Конан Воинът

Насочвайки се към Пунт с Мюриела, Конан изпълнява плана си да освободи поклонниците на богинята от слонова кост от известно количество от изобилното им злато. После продължава към Зембабви. В града на царете-близнаци той тръгва с пътуващ керван и го насочва на север, по изоставените граници — граници, охранявани от някогашните му приятели, мародерите зуагир. Така стигат невредими до Шем. Той продължава на север — през хиборейските царства, към хълмистата си родина. Конан е около четиридесетгодишен, но възрастта не му личи. Продължава да гони момичетата и да си търси белята. Връща се в Кимерия и открива, че синовете на връстниците му вече са създали семейства и са се оградили с луксозни предмети, които идват от по-свободните хиборейски земи. Независимо от това нито един хиборейскиколонист не е пресякъл кимерийските граници след разрушаването на Венариум преди две десетилетия. Сега обаче аквилонците напредват на запад, през босонийските блата по краищата на пиктийската пустош. И така, в търсене на работа за меча си, се появява Конан. Записва се за разузнавач във форт Тускелан, последната аквилонска крепост на източния бряг на Черната река, дълбоко в пиктийската територия. Тук бушува жестока война с пиктите.

1. Конан изгубва брадвата си

В спокойствието на горската пътека, стъпките на краката, обути в меки ботуши, отекваха като камбани. Или поне на пътника, така му се струваше, макар че се движеше по пътеката с предпазливост, характерна за всеки, който е рискувал да броди отвъд Гръмотевичната река. Беше млад мъж, среден на ръст, с открито лице и разрошена светлокестенява коса. Облеклото му бе обичайното за тази страна — груба туника, препасана през кръста, къси кожени бричове и меки еленови ботуши до коленете. От единия му ботуш стърчеше ножница. От широкия кожен колан висяха къс тежък меч и кесия от еленова кожа. Макар и невисок, мъжът беше добре сложен и ръцете му, оголени от късите ръкави на туниката, бяха едри и мускулести.

Пътникът вървеше, без да спира, макар че следващата заселническа колиба бе на мили пред него, а всяка стъпка го приближаваше до зловещите опасности, надвиснали като сенки над древната гора.

Човекът знаеше, че и най-тихата му стъпка може да послужи като сигнал за тревога в жестоките уши, които може би се спотайваха в коварната зелена шир. Безгрижността му бе привидна, очите и ушите му бяха нащрек, особено ушите, тъй като погледът не можеше да проникне в масата от листа на повече от няколко фута.

Изведнъж той наостри уши и сложи ръка върху ножницата си, застивайки насред пътеката. Дали наистина бе чул нещо? Тишината му се стори абсолютна. Не подскачаха катерички, не чуруликаха птички. После погледът му замръзна, взрян в група храсти до пътеката на няколко ярда пред него. Нямаше вятър, но едно клонче леко потрепна. Късата коса на главата му настръхна. Следващата му стъпка, в която и да е посока, можеше да му донесе смъртоносен удар от храстите.

Зад листака се чу тежко хрускане. Храстите силно се разклатиха и от тях излетя стрела, която изчезна сред дърветата по пътя. Пътникът подскочи като обезумял, за да се предпази.

Сви се зад един дебел дънер, с меч, треперещ в пръстите му. В следващия миг храстите разтвориха и една висока фигура пристъпи спокойно на пътя. Пътникът с изненада погледна непознатия. Беше обут с ботуши и носеше бричове, но те бяха копринени, а не кожени. Вместо туника имаше ризница от тъмна мрежа без ръкави, а върху черната му грива блестеше шлем. Мъжът задържа погледа си върху шлема: той беше без гребен, но бе украсен с къси биволски рога. Никоя цивилизована ръка не би изковала такава шапка. А и лицето под нея не принадлежеше на цивилизован човек. Бе тъмно, осеяно с белези, с остри сини очи. Едно лице, неопитомено като древната гора. Човекът държеше голям меч в дясната си ръка. Ръбът му бе обагрен в тъмночервено.

— Излизай! — извика той с акцент, непознат на пътника. — Всичко е наред, имаше само едно куче. Излизан!

Другият се показа несигурно и втренчи очи в непознатия. Чувстваше се странно безпомощен, като гледаше телосложението на горянина — масивните железни гърди и ръката, понесла окървавения меч, обгорените от слънцето възлести мускули. В Стойката му личеше опасната лекота на пантерата. Бе твърде гъвкав, за да бъде продукт на цивилизацията, даже на тази далечна цивилизация, населяваща външните граници.

Мъжът се обърна, пристъпи назад към храстите и ги разтвори. Все още без да е наясно какво точно става, пътникът приближи и погледна в храстите. Там лежеше човек — нисък, тъмен и мускулест. Беше гол, ако не се смята превръзката от лъвска кожа, огърлицата от човешки зъби и лентата на ръката. Имаше дълга черна коса. Теша бе всичко, което пътникът можеше да каже за главата му, тъй като цялата бе обляна в кръв и мозък. Черепът му беше разсечен чак до зъбите.

— Пикт, по дяволите! — възкликна пътникът.

Пламналите сини очи се обърнаха към него.

— Изненадан ли си?

— Защо, във Велитриум ми казаха, че тези дяволи понякога се прокрадват през границата. Същото ми споменаха и в колибите по пътя, но не очаквах да срещна някой от тях толкова надалеч във вътрешността.

— Ти си само на четири мили на изток от Черната река — осведоми го непознатият. — Те са израснали на миля от Велитриум. Никой заселник между Гръмотевичната река и Тускелан не може да се чувства в безопасност. Започнах да следя това куче на три мили южно от форта тази сутрин и го гоня чак досега. Настигнах го точно когато пускаше стрелата си срещу теб. Още миг, и щеше да гостуваш в Ада. Но му обърках прицела.

Слисан, пътникът опули очи към едрия мъж. Този човек бе преследвал толкова дълго един от горските дяволи и бе го убил неочаквано! Това означаваше, че той превъзхожда даже горските стражи от Канаджохара.

— Значи ти си от гарнизона на форта? — попита той.

— Не съм войник. Получавам заплата и дажби на офицер, но си върша работата в гората. Валаний знае, че от мен има повече полза, ако бродя край реката, отколкото ако седя затворен във форта.

После внимателно изрита тялото дълбоко в храстите, събра клоните им отгоре и се обърна към пътеката. Другият го последва.

— Казвам се Балтус — представи се той. — Снощи бях във Велитриум. Не съм решил дали да си наема малко земя, или да остана на служба във форта.

— Най-добрата земя край Гръмотевичната река вече е взета — изръмжа убиецът. — Има чудесна земя между Потока на скалповете — минал си през него преди няколко мили — и форта, но е дяволски близо до реката. Те невинаги идват по един. Някой ден ще се опитат да изметат заселниците от Канаджохара. И вероятно ще успеят. Все пак колонизацията е шантава работа. Има много хубава земя на изток от Босонийските блата. Ако аквилонците разорат някои от големите парцели и посеят пшеница — там, където сега се ловуват само елени, не е необходимо да прекосяват границата и да отнемат земята на пиктите.

— Странни думи за мъж, който служи при губернатора на Канаджохара — възрази Балтус.

— За мен това няма значение — сопна се другият. — Аз съм наемник. Продавам меча си на онзи, който даде най-високата цена. Никога не съм сял пшеница и никога няма да го правя, поне докато има какво да жъна с меча си. Но вие, хиборейците, сте се разширили, колкото можете. Прекосихте блата, изгорихте няколко села, изтребихте няколко клана и границата ви стигна чак до Черната река. Но аз се съмнявам дали ще можете да задържите дори това, което сте завоювали. Никога няма да преместите границата си по-далеч на запад. Идиотският ви цар не разбира как стоят нещата тук. Няма да ви изпрати достатъчно войници, а пък тук няма достатъчно заселници, които да удържат една силна атака отвъд реката.

— Но пиктите са разпилени на малки кланове — настоя Балтус. — Те никога няма да се обединят. Можем да унищожим всеки клан поотделно.

— Или всеки три-четири клана — допълни другият. — Но някой ден ще израсне човек, който ще обедини тридесет-четиридесет клана, точно както стана с кимерийците, когато преди години гундерийците се опитаха да се преместят на север. Те се опитаха да колонизират южните блата на Кимерия. Унищожиха няколко малки клана, построиха укрепен град, Венариум. Останалото го знаеш.

— Да, разбира се — премигна Балтус. Споменът за онова кърваво бедствие беше като черно петно в хрониките на гордите им войни. — Чичо ми е бил във Венариум, когато кимерийците се покатерили като рояк по стените. Той бил един от малцината, успели да избягат от онова клане. Много пъти съм го чувал да разказва историята. Варварите се изсипали от хълмовете като хищна орда и нападнали Венариум с такава ярост, че никой не могъл да им се противопостави. Изклали мъже, жени и деца. Венариум бил превърнат в куп развалини, какъвто е и до днес. Аквилонците били изтикани назад, през блатата, и след това никога не са се опитвали да колонизират Кимерия. Но ти говориш за Венариум доста осведомено. Сигурно си бил там?

— Бях — изръмжа другият. — Бях сред ордата, която се покатери по стените. Още не бях видял петнадесет зими, но името ми вече се повтаряше около племенните огньове.

Балтус неволно трепна и се втренчи в него. Стори му се невероятно, че мъжът, който крачеше спокойно до него, е един от онези кръвожадни дяволи, нахлули през стените на Венариум в онзи далечен ден, за да залеят улиците му с кръв.

— Значи ти също си варварин? — неволно възкликна той.

Другият кимна, без да се обиди.

— Аз съм Конан Кимериеца.

— Чувал съм за теб. — В погледа на Балтус се появи жив интерес. Кимерийците бяха варвари не по-малко жестоки от пиктите, но по-интелигентни. Очевидно Конан бе прекарал доста време сред цивилизовани хора, макар че този контакт не го беше облагородил, нито бе отслабил примитивните му инстинкти. Опасенията на Балтус се превърнаха във възхищение, докато наблюдаваше леката котешка стъпка, с която кимериецът се движеше по пътеката. Смазаните брънки на ризницата му не тракаха, а Балтус бе убеден, че Конан може да се плъзне през най-дълбокия гъсталак или през най-сплетения шубрак безшумно, като всеки пикт.

— Ти не си гундериец? — Това беше повече твърдение, отколкото въпрос.

Балтус поклати глава.

— Аз съм от Тауран.

— Виждал съм добри горяни от Тауран. Но босонийците ви пазят вас, аквилонците, от външната пустош вече много векове. Трябва да заякнете.

Това беше вярно; босонийските блата, с техните укрепени селища, дълго служеха като буфер на Аквилония срещу варварите. Сега сред заселниците отвъд Гръмотевичната река израстваха горяни, способни да посрещнат варварите със собствените им хитрости, но броят им беше твърде незначителен. Мнозина край границата бяха като Балтус — повече заселници, отколкото горяни.

Слънцето не беше залязло, но вече не се виждаше, скрито зад гъстата гора. Сенките избледняваха сред дърветата, докато двама спътници продължаваха по пътеката.

— Ще се мръкне, преди да стигнем до форта — небрежно подхвърли Конан. — Слушай!

Спря на място, приведе се с ръка на меча и се превърна в диво въплъщение на подозрението и злобата, готов да скочи и да разкъсва. Балтус също го чу — див писък на човек, примрял от страх или вече агонизиращ.

Конан хукна веднага, спусна се по пътеката и с всяка крачка увеличаваше разстоянието между себе си и своя изтощен спътник. Балтус изруга. В селищата на Тауран го смятаха за добър бегач, но Конан го оставяше зад себе си с учудваща лекота. После Балтус забрави умората си, тъй като до ушите му стигна най-страховитият вик, който някога бе чувал: демонични нотки на отвратителен триумф.

Балтус се препъна и се обля в студена пот. Но Конан не се поколеба, стрелна се в един завой по пътеката и изчезна, а Балтус, паникьосан от това, че е останал сам с този ужасен крясък, още вибриращ със страховитото си ехо в гората, събра всичките си сили и се втурна след него.

Аквилонецът залитна и спря, капнал от умора. Кимериецът се беше изправил над някакво сгърчено тяло, но не гледаше трупа, който лежеше в окървавения прах, а се взираше в бездънната гора от двете страни на пътеката.

Балтус промърмори ужасна клетва. На пътеката лежеше тяло на мъж — нисък, дебел, обут в позлатени ботуши и облечен, въпреки горещината, с хермелинова туника, като всеки богат търговец. Тлъстото му бледо лице бе замръзнало в ужас: гърлото му беше прерязано от ухо до ухо като с бръснач. Късият му меч си стоеше в ножницата, което показваше, че е бил ударен без никаква възможност да се защити.

— Пикт? — прошепна Балтус и се взря в дълбоките горски сенки.

Конан поклати глава, изправи се и се намръщи, втренчен в мъртвия.

— Горски дявол. Този е петият, за Бога!

— Какво искаш да кажеш?

— Чувал ли си някога за пиктийския жрец Зогар Саг?

Балтус смутено поклати глава.

— Той живее в Гвавела, най-близкото село отвъд реката. Преди три месеца се скри край този път и открадна няколко товарни мулета от един голям керван, тръгнал към форта — някак си успял да привлече водачите. Мулетата принадлежаха на този човек — Конан небрежно посочи трупа в краката си — Тиберий, търговец от Велитриум. Бяха натоварени с бурета бира и старият Зогар спрял да се накърка, преди да се прехвърли отвъд реката. Един горски страж на име Соракт го проследил, после завел Валаний и трима войници до мястото, където старият лежал мъртво пиян в гъсталака. По настояване на Тиберий, Валаний хвърлил Зогар Саг в тъмница. А това е най-гол ямата обида за един пикт. Той успял да убие пазача и да избяга, после се заканил, че ще убие Тиберий и петимата мъже, които го заловили, и то така, че аквилонците да треперят в продължение на векове.

И така, Соракт и войниците са мъртви. Соракт беше очистен край реката, а войниците — под самите стени на форта. Сега и Тиберий е мъртъв. Но не са ги убили пиктите. Всяка една от жертвите — с изключение на Тиберий, както виждаш — беше обезглавена. Без съмнение главите им сега украсяват олтара на бога, пред който се кланя Зогар Саг.

— Как разбра, че не са ги убили пиктите? — попита Балтус.

Конан посочи трупа на търговеца.

— Мислиш ли, че това е направено с нож или меч? Погледни отблизо и ще видиш, че само нокът на хищник може да направи такава реша. Плътта е раздрана, нали?

— Може да е пантера… — несигурно подхвърли Балтус.

Конан нетърпеливо поклати глава.

