Костите на Мерлин

XXVIII

Нито Бран, нито аз разбирахме какво ще стане, щом напуснахме крепостта на Моргана. Но не мина и час, и армията, предвождана от Мордред и Комор, пристигна при замъка и връхлетя яростно върху защитниците му.

Никой сред онази войска не забеляза, че ни няма — нито мен, нито Бран. Нито пък знаеха, че неотдавна сме били под покрива на Моргана — пък не ги беше и грижа. Аз, един-единствен викинг, нищо не струвах според сметките на Мордред, а със сигурност той би оценил чифт каруци, натоварени с певци и артисти наред с инструментите им за струващи по-малко и от нищо. (Прокълнатия, какъвто си беше, без съмнение все още от време на време си мечтаеше как ще одере жив горкия комедиант, посмял да го обиди; но той съзнаваше, че неговите фантазии нямаха никакво значение за Мордред — а тук наред с духа на Вотан командваше Мордред.)

Вярвам, че малката групичка комедианти бе доволна, че отново им правя компания. Или поне повечето от тях — мисля, че повторното ми появяване бе разстроило Джандрий. Но макар и присъствието ми да създаваше проблеми, всички от трупата на Бран ме познаваха като здрав и силен защитник, що се отнася до определен вид трудности.

Когато след няколко часа спряхме, за да починат воловете, използвах възможността да огледам хубавичко Трона на риска, който караха във втората каруца на Бран, покрит със свободно висящо, избеляло одеяло. Когато отметнах покривалото, ми се стори, че столът под него изглежда съвсем обикновен — или поне не по-различен от другите резбовани столове, обкръжаващи кръглата маса в имението на Мерлин — сред орнаментите забелязах няколко дракона и други фантастични образи.

Докоснах едната от дървените облегалки, но нищо не стана. Погалих полираното дърво. Както обикновено, не можах да доловя присъствието на магия.

Бран бе застанал до мен и също размишляваше над стола.

— Трябва да го занесем обратно на Мерлин — намръщи се той. — Мразя да ме въвличат в игричките, които по-великите от нас си играят помежду си. Но какъв избор имаме, щом те настояват да се включим? — Бран млъкна, после добави: — Мисля, че най-добре ще е да спираме всеки ден или нещо такова и да изнасяме представления, както обикновено. Така хората по-малко ще подозират, че караме нещо крайно необикновено. — После ме погледна и се усмихна. — Разбира се, ти няма да играеш, сър Хакон. Ние ще сме твоите слуги — само твоя свита.

Покрих отново стола, метнах одеялото привидно небрежно, тъкмо както преди, и продължихме. Известно време вървях пеш редом с каруцата, повел коня за поводите. Новите волове наистина бяха млади и силни. Почудих се дали магията на Мерлин създава подобни същества от нищото или само ги подчинява на волята му? Изглеждаха като истински, миришеха като истински, по запотените им гърбове кацаха мухи, съвсем като при всички товарни животни, докато теглеха гладко търкалящите се колела напред с равномерна крачка, почти в тръс, въпреки че сега цялата трупа, или поне повечето от оцелелите й членове, се возеха, а не вървяха пеш. Дори пътищата — или поне онези, по които тръгвахме ние, бяха необичайно гладки и равни, минаваха старателно между хълмовете, за да избягнат изкачванията, и пресичаха реки и потоци само там, където водите течаха мирно и спокойно. Помислих си, че вече няма да се изненадам особено, ако се сблъскаме с тролове или великани, но по пътя ни не се препречваше нищо по-необикновено от крави и пастири.

Вече от часове бяхме изоставили зад гърба си битката край замъка на Моргана и за пръв път спряхме, за да играем в едно селце.

Посещението в замъка на Моргана ме бе навело на много размисли. Въпреки подигравките на дамата идеята, че някой ден мога да бъда коронясан за крал от Мерлин продължаваше да владее въображението ми. А сега си мислех, че е възникнала и възможността самата Моргана някой ден да поиска да стана неин консорт. Не беше ли го казала самата тя?

