Кралицата на изменниците

Глава 1 Убийци и съюзници

В Имардин се шири погрешното схващане, че печатните преси са изобретени от магьосниците. Наистина, поразителният шум и друсащите движения на машината могат да накарат всеки, който не е наясно с начина на действие на пресите и магията, да остане с впечатлението, че тук се използват някакви алхимични заклинания. Но всъщност стига да има човек, който да върти колелата и да оперира с ръчките, машината няма нужда от никаква магия.

Сери беше научил истината още преди години от Сония, Прототипите бяха представени от изобретателя пред Гилдията и магьосниците предпочетоха да използват машината като бърз и евтин начин за копирането на книги. Сега печатането се предлагаше безплатно за Домовете, както и срещу заплащане на по-нисшите съсловия. Идеята, че печатането става чрез магия, се окуражаваше, за да попречи на останалите да започнат своя търговия. Едва когато хората от нисшите съсловия влязоха в Гилдията, митът бе разбит и печатните преси започнаха да се появяват навсякъде из града.

Според Сери единственият недостатък бе нарасналата популярност на романтичните приключенски романи. Един от наскоро издадените разказваше за богата наследница, спасена от луксозния си, но отегчителен живот от млад и красив Крадец, Описаните битки бяха смешно неправдоподобни, почти винаги се водеха с мечове, а не с ножове, и престъпният свят бе населен с твърде много добре изглеждащи мъже с абсурдни идеи за чест и преданост. В голяма част на женското население на Имардин романът създаде впечатление за подземния свят, което бе твърде далеч от истината.

Разбира се, не беше казал тези неща на жената, която лежеше в леглото до него и му четеше любимите си части от тези книги всяка нощ, откакто му беше позволила да остане в нейното мазе. Кадия не беше богата наследница. „А аз не съм млад и красив крадец“. Тя беше самотна и тъжна, откакто съпругът й бе починал, и идеята да крие Крадец в сутерена си беше едно приятно разсейване от грижите.

А на него… на него не му бяха останали други места за криене.

Той се обърна и я погледна. Тя спеше и дишаше леко. Сери се чудеше дали Кадия наистина му вярваше, че е Крадец, или просто беше паснал идеално на фантазията й и нея просто не я интересуваше дали казва истината или не. Той не беше смелият млад Крадец от романа — определено му липсваше енергия за описаните приключения, независимо дали в леглото или извън него.

„Започвам да омеквам. Не мога дори да изкача едни стълби, без сърцето ми да се разтупти и да се задъхам. Прекарахме твърде много време, заключени в тесни скривалища, с прекалено малко бойни тренировки“.

В съседната стая се чу глух удар. Сери обърна глава и погледна вратата. Бяха ли Аний и Гол будни? В сегашното си състояние той се съмняваше, че ще успее да заспи скоро. Винаги, когато се намираше на някое тясно място, спеше лошо.

Той се измъкна от леглото, машинално нахлузи панталоните си и се пресегна за жакета си. Плъзна едната си ръка в ръкава, посегна към дръжката на вратата и я натисна тихичко. Когато вратата се отвори, в полезрението му се появи Аний. Тя се беше навела над Гол, светлината на нощната лампа се отразяваше в ножа й, готов да нанесе удар. Неспособен да повярва на очите си, той почувства как сърцето му застива тревожно.

— Какво… — започна той. Когато чу звука от гласа му, Аний се обърна да го погледне със завидната скорост на младостта.

Това не беше Аний.

Почти със същата бързина не-Аний се врътна към Гол и замахна с ножа си, но нагоре се стрелнаха две ръце, които сграбчиха китката на убийцата и спряха движението й. Гол се надигна от леглото. През това време Сери вече беше преминал през вратата, но внезапно се закова на място, когато една нова мисъл надделя над намерението му да спре жената.

„Къде е Аний?“

Той се обърна, за да види, че на второто импровизирано легло се води още една битка, но този път нападателят беше притиснат към дюшека с допрян до гърдите нож. Сери почувства прилив на гордост заради дъщеря си. Тя сигурно се беше събудила навреме, за да спре нападателя си и да контраатакува.

Но лицето й беше разкривено от усилие, докато се опитваше да притисне ножа си надолу. Въпреки дребните размери на убиеца, мускулите на китките и на врата му бяха добре развити. Аний можеше и да не спечели този сблъсък на брутална сила. Нейното предимство беше в скоростта. Сери пристъпи към нея.

— Махай се оттук, Сери — изръмжа Гол.

Аний изгуби концентрация и ръцете й бяха избутани нагоре. Тя отскочи извън обхвата на убиеца. Той скочи от леглото и зае бойна поза, измъквайки от ръкава си дълъг тънък нож. Но убиецът не тръгна срещу Аний. Погледът му се плъзна към Сери.

Крадецът нямаше намерение да остави Аний и Гол да се оправят сами. Може би щеше да му се наложи някой ден да изостави Гол, но не и днес. Никога не би изоставил и дъщеря си.

Той машинално плъзна и другата си ръка в ръкава на жакета. Започна да отстъпва назад с изражение на престорен страх, докато напипваше вътрешните си джобове и надяваше на китките си ремъците на любимите си оръжия — двете ками, чиито ножници бяха закрепени така, че Сери да ги издърпа с лекота, когато се наложи.

Убиецът скочи към Сери. Аний се хвърли към него. Сери стори същото. Мъжът не очакваше това. Не очакваше и двата ножа, които хванаха като клещи неговия собствен. Нито пък добре насоченото острие, което се плъзна в меката плът на врата му. Той застина от изненада и ужас.

Сери отскочи, прикляквайки, за да избегне пръските кръв, а Аний издърпа ножа си, изрита ножа на убиеца от ръката му и го довърши с пробождане в сърцето.

„Много ефикасно. Добре съм я обучил“.

С помощта на Гол, разбира се. Сери се обърна да види как се справя приятелят му и с облекчение видя, че убийцата лежеше на пода, насред увеличаваща се локва кръв.

Гол погледна към Сери и се намръщи. Дишаше тежко. „Както и аз“ — осъзна Сери. Аний се наведе и опипа облеклото и косата на мъжа-нападател, после потри пръстите си.

— Сажди. Слязъл е по комина в къщата отгоре. — Тя погледна към старото каменно стълбище, водещо нагоре, вероятно към вратата на мазето.

Сери се вкисна. Както и да бяха влезли двамата и както и да ги бяха намерили, убежището вече не беше сигурно. Той погледна намръщено мъртвите убийци, като си мислеше за последните няколко души, към които можеше да се обърне за помощ, и се чудеше как да се свърже с тях.

Откъм вратата се дочу тихо ахване. Той се обърна и видя Кадия, увита само в чаршафа си, която гледаше с втренчен поглед мъртвите убийци. Тя потрепери, но когато го погледна, ужасът в очите й се смени с разочарование.

— Предполагам, че няма да останеш още някоя нощ, нали?

Сери поклати глава.

— Съжалявам за бъркотията.

Тя огледа отвратено кръвта и телата, после се намръщи и вдигна очи към тавана. Сери не беше чул нищо, но Аний погледна нагоре едновременно с Кадия. Всички се спогледаха разтревожено, но никой не посмя да се обади, докато опасенията им не се потвърдяха.

Той чу тихо изскърцване, приглушено от дървения под над главите им.

Аний и Гол грабнаха колкото се може по-безшумно обувките, раниците и фенерите си и последваха Сери в другата стая. Затвориха вратата и преместиха стария сандък на предишното му място пред нея. Кадия спря в средата на стаята, въздъхна и хвърли чаршафа на леглото, за да си облече дрехите. Аний и Гол бързо се обърнаха с гръб към нея.

— А аз какво да правя? — прошепна тя на Сери.

Той взе останалите си дрехи и нощната лампа на Кадия и се замисли.

— Последвай ни.

Тя изглеждаше повече притеснена, отколкото развълнувана, когато всички се спуснаха през капака на пода, водещ до стария Път на Крадците. Коридорите бяха пълни със срутена зидария и не бяха съвсем безопасни. Тази част от подземната мрежа беше отрязана от останалата, когато кралят ремонтира близкия път и построи нови къщи на мястото на някогашните коптори. Макар да не влизаше изцяло в границите на неговата територия, Сери беше платил на един стар тунелджия да прокопае нов коридор за достъп, но бе оставил занемарения вид на старите пътища, така че никой да не се изкуши да ги използва, ако ги открие. Мястото бе подходящо за криенето на различни неща, като например крадени стоки и някой-друг труп.

Самият той обаче никога не бе възнамерявал да се крие тук. Кадия огледа затрупания с отломки коридор със смесица от слисване и любопитство, Сери й подаде лампата и махна с ръка в едната посока.

— На около стотина крачки оттук ще видиш решетка високо от лявата стена. От нея се излиза на уличка между две къщи. На стената има вдлъбнатини, които ще ти помогнат да се изкачиш до нея, а решетката трябва да се отваря навътре. Иди при някой от съседите си и им кажи, че в дома ти има крадци. Ако намерят телата, кажи, че това сигурно са обирджиите и са се скарали за нещо.

— Ами ако не ги намерят?

— Завлечи ги в тунелите и не пускай никой в мазето, до като миризмата не се разнесе.

Тя изглеждате още по-зле, но кимна и изпъна гръб. Сери изпита възхищение към смелостта й; надяваше се, че жената нямаше да се сблъска с други убийци и че нямаше да бъде наказана за това, че му е помагала. Крадецът пристъпи към нея и я целуна силно.

— Благодаря ти — речен той. — За мен беше истинско удоволствие.

Кадия се усмихна и очите й проблеснаха.

— Пази се — каза му тя.

— Винаги. А сега върви.

Тя забърза обратно по тунела. Сери не можеше да си позволи да я изпрати с поглед. Гол поведе малката групичка напред, а Аний вървеше най-отзад. След няколко стъпки нещо зад гърбовете им изтрещя. Сери се спря и погледна назад.

— Кадия? — промърмори Гол. — Решетката се е затворила, след като тя е излязла на улицата?

— Далече е и звукът няма да стигне чак дотук — отвърна Сери.

— Затръшването на решетката върху каменна стена не звучи по този начин — прошепна Аний. — Това беше нещо дървено.

Последва тронолене. Звук на разместени тухли и камъни. Сери почувства ледени тръпки по гърба си.

— Тръгвайте. Бързо. Но тихо.

Гол вдигна високо фенера си, но отломките по пода им пречеха да тичат. Сери на няколко пъти преглътна ругатните си, съжалявайки, че не бе разчистил малко повече. А щом навлязоха в една по-права част от тунела, Гол изруга и се спря, Когато надникна над рамото на едрия мъж, Сери видя, че таванът пред тях се е срутил наскоро, оставяйки ги в задънена улица. Той се извърна и тримата поеха наобратно към последния кръстопът, през който бяха минали.

Когато го достигнаха, Аний въздъхна.

— Оставяме следи.

Сери погледна надолу и видя стъпките в прахта. Надеждата, че преследвачите им ще стигнат до задънения коридор, се изпари, щом той осъзна, че Гол е свил по страничния проход, оставяйки достатъчно доказателства, че са се върнали назад.

„Но ако има друга възможност да оставим фалшиви следи…“

Такава обаче не се появи. Когато стигнаха до коридора, който водеше към главната отсечка на Пътя на Крадците, той въздъхна с облекчение. Отново съжали, че не е предвидил ситуацията, в която бяха попаднали — докато бе маскирал входа към тунелите, той не се бе досетил да прикрие изхода от онези, които проучваха отвътре.

Щом вратата се затвори зад гърбовете ми, те огледаха по-чистия, по-добре поддържан коридор, в който се намираха. Наоколо нямаше нищо, което да могат да използват за блокиране на вратата и така да попречат на преследвачите им да излязат от старите тунели.

— Накъде? — попита Гол.

— Югоизток.

Тримата вече се придвижваха по-бързо и намалиха светлината на фенерите така, че само един тъничъклъч да осветява пътя им. Някога Сери бе минавал оттук в пълен мрак, но беше чувал историите за капани, поставени, за да защитят териториите на другите Крадци от предприемчиви обирджии или от загадъчните слиги. Въпреки това Гол наложи доста бърз ритъм и Сери се притесняваше, че приятелят му няма да успее да реагира навреме, ако се натъкне на някоя опасност.

Скоро той започна да се задъхва, гърдите го боляха, а краката му започнаха да се подгъват. Гол дръпна малко напред, но след известно време забави крачка и погледна назад. Поспря се и изчака Сери, но дори след като той го настигна, едрият мъж продължаваше да гледа намръщено.

— Къде е Аний?

Сърцето на Сери се сви от болка. Той се обърна, но видя само тъмнина зад себе си.

— Тук съм — обади се тих глас и леките й стъпки изпревариха появата й. — Спрях се, за да видя дали няма да ги чуя. — Лицето й бе мрачно. — Прилижават ни. Повече от един са. — Тя се приближи към тях, махвайки с ръка. — Продължавайте напред. Не са далеч.

Сери се намръщи, а Гол се втурна напред. Едрият мъж вървеше още по-бързо от преди. Беше избрал криволичещ маршрут, но все пак не бяха успели да се измъкнат от преследвачите си — което предполагаше, че те познават коридорите също толкова добре, колкото тях двамата със Сери. Гол сви по-близо до проходите на Гилдията, но който и да ги преследваше, очевидно не се страхуваше достатъчно от магьосниците, за да остави плячката си да се измъкне.

Приближаваха тайния вход на Сери в тунелите под Гилдията. „Няма да посмеят да ме последват там“. Освен ако не знаеха накъде водят тунелите. „Ако тръгнат след мен, ще разберат, че Гилдията не охранява подземните си коридори“. Което означаваше, че Скелин също ще го разбере. „Не само няма да мога да използвам повече този изход, ами ще трябва да предупредя и Гилдията. Те ще запълнят тунелите и най-безопасният ми маршрут до Сония и Лилия ще бъде изгубен“.

Той считаше коридорите на Гилдията за един вид последно убежище. Ако имаше някаква алтернатива…

На двайсетина крачки от входа към гилдийските тунели някъде отзад се чу звук, който потвърждаваше, че убийците се приближават. Бяха твърде близо — нямаше да има време да отворят тайната врата. Когато Гол забави ход и се обърна към Сери, веждите му бяха повдигнати в мълчалив въпрос. Сери се плъзна покрай него и пое в нова посока.

Оставаше му само една възможност, която бе доста рискована. Може би дори щяха да се окажат в много по-опасна ситуация. Но поне преследвачите им също щяха да бъдат застрашени, ако се осмеляха да ги последват.

Гол се досети за намеренията на Сери и изруга под носа си, но не възрази. Хвана го за ръката, за да го забави и отново пое водачеството.

— Лудост — промърмори той и побягна към Слиг сити.

Бяха минали повече от десет години — почти двайсет — откакто десетки улични сираци си бяха намерили нов дом в тунелите, след като кварталът им беше разрушен. Те скоро станаха обекти на страховити истории, разказвани в пивниците и използвани за сплашване на непослушни деца. Твърдеше се, че слигите никога не излизат на дневна светлина и се измъкват през канализацията само през нощта, за да крадат храна и да плашат хората. Някои вярваха, че те са се изродили в източени, бледи същества, с огромни очи, които им позволяваха да виждат в тъмното. Други твърдяха, че изглеждат като всички улични хлапета, докато не си отвореха устата и не разкриеха острите си кучешки зъби. Всички бяха на мнение, че навлизането в територията на слигите е предизвикателство към смъртта. От време на време някой решаваше да подложи на тест тези вярвания. Повечето никога не се завръщаха, но неколцина успяваха да изпълзят навън, покрити с многобройни рани, нанесени им в мрака от мълчаливите, невидими нападатели.

Местните им оставяха дарове, с надеждата да избегнат подземните набези в домовете им. Сери, чиято територия се припокриваше със слигската в единия ъгъл, беше наредил всеки ден да оставят храна в един от тунелите, като торбата беше маркирана с изображение на съименника му, малкия гризач серини.

Беше минало доста време, откакто за последен път провери дали нарежданията му продължават да се изпълняват. „Дори да са престанали, едва ли ще получа възможността да ги накажа“.

Скоро забеляза маркерите, които предупреждаваха, че навлизат в територията на слигите. Чуваше учестеното дишане на Аний зад гърба си. Дали убийците се бяха осмелили да ги проследят?

— Недей — изпъшка Аний, когато той забави ход, за да погледне през рамо. — Те са… точно… зад нас.

Не му беше останал дъх да изругае. Цялото тяло го болеше, а краката му се подгъваха, докато се опитваше да тича. Насили се да мисли за опасността, в която се намираше Аний. Ако убийците ги настигнеха, първо щяха да убият нея. Не можеше да позволи това да се случи.

Нещо го сграбчи за глезена и той залитна напред.

Земята не бе толкова равна или твърда, колкото беше очаквал, а се гънеше и търкаляше, и от нея звучаха приглушени проклятия. Звуците идваха от Гол, който в пълния мрак бе абсолютно невидим. Фенерите бяха угаснали. Сери се претърколи настрани.

— Млъкни — прошепна нечий глас.

— Изпълнявай, Гол — нареди Сери. Гол се умълча.

Стъпките по коридора се чуваха все по-силно. Появиха се движещи се светлини, които се процеждаха през завесата от груба вълнена тъкан, която Сери не помнеше да е усещал. „Сигурно е била спусната, след като сме преминали покрай нея“. Стъпките се забавиха и спряха. От другата посока чу звук — нечии забързани крачки. Светлините се отдалечиха и хората, които ги носеха, продължиха преследването.

Няколко въздишки нарушиха продължителното мълчание. Тръпки полазиха Сери, който установи, че е заобиколен от неколцина души. Появи се тънък лъч светлина. Един от фенерите. Държеше го някакъв непознат човек.

Сери погледна младежа, който отвърна на погледа му.

— Кой? — попита мъжът.

— Серини от Северния квартал.

— А тези?

— Моите телохранители.

Мъжът повдигна вежди и кимна. После се обърна към останалите. Сери видя още шестима млади мъже, двама от които бяха притиснали Гол към земята. Аний бе заела бойна стойка и стискаше по един нож в двете си ръце. Двама младежи бяха застанали от двете й страни на безопасно разстояние, макар да изглеждаха готови да рискуват някоя друга рана, ако водачът им заповядаше да я повалят на земята.

— Прибери ги, Аний — каза Сери.

Без да сваля очи от тях, тя се подчини. След кимване от водача, двамата мъже станаха от Гол, който изпъшка с облекчение. Сери се изправи, обърна се към водача и изпъна рамене.

— Търсим безопасен проход.

Устните на младия мъж се изкривиха в усмивка.

— Напоследък такова нещо не се намира. — Той заби палец в гърдите си. — Уен. — После се обърна към останалите. — Това име го знам. Онзи, който оставя храна. Какво да правим?

Те се спогледаха, после промърмориха нещо, което го накара да поклати глава.

— Убием?

— Освободим?

— Уърм? — каза един от тях и Уен го погледна замислено. После кимна.

— Уърм — рече решително той.

Те закимаха одобрително.

Уен се обърна към Сери.

— Елате с нас. Ние отведем при Уърм. — Той върна фенера на Гол, после погледна към единия от младежите, които бяха седели върху гърдите му. — Върви кажи на Уърм.

Младежът се изгуби в мрака. Когато Уен се обърна, за да го последва, Аний се пресегна и си взе фенера от младежа, който го държеше. Двама от групичката се присъединиха към водача си отпред, останалите заеха позиции отзад.

Докато вървяха, никой не проговори. Първоначално единственото, което изпита Сери, бе облекчение, че повече няма да се налага да тича, макар краката му все още да трепереха, а сърцето му да биеше твърде бързо. Забеляза, че Гол изглежда също така замаян като него. След като се досъвзе, той започна отново да се тревожи. Никога не бе чувал за елит на име Уърм. Освен ако… освен ако Уърм не е точно човек, а нещо, което хранят с нарушителите.

„Спри се — каза си той. — Ако ни искаха мъртви, нямаше да ни скрият от преследвачите. Щяха или да ни намушкат в тъмното, или да ни отведат в някой задънен коридор“.

След като повървяха известно време, в тъмнината пред тях се разнесе глас и Уен изгрухтя нещо в отговор. Някакъв мъж излезе на светло и групичката се спря. Той погледна напрегнато Сери и кимна.

— Ти си Серини — рече той и протегна ръка. — Аз съм Уърм.

Сери хвана ръката му, без да е сигурен какво означава този жест. Уърм я стисна леко, после я пусна и им махна.

— Елате с мен.

Тръгнаха отново. Сери забеляза, че въздухът става все по-влажен и от време на време чуваше шума на течаща вода иззад стените или от страничните коридори. След това се озоваха в подобна на пещера стая, през която течеше вода. Заобикаляше ги гора от тухлени колони, които се свързваха помежду си чрез арки. Цялата мрежа образуваше нисък таван, който напомняше провисналата тъкан на фаринова мрежа. Отдолу нямаше под, а проблясваше вода. Водачът им вървеше по нещо, което, изглежда, беше горната част на дебела стена. От двете й страни течеше вода. Беше твърде тъмно, за да се разбере колко е дълбока.

За щастие пътеката беше суха и изобщо не беше хлъзгава. Сери погледна назад и видя, че водата тече през тунели, които, съдейки по наклона на тавана им, се спускаха още по-надълбоко под града.

От двете си страни той виждаше горните части на други стени, които обаче се намираха твърде далеч, за да могат да бъдат достигнати. Единственото осветление идваше от фенерите, които носеха.

За негова изненада по водата не се носеха никакви отпадъци. От време на време са забелязваше по някое маслено петно, което обикновено миришеше на сапун и парфюми. Но по стените се виждаха петна от мухъл и въздухът бе натежал от нездравословна влага.

Някъде пред тях се появи групичка от светлини и Сери скоро започна да различава очертанията на голяма платформа, която се свързваше чрез мостове с две от стените. Върху нея седяха няколко души и в обширната зала се разнесе тихото мърморене на гласове. Зад платформата Сери различи няколко тъмни кръга и накрая установи, че това са други тунели, които бяха разположени по-нависоко и от които се изливаше вода в грамадния подземен басейн.

Тримата последваха Уърм на платформата и стъпките им я накараха да заскърца. Сери огледа хората и видя, че никой не е по-възрастен от двайсетина години. Две от младите жени носеха пеленачета, едно детенце бе завързано на въже към най-близката колона, най-вероятно за да не падне във водата. Всички гледаха Сери, Гол и Аний с широко отворени, любопитни очи, но никой не заговори.

Уърм погледна към Сери и посочи към изпускателните канали.

— Това идва от баните на Гилдията — каза той. — По на юг има канализационни тръби, а по нататък на север има и канали и отводнители. Но тук водата е по-чиста.

Сери кимна. Мястото не беше лошо за заселване, ако човек няма нищо против да живее под земята и да е непрекъснато обграден от влага. Той се огледа и различи други платформи, населени с още слиги, и тесни мостчета, които ги свързваха.

— Никога не съм знаел, че това място съществува — призна си той.

— Точно под носа ти. — Уърм се усмихна и Сери осъзна колко е прав. Тази част от територията на слигите се намираше точно под неговата територия. Сери се обърна и погледна мъжа.

— Твоите момчета ни скриха от хората, които искаха да ни убият — каза той. — Благодаря. Ако имах друг избор, никога нямаше да навляза в територията ви.

Уърм леко наклони главата си на една страна.

— А тунелите на Гилдията?

„Значи знае, че имам достъп до тях“. Сери поклати глава.

— Така щях да ги разкрия на враговете си. После трябваше да предупредя Гилдията за това и мисля, че нямаше да ми хареса начинът, по който щяха да решат проблема. Предполагам, че и на теб няма да ти хареса да започнат да душат наоколо.

Мъжът повдигна вежди.

— Не. — Той сви рамене и въздъхна. — Ако бяхме позволили на онзи, който е изпратил убийците по петите ти, да ви намери, той щеше да открие и нас. А щом вземе вашите неща, нищо няма да го спре да вземе и нашите.

Сери изгледа замислено Уърм. Слигите бяха много по-добре запознати със случващото се в горния свят, отколкото бе очаквал. И бяха прави за Скелин. Щом превземеше територията на Сери, той щеше да контролира и слигите.

— Скелин или аз. Не е кой знае какъв избор — каза Сери.

Уърм поклати глава и се намръщи.

— Той няма да ни остави на мира, както правиш ти. — Мъжът кимна към тунелите. — Той ще ги пожелае, защото иска онова, до което водят.

Гилдията. Сери потрепери. Дали това беше просто предположение на водача на слигите, или той бе наясно с плановете на Скелин? Крадецът отвори уста да го попита, но Уърм се обърна и впери поглед в него.

— Показах ти това, за да знаеш. Но не можеш да останеш — каза той. — Ще те изведем горе, на безопасно място, но това е всичко.

Сери кимна.

— Не мога и да се надявам на повече — отвърна той, влагайки в тона си цялата си благодарност.

— Ако се наложи да се върнеш, просто кажи името ми и ще останеш жив, но ще трябва пак да те изведем навън.

— Разбирам.

Двамата се гледаха още известно време, после Уърм кимна.

— Къде искаш да отидеш?

Сери се обърна към Аний и Гол. Дъщеря му изглеждаше разтревожена, а Гол беше пребледнял и изтощен. Къде биха могли да отидат? Имаше още няколко души, които им дължаха услуги, но наблизо нямаше нито едно скривалище. Нито един съюзник, на когото да се доверят или да рискуват живота му. „Освен един“. Сери се обърна отново към Уърм.

— Отведете ни там, откъдето дойдохме.

Мъжът каза нещо на младежите, които бяха спасили Сери и спътниците му. Уърм даде знак на Крадеца, че трябва да тръгне с тях, после се отдалечи, без дори да се сбогува. Сери реши, че обичаят на слигите е такъв и също се обърна.

Те напуснаха територията на слигите бавно, за което Сери беше много благодарен. След като страхът и облекчението се бяха разсеяли, мястото им бе заето от умората. Налегнаха го мрачни мисли. Гол също влачеше крака. Поне Аний можеше да разчита на енергията на младостта. Сери започна да разпознава стените, покрай които се движеха, и скоро след това водачите им слиги изчезнаха в тъмнината. Фенерът, който носеше Сери, пропука и угасна, защото маслото му беше свършило. Гол не възрази, когато Крадецът взе неговия фенер и ги поведе към входа към подземията на Гилдията.

Когато минаха през него и вратата се затвори зад гърбовете им, Сери усети как голяма част от напрежението и страха го напускат. Най-после бяха в безопасност. Той се обърна към Аний.

— Къде се намира стаята, в която се срещаш с Лилия?

Тя взе фенера и ги поведе по дългия, прав тунел. След като навлязоха в едно странично разклонение, те стигнаха до комплекс от стаи, свързани с криволичещи коридори. В съзнанието на Сери се появи неприятният спомен за тъмната килия, в която бе заключен от лорд Фергън, и той потрепери. Но тези стаи бяха различни — по-стари и като че ли нарочно разпръснати тъй хаотично. Аний ги въведе в една от тях, която бе почистена от прахта. В нея имаше няколко малки дървени сандъка вместо мебели и купчина износени възглавници за сядане. В единия край се виждаше тухлен комин. Тя остави фенера на земята и запали свещите, поставени в няколко ниши, издълбани в стената.

— Това е — каза тя. — Можех да донеса още мебели, но нямаше как да нося със себе си големи предмети и да не привлека нежелано внимание.

— Няма легла. — Гол седна с пъшкане на един от сандъците. Сери се усмихна на стария си приятел.

— Не се тревожи. Ще измислим нещо.

Но Гол продължаваше да гримасничи. Сери се намръщи, когато забеляза, че едрият мъж притиска длани към едната си страна под ризата. След това забеляза тъмното петно, което проблясваше на светлината.

— Гол…?

Едрият мъж затвори очи и се олюля.

— Гол! — възкликна Аний и се озова до него едновременно със Сери. Двамата го уловиха, преди да падне от сандъка. Аний придърпа възглавниците към него.

— Легни — нареди тя. — Нека да погледна.

Сери не можеше да каже нищо. Страхът бе смразил ума и гърлото му. Убийците сигурно бяха намушкали Гол по време на бягството. Или може би преди Сери да се събуди, и той бе видял как Гол отбива второто нападение с нож.

Аний избута мъжа от сандъка върху възглавниците, отмести ръката му настрани и надигна ризата, разкривайки малка рана на корема, от която бавно капеше кръв.

— През цялото време. — Сери поклати глава. — Защо не ми каза нищо?

— Не беше чак толкова зле. — Гол сви рамене и потрепна. — Започна да боли едва когато отидохме да говорим с Уърм.

— Обзалагам се, че сега те боли много — каза Аний. — Според теб колко е дълбока?

— Не много. Не знам. — Гол се закашля и лицето му се изкриви от болка.

— Може да е по-зле, отколкото изглежда. — Аний седна на петите си и погледна към Сери. — Ще доведа Лилия.

— Не… — възрази Гол.

— Когато напуснахме къщата на Кадия, оставаха само няколко часа до зазоряване — каза Сери. — Лилия може да е вече в Университета.

Аний кимна.

— Може. Има само един начин да разберем. — Тя го погледна и вдигна въпросително вежди.

— Отивай — каза й той.

Тя го хвана за ръката и я притисна към раната. Гол простена.

— Не спирай да я натискаш и…

— Знам какво да правя — отвърна Сери. — Ако не успееш да я доведеш, поне донеси нещо чисто за превръзка.

— Добре — отвърна тя и взе фенера.

После излезе от стаята и стъпките й утихнаха в мрака.

Глава 2 Срещи

Да взема ли кръвния пръстен на майка ми? — попита Лоркин, докато Денил влизаше през отворената врата на стаята си в Дома на Гилдията.

Денил погледна към пръстена в ръката му топче от червено стъкло, монтирано върху халка. „Ако нещо се обърка по време на срещата със сачаканския крал, добре ще е и двамата да разполагаме с начин да се свържем с Гилдията — помисли си той. — Но ако нещата не се развият добре, кръвните пръстени и на двама ни може да бъдат открити и конфискувани, а после да ги използват като инструмент за мъчение и разсейване срещу Оусън и Сония“.

Това бе недостатъкът на кръвните камъни. Те пренасяха мислите на приносителя им до съзнанието на магьосника, чиято кръв бе използвана за направата им. Но създателят им не можеше да спре да усеща мислите на приносителя, което беше особено неприятно, ако приносителят биваше измъчван.

Точно това бе причинено на неговия стар приятел и наставник Ротан от един от сачаканските изгнаници — наричани ичани — които преди двайсет години бяха нападнали Киралия. Мъжът беше заловил Ротан, но вместо да го убие, той бе направил камък от кръвта му. После го слагаше на ръката на всяка една от жертвите си и заливаше Ротан с чувствата и мислите на ужасените, умиращи киралийци.

А кой от Черната магьосница Сония и Разпоредителя Оусън ще бъде засегнат повече, ако пръстенът му бъде отнет? Денил потрепери при очевидния отговор.

— Остави го — посъветва го той. — Аз ще взема пръстена на Оусън. Дай ми този на Сония да го скрия, в случай, че прочетат съзнанието ти и научат за него.

Лоркин погледна към Денил със странен, леко развеселен блясък в очите.

— Не се тревожи, няма да успеят да прочетат нищо.

Денил погледна изненадано младия магьосник.

— Ти можеш ли…?

— Донякъде. Не ми остана време да усвоя всички умения на Изменниците. Ако някой се опита да прочете съзнанието ми, няма да успее, но ще разбере, че не е успял.

— Да се надяваме, че няма да се стигне до това — каза Денил. Той отстъпи назад към вратата. — Отивам да скрия това и ще се видим в господарската стая.

Лоркин кимна.

Денил забърза обратно към стаята си, нареди на роба да излезе и да не пуска никой вътре, след което се огледа за място, където да скрие пръстена. „Лоркин може да блокира разчитането на съзнанието!“ Ашаки Ачати, съветникът на сачаканския крал, с който Денил се бе сприятелил след завръщането си в Арвис, беше споменал, че Изменниците умеят да го правят. Как иначе шпионите им, които се преструваха на роби, успяваха да останат скрити? „Чудя се какво ли още не ми е казал Лоркин“. Изпълни го чувство на безсилие. Откакто се беше върнал в Арвис, Лоркин отказваше да сподели каквото и да било за бунтовното общество, в което бе живял през последните няколко месеца. Денил разбираше, че бившият му помощник е научил тайни, които не можеше да разкрие, без да рискува живота на много хора. „Но така остава впечатлението, че той е лоялен на тях, а не на Гилдията и Киралия“.

Младият магьосник отново бе започнал да носи мантия, така че очевидно се смяташе за гилдиец — макар че при срещата им в планината той бе казал на Денил, че Гилдията трябва да се отнася към него като към напуснал.

Крачетата на пътническия сандък на Денил бяха направени да изглеждат като дървени пънове с груба, усукана кора. Денил я беше разрязал с магия и бе направил малка кухина зад нея, в случай, че се наложеше да скрие пръстена на Оусън. Сега пъхна вътре пръстена на Сония и отново затвори кухината. После тръгна към господарската стая, част от традиционната сачаканска къща, в която главата на семейството посрещаше и развличаше гостите си.

Гилдията така и не обяви официално, че Лоркин не е повече неин член, въпреки сложните отношения, които се бяха създали между Сачака и Киралия. Освен болката, която това решение щеше да причини на Сония, Висшите магове не искаха да оставят впечатление, че толкова лесно са се отказали от намирането на непокорния магьосник. Но съществуваше опасността, че ако не направеха нищо, щеше да изглежда сякаш подкрепят връзката на Лоркин с бунтовниците, което щеше да навреди на отношенията между Обединените земи и сачаканския крал.

Завръщането му в Арвис може би облекчи леко напрежението, с изключение на това, че сачаканският крал умираше да разбере какво е научил Лоркин за врага. И скоро щеше да бъде разочарован.

Веднага щом научи за завръщането на младия магьосник, крал Амакира му бе забранил да напуска града. Денил очакваше скоро да бъдат привикани в двореца, но минаха няколко дни, без да получат никакви нареждания. Несъмнено кралят се съвещаваше със съветниците си.

„Сред които е и ашаки Ачати, ако се съди по отсъствието му“.

Съветникът нито го бе посещавал, нито му бе изпращал съобщения от деня, когато тримата с Денил и Тайенд се бяха завърнали у дома, след пътуването до Дюна. При мисълта за пътешествието Денил усети как в него се заражда гняв. Тайенд бе накарал Ачати да го вземе с тях, след което успешно бе успял да попречи на Денил и Ачати да станат любовници.

„Странно как това ме накара да го желая още повече. Преди да тръгнем се колебаех и бях изпълнен със съмнения за политическите последствия от една такава връзка“.

Всъщност причините за намесата на Тайенд бяха същите като онези, които караха и Денил да се колебае, а и сегашната ситуация беше точно от типа, която би поставиля подобна връзка под съмнение, но въпреки това Денил не можеше да му прости намесата.

Той не спираше да се надява, че Ачати го отбягва единствено заради Лоркин, а не защото напълно се е отказал от него.

Освен това чувстваше вина. Независимо дали двамата със сачаканеца бяха любовници или не, между тях винаги щеше да има тайни. Като предложението за съюз на племето Дюна и желанието им за сключване на търговски отношения с Гилдията. Проблемът бе забравен след завръщането на Лоркин. Гилдията щеше да е въодушевена от възможността да се сдобие с нов вид магия, но изгледите за сключването на търговско споразумение с Изменниците, които щяха да бъдат много по-сериозен съюзник, бяха засенчили всичко останало.

Денил не знаеше за какво точно щеше да преговаря Лоркин с Гилдията. Оусън бе решил, че така е по-добре, в случай, че съзнанието му бъде разчетено. Денил се намръщи. „Оусън сигурно знае, че Лоркин може да блокира разчитането. Той няма да ми каже нещо, което вече не е споделил с Оусън“.

Когато пристигна в господарската стая, той видя, че Лоркин е вече там. Заедно с Тайенд и лейди Мерия, помощничката на Денил, седяха на столовете и тихо разговаряха. Щом Денил влезе, те се изправиха.

— Готов ли си? — попита магьосникът.

Лоркин кимна.

Тайенд изгледа сериозно младия магьосник.

— Успех.

— Благодаря, посланик — отвърна Лоркин.

— И двамата разпитахме приятелите си за мнението им относно това как ще постъпи кралят — додаде Тайенд, поглеждайки към Мерия. — Никой не иска да прави предположения, но всички се надяват, че кралят няма да направи нищо, което да разгневи Обединените земи.

— А смятат ли, че трябва да наруша обещанието си и да им разкажа за Изменниците? — попита Лоркин.

В отговор Тайенд само направи гримаса.

— Да — отвърна Мерия с кимане.

Устните на Лоркин потрепнаха в усмивка.

— Не се изненадвам. — Но въпреки привидната му веселост, очите му гледаха студено. За миг напомни на Денил за Черната магьосница Сония. Спомняйки си колко упорита бе майката на Лоркин като млада, Денил се поотпусна.

— Вие също внимавайте — каза Мерия.

Денил осъзна, че тя гледа него и примигна изненадано. Откакто се бяха върнали, тя непрекъснато му хвърляше мрачни погледи, които подсказваха, че не му е простила за това, че не я бе взел със себе си. Той не знаеше как да реагира на загрижеността й, особено след като не желаеше да мисли какво би могло да му се случи, ако нещата не тръгнат на добре.

— Ще се оправя — отвърна Денил. — Ще се оправим — додаде той. Тайенд също го гледаше загрижено, за което Денил точно сега не искаше да мисли, затова се обърна към коридора, който водеше към изхода. — Е, да не караме краля да чака.

— Да — рече тихо Лоркин.

Денил погледна към Кай, мъжът, който сега бе личният му роб.

Мерия бе научила от приятелките си, че робите имаха навика да си сменят често задълженията, защото така господарят им щеше да е затруднен кой точно роб да накаже за определена грешка. Колкото повече роби виждаше, толкова по-трудно бе да запомни имената им, а щом не можеше да запомни името на даден роб, щеше да му е много трудно да определи кой да бъде наказан.

Мерия бе поискала всеки обитател на Дома на Гилдията да има по един или двама роби, които да се грижат за личните им нужди. Макар това да бе по-близо до наемането на прислужник, то също си имаше и своите недостатъци. Прислужникът задаваше въпроси. Прислужникът щеше да каже, ако нещо е трудно или невъзможно за изпълнение. Прислужникът не се хвърляше по очи на пода всеки път, когато се появеше в полезрението му. Макар през годините да бе имал доста дразнещи прислужници, Денил ги предпочиташе пред сляпото подчинение.

— Кажи на робите при каретата, че сме готови, Кай — нареди той.

Кай забърза към изхода. Денил поведе Лоркин към входната врата. Когато излязоха навън, ярката слънчева светлина го заслепи и той вдигна ръка, за да засенчи очите си. Небето беше синьо и безоблачно и във въздуха се усещаше топлина и сухота, които в Киралия той щеше да оприличи с началото на лятото. А тук бе ранна пролет. Както обикновено, робите се хвърлиха по очи на земята. Денил им нареди да се изправят и двамата с Лоркин се качиха в очакващата ги карета.

Пътуваха в мълчание. Денил обмисляше онова, което Оусън му бе наредил да каже или да избегне. Искаше му се да знае повече за планираното от Лоркин и Гилдията. Чувстваше се неспокойно, като не знаеше цялата истина. Скоро каретата сви по широкия път, който водеше към двореца, и спря пред сградата. Робите скочиха на земята и отвориха вратата.

Денил излезе навън и изчака Лоркин да слезе.

— Красиво е — каза младежът, поглеждайки възхитено към сградата. „Разбира се, той не е виждал двореца досега“, помисли си Денил. Поглеждайки към извитите бели стени и блестящия златен купол, той си спомни колко бе впечатлен при първото си посещение тук. Но сега бе твърде притеснен от предстоящия разговор, за да изпита възхищение.

Той се обърна към входа и поведе Лоркин навътре. Двамата тръгнаха по широкия коридор, минаха покрай стражата и се озоваха в огромната, изпълнена с колони зала, която служеше за главна господарска стая на краля. Сърцето на Денил заби ускорено, щом видя колко много хора са се събрали. Вместо групичките от по двама-трима души, които бе виждал при предишните си посещения, сега се бе струпала малка тълпа. Съдейки по богато украсените им къси жакети и уверени пози, повечето от тях бяха ашаки. Той бързо ги преброи. Някъде около петдесет.

От присъствието на толкова много черни магьосници по гърба го полазиха тръпки. Той се съсредоточи върху запазването на неутрално изражение на лицето и закрачи с достойнство, с надеждата, че успява добре да прикрие страха си.

Крал Амакира седеше на трона си. Макар и стар, той изглеждаше също толкова напрегнат и нащрек както и най-младият сачаканец в залата. Кралят не свали поглед от Лоркин, докато Денил не спря и не се отпусна на едно коляно. Лоркин направи същото.

— Станете, посланик Денил — каза кралят.

Денил се изправи и устоя на порива да погледне към Лоркин, който бе задължен да остане на колене, докато не му бъде разрешено да се изправи. Очите на краля отново се отместиха към младия магьосник. Погледът му бе напрегнат.

— Станете, лорд Лоркин.

Лоркин се изправи, погледна към краля и учтиво сведе очи.

— Добре дошъл отново — рече кралят.

— Благодаря, ваше величество.

— Отпочинахте ли си след пътуването до Арвис?

— Да, ваше величество.

— Радвам се да го чуя. — Кралят погледна към Денил и в очите му проблесна студено веселие. — Посланик, искам Лоркин да ми разкаже защо се е наложило да напусне Арвис, да живее с Изменниците и след това да се върне.

Денил кимна.

— Очаквах, че ще го пожелаете, ваше величество — отвърна той, успявайки да се усмихне. После се обърна към Лоркин. — Разкажете му онова, което разказахте и на мен, лорд Лоркин.

Младият магьосник го погледна изненадано, дори укорително, преди да се обърне отново към краля. Денил подтисна усмивката си.

„Ако им разкаже онова, което разказа на мен, едва ли ще им разкрие кой знае колко“.

— В нощта, когато напуснах Дома на Гилдията — започна Лоркин, — една робиня се промъкна в леглото ми и се опита да ме убие. Бях спасен от друга робиня, която ме убеди, че ако не замина с нея, убийците ще се върнат, за да ме довършат. Спасителката ми, както сигурно сте се досетили, всъщност не беше робиня, а една от Изменниците.

Тя ми обясни, че обществото, на което е член, се е образувало преди Сачаканската война, когато група жени са били принудени да се обединят заради лошото отношение към тях в сачаканското общество. Войната ги принудила да се изтеглят в планината, където станали нови хора, отхвърлили робството и неравенството между мъжете и жените.

— Те са управлявани от жени — прекъсна го кралят. — Как може това да е равенство?

Лоркин сви рамене.

— Не е идеалното положение, но е доста по-справедливо от всички, с които съм се сблъсквал или съм чувал.

— Значи отидохте в базата им?

— Да. Това бе най-безопасното място, защото убийците продължаваха да ме преследват.

— Ще можете ли да го намерите отново?

Лоркин поклати глава.

— Не. Носех превръзка на очите.

Кралят присви очи.

— Колко е голяма базата им? Колко Изменници живеят там?

— Аз… не мога да кажа.

— Не можете или не искате?

— Не е такова място, където може лесно да се разбере от колко хора е обитавано.

— Тогава изкажете предположение.

Лоркин разпери ръце.

— Повече от сто.

— Сдобихте ли се с впечатления от боеспособността им?

Лоркин отново поклати глава.

— Не ги видях да се бият. Някои са магьосници. Но вие вече го знаете. Не мога да ви кажа какъв е броят им, колко са силни или колко добре са обучени.

Вниманието на Денил беше привлечено от размърдване сред ашаките и сърцето му подскочи, когато разпозна Ачати. Мъжът срещна за кратко погледа му, но лицето му продължаваше да е замислено. Той се наведе към краля и промърмори нещо. Кралят не отместваше очи от Лоркин, но леко повдигна вежди.

— С какво се занимавахте, докато живеехте при Изменниците? — попита той.

— Помагах в лекуването на болните.

— Нима са се доверили на вас, един чужденец, да ги лекувате?

— Да.

— Научихте ли ги на нещо?

— На няколко неща. Аз също научих някои неща.

— На какво ги научихте?

— Няколко лекарства — и аз научих за няколко от тях, макар че за приготвянето на някои са нужни растения, които не растат в Киралия.

— Защо ги напуснахте?

Лоркин се поколеба; очевидно не очакваше да чуе толкова скоро този въпрос.

— Защото исках да се прибера у дома.

— Защо не си тръгнахте по-рано?

— Обикновено не позволяват на чужденците да си тръгват. Но в моя случай промениха мнението си.

— Защо?

— Нямаше причина да не го направят. Не бях научил нищо важно и не можех да разкрия нищо важно. Когато си тръгнах, те се погрижиха да не мога да открия пътя наобратно.

Кралят го изгледа замислено.

— Дори да е така, вие все пак сте видели повече от базата им от всеки друг. Сигурно има детайли, чието значение не разбирате. Бунтовниците застрашават тази страна и един ден могат да се окажат заплаха и за останалите държави в региона, включително вашата. Ще се подложите ли на разчитане на съзнанието?

Лоркин застина. Залата бе потънала в пълна тишина, когато той отвори уста, за да отговори:

— Не, ваше величество.

— Ще използвам само най-умелия ми четец. Той няма да рови из мислите ви, а ще ви позволи да проектирате спомените си в съзнанието му.

— Оценявам това, но съм задължен да пазя познанието, получено в Гилдията. Трябва да ви откажа.

Кралят отмести поглед към Денил. Изражението на лицето му бе неразгадаемо.

— Посланик, ще наредите ли на лорд Лоркин да сътрудничи на четеца на съзнания?

Денил си пое дълбоко дъх.

— Моите почитания, ваше величество, но не мога. Нямам властта да го направя.

Кралят сбръчи вежди.

— Но вие имате кръвен пръстен, който ви позволява да общувате с Гилдията. Свържете се с тях. Нека овластеният да му нареди да го направи.

Денил отвори уста да възрази, но размисли. Трябваше да се преструва на готов да сътрудничи. Той бръкна в джоба на мантията си, извади пръстена на Оусън и го наниза на пръста си.

— Оусън?

— Денил — дойде незабавният отговор. Разпоредителят бе казал, че ще се погрижи да бъде свободен докато трае срещата със сачаканския крал и не се изненада от повикването.

— Те искат Гилдията да нареди на Лоркин да се подложи на разчитане на съзнанието.

— Аха. Разбира се. Те няма да повярват на нито една негова дума.

— Какво да им кажа?

— Че само Мерин има властта да му нареди и че ще го направи едва след като получи възможността да разпита Лоркин лично и насаме.

Денил усети как го полазват студени тръпки. Единственият начин киралийският крал да заяви по-ясно желанията си, бе да отхвърли всички формалности и да изиска от Амакира да изпрати Лоркин у дома.

— Няма ли друг начин?

— Засега не. Да видим как ще реагира Амакира.

Денил свали пръстена, задържайки го в шепата си, погледна към краля на Сачака и му предаде посланието на Оусън.

Амакира дълго време не свали очи от Денил. Когато най-после помръдна, движението му бе предшествано от потрепване на челюстните му мускули, което полсказваше за надигналите в него гняв.

— Това не е удобно — рече тихо той. — И ме принуждава да се замисля дали не трябва да отхвърля усилията за сътрудничество между нашите две държави с цел да предпазя страната ми. — Той сви устни и се обърна към двама от ашаките. — Моля, отведете лорд Лоркин в затвора.

Лоркин отстъпи назад и спря. Докато двамата ашаки се приближаваха към него, Денил направи няколко крачки напред.

— Възразявам, ваше величество! — възкликна той. — От името на Обединените земи ви моля да спазите договореностите…

— Или лорд Лоркин отива в затвора, или лорд Лоркин отива в затвора, а посланик Денил напуска Сачака — каза кралят достатъчно силно, за да заглуши думите на Денил.

— Остави ги да го затворят.

Денил едва не изхълца от изненада, чувайки гласа в главата си. Осъзна, че е стиснал здраво пръстена, позволявайки на камъка да се докосне до кожата му и да предаде мислите му на Оусън.

— Сигурен ли сте?

— Да — отвърна Разпоредителят. — Надявахме се да избегнем това, разбира се, но не желаем едновременно да изгубим Лоркин и вие да бъдете прогонен от Сачака. Върнете се в Дома на Гилдията и започнете да досаждате на Амакира да освободи Лоркин. Ние ще правим всичко възможно оттук.

Сърцето на Денил се сви, когато двамата ашаки минаха покрай него и застанаха от двете страни на Лоркин. Младият магьосник изглеждаше смирен и разтревожен, но когато срещна погледа на Денил, успя едва-едва да се усмихне.

— Ще се оправя — каза той, след което позволи на двамата мъже да го отведат.

Денил се обърна към краля.

— Затворете го, щом трябва, ваше величество, но не го наранявайте — предупреди той, — или за в бъдеще ще бъде много трудно постигането на мирен съюз между Обединените земи и Сачака. Което ще е наистина жалко.

Амакира не отмести поглед, но когато отговори, гласът му беше тих.

— Върнете се в Дома на Гилдията, посланик. Тази среща приключи.

Още преди да отвори очи, Сония знаеше, че е твърде рано. Тя се обърна към паравана, който закриваше прозореца на спалнята й, и се намръщи, когато видя ранната утринна светлина, отразяваща се в стената зад него. Светлината в това време на деня притежаваше качество, което я отличаваше от тази в късния следобед, и й подсказваше, че е спала само час или два.

Едно почукване на входната врата й подсказа защо се е събудила.

