте били главен съветник на баща ми в Риланон, но сега аз управлявам Западните владения. Ако има нещо, което не знам, защо не съм бил информиран своевременно?

Херцог Джеймс погледна принц Николас.

Николас погледна племенника си. Новият принц на Крондор се показваше като млад мъж с буен нрав, променливи настроения и не съвсем твърд в становищата си; имаше и склонността да преувеличава всяка дребна опасност — истинска или въображаема.

— Ваше височество — почна официално Уилям. — Смятам, че Калис има предвид, че до вас са стигали само сухи доклади и книжа.

Поспря малко и продължи:

— Ние лично сме виждали пораженията, които са способни да нанесат тези същества.

— Ще се откажете ли да смажете отровна змия — обади се на свой ред Калис, — заради това, че по природа си е усойница?

— Продължавайте — каза Патрик на капитана.

— По вашите граници има градове, които по-рано бяха кешийски — продължи Калис. — Но сега живеещите там са граждани на Кралството по рождение, макар че дедите им са били поданици на императора на Велики Кеш. За тях няма разлика. Те са израснали в Кралството, говорят езика на Кралството и мислят, както и всички ние, че това е тяхното отечество.

— Какво общо има това с предмета на нашето обсъждане? — попита принц Патрик.

— Много — отвърна Калис, наведе се и опря лакти на масата. — Може би смятате, че тези същества са родени невинни. Но в случая не е така. Всичко, което знаем за тях, е, че се раждат с омразата, незабавно след като се излюпят от черупките си. Създадени са така. Ако убием възрастен или дете и вземем яйцата им, за да се измътят в двореца, като отгледаме родените тук, те непременно ще започнат да ни ненавиждат и да търсят пътища към „загубената си царица“, в която погрешно вярват. Това е в природата им, както е в природата на усойницата да хапе. И не могат да бъдат от полза също както усойницата.

Като забеляза, че възраженията на принца губят силата си, Калис продължи да настъпва.

— Някой ден може да сключите договор с Братството на Тъмната пътека, както наричат себе си моределите. Може да видите таласъми, които се подчиняват на законите на Кралството и посещават пазарите на нашите градове в някакво далечно бъдеще. Може да предвиждате отворени граници с Велики Кеш и свободно пътуване между двете нации. Но никога няма да имате и миг спокойствие в този свят, ако все още съществуват пантатийците. Защото в природата им е заложено да убиват — да правят всичко, за да се доберат до Камъка на живота в Сетанон и да повикат загубената си „богиня“ — Алма-Лодака, Господарката на драконите, която ги е създала.

Патрик помълча, после каза:

— Но все пак говориш за убийство.

— Има още половин година, докато замина — каза Калис. — Ако ви хрумне по-добър план, готов съм да го изслушам с внимание.

Гласът му стана по-тих, сякаш за да подсили значението на следващото му изречение.

— Но ако ми забраните, знайте, че все пак ще отида. Ако не с кораб от Кралството, то с кораб от Квег или Кеш. Ако не тази година, то следващата или по-следващата. Защото ми е ясно, че рано или късно змиежреците ще се доберат до Камъка на живота и тогава всички ще загинем.

Патрик дълго остана неподвижен. Накрая рече:

— Добре. Изглежда, няма друг начин. Но ако някой научи нещо, което би променило хода на събитията, които планираме, бих искал веднага да разбера. — Обърна се към Уилям. — Пазете всичко в тайна, но започнете приготовленията.

Принцът излезе. Джеймс се обърна към Уилям.

— Има още нещо, което, трябва да обсъдим.

Уилям се усмихна.

— Какво, Джими?

Джеймс погледна Калис и Николас, после Уилям.

— Миналата нощ пред вратите на града е бил убит Хелмут Гриндъл.

— Гриндъл ли? — попита Уилям. — Партньорът на Ейвъри?

— Точно така. И потенциален наш съюзник — каза Николас. — Трябва да осигуряваме подкрепа на търговците като него.

— Някакви заподозрени? — попита Уилям и погледна Джеймс.

— Нашите агенти са убедени, че зад смъртта на Гриндъл се крие един от синовете на Фредерик Джейкъби. Фирмата му е свързана с Джейкъб Истърбрук, който е много влиятелен както тук, така и надолу, в Кеш. За момента обаче предпочитам да не помагаме на господин Ейвъри да разбере повече неща за убийството на партньора си.

— А какво, ако той вече знае или има подозрения? — попита Калис. — Познавам Рупърт Ейвъри. Той е умен, а и Гриндъл може би е дошъл в съзнание и е назовал убиеца си.

— Може би. Но докато господин Ейвъри не причинява никакви проблеми на Джейкъб Истърбрук и приятелите му, това няма значение. — Той се усмихна. — Ние се нуждаем от търговци, които трупат печалби, които да облагаме с данъци, и не искаме да се трепят един друг.

— Като се има това предвид — каза Уилям, — ще ни сътрудничат ли, когато дойде време да рискуват собственото си богатство за общата кауза?

— Ти се грижи за войната, Уили — Джеймс погледна стария си приятел, — а аз ще гледам да си плащат данъците навреме. Търговците от Кралството ще застанат до нас, когато разберат, че ще загубят всичко, ако не ни съдействат. — Той огледа всички поред. — Сега Шегаджиите са поставени на място; упражнихме кралската власт, където трябва, и скоро ще мога да разполагам с цялото богатство на Кралството, ако потрябва. И ако е нужно да издоя нашите хора, за да финансират войната, ще го направя. Спомнете си, че само аз от всички тук съм бил в Сетанон.

Никой не се нуждаеше от допълнително обяснение. Навремето бащите на Николас, Уилям и Калис се бяха сражавали в Сетанон и им бяха разказвали за това, което се бе случило, когато пантатийците се бяха опитали да грабнат Камъка на живота, но от присъствуващите само Джеймс беше свидетел на случилото се.

— Трябва да се върна в съда — каза Уилям. — Ще ме извините ли, Джеймс?

Херцогът кимна. Уилям излезе, а Джеймс седна до Калис.

— С кого си говорил за тази самоубийствена експедиция?

— С Боби, Грейлок и Ерик. От двамата нови сержанти той е по-умният.

— Тогава ми го остави тук — каза Джеймс. — Ако трябва да убиеш единия от тях, остави по-умния жив, за да ми служи, ако претърпиш неуспех. Вземи Джедоу.

— Разбрано — кимна Калис.

— Остави и Боби.

— Никога няма да се съгласи — каза Калис.

— Нареди му.

— Няма да се подчини.

— Ти изпълняваш уникална функция тук, приятелю, но колкото ми е необходимо Орела да се завърне невредим, толкова ми трябва и проклетото Куче на Крондор. — Той погледна през прозореца. — Сега имам нужда повече от сержант, отколкото от генерал… или от капитан.

— Ще ти направи живота черен — усмихна се Калис.

— Нищо ново не ми казваш. — Джеймс се усмихна. — Но нямам избор.

— Добре — каза Калис. — Оставям Боби и Ерик и взимам Джедоу и Грейлок.

Тримата тръгнаха към вратата, но Джеймс се обади отново.

— А какво ще кажеш за Накор?

— Почти съм сигурен, че ще се върне, ако го помоля — каза Калис, — но мисля, че ще ни служи по-добре в Звезден пристан. Онези магьосници на острова са много самодоволни и тъкмо той е човекът, който може да им напомня, че живеят на територия на Кралството.

— След всичко, което ни разказа, мисля, че може да се сблъскаш с някаква мощна магия. Какъв ти е планът?

— Миранда се съгласи да дойде с мен — отговори Калис малко притеснено.

Джеймс го погледна изпитателно, после се засмя.

— През всичките тия години ми напомняш за сина ми.

— Зависи от времето и събитията — усмихна се Калис.

— Мога да разчитам винаги на него — каза Джеймс. — Мисля, че бих могъл да го пратя и в Звезден пристан да оправи нещата. — Усмивката му криеше печал. — И внуците ми ще отидат с него.

— Джими и Даш вече са мъже.

— Така мисля — рече Джеймс, после се обърна към Николас. — Нямаш представа колко си изпуснал, като не си се оженил.

— Не съм толкова стар — каза Николас. — Амос се е оженил за баба ми, когато е бил почти на седемдесет.

— Ще изпуснеш радостта от децата, ако чакаш толкова дълго — каза Джеймс, докато крачеха към вратата. — Аз мога да си мисля за Джими и Даш, а ти не можеш.

Докато излизаха от залата, лорд Джеймс се обърна към Калис и каза:

— Както всички, и аз не съм много доволен от факта, че тази магическа лейди има толкова много тайни, но след като се оказа толкова силна, не мога да ти кажа нищо друго освен: бъди внимателен.

Калис кимна, потънал в мислите си, а Джеймс и Николас продължиха да разговарят за семействата и децата.

Ру се огледа и Ерик се засмя:

— Изглеждаш, като че ли се готвиш да бягаш.

— Да ти кажа право — тихо каза Ру, — чувствам се така от минутата, когато й предложих да се оженим.

Ерик се направи, че го разбира, но не можеше да прикрие веселото си настроение.

— Ще видиш ти. Като предложиш на оная курва…

— Виж какво… — сърдито започна Ерик.

— Добре де, добре — спря го приятелят му. — Извинявай. Просто съм малко изнервен. И наистина ми се иска да побягна.

— Малко е късничко — засмя се Ерик.

Карли тъкмо влизаше през една странична врата на храма, през която — според вярванията на последователите на Бялата Сунг — трябваше да минават булките. От едната й страна беше Катерина, момичето, което дьо Лунвил бе направил служителка на принца. Карли нямаше приятелки, с които да си общува, и познаваше отблизо само прислужничката Мари. Поради това Ерик, като кум на Ру, беше предложил на тайната агентка да бъде свидетелка на брачната церемония. За негово учудване тя веднага се съгласи.

— Добре, да тръгваме — каза Ру и тръгна към олтара.

Единствените присъстващи бяха Луис, няколко работници от фирмата, а също и Джедоу с войниците, който бяха служили в дружината на Калис. Изпълненият с досада жрец претупваше церемонията, защото беше петата или шеста за деня.

Ру се закле да се грижи за Карли и да й бъде верен, тя направи същото. Жрецът веднага заяви, че Бялата богиня е доволна и че вече могат да си тръгват. Ерик му плати и младоженците и гостите напуснаха залата — всъщност приличащите на разбойници храмови прислужници почти ги изхвърлиха.

Ру и Карли се качиха на една наета за случая карета, а другите се отправиха пеша или на коне към къщата на Гриндъл. Каретата напредваше с труд по претъпканите улици. Ру се обърна и видя, че Карли е вперила поглед в ръцете си.

— Какво има? — попита той. — Не си ли щастлива?

Карли вдигна очи към него и погледът й му подейства като удар. Внезапно разбра, че зад мълчанието й се крие гняв и негодувание. Но гласът й беше спокоен и почти извинителен.

— А ти?

— Разбира се, любов моя. — Ру се помъчи да се усмихне. — Защо да не съм?

— Изглеждаше направо ужасен, когато вървеше към олтара. — Карли обърна глава към прозореца.

— Това е нормална реакция. — Ру се опита да го обърне на шега. — Така поне са ми казвали. Цялата тази церемония и… и всичко останало.

Пътуваха в мълчание през града. Ру гледаше през прозорчето. Когато каретата бавно се приближи до официалния вход, Ерик и останалите вече ги очакваха.

Като кумове Ерик и Катерина помогнаха на Карли да слезе от каретата. Макар да не познаваше младото семейство, девойката се опитваше най-сериозно да изпълнява задълженията си на кума.

Готвачката бе приготвила впечатляващо богата маса. Бяха отворени и едни от най-хубавите бутилки вино от зимника. Ру неловко пропусна Карли пред себе си във входа, макар че традицията беше съпругът да води младоженката в дома им. В крайна сметка обаче това беше нейният дом. Когато влязоха, тя му каза:

— Ще отида да нагледам кухнята.

— Остави Мари да свърши това — спря я Ру. — Ти никога повече няма да сервираш в тази къща.

Карли го изгледа внимателно за момент, после на устните й се появи слаба усмивка. Ру се обърна и подвикна:

— Мари!

Прислужничката веднага дойде и младият мъж нареди:

— Започвай да сервираш.

Храната бе и вкусна, и изобилна. По едно време Ерик стана, огледа се и видя, че Катерина се усмихва на неуверената му стойка. Той се изкашля и когато разговорите понамаляха, каза:

— Чуйте!

Повиши глас повече отколкото бе искал и помещението за миг утихна, после избухнаха смехове. Пламнал от яд, Ерик вдигна ръка.

— Съжалявам. — Усмихваше се на собственото си смущение. — Като кум имам задължение да предложа тост за новобрачната двойка. — Той погледна към Луис. — Поне така ми бе казано.

Луис му кимна със светска усмивка и махна с ръка.

— Не ме бива много по думите — каза Ерик, — но едно знам добре: Ру е мой приятел, по-скоро брат, и ми е по-близък от всеки друг, затова му желая само щастие. — После погледна Карли и допълни: — Надявам се, че ти го обичаш също колкото и аз, а той ти отвръща с най-сърдечно чувство, което заслужаваш.

Вдигна високата стъклена чаша с вино и заяви:

— За новобрачната двойка. Да доживеят до дълбока старост и никога да не съжаляват за съвместния си живот. Нека познаят щастието всеки ден от живота си.

Сватбарите пиха и шумно се присъединиха към поздрава, после Ру стана и каза:

— Благодаря ви. — Обърна се към Карли. — Знам, че преживя трудни дни — започна младият мъж, като очевидно намекваше за смъртта на баща й — но искрено желая да помогна лошите времена да потънат в забрава и да изпълня дните ти с щастие.

Карли се усмихна и се изчерви. Ру неловко хвана ръката й.

Вечерята продължи. Ру бе изпълнен с добро настроение и твърде много вино. Забеляза, че Ерик отделя много време, за да разговаря с Катерина, и че Карли продължава да мълчи, както беше през по-голямата част от деня.

Скоро гостите почнаха да си тръгват. Ру и Карли пожелаха лека вечер на Ерик, който беше последният им гост. Вратата се затвори, Ру се обърна към съпругата си и видя, че тя го гледа странно.

— Какво има? — попита той, внезапно уплашен. Нещо в лицето й му показваше, че трябва да е нащрек.

Тя пристъпи към него и положи глава на рамото му.

— Съжалявам.

Сърцето му се сви, но той се помъчи да запази спокойствие и попита:

— За какво говориш?

Карли изхълца и каза:

— Исках днес да е щастлив ден.

— А не беше ли? — попита Ру.

Единственият й отговор бяха сълзите.

11.Пътешествие

Язон посочи.

Купчината счетоводни книги и списъци пред бившия келнер от „Барет“ се беше увеличила.

— Прегледах ги всичките — каза той и стана от писалището.

Специално за него дърводелците бяха направили шкаф с чекмеджета, както и ниски дъсчени перила около работното му място, така че да може да вижда всеки влязъл в склада и в същото време да разполага с известна самостоятелност. Ру каза на младежа, че ще отговаря за нормалния ход на търговските операции и за превозването на стоките, ако той, Дънкан и Луис отсъствуват по едно и също време.

Дънкан очевидно скучаеше, когато се обсъждаха делови проблеми, с изключение на въпросите, засягащи парите, които трябваше да му бъдат изплатени, а Луис, както винаги, тънеше в собственото си самодоволство.

— Е, и? — попита Ру.

— Ами, трябва да ти кажа, че си в по-добро положение, отколкото предполагаш — каза Язон, — стига да успееш да накараш длъжниците на Хелмут да си платят. — Подаде му един пергамент, върху който бе работил няколко дни, и добави: — Направих списък на дължимите суми и на съответните лица.

— Тук има и няколко благородници! — каза Ру, като хвърли бегъл поглед на списъка.

— Опитът ми от кафене „Барет“ — Язон се усмихна — ми подсказва, че те понякога доста бавят плащанията си. — Замисли се за момент и добави: — Ако нямаш нищо против, бих те посъветвал да не се занимаваш с някои от тези дългове. Вместо да ти броят пари, някои високопоставени лица в двора могат да ти окажат услуга и да се застъпят за теб пред друг благородник. Общо взето така се прави.

— Не те разбирам — поклати глава Ру.

— Повече трудности срещнах с това — каза Язон и му подаде друг лист.

— Какво е това?

— Хора, с които господин Гриндъл е въртял търговия в далечни градове, но имената им са неизвестни.

— Неизвестни ли? — Притеснението на Ру беше очевидно.

— Това не е нещо необичайно — каза Язон. — Често пъти работещите с ценни стоки не искат да се разбира, че притежават подобни неща или че смятат да ги продават. Тук има само отделни знаци. Това е своеобразен код и само господин Гриндъл би могъл да знае кои са тези хора.

Ру погледна списъка озадачено.

— Може би Карли знае нещо за тях. Разбира доста повече от работата на баща си, отколкото предполагах.

— Какво ще правим сега? — попита Дънкан.

Напоследък Ру се дразнеше от държането на братовчед си и често се ядосваше, че той няма такъв авторитет като Луис. Ру се опитваше да представя Дънкан за по-солидна личност, но бе открил, че той няма амбицията на Луис да се труди сериозно и упорито. Родезиецът рядко се оплакваше и винаги беше много изпълнителен по отношение на поставените му задачи, докато Дънкан често бе небрежен и оставяше нещата недовършени.

Ру преглътна острата си реплика към Дънкан и каза примирено:

— Утре сутринта потегляме за Саладор. Трябва да доставим специална стока.

— Саладор ли? — зарадва се Дънкан. — Познавам една келнерка там.

— Дънкан, ти познаваш келнерки и кръчмарски щерки навсякъде — каза още по-раздразнено Ру.

— Така си е — съгласи се бившият наемник. Настроението му значително се подобри пред възможността да смени обстановката.

— Какъв е товарът за Саладор? — попита Луис.

Ру му подаде един навит пергамент. Луис го тръсна, за да се развие, и очите му се разшириха.

— Това е невероятно!

— За какво става дума? — Очевидно най-после Дънкан се бе заинтересувал.

— Ще превозваме стоки от двореца до владенията на херцога на Саладор — отвърна Ру.

— Кралският братовчед ли? — запита Язон.

— Същият. Не знам какво точно ще пренасяме, но принцът на Крондор го праща с препоръка за максимална бързина. Ще трябва доста да се поизпотим. А цената е много добра, за да се откажем. И освен това — той посочи другия списък — ще се опитаме да открием две от имената на партньорите ни в Саладор. — Той отново се вторачи в кодирания списък. — На една седмица езда от Саладор имаме за разгадаване още половин дузина имена. Смятам да разтоварим стоката и после да пообиколим на изток. Сега отивам да говоря с Карли. С Дънкан потегляме призори. — И специално предупреди братовчед си: — Бъди тук трезвен и готов за път.

Дънкан се намръщи на забележката, но и двамата знаеха, че ако имаше избор, той би дошъл в такова състояние, че махмурлукът да го мъчи до пладне.

— Луис, ти ще ръководиш работата тук, докато ние с Дънкан…

— Минута, братовчеде — обади се Дънкан. — Защо не вземеш Луис, а да ме оставиш тук да се занимавам с нещата?

Ру го изгледа остро. Молбата означаваше само едно: Дънкан си бе намерил нова келнерка или прислужница, която му бе харесала. С неприкрита ирония Ру му отвърна:

— Защото бих искал, когато се върна след месец, да открия, че все още съм в бизнеса.

Пренебрегна смръщеното чело на Дънкан и продължи да дава наставления на Луис:

— Ти отговаряш за всичко и ако имаме някакви необикновени нужди, се обръщай към Карли. Язон знае какви са ни паричните резерви, така че ако изникне някоя сделка, увери се, че работата е сигурна, и действай.

Луис се усмихна. Ру много пъти бе твърдял, че няма „сигурни работи“.

— Разбрано — само каза той.

— Язон — продължи Ру, — ти свърши добра работа със счетоводните книги. Сега можеш ли да се заемеш с новите ми сметки, докато се ориентирам и започна сам да си ги водя?

— Разбира се, че мога — отвърна Язон.

— Добре, надпиши новите счетоводни книги „Ейвъри и компания“. И не споменавай пред Карли за смяната на името, докато не се върна. — Язон и Луис се спогледаха, но не казаха нищо. Ру излезе от канцеларията.

Слънцето клонеше към залез и улиците бяха пълни с хора. Продавачи хвалеха шумно стоките си, като се надяваха на последна продажба преди да затворят и да се приберат по домовете си.

Ру бавно крачеше през тълпата. Когато стигна до вкъщи, слънцето се бе скрило зад сградите срещу дома им. Той се огледа и видя колко мрачно е това място и още веднъж се закле, че при първа възможност ще премести съпругата си в по-изискан квартал.

Отвори вратата и влезе. Карли беше в кухнята и говореше с готвачката Рендел. Прислужницата Мари видя първа Ру и каза:

— О, сър. Дамата. — След сватбата неизвестно защо тя наричаше Карли „дамата“, като че ли бе съпруга на благородник. Ру откри, че това му харесва, а също и фактът, че към него се обръщаха със „сър“.

Карли стоеше до широката маса за готвене, която заемаше по-голямата част от кухнята, и се държеше здраво за ръба. Ръката й беше побеляла от силното стискане.

— Какво е станало? — попита той.

Рендел, едра жена на неопределена възраст, каза:

— Повърна си яденето, милата.

Ру се намръщи — не бе съвсем сигурен дали приема да се обръщат към съпругата му като към домашен любимец.

— Карли?

— Просто ми призля — отвърна жена му. — Тъкмо влизах и миризмата на храната…

Тя стана още по-бледа и внезапно сложи ръка на устата си, като че ли се опитваше да задържи това, което бе останало в стомаха й. Обърна се и изтича към задната врата.

Мари, простичка млада девойка, се обади:

— Безпокоя се за дамата.

Рендел се засмя и се обърна към зеленчуците, които миеше в умивалника.

— Ще се оправи.

Ру ги гледаше, без да знае какво трябва да направи.

— Сър, трябва ли да ида да се погрижа за дамата? — обади се Мари.

— Не — отвърна Ру, — аз ще отида.

Обикновената фасада на къщата прикриваше не само елегантния интериор на дома, но и една изключително красива градинка. Карли прекарваше голяма част от времето си сред цветята, а също така се грижеше и за една леха зеленчуци. В ъгъла бе скован нужник и оттам се чуваше как Карли повръща мъчително.

— Добре ли си? — попита Ру, щом тя излезе, и веднага съжали за въпроса.

Изражението на жена му показваше, че е задал възможно най-глупавия въпрос.

— Ще се оправя.

— Да пратя ли за лечител?

— Не, никакъв лечител не може да ми помогне — Карли се усмихна на очевидната му загриженост.

— Богове! Какво искаш да кажеш? — На лицето на мъжа й се изписа паника.

Карли не можа да сдържи смеха си и го заведе до малката каменна пейка до фонтанчето.

— Няма защо да се тревожиш, Ру — каза тя, когато седнаха. — Не ти казах, защото исках да съм сигурна. Ще ставаш баща.

— Трябва да седна — каза Ру след продължително мълчание.

— Та ти си седнал — засмя се Карли.

— Не, трябва да седна. — Ру се изправи и пак седна. После на лицето му разцъфна най-широката усмивка, която жена му бе виждала. — Бебе?

Карли кимна и Ру внезапно осъзна, че никога не я е виждал толкова прекрасна. Целуна я по бузата и попита:

— Кога?

— След седем месеца и нещо — отвърна Карли.

Ру пресметна и очите му се разшириха.

— Тогава…

— Първата нощ — кимна тя.

— Гледай ти! — каза младият мъж. Седеше неподвижен и мълчалив. Минутите бягаха. После някаква мисъл премина през главата му и той рече:

— Трябва да накарам Луис да смени надписа на фирмата „Ейвъри и син“ — веднага!

— Да промениш името на фирмата ли? — Очите на Карли се присвиха.

— Любов моя, искам светът да узнае, че ще имам син — каза Ру и я хвана за ръка. — Трябва да кажа на Дънкан и Ерик, преди да потегля утре сутринта.

И стана. Въпросът й го спря.

— Тръгваш утре?

— Ще превозвам специален товар на принца до Саладор — каза Ру. — Ще ти разкажа, като се върна. Но непременно трябва да съобщя на Ерик и Дънкан, че чакам син.

И изчезна от градината, преди да е дочакал отговора. Карли постоя още малко, после бавно се изправи и тихо каза:

— Ами какво ще стане, ако е дъщеря?

Прибра се в единствената къща, която бе познавала през целия си живот, и като никога се почувства гостенка в собствения си дом.

Ру изръмжа. Дънкан се изсмя и плесна с юздите, та конете да ускорят ход.

Дънкан, Луис, Ерик и другите приятели на Ру бяха отпразнували новината, че ще става татко, и сега Ру плащаше цената. Братовчед му го бе домъкнал вкъщи и го бе положил почти безчувствен в леглото до Карли. На следващата сутрин тя го бе събудила, без да коментира случката, а после най-неочаквано Дънкан се появи навреме.

В предутринния здрач отидоха до фирмата, запрегнаха голямата каруца и поеха към двореца. На портала ги чакаше взвод войници, които бързо натовариха стоката за Саладор.

После, за изненада на Ру, се появи и Ерик начело на отряд конници, които щяха да придружават товара.

— Даже не знам какво има вътре — каза приятелят му.

Сега вече беше пладне и колата се движеше с умерена скорост по Кралския път, който започваше да изкачва южния край на планината Каластий.

— Трябва да спрем, та конете да поотпочинат — каза Ру.

Дънкан дръпна юздите и викна:

— Ерик, почивка!

Грамадният млад мъж, който яздеше малко по-напред, кимна и слезе от коня си. Останалите от охраната също слязоха от седлата. Оставиха конете да пасат край пътя.

Дънкан взе един мях, отпи голяма глътка и го подаде на Ру. Той напълни шепа и изплакна лицето си, после пи дълго.

— Как ти е главата? — попита Ерик.

— Твърде малка, за да задържи болката вътре — отвърна Ру. — И защо трябваше да правя такова нещо?

— И аз се чудех — отговори приятелят му. — Може би си се старал много, за да спечелиш щастието си.

— Да ти кажа право, аз съм един уплашен страхливец — изсумтя Ру. — Да ставам баща? — Отведе Ерик встрани от каруцата, като подхвърли през рамо на Дънкан: — Ще наглеждаш конете, нали?

Когато се отдалечиха, за да не ги чуват останалите, Ру каза:

— Какво знам за това да си баща? Това, което старият правеше за мен, бе само да ме бие. Искам да кажа какво трябва да правя, когато дойде бебето?

— Не питаш когото трябва — каза Ерик. — Никога не съм имал баща.

— Тогава какво да правя, Ерик? — На лицето на слабия млад мъж се изписа тревога.

— Просто ще преживееш всичко, както и другите хора — усмихна се Ерик. — Първо съпруга, сега и дете. — Той потърка брадичката си. — Чудя се какво ще стане, ако и аз се влюбя, оженя се и си имам деца.

— Е?

— Наистина не знам какво ще правя.

— И ти си ми един помощник!

Ерик постави ръка на рамото на Ру.

— Мисля, че все пак мога да те посъветвам едно нещо. Ако се случи нещо подобно, бих се запитал: „А какво би направил Мило на мое място?“

Ру помисли за момент, после се усмихна.

— Той е най-добрият баща, когото съм виждал, особено по начина, по който се отнасяше с Розалин и с теб, когато бяхте деца.

— Така си представям нещата — додаде Ерик. — Ако започна да се притеснявам, просто ще се помъча да си спомня какво би направил Мило и ще се опитам да направя същото.

Лицето на Ру светна, като че ли тези думи изясниха бъдещето му като баща.

— Е, сега мога да му ударя още една глътка вода.

— Спокойно, Ру — засмя се приятелят му. — Ще мине доста време, за да се възстановиш от тази нощ.

Закрачиха обратно към каруцата.

— А защо ти наредиха да охраняваш стоката? — полюбопитства Ру.

— И аз се питах — отвърна Ерик. — В двореца нещата са наред, но принцът смята, че тази пратка се нуждае от специална охрана, а и аз не съм се мяркал вкъщи вече година.

— Цяла година ли мина? — примигна Ру.

— По този начин може да направим две посещения — каза приятелят му. — Едно късо на отиване, а може би цял ден на връщане.

— Да де. Там са майка ти, Натан, Мило и Розалин. И приятелите ти.

— Ти също имаш приятели — каза Ерик.

— Чудя се как ли я кара Гуен? — подсмихна се Ру.

— Сега си женен мъж, Ру — намръщи се Ерик.

Ру бръкна в сандъка под капрата, измъкна торба с провизии, отчупи парче хляб и задъвка бавно, като отпиваше по глътка вода. После каза:

— Не съм чак толкова женен.

Ерик се намръщи. Приятелят му го хвана за ръката.

— Искам да кажа, че не се чувствам толкова обвързан, за да не мога да се държа възпитано със стари приятели просто защото са жени.

— Наистина ли имаш това предвид?

— Всичко е готово — викна Дънкан откъм поляната.

Ру се качи на капрата и каза:

— Добре, да потегляме. Херцогът на Саладор очаква този товар и ще получим допълнително възнаграждение, ако сме достатъчно бързи.

Пътуваха спокойно. На два пъти присъствието на конната стража на Ерик ускоряваше проверките и спестяваше на Ру ценни часове. Посещението в Рейвънсбърг мина набързо — изтрополиха в двора на хана на Мило след залез-слънце и потеглиха преди разсъмване, без да успеят да видят Розалин и семейството й. Ерик обеща на майка си, че ще постои повечко на връщане.

Местните стражи в Даркмоор може и да познаха Ерик или Ру, но не казаха нищо. И все пак Ру се почувства по-спокоен чак когато градът остана зад тях.

Като дете бе придружавал баща си в пътуванията му до Саладор само два пъти и сега разглеждаше Източните владения с очите на възрастен. Земите, през които минаваха, бяха обработвани от векове. Накъдето и да погледнеше, фермите и нивите изглеждаха подредени и красиви като на картина. Сравнени с това, Западните владения все още бяха примитивни и диви.

Един от войниците носеше триъгълен флаг, върху който беше извезан гербът на принца на Крондор. Сутринта войниците бяха навлекли върху броните си наметки без ръкави и по униформените знаци и гербовете Ру разбра, че това не са обикновени войници от града, а част от личната гвардия на принц Патрик. Зачуди се що за стока превозва, но знаеше, че никога няма да разбере.

Преминаха през града и Ру се удиви от огромните тълпи. Крондор беше столица на Западните владения, но отстъпваше по размер на всеки от градовете на изток. Саладор беше вторият по големина град в Кралството след Риланон и на Ру му беше нужен повече от час, за да промъкне колите през тълпите и да стигне двореца на херцога.

Дворецът на принца на Крондор се намираше на възвишение, издигащо се стръмно срещу пристанището. Домът на владетеля на Саладор беше на по-висок хълм, на около два километра от градския пристан. Полегатият склон на хълма водеше към централната част на града, а някъде долу се забелязваше и пристанището.

— Винаги забравям колко дяволски голям е Саладор — обади се Дънкан.

— Аз пък никога не съм знаел — рече младият търговец.

Стигнаха до двореца и Ерик се представи на дежурните стражи. Единият махна на колата да влиза в двора, а другият изтича да съобщи на херцога. Трети пазач насочи каруцата на Ру към една голяма двукрила порта, към която се издигаше широка стръмна стълба.

— Сигурно много важни личности се качват по тази стълба — отбеляза Дънкан.

— Нещо друго ли очакваше? — попита го Ру.

Дънкан въздъхна и се почеса по гърба — може би искаше да подчертае колко е изморен.

— Единственото, което знам, е, че довечера се нуждая от гореща вана, за да се накисна, и от гореща жена, за да ми е топло цяла нощ.

— Сигурен съм, че това ще може да се уреди — усмихна се братовчед му.

Вратите на двореца се отвориха и по стъпалата слезе добре облечен млад мъж с малка свита. Зад него десетина придворни бяха образували полукръг около една възрастна жена. Очевидно към осемдесетте, тя все още ходеше изправена и със сигурна стъпка. Държеше украсено бастунче със златна дръжка, но това беше повече за ефект, отколкото за подкрепа. Сивата й коса беше сресана по непознат за Ру начин и беше украсена със златни игли, инкрустирани със скъпоценни камъни.

Младият човек застана пред Ерик и сержантът се поклони.

— Милорд.

— Бабо — каза младият мъж на възрастната жена, — това е, което искаше. — Двете големи крила на вратата се разтвориха и слуги с ливреи на херцогството забързаха към колата. Младият мъж махна с ръка и те започнаха да развързват платнището, покриващо товара. Шестте големи сандъка внимателно бяха поставени на земята.

— Отворете го — каза възрастната дама, като посочи първия. Слугите се подчиниха; жената бръкна вътре с бастуна си, разбърка подредените облекла и каза:

— Не е много, за да се гласиш цял живот, нали?

Ру и Дънкан се спогледаха. Младият мъж каза на Ерик:

— Предай на братовчеда Патрик, че сме му благодарни за това. Бабо?

Старата жена се усмихна и Ру забеляза, че навремето е била красавица.

— Да, ние сме благодарни — повтори тя и даде знак на слугите да вдигат сандъците и каза: — Арута… винаги се е отнасял много грижливо към мен. След съпруга си най-много скърбя за него.

За момент като че ли загуби мисълта си, после добави:

— Дънкан?

Дънкан пристъпи напред и смутено каза:

— Бабо?

— Мадам? — попита и братовчедът на Ру.

Старата жена го погледна и се усмихна.

— Говоря на внука си, сър. — Тя се вгледа в Дънкан Ейвъри. — Ти също се казваш Дънкан, така ли?

Бившият наемник свали шапка и се поклони възможно най-изискано.

— Дънкан Ейвъри на вашите услуги, мадам.

Жената се обърна към внука си.

— Кажи на баща си, че след малко ще дойда при него в двореца, Дънкан.

Младият човек кимна, хвърли бегъл поглед към другия Дънкан и се заизкачва по стълбите. Възрастната жена застана пред Дънкан Ейвъри и се вгледа в лицето му.

— Познавам те — каза тя тихо.

Братовчедът на Ру се усмихна с най-чаровната си усмивка.

— Мадам, трудно ми е да повярвам, че е възможно. Сигурен съм, че ако се бяхме срещали, никога нямаше да ви забравя.

Жената се засмя и Ру с изненада откри, че смехът й звучи младежки, независимо че бе стара. Тя потупа Дънкан по гърдите с пръст.

— Права съм. Познавам те. Бях женена за теб. — И се обърна към свитата си, която я чакаше на почтително разстояние. — Или за някого, който много прилича на теб. Преди много години. — И без да го погледне повече, добави: — Ако те видя да говориш с някоя от внучките ми, ще наредя да те прогонят от града с камшик.

Дънкан погледна разтревожено Ру. После старата жена погледна отново към него, докато изкачваше първите стъпала, и Ру забеляза дяволитостта в усмивката й.

— Или ще наредя да те докарат в покоите ми — каза тя. — Приятно пътуване, господа. — После се обърна към Ерик. — Сержант, кажи на моя внук, че му благодаря, задето е запазил вещите на брат ми.

— Слушам, милейди. — Ерик отдаде чест.

— Коя беше тази? — попита Ру приятеля си.

— Лейди Каралайн, херцогинята на Саладор. Леля на краля.

— Била е нещо страшно на младини — засмя се Дънкан.

— Мисля, че все още е. — Ру сръга братовчед си в ребрата.

Върнаха се при каруцата и Дънкан кисело каза:

— Е, това ли беше ценният товар? Стари дрехи и други дреболии?

— Така изглежда. — Ру се метна на капрата. — Но очевидно е готова да вдигне голям скандал, ако случайно изчезнат.

— Сега накъде, Ерик? — викна Ру, докато братовчед му се качваше до него.

— Към хана „Бързия кочияш“ — каза Ерик. — На идване минахме покрай него. Там може да минем на кралска сметка.

Ру знаеше, че приятелят му има предвид, че и те, заедно с отряда конници от Крондор, могат да изкарат нощта за сметка на специалните фондове на принца, и се усмихна. Всяка пара, която можеше да спести сега, щеше да вкара в бизнеса си, за да компенсира загубеното от Хелмут Гриндъл богатство. Намръщи се. Веселото настроение го бе напуснало.

Ханът беше скромен, но чист и Ру с удоволствие взе гореща вана след дългото пътуване. Дънкан бързо откри склонна към приключения прислужница, а Ру остана с Ерик и отряда войници. Младият мъж кимна на приятеля си да седне до него и когато се увериха, че никой от войниците не ги слуша, Ру тихо попита:

— Знаеш ли какво става?

— Какво имаш предвид?

— Това „спешно“ пренасяне на стари дрехи.

— Мисля, че това са вещи на стария принц — отговори сержантът. — И че принц Патрик мисли, че леля му би искала да ги притежава.

— Това го разбирам — каза Ру. — Разбирам и защо държаха да вкарат тези неща направо в двореца.

Намекваше за договора, чието съдържание знаеха и двамата.

— Но този товар можеше да бъде поверен на всекиго и после, защо беше това бързане?

— Може да е болна — каза Ерик.

— Едва ли — поклати глава Ру. — Изглеждаше така, сякаш е готова да смъкне панталоните на Дънкан.

— Пада си малко цапната в устата, нали? — засмя се сержантът.

— А може би дьо Лунвил просто ми прави услуга — каза Ру.

— Не и той — поклати глава Ерик. — Нито един от войниците не знаеше накъде тръгваме, дори нашата част в двореца. Твоето име бе посочено от службата на Канцлера.

— Което означава херцог Джеймс.

— Най-вероятно — отвърна Ерик и се прозя. — Уморих се. Защо да не поразсъждаваме за това утре? Освен това, какво ти пука дали работата е безсмислена, ако плащат добре?

Той стана и даде знак на хората си да си лягат. Ру остана сам. След малко дойде една прислужница и попита дали има нужда от още нещо. Усмихваше му се любезно. Той я изгледа оценяващо, но кимна отрицателно. После каза замислено на празния стол, на който допреди малко бе седял Ерик:

— Пука ми.

В Рейвънсбърг ги посрещнаха празнично.

Ерик и войниците му бяха напуснали Саладор сутринта след доставката, докато Ру и Дънкан се опитваха да открият следите на кодираните имена от тефтера с тайнствените сметки, който бе намерил Язон. Някои от тях бяха познати на Карли и като разпитваше внимателно по време на разговорите с вероятните хора, Ру бързо откриваше онези, които бяха отбелязани, че живеят в района на Саладор. При проверката на всяка сметка разкриваше различни причини, поради които Хелмут Гриндъл бе държал на подобна тайнственост и загадъчност. Всички, с изключение на един, се съгласиха да продължат да въртят бизнес с Ру и новата му фирма, а този, който се отказа, плати цялата дължима сума. Ру беше доволен от извънредния приход.

Ру не изпитваше нужда да се размотава в Рейвънсбърг и реши да изкара само една нощ тук преди да поеме към Крондор.

В „Червената патица“ се бяха събрали най-малко шейсет души и Ерик се радваше на вниманието им. Ру го наблюдаваше с известна завист. Винаги се бе славил в Рейвънсбърг като побойник и мошеник и макар да познаваше почти всички, имаше малко приятели. От друга страна, Ерик беше приятел на всички, включително и на Ру.

Младият търговец се усмихваше, макар че настроението му бе потиснато. Майката на Ерик, Фрида, която открай време беше буреносен облак за Ру, влезе откъм кухнята със зачервено като от слънце лице. Усмихваше се непрекъснато, като гледаше сина и съпруга си, които си говореха нещо. Ру трябваше да признае, че бракът се бе отразил добре на Фрида. Питаше се дали и той ще намери такова удоволствие при съпругата и семейството си. Като помисли за Карли, изпита известна тревога, макар че жените раждаха бебета от как свят светува, а и с какво ли би могъл да й помогне, ако беше при нея?

— Скучаеш, нали? — попита го женски глас.

Ру вдигна поглед и видя познато лице.

— Здравей, Гуен — усмихна се той.

Момичето седна до него и го потупа по ръката.

— Мислех, че мога да се видя с теб и братовчед ти — каза тя и кимна към другия край на помещението, където Дънкан бе потънал в разговор с някакво непознато момиче. — Изглежда обаче Илейн ме е изпреварила.

— Илейн? Сестричката на Бертрам ли? — Ру погледна отново девойката. Последния път, когато я бе видял, все още беше като клечка. Сега, след три години, определено бе станала млада жена.

— Ти как си? — Гуен разсеяно въртеше с пръсти кичур от косата си.

— Добре съм — отвърна Ру. — Сега съм собственик на фирма за товарни превози.

— Собственик? — усмихна се Гуен. — И как се уреди?

Ру й разказа за смъртта на партньора си и докато я занимаваше с подробностите, леко преувеличи собствената си роля. Междувременно Фрида мина и напълни чашата на Ру с вино, като при това даже му се усмихна.

— Променила се е — отбеляза младият мъж.

— Намерила си е добър мъж — каза Гуен.

— Кажи нещо за теб — каза Ру и отпи жадно от чашата.

Гуен въздъхна театрално. Като повечето от момичетата в градчето, тя прекарваше вечерите си край фонтана на централния площад и флиртуваше с местните младежи, но за разлика от повечето си връстнички, все още не се бе омъжила.

— Добрите кандидати вече са заети.

Направи нацупена муцунка, прекара нокът по ръката му и добави:

— Нещата не са същите, откакто ти и Ерик напуснахте Рейвънсбърг.

— Стана скучно, нали? — ухили се Ру.

— Би могло и така да се каже. — Тя погледна към Дънкан, който в момента шепнеше нещо на ухото на Илейн. Очите на девойката се разшириха, тя почервеня и избухна в смях, покривайки устата си с ръка. — Е, и това малко цветенце ще бъде откъснато нощес. — Ру долови печалната нотка в гласа й. Очевидно Гуен бе дочула, че Дънкан ще идва в града, и беше дошла да се види с него.

Като момче, Ру бе спал няколко пъти с нея. Гуен беше едно от най-лесните момичета в градеца и сигурно точно това бе причината никой досега да не поиска ръката й. Ру помисли, че може би това се дължи и на простия факт, че в Рейвънсбърг се раждаха повече момичета, отколкото момчета, и не малко от девойките оставаха без съпрузи. Помисли си и че все още харесва Гуен.

— Напусни къщата на баща си и си намери работа в хана — посъветва я Ру.

— И защо? — попита Гуен.

— Защото — ухили се Ру — може да срещнеш някой богат търговец, който минава оттук, и да го омаеш.

— Богат като теб ли? — засмя се звънко Гуен и отпи глътка от чашата си.

— Аз не съм богат — изчерви се Ру. — Просто се трудя здравата.

— Е, един ден може да забогатееш…

— Чуй сега да ти кажа какво смятам да правя — рече той и почувства, че настроението му се подобрява.

Гуен махна на Фрида да донесе още вино и се приготви да слуша амбициозните проекти на стария си приятел.

Ру примигна — някой силно блъскаше по вратата. После рипна стреснат, защото някой влезе.

— Какво има? — прегракнало попита той.

И чу гласа на Ерик.

— Обличай се. Тръгваме след час.

Ру се чувстваше разбит, както при тръгването от Крондор.

— Трябва да спра да пия — изръмжа той.

— Какво има? — повтори сънен глас до него.

Внезапно Ру се отърси от съня си и изтрезня. Погледна надясно и видя Гуен, увита в чаршафите.

— Богове! — прошепна той.

— Какво има? — отново попита Гуен.

— Какво правиш тука? — на свой ред каза Ру, скочи и започна да навлича дрехите си.

Гуен се отви и се изпъна, за да подчертае стегнатото си тяло.

— Ами ела и ще ти покажа… пак.

— Не е възможно! Богове! — Ру трескаво навличаше панталоните си. — Аз нали не съм… нали?

— Определено го направи, даже повече от веднъж. Какво ти става, Ру? Не е първият път, когато сме заедно.

— Ами… — почна той. Не беше сигурен дали ще може да обясни всичко. Седна и нахлузи ботушите си колкото можеше по-бързо. — Ами, въпросът е там, че…

— Какво? — попита Гуен все още несигурна, че ще хареса това, което ще чуе.

Ру грабна палтото си от пода и продължи:

— Ами… тъкмо се канех да ти кажа… мисля, че ти споменах снощи… но… аз съм женен.

— Какво! — догони го женски крясък, докато отваряше вратата. — Ти мръсно копеле! — кресна момичето и го замери с една порцеланова купа. Ру побягна надолу по стълбите.

Видя Дънкан на двора и го попита:

— Готова ли е каруцата?

— Като не се появи за закуска тая сутрин, казах на ковача да я постегне — каза Дънкан. — Нещо не е в ред ли?

В отговор на въпроса му от хана се чу нов яростен вик.

Фрида, Натан и Мило, които се прощаваха с Ерик, погледнаха към прозорците, но Ру не се обърна натам, а скочи на капрата, дръпна юздите и викна:

— Потегляме.

Ерик кимна и даде знак на отряда си да се построи. Дънкан се метна в последния момент на капрата, ухили се и попита:

— Какво стана?

— Нали няма да кажеш нищо? — въздъхна Ру. — Нито думичка, нали разбираш?

Дънкан само кимна и се разсмя още по-весело.

12.Големият удар

Бебето помръдна.

Ерик се усмихна. Стоеше до Ру, докато жрецът на Бялата Сунг благославяше детето. Ру подаде бебето на Карли.

— Абигейл Ейвъри — каза жрецът, — в това чисто и невинно време на живота ти те благославям пред взора на богинята. Ако останеш праведна и добра и не правиш зло никому, ще получиш и милост свише. Да е благословено името й.

— Да бъде — повториха след него Ру, Карли и Ерик.

— Хубаво момиченце — рече свещенослужителят.

Ру се насили да се усмихне. Толкова се надяваше на син, когато преди седмица започнаха родилните болки на Карли, че когато на бял свят се появи момиче, беше съвсем неподготвен. Бяха спорили с часове за името на момчето — Ру настояваше то да вземе името Рупърт като него, а пък Карли държеше на Хелмут в памет на баща си. После в един момент Карли попита:

— А как ще я кръстим, ако е момиче? — Въпросът свари Ру неподготвен и той стоя известно време като зашеметен.

— Имаш ли нещо против да се казва Абигейл като майка ми? — продължи Карли. Ру само кимна — нямаше думи.

Жрецът си тръгна и Карли се приготви да кърми детето. Ерик и Ру излязоха от стаята.

— Ще бъде хубава дъщеря — каза Ерик.

Ру вдигна рамене.

— Предполагам. Да ти кажа истината, очаквах момче. Може би следващия път.

— Не трябва да си разочарован — каза Ерик. — Мисля, че Карли много ще се разтревожи, ако разбере настроението ти.

— Смяташ ли? — попита Ру, докато слизаха по стълбата. — Тогава ще се върна и ще се повъртя около бебето, като се правя на очарован.

Ерик присви очи и взе от закачалката плаща и филцовата си шапка с голяма периферия. Навън валеше и той бе пристигнал съвсем измокрен.

— Трябва да ти кажа нещо — каза Ерик, докато хващаше дръжката на вратата.

— Какво?

— За известно време няма да се виждаме.

— Защо? — попита Ру и на лицето му се изписа нещо подобно на паника. Ерик беше един от малцината, на които можеше да вярва и да разчита на този свят.

— Заминавам. Трябваше да тръгне Джедоу, но преди седмица си счупи крак. — Той понижи глас. — Не мога да ти кажа къде, но предполагам, че се досещаш.

— За колко дълго?

— Не знам. Предстои ни… една кървава работа и може да ни отнеме много време.

Ру направи няколко крачки, стисна ръката на приятеля си и после го прегърна силно.

— Ти си единственият брат, когото съм имал, Ерик фон Даркмоор. Много ще се ядосам, ако разбера, че си загинал преди да видиш сина ми.

Ерик неловко отвърна на прегръдката и притеснено се отдръпна от Ру.

— Обаждай се от време на време на Грейлок. Трябваше да отпътува, но дьо Лунвил уреди да го оставят в резерва… — Ерик се усмихна хитро. — Ще бъде интересно пътешествие. Не би ли искал да дойдеш с нас?

Ру се засмя с малко тъга.

— Мога да мина и без това „интересно пътешествие“. — Той посочи към стаята горе. — Има хора, за които трябва да се грижа.

— Така си е — на свой ред се усмихна Ерик. — Само гледай да вършиш добре работата си, иначе ще се върна специално за да те набия.

— Ти само се върни, а пък прави каквото щеш — каза Ру.

Ерик кимна, отвори вратата и тръгна.

Ру остана за минута неподвижен. Обхвана го празнота, каквато не бе изпитвал никога досега. След малко свали наметалото си от стената, излезе и тръгна към работилницата. Забрави, че беше решил да се качи при бебето.

Язон махна на Ру да отиде при него. От половин година бизнесът се разрастваше и сега фирмата разполагаше с двайсет и шест каруцари на пълен работен ден и с цяла орда чираци.

— Какво има? — попита Ру.

Язон държеше пергамент без никакъв печат. Отбелязано бе единствено името на Ру.

— Току-що го донесоха. Дойде по кралската поща.

Ру отвори свитъка. В него беше написано само: „Един квегански търговец се появи в Сарт. Джон.“

Ру сбърчи вежди, като оценяваше важността на съобщението, после каза:

— Кажи на Дънкан, че веднага тръгваме за Сарт.

След малко Дънкан се появи от малкото жилище в задната част на склада, което поделяше с Луис, откакто Ру живееше със семейството си.

— Какво има? — каза той с тон, показващ, че не е много очарован от факта, че са го вдигнали от леглото.

— Помниш ли Джон Винси от Сарт?

— Какво е станало с него? — Братовчед му се прозя широко.

— Изпратил ни е съобщение.

— И какво пише? — попита Дънкан.

— Че се е появил търговец от Квег.

Дънкан се поколеба за миг, после на лицето му грейна усмивка.

— Квегански търговец в Сарт означава само едно нещо. — Той понижи глас. — Контрабанда.

— Нещо, което изисква да сме дискретни. — Ру се обърна и вдигна предупредително пръст към Язон. — Прати съобщение на Карли, че ще се върна след седмица.

Скоро потеглиха на север. Ру се чудеше защо ли Винси бърза да се срещне с него.

Пътуването до Сарт беше еднообразно и спокойно. Ру започна да се чувства неприятно, а и Дънкан постоянно му бъбреше за разни кръчмарски прислужници или за игра на зарове. Не можеше да разбере точно, но изпитваше чувството, че е забравил в Крондор нещо важно, нещо, на което не е обърнал достатъчно внимание. Докато стигнат Сарт, мъглявото безпокойство постепенно се превърна в тревога.

Пристигнаха по залез-слънце и веднага се отправиха към магазина на Джон Винси.

— Ще поговоря с него само минутка — каза Ру на Дънкан. — После ще отидем в хана.

— Добре — съгласи се Дънкан.

Ру влезе вътре и Винси възкликна:

— А, ти ли си? Тъкмо щях да затварям. Ще вечеряш ли със семейството ми?

— С удоволствие — отвърна Ру. — Каква е тази тайнствена бележка, която ми изпрати?

Винси отиде до вратата, заключи и кимна на Ру да го последва в задната стая.

— Две неща. Както посочих в бележката, преди седмица тук пристигна търговец от Квег. Капитанът е… бързаше да се освободи от една стока и когато я видях, веднага се сетих за теб.

Взе една продълговата кутия и я отвори. Вътре имаше елегантна брошка от рубини, подредена като за подарък. Ру не беше виждал такова нещо, но Хелмут му бе споменавал за подобни вещи и той без колебание каза:

— Това е крадено.

— Във всеки случай търговецът бе готов да вземе каквато и цена да му предложа, преди да си замине за Квег.

— Колко плати за това? — попита Ру.

— Какво те засяга? — Джон го погледна подозрително. — Струва ли нещо?

— Ще ти струва живота, ако някой квегански благородник открие, че подаръкът, предназначен за любовницата му, е у теб — каза Ру. — Виж, ще трябва да прехвърля това нещо с кораб до Източната провинция, ако го взема от ръцете ти. Никой благородник от Западните владения не би подарил това украшение на жена си, за да го носи на прием, където биха могли да срещнат пратеник от Квег, който евентуално би разбрал откъде идва тази красива вещ.

— Как ще разберат? — Джон изглеждаше разколебан.

— Това е белязано украшение, Джон. — Ру посочи камъните. — Има пет шлифовани рубина и десетина по-малки, но и те са изрязани по същия начин. Тази кутия е…

Той я обърна.

— Виж тук. — Посочи линия от символи, издълбани в дървото на кутията.

— Не чета квегански — каза Джон.

— Да бе — каза отегчено Ру. — Не ме лъжи, Джон. Винси не е име от Кралството. Какво е това, съкращение ли?

— От Винсентий — усмихна се Джон. — Дядо ми е избягал квегански роб, който е запазил фамилията на господаря си. — Той погледна името на ювелира върху кутията. — Това е направено по поръчка на лорд Васарий от Секай Грацианий, майстор ювелир. Ще вземем нова кутия.

— Шлифовачът познава тези скъпоценни камъни като децата си и сигурно ще пусне известие, че са откраднати — рече Ру. — Ако се появят някъде на запад от Даркмоор, до месец ще се знае кой ги притежава и от кого са закупени. Ще започне преследване. Единственият начин да си запазиш гърлото цяло, е да спреш да ме разиграваш и да кажеш колко си платил за това.