Докато се опитвах да се подготвя мислено за такова високо положение, разсъждавах, че щом се издигна на власт, не мога да направя нищо по-добро от това да направя Бран свой съветник и говорител. Артистът може и да не беше от по-висок произход от мен, но говореше много по-гладко, отколкото аз някога бих могъл, и бе безкрайно по-добър в разговорите за книги и поезия. Бях го виждал да борави с меч и копие, и докато си мислех, че няма и минута да издържи насреща ми с подобни оръжия — наистина малцина можеха — мнозина воини, не биха могли да се сравняват с него. Притежаваше необходимия хладен ум в разгара на битката, който важи много повече от всякакви техники, на които човек може да бъде обучен или научен.

Но освен това осъзнах, че привличането, което изпитвах към жена му, се е превърнало за мен по-скоро в бреме, отколкото в радост. Е, винаги в морето за мен бе имало достатъчно риба. Щом щях да ставам крал, трябваше ми по-достойна за кралица жена от нея. И ако съдбата някой ден отредеше да стана консорт на Моргана… е, добре.

Джандрий се бе постарала по всякакъв начин да бъде добра майка — в пределите на нейния интерес, който всъщност не се простираше твърде надалеч. Не че не харесваше мъжа си, нито пък искаше да се отнася жестоко с него. Но онова, което май наистина бе важно за нея, бе нуждата да се опита да се издигне над сегашното си положение. Бях сигурен, че все още си мечтае да бъде благородна дама или кралица.

Може би се чувстваше наранена от новото ми безразлично отношение. Бяхме на път едва от два дни, когато тя ми каза да престана да я закачам. Аз нито я закачах, нито го бях правил от доста време насам, ала все пак това нарани суетата ми.

Стигнахме морския бряг и поехме по него. Пейзажът ми изглеждаше съвсем непознат, ала Бран неуморно се влачеше напред. Предположих, че той знае — по онзи особен начин, по който хората в Логрис знаят накъде вървят — къде отива.

Когато малката ни кавалкада — един рицар на кон и две теглени от волове каруци най-накрая отново навлезе в околностите на скалата на Мерлин, за пръв път бяхме дарени с възможността да съзрем как е изглеждал първият Камелот — скромният строеж, който е бил тук, преди Мерлин да пристигне, за да издигне Артур на трона и да възвеличае това място с великата си магия.

Онова, което съзряхме, бе постройка, малко по-голяма от крепост, с тръстикови покриви, с дървени палисади. Зидарията се състоеше само от чифт концентрични каменни стени, зидани без хоросан. Край постройката ровеха прасета и крякаха гъски.

Но колкото повече се приближавахме, толкова повече гледката се променяше. Разбира се, очаквахме номерата на Мерлин, и все пак се чудехме и дивяхме. Когато приближихме на стотина метра, пред нас се изправи вълшебната картина на стария Камелот: великият замък се бе възправил, както преди.

И когато изминахме още двайсетина метра, старият Камелот почти бе рухнал. Пред нас се издигнаха изоставени развалини.

Представих си кръглата маса, насечена и изпотрошена, да се таи някъде сред руините и да чака да я спасят. Във въображението си виждах как прости селяни изрязват инициалите си и мръсни картинки в дъбовата дървесина. Продължихме напред — искахме да се освободим от болезнената гледка — и когато най-сетне пристигнахме, всички тези ефимерни видения се изпариха.

Каруците на Бран спряха пред портата на бившето имение на Мерлин и хората наскачаха. Останах в седлото миг по-дълго — дивях се колко драстично наистина се е променило мястото, откакто го бяхме напуснали само преди броени дни. Недостроените стени, които си спомнях, вече ги нямаше. Могъществото на Мерлин бе издигнало Камелот от руините му и сега го превръщаше във великолепен замък.

Скочих от коня. Като водач трябваше пръв да доближа замъка, с готово за бой оръжие в ръка.

Бран се поколеба, после тръгна с мен — следваше ме на крачка отдясно зад гърба ми. Влязохме във външния двор и спряхме. Присъствието на многобройни коне, мулета, каруци и прислуга сочеше, че вътре явно са се събрали важни хора.