— Един човек от Тауран не трябва да сбърка белезите от пантера. Не. Това е горски дявол, призован от Зогар Саг да изпълни отмъщението му. Тиберий е бил голям глупак, за да тръгне от Велитриум сам, и то привечер. Но всяка една от жертвите като че ли е била поразена от лудост точно преди да я постигне участта й. Виж тук — следите са съвсем ясни. Тиберий е яздил по пътя върху мулето си, може би с вързоп подбрани кожи от видри на седлото. Искал е да ги продаде във Велитриум, а нещото е скочило отгоре му иззад онзи храст. Виж как са прекършени клонките.

Тиберий извика веднъж, после гърлото му е било прерязано и сега ще продава кожите си в Ада. Мулето е избягало в гората. Слушай! И сега се чува как трополи под дърветата. Демонът не е имал време да отреже главата на Тиберий. Уплашил се е от нас.

— От теб — поправи го Балтус. — Сигурно това същество не е чак толкова ужасно, щом е избягало от един въоръжен мъж. Но откъде знаеш, че не е бил пикт с някаква кука, която дере, а не реже? Видя ли го?

— Тиберий също беше въоръжен, нали? — изръмжа Конан. — Ако Зогар Саг може да накара демоните да му помагат, той може да им каже кого да убият и кого да оставят на мира. Не, не го видях. Видях само как се тресат храстите. Но щом искаш още доказателства, виж тук!

Върху твърдата глина под храстите в края на пътеката се виждаше кървав отпечатък.

— Може ли човек да остави това? — попита кимериецът.

Балтус усети как косата му настръхва. Нито човек, нито звяр можеше да остави такъв странен, чудовищен трипръстов отпечатък: странна комбинация между птица и влечуго. Разпери пръсти над отпечатъка, като внимаваше да не го докосне, и изсумтя уплашено. Беше огромен.

— Какво е това? — прошепна той. — Не съм виждал звяр, който да оставя такава диря.

— Нито някой нормален човек — мрачно отвърна Конан. — Това е блатен демон. Дебели са като прилепите в блатата отвъд Черната река. Може да си ги чувал да вият като прокълнати души през горещите нощи, когато задуха силен вятър от юг.

— Какво ще правим? — попита аквилонецът, поглеждайки тревожно към горските сенки. Смразяващ страх се изписа върху мъртвешки бледното му лице. Чудеше се каква ли ужасна глава се е ухилила на нещастника и е смразила кръвта му от ужас.

— Няма смисъл да преследваме демона. — Конан извади къса дърварска брадва от колана си. — Опитах се да го догоня, след като уби Соракт. Само за десетина крачки му изгубих дирята. Може да са му пораснали криле и да е отлетял или пък да се е пръждосал чак в Ада. Не знам. Няма да търся и мулето. То или ще се върне във форта, или ще иде при някой заселник.

Докато говореше, Конан отиде до края на пътеката. С няколко удара на брадвата той отсече две фиданки, дълги по около десет фута, и оряза клоните им. После отряза една змийска лоза, плъзнала край храстите.

Върза я за единия прът, на няколко фута от края му, после я уви около другата фиданка и завърза здраво отпред и отзад. За няколко минути направи груба, но здрава носилка.

— Ако успея, демонът няма да вземе главата на Тиберий — избоботи той. — Ще занесем тялото до форта. До там не са повече от три мили. Никога не съм харесвал този дебел глупак, но не можем да оставим пиктийските дяволи да правят каквото си искат с главите на белите хора.

Макар и мургави пиктите бяха бяла раса, но граничарите никога не ги възприемаха като такива.

Балтус хвана задния край на носилката, върху която Конан безцеремонно хвърли нещастния търговец, и двамата поеха по пътя колкото може по-бързо. Конан не вдигаше повече шум от преди, макар и натоварен. В края на прътите беше направил примка от колана на търговеца и носеше с една ръка. С другата стискаше голия си меч и зоркият му поглед опипваше зелените стени край тях. Сенките се сгъстяваха. Тъмносиня мъгла забулваше очертанията на листака. Гората сякаш ставаше по-гъста в здрача, превръщаше се в тайнствено свърталище, подслонило незнайни същества.

Изминаха повече от миля и яките ръце на Балтус започнаха да изтръпват. Тогава от гората, чиито сини сенки преминаваха в мораво, се чу вик, от който ги побиха тръпки.

Конан инстинктивно подскочи, а Балтус за малко не изтърва прътовете.

— Жена! — извика по-младият. — Жена вика!

— Някоя заселничка се е заблудила в гората — изджавка Конан и остави носилката. — Сигурно си търси кравата. Стой тук!

Шмугна се в листака като вълк, тръгнал на лов. Косата на Балтус настръхна.

— Да стоя тук с този труп и с онзи дявол, който се крие в гората? — извика той. — Идвам с теб!

И без да дочака отговор, хукна след кимериеца. Конан погледна към него, но не възрази, макар че не забави ход, за да се нагоди към по-късите крака на спътника си. Балтус се задъха от ругатни, когато кимериецът отново изчезна от погледа му като привидение сред дърветата. Конан изскочи на една поляна, наведе се, озъбен и с вдигнат меч.

— Защо спираме? — изпъшка Балтус и изтри потта от челото си.

— Викът се чу от тази поляна или отнякъде съвсем наблизо — отвърна Конан. — Никога не бъркам мястото на звуците, даже в гората. Но къде…

Изведнъж звукът проехтя отново — зад тях, по посока на пътеката, от която току-що бяха пристигнали. Надигна се пронизително и жаловито, вик на жена, изпаднала в безумен ужас… И после шокиращо се промени в изблик на подигравателен смях, който би могъл да излезе само от устата на някой демон от дъното на Ада.

— Какво, в името на Митра… — Лицето на Балтус бе като бяло петно в мрака.

Конан бясно изруга, обърна се и хукна обратно, а аквилонецът закуцука объркано след него. След миг се блъсна в кимериеца, който бе замръзнал на мястото си, и отскочи от загорелите му рамене. Конан сякаш се беше вкаменил.

Балтус погледна през рамото му и усети, че косата му настръхва. Нещо се движеше през гъстите храсти, ограждащи пътеката. Нещо, което нито вървеше, нито летеше, а като че ли се плъзгаше като змия. Но не беше змия. Не можеше да различи очертанията му, но то беше по-високо от човек. Излъчваше странен блясък, нещо като блед син пламък.

Конан диво изруга и метна брадвата си с всичка сила. Но нещото продължи, без да промени посоката си. Видяха го само за няколко мига — високо, тайнствено същество, мъгляв пламък, понесъл се из гъсталака. После то изчезна и гората потъна в бездънната си тишина.

Конан се хвърли през листака към пътеката. Ругатните му, докато Балтус куцукаше след него, бяха зловещи и пламенни. Кимериецът стоеше над носилката, върху която лежеше тялото на Тиберий. И това тяло вече си нямаше глава.

Изигра ни с дяволското си мяукане! — изрева Конан и гневно завъртя огромния меч над главата си. — Трябваше да се сетя! Трябваше да надуша, че е номер! Сега пет глави ще украсяват олтара на Зогар.

— Но какво е това, което може да плаче като жена и да се смее като дявол, а и да грее като адски огън, докато се плъзга сред дърветата? — изпъшка Балтус и изтри потта от пребледнялото си лице.

— Блатен дявол — мрачно отвърна Конан. — Грабвай тези пръти! Все пак ще занесем тялото. Сега поне ще ни е по-леко.

С този черен хумор той сграбчи кожената примка и тръгна по пътеката.

2. Магьосникът от Гвавела

Форт Тускелан се издигаше край източния бряг на Черната река. Вълните й миеха подножието на крепостта. Тя бе изградена от дънери, както и всички сгради вътре, включително и главната кула, в която се намираха покоите на губернатора. От тях се виждаха стените и мътната река. Отвъд реката се простираше огромна гора, чийто гъсталак достигаше почти до мъхестия бряг. По дървения парапет денем и нощем крачеха хора и наблюдаваха тази гъста зелена стена. Часовоите знаеха, че тях също ги наблюдават — жестоко, алчно, с безпощадността на древната омраза. За неопитното око гората отвъд реката изглеждаше пуста и безлюдна, но там кипеше живот. Бе населена не само с птици, зверове и влечуги, но и с хора, най-жестоките от всички хищни зверове.

Там, във форта, свършваше цивилизацията. Форт Тускелан беше последният пост на цивилизования свят. Той представляваше най-западното укрепление на господстващите хиборейски раси. Зад реката, в сенчестите гори, все още царуваше примитивното и първичното. По сламените колиби висяха озъбени човешки черепи, а в заграждения от кал горяха огньове и тътнеха тъпани; копия стърчаха в ръцете на мургави, мълчаливи мъже със сплъстени черни коси и със змийски очи. Тези очи често присветваха злобно, втренчени през храстите във форта отвъд реката. Едно време мургавите мъже бяха построили колибите си на мястото на форта. Те имаха колиби и там, където сега се ширеха полята и се издигаха дървените къщи на русокосите заселници, далеч отвъд Велитриум — този суров, размирен граничен град край бреговете на Гръмотевичната река. Колибите им стигаха чак до бреговете на онази река, която минава край Босонийските блата. Първо дойдоха търговците и жреците на Митра. Вървяха с боси крака и празни ръце, а повечето от тях умираха с ужасна смърт. Но ги последваха войниците и мъже с брадви в ръцете, жени и деца във волски коли. С клане и жестокост аборигените бяха изтикани назад, до Гръмотевичната река, и още по-назад, отвъд Черната река. Мургавият народ обаче не забрави, че Канаджохара някога е била негова.

Стражът на източната порта извика паролата. В решетката светна фенер, проблесна стоманен шлем и под него се показаха подозрителни очи.

— Отвори портата — изръмжа Конан. — Не виждаш ли, че съм аз?

Военната дисциплина му късаше нервите.

Портата се залюля навътре, а Конан и спътникът му влязоха. Балтус забеляза, че от двете страни на вратата се издигат кули, чиито върхове стърчат над стената. Видя и амбразури за стрели.

Часовоите изръмжаха, като видяха товара между двамата мъже. Копията им се кръстосаха, докато затваряха вратата, рамо до рамо, а Конан попита саркастично:

— Никога ли не сте виждали обезглавен труп?

Лицата на войниците пребледняха на светлината на фенерите.

— Това е Тиберий — не се сдържа единият. — Познавам тази хермелинова туника. Валерий ми дължи пет луни. Казах му, че Тиберий е чул лудия зов, когато излезе през портата с мулето си, с онзи изцъклен поглед. Обзаложих се, че ще се върне без глава.

Конан заканително поклати глава, накара Балтус да пусне носилката на земята и тръгна към покоите на губернатора. Аквилонецът го следваше по петите. Разрешеният младеж оглеждаше енергично и с любопитство редовете бараки край стените, конюшните, малките търговски сергии, високата казарма и открития площад по средата, където се обучаваха войниците и където сега танцуваха огньове и се излежаваха свободните от караул. Всичките се втурнаха към портата, за да се присъединят към уплашената тълпа, струпала се край носилката. Стройните фигури на аквилонските копиеносци и на горските бегачи се смесваха с по-ниските, по-набити тела на босонийските стрелци.

Губернаторът ги посрещна лично. Автократичното общество със строгите му кастови закони се намираше на изток от блатата. Валаний беше още млад мъж, добре сложен и с фино красиво лице, но вече набраздено от тежкия труд и отговорностите.

— Казаха ми, че си тръгнал от форта преди разсъмване — обърна се той към Конан. — Бях започнал да се страхувам, че пиктите са те заловили.

— Когато ми опушат главата, цялата река ще разбере — изръмжа Конан. — Чак във Велитриум ще чуят как пиктийските жени оплакват мъртвите си. Бях на самотно разузнаване. Не можах да заспя. Все чувам как отвъд реката тътнат тъпаните.

— Те тътнат всяка нощ — напомни му губернаторът. Красивите му очи се премрежиха, докато гледаше Конан отблизо. Имаше неблагоразумието да забравя за инстинктите на диваците.

— Снощи беше различно — поясни Конан. — Така е откак Зогар Саг се върна отвъд реката.

— Или трябваше да му дадем дарове и да го пратим у дома, или да го обесим — въздъхна губернаторът. — Ти ме посъветва, но…

— Но на вас хиборейците ви е трудно да научите обичаите в покрайнините — каза Конан. — Добре, сега нищо не може да се направи, но по границата няма да има мир, докато Зогар е жив и помни килията, в която се е потил. Преследвах един воин, който се беше прехвърлил насам, за да закачи няколко бели зъба на гердана си. След като му разцепих главата, срещнах този момък, чието име е Балтус и който е дошъл от Тауран да помогне за охраната на границата.

Валаний с одобрение огледа честното лице и силната фигура на младежа.

— Радвам се да те поздравя с добре дошъл, млади господине. Как ми се иска да дойдат още от твоите хора. Трябват ни мъже, привикнали към горския живот. Много от нашите войници и заселници са от източните провинции и не разбират нито от дърварство, нито от земеделие.

— Няма много такива от тази страна на Велитриум — вметна Конан. — Този град обаче е пълен с тях. Но виж какво, Валаний, намерихме Тиберий мъртъв на пътеката. И с няколко думи му разказа ужасната история.

Валаний пребледня.

— Не знаех, че е тръгнал от форта. Трябва да е полудял!

— Беше отвърна Конан. Като другите четирима. Всеки един, когато му дойде времето, полудява и се втурва в горите да срещне смъртта си. Също като заек, побягнал към гърлото на питон. Нещо ги вика от горските дебри, нещо, което хората наричат лудост, защото не са измислили по-подходящо име, но само обречените го чуват. Зогар Саг е направил магия, която аквилонската цивилизация не може да преодолее.

Валаний мълчаливо изтри челото си с разтреперана ръка.

— Войниците знаят ли?

— Оставихме тялото до източната врата.

— Трябвало е да го скриете от тях, да заровите трупа някъде в гората. Войниците и без това са вече доста изнервени.

— Пак щяха да научат. Ако бях скрил тялото, то пак щеше да се върне до форта, както стана с трупа на Соракт: вързаха го пред портата, за да могат хората да го намерят на сутринта.

Валаний потрепери. Обърна се, отиде до прозореца и мълчаливо огледа реката, черна и лъскава под звездната светлина. Далечен крясък на пантера раздра тишината. Нощта напредваше, заглушаваше бъбренето на войниците пред казармата, гасеше огньовете. Вятърът нещо нашепваше през черните клони, вълнуваше тъмните води. На крилете му се носеше тихо, ритмично пулсиране, зловещо като стъпки на леопард.