— Десет хиляди жълтици. — Джон май не се стряскаше от опасността.

— Стига де — засмя се Ру.

— Добре де, пет хиляди.

— Не те чух — каза Ру. — Та какво каза?

— Хиляда златни монети.

— И откъде намери хиляда златни монети? — попита Ру.

— Имах си спестявания.

— Закъде пътуваше този капитан? Към Кеш или към Свободните градове?

— Не знам — каза Джон. — Той бързаше. Откраднал кутията преди да разбере колко трудно ще е да пласира контрабандната стока. — Повдигна рамене. — За него загуба, за нас — печалба.

— Виж какво ще направим — каза Ру. — Или ще получиш две хиляди златни монети сега, или ще ти дам… една трета, когато успея да го пласирам на изток. Но ще трябва да чакаш.

— Предпочитам да взема златото сега — каза Джон.

— Може — каза Ру и измъкна от блузата си тежка кесия. — Мога сега да ти дам сто и платежна полица. Златото е в Крондор.

— Това не е „златото сега“, Ру.

— Добре, да направим така — сто в брой и две хиляди срещу полица.

— Дадено. Следващия месец имам път до Крондор и ще протестирам полицата.

— Занеси я в канцеларията, ще наредя да ти я заплатят. Или ако искаш, ще ти открием кредит.

— Ха, че по този начин ти можеш да караш търговците да повишават цените срещу подкуп, а ти самият да закупуваш стоките с намаление.

— Джон, защо не дойдеш да работиш за мен? — засмя се Ру.

— Какво искаш да кажеш?

— Позволи ми да купя този мизерен магазин и да го затворя. Вземи семейството си, доведи го в Крондор и открий там магазин за мен. Ще ти плащам повече, отколкото изкарваш тук. Само си разпиляваш таланта в Сарт.

— Крондор ли? — каза Джон. — Никога не съм мислил да живея в голям град. Остави ме да поразмисля.

— Наистина помисли — каза Ру. — Отивам в хана. По-късно ще дойда у вас за вечерята. С мен е и братовчед ми.

— Доведи го — каза Джон. — И можем да поговорим и по другите въпроси, които повдигнах.

— Добре — съгласи се Ру и излезе от магазина. Чувстваше се добре. Можеше да му отнеме един-два месеца, но това украшение с рубините можеше да му донесе пет хиляди жълтици чиста печалба.

— Доста се забави — каза му Дънкан, докато Ру се качваше в каруцата.

— Струваше си — отговори Ру.

Семейството на Джон бе натъпкано в двустайна къща на няколко крачки зад магазинчето, отделена от него с малка градинка, където съпругата на търговеца отглеждаше зеленчуци. Домакинът посрещна Ру и Дънкан с дълга лула в устата. Предложи им по халба светло пиво, докато Ани, жена му, приготвяше вечерята в кухнята с помощта на няколкото си по-големи деца. Трите по-малки цивреха на пода, но баща им въобще не им обръщаше внимание.

— Не го ли намираш малко прекалено силен? — попита Ру.

— Кое? — учудено го погледна Джон.

— Шума.

— Свиква се — засмя се търговецът. — Очевидно нямаш деца.

— Всъщност имам. — Ру се изчерви. — Бебе.

— Тогава свиквай — поклати глава Джон.

— Много хубава бира — обади се Дънкан.

— Не е нещо специално — каза домакинът, — но обичам да обърна една халба след работа преди вечерята.

— За какви други въпроси спомена преди малко? — попита Ру.

— Капитанът от Квег каза нещо, което сметнах, че ще те заинтересува.

— За какво става дума?

— Ако изкараш печалба, какъв ще е моят дял?

— Зависи. — Ру погледна Дънкан. — От много неща зависи, Джон. Понякога информацията е полезна за някого и ненужна другиму.

— Зная за сдруженията в Крондор. Ти сигурно също участваш в тях.

— Не още — засмя се Ру, — но знам как да се оправям в кафене „Барет“. Ако има нещо ценно в това, което ще ми кажеш и което мога да изтъргувам срещу злато в „Барет“, ще ти дам два процента от печалбата.

— Повече — каза след кратко размишление Джон. — Вземи двете хиляди златни монети, които ми дължиш, и ги инвестирай с твоето злато. Той се наведе напред. — Направи ме свой партньор.

— Дадено — съгласи се Ру. — Обаче само за конкретната сделка.

— Виж какво научих — започна Джон. — Квеганският капитан, с когото говорих, ми каза, че негов приятел отправил по море товар за пристанище Маргрейв. Когато стигнал там, чул, че посевите край града били нападнати от скакалци.

Каза го тихо, като че ли се опасяваше да не го подслушват в собствената му къща.

— От скакалци ли? — Ру го погледна объркано. — Скакалци има навсякъде.

— Не и като онези — каза Джон. — Ако един фермер се оплаква от скакалци, тогава е много лошо: това са прелетни ята.

— Ако е истина… — Ру се облегна назад и започна да пресмята. — И ако тази новина още не е стигнала до Крондор…

Той скочи и викна:

— Дънкан, тръгваме веднага! Джон, ще инвестирам и твоето злато. Защото ако твърдението се окаже фалшиво, и без това няма да имам с какво да ти платя. Но ако е истина… и двамата ставаме богати.

Дънкан вече беше станал. Ани надникна през кухненската врата и каза:

— Вечерята е готова.

— Няма ли да хапнем? — попита Дънкан.

— Съжалявам, Ани — каза Ру на съпругата на Джон. — Трябва да отхвърчаме.

И почти насила измъкна братовчед си от стаята.

— Въобще не разбрах за какво става дума — оплака се той. — Защо не похапнахме?

— Ще ти обясня по пътя.

Дънкан тъжно изпъшка.

— Пред нас има кола — каза Дънкан.

Ру се сепна — беше задрямал. Пътуването бе скучно, независимо от това, че караха животните да бързат колкото е възможно. Обикновено между Сарт и Крондор се пътуваше спокойно, но все пак и по главния път, макар и рядко, се срещаха престъпници и таласъми, въпреки че и в двете посоки редовно се движеха патрули.

На пътя пред тях беше спряла кола и каруцарят им махаше. Когато го наближиха, извика:

— Можете ли да ми помогнете?

— Какво е станало? — попита Ру.

— Главината се пукна. — Каруцарят посочи задното колело. — Господарят ще побеснее, ако закъснея.

— Кой ти е господарят? — попита Ру.

— Аз съм каруцар за „Джейкъби и синове“ — отвърна мъжът.

— Познавам майстора ти — засмя се Ру. — Да, наистина ще се разгневи, ако се забавиш. Какво караш?

При този въпрос каруцарят като че ли се притесни.

— Ами… стока. От Сарт.

Ру погледна Дънкан. Братовчед му кимна и двамата скочиха на земята.

— Приятел — каза Дънкан, — готови сме да ти помогнем.

После извади меча си и посочи каруцата.

— Първо ще ти разтоварим стоката и ще я прехвърлим в нашата кола, която, както виждаш, е празна. После ще сменим нашите уморени коне с твоите, които — както виждам, са свежи и отпочинали.

Мъжът, като че ли понечи да възрази, но Ру бе застанал от другата страна на конете му и стоеше между него и свободата.

— Моля ви, не ме убивайте — викна човекът.

— Друже, това е последното, което искаме да направим — усмихна се Дънкан. — Сега почвай да разтоварваш, докато приятелят ми провери списъка на стоките ти.

Очите на мъжа се разшириха. Той мина зад каруцата и докато отвързваше въжетата на покривалото, каза:

— Документите са… идват с пратеник… след мен.

— И пазачът на Градската порта, на когото Тим Джейкъби е дал подкуп, ще повярва на тази глупост, така ли? — засмя се Ру.

— Очевидно знаете как стоят нещата — каза мъжът и въздъхна. После свали един сандък от каруцата си и го занесе до колата на Ру. Дънкан смъкна задния капак и мъжът тласна сандъка напред. — Разбирате ли, че ще ме убият?

— Съмнявам се — каза Ру. — Имаш счупена главина и когато стигнеш Крондор, ще си подготвил чудесна история за това как храбро си се борил срещу многобройни бандити.

— Ти си несъмнено смел мъж — добави Дънкан — и си рискувал живота си срещу шестима — не, седем бандити, заради стоката на господаря си. Ами да, бих те почерпил едно питие в която и да е кръчма в Крондор, за да чуя историята ти.

— Какво караш? — попита Ру.

— Защо да не ти кажа? — отвърна каруцарят, докато носеше втория сандък към колата на Ру. — Луксозни стоки от Квег. Майсторът ме прати в Сарт, за да се срещна с един квегански капитан. Кралската митница беше затворена, защото началникът на службата в Сарт е починал.

— Кога? — попита Ру внезапно заинтригуван.

— Преди година — отвърна каруцарят. — Поради някакви причини, заради новия принц или нещо друго, оттогава няма заместник. Така че просто вземаме стоките и ги караме към града. Като знаеш през коя порта да влезеш и на кой сержант от Градската стража да се обадиш, вкарването на товара е лесна работа.

— Ще ни кажеш ли времето и въпросната градска порта? — попита Ру.

— Защо не? — отвърна коларят.

— Твоята вярност към Джейкъби е забележителна — засмя се Ру.

Мъжът вдигна рамене и се качи в каруцата си, за да свали и последния сандък. После попита:

— Познавате ли Тим?

— Доста добре.

— Тогава значи знаете, че е истинска свиня. Баща му, Фредерик, си беше стар контрабандист, но докато беше начело на фирмата, поне беше справедлив. Ако свършиш нещо както трябва, имаше някоя пара и за теб. Рандолф също е свестен човек. Но Тим… — продължи каруцарят, докато носеше сандъка, — Тим е съвсем друга работа. Ако свършиш идеално работата, ти плаща, но допуснеш ли и най-малката грешка, можеш да получиш нож в ребрата. През цялото време с него са ония две копелета — биячите му. Голям мръсник е.

— Или поне така си мисли — каза Ру, погледна Дънкан и после се обърна към каруцаря.

— Как се казваш?

— Джефри.

— Добре, Джефри — каза Ру. — Ти ни помогна много.

Бръкна в кесията си и измъкна една златна монета.

— Градската порта и уречения час?

— Малко преди да стигнете до града завивате по един тесен път към морето и стигате до малка порта, водеща към рибарския пристан в северната част. Това е мястото. През деня там дежури един сержант, казва се Дигс. Джейкъби му плаща.

— Познава ли те лично?

— Да — каза мъжът. — Но Джейкъби използува различни колари, за да прикрива следите си. Понякога дори наема моряци или фермери, ако се опасява, че може да го заловят с контрабандна стока.

Ру кимна, като си спомни за пияния моряк, който почти бе влязъл с каруцата в кафене „Барет“.

— Така че като стигнеш до стража на тази порта, попитай за Дигс и искай да го видиш. Кажи му, че возиш рибарски мрежи от Сарт, и си вътре.

Ру подхвърли на каруцаря още една монета.

— Трябва да ме понасините — каза мъжът. — Иначе Тим Джейкъби ще ме убие.

Ру кимна и Дънкан удари силно каруцаря с опакото на ръката си. Той се просна на земята, после разтърси глава и стана.

— По-добре ме удари по-близо до окото — каза каруцарят и почна да разкъсва блузата си. Дънкан погледна братовчед си, който пак му кимна. Бившият наемник стисна юмрук, отстъпи и фрасна каруцаря право в окото. Той падна назад и си удари главата в канатата на каруцата. За момент Ру си помисли, че може би е загубил съзнание, но той бавно се изправи и изпъшка:

— Още един и работата е готова.

Ру вдигна ръка и Дънкан задържа удара си.

— Когато те уволнят от „Джейкъби“, ела и ще ти дам работа.

Мъжът го погледна със здравото си око и попита:

— Кой си ти?

— Рупърт Ейвъри.

— Гледай ти какъв късмет! — засмя се мъжът. — Само споменаването на името ти кара Тим да се подмокря. Никой не знае какво си му направил, но много те мрази, господин Ейвъри.

— Чувствата са взаимни — каза Ру. — Той уби моя съдружник.

— Да, чух някакви слухове — каза мъжът, — но нищо определено. Сега вървете да се оправите с тази стока, а аз ще полегна малко. После ще дойда да потърся работа при вас.

Ру кимна и Дънкан нанесе трети удар, който чак подхвърли Джефри във въздуха. Той се просна на земята и този път не мръдна. Дънкан се наведе, огледа го и каза:

— Ще оживее.

— Доста е корав — каза Ру. — И дори да не го наема, бих искал да узная от него подробности за това как действа Тим Джейкъби.

— Давай да се махаме, докато не се е появил някой патрул — каза Дънкан. — Бая ще се затрудним да обясняваме тази сцена.

Завръщането им в Крондор мина спокойно. Единственият напрегнат момент беше, когато пристигнаха до посочената градска порта и войникът започна да ги разпитва за стоката им. Ру поиска да повикат сержант Дигс и след като му каза за товара, сержантът се поколеба за момент, но махна с ръка да ги пуснат.

Минаха по заобиколен път през града в случай, че ги следят, и стигнаха в склада. Луис подготвяше четири каруци, които трябваше да претоварят стоки за двореца от един идващ керван. Ру бързо разтовари сандъците, които бяха взели от колата на Джейкъби, и ги прегледа.

Както подозираше, предметите бяха от най-скъпите, а няколко малки кутийки очевидно съдържаха дрога.

— Не съм специалист — каза Дънкан, — но предполагам, че тези прахове са „Сън“ и „Радост“. Не че ги употребявам, но съм опитвал от тях на някои от местата, където съм бил.

„Сън“ беше наркотик, предизвикващ халюцинации, а „Радост“ — еуфория. И двата наркотика бяха опасни, незаконни и много скъпи.

— Колко мислиш, че струват? — попита Ру.

— Както ти казах, не съм специалист — отвърна братовчед му, — но мисля, че нашият приятел Джефри може да отиде на дъното на пристанището, заради това, че е позволил да му ги отнемат. Може би десет хиляди жълтици. Не съм сигурен. Не знам дори и на кого би могъл да ги продадеш.

— Опитай да разбереш — каза Ру. — Започни с онова момиче от хана „Счупения шлем“ — Катерина. Тя е бивш член на Шегаджиите и сигурно ще знае дали в града има дискретен купувач.

Другите сандъчета съдържаха бижутерия, която може би бе крадена, също както и комплектът рубини.

След като Дънкан тръгна, Ру повика Язон и го попита:

— С колко злато в брой разполагаме?

— Точна цифра или приблизителна? — попита Язон.

— Засега приблизителна.

— Около четиринайсет хиляди златни монети, плюс това, което би събрал, ако продадеш тези неща.

Ру потърка брадичката си и се замисли. Предпазливостта изискваше да продаде украшенията от Квег колкото се може по-далеч на изток, за да избегне опасността някой гневен квегански лорд да изпрати наемен убиец в спалнята му.

Дойде Луис и Ру го попита:

— Ерик замина ли?

— Видях го снощи в хана. Защо?

— Ще ти кажа, като се върна — каза Ру и забърза навън.

Ру бързо се огледа, но видя, че Ерик не е в кръчмата. Двамата с Дънкан се приближиха към мястото, където работеше Катерина, и Ру попита:

— Ерик замина ли?

— Снощи беше тук. Защо?

— Трябва да говоря с него. — Той се обърна към Дънкан. — Поръчай си нещо. Аз отивам в двореца.

— Добре — каза Дънкан и намигна на момичето. — Гърлото ми е пълно с прах от пътя, а и не съм виждал хубаво личице от седмици.

Катерина му хвърли изпепеляващ поглед, но само попита:

— Какво ще пиеш?

— Пиво, сладурче — усмихна се Дънкан.

Ру вече беше изскочил на улицата.

Потрябваха му няколко минути, за да убеди стража да изпрати някого за Ерик.

— Какво има? — попита Ерик, като се появи след десетина минути.

— Трябва да говоря с теб.

Ерик махна с ръка да го пуснат и когато се отдалечиха на достатъчно разстояние, за да не бъдат подслушвани от стражите, Ру попита:

— Колко злато имаш?

— Злато ли? Защо?

— Трябва ми заем.

— За какво?

— Получих важна информация — каза Ру. — Нямам време. Трябват ми двайсет хиляди златни монети. Имам четиринайсет хиляди и мога да ги увелича с още три или четири хиляди. Помислих си, че и ти би могъл да участваш.

— Е — каза Ерик, — сигурно няма да ми трябват много пари, когато замина.

Ру примигна и чак сега се сети, че с Ерик вече си бяха взели сбогом.

— Кога тръгваш?

— Вдругиден — каза сержантът. — Но не казвай на никого.

— Прощавай, Ерик — каза Ру. — Бях забравил. Сигурно имаш много работа.

— Всъщност всичко е готово. — Ерик го погледна. — Важно ли е?

— Много — каза приятелят му. — Дори още не съм се прибирал вкъщи.

— Добре, ела с мен при канцлера.

Секретарят на херцог Джеймс вдигна глава и попита:

— Какво има, сър?

— Напоследък не съм си взимал възнаграждението. Би ли ми казал колко пари имам по сметката?

— Момент, сър — каза секретарят, отвори един голям тефтер, подвързан с кожа, и го запрелиства.

Вътрешната врата се отвори и лорд Джеймс излезе от кабинета си.

— Здравей, фон Даркмоор — каза той, после погледна Ру. — Ейвъри? Какво те носи насам? Да не мислиш да се зачисляваш в армията?

Ру се усмихна, макар че не виждаше в забележката нищо смешно. Но все пак това беше херцогът на Крондор и той каза учтиво:

— Помолих моя приятел за известен заем за търговски вложения, милорд.

— Търсиш инвеститори? — Очите на Джеймс се присвиха.

— Да — отвърна Ру.

Старият херцог се вгледа за момент в лицето на Ру, после махна с ръка и каза:

— Я елате при мен.

Влязоха. Джеймс даде знак на Ерик да затвори вратата, седна, погледна Ру и го попита:

— Каква е тази дяволия?

— Не е дяволия, милорд — отговори Ру. — Просто получих информация, която ми дава възможност да извлека голяма печалба.

— Би ли я споделил с мен?

— С цялото ми уважение към вас — не, милорд.

Херцогът се разсмя.

— Доста си прям. Тогава да поставим въпроса така: просто разкажи.

Ру погледна първо Джеймс, после Ерик.

— Добре, но само ако ми обещаете да не се намесвате във вложенията ми, милорд.

Ерик погледна Ру възмутено, но херцогът по-скоро беше развеселен.

— Не давам обещания, млади Рупърт, но ми повярвай — сумите, за които мислиш, че са впечатляващи, въобще не ме интересуват. Грижите ми са насочени много повече към сигурността и благосъстоянието на Кралството.

— Добре тогава — каза Ру. — Става въпрос за житната реколта в Свободните градове.

— И какво по-точно? — запита Джеймс, очевидно заинтригуван.

— Нападнали са я скакалци.

Джеймс избухна в смях.

— И откъде научи това?

Ру обясни за веригата на новините, без да се впуска в подробности какво бе довело квеганския капитан в Сарт, и когато свърши, лорд Джеймс каза:

— Значи смяташ да изкупиш цялото зърно на запад и да изнудваш търговските представители от Свободните градове?

— Не съвсем — каза Ру. — Мисля да наема колкото се може повече кораби и да направя синдикат. Това отнема време, а и трябва да открия някого в „Барет“, който да застане зад мен. А времето лети.

— Да, това е амбициозен план — каза Джеймс, взе едно малко звънче и го разлюля. Само след секунда вратата се отвори и секретарят надникна и каза:

— Да, милорд?

— Каква сума има да взима младият фон Даркмоор от Кралството?

— Има около хиляда златни монети от предишни плащания, милорд.

Джеймс потърка брадичката си.

— Добре. Плати му тези хиляда и… — той присви очи — му дай като аванс още две хиляди, които му се полагат като възнаграждение следващата година.

— Да, милорд — отговори секретарят и безшумно излезе.

Херцогът бавно се изправи.

— Двамата ми внуци дойдоха от двора в Риланон, за да служат при мен. Родителите им са все още в столицата, защото синът ми има някои работи за довършване, преди да дойде при нас.

Заобиколи красивото си бюро и продължи:

— Джеймс, по-големият, има силно влечение към армията, като дядо си Уилям. — Херцогът се усмихна. — Но Дашел е… да кажем, опитвам се да му намеря подходящо място, за да развие… необикновените си умения. Мислиш ли, господин Ейвъри — той сложи ръка на рамото на Ру, — че би могъл да използваш едно умно младо момче в това предприятие, което скоро ще се разрасне значително?

Ру се нуждаеше от благороднически внук за служител, колкото имаше нужда от цирей на гърба, но като усещаше накъде клони разговорът, каза:

— Милорд, ще бъда повече от щастлив един млад и умен младеж да споделя грижите и трудностите ми… като чирак, надявам се, разбирате това. Не мога да го фаворизирам само защото е от благороден произход.

— Рупърт — отвърна със смях Джеймс, — ако ти имаше представа за моя произход… Е, няма значение. Мисля, че скоро ще откриеш, че момчето бързо усвоява нещата, а и за него ще е полезно известно време да поработи като подчинен.

На вратата се почука и лорд Джеймс каза:

— Влез.

На прага застана млад човек и пристъпи вътре. Ру погледна херцога, после внука му. Приликата беше поразяваща. Бяха почти еднакви на ръст — младежът може би беше с един пръст по-висок. Като се изключеха годините, биха могли да са братя, а не дядо и внук. Но херцогът беше с брада, а момчето — голобрадо и докато възрастният мъж бе почти побелял, младежът имаше къдрава кестенява коса.

— Искаш ли да се пробваш в търговията? — попита херцогът.

— Какво криеш в ръкава си, дядо? — попита младежът.

— Нещо, което ще те държи по-далеч от игралните домове и кръчмите, Даш. Запознай се с новия си работодател, господин Ейвъри.

Младият човек очевидно бе развеселен от новината, че ще служи в „Ейвъри и синове“, но само кимна.

— Да, сър.

— Сега тръгнете с господин Ейвъри и когато отидете в кафене „Барет“, потърсете Джеръм Мастерсън. Представете му се и кажете, че ще го сметна за лична услуга, ако улесни това, от което има нужда господин Ейвъри, за да организира своя малък синдикат. Късмет и надявам се да не се провалиш бързо — обърна се той към Ру. После каза на Ерик. — Дано намериш някога свободен ден, за да се насладиш на голямото богатство, което Рупърт ще е натрупал за теб, докато се върнеш.

— Бих се радвал на това, сър — каза Ерик.

— Минавай и ни навестявай от време на време, бандит такъв — каза херцогът на Даш.

— Това означава ли, че пак ме изхвърляте от двореца? — попита младежът.

— Нещо такова — разсмя се Джеймс. — Ти си чирак на господин Ейвъри, докато не те уволни, така че ще живееш там, където ти нареди той.

Ру си помисли за вече претъпканите помещения, където спяха Луис, Дънкан и Язон, но не каза нищо. Тримата излязоха от кабинета на херцога и Ру откри, че диша трудно — толкова бе развълнуван от възможностите, които се откриваха пред него.

Ру забърза и едва чу думите за довиждане, произнесени от Ерик. Докато напускаше двореца, до него крачеше новият му чирак — внук на най-могъщия благородник в Кралството.

13.Хазарт

Ру прочисти гърлото си.

Келнерът на вратата се обърна и Ру примигна — това беше Курт. Старият му враг присви очи и попита:

— Какво искаш?

— Да говоря с Джеръм Мастерсън — каза Ру безгрижно, без да обръща внимание на нелюбезното държане на Курт.

Онзи повдигна вежда, но не каза нищо. Обърна се и прошепна нещо на друг келнер, нов и непознат за Ру младеж, който кимна и се затича навътре.

— Почакай тук — каза Курт и също тръгна нанякъде.

— Долнопробно леке, нали? — попита Даш.

— И още как. Нямаш представа — каза Ру.

Вторият келнер и Курт се върнаха след няколко минути.

— Господин Мастерсън съжалява — каза Курт, — но програмата му е много натоварена и няма възможност да разговаря с вас. Може би друг път.

— Чакай да позная, Курт. — Ру започна да се ядосва. — Ти не си му казал кой иска да говори с него, нали?

Мина през въртящата се преграда и Курт отстъпи крачка назад.

— Не ме принуждавай да викам Градската стража, Ейвъри!

Ру махна на по-младия келнер да се приближи и онзи пристъпи с известно колебание.

— Какво каза на господин Мастерсън?

Момчето погледна Курт, после погледна Ру.

— Казах му това, което ми нареди да предам Курт: че един бивш келнер иска да си поговори с него.

— Така си и помислих — каза Ру. — Върни се и обясни на господин Мастерсън, че Рупърт Ейвъри от фирмата „Ейвъри и синове“ и внукът на херцога на Крондор биха искали да отнемат минутка от времето му.

При споменаването на херцога Даш направи театрален поклон с гадна усмивка. Лицето на Курт пребледня като платно. Той погледна напълно объркания млад келнер и му каза:

— Тичай веднага!

След няколко минути с келнера дойдоха и двама мъже и приятно изненадан, Ру видя, че единият е Себастиан Лендер.

— Здравей, Ейвъри — каза Лендер и му подаде ръка.

— Господа, позволете да ви представя Дашел, внук на херцога на Крондор и най-новият служител във фирмата ми — каза Ру.

— А аз имам удоволствието да ви представя Джеръм Мастерсън — каза Лендер и посочи набития нисичък мъж до себе си.

Мастерсън имаше малка, късо подстригана черна брадичка, прошарена с бели косми, а главата му беше остригана почти нула номер. Облеклото му беше фино, но с обикновен вид и кройка. Носеше съвсем малко украшения.

— Моля, елате с мен — каза Мастерсън и ги поведе към главната зала на кафенето.

Докато минаваха покрай зяпналия от учудване Курт, Ру подхвърли:

— Скоро ще се появи и братовчед ми Дънкан. Моля, настанете го веднага.

Поръчката за кафе беше приета незабавно след като заеха местата си около масата и Мастерсън каза:

— Дядо ви и аз сме стари приятели, Даш. Приятели от детинство.

— И аз така съм чувал — усмихна се Даш.

Ру направи същото. Като имаше предвид дочутото през нощта, когато бяха обградили леговището на шефа на Шегаджиите, предполагаше, че херцогът не е единственият бивш крадец, поел пътя на законното съществуване. Разбира се, това означаваше, че въпреки почтения си и добронамерен вид този човек би могъл все още да е крадец в душата си.

— Много му приличате — каза Мастерсън, — просто невероятно. Дали и в друго си приличате така? — попита той и намигна.

— Е, прескачал съм през някоя и друга стена, но още не умея да режа чужди кесии. Майка ми се сърди на подобен род дейности.

Всички се засмяха. В това време поднесоха кафето. На всекиго беше сервиран предпочитания сорт. След малко Лендер поде отново разговора:

— И така, господин Ейвъри, прекъснах делови разговор с един от моите клиенти, когато пристигна съобщението за вас. За какво става дума?

Ру погледна Мастерсън, който кимна:

— Лендер е мой сътрудник по правните въпроси, така че щеше да бъде тук дори и да не се познавахте. Предполагам, че не става дума за обикновена светска среща, прав ли съм?

— Разбира се, сър — каза Ру и като прочисти гърлото си, допълни: — Бих искал да образувам сдружение.

Лендер погледна Мастерсън, после каза:

— Имате предвид да се присъедините към някой синдикат ли?

— Не, мисля да образувам нов, по повод на определена инвестиция.

— Аз съм партньор в няколко такива сдружения — каза Мастерсън. — Може би е по-лесно да ви предложа за член на едно от тях, вместо да започвате от нулата.

— Работя тук отскоро — каза Ру, — но разбрах, че ако се включа в някое сдружение и моето предложение бъде отхвърлено при гласуването от другите съдружници, просто губя шансовете си.

— Да, така е — съгласи се Мастерсън.

— Но ако създам синдикат, имащ определена цел, към него ще се присъединят само желаещите да участвуват в начинанието и така работата ще може да върви по-лесно.

— Това също е истина — обади се Лендер.

— Добре, преди да продължим в тази насока — каза Мастерсън, — нека чуя нещо за вашето бъдещо бизнес начинание, така че от самото начало да мога да разсъдя дали е разумно да се започне.

Ру се поколеба, но Даш се обади:

— Рано или късно ще трябва да кажете на някого, господин Ейвъри.

Ру въздъхна. Най-много се страхуваше, че като съобщи някому информацията, той ще я използва за свои цели. Знаеше, че това е напълно невъзможно за човек, препоръчан от херцога и клиент на Лендер, но все още се колебаеше.

— Продължавайте — каза Лендер.

— Смятам да застраховам товарни кораби.

— Вече има дузини такива синдикати — каза Мастерсън. — Защо искате да направите още един?

— Искам да е специализиран в застраховането на доставките на зърно за Свободните градове.

Мастерсън и Лендер се спогледаха.

— Обикновено това е бизнес — започна Мастерсън — с ниска степен на риск и с не особено голяма печалба, млади човече. Освен ако квеганците не са настроени да нападат. Но ако са спокойни или се забавят, някой може да се усъмни, че имате други причини, за да се насочите към подобно относително глупаво начинание.

— Имам основания да вярвам — отвърна Ру и се изчерви, — че търсенето на подобен транспорт скоро ще нарасне чувствително и преносът на товари с кораби до Свободните градове ще се увеличи, така че искам да развия значително застраховането на тази дейност.

Мастерсън погледна Лендер и каза:

— Младежът е научил нещо. — Наведе се напред и понижи глас. — Независимо от всичко, Рупърт, давам ви думата си, че за каквото и да става въпрос, ще получите основния дял от печалбата на базата на финансовото си участие и на новината си.

Ру погледна тримата и тихо каза:

— Скакалци.

— Знаех си — каза Мастерсън и плесна по масата.

— Разбрал си, че в Свободните градове има нашествие на скакалци? — каза Лендер.

— Не — отвърна Мастерсън. — Знаех, че има нещо, което му дава основание да се захване.

Той отново понижи глас и допълни:

— Тези насекоми, наричат ги двайсетгодишни скакалци, наистина се въдят там. Очакваха ги следващата година, но понякога идват с година по-рано или по-късно. Всяка новина, че са плъзнали…

Мастерсън вдигна поглед и кимна на един келнер, който незабавно се запъти към тях.

— Би ли видял дали господата Кроули и Хюм са горе? Ако са там, помоли ги да дойдат при нас.

— Колко надежден е източникът? — попита той, като се обърна към Ру.

— Бих казал, че е напълно достоверен. — Ру въобще не искаше да им казва, че го е научил от подозрителен морски търговец, продавач на крадени скъпоценности.

— Има няколко начина да се изиграе това — каза Мастерсън и потърка брадичката си. — И всеки може да бъде печеливш.

Дойдоха двама мъже и Мастерсън ги покани да седнат. Хюм и Кроули бяха инвеститори, които участваха в няколко различни сдружения с него.

— Нашият млад приятел — той посочи Ру — ни донесе вест за недостиг на зърно в областта на Свободните градове. Как се отнасяте към такава новина?

— В каква степен е недостигът? — попита Кроули: слаб, гледащ подозрително мъж.

— Скакалци — повтори Ру с тих глас.

— Откъде знаете? — намеси се Хюм, възпълен човек с астма.

— Преди две седмици в Сарт е пристигнал квегански търговец и между другото е споменал на мой делови партньор, че са били открити във ферма близо до пристанище Маргрейв.

— Това е логично място за първото им появяване — отбеляза Мастерсън.

— Ако бъде толкова лошо, колкото когато бях момче — каза Хюм, — скакалците биха могли да се разпространят до Илит и Ябон. И в целите Западни владения може да се появи сериозна липса на зърно.

— А ако прехвърлят планините и се насочат към Далечния бряг, може да бъде още по-значителна — обади се Кроули.

— Има три основни начина, по които можем да подходим към тази новина, млади приятелю — обърна се Мастерсън към Ру. — Може да се опитаме да купим зърно сега, да го складираме и да чакаме търсенето да се повиши. Може да направим, както предлагаш, и да застраховаме превозването на зърно за Далечния бряг, като извадим изгода от потенциалната печалба на всеки презморски превоз на зърно. Или можем да контролираме потока на зърно, без да го купуваме.

— Опции? — попита Кроули.

Мастерсън погледна Ру.

— Знаете ли какво представляват опциите?

Ру се поколеба дали да се направи на по-знаещ и опитен, но реши, че това само ще му навреди, и отвърна:

— Всъщност не.

— Ние се договаряме да изкупим зърното от местни производители на определена цена. Но вместо наистина да го заплатим, плащаме само правото да купуваме, срещу малка част от цената. Ако не успеем да го продадем, губим парите от опцията. Изгодата от това е, че ще контролираме огромно количество зърно, за сравнително малка сума.

— Но има риск да загубим всичко, ако цената тръгне надолу — каза Даш.

— Така е — каза Кроули.

— Предлагам да укрепим позициите си — каза Мастерсън, — като купим известно количество от зърното на пазара, а останалото си осигурим чрез опции.

— А как стои въпросът със застраховането? — попита Ру.

— Никога не ме е привличала подобна дейност — каза Мастерсън. — Корабите потъват. Ако това излезе истина, оттук ще се изпраща зърно по всичко, което се държи върху водата, и някои от тези съдове очевидно ще потънат. Нека някой друг поеме този риск, а ние ще му плащаме малки премии.

Мастерсън замълча за момент, после предложи:

— Мисля да вземем срещу опции цялото налично количество от реколтата. Какво ще стане, ако закупим известно количество по обикновения начин и цената не се качи? Ще намалим с малко риска си, но ще намалим с много потенциалната си печалба.

— Винаги сте печелили на карти — въздъхна Хюм. — Но все пак имате право. Ако ще залагаме, да залагаме.

— Съгласен — обади се Кроули.

Всичко ставаше много бързо за Ру и той попита:

— И колко ще струва това?

— Колко злато имате? — попита Кроули.

— Мога да сложа на масата двайсет хиляди жълтици още тази седмица — каза Ру, като се стараеше да изглежда спокоен.

— Значителна сума — вметна Мастерсън. — Общо може да съберем сто хиляди. Това ще бъде достатъчно за нуждите ни.

— Каква ще е потенциалната ни печалба? — попита Даш, като пренебрегна факта, че е помощник на Ру.

Хюм се засмя и се закашля.

— Ако се появи значителен недостиг на зърно в Свободните градове, е гарантирана възвръщаемост пет към едно. Ако обаче това бедствие се разпространи към Ябон и Крудий, възможностите се увеличават до десет към едно, за всяка вложена монета.

— Ако всичко тръгне така, както се надяваме, млади Ейвъри — добави Мастерсън, — вашите двайсет хиляди златни монети ще се превърнат в двеста хиляди в следващите три месеца.

Ру не можа да каже нищо.

— А може и да не се получи нищо — обади се Лендер.

По гърба на младия мъж полазиха студени тръпки.

— Предлагам ново сдружение, господа — каза Мастерсън. — Ще го наречем „Асоциация на зърнотърговците от Крондор“. Бихте ли подготвили документите, господин Лендер?

После се обърна и подаде ръка на Ру.

— Добре дошли в нашия синдикат, господин Ейвъри.

Ру стана и тържествено стисна ръката на всеки от новите си съдружници. Мастерсън допълни.

— Ще ви впишем като съдружник и ще можете да идвате при нас горе. — Той посочи запазената само за членове галерия на балкона.

Ру много пъти бе сервирал кафе там, но никога не бе сядал на някоя от масите.

— Ще ви изпратя — каза Мастерсън и сложи ръка на рамото на младия човек, докато крачеха към главния вход. — Рупърт, кога ще може да внесете златото си?

— До два дни, господин Мастерсън.

— Наричай ме Джеръм.

— А вие Ру. Така ми казват всички.

— Добре, Ру. Донеси парите колкото е възможно по-бързо, а Лендер ще ти прати съобщение, когато документите бъдат готови за подписване.

Стигнаха входа и Ру видя Дънкан да влиза в кафенето. През другата врата влезе възрастен мъж — Джейкъб Истърбрук. До него вървеше млада жена, толкова хубава, че той почти се вцепени. Забеляза, че и Дънкан зяпна.

„Идеална е“ — помисли си Ру. Косата й бе сресана според модата — лицето й бе обградено с къдрици, а на темето й имаше диадема, приличаща на златен ореол. Очите й бяха огромни и сини като летни небеса, а страните й бяха покрити с лека руменина. Имаше изящна фигура и вървеше като кралица.

— А, Истърбрук! — каза Мастерсън. — Искам да те запозная с един човек.

Новодошлият кимна, без да каже нищо.

— Здравей, Силвия — каза Джеръм.

— Добър ден, господин Мастерсън — отговори момичето с усмивка, която накара кръвта на Ру да закипи.

— Джейкъб Истърбрук — каза Мастерсън — е един от най-важните ни членове. Искам да ви представя най-новия ни партньор, господин Рупърт Ейвъри, Джейкъб.

Изражението на Истърбрук остана същото, но нещо в погледа му притесни Ру.

— „Гриндъл и Ейвъри“ ли? — попита мъжът.

— Сега фирмата ми е „Ейвъри и синове“, сър. — Той протегна ръка.

Истърбрук погледна за момент протегнатата ръка, после я хвана с бързо движение и незабавно я пусна, като подчертаваше, че това е само формалност. Нещо в поведението му подсказа на Ру, че той не цени особено най-новия член.

Ру долови и студения поглед на Силвия и вече бе сигурен: Истърбрукови от Крондор нямаха особено добро мнение за фирмата на Рупърт Ейвъри. Младият мъж се обърна към Даш, въпреки че чувстваше, че не може да откъсне очи от Силвия.

— Хм… — започна той, — бих ли могъл да ви представя моя нов помощник?

Девойката се наведе леко напред, като че ли да чуе по-добре.

— Да? — попита тя тихо.

— Дашел. — Младият благородник взе нещата в свои ръце. — Надявам се, че познавате дядо ми.

— Тоест? — каза Истърбрук.

— Херцог Джеймс — отвърна Даш с престорена скромност.

Поведението на Истърбрук и дъщеря му незабавно се промени. Истърбрук се усмихна, а Силвия направо грейна и Рупърт усети как пулсът му заби още по-трескаво.

— Много се радвам — възкликна Истърбрук, сграбчи ръката на младежа и я стисна топло. — Моля, предайте моите почитания на дядо си.

— Трябва да ни дойдете скоро на вечеря, господин Ейвъри. Настоявам — обърна се Силвия към Ру с прелестна усмивка.

— С удоволствие — можа само да отвърне Ру.

— Трябва да тръгваме, сър — обърна се Даш към Мастерсън. — Ще се видим утре.

— Довиждане тогава — каза Мастерсън. Истърбрук и дъщеря му повториха пожеланието като ехо.

Даш леко бутна Ру към вратата, приближи се до Дънкан, хвана и него за ръката и тримата се измъкнаха на улицата. После се обърна към зяпналите братовчеди.

— Вие двамата не сте ли виждали красиво личице досега?

Ру се прибра късно през нощта. Отне му половин ден да се оправя с новините, които му беше донесъл Дънкан, а именно, че продажбата на дрогата е едновременно възможна и твърде опасна, а потенциалната печалба — много висока. Освен това Катерина не бе в състояние да посочи нечие име, което евентуално би послужило за свръзка с определен купувач.

После възникна въпросът с настаняването на Даш. Ру обеща, че след няколко дни ще осигури помещения за Луис и Дънкан, като по този начин Язон и Даш щяха да си разделят апартамента, но дотогава новият служител на фирмата трябваше да спи на импровизирано легло на горния етаж на склада, зад каруците. Дори внукът на най-могъщия благородник в Кралството да се чувстваше неудобно от това положение, той го прикри с чувство за хумор. Ру предположи, че е виждал и по-груби обстановки по време на сравнително късия си живот. Мислеше си за репликата му, че отново го пъдят от двореца.

Язон и Ру два часа обсъждаха как най-бързо да пласират бижутата, придобити в Сарт. Подготвиха съобщение за един посредник в търговията със скъпоценности в Саладор — стар партньор на Хелмут Гриндъл, в което се описваше подробно какво предлага Ру. Когато привършиха и с този въпрос, вече бе нощ.

Ру стигна до дома си и отключи. Всички спяха. Бебето спеше до Карли.

Ру очакваше да го обхване бащинско чувство, но не усети нищо. Погледна спящата си жена и също не изпита никакви чувства. Въздъхна тихо. Сигурно беше от умората. И умът му се върна с тревога към предстоящите вложения. Ако сглупеше, щеше да загуби всичко, постигнато с толкова труд през последните две години. Все още беше млад и можеше да почне отново, но вече му бе ясно, че ако се провали, ще загуби всякакви шансове за величие и богатство.

Събу си единия ботуш и чу тих глас:

— Ру?

— Да — прошепна той. — Върнах се.

— Как… си? — попита тя.

— Уморен — отвърна Ру. — Имам да ти казвам много неща, но нека да е утре сутринта.

Бебето се размърда и се разплака.

— Какво й е? — попита Ру.

— Нищо. Гладна е. — Карли седна. — Иска да яде и денем, и нощем, по няколко пъти.

— Това колко ще продължи? — Ру седна на един нисък стол с един обут ботуш и с другия в ръка.

— Следващите четири-пет месеца, може би и малко по-дълго — отговори Карли.

— Ще ида да спя в твоята стара стая — каза Ру. — Утре имам много работа. Ще ти разкажа, когато стана.

Отиде в моминската стая на Карли и се мушна в леглото, където бяха заченали детето. Умът му препускаше: първо го завладя вълнението от възможността за спечелване на десетократна печалба в рамките на няколко месеца, после студеният страх от опасността да бъде разорен. Замисли се как би употребил парите, ако предвижданата печалба дойде, а също и как да се възстанови от евентуалния провал. Но сънят не идваше и той откри, че съзнанието му се връща към прекрасното лице, огромните сини очи, златната коса и смеха, от който стомахът му се присвиваше. Призори най-после успя да заспи.

Ру слезе на долния етаж. Главата му тежеше, като че ли беше пил цяла нощ. Завари Карли в кухнята да храни Абигейл и прилежно я целуна по бузата.

— Чакахме те — каза Карли.

— Хубаво е да се върнеш у дома — каза Ру, докато готвачката му наливаше кафе — беше свикнал да започва деня с чаша кафе, докато работеше при „Барет“.

Разглеждаше бебето. Мъничкото момиченце лежеше в ръцете на майка си и размахваше ръчички. От време на време поглеждаше към него и той се питаше какво ли става зад тези малки бледосини очички.

— Никога не съм виждал очи с такъв цвят — каза той.

— Повечето бебета имат такива очи — засмя се Карли. — Ще станат кафяви или сини, когато поотрасне.

— Аха — можа да каже само той.

— Добре ли мина пътуването? — попита тя.

— Много — отвърна съпругът. — Върнах се с важна информация.

Замълча за момент, после изрече на един дъх:

— Образувам търговско сдружение.

— Татко винаги беше много внимателен, когато свързваше бъдещето си с други хора — каза Карли.

Ру не беше в настроение да го сравняват с покойния му тъст, когото Карли почти боготвореше, и прие коментара по-скоро като разсъждение.

— Наистина има известен риск — съгласи се той, — но аз имам по-големи амбиции от баща ти, Карли. И ако искам да постигна богато бъдеще за теб и детето, трябва да поема известни рискове.

— Рисковано ли е новото начинание? — попита тя. Не изглеждаше толкова загрижена, колкото заинтригувана.

Ру не беше в състояние да се старае да я убеди в противното, затова рече:

— Да.

— Мислиш ли, че ще проработи?

— Надявам се — каза той, — че след няколко месеца ще бъдем толкова богати, колкото не си и мечтала.

— Винаги съм мислила, че сме богати. — Тя се усмихна. — Знам, че къщата не е много представителна, но татко държеше да изглеждаме по-скромно, за да не привлича ненужно внимание. Но винаги сме имали добра храна, качествено вино, нови дрехи. Ако се нуждаех от нещо, трябваше просто да поискам.

Умората и напрежението караха Ру да се изнервя от този разговор. Той допи кафето си и стана.

— Трябва да отида в магазина. — Отново я целуна по бузата, колкото да отбие номера, и погледна бебето, което отново се бе унесло. Изглеждаше му толкова чуждо, че се зачуди дали въобще някога ще може да изпита нещо към това дете.

— Ще се върнеш ли за вечеря? — попита Карли.

— Разбира се — каза той. — Защо да не се върна?

Не дочака отговора й и забърза към вратата.

— Къде се загуби? — попита Дънкан.

— Спах — отвърна Ру раздразнено. — Нали знаеш как е: затваряш очи и после не мърдаш.

— А, ясно, говориш ми за мъртъвци. — Дънкан се ухили. — Съдружниците ти искат веднага да отидеш в „Барет“.

— Язон! — кресна Ру и обърна гръб на братовчед си. — Къде си?

Язон и Даш се появиха от малката канцелария и ковчежникът каза:

— Да?

— Къде е златото ни? В желязната кутия ли?

— Да.

— Колко имаме?

— В края на седмицата правихме сметки, че фирмата разполага с двайсет и една хиляди шестстотин и четиридесет и седем златни монети и малко сребърни пари.

Ру се обърна към Дънкан и Даш.

— Сложете сандъка с парите в една каруца и го докарайте в кафенето. Аз тръгвам веднага.

Той излезе и забърза по оживените вече градски улици. Изгаряше от нетърпение да започне новия бизнес.

Стигна до кафенето, мина покрай келнера на вратата и се насочи към главната зала. Маккелър, оберкелнерът, се насочи към него и когато Ру вече изкачваше стълбите към балконския етаж, каза почтително:

— Добре дошли, господин Ейвъри.

Ру не можа да сдържи усмивката си. Той вече беше член на това малко затворено общество! Взе стъпалата по две наведнъж и стигна до втория етаж, където досега беше идвал само с поднос в ръка. Огледа се и видя масата на Мастерсън, където бяха седнали тримата му нови партньори и Лендер.

— Радваме се, че се присъединихте към нас — сухо каза Мастерсън.

— Надявам се, че господата не са чакали много дълго — каза Ру, докато сядаше. — Имам малко бебе вкъщи и нещата малко се объркаха. Цяла нощ не съм спал.

Останалите четирима измърмориха нещо с разбиращ тон и споделиха по няколко думи за собствените си деца. После Мастерсън каза:

— Господа, нещата са пред вас: документите за образуване на нов търговски синдикат. — Той раздаде копията и Ру погледна красиво изписаните страници.

Прочете ги два пъти и си мислеше, че разбира съдържанието, но това не беше съвсем вярно. Посочи една точка и се обърна към правника:

— Господин Лендер, бихте ли ми обяснили, моля, този пункт от договора?

— Тук просто е казано, че вашите стоки и други притежания са допълнителен залог срещу евентуални загуби, освен златото, което внасяте по тази сметка.

— Как така се задължаваме повече от това, което вече сме договорили? — попита Ру.

— Обикновено това не става — намеси се Мастерсън, — но има положения, изискващи решения на базата на партньорството, и някой път може да се наложи да вземем кредит. Ако имаме нужда от пари в брой и не разполагаме с тях, един лихвар или новоприети партньори са единствената възможност. Ако вземем заеми, често пъти се налага да залагаме собствените си фирми, дори къщите и семейните състояния като гаранция. Това е нормално.

Ру се намръщи, но не каза нищо. После попита:

— Но никой не може да върши това без общото ни съгласие, нали?

— Ние сме четирима — усмихна се Мастерсън. — Ако има мнозинство трима срещу един, решението е взето.

Ру все още не бе сигурен, че разбира условията на новата игра, но се задоволи само да кимне.

— Моля всеки от вас, господа — намеси се Лендер, — да подпише документа пред себе си, да го подаде надясно и да подпише следващия. Така ще завършим напълно документацията за новото сдружение.

Появи се келнер и Ру поръча кафе, без да го поглежда. Подписа се четири пъти и когато всичко свърши, вече беше член на финансово дружество с най-висока степен на риск.

— Сега — каза Кроули — да се разберем за сумите.

— Мисля, че ще е добре, ако вложа петнайсет хиляди — каза Хюм.

— И за мен това е приемлива сума — обади се Кроули.

— Господин Ейвъри? — попита Мастерсън.

— Двайсет и една хиляди. Мога да имам още в края на седмицата.

— Много добре. — Известният търговец повдигна вежда и забарабани с пръсти по масата.

— Тази сутрин чух за няколко внимателни разпитвания за изпращаните товари със зърно за Свободните градове, така че започвам да си мисля, че нашият млад приятел е налучкал нещо. Ще внеса такава сума, че новият синдикат да разполага със сто хиляди златни монети.

Той погледна останалите си трима партньори.

— Ако някой от вас би искал да вложи още пари, ще отстъпя до една трета от дела си като премия, в зависимост от цената на зърното по това време.

— Господа, вашите полици? — каза Лендер.

Тримата мъже бръкнаха в джобовете си и извадиха документи. Ру изглеждаше смутен.

— Наредих да докарат златото тук. Ще пристигне след няколко минути.

— Господин Ейвъри — каза Лендер, а тримата опитни търговци се засмяха. — Обикновено златото се пази на сметка в някоя от счетоводните къщи на града и се тегли на базата на предоставени полици и други кредитни документи.

Той понижи гласа си.

— Постепенно ще откриете, че ние тук, в „Барет“, боравим със суми, които понякога изискват няколко каруци злато, ако е необходимо да се представят в брой.

— Нямам открита такава сметка — каза Ру притеснено.

— Ще ви помогна да си откриете — каза правникът — в една от най-почтените и сигурни лихварски фирми в града. Ще отбележа, че желаете да участвате със сума от двайсет и една хиляди златни монети.

— Ако в края на седмицата получа още средства, бих могъл да закупя и част от… дела на господин Мастерсън — каза Ру.

Лендер кимна и си отбеляза нещо.

— Готови ли сме? — попита Мастерсън.

Ру се облегна назад. Беше наблюдавал неколкократно подобни събирания, докато поднасяше таблите с кафе, макар и да не можеше да разбере подробностите около подобни сделки, но никога преди у него не се бе раждал такъв остър интерес.

Лендер стана, отиде до перилата на балкона, откъдето се виждаше главната зала, и повиши глас:

— Господа, търсят се опции за зърно. Образуван е нов синдикат „Асоциация на зърнотърговците в Крондор“. В края на тази седмица приключваме сделките. Засега сумата, която може да бъде платена за опции, е сто хиляди жълтици, но може да бъде и променена.

При съобщаването на цената долу се разнесе лек шум, но после в помещението се възцари обичайната обстановка. Петимата мъже седнаха на местата си. След около половин час пристигна келнер и донесе бележка. Подаде я на Лендер, който от своя страна я предаде на Мастерсън, за да я прочете.

— Имаме оферта — каза той — за сто хиляди крини, по една сребърна монета за крина от 20 литра, доставка на пристанището в Крондор в рамките на два месеца.

Ру бързо направи наум изчисления. Това правеше десет хиляди жълтици.

— Каква позиция? — попита Хюм.

— Петнайсет процента.

— Остави ме да позная — засмя се Кроули. — Това е от „Аместед“.

— Да — усмихна се Мастерсън.

— Пробват почвата — каза Кроули. — Подозират, че сме надушили нещо, и искат да разберат какво е. Той се пресегна, взе документа от Мастерсън и надраска върху него няколко думи. — Предлагам три процента за сто хиляди крини, по два медни петака за бушел, плюс седмична петпроцентова наказателна лихва за закъснение след срока от шейсет дни.

Мастерсън щеше да се задави с кафето си от смях.

— Ще изостриш любопитството им още повече.

— Нека се чудят.

— След време ще се запознаеш със собственика на „Аместед“ и с другите долу — обърна се Хюм към Ру. — Той винаги се опитва да подразбере за какво става дума, без да поема излишни рискове. Ако подуши криза, ще се опита да изкупи зърното сега — както казваме ние, още на зелено — и после ще го държи, докато цените нараснат достатъчно, когато вече сме изразходвали опциите си. Предлага ни цена, която знае, че ще отхвърлим, а ние му правим контраоферта, която също знаем, че няма да приеме.

— А защо не му предложите приемлива за него цена? — попита Ру.

— Какво имаш предвид? — попита Мастерсън.

— Имам предвид, че и неговите пари са златни, както и на всеки друг, а нас не ни интересува какво печели или губи той, ако си правим нашия бизнес. Ако можем да използваме този човек да предложи приемлива цена и да я приемем и ако новината за това се разпространи… — Ру вдигна рамене.

— Ти си печен млад хитрец, нали, Ейвъри? — Сбръчканото лице на Кроули се разтегна в усмивка.

Мастерсън протегна ръка и Кроули му върна бележката. Мастерсън я смачка и я хвърли, после каза на келнера да му донесе нов пергамент и перо. Донесоха ги и той бързо написа нова бележка.

— Съобщавам му какво бихме платили незабавно. Десет процента срещу половин сребърник за крина, доставена на пристанището в срок от шейсет дни. Гарантираме търговски обем до един милион златни монети, гарантиран със сто хиляди жълтици в наличност.

Старият Хюм правеше странни физиономии — май се опитваше да сдържи смеха си.

— Това е почти безценно. Това е точно каквото искаме да направим, но Аместед ще си помисли, че го лъжем, и ще се опита да отгатне какво всъщност мислим да направим.

Дадоха бележката на келнера и му казаха да я занесе на човека, който им беше изпратил предложението. След няколко минути дойдоха Дънкан и Даш с железния сандък.

