Колоните на сътворението

ТРИДЕСЕТ И ПЕТА ГЛАВА

ОБА СЕ ОБЛЕГНА на червената каручка край пътя. Пъхнал ръце в джобовете, небрежно огледа гъмжащия от хора пазар. Цареше празнично настроение, вероятно поради първите знаци на пролетта, макар че зимата още не смяташе да се предава. Въпреки студа хората бъбреха и се смееха, търгуваха и се пазаряха, купуваха и разглеждаха.

Жужащата на фона на острия вятър тълпа изобщо не предполагаше, че сред тях има толкова важна личност. Оба се ухили широко. Никой не знаеше, че тук има един Рал. Член на кралското семейство.

Откакто взе решение да бъде непобедим, докато се придвижваше на север, Оба стана нов човек — истинска светска особа. Отначало, непосредствено след смъртта на досадната чародейка и изкуфялата му майка, се бе почувствал замаян от непознатата свобода. Тогава изобщо и не помисли за Народния дворец. Но колкото повече задълбаваше в преломните събития, които се бяха случили, колкото повече прехвърляше в главата си всички нови неща, които бе научил, толкова повече се убеждаваше, че трябва да предприеме това пътешествие. Все още имаше неща, които не можеше да намести в общата картина, а впоследствие това би могло да създаде проблеми.

Онази жена — Дженсън — спомена за някакви четворки, които я преследвали. Четворки се изпращаха след видни личности. Оба се притесни да не би да погнат и него, нали и той вече беше важна клечка. Също като Дженсън, той бе дупка в света. Латея не му обясни точно какво е това дупка в света, но явно двамата с Дженсън бяха нещо по-специално. Имаха нещо общо помежду си.

Не беше изключено Господарят Рал да е научил за Оба, сигурно от продажната Латея, и да се е уплашил — при това с пълно основание — от неговото съперничество. Та нали Оба също е син на Мрачния Рал. Двамата братя би трябвало да са малко или повече равни. Господарят Рал владее магията, но пък Оба е непобедим.

При наличието на всичките тези потенциални проблеми Оба реши, че ще е най-добре да отиде в Двореца на баща си, за да види как точно стоят нещата.

Още преди да тръгне на север, си имаше своите тревоги. Но обичаше да посещава непознати места, защото така се научаваха нови неща. Запомняше ги и ги подреждаше в главата си на отделни списъци. Места, гледки, хора. Всичко си има своя смисъл. В някои по-спокойни моменти си прехвърляше наум списъците, търсеше връзки, надяваше се да получи просветление. Умът трябва да се тренира непрекъснато — това се бе превърнало в негова максима. Той е сам на този свят, няма кой друг да решава вместо него, няма кой да избира пътя му. Може да прави каквото си поиска, но има още много да учи и да расте.

Но поне вече не се налагаше да храни животните, да копае в градината, да оправя огради, плевни и къщи. Нито да се отзовава на истеричните крясъци и да се подчинява на всеки каприз на изкуфялата си майка. Нито да търпи омразните лекове на досадната вещица, лукавите и погледи. Нито да изслушва безкрайните тиради на майка си и да се подчинява на отровните и унижения.

Само като си помисли, че тази ненормалница го караше да изрива заледена купчина тор! Него, сина на Мрачния Рал! Как е търпял всичко това! Сигурно е човек с невероятно търпение — едно от многото му звездни качества.

След като маниакалната му майка цял живот яростно го кълнеше да не пилее пари по жени, първата работа на Оба при влизането му в първия голям град беше да намери най-скъпата местна курва. Едва тогава разбра защо майка му е била толкова категорична — защото преживяването е върховно.

Въпреки удоволствието не можеше да не признае, че и тези жени имат склонност да проявяват жестокост към хора с неговата чувствителност. Те също дебнеха сгоден случай да го накарат да се почувства малък и нищожен. Пронизваха го с тъй омразните му преценяващи, безчувствени погледи на височайше благоволение.

Беше сигурен, че за всичко е виновна майка му. Явно някак си успяваше да се пресегне дори от света на мъртвите, да достигне до неговия свят чрез леденото сърце на проститутката, за да го тормози в мига на върховна наслада. Сигурно мъртвешкият и глас шепти в ушите на продажните курви злонамерени слова. Типично в неин стил. Дори във вечния си сън няма да се успокои и да дари сина си с мир и удоволствие.

Оба не беше прахосник — ни най-малко. Но парите, които несъмнено си бяха негови по право, можеха да му спечелят някои заслужени удоволствия, като чисто легло, сносна храна и добро питие в компанията на красиви жени. Все пак харчеше с мярка, за да не се окаже в един момент без пукнат грош. Знаеше, че хората завиждат на благосъстоянието му.

Но скоро разбра, че самият факт, че притежава пари, му спечелва без проблеми благоволението на хората, особено на жените. Стига да им купи по едно питие или дребно подаръче — цветно парче плат за шал, гривна или лъскава шнола, — те мигом ставаха по-склонни да се отнасят нежно с него. Често го отвеждаха на някое тихо усамотено местенце. Понякога странична уличка, друг път — отдалечена гора или стая.

Подозираше, че някои от тях се интересуват единствено от парите му. Въпреки това не преставаше да се диви на това колко забавни мигове на удоволствие могат да бъдат извлечени от една жена. Често с помощта на остър нож.

Като светски човек беше напълно естествено да опознае жените по-отблизо. Направи го не с една и две. Научи се как да разговаря с тях, как да се държи, как да им доставя удоволствие.

Остави след себе си цяла орда дами с разбити сърца, които не губеха надежда, че един ден ще се върне при тях. Някои от тях дори изоставиха мъжете си в отчаян опит да спечелят сърцето му.

Жените не можеха да му устоят. Умилкваха му се, очаровани от красотата му, удивени от силата му, стенеха отмалели, когато им доставяше удоволствие. Най-много обичаха да им причинява болка. Човек, лишен от неговата чувствителност, не би разпознал в сълзите им неземното щастие, което изразяваха.

Определено харесваше жените, но знаеше, че винаги може да си намери следваща, така че не губеше време в дълготрайни любовни връзки. Повечето му запознанства траеха кратко. Някои дори прекалено кратко. Чакаха го по-важни неща, нямаше време да се занимава с жени. По-късно ще си навакса. Точно както баща му.

Най-сетне му се удаде възможност да се наслади на великолепието на родния си дом — Народния дворец. Един ден този палат ще бъде негов. Гласът му го каза.

Зад Оба се промъкна уличен търговец, който прекъсна блажените му мисли, виденията му за бъдещето.

— Талисманчета за вас, господине? Магически амулети? Носят късмет.

Оба изгледа свъсено превития на две продавач.

— Моля?

— Продавам специални магически амулети. Няма да сбъркате, само за едно сребърно пени.

— Какво правят?

— Ами, как да ви кажа, господине, те са вълшебни. Нима не ви се ще магията да облекчи борбата ви за по-добър живот? Да настрои съдбата във ваша полза. Само за едно пени.

Без истеричната му майка, която да го потиска и гълчи, съдбата и бездруго бе настроена благосклонно към него. Но нали обича да научава нови неща.

— Какво прави тази магия?

— Велики неща, господине. Велики! Вдъхва сила. Сила и мъдрост. Ще имате повече сила и мъдрост от всеки обикновен смъртен.

Оба се ухили.

— Това вече го имам.

За миг мъжът изгуби ума и дума, но веднага се окопити.

Хвърли поглед през рамо, за да види дали не ги гледа някой, после се приближи към Оба, за да му каже нещо поверително. Дори му смигна съзаклятнически.

— Вълшебните амулети ще ви помогнат и с момичетата, господине.

— Жените и бездруго не могат да ми се наситят.

Започваше да губи интерес. Тази магия му обещаваше все неща, които си има. Все едно мъжът да му бе казал, че амулетите ще му дадат две ръце и два крака.

Мърлявото човече се покашля, изхрачи се и пак се приближи.

— Не знам, господине, не ми се вярва някой да се е наситил на богатство и красиви…

— Ще ти дам едно медно пени, ако ми кажеш къде да на меря чародейката Алтея.

Дъхът на онзи вонеше. Оба го отблъсна от себе си. Продавачът вдигна пръст и го сви на кукичка. Тънките му веждици също се понадигнаха.

— Вие сте мъдър човек, господине, точно както казахте. Веднага разбрах, че има нещо във вас. Попаднахте точно на когото трябва — на човека, дето единствен на пазара може да ви свърши работа. — Удари се в гърдите. — Аз. Знам всичко по въпроса. Но както без съмнение би разбрал човек с вашия ум, подобна тайна и привилегирована информация ще ви струва доста повече от едно медно пени. Да, сър, доста повече. Но затова пък си струва.

Оба свъси вежди.

— Колко повече?

— Една сребърна марка.

Оба избухна в гърлен смях и тръгна да си върви. Не че нямаше парите, но не смяташе да се остави да го правят на глупак.

— Ще поразпитам наоколо. Почтените хора няма да откажат да упътят един странник, при това, без да очакват в замяна нищо повече от моята благодарност.

Онзи забърза да го настигне, готов да се пазари. Разръфаните краища на дрехата му плющяха като криле на птица на вятъра, докато избягваше хората, сторили път на Оба.

— Да, наистина се убеждавам, че сте мъдър човек. Опасявам се, че не бих могъл да се меря с вас. Победихте ме, това е простата истина. Но има някои завързани неща, за които не подозирате. Неща, които човек с вашата рядка чувствителност би следвало да знае и които биха гарантирали безопасността ви в едно тъй опасно и рисковано пътуване, каквото явно се каните да предприемете. Неща, които са известни на малцина тук.

Че Оба бе чувствителен — в това нямаше спор. Обърна се и погледна мъжа, който се тътреше подире му като помияр, умилкващ се за огризка.

— В такъв случай едно сребърно пени. И това е окончателно.

— Е, щом казвате, значи сребърно пени. За ценната информация, от която се нуждаете, господине, която, гарантирам ви, няма да можете да получите отникъде другаде.

Оба спря, доволен, че онзи е забелязал изключителния му интелект. Застанал с ръце на хълбоците, се загледа в нищожеството под себе си, което нервно облизваше напуканите си устни. Не бе присъщо на Оба да се разделя тъй лесно с парите си, но разполагаше с достатъчно, в тази ситуация имаше нещо интригуващо. Бръкна в джоба си, пъхна два пръста в кожената кесия и извади едно сребърно пени.

Метна го на опърпания продавач.

— Става.

Докато онзи протягаше ръка да хване монетата, Оба го стисна за хилавата китка.

— Ще ти платя колкото се разбрахме. Но ако разбера, че ме лъжеш или ако само заподозра, че не ми казваш всичко, си взимам обратно парата, а преди да си я прибера в джоба, ще трябва да изстържа кръвта ти от нея.

Мъжът забеляза застрашителните искри в очите на Оба и преглътна.

— Няма да излъжа, господине, нали ви дадох дума!

— Мъдро решение. И така, къде живее Алтея? Как да я на меря?

— Живее в едно блато. Ще ви кажа как да стигнете до нея само за…

— Ти за какъв ме мислиш, бе, за някакво тъпо говедо ли? — Оба му изви китката. — Това за блатото вече съм го чувал, така че по-добре включи в цената и подробности за пътя, по който се стига до там.

— Ама разбира се!

Оба отпусна хватката. Дребосъкът побърза да продължи.

— Имах предвид, че в замяна на щедрата сума, която ми заплатихте, ще ви кажа тайния път през блатото. Не онзи, по който минават всички, а скрития. За него знаят малцина, ако изобщо знаят. Всичко влиза в цената. Не бих си позволил да скрия каквото и да било от честен човек като вас, господине.

Оба го изгледа яростно.

— Таен път ли? Щом всички минават по нормалния, защо ми е да използвам някакъв си таен?

— Хората отиват при Алтея да им гледа. Много я бива. — Наведе се по-близо. — Но за да отиде човек да му гледа, трябва да е поканен. Никой не дръзва да припари до прага и без покана. Хората минават по един и същи път, за да може, след като ги е поканила, да ги види като идват и да отзове кръвожадните зверове, дето пазят пътеката. — Престъпната физиономия се изкриви в дяволита усмивка. — Помислих си, че ако бяхте поканен, едва ли щяхте да разпитвате хората как да стигнете до там. Поканен ли сте, господине?

Оба внимателно избута смърдящия търговец назад.

— Значи има и друг път?

— Има я. Черен път. Ако е решил, човек може да и се промъкне изотзад, а зверовете, нека си вардят отпред колкото си щат. Умен човек не би се приближил до леговището на могъща чародейка като нея.

Оба се огледа, за да види дали някой не ги слуша.

— Не ми трябват тайни пътища. Не ме е страх от вещицата. Но понеже така или иначе съм си платил, по-добре да чуя за какво става въпрос. Давай и за двата пътя, както и всичко останало, което знаеш за нея.

Онзи сви рамене.

— Ако искате, просто тръгнете на запад, натам, откъдето минават всички, които Алтея е поканила. Като прекосите полята на запад, ще стигнете до огромна снежна планина. Като я прехвърлите, тръгвате на север и следвате скалите. Пътеката слиза надолу, докато накрая опре в езерото. Само се придържайте към пътеката, тя е доста добре отъпкана. Не се отклонявайте. Води право в дома на Алтея.

— Но по това време на годината езерото би трябвало да е замръзнало.

— Не, господине. Това място е омагьосано, там бушува злата магия на тази жена. Блатото на Алтея никога не замръзва.

Оба изви китката на мъжа, докато онзи изкрещя.

— За глупак ли ме вземаш? Няма блато, което да не замръзва зиме!

— Питайте, който щете! — пищеше онзи и махаше свободната си ръка. — Който и да питате, ще ви каже, че мястото, където живее Алтея, не се подчинява на законите на зимата, а си остава горещо и влажно през цялата година.

Оба го пусна.

— Нали спомена, че имало черен път отзад? Къде е?

Онзи се поколеба за първи път. Пак облиза напуканите си устни.

— Трудно се намира. Има няколко ориентира, ама не се виждат лесно. Мога да ви кажа как да намерите мястото, но ако го изпуснете, ще си помислите, че съм ви излъгал, а то всъщност е тънка работа да го намерите само по описание, ако не сте наясно с района.

— Вече се замислям дали да не си взема парата обратно.

— Тревожа се за вашата сигурност, господине, това е всичко. — Бърза извинителна усмивка. — Не съм от хората, които биха предложили на човек като вас само половината, от което се нуждае. Просто знам, че после може да съжалявам. Смятам да си удържа на думата.

— Давай.

Онзи се покашля и се изплю встрани. Обърса уста с опакото на мърлявия си ръкав.

— Ами, да ви кажа, господине, най-лесно ще го намерите, ако ви заведа.

Оба изчака покрай тях да отмине възрастна двойка и дръпна мъжа за китката.

— Добре, да тръгваме.

Онзи заби пети в пръстта.

— Ей, чакайте! Уговорката ни беше да ви упътя и ще го направя. Както вече ви казах, мястото трудно се намира. Но не сте прав, ако очаквате да си зарежа бизнеса и да ви стана водач. Става въпрос за няколко дни, в които ще си изпусна клиентелата.

Оба свъси вежди и се наведе към мъжа.

— Колко искаш, за да ме заведеш, където трябва?

Продавачът въздъхна тежко и започна да пресмята наум.

— Вижте, господине — рече след малко и заби пръст във въздуха. Кирливата му ръкавица беше скъсана и показалецът щръкна гол. — Ако ми платите една златна марка, предполагам няма да е проблем да отсъствам няколко дни.

Оба се изсмя.

— Хич не си и помисляй за марка — ни златна, ни сребърна, — за да ме преведеш през тоя пущинак за няколко дни. Бях склонен да ти дам още едно сребърно пени, ама край. Или го взимай, или си ми връщай първото и се махай.

Онзи поклати глава и измърмори нещо на себе си. Накрая погледна примирено Оба.

— Напоследък търговията не върви. Право да ви кажа, парите няма да са ми излишни. Ще ви бъда полезен, господине. Готов съм да ви водя за едно сребърно пени.

Оба го пусна.

— Да вървим.

— Минава се през полетата Азрит. Трябват ни коне.

— Да не искаш да ти купя и кон? Май ти хлопа дъската!