— В края на краищата — каза Валаний, сякаш си говореше сам, — какво знаем? Какво изобщо знае някой за нещата, които може да се крият в джунглата? Дочуваме само неясни слухове за огромни блата и реки и за една гора, която се простира върху безкрайни поля и хълмове, за да свърши най-накрая до бреговете на западния океан. Но какво се крие между тази река и онзи океан, не смеем даже да гадаем. Никой бял човек не е навлизал надълбоко в тая твърд, а който все пак се е осмелил, не се е върнал, за да ни разкаже какво е открил. Ние сме мъдри с нашите цивилизовани знания, но нашите знания се простират само дотук, до западния бряг на тази древна река! Кой знае какви сенки, земни и неземни, се спотайват отвъд неясния кръг мъдрост, осветен от нашите знания? Кой знае какви богове почитат под сенките на онази езическа гора или какви дяволи изпълзяват от черната тиня на блатата? Кой може да е сигурен, че всички обитатели на тази черна страна са човешки същества? Зогар Саг — един мъдрец от източните градове, би се подиграл на примитивното магьосничество, би го възприел като маскарад на факир. Но той подлуди и уби петима души по начин, който никой човек не може да обясни. Чудя се дали той самият е човек.

— Ако мога да се приближа на един хвърлей с брадва до него, ще разреша въпроса — отсече Конан, почерпи се с виното на губернатора и бутна една чаша към Балтус, който я взе колебливо и погледна неуверено към Валаний.

Губернаторът се обърна към Конан и го погледна замислено.

— Войниците, които не вярват в духове и дяволи — каза той, — са паникьосани от страх. Ти, който вярваш в призраци, вампири, таласъми и всякакви тайнствени неща, като че ли не се страхуваш от тях…

— Няма нищо на света, което да не може да се разреже със студена стомана — отвърна Конан. — Хвърлих брадвата си по демона и не му стана нищо, но сигурно не съм го улучил в тъмното или някой клон е спрял пътя на оръжието ми. А аз не се отклонявам от пътя си, за да търся дяволи. Но пък и не бих направил път на никой от тях.

Валаний вдигна глава и погледна Конан в очите.

— Конан, не разбираш колко много зависи всичко от теб. Знаеш колко е слаба тази провинция — тънък клин, забит в пустошта. Знаеш, че животът на всички хора на запад от блатата зависи от този форт. Ако той падне, кървави брадви ще насекат портите на Велитриум преди конник да успее да прекоси блатата. Негово Величество, или съветниците на Негово Величество, не обръщат внимание на молбите ми да изпратят повече войски, които да пазят границата. Не са наясно с условията тук и не искат да харчат повече пари за нас. Съдбата на границата зависи от хората, които я пазят сега. Наясно си с факта, че по-голямата част от армията, която завладя Канаджохара, беше изтеглена. Че силите, които останаха, са недостатъчни, особено след като онзи дявол Зогар Саг отрови водоизточниците ни и четиридесет души измряха за един ден. Много от другите или са болни, или ги ухапаха змии, или ги изпомачкаха диви зверове. Изглежда, че цели рояци пъплят край форта. Войниците вярват на хвалбите на Зогар, че можел да призовава горските зверове и да ги кара да убиват враговете му.

— Имам триста копиеносци, четиристотин босонийски стрелци и може би петдесет мъже, които, като теб, са опитни в бойното изкуство — продължи да говори Валаний. Всеки от вас струва колкото десет, но сте малко. Конан, ситуацията става опасна. Сред войниците се говори за дезертьорство, бойният дух е нисък. Убедени са, че Зогар Саг е освободил дяволите и ги е насъскал срещу нас. Страхуват се от черната чума, с която той ни плаши — ужасната черна смърт от мочурищата. Когато видя болен войник, се изпотявам от страх да не би да почернее, да се сбръчка и да умре пред очите ми. Конан, ако ни сполети чумата, войниците ще дезертират до един! Границата ще остане без охрана и нищо няма да спре мургавите орди да стигнат до самите врати на Велитриум, а и отвъд! Ако не успеем да удържим форта, как те ще успеят да удържат града? Зогар Саг трябва да умре, ако искаме да удържим Канаджохара. Ти си прониквал в непознатото по-надълбоко от всички нас. Знаеш къде се намира Гвавела, познаваш и горските пътеки отвъд реката. Ще вземеш ли група бойци довечера, ще се опиташ ли да го убиеш или да го заловиш? О, знам, че това е лудост. Нямаш шанс повече от едно на хиляда да се върнеш жив. Но ако не го хванем, това означава смърт за всички ни. Можеш да вземеш толкова хора, колкото искаш.

— Дузина мъже ще свършат тази работа по-добре от цял полк — отвърна Конан. — Петстотин души не могат да си пробият път до Гвавела и обратно, но десетина мъже могат да се промъкнат дотам и да се върнат невредими. Нека аз да избера хората. Не искам войници.

— Ще дойда и аз! — нетърпеливо възкликна Балтус. — Цял живот съм ходил на лов за елени в Тауран.

— Добре. Валаний, ще хапнем в трапезарията, където се събират горяните, и аз ще подбера хората. Ще тръгнем след час. Ще се спуснем по реката с лодка до едно място под селото, после ще се промъкнем през гората. Ако останем живи, ще се върнем преди разсъмване.

3. Пълзачите в мрака

Реката лъкатушеше като неясна нишка между абаносовите стени. Веслата, които движеха дългата лодка, сякаш пълзяха в гъстата сянка по източния бряг, потапяха се леко във водата и не вдигаха повече шум от клюна на чапла. Широките рамене на мъжа пред Балтус изглеждаха тъмносини в гъстия мрак. Той знаеше, че даже зорките очи на човека, коленичил на носа, виждат на не повече от няколко фута напред. Конан налучкваше пътя интуитивно, имайки опит от дългите си странствалия по вода.

Никой не говореше. Балтус бе огледал добре спътниците си още във форта, преди да се измъкнат от крепостта и да влязат в кануто на брега. Всички бяха израснали в свят, където действаха сурови закони — мъже, които заради жестоката необходимост се бяха научили как да се оправят в горите. До един аквилонци от западните провинции, те имаха много общи неща помежду си. Бяха облечени еднакво: ботуши от еленова кожа, кожени бричове и кожени ризи, с широки колани, в които стърчаха брадви и къси мечове. Бяха слаби, мускулести и мълчаливи, с белези от битки и със студени очи.

Между тези диви мъже обаче и Конан имаше планина разлика. Те бяха синове на цивилизацията, превърнали се в полуварвари. Той беше чистокръвен варварин. Те се бяха научили на потайност и умения, а той бе роден с тези умения. Той ги превъзхождаше и с гъвкавите си, пестеливи движения. Ако те бяха вълци, той бе тигър.

Балтус им се възхищаваше — на тях и на водача им, и се чувстваше горд, че му позволиха да тръгне с тях. Беше горд и от това, че веслото му не вдигаше повече шум от техните весла. Поне в това отношение им беше равен, макар че горянството, научено по време на лов в Тауран, не можеше да се мери с уменията на мъжете, израснали край дивата граница.

Под форта реката правеше малка извивка. Светлините на крепостта бързо изчезнаха, но кануто продължи пътя си още почти миля, прецизно избягвайки стърчащи и плаващи клони.

После водачът тихо изръмжа и мъжете насочиха лодката към другия бряг. Така обаче излязоха от черните сенки на гъсталака, обвил брега, и се изложиха на показ. Но светлината от звездите беше слаба и Балтус знаеше, че ако някой не ги търси нарочно, и най-зоркото око не би могло да различи сянката на кануто, пресичащо реката.

Завиха покрай увисналите храсти на западния бряг и Балтус сграбчи един корен. Никой не обели и дума. Всички инструкции бяха дадени още във форта. Тихо, като огромна пантера, Конан се плъзна на брега и изчезна в храстите. Също толкова тихо го последваха още девет мъже. На Балтус, хванал корена и с весло между коленете, му се стори невероятно, че десетина души могат да се скрият в гъсто преплетената гора, без да издадат и звук.

Приготви се да чака. Двамата с другия мъж, който остана с него, не размениха и дума. На около миля на северозапад се намираше селото на Зогар Саг, опасано с гъсти гори. Балтус беше наясно със своята задача: той и другарят му трябваше да чакат завръщането на бойната дружина. Ако Конан и хората му не се появяваха до зори, те трябваше бързо да отидат във форта и да докладват, че гората отново е взела жертвите си от расата на нашествениците. Тишината беше непоносима. Нищо не се чуваше от черните гори, невидими зад абаносовите масиви, извисили се над храстите. Тъпаните бяха замлъкнали от часове. Балтус не преставаше да мига, опитвайки се несъзнателно да види нещо през непрогледния мрак. Влажните нощни миризми на реката и усойната гора го потискаха. Някъде наблизо се чу шум, сякаш голяма риба подскочи и цопна във водата. Кануто леко се поразклати и задната ми част започна да се извива навътре към реката. Човекът зад него бе пуснал корена, за който се държеше. Балтус обърна глава, за да го предупреди шепнешком да внимава, и едва различи фигурата му. В мрака тя приличаше на голямо тъмно петно.

Балтус помисли, че мъжът е заспал и се пресегна да го хване за рамото. За негова изненада, от докосването му човекът клюмна и се строполи в кануто. Сърцето на Балтус заби чак в гърлото. Несръчните му пръсти се плъзнаха по гърлото на граничаря — само конвулсивното стискане на зъбите му попречи да изкрещи до Бога: гърлото на другаря му бе прерязано от ухо до ухо.

Ужасен и паникьосан, Балтус Се надигна… и в същия миг една мускулеста ръка се показа от мрака, сключвайки се около гърлото му. Кануто лудо се залюля. Ножът на Балтус се озова в ръката му, макар той да не си спомняше да го е вадил от ботуша си. Заби го жестоко и сляпо. Усети, че острието потъва дълбоко и чу в ухото си зверски вик. На този вик отговориха хиляди ужасяващи викове. Бясна врява се вдигна от всички страни и хиляди ръце го сграбчиха. Връхлетяно от побеснелите тела, кануто се обърна настрани, но преди да падне под него, Балтус усети силен удар по главата си. Нощта избухна в ослепяващ пламък. После отстъпи пред абсолютния мрак.

4. Зверовете на Зогар Саг

Заслепен от множество огньове, Балтус бавно възстановяваше възприятията си. Премигна и разклати глава. Очите го заболяха от блясъка. Около него се разнасяха странни звуци, които ставаха все по-отчетливи. Той вдигна глава и се огледа слисано. Бе заобиколен от десетина мъже, скупчили се около червените езици на пламъците.

Изведнъж си спомни всичко. Беше завързан за един стълб на открито и заобиколен от жестоки и ужасни фигури. Зад тях гореше пръстен от огньове, подклаждани от голи мургави жени. Зад огньовете се виждаха колиби от кал и плетени пръчки, обрасли с храсти.

Зад колибите имаше ограда с широка порта. Цялото внимание на Балтус обаче беше съсредоточено върху възбудените мъже, които го наблюдаваха свирепо.

Бе заобиколен от ниски мъже с широки рамене, с хлътнали гърди и слаби крака. Бяха напълно голи, като се изключат малките превръзки от лъвска кожа. Издутите им мускули се очертаваха ясно под светлината на огньовете. Мургавите им лица бяха неподвижни, но присвитите им очи присветваха кръвожадно. Сплъстените им гриви бяха привързани с медни лентички. В ръцете си държаха мечове и брадви. Крайниците на някои бяха превързани с груби парцали, а от тъмните им кожи се носеше миризма на съсирена кръв. Очевидно скоро е имало смъртоносна битка.

Потресен, Балтус погледна настрани от похитителите си и едва потисна ужасения си вик: няколко фута по-нататък се издигаше ниска, ужасяваща пирамида тя бе построена от кървави човешки глави. Мъртвите им очи гледаха изцъклени към черното небе. Вцепенен, той разпозна лицата, обърнати към него: бяха на мъжете, последвали Конан в гората. Не можа да види дали главата на кимериеца е сред тях. Обзе го адско гадене. Зад главите лежаха телата на половин дузина пикти. Усети в душата си жестоко ликуване. Горските бегачи не бяха си отишли напразно.

Обърна глава, за да не гледа отвратителния спектакъл. Забеляза, че до него има още един стълб, боядисан в черно, същия като неговия. На него бе увиснал завързан мъж, само по кожени бричове. Балтус позна в него един от горяните на Конан. От устата му капеше кръв, от една рана на хълбока му също се стичаше кръв. Човекът повдигна глава, облиза устните си и промърмори:

— Значи и теб са те хванали!

— Промъкнаха се във водата и прерязаха гърлото на другаря ми — изпъшка Балтус. — Изобщо не ги чухме. Митра, как жива твар може да се движи толкова безшумно?

— Те са дяволи — промърмори пленникът. — Сигурно са ни наблюдавали още от течението. Попаднахме в капан. Преди да се усетим, отвсякъде полетяха стрели, които убиха повечето от нас. Трима-четирима се шмугнаха в храстите и започнаха ръкопашен бой. Но другите бяха много. Конан сигурно е успял да се измъкне, не съм виждал главата му. За мен и за теб обаче щеше да е по-добре, ако ни бяха убили на място. Не мога да обвинявам Конан. Обикновено сме стигали до селото, без да ни усетят. Но сега сигурно сме се натъкнали на голяма група, идваща по реката откъм юг. Готви се някаква дяволска работа. Тук има твърде много пикти. Има воини от западните племена, от горното и от долното течение на реката.

Балтус се озърна наоколо. Колкото и малко да знаеше за пиктите, забеляза, че броят на мъжете е много по-голям, отколкото можеха да се съберат в селото. Нямаше достатъчно колиби, които да ги подслонят всичките. После забеляза, че и варварските племенни тотеми по лицата и по гърдите им са различни.

— Дяволска работа — промърмори горският бегач. — Може да са се събрали тук, за да видят Зогар Саг какви магии ще прави с труповете ни. Е, какво пък, не съм очаквал да умра в постелята си. Но ми се ще да бяхме загинали с останалите.

Вълчият вой на пиктите се усили и стана по-екзалтиран, а редиците им се раздвижиха нетърпеливо. Навярно пристигаше някой главатар. Балтус завъртя глава и видя, че коловете са забити пред дълга сграда, по-голяма от другите, украсена с човешки черепи, увиснали по стрехите. Пред вратата на тази сграда сега танцуваше фантастична фигура.

— Зогар! — ахна горянинът и несъзнателно опъна въжетата си. Балтус видя средна на ръст, слаба фигура, почти скрита в щраусови пера, забити в околожка от кожа и мед. Сред перата надзърташе отвратително и злобно лице. Докато шаманът подскачаше и грачеше, те се развяваха и шумоляха.