— По-добре е незабавно да занесем това богатство в някоя счетоводна къща, преди бандитите да са ни подушили — каза Лендер.

Златото бе вложено, изброено и осчетоводено, а на Ру му бе дадено кредитно писмо за сумата от двайсет и една хиляди жълтици, което той предаде на Лендер. После се върнаха в кафенето.

През целия ден Мастерсън получаваше бележки с оферти, четеше ги, коментираше цените и пишеше отговори. Понякога просто се задоволяваше с едносричното „не“ и връщаше бележката на келнера.

В края на деня стана и заяви.

— Началото беше добро, господа. Утре ще се видим пак.

Ру слезе долу и откри, че Даш и Дънкан са прекарали целия ден в очакване на нареждания. Изруга се, че е такъв глупак. Тревогата за собствените му вложения бе завладяла съзнанието му изцяло и той съвсем бе забравил за транспортния бизнес, който ръководеше.

— Бързо отиди в офиса и кажи на Язон, че идвам — нареди той на Даш.

Когато младият благородник тръгна, Ру се обърна към Дънкан.

— Защо не се огледаш за две хубави стаи за теб и за Луис? Сметките ни са наред и мога да си позволя да ви настаня в много по-добри жилища.

— Веднага ще се заема — ухили се Дънкан. — Но ако ще трябва да прекарваме времето си с важни хора, братовчеде, би трябвало да помислим за гардероба си.

За пръв път в живота си Ру се почувства опърпан, но успя само да каже:

— Утре.

Дънкан излезе. Ру също се накани да си тръгне, но изведнъж чу глас от съседната маса.

— Господин Ейвъри, може ли две думи?

Беше Джейкъб Истърбрук. Ру тръгна натам и видя още две фигури. Пулсът му се учести — единият беше Тим Джейкъби.

— Вярвам, че се познавате със съдружника ми господин Джейкъби? — продължи Истърбрук.

— Срещали сме се — каза Ру.

— Надявам се, господа — каза възрастният мъж, — че за в бъдеще ще преодолеете недоразуменията помежду си.

Явно знаеше за враждата между Ру и Тим.

— Моето най-искрено желание е да видя как в бъдеще разногласията ви изчезват.

Тим стоеше и гледаше Ру, без да каже нищо. После се обърна към Истърбрук и каза:

— Ще ви посетя утре, Джейкъб.

— Седнете, ако обичате — каза търговецът на Ру, след като Тим си отиде.

Ру седна и махна за още едно кафе.

— Бащата на господин Джейкъби и аз сме стари съдружници, нещо повече — приятели — продължи Истърбрук. — Тук, в Крондор, двамата с Фредерик започнахме заедно. Като каруцари.

— И баща ми беше каруцар — каза Ру.

За пръв път, откакто се запознаха, Джейкъб Истърбрук го погледна с нескриван интерес.

— Наистина ли?

Ру кимна.

— Можете ли да управлявате четворка коне, господин Ейвъри?

— Мога да управлявам всякакви конски впрягове, господин Истърбрук — отговори с усмивка Ру. — До шест коня без затруднение, осем, ако внимавам повечко.

Разсмяха се — истински развеселени, без следа от близост.

— Каруцар. Виж ти! — въздъхна търговецът. — Може би затова дъщеря ми ви намира за толкова интересен.

При споменаването на дъщерята на Истърбрук сърцето на Ру подскочи, но той се помъчи да изглежда колкото е възможно по-спокоен.

— Така ли? — попита той, като се стараеше гласът му да показва по-скоро светски интерес.

— Силвия е… трудно дете — каза Истърбрук. — Млада жена с характер. Почти нямам представа кое й е интересно или кое я привлича. И това ме кара да ви помоля за съдействие. Тя ви моли да вечеряте с нас в края на седмицата. Имате ли нещо против?

— Не, разбира се — не се поколеба Ру.

— Добре — каза възрастният мъж и сръбна от кафето си. — Да обсъдим тогава какво трябва да се направи, ако установим, че държите господин Джейкъби да бъде убит.

Ру почувства как го поливат с ледена вода.

— Хм, някой ден определено ще го убия — каза той със спокоен тон. — В това не се съмнявам. Той ликвидира партньора ми.

— Така значи — повдигна рамене Истърбрук, като че ли това беше нещо маловажно. — Ако намерите начин да избегнете това, животът ми ще бъде по-лесен.

Той остава чашката на масата.

— И да ви предупредя: макар че в момента имате добри връзки в двореца, не сте единственият, който ползва тази привилегия. Приятелят ми Фредерик Джейкъби също има могъщи приятели там.

Наведе се напред и прошепна:

— Ако трябва да убивате синовете му, поне го пазете в тайна. Също така ще оценя по достойнство, ако навреме ме предупредите, за да мога да се пооткъсна от семейство Джейкъби.

После потупа Ру по рамото и стана.

— Каретата ми ме очаква. Ще се видим на вечеря в петък.

Ру остана сам, учуден от този свят на интриги, в който се бе озовал. Възпитаният начин, по който Истърбрук обсъждаше вероятните убийства, го притесняваше толкова, колкото и всичко, което бе виждал по време на войната.

После си помисли, че ще срещне Силвия в петък, и сърцето му се разтуптя лудо. Опита да се успокои и се сети за предложението на Дънкан да си купят нови дрехи.

Стана, тръгна си и през цялото време, докато вървеше към канцеларията си и после, докато слушаше доклада на Язон, Силвия Истърбрук не излизаше от ума му.

През седмицата го погълнаха обичайните дела. Излизаше още в зори, отиваше в склада и се занимаваше с ежедневните превози заедно с Луис, Дънкан, Язон и Даш, а после бързаше към кафене „Барет“. Понякога Дънкан или Даш го придружаваха, в зависимост от това какво трябваше да се свърши през деня. Друг път отиваше сам.

Дънкан бе открил малка къща близо до фирмата. Ру му каза да наеме и готвач, а Язон и Даш се разшириха в освободените помещения до склада и скоро се сприятелиха.

Ру последва съветите на Дънкан и посети шивач, препоръчан му от Себастиан Лендер, който му уши костюми, еднакво подходящи и за срещи в „Барет“, и за светски прояви. Дънкан си поръча пищно облекло, което подхождаше повече на дворцово конте, отколкото на бивш наемник.

На третия ден след образуването на синдиката Язон дойде при Ру и каза:

— Мога ли да ви попитам нещо, без да се сърдите, господин Ейвъри?

— Разбира се — отвърна Ру. — Ти беше единственият в „Барет“, който се опитваше да ме подкрепя, докато Курт и останалите се опитваха да ме унижат; затова винаги съм смятал, че сме приятели. Какво има?

— Какво точно прави вашият братовчед?

— Какво имаш предвид?

— Ами… Луис надзирава програмата на превозите, следи цените на пазара и обикаля. Аз правя всички сметки и плащам на работниците. А Даш помага на Луис и на мен, когато има нужда. Но Дънкан, ами… той просто се мотае наоколо.

Като си спомни за срещата на пътя с каруцаря от „Джейкъби“ и как Дънкан бе застанал зад него с меча си, Ру каза:

— Разбирам загрижеността ти. Но нека приемем, че той ми помага лично. Нещо друго?

— Не — каза Язон. — Просто исках… добре де, както и да е. Тръгвате ли за кафенето?

— Ще се върна, ако има нужда от мен — каза Ру.

След половин час младият търговец стигна до вратите на „Барет“ и откри, че горния етаж е прекалено оживен. Мастерсън му кимна и каза:

— Нещо става.

Няколко келнери се въртяха наоколо и взимаха бележките, върху които имаше надраскани думи от Хюм и Кроули.

— Какво? — попита Ру.

— Получаваме оферти. Много.

— Откъде идват? — смръщи вежди Рупърт.

— Защо питаш? — отвърна Мастерсън. — От други членове.

— Не, имам предвид от кои краища е зърното?

— Не знам — примигна Мастерсън.

Внезапно Ру почувства, че знае отговора. Хвана един келнер за ръката и му каза:

— Прати бележка до моята канцелария. Искам братовчед ми Дънкан или помощникът ми Даш да пристигнат колкото се може по-бързо.

— Заели ли сте някои позиции? — попита той другите.

— Не още — каза Кроули. — Но цените падат и съм склонен да мисля, че повече няма да се смъкват.

— Колко ниско?

— До две сребърни монети за три крини зърно при осем процента гаранции.

— Обзалагам се — рече Ру, — че някой от посредниците е изпратил свой човек на изток към Долината на сънищата. Смятате ли, че цената е разумна, ако някой пренася кешийско зърно на север през Долината?

— Кое те кара да мислиш така? — попита Мастерсън.

— Защото съм хитро копеле като баща си, който караше каруци из всички краища на Кралството, включително и към границата, близо до Долината — каза Ру.

Скоро се появи Дънкан и Ру му каза:

— Искам да обиколиш кръчмите около Търговската порта. Оглеждай се за хора от Долината. Искам да знам дали някой купува зърно от Кеш. И кой е и колко купува.

— Ти да не използуваш магически сили, за които не знаем, или това е просто предположение? — попита Кроули, когато Дънкан си тръгна.

— Само предположение. Страхувам се, че още преди залез-слънце ще разберем, че се предлага повече пшеница, отколкото ни е необходима. Може би два пъти повече и вече е на път към Крондор.

— Защо? — попита Хюм. — Кое те кара да мислиш така?

— Защото така бих направил и аз — мрачно отвърна Ру, — ако исках да разоря това ново сдружение.

Спря и след малко додаде:

— Какъв вид осигуровки получаваме за съответната доставка?

— Опциите са застраховани, така че ако някой предложи фалшиви или непокрити опции, ще отговаря пред кралския закон за цялата цена на доставката и освен това за златото, което бихме загубили, ако не превозим и изпратим зърното, тоест за пропуснати ползи. Да се сключи договор и да не се извърши доставката е ужасно разоряващо… освен…

— Освен какво? — попита бързо Ру.

— Освен ако сдружението, което е извършило това и е изправено пред Кралския съд, вече е извън бизнеса, и не е започнало дело за фалит — тоест ако то е в невъзможност да изпълнява договореностите си.

— Сега вече съм почти убеден, че някой се опитва да ни разори — каза Ру. Помисли малко, и попита: — Имаме ли основания да отказваме зърно заради лошо качество?

— Не — поклати глава Мастерсън. — Може да се откажем от договорено количество само ако зърното е плесенясало или е сериозно повредено по друг начин. Защо?

— Защото ще плащат най-ниската цена и ще докарат тук най-евтиното зърно. — Ру погледна тримата си партньори. — Кой предлага тези оферти?

— Различни групи — отвърна Кроули.

— Кой стои зад тях?

Очите на Мастерсън се впериха в купчината бележки, като че ли се опитваше да открие отговора. След момент каза:

— Джейкъб.

— Истърбрук? — попита Ру и почувства, че гърдите му се стягат от панически пристъп.

— Защо ли се намесва в това? — попитаха в един глас Хюм и Кроули.

— Страхувам се, че грешката е моя — каза замислено Ру. — Би могъл да намери и други начини, за да ме изхвърли от бизнеса. Той едва ли иска вашето разоряване, това ще бъде само нещастно съвпадение, нищо лично. Сигурен съм.

— Какво ще правим сега? — попита Кроули.

— Ами, не можем да закупуваме зърно, което дори и най-скапаните мелничари няма да искат.

Ру се замисли пак, после внезапно допълни:

— Сетих се!

— Какво?

— Ще ви кажа, когато Дънкан се върне. Дотогава не правете нищо и не купувайте нищо.

Ру стана и излезе — беше решил сам да потърси някаква информация. Привечер откри Дънкан в една кръчма, седнал спокойно в ъгъла с двама странно облечени мъже, очевидно наемници, ако се съдеше по оръжията и броните им. Като го видя, Дънкан му махна и когато Ру седна при тях, каза:

— Ру, тези мои приятели разказват интересни неща.

Ру забеляза че наемниците са обърнали вече по няколко халби пиво, но Дънкан беше така трезвен, както в деня, когато се бе родил, и питието му почти не бе докоснато.

Последваха запознаванията. Двамата наемници му разказаха, че били наети да охраняват бърз пощенски куриер, носещ съобщение до Шамата от някакъв търговец в Крондор, относно покупката на огромно количество зърно и транспортирането му от Кеш. Когато свършиха, Ру стана, остави една кесийка злато на масата и каза:

— Господа, плащам ви спането, пиенето и вечерята. Хайде, Дънкан, тръгваме.

Побърза обратно в кафенето и откри, че на горния етаж почти няма хора, освен тримата му съдружници. Седна и им разказа за чутото:

— Някой е организирал голям транспорт нискокачествено жито към Крондор.

— Сигурен ли си?

— Защо да купуваш жито, което не можеш да продадеш? — повтори въпроса си от сутринта Кроули.

— Някой знае, че подписваме договори за опции — каза Ру. — Някой също така знае, че трябва да платим или цялата цена за доставката, или неустойка. Така че докарват зърно в града, достатъчно, за да задоволи исканията по договора, а ние отказваме да го закупим. Те си взимат договорените суми и разтоварват зърното в някой склад.

— Но ще загубят пари! — провикна се Кроули.

— Не чак толкова. Не повече от договорната цена, изплатена им при отказ да се купи зърното. И ако целта им е да ни разорят, те няма да търсят печалба и едва ли ще ги е грижа за загубата на една незначителна сума.

— Звучи логично — каза Хюм.

— Много логично — каза Мастерсън. — И блестящо организирано.

— Какво ще правим? — попита другият им съдружник.

— Господа — каза Ру. — Бил съм войник и сега е моментът да пробвам вашата решителност. Или спираме да купуваме и смятаме това, което сме договорили, за загуба, или се опитваме да обърнем тази атака в своя полза. Но второто ще изисква много повече средства, отколкото имаме.

— Какво предлагаш — попита Мастерсън.

— Спираме да договаряме. От този момент нататък казваме само „не“ или даваме много неприемливи насрещни предложения за това, което пристига на пазара. Ще предлагаме толкова ниски цени, че никой няма да ги приеме, но достатъчно високи, за да си мислят, че още сме в играта.

— Защо? — попита Кроули.

— Защото всеки ден в Крондор ще пристигат огромни количества зърно. Само „Джейкъби и синове“ са осигурили шейсет каруци.

Той погледна една от офертите, оставени на масата пред тях.

— Ще бъдат доставени на пристанището след четиридесет и девет дни. Всеки изминал ден, всеки час, който собственикът на това зърно губи, без да е намерил съответния купувач, повишава тревогата и напрежението му. Защото ако зърното пристигне в Крондор преди да има опции за цялото количество, то ще трябва да се складира на пристанището. Възможно е притежателят на зърното да се изкуши да продава на нашата цена, като се надява все пак да ни разори.

— Как ще се справим с това? — попита Хюм.

— Просто купуваме всеки договор в Крондор. За цялото зърно, пристигнало дотогава в града. И ще притежаваме всяка крина жито от тук до Илит. След това ще сме в състояние да превозим с кораби висококачественото зърно до Свободните градове и Далечния бряг, ще си възвърнем вложенията и ще реализираме печалба.

— А какво ще правим със зърното от Кеш? — попита Мастерсън.

— Ще го продадем на фермерите за храна на животните, на армията, навсякъде, където има желаещи. Ако можем да приключим без загуби с това зърно, тогава останалото ще ни направи наистина богати. Двайсет към едно, трийсет към едно — можем да си възвърнем инвестициите до сто към едно.

Мастерсън грабна едно перо и бързо започна да пресмята.

— Ако предвижданията ни са правилни, имаме нужда от около двеста хиляди жълтици. Трябва да привлечем още партньори. Потърсете още сега.

Кроули и Хюм бързо излязоха, а възрастният мъж се обърна към Ру.

— Надявам се, че си на прав път, Рупърт.

— Каква цена ни трябва, за да превърнем нашето предложение в единствено възможното?

— Ако зърното беше свободно — засмя се Джеръм Мастерсън, — не бих казал, че може да се говори за „единствено възможно“. Трябва да складираме зърното и ако липсата в Свободните градове не се появи навреме, ще трябва да караме каруци за фирмата „Джейкъби и синове“, преди да сме се усетили.

— Преди това ще отпътувам към ада — каза Ру.

Мастерсън повика един келнер и му каза:

— Донеси ми от специалния коняк и две чаши. — Обърна се към Ру и въздъхна. — Сега ще чакаме.

Ру отпи от коняка и откри, че питието е чудесно.

Мастерсън се вгледа в купчината оферти на масата и се смръщи.

— Какво има? — попита Ру.

— В това няма особен смисъл. Мисля, че това е грешка. Предлагат ни един и същ договор по два пъти, от една и съща групировка.

После кимна.

— А, да, схванах. Лесно е да се открие къде греша. Двете групировки са различни, но много си приличат.

— За какво точно говориш? — попита Ру, като обърна глава, сякаш се вслушваше в нещо.

— Казах, че просто едната фирма прилича доста на другата — повтори възрастният търговец, като сочеше двете бележки.

— Защо?

— Има разлика само в един от инвеститорите.

— Защо биха прибягвали към това?

— Защото са алчни — въздъхна Мастерсън. — Понякога хората предлагат договори, които нямат намерение да изпълнят. Убедени са, че сделката ще се провали. Ако ни вземат парите сега и ние фалираме, когато дойде време за изпълнение на договора, само ще вдигат рамене. „На кого да се достави зърното?“, ще попитат тогава. — Той вдигна рамене. — Може би вече се разпространява слух, че сме в затруднение.

— Затруднение — повтори Ру. После му хрумна нова мисъл и той внезапно каза: — Джеръм, измислих го!

— Какво? — попита Мастерсън.

— Знам не само как да обърнем това в наша полза и да спечелим, но и да разорим тези, които се опитват да ни докарат до фалит. — Усети се, че говори малко надуто, и допълни: — Е, ако не ги разорим, поне ще им създадем доста затруднения.

Усмихна се хитро.

— Знам начин да изкараме сигурна печалба от този зърнен бизнес. — Той погледна Мастерсън в очите. — Дори и да няма недостиг в Свободните градове.

Мастерсън се превърна целия в слух, но Ру добави само:

— Гарантирам за това.

14.Изненада

Конникът дръпна юздите.

Фермерите, прибиращи се след жътва, се изненадаха, когато той препусна към тях, и без да кажат дума, се пръснаха и зачакаха, защото макар да бе мирно време, конникът очевидно беше въоръжен, а не се знаеше какво може да се очаква от непознати.

Ездачът свали шапката си и се видя, че е младолик мъж, почти момче, с къдрава кестенява коса. Той се усмихна и ги поздрави.

Фермерите отвърнаха на поздрава с нещо подобно на сумтене и пак тръгнаха по пътя си — бяха уморени и нямаха излишно време за бърборене с някой очевидно скучаещ благороднически син, излязъл на вечерна езда.

— Как върви жътвата? — попита конникът.

— Добре — отвърна един от селяните.

— Вече определихте ли цената? — отново запита младежът.

При този въпрос всички фермери спряха. Младежът говореше за две неща, от които тия хора се интересуваха най-много: зърното и парите.

— Не още — отвърна същият фермер. — Посредниците от Крондор и Илит ще бъдат тук чак след две или три седмици.

— Колко искате за зърното? — попита отново младежът.

Внезапно селяните замълчаха и почнаха да се споглеждат. Един се обади:

— Не ми приличаш на търговците, който съм виждал. Да не си син на мелничар?

— Малко трудно ще ми е — засмя се младокът. — Дядо ми навремето е бил крадец, ако казва истината. А баща ми… служи на херцога на Крондор.

— Защо тогава се интересуваш? — попита друг фермер.

— Представям човек, който търси да закупи пшеница, но се затруднява да предложи цена.

Отговорът накара селяните да зашушукат. След минута мъжът, който се бе обадил пръв, каза:

— Това не е редно. Още не сме съвсем сигурни в добива.

Младежът ги изгледа подред. Накрая посочи един мъж и го запита:

— Откога обработваш земята си?

— Цял живот — дойде отговорът. — Преди мен баща ми работеше земите ни.

— Тогава значи знаеш с точност до една крина колко зърно ще има в година като тази, нали?

— Ами, да си кажа истината, знам — отвърна мъжът.

— Всички можете да кажете, нали? — рече младият човек. — Имам едно предложение. Определете цената сега и ще ви бъде платено незабавно. След жътвата ще пренесем стоката.

— Да ни се плати веднага? — Фермерите изглеждаха поразени.

— Да.

Внезапно всички започнаха да казват цените си — толкова високо и толкова бързо, че конникът не можа да разбере нищо.

— Чакайте! — каза той и вдигна ръка.

Слезе от коня, подаде поводите на един фермер и извади перо и лист. След всяко постигнато споразумение за цената и количеството ги караше да поставят своя отличителен знак и им броеше уговорените златни монети.

Когато конникът си тръгна, фермерите не можеха да повярват на щастието си. Макар че цената не беше възможно най-добрата, сделката беше почтена и те разполагаха с парите си предварително.

Даш препусна на север. Гърбът и раменете го боляха.

Беше посетил вече дузина села като това през последните три дни и знаеше, че Дънкан, Ру и Луис правят същото. Даваше си сметка, че ако препуска здраво, ще стигне последното селище преди Сарт чак след мръкване, което означаваше, че след известни пазарлъци с местните хора ще може да изпрати съобщение за Ру чрез Джон Винси и да прекара една спокойна нощ в някой хан преди да се върне в Крондор на другия ден.

Пришпори кобилата си и тя пое в уморен тръс. Слънцето клонеше на запад.

В края на седмицата четиримата уморени конници се завърнаха в Крондор и се срещнаха в склада на Ру.

— Ако има зърно оттук до Сарт, което не е наше, сигурно е скрито в торбата за зоб на някой кон — ухили се доволно Даш.

— Същото е и оттук до Далечните земи — обади се Луис.

— Не знам дали съм закупил всичкото зърно на път към Долината — каза Дънкан, — но изразходвах всичкото злато, което ми дадохте.

И подаде на братовчед си списъка на фермите и цените.

— Почти същото направих и аз към планините — каза Ру. — Погледна сметките и допълни: — Ако това не проработи, сигурно ще трябва да станем наемници.

— Има и други възможности — каза Даш и с усмивка добави: — Надявам се.

— Трябва да ида у дома да се преоблека — каза Ру. — Довечера съм на вечеря при Джейкъб Истърбрук.

Даш и Дънкан се спогледаха. Лицето на Дънкан остана непроницаемо, но Даш продължи да се хили.

— Мислиш ли, че Силвия ще бъде там? — попита Язон.

— Разчитам на това — усмихна се Ру.

Луис се понамръщи, но не каза нищо.

Ру забърза за вкъщи. Намери Карли във всекидневната да люлее бебето и да му пее. Ру спря за миг на прага, после тихо влезе.

— Беше нещо неспокойна — прошепна Карли. Ру я целуна по бузата. — Добре ли вървят нещата ти?

— Ще узнаем до седмица.

— Бих искала да ми разкажеш, докато вечеряме. Тя може да поспи малко и сама.

— Страшно напрегнато е — каза Ру и се изчерви. — Пропуснах да ти кажа, че тази вечер трябва да изляза. Съжалявам.

— Но ти току-що се прибра — каза Карли.

— Знам, но е много важно. Във връзка с търговията.

— Официална вечеря? — попита съпругата му.

Умората, тревогата и нетърпението на Ру да види час по-скоро Силвия Истърбрук се сляха и го накараха да отвърне по-остро, отколкото възнамеряваше.

— Да! Търговия по нощно време! Ще вечерям с един от най-значителните инвеститори в Кралството!

Абигейл се събуди и се разплака. В очите на Карли проблесна яд, но тя се овладя и шепнешком каза само:

— Тихо. Събудихме дъщеря ти.

— Съжалявам. — Ру махна с ръка. — Оправи се с нея. Трябва да се измия и да се преоблека.

Обърна се и викна:

— Мари! Вана с гореща вода!

Викът му накара бебето да зареве още по-силно. Лицето на Карли беше неподвижна маска, но очите й не изпускаха съпруга й, който изчезна по стълбите нагоре, за да се подготви за вечерните си ангажименти.

Ру бързаше и въпреки банята беше потен под новите си дрехи. Спря за момент пред прага на Истърбрук. „Трябваше да наема карета, вместо да яздя дотук“ — помисли си. Вместо да се появи на прага на Истърбрук спокоен и отпуснат, бе останал почти без дъх.

Почука и почти незабавно малката врата, изрязана в голямата предна порта на къщата, се отвори и един прислужник подаде глава навън.

— Да?

— Аз съм Рупърт Ейвъри. Поканен съм на вечеря от господин Истърбрук — отвърна Ру.

— Да, сър — каза слугата, изчезна през малката врата и след момент високата порта се разтвори широко.

Ру влезе с коня си във владенията на Истърбрукови и бе истински впечатлен. Къщата беше разположена на хълм в източния край на града, достатъчно високо над съседните постройки, което я превръщаше почти в имение, макар че Ру трябваше да язди само половин час през града. Високата каменна стена криеше дома на големия търговец и отвън се виждаше само някаква куличка или нещо подобно.

Сега Ру можа да установи, че кулата е всъщност солидна наблюдателна платформа със заострен връх и с прозорци, през които можеше да се гледа и в четирите посоки. Зачуди се защо е притрябвала тази наблюдателница, но после си даде сметка, че това е превъзходно място за проследяване на идващите и потеглящи фургони и кервани, и корабите в пристанището. Такива кули имаха и кервансараите в югоизточната част.

Бяха изгрели двете луни и на тяхната светлина Ру мярна някакъв блясък и се усмихна, докато слизаше от коня и подаваше поводите на прислужника. Истърбрук сигурно разполагаше с някое от хитроумните стъклени приспособления, с които се виждаше надалеч.

Иначе къщата беше такава, каквато беше очаквал. Двуетажна, разположена на голяма площ, но в никакъв случай не и пищна. Имаше обширна градина и Ру усети аромата на цветята. В няколко прозореца се виждаше светлина. Зад тях се долавяше движение на хора.

Ру почука на вратата и тя се отвори. Очакваше да види някой слуга и остана почти без дъх, когато пред него застана самата Силвия Истърбрук.

— Господин Ейвъри? — каза тя с усмивка, която накара стомахът му болезнено да се присвие.

Носеше дълбоко изрязана дълга рокля, която показваше, че не е толкова слаба, колкото Ру си бе мислил. Десенът на тъканта беше бледосин, за да подчертае цвета на очите й.

Носеше огърлица от диаманти и никакво друго украшение. Ру можа да каже само „здравейте“ и вдървено пристъпи напред.

— Мога ли да взема наметката ви? — попита тя.

Ру се забави, като се опитваше да развърже връзката на новото си наметало. Накрая успя.

— Татко ви очаква в личния си кабинет. Към хола и после наляво — каза тя и му посочи пътя. — Ще закача дрехата ви и ще отида да видя какво става с вечерята.

Ру я изгледа как изчезна зад една врата вдясно и се насили да поеме дълбоко дъх. Бе опиянен от вида на момичето, но все пак си даваше сметка, че предстоящият разговор с баща й е опасен.

Закрачи към хола, погледна през две врати към скромните стаи с единични легла, маси и нощни шкафове. Дали не бяха помещенията за слугите?

Стигна до голяма врата в края на хола, която едва се виждаше в полутъмното помещение — само един свещник, поставен на масата в средата на просторното помещение, осветяваше пътя му. Отвътре се чу глас:

— Влезте, моля.

Ру отвори голямата врата и пристъпи напред. Джейкъб Истърбрук се надигаше иззад огромно бюро в стаята, която Ру можеше да определи само като библиотека. В двореца на принца веднъж беше виждал помещение с толкова книги и сега се учуди, че някой извън кралския двор също притежава такова нещо.

Стаята се осветяваше от два свещника — един на бюрото на Истърбрук и другият — до наклонен чин за четене до стената срещу вратата. Само два кръга светлина в иначе тъмното книжно хранилище.

Ру приближи към бюрото и забеляза в полумрака до стената още една фигура. После видя, че всъщност са двама души. Те направиха крачка напред и Ру несъзнателно посегна към хълбока си, където обикновено висеше камата му.

— Хайде стига — каза Истърбрук, като че ли усмиряваше деца. Към светлината пристъпи Тим Джейкъби и един по-млад мъж, който доста му приличаше и можеше да бъде само брат му.

— Господин Ейвъри, вярвам, че вече сте се срещали с Тимъти Джейкъби. Другият господин е брат му — Рандолф. — Той погледна към вратата. — Току-що се готвеха да си тръгнат.

Ру стоеше неподвижно, готов за отбрана. Тим не каза нищо, но брат му се обади:

— Приятно ми е, господин Ейвъри.

— И на мен, господин Джейкъби — отвърна Ру. Нито един от младите мъже не протегна ръка за поздрав.

Двамата братя тръгнаха към вратата. Тим поспря и каза през рамо:

— Ще държим връзка, Джейкъб.

— Надявам се, Тимъти — любезно отвърна Истърбрук. — Предай поздравите ми на баща си.

— Непременно — сухо отвърна Тим.

— Трябваше ни повечко време, за да завършим деловия си разговор, отколкото предполагах — обясни възрастният мъж. — Съжалявам, че присъствието им тук ви разтревожи.

— Беше малко неочаквано — отвърна Ру.

— Седнете — каза Истърбрук и посочи на Ру елегантен стол от другата страна на широкото бюро. — Имаме малко време, докато Силвия ни покани за вечеря.

— Поразучих някои неща за вас, млади Ейвъри — продължи Истърбрук, отпусна се на креслото си и скръсти ръце върху корема си. Ру никога не го бе виждал без шапка и сега забеляза, че е плешив, а оредяващата посивяла коса се спуска назад към яката му. Имаше дълги рунтави бакенбарди, но иначе беше гладко избръснат. На лицето му се изписа весело любопитство.

— Вашата идея да доставяте наливно вино в бъчонки от Даркмоор заслужава похвала. Мисля, че в това начинание има бъдеще. Лошо е станало, че сте се спречкали с Шегаджиите. Ако знаех за вас, щях да се опитам да спестя както вашите загуби, така и живота на Сам Танерсън.

— Впечатлен съм, че знаете нещата в подробности — каза Ру.

— Информацията е ценно нещо, — махна небрежно Истърбрук, — но до нея се стига лесно, ако имаш източници.

После се наведе напред и допълни:

— Запомнете това: от всичките стоки, с които търгуват хората, информацията е най-ценната.

Ру кимна. Не беше съвсем сигурен какво иска да му намекне възрастният мъж, но все пак реши, че това не е спор или разговор, а по-скоро лекция.

— Сега, повтарям отново, надявам се вие и Тим Джейкъби да забравите старите си несъгласия, колкото и дълбоки да са чувствата ви, защото може би ще разберете, че трудно се прави бизнес с двама мъже, които всеки момент са готови да се избият.

— Не бях предупреден, че ще водим делови разговори — сдържано каза Ру.

Истърбрук се усмихна, но в усмивката му нямаше нищо приятелско.

— Мисля, че съдбата е благосклонна към вас, Ейвъри. Напреднали сте забележително, и то доста бързо. Сватбата с дъщерята на Хелмут Гриндъл ви е дала парични възможности, на които доста ваши връстници биха завидели, но сте напреднали далеч над тези рамки. Бащата на господин Джейкъби беше много ядосан, че именно вашата фирма е получила договора за пренасяне на стоки в двореца; той си мислеше, че неговата фирма е логичният избор в това отношение. Освен това сте го порязали лошо на два пъти, струва ми се, в областта на не толкова почтената търговия.

— Въпреки младостта си, господин Истърбрук — насили се да се усмихне Ру, — аз съм научил едно — никога да не признавам нищо.

Истърбрук се засмя и този път в тона му се долавяше искрено одобрение.

— Добре казано — въздъхна той. — Както и да е, надявам се, че в бъдеще ще успеем да работим в мир и съгласие.

— Имам да си връщам дълг, господин Истърбрук — рече младият човек. — Но вие нямате нищо общо с това.

— Да, засега нямам — каза Истърбрук.

На вратата се почука и надникна Силвия.

— Вечерята е сервирана.

— Не трябва да караме домакинята да чака, нали? — каза Истърбрук.

Ру поклати глава, но не каза нищо. Последва домакина към вратата. Истърбрук любезно му даде път. Ру тръгна след Силвия през огромния хол и когато стигнаха отново до преддверието, където беше главният вход на къщата, още веднъж установи колко очарователно играят светлините на свещниците върху златистата й коса.

Стигнаха до трапезарията. Сърцето му заби учестено, когато се насочваха към масата. Настаниха го в един стол с висока облегалка, като домакинът му беше отляво, а Силвия — срещу него. До тях имаше места за още седем души.

— Никога не съм виждал подобна стая — каза Ру.

— Това е една идея — отвърна Истърбрук, — която открих в описанието на трапезарията в далечен двор в едно от кралствата, някъде в края на Кешийската конфедерация. Кралят им предпочитал интимните вечери пред обичайния дворцов хаос и настоявал да седне в средата на масата, което означава на два стола през вас отдясно, а всички останали се нареждали покрай него от двете му страни, така че да може да разговаря спокойно с всеки от присъстващите.

— Свикнали сме с тази голяма маса — обади се Силвия, — макар че понякога се налага да викаш, за да може да те чуе седящият срещу теб.

— Харесва ми — усмихна се Ру. И си обеща, че непременно ще има същата маса. Но осъзна, че в малката му къща няма достатъчно място за такава обемиста мебел.

После се замисли за хазартната игра, която бе започнал с партньорите си, и осъзна, че ако спечели, ще е в състояние да си построи къща, която ще може да се сравнява с тази. Отпъди мисълта какво можеше да стане, ако не успееха.

Разговорът вървеше бързо и Ру не беше в състояние да си спомни и половината от това, което беше казал. Нощта напредваше и той упорито се мъчеше да не се зазяпва в Силвия, но не можеше да устои на изкушението. Тя привличаше очите му като магнит. Към края на вечерята бе запомнил чертите й завинаги, като че ли бяха някаква скъпоценна и съкровена карта. Познаваше всяка извивка на грациозния й врат, овала на устните й, леката неправилност на единия й преден зъб — единственото петънце в зашеметяващата й красота.

На вратата, докато той пожелаваше на домакините лека нощ, Силвия хвана ръката му, стисна я здраво и я придърпа така, че дланта му докосна леко гърдите й.

— Беше чудесно, господин Ейвъри. Надявам се да ни посетите отново, и то скоро.

Ру почти заекваше, докато обещаваше, че ще се обади пак. После яхна коня си и се насочи към голямата порта. Можеше само да се чуди на вълшебното чувство, което го изпълваше, и беше поразен да разбере — по редица дребни признаци, че Силвия Истърбрук намира компанията му за приятна.

Силвия изчака вратата да се затвори, после се обърна към баща си и попита:

— Какво мислиш?

— Един много обещаващ млад човек — отвърна Джейкъб Истърбрук.

— Определено не е привлекателен, макар че в него се долавя сила и дух, които са доста чаровни на фона на глупавата му физиономия — каза тя. — А и ръцете му са изненадващо здрави.

Тя почука по зъбите си с нокът.

— Тези жилави младежи разполагат с голяма… сила и енергия.

— Силвия — озъби се баща й, — знаеш, че не харесвам такива разговори.

Тя се плъзна покрай него и тръгна към спалнята си.

— Татко — подхвърли тя от стъпалата, — знаеш каква съм. Ти си ме възпитал такава. — Усмихна се лукаво. — Смяташ ли да го убиеш?

— Надявам се, че не — отвърна Истърбрук. — Много е жизнен и от някои неща, които чух за войнишкия му живот, има способността да оцелява. Би бил по-добър за съюзник, отколкото за противник.

— Но това все още не ти пречи да се опитваш да го разориш.

— Да разориш някого — каза баща й и тръгна към библиотеката — не е равносилно на това да го убиеш. Ако се разори с тази зърнена спекулация, бих могъл да му предложа, място в някоя от моите фирми. Тогава няма да се безпокоя за издигането на още един конкурент, а ще разполагам с ценен сътрудник.

Силвия изчезна на горния етаж, а Джейкъб влезе в библиотеката и каза на глас:

— Освен това, ако потрябва, винаги мога да накарам Тим Джейкъби да го ликвидира.

Ру сръбваше от чашката с кафе. Това беше петото или шестото му за деня — вече пиеше кафе по-скоро по навик, отколкото за удоволствие.

Даш дотича по стълбите до масата, където Ру седеше с партньорите си, и каза:

— Има съобщение за вас.

И подаде на Ру една бележка. Купувачът на скъпоценности в Саладор беше предложил цена, по-ниска от тази, на която Ру се надяваше, но не и толкова лоша, че да го накара да търси нова, по-добра сделка. Ру бързо пресметна и каза:

— Отговор по бърз ездач. Да изпрати незабавно златото, после ще получи стоката.

— Дънкан съобщава за някакво вълнение сред хората по кръчмите — добави Даш. — Нощес някакъв пиян мелничар разправял, че нямало какво да мели, защото фермерите не носели нищо в града.

— Дръж ме в течение — кимна Ру.

— Започва се — обърна се към партньорите си младият търговец, когато Даш побягна обратно.

Мастерсън кимна, повика един келнер, надраска една бележка и му я подаде.

— Занеси това до първия етаж. За господин Аместед.

— Какво правите? — попита Ру.

— Сега сме длъжници — каза Мастерсън — и за да се освободим, трябва да заплатим шестстотин хиляди жълтици — стойността на зърнените опции. Ние извършихме най-голямата покупка на едро на зърно в историята… на света!

Прокара ръка по лицето си.

— Съмнявам се, че има зрънце жито между Малаково средище и Далечния бряг, което през следващите две седмици да не се появи пред вратите на града на наше име. Дано сме обмислили нещата добре, Ру.

— Никой от вас — усмихна се младият мъж — не би се съгласил с моя план, ако не беше сигурен, че ще проработи. — Той посочи с пръст към долния етаж на общата зала. — Ясно ми е едно, Джеръм. Всеки човек тук е гадно алчно копеле, и ние не правим изключение.

— В това има повече истина, отколкото в каквото и да е друго, Ру — разсмя се Мастерсън и се наведе напред. — Да ти кажа право, когато бяха малък, режех кесиите на хората, за да преживявам. Получих възможност да вляза в правия път и го направих в армията по време на Голямото въстание. Бях още почти момче, но като всеки служил в армията, получих кралска прошка. Реших да се посветя на честен бизнес и открих, че разликата между почтената търговия и непочтената кражба е в начина, по който постигаш целта си. — Той се облегна в креслото си. — О, не взимам всичко, което притежават другите, и ако работим добре заедно, ще натрупаме пари, но понякога това ми се струва също толкова нечестно, колкото и да отмъкнеш някому кесията и да побегнеш през пазара.

— Къде стигнахме с цените? — попита Ру.

— Вдигаме постепенно до три сребърни монети за двайсет крини срещу шестпроцентова гаранция.

— Омръзна ми да пресмятам — каза младежът. — Колко ще изкараме при това положение?

— Нямам представа — отговори Мастерсън. — Все още зависим много от купувачите от Свободните градове, за да започнат да се вдигат цените.

— Надявам се, че няма да се забавят повече от няколко дни — каза Ру. — Трябва да закупим още малко евтини опции. Дънкан съобщава, че започва да се носи мълва, че зърното от далечните ферми не пристига. След няколко дни никой няма да предлага оферти. Трябва да свършим с това днес, най-късно утре.

— Нямам пукната пара и съм вложил всичко, което притежавам, като залог при лихварите — каза Мастерсън. После се засмя. — Би трябвало да съм изплашен до смърт, но истината е, че не съм се чувствал така щастлив от времето, когато бях момче и тичах през града, а градската стража ме гонеше по петите!

— Разбирам какво искаш да кажеш — рече Ру. — Това е като… да заложиш живота си на едно хвърляне на заровете.

— Никога не съм се интересувал от зарове — отвърна Мастерсън. — Винаги съм предпочитал картите. Лин-лан или покийр. Ти срещу другите на масата.

— Очаквам да пристигне злато от Саладор — каза Ру. — Още десет хиляди златни монети, ако ни потрябват.

— Ще ни потрябват — каза Хюм, който току-що се бе появил. — Толкова сме се охарчили, че нямаме дребни да си платим кафетата. — После добави тихо: — Може да се наложи всички да бягаме бързо.

— Не мисля — засмя се Ру. — Надявам се, че всяка минута ще чуем това, което се надяваме и чакаме да се случи…

След няколко минути се появи келнер с две бележки. Мастерсън отвори първата и рече:

— Това е съгласието на Аместед. Ще участва с десет хиляди. Просто много му се иска да знае какво правим.

— Какво означава това? — попита Кроули, който тъкмо сядаше. — Какво каза за Аместед?

— И той участва — каза Мастерсън.

— А другата бележка? — полюбопитства Ру.

— Предложение — каза възрастният търговец доволно. — Едно сдружение ни предлага шейсет хиляди крини по сребърник за три крини, гарантирани с десетпроцентова опция.

— Това са те! — Ру удари с длан по масата. — Сигурен съм. Алчните копелета не можаха да устоят. Паднаха ни в ръцете.

— Не съвсем — каза Мастерсън. — Нямаме достатъчно злато.

— Колко не ни стига? — изръмжа Ру.

— Бихме могли да използваме тези десет хиляди жълтици, които очакваш от Саладор.

— Достатъчни ли са?

— Почти — каза Мастерсън. — И все пак няма да ни стигнат две хиляди.

— Трябва да изляза — каза Ру и стана. — Имам нещо предвид.

Слезе по стълбите в общата зала, излезе навън и видя, че улиците са относително спокойни. Зърна къщата, където бе скрил топчето скъпа коприна, с което бе започнал кариерата си, и пресече улицата, като избягваше локвите. Предната нощ бе валяло силно, което донякъде обясняваше слабото движение из града.

Стигна до вратата на изоставената къща и забеляза, че никой не е сменил счупените панти. Вътре нямаше нищо ценно за крадене — но къщата може би беше надеждно укритие.

Разходи се из нея и отново усети, че мястото го привлича по някакъв необясним начин. Не бе казал нищо на Карли, но когато забогатееше, възнамеряваше да купи този дом. Привличаше го да има къща близо до кафене „Барет“, защото вече бе решил, че транспортната фирма ще бъде сърцето на неговата бизнес империя, но ще е само част от многобройните му начинания.

Търгуването в „Барет“ беше нещо, което не бе изпитвал никога досега; беше страшна комарджийска игра, която никой войник, загубил цялата си заплата на зарове в някоя долнопробна пивница, не би могъл и да си представи. Беше опияняващо и Ру се замайваше от откриващите се възможности.

Седя в къщата дълго, заслушан в звуците на града и шума на дъжда — отново бе почнало да вали. Постепенно светлината на деня угасваше. Когато реши да си тръгне, почти се бе свечерило.

Даш го чакаше в кафенето.

— Луис съобщава, че първият товар зърно пристига. В едно от селата от района на Далечните земи са ожънали по-рано.

— Има ли място в склада ни?

— Трудно. Само ако извадим всичко на двора или на улицата.

— Може да стане зле — каза Ру. — Нямаме средства, за да плащаме складовете на пристанището, а още нито един кораб не е пристигнал от Свободните градове.

— Пристигна — спокойно каза Даш.

— Какво? — почти извика Ру.

— Видях един търговец, който товареше днес на обяд. Търся ви от часове, за да ви съобщя новината.

— Тогава да тръгваме бързо!

И почти затича към пристанището. Даш го следваше плътно. Когато стигнаха кея, Ру попита:

— Къде е корабът?

— Ето там — каза Даш и посочи.

— Собственикът би трябвало да е в митницата — каза Ру. — Хайде!

В митницата намериха един муден чиновник, който проверяваше някакви документи. Двама изнервени мъже го чакаха прави.

— Тук ли е собственикът на кораба от Свободните градове? — попита Ру още от вратата.

— Какво? — вдигна глава чиновникът.

— Аз съм — каза единият от двамата мъже. — Все още съм тук и чакам тази дървена глава да подпише документите, за да мога да предам товара на купувача.

И посочи човека до себе си.

— Имам товар за Свободните градове, ако още нямате заявки от Крондор — бързо каза Ру.

— Съжалявам, момче — каза капитанът, — но вече съм ангажиран. Имам кредитни писма и разрешение да застраховам товара. Моят работодател се е погрижил предварително. — Но добави тихо: — Ако е нещо дребно, бих могъл да го скътам някъде в трюма, но ми е наредено да напълня кораба със зърно и да се връщам с максимална бързина.

— Със зърно ли? — ухили се Ру.

— Точно така, младежо. Трябва да закупя висококачествена пшеница на прилична пазарна цена и да отплувам по най-бързия начин. — Той изпепели с поглед чиновника. — Ето защо бих искал да свърша тая работа колкото се може по-бързо, така че да пусна момчетата на брега. В морето са от три седмици, а тук ще останем само ден или два.

— С кого си се свързал за закупуване на пшеница? — попита Ру.

— Още с никого. Какво ти влиза това в работата?

— Капитане, забравих добрите обноски. — Ру му подаде ръка. — Извинете ме. Мога ли да ви се представя, както и моя съдружник?

Той се обърна към Даш и допълни.

— Това е съдружникът ми Дашел Джеймсън, внук на херцога на Крондор.

И постави ръка на гърдите си. Другите двама направиха същото при споменаването на името на херцога.

— А аз съм Рупърт Ейвъри от Асоциацията на зърнотърговците в Крондор.

После, неспособен да се въздържа, мина направо към въпроса.

— Колко зърно ви трябва?

— Толкова, колкото да се напълни един кораб, господин Ейвъри.

— Това, което пристига днес, достатъчно ли е, за да напълни трюма му? — обърна се Ру към Даш.

— Мисля, че да — отговори младежът.

— Добре — каза Ру. — Сега относно цената. Какво предлагате?

— Разполагате със зърното тук, в Крондор? — запита капитанът.

— Да. Мога да го докарам на пристанището утре рано сутринта.

Капитанът го изгледа пресметливо. Ру знаеше какво си мисли. Можеше да грабне пшеницата преди да се е разпространила мълвата за острия недостиг и да изкара толкова добра печалба за собственика на кораба, че би могъл заради това да накара екипажа да се откаже от слизане на брега.

— Предлагам две сребърни монети от средна тежина — обичайния размер на монетите, приемани при търговията със Свободните градове — за шест крини зърно, доставени на пристанището утре сутринта.

— Искам една за две крини — каза Ру.

— Три сребърника за осем — каза на свой ред капитанът.

— Предлагам — рече Ру — по сребърна монета и една медна за две крини.

— Чакай малко! — избухна капитанът. — Току-що предложи цена от една сребърна монета. Защо сега я вдигаш?

— Защото така — отвърна Ру. — След минута ще я вдигна още.

Наведе се към събеседника си и съвсем тихо добави:

— Заради скакалците.

Лицето на капитана пламна. Той се огледа втрещено, после протегна ръка и каза:

— Дадено! Една сребърна и една медна за две крини, натоварени при първи зори.

Ру се обърна, сложи ръка на рамото на Даш и докато излизаха от митницата, каза:

— Да идем да поработим.

Рано в зори каруците се подредиха на пристана и разтовариха зърното в лодките, които го откарваха до кораба. Капитанът и Ру стояха и сравняваха сметките си, докато хамалите нарамваха чувалите със зърно и ги отнасяха по скърцащите дървени мостчета до лодките.

Към обяд бройките бяха сметнати и двамата мъже свериха числата си. Ру знаеше, че капитанът нарочно бе изброил дванайсет крини по-малко. На стойност това беше някъде по-малко от половин жълтица и Ру си помисли, че би могъл да достави това удоволствие на капитана.

— Приемам вашите изчисления, капитане.

Чужденецът махна на един от своите матроси, който донесе сандъче, от което той измъкна торбичките със злато. Позволи на Ру да провери съдържанието на всяка. Плащането приключи и Ру подаде златото на Дънкан, който бе застанал наблизо с друго сандъче, с което щеше да отнесе сумата в счетоводната къща, където Ру имаше открита сметка.

Подкараха празните каруци от пристана. Ру седна в първата до Дънкан. Почувства облекчение и възторг, какъвто не бе изпитвал никога през живота си.

— Планът ни проработи — каза той.

— Какво? — попита Дънкан.

Ру не можеше да се сдържа повече. Смя се дълго и силно, после извика радостно.

— Ще стана богаташ, братовчеде!

— Това е много добре за теб — сухо каза Дънкан.

Ру не забеляза, че в гласа му няма никакъв ентусиазъм.

В залата на кафенето цареше истински хаос. Мъжете крещяха и на няколко пъти келнерите трябваше да предотвратяват юмручни битки. Чуваше се и гласът на Маккелър:

— Господа, господа, успокойте се!

Един мъж се хвърли през масата срещу Ру. Бойната му подготовка му послужи и мъжът срещна само въздух там, където преди секунда стоеше младият мъж. Удари се тежко и главата му дрънна в един стол.

Като взимаше по две стъпала наведнъж, Ру намери двама келнери, които защитаваха горния етаж от онези, които нямаха право да се качват горе. Не че в горната галерия бе по-спокойно, но поне нямаше опити за спречквания.

Възрастни мъже бяха на прага да се разплачат или разпищят от притеснение. Ру разбута неколцина и видя разгневения Мастерсън.

— Не ме интересува какво казвате — изкрещя Мастерсън на двама, които се бяха навели над масата, с ръце, плътно опрени в полираната й повърхност. — Вие сте се подписали, значи доставяте зърното или плащате пазарната цена! Имате три дни!

Единият от мъжете изглеждаше разярен, но другият бе склонен да го удари на молба.

— Не мога. Моля ви. Трябва да продам всичко, което имам. Ще остана без пукната пара!

— Да сте мислили преди да ми продавате зърно, което не сте осигурили! — отвърна Мастерсън.

Ру го хвана за ръката и го дръпна встрани.

— Извинете ме, господа, ще се върнем след момент.

— Какво има? — запита Джеръм, все още много нервен.

Ру се опита да запази сериозна физиономия, но когато вече беше с гръб към останалите, се ухили победоносно.

— Колко?

— Дължат ни четиристотин хиляди крини зърно, а нямат нито една — каза Мастерсън. После внезапно разбра на кого говори и се разкикоти, като след миг прикри с ръка устата си и се престори, че кашля. — Мийни не ме интересува, нито пък братовчед му Мийкс, който е същата стока. Все пак исках да ги поизпотя малко.

— Свързани ли са с Джейкъби? — тихо попита Ру.

— Доколкото знам, не — отвърна Джеръм. — Направих както поиска и проверих всяко сдружение или синдикат, в които смятах, че има участие Джейкъби, но тия не са между тях.

— Мислих по въпроса — каза Ру. — Можем да разпилеем на пух и прах всеки инвеститор в Крондор, но тогава няма да имаме с кого да въртим търговия. С какво се занимават тия двамата?

— Мийни има чудесна малка мелница, която управлява зле — каза Мастерсън, — а Мийкс — пекарна. Спекулират, но в умерени мащаби. — После прошушна: — Някой трябва да им е пуснал мухата, че ще има голяма криза. И двамата ми дадоха разписки на стойност два или три пъти по-голяма от всичко, което притежават.

— Добре — каза Ру. — Ако превърнем „Крондорските зърнотърговци“ в постоянен синдикат, бихме могли в бъдеще да имаме различни предприятия, които да ни носят злато. Какво ще кажеш да се спазарим за дялове в пекарна и мелница?

— Предложението не е лошо — каза Мастерсън и замислено потърка брадичката си. — Ти, аз, Кроули и Хюм трябва да седнем и да го обсъдим. Можем да пренебрегваме онези, които се присъединиха по-късно, но Кроули и Стенли Хюм са с нас от началото.

— Съгласен — каза Ру, обърна се, върна се до масата и каза:

— Господин Мийни?

По-ядосаният от двамата отвърна:

— Да?

— Доколкото разбирам, не разполагате със зърното, което сте договорили да ни доставите по предварително уточнената цена?

— Знаете, че нямам! — викна Мийни. — Някой е минал и е изкупил всяко зрънце пшеница оттук до Велики Кеш! Всички закупчици ми съобщиха, че в цялата провинция никъде не се продава зърно! Как да изпълним договорите си, като не можем да закупим нищо?

— Попаднали сте в много неблагоприятна обстановка — каза Ру.

Другият мъж, Мийкс, се намеси:

— Моля ви. Ако трябва да се издължим до определената дата, ще бъдем разорени. Имаме семейства!

— Ще обсъдим това, което казвате. — Ру се направи, че се замисля.

Едва го бе казал и Мийкс вече забъбри оживено:

— О, благодаря ви, сър! — От облекчение почти се просълзи.

— Ще го направите ли? — попита Мийни.

— При една разумна лихва бихме могли да се задоволим с активи като… — Ру погледна Мастерсън и прошепна: — Как му се казваше на това?

— Допълнителна гаранция.

— Да, допълнителна гаранция — каза Ру. — Пригответе списък на това, което притежавате, и елате тук на определената дата. Ще измислим нещо. Не можем да оставим семействата ви на улицата, нали?

Двамата излязоха и Ру се зае с хората, които бяха дошли преди договорените дати, за да искат по-дълъг срок, защото нямало пшеница за купуване. Прегледа бързо разписките, които Мастерсън бе оставил настрана, и запомни имената. Никой от тези мъже не бе дошъл да се срещне с тях.

В края на деня Ру, тримата му съдружници и Себастиан Лендер се отпуснаха уморени в креслата си.

— Господа — каза Ру, — предлагам да създадем постоянна компания.