— Пеш няма да стане. Но познавам хора, с които ще се спазарите добре за два коня. Ако щадим животните, съм сигурен, че момчетата ще ги изкупят обратно, щом се върнем — с малка отбивка от цената.

Оба се замисли. Искаше му се да се качи да огледа Двореца, но реши, че ще е по-добре първо да посети сестрата на Латея. Имаше да учи още нови неща.

— Звучи справедливо. Да вървим да намерим коне, че път ни чака.

Напуснаха по-тихата странична уличка и попаднаха в глъчката на главния път. Беше пълно с красиви жени. Някои от тях поглеждаха към Оба с неприкрита подкана и копнеж в очите. Срещаха погледа му, жадни за близост. Той им се усмихваше — да, може би, но по-късно. Виждаше как дори това бегло обещание извикваше блясък в очите им.

Хрумна му, че вероятно жените, обикалящи пазарите, са най-обикновени селянки. В Двореца сигурно щеше да намери онова, което търси: жени с положение. Заслужаваше не по-малко. Та нали в крайна сметка е Рал, така да се каже, принц или нещо от този порядък. Може би дори повече от принц.

— Как те викат? — попита Оба. — Все пак ще пътуваме заедно.

— Кловис.

Самият той не си каза името. Харесваше му да го наричат „господине“. Пък и така трябваше.

— Тук има толкова много хора — рече той и плъзна поглед сред тълпата, — защо не ти се продават амулетите? Защо си го закъсал?

Мъжът въздъхна отчаяно.

— Тъжна история, но защо да ви занимавам, господине.

— Не вярвам да е толкова сложно.

— Как да ви кажа. — Прикри очите си с дланта, на която се виждаха останки от ръкавица, и погледна Оба. — Ами, господине, преди време, зимата беше още в силата си, се запознах с една красавица.

Оба погледна изгърбения, сбръчкан, рошав човечец, тътрещ се до него.

— Запознал се, значи?

— Право да ви кажа, предложих и амулетче. — Челото на Кловис се сбръчка в гримаса, сякаш видя призрак. — Направо потъваш в очите и. Огромни сини очи. Рядко можеш да видиш такъв син цвят. Работата е там, господине, че очите и много ми приличат на вашите.

Оба го погледна изпод вежди.

— На моите ли?

Кловис закима енергично.

— Така си е, господине. Досущ като вашите. Само си представете. Нещо в нея както и във вас ми изглежда познато. Но не мога да го определя.

— И какво общо има това с проблемите ти? Да не би да си и дал всичките си пари, а да не си успял да се пъхнеш между краката и?

Кловис остана потресен от думите му.

— Не, господине, нищо подобно. Опитах се да и продам амулет, за късмет. Вместо това тя ми открадна парите.

Оба изръмжа недоволно.

— Обзалагам се, че е пърхала с мигли и те е засипвала с усмивки, докато си е пъхала ръката до лакътя в джоба ти. А ти си бил твърде разгорещен, за да разбереш какво става.

— Не, господине, няма такова нещо. Ни най-малко. — В гласа му прозвуча горчивина. — Изпрати след мен един мъжага, който ми открадна всичко по нейна поръчка. Направи го той, но съм сигурен, че по нейна заръка. Те двамата ми откраднаха париците. Лишиха ме от цяла година труд.

В главата на Оба някакъв спомен напираше да излезе на повърхността. Прехвърли списъка си със странни и необикновени неща. Парченцата започнаха да се напасват.

— Как изглеждаше тази жена със сините очи?

— Ами красива, с дълги червени къдрици. — Дори тази жена да бе ограбила продавача на амулети, Оба видя в очите му един отнесен поглед, който му подсказваше, че все още е пленен от нея. — Лицето и беше въплъщение на добър дух. От фигурата и — ум да ти зайде. Но трябваше да се сетя по вещерската и червена коса, че зад тази красота се крие някаква подлост.

Оба спря и сграбчи спътника си за ръката.

— Как се казваше жената, Дженсън ли?

Кловис сви рамене.

— Съжалявам, господине, не ми каза името си. Но едва ли са много жените, дето изглеждат като нея. Не и с тези сини очи, изящни маниери и дълги червени къдрици.

Оба беше на същото мнение. Описанието отговаряше точно на Дженсън. И това, ако не е нещо! Кловис вдигна ръка.

— Ето, господине. Ей, онзи там може да ни продаде коне.

ТРИДЕСЕТ И ШЕСТА ГЛАВА

ОБА ПОТЪНА В МРАКА под гъстата растителност. Не беше за вярване колко е тъмно под високите дървета, долу в ниското, под хребета, при положение, че на поляната горе грееше ярко слънце. Тук всичко бе прогнило от влага.

Извърна глава от пътеката, лъкатушеща под лианите и висящите туфи мъх, за да огледа още веднъж стръмния скалист склон, на чието било бе оставил Кловис да се грее на огъня и да наглежда конете и багажа им. Оба с радост се раздели с дребосъка. Онзи през цялото време жужеше като досадна муха около него. Докато прекосяваха полетата Азрит, устата му не млъкна, дрънкаше какви ли не глупости. Оба на драго сърце би се освободил от него, но продавачът излезе прав, че ако човек не знае точно къде да се отклони, може да пропусне пътеката, отвеждаща от другата страна на блатото към къщата на Алтея.

Добре поне че онзи не прояви никакво желание да го придружи и през самото блато. Кловис бе някак нервен и нетърпелив да се увери, че клиентът му все пак ще продължи пътя си. Сякаш се притесняваше да не би Оба да не му вярва и искаше да се докаже. Остана да чака на върха, размаха за сбогом ръце под дрипавите ръкавици, нетърпелив да види как Оба потъва в шубрака и да почувства, че е изпълнил своята част от договора и си е заслужил парите.

Оба въздъхна и пое напред, трябваше да прикляква и да се навежда, за да мине под ниските гъсти клони. Когато имаше корени, на които да стъпи, ги използваше, ако пък нямаше, нагазваше направо в мътната вода. Въздухът бе неподвижен и застоял като водата. Освен това беше влажно и миришеше на гнилоч.

От далечните дървета подвикваха странни птици, скрити сред сенки, където вероятно никога не проникваше слънчев лъч, отвъд преплетени лиани, топки от листа и разложени стволове, полегнали на една страна покрай здравите си другари. Във водата мърдаха твари. Какви по-точно, дали риби или влечуги, не можеше да се каже. Мястото не му харесваше. Ни най-малко.

Припомни си, че в къщата на Алтея го очакват безброй нови неща. Дори тази мисъл не му подейства ободряващо. Замисли се за странните буболечки, невестулки и дъждовници, които вече видя, и се запита какво ли още го чака занапред. И това не го разведри. Това място определено не му харесваше.

Гмурна се под клоните и разкъса огромна паяжина. На земята тупна най-тлъстият паяк, който някога бе виждал, и се затътрузи нанякъде да се скрие. Оба обаче беше по-бърз и го размаза с едно премерено движение. Косматите крачка се изпънаха във въздуха и след миг се отпуснаха. Оба се ухили и продължи. Може пък да се окаже, че блатото не е толкова ужасно.

Сбърчи нос. Колкото по-навътре отиваше, толкова по-отвратителна ставаше вонята — странна остра смрад на гнилоч и разложено. Между дърветата се виеше пара, чиято миризма бе друга — на развалени яйца, но по-стипчива. Мястото мигом престана да му харесва.

Продължи да цепи шубрака напред, питайки се дали пък не сбърка, като тръгна да търси къщата на Алтея, при това само по описанията на ръкомахащия търговец. Въздъхна и продължи напред. Колкото по-бързо стигне и се срещне с Алтея, толкова по-скоро ще се махне от тук.

Освен това гласът не му даваше покой, подтикваше го да върви и да върви.

Колкото по-скоро свърши със сестрата на Латея, толкова по-скоро ще посети дома на дедите си — Народния дворец.

Би било мъдро най-напред да научи, каквото може, за да знае какво да очаква от брат си по бащина линия.

Запита се дали Дженсън вече се е срещнала с чародейката Алтея и какво ли е научила от нея. Все повече се убеждаваше, че съдбата му по някакъв начин е свързана с тази жена — Дженсън. Към нея непрекъснато го връщаха разни неща — твърде много, за да ги сметне за случайни. Оба се отнасяше с изключително внимание към отделните точки в списъците си. Останалите хора не са толкова наблюдателни, но на тях не им се и налага — те не са важни особи като него.

А двамата с Дженсън са дупки в света. Още по-интересното е, че и двамата имат нещо общо в очите. Нещо, което дори Кловис забеляза. Вярно, не можа да определи какво точно. Оба се опита да го притисне, но онзи наистина не можеше да каже.

С напредването на заранта Оба положи всички усилия да се движи по-бързо през плетеницата от корени, която минаваше за пътека. В един момент тя тръгна надолу и се изгуби в басейн от притихнала тъмна вода. Оба се спря задъхан, по лицето му се стичаха струйки пот. Огледа се първо наляво, после надясно, за да види дали няма откъде да заобиколи. Изглежда, пътят продължаваше право напред, през гъстата растителност и пелената от пари. Но най-напред трябваше да прекоси през водата. Както му беше горещо, идеята не му се стори чак толкова лоша.

Тъй като не видя друга опора, отряза един по-дебеличък клон и си издялка удобна тояга, на която да се подпира.

Стиснал тоягата в едната си ръка, Оба нагази във водата. Оказа се не толкова разхладителна, колкото се бе надявал. Вонеше ужасно и беше пълна с кафяви пиявици. Докато газеше и пореше тинестото дъно с крака, непрекъснато махаше с ръка пред лицето си, за да прогони рояците насекоми. Продължи да се оглежда, но явно това бе единственият път, извеждащ към сушата напред. Тази мисъл му вдъхна сили да следва неотклонно избраната посока.

В началото по дъното имаше корени, на които можеше да се стъпва, но скоро се озова до гърди във вода, а още не бе стигнал средата на блатото. Водата го дърпаше нагоре към повърхността и краката му едва докосваха дъното. Корените бяха хлъзгави и тоягата му не можеше да намери в тях добра опора, но поне му помагаше да запази равновесие.

Беше добър плувец, но идеята, че заедно с него в черните води може да плува още нещо, никак не му се понрави. По-добре да се мъчи да ходи. Вече приближил отсрещния бряг, се замисли дали да не захвърли тоягата и да преплува останалата част от блатото. В същия миг в крака му се блъсна нещо тежко. Преди да има време да реагира, онова го дръпна рязко за глезените и светкавично се уви около прасците му.

Първата мисъл на Оба беше, че сигурно е някое от чудовищата, за които се говореше, че живеят в блатото. През целия им дълъг път Кловис го бе заливал с какви ли не истории за тези страховити същества и го бе предупреждавал да внимава, но уверен в собствената си сила, Оба изслушваше предупрежденията на спътника си с презрителна гримаса.

Сега обаче изпадна в истински ужас. Започна да се мята бясно, паника притисна гърлото му, краката му ритаха отчаяно, за да се измъкнат от хватката, но огнедишащото чудовище се бе вкопчило здраво в него и явно нямаше намерение да го пусне. Беше същото както някога в тясната клетка, в която го затваряше майка му като дете. Почувства се отново малък и безпомощен. Писъкът му полетя над гъстите води и се върна обратно при него като ехо. Единствената му ясна мисъл беше, че е твърде млад, за да умира — особено по такъв ужасен начин. Животът му тепърва започва. Не е често да го сполетява такава съдба.

Изкрещя отново и с подновени усилия се опита да се освободи. Искаше да се махне от там, копнееше неистово да избяга надалеч, както някога бе мечтал да напусне тясната кошара. Виковете не му бяха помагали преди, нямаше да му помогнат и сега. Чуваше само празното ехо.

Съществото внезапно го завъртя и го дръпна под водата.

Оба успя да си поеме дъх тъкмо навреме. Докато потъваше към дъното с разширени от ужас очи, забеляза за пръв път люспите на похитителя си. Никога не беше виждал по-голяма змия. Все пак изпита облекчение — поне е змия. Вярно, голяма, но все пак е само едно животно, а не огнедишащо чудовище.

Преди змията да успее да обездвижи и ръката му, успя да докопа ножа си и да го извади. Знаеше, че под водата голяма част от силата му се губи, въпреки това не му оставаше друго, освен да се опита да използва оръжието си. Трябваше да се възползва от шанса си, преди да се е удавил.

Докато протягаше шия към повърхността, която се отдалечаваше все повече и повече от него, краката му опряха в твърда почва. Вместо да продължи опитите си да излезе над водата и да си поеме въздух, той се отпусна и остави коленете си да се сгънат към дъното. Постепенно застана в положение на жаба, готвеща се за скок. Тогава напрегна всички сили и се отблъсна от дъното.

Главата му разцепи повърхността, тялото му се появи над водата, пристегнато в плътни обръчи. Хвърли се към брега и успя да се метне върху едно коренище. Увитата около него змия омекоти сблъсъка с твърдата повърхност и явно не остана доволна от тази си роля. В полумрака, във вихъра на двете боричкащи се мокри тела, проблеснаха разноцветни люспи.

Главата на змията се надигна над рамото на Оба. Зад прикритието на черна маска го стрелнаха две жълти очи. Червеният език обиколи непокорната жертва. Оба се ухили.

— Ела ми по-наблизо, приятелче.

Змията се премести с вълнообразни движения нагоре по тялото му, очите го гледаха заплашително. Ако имаше влечуго, способно да изпитва ярост, то беше пред него. Бърз като светкавица, Оба сключи покафенелия си от тинята юмрук около огромната зелена глава. Спомни си редките случаи, в които беше влизал в ръкопашен бой. Обичаше да се бие. Винаги ставаше победител.

Змията изсъска. Двамата гиганти се бяха вкопчили един в друг. Змията се опита са пристегне Оба в допълнителни обръчи и да си спечели предимство, като го стегне в смъртоносна хватка.

Борба за надмощие между два колоса.

Оба си припомни, че откакто се вслуша в гласа, стана непобедим. Преди живееше в постоянен страх — в страх от майка си, в страх от могъщата магьосница. Почти всички се бояха от Латея, както почти всички се бояха от змии. Но единствено Оба успя да се възправи срещу злата и магия. Тя изпрати насреща му огън и светкавици, магия, способна да разруши стени и да заличи всяка сила. Но той е непобедим. Нима някакво си влечуго може да се мери с такъв противник? Засрами се, дето извика от страх. Нима една змия може да уплаши Оба Рал!

Примъкна се още по-нагоре на сушата, като дърпаше змията със себе си. Широко усмихнат, плъзна ръка под зелената и глава. Огромното животно се вцепени.

Едната му ръка внимателно подхвана главата, а другата натисна допълнително с ножа. Твърдите люспи, сякаш бяла ризница, не поддадоха. Змията, под заплахата на смъртоносното оръжие на Оба, внезапно започна да се бори — този път не за надмощие, а за да избяга. Мощните обръчи се отпуснаха и освободиха краката на Оба, плъзнаха се по земята, опитвайки се да се вкопчат в нещо, било то клон или корен. Оба протегна крак и придърпа туловището и обратно нагоре.

Острият като бръснач нож, движен от мощните му мускули, изведнъж проби дебелите люспи под челюстта. Оба остана като замаян от гледката на капещата по юмрука му кръв. Змията побесня от ужас и болка. За надмощие вече не можеше да става и дума. Сега единственото и желание беше да избяга. Всичките усилия на животното бяха съсредоточени в тази посока.

Но Оба беше силен. Оба никога не изпускаше жертва.

Напрегнал мускули, издърпа мятащото се тяло още по-нагоре към брега, на по-сухо място. Тежкият звяр го запъхтя. Успя да вдигне туловището над главата си и обзет от бяс, да се хвърли напред с нож в ръка, приковавайки го към едно дърво. Острието премина през долната челюст на змията и се показа през крайчеца на горната като огромен зъб.

Жълтите очи гледаха безпомощно как мъчителят и изважда от ботуша си втори нож. Оба за нищо на света не би пропуснал да види как животът напуска злите жълти очи, втренчени в него.

Разряза по дължина бледия корем в гънката между редиците люспи. Къс прорез. Не смъртоносен. Само колкото да може да вкара ръката си.

Ухили се широко.

— Готова ли си, скъпа? — попита той жертвата си. Тя само го погледна, неспособна на каквото и да било действие.