С фантастични поклони и гротескни движения той влезе в кръга и се завъртя пред вързаните си мълчаливи пленници. Ако друг човек се държеше така, това би изглеждало смешно — глупаво, дивашко подскачане, безсмислена вихрушка от пера. Но този свиреп поглед, надзърнал злобно изпод вълнистата маса, придаваше на сцената зловещо значение. Никой човек с такова лице не би могъл да изглежда смешен. Това беше самият дявол!

Изведнъж той замръзна като статуя; перата смешно подскочиха и се отпуснаха върху него. Виещите воини се умълчаха. Зогар Саг стоеше неподвижен и сякаш нарастваше — на височина и на ширина.

Шаманът заговори с дрезгава, гърлена интонация, сякаш съскаше кобра. Навря главата и дългия си врат в лицето на ранения; очите му грееха, червени от светлината на пламъците. Вързаният се изплю в лицето му.

С животински вик Зогар подскочи и се сгърчи във въздуха, а воините нададоха зверски вик и се втурнаха към мъжа на стълбата. Шаманът обаче ги спря, излая някаква команда и те хукнаха към портата. Отвориха я, обърнаха се и се върнаха в кръга, разпръсквайки се с отчаяна бързина надясно и наляво. Жените и голите деца се изпокриха в колибите, надзъртайки през вратите и прозорците. Пред отворената врата се образува голям шпалир. Зад него се мержелееше черната гора над просеката, осветена от огньовете.

Зогар Саг се обърна към гората й се възцари напрегната тишина. Той се изправи на пръсти и нададе странен вой, който раздра нощта. Далеч в черната гора му отговори друг, по-дълбок вой. Балтус потрепери. От тембъра на гласа разбра, че той не идва от човешка уста. Спомни си какво им каза Валаний — Зогар Саг се похвалил, че може да призовава дивите зверове и да им заповядва. Горянинът оживя под маската си от кръв и конвулсивно облиза устни.

Селото затаи дъх. Зогар Саг стоеше неподвижен като статуя, перата му едва-едва потрепваха край него. Но изведнъж в очертанията на портата застана някой.

Тръпнеща въздишка премина над селото. Мъжете се скупчиха и бързо отстъпиха назад, притискайки се един о друг между колибите. Балтус усети как късата му коса настръхва върху темето. Съществото, изправило се в очертанията на вратата, бе живо въплъщение на кошмар. Цветът му беше странно блед, изглеждаше призрачно и нереално на слабата светлина. Но нямаше нищо нереално в продълговатата му свирепа глава и в огромните бивни, блеснали на светлината на огъня. Приближи като привидение от миналото. Беше оцеляло от една по-стара, по-мрачна епоха, чудовището от много древни легенди: саблезъбият тигър. Никой хиборейски ловец не бе зървал този първобитен звяр от векове насам. Безброй митове надаряваха тези същества със свръхестествени качества, вдъхновени от призрачния им цвят и от демоничната им жестокост.

Звярът, който се спусна към мъжете на стълбовете, беше по-дълъг и по-тежък от обикновения тигър, голям почти колкото мечка. Раменете и предните му крака бяха мощни, а задните му крака бяха по-силни и от лъвските. Челюстите му бяха масивни, а главата — оформена като на звяр. Надали имаше други инстинкти, освен инстинкта за унищожение. Беше някаква игра на природата сред хищниците. Еволюцията се бе разбесняла и бе създала един ужас от бивници и зъби.

Ето ги чудовищата, които Зогар Саг призовавал от гората! Балтус вече не се съмняваше, че само черната магия може да контролира това безмозъчно, страховито чудовище. Като шепот от подсъзнанието му изникна смътният спомен за древния бог на мрака и първичния страх, на когото преди векове се кланяли и хора, и зверове, и чиито деца — както говореха едва чуто — още се спотайвали из тъмните кътчета по света… И той погледна към Зогар Саг ужасен.

Чудовището мина край купчината тела и кървави глави и сякаш не ги забеляза. Не беше лешояд. Ловеше само живи жертви в своя свят, изцяло посветен на убийството. Ужасен глад пламна в широките, непремигващи очи. Зейналите му челюсти се разлигавиха. Шаманът отстъпи назад и махна с ръка към горянина.

Огромната котка приклекна и Балтус се вцепени при спомена за ужасната й жестокост. Беше слушал как скачала върху слон и забивала острите си като мечове бивници толкова дълбоко в черепа на титана, че после изобщо не можела да ги извади. Оставала си така, вкопчена в жертвата си, докато умре от глад. Шаманът извика пронизително и чудовището скочи с оглушителен рев.

Балтус не беше и сънувал такъв скок, такава разфучана страст към унищожение, олицетворена в тази гигантска маса от железни мускули и разкъсващи зъби.

В скока си огромният звяр не само счупи стълба, но и откъсна осакатеното тяло на жертвата си от вървите. В един и същ миг огромните зъби изтърбушиха и разпокъсаха човека, а гигантските бивници откъснаха цялата горна част на главата му, прониквайки през черепа безпрепятствено, като през плът. Здравите ремъци от сурово лико поддадоха като хартия; на мястото, където бяха вързани ремъците, нямаше плът и кости. Балтус гледаше като парализиран. Мозъкът му отказваше да приеме онова, което виждаха очите му. После изведнъж повърна. Беше ходил на лов за мечки и пантери, но не беше и сънувал звяр, който може да превърне един човек в червен парцал за част от секундата.

С остатъка от кървавата си плячка саблезъбият изчезна през портата и няколко мига по-късно от гората се чу плътен рев, който се отдалечаваше. Но пиктите все още се свиваха назад между колибите, а шаманът още стоеше с лице към портата, зейнала като черен отвор, за да пропусне нощта.

Изведнъж Балтус се обля в студена пот. Какъв нов ужас щеше да мине през тази порта, за да превърне в леш и неговото тяло? Обзе го невъобразима паника и той напразно задърпа ремъците си. Нощта изглеждаше черна и зловеща зад огньовете. Самите огньове светеха зловещо като пламъците в Ада. Усети очите на пиктите, втренчени в него — стотици алчни, жестоки очи. Мъжете около него вече не приличаха на хора; бяха дяволите на тази черна джунгла, на които крещеше през мрака демонът с перата.

Зогар изпрати друг призив, който разтърси нощта, но той бе абсолютно различен от първия. Бе отвратително съскане и Балтус изстина от мисълта, която му дойде на ум. Ако змия можеше да съска толкова силно, би издала точно същия звук.

Проточи се дълга, бездиханна тишина, в която Балтус се задушаваше от туптенето на сърцето си. И после зад портата прозвуча свистене, сухо шумолене, а в рамките на осветената порта се появи отвратителен гостенин.

Балтус пак разпозна чудовището от древните легенди. Видя и позна древния, зъл змей, който се виеше там. Клиновидната му глава, голяма колкото главата на кон, бе изправена високо, над един човешки бой. Разпозна и бледия блясък на туловището, виещо се зад нея. Раздвоеният език се стрелкаше навън и навътре, а огньовете осветяваха оголените му зъби.

Ужасът от съдбата, която му предстоеше, парализира Балтус напълно. Това бе влечугото, наречено още от древните Змията-Призрак — белезникав, отвратителен ужас, който пропълзявал нощем в колибите и разкъсвал цели семейства. Прекършвал жертвата си като питон, но за разлика от другите змии, в зъбите му имало отрова, която довеждала до подлудяване и смърт. И това чудовище отдавна се смяташе за изчезнало. Значи Валаний е говорил истината. Никой бял човек не знаеше какви същества обитават огромната гора отвъд Черната река.

Змеят приближи тихо, гърчейки се по земята. Отвратителната му глава остана издигната, но леко се изкриви назад, готова за удар. Балтус гледаше с изцъклени, хипнотизирани очи в това отвратително гърло, през което щеше да мине скоро, и не усещаше нищо друго, освен смътно гадене.

И тогава нещо литна от сенките на колибите, а огромното влечуго запълзя обратно с бързи извивки. Като на сън Балтус видя късо копие, забодено в силния врат, точно под зейналите челюсти. Дръжката стърчеше от едната страна, стоманеният връх — от другата.

Като се гърчеше отвратително, побеснялото влечуго се претърколи до насядалите мъже. Копието не беше засегнало гръбнака му, беше проболо само вратните мускули. Чудовището започна да шиба бясно с опашка и покоси дузина мъже, а челюстите му тракаха конвулсивно и пръскаха отрова, която изгаряше като течен огън. С вой, ругатни и крясъци хората се разбягаха обезумели пред него, блъскаха се, тъпчеха падналите и изчезваха зад колибите. Гигантската змия се търколи в огъня, разхвърляйки искри и главни, а от болката яростта й стана още по-безумна. Стената на една колиба се строполи от страхотния удар на опашката.

Мъже, жени и деца се щураха, накъдето им видят очите, минаваха през огньовете и тъпчеха запалените пънове. Пламъците се извисиха, после угаснаха. Само блед червеникав отблясък осветяваше кошмарната сцена, където гигантското влечуго шибаше и се търкаляше, а хората наоколо му крещяха в паническия си бяг.

Балтус усети, че нещо го дърпа за китките и после, като по чудо, той беше развързан, а една силна ръка го издърпа зад стълба. Като в мъгла успя да види Конан.

По ризницата на кимериеца имаше кръв, съсирена кръв се виждаше и по меча в дясната му ръка.

— Хайде! Преди да са се опомнили!

Балтус усети дръжка на брадва в ръката си. Зогар Саг беше изчезнал. Конан дърпаше младежа след себе си, докато вцепененият му мозък се събуди и краката му започнаха да се движат сами. После Конан го пусна и изтича в сградата, където висяха черепите. Балтус го последва. Зърна зловещия каменен олтар, едва осветен от външния блясък: пет човешки глави се хилеха върху този олтар, а най-свежата му беше страшно позната — беше главата на търговеца Тиберий. Зад олтара се издигаше идол — мрачен, неясен, но смътно напомнящ човешко същество. После Балтус отново се задави от ужас, когато фигурата изведнъж се изправи с тракане на вериги и издигна дълги, безформени ръце в мрака.

Мечът на Конан полетя надолу, чу се звук от срязана плът и хрускане на кости. Тогава кимериецът дръпна Балтус към една врата в задния край на дългата колиба. Изскочиха през нея и отново излязоха в заграждението. На няколко ярда пред тях се изпречи оградата.

Зад колибата на шамана беше тъмно. Конан спря до стената, сграбчи Балтус и го вдигна във въздуха така, както би вдигнал малко дете. Балтус се хвана за върховете на изправените колове, набодени в изсушената от слънцето кал, и се изкатери по тях, без да обръща внимание на одрасканата си кожа. Подаде ръка на кимериеца и тогава иззад колибата на шамана изскочи един набрал скорост пикт. Закова се на място, видял на слабата светлина от полузагасналите огньове човека на стената. Конан метна брадвата си със смъртоносна сила, но устата на воина вече бе отворена, за да извика и да предупреди другарите си. Викът се надигна високо над врявата, секна и пиктът се строполи с натрошен череп.

Изведнъж гълчавата утихна, а после стотици гърла отговориха свирепо и воините скочиха да отблъснат атаката, за която бяха предупредени.

Конан хвана Балтус под мишница и го измъкна нагоре. Секунди след това бегълците скочиха от другата страна на стената.

5. Децата на Джебал Саг

— Накъде е реката? — не можеше да се ориентира Балтус.

— Сега не трябва да се опитваме да стигнем до реката — обясни Конан. — Гората между селото и реката е пълна с воини. Хайде! Ще тръгнем в посоката, в която въобще не очакват да се отправим — на запад!

Когато навлязоха в гъстата растителност, Балтус хвърли бърз поглед назад и съгледа стената, изпъстрена с главите на диваците, които надничаха отгоре. Пиктите бяха объркани. Не бяха успели да стигнат до стената навреме, за да зърнат укрилите се вече бегълци. Видяха единствено тялото на мъртвия воин. Но не се виждаше никакъв враг.

Балтус разбра, че те още не знаят за бягството му. От другите шумове се досети, че воините, ръководени от пискливия глас на Зогар Саг, доубиват ранения змей със стрели. Миг по-късно настроението във виковете се промени. В нощта се надигнаха крясъци, изпълнени с ярост.

Конан се разсмя зловещо и поведе спътника си по тясна пътека под черните клони. Движеха се на запад. Кимериецът тичаше бързо и сигурно, като че ли по добре осветена магистрала. Балтус залиташе след него, опипвайки гъстите храсталаци от двете си страни.

— Сега ще тръгнат след нас. Зогар е открил, че си изчезнал, а и знае, че главата ми не е сред купчината пред олтара. Куче! Ако имах още едно копие, щях да го пробода преди змията. Върви по пътеката. Не могат да ни последват с фенери, пък и от селото излизат много пътеки. Първо ще тръгнат по онези, които водят към реката — ще хвърлят кордон от воини на мили по брега. Ще ни очакват там. Няма да тръгваме към гората, преди да се наложи. По тази пътечка можем да спечелим време. Сега се дръж за нея и тичай, както никога не си тичал.

— Доста бързо се опомниха от паниката, проклетниците! — изпъшка Балтус, опитвайки се да не изостава от спътника си.

— Те от нищо не се страхуват твърде дълго — изсумтя Конан.

С всяка стъпка се впускаха все по-надълбоко и по-надълбоко в пустошта и по-надалеч от цивилизацията, но Балтус не се съмняваше в мъдростта на Конан. След време кимериецът изръмжа:

— Когато се отдалечим достатъчно от селото, ще завием обратно към реката в голям кръг. Няма друго село на мили от Гвавела. Всички пикти са се събрали наоколо. Ще ги заобиколим. Не могат да ни проследят до зори. Тогава навярно ще ни хванат дирите, но още преди да съмне ние ще изоставим пътеката и ще се впуснем в гората.

Продължиха да тичат. Дъхът на Балтус се процеждаше трудно през зъбите му, скоро усети и болка в хълбока. Блъскаше се в храстите от двете страни на пътеката. Конан изведнъж го дръпна, обърна се и погледна назад по мрачната пътека.

Над тях се издигаше луната — мрачен, бял огън сред сплетените клони.

— Да влизаме ли вече в гората? — изпъшка Балтус.

— Дай ми брадвата си — тихо промърмори Конан. — Нещо ни настига.

— Тогава е най-добре да изоставим пътеката! — възкликна младежът.

Конан поклати глава и дръпна другаря си в гъстите храсти. Луната се издигаше по-високо и смътно осветяваше пътеката.

— Не можем да се бием с цялото племе! — прошепна Балтус.

— Никой човек не може да открие следите ни толкова бързо, нито пък да ни догони за толкова кратко време — промърмори Конан. — Ш-ш-т.