Тя простена, притисна длани към очите си и зачака. Всяка сутрин, с изключение на Болниците, Черният магьосник Калън се отбиваше, за да ескортира Лилия до училище. През повечето време ученичката се подготвяше за занятията в Университета тихо, за да не събуди Сония. Но на Калън му отне доста време да разбере, че трябва да чука по-тихо, и то след като Сония няколко пъти нарочно спомена, че обикновено поема нощните смени в болницата.

Очевидно тази сутрин беше забравил.

Чукането се потрети, и то още по-силно. Сония отново изстена. Защо Лилия не отваряше? Тя въздъхна, отхвърли завивките и с усилие се надигна. Приглади косата си с ръце, грабна една връхна мантия и я наметна върху нощницата си. Влезе в приемната стая и тръгна към вратата, изпращайки тънка струйка магия към бравата.

Когато вратата се отвори навътре, намръщеният Калън погледна и я видя, и веждите му се смръщиха още повече. Погледът му се плъзна по връхната мантия и отново се върна на лицето й, но изражението му не се промени.

— Добро утро, Черна магьоснице Сония — каза той. — Простете за притеснението. Лилия тук ли е?

Сония погледна към затворената врата на спалнята на Лилия и отиде до нея. Почука тихо, после по-силно и накрая я отвори. Стаята беше празна. Но леглото беше оправено, което означаваше, че лелята на Сония, Джона, беше идвала и си бе тръгнала.

— Не — отвърна тя, връщайки се при входната врата. — И не, не знам къде е. Когато разбера, ще ви уведомя.

— Благодаря ви. — Калън изглеждаше доста недоволен, но кимна и отстъпи от вратата.

Сония я затвори и тръгна към спалнята си, но изведнъж се спря. За Лилия бе доста необичайно да отсъства сутрин. Не й беше в природата да причинява неприятности, но все още трябваше да бъде наглеждана, защото бе показала, че лесно се подвежда по другите.

„Може би не толкова лесно като преди. Все пак да бъдеш подмамена от най-добрата си приятелка да научиш черната магия, за да може тя да те натопи за убийството, което е извършила, би трябвало да те накара да се замислиш внимателно на кого да се довериш“. Както и откритието, че Лорандра, магьосницата отстъпница, която бе помогнала на Лилия да избяга от затвора, възнамеряваше да се отплати за услугата, като предаде Лилия на сина си, скандалният Крадец Скелин, за да може Лилия да го научи на черна магия.

Макар Сония да вярваше, че Лилия няма да се забърка умишлено в нови сериозни неприятности, тя можеше да го направи неволно. Освен това Сония бе длъжна да наглежда останалите черни магьосници. Въпреки че не беше официално наставница на Лилия — с това се бе наел Калън — приемайки момичето в дома си, тя бе оставила впечатлението, че поема отговорността за нея.

Сония огледа стаята и забеляза късче хартия, което се подаваше под каната за вода, оставена върху страничната масичка. Тя прекоси стаята и я взе.

„Излязох рано, за да се видя с приятел. Кажи на ЧМК, че оттам отивам право в университета. Лилия“.

Сония въздъхна и завъртя очи, но раздразнението й бързо отмина. Посланието сигурно бе предназначено за Джона, не за нея. Прислужницата не го беше видяла или не бе имала време да изчака Калън.

Приятелят сигурно беше Аний, която бе спасила Лилия от Скелин. Тъй като Аний бе дъщеря на Сери, Сония не бе напълно уверена, че момичето няма да подведе Лилия по някакъв начин.

„Сери няма да ги остави да се забъркат в нещо. Но въпреки това… Чудя се защо Лилия се среща с Аний по това време на деня — и къде“. Сония остави бележката. Знаеше, че Аний влиза в апартамента й по същия начин, както понякога се появяваше Сери — през скрита врата в гостната. Но срещата на Лилия с Аний означаваше, че двете отиваха някъде заедно, а това си беше за притеснение. Като нова черна магьосница, на Лилия й беше забранено да напуска земите на Гилдията.

„Може би е минала през скритата врата с Аний“. Проходите под Гилдията бяха забранени за всички, с изключение на Висшите магове. Официалното оправдание бе, че са нестабилни и опасни, но всъщност никой нямаше добра причина да слиза долу. Ала не това притесняваше Сония.

Скелин искаше да убие Сери. Това означаваше, че негова мишена са всички, които помагаха на стария й приятел. Досега Сери бе успял да скрие факта, че Аний е негова дъщеря. Официално тя продължаваше да му е телохранител, но въпреки това си оставаше мишена. Лилия може би щеше да успее да я защити с магия, но ако нападателят беше Скелин или майка му Лорандра, тя щеше да има проблеми, защото и двамата бяха магьосници.

„Дали е отишла, защото Сери има нужда от помощ? Но той сигурно щеше да се свърже първо с мен“. Тя се намръщи. Напоследък Сери се откриваше трудно и когато успяваха да се видят, той изглеждаше изтощен и изнервен. Тя подозираше, че укрива истината за усилията си да намери Скелин и успява само да се крие от отстъпника Крадец.

Сония въздъхна за трети път и се върна в спалнята си, но не можа да заспи, защото сега се притесняваше и за Сери, и за Лилия. Тя се изми и се облече, използва малко магия, за да прогони умората, и тъкмо си правеше чаша рака, когато някой почука на вратата.

Улови се, че въздъхва отново, погледна през рамо и отвори вратата с магия.

На прага застана Разпоредителят Оусън. Сония примигна изненадано.

— Разпоредителю.

— Черна магьоснице Сония — каза той, навеждайки учтиво глава. — Мога ли да вляза?

— Разбира се — отвърна тя, обръщайки се с лице към него. Той затвори вратата. — Искате ли чаша рака или суми?

Той поклати глава.

— Нося лоши, но не съвсем неочаквани новини.

Изпълни я не особено приятно усещане — сякаш всичките й вътрешни органи се бяха втечнили. Лоркин.

— Колко лоши?

Устните на Оусън потрепнаха съчувствено.

— Не са най-лошите. В противен случай щях да бъда по-прям. Лоркин е отказал разчитане на съзнанието. Крал Амакира поиска от нас да му заповядаме да го приеме. Крал Мерин отказа. Амакира изпрати Лоркин в затвора.

Полазиха я студени тръпки и стомахът й се сви. В главата й се появи образът на Лоркин, окован във влажна, тъмна клетка и тя усети, че й се повдига. За нея той бе още едно изплашено момче. „Но всъщност не е. Той е вече мъж. Знаеше, че това може да се случи и въпреки това отказа да предаде Изменниците. Трябва да се доверя на преценката му, че те заслужават да бъдат спасени“. Тя отново насочи вниманието си към Оусън.

— И сега какво? — попита Сония, макар Върховните магове да бяха обсъждали тази вероятна ситуация няколко пъти досега.

— Работим по въпроса за освобождаването му. Имам предвид Гилдията, краля и краля на Елийн. Ако Лоркин е прав и може да им попречи да разчетат съзнанието му, то ние трябва да убедим Амакира, че освобождаването му е най-лесният начин да научи повече за Изменниците. И тук се намесваш ти.

Сония кимна и почувства закъсняло облекчение. Задачата й да се срещне с Изменниците от името на Гилдията се бе усложнила, откакто стана ясно, че крал Амакира няма да позволи на Лоркин да напусне Сачака, докато не научи каквото може от него. Гилдията беше решила да я изпрати в Арвис, за да преговаря освобождаването на сина си. Усложняването на лоркиновото положение може би ги беше накарало да променят намеренията си.

Тъй като Висшите магове бяха решили, че само черен магьосник може да постигне уважението, необходимо за преговорите със сачаканския крал, това означаваше, че трябваше да избират между нея и Калън — тъй като Лилия беше още малка и все още учеше. Съществуваха достатъчно причини да не изберат никой от тях. Сачаканците смятаха жените за по-нисши от мъжете, а тъй като тя бе майка на Лоркин, това я правеше податлива на изнудване, но пристрастеността на Калън към роета го превръщаше в ненадежден пратеник, който лесно би могъл да бъде принуден да сътрудничи.

„И може би защото знае, че и преди съм убивала сачаканци и ще бъда готова да го направя отново, за да спася сина си, Амакира ще бъде склонен да го освободи“.

Разбира се, сачаканският крал можеше да заплаши да нарани Лоркин, за да спечели нещо от нея, но опитът му едва ли щеше да се увенчае с успех. Тя не знаеше какво искат да разберат и не можеше да му заповяда да говори. Можеше единствено да обещае, че ще се опита да го убеди да говори, ако те го освободят.

„Стига, разбира се, да не са успели вече да го пречупят с мъчения“. Но Сония не искаше да мисли за това. Тя се обърна към Оусън.

— И кога тръгвам?

Слабата светлина, която се процеждаше през вратата, подсказа на Лилия, че двете с Анйй са близо до крайната им цел. Избягвайки отломките в коридора, тя последва приятелката си в стаята.

Сери седеше на един от старите дървени сандъци, които Аний бе донесла вместо столове. Върху няколко от овехтелите възглавници лежеше Гол. Дори слабата светлина на свещите бе достатъчна, за да види пребледнялото му лице. Лилия поднесе светлинното си кълбо към него и засили светлината му. Веждите му бяха покрити с пот, а очите му горяха от треска и болка.

Лилия го погледна, вцепенена от изпълнилите я съмнения. „Дали съм овладяла достатъчно добре лечителството, за да го спася?“

— Просто… опитай — подтикна я Аний.

Лилия погледна приятелката си и кимна. Коленичи до Гол. Ръцете на Сери притискаха корема на едрия мъж и бяха изцапани с кръв.

— Да спра ли да притискам раната? — попита той.

— Аз… не съм сигурна още — призна си Лилия. — Просто трябва… да погледна.

Тя подръпна ризата на Гол, притисна длан върху голата му кожа, затвори очи и проникна със сетивата си в тялото му.

Първоначално долови само хаос, но след това използва онова, което й бе казано и което бе прочела, както и упражненията за разчитане на сигналите. Най-отчетлива беше болката. Тя едва не изпъшка на глас, когато я улови, и се изпълни с гордост, че не се разконцентрира. Болката се спираше лесно. Това бе един от първите уроци за лечителите. Щом се справи с това, тя се огледа за друга информация. Умът й бе привлечен към повреденото място, откъдето се губеха важните течности и откъдето в системата му се вливаха опасни отрови.

„Червата му са били промушени от острието. Ако отворът е бил по-голям, досега да е умрял. Очевидно това е първото, което трябва да оправя…“

Тя изпрати струйка магия към разкъсването, за да залепи краищата му и да ги излекува много по-бързо, отколкото биха успели без намесата й.

„Сега трябва да спра изтичането на кръвта. Но преди да го направя, трябва да се справя с отровата и вътрешния кръвоизлив. Използвай едното, за да прочистиш другото“. Тя се надяваше, че Сери и Аний няма да се паникьосат, когато използва магия, за да изкара течностите от раната. При опита си да го направи срещна малко повече съпротива, отколкото бе очаквала. Тогава си спомни, че Сери продължава да притиска раната. Лилия се концентрира върху собственото си тяло, за да възстанови контрола върху гласните си струни.

— Вече можеш да спреш — едва успя да произнесе тя.

После видя как кръвта отново потече и се съсредоточи върху привличането и изцеляването поотделно на плътта и кожата. Тя си спомни предупрежденията на учителите си и провери дали във вътрешността не са останали разкъсвания, през които кръвотечението да продължи. Няколко кръвоносни съдове имаха нужда от поправяне. Лесна работа.

След една последна проверка, тя изтегли сетивата си от тялото, пое си дълбоко дъх и отвори очи. Лицето на Гол вече не бе вкаменено от болка. Той я погледна и се усмихна.

— По-добре ли си? — попита тя.

Той кимна.

— Да. Но съм… изморен. Много изморен. — Едрият мъж се намръщи. — И жаден.

— Така и трябва да е. Ти изгуби много кръв и сигурно имаш някакво възпаление от отровата.

— Острието е било намазано с отрова? — попита разтревожено Сери.

— Не, но червата му са били разрязани. Онова, което е било в тях, действа като отрова, ако проникне в останалата част на тялото.

Сери изгледа замислено едрия мъж.

— Известно време няма да си във форма за тренировки. — Той се обърна към Лилия. — След колко време ще се възстанови напълно?

Тя сви рамене.

— Не съм сигурна, но ще стане по-бързо, ако получава добра храна и чиста вода. — Момичето погледна към Аний. — Ако дойдеш с мен, ще проверя дали Джона не е оставила нещо в стаята. Поне ще има чиста вода.

— Вече закъсняваш за занятия — посочи Аний. — По-добре отивай право в Университета.

— Облечена с това? — Лилия погледна към ученическата си мантия. Тя беше измачкана и изцапана от пълзенето през тесния отвор в стените на магьосническите жилища, който бяха използвали, за да се измъкнат от стаята на Сония и да стигнат до подземните тунели. В друг случай Аний щеше да донесе със себе си дрехи за преобличане, но този път се бе появила с празни ръце. Не можеха да ги държат в стаята на Сония, за да не ги намери някой. Лилия не искаше Гол да умре защото тя не е успяла да намери с какво да се преоблече.

Аний погледна към мантията на Лилия.

— Не можеш ли да използваш магия, за да я почистиш?

Лилия въздъхна.

— Мога да опитам. Зависи колко е изцапана. Може да отнеме повече време, отколкото да се прибера и да се преоблека.

Аний я огледа.

— Не изглежда толкова зле. Спокойно можеш да обясниш вида си със спъване и падане в канавката.

— Ами храната и водата?

Аний сви рамене.

— Аз ще го направя.

— Сония ще остане вкъщи цял ден.

— Тя работи нощна смяна в болницата, нали? Значи ще спи.

— А ако се събуди?

— Тогава ще й кажа, че съм ти дошла на гости и съм огладняла.

— Ако имаме нужда само от вода, знам няколко течащи тръби — обади се Сери. Той погледна сурово Лилия. — Но ще се окажем в по-сложна ситуация, ако пропуснеш занятията си и някой разбере, че си обикаляла в тунелите под Гилдията. Известно време ще се наложи да останем тук и ще имаме нужда да ни посещаваш от време на време.

Лилия отмести поглед от него към Аний. Той беше прав, разбира се. Макар занятията да не изглеждаха толкова важни, колкото безопасността и здравето на приятелите й, пропускането им щеше да предизвика съмнения. Тя отново се прокле за любопитството си и изпробването на инструкциите за овладяването на черната магия в книгата на Наки. Докато беше обикновена ученичка, никой не й бе обръщал особено внимание. Тя въздъхна и кимна.

— Добре. Но довечера ще се върна и ще донеса вечеря за всички ви.

— И как ще го направиш? — попита Сери и повдигна вежди.

— О, Джона винаги ми носи повече храна и ми оставя малки сандвичи, за да имам какво да хапвам, докато уча. Довечера ще имам необичайно голям апетит.

Глава 3 Въпроси

Докато сачаканецът, който го разпитваше, го извеждаше от стаята, Лоркин заподозря, че облекчението, което изпитваше, е само временно. Коридорът, по който вървяха, приличаше на онзи, по който на сутринта го бяха довели в стаята за разпити. Може би бяха приключили за деня. Може би бе настъпила нощта. Стомахът му бе единственият индикатор, по който можеше да съди за часа, а и той не бе достатъчно благонадежден. Когато не се свиваше от притеснение, той тихичко ръмжеше от глад.

Непознатият сачаканец, който го бе разпитвал, водеше отпред, а помощникът му ги следваше отзад. Единственото, което Лоркин знаеше за него бе, че е ашаки, защото пазачът бе използвал тази титла, когато се бе обърнал към него.

Те стигнаха до един коридор, който Лоркин си спомняше добре, защото той се спускаше надолу към затворническите килии. Той отново се зачуди защо тук няма стълби, но отговорът вече беше ясен: един от пазачите буташе някаква количка към тях. В количката лежеше много слаб, стар мъж, чието единствено облекло бе бяло парче плат, увито около кръста му, което му стигаше до коленете. Когато минаха покрай него, Лоркин хвърли един бърз поглед към лицето на стареца, а после се вгледа по-внимателно.

„Мъртъв ли е?“ Гърдите му не се повдигаха. Устните му бяха синкави. „Така изглежда“. Лоркин го огледа бързо за рани, но не видя. Дори нямаше белези по китките, където се закопчаваха оковите. „Може би е умрял от старост. От болест. От глад. Или черна магия…“ Той устоя на желанието си да протегне ръка, да докосне тялото и да използва лечителските си сетива, за да открие причината за смъртта.

Когато стигнаха до края на полегатия коридор, те влязоха в една широка стая. По стените висяха окови, покрити с ръжда. В ъгъла бяха струпани купчина също толкова потъмнели метални предмети — които изплашеното въображение би могло да приеме за инструменти за мъчения. От друга страна решетките, които преграждаха нишите, изкопани в двете успоредни стени, бяха черни, без дори намек за слабост.

На по-дългата стена на стаята имаше три по-големи килии, а на по-късата — пет по-малки. Само две бяха заети, в едната стоеше мъж на средна възраст, а в другата имаше двама младежи. До входа седяха двама пазачи, заедно с трети мъж, който бе облечен в една по-тъмна версия на обичайните пищни одежди на ашаките. Той кимна на спътника на Лоркин, който отвърна на жеста.

Лоркин бе научил, че затворниците рядко стоят тук повече от няколко седмици, дори ако бяха признати за виновни. Пазенето на заключени магьосници не беше лесна работа, а немагьосниците просто биваха продавани в робство. Сачаканецът, който бе разпитвал Лоркин, не му каза дали магьосниците са освобождавани или екзекутирани.

„Това е част от играта — помисли си той. — Непрекъснатите намеци за ужасни последствия, ако не сътруднича, но никога директно отправени заплахи. Досега“.

Мъжът продължи да разсъждава на глас дали Лоркин е магьосник в сачаканския смисъл на думата, тъй като магическото му познание бе непълно. Дали непознаването на висшата магия го определяше като половин магьосник? Но държането в килия дори на половин магьосник щеше да създава повече проблеми. Ала все пак това е било правено и преди, макар и не тук. С бащата на самия Лоркин.

„Ако се опитва да ме обиди, това не беше кой знае какво постижение. Със сигурност е наясно, че магьосниците от Гилдията не смятат липсата на умения във висшата магия за недостатък. Предполагам, че целта му е била намекне, че баща ми е бил роб някога“.

Но това никога нямаше да накара Лоркин да се почувства унизен, за разлика от сачаканските благородници. Акарин бе пленен от ичаните, изгнаници, които бяха срам и позор за останалата част от сачаканците — признак на слабост в обществото им. Ала Лоркин не спомена за това.

С изключение на няколкото други подигравки, сачаканецът прекара деня в задаване на въпроси и натяквания колко зле ще се отрази на Лоркин, Гилдията и мирното споразумение между Сачака и Обединените земи, ако младежът не им разкаже за Изменниците. Имаше много въпроси и много варианти на едно и също предупреждение, така че мъжът често се повтаряше.

Лоркин също не спираше да повтаря, извиняващо се, но твърдо, че отказва да отговаря. Той не искаше да се впуска в разговори и да рискува неволното издаване на каквато и да е информация, която да бъде използвана срещу Изменниците. Накрая разбра, че никой не обръща внимание на отказите му, затова просто реши да си мълчи. Не беше толкова лесно, колкото бе очаквал, но му стигаше да си помисли колко по-трудно ще е, ако бъде измъчван, и решимостта му нарастваше. Въпреки всичко те не направиха опит да разчетат съзнанието му, затова все още не знаеха, че няма да се получи — поне докато блокиращият камък, скрит под кожата му, си вършеше работата. Може би крал Амакира все пак не желаеше да прекъсва връзките си с Обединените земи. Може би се надяваше, че Лоркин ще се огъне пред разпитите и заплахите.

Когато стигна до вратата на килията си, сачаканецът му махна с ръка да влиза. Вратата се затвори. Лоркин се обърна и видя, че другият ашаки с тъмните дрехи се приближава към него.

— Приключи ли? — попита той.

— Засега — отвърна другият.

— Той иска да му докладваш.

Разпитващият кимна и поведе спътника си навън.

Новодошлият погледна към Лоркин с присвити очи и се оттегли. Лоркин го видя как оглежда стаята и погледът му се спря на един обикновен дървен стол. Той се издигна във въздуха и се спусна на четирите си крака пред килията на Лоркин.

Добре облеченият мъж седна, без да сваля поглед от младежа.

Лоркин не обичаше особено да го гледат втренчено, но реши, че ще трябва да свикне. Той огледа килията. Тя беше празна, с изключение на една кофа за екскременти в ъгъла. Цял ден не беше ял или пил нищо, затова не изпитваше чак толкова голяма нужда да се облекчи, че да използва кофата, докато е наблюдаван.

„Все някога ще ми се наложи. Така че не е зле да свиквам с мисълта“.

Лоркин седна на прашния под и се облегна на грубата стена. Сигурно щеше да се наложи и да спи на пода. Камъкът беше твърд и студен. Поне тук бе достатъчно хладно, че да не му е твърде горещо заради мантията. С лекота можеше да затопли въздуха с магия, но охлаждането включваше размърдване на въздуха, за препоръчване край вода.

Той се замисли за мига, когато отново бе облякъл мантия след прекараните месеци с Изменниците. Първоначално беше изпитал облекчение. Наслади се на меката цветна тъкан. Когато сачаканската пролет дойде с по-горещи дни, мантията започна да му се струва тежка и непрактична. Когато оставаше сам в стаята си в Дома на Гилдията, той сваляше горната част на мантията и се разхождаше само по панталони. Беше започнал да копнее за простите, икономични дрехи на Изменниците.

Копнежът сигурно бе свързан до голяма степен с желанието му да се върне обратно в Убежището. Споменът за Тивара накара сърцето му да запее. Пулсът му се ускори от най-скорошните му спомени, от последната нощ заедно, когато тя, гола и усмихната, го учеше как любовниците използват черната магия. Последваха по-отдавнашни спомени. Как тя се движеше по коридорите на Убежището, спокойна и уверена — приемаща за даденост властта, дадена й от нейното общество. Като прям поглед, който бе едновременно игрив и интелигентен.

Той си спомни за времето и преди това, как тя го водеше през сачаканските равнини към планините, защитавайки го от убийците-Изменници и от ашаките, които можеха да ги пленят. Тя бе изморена и не особено разговорлива, но го впечатляваше с решителността и изобретателността си.

След това той се върна още по-назад в спомените, когато тя беше робиня в Дома на Гилдията. С привити рамене и сведени очи, объркана от опитите му да се сприятели с нея. Още тогава го беше привлякла, макар той да смяташе, че е очарован от екзотичния й вид. Но никоя друга сачаканка не бе привличала погледа му по този начин, а той бе видял достатъчно красавици и в Арвис, и в Убежището.

„Убежището“. Всъщност мястото дори ми липсва — осъзна той. — След като го напуснах, разбрах, че там ми харесва, въпреки Калия.

— Спомените за отвличането, за затварянето му, за това как Калия ровеше из съзнанието му за тайните на магическото изцеляване, помрачиха настроението му, но той ги прогони настрани. — „Калия вече не е Говорителка. Вече не е началник на лечебницата — напомни си той. — Изменниците имат своите недостатъци, някои повече от другите, но всички те са добри хора“. Принуден да работи с Калия в лечебницата, притеснен от машинациите й и от това как да убеди Изменниците да търгуват с Гилдията, той не можеше да оцени реално начина им на живот.

Отвличането му бе извършено от малка групичка безскрупулни Изменници. Той подозираше, че не всички от фракцията на Калия подкрепяха действията й. Повечето от тях едва ли щяха да нарушат с желание законите на Изменниците, както бе постъпила тя, дори и да бяха съгласни с нея. Бяха го направили просто от желание да защитят народа си. Страхът от външния свят бе дълбоко вкоренен в тях след вековете, прекарани в изолация.

Макар да не бе готов да прости на Калия за кражбата на лечителското познание от съзнанието му, той не можеше да отрече, че го е направила от желание да може да го използва, за да спасява живота на Изменници. „Но все пак тя смяташе да ме убие и да заяви, че съм се опитал да напусна Убежището и съм замръзнал в снеговете. Това не е нещо, което да простя с леко сърце“.

В замяна на отнетото от него, кралица Зарала беше решила да го обучи в направата на магически камъни. Той бе овладял магия, за която Гилдията не беше чувала. Точно мечтата да намери нова, могъща магия, го беше накарала да предложи да замине с Посланик Денил като негов помощник. Поглеждайки назад, той се усмихна на наивността си. Вероятността да намери нещо бе незначителна. Но въпреки това бе успял.

И все пак надеждата, че ще намери магия, която да извади от употреба черната магия или поне да осигури защита срещу нея, не се беше оправдала. Потенциалът на магическите камъни като заместители на черната магия бе обезсилен на свой ред от факта, че камъкотворците трябваше да овладеят черната магия, за да могат да ги изработват.

Усмивката му се стопи и стомахът му се сви от безпокойство. „Какво ли ще направи Гилдията, когато разбере, че съм овладял черната магия? Дали ще ми простят, щом разберат, че не е имало друг начин да се науча как да отглеждам камъните?“

Той бе обмислил всички възможни последствия и се бе подготвил за най-лошото от тях — възможността да го изпратят в изгнание, както бяха направили с баща му. Щеше да бъде наранен, но и свободен да се върне в Убежището, при Тивара, което не звучеше твърде зле. С изключение на едно нещо.

„Майка ми ще остане много разочарована от мен. Не — дори повече. Ще бъде съсипана“.

Което бе единствената причина да не каже нищо за това на Посланик Денил и Разпоредителя Оусън. И смяташе да го отлага колкото се може повече. Оусън беше решил, че никой не трябва да научава повече от необходимото, в случай, че сачаканците наистина започнат да разчитат съзнанията им. Но дори в този случай Лоркин не можеше да укрива вечно случилото се от Сония.

„Но когато го научи, предпочитам да е от мен, а не от някой друг. Няма да ми е лесно да й го кажа, но може би на нея ще й бъде по-лесно да го чуе от мен“.

Когато Сери се събуди, той бе изгубил представа за времето, но този път усети, че в събуждането му има нещо различно, още преди да успее да се разсъни достатъчно, че да определи какво.

Светлина. След като Аний се беше върнала от стаята на Сония с малко храна и вода, които бяха дали на Гол, те решиха да поспят. За да не изхабят свещите, ги угасиха — но не и преди Сери да подмами Аний да му даде кибрита си. Той се надяваше, че така ще й попречи да тръгне да изследва коридорите, докато останалите спят. Макар да го уверяваше, че познава по-голямата част от тях, тя трябваше да признае, че липсата на поддръжка и поправка ги беше направила доста опасни.

Купчината стари възглавници беше разделена между тримата. Макар да бяха достатъчни, за да го предпазят от студения твърд под, за Сери бе истинско предизвикателство да ги държи на едно място. Всеки път, когато сменеше позата си, някоя от тях се плъзваше в тъмнината и той трябваше да опипва наоколо, докато я открие и отново я пъхне под тялото си.

„Чудя се дали някой живее в старите ми скривалища, наслаждава се на скъпите мебели и ми пие виното“, помисли си той, докато се надигаше до седнало положение. Макар преждевременното събуждане да му бе попречило да се възстанови от умората, той бе доволен, че няма да му се налага повече да си събира възглавниците. Светлината очертаваше вратата и бе ослепителна. Той чу познатия глас:

— Аз съм!

Можеха да разполагат с вина и луксозни помещения. Но единственото, за което копнееше сега, беше топъл огън и удобно легло. И безопасно място за онези, които обичаше.

„Макар че онези, които Крадецът обича, никога не са в безопасност“.

Прониза го болка. За миг единственото, което се въртеше в главата му, беше споменът за телата на съпругата и синовете му, но той затвори очи и прогони видението. „Ще спра ли някога да си спомням? Или поне да спре болката? — При тази мисъл го изпълни вина. — Не трябва да си пожелавам такива неща, но не мога да променя съдбата им и не мога да защитя Аний, ако позволя на тъгата и гнева да ме разсейват и контролират. — Той въздъхна. — Предпочитам да си ги спомням здрави и щастливи вместо… вместо това“.

Източникът на светлина влезе в стаята. Замаян, Сери отмести поглед от кълбото магическа светлина към младата жена, която стоеше под него. Лилия му се усмихна и му подаде една кошница.

— Казах на Джона, че Аний може да ме посети. Тя донесе допълнително храна. Има и бутилка от виното на Сония — не от скъпите. Добре де, не от най-скъпите.

Аний скочи на крака, целуна Лилия по бузата и грабна кошницата.

— Ти си истинско съкровище, Лилия — каза тя, седна на един от сандъците и започна да рови вътре. — Кифлички! От онези с месо и от сладките! — После сбръчи нос. — Пфу. Плодове.

— Здравословни са и са леки за носене — каза й Лилия, но същевременно гледаше към Гол. — Изглеждаш по-добре.

Сери се обърна и видя приятеля си да седи, да кима и да се протяга. През лицето му мина замислено изражение.

— Но въпреки това се чувствам изморен.

Тя кимна.

— В книгите ми пише, че тялото ти има нужда от няколко дни, за да си навакса загубата на кръв. Зависи от това колко си кървял. Ако отново ти прилошее, кажи ми. Може да е останала отрова. Би трябвало да мога да те изцеля.

— Няколко дни. — Аний погледна към Сери. — Това проблем ли е?

Сери протегна ръка към една кифличка с месо, отхапа от нея и задъвка замислено. Навън все още имаше верни хора. Те щяха да започнат да се тревожат, ако не се свържеше с тях. Дори може би щяха да предположат, че той, Гол и Аний са мъртви. Какво ли щеше да стане тогава? Сери не си правеше илюзии, че ще преминат на страната на Скелин. Най-вероятно Крадецът-отстъпник щеше да поеме контрола над територията на Сери. Не лично. Щеше да уреди да мине в ръцете на някой негов съюзник.

— Нека си мислят, че сме мъртви — каза Гол.

Сери погледна изненадано приятеля си. Не очакваше точно това. „Какво очаквах? Че Гол ще се опита да се изправи и да се престори на по-здрав, отколкото е всъщност, вместо да стане причина да изгубя територията си? Или ще ми каже да го оставя тук? Все благородни постъпки. Нима съм толкова суетен, че очаквам приятелите ми да се жертват заради мен? — Сери се намръщи. — Не, не е това. Просто не очаквах Гол да се предаде преди мен“.

— Следващия път няма да успееш да се измъкнеш — каза Гол. — Сега извадихме късмет. Лежах си там и се опитвах да разбера кой е казал на хората на Скелин, че си в дома на Кадия. Кой ни е предал? Дали са имали друг избор? Не можеш да спреш Скелин да изнудва и подкупва собствените ти хора. Той има твърде много съюзници, твърде много пари. А и вече…

— … вече изгубих територията си — завърши Сери. В гърдите му се надигна горчивина. Но това чувство беше толкова познато и изхабено, че можеше само да го накара да се почувства изморен. За пръв път го бе усетил след убийството на Селия и момчетата, и оттогава бе свикнал с него.

— Нека си мислят, че си мъртъв. Нека Скелин се надуе, нека свали гарда. Може би когато няма кой да му се противопоставя, някои други хора ще опитат. Може да му поставят капан, да го предадат на Гилдията.

Това бе изкушаващо. Много изкушаващо.

— Искаш да останеш тук? — попита Сери, преструвайки се, че не вярва в това.

— Да. — Гол погледна към Аний и Лилия. — Вие какво мислите?

Аний сви рамене.

— Бихме могли да блокираме входа към подземията на Гилдията — да ги срутим, ако смяташ, че така ще е по-безопасно. Има други коридори, които излизат в гората, така че ще имаме маршрут за бягство. Имам предвид онези, които не водят до сградите на Гилдията. — Аний погледна към Лилия. — Ще намерим начини да носим храна и вода тук долу.

Лилия кимна.

— Сигурна съм, че Сония ще помогне.

— Не, не можем да й кажем. — Сери се поколеба, изненадан от убеждението в гласа си. Защо не искам Сония да помогне? — Няма да й хареса. Ще поиска да ни изкара от града. Ще каже на Калън. — Той не вярваше на Калън, и то не само защото мъжът бе пристрастен към роета.

— Няма — отвърна Лилия, макар гласът й да не прозвуча особено уверено.

— Сери е прав — каза Гол. — Сония заминава за Сачака. Тя или ще уведоми някой по върховете на Гилдията, че сме тук, или ще ни изкара навън.

— Значи… щом не искате и Калън да знае — рече Аний, — в такъв случай повече няма да можете да работите с него.

— Така е. — Сери се обърна към Лилия. — Но не е необходимо да се свързваме директно с него. Бихме могли да му кажем, че е по-безопасно, ако общуваме чрез съобщения, които Лилия ще му доставя.

— Ако останем тук, без да се свързваме с хората ти, няма да има какво да му съобщаваме — посочи Аний.

— Да, но той ще може да ни информира какво става навън — отвърна Сери, — преди да се откаже от нас като източник на информация. И да се надяваме, че междувременно ще намерим начин отново да бъдем полезни — което няма как да стане, ако Сония ни изпрати извън града.

Четиримата се спогледаха и кимнаха.

— Добре, първо двете с Лилия трябва да намерим решение за задоволяване на основните ни нужди, като храна и вода — рече решително Аний и се изправи. — А след това да се погрижим тук да стане по-безопасно и удобно.

Сери се усмихна на решителността й. Ако й позволеше, тя щеше да започне да ги командва всичките.

— Не — възрази Крадецът. — Това няма да е първото.

Тя го погледна и се намръщи озадачено.

— Нима?

Той кимна към кошницата.

— Първо ще ядем.

Ако имаше някаква пролука в етикета, която позволяваше на сачаканците да отказват посещението на някой неканен гост, на Деннил му се искаше да я знае. Не че не искаше да види влизащия през входа на Дома на Гилдията ашаки. Той копнееше да се срещне с този мъж. Но подозираше, че посетителят му е тук с официално поръчение и че Денил въобще няма да е доволен да го чуе.

„Да бъдеш приятел с врага определено усложнява нещата“.

Когато Ачати влезе в стаята, Денил се вгледа в лицето му в търсене на намек, че носи добри новини, макар да знаеше, че вероятността за това е минимална. Той се изненада, когато откри съжаление и извинение. Очакваше да се сблъска с грижливо поддържано неутрално изражение.

— Добре дошъл в Дома на Гилдията, ашаки Ачати — каза Денил, като леко се поклони по киралийски маниер.

— Искаше ми се поводът да е по-приятелски — отвърна Ачати. — Това е официално посещение, но ми се иска, ако е възможно, да протече непринудено, като между приятели.

Денил покани Ачати да седне, като самият той се настани в голямото кресло.

— Зависи от това как ще протече официалната част — отвърна сухо посланикът.

— Тогава нека първо приключим с нея. — Ачати се поколеба, поглеждайки към Денил. — Крал Амакира иска да убедите Лоркин да отговори на всички въпроси, свързани с Изменниците.

— Съмнявам се, че ще постигна някакъв успех.

— Ако му заповядате, възможно ли е да откаже?

— Да.

— Това приемливо ли е?

— Изборът не е негов, нито мой.

— Но той е ваш подчинен. Би трябвало да изпълнява заповедите ви.

— Зависи от заповедите. — Денил сви рамене. — В Гилдията и дори извън нея ние нямаме… навика да изпълняваме сляпо заповеди, С изключение на заповедите на краля, но дори тогава съветниците му имат право да изразят своето мнение и препоръки, без да бъдат наказвани — макар да са длъжни да изпълнят заповедите му, дори и да не са съгласни с тях.

— Вие сте също така посланик — и не само на Гилдията, До пристигането на посланик Тайенд вие говорехте от името на всички Обединени земи. Макар това вече да не се отнася до Елийн, вие все още представлявате останалите.

— Да, така е. — Денил разпери ръце. — Но не мога да взимам решения от тяхно име.

— Значи според вас само един от владетелите на Обединените земи може да заповяда на Лоркин да отговаря на въпросите?

— Само киралийският крал. Владетелите на другите държави не могат да дават заповеди на киралийските магьосници.

Ачати повдигна вежди.

— Как успявате да поддържате ред?

Денил се усмихна.

— Повечето от нас са достатъчно умни, за да разбират, че безредието ще доведе до загуба на свобода и просперитет. А онези, които не го разбират… ами, останалите ги контролираме. Вземете например закона, който забранява на магьосниците да участват в политиката. Макар да не се прилага строго, съществуването му ограничава по-амбициозните сред нас.

Ачати се замисли върху думите му, а Денил се възползва от възможността да му зададе въпрос.

— Крал Амакира размишлявал ли е върху възможността Лоркин просто да няма информация, която да му разкрие? Все пак защо Изменниците ще му разрешат да се върне в Арвис, ако той знае нещо, което да им навреди?

Ачати го погледна.

— Тогава защо не отговаря на въпросите ни?

— Може би е просто изпитание.

— На какво? Лоялността му към Изменниците?

Денил се намръщи на предположението, че Лоркин вече е предан на друг.

— Или към Киралия. А може би дори не е изпитание за Лоркин.

Ачати присви очи.

— Нима е изпитание за крал Амакира?

Денил разпери ръце.

— И на Гилдията, крал Мерин и Обединените земи.

— Поставени сме в ситуация на конфликт, за да се разбере какво ще се случи? — Ачати кимна. — Обмислихме и този вариант.

— Макар че може би Лоркин е смятал, че може да се върне в Киралия през Арвис, защото не е вярвал, че крал Амакира ще наруши споразумението, че всички магьосници от Гилдията могат да се движат свободно из Сачака.

Лицето на Ачати придоби каменно изражение.

— Стига с действията си да не навредят на Сачака. — Той погледна Денил в очите. — Наистина ли вярвате, че информацията на Лоркин за Изменниците няма да навреди на страната ми?

Денил издържа погледа на приятеля си, но тъй като не беше подготвен да отговори на толкова прям въпрос, той усети, че смесицата от вина и подозрителност, които въпросът събуди у него, са променили изражението на лицето му. Ачати сигурно го беше видял. Той щеше да разбере, ако Денил го излъже. Затова беше най-добре да отговори искрено.

— Не знам — отвърна той. — Лоркин е обсъждал онова, което знае, само с Разпоредителя Оусън.

Ачати се намръщи.

— Той каза ли ви защо се е върнал?

Денил кимна и усети как постепенно се успокоява.

— За да се прибере у дома. Иска най-вече да се срещне с майка си. Ние, разбира се, не знаехме дали изобщо ще се завърне, затова след месеците притеснения тя също е нетърпелива да се срещне с него.

— Предполагам — отвърна Ачати и се изправи. В гласа му прозвуча съчувствие, но лицето му изразяваше смесица от удоволствие и предизвикателство. — Колкото по-скоро Лоркин отговори на въпросите ни, толкова по-бързо ще се случи това.

Денил се изправи.

— Какво ще направи крал Амакира, ако Лоркин не се подчини?

Ачати се поколеба, обмисляйки отговора си.

— Не знам — отвърна той, също толкова откровено и безпомощно като Денил.

— Обединените земи ще приемат разчитането на съзнанието му като акт на агресия — предупреди го Денил.

— Но едва ли като нещо, заради което си заслужава да се започне война — отвърна Ачати. — Векове наред Сачака е процъфтявала и без да води търговия със страните на запад, благодарение на връзките си със земите отвъд източното море. Без да са обучени във висшата магия, магьосниците ви не могат да представляват заплаха. Ние не се нуждаем от вас. Не се страхуваме от вас. Вие сте просто една възможност, която искаме да изследваме.

Денил кимна.

— Благодаря ви за откровеността, ашаки Ачати.

Ачати махна презрително с ръка.

— Не казах нищо, което да не е очевидно. — Той въздъхна. — Аз лично се надявам да разрешим този въпрос по начин, който няма да разруши приятелството ни. А сега трябва да тръгвам.

— Аз също — отвърна Денил. „Приятелството между нас или между нашите страни? Или и двете?“ — Довиждане засега.

Ачати кимна и тръгна по коридора, който водеше към изхода на Дома на Гилдията. Денил отново седна и се замисли върху разговора. „Ние не се нуждаем от вас. Не се страхуваме от вас“. Защо изобщо някой бе решил, че Сачака ще иска да се присъедини към Обединените земи?

— Как мина?

Денил вдигна глава и видя, че Тайенд се е появил на прага. Той въздъхна и му махна с ръка. Бившият му любовник се приближи и седна, навеждайки се напред с почти детинско любопитство. Но погледът на Тайенд беше остър и любопитството му се дължеше както на любовта му към клюките, така и от необходимостта като посланик да бъде в час с политическите въпроси.

„Освен това е искрено загрижен за Лоркин“ — напомни си Денил. Внезапно в съзнанието му изникна споменът за Тайенд, който си играе с малкия син на Сония по времето, когато двамата с Денил посещаваха често Гилдията. Приятелят му умееше да развлича децата. Зачуди се дали Тайенд някога си е пожелавал да има деца. Самият Денил никога не бе искал, макар че…

— И така? — подкани го Тайенд.

Денил се върна в настоящето и като внимаваше да не разкрие нещо от онова, което Гилдията предпочиташе да запази за себе си, започна да разказва на колегата си посланик какво го бе попитал и какво бе разкрил Ачати.

Глава 4 Приготовления

Откакто получи новините за затварянето на Лоркин, беше минал цял ден. Това бе достатъчно, за да наруши съня й, но и внезапното преминаване към дневна програма не й помогна особено. След неспокойната нощ Сония се чувстваше замаяна и трябваше да използва магията си, за да прогони досадната умора. Но скоро откри и една от ползите на новата рутина — когато излезе от спалнята си, Лилия все още беше в приемната и закусваше.

— Черна магьоснице Сония — каза момичето, очевидно изненадано да я види.

— Добро утро, Лилия — отвърна Сония. — Как си? Черният магьосник Калън успя ли да те намери вчера?

Момичето кимна.

— Добре. И да.

Сония отиде до малката масичка и започна да си приготвя чаша рака.

— Как вървят уроците?

Лилия потрепна, но бързо наложи бодро изражение на лицето си.

— Добре. Но мисля, че на Черният магьосник Калън му се иска да съм по-добра. Казах му, че съм зле по Воински умения, но според мен той не разбира колко „зле“ може да се представи един ученик. Сония се засмя съчувствено.

— И аз не бях много добра в тази дисциплина.

Момичето се ококори.

— Вие… но вие…

— Спечелих едно официално предизвикателство и победих сачаканските нашественици. Невероятно колко много може да научи човек, когато му се наложи. Но пък имах отличен учител.

— Спечелили сте…? — Лилия примигна и се изпъна. — Кой е бил този учител?

Сония остави чашата си с рака на масата, седна и си взе една кифличка от чинията.

— Лорд Ийкмо. Той загина по време на нашествието.

— О! — Раменете на Лилия се отпуснаха. После тя отново погледна към Сония. — Официално предизвикателство?

Сония се усмихна.

— Едни съученик, който превръщаше живота ми в ад.

— Той е приел предизвикателството на черен магьосник?

— Случи се преди това. Не го препоръчвам като начин за справяне с дразнещи ученици. Само като последен шанс, и то ако смяташ, че ще победиш. — Хрумна й нещо и тя се поколеба. — Съучениците ти притесняват ли те?

Лилия поклати глава.

— Не, през повечето време не ми обръщат внимание. Нямам нищо против. Разбирам защо ме отбягват. А и си имам Аний.

Сония я погледна съчувствено и се изпълни с благодарност към Сери за това, че позволяваше на Аний да посещава Лилия.

— Ако някой от учениците прояви приятелско отношение към теб — наистина приятелско, а не преструвка — не бързай да го гониш. Скоро ще се наложи да работиш с тях.

— Знам.

Лилия изглеждаше примирена, но не нещастна. Когато свърши с кифличката и раката, Сония се изправи и въздъхна.

— Ще се чувстваш ли добре сама, Лилия, след като замина?

Момичето вдигна очи.

— Разбира се. След като Джона и Черният магьосник Калън се грижат за мен, защо не? — Тя се намръщи. — Вие ще бъдете в опасност, Черна магьоснице Сония. Ще… ще внимавате ли?

Сония се усмихна.

— Разбира се. Смятам да се върна. Та нали искам да присъствам на завършването ти. — Тя отиде до вратата, спря се и се обърна назад. — Вече няма да работя в болниците, така че сигурно често ще излизам и ще се връщам. Преди да влизам, ще чукам, в случай, че Аний ти е дошла на гости.

Лилия кимна.

— Благодаря.

Когато излезе от апартамента си, Сония установи, че коридорите на сградата са пълни с магьосници. Тя отвърна на няколко почтителни кимвания и поздрави. В двора отвън се беше събрала тълпа от ученици и магьосници, някои отиваха или се връщаха от Банята, други се отправяха към Университета, а доста голяма част от присъстващите просто се наслаждаваха на ранното пролетно слънце.

Както винаги, мнозина се обръщаха след нея. В черната мантия имаше нещо, което привличаше окото. Нито бялата мантия на Върховния повелител, нито синята на Разпоредителя не привличаха такова внимание. Учениците ги забелязваха и ги проследяваха с поглед, покланяха им се почтително, както правеха за всички завършили магьосници, но не ги гледаха втренчено и не отстъпваха назад, както правеха, когато видеха Сония или Калън.

„И всеки път, когато го направят, аз си спомням Акарин и как всички постъпваха по същия начин, когато го видеха, макар да не знаеха, че владее черната магия. Той се обличаше в черно, само защото тогава това бе цветът на Върховния повелител. Но тъй като това го определяше и като най-могъщия магьосник в Гилдията, предполагам че той внушаваше същия респект, както сегашните черни магьосници“.

Тя потисна въздишката си, и пренебрегвайки вперените в нея погледи, се отправи към Университета.

Щом се озова в сградата, тя предпочете да поеме по прекия коридор, който минаваше през средата, вместо двата главни странични коридори. Когато се озова в Голямата зала, тя погледна нагоре към остъкления таван, а след това към сградата на първата Заседателна зала, която се издигаше гордо в центъра на обширната зала. „Преди да замина, няма да се проведе друг Съвет — осъзна тя, забавяйки крачка. — Може би виждам това място за последен път“.

Сония се загледа в сградата, поклати глава и отново забърза ход. „Само ако нещо се обърка ужасно“ — поправи се тя.

Тя излезе през вратата в другия край на Голямата зала, сви по коридора вдясно и се спря пред първата врата. Почука веднъж, вратата се отвори навътре и тя влезе в кабинета на Оусън.

Разпоредителят седеше на бюрото си, с лице към двама магьосници, които се обърнаха към нея. Върховният повелител Волкан наклони учтиво глава и промърмори името й; същото направи и Оусън. Тя постепенно се досети кой е третият магьосник.

— Кралски съветник Гларин — каза тя и му кимна, преди да се обърне към останалите. — Върховни повелителю. Разпоредителю.

Тя знаеше, че мъжът е на около шейсет години, но изглеждаше по-млад. Макар официално да беше военен съветник на краля по въпросите на магията и Гилдията, той се занимаваше и с международните отношения в мирно време. Вторият съветник на краля се занимаваше с вътрешните въпроси — предимно политическите спорове между Домовете. „За което изобщо не му завиждам“.

— Моля, седнете — каза Оусън. Той махна с ръка към три стола, които се плъзнаха към бюрото му и се подредиха в полукръг. Всички седнаха. Оусън облегна лакти на бюрото. — Събрали сме се, за да обсъдим как Черната магьосница Сония да преговаря за освобождаването на сина си. Първо имам новини от посланик Денил.

Сърцето на Сония подскочи.

— Ашаки Ачати, представителят на краля, с когото посланик Денил е установил приятелски отношения, е посетил снощи Дома на Гилдията — продължи Оусън. — Той е изразил желанието на краля, Денил да убеди Лоркин да отговори на въпросите за Изменниците. Денил, разбира се, е повторил, че не е в позицията да дава заповеди на Лоркин. Ашаки Ачати не е казал какво ще се случи на Лоркин, ако не говори, но е дал ясно да се разбере, че Сачака не изпитва необходимост от установяването на приятелски отношения с Обединените земи. Денил ме увери, че това не е било заплаха, а просто установяване на фактите. Те нямат нужда да търгуват с нас и не ни смятат за заплаха.

— Това блъф ли е? — попита Болкан.

— Може би — отвърна Гларин. — Но е твърде близо до истината. Не бих искал да го подлагам на проверка. Сачака няма нужда от нас, както и ние нямаме нужда от нея, но и двете държави ще изпуснат доста доходоносни възможности, ако бъдат наложени строги търговски ограничения.

— Значи трябва само да им намекна за богатствата, които ще пропуснат? — попита Сония.

Гларин сви замислено устни.

— Няма да е зле да посочите, че Обединените земи предпочитат да търгуват със Сачака, а не с бунтовниците. Това може да ги успокои — че не планираме да се съюзим с враговете им.

— Естествено, няма да споменавате, че ние искаме да сключим търговско споразумение с Изменниците — додаде Болкан и се изкиска.

— Разбира се — усмихна се Сония. — Но трябва ли да намекна, че това е напълно възможно, ако Сачака се окаже неотзивчива… и може би ненадеждна, когато стане въпрос за спазването на споразумения, засягащи безопасността на гийлдийските магьосници?

— Не — отвърна Гларин. — Те няма да приемат добре подобна заплаха. Аз… — Той се поколеба и очите му се зареяха в далечината.

— Кралят пита дали можем да се свържем с Изменниците — ако успеят да ни помогнат по някакъв начин. Все пак едва ли затварянето на Лоркин е влизало в плановете им.

Кралят на Киралия и Гларин сигурно общуваха чрез кръвен пръстен, осъзна Сония. „Този малък магически трик на Акарин стана много популярен, откакто Гилдията реши, че използването му технически не включва черна магия“.