Оба нави ръкава си колкото можа по-нагоре и бръкна в прореза. Дупката беше тясна, наложи се да усуче дланта, после и китката си, докато ръката му потъне до лакътя в живото тяло. Змията се мяташе безпомощно, този път не в опит да избяга, а в агония. Оба си помогна с коляно, за да прикове неподвижно агонизиращото тяло, а опашката настъпи с ботуша си.

Когато усети какво е да си змия, светът сякаш изчезна за него. Представи си как се превръща в животното, ръката му потъваше все по-надълбоко в утробата, змийската кожа се превърна в негова собствена. Усети натиска на топлите вътрешности върху плътта си. Потъваше все по-надълбоко. Пристъпи напред, за да може да продължи дори още повече, докато очите му се озоваха на милиметри от очите на жертвата.

Вгледа се в тях и с неописуемо вълнение установи, че вижда не само неистова болка, но и величествен ужас.

Ръката му се плъзна през хлъзгавия корем и намери целта си — живото сърце. То туптеше бясно, подскачаше и се мяташе. Похитител и жертва не отместваха поглед един от друг. Оба сви мощния си юмрук. Сърцето се откъсна топло и влажно. Змията подскочи в предсмъртен агонизиращ гърч. Докато Оба измъкваше сърцето и през процепа, движенията и ставаха все по-премерени и уморени, докато накрая опашката потрепна за последно и застина.

През цялото време Оба не откъсна поглед от жълтите и очи докато не се убеди, че животът ги е напуснал. Не бе същото, като да гледаш как умира човек, защото липсваше онази специфична връзка между човешки същества, комплексът от сложни мисли, които можеха да свържат двама души в едно. Но все пак беше вълнуващо да проследиш как смъртта навлиза в периметъра на живота.

Блатото постепенно започваше да му харесва.

Триумфиращ и окървавен, Оба приклекна край водата, да са се поизмие и да почисти ножовете си. Срещата беше напълно неочаквана, предизвикателна и удовлетворителна, макар че трябваше да признае, че удоволствието далеч не може да се сравнява с убийството на жена. При жената към всичко останало се прибавяше и сексуалната възбуда, насладата да вкараш в тялото и не само ръката си, докато очакваш смъртта да влезе в нея, да споделите телата си.

По-голяма близост не съществуваше. Преживяването беше наистина вълшебно.

Когато приключи с миенето, водата беше почервеняла. Цветът и му напомни за червената коса на Дженсън.

Изправи се и провери дали всичките му вещи са си на мястото, дали не е изгубил нещо по време на схватката. Попипа джоба си, за да се увери, че тъй трудно изкараното му богатство си е на мястото.

Парите му ги нямаше.

Обзет от ледена паника, пъхна ръка в джоба си. Кесията я нямаше. Каза си, че сигурно я е изгубил под водата, докато се мъчеше да се отскубне от похитителката си. Държеше кесията си на връв, завързана за колана, за да е сигурен, че не може да я изгуби. Не можеше да си представи как е възможно. Единственото обяснение, което му хрумна, беше, че възелът вероятно се е разхлабил по време на борбата.

Обърна се и изгледа намръщено мъртвата твар, висяща на безформена купчина край ствола на дървото. Извън себе си от ярост, я сграбчи за шията и започна да блъска безжизнената глава о дървото, докато люспите започнаха да падат.

Изтощен и задъхан, най-сетне се спря. Остави трупа да се свлече на земята. Отпаднал духом, си каза, че ще трябва д се гмурне отново в блатото, за да потърси изгубените си пари. Преди това обаче направи последен отчаян оглед на джобовете си. При по-внимателно взиране забеляза, че връвта все още виси от колана му. Значи все пак не се е развързала. Дръпна я.

Беше отрязана.

Обърна се в посоката, откъдето идваше. Кловис.

Дребното човече все гледаше да се пъха в него като някаква досадна муха, устата му не преставаше да мели. Сигурно е видял кесията, докато Оба купуваше конете.

Изръмжа и изпрати яростен поглед през блатото. Заръмя. Капките заромолиха тихичко по гъстата пелена от листа над главата му и охладиха разгорещеното му лице. Ще убие дребния мошеник. Бавно. Кловис със сигурност ще се прави на ни лук ял, ни лук мирисал. Ще моли Оба да го претърси, за да докаже, че у него няма никаква кесия. Не е изключено да е заровил някъде парите с намерението по-късно да се върне да си ги вземе.

Но Оба ще го накара да си признае. Без съмнение. Кловис сигурно се смята за голям умник, ама изобщо няма представа с кого си има работа. Не знае що за човек е Оба Рал.

Хукна обратно през блатото, нетърпелив да извие врата на мизерника. Направи няколко крачки и спря. Не. Толкова време загуби, докато стигне дотук. Къщата на Алтея сигурно е близо. Не бива да допуска гневът му да го ръководи. Трябва да мисли. Нали е умен. По-умен от майка си. По-умен от оная вещица Латея. По-умен от дрипавия джебчия. Ще действа премерено и обмислено, а не заслепен от ярост. Ще се разправя с Кловис, когато приключи с Алтея. Обзет от мрачно настроение, продължи пътя си към къщата на чародейката.

ТРИДЕСЕТ И СЕДМА ГЛАВА

ПРЕЗ ЕФИРНАТА ПЕЛЕНА НА ДЪЖДА Оба не забеляза жива душа около червеникавата дървена къща, сгушена сред кичестите дървета и зеленина. По брега, обикалящ малкото езерце наблизо, се виждаха следи — отпечатъци от мъжки ботуши. Не бяха пресни, но именно те го отведоха до къщата. От комина мързеливо се виеше тежък влажен дим.

Тази къща, почти невидима под гъстата мрежа от мъх и лиани, явно беше домът на чародейката. Кой друг би проявил глупостта да живее на подобно отвратително място.

Оба запристъпва на пръсти по пътеката, изкачи се по задната стълба и се озова на тясна веранда. Над нея бе надвиснал покрив, поддържан от дебели дървени колони. От по-широкото предно стълбище тръгваше добре отъпкана пътека — без съмнение това бе пътят, по който посетителите свенливо приближаваха дома на чародейката с молба да им гледа.

Извън себе си от ярост и без никакво намерение да се прави на любезен и да чука, Оба блъсна вратата. В огнището гореше малък огън. Прозорчетата бяха само две и пламъкът не смогваше да даде достатъчно светлина, та помещението беше по-скоро мрачно. Целите стени бяха отрупани с някакви глупави фигурки, предимно на животни, някои необработени, други боядисани, трети позлатени. Беше доста далеч от вкуса на Оба. Мебелировката бе по-добра от тази в дома му, но му се стори далеч не толкова уютна като това, с което вече беше свикнал.

Край камината на красив дървен стол — най-изящният от всички мебели — седеше жена с огромни тъмни очи. Приличаше на кралица, възкачила се на трона си. Гледаше го над ръба на чашата си, докато отпиваше. Макар дългата и златиста коса да изглеждаше по-различно и да нямаше онези сурови и студени черти, Оба я позна. Ако човек се вгледа внимателно в очите и, няма начин да сбърка. Това беше сестрата на Латея.

Очи. Тази дума присъстваше в един от списъците, които съхраняваше в главата си.

— Аз съм Алтея — рече тя, щом отдели чашата от устните си. Гласът и не приличаше на сестриния и. В него се долавяха същите нотки на властност, но нямаше и следа от високомерието и надутостта на Латея. Не стана от стола. — Смея да твърдя, че идваш доста по-рано, отколкото те очаквах.

За да избегне всяка потенциална заплаха, Оба пропусна думите и покрай ушите си и се отправи директно към задните стаи, първо към онази, в която му се мярна работна маса. Кловис беше споменал, че Алтея има съпруг, Фридрих. Пък и нали видя с очите си следи от мъжки обувки в калта. Върху плота лежаха прилежно подредени длета, ножове и чукове — все потенциални смъртоносни оръжия, в случай че попаднат в подходящи ръце. Изглежда, някой съзнателно беше прекъснал работата си, оставяйки работното си място в изряден вид.

— Мъжът ми замина за Двореца — провикна се тя от стола си. — Сами сме.

Все пак Оба реши да се увери с очите си и погледна и в спалнята. Беше празна. Жената казваше истината. Като се изключи тропотенето на дъжда по покрива, в къщата бе тихо. Двамата наистина бяха сами.

Убедил се, че нищо няма да прекъсва срещата им, Оба се върна в дневната. Жената го чакаше. В израза на лицето и нямаше нито веселост, нито сърдитост, нито тревога. Оба си каза, че ако и е останал поне малко мозък, би трябвало поне да се притесни. Видя му се някак вяла, може би сънена. Това отвратително блато с горещ и влажен въздух сигурно успиваше.

На земята близо до стола беше оставена квадратна дъска с изящен позлатен символ отгоре. Напомни му на нещо, което бе отбелязал в списъците си. Край дъската имаше купчина тъмни гладки камъчета. В краката на жената се виждаше голяма червена възглавница със златни орнаменти.

Оба застина на място, внезапно осъзнал връзката на една думите в списъците му със символа, изрисуван на дъска — символът му напомняше за изсушен цвят от планинска трескавична роза — една от билките, която Латея прибавяше към лековете му. Повечето от другите субстанции обикновено бяха стрити на прах. Не и тази билка. Тя счукваше по едно цветче точно преди да го прибави към лекарството му. Подобно зловещо съвпадение не би могло да е друго, освен предупредителен знак за опасност. Явно беше прав: тази чародейка сигурно е точно толкова опасна, колкото бе предполагал.

Свил юмруци, Оба се надвеси над жената и я изгледа застрашително.

— Добри духове! — прошепна тя. — Надявах се никога повече да не видя тези очи.

— Какви очи?

— Очите на Мрачния Рал. — В гласа и се долавяше далечна нотка на безнадеждност, примесена със съжаление, а може би дори с ужас.

— Очите на Мрачния Рал. — Оба се ухили широко. — Много великодушно от твоя страна, че го спомена.

Тя дори не понечи да се усмихне.

— Не беше комплимент.

Усмивката му угасна.

Не се изненада много от факта, че тя разпозна в него сина на Мрачния Рал. Нали е чародейка, а на всичко отгоре и сестра на Латея. Кой знае какви и ги е надрънкала онази досадна жена от вечния си дом в света на мъртвите.

— Ти си убиецът на Латея.

Не беше въпрос, по-скоро укор и присъда. Макар да бе спокоен поради непобедимостта си, Оба застана нащрек. Все пак онази Латея, от която се бе страхувал цял живот, се оказа не чак толкова забележителна, колкото си я беше представял.

Но Латея не можеше да се сравнява с тази жена — ни най-малко.

Вместо да отвърне на обвинението, Оба на свой ред зададе въпрос.

— Какво е дупка в света?

Онази се усмихна и протегна ръка.

— Защо не седнеш, ще пийнем чай.

Оба не бързаше. Има време да приключи с тази жена — в това беше сигурен. Защо да пришпорва нещата. Донякъде съжаляваше, че избърза с Латея, преди да успее да изтръгне всички отговори от нея. Станалото — станало, както обичаше да казва.

Но сега Алтея ще отговори на всичките му въпроси. С нея няма да бърза. Тя ще го научи на много нови неща, преди да приключи с нея. Ще извлече максималното от тъй дълго предвкусваното удоволствие, няма закъде да бърза. Внимателно се отпусна на стола. На ниската масичка между двамата имаше чайник, но не и втора чаша.

— О, съжалявам — рече тя, забелязала търсещия му поглед.

— Би ли отишъл до шкафа да си вземеш чаша?

— Ти си домакинята, защо не отидеш да ми донесеш?

Фините пръсти на жената се плъзнаха по спираловидните краища на подлакътниците на стола.

— Опасявам се, че не бих могла. Саката съм. Не мога да ходя. Мога само да влача безполезните си крака по пода и да върша някои най-елементарни неща.

Оба я погледна, не знаеше дали да и вярва. Жената се потеше обилно — сигурен знак за нещо. Сто процента е ужасена от присъствието на човека, оказал се достатъчно могъщ, за да сложи край на сестра и. А дали не се опитва да го разсее, надявайки се да му се нахвърли веднага, щом той и обърне гръб.

Алтея повдигна леко ръба на полата си, за да му покаже коленете си и малко над тях. Той се наведе да ги огледа по-добре. Краката и бяха обезобразени и съсухрени. Сякаш бяха умрели преди векове, а още не бяха погребани. Гледката му хареса.

Алтея повдигна вежда.

— Както вече споменах, саката съм.

— Какво е станало?

— Баща ти се погрижи.

Е, и това, ако не е нещо!

Оба за пръв път усети осезаема връзка с баща си.

Сутринта беше тежка и изтощителна, така че има право да изпие чаша чай на спокойствие. Всъщност идеята никак не е лоша. И бездруго възнамеряваше да създаде доста работа на тази жена. Отиде до шкафа и взе най-голямата чаша, която откри на полицата. Когато я остави на масичката, Алтея я наля догоре с тъмен гъст чай.

— Специален е — обясни тя в отговор на намръщеното му лице. — В блатото човек понякога се чувства ужасно, много е горещо и влажно. Напитката ще ти прочисти главата и ще те освободи от товара на тежката сутрин, която прекара. Освен това ще се изпотиш и уморените ти след дългото ходене мускули ще се отпуснат.

Вярно, след тази ужасна сутрин главата му щеше да се пръсне. Дрехите му вече бяха изсъхнали, от кръвта не бе останала и следа. Каза си, че сигурно все пак някак си е усетила, че е прекарал тежки часове сред блатото. Кой знае на какво е способна тази жена. Но Оба беше спокоен. Нали е непобедим, смъртта на Латея го доказваше.

— И чаят ти ще ми помогне за всичко това?

— О, да, много е тонизиращ. Лекува всякакви проблеми. Ще се убедиш сам.

Оба видя, че тя пие същата гъста тъмна течност. И определено се потеше, така че явно не го лъжеше. Алтея допи чашата си и си наля нова.

Вдигна тост.

— За сладкия живот, докато го имаме!

Тостът му се стори странен. Прозвуча му така, сякаш жената предусеща, че краят и наближава.

— За живота! — Оба вдигна чашата си да се чукнат. — До като го имаме!

Отпи голяма глътка от тъмната течност. Почти веднага разпозна вкуса и лицето му се сгърчи в гримаса. Беше онова, което изобразяваше символа на квадратната дъска — планинска трескавична роза. Беше се научил да разпознава стипчивия вкус от времето, когато Латея стриваше по едно цветче и го прибавяше към лекарството му.

— До дъно — обади се домакинята. Дишаше тежко. Отпи няколко големи глътки. — Както ти казах, ще реши много проблеми. — Пресуши чашата си.

Оба знаеше, че Латея, въпреки злата си природа, понякога забъркваше лекове за болните. Беше се случвало, докато я чака да приготви поръчаното от майка му, да стрива цветчета от трескавична роза и да прибавя прахчето в отварите за други хора. Самата Алтея изпи пред него цяла чаша. Явно имаше доверие на отвратителната на вкус билка. От влагата му се виеше свят. Въпреки стипчивостта отпи още глътка, с надеждата не само да проясни мислите му, но и да успокои пламналите му мускули.

— Имам няколко въпроса.

— Това вече го каза — рече Алтея и го погледна над ръба на чашата си. — И очакваш да чуеш отговорите.

— Точно така.

Оба отпи пак от тежкия чай. И за пореден път лицето му се изкриви в гримаса. Защо ли жената му вика „чай“, след като няма нищо общо. Беше си чиста проба стрита изсушена трескавична роза, запарена с гореща вода. Тъмните и очи проследиха как ръката му оставя голямата чаша на масичката.

Вятърът се беше усилил, дъждът забарабани по-силно по прозореца. Оба си каза, че се е прибрал на сушина тъкмо навреме. Гадно блато. Съсредоточи се върху чародейката.

— Искам да знам какво е това дупка в света. Сестра ти каза, че виждаш дупките в света.

— Така ли? Нямам представа какво е имала предвид.

— Наложи се да я убедя, че трябва да ми го каже. Дали ще се наложи да убеждавам и теб?