Пристъпих напред и към мен се заизвръщаха погледи. Бран ме следваше на крачка. Стражът на вратата, щом тръгнахме право към него, само ни погледна и безмълвно отстъпи навътре.

Когато вратата на голямата зала се отвори пред нас, се намерих пред кръглата маса, а край нея се бе събрала компания от благородни мъже и жени.

Отдясно и отляво основите на високите колони бяха вкопани в пода и изглеждаха съвсем естествено, но горе по върховете веществото им се разсейваше и ставаше прозрачно като стъкло, непостоянно като отражение в неспокойна вода. Тези камъни и греди най-горе все още бяха се материализирали само наполовина, също като онези зверове, които младият Мерлин бе призовал да изпъдят войниците на Комор. Но тези подробности осъзнах едва по-късно.

В този миг можех само смаяно да съзерцавам компанията — може би около трийсетина души, които допреди да влезем, седяха около кръглата маса и очевидно празнуваха нещо значително. Щом влязохме, те започнаха почтително да стават на крака. Взираха се в нас и се дивяха. Плъзна развълнуван шепот:

— Това е Артур!

— Това е Артур, той се завърна!

— Нашият велик крал се завърна в пълния блясък и сила на своята младост!

И всички тези благородни рицари и високопоставени дами, епископи, търговци и благородници, един след друг заблъскаха столовете си и се заизправяха; издигнаха се радостни възгласи, приветствено се заразмахваха ръце, хората започнаха почтително да коленичат, но те не гледаха към мен.

Никой от тях не ме удостои дори и с поглед. Всички до един се бяха втренчили в Бран.

Илейн натискаше газта и линейката препускаше напред с възможно най-голямата скорост, която позволяваше изровената земя. Отново пътят не се разделяше никъде, макар и да не беше същият, по който бе стигнала до замъка на Моргана. Тя се подчиняваше на указанията, дадени й от магьосницата. Не искаше обаче да кара твърде бързо, защото се страхуваше да не би омотаният с тръбички и жици Артур да изскочи от койката или пък да му навреди по някакъв друг начин.

Ланселот й служеше за придружител, съгледвач, събеседник, а от време на време я заместваше и като шофьор. Той седеше на предната седалка, облечен в бронята си, която никога не свали напълно, а мечът в ножница постоянно му беше подръка.

Точно сега малкият бордови компютър поднасяше на шофьорката и на спътника й нови стихове от Тенисън:

Оказа се, че Ланселот можеше да чете добре, макар и малко бавничко. Разбираше стиховете толкова лесно сякаш бяха написани на собствения му език. Илейн предположи, че що се отнася до него, те си бяха написани на родния му език. Но Моргана ле Фей не бе успяла да разчете какво пише на екрана — имаше над какво да се замисли човек.

Споменаването на Камелот го озадачи и той почтително замоли Илейн да му обясни. Докато се бореше с обяснението, той я прекъсна — отново почтително — и изглеждаше страшно развълнуван; явно му бе много необходимо да й съобщи каква невероятна прилика има между нея и Гуинивиър.

След това разговорът потръгна по-леко. В замъка Ланселот бе дочул доста интересни неща. Той колебливо намекна, че Моргана и останалите били убедени, че именно Илейн ще стане Ниму — младата вещица, появила се сякаш отникъде и успяла някак да се върне назад във времето, да омае Мерлин, да го унижи и да го заключи под скалите.

Илейн яростно запротестира. Тя никога не бе се срещала с Мерлин, нито пък имаше желание да го среща. Изобщо не владееше никакви магии и нямаше никакво намерение да заключва, когото и да било под някаква скала.

Ланселот я изслуша учтиво. После каза, че не може да повярва, че прекрасната му спътница не владее никаква магия — каруцата, в която пътуват, била достатъчно доказателство за противното.