— И защо? — попита Кроули.

— Според Джеръм ни трябва още доста време, за да завършим най-поразяващата спекулация в историята на Западните владения и на кафене „Барет“.

— Мисля, че това е разумно предложение — каза Лендер.

— Е, разбира се — каза Джеръм, — никой от нас не е очаквал, че нещата ще се развият така.

— Имам предвид — поде отново Ру, — че се справихме толкова добре, защото всички действувахме много бързо и отговорно. По-слаби мъже биха се огънали и побягнали.

Кроули не изглеждаше много уверен, но Хюм бе очевидно приятно изненадан от тези думи.

— Бил съм войник две ужасни години — продължи Ру — и разбрах, че е неоценимо богатство да имаш зад гърба си хора, на които може да се довериш.

Той ги изгледа подред.

— Вярвам на всички ви.

Кроули изглеждаше истински развълнуван.

— Предлагам — допълни Ру — да запазим нашето ново богатство обединено и да създадем компания с разнообразна дейност и с много различни клонове — такава, каквато не е съществувала досега.

Знаеше, че всъщност предлага ново обединение, което да съперничи на могъщия холдинг на Джейкъб Истърбрук.

— И ти ще станеш президент на новата компания, така ли? — попита Кроули. В гласа му имаше нотка на подозрение.

— Не — каза Ру. — Аз съм доста нов в тези неща и макар че си мисля, че имам усет към бизнеса, си давам сметка, че имахме и късмет.

Той се разсмя.

— Съмнявам се, че в близко време някой би подписал договор за зърно в Кралството, без предварително да е закупил пшеницата.

Другите се разсмяха искрено.

— Мислех си, че вие трябва да председателствате, Брандън — каза Ру. — За пръв път наричаше Кроули с малкото му име.

— Аз ли? — попита Кроули, очевидно изненадан.

— Ами… — Ру погледна Джеръм. — Господин Мастерсън и аз имаме, така да се каже, малко непредставителни биографии.

Мастерсън се засмя.

— И колкото и да уважавам господин Хюм, мисля, че вие сте по-старшият член. Вашата възраст и опит ще ни служат добре. Предлагам вие да председателствате, а господин Хюм би могъл да работи като втори служител в компанията. За мен е достатъчно да бъда един от четиримата съдружници. Извън фирмата ще се занимавам и със своя бизнес. Управлението на „Ейвъри и синове“ ми отнема доста време. Мисля, че всички ние бихме желали да работим и извън новата компания. Но да не забравяме, че ще се срещнем с много, наистина много мъже, които няма да са в състояние да изпълнят разписките и договорите, които са подписали с нас.

После преразказа разговора, който бе имал с Мастерсън, и предложението си към Мийкс и Мийни.

— Всичко това би могло да завърши като получим дялове в различни предприятия и търговски фирми, пръснати около Горчивото море. Поради тази причина, господа — обърна се той към всички, — предлагам днес да основем търговска и холдингова компания „Горчиво море“.

— Да ме вземат мътните, ако не си изгряваща звезда, Рупърт Ейвъри! — Мастерсън плесна с длан по масата. — Продължавам с теб.

— Аз също се присъединявам към вас и ще го сторя с удоволствие — каза Хюм.

— Председателстващ служител? — каза Брандън Кроули. — Добре, с вас съм.

— Господин Лендер — обърна се младият търговец към правника, — бихте ли били така любезен да подготвите документите по това споразумение?

— Ще ми бъде приятно, господин Ейвъри.

— Мисля, господа — каза Мастерсън и потри доволно ръце, — че е време за по едно питие. — И викна на келнера да донесе от специалния му личен коняк и пет чаши.

Всеки вдигна чашата си и Мастерсън каза:

— Пия за господин Рупърт Ейвъри, без чиято настойчивост и убеденост не само нямаше да бъдем сега толкова богати, но можеше и да просим по улиците.

— Не, моля ви — каза Ру. — Всеки от нас заслужава доверие. По-скоро бих предложил друг тост. — Той вдигна чашата си. — За търговска и холдингова компания „Горчиво море“!

15.Укрепване

Кръчмата беше претъпкана.

Въпреки шума петимата мъже говореха тихо. Един от тях се изплю — толкова беше разгневен.

— Мръсното копеле, задуши пазара и вървим към разорение. Казвахте, че това ще е лека работа. Имам сериозно участие в три различни синдиката и всички са застраховани с една и съща гаранция. Ако се провали дори единият, трябва да бягам от Крондор или да отида в затвора! Казвахте, че въобще няма да има неприятности! — Той посочи обвиняващо седналия срещу него.

Тимъти Джейкъби се наведе напред.

— Нищо не съм ти обещавал, де Вит. Казах, че имаш възможност да участваш в едно ликвидиране. Но никога не съм ти гарантирал нищо.

— Това са безсмислени разправии — каза третият. — Въпросът е какво ще правим сега?

— Смятам да се срещна с Истърбрук — отвърна Джейкъби и стана толкова рязко, че столът му падна назад и удари един пияница, заспал с глава на масата.

Пияният леко се размърда и Джейкъби хвърли бегъл поглед към него. Човекът бе почти в несвяст.

— Ще се видим пак тук след два часа. И ще ви донеса отговор.

Петимата станаха и напуснаха. След минута пияницата се изправи. Беше младеж на среден ръст и единственото забележително нещо бе косата му — много руса, почти бяла. Носеше ниско нахлупена плетена моряшка шапка. Той излезе след петимата, които току-що бяха напуснали помещението.

Щом стъпи на улицата, русокосият се огледа. Една фигура се отдели от мрака на близкия вход и изчака, докато той се приближи.

— Е? — попита Даш фалшивия пияница.

— Иди и кажи на твоя работодател, че е разбъркал гнездо на стършели. Съобщи му, че Тим Джейкъби отиде да говори с Джейкъб Истърбрук. Ще проследя Джейкъби и ще се опитам да чуя нещо от разговора му с едрата риба.

— Разбрано — каза Даш. — Добре поне че не трябваше да се качваш на покривите и да висиш надолу пред прозорците. Никога не си бил много добър в тая работа.

Джими се усмихна.

— Ти пък не беше много добър в джебчийството. — Улови брат си за ръката. — Сигурен ли си, че баща ни смята, че вечерям у вас?

— Няма проблеми. — Даш вдигна рамене. — Не се безпокой. Гледай само да не се оставиш да те убият, другото дядо ще оправи с татко. Винаги го е правил.

— Добре, тичай обратно. Тези ще се съберат пак след два часа. Ще трябва да се погрижиш някой да бъде вече в кръчмата, в случай че не мога да се върна преди Тим Джейкъби.

Даш хукна в мрака, а Джими се запъти към мястото, където беше скрит конят му. Яхна го и препусна към източната порта, като се оглеждаше да види дали някой не го е забелязал и дали не го преследва.

Излезе от градската порта, мерна силуета на Джейкъби напред по пътя, очертан в мрака от меката светлина на луната, и забави коня.

Когато стигна външната стена на имението на Истърбрук, се увери, че лесно ще проникне вътре. Излизането обаче може би щеше да е по-трудно.

Двамата с брат му бяха израснали в двореца в Риланон, където баща им Арута беше служил при дядо им, тогава херцог на Риланон. Арута — кръстен на покойния принц на Крондор — бе отгледан в много по-изискана обстановка от баща си, младия крадец, постъпил някога на служба при покровителя си принц Арута.

Но внуците бяха чували историите за дядо си Джеймс и когато бяха съответно на пет и седем години, дворецът беше постоянно тормозен от две момченца, които се катереха по стените, ходеха по покривите, разбиваха ключалки, промъкваха се на държавнически срещи и по всевъзможни други начини създаваха трудности далеч по-големи, отколкото се предполагаше за крехката им възраст.

Когато навършиха съответно единайсет и девет, баща им реши, че суровият живот край границата ще ги научи на някои неща. Така Джими и Даш бяха пратени в двора на Крудий, дом на херцог Маркъс, братовчед на краля.

Прекараха там близо две години и се върнаха в Риланон опърлени от слънцето, порасли и уверени в себе си. Бяха станали добри следотърсачи и ловци и напълно непоправими. През следващите пет години неколкократно ги изхвърляха от двореца, за да разберат колко щастливо си живеят сред елита на Кралството.

Всеки път младежите се уреждаха много добре, живееха си както си искат и използуваха уменията си, с които развличаха дворцовата прислуга, за да си осигуряват допълнителни средства. На два пъти дори подлудяваха Гилдията на крадците в Риланон и едва оцеляваха, за да разказват за това.

Последния път, когато бяха изпъдени от двореца, баща им тръгна да ги търси след три седмици и разбира се, откри, че събират приходите от един от най-мизерните бардаци до пристанището. Бяха го спечелили на карти.

Джими върза коня в гората край пътя, за да не го видят, ако Джейкъби си тръгне преди него. Изтича до портата и бързо се огледа. Намери две места за стъпване и едно за хващане и ловко се покачи на масивната дървена порта. Един слуга водеше коня на Джейкъби към конюшнята. Никой друг не се виждаше. Вратата на къщата хлопна и той реши, че Джейкъби вече е влязъл.

Спусна се в двора и с няколко скока се озова до стената на къщата. Стигна до ъгъла и се огледа. Не знаеше къде точно се намира библиотеката на Джейкъб — само бе чул от брат си Даш, че е на партерния етаж.

Тихо изруга, че не бе питал брат си за подробности. Е, добре, предварителната подготовка никога не беше била най-силната му страна.

Надникна подред в няколко прозореца и не забеляза никакво движение. Накрая се загледа в една сумрачна стая, където блещукаха два свещника; оттам се дочуваха гласове.

— Не идвай тук и не искай нищо от мен, Тимъти!

Джими се опита да надникне по-добре и бе възнаграден: Тимъти Джейкъби се бе навел над едно бюро срещу Джейкъб Истърбрук.

— Трябва ми злато! — викна Тимъти. — Много злато!

Истърбрук махна с ръка, като че ли отстраняваше неприятен мирис.

— И аз трябва да ти го дам, така ли?

— Поне на заем, по дяволите!

— Колко? — попита старият търговец.

— Държа документи за опции за повече от шейсет хиляди жълтици, Джейкъб. Не изпълня ли поръчките, ще загубя всичко, което имаме, освен ако до три дни не се появи някакво зърно на пазара.

— Ти имаш много повече от шейсет хиляди, Тимъти, много повече.

— Това не е цената! — отново викна Джейкъби. — Това е само неустойката, ако зърното не бъде доставено. Богове, в момента пшеницата е три сребърника за две крини и цената расте! Отникъде не идва нищо. Всеки мелничар от Кралството е в Крондор и търси посредници за зърно. Някой е изкупил цялата реколта и никъде не се предлага нищо.

— Какво стана с евтиното зърно, което трябваше да докарате от Кеш? — попита Истърбрук.

— Утре ще е тук, но това е по-малко от половината количество по договорите, които подписахме. Как можех да зная, когато застраховах зърното, че онази гадина и съдружниците му ще поръчат пет пъти повече? Вместо да го закопаем, ние го превърнахме в богаташ. Пазарната цена нарасна двойно в сравнение с опциите, които договорихме.

— Ставаш алчен, а това не е хубаво. — Джейкъб размаха пръст пред лицето на Тимъти. — Постъпил си много глупаво и това е най-лошото. Позволил си отвращението ти към Ру Ейвъри да замъгли преценките ти. И нещо повече, убил си невинен човек само защото е бил негов съдружник. Никой в Крондор никога не си е позволявал такова нещо.

— Невинен ли? — викна Джейкъби. — Попитай баща ми за Хелмут Гриндъл. Просто така се случи. Ейвъри ми беше отнел скъпа стока, а клиентите на тези стоки не прощават никому.

— Пак ли търгуваш с наркотици за Шегаджиите, Тим? — Възрастният търговец не можеше да скрие отвращението си. — На каквото си постлал — на това ще легнеш.

— Ще ми заемеш ли злато, или не? — попита Джейкъби.

— Колко?

— Ако пшеницата пристигне на пазара до два дни, мога да оцелея с шейсет хиляди златни монети. Това ще отърве де Вит и останалите, които се включиха, само защото ги накарах. Ако това не стане, няма да имаш достатъчно средства да спасиш фирмата ми. Де Вит няма да е единственият, който ще избяга от града, за да отърве затвора.

Той понижи глас и Джими едва успя да чуе предупреждението му.

— Но ако ме заловят, Джейкъб, има неща, които бих могъл да кажа, за да си осигуря по-лека присъда. Аз мога да изтърпя няколко години в затвора, но ти вече не си млад. Помисли върху това.

Истърбрук потъна в размисъл. Погледна към прозореца и Джими бързо се отдръпна. Дочу приближаващи се стъпки и се приведе колкото се може по-ниско в сенките.

— Мисля, че видях нещо — чу се гласът на Истърбрук.

— Привидяло ти се е — каза Тимъти.

Джими долови шумоленето на хартия.

— Вземи това писмо до моя счетоводител — каза Истърбрук. — Той ще уважи писменото нареждане. Но те предупреждавам, че ще държа баща ти отговорен, ако стане провал, и това ще разруши старото ни приятелство.

— Благодаря ти, Джейкъб — каза Джейкъби с леден тон.

Джими чу хлопване на врата и се зачуди с колко време разполага, за да прескочи стената: ако побързаше, можеше да стигне в града по-рано от Джейкъби.

Точно щеше да тръгне, когато чу и друг глас в библиотеката.

— Татко?

Надзърна за миг и забеляза поразително красива млада жена. Трябваше да признае, че Даш не е преувеличил красотата й. Можеше да разбере защо Ейвъри е запленен от нея, а също и братовчед му и младият Язон. Джими и брат му бяха израсли в кралския двор и много красиви жени им бяха обръщали внимание — нали бяха внуци на херцога на Риланон. Те се бяха възползвали от предимствата на това внимание и по отношение на жените и удоволствията, свързани с тях, имаха много повече опит и знания от връстниците си. Но в същото време бяха станали и доста придирчиви. Джими оцени Силвия Истърбрук като много опасно създание, като личност, способна да намери могъщи съюзници.

— Каква беше цялата тази шумотевица? — попита тя. — Тим пак ли е сглупил?

— Почти — отвърна баща й. — Изглежда, младият Ейвъри не само е успял да се спаси от опита на фамилията Джейкъби да го съсипе, но и е обърнал играта в своя полза. Трябваше да заема пари на Джейкъби, за да го спася от банкрут.

— Значи Тим ще се опита да убие Рупърт?

— Почти сигурно.

— Ще го допуснеш ли? — попита Силвия.

Джейкъб стана от бюрото си и отиде при дъщеря си.

— Мисля да стоя настрани. Това ме подсеща, че е хубаво да посетя родния си дом за седмица-две. Когато се върнем, нещата ще са приключили.

— Добре, татко. Но ако трябва да се убиват хора, направи го по-бързичко. Не обичам провинцията.

Джими се бе срещал с пресметливи жени в източните дворове, но очевидно Силвия Истърбрук беше от най-хладнокръвните, които бе виждал. Макар че искаше да чуе повече от разговора, младежът реши, че е добре да не дава голяма преднина на Тим. Запромъква се покрай стената, като се чудеше дали да направи добрина на Ейвъри и да го предупреди за Силвия Истърбрук. После си помисли колко е красива и колко непонятно е това, че Ейвъри се радва на вниманието на такава жена — и отхвърли идеята за предупреждението като безполезна.

В тъмното чу как конят на Тим Джейкъби пое по пътя и двукрилата порта се затвори след него. Джими се сниши, докато слугата се прибере в къщата, и щом входната врата се затвори, затича към стената и бързо я прескочи.

След няколко минути вече препускаше към града. Надяваше се, че Даш е в кръчмата, защото нямаше възможност да стигне там преди Джейкъби и да се преструва на пиян на съседна маса.

Джейкъб Истърбрук притвори вратата на кабинета и каза:

— Старият Фредерик не е добре със здравето и подозирам, че Тимъти скоро ще поеме управлението. За нас е по-добре той или Рупърт да бъдат премахнати от сцената, колкото се може по-бързо. В единия случай ще изчезне опасен млад човек, способен да се издигне до застрашаващо високо равнище, в другия — нестабилен съюзник, потенциално по-опасен дори и от съперник. И в двата случая ще имаме полза.

— Ако Ру убие Тим, какво печелиш? Той не е от партньорите ти и очевидно скоро ще заподозре участието ти в нещата, които се случиха през последните няколко месеца, така че едва ли ще бъде склонен да върти бизнес с теб.

— Ако Тим убие Ру, въпросът не заслужава обсъждане. Ако обаче той убие Тим, ще бъде млад мъж с огромно влияние и ще го накарам да помага на нашето дело. Надявам се на твоя чар, за да го склониш да си сътрудничим в бизнеса.

— Искаш да се оженя за него ли?

— Не, той вече е женен.

Тя се засмя — звук едновременно прекрасен и смразяващ.

— Ах, този хитрец! Никога не е споменавал, че има съпруга. Значи трябва да го съблазня и да му стана любовница?

— Но само ако Тим не го убие, дъще.

— Да, татко. Хайде ела да вечеряме.

Ру седеше неподвижно. Тим Джейкъби пристъпи напред и хвърли документите на масата.

Мастерсън се пресегна и ги взе.

— Това означава, че вече разполагате със зърното, така ли?

— Да — отвърна Джейкъби. Гневът му се бе превърнал в тъмна, студена ярост. — В града се появи посредник и осигурих това, което се изисква по договора.

Ру се помъчи да не се засмее. Беше накарал Луис да се направи на посредник и той бе продал на Джейкъби зърно за повече пари, отколкото излъганият щеше да плати при нарушаване на договора. Бяха успели да се изхитрят не само да продадат два пъти едно и също количество, но и да измъкнат двойна печалба.

— Ейвъри — каза Джейкъби на Ру. — Не знам как точно си наредил нещата, но усещам, че смърди на отдавна умрели котки. И когато открия за какво става дума и как и защо си го направил, ще имаме сметки за уреждане.

Ру се надигна бавно — на балконския етаж на „Барет“ не бе прието хората да се бият с юмруци. Погледна Джейкъби и каза:

— Веднъж вече ти отнех ножа. Тогава ти казах, че не си първият враг, който имам. Но ти прекали, като уби един старец просто защото ми беше ядосан, Джейкъби. Ако си готов да умреш, можеш веднага да излезеш на улицата.

Джейкъби само примигна. После се обърна и си тръгна.

Ру седна.

— Като му продаде от нашата пшеница, така че да може да изпълни договора си, може би сме изкарали допълнително малко повече злато, Ру, но сигурно щяхме да спим по-добре, ако бяхме изритали завинаги от бизнеса фирмата „Джейкъби и синове“ — каза Мастерсън.

— Ако го бяхме направили, веднага щеше да се пролее кръв — отвърна Ру. — Виждал съм отвътре килията на осъдените на смърт и нямам никакво намерения да я видя отново. — После се усмихна. — Можеш ли да си представиш реакцията на Джейкъби, ако разбере, че ние сме му продали зърно, за да може да ни го достави? Със загуба при това?

— Сигурно ще се пръсне от яд — усмихна се старият търговец.

Идваха нови и нови хора. Някои бяха готови с доставките, но вече продаваха зърното само на част от цената, която беше на свободния пазар. Други идваха, за да молят за отлагане на срока за доставка.

Както се бяха договорили, партньорите изслушваха всяко предложение и в повечето случаи взимаха по-малки или по-големи части от фирмите като средство за изплащане. В края на деня търговската и холдингова компания „Горчиво море“ беше поела управлението на две мелници, шестнайсет кораба, няколко магазина в града и редица други активи, разпръснати из различни градове на Илит и Карс, чак до Малаково средище.

Когато потокът търговци спря, Ру прекара ръка по измореното си лице и попита:

— Какво свършихме досега?

Мастерсън погледна Лендер, който повика един писар, нает специално да води сметките, поговори с него и каза:

— През последните четири дни сте получили активи, чиято обща стойност надхвърля един милион и четиристотин хиляди златни монети. Допълнително бих оценил сегашната търговска мрежа на търговска и холдингова компания „Горчиво море“ на повече от два милиона в злато. Когато доставим зърното, което изпращаме до Бордон и пристанище Натал, това ще донесе още три милиона жълтици.

Ру не можа да сдържи усмивката си и въпреки страшната си умора възкликна:

— Дявол да ме вземе!

— Кога е тържеството? — попита Мастерсън.

— Какво? — попита Ру.

— Тук има традиция най-новият член на синдиката да организира увеселение за съдружниците си. Като се има предвид, че в момента въртиш търговия с почти всяко търговско сдружение в Кралството и с половината от тези в Кеш и Квег, надявам се, че имаш достатъчно голяма къща.

— Увеселение? — каза Ру. После се сети за къщата отсреща. — Скоро, надявам се.

— Може ли да ми направите една услуга? — обърна се той към Лендер. — Да откриете чия е къщата отсреща и колко иска собственикът?

— Веднага — каза Лендер и стана.

— Трябва да се прибирам, господа — каза Ру и също стана. — Откакто започнахме цялата тази история, съм виждал жена си много по-рядко, отколкото вас четиримата. Май трябва отново да се запозная с нея и с дъщеря си.

Ру се усмихна на Карли и каза:

— Имам да ти съобщя нещо.

— Да? — каза жена му. Кърмеше бебето.

Ру дръпна един стол, седна, сложи ръце на раменете на жена си и каза:

— Ти си съпруга на един от най-богатите мъже в Крондор. — Не можа да се сдържи да не изхихика.

— Пил ли си? — попита го Карли.

— Аз не пия! — Ру я изгледа обидено. — Но съм страшно уморен и гладен. Ще отида да си взема една гореща вана. И кажи на Рендел, че искам да вечерям колкото се може по-бързо.

— Няма ли да поздравиш дъщеря си? — попита Карли.

— Тя е още бебе! — Ру я изгледа малко смутено. — Как ще разбере че я поздравявам?

— Тя трябва да познава баща си, Ру. — Карли го изгледа поразена. — Днес ми се усмихна.

— Глупости — изсумтя Ру. — Отивам да се изкъпя. — И на излизане от стаята допълни: — Казах ли ти, че ще купя нова къща?

— Защо?

Той я изгледа ядосано и кресна:

— Защо!? — Бебето се разплака. — Наистина ли мислиш, че искам да прекарам остатъка от живота си в тази дупка, с която се е задоволявал баща ти? Възнамерявам да купя градска къща срещу кафене „Барет“! Висока е три етажа и има градина… — Поклати глава и пое дълбоко дъх. — Освен това ще купя и една селска къща. Ще купя и коне и кучета и ще ловувам с благородниците!

Неочаквано ядът му мина и го обзе странна сънливост. Той хвана дръжката на вратата и каза:

— Ще отида да хапна нещо.

И излезе. Карли се опита да не обръща внимание на сълзите, потекли по страните й, и каза гальовно на детето:

— Татко те обича. Спинкай, миличко.

Музика изпълваше нощта. Ру стоеше на вратата, облечен в най-хубавите дрехи, които можеха да се купят, и поздравяваше гостите: той беше героят на деня.

Присъстваше всеки търговец с тежест и значение, както и много благородници, дошли като приятели на приятелите му. Новият дом беше ремонтиран изцяло, украсен и пълен с най-хубавите мебели, които можеха да се намерят. На всички бе ясно, че жилището срещу кафене „Барет“ е купено от мъж с огромни възможности.

Карли стоеше до съпруга си, облечена в тоалет, който струваше повече злато, отколкото можеше да си представи, но се опитваше да изглежда така, като че ли се облича по същия начин всеки ден. Гледаше често към стълбата и се мъчеше да си представи как се чувства дъщеря й в една от горните стаи на шумната къща. Освен всичко друго сега й растяха зъби. Мари беше при нея, но Карли не се доверяваше и не даваше на никой друг да гледа детето.

Минаха месеци, докато открият собственика на къщата и уговорят цената. После я ремонтираха и се нанесоха. Карли настоя да запазят и старата къща, където бе израснала, и Ру не спори с нея. След като нещата около зърнените спекулации се изясниха, се оказа, че печалбата е много повече от мечтаните размери. Когато и последният кораб се завърна от Свободните градове, чистата цена на компания „Горчиво море“ не само че надхвърли предвидената сума от три милиона, а доближи седем, защото скакалците бяха стигнали Далечния бряг и Ябон и цените на зърнените продукти скочиха до рекордни нива. В допълнение на това някои от фирмите, които придобиха, се оказаха много рентабилни и донесоха добри печалби.

Сега Ру вече знаеше, че е човек с положение в обществото — нали първенците и големците на града му идваха на крак, за да му засвидетелствуват уважението си. Почувства, че гърдите му ще се пръснат, когато една карета, запрегната с четири коня спря на улицата и от нея слязоха Даш и брат му Джими заедно с баща си и майка си.

Зад тях се приближи друга богатска карета с герба на Крондор и се оказа, че на гости му идва и самият херцог заедно с височайшата си съпруга. Дори циниците, дошли от любопитство и смятащи Ру за временен фаворит, за човек, който ще бъде забравен след година, бяха впечатлени от факта, че най-могъщият лорд след краля е дошъл на тържеството му.

Даш влезе, усмихна се на Ру и целуна Карли.

— Мога ли да ви представя брат си Джеймс? — каза той. — Наричаме го Джими, за да не го бъркаме с дядо.

Ру се усмихна и подаде ръка на брата на Даш. Опитваха се да пазят в тайна факта, че са се виждали и че Джими бе помагал на брат си да превърнат Рупърт в много могъщ човек. След тях вървеше човек, който, ако се съдеше по силната прилика, можеше да бъде само баща им.

— Това е баща ми Арута, лорд Венкар — представи го Даш.

Ру се поклони и каза:

— Милорд, чест е за мен да ви посрещна в дома си. Мога ли да ви представя съпругата си? — Запозна го с Карли и на свой ред бе представен на майката на Даш и Джими.

— Много ни е приятно, че ни поканихте, господин Ейвъри — каза красивата дама. — Доволни сме, че синът ни си е намерил законно занимание. — Тя закачливо погледна Даш и добави: — Най-после.

Лекият й акцент издаваше, че е родом от Ролдем.

Зад тях се появиха херцог Джеймс и херцогиня Гамина, посрещнати топло от Рупърт.

— Радостна съм повече, отколкото можете да си представите, господин Ейвъри — каза височайшата съпруга, — да ви видя в такава обстановка, като се имат предвид обстоятелствата на последната ни среща.

— Тогава ставаме двама, милейди — отвърна сериозно Ру.

— Помни: ти си изкусен и бърз, но си смъртен, Ру — прошепна му Джеймс.

Младият търговец присви очи и го погледна малко смутено, но херцогът само се усмихна и влезе. Другите гости се бяха събрали навън в цъфналата градина.

Ру бе платил немалка сума, за да му доставят напълно развити растения, и Карли за кратко време бе превърнала градината в райски кът. Но той не можеше да се освободи от чувството, че тя не харесва новия си дом.

Джеръм Мастерсън се приближи зад Ру и му прошепна:

— Самият херцог на Крондор! Ти си олицетворение на успеха, младежо. — Потупа го по рамото. — Оттук нататък ще получаваш повече покани за вечеря, отколкото можеш да приемеш. Приемай само най-добрите и бъди учтив с останалите.

Отново го потупа приятелски и се скри в тълпата.

— Трябва да ида да видя Абигейл — каза Карли.

— Тя си е добре. — Ру хвана нежно ръката й. — Мари е горе и ако има нещо, ще ни се обади.

Карли не изглеждаше много успокоена, но все пак остана. Чаткането на копита предизвести пристигането на Джедоу Шати и няколко войници от гарнизона. Ру ги поздрави и си стиснаха ръцете.

— Как ти е кракът? — попита той приятеля си.

Джедоу се ухили и усмивката разкри забележително белите му зъби.

— Добре, макар че винаги разбирам кога ще вали дъжд. — Той потупа левия си крак. — Почти си възвърнах старата сила.

Ру запозна бившия си боен другар с жена си и Джедоу поведе войниците навътре. Ру не познаваше нито един от тях: очевидно това бяха новите казармени приятели на Джедоу, дошли заради обещанието за безплатна храна и пиене.

Вечерта напредваше. Най-накрая Карли успя да убеди мъжа си, че трябва да отиде да погледне как е дъщеря им. Докато тя се качваше на горния етаж, сърцето на Ру подскочи при вида на хората, слизащи от една голяма, току-що пристигнала карета.

Бяха Джейкъб Истърбрук и дъщеря му. Ру имаше чувството, че сърцето му ще се пръсне. Силвия позволи на портиера да й вземе наметката и Ру забеляза, че е облечена по последната мода — роклята й беше толкова къса, че приближаваше границата на скандала, ако се съдеше по консервативните дворцови стандарти.

Баща й носеше скъп, но традиционно ушит костюм: късо сако, риза с един ред дипли отпред, черни панталони и черни кожени обувки със сребърни закопчалки. Беше гологлав и държеше обикновен бастун с дръжка от слонова кост.

Ру пое ръката на Силвия и почти насила я пусна, за да се ръкува с баща й.

— Ру — каза Джейкъб, като стисна здраво ръката му — трябва да призная, че свърши забележителна работа. Трябва да се видим скоро и да обсъдим някои проекти.

— Току-що се върнахме от провинцията — подхвърли Силвия, след като баща й мина напред — и ще съм много радостна, ако можете, колкото се може по-скоро, да ни дойдете на вечеря, Ру.

Очите й не се откъсваха от неговите и тя произнесе името му така, че краката му направо се подкосиха.

После се наведе и прошепна на ухото му:

— Много скоро.

Мина край него и гръдта й докосна рамото му. Той се обърна и я проследи как изчезва в претъпканата къща.

— И коя беше тази? — чу гласа на Карли.

Обърна се и видя жена си да слиза по стълбите. Премигна и отвърна сковано:

— А, това са Джейкъб Истърбрук и дъщеря му Силвия.

— Срамота е една жена да се появява полугола пред обществото — изсумтя съпругата му. — Погледни ги всички тия мъже как са се надули като пауни около нея.

Ру присви очи, защото един от мъжете, които се въртяха около Силвия, беше Дънкан — и бързо пресичаше опитите на всички други да се приближат до нея.

Ру се обърна, за да поздрави следващия гост, и каза:

— Е, какво пък, тя е хубавичка, а баща й е един от най-богатите хора в Кралството и няма синове. Тя е добра примамка за всеки ерген.

— Забелязах — вметна Карли, — че това не пречи на теб и на другите женени мъже да я събличате с поглед.

После го хвана за ръката с жест на собственичка и остана с него до вратата, докато не стана ясно, че повече гости няма да дойдат.

Отдавна бе минало полунощ. Ру не можеше да си спомни и малка част от разговорите, които бе водил. Беше нарочно разсеян, когато разговорите опираха до въпроси на бизнеса, и препращаше хората към Джеръм или им казваше да се отбият в кафене „Барет“ през следващите дни.

Поддържаше разговорите, като се стараеше да проследи по какъв начин се обръщат към него, но истината беше, че беше пиян от виното и успеха.

Беше един от четиримата старши партньори в компанията „Горчиво море“, но се говореше, че е главната движеща сила в могъщото сдружение. Жените флиртуваха с него, а мъжете се опитваха да го заинтригуват с разговорите си, но през цялата нощ той се интересуваше само от две неща: да се къпе в лъчите на триумфа и да следи Силвия Истърбрук.

Всеки път, когато я виждаше сред гостите, гърлото му се стягаше и когато забележеше, че друг мъж се върти около нея, в гърдите му се надигаше гняв. Карли го караше да се движат между гостите на приема, като се спря по-задълго само за да поговори с херцога и семейството му.

Докато приказваше с високопоставените благородници, тя за миг забрави, че преди малко се бе вбесила на Ру заради държането му към Силвия. На два пъти бе ходила да накърми Абигейл и и двата пъти, когато се връщаше, откриваше, че съпругът й зяпа дъщерята на Истърбрук.

Накрая гостите започнаха да си тръгват и да се сбогуват с домакините. Ру и Карли застанаха до вратата. Джейкъб мина и стисна ръката на преуспелия млад търговец.

— Благодарности за това, че ме поканихте по случай честването на новата ви компания, Рупърт. — Той се усмихна на Карли. — Госпожо Ейвъри, за мен беше удоволствие да се запознаем.

Карли се усмихна любезно, но се огледа и попита:

— Къде е дъщеря ви, господин Истърбрук?

— О, някъде с гостите — усмихна се баща й.

Той взе наметката, която му подаваше вратарят, прехвърли я през ръката си и изчака каретата му да приближи входа.

— Не се съмнявам, че поне десетина младежи са съгласни да я изпратят до вкъщи. А аз вече не мога да стоя до късните часове.

— Разбира се — хладно отвърна Карли. Каретата пристигна и Истърбрук си тръгна.

Малко след него херцог Джеймс, съпругата му, а също така синът им и жена му напуснаха, като отново накараха Карли да засияе от гордост. Макар че много богати и влиятелни мъже бяха посещавали баща й в скромния им дом, никога благородник не бе прекрачвал прага му. А още от първата вечер, определена за прием в новата къща, най-могъщите мъже на Кралството след кралското семейство бяха уважили поканата им.

Като видя, че нито Джими, нито Даш потеглят с родителите си, Ру каза на жена си:

— Извини ме за момент.

Откри Джими зает в разговор с много привлекателната дъщеря на един мелничар, който сега работеше за компанията „Горчиво море“, и като го хвана за лакътя, без дори да се извини, попита:

— Къде е Даш?

Джими направи отчаяна физиономия към младата жена, като й обещаваше безмълвно, че ще се върне при нея след секунди.

— Ей го там — посочи той през просторното помещение.

В главния салон Силвия Истърбрук беше обградена от поклонници.

Плътно до рамото й стоеше Дънкан с най-очарователната си усмивка и й разказваше приключенията си — нещо, което забавляваше Силвия и дразнеше останалите млади хора. Даш стоеше наблизо и внимателно наблюдаваше какво става.

— Негов ред е — каза Джими.

— За какво му е ред? — попита Ру.

— Ние се редуваме — прошепна младият благородник, — за да сме сигурни, че никой няма да докосне с пръст вашата млада госпожица Истърбрук.

Погледна отново младата жена, с която бе говорил преди минута, и каза:

— Тази млада лейди е… много интересна и тъй като аз все пак не съм ваш служител като Даш, той по братски реши, че е негов ред да ви окаже тази приятелска услуга, докато аз… се добера до възможността да… да се запозная по-добре с това сладко момиче тук.

— Моята млада госпожица Истърбрук? — попита Ру.

— Доста вероятно е — прошепна Джими — някой от тези млади господа да пийне малко повече и да направи някоя глупост при вида на такава красива жена, нали? Като се има предвид значението на господин Истърбрук в обществото, не съм ли прав?

— Може и да си прав — каза Ру. — Даш ли ще я изпрати до вкъщи?

— Или той, или Дънкан — отвърна Джими.

— Добре, върни се при младата си дама — каза Ру.

Мина между гостите и стигна до Луис, който се бе разположил като у дома си, скрил изсъхналата си ръка в широкия джоб на новото си сако.

— Сеньор! — Луис вдигна питието си. — По всичко личи, че сте последователен мъж.

— Благодаря — каза Ру. — Кой е в склада?

— Бруно, Джак и Мануел. Защо?

— Само питах. — Той се огледа. — Искам ти и Дънкан да се отбиете там преди да се приберете. Просто да погледнете как вървят нещата.

Луис хвърли поглед към Силвия и братовчед му и каза:

— Разбирам. — После стана. — Но това ме кара да те попитам и нещо друго.

— Какво?

— Бих искал да наема друга квартира.

— Защо?

— Аз съм скромен човек с прости нужди — каза приятелят му. — А твоят братовчед… ами… Дънкан кани много приятелки. Обичам работата си и ми остава малко време за почивка, като се имат предвид… приключенията му.

Ру си помисли, че с парите, които плаща сега на Дънкан, той сигурно мъкне различни келнерки или курви всяка нощ. Квартирата, която споделяха с Луис, бе малка и за самотника от Родез сигурно беше много трудно.

— Намери си ново жилище още утре. Ще ти повиша заплатата, ако е необходимо, за да покриваш допълнителните разходи. Намери си хубаво, спокойно място.

— Благодаря — каза Луис с една от редките си усмивки. — Отивам да кажа на Дънкан, че трябва да проверим склада преди да се приберем.

Ру кимна и се върна до вратата, където Карли пожелаваше лека нощ на гостите.

— А, ето те най-после — каза тя. — Къде беше?

— С Луис. — Той застана до нея, пожела лека нощ на поредния от заминаващите си, а после тихо й каза:

— Иска малко спокойствие, така че му разреших да си намери нещо отделно от Дънкан.

— Това го разбирам — отвърна Карли.

Ру въздъхна. Знаеше, че Карли не харесва Дънкан. В него имаше нещо, което просто я отблъскваше, и колкото повече Дънкан се опитваше да я очарова с приятни безсмислици, толкова по-неприятна ставаше за нея компанията му.

Карли се опитваше да прикрие тази неприязън, но Ру я долавяше и след като я попита за това веднъж, тя си призна.

Малко по-късно Луис и Дънкан дойдоха до вратата и докато Луис пожелаваше лека нощ на Карли, Дънкан се наведе и пошепна в ухото на братовчед си:

— Наистина бих желал да остана по-дълго, Ру.

— А аз ще спя по-добре, ако проверите склада и се уверите, че всичко е наред.

— Естествено. — Дънкан си нацупи.

Ру го хвана за ръката и го поведе няколко стъпала надолу.

— Наредих също на Луис да се изнесе от квартирата ви.

— Защо? — Братовчед му го изгледа изненадано.

— Ами — каза заговорнически Ру, — защото ти се издигаш в обществото заедно с мен.

После хвърли поглед към мястото, където Силвия и дъщерите на няколко други богати хора стояха и разговаряха с цяла група младежи, и добави:

— Помислих си, че ти е нужно малко повече лично пространство за твоите… забавления, и казах на Луис да си намери друго жилище.

Дънкан не знаеше какво да направи, но след миг се усмихна и каза:

— Благодаря ти, братовчеде. Много благородно от твоя страна.

После се сбогува с Карли и си тръгна.

След малко се появи Даш и каза:

— Отивам да изпратя госпожица Истърбрук.

Ру кимна и се опита да изглежда незаинтересуван. Обърна се и видя, че Карли го гледа напрегнато.

— Това се проточи повече, отколкото предполагах — усмихна й се той. — Защо не отидеш да провериш как е Абигейл, докато изпратя и последните гости? Ще се кача след малко.

Карли не изглеждаше много убедена, но кимна, вдигна полите на дългата си рокля и се заизкачва към втория етаж.

Ру набързо обиколи голямата зала, като учтиво разясняваше на застоялите се, че увеселението е към края си. Откри Джеръм Мастерсън заспал в едно широко кресло в малката стая, разположена до главната зала. Беше прегърнал бутилка скъп кешийски коняк. Ру влезе в главния салон и намери своя деловодител Язон, зает в оживен разговор с друг млад човек.

Махна му и му възложи да се погрижи за Мастерсън и да го прибере в дома му по най-безопасния възможен начин.

Стигна до вратата, когато си отиваха и последните гости, включително Силвия и Даш. Когато и последният човек си тръгна, наетата от Даш карета приближи входа. Силвия се обърна да каже лека нощ на Ру и леко залитна. Той я прихвана и усети как тялото й плътно се притисна в него.

— Богове! — прошепна тя. — Сигурно съм пийнала повечко.

Лицето й бе на няколко сантиметра от неговото. Тя го погледна в очите и тихо добави:

— Какво ще си помислите за мен? — После, като че ли импулсивно, го целуна по бузата и прошепна: — Моля ви, елате скоро.

Отстъпи назад, обърна се и допълни:

— Благодаря ви, Рупърт. И простете… неловкостта ми.

После бързо заслиза по стълбите и влезе в каретата, чиято врата Даш галантно бе отворил. Младежът погледна работодателя си, качи се след Силвия и каретата потегли.

Когато Силвия и Даш изчезнаха зад ъгъла, Ру влезе в къщата, благодари на тримата наети келнери за добрата работа, плати им и ги отпрати. Знаеше, че Мари вече е заспала, както и Рендел, защото и двете щяха да стават рано. Свали сакото си и го хвърли на перилата на стълбите — бе твърде уморен, за да го поставя в гардероба, който жена му бе отделила за неговите дрехи.

Целият пламтеше от възбуда и пред него постоянно изникваше образът на Силвия Истърбрук. Не можеше да забрави аромата на дъха й, топлината й, допира на устните й до бузата си. Тялото му се стремеше към нея дори докато влизаше в тъмната спалня, която деляха с Карли. Погледна, видя, че Абигейл спи в детското си креватче, и почувства облекчение. Ако детето беше в леглото до жена му, трябваше да се мести в някоя от стаите за гости, за да не го събуди.

Бързо се съблече и се мушна под завивките. В тъмнината чу Карли да казва:

— Всички ли си тръгнаха вече?

— Не — отвърна той и се засмя. — Оставих няколко в градината. Ще ги оберем утре заран.

— Успешен ли беше приемът? — попита Карли.

— Ти беше там; как го преценяваш?

— Мисля, че ти беше много приятно с тези влиятелни мъже и… красиви жени.

Ру докосна рамото на съпругата си през тънката памучна нощница.

— Обичам да гледам. — Опита се да го каже небрежно. — Защо да не го правя? Но знам къде е домът ми.

— Наистина ли, Ру? — попита тя и се обърна към него. — Наистина ли мислиш така?

— Разбира се — отвърна той, придърпа я към себе си и я целуна. След момент беше напълно възбуден. Издърпа нощницата над главата й и я прегърна.

Облада я бързо и силно, но въобще не мислеше за нея. В тези пълни със страст минути умът му бе изпълнен с образа на друга жена. Мислеше си, че му е достатъчно само да се радва на аромата и допира на Силвия. Когато свърши, се изтъркаля встрани, легна по гръб и загледа в тавана. Питаше се дали Силвия вече се е прибрала.

Пътуваха в мълчание. Даш очакваше тя да заговори първа, но тя не каза нито дума през половината път до имението. Накрая рече:

— Извинявам се, забравих ви името.

— Дашел — отвърна той с усмивка. — Джеймсън. Срещали сте се с баща ми и брат ми.

— С баща ви ли? — Тя смръщи чело.

— Арута, лорд Венкар.

Тя зяпна.

— О, богове! Тогава вашият дядо е…

— Херцогът на Крондор — довърши той.

— Аз ви обърках — каза тя. Вече го гледаше с интерес. — С другия младеж, с когото говорех преди да тръгнем.

— Сигурно е бил Язон — каза Даш. — Той е напълно очарован от вас, госпожице.

— А вие не сте ли? — запита тя игриво.

— Не особено. — Усмивката на Даш стана още по-широка.

— Обзалагам се, че бих могла да променя мнението ви.

Тя се наведе, така че лицето й се оказа почти до неговото, а деколтето й предложи добра гледка към гърдите й.

Той също се наведе, докато носът му почти не докосна нейния, и прошепна заговорнически:

— Аз също се обзалагам, че бихте могли. — Но за нещастие — той отново се облегна назад — съм вречен на друга.

— И коя е щастливката? — Тя също се облегна удобно и добави със смях: — Сигурно много хора й завиждат.

— Не знам — каза той. — Но със сигурност е дъщеря на някой голям благородник. Дядо ми ще ми съобщи, когато му дойде времето.

— Това е ужасно — въздъхна тя и нацупи устни.

Даш повдигна рамене.

— При баща ми и майка ми се е получило. Те и досега са много влюбени един в друг.

През останалото време пътуваха в мълчание. Когато влязоха в имението, вратарят се затича, за да отвори вратата на каретата. Даш скочи и й подаде ръка, за да слезе. После я изпрати до вратата на къщата. Силвия отвори и каза:

— Сигурен ли сте, че няма да ви убедя да влезете?

И прокара ръка по гърдите му. Спря чак под колана му. Даш устоя на изкушението и отстъпи крачка назад.

— Съжалявам, госпожице.

Обърна се и забърза към каретата. Силвия влезе в дома си с лукава усмивка. Едва сдържаше смеха си.

Докато каретата трополеше през града, Даш си мислеше, че неговият работодател е в голяма беда. Съжаляваше, че бе направил жест към Джими, като му позволи да сваля мелничарската дъщеря. След минута удари по стъклото и викна:

— Кочияш!

— Да, сър?

— Откарай ме до „Следата на Бялото крило“.

— Да, сър! — последва отговорът.

Даш се облегна, въздъхна и промърмори:

— Кучка.

16.Приятели

Карли се намръщи.

Ру забързано се обличаше за уговорената вечеря и не обръщаше внимание какво му говори.

— Съжалявам, скъпа. Какво каза?

— Казах, че се надявах да вечеряме заедно.

Той приглади косата си с четка и се намръщи леко на отражението си. Въпреки богатото облекло и скъпия бръснар все още не обръщаше достатъчно внимание на външността си.

Радостен писък го накара да погледне надолу. Дъщеря му бе допълзяла до вратата и се изправяше, като се държеше за касата. Все още не можеше да ходи, но упорито се опитваше и успяваше да се задържи права, ако се хванеше за нещо.

— Мари! — викна Карли.

— Да, госпожо? — чу се от съседната стая.

— Оставяш я сама, без да я наглеждаш, и тя пълзи навсякъде — скара й се Карли.

Изглежда, Мари, незнайно защо, вярваше, че може да остави детето, да се заеме с друга работа и като се върне, да го намери на същото място. От месец-два обаче нещата не стояха така.

— Какво ще стане, ако падне по стълбите? — сърдеше се Карли.

Ру се загледа в дъщеричката си — тя му се усмихваше и смешно поклащаше главичка. Покарваха й зъбки и тя често проплакваше нощем, но трябваше да признае, че все повече я обикваше.

Наведе си и взе детето. Бебето лапна ръчичката си и се опита да пъхне колкото се може повече пръсти в устата си. Ру се засмя, после усети доста странна миризма.

— О, не! — Той се огледа дали по новото му палто няма следи. Не се виждаше нищо. Занесе внимателно детето в съседната стая и каза:

— Скъпа, бебето напълни пеленките… Пак.

Карли взе момиченцето и го помириса.

— Прав си.

— Ще се постарая да не закъснявам. — Ру я потупа по бузата. — Но ако разговорите продължат и през нощта, не ме чакай.

И излезе преди Карли да може да отговори. Каретата му бе изкарана от навеса на задния двор и докарана отпред. Беше я купил преди месец и често се разхождаше с нея из града — просто така, за да го видят.

Компанията „Горчиво море“ бързо затвърдяваше могъществото си и името Ру Ейвъри стана прочуто в Крондор и в целите Западни владения.

Ру се качи в каретата и се замисли какво още да направи, за да разшири финансовата си империя. Корабната компания „Синя звезда“ като че ли бе изпаднала във финансово затруднение и Ру смяташе, че скоро „Горчиво море“ ще се нуждае от повече кораби. Може би трябваше да накара Дънкан да се завърти по крайбрежието и да се ослуша какво се говори, а Даш и Язон да се свържат с информаторите си. Помисли си, че би могъл да убеди и брата на Даш — Джими, да работи за него. Даш се беше оказал много полезен по време на зърнената спекула. Работеше с Ру с благословията на дядо си, но очевидно херцогът бе решил да запази другия си внук на работа в двореца.

Отпусна се на меката седалка, вдигна бастуна си със златна топка и почука на кочияша да тръгват. Разни неща се въртяха в ума му, докато пътуваха по улиците на Крондор, но повечето бяха свързани с желанието да отмъсти на Тимъти Джейкъби. Това, че го бе ударил зле по време на зърнената война, не му бе достатъчно. Два пъти оттогава „Джейкъби и синове“ бяха измъквали изгодни сделки изпод носа на компанията му.

„Джейкъби и синове“ се бяха съюзили и с други фирми, очевидно подплашени от факта, че „Горчиво море“ набира голяма мощ. Но това, че компанията му бе по-силна от тази на „Джейкъби и синове“, не бе достатъчно за Ру. Дългът му към Хелмут нямаше да е изпълнен, докато Тим не паднеше мъртъв.

Обмисляше различни планове, но все ги отхвърляше. Когато най-накрая щяха да се сблъскат, събитията трябваше да изглеждат така, като че ли Ру няма нищо общо с това. В противен случай можеше да се окаже пак в килията на смъртниците, а сега имаше какво да губи.

Богатството е като бандит, който винаги ламти за още повече пари. Успехът на компанията „Горчиво море“ постоянно разкриваше допълнителни възможности за бизнес. Сега тя контролираше по-голямата част от превозите между Крондор и северната част на страната и сериозен процент от тези между Крондор и Източните владения. Не успяваше да се намеси само в района между Кеш и Кралството. Там по-голямата част от търговията бе в ръцете на „Джейкъби и синове“ и договорите изглеждаха непоклатими. На практика, ако нещо се развиваше добре, това бяха керваните от юг, които се увеличаваха.

Мислите за бизнеса и търговията изчезнаха, когато каретата наближи имението на Истърбрук. Слугата попита отвътре кой идва и кочияшът на Ру извика името на господаря си. Масивната порта бързо се отвори. Вече четвърти път след голямото увеселение Ру посещаваше дома на Истърбрук. Първия път Силвия флиртуваше и беше очарователна. Втория път се забави, след като баща й пожела на Ру лека нощ, и отново го целуна по бузата, като се притисна до него, почервеня и заяви, че може би е заради изпитото вино. Последния път отново се забави, но този път целувката беше страстна и не по бузата и тя не каза нищо за виното, а само че той би трябвало да дойде отново.

След две седмици пристигна покана за вечеря.

Въпреки нетърпението си да види Силвия, Ру изчака слугата да отвори вратата на каретата, слезе и каза на кочияша:

— Върни се в града и вечеряй. После ела. Чакай тук, докато изляза. Не знам кога точно ще свърша.

Кочияшът кимна и си замина, а Ру се изкачи по стълбите към вратата. Слугата му отвори и още на вратата Ру видя широко усмихващата се Силвия.

— Рупърт — възкликна тя, като че ли не го бе очаквала. Звукът на името му от нейните уста го накара да потръпне, а видът й го накара да пламне от вълнение. Тя го целуна по бузата и отърка гърдите си в него.

— Тази вечер си много красив! — Ру можеше да се закълне, че тя почти измърка тези думи.

Влязоха в трапезарията и той видя, че е сервирано само за двама.

— Къде е баща ти? — попита той, разтревожен и развълнуван едновременно.

— Отиде в града по работа — усмихна се тя. — Не ти ли написах за това в поканата?

— Мислех, че поканата е от Джейкъб. — Ру седна.

— Беше от мен. Надявам се да не си се обидил.

— Не. — Ру усети как се изчервява. — Защо да се обиждам?

Трудно можеше да яде и забеляза, че често посяга към чашата си. Докато вечерята привърши, бе почти пиян. Накрая Силвия се обърна към слугите и каза:

— Повече няма да имаме нужда от вас тази вечер.

И когато си тръгнаха, вместо да поведе Ру към главния вход, се отправи към стълбите. Той се страхуваше да говори, струваше му се, че потъва в някакъв сън. Озоваха се в дълъг коридор и тя отвори една врата. Пристъпи вътре, дръпна го леко след себе си, пресегна се през рамото му и бутна вратата да се затвори. Той стоеше неподвижен и гледаше голямото легло в средата на стаята. Силвия обви с ръце врата му и го целуна. Каквито й разумни мисли да имаше в ума му, в този момент те изчезнаха.

В тъмнината Ру гледаше към тавана. Чуваше как Силвия диша леко и равномерно до него. Беше заспала. Той също беше изтощен и много му се спеше. Силвия бе най-невероятната жена, която бе срещал, и най-голямата красавица, която бе виждал, но за грижливо отгледана дъщеря на богат търговец бе учудваща смес от детинска игривост и разпътна чувственост. С удоволствие правеше неща, които биха накарали Карли да побледнее. Като си спомни за съпругата си, той се отмести встрани с леко чувство на вина. Знаеше, че не я обича. Беше се оженил за нея от състрадание. Погледна Силвия и въздъхна. Това бе жената, която трябваше да има до себе си. Не пълничката съпруга, която сега спеше в дома му, убедена, че той обсъжда делови въпроси с някой корабен магнат. Трябваше Силвия да го представя пред благородниците — и тя трябваше да му роди деца.

Сърцето му трепна и любовта му към Силвия го прониза мъчително. Обърна се и се вгледа в трудно различимия й профил в мрака. В момчешките си мечти никога не си бе представял, че може да стане толкова богат и влиятелен, нито пък си беше въобразявал, че жена като Силвия Истърбрук би споделила леглото си с него.

Зачуди се на вълшебната промяна, настъпила от времето, когато той и Ерик бягаха от кучетата в Рейвънсбърг.

Запита се къде ли е приятелят му и какво прави. Знаеше, че е някъде отвъд морето заедно с Калис и дьо Лунвил. Нямаше представа какво правят, но подозираше, че е нещо ужасно трудно и зловещо, и знаеше защо точно го правят.

Такива мисли го тормозеха, но реши да ги остави настрани и леко докосна с ръка кадифената кожа на жената до себе си. Силвия веднага потръпна, морно се раздвижи и го прегърна. Ру забрави за Ерик.

Ерик сочеше скалите и викаше:

— Към пристанището! Към пристанището!