Последва напрегната тишина, в която Балтус си помисли, че биенето на сърцето му се чува на цели мили разстояние. После изведнъж на тъмната пътека изникна свирепа муцуна. Сърцето на Балтус подскочи чак в гърлото му; най-напред се уплаши, че отново вижда ужасната глава на саблезъбия. Но тази глава беше по-малка, по-тясна: там стоеше леопард, ръмжеше тихо и се взираше по пътеката. Вятърът духаше срещу двамата скрити мъже и скриваше миризмата им. Звярът наведе глава и подуши пътеката, после неуверено тръгна напред. По гърба на Балтус преминаха студени тръпки. Несъмнено животното преследваше точно тях.

Вдигна глава, очите му светеха като огнени топки, и изръмжа високо. В този момент Конан метна брадвата.

Цялата сила на ръката и на рамото му бяха вложени в удара и брадвата прелетя като сребърна нишка под бледата луна. Леопардът се претърколи на земята в предсмъртни гърчове. Дръжката на брадвата сгърчеше от главата му. Острието бе разполовило тесния череп.

Конан излезе от храстите, издърпа оръжието си и повлече мъртвото тяло сред дърветата, скривайки го от случайни погледи.

— Сега да тръгваме, бързо! — изсумтя той и хукна на юг, далеч от пътеката. — След тази котка идват воините. Веднага щом са дошли на себе си, Зогар е пуснал леопарда по петите ни. Пиктите са го последвали, но са изостанали. Той е надушил следите ни и се е спуснал след нас като светкавица. Те не могат да го настигнат, но вече имат представа накъде сме тръгнали. Следват го и се ослушват да чуят рева му. Е, няма да го чуят, но ще видят кръвта по пътеката и ще открият тялото в гъсталака. И оттам ще ни хванат следата, ако могат. Стъпвай внимателно.

Без усилие той избягваше сплетените шипки и ниско увисналите клони, плъзгаше се между дърветата, без да докосва стъблата, и винаги стъпваше там, където не би оставил доказателство за преминаването си; за Балтус това беше почти недостижимо.

Нищо не се чуваше зад тях. Бяха изминали повече от миля, когато Балтус попита;

— Нима Зогар Саг хваща малки леопардчета и ги обучава да убиват?

Конан поклати глава.

— Този леопард го беше извикал от гората.

— Но — настоя другият, — ако може да заповядва на зверовете, защо не ги вдигне всичките на крак и не ги пусне по петите ни? Гората е пълна с леопарди, защо изпрати само един?

За миг Конан не отговори, после сдържано обясни:

— Той не може да командва всички животни. Само онези, които помнят Джебал Саг.

— Джебал Саг? — колебливо повтори древното име Балтус. Не беше го чувал повече от три-четири пъти в живота си.

— Едно време всички живи същества му се покланяли. Това било много отдавна, когато зверовете и хората говорели на един и същи език. Хората обаче го забравили; повечето зверове — също. Малцината, които помнят Джебал Саг, и зверовете, които го помнят, са братя и говорят на един и същ език.

Балтус не отговори. Вързан на пиктийски стълб, бе видял как нощната джунгла предава зъбатите си ужаси при повика на шамана.

— Цивилизованите хора се смеят на всичко това — продължи Конан. — Но никой не може да ми каже как Зогар Саг вика питони, тигри и леопарди от пустошта и ги кара да изпълняват заповедите му. Такива са те, цивилизованите хора. Когато не могат да обяснят нещо с недопечената си наука, просто отказват да повярват в него.

Хората от Тауран обаче бяха по-близко до примитивното от всички други аквилонци; все още вярваха в суеверия, чиито източници се губеха в античността. А тази нощ Балтус видя неща, от които още го побиваха тръпки.

— Чувал съм, че някъде тук има древна горичка, свещена за Джебал Саг — каза Конан. — Не знам. Не съм я виждал. Но в тази страна има повече зверове, които помнят, отколкото навсякъде другаде.

— Значи и други ще ни последват?

— Те вече ни следват. Зогар никога няма да пусне само един звяр по петите ни.

— Тогава какво ще правим? — стреснато попита Балтус, стисна брадвата си и погледна към зловещите арки над главата си. Във всеки момент очакваше разкъсващи зъби и бивници да изскочат от сенките.

— Чакай!

Конан клекна, извади ножа си и започна да чертае някакъв странен символ върху пръстта. Балтус се наведе, погледна го и усети как го побиват тръпки, но не разбра причината. Не вееше вятър, но листата над тях прошумоляха и през клоните се понесе странно, призрачно стенание. Конан погледна нагоре, после се изправи и мрачно се взря в символа, който беше нарисувал.

— Какво е това? — прошепна Балтус. Изглеждаше архаично и не му говореше нищо. Предположи, че невежеството му по отношение на изкуството е причината да не може да разпознае в символа един от обичайните знаци на някоя могъща култура.

— Видях го нарисуван на една пещерна скала, където от милиони години не беше стъпвал човешки крак — промърмори Конан, — в необитаемите планини отвъд морето Вилайет, на другия край на света. По-късно видях един черен магьосник да го драска върху пясъка край някаква река. Той ми разкри част от значението му — символът е свещен за Джебал Саг и за съществата, които го боготворят. Внимавай!

Дръпнаха се навътре в гъстия храсталак и зачакаха в напрегнато мълчание. От изток тътнеха тъпаните, а някъде от север и от запад им отговаряха други тъпани. Балтус потрепери, макар да знаеше, че се намира дълбоко в черната гора, далеч от мрачните музиканти, чието монотонно думкане бе зловеща увертюра към сцената на кървава драма.

Балтус затаи дъх. След малко листата леко се разклатиха, храстите се разтвориха и сред тях се появи една великолепна пантера. Лунната светлина, процеждаща се през листата, огря лъскавата й кожа, развълнувана от движенията на огромните мускули под нея.

Голямата дива котка се плъзна към тях с наведена глава. Душеше следите им. После спря и замръзна на място, а муцуната й почти докосна символа, нарисуван в пръстта. Дълго време тя клеча неподвижна; отпусна дългото си тяло и положи глава на земята до знака. Балтус усети как целия изтръпва. Този хищник бе изпълнен с благоговение и страхопочитание!

После пантерата стана и предпазливо се отдръпна назад, с корем почти опиращ в земята. Когато задните й крака опраха в храстите, тя се обърна и, обхваната от внезапна паника, изчезна като светкавица.

Балтус изтри чело с трепереща ръка и погледна към Конан.

В очите на варварина горяха древни огньове. В този момент той бе подивял напълно и беше забравил за човека до себе си. В пламналите му очи Балтус зърна и смътно разпозна сенки от зората на човечеството, забравени и непризнавани от изтънчените раси — древни, първобитни фантоми, неназовани и безименни.

После дълбоките огньове в очите на Конан угаснаха и той мълчаливо поведе Балтус навътре в гората.

— Вече няма защо да се страхуваме от зверовете каза той след малко, но оставихме знак, който ще бъде разчетен от хората. Те няма да могат да ни проследят много лесно, а докато не намерят този символ, няма да са сигурни, че сме се насочили на юг. Дори тогава няма да им е лесно да ни надушат без помощта на зверовете. Но горите на юг от пътеката ще са пълни с воини, които ще ни търсят. Ако продължим да се движим след разсъмване, със сигурност ще налетим на някои от тях. Щом намерим добро място, ще се скрием и ще чакаме следващата нощ. Чак тогава ще свием към реката. Трябва да предупредим Валаний, но с нищо няма да му помогнем, ако ни убият.

— Да предупредим Валаний?

— По дяволите, не разбра ли, че горите край реката гъмжат от пикти! Заради това и ни хванаха. Зогар мъти някаква военна магия. Направил е нещо, което никой пикт досега не е правил — обединил е поне петнадесетина клана. Омагьосал ги е: те по-скоро биха тръгнали след магьосник, отколкото след вожд. Видя ли тълпата в селото? Още стотици се крият по брега на реката, но ти не си ги видял. И още идват, от по-далечните села. Ще събере поне три хиляди бойци. Легнах в храстите и ги чух какво си говорят. Мислят да нападнат форта. Не знам кога, но Зогар няма да посмее да отлага дълго. Събрал ги е заедно и ги е докарал до лудост. Ако не ги поведе бързо в бой, тези диваци ще се сдърпат помежду си. Като кръвожадни тигри са.

Не знам дали ще успеят да превземат форта. Както и да е, ние трябва да се прехвърлим през реката и да предупредим нашите. Заселниците по пътя за Велитриум трябва или да се скрият във форта, или да бягат към Велитриум. Докато пиктите обсаждат форта, бойни дружини ще тръгнат по пътя далеч на изток. Дори може да прекосят Гръмотевичната река и да се впуснат в гъсто населената част от страната отвъд Велитриум.

Докато говореше, варваринът водеше спътника си все по-надълбоко и по-надълбоко в древната пустош. Стигнаха до едно място, където гъсталакът беше по-рехав и се виждаше оголена скала, отклоняваща се на юг. Балтус се чувстваше по-сигурен, докато вървяха по нея. Даже пикт не би могъл да им хване дирята по голата скала.

— А ти как се измъкна? — попита той малко по-късно.

Конан потупа ризницата и шлема си.

— Ако повечето от моите бойци носеха ризници, пред олтара на шамана щяха да висят по-малко черепи. Но повечето от тях вдигат шум с ризниците и затова не ги използват. Чакаха ни от двете страни на пътеката, гадовете. А когато един пикт застане неподвижен, даже горските зверове минават край него, без да го забележат. Видели са ни, като прекосявахме реката, и са заели позиции. Ако бяха направили засадата, след като слязохме на брега, щях да ги усетя. Но те вече ни чакаха и даже лист не потрепваше. Самият дявол не би заподозрял нищо. Най-напред се усъмних, когато чух опъваше на тетива. Залегнах и извиках на мъжете зад мен също да залегнат, но те действаха твърде бавно при това изненадващо нападение. Повечето паднаха още при първия залп, който се стовари върху ни от двете страни. Някои стрели обаче минаха през пътеката и удариха пиктите от другата страна. — Той се усмихна със злобно удовлетворение. — Оцелелите се втурнахме в гората и се счепкахме с тях. Когато видях, че другите са паднали или заловени, хукнах и просто надбягах боядисаните дяволи в мрака. Тичах, пълзях, промъквах се, а понякога лягах под храстите и те минаваха на тълпи край мен. Опитах да стигна до брега и открих, че там е пълно с тях. Очаквали са от мен точно такъв ход. Но аз все пак се промъкнах и рискувах да премина с плуване. Точно тогава чух тъпаните в селото и разбрах, че са хванали някого жив.

— Всичките бяха толкова погълнати от магиите на Зогар, че успях да се покача по стената зад шаманската колиба — продължи разказа си Конан. — Един воин трябваше да пази на това място, но той клечеше зад колибата и наблюдаваше церемонията оттам. Промъкнах се зад него и му строших врата, преди да разбере какво става. Онова копие, дето го хвърлих по змея, беше негово, а ти сега носиш неговата брадва.

— Ами какво беше онова… онова нещо, което уби в шаманската колиба? — попита Балтус и потрепери от спомена.

— Един от боговете на Зогар. Едно от децата на Джебил Саг, което не помни и трябва да се държи вързано на олтара. Биволска маймуна. Пиктите мислят, че те са свещени за Косматия, който живее на луната — бога-горила от Гула.

— Виж, развиделява се. Ето едно хубаво място, където можем да се скрием, докато разберем дали са ни настигнали. Вероятно ще трябва да изчакаме нощта, за да се върнем до реката.

Пред тях се издигаше нисък хълм, опасан с растителност и покрит с дебели дървета и с храсти. Близо до върха Конан се спусна в скален масив, обрасъл с гъсти храсталаци. Легнаха между тях и имаха чудесен изглед към джунглата отдолу, без никой да ги вижда. Балтус не вярваше, че даже пиктите могат да ги проследят по скалистата почва в продължение на четири-пет мили, но се страхуваше от зверовете, които се подчиняваха на Зогар Саг. Вярата му в странния символ малко се бе поразклатила. Но Конан изключваше възможността зверовете да ги последват.

Призрачна белота се простря сред гъстите клони; късчетата небе, които се виждаха, промениха цвета си от розово в синьо. Балтус беше утолил жаждата си в един поток, по усети вълчи глад. Тишината беше абсолютна, ако не се смяташе изчуруликването на някоя птичка. Тъпаните вече не се чуваха. Мислите на младежа се върнаха към зловещата сцена пред шаманската колиба.

— Зогар Саг носеше щраусови пера — каза той. — Виждал съм ги по шлемовете на рицари, идващи от изток да погостуват на бароните от блатата. Но в тази гора няма щрауси, нали?

— О, тези пера идват от Куш — отвърна Конан. — На запад от тук, много далеч, е морският бряг. От време на време покрай него минават кораби от Зингара и продават оръжие, украшения и вино на племената край брега. От тях пък вземат кожи, медна руда и златен прах. Понякога търгуват и с щраусови пера, които вземат от стигийците. На свой ред те пък ги вземат от черните племена от Куш, който се намира на юг от Стигия. Пиктийските шамани ги складират в големи количества. Но тази търговия е много рискована. Твърде вероятно е пиктите да се опитат да ограбят кораба, а и брегът е опасен за кораби. Плавал съм край него, когато бях с пиратите от островите Барача, намиращи се на югозапад от Зингара.

Балтус погледна другаря си с възхищение.

— Знам, че не си прекараш живота си по тези места. Много ли си пътувал?

— Скитал съм надалеч, по-далеч от всеки мъж от моята раса. Виждал съм големите градове на хиборейците, на шемитите, на стигийците и на хирканите. Скитал съм из непознати страни на юг от черните царства на Куш и на изток от морето Вилайет. Бил съм капитан на наемници, корсар, казак, безпаричен скитник, генерал… По дяволите, бил съм всичко, освен крал на някоя цивилизована държава! Но може да стана и такъв, преди да умра. — Хрумването му достави удоволствие и той се разсмя сърдечно. После сви рамене и протегна огромната си фигура върху скалите. — Този живот не е по-лош от другите. Не знам колко дълго ще остана на границата: седмица, месец или година. Обичам да скитам. Но на границата е толкова добре, колкото навсякъде другаде.

Балтус се вгледа в гората под тях. Все още очакваше да зърне жестоки боядисани лица да се подават през листата. Но минаха часове и мрачната тишина не бе смутена от прокрадващи се стъпки. Балтус сметна, че пиктите са им изгубили следата и са се отказали да ги преследват. Конан обаче започна да става неспокоен.

— Досега трябваше да видим дружини, които да претърсват гората. Ако са се отказали от преследването, то е, защото са започнали голямата игра. Сигурно се събират, за да прекосят реката и да нападнат форта.