Надяваше се. Изгаряше от нетърпение да намери работа и на ножа си. Но няма закъде да бърза. Време има достатъчно. Харесваше му да играе игрички с живите; Така по-добре проникваше в начина им на мислене и когато му дойде времето и се вгледа в очите им, придобиваше по-пълна представа за какво си мислят в предсмъртните си мигове.

Алтея кимна към масичката помежду им.

— Чаят няма да ти подейства, ако не изпиеш достатъчно. Пийни си още.

Оба махна с ръка и се подпря на лакът на плота.

— Идвам отдалеч. Отговори ми на въпроса.

Алтея най-сетне отклони очи от блесналия му поглед и като се подпря на ръце, се смъкна на пода. Очевидно и беше трудно. Оба не и предложи помощта си. Харесваше му да гледа как хората се мъчат. Чародейката се замъкна до червената възглавница, влачейки безполезните крака зад себе си. Успя да седне и скръсти мъртвите си крака отпред. Не и беше лесно, но с точни и очевидно добре отработени движения все пак се справи.

Усилията и го озадачиха.

— Защо не използваш магията си?

Тя го изгледа с онези свои огромни тъмни очи, изпълнени с безмълвен укор.

— Баща ти стори с магията ми същото, което и с краката ми.

Оба остана изумен. Дали баща му също е бил непобедим? Може би Оба винаги е бил готвен за единствен законен наследник на баща си. Може би съдбата най-сетне се бе намесила и отприщила пътя на Оба към по-благородни дела.

— Да не искаш да кажеш, че си чародейка, но не можеш да използваш магията си?

Тя посочи с ръка едно място на пода. Навън изтрещя гръм. Оба се настани пред нея, а тя придърпа дъската с позлатения символ и я постави между тях.

— Остана ми само една от способностите — пророческата дарба. Нямам нищо друго. Ако искаш, можеш да ме удушиш с една ръка, докато с другата си допиваш чая. Няма да мога да те спра.

Оба си рече, че така не би било толкова забавно. Борбата бе част от истинско задоволителното изпълнение. Колко и е силата на една осакатена стара жена? Добре поне че нищо не можеше да му отнеме ужаса в очите и, агонията, приближаването на смъртта.

— Но все пак можеш да правиш пророчества, нали? Така си разбрала, че идвам?

— Донякъде. — Тя въздъхна тежко, сякаш усилието да се примъкне до възглавницата я бе изтощило до краен предел.

Щом насочи вниманието си към дъската, сякаш забрави за умората.

— Искам да ти покажа нещо. — Тонът и бе станал заговорнически. — Може би това, което ще видиш, ще ти разясни доста от въпросите.

Оба се наведе напред в очакване, доволен, че чародейката най-сетне ще започне да му разплита тайните. Обичаше да научава нови неща.

Проследи как ръката и разравя купчината камъчета. Най-после намери онова, което търсеше. Намести останалите встрани, очевидно по някаква специална подредба, разбираема само за нея. На Оба всичките му се виждаха еднакви.

Алтея се обърна към него и вдигна камъка пред очите му.

— Ти — рече тя.

— Аз ли? Какво искаш да кажеш?

— Този камък си ти.

— Как така?

— Той сам го избра.

— Искаш да кажеш, че ти си решила така.

— Не. Искам да кажа, че камъкът сам избра да те представлява. По-точно онова, което контролира камъните, реши така.

— Какво е това, което контролира камъните?

С изненада видя на устните на Алтея да се плъзва усмивка, разтеглила се в застрашителна гримаса. Дори Латея не бе успяла да изглежда толкова смразяващо зловеща.

— Магията решава — изсъска тя.

Оба трябваше да си припомни, че е непобедим. Махна с ръка, все едно думите и не могат да го впечатлят.

— А другите? Те кои са?

— Мислех, че се интересуваш от себе си, не от другите. — Тя се наведе към него, от цялото и тяло се излъчваше самоувереност. — Хората не те интересуват, нали така?

Оба я стрелна с огнен поглед.

— Аха.

Тя разклати юмрука си с камъка вътре. Без да откъсва поглед от очите му, го хвърли на дъската. Блесна светкавица. Камъкът изтрополи върху дъската и се търкулна отвъд позлатения кръг. В далечината изтрещя гръм.

— Е, какво означава това? — попита той.

Вместо да му отговори, без да сведе очи, тя загреба камъка с шепа. Погледът и не се откъсваше от очите на Оба, ръката и отново разклати камъка. Отново без да каже нито дума, го хвърли върху дъската. Светкавица. За негово учудване, камъкът се спря на същото място като предишния път — не на приблизително същото място, на абсолютно същото. Дъждът барабанеше по прозореца, блатото се разтресе от гръм.

Алтея бързо загреба камъка и го хвърли за трети път. Поредната светкавица, този път по-близо. Оба облиза устни, в очакване камъкът, който уж го представлявал, да спре.

Когато видя как се заковава пак на същото място, по врата му преминаха иглички. Веднага след това дойде гърмът.

Оба положи длани на коленете си и се наведе напред.

— Правиш номера.

— Не са номера. Магия е.

— Нали каза, че не можеш да използваш магията си.

— Вярно е.

— Тогава как го правиш?

— Нали ти казах, не съм аз. Камъните сами го правят.

— Е, кажи ми тогава какво означава това, че камъкът се спира винаги на това място?

Оба установи, че от усмивката на Алтея не е останала и следа. Един изящен пръст, осветен от светлината на огъня, посочи камъка.

— Това място представлява отвъдния свят. Светът на мъртвите.

Оба се опита да не издаде интереса си.

— Какво общо има това с мен?

Огромните и очи продължаваха да ровичкат в душата му.

— Оттам идва гласът, Оба.

По ръцете му пробягаха иглички.

— Откъде ми знаеш името?

Тя килна глава на една страна, половината и лице потъна в сянка.

— Някога, преди много години, допуснах грешка.

— Каква грешка?

— Помогнах за спасяването на живота ти. Помогнах на майка ти да избяга от Двореца, преди Мрачният Рал да разбере за съществуването ти и да те убие.

— Лъжеш! — Оба сграбчи камъка от дъската. — Аз съм негов син! Защо ще иска да ме убива?

Пронизителният и поглед не слизаше от него.

— Може би, защото е знаел, че ще се вслушаш в гласа, Оба.

Искаше му се да изчовърка тези ужасни очи. И ще го направи. Но преди това ще получи още информация, само да се поокопити малко.

— Значи си била приятелка на майка ми?

— Не. Всъщност почти не я познавах. Латея я познаваше по-добре. Майка ти беше просто млада жена — една от няколкото жени в беда, изложени на голяма опасност. Помогнах им, това е. Това стана причина Мрачният Рал да ме осакати. Ако предпочиташ да не вярваш, че намеренията му към теб са били такива — твоя воля, оставям те да избереш отговор, който ще удовлетвори желанията и поривите ти.

Оба се замисли над думите и, опита се да намери връзка с някоя дума от списъците си. Не успя.

— Защо вие с Латея сте помагали на децата на Мрачния Рал?

— Някога двете с Латея бяхме много близки. Всяка от нас беше решила да помага по своя си начин на изпадналите в беда. Но тя намрази тези като теб, децата на Господаря Рал, заради мъките, които той причини на мен, нейната сестра, след опита ми да помогна. Латея не можа да понесе наказанието и болката ми. И си тръгна.

Прояви слабост, но знам, че не можеше да контролира чувствата си. Обичах я, затова не я помолих да ми идва на гости и да ме вижда в това състояние, въпреки че ужасно ми липсваше. Никога повече не я видях. Това бе единственото, което можах да сторя за нея — да я оставя да си тръгне. Предполагам, че не се е държала любезно с теб. Имаше си причини, пък макар и не дотам основателни.

Оба не възнамеряваше да се остави да го накарат да изпитва съчувствие към онази ужасна жена. Вгледа се в камъка, после вдигна поглед към Алтея.

— Трите пъти беше по случайност. Опитай пак.

— Няма да ми повярваш, дори да го направя сто пъти. — Подаде му камъка. — Пробвай сам. Хвърли го ти.

Оба разклати камъка, както бе видял, че го прави тя. Тя се облегна назад, вперила очи в него. Клепачите и увехнаха.

Оба хвърли камъка върху дъската достатъчно силно, че да се изтърколи извън очертанията и и да докаже, че теорията на Алтея е грешна. Щом камъкът се отлепи от ръката му, светкавицата блесна тъй ослепително, че Оба трепна и вдигна глава, стреснат, че ще пробие покрива. Почти веднага след нея тресна и гърмът, къщата потрепери. От удара сякаш костите му се разтресоха. Миг по-късно всичко утихна и единствения звук остана барабанящият по прозореца и покрива дъжд.

Оба се ухили доволно и погледна надолу. Проклетият камък се беше заковал на съвсем същото място като предишните три пъти.

Той скочи, сякаш ухапан от змия. Потърка потните си длани о панталона.

— Номер е. Най-обикновен номер. Ти си чародейка и ми излизаш с някакви магически трикове.

— Ти сам го направи, Оба. Ти покани мрака му в душата си.

— И какво от това!

Тя се усмихна на признанието му.

— Може да се вслушваш в гласа, Оба, но не си избраният. Ти си негов най-обикновен слуга, нищо повече. Ако иска да докара тъмнината в света, ще трябва да си избере друг.

— Нямаш представа какви ги дрънкаш!

— Напротив, знам какво говоря. Може да си дупка в света, но ти липсва една много основна съставка.

— И каква е тя?

— Грушдева.

Оба усети как косъмчетата на тила му настръхват. Макар конкретната дума да не му говореше нищо, източникът бе безспорен. Характерното звучене на думата му подсказваше, че може да идва само и единствено от гласа.

— Безсмислени звуци. Не означават нищо.

Тя го изгледа продължително. Оба изпита известен страх, тъй като в погледа и бе заключен свят на недостижимо за него познание. Оловният блясък в погледа и му подсказваше, че никое острие не би могло да изтръгне информация за това тайно познание.

— Някога, много отдавна, в едно далечно място една чародейка ми разкри някои тайни от езика на Пазителя. Това е една от неговите думи, произнесена на древния му език. Ако беше избраният, щеше да си я чувал. Означава „отмъщение“. Ти не си избраният.

Оба си помисли, че жената го пробва.

— Изобщо не знаеш какви думи чувам, не знаеш нищо за гласа. Аз съм синът на Мрачния Рал. Негов законен наследник. Нямаш представа какво чувам. Ще притежавам сила, за каквато би могла само да мечтаеш.

— Свободната воля не означава нищо, когато става дума за Пазителя. Ти продаде, каквото бе твое и безценно за някаква си пепел. Продаде се срещу най-ужасния вид робство, Оба, в замяна на най-нищожна илюзия за собствената ти стойност. Ти нямаш никакъв глас. Не си избраният. Друг е. — Тя изтри потта от челото си. — Кой точно, ще се разбере тепърва.

— Как смееш да вярваш, че можеш да промениш хода на онова, което съм изковал с ръцете си? Да диктуваш историята? — Думите му изненадаха самия него. Сякаш излизаха от устата му, преди да е решил да ги изрече.

— Това не е за моята уста лъжица — призна си Алтея. — В Двореца на пророците се научих да не се меся в делата на по-висшестоящите от мен. Великите полета на живота и смъртта са територии, принадлежащи на Създателя и Пазителя. — Зад умората и се долавяше спокойствие. — Но нищо не може да ми попречи да изразя свободната си воля.

Стига толкова. Тази жена само се опитва да го стресне, да го обърка. Поради някаква причина Оба не можеше да укроти разтуптяното си сърце.

— Какво представляват дупките в света?

— Краят на тези като мен. Краят на всичко, което познавам.

Типично за чародейките — винаги отговарят с объркващи загадки.

— Кои са другите камъни?

Забележителните и очи най-сетне се отместиха от него и се спряха на камъните на пода. Движенията и му се сториха странно насечени. Тънките и пръсти поеха един от камъните. Повдигна го, в същото време постави другата си ръка на корема. Оба разбра, че жената изпитва болка. Тя полагаше усилия да прикрие агонията си, но напразно. Потта по челото и беше от болка. От устата и се откъсна тих стон. Оба остана очарован, не можеше да откъсне очи от нея.

След малко кризата като че попремина. Тя успя да изправи гръб и да се съсредоточи върху онова, което правеше. Протегна ръка с дланта нагоре, камъкът бе в средата.

— Този съм аз.

— Ти ли? Този камък си ти?

Тя кимна и хвърли камъка върху дъската, без дори да погледне накъде. Камъкът се изтърколи и спря, този път нямаше светкавица и гръмотевица. Оба въздъхна с облекчение, почувства се леко глуповато, че се бе стреснал. Усмихна се. Беше най-обикновена игра, а и нали е непобедим.

Камъкът беше застинал в единия ъгъл на квадрата, заключен между двата кръга.

Оба посочи с ръка.

— Какво означава това?

— Защитник — успя да пророни тя едва.

Треперещите и пръсти поеха камъка. Вдигна ръката си пред Оба и разтвори пръсти. Камъкът, нейният камък, лежеше в средата на дланта и. Очите и не се откъсваха от очите на Оба.

Пред очите му камъкът се превърна в прах.

— Защо го направи? — ококори се той.

Алтея не му отговори. Просто се отпусна и се строполи на пода. Ръцете и политнаха встрани, краката и клюмнаха. Пепелта, която стискаше в ръката си, се разпиля по пода.

Оба скочи. Цялото му тяло бе настръхнало в иглички. Беше виждал достатъчно трупове, за да разбере, че Алтея е мъртва.

Над къщата блесна ослепителна светкавица, раздрала тъмното небе с виолетови ивици, които нахлуха през прозореца и осветиха безжизненото тяло на чародейката. По слепоочията му потекоха струйки пот, продължиха надолу по бузата.

Оба дълго не откъсна поглед от тялото.

После хукна към изхода.

ТРИДЕСЕТ И ОСМА ГЛАВА

ЗАДЪХАН И С ПОСЛЕДНИ СИЛИ, Оба най-сетне излезе от гъсталака и се озова на ливадата. Внезапната слънчева светлина го накара да примигне. Беше изтормозен, гладен, жаден и в настроение да разкъса мизерния джебчия кост по кост.

На ливадата нямаше никой.

— Кловис! — Ревът му се върна като пусто ехо. — Кловис! Къде си!

Отговориха му само воплите на вятъра, свистящ в скалните цепнатини. Оба се запита дали пък крадецът не се е уплашил, дали не го е страх да излезе, притеснен, че Оба е установил липсата на кесията си и може да заподозре истината.

— Хайде, Кловис! Трябва да тръгваме! Трябва веднага да се върна в Двореца! Кловис!

Оба зачака, напрегнал слух да долови отговор. Стиснал юмруци, отново извика името на мошеника в студения следобед.

Когато не се чу нищо, се отпусна на колене край огъня, запален от Кловис сутринта. Зарови пръсти в сивкавата пепел. На ливадата не беше валяло, но въглените бяха леденостудени.

Оба се изправи, загледан в тесния пролом, през който бяха дошли сутринта. Студеният вятър, вилнеещ из пустото поле, рошеше косата му. Вдигна ръце към главата си, сякаш се страхуваше, че може да експлодира пред жестоката истина.

Трябваше да приеме, че Кловис не е заровил откраднатата кесия. Че изобщо не е имал намерение да го прави. Просто е взел парите и се е изпарил в мига, в който Оба потъна в блатото. Избягал е с богатството на Оба — не го е заровил.

Едва тогава в съзнанието му се промъкна болезненото и мъчително прозрение за действителните мащаби на случилото се. Никой преди него не бе прекосявал блатото откъм задната страна. Кловис го подлъга да минат оттам, понеже е смятал, че Оба ще загине в тази джунгла. Бил е сигурен, че Оба ще се изгуби, че блатото ще го погълне, ако чудовищата, за които се предполага, че пазят гърба на Алтея, не го унищожат преди това.

Кловис не е сметнал за нужно да закопава парите — просто е решил, че с Оба е свършено. И си е тръгнал с богатството му.

Но Оба е непобедим. Оба оцеля в блатото. Унищожи змията. Никой друг от обитателите на блатото не посмя да застане на пътя му.

Кловис вероятно си е рекъл, че дори блатото да не погълне благодетеля му, има още две смъртни опасности, на които може да разчита. Първо, Алтея не е поканила Оба да я посети, следователно едва ли ще се отнесе любезно с натрапника. Чародейките не се славят с особено гостоприемство. По-скоро обратното — хората ги смятат за крайно опасни.

