Конан Разбойника

Четвърта глава Долината на изобилието

— Ти каза, че гробницата е строена от хора, които само са боготворели крокодилите! — Зафрити кисело изгледа Исайаб. — Конан не мисли така. Нали, Конан?

Макар да яздеше надалеч от нея, погледът на изкусно гримираните й очи бе така изразителен, че кимериеца го побиха тръпки.

Зафрити показа пръста си, на който имаше пръстен с розов камък. Зеленикавият сребърен обков представляваше два крокодила, захапали опашките си.

— Ако знаех истината, никога нямаше да нося това.

Камъкът проблесна на слънцето и крехките й рамена потръпнаха. Конан не отвърна, защото се сети за накита, който не се бе посвенила да скрие. Исайаб се изравни с нея и протегна ръка.

— Ако не го искаш, е удоволствие ще те отърва от него.

— Не. — Стигийката бързо пъхна пръстена в торбата на кръста си. — И без това се връщаме с почти празни ръце.

Последното укорително изявление, изглежда, бе отправено към Отсгар, който яздеше начело. Той обаче продължи мълчаливо, без да се обръща.

Петимата оцелели и старият зуагир се придвижваха на коне, които бяха купили по пътя, тъй като камилите бяха неудобни за хълмовете и поляните на западен Шем. А и не им трябваха толкова животни, защото само малка част от багажа бе оцеляла след пясъчната буря. Конниците криволичеха из величествена кедрова гора, в която тъмните сенки на дърветата се редуваха с ярка слънчева светлина. Край пътеката ромонеше игрив поток.

Шестимата се радваха, че са се измъкнали от пустинята. В първата шемитска странноприемница, която откриха в западните оазиси, се бяха натъпкали с плодове, дивеч и вино. Спаха почти цял ден. Но първоначалната радост, че са оцелели, бързо отлетя. При мисълта за това, което ги очакваше, настроението им помръкна. Изключение правеше само Исайаб, който по целия път през хълмовете си сръбваше от един мях с вино, както казваше той — за повишаване на настроението.

— Може и да не спечелихме много, но поне няма да го делим между много хора. Капаните на гробницата отстраниха негодните и доста ни разредиха.

Отсгар се извърна и го изгледа заплашително. Но вече бе много късно — Азрафел бе побеснял.

— Така си и мислех! Вие сте знаели за опасностите и въпреки това тласкахте всички ни напред. А може би точно затова. — Тъмноокият шемит пришпори коня си, после ядно забави ход. Упрекът му бе отправен и към Исайаб, и към Отсгар. Златната му обица просветваше на слънцето. — Някои от тях ми бяха приятели от детинство — вярно, бяха скитници, крадци и не бяха съвсем възмъжали, но те никога не биха умрели, ако знаеха за вашата алчност.

Отсгар обърна коня си към младежа. Водачът изглеждаше внушително в ризницата и обкования си шлем.

— Не ми говори за алчност, момче! Не забравяй, че аз губя най-много от това приключение. Моят дял от нищожната печалба едва стигна да платя за храната на камилите. — Ванирецът препречи пътеката с коня си и мрачно изгледа останалите. — И все пак аз спазих обещанието си към теб и нетърпеливите ти приятели: Ако това беше една съвсем обикновена гробница, сега щяхте да се радвате на богатството си.

Младият шемит, изглежда, се стресна повече от свирепото изражение на Отсгар, отколкото от думите му. Той мълчеше, забил гузно поглед в земята пред коня на ваниреца. Конан се опита да спаси положението.

— Отсгар, друг път като тръгнеш да обираш гробници, проверявай дали покойниците наистина са умрели!

Пиянският кикот на Исайаб разпръсна напрежението. Отсгар погледна Конан ядосано и отново пое напред. Пияният шемит доближи коня си до варварина и му заговори шепнешком:

— Бас държа, че е прав. Дори и с всички дрънкулки, които той и танцьорката успяха да скрият, Отсгар трудно ще възстанови разходите по експедицията. — Исайаб се наведе още повече и лъхна на вино в лицето на Конан. — Няма да се учудя, ако скоро се приготви за нов поход. Дълговете ще го притиснат, а и севернякът обича риска.

— Няма да му е много трудно да измисли нещо — отвърна Конан — Чувал съм, че шемитските градове държави не страдат от липса на гробници.

— О, да! Има достатъчно гробници. — Исайаб замижа и бързо се поправи: — Е, не колкото в Стигия, разбира се! Там гробниците са повече от домовете на живите. Там почитат змията и са луди по гробници. Сриват цели градове, за да освободят място за некрополи. Та това е отвратително! — Той се замисли и въздъхна. — Но и в Шем ни очаква същото, ако хората продължават да слушат словата на пророка Хорасп. — Разбойникът разсеяно поглади брадата си. — Проблемът с повечето гробници в Шем е, че добре ги пазят. Отдавна отминаха дните, когато се осмелявахме да ги обираме. Законите там са строги.

