Кралица на сенките

48.

На сутринта след спора относно Жълтоногите Манон преби Астерин в трапезарията по време на закуска. Никой не попита защо. Никой не посмя.

Три невъзпрепятствани удара.

Астерин дори не потрепна.

Когато всичко свърши, вещицата просто я изгледа злобно с плиснала от счупения ù нос синя кръв. Без нагла усмивка. Без дръзка гримаса.

После напусна трапезарията.

Тринадесетте ги наблюдаваха внимателно. Веста, вече Трета на Манон, изглеждаше почти готова да хукне след Астерин, но Сорел поклати глава и червенокосата вещица остана на мястото си.

Манон не можа да се съвземе цял ден.

Беше наредила на Сорел да си мълчи за Жълтоногите, но се чудеше дали може да разчита на Астерин за същото.

Ти им го позволи.

Думите ù танцуваха бясно в главата на Манон заедно с малката проповед, която Елида ù беше изнесла предишната вечер. Надежда. Ама че сантиментални нелепици.

Двата разговора още отекваха в съзнанието ù, когато влетя в съвещателната зала на херцога с двадесет минути закъснение.

– Харесва ти да ме обиждаш с неточните си появи или просто не познаваш часовника? – попита Перингтън от стола си. Върнън се подсмихваше насреща ù, а Калтейн гледаше в нищото. По тялото ù не гореше огън от сенки.

– Аз съм безсмъртна – натърти Манон и седна срещу тях. Сорел остана на пост до вратата, а Веста наглеждаше коридора. – Времето е без значение за мен.

– Днес си духовита – отбеляза Върнън. – Харесваш ми така.

Манон впи леден поглед в него.

– Тази сутрин пропуснах закуската, простосмъртни. На твое място бих си мерила приказките.

Лордът ù се усмихна.

Тя се облегна в стола си.

– Защо ме извика този път?

– Трябва ми още едно сестринство.

Лицето ù остана безизразно.

– Какво стана с Жълтоногите?

– Възстановяват се и скоро ще може да ги посетиш.

Лъжец.

– Този път ми трябва сестринство от Черноклюните – настоя херцогът.

– Защо?

– Защото ми трябва, а ти ще ми го подсигуриш. Друго не те интересува.

Ти им го позволи.

Усещаше погледа на Сорел върху тила си.

– Не сме уличници.

– Вие сте свещени избраници – поправи я херцогът. – Трябва да се гордеете с това.

– Само мъж би го приел така.

Той оголи пожълтели зъби.

– Избери най-силното си сестринство и го изпрати в подземието.

– Първо ще трябва да обмисля въпроса.

– Побързай или сам ще направя избора.

Ти им го позволи.

– А междувременно – добави Перингтън, ставайки от стола си с ловко, могъщо движене – подготви Тринадесетте си. Имам мисия за вас.

Манон летеше в стихиен, поривист вихър, пришпорвайки Абраксос въпреки струпалите се облаци, въпреки бурята, която се разразяваше около Тринадесетте. Навън. Имаше нужда да излезе навън, да усети отново хапливия въздух по лицето си, неудържимата скорост и необятната сила.

Макар че вълнението бе донякъде спънато от момичето на седлото пред нея, свило крехкото си тяло на топка, за да го предпази от природните стихии.

Поредната светкавица разсече въздуха толкова близо до тях, че Манон вкуси етера, а Абраксос кривна и се гмурна в морето от дъжд, облаци и вятър. Калтейн дори не потрепна. Мъжете по уивърните на Тринадесетте изкрещяха от страх.

Избоботи гръмотевица и светът сякаш изтръпна от грохота ù. Дори ревът на Абраксос прозвуча заглушено в ушите на Манон. Идеалното прикритие за засада.

Ти им го позволи.

Дъждът, наквасил ръкавиците ù, се превърна в топла, лепкава кръв. Абраксос хвана едно възходящо течение и се издигна толкова скоростно, че стомахът на Манон се преобърна. Тя стисна Калтейн още по-силно, макар че жената беше вързана за седлото. Калтейн не трепна.

Херцог Перингтън, който летеше със Сорел, представляваше тъмно петно в периферното ù зрение, докато се носеха през каньоните на Белия зъб, върху чиято карта се бяха трудили старателно седмици наред.

Дивите племена нямаше да разберат какво ги е сполетяло.

Манон знаеше, че няма как да го предотврати – да го избегне.

Затова продължи да се носи в сърцето на бурята.

Като достигнаха селото, сгушено в заснежените скали, Сорел доближи уивърна си до техния, така че Калтейн да чуе Перингтън.

– Колибите. Изпепели ги.

Манон погледна към херцога, после към повереницата си.

– Не трябва ли първо да се приземим...

– От тук – нареди херцогът и добави с гротескна нежност: – Направи го сега, любима.

Малка женска фигура излезе от една от шатрите. Вдигна поглед към небето и закрещя.

Тъмни пламъци – огън от сенки – я погълнаха от глава до пети. Вятърът донесе писъка ù до ушите на Манон.

И другите наизлизаха, докато адският огън обгръщаше колибите им, конете им.

– Всичките, Калтейн – провикна се херцогът. – Продължавай да кръжиш, Водачке на Крилото.

Сорел срещна погледа на Манон. Манон бързо извърна очи и насочи Абраксос назад към планинския проход, където лагеруваше племето. Сред тях имаше бунтовници. Знаеше, защото самата тя ги беше проследила. Огънят от сенки фучеше през лагера. Хората се свличаха на земята с писъци и молби на непознат език. Някои припадаха от болката, други умираха от нея. Конете се бунтуваха и цвилеха толкова ужасяващо, че дори гръбнакът на Манон се скова.

В следващия момент всичко свърши.

Калтейн се отпусна в ръцете на Манон, задъхана и изтощена до смърт.

– Дотук беше – обяви Манон на херцога.

По гранитните му черти пробяга ярост. Хората отдолу търчаха трескаво и помагаха на онези в паника или несвяст. Останалите бяха мъртви. Конете препускаха във всички посоки.

– Приземи се, Водачке на Крилото, и довърши работата.

Кръвопролитията винаги я радваха, но по негова заповед...

Тя беше намерила племето.

Ти им го позволи.

Манон излая командата си на Абраксос, но той се заспуска бавно надолу, сякаш ù даваше време да размисли. Калтейн трепереше в ръцете ù, почти изпаднала в гърчове.

– Какво ти става? – попита я тя.

Чудеше се дали да не инсценира злополука и да я бутне върху скалите. Калтейн не отговори. Тялото ù беше вкочанено, независимо от дебелото кожено палто.

Твърде много очи я наблюдаваха – нямаше как да я убие. А щом херцогът я ценеше толкова, несъмнено щеше да ù отнеме някоя от Тринадесетте – или всичките – като наказание.

– Побързай, Абраксос – подкани уивърна си и той набра скорост с ръмжене, чиято непокорна, неодобрителна нотка реши да пренебрегне.

Кацнаха на една равна скална тераса. Манон повери Калтейн на грижите на Абраксос и закрачи през суграшицата и снега към изпадналото в смут село. Тринадесетте я последваха безмълвно. Тя дори не ги погледна. Една част от нея не искаше да вижда израженията по лицата им. Селяните се укротиха и вдигнаха погледи към вещиците, застанали на оголената скала над падината, в която бяха изградили домовете си. Манон извади Ветросеч. И писъците проехтяха отново.

49.

До следобеда Елин вече беше подписала всички документи, донесени от управника на банката, и беше прехвърлила Крепостта на ужасяващите ù нови собственици, а Едион още не можеше да проумее действията ù.

Каретата ги остави в началото на бедняшкия квартал и тримата се сляха със сенките. Като достигнаха склада обаче, Елин продължи към реката, без да каже и дума. Роуан понечи да я последва, но Едион го спря.

Явно го беше обзело страшно безразсъдство, защото дори вдигна предупредително вежди, преди да тръгне подир нея. Миналата нощ беше чул спора им на покрива през отворения прозорец на стаята си. И до момента не можеше да прецени дали думите на елфическия принц бяха нелепи, или обидни – Не ме докосвай по този начин, когато беше повече от ясно, че иска точно обратното. А Елин... о, богове, Елин продължаваше да мисли за това.

Братовчедка му крачеше по улицата в приповдигнато настроение.

– Ако си дошъл да ме упрекваш... – Тя въздъхна. – Има ли смисъл да те гоня?

– Никакъв, скъпа.

Тя завъртя очи и продължи напред. Вървяха в мълчание пресечка след пресечка, докато не достигнаха блещукащата кафява река. По брега ù лъкатушеше занемарена калдъръмена пътека. Изоставените гнили подпори отдолу бяха единствените останки от древно пристанище.

Елин скръсти ръце и отправи поглед към калните води. Следобедната светлина хвърляше ослепителни отблясъци по кротката им повърхност.

– Да чуем – подкани го тя.

– Днес... жената, в която се превърна днес... не беше просто маска, нали?

– Това ли те притеснява? Та ти си ме виждал да посичам кралски стражи.

– Притеснява ме това, че хората изобщо не реагираха на днешното ти поведение. Тоест някога си била тази жена.

– Какво искаш да ти кажа? Да ти се извиня ли?

– Не... богове, не. Просто... – Не му идваха наум правилните думи. – Знаеш, че когато отидох в онези военни лагери и станах генерал... аз също му отпуснах края. Но тогава още бях в Севера, у дома, сред наши хора. А ти си дошла тук и ти се е наложило да израснеш с тези отвратителни мъже... и... Просто ми се иска да бях с теб. Аробин да ни беше намерил заедно.

– Ти беше по-голям. Нямаше да му позволиш да ни вземе. При първа възможност щеше да ме измъкнеш от лапите му.

Вярно... съвършено вярно, но...

– Жената от днес и от предишните години... като че ли не знаеше какво е радост, нито пък любов.

– О, богове, знаех, Едион. Не бях пълно чудовище.

– Въпреки това исках да ти го кажа.

– Че се чувстваш виновен, задето аз съм станала асасин, а ти си живял сред военни лагери и бойни полета?

– Не, задето не бях до теб. И ти се е наложило да се справяш с тези хора сама.

Измислила си цял план, без да ни споделиш за него – добави той. – Поела си ангажимента да ни набавиш пари. А можеше и аз да намеря. Свещени богове, щях да се оженя за някоя заможна принцеса или императрица, за да използвам армиите и хазната ù.

– За нищо на света не бих те продала като роб – отсече тя. – Пък и нали вече разполагаме с достатъчно пари за цяла армия.

– Да. – Предостатъчно. – Но не там е въпросът, Елин. – Той си пое глътка въздух. – Още тогава трябваше да съм с теб, но искам да знаеш, че поне сега съм тук. Възстанових се. Позволи ми да поема поне част от бремето ти.

Тя отметна глава назад, наслаждавайки се на речния ветрец.

– И кое точно ще ме затормози толкова, че да го прехвърля на теб?

– Това се опитвам да ти кажа. Да, справяш се сама с всичко. Но не е нужно.

– Защо да излагам твоя живот на опасност? – попита насечено тя.

Колко типично.

– Защото, за разлика от теб, аз съм заменим.

– Не и за мен – пророни тихо Елин.

Отговорът на Едион заседна в гърлото му и той просто сложи ръка на гърба ù.

Въпреки че светът край тях отиваше по дяволите, беше сбъдната мечта да чуе тези думи от устата ù, да стои толкова близо до нея.

Тя не проговори, затова Едион се овладя достатъчно, че да каже:

– И какво точно ще правим сега?

Елин извърна очи към него.

– Ще освободя магията, ще сваля краля и ще убия Дориан. Редът на последните две точки от списъка ми може да се промени в зависимост от развоя на събитията.

Сърцето му спря.

– Какво?

– Нещо неясно ли казах?

Всичко. Всяка една дума. Не се съмняваше, че ще го стори, дори и онази част с убийството на приятеля ù. Ако Едион възразеше, тя просто щеше да го излъже и заблуди.

– Какво, кога и как? – попита вместо това.

– Роуан работи по въпроса.

– Това ми звучи като: „Имам още тайни, които ще ти стоваря, когато реша да ти докарам инфаркт“.

Но усмивката ù го увери, че няма да изкопчи друго от нея. А не можеше да прецени дали това го очарова, или разочарова.

Роуан почти спеше в леглото си, когато Елин се върна часове по-късно и пожела лека нощ на Едион, преди да се промъкне в спалнята си. Дори не погледна в негова посока, а се зае да сваля оръжията си и да ги трупа по масата пред незапалената камина.

Сръчна, бърза, тиха. Нито звук не чу от нея.

– Излязох да търся Лоркан – обяви той. – Следвах мириса му из града, но така и не го видях.

– Мъртъв ли е тогава?

Още един кинжал издрънча на масата.

– Следата беше прясна. Освен ако не е умрял преди час, вероятно е жив.

– Хубаво – отвърна лаконично тя и влезе в отворения дрешник да се преоблече.

Или за да не го поглежда.

След малко излезе по една от онези ефирни нощнички и всички мисли изхвърчаха от главата му. Е, очевидно се чувстваше унижена от снощния им сблъсък, но не достатъчно, че да си легне в нещо по-благоприлично.

Розовата коприна полепваше по талията ù и се плъзгаше изкусително по ханша ù, разкривайки прелестните ù дълги бедра, изваяни и все още бронзови от всичкото време, което бяха прекарали заедно под пролетното слънце. Бледожълта дантела украсяваше дълбокото деколте и той се помъчи – свещени богове, наистина се помъчи – да не гледа към гладките извивки на гърдите ù, когато тя се наведе да легне в леглото.

Явно камшиците в Ендовиер бяха изтръгнали всяка капка срам от нея. Макар да беше прикрил с татуировки повечето от белезите по гърба ù, краищата на някои от тях още се виждаха. Кошмарите още я преследваха – често се будеше нощем и палеше свещ, за да разсее чернотата, в която я бяха заключвали, спомена за бездънните ями, в които я бяха държали за назидание. Неговото Огнено сърце, захвърлено в мрака.

Някой ден щеше да навести надзирателите в Ендовиер. Елин имаше навика да наказва всеки, който някога го беше наранявал, но като че ли не осъзнаваше, че и той, и Едион имаха сметки за разчистване с нейните врагове. А безсмъртието даваше на Роуан желязно търпение, що се отнасяше до тези чудовища.

Тя разпусна косата си и се зарови във възглавниците, обливайки го с аромата си. Ароматът, който открай време го пленяваше, призоваваше и предизвикваше. Така рязко го бе изтръгнал от вековете на ледена безчувственост, че първоначално я бе намразил заради него. А сега... сега го подлудяваше.

За късмет и на двама им, в момента Елин не можеше да приеме елфическата си форма и да подуши онова, което бушуваше във вените му. И бездруго му беше трудно да го крие от нея. Многозначителните погледи на Едион му подсказваха, че той самият го усещаше.

Беше я виждал гола – няколко пъти. И богове, да, бе имало моменти на слабост, но все някак се овладяваше. Беше се научил да държи тези безполезни мисли на много, много къса каишка. Спомни си за онзи случай, когато ù бе изпратил лек полъх по пътя ù към Белтейн – как бе извила шия и от отворените ù устни се бе изтръгнал сладострастен стон...

Сега лежеше на една страна с гръб към него.

– За снощи... – процеди той през зъби.

– Няма нищо. Беше грешка.

Погледни ме. Обърни се и ме погледни.

Но тя не помръдна от мястото си, докато лунната светлина се разливаше по коприната, скупчена в хлътнатината на талията ù, по извивката на ханша ù.

Кръвта му се нагорещи.

– Не исках да... избухвам така – скалъпи той.

– Знам. – Тя издърпа одеялото си нагоре, сякаш усещаше тежестта на погледа му върху нежното, неустоимо местенце между врата и рамото ù, едно от малкото кътчета по тялото ù, което не бе нашарено с белези или татуировки. – Нямам представа какво точно се случи, но последните дни бяха доста странни, така че предлагам да го отдадем на тях, става ли? Трябва да поспя.

Прииска му се да ù каже, че не става, но вместо това пророни:

– Добре.

И наистина до няколко минути вече спеше дълбоко.

Той се обърна по гръб, пъхна ръка под главата си и впери поглед в тавана. Трябваше да намери някакво решение, да я накара да го погледне отново, за да ù обясни, че не е бил подготвен. Не е очаквал да докосне татуировката му, чиито руни разказваха какво е сторил и как е загубил Лирия... Не е бил готов за чувствата, които го връхлетяха в онзи момент. Не желанието ù го уплаши.

Просто... Елин го подлудяваше през последните няколко седмици, но не се бе замислял какво би било да го погледне по този начин.

Не беше като с любовниците от миналото му – към никоя от тях не бе изпитвал подобни чувства. Близостта с тях не го пренасяше на пазара за цветя. Не му напомняше, че той е жив и докосва друга жена, докато Лирия... Лирия е мъртва.

Безпощадно заклана.

Елин обаче... Ако направеше следващата стъпка с нея и нещо ù се случеше...

Гърдите му се стегнаха при мисълта.

Трябваше да намери решение, да се пребори със собствените си демони, независимо от чувствата си към нея.

Дори да го чакаше неистова болка.

– Тази перука е ужасна – оплака се Лизандра, потупвайки главата си, докато двете с Елин си проправяха път до входа на претъпканата пекарна, намираща се в една от по-порядъчните части на пристанището. – Да знаеш как ме сърби скалпът от нея.

– Мълчи – изсъска ù Елин. – Ще я носиш само още няколко минути, не цял живот.

Лизандра отвори уста, за да похленчи още малко, но тъкмо тогава се разминаха с двама джентълмени с кутии от пекарната в ръце, които им кимнаха за поздрав. И Лизандра, и Елин бяха облекли най-лъскавите си, натруфени рокли – просто две заможни жени на следобедна разходка из града, следвани от по двама телохранители.

Роуан, Едион, Несрин и Каол стояха край дървените подпори на пристанището и ги наблюдаваха дискретно през голямата стъклена витрина на магазина.

Дрехите им бяха черни, с големи качулки и два различни вида гербове – и двата фалшиви, взети от колекцията на Лизандра, която тя използваше за срещите с потайните си клиенти.

– Онази – прошепна Елин и двете се запромъкваха през изгладнялата тълпа към най-изтощената на вид продавачка. Несрин ги беше уверила, че най-подходящият момент да влязат е по обяд, когато работниците са твърде заети, за да обръщат истинско внимание на клиентите и искат да ги разкарат от тезгяха възможно най-бързо. Няколко джентълмени им направиха път и Лизандра им благодари кокетно.

Елин привлече погледа на набелязаната жена.

– Какво ще желаете, госпожице? – попита тя учтиво, но вече преценяваше тълпата, струпала се зад Лизандра.

– Искам да говоря с Нели – заяви Елин. – Бях ù поръчала къпинов пай.

Жената присви очи насреща ù. Елин ù прати очарователна усмивка.

Тя въздъхна и се шмугна през дървената врата, разкривайки за секунда суматохата в пекарната отзад. След малко се върна, стрелна на Елин поглед, който казваше „Ей сега идва“, и директно насочи вниманието си към следващия клиент.

Дотук добре.

Елин се облегна на близката стена и скръсти ръце. После бързо ги отпусна до тялото си. Дамите не заемаха такива стойки.

– Значи Кларис няма представа? – попита шепнешком, наблюдавайки входа.

– Ни най-малка – отвърна Лизандра. – Рони сълзи единствено по собствените си загуби. Да я беше видяла как се разбесня, като влязохме в каретата с шепа мижави монети. Не те ли е страх, че имаш мишена на гърба си?

– По рождение имам мишена на гърба си – увери я Елин. – Но съвсем скоро ще изчезна и повече никога няма да бъда Селена.

Лизандра издаде тих гърлен звук.

– Нали знаеш, че можех да свърша тази работа и сама?

– Да, но две дами, задаващи въпроси, са по-малко подозрителни от една. – Лизандра я изгледа многозначително. Елин въздъхна. – Трудно е да се откажеш от контрола – призна си накрая.

– Нямам личен опит в областта.

– Е, съвсем скоро ще изплатиш дълговете си, нали така? После ставаш свободна жена.

Тя сви небрежно рамене.

– Едва ли. Като разбра, че не присъства в завещанието на Аробин, Кларис увеличи дълговете на всички ни. Избързала е с купуването на някои неща и сега трябва да ги изплати някак.

Богове, дори не ù беше хрумнало, че може да направи така. Дори не се беше замислила какви последици може да имат действията ù за Лизандра и другите момичета.

– Съжалявам, че всичко това те затруднява допълнително.

– Физиономията на Кларис, докато четяха завещанието, си струва още няколко години робство.

И двете знаеха, че е лъжа.

– Съжалявам – повтори Елин. И понеже не се сещаше какво друго да каже, добави: – Еванджелин изглеждаше чудесно преди малко. Мога да проверя дали няма начин да я вземем с нас...

– И да влачите единадесетгодишно момиче през кой знае колко кралства към възможна война? Не мисля. Еванджелин ще си остане с мен. Не е нужно да ми обещаваш каквото и да било.

– Как се чувстваш? – поинтересува се Елин. – След онази нощ.

Лизандра се загледа в три млади жени, които се изкискаха, подминавайки чаровен младеж.

– Добре. Още не мога да повярвам, че ми се размина така лесно, но... Май и двете се измъкнахме.

– Съжаляваш ли?

– Не. Съжалявам... съжалявам единствено, че не ми се отдаде шанс да му кажа всичко в лицето. Че така и не разбра какво съм направила с теб... не можах да видя смайването в очите му. Прерязах гърлото му толкова бързо, а след това просто легнах по гръб и слушах, докато всичко не приключи, но... – Зелените ù очи притъмняха. – Иска ли ти се ти да го беше направила?

– Не.

И така сложиха край на темата.

Елин надникна към минзухарено-смарагдовата рокля на приятелката си.

– Стои ти прекрасно. – После кимна с брадичка към гърдите ù. – Най-вече в горната част. Клетите мъже не могат да отлепят поглед от теб.

– Повярвай ми, не е толкова хубаво да си надарена. Гърбът ме боли непрекъснато. – Лизандра погледна намръщено едрия си бюст. – Веднага щом си възвърна силите, първо тях ще махна.

Елин се изкиска. Лизандра щеше да си върне силите – само трябваше да срутят часовниковата кула. Но не позволи на мисълта да се загнезди в съзнанието ù.

– Сериозно?

– Ако не беше Еванджелин, май щях да се преобразя в някой звяр с остри нокти и зъби и да заживея в пустошта.

– И ще се разделиш с лукса?

Лизандра махна някакво мъхче от ръкава ù.

– Естествено, че харесвам лукса. Да не мислиш, че не ми се нрави да се кипря с хубави рокли и бижута? Но в крайна сметка... те са просто труфила. Напоследък ценя повече хората в живота си.

– Еванджелин е щастливка, че те има.

– Не говорех само за нея – каза Лизандра и прехапа плътната си долна устна. – Благодарна съм и за теб.

Елин навярно щеше да ù отвърне с подобаващо топли думи, ако от кухнята не беше излязла слаба, тъмнокоса жена. Нели.

Затова се отблъсна от стената и тръгна наперено към тезгяха, следвана от Лизандра.

– Искали сте да говорите с мен за някакъв пай? – попита Нели.

Лизандра се усмихна слънчево и се приведе към нея.

– Май сладкарят ни е изчезнал заедно с Пазара на сенките. – Шепнеше толкова тихо, че дори Елин едва я чуваше. – Носят се слухове, че вие знаете къде е.

Сините очи на Нели се превърнаха в ледени кристали.

– Не знам нищо по въпроса.

Елин остави дискретно кесията си на тезгяха и се приведе напред, за да не видят клиентите и продавачите как я плъзва към Нели. Монетите вътре издрънчаха. Тежки монети.

– Страшно много ни се яде... пай – натърти тя с театрално отчаяно изражение. – Просто ни кажете къде можем да го намерим.

– Никой не се измъкна жив от Пазара на сенките.

Ясно. Несрин ги беше предупредила, че Нели не проговаря лесно. Щеше да е твърде подозрително, ако тя самата я попиташе за търговеца на опиум, но на никого нямаше да му направи впечатление, ако две плиткоумни, разглезени богаташки стореха същото.

Лизандра остави още една кесия с монети на тезгяха. Друга от работничките надникна към тях и куртизанката побърза да каже:

– Бихме искали да направим поръчка. – Жената върна вниманието си към клиента пред себе си и усмивката на Лизандра придоби котешка лукавост. – Кажи откъде да вземем пайовете, Нели.

Някой я извика откъм кухнята и погледът ù запрескача между двете. Накрая въздъхна, приведе се напред и прошепна:

– Измъкнали са се през канализацията.

– Чухме, че тунелите били завардени от стражи – рече Елин.

– Не и толкова надълбоко. Спуснали са се в катакомбите под тях. Още се крият там. Вземете и охранителите си, но да махнат емблемите от дрехите си. Там не е място за богаташи.

Катакомби. Елин не беше чувала за катакомби под канализацията. Интересно. Нели се оттегли обратно в кухнята. Елин сведе поглед към тезгяха.

И двете кесии ги нямаше.

Измъкнаха се незабелязано от пекарната и тръгнаха надолу по улицата, следвани от четиримата си телохранители.

– Е? – попита шепнешком Несрин. – Права ли бях?

– Баща ти трябва да уволни тая Нели – рече Елин. – Любителите на опиум са келяви работници.

– Бива я в пекарството – обясни Несрин и се върна при Каол, който вървеше зад тях.

– Каква информация ù изкопчихте? – поинтересува се Едион. – И ще ми кажете ли защо ви трябваше да я разпитвате за Пазара на сенките?

– Търпение – призова го Елин. После се обърна към Лизандра. – Знаеш ли, обзалагам се, че мъжете ни ще престанат да ръмжат, ако се превърнеш в призрачен леопард и ти им покажеш как се ръмжи.

Лизандра вдигна вежди.

– Призрачен леопард?

Едион изруга.

– Бъди така добра да не се превръщаш точно в този звяр.

– Защо? Какво представлява? – попита Лизандра.

Роуан се засмя под нос и се доближи до Елин. Тя се престори, че не го вижда.

Почти не си бяха говорили цяла сутрин.

Едион поклати глава.

– Дяволи с козина. Живеят в планината Еленови рога и през зимата слизат в подножието ù да ловят добитък. Някои са големи колкото мечки. Само дето са още по-зли. А когато добитъкът свърши, започват да нападат нас.

Елин потупа Лизандра по рамото.

– Май е точно твой тип животно.

– Бяло-сиви са, така че направо се сливат със заснежените скали – продължи Едион. – Може изобщо да не ги усетиш, докато не видиш бледозелените им очи...

Усмивката му посърна, когато Лизандра впери собствените си зелени очи в него и килна глава настрани.

Елин не можа да сдържи смеха си.

– Обясни ми защо сме тук – нареди Каол, докато Елин прескачаше една паднала дървена греда в изоставения Пазар на сенките. Роуан осветяваше с факла изпепелените останки от сергии и човешки тела. Лизандра се беше върнала в публичния дом, съпроводена от Несрин, а Елин беше нахлузила набързо костюма си в една затънтена уличка, скътвайки роклята зад изхвърлен кафез с надеждата никой да не я отмъкне, преди да се е върнала.

– Замълчи за малко – отвърна му Елин. Опитваше да си припомни пътя през тунелите.

Роуан ù стрелна проницателен поглед и тя вдигна вежди. Какво?

– Идвала си тук и преди – рече той. – Претърсвала си останките. Затова онази вечер миришеше на пепел.

– Ама ти, Елин, спиш ли някога? – попита я Едион.

Вече и Каол я наблюдаваше, навярно защото не искаше да поглежда към овъглените тела, с които бяха осеяни тунелите.

– Какво си правила тук в нощта, когато прекъсна срещата ми с Бруло и Рес?

Елин беше съсредоточила вниманието си върху сгурията по сергиите, черните петна и познатите миризми. Спря пред един щанд, чиито стоки вече представляваха просто купчини пепел и огънати парчета метал.

– Пристигнахме – обяви със звънтящ глас и влезе в обгорялата скална ниша зад щанда.

– Още мирише на опиум – намръщи се Роуан.

Елин тръкна с подметка пепеливата земя и се разхвърчаха малки въгленчета.

Някъде тук трябваше да е.

Продължи да разчиства пода с крак, изцапвайки ботушите и костюма си с черна пепел. Най-накрая изпод чернилката се появи голям, безформен камък, до който се виждаше загладена от употреба дупка.

– Говореше се, че освен опиум този човечец продавал и адски огън – подхвърли небрежно Елин.

Роуан извърна поглед към нея.

Адски огън – почти невъзможен за откриване и производство, главно заради смъртоносните му качества. Едно-единствено буре от него можеше да срути половината подпорна стена на някой замък.

– Той, естествено, отричаше – продължи Елин, – колкото и пъти да го тормозех.

Твърдеше, че нямал такова нещо, макар че из магазина му се търкаляха нужните съставки, всичките безкрайно редки... Така че трябва да има поне малко някъде наоколо.

Тя вдигна каменния капак. Отдолу се намираше стълба, която се губеше в пълен мрак. В лицата им избухна воня на канализация и мъжете сякаш онемяха.

Елин клекна и стъпи на първото стъпало. Едион се напрегна осезаемо, но имаше благоразумието да не възрази, че тя тръгва първа.

Опушената тъмнина я обгръщаше все повече и повече, докато краката ù не достигнаха гладка скала. Въздухът тук, долу, беше сух, колкото и близо да бяха до реката. Роуан слезе втори и освети с факлата древните стени на огромния тунел... и няколко тела – просто черни купчини в далечината, несъмнено жертви на Валгите. Надясно, в посока към Ейвъри, имаше по-малко. Навярно повечето бегълци бяха очаквали засада при изхода към реката и бяха избрали другия път, водещ към сигурна смърт.

Без да изчака Едион и Каол, Елин тръгна надолу по тунела. Роуан я следваше като тиха сянка, напрегнал всичките си сетива. След като каменният капак се затвори със стържене над тях, тя пророни в мрака:

– Ако огънят беше достигнал тайния му резерв... Рифтхолд навярно нямаше да съществува вече. Поне бедняшкият квартал, ако не и по-надалеч...

– Свещени богове! – процеди Каол на няколко стъпки зад нея.

Елин спря пред една решетка в пода на тунела. Отдолу обаче не течеше вода.

Облак прашен въздух се издигна към лицето ù.

– Така ли възнамеряваш да взривиш часовниковата кула... с адски огън? – попита Роуан, приклякайки до нея. Опита да хване протегнатата ù към решетката ръка, но тя му се изплъзна. – Елин... виждал съм последствията от него, цели градове са в руини. Способен е буквално да разтопи човешко тяло.

– Чудесно. В такъв случай знаем, че действа.

Едион надникна в тъмнината отвъд решетката и изсумтя.

– И какво? Смяташ, че е крил резерва си тук, долу?

Ако имаше експертно мнение относно адския огън, го задържа за себе си.

– Канализацията гъмжеше от хора, а е трябвало да го съхранява близо до магазина си – отвърна Елин и дръпна решетката. Тя поддаде малко и Роуан се наведе да ù помогне, обливайки я с аромата си.

– Мирише на кости и прах – обяви той. Устата му се килна на една страна. – Но май и това си очаквала.

– Това си искала да разбереш от Нели, къде се крие. За да ти продаде от онова нещо – обади се Каол зад гърбовете им.

Елин запали една дървена треска от факлата на Роуан. Доближи я до ръба на зейналата пред нея дупка и пламъкът освети триметровото разстояние до калдъръмената пътека отдолу.

Полъх на вятъра я побутна по гърба... към дупката.

Тя остави собствената си факла и седна на ръба, провесвайки крака в мрака под себе си.

– Само дето Нели не беше наясно, че хората на краля заловиха търговеца на опиум още преди два дни. Убиха го, естествено. Знаете ли, понякога си мисля, че Аробин през цялото време се е чудил дали иска да ми помогне, или не. По време на онази вечеря беше подхвърлил нещо, което я накара да се замисли и да разучи въпроса.

– Значи резервът му в катакомбите е неохраняван – пророни Роуан.

Тя се загледа в мрака под краката си.

– Който го намери, за него си е – изчурулика ведро и скочи.

50.

– Как са успели онези отрепки да пазят такова място в тайна? – прошепна Елин на Каол.

Четиримата стояха на върха на малко стълбище, докато факлите на Едион и Роуан хвърляха златиста светлина из внушителното помещение пред тях.

Каол се оглеждаше, клатейки глава. Поне не се виждаха клошари, слава на боговете.

– Според легендата, Пазарът на сенките бил построен върху костите на бога на истината.

– Е, поне кости има в изобилие.

Всички стени и таванът бяха изкусно украсени с черепи и кокали, сякаш бяха изцяло изградени от тях. Дори подът в дъното на стълбището беше застлан с кости в различни форми и размери.

– Това не е обикновена катакомба – обади се Роуан, оставяйки факлата си на земята. – Някога тук е имало храм.

И наистина – из гигантското помещение се виждаха олтари, пейки и дори черен басейн с огледална повърхност. В сенките отвъд светлината на факлата се губеха и още подобни.

– По костите има някакви писания – отбеляза Едион, като слезе по стълбите и стъпи на костения под. Елин направи гримаса.

– Внимавай – предупреди го Роуан.

Братовчед ù махна мудно с ръка и отиде до най-близката стена.

– На всякакви езици са... и всичките са написани с различен почерк – удиви се Едион, вдигнал факлата си нависоко, докато се движеше покрай стената. – Чуйте това: „Аз съм лъжец и крадец. Убих съпруга на сестра си с усмивка на уста“. – Умълча се за момент, зачетен в друго послание. – Всички тези признания... Май тук не са погребани добри хора.

Елин плъзна поглед из костницата.

– Най-добре да побързаме – подкани тя. – Едион, ти поеми тази стена, Каол – централната, Роуан – дясната. Аз отивам при задната. И внимавайте как размахвате факлите.

Горко им, ако неволно ги доближаха до адския огън.

Тя направи една стъпка надолу. И още една. Накрая се озова върху костения под.

През тялото ù пробяга ледена тръпка и очите ù инстинктивно потърсиха Роуан.

Напрегнатото му лице ù казваше всичко, което искаше да знае. Въпреки това принцът пророни:

– Това място е лошо.

Каол мина покрай тях с изваден меч.

– В такъв случай да намерим адския огън и да се омитаме.

- Правилно.

Празните очи на черепите сякаш ги наблюдаваха отвсякъде – от стените, от скулптурите, от колоните в центъра на залата.

– Май този бог на истината – обади се Едион от поверената му стена – е бил по-скоро Грехоядец. Трябва да прочетете какво са писали някои от тези хора... за какви злодеяния си признават. Явно са ги затваряли тук да се изповядват върху костите на други грешници.

– Нищо чудно, че никой не е искал да слиза тук – пророни Елин и навлезе в мрака.

Костницата като че ли нямаше край – попаднаха на разни скрити запаси, но от клошари или други подземни обитатели не бе останала и следа. Намериха опиати, пари и бижута в някои от черепите и костените ниши покрай пода. Но не и адски огън.

Плахите им стъпки по кухите кокали бяха единствените звуци в криптата. Елин навлизаше все по-надълбоко и по-надълбоко в мрака. Роуан скоро претърси отредената му част от храма и се присъедини към нея в дъното, откъдето тесни проходчета се разклоняваха към спящата мрачина.

– Колкото по-навътре влизаме, толкова по-древен става езикът – коментира Елин. – Както и думите, изписани тук.

Роуан, който внимателно отваряше един саркофаг, се завъртя към нея. Не ù се вярваше обикновен човек дори да успее да помръдне каменния капак.

– Някои дори са сложили дата на изповедите си. Току-що попаднах на една отпреди седемстотин години.

– Накара ли те да се почувстваш млад?

Той ù се усмихна закачливо. Елин побърза да извърне поглед.

Костеният под изпращя под тежестта му.

– Елин.

Тя преглътна сухо, загледана в посланието до главата си. Когато бях на двадесет, убих човек за забавление и не казах на никого къде съм го погребал. Цял живот пазих едната костица от показалеца му в бюрото си. Датирано беше отпреди деветстотин години.

Деветстотин...

Елин се взря в тъмнината отвъд. Ако Пазара на сенките го имаше още от времето на Гавин, то това място беше изградено преди това – или по същото време.

Богът на истината...

Тя извади Дамарис от ножницата на гърба си и Роуан се скова.

– Какво има?

Елин огледа съвършеното му острие.

– Мечът на истината. Така са наричали Дамарис. Според легендите първият му собственик, Гавин, можел да вижда истината, държейки го в ръцете си.

– Е, и?

– Мала благословила Бранън, а той благословил Голдрин. – Погледът ù продължаваше да се впива в мрака. – Ами ако наистина е имало бог на истината... Грехоядец? Ами ако той е благословил Гавин и този меч?

Роуан също се загледа в древната чернота.

– Смяташ, че Гавин е използвал тази крипта?

Елин претегли могъщия меч в ръцете си.

– За какви грехове си се изповядал ти, Гавин? – прошепна на тъмата.

Навлязоха още по-надълбоко в тунела – толкова надълбоко, че когато Едион извика триумфално „Намерих го!“, Елин едва го чу. А и почти не му обърна внимание.

Вече се взираше в черната стена зад олтара на автентичния храм. Тук костите почти се разпадаха на прах от старост, а писанията трудно се четяха. Стената зад олтара беше от чист камък – бял мрамор, върху който бяха издълбани множество Знаци на Уирда.

А от центъра ù ги гледаше Окото на Елена.

И какъв студ... Толкова беше студено, че дъхът им излизаше на бели, сливащи се струйки.

– Който и да е бил този бог на истината – прошепна Роуан, сякаш се боеше да не го чуят мъртвите, – не се е славел като благосклонен. Не и като се имаше предвид, че храмът му беше изграден от костите на убийци, крадци и още по-ужасни злодеи... Едва ли много хора бяха благоговели пред него.

Нищо чудно, че сега тънеше в забрава.

Елин доближи камъка.

Дръжката на Дамарис сякаш се вледени в ръката ù – дотолкова, че пръстите ù се отвориха и той изгромоля по костения под като гръм. Роуан мигновено се спусна към нея с извадени мечове. Каменната стена пред тях простена. Скалнит плочи започнаха да се разместват заедно с издълбаните върху тях символи. В съзнанието ù прокънтяха думите: Само с Окото можеш да видиш истината.

– Не знам защо тези съвпадения продължават да ме изненадват – коментира Елин, когато стената най-сетне спря да се преподрежда заради близостта на меча. Беше се образувала нова, сложна поредица от Знаци на Уирда.

– Можеш ли да ги разчетеш? – попита Роуан.

Едион ги извика отново, но Роуан му отвърна с нареждане те да дойдат при тях. Елин вдигна поглед към издълбаните символи.

– Сигурно ще ми отнеме известно време.

– Действай. Не смятам, че попадаме тук случайно.

Тя потрепери. Не, нищо не беше случайно. Не и когато ставаше дума за Елена и Ключовете на Уирда. Затова въздъхна и започна.

– Пише... пише за Елена и Гавин. На началната плоча – тя посочи един наниз от символи – са описани като първите крал и кралица на Адарлан. После... после ни връщат назад. Към войната.

Зад тях прозвучаха стъпки и Едион и Каол ги наближиха, разпръсквайки златистата аура на факела си. Каол подсвирна.

– Имам лошо предчувствие за това – обади се Едион.

Погледът му прескочи от грамадното Око върху стената към онова около врата на Елин.

– Свиквай – посъветва го тя.

Елин прочете още няколко реда, дешифрирайки значението им. Знаците на Уирда бяха толкова трудни за тълкуване.

– Описани са демонските войни с Валгите, останали по тези земи след Първата война. Но... – Тя прочете реда повторно. – Но този път Валгите били предвождани... – Кръвта ù замръзна във вените. – От един от тримата крале.

Онзи, който попаднал в капан тук, след като затворили портата. Пише, че да погледнеш в очите на крал... на валгски крал, било като да потънеш в... – Тя поклати глава. – Лудост? Отчаяние? Не познавам този символ. Можел да приеме всякакъв облик, но тогава им се явил като красив мъж със златни очи. Очите на валгските крале.

Тя продължи със следващата скална плоча.

– Не знаели истинското му име, затова го нарекли Ераван, Мрачния владетел.

Едион врътна очи.

– После Елена и Гавин воювали с него, магическото ти колие спасило кожите им и Елена го нарекла с истинското му име, което отвлякло вниманието му достатъчно, че Гавин да го убие.

– Да, да – махна с ръка Елин. – Но... не.

– Не? – учуди се Каол.

Елин зачете нататък и сърцето ù прескочи за миг.

– Какво има? – загрижи се Роуан, сякаш елфическите му уши бяха засекли колебанието в сърдечния ù ритъм.

Тя преглътна тежко, прокарвайки разтреперан пръст под един ред символи.

– Това... това е изповедта на Гавин. От смъртното му ложе.

Всички замлъкнаха.

Елин наруши тишината с треперлив глас.

– Не са го убили. Ераван не можел да бъде унищожен нито с меч, нито с огън, нито с вода. Окото... – Елин докосна колието си. Металът беше топъл. – Затворили го в Окото. Но само временно. И не... не го обезвредили. Просто... го приспали?

– Имам много, много лошо предчувствие за това – натърти Едион.

– Затова му направили саркофаг от желязо и някакъв неразрушим камък. И го скрили в гробница под една планина... в крипта, толкова тъмна... толкова тъмна, че вътре никога не прониквали нито въздух, нито светлина. Защитили го с цял лабиринт от врати – продължи тя, – по които издълбали символи, предотвратяващи отварянето им и с ключ, и със сила.

– Тоест така и на са убили Ераван – замисли се Каол.

Дориан прославяше Гавин още от детството си, спомни си Елин. А цялата легенда за него се оказваше лъжа. Елена я беше излъгала...

– Къде са го погребали? – попита тихо Роуан.

– Погребали го... – Ръцете ù трепереха толкова силно, че ги спусна до тялото си. – Погребали го в Черните планини, построили крепост над гробницата му и настанили там благородническо семейство, което вечно да я брани.

– В Адарлан няма Черни планини – изтъкна Каол.

Устата на Елин пресъхна.

– Роуан – пророни тихо тя. – Как звучи „Черни планини“ на Древния език?

Принцът онемя за момент, после въздъхна тежко.

– Морат – отвърна накрая.

Тя обърна изцъклени очи към него. В първия миг четиримата можеха единствено да се взират недоумяващо един в друг.

– Дали е съвпадение – пророни Елин, – че кралят изпраща силите си точно в Морат?

– Дали е съвпадение – отвърна в същия тон Едион, – че знаменитият ни крал се е сдобил с ключ, отключващ всяка врата – дори такава между два свята – и командирът на армията му притежава същото онова място, където е погребан Ераван?

– Кралят е умопомрачен – процеди Каол. – Ако планира да възкреси Ераван...

– Кой знае, може вече да го е сторил – подхвърли Едион.

Елин погледна към Роуан. Лицето му тъмнееше. Ако в нашия свят е влязъл валгски крал, трябва да действаме бързо. Да вземем Ключовете на Уирда и да прогоним черните твари обратно в пъкъла им.

Тя кимна.

– Но защо го прави сега? Разполага с двата Ключа от поне десетилетие. Защо е призовал Валгите точно сега?

– Съвсем логично е – подхвана Каол, – ако има намерение да възкреси Ераван.

Все пак трябва да подготви армията му.

Елин се задъхваше.

– Лятното слънцестоене е след десет дни. Ако освободим магията точно тогава, когато слънцето е най-силно, има голяма вероятност и способностите ми да са най-могъщи. – Тя се обърна към Едион. – Кажи ми, че си намерил много адски огън.

Братовчед ù кимна, но не толкова ентусиазирано, колкото се беше надявала.

51.

Манон и Тринадесетте ù стояха около маса в стая, скътана надълбоко във вещерския щаб.

– Знаете защо ви събрах тук – подхвана Манон.

Никоя от тях не отговори, никоя не седна. Почти не ù говореха след кървавия разгром на онова племе в Белия зъб. А днес получаваше още вести. Още искания.

– Херцогът държи да му изпратя второ сестринство. Този път от Черноклюните.

Мълчание.

– Искам да чуя мнението ви.

Никоя от вещиците не посрещна погледа ù. Никоя не пророни и дума.

Манон изтрака с железните си зъби.

– Дръзвате да ми се опълчвате?

Сорел се покашля, призовавайки вниманието им.

– Не на теб, Манон. Опълчваме се на човешкия червей, който смята, че може да използва телата ни като своя собственост.

– Върховната вещица е спуснала заповеди, на които ще се подчинявате.

– В такъв случай просто му дай Тринадесетте – обади се Астерин, единствената, посмяла да вдигне очи към нея. Носът ù още беше подут и насинен от побоя. – Предпочитаме ние да посрещнем такава съдба, вместо да предаваме сестрите си.

– И всички сте съгласни с това? Да раждате демонски изчадия, докато телата ви не рухнат?

– Ние сме Черноклюни – обяви Астерин с гордо вдигната брадичка. – Не сме ничии роби и няма да позволим да ни използват. Ако цената на бунта ни е никога да не се завърнем в Пустошта, така да бъде.

Никоя от другите вещици не помръдваше и мускул. Очевидно бяха обсъдили въпроса предварително. Бяха стигнали до решение.

Сякаш им трябваше специален подход към нея.

– И какви други теми разисквахте на малкия си съвет?

– Има някои... неща, Манон – отвърна Сорел. – Неща, които трябва да чуеш.

Предателство. Ето това простосмъртните наричаха „предателство“.

– Не ме е грижа какво вие, глупачки такива, смятате, че трябва да чуя.

Единственото, което трябва да чуя, е „Да, Водачке на Крилото“. И името на някое проклето сестринство.

– Ти избери – озъби ù се Астерин.

Вещиците се размърдаха нервно. Май това не влизаше в плана...

Манон заобиколи масата, подминавайки вещиците, които не смееха да вдигнат лице към нея, и отиде до Астерин.

– Още откакто стъпи в тази крепост, само пилееш времето ми. Не ме интересува, че си летяла до мен цял век. Ще те усмиря като бясната кучка, каквато си...

– Хайде тогава – процеди през зъби Астерин. – Изтръгни гръкляна ми. Баба ти ще е безкрайно доволна, че най-сетне си се решила.

Сорел застана зад гърба на Манон.

– Предизвикваш ли ме? – попита с гибелно тих глас Манон.

Изпъстрените със златисто очи на Астерин затанцуваха.

– Наречи го както...

Но в този момент вратата се отвори и затвори.

Млад мъж със златисторуса коса стоеше в стаята при тях и нашийникът му от черен камък проблясваше на факелната светлина.

Как успя да влезе?

Навсякъде сновяха вещици, а и беше изпратила едно сестринство да пази коридорите, за да не допусне някои от хората на херцога да се промъкнат незабелязано.

Тринадесетте се обърнаха едновременно към красивия младеж.

И изтръпнаха едновременно, когато им се усмихна, запращайки вълна от мрак към тях.

Необятен мрак, в който дори очите на Манон не успяваха да проникнат...

И Манон за пореден път стоеше пред крочанската вещица, стиснала кинжал в ръка.

Мъчно ни е за всяка от вас… за това, което правите с децата си… карате ги да убиват, да измъчват, да мразят, докато в тях не остане нищо друго. Това е причината да си тук – ридаеше крочанката. – Защото си заплаха за чудовището, което наричаш своя баба. Заплаха е, че избра да проявиш милост и да спасиш живота на съперницата си.

Манон разтърси глава и примигна. Видението изчезна. Остана само тъмнина и крясъците на Тринадесетте.

По думите на Елида и в подземието при Жълтоногите бе имало златокос младеж. Манон запристъпва из мрака, обхождайки стаята по памет и миризма. Усети няколко от Тринадесетте близо до себе си, останалите се бяха отдръпнали към стените. А неземната смрад на мъжа, на демона в него...

Зловонието я обгърна изцяло и Манон извади Ветросеч. В следващия момент съществото изплува пред очите ù с грозен кикот и някой – Гислейн – закрещя. За пръв път чуваше подобен звук. За пръв път чуваше някоя от вещиците да крещи... от страх. И болка.

Манон се спусна сляпо напред и го повали на земята. Без меч – за тази екзекуция не ù трябваше меч. Наоколо запращяха искри светлина и тя отново видя красивото му лице, черния нашийник.

– Водачке на Крилото – поздрави я ухилено съществото с глас, дошъл от друго измерение.

Манон сграбчи гърлото му с ръце и стисна, раздирайки плътта му с нокти.

– Кой те изпраща? – попита тя.

Очите ù срещнаха неговите – и древната злоба в тях поугасна за миг.

– Махни се от мен – изсъска той.

Манон нямаше такова намерение.

– Кой те изпраща? – изрева тя.

Младият мъж се надигна, но Астерин дойде отнякъде и прикова краката му към пода.

– Покажи му какво е болка – изсъска иззад Манон.

Съществото продължи да се гърчи. А в тъмнината някои от Тринадесетте още крещяха в агония и ужас.

– Кой те изпраща? – нададе гневен вик Манон.

Очите му се промениха, посиняха, станаха напълно прозрачни. После отвърна с глас на младо момче:

– Убий ме. Моля те... моля те, убий ме. Роланд... името ми е Роланд. Кажи на...

В следващия миг ирисите му отново почерняха и се изпълниха със същински страх от яростта по лицето на Манон и това на Астерин зад рамото ù. Демонът в мъжа изпищя:

– Пусни ме!

Беше видяла и чула достатъчно. Затова стисна по-силно и железните ù нокти се забиха в простосмъртната му плът. Черна, зловонна кръв обля ръката ù и тя бръкна още по-надълбоко. Като достигна гръкляна му, го скърши като съчка и главата му тупна на земята.

Можеше да се закълне, че чу въздишка накрая.

Мракът се разсея и Манон скочи на крака, оглеждайки щетите с омазани в кръв ръце. Гислейн ридаеше в ъгъла. Вечно жизнената ù, смугла кожа бледнееше като пергамент. Тея и Кая мълчаха с мокри от сълзи лица, вперили угрижени погледи една в друга. Еда и Бриар, Сенките ù, и двете родени и отгледани в тъмнина...клечаха на пода и повръщаха. Същото правеха и зеленооките демонски близначки Фалин и Фалон. Останалите вещици изглеждаха невредими. Все още пламнали, някои задъхани от внезапния пристъп на гняв и енергия, но... невредими.

Само част от тях ли беше нападнал?

Манон погледна Астерин, както и Сорел, Веста, Лин и Имоген.