Продължиха да си бърборят и Илейн се почувства много по-спокойна, откакто бе започнала цялата тази… и изведнъж след един завой откри, че пътят е преграден от огромен дънер на повалено дърво. Илейн яростно натисна спирачките, линейката подскочи и спря.

Само след миг отзад се строполи още едно дърво. Това беше подготвена засада.

Появи се самотен нападател в дрипи — той скочи върху дънера, преграждащ пътя отпред, и кресна дръзко. Беше само с една ръка.

— Чакай! Виждала съм го и преди — извика Илейн.

Спътникът й присви очи и се взря в мъжа.

— Аз не съм — реши накрая Ланселот. — Кой е той?

— Казва се Трейн — отговори бавно Илейн, докато се втренчваше в подрипващата, кряскаща фигура. — Виждала съм го там, в моята страна. Макар и да изглежда сакат, той изобщо не е. Притежава силата на луд и работи за Мордред.

Трейн ревеше и крещеше обиди. Те бяха почти неразбираеми за Илейн, тъй като бяха насочени към бившите му другари. Ругаеше вбесено Хакон, който някога се бил опитал да го убие. Очевидно Трейн се опитваше да догони Хакон.

Илейн почти нищо не успя да разбере, но Ланселот кимна.

— Докато пътувахме заедно, сър Хакон ми разказа това-онова за този човек. И той като Хакон е дошъл от Севера. Някога бил мирен селянин, после — еднорък жонгльор. Сега е берсерк, и то от най-лошите. Мъртвец, възкресен от Вотан.

— Той е КАКВО?! — за Илейн полусакатата танцуваща фигура изглеждаше като жертва на някаква ужасна катастрофа или нападение. Имаше нещо неестествено и в единствената му ръка — пръстите изглеждаха ужасно подути.

— Някога — Ланселот започна да облича останалата част от бронята си — пръстите на единствената му ръка били отрязани от Коморовите мъчители — така ми рече Хакон. Виждам, че са израсли наново. Но сега изглеждат като пръстите на трол. Чудя се дали пък троловете не са нещо като берсерките.

— Не знам. — Но Илейн се сети нещо и каза: — Видях го как удуши един леопард. — Всъщност тя НЕ го БЕ ВИДЯЛА, но… Взираше се в Трейн, който сега бе сграбчил в единствената си, отвратителна ръка дърво, дебело колкото крака му и по-дълго от цялото му тяло и го размахваше наперено сякаш беше бастун. — Какво смяташ да правиш?

Вместо да й отвърне направо, старият рицар смъкна стъклото и извика бодро:

— Сър Трейн, ако не преместите преградата, за да можем да минем, ще трябва аз да се погрижа да я преместите!

Отвърна му нечовешки рев.

Щом Бран и аз влязохме в голямата зала, празникът бе в разгара си — храната и питиетата се появяваха по вълшебен начин на масата. Но сега и храната, и виното бяха забравени. Всички стари другари на крал Артур, най-верните му рицари, бяха станали на крака.

Някои от тях оглеждаха построената наполовина зала и ридаеха. Тя им напомняше за разрушения Камелот. Но много повече бяха смаяни от работата, която бе започнал Мерлин по новия.

Те с огромно желание приемаха всяко предложение Артур да се върне при тях. Защото повечето от мъжете край масата бяха прошарени, покрити с белези от битки ветерани, стари другари на крал Артур. Тук бяха сър Тристрам, сър Пърсивал, сенешалът сър Кей, сър Говейн, сър Борс, сър Ектор и други. Тъмнокожият сарацин сър Паломид бе призован някъде от много далеч във времето и пространството с Бог знае какви сложни магии на Мерлин.

А сега Мерлин — не видение от скалите, а в по-възрастно тяло, отколкото го бях виждал да излиза от пещерата, бе дошъл отнякъде и стоеше от едната страна на голямата маса с тържествен израз. Той вдигна ръка, за да въдвори тишина, и мълчанието бързо се възцари в огромната зала.

— Пред вас вие виждате сина на Артур — каза бавно той, когато всички утихнаха, и посочи към Бран. — Негов истински син, макар и незаконен. И сега е време да го коронясаме за крал!