Бурята бушуваше. Кормчията напразно се опитваше да насочи носа към залива и да избегне крушението. От часове Ерик стоеше на носа на кораба, взираше се през мрачината на ранната сутрин, през шибащия сняг и мъглата, и се опитваше да помага в управлението на кораба. Току-що бяха минали край най-южната точка на Велики Кеш и бяха уловили течението, за което знаеха, че ще ги отведе през морето до Новиндус. Дните минаваха и драконовият кораб с шейсет и четирима пътници — Калис, дьо Лунвил, Ерик, Миранда и шейсет войници от Орлите на Калис — се носеха през океана.

Гребците напъваха сили ден и нощ, като добавяха мускулната си сила към течението, и корабът се носеше по пустото пространство на океана. Миранда периодично използваше магическо изкуство, за да определя местоположението им, и твърдеше, че са точно там, където трябва.

Времето ставаше все по-студено и често виждаха айсберги, плуващи на север. Една вечер Миранда каза на Ерик, че са близо до южния полюс на света, окован в лед през цялата година — толкова огромна маса, че съзнанието не може да си го представи. От този масивен леден блок се откъсвали парчета с размери на градове, падали в океана и бавно се носели на север, за да се стопят в по-топлите води на Синьо или Зелено море.

На Ерик всичко това му се струваше доста съмнително, докато един ден не видя на хоризонта нещо, което първоначално взе за платно, но по-късно разбра, че е едно от онези огромни ледени парчета, за които го бе предупреждавала Миранда. Тогава поставиха допълнителни дежурни и накараха гребците да работят денонощно на смени, за да се движат по-бързо.

Бяха открили полуостров в скованата от лед земя, но за нещастие течението беше много силно и сега всички отчаяно се бореха да не позволят на кораба да се разбие. Калис беше предупредил, че ако претърпят злополука тук, ще умрат от студ и глад и нищо не може да ги спаси.

— Гребете, да ви вземат дяволите! — крещеше Боби дьо Лунвил.

Мощното течение ги тласкаше право към прибоя.

Калис стоеше на кърмата и със свръхчовешката си сила помагаше да обърнат кормилото, което пропукваше тревожно. Бяха ги предупредили, че дългите кормилни лостове на драконовите кораби могат да се счупят и тогава единствената възможност да се насочва корабът е с помощта на веслата. Бяха ги предупредили също, че дори и опитните екипажи не могат да се справят с такава трудност, а никой на този кораб нямаше достатъчно опит.

Миранда се появи на палубата, разпери широко ръце и извика нещо, което почти не се чу на носа. Изведнъж някаква сила тласна кораба отзад и Ерик трябваше да се хване за перилата, за да не падне във водата.

Корабът се подчини на гребците и на кормилния лост и започна да се приближава плавно към брега. Миранда отпусна ръце и пое дълбоко дъх. Ерик я наблюдаваше с интерес. Жената споделяше малката каюта на кърмата с капитана и Ерик подозираше, че това е повече от обикновена любезност от страна на Калис. Имаше нещо между тях. Дьо Лунвил винаги пазеше пред вратата, когато Калис и Миранда бяха вътре, и само нещо крайно наложително и сериозно можеше да накара някой член на екипажа да се осмели да мине край него.

Миранда определено беше привлекателна, но когато пристъпваше близо до него, Ерик усещаше, че у нея има нещо, което го притеснява и го кара да отхвърли всяка мисъл за по-голяма близост. Почти да я отхвърли, защото като всички на борда, не беше спал с жена от месеци.

Тя дойде до него и посочи напред в сумрака.

— Не мога да използвам друг толкова мощен тласък още няколко дни, защото ще привлечем внимание към себе си. Така че бъди внимателен: и съобщи, ако видиш нещо в тая каша. Виждаш ли онези три звезди? Ако носът е насочен към тях, ще стигнем Новиндус за по-малко от ден гребане от Испар. Ще се движим покрай брега, малко на североизток, и ще открием устието на река Дии. Вече трябва да използваме само обикновените начини, за да откриваме местоположението и посоката си. — Очевидно Миранда беше уморена от магията, която беше използвала, за да отклони кораба от удара в скалите. Ерик се зачуди дали това се дължи на използваната от нея магия, или на някаква друга причина, но реши да не я пита. После осъзна, че нещо, свързано с похода, не е в ред. Миранда знаеше много повече за целта им от него, а той бе достатъчно запознат, за да знае, че е възможно и да не се върнат. Може би затова бе притеснена.

— Добре ли си? — попита той накрая.

Тя го погледна изненадано, после се засмя.

— Да, добре съм. — И въздъхна. — Заклинанията, които правех, за да установя къде се намираме по време на нашия път, бяха като шепот в шума на обеден пазар. Заклинанието, с което току-що предпазих кораба да не се разбие в скалите, беше вик в нощта. Ако някой ни търси и може да определи откъде идва магията… — Тя поклати глава и се обърна да си тръгне.

— Миранда? — спря я Ерик.

Тя се обърна.

— Да, Ерик?

— Ще се завърнем ли вкъщи, как мислиш?

Дори и да беше в добро настроение преди малко, сега това не й личеше. Замълча за миг, после каза:

— Може би не.

След няколко часа Алфред, ефрейторът от Даркмоор, дойде и каза:

— Идвам да ви сменя, сержант.

— Хубаво — каза Ерик и отиде при гребците. От груб и надменен човек, Алфред се беше превърнал в първокласен войник. Ерик смяташе, че ще бъде повишен, когато се върнеха в Крондор… после се поправи: ако се върнеха в Крондор.

Освен мъничката каюта, където спяха капитанът и Миранда, единственото място за сън беше пейката на последния ред гребци, която обикновено служеше за резерва, или пък трябваше да се лежи на палубата между гребците. Спяха на смени.

Ерик легна на дъските и се унесе в дрямка. След дългите години служба се бе научил да се радва на съня, когато е възможно, и малко неща можеха да разтревожат съзнанието му достатъчно, за да го задържат буден. Замисли се какво ли правят приятелите му. Чудеше се дали Ру е напреднал в стремежа си да стане богат и дали кракът на Джедоу е оздравял. Прищя му се да поговори с Грейлок, после се сети за Накор. Смешният нисък човек и Шо Пи не се бяха върнали от Звезден пристан с капитана и Ерик се чудеше какво ли правят.

Някои от младите мъже и жени се смееха, но повечето се мръщеха, мърмореха или се чудеха какво да правят.

— Вярно е! — настояваше Накор.

Шо Пи стоеше край мъжа, за когото твърдеше, че му е учител, и бе готов да го защитава. Някои по-нетърпеливи студенти решиха, че е време да поемат нещата в свои ръце. Що Пи не се тревожеше, че Накор няма да може да се защити — знаеше, че Накор е любител на борбата с голи ръце, исаланския стил, преподаван в храма на Дала, но срещу дванайсет или повече сигурно щеше да му бъде нужна помощ.

— Млъкни! — викна един от тези, които се смееха, на колегата си, който крещеше подигравателно.

— Защо не ме накараш? — попита той.

— Я чакайте — викна Накор, отиде при двамата млади мъже и ги хвана за ушите.

Бе хубава утрин и Накор бе започнал дискусия с един студент още по време на закуската. Когато слънцето изгря, Накор реши да изведе класа си извън мрачните учебни зали. Сега поведе двамата извиващи се младежи в центъра на големия кръг и всички студенти от трите групи започнаха да се смеят.

Шо Пи вдигна очи към високия прозорец, който гледаше към поляната, и мярна лицата зад него. Откакто бе назначен за отговорник на академията, Накор не беше променял повечето от дневните задължения, макар че от време на време намираше час-два, за да предаде някой и друг урок.

Но повечето време беше зает с безименния безумен просяк, който в момента беше настанен на острова. Всяка сутрин двама студенти биваха изпращани, за да хвърлят просяка в езерото — твърде неуспешно усилие да го държат чист. Ако някой по-амбициозен се опиташе да сапуниса мъжа, единственият резултат беше разкървавен нос или насинено око.

Когато не беше мокър, мъжът се скиташе, наблюдаваше какво правят другите или спеше. Често обикаляше около кухнята и се опитваше да открадне храна, докато не му подхвърлеха нещо. Когато получеше ядене, изливаше чинията на земята и ядеше с пръсти или направо като куче.

Останалото време Накор прекарваше в библиотеката, като четеше и си водеше бележки. Понякога даваше възможност на Шо Пи да зададе въпросите си или да поиска напътствия за неща, които би искал да разбере. Често Накор го затрудняваше, като му задаваше някои странни въпроси или го питаше за нещо, което приличаше на неразрешима загадка. Независимо дали отговаряше на въпросите, признаваше се за победен или разгадаваше загадката, реакцията на Накор бе една и съща — постоянна незаинтересуваност.

Накор пусна двамата пищящи студенти и каза:

— Благодаря ви, че се явихте като доброволци, за да ми помогнете да докажа истинността на твърдението си.

Обърна се към студента, принадлежащ към групата, известна като Сините конници, и каза:

— Сега сигурно разбираш, че говоря сериозно и енергиите, които наричаме магически, могат да бъдат управлявани, без да се дрънка толкова, колкото мислите, че е необходимо. Не е ли така?

— Разбира се, учителю — отвърна студентът.

Накор въздъхна. Под влиянието на Шо Пи вече всички Сини конници го наричаха така, въпреки протестите му.

Обърна се към другия студент, член на групата Магическия жезъл на Уатом, и попита:

— А ти не вярваше, че е възможно. Прав ли съм?

— Разбира се, че не е възможно. Ловкост на ръката, уличен театър — да. Но не и истинска манипулация със силите на магичното.

Накор вдигна пръст.

— Тогава наблюдавай! — И мина зад студента. В това време безименният просяк се появи и разбута кръга млади хора.

За пръв път мъжът, който всеки освен Накор смяташе за луд, показваше интерес към това, което става. Той клекна на няколко метра встрани и започна да наблюдава.

— Обучавал ли си се в рейки? — попита Накор студента, зад когото стоеше. — Упражнява ли това, което ви предавах миналия месец?

— Разбира се — отвърна студентът.

— Добре — каза Накор. — Това е почти същото. Стисни ръката си в юмрук.

Той хвана ръката на младия човек, дръпна я назад, като го постави в бойна поза, и каза на другия студент:

— Ти стой там, ако нямаш нищо против.

Пак се обърна към първия и продължи:

— Почувствай енергията в себе си. Затвори си очите, ако това ти помага.

Студентът изпълни нареждането.

— Сега — напътстваше го Накор — почувствай енергията, която обикаля в тялото ти и около него. Усети я как приижда. Когато си готов, искам да удариш с юмрук в корема младежа срещу тебе, но това трябва да бъде повече от удар. Искам да освободиш цялата си енергия през юмрука си.

— Бъди готов — каза той на студента, които трябваше да бъде ударен. — Стегни си коремните мускули. Може да те заболи.

Студентът се усмихна насила, но все пак се приготви да посрещне удара. Противникът му замахна и го удари, но той едва се поклати.

— Трябва да поработиш още върху това — каза Накор. — Ти не чувстваш енергията.

Внезапно просякът скочи, бутна настрани първия студент, залюля се на пети, затвори очи и отстъпи малко настрани. Чувстваше се как енергията пращи във въздуха около него. После той сви юмруци и ги изстреля напред, като издиша звучно. Ударът бе толкова силен, че метна съмняващия се студент назад и дори го подхвърли нагоре. Той отхвръкна на пет-шест крачки и падна върху двама от колегите си.

Удареният се преви — държеше се за корема и се мъчеше да си поеме въздух. Накор изтича, обърна го по гръб и почна да му прави изкуствено дишане. Със сълзи в очите студентът го погледна и едва проговори:

— Не бях прав.

— Да, не беше — съгласи се Накор. После се обърна към другите. — Внесете го вътре и нека лечителят го прегледа за наранявания. Нещо в него може да е увредено.

Обърна се и видя, че просякът отново е клекнал и гледа с празни очи. Шо Пи дойде и попита:

— Учителю, какво стана?

— И аз бих искал да знам — тихо каза Накор. После се обърна към студентите и заяви: — Видяхте ли? Дори това бедно създание знае как да използва мощта, която витае тук около вас, навсякъде.

Видя, че повечето лица показват само учудено притеснение, махна с ръка към главната сграда и каза:

— Урокът свърши. Върнете се да се занимавате с това, което имате по програма.

Студентите си тръгнаха, а Накор отиде при просяка, клекна и впи поглед в очите му. Там, където за кратко се бе мярнало нещо могъщо и мъдро, сега имаше само две празни орбити. Накор въздъхна и каза:

— Приятелю, какво си ти всъщност?

И като не получи отговор, стана. Шо Пи търпеливо го очакваше.

— Бих искал да съм по-умен — каза Накор на самоопределилия се за негов ученик.

— И аз бих искал да знам повече, учителю.

— Бих искал да знам и какво е станало с Калис — въздъхна Накор. — Почвам да скучая тука и освен това — той гледаше към синьото небе на запад, откъдето се приближаваше нещо — може би ще се наложи да си тръгнем оттук съвсем скоро, независимо от това дали някой ще дойде от Крондор, за да оправи нещата.

— Кога ще тръгваме, учителю? — попита Шо Пи.

— Не знам — поклати глава Накор. — Скоро. Може би тази седмица. Може би следващия месец. Ще узнаем, когато му дойде времето. Ела да идем да хапнем нещо.

При споменаването на храна безпаметният просяк скочи, изръмжа и забърза към трапезарията.

— Виж как нашият безумен приятел разбира относителното значение на нещата — каза Накор на Шо Пи и продължи на исалански:

— И удря като Голям майстор от ордена на Дала.

— Не, учителю — отговори Шо Пи. — Много по-силно. Може би всичко се обяснява с това, че има повече ча — той употреби древната дума за лична мощ, — отколкото всеки от жреците, които съм виждал, докато бях в храма.

И тихо добави:

— Мисля, че можеше да убие това момче.

— Несъмнено. Стига да беше поискал — съгласи се Накор.

Ру се разбуди от сивата предутринна светлина, проникваща през прозореца. Можеше да се прибере вкъщи преди Карли да е станала. Знаеше, че е възможно бебето да е спало непробудно цяла нощ, и ако побързаше, Карли можеше да си помисли, че се е върнал по-рано. Но трябваше да тръгне веднага.

Стана от леглото толкова тихо, колкото можеше. Съжаляваше, че трябва да си тръгне. Споменът за тялото на Силвия и за нейните страстни желания през нощта го възбуди въпреки умората му. Облече се и тихо излезе. Кочияшът дремеше. Той го събуди и му нареди бързо да тръгва за вкъщи.

Силвия отвори очи и се усмихна. Помисли си, че не е много трудно да води за носа малкия грозник. Беше млад, изпълнен с желания и много по-здрав, отколкото изглеждаше. Знаеше, че докато той си мисли, че е влюбен в нея, трудно ще оцени дълбочината на влиянието й върху себе си. Само след месец щеше да е готов да пренебрегва някои от сделките си заради нея. А след година щеше да предаде и съдружниците си.

Тя се прозя и се протегна доволно. Баща й нямаше да се върне няколко дни. Тя знаеше, че ще получи бележка от Ру още преди пладне. Нямаше да му обръща внимание ден-два, а после щеше да го покани пак. Преди да заспи се замисли колко дълго трябва да чака преди да му направи сцена и да му съобщи, че не може да продължава да се вижда с женен мъж, независимо от това колко я обича. Докато се унасяше, си помисли, че има и други двама мъже, които би трябвало да покани преди баща й да се върне.

Ру се изкачи на пръсти по стълбите и се мушна в спалнята. Карли спеше. Той бързо се съблече и се мушна в леглото до нея.

След около половин час тя се събуди. Ру се направи на заспал. Тя стана, облече се, взе бебето, което тихичко гукаше, и излезе от спалнята. Ру почака малко, после стана и слезе в трапезарията.

— Добро утро — каза Карли. Тъкмо хранеше бебето.

Абигейл се усмихна сладко и изгука.

Ру се прозя.

— Наспа ли се? — попита Карли безизразно.

Ру дръпна един стол, седна и изчака Мари да донесе кафето. После каза:

— Чувствам се, като че ли съм спал само пет минути.

— Много ли закъсня? — студено попита Карли.

— Много. Дори не знам по кое време свършихме.

Карли хранеше с лъжичка детето със зеленчуково пюре.

— Имам да ти казвам нещо — обади се тя след няколко минути.

Ру почувства как гърдите му се стягат. Обхвана го паника и за част от секундата си помисли, че знае, че й е изневерил. Но после отхвърли тази мисъл. Карли не бе заподозряла нищо, когато се бе върнал от Рейвънсбърг, където беше прекарал нощта с Гуен, и едва ли подозираше нещо и сега.

— Какво има? — спокойно попита той.

— Исках да ти го кажа снощи, но ти толкова бързаше…

— Какво има? — повтори Ру.

— Чакам бебе.

Ру я погледна и видя, че очите й са впити в лицето му. И почувства, че тя се страхува от това, което ще й каже.

— Чудесно! — Той се насили да го извика радостно. Стана, заобиколи масата и възкликна: — Този път е момче, нали? — И я целуна по бузата.

— Може би — тихо каза Карли.

Ру се помъчи да се засмее.

— Трябва да е момче, иначе ще трябва да сменям всички документи и печати на „Ейвъри и дъщери“.

— Ако един син ще те направи щастлив, надявам се да е момче — усмихна се тя.

— Ще съм щастлив, ако детето е чудесно като Абигейл, каквото и да е — каза той. И тръгна да излиза, като остави недоизпитата си чашата на масата.

— Няма ли да закусиш?

— Не — каза той и смъкна палтото си от закачалката до външната врата. — Трябва да отида в офиса. Имам да пиша важно писмо, а след това трябва да бързам за среща в „Барет“.

И без да дочака отговор, излезе. Карли чу как вратата самотно хлопна, въздъхна и продължи да храни детето.

Времето минаваше и животът потече по своя странен, но постоянен ритъм. Ру хитруваше, за да отскача до Силвия веднъж или два пъти седмично, като твърдеше, че прекарва нощите през седмицата със съдружниците си. Силвия му направи ужасна сцена и имаше моменти, когато той съжаляваше, че е женен и че трябва да я моли седмици, преди тя да се съгласи да се видят. Накрая тя се смили, защото той й изпрати диамант и изумрудена огърлица, което му струваше повече злато, отколкото би могъл да си представи преди две години. Накрая призна, че го обича, и Ру продължи с лъжите към жена си.

Силата му като търговец бързо растеше и той нямаше сериозни финансови затруднения. Компанията „Горчиво море“ процъфтяваше.

Ру се научи и как най-добре да използва уменията на тези, които работеха за него. Дънкан беше много ценен в събирането на слухове и при проучването на търговските възможности — правеше го, докато скиташе по кръчмите, хановете и пристаните. Язон доказа, че е много сериозен сътрудник в бизнеса, що се отнася до управлението на паричните фондове. Да бъдеш едър търговец беше нещо много повече от това да купуваш и продаваш. Такива странни понятия като взаимна допълнителна гаранция и съвместно поделен риск между нечленове на компанията, къде е най-добре да влагаш златото си, което не е използвано за покупки, и къде да намериш най-безопасното място за съхранението на парите си — във всички тези области Язон показваше необикновено усърдие и умение. Половин година след като Ру за пръв път преспа със Силвия, компанията купи една счетоводна къща и започна собствена банкерска дейност.

Луис също се оказа истинско съкровище. Можеше да бъде нежен с ядосаните клиентки, но и безмилостен с опърничавите каруцари. На два пъти трябваше да доказва на един от по-дебелооките, че дори и със саката ръка може да го накара да изпълнява заповедите му.

Даш все така беше загадка — изглеждаше напълно незаинтересуван от личните си печалба, но очевидно възходът на компания „Горчиво море“ му доставяше удоволствие. Изглежда, служеше във фирмата ей така, за кеф, а не за лична изгода. На моменти дори използваше брат си в една или друга операция. Джими и Даш можеха да бъдат страшна двойка, когато поискаха, и Ру не би желал да са му противници.

Карли наедряваше и Ру се надяваше, че този път ще му роди син. Напоследък бе почнал да чувства, че животът не може да е по-добър, с изключение на два неприятни момента: продължаващото съществуване на „Джейкъби и синове“ и отсъствието на приятелите му от миналите дни.

17.Бедствия

Ру въздъхна.

Бебето помръдна неспокойно в ръцете му, докато жрецът каканижеше песнопенията си и мажеше с ароматично масло челцето му. Все още поразен от факта, че има син, Ру реши, че нищо на света не може да направи церемонията по кръщаването по-поносима.

— Наричам те Хелмут Ейвъри — каза накрая жрецът.

Ру подаде бебето на Карли и я целуна по бузата. После целуна и малката Абигейл, която се въртеше неспокойно в ръцете на Мари, и каза:

— Трябва да тичам до работата, но ще се върна най-много след два часа. Карли го погледна със съмнение. Напоследък мъжът й работеше много и понякога не се връщаше дори нощем.

— Чакаме гости — напомни му тя.

— Знам — отвърна той, докато излизаха от храма. После подвикна: — Вземете каретата. Аз ще отида пеш.

Закрачи по улицата, видя една наемна карета и я повика. След минути пътуваше към имението на Истърбрук. Чудеше се на гадното си настроение. Силвия беше станала извор на чудеса за него и когато бе с нея, всеки гняв или притеснение оставаха някъде зад гърба му. И по причини, върху които не се замисляше, баща й като че ли никога не си беше вкъщи през тези дни и минути. След като Ру пристигнеше за вечеря, Силвия го посрещаше с отворени обятия и го водеше нагоре по стълбите към спалнята си. Ру беше учуден и възторжен да разбере, че желанието й не е по-малко от неговото. Понякога се питаше кой ли е научил това благоприлично, израснало в охолство и грижи момиче на такива изобретателни любовни номера, но тя никога не споделяше нещо за миналото си, нито пък го питаше за предишните му връзки.

Когато каретата приближи имението на Истърбрук, Ру разбра причината за лошото си настроение. От всички, които бяха присъствали на кръщавката на Хелмут или щяха да дойдат на приема довечера, най-желаният от него човек нямаше да присъства.

Ерик даде сигнал и колоната конници спря. Със знаци, давани с ръце, мълчаливата заповед за слизане от конете бе предадена назад. Ерик яздеше начело на колоната до Миранда и Боби дьо Лунвил; Калис и един мъж, казваше се Реналдо, бяха избързали напред, за да се ориентират в обстановката.

Корабът беше спрял на планираното от Калис място и капитанът очевидно се успокои, когато след два дни се появиха агентите от Града на Змийската река. Новините от фронта бяха лоши.

Огромната флотилия беше наполовина готова и армиите на Изумрудената кралица имаха вече пълен контрол над континента, с изключение на малки области южно от планините Ратх’Гари и някои места по западния бряг. Съобщенията отвсякъде бяха еднакво нерадостни и тежки. Войнството на Изумрудената кралица беше опустошило целия континент. Бяха оголили земята и използвали всяко дръвце, за да изградят огромната флотилия, необходима им да прекосят океана. Въобще не се интересуваха, че хиляди роби, пленени по време на войната, загиваха в ужасните условия на живот и работа.

Няколкото малки въстания в различни части на войската бяха потушени безмилостно, като бунтовниците бяха разпъвани на кръст или разчеквани пред армията. Като следваща стъпка за въдворяване на дисциплина бе въведено изгарянето на един човек на всеки хиляда пред другарите му — предупреждение, че всяко бъдещо неподчинение може да доведе само до безмилостно унищожение.

Ерик си спомни времето, когато всеки човек в неговото отделение отговаряше за постъпките на други петима. Всеки боец трябваше да внимава какво правят и останалите от групата, защото грешката на един можеше да отведе всичките на бесилото.

Единствената добра новина за дружината на Калис бе, че цялото внимание на Изумрудената кралица беше съсредоточено върху Града на Змийската река, полуразрушеното пристанище Махарта и Речните земи. В района, където щяха да действат Калис и отрядът му, нямаше и следа от армия.

Калис отбеляза, че едва ли ще е точно така, когато приближат целта си. Шестима от агентите му откараха кораба до едно рибарско селце — там трябваше да го скрият под един голям навес за сушене на риба, докато им потрябваше, за да се върнат в Кралството.

Никой не спомена, че малцина смятаха това за възможно.

Сега навлизаха в планините. Бяха се движили цяла седмица през хълмовете и все още не се бяха сблъсквали с някаква реална опасност. Ерик беше един от малцината, участвали в миналия поход, когато избягаха от сааурците, като минаха през тунелите на пантатийците, и знаеше какво ги чака. Навремето враговете бяха решили, че Пурпурните орли на Калис — за тях пантатийците смятаха, че са единствената въстанала наемническа част — са потънали в планините, и бяха окупирали цялата област. Тогава се спасиха по чудо — бяха се престорили на наемници на служба при сааурците и се придвижиха дръзко право срещу фронта, в посока, противоречаща на всякаква логика. И това ги бе спасило.

Реналдо се появи запъхтян и съобщи на дьо Лунвил:

— Капитанът намери безопасно място за лагеруване и каза, че за днес спираме похода.

Ерик погледна слънцето. До залез оставаха още няколко часа. Дьо Лунвил забеляза погледа му и попита:

— Приближаваме ли се вече?

Реналдо кимна и посочи към дърветата.

— Там има нисък скален хребет и отгоре може да се види устието на реката и мостът. Така поне каза капитанът.

Ерик разбра. Зрението на Калис беше много по-остро от това на всеки човек. Щом вече виждаха клисурата, значи се намираха на един ден езда от моста, а оттам до входа на мините имаше още толкова път. Ако решаха да изоставят конете, им трябваха два дни, за да стигнат от моста до пещерите.

Ерик скочи от коня си със смесени чувства; ако продължаха да яздят, щеше да е по-лесно за хората, но ако изоставеха конете край тунелите, това означаваше смъртна присъда за животните. За момент Ерик се учуди, че се е загрижил повече за безопасността на конете, отколкото за своята собствена.

Потръпна при тази мисъл и даде заповед за изграждане на лагера. Мъжете се подчиняваха на здраво втълпената им дисциплина, която се изискваше от тях. Наскоро Алфред отново беше произведен в чин ефрейтор и напомняше с всеки изминат ден все повече на Чарли Фостър — ефрейтора, който превръщаше първите дни на Ерик в истински ад по нареждане на Боби дьо Лунвил. Сега, години по-късно, Ерик разбираше, че като накара тези мъже да се подчиняват, без да се колебаят или разсъждават, може да им даде най-добрата възможност да оцелеят и нещо още по-важно — така се осигуряваше и постигането на целите на похода им.

Когато лагерът бе готов, уточниха постовете и се нахраниха със сухи дажби и без да палят огън, защото не искаха да рискуват някой да ги забележи. Зимата бързо се приближаваше, така че това щеше да бъде още една нощ, пълна с несгоди.

Докато мъжете се хранеха, Ерик провери конете и се увери, че всички са здрави. Освен това провери дали всеки мъж е на мястото, където трябваше да е, после се отправи към полянката, където бяха седнали дьо Лунвил, Калис и Миранда.

— Конете са наред — каза Ерик.

Калис му махна да седне до тях.

— Добре — рече капитанът. — Трябва да намерим място, за да ги оставим — някъде наблизо.

— Защо да се безпокоим за това? — попита Миранда.

— Не отхвърлям възможността да ни потрябват отново. Може да се наложи да се изтегляме бързо, когато напуснем планините. Ако наблизо има каньон с достатъчно паша за седмица-две, бих искал да оставя конете там. Големите снегове няма да завалят скоро и конете биха могли да се задържат там.

— Когато заобикаляхме онзи връх по обед — обади се Ерик, — забелязах малка долина под нас. — Той посочи с ръка. — Не съм сигурен, но може би има някакъв път в онази посока. Най-малкото козя пътека.

— Тук ще отдъхнем няколко дни — каза Калис, — така че утре разузнай какво е положението. Ако има път, ще отведеш конете.

Ерик все още не се чувстваше удобно в присъствието на капитана, за да изказва мислите, които го вълнуваха, макар че вече беше прекарал достатъчно време с Боби. Но капитанът оценяваше прямите приказки, когато ставаше дума за целта им, и това го окуражи.

— Капитане, защо да се бавим? С всяко закъснение увеличаваме риска да бъдем открити.

— Трябва да изчакаме един човек — отвърна Калис.

— Имам един агент — обади се Миранда, — който се опитва да открие някои от местните и да разговаря с тях.

Никой не каза нищо повече, така че Ерик разбра, че трябва да се въоръжи с търпение, за да изчака и да разбере кой е тайнственият агент на Миранда и кои са тези местни хора. Той се извини и стана, за да види какво правят мъжете от отряда.

Не се учуди, като видя, че всеки се занимава с това, което трябва да върши, и че не е нужно да нарежда никому нищо. Това беше най-добрата група воини в историята на Кралството според лорд Уилям и дьо Лунвил и Ерик почувства силна гордост, че и той е в тази бройка. Все още подценяваше ролята си в създаването на специалната бойна част, но същевременно ставаше все по-уверен.

Беше прекарал много часове в четене на всякакви книги за водене на военни действия и за тактиката на бойното поле и бе имал възможността да обсъжда военните проблеми с всекиго в двореца. Понякога бъбреха за прочетеното по време на храна във войнишката столова, понякога — на официална вечеря в двореца на принца или на учебния плац, където някой барон от граничните земи или херцог от Източните области наблюдаваше подготовката на Пурпурните орли на Калис.

Ерик не мислеше, че е особено надарен в стратегията, въпросите на доставките или разположението на силите, но чувстваше, че е способен да води хора, или най-малкото да ги кара да вършат това, което трябва, без да има нужда да прибягва до обиди и заплахи, както правеха други офицери. Наистина му беше приятно, че ако ги поведеше, мъжете щяха да го последват. Не беше сигурен как точно го правеше: просто го можеше.

Като свърши проверката, седна и разопакова един пакет сухар. Разтвори восъчната хартия, като гледаше всички парченца восък да падат върху разстланата кърпа; знаеше, че след като вдигнат лагера, трябва да мине и да провери дали не е останало някъде парченце восък, разкриващо, че са били тук. Ако не го направеха, дьо Лунвил със сигурност щеше да го направи. Макар че отношенията им се бяха променили много от съдбовния ден, когато Боби нареди да обесят Ерик, той все още не бе освободен от опасността да го бичуват пред строя, ако старши сержантът сметнеше, че пренебрегва задълженията си.

Калис и Миранда приближиха и Ерик се изправи.

— Капитане?

— Ще отидем да се разходим малко — каза Калис. — Обиколи караулите и им кажи, че опознавателният сигнал са две щраквания с пръсти и думата „сврака“. Ясно ли е?

— Ясно — кимна Ерик.

Който и да се покажеше около лагера, щеше да бъде предупреден с две щраквания от караулите. Ако не отговореше веднага с думата „сврака“, щеше да бъде посрещнат от смъртоносни удари. Ерик се надяваше, че случайни търговци или странстващи свещенослужители няма да се появят на пътя през следващите няколко дни.

— Капитане? — попита Ерик, докато Калис се готвеше да тръгне.

— Да?

— Защо „сврака“?

Калис кимна към Миранда.

— Защото — каза тя — това е думата, която моите агенти знаят като пропуск и освен това на този континент няма свраки, така че никой друг няма да се сети да използва такава дума.

Ерик вдигна рамене и наведе глава да довърши студената си вечеря.

— Трябва да обсъдим някои неща — каза Калис.

— Какво например? — попита Миранда. Беше седнала на ствола на едно повалено дърво.

— Ако оцелеем, имаме ли бъдеще? — каза Калис и седна до нея.

— Трудно е да се каже. — Миранда хвана ръката му и въздъхна. — Не, за това е невъзможно дори да се мисли. — Тя се наведе и го целуна. — Ние винаги сме значели много един за друг, откакто се срещнахме, Калис.

Той не отвърна нищо.

— Изпитваме чувства един към друг, каквито малцина познават… — И след минута мълчание допълни: — Но бъдещето? Не знам дали ще сме живи дори следващата седмица.

— Помисли все пак — усмихна се Калис. — Предвиждам да оцелеем.

Миранда изучаваше лицето му в златистата светлина на късния следобед — лъчите на слънцето пробиваха зеления покров на клоните. След малко се засмя.

— Какво смешно има? — попита той.

— Аз съм смешната — каза тя, стана и се протегна, за да развърже роклята си. — Винаги съм била влюбена до глупост в едно красиво русо момче. Хайде, ела ме стопли. Денят е студен.

Когато дрехите й паднаха до глезените, те се изпъна и прибра ръце до тялото си, дланите й прилепнаха за хълбоците. Той я вдигна с такава лекота, сякаш бе дете, целуна гърдите й, игриво я завъртя в кръг, после внимателно я постави на земята и каза:

— Момче ли? Аз прехвърлих половинвековна възраст, жено.

— Майка ме предупреждаваше — засмя се Миранда, — че по-младите мъже са ентусиазирани любовници, но често се взимат много на сериозно.

Калис се вгледа изучаващо в лицето й.

— Никога не си говорила за майка си.

Миранда мълча известно време, после се разсмя.

— Свали дрехите си, момче! — каза тя с шеговито командирски глас. — Земята е студена!

— Баща ми винаги казваше да проявявам уважение към жените — засмя се Калис.

Любиха се забързано и страстно, забравяйки за тревогите си, за това какво можеше да донесе утрешният ден, отдадени напълно на най-важното и жизнеутвърждаващо действие на света. За броени минути чувствата им бяха само чиста, споделена радост и щастие, истинско отрицание на страха и смъртта.

Щракнаха два пъти с пръсти и се чу думата „сврака“, произнесена с някак странен акцент. Ерик стигна до поста секунди преди дьо Лунвил и Калис.

Бяха чакали вече три дни и капитанът реши, че ако агентите на Миранда не се появят скоро, въпреки всичко ще поеме напред. Конете бяха отведени в една тучна долина. Ерик знаеше, че ако никой не се завърне, конете сами ще си намерят пътя извън долината и надолу към по-ниските ливади, когато приближеше зимата. Това го караше да се чувства по-спокоен, макар че не разбираше защо е точно така. Ерик познаваше планините, макар че планините на Даркмоор не бяха толкова впечатляващи като тези, към които приближаваха сега. Той вече усещаше ледения полъх на зимата. Нощем температурата падаше под нулата, а със следващата буря щеше да дойде и снегът.

Мъжът, който се показа на пътеката, беше облечен в странна белезникава броня и Ерик незабавно разбра, че е от напълно непознат метал. Огромната броня например трябваше да дрънчи силно, но не беше така; освен това трябваше да кара мъжа да се движи бавно и тромаво, а той крачеше съвсем леко. Главата му беше напълно затворена в шлем с два тесни процепа за очите, а на гърба си носеше нещо като арбалет със съвсем непозната форма. Освен това навсякъде по него святкаха мечове, ками и ножове.

Другите двама, които идваха след него, бяха стари познати на Ерик и той ги поздрави тихо още щом се приближиха:

— Праджи! Вая! Радвам се да ви видя!

Двамата стари бойци отвърнаха на поздрава му.

— Чухме, че си между успелите да се изтеглят от Махарта, фон Даркмоор — каза усмихнато Праджи.

Двамата възрастни мъже бяха облечени и въоръжени като наемници, но Ерик се чудеше как ли се сражават, като имаше предвид възрастта им. Наистина, преди две години с очите си бе наблюдавал здравината и силата на Праджи и Вая в сраженията и нищо не показваше, че сега са по-малко опитни — но очевидно бяха много уморени.

Праджи беше най-грозният мъж, когото бе срещал, но бе симпатичен и приятен човек. Вая беше застаряващ паун, все още много суетен въпреки напредващата си възраст. Но въпреки всички различия мъжете бяха верни един на друг като братя.

— Гневливия, имаше ли някакви трудности? — попита Миранда.

Подвижният арсенал махна шлема си и се видя младолико лице, луничаво и бледо, с червеникавокестенява коса и сини очи. Единствено ситните капчици пот издаваха умората му.

— Никакви — каза Гневливия. — Трябваше ми известно време, за да открия двамата ти приятели, Калис.

Капитанът погледна въпросително Миранда и тя обясни:

— Описах му как изглеждаш. Трябваше да дойде тук и да те намери дори и ако ме няма.

Калис очевидно не беше очарован от думите „ако ме няма“.

— Как вървят нещата на изток? — попита той Праджи.

— Лошо. По-лошо, отколкото очаквахме. Тази кучка, Изумрудената кралица, се оказа още по-гадна, отколкото я помнехме при Хамса и другите места, където се сблъскахме с нея. — Той изу ботушите си и размърда краката си. — Помниш ли генерал Гапи? Беше изпратен срещу джешандите в северната степ — голяма грешка — и те го размазаха в кърваво сражение. Само един на десет души се завърна от степите. И тогава Изумрудената кралица се зае лично с него — завързаха Гапи гол над един мравуняк и му намазаха топките с мед. Накара всички генерали да гледат, докато той не престана да пищи.

— Не можеш да се провалиш в нейната армия — поклати глава Вая и се усмихна. — Изразът „изпълни или умри“ е придобил ново значение.

— Значи джешандите още се държат, така ли? — попита Калис.

— Вече не — отвърна Праджи с тъга. — След неуспеха на Гапи в степите бяха изпратени пет хиляди сааурци. Джешандите се бориха дълго — пуснаха на хората-гущери повече кръв от всеки друг, — но накрая бяха смазани.

Ерик мълчеше. Само веднъж се бе изправял срещу сааурците и техните чудовищни коне, но знаеше, че нито едно човешко същество не може да им излезе в открит бой; необходими бяха трима-четирима конници, за да обезвредят един сааурец. В моменти на скука Ерик бе градил планове за победа над сааурците в открито сражение, но впоследствие ги намираше за трудно осъществими.

— Все още има останали от тях — каза Праджи. — Извършват набези тук-там за храна, но като сила Свободните хора вече не съществуват.

Калис остана смълчан за момент. От всички общества в далечния континент при джешандите имаше най-голям брой елфи. За елфите всеки убит беше загуба, която човешките същества не можеха да си представят. Народът на майка му щеше да оплаква загиналите десетилетия наред.

Той се отърси от връхлетелите го мисли и попита:

— А какво е положението при клановете на юг?

— Точно там — каза Праджи и посочи Гневливия — ни откри той. Снощи лагерувахме с Хатонис на едно място…

— Били сте в Източните земи тази сутрин? — невярващо попита Ерик.

— Това момче — каза Праджи — знае как да ни преведе бързо.

Гневливия извади някакъв предмет и го завъртя в ръцете си. Беше сфера с редица стърчащи ключове.

— Пристигнахме тук за един миг — продължи Праджи — Прекарахме почти целия ден в обиколки из планините, за да ви открием.

— Ние сме почти безпомощни, стари приятелю — каза Праджи на Калис. — Изумрудената кралица тези дни разположи войските си по двата бряга на реката. Едва можем да се приближим на изстрел до нейните шлепове, пренасящи трупи. Най-доброто, което успяваме да направим, и то рядко, е да атакуваме от засада, да притеглим някоя баржа до брега и да я разрушим. Така стоят нещата. Последния път, когато се опитахме да атакуваме Града на Змийската река, загубихме половината от хората си и нанесохме само незначителни загуби. — Той въздъхна. — Войната тук свърши, Калис. Каквото и да правите тук, в западните земи, по-добре да е нещо специално, защото флотилията, която тя строи, ще е готова за отплуване идущата година, най-късно по-другата. Мислехме, че ще разполагате с десетина години, но изглежда, че няма да са повече от три-четири.

— И две от тях вече са минали — кимна Калис и предложи на двамата уморени възрастни мъже: — Идете да хапнете нещо.

Докато подаваха студените дажби на Праджи и Вая, Миранда се обърна към Гневливия и попита:

— Донесе ли го?

Младоликият гигант смъкна торбата от гърба си, бръкна вътре и извади малък амулет.

— Струваше бая скъпичко, но не повече, отколкото си мислех. Ще добавя стойността му към онова, което ми дължиш.

— Какво е това? — попита Калис.

Миранда му го подаде и капитанът внимателно го пое. Изглеждаше като най-обикновена златна огърлица.

— Това е преграда срещу проследяваща магия — обясни Миранда. — Отсега нататък никой магьосник не може да открие нито теб, нито хората, застанали на десет крачки около теб. Това може да спаси живота ни, когато тръгнем да се измъкваме.

Калис кимна и подаде огърлицата на Миранда, но тя завъртя глава.

— Не ми трябва. Ти я вземи.

Калис се поколеба, после окачи амулета на шията си. След това се обърна към Боби дьо Лунвил и каза:

— Тръгваме в зори.

Ерик стана и започна обиколките си. Нямаше нужда дьо Лунвил да му нарежда какво трябва да прави или че тъкмо сега е времето да го направи.

Язон нахлу в „Барет“, стиснал лист хартия и един пергамент. Огледа се, видя Ру на стълбите, викна му и се спусна покрай двама слисани келнери.

— Какво има? — попита Ру. Под очите му имаше тъмни кръгове, защото не бе спал две нощи. Беше си обещал да стои няколко дни далеч от Силвия. Смяташе да прекара известно време с жена си и децата и да поспи — нещо, от което наистина се нуждаеше. Имаше чудесна възможност да се наспи, тъй като Карли спеше с бебето в детската стая. Но последните две нощи не издържа и каза на кочияша да го откара до имението на Истърбрук.

— Някой — тихо каза Язон — е убедил Юргенс да протестира нашата полица.

Умората на Ру веднага изчезна и той поведе Язон към масата, която сега се използваше от хората на компания „Горчиво море“. Там бяха Мастерсън, Хюм и Кроули. Седнаха и той им каза:

— Юргенс е протестирал полицата ни.

— Какво? — възкликна Мастерсън. — Нали се съгласи на разсрочка! — Погледна Язон и попита: — Как стана?

Язон разгъна документите и каза:

— Това е много по-лошо от решението за незабавно изплащане на дълг, господа. Някой от нашата счетоводна къща е бил… не мога да намеря по-точна дума… е разхищавал средства.

При това известие Хюм и Кроули едновременно скочиха.

— Какво? — изкрещя Кроули.

Язон започна търпеливо и внимателно да разяснява, независимо от честите прекъсвания. С две думи, някой много хитро бе изгребал не само богатството им — десетки хиляди златни монети — чрез преводи от сметка на сметка, но също бе успял да прикрива това месеци наред. Сега имаше едва двеста и петдесет хиляди жълтици, които все още не бяха дошли в тяхната сметка. Язон бе разкрил злоупотребата само поради предявяването на полицата.

— Най-лошото е, господа — обясни той, — че поради една или друга причина искането за осребряването на тази полица идва в най-критичния момент за компания „Горчиво море“, откакто е основана. Ако изплатим сметката, предявена от Юргенс, губим опцията за компанията „Синя звезда“, а без нейните кораби не сме в състояние да изпълним няколко изключително важни договора.

— Кое е най-лошото? — попита Ру.

— Най-лошото ли? Ако тази полица не бъде изплатена, можем да загубим всичко.

— Ти си виновен, Ейвъри! — избухна Кроули. — Казах ти, че действаме много прибързано. Трябваше ни време да се консолидираме, да натрупаме капиталов резерв, но ти настояваше да завземаме позиции. Щастието се обръща, Рупърт! И този път ни е изоставило!

— За колко е полицата? — попита Мастерсън.

— Шестстотин хиляди жълтици — отвърна Язон.

— С колко сме олекнали?

— Точно толкова тайно са измъкнати — усмихна се горчиво Язон. — Ако продадем набързо няколко холдинга, може би ще стигнем до четиристотин хиляди. Но пак ще ни трябват още двеста хиляди.

— Кой е направил това? — попита Хюм.

— Сигурно са замесени доста хора — каза Язон и потърка брадичката си. — Неприятно ми е да го кажа, но целта явно е да се разори компанията „Горчиво море“.

— Точно така е станало — каза Ру. — Тази счетоводна къща беше доста зрял плод за всеки от нас, за да можем да се откажем от нея. — Той вдигна пръст към Кроули. — Това включва и теб, Брандън.

— Вярно е — отчаяно каза Кроули.

— Някой ни е подхлъзнал, господа. Кой?

— Истърбрук — каза Мастерсън. — В крайна сметка той е един от хората с финансови възможности.

— Но по този начин той нанася удар и на себе си — възкликна Ру. — Той е обвързан с дузина договори с „Горчиво море“.

— Но ние сме вече достатъчно големи, за да го плашим — каза Хюм.

— Има и други — продължи Мастерсън. — Братята Уендъл, търговска фирма „Джаланки“, големите търговски къщи в Свободните градове, Кирлейн и други места; всички те имат причини да искат да се отърват от нас.

— Язон — каза Ру, — доведи Луис, Дънкан и всички, на които може да се има доверие и знаят как се държи меч. После отидете в счетоводната къща и поставете служителите под охрана. Ще стигнем до дъното на тази история преди този, който е действал против нас, да подуши, че сме открили нещо.

— Веднага тръгвам. — Язон стана.

— Ако това е грижливо подготвено предателство, ще открие, че счетоводната къща е празна — каза Мастерсън. — Хващам се на бас, че ще стане така.

— Не бих се хващал на такъв бас. — Ру бутна назад стола си и поклати глава. Яростта заплашваше да се надигне и да го залее. Можеше да усети жестокия страх, че отново може да се превърне в безпаричен голтак, толкова бързо, колкото бе израснал до сегашното си положение. Пое дълбоко дъх. — Добре, грижите няма да нахранят конете, както казваше баща ми. Предлагам да се съсредоточим върху това как да съберем бързо четвърт милион златни монети — той погледна полицата на масата — през следващите два дни.

Другите не казаха нищо.

Влязоха в кръчмата и Дънкан посочи с късо кимване човека, когото бе открил. Ру отиде и седна срещу него, а Луис и Дънкан се изправиха от двете страни на непознатия.

— Какво искате? — започна мъжът и понечи да стане.

Дънкан и Луис поставиха по една ръка на раменете му и го натиснаха на мястото му.

— Ти си Роб Маккрейкън, нали? — каза Ру.

— А ти кой си? — отвърна човекът. Очевидно не беше толкова смел, колкото се опитваше да се изкара. Лицето му пребледня и той се заозърта уплашено.

— Имаш братовчед Хърбърт Маккрейкън, нали?

Мъжът отново понечи да стане, но откри, че го държат здраво.

— Може би.

Внезапно Луис мушна камата си под брадичката на мъжа и каза:

— Задават ти въпроси, които изискват по-ясен отговор, приятел. „Да, това е братовчед ми“ или „Не, това не е братовчед ми“. И бъди сигурен, че лъжливият отговор ще е много болезнен.

— Да — тихо каза мъжът. — Хърбърт ми е братовчед.

— Кога го видя за последен път? — попита Ру.

— Преди няколко дни вечеря вкъщи. Той е ерген, така че често идва на гости.

— Каза ли ти, че заминава?

— Не — каза Роб Маккрейкън. — Но си взе довиждане по доста странен начин.

— Какво искаш да кажеш?

— Ами… спря на прага и ме прегърна. Наистина си помислих, че може да е сбогуване за по-дълго.

— Твърде вероятно — каза Ру. — Ако е решил да напусне Крондор и да живее другаде, къде би могъл да отиде?

— Не знам — отвърна Маккрейкън. — Не съм мислил за това. Имаме роднини на изток, но не са ни много близки. И братовчед в Саладор, когото не съм виждал десет години.

Ру забарабани с пръсти по масата…

— Ако братовчед ти се окаже изведнъж с много злато, къде смяташ, че би могъл да отиде?

— Достатъчно пари, за да си купи квеганска титла ли? — Очите на мъжа се присвиха.

Ру погледна Луис, който рече:

— Мисля, че биха му стигнали за малка титла.

— В Сарт. — Ру се обърна към Дънкан: — Вземете възможно най-точното описание на външността на този Хърбърт Маккрейкън и пратете хора в Сарт. Ако вземат коне за смяна, ще могат да го заловят до десет часа.

После погледна Луис.

— Иди на пристанището и започни да разпитваш. Не са регистрирани кораби от и към Квег, но никога не се знае дали някой не се е промъкнал под флага на Свободните градове или Дърбин. Провери дали някой, отговарящ на описанието на Маккрейкън, се е опитвал да се качи на борда на кораб, отплуващ от града. Имаме достатъчно очи и уши, така че би трябвало да го открием. Имам още много работа, но ще бъда в канцеларията рано сутринта. Ако не открием този човек утре до обяд, сме разорени.

Ру стана, Дънкан зае току-що освободения стол и започна разпита:

— Опиши ми братовчед си, Роб, и не спестявай никаква подробност. Как изглеждаше Хърбърт?

— Ами… на ръст е колкото мен…

Без да чака да чуе още нещо, Ру излезе от кръчмата и тръгна към каретата си. Качи се и нареди на кочияша да кара към имението на Истърбрук.

Калис даде сигнал в мрака и Ерик се обърна да предаде назад. Шейсетте и седем души вървяха почти слепешком, разтеглени в дълга колона по двама. Водеше Калис, способен да вижда и при най-слабата светлина. Гневливия завършваше колоната и твърдеше, че също е способен да вижда в тъмното, което изглеждаше твърде невероятно на Ерик, но досега наемникът не бе направил нито една грешна стъпка. Младият сержант предполагаше, че шлемът му има някаква магическа особеност.

Миранда крачеше до Калис, защото и тя виждаше в тъмнината достатъчно добре. Останалите от отряда бяха принудени да се движат както могат.

Съобщението, че има нещо или някой опасен пред тях, бе предадено по колоната. Всеки мъж от отряда тихо приготви оръжията си, а Боби дьо Лунвил пристъпи напред. На крачка го следваха Праджи и Вая. Ерик не искаше старите наемници да идват с тях, но двама възрастни мъже на коне, сами из планините, нямаха голяма възможност да достигнат населени места в този див и негостоприемен край.

Ерик също се придвижи напред и усети лек полъх по бузата си. Стигна до капитана и Калис му прошепна:

— Нещо се движи там долу.

„Там долу“ означаваше дълбокия кладенец между най-високо равнище и планинските недра. Ерик и оцелелите от дружината на Калис познаваха мястото, защото преди две години бяха изкачили спиралоподобния път, изсечен в огромния кладенец — а сега бяха готови да се спуснат в него. Ерик се ослуша, но не чу нищо.

После долетя съвсем слаб звук.

Приличаше много на шум от хвърлени камъчета. След няколко секунди звукът се повтори. После настъпи тишина.

Стояха неподвижни почти пет минути, после Калис даде знак петима бойци да тръгнат с него. Ерик се огледа, подбра четирима от челото на колоната и измъкна меча си.

Запалиха фенер с капаци, прикриващи светлината — той им позволяваше да виждат, но трудно можеше да бъде забелязан отстрани.

Тръгнаха. Ерик носеше фенера. Заслизаха в страничния тунел, леко наклонен надолу, и скоро се озоваха в огромния кладенец. Както беше и при другите изходни точки на тунелите, спираловидният път, вкопан в каменните стени на кладенеца, се разширяваше леко, като оставяше достатъчно място да се разминат влизащите и излизащите. Спряха, ослушаха се и отново дочуха слабото шумолене, идващо отдолу.

Заслизаха бавно по скалната издатина, като спираха на всяка четвърт обиколка. Накрая шумът престана и те продължиха още по-внимателно напред.

Ерик прецени, че с всяко пълно завъртане около кладенеца се смъкват със седем-осем метра надолу. Вече бяха изминали три пълни обиколки, откакто бяха излезли на спираловидния път.

И тогава откриха тялото. Беше с роба и когато Калис дръпна качулката, Ерик не можа да сдържи ахването си. Това беше пантатиец.

Ерик никога не се беше приближавал толкова близо до врага. Беше зървал пантатийци отдалеч в същите тези тунели и друг път от каменния рид при голямата среща на наемниците, когато един от тях бе дошъл да инспектира дружините.

— Обърни го — прошепна Калис и младият сержант превъртя тялото, така че да легне по гръб. Грамадна зейнала рана беше лишила създанието от половината му вътрешности и част от червата му се бяха проточили по измачканата накъсана роба.

Калис посочи нещо в ръцете на съществото и нареди:

— Вземи го.

Ерик се подчини, но когато докосна предмета, му се прииска да не го бе пипал. Странна енергия пробяга по ръцете му и кожата му настръхна. Веднага му се дощя да си свали дрехите и да се изжули до кръв от сърбежа.

Като че ли Калис също реагира на въздействието на предмета, макар че само Ерик го бе докоснал. Ерик завъртя намереното в ръце и видя, че е шлем. Понечи да го сложи на главата си, но Калис бързо каза:

— Недей.

— Какво да правя?

— Сложи го на земята — каза Калис и се обърна към един от войниците. — Доведи останалите.

Войникът взе фенера и се скри от погледа им. Ерик изживя няколко много странни минути в тъмното. Явиха му се странни картини на черни мъже в непознати брони и жени с невероятна красота, но нито едно от тези видения не беше човешко. Той разтърси глава и успя някак да освободи съзнанието си от виденията.

— Какво става? — попита Миранда, щом дойде до тях.

Калис безмълвно посочи. Миранда клекна и изследва както трупа, така и шлема. Вдигна го и дори да се беше повлияла от него, не го показа. Най-накрая рече.

— Трябва ми торба.

Един от войниците извади платнена торба и тя сложи шлема вътре. После се обърна към Гневливия.

— Носи го ти. От всички тук на теб шлемът ще ти причини най-малко неудобства.

Странният наемник вдигна рамене, взе торбата и я набута в огромната си раница.

Миранда отново погледна трупа и каза:

— Изглежда, нещата са се развили по неочакван начин.