След това плъзна очи към пострадалите.

Този път всички отвърнаха на погледа ù.

Пусни ме, беше изкрещял демонът, сякаш в недоумение и ужас.

След като се взря в очите ù.

Пострадалите вещици... всички до една имаха обикновен цвят на очите. Кафяви, сини или зелени. Но незасегнатите...

Черни очи, изпъстрени със златисто.

А когато беше погледнал тези на Манон...

Златните очи открай време бяха на висока почит сред Черноклюните. Никога не се беше питала защо.

Но сега нямаше време за размисли. Не и докато гнусната му кръв се пропиваше в кожата ù.

– Това беше предупреждение – обяви Манон и гласът ù отекна глухо между каменните стени. После тръгна към вратата. Нека останат насаме. – Разкарайте трупа.

Манон изчака случай, в който Калтейн бе сама, и я спипа, докато се носеше нагоре по едно от забравените вити стълбища на Морат. Жената дори не потрепна, когато Манон я притисна към стената и впи железни нокти в бледата, гола кожа на раменете ù.

– Откъде извира огънят от сенки?

Калтейн я погледна с тъмни, празни очи.

– От мен.

– Защо точно от теб? Що за магия е това? Валгска?

Манон огледа нашийника около финото гърло на жената.

Калтейн ù отвърна с вяла, мъртвешка усмивка.

– Моя си е... поне в началото беше. После я... сляха с друга. А сега обединява могъществото на всеки свят, всеки живот.

Измишльотини. Манон я притисна още по-силно към тъмния камък.

– Как се сваля този нашийник?

– Не се сваля.

Манон оголи зъби.

– Какво искате от нас? И ние да си сложим такива?

– Искат крале – пророни Калтейн и в очите ù заискри странна, скверна наслада. – Могъщи крале. Не вас.

Още празни приказки. Манон изръмжа, но в следващия момент усети крехка ръка върху кръста си.

И кожата ù пламна.

О, богове, допирът ù я изгаряше, топеше костите ù, превръщаше железните ù нокти в течна руда, караше кръвта ù да кипи...

Манон се отдръпна от Калтейн и веднага щом сграбчи китката ù, осъзна, че не я бе наранила наистина.

– Ще те убия – процеди през зъби.

Но по пръстите на Калтейн затанцува огън от сенки, макар че лицето ù отново придоби онзи празен вид. Без да каже и дума, сякаш не беше сторила нищо, жената продължи нагоре по стълбището и изчезна.

Манон хвана ръката си, болката още отекваше в костите ù. Отново се уверяваше, че изколвайки онова племе с Ветросеч, всъщност го беше пощадила.

52.

Докато излизаха от храма на Грехоядеца, Каол си мислеше колко странно е да си сътрудничи с Елин и свитата ù. Да не спори с нея. Изобщо не трябваше да тръгва с тях, като се имаше предвид колко работа го чака. Половината бунтовници бяха напуснали Рифтхолд и с всеки изминал ден редиците им намаляваха още повече, а оставащите настояваха да преместят щаба си в друг град. Някак успяваше да ги задържи тук, главно благодарение на това, че Несрин го подкрепяше винаги когато повдигнеха темата за миналото му с краля. Невинни хора продължаваха да изчезват, да губят главите си, а те не спираха да спасяват колкото можеха повече от платформите за екзекуции. И Каол щеше да им помага, да ги брани, дори да останеше последният бунтовник в града. Но ако онова за Ераван наистина беше вярно...

Боговете да са им на помощ.

Щом излязоха на улицата, се обърна навреме, за да види как Роуан предлага ръка на Елин, която тъкмо се изкачваше по стълбата. Тя като че ли се поколеба, но в крайна сметка я пое и тънките ù пръсти се загубиха в нея. Двамата бяха екип, стабилен и неделим. Елфическият принц я вдигна във въздуха и я сложи да стъпи на калдъръма. В първия момент никой от двамата не пусна ръката на другия. Каол остана в очакване, в очакване на бодежа на ревност, острата, жлъчна болка.

Но не почувства нищо. Само мимолетно облекчение от това, че...

Елин и Роуан.

А трябваше да се изяжда от самосъжаление.

Дочуха се нечии стъпки и четиримата застинаха на място с извадени оръжия, когато...

– Издирвам ви от час – обяви Несрин, спускайки се към тях от близката тъмна уличка. – Какво...

Веднага забеляза мрачните им изражения. Бяха оставили адския огън долу, на сигурно в саркофага, пък и така нямаше да се превърнат в локви кипяща кръв, ако нещо се объркаше.

Каол се учудваше, че Елин го е допуснала толкова близо до плана си, макар че не му беше споделила как точно възнамерява да проникне в двореца. Просто кажи на Рес, Бруло и останалите да стоят настрана от часовниковата кула, беше единственото ù предупреждение дотук. Хрумна му да я попита как ще постъпи с другите невинни хора в двореца, но... Радваше се, че беше прекарал поне един ден без свади, без да усеща нечия омраза. Че поне за ден се чувстваше част от екипа им.

– Ще ти обясня по-късно – увери я той. Но лицето на Несрин бледнееше. – Какво има?

Елин, Роуан и Едион ги доближиха с неестествено тихата стъпка на безсмъртните.

Несрин изправи рамене.

– Получих вест от Рен. Имал е малки неприятности на границата, но е добре.

Праща съобщение за теб... за нас.

Тя отметна кичур от мастиленочерната си коса. Ръката ù трепереше леко.

Каол се стегна и едва удържа желанието да докосне утешително рамото ù.

– Кралят – продължи Несрин – сформира армия в Морат под ръководството на херцог Перингтън. Валгските стражи из Рифтхолд са само първите. Скоро ще изпратят и още.

Валгски пехотинци. Май се очертаваше Морат да е първото им или последно бойно поле.

Едион килна глава настрани като същински вълк.

– Колко?

– Прекалено много – отвърна Несрин. – Още не знаем точна бройка. Една част от тях се укриват в планините около военния лагер, никога не излизат наведнъж, не се показват на бял свят. Но по-многочислена армия кралят не е имал досега.

Дланите на Каол започнаха да се потят.

– Има и още – продължи Несрин с пресипнал глас. – Вече разполага с въздушна кавалерия от вещици от клана на Железни зъби. Поне три хиляди са и тайно се обучават да яздят уивърни във Ферианската падина. Кралят някак е успял да създаде и развъди цяло ято.

Свещени богове!

Елин вдигна глава и загледа тухлената стена, сякаш виждаше въздушната армия там. Движението разкри белезите около врата ù.

Дориан – Дориан трябваше да се възкачи на престола. Да сложи край на това.

– Сигурна ли си? – попита Едион.

Роуан наблюдаваше Несрин със студения, пресметлив поглед на древен воин, но междувременно се беше доближил до Елин.

– Загубихме много разузнавачи, за да се сдобием с тази информация – отвърна сурово Несрин.

Каол се зачуди дали сред тях не е имало нейни приятели.

– Да попитам за всеки случай – обади се Елин с равен, каменен глас. – Изправени сме срещу три хиляди кръвожадни вещици от Железни зъби, яхнали уивърни? И армия от свирепи войници на юг от Адарлан, която вероятно ще сломи шансовете ни за съюз между Терасен и южните кралства?

И ще принуди Терасен да се бори сам с враговете си. Кажи го – замоли я наум Каол. – Кажи, че се нуждаем от Дориан, свободен и жив.

– Мелисанде може и да успее да ни подаде ръка – замисли се Едион. После впери преценяващ поглед в Каол, поглед на генерал. – Смяташ ли, че баща ти знае за уивърните и вещиците? Аниел е най-близкият град до Ферианската падина.

Кръвта му се смръзна. Затова ли баща му настояваше толкова да се прибере у дома? Досети се какъв ще е следващият въпрос на генерала, преди да го е задал.

– Баща ми не носи черен пръстен – заяви Каол. – Но едва ли ще го одобрите като съюзник... ако изобщо се съгласи да сключи съюз с вас.

– Трябва да се замислим – подхвана Роуан – дали ни е нужен съюзник, за да си пробием път на юг.

Богове, наистина ли обсъждаха такъв въпрос? Задаваше се война. И не всички щяха да оцелеят.

– Какво чакат тогава? – заумува на глас Едион, кръстосвайки напред-назад. – Защо не са ни нападнали още?

– Мен – отвърна Елин с мек, но студен глас. – Чакат първа да предприема действия.

Никой не оспори мнението ù.

Каол прогони рояците страшни мисли от главата си.

– Нещо друго?

Несрин бръкна в туниката си, извади някакво писмо и го подаде на Едион.

– От командира на армията ти. Тревожат се за теб.

– Малко по-надолу има една кръчма. Дай ми пет минути и ще можеш да им върнеш отговора ми. – Едион вече крачеше натам.

Несрин кимна мълчаливо на Каол и го последва. Генералът надникна през рамо към Роуан и Елин. Голямата качулка прикриваше изражението му.

– Ще се видим у дома.

Срещата беше приключила.

– Благодаря ти – провикна се внезапно Елин.

Несрин спря, някак усетила, че кралицата говори на нея.

Елин долепи ръка до сърцето си.

– Благодаря ти, че се излагаш на такава опасност заради нас.

Очите на Несрин просветнаха и тя каза:

– Да живее кралицата.

Но Елин вече крачеше в другата посока.

Несрин привика Каол с поглед и той тръгна след двама им с Едион.

Неунищожима армия, навярно предвождана от самия Ераван, ако кралят на Адарлан имаше безумието да го възкреси.

Армия, способна да потъпче всяка човешка съпротива.

Но... но не и ако се съюзяха с магьосниците.

Стига на магьосниците да им беше останала воля да спасяват света им след всичко, което бяха преживели.

– Кажи нещо – подкани я Роуан зад гърба ù, докато Елин преодоляваше със стремглава крачка улица след улица.

Не можеше. Не можеше дори да оформи мислите в главата си, камо ли да ги представи в думи.

Колко ли разузнавачи и бунтовници бяха загубили живота си, за да им набавят тези сведения? И колко ли по-ужасно щеше да е чувството, когато и на нея ù се наложеше да изпрати хора на сигурна смърт, когато дойдеше време да гледа как войниците ù измират в ръцете на онези чудовища? Макар и Елена да ù беше помогнала, отвеждайки търговеца на опиум до храма на Грехоядеца, за да го намерят и те... въпреки това далеч не се чувстваше благодарна.

– Елин – прошепна Роуан толкова тихо, че само тя и уличните плъхове чуха.

Едва беше оцеляла след двубоя с Баба Жълтонога. А нима някой можеше да оцелее при схватка с цяла армия вещици воини?

Той я хвана за лакътя и я принуди да спре.

– Ще се изправим заедно срещу това – пророни с греещи очи и лъснали кучешки зъби. – Както винаги досега. Независимо от изхода.

Тя потрепери, потрепери като проклета страхливка, изтръгна ръката си от него и продължи напред. Дори не знаеше накъде върви, а само че трябваше да се движи, да въдвори ред в мислите си, в света, преди да е спряла, защото спреше ли, нямаше да мръдне от мястото си повече.

Уивърни. Вещици. Нова, още по-голяма армия. Тясната улица я притискаше от две страни и я караше да се чувства като в наводнен канализационен тунел.

– Говори с мен – подкани я отново Роуан, вървейки на почтително разстояние зад нея.

Елин познаваше квартала. Няколко пресечки по-надолу се намираше един от входовете, през които Валгите слизаха в канализацията. Хрумна ù да скочи вътре и да накълца няколко от тях на парчета. Да проучи какво знаят за Мрачния владетел Ераван и дали той още спи под планината.

А може би изобщо нямаше да си губи времето с разпити.

Силна, широка ръка сграбчи лакътя ù и я придърпа назад към здраво мъжко тяло.

Но мирисът му не беше този на Роуан.

А ножът до гърлото ù, острието, притиснато в кожата ù с такава злоба, че усети хаплива болка и струйка кръв...

– Отивате ли някъде, принцесо? – прошепна Лоркан в ухото ù.

Роуан живееше с мисълта, че знае какво е страх. Че може да се изправи пред всякаква опасност с бистро съзнание и самообладание. Докато Лоркан не изскочи от сенките с такава бързина, че дори не успя да го подуши, преди да опре нож в гърлото на Елин.

– Мръднеш ли – процеди Лоркан в ухото ù, – умираш. Проговориш ли, умираш.

Ясно?

Елин не му отвърна. Ако опиташе да кимне, щеше сама да пререже гърлото си на острия нож. Точно над ключицата ù вече лъщеше кръв, изпълвайки улицата с железния си мирис, който запрати Роуан в онова ледено, смъртоносно спокойствие.

– Ясно? – изсъска Лоркан и я разтърси достатъчно, че кръвта ù да шурне по-силно. Тя обаче не продумваше и дума, както ù беше наредил. Лоркан се засмя. – Добре. Така си и помислих.

Светът забави темпото си и се разля пред Роуан с пронизителна бистрота: всяко камъче от сградите и улицата, боклуците около тях – всичко изпъкна пред очите му. Всичко, което можеше да му помогне, което бе възможно да използва като оръжие.

Ако не беше загубил магията си, щеше вече да е сплескал белите дробове на Лоркан, да е разбил защитните му сили с лекота. Щеше от самото начало да ги е обградил с предпазна сфера, възпрепятствайки засади като тази. Очите на Елин срещнаха неговите.

Страх – от тях надничаше искрен страх.

Знаеше, че е изпаднала в неравностойна ситуация. И двамата бяха наясно, че колкото и ловки да бяха, острието на Лоркан щеше да е по-бързо.

Лоркан му се усмихна, свалил тъмната си качулка. Несъмнено за да види Роуан триумфа в черните му очи.

– Нямаш ли какво да ми кажеш, принце?

– Защо? – беше единственият въпрос на Роуан.

Никое действие, никой възможен план нямаше да го отведе до нея навреме. Зачуди се дали Лоркан осъзнава, че ако я убиеше, щеше да я последва мигновено. После идваше ред и на Майев. А после и на останалия свят. Като отмъщение.

Лоркан изви врат, за да погледне лицето на Елин. Тя присви очи насреща му.

– Къде е Ключът на Уирда?

Елин се напрегна и Роуан я предупреди с поглед да не говори, да не предизвиква Лоркан.

– Не е у нас – отговори той вместо нея.

Помрачение – безпределно, апокалиптично помрачение се спусна пред очите му.

Точно както искаше воинът полуелф. Точно както векове наред го беше гледал да манипулира враговете си. Затова Роуан укроти гнева си. Или поне опита.

– Толкова лесно мога да ти прекърша вратлето – рече Лоркан, прокарвайки нос по едната страна на шията ù. Елин се скова. Дързостта му накара Роуан да ослепее от животински бяс. Едва успя да потисне и него, когато съперникът му прошепна до кожата ù: – Много повече ми харесваш, като държиш мръсната си уста затворена.

– Ключът не е у нас – повтори Роуан.

Щеше да убие Лоркан по метод, който само безсмъртните владееха – бавно, зловещо, изобретателно. Страданието му щеше да е неистово.

– Ами ако ти кажа, че се бием на една и съща страна? – подхвърли Лоркан.

– Аз ще ти кажа, че Майев зачита само една страна – своята.

– Не съм тук по заповед на Майев.

Роуан почти чуваше думите, които Елин се мъчеше да укрие в съзнанието си.

Лъжец. Скапан лъжец.

– Тогава по чия? – попита Роуан.

– Ничия. Просто си тръгнах.

– Щом сме на една и съща страна, защо не свалиш шибания нож? – изръмжа Роуан.

Лоркан се изсмя.

– Не искам принцесата да се разлае. И двамата трябва да чуете онова, което имам да казвам. – Роуан зачака, възползвайки се от всяка секунда да прецени ситуацията, шансовете им. Лоркан най-сетне поотдалечи острието от врата на Елин. Струйка кръв потече върху костюма ù. – Допусна най-фаталната грешка в краткия си, жалък, смъртен живот, когато даде онзи пръстен на Майев.

През мъглите на гибелното си спокойствие Роуан усети как кръвта се изцежда от лицето му.

– Постъпи глупаво – продължи Лоркан, без да отпуска хватката си около кръста на Елин. – Трябваше да се досетиш, че не е просто някоя сантиментална глупачка, чезнеща по загубената си любов. Останаха ù предостатъчно от вещите на Атрил, защо да настоява толкова за пръстена му? Пръстена му, а не Голдрин?

– Стига си шикалкавил и изплюй камъчето.

– Но аз толкова се забавлявам.

Роуан стегна гнева си така силно, че се задави с него.

– Пръстенът – подхвана отново Лоркан – не беше семейно наследство на Атрил.

И знаете ли кой го уби – тя. Искаше ключовете и пръстена, а той отказваше да ù ги даде, затова му взе живота. Докато двамата се бореха, Бранън открадна артефактите, като скри пръстена заедно с Голдрин, а ключовете донесе тук. Не се ли зачуди какво прави пръстенът в ножницата? Меч за изтребване на демони... и пръстен с подобни сили.

– Ако Майев се кани да избива демони – заяви Роуан, – нямаме намерение да я спираме.

– Пръстенът не ги убива. Просто силата им няма влияние върху носителя му.

Изкован е не от кого да е, а от самата Мала. Валгите не можеха да посегнат на Атрил, докато го носеше.

Елин ококори очи още повече и мирисът на страха ù премина в нещо много по-дълбоко от инстинкта за самосъхранение.

– Носителят на пръстена – продължи Лоркан с усмивка заради мириса на ужас около нея – никога не може да бъде поробен от Камъните на Уирда. Ти ù подари собствената си неуязвимост.

– Това не обяснява защо си напуснал кралството?

Лицето на Лоркан се стегна.

– Тя уби любовника си за онзи пръстен и Ключовете. Готова е на много по-лошо да си ги върне сега, когато отново са на игралната дъска. А получи ли ги...

Кралицата ми ще се провъзгласи за бог.

– Е, и?

Ножът оставаше твърде близо до гърлото на Елин, за да рискува нападение.

– Това ще я съсипе.

Гневът на Роуан секна за миг.

– Искаш да намериш Ключовете... за да ги опазиш от нея.

– Искам да ги унищожа. Ти ми дай твоя Ключ на Уирда – каза Лоркан, отваряйки юмрука, който досега притискаше в корема на Елин, – а аз ще ти дам пръстена.

И в шепата му наистина блестеше познатият златен пръстен.

– Как изобщо си жив? – удиви се Роуан. – Ако си откраднал пръстена и си избягал, вече щеше да те е убила.

Това беше капан. Хитроумен капан.

– Прекалено бърз съм.

Значи Лоркан в действителност бягаше от Вендлин. Но и това не доказваше нищо.

– Останалите...

– Никой от тях не знае. Допускаш, че бих им поверил такава тайна?

– Кръвната клетва не позволява предателство.

– Правя го заради нея – обясни Лоркан. – Защото не искам кралицата ми да се превърне в демон. В това отношение се подчинявам на кръвната клетва. Елин започваше да се бунтува и Лоркан отново скри пръстена в юмрука си.

– Ти си глупак, Роуан. Мислиш само за следващите няколко години и десетилетия. Аз се грижа за бъдещето ни векове напред. За вечността. Майев ще изпрати останалите насам. По петите ти. Със заповед да убият и двама ви. Нека тазвечершната случка ви напомня колко уязвими сте всъщност. Ще забравите какво е покой. Завинаги. А дори ние да не убием Елин Дивия огън... времето ще го стори вместо нас.

Роуан опита да прокуди думите му от съзнанието си.

Лоркан надникна към лицето на Елин и черната му коса провисна напред.

– Помисли по въпроса, принцесо. Какъв е смисълът от неуязвимост в свят, където враговете ти само чакат да ти сложат окови, където една грешка може да те превърне в техен роб завинаги?

Елин просто оголи зъби насреща му.

Лоркан я отблъсна встрани и Роуан се спусна към нея.

Тя се завъртя и скритите в костюма ù остриета изскочиха.

Но Лоркан вече го нямаше.

След като се увери, че раните по врата ù са плитки и няма опасност да умре от тях, Роуан я остави на мира и не продума по целия път до склада. Ако Лоркан беше прав... Не, не можеше да е прав. Лъжеше и в предложението му прозираше коварството на Майев.

Елин притискаше носна кърпа към шията си и докато пристигнаха в апартамента ù, кръвта по раните вече се беше съсирила. За щастие, Едион си беше легнал.

Роуан се отправи директно към спалнята им.

Тя го последва, но той влезе в банята и затвори тихо вратата след себе си.

След малко се чу бълбукане на вода. Пълнеше ваната.

Добре прикриваше гнева си, но... никога не го беше виждала така разярен.

Въпреки това прочете и ужас по лицето му. А толкова ù стигаше да овладее собствения си страх, докато във вените ù бушуваше див пожар. Беше опитала – проклятие, беше опитала – да се измъкне от хватката на Лоркан, но... Роуан имаше право. Без магия не можеше да мери сили с него.

Щеше просто да я убие.

Ала през цялото време в главата ù се бяха блъскали само мисли не за кралството, не за трудностите пред нея, а за страха в очите на Роуан.

И колко ще е жалко, ако така и не разбере... ако не му признае...

Елин почисти врата си в кухнята, отми малкото кръв от костюма си и го закачи във всекидневната да съхне. После нахлузи една от ризите на Роуан и си легна. Почти не чуваше плискане на вода. Вероятно просто лежеше във ваната, загледан в нищото с онова празно изражение, което носеше на лицето си, откакто Лоркан бе свалил ножа от врата ù.

Минаха минути и Елин пожела лека нощ на Едион, чийто отговор проехтя през стените. Накрая вратата на банята се отвори и Роуан се появи сред облаци пара, преметнал кърпа ниско през ханша си. Очите ù погълнаха мускулестия му корем, мощните му рамене, но...

Колко празни изглеждаха очите му.

Тя потупа леглото.

– Ела тук.

Той остана на мястото си, загледан в ранения ù врат.

– И двамата сме експерти в цупенето, така че ти предлагам едно споразумение: хайде да поговорим като уравновесени, разумни хора.

Роуан закрачи към леглото, без да я погледне, седна до нея и се опъна върху одеялата. Елин дори не го укори, задето мокри чаршафите ù, нито пък спомена, че можеше да отдели половин минута да се облече.

– Май забавленията приключиха – отбеляза тя, облегна глава на юмрука си и го погледна отвисоко. Той се взираше безизразно в тавана. – Вещици, мрачни владетели, елфически кралици... Ако оцелеем, ще си направя една дълга, дълга почивка.

Очите му студенееха.

– Не ме отблъсквай – прошепна тя.

– Никога – отвърна Роуан. – Това не е... – Той потри очите си с палец и показалец. – Тази вечер те предадох.

Думите му бяха тих шепот в мрака.

– Роуан...

– Лоркан се добра достатъчно близо до теб, че да те убие. Ако беше друг враг, можеше да си мъртва вече. – Той въздъхна треперливо, сваляйки ръката си, и леглото простена под него. Суровата емоция по лицето му я накара да прехапе устна. Никога... никога не ù се беше показвал в такъв вид. – Предадох те. Заклех се да те защитавам, а тази вечер те предадох.

– Роуан, всичко е наред.

– Нищо не е наред.

Той стисна рамото ù с топла ръка и я обърна по гръб. После се провеси над нея и я погледна в очите.

Усещаше тялото му като колосална, непоклатима сила над своето, но смъртният страх още не беше напуснал лицето му.

– Предадох доверието ти.

– Напротив. Роуан, нали му каза, че няма да му дадем Ключа.

Той вдиша и масивните му гърди се разшириха.

– А щях. Богове, Елин... бях в ръцете му, а той дори не разбра. Само още минута, и щях да му кажа всичко, без да ме интересува пръстенът. Ераван, вещиците, кралят, Майев... Срещу всичките съм готов да се изправя. Но мисълта, че можех да загубя теб... – Той затвори очи, сведе глава и дъхът му стопли устните ù. – Провалих се – рече с пресипнал глас. – Много съжалявам. Ароматът му на заснежени борове я обгърна. Трябваше да се отдалечи от него, да отиде в другия край на леглото. Не ме докосвай по този начин.

Но ръката му сякаш жигосваше рамото ù, а тялото му почти покриваше нейното.

– Няма за какво да съжаляваш – прошепна тя. – Имам ти пълно доверие, Роуан.

Той кимна едва доловимо.

– Липсваше ми – пророни тихо. Погледът му прескачаше между устните и очите ù. – Докато бях във Вендлин. Излъгах, че не си ми липсвала. Още от момента, в който тръгна, обезумях от мъка по теб. Радвах се, че трябваше да проследя Лоркан до тук, защото щях да те видя. А тази вечер, когато опря ножа в гърлото ти... – Той плъзна мазолест пръст по раната на врата ù и топлината му разцъфна в нея. – Мислех само за това как може никога да не разбереш колко си ми липсвала, когато ни делеше някакъв си океан. Но и смъртта да ни разделеше... щях да те намеря. Без значение колко закони трябваше да престъпя. Сам щях да открия трите ключа и да отворя портата. Но щях да те намеря. На всяка цена.

Тя примигна, за да потуши паренето в очите си, а той пъхна ръка между телата им, взе нейната и я вдигна до татуираната си буза. Стана ù трудно да диша, да съсредоточи вниманието си върху каквото и да било друго, освен върху гладката му, топла кожа. Той не откъсна очи от нейните, когато погали с палец скулата му. Наслаждавайки се на всяко движение, Елин замилва лицето му, плетеницата от древни думи по него, докато погледът му сякаш я събличаше гола.

Съжалявам, повтаряха очите му.

Без да секва магията между погледите им, тя свали ръка от лицето му и съвсем бавно, за да се увери, че разбира всяка нейна стъпка, отметна глава назад, докато шията ù не се разкри гола и извита като дъга пред него.

– Елин – пророни той. Не като укор или предупреждение, а... като молба.

Прозвуча като молба.

Той сведе глава до врата ù и устните му закръжаха на милиметри от кожата ù.

Елин изви шия още повече в безмълвна покана.

Роуан простена тихо и докосна плътта ù със зъби.

Едно стисване на челюстите, едно движение, и можеше да изтръгне гръкляна ù.

Удължените му кучешки зъби се плъзнаха по кожата ù – нежно, съсредоточено.

Тя стисна чаршафите в шепи, за да не прокара пръсти по голия му гръб и да го притисне към себе си.

Роуан зарови едната си ръка в косите ù.

– Никой друг – прошепна тя. – Никой друг не бих допуснала до гърлото си. – Само така можеше да му демонстрира истински доверието си, и то по начин, който единствено хищническата му елфическа страна бе способна да разбере. –

Никой друг – повтори тя.

Той простена отново в отговор и потвърждение... и призив, а тътенът на гласа му прокънтя из тялото ù. После стисна внимателно със зъби мястото, където пулсираше и бушуваше кръвта ù, обливайки кожата ù с топлия си дъх. Елин затвори очи и всичките ù сетива се устремиха към това чувство, към зъбите и устата му върху шията ù, към могъщото му тяло, треперещо от потискано желание върху нейното. Езикът му докосна кожата ù.

От гърдите ù се изтръгна дълбок звук – стон или дума, или името му. Той потрепери и се отдръпна, хладният въздух целуна врата ù. Необузданост – чиста необузданост просветна в очите му. Ръцете му обходиха тялото ù ревностно, дръзко и ноздрите му се разшириха леко, уловили всяко нейно желание.

Дишането ù стана учестено, насечено и той посрещна погледа ù – гладен, див, нетрепващ.

– Не още – отсече сурово той, също толкова задъхан. – Не сега.

– Защо?

Беше ù трудно да говори, докато я гледаше така. Сякаш се канеше да я изяде жива. В тялото ù забумтя неудържим огън.

– Искам да го направя бавно... да опозная... всеки сантиметър от теб. А този апартамент има много, много тънки стени. Не желая да имаме слушатели – добави той и отново се приведе над нея, прокарвайки устни по раната в основата на шията ù, – когато те накарам да стенеш, Елин.

О, Уирде! Сериозно беше затънала. Чак до уши. А като изричаше името ù така...

– Това променя всичко – промълви едва.

– Промените се случват от доста време. Ще се справим с тях.

Зачуди се колко ли щеше да издържи решимостта му, ако вдигнеше лице и завладееше устата му със своята, ако прокараше пръсти по вдлъбнатината на гръбнака му. Ако го докоснеше още по-надолу. Но...

Уивърни. Вещици. Армия. Ераван.

Тя въздъхна тежко.

– Да поспим – пророни накрая. – Добре е да поспим.

Роуан преглътна отново, отлепи се бавно от нея и отиде до дрешника да се облече. А тя трудно се сдържа да не скочи след него и да издърпа проклетата кърпа от хълбоците му.

Май трябваше да изпрати Едион някъде другаде. Само за тази нощ. А после щеше да гори в ада цяла вечност като най-себичния, противен човек, живял някога на земята.

Насили се да обърне гръб на дрешника, понеже имаше твърде голяма опасност да направи някоя безумна глупост, ако погледаше Роуан още малко.

О, здравата беше затънала.

53.

Пий – подкани го демонът принц с гальовен глас. – Наслади им се.

Пленникът ридаеше върху пода на килията и от него струяха ужас, болка и тежки спомени. Демонът ги вдишваше като опиум.

Колко са сладки само.

И наистина бяха.

Той се мразеше, проклинаше се.

Но отчаянието, бликащо от мъжа, докато най-горчивите му спомени го раздираха безпощадно... го опияняваше. Вдъхваше му сила, живот. И бездруго си нямаше никого и нищо. Ако му изпаднеше възможност, щеше да сложи край на всичко. Ала засега това беше вечността, рождението и смъртта, и прераждането.

Затова отпи от болката, страха, тъгата.

И вкусът им му хареса.

54.

Манон се взираше в писмото, току-що донесено от един разтреперан пратеник. Елида се преструваше, че не наблюдава всяко движение на очите ù по листа, но ù беше трудно да откъсне поглед от нея, при положение че вещицата се зъбеше на всяка дума.

Елида лежеше на сламеното си легло, но огънят вече гаснеше, затова стана и изпъшка от болката в цялото си тяло. Беше намерила мях за вода в килера и дори беше попитала главния готвач дали може да го вземе за Водачката на Крилото. Той, естествено, не възрази. Нито пък ù се разсърди за двете малки торбички ядки, които уж отмъкна за Водачката на Крилото. По-добре от нищо.

Скрила ги беше под палета, без Манон да забележи. Фургонът с провизии щеше да пристигне съвсем скоро. А като си тръгнеше, Елида щеше да е в него. И повече никога нямаше да се сблъсква с този мрак.

Пресегна се към купчината с цепеници и сложи две в огъня, предизвиквайки заря от искри. Тъкмо се канеше да легне отново, когато Манон се обади от тъмното:

– След три дни заминавам с Тринадесетте.

– За къде? – осмели се да попита Елида.

Ако се съдеше по яростта, с която вещицата прочете писмото, едва ли отпътуваше за хубаво място.

– За една гора в Севера. Там... – Манон се спря, прекоси стаята с леки, но могъщи стъпки и хвърли писмото в камината. – Ще отсъствам поне два дни. На твое място бих се спотайвала през това време.

Стомахът на Елида се сви при мисълта, че защитницата ù щеше да е на хиляди километри. Но не виждаше смисъл да ù споделя опасенията си. Едва ли щеше да я е грижа, независимо че я беше приела за една от своите.

Пък и бездруго нямаше значение. Елида не беше вещица. И съвсем скоро щеше да избяга от крепостта. Не ù се вярваше някой да усети липсата ù.

– Ще се спотайвам – отвърна накрая.

Може би във фургона, който щеше да я отведе далеч от Морат и към свободата.

Нужни ù бяха цели три дни да подготви срещата. В писмото на матроната не се споменаваше нищо за чифтосването и издевателствата над вещици. Даже звучеше така, сякаш баба ù не беше получила нито едно от посланията ù. Веднага щом се върнеше от тази мисия, Манон щеше да поразпита куриерите на Крепостта. Бавно. Болезнено.

Тринадесетте политаха към определени точки в Адарлан – в самото сърце на кралството, право в дебрите на Оуквалдския лес – и щяха да пристигнат ден преди срещата, за да обезопасят района.

Кралят на Адарлан държеше поне да види оръжието, което баба ù му изработваше, и очевидно настояваше да се запознае с внучката ù. Щеше да доведе и сина си, макар че Манон се съмняваше да е с цел защита, както наследниците бранеха матроните си. Не че я интересуваше. Подобна среща беше пълна глупост, искаше ù се да го каже на баба си. Загуба на време.

Поне ù се отдаваше шанс да види с очите си човека, който разпореждаше гаврите с вещиците и дъщерите им. И да разкаже лично на баба си, а може би дори да стане свидетел на касапницата, след като Майка Черноклюна разбереше истината за действията на краля.

Манон яхна седлото и Абраксос излезе на гредата. За пръв път носеше новата броня, изработена от ковача на въздушната кавалерия – най-сетне достатъчно лека за уивърните и готова за първата си проба. Вятърът захапа кожата ù, но тя не му обърна внимание. Както не обръщаше внимание и на Тринадесетте си.

Астерин не ù говореше и никоя от тях не продумваше за валгския принц, който херцогът им беше изпратил като изпитание, за да провери коя ще оцелее и да ù напомни какво е заложено на карта. Изпитание – също като нападението с огъня от сенки върху племето. Още не беше избрала сестринство. И нямаше намерение да го прави, преди да е разговаряла с баба си.

Макар че се съмняваше херцогът да прояви особено търпение. Манон сведе поглед към бездната под тях, към нарастващата армия, обгърнала планинските склонове и долините като килим от мрак и огън, а още толкова много войници се криеха под тях. Тази сутрин Сенките ù бяха докладвали за стройни, крилати същества с изроден човешки облик, кръжащи из нощното небе – твърде бързи и ловки да ги проследят, преди да изчезнат в гъстите облаци. Още колко ли страхотии щеше да им разкрие Морат с времето. Манон се чудеше дали и тях щяха да сложат под нейно командване.

Усети погледите на Тринадесетте, готови за сигнала ù. Манон заби пети в ребрата на Абраксос и той се гмурна в бездната.

Белегът на ръката ù я болеше.

Непрестанно ù причиняваше болка – повече от нашийника, от студа, от ръцете на херцога по тялото ù, от всичко, което някога ù бяха причинявали. Единствено огънят от сенки ù носеше облекчение.

В миналото бе вярвала, че е родена да бъде кралица.

Но вече знаеше, че е родена да бъде вълк.

Херцогът дори ù сложи кучешка каишка и всели демонски принц в тялото ù. Тя му се отдаде за известно време, свивайки се на толкова малко кълбо вътре в себе си, че принцът забрави за съществуването ù.

Но тя чакаше търпеливо.

Мълчеше си в онзи пашкул от тъмнина и му позволяваше да си мисли, че вече я няма, позволяваше на всички им да правят какво си искат със смъртната ù обвивка. Тъкмо в пашкула лумна огънят от сенки – даваше ù сили, захранваше я. Преди много време, в дните на непорочното ù детство, от пръстите ù струяха тайни златни пламъци. Но и те изчезнаха заедно с всичко хубаво в живота ù.

А сега се завръщаха – преродени като призрачни огньове в тъмната ù обвивка.

Принцът в тялото ù не усети как започна да гризе от него. Малко по малко крадеше парченца от неземното същество, облякло кожата ù, за да безчинства с нея. Забеляза чак когато отхапа твърде много от материята му, толкова много, че го накара да изпищи от болка.

Тя му се нахвърли, преди да е успяло да я издаде, и огънят от сенки го превърна в черна пепел, в далечен спомен. Огън – съществото ненавиждаше огъня. Беше се завърнала от седмици. И чакаше. Опознаваше пламъка във вените си, как се стичаше към пръстите ù и бликваше през тях като онзи огън от сенки. Демонът ù говореше от време на време, ронеше нечувани, несъществуващи думи в главата ù.

Нашийникът си стоеше около врата ù и им позволяваше да я командват, да я докосват и нараняват. Скоро – съвсем скоро щеше да намери истинското си призвание и да завие бясно към луната. Не помнеше някогашното си име, но то нямаше значение. Вече носеше друго: Смърт, опустошителят на светове.

55.

Елин вярваше в призраци.

Просто не смяташе, че витаят денем.

Роуан стисна рамото ù малко преди изгрева. Само един поглед към напрегнатото му лице я накара да се разбуди.

– Някой е проникнал в склада.

Той изхвърча от спалнята, въоръжен и готов за кръвопролития, преди Елин да е грабнала собствените си оръжия. Свещени богове – движеше се като вятъра. Още усещаше кучешките му зъби по врата си, лекото им драскане, внимателния им натиск...

Излезе от стаята с почти беззвучни стъпки и намери двама им с Едион пред вратата на апартамента. Държаха мечовете си в ръце, а мускулестите им, белязани гърбове бяха заели бойна поза. Прозорците – това беше най-добрият им шанс за бягство, ако долу наистина ги чакаше засада. Тя достигна двамата елфически воини тъкмо когато Роуан открехваше вратата, разкривайки отрязък от тъмното стълбище.

Еванджелин ридаеше свита на кълбо върху стълбищната площадка. След миг вдигна мъртвешки бледното си лице и изскочилите си от страх лимоненожълти очи към Роуан и Едион. Стотици килограми смъртоносни мускули и оголени зъби...

Елин си проправи път между тях и полетя по стълбите към уплашеното момиченце. Беше чиста, нямаше дори драскотина по себ си.

– Ранена ли си?

Тя поклати глава и червенозлатистата ù коса проблесна на светлината от свещта в ръцете на Роуан. Стълбището се тресеше с всяка стъпка на двама им с Едион.

– Разкажи ми – подкани я задъхано Елин, молейки се положението да не е толкова лошо, колкото изглеждаше. – Разкажи ми всичко.

– Отведоха я, отведоха я, отведоха я.

– Кои? – попита Елин и отметна косата от лицето ù. Зачуди се дали малката щеше да се уплаши, ако я прегърнеше.

– Хората на краля – прошепна Еванджелин. – Дойдоха с писмо от Аробин. В завещанието му пишело, че иска да проучат к-к-корените на Лизандра.

Сърцето на Елин спря. По-лошо – положението определено беше по-лошо, отколкото очакваше...

– Казаха, че била хамелеон. Отведоха я и щяха да вземат и мен, но тя им се нахвърли и ми извика да бягам, а Кларис просто си стоеше...

– Къде я отведоха?

– Не знам – проплака момиченцето. – Лизандра ми беше казала да дойда тук, ако се случи нещо лошо, да те предупредя...

Елин не можеше да диша, да разсъждава. Роуан коленичи до тях и прегърна Еванджелин. Огромната му длан покри почти цялата задна част на главата ù. Тя зарови лице в татуираните му гърди и Роуан ù зашепна утешително. После погледна Елин над косата ù. Трябва да се изнесем от тук до десет минути – поне докато разберем дали не е предал и теб.

Сякаш чул беззвучните му думи, Едион се спусна към прозореца на склада, откъдето се беше промъкнала Еванджелин. Явно Лизандра бе научила повереницата си на някои неща.

Елин потри лицето си и се подпря на рамото на Роуан, за да стане. Кожата му беше топла и мека под мазолестите ù пръсти.

– Бащата на Несрин. Него ще помолим да я гледа днес.

Аробин им отмъщаваше от гроба. Вадеше последната карта от ръкава си. Беше знаел за Лизандра – за приятелството им. А не обичаше да споделя притежанията си. Каол и Несрин влетяха в склада отдолу, а Едион скочи до тях, преди да осъзнаят, че е наблизо.

Носеха още вести. Един от хората на Рен току-що се беше свързал с тях – на следващия ден в Оуквалд щяла да се състои среща между краля, Дориан и предводителката на въздушната му кавалерия. Освен това се очаквало да предадат на кавалерията нова пленница за Морат.

– Трябва да я измъкнете от тунелите – нареди Елин на Каол и Несрин, препускайки надолу по стълбището. – Час по-скоро. Вие сте човеци, няма да ви усетят дълго време. Само вие можете да влезете в скривалището.

Каол и Несрин се спогледаха.

Елин спря пред тях.

– Трябва да я измъкнете веднага.

За част от секундата не стоеше в склада. Попадна в красива спалня, пред окървавено легло с безжизнено тяло отгоре.

Каол протегна ръце пред себе си.

– По-добре да вложим това време в планирането на засада.

Гласът му... Белегът на лицето му изпъкваше на смътната светлина. Елин сви ръката си в юмрук и ноктите ù – същите нокти, които бяха раздрали кожата му, – се впиха в дланта ù.

– В момента може да се хранят с нея – процеди тя.

Еванджелин простена зад гърба ù. Ако правеха с Лизандра същото, което бяха сторили и на нея при сблъсъка ù с валгския принц...

– Моля ви – пророни Елин с пресекващ глас.

В този момент Каол забеляза в коя част от лицето му се е втренчила. Мигновено пребледня и устата му зейна.

Несрин обаче хвана потната ù ръка с фини, студени пръсти.

– Ще я измъкнем. Ще я спасим. Заедно.

Каол изопна рамене, без да откъсва поглед от очите ù.

– Никога повече.

Искаше ù се да му повярва.

56.

Няколко часа по-късно, седнала на пода в порутена странноприемница в другия край на Рифтхолд, Елин оглеждаше картата, на която бяха нанесли местоположението на срещата – на около километър от храма на Темис. Малката сграда попадаше в територията на Оуквалд, кацнала на една висока скала насред дълбока клисура. До нея се стигаше само по два висящи моста, закачени от двете страни на клисурата, благодарение на което не я бяха застигали набезите на нито една завоевателска армия. Обграждащата я гора навярно пустееше и уивърните несъмнено щяха да пристигнат под прикритието на предишната нощ.

Тоест тази вечер.

Елин, Роуан, Едион, Несрин и Каол седяха край картата и точеха оръжията си, докато обсъждаха плана. Бяха оставили Еванджелин при бащата на Несрин заедно с още писма от Терасен и Гибелния легион. Пекарят не им зададе нито един въпрос. Само целуна най-малката си дъщеря по бузата и обяви, че двамата с Еванджелин ще опекат специални пайове за завръщането им.

Ако изобщо се завърнеха.

– Ами ако са ù сложили нашийник или пръстен? – попита Каол от отсрещната страна на тесния им кръг.

– В такъв случай ще загуби или главата, или един от пръстите си – отвърна дръзко Едион.

Елин му стрелна остър поглед.

– Няма да вземаш такова решение без мен.

– Ами Дориан? – попита братовчед ù.

Каол се взираше в картата, сякаш искаше да прогори дупка в нея.

– Това решение не е мое – отвърна категорично Елин.

Капитанът вдигна очи към нея.

– Няма да го докосваш.

Поемаше огромен риск, водейки всички им опасно близо до валгски принц, но...

– Всички ще покрием телата си със Знаци на Уирда – отвърна Елин. – Като защита срещу принца.

За десетте минути, които им бяха необходими да грабнат оръжия, дрехи и провизии от апартамента ù, Елин не пропусна да вземе книгите за магическите символи и сега те стояха върху масичката пред единствения прозорец в помещението. Бяха наели три стаи за нощта – една за Елин и Роуан, една за

Едион и една за Каол и Несрин. Златната монета, която бе плеснала върху тезгяха на ханджията, беше достатъчна да плати престоя им за цял месец. И мълчанието му.

– Ще убием ли краля? – попита Едион.

– Няма да правим нищо – взе думата Роуан, – докато не сме напълно сигурни, че можем да отстраним него и да обезвредим принца с минимален риск. Главната ни задача е да измъкнем Лизандра от фургона.

– Съгласна съм – потвърди Елин.

Едион погледна към Роуан.

– Кога потегляме?

Елин не можеше да повярва колко смирено се отнася братовчед ù към елфическия принц.

– Вещиците и уивърните им не бива да ни надушват – отвърна Роуан, приел ролята на командир в предстоящата битка. – Ще пристигнем точно преди началото на срещата, но достатъчно рано, че да заемем удобни позиции и да установим местонахожденията на всичките им разузнавачи и стражи.

Обонянието на вещиците е твърде остро. Трябва да сме бързи. Елин не можеше да прецени дали ù олекваше, или не. Часовникът удари пладне. Несрин стана на крака.

– Ще поръчам обяд.

Каол също стана и се протегна.

– Ще ти помогна да го донесем.

На такова място не можеха да разчитат на обслужване по стаите. А и на такова място Каол трябваше да наглежда гърба на Фалик. Браво на него. След като двамата излязоха, Елин грабна едно от оръжията на Несрин и се зае да го лъска – сносен кинжал, макар и не особено качествен. Ако оцелееха след утрешното приключение, щеше да ù купи по-добър за благодарност.

– Жалко, че Лоркан е долен психопат – провлачи тя. – Можеше да ни е от помощ утре. – Роуан стисна устни. – Как ще реагира, като научи за корените на Едион?

Едион остави кинжала, който държеше.

– Ще го е грижа ли изобщо?

Роуан спря да лъска късия си меч.

– Може да не го е грижа, но не е изключено и да прояви интерес. По-скоро обаче ще се замисли как може да използва информацията за Едион срещу Гавриел.

Тя надникна към братовчед си, чиято златиста коса като че ли го правеше по-сроден с Гавриел, отколкото с нея самата.

– Искаш ли да се запознаеш с него?

Навярно повдигаше тази тема само и само да не мисли за утрешния ден.

Той сви рамене.

– Любопитно ще ми е, но не съм се разбързал. Освен ако няма вероятност да довлече другарите си тук и да се бие на наша страна.

– Колко си прагматичен само. – Тя обърна поглед към Роуан, който

продължаваше да обгрижва меча си. – Дали биха се съгласили да ни помогнат, независимо от мнението на Лоркан?

Веднъж им се бяха отзовали – при нападението над Мъглив рид.

– Едва ли – отговори Роуан, без да вдига поглед от оръжието си. – Освен ако Майев не реши да ти изпрати подкрепления като следващ ход в плана си. Може пък да ù хрумне да се съюзи с теб, само и само да убие Лоркан заради предателството му. – Той се замисли. – Няма да се учудя, ако част от някогашните елфи по тези земи са още живи и се крият някъде наоколо.

Възможно е да ги обучим... или вече да са обучени.

– Не бих разчитал на това – обади се Едион. – Малки хора наистина живеят в Оуквалд. Но от елфите няма и следа там. – Той не посрещна погледа на Роуан, а се зае да точи последния нож на Каол. – Кралят ги изтреби до крак. Обзалагам се, че ако има оцелели, скитат из горите в животински облик.

Тялото на Елин натежа от познатата скръб.

– Ще мислим за това по-късно.

Ако още бяха живи.

През останалата част от деня и до късно през нощта Роуан черта плана им на действие с типичната си експедитивност. Но макар да я ценеше високо, Елин не изпита познатата утеха от нея, не и когато опасността беше толкова голяма и всичко можеше да се промени за минути. Не и при положение че вече можеше да са изгубили Лизандра.

– Трябва да поспиш – обади се Роуан и дълбокият му глас протътна през леглото и по кожата ù.

– Дюшекът е на буци – оправда се Елин. – Мразя евтини странноприемници.

Гърленият му смях отекна в сумрачната стая. Елин беше заложила разни приспособления до вратата и прозореца, за да разберат, ако някой опита да влезе, но от кръчмата на долния етаж се вдигаше такава врява, че едва ли щяха да чуят нещо по коридора. Особено като се имаше предвид, че някои от стаите се даваха на час.

– Ще си я върнем, Елин.

Леглото беше много по-тясно от нейното, толкова тясно, че раменете ù докоснаха неговите, като се обърна на една страна. Той лежеше с лице към нея и очите му блестяха в мрака.

– Не мога да погреба още един близък човек.

– И няма.

– Ако нещо се случи с теб, Роуан...

– Недей – пророни той. – Дори не го казвай. Миналата нощ достатъчно говорихме по въпроса.

Той вдигна ръка и след кратко колебание отметна един кичур коса от лицето ù. Загрубелите му пръсти погалиха скулата ù, после се плъзнаха по извивката на ухото ù.

Беше глупаво да тръгва по този път, при положение че всеки друг мъж, когото бе допускала до сърцето си, бе оставял рана там – случайно или не. По лицето му нямаше нито капка нежност или топлота. Единствено хищнически, прогарящ поглед.

– Като се върнем – рече той, – ми напомни да ти докажа колко грешна е всяка от мислите, които току-що минаха през главата ти.

Тя вдигна вежда.

– Хм.

Роуан ù отвърна с дяволита усмивка и в съзнанието ù настана хаос. Точно това целеше – да отнеме вниманието ù от предстоящите ужаси.

– Дори ще ти позволя да избереш как. С думи – очите му отскочиха към устните ù – или със зъби и език.

През тялото ù пробяга сладка тръпка, която се загнезди в центъра му. Не беше честно, хич не беше честно да я дразни така.

– В тая дупка е доста шумно – отбеляза тя и се осмели да плъзне ръка по голите му гърди и нагоре по рамото му. Силата под дланта ù я остави без дъх. Той потрепери, но ръцете му останаха далеч от нея с побелели от стискане кокалчета. – Жалко, че Едион пак може да ни чуе през стената. Тя го одраска нежно с нокти по ключицата, белязвайки го като свой, после притисна устни към хлътнатината на гърлото му. Кожата му беше толкова гладка, толкова неустоимо топла.

– Елин – простена той.

Хрипливият му глас накара пръстите на краката ù да се свият.

– Жалко – повтори тя до врата му.

Роуан изръмжа, а тя се изкиска тихо, обърна се по гръб и затвори очи. Дишането ù се беше поуспокоило. Щеше да преживее утрешния ден, каквото и да ù поднесеше. С Роуан и Едион до себе си можеше да преживее всичко. По лицето ù играеше усмивка, когато дюшекът се огъна, устремени стъпки достигнаха скрина и след миг се чу плискане – Роуан се беше полял със студената вода от каната.

57.

– Надушвам ги – прошепна едва доловимо Едион.

Промъкваха се през шубрака, облечени в зелено и кафяво, за да се сливат с цветовете на гъстата гора. Едион и Роуан вървяха няколко крачки пред нея с извадени лъкове и наострени сетива.

Ако можеше да си върне елфическото тяло, щеше да им помага, вместо да се влачи отзад с Каол и Несрин, но...

Безполезна мисъл, смъмри се бързо. Трябваше да се справи с наличното. Каол познаваше гората най-добре, тъй като двамата с Дориан бяха ловували тук безброй пъти. Предишната вечер им беше начертал маршрут, но отстъпваше водачеството на елфическите воини с безотказния им нюх. Крачеше уверено по шумата и мъха, а изпитото му лице излъчваше съсредоточеност.