— Можем да опитаме — отвърна Болкан. — Помощничката на Денил, лейди Мерия, е намерила начин да изпраща послания на Изменниците.

— Няма да можем да получим отговор, преди Сония да замине — обади се Оусън. Той погледна към Болкан. — Тя ще трябва да остави свой кръвен пръстен тук. Трябва ли да вземе със себе си кръвен пръстен на някой от нас?

— Който й даде пръстен, рискува да зърне тайните на черната магия в съзнанието й.

— Не и ако носи пръстена на Наки — възрази Оусън.

Сония кимна. Пръстенът, който бившата приятелка на Лилия бе използвала, за да попречи на разчитането на съзнанието й, можеше да защити приносителя си от достъп чрез кръвен пръстен.

Болкан кимна.

— Ще свърши работа, щом Сония ще може да се свързва с нас всеки път, когато намери за добре — но Денил вече има твой пръстен. Няма ли да е по-добре, ако тя получи пръстен от мен?

— Ако сачаканците ги хванат, могат да тормозят и двама ни. — Оусън поклати глава. — Трябва да вземе мой пръстен.

Сония скри забавлението си при избора му на думи. Ако някой вземеше пръстена на Оусън, зложелателните неща, които можеха да му причинят чрез него, нямаше просто да го тормозят. После изведнъж стана сериозна. „Същото могат да причинят и на мен, ако се сдобият с пръстена, който дадох на Лоркин. — За щастие Оусън беше казал на Лоркин да не го взима на срещата със сачаканския крал. — Ако го бяха взели, трябваше само да измъчват Лоркин, докато аз…“

— Кога тръгвам? — попита Сония, насочвайки мислите си към нещо не чак толкова плашещо.

— Утре вечер — каза Оусън. — Ще свикаме Съвета утре и ще наберем доброволци, които да ви влеят от силата си. Решихме да разгласим, че Лоркин е бил затворен от сачаканския крал и че изпращаме вас, за да преговаряте за освобождаването му.

— Амакира ни даде идеалното извинение да ви изпратим в Сачака — каза Гларин. — Опитайте да се срещнете и с Изменниците, макар най-добре да го направите след като Лоркин бъде освободен — още по-добре, ако си е вече у дома — в случай, че срещата бъде разкрита. — Той се намръщи и извърна поглед, но после се усмихна. — Кралят пита как върви обучението на Лилия във Воинските умения.

Болкан се намръщи.

— Лилия не е роден воин. Рефлексите й са добри и защитата й е силна, но тя не показва никаква инициатива по време на бой.

— Аха — рече Сония и се усмихна. — Познат проблем.

Гларин я погледна и повдигна вежди.

— Аз бях почти същата — обясни тя. — Само ако лорд Ийкмо не бе убит по време на ичанското нашествие. Той беше много добър в обучението на несклонните на бой ученици.

— Лейди Рол Лей изучаваше методите на Ийкмо — каза Болкан със замислено изражение. — Тя води повечето занятия, които се посещават от всички ученици, така че сигурно познава силата и слабостите на Лилия.

— Струва ми се, че може да помогне — каза Сония. — Бих предложила сама да се заема с нея, ако не се налагаше да замина.

— Може би ще започнете, след като се върнете — каза Оусън. — Има ли нещо друго, което трябва да обсъдим?

— Нищо, което да не може да бъде уговорено през кръвни пръстени — каза Гларин. — Не трябва да забавяме тръгването на Сония повече от необходимото.

Оусън я погледна.

— Трябва ли да свършите нещо, преди да тръгнете?

Тя поклати глава.

— Нищо.

— Тогава по-добре уведомете помощника си, че утре вечер потегля.

Тя се изправи.

— Ако вече сме приключили тук, смятам да го направя още сега.

Занятията по воински изкуства в последната година не влизаха в плановете на Лилия за бъдещето. Според университетските стандарти тя бе постигнала най-ниското ниво на уменията, необходими на учениците да завършат. Вместо да отиде в Лечителницата, за да се обучава в техниките за напреднали, тя редовно беше побеждавана от учениците, чиято съдба бе да се превърнат в следващото поколение магове в червени мантии.

Те бяха очаровани от присъствието й. Не всеки ден се случваше ученик или магьосник да упражнява бойните си умения срещу черен магьосник. Като че ли слабото й представяне дори не ги притесняваше, защото занятията включваха предимно демонстрации, в които се използваше съвсем малко магия. Не й позволяваха да отнема и съхранява магия — дори ако й я предлагаха доброволно. Но Лилия трябваше да признае, че когато упражненията не изискваха от нея да взима решения или да поема инициативата, тя ги намираше за също толкова интересни, колкото и останалите ученици.

Черната магия определено променяше динамиката на боевете. Тя смяташе, че възможността да извлича магия от противника щеше да е най-полезното й умение, но се оказа, че не е така. Все пак трябваше да се приближи достатъчно близо до човека, да разреже кожата му и да разбие естествената бариера срещу външни магически влияния. А когато успееше да изтощи врага си достатъчно, за да успее да свърши това, в него вече не бе останала почти никаква магия.

Съхраняването на енергия й даваше много по-голямо предимство. Тя се смущаваше от това, че щом й отдадяха енергията си, обикновените магьосници ставаха безполезни. Освен това си беше плашещо да осъзнае колко значима я правеше това, как я издигаше над останалите. И как я превръщаше в мишена.

Когато ставаше въпрос за истински сблъсък, тя почти винаги взимаше погрешните решения, действаше прибързано или се колебаеше твърде дълго. Когато последната й атака срещу „врага“ се разби безплодно върху щита му, Черният магьосник Калън прекрати схватката.

— По-добре е — каза й той. После огледа Арената. Високите шпилове, които поддържаха невидимата магическа бариера, защитаваща външния свят от ударите на упражняващите се ученици, хвърляха къси сенки върху земята. — Достатъчно за днес — рече той, поглеждайки към обучаващите се Воини. — Можете да си вървите.

Всички изглеждаха изненадани, но не възразиха. Калън изчака да излязат през късия тунел, след което тръгна редом с Лилия.

— Лилия, почакай малко — каза той, когато излязоха от другата страна.

Той не каза нищо, докато останалите ученици не се отдалечиха достатъчно, но след това въздъхна. Лилия го погледна и видя, че се мръщи, но когато забеляза погледа й, чертите му се изгладиха. Тя наведе поглед и зачака оценката му.

— Уменията ти се подобряват — каза той. — Може и да не ти се струва така, но започваш да реагираш правилно на различните предизвикателства.

— Така ли? — Тя примигна изненадано. — Вие изглеждате толкова… разочарован.

Калън сви устни и погледна към Университета.

— Просто се дразня на собствените си недостатъци.

Когато се вгледа в него, тя забеляза напрежението му. Нещо в очите му й напомни за Наки и я прониза внезапна болка. Наки, със същия изтормозен поглед, което обикновено водеше директно до запалването на мангала за роет.

Внезапно Лилия се досети и я полазиха тръпки. Веднъж или два пъти тя бе долавяла миризмата на роет от Калън. Никога преди занятия по воински умения, за щастие. Не й харесваше мисълта да се бие срещу някой или да разчита на щита на човек, който взима опиати, намаляващи способността му да контролира действията си.

Ако не беше пушил роет преди този урок, дали сега не изпитваше огромно желание? Затова ли прекъсна по-рано занятието?

Той отстъпи встрани и започна:

— Е, това е всичко…

— Имам съобщение от Сери — каза тя.

Той се спря и погледът му се изостри.

— Да?

— Бил е нападнат. Някой го е предал. Трябва да се скрие и да остави хората да си мислят, че е мъртъв. Известно време няма да можете да се срещате с него. Твърде е рисковано.

Калън сбръчи вежди.

— Ранен ли е?

Тя поклати глава и се изпълни с признателност към загрижеността му. „Не го очаквах. Може да не е чак толкова студен и суров, както си мислех“.

— Един от телохранителите му беше ранен, но вече е добре. Моли да не казвате на никого, че е жив, и да му изпращате съобщения през мен и Аний.

— Често ли се виждаш с Аний?

Тя кимна.

Очите му се присвиха.

— Нали не напускаш земите на Гилдията, за да се срещаш с нея?

— Не.

Той я изгледа замислено, сякаш се чудеше дали лъже или не.

— Сери би искал да знае дали имате някакъв напредък в откриването на Скелин — каза му тя.

— Никакъв. Проверихме няколко следи, но досега не се е появило нищо обещаващо.

— Има ли нещо, за което да попитам Сери?

Погледът, който й отправи, не прикриваше скептицизма му.

— Не. Ако открия нещо, което той иска да узнае, ще му го предам. — Той отново погледна към Университета. — Можеш да си вървиш.

Лилия подтисна една въздишка, поклони се и си тръгна. След няколко крачки се обърна и успя да зърне Калън, преди той да се изгуби зад сградата на Университета. Тя предположи, че се е отправил към магьосническите жилища.

„Дали отива да си вземе дозата роет? — зачуди се Лилия. — Дали не ми каза нищо за преследването на Скелин защото смяташе, че не е моя работа да го знам, или просто защото бързаше да стигне до наркотика? И защо аз не изпитвам такова желание?“ Не беше пушила роет от месеци. От миризмата му понякога й се приискваше, но не до такава степен, че да се откаже от намерението си никога повече да не го опитва. Дония, собственичката на пивницата, която бе помогнала на Лилия да се скрие от Лорандра и Гилдията, й каза, че наркотикът влияе по различен начин на хората.

„Предполагам, че просто съм извадила късмет. — Тя почувства как в нея се надига съчувствие към Калън. — А на него просто не му е провървяло“.

— Кажи ни какво знаеш и ще те пуснем.

Лоркин не можа да потисне смеха си. Сачаканецът, който го разпитваше, се стегна леко от реакцията му и очите му проблеснаха.

— Защо се смееш?

— Бих могъл да ти кажа всякакви неща. Как ще разбереш, че това е истината?

Мъжът се усмихна, но в очите му нямаше веселие. „Той знае, че съм прав“. Когато срещна погледа му, Лоркин усети как го полазват тръпки. В тях проблясваше острота. Търпение, което показваше, че го очакват още дълги часове разпити. Това беше само началото. Само една секунда от милионите, които го очакваха.

Все още не бяха опитали да разчетат Съзнанието му. Нещо ги възпираше. „Нежеланието да прекъснат връзките с Обединените земи?“ Но тогава защо изобщо го затвориха?

„Едва ли са се отказали напълно“. Накрая все пак щяха да се опитат. И щом опитат и не успеят да разчетат съзнанието му, те ще разберат, че са пожертвали приятелските отношения с Обединените земи за нищо. И когато се освободят от ограниченията на дипломатическите отношения, нищо нямаше да им попречи да го измъчват; но тогава отново щяха да се изправят пред същия проблем — нямаше как да знаят дали им казва истината.

Вероятно можеха да проверят истинността на думите му по друг начин. Сигурно се надяваха, че хвърлянето му в затвора, неудобството и страхът ще го накарат да им позволи да разчетат съзнанието му.

За миг дори му се прииска да приключат веднъж завинаги с това. Изкуши се да се подложи доброволно на разчитане на съзнанието, за да ускори нещата. Но после се замисли върху поредицата от абсурдни лъжи, които би могъл да каже на разпитващия го сачаканец. Щеше да е забавно, поне известно време. „Но не още — каза си той. — Днес е едва вторият ден. Можеш да издържиш много повече от това“.

Другият сачаканец се появи на вратата, носейки купа. Седящият на стола ашаки го погледна, усмихна се и отново се обърна към Лоркин.

— Кажи ни нещо за Изменниците — нещо съвсем дребно — и ще ти дадем нещо за ядене.

Вкусната миризма достигна до обонянието на Лоркин. Стомахът му се сви и изкурка от глад. Сутринта му бяха дали вода, която той бе изпил пестеливо, но откакто го бяха затворили, не беше получавал никаква храна. Устоя на поривите да използва лечителската магия, за да притъпи нарастващия глад, защото не искаше да използва енергията; която бе получил от Тивара. Тя не можеше да бъде възстановена, а сигурно щеше да му потрябва.

Миризмата на храна беше толкова силна, че му се зави свят. Замисли се за лъжите, които смяташе да им каже, и в него се надигна силен импулс да говори. Оусън му беше казал да разкрие колкото се може по-късно, че съзнанието му не може да бъде разчетено. А това можеше да бъде постигнато, ако подведе сачаканците.

„Това е абсурдно — помисли си той. — Може да ги объркам за известно време, но колкото повече изпробвам търпението им, толкова по-бързо ще се откажат да ме убеждават да говоря. Тивара ще очаква от мен да проявя повече воля“.

Но тя очакваше от него да използва енергията, която му беше дала, за да се защити. Това нямаше да му помогне да се измъкне от затвора или да попречи на ашаките да го измъкват, но поне щеше да издържи на непреките ашаки върху решимостта му да мълчи.

Лоркин затвори очи, извлече малко магия и я пусна по тялото си, за да притъпи глада и да премахне световъртежа.

Когато отвори очи видя, че сачаканецът го наблюдава. Мъжът го изгледа замислено, после кимна на помощника си. И двамата започнаха да се хранят с огромна наслада.

Глава 5 Размисли и тайни

Прислужникът, който бе отворил след почукването на Сония, й каза, че лорд Регин има среща с Черния магьосник Калън. Тя го помоли да й съобщи за завръщането му, след което се върна в стаята си, за да си направи чаша рака.

Чакането бе мъчително.

„Това е абсурдно. Аз го избрах за мой помощник. И преди съм работила с него“. Но откакто се бе съгласил да пътува заедно с нея до Сачака, тя започна да се притеснява дали не е прибързала с избора си. Той притежаваше подходящите качества за поста — беше интелигентен, силен магьосник, добре обучен воин, вещ в политическите лавирания и изключително верен на Гилдията и Киралия.

„Но дали ще се разбираме?“

Докато й помагаше при търсенето на Лорандра, между тях всичко беше наред. С него се работеше забележително лесно. Но сега щяха да бъдат заедно денонощно, седмица след седмица, без да си почиват един от друг.

„Всъщност това не е съвсем вярно. Щом стигнем до Дома на Гилдията в Арвис, ще можем да разговаряме с още двама магьосници, както и с посланика на Елийн“.

Междувременно щеше да се наложи да се примирят с компанията си. Макар вече да не изпитваше недоверие към Регин, както бе в началото на преследването на Лорандра, тя не можеше да забрави болката и унижението, на които я бе подлагал като ученичка.

„Но това е в миналото. През последните двайсет години той винаги е проявявал уважение и подкрепа. Дори ми се извини по време на ичанското нашествие. Толкова ли съм неспособна да приема извинението му? Глупаво е от моя страна да продължа да тая омраза“.

Почукването по входната врата я накара да подскочи, макар да го очакваше. Тя остави чашата си, изправи се, отиде до вратата и я отвори с магия. Прислужникът на Регин се поклони.

— Лорд Регин си е у дома и очаква посещението ви.

— Благодаря — отвърна тя.

Заобиколи го, затвори вратата и тръгна по коридора към помещенията на Регин. Когато стигна до вратата, тя си пое дълбоко дъх, преди да почука. Вратата се отвори. Регин наведе учтиво глава.

— Черна магьоснице Сония — каза той. — Моля, влезте.

— Благодаря ви, лорд Регин — отвърна тя и влезе вътре. Стаята бе обзаведена оскъдно и повечето мебели изглеждаха нови. Не се виждаше нищо лично или ценно. Регин й посочи с жест един от столовете.

— Желаете ли да седнете?

Сония погледна стола и поклати глава.

— Предпочитам да не отнемам от времето ви, предвид онова, което трябва да ви кажа. — Сония срещна погледа му. Той я наблюдаваше напрегнато. С очакване. Внезапно тя разбра какво означава липсата на лични вещи — той знаеше, че скоро ще отпътува, така че защо да ги носи тук? — Тръгваме утре през нощта — каза му тя.

Той тихо въздъхна, отмести поглед и кимна. Тя успя да улови мимолетното изражение на лицето му и усети какя жегва чувство за вина. „Не съм го виждала да показва страх от нашествието насам“.

— Ако ви се струва твърде скоро или смятате, че имате задължения тук, не е късно да промените намеренията си — каза му Сония с официален тон, за да не прозвучи така, сякаш поставя под въпрос решителността му или че ще приеме отказа му като проява на страхливост.

Той поклати глава.

— Не е твърде скоро. Всъщност моментът е идеален. Нямам други задължения, освен работата ни, която е да бъда полезен на Гилдията й Киралия. Доста е приятно поне веднъж наистина да бъда полезен. Нали точно за такъв тип задачи сме обучавани ние, воините, но въпреки това през повечето време се надяваме да нямат нужда от нас.

Сония погледна настрани и изпита съчувствие, долавяйки леката горчивина в гласа му. „Никакви други задължения. Наистина е прекъснал всички семейни връзки“. Регин бе отмъстил безпощадно на съпругата си за безбройните й изневери и седмици наред това бе основната клюка в Гилдията. Той бе оставил двете си къщи на дъщерите си, които бяха омъжени за богати и уважавани мъже, и бе поискал стаи в Гилдията. Така жена му бе останала без дом и без пари, и бе принудена да живее със семейството си.

Носеха се слухове, че когато Регин прогонил последния й любовник, тя опитала да се самоубие. Любовникът й, от друга страна, просто намерил друга богата жена, която да съблазни. Но въпреки това и въпреки срама да бъде върната на семейството си като повредена стока, Уайнина не беше правила нови опити за самоубийство. Сония не знаеше дали да я съжалява или не. Понякога се чудеше дали бракът й с Регин не е докарал жената до такива крайности.

„Може би той спазва поведение на обществените места, но насаме си е същото гадно разглезено хлапе, каквото беше като ученик.“

Може би щеше да разбере по време на това пътуване. Не че времето, което щяха да прекарат заедно, можеше да бъде определено като оставане „насаме“. Целта на пътуването беше твърде важна; щеше да е такава дори ако Лоркин не беше затворник.

— Сега вече мога да ви кажа каква е целта на пътуването ни — каза тя. Регин повдигна глава и погледът му се залепи на лицето й.

— Утре всички ще разберат. Лоркин се върна в Арвис. Преди да успее да тръгне за Киралия, крал Амакира го призова и когато Лоркин отказа да отговаря на въпросите му за Изменниците, той го хвърли в затвора.

Очите на Регин се разшириха.

— О, съжалявам да го чуя, Сония. — Той се намръщи съчувствено. — Значи те изпращат да преговаряш за освобождаването му? Сигурно бързаш да заминеш. — Той пристъпи към нея. — Ще направя всичко по силите си, за да помогна.

Той изглеждаше толкова искрен, че познатото напрежение, което я изпълваше всеки път, когато мислеше за Лоркин, отново се появи. Тя наведе глава и го прогони.

— Благодаря. Знам, че ще го направиш.

— Щом тръгваме утре… та ние не сме започнали да допълваме силата ти. Искаш ли още сега да ти прелея от енергията ми?

Нещо в нея се сви и лицето й пламна. Сония го погледна, но бързо отмести поглед.

— Не — отвърна тя. — Утре ще има Съвет и Оусън ще набере доброволци. Изчакай дотогава.

— Какво ще съобщи на останалите?

— Само онова, което ти казах.

— Само? — Регин въздъхна тихо. — Внимавай, Сония.

Тя го погледна и осъзна грешката си. Беше се изпуснала, че пътуването не е свързано единствено със задържането на Лоркин. Това мъничко късче информация можеше да застраши живота и на двамата, ако някой сачакански магьосник го откриеше в съзнанието му.

„Вече е твърде късно. За в бъдеше трябва да бъда по-внимателна.“

Но плашещата истина бе, че ако Регин попаднеше в ръцете на някой сачакански магьосник, който не смяташе политиката и дипломацията за пречки да разчете съзнанието му, то имаше голяма вероятност Сония също да бъде задържана. Пръстенът на Наки щеше да им попречи да разчетат съзнанието й, но тя не знаеше колко дълго би могла да издържи срещу някой, който твърдо възнамерява да изтръгне информацията от нея чрез мъчения.

Особено ако използваха Лоркин, за да я убедят.

Макар да не се бе случило нищо, което да не беше очаквал, Денил се почувства ядосан и унизен. Надяваше се да не си проличи. Беше положил всички усилия, за да остане спокоен и учтив по време на кратката си визита в двореца, но нямаше как да разбере дали е успял да прикрие истинските си чувства — или престореното му спокойствие бе прието като знак, че са успели да го раздразнят.

Решението да прекрати търсенето на Лоркин, което го бе низвергнало в очите на сачаканския елит, сега му пречеше да защити младия магьосник. Той забеляза доста подигравателни усмивки по лицата на онези, които бяха станали свидетели на отказа да бъде допуснат до Лоркин.

„Ако бяхме продължили да го търсим, имаше голяма вероятност аз и ашаките, които ми помагаха, да бъдем убити. И когато Лоркин се върнеше в Дома на Гилидята, нямаше да има кой да му помогне“.

Но това не беше съвсем така. Гилдията щеше да изпрати посланик, който да го замести. Човек, чиято репутация нямаше да бъде опетнена от страхливостта му. Който може би щеше да е по-полезен на Лоркин.

„Не. Ако Изменниците бяха принудени да убият магьосник от Гилдията, Лоркин може би изобщо нямаше да се върне в Дома на Гилдията. Може би дори нямаше да бъде допуснат в Сачака от страх, че иска да отмъсти за смъртта ми“.

И въпреки това… Денил смяташе мисълта, че някой ще търси отмъщение за смъртта му, за абсурдна и невероятна.

Откъм входа на сградата се разнесе слабо потупване на боси крака. Денил спря да крачи из господарската стая и се обърна към звука. Робът-портиер, Тав, се появи откъм коридора и се хвърли по лице на пода с обичайния си драматичен маниер — навик, който Денил беше забелязал още преди няколко седмици.

— Посланикът на Елийн се завърна — рече Тав.

Денил кимна и махна с ръка в знак, че робът може да се изправи и да се заеме с обичайните си занимания.

До ушите му достигна звукът от затваряща се врата, последваха бързи стъпки. Когато се появи на прага, Тайенд му се усмихна леко и поклати глава.

— Нямах късмет — каза той.

Денил изпусна дъха си, който бе задържал досега.

— Ами благодаря поне, че опита.

Тайенд въздъхна.

— Все още е рано — каза той. — Ако проявим упорство, може и да се пречупи. Казах му, че едва ли ще убедиш Лоркин в каквото и да било, ако не получиш възможност да разговаряш с него.

Денил се намръщи.

— Дали е удачно това? Може да е опасно да намекваме, че има вероятност да размисли.

— Не и ако аз го кажа. Освен това само посочвах недостатъците в логиката му.

— Убеден съм, че той е изпаднал във възторг от това, че посочваш недостатъците му пред всички.

— О, там нямаше никой друг — освен това на него като че ли му хареса.

Денил усети как сърцето му се свива още повече.

— Получил си частна аудиенция?

— Хайде, стига. Не завиждай. — Елийнецът се усмихна и махна с ръка. — Да пийнем малко вино и да похапнем нещо, става ли? — Той се обърна, махна на един роб и започна да му дава подробни инструкции.

Денил седна на един от столовете. Тайенд може и да не бе успял да се види с Лоркин, но кралят го беше приел насаме. „Може би защото Тайенд е посланик, който говори от името на краля и страната си, докато аз съм само изразител на мнението на Гилдията“.

Той се съмняваше, че това би имало някакво значение. Все пак крал Амакира бе разгневен на Киралия и Гилдията, а не на Елийн. Напълно естествено бе да се отнася както винаги с уважение към Тайенд.

— Аха, вино — каза Тайенд, когато робът влезе бързо с бутилка и чаши. Той седна до Денил и зачака, докато робът им сервираше, а след като си тръгна, елийнецът се наведе към магьосника. — Мерия ми каза тази сутрин, след като ти тръгна, че е обсъдила ситуацията със своите приятелки. Те смятат да възбудят възражения срещу опасното задържане на чуждестранен магьосник — промърмори той.

Денил се почувства малко по-добре.

— А… другите контакти?

— Ще пуснат съобщение. Очевидно са запознати с опасното положение на Лоркин, но не са казали дали могат да направят нещо по въпроса.

— Не ми се иска да мисля какво биха могли да направят. — Денил потрепери и си сипа още вино. — Може да убият Лоркин, за да му попречат да говори.

— Няма да го направят — увери го Тайенд. — Сигурно са го предвидили. Нямаше да го изпратят тук, ако това щеше да им навреди.

— Може би имат хора тук, които да го убият, ако това се случи. Може би дори вече е мъртъв.

Тайенд поклати глава.

— Кралят ме увери, че за Лоркин се грижат добре.

— Може и да лъже.

— Да. — Тайенд въздъхна. — Можем само да се надяваме, че не е така. — Елийнецът сбръчи вежди. — Не спирам да си мисля за една възможност; и тъй като не виждам в нея никаква полза за Изменниците, подозирам, че просто изпадам в параноя.

— Каква е тя?

— Че Изменниците са знаели, че Лоркин ще бъде затворен от краля. Може би са искали това да се случи.

— И защо да го правят?

Тайенд погледна към Денил и поклати глава.

— Точно това не мога да разбера. Освен ако… може би искат да обтегнат отношенията между Сачака и Киралия. Може би искат да са сигурни, че нашите държави няма да обещаят да помагат на Сачака в борбата срещу тях.

Денил усети тръпки по гърба си.

— Нима смяташ, че планират нещо по-голямо от шпионирането и похищенията?

— Това винаги трябва да се има предвид. — Тайенд се усмихна мрачно. — Но онова, което ме притеснява е, че може да има обратен ефект. Те залагат на това, че няма да се съгласим на нещо такова, за да освободим Лоркин. — Той отпи от виното си със сериозно изражение на лицето. — Ако се стигне до гражданска война, кой ще спечели според теб?

— Нямам представа. — Денил поклати глава. — Не знаем достатъчно за Изменниците.

— Надявам се Лоркин да знае повече, отколкото твърди, защото ако Обединените земи бъдат въвлечени във война, ние лесно можем да се озовем на губещата страна — или да установим, че можем да спечелим само ако водим по-голямата част от бойните действия и дадем голям брой жертви.

Стомахът на Денил се сви. „Лоркин е казал всичко, което знае, на Оусън, така че ако е информиран за предстоящата гражданска война, то Оусън също знае за нея“. Докато Денил обмисляше досегашните инструкции на Разпоредителя, стомахът му се сви още повече. Робите започнаха да внасят в стаята подноси с храна, но той бе твърде притеснен, за да яде. Въпреки това се насили да напълни една чиния и да започне да дъвче. „Защо? Защото робите са я приготвили. Хора, които нямат избор в живота, са положили усилия, за да я приготвят и ще е голяма загуба просто да я оставя да отиде на боклука“. Той почувства как възелът в стомаха му леко се отпусна. „Изменниците не одобряват робството. Гражданската война може да донесе свобода“.

Но тя ще струва скъпо. Винаги е било така.

Когато Гол се върна в стаята, Сери въздъхна с облекчение. Приятелят му се движеше внимателно и когато седна, се намръщи от болка, но иначе изглеждаше много по-добре, отколкото преди два дни.

— Там скоро ще стане неприятно — промърмори Гол.

— Знам — съгласи се Сери. — Но засега ще трябва да се примирим.

Бяха избрали една друга стая, където да се облекчават. Покривът и стените изглеждаха достатъчно стабилни и Сери беше донесъл купчина пръст, с която да покриват отпадъците, но това беше само временно решение.

Сери накара Аний да остане при Гол известно време и отиде да проучи малкия лабиринт от близки коридори и стаи. Те бяха необитавани от доста време. Сери знаеше, че бившият Върховен повелител Акарин ги беше използвал за складове, но единствените предмети, които бяха останали там, вече не бяха ценни — предимно празни сандъци, като онези, които използваха за мебели. Той откри лампи, чийто стил би подхождал на най-старите къщи в Имардин, ако не бяха покрити с ръжда, и начупени керамични съдове, които сигурно щяха да струват цяло състояние, ако бяха здрави.

Стените на стаите представляваха комбинация от тухла и камък. Цепнатините между големите каменни блокове бяха запълнени с парчета тухли, а построените изцяло от тухли стени разделяха грамадните каменни стаи на по-малки помещения, което предполагаше, че първоначално всичко е било построено от камък, а тухлените строежи са били направени по-късно, за да ремонтират и пригодят помещенията.

В една от стаите някой бе надраскал нещо на стената. „Тагин трябва да умре“, разчете той с лекота, тъй като буквите бяха големи и изсечени дълбоко. „Индрия трябва да бъде спечелена“, пишеше с по-дребни. Надписът на някаква изкъртена стена започваше с: „Висшата магия е на… и трябва да бъ…“ В друга, по-голяма стая, чийто таван се беше срутил в единия край, имаше каменна плоча, облегната на стената, върху която се виждаше списък с имена. Той не разпозна нито едно, но пред всичките се виждаше по някое „лорд“ или „магьосник“. Странно, че бяха използвали и двете. Сери реши, че в основата й сигурно има изсечена дата, но светлината на свещта не можа да стигне чак до края, а той нямаше никакво желание да ляга върху тежка плоча, която изглеждаше така, сякаш всеки момент ще падне.

Когато се върна в убежището им, Сери пусна нетърпеливата Аний да продължи с проучванията си. Той остана при Гол и двамата започнаха да обсъждат онова, което Крадецът беше открил и да разговарят за миналото, докато Гол не задряма. Сери установи, че седенето в тишина не го притеснява толкова, колкото бе очаквал, стига да не допускаше в съзнанието си неприятни спомени. В стаята бе спокойно и тихо, и поне този път той не се притесняваше за убийците, които се промъкваха по петите им.

„Добре де, почти не се притеснявам“ — поправи се той.

И сякаш за да разклатят и без това колебливата му вяра, откъм коридора се чуха тихи стъпки. Той се изправи на крака и се изпълни с облекчение, когато на прага се появи Аний.

Тя му се ухили широко и пристъпи напред, за да вземе почти празната кофа с вода.

— Под Университета намерих капеща тръба с прясна вода — каза му Аний. — По-близо е от онази, за която знаеш, но капе също толкова бавно. Ще мине доста време, докато напълни кофата. Хубаво щеше да е да имаме две — едната да оставяме тук, докато другата се пълни. Или пък бих могла да опитам да разширя пукнатината.

Сери поклати глава.

— Може да забележат и да слязат да видят какво става. Помоли Лилия да донесе още една кофа. Или нещо по-здраво.

Аний кимна, хвана кофата под мишница и изчезна.

Сери отново седна; настроението му се беше пооправило. Понякога му се струваше, че въобще не биха могли да живеят тук, камо ли да се чувстват удобно. Нямаха достъп до толкова много неща. Разчитаха изцяло на Лилия за храна — но не и за вода, за щастие. Разполагаха само с купчина стари възглавници, няколко сандъка и студен под, върху който да седят и да спят. Но не беше кой знае колко студено, а и въздухът не беше застоял.

Отново се разнесоха стъпки, но човекът, който се приближаваше, не полагаше усилия да върви тихо. Носеше ботуши или някакви тежки обувки, но пък стъпваше леко.

Лилия. Той се усмихна. Оказа се, че не й беше помогнал напразно. И без това нямаше да я остави да броди сама из престъпния свят на града, но това, че не я бе предал веднага на Гилдията, му спечели един много полезен съюзник. „А и Аний я харесва много“.

Едно плаващо кълбо светлина предшестваше влизането на Лилия в стаята. Тя носеше вързоп и голяма стъклена кана и се усмихна, когато видя Сери. Но когато се огледа, веселото й изражение се изгуби.

— Аний?

— Отиде да донесе вода — каза й той. — Намерила е течаща тръба.

— Дано не е от канализацията. — Тя внимателно остави вързопа върху един от сандъците и започна да го разопакова.

— Каза, че е чиста — отвърна той и примигна изненадано при вида на огромното количество храна, което беше донесла. Хляб и лакирана кутия на два етажа; долният беше пълен със сготвено месо, а горният — със сезонни зеленчуци. Тъй като прислужниците трябваше да пренасят храната до стаите на магьосниците, те използваха практични, добре затварящи се кутии, които запазваха топлината. Макар че количеството нямаше да нахрани повече от трима души, то беше повече от необходимото за един човек. — Това… вечерята ти ли е?

— И на Сония — отвърна тя. — Лорд Ротан я покани за последно преди отпътуването й и вече беше твърде късно да предупредим Джона.

— Какво мирише толкова вкусно? — разнесе се друг глас.

Лилия грейна, когато Аний влезе в стаята.

— Вечерята. Донесох и една маслена лампа и малко свещи.

— Оох! — Аний придърпа кутията към себе си и грабна коматче хляб. Гол също бе успял да се събуди и да стане, без да охка, и сега също се навеждаше над храната.

— Прислужниците няма ли да забележат, че си изяла храната за двама души? — попита Сери, който също посегна към вечерята.

Лилия сви рамене.

— Джона винаги се опитва да ме накара да ям повече, а и е свикнала Аний да се отбива и да изяжда всичко, което забелязва около себе си.

— Хей! — възрази Аний.

Лилия се изкиска.

— Тя няма нищо против.

— Ами ти? — попита Гол и я погледна, сочейки храната.

— Ям повече на обяд — отвърна момичето. — И си пъхам малко хляб и плодове в чантата за по-късно.

— Ротан кани Сония на вечеря за последно. Колко точно „последно“?

Лицето на Лилия стана сериозно.

— Тя ще отпътува утре вечерта. Вече е съобщено официално. Отива, защото лорд Лоркин се е върнал в Арвис и сачаканският крал го е хвърлил в затвора, след като той отказал да предаде Изменниците.

Сери усети как стомахът му се свива. Да разбереш, че детето ти е в затвора… „Но поне е жив и вече не е затворен в тайния град на бунтовниците. С една крачка е по-близо до дома. След последните мирни години и всичките ползи от търговските ни начинания, сачаканците едва ли ще застрашат всичко, като убият магьосник от Гилдията“.

Трябваше да признае обаче, че не познаваше Сачака толкова добре, че да е сигурен в това.

— Радвам се, че не й казахме, че сме тук — рече той. — Оставаше и за това да започне да се тревожи.

Аний кимна.

— И на Лилия сега ще й бъде по-лесно да ни помага, когато няма да се налага да се крие от Сония.

— Но само тя може да ни защити, ако Гилдията разбере, че сме тук — каза Гол, поклащайки глава.

— Ами Калън? — попита Аний, поглеждайки към Лилия.

Момичето сви рамене.

— Не ми се иска да разчитам на него.

— В такъв случай трябва да внимаваме да не ни открият — каза Сери. — Ти разговаря ли с Калън? Има ли някакви новини за нас?

— Разговарях и няма — отвърна Лилия. Тя въздъхна. — Като че ли не е склонен да ми се доверява.

— Просто трябва да го спечелиш — каза й Аний.

Докато Гол сърбаше останалия в кутията сос, Сери избърса ръцете си в кърпата, в която бе увита храната.

— Междувременно — каза той на Лилия, — трябва да погледнеш Гол. Ако раната заздравява добре, трябва да дойдеш с мен до входа към гилдийските тунели. Никой от нас няма да е наистина в безопасност, докато не намерим начин да го блокираме така, че никой да не може да минава през него. Ако това означава да срутим покрива, то значи трябва да го направим. — Той се обърна към Аний. — След това искам да ми покажеш маршрутите за бягство. Може би те ще ни отведат по-близо до местата, където прислужниците изхвърлят нещата, от които магьосниците нямат нужда.

Двете момичета се ухилиха.

— Малко разследване ще бъде забавно — каза Лилия.

— Ти нямаш ли уроци за учене? — попита Сери.

Лицето й се намръщи.

— Винаги имам уроци. — Тя въздъхна, после погледна укорително Аний. — Цялото забавление е само за теб.

Аний поклати глава.

— Това ще го кажеш чак когато се сдобия с меко легло и редовна гореща баня.

Очите на Лилия се разшириха в подигравателно извинение.

— Всъщност като спомена за баня и телесна миризма…

Макар да го очакваше, тя едва успя да избегне удара на Аний по рамото й. Кискайки се, Лилия отскочи от нея и отиде при Гол.

Глава 6 Разрешение

Двамата мъже на средна възраст все още бяха в килията си, когато Лоркин се завърна от втория си ден на разпити, но двойката която също бе затворена, я нямаше. Отново му бяха оставили вода, но не и храна. Гладът му пречеше да спи, докато най-накрая не се предаде и не го успокои с магия.

Нямаше представа от времето. Помещението нямаше прозорци, през които да навлиза светлина. Лоркин трябваше да разчита само на рутината на разпитите и на смяната на пазачите, за да брои дните. Когато се събуди, той забеляза, че пазачът е все още на мястото си и го гледа нащрек, но безизразно. Облегнат на стената, Лоркин се развличаше с умствени игри и спомени.

Един звук привлече вниманието му. Приближаваха стъпки. Пазачът се извърна и се изправи. Лоркин въздъхна тихо и също стана, приготвяйки се за поредния ден на разпити и глад.

Вместо това се появи роб, който носеше поднос с купа, къшей хляб и чаша. Сърцето на Лоркин се изпълни с надежда, когато пазачът огледа всичко и пристъпи към килията му, за да отвори вратата.

Робът влезе вътре с наведени очи, остави подноса на пода и излезе навън.

Пазачът се спря, огледа замислено Лоркин и отново заключи вратата. Младият мъж го изчака да се върне на мястото си преди да се приближи до подноса. Вдигна го и го отнесе в дъното на килията.

Купата беше пълна със студена, тъмна на цвят супа. В чашата имаше вино. Не се виждаха никакви прибори.

„Ако са отровни, няма да разбера, докато не ги изям. Досега не ми се е налагало да изцелявам отрова. Това ще използва по-голяма част от силата на Тивара. Да рискувам ли? Достатъчно ли съм гладен?“

Парченцата в супата се бяха утаили и над тях бе останала сравнително прозрачна. Но утайката не образуваше равен слой на дъното, а се беше събрала около нещо. Нещо квадратно и тънко. По гърба го полазиха тръпки.

Усещайки погледна на пазача, той извлече мъничко магия и я използва да разчисти частичките от предмета. Супата се поразмъти от лекото разбъркване, но скоро всичко се успокои достатъчно, за да може той да потвърди опасенията си.

Предметът беше лист хартия.

„Възври супата за прочистване. Хлябът добър. Виното лошо“.

Отдолу имаше заврънкулка. Това можеше да са набързо надраскани инициали, но Лоркин разпозна един от шифрованите сигнали на Изменниците, за които му бяха казали да внимава.

„Те знаят, че съм тук — помисли си стой и го заляха облекчение и надежда. — Ще ме измъкнат от затвора“. Но докато тази мисъл минаваше през главата му, той вече знаеше, че не може да очаква толкова много от тях. Затворът се намираше под самия дворец и бе охраняван от ашаки и независима, изключително лоялна класа от стражи, която съществуваше само на това място.

Но въпреки това се почувства добре, разбирайки, че Изменниците се опитват да му помогнат. Той извлече още от магията си и накара супата да заври. Това обясняваше донякъде защо пазачът го наблюдаваше толкова напрегнато. Все пак Лоркин изпи бавно супата, като непрекъснато наблюдаваше поведението на тялото си, в случай, че бележката се окажеше лъжа. Хлябът беше стар, затова той го топеше в супата да омекне.

Не докосна виното. Дали онзи, който го беше отровил, щеше да се зачуди защо Лоркин не го е изпил, или просто щеше да предположи, че магьосникът не е искал да замайва главата си преди разпитите?

Скоро след като приключи с храненето си, робът се върна за подноса. Лоркин го подаде на мъжа. Робът вдигна глава и срещна погледа му.

— Лорд Денил каза, че крал Мерин иска да им кажете всичко — едва чуто прошепна мъжът.

Лоркин кимна, за да покаже, че го е разбрал, и се извърна гърбом, за да не види пазачът усмивката му.

„Като че ли ще повярвам на това! Сигурно ме мислят за глупак, ако смятат, че ще приема заповед от някой друг, освен от самия Денил. Дори ако… Трябва да допусна, че Денил е бил изнудван или заплашван“.

Разпоредителят Оусън беше дал парола на Лоркин, в случай, че сачаканците опитат нещо такова. Лоркин наложи отново сериозно изражение на лицето си, облегна се на стената и зачака пристигането на сачаканеца, който щеше да проведе поредния разпит.

Столовата вибрираше от шумове, макар обедното хранене да бе приключило преди доста време. Внезапната отмяна на следобедните часове, докато цялата Гилдия се събираше на Съвет, събуди в учениците смесица от лекомислено веселие заради неочакваната свобода и развълнувано любопитство към причината за събранието.

Лилия вече знаеше каква е причината, но никой не я попита, а и тя си имаше доста по-важни неща, за които да се притеснява. Като например да осигури храна за Сери, Гол и Аний, както и да ги снабди с масло за лампата и свещи. Лилия реши, че Джона, прислужницата на Сония, е ключът към доставянето им. Трябваше да намери начин да убеди жената да донесе по-голямо количество от тези неща в стаите на Сония, без да събужда подозрения.

Беше лесно да отнася малки предмети в тунелите. Лакираните кутии, които прислужниците използваха, за да разнасят храната, можеха да бъдат спускани с помощта на магия през отвора в стената на стаята на Сония. Обаче по-големите предмети, като например цели мебели, нямаше да се съберат в тясното пространство. Може би трябваше да използват другите входове към тунелите. Тя беше чула, че има още няколко такива в Университета.

Но дори и да намереше друг път навътре, по голямата част от мебелировката на Гилдията бе стара и ценна, така че изчезването й сигурно щеше да бъде забелязано. Мебелите на прислугата може да не бяха толкова ценни, но слугите живееха далеч от районите, посещавани често от магьосници и ученици. Ако Лилия се разхождаше край жилищните им посещения или дори влезеше в някоя от кухните край Столовата, тя щеше да изпъква като, както майка й обичаше да казва, „принцеса на просяшки бал“.

„Трябва да намеря разни захвърлени неща, които никой не използва. Сигурно ще са счупени, но предполагам, че можем да ги поправим. Може да се наложи да ги разглобим и после отново да ги сглобим, след като ги внесем в тунелите. Ще ми трябват дъски и пирони — както и някои инструменти. Хм, може дори да се наложи да вкараме вътре дъски и да сковем от тях съвсем нови мебели“.

— Виж, това е черната ученичка.

Думите бяха произнесени на висок глас, някъде наблизо. Лилия вдигна глава и срещна погледа на говорещия. Името му беше Бокин, висок ученик с нисш произход, който обичаше да тормози по-слабите от него. Никой от селяците не възразяваше на глас, защото той имаше куража да изскача и на снобите.

Бокин се спря и се облегна на съседната маса, обграден от обичайната си групичка подмазвачи. Тя се съмняваше, че някой от тях го харесва наистина. По-скоро не искаха да се превръщат в негова мишена.

— Да си убивала някого напоследък? — попита той и устните му се разтеглиха в подигравателна усмивка.

Тя наклони глава настрани и се престори, че размишлява.

— Всъщност не.

— И сега какво ще правиш, когато Черната магьосница Сония заминава? — Той се оттласна от масата. — По цял ден ще си сама у тях. Намерил ли си нова приятелка? Или си решила този път да опиташ как е с мъж? — Той се приближи с наперена стъпка до масата й и приближи слабините си до лицето й. — Искаш ли да ти покажа какво си изпуснала?

„Значи знаят, че Сония заминава“. Лилия се облегна назад и го погледна. Предполагаше, че някой ще се възползва от ситуацията, но не очакваше да се случи толкова скоро.

— Досега не си проявявал интерес. — Тя се изправи бавно, застана така, че лицето й да се приближи до неговото, и го прогледна право в очите. — Сигурно черната магия е променила мнението ти. Привлича те, нали? Тръпката на опасността. Казаха ми да внимавам за хора като теб.

Той отвори уста да каже нещо, но тя го хвана за лицето, впивайки пръсти в брадичката му. В същото време го блъсна с вълна от магия, принуждавайки го да отстъпи със залитане назад, преди изобщо да успее да вдигне бариера, за да се защити. Лилия отиде до него и го притисна към ръба на съседната маса.

— Знаеш ли какво става на онзи Съвет? Черната магьосница Сония събира силата на всички магьосници в Гилдията. Използва черна магия. Някой ден — може би съвсем скоро — мога да направя същото и с теб. Няма да имаш право на избор. По заповед на краля. Наистина ли искаш да ми дадеш повод да го направя по колкото се може по неприятен за теб начин?

Той я гледаше с пребледняло лице. Лилия го пусна и избърса дланта си в мантията. Събралите се наоколо ученици мълчаха и тишината започна да се разпростира из цялата зала. Тя не отместваше очи от Бокин, но с крайчеца на окото си виждаше, че всички глави се обръщат към нея.

— По-добре се надявай Сония да се върне — каза му Лилия. После му обърна гръб, взе чантата си, плодовете и хлебчетата с подправки, които бе заделила от вечерята си, и напусна залата.

Когато се озова в коридора, тя почувства прилив на триумф.

„Това ще ги накара да говорят. И да се притесняват за причината, поради която Сония заминава за Сачака, но те така или иначе се чудят каква ли е тя. Няма да позволя на никого да смята, че заминаването й ме прави уязвима“.

Щом бъдещето й бе единствено в земите на Гилдията, обречена да бъде защитница на Обединените земи и основна цел на всеки враг, който нападнеше страната, тя искаше към нея да се отнасят с уважение.

„Ако не го получавам от хора като Бокин, които са твърде глупави, за да не помнят кой ще рискува живота си за тях, то тогава ми стига и да се страхуват от мен“.

Сония наблюдаваше пристигащите магьосници от мястото си в предната част на Заседателната зала и се опитваше да диша бавно и спокойно.

„Как ли ще постъпят? Дали двайсет години са достатъчни да свикнат с идеята за черната магия и да се съгласят да вземат участие в нея? Дали ще сметнат спасяването сина ми за достатъчно важна мисия?“

Най-лесно щеше да е да не мисли за това, ако останалите Висши магове също не бяха изразили загриженост по въпроса. Никой не можеше да предвиди какво щеше да се случи на този Съвет. Всички си мислеха, че някои магьосници щяха да откажат да отдадат магията си, но мненията за броя им се различаваха.

Магьосниците вече бяха заели местата си от двете страни на продълговатата зала. Както винаги, на местата, където се бяха събрали приятели от една и съща дисциплина, се сформираха кръпки от зелено, червено и пурпурно. Доминиращият цвят беше пурпурното на алхимиците, но през последните десетилетия броят на лечителите се беше увеличил и в залата се виждаха доста зелени. Макар воините да бяха повече от всякога, червените мантии все още бяха малцинство. Това, обаче, не я притесняваше. Макар повечето магьосници да бяха посветили силите си на нещо по-полезно, тя знаеше, че мнозинството от тях продължаваха да тренират бойните си умения в свободното си време.

В предната част на залата чакаха Висшите магове. Единствено креслото на Разпоредителя Оусън беше празно. Както винаги, той щеше да се обърне към присъстващите от подиума. Сония погледна към креслата, които се намираха над нейното. Креслото на краля беше празно, но и двамата му съветници присъстваха на Съвета — което бе нещо необичайно. Съветник Гларин срещна погледа й и кимна; съветник Ролден, който бе присъствал на събрания двайсет години преди тя и Акарин да бъдат съдени и изпратени в изгнание, я погледна и се намръщи.

Сония забеляза, че Висшите магове от по-ниските редове не спираха да поглеждат нагоре. От мястото си сред Деканите, Ротан срещна погледа й. Той изглеждаше мрачен, но успя да й се усмихне окуражително.

Вечерята им предишната вечер бе помрачена от плашещите възможности. Тя знаеше, че в главата му се върти мисълта дали я вижда за последен път. Като че ли не му стигаше страхът, че повече няма да види Лоркин. Беше й предложил да тръгне с нея. Тя му напомни, че знае твърде много за другата й причина да замине за Сачака. Той кимна и каза, че намира утеха в това, че си е взела благонадежден помощник.

Сония огледа залата в търсене на лорд Регин и го видя да седи напред, както и бе очаквала. Той изглеждаше сериозен и сдържан. Това може и да бе маска, която прикриваше истинските му чувства, но той винаги изглеждаше сериозен и сдържан.

„Надявам се Ротан да се окаже прав за него. Но разбира се, че е. Регин приема отговорностите си към Гилдията, Киралия и Обединените земи твърде сериозно, за да застраши по някакъв начин задачата ни“.

Което означаваше, че каквито и неприятни отношения да възникнат между тях, той щеше да се подчинява на заповедите й.

Повечето магьосници вече бяха насядали по местата си. Разпоредителят Оусън излезе пред Висшите магове и звънът на гонга обяви началото на Съвета.

Стаята веднага утихна.

— На днешния съвет трябва да обсъдим една изключителна ситуация — започна Оусън, — и действията, които предприемем, ще са уникални в историята на Гилдията. — Той се поколеба и огледа залата. — Както може би вече знаете, посланик Денил отпътува за Сачака преди няколко месеца, за да поеме поста в Дома на Гилдията в Арвис. Той взе със себе си младия магьосник лорд Лоркин, който предложи да бъде негов помощник.

Скоро след като се установиха в Арвис, една робиня спаси лорд Лоркин от покушение. Тя се оказа шпионка на хората, известни като Изменниците-сачаканци, които от стотици години живеят откъснати от останалата част от страната. За да избегне нови заплахи срещу живота си, лорд Лоркин избяга в тайното убежище на Изменниците.

Там той научи много за този народ. Те отхвърлят робовладелството и макар да използват черна магия, очевидно живеят в мир. Имат своя шпионска мрежа в цяла Сачака — но от това, което научих, я използват само за своя защита.