— Този, изглежда, е бягал, за да спаси шлема — каза Калис.

— Или го е откраднал — каза Миранда замислено и поклати глава. — Разсъжденията няма да ни доведат доникъде. Да продължаваме.

Закрачиха отново надолу по спираловидния път, покрай тунели и широки площадки. Извървяваха кръг след кръг, докато не слязоха до средата на кладенеца. При един с нищо незабележим вход на тунел Калис им даде сигнал да завият.

Колоната пое по тунела, който се спускаше под доста остър ъгъл. Колкото по-навътре навлизаха, толкова температурата се покачваше. Вечер в планината бе студено и в тунелите също навлизаше студ, но като че ли всяка стъпка напред ги водеше към топлинен източник. Заедно с горещината започна да се чувства и неприятна миризма. Смърдеше на сяра и се долавяше сладникав мирис на печено месо.

Влязоха в едно уширение на тунела и Калис даде сигнал; всеки мъж измъкна меча си. Бяха обсъждали многократно тази част от задачата, така че всеки член на отряда можеше да повтори отделните заповеди и насън.

Това беше първата от пантатийските галерии и тук щяха да открият змиежреците и снасящите женски. Яйцата и младите бяха на друго място — в нещо като люпилни. Заповедите бяха прости: да се влезе и да се избие всичко живо.

Калис даде сигнал и нападението започна.

Смрадта в галерията беше много по-ужасна, отколкото в тунелите. Проникваше навсякъде и караше хората да се превиват и да повръщат. Накъдето и да погледнеха, виждаха разхвърляни мъртви тела. Повечето бяха пантатийци, някои още на детска възраст, имаше и други, по-различни — сааурци. Но нямаше никой оцелял. Самотният пантатиец, когото бяха видели в кладенеца, беше почти незасегнат в сравнение с тези в залата. Части от телата им бяха разхвърляни навсякъде.

Калис посочи трона. Пред него лежеше една фигура. Преди време той беше видял как фигурата — мумифицирано тяло на пантатиец — бе разположена царствено върху големия трон. А сега лежеше в прахта на парчета.

Миранда и Гневливия, на които, изглежда, вонята не влияеше тръгнаха към съсухреното тяло. Миранда огледа мумията, после се обърна и каза:

— Имаше ли предмети наоколо?

— Броня, меч, шлем — всичко, каквото би могла да очакваш — отвърна Калис.

— Разбрах — каза тя. — Някой ги е взел. — Обиколи с поглед огромната зала, като оглеждаше клането — един от войниците бе запалил фенер, за да освети всичко. — Тези тук са загинали, отбранявайки се.

Ерик взе двама мъже и огледа съседните галерии. В един голям басейн с топла вода имаше няколко смачкани яйца, под черупката се виждаха полуоформени пантатийци. В друга галерия откриха мъртви бебета. Между тях бяха разхвърляни кости, някои от тях човешки.

След като изследваха всичко, Ерик докладва:

— Капитане, навсякъде е едно и също. — Той понижи глас. — Но не видях и една-единствена рана, причинена от оръжие. — Той посочи тялото на един мъртъв сааурски воин. — Този пък изглежда, като че ли нещо го е разполовило.

— Малко създания са способни да направят това — обади се Гневливия. Лицето му бе скрито зад странния му шлем. — Но са много редки и не са от този свят.

— Нещо е минало оттук като огън през суха трева и е избило всичко живо — каза Калис.

— Да, някой ни е спестил малко клане — обади се дьо Лунвил.

Калис изглеждаше притеснен — за първи път, откакто Ерик го познаваше.

— Боби — каза той, — някой е излязъл оттук с предмети с невиждана сила, предмети като бронята на баща ми.

— Значи има и трети играч, така ли? — попита дьо Лунвил.

— По всичко личи — потвърди Миранда.

— И сега какво? — попита сержантът.

— Слизаме още по-надолу — каза Калис без колебание. — Трябва да разберем кой е нападнал тази люпилня и дали и другите са унищожени.

После се обърна към отряда.

— Заповедите се променят. — Незабавно всички впериха очи в него. — Пред нас има нова загадка. Ще продължим да навлизаме в леговищата и ако открием някъде живи пантатийци, незабавно ги избиваме до крак. Но би било хубаво да открием кой ги е избил. Може да се окаже, че врагът на нашия враг не ни е приятел. Трябва да разберем кой е третият играч.

Калис понижи глас.

— Неизвестните, които са направили това тук, сега са много могъщи, защото притежават едни от магическите предмети на валхеру, Господарите на драконите. Трябва да сме много предпазливи.

18.Откритие

Ру кимна.

Дънкан замахна и удари мъжа на стола. Главата му подскочи и от носа му потече кръв.

— Лош отговор — каза Дънкан.

— Нищо не знам — каза отново Хърбърт Маккрейкън.

Дънкан го удари пак.

— Много е просто, Маккрейкън — каза Ру. — Ще ми кажеш кой те накара да ми окрадеш златото и как се казва, а ние ще те пуснем да си вървиш.

— Ако ви кажа, ще ме убият — отвърна онзи.

— А ние ще те убием, ако не ни кажеш — каза Ру студено.

— Ако ви кажа истината — отвърна Маккрейкън, — няма да има с какво да се пазаря. Какво ще ви попречи да ми прережете гърлото, след като вече съм ви казал?

— Няма и какво да спечелиш — каза Ру. — Златото е мое. Това не е като да нарушиш кралския закон. Ако те отведа в Градската стража и подам оплакване, след като намерим съдия, способен да разгадае главоблъсканицата от сметки, която си направил, следващите петнайсет години ще се мъчиш в някоя каторга.

— А ако ви кажа?

— Ще те оставим да напуснеш града… жив.

— Нютон Бригс — каза след известно мълчание пленникът. — Той уреждаше прехвърлянето на сумите.

Ру погледна Язон, който стоеше в сянка зад гърба на Маккрейкън и онзи не можеше да го види. Язон каза тихо:

— Беше партньор в счетоводната къща преди да я купим.

— Беше много ядосан, защото загуби шефското си място — каза Маккрейкън. — Мисля, че някой му бе платил, за да ви окраде. Всичко, което знам, е, че ми обеща достатъчно злато, за да мога да си купя квеганска титла, малка вила и да започна самостоятелен бизнес.

— Защо квеганска? — попита Дънкан.

Луис, който стоеше зад човека на стола, се обади:

— Мнозина в Кралството мечтаят да станат богати квегански благородници и да живеят във вила с десетина млади робини… или с момчета — на кой както му харесва.

— Ти си идиот! — засмя се Ру. — Постъпил си като глупак. Щом стъпиш на пристанището в Квег, след минути ще се окажеш прикован към някоя от галерите. Независимо колко злато си донесъл за хазната им. Ако нямаш могъщи съюзници там, нямаш права, защото не си гражданин на Квег.

— Но на мен ми обещаха… — Маккрейкън примигна.

— Развържете го — каза Ру.

— Просто да го пуснем да си върви ли? — попита Дънкан.

— Къде може да иде?

Още преди четири часа Луис беше открил Маккрейкън да чака в един склад някого — сега знаеха, че е трябвало да дойде Бригс. Дънкан вече беше изпратил бърз куриер да върне хората, пратени към Сарт; ако всичко вървеше по план, щяха да бъдат във фирмата на Ру след час.

— Какво да правя сега? — Мъжът се изправи.

— Върви в Квег и се опитай да си купиш благородническа титла — каза Ру. — Но използвай нечии други пари. Ако останеш в града до утре вечер, твоите съзаклятници сигурно ще те убият.

Мъжът изтри разкървавената си уста с ръка и се повлече навън.

— Дънкан, почакай минутка — рече Ру — и после го проследи. Той е много наплашен, за да се опита да се измъкне сам. Ако има друг играч, може да ни заведе при него. И не му позволявай да се измъкне: сигурно ще имаме нужда от него, за да свидетелства пред съда. Може би той ще е единственото звено между нас и обвинението в грабеж.

— Къде да те намеря? — попита Дънкан.

— На пристанището — отвърна Ру. — Изпрати хора за всеки случай на пристанището, ако някой кораб, плаващ към Квег, е пристигнал сутринта.

Дънкан кимна и тръгна.

— Язон — продължи Ру, — върни се в канцеларията и чакай там. Ние с Луис ще ти пратим съобщение, ако нещо ни потрябва.

Язон също излезе.

— Имаме кораб готов да отплува, както нареди — каза Луис.

— Добре — отвърна Ру. — Ако открием, че крадецът на златото се опитва да побегне от града, искам да го заловим преди да напусне района на пристанището. Въпросът трябва да се реши преди да се появи кралската брегова охрана. Бих искал златото да е в наши ръце, ако ни притисне някой митнически кораб. Тогава ще ни е по-лесно да обясним нещата.

— Защо ще им трябва да пренасят златото? — поклати глава Луис. — Могат просто да го скрият някъде и да чакат, докато компания „Горчиво море“ рухне.

— Защото са едновременно умни и рискови играчи — каза Ру. — Ако знаят, че тези момчета са избягали от града и няма опасност да проговорят, ще да са по-спокойни — това би било най-умното. Но ако ги е страх, че сме ги заловили и сме ги принудили да говорят, тогава тази нишка би ни отвела направо към мозъка на измамата. При това положение — той щракна с пръсти — отиваме с мечове и решаваме въпроса на място.

Той въздъхна.

— Но ако златото благополучно е изнесено и пътува с кораб към някое пристанище или с фургон към някое планинско местенце…

— Който е планирал това, сигурно добре е разчел времето на акцията — каза Луис.

— Точно това ме безпокои — каза Ру. — Освен това са замесени онези копелета от счетоводната къща, но те сигурно знаят и доста за компанията „Горчиво море“ и за нейните финанси — повече, отколкото биха научили от хора като Маккрейкън и Бригс. На първо място, трябва да им е известно, че Язон или някой друг скоро ще разкрие измамата. Това не би могло да продължава дълго. Второ, би трябвало да знаят, че на нас ни трябват няколко седмици, за да покрием такава голяма загуба.

Той поклати глава и продължи:

— Днес пристигат кервани от изток и кораб, натоварен със зърно в Илит. Нашата флота от Далечния бряг трябва да е в Карс и да се приготвя за връщане. Всеки от тези канали ще донесе достатъчно злато, за да покрием недостига. Но след време! — Той удари с юмрук по дланта си. — Не и днес!

— Намекваш за шпионин ли?

— Да — каза Ру и тръгна към вратата. — Освен Дънкан ти си единственият човек, на когото напълно вярвам, Луис. Ти беше с мен в килията на смъртниците и заедно с теб преплувахме река Ведра. Заедно сме гледали смъртта в лицето и като изключиш Джедоу и Грейлок, няма мъж в Крондор, който бих искал сега да е до мен.

— Дори и с една ръка? — Луис го изгледа развеселено.

— Ти си по-добър с кама в едната ръка, отколкото повечето мъже, държащи меч с две ръце. Хайде с мен да проверим пристанището.

Щом се отдалечиха от къщата, една фигура се спусна от покрива и леко скочи на уличните камъни. Неизвестният проследи с поглед Луис и Ру, които изчезваха в тъмнината, после се обърна, подсвирна и ги посочи. Още две фигури се появиха от мрака и бързо се приближиха до него. Той им каза нещо, после тръгна нанякъде. Другите двама последваха Ру и Луис към пристанището.

— Засада! — викна Реналдо.

— Клин! — заповяда Калис и всеки от бойците веднага зае съответното място. Колоната беше навлязла в сводеста галерия, почти седемдесет метра широка, към която имаше шест входа. Както бяха обучени, четиридесет от мъжете веднага образуваха клин — щит до щит, с насочени напред мечове, готови да отблъснат атакуващите. Другите двайсет свалиха от раменете си къси лъкове. Тъмната галерия се изпълни с нечовешко ръмжене и пищене.

От трите тунела пред тях изскочиха потоци пантатийци и ги атакуваха. Ерик се опита да прецени силите на противника, но скоро се отказа да брои. Първата вълна нападатели започна да пада от изстрелите на бойците с лъкове. Атакуващите налетяха и се удариха в стената от щитове.

Ерик замахваше пред себе си с могъщи удари. На два пъти усети как чупи стомана, но пантатийските войници все така налитаха. Не бяха много умели бойци. Без да чака напътствия от Калис, Ерик викна:

— Втори ред! С мечовете напред, след мен!

Двайсетте стрелци измъкнаха мечовете. Ерик ги поведе отдясно и удари пантатийците откъм фланга. Както и очакваше, те бързо се огънаха, объркани от тази маневра.

Но вместо да бягат, те просто се хвърлиха срещу воините на Кралството, докато не паднаха и последните. Галерията потъна в тишина.

— Като съчки за подпалка са — каза пренебрежително Гневливия.

Ерик погледна странния наемник и забеляза, че кръвта се стича по бронята му, като че ли не може да се задържи на белезникавата й повърхност. Пое си дъх и отбеляза:

— Бяха смели, но не са бойци. — После даде знак на хората си да наблюдават тунелите, за да са сигурни, че няма да се появят други пантатийци.

— Не са смели — каза Гневливия. — Те са фанатици.

— Никога не сме чували да се бият лице в лице с противника — каза Миранда и погледна Калис. — Предпочитат да използуват хитрини и измами.

— Защото са дребни — отбеляза Калис. — По-малки са от онези, които открихме вчера.

— Дали пък не изпращат срещу нас младежи? — попита Ерик.

— Може би — отвърна дьо Лунвил. — Ако са нападнати и другите люпилни, както ония, които намерихме вчера, може би отчаяно се опитват да запазят останалото.

Ерик огледа хората си. Калис й Миранда провериха мъртвите пантатийци. Никой от отряда на Калис нямаше сериозно нараняване.

— Няколко минути почивка и тръгваме — нареди дьо Лунвил.

— По кой тунел? — попита Ерик.

— Мисля, че трябва да тръгнем по централния. Ако трябва, ще се върнем — каза капитанът.

Ерик си помисли, че така и ще стане, но не каза нищо.

Ру приклекна зад една голяма бала, докато групата въоръжени мъже мина с бърза стъпка покрай тях. Падаше мъгла и в ранния утринен здрач човек трудно можеше да се ориентира и на една ръка разстояние.

Ру и Луис разглеждаха пристанищната зона, когато един от техните хора им съобщи, че голяма група охранители и един фургон идват към доковете.

Внезапно Ру чу звук зад себе си, обърна се и бързо извади меча си. Зад него Дънкан вдигна ръка и прошепна:

— Аз съм! — Ру прибра меча и се обърна да проследи фургона, който се приближаваше към кея. Дънкан клекна до братовчед си и каза:

— Маккрейкън тръгна насам. За момент го загубих в мъглата, но смятам, че всеки момент ще го видим.

— Това във фургона несъмнено е нашето злато — каза Ру.

— Ще ги ударим ли?

— Не и преди Луис да дойде с хората ни — отвърна Ру. — Да се надяваме, че дотогава няма да успеят да натоварят сандъците на кораба. Всички наши мъже са или на борда на „Кралицата на Горчивото море“, или в склада, в очакване на заповеди.

Фургонът спря и един глас прозвуча в тъмнината.

— Смъквайте сандъците в лодката.

Светна фенер и започнаха да разтоварват няколко малки сандъчета. Внезапно в малкия осветен кръг се появи друга фигура. Мъжете измъкнаха мечове, а един разтревожен глас извика:

— Това съм аз! Маккрейкън!

Един мъж скочи от капрата и грабна фенера, двама охранители хванаха Хърбърт за ръцете. Мъжът вдигна фенера и пристъпи напред.

Ру пое дълбоко дъх. Беше Тим Джейкъби. До него забеляза брат му Рандолф.

— Какво правиш тук? — попита Тим.

— Бригс не дойде — каза Маккрейкън.

— Глупак! — викна Тим Джейкъби. — Беше ти наредено да чакаш, докато не се появи, независимо колко време ще мине. Сега сигурно е в склада и те търси.

— Какво ти е на лицето? — попита Рандолф.

— Паднах и се ударих в един сандък. — Хърбърт опипа лицето си.

— Изглежда, като че ли са те били — каза Тим Джейкъби.

— Никой не ме е бил — каза Маккрейкън високо. — Кълна се!

— Говори по-тихо — каза Тим. — Да си видял някой да те следи?

— В тази мъгла ли? — попита Маккрейкън. — Трябва да ме вземете със себе си. Бригс трябваше да дойде снощи по залез-слънце с моето злато. Чаках досега, но не дойде. Беше ми обещал петдесет хиляди жълтици за участието ми в тази работа. Трябва да изпълните обещанието си.

— Или какво? — попита Тим.

— Ами аз… — почна Маккрейкън внезапно и спря.

Нито един от мъжете около фургона не беше помръднал.

— Продължавай да говориш — прошепна Ру напрегнато. Знаеше, че всяка минута приближава Луис и неговите хора. Да ги докара тук беше много по-лесно, отколкото да предприема морско сражение. Трябваше до свечеряване да изплати полицата и ако не можеше да надвие мъжете на Джейкъби на доковете, трябваше да организира преследване в морето и да залови кораба на Тим преди пладне.

— Ако стане нужда, смятам да ги задържа, докато дойде Луис — прошепна той на Дънкан. — Можеш ли да ги заобиколиш?

— Какво? — прошепна Дънкан. — Искаш да ги нападнем само ние двамата ли?

— Не. Само да ги забавим. Просто ми пази гърба.

— Надявам се на боговете, че няма да ни убият, братовчеде. — Дънкан погледна към небето с въздишка, после се обърна и изчезна в мъглата.

— Ако не изпълните обещанието си — каза Маккрейкън, — ще свидетелствам пред съда. Ще призная, че ти и Бригс ме накарахте да фалшифицирам сметките.

— Ти си голям глупак, Маккрейкън. Не трябваше да се срещаме. Това беше работа на Бригс.

— Но Бригс така и не се появи! — викна Маккрейкън почти истерично.

Тим кимна и двамата охранители, които държаха ръцете на Маккрейкън, стегнаха хватката си. Джейкъби ловко извади кама и я заби в корема му.

— Трябваше да стоиш в склада, Маккрейкън. Бригс е мъртъв, а сега и ти.

После кимна на хората си и двамата охранители слязоха по каменната стълба и хвърлиха тялото във водата. Един труп, намерен във водите на пристанището на Крондор, едва ли щеше да привлече особено внимание.

Ру изчака, докато пресметна, че почти всичкото злато е натоварено в лодката, после пристъпи напред и извика високо:

— Не мърдайте! Обградени сте!

Надяваше се, че нито хората при лодката, нито тези при фургона могат да видят ясно в мъглата кой е застанал пред тях и че това ще му даде предимство. Защото ако го нападнеха, колкото и добър да беше с меча, сигурно щяха да го убият.

От задната част на фургона се чу приглушен вик и един мъж падна на каменната настилка. После Дънкан извика:

— Беше ви казано да не мърдате!

Един мъж погледна падналия и каза:

— Това е кама! Това не са хора от Градската стража!

В следващия миг го повали друга кама и се чу глас:

— Никога не сме казвали, че сме от Градската стража. — Откъм отсрещната страна на сградата, зад която се прикриваше Ру, сред кълбата мъгла се появи фигура. Ру позна гласа. Дашел Джеймсън спокойно пристъпи напред.

Чу се чаткане на подкови и Даш каза:

— Както чувате, пристига и подкреплението ни. Свалете оръжията.

Някои от мъжете се колебаеха. Трета кама изсвистя от мъглата покрай Дашел и се заби с тъп звук във фургона.

— Каза ви се да свалите оръжията! — викна друг познат глас.

Ру благодари на Рутия, Богинята на късмета; това беше Луис с хората си. Охранителите на Джейкъби бавно приклекнаха и оставиха мечовете си на каменната настилка.

Ру изчака още момент, после излезе напред и каза спокойно:

— Добро утро, Тимъти. Добро утро, Рандолф.

— Ти? — възкликна Джейкъби.

Точно в този момент Луис и хората му бързо заобиколиха мъжете около фургона. Някои носеха арбалети и ги насочиха към фургона и към лодката.

— Мислиш, че щях да те оставя да избягаш с моето злато?

— Какво искаш да кажеш с това „моето злато“? — викна Тим.

— Стига, Тим. Маккрейкън и Бригс ни разказаха всичко — каза Ру.

— Бригс ли? Как е възможно? — каза Джейкъби. — Ние…

— Млъкни, глупако!

Ру погледна към залива където плуваше Маккрейкън.

— А ти изпрати Хърбърт да придружи Бригс, нали?

— Ще те изпратя да ги придружиш в ада! — изсъска Тимъти Джейкъби и измъкна меча си въпреки стрелите, насочени към него.

— Не! — изкрещя Рандолф и бутна брат си встрани. В същия момент изсвистяха няколко стоманени стрели.

Две удариха Рандолф в гърдите, трета се заби във врата му. Кръвта бликна и опръска мъжете, застанали до Рандолф. Той изпъшка и се свлече на земята.

Тим Джейкъби се изправи с меч в едната ръка и кама в другата. В очите му светеше лудост. Луис извади камата си, за да я хвърли, но Ру го спря.

— Не! Остави го на мен.

— Ти си се забил като трън в мен, от деня, в който се срещнахме — ревна Тим. — А сега уби и брат ми!

— А ти уби Хелмут — каза Ру, измъкна меча си и кимна към Джейкъби да пристъпи напред. — Хайде, ела! Какво чакаш?

Мъжете отстъпиха крачка назад и Тим се нахвърли върху Ру. Дребният търговец беше опитен воин, а Джейкъби не беше нищо повече от един престъпен убиец, но сега беше обхванат от страшен гняв и жажда за мъст.

Той притисна Ру по-бързо, отколкото дребният млад мъж бе очаквал, и това го принуди да отстъпи.

— Светлина! — изкомандва Дънкан и бързо отвориха капаците на един фенер, който пръсна бледа светлина в мъглата. Един от конниците скочи на земята и извади от дисагите на коня си сноп къси факли. След секунди кръг от светлина обгради двамата сражаващи се мъже.

Ударите на стомана в стомана отекваха далеч по пристанището. На закотвените кораби започнаха да палят фенери, чуха се викове.

Един пазач се показа между два склада, видя лежащия в локва кръв Рандолф, видя и двамата размахали мечове, а също и двете групи мъже, и бързо се скри. Извади свирка и я наду. След малко дотичаха трима стражи.

Ру почувства, че ръцете почват да го болят. Макар че му отстъпваше по умение, Джейкъби компенсираше това с двете оръжия и стила на нападение, срещу който бе трудно да се защитаваш с едно-единствено острие.

Джейкъби направи лъжливо движение, последвано от замах с лявата ръка, и Ру едва се отърва с разрязана блуза.

В следващия миг Ру приклекна и го прободе от дясната страна — под ребрата и право в сърцето.

Очите на Тим Джейкъби се разшириха, той изхълца и пръстите му се разтвориха. Мечът и камата паднаха от ръцете му. После коленете му се подгънаха и той падна на земята още преди Ру да измъкне оръжието си от тялото му.

В нощта се чу глас.

— Никой да не мърда.

Ру вдигна очи и видя старшия на стражите — приближаваше се и разсеяно потупваше дланта си с палката. Изпита истинско възхищение от поведението на офицера от Градската стража на принца, който се осмеляваше да се изправи срещу двайсет въоръжени мъже без нищо освен значката си и едно дръвце.

— Въобще нямаме такова намерение — отвърна Ру.

Чу се как приближават още конници и офицерът каза:

— Какво става тук?

— Просто е — започна Ру. — Тези двама мъртъвци са крадци. Онези мъже там — той посочи разоръжените охранители на фургона — са наети бандити. А този фургон и лодката са натоварени с откраднато от мен злато.

Като видя, че никой не се опитва да създава нови безредици, стражът пъхна палката под мишницата си и попита:

— А кой е онзи мъртвец, който плува до кея?

Ру пое дълбоко дъх.

— Хърбърт Маккрейкън. Беше писар в счетоводната ми къща. Той е помогнал на тия двамата да откраднат златото ми.

— Хм. — Констабълът очевидно не беше много убеден. — А кой трябва да сте вие, сър, за да имате счетоводна къща и цял товар злато? — Той погледна надолу към братята Джейкъби. — И освен това два трупа.

— Аз съм Рупърт Ейвъри. Партньор съм в компанията „Горчиво море“.

Констабълът кимна. Конниците вече завиваха зад близкия ъгъл и приближаваха площадчето.

— Това е име, което малцина не са чували в Крондор през последната година и нещо. Има ли някой тук, който да потвърди самоличността ви?

— Аз съм готов да го направя. — Даш пристъпи напред. — Той е мой шеф.

— А кой сте вие?

— Това е внук ми — каза водачът на конниците.

— А вие сте? — попита констабълът, като се опитваше да различи фигурите в предутринната мъгла.

Лорд Джеймс се появи в кръга от факли и фенери и рече:

— Казвам се Джеймс. И за да не си губим повече времето, съм ваш шеф.

Появиха се и другите конници — воини от личната гвардия на принца, придружени от дворцовия съдия Уилям, който каза:

— Защо не откарате тези мъже — той посочи охранителите на Джейкъби — в затвора, констабъл? Ние ще се разберем с другите джентълмени.

Офицерът от Градската стража почти онемя в присъствието на херцога на Крондор и дворцовия съдия. Поколеба се за миг, после отвърна високо:

— Да, сър! Титус! — извика той някъде към сенките.

Оттам се появи друг констабъл, значително по-млад и с арбалет в ръка.

— Да, сержант?

— Арестувай онези типове там.

— Слушам, сър! — високо рече младият стражник и насочи заплашително арбалета към тях. — Хайде с мен и без номера.

Появиха се и други стражници и обградиха дванайсетте пленници.

Ру се обърна към лорд Джеймс и каза:

— Не предполагах, че сте излезли на толкова ранна утринна езда, милорд.

— Не, не сме — отвърна Джеймс. — Проследихме ви.

От сенките излязоха Катерина и Джими.

— Следили сте ни? — изуми се Ру — И защо?

— Трябва да поговорим — каза Джеймс. Обърна коня си и добави: — Изчисти тук и отнеси златото си на безопасно място, после ела в двореца на закуска.

— Веднага, милорд — кимна Ру и се обърна към Луис и Дънкан. — Извадете златото от лодката и се върнете в канцеларията.

После спря поглед на Даш:

— Я ми кажи ти чий служител си? Мой или на дядо си?

— Донякъде и на двама ви — усмихна се Даш и вдигна рамене.

— Тогава си уволнен — отсече Ру.

— Не мисля, че можете да го направите — каза Даш.

— Защо не? — поинтересува се Ру.

— Дядо ще ви обясни.

Ру вдигна рамене. Внезапно се почувства прекалено уморен, за да мисли, и само каза:

— Бих хапнал нещо и бих пийнал кафе. Много кафе.

Мъжете започнаха да товарят златото във фургона на Джейкъби, после двамина качиха телата на убитите братя до сандъчетата със скъпоценния метал. Ру прибра меча си. Питаше се какво следва по-нататък. В крайна сметка бе успял да опази компанията си от фалит. Закле се, че никога повече няма да оставя фирмата така уязвима.

Ру отпи от кафето и въздъхна:

— Превъзходно е.

— Джими ми го купува от „Барет“ — каза лорд Джеймс.

— Най-доброто кафе в града — усмихна се Ру.

— Какво да правя с тебе? — попита херцогът на Крондор.

— Не разбирам за какво говорите, милорд.

Седяха в частните покои на херцога около кръгла маса. До лорд Джеймс беше дворцовият съдия Уилям, а компанията се допълваше от Джими, Даш и Катерина. В стаята влезе Оуен Грейлок и седна.

— Добро утро — поздрави той с усмивка. — Какво става?

— Тъкмо обяснявах на твоя стар приятел тук, капитан Грейлок, че съм затруднен от въпроса какво да правя с него — каза Джеймс.

— Какво да правите с него ли? — Грейлок изглеждаше притеснен.

— Ами има няколко трупа край доковете и много злато, а обясненията защо се е оказало там, са твърде оскъдни.

— Милорд — обади се Ру, — позволете, но с най-голямото ми уважение към вас, вече обясних как стоят нещата.

— Така казваш ти — отвърна Джеймс. Наведе се напред и посочи Ру с пръст. — Но си закоравял убиец и няколко от твоите бизнес сделки в близкото минало граничат с престъпното.

Умората правеше Ру заядлив.

— Да граничиш с престъпното, не е същото като да бъдеш престъпник… милорд.

— Добре, можем да задържим златото и да направим разследване — каза съдията Уилям.

— Не може! — Ру рязко се изправи. — Ако не предам златото на моите кредитори до края на деня, ще бъда разорен. Това беше крайната цел на плана на Джейкъби.

— Бихте ли ни оставили насаме с господин Ейвъри? — каза Джеймс. — Закуската привърши.

Грейлок погледна със съжаление храната на масата, но стана и излезе заедно с другите.

Херцогът стана, приближи се и седна на празния стол до Ру.

— Нещата стоят така — бавно каза той. — Ти се справи много добре. Забележително бе и как се възстанови и стигна до такъв възход, млади Ейвъри. По едно време си мислех, че ще имаш нужда от нашата помощ, за да преодолееш атаките на враговете си, но се справи и без нас. Така спечели още точки.

— Но моята заплаха не е само на думи — продължи той. — Бих искал да разбереш нещо и то е, че независимо колко могъщ можеш да станеш, ти не си над закона. Не повече, отколкото беше навремето, когато с Ерик убихте Стефан фон Даркмоор.

Ру не каза нищо.

— Няма да се опитвам да задържам златото ти, Рупърт. Плати на кредиторите си и напредвай в бизнеса, но помни, че винаги можеш да бъдеш отстранен толкова бързо, колкото първия път, когато се озова в килията на смъртниците.

— Защо ми казвате всичко това? — попита Ру.

— Защото не си свършил със службата си за нас, млади Ейвъри. — Джеймс стана и закрачи из стаята. — Съобщенията отвъд океана са по-лоши, отколкото предполагахме; много по-лоши. Доколкото знаем, твоят приятел Ерик може би е вече мъртъв. Може би всичките, които отидоха с Калис, вече са загинали. — Той спря да се разхожда и погледна Ру. — Но дори и да постигнат целите си, ти пак ще си ни нужен. Войската на Изумрудената кралица идва и ти не по-лошо от мен знаеш, че ако тя спусне котва на нашите брегове, богатството ти, завоювано с толкова труд, няма да значи нищо. И ти, и твоята жена, и децата ти няма да бъдете нищо повече от предмети, които тя ще отстранява безмилостно по пътя към целта си: да унищожава всичко живо на този свят.

— Какво искате от мен? — попита разтревожено Ру.

От теб ли? — повтори херцогът. — Защо мислиш, че искам нещо?

— Защото нямаше да седнем на тази закуска, ако не се опитвахте да ми припомните, че винаги сте в състояние да ме обесите или за ужасните неща, които преживях, когато служих с Калис. — Гласът на Ру се издигна гневно. — Разбира се, че много добре осъзнавам всичко! — Удари с юмрук по масата и чиниите подскочиха и задрънчаха. Замълча и после добави: — Милорд.

— Ще ти кажа какво искам — каза лорд Джеймс. — Трябва ми злато.

— Злато ли? — примигна Ру.

— Повече злато, отколкото дори такова алчно малко копеле като теб може да си представи, Рупърт. — Херцогът се изправи. — На тези брегове ще пламне най-голямата война в историята на този свят.

Той отиде до прозореца, откъдето се виждаше пристанището, и махна с ръка.

— Ако в Кралството не дойде някой с огромна магическа мощ и интелигентност и не предложи някакво неочаквано решение, до три години ще видим как в пристанището ни влиза най-голямата флотилия в историята. А с нея и най-голямата армия, сформирана някога. И всичко, което сега виждаш през прозореца, ще бъде превърнато в пепел. Това включва къщата ти, твоя бизнес, кафене „Барет“, твоите докове, складове, кораби, съпругата ти, твоите деца и любовницата ти.

При последното Ру почувства как гърлото му се стяга. Мислеше си, че никой не знае за отношенията му със Силвия. Джеймс говореше спокойно, но начинът, по който се държеше, издаваше сдържан гняв.

— Никога няма да разбереш любовта, която изпитвам към този град, Рупърт. — Той се заразхожда из залата. — Никога няма да разбереш защо този дворец ми е по-скъп от всичко друго на света. Ще ти кажа. Защото един човек видя в мен нещо, което никой друг не бе забелязал. Протегна ръка и ме издигна до ранг, за който никой с моя произход не би могъл и да мечтае. — Ру забеляза лека влага в очите на лорд Джеймс. — Кръстих сина си на името на този мъж, за да го почета.

Херцогът обърна гръб на Ру и отново погледна през прозореца.

— И нямаш представа колко бих искал той да е с нас сега и да ми каже какво да правим, когато ужасният ден приближи.

Пое дълбоко дъх и се овладя.

— Но той вече не е тук. Мъртъв е и както ми казваше, да мечтаеш за неосъществими неща е чиста загуба на време. — Той отново впери поглед в Ру. — И тъкмо времето е това, което най-много ни липсва. Казах, че флотилията ще бъде тук след по-малко от три години. Може да пристигне и след две. Няма да разберем това със сигурност, докато не се появи един кораб от Новиндус.

— Две години ли? — повтори Ру.

— Да — отвърна Джеймс. — Ето защо ми трябва злато. За да финансирам най-голямата война в историята на Кралството, война, пред която бледнеят всичките ни досегашни военни стълкновения. Разполагаме с постоянна армия от около пет хиляди мъже във владенията на принца. Когато развеем знамената на Кралството, може би ще сме в състояние да съберем четиридесет хиляди войници, опитни ветерани и запасняци. А колко хора ще изпрати срещу нас Изумрудената кралица?

Ру се облегна назад, като си спомни бройката на бойците на срещата на наемниците.

— Двеста, двеста и петдесет хиляди, ако успее да ги превози през океана.

— Според последните ни съобщения разполага вече с шестстотин кораба — каза херцогът. — Всяка седмица произвежда по два нови. За да поддържа такива темпове на производство, е опустошила целия континент, но е стъпила на врата на цялото население и работите продължават.

— Минимум петдесет седмици — пресмяташе Ру. — Тя се нуждае от най-малко още сто кораба, за да прекара провизии за толкова хора. Това значи година. Ако е предпазлива, ще строи още две години.

— Да си видял нещо, което да говори за предпазливост в нея?

— Не — отвърна Ру. — Но от друга страна, дори някой готов да убие всеки човек насреща си, трябва да пресметне какво ще му трябва, за да постигне целта си.

— След две или три години ще бъдат в това пристанище — каза Джеймс.

— Какво мога да направя? — попита Ру.

— Бих могъл да те облагам с данъци — отвърна херцогът, — докато не те изцедя, за да финансирам войната. Но дори и да изпратя армията да грабне всяка монета от Зъбите на света до Кеш и от Островите на залеза до Ролдем, пак няма да е достатъчно. — Джеймс отново се наведе напред и заговори тихо, като че ли се опасяваше някой да не ги подслуша. — Но в рамките на тези две-три години с наша подкрепа ти би могъл да набереш достатъчно пари, за да финансираш войната.

— Милорд? — Ру като че ли не разбираше казаното достатъчно добре.

— През следващите две години — допълни Джеймс — трябва да изкараш достатъчно злато, за да можеш да заемеш на Короната сумата, необходима за разходите по предстоящите бойни действия.

— Ами, това е малко неочаквано — пое дълбоко дъх Рупърт. — Искате от мен да забогатея до такава невероятна степен, че да осигуря достатъчно средства на Короната да води война, която може и да не спечели?

— В общи линии, да. Това ти предлагам — каза херцогът.

— От вашите думи разбирам, че Короната може да не е в състояние да възстанови средствата, ако оцелеем от идващото изпитание.

— Зависи от много неща — каза лорд Джеймс.

— Разбрах — кимна Ру и се надигна от мястото си. — Ако трябва да стана най-богатия човек, седнал върху купчина пепел след три години, по-добре е да се заема с изкарването на повече пари. За тази цел трябва да платя на кредиторите си до залез исканата от тях сума.

— Има още едно нещо — каза Джеймс.

— Какво е то, милорд?

— Проблемът със семейство Джейкъби. Остана бащата.

— Трябва да се опасявам от още нападения ли?

— Възможно е — каза херцогът. — Най-справедливо е да отидеш още сега при него, преди да е научил, че си убил синовете му. Изкови мир, Рупърт, защото са ти необходими съюзници, а не врагове за следващите години, а аз не мога да ти помагам във всички неща; дори и моето влияние си има граници.

— След като се споразумея с Фредерик Джейкъби — каза Ру, — ще трябва да обясня всичко това на партньорите си.

— Предлагам ти да се освободиш от тях, като изкупиш дяловете им — каза херцогът. — Или най-малкото да вземеш контролния пакет на компанията „Горчиво море“.

Джеймс се усмихна и Ру можа да види сянката на момчето крадец, което някога е бягало по улиците на Крондор, както и отражението на внуците му в неговото лице.

— Ти си обмислял и предвиждал това, нали?

— Може би — разсмя се Ру.

— По-добре сега, отколкото по-късно. Ако се нуждаеш от неголяма сума за тази цел, Короната може да ти отпуснете заем; сигурно ще си ги вземем обратно и то с много голяма лихва.

Ру каза, че ще държи херцога в течение, и тръгна. Когато напусна двореца, се замисли за това как животът отново го свързва с короната и че колкото и да се опитва, не може да се измъкне от съдбата, която го водеше от момента, когато двамата с Ерик бяха убили Стефан.

Не го очакваше нито кон, нито карета. Реши да отиде пеша до канцеларията, а по пътя да се опита да прецени какво би трябвало да каже на Фредерик Джейкъби и как да му съобщи, че синовете му са мъртви.

Ерик изпрати съгледвачи да проверят тунела пред тях. От десетина минути дочуваха слаби звуци, но произходът им беше неясен. Имаше странични проходи и разклонения към други галерии и звуците отекваха по странен и объркващ начин.

След няколко минути те се върнаха.

— Пълно е с влечуги — прошепна един от съгледвачите. Ерик даде сигнал на мъжа да го последва до мястото, където чакаха Калис и другите. Мъжът бързо начерта схема на разположението на галериите пред тях.

Това беше почти идеален полукръг с един дълъг корниз, започващ от входа и отиващ надясно, и един плосък ръб, завиващ наляво. Бойците с мечове трябваше да се спуснат от рампата надолу, а стрелците с лъкове трябваше да се разположат вляво на горния ръб, за да изсипят дъжд от стрели върху змиехората.

Калис даде заповеди и Ерик и дьо Лунвил ги предадоха на хората си. Ерик чу как Калис нарежда на Гневливия да остане с Миранда и да я охранява; после капитанът мина напред — настояваше лично да води атаката.

Всеки мъж знаеше точно какво трябва да прави, а в галерията щяха да се включат в битката всички заедно. Но Ерик бе научил от собствен опит, а и от книгите, които му даваше Уилям, че щом битката започне, предварителните планове обикновено отиват на вятъра.

Тези пантатийци бяха възрастни и почти два пъти по-едри от младите воини, с които се бяха сражавали по-рано през деня. Най-високите стигаха почти до брадичката на Ерик. Вярно, и най-добрите им воини не можеха да се сравняват с хората на Калис, но на тяхна страна бе численото превъзходство.

В галерията се бяха събрали двеста или повече змиехора. Ерик успя да забележи, че някои имат скорошни рани, но нямаше време да разсъждава с кого са се били. Предположи, че е третият играч, за когото бе споменал Калис.

Всеки в отряда знаеше, че само изненадата им дава предимство и че трябва бързо да го използуват и да избият колкото се може повече пантатийци. Чу се заповед и Ерик се втурна напред; в първите две минути на сражението един змиечовек умираше при всеки негов замах на меча.

После противниците почнаха да организират защитата си и да отблъскват нападателите. Но тъкмо когато приливите на атаката като че ли започнаха да отслабват, двайсетте стрелци, заели позиция на ръба над пещерата, обсипаха пантатийците с дъжд от метални остриета.

— Напред! — изрева Ерик, хвърли се върху един умиращ противник и чу, че другите повтарят заповедта. И онези змиехора, които се опитваха да се съпротивляват, скоро намериха смъртта си от стрела или от удар с меч.

После настъпи тишина.

Ерик се огледа и видя около себе си само изкривени в агония тела. Неколцина от загиналите бяха негови хора, но повечето бяха от зеленокожите. Отново разгледа района на сражението, след това преброи наум и се обърна към дьо Лунвил, който бе застанал недалеч от него и жадно поемаше дъх.

— Имаме седем загинали, старши сержант.

Дьо Лунвил кимна. Ерик нареди на останалите да вземат ранените и да ги вдигнат до скалния ръб, където бяха стрелците. После се присъедини към дьо Лунвил, Калис и Миранда, за да разгледат огромната пещера. В близките галерии и ходове, които едва се виждаха в полумрака, изпратиха съгледвачи.

Въздухът беше влажен и горещ. Дишаше се трудно. Една пукнатина в пода бълваше непрекъснато силни струи пара. Няколко от пантатийците бяха все още живи и хората на Калис бързо ги доубиха. Заповедта беше категорична: ако е пантатиец — убий го. Нямаше да бъдат жалени нито мъже, нито жени или деца. Ерик не се интересуваше много от тази заповед, но другите мъже я обсъждаха.

— Сержант! Насам! — викна един съгледвач.

Ерик се обърна и затича към мъжа, който го викаше.

— Какво има?

Погледна в галерията и видя в центъра на помещението бълбукащ басейн с гореща вода. Сигурно беше изсечен от змиежреците, защото по скалите се забелязваха следи от сечива. Повече от дузина големи яйца бяха наредени около басейна, достатъчно близо, за да се измътят, но не толкова, за да се свари бъдещото змийче.

Едно от яйцата мърдаше.

Ерик се приближи до него тъкмо когато черупката се разполови с леко изпукване. Малкото тяло, което се измъкна оттам, не беше по-голямо от кученце. Създанието примигна, като че ли бе притеснено, и изплака като човешко бебе.

Ерик вдигна меча си, но се поколеба. А после бебето пантатиец се обърна и го погледна.

Детските очички се присвиха и Ерик забеляза омразата в тях. С живост, граничеща с ярост, малкото създание изсъска и се хвърли върху сержанта.

Като по рефлекс Ерик замахна с меча и отнесе главата от раменете му.

Почувства как му се повдига и като преглъщаше трудно, изкрещя:

— Унищожете ги!

Бързо смазаха останалите яйца. Дребните телца се гърчеха по пода и сержантът пожела да не беше стъпвал на това място. Смрадта, която се разнесе от създанията, беше по-отровна от всичко, което бе мирисал досега.

Когато напуснаха помещението, Ерик забеляза други мъже, които се занимаваха със същото в съседни галерии. Не един мъж напускаше тунелите повръщайки.

— Има нещо… — каза след няколко минути Миранда.

— Какво? — попита я Калис.

— Не знам… но е наблизо.

Калис постоя неподвижно за момент, после каза:

— Мисля, че знам какво е. — Посочи един тунел, водещ надолу. — Давайте натам.

— Двама мъртви, пет ранени, само единият е в по-тежко състояние и не може да се движи — докладва дьо Лунвил.

Само потрепването на мускулите на челюстите на Калис показваше болката му, докато слушаше доклада. Капитанът погледна към мястото, където бяха занесли ранения.

— Ще го попитам — каза дьо Лунвил.

Ерик знаеше какво ще попита ранения Боби — дали предпочита бърза смърт от ръцете на другарите си, или ще рискува да остане сам и да се надява на съдбата си, като очаква, че отрядът на Калис ще се върне по същия път и ще могат да го вземат със себе си. Знаеше и какъв ще е вероятният избор на боеца и се чудеше как дьо Лунвил доброволно се заема с тази задача.

После, докато стрелците слизаха от корниза, Ерик разбра, че знае защо Боби може да направи това. Бе виждал ужасите на пантатийците със собствените си очи. Един надежден удар с нож и моментната пареща болка беше за предпочитане пред продължителната агония, ако заловяха ранения.

Приглушен вик на болка подсказа на Ерик какво бе избрал раненият. Минута по-късно дьо Лунвил се върна. Лицето му бе безизразна маска.

Не каза нищо, само нареди:

— Оформи колоната.

Скоро бойците бяха готови да тръгнат.

19.Разкрития

Ру въздъхна.

Вървеше към дома си. Мозъкът му беше изцяло зает с това, което щеше да каже на Фредерик Джейкъби. Ако възрастният човек приличаше повече на Рандолф, може би щяха да стигнат до някакво споразумение. Ако беше обаче като буйния Тимъти, враждата щеше да продължи.

Ру влезе вкъщи. Единственият шум идваше от кухнята — Рендел и Мари готвеха. Горният етаж бе тих и той знаеше, че ще намери жена си и децата още да спят. Запита се колко ли е часът и осъзна, че въобще е загубил представа за времето. Ако се съдеше по светлината на утрото, още нямаше осем.

Бутна вратата на стаята, където беше Карли с бебето, и я намери заспала. Искаше да я събуди, но после реши да изчака, докато детето поиска да суче. Застана тихо над леглото и започна да разглежда жена си и сина си на слабата светлина, процеждаща се през завесите.

В сенчестата стая Карли изглеждаше много млада. Ру се почувства изведнъж много стар и се отпусна в люлеещия се стол. Карли го използваше да успокоява бебето, когато ревеше много. Момченцето не спеше добре като сестра си и често плачеше.

Прекара ръка по лицето си и почувства, че е уморен до смърт. Очите го глождеха и в устата си усещаше горчилка: от многото кафе и от вкуса на жлъчката, заради убийството на мъжете.

Затвори очи.

Малко по-късно бебешкият плач го събуди. Карли стана и каза:

— Какво има, миличко?

Видя съпруга си на стола и го повика:

— Ру?

— Сигурно съм заспал.

— Защо не си легнал? — попита тя.

— Имам да ти казвам нещо — отвърна той, докато тя започна да кърми бебето.

— Какво?

— Мъжете, които убиха баща ти, са мъртви.

Тя не реагира.

— Опитаха се да ме разорят — продължи той — и аз ги разкрих. Сбихме се… и те са мъртви. Току-що идвам от двореца, след дълго обсъждане на събитията с херцога.

— Значи всичко е свършило? — попита тя.

— Не съвсем — рече Ру.

— Защо не? — Карли го погледна въпросително.

— Заради баща им. — Той пое дълбоко дъх. — Баща ти имаше един стар съперник. Фредерик Джейкъби.

— Знам. Те са израсли заедно в едно адварианско селище, нагоре към Танерус. — Гласът й стана по-мек. — Мисля, че някога са били приятели. Защо? Той ли е убил татко?

— Не, синът му Тимъти е наредил да се извърши престъплението. Може би брат му Рандолф е помагал с нещо, или най-малкото е знаел и не е направил нищо, за да го предотврати.

— Значи те са мъртви?

— Да.

— Но Фредерик е още жив — отбеляза Карли. Изглеждаше натъжена, почти готова да се разплаче. — Значи трябва да убиеш и него, така ли?

— Не знам — отвърна Ру. — Ще се помъча да установя някакъв мир.

Той се изправи.

— И трябва да го направя незабавно. Херцогът настоява за това.

Ру заобиколи леглото, после спря и се обърна. Наведе се и целуна главичката на бебето, после долепи устни до бузата на Карли.

— Може би няма да се върна до вечеря. А единственото, което искам сега, е сън.

— Бъди внимателен — каза тя и протегна лявата си ръка към него.

Той я стисна лекичко и излезе от стаята.

Викна отгоре на Мари да нареди каретата да го чака отпред, отиде до стаята си, бързо се поизплакна и смени ризата си. После се спусна по стълбите. Каретата беше отпред и когато Ру влезе, видя, че вътре го чака някой.

— По-добре ли се чувстваш? — попита Даш вместо поздрав.

— Уморен съм — отвърна Ру. — Какво те носи насам?

— Дядо смята, че ще е по-добре, ако се навъртам около теб. Господин Джейкъби може да има слуги или други членове на домакинството, които да посрещнат зле новината за убийството на братята. — Той посочи меча, който лежеше на коленете му.

— Знаеш ли да си служиш с това? — попита Ру.

— Повече от добре — каза Даш, без да звучи самохвално.

Пътуваха в мълчание. Накрая каретата спря пред жилището на семейство Джейкъби. Даш последва Ру до входната врата. Ру се поколеба за момент, после почука. Няколко минути по-късно млада жена отвори вратата. Беше красива — с черна коса и очи, волева брадичка и прав нос.

— Какво обичате? — попита тя.

Ру откри, че му е почти невъзможно да говори. Наистина не знаеше какво да каже. След моментно колебание рече:

— Казвам се Рупърт Ейвъри.

— Знам името ви, господин Ейвъри — очите на жената се присвиха, — но то не се произнася с добро чувство в тази къща.

— Представям си — отвърна Ру. Пое дълбоко дъх. — Предполагам, че ще стане още по-лошо, когато се разбере какво ме води насам. Бих искал да говоря с Фредерик Джейкъби.

— Страхувам се, че е невъзможно — каза младата жена. — Той не приема посетители.

Изражението на Ру, изглежда, издаде нещо, защото жената попита:

— За какво става дума?

— Извинете ме, мадам — каза Даш, — коя сте вие?

— Казвам се Хелън. Съпругата на Рандолф.

Ру затвори за миг очи и пое дълбоко дъх.

— Страхувам се, че имам лоши вести за вас и вашия свекър.

Пръстите на жената, там, където бе стиснала вратата, побеляха.

— Ранди е мъртъв, така ли?

Ру кимна.

— Мога ли да вляза?

Жената отстъпи. Личеше, че е близо до припадък. Даш бързо я хвана за лакътя, като я задържа на крака. В този момент във входното антре дотичаха две деца, очевидно да се оплачат от някаква детска неразбория. Тя ги разтърва; бяха момче и момиче на четири и на шест годинки.

— Деца — каза им тя, — идете в стаята си и играйте мирно.

— Но, мамо — каза момчето, недоволно, че са пренебрегнали оплакването му.

— Върви в стаята си — остро повтори жената.

Момчето изглеждаше наранено от тази груба команда, но момиченцето се затича нагоре по стълбите, очевидно сметнало майчината глухота към оплакванията на брат си за победа във вечната вражда между братче и сестриче.

Когато децата си отидоха, тя погледна Ру.

— Как умря Ранди?

— Бяхме обградили Рандолф и Тимъти на доковете — каза Ру. — Те се опитваха да изнесат златото, което бяха отнели от мен, и Тимъти реши да ме нападне. Рандолф го блъсна встрани и загина от стрела на арбалет, изстреляна по Тимъти. — Като се опитваше да каже нещо, което да не засегне толкова болезнено жената, добави: — Всичко стана много бързо. Той се опитваше да спаси брат си.

Очите на Хелън бяха пълни със сълзи, но сега гласът й беше гневен.

— Той винаги се е опитвал да спасява брат си! Жив ли е Тим?

— Не — отвърна Ру тихо и пое дълбоко дъх. — Аз го убих.

Докато жената се опитваше да се съвземе, Даш каза:

— Беше честен дуел, мадам. Тимъти умря с оръжие в ръка, опитвайки се да прободе господин Ейвъри.

— Защо сте дошли тук? — попита жената. — Искате да се наслаждавате на гибелта на дома Джейкъби ли?

— Не — отвърна Ру. — Тук съм, защото херцог Джеймс ме помоли да дойда.

Той въздъхна. Чувстваше се уморен, както никога в живота си.

— Нямам нищо против съпруга ви, към вас или свекър ви, мадам. Имах проблеми само с Тим. Той нареди да убият моя тъст и съдружник. Тим се опитваше и да ме разори.

Хелън се обърна с гръб към тях.

— Не се съмнявам в това, господин Ейвъри. Последвайте ме.

Заведе ги до един хол и Ру видя, че всъщност къщата е много по-голяма, отколкото изгледаше откъм улицата, защото се простираше в дълбочина. После преминаха в градина в задната част, оградена от висока каменна стена. Стар мъж седеше сам в един стол, топло облечен и завит с дебело одеяло. Когато приближиха, Ру забеляза, че очите му са побелели от перде и че част от лицето му е неподвижна.

— Да? Кой е тук? — изфъфли старецът.

— Аз съм, татко — обади се високо Хелън и се обърна към Ру. — Трудно чува. Преди две години получи удар. Оттогава е все така.

— Това е вашият шанс, господин Ейвъри — продължи жената. — Всичко, което остана от някога голямата търговска къща „Джейкъби“, е един сляп, глух и почти луд старец, една жена и две деца. Сега може да убиете и нас и да се сложи край на тази вражда.

Ру вдигна ръце и на лицето му се изписа пълна безпомощност.

— Моля ви. Аз… аз не бих искал да видя повече страдания за никого от нашите семейства.

— Да няма страдания ли? — каза тя и сълзите й потекоха. — Какво да правя сега? Кой ще движи фирмата? Кой ще се грижи за нас? Много по-любезно и човечно от ваша страна ще е, ако извадите меча си и ни избавите от нещастието.

Тя се разрида и Даш отново пристъпи напред да й предложи подкрепата си.

— Хелън? — каза старият човек; речта му беше много затруднена от мозъчния удар. — Нещо не е наред ли?

Ру коленичи пред възрастния мъж.

— Господин Джейкъби?

— Кой е това? — каза той и повдигна лявата си ръка. Ру видя, че дясната е отпусната безжизнено в скута му. Младият мъж хвана ръката му и каза.

— Казвам се Рупърт Ейвъри. — Изрече думите високо.