Но Кловис не знаеше, че Оба е непобедим.

После оставаше втората защита срещу гнева на Оба — полетата Азрит. Тя можеше да се окаже по-надеждна. Оба щеше да се озове сам в една дива пустош. Без храна и топли дрехи. Край ливадата имаше вода, но Оба не разполагаше със съд, в който да си налее за из път. Нямаше и кон. Беше оставил при подлия джебчия дори вълненото си сако, което нямаше да му е нужно в горещото блато. Пътуването през тези полета без храна и вода, при постоянен режещ вятър, би довършило всеки, който някак си е успял да се измъкне от блатото на Алтея.

Оба не можеше да помръдне. Знаеше, че при това положение всеки опит да прекоси безкрайните полета Азрит би завършил със смърт. Въпреки студа усети как по гърба му се спускат струйки пот. Главата му пулсираше.

Обърна се и заби поглед в блатото. В къщата на Алтея със сигурност имаше достатъчно провизии — храна, дрехи, съд за вода. Цял живот е разчитал само на себе си. Все ще намери в какво да събере малко багаж, с който да изкара до Двореца. Ще си набави необходимото от къщата на чародейката. Едва ли е останала сама в къщата — както е неподвижна и саката — без достатъчно провизии. Вярно, че мъжът и ще се върне, но може би няма да е веднага, може би след няколко дни. Той със сигурност и е оставил достатъчно храна.

Ще се навлече с колкото намери дрехи, та да не му е студено по пътя през ледените поля. Алтея спомена, че мъжът и е отишъл в Двореца. Не може да няма топли дрехи, част от тях сигурно са в къщата. Дори да не му стават, Оба ще се оправи някак. Ако не друго, може да вземе одеяла и да си направи от тях пончо.

Все пак не е изключено мъжът на чародейката да се е прибрал и Оба да го завари в къщата. Понеже отсам няма пътека, най-вероятно той използва широкия път, излизащ от другата страна на къщата. Може би дори вече си е у дома и е намерил трупа на жена си. Тази мисъл не го притесни особено. Все ще се оправи някак с потъналия в скръб съпруг. Може пък човекът дори да се зарадва, че се е отървал от досадните грижи за безполезната си саката жена. Каква файда от нея? Да, със сигурност ще остане доволен. Може дори да предложи на Оба едно питие, та да отпразнуват освобождението му.

Не че му се празнуваше. Алтея явно бе използвала някаква магическа хватка, за да му попречи да изпита докрай удоволствието, което бе очаквал с такова нетърпение — удоволствието, което заслужава след такова дълго и изнурително пътуване. Оба въздъхна при мисълта колко ужасни могат да бъдат чародейките. Но сега поне Алтея ще му осигури нужното, за да се прибере в дома на дедите си.

Когато стигне до Народния дворец, ще е без пукнат грош. Поне докато намери Кловис. Оба знаеше, че не бива да залага много на това. Сега, когато разполагаше с богатството му, мошеникът може да е решил да попътува, да прахоса спечеленото по нечестен път имане. Най-вероятно подлият крадец отдавна е напуснал Двореца.

Оба нямаше пукнат грош. Как ще оцелее? Вече не може да се върне към оня бедняшки живот, който бе водил преди, не може да живее по начина, по който бяха живели с майка му. Не и сега, не и след като вече знае, че е от рода Рал, че в жилите му тече благородническа кръв.

Не може да се върне към предишния си живот. Не може.

Разтърсван от яд, се плъзна обратно по скалния гребен. Денят преваляше. Нямаше време за губене.

Оба не докосна трупа.

Не че му се повдигаше от мъртвото тяло. Напротив, смъртта го очароваше. Беше прекарал доста време сред трупове. Но нещо в тази жена го отблъскваше. Дори и мъртва, сякаш го наблюдаваше как претърсва къщата и, как трупа дрехи и провизии на купчина в средата на стаята.

Имаше нещо нечестиво, греховно в проснатата насред пода жена. Дори мухите не кацаха върху нея. И Латея умееше да създава проблеми, но сестра и беше съвсем различна. Беше направила някаква магия, с помощта, на която бе избегнала необходимостта да отговаря на въпросите на Оба.

Той изпухтя при мисълта колко грижи може да ти създаде една чародейка. Поне ще му осигури нужното, за да се завърне в дома на дедите си. В тази жена имаше нещо нечестиво. Сякаш успя да проникне дълбоко в душата на Оба. Латея никога не му бе вдъхвала подобно усещане. Вярно, преди си мислеше, че и тя прониква дълбоко в него, но явно се е лъгал. Не в истинския смисъл на думата. С Алтея беше съвсем различно.

Алтея виждаше гласа вътре в него. Оба не се чувстваше в безопасност покрай нея, макар да бе мъртва. Знаеше, че е непобедим, така че отдаде всичко на развинтената си фантазия, но все пак нямаше да е излишно да бъде нащрек.

В спалнята намери топли вълнени ризи. Не бяха неговия размер, но като ги сцепи тук-там, успя да ги надене. Остана доволен и продължи да търси връхни дрехи, да трупа на купчината одеяла и ризи.

Беше разочарован, че мъжът и още не се е довлякъл. Надяваше се присъствието му да го поразсее, не му се стоеше сам с мъртвата вещица. Имаше нужда да убие някой, за да поуспокои нервите си. Може би някоя бърборана. Някоя повлекана с бръчки около очите като майка му. Някой трябва да плати за мъките му. Не е честно. Никак не е честно.

Навън падна мрак. Оба запали газеника на масата, за да може да продължи претърсването. Извади късмет. В едно долно чекмедже откри мях. Край него се валяха всякакви парцалчета, изпочупени съдове и прибори, захабени чаши, восък и фитил. Най-навътре намери парче платно. Пробва го на здравина и прецени, че ще свърши работа — щеше да си направи от него импровизирана мешка. Можеше да използва дрехите, които бе намерил, за да усуче ремъци за през рамо. На една ниска лавица на стената откри купа с игли и шивашки принадлежности.

Направи му впечатление, че по-използваемите неща бяха сложени на ниските рафтове, явно за да може сакатата чародейка със злите очи да ги достига. Чародейка, лишена от магията си. Едва ли. Завижда му, защото гласът е избрал него, а не нея. Сигурно е крояла нещо.

Оба знаеше, че ще отнеме време да си ушие мешка и да прибере вътре всичко необходимо. Бе наясно, че не може да пътува нощем. Изключено е да премине през блатото по — тъмно. Може да е непобедим, но не е тъп.

Нагласи газеника на работния плот в задната стая и се зае с ушиването на мешката си. Алтея го гледаше от пода на съседното помещение. Нямаше смисъл да закрива главата и с одеяло — нали е чародейка. Щом може да го наблюдава чак от света на мъртвите, някакво си одеяло едва ли ще приклопи мъртвите и очи. Наложи се да се примири с компанията и.

Щом приключи с шиенето и остана доволен от произведението си, остави мешката на пейката и започна да я пълни с храна и дрехи. Освен наденица и сирене имаше запаси от сушени плодове и пастърма. Освен това сухари, които бяха удобни за из път. Не му се носеха съдове или храна, дето има нужда от приготвяне, понеже знаеше, че из полетата Азрит няма как да си напалиш огън. Трябваше да пътува бързо и с възможно най-малко багаж. Надяваше се да не му отнеме повече от два-три дни до Двореца.

Какво ще прави оттам насетне, как ще оцелее в Двореца без пари, нямаше представа. Мина му през главата да открадне, но веднага отхвърли тази идея — Оба не е крадец и не може да пада до нивото на някакви си джебчии и престъпни типове. Не знаеше как точно ще се оправи там. Засега целта му беше да стигне в Двореца.

Когато приключи със събирането на багажа, едва държеше очите си отворени и се прозяваше непрекъснато. Работата и жегата, лъхаща от отвратителното блато, го караха да се поти. Тук бе ужасно дори нощем. Умът му не го побираше как тази всезнаеща вещица е издържала да живее на такова място. Нищо чудно, че мъжът и е заминал за Двореца. Горкият човечец сигурно се налива с бира и се оплаква на другарите си, че трябва да се връща при блатната си жена.

Не му се понрави идеята да прекара нощта под един покрив с чародейката, но си каза, че все пак е мъртва. Въпреки това и нямаше пълно доверие. Ами ако му е скроила номер. Прозя се пак и изтри потта от челото си.

На пода в спалнята имаше два добре натъпкани сламеника, приближени един до друг. Единият бе прилежно оправен, другият — само застлан. Ако се съди по разтребената и подредена работна маса, оправеният сламеник най-вероятно бе на мъжа на Алтея. След като тя така и така беше мъртва и лежеше на пода в другата стая, Оба реши, че няма да е зле да се наспи като човек на приятния мекичък сламеник.

Мъжът и едва ли ще рискува да пътува по тъмно, така че Оба не се притесняваше от внезапното му прибиране. Все пак реши, че няма да е излишно да запречи вратата със стол, преди да си легне. След като се погрижи за сигурността си, се прозя, готов за лягане. Пътьом срита Алтея.

Заспа моментално, но сънят му беше неспокоен. Тормозеха го кошмари. В къщата край блатото беше горещо. Понеже навсякъде другаде бе зима, Оба не беше свикнал с такава душна жега. Навън непрестанно жужаха насекоми, чуваха се подвикванията на нощни животни и птици. Оба се мяташе в леглото, опитваше се да се измъкне от проницателния поглед и зловещата усмивка на чародейката. Те го следваха неотлъчно, както и да се въртеше. Не му позволяваха да заспи дълбоко.

Събуди се малко преди зазоряване. Беше в леглото на Алтея.

Скочи рязко и панически започна да маха с ръце, за да се освободи от чаршафите и да се махне от прокълнатото легло. Обърна се на крака и ръце. От тежестта на тялото му едната му ръка пропадна в сламеника. Обезумял от ужас, Оба отметна завивката и обърна сламеника, за да види какъв мръсен номер му е погодила вещицата. Явно е очаквала да се върне при нея. И е намислила нещо.

Точно под сламеника на Алтея Оба забеляза разхлабена дъска. Нищо повече. Свъси подозрително чело. Натисна от едната и страна и тя се повдигна.

Продължи да натиска с пръст, докато другият край се изправи перпендикулярно на пода. В открилата се дупка имаше дървена кутия. Оба я взе и се опита да я отвори, но беше заключена. Не се виждаше ключалка, нито капак, но явно нещо я държеше затворена — вероятно някаква магия. Беше тежка. Разклати я, отвътре се чу шумолене. Сигурно е някакво отбранително средство срещу змии и други нощни нападатели.

Оба стисна кутията в месестата си ръка и се отправи към работния плот. Настани се удобно и се наведе над откритието си. Взе длето и чук. Чародейката все така лежеше в другата стая и го наблюдаваше.

— Какво има в кутията? — провикна се той към нея.

Тя, разбира се, не му отговори. Нямаше намерение да му помага. Ако искаше да му бъде от полза, да му бе отговорила на всичките въпроси, вместо да му ляга мъртва на пода. Само като си помисли какво преживя предния ден, тръпки го побиха. Изобщо не му се искаше да мисли за вчерашния ден и срещата си с вещицата.

Продължи да се бори с кутията. Вкара длетото във всички възможни процепи, но не постигна никакъв успех. Замахна с чука, но успя да счупи единствено дръжката му. Въздъхна, каза си, че вероятно наистина е оръжие за самозащита.

Стана, за да си събере нещата и да види дали е взел всичко необходимо. Писна му вече от подлите и номера. Изпита желание час по-скоро да се махне от тук.

Изведнъж му хрумна нещо и той застина на място. Ако в тежката кутия има оръжие, Алтея би я държала на достъпно място, някъде край себе си. В кутията сигурно имаше нещо ценно, иначе не би я пъхнала под леглото си. Усети го със сърцето си.

Решен да я отвори, седна на работния плот и избра по-фино длето и друг чук. Успя да вкара инструмента в една цепнатина близо до ъгъла. По носа му се търколи капка пот, Оба изпухтя от усилието, натискаше длетото с всичка сила, мъчеше се да вкара цялото острие в цепнатината, за да види дали най-сетне ще проникне вътре.

Изведнъж дървото поддаде с пукот и кутията се разцепи на две. Отвътре изригна фонтан от злато и сребро. Оба гледаше като гръмнат изненадващия гейзер, изригнал върху плота. Кутията не дрънчеше, защото бе претъпкана. Пред него се разпръсна цяло състояние — огромно състояние.

Е, и това ако не е нещо!

Имаше поне двайсетина пъти повече пари от тези, които му открадна Кловис. Оба тъкмо прие мисълта, че мизерният джебчия го е обрекъл на бедност, а сега се оказваше, че е по-богат от всякога — по-богат, отколкото изобщо някога си бе представял, че може да бъде. Сега вече наистина е непобедим. Беше успял да преодолее нещастия и трудности, които със сигурност биха сломили всеки друг, и сега съдбата го възнаграждаваше щедро за борбата. Знаеше, че случилото се не би могло да се дължи на нищо друго освен на намеса свише.

Усмихна се към жената, която лежеше и гледаше триумфа му.

В чекмеджетата на работната маса намери кесии с инструменти. Имаше три чудесни кожени кесии с фини рендета. Вероятно мъжът на чародейката ги държеше в тях, за да не се нащърбяват и изтъпяват. В други кесии имаше разделители, колофон и какви ли не странни инструменти. Този мъж бе неимоверно подреден. Животът с тази блатна жена сигурно го е побърквал.

Оба обърса потта от очите си и събра всичките монети в центъра на плота. Раздели ги на равни части, преброи ги внимателно до последния грош, за да знае точно с какви средства разполага.

Когато приключи с броенето, напълни няколко кесии и ги скри в различни джобове. За по-сигурно привърза всяка с по два шнура и ги закачи на различни места. По една по-малка кесия привърза на двата си крака, като ги остави да се полюшват в горната част на ботушите му. Разкопча панталона си и привърза някои от по-тежките кесии вътре, където никой не би ги достигнал. Напомни си да внимава със страстните жени с палави ръце, за да не си тръгнат с повече, отколкото е възнамерявал да им даде.

Беше си взел поука — отсега нататък никога няма да държи парите си на едно място. Като богаташ е длъжен да се грижи добре за имуществото си. Светът е пълен с крадци.

ТРИДЕСЕТ И ДЕВЕТА ГЛАВА

ОБА НАЙ-СЕТНЕ НАВЛЕЗЕ В ПЕРИФЕРИЯТА на открития пазар. След самотата на голите полета глъчката и навалицата му подействаха объркващо. В друг случай гъмжилото от хора сигурно би го заинтригувало, но сега обърна малко внимание на ставащото наоколо.

При предишното си идване тук се беше информирал, че в Двореца могат да се наемат стаи. В момента единственото му желание бе да се изкачи на върха на платото и да си намери прилична стая. Тиха стая. След добра почивка за възстановяване на силите ще си купи нови дрехи и едва тогава ще се поогледа наоколо. Засега обаче копнееше само за стая и почивка. Незнайно защо мисълта за храна го отвращаваше.

Виждаше му се не дотам достойно един Рал да стига дотам, че да наема стая в собствения си дом, но по-късно щеше да се заеме и с този въпрос. Сега искаше само да си почине. Главата му щеше да се пръсне. Очите го заболяваха всеки път, щом ги извърнеше, за да погледне нещо, така че, докато се движеше с тежка крачка напред, се опита да ограничи полезрението си до минимум и да не отклонява поглед от пътя пред себе си.

Единствено волята му го бе водила напред в изнурителното пътешествие през полетата Азрит. Въпреки студа се потеше. Каза си, че сигурно студът го е стреснал твърде много и на тръгване от къщата на Алтея се е облякъл прекалено. В крайна сметка нали наближаваше пролет, студът не бе като посред зима, когато изперкалата му майка го товареше с унизителната задача да изравя купчината заледена тор. Оба се опита да намести една буца плат, която го убиваше под мишницата. Ризите му бяха малки, така че се наложи да ги разкъсва по шевовете, за да може да ги навлече една върху друга. Някои от ръкавите се бяха доразкъсали по време на дългото пътуване през ветровитите полета и се бяха вдигнали нагоре, оставяйки горните слоеве дрехи да висят като опърпани знамена. Ушитата набързо платнена мешка вече се разпадаше, от нея бе провиснала част от одеяло и се ветрееше зад гърба му. С всичките разноцветни парцалки, навлечени едни върху други, и с кафявото одеяло, висящо на гърба, Оба си помисли, че сигурно изглежда като просяк. Докато всъщност е достатъчно богат, за да купи целия пазар. По-късно ще си набави прилични дрехи. Засега му трябва само тиха стая и хубава, дълга почивка.