Наскоро Лоркин решил да се върне у дома. Когато пристигнал в Арвис, той бил призован от крал Амакира и му било наредено да разкрие всичко, което е научил за Изменниците. Лоркин отказал, тъй като тази информация трябвало да бъде предадена първо на крал Мерин. Макар че още при изпращането на първите посланици в Сачака с крал Амакира бе договорено те да отговарят пред своя крал, той хвърли лорд Лоркин в дворцовия затвор.

Сония почувства как стомахът й се свива. Макар да бе чувала тези думи много пъти, мисълта за Лоркин във влажната килия продължаваше да кара сърцето й да замира.

Залата бе напълно тиха. „Странно, аз очаквах да има протести и гняв. Мисля, че са твърде шокирани, за да говорят, но не знам дали са ужасени от дързостта на Амакира да затвори магьосник от Гилдията, или от възможността това да доведе до нов конфликт със Сачака“.

— Кралят одобри молбата ни да изпратим човек, който да преговаря за освобождаването на Лоркин — продължи Оусън. — Подбрахме внимателно този човек, като преценихме кой ще има най-голямо влияние върху сачаканския крал. Пренебрежението на сачаканците към магьосниците, които не владеят черната магия, стесни избора ни. — Оусън се обърна, погледна към Висшите магьосници и протегна ръка към Сония, сякаш й предлагаше помощта си при слизането от карета. — Избрахме черната магьосница Сония.

Тя усети как настръхва и лицето й пламна, когато стотици глави се обърнаха към нея. Залата се изпълни с глъчка. Сония устоя на желанието си да извърне глава и погледна към събралите се магьосници с разтуптяно сърце. „Какво ли ще направят?“

Оусън й махна с ръка. Тя потисна въздишката си, изправи се и заслиза надолу по стълбите към подиума.

— Предимството да изпратим черен магьосник ще бъде изгубено, ако той не е зареден с енергия — продължи Оусън. Когато Сония застана до него, той я погледна веднъж и отново се обърна към събралите се магьосници. — Кралят даде разрешение Черната магьосница Сония да събере допълнително енергия за мисията си. Търсим доброволци, които да отдадат силата си за каузата.

Мърморенето в залата се засили, поутихна и отново се надигна. Улавяйки настроението им, Оусън вдигна ръце и залата отново се потопи в неспокойна тишина.

— За пръв път е дадено такова разрешение и за щастие причината не е онази, от която се бояхме. Пред последните двайсет години научихме, че черната магия не включва варварски ритуали и неприятно проливане на кръв. Макар това да се преподава на учениците и да беше разяснено на всички останали, може би има такива, на които все още не е ясно. Черната магьосница Сония ще го обясни.

Сония си пое дълбоко дъх и използва магията си, за да усили звука на гласа си.

— Сачаканските магьосници разрязват кожата на робите си, защото техните роби не са магьосници и не могат да им предложат енергията си. Те постъпват по същия начин с жертвите си по време на война, защото едва ли ще получат доброволно енергията им. Ритуалът на висшата магия от миналото ни е имал символично значение, показващо подчинението на чирака пред наставника му, и вече не е актуален.

Тя успя да се усмихне, макар да бе сигурна, че усмивката й е повече мрачна, отколкото успокояваща.

— Аз искам просто магьосникът да извлече магията си и да ми я предаде, за да мога да я взема и да я съхраня. Това е всичко. Доброволците не трябва да правят нищо друго, освен малък трик, който се научава още в първата година в Университета. — Тя се огледа. „Едва ли трябва да им обяснявам повече“, помисли си тя, но когато Оусън понечи да се извърне от нея, магьосницата се сети за още нещо.

— Енергията за един ден — каза тя. — Това може и да ви се струва малко, но ако това помогне за освобождаването на сина ми… и двамата ще сме ви благодарни от сърце.

Оусън кимна.

— Освен това ще осигурите безопасността на член на Гилдията, гражданин на Киралия и Обединените земи, без да се наруши мирът със Сачака. Което въобще не е нещо дребно. — Той се обърна и огледа подредените амфитеатрално кресла. — Ще започнем с Висшите магове.

Сърцето на Сония подскочи, когато Върховният повелител Болкан стана и слезе по стъпалата, последван от още няколко Висши магьосници. Когато Болкан се приближи до нея, някой извика името му отстрани. Всички се обърнаха и видяха, че кралският съветник е слязъл от мястото си.

— Ще ми позволите ли да бъда пръв — попита съветникът лорд Болкан.

Върховният повелител се усмихна и отстъпи встрани.

— Кралят ви пожелава успех — каза й Гларин, след което протегна ръце.

Улавяйки ги, Сония кимна.

— Моля, предайте му моите благодарности, съветник. — Когато мъжът й изпрати енергията си, тя усети как кожата й настръхва. Когато я пое в себе си, Сония почувства лекото усещане, което й подсказваше, че приема повече енергия, отколкото е естествения й капацитет, но когато Гларин приключи, тя нямаше как да прецени колко енергия й е отдал.

Гларин отстъпи встрани и леко се поклони на Болкан. Сония погледна към високия водач на Гилдията. Той я изгледа с познатото леко изненадано изражение. „Сякаш му е толкова трудно да мисли за мен като за Висш маг, колкото на мен ми е трудно да мисля за него като за Върховен повелител. Макар Болкан да е способен водач, в сърцето ми само Акарин е подходящ за тази титла“.

Тя пое ръцете и силата му, след което бавно се изредиха и останалите Висши магове. Всички, с изключение на Калън. Оусън бе решил, че в края на Съвета неколцина магьосници трябва да са запазили цялата си сила. Когато и последният Висш магьосник отстъпи встрани, Сония се обърна към залата.

И сърцето й спря.

Всички кресла бяха празни. Магьосниците се бяха събрали в средата на залата и чакаха. „Е, възможно е онези, които не искат да са доброволци, вече да са се измъкнали навън“ — помисли си тя. Но тълпата, която я чакаше, беше твърде голяма, за да са избягали много.

Сония осъзна, че е спряла да диша и когато първият магьосник пристъпи към нея, тя си пое дълбоко дъх.

Регин. Когато протегна ръце към нейните, в очите му проблесна неочаквано веселие.

— Наистина не знаете колко много хора ви уважават, нали? — промърмори той, докато й изпращаше енергията си.

— Да ме уважават? — Тя поклати глава. — Те не го правят заради мен. Правят го заради един от другарите си магьосници и заради Киралия.

— Това също — призна той. — Но не само.

Регин й отдаде много енергия. Или поне изглеждаше така. Тя го гледаше как се отдалечава, търсейки признаци за физическо изтощение, притеснена, че той ще бъде изморен когато по-късно вечерта потеглят на път, но напред пристъпи следващият магьосник и тя трябваше да се обърне към него.

После дойде следващият и следващият. Лечители, воини, алхимици. Мъже и жени. Стари и млади. Магьосници от Домовете и от другите съсловия. Всички те изричаха по някоя дума, пожелаваха й успех, изразяваха надежда, че с Лоркин се отнасят добре и че той ще бъде освободен, дори я предупредиха да внимава за ичани, когато прекосява пустошта и да се постарае да се върне жива и здрава. Поразена и изненадана, тя се опитваше да изглежда спокойна и горда. Внезапно я връхлетя тъга, когато си спомни едно друго време, когато също стоеше в тази зала, а край нея се изреждаха магьосниците. Тогава те късаха нейната мантия и тази на Акарин и изричаха ритуалните думи на прогонването.

„Защото ние овладяхме черната магия, за да защитим Киралия. Колко много неща са се променили“.

Когато поредният магьосник отстъпи встрани и Сония установи, че няма повече чакащи, тя почувства ужасна умора и облекчение. Едва не се разсмя на глас. Приемането на повече енергия би трябвало да я прави по-силна, а не да я изморява. Сония се съсредоточи върху силата в себе си и установи, че тънка нишка от енергията успява да се измъкне от контрола й. Спомняйки си инструкциите на Акарин, тя подсили бариерата върху кожата си и усети как изтичането спира. След това отново се съсредоточи върху силата в себе си.

Единственият начин да разбере колко силна е станала, бе да прибави броя на магьосниците, които бяха отдали енергията си. Тя нямаше представа дори колко е силен средностатистическият магьосник в Гилдията. „Не съм съхранявала толкова много сила от ичанското нашествие насам, когато бедните ми предложиха силата си в подготовка за предстоящата битка“.

Оусън все още стоеше до нея. Залата се беше изпразнила и вътре бяха само те двамата, Регин и Ротан. Гонгът прозвъня, обявявайки края на Съвета, макар повечето магьосници да не присъстваха, за да го чуят.

— Кое време е? — чу се тя да казва.

Оусън се замисли.

— Мисля, че неотдавна чух гонга на Университета.

Сония го погледна изненадано.

— Толкова късно? — Тя се обърна към Регин. — Почти е дошло времето да товарим каретата.

— Разполагате с още няколко часа. — Оусън се усмихна. — Преди да тръгнете, трябва да се нахраните добре.

Сония усещаше свития си стомах.

— Не съм сигурна, че ще мога.

— Това ще разочарова всички.

Тя го погледна намръщено.

— Защо?

Той се усмихна още по-широко.

— Висшите магове са приготвили прощална вечеря в банкетната зала. Нали не смятахте, че ще ви пуснем, без да се сбогуваме?

Тя го погледна с изумление. Оусън се изкиска.

— Хайде, всички са се събрали във Вечерната зала на по питие и чакат да се присъедините към тях.

Глава 7 Различен подход

Тук таванът е нестабилен — каза Аний. Сери погледна нагоре, забеляза пукнатините в стените и леко хлътналия таван. През него се подаваха тънки корени — сигурно на дървото, което растеше отгоре.

— Ако се наложи да го използваме като маршрут за бягство и Лилия е с нас — продължи Аний, — можем да я накараме да го срути, след като се отдалечим достатъчно, и така да спре онези, които ни преследват. Или можем да го нагласим да се срути. Лилия ще го поддържа с магия, докато монтираме тежестите и въжетата, за да можем да го задействаме от по-далечно разстояние.

Сери кимна. „Харесва ми начинът, по който мисли“.

— Ще я помолим.

— Така, накъде отива това? — Аний се ухили и премина покрай нестабилната отсечка, повеждайки Сери надолу по все по-повредения проход. Той не свършваше с изход, а с дърво, което бе пропаднало през тавана и блокираше пътя. През дупката между два големи корена проникваше слаба сивкава светлина. Тухли и чакъл, пригладени от струпалите се върху тях пръст и мъхове, образуваха неравен наклон, по който изпълзя Аний.

Тя надникна навън, после се обърна към Сери и му махна. Той се изкачи внимателно при нея, двамата си смениха местата и Крадецът надникна през дупката.

Заобикаляше ги гората, озарена от сутрешната светлина. Той въздъхна, припомняйки си как преди много години беше превел Сония през гората на Гилдията — още преди тя да бъде заловена от магьосниците — така че момичето да може да наблюдава практикуването на магия и евентуално да се научи как да контролира силата си. Нищо не се беше получило, разбира се. Само друг магьосник можеше да научи ученик как безопасно да се справя с магията си. Но тогава те още не го знаеха.

„Толкова много неща се промениха — помисли си Сери, — но за щастие гората все още си е на същото място“. Той угаси фенера си и го остави на земята, след което се изкатери през дупката. Аний го последва.

— Според теб къде в Гилдията се намираме? — попита го тя шепнешком.

Той сви рамене.

— Сигурно някъде на север от сградите, тъй като южната част е доста по-висока от тукашната.

— Жилищата на прислужниците са на север.

— Да.

— Там можем да открием разни изхвърлени неща. Мебели. Одеяла.

— Може.

Сери се отдалечи от дървото, обърна се назад и бавно го заобиколи, опитвайки се да запечата образа му в съзнанието си. Никой от тях двамата не можеше да се ориентира в гора и на него му беше пределно ясно, че лесно могат да се изгубят и повече да не открият дупката към тунела. За щастие дървото изглеждаше малко по-различно от останалите, благодарение на това, че бе наполовина мъртво, отчасти потънало в земята и наклонено под ъгъл.

Сери се обърна и пое между дърветата, като броеше стъпките си. Той отбеляза, че се спускат надолу. Знаеше, че зад Вътрешната стена земята започва да се издига до над сградите на Гилдията, затова предположи, че се движат на запад. След няколкостотин крачки той установи, че е сбъркал. Склонът се засече с друг и в падината между тях течеше малко поточе. „О, добре, поне потокът е нещо, което можем да следваме. Така ще ни отведе в подножието на хълма“. Той отбеляза мястото с няколко камъка, подредени в кръг, и линия, която сочеше към мястото, откъдето се бяха появили, след което двамата тръгнаха надолу по потока.

Скоро пред тях се появиха следи от обитаване. Сери и Аний се промъкнаха напред и забелязаха обикновени колиби и огради.

— Жилищата на прислугата? — промърмори Аний.

Сери поклати глава.

— Твърде са опърпани. — Изненадваше го паянтовата структура на сградите. Няколко от по-големите като че ли бяха направени от стъкло, но буйната растителност във вътрешността им му подсказа, че са изоставени. Едва когато се промъкнаха достатъчно близо, за да видят какво се крие зад оградите, той разбра къде се намират.

— Ферма.

— Аха. Разбира се. — Аний посочи с пръст. — Онова там овощна градина ли е?

Той погледна и кимна, забелязвайки няколко редици с грижливо подрязани дървета и лозници. До тях се виждаха малки оградени парчета земя, а почвата бе прорязана с дълбоки бразди, сякаш бе орал някой с гигантски плуг.

— Въпросът е живее ли някой тук? — промърмори той.

Аний се извърна към него.

— Да погледнем отблизо.

Двамата се приближиха, прикривайки се зад дърветата и дългите редици лозя. Колибите бяха подредени от другата страна на посевите. Сери забеляза, че над единия от комините се вие пушек и сърцето му потрепна. Малко по-нататък някаква жена в униформа на прислужница излезе от една от колибите. Той я проследи с поглед как влиза в нещо, което приличаше на кошара за расуци.

— На мен ми изглежда обитаемо — каза Аний. — Ще продължим ли нататък?

Сери кимна. Двамата се изтеглиха в покрайнините на гората, за да се възползват от гъстата растителност и продължиха напред покрай фермата. Той се оказа прав за кошарата с расуци. На края на нивата, близо до колибите, се простираше по-голямо поле, където пасяха енки, ребери и дори няколко големи, тромави горини.

„Недостатъчно, за да нахранят Гилдията — отбеляза той, — но се възползват от всяко късче земя, с което разполагат“.

— Насам — каза Аний, сочейки към последната сграда.

Той погледна и осъзна, че това не е сграда, а няколко стари дървени мебели. Разнородни столове обграждаха дъска, поставена върху няколко пънове. Няколко пейки бяха сковани от парчета дърво и стари бъчви.

— Можем да използваме сламата, за да си направим дюшеци — каза Аний, сочейки към навеса, под който бяха струпани няколко купчини. — Видях как ги правеха на пазара. Трябват ти няколко стари чували, игла и конец.

— Можеш ли да шиеш?

— Не много добре, но все пак имаме нужда от дюшеци, а не от бални рокли.

Сери се засмя.

— Не си се променила, а? Помня, че майка ти не можеше да те накара да облечеш рокля. Мисля, че дори кралят няма да може да те накара да облечеш бална рокля.

— В никакъв случай — отвърна Аний. — Дори да е най-красивият мъж на света.

— Жалко — рече Сери. — Щеше да е хубаво да те видя издокарана. Поне веднъж.

— Достатъчно е да си сменя дрехите. — Аний погледна с присвити очи към колибите. — Чудя се колко хора живеят тук и с какво се обличат. Сигурно с униформи на прислужници. Предполагам, че когато се измъкваме от тунелите, ще е хубаво да изглеждаме като прислужници. — Тя сви устни. — Ще се върна по-късно да ги пошпионирам малко, ако нямаш нищо против.

— Добра идея. Но стой в гората и все още не се опитвай да крадеш нищо — каза Сери. — За това ще се върнем по-късно през нощта.

Потънал в мисли, Денил гледаше през прозорчето на каретата, без да забелязва пейзажа.

Лоркин бе прекарал в дворцовия затвор само три дни, но на него му се струваха много повече. „А на Лоркин сигурно му изглеждат като цяла вечност“. Ашаки Ачати не го беше посетил втори път. Денил не можеше да реши дали да чувства облекчение или съжаление. Всяка среща със сачаканеца щеше да е напрегната и двамата щяха се чувстват неловко заради Лоркин, но компанията на Ачати му липсваше и Денил копнееше за съветите му.

„Колко жалко, че е толкова близък с краля. Защо не се бях сприятелил със сачаканец с някакъв по-неутрален пост. Той щеше да ми каже как най-добре да постъпя в тази ситуация“.

Всъщност имаше ли някакви ашаки, които да са в неутрална политическа позиция? Доколкото бе успял да научи, повечето бяха или верни на краля, или бяха съюзници на ашаките, които при първия удобен случай щяха да се вкопчат в юздите на властта — но едва ли щяха да получат такъв. Позицията на крал Амакира бе сигурна, той бе поддържан от повечето могъщи ашаки.

Когато каретата спря пред двореца, Денил въздъхна. Изчака робът да му отвори вратата, стана и слезе по стълбичката. Приглади мантията си, изпъна гръб и тръгна с решителна крачка към входа.

Никой не го спря. Той се чудеше защо предишния ден никой не го беше спрял, макар да възнамеряваха да го изпратят обратно у дома. Щом се озова в широкия коридор, който водеше към голямата зала, отново един от робите му каза да изчака встрани.

В залата имаше неколцина души. Този път кралят присъстваше. Поне Денил щеше да може да предаде молбата си директно на Амакира. Не че това щеше да му гарантира положителен отговор. Кралят приключи разговора си с двама мъже и покани други трима да се приближат.

Времето минаваше. Пристигнаха още хора. Някои от тях разговаряха с краля скоро след пристигането си, преди Денил и някои от останалите, които също чакаха за аудиенция. Сигурно бяха по-важни личности или поне по-важни бяха въпросите, които кралят обсъждаше с тях. „Или умишлено ме игнорира, за да ми покаже къде ми е мястото“.

Според Денил бяха минали няколко часа, когато кралят най-после погледна към него и му махна с ръка.

— Посланико на Гилдията Денил — каза той.

Денил се приближи и коленичи.

— Ваше величество.

— Станете и се приближете.

Той се подчини. Въздухът леко вибрираше и Денил осъзна, че кралят или някой друг е издигнал около тях бариера, за да заглуши звука.

— Сигурно сте дошли, за да ме молите да пусна Лоркин — каза възрастният мъж.

— Така е — отвърна Денил.

— Отговорът ми е не.

— Мога ли поне да го видя, ваше величество?

— Разбира се. — Погледът на краля бе студен. — Ако ми обещаете, че ще му заповядате да ми каже всичко, което знае за Изменниците.

— Не мога да му дам такава заповед — отвърна Денил.

Погледът на Амакира не потрепна.

— Така казвате вие. Сигурен съм, че можете да го убедите, че заповедта идва от по-висшестоящите.

Денил отвори уста да възрази, но се поколеба. „Бих могъл да се съглася, за да мога да видя Лоркин и да се убедя, че е здрав“. Ами ако кралят решеше, че Денил е нарушил обещанието си? Дали това бе достатъчно сериозно престъпление, за да вкарат и него в затвора?

„Оусън беше пределно ясен, че не трябва да допускам това. Ако затворят и мен, ще ми отнемат пръстена му“.

— И това не мога да направя, ваше величество — отвърна Денил.

Кралят се облегна назад.

— Тогава се върнете, когато можете. — Той махна с ръка. Денил схвана намека, поклони се и отстъпи заднешком на подходящо разстояние, преди да се обърне и да си тръгне.

„Поне този път успях да видя краля — помисли си той, докато чакаше каретата. — Отказът от владетеля е далеч не толкова обиден, колкото отказа от лакея му“. Той се зачуди кой ли ще го приеме на следващия ден, или вече ще започнат да му отказват достъп до двореца.

Когато каретата се върна в Дома на Гилдията, той сам си отвори вратата, преди някой роб да успее да го направи. Въздухът навън бе горещ и сух, и той с облекчение потъна в хладната вътрешност на къщата. Запъти се към стаите си, но преди да стигне до тях, в коридора се появи Мерия.

— Как мина? — попита тя.

Денил сви рамене.

— Все същото, само че този път бях удостоен с кралския отказ.

Тя поклати глава.

— Горкият Лоркин. Дано е добре.

— Има ли някакви новини от приятелките ви?

— Не. Те казаха, че правят каквото могат, за да накарат ашаките да възразят срещу затварянето на киралийски магьосник, но за това е нужно доста време и не бива да се прибързва.

Денил кимна.

— Добре… оценявам усилията им. Всички сме им благодарни.

Двамата стигнаха до входа към неговите помещения. Мерия го погледна със загрижено лице и го потупа по ръката.

— Правите всичко, което е по силите ви — каза му тя. — Поне всичко, което ви позволяват да направите.

Той се намръщи.

— Значи смятате, че не мога да направя нещо повече? Нещо, което бих могъл да направя, но Гилдията ме възпира? Нещо, за което все още не сме помислили?

Тя отвърна поглед.

— Не… нищо, което да не включва опасността от влошаване на положението, ако случайно се провалим. Гладен ли сте? Тъкмо мислех да накарам Вай да направи нещо за хапване.

„Каква ли е тази опасна идея? — зачуди се Денил. — Дали да не я попитам?“

— Да — отвърна той. — Но не веднага. Бих искал първо да се свържа с Разпоредителя.

— А аз ще си взема нещо. — Тя тръгна по коридора и се изгуби зад ъгъла.

Сачаканецът, който го разпитваше, се появи едва няколко часа след закуската. Този път донесоха храна — някаква клисава каша от смляно зърно. Почти невидимият знак, нарисуван с вода върху подноса, го убеди, че не е отровна.

Стомахът на Лоркин изкурка неприятно, когато сачаканецът и помощникът му го поведоха в съвсем различна посока. Мъжът избра друг коридор и спря пред друга врата, но стаята не се различаваше особено от предишната. Обикновени бели стени обграждаха три износени стари стола.

Сачаканецът седна и посочи с жест другия стол на Лоркин, после се обърна към помощника си и му кимна. Мъжът излезе от стаята. Лоркин се подготви за въпросите.

Такива не последваха. Сачаканецът се огледа, после сви рамене и се загледа в младежа с разсеяно изражение. Когато помощникът се върна, той водеше със себе си една робиня. Тя се хвърли на пода пред седналия ашаки. Лоркин се опита да запази неутрално изражение, да скрие вълната от омраза към робството, която го бе връхлетяла при нейното раболепие, което сачаканецът очакваше като нещо напълно нормално.

— Стани — нареди той.

Жената се изправи срещу него с превити рамене и наведени очи.

— Погледни го. — Мъжът посочи към Лоркин.

Жената се обърна, без да вдига очи. Лоркин осъзна, че тя е красива — или щеше да бъде, ако не се бе вцепенила от ужас. Дълга, лъскава коса очертаваше изящни скули и брадичка, и за миг сърцето му подскочи при спомена за Тивара, който го изпълни с копнеж. Но ръцете на тази жена, колкото и да бяха грациозни, трепереха, а тъмните й очи се кокореха. Очевидният й страх накара стомаха му да се свие. Тя очакваше да се случи нещо лошо.

— Погледни го. Не гледай настрани.

Тя вдигна очи към лицето му. Лоркин се насили да не отмества поглед. Ако го направеше, знаеше, че по някакъв начин сачаканецът щеше да го накара да съжалява. Той потърси в изражението й някакъв сигнал, нещо, което да му подскаже, че може да е Изменница. Но единственото, което откри, бяха страх и примирение.

„Тя очаква болка или нещо по-лошо. Единствените роби, които видях тук долу, носеха разни неща. Защо една красива млада жена ще дойде тук, без да върши някаква слугинска работа?“

На толкова красива робиня никога нямаше да й възлагат изцяло физически труд.

Той усети, че му се повдига. Отново се сети за Тивара и за онова, което е била принуждавана да прави като част от шпионирането й. Тя също бе твърде красива, за да не привлича точно този тип внимание от господарите си.

„Все пак когато се видяхме за пръв път, тя очакваше от мен да я вкарам в леглото си“.

Сачаканецът се изправи. Той хвана жената за ръката и я придърпа към себе си. После постави едната си ръка на украсената ножница, която всички ашаки носеха на кръста си и бавно извади камата си. Лоркин затаи дъх, когато ножът се озова до гърлото на жената. Тя стисна здраво очи, но не се възпротиви.

Лоркин понечи да каже нещо, но думите заседнаха в гърлото му. Той знаеше какво възнамерява да направи сачаканецът и защо. „Ако кажа нещо в нейна защита, ще умрат още много. Ако тя е Изменница, няма да поиска от мен да предам народа й“. Той преглътна тежко.

Ножът не преряза гърлото й. Вместо това сачаканецът го плъзна под едната презрамка на роклята й и преряза плата. Хвана жената за едното рамо и я дръпна встрани — облеклото на робинята се разпра, оставяйки я гола, само по набедрена превръзка. Изражението на лицето й не се промени.

Мъжът върна камата в ножницата й, погледна през рамо към Лоркин и се усмихна.

— Ако случайно ти се прииска да говориш, не се колебай — каза той, размърда пръсти и ги сви в юмрук. Помощникът му се изсмя.

След това двамата се захванаха за работа.

Глава 8 Взаимно разбирателство

Лилия остави книгата, върху която не успяваше да се съсредоточи, огледа стаята на Сония и въздъхна.

Макар през повечето време Сония да отсъсташе или да спеше, след като замина за Сачака, стаята и изглеждаше странно празна. Внезапно Лилия почуства остро самотата си и това, че никой — поне немагьосник — нямаше да я посети.

„С изключение на Калън, разбира се, ако не се появя на време за занятия, но той едва ли ще тръгне да ми гостува“.

Аний можеше да се промъква нощем през тайния вход в стените, но сега, когато тя, Сери и Гол живееха под Гилдията, много по-безопасно бе Лилия да ги посещава. Винаги съществуваше опасност някой да открие Аний в апартамента на Сония и да се усети, че не я е видял да влиза през вратата.

Единственият човек, който редовно посещаваше Лилия, беше Джона, прислужницата на Сония и нейна леля. Тя идваше два пъти дневно, за да носи храна. „Но освен това идва и след като отида на занятия, за да почисти“ — помисли си Лилия, спомняйки си как при връщането си от училище установяваше, че всичко е подредено. Обикновено след вечеря Джона отиваше в стаята на Сония, за да смени спалното бельо и да вземе мантиите за пране, но го правеше само защото Сония работеше нощем в болниците.

Лилия погледна към отворената врата на стаята си и забеляза чантата, в която носеше книгите и тетрадките си. Сега тя беше пълна с храна, която бе взела от Столовата, малко сапун и чисти кърпи от Банята, които щеше да отнесе на приятелите си. Освен това носеше новини от Калън, но докато не пристигнеше Джона с вечерята, Лилия нямаше да може да се измъкне.

Междувременно тя се опитваше да учи. Момичето погледна към книгата в ръцете си. Така и не успя да си навакса с уроците, които бе изпуснала като затворничка в Наблюдателницата. Ако изостанеше още повече, учителите щяха да й обърнат внимание.

„Щом Сери, Аний и Гол се настанят, ще мога да се захвана сериозно с училището — каза си тя. — Може би ще уча през целия следващ волник. Ако довечера планът ми се осъществи, ще има едно нещо по-малко за което да се притеснявам“.

Мислите й бяха прекъснати от почукване на вратата. Тя се изправи в случай, че беше магьосник, и отвори вратата с магия. За нейно облекчение в стаята връхлетя Джона. Макар и натоварена с лакираната кутия и един голям буркан, жената успя да се поклони, преди да остави всичко на масата.

— Добър вечер, лейди Лилия.

— Добър… вечер. — За голямо нейно разочарование в кутията имаше само една купа с гъста супа и една питка хляб, както и десерт със сметана. „Но разбира се. Защо да носи повече, когато тук вече има само един човек“. Което означаваше, че планът й непременно трябваше да проработи.

— Какво има? — попита Джона.

— Аз… просто се надявах, че Аний ще ме посети тази вечер.

Лилия беше изненадана, че Джона вече знае чия дъщеря е Аний и е научила за тайния проход до стаите на Сония, но после разбра, че жената е леля на Сония. Това определено обясняваше как Джона може да държи тон на Сония насаме, без да се страхува от положението й в Гилдията.

Жената се усмихна и извади храната на масата.

— Напоследък минава доста често.

Лилия кимна.

— Поне тук е в безопасност.

— И си похапва добре — додаде Джона и се изправи. — Ще отида да донеса нещо и за нея. Нещо вкусно, макар и студено, за да може да го вземе със себе си, ако случайно е вечеряла.

— Може ли… — Лилия се намръщи. — Може ли да носиш по нещо всяка вечер? Дори да не го изяде, има и други, на които би могла да помогне. Аз бих могла да помогна. И… ще донесеш ли и масло за лампи, за да не й се налага да върви в тъмното?

Джона кимна.

— Разбира се.

— И… Дано не искам твърде много… Какво прави Гилдията със старите постелки и мебели?

Прислужницата повдигна вежди.

— Повечето мебели не се чупят често. Толкова добре са направени, че траят стотици години. Ако нещо се счупи, го поправяме, и ако не е достатъчно добро за магьосниците, го даваме на прислугата. — Тя сви рамене. — Същото е и със старите постелки. А когато са твърде протрити, стават за парцали. — Джона погледна към Лилия. — Но старите постелки са повече от мебелите. Ще видя дали мога да намеря няколко.

Лилия кимна.

— Благодаря ти. С удоволствие бих й купила някои неща, но не ми е позволено да излизам на пазар.

— Аз бих могла да ги купя вместо вас — предложи Джона, — стига да ми напишете на един лист какво искате.

— Имаш ли време за това? Сигурно си заета.

— Не толкова, колкото си мислите, особено когато Сония не е тук. Набавянето на разни неща за вас е част от работата ми.

— Ами… благодаря ти. Оценявам го.

Джона посочи купата.

— А сега започвайте да се храните преди да е изстинало, а аз ще ида да намеря нещо за Аний.

Когато вратата се затвори зад гърба на прислужницата, Лилия въздъхна с облекчение и триумф. Планът й се бе получил, макар да се чувстваше малко виновна заради думите си, че поисканото ще отиде за нуждаещите се хора, когато бе предназначено само за Сери, Голи Аний. „Но те се нуждаят от него“.

Лилия погледна към храната, която Джона й бе донесла, и реши да я изяде, а онова, което бе взела от Столовата, да занесе на Сери и Гол. Супата се пренасяше трудно, а и десертът сигурно щеше да се разсипе. Поне когато Джона видеше, че Лилия е изяла храната, която й бе донесла, нямаше да се тревожи, че момичето не се храни достатъчно — или че раздава всичко на нуждаещите се.

Докато се хранеше, тя си мислеше как малките, ежедневни неща са станали толкова важни. Сери, приятелят му и дъщеря му бяха на сигурно място в проходите под Гилдията, особено след като коридорът, който ги свързваше със стария Път на Крадците, беше затрупан, но такива обикновени неща, като доставянето на храна всеки ден, се бяха оказали трудни и рисковани. Ако не се налагаше ежедневно да им осигурява по нещо за ядене, присъствието им щеше да се скрие много по-лесно от Гилдията.

„Освен това ми се иска да направя и други неща, освен да им нося храна — помисли си тя. — Искам да им е удобно. Не мога да накарам Джона да им купи разни луксозни неща, защото ще събудя подозрението й. Освен ако… ако кажа, че са за мен…“

Тя привърши супата си, стана, взе лист, писалка и мастило и започна да съставя списък.

Сония се събуди, примигна и се учуди, че изобщо е успяла да заспи в поклащащата се карета. Когато погледна към Регин, видя, че е буден и я наблюдава. Той й се усмихна леко и учтиво отмести поглед.

„Колко ли време съм спала?“. Тя отмести паравана, който покриваше прозореца на вратата. Заобикаляха ги зелени хълмове, обагрени в златисто от късното следобедно слънце. „Като че ли доста. Горкият Регин. Сигурно през повечето време е бил буден и е умирал от скука“.

През първите няколко часа от пътуването им разговорът им се въртеше около разпорежданията, които бяха дали за уреждането на различни неща в тяхно отсъствие, за развитието и бъдещето на Лилия, за местата, където сигурно щяха да спират по пътя и за някои сведения, които им бяха дали за Сачаканското общество. Когато Регин започна да се прозява, тя му каза, че трябва да се опита да поспи. И накрая той бе заспал, положил глава върху пътническата възглавничка, облегната на стената на каретата. Пътищата в близост до града бяха по-гладки от останалите навътре в страната, затова той не се будеше често от разтръсквания.

Сония прекара нощта, гледайки през прозореца, замислена върху задачите, които й бяха дадени и тревожейки се за Лоркин. Спомни си за последния път, когато бе минала по този път, след като бе последвала Акарин в изгнанието му, и я връхлетя ехото на чувствата отпреди двайсет години. Страх, надежда и любов, всичките смекчени от времето. Тя ги остави да я изпълнят, задържа ги известно време и ги остави да се оттеглят в миналото.

Това пътуване донесе някои интересни нови усещания. Освен страхът и притеснението за Лоркин и вълнението от възможността двамата с Регин да се изправят срещу всякакви проблеми, тя чувстваше някакво странно въодушевление. След като двайсет години бе ограничавана в земите на Гилдията, тя най-после бе пусната на свобода.

„Е, не точно на свобода. Не мога да тръгна накъдето ме отвее вятърът. Натоварена съм с мисия“.

— За какво си мислите?

Въпросът на Регин я върна в настоящето. Тя сви рамене.

— За това, че съм извън града. Предполагах, че никога повече няма да го напусна.

Той възмутено изсумтя.

— Трябва да ви вярват повече.

Тя поклати глава.

— Не мисля, че това е проблемът. Те нямаха друг избор, освен да ми се доверят. Според мен се страхуваха повече от това какво би се случило, ако ги нападнат отново, а аз не съм наблизо. Или ако Калън се обърне срещу тях.

— Смятате ли, че Калън ще се възползва от вашето отсъствие?

Сония поклати глава, но си спомни за нещо, което не харесваше в Калън и се намръщи.

— Какво има?

Тя въздъхна. „Щом Регин може да разпознае настроенията ми толкова лесно, как ли ще се справя, когато се изправя пред крал Амакира и Изменниците? Предполагам, че все още не съм се разсънила съвсем и не съм съвсем нащрек. Макар че никога няма да си простя, ако не успея да освободя Лоркин или да сключа някой съюз, просто защото не съм си доспала“.

Какво да му каже? Регин определено бе усетил, че тя е притеснена за Калън, и ако не му дадеше правдоподобна причина, сигурно щеше да си представя най-различни неща. Реши, че трябва да му каже нещо.

„Истината. Тя и без това не е кой знае каква тайна“.

— Роет — произнесе Сония. — Роет. Това е неговата слабост. Ако реша да подкупя Калън, ще го направя чрез контрол върху достъпа му до опиата.

Регин сбръчи вежди.

— Много ли хора знаят за неговата слабост?

— Винара знае. Както и Ротан. Подозирам, че много от Висшите магове също знаят, макар да не сме го обсъждали. Или поне не е било обсъждано в мое присъствие.

— Който му го продава, също го знае — додаде Регин.

— Да.

— Лилия също пуши роет, нали?

— Докато е била с Наки. Като че ли не се е пристрастила към него. Всъщност сега роетът и консуматорите му са й доста неприятни. Мисля, че обвинява опиата за глупостите, които са вършили двете с Наки.

Регин я погледна замислено.

— Значи Гилдията разполага с един черен магьосник, който е пристрастен към роет и друг, който не е податлив на влиянието му.

— И един, който не би се приближил до това нещо дори и пари да му дават — додаде Сония и потрепери.

Той я погледна и се усмихна.

— Твърде умна сте за това. Не позволявате на нищо да ви притисне в ъгъла.

Сония усети как бузите й пламват.

— С изключение на Гилдията.

— Изключение, което си заслужава. — Той погледна встрани. — Ще ми се като по-млад да имах вашата решителност и готовността ви да се опълчите на съвета.

Тя поклати глава.

— Вие? Без решителност? Винаги съм имала впечатлението, че сте напълно уверен в себе си и в онова, което искате от живота.

— Да… но никога не ми се е налагало да взимам трудни решения. Казваха ми, че всичко трябва да се върши по определен ред, за да могат всички да са в безопасност, могъщи и богати, и аз никога не поставих това под съмнение. Но с възрастта започнах да си задавам въпроси. Видях, че липсата ми на съпротива се дължи на страха да не бъда отхвърлен от равните ми. Видях, че единствените хора, които са в безопасност, могъщи и богати, са моето семейство и Домът ми. Че Домовете се противопоставят на промяната, защото се страхуват да не бъдат подкопани властта и богатството им. И все още е така.

— Киралия се промени много през последните двайсет години. В резултат на това Домовете не са изгубили власт или богатство.

Регин поклати глава.

— Ще загубят. Може да отнеме повече време, но ще се случи. Всички знаци са налице, ако знаем къде да ги търсим. И знаете ли какво открих? — Той я погледна и сви рамене. — Не ме интересува. Нека се сринат. Построени са върху лъжи и алчност.

Сония усети прилив на съчувствие. След раздялата със съпругата си, Регин бе склонен да прави мрачни и предизвикателни коментари за навиците и очакванията на върховното съсловие. Част от нея одобряваше, друга му съчувстваше, но въпреки това тя се чудеше до каква степен ще се притъпи разочарованието му, щом личната болка избледнее.

— Убедена съм, че едва ли ще смятате така, ако се озовете като просяк на улицата — напомни му мило тя.

Той я погледна и раменете му леко увиснаха.

— Сигурно. Но може би съм се променил към по-добро. Може би дори съм по-щастлив. Като започна да приема ученици с ниско потекло, Гилдията направи възможно преминаването през бариерите между съсловията. Виждам, че новоприетите се хвалят с това и искам да ги предупредя за цената. Тогава… тогава виждам, че цената не се отнася за тях и започвам да изпитвам… ревност. Те получават богатството, енергията и магията, но не са длъжни да почитат разни древни съглашения и традиции, или да се свързват само с хора, които Домът им одобрява, или да сключват брак с жени, избрани от тяхното семейство.

— Накрая може и да се наложи.

Регин поклати глава.

— Не. Вижте себе си. — Очите му срещнаха нейните. — Никой не ви е принуждавал да се омъжвате.

— Ако бях решила да го направя, сигурно много неща щяха да се изрекат за избора ми.

— И все пак никой нямаше да ви забрани да го направите.

— Само защото съм първата черна магьосница. Аз съм изключение. Не можете да си правите изводи, базирани само върху мен.

Регин я изгледа странно, отвори уста да каже нещо, но се намръщи и отново я затвори. Погледът му се плъзна встрани. Сония почувства как любопитството й се надига.

— Какво щяхте да кажете? — попита тя.

Той я погледна с неуверено изражение на лицето.

— Аз… щях да ви питам защо не се омъжихте, но предполагам, че е очевидно — а и е доста грубо от моя страна.

Тя сви рамене.

— Не е грубо. И не е заради онова, което си мислите. Наистина след смъртта на Акарин дълго време не можех да приема тази мисъл, но не и през всичките тези двайсет години. Можех да се омъжа за Дориен, ако моментът бе по-подходящ, но преди да съм готова, той бе срещнал друга. — „И добре, че стана така“. — Не мисля, че щяхме да си подхождаме. Като за начало, той обича селата, а щеше да се наложи да живее в земите на Гилдията, за да бъде с мен, тъй като аз не мога да ги напусна.

Регин я наблюдаваше с почти гузен интерес. „Сигурно много хора искат да ми зададат този въпрос“ — помисли си тя.

— Когато вече бях готова, като че ли никой не се интересуваше — продължи тя. — Мъжете на моята възраст не бяха преодолели предразсъдъците си към магьосниците от нисшите съсловия, а онези, които бяха като мен, бяха още твърде млади. И всички се плашеха от черната магия. Някои от Висшите магове ми намекнаха, че според тях наличието на съпруг ще бъде слабост, от която някой може да се възползва — като че ли Лоркин не съществуваше. Той беше другата причина. Винаги ревнуваше от другите мъже в живота ми.

Регин се намръщи.

— Какво… — Той се поколеба и поклати глава.

— Да?

Мъжът се намръщи.

— Какво ще направите, ако крал Амакира заплаши Лоркин?

Сония не очакваше смяната на темата и сърцето й се смрази.

Тя си пое дълбоко въздух и го изпусна бавно, преди да отговори.

— Ще посоча, че Лоркин е човекът, който е информиран за Изменниците, а не аз. Ще бъде много по-благоразумно да измъчва мен, за да накара Лоркин да говори.

Регин зяпна изненадано, после преглътна.

— Дали е мъдър ход да вкарвате в главата на един крал мисълта за измъчване?

Тя сви рамене.

— Сигурна съм, че тази мисъл му е хрумнала в мига, щом е научил за моето отпътуване. Ако е готов да измъчва мен, значи е захвърлил всякакви съображения за противопоставянето на Гилдията и Обединените земи. Но тогава така или иначе няма да имаме никаква възможност да върнем Лоркин у дома.

Тя се изпълни с отчаяна гордост, че не позволи на гласа си да потрепери при последното изречение, макар да бе близо до това. „Щом успях да го постигна, може би ще успея да скрия и чувствата си от сачаканците и Изменниците“.

— От все сърце се надявам да не се стигне до това — каза прочувствено Регин.

Тя кимна утвърдително. Ако крал Амакира бе готов да я измъчва, значи Регин също нямаше да е в безопасност.

Той се премести на седалката си, озова се срещу нея и протегна ръце.

— Мина цял ден от Съвета и силата ми се възстанови. Трябва да приемете енергията ми още сега, преди да сме стигнали до страноприемницата.

Тя го гледаше, изпълнена с неохота. „Това е абсурдно. Не бива да се колебая да приемам енергия, която ми е предложена доброволно, при положение, че ми е позволено и може да се окаже необходима“. Сония осъзна, че по време на Съвета не бе изпитвала такива угризения. Защо усещането при използването на черна магия срещу друг човек насаме беше толкова неловко… интимно. „И забранено. Може би защото единствения друг път, когато го бях правила насаме, беше с Акарин“.

Регин я гледаше, повдигнал озадачено вежди. Сония си пое дълбоко дъх и хвана ръцете му. Почувства как енергията потича към нея и започна да струпва в себе си.

— Съжалявам. Не съм свикнала да го правя — каза му тя, поклащайки глава.

Той кимна.

— Разбираемо е. Толкова време ви е било забранено. Всъщност дори се чудех дали не сте забравили как се прави, след всичките тези години. — Устните му за миг се разтеглиха в шеговита усмивка.

Сония успя да му се усмихне в отговор.

— Де да беше възможно.

— Чисто е — каза Гол.

Сери кимна. Той бе изпратил Гол напред, за да провери дали стаята им все още е неоткрита. Трудно се отказваше от стария навик да проявява предпазливост. Вдигнаха багажа си и го пренесоха по проходите до стаята. Сери остави двата очукани стари столове, Аний пусна двете бали сено, които носеше на раменете си, а Гол хвърли вързопа чували до сандъка, който беше използвал за сядане.

След това те извадиха от джобовете си плодовете, зеленчуците и всички други предмети, които бяха отмъкнали от фермерските колиби. Сери погледна към Гол, който остави и една макара с груб конец.

— Това пък къде го намери?

Гол сви рамене.

— В една от колибите. Имаше цяла кошница такива, затова реших, че никой няма да забележи, ако отмъкна едно. Както и това…

— Той разтвори палтото си и на вътрешната му страна бе забита една дълга, изкривена игла. — Ако ще правя дюшеци, ще имам нужда от нея.

Сери погледна неуверено приятеля си.

— Ти ли ще правиш дюшеци?

— Аний каза, че не може да шие.

— Нима? — Сери се усмихна на лъжата на дъщеря си. — А ти можеш?

— Достатъчно, за да се справя с това. Някога помагах на баща ми да кърпи платната. — Гол ловко вкара края на конеца в ухото на иглата.

— Ти си човек със скрити достойнства, Гол — рече Сери. После седна на един от столовете и с усмивка си припомни похода им до фермата. Предположението им, че в колибите живеят прислужници, се бе оказало невярно. Вътре нямаше никой. Макар да можеха свободно да обикалят, тримата се бяха погрижили да не оставят никакви следи от присъствието си и бяха взели само неща, от които имаше в излишък. Аний бе предложила да разместят останалите столове, сякаш някой ги бе взел за нещо, а после бе забравил да ги върне, и така да прикрият факта, че няколко липсват.

Аний посочи плодовете.

— Не са узрели — каза тя. — Малко им е рано. Трудно се виждаше в тъмното. Как смятате да сготвите зеленчуците?

— Взех само такива, които не се налага да се готвят — каза Гол.

Носът й се сбръчи от отвращение.

— Да ги ядем сурови? Не съм чак толкова гладна.

Той повдигна вежди.

— Някои са по-вкусни сурови, особено ако са пресни. Опитай.

Аний не изглеждаше особено убедена.

— Ще изчакам Лилия. Тя ще ги сготви с магия.

— Може не винаги да успява да ни носи храна — напомни Сери на дъщеря си. — Колкото по-рядко идва, толкова по-малка е вероятността Гилдията да ни открие.

— Тогава трябва да намеря таен вход към кухните на Гилдията.

— Аний се изправи. — Отивам да проверя дали Лилия има нужда от помощ за носенето.

Гол поклати глава когато тя грабна лампата и излезе.

— Не знае какво изпуска — промърмори той.

Сери погледна към приятеля си.

— Надявах се да минат доста повече от три дни преди вие двамата да започнете да си лазите по нервите.

— Може да нямаме друга възможност да… — Гол млъкна, щом вдигна глава и видя изражението на Сери. Устните му се изкривиха в усмивка. — Да. Ще се опитам да не го правя. И тя не обича да живее под земята.

— Така е — съгласи се Сери. Дочувайки някакъв звук, той се надигна и отиде до вратата. До него достигнаха високи гласове, макар да не можеше да чуе какво точно казваха. — Като че ли Лилия вече идва.

Той седна отново на стола си и зачака пристигането на момичетата. Лилия носеше обичайната лакирана кутия, този път пълна с питки хляб, натъпкани с пикантно месо и курабийки със семена.

— На това вече му викам истинска храна — каза Аний и грабна едно хлебче.

Лилия се ухили.

— Сключих споразумение с Джона. Всяка вечер тя ще носи по нещо на Аний за храна, която смята, че ще раздадам на бедните хора, ще ви донесе също масло за лампи и одеяла. Мисли, че съм много щедра.

Сери я погледна разтревожено.

— Нали не си й казала за нас?

— Не. — Лилия погледна към столовете, сламата и чувалите на Гол. — Всичко това от фермата ли дойде?

Аний сигурно й бе разказала за похода им.

— Да.

— Няма ли да забележат липсата му?

— Бяхме много внимателни — увери я Аний.

Лилия седна на един от сандъците.

— Добре, не отивайте там през следващите няколко дни. Ще се ослушвам дали се говори нещо за крадци или нарушители. Сега… нося новини от Калън.

Сърцето на Сери подскочи.

— Да?

— Каза, че хората в града започват да шушукат за изчезването ти. Някои смятат, че си мъртъв. Други мислят, че Скелин те е затворил някъде.

— Не е много далеч от истината — промърмори Гол.

Лилия го погледна, после се взря по-внимателно в ръцете му, забелязвайки с какво се занимава. Повдигна изненадано вежди, но не направи никакъв коментар за шиваческите му умения.

— Хората на Скелин са започнали да поемат твоите… — Тя махна с ръка. — Каквото там се занимаваш.

— Да дават пари назаем, да защитават хората, да представляват разни хора, да продават… — започна Сери.

— Не ми казвай — прекъсна го Лилия. — Както казва Сония, по-добре ще е да не знам, за да не ме обвинят, че участвам в нещо.

— Мислех, че правя добре, като се опитвам да изкарам всичко законно. — Сери погледна към Аний, която завъртя очи.

— Някой от хората на Скелин смята ли Сери за мъртъв? — попита Гол.

Лилия сви рамене.

— Калън не ми даде чак такива подробности. Той не иска да знае дали Сери възнамерява да си върне… работата.

— Кажи му, че няма да мога, докато не се отърве от Скелин. Той постигнал ли е някакъв напредък?

Младата жена поклати глава.

— Не ми каза нищо. Според мен той се е надявал да му помагаш така, както си помагал на Сония.

Сери въздъхна и извърна поглед.

— По-добре му разясни, че засега не мога да помагам на никого.

Ани възрази със сумтене.

— Помагаш на нас.

Сери я погледна невярващо.

— Ако не бях аз, ти нямаше да си принудена да стоиш под земята. Тук долу само създавам проблеми на Лилия.

Девойката се намръщи.

— Не си проблем. Поне не си голям. — Аний постави ръка на рамото й.

Той се намръщи.

— Единственото, което мога да направя, е да създавам досадна тревога на Скелин. Хората могат да твърдят, че съм мъртъв, но той няма да е напълно сигурен, докато не види трупа ми. Трябва да смята, че съм жив и непрекъснато да очаква нещо.

„Той ще се движи предпазливо из територията ми и ще разпитва всички, които биха могли да знаят къде съм. — Сърцето на Сери се сви болезнено от чувството за вина. — Моите хора ще искат да вярват, че съм мъртъв, защото ако съм жив и не се боря срещу Скелин, ще изглежда, че съм ги изоставил. Ако разберат, че се крия под Гилдията, ще решат, че живея в лукс при моите приятели-магьосници, а не така.