— Биха ли дошли чак толкова далеч на юг, ако са загубили следата?

— Те са загубили следата, това е добре. Иначе досега да са ни хванали за гушите. При обичайни обстоятелства те претърсват горите по цели мили, във всички посоки. От този хълм все щяхме да видим някои от тях. Сигурно се подготвят да прекосят реката. Ще трябва да рискуваме и да тръгнем натам. Хайде, стягай се да потегляме.

Докато пълзеше надолу по скалата, Балтус усети познатия сърбеж между плешките. Очакваше във всеки момент убийствен залп стрели от зелените маси над тях. Страхуваше се, че пиктите са ги открили и дебнат някъде в засада. Но Конан беше убеден, че наблизо няма врагове, и се оказа прав.

— Ние се намираме на мили на юг от селото — изръмжа той. — Ще тръгнем направо към реката. Не знам колко далеч по течението са се разпрострели. Да се надяваме, че ще излезем под тях.

Насочиха се на изток с бързина, която се стори безразсъдна на Балтус. В горите не се забелязваха следи от живот. Конан смяташе, че всички пикти са се събрали в селището Гвавела, ако, разбира се, вече не бяха преминали реката. Не вярваше обаче, че ще се опитат да я прекосят през деня.

Някои горяни със сигурност ще ги видят и ще вдигнат тревога. Ще прекосят под и над форта, без да бъдат забелязани от стражите. После другите ще се качат в канута и ще тръгнат направо към речната стена. Щом започнат атаката, скритите в гората на източния бряг ще нападнат форта от другите страни. Те опитаха това и преди, но им извадихме вътрешностите и ги насякохме на парчета. Този път обаче имат достатъчно воини за една истинска яростна атака.

Продължиха, без да спират, макар че Балтус гледаше с копнеж катеричките по клоните, които би могъл да свали с едно хвърляне на брадвата си. Тишината и мракът на първобитната гора започнаха да го потискат. Мислеше си за откритите горички и огрените от слънцето ливади на Тауран, за къщата на баща си — за стръмния й сламен покрив и за прозорците от фалшиви диаманти, за дебелите крави, пасящи кротко тучната трева и за сърдечната дружба на силните, невъоръжени орачи и пастири.

Чувстваше се самотен въпреки присъствието на другаря си. Конан беше част от тази пустош, а Балтус тук беше чужденец. Кимериецът беше прекарал години в големите градове по света; беше се разхождал с владетелите на цивилизацията; би могъл дори да постигне лудата си фантазия някой ден да управлява като крал на цивилизована нация. Какви ли чудни неща не се случват… Но от това той не беше по-малко варварин. Интересуваше се само от първичните неща в живота.

Топлата задушевност на дребните детайли-, чувствата и прекрасните, незначителни изживявания на цивилизованите хора не означаваха нищо за него. Вълкът си остава вълк, независимо от каприза на съдбата, позволил му да тича с овчарските кучета. Кръвопролитията, жестокостта и диващината бяха естествените елементи на живота, който Конан познаваше. Той не можеше и никога не би могъл да разбере обикновените неща, толкова скъпи на цивилизованите мъже и жени.

Сенките се удължиха, когато стигнаха до реката и надзърнаха през прикритието от храсти. Виждаха на по една миля нагоре и надолу по реката. Мрачното течение мълчаливо се носеше пред тях. Конан се намръщи към отсрещния бряг.

— Да опитаме тук да преплуваме реката. Не знаем дали те са я прекосили, или не. Горите ей там може и да са пълни с тях. Ще трябва да рискуваме. Сега сме на около шест мили от Гвавела и…

Завъртя се и приклекна като отпусната тетива. Нещо като бяла светкавица се стрелна от храстите. Балтус веднага разбра, че е стрела. С тигърски скок Конан се шмугна в храстите и Балтус зърна блясъка на стоманата, когато той завъртя меча си. Чу се предсмъртен крясък. В следващия миг той се провираше през храстите след кимериеца.

Един пикт с разбит череп лежеше по очи на земята. Пръстите му се бяха вкопчили конвулсивно в тревата. Половин дузина воини се въртяха около Конан с вдигнати мечове и брадви. Бяха захвърлили лъковете си, безполезни в тази смъртоносна ръкопашна схватка. Челюстите им бяха боядисани в бяло и живо контрастираха с мургавите им лица, а знаците по мускулестите им гърди се различаваха от всички, които Балтус беше виждал досега.

Единият метна брадвата си към младежа и се втурна след нея с вдигнат нож. Балтус приклекна и хвана китката, която прокара ножа на косъм от гърлото му. Двамата паднаха заедно и се претърколиха. Пиктът беше като див звяр, мускулите му — твърди като стоманени въжета.

Балтус се бореше да задържи хватката си върху китката на дивака и да се докопа до брадвата си, но всеки негов опит да удари биваше париран. Пиктът се извиваше жестоко, за да освободи ръката с ножа, вкопчи се в брадвата на Балтус и заби колене в слабините му. Изведнъж се опита да прехвърли ножа в свободната си ръка и в този миг Балтус се изправи на коляно, разполовявайки главата му с отчаян удар на брадвата си.

Скочи и се огледа диво за Конан, очаквайки да го види заобиколен от цяла тълпа диваци. Тогава осъзна цялата сила и жестокост на кимериеца. Конан се беше справил с двама от нападателите си и те лежаха разполовени от ужасния му меч. В момента той отбиваше насочен срещу него къс меч и едновременно с това избягваше удара на брадва с котешки скок встрани, но точно тогава попадна на ръка разстояние от клекнал дивак с лък. Преди пиктът да опъне тетивата, кървавият меч полетя надолу и го разцепи от рамото до средата на гръдната кост, където острието спря. Останалите воини се втурнаха от двете му страни. Балтус метна брадвата си с точност, която намали нападателите с един, а Конан, изоставяйки усилията да извади меча си, се завъртя и посрещна следващия пикт с голи ръце. Силният воин, с една глава по-нисък от врага си, подскочи и замахна с брадвата си, като в същото време мушна смъртоносно с ножа си. Ножът обаче се счупи в ризницата на кимериеца, а брадвата спря във въздуха, тъй като пръстите на Конан се сключиха като желязо около спускащата се ръка. Шумно изпука кост и Балтус видя как пиктът трепва и се препъва. В следващия миг той се гърчеше във въздуха високо над главата на Конан, риташе и махаше с ръце, а после бе захвърлен на земята с такава сила, че се просна неподвижен с натрошени крайници и счупен гръбнак.

— Хайде! — Конан измъкна меча си и грабна брадвата. — Вземи лък и сноп стрели и побързай! Пак ще трябва да си плюем на петите. Те са чули тази врява и ще пристигнат съвсем скоро. Ако се опитаме да плуваме сега, ще ни украсят със стрели, преди да сме стигнали до течението.

6. Червени брадви на границата

Конан не се впусна надълбоко в гората. На неколкостотин ярда от реката той промени полегатия си курс и тръгна успоредно с нея. Балтус усети твърдото му решение да не се отдалечават от реката, която трябваше да прекосят, за да предупредят хората от форта. Зад тях се надигнаха шумните крясъци на горските дяволи. Очевидно пиктите бяха стигнали до просеката, където лежаха телата на убитите. Виковете се усилиха, което показваше, че диваните са тръгнали да ги преследват в гората. Бяха оставили следа, която всеки пикт можеше да открие.

Конан ускори ход, а Балтус стисна зъби и го последва. Усещаше, че всеки момент може да припадне. Струваше му се, че не е ял от векове. Кръвта му пулсираше толкова силно в тъпанчетата, че той не беше сигурен дали виковете зад тях за заглъхнали.

Конан изведнъж спря. Балтус се облегна о едно дърво и изпъшка.

— Отказаха се! — изръмжа варваринът и се намръщи.

— Промъкват… се… към… нас! — задъхано промълви Балтус.

Конан поклати глава.

— При кратко преследване като това щяха да крещят на всяка крачка. Не, върнали са се. Мисля, че чух някой да вика подире им няколко секунди преди да утихне врявата. Позовали са ги обратно. Това е добре за нас, но е дяволски зле за хората от форта. Означава, че воините се призовават от горите за атака. Онези, на които се натъкнахме, бяха от долното течение на реката. Те несъмнено бяха тръгнали към Гвавела, за да се присъединят към щурма на форта. По дяволите, сега сме по-далеч от всякога! Ще трябва да прекосим реката.

Обърна се на изток и хукна през гъсталака, без да се опитва да се прикрие. Балтус го последва. Чак сега усети болката от раните по гърдите и рамото си, където се бяха забили зъбите на пикта. Изведнъж Конан го дръпна назад. После чу ритмични плясъци, погледна през листака и видя, че по реката се задава кану. Единственият му пътник гребеше усилено срещу течението. Беше силен пикт с бяло перо от чапла, забито в медната лентичка, придържаща подрязаната му грива.

— Този е от Гвавела — промърмори Конан. — Емисар на Зогар. Личи си по бялото перо. Водил е мирни преговори с племената надолу по реката и сега бърза да се върне, за да участва в касапницата.

Самотният посланик почти се изравни със скривалището им и изведнъж Балтус едва не изскочи от кожата си: до самото му ухо прозвуча дрезгаво пиктийско хриптене. После разбра, че Конан вика гребеца на собствения му език. Човекът се надигна, огледа храстите и извика нещо, после хвърли поглед през реката и подкара кануто към западния бряг. Все още без да разбира нищо, Балтус видя как Конан взема от ръката му лъка, който беше прибрал от просеката, и зарежда стрела.

Пиктът докара кануто си съвсем близо до брега и вдигна поглед към храстите, после извика нещо. Отговори му бръмчене на тетива и стрелата потъна чак до перата в широките му гърди. Той се строполи със задавена въздишка и се претърколи в плитката вода. За миг Конан излезе на брега и нагази във водата, сграбчвайки свободно носещото се кану. Конан се покатери вътре, хвана греблото и подкара лодката към източния бряг. Със завист и възхищение Балтус забеляза играта на огромните мускули под загорялата кожа. Кимериецът приличаше на железен човек, който никога не усеща умора.

— Какво каза на пикта? — попита Балтус.

— Казах му да се приближи до брега, защото там се крие бял горски бегач, който се опитва да го застреля.

— Това не ми се струва честно — възрази Балтус. — Той си е помислил, че му говори приятел. Чудесно имитираш пиктийски…

— Тази лодка ни трябваше — отсече Конан, без да преустановява да гребе. — Това бе единственият начин да го примамя на брега. Кое е по-лошо — да измамя един пикт, който би се зарадвал да ни одере живи, или да предам хората отвъд реката, чийто живот зависи от това дали ще успеем да минем оттатък?

За миг Балтус се замисли върху този деликатен въпрос, после сви рамене и попита:

— Колко далеч сме от форта?

Конан посочи към едно поточе, което се вливаше в Черната река от изток, на няколкостотин ярда под тях.

— Това е Южният поток. Устието му е на десет мили от форта. Това е южната граница на Канаджохара, зад която се простира безброй мили с блата. Няма опасност за нападение през тях. Северният поток, на девет мили над форта, очертава другата граница. И зад него има блата. Така че атака може да се очаква само от запад, през Черната река. Канаджохара е като копие, чийто връх е широк деветнадесет мили и е забит в Пиктийската пустош.

— Защо не останем в кануто и да продължим по вода?

— Защото трябва да гребем здраво срещу течението, а по реката има доста завои. Пеш ще стигнем по-бързо. Освен това не забравяй, че Гвавела е на юг от форта. Ако пиктите пресичат реката, ще се натъкнем право на тях.

Когато стъпиха на източния бряг, вече се спускаше здрач. Без да спира, Конан продължи на север с такава скорост, че Балтус усети болка в яките си крака.

— Валаний искаше да построят фортове при устията на Северния и Южния поток — изсумтя недоволно кимериецът. — Така реката щеше да се охранява постоянно. Но правителството не го направи. Шкембести глупаци си седят на кадифени възглавнички, а голи момичета на коленете им ги наливат с вино — знам я тая порода. Не виждат по-далеч от стените на двореца си. Дипломация — по дяволите! Искат да победят пиктите с теории за териториална експанзия. Валаний и хората като него трябва да изпълняват заповедите на шайка проклети глупаци. Никога няма да завладеят повече пиктийска земя, както не построиха отново и Венариум. След време може да видят как варварите се катерят по стените на източните градове!

Преди седмица Балтус щеше да се изсмее на подобно нелепо предположение. Сега неотговори. Вече бе видял непобедимата жестокост на мъжете, които живееха отвъд границата.

Потрепери, хвърляйки поглед към начумерената река, която едва се виждаше сред храстите, към сплетените дървета, струпани по бреговете. Не забравяше, че пиктите може да са прекосили реката и да дебнат в засада между тях и форта. Бързо се мръкваше.

Чу се едва доловим звук пред тях и сърцето му подскочи чак до гърлото. Мечът на Конан присветна във въздуха, но той го прибра, когато едно куче, грамаден и мършав звяр с белези от рани, се измъкна от храстите и се втренчи в тях.

Това куче беше на един заселник, който се опита да си построи хижа на речния бряг, на няколко мили южно от форта — обясни Конан. — Пиктите, разбира се, го убиха, после изгориха хижата му. Открихме го мъртъв сред въглените, а кучето лежеше безжизнено сред трима пикти, които той беше убил. Направо беше нарязано на парчета. Взехме го във форта и му превързахме раните, но след като се оправи, то хвана гората и подивя. — Сега какво, Изкормвачо, ще заловиш ли хората, които убиха господаря ти?

Огромната глава се завъртя, а очите пламнаха със зелен блясък. Животното не ръмжеше и не лаеше. Спусна се подире им безшумно, като призрак.

Нека да дойде — промърмори Конан. — Може да надуши дяволите преди ние да ги видим.

Балтус се усмихна и ласкаво погали кучето по главата. Устните на звяра се дръпнаха и оголиха блесналите му зъби. После огромното животно смирено наведе глава и неуверено завъртя опашка, сякаш забравило за дружбата с хората. Балтус сравни кокалестото тяло на огромния измършавял звяр с дебелите, загладени кучета, които се прескачаха с радостен лай в кучкарника на баща му. Въздъхна. За зверовете на границата не беше по-лесно, отколкото за хората. Кучето почти бе забравило нежността и приятелството.

Изкормвача се впусна напред, а Конан го остави да води. Последният лъч светлина изчезна и се възцари абсолютен мрак. Разстоянието се стопяваше под силните им крака. Изкормвача беше като ням. И миг по-късно го чуха… демонично подвикване по реката пред тях, неясно като шепот.

Конан изруга като луд.

— Атакуват форта! Закъсняхме! Хайде!

Той ускори ход, доверявайки се на обонянието на кучето пред тях. Балтус забрави за глада и умората си.