— Ейвъри? Познавам ли ви, сър? — попита старецът. — Познавах един Клаус Ейвъри навремето… не, той беше Клаус Кламер. Какво беше първото име на Ейвъри?

— Не — каза Рупърт, — мисля, че не съм имал честта да се срещна с вас досега. Но познавах… един стар ваш приятел, Хелмут Гриндъл.

— Хелмут! — каза старецът с усмивка. От крайчеца на устните му потече слюнка.

Хелън се овладя и като потупа Даш по рамото, дойде и обърса брадата на стареца с кърпичка.

— Двамата сме израснали в един и същ град, знаете ли това? — каза възрастният човек. — Как е той?

— Почина неотдавна — отвърна Ру.

— О — каза старецът, — това е много лошо. Не го бях виждал от доста време. Казах ли ви, че сме израснали заедно?

— Да, казахте ми — отвърна Ру.

— А случайно да познавате моите момчета? — каза възторжено старецът. — Тим и Ранди?

— Да, познавам ги, сър — рече Ру.

Старецът потупа леко ръката на Ру, като че ли да подчертае думите си, и каза със смях:

— Ако ти си от тия малки негодници, дето винаги крадат ябълки от нашата градина, не си признавай! Казах на Тим да държи настрани другите момчета от градината. Тези ябълки ни трябват за пай! Моята Ева пече пайове всяка есен!

Ру погледна Хелън и тя му прошепна:

— Обърква се. Понякога мисли, че синовете му са още деца. Ева, съпругата му, почина преди тринайсет години.

Ру поклати глава и пусна ръката на стареца. Промълви само:

— Не мога.

— Да му кажете ли? — попита Хелън.

Ру кимна.

— Ранди? — каза възрастният човек и посочи Ру. Гостът му се наведе до главата на стареца.

— Ранди — прошепна той, — ти си добро момче. Наглеждай Тим, той има буен нрав. Но не позволявай на другите момчета да крадат ябълки! — Той протегна здравата си ръка и потупа Ру по рамото.

Ру се изправи и се вгледа за момент в стария човек, който отново се бе изгубил из дебрите на спомените или сънищата, в които прекарваше деня. Ру се отдръпна от него.

— Има ли смисъл? Нека го оставим да мисли, че синовете му са още живи, заради милостта на боговете.

Помисли си за идващата флотилия и за разрушението, което щеше да връхлети Крондор след две-три години, и каза:

— Нека всички прекараме още няколко години в приятни сънища.

Хелън ги изведе от градината и каза:

— Благодаря ви за малкия жест, сър.

— Какво смятате да правите сега? — попита я Ру.

— Ще продам къщата и фирмата. — Тя отново започна да плаче. — Имам семейство в Танерус. Ще ида при тях. Ще ми е трудно, но ще се справя.

— Не — каза Ру. Помисли за момчето и момичето и за двете си деца, после добави: — Мисля, че децата не трябва да страдат… заради грешките на бащите си.

— Какво предлагате? — попита Хелън.

— Позволете ми да се погрижа за фирмата „Джейкъби и синове“. Няма да взема и петак печалба от компанията. Ще действам все едно, че е моя, но когато синът ви порасне достатъчно, ще поеме нейния контрол. — Ру се огледа, докато крачеха към изхода на къщата. — Никога не съм разменял и дума с Рандолф, но мисля, че единственият недостатък на съпруга ви беше, че обичаше твърде много брат си. Само с Тим си имах разправии. — Взе ръката на жената и рече: — Да приключим с това още сега.

— Вие сте благороден човек — каза жената.

— Не съм — отвърна Ру. — Съжалявам. Повече, отколкото бихте могли да си представите. Ще изпратя нотариуса си, за да подпише договор с вас като вдовица на покойния Рандолф Джейкъби и компания „Горчиво море“. Той ще поеме ръководството на „Джейкъби и синове“ дотогава, докато желаете да я пазите като собственост или вашият син е готов да поеме управлението. Ако имате нужда от нещо, каквото и да е, трябва само да ме помолите. — Той посочи Даш. — Моят помощник ще дойде при вас този следобед и ще ви заведе до храма. Имате ли и други роднини, които трябва да присъстват с вас?

— Не. Те живеят в друг град.

— Щях да ви пожелая всичко хубаво на прощаване, госпожо Джейкъби, но това ще прозвучи като глупост. Нека на тръгване ви кажа, че много бих искал да се бяхме срещнали при други обстоятелства.

Като отново едва сдържаше сълзите си, Хелън Джейкъби рече:

— Аз също, господин Ейвъри. Смятам, че при други обстоятелства бихте станали приятели с Рандолф.

Двамата мъже напуснаха къщата и се качиха в каретата. Даш не каза нищо, а Ру сложи ръка върху лицето си. След момент започна тихо да хълца.

Калис даде сигнал и колоната спря. През последните три дни бяха срещали само малки групи пантатийци. Калис прецени, че са изминали двайсетина километра на север от мястото, където бяха влезли в огромния кладенец в сърцето на планината. Още няколко пъти намираха следи от сражения и разрушение. Срещаха се и случайни трупове на сааурци, но досега не бяха виждали жив гущерочовек. Ерик вече ги беше срещал и беше доволен, че не му се налага отново да се сблъсква с тях.

Бореше се с чувството, че всичко е напразно. Галериите като че ли продължаваха безкрайно под скалите; в двореца беше виждал карти, които показваха, че тази планина е дълга около две хиляди километра. Ако пантатийското царство не беше ограничено по площ, както смяташе Калис, щяха да са мъртви много преди да могат да унищожат всички люпилни на змиехората.

Всички бяха напрегнати; другият призрак, който преследваше въображението им, беше въпросният трети, неизвестен играч. Намираха останки не само от пантатийци или от сааурци. Освен тях имаше и човешки останки — на нещастни затворници, довличани в планините за храна на младите пантатийски създания. Който и да воюваше с пантатийците, очевидно имаше същата цел, както отрядът на Калис и неговите хора: бяха открили още три люпилни и навсякъде бяха разхвърляни малки противни създания, разкъсани на парчета.

Колкото повече доказателства за това намираха, толкова повече Ерик се убеждаваше, че извършеното не прилича на нещо, което биха могли да сторят известните им враждебни сили. Някои от мъртвите тела бяха разкъсани напълно, раздърпани парче по парче. Други, по-възрастни пантатийци, бяха отхапани наполовина. Ерик не можеше да се избави от представата за някакво чудовищно създание от старинна приказка, материализирано тук от непознат магьосник, за да унищожава враговете им.

Но когато разсъждаваше на глас за това, единственият отговор на Миранда беше:

— А къде са пантатийските магьосници?

Според Ерик всички пантатийски жреци бяха на бойното поле, за да служат на Изумрудената кралица. Но Миранда не изглеждаше много убедена в това.

Един съгледвач се върна и доложи:

— Нищо няма напред, но има някакво странно ехо, сержант.

— Какво имаш предвид? — попита Ерик.

— Не ми прилича на нищо познато, но като че ли има нещо пред нас на много голямо разстояние. Вдига толкова голям шум, че бихме могли да се приближим, без да ни чуе.

Казаха на Калис и той рече:

— Очевидно скоро ще го срещнем.

Миранда обърса челото си.

— Горещината тук е толкова тежка, колкото в Зелените канали на Кеш.

Ерик не можеше да не се съгласи. Под броните си мъжете носеха възможно най-леките си дрехи и той трябваше да внимава много войниците да не захвърлят дебелите кожени наметки, които бяха навили и прибрали в тежките раници. Ерик намери достатъчно време, за да обясни на всекиго, че като излязат на повърхността, зимата ще се нахвърли върху тях и ще бъде толкова студено, колкото сега е горещо.

Калис обяви почивка и Ерик назначи дежурни, докато другите се мъчеха да откраднат малко сън. Когато прегледа всички подробности, за които се сети, дьо Лунвил му кимна да се отдалечат и попита:

— Усещаш ли някаква смрад?

— Да — кимна Ерик. — Нещо като сяра, което възпалява очите ми.

— Какво мислиш за това?

— За кое? — не разбра Ерик.

— За всичко това. — Дьо Лунвил махна с ръка.

— Не ми плащат да мисля — повдигна рамене Ерик.

— Правилно — ухили се дьо Лунвил. После усмивката му се стопи. — Сега ми кажи какво наистина мислиш?

— Не знам. — Ерик повдигна рамене. — Понякога ми изглежда, че няма да видим дневната светлина отново, но през останалото време само продължавам да крача, единият крак пред другия, после пак, за да стигна там, където ми е наредено, да пазя хората живи и невредими и да не се грижа за утрешния ден.

Дьо Лунвил кимна.

— Разбрах. Но тук именно се крие проблемът. Желанието ти да си „в крак“ е добро за войниците в окопите, но ти имаш и други отговорности.

— Знам.

— Не, мисля, че не знаеш — каза дьо Лунвил и се огледа, за да се увери, че никой не ги подслушва. — Миранда е в състояние набързо да измъкне себе си и още един навън. Със специални средства.

Ерик кимна. Отдавна вече бе свикнал, че Миранда е нещо като магьосница, така че тези думи не го изненадаха.

— Ако нещо се случи с мен, твоята задача е да изведеш навън капитана заедно с Миранда, разбра ли?

— Не съвсем.

— Той е много важен — обясни дьо Лунвил. — Кралството се нуждае много повече от него, отколкото от двама разбойници като мен и теб. Ако потрябва, удари го по главата и предай омекналото му тяло на Миранда, но не й позволявай да напусне без него.

Ерик се помъчи да не се засмее. Единственият в дружината по-силен от него беше самият Калис и Ерик отдавна се бе убедил, че не може да се мери с него. Ерик вярваше, че ако понечи да удари Калис по главата, това едва ли ще даде някакъв резултат.

— Ще видя какво мога да направя — каза той не много уверено.

След два часа тръгнаха отново. Ерик все още обмисляше думите на дьо Лунвил. Отхвърли тези разсъждения, защото не искаше да мисли за положението, в което до него нямаше да бъде старши сержантът и да му казва какво да прави, а и не предполагаше, че някога ще може да съветва капитана какво трябва да прави.

Движеха се по дълъг тесен тунел, който като че ли леко се спускаше надолу. Горещината все още беше много силна, но като че ли не се увеличаваше повече.

Два пъти правеха почивки и пращаха съгледвачи напред. И двата пъти те съобщаваха за далечни звуци, които не можели да определят.

След още два часа Ерик сам можа да ги чуе. Тътенът се долавяше съвсем слабо, съпроводен от пронизителни писъци, които отекваха от много далеч, поне така му се струваше.

Стигнаха до нова галерия и пак откриха следи от битка. Но за разлика от намерените по-рано през деня или предишните дни, тук останките бяха по-пресни.

— Сражението е станало вчера — отбеляза Калис и показа големите тъмни локви, където кръвта още се съсирваше. Един войник повика Калис до едно място за излюпване и Ерик го последва.

— Богове! — възкликна той, като видя касапницата. Това беше най-големият басейн за мътене, който бяха виждали досега. Яйцата бяха смазани и по водата плуваха жълтък и белтък. Смрадта беше почти зашеметяваща. После Ерик забеляза нещо друго.

— Къде са телата на младите змиехора?

Една-единствена ръка плуваше в бълбукащия басейн с розовееща вода, а наоколо лесно се забелязваха кървавите петна. Накрая Калис промълви:

— Някой си е правил банкет тука.

При мисълта за същество, което изсмуква яйцата и яде младите пантатийци, Ерик настръхна и си помисли, че не би искал да се срещне с него. Обърна се и напусна пещерната зала.

— Продължаваме напред — нареди Калис.

Церемонията беше кратка, както навремето за Хелмут. Ру стоеше, до него беше изправена Карли. Децата бяха с Мари.

Хелън и двете й деца стояха мълчаливо, докато жрецът на Лимс-Крагма мърмореше песнопения за мъртвите и палеше благовонията и кладата. Момиченцето разсеяно си играеше с куклата, момчето наблюдаваше всичко притеснено.

— Свърши ли най-после? — попита Карли, когато церемонията приключи.

Ру я потупа успокояващо по ръката.

— Да. Вдовицата е жена със забележителна сила, но в нея няма злоба. Освен това е много отдадена на децата.

— Горките малчугани. — Карли погледна двете сирачета, отиде при Хелън и каза: — Всичко това е много печално; ако мога да помогна, не се притеснявайте да ми кажете.

Хелън кимна. Лицето й беше изпито и бледо, но и да имаше още неизплакани сълзи, тя ги пазеше за по-късно през нощта, когато щеше да остане сама.

— Ще се прибереш ли вкъщи? — обърна се Карли към Ру.

— Много би ми се искало — поклати глава Ру, — но трябва да проверя как върви работата.

Обърна очи към следобедното слънце.

— Трябва да уредя един дълг преди залез. След това… не знам.

— Прибирам се с децата — каза Карли.

Ру я целуна равнодушно по бузата.

— Ще дойда веднага, щом ми е възможно.

Карли си тръгна и Ру се обърна към Хелън. Беше хубава и смела жена. Не можеше да се сравнява с хубостта на Силвия, но все пак беше жена, която го привличаше.

Тя се обърна, видя, че я гледа, и сведе очи.

— Бих искал само да повторя това, което ви казах. Каквото и да поискате, е ваше.

— Благодаря — каза тя с равен глас.

— Няма защо да ми благодарите — каза той, без да съзнава защо. После импулсивно взе ръката й в своята, задържа я за момент и добави: — Никога не го правете.

После се обърна и напусна храма.

Пътуваше към кафене „Барет“ с каретата си, неспособен да мисли за нищо. Огромната умора му пречеше да се съсредоточи. Мислеше за сражението и смъртта, после пред очите му се появи образът на Хелън Джейкъби и децата, за които трябваше да се грижи. Замисли се и за своите собствени.

Кочияшът му каза, че вече са спрели пред „Барет“, и той бавно се запъти към обичайното си място. Тримата му партньори го очакваха. Той се отпусна тежко на стола си и поръча на келнера голяма чаша кафе.

— Какво стана в крайна сметка? — попита Мастерсън.

— Взех си златото — отвърна Ру. Нарочно не бе съобщил досега на партньорите си за успешния край на проблема им. В мозъка му се бе запечатал разговорът с херцог Джеймс и той знаеше, че трябва да говори с тримата си съдружници незабавно, докато все още са обзети от страшна тревога.

— Бъди благословен! — каза високо Хюм, а Кроули въздъхна дълбоко.

— Къде е златото? — попита Мастерсън.

— Замина, за да покрие полицата.

— Добре, много добре — каза Кроули.

Ру замълча за момент, после рече:

— Искам да ми изплатите дела от компанията.

— Какво? — каза Мастерсън.

— Всичко става много бързо — каза Ру. — Много сме уязвими. Пък и аз прекарвам повечето от времето си в компанията „Горчиво море“ и нямам достатъчно време за делата на „Ейвъри и синове“.

— А защо трябва да ти откупуваме дела? — каза Кроули.

— Защото си спечелих правото да напусна — отвърна Ру. За да подчертае значението на думите си, удари с ръка по масата. — Лично аз се сражавах рано тази сутрин, за да защитавам нашите общи гърбове. Не искам да се самоизтъквам, но не видях никого от вас тази заран в тъмното с меч в ръка да се бие за живота си!

— Ами ако бяхме знаели… — почна Хюм.

— Не съм убеден, че ви дължим правото за бързо напускане на фирмата, господин Ейвъри — каза Кроули.

— Значи мислиш, че нашето партньорство трябва да бъде прекъснато, така ли? — попита Мастерсън след известно мълчание.

— Или най-малкото преобразувано — каза Ру.

— Как? — леко се усмихна Мастерсън.

— Нека купя контролния дял — каза Ру, — щом вие не искате да изкупите моя. Не ме интересува какво ще предпочетете, но ако ще залагам живота си на карта, ще го правя за собствените си интереси.

— Ти си много бърз, Ру Ейвъри — каза Мастерсън. — Мисля, че ще се справиш благополучно с нас или без нас.

— Ами! — възкликна Кроули. — Това е само номер, за да отстъпя поста си на председателствуващ в компанията „Горчиво море“.

— Продайте ми половината от вашите дялове, господа — каза Ру, — и аз ще ви направя много богати. Но не искам да изпадам отново в положението да рискувам живота си и този на семейството си, за да защитавам вашето злато.

— Прав си, Ейвъри — засмя се Мастерсън. — Ето какво ще ти кажа: ще ти продам точно толкова, колкото ти трябва, за да си осигуриш контролния пакет от дяловете, ако и другите са съгласни, но не бих искал да ти давам всичко. Наистина твоето умение, твърдата ти хватка и дяволски добрият ти късмет ни спечелиха това състояние, но и ние рискувахме доста наше злато.

— Ще направя същото — намеси се и Хюм. — Посветих доста време на компанията „Горчиво море“ и загърбих собствените си нужди.

— Добре, но аз не съм съгласен — обади се Кроули. — Изкупете моя дял или ми продайте друг.

— На каква цена? — погледна го Ру.

— За купуване или за продан?

Тримата мъже се засмяха и след момент Кроули се присъедини към тях.

— Добре — каза Кроули, — ще ви съобщя цената. — Извади перо и надраска общата сума, после побутна листа към Ру.

Ру вдигна пергамента, видя смешно високата цифра и поклати глава. Взе перото, задраска цифрата, написа друга и върна пергамента на Брандън Кроули.

— Това е грабеж! — възкликна той, като погледна новата сума.

— Тогава ще приема първата сума, която ми предложиш, за да ми изкупиш дяловете — каза Ру.

— Хвана те натясно, Брандън — засмя се Мастерсън.

— Ще се спра на средноаритметичната сума между тези две — въздъхна Кроули.

— Съгласен! — каза Ру, защото именно това бе очаквал от него. После се обърна към Хюм и Мастерсън и допълни: — Господа, вие сте свидетели.

Бързо се споразумяха по прехвърлянето на собствеността и преди някой да разбере, Мастерсън вече беше поръчал от специалните си резерви най-фин и скъп коняк. След събитията от последните два дни Ру беше емоционално и физически изстискан и единствената чашка коняк го напи така, както не се бе напивал никога.

С труд слезе долу и откри, че Дънкан го чака при вратата.

— Луис каза да ти предам, че златото е отишло там, където трябва, и че всичко е наред. — Той се усмихна.

Ру също се ухили.

— Ти си ми толкова добър приятел, колкото си ми и братовчед, Дънкан. — Съвсем неочаквано го прегърна. — Пропуснал съм да ти го кажа.

— Напи ли се? — разсмя се Дънкан.

— Да — кимна Ру. — А ти говориш със собственика на търговска и холдингова компания „Горчиво море“. — Той махна на каретата си да се приближи. — Мисля, че това ме прави един от най-богатите хора в Крондор, Дънкан.

— Добре, щом казваш — продължи да се смее братовчед му.

Каретата приближи входа. Дънкан отвори вратата и помогна на Ру да се качи.

— Накъде, сър? — попита кочияшът.

Ру се наведе през вратата и каза:

— Дънкан, моля те за една услуга. Трябваше довечера да съм на вечеря със Силвия Истърбрук, но просто съм много изтощен. Ще ми окажеш ли тази дружеска услуга да й поднесеш извиненията ми?

— Мисля, че ще го уредя — ухили се Дънкан.

— Ти си ми добър приятел, Дънкан. Казах ли ти това?

— Да — отвърна братовчед му със смях. Затвори вратата на каретата и рече: — Хайде отивай си вкъщи.

Каретата с тракане се отдалечи, а Дънкан яхна коня си и препусна към имението на Истърбрукови. След един квартал свърна към малката къща, която сега споделяше с една проститутка — бе я срещнал на пристанището, след като Луис се изнесе.

Откри, че жената най-спокойно си проспива деня, и безцеремонно дръпна завивките от нея. Тя промърмори нещо, събуди се и попита:

— Какво има?

Той погледна за момент голото й тяло, после се наведе и вдигна дрехите й от пода.

— Взимай си нещата и се махай!

— Какво? — запита все още сънената жена.

— Казах, махай се оттук! — викна й той. И за да потвърди думите си, я зашлеви през лицето. — Трябва да се изкъпя. Да те няма, докато свърша в банята.

Остави стреснатата, плачеща жена в леглото и отиде в дъното на хола, където близо до малка печка имаше вана. Сгря вода и разгледа лицето си в полираното метално огледало. Потри с ръце брадичката си и реши, че се нуждае от едно бръснене. Наточи бръснача и запя под нос неизвестна мелодия, докато в съседната стая курвата, чието име не можеше да си спомни, събираше нещата си и тихо го кълнеше.

В тунелите ехтяха писъци. Ерик, Калис и останалите от отряда се придвижваха по възможно най-предпазливия начин. Отпред се виждаше ярка светлина — очевидно сражението се водеше там. За миг звуците от битката спряха, после отново се разнесе звън на стомана и крясъци. Съскащите писъци на пантатийците се смесваха с това, което Ерик разпозна като бойни викове на сааурците. Освен това се чуваше и особено гърлено свистене, каращо косата на човек да настръхне.

Въпреки оглушителните звуци Ерик използваше сигнали с ръце, защото все пак някой можеше да ги чуе. До Ерик пристъпи Реналдо и двамата внимателно се придвижиха напред, за да видят какво става.

Пред тях се откри огромна пещера, по-голяма от всяка друга, срещана досега, нещо подобно на грамадния кръгъл кладенец, който бяха използвали, за да проникнат в недрата на планината. Таванът се издигаше толкова високо, че Ерик просто не можеше да добие представа къде точно свършва залата.

Посрещна ги сцена на отчаян ужас. Най-големият полог пантатийски яйца, който бяха виждали досега, се намираше в огромен басейн кипяща вода. Ерик бързо схвана подробностите. По скалите към басейна се спускаше обилен поток и сержантът прецени, че това е студена вода, защото иначе яйцата биха се сварили. Ледената струя, падаща отгоре, и горещата вода долу образуваха смес, достатъчно благоприятна за излюпването на яйцата.

Басейнът беше широк почти двайсетина метра и в средата му се намираше приведено същество — толкова чуждо и странно, че Ерик не можа да го определи. Той махна на другите след себе си и отново зяпна надолу. Останалата част от отряда излезе от тунела и се нареди по каменния ръб. Ерик усети болка в рамото и откри, че Калис го стиска силно.

— Капитане? — пошепна Ерик.

— Съжалявам — примигна Калис и го пусна.

Ерик също беше смаян, но още повече го изненада потресът на капитана.

Създанието в басейна беше високо пет-шест метра и имаше големи кожени крила. Кожата му беше блестящо черна, а очите — изумруденозелени. То разделяше вниманието си между поглъщането на останалите яйца в басейна — измъкваше малките пантатийски създания отвътре и ги поглъщаше цели, като същевременно се сражаваше с оцелелите защитници на люпилнята. Главата на съществото напомняше конска, но имаше и дълги извити рога като на коза. Всяка от лапите му — приличаха на човешки ръце — завършваше с пет пръста с дълги изкривени нокти на хищна птица.

— Какво е това? — попита дьо Лунвил.

— Мантреко — каза Гневливия. — Вие го наричате демон, предполагам. То е от друга реалност. — Той се обърна към Миранда и попита: — Знаеше ли какво е това?

— Не. Мислех, че сме изправени пред съвсем друго нещо.

— Как се е озовал тук? — попита Гневливия. — Печатите между този свят и Петия кръг са непипнати от столетия. Ако едно от тези същества е минало по Пътя на световете, щяхме да знаем.

— Очевидно не е минало по Пътя на световете — каза Миранда, като внимателно го наблюдаваше. После допълни: — Сега знаем къде са пантатийските магьосници.

Внезапно оглушителен писък изпълни огромната зала и съществото изкрещя от болка. То се обърна и видя група змиехора, които редяха заклинания.

— Натам! — каза Калис и посочи на Ерик отвор на тунел, разположен на около шест-седем метра по-ниско от скалния ръб, чак от другата страна на битката.

— Какво?

— Там трябва да отидем.

— Луд ли си? — попита Ерик, преди да осъзнае на кого говори.

— За нещастие не — каза Калис и се обърна към Боби. — Тръгвайте с хората по корниза към входа на онзи тунел и спуснете въже. Гледайте да не привличате внимание. Не бих искал да си имаме работа с нито една от страните в това сражение, ако можем да избегнем това.

Дьо Лунвил даде сигнал и Ерик поведе колоната, като гледаше да се движи плътно покрай каменната стена, така че когато извървя почти една обиколка по издигащия се нагоре каменен ръб, вече виждаше само главата на съществото, което се извиваше, размахваше крайници и се опитваше да се освободи от магическите удари и енергийни заряди. На два пъти вълни от страшна изпепеляваща горещина се надигаха от битката долу и веднъж бе почти ослепен от избухването на светлина и трябваше да примигва, докато възвърне нормалното си зрение.

Стигна мястото, където се виждаше входът на другия тунел, както бе наредил Калис, и приклекна, та човекът зад него да може да извади въжето от раницата му. Не виждаше нищо, за което да може да закачи въжето, така че го омота около себе си и кимна на следващия воин да се спуска надолу.

Всеки изпълняваше заповедите, без да мисли или да се колебае. Наблизо застанаха двама души с арбалети, насочени към пантатийските магьосници и към демона, но и двете страни бяха напълно заети с продължаващата битка.

След като и десетият човек се спусна по въжето, Калис се приближи и попита:

— Как се справяш?

— Ръцете ме болят малко, но съм наред — отвърна Ерик.

— Дай на мен — каза капитанът и хвана въжето с една ръка. Ерик отново бе поразен колко по-силен е капитанът, отколкото изглежда.

Още хора се спускаха по въжето и потъваха в отвора на тунела долу. Ерик не беше сигурен, но изглежда, борбата се накланяше в полза на демона. Всеки път, когато пантатийските жреци нападаха, съществото им отвръщаше, като че ли бе станало още по-силно. Магьосниците определено изглеждаха изтощени, доколкото Ерик можеше да преценява тези неща.

Миранда се спусна по въжето и Калис каза:

— Ерик, ти си следващият.

Ерик се подчини и бе последван от дьо Лунвил. После въжето падна. Калис скочи от почти шестметровата височина и стъпи леко на каменния под, все едно че бе скочил от половин метър. Откри отряда си, прикрит в тунела, с гърбове до стената, избърза напред, стигна началото на колоната и тихо заповяда:

— Следвайте ме.

Мъжете закрачиха. Ерик зае позиция на края, като погледна още веднъж сражението. Странен приглушен писък прониза въздуха и Ерик реши, че някой от магьосниците е сграбчен от демона.

Стигнаха до малка каменна зала, достатъчна да побере отряда.

— Всички да слушат — каза Калис. — Нещо е променило баланса на силите, изправени срещу нас, и трябва да открием какво представлява новото същество. — Той се огледа. — Гневливия?

— Да? — каза наемникът.

— Как каза, че се нарича това същество? И какво знаеш за него?

Гневливия се обърна към Миранда и тя му кимна.

— Кажи им.

— Това е мантреко — Гневливия махна шлема си, — на езика на жреците на Аст’хап’ут, свят, който съм посещавал. Не съм виждал никога такова същество, но съм разглеждал изображенията му по стените на храмовете.

Гневливия спря за момент, като че ли обмисляше думите си.

— Другите светове живеят по други правила — започна той. — На Аст’хап’ут те са… си имали вземане-даване с подобни същества. Ритуални жертвоприношения и заклинания, един вид правене на магия. В другите светове ги смятат за създания от различна енергийна плоскост.

— Енергийна плоскост ли? — повтори Калис.

— Много създания — обади се Миранда — съществуват във вселената на места, където властват различни закони от законите на този свят, Калис. Не си ли чувал баща ти да говори за Ужаса?

Той кимна и мнозина направиха знак за защита срещу злото.

— Веднъж дори е побеждавал майстор на Ужаса — каза Калис. — Ужаса и Господарите на драконите са послужили за основа на легендите. Ужаса се смята за най-могъщото от творенията на пустотата, крадец на души и похитител на животи. Следата от стъпките му унищожава тревата и само най-могъща магия може да го победи.

— Така — продължи Миранда. — Онова същество там, онзи демон, е нещо подобно; вселената, където живее, се подчинява на различни от нашите закони. — Тя погледна назад в тунела и допълни: — Той не е толкова чужд на принципите, които знаем, че движат нещата — както Ужаса например, — но присъствието му тук е достатъчно, за да разберем, че ни чакат трудни дни.

— Как е проникнал тук? — попита Калис.

— Не знам — отвърна Миранда. — Може би тепърва ще разберем.

— Да тръгваме — каза Калис и пак ги поведе.

— В крайна сметка разбрахме защо откриваме тук-там отделни групички млади пантатийци — каза дьо Лунвил.

— Това страшно създание е доста голямо за някои от люпилните — кимна Ерик.

— Може би невинаги е било такова — каза Гневливия.

— Какво искаш да кажеш? — попита Калис, без да спира да крачи в тъмния тунел. Отново, както по-рано, вървяха с една-единствена факла, запалена в средата на колоната, и Ерик имаше някакво странно, нереално чувство, като дочуваше в мрака различните гласове.

— Имам предвид, че това същество е могло да се промъкне през някой пространствен процеп.

— Процеп ли? — повтори Калис.

— Разлом — обади се Миранда. — В това предположение има известен смисъл. Ако някой тъничък демон е успял незабелязано да се промъкне и след това да набере сили, като напада непредпазливи същества в тунелите, докато натрупа достатъчно мощ, за да нахлуе в люпилните…

— Но това не обяснява как се е появило и защо — рече Калис.

Крачеха бързо надолу по тунела и изведнъж се оказаха в просторно скално помещение. Тук излизаха още половин дузина тунели, а в единия му край имаше огромна двукрила врата от старо дърво. Двете крила бяха отворени и хората от отряда пристъпиха вътре. Очите на Ерик трудно възприемаха това, което виждаха. Беше някакъв храм, но съвсем различен от човешките.

— Майко на всички богове! — възкликна тихо един боец, който крачеше след Ерик.

Пред тях, поне трийсетина метра напред, се простираше каменен излъскан под. Където и да погледнеха, навсякъде се търкаляха обезобразени трупове. Смрадта беше почти непоносима, дори и за мъже като тях, които вече дни наред трябваше да понасят какви ли не отвратителни миризми.

Някога това огромно скално помещение сигурно бе осветявано от хиляди факли, но сега гореше само една на десет. Залата тънеше в полумрак и по стените й играеха причудливи сенки, които я правеха да изглежда още по-зловеща.

Несъмнено, ако се видеше на дневна светлина, гледката би била още по-ужасяваща.

Задната стена беше изсечена във формата на гигантска статуя. Царствено изглеждаща жена седеше на трон. Фигурата бе висока трийсетина метра от ходилата до върха на короната. От раменете й се спускаше наметка и оставяше гърдите й голи. В двете си ръце държеше фигури в естествен ръст — очевидно едната на пантатиец, а другата — прилична на сааурец, макар и доста по-дребен на ръст от тези, които бе виждал Ерик. Цялата статуя беше зелена, изрязана от огромен къс нефрит.

Пред нея имаше грамаден трап и Ерик мина между обезобразените тела на пода, за да надникне вътре.

— Богове! — прошепна той.

Не можеше да изчисли броя на хората, които бяха загинали в трапа, защото не знаеше колко е дълбок. Но и от това, което се виждаше, очевидно ставаше дума за много хора. После разбра, че тъмното оцветяване около рова всъщност е кръвта на поколения нещастници.

Гневливия пристъпи към него и рече:

— Това плаче за отмъщение. Когато Миранда ми каза къде и защо отиваме, реших, че сте доста злопаметна компания, но сега вече разбирам защо трябва да бъдат унищожени тези създания.

— Това е само част от проблема — обади се Калис зад тях и посочи сандъците, в които се поставяха различни свещени предмети. Бяха наредени от двете страни на огромната статуя. — Там. Трябва да стигнем до онези сандъци.

Ерик се огледа. Не му се нравеше идеята да се опита да мине през планината от човешки кости. После видя край основата на рова вход.

— Може би оттук?

— Да — кимна Калис. — Ти, Гневливия и Миранда с мен.

После каза на дьо Лунвил.

— Пръсни хората и търсете. Всяко нещо, което би изглеждало важно и от значение, да се донесе тук.

— Но внимателно — обади се Миранда. — Не позволявайте непознати неща да влизат в допир едно с друго.

— Да — повтори като ехо Гневливия. — Може да се получат много неприятни последици, ако неправилни видове магия влязат в контакт.

Дьо Лунвил нареди на хората да се пръснат и всеки запали факла, за да може да огледа по-добре определен сектор от храма. Калис поведе малката група към вратичката, която Ерик бе забелязал. Зад нея наистина имаше стълба към основата на огромния идол, по която можеха да се изкачат, без да стъпват върху камарата кости.

Стигнаха широкия постамент на статуята. Калис махна с ръка на Ерик и Гневливия да останат на местата си, а той и Миранда приближиха най-близкия сандък. Изглеждаха като обикновени сандъци за книги, макар че бяха издялани от камък, а черният им цвят очевидно беше човешка кръв, проливана десетилетия или дори столетия. Калис и Миранда внимателно разглеждаха предметите, разположени вътре.

Ерик не виждаше нищо особено в тях — повечето бяха украшения, имаше и оръжия, и някои непознати неща. Но Калис и Миранда се приближаваха към тях така предпазливо, като че ли там бе стаено самото зло.

Пристъпваха много внимателно към сандъците, после едва ги докосваха.

— Те са фалшиви! — рече внезапно Калис.

— Сигурен ли си? — попита Миранда.

— Като в собствената си биография! — Той вдигна един нож и рече: — Онзи шлем, който носим с нас, възбужда в съзнанието звуци, миризми, древни картини. Тук няма нищо подобно.

Миранда взе друго оръжие и внимателно го разгледа. После подаде късия меч на Ерик с дръжката напред.

— Фон Даркмоор, срежи нещо.

Ерик се огледа и не видя нищо, достатъчно голямо, за да представлява някаква цел. Отиде от другата страна на огромния идол и удари един от черните каменни сандъци. Мечът се счупи със звук, издаващ евтин и некачествен материал.

— Не е направен качествено — каза той, като разглеждаше дръжката, която все още беше в ръката му. С опита си на дългогодишен ковач добави: — Острието дори не е от стомана.

Калис клекна и взе парчето от счупения меч.

— То не е трябвало да бъде от стомана. Трябвало е да бъде нещо… много по-смъртоносно.

Ерик хвърли дръжката настрани.

Калис заобиколи статуята.

— Това трябва да е Зелената майка на всичко — тихо каза той. — По странен начин тя ми се пада леля.

Очите на Ерик се разшириха и той погледна Гневливия и Миранда. Тя разглеждаше лицето на Калис напрегнато, като че ли се тревожеше за нещо. Гневливия отвърна на погледа на Ерик с повдигане на рамене.

— Това са… — каза Миранда — сценични предмети. — Тя махна с ръка към различните неща в сандъците.

— Изглежда, че тук е играла театрална трупа. — Тя огледа огромната зала. — Това е по-скоро театър, а не храм.

Гневливия погледна труповете на пода и костите в трапа.

— Но убийствата са съвсем истински.

— Погледни тук — каза Калис.

Ерик заобиколи и видя малък отвор в задната част на огромния идол. Пъхна вътре ръка и усети течение.

— Тук има някакъв вход.

Калис натисна с рамо статуята и Ерик му помогна. Вместо очакваната съпротива от такъв масивен идол, фигурата се отмести с един-два метра встрани. Там, където по-рано беше статуята, се откриваше вход и стълбище, водещо надолу.

Миранда клекна, огледа основата на статуята и каза:

— Фантастично инженерно постижение.

Гневливия погледна металния механизъм.

— Нищо подобно не е изковавано в Мидкемия.

Ерик също погледна сложния механизъм от чудати колела и бе принуден да се съгласи. Дощя му се да има достатъчно време, за да разгледа тези съоръжения — толкова бе поразен от ковашкото изкуство, но Калис вече слизаше по стълбите.

Ерик грабна здраво факлата в лявата си ръка и меча в дясната и викна през рамо.

— Сержант!

— Какво? — изрева в отговор дьо Лунвил.

— Тук има вход, водещ надолу. Капитанът тръгна натам.

— Разбрано! — каза дьо Лунвил. Хората му продължаваха да оглеждат телата, с надежда да открият нещо, което да хвърли светлина върху случилото се в този странен подземен град на змиехората.

Ерик стъпи на първото стъпало и последва останалите.

Дънкан потропа на портата и отвътре бързо се обади слуга; очевидно вратарят очакваше появата на Ру.

— Да? — попита слугата.

— Нося съобщение за лейди Силвия от Рупърт Ейвъри.

Като видя, че конникът е облечен в красиви и скъпи дрехи, слугата отвори портата и запита:

— А кой сте вие, сър?

— Казвам се Дънкан Ейвъри.

— Много добре, сър — каза слугата. — Заповядайте.

Дънкан препусна към входа, слезе от коня, подаде юздите на друг слуга и пристъпи към къщата. Почука силно.

След няколко минути вратата се отвори и на прага застана Силвия. Беше облечена в поразителна вечерна роба, от тези модели, които в Крондор си позволяваха да носят само най-дръзките млади жени.

Дънкан се усмихна с най-прелъстителната си усмивка.

— Очаквах Рупърт — каза тя.

— Той изпраща извиненията си. Помислих, че е много по-възпитано да ви донеса съобщението лично, вместо да използувам услугите на непознат куриер.

Тя се отстрани от входа и каза:

— Заповядайте вътре.

— Извинява се, че делови и семейни проблеми го възпрепятстват да дойде тази вечер. Направо е съсипан.

— Някак си трудно мога да си представя — усмихна се Силвия, — че той самият би се изразил по този начин.

— Помислих си — вдигна рамене Дънкан, — че ако не възразявате, бих могъл да ви предложа моята скромна компания като заместител.

Тя се засмя, хвана ръката му в своите и притисна силно гърдите си към него. После двамата се отправиха към трапезарията.

— Съмнявам се, че жените намират компанията ви за лоша, скъпи… Дънкан, не е ли така?

— Разбира се, Силвия. Ако мога да си позволя?

Като стигнаха до трапезарията, тя рече:

— Може да си позволите доста неща, смятам.

Заведе го до един стол в края на масата, докато слугата дърпаше друг, за да седне тя.

— Ние се срещнахме онази нощ на увеселението; сега си спомням.

Дънкан се усмихна.

— Нека хапнем — каза Силвия. — И да пием. Да, мисля, че съм в настроение да пийна доста вино.

Посочи кристалната чаша на Дънкан и каза на слугата:

— От най-хубавото на баща ми.

Прислужникът изчезна, за да донесе бутилка вино, а Силвия се втренчи в Дънкан с изпитателен поглед.

— Добрият братовчед Дънкан. Да, Ру ми е говорил за вас. — Тя се усмихна отново. — Нека пийнем, скъпи Дънкан. Нека пием тази вечер заедно. А по-късно бихме могли да свършим заедно и други неща.

— Както желаете — усмихна се Дънкан още по-широко. — Цял съм на вашите услуги.

Тя се пресегна и подраска ръката му с нокти.

— Удоволствие и служба; богове, какво съкровище сте вие!

Слугата дойде и наля чашите. Вечерята започна.

20.Откритие

Ру се усмихна.

Беше спал дълго и се бе събудил в къща, пълна с шумове. Но вместо да го дразнят, те го очароваха. Момченцето пискаше и издаваше гукащи звуци, а Абигейл си бъбреше някакви свои, бебешки думички.

Карли както винаги беше затворена в себе си, но се усмихваше на това, което й казваше. Той се задържа повечко на масата за закуска и накрая, когато тръгна за работа, тя слезе с него до вратата.

— Искаш ли да поживеем извън града? — попита я той.

— Не съм мислила по този въпрос.

Той погледна през улицата към кафене „Барет“ и каза:

— Като дете, обичах да тичам с часове, или поне ми изглеждаше толкова дълго, без да виждам хора около мен. Въздухът е чист, а през нощта е много тихо. Мисля да построя къща извън града — място, където малките ще могат да тичат на воля и да растат здрави.

Тя се усмихна при споменаването на децата, защото той рядко говореше за тях.

— Ще можеш ли да ръководиш бизнеса си от толкова далече?

— Сега управлявам компания — разсмя се той. — Мисля, че бих могъл да поверя много неща от всекидневния бизнес на Даш, Язон и Луис.

— И Дънкан?

— Разбира се — каза Ру. — Той ми е братовчед.

Тя кимна.

— Ще трябва да идвам тук от време на време, а ти и децата ще идвате за съботните и неделните дни. През зимата ще оставаме в града, но когато времето е топло, място на около ден езда от града няма да представлява голяма тежест.

— Направи, както прецениш, че ще е най-добре — каза тя и сведе очи.

Той се пресегна, хвана брадичката й и нежно я повдигна.

— Искам да си щастлива, Карли. Ако не искаш да живеем извън града, ще останем тук. Но ако сметнеш, че би било хубаво, ще направим още една къща. Ти решаваш.

— Аз ли? — Беше истински изненадана.

— Да — каза той и се усмихна. — Помисли върху това. Ще бъда отсреща през улицата, ако ти потрябвам.

Пресече и влезе в голямата сграда. Курт едва не се преби, бързайки да му отвори вратата.

— Добро утро, господин Ейвъри.

Ру щеше да се спъне, толкова бе учуден от държането му — Курт обикновено го посрещаше с кисела любезност. Откри, че хора, които едва го поглеждаха, когато стана член на „Барет“, сега стават да го поздравят. Думите „Добро утро, господин Ейвъри“ се повтаряха от хора, които едва си спомняше.

Изкачи се по стълбите и откри, че пред последната третина от балкона е поставена нова преграда. Зад нея седяха Луис, Язон и Даш, който пъргаво рипна и с театрален жест отвори летящата вратичка.

— Какво е това?

— Уредих го с господин Маккелър — ухили се младежът. — Постоянно място тук, с възможност и за останалото пространство от тази част на балкона за в бъдеще.

— Наистина ли? — каза Ру и изгледа Даш с убийствен поглед. — А каква е тази история долу?

Даш се опитваше да се прави на невинен.

— Просто съобщих на публиката вчера следобед, след като излязохте, че сте новият управляващ собственик на компанията „Горчиво море“. — Сведе поглед и добави: — Вероятно от тази сутрин сте най-богатият човек в Крондор, Рупърт.

Даш протегна ръка, взе от Язон камара документи и ги предаде на Ру.

— С вечерния прилив снощи пристигна търговската флота от Свободните градове!

— Това е фантастично! — Ру пръсна пред себе си листата и ги заразглежда. Не само че бяха продали и последния товар зърно, далеч над планираната пазарна цена, защото нашествието от мигриращи скакалци бе преминало през Сивите кули и бе нанесло поражения чак до Далечния бряг, но корабите се бяха върнали със стоки, закупени на много изгодни цени. Това определено щеше да донесе голяма печалба. Предвиждаха корабите да се завърнат празни и сега Рупърт беше по-богат, отколкото си бе представял.

— А, тук сте значи! — каза Кроули, като бързаше нагоре по стълбите.

— Добро утро, Брандън — каза Ру.

— Не ме поздравявай с „добро утро“, крадец такъв!

— Какво? — попита Ру и настроението му внезапно се помрачи.

— Знаел си, че флотата идва, а седеше тук и пускаше мехури за рискове и…

— Мехури ли! — възкликна Ру и стана от мястото си. — Брандън, аз ти предложих да продам дела си от компания „Горчиво море“!

— Част от умно скроен план да ни измамиш, очевидно.

— О, богове! — възкликна Ру и погледна към Даш.

— Не отричай! — продължаваше да го предизвиква Кроули.

— Брандън — обърна се към него Ру, — нямам търпение да се занимавам със спорове. — Той впери поглед в бившия си партньор. — Виж какво ще направя. Имаш избор. Ще кажа на Язон да изчисли печалбите от флота и да ти брои твоя дял от печалбите от това пътуване, все едно че снощи не си ми продал дела си от „Горчиво море“. Но ако направя това, не очаквай никога повече да те поканя в някаква сделка с компанията. Златото, което ще ти броим днес, ще е последното, което виждаш от нас. На практика, ако стигнем до такава раздяла, ще направя необходимото, за да бъдеш смазан. — Докато изговаряше това предупреждение, Ру се усмихваше спокойно. — Можеш, разбира се, просто да приемеш, че си заложил на лоша карта, и да напуснеш с надеждата, че ще сме милостиви към теб. Ако стане така, сигурно ще те поканя и в бъдеще да участваш в някое търговско начинание с компания „Горчиво море“ или с други наши фирми, когато се наложи да търся партньори. Това са възможностите. Кажи какво избираш?

Кроули помълча, после каза:

— Ха! Ти ми предлагаш глупашки избор. Аз не съм дошъл да моля за услуги. И не искам част от мръсните ти печалби, Ру Ейвъри. Сделката си е сделка и ти повече няма да чуеш за Брандън Кроули.

После се обърна и си тръгна, мърморейки нещо под нос. Даш се разсмя, а Язон каза:

— Ако си беше оставил един ден да премисли, щеше да бъде много по-богат от сега.

— Това е в основата на недоволството му — каза Ру. — И затова е страшно сърдит на себе си.

— Смяташ ли, че си спечелихме един нов враг? — попита Луис.

— Не — отвърна Ру. — Брандън обича да се оплаква. Ще се върне на секундата, когато го поканя, щом се увери, че му предлагам да участва в изгодни сделки. Но ще продължава да хленчи.

По-късно сутринта се появиха и другите партньори. Те, за разлика от Кроули, само поздравиха Ру с добрия късмет, който автоматично увеличаваше стойността на дяловете от компанията, които си бяха запазили.

Ру изкара следващия час, като си разменяше любезности и шеги с други важни мъже от кафенето. Към десет сутринта си тръгна и последният светски посетител, дошъл да изкаже поздравленията си, и Ру запита:

— Къде е Дънкан?

— Не съм го виждал от вчера — отвърна Даш.

— Помолих го да занесе едно съобщение от мое име — вдигна рамене Ру. — Като си знам братовчеда, сигурно е намерил някоя нова жена за леглото.

Ру се огледа, за да види има ли някой друг наоколо, и кимна на тримата си приближени да се наведат към него.

— Някой ни е предал — тихо каза той.

Язон погледна Луис и Даш.

— Откъде научихте?

— Някой знае доста неща за тази компания — нещо невъзможно без вътрешен съзаклятник. Именно оттам са постъпвали съобщенията до фирмата „Джейкъби“.

Обясни им как се е съгласил да управлява „Джейкъби и синове“ заради Хелън и децата й.

— Язон, иди в тяхната канцелария и се представи на хората, които все още са там; днес повечето от служителите на Тим са в затвора, така че сигурно са останали само един-двама. Ако не вярват, прати някого до дома на Хелън Джейкъби, за да получат потвърждение за това споразумение. После прегледай сметководните книги и виж какво дължи фирмата, но бъди нащрек и ако можеш, разбери кой ни е шпионирал.

— Веднага отивам — кимна Язон.

— Добре — каза Ру, когато младият човек тръгна. — Дайте да видим какво друго имаме за днес?

Седна и започна да изпълнява задълженията си като най-богатия човек в Крондор.

Дънкан стоеше на вратата и Силвия го целуваше.

— Спри — каза той — или ще се качим обратно горе.

Тя се усмихна и притвори широката си лека роба.

— Съжалявам, че те отпращам. Исках да постоиш още малко, но сутринта е преполовила. Тръгвай.

Когато Дънкан слезе по стълбите и яхна коня си, тя затвори вратата, зави наляво, мина през хола и продължи към кабинета на баща си. Отвори вратата и пристъпи вътре.

Джейкъб Истърбрук я погледна и видя разгърнатата роба.

— Загърни се, Силвия. Какво ще кажат слугите?

— Какво да казват? — каза Силвия и пренебрегвайки думите му, остави дрехата си разтворена, защото обичаше да ядосва баща си. Приседна на единия край на бюрото и каза: — Всичките са ме виждали разсъблечена.

Пропусна да отбележи, че неколцина от домашните прислужници бяха споделяли леглото й през последните години, но тя и Джейкъб се правеха, че той не подозира за нощните й подвизи.

— Какво ново за младия Ейвъри?

— Това беше другият млад Ейвъри — ухили се тя. — Дънкан дойде вместо братовчед си. Реших, че е в състояние да изпълнява всички задължения на Ру.

— Създаваш потенциални затруднения, Силвия — въздъхна Истърбрук.

Тя се засмя и се наведе. Робата й се отвори още повече.

— Винаги създавам затруднения; такъв ми е характерът. Но този Дънкан е користен като всеки мъж, независимо дали става дума за злато или за плът. Мисля, че може добре да го използваме, като му предложим и двете.

— Наистина ли? — каза Джейкъб, като не обръщаше внимание на опитите на дъщеря си да го целуне.

— Може да се окаже полезно оръжие — допълни тя с усмивка.

— Така е — кимна Джейкъб. — Да имаме някого в компания „Горчиво море“ е много полезно. Но да имаме двама е още по-добре. Само искам да ти напомня за катастрофата, която може да предизвикаш, и за огромните неприятности, които може да последват, ако сглупиш и позволиш двамата да разберат какво става.

Тя стана и изви гърба си като котка.

— Правила ли съм грешки, когато е ставало дума за мъже, татко?

Той се облегна в стола си.

— Засега не, дъще, но си толкова млада…

— Не се чувствам млада — отряза го тя и напусна кабинета му.

Джейкъб се замисли за това създание, което му беше дъщеря, но бързо отхвърли неприятните мисли. Никога не бе разбирал жените, нито Силвия, нито покойната й майка, нито случайните проститутки, с които понякога преспиваше в „Бялото крило“. За него жените или се използуваха, или не им се обръщаше внимание. После отново се сети за дъщеря си и осъзна, че ако не й обръща внимание, може да се окаже в смъртна опасност. Като мислеше на какво прилича, отказваше да вини себе си; никога не бе искал да стане това, което беше сега, но пък тя служеше превъзходно на интересите и нуждите на „Джейкъб Истърбрук и компания“.

— Какво е това? — посочи Ерик.

Под огромната статуя бяха открили дълъг тунел. Дьо Лунвил докладва, че между труповете не са открили нищо интересно. Калис нареди всички да се спуснат в тунела, но видя колко са уморени хората и обяви почивка. Поспаха известно време, след което, според преценката на Ерик, се спускаха надолу по друга стълба няколко часа, преди да поемат по тунела, водещ напред в мрака. Сега пак бяха спрели да почиват и докато оглеждаше района, Ерик забеляза нещо като широка тръба, която вървеше по тавана откъм залата.

— Какво е това? Канализация ли? — предположи Праджи.

— Подайте ми фенера — каза Ерик.

Вая изпълни молбата му и Ерик погледна по-отблизо и каза:

— Това не е тръба. Мисля, че е нещо плътно. — Извади меча си и леко потупа по повърхността.

Пронизителен крясък накара будните да запушат ушите си, а заспалите да подскочат от страшното ехо. Междувременно зелена светкавица почти ослепи Ерик.

Праджи, който се намираше близо до Ерик, каза:

— Не го прави пак.

Миранда размаха ръка и тихо запя някакво заклинание.

Ерик усети, че ръката му е изтръпнала до рамото, и отвърна:

— Не се тревожи, няма да го пипна повече.

— Това е проводник — рече Миранда.

— На какво? — попита Калис.

— На живот.

Ерик се намръщи и погледна Гневливия, който стоеше до работодателката си. Наемникът вдигна рамене.

— Нямам представа за какво говори.

— Потегляме, веднага! — извика Калис.

Мъжете оформиха колоната и продължиха по тунела. Ерик дочу мърморенето на Алфред.

— Като се има предвид този писък, едва ли някой ще се учуди, като се появим.

— Като се има предвид какво видяхме, никой не може да се учудва от нищо тук — съгласи се Ерик.

— Така си е — каза бившият ефрейтор от Даркмоор.

— Застани в края на колоната, Алфред — нареди му Ерик. — Имам нужда от някой със здрави нерви.

Слабата усмивка при тази похвала бе единствената реакция на някогашния скандалджия. Той отстъпи встрани и изчака другите да минат напред.

Продължиха по тунела, докато стигнаха до една дървена врата. Внимателно я изследваха, ослушаха се за някакви шумове или звуци и като не усетиха нищо, Калис постави ръката си срещу дървото. Бутна напред и вратата леко поддаде.

Калис и Ерик пристъпиха едновременно в просторно помещение. И Ерик настръхна, чак до косъмчетата под мишниците. Стаята беше пълна с непозната сила, енергийни вълни, който минаваха през него и го изпълваха със замайващи чувства.

Всичко бе осветено от фенери, окачени на тавана и подхранвани от източник на енергия, който можеше да бъде открит само ако човек застанеше точно под тях. Меката светлина имаше зеленикав оттенък и Ерик заподозря, че между зелената светкавица, която бе проблеснала при удара на меча по това, което Миранда нарече „проводник“, и призрачната светлина в това помещение има нещо общо.

Пет фигури се обърнаха към тях и мечът на Калис незабавно се озова във въздуха. Капитанът атакува. Ерик, Праджи и Вая не чакаха заповеди, а се присъединиха към нападението.

— Назад! — кресна Миранда на тези зад себе си и започна да реди заклинания.

Петимата пантатийски змиежреци също изригваха заклинания. Шести жрец във везана роба седеше неподвижен на голям трон и наблюдаваше с каменно лице ставащото под него. От протегнатата ръка на един от жреците избухна ослепяващ удар от енергия. Ерик се претърколи по гръб и зърна как Миранда използува някакъв вид загадъчен мистичен щит, за да отклони светлинния лъч към пода.