Храна — не. Определено не му се ядеше. Всичко го болеше, дори мигането му причиняваше болка. Но най-много от всичко го свиваше стомахът.

При предишното си посещение тук сладостните аромати на различни вкусотии бяха изпълнили устата му със слюнка. Сега от дима, издигащ се над готварските огнища, му се повдигаше. Дали не беше поради факта, че сетивата му вече са по-изтънчени? Каза си, че в Двореца би могъл да си поръча по-изискано блюдо. Мисълта не разпали апетита му. Не беше гладен, само уморен.

Едва държеше очите си отворени. Продължаваше да се влачи напред през импровизираните улички сред сергиите на пазара. Целта му бе платото, извисяващо се високо над тях. Мешката на гърба му сякаш бе пълна с камъни. Сигурно от някоя магия на блатната вещица — може би му е направила заклинание. Вероятно още щом е разбрала, че Оба идва към къщата и, е сложила в надениците си магически тежести. При мисълта за надениците стомахът му се преобърна.

Тъкмо вдигна поглед, за огледа блестящия на слънчевите лъчи Дворец, и някой се блъсна в него, изтръгвайки от дробовете му глух стон. Оба се канеше да изрита натрапника от пътя си, когато прегънатата на две опърпана фигура изруга. Кловис.

Преди Оба да е успял да го сграбчи, онзи отскочи встрани и се гмурна под двама възрастни мъже, преминаващи в другата посока. Оба беше плътно зад него, но тъй като бе доста по-едър, само разбута мъжете. Двамата паднаха на земята, Оба се запрепъва през тях, опитвайки се да запази равновесие, и се спусна след крадеца. Кловис спря. Огледа се първо наляво, после надясно. Оба не пропусна шанса си и се хвърли върху грабителя си, но онзи бе пъргав и дребен и се шмугна в първата странична уличка, измъквайки се на косъм от протегнатите към него ръце. Оба се просна по лице на земята, в ръката му остана само парче от ръкава на Кловис.

С мъка се изправи на крака, за да види как джебчията прелита над огън, където група хора печеха дълги шишове с набучени парчета месо на тях. Миг по-късно се изгуби сред двор с коне. Уж гърбушко, а бяга по-бързо от вятъра. Но Оба беше едър и силен, при това достатъчно бърз. Винаги се бе гордял с леката си стъпка. Огънят, хората, конете — не изпускаше жертвата си нито за миг.

Животните изцвилиха недоволно на внезапното човешко присъствие. Няколко по-уплашени се дръпнаха назад, опънаха въжетата, с които бяха вързани, вдигнаха се на задни крака. Пазачът им, изригнал във вулкан от ругатни, които Оба нито чуваше, нито възприемаше, изскочи пред него, но в следващия миг излетя от пътя, пернат от мощната ръка на разгорещения преследвач. И други коне отстъпиха назад. Оба хвърчеше след крадеца.

Не че му трябваха пари. Вече бе достатъчно богат. Имаше повече злато, отколкото би могъл да похарчи през целия си живот — дори да не е кой знае колко пестелив. Но не беше въпросът в парите. А в престъплението, в предателството. Оба беше платил на човека, беше му се доверил, а онзи го бе измамил.

По-лошо, беше го направил на глупак. Майка му все повтаряше, че е глупак. Все го обиждаше, наричаше го Оба Говедото. Оба не смяташе да позволи на никого повече да го взема за глупак. Нямаше да допусне изкуфялата му майка да се окаже права.

Триумфалното завръщане на Оба с претъпкани кесии с пари нямаше нищо общо с Кловис. Единственият виновник за това бе самият Оба. Тъкмо когато си мислеше, че отново е на дъното на бедността, успя да намери съкровище, което му се полагаше поради не една и две причини, най-вече, защото си го заслужи с онова дълго и изтощително пътуване до дома на подлата Алтея, която на свой ред го измами и не му даде нужните отговори.

Кловис предварително бе скроил план, искаше да остави Оба сам в блатото, обричайки го на смърт. Оцеляването на Оба нямаше нищо общо с крадеца. Всъщност, като се замисли човек, не само крадец, но и убиец. Убиец. Народът на Д’Хара ще дължи на Оба Рал дълбока благодарност. Оба Рал ще ги отърве от гадното подло създание.

Кловис свърна покрай една сергия, отрупана с изделия от овчи рога. Оба, който беше далеч по-тежък, се опита да завие след него, но се подхлъзна на конска фъшкия. С неимоверни усилия и голяма доза практика успя да се задържи на крака. Беше живял дълги години в подобни условия, бе мъкнал тежки товари през дълбока до глезените тор, беше се грижил за животни и беше тичал презглава, за да откликне на виковете на майка си. Беше се справял във всякакво време, включително и на лед.

Дългогодишната практика му помогна да вземе завой, непосилен за който и да било друг с неговите килограми и ръст. Успя, при това тъй безпроблемно и плавно, че дребният крадец остана изумен. Кловис се обърна, предварително ухилен подигравателно в очакване да види преследвача си пльоснат в калта, но вместо това фиксира носещото се с пълна сила туловище на Оба.

Кловис, очевидно ужасен от перспективата да види как самата справедливост се стоварва отгоре му, хукна по съседната уличка — по-тясна и с по-малко народ. Този път Оба бе по петите му. Сграбчи го за рамото и го завъртя. Онзи се препъна. Размаха ръце безпомощно в опит да се задържи на крака и в същото време да избяга.

Ококори очи. Най-напред от изненада, после поради силата на сграбчилата го за шията мощна ръка. През здравите като менгеме пръсти на Оба не можеше да се прокрадне ни стон, ни вик.

Забравил умората, Оба се насочи към празното пространство между две каруци, като изнесе с ритници и удари подлото човече. Тентите осигуряваха достатъчно откъснатост от околния свят. В дъното между каруците бе издигната стена от щайги. Отпред празното пространство бе ограничено от огромния Оба, сякаш врата на килия.

Минувачите бяха увлечени всеки в делата си, смееха се и разговаряха, забързани в острия студ. По-нататък клиенти се препираха и пазаряха с търговци. Чуваше се тропот на коне. Улични търговци кръстосваха пазара, обявявайки напевно на висок глас достойнствата на стоките си с надеждата да впечатлят някой купувач.

Само Кловис бе притихнал, не по собствено желание. Дребната му подла устичка се отваряше като на риба на сухо, искаше да каже нещо. Щом Оба го повдигна от земята и очите на мъжа зашариха бясно във всички посоки, стана ясно, че единственото му желание е да извика, но от гърлото му не излизаше ни стон, ни звук. Краката му се мятаха във въздуха, ръцете му се опитваха да отстранят желязната хватка от шията му. Мръсните му нокти се начупиха от усилието, но железният юмрук, вкопчен в гърлото му, не се отпусна нито на милиметър. Очите му станаха огромни и кръгли, като златните монети, които бе откраднал от Оба.

Както го бе вдигнал с една ръка и притиснал гърба му към стената от щайги, с другата си ръка Оба му прерови джобовете, но не откри нищо. Кловис отчаяно посочи гърдите си. Оба напипа буца под опърпаните пластове дрипи и ризи. Раздра ги и видя познатата си пълна кесия. Висеше на кожена връв около врата на джебчията. Дръпна рязко връвта и я скъса.

Плъзна кесията в джоба си. Кловис се опита да се усмихне, да направи извинителна физиономия, сякаш обяснявайки, че вече са квит.

Оба не знаеше прошка. Главата му пулсираше от сдържаната ярост. Както го беше притиснал до щайгите, му нанесе мощен удар с юмрук в корема. Кловис започна да посинява. Оба нанесе тежък удар и върху мърлявото мише личице. Чу се пукане на кости. Замахна с лакът и помля предните зъби на лъжливата, подла малка уста. Последваха още три бързи удара, придружени с яростно ръмжене. С всеки удар главата на Кловис отхвърчаше назад, от многобройните сблъсъци с щайгите косата му плувна в кръв.

Оба беше неудържим. Преживя срама да стане безпомощна жертва на крадец, захвърлил го на произвола на съдбата. Пребори се с огромна змия. Едва не се удави. Понесе лукавството и номерата на злата Алтея. Тя надникна в душата му без позволение. Скри от него полагащите му се отговори, унижи го, а накрая издъхна, преди той да може да изпита удоволствието от отнемането на живота и. Изтърпя дълго и ужасно пътуване през полетата Азрит, навлечен в дрипи — той, Оба Рал, в чиито жили тече благородническа кръв. Това вече беше върхът на унижението.

Беше бесен, при това с право. Почти не можеше да повярва, че най-сетне държи в ръцете си причината за голяма част от страданията си. Оставаше да получи очакваното възмездие.

Повали Кловис на земята и притисна с коляно гърдите му. Едва тогава даде воля на яростта си. Не усещаше болка от нанасяните удари, болеше го от униженията, от преживяното. Засипа мизерния джебчия с порой от ругатни. След малко жертвата му представляваше кървава топка.

Лицето на Оба плуваше в пот. Дръпна се назад и си пое дълбоко въздух. Ръцете му бяха натежали като олово. Умората го победи, усети болезнени пулсации в главата си. С мъка успяваше да види жертвата си.

Земята се напои с кръв. Това, което някога бе представлявало Кловис, сега бе пихтиеста каша. Челюстта му висеше потрошена встрани. Едната очна ябълка зееше празна. Коляното на Оба бе раздрало стомаха на Кловис и бе потрошило гръдния му кош. Величествена гледка.

Оба усети как нечии ръце се вкопчват в дрехите му и го изтеглят назад. Не му бяха останали сили, за да се възпротиви. Докато го извличаха от прикритието му, забеляза, че се е насъбрала тълпа. Всички бяха притихнали в ужас. Оба остана доволен от реакцията им. Тя му говореше, че Кловис си е получил заслуженото. Справедливо наказаните престъпления би следвало да извикват ужас и да служат за пример. Така би постъпил и баща му.

Оба вдигна глава да огледа по-добре мъжете, които го извличаха навън. Заобиколи го стена от стомана и ризници. На слънцето проблясваше гора от копия, мечове и пики. Всички бяха насочени към него. Успя само да мигне, нямаше сила дори да вдигне глава и да ги разгони.

Изтощен, останал без дъх и плувнал в пот, Оба не можеше да държи главата си изправена. Отпусна се в ръцете на войниците и се остави на тъмнината да го погълне.

ЧЕТИРИДЕСЕТА ГЛАВА

ЗАМАЯН ОТ МЪКА, Фридрих се облегна на лопатата и се смъкна на колене. Отпуснат назад на пети, остави инструмента да изтропа на заледената земя. Студеният вятър рошеше косата му, дългите треви около прясно обърнатото парче земя бяха побеснели.

Светът му се бе превърнал в пепел.

Мъката замъгляваше всичко наоколо, съзнанието му не можеше да се концентрира върху каквото и да било.

От устните му се изтръгна стон. Притесняваше се, че не е постъпил правилно. Тук беше студено. Притесняваше се, че на Алтея може да и е студено. Фридрих не искаше да и е студено.

Но нали имаше и слънчице. Алтея обичаше слънчевата светлина. Все повтаряше, че обожава, когато слънцето топли лицето и. Въпреки душната жега в блатото слънцето рядко пробиваше под гъстата растителност. Почти не достигаше до нейния затвор.

Но за Фридрих косата и бе по-прекрасна и от най-искрящата слънчева светлина. Алтея винаги го сгълчаваше да не изпада в сантименталности, но ако Фридрих пропуснеше да го спомене в продължение на няколко дни, го запитваше с най-невинно изражение дали косата и е вчесана и дали изглежда достатъчно добре за посетителите, дошли да им направи предсказание. Успяваше да си докара най-невинната физиономия на света. И тогава Фридрих я уверяваше, че косата и е по-красива от слънчева светлина. А Алтея се изчервяваше като девойка и отронваше едно: „О, Фридрих.“ За него слънцето никога повече нямаше да изгрее. Обмисли нещата и реши, че за нея ще е най-добре да бъде погребана тук, на ливадата, извън блатото. След като не успя да я изведе от това ужасно място приживе, може поне да го стори сега. Слънчевата ливада беше далеч по-добро място за вечна почивка от предишния и затвор.

Какво не би дал да можеше да я изведе преди, да и покаже отново чудните места по света, да я види да се смее безгрижна на слънцето. Бе невъзможно. За всеки друг, включително за Фридрих, единствено пътеката пред къщата беше безопасна. Нямаше друг начин да се премине покрай страховитите създания, родени от силата и. Алтея не можеше да мине през тях.

Фридрих знаеше, че ужасните последствия за всеки, дръзнал да се отклони от пътеката, не бяха празни заплахи. През годините се бе случвало на няколко пъти невнимателен или самонадеян пътник да свърне встрани или да се опита да мине отзад, откъдето дори Фридрих не минаваше. За Алтея бе мъчително да знае, че силата и е унищожила невинни хора. Как е успяла Дженсън да премине по задната пътека през блатото, това дори Алтея нямаше представа.

В последния и път Фридрих отнесе Алтея именно през задната пътека — като символ на възвърнатата и свобода.

Чудовищата ги нямаше. Жена му вече беше при добрите духове.

А той остана сам.

Клюмна напред и зарида над пресния и гроб. Светът изведнъж остана пусто, самотно и мъртво място. Пръстите му се заровиха в студената земя, погълнала любимата му. Изпита смазваща вина, че не е бил при нея, за да я защити. Беше сигурен, че ако си бе у дома, Алтея щеше да е още жива. Само това искаше — Алтея да е жива. Алтея да се върне. Алтея да е при него.

Винаги с радост се прибираше у дома, бързаше да и разкаже какво е видял, до най-незначителните подробности — птиче, спуснало се над полето, дърво, чиито листа проблясват на слънцето, път, виещ се като огромна панделка през хълмовете, — всичко, което би докарало поне частица от света в нейния затвор.

В началото Фридрих не говореше за външния свят. Мислеше си, че като и разказва за нещата извън блатото, за онова, което тя никога повече нямаше да може да види, Алтея ще се чувства още по-изолирана от света, болката и ще е още по-непоносима. Тя му се усмихна с онази своя специална усмивка и каза, че иска от него да и разказва с най-големи подробности за всичко видяно, тъй като по този начин ще може да се опълчи срещу волята на Мрачния Рал да я затвори в блатото. Фридрих беше нейните очи и чрез него тя можеше да избяга от затвора си. Благодарение на неговите описания въображението и отлиташе надалеч. Така той и помагаше да отхвърли волята на злия си мъчител никога повече да не види света.

Той се научи да се радва, че излиза от блатото, въпреки че Алтея оставаше. Никога не бе сигурен кой на кого помага. Алтея си беше такава — винаги го караше да мисли, че той прави нещо за нея, докато всъщност тя му помагаше да изживее живота си по най-добрия възможен начин.

Не знаеше как ще живее занапред. Всичко свърши. Без Алтея за него няма живот. Нейното присъствие му вдъхваше сила, помагаше му да се чувства пълноценен и завършен. Без нея животът му няма смисъл.

Фридрих не знаеше със сигурност как е починала. Това, което намери в къщата, само го обърка. Алтея не бе докосната с пръст, но цялата къща бе преобърната надолу с главата. Бяха откраднати най-странни неща. Всичките им спестявания, храна, провизии и безполезни стари дрехи. В същото време бяха оставени недокоснати други ценни вещи — позлатени фигурки, златен лист и инструменти. Колкото и да се опитваше да си обясни нещата, Фридрих не намираше смисъл и последователност в действията на човека, вилнял из къщата им.

Това, което разбра, беше, че Алтея се е отровила. Освен нейната имаше още една чаша. Значи се е опитала да отрови и някой друг. Може би някой, дошъл за предсказание, някой непоканен.