Само да имаше и някаква друга полза от криенето му под Гилдията, освен просто оцеляването им.

Ние сме изолирани от останалата част на града. Магьосниците не са далеч и един от тях — Лилия — може да ни помага. Малцина биха се осмелили да слязат тук. — Сери се намръщи. — Дали Скелин би се осмелил?“.

Може би, ако имаше добра причина.

„Ако дойде тук, ще бъде много предпазлив. Ще изпрати разузнавачи, за да се убедят, че е безопасно. След това трябва да има добра причина да слезе сам, вместо да изпрати някой друг. Независимо как е научил за съществуването на тези тунели и как ще се добере до тях, той е длъжен да подозира, че информацията, която е попаднала в ръцете му, е част от някакъв капан.

Поне аз бих го заподозрял“.

Но тук нямаше нищо, което Скелин да желае отчаяно, така че може би нямаше да рискува. Сери трябваше да измисли достатъчно интересна уловка, която да го примами в капана. И този път трябваше да е нещо далеч по-изкушаващо от няколко магьоснически книги.

Глава 9 Приятели и врагове

Лоркин се събуди внезапно. Погледна към тавана, озадачен от непознатите голи каменни стени. Миг по-късно си спомни къде се намираше и защо.

И че не беше сам в килията.

Той се обърна и видя младата жена, която лежеше на пода до вратата на килията. Кожата и дрипите, които бяха останали от облеклото й, бяха окървавени. Тя гледаше към сачаканеца, който стоеше до решетките.

Докато Лоркин се изправяше бавно, мъжът се наведе, хвана я за ръката и я дръпна нагоре. Тя простена дрезгаво и залитна, сякаш краката й не я държаха, но мъжът се изсмя.

— И идиот няма да заблудиш — каза той. После прокара свободната си ръка по голата й кожа чак до рамото, зарови пръсти в косата й, погледна към Лоркин и се ухили.

— Добре си я изцелил. Предвид колко неща й бяха счупени, сигурно си се изтощил.

Лоркин срещна погледа му и сви рамене.

— Не съвсем.

Сачаканецът се засмя.

— Ще видим. — Той погледна към робинята. — Върви или ще те влача.

Тя се отказа да се преструва на ранена. Стъпи здраво на крака, изправи се и огледа тялото си, но изненадта й, че е здрава, се изпари в мига, когато злобният ашаки я дръпна към вратата.

— Ела с мен, киралиецо — каза той. — Трябва да обсъдим някои неща.

Лоркин се замисли дали да не откаже да напусне килията, но не виждаше какво ще спечели от това. Само щеше да накара сачаканеца да използва магия, за да го изкара навън, но изразходената енергия щеше лесно да бъде наваксана от някой роб. Той не се и съмняваше, че сачаканецът ще започне да измъчва момичето още тук. Без да каже нищо, той излезе от килията и тръгна след мъжа. Какво винаги, помощникът ги последва отзад.

Робинята вървеше с увиснали рамене. Лоркин не можеше да прогони от главата си образите и звуците от предишния ден. Сачаканецът я беше измъчвал бавно и брутално, причинявайки й колкото се може повече болка и наранявания, без да я убива.

Лоркин впрегна цялата си решителност, за да не се обади. Не спираше да обмисля различни начини да спре случващото се, дори само за известно време, но нито един от тях нямаше да свърши работа. Ала идеите не спираха да се въртят из главата му. Да излъже сачаканеца. Да му каже различни неща за Изменниците, които бяха истина, но нямаха никакво значение. Дори да предложи собствения си живот в замяна на нейния.

Накрая успя да се откъсне от случващото се. Отказа се да търси начини да помогне на жената или на себе си. По-късно потръпваше при мисълта за онова, което бе направил, и се притесняваше, че накрая ще се откаже да пази тайните на Изменниците.

Опита се да се съсредоточи върху образа на Тивара в съзнанието си, за да засили решимостта си, но това успя единствено да го накара да мисли за всичко, което бе изтърпяла от ръцете на ашаките, докато се бе преструвала на робиня. „Побои. Използвана като робиня за удоволствия“. Неприязънта на Лоркин към робството се бе задълбочила до омраза.

Предишния ден той бе сигурен, че накрая ашаките ще убият робинята. Дори не му бе минало през ума, че ще я хвърлят в килията му. С времето безпристрастността му се изпари. Ставаше му все по-трудно и по-трудно да слуша хлипанията и изпълнените с болка пъшкания.

„Дали не се надяват да ме пречупят чрез чувството ми за вина? Или просто се надяват, че изцеляването й ще ме изтощи? Или искат да видят как я убивам, за да сложа край на болката й“.

Той използва допълнителната сила, която му беше дала Тивара, за да изцели робинята, решавайки, че това няма да му струва много. Така или иначе тя нямаше да е достатъчна, за да го защитава продължително време, ако сачаканецът реши да го измъчва или убие. Едва след това му хрумна, че по този начин бе дал възможност на ашаките да я измъчват отново.

Тя му бе благодарила, което само го накара да се чувства още по-зле. Дълго време лежа буден, опитвайки се да убеди себе си, че сачаканецът е постигнал целта си. Че е искал просто да го накара да изчерпи силата си. Лоркин бе показал, че мъченията нямаше да го убедят да говори. Жената не им бе необходима повече.

Сега всичко това му се струваше глупава самозаблуда.

Ашаките ги отведоха в същата стая. Тя беше почистена. Робинята бе изблъскана в ъгъла, където се сви смирено на кълбо.

Както и преди, сачаканецът посочи стол на Лоркин. Той се облегна на стената и скръсти ръце. Помощникът му седна на съседния стол.

— И така, имаш ли да ми кажеш нещо? — попита мъжът. — Нещо, свързано с Изменниците, имам предвид.

— Нищо, което вече да не знаеш.

— Сигурен ли си? Защо не ми кажеш какво според теб знам за Изменниците?

— За да провериш дали сведенията ми съвпадат с твоите? — Лоркин въздъхна. — Като че ли ще се хвана на този номер. Кога ще приемеш, че няма да ти кажа нищо?

Сачаканецът сви рамене.

— Не зависи от мен, а от краля. Аз съм просто негов… — той сви замислено устни. — Негов изследовател. Извличам информация от хората, а не от разни прашни книги и свитъци, или чрез проучването на отдалечени места или шпионирането на чужди земи.

— Мъчението може да се окаже най-ненадеждното изследване.

— За това са нужни определени умения. — Сачаканецът отпусна ръце и се отблъсна от стената. — Които не мога да практикувам често, поради което с радост посрещнах тази възможност. Освен ако не успееш да отвлечеш вниманието ми чрез нещо по-интересно.

Лоркин се насили да вдигне поглед и да срещне очите на мъжа, макар стомахът му да се свиваше, докато му отговаряше:

— Някога хрумвало ли ти е, че онова, което използваш, за да ме накараш да говоря, може само да засили решимостта ми да мълча?

Мъжът му отвърна с безгрижна усмивка.

— А така ли е? Ами добре. Нека да проверим тази теория.

Когато се обърна към робинята, тя проплака. Лоркин почувства как решителността му отслабва. „Но ако им кажа нещо за Изменниците, хиляди ще последват участта на тази жена. А ако тя е Изменница, значи това й е ясно и тя не би поискала от мен да ги предам“.

Той се вкопчи в тази мисъл и се опита да прогони мисълта, че тя може да не е Изменница, а сачаканецът се зае да разваля всичко, което младият магьосник беше поправил предишната нощ.

Също както повечето ученици, Лилия научи още в началото, че в сградата на Университета съществува комплекс от коридори и стаи, до които се стигаше по къси проходи, направени да изглеждат като малки складове. Те обаче бяха забранени за учениците. Преди стотици години Гилдията се бе разраснала до такава степен, че нуждата от стаи за преподаване надделя над причината, поради която бяха създадени тези вътрешни помещения. Сега в тях се водеха занятията на специализираните и частните класове.

Коридорите под Гилдията също не бяха тайна. Всички знаеха, че са били използвани по време на ичанското нашествие. Макар да бяха забранени и за ученици, и за магьосници заради несигурността на стените си, заплахата от срутвания никога нямаше да възпре най-смелите от тях, затова всички входове към проходите бяха запечатани скоро след войната.

Лилия не бе единствената ученичка, която смяташе, че Гилдията сигурно е запазила някои от тях за всеки случай. Огледите на Аний обаче бяха разкрили, че Гилдията казваше истината. Всички входове към подземията бяха зазидани с тухли — Лилия се надяваше, че приятелката й ще успее да открие поне една входна точка в Университета. Това щеше да улесни спускането по тесния проход в стената на магьосническите жилища.

Освен това Аний работеше върху прокопаването на нов изход. Предишната нощ тя бе обявила, че е пробила тухлената стена, която запушваше един от входовете. Лилия беше отишла да го провери. Скритата в ламперията врата имаше нужда от смазване, преди да започне да се отваря безшумно. От другата й страна се намираше един от вътрешните коридори на Университета. Когато дойде моментът да си тръгва, тя използва вратата, за да се върне в помещенията на Сония.

Сега тя отново вървеше към скритата врата с надеждата, че е твърде рано, за да има други ученици във вътрешните коридори. Джона бе донесла едно голямо шише с масло за горене заедно със закуската. Лилия знаеше много добре, че приятелите й страдат от липсата на източници на светлина — особено сега, когато Аний бе използвала маслото за лампи, за да смаже пантите на скритата вратата. Новият й маршрут по коридорите беше много по-кратък, особено след като не й се налагаше да се катери към стаята си, и когато се върнеше, щеше да се намира по-близо до стаята, където се провеждаха първите й занятия за деня.

Когато влезе в Университета, тя свърна в един от тесните коридори между класните стаи и се отправи към малкото помещение в дъното му, което водеше към вътрешните проходи. Зад гърба й се разнесоха стъпки. Сигурно някой от учениците имаше специализирани занятия. Вътрешните коридори обикновено бяха по-празни от основната част на Университета, но тя трябваше да внимава никой да не я види, че се шмугва в тайната врата.

В странната малка стая, която разделяше основната и вътрешната част на Университета, имаше стена, покрита със заключени шкафчета. Очевидно до смъртта на предишния Директор на Университета в тези стаи не бе имало нищо и наследникът му бе решил, че трябва да се използва всяко свободно място. Лилия мина през отсрещната врата и се озова във вътрешния коридор.

След десетина крачки тя чу как вратата от другата страна на малката стая се отваря и се затваря. Онзи, който вървеше зад нея, я настигаше. Тя ускори крачка с надеждата, че ще завие зад ъгъла, преди другият човек да се появи и да я види, но разстоянието беше твърде голямо. Тя чу как вратата зад гърба й се отваря и някой се засмива.

— Здрасти, Лилия — разнесе се познат глас. — Къде отиваш?

Сърцето й се сви. Бокин. Злобният му тон подсказваше, че я беше следил. Тя се спря и се обърна с лице към него. „Колко ли може да сглупи това момче? Той не знае колко съм силна. Дори не е взел приятели със себе си. Ако се надява, че съм намислила нещо, за което да може да ме издаде, не би трябвало да се обажда, преди да е разбрал какво е“.

Но дори и така той пречеше на плановете й. Може би това бе целта му.

— Да не си дошъл да ми предложиш силата си, Бокин? — попита тя.

Той се приближи бавно към нея.

— Мислиш се за голяма работа, нали? Смяташ, че си по-добра от останалите, защото владееш черната магия. Всъщност съвсем не е така, да знаеш. Ти си най-долната отрепка в Гилдията и всички те мразят. Затова нямаш никакви приятели. Всички знаят, че ти си виновна за смъртта на Наки.

Нещо потрепна в гърдите й, но вместо да я накара да се отдръпне от него, то бързо я изпълни с гняв.

„Внимавай — помисли си тя. — Покажеш ли гнева си, той ще разбере, че си в ръцете му, а случайното нараняване на ученик само ще накара хората да те харесват още по-малко“.

Тя се усмихна.

— Радваш ли се, че най-после разкри болката си, Бокин?

Той пристъпи към нея, опитвайки се да я сплаши с височината и едрото си тяло.

— Да. Но не се съм приключил с теб. Искам да се извиниш — не, искам да ме молиш…

Вратата зад тях се отвори и той бързо отстъпи назад.

— Лейди Лилия.

Лилия разпозна гласа на Джона и я заля вълна от объркване и облекчение. Тя надникна покрай Бокин и видя приближаващата се прислужница. Жената бързо им се поклони.

— Нося съобщение за вас — каза Джона, заобикаляйки Бокин. — Извинете, милорд.

Джона хвана Лилия за ръката и я поведе по коридора, по-далеч от Бокин. Ученикът не каза нищо, а Лилия дори не го удостои с поглед. Двете с Джона завиха зад ъгъла. Когато се отдалечиха достатъчно, Джона погледна назад.

— Не ни преследва. Притесняваше ли ви?

Лилия сви рамене.

— Той си е размирник, и то доста твърдоглав.

— Не бързайте да се успокоявате. Може да се върне с други. Докато учеше тук, Сония имаше врагове сред учениците и те превърнаха живота й в ад.

— Наистина ли? Кой им беше водач? — „Колко ли е унизително да носиш цял живот клеймото, че си се заяждал с прочутата Черна магьосница Сония“.

Джона я погледна развеселено.

— Лорд Регин.

Лилия я зяпна изненадано.

— Наистина ли? Той не е глупав.

— Не е.

— Предполагам, че в онези години побойниците са били по-умни.

Джона я потупа по ръката.

— Онова, което искам да знам, е какво ще правите с шишето масло, което носите в чантата си.

Лилия погледна към чантата си, после вдигна поглед към Джона.

— Каква бутилка? Оставих я в стаята.

— Със сигурност не сте, а и си личи по издутата ви чанта и извивката ето тук. — Джона се намръщи неодобрително, по майчински. — Обещах на Сония, че ще ви наглеждам. Помогнах при отглеждането на сина й Лоркин, така че знам много добре кога един ученик е намислил нещо.

Лилия погледна слисано прислужницата. Тя нямаше нищо против да каже на Джона за Сери, Гол и Аний, които живееха в тунелите под Гилдията, но беше обещала да не го прави. „Но тогава Джона няма да ми носи нещата, от които се нуждаят те“.

Преди да стане прислужница на Сония, Джона бе живяла в копторите. Тя сигурно щеше да прояви съчувствие към положението на Сери. Или може би щеше да помогне заради Аний.

„Дали не съм твърде доверчива?“

— Кажете ми, Лилия — рече Джона. — Може и да не ми хареса, но обещавам да не докладвам на Гилдията. — Тя се намръщи. — Е, освен ако не обучавате някого на черна магия. Макар че сигурно нямаше да предам Сония и Акарин, ако знаех какво става наистина.

— Не обучавам никого на черна магия — отвърна Лилия. Тя си пое дълбоко дъх и снижи гласа си до шепот. — Аний живее под Гилдията.

Джона я погледна замислено.

— Разбирам. Предполагам, че е минавала оттам, когато е идвала на посещения при вас. Безопасно ли е?

— Опитваме се да го направим такова — увери я Лилия.

— И… защо е там?

Лилия поклати глава.

— В града не е безопасно. Хората на Скелин едва не убиха Сери…

— Искаш да кажеш, че Сери също е долу?

Джона присви очи. Лилия въздъхна и кимна.

— Колко хора живеят долу?

— Само те.

Прислужницата изглеждаше облекчена. „Подозирам, че си е представяла какво ли ще си помисли Гилдията, ако един Крадец започне да върти делата си долу — помисли си Лилия, — с безброй престъпници, които идват и си отиват“.

Джона махна с ръка към коридора.

— И защо идвате тук?

— Отворихме един от старите входове.

Джона се намръщи и поклати глава.

— Това вече е опасно — реши тя. — И нямам предвид това, че слизате долу, а че някой може да ви види. Трябва да използвате само прохода в стаята на Сония.

Лилия се усмихна, изпълнена с облекчение, че е била права да се довери на Джона.

— Не си ли забелязала колко мръсни и омачкани са мантиите ми напоследък?

— Разбира се, че забелязах състоянието им. — Джона вирна брадичка и погледна високомерно към Лилия. — Ще трябва да направим нещо по въпроса. Да ви намерим допълнителни облекла, например. Междувременно — тя се наведе и отвори чантата на Лилия — аз ще взема тази бутилка, а вие отивайте на занятия. Довечера ще обсъдим по-ефективни стратегии за обслужването на нашите гости.

Жената измъкна бутилката от чантата, погледна строго Лилия, обърна се и забърза по коридора. Зад нея остана да се носи ароматът на парфюма й — нещо, което Лилия не бе забелязвала досега.

Момичето затвори чантата си и поклати глава. „Нямах друг избор, освен да й кажа — помисли си тя. — А тя няма да каже на никого. Всъщност това дори може да се окаже полезно. — Лилия въздъхна. — Междувременно се надявам, че няма да се наложи Гол, Сери и Аний да седят в тъмното“.

Денил топна писалката си в мастилницата и продължи да пише, но перото скоро започна да дращи по хартията, без да оставя следа. Той го потопи отново в мастилото и въздъхна, когато видя, че резервоарчето е почти празно. „Пак е свършило“ — помисли си той. Стана от стола и се намръщи, когато гърбът му запротестира. „От колко време работя върху това?“

Ден след затварянето на Лоркин, Денил бе събрал всичките си записки и бе започнал да вписва всичко в голяма тетрадка. Дискусиите му с Тайенд за намеренията на Изменниците го бяха накарали да се притеснява, че в случай на възникване на по-драматични ситуации той няма да има възможност да представи изследванията си във форма, подходяща за възприемане от останалите. Имаше достатъчно свободно време за запълване и така или иначе не постигаше никакъв напредък в проучванията си, така че започна да архивира записките си и да отбелязва къде е мястото им в неговата история на магията.

Работата му действаше успокояващо. Той се убеди, че е направил някои важни открития за историята на магията и не е изгубил напразно времето си в Сачака. Щом се върнеше в Киралия, щеше да направи някои важни допълнения към своята история на магията. „Ако успея да я завърша. — Той поклати глава. — Не, стига глупости. Тайенд се съгласи, че най-лошите ни прогнози е най-малко вероятно да се сбъднат“.

Въпреки това той реши да направи допълнителни копия, които щеше да съхрани на безопасно място извън Дома на Гилдията, така че ако сградата бъде нападната, трудът му да не бъде изгубен. В най-добрия случай щеше да ги изпрати в Гилдията, но не бе сигурен дали ще стигнат дотам. Несъмнено крал Амакира бе разположил свои хора, които да прихващат и оглеждат всичко, което пристигаше и напускаше Дома на Гилдията.

С изключение на прочутия Хранилищен камък, който бе създал пустошта, Денил внимаваше да не споменава за скъпоценните камъни с магически свойства, в случай, че записките му бъдат прочетени от сачаканците. Бе измислил начин да не ги споменава и докато описваше легендите на племето Дюна, за да не предаде доверието на туземците, ако някой попадне на копието. В записките му камъните бяха хора — могъщи магьосници, към които се обръщаха с титлите им. Когато започнеше да пише книгата си, Денил щеше да промени всички измислени герои със съответните скъпоценни камъни.

След като привършеше първата си шифрована версия на записките си, той щеше да унищожи оригиналната тетрадка. „Ако загина и някой открие новата версия, аз ще бъда виновникът за някои от най-големите лъжи в историята ни“. След всички усилия, които беше вложил в изравянето на истината за скритото минало на Киралия, това щеше да е наистина горчива ирония.

Краят на преписването наближаваше — поне докато имаше мастило. Някакво движение край вратата привлече вниманието му. Той вдигна глава и видя как Кай се хвърля по очи на пода.

— Ашаки Ачати пристигна, господарю.

Денил прокле на ум страха и нетърпението, които се надигнаха едновременно при тази новина. Той се изправи. „Дали Ачати ми е ядосан, защото наруших обещанието си да му кажа, ако има нещо, което би застрашило Сачака? Дали аз ще съм способен да му простя заради това, че оправдава решението на краля да затвори Лоркин? Нима са изгубени всички шансове да станем любовници?“

Робът излезе от стаята и Денил пристъпи към вратата. Поемайки си дълбоко дъх, той тръгна по коридора и откри Ачати да го чака в Господарската стая. Сачаканецът изглеждаше изпълнен с достойнство, облечен в черна версия на типичните за ашаките панталони и къс жакет.

— Посланик Денил — каза той.

— Ашаки Ачати — отвърна Денил. Той реши да не сяда и да не отправя покана за това към Ачати. Подозираше, че ако не остане прав, ще се потопи в напълно неподходяща приятелска атмосфера.

Ачати се поколеба, погледна настрани, но след това отново вдигна очи към Денил.

— Отхвърлихте поканата ми за вечеря — отбеляза той.

Денил кимна.

— Нямаше да е уместно да приема.

— Във вашите очи или в очите на Гилдията и Обединените земи?

— И двете.

Ачати отново погледна настрани, намръщи се и пристъпи от крак на крак. Изглеждаше като че ли внимателно обмисля думите си.

— Убедих краля, че трябва да продължа да поддържам приятелски отношения с вас — започна той.

— За да продължите да ме убеждавате да заповядам на Лоркин да говори? — завърши Денил.

— Не. — Ачати потрепна. — Всъщност да, поне що се отнася до неговите намерения, но аз не възнамерявам да го правя.

— А какво възнамерявате?

Устните на мъжа потрепнаха и край очите му се появиха весели бръчици. Денил почувства, че му липсват някогашните им закачки.

— Ще се опитам да спася остатъците от приятелството ни — каза той. — Дори това да означава да се преструвам, че нищо не се е случило.

— Но то се случи — каза Денил. — Няма да можете да се преструвате, ако ставаше въпрос за… ваш братовчед или… — Той се сети за роба, който Ачати харесваше. — Варн… — може би Варн, защото той е роб.

— Щях да се разстроя, ако с него не се държат добре — призна Ачати.

— Значи признавате, че затварянето на Лоркин е несправедливо?

Ачати се усмихна.

— Не. Как бихте се почувствали, ако… ако елийнският посланик в Киралия защитава магьосник-отстъпник?

— За да се получи подходящо сравнение, ние не трябва да сме сигурни дали магьосникът е отстъпник или не. Защото вие не знаете дали Лоркин разполага с някаква полезна информация, а ние не отказваме да ви предадем тази информация, просто молим за възможността първи да разпитаме нашия човек. А ако наистина има отстъпник, според законите на Съюза всички отстъпници са грижа на Гилдията.

Ачати въздъхна.

— Да, това последното е ключовата разлика. Киралия и Елийн са съюзници. Вие им вярвате. Киралия и Сачака не са. Вие искате от нас повече доверие, отколкото можем да си позволим.

Денил кимна.

— Трябва да се научите да ни вярвате, ако искате да станем съюзници.

— Тогава не трябва ли и вие да ни се доверите?

— Ще ви се наложи доста да ни убеждавате — посочи Денил. — Трябва да простим по-скорошни прояви на агресия, преди да започнем да вярваме на сачаканците.

Ачати въздъхна. Той погледна към Денил, без да отговори нищо. Накрая сложи край на паузата в разговора им, като поклати глава.

— Надявах се да поговорим като приятели, а вместо това разговаряме така, като че ли сме нашите народи. Трябва да си вървя. — Но мъжът не помръдна от мястото си и прехапа устна. — Мога поне да ви уверя, че Лоркин е добре. Кралят няма да посмее да го нарани. Но не спирайте да се опитвате да го видите. Довиждане засега.

— Лека нощ. — Денил гледаше, как Ачати се отдалечава по коридора към изхода и се изгубва от погледа му. Изчака да чуе отварянето и затварянето на входната врата, после отиде до най-близкия стол, седна и въздъхна дълбоко.

— Знам, че няма да ти е приятно да го кажа, но на мен тия не ми минават.

Денил вдигна глава и се намръщи, когато видя Тайенд да влиза в стаята.

— Откога ни подслушваш?

— Достатъчно дълго. — Тайенд отиде до съседния стол и се отпусна в него. — Нали не му вярваш?

Денил се замисли.

— На коя част?

— Че иска да ти е приятел само заради самото приятелство.

— Не знам.

— Нали не му се доверяваш?

Денил разпери ръце.

— Тук никога не е ставало дума за доверие.

Елийнецът повдигна вежди.

— Добре тогава. Може би трябваше да те попитам дали все още го харесваш?

Денил извърна глава и сви рамене.

— Все още не съм решил. Но при всички случаи ще продължа да изпълнявам заповедите си и да помагам на Лоркин.

Тайенд кимна.

— Знам. Признавам, че се притеснявах за теб, но под всичко това се крие твоето старо аз.

Денил се изпъна възмутено.

— Под кое?

Елийнецът се изправи и махна с ръка към Денил.

— Всичко… това.

— Направо съм смаян от яснотата на описанието ти — каза му Денил.

Тайенд отвори уста да каже още нещо, но отново я затвори и поклати глава.

— Няма значение. Връщам се в стаята си. Трябва да преговарям по едно търговско споразумение. Ти продължаваш ли да преписваш записките си?

— Да. Не. Пак ми свърши мастилото. Сигурно робите не са напълнили мастилницата тази сутрин.

— Всъщност снощи напълниха моята с последните запаси в Дома. Сутринта изпратих човек да купи още, но той се върна с празни ръце. — Лицето на Тайенд стана сериозно. — Не можах да разбера нищо от приказките му. Някой му го взел, но той твърдеше, че не знае кой, но така, както лъжат хората, когато искат да се разбере, че лъжат.

Денил се намръщи.

— Някой му го е взел? Крадец?

— Или някой, който работи за краля. Може би не искат да пишем документи.

Денил усети как го побиват тръпки.

— Или да правим преписи на изследователските ни записи.

— Не може да бъде. Откъде знаят, че се занимаваш точно с това?

— От робите — отвърна Денил.

Тайенд присви очи.

— Които няма как да знаят, че ти пишеш само за своите открития, а не за лоркиновите.

Денил въздъхна.

— Няма да мога да изпратя второто копие в Гилдията на сигурно място, нали?

— Може и да бъркам, че хората на краля са взели мастилото — рече Тайенд. После погледна замислено към Денил. — Или пък не. Може би ще е по-добре да заключиш записките си с магия, в случай, че на робите им е наредено да ти ги откраднат. — Той направи крачка към коридора, спря се и погледна назад. — Ще ти донеса моето мастило. Може би двамата с Мерия ще успеем да намерим още от сачаканските ни приятели.

Глава 10 Лош избор

Лоркин лежеше на твърдия, студен под и се опитваше да не слуша тежкото дишане на робинята. „Дори не знам името й“ — помисли си той. Определено трябваше да научи името на жената, която страдаше толкова много заради него. „Заради Изменниците“ — напомни си той. Но не намираше сили да я попита. Не и когато умишлено отказваше да я изцели.

Ако го направеше, сачаканците щяха отново да я наранят.

Ако не го направеше, жената щеше да умре. И тогава те щяха да намерят друг роб, когото да наранят.

Първоначално Лоркин смяташе, че ще е по-добре, ако пострадат по-малко хора, но когато се беше приближил до нея, тя му бе изсъскала да стои настрани. Реакцията й бе същата и когато той се опита да й обясни, че може поне да спре болката. Макар че не можеше да му попречи да я изцели, ако искаше да се спаси от участта си чрез бягство в смъртта, той трябваше да уважи желанието й. А може би накрая болката щеше да я пречупи и тя щеше да го помоли за помощ.

Денят му се стори много дълъг. Ужасите следваха един след друг. Понякога се чувстваше като затворен в безкраен кошмар. Сачаканецът като че ли не се изморяваше от работата си и използваше най-разнообразни методи, за да причини на жената максимална болка, причинявайки минимални щети на тялото й. Лоркин видя неща, които никога нямаше да забрави. Чу звуци, които щяха да го преследват до края на живота му. Усети миризми, които един цивилизован човек никога нямаше да усети.

Знаеше, че няма да може да заспи, но реши да положи усилия. Когато накрая се отказа от опитите, той просто се престори на заспал.

Откъм робинята се дочу накъсано съскане и Лоркин веднага застана нащрек. Каза си, че жената сигурно пъшка от болка, а не се опитва да привлече вниманието му, но скоро се дочуха същите звуци. Той бавно и неохотно се обърна към нея.

Тя лежеше на една страна, свита на кълбо, притиснала към себе си счупената си ръка. Очите й бяха широко отворени и го гледаха. Когато Лоркин срещна погледа й, устните й се размърдаха, и макар от тях да не се отрони нито звук, думите прозвучаха ясно, сякаш говореше в съзнанието му. И го накараха да се смрази.

Убий ме.

Той я погледна невярващо. Не, не невярващо. „Смъртта е единственото й убежище. Аз мога да спра болката, ако тя ми позволи, но това е само физическата част от мъчението. Не мога да прогоня ужаса, унижението и страха“.

Но…

Вътрешностите му се свиха на кълбо. „Не мога да я убия“. Вината го зачовърка отвътре и той се извърна настрани. „Аз съм виновен за всичко. — Локрин поклати глава. — Не. Не съм. Но не мога да се преструвам, че поне отчасти не съм виновен за онова, което се случва с нея. Ако можех да направя нещо…“

Нещо?

„Но аз никога не съм убивал. Не че няма да го направя, ако се наложи да защитя себе си или някой друг, но не е редно да убивам човек, който не се опитва да нарани никого“.

Устните й отново се размърдаха и повториха молбата.

Той си спомни думите на майка си отпреди много години: „Като лечители ние сме способни да направим много, за да предотвратим смъртта, но границите на онова, което можем да направим, понякога се сблъскват с онова, което трябва да направим. Когато човек не може да бъде спасен и желае да умре, то тогава поддържането му жив е просто проява на жестокост“.

Заслушан в накъсаното дишане на робинята, той знаеше, че ще е жестоко от негова страна да я остави да страда без надежда за бягство.

„Но как да го направя?“ Пазачът ашаки седеше пред килията и ги наблюдаваше. Каквото и да направеше Лоркин, то трябваше да бъде извършено внимателно и безшумно, за да не привлече вниманието му.

„Не мога да повярвам, че дори обмислям това“.

Смъртта на робинята все някога щеше да бъде открита. Какво ли щяха да направят, когато разберат, че Лоркин я е убил? Когато се досети за отговора, той се изпълни с предателско облекчение. „Тя е собственост на краля — или на някой друг. Не знам колко ужасно престъпление е унищожаването на нечия собственост, но те определено ще го използват срещу мен“.

Може би те се надяваха, че той ще я убие. Може би това щеше да им осигури повод да разчетат съзнанието му или нещо по-лошо. Щом официално се превърнеше в престъпник, те можеха да правят с него каквото си поискат.

Колкото повече го обмисляше, толкова повече се убеждаваше, че точно това е планът им. Защо иначе всяка вечер щяха да я заключват в килията заедно с него? Ако продължаваше да я изцелява, накрая щеше да изхаби всичката сила, която му беше дала Тивара. Но едва ли това бе тяхната цел. Ако просто искаха да пречупят решителността му чрез измъчването на други хора, защо оставяха робинята в килията му? Винаги можеха да я заключат в някоя съседна килия, далеч от обхвата му, за да може да я гледа как страда и да не може да й помогне.

Внезапно му се прииска да я убие, само за да ги ядоса.

„Не, не мога“ — каза си бързо той и потрепери при мисълта, че с такава лекота може да се превърне в убиец.

— Убий ме — достигна до него шепотът й и Лоркин настръхна.

Имаше ли начин да я убие, без да оставя доказателства, че го е направил? „Ако нараняванията й са достатъчно сериозни… Не, сачаканецът сигурно се е погрижил да не са“. И все пак, съдейки по накъсаното й дишане, нещо в гърдите й не беше наред. Може би имаше някое счупено ребро. Ако направеше нещо с него…

Но тогава щеше да използва лечителската сила, за да убие. Лечителите трябваше да изцеляват, а не да нараняват.

„Това винаги е било доста сложно. Разрязването на тяло, за да се извади тумор от него, включва нараняване с цел излекуване. Освен това винаги е съществувал спорът за оставянето на хората да умрат. А майка ми е използвала лечителската си сила за защита и е убила някои от ичанските нашественици“.

— В-в-в…

Тихият звук се донесе откъм момичето и той неохотно се обърна към нея. Тя протягаше ръка към него. „Не — поправи се той, — протяга ръка към краката ми“.

— В-в-вода — изпъшка тя.

Заля го вълна от облекчение когато разбра, че робинята просто иска нещо за пиене. Той се надигна и седна. Един от робите бе донесъл храна. Лоркин се опита дая подели с робинята, но тя отказа да се храни. Той протегна ръка йъм каната с вода, но замръзна, припомняйки си предупредителния знак, че тя не става за пиене.

„Чудя се колко ли не става…“

Той прогони тази мисъл от главата си, но тя упорито се връщаше обратно. Ако водата беше отровна и тя я изпиеше, можеше да получи така желаната смърт, а никой нямаше да разбере, че вината е негова. „С изключение на Изменника, който е оставил предупреждението“. Полазиха го тръпки.

Ако робинята беше Изменница, те сигурно знаеха, че е тук. Дали не й бяха осигурили начин да се самоубие?

Но дали водата щеше да я убие? Той отпусна ръката си. Сигурно сачаканецът, който го разпитваше, бе подправил храната му. Наистина ли искаха да го убият? Той не им беше от полза мъртъв. По-вероятно целта на отровата във водата беше да го разболее, да го накара да използва голяма част от силата си, за да се излекува.

Но може би бяха решили, че колкото по-силен бе токсинът, толкова повече сила щеше да изхаби при изцеляването си. Възможно бе да са сипали смъртоносна доза.

Жената изпъшка тихо и протегна здравата си ръка към каната. Седящият пред килията пазач ги наблюдаваше.

„Убий ме. Освободи ме“.

Лоркин отмести поглед от нея към водата. Трябваше да избере. И тук нямаше правилен избор. Каквото и да решеше, последиците щяха да са стряскащи. Каквото и да избереше, след това никога нямаше да е същият човек.

По начина, по който Лилия си бе признала, че е казала на Джона, че Сери, Гол и Аний живеят в подземията на Гидията, беше ясно, че тя си мислеше, че ще ги ядоса. „Което е доста мило от нейна страна и забавно, защото тя все пак е магьосница, а ние сме най-обикновени хора“ — помисли си Сери. Тя пристъпваше нервно на място, докато им разказваше как прислужницата я бе проследила и разговора, до който бе довело това. Сега изглеждаше изненадана, че никой не се беше притеснил от новините.

— По-добре да знае Джона, отколкото който и да е друг горе — каза Аний. — Всъщност тя може да ни е полезна.

— Джона никога не ме е харесвала — каза им Сери. — Но тогава бях млад и тя си мислеше, че ще подведа Сония. Освен това знае, че през последните двайсет години от време на време се промъквам в стаята на Сония, но никога не го е споменавала на други хора. Мисля, че можем да й се доверим.

— Щом Сония й вярва, значи става — съгласи се Гол.

В очите на Лилия проблесна особена искра.

— Виждал си се със Сония през последните двайсет години? — попита тя Сери.

Той сви рамене.

— Разбира се. Нима смяташ, че някакво си правило за общуването с престъпници може да я възпре да разговаря със старите си приятели?

— Не, не мога да си представя нещо такова да възпре който и да е от двама ви. Чудя се какво ли щяха да кажат хората, ако знаеха. Сигурна съм, че е щяло да избухне скандал. — Лилия се усмихна и седна до Аний. — И сигурно най-накрая ще разберат защо Сония така и не се е омъжила.

Сери се намръщи, осъзнавайки, че според нея посещенията му са били с романтичен характер.

— Чакай, чакай. Не съм… посещавах я по съвсем различни причини.

Гол се разсмя.

— Думите ти прозвучаха по съвсем различен начин. За миг дори аз реших, че през цялото това време си успявал да скриеш това от мен.

Аний се закани с пръст на Лилия.

— През по-голямата част от миналите двайсет години баща ми беше щастливо женен — рече тя с достойнство. След това се намръщи. — Добре де, поне по време на втория си брак — но преди това беше женен за майка ми, въпреки че бракът им трудно можеше да се нарече щастлив.

— Съжалявам. Нямах предвид, че й е бил неверен — извини се Лилия.

Гол се изкиска многозначително.

Сери реши, че е време да сменят темата.

— Чудех се какви да са следващите ни действия — каза той. Погледите на всички веднага се насочиха към него. Аний изглеждаше изпълнена с нетърпение, Лилия — с облекчение, а Гол присви очи, готов да открие пропуските във всеки план, който бе измислил Сери.

— Веднага, щом спрях да се тюхкам, че сме затворени тук, започнах да обмислям как да превърнем това в наше предимство.

На лицето на Лилия се изписа безпокойство.

— Тук сме в безопасност — не защото Скелин няма да се сети, че сме потърсили защитата на Гилдията, а защото няма да се осмели да слезе тук долу — продължи той. — Ще предположи, че сме в някоя от сградите на Гилдията, под защитата на магьосниците. Ако разбере, че се крием в тунелите и че магьосниците не знаят за нашето присъствие, той ще се промъкне тук и ще ни убие — и ще се чувства ужасно доволен, че го е направил, без Гилдията да забележи.

— Но Гилдията ще забележи — посочи Аний. — Лилия знае, че сме тук и ще го спре, а ако не може, ще повика помощ.

— Да, но Скелин не знае това — напомни й Сери.

Гол изръмжа ниско.

— Не — рече той.

Сери се обърна към приятеля си, развеселен от едносричното му неодобрение.

— Защо не?

— Това е последното ни сигурно убежище — каза Гол. — Не можем да рискуваме да го изгубим.

— Имаме още едно сигурно убежище. — Сери посочи с пръст нагоре. — Защитата, която според Скелин сме си осигурили. — Той разпери ръце. — Това тук е последният ни и единствен шанс да го вкараме в капана.

— Капан, който ако щракне напразно, ще доведе до смъртта ти — каза Гол.

— Лилия ще го защитава — каза Аний. Очите й блестяха при мисълта, че най-после ще започнат да правят нещо.

Лилия кимна.

— И Калън. Смяташ да кажеш на Калън, нали?

— Да — отвърна Сери. — Не мога да накарам Лилия да се заеме едновременно с магическата защита и с изправянето срещу двама магьосници-отстъпници, ако Скелин реши да доведе и майка си.

Аний нетърпеливо потри ръце.

— И какво ще използваме като примамка?

Гол изсумтя.

— Очевидно е. Баща ти възнамерява да примами Скелин с нещо, което той иска повече от всичко.

Лицето на Лилия пребледня.

— Черна магия?

— Не — отвърна Гол. — Скелин иска да е сигурен, че контролира целия подземен свят. Ако разбере, че Сери е жив, той ще знае, че винаги ще съществува опасността Сери да се опита да възстанови позициите си — с помощта на Гилдията. Ще бъде готов да рискува много, за да го убие.

Нетърпеливата усмивка на Аний се стопи. Тя се вгледа в лицето на Сери, сякаш търсеше знак, че той се шегува. Но когато баща й кимна, жената се намръщи и скръсти ръце.

— Гол е прав. Рискът е твърде голям.

— А какво друго предлагаш? Какво друго би могло да го изкуши, че да се приближи толкова близо до Гилдията?

Аний погледна към Лилия.

— Черната магия…

— Той няма да се престраши да я залови. Може да се окаже няколко пъти по-силна от него. Всъщност, за да се изпълни този план, трябва да е очевидно, че Лилия не е тук. Той може да повярва, че Гилдията не знае за мен, но няма да е лесно да го убедим, че тя не знае. Трябва да я видят на някое друго място, преди той да дойде да ме търси.

— Но ти имаш нужда от магьосник, който да бъде тук — посочи Лилия. — Или няма да успееш да му попречиш да ви избие всичките.

Сери кимна.

— Да. Калън. Кажи му, че имаме план как да вкараме Скелин в капан и го питай как да се свържем с него, когато сме готови. Разбира се, няма да му казваш къде ще бъде заложен капанът. Имам чувството, че за него е по-важно да държи хората по-далеч от тези проходи, отколкото да залови Скелин.

Лилия кимна. Аний поклащаше глава.

— Не ми харесва — каза тя.

Сери скръсти ръце.

— Защо?

— Аз… — Тя извърна глава и се намръщи. После стана внезапно, грабна един фенер и излезе от стаята.

Мълчанието продължи няколко секунди. Лилия погледна към Сери и Гол, след което стана и излезе след нея.

Сери гледаше към вратата. Сърцето му се свиваше едновременно от болка и от удоволствие. Не искаше да рискува живота на никого. И най-вече своя. Но не можеха да останат вечно тук.

Той си спомни гневната, непокорна млада жена, с която се опитваше да поддържа връзка, след като се раздели с майка й. Аний го мразеше — или поне се държеше така, сякаш го мрази. Радваше се, че беше успял да я спечели на своя страна. И трябваше да заплати това с цената на безопасността й.

Но пък всички, които имаха роднински връзки с него, живееха опасен живот, особено когато подземният свят се управляваше от Крадец-магьосник, който ненавиждаше Сери.

— Поне веднъж двамата с дъщеря ти да сме на едно мнение — каза Гол с нисък глас. — Това е опасно.

— Да видим какво е мнението на Калън — отвърна Сери.

След няколко крачки Аний забави ход, за да позволи на Лилия да я настигне, но не спря да върви.

— Добре ли си? — попита я момичето.

Аний поклати глава.

— Не. Да. Аз… трябва да помисля.

Тонът й предположи, че не е в настроение за разговори, затова Лилия замълча. Тя извлече малко магия и създаде светлинно кълбо над главите им. Аний угаси пламъка на фенера, за да пести масло. Не продължиха да вървят още дълго. След няколкостотин крачки стана ясно, че Аний я води към откритите наскоро стаи близо до Университета.

Тя влезе в една от тях и тъй като вътре нямаше столове, седна направо на пода и се облегна на стената. Лилия се отпусна до нея, премествайки една покрита с прах счупена чиния. Тя избърза повърхността й, разкривайки символа на Гилдията, отпечатан от долната й страна. „Много е стара. Чудя се как ли е попаднала тук“.

— Не трябва да ми пука — каза Аний.

Лилия се обърна и я погледна.

— Разбира се, че трябва. Той ти е баща.

Устата на Аний се изкриви в горчива усмивка.

— Не се държи като такъв. През по-голямата част от живота ми ме пренебрегваше. Потърси ме едва когато семейството му бе избито.

Лилия замълча, защото не знаеше как да отговори на това.

— Всъщност не съм съвсем честна спрямо него — додаде Аний с по-тих глас. — Майка го напусна. Каза, че не е безопасно да бъде съпруга на Крадец и че не издържа да се крие непрекъснато. Според мен ако двама души не искат да бъдат заедно, не трябва да бъдат насилвани.

— А как стана така, че Сери се ожени отново? — попита Лилия. Само кралят можеше да дава развод. Тя не можеше да си представи как един Крадец отива да моли краля да разтрогне брака му.

Аний сви рамене.

— Просто го направи.

— Но това е…

— Двуженство? — Аний погледна към Лилия и сви рамене. — Не съвсем. Никой в подземния свят не може да си позволи законен брак. Предполагам, че Сери би могъл, но защо да спазва този закон на краля, когато пренебрегва всички останали? Ние си имаме наши правила за сключване на брак и за раздяла.

Лилия поклати учудено глава.

— Това е цял един друг свят. — Тя сви рамене. — Макар че бих могла да кажа същото и за семейството, за което работят родителите ми. Може и да сме съществували в техния свят, но всъщност не сме били част от него. Сигурно е хубаво да си богат и да можеш да заповядваш на хората край теб, но понякога ние имаме повече право на избор в живота си от тях. Те не трябва да решават за кого да се омъжат и трябва да искат развод от краля — с надеждата, че той ще им го даде.

— Може би затова Сония не се е омъжила. Тя не е от Домовете и няма семейство, което да решава за кого да се омъжи, но ако го беше направила, щеше да е според закона и ако някой ден поискаше да сложи край на брака си, би могла само да се надява, че кралят ще й разреши.

Лилия се засмя.

— Не мога да си представя как някой мъж ще я командва.

Аний се ухили.

— Не. По-вероятно е да стане обратното. — Но когато срещна погледа на Лилия, лицето й отново стана сериозно. Тя извърна очи настрани и въздъхна.

— Ще го убият. Най-накрая ме допусна в своя свят, а сега ще го изгубя.

— Само ако нещата се объркат — а ние ще се постараем това да не се случи.

Аний я погледна обвиняващо.

— Ти смяташ, че той е прав.

— Не. — Лилия поклати глава. — Но подозирам, че в този случай нямаме думата.

Другото момиче се намръщи, после лицето й придоби замислено изражение.

— Можеш да му кажеш, че Калън не иска да го прави. Това ще го укроти за известно време.

Лилия кимна.

— Бих могла. Но тогава той може да се опита да го направи без Калън. — Тя се сети за думите на Сери. — Не спирам да си мисля, че може да е прав за едно нещо — Скелин ще се досети, че сте дошли тук. Къде другаде бихте могли да отидете? Сигурно знае, че тук има тунели. Те не са някаква тайна в Гилдията, затова предполагам, че и навън знаят за тях. Все някога ще дойде да надникне и тук. И когато го направи, той ще ви намери. А ако тогава аз съм на занятия, няма да мога да му попреча да ви избие.

Аний се обърна към Лилия и сбръчи разтревожено вежди.

— Може би единственият начин да сте в безопасност е да ползвате защитата на Гилдията — продължи Лилия. — Знам, че тази мисъл не допада на никой от вас, но ако капанът на Сери се провали, така или иначе ще стигнете дотам. Подозирам, че на Гилдията също няма да й хареса, но те ще са много по-склонни да ви защитят, ако им представите доказателства, че Скелин е влизал в подземните тунели.

Аний изпъшка и разтърка лицето си с длани.

— В думите ти има смисъл и това не ми харесва.

— И на мен — призна Лилия. — Но знам много добре, че не мога да бъда защитникът, от който се нуждаете. Не само защото не мога да прекарвам толкова време тук долу, а и защото не знам колко е могъщ Скелин. Ако слезе в тунелите заедно с Лорандра, се съмнявам, че ще успея да защитя себе си, камо ли и вас. Но дори и да не е толкова силен, как смяташ да ме уведомиш, че имаш нужда от помощ? Ами ако не успея да сляза долу навреме?

— Ще използваме пътя за бягство.

— Ами ако не успеете? Дори и да го направите, ще излезете в земите на Гилдията и ако той продължава да ви преследва, така или иначе ще трябва да потърсите помощ от магьосниците. — Лилия въздъхна и усети как притеснението и чувството на безсилие от последните седмици се натрупват в гърдите й. — Тук долу не е безопасно и ти би трябвало да живееш сред повече удобства, и е доста трудно да ти нося храна и… ми липсваш.

След това последно признание потокът от думи секна. Лицето й пламна и тя погледна смутено към Аний. На лицето на момичето се бе изписало странно, изненадано изражение.

— В смисъл липсват ми миговете, когато оставахме насаме. Може да се проявявам като егоистка — каза тя. — Искам да ти се…

Но преди да успее да се извини, Аний се наведе напред, хвана я нежно за брадичката и я целуна.

— И ти ми липсваше — каза тя тихо и напрегнато.

След това привлече Лилия в прегръдките си. Известно време двете просто се притискаха една в друга, търсейки утеха във физическата топлина и близост. Но скоро Аний въздъхна и се отдръпна.

— Сери ще се чуди къде се губим — промърмори тя.

После се изправи и подаде ръка на Лилия. Когато момичето я хвана, Аний я издърпа на крака, но същевременно я привлече към себе си и отново я целуна. Този път целувката бе продължителна, сякаш бе забравила последните си думи.

Тропот на крака, последван от рязко поемане на дъх, върна Лилия в реалността. Двете с Аний отскочиха настрани и се обърнаха едновременно към вратата. Аний зае бойна поза. Лилия посегна към магията си и бързо издигна бариера около тях, но тогава видя, че на прага всъщност стои Сери.

Лицето му бе замръзнало от изненада. Но когато Аний промърмори някаква ругатня, изражението му се промени на смесица от смущение и веселие.

— Не исках да ви прекъсвам — каза той, отстъпвайки назад. — Ще се върна когато приключите.

Едва успявайки да потисне усмивката си, той се обърна и се отдалечи.

Аний скри лицето си в шепи и изпъшка. Лилия постави съчувствено ръка на рамото й. „И аз не бих искала баща ми да ме хване как целувам друга жена“. Когато раменете на Аний се разтресоха и тя започна да издава хълцащи звуци, сърцето на Лилия се сви. Но ръцете на приятелката й се свлякоха върху устата й и едва тогава тя разбра, че Аний се смее.

— Добре — каза Лилия, докато чакаше Аний да се успокои. — Не очаквах точно тази реакция.

Аний поклати глава.

— Не. Предполагам, че не е нормално. — Тя си пое дълбоко дъх, за да се успокои, и изломоти: — От месеци се чудя как да му кажа. Сега не се налага.

— Щеше да му кажеш за нас?

— Но… той нямаше ли да се ядоса?

— Не. Може да се изненада. Казвала ли съм ти къде се е родил и израснал?

Лилия поклати глава.

— Това е доста интересна история. Всъщност са много истории. На едно място, където могат да се срещнат хора с най-различни вкусове и настроения. — Аний хвана Лилия за ръката. — Ела. Трябва да се връщаме. Той ще се разтревожи, че сме твърде смутени и притеснени, за да се върнем. А аз искам да се убедя, че глупавият му план е колкото се може по-безопасен.

Глава 11 Промяна в плана

Буквите на листа хартия пред Денил бяха сиви като буреносно небе. Тайенд му беше дал жалките останки от мастилото си и тъй като нито робите, нито Мерия бяха успели да донесат още, Денил бе принуден да разреди остатъците с вода. Той последва съвета на Тайенд и след като приключваше работата си, заключваше записките от проучванията си с магия.