С напредването им виковете се усилваха, а над дивашките крясъци се чуваха плътните гласове на войниците. Точно когато Балтус започна да се опасява, че ще се натъкнат на диваците, които виеха съвсем наблизо пред тях, Конан зави и се отдалечи от реката в широк полукръг, който ги отведе до ниско възвишение. Оттам можеха да огледат гората. Видяха форта, осветен от фенери върху високи колове, забити по стените. Те хвърляха премигваща, несигурна светлина върху просеката. На тази светлина двамата видяха тълпи от голи, боядисани фигури по краищата на просеката. Реката гъмжеше от канута. Пиктите бяха обградили форта отвсякъде.

Град от стрели трополеше по стените откъм гората и откъм реката. Плътното бръмчене на тетивите се издигаше над дивашкия крясък. Завили като вълци, неколкостотин голи воини с брадви в ръце изтичаха под дърветата й се втурнаха към източната порта. Бяха на около сто и петдесет ярда от целта си, когато гибелен залп от стрели покри земята с трупове и отпрати оцелелите в панически бяг към дърветата. Канутата се стрелнаха към речната стена, но бяха посрещнати от друг душ дълги стрели и от прашките, монтирани по кулите от тази страна на стената. Камъни и дървета полетяха във въздуха и потопиха половин дузина канута, убивайки пътниците им, а другите лодки се отдръпнаха на безопасно разстояние. Триумфален рев се надигна от стените на форта. Отговори му зверски вой от всички страни.

— Ще се опитаме ли да пробием обсадата? — нетърпеливо попита Балтус.

— Фортът е обречен. Пиктите са кръвожадни и няма да спрат, докато не бъдат избити до крак. А те са твърде много и хората от форта няма да могат да се справят с всичките. Не можем да се промъкнем, а ако го направим, не ни остава нищо друго, освен да умрем заедно с Валаний.

— Значи просто трябва да си спасяваме кожите?

— Да. И да предупредим заселниците. Знаеш ли защо пиктите не се опитват да подпалят форта с огнени стрели? Защото не искат пламъците да предупредят хората на изток. Планът им е да прегазят форта и после да се спуснат на изток, преди някой да е разбрал за падането му. Мерак им е да прекосят Гръмотевичната река и да превземат Велитриум преди някой да се е усетил какво става. Ако не това, поне смятат да унищожат всяко живо същество между форта и Гръмотевичната река.

Не успяхме да предупредим форта, а сега виждам, че и с това нямаше да му помогнем. Вътре има твърде малко хора. Още няколко атаки, и пиктите ще прескочат стените, ще съборят портите. Но можем да подкараме заселниците към Велитриум. Хайде! Сега сме извън обсадата на тези диваци. Ще се измъкнем невредими.

Те извиха в широк полукръг. Чуваха усилването и утихването на виковете, които отбелязваха всяка атака и всеки отпор. Хората във форта се държаха, но яростта в писъците на нападателите не намаляваше. Те вибрираха с тембър, изразяващ сигурност в окончателната им победа.

Преди Балтус да разбере, че са приближили пътя, водещ на изток, те излязоха на него.

— Сега тичай! — изръмжа Конан.

Балтус стисна зъби. До Велитриум бяха деветнадесет мили, а до Потока на скалповете, зад който започваха селищата — поне пет. На аквилонеца му се струваше, че се бият и тичат от векове. Но нервната възбуда, разпалила кръвта му, го подтикваше към свръхчовешки усилия.

Изкормвача тичаше пред тях, душеше земята и първият звук, който чуха, дойде от него.

— Пикти пред нас! — изсъска Конан, коленичи и огледа земята под светлината на звездите. Поклати глава объркано. — Не мога да кажа колко са. Вероятно са малка група. Не са дочакали превземането на форта. Тръгнали са напред да изколят заселниците в леглата им! Хайде!

След малко видяха пред себе си проблясък сред дърветата и чуха диво и жестоко пеене. Там пътеката извиваше, те я изоставиха и се прокраднаха през гъсталака. Няколко мига по-късно станаха свидетели на ужасна гледка. На пътя бе съборена волска кола с оскъдна покъщнина, която гореше. Воловете лежаха с прерязани гърла. На пътя се бяха прострели мъж и жена, голи и обезобразени. Петима пикти танцуваха около тях с подигравателни скокове и поклони и размахваха кървави брадви. Един от тях развяваше окървавената рокля на жената.

Горещи вълни обляха Балтус при тази гледка. Вдигна лъка си и се прицели в една танцуваща фигура, черна на фона на огъня. Опъна тетивата и я пусна. Мъжът подскочи конвулсивно и падна мъртъв със стрела в сърцето. После двамата бели мъже и кучето се хвърлиха върху слисаните диваци. Конан бе въодушевен само от бойния си дух и от една стара, стара расова вражда, но Балтус гореше от справедлив гняв.

Посрещна първия пикт със свиреп замах и разполови боядисания му череп, после прескочи падналото тяло и се счепка с другите. Но Конан вече бе убил един от двамата, които си беше подбрал, и скокът на аквилонеца закъсня със секунда. Воинът се строполи с меч в гърдите точно когато Балтус вдигна брадвата си. Балтус се обърна към последния пикт и видя как Изкормвача се надига от жертвата си. От огромните му челюсти капеше кръв.

Балтус отново погледна надолу, към жалките фигури край горящата каруца. И двамата бяха млади, жената беше почти дете. По някаква прищявка на съдбата пиктите не бяха обезобразили лицето й и даже в агонията на ужасната смърт тя беше красива. Но крехкото й младо тяло бе нарязано ужасно — очите на Балтус се премрежиха и той задъхано преглътна. Искаше му се да падне на земята, да плаче и да дере пръстта от гняв.

— Млада двойка, току-що тръгнала от родния си град — отбеляза Конан, докато изтриваше меча си. — Пиктите са ги пресрещнали на път за форта. Може би момчето е искало да се запише в армията или да си вземе земя край реката. Ето какво ще сполети всеки мъж, жена и дете от тази страна на Гръмотевичната река, ако не ги отведем бързо във Велитриум.

Коленете на Балтус трепереха, докато следваше другаря си. Но в дългата крачка на кимериеца нямаше и помен от слабост. Имаше кръвно родство между него и грамадния, мършав звяр, който се носеше отстрани. Изкормвача вече не душеше пътя. Пред тях беше чисто. Крясъкът откъм реката се чуваше едва-едва, но Балтус знаеше, че фортът все още се държи.

Конан изведнъж спря и изруга. Показа на Балтус пътека, водеща на север от пътя. Беше стара пътека, обраснала с трева, но тази трева бе утъпкана съвсем наскоро. Балтус осъзна това повече с чувство, отколкото с трениран поглед, а Конан сякаш виждаше като котка в тъмното. Кимериецът му показа къде следите от широка каруца са се отклонили от главния път и са нагазили дълбоко в горската пръст.

— Заселниците са отишли до солниците — изсумтя той. — Те са в края на блатата, на около десет мили оттук. По дяволите! Ще им отсекат пътя и ще ги изколят до един! Слушай какво! Единият от нас може да предупреди хората по пътя. Тръгвай напред, събуди ги и ги подкарай към Велитриум. Аз ще ида да взема мъжете от солниците. Те са се разположили на лагер там. Няма да се връщаме на пътя, ще вървим направо през гората.

Без повече обяснения Конан се обърна и хукна по мрачната пътека, а Балтус, след като го гледа няколко секунди, тръгна по пътя. Кучето остана с него и се носеше плавно по петите му. Когато Балтус измина петдесетина метра, чу животинско ръмжене. Обърна се, огледа пътеката, откъдето бе пристигнал, и сепнато зърна призрачна, светеща фигура да изчезва в гората след Конан. Изкормвача изръмжа, козината му се изправи, а очите му блеснаха със зелен огън. Балтус си спомни зловещото същество, откраднало главата на търговеца Тиберий недалеч от това място, и се поколеба. Но гигантският Кимериец често бе демонстрирал умението си да се грижи за себе си и Балтус почувства, че задължението му е към безпомощните заселници, заспали на пътя на кървавия ураган. Ужасът от страховития призрак бе преодолян от спомена за онези осакатени, обезобразени тела край пламналата волска кола.

Той хукна по пътя, прекоси Потока на скалповете и зърна първата заселническа колиба — дълга, ниска сграда от насечени дънери. След миг вече биеше по вратата. Сънлив глас го попита какво иска.

— Ставайте! Пиктите преминаха реката!

Силен писък отговори на думите му, после вратата се отвори и от там се появи жена с оскъдно облекло. Косата й се стелеше в безпорядък върху голите й рамене; държеше свещ в едната си ръка и брадва в другата. Лицето й беше бяло като платно, очите й — изцъклени от ужас.

— Влез! — помоли го тя. — Ще защитаваме колибата.

— Не. Трябва да тръгваме за Велитриум. Фортът не може да ги спре. Вече може да е паднал. Не се обличай. Вземай децата и тръгвай!

— Но мъжът ми отиде с другите за сол! — простена тя, чупейки ръце. Зад нея надзъртаха три рошави хлапета и премигваха объркано.

— Конан тръгна след тях. Ще ги доведе живи и здрави. Трябва да побързаме и да предупредим другите колиби по пътя.

По лицето й се изписа облекчение.

— Митра, благодаря ти! — извика жената. — Ако някой смъртен може да ги спаси, то това е кимериецът!

Като вихрушка тя сграбчи най-малкото дете и подкара другите през вратата пред себе си. Балтус взе свещта и я стъпка с крак. Ослуша се за миг. От тъмния път не се чуваше нищо.

— Имаш ли кон?

— В конюшнята — изпъшка тя. — О, побързай!

Тя издърпа резето с трепереща ръка и тогава той я отблъсна настрани, изведе коня и хвърли децата на гърба му. Каза им да се държат за гривата и едно о друго. Те го погледнаха сериозно и не заплакаха. Жената хвана юздите и тръгна по пътя. Тя още стискаше брадвата и младежът знаеше, че ако се наложи, ще се бие с отчаяната смелост на пантера.

Той изостана и се ослуша. Почувства се угнетен от предчувствието, че фортът вече е паднал, че мургавите орди вече са се юрнали по пътя за Велитриум, опиянени от клането и жадни за още кръв. Щяха да пристигнат със скоростта на изгладнели вълци.

После зърна пред себе си друга колиба. Жената понечи да предупреди обитателите й, но Балтус я спря. Изтича до вратата и почука. Отговори му женски глас. Той повтори предупреждението си и от колибата бързо изхвърчаха обитателите й — стара жена, две млади жени и четири деца. Също като съпруга на първата, и техните мъже бяха заминали за сол, без да подозират за опасността. Едната млада жена изглеждаше зашеметена, а другата бе близо до истеричен припадък. Но старата, строг ветеран от границата, ги успокои с дрезгав глас. Тя хладнокръвно помогна на Балтус да изведе двата коня, вързани в една кошара зад колибата, и да покачи децата върху тях. Балтус настоя и тя да се качи с тях, но старицата поклати глава и накара една от по-младите да се качи на коня.

Тя е бременна — изсумтя старицата. — Аз мога да ходя, а и да се бия, ако се наложи.

На тръгване едната млада жена каза:

— Някаква млада двойка мина по пътя към здрачаване. Посъветвахме ги да прекарат нощта в нашата колиба, но те нямаха търпение да стигна до форта още тази вечер. Дали… дали…

— Срещнали са пиктите — сдържано отговори Балтус и жената изхълца от ужас.

Колибата се скри от погледите им, когато на известно разстояние зад тях се чу пронизителен рев.

— Вълк! — възкликна една от спътничките му.

Боядисан вълк с брадва в ръката — промърмори Балтус. — Вървете! Вдигнете другите заселници по пътя и ги вземете със себе си. Аз ще разузная назад.

Без да обели и дума, старата жена подкара хората си пред себе си. Те се изгубиха в мрака, а Балтус видя бледите лица на децата, обърнати към него. Спомни си за своите роднини в Тауран и за миг го обхвана шеметна носталгия. С тази минутна слабост той изпъшка и легна на пътя; мускулестата му ръка напипа здравия врат на Изкормвача и той усети влажния език на кучето върху лицето си.

Вдигна глава и се усмихна с болезнено усилие.

— Хайде, момче — промърмори той и стана. — Имаме работа.

Изведнъж сред дърветата се издигна червен пламък. Пиктите бяха подпалили последната колиба. Той се намръщи. Как ли се е разпенил Зогар Саг, щом е разбрал, че воините му са освободили разрушителната си природа. Огънят щеше да предупреди хората по пътя.

Щяха да са будни и бдителни при пристигането на бегълците. Но лицето му помръкна. Жените се движеха бавно, пеш и върху претоварени коне. Бързоногите пикти щяха да ги догонят за не повече от миля, освен ако… Той зае позиция зад купчина паднали дървета до пътя. Просеката на запад от него се осветяваше от запалената колиба и когато се появиха пиктите, той ги видя пръв: черни, потайни фигури, очертани срещу далечния блясък.

Дръпна стрелата чак до главата си, пусна тетивата и една от фигурите се строполи на земята. Останалите се стопиха в гората от двете страни на пътя. Кучето яростно зави. Изведнъж в края на пътя, под дърветата, се появи фигура. Тя започна да се прокрадва към падналите дънери. Тетивата на Балтус избръмча и пиктът изскимтя, залитна и се срина в сенките, със стрела в бедрото. Изкормвача се прехвърли през дънерите и скочи в храстите. След малко кучето се промъкна обратно до Балтус, с окървавени челюсти.

Повече никой не се появи на пътя. Младият мъж започна да се опасява, че те се прокрадват покрай позицията му през гората и когато чу едва доловим звук отляво, стреля напосоки. Изруга, когато чу, че стрелата се заби в дърво, но Изкормвача се спусна тихо, като призрак, в храстите. Оттам се чу трошене и хъркане, после животното изникна като дух от храстите и погали огромната си, окървавена глава о ръката на Балтус. От една рана на рамото му се стичаше кръв. Шумовете в гората заглъхнаха.

Диваците, скрити край пътя, очевидно разбраха съдбата на другаря си и решиха, че откритата атака е за предпочитане пред мрака и през зъбите на дяволския звяр, който нито се виждаше, нито се чуваше. Втурнаха се внезапно от двете страни на пътя. Трима паднаха, пронизани от стрели… и останалите двама се поколебаха. Единият се обърна и хукна обратно по пътя, но другият се хвърли към Балтус. Очите и зъбите му светеха на бледата светлина, в ръката си държеше вдигната брадва. Младежът скочи, но се подхлъзна и именно това му спаси живота. Свистящата в полета си брадва отсече кичур от косата му и пиктът се претърколи сред дърветата от инерцията на пропуснатия удар.