Фридрих си даде сметка, че Алтея е очаквала това посещение, но не го е споделила със съпруга си. Беше го насърчила да отиде в Двореца, за да продаде готовите си фигурки. Стори му се по-настоятелна от обикновено. Дори си помисли, че след като жена му не е поканила никой за предсказание, най-вероятно иска да остане известно време сама. Това не беше особено необичайно. Или може би е искала да го изпрати на пътешествие, за да се върне с нови гледки и впечатления, които да сподели с нея. На изпроводяк бе задържала главата му в шепите си и го бе целунала страстно, сякаш за да запомни задълго присъствието му.

Сега той знаеше защо. Тази дълга целувка е била нейното сбогуване. Искала е той да е далеч, да е на сигурно място.

Фридрих посегна към джоба си и извади бележката, която Алтея му бе оставила. Понякога му пишеше бележки — неща, за които си е мислела в негово отсъствие, които е искала да сподели с него. Провери в позлатената чаша, която лично бе изработил за нея. Алтея я държеше на земята под стола си, зад възглавницата, на която седеше. С изненада откри вътре писмо за него.

Внимателно разгърна листа и зачете отново, въпреки че го бе чел толкова пъти, че вече знаеше всяка дума наизуст.

Фридрих изтри сълзите си и прочете писмото още веднъж. Докато го четеше, чуваше гласа и в главата си, сякаш тя седеше до него и сама му го четеше. Не искаше да прекъсва това усещане, но най-накрая сгъна листа и го пъхна в джоба си.

Вдигна глава. Пред него стоеше висок мъж.

— Познавах Алтея — мощният му глас бе тържествен и искрен. — Ужасно съжалявам за загубата ви. Дойдох да изкажа съболезнованията си.

Фридрих бавно се изправи на крака, загледан в тъмносините очи на мъжа.

— Откъде знаете? Как разбрахте за случилото се? — В гласа му отекна гняв. — Каква роля играете във всичко това?

— Ролята на тъжен свидетел на онова, което не мога да променя. — Мъжът, доста по-възрастен, но удивително жизнен и енергичен, отпусна ръка на рамото на Фридрих в знак на съчувствие. — Познавам Алтея отдавна, от времето, когато дойде да учи в Двореца на пророците.

— Не отговорихте на въпроса ми. Откъде знаете?

— Аз съм Натан. Пророкът.

— Натан. Пророкът. Натан Рал? Магьосник Рал?

Онзи кимна и ръката му се плъзна от рамото на Фридрих и потъна в тъмнокафявото наметало. Фридрих склони почтително глава, но тялото му не понечи да стори нещо повече, да падне на коляно, въпреки присъствието на могъщ магьосник от рода Рал.

Мъжът беше с кафяви вълнени панталони и високи ботуши, а не с магьосническа роба. Не отговаряше на представата на Фридрих за магьосник и изобщо не изглеждаше като човек, за когото Алтея му бе казала, че е на близо хиляда години. Беше гладко избръснат, с широка и здрава челюст. Правата му бяла коса докосваше широките му рамене. Възрастта не го бе прегърбила, напротив, стоеше изправен като воин в бой, нищо, че нямаше меч. От цялата му фигура се излъчваше власт.

Но очите му, пронизителни и дълбоки под орловото чело, бяха каквито Фридрих винаги си ги бе представял. Очи на Рал.

Скулпторът изпита прилив на ревност. Мъжът пред него е познавал Алтея много преди той да срещне бъдещата си съпруга, познавал я е, когато Алтея е била млада и неописуемо красива, чародейка в разцвета на силите и възможностите си, жена, обградена с вниманието на много велики мъже. Жена, която знае какво иска и която се бори за идеалите си с несравнима страст. Фридрих не бе толкова наивен да смята, че е първият мъж в живота и.

— Разговаряли сме за кратко няколко пъти — рече Натан, сякаш в отговор на незададения въпрос. Фридрих се запита дали човек като Натан, освен всичко друго, може да чете мисли. — Имаше изключителна пророческа дарба — поне за чародейка. В сравнение с пророческата дарба на един магьосник обаче тя бе като момиченце, което се опитва да играе игрите на големите. — Магьосникът смекчи думите си с нежна усмивка. — С това не искам да омаловажавам сърцето или интелекта и, само отбелязвам фактите.

Фридрих извърна глава и се взря в гроба.

— Знаехте ли какво става? — Не получи отговор и вдигна очи към взрения в него магьосник. — И ако сте знаел, не можехте ли да я спрете?

Натан се замисли над въпроса му.

— Да сте забелязал някога Алтея да може да промени онова, което и показват камъните?

— Мисля, че не — призна Фридрих.

Случвало се бе да държи в прегръдките си ридаещата Алтея, сломена от мъка пред невъзможността да промени онова, което вижда. На честите му въпроси, дали не би могла да направи нещо, винаги бе отговаряла, че тези неща не са толкова прости, колкото изглеждат на хора, родени без дарбата. Макар Фридрих да не разбираше в дълбочина всички аспекти на дарбата и, знаеше, че понякога товарът на пророческите и способности я смазваше.

— Имате ли представа защо го е направила? — попита Фридрих с надеждата да получи някакво обяснение, което да направи болката му по-поносима. — Или кой е човекът, принудил я да предприеме тази стъпка?

— Тя е направила своя избор как да умре — отвърна простичко Натан. — Трябва да разберете, че е упражнила правото си на свободен избор и е имала сериозни причини за него.

Трябва да разберете, че е постъпила така не само заради се бе си, но и заради вас, както и заради другите.

— Заради другите ли? Какво имате предвид?

— Вие двамата знаете прекрасно какво може да донесе любовта в човешкия живот. Тя е избрала да направи, каквото може, за да имат другите шанса да разберат какво е да живееш и да обичаш.

— Не ви разбирам.

Натан заби поглед в далечината и бавно поклати глава.

— Имам само откъслечна представа какво се случва в момента, Фридрих. Чувствам се сляп. Никога досега не съм изпитвал подобно усещане.

— Да не искате да кажете, че има нещо общо с Дженсън?

Натан свъси чело, пронизителният му поглед се спря върху Фридрих.

— Дженсън ли?

— Една от дупките в света. Алтея ми каза, че Дженсън е дъщеря на Мрачния Рал.

Магьосникът разтвори наметалото си и вдигна ръка на хълбока си.

— Значи така се казва, Дженсън. — Усмихна се. — Никога не бях чувал този израз — „дупки в света“ . Но ми се струва доста подходящ за ограничената дарба на една чародейка. — Поклати глава. — Въпреки таланта си Алтея никога нямаше да започне да разбира хората като Дженсън. Неспособността на родените с дарбата да различават тяхното съществуване, а от там и възприемането им като дупки в света е най-незначителното от всичко. Наименованието „дупка“ дори не е достатъчно точно. По-скоро бих използвал „празнина“ .

— Не знам доколко сте прав, че ни е била наясно. Алтея отдавна се занимава с тези като Дженсън. Може би знае повече, отколкото предполагате. Тя обясни както на Дженсън, така и на мен, че макар и да не знае повече, е наясно с най-важното — че родените с дарбата са слепи за хората като Дженсън.

Натан се засмя и погледна с уважение пресния гроб пред себе си.

— О, Алтея знаеше доста повече. Цялата тази работа с дупките в света и е служила само за параван.

Фридрих не посмя да спори с магьосника, понеже знаеше, че всяка чародейка си има своите тайни и никога не разкрива докрай, каквото знае. Алтея не беше изключение. Дори на Фридрих не казваше всичко. Той знаеше, че не е поради липса на уважение към него или поради липса на любов, а просто, защото чародейките са си такива. Не можеше да се обижда от това.

— Значи има още нещо, свързано с хората като Дженсън?

— О, да. При това доста по-важни неща. Но въпреки че разбирам доста от нещата, останали неясно за Алтея, дори аз не мога да твърдя, че съм наясно с всичко, свързано със събитията, които започват да се разгръщат пред очите ни. Тук пророчествата се замъгляват. Но все пак знам достатъчно, за да преценя, че случващото се сега може да промени самата природа на съществуването.

— Вие сте Рал. Как е възможно да не знаете подробности?

— Още като малко момче Сестрите на светлината ме отведоха в Двореца на пророците и ме заключиха в подземията му. Аз съм Рал, но в много отношения знам недостатъчно малко за родината си Д’Хара. Повечето информация съм трупал от пророческите книги. А за хората като Дженсън в тях не пише нищо. Едва напоследък започнах да разбирам защо и да виждам жестоките последици от тази липса. — Той сключи ръце на гърба си. — Значи това момиче, Дженсън, е дошла да се види с Алтея? Как е разбрала за нея?

— Да, Дженсън бе причината за… — Погледът на Фридрих се откъсна от очите на магьосника, нямаше представа доколко е свързан Натан Рал със своя родственик Мрачния Рал.

Накрая все пак реши да бъде откровен, дори с риск да възбуди гнева на събеседника си. — Когато Дженсън беше малка, Алтея се опита да я скрие от Мрачния Рал. Той обаче разбра и я наказа, като я осакати и я затвори в това блато. Лиши я от силата и, като и остави единствено пророческата дарба.

— Това го знам, макар досега да не бях наясно с причините. Но знаех, че ще се случи.

Фридрих пристъпи напред.

— Но тогава защо не и помогнахте?

Този път Натан отклони очи.

— Напротив, помогнах и. Когато тя дойде да ме посети, бях затворен в Двореца на пророците.

— Защо бяхте затворен?

— Заради неоснователните страхове на хората. Аз съм рядкост, Пророк. Хората се страхуват от мен, понеже ме смятат за странен, за луд, за спасител, за унищожител. И то само защото виждам неща, невидими за другите. Понякога не мога да се въздържа и се опитвам да променя онова, което виждам.

— Но след като е пророчество, как може да бъде променено? Ако го промените, значи е било неистинско? Значи не е било пророчество.

Натан заби поглед в студеното небе, вятърът полюшваше дългите му коси.

— Не бих могъл да го обясня подобаващо на човек, роден без дарбата, но все пак ще опитам поне отчасти. Съществуват пророчески книги отпреди хиляди години. В тях се описват събития, които все още не са се случили. За да може да съществува свободната воля, се налага някои въпроси да бъдат оставени отворени. Това отчасти се постига чрез разклонените пророчества.

— Разклонени пророчества ли? Искате да кажете, че някои пророчества могат да избират между два пътя?

Натан кимна.

— Най-малко два, обикновено между доста повече. Става въпрос за ключови събития. Книгите често съдържат пророчества с различни изходи в зависимост от свободната воля.

Когато някое от разклоненията се осъществи, то пророческата линия, в която то се съдържа, става истинна, а останалите стават неистинни. До този момент всички те са били възможни. При друг избор истинната линия би била друга. Съответният клон на пророчеството изсъхва и умира, въпреки че книгата с тази пророческа линия остава. Така пророчеството бива оплетено от наслоявани с хилядолетия мъртви разклонения, представляващи всички неосъществени избори, нещата, които никога не са се случили.

Гневът на Фридрих избухна с нова сила.

— Значи си знаел какво ще стане с Алтея? Можел си да я предупредиш?

— Когато Алтея дойде при мен, и казах за едно разклонение. Нямах представа кога ще стигне до него, но знаех, че в края и на двата пътя я чака смъртта. Благодарение на информацията, която и дадох, тя имаше възможност да разбере кога ще настъпи моментът. Надявах се някак си да намери начин да заобиколи видяното от мен. Понякога има и забулени разклонения, невидими дори за Пророка. Надявах се, че в нейния случай е именно така и че тя ще открие забуленото разклонение — ако има такова.

Фридрих избухна.

— Можеше да направиш нещо! Можеше да предотвратиш случилото се!

Натан вдигна ръка към гроба.

— Това е резултатът от усилията ми. Не се получи.

— Но може би, ако…

В свирепия поглед на Натан блесна предупреждение.

— Казвам ти го за твое собствено спокойствие, това е. В края на другото разклонение я очакваше толкова жестока насилствена смърт, толкова кървава и болезнена, че ако тогава бе открил тялото и, щеше да предпочетеш да сложиш край и на своя живот, вместо да живееш със спомена за видяното. Бъди благодарен, че това не се случи. А то не се случи не защото Алтея се е страхувала повече от онази смърт, а защото те е обичала и не е искала да преживееш подобно нещо. — Натан пак посочи гроба. — Това е нейният избор.

— Значи за това разклонение си и говорил.

Блясъкът в очите на магьосника изчезна.

— Не съвсем. Разклонението, по което тя пое, бе смъртта. Тя сама избра как ще умре.

— Да не искаш да кажеш, че е могла да избере друго разклонение, което не би завършило със смърт?

Натан кимна.

— Би отложило смъртта и. Но ако бе избрала него, целият свят щеше да попадне в лапите на Пазителя. В края на това разклонение светът свършва. Със своя избор тя дава още един шанс на човечеството.

— Шанс ли, шанс за какво?

Натан въздъхна. Фридрих остана с впечатлението, че мисли за неща по-мрачни и ужасяващи от всичко, което Алтея е могла да види.

— Алтея спечели на всички ни време, за да могат други да направят своя избор, когато настъпи моментът да действат според свободната си воля. Този възел на разклонения в пророчеството е по-заплетен от всеки друг. Но повечето от краищата водят в нищото.

— Как така в нищото? Не разбирам. Какво означава това?

— Става въпрос за самото съществуване. Повечето от тези пророчества завършват в празното пространство, в света на мъртвите — за всичко.

— Но все пак виждаш някакъв изход, нали?

— Плетеницата е загадка за мен. Тук се чувствам безпомощен. Вече знам какво е да си без дарбата, да си сляп. Сега и аз съм такъв. Не мога да видя дори от кой зависят важните избори.

— Сигурно от Дженсън. Може би, ако я намериш, но Алтея каза, че родените с дарбата са слепи за роденото без дарба потомство на Мрачния Рал.

— На всеки от рода Рал. Дарбата не може да ни помогне да открием роден без нея потомък. Никой не знае къде са се разпръснали тези деца. Освен, ако не събереш всички хора по целия свят и не ги накараш да маршируват пред родените с дарбата, практически няма друг начин да ги разпознаеш с дарбата си. Физическата близост е единственото средство, позволяващо на дарбата да разбере кои са — понеже очите ти влизат в противоречие с дарбата. Точно така стана, когато случайно видях Дженсън.

— Значи смяташ, че Дженсън има нещо общо с това?

Натан се загърна, усетил жилото на ледения вятър.

— За пророчествата хора като Дженсън изобщо не съществуват. Няма как да знам дали има още такива и ако има, колко са. Нямам представа каква точно е ролята им във всичко това. Знам само, че е много важна. Имам откъслечни сведения за събитията, знам част от хората, които се намират на важни разклонения. Както вече споменах обаче, голяма част от разклоненията са забулени.

— Но нали си Пророк, при това истински Пророк, както ме убеждаваше Алтея. Как е възможно да не разбираш някое пророчество, ако то съществува?

Натан го измери с тъмносините си очи.

— Опитай се да вникнеш в това, което ще ти кажа. Малцина са успели да ме разберат по този въпрос. Може би това ще ти помогне да понесеш по-леко скръбта си, понеже става въпрос за момента, в който Алтея откри себе си.

Фридрих кимна.

— Слушам те.

— Между пророчеството и свободната воля съществува напрежение. Единоборство. И въпреки това те са свързани помежду си. Пророчеството е магия, а всяка магия търси равновесие. Онова, което може да осигури равновесие на пророчеството, е свободната воля.

— Звучи абсурдно. Нали се отричат взаимно.

— Не е съвсем така, те са взаимно зависими, на в същото време и антиподни. Също както адитивната и субстрактивната магия са противоположни сили, но и двете съществуват. Всяка от тях уравновесява другата. Сътворение и унищожение, живот и смърт. За да действа, магията се нуждае от своя уравновесител. За пророчеството той е свободната воля.

— Ти си Пророк, а ми казваш, че съществува свободна воля, която обезсмисля пророчествата?

— Нима смъртта обезсмисля живота? Напротив, очертава го и по този начин изтъква значимостта му.

Точно в този момент на Фридрих му бе трудно да разбере всичко това. Освен това думите на Пророка не променяха нищо. Смъртта бе дошла и бе отнела безценния живот на Алтея. Нейният живот бе единственото богатство, с което Фридрих разполагаше. Мъката му го заля с нова сила. За него всичко бе свършило. Напред го очакваше единствено мрак.