Добре.

Минаваха покрай дърветата на Оуквалд толкова безшумно, че дори не секваха песента на птиците.

Гората на Бранън. Нейната гора.

Питаше се дали обитателите ù усещаха каква кръв тече във вените ù и дали не се криеха от насилието, което вещаеше появата ù тук. Дали нямаше да помогнат на Лизандра, когато настъпеше моментът. Роуан спря на няколко метра пред тях и посочи към трите исполински дъба. Тя също спря и напрегна слуха си, оглеждайки гората.

Ръмжене и рев на плашещо големи зверове достигна ушите им, заедно с триенето на кожени крила по камък.

Елин изтича до дъбовете, където я чакаха Роуан и Едион. Братовчед ù вдигна пръст нагоре, за да ù покаже следващия им ход. Тя се заизкачва по средното дърво, без да разклати ни една клонка. Роуан я поизчака малко, преди и той да тръгне нагоре, преодолявайки разстоянието за същото време като нея, забеляза самодоволно Елин. Едион пое дясното дърво, а Каол и Несрин – лявото. Всички заедно продължиха да се катерят безшумно като змии, докато листата под тях не скриха земята напълно и пред очите им не се разкри гледка към малка полянка.

Свещени богове!

Уивърните бяха огромни. Огромни, страховити и... и по гърбовете им наистина имаше седла.

– Виждаш ли отровните шипове по опашките им? – прошепна в ухото ù Роуан. – С този размах на крилете сигурно могат да прелетят стотици километри дневно.

Вероятно го знаеше от личен опит.

На поляната бяха накацали само тринадесет уивърна. Най-дребният от тях лежеше по корем, заровил муцуна в туфа диви цветя. По опашката му лъщяха железни шипове вместо костни, дълги белези покриваха тялото му като тигрови шарки, а крилата му... Елин позна материала, с който бяха подсилени. Паешка коприна. Такова количество сигурно струваше цяло състояние.

Другите уивърни бяха обикновени и всичките способни да разкъсат човек на две без всякакво усилие.

Само едно от тези същества можеше да ги избие и петимата. А какво оставаше за трихилядна армия от тях. В съзнанието ù се загнезди паника.

Аз съм Елин Ашривер Галантиус...

– Онази там... обзалагам се, че тя е Водачката на Крилото – посочи Роуан към жените, струпани в края на поляната.

Не жени. Вещици.

Всичките бяха млади и красиви, с коси и кожи във всевъзможни цветове. Но Елин забеляза въпросната вещица дори от разстояние. Косата ù беше като жива лунна светлина, очите ù – като излъскано злато.

По-красиво същество Елин не беше виждала през живота си. И по-ужасяващо.

Движеше се с арогантна грация, каквато само безсмъртен можеше да постигне, червената ù пелерина се вееше зад нея, коженият ù костюм за езда прилепваше плътно по гъвкавото ù тяло. Живо оръжие – така можеше да я опише. Водачката на Крилото обхождаше лагера, оглеждаше уивърните и раздаваше заповеди, недоловими за човешките уши на Елин. Останалите дванадесет вещици следяха всяко нейно движение, сякаш беше оста, около която се въртяха световете им, а две от тях я следваха неотлъчно. Помощничките ù.

Елин се бореше да запази равновесие върху широкия клон. Каквато и армия да събереше Терасен, щеше да бъде погубена с един замах. Заедно с приятелите ù.

Направо можеха да се сбогуват с живота.

Роуан сложи ръка върху китката ù, сякаш дочул рефрена, пулсиращ в главата ù.

– Ти надви една от матроните им. – Думите му бяха като шумолене на листа в ухото ù. – Ще се пребориш и с по-нисшите.

Леко се съмняваше, наблюдавайки движенията на тринадесетте вещици. Те представляваха сплотен, безпощаден екип. Ако съдеше по стръвнишкия им вид, едва ли някога вземаха пленници. Или само в случаите, когато изпитваха глад. Дали щяха да качат Лизандра на някой от крилатите зверове, след като пристигнеше затворническият фургон? Ако това планираха...

– Лизандра не бива да припарва и на десет метра от уивърните.

Хвърлеха ли я върху гърба на някой от тях, вече щеше да е твърде късно за нея.

– Разбрано – отвърна Роуан. – От север наближават коне. И още уивърни от запад. Да вървим.

Матроната идваше. Конете вероятно водеха краля и затворническия фургон. И Дориан.

Когато слязоха на земята и се запромъкваха през гората към поляната, Едион вече изглеждаше готов за порене на вещерски гърла. Несрин се шмугна в храсталака с нагласена в лъка ù стрела и решително изражение – поне един от тях изглеждаше готов за предстоящото.

Елин тръгна зад Каол.

– Каквото и да видиш или чуеш, не помръдвай. Трябва да преценим в какво състояние е Дориан, преди да направим каквото и да било. Само един от валгските принцове е достатъчен да ни прати в гроба.

– Знам – увери я той, без да я погледне в очите. – Имай ми доверие. – Разчитам на теб да измъкнеш Лизандра оттук. Ти познаваш тази гора по-добре от всички нас. Заведи я на безопасно място.

Каол кимна.

– Давам ти дума.

Елин не се съмняваше в предаността му. Не и след миналата зима.

Протегна ръка към него, поколеба се, но после я сложи върху рамото му.

– Няма да докосвам Дориан – обеща му. – Кълна се.

Бронзовите му очите просветнаха.

– Благодаря ти.

Продължиха напред.

Едион и Роуан ги върнаха до мястото, което бяха разузнали по-рано – струпване на обрасли с храсти скални късове, предлагащи укритие и удобен изглед към поляната.

Бавно, като разкошни привидения от някое подземно кралство, вещиците излязоха на сцената.

Белокосата отиде да поздрави по-възрастна жена с черна коса, навярно матроната на клана на Черноклюните. Зад нея група вещици теглеха огромен покрит фургон, подобен на онзи, който Жълтоногите някога бяха довлекли до стъкления дворец. Сигурно го бяха носили поне няколко уивърна. Изглеждаше най-обикновен – просто тенекиена кутия на колела, боядисана в черно, синьо и жълто, но Елин имаше чувството, че съдържанието му далеч няма да ù се понрави.

Кралската свита също пристигна на уреченото място. Елин не знаеше накъде да насочи погледа си – към краля на Адарлан, към малкия, болезнено познат затворнически фургон, обграден от ездачи...

Или към Дориан, който яздеше до баща си с черен нашийник около врата и съвършено нечовешко изражение.

58.

Манон Черноклюна мразеше тази гора.

Дърветата никнеха неестествено близо едно до друго – толкова близо, че им се наложи да оставят уивърните, за да достигнат поляната, намираща се на километър от порутения храм. Поне човеците не бяха имали неблагоразумието да изберат самия храм за срещата. Стърчеше на прекалено опасно място, а откритата клисура я правеше твърде достъпна за нежелани погледи. Предишния ден Манон и Тринадесетте бяха обиколили всички поляни в двукилометров радиус, преценявайки коя осигурява най-добра видимост и възможност за укритие, като в крайна сметка се бяха спрели на тази. Намираше се достатъчно близо до мястото, първоначално посочено от краля, но имаше доста по-стратегическа позиция. Правило номер едно при уговорките с простосмъртни: никога не им позволявай да избират терена.

Първа пристигна баба ù с придружаващото я сестринство – дойдоха откъм гората, теглейки покрит фургон, в който несъмнено превозваха изработеното от нея оръжие. Тя стрелна режещ поглед към внучката си и нареди:

– Дръж си езика зад зъбите и не ни се пречкай. Ще говориш само ако някой се обърне към теб. Не ми създавай неприятности, или ще ти счупя врата. Ясно. Щеше да повдигне въпроса за Валгите след срещата. Кралската свита закъсня и предизвика такава врява в гората, че Манон ги чу поне пет минути, преди едрият черен кон на краля да се появи зад един завой по пътеката. Останалите ездачи се носеха зад него като черна сянка.

Мирисът на Валгите пропълзя като гнусен червей по тялото ù. С тях се движеше фургон, превозващ затворник, когото трябваше да отведат в Морат. От женски пол, ако съдеше по миризмата, но имаше и нещо странно в нея. Никога досега не беше подушвала такава – нито валгска, нито елфическа, нито напълно човешка. Интересно.

Но Тринадесетте бяха воини, не куриери.

Манон сключи ръце зад гърба си и зачака, докато баба ù крачеше грациозно към краля, оглеждайки антуража му от хора и Валги, които проучваха поляната с бдителни погледи. Мъжът до краля не си направи труда да опознае обстановката. Сапфирените му очи отскочиха право към Манон и останаха там. Щеше да е красавец, ако не беше тъмният нашийник около врата му и абсолютната студенина по съвършеното му лице.

Мъжът се усмихна на Манон, сякаш знаеше какъв е вкусът на кръвта ù. Тя потисна импулса си да оголи зъби насреща му и отмести поглед към матроната, която вече стоеше пред простосмъртния крал. Колко смърдяха тези хора. Как ли издържаше баба ù да не направи гримаса?

– Ваше Величество – поздрави го възрастната предводителка и изпълни сдържан поклон. Черната ù роба се разля като течна нощ около тялото ù.

Манон заглуши буйното негодувание, надигнало се в гърлото ù. Баба и никога – никога не се прекланяше дори пред останалите матрони, камо ли пред друг владетел.

Кралят скочи от коня си с едно могъщо движение.

– Върховна вещице – отвърна на поздрава ù и склони глава не точно в поклон, но достатъчно да засвидетелства поне капка уважение. От едната страна на тялото му висеше солиден меч. Дрехите му бяха тъмни и изящни, а лицето му...

Въплъщение на жестокостта.

Не студената, коварна жестокост, която Манон възпитаваше у себе си и почиташе, а онази подла, брутална нейна разновидност, която караше толкова мъже да нахлуват в покоите ù, решени да ù дадат урок.

На този човек трябваше да се прекланят. Пред него баба ù бе свела глава, макар и със сантиметър.

Матроната махна зад гърба си с железен нокът и Манон вирна брадичка.

– Представям ви внучката си, Манон, наследница на клана на Черноклюните и Водачка на Крилото на въздушната ви кавалерия.

Манон пристъпи напред, понасяйки търпеливо наглия поглед на краля.

Тъмнокосият младеж, яздил до него, слезе от коня си с елегантен скок, без да сваля арогантната усмивчица от лицето си. Тя се престори, че не го вижда.

– Служиш достойно на народа си, Водачке на Крилото – обяви с гранитен глас кралят.

Манон просто продължи да се взира в него, знаеше, че баба ù следи всяко нейно движение.

– Нищо ли няма да кажеш? – попита кралят, вирнал гъстите си вежди, едната от които беше прорязана от белег.

– Наредено ми е да си мълча – обясни Манон. Очите на баба ù просветнаха. – Освен ако не държите да падна на колене и да пълзя по корем пред вас.

О, несъмнено щеше да си плати за този коментар. Баба ù се обърна към краля.

– Безочлива е, но няма да намерите по-свиреп воин.

По лицето на краля се разтегна усмивка, която обаче не бе искрена.

– Не мисля, че някога си пълзяла по корем пред когото и да било, Водачке на Крилото.

Манон му се поусмихна в отговор, разкривайки железните си зъби. Нека младият му спътник тръпне от страх.

– Ние, вещиците, не сме родени да пълзим пред човеци.

Кралят се засмя мрачно и отново обърна поглед към баба ù, чиито смъртоносни пръсти се бяха свили, сякаш си ги представяше около нейното гърло.

– Добре си подбрала Водачката на Крилото, матроно – похвали я той и махна към фургона, боядисан в цветовете на Железни зъби. – Да видим какво ми носиш. Дано и то се окаже също толкова впечатляващо. И да си е струвало чакането.

Баба ù се ухили, разкривайки железни зъби с петънца ръжда по тях, а гръбнакът на Манон сякаш се смръзна.

– Заповядайте.

Манон изопна рамене, вирна глава и се нареди зад тях в дъното на стълбицата към фургона, но кралят – внушителен с размерите си от толкова близо – се изпречи на пътя ù със сбърчени вежди.

– Синът ми ще прави компания на Водачката.

И това беше, оставиха я навън, а кралят и баба ù потънаха във фургона. Явно не искаха да вижда мистериозното оръжие. Не и толкова рано, нищо че беше Водачка на Крилото. Манон вдиша дълбоко и потисна гнева си.

Половината от Тринадесетте обградиха фургона, за да бранят баба ù, а останалите се разпръснаха да наблюдават кралската свита. Осъзнали нисшия си ранг спрямо Тринадесетте, вещиците от придружаващото сестринство се оттеглиха в гората. Стражите в черни униформи ги следяха неотлъчно, въоръжени с копия, лъкове и страховити мечове.

Принцът стоеше облегнат на един древен дъб. Като усети, че го наблюдава, ù изпрати ленива усмивка.

Търпението ù се изчерпа. Не я интересуваше, че е син на краля. Манон тръгна през поляната. Сорел я последва – нащрек, но спазвайки почтително разстояние.

Манон спря на около метър от принца и като се увери, че няма никого наоколо, пророни гърлено:

– Здравей, млади принце.

Светът се въртеше шеметно под краката на Каол и той грабна шепа пръст, за да си припомни къде се намира и че всичко това се случва наистина, а не в някакъв кошмар.

Дориан.

Приятелят му. Невредим, но – но не Дориан.

Съществото, което се подсмихна на красивата белокоса вещица, нямаше нищо общо с неговия Дориан.

Лицето му си беше същото, но душата, надничаща иззад сапфирените му очи, идваше от друг свят.

Каол стисна силно пръстта в юмрука си.

Беше избягал. Беше избягал от Дориан и ето го резултата.

Не надеждата го беше подтикнала към бягство, а глупостта.

Елин имаше право. Щеше да е проява на милосърдие да го убият.

Кралят и Майка Черноклюна вече вършеха тайните си дела. Каол погледна към фургона, а после към Елин, която лежеше по корем в шубрака с изваден кинжал. Тя му кимна, стиснала решително уста. Сега беше моментът. Ако искаха да освободят Лизандра, трябваше да го сторят сега.

А в памет на Нехемия и заради скъпия си приятел, попаднал в плен на нашийника от Камък на Уирда, беше готов на всичко.

Древният кръвожаден демон, обсебил тялото му, започна да се гърчи, когато белокосата вещица го доближи. Предпочиташе да ù се подсмихва отдалече. Една от нас, една от нашите – изсъска съществото. – Ние я сътворихме и сега е наша.

Всяка нейна стъпка караше разпуснатата ù коса да проблясва като лунно отражение във вода. Но когато слънцето озари очите ù, демонът започна да се отдръпва.

Много е близо – процеди съществото. – Не допускай вещицата твърде близо. Очите на валгските крале...

– Здравей, млади принце – рече белокосата със сладострастен, смъртоносен глас.

– Здравей, млада вещице – отвърна той.

И думите бяха негови собствени.

В първия момент толкова се смая, че примигна недоумяващо. Той примигна.

Демонът в него се сви и задращи по стените на съзнанието му. Очите на валгските крале, очите на господарите ни – изпищя той. – Не я докосвай!

– Има ли причина да ми се усмихваш – попита тя, – или да тълкувам поведението ти като самоубийствена арогантност?

Не говори с нея.

Не го интересуваше. Дори това да беше поредният сън, поредният кошмар. Дори това ново, прелестно чудовище да го погълнеше цял. Нямаше нищо за губене.

– Нужна ли ми е причина да се усмихвам на красива жена?

– Аз не съм жена. – Тя скръсти ръце и железните ù нокти проблеснаха на светлината. – Ами ти какво си? – Подуши въздуха. – Човек или демон?

– Принц – отвърна той.

Такова беше съществото в него. Името му така и не научи.

Не говори с нея!

Той килна глава.

– Никога не съм бил с вещица.

Нека изтръгне гръкляна му за тази наглост. Да сложи край на мъките му.

Усмивката ù се разшири и над нормалните ù зъби се спуснаха ред железни.

– Аз пък съм била с предостатъчно мъже. Всички сте еднакви. Вкусът ви е един и същ.

Тя плъзна поглед по тялото му, сякаш беше следващата ù плячка.

– Предизвиквам те – дръзна той.

Вещицата присви златните си очи, пламнали като живи въглени. Никога не беше виждал толкова ослепително създание.

Сякаш беше изваяна от тъмнината между звездите.

– Не мисля, принце – отвърна тя с кадифен глас. Отново подуши въздуха, сбърчвайки леко нос. – Но ми е интересно – червена или черна е кръвта ти?

– Каквато поискаш.

Тръгни си, махни се от нея. Демонският принц в него го дръпна толкова силно, че той направи крачка. Но не назад. А към белокосата вещица.

От гърдите ù се откърти дълбок, злобен смях.

– Какво е името ти, принце?

Името му.

Не си го спомняше.

Тя протегна ръка към него и слънчевите лъчи пробягаха по железните ù нокти.

Демонът крещеше толкова силно в главата му, че очакваше ушите му да прокървят.

Вещицата прокара нокът по нашийника му и желязо издрънча по камъка. Ако беше драснала малко по-нависоко...

– Като куче си – отбеляза тя. – Господарят ти ти е сложил нашийник.

После плъзна пръст по извивката на нашийника и той потрепери – от страх, от удоволствие, в очакване ноктите ù да раздерат гърлото му.

– Какво е името ти. – Този път беше команда, не въпрос. Очите ù от чисто злато срещнаха неговите.

– Дориан – пророни той.

Името ти е нищо, името ти е мое – изсъска демонът и го отнесе вълната от писъците на онази забравена човешка жена.

Приклекнала в храсталака на около пет метра от затворническия вагон, Елин замръзна.

Дориан.

Невъзможно беше. Нямаше начин, не и при положение че гласът, с който Дориан бе отговорил, звучеше толкова празно, кухо, но...

Каол гледаше с изцъклени очи. Дали и той бе доловил леката промяна?

Водачката на Крилото килна глава, без да отлепя зловещата си ръка от черния нашийник.

– Искаш ли да те убия, Дориан?

Кръвта на Елин замръзна.

Каол се напрегна до нея и сграбчи дръжката на меча си. Елин хвана гърба на туниката му като мълчаливо предупреждение. Не се и съмняваше, че отвъд поляната Несрин бе насочила стрелата си с гибелна точност към гърлото на вещицата.

– Искам да ми направиш много неща – отвърна принцът, обхождайки с поглед тялото на белокосата.

Човешкото отново се беше изпарило. Елин го очакваше. Поведението на краля ù подсказваше, че е напълно уверен в контрола над сина си, в абсолютното му подчинение.

Водачката на Крилото се изсмя мрачно и пусна нашийника на Дориан. После отстъпи назад и червената ù пелерина се развя около нея.

– Намери ме по-късно, принце, и може да измислим нещо.

В тялото на Дориан живееше валгски принц, но носът на Елин не кървеше в негово присъствие и не я обгръщаше тъмна мъгла. Дали кралят не бе смекчил силите му, за да може принцът да заблуждава света? Или Дориан още водеше битка в съзнанието си?

Сега – трябваше да действат сега, докато матроната и кралят се намираха в боядисания фургон.

Роуан сви ръце пред устата си и им подаде сигнал с птичи звук, толкова автентичен, че никой от стражите не помръдна. Но отвъд поляната Едион и Несрин веднага разбраха посланието му. Елин нямаше представа какво точно направиха, но само след минута уивърните на Върховната вещица зареваха под тревога, разтърсвайки околните дървета с грохотните си гласове. Всички стражи и пазачи се обърнаха към шумотевицата и за миг забравиха затворническия фургон.

Елин точно това и чакаше.

Беше прекарала две седмици в същия. Познаваше отлично решетките на малкото прозорче, пантите и ключалките на вратите. А Роуан, за щастие, знаеше как да се справи с тримата стражи, завардили задната, и то без да издаде нито звук.

Тя изкачи няколкото стъпала с притаен дъх, извади ключарските си инструменти и се хвана на работа. Само един поглед в нейна посока, един изменнически полъх на вятъра и...

Готово – ключалката се отвори и тя дръпна вратата. По повелята на някой благосклонен бог пантите не изскърцаха, а уивърните продължаваха да реват. Лизандра лежеше свита в далечния ъгъл, с окървавено, мръсно тяло. Късата ù нощница беше съдрана, а голите ù крака покрити със синини.

Но нямаше нашийник. Нито пръстен. Елин сдържа възгласа си на облекчение и даде знак на куртизанката да побърза...

Лизандра прелетя покрай нея с тихи стъпки и се пъхна в пелерината на кафяви и зелени петна, която Роуан държеше разгърната за нея. Само след две секунди се изгуби в шубрака. След още една мъртвите стражи вече лежаха в заключения фургон. Елин и Роуан също се гмурнаха в гората, огласяна от тътена на уивърнски ревове.

Разтрепераната Лизандра беше коленичила в гъсталака, докато Каол оглеждаше раните ù. Капитанът даде знак, че е добре, помогна ù да се изправи на крака и я повлече към дълбините на гората. Всичко им отне по-малко от две минути – и слава на боговете, защото само миг по-късно вратата на боядисания фургон се отвори със замах и матроната и кралят изскочиха навън, за да проучат каква бе цялата тази суматоха. На няколко крачки от Елин Роуан следеше всяка стъпка, всяко движение на враговете им. След секунда Едион и Несрин изскочиха от гъсталака, мръсни и за дъхани, но живи. Усмивката по лицето на братовчед ù посърна, щом надникна към поляната зад тях.

Кралят крещеше ядосано.

Кръвожадно копеле.

За момент отново се озоваха в Терасен, на голямата маса в замъка на семейството ù, където кралят бе ял от храната им и бе пил от най-хубавото им вино, а за благодарност бе опитал да порази съзнанието ù. Едион я погледна в очите с треперещо от ярост тяло, чакаше заповедта ù. Съзнавайки, че един ден щеше да съжалява, Елин поклати глава. Не тук – не сега. Имаше твърде много променливи, твърде много играчи. А и трябваше да се погрижат за Лизандра. Време беше да тръгват.

Кралят нареди на сина си да се качва на коня и раздаде заповеди на останалите, а Водачката на Крилото се отдалечи от принца с небрежна, смъртоносна елегантност. Матроната чакаше в другия край на поляната неподвижна, с изключение на широката ù черна роба, която се вихреше бясно около нея.

Елин се молеше пътищата им никога да не се пресичат – освен ако нямаше армия зад себе си.

Каквото и да носеха на краля в боядисания фургон, явно беше достатъчно важно, че да не рискуват обсъждането му с писма.

Дориан яхна коня си със студено, празно лице. Ще се върна за теб – беше му обещала Елин. Само дето не очакваше да е по този начин.

Кралската свита потегли със зловеща, безмълвна устременост. Явно никой не бе усетил липсата на трима от техните. Валгската воня изчезна с тях, прогонена от внезапен полъх на вятъра, сякаш Оуквалд бързаше да изтрие всяка следа от тях. Вещиците тръгнаха в обратната посока, теглейки фургона с нечовешка сила през гората. На поляната останаха само Водачката на Крилото и ужасяващата ù баба.

Ударът беше толкова светкавичен, че Елин не успя да го види. Дори Едион подскочи.

Глухият звук отекна през гората, а лицето на белокосата се извърна рязко на една страна. По бузата ù се стичаха четири струи синя кръв.

– Нагла глупачка – процеди през зъби матроната. Красивата златокоса помощница на Водачката стоеше до ръба на гората и наблюдаваше всяко движение на възрастната предводителка толкова съсредоточено, че Елин очакваше всеки момент да прегризе врата ù. – Всичко ли искаш да загубя заради теб?

– Бабо, пращах ти писма...

– Получих лигавите ти писма. И ги изгорих. Наредено ти е да се подчиняваш.

Не ти ли хрумна, че мълчанието ми е умишлено? Ще изпълняваш нарежданията на херцога.

– Как може да позволяваш на тези...

Още един удар – още четири струи кръв текнаха по лицето ù.

– Дръзваш да оспорваш решенията ми? Да не би да се имаш за равна на Върховна вещица само защото си Водачка на Крилото?

– Не, матроно.

В думите ù нямаше нито капка от наперения, подигравателен тон, който бе използвала преди минути. Само хладен, пагубен гняв. Убийца по рождение и обучение. Златните ù очи отскочиха към боядисания фургон в безмълвен въпрос.

Матроната се приведе напред и ръждивите ù железни зъби попаднаха опасно близо до гърлото на внучката ù.

– Задай си въпроса, Манон. Попитай какво има във фургона.

Златокосата вещица до гората стоеше нащрек.

Ала Манон, Водачката на Крилото, сведе глава.

– Сама ще ми кажеш, когато е необходимо.

– Отиди да видиш. Интересно ми е дали отговаря на стандартите на внучката ми.

С тези думи матроната закрачи към гората, където я чакаше второто сестринство вещици.

Без да избърше синята кръв от лицето си, Манон Черноклюна изкачи стъпалата на фургона и спря на входа му само за миг, преди да встъпи в сумрака отвъд него. Това беше знак да се омитат. Елин и Роуан препуснаха към мястото, където ги чакаха Каол и Лизандра, докато Едион и Несрин пазеха гърбовете им. Без магия нямаше да се опълчи на краля и Дориан. Не преследваше смъртта – нито своята, нито тази на приятелите си.

Намериха Лизандра облегната на едно дърво. Гледаше изцъклено и дишаше тежко.

Каол го нямаше.

59.

Демонът си възвърна контрола в мига, в който мъжът, командващ нашийника, ги доближи. Изтласка го обратно в ямата на спомените и отново го накара да крещи, да се чувства малък, прекършен, уязвим.

Но златните очи останаха с него.

Намери ме по-късно, принце.

Обещание – обещание за смърт, за освобождение.

Намери ме.

Думите скоро заглъхнаха, погълнати от писъци и кръв, от студените пръсти на демона. Но очите останаха – и името ù.

Манон.

Манон.

Каол не можеше да позволи на краля да отведе Дориан обратно в замъка. Едва ли пак щеше да му се отдаде подобен шанс.

Трябваше да действа веднага. Да го убие.

Той препусна с тихи стъпки и изваден меч през шубрака.

Кинжал през окото – кинжал, а после...

Сред шумоленето на дървесните корони се чуха гласове.

Наближавайки кралската свита, Каол започна да се моли, да иска прошка – за онова, което му предстоеше да направи, както и за начина, по който бе избягал. Краля щеше да остави за по-късно, за последно. Но първото убийство щеше да го съкруши.

Той извади кинжала си. Дориан яздеше зад краля. Едно хвърляне, за да го свали от коня му, един замах с меча... и всичко щеше да приключи. Елин и другите щяха да поемат останалото, важното беше да го убие.

Кинжалът прогаряше дланта му, когато изскочи от гората и се озова на голо поле.

Но не кралската свита намери във високата, окъпана в слънце трева.

Тринадесет вещици и уивърните им обърнаха погледи към него.

И му се усмихнаха.

Елин хвърчеше покрай дърветата, а Роуан проследяваше Каол с помощта на обонянието си.

Ако ги убиеше, ако ги ранеше дори...

Бяха оставили Несрин да пази Лизандра с указанието да тръгнат към гората отвъд клисурата и да ги изчакат под една оголена скала. Преди да поведе Лизандра през дърветата, Несрин стисна ръката на Елин с думите:

– Върни ни го.

Елин кимна и хукна напред.

Роуан се движеше като светкавица покрай дърветата, толкова по-ловък от нея в това ù тяло. Едион го следваше по петите. Тя тичаше с всички сили, но...

Пътеката се разклоняваше и Каол бе тръгнал в грешната посока. Накъде се беше запътил?

Елин едва успяваше да си поеме дъх. Приливът на ярка светлина привлече вниманието ù към една пролука в гората от другата страна на просторната ливада.

Роуан и Едион стояха на около метър от полюшващата се трева с извадени, но свалени мечове.

След секунда Елин разбра защо.

На десетина метра от тях по брадата на Каол се лееше кръв от сцепената му устна. Белокосата вещица го държеше до себе си, впила железни нокти в гърлото му. Зад тях се виждаше затворническият фургон с трима мъртви войници вътре.

Дванадесетте вещици край Водачката на Крилото се ухилиха нетърпеливо, съзирайки Роуан, Едион, а накрая и нея.

– Какво става тук? – попита Водачката с убийствена светлина в златните си очи. – Разузнавачи ли сте? А може би спасителен отряд? Къде отведохте затворничката ни?

Каол се загърчи в ръцете ù и тя впи нокти още по-надълбоко в плътта му. Той се вцепени. Струя кръв шурна по врата му и изцапа туниката му.

О, богове! Мисли... мисли, мисли, мисли!

Водачката на Крилото извърна огнените си очи към Роуан.

– Такива като теб – пророни тя – не съм виждала от доста време.

– Пусни мъжа – заповяда Роуан.

Усмивката на Манон разкри ред чудовищни железни зъби, оголени опасно близо до врата на Каол.

– Не приемам нареждания от копелета с елфически произход.

– Пусни го – повтори Роуан с плашещо тих глас. – Или това ще е последната ти грешка, Водачке на Крилото.

В полето зад тях уивърните буйстваха, мятаха опашки и разгръщаха криле.

Белокосата вещица надникна към Каол, който вече дишаше затормозено.

– Кралят едва ли е стигнал далеч. Може би трябва да те предам на него. – Раните по бузите ù, завехнали в синьо, наподобяваха зловеща бойна маскировка. – Ще побеснее, ако разбере, че сте отвлекли затворничката ми. Може пък ти да го усмириш, а, момко?

Елин и Роуан се спогледаха и тя пристъпи до него, изваждайки Голдрин.

– Ако искаш да носиш трофей на краля – провикна се тя, – вземи мен.

– Недей – възрази немощно Каол.

Вещицата и дванадесетте ù бранителки обърнаха безсмъртните си, гибелни погледи към Елин.

Тя пусна Голдрин в тревата и разпери ръце. Едион изръмжа предупредително.

– И защо да си правя труда? – попита Водачката на Крилото. – Пък и може да отведем всички ви при краля.

Едион повдигна леко меча си.

– Можете да опитате.

Елин внимателно доближи вещицата, поставяйки ръце над главата си.

– Ако започнете битка с нас, всички ще умрете.

Водачката на Крилото я огледа от глава до пети.

– Коя си ти. – Заповед, не въпрос.

– Елин Галантиус.

Изненада и нещо друго, което Елин не успя да разтълкува, просветна в златните очи на белокосата.

– Кралицата на Терасен.

Елин се поклони, без да сваля поглед от вещицата.

– На вашите услуги.

Само един метър я делеше от наследницата на Черноклюните.

Златните очи прескочиха към Каол, а после и към Едион и Роуан.

– Това е свитата ти, предполагам?

– Какво те интересува?

Водачката на Крилото огледа Едион.

– Брат ти?

– Братовчед ми Едион. Красив е почти колкото мен, не смяташ ли?

Вещицата не се усмихна.

Но Елин я беше доближила толкова, че виждаше капките кръв от врата на Каол по тревата пред ботушите ù.

Кралицата на Терасен.

Надеждите на Елида се оказваха оправдани.

Въпреки че младата кралица сега влачеше крака по тревата, неспособна да стои мирно, докато се пазареше за живота на мъжа.

Елфическият воин зад нея следеше всяко движение по полето. Той беше най-опасният, онзи, който не трябваше да изпуска от поглед. От петдесет години не се беше била с елфически воин. След като бе преспала с него. Негодникът беше изпотрошил костите на ръката ù.

А тя костите на цялото му тяло.

Но онзи беше млад, арогантен и почти неопитен.

Този... Навярно щеше да избие поне няколко от Тринадесетте ù, ако докоснеше и косъм от главата на кралицата му. А не биваше да забравя и за златокосия – едър като другия, но споделящ безстрашната дързост и озаптена лудост на братовчедка си. Можеше да ù донесе главоболия, ако не се погрижеше за него навреме.

Кралицата продължаваше да рови с крак в тревата. Сигурно беше на около двадесет. Въпреки това имаше маниера на воин, поне докато не започна да нервничи. Но все пак бързо усети, че несъзнателните ù движения издават тревогата и неопитността ù. Посоката на вятъра не позволяваше на Манон да долови точно колко се страхуваше.

– Е, Водачке на Крилото?

Дали кралят щеше да сложи нашийник около хубавото ù вратленце, както беше сторил с принца? Или просто щеше да я убие? Не че имаше значение. Щеше да ù е благодарен за такъв подарък.

Манон бутна капитана към кралицата. Елин протегна ръка и го изтика зад себе си. Двете впериха погледи една в друга.

В очите ù нямаше страх – нито капка в красивото ù, простосмъртно лице.

Щеше да ù донесе повече нерви, отколкото си струваше.

Пък и я чакаха по-важни неща. Баба ù одобряваше чифтосването, унижаването на вещици.

Трябваше да излети веднага, да се обгради с облаци и вятър за няколко часа.

Дни. Седмици.

– Нямам интерес да вземам пленници, нито да се бия точно днес – заяви Манон.

Кралицата на Терасен се ухили насреща ù.

– Чудесно.

Манон се обърна и нареди на Тринадесетте си да яхват уивърните.

– Бих казала – продължи кралицата, – че това те прави по-умна от Баба Жълтонога.

Манон спря на място и впери поглед право напред, без да вижда тревата, небето и дърветата.

Астерин се завъртя.

– Какво знаеш за Баба Жълтонога?

Кралицата се изсмя гърлено въпреки предупредителното ръмжене на елфическия воин.

Манон надникна бавно през рамо.

Кралицата отвори яката на туниката си, разкривайки огърлица от тънки белези по врата си.

Вятърът измени посоката си и мирисът на желязо, камък и чиста омраза връхлетя Манон като удар в лицето. Всяка вещица от Железни зъби познаваше неизличимата миризма на белези като нейните. Убийца на вещици.

Е, май все пак щеше да пролее малко кръв.

– Ти, жалка твар – извика Манон и се спусна.

Само за да забие лице в невидима стена.

И да замръзне като статуя.

– Бягайте! – пророни Елин, грабна Голдрин и хукна към гората.

Водачката на Крилото не помръдваше от мястото си, а останалите вещици се спуснаха към нея със смаяни лица.

Човешката кръв на Каол нямаше да задържи магията дълго време.

– Клисурата – извика Едион, без да поглежда назад, докато препускаше с Каол към храма.

Прелетяха през гората, а вещиците още стояха на поляната и се мъчеха да премахнат заклинанието, впримчило водачката им.

– Късметът е на твоя страна, момиче – заяви Роуан в бяг.

– Кажи ми го отново, като се измъкнем оттук – отвърна задъхано Елин, прескачайки едно паднало дърво.

Безумен рев подплаши птиците от короните на дърветата и краката ù затичаха още по-бързо. Водачката на Крилото определено беше ядосана. Много, много ядосана.

Елин не бе повярвала нито за миг, че вещицата ще ги пусне без бой. Затова трябваше да им осигури колкото може повече време. Дърветата се разредиха и пред тях се откри гола земя, водеща към дълбоката клисура и храма, кацнал на щръкналата в центъра ù скала. От другата страна се простираше остатъкът от Оуквалд.

Двата моста от вериги и дъски бяха единственият път до отсрещния край. А тъй като гъстият Оуквалдски лес възпрепятстваше уивърните, само по тях можеха да се измъкнат на вещиците, които несъмнено щяха да ги подгонят пеша.

– Побързайте – изкрещя Роуан, като наближиха руините на храма.

Древната постройка беше толкова малка, че дори жриците не бяха живели там. Единствената украса на скалния остров бяха петте белязани от времето колони и рушащият се куполест покрив. Нямаше дори олтар, поне не и оцелял след толкова векове.

Очевидно хората се бяха отказали от Темис дълго преди появата на адарланския крал.

Елин се молеше единствено мостовете от двете страни на храма...

Едион наби пети пред първия мост. Каол го следваше на тридесетина крачки, а Елин и Роуан тичаха след него.

– Стабилен е – обяви Едион.

И преди да е успяла да го спре, братовчед ù хукна по него. Мостът заподскача и се залюля, но удържа тежестта му, въпреки че сърцето ù спря за момент. В следващия миг Едион стоеше на скалния остров, издигащ се като самотен каменен стълб, изваян от буйната река далеч под краката им. Той махна на Каол.

– Един по един – нареди.

Зад гърба му чакаше вторият мост.

Каол премина с бърза крачка между каменните колони в началото на първия мост и тънките железни вериги се загърчиха от внезапното раздвижване. Той полетя към храма с по-голяма бързина, отколкото някога беше постигал по време на сутрешните тренировки на територията на двореца.

Елин и Роуан пристигнаха пред колоните и...

– Не си и помисляй да спориш... – изръмжа Роуан и я бутна пред себе си. Свещени богове, каква бездна зееше под краката им. Тътенът на реката ги достигаше като шепот.

Въпреки това Елин побягна, защото Роуан я чакаше отзад, а вещиците се задаваха от гората с елфическа скорост. Мостът подскачаше и се люлееше, докато краката ù летяха по дървените греди. Пред тях Едион вече беше прекосил и втория мост и сега Каол търчеше по него. Елин ускори крачка и взе последните метри до скалата със скок.

Каол стъпи на отсрещната страна на клисурата, извади меча си и застана до Едион, който бе насочил лъка си към гората зад нея. Елин изкачи на бегом няколкото стъпала до голата платформа на храма. Кръглото пространство едва ли надвишаваше десетина метра в диаметър и бе обградено от ужасяваща пропаст – и сигурна смърт.

Явно Темис не беше от милостивите богове.

Тя се обърна да погледне зад гърба си. Роуан тичаше по моста с такава пъргавина, че веригите едва се поклащаха, но... Елин изруга. Водачката на Крилото бе достигнала каменните колони. Засили се и преодоля една трета от моста с внушителен скок. Изпревари дори предупредителната стрела на Едион, забила се на мястото, където би кацнал всеки простосмъртен. Но не и вещица. Гръм и мълнии.

– Върви – изрева ù Роуан, но тя хвана кинжалите си и приклекна в бойна готовност, когато...

Стрелата на златокосата вещица полетя към нея от другия край на клисурата.

Елин отскочи встрани, за да я избегне, попадайки точно на мястото, към което летеше втората ù стрела. Стена от мускули се блъсна в нея и я бутна върху скалата. Стрелата се заби право в рамото на Роуан.

60.

Светът спря за миг.

Роуан падна върху руините и кръвта му опръска древните камъни.

Писъкът на Елин отекна в клисурата.

Той обаче скочи на крака и ù викна да бяга. Под тъмната стрела, стърчаща от рамото му, вече започваше да избива кръв.

Ако беше скочил само миг по-късно, щеше да е в сърцето му.

Водачката на Крилото ги настигаше по моста. Едион обстрелваше бранителките ù със свръхестествена точност и не им позволяваше да напуснат укритието на гората.

Елин преметна ръка през кръста на Роуан, чието лице пребледняваше все повече с всяка капка кръв, плиснала от раната му, и двамата се спуснаха през рухналия храм. Тя нямаше представа дали продължава да крещи, или ридае – в съзнанието ù бушуваше страшна тишина.

Нейното сърце – стрелата бе предвидена за нейното сърце.

А той я бе поел вместо нея.

Убийственото спокойствие плъзна в нея като слана. Щеше да ги избие всичките. Бавно.

Достигнаха втория мост тъкмо когато стрелбата на Едион секна – навярно колчанът му се беше изпразнил. Тя бутна Роуан по дъските.

– Бягай – извика му.

– Не...

– Бягай.

За пръв път чуваше такъв глас да напуска гърлото ù – глас на кралица. Заедно с него дръпна невидимата нишка на кръвната клетва, която ги свързваше. Очите му проблеснаха от ярост, но тялото му тръгна, сякаш управлявано от нея. Роуан се запрепъва по моста, а в този момент...

Елин се завъртя, изваждайки Голдрин от ножницата му, и приклекна тъкмо когато Водачката на Крилото замахваше с меча си към главата ù. Острието удари една от древните колони, а Елин вече тичаше, но не към втория мост, а обратно към първия.

Останалите вещици, вече невъзпирани от стрелите на Едион, изскачаха с бойни викове от укритието на гората.

– Ти – изръмжа белокосата и отново я нападна.

Елин се превъртя по земята – през кръвта на Роуан – и пак избегна смъртоносния ù удар. Изправи се точно пред първия мост и замахна два пъти с Голдрин, посичайки веригите. Мостът полетя в клисурата, а вещиците спряха на ръба ù, отцепени от главатарката си.

Въздухът зад нея се размести и тя се отдръпна, ала не достатъчно бързо.

Мечът на вещицата разсече плътта на едното ù рамо и тя изкрещя от болка.

Завъртя се мигновено и вдигна Голдрин за ответен удар.

Стомана срещна стомана и хвръкнаха искри.

Кръвта на Роуан изпъстряше скалата под краката ù.

Елин Галантиус погледна Манон Черноклюна над кръстосаните им мечове и изръмжа свирепо.

Кралица, спасителка, враг – Манон не я интересуваше.

Щеше да я заколи при всички случаи.

Законите им го налагаха, честта го налагаше.

Дори да не беше убила Баба Жълтонога, щеше да я посече заради заклинанието, с което я бе замразила на място.

Точно това правеше и сега с краката си. Рисуваше някой долен магически символ с кръвта на елфическия воин.

Затова щеше да умре.

Ветросеч напираше срещу меча на кралицата. Но вместо да отстъпи, Елин изсъска:

– Ще те разкъсам на парчета.

Зад тях Тринадесетте се бяха струпали на ръба на клисурата. Манон изсвири и половината от тях хукнаха да вземат уивърните. Втори път обаче не успя да даде сигнал.

С нечовешка пъргавина кралицата замахна ниско с крак и повали Манон на земята. После, без да се поколебае нито за миг, завъртя меча в ръката си и го спусна надолу. Манон отклони удара, но Елин преодоля гарда ù, прикова я към оплисканата с елфическа кръв скала и блъсна главата ù в нея. Пред очите ù изплуваха тъмни петна.

Манон си пое дъх, за да изсвири отново и да даде сигнал на Астерин да не стреля. Но кралицата заби юмрук в лицето ù. Още чернилка изпълни зрението ù, но тя впрегна всичката си безсмъртна сила и бутна Елин от себе си. Двете се затъркаляха по скалата, наближавайки пропастта.

Една стрела изсвистя право към открития гръб на кралицата.

Манон я бутна отново и стрелата отхвръкна от близката колона. Успя да я отблъсне от себе си, но Елин веднага скочи на крака, гъвкава като котка.

– Моя е – провикна се Манон през клисурата.

Кралицата се изсмя дрезгаво и я изчака да се надигне. От отсрещната страна на клисурата двамата мъже посрещнаха ранения елфически воин, достигнал далечния край на моста. После златокосият хукна по него...

– Да не си посмял, Едион – извика Елин, вдигайки ръка към него.

Той застина на средата на моста. Имаше впечатляващ контрол над тях, трябваше да ù признае Манон.

– Каол, наглеждай го! – заповяда кралицата.

После, втренчила поглед в Манон, Елин прибра могъщия меч в ножницата на гърба си, а грамадният рубин върху дръжката му проблесна на обедната светлина.

– Мечовете ме отегчават – рече кралицата и хвана двата си бойни ножа.

Манон постави Ветросеч в неговата ножница. После врътна китки и железните ù нокти изскочиха. Тракна с челюсти и железните ù зъби се спуснаха.

– Права си.

Кралицата огледа ноктите и зъбите ù с предизвикателна усмивка.

Жалко, че трябва да я убия, помисли си Манон.

Манон Черноклюна се хвърли в атака, бърза и смъртоносна като пепелянка. Елин отскочи назад, избягвайки всеки замах на острите ù железни нокти. Към гърлото ù, към лицето ù, към корема ù. Отстъпваше назад и назад около древните колони на храма.

Уивърните щяха да пристигнат до няколко минути.

Елин я нападна с кинжалите си, но вещицата отскочи встрани и посегна с нокти към врата ù.

Елин им се изплъзна, ала върховете им успяха да одерат кожата ù. Топла кръв обля шията и раменете ù.

Вещицата беше толкова бърза. И страшно умел боец.

Но Роуан и останалите я чакаха отвъд втория мост.

Трябваше просто да се добере до тях.

Манон Черноклюна финтира наляво и нападна отдясно.

Елин залегна и се превъртя върху земята.

Близката колона се разтресе, когато железните ù нокти издълбаха четири дълбоки линии в камъка.

Манон изръмжа. Елин понечи да прободе гръбнака ù с кинжала си. Вещицата стрелна ръка и хвана острието.

Шурна синя кръв, но тя продължи да стиска, докато стоманата не се пречупи на три в ръката ù.

Свещени богове!

Елин реагира светкавично, атакувайки ниско с другия си нож, но вещицата предвиди и този ù ход. Крясъкът на Едион прокънтя в ушите ù, секунда преди

Манон да забие коляно в корема ù.

Въздухът изхвърча от дробовете ù, но Елин не пусна кинжала си дори когато вещицата я запрати в друга колона.

Главата ù се блъсна в камъка с глух звук и заслепяваща агония.

Ръката с железни нокти се устреми право към лицето ù.

Елин залегна.

И този път колоната понесе удара.

Елин зареди тялото си с въздух. Трябваше да продължи напред, да се движи плавно като горски поток, като полъха от скъпия ù каранам, ранен и кървящ от другата страна на пропастта.

Заотстъпва от колона до колона с ловки, предпазливи стъпки.

Манон се втурна след нея с кръвожадни нокти, разтърсвайки камъните като природна стихия.

Елин се въртеше в кръг, обикаляше колоните, избягваше свирепите атаки на вещицата, насочени към лицето ù, към врата ù. Накрая позабави маневрите си, за да заблуди Манон, че се уморява и губи ловкост...

– Достатъчно, страхлива жено – изсъска Манон и понечи да я бутне на земята. Елин обаче заобиколи пъргаво една колона и се озова на тънкия скален ръб отвъд руините на храма. Манон се блъсна в колоната.

Високата каменна подпора простена, олюля се и се катурна на една страна, поваляйки и съседната колона.

Заедно със сводестия покрив.

Манон нямаше време дори да помръдне, преди мраморът да се срути отгоре ù.

Една от малкото вещици, останали в другия край на клисурата, изпищя.

Елин вече тичаше към моста, когато скалният остров затрепери, сякаш древната сила, удържала храма досега, бе рухнала заедно с покрива.

По дяволите!

Елин препусна още по-стремглаво към втория мост, докато прахолякът прогаряше очите и дробовете ù.

Островът подскочи с гръмовен пукот, толкова силен, че Елин залитна. Но Едион я чакаше с протегнати ръце от другата страна на моста.

Скалата се олюля отново – по-осезаемо и по-дълго този път.

Щеше да рухне под краката ù.

Нещо синьо-бяло се открои в периферното ù зрение, сетне червен плат, блясък на желязо...

Изскочиха ръка и рамо, борещи се с повалената колона.

Бавно и болезнено Манон се изкачи върху една мраморна плоча с лице, потънало в светъл прахоляк. По едното ù слепоочие се стичаше струя синя кръв. От другата страна на клисурата, напълно отцепена от нея, златокосата вещица крещеше на колене:

– Манон!

Не мисля, че някога си пълзяла по корем, пред когото и да било, Водачке на Крилото, беше казал кралят.

Но ето – вещица от клана на Черноклюните стоеше на колене и се молеше на боговете им, а Манон Черноклюна се бореше за живота си, докато свещеният скален остров грохваше под нея.

Елин стъпи на моста.

Астерин – така се казваше златокосата вещица – отново извика името на Манон, сякаш я умоляваше да стане, да оцелее.

Островът се разтресе силно.

Вторият мост – този към приятелите ù, към Роуан, към безопасността – още се държеше.

Елин не я усещаше за пръв път – онази нишка, която я свързваше с някои хора. Почувства я една нощ преди години, когато бе дала на млада лечителка парите, необходими ù да напусне континента. Тогава бе усетила лекото ù подръпване и бе решла да му отвърне.

А сега нещо я теглеше към Манон, чиито ръце поддадоха под тежестта ù и тя отново се стовари върху камъка.

Врагът ù – новият ù враг, който щеше да убие и нея, и Роуан при първа възможност. Същинско чудовище.

Но може би чудовищата трябваше да си помагат от време на време.

– Бягай! – изкрещя Едион от другия край на клисурата.

И тя побягна.

Побягна към Манон, прескачайки срутените колони, изкълчвайки глезена си между нападалите по скалата камънаци.

Островът се люлееше под стъпките ù, а слънчевата светлина прогаряше кожата ù, сякаш Мала държеше скалния къс изправен с всяка капка сила, която можеше да свика у себе си.

Щом достигна Манон Черноклюна, вещицата впери омразен поглед в нея. Елин заизхвърля камък след камък от тялото ù, докато островът се огъваше под тях.

– Прекалено добър боец си, за да те оставя да умреш – рече задъхано Елин, пъхна ръце под мишниците ù и я издърпа нагоре. Скалата се килна наляво, но запази равновесие. О, богове! – Ако пукна заради теб, ще те смачкам от бой в отвъдното.

Можеше да се закълне, че вещицата се изсмя безсилно. Изправи се на крака, но почти увисна в ръцете ù.

– Трябва... да ме оставиш – посъветва я с пресипнал глас, докато куцукаха през отломките.

– Знам, знам – отвърна без дъх Елин.

Ранената ù ръка гореше от болка под тежестта на вещицата. Спуснаха се по втория мост тъкмо когато храмът се люшна надясно, опъвайки веригите му над реката, блещукаща далеч, далеч под краката им.

Елин стисна зъби и дръпна Манон, която се впусна в немощен бяг. Едион ги чакаше между колоните на ръба на клисурата, протегнал едната си ръка към нея, а с другата бе вдигнал меча си, за да посрещне Водачката на Крилото. Скалата зад тях простена.

Бяха достигнали едва средата на моста, оттук нямаше спасение, само смъртоносен полет към дъното на бездната. Манон изплю синя кръв по дървените греди.

– Какъв е смисълът от проклетите ти зверове, ако не могат да те измъкнат от такава беда? – ядоса се Елин.

Островът залитна назад и мостът се опъна като струна – проклятие – проклятие, веригите щяха да се скъсат. Затичаха още по-бързо, докато не видя протегнатите пръсти на Едион и бялото на очите му.

Скалата изпращя оглушително. Мостът се разтегна до краен предел, а островът започна да се разпада на дребни камъчета, политайки настрани... Елин скочи към ръба, стиснала червената пелерина на Манон. В този момент веригите се скъсаха и дървените греди пропаднаха изпод краката им, но те вече скачаха.