— Толкова ли почитате предишните си господари? — попита Конан.

— Не. Но духовенството има власт и зорко пази гробовете. Сега, подстрекавани от Хорасп, стражите режат ушите и носовете на нарушителите и ги набождат на кол.

— Кой е този Хорасп, който ви създава толкова проблеми?

— Странстващ пророк, който има последователи във всички царства на Шем. Той проповядва величието на задгробния живот, разпространява последните открития при строежа на гробници и при балсамирането. През последните години щедро го подкрепя цар Ебнезъб, господарят на моя град — Абдарах. Той убеди царя да започне строежа на най-голямата гробница в Шем. Сега Ебнезъб бърза да я завърши, тъй като здравето му се е влошило. Затова е дал на Хорасп още по-голяма свобода в управлението на града.

— Гробници и паметници! — измърмори Конан. — Глупости! Никога не съм разбирал защо хората издигат в култ разкоша. В моята страна е достатъчен един забит меч, украсен с черепите на враговете…

— Тези гигантски гробници са напълно излишни в Шем! — намеси се Азрафел, който яздеше наблизо, все още нацупен след сблъсъка с Отсгар. — Те са построени с кръвта и потта на хората и отнемат земята на много собственици. — Младият шемит възмутено тръсна глава и обицата му проблесна. — Точно безумието на Ебнезъб ме лиши от наследство и ме накара да стана крадец.

— Аз не бързам да отричам гробниците — сви рамене Исайаб. — Строежът осигурява работа на много хора, а и се харчат пари, които иначе ще останат в хазната на царя. Тези пари могат да отидат в много джобове, включително и в нашите. — Шемитът хитро се ухили и смигна на Азрафел. — Но иначе съм съгласен, че няма смисъл от гробниците. Да слагат при умрелите купища богатства и оръжие, дори да погребват живи жените и слугите им!

— Шемитът се замисли и заусуква брадата си. — Това е стигийско влияние, дошло от Хорасп. Стигия е голяма и силна земя, макар и не много обичана. Тя е обширна и… Вижте там — ето за това ви говорех!

Конан проследи ръката на Исайаб. Пътят се виеше надолу между дърветата и извеждаше на голото скалисто било на един хълм, от което се откриваше просторната гледка на долината на река Стикс. Блатистата равнина се ширеше жълтеникавозелена на запад, където синкавата мараня преливаше в пухкави облаци. Отляво, забулена в омара, лежеше мътнозелена, подобна на океан, река Стикс. Отвъд нея, над мъглата, стърчаха няколко върха на пирамиди с различни размери. Това бяха гробниците на Стигия — древни символи на една още по-древна страна, която започваше от далечния бряг на реката и стигаше на юг, чак до омагьосаните джунгли на Черните земи.

— Както виждаш, стигийската империя е по-велика от нашата — въздъхна Исайаб. — И все пак предпочитам нашата просветена земя. Нашата цел — град Абдарах, е натам.

Той посочи надясно, към възвишенията, които очертаваха края на зелената равнина. Там се гушеше град с бели куполи, заобиколен от здрава крепостна стена. Самият град бе изненадващо гъсто застроен. Но извън стените, по бреговете на каналите, бяха разпръснати безредно неукрепени предградия. От другата страна, сред хълмовете, се простираха още пътища и самотни сгради.

— Зад града са основите на гробницата — обясни Исайаб. — Повечето жилища от тази страна бяха съборени заради нея. — Шемитът им показа един изкоп, полускрит зад кулите на града.

— Величествено е, нали, Конан? — засия Зафрити, която бе слязла от коня, за да се полюбува на гледката по-добре. — По-красиво е от родните ми места. А и страната не си пати толкова от тежката ръка на свещениците с тяхната набожност и фалшива скромност. — Тя сви изразително гъвкавите си рамене. — В Стигия танцуването на обществени места е забранено, мога да съм само в харема на господаря. В Шем се диша свободно. Твоята страна е щастлива, Исайаб.

— Мъртвият ми баща не мислеше така — възпротиви се Азрафел, който бавно се спускаше по пътеката. — Удавиха го в един от напоителните канали, защото се опълчи срещу данъците, събирани насила от Ебнезъб. — Младежът седеше спокойно на седлото, макар в гласа му да се усещаше жилото на яростта. — Днес в Абдарах са щастливи само богатите и хитрите — заби той поглед в Отсгар.

— Мисля, че градът е чудесен! — прекъсна го Зафрити. — В родината ми няма публика за моето изкуство. А тук благодарение на Отсгар ме знаят навсякъде. Трябва да ме гледаш утре как танцувам, Конан! Глезенът ми вече оздравя!

Девойката го стрелна с поглед и направи лека танцова стъпка, която завърши с полюшване на бедра. Това накара мъжете да замълчат.