Някакво раздвижване край вратата привлече погледа му и той вдигна глава тъкмо навреме, за да види как Кай се хвърля по очи на пода.

— Пристигна карета от двореца, господарю — каза му робът. „Отново е Ачати“. Денил въздъхна и за миг затвори очи. „Все така трудно е“. Магьосникът отвори очи, изсуши мастилото на листа хартия, почисти писалката си, прибра всичко в чекмеджето и го заключи с магия. Освободи Кай, изправи се и тръгна към Господарската стая.

Робът-портиер буквално подскачаше от крак на крак, докато не видя Денил и не се хвърли по очи на пода.

— Лорд Лоркин се завърна, господарю! — обяви той.

Сърцето на Денил подскочи.

— Лоркин?

Той тръгна бързо към вратата, но синът на Сония се появи в коридора. Когато младият мъж влезе в стаята, Денил усети как го побиват тръпки. „Нещо му се е случило“ — помисли си той, макар да не беше сигурен как го е разбрал. Магьосникът огледа Лоркин от главата до петите. Нямаше никакви следи от наранявания, макар че нямаше как да е сигурен, тъй като мантията скриваше тялото. Освен тъмните сенки под очите, които предполагаха недоспиване, Лоркин изглеждаше здрав.

— Посланик Денил — каза той.

— Свободен си! — Денил едва устоя на порива да прегърне младия мъж и вместо това разтърси ръката му в обичайния жест за поздрав в Киралия. — Какво се случи? Крал Амакира те пусна да си вървиш?

— Да — отвърна Лоркин.

— Знаете ли защо?

Лоркин погледна встрани.

— Не ми каза.

Денил отстъпи назад. Гласът на Лоркин беше равен и безизразен. „Би трябвало да бъде облекчен. Озадачен от неочакваното си освобождение. Разгневен, че въобще е бил затворен в килия“.

— Моля, седнете. — Денил поведе Лоркин към местата за сядане, но младият магьосник не седна. — Наранен ли сте?

— Не.

— Разчетоха ли съзнанието ви? Опитаха ли?

— Не.

— Лорд Лоркин! Стори ми се, че чух името ви.

Двамата се обърнаха и видяха застаналия на прага Тайенд. Елийнецът забърза към тях, протегна ръце, за да прегърне младия магьосник, но изненада Денил, като в последния момент ги свали. После огледа Лоркин с критичен поглед.

— Не ми изглеждате твърде зле за човек, който е лежал в затвора — отбеляза той. — Но те не биха се осмелили да ви наранят физически. Как се чувствате?

Лоркин сви рамене, но в очите му се четеше все същата уклончива предпазливост, която Денил бе забелязал по-рано.

— Изморен. Гладен. Няма да откажа и една вана.

Тайенд изсумтя и се усмихна.

— За това си прав. Не мога да си представя, че в дворцовия затвор има вани с гореща вода. Нека ти осигурим една от нашите абсолютно цивилизовани вани. Ще накарам робите да ти приготвят нещо вкусно и ще ти наглася една чиста мантия.

Лоркин кимна, но преди да се подчини на опитите на елийнеца да го изкара от стаята, бръкна в джоба на мантията си и се обърна към Денил. Без да каже нито дума, извади един свитък. Денил забеляза печата на крал Амакира, преди отново да вдигне поглед към лицето на младия мъж. Лоркин го гледаше сурово и многозначително.

След това се обърна и излезе.

Денил седна и счупи печата. Това бе официална заповед на краля, в която той просто заявяваше, че на Лоркин му е забранено да напуска Дома на Гилдията. Не беше дадена никаква причина за освобождаването му от затвора. Не се споменаваше изобщо за задържането му. „Какво очаквах, всъщност? Извинение?“

Тайенд се върна в стаята и седна до Денил.

— Той не е добре — промърмори елийнецът.

— Не е — съгласи се Денил.

— Каквото и да са му направили — или са го принудили да на прави — той все още не е готов да говори за това. Ще го наглеждам и ако спомене нещо, ще ти го кажа — стига да не ме накара да обещая да го запазя в тайна, разбира се.

— Разбира се.

— Какво пише тук? — Тайенд кимна към свитъка.

— На Лоркин му се забранява да напуска Дома на Гилдията.

Тайенд кимна.

— Значи не е напълно свободен. — Той се пресегна към Денил и го потупа по ръката. — Важното е, че е излязъл от онова място. Поне това е добре. — Той се изправи. — Трябва да докладвам за това. А ти по-добре уведоми Разпоредителя Оусън.

Денил изпрати с поглед Тайенд, усмихвайки се тъжно. Ако Лоркин наистина откажеше да разговаря за онова, което му се беше случило в затвора, или криеше някаква престъпна тайна, то Тайенд бе човекът, който най-вероятно щеше да я измъкне от него. Той проявяваше свръхестествени способности, когато ставаше въпрос за проблемите на хората. „Но не и за нашите проблеми“ — напомни си Денил.

„Не ми се иска да си го мисля, но се надявам, че Лоркин не е тук, защото са го убедили да предаде Изменниците. Това ще им се отрази много зле — както може би и на нас, ако онова, което обсъждаха Лоркин и Оусън, е свързано с общата ни работа“.

Оусън. Както посочи Тайенд, Разпоредителят трябваше да бъде уведомен за завръщането на Лоркин. Денил бръкна в мантията си, извади кръвния пръстен на Оусън, пое си дълбоко дъх и го наниза на пръста си.

— Сигурно се шегуваш — възкликна Сония, когато вдигна поглед към табелата на страноприемницата.

— Какво има? — попита Регин.

Тя не отвърна нищо, защото на прага се бе появил един набит мъж.

Той им се поклони.

— Милорд, милейди! Моля, заповядайте! — каза мъжът. — Аз съм Фондин. Добре дошли в „Подслона на Фергън“ — най-добрата страноприемница в Киралия.

Сония чу как Регин се изкиска, но той не каза нищо, когато тя мина през вратата. Както обикновено, приземният етаж представляваше трапезария и пивница. Тя бе пълна, въпреки късния час, и отекваше от множество гласове. Облеклата на клиентите предполагаха, че са местни хора, които се бяха издокарали по някакъв повод. Неколцина се обърнаха към нея и Регин и се ококориха от изненада.

— Моля, седнете и отдъхнете за миг — покани ги Фондин, махвайки с ръка към най-тихия ъгъл. — Една стая ли искате или две?

— Доста сте зает тази вечер — отбеляза Сония.

— Да. Провеждаме празненство и мнозина са дошли отдалеч — каза Фондин. — Но не се притеснявайте за шума. Ще приключим в прилично време и тук веднага ще стане тихо и приятно.

Като по знак залата започна да утихва. Сония чу шепот. Фондин отново се обърна към тях, после сведе очи към мантията й и се ококори. Очевидно не беше забелязал цвета й на мъждивата светлина в двора. Дори на омекотената светлина на фенерите тя успя да види как лицето му пребледнява.

— Какъв е поводът за празненството? — попита тя.

— С-с-сватба — заекна Фондин.

— Тогава предайте поздравите ми на булката и младоженеца. — Сония се усмихна. — Те ще останат ли тук тази нощ?

— Н-н-н… — Фондин си пое дълбоко дъх и се изпъна. — Не, ще се приберат в новата си къща.

Но много от гостите сигурно ще останат, предположи тя.

— О, и нова къща. Добре, няма да отнемаме много от времето ви. Сигурна съм, че една стая ще ни е достатъчна — каза му Сония. — С отделни легла и разделителен параван, разбира се. Ще се храним тук, за да можете да отдадете цялото си внимание на гостите. Ще ни покажете ли стаята?

Фондин кимна, поклони се дълбоко и ги поведе нагоре по стълбите. Поколеба се пред няколко врати, кършейки ръце, и накрая с очевидна неохота ги поведе към стаята в дъното на коридора. Когато отвори вратата, Сония с удоволствие забеляза, че стаята е сравнително скромна, с единично легло и без следи от скорошни обитатели. Беше се притеснявала, че собственикът ще премести някои гости от стаите им или че няма изобщо да има свободни стаи. Гилдията плащаше на страноприемниците, които се намираха на главните пътища, за да поддържат непрекъснато по една свободна стая, и всички очакваха, че това ще е най-добрата стая. Но сигурно понякога съдържателите се изкушаваха да настаняват в тях гости, когато страноприемницата беше пълна, особено когато се намираше на някой не толкова оживен път.

— Ще свърши работа — каза му тя.

— Ще донесат още едно легло и параван, милейди — каза той и бързо се отдалечи.

Сония влезе в стаята, следвана от Регин.

— Да предложа ли да спя на пода? — попита той.

Сония се обърна и го видя да се усмихва.

— Няма да разваля ничия вечер, като настоявам да получа най-добрата стая или пък да искам две стаи, но спането на пода вече ще е прекалено.

Скоро всичко бе уредено. На малка масичка бяха подредени обилна вечеря и бутилка вино. То се оказа много добро. Твърде скъпо дори за местната сватба, заподозря Сония. Сигурно Гилдията поддържаше запас от хубави вина за членовете си.

— Имате ли още от това вино? — попита тя младата жена, която пристигна да отнесе съдовете.

— Да, милейди.

— Младоженците тук ли са още?

— Канят се да си тръгват, милейди.

— Дайте им една бутилка като сватбен подарък.

Младата жена я погледна изненадано.

— Да, милейди.

Регин сви устни и изненада Сония, като се надигна от стола си и тихо последва жената надолу по стълбището. Когато се върна, Сония го погледна с въпросително вдигнати вежди.

— Просто се погрижих подаръкът да стигне до получателите си — каза той и седна на стола си. — И така. „Подслонът на Фергън.“ — Регин се намръщи. — Той не избяга ли, когато Крепостта бе нападната от ичаните?

— Да. Което се оказа най-смисленото нещо.

— И проява на страхливост. — Регин сви рамене. — Все пак никой не знае как ще реагира, когато се озове в истинско сражение. Да кръстят страноприемницата на негово име? — Той поклати глава. — Кажете ми, че из Киралия има страноприемници, които са кръстени на загинали във войната магьосници, а не само на Фергън.

— Не знам. Надявам се. — Тя се намръщи. — Неприятно ми е, че нещо носи името на мъжа, който затвори мой приятел, за да може да ме изнудва, но чувството е твърде лично и не може заради него да не бъде почитан.

Регин я погледна.

— Ах, точно така. Той искаше да бъдете изхвърлена от Гилдията, за да попречи нови хора от нисшите съсловия да бъдат приемани в нея.

— Да. Щеше да бъде ужасен, ако бе останал жив и свидетел на промените в Гилдията.

— Човек никога не знае. След нашествието можеше и да се промени. Това се случи с много хора, да знаете.

Тя го погледна. Той издържа погледа й. В очите му проблесна очакване. „За какво? За да призная, че сега е по-добър човек? Да го уверя, че не тая злоба към него? Или да призная, че съм започнала да му вярвам? Може би дори да го харесвам? Да, може би не трябва да стигам чак дотам“. Тя си пое дълбоко дъх, за да отговори.

— Сония?

Гласът на Разпоредителя Оусън в главата й я накара да подскочи. Тя ахна изненадано. Винаги се изненадваше на контактите през някой от кръвните й пръстени, защото никога не знаеше кога другият човек ще го сложи на пръста си.

— Оусън!

— Имам добри новини — каза Оусън. — Крал Амакира е освободил Лоркин.

Заля я вълна от облекчение, последвана от нова тревога.

— Той добре ли е?

— Дя. Според нас не е измъчван или наранен, макар Денил да подозира, че преживяването е било доста мъчително за него.

— Той ще тръгне ли скоро към дома? Да го посрещна ли?

— Амакира му е забранил да напуска Дома на Гилдията.

— Ох.

В гърдите й пламна гняв, заменен от по-кротко недоумение. Защо освобождава Лоркин, а след това го задължава да остане в страната?

— Поне сега е една крачка по-близо до прибирането у дома. Ще продължим чрез Денил да настояваме да му позволят да се завърне.

— И чрез мен?

— Да. Не е необходимо да променяме плановете си, а вие имате и друга задача.

— Разбира се.

— Успех. Ще се свържа с вас отново, когато науча нещо ново.

— Благодаря ви.

Усещането за празнота в главата й подсказа, че Оусън е свалил пръстена. Тя примигна и очите й постепенно привикнаха към околната среда. Регин я наблюдаваше напрегнато.

— Лоркин ли беше или Оусън?

Тя го погледна.

— Откъде знаете, че Лоркин има мой кръвен пръстен?

Регин се усмихна накриво.

— Като че ли ще го изпуснете от погледа си, без да сте му връчили един.

Тя кимна.

— Да, човек лесно би се досетил за това. Беше Оусън. Лоркин е пуснат от затвора, но сачаканският крал му е забранил да напуска Дома на Гилдията.

Регин се изпъна.

— Това са добри новини. В такъв случай ще пътуваме ли до Арвис?

— Да.

Той присви очи.

— Не само защото искате да се погрижите да се прибере у дома?

Сония скръсти ръце.

— Смятате, че няма да се подчиня на Гилдията?

— Да. — Той издържа погледа й. — Но само заради доброто на Лоркин.

— Когато изчезна първия път, не хукнах веднага да го спасявам — напомни му тя. — Както и да е, Оусън нареди да продължим според плановете ни.

Регин кимна.

— Всичките?

— Да. Според вас на този етап кой от тях бихме могли да пропуснем?

Той сви рамене и погледна встрани.

— Не знам. Вие казахте „планове“, не „планът“. Ние имаме само една официална причина да заминем за Сачака.

— С множество вероятни последствия, с които трябва да се оправяме. — Сония отчаяно завъртя очи. — Нима през цялото пътуване ще търсите скрити цели и мотиви във всяка моя дума?

— Сигурно — ухили се Регин. — Не мога да се сдържа. Навик. Може да се сметне и за талант. Дразнещ, може би, но наистина се опитвам да го използвам за добро.

Сония въздъхна.

— Добре, но не ме дразнете без добра причина. Това няма да доведе до добро.

— Няма. — Регин поклати глава с подчертано, преувеличено съгласие, а очите му проблеснаха весело. Тя усети как устните й се разтягат в усмивка, но в този миг си спомни, че той е прав — наистина имаше още една причина за пътуването им. За миг й се прииска да му признае за срещата с Изменниците.

„Още не“.

Сония въздъхна и допи виното си.

— Надявам се, че не хъркате, защото съм свикнала да работя нощем и се будя лесно. Ако не се наспя добре, ставам много раздразнителна.

Той се изправи и отиде до леглото от другата страна на паравана.

— Ех, Сония. Поискахте от мен нещо, което не мога да ви обещая.

По-късно през нощта тя наистина се събуди и се заслуша в дишането му. Не беше шумно, но й се струваше наистина необичайно да чува някой, който спи наблизо.

„Което е неочаквано успокояващо“ — осъзна тя.

От първия път, когато се спусна по скрития комин в стената на гостната на Сония, Лилия се чудеше каква ли е била целта му. Подобни имаше във всички стени, макар тя да подозираше, че никой от обитателите не знаеше за съществуването им. На равни интервали от стените стърчаха тухли, което бе твърде удобно, за да не е замислено като стълба.

Предположенията на Сери включваха улей за спускане на боклука и отходен канал. За щастие нямаше никакви следи, че отворът е използван за такива цели. Лилия смяташе, че това са комини, въпреки че по тухлените стени не се забелязваха никакви следи от сажди.

Когато стигнаха до върха, тя надникна през шпионската дупка, която Сери бе издълбал преди много години. Гостната на Сония беше празна.

„Къде ли е Джона?“

Може би прислужницата се намираше в някоя от другите стаи. Може би беше извикана някъде. Лилия се пресегна към резето, но се поколеба. Възможно бе Джона да е в някоя от спалните с посетител, макар момичето да не се сещаше за причина някой непознат да бъде там с нея… с изключение на неколцина скандално известни типове, с които Джона едва ли общуваше.

Тя тихо почука по ламперията — неритмично, за да може всеки, който не знаеше, че зад стената има проход, да си помисли, че чува някоя буболечка. Миг по-късно Джона влезе бързо в стаята и впери поглед в капака. Въпреки че не виждаше Лилия, тя кимна и махна с ръка.

Резето се плъзна безшумно и капакът леко се отвори навътре. Джона пристъпи напред и помогна на Лилия да излезе. Отворът се намираше доста над пода и слизането не беше лесно, за което въобще не помагаше фактът, че Лилия трябваше да се прегъне на две, за да мине през него.

— Как са всички? — попита Джона.

— Добре — отвърна Лилия. — Благодарят ти за помощта. Черният магьосник Калън върна ли се?

— Да, преди около десетина минути.

Лилия отиде бързо в стаята си, за да облече мантията си.

— В такъв случай трябва да побързам, или ще го заваря по спално бельо.

Джона изпръхтя развеселено.

— Това ще да е доста странна гледка.

Лилия се ухили.

— Сигурно.

Обикновените панталони и риза, които Джона й бе донесла за случаите, когато посещаваше Аний и Сери, бяха много по-удобни за катерене и тя се изпълни с благодарност към жената, когато видя петната и протритите места, с които се бе сдобила тази вечер. По-добре да повреди тях, отколкото мантиите си.

Лилия се преоблече бързо и се върна в гостната.

— Благодаря, че ме изчака — каза тя на Джона. — Вече не е нужно да стоиш тук. Ще се върна веднага, след като разговарям с Калън.

Джона сви рамене.

— Нямам нищо против да остана. — Тя се изпъна и постави ръце на хълбоците си. — Обещах на Сония, че ще ви наглеждам и няма да мога да спя добре, ако не съм сигурна, че сте се пъхнали в леглото в нормално време.

Лилия завъртя очи и въздъхна.

— Когато живеех в помещенията на учениците, никой не се тревожеше за това. — Но тя нямаше нищо против. Чувстваше се добре, че има човек, който да се грижи за нея. „А и без това не ми се иска да стоя при Калън по-дълго от необходимото“.

Тя излезе в коридора, отиде до помещенията на Калън и почука. След кратка пауза вратата се отвори навътре. Лилия веднага усети слабата миризма на роет, но тя бе застояла и изветряла, сякаш се излъчваше от мебелите. Калън седеше в голямото си кресло с книга в ръка и я погледна изненадано.

— Лейди Лилия — каза той. — Заповядайте.

Тя пристъпи вътре, затвори вратата зад гърба си и се поклони.

— Черен магьосник Калън.

— Какво мога да направя за вас? — попита той.

На лицето му бе изписано търпеливото изражение на учител, който е прекъснат в неподходящия момент от ученик. Тя сдържа усмивката си. Бе дошла тук като куриер, а не като ученик, по въпроси далеч по-важни от уроците.

— Знаете, че понякога се срещам с Аний, моя приятелка и телохранител на Крадеца Сери — започна тя, сядайки на другия стол. — Без да напускам земите на Гилдията — додаде бързо момичето.

Той кимна.

— Да.

— Казах ви, че Сери се крие и не може да поддържа… — Тя махна с ръка, търсейки подходящите думи. — Работни взаимоотношения и… контакти.

— Всички в града смятат, че е мъртъв.

— Твърде е вероятно Скелин да не повярва, че Сери е мъртъв, докато не види трупа му.

Калън кимна.

— Или не мине известно време.

— Това превръща Сери в идеалната примамка за Скелин. Което е лично негова идея — увери го момичето. — Каза да ви предам, че е готов да го направи и предлага да се срещнете, за да уговорите мястото и времето.

— Хмм. — Калън се намръщи и извърна поглед. — Това е много щедро и смело предложение. Аз му се възхищавам и го оценявам и съм сигурен, че по същия начин щяха да реагират и останалите от Гилдията, ако знаеха за него. И наистина бихме могли да го реализираме. — Той поклати глава. — Но не точно сега. В момента проучваме един друг начин. Все още не мога да ви разкрия подробностите, но ако имаме успех, няма да е необходимо да рискуваме живота на Сери.

Лилия изпита леко разочарование, после облекчение последвано от нетърпение.

— След колко време ще знаете? Скривалището на Сери е… ами, последното му убежище. Ако Скелин го открие, Сери няма къде другаде да отиде.

— Не бива да прибързваме. Може да отнеме седмици, месеци. Колко време смята Сери, че ще може да остане скрит? — попита Калън.

Седмици! Месеци! В гърдите й се надигна гняв, но когато погледна към Калън, тя видя искрена загриженост в очите му. Гневът бързо се стопи.

— Не знам. И той не знае. Скелин може да го открие още тази вечер, може да го намери след няколко седмици. Намирането на храна, без да се разкриват, е доста трудно. Рискуват всеки път, когато излязат навън.

Калън се пресегна и постави ръка на рамото й.

— Разбирам. Правим каквото можем, Лилия. Кажи на Сери, че оценявам предложението му и мога да се възползвам от него, ако плановете ни се провалят. Междувременно да направи всичко възможно да остане скрит.

Лилия кимна и въздъхна.

— Ще му кажа. Но няма да му хареса.

— Не го и очаквам. — Той я погледна съчувствено, но после внезапно се намръщи. — Нали нетърпеливостта му няма да го подтикне към глупави действия?

Тя преглътна горчивия си смях.

— Едва ли, но той е Крадец. Свикнал е да управлява сам живота си. — Забелязвайки повдигнатите вежди на Калън, тя поклати глава.

— Двете с Аний ще направим всичко възможно да го разубедим, ако се опита. Освен това подозирам, че Гол също може да се опита да го вразуми.

Калън кимна.

— Добре.

Лилия стана и приглади мантията си.

— По-добре да си тръгвам. Лека нощ, Черен магьосник Калън. Дано плановете ви имат успех.

Той кимна.

— Благодаря. Лека нощ, лейди Лилия.

Момичето се обърна към вратата и тя се отвори. Когато излезе в коридора, тя с облекчение вдъхна чистия въздух. Но после настроението й отново се помрачи.

„На Сери това няма да му хареса. Според мен той вярва… не, по-скоро уважава Калън, отколкото да му вярва… достатъчно, че да изчака и да види дали плановете му ще се реализират. Но не това е основният проблем. Как да ги изхранвам и крия в продължение на седмици — месеци дори? Накрая все някой ще ги забележи“.

Оставаше й само да се надява, че с помощта на Джона ще успеят да предотвратят това, и че „другият начин“ на Калън ще се окаже успешен.

Глава 12 Шпиони

Смятате ли, че трябва да изчакаме Лилия? — попита Аний, поглеждайки към тавана на тунела.

Сери повдигна фенера.

— Точно сега едва ли ще се срути. — Тунелът беше дълъг и Аний водеше с бърза крачка. Твърде бърза. Сери се бе възползвал от хлътналия покрив, за да се поспре и да си поеме дъх, надявайки се, че останалите ще приемат постъпката му просто като проява на предпазливост. — Но пък кой знае?

— Аз не знам — призна си Аний. — Според мен няма да се срути, стига да не пипаме нищо. Но не трябва да стоим дълго тук.

Гол издаде тих звук, с който показа, че смята и двама за луди. Той гледаше към корените на дърветата, които стърчаха от тавана, и намръщено огледа стената. Когато пристъпи към нея, Сери осъзна, че не се мръщи неодобрително, а заинтригувано.

Тогава и той видя какво е забелязал Гол. Светлината не проникваше иззад някои от корените, както би могло да се очаква. Зад тях витаеше пълен мрак. Той се приближи, улови снопче бледи корени и внимателно дръпна. Те се откъснаха, без да се съпротивляват. „Не са прикрепени към нищо. От другата страна има дупка“.

— Нали ти казах да не пипаш никакви… — рече Аний, докато той издърпваше корените навътре. — Ох.

Пред тях се разкри входът към друг коридор. Таванът му беше поддържан от същите напукани тухлени стени. Сери погледна към дъщеря си и се усмихна, когато тя пристъпи напред и надникна вътре с блеснали очи.

— На това му се вика късмет — отбеляза тя. — Ако се наложи да бягаме, можем да се шмугнем тук. И ако преследвачите не ни видят, така и няма да разберат къде сме отишли.

— Искаш ли да го проучим? — попита Сери.

— Разбира се.

Сери се обърна към Гол.

— Остани тук. Ако чуеш нещо, което да наподобява срутване, доведи Лилия.

Гол изглеждаше така, сякаш бе готов да възрази, но след това въздъхна тежко и кимна. Сери повдигна леко коренището, за да може Аний да се промуши през отвора. Тя вървеше бавно, повдигнала фенера нагоре, за да може да оглежда стените, тавана и пода. Коридорът не беше в по-лошо състояние от останалите. Участъци от него бяха разрушени, но по-голямата му част изглеждаше стабилна.

Докато вървяха напред, Сери се зачуди как ли е минал разговорът на Лилия с Калън. Щяха да се видят с нея чак на сутринта. Той бе решил да прекарат нощта в проучване на коридорите и търсене на подходящо място за капана, който подготвяха на Скелин. Аний смяташе, че трябва да го примамят в подземните стаи близо до Университета, за да могат да избягат в сградата. Това бяха същите онези стаи, където Сери се бе натъкнал на Аний и Лилия. Лицето му пламна, щом си спомни за тази случка. В публичния дом, където бе израснал, имаше жени, които търсеха любовта на други жени, а някои създаваха връзки, които траеха много години. Това бе един от многото начини за намиране на удоволствие, приятелство и любов. Освен това бе започнал да разбира, че живее в един изключително толерантен свят. Хората извън него не одобряваха нищо, което се различаваше от собствените им вкусове. И то не само хората от висшите съсловия. По това подземният свят не се различаваше особено от тях.

„Чудя се дали майка й знае. Веста винаги се е смятала за по-добра от останалите. Винаги търсеше кусури в другите. Понякога си мисля, че единствената причина да остане с мен беше, че съм Крадец. Това я караше да се чувства по-важна от повечето хора. Е, поне за известно време беше така“.

Последното нещо, което искаше за Аний, бе тя да почувства неодобрението му. Той нямаше нищо против дъщеря му да бъде с Лилия, но… Почувства как го жегва завист. „Някога и аз обичах магьосница от Гилдията, но единственото, което получих в замяна, бе приятелство. — Той поклати глава. — Това прозвуча заядливо. Приятелството на Сония не е нещо дребно, а и аз намерих любовта другаде“.

Той се зачуди дали Аний е имала предишни любовници, после се сети за разказа й за онзи, който я е предал. „Аха! Сигурно за това не успях да го намеря! Не е бил «той» а «тя»!“.

Аний тихо ахна.

— Погледни! — прошепна тя.

Тунелът завършваше с тухлена стена, но не каква да е. Към нея бе прикрепен познатият механизъм за скрита врата. Сери намери капака на месинговата шпионка. Той бе клеясал и позеленял от времето, но Крадецът успя да го отвори. Когато надникна през шпионката, той видя само мрак.

— Нищо не виждам — каза Сери.

— Искаш ли да се опитаме да я отворим? — попита Аний.

Сери се замисли. Ако позволеше на въображението си да се рее накъдето му е угодно, то щеше да призове опасни затворници или затворени чудовища, които чакаха възможността да се освободят — като избият всичко по пътя си.

„По-скоро това е поредният стар склад. Освен това не виждам ключалка, която да попречи за отварянето на вратата от другата страна“.

Сери кимна с глава.

Аний натисна ръчката с всичка сила, но вратата не помръдна. Сери се вгледа отблизо в механизма и видя, че не е ръждясал. По сглобките му се виждаха черни капки. Той ги бутна с пръст. Бяха меки — сигурно сгъстено с времето масло или грес. На свой ред Сери натисна ръчката, след това двамата опитаха заедно, но без резултат.

— Доведи Гол — каза Сери.

После отново надникна през шпионката — дори се опита едновременно да държи пред нея фенера и да наднича, но не видя нищо освен мрак. Хрумна му, че може би шпионката е запушена. Измъкна един от шперцовете си и мушна в дупката, но установи, че е празна.

„Може би е капан, поставен от Акарин или някой друг преди много години. Възможно е причината му да е била същата, като нашата — да заблуди и спре преследвачите си. Кой знае какви причини е имала някогашната Гилдия, за да прокопае тези тунели“.

Звукът на приближаващи се стъпки го накара да се обърне. Щом видя вратата, Гол завъртя очи.

— Не можеш да оставиш никоя загадка неразгадана, нали? — избоботи той.

Сери сви рамене. Гол се приближи до вратата и хвана дръжката. Натисна веднъж, наведе се да огледа механизма, после отново се хвана за дръжката.

— Внимавай да не си разтвориш раната — предупреди го Аний.

Гол отстъпи назад и се огледа. Върна се малко назад в коридора и вдигна нещо от земята. Когато се върна, Сери видя, че носи тухла.

— Това ще вдигне много…

Коридорът се изпълни със звънтеж след като Гол удари механизма с всички сили.

— … шум — завърши Аний.

Но тухлата като че ли беше свършила работа — печатът от гранясало масло бе разбит. Този път дръжката се размърда под натиска му. Сърцето на Сери заби ускорено, когато вратата се отвори. Тя беше тежка — от другата страна бе покрита с тънки тухлички и хоросан и представляваше задната стена на ниша.

Светлината на фенерите разкри стари дървени шкафове и маси. Сери се изпълни с разочарование. Не беше сигурен какво точно бе очаквал да види. Скрито съкровище, може би? По-добро място за криене?

Тримата влязоха в стаята. Когато светлината на трите фенера озари цялото помещение, Сери усети как предишните му очаквания се заменят от мрачно предчувствие. Стаята беше чиста. Нямаше никаква прах или отломки. Той отиде до една от масите. Тя бе покрита с малки саксии. Във всяка една имаше пръст и малко растение.

— Намираме се във… — започна Гол.

— Тихо — прошепна Аний.

Сери и Гол се обърнаха и видяха, че тя се взира в тясна стълба, като държеше фенера си настрани, за да не прониква светлината. Двамата се приближиха към нея и дочуха гласове над главите си. Чу се пршцракването на ключалка.

Без да кажат нито дума повече, тримата излязоха в тунела и Гол затвори вратата. Сърцето на Сери биеше толкова силно, че чак гърдите го заболяха. Аний доближи око до шпионката, а Гол притисна ухо към вратата. Сери внимателно избута протестиращата Аний настрани и зае мястото й пред шпионката.

Стаята вече не беше тъмна. Нещо ярко се движеше надолу по стълбите. Заля го вълна от облекчение, когато видя появата на магическо кълбо, след което се появиха двама магьосници. Единият беше възрастна жена, а другият млад мъж.

— Какво става? — промърмори Аний.

— Магьосници. Търсят нещо в стаята. Чуваш ли ги, Гол?

— Слабо — отвърна едрият мъж. — Единият каза, че е чул нещо. Другият се съгласи.

Двамата магьосници поклатиха глави и тръгнаха към масите. Мъжът взе едно растение, после го върна ядосано на мястото му.

— Старата жена попита нещо. Младият отвърна, че е сигурен — докладва Гол. Той замълча и Сери чу слабите гласове. Даде знак да пазят тишина и притисна ухо към вратата.

— Значи са ни измамили — каза жената. Не звучеше изненадано.

— Да, както и предполагахте, че ще стане — отвърна младият магьосник. — Ако бяхте изпушили това… тази обикновена градинска плевел, щяхте да получите само главоболие.

— Е, все пак знаехме, че няма да се сдобием лесно с роет.

Роет? По вените на Сери потече огън. Гилдията иска да отглежда роет?

— Просто не бива да се отказваме — продължи жената. — Скелин сигурно го отглежда някъде — и то в големи количества. Ако предложим достатъчно пари, накрая все някой ще го предаде.

— Трябват ни само няколко семена.

— Ще ми се да не се нуждаехме изобщо от тях.

Гласовете постепенно утихваха. Сери залепи око на шпионката и видя, че се изкачват по стълбите. Когато светлината рязко угасна, той предположи, че вратата над стълбището е била затворена. Той се отдръпна от шпионката, спусна капачето й и разказа на Аний и Гол какво е чул.

— Защо й е на Гилдията роет? — попита Аний намръщено.

— Може би има някакви лечебни свойства — предположи Гол.

— Може би — повтори Сери. — А може би вече доста магьосници са се пристрастили и искат да отнемат контрола върху доставките от ръцете на Скелин.

— Може би искат да го изхвърлят от търговията — каза Гол. — После, когато поемат всичко в своите ръце, ще спрат да го отглеждат.

Аний се обърна ужасена към него.

— Ами обикновените хора, които са пристрастени? Това ще означава… всички ще полудеят!

— Гилдията никога не е успявала да попречи на подземния свят да се сдобие с онова, което поиска — напомни й Сери.

Дъщеря му не изглеждаше особено уверена.

— Никога няма да изчезне, нали? — каза тя и очите й се разшириха, щом осъзна истината. — Роетът ще остане тук завинаги.

— Сигурно — съгласи се Сери.

Гол кимна.

— Но може би ако Гилдията се сдобие с известно количество и го проучи, ще намери начин да намали пристрастяването.

Аний гледаше мрачно.

— Предполагам, че този маршрут за бягство не е по-добър от измъкването през Университета?

Сери погледна към вратата.

— Не знаем дали в помещението над стаята непрекъснато има магьосници. Ако се сдобият с още семена и опитат отново, сигурно ще оставят някой да го пази, но е възможно това да е някой прислужник.

— По-вероятно е Скелин да ни проследи оттук, отколкото през Университета — додаде Гол. — Така че може да е добро място за капан.

— Може би. Но нека, докато не се наложи, да не разкриваме на Гилдията, че знаем за опитите им да отглеждат роет.

— Неприятни спомени?

Сония погледна изненадано към Регин. „Толкова ли е очевидно?“ Откакто каретата бе започнала бавното си изкачване в планината, тя се опитваше да прогони мрачните и тъжни чувства. Първоначално смяташе, че причината е умората и тревогата, но когато зърваше някое дърво или скала, тя се сещаше, че ги е виждала и предишния път, когато бе минавала оттук. Сега се зачуди дали тишината в каретата не е по нейна вина. От известно време не й се разговаряше особено.

„Това ли е мястото, където спряхме?“ Между дърветата се появи пролука, която разкри полета и пътища, простиращи се в далечината, разделени от реки, пътища и други граници, създадени от човешки ръце. Но дърветата изглеждаха малки. Със сигурност би трябвало да са израснали доста през последните двайсет години. „Но различните обекти се запазват по-големи в спомените ни. Макар че… това не би трябвало да се отнася за предметите от детството, защото тогава сме били по-дребни физически“.

— Какво има? — попита Регин.

Сония осъзна, че се е навела напред и протяга шия, за да може да вижда по-добре навън. Тя се облегна назад и сви рамене.

— Мислех си, че разпознавам нещо. Едно място, където спряхме миналия път.

— Случили се… нещо там?

— Всъщност не. Не говорихме много по време на пътуването. — Тя не можа да сдържи усмивката си. — Акарин не искаше да говори с мен. — „Но аз непрекъснато усещах погледа му“. — Беше ми ядосан.

Регин повдигна вежди.

— За какво?

— За това, че ги накарах да ме изпратят в изгнание заедно с него.

— И защо ще ви е ядосан заради това?

— Планът му — или поне така смятах навремето — бе да се остави да бъде пленен от ичаните и да предава случващото се до всички магьосници.

Очите на Регин леко се разшириха.

— Смело решение.

— О, много почтено — отвърна сухо тя. — Гилдията ще изпадне в ужас пред опасността, която я застрашава, като същевременно се жертва единственият човек, който би могъл да й помогне.

Той повдигна вежди.

— Но това не е вярно. Не бива да забравяте себе си.

Тя поклати глава.

— Тогава не знаех много неща. Дори не знаех как да правя кръвни пръстени. Ако не беше останал жив, никога нямаше да победим ичаните. — „Но ти не тръгна с него заради това — напомни си тя. — Направи го, защото не искаше Акарин да умре. Любовта е толкова егоистична“. — Принуждавайки го да ме пази, успях да го накарам да пази и себе си.

— Тези седмици сигурно са били ужасни.

Тя кимна, но мислите й внезапно прескочиха към Изменниците. Винаги бе подозирала, че в Сачака с Акарин са се случили повече неща, отколкото й беше разказал. Веднъж, докато сверяваше фактите за книгата си, лорд Денил я беше попитал има ли истина в слуха, че Акарин може да чете повърхностните мисли на човек, без да го докосва. Тя не можеше да си спомни да го е чувала да говори за това. Хората вярваха, че Акарин има всякакви невероятни способности, още преди да се разбере, че владее черната магия.

„Може и да е умеел, но го е пазил в тайна. Също като споразумението му с Изменниците. Сключено с Кралицата на Изменниците, несъмнено, макар тогава може би тя все още не е била кралица. Убедена съм, че той ми каза, че човекът, който го е обучил в черната магия, е бил мъж. Дали умишлено ме е излъгал, за да скрие съществуването на Изменниците? Малко ме боли, че не ми се е доверил, но пък не бих искала от него да наруши обещанието, което е дал на човека, спасил живота му“.

Сония въздъхна и погледна през прозореца към слънцето, което се бе спуснало ниско над хоризонта. Споменът й за изкачването към Крепостта включваше голи скали и малко растителност. Макар тук-таме все още да се забелязваха камънаци, дърветата не се бяха разредили дотолкова. „Ще пристигнем по-късно, отколкото смятах — сигурно отдавна ще се е стъмнило“.

Остър завой настрани я накара да се подпре на стената. Тя се наведе изненадано до прозореца, чудейки се защо каретата е променила посоката, и се изненада от ярката светлина, която струеше от висока извита стена.

„Все пак не закъсняхме много — помисли си тя. — Сигурно онази оголяла земя е обрасла с дървета през годините“.

— Пристигнахме — каза тя на Регин. Той се премести на седалката до нея, за да може да гледа през прозореца от другата страна.

Тя погледна към лицето му, откривайки следи от същата възхита, която бе изпитала като момиче, когато за пръв път видя Крепостта. Сградата представляваше огромен цилиндър, изрязан от масивен камък, който запушваше отвора между две високи, почти отвесни скални стени. Когато отново се обърна към прозореца, тя видя, че едната стена съвсем не е толкова гладка, колкото я помнеше. За запушване на дупките и цепнатините беше използван камък с различен цвят. Тя потрепери, припомняйки си сражението, което бе наблюдавано от всички магьосници — лорд Макин, воинът, който бе предвождал подкрепленията, го бе предавал мисловно до всички, докато не загина от ръцете на нашествениците.

Каретата спря пред кулата. Един магьосник с червена мантия и капитанът на частта, която служеше в Крепостта, излязоха да ги посрещнат. Сония отвори вратата с магия, после се поколеба и погледна към Регин. Вълнението на лицето му го караше да изглежда по-млад — почти момче. В съзнанието й се появи образът му като усмихващ се млад мъж, но тя не го прие за истина. Във всичките й спомени за него на тази възраст усмивката му винаги бе триумфиращо злобна и презрителна.

„Всъщност — помисли си тя, докато слизаше от каретата, — не помня да съм го виждала да се усмихва често през последната година. Освен задължителната учтива усмивка или може би от съчувствие. — За нейна огромна изненада Сония усети как я изпълва тъга.

— Той е един много нещастен човек“ — осъзна тя.

— Поздрави, Черна магьоснице Сония — каза мъжът с червената мантия. — Аз съм Наблюдателят Ортън. Това е капитан Петър.

Капитанът се поклони.

— Добре дошли в Крепостта.

— Наблюдателю Ортън. — Сония леко наведе глава. — Капитан Петър. Благодаря за топлото посрещане.

— Все още ли планирате да останете тук през нощта? — попита Ортън.

— Да. — Титлата Наблюдател бе създадена от водача на магьосниците, които сега защитаваха Крепостта заедно със своите колеги немагьосници. Гилдията се притесняваше, че никой магьосник няма да прояви интерес към длъжността, затова включи и допълнителни облаги като влияние и богатство. Но се оказа, че не е било необходимо. Наблюдателят Ортън и неговият предшественик бяха воювали срещу сачаканските нашественици и бяха решени да не допуснат никой да влезе в Киралия, без да се сблъска със сериозна съпротива.

— Насам, моля — покани ги Ортън, махвайки с ръка към отворената врата в основата на кулата.

Сония потръпна, разпознавайки тунела. Те навлязоха в мрачния му интериор. Пътят се осветяваше от фенери, които разкриваха нови кръпки по стените, капани и бариери, които бяха поставени допълнително.

— Имаме паметна плоча на онези, които загинаха тук в началото на нашествието — каза й Ортън. Той посочи към една част от стената и когато се приближиха до нея, Сония видя списък с имена.

Тя се спря пред тях и зачете. Видя името на лорд Макин, но останалите й бяха непознати. Много от жертвите бяха обикновени стражници. В началото на списъка бяха дългите имена, които включваха Дома и семейството — мъже от най-висшите съсловия, които бяха намерили призванието си в Стражата и бяха получили постове, гарантиращи им власт и уважение. Но в онези времена мъжете, които служеха в Крепостта, често бяха размирници и неудачници, изпратени тук, където се смяташе, че няма да нанесат никакви вреди — или поне ще се намират далеч от очите на всички.

По-нагоре бяха имената на магьосниците. Имената на семействата и Домовете им й бяха познати, но тогава тя бе твърде млада и отскоро в Гилдията, за да познава лично всички магьосници. С изключение на един.

Името на Фергън привлече погледа й. Почувства неприятна смесица от неприязън, жалост и вина. Той беше жертва на войната. Въпреки всичко, което беше направил, той не заслужаваше да умре, след като цялата му енергия е била изсмукана от сачакански магьосник.

„И все пак това не променя факта, че не беше добър човек“.

При тази мисъл противоречивите чувства я напуснаха. Тя разбра, че е възможно да изпитва тъга заради несправедливата смърт на даден човек, без да се налага да убеждава себе си, че той е по-добър човек, отколкото го е смятала.

„И страноприемницата е кръстена на негово име. — Тя се извърна настрани. — Което, убедена съм, щеше да го ужаси, но по съвсем различни причини от тези, които накараха мен да се ужася“.

Наблюдателят Ортън ги поведе през тъмна, тясна врата. Последва сложна процедура, с която той удостовери своята самоличност, тази на капитана и на посетителите, след което се разнесоха най-различни звуци, съпровождащи действието на заключващия механизъм. Когато вратата се отвори, Сония с изненада установи, че тя е дебела една педя и е направена от желязо. Групичката влезе в стаята и мина пред същата разпознавателна процедура, за да минат през втора, също толкова здрава врата. Обитателите на крепостта не поемаха никакви рискове.

Тесен, стръмен коридор водеше нагоре. По стените се виждаха отвори на тръби, което предполагаше, че в него може да се изсипе нещо. „Вода или нещо далеч по-неприятно?“ Предметната защита не винаги можеше да спре магьосник, но той можеше да бъде излъган да свали гарда си или да го изненадат, преди той или тя да намери подходящ начин да им се противопостави. Коридорите бяха проектирани във формата на лабиринт, за да объркват и дезориентират врага, и същевременно да позволят на обитателите да избягат.

Когато стигнаха края на коридора, Ортън се спря и се обърна към нея.

— Надявам се, че не разчитате на неосведомеността на сачаканците за вашето пристигане тук.

Тя го погледна и усети как я побиват тръпки.

— Защо?

— Знаем, че пътят се наблюдава. Патрулите ни откриха следи и други доказателства откъм киралийската страна на планината. Ние, естествено, можем да наблюдаваме сачаканската страна само отдалеч, но нашите наблюдатели са виждали малки групи хора да минават отсам.

— Ичани?

Ортън се намръщи.

— Подозирам, че не. Ичаните не носят хубава храна със себе си. Които и да са били, не са си правили труда да прикриват следите си, когато навлизат в нашата страна. Може би защото не осъзнават, че прекосяват границата. Все пак не сме нарисували черта, която да я определя с точност.

Мисълта, че ичаните имат навика да влизат в Киралия, не бе особено утешителна. Изгнаниците, които обитаваха планините, бяха неорганизирана тълпа и по-често нападаха себеподобните си, отколкото пътешествениците. Това, че едва не бяха завладели Киралия, се дължеше единствено на факта, че един от тях бе проявил достатъчно силна воля и бе успял да ги обедини — за което му бяха нужни години.

Организираната сачаканска армия щеше да е непобедима. Може би все още беше така. И ето, тя стоеше тук, в едно от малкото отбранителни оръжия на Киралия, готова да влезе в Сачака, за да спаси сина си. „Трябва да вярвам, че Калън и Лилия са достатъчна защита, ако сачаканците се възползват от моето отсъствие. Единият е пристрастен към роета. Другият е наивна млада жена“. Внезапно й се зави свят и й се догади.

„Трябва да спра да мисля за това“ — каза си тя.

— Според вас кои са тези хора? — попита тя.

— Шпиони.

— На сачаканския крал?

Ортън кимна.

— Че на кого другиго?

„На кого, наистина.“

След още няколко криволичещи прохода те пристигнаха в трапезарията, която бе достатъчно голяма, за да побере десетина души. Масата бе застлана с впечатляващо фина покривка. Три жени и двама мъже стояха до нея, в очакване да бъдат представени. Двамата втори капитани и техните съпруги, както и жената на един отсъстващ командир. Ортън покани всички да седнат, зае мястото си и помоли прислужниците да поднесат храната.

Тя беше изненадващо вкусна. Ортън обясни, че според него добрата храна прави чудеса с морала на тукашните бойци, които живееха далеч от Имардин и бяха изправени пред постоянната заплаха от нашествие. Местните фермери и ловци също печелеха добре от търговията. И все пак вечерята не мина съвсем спокойно. На няколко пъти бяха прекъсвани от пазачите, които носеха съобщения или докладваха. Първоначално Сония ги слушаше внимателно, предполагайки, че се е случило нещо важно, но постепенно й стана ясно, че това е просто рутина, която се спазваше винаги — и дори вечерята с високопоставени магьосници нямаше да я прекъсне.

Останалите гости бяха свикнали с това и не прекъсваха разговорите си. Сония разбра, че е престанала да обръща внимание на докладите, едва когато Ортън прекъсна разговора й с капитан Петър.

— Черна магьоснице Сония — каза той с мрачен и официален тон.

Тя се обърна и забеляза, че въпреки спокойното си лице, очите му блестят трескаво.

— Да, Наблюдателю Ортън?

— Пристигна странно съобщение. — Той й подаде къс хартия, сгънат по странен, ъгловат начин. — Началникът на дежурните, който го е получил, каза, че пристигнало, плъзгайки се по въздуха като птица и се приземило в краката им.

Тя погледна към ситно изписания лист и сърцето й подскочи, макар да не бе сигурна дали причината бе вълнение или безпокойство.

Отдолу бе нарисуван странен символ — кръг с нарисувана в него спирала. Лоркин го беше описал на Разпоредителя Оусън, като му бе казал, че това е един от начините Изменниците да удостоверяват самоличността си. Изпълни я въодушевление. Скоро сама щеше да прецени хората, които бяха впечатлили Лоркин толкова силно и които преди много години бяха помогнали на Акарин да избяга от робство.

Сония вдигна хартията във въздуха с помощта на магията си и я подпали. Останалите гости замърмориха изненадано, докато тя бързо се превръщаше в пепел. Сония се обърна към Ортън и се усмихна.

— Мисля, че тези шпиони скоро ще престанат да ви притесняват, Наблюдателю Ортън.

„След като няколко нощи спах на студен каменен под, не би трябвало да имам проблеми със съня в нормално легло. Какво не ми е наред?“.

Лоркин усещаше напрежението в тялото си. Колкото и да се протягаше, да правеше дихателни упражнения и да се опитвате да се отпусне върху мекия дюшек, той не можеше да се успокои. Изобщо не му помагаше и това, че всеки път, когато умът му навлизаше в периода на блуждаене точно преди заспиването, в главата му нахлуваха спомените за робинята.

Той не искаше да мисли за нея.

Но не успяваше да я прогони от главата си.

Жената бе поела водата с такова нетърпение, сякаш знаеше какво има в нея. Може би все пак беше Изменница. Първоначално се опита да прикрие въздействието на отровата. Това определено означаваше, че знае какво е изпила. Накрая вече не можеше да мълчи. Ако пазачът не се беше втурнал в килията и не я беше извлякъл навън, Лоркин щеше да се предаде и да я изцели. В изблик на ненавист и раздразнение Лоркин бе запратил каната върху мъжа, но тя се удари в решетката и се разби.

След това пристигна сачаканецът, който го разпитваше. Лоркин очакваше, че мъжът ще се зарадва и ще разкрие, че от самото начало е очаквал жената да умре, но той мълчаливо огледа мъртвото момиче, не каза нищо на Лоркин и излезе с разтревожено лице.

На следващата сутрин няколко мъже, които Лоркин никога не беше виждал, го изведоха от килията и го отведоха в малък двор. Когато каретата, в която го натовариха, пристигна пред Дома на Гилдията, Лоркин се зачуди дали това не е един изключително реален сън.

Не беше сън. Кралят го беше освободил. Не му бе дадено никакво обяснение. Нито се извиниха за затварянето му. Просто му заповядаха да не излиза оттам.

„Защо?“

Лоркин се обърна на другата страна. Над главата му с мека светлина грейна магическо кълбо. Той издигна бариера пред вратата, използвайки последните остатъци от магията, която му беше вляла Тивара. Макар сега да не спеше в стаята, където бе умряла Рива, споменът за някой, който се промъква в леглото му през нощта, бе изненадващо ярък и неприятен, въпреки че преживяването му тогава бе доста приятно в началото. Не можеше да спре да си представя как някой се появява в мрака или че той лежи до труп.

„Очи, взиращи се тавана, без да виждат нищо. Като очите на робинята в затвора“.

Лоркин се загледа в магическото кълбо, изгубил всякаква надежда да заспи.