Елин се блъсна в Едион и въздухът избухна в дробовете ù. Завъртя се тъкмо навреме, за да види как Каол сграбчва Манон и я издърпва през ръба на клисурата, докато съдраната ù пелерина се вееше на вятъра. Когато вдигна поглед, храма вече го нямаше.

Манон поемаше жадни глътки въздух, съсредоточена върху дишането си, върху безоблачното небе над себе си. Човеците я оставиха да лежи между каменните колони в началото на моста. Кралицата дори не благоволи да се сбогува с нея. Веднага се спусна към ранения елфически воин, повтаряйки името му като молитва.

Роуан.

Манон погледна точно навреме, за да зърне как кралицата пада на колене пред лежащия в тревата воин и обсипва с въпроси мъжа с кестенява коса – Каол, който притискаше с длан раната от стрела в рамото на Роуан. Раменете на кралицата се тресяха.

Огнено сърце, пророни елфическият воин. В този момент Манон изкашля кръв по яркозелената трева и загуби съзнание.

Като се свести, тях вече ги нямаше.

Бяха минали едва минути, защото след миг се чу бумтеж на крила и ревът на Абраксос. Астерин и Сорел препускаха към нея още преди уивърните им да са кацнали.

Кралицата на Терасен бе спасила живота ù. Манон не знаеше как да го възприема.

Защото вече имаше доживотен дълг към врага си. А преди малко беше научила какви гибелни планове кроят срещу нея баба ù и кралят на Адарлан.

61.

Обратният преход през Оуквалд беше най-дългото пътешествие в злочестия живот на Елин. Несрин извади стрелата от рамото на Роуан, а Едион сдъвка разни билки и ги пъхна в откритата му рана, за да спре кървенето. Въпреки това се наложи Каол и Едион да го носят през гората. Нямаше къде да отидат. Нямаше къде да заведе ранен елфически воин нито в столицата, нито в цялото проклето кралство.

Лизандра беше бледа и трепереше, но вървеше с изправени рамене и предложи да помогне с носенето на Роуан, ако някой от двамата мъже се измори. Когато в крайна сметка Каол помоли Несрин да заеме мястото му, Елин видя кръвта по туниката и ръцете му – кръвта на Роуан – и едва не повърна.

Силата му се изчерпваше напълно и се принудиха да забавят темпото.

– Трябва му почивка – рече тихо Лизандра.

Елин спря. Гигантските дъбове сякаш я притискаха от всички страни. Очите на Роуан бяха почти затворени, лицето му – изцедено от цвят. Не можеше дори да вдигне глава.

Трябваше да остави вещицата да умре.

– Не можем да лагеруваме насред гората – отвърна тя. – Нужен му е лечител.

– Знам къде можем да го отведем – обади се Каол.

Елин провлачи очи към капитана.

Трябваше да остави вещицата да го убие.

Каол благоразумно извърна поглед и го отправи към Несрин.

– Вилата на баща ти... мъжът, който поддържа имота, е женен за акушерка.

Несрин изпъна устни.

– Не е лечителка, но... да. Може и да му помогне.

– Надявам се разбирате – подхвана Елин с много тих глас, – че ако заподозра предателство, ще ги убия?

Вярно беше и сигурно това я правеше чудовище в очите на Каол, но не я интересуваше.

– Знам – отвърна той.

Несрин просто кимна, оставайки все така хладнокръвна и непоклатима.

– Тогава ни водете натам – съгласи се Елин. – И се молете да държат устата си затворена.

Радостен, неистов лай събуди Роуан от състоянието на полусвяст, в което бе изпаднал през последните няколко километра до каменната къща. Елин почти не беше дишала през целия път.

Но независимо от тревогата си за Роуан, когато Лапичка се спусна към тях през високата трева, Елин се поусмихна.

Кучето скочи върху нея, заоблизва я и заскимтя доволно, размахвайки перестата си златиста опашка.

Елин осъзна колко мръсни и окървавени са ръцете ù чак когато докосна с тях лъскавата козина на Лапичка.

Едион пое цялата тежест на Роуан, а Каол и Несрин се втурнаха към голямата, ярко осветена каменна къща. Вече се мръкваше, което беше хубаво – по-малка опасност имаше някой да ги види как излизат от Оуквалд и прекосяват прясно изораните поля. Лизандра опита да помогне на Едион, а той отново ù отказа. Тя изсъска насреща му и хвана Роуан въпреки възраженията му.

Лапичка се повъртя около Елин, а когато забеляза Едион, Лизандра и Роуан, движенията на опашката ù станаха по-колебливи.

– Приятели са – увери я Елин.

Беше пораснала неимоверно от последната им среща. Не че това трябваше да я изненадва, като се имаше предвид колко се беше променило всичко останало в живота ù.

Уверението на Елин се оказа достатъчно за Лапичка и тя припна към дървената врата, на чийто праг вече стоеше висока жена с проницателно, каменно лице. Само една дума. Една дума в грешната посока, и щеше да загуби живота си.

Тя обаче рече:

– Кървавият мъх в раната го е спасил от сигурна смърт. Вкарайте го вътре. Но първо трябва да я прочистим.

На Марта, съпругата на мъжа, който стопанисваше вилата, ù бяха нужни няколко часа да почисти, дезинфекцира и превърже раните на Роуан. Късмет – повтаряше непрекъснато жената, – голям късмет е извадил, че стрелата не е засегнала някой орган.

Каол не знаеше какво друго да прави, освен да отнася купите с кървава вода. Елин просто седеше на едно столче до леглото в стаята за гости на красивата удобна къща и следеше всяко движение на Марта.

Каол се чудеше дали осъзнава на какво прилича. Че изглежда по-зле и от Роуан. Вратът ù беше раздран, по лицето ù имаше засъхнала кръв, на едната ù скула тъмнееше синина, а съдраният ляв ръкав на туниката ù разкриваше дълбока прорезна рана. Освен това цялото ù тяло беше покрито с прахоляк, мръсотия и синята кръв на вещицата.

Въпреки това кротуваше неподвижно на стола, пиеше вода и ръмжеше предупредително, ако Марта дори погледнеше Роуан странно. Акушерката понасяше всичко стоически.

Като приключи, вдигна поглед към кралицата. Без дори да подозира кой стои пред нея, Марта заяви:

– Имаш два варианта. Или отиди да се измиеш на външната чешма, или ще спиш в свинарника. Толкова си мръсна, че само да го пипнеш, може да инфектираш раните му.

Елин надникна през рамо към Едион, който стоеше облегнат на стената зад нея.

Той кимна тихо. Щеше да го наглежда.

Тя стана и напусна стаята.

– Отивам да прегледам и приятелката ви – обяви Марта и закрачи към съседната стая, където Лизандра спеше, свита на един тесен креват.

На горния етаж Несрин се занимаваше с останалия персонал – подсигуряваше мълчанието им. Но Каол бе видял плахата радост по лицата им. Несрин и семейство Фалик отдавна бяха спечелили предаността им.

Той даде на Елин две минути и я последва навън. Звездите светеха ярко, а пълната луна бе почти ослепителна. Нощният ветрец шепнеше из тревата, едва доловим заради бълбукането и плискането откъм външната чешма.

Намери кралицата приклекнала пред нея с лице под водната струя.

– Съжалявам – рече Каол.

Тя разтърка лицето си и натисна лоста няколко пъти, докато не я обля още вода.

Каол продължи:

– Просто исках да сложа край на мъките му. Била си права... през цялото това време. Но исках да го сторя аз. Не предполагах, че ще... Съжалявам.

Тя пусна лоста и се завъртя към него.

– Днес спасих живота на врага си – заяви с равен тон. Изправи се, бършейки водата от лицето си. И макар че Каол беше по-висок от нея, сега се чувстваше дребен под тежестта на погледа ù. Не, не просто Елин. Стоеше пред кралица Елин Ашривер Галантиус. – Една от вещиците ù опита да простреля моя... Роуан в сърцето. Но аз я спасих въпреки всичко.

– Знам – отвърна той. Писъкът ù, когато стрелата бе пронизала Роуан... – Съжалявам – повтори.

Тя отправи поглед към звездите на север. Лицето ù излъчваше студ.

– Наистина ли щеше да го убиеш, ако ти се беше отдал шанс?

– Да – прошепна Каол. – Бях готов.

Елин се обърна бавно към него.

– Ще го направим... заедно. Ще освободим магията, после двамата с теб ще влезем в двореца и заедно ще сложим край на всичко.

– И няма да ми забраниш да дойда?

– Нима мога да ти откажа този последен жест към него?

– Елин...

Тя отпусна рамене.

– Не те виня. Ако онзи нашийник беше около врата на Роуан, щях да постъпя по същия начин.

После се отдалечи, а думите ù продължиха да отекват в стомаха му.

Чудовище – беше я нарекъл чудовище преди няколко седмици. И то най-искрено, като щит срещу горчивия вкус на разочарованието и тъгата.

Какъв глупак.

Вдигнаха Роуан преди съмване. Необяснимата сила на безсмъртието го беше изцелила достатъчно, че да върви сам, затова се измъкнаха от уютната вила, преди работниците да са се събудили. Елин се сбогува само с Лапичка, която цяла нощ спа свита в краката ù, докато тя бдеше над Роуан.

Роуан преметна ръце през раменете на Елин и Едион и тръгнаха през подножието на планината.

Утринната мъгла ги посрещна за последен път в Рифтхолд.

62.

Манон дори не опита да си придаде покорен вид, когато Абраксос кацна с пълна мощ пред кралската свита. Тринадесетте закръжиха над поляната, на която ги настигнаха, и конете зацвилиха от страх.

– Водачке на Крилото – поздрави я невъзмутимо кралят от седлото си.

Синът му Дориан се вцепени.

Вцепени се като русокосото същество, което ги беше нападнало в Морат.

– Искаш да ми кажеш нещо ли? – попита хладно кралят. – От кралството на Хелас ли идваш?

Манон слезе от Абраксос и закрачи към краля и сина му. Принцът заби поглед в седлото си, само и само да не срещне нейния.

– Из горите ти скитат бунтовници – обяви тя. – Отвлекли са затворничката ти от фургона, а сега опитаха да нападнат мен и Тринадесетте ми. Избих ги до крак.

Дано не възразяваш. Във фургона са труповете на трима от хората ти... макар че явно не си забелязал липсата им.

– И си била толкова път, за да ми съобщиш това? – попита кралят.

– Бих толкова път, за да ти съобщя, че сблъскам ли се с бунтовници, с твои врагове, няма да ти водя пленници. И че Тринадесетте не са керван.

Тя пристъпи по-близо до коня на принца.

– Дориан. – Заповед и предизвикателство.

Сапфирените му очи скочиха към нейните. В тях нямаше и следа от онази неземна тъмнина.

Гледаше я мъжът, станал пленник в собственото си тяло.

Тя се обърна към краля.

– Трябва да изпратиш сина си в Морат. Мястото ще му допадне.

И тя тръгна обратно към Абраксос, без да даде възможност на краля да отвърне.

Бе възнамерявала да му разкаже за Елин. За бунтовниците Едион, Роуан и Каол.

Но... те бяха човеци и не се движеха бързо. Не и сериозно ранени.

А и беше задължена на врага си до живот.

Манон яхна Абраксос.

– Баба ми може да е Върховна вещица – обърна се към краля, – но аз предвождам армиите.

Кралят се изсмя.

– Безскрупулна си. Май те харесвам, Водачке на Крилото.

– Оръжието, което ти е направила баба ми... онези огледала. Наистина ли възнамеряваш да използваш огъня от сенки с тях?

Червендалестото лице на краля се вкамени. Нещото във фургона представляваше умален макет на съоръжението от чертежите, закрепени на стената – тридесетметрови преносими бойни кули, чиято вътрешност бе облицована със свещените огледала на Древните. Огледала, използвани навремето за творене и рушене, за възраждане. Сега щяха да служат като усилватели, отразяващи и подсилващи тъмната мощ, която владееше кралят, превръщайки я в оръжие. Ако тази мощ беше огънят от сенки на Калтейн...

– Задаваш твърде много въпроси, Водачке на Крилото – отвърна кралят.

– Не обичам изненадите – беше отговорът ù.

А за по-голяма не се сещаше.

Кралят не възнамеряваше да използва оръжието, за да жъне победи на бойното поле. Щеше да го употреби за масово изтребление. Да сее повсеместна смърт. Всяка противникова армия – дори тази на Елин и воините ù – щеше да е беззащитна пред него.

Лицето му посиня от ярост.

Но Манон вече отлиташе и крилата на Абраксос пореха въздуха с грохот. Очите ù не изпуснаха принца, докато не се превърна в петънце черна коса.

Чудеше се какво ли е да си впримчен в собственото си тяло.

Елида Локан чакаше фургона с провизии. Но той не идваше. Закъсняваше с ден. С два дни. Почти не спеше от страх, че ще го изпусне. Като се събуди на третия ден, веднага хукна да помага в кухнята. Труди се, докато кракът ù не изтръпна.

Точно тогава, преди залез, по каменния мост на Крепостта отекна цвилене на коне, трополене на колела и крясъци на мъже.

Елида се измъкна незабелязано от кухнята, преди готвачът да ù е възложил някоя нова задача. Изкачи стълбището колкото можа по-бързо с препускащо в гърдите ù сърце. Не ù беше хрумнало да скрие багажа си някъде на долния етаж. Нагоре, нагоре... към кулата на Манон. Дни наред допълваше мяха за вода всяка сутрин и трупаше по малко храна в една торба. Сега отвори вратата към стаята на Манон и се спусна към палета, под който държеше запасите си.

Но Върнън я чакаше вътре.

Седеше на леглото на Манон, сякаш беше негово.

– Отиваш ли някъде, Елида?

63.

– Чудно ми е накъде може да си се запътила. – Върнън стана от леглото с котешко самодоволство на лице.

Във вените ù забушува паника. Фургонът... фургонът...

– Такъв ли е бил планът ти от самото начало? Да се криеш сред вещиците, докато не дойде време да избягаш?

Елида заотстъпва към вратата. Върнън изцъка с език.

– И двамата знаем, че няма смисъл да бягаш. А и Водачката на Крилото няма да се върне скоро.

Коленете ù омекнаха. О, богове!

– Но питам се – човек ли е красивата ми, хитроумна племенница... или вещица?

Колко съществен въпрос, нали? – Той сграбчи лакътя ù, стиснал малък нож в другата си ръка. Елида не успя да се изтръгне от хватката му и след миг от щипещата резка в кожата ù шурна червена кръв. – Е, май не си вещица.

– Аз съм Черноклюна – пророни Елида. Нямаше да му се прекланя повече, нито да си мълчи.

Върнън я заобиколи като граблива птица.

– Жалко, че всичките са на север и не могат да го потвърдят.

Бори се, бори се, бори се – напяваше кръвта ù, – не му позволявай да те притисне в ъгъла. Майка ти умря в бой. Беше вещица, също като теб, а вещиците не се предават… не се предават...

Върнън се спусна към нея с бързина, на която Елида не можа да реагира с оковите си, стисна я за ръката и блъсна главата ù във вратата. Тялото ù просто се вкочани.

А на него толкова му трябваше – хвана двете ù китки в едната си ръка, а другата вкопчи болезнено във врата ù, сякаш за да ù напомни, че и чичо ù се е обучавал в ръкопашен бой като баща ù.

– Идваш с мен.

– Не – прошепна тя едва.

Върнън я стисна още по-силно и изви ръцете ù, докато не закрещя от болка.

– Знаеш ли колко може да си ми полезна? На какво може да си способна?

Той дръпна назад и отвори вратата. Не... не, нямаше да му се даде, нямаше...

Но писъците не ù помагаха. Не и в крепост, пълна с чудовища. Не и в свят, където никой не я помнеше, никой не го беше грижа за нея. Тя се укроти и чичо ù го прие като смирение. Усещаше усмивката му зад тила си, докато я буташе към стълбището.

– Във вените ти тече кръв на Черноклюна... заедно с щедра доза от магията на нашия род. – Повлече я надолу по стълбите и в гърлото ù запари жлъчка. Никой нямаше да ù се притече на помощ... защото никой не милееше за нея. –

Вещиците не притежават магия, не и като нашата. Но ти, кръстоска между двата вида... – Върнън стисна ръката ù по-силно, точно там, където бе раната от ножа му, и тя извика от болка. Звукът отекна по каменното стълбище, глух и незначителен. – Ти си гордостта на рода си, Елида.

Върнън я захвърли в една тъмна, ледена килия. Наоколо не се чуваше нищо друго, освен далечното покапване на вода. Тялото ù трепереше толкова силно, че не можа да свика сили дори да му се моли.

– Сама си го навлече – обяви той, – когато се съюзи с онази вещица и потвърди подозренията ми, че във вените ти тече тяхна кръв. – Впи очи в нея, но тя вече оглеждаше трескаво килията, търсеше начин да излезе... а изход нямаше. – Ще стоиш тук, докато не реша, че си готова. Едва ли някой ще забележи липсата ти.

Чичо ù затръшна вратата и мракът я погълна изцяло.

Тя дори не опита да я отвори.

Манон получи призовка от херцога в мига, в който влезе в Морат. Пратеникът я чакаше боязливо под арката към гнездото, а като я видя толкова окървавена и изцапана, едва предаде посланието си. Хрумна ù да му тракне със зъби, само и само да го види как трепери като безгръбначна твар, но беше грохнала от умора. Главата я болеше зверски и всяко движение изискваше твърде много усилия.

Никоя от Тринадесетте не посмя да пророни и дума за баба ù – за това, че одобряваше чифтосването с демони.

Манон отвори вратите на съвещателната стая със замах и позволи на трясъка да изрази мнението ù за незабавната призовка на херцога. Сорел и Веста спряха на няколко крачки зад нея.

Перингтън стрелна поглед към нея. Бяха сами с Калтейн.

– Обясни ми... защо изглеждаш така.

Манон отвори уста.

Ако Върнън научеше, че Елин Галантиус е жива, ако дори за миг заподозреше колко задължена се чувства кралицата на майката на Елида, задето бе спасила живота ù, навярно щеше да убие племенницата си.

– Нападнаха ни бунтовници. Изтребих ги до един.

Херцогът метна папка с документи върху масата. Тя се плъзна по стъклото и листовете се разпиляха като ветрило.

– От месеци настояваш за обяснение. Е, заповядай. Доклади за враговете ни, сведения за основните ни мишени... Подарък от Негово Величество.

Манон доближи масата.

– Случайно той да е изпратил и демонския принц в щаба ми?

Тя впери поглед в дебелия врат на херцога. Колко ли лесно щяха да раздерат ноктите ù грубата му кожа?

Перингтън кривна уста.

– Роланд спря да ни е от полза. А кой би се справил по-добре с него от Тринадесетте ти?

– Не знаех, че имаме уговорка да ни използваш като екзекутори.

Наистина трябваше да разпори гърлото му за онова, което им беше причинил.

Калтейн седеше до него с празно изражение. Но дали нямаше да употреби огъня от сенки, ако Манон нападнеше херцога?

– Седни и прочети докладите, Водачке на Крилото.

Заповедническият му тон не ù хареса и тя изръмжа предупредително, но все пак седна.

И зачете.

Доклади за Ейлве, Мелисанде, Фенхароу, Червената пустиня, Вендлин.

И за Терасен.

Според материалите Елин Галантиус, смятана за мъртва от доста време, се появила във Вендлин, където надвила четирима от валгските принцове, включително един опасен генерал от кралската армия, служейки си с огън.

Елин владееше огнената магия – беше ù разказала Елида. – Затова може да е оцеляла.

Но... но тогава магията... Магията продължаваше да съществува във Вендлин.

Макар и тук да я нямаше.

Манон беше готова да се обзаложи на голяма част от златото, натрупано в Крепостта на Черноклюните, че мъжът пред нея – и кралят в Рифтхолд – имаха нещо общо с това.

Следващият доклад беше за ареста по обвинение в измяна на принц Едион Ашривер, бивш адарлански генерал от вендлинския род Ашривер. Обвиняваха го и в съюзничество с бунтовниците. Преди няколко седмици неидентифицирани лица го спасили от екзекуцията му.

Заподозрени: лорд Рен Олсбрук от Терасен...

И лорд Каол Уестфол от Адарлан, който служел предано като капитан на кралската гвардия до миналата пролет, когато се съюзил с Едион и напуснал двореца в деня на неговото залавяне. Подозираха, че капитанът не е отишъл далеч и ще опита да спаси дългогодишния си приятел, принца наследник.

Да го освободи.

Принцът я беше подигравал, провокирал, сякаш искаше да го убие. А Роланд я бе умолявал да сложи край на мъките му.

Ако сега Каол и Едион действаха съвместно с Елин Галантиус...

Не бяха в гората, за да разузнават.

А за да спасят принца. И онази затворничка. Поне един от тях бяха измъкнали.

Херцогът и кралят не подозираха нищо. Не предполагаха колко близо са били до всичките си мишени, колко близо са били враговете им до освобождаването на принца.

Затова капитанът се беше спуснал така.

Искаше да убие принца, да му окаже единствената възможна милост.

Бунтовниците не знаеха, че приятелят им още е в онова тяло.

– Е? – попита херцогът. – Да имаш някакви въпроси?

– Още не си ми обяснил защо ви е необходимо оръжието на баба ми. Подобно съоръжение може да има катастрофален ефект. Магията я няма вече, затова не виждам смисъл да използвате онези кули за унищожението на терасенската кралица.

– По-добре да сме подготвени, отколкото да изпаднем в непредвидена ситуация.

Имаме пълен контрол над кулите.

Манон почука с железен нокът по стъклената маса.

– Това е основната информация, Водачке на Крилото. Продължавай да ми се доказваш и ще получиш повече.

Да му се доказва? С нищо не му се беше доказвала в последно време, освен... освен като уби един от демонските му принцове и изтреби онова планинско племе без всякакво основание. Огнен гняв прогори тялото ù. Значи, не беше изпратил изчадието в щаба ù като послание, а като изпитание. За да провери дали може да надвие един от най-силните му воини и да продължи да му се подчинява.

– Избра ли сестринство, както те помолих?

Манон сви рамене с престорено равнодушие.

– Исках да видя кои вещици ще се държат най-добре в мое отсъствие. Това ще е наградата им.

– Давам ти срок до утре.

Манон го изгледа презрително.

– Като си тръгна оттук, ще се изкъпя и ще спя цял ден. Ако ти или някое от демонските ти приятелчета ме обезпокоите, ще разбереш колко ме бива като екзекутор. Ще взема решението си на следващия ден.

– Надявам се, че не отлагаш умишлено, нали, Водачке на Крилото?

– Защо да правя услуги на сестринства, които не заслужават вниманието ми?

Манон нарочно не се замисли какво му позволява да върши с вещиците матроната, а просто събра папките, пъхна ги в ръцете на Сорел и напусна стаята.

Астерин я чакаше, облегната на сводестия вход към стълбището за кулата ù и чоплеше железните си нокти.

Сорел и Веста се напрегнаха осезаемо.

– Какво има? – попита Манон и също извади ноктите си.

Астерин я изгледа с отегчено изражение, присъщо само на безсмъртните.

– Трябва да поговорим.

Двете с Астерин отлетяха към планината и Манон позволи на братовчедка си да води – разреши и на Абраксос да следва небесносинята ù женска, докато не се отдалечиха достатъчно от Морат. Кацнаха на малко плато, покрито с лилаво-оранжев килим от диви цветя и шумолящи на вятъра високи треви. Абраксос буквално виеше от радост, а Манон, чиято умора тегнеше колкото червената пелерина на гърба ù, нямаше сили да го нахока.

Оставиха уивърните на поляната. Планинският вятър беше учудващо топъл, а небето – ясно и пълно с дебели, пухкави облаци. Манон беше заповядала на Сорел и Веста да останат в крепостта, независимо от възраженията им. Ако се стигнеше дотам, че да няма дори толкова вяра на братовчедка си... дори не ù се мислеше.

Вероятно затова се беше съгласила да тръгне с нея.

Сигурно готовността ù имаше нещо общо и с писъка на Астерин от другия край на клисурата.

Същия писък беше чула и от наследницата на Синьокръвните, Петра, когато разкъсваха уивърна ù на парчета. От майката на Петра, когато дъщеря ù полетя към земята заедно със своя уивърн Кийли.

Астерин отиде до ръба на платото. Дивите цветя се люлееха около прасците ù, а кожените ù дрехи лъщяха под жаркото слънце. Тя разплете златистата си коса, а после свали меча и кинжалите си заедно с ножниците им и ги пусна на земята.

– Искам да ме изслушаш, без да ме прекъсваш – обяви, когато Манон застана до нея.

Доста смело настояване от наследницата на клана, но в гласа ù нямаше и следа от предизвикателство, от заплаха. А и Астерин никога не ù бе говорила така. Затова Манон просто кимна. Златокосата вещица отправи поглед към планината – толкова по-живописна тук, далеч от тъмнината на Морат. Благоуханен ветрец повя покрай тях и леките къдри на Астерин затанцуваха като оживели слънчеви лъчи.

– Когато бях на двадесет и осем, излязох да ловя крочанки в една долина западно от Белия зъб. До следващото село ми оставаха почти сто километра път и макар че се задаваше буря, не ми се кацаше на земята. Затова опитах да я надбягам на метлата си, да прелетя над нея. Но стихията се издигаше високо и още по-нависоко. Не знам дали от светкавиците, или от вятъра, но внезапно започнах да пропадам през облаците. Успях да овладея метлата си достатъчно, че да кацна, макар сблъсъкът със земята да беше жесток. Преди да загубя съзнание, усетих, че ръката ми е счупена на две места, глезенът ми е изкълчен, а метлата ми се е разбила на парчета.

Всичко това се беше случило преди повече от осемдесет години, а Манон чак сега чуваше за него. По онова време и тя самата се бе оказала на някоя от мисиите си, но не можеше да си спомни на коя. От толкова години преследваше крочанки, че вече се сливаха в паметта ù.

– Като се свестих, осъзнах, че се намирам в човешка колиба. Метлата ми лежеше на парчета до леглото. Младият мъж, който ме беше намерил, каза, че яздел към дома си през бурята и ме видял да падам от небето. Беше ловец на дивеч, затова колибата му се намираше дълбоко в пустошта. Сигурно щях да го убия, ако имах някакви сили, най-малкото защото исках притежанията му. Но няколко дни наред, докато костите ми заздравяваха, непрестанно губех съзнание и когато се събудех... ме хранеше достатъчно, че да не го възприемам като плячка. Или заплаха.

Дълго мълчание.

– Останах там пет месеца. Не залових нито една крочанка. Помагах му да лови дивеч, намерих подходящо твърдо дърво и започнах да си правя нова метла, а през това време... И двамата знаехме колко сме различни. Че моят живот трае дълги, дълги години, а той е просто човек. Но точно в онзи момент бяхме на една и съща възраст и нищо не ни интересуваше. Затова останах с него, докато не дойде време да се върна в Крепостта на Черноклюните. Обещах му... казах му, че ще се върна при първа възможност.

Манон не можеше да мисли, да диша заради тишината, превзела съзнанието ù.

За пръв път чуваше тази история. Астерин бе пренебрегнала свещения си дълг...

Беше се обвързала с човек...

– Завърнах се в Крепостта бременна в първия месец.

Коленете на Манон омекнаха.

– Теб те нямаше... беше заминала на поредната си мисия. Не споделих с никого, не и докато не минаха първите най-рисковани месеци.

Съвсем нормално, тъй като повечето вещици помятаха точно в този период.

Приемаше се за чудо неродената вещица да го преживее.

– Но минаха три месеца, после четири. И когато стана трудно да укривам бременността си, разкрих на баба ти. Тя се зарадва и ми нареди да си почивам в Крепостта, за да предпазя и себе си, и новия живот в утробата ми. Аз ù казах, че искам да летя, но тя забрани. Естествено, не ù признах, че искам да се върна в онази ловна колиба. Знаех, че ще убие бащата на детето ми. Затова останах в кулата месеци наред като обгрижван затворник. Дори ти намина два пъти, но матроната не ти беше казала за мен. Искаше да разгласи новината чак след раждането на детето ми.

Дълга, треперлива глътка въздух.

Вещиците често стигаха до крайности в закрилата на бременните си сестри. А във вените на Астерин също течеше кръвта на Майка Черноклюна, така че несъмнено и тя бе възприемана като ценна разменна монета.

– Съставих си план. Веднага след раждането, след като отклоняха вниманието си от мен, щях да отведа дъщеря си при баща ù. Искаше ми се да ù подсигуря тих, спокоен живот в гората, вместо кървавата реалност на вещиците. Мислех, че ще е по-добре... и за мен.

Гласът ù пресекна на последните думи. Манон не смееше да погледне братовчедка си.

– Родих. Детето едва не ме разкъса на две. Боец е, казах си, истинска Черноклюна. И се гордеех с нея. Дори докато крещях от болка и кървях, се гордеех с нея.

Астерин замлъкна и Манон най-сетне събра сили да я погледне.

По лицето на братовчедка ù се търкаляха сълзи, които блещукаха на слънчевата светлина. Астерин затвори очи и зашепна към вятъра:

– Роди се мъртва. Чаках да чуя победоносния ù рев, но последва единствено тишина. Тишина, а после баба ти... – Тя отвори очи. – Баба ти ме удари. И пак, и пак. Исках единствено да видя дъщеря си, но тя нареди да я изгорят. Не ми даде да я зърна дори. Бях позор за всички вещици. Аз бях виновна за недъгавата си рожба, бях озлочестила Черноклюните, бях разочаровала матроната. Повтаряше ми го отново и отново, а като заридах, тя... тя...

Манон не знаеше накъде да гледа, какво да прави с ръцете си.

Мъртвороденото дете беше най-голямата мъка за една вещица – и най-големият срам. Но постъпката на баба ù...

Астерин разкопча жакета си и го хвърли в цветята. Съблече ризата си и долната си дреха, докато златната кожа на пищните ù гърди не засия под слънцето. Тя се обърна и Манон падна на колене в тревата.

На корема ù с жестоки, назъбени букви бе издълбана една дума:

– Жигоса ме. Нареди им да загреят ръжена на същите огньове, в които изгори дъщеря ми, и беляза плътта ми собственоръчно, буква по буква. Каза ми, че повече не трябвало да зачевам Черноклюна. Че повечето мъже щели да избягат от мен само като видят тая дума.

Осемдесет години. Цели осемдесет години го криеше от нея. Но Манон я беше виждала гола, нали?

Не. Не и от десетилетия насам. Като малки, да, но...

– От срам не признах пред никого. Сорел и Веста... Сорел знае, защото присъстваше в онази стая. Тя се бори за мен. Умоляваше баба ти. Но тя строши ръката ù и я изгони. След като Майка Черноклюна ме изхвърли на снега, за да си умра в някоя дупка, Сорел ме намери. Извика Веста и двете ме заведоха в нейното гнездо дълбоко в планината, където тайно се грижеха за мен месеци наред, защото... дори не можех да стана от леглото. Докато един ден не се събудих решена да се боря.

Започнах да тренирам. Помогнах на тялото си да се възстанови. Заякнах, станах по-силна от преди. И спрях да мисля за случилото се. Месец по-късно излязох на лов за крочанки и се върнах в Крепостта с три крочански сърца в кутия. Ако баба ти е била изненадана да ме види жива, не го демонстрира по никакъв начин. Ти също беше в Крепостта онази нощ. Вдигна тост в моя чест и заяви, че си горда да имаш толкова достойна Втора.

Все още на колене, усещайки мократа пръст под кожата си, Манон се взираше в грозния белег.

– Така и не се върнах при ловеца. Не знаех как да му обясня дамгата. Как да му обясня за баба ти, да му се извиня. Опасявах се, че ще постъпи като нея. Затова не отидох обратно. – Устата ù потрепери. – На всеки няколко години прелитах над колибата просто за да... за да го видя. – Тя избърса лицето си. – Така и не се ожени. И дори като остаря, понякога го зървах да седи на верандата. Сякаш чакаше някого.

Нещо... нещо се пропукваше болезнено в гърдите на Манон, заплашваше да се срути.

Астерин седна сред цветята и започна да се облича. Ридаеше тихо, но Манон не смееше да я докосне. Не знаеше как да утешава.

– С времето спря да ме е грижа – продължи накрая Астерин. – За каквото и за когото и да било. Всичко се превърна в шега, в тръпка и вече нищо не ме плашеше.

Лудостта ù, необузданата ù пламенност... Те не бяха рожба на волно сърце, а на такова, познало отчаяние – дълбоко отчаяние, което можеше да приглуши единствено с огнен, буен живот.

– Но тогава си казах – Астерин закопча докрай жакета си, – че ще се отдам цялата на честта да бъда твоя Втора. Да служа на теб. Не на баба ти. Защото знаех, че тя ме е крила от теб с причина. Навярно е очаквала да се застъпиш за мен. И онова, което я е уплашило в теб... струваше си чакането. Вярната служба.

Затова ти се отдадох напълно.

Манон си спомни за онзи ден, когато Абраксос премина през Прохода и Тринадесетте ù изглеждаха готови да се опълчат, ако баба ù им наредеше да я убият...

Астерин обърна очи към нея.

– Със Сорел и Веста отдавна сме наясно на какво е способна матроната. Не ти казахме нищо, защото се страхувахме, че узнаеш ли истината, ще си изложена на опасност. В деня, когато спаси Петра, вместо да я оставиш да падне... Не само ти разбираше защо баба ти те накара да убиеш онази крочанка. – Астерин поклати глава. – Умолявам те, Манон. Не позволявай на баба си и онези мъже да използват сестрите ни така. Не им позволявай да превръщат дъщерите ни в чудовища. Умолявам те, нека заедно поправим стореното.

Манон преглътна тежко през стегнатото си до болка гърло.

– Ако им се опълчим, ще ни убият.

– Знам. Всички го знаем. Точно затова искахме да говорим с теб онази нощ.

Манон погледна към ризата на братовчедка си, сякаш можеше да види белега под нея.

– Значи, това е причината да се държиш така.

– Не мога да се преструвам, че вещерските дъщери не са ми слабост.

Ето защо баба ù от десетилетия настояваше да понижат Астерин.

– Не мисля, че е слабост – отвърна Манон и надникна през рамо към Абраксос, който беше заровил муцуна в дивите цветя. – Преназначавам те за моя Втора.

Астерин сведе глава.

– Съжалявам, Манон.

– Няма за какво да съжаляваш. – После добави: – Има ли и други, с които баба ми се е отнесла така?

– Не и от Тринадесетте. Но има пострадали от други сестринства. Повечето се предават на смъртта, когато баба ти ги прокуди.

Без да съобщи на Манон. През цялото време я бе лъгала.

Тя извърна поглед на запад към планината. Надежда, чу Елида да казва, надежда за по-светло бъдеще. За дом.

Не сляпо покорство, жестокост, дисциплина. А надежда.

– Трябва да действаме внимателно.

Астерин примигна насреща ù и златните пръски в черните ù очи проблеснаха.

– Какво мислиш да направиш?

– Нещо изключително глупаво.

64.

Роуан не си спомняше почти нищо от мъчителния преход до Рифтхолд. След като се промъкнаха през стените на града и тъмните улички до склада, вече беше толкова изтощен, че веднага щом подуши възглавниците, изпадна в дълбок сън.

Събуди се през нощта – а може би беше следващата нощ? – и намери Елин и Едион да разговарят до леглото му.

– Лятното слънцестоене е след шест дни, всичко трябва да е готово дотогава – казваше тя на братовчед си.

– И просто ще помолиш Рес и Бруло да оставят някоя задна врата отворена, за да се промъкнеш?

– Не бъди толкова наивен. Ще вляза през парадния вход.

Естествено. Роуан простена през сух, натежал език.

Тя се завъртя към него и почти се хвърли върху леглото.

– Как се чувстваш? – Погали челото му с длан, проверявайки дали няма температура. – Изглеждаш наред.

– Добре съм – отвърна пресипнало той.

Ръката и рамото го боляха. Но беше преживявал и по-лошо. Кръвозагубата го накара да изпадне в несвяст – по-голямо количество кръв не беше губил наведнъж, не и толкова бързо. И нямаше да се случи така, ако разполагаше с магията си. Плъзна поглед по Елин. Лицето ù беше изпито и бледо, едната ù скула синееше, а на врата ù изпъкваха четири драскотини.

Роуан щеше да заколи онази вещица.

Сподели ù намерението си и Елин се усмихна.

– Щом си в настроение за клане, значи си наред. – Но думите ù звучаха тревожно, а очите ù светеха. Той протегна здравата си ръка и стисна една от нейните. – Моля те, повече недей да правиш така – прошепна тя.

– Следващия път ще ги помоля учтиво да не ни обстрелват.

Устните ù се стегнаха, после потрепериха и тя отпусна чело върху здравото му рамо. Той вдигна ранената си ръка, макар че го проряза огнена болка, и погали косата ù. Още беше сплъстена от кръв и мръсотия на някои места. Сигурно дори не си беше позволила едно добро къпане.

Едион се покашля.

– Обмисляме план за освобождаването на магията... и убийството на краля и Дориан.

– Ще ми го разкажете утре – отвърна Роуан с пулсираща от болка глава.

При мисълта, че трябваше да им обяснява отново колко неочаквано катастрофални бяха последиците от всяка употреба на адски огън, му се искаше просто да заспи. Богове, без магията му... Човеците бяха уникални същества. Как изобщо оцеляваха без магия?

Едион се прозя – по-окаяно изпълнение на прозявка Роуан не беше виждал – и стана от стола си.

– Едион – извика го Роуан и генералът спря до вратата. – Благодаря ти.

– За теб винаги, братко. – После излезе.

Елин го изгледа смаяно.

– Какво? – попита Роуан.

Тя поклати глава.

– Прекалено любезен си, когато си ранен. Направо е смущаващо.

А него го смущаваха сълзите в очите ù. Ако вече бяха освободили магията, онези вещици щяха да са се превърнали в пепел още щом стрелата го прободе.

– Отиди да се изкъпеш – измърмори дрезгаво той. – Няма да спя до теб, ако си покрита в кръвта на оная вещица.

Тя огледа ноктите си, под които още се виждаха мръсотия и синя кръв.

– Ух. Мих си ръцете поне десет пъти – оплака се и стана от леглото.

– Защо? – попита Роуан. – Защо я спаси?

Елин прокара пръсти през косата си. Изпод ръкава на ризата ù надникна бялата превръзка около горната част на ръката ù. Дори не беше видял как я раняват.

Потисна импулса си да вдигне ръкава ù, да огледа раната и да я придърпа към себе си.

– Защото златокосата вещица Астерин... – подхвана Елин. – Тя изкрещя името ù, както аз бях изкрещяла твоето.

Роуан застина. Кралицата му сведе поглед, сякаш си припомняше случката.

– Как да ù я отнема? Нищо че ми е враг. – Тя сви рамене. – Мислех, че умираш.

Струваше ми се коравосърдечно в гнева си да оставя и нея да умре. Пък и... – Тя изсумтя. – Падането в пропаст е доста жалка смърт за някого, който се бие толкова впечатляващо.

Роуан се усмихна, поглъщайки я с очи – бледото ù, сериозно лице, мръсните дрехи, раните. При все това раменете ù бяха изпънати, а брадичката вдигната.

– Караш ме да се гордея, че ти служа.

Устните ù се кривнаха в самодоволна усмивка, но очите ù бяха обточени в сребристо.

– Знам.

– На нищо не приличаш – заяви Лизандра на Елин. После си спомни за Еванджелин, която я изгледа ококорено. – Извинявай.

Малката сгъна кърпата в скута си като изискана принцеса.

– А казваш, че не трябвало да обиждам хората.

– Аз мога да обиждам – защити се Лизандра. Елин едва сдържа усмивката си. – Все пак съм възрастен човек и знам кога е необходимо. Пък и в момента приятелката ни наистина не прилича на нищо.

Еванджелин вдигна очи към Елин и червенозлатистата ù коса проблесна на утринното слънце, влизащо от кухненския прозорец.

– Ти изглеждаш още по-зле сутрин, Лизандра.

Елин се засмя.

– Внимавай, Лизандра. Имаш си работа с голяма умница.

Лизандра изгледа многозначително повереницата си.

– Ако си приключила със сладките, Еванджелин, върви на покрива да ръсиш умнотии на Едион и Роуан.

– По-полека с Роуан – предупреди я Елин. – Все още се възстановява. Но ти се преструвай, че си е добре. Мъжете се ядосват, ако се суетиш покрай тях.

В очите на малката просветна пакостливо пламъче и тя се втурна към входната врата. Елин се заслуша, за да се увери, че наистина е тръгнала към горния етаж, преди да се обърне към приятелката си.

– Като порасне, ще е неудържима.

Лизандра простена.

– Да не мислиш, че не знам. На единадесет е, а вече се държи като тиранин. По цял ден слушам „Но защо?“ и „Нямам особено желание“, и „Защо, защо, защо“, и „Не, предпочитам да не се вслушвам в разумния ти съвет, Лизандра.“ – Тя потри слепоочията си.

– Тиранин е, но поне не ù липсва смелост – изтъкна Елин. – Не мисля, че много единадесетгодишни биха поели такъв риск, за да те спасят. – Подутините бяха спаднали, но по лицето на куртизанката още личаха синини, а и позарасналата раничка до устната ù още червенееше. – И не мисля, че има много деветнадесетгодишни, които биха се борили със зъби и нокти да спасят дете. – Лизандра заби поглед в масата. – Съжалявам – добави Елин. – Макар че всичко е по вина на Аробин... съжалявам.

– Ти дойде да ме спасиш – пророни Лизандра с едва доловим шепот. – Всички ми се притекохте на помощ.

Беше разказала подробно на Несрин и Каол за нощния си престой в тайна тъмница под градските улици. Бунтовниците вече претърсваха тунелите. Почти нищо друго не си спомняше, защото ù бяха сложили превръзка на очите и бяха запушили устата ù. Но най-много се беше притеснявала да не ù поставят пръстен от Камък на Уирда. Този ужас щеше да я измъчва дълго време.

– Не си очаквала да ти се притечем на помощ?

– Като изключим Сам и Уесли, никога не съм имала приятели, загрижени за мен. Повечето хора щяха да ме оставят в ръцете им... за тях съм най-обикновена пачавра.

– И по този въпрос размишлявах.

– Така ли?

Елин бръкна в джоба си и плъзна сгънат лист по масата.

– За теб е. И за нея.

– Нямаме нужда от... – Очите на Лизандра попаднаха върху восъчното клеймо.

Мастиленосиня змия: емблемата на Кларис. – Какво е това?

– Отвори го.

Лизандра я погледна отново, после счупи клеймото и прочете текста.

– „Аз, Кларис Дюванси, заявявам, че всички дългове на...“

Листът затрепери в ръцете ù.

– „... всички дългове на Лизандра и Еванджелин към мен са изплатени в пълен размер. Двете могат да получат знака на свободата си в удобен за тях момент.“

Лизандра отпусна пръсти и листът тупна върху масата. Тя вдигна глава към Елин.

– Ох! – възкликна Елин, макар че и собствените ù очи започваха да се пълнят със сълзи. – Мразя те, задето си толкова красива дори когато плачеш.

– Знаеш ли колко пари...

– Наистина ли мислеше, че ще те оставя като нейна робиня?

– Аз не... не знам какво да кажа. Не знам как да ти се отблагодаря...

– Не е нужно.

Лизандра зарови лице в дланите си и зарида.

– Съжалявам, ако си искала да постъпиш доблестно и да издържиш още десетилетие – рече Елин.

Лизандра заплака още по-силно.

– Но трябва да разбереш, че просто нямаше начин да си тръгна, без...

– Млъкни, Елин – пророни Лизандра през ръцете си. – Просто... замълчи.

После вдигна подпухнало от плач лице към нея.

Елин въздъхна.

– О, слава на боговете! Възможно е да изглеждаш потресаващо, докато плачеш.

Лизандра избухна в смях.

Манон и Астерин останаха в планината цял ден и цяла нощ, след като Втората ù ù разкри скрития си белег. Хванаха планински кози за себе си и уивърните си и ги опекоха на огън, обмисляйки внимателно следващата си стъпка.

Когато Манон се унесе в сън, сгушена в Абраксос и завита с одеяло от звезди, чувстваше съзнанието си по-бистро от месеци насам. Но все пак нещо продължаваше да я гложди дори на сън.

Като се събуди, осъзна какво е. Измъкнала се нишка от тъкачния стан на Триликата богиня.

– Готова ли си? – попита Астерин, яхвайки светлосиния си уивърн с усмивка... истинска усмивка.

Манон я виждаше за пръв път. Стана ù чудно колко хора бе удостоявала с нея.

Дали тя самата някога се усмихваше така.

Манон отправи поглед на север.

– Трябва да свърша нещо.

След като го обясни на Втората си, тя моментално заяви, че ще я последва.

Затова спряха в Морат, колкото да съберат нужните провизии. Споделиха основното със Сорел и Веста и Манон им нареди да кажат на херцога, че са я извикали по работа.

До час вече пореха стремглаво въздуха, летяха над облаците, за да не ги види никой. Манон не можеше да си обясни защо онази нишка я дърпа толкова настоятелно, но продължи устремено напред към Рифтхолд.

Четири дни. Елида киснеше в ледената, воняща тъмница от цели четири дни. Беше толкова студено, че не успяваше да мигне, а храната, която ù мятаха като на куче, не ставаше за ядене. Страхът я държеше нащрек, караше я да пробва вратата, да наблюдава стражите, когато я отваряха, да оглежда коридора зад тях. Въпреки това не научи нищо полезно.

Четири дни – а Манон не дойде да я потърси. Никоя от Черноклюните не ù се притече на помощ.

Елида не можеше да си обясни защо изобщо очаква подобно нещо от тях. Все пак Манон я беше принудила да надникне в онази стая. Стараеше се да не мисли за съдбата, която я очакваше. Но напразно. Чудеше се дали някой ще си спомни името ù, когато вече я няма. Дали ще го издълбаят над гроба ù. Знаеше отговора. И знаеше, че няма кой да ù помогне.

65.

Роуан се чувстваше по-уморен, отколкото признаваше пред Елин и Едион, а покрай трескавото планиране почти не оставаше насаме с кралицата. Чак след два дни на почивка и дълбок сън успя да се изправи на крака и да започне с тренировките.

След като приключи с вечерната, беше толкова изтощен, че като легна в леглото, заспа моментално, докато Елин още се миеше в банята. Не, определено не беше оценявал човеците по достойнство през всички тези години. С такова нетърпение очакваше да си върне магията – стига планът им да сработеше. А като се имаше предвид, че възнамеряват да използват адски огън, нещата можеха да се объркат сериозно. Каол все не успяваше да се срещне с Рес или Бруло, макар че всеки ден опитваше да им изпрати съобщения. Най-голямото затруднение идваше оттам, че повече от половината бунтовници бяха напуснали града, а валгските войници продължаваха да се множат. Напоследък се състояха по три екзекуции дневно – по изгрев, по пладне и по залез. Някогашни магьосници, бунтовници, заподозрени поддръжници на бунтовническата кауза – Каол и Несрин успяваха да спасят някои, но не всички. Вече по всяка улица се чуваше гарванов грак.

Мъжки мирис в стаята изтръгна Роуан от съня. Той грабна ножа си изпод възглавницата и се надигна бавно в леглото.

Елин спеше дълбоко, отново облечена в негова риза. Една първична част от съзнанието му изръмжа доволно при мисълта, че е обгърната в неговата миризма.

Роуан стана и закрачи тихо из стаята с нож в ръка.

Но мирисът като че ли се носеше отвън.

Роуан доближи прозореца и надникна през него. На улицата нямаше никого.

Нито на съседните покриви.

Тоест Лоркан трябваше да е на техния.

Някогашният му командир го чакаше със скръстени върху широките гърди ръце. Огледа Роуан свъсено, спирайки очи върху превръзките по голия му торс.

– Трябва ли да ти благодаря, че си обул панталони? – попита Лоркан с тих като вятъра глас.

– Не исках да се почувстваш неловко – отвърна Роуан и се облегна на стълбищната врата.

Лоркан се засмя.

– Кралицата ти ли те надра така, или раните са от онези зверове, които насъска по мен?

– Чудех се кой ще победи – ти или Копоите на Уирда.

Зъбите на Лоркан проблеснаха под лунната светлина.

– Изтребих ги до крак.

– Защо си дошъл, Лоркан?

– Наследницата на Мала, носителката на огъня, крои нещо за лятното слънцестоене след два дни. А обмислихте ли моето предложение, глупаци такива?

Внимателно формулиран въпрос, предвиден да извлече потвърждение на онова, за което Локан само можеше да гадае.

– Не мисля, че планира друго, освен да пийне лятно вино и да продължи да ми лази по нервите.

– Значи, затова капитанът се опитва да ви уреди среща с дворцовите стражи?

– Откъде да знам с какво се занимава капитанът? Все пак някога служеше на краля.

– Асасини, проститутки, предатели… със страхотни хора си се обкръжил, Роуан.

– По-добре, отколкото да съм куче, водено от умопомрачен господар.

– Това ли мислиш за нас? Не съм те чувал да се оплакваш през всичките онези години, когато работехме заедно, колехме човеци и спяхме с жените им.

– Тогава не подозирах, че има за какво да се оплаквам. Бях също толкова сляп, колкото теб.

– Докато в живота ти не навлезе една огнена принцеса, заради която реши да се промениш, така ли? – Жестока усмивка. – Разказа ли ù за Солемер?

– Знае всичко.

– Така, така. Е, предполагам, че собственото ù минало я прави по-толерантна към жестокостите, които ти си извършил в името на нашата кралица.

– Твоята кралица. Кое в Елин те тормози толкова, Лоркан? Фактът, че не се страхува от теб или това, че те изоставих заради нея?

Лоркан изсумтя.

– Каквото и да сте намислили, знайте, че няма да се получи. Всички ще умрете.

Беше твърде вероятно, но Роуан отвърна:

– Не знам за какво говориш.

– Дължиш ми повече от такива жалки лъжи.

– Внимавай, Лоркан, започваш да звучиш така, сякаш те е грижа за някой друг, освен за самия теб.

Лоркан, изоставено незаконородено дете, отраснало по тъмните улички на Доранел, бе загубил тази си способност векове преди Роуан да се роди. Но той никога не го бе съжалявал. Все пак беше благословен от самия Хелас във всяко друго отношение.

Лоркан се изплю на покрива.

– Щях да ти предложа, след като свърша работата си с Ключовете, да върна тялото ти в обичната ти планина, където да го погреба до това на Лирия. Но в такъв случай просто ще те оставя да си гниеш тук. До красивата ти принцеса.