Отсгар премести погледа си от прекрасната гледка към още по-прекрасната си любима.

— Зафрити, мисля, че излишно притесняваш Конан. Той едва ли ще иска да идва с нас чак до шемитската равнина, нали, кимериецо? — Той погледна многозначително варварина.

— Нямам нищо против да разгледам по-добре тази част от Шем. — Конан обърна очи към Зафрити. — Има красиви гледки.

Отсгар се намръщи, а Исайаб силно се изхили.

— Кажи ми, кимериецо, как се озова сам в пустинята?

— Пътувах към Офир — сви рамене Конан. — Имах работа с кралицата на тази страна. Но нищо не излезе.

— Виждаш ли, Отсгар, той може да остане с нас в странноприемницата — грейна Зафрити и се метна върху седлото на пъстрата си кобила. — Та той се справи добре в гробницата. Не по-зле от нас. — Тя погледна хрисимо господаря си. — Може би ще дойде с нас на следващия поход?

— Няма да откажа. — Конан се обърна към Отсгар: — Трябва да понапълня джоба си, преди да продължа по-нататък. — Той подкара коня си към пътеката. — Макар че изобщо не ми се ще да ограбвам гробници и да събуждам стари проклятия.

— Добре казано, Конан! — подвикна Исайаб. — И аз стигнах до твоя извод. Занапред ще бъдем честни крадци. — Шемитът разклати мяха и го вдигна към устните си. — Ожаднях! Изтрезнях от приказки!

Отсгар не каза нищо и пътниците продължиха надолу.

Пътят се виеше през гората, която постепенно започна да оредява и се замени от градини с нарове и фурми, а после от равни поля. От крайпътния извор започваха напоителни канали, от които селяните черпеха вода с дълги поклащащи се съоръжения, подпрени върху поставки от кирпич. Конан почувства върху плещите си тежестта на задушния ден и видя стръкчетата ечемик, които надничаха от плодородната почва.

— Долните ниви още не са засети, защото Стикс едва сега започва да приижда — обясни му Исайаб. — Градът ще е пълен с фермери, напуснали земите си. Наводнението ще е опасно тази година, защото в бързината да завърши гробницата, Ебнезъб остави каналите да се затлачат. Но пък много бездомни селяни работят на строежа. По това време на годината се строи най-бързо.

Думите на Исайаб заливаха Конан като водите на вечната Стикс. Зафрити не се чуваше, защото Отсгар я повика при себе си, щом пътят се разшири. Тя веднага започна да го закача, както си личеше от резкия му тон и жестове и от нейния смях.

Нивята свършиха. От двете им страни се появиха блата. На места дигите бяха засипани или отмити. Тук-там върху колове стърчаха празните червени къщи на фермерите, някои вече залети с вода. Стикс бе придошла от дъждовете в далечните джунгли и от топящите се снегове по южните планини и бе помела равнината с опустошителна сила. Скоро белият път се превърна в мочурлива пътека. На два пъти ездачите трябваше да слизат, за да прекосят широките канали с тръстикови лодки, карани от местните жители, а конете им плуваха зад тях.

Нащърбените бойници и кубета на Абдарах изплуваха от маранята. Роговете на свещениците се чуваха от минаретата и пушекът от огнищата и жертвениците обагряше слънцето в пурпурночервено. Движението по каналите и пътищата стана оживено, макар денят вече да преваляше. Виждаха се биволски коли, натоварени с плодове и кожи, украсени със сребро колесници, теглени от породисти коне, лодки, които влачеха снопове тръстика и огромни камъни за строеж. Скоро групата навлезе в покрайнините на града. Край пътя се гушеха колиби от кал и клони или обикновени палатки от окъсани одеяла, опънати по брега на канала. Голи мърляви дечица се разбягваха, пищейки, изпод копитата на конете. Родителите им газеха из плитчините за змиорки или раци, точно под носа на крокодилите, които дремеха или се тътреха лениво по брега. При вида на влечугите стомахът на Конан се сви, в главата му нахлуха кошмарни спомени за скорошната битка под земята.

Ездачите стигнаха до главната порта на града — масивна и сводеста, покрита с оцветени плочи и красиво осветена от факли. Отсгар ги поведе покрай нея. Зърнаха примамливите стоки, които се продаваха на входа, и пъстрата тълпа, сбрана там.

След известно време стигнаха до друг кръстопът.

— Тия пътища водят на север, към Ерук и хиборийските земи, и на запад, към Азгалун и морето. Минават през най-големите градове на Шем, които са също като скъпоценни камъни върху златен нагръдник. Тук е търговското средище на света.

В далечния край на кръстопътя имаше дълга ниска сграда от кирпич — полукъща — полукрепост. Вратата към двора бе отворена и отвътре блещукаше светлината на огъня, чуваха се дрезгави гласове. С приближаването си Отсгар се провикна:

— Ставайте, слуги! Вашият господар се върна!