После отново отвори очи и макар нищо да не се беше променило, той знаеше, че е минало време. Беше заспал, след като бе изгубил надежда да заспи. Но защо се беше събудил? Не можеше да си спомни дали бе имал сън или кошмар.

Някакво потупване в централната стая вледени кръвта му и той се вцепени. Насили се да извърне глава, погледна през вратата на стаята и видя светлинка.

„Там има някой…“

Лоркин свали бариерата от вратата и издигна друга около себе си, после стана и предпазливо се приближи към другата стая. В нея стояха двама роби. Млад мъж лежеше на пода, а над него се беше надвесила жена на средна възраст, която бе поставила едната си ръка на челото му, а в другата стискаше нож.

„О, не. Пак ли“.

Но в този миг мъжът примигна. Беше жив. „Тя му разчита съзнанието“ — осъзна Лоркин. Жената го погледна и той разпозна в нея една от кухненските робини.

— Лоркин — каза тя. Свали ръката си от челото на младежа и се изправи. — Аз съм Сави. Кралицата ти изпраща поздравите си.

Лоркин кимна.

— Как е тя? — попита той машинално, но после се досети, че първо трябва да й благодари, тъй като мъжът, с когото се занимаваше, сигурно бе възнамерявал да го убие.

— Мъртва. — Тя се намръщи. — Преди два дни.

— О! — Той се сети за дяволитите очи на Зарала и чувството й за хумор, и се натъжи. — Съжалявам да го чуя. Тя беше мила жена. — В този миг му хрумна нещо. — Нали не е…? По какъв начин…?

— Настъпи естественият край на дългия й живот. — Сави се изпъна. — На нейно място избрахме Савара.

Лоркин кимна отново, без да е сигурен по какъв начин да изрази удоволствието си от новините за избора на нова кралица, когато старата токущо е починала. Жената му беше съобщила новината съвсем спокойно, което предполагаше, че не очаква от него коментари. Той се радваше да научи, че за нова кралица е избрана Савара. Не само защото тя му бе помагала много пъти и бе ръководителка на Тивара, а и защото беше умна, без предразсъдъци и откровена.

Жената се обърна към вратата на стаята. Причината за разсеяността й се появи миг по-късно, когато в стаята влязоха Денил и една робиня.

Посланикът погледна към мъжа на пода, който не помръдвайте, въпреки че беше буден и ги гледаше. После Денил вдигна очи към Лоркин и Сави.

— Какво се случи? — попита той.

Лоркин сви рамене.

— Не съм съвсем сигурен. — Той се обърна към Сави.

— Напоследък тук имаше размествания на роби, които бяха доста подозрителни — каза тя. — Този тук — тя посочи мъжа на пода, — не е роб. Той е магьосник с нисък статус. Предложили са му земя и статут на ашаки, ако се представи за роб и помогне за отвличането на Лоркин.

— Отвличането на Лоркин? — повтори Денил. — Отново?

Очите й се присвиха развеселено.

— Не от нас. Получил е предложението чрез приятел. Вярва, че то идва от краля, макар да няма доказателство за това.

— Разбира се, че не. — Денил огледа стаята и погледът му се спря върху робинята, която го бе довела в стаята. — А тя?

— Може да й се вярва, да — отвърна Изменницата.

— Добре. — Денил погледна младата жена. — Ще събудиш ли посланик Тайенд? После го доведи тук.

Робинята кимна и бързо се отдалечи. Лоркин осъзна, че тя не се хвърли по очи на пода, дори не се поклони. Денил бе толкова потънал в размисли, че дори не забеляза. Отиде до мъжа и го погледна.

— Не е завързан — промърмори той.

— Отнех силата му — отвърна Сави. — Искате ли да го убия?

— Не. Поне не още. Но не искам да чува за какво си говорим.

Жената сви рамене. Купол от бяла светлина покри лицето на мъжа.

— Няма нито да ни чува, нито да ни вижда. Между другото, аз съм Сави.

— Благодаря за намесата, Сави — каза Денил. — Значи той смята, че кралят стои зад това?

Тя кимна.

— Амакира сигурно възнамерява да обвини Изменниците за отвличането на Лоркин.

— И след като разчете съзнанието на Лоркин…

— След като се опита — поправи го шпионката.

— … след като измъкне с мъчения информацията от него, ще го убие и ще направи да изглежда така, че са го направили Изменниците.

Лоркин усети ледени тръпки по гърба си. Образът на измъчваната робиня отново проблесна пред очите му. „Не съм сигурен дали ще успея да издържа толкова дълго, колкото нея“.

Вниманието им бе привлечено от движение край вратата. В стаята влезе Тайенд, следван от младата робиня. Той погледна проснатия на пода мъж, Сави, Лоркин и Денил, след което мълчаливо изслуша обясненията им.

— Въпросът сега е какво ще направи кралят, когато разбере, че планът му се е провалил — каза той. — Нямаме доказателство, че той е уредил това. Предположението ни би могло да го обиди. Освен това може да реши да изведе Лоркин от Дома на Гилдията, за да го предпази. — Той погледна към младия магьосник. — Да го отведе на място, където никой няма да го намери.

Лоркин потрепна.

— Можем ли да се престорим, че нищо не се е случило?

Денил и Тайенд се спогледаха.

— Бихме могли — отвърна Тайенд, — ако не беше този мъж. Не можем да го убием. Той би трябвало да е кралска собственост.

Денил погледна с присвити очи проснатия на пода мъж.

— Добре, ако всички се преструваме, че той е просто някакъв роб… бихме могли да кажем, че сме го заловили да използва магия и настояваме да бъде преместен оттук. Ще трябва да изчакаме да възстанови силата си или те ще се учудят как сме успели да го изцедим докрай.

— Не можем да го отпратим. Той знае, че Сави е Изменница — възрази Лоркин. — Ако каже на краля, тя ще се окаже в опасност.

Денил погледна към Сави.

— Можете ли да напуснете това място?

Тя поклати глава.

— Този Дом се наблюдава внимателно. Денонощно. Всичко се доставя на място. Робите, които се опитват да излязат за нещо друго, са спирани. — Тя погледна надолу към шпионина. — Кралят пак може да използва присъствието му тук като причина да премести Лоркин някъде другаде. Подозирам, че някои от другите роби също са шпиони на Амакира.

Всички се спогледаха мълчаливо и обезпокоено. Денил въздъхна и се обърна към Лоркин.

— Ще трябва да те изведем от Сачака.

— Напълно съм съгласен — промърмори Тайенд и погледна Сави. — Предполагам, че ограничението на робите ще попречи на хората ти да го уредят.

— Ако можехме, досега да сме го направили.

Денил поклати глава.

— Ще ми се да знаех за това. Не очаквам да научавам всичко, но така ще ми бъде по-лесно да взимам решения.

— Ако ти бях казала, щях да разкрия коя съм — възрази Сави.

Денил се обърна към Изменницата.

— Добре, но сега знам и мога да го използвам. Можеш ли да разчетеш съзнанията на всички роби? Да откриеш кои са шпионите на Амакира — и дали има други магьосници?

Жената бавно кимна.

— Да — рече тя с неохота.

Лоркин се намръщи. „Това ще я разкрие пред всички роби. Но как иначе да разберем кои роби са шпиони и кои потенциални похитители?“ Хрумна му нещо и го полазиха тръпки.

Тя не бе единствената в Дома на Гилдията, която можеше да разчита съзнания.

Но ако разкриеше уменията си, той щеше да разкрие и много други неща. „Все някога трябва да го направя, а и няма да позволя още една жена да бъде измъчвана и убита заради мен“.

— Аз ще го направя — каза той.

Денил и Тайенд се обърнаха и го зяпнаха.

— Ти знаеш как да…? — Тайенд вдигна вежди. — О!

Лоркин видя, че Денил се мръщи и се приготви да приеме неодобрението му, но магьосникът само поклати глава.

— Не си прави изводи, Тайенд — каза той. — Сония се научи да разчита съзнания, преди да овладее черната магия.

Тайенд изглеждаше облекчен.

— Наистина ли? Аз си мислех, че насилственото разчитане на съзнания е нещо, което само черните магьосници могат да правят.

Устните на Денил се разтеглиха в мрачна усмивка.

— Оставяме хората да си мислят така. Също като черната магия, това е умение, с което лесно може да се злоупотреби.

Тайенд се обърна и погледна замислено Лоркин. „Той се чуди какво ли още съм научил. Дали да не им кажа истината? Ако я прикривам твърде дълго, това може да им се стори подозрително“.

— Поредната информация, която си ми спестил, за да не я разкрия в случай, че решат да ме разпитат? — попита Денил.

Лоркин кимна. „Той е прав. Все още не мога да му кажа“.

— Добре… — Денил се обърна към Сави. — Аз ще блокирам всички изходи на Дома, за да съм сигурен, че никой няма да се опита да избяга. Междувременно събудете иконома и го изпратете в Господарската стая, където Лоркин ще му нареди да събере всички роби, за да им бъдат разчетени съзнанията. — Денил погледна към провалилия се похитител. — А него ще трябва да го заключим някъде. — Той въздъхна. — Това трудно може да се нарече „план“, но ще ни спечели време, докато измислим нещо по-добро.

Глава 13 Неочаквана помощ

Аз съм малко… нов в това — каза Лоркин, поглеждайки извинително към Денил, който стоеше до него. — Може да отнеме известно време.

Денил сви рамене.

— Не бързайте. Има доста неща, които трябва да обмисля. Като например как да ви измъкна от тази бъркотия.

— Да се надяваме, че времето ще ни стигне за всичко. — Лоркин привика един от робите. Мъжът се хвърли по очи на пода. Лоркин го накара да коленичи пред него, притисна длани към слепоочията му и затвори очи.

Денил погледна към останалите чакащи роби. С изключение на няколкото повдигнати от изненада вежди, нищо не показваше, че може да са шпиони на краля. Той се извърна към Тайенд, който стоеше от другата страна на Лоркин. Елийнецът срещна погледа му и кимна, може би за да покаже, че също наблюдава робите.

Изменницата Сави го беше уверила, че сред робите има и други шпиони на Изменниците и обеща да помогне, ако някой от тях реагира остро на разкриването му. Но въпреки това щеше да е по-добре да не бъдат принудени да се разкриват. Що се отнася до провалилия се похитител, той бе заключен в един склад под кухнята и с него бяха останали Сави и Мерия.

„Така. Време е да се заема с мислене — каза си Денил. — Ако кралят е уредил това, значи вече е наясно, че планът му се е провалил, при положение, че похитителят е трябвало да е отвел Лоркин досега. Как ли ще реагира?

Не би могъл да направи нищо, докато не разкрием, че нещо се е случило, освен ако не разполага с друг шпионин, който да е готов да изтича за «помощ». Ами ако е така? Ако обявим, че Лоркин е разчел съзнанието на похитителя и е разкрил истината, кралят ще поиска да му го заведем. Мъжът ще претърпи някакъв инцидент и когато Амакира заяви, че човекът е бил подмамен да си мисли, че работи за краля, никой няма да може да опровергае думите му. След това той ще използва опита за отвличане като извинение да отведе Лоркин.

Ако се престорим, че нищо не се е случило, кралят ще разбере, че лъжем. Похитителят може да докаже противното“. Денил не искаше да убива мъжа. Не само защото по принцип не обичаше да убива хора, но и защото ако се разчуеше, че киралиец е убил сачаканец — особен освободен сачаканец — това щеше да наруши и без това крехкия мир между двете държави. „И накрая ще се озова в затвора, защото съм унищожил кралска собственост“.

Какво друго можеха да правят с мъжа? Да го измъкнат тайно от къщата? Тъй като Домът на Гилдията бе наблюдаван толкова плътно, че дори Изменницата не вярваше, че ще успее да се измъкне, Денил се съмняваше, че ще успеят. „Ако го убием, ще трябва да унищожим тялото без следа или да се постараем да прехвърлим вината върху някой друг. Не знам как ще се справим с първото, но сигурно ще е по-лесно за изпълнение от второто. — Той поклати глава. — Не мога да повярвам, че размишлявам върху подобни неща“.

Вниманието му бе привлечено от слабо трополене. Лоркин отпращаше първия роб към другия край на стаята. Той погледна към Денил.

— Мисля, че някой почука на входната врата.

Тъй като всички роби се намираха в господарската стая, нямаше кой да посреща посетители.

— Е, не мина много време — промърмори Денил.

— Все още не е твърде късно за социални посещения — посочи Тайенд. — Според сачаканските обичаи.

Денил въздъхна и се изправи.

— Ще отида да видя кой е.

Лоркин не изглеждаше успокоен.

— Трябва ли… да опразня стаята?

— Да, но… — „Къде да откараме робите?“

— Отведете ги в моите помещения — предложи Тайенд. — Можете да продължите с разчитането на съзнания там.

Денил погледна към самотния роб, с който Лоркин бе приключил.

— Може ли да му се вярва?

Лоркин сви рамене.

— Не е шпионин, ако това имате предвид.

— Стига ми. — Денил махна с ръка на мъжа, който забърза към него и се хвърли по очи на пода. — Изчакай всички, освен мен, да напуснат стаята, и доведи тук посетителя — нареди му посланикът.

След изненадващо кратко време Денил се оказа сам в Господарската стая. Той си пое дълбоко дъх, издиша го бавно и се приготви да посрещне групата сачакански магьосници. Долови обаче стъпките само на един човек, който колебливо застана на прага.

— Ачати! — произнесе несъзнателно Денил. — Ашаки Ачати! — додаде бързо той, както изискваше протоколът.

Челото на Ачати бе покрито с дълбоки бръчки. Той тръгна към Денил, без да сваля поглед от лицето му. „Изглежда ми разтревожен — помисли си Денил. — Всъщност дори кърши ръце!“

— Посланико Денил. — Ачати се спря на две крачки от него и отново се вгледа изпитателно в лицето му. — Трябва да ви предупредя за един заговор. Не очаквам да ми повярвате, но съм длъжен да ви предупредя. Кралят има шпионин сред робите ви. Сигурно е мъж, защото ние имаме твърде малко жени-магьосници и на тях не може да им се вярва. По някое време следващите дни той ще опита да отвлече Лоркин. Трябва да го пазите и да ограничите достъпа на робите до него. И може би, за да го разкриете, трябва да използвате онази техника за разпит, която приложихте, докато търсехме Лоркин.

Денил погледна изненадано и подозрително към Ачати. „Какво ли е замислил? Защо ни предупреждава, след като вече се е случило? Дали се опитва да ме примами да му се доверя? Дали кралят не го е изпратил, за да провери дали похитителят вече не се е задействал? Хм. Предполагам, че трябва да отвърна на играта му и да видя докъде ще ни отведе“.

— Когато осуетим отвличането, какво да правим с похитителя? — попита той. — Да го убием ли?

Ачати поклати глава.

— Не, така ще унищожите собственост на краля.

— Само ако шпионинът е роб и кралят признае, че е негова собственост.

— О, той няма да признае нищо. Ще заяви, че не е известен за заговора и ще каже, че мъжът е подкупен от Изменниците. А когато похитителят разкрие, че е магьосник, а не роб, вие ще бъдете обвинени в убийство.

— Въпреки, че не знам нищо за това? — Денил поклати глава. — Значи ми поставя капан?

Ачати поклати глава.

— Не съвсем, но ако сглупите да убиете мъжа, това ще му осигури идеалния предлог да ви върне в Киралия.

— Тогава каква е целта на краля? Аха. Да изфабрикува добра причина, за да може да заяви, че Лоркин не е в безопасност тук и да го отведе.

Устните на Ачати се изкривиха в мрачна, но одобрителна усмивка.

— Знаех си, че ще откриете опасността.

— Какво да правим тогава? Не можем да се преструваме, че нищо не се е случило. Шпионинът ще уведоми краля за провала си. После ще опита отново или кралят ще изпрати друг човек да се опита да отвлече Лоркин. Дори може вече да е изпратил неколцина други, в случай, че първият опит се провали.

Ачати се намръщи.

— Ако Лоркин може да бъде върнат в Киралия, съветвам ви да го уредите.

„Да не се опълча на краля? Това не го очаквах“.

— Как?

Ачати хвана долната си устна с два пръста и се намръщи.

— Ако сред робите има Изменници, те биха могли да го уредят.

— При положение, че къщата се наблюдава непрекъснато? Едва ли. Да не би това да е някаква маневра за залавянето на няколко Изменници?

Ачати отвори уста, за да отговори, но бе прекъснат от нечий друг глас.

— Я виж ти. Ашаки Ачати. Какво ви води в Дома на Гилдията в този късен час?

Денили Ачати се обърнаха към Тайенд, който влизаше в стаята. Докато се приближаваше към Ачати, той стрелна Денил с поглед.

— Мерия помага — рече тихо той, успокоявайки магьосника, че Лоркин не се оправя сам с робите.

Ачати кимна.

— Изпратиха ме да опитам още веднъж да убедя Лоркин да ни сътрудничи, но… — Той повтори предупреждението си за похитителя. — Това е истинската причина да съм тук.

— Смятате, че Денил би могъл да разпита робите?

— Да, за да разбере кой е шпионинът.

— Това няма ли да е опасно? Нали казахте, че шпионинът е магьосник? Колко е силен? Висш магьосник ли е?

— Не знам — призна Ачати. — Вероятно. Заповядано му е да не убива никого. Той… — Сачаканецът погледна към вратата, през която бе влязъл Тайенд. Денил също се обърна натам и се стресна, щом зърна влизащия Лоркин.

Погледите им се срещнаха, след което младият мъж погледна настрани. Очите му бяха много тъмни, а лицето пребледняло. Той се изпъна и се усмихна пресилено на Ачати.

— Ашаки Ачати. Какво ви води тук толкова късно през нощта? — попита Лоркин добродушно, но напрегнато. — Да не сте дошли да ме върнете в затвора?

През лицето на сачаканеца премина странно, болезнено изражение.

— Не, не. Опитвам се да го предотвратя.

„Какво беше това изражение?“ — запита се Денил. Изведнъж осъзна какво е забелязал — съчувствие и тъга. Съмненията, които изпитваше към Ачати, започнаха да избледняват.

— Ачати ни предупреди, че сред робите има шпионин, който скоро ще се опита да ви отвлече — каза Тайенд.

Очите на Лоркин се разшириха; погледът му прескочи от Тайенд към Денил.

— Наистина ли?

— Да — отвърна Денил. — Утре вечер или следващата нощ.

Денил почувства облекчение, когато зърна как Лоркин присвива очи, обмисляйки последствията. Младият мъж отново погледна към Ачати.

— Защо ни помагате? — попита направо той.

— Аз… — Ачати въздъхна, наведе очи, след което отново вдигна глава и изгледа поред тримата мъже. — Не ми харесва как кралят се отнася с вас. Сачака може и да не се нуждае от съюз с Киралия, но не се нуждае и от нов враг. Преди няколко месеца научихме новини, които разделиха мненията ни. — Ачати се поколеба, намръщи се и поклати глава. — Не виждам как да го обясня, без да ви кажа какви са те — шпионинът ни в племето Дюна разкри, че Изменниците са им предложили да обединят силите си и да се опитат да превземат Сачака.

Денил усети ледени тръпки по гърба си. „Чудя се…“

— Унх? — попита той.

Ачати се усмихна.

— Нали не очаквате от мен да ви кажа кои са шпионите ни, Денил?

— Не — съгласи се посланикът. — Но името на Унх предизвика някои доста интересни реакции сред хората му. Ако наистина е той, подозирам, че те са наясно, че е шпионин.

— Племето Дюна отказало на Изменниците. Мнозина от ашаките смятат, че Изменниците нямаше да се допитат до Дюна, ако нямаха нужда от тях, а туземците са убедени, че Изменниците няма да спечелят битката с нас.

„Затова ли Изменниците са унищожили пещерите с камъни на Дюна? Дали са ги наказали заради отказаната помощ?“ — зачуди се Денил.

— Кралят се съгласи — продължи Ачати. — Той не вярва, че Гилдията представлява заплаха. Твърди, че вие сте Гилдия със само двама магьосници. За него е по-важно да спаси Сачака от изменническата заплаха, преди бунтовниците да станат твърде силни и да ни победят. Само гласовете на ашаките като мен, които не искат да изгубят търговията и мира с Обединените земи, го спират да получи със сила желаната информация от Лоркин.

Последва напрегнато мълчание. Лоркин беше забил поглед в пода. Младият магьосник въздъхна и погледна Ачати с присвити очи.

— Нямаше да дойдете тук, ако не бяхте готов да се опълчите на заповедите и желанията на вашия крал — каза той. — Докъде сте готов да стигнете?

Сачаканецът отвърна на погледа му. В очите му се четеше несигурност.

— Не знам — призна той. — Има огромна разлика между това да попреча на краля си да извърши нещо глупаво и откритото предателство. Какво имате предвид?

Лоркин отвори уста да отговори, но се поколеба.

— Отведете шпионина — намеси се Тайенд. — Направете така, че да изчезне.

Денил се намръщи. Това щеше да е изпитание за благонадеждността на Ачати, но не особено добро. Ако вместо това сачаканецът отведеше шпионина при краля, монархът отново щеше да претендира, че Лоркин не е на сигурно място в Дома на Гилдията — и освен това щеше да узнае, че Сави е Изменница.

— Не — каза Лоркин. — Отведете ме.

Денил примигна изненадано. „Може би той не осъзнава, че това е номер, който да ни накара да се доверим на Ачати“. Тайенд поклати глава и положи ръка върху рамото на Лоркин, но преди някой да каже нещо, младият магьосник вдигна ръце в опит да заглуши протестите им.

— Не съм глупав, познавам рисковете. — Той изгледа безизразно Ачати. — Той би могъл да ме предаде на краля, но съдейки по броя на робите, които не са роби — и това не означава, че са Изменници, — аз така или иначе скоро ще се озова в двореца.

Този път Денил усети тръпки по цялото си тяло. „Колко точно шпиони има тук? Колко от тях са магьосници?“

— Трябва само да ме измъкнете от Дома на Гилдията и да ме отведете в имението си — каза Лоркин на Ачати. — Изменниците ще се погрижат за останалото. Кралят няма да разбере за участието ви в бягството ми. В замяна на това, но едва след като се убедя, че съм на свобода и в безопасност… — Лоркин въздъхна и лицето му се изопна, — … аз ще отговоря на въпроса, който най-силно вълнува вашия крал. Ще ви кажа къде се намира убежището на Изменниците.

Ачати впери поглед в Лоркин; постепенно изненадата му премина в размисъл, след това в одобрение. Той кимна.

— Мога да го направя. Няма да е лесно да ви вкарам в каретата, без да забележат, но…

— Лоркин — прекъсна го Денил. — Не е нужно да предаваш доверието на…

— Остави го — рече Тайенд. Той погледна Денил с остри, нетрепващи очи и кимна. Гневът на Денил бързо утихна.

„Тайенд не би направил нищо, с което да застраши живота на Лоркин. Сигурно смята, че планът ще сполучи. Или че това е единствената възможност пред младежа. — Което означаваше, че според Тайенд Ачати казва истината. — Колко странно е, че сега Тайенд му се доверява, а аз съм изпълнен със съмнения“.

Денил можеше да приеме, че Ачати не одобрява действията на краля, но не можеше да бъде толкова лесно убеден, че мъжът е готов да се опълчи на заповедите на своя крал и да рискува действията му да бъдат открити и заклеймени като предателство. Той щеше да изгуби не само доверието на краля, но и поста си, репутацията и богатството си. А най-вероятно и живота си.

Но Денил не се сещаше за алтернатива, затова мълчаливо наблюдаваше как Лоркин и Ачати скрепяват договорката си с клетви. След като приключиха, Тайенд се усмихна.

— Идеално! А сега трябва да решим как да вкараме Лоркин в каретата на Ачати, без някой от онези досадни наблюдатели да го забележи.

Лилия изпи чашата си с рака и въздъхна облекчено. През последните дни бе започнала да се чувства изхабена — като старите дрехи, които Джона й даваше да носи, когато посещаваше Аний, Сери и Гол. Стоенето до късно под земята и ранните сутрешни уроци с Калън бяха започнали да й се отразяват.

Тя изпъшка тихо при мисълта, че отново ще трябва да се среща с Калън. Аний й беше разказала за подземната стая, която тримата бяха открили, и за разговора, който бяха чули. Според описанието, което й беше дала, Лилия заподозря, че двамата магьосници са лейди Винара и лечителят, който отговаряше за отглеждането на лековити билки.

В първия момент новината, че отглеждат роет, я беше стреснала, но след това тя осъзна, че в това има смисъл. Лилия не беше съгласна с теорията на Сери, че Гилдията отглежда роет, защото иска да изхвърли Скелин от търговията с опиата — или да му попречи да бъде единствен доставчик на магьосниците. Много по-вероятно Гилдията искаше да им помогне да се излекуват от пристрастяването си към роета, както и да разкрият потенциала на растението като лекарство за други болести. Та нали твърде често лекарствата за болести, причинени от растения, се откриваха в самия причинител.

Но новината, че Гилдията търси семена от роет, породи в нея други подозрения и точно затова тя нямаше желание да се среща с Калън. Част от нея искаше да се изправи пред него и да му разкрие какво е научила. „Затова ли не иска да помогне на Сери да заложи капан на Скелин? Дали той и останалите пристрастени към роета магьосници се страхуват да го премахнат, за да не секнат доставките на роет?“

Сери й беше казал да не разкрива на никого онова, което знае, докато не се появи добра причина да го направи. Пред Калън трябваше да се преструва, че не знае нищо и че не го подозира, че има някакви егоистични мотиви, за да отказва помощта си на приятелите й.

— Днес си много замислена — отбеляза Джона. Тя се приближи до масата и се наведе да прибере празните чинии от закуската. Лилия долови странна, но приятна миризма.

— Да не би да си слагаш парфюм, Джона? — попита тя.

Джона се поколеба и я погледна смутено.

— Да.

— Какво има? — Лилия се намръщи. — Обикновено не си слагаш парфюм. Нима на прислужниците им е забранено?

— О, на никой не му прави впечатление. — Джона махна с ръка. — Просто… Сония не харесва точно този. Той беше неин, но след като разбра от какво е направен, ми каза да го изхвърля. На мен ми хареса и… все пак не можеш да обвиняваш едно растение заради това, което е. Но когато съм край нея, не си го слагам, разбира се.

— Ето защо не съм го забелязала досега — кимна Лилия. — Прекрасен е. От какво е направен?

Джона отново я погледна смутено.

— От цветове на роет.

Изненадана, Лилия подуши въздуха и се опита да открие някаква връзка между аромата и миризмата на дим от роет.

— Не мога да повярвам, че мирисът идва от едно и също растение. — Тогава и хрумна още нещо. — А откъде са намерили цветове, за да направят парфюма?

Джона сви рамене.

— Предполагам, че от хората, които го отглеждат за опиат.

Лилия си спомни занятията, в които учеше за източниците на лекарства и се замисли какво знае за растенията. Цветовете обикновено съдържаха семената им. Гилдията искаше семена от роет. Според Аний, онова, което отглеждаше Гилдията, не е роет. Бяха ги измамили. Сери смяташе, че никой няма да се осмели да продаде семена на Гилдията — макар да бяха изкарали добри пари, като ги бяха измамили с друг вид семена. Ако Скелин откриеше, че някой е продавал семена от роет, човекът нямаше да живее дълго.

Според Сери роетът изобщо не се отглеждаше в Киралия. Той подозираше, че растението се култивира някъде другаде, жъне се и се изсушава, преди да бъде изпратено в Имардин. Дали същото се отнасяше и до парфюма? Повечето парфюмери се намираха в Елийн. Дали им трябваха свежи растения или използваха изсушените за производството на парфюма?

Лилия се изправи.

— По-добре да тръгвам. Не ми се иска да закъснявам и да изнервям Калън.

Джона се усмихна.

— Ще се видим довечера.

Докато вървеше към Арената, Лилия обмисляше всичко, което бе научила и колко малко от него би могла да разкрие, за да получи отговори на въпросите си. В кратките почивки по време на занятията с Калън тя обмисли рисковете и ползите. „Колкото по-скоро Гилдията се сдобие със семена от роет, толкова по-скоро Калън ще помогне на Сери. Просто трябва да намеря начин да му кажа, че знам какво се опитва да отгледа Гилдията, без да разкривам как съм го научила…“

След като занятията приключиха, тя не се отправи веднага към Университета. На лицето на Калън вече се беше появило онова разсеяно изражение; когато се приближи до него, той не я погледна в очите, а се зазяпа в далечината. Когато осъзна, че тя не си тръгва, Калън се намръщи и присви устни.

— Можеш да си вървиш — каза й той.

— Знам, но сигурно ще ви е интересно да научите, че по улиците се носи мълва, че Гилдията се опитва да купи семена от роет. Вярно ли е?

Той впери поглед в нея. Зениците му се разшириха. „Сега вече привлякох вниманието ти“ — помисли си тя.

— Не трябва да вярваш на всичко, което чуваш от приятелите си — каза й той.

— Но е истина, нали? — Тя го погледна с присвити очи. — Затова ли не искате да помогнете на Сери? Страхувате се, че щом заловите Скелин, доставките ще секнат?

Очите на Калън проблеснаха от гняв и той стисна зъби.

— Нямаш представа каква си късметлийка — каза й той.

Тя примигна изненадано, преди да я залее вълна от гняв.

— Късметлийка? Аз? Най-добрата ми приятелка ме измами да науча черната магия и ме натопи за убийството на баща й, след което се опита да ме убие. Единствените хора, които ги е грижа за мен, са далеч и всеки момент могат да умрат.

Очите му се разшириха и лицето му омекна.

— Извинявам се. Имах предвид… — Той погледна настрани и се намръщи като от болка. — Успя да избегнеш капана на роета. Има толкова много магьосници, на които им се иска да имат твоята издръжливост.

„Като теб самия“ — помисли си тя. Но в този миг установи, че вече не изпитва отвращение към него. Репутацията му на мъж с неподкупна почтеност бе от изключително значение за поста му на черен магьосник. Пристрастяването му към опиата сигурно бе унизително и бе разклатило увереността му. Фактът, че беше черен магьосник, сигурно изнервяше останалите магьосници, които знаеха за порока му. Но също толкова изнервяща бе мисълта за многото магьосници, които бяха държани като заложници от Скелин.

— Колко много? — попита тя, неспособна да скрие загрижеността в гласа си.

Той се намръщи.

— Не мога да ти кажа. Но… правим нещо, за да им помогнем.

— Като се опитвате да отглеждате растението?

— Най-малкото, за да поемем контрола върху доставките. Да намерим лекарство или да открием не толкова вреден опиат. — Калън въздъхна. — Отчасти си права. Ако Скелин бъде убит, шансовете ни да намерим семена ще намалеят. Все още не можем да рискуваме и да се опитаме да го заловим. — Той срещна погледа й и в очите му проблесна решителност. — Обещавам ти, че щом се сдобием с онова, което ни е нужно, веднага ще открием и ще премахнем Скелин. Това може да включва и приемане на предложението на приятеля ти, ако все още е готов да поеме риска.

Лилия кимна. Тя се замисли върху онова, което Калън й беше споделил. Звучеше й смислено и мъжът като че ли не лъжеше. Нямаше смисъл да крие от него идеята си.

— Знаете ли, че в града се продава парфюм, който се прави от цветове на роет?

Калън повдигна вежди и в очите му проблесна интерес, точно както бе очаквала.

— Не.

— Все отнякъде трябва да взимат цветчетата. — Тя се усмихна. — Може би Гилдията трябва да проучи въпроса. Е, чакат ме следващите занятия.

— Да. Не закъснявай — каза разсеяно той.

Лилия тръгна. Когато отново погледна през рамо, той продължаваше да стои там, вперил поглед в далечината, но този път на лицето му бе изписано изумление.

В каруцата беше невероятно задушно и горещо, и Лоркин просто спря да брои колко пъти му се налагаше да си стиска носа, за да не кихне. Както всички роби в превозното средство, и той бе покрит със сива прах, чието предназначение беше да избива въшките. По същата причина косата му бе остригана до кожа. Глезените му бяха оковани с вериги към една метална скоба, забита в центъра на каруцата.

Гърбът го болеше и пареше там, където бе попадал камшикът и той непрекъснато трябваше да възпира желанието си да изцели нараняванията. За наказанията му нямаше никаква причина, освен желанието на каруцаря да докаже превъзходството си, след като началникът на робите на ашаки Ачати му беше казал, че „онзи там е проблемен“. Той избягваше да поглежда спътниците си и се опитваше да скрие гнева, който съдбата им пораждаше в него. Това бяха отрепките сред градските роби, твърде стари, увредени, грозни или непокорни, за да бъдат използвани от бившите си господари. Те знаеха, че ги откарват да работят в една мина в южния край на Стоманения пояс.

Размяната стана бързо, без много въпроси, които да забавят продажбата. Очевидно някои сачаканци смятаха, че родените в някое домакинство роби трябва да получават грижи от господарите си, ако са му служили добре или са пострадали по време на служба. Понякога те се приближаваха до каруцата и проклинаха собствениците, които бяха продали робите си. Днес наблизо нямаше никой от тях. Беше се дотътрил до края на града, без да привлече ничие внимание.

Сега бавно се отдалечаваше по пътя. Лоркин затвори очи и се замисли за бягството си от Дома на Гилдията.

Тайенд бе измислил начин да измъкнат Лоркин от сградата, без да привлекат вниманието на наблюдателите. Те може би знаеха точния брой на робите, които бяха дошли с Ачати, затова той отиде до каретата и каза на един от робите, че го оставя в Дома на Гилдията, за помага в надзираването на Лоркин, но всъщност за да шпионира магьосниците.

Щом робът бе приет с благодарности и изпратен при останалите, Лоркин облече дрехите на Ачати, като ги подпълни с чисти парцали, а сачаканецът остана само по набедрена превръзка, каквато носеха робите. Ако не се притесняваха толкова силно, че планът им ще се провали, щеше да е изключително забавно да наблюдават как Тайенд обучава знатния ашаки да върви като роб.

Както винаги дворът на Дома на Гилдията беше осветен само от един фенер и двамата трябваше да се движат с извърнати настрани лица. По предложение на Тайенд те действаха бързо, без да се помайват — Лоркин изскочи от къщата и бързо се качи в каретата, а Ачати отиде отзад и се качи на капрата. Двамата напуснаха Дома на Гилдията без проблеми. През целия път Лоркин седеше като вцепенен в каретата и очакваше някой да им извика да спрат, но нищо такова не се случи. Щом каретата премина през портала на именито на Ачати, сачаканецът бързо се шмугна в каретата и двамата си размениха дрехите.

Спасителят на Лоркин му каза да стои вътре, а самият той излезе и поведе тих разговор с някакъв мъж, който се оказа началникът на робите в имението. Ачати се върна в каретата, за да му обясни плана си. Лоркин отново трябваше да се предреши на роб, но този път трябваше да се подготви за по-грубо отношение — с надеждата, че сред робите на Ачати има Изменници.

„Освен това трябва да се надявам, че те ще ме видят и ще ме разпознаят, и след като видят, че съм качен в каруцата, да изпратят съобщение на останалите Изменници, които да намерят начин да спрат каруцата и да се освободят, без да разкрият своята, и моята, самоличност“.

Погледнат по този начин, планът включваше твърде много аспекти, които да се объркат.

„Какво е най-лошото, което би могло да се случи? Да стигна до мината. Планината Стоманения пояс минава по границата между Сачака и Киралия. Колко ли трудно ще е да се освободя с магия и да измина пътя до Киралия?“

А колко щеше да е трудно зависеше от това дали мината се управлява от сачакански магьосници. Или ако из планините обикаляха ичани.

„Трябва да напусна каруцата преди да стигна дотам, когато наоколо все още няма сачакански магьосници, но вече сме се приближили до планината. Ще ми се да знаех как изглежда Сачака в южния си край. Дали пустошта се простира до морето? Дали ичаните стигат чак дотам?“

Каруцата започна да забавя ход. Лоркин отвори очи и се огледа, откривайки едновременно страх и надежда в очите на останалите роби. Стомахът му изкурка. Може би щяха да им дадат храна и вода.

Каретата спря и отвън се чуха гласове.

— Този кладенец сигурно ще се срути. Не искам да рискувам никой от моите. Те са здрави и сръчни — дочу се надменен глас.

Каруцарят отговори нещо с нисък, подмазващ се тон. Лоркин не можа да чуе думите.

— Кажи си цената — заповяда надменният глас.

Последва мълчание, после каруцата се размърда и отзад се чуха стъпки. Ключалката изтрака и вратата се отвори. Вътре нахлу ярка светлина, която заслепи Лоркин.

— Този ще свърши работа.

— Той създава проблеми.

— Значи ще се радваш да се отървеш от него. Ако оцелее и създава проблеми, ще ти го продам отново. Ето.

Чу се звънтене на монети. Очите на Лоркин започнаха да свикват със светлината. Той различи един ашаки до каруцаря, който се беше навел и отключваше веригите на един от робите.

Сърцето му подскочи, когато разбра, че е собствената му верига.

За миг се поколеба дали да не си пробие път навън с магия, но се спря. „Където и да се озовеш, все ще има Изменници — каза си той. — Те ще те открият. Ще те освободят“.

Очевидно работата, за която щеше да го използва сачаканецът, беше опасна, но Лоркин винаги можеше да се защити с магия. „Поне никой от останалите роби няма да рискува живота си“.

— Ела — каза каруцарят, хвана Лоркин за крака и го дръпна. Лоркин се надигна и прескочи краката на останалите роби, които седяха между него и отворената врата. Наложи се да скочи от каруцата на земята и веригите на краката му попречиха да запази равновесие. Той се стовари по лице на земята.

„Поне си спестих унижението да се хвърлям по очи на земята пред новия си собственик“.

— Остани там — рече надменният глас.

Мъжът изчака каруцата да се отдалечи, преди да заговори отново. Но Лоркин успя да се огледа и видя други двама роби, които стояха до сачаканеца.

— Ставай. Върви след мен.

Лоркин се подчини. Веригите дрънчаха и ограничаваха крачките му. Сачаканецът и двамата роби минаха през малка порта и се озоваха в малък двор. Там ги очакваше Друг роб с голям чук в ръка.

— Отърви го от тези неща — нареди сачаканецът.

Робът му посочи една пейка. Лоркин седна и послушно протегна крака към мъжа. След няколко разтърсващи точни удара веригите паднаха от глезените на магьосника.

Сачаканецът наблюдаваше с отегчено изражение. След това махна с ръка на Лоркин да го последна и тръгна към сградата. Двамата влязоха в банята и ги обгърна влажен, ароматен въздух. Мъжът му посочи купчината дрехи, струпани върху един дървен стол.

— Измий се и се облечи. Не се бави. Не разполагаме с много време.

Лоркин погледна назад и видя, че двамата едри роби не са ги последвали в сградата. Сачаканецът се усмихна без капчица надменност и излезе от помещението. Останал сам, Лоркин се загледа след него.

„Тук нещо не е наред“.

Когато се приближи до стола, магьосникът вдигна най-горната дреха от купчинката. Сърцето му подскочи, после замря и той се ухили.

Това бяха семплите, удобни дрехи на Изменник.

Глава 14 Нова промяна в плана

— Желая ви безопасно пътуване — каза Наблюдателят Ортън и каретата напусна двора на Крепостта. Стената над главата му бе осеяна с множество малки прозорци, които гледаха към Сачака, някои — ярки квадратчета светлина, други — тъмни и почти невидими. Сония продължи да гледа към сградата, докато тъмнината не я погълна.

След това угаси малкото кълбо светлина, което се рееше под тавана на каретата. Тъмнината й се струваше по-подходяща за обсъждането на тайни, но въпреки това тя се поколеба.

— Какво облекчение е да научим, че Лоркин е успял да избяга от града — каза Регин.

— Да — отвърна Сония. — Денил също ще бъде доволен. Не знам как е успял да го уреди, но рискът е бил твърде голям. Макар че… трябва да сме сигурни, че съобщението е изпратено от Изменниците и случилото се е истина.

— Смятате, че може да е лъжа?

Сония поклати глава.

— Не и ако е изпратено от Изменниците. Не спирам да се притеснявам, че всичко това може да е изкусна измама, организирана от крал Амакира. Лоркин също може да е бил подмамен, защото докато разговаряхме чрез кръвния пръстен, аз не усетих у него никакво съмнение. — Тя се намръщи. — „Всъщност изобщо не долових чувства или мисли. Много странно. Пръстенът би трябвало да ми позволи да го правя. Сякаш… ах, разбира се“. По някакъв начин Лоркин защитаваше мислите си. Може би точно така, както пръстенът на Наки защитаваше нейните. Дали носеше подобен камък? „Дали пръстенът на Наки е принадлежал на Изменниците? И ако е така, как ли се е озовал в Киралия? Тя каза, че се е предавал между жените в семейството й. Дали някоя от тях е била Изменница?“

— Пръстенът у него ли е?

— Да — отвърна Сония.

— Значи така сте научила, че съобщенията идват от Изменниците — каза Регин повече на себе си, отколкото на нея.

Тя го погледна, по-скоро погледна към очертанията му в мрака. Оставаха им няколко часа, преди да изоставят каретата. Сония се замисли върху колебанието си да разкрие пред Регин и другата си мисия в Сачака. Изменниците я бяха уверили, че пътят напред е безопасен, макар да й бяха препоръчали да пътува през нощта и колкото се може по-тихо. Признаеше ли го на Регин, той щеше да започне да задава въпроси. Ако премълчеше, докато не настъпеше моментът да изоставят каретата, може би нямаше да разполага с достатъчно време да му отговаря, преди да ги принудят да мълчат. „Да, мисля, че трябва да го направя сега“.

— Лорд Регин — започна тя и видя в полумрака как главата му бързо се обърна към нея. — Освобождаването на Лоркин не е единствената ни задача. Има и още една.

Той се поколеба, преди да отговори.

— Така си и мислех. Добре. Каква е другата?

— Трябва да се срещнем с Изменниците. Те искат да обсъдим възможността за съюз и търговия.

През тракането на колелетата се чу въздишката му.

— Аха.

— Кочияшът ще спре след час-два. Тогава ще слезем от каретата и ще тръгнем пеша на север. Изменниците ми оставиха насоки накъде да вървим. След няколко дни те ще ни посрещнат и Лоркин ще бъде с тях.

— И ми го казвате в последния момент.

— Да, и ако имах възможност, щях да го премълча още известно време. Трябваше да останете в неведение, в случай че бъдем заловени от крал Амакира и съзнанието ви бъде разчетено.

— А вашето?

— То е защитено.

Сония очакваше от него да попита как, но подобен въпрос не последва. Той не каза нищо. В мълчанието му се усещаше укор.

— Това не означава, че ние — Гилдията — не ви вярваме — започна тя. — Просто…

— Знам — прекъсна я Регин. — Няма значение. — Той въздъхна. — Всъщност едно нещо има значение. Вие вярвате ли ми?

Тя се поколеба, зачудена как да интерпретира тона му. Той не бе обвинителен, но в него се усещаше настойчивост. Ако избегнеше отговора, това щеше да обтегне отношенията им.

— Вярвам ви — каза му тя и почувства, че е искрена. В същото време осъзна, че той я бе притиснал по някакъв начин и реши, че трябва в отговор да направи същото. — А вие вярвате ли ми?

Тя отново го чу да въздиша, този път по-бавно.

— Не съвсем — призна си Регин. — Не защото ви смятам за ненадеждна, а… знам, че не ме харесвате.

Сърцето й подскочи.

— Не е вярно — отвърна бързо тя, преди старите спомени да се надигнат и отговорът й да прозвучи сковано. — Не винаги. Знаете защо. Няма нужда да го обсъждаме отново. То вече е минало.

Той помълча известно време.

— Извинявам се. Не трябваше да повдигам отново този въпрос. Понякога ми е трудно да повярвам, че сте ми простила и че дори ме харесвате.

— Ами… така е. Вие сте… добър човек.

— Вие ме направихте такъв. — В тона му се бе промъкнала топлина. — В онзи ден, по време на нашествието.

Сония затаи дъх и се изпълни с тъга. „И в онзи ден умря друг добър човек“. Внезапно думите заседнаха в гърлото й и тя почувства страх — не за пръв път — че щом тръгне в мрака из планината, спомените ще се завърнат. „Но този път с друг спътник. Друг мъж“.

— Какво има?

Тя примигна изненадано. Как успяваше да разбере кога е разстроена? Тогава осъзна, че скалната стена от едната им страна е изчезнала и в каретата прониква слабата светлина на полумесеца. Сония си пое дълбоко дъх и бавно го издиша, възвръщайки самоконтрола си.

— И двамата се променихме в онзи ден. Вие към по-добро, аз към по-лошо.

— Само някой глупак би си помислил това за вас — каза й той, разбирайки погрешно думите й. — Вие спасихте нас и Гилдията. Оттогава ви се възхищавам.

Тя го погледна, но лицето му се криеше в сенките. Как можеше той да разбере горчивината и омразата й към себе си, които бяха последвали смъртта на Акарин? „Макар съзнанието ми да знае, че вината не е моя, сърцето ми никога няма да го повярва“.

Лунната светлина стигна до лицето му и разкри изражение, което тя виждаше рядко напоследък. Тя осъзна, че в думите му се криеше намек от усмивка. Какво й беше казал той? „Оттогава ви се възхищавам“.

Сония извърна поглед. Цялото му съперничество и омразата към нея и всичко, което тя представляваше, се бяха превърнали в нещо напълно различно. „Което е също така незаслужено. Но ще е неблагодарно от моя страна да му го кажа. Предпочитам възхищението пред недоверието и презрението“.

Възхищението и приятелството бяха много различни. Също както се различаваха приятелството и любовта. „Виждала съм ученици, които се мразят, а след завършването стават приятели. Това не се случи при нас. Освен това съм виждала хора, които се мразят, но прескачат приятелството и се влюбват“. Сърцето й подскочи. „Чакай малко… Не може да бъде. Не, той нямаше предвид точно това възхищение“.

Сония отново го погледна, но не успя да зърне изражението му. Вниманието на Регин бе насочено към нещо извън каретата. Той се размърда и се наведе напред.

— Значи това е пустошта — каза магьосникът с приглушен глас.

Сония надникна през прозореца. Слабата лунна светлина едва докосваше върховете на безбройните дюни, създавайки зловещи сенки.

— Да — отвърна тя. — Стига чак до хоризонта.

— Засега. Как сме успели да го направим? — зачуди се Регин. — Къде е изгубено цялото това познание?

— Според Оусън, посланик Денил е открил няколко интересни архива.

— Имате ли представа как може да се възстанови земята?

Тя поклати глава.

— Ако някой магьосник успее да превърне пустошта в плодородна почва, това ще е най-великото постижение на всички времена.

Регин се загледа в пустинния пейзаж, после отново се облегна назад.

— След няколко часа ли казахте?

— Да. Кочияшът знае какви знаци да търси. Той ще ни остави там, после ще продължи към Арвис и Дома на Гилдията, където ще остави пощата и разни доставки. Казах му, че след като Лоркин е свободен, няма нужда да ходим в Сачака, но искаме да видим изгрева над пустошта, след което ще се върнем пеша в Крепостта.

— Смел мъж, да пътува без магьосници — каза Регин. — Предполагам, че никой от нас няма да е в безопасност, ако сачаканският крал реши да ни нападне. Или ичаните. Или Изменниците.

— Не, но трябва да се надяваме, че Изменниците са на наша страна. Те ни увериха, че ще държат шпионите на ичаните и на краля далеч от нас.

— Наистина ли? С нетърпение очаквам да се срещна с тях.

Сония кимна. „Аз също. Не само защото най-после ще видя Лоркин и ще се убедя, че той ще се прибере в безопасност у дома, а и защото искам да се срещна с хората, които са го впечатлили толкова силно, че да се съгласи да ги последва в тайния им град, макар да е знаел, че може би никога няма да го напусне“.

След като Аний и Лилия излязоха, в подземната стая се чуваше само дишане. Гол седеше на един от дюшеците, които беше ушил, облегнал гръб на стената. Сери седеше на един от откраднатите столове. Той се замисли върху онова, което Лилия му беше казала за Калън и защо Гилдията търси семена на роет.

— Той каза, че ще се отърве от Скелин, след като се сдобият със семена и тогава може би ще имат нужда от помощта ти, ако все още си склонен да им я предоставиш — му беше казала тя.

— Можем ли да им се доверим? — попита на глас Крадецът.

Гол изсумтя.

— Би трябвало аз да те питам. Ти си експертът по Гилдията. Как мислиш?

Сери си пое дълбоко дъх и въздъхна.

— Първо ще се погрижат за себе си и за Домовете, а след това за „народа на Киралия“.

— Който не включва Крадците и престъпните типове.

— Не, освен ако тези Крадци не им помагат, и то само ако обществото не знае за това.

— Ще се чувстват задължени да ни помогнат. — Телохранителят погледна Сери. — Нищо, че в момента не сме им от помощ и Сония я няма. Защото сме им помагали в миналото.

— Насявам се. — Сери въздъхна. — Колкото по-скоро се върне Сония, толкова по-добре — промърмори той, по-скоро на себе си. — Не ми се иска да се доверявам на Калън, ако наистина е пристрастен към роета, както казва Лилия.

— Аха — кимна Гол. — Но ако искаше да ни предаде на Скелин, той щеше се съгласи с плана ти и изобщо нямаше да говори за изчакване. Щеше да уреди среща и вместо него щеше да се появи Скелин.

— Вярно. Но въпреки това предпочитам да съм тук, където можем да изчезнем, ако се наложи, вместо да стоя затворен в някоя стая на Гилдията.

Гол кимна.

— Поне можем да наглеждаме онова мазе, за да разберем, ако се сдобият със семена на роет. Трябва да изчакаме, докато растенията достигнат размера на онези, които видяхме, за да могат магьосниците да разберат дали семената са истински.

— Знаеш ли как изглежда растението?