Роуан опита да преодолее подлия му удар, мисълта за самотния гроб върху родната му планина.

– Това заплаха ли е?

– Защо да си правя труда? Ако наистина сте намислили нещо, няма да ми се налага да я убивам, тя сама ще свърши тази работа. Или пък кралят ще ù сложи от онези черни нашийници. Като на сина си.

Думите му дръпнаха толкова ужасяваща струна у Роуан, че стомахът му се преобърна.

– Мери си приказките, Лоркан.

– Обзалагам се, че Майев би предложила добро възнаграждение за нея. А ако се докопа до онзи Ключ на Уирда... И сам можеш да си представиш що за мощ ще владее тогава.

Напротив – дори не можеше да си представи какво ги очаква, ако Майев поискаше Елин за своя робиня. Щеше да има непобедимо оръжие в едната си ръка и наследницата на Мала, носителката на огъня, в другата. Тогава щеше да се превърне в неудържима сила.

Локан разтълкува колебанието по лицето му. В дланта му просветна злато.

– Познаваш ме, принце. Знаеш, че съм единственият, способен да намери и унищожи Ключовете. Нека кралицата ти се заеме с вражеската армия на юг.

Остави тази задача на мен. – Пръстенът сияеше под лунната светлина. – Каквото и да си е наумила, това ще ù трябва. В противен случай се сбогувай с нея. – Очите на Лоркан се превърнаха в парчета черен лед. – А всички знаем колко трудно ти беше да се сбогуваш с Лирия.

Роуан обузда гнева си.

– Закълни се.

Лоркан се усмихна победоносно.

– Закълни се, че този пръстен прави носещия го недосегаем за Валгите и ще ти дам онова, което искаш – каза Роуан и извади Амулета на Оринт от джоба си.

Лоркан стрелна очи към амулета, обгърнат от неземна аура, и изруга.

Просветна стомана и въздухът се изпълни с миризмата на кръвта му. Той стисна пръстена в юмрук и го вдигна.

– Кълна се в кръвта и честта си, че не те мамя. Пръстенът притежава истинска сила.

Роуан загледа как червената течност се рони по покрива. Една капка, две, три. Лоркан може и да беше проклетник, но Роуан знаеше, че за нищо на света не би нарушил кръвна клетва. Думата му беше желязна и Роуан я ценеше високо. Двамата хвърлиха едновременно пръстена и амулета в пространството помежду си. Роуан хвана пръстена и бързо го прибра в джоба си, а Лоркан загледа мрачно амулета в ръката си.

Макар че изпитваше нужда, Роуан не притаи дъх и не пророни нито дума. Лоркан нахлузи верижката около врата си и пъхна амулета под ризата си.

– Всички ще умрете. Докато изпълнявате плана си или по време на войната след това.

– Унищожи Ключовете – отвърна Роуан – и може изобщо да няма война.

Наивна надежда.

– Ще има. Вече е твърде късно да я предотвратим. Жалко, че пръстенът няма да ви спаси от шиповете по стените на замъка.

Картината прелетя през съзнанието му – непоносимо ярка, навярно защото бе виждал подобна кървава сцена с очите си.

– Какво се е случило с теб, Лоркан? Кое те накара да поемеш по този окаян път? – Никога не го беше питал, не го бе интересувало. В предишния си живот би стоял до Лоркан и заедно с него би се подигравал на клетия глупак, дръзнал да се опълчи на кралицата им. – Не си такъв по природа.

– Така ли? Продължавам да служа на кралицата си, макар тя да не го възприема така. Кой ù обърна гръб веднага щом първата красавица отвори крака за него...

– Достатъчно.

Но Лоркан вече го нямаше.

Роуан изчака няколко минути, преди да слезе в апартамента. През цялото време въртеше пръстена в джоба си.

Елин го чакаше будна в леглото. Прозорците на спалнята ù бяха затворени, пердетата дръпнати, а камината отдавна беше угаснала.

– Е? – попита тя и гласът ù почти се загуби сред шумоленето на завивките от неговата страна на леглото.

Острото нощно зрение му позволи да види белязаната ù длан, където пусна пръстена. Тя го нахлузи на палеца си, размърда пръсти и се намръщи, когато не стана нищо вълнуващо. В гърлото му заседна смях.

– Колко ли ще се ядоса Лоркан – пророни Елин, доближавайки лице до неговото, – когато отвори амулета, намери пръстена на валгския командир в него и осъзнае, че сме му дали фалшивия?

Демонът разкъса тънките прегради между душите им така, сякаш бяха хартия, докато не остана само една – прозрачната мембрана на съзнанието му. Той не знаеше кога будува, кога спи, кога се храни. Всъщност все по-рядко му се случваше да гледа през собствените си очи. Излизаше толкова напред само когато демонският принц се хранеше с пленниците в тъмницата и му позволяваше да яде и пие с него.

Какъвто и контрол да бе установил онзи ден...

Кой ден?

Не си спомняше нито миг, в който демонът да е напускал тялото му.

Но...

Манон.

Име.

Не мисли за нея. Демонът мразеше името ù.

Манон.

Достатъчно. Не говорим за тях, потомците на кралете ни.

За кого?

Точно така.

– Готов ли си за утре? – попита го Елин, докато стояха на покрива на апартамента ù, загледани към стъкления дворец. Залязващото слънце го обливаше в златисто и оранжево, и рубинено – сякаш вече гореше.

Каол се молеше да не се стигне дотам, но...

– Доколкото е възможно.

Беше пристигнал преди няколко минути, за да преговорят плана за следващия ден, а когато Елин го покани на покрива, той опита да прикрие колебанието и неспокойствието си.

Кралицата носеше свободна бяла риза, натъпкана в тесните ù кафяви панталони, косата ù беше разпусната и ходеше боса. Стана му чудно какво ли би казал народът ù за босонога кралица.

Елин облегна ръце на парапета и кръстоса глезени.

– Предполагам знаеш, че ще опитам да не подлагам на излишна опасност човешки животи.

– Знам. Имам ти доверие.

Тя примигна насреща му и изумлението по лицето ù запрати топла вълна от срам през тялото му.

– Съжаляваш ли, че жертва свободата си, за да ме изпратиш във Вендлин? – попита Елин.

– Не – отвърна Каол, изненадан да открие, че е истина. – Независимо от случилото се помежду ни, беше глупаво да служа на краля. Иска ми се да вярвам, че така или иначе съм щял да го напусна.

Трябваше да ù го признае, изпитваше тази нужда още от завръщането ù.

– С мен – допълни дрезгаво тя. – Щеше да го напуснеш с мен... когато бях просто Селена.

– Но ти никога не си била просто Селена и мисля, че го знаеше дълбоко в себе си, дори преди всичко случило се. Вече разбирам.

Тя впери в него очи, далеч по-стари, отколкото на всяко друго деветнадесетгодишно момиче.

– Ти си същият онзи Каол от времето, преди да нарушиш клетвата към баща си.

Каол не знаеше дали да приема думите ù като обида. Вероятно го заслужаваше след всичко сторено.

– Май вече не искам да съм онзи Каол – отвърна той.

Онзи наивно предан, безполезен човек беше загубил всичко. Приятелката си, възлюбената си, поста си, честта си. И можеше да вини само себе си.

– Съжалявам – пророни той. – За Нехемия... за всичко.

Не беше достатъчно. И никога нямаше да бъде.

Тя обаче му се усмихна тъжно и стрелна очи към бледия белег върху бузата му.

– И аз съжалявам, че те обезобразих и опитах да те убия. – Погледът ù отново се плъзна към стъкления дворец. – Все още ми е трудно да мисля за случките от миналата зима. Но в крайна сметка се радвам, че ме изпрати във Вендлин и направи онази уговорка с баща си. – Тя затвори клепачи и си пое малка глътка въздух. Като отвори очи, залязващото слънце ги изпълни с течно злато. Каол се приготви за предстоящото. – Връзката ни беше важна за мен. Приятелството ти още повече. Не ти споделих истината за себе си, защото аз самата не можех да я преглътна. Съжалявам, ако думите ми онзи ден на пристанището – че бих избрала теб – са те накарали да вярваш, че ще се върна и всичко ще е наред.

Нещата се промениха. Аз се промених.

Чакаше да проведат този разговор от седмици, месеци... и предполагаше, че ще крещи, ще крачи нервно или пък ще откаже да я слуша. Но го изпълваха единствено спокойствие и мир.

– Заслужаваш да си щастлива – пророни той. Съвсем искрено.

Заслужаваше щастието, което толкова често виждаше по лицето ù, когато беше с Роуан. Заслужваше и бурния смях, който споделяше с Едион, утехата и приятелските шеги на Лизандра. Заслужаваше щастие, навярно повече от всеки друг.

Елин хвърли поглед през рамо към слабия силует на Несрин, която ги чакаше до вратата през последните няколко минути.

– Ти също, Каол.

– Нали знаеш, че двамата с нея не сме...

– Знам. А трябва. Фалик... Несрин е добра жена. Подхождате си.

– Да, стига да проявяваше някакъв интерес към мен.

Очите ù просветнаха многозначително.

– О, проявява.

Каол също надникна към Несрин, отправила поглед към реката. И се поусмихна.

– Обещавам да е бързо и безболезнено. За Дориан – смени рязко темата Елин.

Дъхът му секна.

– Благодаря ти. Но... ако те помоля... – Не можа да изрече думите.

– Тогава ударът е твой. Само кажи. – Тя прокара пръсти по Окото на Елена и синият му камък засия на светлината от залеза. – Няма да гледаме назад. Това не помага. Можем да вървим само напред.

Пред него стоеше кралицата и от очите ù надничаше владетелят, в какъвто щеше да се превърне. Видението го остави без дъх, накара го да се почувства толкова млад, а тя изглеждаше толкова стара.

– Ами ако напред ни чакат още болка и отчаяние? – попита Каол. – И ужасяващ край?

Елин отправи поглед на север, сякаш виждаше чак до Терасен.

– Тогава не това е краят.

– Остават само двадесет. Силно се надявам да са готови за утре – прошепна Каол, когато двамата с Несрин си тръгнаха от тайната среща на бунтовниците в занемарената странноприемница до рибарското пристанище. Дори изпаренията от евтиното пиво в сградата не бяха успели да прикрият вонята на риба от червата, разпръснати по дървените греди навън, и от ръцете на рибарите, с които споделяха помещението.

– По-добре е от двама. Ще се справят – увери го Несрин, вървейки с леки стъпки по брега на реката.

Течението клатушкаше фенерите на лодките, завързани покрай пътеката. От едно от красивите имения по брега на Ейвъри се носеше тиха музика. Обитателите му празнуваха лятното слънцестоене.

Някога, в един друг живот, двамата с Дориан често посещаваха такива тържества, даже по няколко на вечер. Той самият не ги намираше за забавни, но придружаваше Дориан, за да го пази.

А трябваше да се забавлява. Трябваше да изживява докрай всяка секунда с приятеля си.

Не беше подозирал колко безценни бяха тези моменти на спокойствие.

Но... сега нямаше да мисли за това, за утрешната си мисия. За човека, с когото щеше да се сбогува.

Двамата повървяха в мълчание, накрая Несрин свърна по една странична уличка и се отправи към малкия храм, закътан между два склада. Сивите му каменни стени бяха очукани, а в колоните пред входа се виждаха парчета от мидени черупки и корали. От вътрешността му се изливаше златиста светлина, разкриваща кръгло, открито пространство със скромен фонтан в центъра.

Несрин изкачи няколкото стъпала и пусна една монета в затворения съд до по-близката колона.

– Ела с мен.

Дали защото не искаше да стои сам в апартамента си и да тъне в мрачни мисли за предстоящото, или защото посещението в храм, макар и безполезно, нямаше да му навреди... но Каол я последва.

По това време храмът на Морския бог пустееше. Малката вратичка в дъното му беше заключена с катинар. Дори жреците бяха отишли да поспят няколко часа, преди да се събудят призори, за да посрещнат моряците и рибарите, дошли да оставят даровете си, да помислят на спокойствие или да поискат благословията на бога, преди да отплават с първите лъчи на слънцето.

Два коралови фенера висяха от сводестия таван, озарявайки седефените плочки над тях като морска повърхност в пълнолунна нощ. Несрин седна на една от четирите пейки, наредени покрай извитите стени – по една за всяка от посоките, в които можеше да поеме морякът.

Тя избра южната.

– За Южния континент? – попита Каол и се настани до нея на гладкото дърво.

Несрин се загледа в малкия фонтан. Бълбукането на водата беше единственият звук наоколо.

– Посещавала съм Южния континент два пъти в детството си, когато гостувахме на роднини. И веднъж, за да погребем майка ми. През целия ù живот я улавях да се взира на юг. Сякаш го виждаше.

– Мислех, че само баща ти е оттам.

– Да. Но тя се влюби в онези земи и казваше, че чувствала тях като свой дом, не Рифтхолд. Баща ми така и не склони, колкото и пъти да го молеше да се върнат там.

– Ще ли ти се да беше склонил?

Черните ù като нощта очи се плъзнаха към него.

– Никога не съм се усещала у дома. Нито тук, нито в Милас Агиа.

– Божественият град – пророни той, спомняйки си уроците по история и география от военната си подготовка.

По-често се използваше другото му име – Антика – това беше най-големият град на Южния континент, дом на могъща империя, чиито поданици твърдели, че бил изграден от боговете. Дом и на Торе Сесме, най-вещите простосмъртни лечители на света. Каол не знаеше, че семейството на Несрин произхожда от прочутия южен град.

– Къде би се почувствала в свои води? – попита той.

Несрин облегна ръце на коленете си.

– Нямам представа – призна си тя и обърна глава към него. – Някакви предложения?

Заслужаваш да си щастлив, беше му казала по-рано тази вечер Елин. Като извинение и лека подкана навярно.

Каол не искаше да пилее безценните моменти на спокойствие.

Затова хвана ръката ù и преплете пръсти с нейните. Несрин се вгледа в сключените им ръце и поизправи гръб.

– Може би, след като всичко това... след като всичко приключи – подхвана дрезгаво Каол, – ще намерим отговор на този въпрос. Заедно.

– Обещай ми... – прошепна тя с разтреперани устни. И в очите ù заблещукаха сребристи сълзи, преди да ги затвори, за да се овладее. Несрин Фалик, разчувствана до сълзи. – Обещай ми – повтори тя отново, впервайки поглед в преплетените им ръце, – че утре ще си тръгнеш невредим от двореца.

Каол се чудеше защо го бе довела тук. Морският бог и Богът на клетвите. Той стисна пръстите ù. Тя му отвърна със същото. Златиста светлина затанцува по свещения фонтан и Каол вдигна очи в безмълвна молитва.

– Обещавам.

Роуан седеше в леглото и небрежно раздвижваше лявото си рамо с внимателни махове. Днес беше прекалил с тренировките и сега мускулите го боляха. Елин бе в дрешника и се приготвяше за лягане – нетипично мълчалива цял ден и цяла вечер.

Бяха скрили два варела с адски огън в една изоставена сграда на съседната пресечка, затова всички трябваше да са извънредно предпазливи. Една малка грешка и щяха да изгорят с такава сила, че дори пепел нямаше да остане от тях.

Но той се беше погрижил да не я намесва в това. Утре двамата с Едион щяха да пренесат варелите през лабиринта от канализационни тунели и оттам в двореца.

Елин бе проследила няколко от Копоите на Уирда до тайния им вход – онзи, който водеше право до часовниковата кула, а тъй като беше подлъгала Лоркан да ги избие до един, пътят щеше да е чист за двама им с Едион и спокойно щяха да укрият варелите, да нагласят фитилите и с помощта на елфическата си бързина да се изнесат от канализацията, преди кулата да е избухнала.

Тогава Елин... Елин и капитанът щяха да изиграят своята роля, най-опасната от всички. Особено като се имаше предвид, че не бяха успели да предадат посланието си до хората им в двореца.

А Роуан нямаше да е до нея.

Бяха преговорили плана многократно. Нещата можеха да се объркат толкова лесно, а по лицето ù не се четеше нито капка тревога, докато гълташе лакомо вечерята си. Но той я познаваше достатъчно добре, за да види бурята, която се вихреше под спокойния ù облик, да усети заряда ù дори от другия край на стаята.

Тихи стъпки затупаха по килима.

– Знаеш ли, мислех си... – подхвана Роуан, но в следващия момент забрави всичко и се изпъна като струна в леглото.

Елин стоеше облегната на входа на дрешника, облечена в нощница от злато.

Истинско металическо злато – точно като от фантазиите му. Нощницата изглеждаше като нарисувана върху нея, толкова плътно обгръщаше всяка извивка на тялото ù, не укриваше почти нищо.

Елин приличаше на жив пламък. Той не знаеше върху коя част да задържи погледа си, къде искаше да я докосне първо.

– Ако не ме лъже паметта – провлачи тя, – някой ми поръча да му напомня, че трябва да опровергае колебанията ми. Доколкото си спомням, имах две възможности – думи или език и зъби.

Дълбоко ръмжене отекна в гърдите му.

– Така било значи.

Тя направи крачка към него и силният мирис на желанието ù го удари като тухла в лицето.

Щеше да разкъса нощницата ù на парчета.

Не го интересуваше колко е прелестна, искаше голата ù кожа.

– Дори не си го помисляй – предупреди го тя, пристъпвайки още по-близо до него с движения, напомнящи разтопен метал. – Лизандра ми я даде назаем. Ускореният пулс закънтя в ушите му. Помръднеше ли дори със сантиметър, щеше да я нападне, да я грабне в ръцете си и да разбере кое караше Огнената наследница да гори.

Въпреки това стана от леглото, направи една рискована крачка към нея и попи с очи дългите ù голи бедра, плавните извивки на гърдите ù, щръкнали, независимо от топлата лятна нощ, лекото движение в гърлото ù, когато преглътна.

– Каза, че нещата са се променили, че ще се справим заедно. – Сега беше неин ред да стори още стъпка към него. И още една. – Няма да те моля за нищо, което не си готов да ми дадеш.

Елин спря точно пред него и Роуан замръзна. Тя вдигна глава да огледа лицето му и ароматът ù се усука около него, разбуди го. О, богове, този аромат! От момента, в който ухапа врата ù във Вендлин и вкуси кръвта ù, ненавиждайки прелъстителния див огън, лумтящ в нея, не успяваше да го прогони от съзнанието си.

– Елин, ти заслужаваш по-добро от това... от мен. – Тази мисъл го мъчеше от доста време.

Тя дори не трепна.

– Не ми казвай какво заслужавам и какво – не. Не ми говори за утре и за бъдещето... и за всичко останало.

Той взе ръката ù, пръстите ù бяха студени и трепереха леко. Какво искаш да ти кажа, Огнено сърце?

Елин се загледа в сключените им ръце и в златния пръстен около палеца ù. Той стисна пръстите ù нежно. Когато вдигна глава, очите ù пламтяха.

– Кажи ми, че ще преживеем утрешния ден. Че ще преживеем войната. Че... – Тя преглътна сухо. – Кажи ми, че дори да отведа всички ни в ада, с теб ще горим заедно.

– Не сме тръгнали към ада, Елин – отвърна той. – Но където и да отидем, ще бъдем заедно.

Устните ù потрепериха леко и тя разплете ръка от неговата, за да опре длан в гърдите му.

– Само веднъж – пророни. – Искам да те целуна само веднъж.

Всички мисли изхвърчаха от главата му.

– Звучи така, сякаш очакваш, че няма да ти се отдаде друг шанс.

Страхът в очите ù му казваше достатъчно – казваше му, че навярно приповдигнатото ù поведение на вечеря е имало за цел да успокои Едион.

– Знам какви са шансовете ни.

– Двамата с теб винаги сме обичали да надиграваме шансовете си.

Тя опита да се усмихне, но неуспешно. Той се приведе към нея, плъзна ръка около кръста ù и усети гладката коприна под пръстите си, топлото ù стегнато тяло, и прошепна в ухото ù:

– Дори когато сме разделени утре, ще бъда до теб във всеки един миг. И при всяка стъпка след това... накъдето и да се отправим.

Тя си пое треперлива глътка въздух и Роуан отдръпна лицето си назад, за да я погледне в очите. Елин погали устните му с разтреперани пръсти и самообладанието му едва не рухна на мига.

– Какво чакаш? – промълви гърлено той.

– Копеле – смъмри го тя и го целуна.

Устата ù беше мека и топла и той трудно сдържа стона, надигнал се от гърдите му. Тялото му застина – целият му свят застина – от пеперудената целувка, дала отговор на един съкровен, многовековен въпрос. Осъзна колко надълбоко се взира в нея чак когато Елин отдръпна леко лицето си. Пръстите му се стегнаха около кръста ù.

– Отново – прошепна той.

Тя се изхлузи от хватката му.

– Ще получиш останалото, ако оцелеем след утрешния ден.

Роуан не знаеше дали да се смее, или да вие.

– Подкупваш ме да оцелея ли?

По устните ù най-сетне изплува усмивка. И кротката радост по лицето ù почти го уби.

Бяха минали през тъмнина, болка и отчаяние заедно. И продължаваха да вървят по същия мрачен път. Затова усмивката ù... Взимаше му ума всеки път, когато я видеше и осъзнаеше, че е за него.

Роуан остана вкоренен в центъра на стаята, а Елин духна свещите и си легна.

Той я загледа в сумрака.

– Събуждаш у мен желанието за живот, Роуан. Не за оцеляване, не за съществуване. За живот – прошепна тя.

Неговите думи се губеха. Изповедта ù го поразяваше по-дълбоко дори от целувката ù.

Затова просто легна до нея и я държа в обятията си цяла нощ.

66.

Елин излезе на разсъмване да купи закуска от големия пазар на бедняшкия квартал. Слънцето вече затопляше тихите улици и пелерината с качулка бързо започна да я запарва. Поне се очертаваше ясен ден – добро начало. Независимо от граченето на гарваните край труповете по площадите за екзекуции.

Мечът тежеше до хълбока ù. Съвсем скоро щеше да го извади от ножницата му. Съвсем скоро щеше да се изправи пред мъжа, убил семейството ù и поробил кралството ù. Съвсем скоро щеше да прекрати живота на скъп приятел. А кой знае – може би никога нямаше да си тръгне от двореца. Или пък щеше да си тръгне с черен нашийник, в случай че Локан ги беше предал.

Всичко беше готово, всяко възможно затруднение бе премислено, всяко оръжие – наточено. Предишния ден Лизандра заведе Еванджелин да премахнат татуировките им, а после отидоха да съберат притежанията си от публичния дом. Нанесоха се в удобна странноприемница в другия край на града и Лизандра плати за стаята им с малкото си спестявания, скътани през годините. Приятелката ù предложи помощта си многократно, но Елин ù нареди да се изнесе от града час по-скоро и да тръгне към вилата на Несрин. Тя я предупреди да внимава, целуна я по двете бузи и потегли с повереницата си – и двете грейнали от щастие и волни като птички. Елин се надяваше вече да са напуснали града.

Тя купи една торба сладки и няколко пая с месо, без да обръща особено внимание на шумотевицата край себе си – пазарът вече кипеше от подранили гуляйджии, готови да отпразнуват лятното слънцестоене. Тази година бяха значително по-кротки от обикновено, навярно заради публичните екзекуции.

– Госпожице?

Елин се наежи и веднага посегна към меча си, преди да осъзнае, че продавачът на пайове още чака да получи парите си.

Той заотстъпва уплашено назад.

– Извинете – промълви тя и хвърли монетите в протегнатата му ръка.

Мъжът ù се усмихна плахо.

– Май всички са малко напрегнати тая заран.

Елин се пообърна към него.

– Още екзекуции?

Продавачът кимна със заоблената си брадичка към близката улица.

– Не видяхте ли съобщението? – Тя поклати рязко глава. Беше предположила, че тълпата, струпана край ъгъла, гледа някой уличен изпълнител. – Иди, та се сети.

Разправят, че било написано с нещо като кръв, ама по-тъмно...

Елин вече крачеше към улицата, посочена от търговеца, следвайки пълчищата, тръгнали към новия куриоз.

Присъедини се към тълпата от любопитни веселбари, търговци и стражи, докато всички вкупом не свърнаха към ярко осветена задънена уличка. Хората се рояха пред каменната стена в края ù и шушукаха трескаво.

„Какво значи това?“, „Кой го е писал?“, „Не ми звучи добре, особено навръх слънцестоенето“, „Има и още такива, същите, на всеки голям пазар из града“.

Елин си проправи път през тълпата, без да изпуска от очи оръжията и кесията си, в случай че на някой джебчия му хрумнеше глупава идея.

Посланието бе написано с грамадни черни букви. Смрадта, която излъчваха, ù беше повече от позната – валгска кръв, сякаш някой с много, много остри нокти бе разпорил някой от стражите, за да го използва като кофа с боя.

Елин се завъртя на пета и побягна.

Прелетя през оживените улици, пресечка след пресечка, докато не достигна порутената къща на Каол. Отвори вратата и изкрещя името му. Посланието на стената се състоеше от едно-единствено изречение и изкупваше доживотен дълг.

Едно-единствено изречение, предназначено само за Елин Галантиус, изречение, което променяше всичко:

67.

Елин и Каол помогнаха на Роуан и Едион да внесат двата варела адски огън в канализацията. Сдържаха дъха си и никой от четирима им не говореше. Като стигнаха, дори не посмяха да запалят факли в студената воняща тъма заради опасните варели, които вече седяха на каменната пътека до тях. На Едион и Роуан така или иначе нямаше да им трябват с елфическото им зрение.

Роуан стисна ръката на Каол и му пожела успех. Когато се обърна към Елин, тя съсредоточи вниманието си върху съдраното крайче на пелерината му, явно го беше закачил на някое отдавна забравено препятствие. Прегърна го, без да откъсва очи от скъсаното място – бързо, силно, вдишвайки аромата му вероятно за последен път. Той задържа ръцете си върху нея, сякаш не искаше да я пуска от обятията си, но Елин се обърна към братовчед си.

Ашриверски очи посрещнаха нейните и тя докосна лицето му – обратната страна на собствената ù красива монета.

– За Терасен – пророни тихо.

– За семейството ни.

– За Мериън.

– За нас.

Едион извади бавно Меча на Оринт, коленичи пред нея и го вдигна във въздуха, свеждайки глава.

– Десет тъмни години свършват тук. Озарете мрака, Ваше Величество.

В сърцето ù нямаше място за сълзи, нямаше да ги допусне там. Тя пое меча на баща си от ръцете му и усети солидната му, окуражителна тежест.

Едион стана и се върна на мястото си до Роуан. Елин плъзна поглед по тримата мъже, които значеха всичко за нея – повече от всичко.

И се усмихна с храброст, жар, надежда за бленуваното бъдеще.

– Да вдигнем шум до небето.

68.

Каретата на Лизандра криволичеше през гъмжащите улици на града. Всяка пресечка отнемаше три пъти повече време от обичайното заради многолюдните тълпи, изливащи се към пазарите и площадите да ознаменуват лятното слънцестоене. Никой от празнуващите не подозираше какво предстои да се случи, кой крачи устремено през града им.

Дланите ù се изпотиха под копринените ръкавици. Еванджелин, уморена от утринната горещина, дремеше на рамото ù. Трябваше да потеглят още снощи, но... Но бе изпитала нужда да се сбогува. Ярко облечени хора се нижеха покрай каретата и кочияшът им крещеше да освободят пътя. Никой не му обръщаше внимание.

Богове, ако Елин искаше публика, то беше избрала най-подходящия ден от годината. Каретата спря на някакво кръстовище и Лизандра надникна през прозореца. Улицата предлагаше чудесен изглед към стъкления дворец, грейнал ослепително под утринното слънце. Върховете на кулите му пробождаха като копия безоблачното небе.

– Пристигнахме ли? – измърмори Еванджелин.

Лизандра я погали по ръката.

– Още малко, съкровище.

И отправи молитва към Мала, носителката на огъня, чийто празник започваше с толкова цвят и светлина, както и към Темис, който никога не забравяше поробените същества.

Но тя самата вече не беше робиня. Заради Еванджелин беше готова да не слезе от каретата и да напусне града. Макар да оставяше приятелите си.

Едион носеше тежкия варел със стиснати зъби. Чакаше ги дълъг път до двореца. Особено при положение че трябваше да минават през канали с вода и срутени камънаци, по които дори елфическото им равновесие можеше да ги предаде. Но оттук минаваха и Копоите на Уирда. Макар че Елин и Несрин не им бяха начертали подробна карта, вонята ги водеше безпогрешно.

– Внимавай – предупреди го Роуан през рамо и вдигна варела си по-високо, заобикаляйки една пропукана скала.

Едион едва се сдържа да не го охули за безсмислената заповед. Но все пак не можеше да вини принца. Изпуснеха ли някой от варелите, субстанциите в него можеха да се смесят с доста неприятен резултат.

Преди няколко дни, подбудени от недоверието си в качеството на стоките от Пазара на сенките, Каол и Едион намериха един изоставен хамбар извън града, където изпробваха взривната мощ на варел с адски огън, десет пъти по-малък от тези, които носеха сега.

Оказа се доста по-голяма от очакваната. Двамата хукнаха към Рифтхолд, преди да ги застигнат нежелани любопитни погледи. Димът се виждаше от километри. Едион настръхваше при мисълта какво можеше да предизвика варел с такъв размер, камо ли два, ако не внимаваха.

Но планът беше да избягат много, много надалеч, веднага след като заложеха взривните механизми и запалеха фитилите... Едион се молеше с Роуан да са достатъчно бързи.

Озоваха се в канализационен тунел, толкова тъмен, че дори на неговите очи им трябваше време да се приспособят. Роуан просто продължи напред. Имаха голям късмет, че Лоркан бе избил всички Копои на Уирда, както и че на Елин ù беше хрумнала безскрупулната, хитроумна идея да го подлъже така.

Нарочно не се замисли какво можеше да стане, ако безскрупулността и хитроумието ù ù изневеряха днес.

Свърнаха по друг проход, където ги обгърна задушаващо зловоние. Носовият звук, издаден от Роуан, беше единственият белег, че погнусата им е обща.

Портата.

Желязната порта беше в плачевно състояние, но Едион различи символите, издълбани по нея.

Знаците на Уирда. Древни. Нищо чудно самият Гавин да бе минавал оттук към храма на Грехоядеца.

Странната воня на съществата се гавреше с обонянието на Едион, но той спря да надникне в тъмния тунел пред тях.

Водата спираше дотук. В непрогледния мрак отвъд портата личаха очертанията на порутена скална пътека, по-древна от всички тунели зад тях.

– Гледай си в краката – нареди Роуан, обследвайки прохода. – Пътеката е осеяна с камънаци и отломки.

– Зрението ми по нищо не отстъпва на твоето – не успя да се стърпи този път Едион.

Завъртя рамото си и ръкавът на туниката му разкри Знаците на Уирда, които Елин ги беше накарала да нарисуват със собствената си кръв по телата, ръцете и краката си.

– Да вървим – отвърна просто Роуан, хванал варела си, сякаш тежеше колкото перце.

На Едион му накипя, но... може би точно затова принцът воин го обсипваше с досадни предупреждения. За да отвлече и неговото, и собственото си внимание от случващото се над тях. От опасния товар в ръцете им.

Така повеляваха древните традиции – да се грижат за кралицата и кралството си, но и един за друг.

По дяволите, направо му се дощя да прегърне кучия му син.

Но просто го последва през желязната порта.

И към катакомбите на двореца.

Веригите на Каол дрънчаха и белезниците вече протриваха болезнено кожата на китките му, докато Елин го дърпаше по оживената улица, допряла кинжал до ребрата му. Оставаше само една пресечка до желязната ограда около хълма, върху който се разполагаше дворецът.

Навалицата се стичаше покрай тях и никой не забелязваше окования мъж нито жената с черна пелерина, която го влачеше към двореца.

– Помниш плана, нали? – пророни Елин със сведена глава и притиснат към ребрата му кинжал.

– Да – отвърна тихо Каол. Само толкова можа да каже.

Дориан още го имаше – държеше се. А това променяше всичко. И нищо.

Тълпите стихваха край оградата, сякаш уплашени от стражите в черни униформи, които несъмнено следяха входа. Първото им препятствие.

Елин се напрегна почти незабележимо и спря толкова внезапно, че Каол едва не се блъсна в нея.

– Каол...

В многолюдието пред тях се образува пролука и той зърна оградата на двореца.

По високите решетки от ковано желязо висяха трупове.

Трупове в червено-златисти униформи.

– Каол...

Но той вече вървеше напред. Тя изруга и тръгна след него, преструвайки се, че го води с веригите, без да отлепя ножа от ребрата му.

Как не беше чул дърдоренето на гарваните, кълвящи мъртвата плът, закачена по всеки от металните стълбове? Вероятно заради глъчта около блъсканицата. А може би просто беше свикнал с граченето по улиците на града. Хората му.

Цели шестнадесет. Най-близките му спътници, най-преданите му стражи. Яката на първия беше отворена и разкриваше нашарените му с рани и белези от прогаряне и бичуване гърди.

Рес.

Колко ли време го бяха изтезавали – него и всички останали? Още от спасяването на Едион?

Каол се замисли кога за последно се бяха свързали с него. Предполагаше, че срещат трудности в контактите, защото гледаха да се спотайват. А не защото... защото през цялото това време са ги...

Погледът му отскочи към трупа, закачен до Рес.

Очите на Бруло бяха избодени – или от мъчителя, или от гарваните. Ръцете му бяха подпухнали и разкривени, една част от ухото му липсваше.

В главата на Каол настана мъртвешка тишина, тялото му сякаш изтръпна.

Това беше послание. Но не за Елин Галантиус нито за Едион Ашривер.

Вината беше негова. Негова.

Двамата с Елин наближиха безмълвно желязната порта, обгърнати от смъртта на приятелите си. Всяка стъпка тежеше. Всяка стъпка се случваше твърде бързо. Вината беше негова.

– Съжалявам – прошепна Елин и го побутна към портата, където стражи в черни униформи наистина оглеждаха всяко лице, минаващо по улицата. – Много съжалявам...

– Планът – пророни той с разтреперан глас. – Променяме го. Още сега.

– Каол...

Той ù каза какво трябва да направи. Като приключи, тя избърса сълзите си и стисна ръката му.

– Ще сторя всичко по силите си.

Щом се изтръгнаха от пълчището, от сълзите ù вече нямаше и помен. До познатата порта се ширеше само празен калдъръм.

Някога бе наричала това място свой дом.

Каол не разпозна стражите на портата, която някога бранеше с такава гордост, през която преди по-малко от година влезе, яхнал кон, от чието седло дрънчаха веригите на жена асасин, току-що освободена от Ендовиер.

Сега същата тази жена го превеждаше окован през портата, превърнала се в асасин за една последна мисия.

Походката ù стана горделива, гъвкава и като я видяха, стражите извадиха мечовете си. Черните им пръстени сякаш поглъщаха слънчевата светлина.

Селена Сардотиен спря на почтително разстояние и вирна брадичка.

– Съобщете на Негово Величество, че шампионът му се е завърнал и му носи жесток трофей.

69.

Черната ù пелерина летеше зад нея, докато Елин водеше някогашния капитан на Кралската гвардия през лъскавите коридори на двореца. На гърба ù, скрит в черен плат, тежеше мечът на баща ù. Никой от придружаващите я десет стражи не си направи труда да вземе оръжията ù.

И защо им беше, при положение че Селена Сардотиен се завръщаше с няколко седмици по-рано от очакваното, все така вярна на краля и короната?

Коридорите тънеха в тишина. Дори помещенията на кралицата бяха затворени и безшумни. Носеха се слухове, че след освобождаването на Едион се е уединила в планината заедно с половината си придворни. Останалите също бяха изчезнали – бягаха или от летните горещини, или от ужасите, превзели кралството им.

Каол не продумваше и дума, макар че умело играеше ролята на гневен беглец, отчаян да си върне благоволението на краля. От скръбта, обзела лицето му при вида на изкълваните от гарвани трупове на хората му, нямаше и следа.

За по-добър ефект той опъна ядно веригите си, а Елин се приведе към него и измърка:

– Няма да стане, капитане.

Каол не благоволи да ù отвърне.

Стражите я погледнаха. Множество Знаци на Уирда, изписани с кръвта на Каол, покриваха тялото ù – човешкият им мирис трябваше да замаскира собствения ù произход. За щастие, в този отряд имаше само два демона.

Светлите коридори на стъкления дворец сякаш не бяха свърталище на толкова голямо зло. Малкото слуги, с които се разминаха, извръщаха очи и ускоряваха крачка. Всички ли бяха избягали след случката с Едион?

Беше ù трудно да не се заглежда в Каол, като наближиха масивните врати от червено и златисто стъкло, отворени към аления мраморен под на кралската съвещателна зала.

Към краля, възседнал стъкления си престол.

И Дориан до него.

Лицата им.

Лицата им разбуждаха нещо в него.

Човешка измет, изсъска демонът.

Жената – позна лицето ù, като свали тъмната си качулка и коленичи пред подиума му.

– Ваше Величество – пророни тя.

Косата ù беше по-къса, отколкото си спомняше.

Не – не си спомняше. Не я познаваше.

А окованият мъж до нея, покрит с кръв и мръсотия...

Писъци, вятър и...

Достатъчно, сряза го демонът.

Но лицата им...

Не познаваше тези лица.

Не го интересуваха.

Кралят на Адарлан, убиецът на семейството ù, опустошителят на кралството ù, седеше в стъкления си трон.

– Какво интересно развитие на събитията, шампионе.

Тя се усмихна с надеждата, че гримът около очите ù притъпява яркостта на тюркоазено-златистите ù ириси, а пепелявото русо, в което бе боядисала косата си, ще му попречи да види приликата им с Едион.

– Искате ли да чуете една интересна история, Ваше Величество?

– Свързана ли е със смъртта на враговете ми от Вендлин?

– О, да, и с още много любопитни подробности.

– Тогава защо до ден днешен не съм получил вести?

Пръстенът на ръката му като че ли изсмукваше светлината. Но Елин не виждаше и следа от Ключовете на Уирда, не ги усещаше наблизо, както беше усетила онзи в амулета.

Каол бледнееше и непрестанно стрелкаше поглед към пода на залата.

Тук се беше случило всичко. Тук бяха убили Сорша. Тук бяха поробили Дориан.

Тук преди много време беше продала душата си на краля с фалшиво име, име на страхливка.

– Не обвинявайте мен за калпавите си вестоносци – отвърна тя. – Изпратих ви съобщение в деня, преди да замина. – Извади два предмета от пелерината си, надникна през рамо към стражите и кимна с брадичка към Каол. – Наблюдавайте го.

После отиде до трона и протегна ръка към краля. Той се пресегна и зловонието му...

Валг. Човек. Желязо. Кръв.

Тя пусна два пръстена в дланта му. Издрънчаването на метал в метал беше единственият звук в залата.

– Наследствените пръстени на краля и принца на Вендлин. Щях да донеса главите им, но... Граничарите са толкова свадливи понякога.

Кралят взе един от пръстените с каменно изражение на лицето. Бижутерът на Лизандра отново беше надминал себе си в изработката на кралския герб на Вендлин. След това беше протрил пръстените, така че да изглеждат древни, подобно на семейни реликви.

– И къде точно се намираше ти, когато Нарок нападна Вендлин?

– Къде другаде, освен по дирите на плячката си?

Черните очи на краля се вдълбаха в нейните.

– Избих колкото можах от тях – продължи Елин, скръствайки ръце, като внимаваше да не се покажат скритите остриета в костюма ù. – Прощавайте, че не го превърнах в кърваво зрелище. Може би другия път.

Дориан не помръдваше, а лицето му си оставаше леденостудено над черния нашийник около врата му.

– И как успя да заловиш капитана на Гвардията ми?

Каол продължаваше да се взира в Дориан. Смутеното му, умолително изражение едва ли беше престорено.

– Чакаше ме на пристанището като добро куче. Когато го видях без униформата, го накарах да си изпее и майчиното мляко. Призна си за всяко едно съзаклятие.

Кралят отмести очи към капитана.

– Така значи.

Елин устоя на желанието да погледне към големия часовник в далечния ъгъл на залата или към позицията на слънцето отвъд високия прозорец. Трябваше умело да премерят времето си. Но дотук се справяха добре.

– Питам се все пак – подхвана умислено кралят, облягайки се назад в трона си – кой е съзаклятничил повече – капитанът или ти, шампионе. Или предпочиташ да те наричам Елин?

70.

Това място вонеше на смърт, на ад, на черното пространство между звездите. Многовековното обучение помагаше на Роуан да стъпва предпазливо, да внимава с опасния товар в ръцете си, докато двамата с генерала вървяха бавно през сухия, древен проход.

По стръмната каменна пътека личаха следи от остри нокти и тя тънеше в такъв мрак, че дори очите на Роуан започваха да го предават. Генералът се катереше близо зад него, без да издава нито звук, макар че от време на време някое и друго камъче изхрущяваше под ботушите му.

Елин трябваше вече да е в двореца заедно с капитана – нейния билет към тронната зала.

Ако изчисленията им бяха верни, до няколко минути можеха да взривят смъртоносния си товар.

След още няколко минути щеше да е до нея, зареден с магия, чрез която възнамеряваше да изтръгне въздуха от дробовете на краля. А после с удоволствие щеше да погледа как Елин го изгаря жив. Съвсем бавно. Но неговата наслада щеше да бледнее пред тази на генерала. На всяко дете на

Терасен.

Минаха през врата от масивно желязо, отметната назад, сякаш грамадни ръце с жестоки нокти я бяха извадили от пантите ù. Отвъд нея ги чакаше пътека от гладък камък.

Едион вдиша рязко в същия момент, в който мозъкът на Роуан запулсира бясно в точката между очите му.

Камък на Уирда.

Елин го беше предупредила за кулата – че камъкът ù ù бе донесъл зверско главоболие, но това...

Тя поне е била в човешкото си тяло.

Болката беше непоносима, сякаш кръвта му се отдръпваше във вените при близостта с магическия камък.

Едион изруга и Роуан повтори думите му.

Но в каменната стена пред тях имаше широк процеп, през който навлизаше чист въздух.

Роуан и Едион се промъкнаха безшумно през него.

И се озоваха в голяма, кръгла зала с осем отворени железни врати. Основата на часовниковата кула, ако изчисленията им бяха верни.

Тук цареше почти непрогледен мрак, но Роуан не посмя да запали факлата си.

Едион подуши въздуха и носът му произведе мокър звук. Мокър, защото...

По устните и брадичката на Роуан се стичаше кръв. Носът му кървеше.

– Побързай – прошепна той и остави варела си в отсрещния край на помещението.

Само още няколко минути.

Едион разположи собствения си варел с адски огън срещу другия до входа на залата. Роуан коленичи, а главата му пулсираше все по-болезнено и по- болезнено.

Потискайки агонията, доколкото можеше, забоде фитила във варела си и провлачи дължината му чак до Едион. Единственият звук в помещението беше потропването на капките кръв от носовете им по черния каменен под.

– По-бързо – нареди Роуан и Едион изръмжа тихо, вече несъгласен да търпи предупрежденията му като тактика за отвличане на вниманието.

Роуан не му каза, че още преди минути я бе изоставил.

Той извади меча си и тръгна към входа, през който бяха влезли. Едион заотстъпва назад към него, развивайки съединените фитили. Трябваше да се отдалечат достатъчно, преди да ги запалят, в противен случай взривът щеше да ги изпепели.

Той се помоли безмълвно на Мала Елин да задържи фронта още малко, както и кралят да е твърде съсредоточен върху шампиона си и капитана, за да изпрати някого в подземието.

Едион го достигна с размотания шнур, прорязващ мрака като бяла резка. Другата ноздра на Роуан също прокърви. Свещени богове, как смърдеше това място! На смърт и голгота. Направо не можеше да мисли тук. Сякаш някой стискаше главата му в менгеме.

Двамата се оттеглиха в тунела, влачейки фитила след себе си – единствената им надежда за спасение.

Нещо капна на рамото му. И ухото му кървеше.

Той избърса кръвта със свободната си ръка.

Но не беше кръв.

Гърлено ръмжене изпълни прохода и ги накара да замръзнат на място.

Нещо се раздвижи по тавана.

Седем неща.

Едион пусна макарата на каменния под и извади меча си.

Парче плат – сиво, малко, съдрано – падна от пастта на съществото, висящо над главите им. Пелерината му – липсващото крайче от пелерината му.

Лоркан бе излъгал.

Не беше избил Копоите на Уирда.

Просто ги беше насъскал по Роуан.

Елин Ашривер Галантиус стоеше гордо пред краля на Адарлан.

– Селена, Лилиан, Елин – провлачи тя. – Не ме е грижа как ще ме наричате.

Стражите зад тях не помръдваха.

Тя усещаше погледа на Каол върху себе си, безпощадното внимание на валгския принц в Дориан.

– Да не мислиш – подхвана кралят с вълча усмивка, – че няма да надникна в съзнанието на сина си и да разбера какво знае, какво е видял в деня, когато братовчед ти ни се изплъзна?

Не беше предполагала и определено не планираше да му се разкрие по този начин.

– Изненадана съм, че ти отне толкова време да се досетиш кого си пуснал през парадния вход на двореца си. Даже съм малко разочарована.

– Навярно и поданиците ти са малко разочаровани. Какво беше усещането, принцесо, да си легнеш със сина ми? Смъртния си враг? – Дориан дори не потрепна. – Заради чувството си на вина ли сложи край връзката ви, или просто защото ти е подсигурил достъп до двореца и вече не ти е бил нужен?

– Бащина загриженост ли подушвам?

Гърлен смях.

– Май е време капитанът да спре да се преструва на окован пленник и да се приближи малко.

Каол се вцепени. Но Елин му кимна леко.

– Напуснете – заповяда кралят на стражите си, без дори да ги погледне.

Те се подчиниха като един и затвориха вратите след себе си. Тежкото стъкло простена и подът се разтресе от сблъсъка им. Оковите на Каол издрънчаха върху мрамора и той раздвижи китките си.

– Каква предателска сган е живяла под покрива ми. – Кралят се обърна към Елин. – А като се замисля, че някога клечеше окована пред мен, че бях на косъм да те екзекутирам, а вместо това те изпратих в Ендовиер. Кралицата на Терасен, робиня и мой шампион. – Кралят разтвори юмрук и погледна двата пръстена върху дланта си. После ги хвърли безцеремонно. Те издрънчаха върху червения мрамор и се плъзнаха с леко свистене по гладката повърхност. – Жалко, че точно сега не разполагаш с огньовете си, Елин Галантиус.

Елин разбули дръжката зад тила си и извади Меча на Оринт.

– Къде са Ключовете на Уирда?

– Поне не шикалкавиш. Но какво ще ми сториш, наследнице на Терасен, ако откажа да ти ги дам?

Той махна на Дориан и принцът слезе по стълбите на подиума.

Време – трябваше ù още време. Кулата още не беше рухнала.

– Дориан – обади се тихо Каол.

Принцът не откликна.

Кралят се изсмя.

– Днес няма ли да избягате, капитане?

Каол впери кръвнишки поглед в него и извади Дамарис – подаръка на Елин за него.

Кралят затупа с пръст по страничната облегалка на трона си.

– Чудя се какво ли би казал народът на Терасен, ако познаваше кървавото минало на Елин Дивия огън. Ако знаеше, че ми е служила. Как ли ще посърнат хорицата, ако научат, че дори отдавна изгубената им принцеса е била покварена?

– Май наистина обичаш звука на собствения си глас, а?

Пръстът на краля застина върху трона му.

– Признавам, учудвам се на собствената си слепота. Та ти си същата разглезена хлапачка, която крачеше напето из двореца си. А аз си въобразявах, че съм ти помогнал. Онзи ден проникнах в съзнанието ти, Елин Галантиус. Обичаше дома и кралството си, но толкова силно желаеше да си обикновена, да се отървеш от тежката си корона. Е, размисли ли? Преди десет години ти поднесох свободата на тепсия, а ти някак успя да се превърнеш в робиня. Много странно.

Време, време, време. Нека говори...

– Тогава имаше на своя страна елемента на изненадата – изтъкна Елин. – Но вече знаем що за сила си овладял.

– Така ли? А дали разбираш цената на Ключовете? В какво трябва да се преобразиш, за да ги използваш?

Тя стисна още по-здраво Меча на Оринт.

– Искаш ли да премериш сили с мен, Елин Галантиус? Да провериш дали заклинанията, които си научила от моите книги, ще са ти достатъчни? О, принцесо, това са панаирджийски трикове в сравнение с неудържимата мощ на Ключовете.

– Дориан – повтори Каол.

Принцът не откъсна очи от нея. По плътните му устни играеше гладна усмивка.

– Нека ти демонстрирам – каза кралят.

Стомахът на Елин се сви на топка, но тя напрегна сили.

Кралят посочи към Дориан.

– На колене.

Принцът падна на колене. Тя изтръпна от сблъсъка на кост с твърдия мрамор. Кралят свъси вежди. Около него се струпа тъмнина и запращя като светкавична буря.

– Не – промълви Каол и понечи да се спусне към него.

Елин го хвана за ръката, преди да е успял да направи нещо изключително глупаво.

Черно като нощта пипало блъсна Дориан в гърба и той се преви от болка.

– Смятам, че знаеш повече, отколкото разкриваш, Елин Галантиус – обяви кралят, докато познатата ù чернота се разрастваше край него. – Неща, в които само наследницата на Бранън Галантиус може да е посветена.

Третият Ключ на Уирда.

– Не би посмял – отвърна Елин.

Тъмнината продължи да бичува принца и задъхвайки се все повече, той изопна врат от болка.

Елин познаваше тази агония.

– Той ти е син... твой наследник.

– Забравяш, принцесо – отговори кралят, – че имам двама синове.

Черният камшик отново изплющя по гърба на Дориан и той изкрещя. Мрачна светкавица пробяга по оголените му зъби.

Елин се втурна към него, но заклинанията по собствената ù кожа я отблъснаха. Невидима стена от тъмна болка обграждаше Дориан и изтерзаните му крясъци вече не секваха.

Като звяр, скъсал синджира си, Каол се хвърли върху нея, ревейки името на Дориан. И отново, и отново, докато изпод ръкава му не текна кръв. Принцът ридаеше и от устата му се лееше тъмнина, която сякаш оковаваше ръцете му, жигосваше гърба му, шията му...

В следващия миг изчезна.

Дориан се свлече на пода с разбушувани гърди. Задъхан и пребледнял, Каол прекъсна поредната си атака.

– Стани – заповяда кралят.