Из залата отново се понесе шепот — вълна на одобрение, която започна да набъбва, но преди да достигне най-високата си точка, отново последва прекъсване.

Вратата, през която бяхме влезли с Бран, отново потъмня. През нея връхлетя Моргана, крещейки, че армията, обсадила замъка й, се е оттеглила и Мордред и Комор настъпват към Камелот.

Тя властно вдигна ръка за тишина и залата отново утихна.

— Нося ви още по-важна новина. Вашият добър крал Артур е все още жив и все още е ваш крал. В този момент той също е на път към Камелот. Да се говори да бъде коронясан някой друг е чисто предателство!

След нов миг на гробовно мълчание огромната зала избухна в спорове, призиви и обвинителни крясъци. Сега голяма част от насъбралите се яростно се възмущаваше от предложението на Мерлин. Всички се отнасяха с дълбоко подозрение към предложението истинският Артур да бъде заменен с някой друг.

Моргана пламенно уверяваше всички, които искаха да я слушат, че Комор, Мордред и останалите сега бързат с обединените си войски към скалата на Мерлин и ще бъдат много доволни да чуят, че Артур има и нов съперник, протеже на самия Мерлин.

Мерлин — зрелият, знаменит Мерлин — не бе и помръднал. Той спокойно възрази на Моргана. Артур някога бил крал и не било отвъд границите на възможното отново някой ден да бъде крал. Но сега той бил неспособен да бъде крал — би ли могла сестра му да го отрече? Трябва да бъде избран друг — и кой би бил по-добър от неговия син?

Магьосникът говореше ли говореше — гласът му не бе висок, ала бе безмилостно хипнотизиращ и убедителен докрай.

Щом Мерлин, вече донякъде уверен, за пръв път прекъсна речта си, мнозина от старите воини, довереници на Артур, поискаха Ланселот да говори. Мнозина явно бързо се бяха съгласили вътрешно, че са готови да вземат решение, като се водят от това, което ще каже Ланселот.

Издигнах глас да им съобщя, че Ланселот е на път за насам; така бе обещала Моргана и се огледах, но вече никъде не се виждаше. Изглежда бе разбрала, че Мерлин е победил и се бе оттеглила.

Във високата, подобна на пещера зала на кръглата маса горяха факли, поставени в железни поставки покрай високата кръгла стена, и даваха в изобилие светлина и топлина. Залата, някога мрачна и мръсна, сега бе светла като лято. Мърлявите гоблени, покрити с неразличими фигури, бяха изчезнали и зад тях се разкриваха високи, чисти, слънчеви прозорци.

Всички едновремешни рицари непрекъснато повтаряха колко много приличал Бран на Артур.

Оттеглих се малко, след като говорих пред насъбралите се. Излезе, че сред споровете и врявата съвсем са ме забравили. Мечтата да стана крал, която таях от известно време, се бе обърнала в куха подигравка. Какво ли точно ми бе казал Мерлин, че да ме доведе до подобна мисъл? Опитах се да си спомня, но нищо съществено не ми дойде наум. Предположих, че ако някога се наложи да се доказвам пред тази компания, то ще трябва да е поне в ритуална битка.

Ако можех убедително да твърдя, че Ланселот ме е посветил в рицарски сан на някое бойно поле, или пък е изразил мнение, че трябва да бъда посветен в рицарски сан, това би ме издигнало невероятно много в очите им.

Излязох навън през огромната порта, търсейки въздух и открито пространство. Пред мен се издигаха полупостроените стени на Нови Камелот. Това щеше да стане голям замък, съвършенство на средновековното строително изкуство, а край него щеше да се ширне град. По-късно, много по-късно, най-после осъзнах, че творението на Мерлин е разположено извън нормалния поток на Времето, че основите му се намират извън нормалните измерения. Нови Камелот, здраво вкопан в кралство Логрис, бе разположен край устието на река, до океан — който сам по себе си също е почти безвременен и безкраен. Малко пристанище обслужваше замъка и града. Пейзажът навсякъде из мястото, което наричахме скалата на Мерлин, се бе променил рязко, но въпреки това можеше да се разпознае.