Гол се намръщи и поклати глава.

— Аний може и да знае. Нали нейният приятел го пушеше?

— Или приятелка. Тя така и не ми каза.

Лицето на телохранителя помръкна и той извърна поглед. „Изчерви ли се той?“ Сери не се сдържа и се усмихна.

— Преди да обмислят нашия план, може и да опитат други начини за залавяне на Скелин. — Гол забарабани с пръсти по стола. — Ако нямат желание да работят с Крадец.

— И да нямат желание, едва ли няма да им хареса да го използват като примамка — изтъкна Сери.

Гол се засмя.

— Така си е.

— Ако искат да пробват плана ни… — Сери се замисли. — Мисля, че трябва да сме готови за тях. Трябва да сме заложили капана.

— Няма ли да е просто загуба на усилия, в случай, че решат да не работят с нас?

— Че какво друго имаме да правим? — Сери въздъхна. — Намираме се точно под Гилдията. Това ни дава предимство. Ще ми се… Ще ми се да имаше начин да вкарам Скелин право в ръчичките им, независимо дали Гилдията го иска или не.

— Капан и за Скелин, и за тях.

— Капан, който ще привлече вниманието им, когато — и само когато — Скелин дойде да души наоколо.

Очите на телохранителя блеснаха.

— Сещам се за нещо. То със сигурност ще привлече вниманието на магьосниците. — Той се замисли. — Трябва да ида до града да взема някои неща. И ще трябва да го заложим на някое здраво място, за да не се погребем случайно. Тук долу има ли такова място?

— Мисля, че се сещам. — Сери взе фенера. — Ела с мен.

Гол се изправи, без дори да изпъшка, и излезе след Сери от стаята. „Радвам се, че толкова бързо се излекува — помисли си Сери. — Когато съм с него и Аний, се чувствам два пъти по-стар. Ако някога си върна предишния живот, ще се заобиколя с разни раздразнителни старци, за да се чувствам по-млад.“

Той поведе Гол по коридора. Скоро стигнаха до стаите, където Сери се бе натъкнал на Аний и Лилия. Гол взе фенера от ръката му и влезе в първата, огледа здравите тухлени стени и сводестия таван.

— Това тук е в много по-добра форма от стаята, в която живеем — каза телохранителят. — Защо не отседнем тук?

— Аний ги намери съвсем наскоро. — Освен това тук имаше нещо, което го притесни и накара сърцето му да бие ускорено. Когато Гол свали фенера, светлината му се отрази в една прашна, счупена чиния. Сери вдигна парчетата. Върху едното бе отпечатан символът на Гилдията. Той потрепери, връхлетян от спомени. „Това ли е стаята, където някога ме беше заключил Фергън? Не можах да я огледам хубаво. Дни наред живях в мрак“.

— Това е близо до сградите на Гилдията. По-бързо можем да избягаме, ако се наложи, а и за Лилия ще е по-лесно да ни посещава. Да си преместим нещата тук — каза Год.

Сери въздъхна, прогони спомените и неудобството си и кимна.

— Добре, но нека да изберем друга стая. Тази е едва първата. Хубаво ще е да бъдем предупредени малко по-рано, ако някой се приближава.

Когато последният от робите, които носеха храната, напусна стаята, Тайенд погледна към Денил.

— Сега, когато Лоркин вече е далеч, какво ще правиш с нежелания ни гостенин?

Денил погледна към храната и изгубил апетит, въздъхна. Той обгради себе си, Тайенд и Мерия с бариера, за да не може никой да чува разговора им.

— А ти какво предлагаш? — попита в отговор магьосникът.

След фалшивото отвличане бе минал цял ден. Сави редовно източваше енергията на шпионина. Тъй като тя бе главната робиня в кухнята, никой от останалите не намираше за странно, че само тя имаше правото да влиза в единия от кухненските складове.

— Виждам само два изхода — или да го убием, или Сави да си тръгне.

Денил съвсем изгуби апетит.

— Тъй като второто не е възможно, остава ни само един избор.

Мерия се намръщи.

— Но независимо дали кралят се престори, че шпионинът му е роб или признае, че не е, вие ще сте нарушил закона.

Тайенд кимна.

— По-добре да си наказан за унищожаване на кралска собственост, отколкото за убийство. Може би трябва да го направиш да изглежда като инцидент.

„Защо трябва аз да го направя? — помисли си Денил. — Защото имам най-висок пост в дома. Всъщност Тайенд не е ли по-висш от мен, като посланик на цяла държава?“

— Ако Сави убие мъжа чрез черна магия, ще бъде ясно, че никой от нас не го е направил — предложи Мерия.

— Но ще стане ясно, че наблизо има Изменник — изтъкна Тайенд.

— Но тя може да блокира разчитането на съзнания, нали?

— Ако кралят знае, че никакъв роб не е влизал в Дома, и е твърдо решен да открие кой е Изменникът, той може да накара да ги измъчват всичките.

— Или да ги избие — додаде Тайенд.

Появи се един роб. Денил осъзна, че това е Тав, портиерът. Мъжът се хвърли по очи на пода.

— Внимавайте какво говорите — предупреди Денил, преди да свали бариерата.

— Какво има, Тав?

— Имате някой пред вратата — изпъшка мъжът.

— Провери кой е.

Робът бързо се отдалечи. Докато чакаха завръщането му, в Господарската стая цареше тишина. Бързите, тихи стъпки ги предупредиха за появата на роба.

— Послание — обяви той.

— Донеси ми го — нареди Денил, преди мъжът отново да се просне на пода. Робът бързо се приближи до него, стиснал свитъка в двете си ръце. Денил го взе и махна с ръка. — Остави ни.

Той разви листа хартия. Тайенд и Мерия се наведоха към него, за да го прочетат.

— Призоваване в двореца — промърмори Мерия.

— „Веднага“ — прочете Тайенд.

Денил остави листа хартия да се свие на руло.

— Каквото и да правим, трябва да го направим сега. Кай!

Личният му роб се появи от коридора.

— Доведи Сави. — Когато мъжът излезе, Денил заговори тихо. — Най-разумно е да попитаме нея какво смята за подходящо.

Не чакаха дълго. Жената влезе и се хвърли по очи на пода също толкова бързо, колкото всеки обикновен роб.

— Храната ли не ви хареса, господарю? — попита тя.

Денил погледна към чинията си, в която стоеше недокоснатата храна. Той въздъхна и отново вдигна бариерата.

— Привикват ме в двореца — каза й той. — Трябва да решим какво да правим с шпионина на краля. Какво ще ни посъветваш?

Тя се намръщи.

— Ами… смяната на дрехи този път няма да свърши работа.

Тайенд рязко се изправи.

— Аха!

Всички се обърнаха към него.

— Какво? — попита Денил.

Елийнецът протегна ръка с дланта нагоре.

— Почакайте, дайте ми само минутка. Имам идея… — Тайенд затвори очи, устните му помръднаха, след което кимна. Той се обърна към Сави. — Кажи ми дали това ще се получи — можеш ли да се престориш на някой от робите-кочияши, макар че това не е обичайната ти работа и си жена?

Тя се намръщи.

— Щом се получи при ашаки Ачати, ще се получи и при мен.

— Има ли някое безопасно място по пътя към двореца, където Денил може да те остави?

Очите й проблеснаха.

— Да.

Тайенд погледна към Денил.

— Мисля, че това е най-добрата ни възможност. Ако изведем Сави оттук, няма нужда да убиваме похитителя.

Денил кимна, изпълнен с облекчение, докато не се сети, че живият похитител може да разкрие не само, че Сави е Изменница. „Но кралят няма да признае публично, че мъжът е негов шпионин. Което е много неприятно, предвид всичко, през което преминахме. Освен ако…“

— Ще го вземем с нас — реши той.

Мерия се ококори, но Тайенд се изкиска.

— Смяташ да разкажеш всичко на краля.

— С изключение на това как Лоркин се е измъкнал.

— Тогава и аз идвам с теб. Искам да видя това.

— Тайенд…

— Не, Денил. Трябва да го видя. Ако не го направя, моя крал ще бъде ужасно разочарован.

Денил не можеше да възрази на това. „Добре ще е да има и друг свидетел, освен мен, Оусън и сачаканския съд“. Той свали заглушаващата бариера.

— Мерия, иди със Сави да доведете шпионина. Кай! — Мъжът се втурна в стаята. — Приготви ми каретата.

Сави и Мерия излязоха бързо, последвани от Кай, а Денил отново издигна бариерата. Тайенд потриваше ръце. Внезапно спря и усмивката се изтри от лицето му.

— Надявам се, че участието на Ачати няма да бъде открито.

Стомахът на Денил се сви. Той въздъхна и остави чинията си на пода. Предишната нощ бе лежал буден, като ту се притесняваше, че Ачати ще предаде Лоркин, ту се тревожеше заради рисковете, които приятелят му поемаше, помагайки на Лоркин да избяга.

Тайенд заговори с нисък глас, въпреки бариерата.

— Снощи ми хрумна… Ами ако кралят нареди на Ачати да носи някой от онези кръвни пръстени? Те позволяват на създателя им да чете мислите на приносителя, нали? Докато пътувахме към Дюна, аз бях сигурен, че Ачати общува с краля. Съмнява ме, че кралят ще носи нечий кръвен пръстен и че ще рискува четенето на мислите му, затова сигурно е дал някой от своите пръстени на Ачати. Дали сега Ачати ще откаже да носи пръстен?

— Не знам. — Денил поклати глава. — Ачати знае какво прави.

— Ами… Надявам се, че няма да се жертва заради нас. Оказа се по-добър, отколкото очаквах. Харесвам го.

Денил погледна Тайенд с изненада и признателност. „Това, че харесва Ачати, ме кара да харесвам него — осъзна той. — Освен това отношението на Тайенд ме кара да харесвам Ачати още повече. — Само защото сачаканецът беше помогнал на Лоркин. — Но на каква цена?“

Тихи стъпки обявиха завръщането на Сави. Тя буташе пред себе си шпионина, завързан, със запушена уста. Мъжът залиташе така, сякаш бе изтощен. Сави сигурно отново бе източила енергията му.

Докато вървяха по коридора към изхода, всички мълчаха мрачно. Каретата не ги очакваше, но скоро вратите на конюшнята се отвориха и оттам се появиха конете и колата. Денил нареди на Сави да се качи отзад, до обичайния роб, след което вкара шпионина в каретата. После се качи и той, следван от Тайенд.

— Успех — каза тихо Мерия и затвори вратата зад тях.

По заповед на Денил каретата напусна двора на Дома на Гилдията. Двамата с Тайенд пътуваха в мълчание. Те не можеха да обсъждат плановете си пред шпионина, а ситуацията не предполагаше приятелски разговори. Шпионинът се беше свил на седалката срещу тях и уплашеният му поглед прескачаше от единия към другия, което си беше доста смущаващо. Когато кочияшът внезапно извика, всички подскочиха.

Каретата започна да забавя ход. Денил отвори прозореца и надникна навън.

— Какво има?

— Робинята, господарю. Тя скочи и избяга.

Денил се поколеба и погледна назад, но Сави вече беше изчезнала.

— Не можем да спрем — каза той на мъжа. — Продължавай към двореца.

Може би споменаването на двореца бе накарало шпионина да спре да ги гледа. Изпълнен с облекчение, Денил прекара остатъка от пътуването в обмисляне и усъвършенстване на плана си и събиране на смелост. Когато пристигнаха, той измъкна мъжа навън. Избута го пред себе си и закрачи към двореца, оставяйки Тайенд отзад.

Пазачите ги наблюдаваха напрегнато, но не ги спряха. Щом влезе в коридора, Денил със задоволство забеляза, че кралят е събрал голяма публика от ашаки за срещата, включително такива, които според Мерия, не бяха съгласни с начина, по който се бяха отнесли с Лоркин. „Идеално“. Ачати стоеше близо до трона и за голямо облекчение на Денил не изглеждаше притеснен.

Когато магьосникът блъсна шпионина на пода, монархът повдигна вежди. Следвайки протокола, Денил коленичи, а Тайенд, който бързаше зад него, се поклони.

— Станете, посланик Денил. — Кралят погледна към шпионина.

— Кой е този?

— Просто ви връщам човека, за който научих, че е ваш шпионин — отвърна Денил, докато се изправяше.

Кралят впери поглед в него.

— Мой шпионин.

— Да, ваше величество. Снощи този мъж се опита да отвлече помощника ми, лорд Лоркин. Една Изменница му попречи. Освен това разчете съзнанието му и научи, че мъжът е бил изпратен от вас. — Денил огледа ашаките, които изглеждаха развеселени, но не и изненадани. — Предлагам някой тук да разчете съзнанието му, за да го потвърди.

Въртяха се глави. Разменяха се погледи. Бяха промълвени няколко думи. Кралят не им обърна никакво внимание и продължи да гледа Денил.

— Много добре. Ашаки Рокарио, бихте ли изпълнили молбата на посланик Денил и после да ни кажете дали обвиненията му са истина.

Никой от групичката не възрази, когато един мъж с прошарена коса пристъпи напред. Всички го наблюдаваха, докато разчиташе съзнанието на шпионина. По всичко личеше, че сачаканецът прави подробно и внимателно разчитане, защото то продължи по-дълго от останалите, на които Денил бе свидетел. Когато накрая пусна шпионина, мъжът отново се свлече на пода и протегна ръка към краля като човек, който моли за прошка.

— Е, ашаки Рокаро? — попита настоятелно кралят.

Сачаканецът погледна към шпионина, после към Денил и накрая към събралите се ашаки.

— Истина е — каза той.

Денил се изненада. Той очакваше, че мъжът ще отрече или ще каже, че шпионинът наистина го е вярвал, но няма никакви доказателства, че заповедта е дошла от краля. Когато Денил погледна към монарха, той не видя по лицето му нито притеснение, нито вина и стомахът му се сви.

— Казвате, че ви е помогнала Изменница — попита кралят.

Денил се поколеба, усещайки предупредителни тръпки по гърба си.

— Трудно можехме да й откажем.

— Къде е тя сега?

— Не знам. Не е в Дома на Гилдията.

— А Лоркин?

— Изчезна.

— Къде?

— Не знам. Сигурно при Изменниците.

— Като че ли те са предпочитаната му компания напоследък. — Кралят се обърна и се усмихна на Ачати одобрително. — Но поне спечелихме онова, което всички искахме — свобода за Лоркин в замяна на информация.

„Информация?“ Внезапно Денил си спомни обещанието на Лоркин към Ачати: „Ще отговоря на въпроса, който най-силно вълнува вашия крал. Ще ви кажа къде се намира убежището на Изменниците“.

Денил не вярваше, че Лоркин ще изпълни обещанието си. Предполагаше, че младият магьосник е намислил някаква измама. Ами ако наистина бе издал на Ачати местоположението на Убежището? Ами ако Ачати бе предал Лоркин на краля и не му бе помогнал да избяга? Дали Изменниците не бяха излъгали, че са го спасили, за да могат да си отмъстят на Лоркин за издаването на дома им? Или просто все още не знаеха какво е направил той?

Кралят погледна към шпионина.

— Предполагам, че трябва да ви благодаря за това, че ми върнахте шпионина, макар че той едва ли може да бъде наречен така. — Кралят се извърна към Денил и Тайенд. — Можете да се върнете в Дома на Гилдията, посланици.

Глава 15 В пустошта

Нощният въздух бе изненадващо студен, предвид колко горещо беше в пустошта през деня. Лоркин дръпна юздите, възпирайки за пореден път издръжливата дребна магарица, която яздеше, от опитите й да настигне големия кон отпред. Тя тръсна възмутено глава и той чу плискането на водата в буретата, които бяха привързани от двете й страни.

Яздеха от залез слънце предишния ден. Фалшивият ашаки на Изменниците бе отвел Лоркин с каретата си до края на пустошта и го бе оставил там заедно с двама роби от близкото имение. Робите казаха на младия магьосник, че могат да го отведат само до хълмовете, където щеше да ги посрещне група Изменници. Макар да имаха товарен кон, те не можеха, без да предизвикат подозрение, да го натоварят с толкова много храна и вода, които да им стигнат за пътя до планината и обратно.

Поглеждайки през рамо на изток, Лоркин видя, че небето започва да просветлява. Той не беше спал на закрито повече от ден, а предишните две нощи се беше свивал върху тясната пейка в каруцата. Макар да можеше да прогони умората чрез лечителската си сила, продължителното пътуване и непрекъснатият страх да не бъде открит, бяха изтощителни. Хубаво щеше да е поне малко да поседи някъде, но се съмняваше, че скоро ще може да се наслади на почивка.

Надеждата, че Тивара ще бъде сред Изменниците, които ги очакваха, му вливаше енергия всеки път, щом се сетеше за нея. Мисълта за топлата й усмивка, гласът й, докосването, на голата й кожа. „Скоро“ — помисли си той.

Щеше да е много разочарован, ако тя не беше в групичката, но нямаше да се изненада. Тивара бе получила забрана да напуска града в продължение на три години, като наказание за убийството на Рива.

„Но поне там е в безопасност и ако не ме посрещне, мисълта за нея ще ме поддържа, докато не я видя“ — реши той.

Звукът от щракащи зъби го върна към действителността. Той видя, че магарицата е настигнала коня и се опитва да го ухапе, и бързо дръпна поводите. „Лудо злобно добиче — помисли си той, проклинайки на глас. — Добре, че не се опитва да го прилага и на хора“.

Макар че тя послушно забави ход, конят отпред направи същото. Лоркин отвори уста да предупреди роба, но бързо я затвори, когато мъжът му махна с ръка да мълчи. Всички спряха. Дори магарицата на Лоркин застина и наостри уши.

Магьосникът не чуваше нищо, но единият от робите слезе от коня и притича до близката дюна. След като поклеча там известно време, той се върна бързо при тях.

— Група от осем души — промърмори той.

Другият роб кимна и се обърна към Лоркин.

— Сигурно са Изменници. Ичаните пътуват сами, само с неколцина роби.

Лоркин кимна. Сърцето му препускаше. Той се накани да слезе от добичето, но робът се намръщи и поклати глава.

— Остани. Просто за в случай, че грешим.

Другият роб отново се качи на коня. Тримата се придвижиха до една дълга, ниска дюна, която ги прикри наполовина, но заради развиделяващото се небе зад гърба им щеше да е малко трудно да ги забележат.

„Ами ако е някой ичани? — Лоркин усети ледените тръпки, които се промъкваха под дрехите му. — Ами ако са повече от един? Можем да побегнем, но ще стигнем ли далеч? Ще мога ли достатъчно дълго да възпирам с магия опитите им да ни заловят, за да успеем да се измъкнем? Едва ли е останало много от магията на Тивара, но дори да бях запазил всичко, едва ли ще мога да победя няколко ичани“.

В долината между дюните се появиха няколко фигури. Светлината от небето беше станала по-топла и обливаше новодошлите със златни лъчи. Макар всички да носеха панталони и туники, мъжете и жените се различаваха лесно. Всеки имаше колан на кръста си, на който висеше ножница. За разлика от камите на ашаките, дръжките на ножовете им не бяха украсени, а каниите бяха прави, а не закривени. Когато Лоркин разпозна водача, той въздъхна с облекчение.

Савара.

Тя се запъти към тях, устремена, но без да бърза. Лоркин погледна към останалите в търсене на лицето, което най-много искаше да види. Пулсът му се ускори, макар да се подготвяше за разочарованието. Когато очите му откриха нейните, той реши, че може би бърка. После тя се усмихна и сърцето му подскочи от неистовия копнеж да я притисне в прегръдките си и да усети тялото й до своето. Робите слязоха от конете и той ги последва, но се насили да остане на място и да посрещне кралицата на Изменниците.

— Гал. Тика. На точното място — каза Савара, когато стигна до робите, и се усмихна. После се обърна към Лоркин. — Радвам се да ви видя отново, лорд Лоркин. Притеснявахме се, че може да се наложи да нахлуем в двореца, за да ви измъкнем. Не сме го правили от векове.

Лоркин притисна длан към гърдите си и зачака. Тя се усмихна тъжно и кимна.

— И аз се радвам да ви видя, ваше величество — каза той. Тъй като не беше запознат с протокола на Изменниците при смърт на монарх, магьосникът реши да говори направо. — Новината за смъртта на кралица Зарала ме натъжи, но се зарадвах да чуя за вашия избор.

Савара наведе очи.

— Тя няма да бъде забравена. — Жената сви устни и се обърна към робите. Докато им благодареше, Лоркин изпиваше с поглед Тивара и едва се удържаше да не махне нетърпеливо. „Като че ли са минали месеци откакто я видях за последен път“.

Робите отново се метнаха на конете, единият хвана юздите на магарицата на Лоркин и поеха на изток. Постепенно се изгубиха зад дюните, в посока към оранжевото слънце, което намекваше за настъпващата дневна горещина.

— Така, сега трябва да потеглим колкото се може по-бързо — каза Савара, като се обърна към групата си и го подкани с протегната ръка. — Майка ви ни чака в планината.

Той се изпълни с благодарност и нетърпение, но забрави и двете, когато Тивара излезе напред да го посрещне. Тя се усмихваше широко.

— Изпитах такова облекчение, когато кралят те освободи. Савара каза, че той не би се осмелил да те нарани, но това не сложи край на притесненията ми. — Тя го хвана за ръцете. Пристъпи към него и го целуна бързо, но се отдръпна, когато той се опита да я привлече към себе си. Посочи с очи останалите и го погледна предупредително: не сега. Прониза го кисело разочарование, но той го прогони. Тя беше тук. Засега това му бе достатъчно.

— Май не са освободили само мен — каза той.

Тя сви рамене.

— Трябва да свърша по-важни неща от поддръжката на канала. И съм сигурна, че щом приключим с всичко, наказанието ми ще продължи.

Групата се обърна като един и се отправи в посоката, откъдето бе дошла. Някой подаде на Лоркин раница, промърморвайки, че вътре има шише с вода. Той я метна през рамо и погледна към Тивара. Тя се мръщеше.

— Какво има?

Жената рече с тих глас:

— Лошо ли беше в кралския затвор?

Стомахът му се сви при този въпрос. Внезапно сърцето му натежа отново и умората се върна. Той извърна поглед встрани.

— Не беше забавно — отвърна той, свивайки рамене. „Да й кажа ли за робинята? Какво ще си помисли за мен, като разбере, че съм помогнал на момичето да умре? Може би все пак тя не е била Изменница… не, това няма никакво значение. А и Тивара като шпионка е трябвало да вземе немалко трудни решения“. Той си пое дълбоко дъх. — И ти сигурно си преживявала доста ужасни неща като робиня.

Тивара не каза нищо. Той намери сили да я погледне. Тя неохотно срещна погледа му, после наведе очи.

— И това ще бъде ли проблем за теб? — попита тя.

Това бе доста странен начин да формулира отговора си, но когато смисълът му проникна в съзнанието му, той изпита едновременно тревога и любов.

— Не — отвърна Лоркин. — Аз… знам какво… означава да се преструваш на робиня. Не е като да имаш право на избор.

— Но аз имах избор — да бъда шпионин или не.

— За доброто на твоя народ. И за да помогнеш на останалите. — „А в това, че помогнах на една робиня да умре, няма нищо почтено“. Но пък и той не бе избрал умишлено да се озове в това положение.

— Стига разговори — каза Савара, поглеждайки към Лоркин и Тивара. — Последния път ичаните бяха доста далеч оттук, но те са непредсказуеми. Трябва да пътуваме мълчаливо.

Тивара се намръщи и прехапа устни. Докато яздеха, тя от време на време му хвърляше погледи. Всеки път той успяваше да зърне само за кратко изражението на лицето й, защото тя яздеше с гръб към слънцето. Очевидно искаше да му каже нещо. Раздразнен от необходимостта да пази тишина, той се съсредоточи, докато не успя да улови присъствието й. Представи си, че може да чуе мислите й като жужене в дъното на съзнанието си, но не толкова силно или ясно, че да се чува от всички.

Най-накрая вече не можеше да издържа. Той се приближи до нея и я улови за ръката.

— Какво има? Какво те притеснява?

Тя го погледна изненадано, после се усмихна и стисна ръката му.

— Знаеш ли къде отиваме?

— В планината. Да се срещнем с майка ми. Предполагам, за да обсъдим сключването на съюз и търговско споразумение.

— Да.

Тя го погледна въпросително и някак си той успя да чуе няколко тихи думи, които тя сигурно не бе възнамерявала да му изпрати.

„И какво ще направиш след това?“

Лоркин се намръщи. Самият той избягваше да си задава този въпрос. Какво щеше да прави след края на преговорите? Да се върне в Киралия с майка си? Да остане в Сачака с Тивара? Отговорът беше още по-важен, ако преговорите се проваляха и не се сключеше никакъв договор между Изменниците и Обединените земи.

Гилдията щеше да поиска от него да се върне у дома. Майка му щеше да иска от него да се върне у дома. Но това би означавало никога повече да не види Тивара.

„Какво ли иска той?“ — долови Лоркин зле прикритите мисли на жената.

— Искам да бъда с теб — каза й той.

Тя примигна смаяно и се обърна да го погледне. Той долови изненада и леко смущение. Ръката й леко се отпусна, сякаш Тивара искаше да се отдръпне, но после отново го стисна силно.

— Гилдията ще ти позволи ли да останеш с нас?

— Няма да им хареса, но ще трябва да го приемат.

Тя кимна и извърна глава, освобождавайки ръката си. Той се взря в лицето й, опитвайки се да разгадае изражението й, но в този миг долови нови думи.

„Той ще промени мнението си, щом разбере, че се готвим за война“.

Лоркин усети как мускулите му се вдървяват от изненада и едва не се спъна. Поклати глава. Сигурно си го беше представил. Невъзможно бе да чуе нечии мисли, без да докосва човека. Освен ако този човек не му ги препращаше умишлено. Той се огледа, видя, че никой от останалите Изменници не изглежда разтревожен и не го наблюдаваше, както щеше да се случи, ако Тивара му бе разкрила плановете им.

„Не. Сигурно съм си го представил“. Все пак в Убежището бе доловил намеци, че Изменниците може би планират да нападнат Ашаките. Умът му просто подсказваше, по един неочакван начин, че войната щеше да затрудни избора му. Тивара сигурно се чудеше дали той предпочита да не се замесва във войната. „Разбира се. По време на война хората умират. Тивара може да умре. Освен ако… дали няма да намеря причина да я отведа в Киралия с мен? Може да успея да убедя Савара, че Обединените земи се нуждаят от посланик на Изменниците. Но дали Тивара ще дойде? Едва ли“.

Значи сега трябваше да реши дали да остане с Тивара или да се върне в Киралия и да предаде познанието на камъкотворците, как да каже на майка си, че е овладял черната магия, дали да каже на Тивара за отровената робиня и как да постъпи, ако Изменниците започнат война. За щастие го очакваха дълги часове в пътуване из пустошта. Достатъчно време за размисли.

Макар все още да бе ранна пролет, пъпките на дърветата в градините на Гилдията бяха започнали да се разпукват и ароматът им напомняше за приближаващите топли дни. Лилия го вдъхна с пълни гърди, наслаждавайки се на краткия момент на спокойствие и обещания. Тя беше жива, не беше в затвора, приета бе от Гилдията, а Сери, Гол и Аний все още бяха скрити и в безопасност.

Разбира се, този момент нямаше да продължи дълго. Приятелите й не бяха съвсем в безопасност, приемането й от Гилдията включваше условия, които щяха да я ограничават до края на живота й, и тя бе поела към поредното занятие с Черния магьосник Калън. Но настроението й се вкисна по-бързо от очакваното, щом забеляза тримата ученици, застанали пред спалните помещения, които я наблюдаваха. Единият от тях бе Бокин.

Лилия ги стрелна с бърз поглед, но макар да не отместваше очи от пътеката, тя следеше внимателно сенките им с крайчеца на окото си. За всеки случай издигна около себе си слаб щит срещу евентуални номера.

Нищо не се случи, макар момичето да внимаваше толкова усърдно за неприятности, че в първия момент не забеляза, че освен Калън край Арената няма други ученици. Както винаги лицето на магьосника имаше познатото намръщено изражение, но този път то бе по-сериозно от обичайното. И погледът му бе нащрек.

— Черен магьосник Калън — каза тя и му се поклони.

— Лейди Лилия — отвърна Калън. — Днешният урок ще бъде проведен в Университета.

Сърцето й подскочи и тя едва се удържа да не извика радостно.

— Значи днес… няма да има бойни упражнения?

— Не.

Той й даде знак да тръгне редом с него и тръгна към Университета. Тя забеляза с облекчение, че Бокин го няма. Зачуди се дали да не попита Калън какво ще учи днес, но от опит знаеше, че ако той сам не й предложи информация, тя няма да получи отговори. Щом влязоха в сградата, тя го чу да си поема дълбоко дъх и да въздъхва. Лилия скришом го стрелна с поглед и забеляза, че устните му са свити в тънка линия.

„Той не е доволен от нещо — помисли си тя. — Или поне е по-недоволен от обичайното“.

Калън я поведе през вътрешните коридори на сградата и я въведе в една от малките стаи, запазени за частните уроци. Посочи й единия от двата стола, седна на другия и я погледна през масата.

— Гилдията реши, че е време да се научиш да използваш черната магия.

Връхлетяха я страх и вина, които бързо бяха заменени от изненада.

— Но аз вече знам как да я използвам.

— Знаеш как се използва — поправи я той. — С изключение на единствения ти опит, ти не си я използвала съзнателно и никога не ти се е налагало да съхраняваш енергия. Освен това има и други задачи, които се изискват от черните магьосници и които не включват придобиването на енергия.

— Като например?

— Разчитането на съзнания. Създаването на кръвни пръстени.

Пулсът на Лилия се ускори. Тя предполагаше, че няма да бъде обучавана на това, докато не завърши университета и не заеме официално поста на черна магьосница.

— Защо сега?

Калън сбръчи вежди още повече.

— В отсъствието на Сония мнозина предпочитат ти да бъдеш научена да използваш черната магия, вместо в Имардин да има само един напълно обучен магьосник.

„Нищо чудно, че е тъй начумерен. Намеква, че трябва да бъде наблюдаван. Че не може да му се вярва. — Изпълни я леко задоволство, че той е подложен на същата подозрителност и недоверие като нея. — Макар че хората не ми вярват, защото наруших закона, когато овладях черната магия, дори да не знаех, че съм успяла. И предполагам, че не вярват на Калън, защото е пристрастен към роета. — Задоволството й се изпари, заменено от съчувствие. — Той също не е предполагал, че това ще се случи“.

Тя кимна.

— И така… кое първо?

Той се изпъна и извади нещо от мантията си. Светлината се отрази в лъскавата повърхност на малка, тънка кама. Калън вдигна другата си ръка така, че ръкавът да падне назад, после положи дланта си върху масата и погледна към Лилия.

— Сега ще се порежа. Положи ръка върху раната ми и се опитай да си спомниш какво направи на… Вземи достатъчно, за да почувстваш, че собствената ти сила се увеличава.

„На Наки“ довърши изречението му на ум Лилия. Тя прогони от съзнанието си спомена от библиотеката и думите, които я бяха съблазнили да научи нещо, което беше забранено. Бих направила всичко за теб. Калън прокара острието по ръката си. Тя послушно постави длан върху плиткия разрез и затвори очи.

„Номерът е да видя как моята собствена магия се побира под кожата“ — спомни си тя. Постепенно започна да я усеща, но щом съзнанието й си спомни тези действия, момичето внезапно почувства магията в тялото си. Тя се поспря за миг, за да й се наслади, но вниманието й беше привлечено от зова на нещо различно. Лилия се съсредоточи върху ръката си, усети присъствието на Калън и откри пролуката в защитата му.

Момичето се поколеба. Мисълта да изтегли енергия от Калън, от когото се бе страхувала през по-голямата част от живота си и който бе един от Висшите магове, й се струваше твърде самонадеяна. Но той й беше казал да го направи, затова тя събра цялата си воля и дръпна.

Магията потече в тялото й. Тя веднага намали потока й. Предположи, че той може да я усети и да разбере, че е прекалила. Беше й казал да вземе толкова магия, че да усети как силата й се увеличава. Лилия се съсредоточи и осъзна, че усеща как става по-силна. Спря да изтегля енергия, отвори очи и отдръпна ръката си.

Калън я гледаше напрегнато.

— Вземи още.

Този път тя веднага откри пролуката в бариерата му и установи, че не е нужно да усеща ограничаването на собствената си сила, за да го направи. Забрави да затвори очи и осъзна, че не е необходимо. Изведнъж забеляза, че лицето на Калън е странно отпуснато. Той изглеждаше тъжен и изморен.

Когато тя спря, лицето му възвърна предишното си изражение. Той я погледна и кимна.

— Добре. Вече мога да усетя, че съхраняваш допълнителна енергия. — Магьосникът сви устни в мрачно одобрение. — Всеки път, когато държим в себе си повече енергия от естествения ни капацитет, част от нея изтича през бариерата. Съсредоточи се върху естествения ограничител в кожата, докато не усетиш изтичането, след което използвай малко магия, за да подсилиш бариерата.

Този път тя затвори очи. Съсредоточавайки се в себе си, тя отбеляза, че може да усети увеличената си сила. Концентрира се върху бариерата в кожата й, която представляваше границата на нейния контрол. И наистина магията преливаше от нея, на някои места повече, отколкото от други.

Тя напрегна волята си, изтегли малко магия и я изпрати в постоянен поток към кожата, за да подсили бариерата. Изтичането внезапно спря.

Когато Лилия отвори очи, Калън кимна.

— Вече не мога да я усетя. — Той едва не се усмихна. — Така. Възможно е също така друг магьосник да усети отнемането на енергия. Проблемът е подобен на изтичането през бариерата, но се случва на мястото на раната. Трябва да разшириш бариерата си, за да покриеш тази на, ъъъ, донора на магия.

Следвайки инструкциите, Лилия успя да усвои и това след няколко опита. След това Калън я накара да източи магията му толкова бавно, че почти да не я усети, а след това колкото се може по-бързо. В първия случай можеше да говори, макар и колебливо, а при втория очевидно имаше проблеми да стои изправен.

— Трябва да изпиташ отслабващия ефект на източването — каза й той. — Черната магьосница Сония прояви невнимание по време на битката си с един от ичаните и бе порязана. Тя не бе обърнала внимание колко дестабилизиращо действа черната магия върху нараняванията. Щом го усетиш веднъж, със сигурност няма да пожелаеш да го изпиташ отново. — Той махна с ръка. — Но това може да почака до следващото занятие.

— Мисля, че си го спомням, когато Наки го изпробва върху мен — рече Лилия. — Тя каза, че не се е получило, но според мен излъга.

Лицето на Калън потъмня, но устните му се изкривиха съчувствено.

— В старите описания на ритуалите по висша магия между магьосници и чираци, чираците е трябвало да коленичат пред наставниците си. Сигурно са имали начин да остават прави. Може би чираците постепенно са развивали устойчивост към отслабващия ефект.

— Или наставниците са знаели как да изтеглят енергия, без да им оказват влияние.

Той кимна.

— Ако си склонна, бихме могли да експериментираме. Има доста неща в черната магия, които не разбираме, а аз се страхувам, че сачаканците биха могли да я използват срещу нас.

Лилия потисна неохотата си. Макар експериментирането с Калън да не изглеждаше особено забавно, тя трябваше да се съгласи, че Гилдията не може да си позволи пропуски в познанието за черната магия.

Калън прокара ръка над порязаното, което бързо се затвори в тънка, розова линия.

— Сдобиването с магия по този начин става само от немагьосници и от вражески магьосници, разбира се. Обикновеното прехвърляне на магия може да стане и без разрязване на кожата. Отслабващият ефект дава предимство и в битката. Не мога да си представя много ситуации, в които отнемането на енергия насила, в опит да се избегне отслабващия ефект, би донесло особена полза.

— Може би… ако отнемате силата на стар магьосник, който умира, но поради някаква причина — например е в безсъзнание или твърде грохнал — не може да ви предаде сам силата си.

Калън се намръщи.

— Да. Ще бъде по-милосърдно, ако не се наложи да почувстват отслабването.

Тя погледна към ножа.

— А какво ще направите, ако нямате кама? Можете ли да използвате магия, за да порежете?

Той поклати глава.

— Дори магьосникът да е твърде слаб, за да поддържа бариера, докато е жив, той притежава енергия и бариера в кожата си. В основата си тази бариера представлява щит срещу чуждата воля и трябва да бъде разрушена.

— Но ако оформя магията в тресчица от сила и я запратя към него като удар, няма ли да преодолея бариерата?

Той повдигна вежди.

— Може би. Ако ударът е достатъчно силен… — Той се намръщи. — Трудно ще е да се провери. Субектът може да не иска да бъде нараняван… но пък ако първо се научиш как да създаваш малки, пронизващи удари, които не навлизат дълбоко, то разрезът ще е съвсем малък. — Той присви замислено очи, после я погледна преценяващо. — Това е интересна идея. Трябва да я изпробваме.

Тя кимна, преди мисълта, че ще му позволи да я намушка, да надделее над задоволството от това, че се е сетила за нещо, което не му е хрумвало досега.

— Така… това е достатъчно за днес — каза той. — Утре ще започнем обучението ти в разчитането на съзнания. Ще имаме нужда от доброволец, с който да се упражняваш. Щом постигнеш задоволителни резултати, ще те науча как да правиш кръвен камък.

Кръвен камък! Лилия сдържа усмивката си, защото не искаше да изглежда твърде нетърпелива в желанието си да научи повече за някога забранената магия. Тя се изправи едновременно с Калън и го последва извън стаята.

— Тук ли ще се срещнем? — попита тя.

Той кимна и махна с ръка към коридора.

— Да. До утре.

Тя се поклони и тръгна към външните стаи на Университета и към следващите си занятия, като едва сдържаше въодушевлението си.

„За пръв път владеенето на черната магия не ми се струва като… наказание — или болест. Гилдията очаква от мен да го усвоя. И е наистина интересно“.

Когато утрешното слънце се издигна по-високо, цветовете на пустошта започнаха да избледняват. Сония прегърна коленете си и си спомни с тъга как някога можеше да притисне колене към гърдите си. Отдавна беше изгубила гъвкавостта си. Животът като магьосница — и носенето на мантията — изискваха поза, изпълнена с достойнство. Загубата на подобни дребни неща й подсказваше, че остарява.

Регин се изправи и отиде до раниците им, които изглеждаха доста по-празни сега, два дни след като бяха пристигнали на мястото за среща, определено от Изменниците.

„Изпълних стриктно инструкциите — помисли си тя. — Регин е съгласен с мен. Намираме се на точното място“.

Но въпреки това от Изменниците нямаше и следа.

Тя погледна надясно, където планината се извиваше на югоизток. Когато преди двайсет години двамата с Акарин бяха навлезли в Сачака, те бяха поели натам. По стръмните склонове на планината, без никакви припаси, без дом и преследвани от ичаните. Този път двамата с Регин поеха на северозапад, през труден терен, но с много храна, без ичани, за които да се притесняват и с Гилдия, която ги очакваше да се приберат у дома.

„Невероятно колко е огромна разликата, когато човек носи със себе си нещата от първа необходимост и не се страхува за живота си“.

И все пак пустошта си беше сурово място. В ниското каменистите склонове се спускаха към дюните, които се простираха до хоризонта. През първия ден на чакането им, те бяха наблюдавали една пясъчна буря, която се движеше на север, унищожавайки всичко по пътя си. Притесняваха се, че може да се наложи да се крият, но бурята утихна, щом стигна до северната част на планината. Когато се обърна наляво, Сония се загледа във върховете, които се издигаха един зад друг и постепенно избледняваха в далечината.

„Някъде там се намира Убежището, домът на Изменниците. Според Лоркин те са много по-приятни похитители от крал Амакира“.

Не че някой й бе разказал какво е преживял младежът в затвора. Сония дори изпита благодарност, че не бе успяла да долови чувствата и мислите му през кръвния пръстен. Тя се колебаеше между желанието да узнае и мисълта, че може би така е по-добре. Ако е страдал, Сония не беше сигурна какво ще почувства или поиска да направи, но знаеше, че нито едно от двете нямаше да е приятно.

„Той вече е свободен. Свободен и жив. Трябва да се погрижа да си остане такъв“.

— Сония.

Тя отмести поглед от планината и се обърна към Регин.

— Да?

Той посочи раниците.

— Ще продължим ли да делим на дажби?

Тя кимна. Знаеше, че в думите му има подтекст. Той я питаше дали да останат тук или да се откажат и да се отправят към Крепостта. „Бихме могли да тръгнем на лов за храна, както направихме двамата с Акарин“. Тя си спомни за храната, която сготвиха и изядоха в онази малка скрита долина. Усмихна се при спомена какво още се беше случило там.

— Поне разполагаме с достатъчно вода — каза Регин, поглеждайки към потока. — И тя е чиста.

Сония проследи погледа му. Тънка струйка вода се стичаше през пукнатина в скалата, събираше се в малък, гладък басейн и се спускаше надолу в малък поток. Водата очевидно привличаше животни. Когато пристигнаха, трябваше да измият натрупаните птичи изпражнения. Потокът не продължаваше надалеч и потъваше в друга пукнатина в скалистата земя.

„Ако се скрием, може птиците да се върнат да пият. Можем да ги хванем и да се нахраним“.

Сония се изправи, отиде до басейна и го погледна. Очевидно в пустошта имаше вода, но дори тук, до потока, не се забелязваха следи от живот. Тя приклекна до водата и потопи ръката си в нея. Съсредоточи се и потърси следите от енергия, които би трябвало да се излъчват от мъничките форми на живот в нея.

Нищо.

Тя се намръщи. Когато пристигнаха и провери водата, тя се бе оказала годна за пиене. Беше чиста, въпреки птичите курешки. Което беше… странно.

„Може би някои изменник е минал оттук малко преди да пристигнем и е изтеглил всичката енергия“. Колкото по-дребни и несъвършени бяха малките същества, толкова по-слаба бе и защитната бариера срещу магическа намеса. Дори енергията на дърветата можеше да бъде източена, без да се порязва кората им, макар магията да се точеше бавно и никога да не беше в такова количество, както в животно или човек.

„Убиването на малките форми на живот прави водата годна за пиене, но прясната течаща вода би трябвало бързо да си ги навакса“. Тя протегна ръка под тънката струйка вода, която пълнеше басейна. Събра дланите си в шепа, напълни я и отново се концентрира.

„Ето. Като мънички проблясъци на светлина“.

Тя пусна водата в басейна. Можеше да има само едно обяснение. Нещо избиваше живота, щом той се озовеше в басейна.

Стомахът й се сви от внезапен страх. Дали басейнът не беше отровен? Няколко дни бяха пили от него. Какво би могло да убива малките форми на живот, без да оказва влияние на хората?

Басейнът беше гладък. Възможно бе да е оформен така от времето или от човек, с магия. Сония отново бръкна във водата и поглади бавно камъка с ръка. Не очакваше да почувства нищо. Усещането на отровата с тяло беше въпрос най-вече на усещане на въздействието й. Пръстите й докоснаха неравност в повърхността. Тя я опипа, после протегна пипалата на ума си.

Нещо погъделичка сетивата й. Тя изтегли малко магия и я изпусна през върховете на пръстите си. Енергията веднага бе изсмукана.

Кръвта й се смрази.

Сония се надигна и погледна към малката подутина в иначе гладката повърхност на басейна. „Тя не е част от скалата. Ако прави онова, за което си мисля, значи е била поставена тук, за да пречиства водата. Но тогава…“

— Регин.

Тя почувства хладината от сянката му върху гърба си.

— Да?

— Можете ли да ми подадете някой нож или нещо, подходящо за дълбаене?

— Защо не използвате магия? О… разбира се. Не искате да я изчерпвате за дреболии.

Той отиде до раниците. Докато се занимаваше с търсене, тя извлече малко магия и я използва, за да насочи водата извън басейна. След това изпразни басейна с едно замахване на волята. Повърхността веднага започна да изсъхва и когато Регин се върна при нея, подутината се виждаше като тъмно петно в камъка.

Той й подаде една сребърна писалка.

— Само това ли имаме?

— Боя се, че да. Никой не очаква от магьосниците да носят ножове.

Сония въздъхна и взе писалката.

— Предполагам, че сме взели провизии за няколко дни, а не за пикник. Дано се получи.

Магьосницата започна да дълбае около подутината със заострения край на писалката. За нейно голямо облекчение онова, което я държеше на мястото й, бе по-меко от камъка — по-скоро нещо като восък. Скоро прокопа канал около нея. После обви с пръсти подутината и я дръпна. Тя не помръдна, затова Сония се залови отново за работа.

— Мога ли да попитам какво правите?

— Да.

Подутината помръдна и Сония отново се опита да я изтръгне, но безуспешно. Тя стисна зъби и продължи да дълбае восъка.

— И така. Какво правите?

— Опитвам се да издълбая това нещо.

— Виждам. — Гласът му прозвуча повече развеселено, отколкото раздразнено. — Защо?

Писалката не бе достатъчно тясна, за да се пропъхне между твърдата буца и ръбовете на дупката, в която бе поставена. Сония отново се опита да я размърда с пръсти.

— Много е… странно… ох! — Буцата — която се оказа камък — се освободи. Сония я поднесе към светлината, почиствайки останките от восък по повърхността й.

Регин се наведе за я погледне.

— Това кристал ли е?

Сония кимна. Гладките, плоски страни отразяваха слънчевата светлина.

— Естествен. Но с тази дума просто имам предвид, че е нешлифован.

— А иначе е изкуствен? — Регин погледна към дупката, от която бе изваден камъкът. — Що за скъпоценен камък е това?

— Скъпоценен камък! — възкликна Сония. Тя си пое дълбоко дъх и погледна към Регин, после се изправи. — Сигурно е някой от магическите камъни на Изменниците. Едва ли Дюна са стигали толкова далеч на юг, а ако ичаните знаеха за тях, щяха да ги използват преди двайсет години. — Сония се замисли върху начина, по който камъкът бе изтеглил магията й, и кръвта й отново се смрази. Тя погледна към Регин и се поколеба. Можеше ли да му разкрие подозренията си?

Ами ако разчетяха съзнанието й? Ами ако той каже на някого? Ами ако…?

Когато — ако — Изменниците пристигнеха, тя вече трябваше да е оценила възможните приложения на откритието си. Може би не бе необходимо да казва на Регин, да се посъветва с него, но просто искаше да го направи.

Регин я гледаше, смаян и разтревожен. Сония си пое дълбоко дъх.

— Подозирам, че това е камък с черна магия — каза тя тихо, в случай, че някой, по някакъв начин, ги наблюдаваше и ги подслушваше.

Той си пое рязко дъх и я погледна с ужас в очите. След това се наведе към камъка и присви очи.

— Ето защо така и не успяха да променят пустошта.

Въпреки горещината тя потрепери и се огледа. „В това има смисъл. Могат ли да направят един такъв камък, сигурно могат да направят стотици. Хиляди. Пръснати из земята, те бавно и неуморно изсмукват живота. Почвата става неплодородна. По-големите живи същества, като животните, започват да гладуват и се преместват на друго място“.

Което означаваше, че Изменниците умишлено поддържат пустошта такава.

„От векове“.

— През цялото време се е смятало, че Гилдията е създала това, за да отслаби Сачака. Вместо това виновници са били Изменниците.

Регин се намръщи.

— Ами… няма как да сме сигурни в това. Може би просто са сложили камъка тук, за да пречистват водата.

Тя го погледна.

— Предполагам, че ако потърся, ще открия още камъни наоколо.

Погледът му се изостри.

— Опитайте.

Сония му подаде камъка, който той пое предпазливо, и се отдалечи на няколко крачки, оглеждайки спускащите се към дюните склонове. Тя затвори очи и разшири естествената бариера около кожата си, докато не образува кълбо. На мястото, където се презастъпваше със скалата под краката й, тяя отслаби дотолкова, за да може магията й да прониква навън. След това започна да крачи бавно напред.

Беше направила само петдесетина крачки, когато усети леко подръпване. Това бе илюзия — усещане за несъпротива там, където всъщност имаше такава. Тя се спря, обърна се и след като няколко пъти пропусна усещането, успя да стесни района до няколко крачки в диаметър — една пълна с камъни пукнатина между две съседни скали.

Когато се наведе над пукнатината, Регин се присъедини към нея. Тя започна бавно да разтяга бариерата си надолу, но преди да стигне твърде надалеч, Регин нададе тържествуващ вик и вдигна нещо от земята.

Друг тъмен, лъскав кристал. Сония го взе и го провери. Магията, която изпрати към него, веднага бе погълната от камъка.

— Два пъти е съвпадение — каза Регин. — Три пъти…

Тя кимна и тръгна в друга посока. Този път намери камъка с лекота, заровен в една пълна с пясък падина. „Всички се намират в закрити места, където може да се събере вода или да минава поток. Скрити местенца и пукнатини, където би могъл да се зароди живот“. Двамата се върнаха на мястото за среща. Тя върна потока в предишното му русло и басейнът отново се напълни. Когато топна ръката си във водата, Сония установи, че този път той е пълен с малки искрици енергия.

Тя погледна към Регин.

— Оусън трябва да разбере за това.

Той се усмихна дяволито.

— О, да, със сигурност.

„Както и Лоркин — помисли си тя. — Макар че сигурно вече знае. Ах. В случай, че не му е разрешено да го узнава, може да застраша живота му, ако му кажа. Може и да не е особено мъдър ход да разкрием на Изменниците, че сме открили малката им мръсна тайна“.

Но щом Гилдията узнаеше за това, Изменниците нямаше да спечелят нищо, ако убиеха нея и Регин. Сония извади пръстена на Оусън от джоба си, седна на земята, облегна се на скалата и го сложи на пръста си.

— Оусън.

— Сония!

— Имате ли минутка? Няма да повярвате какво открихме токущо.