Дориан се изправи на крака и черният нашийник проблесна върху врата му.

– Превъзходно – рече съществото в принца.

Горчива жлъчка прогори гърлото на Елин.

– Моля те – обърна се дрезгаво към краля Каол и сърцето ù се пропука от агонията и отчаянието в гласа му. – Освободи го. Кажи какво искаш в замяна.

Готов съм на всичко.

– Ще предадеш ли някогашната си любовница, капитане? Не виждам защо да губя едно оръжие, ако не се сдобия с ново. – Кралят махна към нея. – Ти унищожи генерала ми и трима от принцовете ми. Сещам се за няколко други Валги, които изгарят от желание да впият нокти в плътта ти, да проникнат в тялото ти.

Справедливо отмъщение.

Елин се осмели да надникне към прозореца. Слънцето се издигаше все по-нависоко в небето.

– Ти нахлу в дома ми и изби семейството ми – отвърна Елин. Големият часовник отброи дванадесет. След миг прозвуча и окаяният, фалшив звън на часовниковата кула. – Справедливо отмъщение е – продължи тя, отстъпвайки назад към стъклените врати, – да унищожа теб.

Тя извади Окото на Елена изпод костюма си. Синият камък сияеше като малка звезда.

Не беше просто талисман срещу зло.

А ключът за гробницата на Ераван.

Кралят се опули насреща ù и стана от трона си.

– Току-що допусна най-голямата грешка в живота си, момиче.

Сигурно имаше право.

Обедните камбани звъняха.

Но часовниковата кула още се издигаше на мястото си.

71.

Роуан замахна с меча си и проби каменната кожа на Копоя. Съществото падна назад с болезнен вой, но ударът не беше достатъчен да го спре, да го убие. Отнякъде изскочи втори Копой на Уирда. Роуан продължи да размахва меча си. Двамата с Едион бяха притиснати към стената и чудовищата постепенно ги изтласкваха от прохода – отдалечаваха ги все повече и повече от макарата, която

Едион бе пуснал на земята, за да извади меча си.

Из тунелите отекна неприятен стържещ звън.

До следващия Роуан вече беше нападнал два различни копоя със замах, който би изкормил повечето същества.

Часовниковата кула. Пладне.

Копоите на Уирда ги изблъскваха назад, умело избягвайки смъртоносните им удари.

Пречеха им да стигнат до фитила.

Роуан изруга и се впусна в атака срещу три от тварите, докато Едион го прикриваше. Но копоите не отстъпваха.

Пладне. А беше обещал на Елин, че преди слънцето да е достигнало зенита си, часовниковата кула ще се е превърнала в прах.

Проехтя и последният звън.

Минаваше дванадесет часът.

А неговото Огнено сърце, кралицата му, се намираше в двореца над тях и се бореше за живота си само с простосмъртното си тяло и остър ум. Но докога ли? Мисълта го порази толкова силно, толкова стихийно, че Роуан изрева от ярост, надвиквайки дори зверовете.

Ревът му коства неприкосновеността на брат му. Едно от съществата се стрелна свирепо покрай него и Едион залитна назад с крясък. Роуан подуши кръвта му, преди да я види.

Явно мирисът на полуелфическа кръв им действаше като сигнал за вечеря. Четири копоя се нахвърлиха едновременно на генерала, оголили гладни за плът каменни зъби.

Останалите три се втурнаха към Роуан и той загуби всякаква надежда да се докопа до фитила.

Да спаси кралицата, приютила сърцето му в белязаната си длан.

Елин заотстъпва към стъклените врати, както бяха планирали с Каол, виждайки мъртвите му хора.

Кралят съсредоточи цялото си внимание върху Окото на Елена, висящо на врата ù. Тя свали амулета и го вдигна с нетрепваща ръка.

– Това търсиш, нали? Горкият Ераван, заключен в тясната си гробница от толкова много време.

Каол остана на място, макар и с много усилия.

– Къде го намери? – процеди гневно кралят.

Елин подмина Каол, като го докосна с рамо – за утеха и благодарност, и сбогуване.

– Май и предците ти не са одобрявали избора ти на развлечения. Ние обаче, жените от рода Галантиус, се подкрепяме.

Каол за пръв път виждаше такова разочарование по лицето на краля.

– А каза ли ти невежата какво ще се случи, ако впрегнеш силата и на другия ключ, който притежаваш?

Беше толкова близо до вратите.

– Пусни принца или ще унищожа амулета на мига и Ераван ще си остане заключен завинаги.

Тя пъхна верижката в джоба си.

– Така да бъде – рече кралят. Погледна към Дориан, който изглеждаше така, сякаш не помни дори собственото си име, макар посланието на вещицата да твърдеше друго. – Върви. Доведи ми я.

От принца рукна тъмнина и се разми като кръв във вода покрай него. Свирепа болка избухна в главата на Каол.

Елин побягна през стъклените врати.

Дориан се спусна след нея с нечовешка скорост и подът на залата и стените ù се покриха с лед. Студът изтръгна въздуха от дробовете му. Принцът дори не го погледна, преди да излети през вратите.

Кралят пристъпи напред към първото стъпало на подиума си. Дъхът му излизаше на бели облаци.

Каол вдигна меча си и зае позиция между отворените врати и тиранина.

Кралят направи още една крачка.

– Още геройски подвизи? Не се ли отегчи, капитане?

Каол не помръдна от мястото си.

– Ти уби хората ми. И Сорша.

– И много други.

Трета стъпка. Кралят надникна над рамото му към коридора, където Елин и Дориан вече не се виждаха.

– Всичко приключва сега – заяви Каол.

Валгските принцове във Вендлин бяха неудържима сила. Но сега един от тях обитаваше тялото на Дориан, използваше магията му...

Елин летеше по коридора, обградена от стъкло, мрамор и открито небе.

А зад нея като гибелна черна буря се носеше Дориан.

Лед обгръщаше всичко край него, по стъклата плъзваше скреж.

Елин знаеше, че достигнеше ли я ледът, няма да направи нито крачка повече.

Беше наизустила всеки коридор, всяко стълбище в двореца от картите на Каол.

Затова напрегна всички сили, молейки се капитанът да ù спечели още малко време, и се стрелна нагоре по едно тясно стълбище.

Ледът пращеше по стъклото зад нея и студът хапеше петите ù.

По-бързо – по-бързо.

Нагоре и все по-нагоре. Минаваше пладне. Ако нещо се беше объркало с Роуан и Едион...

Тя достигна върха на стълбището, но се подхлъзна на вледенената площадка, залитна настрани и полетя надолу...

В последния момент се подпря с ръка на пода и част от кожата ù остана залепена на леда. Блъсна се в една стъклена стена и отскочи от нея, после пак хукна, обградена от мраз.

По-нависоко – трябваше се изкачи по-нависоко.

А Каол беше сам с краля...

Не си позволи да мисли за това. Ледени шипове се стрелнаха от стените и едва не я прободоха.

Дъхът гореше в гърлото ù.

– Казах ти – проехтя студен мъжки глас зад гърба ù, стабилен, сякаш собственикът му не тичаше подире ù. Скреж обгърна прозорците от двете ù страни като дебела паяжина. – Казах ти, че ще съжаляваш, задето си ме пощадила. Че ще унищожа всичко, което обичаш.

Елин достигна стъкления мост между две от най-високите кули. Беше напълно прозрачен и разкриваше с плашеща яснота всеки сантиметър от бездната под краката ù.

Още скреж плъзна по прозорците със скриптене...

Някое от стъклата се пръсна и от гърлото ù се изтръгна писък, когато парчетата се забиха в гърба ù.

Тя свърна настрани към счупения прозорец, към тънката му желязна рамка и пропастта отвъд нея.

И се хвърли през зейналата дупка.

72.

Слънчев простор, вятърът в ушите ù, а после...

Елин се приземи на крака върху открития стъклен мост на долното ниво и коленете ù изпукаха, поемайки удара. Превъртя се и тялото ù изпищя от болка заради тънките рани по ръцете и гърба ù, където стъклените парчета бяха прорязали костюма, но мигновено хукна към вратата на кулата в другия край на моста.

Надникна навреме да види как Дориан скача през счупения прозорец, вперил смъртоносен поглед в нея.

Елин отвори вратата тъкмо когато принцът кацна върху моста с трясък. Затръшна я след себе си, но дебелото ù стъкло не успя да изолира нарастващия студ.

Още малко.

Тя хукна по витото стълбище на кулата със сподавено ридание зад стиснатите зъби.

Роуан. Едион. Каол.

Каол...

Вратата в дъното на кулата изхвърча от пантите си и мразът влетя през нея, отмъквайки дъха ù.

Но Елин беше достигнала върха на кулата. Оттук започваше друг стъклен мост, тесен и гол, който се простираше чак до един от далечните шпилове.

Беше обгърнат в сянка, тъй като слънцето все още не успяваше да се подаде иззад другата страна на сградата. Най-високите кули на стъкления дворец я обграждаха като в клетка от тъмнина.

Елин бе избягала, вземайки Дориан със себе си.

Каол успя да ù спечели поне толкова време в отчаян опит да спаси и нея, и краля си.

Тази сутрин влетя в къщата му, смееща се през сълзи, и му разказа за посланието от Водачката на Крилото – как ù се отблагодаряваше вещицата, задето бе спасила живота ù. Дориан още го имаше, продължаваше да се бори.

Първоначалният ù план беше да се погрижат и за двамата едновременно – и за краля, и за принца, а Каол се съгласи да ù помогне, да опита да установи връзка с човешкото у Дориан, да го окуражи да се бори за себе си. Докато не видя хората си да висят по оградата на двореца.

Гледката прогони всякакво желание за преговори.

За да има Елин шанс – макар и малък – да освободи Дориан от проклетия нашийник, кралят трябваше да е вън от играта. Дори това да ù костваше дълго чаканото възмездие за семейството и кралството ù.

Каол с радост щеше да му отмъсти от нейно име, както и от името на още мнозина.

Кралят погледна меча му, после лицето му и се изсмя.

– Искаш да ме убиеш ли, капитане? Колко драматично.

Елин и Дориан се бяха отдалечили достатъчно. Блъфът ù се получи толкова добре, че дори Каол повярва в автентичността на Окото – така прецизно го насочи към слънцето, за да засияе синият камък. Той нямаше представа къде е скрила оригинала. Дали изобщо някога го е носила.

Всичко – всичко, което бяха постигнали, което бяха загубили, за което се бяха борили... Всичко се свеждаше до този момент.

Кралят продължаваше да пристъпва към него, а Каол държеше меча пред себе си, без да помръдва от мястото си.

За Рес. За Бруло. За Сорша. За Дориан. За Елин и Едион, и тяхното семейство, за хилядите, загинали в трудовите лагери. И за Несрин, която беше излъгал, която напразно щеше да чака завръщането му, съвместното им бъдеще. Не съжаляваше за нищо друго, освен за това.

Блъсна го черна вълна и Каол залитна назад. Защитните символи гъделичкаха кожата му.

– Ти губиш – пророни задъхано той.

Кръвта се ронеше под дрехите му и започваше да го сърби.

Още една черна вълна, същата като онази, която бе поразила Дориан – която самият принц не бе могъл да понесе.

Този път Каол усети пълната ù мощ – безкрайната агония, обещанието за непоносима болка.

Кралят го доближи. Каол вдигна меча си по-високо.

– Защитните ти символи вече не вършат работа, момче.

Каол се усмихна, вкусвайки кръвта в устата си.

– Добре че стоманата е по-издръжлива.

Слънцето, изливащо се през прозорците, стопли гърба му, сякаш го прегръщаше за утеха. Сякаш му казваше, че е настъпил моментът.

Ще направя всичко по силите си, беше обещала Елин.

А той ù спечели достатъчно време.

Черна вълна се надигна зад краля и погълна светлината в стаята.

Каол разтвори широко ръце и тъмнината го връхлетя, помете го, покоси го и от него остана само сияние – пламтящо синьо сияние, топло и приветливо.

Елин и Дориан се бяха измъкнали. Това му стигаше.

Затова посрещна болката без страх.

73.

Демонът щеше да я убие.

И той го подкрепяше.

Лицето ù... това лице...

Тръгна бавно към жената в другия край на тесния сенчест мост. Кулите високо над тях лъщяха ослепително.

Ръцете ù бяха облени в кръв и отстъпваше задъхано, свила юмруци пред себе си.

На единия ù пръст блестеше златен пръстен. Вече я подушваше – подушваше безсмъртната, могъща кръв във вените ù.

– Дориан – пророни жената.

Не знаеше това име.

А сега щеше да я убие.

74.

Време. Трябваше да си спечели повече време или да го открадне, докато мостът още тънеше в сянка, докато слънцето се изкачваше бавно, бавно в небесата.

– Дориан – повтори умолително Елин.

– Ще изтръгна вътрешностите ти – заплаши я демонът.

По моста плъзна лед. С всяка нейна стъпка към вратата на кулата парчетата стъкло в гърба ù се местеха, прорязваха още по-надълбоко плътта ù.

Часовниковата кула все още се издигаше.

Но поне краля го нямаше.

– В момента баща ти е в съвещателната си зала – подхвана Елин, мъчейки се да потисне режещата болка. – Там е с Каол, твоя приятел. И по всяка вероятност вече го е убил.

– Хубаво.

– Каол – повтори името му Елин. Единият ù крак се подхлъзна на леда и светът се килна настрани, преди да възвърне равновесието си. Стомахът ù се сви при вида на бездънната пропаст под нея, затова побърза да насочи очи към принца, макар че поредната вълна на агония проряза тялото ù. – Каол. Ти се жертва за него. Позволи им да ти сложат този нашийник... за да се спаси поне той.

– Ще позволя на краля да сложи същия и на теб, а после ще си поиграем.

Тя се блъсна във вратата към кулата и заопипва слепешком за дръжката.

Но и тя беше замръзнала.

Елин задращи с нокти леда, докато погледът ù прескачаше между принца и слънцето, което всеки момент щеше да надникне иззад един от високите шпилове.

Дориан се намираше на десетина крачки от нея.

Тя отново впери очи в него.

– Сорша... казваше се Сорша и те обичаше. Ти обичаше нея. А те ти я отнеха.

Пет крачки.

Нямаше нищо човешко в лицето му, нито следа от спомен в сапфирените му очи.

Елин зарида, а от носа ù шурна кръв заради опасната му близост.

– Върнах се за теб. Както обещах.

Леден кинжал се появи в ръката му и смъртоносното му острие проблесна като звезда на слънчевата светлина.

– Не ме интересува – отвърна Дориан.

Тя протегна ръка пред себе си, сякаш можеше да го изтласка с нея, и сграбчи една от неговите. Нямаше време дори да се учуди на студенината ù, преди Дориан да забие ножа под ребрата ù.

Съществото се блъсна в него със страшна сила, поваляйки го на земята, и от устата на Роуан бликна кръв. Четири от Копоите на Уирда лежаха мъртви, но от фитила го деляха още три. Едион изрева от болка и ярост, държеше трите изчадия настрана, докато Роуан забиваше меча си в каменната кожа...

Съществото върху него се отдръпна назад, избяга му.

Останалите три се обединиха отново, подивели от мириса на елфическа кръв, обливаща прохода. Неговата кръв. Кръвта на Едион. Лицето на генерала вече бледнееше от загубата ù. Нямаше да издържат още дълго.

Но трябваше да срути някак проклетата часовникова кула.

Сякаш с единна мисъл, с единно тяло трите Копоя на Уирда се спуснаха към тях и ги разделиха – първият се нахвърли на генерала, а другите два скочиха към него...

Каменни челюсти се впиха в крака му и Роуан падна на земята.

Костта му се строши със зловещ звук и го обгърна чернота...

Но той се опълчи на мрака, който неумолимо го влачеше към смъртта.

И заби бойния си нож дълбоко в окото на Копоя тъкмо когато вторият налиташе с оголени зъби на протегнатата му ръка.

В този миг нещо голямо блъсна звяра и го запрати в стената. След секунда тежестта на мъртвия се вдигна от тялото му и...

Лоркан изскочи от тъмнината с извадени мечове и боен вик на уста и се нахвърли на останалите копои.

Роуан стана на крака, мъчейки се да запази равновесие, независимо от жестоката болка под едното му коляно. Едион вече стоеше прав, с омазано в кръв лице, но бистър поглед.

Едно от съществата се устреми към него, но Роуан хвърли ножа си с безпощадна точност и го заби право в зейналата му паст. Копоят се стовари на петнадесетина сантиметра от краката на генерала.

Лоркан беснееше като вихрушка от стомана. Роуан извади другия си нож, готов да хвърли и него...

Когато Лоркан прободе черепа на съществото с меча си.

Тишина – съвършена тишина се възцари в окървавения тунел.

Едион закуцука към макарата с фитила на двадесетина крачки от него.

– Сега! – изкрещя Роуан.

Не го интересуваше дали ще оцелеят. Така или иначе...

Призрачна болка прободе ребрата му, свирепа и безпощадна.

Коленете му се подвиха. Жестоката рана не беше в неговото тяло, а в друго.

Не.

Не, не, не, не, не.

Не знаеше дали крещи думата на глас, дали не дере гърло в безумието си, но дори не изчака ледената агония да отшуми, преди да се втурне към изхода на тунела.

Всичко се беше объркало.

Направи едва стъпка, преди кракът му да го предаде, и само онази невидима връзка, опъната до краен предел, го задържаше в съзнание. Твърдо, окървавено тяло се блъсна в неговото, нечия ръка го хвана през кръста и го вдигна.

– Бягай, глупак такъв – извика му Лоркан и го завлачи надалеч от фитила.

Едион клечеше над него и удряше кремъците един в друг.

Веднъж. Два пъти.

Докато не изскочи искра и в тъмнината не лумна пламък.

После се втурнаха с всички сили.

– По-бързо! – крещеше Лоркан.

Едион ги настигна, хвана Роуан от другата страна и прибави силата и скоростта си към тяхната.

Надолу по тунела. През изметнатата желязна порта, а оттам – в канализацията.

Нямаше достатъчно време и разстояние между тях и часовниковата кула.

А Елин...

Нишката се опъна още по-силно и започна да се къса. Не.

Елин...

Чуха взрива, преди да го усетят.

Първо абсолютна тишина, сякаш светът бе застинал на място. А после и оглушителен гърмеж.

– Раздвижи се – пришпори го Лоркан.

Роуан се подчини сляпо на строгата заповед, както бе правил векове наред.

Тогава ги застигна и вятърът – сух, огнен вятър, който опърли кожата му.

Последван от ослепителна светлина.

И жега, толкова непоносима, че Лоркан изруга и ги дръпна към една ниша.

Тунелите се разтресоха, светът се разтресе.

Таванът се срути.

Когато прахолякът и отломките се уталожиха по земята, а тялото на Роуан вече пееше от болка и радост, и мощ, пътят им към двореца се оказа заприщен. А зад тях в непрогледния мрак на канализацията чакаха стотина валгски командири и войници със страховити оръжия и гибелни усмивки.

Манон и Астерин, целите оплискани във воняща валгска кръв, летяха обратно към Морат, когато...

Лек ветрец, трепетна вълна, тишина.

Астерин нададе вик и уивърнът ù направи вираж надясно, сякаш бе дръпнала поводите му. Абраксос изрева, но Манон погледна надолу към земята, където птиците отлитаха от короните на дърветата, уплашени от невидимия талаз...

От магията, която пробяга по света – най-сетне освободена.

Тъмнината прегърна Манон.

Магия.

Не я интересуваше какво е станало, как са успели да я пуснат от затвора ù.

Тегобата на простосмъртието напусна тялото ù. Могъща сила се разля в нея и обгърна костите ù като броня. Накара я да се почувства недосегаема, безсмъртна, неудържима.

Манон отметна глава към небето, разпери широко ръце и изрева с цяло гърло.

В Морат цареше хаос. Вещици и хора търчаха наоколо с крясъци.

Магията.

Магията бе освободена.

Невъзможно.

Но и тя я усещаше, дори с нашийника около врата си и зловещия белег на ръката си.

Усети как великият звяр в нея се изскубна от оковите.

И се сля с огъня от сенки.

Елин отстъпваше от стъклената врата, оплискана с нейната кръв, откопчвайки се от валгския принц, който се присмиваше на болката ù и кървавата диря след нея.

Слънцето още се мъчеше да надникне зад високата кула.

– Дориан – пророни тя, докато краката ù се плъзгаха по стъклото, а между замръзналите ù пръсти бликаше топла алена течност. – Спомни си.

Но валгският принц я дебнеше неумолимо и по лицето му се изписа усмивка, когато Елин се срути по корем в средата на моста. Обгърнатите в сянка кули на стъкления дворец се издигаха като гробница около нея. Нейната гробница.

– Дориан, спомни си – промълви немощно тя.

Ножът му я бе пробол на косъм от сърцето.

– Кралят ми нареди да те водя при него, но май първо ще се позабавлявам с теб.

В ръцете му се появиха два ножа с извити, страховити остриета.

Малък отрязък от слънцето започваше да се подава над кулата.

– Спомни си Каол – продължи умолително тя. – Спомни си Сорша. Спомни си мен.

Мощен взрив откъм другата страна на двореца разтърси стъклото под краката ù.

А после я обгърна тайнствен вятър, нежен вятър, великолепен вятър, сякаш понесъл на крилете си най-съкровената песен на света.

Тя затвори очи за миг, притисна длан към ребрата си и вдиша дълбоко.

– Ще оцелеем – прошепна Елин, натискайки още по-силно раната си, докато кръвта не секна, докато не останаха да бликат само сълзите ù. – Дориан, ще оцелеем след тази загуба, след сблъсъка с мрака. Ще оцелеем и аз се върнах за теб.

Вече ридаеше, ридаеше, а вятърът отшумяваше полека. И раната ù се затваряше.

Ножовете затрепериха в ръцете на принца.

На пръста му блестеше златният пръстен на Атрил.

– Бори се – окуражи го тя. Слънцето набъбваше в небето. – Бори се. Ще оцелеем.

Златният пръстен сияеше все по-ярко и по-ярко около пръста му.

Той залитна назад и лицето му се изкриви.

– Ти, човешки червей.

Погълнат от омраза, не бе забелязал как Елин му нахлузи пръстена, когато се бе вкопчила в ръката му уж за да го възпре.

– Свали го – изръмжа демонът, а като опита да го докосне, изсъска от болка като опарен. – Свали го!

Ледът продължаваше да се разстила към нея, все по-бързо и по-бързо, а слънчевите лъчи вече проникваха между двете кули, отразяваха се във всяка стъклена повърхност, изпълваха замъка с величествената светлина на Мала, носителката на огъня.

Мостът – същият мост, който двамата с Каол бяха избрали точно с тази мисъл, за този момент от зенита на лятното слънцестоене, – попадаше точно в центъра ù.

Светлината я озари и изпълни сърцето ù с могъществото на избухваща звезда. Валгският принц изрева и запрати вълна от ледени копия право към гърдите ù. Елин стрелна ръце към принца, към приятеля си и му отвърна с цялата мощ на магията си.

75.

Имаше огън и светлина, и мрак, и лед.

Но жената оставаше на мястото си по средата на моста, протегнала ръце напред, докато се изправяше на крака. От дупката в черния ù костюм, където я бе пронизало леденото острие, вече не шуртеше кръв. Кожата отдолу беше чиста и лъскава.

Зараснала – чрез магия.

Навсякъде около него се вихреха огън и светлина, дърпаха го от всички страни.

Ще оцелеем – беше казала. Все едно знаеше що за тъмнина цареше у него, какви ужаси бяха виждали очите му. – Бори се.

Светлината прогаряше пръста му – пращеше вътре в него.

Докато не пропука мрака.

Спомни си, беше го призовала.

Огньовете ù пореха тялото му и демонът в него виеше от болка. Но него не го болеше. Огньовете ù засягаха само демона.

Спомни си.

Светла пролука в чернотата.

Открехната врата.

Спомни си.

Демонът пишеше, а той напрегна сили – напрегна всички сили... и надникна през очите му. През собствените си очи.

И видя Селена Сардотиен пред себе си.

Едион изплю кръв върху отломките. Роуан едва запазваше съзнание, облегнат на един от срутените скални късове зад тях, докато Лоркан им проправяше път през стълкновението от валгски бойци.

Още и още се изливаха откъм тунелите, въоръжени и кръвожадни, надушили източника на взрива.

Тъй като Роуан и Лоркан бяха твърде изтощени да призоват магическите си сили, едва ли щяха да устоят на валгските атаки още дълго.

На Едион му оставаха два ножа и съзнаваше, че няма да се измъкнат живи от канализацията.

Войниците нахлуваха в тунела като безкрайна вълна. Празните им очи светеха от ярост.

Дори толкова дълбоко под земята Едион чуваше писъците на хората по улиците, породени или от експлозията, или от магията, заляла града им. А вятърът... за пръв път подушваше такова нещо и едва ли някога щеше да му се случи отново. Бяха взривили кулата. Справили се бяха.

Кралицата му си беше върнала магията. И може би вече имаше шанс да успее. Едион изкорми най-близкия валгски командир, чиято тъмна кръв окъпа ръцете му, и се хвърли към двамата, изскочили на негово място. Роуан хриптеше зад него.

Магията на принца угасваше поради тежката му кръвозагуба и вече не успяваше да изтръгва въздуха от дробовете на войниците. Сега просто ги отблъскваше като студен вятър и държеше повечето настрана. Първоначално Едион не усети магията на Лоркан, която извираше от него на почти невидими тъмни вълни. Но застигнатите от тях Валги падаха мигновено. И не ставаха повече.

За жалост обаче и тя гаснеше лека-полека.

Едион с трудност въртеше меча си. Още съвсем малко, само няколко минути трябваше да задържат войниците, за да не отклоняват кралицата от мисията ù. Поне петима тъмни бойци се нахвърлиха едновременно на Лоркан и го изтласкаха към непрогледния мрак.

Едион продължи да размахва меча си, докато не останаха Валги пред него и не осъзна, че войниците са се отдръпнали назад, за да се прегрупират. Накрая се озова пред непробиваем взвод валгски стражи, чиито задни редици се губеха в мрака. Държаха мечовете си в очакване на заповед. Твърде много бяха. Нямаше как да ги преборят.

– За мен беше чест да се бия до теб, принце – заяви Едион на Роуан.

Роуан му отвърна с немощен хрип.

Валгският командир излезе на предна линия с меч в ръка. Някъде откъм дълбините на тунела се чуха писъците на войници. Лоркан – себичното копеле – явно си беше проправил път през тях. И вече бягаше.

– Атакувайте по мой сигнал – нареди командирът и вдигна ръка. Черният му пръстен проблесна смътно.

Едион застана пред Роуан, макар и напразно. Убиеха ли него, щяха да докопат и принца. Но така щеше да умре в битка, защитавайки брат си. Поне това му оставаше.

Хората по улиците над тях продължаваха да крещят панически. Виковете им като че ли се приближаваха, засилваха се.

– Готови! – обърна се командирът към воините си.

Едион пое глътка въздух – една от последните му. Роуан се изправи, доколкото можа, непоколебим пред смъртта, която ги зовеше. Едион можеше да се закълне, че прошепна името на Елин. От крайните вражески редици долетяха още писъци.

Няколко войници от предните се обърнаха да видят какво се случва.

Едион не се интересуваше. Не и при положение че стоеше пред низ от мечове, лъснали като зъбите на някой свиреп звяр.

Командирът спусна ръка.

И призрачният леопард я откъсна от тялото му.

За Еванджелин, за свободата ù, за бъдещето ù.

Лизандра помиташе войниците със зъби и нокти.

Стигнаха до средата на града, преди да изскочи от каретата. Инструктира Еванджелин да продължи до вилата на Фалик, да бъде добро момиче и да се пази. Беше преодоляла на бегом две пресечки в посока към замъка, без да я е грижа, че не може да им помогне много в боя, когато вятърът я блъсна и събуди дива песен в кръвта ù.

Тогава Лизандра съблече човешката си кожа, клетката, в която бе живяла толкова дълго, и се спусна по дирите на приятелите си.

Войниците в тунела крещяха от ужас, докато ги разкъсваше – отнемаше по един живот за всеки ден, прекаран в ада, за загубеното ù детство и за това на Еванджелин. Чисто въплъщение на гнева, на яростта, на отмъщението.

Намери Едион и Роуан притиснати към срутени скали, запушили изхода им. Гледаха с окървавени, смаяни лица как се нахвърля на един войник и изтръгва гръбнака му.

О, това тяло определено ù харесваше.

Още войници влетяха в тунела и Лизандра се устреми към тях, отдавайки се напълно на звяра, в който се беше превърнала. Развилня се като същинско олицетворение на смъртта.

Усмири се чак когато не останаха живи Валги и светлата ù козина се накваси с кръв – гнусна, черна кръв.

– Дворецът – пророни задъхано Роуан от мястото си до камъните. Едион притискаше с длан дълбоката рана в крака му. Роуан посочи към разчистения път, осеян с кървави трупове. – Кралицата.

Заповед и молба.

Лизандра кимна и от муцуната ù се проточи черна, лепкава кръв. Завъртя се и хукна по същия път, откъдето беше дошла.

Хората крещяха при вида на призрачния леопард, който летеше като стрела през улиците и заобикаляше ловко цвилещи коне и файтони. Стъкленият дворец се издигаше насреща ù, полуобгърнат от пушилката на срутената часовникова кула. Светлина – огън – лумтеше между кулите му. Елин. Елин беше жива и сееше погром.

По желязната порта на двореца висяха гниещи трупове. Огън и тъмнина се сблъскаха със страшна сила между високите кули и тълпата наоколо замлъкна от удивление. Лизандра се спусна към портата и всички по пътя ù се отдръпваха с ужасени писъци чак до отворения вход. На който стояха тридесет валгски стражи, въоръжени с лъкове и готови за стрелба.

Всички насочиха оръжията си към нея.

Тридесет стражи със стрели, а отвъд тях я чакаше дворецът. И Елин.

Лизандра скочи в атака. Най-близкият войник стреля право към гърдите ù.

Сетивата на леопарда ù подсказваха, че стрелата ще попадне в целта си.

Но Лизандра не забави крачка. Не спря.

За Еванджелин. За бъдещето ù. За свободата ù. За приятелите, които ù се бяха притекли на помощ.

Стрелата летеше неумолимо към сърцето ù.

Докато нечия чужда стрела не я отклони в полет.

Лизандра повали войника и раздра лицето му с нокти.

Познаваше само един стрелец с толкова точен мерник.

Леопардът нададе яростен рев и се превърна в буря от смърт за най-близките врагове, докато по останалите се забиваха стрелите на нейните приятели.

Лизандра вдигна поглед тъкмо навреме да види как Несрин Фалик опъва лъка си на съседния покрив, обградена от бунтовници. Стрелата ù попадна право в окото на последния жив страж по пътя ù към двореца.

– Върви! – чу се викът ù над глъчката на ужасената тълпа.

Огън и нощ воюваха между най-високите кули и земята трепереше.

Лизандра препусна нагоре по стръмната лъкатушеща пътека в гората.

Усещаше единствено тревата и дърветата, и въздуха.

И гъвкавото си, могъщо тяло, пламналото си сърце, пеещо с всяка стъпка, с всяко движение. Най-сетне – бърза като вятъра и свободна.

Дивият устрем изпълваше вените ù с радост дори докато кралицата ù се бореше за кралството и света им високо, високо над нея.

76.

Елин дишаше тежко и водеше битка с болезненото туптене в главата си. Твърде скоро. Беше употребила твърде много сила твърде скоро. Не си беше дала време да я попие постепенно и бавно да достигне дълбините ù. Трансформирането в елфическа форма не ù помогна, само направи вонята на Валга още по-нетърпима.

Дориан стоеше на колене и дращеше ръката си, където пръстенът сякаш гореше, жигосвайки плътта му.

Изпращаше към нея нови и нови вълни мрак, а тя всеки път ги отблъскваше със стена от огън.

Но кръвта ù започваше да кипи.

– Опитай, Дориан – продължаваше да го умолява, макар да чувстваше езика си като пергамент в пресъхналата си уста.

– Ще те убия, елфическа кучко.

Гърлен смях се разнесе зад нея.

Елин се обърна само наполовина – предпочиташе да застане с гръб към откритата пропаст, отколкото към някого от двама им.

Кралят на Адарлан стоеше пред отворената врата в другия край на моста.

Каол...

– Колко благородно от страна на капитана да ти спечели време, за да имаш шанс да спасиш сина ми.

Тя опита... опита, но...

– Накажи я – изсъска демонът от отсрещната страна на моста.

– Търпение. – Но кралят се вцепени осезаемо, като видя горящия златен пръстен на ръката на Дориан. Суровото му, жестоко лице се вкамени. – Какво си сторила?

Принцът се загърчи и нададе толкова оглушителен писък, че елфическите ù

уши зазвъняха.

Елин извади меча на баща си.

– Убил си Каол – пророни с кухи думи.

– Дори веднъж не замахна с меча си. – Той се подсмихна към нейното острие. – Съмнява ме и ти да успееш.

Дориан замлъкна.

– Убил си го – озъби се Елин на краля.

Той тръгна към нея и стъпките му отекнаха глухо по стъкления мост.

– Съжалявам единствено – отвърна кралят, – че нямах време да го поизмъчвам.

Тя направи крачка назад – само една.

Кралят извади Нотунг.

– Но за теб ще намеря.

Елин вдигна меча си с две ръце.

И тогава...

– Какво каза?

Дориан.

Гласът му беше дрезгав, пресеклив.

Кралят и Елин извърнаха погледи към принца.

Дориан се взираше в баща си и очите му искряха като звезди.

– Какво каза? За Каол?

– Замълчи – викна му кралят.

– Убил си го. – Този път думите му не прозвучаха въпросително.

Устните на Елин затрепериха и тя потъна дълбоко, дълбоко, дълбоко в себе си.

– И какво от това? – вирна вежди кралят.

– Уби ли Каол?

Светлината върху ръката на Дориан гореше все по-ярко и по-ярко...

Но нашийникът си оставаше около врата му.

– Ти – провикна се кралят.

Елин осъзна, че говори на нея, тъкмо когато едно копие от мрак полетя към нея...

И се разби в стена от лед.

Дориан.

Името му беше Дориан.

Дориан Хавилиард, принцът наследник на Адарлан.

А Селена Сардотиен – Елин Галантиус, негова скъпа приятелка... му се беше притекла на помощ.

Тя се обърна към него с древния меч в ръце.

– Дориан? – промълви.

Демонът в него виеше и се молеше, дращеше бясно, увещаваше го.

Черна вълна се блъсна в ледения щит, който се беше издигнал между принцесата и баща му. Скоро кралят щеше да го пробие.

Дориан вдигна ръце към нашийника от Камък на Уирда – студен, гладък, пулсиращ.

Недей – изпищя демонът. – Недей!

По лицето на Елин вече се стичаха сълзи, когато Дориан вкопчи пръсти в черния камък около гърлото си.

И го счупи с рев на тъга, ярост и болка.

77.

Нашийникът от Камък на Уирда се строши на две – точно по линията, пропукана от силата на пръстена.

Дориан дишаше тежко и от носа му шуртеше кръв, но...

– Елин – пророни той със собствения си глас.

Наистина беше той.

Тя се спусна към него, прибирайки Меча на Оринт в ножницата му, и го достигна тъкмо когато ледената стена избухна под удара на страховит чук от тъмнина.

Кралят запрати цялата си мощ по тях, а Елин просто вдигна ръка към него.

Огнена стена лумна пред двама им с Дориан и отблъсна мрака.

– Няма да си тръгнете живи от тук – промъкна се през пламъците сухият глас на краля.

Дориан залитна към нея и Елин преметна ръка през кръста му.

В стомаха ù запърха болка и кръвта ù затрептя. Нямаше да издържи дълго, не и толкова неподготвена, макар слънцето да се застояваше на най-връхната си точка, сякаш Мала го караше да поостане още малко, за да подкрепи силата, с която отдавна беше дарила принцесата на Терасен.

– Дориан – рече Елин и по гръбнака ù се стрелна болката на изтощението.

Той обърна глава към нея, без да отлепя поглед от буйните пламъци. Толкова страдание и мъка, и гняв имаше в очите му. Но под всичко това надничаше и старият му дух. Искрица надежда.

Елин протегна ръка – въпрос, предложение и клетва.

– За по-светло бъдеще – пророни тя.

– Ти се върна за мен – отвърна той, сякаш това беше достатъчен отговор.

Двамата сключиха ръце.

Светът свърши.

И се роди следващият.

Бяха всевечни.

Началото и краят, и вечността.

Пред смаяния поглед на краля огнената стена угасна, разкривайки Елин и Дориан, хванати за ръце, сияещи като възродени богове в единението на магиите им.

– Ти си мой – изрева яростно кралят.

И се превърна в мрак. Сля се с черната си сила и от него остана само облак злост.

Тогава ги връхлетя, погълна ги.

Но те се вкопчиха още по-силно един в друг, подчиниха на магията си миналото, настоящето и бъдещето. В миг прелетяха от древна зала в планински дворец, кацнал над Оринт, до стъклен мост между стъклени кули и друго място, съвършено и странно, където ги бяха изваяли от звезден прах и светлина.

Стена от черна нощ ги тласна назад. Но никой и нищо не можеше да ги надвие.

Тъмнината спря да си поеме дъх.

А те избухнаха в лицето ù.

Роуан примигна срещу слънчевата светлина, която го обля иззад Едион. Отново ги чакаше стена от валгски войници, дори след като Лизандра бе спасила жалките им кожи. Лоркан се беше върнал окървавен от глава до пети с новината, че изходът им е блокиран и мястото, през което се беше промъкнала Лизандра, вече гъмжи от врагове.

Роуан беше впрегнал нищожните останки от силата си и с воинска умелост бе успял да изцери поразения си крак. Докато костите и кожата му зарастваха с бързина, която го караше да вие от болка, а канализационните тунели отново се изпълваха с бойните ревове на валгските стражи, Едион и Лоркан смогнаха да отворят тесен проход през срутените скални късове. Стигнаха до подземията на двореца, където отново се натъкнаха на срутване. Едион се нахвърли на камънаците с бесни крясъци, сякаш очакваше да ги премести със силата на волята си.

Накрая успя да отвори малка дупка. А на Роуан толкова му трябваше.

Стиснал зъби срещу жестоката болка в крака си, той замени крайниците си с крила и хищни нокти. От гърлото му се изтръгна остър, яростен писък. И през малкия отвор до Едион излетя белоопашат ястреб.

Роуан обгърна с поглед земята под себе си. Намираше се някъде из градината на двореца. Силната миризма на пушека от рухналата часовникова кула заприщваше сетивата му.

От най-високите кули на замъка избухна светлина, толкова ярка, че за момент го заслепи.

Елин.

Жива. Беше жива. Той размаха криле, подчинявайки ветровете на волята си с последните остатъци от елфическата си сила, и се устреми към стъкления дворец. Запрати полъх и към часовниковата кула, за да отклони пушилката към реката. А като свърна зад ъгъла на стъклената грамада...

Остана без дъх.

Кралят на Адарлан изрева, когато Елин и Дориан пропукаха силата му. Съвместната им мощ разгроми всяко заклинание, всяка капка зло, което държеше в подчинение.

Необятно – могъществото на Дориан беше необятно.

Двамата кипяха от светлина и огън, и звезден прах, и слънце. Всесилната им енергия скъса и последната нишка от властта на краля, разсече тъмнината му, превърна я в пепел.

Кралят падна на колене и стъкленият мост се разтърси от сблъсъка.

Елин пусна ръката на Дориан и я връхлетя студена празнота, толкова свирепа, че я повали. Трябваше да напълни гърдите си с въздух, да се върне в реалността, да си спомни коя е.

Дориан се взираше в баща си, в мъжа, който го бе пречупил, поробил.

С глас, какъвто не бе чувала от него досега, кралят прошепна:

– Момчето ми.

Дориан не откликна.

Кралят вдигна широки, пламнали очи към сина си и повтори:

– Момчето ми.

После извърна поглед към нея.

– Идваш да ме спасиш ли, Елин Галантиус?

78.

Елин Галантиус гледаше недоумяващо убиеца на семейството си, потисника на народа и континента ù.

– Не слушай лъжите му – предупреди я Дориан с равен, празен глас.

Елин плъзна очи към ръката на краля, освободена от черния пръстен. На мястото му личеше само линия от по-бледа кожа.

– Кой си ти? – попита го тихо.

Човек – все повече и повече кралят заприличваше на... човек. Чертите му сякаш се смекчаваха с всяка изминала секунда.

Той се обърна към Дориан и разпери широките си длани.

– Направих всичко това... за да те опазя. От него.

Елин застина.

– Намерих Ключа – продължи кралят с нова енергия. – Намерих Ключа и го занесох в Морат. А той... Перингтън. Още бяхме млади, когато ме отведе в подземието на Крепостта, за да ми покаже криптата, макар да беше забранено.

Отворих я с Ключа... – Сълзи, истински и чисти, се зарониха по червендалестото му лице. – Отворих я и той дойде, облада тялото на Перингтън... и... – Той сведе поглед към разтрепераната си ръка. – И даде моето на верния си слуга.

– Достатъчно – спря го Дориан.

Сърцето на Елин прескочи един удар.

– Ераван е свободен – прошепна тя.

Не просто свободен – Ераван беше Перингтън. Мрачният владетел я беше измъчвал, беше живял в двореца с нея... но дали заради чист късмет, по повеля на съдбата или благодарение на закрилата на Елена, така и не бе разбрал, че точно с нея си е имал работа. Тя също не бе подозирала кой е. Свещени богове, самият Ераван я бе принудил да сведе глава онзи ден в Ендовиер, а никой от двама им не бе усетил кой стои насреща.

Кралят кимна и по туниката му покапаха сълзи.

– Окото... може да бъде затворен с Окото...

Изражението по лицето на краля, когато му показа амулета... Не го бе възприемал като средство за унищожение, а за спасение.

– Как е възможно да живее в Перингтън толкова време, без никой да забележи? – попита Елин.

– Умее да се спотайва в чуждо тяло като охлюв в черупка. Но това заприщва способността му да усеща същества като теб. А сега и ти се завръщаш... всички играчи от недовършената игра отново са тук. Родовете Галантиус... и Хавилиард, към които питае яростна омраза от толкова векове насам. Затова и си отмъщава на семействата ни.

– Ти опустоши кралството ми – процеди Елин. В нощта, когато загинаха родителите ù, в стаята витаеше онази смрад... Миризмата на Валгите. – Изкла милиони.

– Опитах да го спра. – Кралят се хвана за моста, сякаш търсеше опора под тежестта на срама, който обгръщаше думите му. – Надушваха ви само по магията ви и искаха най-силните от вас за себе си. А когато ти се роди... – Грубите му черти сякаш се набърчиха още повече, като обърна очи към Дориан. – Беше толкова силен, толкова безценен. Нямаше да им позволя да те вземат. Борих се колкото можах.

– Как? – попита с пресипнал глас Дориан.

Елин погледна пушека, който се носеше към реката.

– Наредил е да построят кулите – отвърна вместо краля, – за да заключат вътре магията.

А сега, когато я бяха освободили... валгските демони щяха да надушат всеки един магьосник в Ерилея.

Кралят въздъхна насечено.

– Той обаче не подозираше как съм го сторил. Мислеше, че боговете ни са ни отнели магията като наказание, и нямаше представа каква роля изпълняват кулите. През цялото това време криех с всички сили тази тайна. С всички сили... затова не можех да се преборя с демона, да го спра, когато... когато правеше онези неща. Но успях да спотая истината от него.

– Той е лъжец – отсече Дориан и се завъртя на пета. В гласа му нямаше нито капка милост. – Все пак използвах магията си... не ме е защитил. Ще ни наговори какво ли не, за да спаси кожата си.

Понякога злите хора ни казват неща, с които да тровят мислите ни дълго след като сме се изправили срещу тях, беше я предупредила Нехемия.

– Не знаех – продължи умолително кралят. – Явно, като съм използвал кръвта си в заклинанието, някак съм възпрял ефекта му върху собствения си род. Станала е грешка. Съжалявам. Съжалявам. Момчето ми... Дориан...

– Нямаш право да го наричаш така – озъби му се Елин. – Дойде в дома ми и изби цялото ми семейство.

– Дойдох да търся теб. За да изгориш съществото в тялото ми! – простена кралят. – Елин Дивия огън. Опитах да те предизвикам. Но майка ти те прати в безсъзнание, преди да ме убиеш, а след това демонът... Демонът реши да заличи цялото ти семейство, за да няма кой да го прогони с огън от мен.

Кръвта ù се вледени. Не... не можеше да е истина, изключено.

– Исках единствено да те намеря – продължи кралят, – за да ме избавиш от него, да сложиш край на мъките ми. Моля те. Направи го.

Кралят вече ридаеше и тялото му като че ли измършавяваше малко по малко, бузите му хлътваха, ръцете му изтъняваха.

Сякаш жизнената му сила и демонският принц в него наистина бяха свързани – и не можеха да съществуват разделени.

– Каол е жив – пророни кралят през съсухрените си пръсти. Като ги свали от лицето си, очите му бяха поръбени с червено, старчески мътни. – Нараних го, но не го убих. Около него имаше... светлина. Оставих го жив.

От гърлото на Елин се изтръгна стон. Толкова се надяваше, молеше се все пак да е оцелял...

– Ти си лъжец – повтори студено Дориан. Леденостудено. – И заслужаваш това.

От пръстите му бликна светлина.

Елин изрече името му, опита да си върне самообладанието. Демонът в краля я бе преследвал не защото Терасен представляваше заплаха за него, а заради огъня във вените ù. Огънят, който можеше да изпепели и двама им.

Вдигна ръка да спре Дориан. Трябваше да разпитат краля още, да научат повече...

Принцът наследник отметна глава към небето и нададе яростен рев – като бойния вик на някой гневен бог.

И стъкленият дворец започна да се руши.

79.

Мостът рухна под краката ù и светът се превърна в рояк хвърчащи стъкла. Елин полетя надолу, докато стъклените кули се сгромолясваха край нея.

Впрегна магията си и се обгърна в защитен пашкул, който прогаряше парчетата стъкло, докато тя пропадаше в нищото под себе си.

Дориан сееше разруха заради Каол, заради Сорша и запращаше приливна вълна от стъклени отломки към града, огласен от ужасените писъци на хората.

Елин летеше надолу, а земята сякаш се издигаше да я посрещне. Сградите около нея рухваха и милионите стъкълца отразяваха ослепително слънчевата светлина...

Тя призова всяка капка магия, останала в тялото ù, докато гибелната вълна се разливаше към Рифтхолд.

Дивият огън се устреми към портата, срещу вятъра, срещу смъртта.

И тъкмо когато стъкленият талаз преваляше желязната порта, прорязвайки закачените по решетките ù тела, сякаш бяха от хартия, огнена стена се извиси пред него. И го възпря.

Блъсна я вятър, жесток и безпощаден, но вместо да я повали, я заиздига. Не я беше грижа – не и докато насочваше целия си запас от магия, цялото си същество към огнената преграда, закриляща Рифтхолд. Само още няколко секунди, и щеше да се отдаде на смъртта.

Вятърът я брулеше свирепо и сякаш ревеше името ù. Вълна след вълна от стъклени парчета връхлитаха дивия ù огън. Но тя крепеше стената от буйни пламъци – за Кралския театър. И за цветарките на пазара. За робите и куртизанките, за семейство Фалик. За града, дарил я с радост и болка, смърт и прераждане. За града, дарил я с музика, Елин разпалваше стената все по-ярко и по-ярко.

Сред стъклата валеше кръв – кръв, която прегаряше по огнения ù пашкул и излъчваше миризма на мрак и агония.

Вятърът продължи да духа, докато не отнесе надалеч тъмната кръв. Но Елин не свали защитната стена, не прекрачи последното си обещание към Каол.

Ще дам всичко от себе си.

Продължи така, докато земята не се надигна да я прегърне...

После падна върху меката трева.

И тъмнината я блъсна в тила.

Светът сияеше ярко.

Елин Галантиус простена и се надигна на лакти върху тревистата могилка, останала невредима и зелена. Беше загубила съзнание само за миг. Изправи пулсиращата си от болка глава, отметна разпуснатите кичури коса от лицето си и огледа последиците от действията си.

От действията на Дориан.

Стъкления дворец го нямаше.

Само каменният се издигаше под топлите лъчи на обедното слънце.

А градът, който щеше да бъде унищожен от стъклена стихия, стоеше непокътнат зад гигантска лъскава стена.

Стена от стъкло, чийто горен ръб бе извит като гребена на вълна.

Стъкления дворец го нямаше. Краля го нямаше. А Дориан...

Елин стана трескаво и лактите ù едва не се огънаха под нея. Дориан лежеше на тревата със затворени очи.

Но гърдите му се издигаха и спадаха.

До него, сякаш по волята на някой благосклонен бог, лежеше и Каол.

Лицето му беше окървавено, но дишаше. По тялото му не се виждаха рани.

Елин затрепери. Чудеше се дали е усетил как пъхва Окото на Елена в джоба му на излизане от тронната зала.

Връхлетя я познатият аромат на заснежени борове и чак тогава осъзна как бяха оцелели след падането.

Тя стана на крака и се олюля.

Склонът към града беше опустошен – стълбовете на фенерите, дърветата и всичката друга растителност лежаха посечени от стъкления талаз.

Не искаше да си представя какво бе сполетяло хората, озовали се на пътя му...нито пък онези в двореца.

Насили се да тръгне.

Към стената. Към потопения в паника град. Към новия свят, който я зовеше.

Два мириса се сляха, застигна ги и трети. Странен, див мирис, принадлежащ на всичко и нищо.

Но Елин не погледна към Едион, Роуан и Лизандра, а продължи да крачи надолу по склона.

Всяка стъпка изискваше напън, всяка глътка въздух я караше да се отдръпне от бездната, да се върне в настоящето и да направи каквото е нужно.

Достигна грамадната стъклена стена, отделяща замъка от града, смъртта от живота.

И заби таран от сив пламък в средата ù.

Огънят прояде стъклото, образувайки арка.

Елин премина през вратата, а хората отвъд нея спряха да плачат, да се прегръщат, да се държат смаяно за главите и се умълчаха.

Бесилото още стърчеше до външната страна на стената, по-високо от всичко наоколо.

Е, и това беше нещо.

Елин се изкачи на платформата за екзекуции, следвана от свитата си. Роуан куцаше, но тя не си позволи да го огледа, дори да го попита как е. Имаше време и за това.

Спря на ръба на платформата със сурово, непреклонно изражение и изпъна рамене.