Преди да се изправи на крака, Изкормвача му бе извадил гръкляна.

Последва напрегнат период на изчакване. През това време Балтус се чудеше дали човекът, който избяга, е бил единственият оцелял от групата. Очевидно това е била малка дружина, която или е напуснала битката край форта, или е била изпратена на разузнаване пред основните сили. С всеки изминал момент шансовете за оцеляване на жените и децата, поели към Велитриум, се увеличаваха.

После, без предупреждение, дъжд от стрели просвистя над убежището му. Див вой се надигна от гората и по пътя. Или оцелелият беше повикал помощ, или към първата група се бяха присъединили още воини. Подпалената колиба още тлееше, но светлината беше съвсем слаба. После пиктите се втурнаха към него, плъзгайки се сред дърветата край пътя. Той изстреля три стрели и захвърли лъка. Сякаш усетили безизходното му положение, диваците продължиха, вече без да викат. Мъртвешката тишина се изпълни с тропот на много крака.

Балтус яростно и нежно прегърна главата на огромното куче, което ръмжеше до него, и промърмори:

— Добре, момче, да ги пратим в Ада! — И скочи на крака с брадва в ръка.

После тъмните фигури се спуснаха през дънерите и приключиха битката с буря от размахани брадви, промушващи ножове и разкъсващи зъби.

7. Дяволът в огъня

Когато Конан се отклони от пътя за Велитриум, той очакваше да тича около девет мили и се подготви за изпитанието. Но не беше изминал много от пътя, когато чу шум от стъпките на група мъже пред себе си. По звука разбра, че не са пикти, и им извика:

— Кой е там? — попита дрезгав глас. — Стой, където си, докато не те видим, или ще ти пуснем една стрела.

— В тази тъмница не можеш да улучиш и слон — нетърпеливо отговори Конан. — Хайде, глупако! Аз съм — Конан. Пиктите преминаха реката.

— Вече го очаквахме — отвърна водачът, докато групата напредваше: високи, стройни мъже със строги лица и лъкове в ръце. — Един от нас рани антилопа и я проследи почти до Черната река. Чул ги да крещят по реката и се върна в лагера. Зарязахме солта и каруците, освободихме воловете и тръгнахме колкото се може по-бързо. Ако пиктите обсаждат форта, те ще пуснат бойни дружини и към нашите колиби.

— Семействата ви са в безопасност — изръмжа Конан.

— Моят другар тръгна напред, за да ги заведе до Велитриум. Ако се върнем на главния път, ще се натъкнем на цяла орда. Ще се насочим на югоизток, през гората. Тръгвайте напред, а аз ще разузная отзад.

Няколко мига по-късно цялата група хукна на югоизток. Конан ги последва по-бавно, но така, че да може да ги чува. Изруга заради шума, който вдигаха; толкова пикти или кимерийци биха се движили през гората, без да вдигнат повече шум от вятъра, духнал през черните клони.

Тъкмо беше прекосил една полянка, когато се обърна. Примитивните му инстинкти му подсказаха, че някой го следва. Застана неподвижен сред храстите и чу врявата, която вдигаха отстъпващите заселници. После отзад се обади сподавен глас:

— Конан! Конан! Чакай ме, Конан!

— Балтус! — объркано каза той. После подвикна предпазливо: — Тук съм!

— Чакай ме, Конан… — гласът се чу по-отчетливо.

Кимериецът излезе от сенките и се намръщи.

— Какво, по дяволите, правиш тук?… Кром!

Приклекна и косите му настръхнаха. От другата страна на полянката не се появи Балтус. Странен блясък пламна сред дърветата. Плуваше към него и блещукаше странно — зелен адски огън, който се движеше внимателно и целенасочено.

Спря на няколко фута и Конан се втренчи свирепо в него, опитвайки се да различи замъглените от огъня очертания. Треперещият пламък имаше твърда сърцевина. Пламъкът бе нещо като зелена одежда, маскирала някакво живо и зло същество, но варваринът не успя да различи формата му. После изведнъж насред огнената колона заговори глас:

— Защо стоиш като овца и чакаш касапина, Конан?

Гласът беше човешки, но в него се чуваха странни, нечовешки вибрации.

— Овца?! — гневът на Конан надделя над моментното му страхопочитание. — Да не мислиш, че ще взема да се уплаша от един проклет пиктийски блатен дявол? Един приятел ме извика.

— Аз те извиках с неговия глас — отвърна другият. — Хората, които следваш принадлежат на брат ми. Но сега ти си мой. 0, глупако, дошъл си отдалеч, от сивите хълмове на Кимерия да посрещнеш участта си в горите на Канаджохара.

— Ти и преди имаше възможност да ме убиеш — изпръхтя Конан. — Защо не ме премахна тогава, щом можеш да го направиш?

— Брат ми не беше боядисал черен череп за теб, не беше го хвърлил в огъня, който гори вечно върху черния олтар на Гула. Не беше прошепнал името ти на черните призраци, които обитават горния край на Черната земя. Но един прилеп е прелетял над Планината на мъртвите и е нарисувал образа ти с кръв върху бялата тигърска кожа, която виси пред колибата, където спят Четиримата братя на Нощта. Огромни змии се увити около краката им и звездите премигват като светулки в косите им.

— Защо боговете на мрака са ме осъдили на смърт? — изръмжа Конан.

Нещо… ръка, крак или зъб, той не разбра точно, се измъкна от пламъка и бързо направи знак върху пръстта. Там грейна символ, белязан с огън, и угасна, но не и преди Конан да го разпознае.

— Осмелил си се да нарисуваш знака, който само жреците на Джебал Саг се осмеляват да рисуват. Гръмотевици забучаха над Планината на мъртвите, а олтарът на Гула е съборен от вятър, дошъл от Залива на призраците. Гмурецът, който е пратеник на Четиримата братя на Нощта, прелетя бързо и прошепна името ти в ухото ми. Времето ти изтече: ти вече си мъртъв. Главата ти ще увисне в храма на брат ми, а тялото ти ще бъде изядено от чернокрилите, остроклюни Деца на Джил.

— Кой, по дяволите, е брат ти? — попита Конан. Докато държеше в ръката си голия меч, ловко напипа брадвата в колана си.

— Зогар Саг, детето на Джебал Саг, което все още посещава неговите гори. Една жена от Гвавела спала в горичка, свещена за Джебал Саг. Родила бебе — Зогар Саг. Аз също съм син на Джебал Саг. Зогар Саг ме призова от Мъгливите земи. Със заклинания, чародейства и със собствената си кръв той ме материализира в плътта на неговата планета. Ние сме едно, свързани сме с невидими нишки. Мислите му са мои мисли. Ако го ударят, мен ме боли. Ако ме порежат, той кърви. Но вече ти казах достатъчно. Скоро твоят дух ще говори с духовете на Черната земя и те ще ти разкажат за старите богове, които не са мъртви, а спят във външните бездни и от време на време се събуждат.

— Бих искал да видя как изглеждаш — промърмори Конан, освобождавайки брадвата си, — ти, който оставяш следа като птица, гориш като пламък и говориш с човешки глас.

— Ще види — напевно отвърна гласът от пламъка. — Ще видиш и ще отнесеш знанието си в Черната земя.

Пламъците подскочиха и потънаха, намаляха и съвсем избледняха. Лицето започна да добива формата на сянка. Най-напред Конан помисли, че това е самият Зогар Саг, обвит в зелен огън. Но лицето се издигаше по-високо от неговото и в него се четеше нещо демонично — Конан бе забелязал най-различни аномалии в чертите на Зогар Саг — кривогледство, изострени уши, тънки, вълчи устни. Тези странности бяха преувеличени у съществото, което се въртеше пред него. Очите бяха червени като въглени от жив огън.

Видя и повече детайли — ръце, слабо тяло, покрито със змийски люспи, но все пак с човешки форми от кръста нагоре; отдолу — дълги крака като на жерав, завършващи със скосени, трипръсти ходила като на някоя огромна птица. Около чудовищните крака трепна син огън и угасна. Видя му се като блестяща мъгла.

После изведнъж чудовището се извиси над него. Дългата ръка на демона, която той забеляза за пръв път, бе въоръжена със закривени нокти, подобни на сърпове. Ръката се извъртя нависоко и се стрелна надолу към врата му. С жесток вик той се хвърли настрани, мятайки брадвата си. Дяволът я избегна с невероятно бързо движение на дребната си глава и отново се извиси над него със съскащия вихър на подскачащите си пера.

Конан не се страхуваше. Той знаеше, че всяко същество, облечено в жива плът, може да бъде убито с материално оръжие, колкото и страховито да е това същество.

Една летяща ръка с остри нокти събори шлема от главата му. Още малко, и щеше да го обезглави. Но през цялото му тяло премина свирепа радост, когато диво насоченият му меч потъна дълбоко в хълбока на чудовището. Конан отскочи назад, избегна страховития удар и едновременно с това измъкна меча си. Ноктите закачиха гърдите му, разкъсвайки брънките на ризницата като тънък плат. Но втората атака на кимериеца беше като на изгладнял вълк. Той се озова между шибащите ръце и заби меча си дълбоко в корема на чудовището… докато ръцете му се сключваха около него и ноктите разкъсваха ризницата на гърба, търсейки някой жизненоважен орган. Конан подскочи, зашеметен от синия, мразовит като лед пламък… После се дръпна от отслабващите ръце и мечът му просвистя във въздуха със страшна сила.

Демонът залитна и се просна настрани. Главата му висеше само на късче плът. Огньовете, които го забулваха, подскочиха нагоре, сега червени като рукнала кръв, и скриха фигурата. Замириса на изгоряла плът. Конан изтърси кръвта и потта от челото си, завъртя се и хукна, залитайки през гората. По краката му се стичаше кръв. На изток видя блед отблясък от пламъци, който сигурно идваше от подпалена колиба. По пътя зад него се надигна далечен вой, който го подтикна да ускори ход.

8. Никога вече Канаджохара

Свирепа битка се изви на Гръмотевичната река. Жестока бе битката пред стените на Велитриум и много заселнически колиби се превърнаха в пепел преди дивашката орда да бъде изтикана назад.

Странна тишина последва бурята. Хората се събираха и си говореха с дрезгави гласове. Мъже с кървави бинтове мълчаливо пиеха бирата си в механите край речния бряг.

Там, при Конан, който мрачно отпиваше големи глътки от грамадна чаша вино, дойде мършав горянин с бинтована глава и превързана ръка. Той беше единственият оцелял от форт Тускелан.

— Ходи ли с войниците да видиш развалините на форта?

Конан кимна.

— Аз не намерих сили да го направя — промърмори другият. — Нямаше ли битка?

— Пиктите се прехвърлиха обратно отвъд Черната река. Сигурно нещо им е сломило куража, макар че само дяволът, който ги е създал, знае какво е то.

Горянинът погледна превързаната си ръка и въздъхна.

— Казват, че нямало тела.

Конан мрачно поклати глава.

— Пепелища. Пиктите ги струпали на камара във форта и ги подпалили, преди да прекосят реката. Подпалили своите мъртви и хората на Ватаний.

— Валаний беше убит най-накрая — в ръкопашния бой, когато те счупиха преградите. Опитаха се да го хванат жив, но той ги принуди да го убият. Нас ни заловиха — десет пленника. Бяхме толкова омаломощени от битката, че вече не можехме да се бием. На различни места изклаха деветимата. А когато Зогар Саг умря, аз извадих късмет да се освободя.

— Зогар Саг е мъртъв? — възкликна Конан.

— Да. Видях го как умира. Заради това пиктите не се биха толкова жестоко за Велитриум, както пред форта. Беше много странно. Не бе получил никакви рани в схватките. Приближи към мен, виейки като вълк. После залитна и изтърва брадвата си. Започна да се върти в кръг и да крещи. Никога преди това не съм чувал човек или звяр да крещи така. Падна между мен и огъня, който бяха наклали, за да ме опекат. Започна да хърхори, от устата му излезе пяна и изведнъж се вкочани. Пиктите се развикаха, че е мъртъв. И в цялата тази бъркотия аз успях да се измъкна от ремъците и да избягам в гората.

— Видях го да лежи пред огъня продължи да разказва мъжът. Никакво оръжие не го докосна. Но все пак по хълбока, по корема и по врата му имаше червени белези, като рани от меч. А пък главата му беше почти отделена от тялото. Ти как го разбираш това?

Конан не отговори. Горянинът, който познаваше сдържаността на варварите, не спираше да говори:

— Той живя чрез магии и умря от магии. Мисля, че това е загадката на смъртта му. Тя отне куража на пиктите. Никой от онези, които видяха това, не се би пред Велитриум. Хукнаха назад през Черната река. Онези, които прекосиха Гръмотевичната река, бяха пристигнали там преди смъртта на Зогар Саг. Но те не бяха достатъчно, за да превземат града.

Дойдох по пътя зад главните им сили и знам, че никой от форта не ме последва. Промъкнах се през техните линии и влязох в града. Ти преведе заселниците живи и здрави, но жените и децата им пристигнаха във Велитриум само миг преди онези боядисани дяволи. Ако младият Балтус и старият Изкормвач не бяха ги задържали за малко, щяха да изколят всички жени и деца в Канаджохара. Минах покрай мястото, където Балтус и кучето са направили последното си укрепление. Двамата лежаха сред купчина мъртви пикти — преброих седем с разсечени глави или разкъсани от зъбите на кучето, а по пътя имаше и други. От тях стърчаха стрели. О, богове, каква битка е било!

— Той беше мъж — каза Конан. — Пия за сянката му и за сянката на кучето, което не познаваше страха. — Той отпи от виното си, после изля останалото на пода със странен, езически жест и счупи бокала. — Главите на десет пикти ще платят за неговата и седем глави заради кучето, което бе по-добър воин от много мъже.

И горянинът, загледан в мрачните, зареяни сини очи, разбра, че клетвата на варварина ще бъде изпълнена.

— Няма ли да построят форта отново?

— Не. Канаджохара е загубена за Аквилония. Границата е преместена назад. Гръмотевичната река ще бъде новата граница.

Мъжът въздъхна и уморено разклати контузената си ръка, изтръпнала и загрубяла от брадвата и меча. Конан протегна дългата си мускулеста ръка към каната с вино. Горянинът го погледна и неволно го сравни с хората около него, с онези, които измряха край изгубената река, сравни го с другите диваци отвъд тази река. Кимериецът като че не забеляза погледа му, бавно отпивайки от чашата си.

— Варваризмът е естественото състояние на човечеството — каза граничарят, все още загледан навъсено в Конан. — Цивилизацията е неестествена. Тя е каприз на обстоятелствата. А варваризмът трябва винаги да триумфира.