Коприната и песента

V

Голямото метално здание се извисяваше към вечерното небе, като се губеше в тъмнината. Паркът около него не беше осветен, но можеше да се види отблясъкът на лампите при входа на Звездната кула, където хусърската стража стоеше на пост.

— Ще трябва да се върнем обратно — каза мрачно Алън.

Тя стоеше близо до него и го гледаше с широко отворени очи.

— Целият този път обратно през града? — гласът й леко потрепери.

— Страхувам се, че да. — Той обгърна раменете й и двамата се обърнаха с гръб към Звездната кула. Той опипа с ръка шалчето си, докато тръгваха бавно надолу по улицата.

Шалчето! Той застина, като спря и нея с рязко дръпване. Коприната!

Сграбчи с две ръце раменете й и я погледна в лицето.

— Мейра — каза той спокойно. — Няма да се връщаме в планините. Няма да излизаме от града. Отиваме в Звездната кула!

Върнаха се по пътя си до уличката. Изтичаха по най-малката от кръговите улици, прескочиха оградата и се промъкнаха в сенките на парка. Там започнаха да се придвижват от храст на храст, от дърво на дърво, безшумно и леко. Из целия парк бяха разпръснати малки групи стражи. Всички имаха малки засенчени фенери, защото хусърите не виждаха добре в тъмното.

Приближиха Звездната кула отзад и внимателно я заобиколиха. Площадката към входа се издигаше до височина два пъти ръста на Алън. От двете страни на тъмната отворена врата стояха двама стражи, които тихо си говореха.

— Ех, само да бяхме взели един лък! — възкликна Алън шепнешком. — Мога да се справя без оръжие с единия, но не и с двамата.

— Не може ли и аз? — прошепна тя.

— Не! Те са малки, но силни. Много по-силни от жена.

Изведнъж видяха срещу светлината, че от площадката се подава нещо.

— Може би е копие — каза Алън. — Ще те вдигна.

Само след миг Мейра беше обратно долу и държеше предмета в ръцете си.

— Само стрела — промърмори тя с отвращение. — Каква полза от нея без лък!

— Може да е достатъчно — каза той. — Остани тук. Когато стигна до началото на площадката, отвлечи с нещо вниманието им. После бягай натам.

Той пропълзя по корем до мястото, където площадката опираше под ъгъл земята. Погледна назад. Мейра беше като светло петно в тъмния ъгъл.

Тя започна да бие с юмруци по метала и да ръмжи тихо. И двамата хусъри грабнаха лъковете си и изтичаха до ръба. Алън се изправи и затича колкото можеше по-бързо по наклона нагоре.

Лъковете им бяха вече насочени към Мейра, когато усетиха вибрацията на площадката. Хусърите бързо се извърнаха. Изстреляните им наслуки стрели не го улучиха. Алън заби стрелата си в гърлото на единия и се хвърли върху другия. В дивашки прилив на сила той преметна хусъра през ръба долу на земята.

Тогава Мейра изкрещя. Съвсем наблизо имаше патрул от трима хусъри. Тя почти беше стигнала началото на площадката, когато един от тях изскочи от тъмнината и я хвана с ръце през бедрата. Другите двама затичаха по наклона към Алън с насочени копия.

Алън сграбчи лъка и колчана на убития хусър. Първата му стрела улучи единия от приближаващите се. В това време хусърът, който държеше Мейра, я събори на земята и вдигна копието си да я прониже. Стрелата на Алън само го одраска, но той изпусна копието и Мейра побягна по площадката.

Третият хусър се прицели в Алън с копието си. Младежът се присви и острието не го улучи. Хусърът светкавично вдигна отново копието.

Тогава Мейра скочи върху гърба му. Преди той да успее да я отърси от себе си, Алън издърпа копието от ръцете му и го заби в него.

От всички страни пристигаха други стражи. Когато двамата влязоха в Звездната кула, навсякъде около тях вече летяха стрели.

Вътре в кулата имаше светлина — по-мека от тази на газовите лампи, но по-добра. Намираха се в малка камера, от която през врата се минаваше към вътрешността на кулата.

Вратата беше много дебела и диаметърът й беше по-голям от човешки ръст. Двамата не можаха дори да я помръднат.

През вратата влитаха стрели. Всеки момент хусърите можеха да съберат кураж и да се втурнат по площадката.

Алън отчаяно се огледа за оръжие. Върху голите метални стени нямаше нищо освен няколко ръкохватки и една плоча, от която стърчаха три метални пръчки. Алън се вкопчи в едната, като се опитваше да я изтегли, за да му послужи за прът. Тя се спусна надолу и в стаята се чу съскащ звук, но пръчката не се освободи. Той опита втората и тя също се спусна, но без да излезе.

Зад него Мейра извика и той се обърна.

Огромната врата бавно се затваряше от само себе си, а вън площадката се повдигаше и се плъзгаше вътре в стената на Звездната кула. Няколко хусъра, които се бяха вкопчили в ръба на площадката, паднаха като мравки на земята.

Вратата се затвори. Съскането в стаята продължи за миг, след това спря. В Звездната кула беше тихо като в гробище.

Минаха плахо през вътрешната врата, хванати за ръце. Озоваха се в кръгъл коридор. От другата страна на коридора имаше само гола стена. Обиколиха го, докато стигнаха пак до вратата, но не можаха да намерят вход във вътрешната стена.

Имаше обаче стълба, която отиваше нагоре. Изкачиха се — Алън пръв, след него Мейра. Озоваха се в друг коридор и друга стълба отиваше нагоре. Заизкачваха се все по-нависоко, а там голата вътрешна стена отстъпи място на стаи с твърде странни мебели в тях. Някои бяха преградени и на цели три нива на вратите на всяко отделение имаше кръстове с червен цвят.

Плувнали в пот, стигнаха стаята с прозорците. Оттук вече нямаше стълби.

— Мейра, стигнахме върха на Звездната кула! — възкликна Алън.

Отгоре залата имаше купол и той целият беше от прозорци. От по-ниските можеше да се види разстланият под тях град. Дори един прозорец гледаше надолу към парка, точно под краката им. Разбраха, че това е паркът, защото се виждаха много хусъри, които се движеха насам-натам в светлините на двете газови лампи от двете страни на затворената врата на Звездната кула.

Всички прозорци в горната част на купола бяха обърнати към звездите.

В по-ниската част стените бяха покрити със странни колела, метални лостове, диаграми и малки блестящи кръгчета, които светеха с различен цвят.

— Ние сме на върха на Звездната кула! — извика триумфално Алън. — Нося Коприната с мене и сега трябва само да изпея Песента!