– Кралят ви е мъртъв – обяви с висок глас. Тълпата се раздвижи неспокойно. – Принцът ви е жив.

– Да живее Дориан Хавилиард – провикна се някой от улицата, но остана сам.

– Името ми е Елин Ашривер Галантиус – продължи тя. – И съм кралицата на Терасен.

Сред многолюдието се разнесе шепот, няколко души заотстъпваха от платформата.

– Принцът ви е в траур. Докато той се възстанови, градът е мой.

Абсолютна тишина.

– Ако някой си позволи да граби и размирничи – тя погледна няколко от присъстващите в очите, – ще го намеря и ще го изпепеля. – Тя вдигна едната си ръка и по пръстите ù затанцуваха пламъци. – Ако се бунтувате срещу новия си крал, ако опитате да превземете двореца му, тази стена – тя посочи с горяща ръка, – ще се превърне в потоп от разтопено стъкло и ще залее улиците ви, домовете ви, вас.

Елин вдигна брадичка, стисна сурово устни и плъзна поглед сред тълпата. Хората протягаха вратове да я видят, да зърнат елфическите ù уши и удължените кучешки зъби, пламъците по пръстите ù.

– Аз убих краля ви. Потисничеството му приключи. Робите ви вече са свободни хора. Хвана ли някой да държи роби в пленничество, мъртъв е. Чуя ли, че някой бичува роб или опитва да търгува с плът, мъртъв е. Съветвам ви да разпространите тази новина сред приятелите, семействата и съседите си. Да се държите като благоразумни, интелигентни хора. И да спазвате поведение до коронясването на новия ви крал, а аз се кълна, че в този миг ще предам града в негови ръце. Ако някой не одобрява мерките ми, нека отправи оплакванията си към свитата ми. – Тя посочи зад себе си. Роуан, Едион и Лизандра, окървавени, осеяни с рани и мръсни, се ухилиха като дяволи. – Или пък – продължи Елин, угасявайки пламъците по пръстите си, – директно към мен.

Никой не продума. Елин се зачуди дали публиката ù изобщо диша. Не че я интересуваше. Слезе от платформата, мина през арката и се заизкачва по голия хълм към каменния дворец. Още щом влезе през масивните дъбови врати, се свлече на колене и зарида.

80.

Елида стоеше в тъмницата от толкова дълго, че накрая загуби представа за времето. Но дори в подземието усети вълната от енергия и можеше да се закълне, че чува вятъра да пее името ù сред паническите писъци на хората в крепостта.

После настана пълно затишие.

Никой не ù обясни какво е станало и никой не я потърси. Никой нямаше да ù се притече на помощ.

Чудеше се колко ли ще чака Върнън, преди да я даде на някое от онези същества. Опита да отчита времето, броейки храненията, но ù подхвърляха една и съща помия и за закуска, и за вечеря, пък и не спазваха точен час... Сякаш умишлено я държаха в неведение. Сякаш искаха да се свие на кълбо в мрака и когато дойдеше моментът, да е готова на всичко в отчаяното си желание да зърне слънцето отново.

Вратата на килията ù се отвори и тя се изправи немощно на крака. Върнън влезе, без да затвори след себе си, и тя примигна срещу ослепителната факелна светлина. Каменният коридор пустееше. Явно не водеше стражи със себе си. Знаеше, че е загубила надежда да му избяга. – Радвам се да видя, че те хранят. Жалко за лошата миризма обаче. Нямаше да му позволи да я засрами. Лошата миризма беше най-малката ù грижа.

Елида се притисна към влажната каменна стена. С малко късмет можеше и да намери начин да го удуши с веригата си.

– Утре ще изпратя някой да те почисти.

Върнън се обърна, приключил с проверката.

– Защо? – попита Елида с прегракнал от мълчанието глас.

Той надникна през костеливото си рамо.

– Магията се завърна...

Магия. Ето каква беше онази невидима вълна.

– Така че искам да проуча какво крие кръвта ти... нашата кръв. Херцогът е още по-любопитен.

– Моля те – подхвана тя. – Ще изчезна. Повече никога няма да ти създавам грижи. Перант е твой, само твой. Печелиш. Просто ме пусни.

Върнън изцъка с език.

– Обичам да ме молиш. – Надникна в коридора и щракна с пръсти. – Кормак.

Млад мъж се показа през пролуката.

Притежаваше неземна красота, съвършено лице и огненочервена коса, но зелените му очи бяха студени и празни. Ужасяващи.

Около гърлото му имаше черен нашийник.

Тялото му бълваше тъмнина. А когато очите му срещнаха нейните...

Загризаха я спомени, страховити спомени за бавно счупен крак и години на терзания, и...

– Овладей се – нахока го Върнън. – Или утре няма да ти е забавно с нея.

Червенокосият погълна тъмнината обратно в себе си и спомените секнаха.

Елида повърна последната порция храна върху каменния под.

Върнън се изсмя.

– Не драматизирай, Елида. Малък разрез, няколко шева и всичко ще е наред.

Демонският принц ù се усмихна.

– След това ще те поверим на неговите грижи, за да сме сигурни, че тялото ти ще реагира правилно. Не че се съмняваме. Все пак във вените ти тече силна магия. Нищо чудно да засенчиш Жълтоногите. А след първия път – замисли се Върнън – може би Негово Височество ще проведе някой от собствените си експерименти с теб. Човекът, който ни насочи към Кормак, споменаваше в писмото си, че докато живеел в Рифтхолд, нашият приятел обичал да... си играе с млади жени.

О, богове. О, богове.

– Но защо? – простена Елида. – Защо?

Върнън сви рамене.

– Защото мога.

После напусна килията, вземайки демонския принц – годеника ù – със себе си.

Веднага щом вратата се затвори, Елида се спусна към нея и задърпа дръжката, докато металът не протри дланите ù до кръв, докато гърлото ù не се раздра от викове за помощ.

Но никой не я чуваше.

Манон нямаше търпение най-сетне да се отпусне в леглото си. След всичко случило се... Надяваше се младата кралица да е останала в Рифтхолд и да е разбрала посланието ù.

Коридорите на Крепостта тънеха в хаос и гъмжаха от пратеници, които не смееха да я погледнат. Не я интересуваше за какво беше цялата олелия. Искаше само да се изкъпе и да се зарови в леглото. И да спи дни наред.

Като се събудеше, щеше да разкаже на Елида какво е научила за кралицата ù. С това щеше да се изплати на Елин веднъж завинаги.

Манон отвори вратата на стаята си с рамо. Сламеното легло на Елида беше оправено и всичко блестеше от чистота. Момичето сигурно се спотайваше някъде и проучваше от кого може да извлече някаква полза.

Малко преди да влезе в банята, Манон усети миризмата.

Или по-скоро липсата на такава.

Мирисът на Елида беше стар, отдавнашен. Сякаш не беше влизала в стаята от дни.

Манон надникна към камината. Вътре нямаше даже въглени. Протегна ръка над нея. Не излъчваше никаква топлина.

Очите ù обходиха стаята.

Нямаше следа от борба. Но...

Манон излетя през вратата и тръгна надолу по стълбището.

Още на третото стъпало гордата ù походка премина в стремглав бяг.

Последните три метра от стълбището взе със скок и сблъсъкът с каменния под разтърси краката ù чак до костите. След завръщането на магията ги чувстваше толкова опияняващо силни.

Ако на Върнън му бе хрумнало да ù отмъсти, задето му бе отмъкнала Елида, то несъмнено щеше да го направи точно в нейно отсъствие. А ако във вените на момичето освен кръвта на Железни зъби течеше и магия... Освобождаването ù можеше да е събудило нещо в нея.

Искат крале, беше ù казала Калтейн.

Манон преодоляваше коридор след коридор, стълбище след стълбище, впивайки железните си нокти в ъглите, за да взема завоите със засилка, без да убива скоростта си. Слуги и стражи отскачаха от пътя ù.

Стигна до кухнята с извадени железни зъби и директно се стрелна надолу по стълбището към помещението на главния готвач.

– Къде е тя?

Червендалестото лице на мъжа пребледня.

– К-кой?

– Момичето, Елида. Къде е?

Лъжицата на готвача издрънча на пода.

– Не знам, не съм я виждал от дни, Водачке на Крилото. Понякога работи доброволно в пералнята, така че може да е...

Манон вече препускаше натам.

Главната перачка, нагла крава, изсумтя и заяви, че не е зървала сакатото девойче и сигурно си е получило заслуженото. Манон я остави да пищи на пода с издрано лице.

После хукна нагоре по стълбището и прекоси открития каменен мост между две от кулите.

Тъкмо достигаше другата му страна, когато женски глас изкрещя зад гърба ù:

– Водачке на Крилото!

Манон спря толкова рязко, че едва не се блъсна в стената на кулата. Като се обърна, видя човешка жена в рокля от грубо сукно да търчи към нея, обгърната в миризма на сапун или каквито препарати използваха в пералнята. Като спря, загълта големи глътки въздух с пламнало смугло лице. Наложи ù се да опре ръце на коленете си, за да си поеме дъх, а като се съвзе, вдигна глава и рече:

– Една от перачките се вижда с тъмничар. Разправя, че били заключили Елида там. Пускат само чичо ù при нея. Не знам какво мислят да я правят, ама едва ли е добро.

– В коя тъмница е?

В Крепостта имаше три различни тъмници, освен катакомбите, в които държаха Жълтоногите.

– Не знае. Приятелят ù не казва друго. Няколко от момичетата опитахме да... да ù помогнем някак, ама...

– Не казвай на никого, че си говорила с мен.

Манон ù обърна гръб. Три тъмници, три възможности.

– Водачке на Крилото – провикна се младата жена зад нея. Манон надникна през рамо. Жената сложи ръка на сърцето си. – Благодаря ти.

Манон не си даде време да обмисля благодарността на перачката, нито пък колко ли усилия бе коствало на нея и слабите ù, безпомощни приятелки дори да опитат да спасят Елида.

Но при всички случаи не смяташе, че точно нейната кръв ще е водниста и с вкус на страх.

Тя препусна с бясна скорост, но не към тъмниците, а към вещерския щаб.

Към Тринадесетте.

81.

Чичото на Елида изпрати две слугини с каменни лица и с по две кофи вода да я почистят. Тя опита да ги отблъсне, когато започнаха да я събличат, но жените бяха като железни стени. Ако във вените ù течеше черноклюнска кръв, явно беше разредена. Като остана гола, я поляха с водата и я нападнаха с четки и сапуни, изтърквайки всяка част от тялото ù, колкото и да им викаше да спрат.

Чувстваше се като жертвено агне.

Разтреперана, изтощена от съпротивата покрай къпането, Елида нямаше сили да им се опълчи, докато решеха косата ù толкова грубо, че очите ù се насълзиха. Оставиха я разпусната, а върху тялото ù наметнаха обикновена зелена роба. Без долни дрехи.

Елида ги молеше за помощ през цялото време. Но имаше чувството, че говори на глухи.

Като си тръгваха, опита да се промъкне през вратата след тях. Стражите я тикнаха обратно вътре с презрителен смях.

Елида заотстъпва назад, докато не опря гръб в стената на килията си. Всяка следваща минута я приближаваше до последната в живота ù. Нямаше да им се даде без бой. Принадлежеше към клана на Черноклюните и щеше да им се съпротивлява до последно, също като майка си. Предпочиташе да я измъчват, да я изкормят, отколкото да им позволи да я докоснат с мръсните си ръце, да ù присадят от онези черни камъни, да я принудят да роди някое от онези чудовища...

Вратата се отвори. На входа изникнаха четирима стражи.

– Принцът те чака в катакомбите.

Елида падна на колене и оковите ù издрънчаха по каменния под.

– Моля ви. Моля ви...

– Веднага.

Двама от тях влязоха в килията и тя не успя да отблъсне ръцете, които я сграбчиха под мишниците и я повлякоха към вратата. Макар и окована с верига, тя зарита бясно, раздирайки босите си крака по каменния под. Колкото и да се мяташе, стражите я влачеха неумолимо към отворената врата на килията.

Двамата, които чакаха до входа, се подсмихваха, впили очи в разголените ù бедра и корем. Елида ридаеше жално, макар да знаеше, че сълзите няма да ù помогнат. Стражите просто се смееха и попиваха голотата ù с погледи...

Докато ръка с лъскави железни нокти не проби дупка в гърлото на единия. Двамата до нея замръзнаха, а онзи на вратата се завъртя към шуртящата от врата на колегата му кръв...

Той изпищя, но в следващия миг една ръка раздра очите му, а друга изтръгна гръкляна му.

Двамата мъртъвци се стовариха на земята, разкривайки Манон Черноклюна. По ръцете ù се стичаше кръв, а златистите ù очи просветнаха като живи въглени към стражите, хванали Елида. Към насъбраната около кръста ù роба. Стражите я пуснаха, за да грабнат оръжията си, и тя се свлече на пода.

– Вече сте мъртви – обяви лаконично Манон.

И им налетя.

Елида не знаеше дали е магия, но за пръв път виждаше някого да се движи така... като призрачен вятър.

Манон счупи врата на първия страж с жестоко изпращяване. Когато вторият се спусна към нея, тя просто се изсмя, после се завъртя като фъртуна, озовавайки се зад гърба му, и забоде ръка право в тялото му.

Писъкът му отекна в килията. Изпод плътта му се показа низ от белеещи се кости – гръбначният му стълб, – който Манон сграбчи и прекърши на две. Четвъртият труп се стовари на земята като окървавена марионетка, а вещицата стоеше над него, задъхана в триумфа си. Вещицата, дошла за нея.

– Трябва да побързаме – рече Манон.

Манон съзнаваше, че спасявайки Елида, се противопоставя на херцога – и че не е сама в бунта си. Но още докато препускаше към Тринадесетте, в Крепостта цареше суматоха. Разчула се беше голямата новина. Кралят на Адарлан беше мъртъв. Унищожен от Елин Галантиус. Кралицата бе срутила стъкления му дворец, с огнената си мощ бе защитила града от смъртоносна вълна от стъклени отломки и бе обявила Дориан Хавилиард за крал на Адарлан.

Убийцата на вещици бе възтържествувала.

Хората се лутаха панически, дори вещиците я гледаха въпросително. Какво щяха да правят сега, когато простосмъртния крал го нямаше вече? Къде щяха да отидат? Освобождаваше ли ги смъртта му от досегашния им дълг? Но Манон възнамеряваше да им отговори по-късно. Сега я чакаше работа. Като намери Тринадесетте, им заповяда да оседлаят уивърните си.

Три тъмници.

Побързай, Черноклюна – прошепна странен, нежен женски глас в главата ù, едновременно стар и млад, и мъдър. – Зла участ те застига. Манон връхлетя първата тъмница, придружена от Астерин, Сорел, Веста и зеленооките близначки демони, и стражите започнаха да измират като мухи – бързо и кръвопролитно. Нямаше време за спорове, не и при положение че човеците веднага извадиха оръжията си.

В тази тъмница държаха бунтовници от всички кралства, измъчени до такава степен, че молеха да ги убият. От Елида обаче нямаше и следа. Прегледаха всяка килия и оставиха Фалин и Фалон да се уверят, че не са пропуснали нищо. Във втората тъмница намериха същото. Този път Веста остана за по-щателна проверка.

По-бързо, Черноклюна – подкани я отново мъдрият женски глас, сякаш само с толкова можеше да ù помогне. – По-бързо... Манон летеше като вятъра.

Третата тъмница се намираше над катакомбите и охраната ù беше толкова засилена, че ги обгърна мъгла от черна кръв, докато прерязваха гърлата на редица след редица стражи.

Нито една повече. Нямаше да им позволи да вземат нито една вещица повече.

Сорел и Астерин се гмурнаха в стълкновението от войници, за да ù проправят път. Астерин разкъса гърлото на един със зъби, докато изкормваше друг с нокти.

После посочи към стълбището и изрева с кървава уста:

– Върви!

Манон остави Втората и Третата си и хукна надолу по витото стълбище.

Трябваше да има таен вход от тъмницата към катакомбите, някой незабележим начин да преведе Елида...

По-бързо, Черноклюна! – викна в главата ù женският глас.

Едва доловим ветрец подухна в краката ù, сякаш можеше да ускори темпото ù. Манон знаеше, че над рамото ù наднича богиня, господарката на мъдростта, която навярно бе бдяла над Елида през целия ù живот, а гласът ù е бил заглушен поради секването на магията, но след освобождаването ù... Манон достигна най-ниското ниво на тъмницата, един етаж над катакомбите. И наистина в дъното на коридора имаше врата към друго стълбище. От нея я деляха двама стражи, които се хилеха злорадо пред една отворена килия, докато млада жена ги умоляваше за пощада.

Елида ридаеше – момичето, мълчаливо като стомана, хитро като лисица, което не бе проронило нито сълза по себе си и окаяния си живот, което посрещаше всяка трудност със смирена решимост. Манон озверя.

Уби стражите за броени секунди.

И видя на какво са се присмивали – момичето висеше между двама други стражи, а робата ù се беше надигнала и разкриваше голотата ù, обезобразения ù крак...

Ето на какви хора ги беше продала баба ù.

Манон принадлежеше към клана на Черноклюните, не беше ничия робиня.

Ничия кобила за разплод.

Същото важеше и за Елида.

Гневът запя във вените ù, а от устата ù се търкулна „Вече сте мъртви“, и то още преди да им връхлети. Като хвърли и тялото на последния страж на земята, обляна в черна и синя кръв, Манон насочи поглед към момичето. Елида подръпна надолу зелената си роба, толкова разтреперана, че Манон очакваше всеки момент да повърне. Подушваше, че няма да ù е за пръв път.

Безкрайно дълго я бяха държали на това противно място.

– Трябва да побързаме – подкани я Манон.

Елида опита да стане, но не успя дори да се изправи на колене.

Тя отиде да ù помогне, омазвайки ръката ù с кръв. Момичето залитна, но Манон вече гледаше веригата около глезените ù.

Замахна с железните си нокти и я разсече.

По-късно щеше да разкопчае пръстените.

– Веднага – рече Манон и я задърпа към коридора.

От посоката, от която бе дошла, се чуваха още крясъци на войници и бойните викове на Астерин и Сорел. А зад тях, откъм стълбището към катакомбите...

Ехтяха гласовете на още валгски стражи, тръгнали да проучат шумотевицата на горния етаж. Ако Елида се озовеше в касапницата, имаше голяма вероятност да я убият, но ако войниците от катакомбите ги нападнеха в гръб... И още по-лошо – ако сред тях имаше валгски принц...

Разкаяние. Беше я обзело разкаяние в нощта след убийството на крочанката.

Разкаяние и чувство за вина и срам, задето се подчини сляпо, задето постъпи като страхливка, когато крочанката ù съобщи истината с гордо вдигната глава. Превърнали са ви в чудовища. Чудовища, Манон! И на нас ни е жал за вас. С разкаяние изслуша и историята на Астерин. Разкаяние, задето толкова години не бе заслужила доверието ù.

И за онова, което бе позволила да се случи с Жълтоногите. Не искаше дори да си представя какво би изпитала, ако Елида умреше пред нея. Или я сполетеше още по-лоша съдба.

Жестокост. Дисциплина. Сляпо подчинение.

Не ù се струваше проява на слабост да защитаваш беззащитните. Били те нечистокръвни вещици. И дори непознати.

– Ще трябва да се бием – обяви Манон.

Но момичето гледаше изцъклено към входа на килията.

Там, с рокля, диплеща се край тялото ù като водниста нощ, стоеше Калтейн.

82.

Елида се взираше в тъмнокосата млада жена.

Калтейн се взираше в нея.

Манон изръмжа предупредително.

– Ако ти е мил животът, изчезни от пътя ни.

– Идват – пророни Калтейн. Косата ù беше разпусната, а лицето ù – бледо и изпито. – Идват да проверят защо се бави.

Манон сграбчи ръката на Елида с лепкави от кръв пръсти и я поведе към вратата. Първата свободна стъпка, без тежестта на оковите около глезените ù... едва не я разплака.

Но пред тях се долавяше екотът от битката. А зад тях, откъм тъмното стълбище в другия край на коридора, долитаха забързаните стъпки на още стражи. Калтейн отстъпи встрани и Манон излетя през вратата на килията.

– Почакай – извика Калтейн. – Ще претърсят всяко кътче на Крепостта, за да те намерят. Дори да излетиш, ще изпратят собствените ти хора по теб, Черноклюна.

Манон пусна ръката на Елида, чийто дъх секна, когато вещицата каза:

– Кога успя да унищожиш демона в нашийника си, Калтейн?

Гърлен, насечен смях.

– Преди доста време.

– Знае ли херцогът?

– Тъмният ми господар вижда само онова, което иска да види. – Тя извърна очи към Елида. В дълбините им се сливаха умора, празнота, страдание и гняв. – Съблечи робата си и ми я дай.

Елида отстъпи назад.

– Какво?

– Не можем да ги подлъжем така – обади се Манон.

– Виждат каквото искат да видят – повтори Калтейн.

Войниците прииждаха от двете страни на коридора.

– Това е лудост – пророни Елида. – Няма да се получи.

– Съблечи робата и я дай на Калтейн – нареди ù Манон. – Веднага.

Нямаше място за неподчинение. Затова Елида се съблече и опита да прикрие голотата си с ръце.

Калтейн просто плъзна презрамките на черната си рокля надолу по раменете си и тя се свлече на пода.

Тялото ù беше обезобразено, осеяно със синини, измършавяло...

Тя нахлузи зелената роба и лицето ù отново придоби типичното си празно изражение. Елида облече нейната рокля. Платът ù се стори ужасяващо студен, а трябваше да е затоплен... Калтейн коленичи пред един от мъртвите стражи – о, богове, по пода лежаха трупове – и прокара ръка по дупката в гърлото му. После намаза лицето, шията и ръцете си с кръвта му. Преплете пръсти в косата си и я издърпа напред, скривайки лицето си, преви рамене и...

И накрая заприлича на Елида.

Двете сте като сестри, беше казал Върнън. Е, сега приличаха на близначки.

– Моля те... ела с нас – прошепна Елида.

Калтейн се засмя тихо.

– Кинжалът, Черноклюна.

Манон извади кинжала си. Калтейн го доближи до ръката си и проряза с него грозната бучка, обгърната със зараснала плът.

– Бръкни в джоба си, момиче – рече на Елида.

Тя бръкна в роклята и извади парче тъмен плат, оръфано и съдрано по краищата, сякаш бе откъснато от нещо. Протегна ръка да го даде на Калтейн, която бръкна в дупката в плътта си без нито капка болка по красивото си, окървавено лице и измъкна оттам лъскаво късче тъмен камък. Червената ù кръв се стичаше по него. Постави го внимателно върху парчето плат в дланта на Елида и сключи пръстите ù около него.

Глух, странен пулс пробяга през ръката ù.

– Какво е това? – попита Манон, душейки въздуха.

Калтейн просто стисна пръстите на Елида.

– Намери Селена Сардотиен и ù го дай. Само на нея. На никого другиго. Кажи ù, че ако Ключът е у теб, можеш да отвориш всяка врата. И да не забравя обещанието си към мен – да ги накаже до един. Като попита защо, ù предай, че не са ми позволили да взема пелерината, която ми даде, но съм запазила парче от нея. За да ми напомня за обещанието ù. Че един ден трябва да ù се отблагодаря за топлата пелерина в онази студена тъмница.

Калтейн отстъпи назад.

– Можем да те вземем с нас – опита отново Елида.

Малка, ненавистна усмивка.

– Нямам желание да живея. Не и след всичко, което ми причиниха. Не мисля, че тялото ми може да оцелее без силата им. – Калтейн се засмя отново. – Но поне това ще ми е забавно.

Манон придърпа Елида до себе си.

– Ще видят, че нямаш окови...

– Ще са мъртви преди това – увери я Калтейн. – Съветвам ви да тръгвате.

Манон не ù зададе повече въпроси, а Елида нямаше време да ù благодари.

Вещицата просто я сграбчи и я повлече със себе си.

Тя беше вълк.

Тя бе смърт, опустошителят на светове.

Стражите я намериха свита на кълбо в килията, разтреперана от ужас сред кървавата сеч около нея. Не ù задаваха въпроси, дори не я погледнаха в лицето, преди да я повлекат към катакомбите. Колко смразяващи писъци имаше тук. Колко страх и отчаяние. Но извращенията под другите планини бяха още по-жестоки. Много по-жестоки.

Жалко, че нямаше да ù се отдаде възможността да избави и тамошните жертви от мъките им. Чувстваше се като кухина без късчето сила, което изграждаше и поглъщаше, и рушеше светове в нея. Безценен дар, Ключ – така го наричаше той. Живителен излаз. Беше се заканил скоро да намери и другия. А накрая и третия. За да възвърне кралят в него господството си. Вкараха я в стая, в чийто център имаше маса, покрита с бял чаршаф – олтар.

Наоколо стояха мъже и гледаха как я качват отгоре ù, как я приковават към нея. Цялото ù тяло беше толкова окървавено, че не забелязаха раната в ръката ù, нито чие лице носи. Един от мъжете я доближи с нож – чист, остър и лъскав. – Ще отнеме само няколко минути. Калтейн му се усмихна. Усмихна му се широко, доволна, че най-сетне я бяха довели в недрата на ада.

Мъжът спря.

Червенокос младеж влезе в стаята. Излъчваше жестокост, родена в човешкото му сърце и усилена от демона в него. Като я видя, застина.

И отвори уста.

Калтейн Ромпие освободи огъня от сенки.

Не призрака му, с който бе убивала за тях, заради който я бяха привлекли с измама в стъкления дворец, а истинския огън от сенки. Онзи, който таеше в себе си от завръщането на магията, макар че златните му пламъци сега бумтяха в черно.

Стаята се превърна в пепелище.

Калтейн смъкна оковите си, сякаш бяха паяжини, и стана.

На излизане от стаята съблече зелената роба. Нека видят какво ù бяха причинили... обезобразеното ù тяло.

Направи две крачки в коридора, преди стражите да я забележат, да вперят смаяни погледи в черните пламъци около нея. Смърт, опустошителят на светове. Коридорът се превърна в черна пепел. Калтейн тръгна към стаята, откъдето идваха най-силните писъци, през чиято желязна врата се процеждаха най-окаяните женски вопли. Желязото не се нажежи, не се поддаде на магията ù. Затова си направи вход през каменната стена.

Чудовища, вещици, мъже и демони се извърнаха към нея. Калтейн влезе в стаята, разтвори ръце и се преобрази в огън от сенки, в свобода и триумф, в обещание, прошепнато в студена тъмница под стъклен дворец. Накажи ги всичките.

Тя изгори люлките. Изгори чудовищата в тях. Изгори мъжете и демонските им принцове. А накрая изгори и вещиците, които с благодарност посрещнаха тъмните пламъци. Калтейн освободи и последния огън от сенки в тялото си, вдигайки лице към тавана, към небето, което повече нямаше да види. Разруши всяка стена, всяка колона. Докато всичко се сгромолясваше покрай нея, Калтейн се усмихна и превърна и себе си в пепел, понесена от призрачен вятър.

Манон препускаше. Но Елида беше толкова бавна, толкова мъчително бавна заради осакатения си крак.

Ако Калтейн освободеше огъня си от сенки, преди да са напуснали Крепостта...

Манон грабна Елида, преметна я през рамо и се втурна нагоре по стълбището. Декоративните камъчета по роклята на момичето се впиха болезнено в ръката ù. Като достигна стълбищната площадка, Астерин и Сорел тъкмо довършваха и последните войници.

– Бягайте! – изрева им.

Бяха окъпани в черна кръв, но живи.

Устремиха се нагоре към изхода от тъмниците, макар че Елида се превръщаше в отпуснато тяло, което все по-малко се бунтуваше срещу смъртта, прииждаща откъм долните етажи.

Подземието се разтресе...

– По-бързо!

Втората ù достигна гигантската порта на тъмницата, хвърли се върху нея с всички сили и я отвори. Манон и Сорел изхвърчаха напред, а Астерин затвори двете ù крила с трясък, но дори това щеше да забави огъня само със секунда. Продължиха нагоре и все по-нагоре към гнездото. Още един трепет и гръм...

Писъци, горещина...

Вещиците летяха по коридора, сякаш богът на ветровете ги тласкаше напред. Достигнаха дъното на кулата. Останалите от Тринадесетте се бяха събрали в подножието на стълбището и ги очакваха.

– Излитаме – нареди Манон и всички хукнаха нагоре по стълбите.

Елида ù натежаваше толкова, че се боеше да не я изпусне. Само още няколко метра до върха на кулата и оседланите уивърни.

Манон се спусна към Абраксос, докато останалите вещици препускаха към своите уивърни, и закрепи разтрепераното момиче върху седлото. После се качи зад нея, обгърна я с ръце и заби пети в ребрата на Абраксос.

– Лети! – извика му.

Абраксос изскочи през свода и полетя напред, а уивърните на Тринадесетте го последваха с бясно размахани криле.

Морат се взриви.

Черни пламъци избухнаха от камък и метал, издигайки се все по-нависоко и по-нависоко. Чуха се хорски писъци, които бързо заглъхнаха. Взривът сякаш изсмука въздуха, а после го блъсна в ушите на Манон и тя обгърна с тяло Елида, извъртайки я така, че мощната гореща вълна да удари само нейния гръб.

Кулата, приютила гнездото, рухна зад тях. Жарката, суха ударна вълна ги помете със страховита сила, но Манон стисна здраво момичето и вкопчи бедра в седлото Абраксос изпищя, кривна и се понесе с въздушната струя.

Когато Манон се осмели да погледне зад себе си, една трета от Морат се беше превърнала в димящи руини. От катакомбите, от измъчваните, пречупени Жълтоноги и чудовищните изчадия не беше останало нищо.

83.

Елин спа три дни.

Три дни, през които Роуан седя до леглото ù с бавно заздравяващ крак, докато необятната му сила се възвръщаше.

Едион пое контрола върху двореца и арестува всички оцелели стражи.

Повечето, както Роуан бе научил със свирепо задоволство, бяха загинали в бурята от стъкла, предизвикана от Дориан. Каол бе оцелял по чудо – навярно заради Окото на Елена, което откриха в джоба му. Лесно се досетиха кой го е пъхнал там. Но Роуан се питаше дали, когато се свестеше, на капитана нямаше да му се прииска да си е бил отишъл. Доста войници изпитваха подобни чувства.

След като Елин с един замах обузда народа на Рифтхолд, намериха Лоркан до портата на каменния дворец. Кралицата дори не го беше забелязала, докато ридаеше, коленичила на земята. Роуан я грабна на ръце и с леко накуцване я пренесе през потъналите в хаос коридори до някогашните ù покои. Нямаше къде другаде да отидат. По-безопасно беше да се установят в бившата крепост на врага си, отколкото да се върнат в жилището ù над склада. Помолиха слугиня на име Филипа да се погрижи за принца, който беше изпаднал в несвяст последния път, когато Роуан го бе зърнал. Тогава той бе политнал към земята и единствено вятърът на Роуан бе смекчил падането му.

Нямаше представа какво се е случило в двореца. Елин ридаеше толкова неутешимо, че не успя да каже и дума. Докато Роуан я отведе в охолните ù покои, тя вече беше в безсъзнание и не помръдна дори когато той разби с ритник заключената врата. Кракът му гореше от болка, бързото лечение, което му бе провел в тунелите, се оказваше недостатъчно, но не го интересуваше. Тъкмо беше оставил Елин на леглото, когато мирисът на Лоркан го връхлетя отново и той се завъртя с оголени зъби.

Но някой друг вече заприщваше пътя му към покоите на кралицата. Лизандра.

– Мога ли да ти помогна? – попита любезно куртизанката.

Роклята ù беше съдрана, а по тялото ù имаше засъхнала черна и червена кръв, но стоеше гордо пред него. Беше стигнала чак до по-високите етажи на каменния дворец, преди стъкленият да рухне над него. И като че ли нямаше намерение да си тръгва скоро.

Роуан обгърна стаята на Елин със защитен купол от твърд въздух, докато Лоркан се взираше равнодушно в Лизандра.

– Махни се от пътя ми, хамелеон.

Лизандра вдигна фина ръка срещу него и Лоркан спря. Другата сложи на корема си и лицето ù пребледня. След миг обаче се усмихна с думите:

– Забрави да кажеш „моля“.

Тъмните вежди на Лоркан се сключиха.

– Нямам време за това.

Той понечи да я заобиколи, да я избута настрани.

Лизандра повърна черна кръв върху него.

Роуан не знаеше дали да се смее, или да я съжали. Лизандра погледна кръвта, с която бе обляла врата и гърдите му. Бавно, съвсем бавно Лоркан сведе очи към дрехите си.

Тя покри с длан устата си.

– Много... много съжалявам...

Лоркан дори нямаше време да се отдръпне, преди Лизандра да повърне върху него отново, изцапвайки и него, и мраморния под с черна кръв.

Тъмните очи на Лоркан просветнаха. Роуан реши да направи услуга и на двама им и излезе при тях в антрето. Затвори вратата на спалнята зад себе си и заобиколи внимателно локвата от кръв, жлъчка и парчета месо. На Лизандра ù се догади отново, но този път се стрелна към тоалетната отвъд фоайето. Явно всичките човеци и демони, които бе погубила, не понасяха на стомаха ù.

Измъчените ù звуци се понесоха към тях изпод вратата на тоалетната.

– Заслужаваш си го – обади се Роуан.

Лоркан дори не мигна.

– Така ли ми се отблагодарявате?

Роуан се облегна на стената, за да облекчи заздравяващия си крак, и скръсти ръце.

– Знаел си, че ще използваме тунелите – подхвана той, – но все пак излъга, че си убил Копоите на Уирда. Трябва да изтръгна проклетото ти гърло.

– Давай. Опитай, да те видим.

Роуан остана на мястото си, пресмятайки всеки следващ ход на някогашния си командир. Сбиеха ли се тук, възникваше голяма опасност за спящата в стаята кралица.

– Нямаше да ме е грижа, ако бях сам. Но като ми позволи да вляза в онзи капан, застраши живота на кралицата ми...

– Нищо ù няма...

– ... и този на мой брат от свитата ù.

Лоркан стисна устни едва осезаемо.

– Затова ни се притече на помощ, нали? – попита Роуан. – Видял си Едион, като излязохме от апартамента.

– Не знаех, че синът на Гавриел ще идва с теб в онзи тунел. Докато не стана твърде късно.

Разбира се, Лоркан за нищо на света нямаше да ги предупреди за капана, след като бе разбрал, че и Едион ще влезе в него. В никакъв случай не би си признал, че е допуснал грешка.

– Не предполагах, че те е грижа.

– Гавриел си остава мой брат – отвърна с искрящи очи Лоркан. – Как щях да го погледна, ако бях позволил на сина му да умре?

Беше го направил само заради честта, заради кръвната връзка помежду им, не заради континента. Същата тази връзка сега го тласкаше да унищожи ключовете, преди Майев да се е докопала до тях. Роуан не се съмняваше, че Лоркан е решен да го стори, въпреки че Майев щеше да го убие след това.

– Какво правиш тук, Лоркан? Не получи ли каквото искаше?

Справедлив въпрос – и предупреждение. Мъжът бе проникнал в покоите на кралицата му, по-близо до нея, отколкото повечето хора от кралския двор дръзваха да пристъпят. Роуан започна да отброява секундите наум. Тридесет му се струваха предостатъчно. После щеше да изрита Лоркан оттук.

– Нищо не е приключило – заяви воинът. – Краят е далеч.

Роуан вдигна вежди.

– Празни заплахи?

Но Лоркан само сви рамене и напусна, облян в повръщаното на Лизандра. Дори не погледна назад, преди да свърне по коридора. Това се беше случило преди три дни. Оттогава Роуан не беше видял нито усетил Лоркан. За щастие, Лизандра спря да бълва вътрешностите си. Или както му струваше – нечии чужди вътрешности. Избра си стая в отсрещната страна на коридора, намираща се между помещенията, в които принцът наследник и Каол още спяха.

След всичко, което Елин и Дориан бяха сторили, след магическата мощ, изляла се от тях, тридневният им сън не го учудваше. Въпреки това вече се побъркваше. Имаше да ù казва толкова много неща, макар че вероятно първо щеше да я попита как, по дяволите, я бяха наръгали в ребрата. Беше се излекувала сама и Роуан едва ли щеше да разбере за раната ù, ако ги нямаше разрезите по черния ù костюм в областта на ребрата, гърба и ръцете.

Като прегледа спящата кралица, лечителката установи, че бе излекувала раните си твърде бързо и безразсъдно, благодарение на което беше запечатала в плътта на гърба си парчета стъкло. Докато гледаше как лечителката я съблича и старателно отваря десетките ù зараснали ранички, за да извади стъклата от тях, му идеше да изпотроши стените.

Елин проспа всичко и поне това го радваше, като се имаше предвид колко надълбоко трябваше да бърка жената, за да извади късовете стъкло. Има късмет, че не са поразили никой важен орган, беше заключила. Щом извадиха всички стъкълца, Роуан впрегна жалките остатъци от магията си и бавно, прекалено бавно, дявол да го вземе, затвори раните ù. Татуировката на гърба ù се набразди от новите белези.

Щеше да я попълни, когато Елин се съвземеше. И да я научи това-онова за лекуването на рани на бойното поле.

Ако изобщо се съвземеше.

Седнал в стола до леглото ù, Роуан изхлузи ботушите си и разтри ранения си крак. Едион току-що му беше докладвал за състоянието на двореца. Бяха минали три дни, а генералът още не проронваше и дума за случилото се – за това, че бе готов да жертва собствения си живот, за да защити Роуан от валгските войници, и че кралят на Адарлан беше мъртъв. За първото Роуан му се отблагодари по единствения начин, който му хрумваше – подари му един от кинжалите си, изработен от най-великия доранелски ковач. Отначало Едион му отказа, твърдейки, че не се нуждае от благодарности, но в крайна сметка го прие и сега изкусният нож неизменно висеше на хълбока му.

Но що се отнасяше до второто... Роуан го беше попитал само веднъж какво смята за смъртта на краля. Едион отвърна просто, че му се искало копелето да страда повече, но след като така или иначе бил мъртъв, и това го устройвало.

Роуан се питаше дали говори искрено, но Едион щеше да му сподели, когато се почувстваше готов. Не всички рани се лекуваха с магия. Знаеше го от горчив личен опит. Но и сами заздравяваха. Рано или късно. Раните на двореца, на града също щяха да заздравеят. Беше стоял в пропитата с кръв земя на много бойни полета и бе наблюдавал как с годините животът полека се връща към нормалното. С Рифтхолд също щеше да стане така. Колкото и плашещо да звучеше последният доклад на Едион. Повечето слуги бяха оцелели, както и няколко придворни, но явно голям брой от останалите в кралския двор – безполезни интриганти – не бяха имали този късмет. Сякаш принцът бе прочистил двореца си с един замах.

Роуан изтръпна при мисълта и надникна към вратата, през която бе излязъл Едион. Принцът наследник притежаваше огромна сила. Роуан не познаваше друг с такава. Но трябваше да намери начин да я овладее, да я опитоми, в противен случай тя можеше да го погуби.

А Елин – възхитителната му, безумна глупачка – бе поела страшен риск, обединявайки силата си с неговата. Принцът носеше в себе си първична магия, която можеше да придобие всякаква форма. Елин можеше да изгори като въглен.

Роуан обърна глава към нея.

Елин се взираше в него.

– Спасявам света – проговори Елин с дрезгав глас, – а ти пак си кисел.

– Беше съвместно начинание – отвърна Роуан от близкия стол. – И съм кисел поради двадесетина причини, повечето свързани с най-безразсъдните решения, които съм те виждал да...

– Дориан – изстреля тя. – Как е Дориан?

– Добре. Спи. И той не се е събуждал.

– Каол...

– Спи. Възстановява се. Но е жив.

От раменете ù сякаш падна товар. А после... огледа елфическия принц и се увери, че е невредим, осъзна, че се намира в някогашната си стая, че нямат окови и нашийници, че кралят... Последните думи на краля...

– Огнено сърце – промълви Роуан и скочи от стола си, но тя поклати глава. От движението черепът ù запулсира.

Пое си успокоителна глътка въздух и избърса очите си. О, богове, болеше я ръката, болеше я гърбът, боляха я ребрата...

– Край на сълзите – обяви тя. – Край на терзанията. – Отпусна ръце върху завивката. – Разкажи ми всичко.

И той ù разказа. За адския огън и Копоите на Уирда, за Лоркан. А после и за изминалите три дни, за организирането и лечението и как Лизандра изкарваше акъла на всички, като се превръщаше в призрачен леопард всеки път, когато някой от придворните на Дориан си позволеше твърде много.

След това Роуан каза:

– Ако на теб не ти се говори, недей да...

– Имам нужда да говоря. – С него, макар и само с него. Думите се затъркаляха от устата ù и успя да му сподели без сълзи какво бе казал кралят. Какво бе сторил Дориан въпреки това. Лицето на Роуан остана сериозно и умислено през цялото време. Накрая Елин попита: – Три дни?

Роуан кимна мрачно.

– Добре че изпратих Едион да управлява замъка, иначе щеше да изгризе мебелите.

Тя се вгледа в зелените му очи с цвят на бор и Роуан отвори уста да каже още нещо, но тихият звук от гърлото ù го спря.

– Преди да продължим... – Тя надникна към вратата. – Трябва да ми помогнеш да стигна до тоалетната, защото рискувам да се подмокря.

Роуан избухна в смях.

Елин му хвърли кръвнишки поглед и се надигна в леглото с едно болезнено, изтощително движение. Осъзна, че е гола, като се изключеше чистото бельо, което някой ù беше нахлузил, но май все пак имаше достатъчно благоприличен вид. А и Роуан познаваше всеки сантиметър от тялото ù. Продължавайки да се смее, той ù помогна да стане и ù предложи опора, докато краката ù – безполезни и олюляващи се като на новородено еленче – се мъчеха да я задържат изправена. Толкова време ù отне да направи три стъпки, че не възрази, когато Роуан я взе на ръце и я пренесе до банята. Щом понечи да я сложи върху тоалетната обаче, Елин му изръмжа и той напусна помещението с вдигнати ръце и поглед, който казваше: Не ме обвинявай, че се старая да ти помогна. Нищо чудно да паднеш в тоалетната чиния.

Роуан се засмя още веднъж на немите ругатни в очите ù, а когато Елин приключи, стана от тоалетната и извървя трите стъпки до вратата, той отново я грабна. Вече не куцаше – за щастие, кракът му почти се бе възстановил. Докато я носеше към леглото, тя обгърна раменете му с ръце и притисна лице към шията му, вдишвайки успокоителния му аромат. Когато опита да я остави, тя го стисна с безмълвна молба.

Затова Роуан седна на леглото, облегна се на възглавниците и опъна крака, за да я настани удобно в скута си. Известно време никой от двамата не проговори.

– Значи, тук си живяла някога – подхвана накрая той. – И тук се е намирал тайният проход.

В един друг живот, когато беше съвсем друг човек.

– Не звучиш впечатлен.

– Просто след всичките ти истории очаквах мястото да е по-... необикновено.

– Повечето хора не биха нарекли този замък обикновен.

Той се засмя и дъхът му стопли косата ù. Тя погали с нос голата кожа на врата му.

– Мислех, че умираш – заяви сурово той.

Тя се притисна към него, макар че гърбът я заболя от движението.

– Наистина умирах.

– Моля те, не го прави повече.

Сега беше неин ред да се засмее.

– Другия път ще помоля Дориан да не ме наръгва.

Роуан се отдръпна от нея, за да огледа лицето ù.

– Усетих го... усетих цялата болка. Обезумях от ужас.

Тя помилва бузата му с палец.

– И аз мислех, че нещо се е случило с теб... че си мъртъв или тежко ранен. И това, че не можех да съм с теб, ме убиваше.

– Следващия път, когато се наложи да спасяваме света, ще го направим заедно.

Тя се поусмихна.

– Съгласна съм.

Роуан премести едната си ръка, за да отметне косата ù назад. Пръстите му останаха върху челюстта ù.

– И ти събуждаш у мен желание да живея, Елин Галантиус. Не да съществувам, а да живея. – Обхвана брадичката ù в длан и си пое успокоителна глътка въздух, сякаш беше обмислял и премислял думите си през последните три дни. – Векове наред скитах по света, през империи до кралства и пусти земи, и нито веднъж не се почувствах у дома... нито за миг. Погледът ми вечно беше устремен към хоризонта, мислите ми вечно блуждаеха отвъд следващия океан, следващата планина. Но като че ли... като че ли през цялото това време, през всички тези векове просто съм търсел теб.

Елфическият воин избърса сълзата, търкулнала се по бузата ù, и Елин впери поглед в него – в своя верен приятел, минал през мрак и отчаяние, и лед, и огън заедно с нея.

Не знаеше кой от двама им направи първата стъпка, но в следващия миг устните на Роуан се сляха с нейните. Елин вкопчи пръсти в ризата му и го придърпа към себе си, защото ù принадлежеше, както тя на него. Ръцете му я обвиха по-плътно, но все така нежно, сякаш познаваха всяка от раните по гърба ù. Езикът му докосна нейния и тя отвори уста да го посрещне. Всяко движение на устните ù беше прошепнато обещание за онова, което щяха да преживеят заедно, след като телата им оздравееха.

Целувката беше бавна, дълбока. Сякаш имаха цялото време на света. Сякаш бяха единствените хора в него.

Осъзнал, че е забравил да каже на Роуан за писмото, което бе получил от Гибелния легион, Едион Ашривер влезе в покоите на Елин тъкмо навреме, за да види, че братовчедка му най-сетне се е събудила и се взира в лицето на Роуан. Седеше в скута му на леглото, а елфическият воин я прегръщаше силно и я гледаше така, както заслужаваше да я гледат. А когато се целунаха страстно, без колебание...

Роуан дори не надникна към Едион, преди внезапен вятър да профучи през спалнята и да затръшне вратата в лицето му.

Ясно.

Странен, летлив женски аромат достигна до носа му и Едион зърна Лизандра да се подпира на вратата в коридора. Усмихваше се и в очите ù блестяха сълзи.

Взираше се в затворената врата на спалнята, сякаш все още виждаше принца и кралицата от другата ù страна.

– Ето това... – пророни, но повече на себе си, отколкото на него – ... това ще намеря и аз някой ден.

– Приказен елфически воин? – попита Едион и зае горда стойка.

Лизандра се изкиска, избърса сълзите си и го погледна многозначително, преди да си тръгне.

Очевидно златния пръстен на Дориан го нямаше и Елин знаеше кой е отговорен за моментната загуба на съзнание при сблъсъка ù със земята, докато дворецът рухваше, кой я бе запратил в несвяст с удар в тила. Нямаше представа защо Лоркан не я беше убил, не че я интересуваше – така или иначе отдавна си беше отишъл. Пък и не си спомняше да е обещавал, че няма да си върне пръстена.

Не си спомняше и да е питал дали Амулетът на Оринт е истински. Жалко, че нямаше да види лицето му, когато осъзнаеше как са го изиграли. Мисълта я накара да се усмихне въпреки напрежението, което я бе обзело, като стигна вратата. Роуан я чакаше в дъното на коридора и охраняваше единствения вход и изход.

Кимна ù окуражително и дори от такова разстояние Елин прочете думите в погледа му: Тук съм. Само извикай, и ще дойда. Тя врътна очи. Превъзнесен, свадлив елфически звяр. Не помнеше колко време се бяха целували, за колко дълго се беше изгубила в него. Но накрая взе ръката му и я сложи върху гърдите си, а той изръмжа по начин, който накара пръстите на краката ù да се свият от удоволствие и да извие гръб... и да подскочи от болка.

Неволната ù реакция го подтикна да се отдръпне, а когато опита да го поощри, той ù отговори, че няма желание да спи със саката жена и тъй като и бездруго били чакали толкова време, можела да охлади страстите си и да почака още малко. За да има сила да издържи на темпото му, беше добавил със закачлива усмивка.

Елин прогони мисълта с още един сърдит поглед към Роуан, пое си дъх и натисна дръжката на вратата.

Той стоеше до прозореца с изглед към съсипаната градина, където слугите се бореха с бедствието, което беше причинил.

– Здравей, Дориан – пророни тя.

84.

Дориан Хавилиард се събуди сам в непозната му стая. Но беше свободен, макар по кожата на врата му да личеше бледа линия. За момент остана в леглото и се ослуша. Не се чуваха писъци. Нито плач. Само плаха птича песен до прозореца му, откъдето се разливаше лятното слънце и... тишина. Мир. Чувстваше главата си празна. Тялото си – кухо. Дори долепи ръка до сърцето си, за да провери дали бие. Последните дни тънеха в мъгла и той предпочете да се загуби в нея, вместо да мисли за празнотата. Изкъпа се, облече се и проведе разговор с Едион Ашривер, който го гледаше така, сякаш има три глави, и който очевидно отговаряше за сигурността на двореца.

Извести го, че Каол бил жив, но се възстановявал. Още спял непробудно, а това беше добре, защото Дориан не знаеше как ще погледне стария си приятел в очите, как ще му обясни всичко. Макар спомените му да бяха крайно откъслечни, навярно щеше да рухне още повече, когато дойдеше време да сглоби малкото парчета от пъзела.

Минаха часове, но Дориан не напусна стаята, събирайки смелост да посрещне последиците от собствената си разрушителна сила. Унищоженият дворец, човешките жертви. Беше видял стената – доказателство за мощта на врага му... и милостта ù.

Не на врага му.

На Елин.

– Здравей, Дориан – чу гласа ù зад себе си и се обърна към вратата.

Тя остана до входа, облечена в туника в тъмносиньо и златисто, небрежно разкопчана около врата. Косата ù се стелеше разпусната около раменете, а ботушите ù бяха очукани. Но уверената ù стойка, съвършената ù неподвижност...

Пред него стоеше кралица.

Не знаеше какво да ù каже. Откъде да започне.

Тя тръгна с бавни крачки към него.

– Как се чувстваш?

Дори говорът ù му се струваше леко променен. Беше чул речта ù пред народа му, заплахите, с които бе въдворила ред.

– Добре – смогна да изрече той.

Магията започна да тътне надълбоко в него, но съвсем тихо, сякаш бе изтощена.

Празна като него самия.

– Нали не се криеш тук? – попита го кралицата и седна на един от ниските столове върху разкошния, богато украсен килим.

– Хората ти ме затвориха в тази стая, за да ме държат под око – отвърна той, без да помръдне от мястото си до прозореца. – Не знаех, че ми е позволено да я напускам.