Зад стените на замъка рутинната работа по поддържането на домакинството се извършваше също както преди в имението сякаш по магия. Щом някой поискаше, водата потичаше от кранове и чучури, а цистерните на покрива постоянно бяха пълни — отново чрез магия. Пепелта и другите боклуци някак си изчезваха от само себе си, кравите и пилетата си оставаха здрави, даваха мляко и носеха яйца, а запасите от дърва за горене, зърно, месо и вино постоянно се възобновяваха на полиците и в ледниците.

Вътре в голямата зала Мерлин отново бе взел думата. В убедителната си реч в защита на коронацията на Бран той се похвали, че е търсел из най-отдалечените и опасни краища на света могъщия източник, който да му помогне в това начинание.

Под силното влияние на магьосника се бяха събрали вече към хиляда, може би и повече души. Някои бяха доброволни домашни прислужници и магията им помагаше в задълженията им. Други бяха истински рибари, ковачи на оръжия, търговци и занаятчии, пътешественици и учени, някои от тях — от най-затънтените краища на света.

Обикновени хора от най-различни времена и места из целия свят бяха започнали да се заселват в постройките на Нови Камелот встрани от самия замък. Сега тук липсваха различия по раса, богатство, вяра или произход. Говорихме с хора, дошли да искат пророчество от Мерлин и да молят Артур да им помогне срещу потисничеството в света — и после бяха решили да се присъединят към голямото начинание — възстановяването на Камелот.

И сега сред спора възникна въпросът за избор на име, под което Бран да бъде коронясан. И тук нямаше никакво място за дълги колебания.

Крал Бран Първи? Артур Втори? Дори и ако не се вземаше предвид, че Артур Първи не е съвсем мъртъв, имаше причини — за мъдрия читател няма нужда да ги посочвам — най-после Бран за пръв път сам да издигне глас и да се възпротиви яростно на това име, да се възпротиви с истински гневен плам на идеята, че изобщо трябва да стане крал. Но старите рицари от свитата на Артур вече не искаха да приемат никакъв друг обрат — единственият въпрос за тях беше дали той трябва да приеме името на баща си.

Не, не съвсем единственият въпрос. Някои, включително и Мерлин, искаха християнски обред за коронация, а други гледаха по-благосклонно на старите богове. Заговори се за ритуал, в който да участват свещеници от няколко религии.

Докато вътре в залата ставаше всичко това, до ушите ми стигна собственото ми име — някой ме зовеше с мек шепот. Двете каруци на Бран все още си бяха там, където бяха спрели, когато пристигнахме, и Моргана, застанала в сянката на едната, съвсем сама-саменичка, ми се усмихваше приветливо и ми кимаше.

След миг вече бях при нея. В каруците нямаше никой, както и в целия двор — малката трупа на Бран се бе струпала в голямата зала, за да разбере за какво е целият този шум.

— Май загубих — рече с копнеж Моргана. — Кой би устоял на Мерлин в разцвета на неговите сили, така решен да доведе своя замисъл докрай?

— Кой ли, наистина? Милейди, съжалявам…

— Няма значение, скъпи сър Хакон. Ти за нищо не си виновен. — Тя се усмихна с неустоима тъга. После изглежда й хрумна някаква светла мисъл. — Ала поне мога да поднеса на новия крал на Логрис подарък за коронацията му — помирителен дар. Скъпи ми Хакон, би ли извадил трона от каруцата? Тежък е, и не е по силите ми да го нося.

Подчиних се с охота.

После магьосницата се нацупи очарователно.

— Ще го сложиш ли сега тук, на слънце? О, това да не би да е драскотина…?

Сложих стола долу, както ми бе заповядано, наведох се да погледна и се обърнах, готов да й кажа, че не виждам никаква драскотина.

— Сбогом засега, миличък — измърмори Моргана и ме блъсна с яростен и точен удар. Изобщо не го очаквах. Ръбът на Трона на риска се вряза точно под коленете ми.