Калис, Праджи и Вая стояха един до друг, когато друго кълбо от сгъстена ярка светлина избухна в тяхна посока. Праджи и Вая поеха удара върху себе си и телата им избухнаха в пламъци. Ерик разбра, че са загинали още преди да паднат на скалния под.

Калис беше частично засегнат от енергийния удар откъм лявата си страна и изрева от болка. За един мъчителен миг изглеждаше като жива факла, запалена и догаряща. После магическата светлина изчезна, но цялата лява страна на тялото на Калис бе овъглена и покрита със зейнали рани.

— Калис! — викна Миранда. Ерик продължи да се търкаля към първия змиежрец, повали го и докато ставаше, повали още един и без колебание смачка с ботуша си трахеята му.

Трети жрец се опита да се обърне към Ерик, за да го порази с магия, но още преди да бе изрекъл заклинанието, Ерик отнесе главата му от раменете.

Внезапно един вик от другия край на тунела разтревожи Ерик и той разбра, че ги очакват и други беди. Обърна се към останалите трима змиежреци — единият се готвеше да хвърли заклинание, когато тънък лъч ослепително бяла светлина с червени пулсации го удари в главата. Миранда атакуваше.

Змиечовекът изсъска в агония, после главата му се пръсна — къса светкавица и вече я нямаше на раменете му. Обезглавеното тяло бавно се свлече на земята.

Калис се изправи и замахна към петия жрец преди Ерик да е стигнал до него. Дори ранен, Калис имаше достатъчно мощ, за да вкара целия си меч в тялото на отвратителното създание.

Ерик подаде лице през вратата. Дьо Лунвил крещеше:

— Сааурци! Идват насам!

Ерик се обърна, за да се справи със седящия жрец. Миранда също приближи, за да грабне Калис и да му помогне да стои изправен, и заедно с това да го защити. Погледна за миг димящите тела на Вая и Праджи, после бързо се съсредоточи върху последния пантатиец, когото Калис се опитваше да атакува. Приготви се да се включи в боя, защото висшият жрец също можеше да нападне.

Но седналият на трона пантатиец само мигаше като гледаше клането пред себе си.

Ерик бавно приближи и забеляза, че петимата жреци бяха защитавали нещо, един предмет, намиращ се в каменно гърне на около метър от основата на трона. Пристъпи бавно напред като наблюдаваше ту предмета, ту фигурата на трона.

Предметът приличаше на голям зелен изумруд и в него трептеше слаба светлина.

— Богове! — изрече Миранда с глас, дрезгав от страх.

— Твоите богове нямат нищо общо с това, жено — каза фигурата на трона. Изговорът му бе съскащ, но все пак разбираем. — Те са новодошли в този свят, нарушители и завоеватели.

Ерик погледна нагоре и видя слабо трептене на зелена енергия, изригваща от метален прът и падаща като ефирен водопад върху камъка. Проследи пътя на железния кабел по стената и разбра, че това е същата материя, което бе ударил. Извън залата долитаха звуците на битката.

Ерик погледна Калис, който каза със слаб глас:

— Затвори тази врата и я залости с нещо.

Ерик изтича до Боби и му викна:

— Капитанът каза да затворим вратата и да я залостим.

— Оттегляйте се! — викна дьо Лунвил. Обърна се към Ерик и допълни: — Имаме едно предимство. Те са толкова дяволски големи, че могат да се движат през тунела само по един и ще можем да ги колим веднага щом покажат грозните си муцуни.

Мъжете отстъпиха и Ерик забеляза, че повечето са изпоцапани с кръв. Представи си каква е гледката в края на колоната. Последният беше Алфред — размахваше меча си към невидим противник. После Ерик забеляза огромна зелена глава — един сааурски воин се опитваше да се сражава, като бавно се придвижваше напред, полуприведен. Ерик не чака повече, извади камата си и я хвърли над рамото на отстъпващия Алфред. Острието се заби във врата на саауреца, той се хвана за удареното място и падна напред, като по този начин препречи тунела. Викове отзад показаха, че съратниците на създанието са разбрали, че то загива.

— Извлечете го навътре — викна без колебание дьо Лунвил. — По трима мъже от всяка страна грабнаха гущерочовека, висок почти четири метра, и го вмъкнаха през портала, докато друг боец повтори маневрата на Ерик и ловко, със замах изпрати камата си в следващия сааурец. Това даде желания резултат, защото създанието се забави достатъчно, за да могат да хлопнат вратата. Имаше голям дървен шкаф и Ерик махна на двама войници да го сложат напреки на вратата. В следващия момент се чу как едно едро тяло удари вратата. Последва гневно възклицание и Ерик предположи, че това е сааурско проклятие.

— Преградете входа! — викна Ерик.

Четирима мъже задърпаха умиращия сааурец по-далеч от вратата, докато другите взимаха различни каменни идоли, фигури на змии, завити, като че ли пазеха нещо, и ги трупаха пред вратата. Ерик се обърна и видя Миранда и Калис бавно да се приближават към зеления скъпоценен камък.

— Какво е това? — попита Миранда.

— Твоят нисък интелект не е способен да го разбере, човешко създание — каза седналата фигура.

Калис докуцука с помощта на Миранда до предмета и остави зелената светлина да го облее. Изгарянията, които бе получил от удара на магьосниците, сигурно му причиняваха невъобразима болка, но той не даваше и знак за това.

— Това е ключ — каза той.

— Ти си по-интелигентен, отколкото изглеждаш, елф — каза змиежрецът.

Калис се освободи от подкрепата на Миранда и се наведе над съда, в който блестеше изумрудът, а пантатиецът бавно се изправи, като че ли годините му тежаха.

— Не! — викна той. — Не го докосвай! Почти е готов!

— Той е готов — каза Калис и сложи ръка върху него, като затвори очи. Зелените пулсации като че ли започнаха бавно да се издигат по ръката му. Раните на Калис бяха ужасни: имаше разкъсвания и изгоряла кожа, но като че ли зелената светлина подобри малко състоянието им. Той свали ръката си от скъпоценния камък и тръгна към създанието, което го гледаше смаяно.

— Трябваше да си мъртъв — каза жрецът. — Това са десетилетия работа, живата сила на хиляди убити същества, и това е ключът, който ще доведе обратно нашата господарка.

— Вашата господарка е измама! — викна Калис.

Той се доближи до пантатиеца, като леко се поклащаше, и каза:

— Вие сте просто змии — изправени, надарени с ръце и крака, с говор и умения, но си оставате змии! — Наведе се напред, докато лицата им почти се доближиха. — Погледни в очите ми, змия такава, и виж какво има пред теб.

Старият жрец примигна и се взря в очите на Калис. Между тях премина мистично проникване. Изведнъж жрецът падна на колене, обърна се встрани и вдигна ръце, като че ли искаше да се защити от погледа на Калис.

— Не! Не може да бъде!

— Аз нося кръвта в себе си! — извика Калис. Ерик се чудеше каква сила го държи прав след това, което бе понесъл; друг човек отдавна би умрял от изгарянията.

— Това е лъжа! — пищеше змиеподобният човек.

— Твоята Зелена майка е лъжа — викна Калис. — Тя не е богиня! Тя е една от народа на валхеру!

— Не! Те бяха по-слаб народ! Никой не беше толкова велик като Тази, която ни роди! Ние полагаме големи усилия, за да я върнем, така че всички отново да се преродим и да управляваме в нейните крака!

— Глупаци! — каза Калис и Ерик усети как силата отново го напуска. Миранда застана от дясната му страна и го подкрепи, за да не падне. — Глупави престъпници и убийци, вие не сте нищо повече от това, което тя е направила — изкривени създания от неестествен корен, произведения на суетно същество, което се е грижило само за собственото си удоволствие. Вие сте били прах под краката й и когато се е надигнала със събратята си във Войните на Хаоса, вие сте били забравени!

Калис се преви и дьо Лунвил го задържа в ръцете си.

— Ако имаше някаква възможност да се спаси вашият вид, нямаше да бъдем тук. Вие сте пешки. — Калис пое дълбоко дъх. — И винаги сте били пешки. Нямате вина, че трябва да бъдете унищожени, но трябва да бъдете изтрити от лицето на земята из корен и завинаги.

— И вие сте тук, за да го направите, така ли? — попита жрецът.

— Да, затова! — каза Калис. — Аз съм синът на онзи, който затвори Алма-Лодака!

— Не! — изпищя жрецът. — Не смей да споменаваш най-святото от имената! — Старият змиечовек стана и измъкна от робата си кама. Ерик не се поколеба, изтича по двете стъпала към подиума и замахна с все сила към жреца. Главата на старото създание отхвръкна от раменете му и се търколи на пода. Тялото му се свлече.

— Добра работа — каза Калис, когато Ерик го погледна.

— Сега какво? — попита дьо Лунвил, защото думкането по здравата врата ставаше все по-ритмично. — Намерили са някакъв таран. Вратата е много здрава, но не може да издържи вечно. Тези сааурци са здравеняци.

— Намерете друг изход — каза Калис. — В противен случай ще трябва да си пробием път с бой.

Дьо Лунвил се обърна и нареди на бойците да почнат да търсят друг изход от помещението.

— Ето защо е изграден техният храм — каза Калис, докато Миранда му помагаше да седне на стълбите. — Десетки хиляди животи отнети през последните петдесет години в напразна жертва, за да могат да създадат това. — Той посочи със слабо движение зеления камък. — Това е уловен живот.

— Баща ти веднъж говореше — каза Миранда — за фалшивия Мурмандамус, който използвал уловените животи на онези, които са умирали на служба за него, за да се прехвърли в царството, където е Камъкът на живота. Би трябвало да предположим, че тези отново използват същите средства.

— Това е много по-могъщо средство от простата измама.

— Какво ще правим с камъка? — попита Ерик.

— Вземи го — Калис изстена от болка. — Трябва да го занесете на баща ми. Той и Пъг са единствените, които могат да разберат как да го използват. — Блъскането по вратата подчерта значението на думите му. — Ако Изумрудената кралица получи този ключ за Сетанон и го докосне до Камъка на живота…

— Мисля, че разбрах — кимна Миранда. — Мога да измъкна един човек оттук…

— Не — каза Калис. — Аз оставам. Аз съм единственият, който може да се ориентира в обстановката и да разбере какво още бихме могли да открием тук. Измъкни се на повърхността. — Погледна към Гневливия. — Вземи наемника със себе си. Той ще брани живота ти, докато намериш място, където да използваш уменията си, за да се прибереш у дома.

— Ти, копеле — усмихна се Миранда. — Каза ми, че не знаеш нищо за магията.

— Няма нищо магично, не помниш ли? — отвърна Калис.

— Бих искал Накор да е тук — каза Ерик.

— Щом Пъг не е могъл да открие пантатийците петдесет години — продължи Калис, — тогава това място е много сигурно и подозирам, че използуването на магия да влезеш или да излезеш оттук е еднакво невъзможно.

— Да те вземат дяволите! — каза тя и по лицето й се търкулна сълза. — Трябва да се изкачим до повърхността или близо до нея.

— Добре, да се надяваме, че има и друг изход за навън.

След няколко минути дьо Лунвил докладва, че е открил в задната част на помещението стълба, водеща нагоре.

— Тръгвайте — каза Калис, като се опита да се усмихне. — Трябва да си почина малко.

— Какво да кажа на баща ти? — Миранда хвана ръката му и я стисна.

— Кажи му, че го обичам. Предай същото и на майка ми — каза просто Калис. — Кажи им, че демон се е вмъкнал в нашия свят и се е превърнал в трети играч. Смятам, че когато погледне този скъпоценен камък, той ще открие, че не е това, което изглежда.

— Какво искаш да кажеш?

— Накарай заклинателите да изследват този предмет, без моите теории да им влияят.

Миранда предпазливо приближи до камъка и го докосна. Измърмори нещо и направи някакви движения с ръцете си, после внимателно го вдигна.

— Не искам да те изоставям тук.

— Аз още по-малко искам. — Калис се опита да се усмихне храбро. — Сега, ако можеш да ме целунеш, без да докосваш изгорената ми страна, го направи и изчезвай.

Миранда приклекна, целуна дясната страна на лицето му и прошепна:

— Ще се върна за теб.

— Недей — каза Калис. — Няма да сме тук. Ще намерим начин да се измъкнем. Все някак си ще стигнем до кораба. Накарай херцог Уилям да изпрати някого по пътя ни, за всеки случай, но да не е посмял да идва лично заради мен. Почти сигурно е, че в тези планини има и други жреци. Дори да сме убили вътрешния кръг, те сигурно са достатъчно силни, за да разберат, ако използваш магията си, за да се върнеш тук.

После опипа магическия амулет, който му беше дала.

— Освен това как ще ме откриеш? — Въпросът му бе придружен от ново блъскане по здравата дървена врата.

Тя стисна здравата му ръка, като притискаше с дясната си светещия скъпоценен камък.

— Остани жив, дявол да го вземе!

— Непременно — обеща той. — Боби!

— Капитане? — обади се дьо Лунвил.

— Вземи дузина бойци и тръгни с тях.

— Отделение две и отделение три до мен — кресна дьо Лунвил.

Дванайсет бойци оставиха търсенето из залата и побързаха да се явят пред него.

— Тръгнете с дамата — нареди им той.

— Ти също, Боби — каза Калис.

— Без мен. — Дьо Лунвил се обърна с гадна усмивка, после посочи изхода и каза на бойците: — Вземете дамата и наемника и веднага изчезвайте оттук!

Бойците от двете отделения погледнаха Миранда и Гневливия. Наемникът кимна и шестима поеха с него напред в тъмното, докато другите шестима изчакаха Миранда да докосне още веднъж нежно Калис, преди да тръгне, и незабавно я последваха.

— Какво правим сега, капитане? — обърна се Ерик към Калис.

— Колко мъже останаха? — попита Калис.

— Сега, след като двете отделения заминаха, оставаме само трийсет и седем, с вас включително — каза Ерик, без дори да преброи хората си.

— Ранени?

— Петима, но все още могат да се бият.

— Помогни ми — каза Калис.

Ерик му подаде ръка и преметна неговата през рамото си — като в същото време прихвана кръста на Калис, внимателно избягвайки да допира изгорената му плът. Калис наклони здравата си страна плътно към якия млад сержант и каза:

— Искам да видя нещо, което е било изработено от древните, от Господарите на драконите.

Ерик нямаше представа за какво става дума и за какъв по-точно предмет говори Калис, но той поясни:

— Помниш ли какво почувства като докосна онзи шлем?

— Не мога да го забравя — каза Ерик.

— Такова нещо търся.

Следващите петнайсет минути напрегнато претърсваха помещението. Зад стенната ламперия откриха врата с голяма решетка. Когато я отвориха, Калис каза:

— Стойте назад.

Накара Ерик да го премести по-близо до прага. Вътре имаше броня, която излъчваше зелена светлина, и Ерик отново почувства как целият настръхва.

— Това е истинското хранилище на нейната мощ.

Ерик предположи, че капитанът има предвид Господарката на драконите, но вниманието му бе отвлечено от пукот на дърво и гневните ревове на сааурците — те продължаваха методично да блъскат по вратата.

— Какво ще правим с това? — попита Боби.

— Ще го унищожим — каза Калис.

Пристъпи неуверено крачка напред. Ерик и дьо Лунвил се спуснаха да му помогнат и Ерик почувства как кожата му започва да пари, докато наближаваха древните предмети. До бронята имаше изумрудени украшения: тиара, огърлица, представляваща висока яка от огромни, плътно съединени скъпоценни камъни, гривни и пръстени. Калис внимателно протегна ръка и докосна нагръдника. После я отдръпна бързо, като че ли се бе опарил.

— Не! — каза той.

— Какво? — попита дьо Лунвил.

— Всичко е… неправилно. — Той бързо докосна всеки предмет в помещението. — Всичко е заразено. Нещо е… променило тези предмети.

Внезапно и за пръв път, откакто познаваха Калис, той показа страха си.

— Аз съм глупак! Почти толкова голям глупак, колкото пантатийците!

— Трябва да унищожим това, колкото се може по-бързо — обърна се той към дьо Лунвил, — но първо трябва да се измъкнем оттук.

— По този въпрос няма да споря с вас, капитане — каза дьо Лунвил.

— Ерик — обърна се капитанът към младия човек, — ти си ковач. Как най-добре може да се унищожи тази броня?

Ерик вдигна металния нагръдник, блестяща изработка от зеленикав метал с една змия, изкована като барелеф върху него. Когато го докосна, в съзнанието му нахлуха странни картини, сластна музика и непозната ярост. Той го изпусна на пода. Нагръдникът издрънча.

— Не знам дали това може да бъде разрушено с нормални средства — каза той. — Когато кова метал, ми трябва голяма горещина; тя също може да промени характера на стоманата. Ако можем да запалим огромен огън…

— Какво може да изгорим? — попита Калис и се огледа. После припадна. Боби внимателно го постави на земята, погледна Ерик и изрева на Алфред да дойде. Когато ефрейторът дотича, дьо Лунвил каза:

— За мой ужас сега аз трябва да командвам. Приемам всяко предложение, което ми направите.

— Трябва да се омитаме незабавно, старши сержант — рече Алфред. — Вратата няма да издържи дълго.

— А какво да правим с тези проклети неща? — Боби погледна Ерик.

Ерик се опита да разсъждава толкова бързо, колкото му бе възможно.

— Не знам нищо за тези магически работи. Познавам броните, конете и сраженията.

Замисли се за момент и после продължи:

— Всичко, което знам, е, че Миранда предупреди да не ги допираме едно до друго. Ако опаковаме предметите един по един, бихме могли да ги вземем с нас. Най-малкото няма да ги оставим в ръцете им. — Той кимна към тресящата се врата.

— Действайте.

Ерик даде нарежданията си и хората грабнаха килими и парчета тъкан и увиха бронята, бижутата и другите предмети.

— Всеки мъж да наблюдава внимателно съседа до себе си. Ако някой започне да изглежда… различен — объркан, смутен или разсеян — веднага ми съобщавайте.

Той разпредели вещите между различни бойци, като всеки, който носеше нещо — независимо колко малко беше, — се следеше от друг до него, свободен от опасния товар.

— Вие тръгвайте — каза дьо Лунвил. — Аз ви следвам. Ако не разбият вратата, до десет минути потеглям.

— Виж дали можеш да залостиш другите врати, след като минем — напомни му Ерик.

— Изчезвайте — каза дьо Лунвил с подигравателна усмивка. Ерик запали факла и забързано поведе хората през втората врата. Дълга каменна стълба водеше нагоре и те започнаха да я изкачват в мрака.

Накор лежеше и похъркваше под едно дърво, но внезапно се надигна. Огледа се и видя Шо Пи и лудия просяк. Двамата седяха до него и го наблюдаваха внимателно.

— Какво има? — попита Накор.

— Не исках да те будя, майсторе, така че чаках. Лорд Венкар пристигна. Принцът го е пратил да поеме управлението тук.

— Не, не става дума за това — каза Накор и стана. — Не го ли усетихте?

— Какво да усетим, учителю?

— Няма значение — кимна дребния мъж. — Тръгваме.

— Накъде? — Шо Пи също стана.

— Не знам. Към Крондор, мисля. Може би и по-нататък, към Елвандар. Зависи.

Шо Пи последва Накор, който забърза към огромната сграда, издигаща се над острова. Като я приближиха, лудият просяк побягна към кухнята. Кривокракият исалански комарджия влезе в постройката и тръгна право към централната зала, където завари добре облечен мъж, заел централното място на масата. Бяха дошли също Калиед, Чалмес и други магьосници.

— А вие трябва да сте Накор? — каза мъжът.

— Да, аз съм — отвърна Накор. — Трябва да ви кажа няколко неща. Започвам с това, че всичките тези тук са лъжци.

Останалите магьосници зяпнаха и се опитаха да протестират, но дребният мъж продължи:

— Те не го съзнават. Толкова са свикнали да вършат нещата тайно, че вече не могат да преодолеят себе си. Не вярвайте на нищо, което ви кажат. Но иначе разсъждават смислено.

— Татко каза, че сте забележителен оригинал — разсмя се с глас Арута, лорд Венкар.

— Мисля, че лорд Джеймс също е необичайна личност — каза Накор. — И страшен картоиграч. — Той намигна. — Единственият мъж, който ме е мамил на карти. Възхищавам се от това.

— Добре, за това можем да поговорим след вечерята — каза Арута.

— Не можем — каза Накор. — Веднага тръгвам.

Арута, който доста приличаше на баща си, но имаше малко по-светла коса, рече:

— На минутата ли?

— Да — каза Накор и се обърна към вратата. — Кажете на тези затъпели глупаци, че нещо наистина лошо ще се случи скоро и вместо да продължават да се занимават с безсмислени работи, да се опитат сериозно да помогнат на Кралството, защото може би ще дойде момент, когато няма да може да се прави вече нищо. Ще се върна скоро.

Дори представителят на принца на Крондор да имаше да добави още нещо, Накор не можа да го чуе, защото бързо излезе от залата. Почти тичаше.

— Учителю — каза Шо Пи, — мислех, че ще тръгваме.

— Да, така е — каза Накор и затича по една стълба, като взимаше по две стъпала наведнъж.

— Но това не е пътят към пристанището. Това стълбище води към…

— Кулата на Пъг, знам.

Двамата изкачиха извитата стълба, издигаща се към върха на кулата. Когато стигнаха последната площадка, пред тях се изпречи дървена врата, очевидно без ключалка. Накор почука по нея.

— Пъг!

Странен воал покри повърхността на вратата. Дървото промени формата си и постепенно се появи едно лице.

— Махайте се! — каза лицето. — В това помещение не може да се влезе.

Накор не обърна внимание на предупреждението и задумка още по-силно.

— Пъг!

— Учителю, той не е тук — каза Шо Пи, но спря на средата на думата, защото вратата бавно се отвори.

— И ти ли го почувства? — надникна отвътре Пъг.

— И още как! — отвърна му Накор.

— Но онези казаха, че вие не сте тук — обади се Шо Пи.

— Понякога се отчайвам, момче — присви очи Накор и погледна Шо Пи. — Толкова ли си глупав, или си просто много доверчив?

— Откога знаеш? — попита Пъг, като им махна да влязат.

Пристъпиха прага и вратата се затвори зад тях.

— От първия ден, откакто дойдох тук. Ти вдигаш много шум, когато идваш и си отиваш. — После се ухили. — Веднъж тихичко се изкатерих по стълбите и чух гласовете ви — твоя и на приятелката ти. Вие двамата…

— Благодаря ти, че не си ни обезпокоил. — Пъг гледаше някъде нагоре.

— Нямаше причина. Но сега трябва да вървим.

— Възможно е да ни нападнат — каза Пъг.

— Не мисля — отвърна Накор. — Това нещо, което усещаме, вдига достатъчно шум, така че ако някой ни търси, няма да забележи, че пренасяш и трима ни. Къде ще отидем? В Крондор ли?

— Не — поклати глава Пъг. — Отиваме в Елвандар. Трябва да говоря с Томас.

Накор кимна на Шо Пи да се приближи и хвана ръцете на ученика си. Пъг се залови за тях и стаята помръдна и затрепери; внезапно, без никакъв преход, се озоваха в гориста местност.

— Следвайте ме — каза Пъг и ги поведе към една плитка рекичка. — Това е река Крудий — каза той. После изрече с висок глас. — Аз съм Пъг от Звезден пристан. Искам да се посъветвам с лорд Томас!

След няколко минути двама елфи се появиха на другия бряг и единият викна:

— Разрешено ви е да влезете в Елвандар!

Те пресякоха потока и Пъг обясни на Шо Пи.

— Никой не може да влезе в Елвандар без позволение.

Когато вече бяха на другия бряг, Пъг рече:

— Надявам се, че няма да имате нещо против, ако избързам.

— Ни най-малко — каза елфът.

— Ти си Галайн, нали? — каза Пъг.

— Запомнили сте ме — отвърна елфът.

— Бих искал да имам повече време, за да си поприказваме — рече Пъг.

— Аз и патрулът, който водя, ще се върнем след няколко дни в двора — каза елфът. — Може би тогава ще можем да ви посетим.

Пъг се усмихна. Отново хвана ръцете на Шо Пи и Накор и ги придвижи към друго място в огромната гора.

Очите на Шо Пи се отвориха широко и Пъг си спомни как бе реагирал той самият, когато преди много години за пръв път бе видял сърцето на елфската гора. Гигантски дървета, пред които древни дъбове биха изглеждали като джуджета, образуваха почти непроницаем покров. Някои от дърветата имаха тъмнозелени листа, докато на други растяха златисти, червени или сребристи на цвят, а някои се белееха като сняг. Странна мека светлина къпеше цялата област. Гигантски стволове се издигаха високо нагоре, а по тях — в живото дърво — бяха изсечени стълби. Във всички посоки се простираха клони, достатъчно широки, за да служат за алеи.

— Това е Градът на дърветата! — възкликна Шо Пи.

— Да — каза един стар мъж, застанал наблизо и подпрян на висок лък. Косата му беше абсолютно бяла, а кожата му сбръчкана, но тялото му все още бе изправено и стегнато в зелената кожена наметка на ловец.

— Мартин! — Пъг пристъпи напред.

— Мина доста време — каза старият мъж, протегна ръка и двамата се здрависаха.

— Изглеждаш добре — усмихна се Накор.

— Ах ти, стари картоиграчо! — възкликна Мартин и стисна и ръката на Накор. — Не си остарял и с един ден.

— За човек, който не е дарен с дълъг живот, Мартин, изглеждаш забележително — рече дребният исаланец.

— За мъж на моите години, искаш да кажеш — усмихна се старецът. — Тук преживявам. Елвандар бе любезен към мен. Смятам, че боговете са решили да прекарам в мир последните си години.

— Навремето ти си заслужи сегашния покой — каза Пъг.

Мартин Дълголъкия, някога херцог на Крондор, брат на крал Луам и чичо на крал Боррик, каза:

— Мисля, че мирът отново е застрашен.

— Да — кимна Пъг. — Трябва да говоря с Томас и Агларана. Тук ли е Калис?

— Изпратиха ме да ви чакам. — Мартин вдигна лъка си. — Преди час пристигна Миранда, с най-странния млад мъж, когото съм виждал. — Той закрачи напред. — Томас каза, че скоро ще пристигнеш. Калис е… ами, може и да не се върне.

— Лоша новина — каза Накор.

— Кой е този? — Мартин посочи Шо Пи.

— Шо Пи. Ученик — каза Накор.

— Сериозно или отново правиш номер със светия просяк-монах? — засмя се Мартин, когато поеха между дърветата.

— Сериозно — каза Накор малко засегнато. — Не трябваше да казвам на Боррик за този номер. Сега го е разказал на всеки от семейството.

— Имаше си причина. — Очите на Мартин се присвиха. После се разсмя. — Хубаво е, че те виждам отново.

— Идваш ли с нас? — попита Пъг.

— Не. Напоследък рядко участвам в кралския съвет. Доволен съм да бъда гост тук и да дочакам времето си.

— Разбирам — усмихна се Пъг, улови отново за ръце Накор и Шо Пи, въздухът затрепери и те се оказаха на друго място.

Стояха в центъра на широка платформа високо в дърветата. Един глас изрече:

— Добре дошъл, Пъг от Крудий.

— Благодаря ти, стари приятелю.

Едър мъж, висок над два метра, приближи и се ръкува с Пъг, после го прегърна сърдечно.

— Хубаво е да те види човек отново, Пъг. — Чертите му бяха младежки, но очите — древни. Лицето му беше някаква смес от човешки и елфски черти — с високи скули, заострени уши и руса коса. Всеки, който бе виждал Калис, веднага щеше да разбере, че това е баща му.

— Много години минаха, Томас. — Пъг шляпна приятеля си по гърба. В гласа му прозвуча искрено съжаление.

Шо Пи и Накор бяха представени на Томас, Военачалника на елфската войска в Елвандар. След това ги представиха и на една поразителна жена с царствена осанка — Агларана, кралицата на Елвандар.

— Радвам се да ви видя, милейди — каза с усмивка Накор, а Шо Пи коленичи. Елфската кралица беше младолика, въпреки възрастта си, която се изброяваше със столетия. Косата й беше червеникавозлатиста, очите й бяха тъмносини, а красотата й спираше дъха, макар че беше малко странна.

Един елф, който изглеждаше млад по човешките стандарти, се приближи и застана до Томас.

— Това е Калин — каза Томас, — наследник на трона на Елвандар и брат на сина ми.

Принц Калин приветства новодошлите, после се обърна към Пъг.

— Преди час пристигна Миранда.

— Къде е? — попита Пъг.

— Оттук. — Томас посочи друга платформа, разположена близо до първата.

Шо Пи ги последва зашеметен. Самите дървета бяха изпълнени със светлина и магия. Навсякъде се долавяше дълбокото усещане за покой и уреденост, стигащи до непознати равнища.

Отидоха на посоченото място, където Миранда разглеждаше странен светещ скъпоценен камък, както и един шлем. Никой от заобиколилите я елфи не докосваше предметите, но всички бяха вперили напрегнати погледи в тях.

— Миранда! — избърза напред Пъг.

Тя се обърна и като го видя, се хвърли към него и обви шията му с ръце.

— Толкова се радвам да те видя!

— А Калис? — попита Пъг.

— Раниха Го.

— Много зле ли?

— Много.

— Кажи ми къде да го намеря — каза след момент Пъг.

— Не мога. Носи амулет, който го предпазва от магическо проследяване. Защитава го от пантатийците, но същевременно го крие и от нас.

— Разкажи ми какво стана.

Миранда възстанови в стегнат вид събитията от подземния свят и описа тайните, които бяха разкрили, както и начина, по който се бе оттеглила.

— Оставих шестимата мъже, онези, които оцеляха в битките по пътя, в една студена пещера под върховете — завърши тя. — Моля се да са успели да слязат от планините, но се страхувам, че може би вече всички са измрели.

— Всеки от нас знае рисковете — въздъхна Пъг.

Миранда кимна и стисна ръката му, но лицето й остана все така тъжно и затворено.

— Виж тези неща — каза тя. — Калис реши, че са много важни и че трябва да ги донеса тук.

— Какво е това? — Пъг погледна ключа.

— Пантатийска вещ. Ключ, с който да се освободи Зелената господарка от Камъка на живота — каза Миранда.

Пъг погледна предмета със съмнение. Дълги минути го наблюдава, като поставяше ръката си над него, но не го докосваше. Няколко пъти затваряше очи и устните му мърдаха. По едно време от дланта му се отдели слаба енергия и се насочи към камъка. Накрая Пъг каза:

— Това наистина е някакъв ключ, със сигурност, но предназначението му не е да освобождава валхеру…

Огледа събралите се заклинатели на Елвандар и се обърна към най-възрастния.

— Татар, какво виждаш?

— Това е от тези неща, чиито имена не бива да се споменават — каза старшият съветник на кралицата. — Но в него също така има и някакво чуждоземно присъствие, за което нямам никаква представа.

— Демонът, за който говори ти, Миранда? — попита Пъг.

— Не. Това е почти несъзнателно същество, убийствен продукт, чист и прост. Гледах го как действа и доколко беше мощно, за да се бори срещу дузина змиежреци вкупом; то е хитроумно, но не и интелигентно — най-малкото не такова, че да може изобрети подобен предмет. Но както и да е създадено това същество, праотецът му не е обикновен. Някой е изпратил демона през разлом в сърцето на пантатийския дом да предизвика хаос и да ги унищожи — същото намерение, каквото имаме и ние.

— Веднъж вече — обади се Пъг — си имахме работа с двойствен план; защо да не е така и този път?

— Какво мислиш? — попита Томас.

— Навремето Мурмандамус — Пъг потри брадата си — не беше нищо повече от фалшив образ, подстрекаващ моределите да се надигнат и да превземат Сетанон — една пантатийска хитрост. Може би сега си имаме работа с демонска хитрост, целяща да накара пантатийците да завладеят Камъка на живота?

— С каква цел? — попита Агларана.

— Власт — въздъхна Пъг. — Това е могъщо средство, без значение кой го владее.

— Оръжие — поправи го Накор, — не средство.

— А как стои въпросът с валхеру? — попита Томас. — Може ли да се допусне, че някакви други сили мислят да вземат Камъка на живота и да го използват по някакъв начин, без да имат връзка с онези, заловени в самия камък?

— Проблемът е — каза Пъг, — че единственият източник на знания и умения, който имаме, е това, което си съхранил от паметта на Ашен-Шугар. — Томас притежаваше спомените на умрелия преди векове Господар на драконите, чиято броня бе намерил по време на Войната на разлома. Но самият той нямаше нищо общо със създаването на Камъка на живота, независимо че бе валхеру. Той знаеше нещо за неговата природа, за предопределението му, знаеше, че е оръжие, целящо да унищожи новите богове, но извън това нямаше представа за цялостния облик и скритата природа на Камъка на живота.

— Значи ти предполагаш, че някой друг, който може би стои зад влизането на онзи демон в нашия свят, се интересува от камъка, без ние да подозираме? — каза Миранда. — Не може ли просто да грабне Камъка на живота и да го използва като оръжие, както един човек използва меча или арбалета си?

— Това — отвърна Пъг — въобще не знаем. Но е ясно, че някой неизвестен възнамерява да се опита.

— А ние какво ще правим? — попита Миранда.

— Ще чакаме, ще изучаваме това създание — каза Пъг — и ще наблюдаваме какво ще направят по-нататък непознатите сили.

— А какво ще стане с Калис?

— Ще чакаме — рече Томас.

— Бих желала да се върна и да видя какво става с него и с другите — каза Миранда.

— Разбирам, че говориш искрено — рече Пъг, — но би било ужасно глупаво. Те ще са се преместили на друго място и това, срещу което сме се изправили, което е останало все още живо, ще бъде нащрек и също ще го търси. Освен това в момента, в който се материализираш там, каквато и магия да е останала под планините, ще се срути върху теб като горяща къща.

— Аз ще отида — каза Накор.

— Какво? — обърна се към него Пъг.

— Аз ще отида — повтори дребният мъж. — Оставете ме в Крондор, ще взема платноход, ще доплувам до мястото, където Калис е оставил корабчето си, и ще го върна тук.

— Сериозно ли говориш? — попита Пъг.

— Казах на този — Накор посочи Шо Пи, — че трябва да пътуваме. Само че не предвидих, че ще стигнем толкова далече.

Той се ухили за момент, но скоро усмивката му угасна. С възможно най-сериозния тон, който бе използвал някога, Накор каза:

— Приближава страшна буря, Пъг. Тя е черна и смъртоносна и още не разбираме кой стои зад нея. Тук всеки има дълг. Аз също: да открия Калис и другите и да донеса сведения за това, което са научили, след като Миранда си е тръгнала.

— Вземи всичко, което можем да ти дадем — каза Агларана, — щом можеш да помогнеш да открием нашия син.

— Само ме отведете до Крондор — каза Накор.

— До някое определено място ли? — попита Пъг.

Накор се замисли за момент.

— Дворът на принца ще свърши работа.

— И ти ли? — кимна Пъг и погледна Шо Пи.

— Аз следвам моя учител.

— Добре — каза Пъг. — Да сключим ръце.

Пъг изрече заклинание и тримата внезапно изчезнаха.

Калис беше в несвяст и Ерик го носеше като малко дете. Боби едва се държеше на краката си, облегнат на рамото на Алфред. От трийсет и деветимата, които бяха напуснали храма на пантатийците дълбоко в недрата на планината, само девет все още бяха живи. Три пъти се бяха сблъсквали с враждебни сили и трябваше да се сражават. По настояване на Калис продължаваха да се бият. Въпреки молбата му да го оставят, все още го носеха със себе си.

Ерик откри в планината дълбока пукнатина, от която на трептящи вълни лъхаше жега, и нареди бронята и другите предмети да бъдат хвърлени в нея, сигурен, че дори горещината да не бе достатъчна да разруши вещите, принадлежали на валхеру, никой смъртен няма да може да ги извади оттам.

Няколко минути след това планината се разтърси от ужасен трус, срутиха се скали и убиха един от бойците и раниха друг. Свиреп вятър се втурна в тунела, повали ги на земята и ги оглуши за близо час. От пукнатината избликна нажежен лъч и удари тавана на тунела, като че ли някаква бясна светкавица търсеше път нагоре, към небето.

Ерик разбра, че независимо от усилията им да разрушат магическите предмети, не беше много умно да ги оставят да се допрат един до друг. Все пак се надяваше, че тези страшни явления свидетелстват за разрушаването на вещите на валхеру.

После ги нападнаха отново. Първо озверяла банда пантатийци, очевидно оцелели след поредното нападение на демона в люпилните, след това на два пъти бяха принудени да се сражават със сааурци. Единствената причина все още да са живи бе, че и противниците им, също като тях, отчаяно се опитваха да се измъкнат от планините.

Алфред приближи началото на колоната и каза:

— Пред нас има пещера с изход навън.

Навлязоха в нея и Ерик видя през отвора й една забравена картина: пред него се простираха покрити със сняг върхове — късното следобедно слънце хвърляше по склоновете им златисти и розови отблясъци. За един миг той си помисли, въпреки болката и страха, че красотата покорява, но беше страшно уморен, гладен и измръзнал, за да й се наслади.

— Направете лагер — нареди той, като пресмяташе колко дълго могат да оцелеят. Мъжете извадиха факли от раниците си и ги използваха, за да напалят малък огън. Ерик направи преглед на продуктите и прецени, че имат достатъчно храна и неща за горене, за да останат живи пет-шест дни. След това, без значение колко бяха изтощени хората му, трябваше да се спуснат под линията на снега, като се опитат да се скрият от пантатийците, избегнали разрухата, причинена от предметите на валхеру, и да открият нещо за храна, което да им позволи да продължат напред.

Чудеше се дали конете са още в долината и дали ще могат да ги открият. Сега, когато и Калис, и дьо Лунвил бяха ранени, Ерик предвождаше оцелелите.

— Сержант — обади се Алфред, — по-добре елате.

Ерик мина покрай хората, които се мъчеха да запалят огън, и клекна до Алфред. Дьо Лунвил беше отворил очи.

— Старши сержант? — каза Ерик.

— Как е капитанът? — попита дьо Лунвил.

— Жив — каза Ерик. Чудеше се на този прост факт. — Всеки по-слаб би умрял още сутринта. Но той е добре и спи.

Ерик погледна бледото лице на своя пряк началник и попита:

— Ти как си?

Дьо Лунвил се закашля и Ерик видя, че кръв оцветява слюнката, стичаща се от устата му.

— Умирам — каза дьо Лунвил със същия делничен тон, с който би поискал още малко храна. — Всяко вдишване е… все по-трудно.

Посочи едната си страна.

— Мисля, че имам счупено ребро, забито в белия дроб. — После затвори очи от болка. — Ха, мисля! Знам, че имам счупено ребро, забито в дроба.

Ерик затвори очи и се опита да надвие съжалението.

В нормални условия раната от счупено ребро можеше да се оправи, но ако острият край на реброто го бе пробождал през целия ден, докато бе носен, влачен или принуден да върви… той бе разрязал дроба му и бе причинил сериозни разкъсвания. Болката сигурно беше непоносима. Нищо чудно, че дьо Лунвил бе в безсъзнание през по-голямата част от времето.

— Без съжаления — каза дьо Лунвил, като че ли четеше мислите на Ерик. Протегна ръка, хвана куртката му, придърпа го по-близо до себе си и каза тихо: — Запази го жив.

— Ще го направя — кимна Ерик. Нямаше нужда да му се казва за кого говори дьо Лунвил.

— Ако не го направиш, ще се върна и ще те преследвам. Кълна се. — Той се закашля. Болката беше достатъчно силна, за да свие тялото му в спазми и да напълни очите му със сълзи.

Когато отново можеше да говори, прошепна:

— Ти не знаеш, но аз бях първият. Бях войник и той ме спаси при Хамса. Носи ме цели два дни. Той ме отгледа! — В очите на Боби отново се събраха сълзи; Ерик не беше сигурен дали са от болка, или от вълнение. — Той ме направи важен човек.

Гласът на дьо Лунвил все повече отслабваше.

— Нямам семейство, Ерик. Той ми е баща и брат. Той ми е син. Запази го… — Тялото на дьо Лунвил се разтресе в спазми и той изплю кръв върху гърдите си. Мъчителното усилие да поеме въздух пълнеше очите му със сълзи. Той се опитваше да се надигне. Ерик обви ръце около Боби дьо Лунвил, за да не му позволи да падне назад върху камъните, като гледаше да го докосва нежно, като дете. От очите му се лееха сълзи, докато старият воин безрезултатно се опитваше да поеме дъх. Чуваше се само мъчително хриптене от гърдите му, които се пълнеха с кръв. Накрая раненият утихна.

Ерик го притисна да себе си една дълга минута, без да се срамува от сълзите, които се стичаха по бузите му. Внимателно го положи върху каменния под. Алфред протегна ръка и затвори вече мъртвите очи. Ерик седеше, неспособен да мисли.

— Намерих място, където лешоядите няма да го стигнат, сержант — каза Алфред.

Ерик кимна и се върна при Калис. Почувства лютия студ, пресегна се и свали тежката наметка от тялото на Боби. После каза на един войник, който стоеше наблизо:

— Помогни ми. Трябва да свършим това.

Разсъблякоха тялото на старши сержанта и натрупаха дрехите му върху полуелфа, който лежеше в безсъзнание. Ерик погледна цвета на лицето му и отново се удиви. Вече беше оцелял от енергийния взрив в леговището на пантатийците, можеше да оцелее и сега от студа, когато поне можеше да си отпочине и да се лекува.

Ерик знаеше, че единствената възможност е да отдъхнат няколко дни, а после студът и гладът щяха да ги прогонят от пещерата надолу в равнината.

Алфред и един войник взеха тялото на дьо Лунвил и го отнесоха в студа. Ерик отново се втренчи в лицето на Калис.

— Обещавам, Боби — каза тихо той. — Ще го опазя жив.

След малко двамата се върнаха и Алфред каза:

— Наблизо има малка ледена пещера. Положихме го вътре и затрупахме входа с камъни. — Приближи се до огъня и допълни: — Мисля, че дори някога ледът тук да се стопи, той ще бъде на сигурно място, сержант.

Ерик кимна. Беше изпаднал в черно отчаяние и чувстваше, че не може да прави нищо, освен да се просне и да заспи. Вместо това трябваше да обсъжда планове и да действа, понеже сега на него разчитаха шестима мъже и едно много важно създание, което беше повече от човек и чието оцеляване зависеше от него, а той беше обещал и щеше да направи всичко, за да го спаси. Пое дълбоко дъх, отхвърли умората и мрачните мисли и се съсредоточи върху въпроса как да изведе хората от тези планини.

Ру чу шум от спорещи гласове и погледна надолу. Няколко души се надвикваха:

— Накор! — каза той, докато исаланският комарджия бързаше нагоре по стълбите, едно стъпало пред тримата келнери, които се мъчеха да го спрат.

— Не може да се качвате горе! — викна Курт, опитвайки се да дръпне Накор.

Ру стана и каза:

— Всичко е наред, Курт. Това е стар… бизнес партньор.

— И аз това се мъчех да му кажа — каза Накор и се ухили на Курт. Смъмреният келнер се обърна и заслиза надолу.

— Какво те води насам? — попита Ру.

— Исках да те видя. Току-що идвам от двореца и лорд Джеймс ми каза, че можеш да ми дадеш кораб. Трябва ми кораб. Каза, че във вашата фирма имало доста кораби, така че дойдох да взема един.

— Искаш да ти дам кораб ли? — засмя се Ру. — За какво ти е?

— Калис, Ерик, Боби и другите са закъсали там долу, в Новиндус — сухо каза Накор. — Някой трябва да отиде и да ги прибере.

— Какво искаш да кажеш с това „закъсали“? — попита Ру.

— Те отидоха да открият и унищожат пантатийците — каза дребният мъж. — Не знам дали са ги унищожили, но са ранени зле. Калис изпратил Миранда при баща си и сега са загазили там и не могат да се върнат у дома. Лорд Джеймс не може да отдели кораб, защото пази своите бойни съдове за защита на града. Така че си помислих дали не мога да взема един от теб.

— Колко наши кораба са в пристанището? — обърна се Ру към Язон.

Верният служител направи справка в една папка и каза:

— Шест.

— Кой е най-бързият?

— „Кралицата на Горчиво море“ — отвърна Язон.

— Искам да се подготви спешно за шестмесечно пътуване и петдесет от най-издръжливите наемници, които може да намерите, да са готови да отплуват с нас утре при първи зори.

— С нас ли? — запита Накор.

— Ерик е единственият ми брат — вдигна рамене Ру — и ако е загазил там с Калис, тръгвам веднага.

Накор седна и си наля чаша кафе. Отпи глътка и попита:

— Можеш ли да си позволиш да направиш това?

— Имам хора, на които мога да се доверя и да ги оставя да ме заместват — отвърна Ру.

Помисли си за Силвия и Карли, а после за Хелън Джейкъби и допълни:

— Само трябва да се сбогувам с някои хора.

— А аз съм гладен — каза Накор. — О, забравих. Шо Пи чака долу при вратата. Понеже е по-възпитан от мен, им повярва, когато казаха, че не може да се качи тук.

Ру махна на Язон да доведе Шо Пи и му нареди:

— И трябва да открия Луис и Дънкан, за да се разберем кой с какво ще се занимава, докато отсъствам.

Язон кимна и тръгна, а Ру се обърна към Накор.

— Ще ги доведем, нали.

Накор се усмихна, кимна и отпи още малко кафе.

ЕпилогСпасение

Ерик посочи с ръка.

— Виждам го — кимна Калис.

Петимата останали воини седяха на върха на скален нос, надвиснал над океана, пред грубо направена колиба, която наричаха свой дом вече два месеца.

Един рибар им съобщи, че бил видял кораба на хоризонта предната вечер. Каза, че плавал много по на юг, отколкото обикновено патрулират корабите на кралицата, и твърде близо до пътя на айсбергите за някой, който познава местните крайбрежни води.

— Кралски кораб ли е? — попита Реналдо, като се обърна към Миша, другия боец, слязъл с Калис, Ерик и Алфред от планините.

— Може би — каза Калис и с мъка се изправи на саморъчно направената си патерица. Бе преживял мъчителни дни, когато трябваше да се спускат от планините преди три месеца. След шест дни в пещерата, когато не им остана вече нищо освен факли и топлината на съседното тяло, започнаха спускането. Калис бе набрал малко сила през това време, но я изразходи още през първите два дни.

Стигнаха до една пещера под линията на снеговете и Ерик напали огън и улови няколко заека. Там останаха още два дни. След това започна дългото пътуване, като Ерик не само че не откри долината с конете, но почти се обърка и пое към грешния бряг на река Дии и нямаше как да се прехвърлят на южния бряг на морето.

Въпреки всичко успяха да стигнат някак си до брега и да открият рибарското село. Но то беше нападнато от сааурски патрул, а навесът и корабът — изгорени. Шестимата мъже, оставени да го пазят, бяха убити. Сааурците били оставили засада и пазили още две седмици, но след като никой не се появил, си бяха тръгнали.

Когато разбраха всичко това, Ерик и другите оцелели бяха обхванати от страшно отчаяние, но след един напразно изхабен ден Ерик организира останалите трима здрави мъже и направиха скромен лагер на известно разстояние от селището.

Селяните им помагаха с желание, защото разбираха, че са врагове на техните потисници, и нито един жител на малкото селце не предложи да ги предадат на армията на Изумрудената кралица.

Наблюдаваха кораба, който се очертаваше все по-ясно на хоризонта. Накрая Калис рече:

— Това е кралски кораб.

Алфред и Реналдо въздъхнаха с облекчение, а Миша отправи кратка благодарствена молитва към Тит-Онанка, бога на войната.

— По-добре да слезем в селото — каза Калис.

Ерик крачеше до капитана в случай, че му потрябва помощ. Той имаше повече наранявания, отколкото би могъл да понесе всеки смъртен, но все още беше жив и дори бавно оздравяваше. Щяха да му останат белези от изгаряния по лявата страна на лицето, но косата му вече порастваше. За такива сериозни рани белезите не бяха нищо особено — Ерик бе почиствал раните ежедневно и редовно бе прилагал рейки. Забелязваше се известна слабост в лявата му страна и капитанът все още понакуцваше, но Ерик бе сигурен, че стигнеха ли до Кралството, с известна помощ от хирурзите на принца или от жреците-лечители в някой от храмовете, Калис бързо ще възвърне предишната си форма. Избягваха да споменават Боби дьо Лунвил, оставен сам в ледения гроб високо в планините. Ерик знаеше донякъде, че нежеланието да се говори за мъртвите е част от елфското наследство на Калис. Той също чувстваше случилото се като лична загуба: Боби беше нещо повече от приятел на Калис. Той беше първият зачислен в Пурпурните орли и беше издържал по-дълго от всеки друг в отряда.

Изведнъж Ерик осъзна с известно чувство на пълна изненада, че сега само Джедоу Шати е служил по-дълго при Калис от него, а той бе изкарал близо три години. Поклати замислено глава.

— Какво има? — Капитанът бе забелязал жеста му.

— Тъкмо си мислех — отвърна Ерик, — че дълголетието не е отличителен белег на тази служба.

— Вярно е — каза Калис. — Но смятам, че клането тепърва започва. От нас петимата може би никой няма да е жив, когато всичко това свърши.

Ерик не каза нищо. Стигнаха селото, където един от по-старите рибари, Раджис, попита:

— Искате да посрещнете този кораб ли?

— Да — каза Ерик. — Това е един от нашите. Ще ни отведе у дома.

Селянинът кимна и се ръкува с младия сержант, после с Калис и с останалите.

— Можем само да ви благодарим — каза капитанът.

— Ако това помогне за поражението на Изумрудената кралица, не искаме благодарности.

Качиха се на една лодка, избутаха ги зад прибоя и двама рибари започнаха да гребат. Приближиха кораба и Ерик учудено възкликна:

— Това не е кралски кораб!

— Да, издигнали са търговски флаг — каза Калис.

— Какво? — попита Алфред. — Това търговски кораб ли е?

— Така изглежда — отвърна Калис.

След няколко минути Ерик се поколеба.

— Не знам… — почна той, изправи се и започна да маха с ръце. Платноходът се приближи и няколко души на борда започнаха да им махат в отговор. Внезапно Ерик позна единия.

— Това е Ру! — извика той радостно. — Това е Ру!

Минута по-късно добави.

— С него е и Накор! И Шо Пи!

Скоро опряха до борда на кораба и отгоре пуснаха въжена стълба. Двама моряци провесиха допълнителни въжета и помогнаха на Калис да се изкатери. Ерик остана последен и си взе сбогом с двамата рибари.

Щом стъпи на борда, видя Накор, Шо Пи и Ру. Ру пристъпи напред и двамата приятели се прегърнаха.

— Толкова се радвам, че те виждам — каза Ерик. — Повече, отколкото можеш да си представиш.

Като гледаше петимата изгорели от слънцето, недохранени, парцаливи и мръсни мъже, Ру поклати глава.

— Само вие петимата ли сте?

— За тези знаем — отвърна Калис. — Миранда поведе дузина с нея.

— Ако не са се появили досега — каза Накор, — няма и да дойдат. Тя дойде в Елвандар с един странен мъж на име Гневливия. Пъг ме изпрати до Ру и успяхме да дойдем дотук.

— Има много да приказваме — каза Калис. — В планините има неща, които все още не мога да разгадая. Може би твоята странна гледна точка ще ми помогне да стигна до някои изводи.

— Предстои ни дълго пътуване — каза Накор. — Ще имаме достатъчно време, за да си говорим. Сега първото, от което имате нужда, е да хапнете и да поспите. След това ние с Шо Пи ще прегледаме раните ви.

Останалите трима мъже поеха към трюма, а Ерик попита Ру:

— А защо ти?

— Херцог Джеймс беше затруднен да намери кораб за Накор — вдигна рамене Ру. — Видях се с малко пари и разполагах с няколко кораба в пристанището, така че реших да му дам един.

Загледа се в гърба на отдалечаващия се исаланец, засмя се и допълни:

— После реших, че ще е по-сигурно, ако дойда и аз, за да съм сигурен, че корабът ми ще се върне, като го знам какъв мошеник е.

Ерик се разсмя.

— А дьо Лунвил? — попита Ру.

— Остана там горе. — Усмивката на Ерик изчезна и той посочи с брадичка далечните планини, чиито върхове се губеха високо над облаците.

Ру замълча за момент, после се обърна към квартердека:

— Капитане!

— Да, господин Ейвъри?

— Поемай към вкъщи.

— Слушам — каза капитанът, даде заповед и корабът започна да завива, отдалечавайки се от Новиндус.

Ерик прегърна Ру през рамото и попита:

— Имахте ли някакви проблеми в тези води?

— Надбягвахме се с един от по-малките кораби на кралицата — засмя се Ру. — Доведох с мен неколцина от най-гадните биячи, които можах да наема набързо, така че оставихме корабчето им да се приближи до нас, после скочихме на борда му и го потопихме. Мисля, че в тия води нямат особено богат опит с пирати.

Ерик се разсмя.

— Значи вече си най-богатият човек в Кралството, така ли?

— Може би — отвърна Ру. — Ако не, поне работя по въпроса.

И се разсмя весело.

— Да идем да похапнем нещо.

Слязоха на долната палуба. Корабът зави и пое обратния път към далечното пристанище, което двамата мъже наричаха дом.