А като се имаше предвид какво го бе карал да прави демонският принц, май наистина беше най-разумно да остане затворен.

– Свободен си да излезеш, когато пожелаеш. Това е твоят дворец, твоето кралство.

– Дали? – осмели се да попита.

– Сега ти си кралят на Адарлан – отвърна Елин с тих, но суров глас. – Всичко това е твое.

Баща му беше мъртъв. Дори тялото му не беше останало, за да разкрие какво му бяха причинили онзи съдбовен ден.

Елин заяви публично, че тя го е убила, но Дориан знаеше, че той е сложил край на живота му, когато разруши двореца. Беше го направил заради Каол, заради Сорша, а Елин пое отговорност, защото, ако кажеше на народа му... ако кажеше на народа му, че той е убиецът на баща си...

– Още не съм коронясан – промълви накрая Дориан.

Баща му изговори толкова невероятни неща в последните мигове от живота си. Неща, които променяха всичко и нищо. Елин кръстоса крака и се облегна назад в стола си, но лицето ù остана сериозно.

– Казваш го така, сякаш се надяваш никога да не се случи.

Дориан потисна внезапното желание да докосне врата си, да се увери, че нашийника наистина го няма. Вместо това сключи ръце зад гърба си.

– Заслужавам ли да бъда крал след всичко, което сторих? След всичко случило се?

– Само ти можеш да отговориш на този въпрос.

– Повярва ли му?

Елин вдиша през зъби.

– Не знам на какво да вярвам.

– Перингтън ще ми обяви война... на всички нас. Дори да стана крал, няма да удържа армията му.

– Ще намерим начин. – Тя въздъхна. – Но коронясването ти е първата стъпка.

Отвъд прозореца цареше слънчев, ясен ден. Светът свърши и се роди отново, а всичко си оставаше същото. Слънцето щеше да изгрява и залязва както преди, сезоните щяха да се сменят, независимо от това дали той беше свободен, или обладан, принц или крал... без значение от това кой бе оцелял и кой вече го нямаше. Светът продължаваше да се върти. А това му се струваше някак нередно.

– Тя умря – процеди Дориан с насечен дъх. Стените сякаш го притискаха. – Заради мен.

Елин стана с едно плавно движение, отиде до него и го накара да седне на дивана с нея.

– Ще е нужно малко време. И сигурно нищо няма да е като преди. Но ти... – Тя стисна ръката му, сякаш не я беше използвал да вреди и наранява, да я прободе. – Ти ще се научиш да живееш така, ще преглътнеш мъката. Нямаш никаква вина за случилото се, Дориан.

– Напротив. Опитах да те убия. А Каол...

– Каол сам го избра. Избра да ти спечели време... защото баща ти беше виновникът. Баща ти и валгският принц в него ти причиниха всичко това. На теб и на Сорша.

Дориан едва не повърна, като чу името ù. Щеше да е несправедливо спрямо нея повече никога да не го изрече, да не я споменава, но просто не знаеше дали е способен да произнесе тези две срички, без някоя част от него да загине.

– Няма да ми повярваш – продължи Елин. – Няма да повярваш на думите ми.

Знам, но не се сърдя. Не го очаквам от теб. Когато си готов, аз ще бъда до теб.

– Ти си кралицата на Терасен. Невъзможно е.

– Кой казва? Сами ковем съдбите си... сами решаваме накъде да продължим. –

Тя стисна ръката му. – Ти си ми приятел, Дориан.

В мъглата от тъмнина и болка, и страх просветна спомен. Върнах се за теб.

– И двамата се върнахте – пророни той.

Тя преглътна сухо.

– Ти ме спаси от Ендовиер. Реших да ти върна услугата.

Дориан загледа килима, всички онези нишки, преплетени в него.

– Какво да правя сега? – Нямаше ги. И жената, която обичаше, и мъжа, когото мразеше. Той вдигна поглед към нея. В тюркоазените ù очи не се открояваше и следа от задни мисли, студенина, съжаление. Единствено непоколебима искреност, както от самото начало. – Какво да правя?

Тя преглътна отново и каза:

– Освети мрака.

Каол Уестфол отвори очи.

Отвъдното приличаше ужасно много на една от спалните в каменния дворец.

Поне не изпитваше болка. Не и като онази, която го бе връхлетяла преди сблъсъка на чернотата със синята светлина. И нищото след това. Вероятно щеше да се поддаде на умората, която заплашваше да го повлече обратно към безсъзнанието, ако някой – някакъв мъж – не бе въздъхнал дрезгаво до него. Каол обърна глава по посока на звука.

В гърлото му не се зароди нито една дума, като видя Дориан в стола до леглото. Под очите му тъмнееха синкави сенки, косата му беше разрошена, сякаш много пъти бе прокарвал пръсти през нея, но... но под разкопчаната му яка не се виждаше нашийник. Само бледа линия по бронзовата му кожа.

А очите му бяха... изтерзани, но бистри. Живи. Зрението на Каол като че пламна и се замъгли.

Беше успяла. Елин беше успяла.

– Не предполагах, че изглеждам чак толкова зле – промълви Дориан с пресипнал глас.

Каол веднага разбра, че демона вече го няма.

И заплака.

Дориан скочи от стола си и падна на колене до леглото. Хвана ръката на Каол и я стисна, допирайки чело до неговото.

– Беше мъртъв – обади се принцът с пресекващ глас. – Мислех, че си мъртъв.

Каол най-сетне успя да се овладее и Дориан се отдръпна назад, за да огледа лицето му.

– Май наистина бях мъртъв – отвърна той. – Какво... какво се случи?

Дориан му разказа.

Елин бе спасила града му.

И живота му, пъхвайки Окото на Елена в джоба му.

Дориан стисна ръката му още по-силно.

– Как се чувстваш?

– Уморен – призна си Каол и раздвижи свободната си ръка.

Гърдите го боляха от сблъсъка с мрака, но усещаше тялото си...

Не усещаше нищо.

Не усещаше краката си. Пръстите им.

– Според оцелелите лечители е цяло чудо, че си жив – подхвана тихо Дориан. – Гръбнакът ти... мисля, че баща ми го е счупил на няколко места. Амити можела да... – В очите му просветна гняв. – Но тя е мъртва.

Мудна, ледена паника нахлу във вените му. Не можеше да помръдне, не можеше да...

– Роуан излекува две от травмите в горната част на гръбнака ти. Иначе щеше да останеш парализиран – Дориан сякаш се задави с думата – от врата надолу. Но по-долното счупване... Роуан каза, че е твърде сериозно, и не посмя да го лекува от страх да не го влоши.

– Надявам се, че следва „но“ – скалъпи Каол.

Ако не можеше да ходи... да се движи...

– Твърде рисковано е да те изпращаме във Вендлин, като се имат предвид отношенията ни с Майев. Но лечителите от Торе Сесме може и да ти помогнат.

– Няма да ходя в Южния континент. – Не и сега, когато най-сетне си беше върнал Дориан, когато всичките му приятели бяха тук. – Ще изчакам някой от тукашните лечители.

– Нито един не е останал. Не и с магически способности. Баща ми и Перингтън ги унищожиха.

Сапфирените му очи като че ли замръзнаха за миг. Каол знаеше, че принцът няма да забрави скоро последните думи на баща си и собствената си постъпка независимо от тях.

Не принцът – кралят.

– Торе Сесме може да е последната ти надежда да проходиш отново – заяви Дориан.

– Няма да те изоставя. Не и отново.

Дориан стисна устни.

– Никога не си ме изоставял, Каол. – Той поклати глава и по бузите му се търкулнаха сълзи. – Никога.

Каол стисна ръката на скъпия си приятел.

Дориан погледна към вратата, секунда преди някой да почука колебливо, и се усмихна леко. Каол се зачуди колко ли изостряше сетивата му магията, която притежаваше. Кралят избърса сълзите си и каза:

– Един човек идва да те види.

Някой натисна плахо дръжката и вратата се открехна, разкривайки завеса от мастиленочерна коса и красиво бронзово лице. Като зърна Дориан, Несрин се поклони дълбоко и лъскавата ù коса се люшна от движението. Дориан стана и ù махна да се изправи.

– Едион е новият отговорник за сигурността на двореца, но госпожица Фалик е временният капитан на гвардията ми. Оказва се, че стражите намират водачеството на Едион за малко... Каква беше думата, Несрин?

Устата на Несрин потрепна, но очите ù не се откъсваха от Каол, сякаш виждаше чудо, илюзия.

– Противоречиво – отвърна Несрин и тръгна право към него. Златисточервената униформа ù пасваше отлично.

– Досега не е имало жена капитан на кралската гвардия – обяви Дориан, докато крачеше към вратата. – Но тъй като ти вече си лорд Каол Уестфол, Ръка на краля, някой трябва да заеме предишната ти позиция. Нови традиции за ново кралство. Каол извърна очи от омагьосаното лице на Несрин, за да погледне приятеля си.

– Моля?

Но Дориан вече отваряше вратата.

– Щом аз съм вързан за кралския престол, и ти си вързан за него. Така че отивай да се лекуваш в Торе Сесме, Каол. Защото ни чака работа. – Кралят стрелна поглед към Несрин. – За щастие, вече имаш добре осведомен съветник.

После напусна стаята.

Каол впи очи в Несрин, която го гледаше с ръка на устата.

– Май в крайна сметка наруших обещанието си към теб – продума той. – Все пак не мога да си тръгна невредим от двореца.

Тя избухна в сълзи.

– Напомни ми повече никога да не се шегувам – добави, макар тежката, смазваща паника да се загнездваше отново в душата му.

Краката му... не. Не... нямаше да замине за Торе Сесме, освен ако не му гарантираха, че има кой да го изправи на крака. В противен случай не отиваше.

Тънките рамене на Несрин се тресяха от мълчаливи вопли.

– Несрин – рече дрезгаво той. – Несрин... моля те.

Тя се свлече на пода до леглото и зарови лице в ръцете си.

– Когато дворецът рухна – подхвана с пресекващ глас, – реших, че си мъртъв. А когато видях вълната от стъкла да лети към мен, си помислих, че и аз скоро ще умра. Но тогава избухна огънят и започнах да се моля... Молех се да е спасила и теб.

Роуан се беше погрижил за това, но Каол нямаше намерение да я поправя.

Тя свали ръце от лицето си и погледна към тялото му, скрито под завивките.

– Ще те оправим. Ще отидем в Южния континент и ще ги принудим да те излекуват. Виждала съм какви чудеса сътворяват и съм сигурна, че ще ти помогнат. А...

Той се пресегна за ръката ù.

– Несрин.

– А и вече си лорд – продължи тя, клатейки глава. – И преди беше лорд, но... вече си дясната ръка на краля. Знам, че е... знам, че с теб...

– Ще намерим решение – помогна ù Каол.

Тя най-сетне посрещна погледа му.

– Не очаквам нищо от теб...

– Ще измислим нещо. Пък и може да не искаш сакат мъж.

Несрин се отдръпна назад.

– Обиждаш ме, ако наистина смяташ, че съм толкова повърхностна и придирчива.

Той се засмя.

– Към следващото приключение тогава, Несрин Фалик.

85.

Елида не можеше да спре сълзите си, докато вещиците летяха на север. Не я интересуваше, че лети или че смъртта я дебне отвсякъде. Постъпката на Калтейн... Тя не смееше да отвори юмрука си от страх, че камъчето, увито в плат, ще изхвърчи от дланта ù. По залез кацнаха някъде в Оуквалд. И това не я интересуваше. Легна и веднага потъна в дълбок сън, облечена в роклята на Калтейн, стиснала парчето от пелерина в ръката си.

Някой я загърна през нощта, а като се събуди, намери на земята до себе си комплект дрехи – кожен костюм за летене, риза, панталони и ботуши. Вещиците спяха, обградени от уивърните си като със стена от мускули и смърт. Елида отиде до близкото поточе, където съблече роклята си, седна във водата и загледа как течението си играе с двете разхлабени парчета от веригата около глезените ù, докато зъбите ù не затракаха от студ.

Като облече оставените ù дрехи – малко големи, но топли, – пъхна частицата плат и камъчето в един от вътрешните джобове.

Селена Сардотиен.

Никога не бе чувала това име, не знаеше къде да я търси. Но за да се отблагодари на Калтейн...

– Не пилей сълзи по нея – обади се Манон от няколко метра разстояние. В чистите си ръце държеше торба. Явно беше измила кръвта и мръсотията от тях предишната вечер. – Знаеше какво прави и не го правеше заради теб.

Елида избърса лицето си.

– И все пак спаси живота ни... и избави клетите вещици в катакомбите от мъките им.

– Стори го заради себе си. За да се освободи. И имаше пълното право. След онова, което ù причиниха, имаше право да разкъса целия свят на парчета. Вместо това беше срутила една трета от Морат.

Манон не грешеше. Калтейн не я интересуваше дали те бяха успели да избягат от взрива.

– А сега какво?

– Връщаме се в Морат – отвърна просто Манон. – Но без теб.

Елида се опули насреща ù.

– Само до тук можем да те доведем, без да ни заподозрат в нещо – обясни вещицата. – Като се върнем, ако чичо ти е оцелял, ще му кажа, че навярно си загинала с другите в подземието.

Взривът бе заличил всички доказателства за онова, което Манон и Тринадесетте ù бяха извършили, за да измъкнат Елида от тъмницата.

Но ако останеше тук... съвсем сама в широкия, жесток свят...

– Къде да отида? – прошепна Елида. Обграждаха ги необятни гори и хълмове. – Не мога да... не мога да чета, а и нямам карта.

– Върви където щеш, но ако бях на твое място, бих тръгнала на север през гората. Стой настрана от планините. Продължавай напред, докато не достигнеш Терасен.

Това не присъстваше в плановете ù.

– Но... кралят... Върнън...

– Кралят на Адарлан е мъртъв – обяви Манон. Светът спря край нея. – Елин Галантиус го уби и разруши стъкления му дворец.

Елида покри устата си с ръка и заклати глава. Елин... Елин...

– Помогнал ù е принц Едион Ашривер – допълни Манон.

Елида зарида.

– Освен това се носят слухове, че лорд Рен Олсбрук е станал бунтовник и живее някъде на север.

Елида зарови лице в дланите си. И усети здрава ръка с железни нокти върху рамото си.

Колеблив допир.

– Надежда – прошепна Манон.

Елида свали ръцете си, за да я погледне. Вещицата я посрещна с усмивка – съвсем лека, но нежна и красива. Елида се зачуди дали Манон знаеше, че се усмихва.

Терасен...

– Ще става още по-страшно, нали? – попита Елида.

Манон кимна едва забележимо.

Все още можеше да избяга на юг – далеч, далеч от всичко. Върнън я смяташе за мъртва, така че никой нямаше да я потърси. Но Елин беше жива. И силна. И май бе дошло време да остави мечтите за бягство. Да намери Селена Сардотиен в името на Калтейн и на нейния дар, на момичетата като тях, заключени в кули, беззащитни и забравени.

Но Манон не я бе забравила.

Не – нямаше да бяга повече.

– Върви на север, Елида – повтори Манон, сякаш прочела решението в очите ù, и ù подаде торбата. – Сега са в Рифтхолд, но едва ли ще се задържат там. Стигни до Терасен и се покрий. Стой настрана от големи пътища и странноприемници. В торбата има пари, но те съветвам да ги използваш разумно. Лъжи и кради, ако трябва, но стигни до Терасен. Кралицата ти ще е там. На твое място не бих ù споделила какви са корените на майка ти.

Елида преметната торбата през рамо.

– Май не е толкова ужасно във вените ти да тече кръвта на Черноклюните – рече тихо.

Златистите очи се присвиха насреща ù.

– Не – отвърна Манон. – Не е.

– Как да ти се отблагодаря?

– Дължах услуга някому – отговори вещицата и поклати глава, когато Елида отвори уста да попита нещо.

Манон ù даде три кинжала – първия пъхна в единия ù ботуш, втория скъта в торбата ù, а третия прибра в ножницата на хълбока ù. Накрая я накара да свали ботушите си, за да разкрие натиканите в тях остатъци от оковите ù. Извади малък шперц от джоба си и отключи широките железни пръстени около глезените ù. Хладен, мек ветрец погали голата ù кожа и Елида прехапа устна, за да спре сълзите си. След миг нахлузи отново ботушите.

В гората уивърните се прозяваха и ръмжаха сънено, а Тринадесетте се смееха. Манон надникна към тях и бледата усмивка се завърна на лицето ù. Като погледна отново Елида, наследницата на вещерския клан на Черноклюните каза:

– Когато се разрази войната, а това е неминуемо, ако Перингтън е оцелял, се надявай да не ме виждаш отново, Елида Локан.

– Въпреки всичко – каза Елида – се надявам да те видя отново.

И се поклони на Водачката на Крилото.

За нейна огромна изненада Манон ù отвърна със същото.

– На север – рече вещицата и Елида предположи, че по-красноречиво сбогуване не може да очаква.

– На север – повтори Елида и тръгна към гората.

След няколко минути Оуквалд я погълна напълно, заглушавайки звуците на вещиците и уивърните им.

Тя стисна презрамките на торбата си и продължи напред.

Внезапно животните се умълчаха, а листата зашумоляха. След миг тринадесет гигантски сенки прелетяха над главата ù. Една от тях – най-дребната – закръжи в кръг над нея... сякаш за сбогом.

Елида не знаеше дали Абраксос вижда през гъстите корони на дърветата, но въпреки това вдигна ръка да му помаха. Отвърна ù радостен, пронизителен рев и сянката изчезна.

На север.

Към Терасен. Бе дошло време за битка, не за бягство.

Към Елин, Рен и Едион – натрупали опит, силни и живи.

Нямаше представа колко път я чакаше, но щеше да го извърви. Без да поглежда назад. Крачейки през кипящата от живот гора, Елида притисна длан към вътрешния джоб на кожения си жакет и усети твърдата изпъкналост в него. Помоли се на Анийт за мъдрост и закрила и можеше да се закълне, че усети топла милувка по челото си, която я накара да изправи гръбнак и да вдигне брадичка.

Така започна дългото ù пътешествие до дома.

86.

– Това са последните ти дрехи – обяви Лизандра, побутвайки с крак сандъка, който един от слугите току-що беше донесъл. – А си мислех, че аз съм пристрастена към парцалките. Никога нищо ли не изхвърляш?

Елин ù се оплези от кадифеното канапе в центъра на огромния дрешник.

– Благодаря ти, че си ги взела всичките – подхвърли после.

Нямаше смисъл да разопакова дрехите, които Лизандра беше донесла от старото ù жилище, също както нямаше смисъл да се връща там. А и не смееше да остави Дориан. Макар че най-сетне беше успяла да го изкара от онази стая.

Приятелят ù изглеждаше като труп, особено със светлата линия около златистата му шия. И това не я учудваше.

Беше го изчакала пред стаята на Каол. Когато чу гласа на капитана и успя да овладее сълзите на облекчение, които заплашваха да рукнат по лицето ù, извика Несрин. След като Дориан излезе от стаята и усмивката му посърна при вида ù, Елин го отведе в спалнята му и остана с него дълго време.

Чувството за вина щеше да е не по-леко бреме за новия крал от скръбта му.

Лизандра сложи ръце на хълбоците си.

– Да имаш други задачи за мен, преди да тръгна към Еванджелин утре?

Елин ù беше безкрайно задължена, но...

Тя извади малка кутийка от джоба си.

– Само още една – отвърна и ù подаде кутийката. – Сигурно по-късно ще ти се прииска да ме убиеш заради това. Но като начало просто кажи „да“.

– Предлагаш ми брак? Колко неочаквано.

Лизандра взе кутийката, но не я отвори.

Елин махна с ръка. Сърцето ù препускаше лудо.

– Ох, просто я отвори.

Лизандра вдигна капачето с мнителна гримаса, а като видя пръстена вътре, килна учудено глава – типично котешко движение.

– Наистина ли ми предлагаш брак, Елин Галантиус?

Елин впери очи в нейните.

– На север има едно парче плодородна земя, която някога принадлежеше на семейство Алсбрук. Едион ме уведоми, че те вече не я използвали и седяла безстопанствена от известно време. – Елин сви рамене. – Една стопанка ще ù се отрази добре.

Лицето на Лизандра пребледня.

– Какво?

– Гъмжи от призрачни леопарди, затова и гравюрата на пръстена е такава. Но предполагам, че ако някой е способен да се справи с тях, това си ти.

Ръцете на Лизандра затрепериха.

– Ами... ами ключето над леопарда?

– То ще ти напомня кой държи свободата ти. Само ти.

Лизандра покри устата си с длан, загледана в пръстена, после вдигна очи към Елин.

– Да не си полудяла?

– Повечето хора смятат така. Но тъй като семейство Алсбрук официално се е отказало от земята, имам право да те провъзглася за нейна стопанка. А Еванджелин – за твоя наследница, стига да си съгласна.

Приятелката ù като че ли нямаше други планове за бъдещето, освен да вземе Еванджелин. Не беше молила да тръгне с тях, да започне нов живот на ново място, в ново кралство. Елин се надяваше, че иска да е с тях в Терасен, но...Лизандра седна на дебелия килим, вперила очи в пръстена.

– Знам, че по имота ще има много работа...

– Не го заслужавам. Никой никога няма да иска да служи точно на мен. Народът ти ще те упреква, задето го поверяваш на една куртизанка.

Елин също седна на земята, опряла коляно до приятелката си, и взе кутийката от разтрепераните ù ръце. Извади златния пръстен, който бе поръчала още преди седмици. Тази сутрин двамата с Роуан се измъкнаха да го вземат от бижутера, както и истинския Ключ на Уирда от скривалището ù.

– Никой не го заслужава повече от теб – увери я Елин, грабна ръката ù и ù сложи пръстена. – И на никого другиго нямам повече вяра да пази гърба ми. Ако народът ми не оценява жена, прекарала години в робство, за да спаси едно дете, и бранила ме най-неустрашимо, значи, не е мой народ. И може да върви по дяволите.

Лизандра прокара пръст по емблемата, измислена от Елин.

– Как се нарича земята?

– Нямам представа – отвърна тя. – Лизандрия звучи добре. Лизандриум също.

Или пък Лизандраландия.

Приятелката ù се пулеше насреща ù.

– Наистина си полудяла.

– Е, приемаш ли я?

– Нямам никакъв опит в управлението на земи, нито в благородническите дела.

– Аз пък нямам никакъв опит в управляването на кралство. Ще се учим заедно. – Хвърли ù съзаклятническа усмивка. – Е, съгласна ли си?

Лизандра погледа пръстена, после вдигна очи към нея и я прегърна силно. Елин прие реакцията ù за положителен отговор. Тъпата болка в тялото ù я накара да сбърчи чело, но не пусна приятелката си.

– Добре дошла в кралския двор, милейди.

Тази вечер Елин искаше единствено да се зарови в леглото, за предпочитане с Роуан до себе си. Но докато приключваха с вечерята, първата им като истинско кралско семейство, на вратата се почука. Едион я отвори, още преди Елин да остави вилицата си на масата.

Върна се с Дориан, който огледа всички присъстващи и каза:

– Исках да проверя дали сте се нахранили...

Елин посочи с вилица към празното място до Лизандра.

– Заповядай при нас.

– Не искам да се натрапвам.

– Сложи си задника на оня стол – заповяда тя на новия крал на Адарлан.

Същата сутрин беше подписал указ, по чиято сила освобождаваше всички завоювани кралства от адарланска власт. Направи го пред нейните очи, докато Едион стискаше здраво ръката ù. Искаше ù се и Нехемия да можеше да го види. Дориан седна на масата с лека искрица на веселост в изтерзаните си сапфирени очи. Елин отново го представи на Роуан, който сведе глава в поклон, по-дълбок, отколкото бе очаквала. После го запозна с Лизандра, като му обясни коя е и какво бе направила за Елин и за свитата ù.

Едион ги наблюдаваше с безизразно лице и стиснати устни. Погледите им се срещнаха. Всички отново се събираха след цели десет години, но вече не като деца, а като владетели. Цели десет години, а още бяха приятели, независимо от унищожителните сили, нахлули в живота им.

Елин се взря в зрънцето надежда, поникнало в трапезарията на двореца, и вдигна чаша.

– Да пием за един нов свят – каза кралицата на Терасен.

Кралят на Адарлан вдигна своята чаша и някъде там, сред необятните сенки в очите му, сякаш проблесна живец.

– За свободата.

87.

Херцогът беше жив. Върнън също.

Взривът отнесе една трета от Морат заедно с голям брой стражи и слуги, както и две вещерски сестринства и Елида Локан. Голяма загуба, но не толкова съкрушителна, колкото можеше да бъде. Манон проля три капки от кръвта си в знак на благодарност към Триликата богиня, задето повечето от сестринствата бяха на обучение извън Крепостта онзи ден.

Сега стоеше в съвещателната зала на херцога, сключила ръце зад гърба си, докато Перингтън беснееше. Огромно поражение... не спираше да се гневи той пред мъжете около масата – военачалници и съветници. Щяха да са нужни месеци да закърпят Морат, а тъй като и много от провизиите им бяха унищожени, трябваше да отложат плановете си.

Слугите денонощно прехвърляха камъните, затрупали катакомбите – Манон знаеше, че издирват тялото на жена, която се бе превърнала в пепел, и парчето камък, скрито под кожата ù. Не беше споделила дори с Тринадесетте си кой го носеше на север в момента.

– Водачке на Крилото – кресна херцогът и Манон извърна лениво очи към него. – Баба ти пристига след две седмици. Искам вещиците ти да са подготвени за последните военни планове.

Тя кимна.

– Както заповядаш.

Война. Щеше да има война, защото дори сега, когато Дориан Хавилиард беше крал, херцогът нямаше намерение да се отказва, не и с такава армия зад гърба си. Веднага щом издигнеше онези вещерски кули и намереше нов източник на огън от сенки, Елин Галантиус и силите ù щяха да бъдат заличени.

Манон тайно се надяваше Елида да не присъства на бойното поле. Срещата приключи бързо, а Манон спря при Върнън на път към вратата. Сложи ръка на рамото му, впивайки нокти в кожата му, и той изскимтя от болка. После доближи железните си зъби до ухото му.

– Не си въобразявай, лорде, че само защото е мъртва, ще забравя какво опита да ù причиниш.

Върнън пребледня.

– Нищо не можеш да ми направиш.

Манон заби ноктите си още по-надълбоко.

– Така е, не мога – измърка тя в ухото му. – Но Елин Галантиус е жива. И подочух, че имала да урежда сметки с вас.

Тя прибра ноктите си и стисна рамото му, докато зелената му туника не се напои с кръв, сетне излезе от стаята.

– Какво следва? – попита Астерин, докато оглеждаха новото гнездо, което си бяха присвоили от едно от по-нисшите сестринства. – Чакаме баба ти да дойде и се впускаме във войната му?

Манон отправи поглед към пепеливото небе отвъд открития свод.

– Засега ще останем тук. Ще изчакаме баба ми да докара кулите.

Не знаеше как ще постъпи, като види Майка Черноклюна. Погледна косо Втората си.

– Твоят ловец... Как е умрял?

Очите на Астерин просветнаха. След кратко мълчание отвърна:

– Беше стар... много стар. Мисля, че един ден е отишъл в гората, легнал е някъде и повече не се е върнал. Поне ми се струва, че така би му харесало. Така и не намерих тялото му.

Но го беше търсила.

– Какво беше чувството? – попита тихо Манон. – Да обичаш?

Защото наистина бе обичала – навярно само тя от всички вещици от клана Железни зъби бе вкусила любовта.

– Като да умираш по малко всеки ден. Но и да си истински жив. Радост, толкова пълна, че граничеше с болка. Унищожи ме и ме погуби... и ме възроди отново.

Мразех я, защото знаех, че не мога да ù избягам и ще ме промени завинаги. А дъщеричката ми... и нея обичах. Обичах я толкова, че не мога да ти опиша дори... но по-силно чувство не съм изпитвала никога. По-силно от гнева, от страстта, от магията. – По устните ù разцъфна нежна усмивка. – Изненадвам се, че още не си ме погнала с речта за сляпото подчинение, дисциплината и жестокостта.

Превърнали са ви в чудовища.

– Нещата се променят – отвърна Манон.

– Радвам се – рече Астерин. – Все пак сме безсмъртни. Ако всичко си стои същото, ще умрем от скука.

Манон вдигна вежди, а Втората ù се усмихна широко.

Манон поклати глава и отвърна на усмивката ù.

88.

Когато часовникът удари дванадесет, Роуан кръжеше над двореца, който призори щяха да напуснат, а Елин реши да посети за последно гробницата на Елена.

Но така и не успя. Взривът беше предизвикал срутване точно пред входа ù. Петнадесет минути търси начин да влезе, използвайки и ръцете, и магията си, но без успех. Молеше се поне Морт да е оцелял, макар и нещо да ù подсказваше, че чукалото с форма на череп би посрещнало с радост края на странното си, безсмъртно съществувание.

Валги не бяха останали нито в канализацията на Рифтхолд, нито в тунелите и катакомбите под двореца, сякаш бяха избягали след смъртта на краля. Поне за момента градът беше в безопасност.

Елин излезе от тайния проход, изтупвайки праха от дрехите си.

– Толкова шум вдигате, че направо не е за вярване.

Елфическият ù слух беше доловил присъствието им още преди минути. Дориан и Каол седяха пред камината ù, а капитанът се разполагаше в специален стол с колела.

Кралят погледна заострените ù уши, удължените ù кучешки зъби и вдигна вежди.

– Изглеждате добре, Ваше Величество.

Явно не беше забелязал вида ù онзи ден на стъкления мост, а оттогава ходеше в човешки образ. Тя му отвърна с усмивка. Каол обърна глава към нея. Лицето му беше изпито, но в очите му проблясваше решимост. Надежда. Нямаше да позволи на травмата да го надвие.

– Винаги изглеждам добре – изтъкна Елин и се пльосна в креслото пред това на Дориан.

– Намери ли нещо интересно? – попита Каол.

Тя поклати глава.

– Реших все пак да надникна за последно. Заради доброто старо време.

И може би да отхапе главата на Елена. След като получеше отговори на всичките си въпроси. Но от древната кралица нямаше и следа.

Тримата се спогледаха и помежду им се спусна тишина.

Гърлото на Елин пламна, затова се обърна към Каол.

– Като се има предвид, че Майев и Перингтън ни дишат във врата, вероятно съвсем скоро ще ни потрябват съюзници, особено ако моратската им армия ни попречи да влезем в Ейлве. Една съюзническа войска от Южния континент може да прекоси Тясно море само за няколко дни и да ни даде опора, като притисне Перингтън от юг, докато ние нападаме от север. – Тя скръсти ръце. – Затова те назначавам за официален посланик на Терасен. Не ме е грижа какво мисли Дориан. Сприятели се с кралското семейство, ухажвай ги, целувай им задниците, направи каквото трябва. Но този съюз ни е нужен.

Каол погледна въпросително Дориан. Кралят кимна едва забележимо.

– Ще се постарая. – На по-добър отговор не можеше да се надява. Каол бръкна в джоба на туниката си и ù хвърли Окото на Елена. Тя го хвана с една ръка.

Металът беше изкривен, но синият камък си стоеше на мястото. – Благодаря ти – добави дрезгаво той.

– Носил го е месеци наред – обади се Дориан, докато Елин прибираше амулета в джоба си, – а нито веднъж не се е задействал, дори в опасност. Защо точно сега?

Гърлото ù се стегна.

– Безстрашие – отвърна тя. – Елена ми каза, че безстрашието е рядкост... и трябвало да се доверя на своето. Когато Каол е избрал да... – Не можа да изрече думите. Затова опита отново. – Мисля, че безстрашието го е спасило, съживило е амулета.

Рискована игра, и то глупава, но беше подействала.

– Ето докъде ни доведе съдбата – рече умислено Дориан.

– До края на пътя – поусмихна се Елин.

– Не – обади се Каол с бледа, колеблива усмивка. – До началото на следващия.

На следващата сутрин Елин стоеше облегната на сивата си кобила в двора на замъка и се прозяваше.

След като Дориан и Каол си тръгнаха миналата вечер, Лизандра влезе в стаята ù и припадна на леглото, без да ù обясни какво е правила преди това. И тъй като веднага изпадна в несвяст, Елин просто легна до нея. Не знаеше къде е замръкнал Роуан, но нямаше да се изненада, ако погледнеше през прозореца и видеше белоопашат ястреб на парапета на терасата си.

Призори Едион влетя през вратата и им се развика, че не били готови за тръгване – за пътешествието към дома. Лизандра се преобрази в призрачен леопард и го изгони от стаята. А после, без да си връща човешкия облик, отново се просна в леглото до Елин. Успяха да поспят още тридесетина минути, преди Едион да се върне и да ги залее с кофа вода.

Имаше късмет, че отърва кожата.

Но беше прав, нямаха причина да се бавят. Не и при положение че ги чакаше толкова работа на север, толкова планиране, подготвяне и обмисляне. Щяха да пътуват до смрачаване до вилата на семейство Фалик, откъдето щяха да вземат Еванджелин и да продължат на север, чак до Терасен, ако всичко минеше нормално.

Терасен.

Елин си отиваше у дома.

Стомахът ù се свиваше от страх и тревога, но покрай тях пърхаше и радост. Бързо се стегнаха за път. Оставаше само сбогуването. Състоянието на Каол му пречеше да слезе по стълбите, затова Елин се промъкна в стаята му, където намери Едион, Роуан и Лизандра да си приказват с двама им с Несрин. Когато и четиримата излязоха от стаята, капитанът просто стисна ръката на Елин с думите:

– Може ли да видя?

Тя веднага разбра за какво говори и протегна ръце напред.

Вълнички и дъги, и цветя от червен и златист огън затанцуваха из стаята му, ярки, великолепни и изящни.

Когато пламъците угаснаха, очите на Каол сияеха в сребристо.

– Прекрасно е – промълви той.

Тя само му се усмихна и остави огнена роза на нощното му шкафче, където щеше да гори без топлина, докато не се отдалечеше прекалено.

Остави подарък и за Несрин, която бяха извикали по работа. Стрелата от чисто злато, която ù бяха връчили миналата Юледа като благословия от Деанна, нейната предшественица. Струваше ù се, че изкусен стрелец като Несрин щеше да оцени стрелата повече от нея самата.

– Трябва ли ви друго? Още храна? – попита Дориан, спирайки до Елин.

Роуан, Едион и Лизандра вече яхваха конете си. Носеха малко багаж, само най-необходимото. Главно оръжия, включително Дамарис, който Каол беше дал на Едион, тъй като настояваше древният меч да остане на континента. Другите им притежания щяха да пристигнат с керван в Терасен.

– Предполагам, че спътниците ми ще се надпреварват кой ще улови повече дивеч – отвърна Елин.

Дориан се засмя. Помежду им се спусна кратка тишина, докато Елин не изцъка с език.

– Носиш същата туника, с която беше и преди няколко дни. Май никога не съм те виждала да обличаш една дреха два пъти. Сапфирените му очи просветнаха.

– В момента си имам по-важни грижи.

– Ще... ще се справиш ли?

– Имам ли избор?

Тя докосна ръката му.

– Ако се нуждаеш от нещо, изпрати ни вест. Ще ни трябват няколко седмици да стигнем до Оринт, но... все пак магията се завърна, така че несъмнено ще намериш вестоносец, който да ни настигне бързо.

– Благодарение на теб и приятелите ти.

Тя надникна през рамо към тях. И тримата се преструваха, че не подслушват разговора им.

– Благодарение на всички ни – поправи го тихо. – На теб включително.

Дориан отправи поглед към града и хълмистото подножие на планината отвъд него.

– Ако преди девет месеца ме беше попитала дали... – Той поклати глава. – Толкова неща се промениха.

– И ще продължават да се променят – увери го тя, стисвайки ръката му. – Но...

Има и такива, които ще останат непроменени. Винаги ще съм до теб.

Той преглътна сухо.

– Иска ми се да можех да я видя за последно. Да ù кажа... да ù кажа какво чувствам.

– Тя знае – успокои го Елин. В очите ù запариха сълзи.

– Ще ми липсваш – рече Дориан. – А и се съмнявам следващата ни среща да е в толкова… цивилизована обстановка. – Елин опита да не мисли за това. Той посочи с ръка свитата ù. – Не им вгорчавай живота. Просто искат да ти помогнат.

Тя се усмихна. За нейна изненада кралят отвърна на усмивката ù.

– Ако попаднеш на някоя хубава книга, изпрати ми я – каза му.

– Същото важи и за теб.

Елин го прегърна за сбогом.

– Благодаря ти... за всичко – прошепна.

Дориан я притисна към себе си и отстъпи назад. Елин яхна кобилата си и я подкара напред към черния жребец на Роуан. Застана до него и елфическият принц посрещна погледа ù. Добре ли си?

Тя кимна. Не смятах, че сбогуването ще е толкова трудно. А като знам какво ни предстои... Ще го преодолеем заедно. По един или друг начин. Елин протегна ръка и хвана здраво неговата. Двамата тръгнаха със сключени ръце по чакълената пътека, минаха през свода в стъклената стена и продължиха напред по градските улици, където хората спираха да ги погледат и шушукаха разпалено. Но докато яздеха през Рифтхолд, града, който чувстваше и като дом, и като ад, и като спасителен кораб, докато запечатваше в паметта си улици и сгради, лица и магазини, миризми и свежестта на речния ветрец, не видя нито един роб. Не чу нито един камшик.

А като минаваха покрай Кралския театър, до ушите им долетя музика – красива и изящна.

Дориан не знаеше какво го бе събудило. Може би секналата песен на летните насекоми или хладният полъх, който пропълзя в каменната кула, разлюлявайки пердетата. Озареният от лунна светлина часовник показваше три часа сутринта. Градът още спеше.

Дориан стана от леглото и по навик докосна врата си – за всеки случай. Винаги когато се изтръгваше от кошмарите си, му бяха нужни няколко минути да прецени дали наистина е буден, или всичко е било просто сън, както и дали още е заклещен в собственото си тяло, пленник на баща си и на валгския принц. Не беше споделил нито с Елин, нито с Каол за кошмарите си. И донякъде съжаляваше за това.

До ден днешен почти не си спомняше какво се беше случвало, докато носеше нашийника. Беше навършил двадесет, а не помнеше рождения си ден. В паметта му витаеха само откъслечни моменти, всичките изпълнени с ужас и болка. Опитваше да не мисли за това. Така или иначе не искаше да си спомня нищо. Каол и Елин не знаеха и това.

Кралицата и шумната ù свита вече му липсваха. Сега дворецът му се струваше твърде голям, твърде тих. А и Каол заминаваше след два дни. Дори не му се мислеше какво ще е чувството да остане и без най-близкия си приятел. Дориан тръгна към балкона. Имаше нужда да усети речния полъх по лицето си, да се увери, че всичко това е истина, че е свободен.

Спря бос върху студения каменен под, отвори вратите и загледа опустошението наоколо. Негово дело. Въздъхна тежко и обърна очи към стъклената стена, проблясваща на лунната светлина.

Отгоре ù бе кацнала гигантска сянка. Дориан замръзна. Не сянка, а грамаден звяр. Беше вкопчил хищни нокти в ръба на стената, а огромните му криле, прибрани плътно до тялото му, блестяха слабо под сиянието на пълната луна. Проблясваха като бялата коса на ездачката му. Дори от това разстояние той знаеше, че гледа право в него, докато косата ù се вееше на една страна като ивица лунна светлина, грабната от речния полъх.

Дориан вдигна едната си ръка за поздрав, а с другата докосна врата си. Нашийника го нямаше. Ездачката се приведе напред върху седлото и прошепна нещо на звяра си. Той разгърна внушителните си, лъскави криле и скочи във въздуха. Всеки размах запращаше глух, тътнещ повей към него. Съществото се издигна нависоко и косата на ездачката се разля зад нея като бляскава магия, а накрая се изгубиха в нощта и Дориан спря да чува пърпоренето на крила. Никой не вдигна тревога. Сякаш светът бе извърнал очи за няколкото мига, в които погледите им се срещнаха. В мрака на спомените му, сред болката и отчаянието, и ужаса, които се мъчеше да забрави, отекна едно име.

Манон Черноклюна плаваше в звездното нощно небе. Под себе си усещаше топлото, пъргаво тяло на Абраксос, а над нея грееше ярката луна, пълната утроба на Майката. Не знаеше какво я накара да отлети до двореца и защо изпитваше такова любопитство.

Но видя принца без нашийник около врата му.

И той ù махна с ръка за поздрав, сякаш за да ù каже: Помня те.

Ветровете измениха посоката си и Абраксос се пусна по тях, издигайки се още по-нависоко в небето. Притъмнялото кралство под тях се размиваше от скоростта му.

Променливи ветрове – за един променящ се свят.

Може би и Тринадесетте се променяха. И тя самата.

Още не знаеше какво им носи промяната.

Но Манон се надяваше да е за добро.

Надяваше се.

89.

Три седмици яздиха право на север, избягвайки главните пътища и селата. Нямаше смисъл да обявяват, че Елин се завръща в Терасен. Не и докато не видеше кралството с очите си и не разбереше какво я чака – както в неговите граници, така и откъм Морат. Не и докато не намереше сигурно скривалище за великото, ужасно нещо в дисагите си. Благодарение на магията никой не усещаше Ключа на Уирда. Но Роуан често поглеждаше към дисагите ù и килваше въпросително глава. Всеки път Елин го уверяваше безмълвно, че е добре и че не се чувства странно в близост до амулета. И до Окото на Елена, което отново бе окачила на врата си. Питаше се дали Лоркан наистина е тръгнал да издирва втория и третия Ключ, навярно към мястото, където Перингтън – Ераван – ги бе държал през цялото време. Ако можеше да се вярва на краля.

Имаше чувството, че Лоркан ще започне с Морат. И се молеше елфическият воин да се пребори с всички трудности, които го очакваха, и да възтържествува. Така несъмнено щеше да улесни живота ù. Макар и един ден да се върнеше, за да срита задника ù, задето го беше измамила.

Колкото повече напредваха на север, толкова по-хладовити ставаха летните дни. Еванджелин се справяше похвално и нито веднъж не се оплака, че трябва да спи на постелка на земята. Напротив, с радост се гушкаше с Лапичка, новата ù пазителка и предана приятелка.

Лизандра реши да изпробва способностите си по време на пътешествието – летеше с Роуан или тичаше с Лапичка, преобразена в красиво черно куче, а понякога прекарваше дни наред като призрачен леопард и нападаше Едион, когато принцът най-малко очакваше.

Три седмици уморителен път, но и три от най-щастливите седмици в живота на Елин. Е, от време на време ù се приискваше с Роуан да останат насаме особено когато я гледаше с онзи възпламеняващ поглед. Понякога, ако наоколо нямаше никого, Роуан се прокрадваше зад гърба ù и погъделичкваше врата ù с нос или захапваше нежно ухото ù, или просто я прегръщаше силно и вдишваше аромата ù.

Една нощ – само една проклета нощ с него ù стигаше.

Но не смееха да пренощуват в някоя странноприемница, затова Елин беше принудена да сдържа пламъка си и да търпи тихите подигравки на Лизандра. Пътят им ставаше все по-стръмен и хълмист и светът се обгръщаше в още по-тучна, яркозелена растителност, прошарена с назъбени гранитни скали. Един ден, когато слънцето току-що бе изпълзяло иззад хоризонта, Елин вървеше до коня си, за да не се налага да носи и нея по един особено стръмен хълм. Вече беше закусила два пъти, потеше се обилно и се чувстваше мръсна. А това не помагаше на настроението ù. Оказваше се, че огнената магия им служи доста добре – топлеше ги в хладните нощи, помагаше им да разпалят огньовете си и да кипнат вода. Можеше да убие човек за една голяма вана, в която да се кисне с часове, но глезотиите трябваше да почакат.

– Отвъд този хълм е – обади се Едион от лявата ù страна.

– Кое? – попита го тя, метна небрежно огризката от ябълката си и най-случайно уцели преобразената в гарван Лизандра, която изграчи възмутено. – Извинявай – викна ù.

Лизандра гракна отново и се издигна към небето. Лапичка залая радостно по нея, докато Еванджелин се кискаше върху дългокосместото си пони. Едион посочи билото пред тях.

– Ще видиш.

Елин погледна към Роуан, който цяла сутрин бе летял пред тях като белоопашат ястреб. Сега вървеше до нея, водейки черния си жребец. Той вдигна вежди в отговор на безмълвния ù въпрос. Няма да ти кажа. Тя го изгледа свирепо. Хвърчаща гад.

Роуан се ухили. А Елин се зае да изчислява от колко време вървяха и...

Изкачиха се до билото на хълма и спряха. Елин пусна повода на кобилата си и пристъпи колебливо напред в меката смарагдова трева.

Едион докосна рамото ù.

– Добре дошла у дома, Елин.

Пред очите ù се простираше земя на величествени планини – Еленови рога, осеяна с долинки, реки и хълмове. Земя на необуздана, дива красота.

Терасен.

Земя с аромат на заснежени борове... Как досега не бе осъзнала, че Роуан ù ухае на Терасен, на дома? Той я доближи и пророни:

– Имам чувството, че цял живот съм търсил това място.

И наистина – с буйните ветрове, фучащи волно между сивите зъбери на Еленови рога, с гъстата зеленина на Оуквалдския лес отляво, с реките и долините, ширнали се към внушителните планини на север – Терасен беше същински рай за един ястреб. Рай за нея.

– Натам. – Едион посочи един малък, загладен от стихиите гранитен камък, по чието сиво тяло бяха издълбани спирали и завъртулки. – Подминем ли онзи камък, сме на терасенска територия.

Като насън Елин тръгна към камъка, отправяйки тиха благодарствена песен към Мала, носителката на огъня, задето я бе довела до това място, до този момент.

Прокара ръка по грубата му, затоплена от слънцето повърхност и тя сякаш ù отвърна с гъделичкащ поздрав.

После пристъпи отвъд камъка.

Елин Ашривер Галантиус най-сетне си беше у дома.

БЛАГОДАРНОСТИ

Май вече е общоизвестно, че не би ме имало без моята близначка по душа, съпилот на „Джейгър“ и посестрима в занаята Сюзан Денард. Суз, ти си светлината ми в мрака. Вдъхновяваш ме да бъда не само по-добър писател, но и по-добър човек. Приятелството ти ми дава сила, смелост и надежда. Каквото и да се случи, каквото и да ме чака отвъд ъгъла, знам, че мога да го преодолея и да възтържествувам, защото ти си до мен. А по-велика магия от това не съществува. Изгарям от желание да покорим вечността като величествени тигрици вампирки.

На любимата ми сестра по оръжие и ценителка на всичко диво и хамелеонско Алекс Бракен: как да ти се отблагодаря, задето прочете тази книга (и всичките ми останали) толкова пъти? И за безбройните имейли и обеди/питиета/вечери, и задето вечно ми пазиш гърба? Не мисля, че без теб бих извлякла такова удоволствие от приключенията си дотук – и че бих оцеляла без мъдростта, добрината и великодушието ти. Вдигам тост за сцените с неоснователно присъствие на полуголи симпатяги.

Книгите ми нямаше да съществуват (нито пък аз!) без трудолюбивите ми, страхотни екипи от Литературна агенция „Лора Дейл“, „Си Ей Ей“ и „Блумсбъри“. Затова изказвам вечната си любов и благодарност към Тамар Ридзински, Кат Ондър, Маргарет Милър, Джон Касир, Синди Лох, Кристина Гилбърт, Каси Хоумър, Ребека, Макнели, Натали Хамилтън, Лора Дейл, Катлийн Фарар, Ема Хопкин, Иън Ламб, Ема Брадшоу, Лизи Мейсън, Соня Палмисано, Ерика Бармаш, Емили Ритър, Грейс Ули, Чарли Хейнс, Кортни Грифин, Ник Томас, Алис Григ, Елиз Бърнс, Джени Колинс, Линет Ким, Бет Елър, Кери Джонсън и неуморния, прекрасен екип по защита на авторските права в чужбина.

На съпруга ми Джош: всеки ден с теб е безценен дар и чисто щастие. Голяма късметлийка съм, че имам толкова любящ, забавен и невероятен приятел, с когото да пътешестваме из целия свят. Пожелавам си още много, много години с теб.

На Ани, позната още като най-страхотното куче на света: извинявай, че без да искам изядох всичката ти пуешка пастърма. Да забравим случая. (Освен това да знаеш, че винаги ще те обичам. А сега хайде да се погушкаме.) На невероятните ми родители: благодаря ви, че ми четохте толкова много вълшебни приказки – и задето нито веднъж не ми казахте, че съм прекалено голяма да вярвам в магията. Тези книги съществуват благодарение на вас. На семейството ми: признателна съм ви за безусловната любов и подкрепа. На Тринадесетте на Маас: приятели, фантастични сте! Страшно съм ви благодарна за подкрепата и ентусиазма и за това, че разнесохте поредицата ми по целия свят. На Луис Анг, Елена Ип, Джейми Милър, Алекса Сантяго, Ким Подлесник, Дамарис Кардинали и Никола Уилкинсън: всичките сте неописуемо отзивчиви и прекрасни – благодаря ви за усърдния труд!

На Ерин Бауман, Дон Крокос, Дженифър Л. Арментраут, Кристина Хобс и Лорън Билингс: вие сте най-добрите. Сериозно говоря. Върхът сте. Всеки божи ден благодаря на вселената, че ме е благословила с толкова талантливи, забавни, предани и неповторими приятели.

И на всичките ми читатели: думите в английския език не ми стигат да опиша признателността си към вас. За мен е такава чест да ви срещам по събитията из цял свят и да общувам с толкова много от вас онлайн. Думите, творбите и музиката ви ми вдъхват сили да продължа напред. Благодаря ви, благодаря ви, благодаря ви за всичко.

За финал искам да благодаря на невероятните читатели, които ми помогнаха в създаването на трейлъра за „Огнена наследница“:

Абигейл Айзък, Ейша Морси, Аманда Кларити, Аманда Ридаг, Ейми Керси, Аналис Дженсън, Андреа Изабел Мунгуя Санчез, Ана Вогл, Бека Фаулър, Берес Джудит, Бранън Тайсън, Бронуен Фрейзър, Клеър Уолш, Криси Уд, Елена Мишчански, Елена Найблом, Ема Ричардсън, Гераку Иота, Изабел Койн, Изабела Гузи-Киркден, Джасмин Чау, Кристен Уилямс, Лора Пол, Линеа Гиър, Наталия Джагилска, Пейдж Фърт, Ребека Андрейд, Ребека Хийт, Сузана Томпсън, Тарин Камерън и Вера Рулоф.