— Тук ме доведе друго — продължи тихо магьосник Рал. — Трябва да те призова да ни окажеш своята помощ в борбата.

Твърде изтощен, за да стои на крака, смазан от мъка, Фридрих се свлече на земята край гроба на Алтея.

— Сбъркал си човека.

— Знаеш ли къде е Господарят Рал?

Фридрих вдигна глава, примигна срещу яркото слънце.

— Господарят Рал ли?

— Да, Господарят Рал. Нали си Д’Харанец, би трябвало да знаеш.

— Предполагам, че усещам връзката ~ Фридрих посочи на юг. — Някъде нататък. Но е слаба. Сигурно е много далече оттук. По-далеч, отколкото е бил друг Господар Рал през живота ми.

— Точно така. Той е в Стария свят. Трябва да отидеш при него.

Фридрих изпухтя.

— Не разполагам със средства за пътуване. — Най-простата причина.

Натан хвърли в скута му кожена кесия.

— Знам. Аз съм Пророк, ако си забравил. Тук има повече от онова, което ти бе откраднато.

Фридрих премери кесията на ръка. Наистина бе тежка.

— Откъде е всичко това?

— От Двореца. Това е официална мисия и Д’Хара ще плати необходимите средства.

Фридрих поклати глава.

— Благодаря ти, че дойде да изкажеш съболезнованията си. Но аз не съм подходящ за никакви мисии. Изпратете друг.

— Именно ти трябва да отидеш. Алтея го е знаела. Сигурно ти е оставила писмо, в което ти казва, че си ни нужен в борбата. И те е помолила да съдействаш, да се отзовеш, когато те повикаме. Господарят Рал се нуждае от теб. И аз те призовавам.

— Знаеш за писмото? — Фридрих се изправи.

— Това е една от ценните подробности, които изобщо знам в цялата тази работа. Пророчествата ми казаха, че именно ти трябва да изпълниш тази мисия. То трябва да стане по твоята свободна воля. Призовавам те да изпълниш заръката.

Фридрих поклати глава, този път по-категорично.

— Не съм подходящият човек. Ти не разбираш. Опасявам се, че вече изобщо не ме интересува какво става.

Натан извади нещо изпод наметалото си. Протегна ръка. Фридрих видя в дланта му малка книга.

— Вземи я — нареди му магьосникът, гласът му изведнъж бе станал властен.

Фридрих го послуша, пръстите му обходиха древната кожена корица, плъзнаха се по позлатените букви на заглавието. Думите бяха четири, но на непознат за майстора език.

— Тази книга е от времето на Голямата война отпреди хиляди години. Наскоро я открих сред безчет томове в Двореца на пророците. Веднага щом я намерих, хукнах насам. Нямах време да я преведа, така че дори не знам какво съдържа.

— Написана е на чужд език.

Натан кимна.

— Високо Д’Харански. Език, който Ричард научи с моя помощ. Въпрос на живот и смърт е да получи тази книга.

— Ричард ли?

— Господарят Рал.

От начина, по който бяха произнесени тези две думи, Фридрих потръпна.

— Щом не си я чел, откъде знаеш, че е книгата, която ти трябва?

— Разбрах го по заглавието.

Фридрих прокара пръсти по тайнствените думи на корицата. Позлатата бе все още в добро състояние въпреки хилядолетията.

— Мога ли да попитам как се казва книгата?

— „Колоните на Сътворението“.

ЧЕТИРИДЕСЕТ И ПЪРВА ГЛАВА

ОБА ОТВОРИ ОЧИ, но поради някаква причина това не му помогна. Не виждаше. Учудването му го парализира. Лежеше по гръб върху нещо като груб студен каменен под. Нямаше абсолютно никаква представа къде е и как се е озовал на това място, но първото и най-голямото му притеснение бе, че е ослепял. Цял треперещ, запримига, опитвайки се да проясни погледа си — нищо.

В главата му се втурна мисъл, която го хвърли в истинска паника — че е отново в онази кошара.

Страхуваше се да помръдне, за да не би предположението му да се окаже вярно. Нямаше представа как са го направили, но подозираше, че е дело на онези подли съучастнички — двете вещици и изкуфялата му майка. Явно някак си са успели да го напъхат обратно в тъмния детски затвор. Явно са подготвили всичко от гробовете си и са го нападнали в съня му.

Скован от ужас, не можеше да помръдне. В следващия миг дочу шум. Извърна глава в посоката, откъдето идваше, и мярна движение. Постепенно очите му свикнаха и осъзна, че се намира в тъмна стая, а не в клетката. Изпита дълбоко облекчение, след което неимоверна тъга. Как можа да си го помисли? Та той е Оба Рал. И е непобедим. Трябваше добре да го запомни.

Макар да се успокои, че първоначалните му страхове не се оправдаха, благоразумието го накара да остане нащрек. Мястото му се стори странно и опасно. Съсредоточи се, опита се да си припомни какво стана, да си обясни как се е озовал на подобно студено и тъмно място. Нищо не се получи. В главата му витаеха тежки мъгли, тук-там проблясваше по някое откъслечно видение. Замайване, влудяващо главоболие, непозната досега слабост и желание да повърне, някой го влачеше, в него се бяха вкопчили безброй ръце, светлината му причиняваше болка. После дойде тъмнината. Чувстваше се изтощен и целият в рани.

Някой наблизо се покашля. От другия край на стаята мъжки глас му изръмжа да мълчи. Оба лежеше притихнал като планински лъв, но мускулите му бяха нащрек. Положи усилие да дойде на себе си, погледът му внимателно обходи тъмното помещение. Не беше чак толкова тъмно, колкото му се стори в началото. На отсрещната стена имаше малък отвор, през който се процеждаше, макар и съвсем слаба, потрепваща светлина — вероятно от свещ. Отворът бе препречен с решетка.

Главата му пулсираше, но се чувстваше далеч по-добре от преди. Изведнъж си спомни колко му беше лошо. Сега, като си помисли за преживяното, осъзна, че докато е вървял към Двореца, дори не си е давал сметка колко е зле. Някога, като момче, го беше повалила треска. Сигурно и сега е било нещо такова — треска. Сигурно я е пипнал в блатото, при посещението си при оная блатна вещица Алтея.

Понечи да се изправи, но му се зави свят, затова се отпусна върху стената. Същата грапава повърхност като пода. Разтърка премръзналите си боси нозе, после се почеса по гърба. Притисна юмруци до очите си и ги завъртя, за да се опита да прогони замаяността от главата си. Мярна плъхове с щръкнали мустаци, които душеха по ъглите. Усети стържещ глад въпреки отвратителната воня. Смърдеше на пот, урина и още по-гадни работи.

— Виж ти, виж, огромното говедо се събуди — провикна се някой от другия край на помещението. Гласът му бе плътен и подигравателен.

Оба се взря в тъмнината и видя втренчени в него мъже. Преброи петима. Мърлява сган. Онзи, който се обади, беше единственият освен него, който седеше изправен. Беше се разплул в единия ъгъл, сякаш му е бащиния. Подигравателната му усмивка показа беззъба паст. Малкото останали зъби бяха разкривени и изпочупени.

Оба огледа останалите четирима.

— Приличате ми на престъпници — рече след малко.

В стаята изригна смях.

— Всички сме тук по грешка — обади се мъжът в ъгъла.

— Ами да, просто си вършехме работата, когато ни нападнаха ония горили и ни хвърлиха тук — обади се друг. — Нищо не сме направили. А ни заключиха в зандана като най-обикновени престъпници.

Нов взрив от смях.

На Оба не му се понрави идеята да дели територията си с някакви престъпни типове. Всъщност изобщо не му харесваше да е заключен в килия. Твърде много му напомняше за клетката на майка му. Направи щателен оглед и подозренията му се потвърдиха — парите му ги нямаше. От другия край на помещението го гледаше огромен плъх с кръгли очи.

Оба извърна глава от него и плъзна поглед към бледата светлина по-нагоре, към решетката, препречваща отвора.

— Къде сме?

— В зандана на Двореца, тъпо говедо такова — рече кривозъбият. — Да не би да ти прилича на публичен дом?

Останалите се засмяха на шегата му.

— Може бардаците, които посещава, да изглеждат точно така?

Клокочещ дружен смях. От ъгъла го гледаше друг плъх.

— Гладен съм. Кога ще ни дадат да ядем? — попита Оба.

— Гладен бил — възкликна един от мъжете и се изплю встрани. — Хранят ни само ако им скимне. По-вероятно е обаче да пукнеш от глад.

Една физиономия се надвеси над него.

— Как те викат?

— Оба.

— Какво си направил, че да те хвърлят тук, Оба? Да не си лишил някоя стара девственица от непорочността и?

Мъжете избухнаха в смях. На Оба не му се стори смешно.

— Нищо не съм направил.

Тези не му харесваха. Бяха най-обикновени престъпници.

— Значи си невинен, а?

— Нямам представа защо са ме затворили тука.

— Щото чухме друго — рече онзи, дето се бе навел над главата му.

— Аха — обади се другият от ъгъла. — Пазачите разправяха, че си пребил някакъв нещастник с голи ръце.

Оба свъси чело, искрено озадачен.

— Че защо ще ме затварят за такова нещо? Онзи беше крадец. Заряза ме в една ледена пустош, обричайки ме на сигурна смърт. А преди това ме обра. Получи си заслуженото.

— Ти така казваш — изкоментира кривозъбият. — Ама ние чухме, че май ти си го ограбвал.

— Какво? — Оба не можеше да повярва на ушите си, възмущението му беше искрено и неописуемо. — Кой го каза?

— Пазачите — бе отговорът.

— Значи лъжат — настоя Оба. Мъжете отново избухнаха в смях. — Кловис беше крадец и убиец.

Смехът изведнъж секна. Плъховете застинаха по местата си и вдигнаха очи. Започнаха да душат въздуха с малките си нослета.

Онзи в ъгъла се изправи.

— Кловис ли каза? Онзи Кловис, дето продава амулети?

Оба стисна зъби, потънал в спомена си. Май му беше малко на подлия Кловис.

— Аха, уличният търговец Кловис. Ограби ме и ме изостави на произвола на съдбата. Не съм го убивал, просто справедливостта възтържествува. Би трябвало да ме възнаградят за това. Не могат да ме хвърлят в затвора, задето съм упражнил правосъдие над Кловис — човекът си получи заслуженото.

Онзи в ъгъла се изправи. Другите застанаха плътно зад него.

— Кловис беше един от нас — рече кривозъбият. — Наш приятел.

— Нима? Е, постарах се да го превърна в кървава пихтия. Ако имах повече време, щях да му откъсна някои деликатни части, преди да му размажа главата.

— Голям смелчага се извъди нашият тлъст приятел, като се стигне до пребиването на един сакат нещастник — изсъска един от мъжете.

Друг се изхрачи върху Оба. Гневът на Оба изригна. Посегна към ножа си, но не го откри на мястото му.

— Кой ми е взел ножа? Веднага да ми го върнете! Кой от вас, крадливо племе, ми взе ножа?

— Пазачите — изхили се нагло кривозъбият. — Май наистина си адски тъп, а, говедо такова?

Оба гледаше втренчено мъжа, застанал в средата на стаята с вдигнати юмруци, кривите му зъби подпираха неравномерно грозните му устни. Широкият му гръден кош се повдигаше с всяко дълбоко поемане на въздух. По обръснатата глава си личеше, че е от хората, които ги бива да създават проблеми. Направи крачка напред към Оба.

— Ето какво си ти — едно голямо говедо. Оба Говедото. Другите се изсмяха. Оба едва се сдържаше. Изпита непреодолимо желание да изтръгне скверните езици и да се заеме с подлите същества. Предпочиташе жените, но тези тук си го заслужаваха. Щеше да е забавно, нямаше закъде да бърза, можеше да се наслади изцяло на процеса, да ги накара да крещят, да наблюдава как смъртта бавно влиза в гърчещите се тела и се отразява в очите.

Мъжете го обградиха и той се сети, че ножът му го няма, така че нямаше да може да извлече максимално удоволствие. Трябваше да си върне ножа. Това място започваше да го изнервя. Искаше да се махне от тук.

— Стани, Оба Говедото — изръмжа кривозъбият. В краката му се шмугна плъх. Оба успя да застъпи опашката му с длан. Животинката започна да се мята неистово, но не успя да се отскубне. Оба сграбчи малкото телце с другата си ръка. Плъхът продължи да се мята във всички посоки, опитваше се да се измъкне, но Оба го бе стиснал добре.

Докато се изправяше, Оба прегриза врата на плъха. Вече на крака, с една глава по-висок от кривозъбия, той огледа с гневен поглед насъбралите се мъже. Онези отстъпиха.

Оба, все още дъвчейки, се приближи до вратата и надникна през решетката. Наблизо стояха двама пазачи и разговаряха тихо.

— Ей, вие! Станала е грешка! Трябва да говоря с вас!

Двамата замлъкнаха.

— О, нима! И каква грешка е станала? — попита единият.

Оба плъзна поглед между двамата, но погледът му не беше сам. Погледът на нещото, което говореше вътре в главата му, също наблюдаваше заедно с него.

— Аз съм брат на Господаря Рал — Оба си даваше сметка, че изговаря гласно неща, които никога преди не бе споделял с непознати, но чувстваше, че се налага. Изненада се, че продължи с лекота под изумените погледи на другите. — Задържан съм несправедливо, задето раздадох правосъдие над един крадец, както ми повелява съвестта. Господарят Рал няма да допусне подобна несправедливост. Настоявам да се видя с брат си! Веднага ми го доведете!

Двамата пазачи примигнаха неразбиращо, видели погледа в очите му. Без да кажат нито дума, тръгнаха нанякъде.

Оба се обърна и изгледа съкилийниците си. Докато очите му оглеждаха всеки един поотделно, глозгаше задния крак на плъха. Мъжете отстъпиха назад, малките кости изпукаха, натрошени от зъбите му. Оба надзърна през решетката, но коридорът беше празен. Въздъхна. При такъв огромен Дворец сигурно ще отнеме доста време, докато пазачите се върнат да го освободят.

Петимата мъже се изпокриха по ъглите, Оба се върна на мястото си край отсрещната стена и седна. Всички го гледаха. Той отвърна на погледите им и отхапа от плъха.

Знаеше, че ги е впечатлил. Та нали е благородник. Има кралско потекло. Принадлежи към рода Рал. Вероятно тази паплач никога не е виждала отблизо човек като него. Затова го гледат така.

— Разправяхте, че не ни хранели. — Вдигна безжизнения плъх пред изумените им погледи. — Не възнамерявам да умра от глад. — Откъсна опашката със замах. Само животните ядат опашки. Той не е животно.

— Ти не си обикновено говедо — с отвращение пророни кривозъбият. — Ти си едно извратено копеле.

Оба се спусна като стрела и в следващия миг се беше вкопчил в гърлото на дръзкия негодяй, преди онзи да е имал време да си поеме дъх. Вдигна във въздуха пищящия, ритащ кривозъб престъпник, за да го изгледа право в очите. После замахна и го блъсна в стената. Онзи притихна.

Оба се огледа, другите се бяха свили в един ъгъл и трепереха. Пусна кривозъбия, онзи се свлече на земята и простена, ръката му се вдигна бавно към тила. Оба изгуби интерес. Имаше по-важна работа от това да разбива мозъка на този никаквец, нищо че беше престъпник.

Върна се на мястото си и легна на студения камък. Още не беше възстановил напълно силите си от болестта. Трябваше да се погрижи за себе си. Имаше нужда от почивка.

Вдигна глава.

— Като се върнат, ме събудете — обърна се той към четиримата мъже, които го наблюдаваха притихнали. Радваше се да види колко впечатлени останаха от присъствието на благородник сред тях. Така или иначе, бяха най-обикновени престъпници. Щеше да се наложи да ги екзекутира.

— Ние сме петима, ти си сам — обади се нечий глас. — Защо си мислиш, че ще се събудиш жив? — Заплахата в гласа му бе явна.

Оба му се ухили.

Гласът се ухили заедно с него.

Онзи се ококори и отстъпи назад, преглътна, раменете му се блъснаха в стената. После се изсули встрани. Когато стигна до далечния ъгъл, се свлече към земята и обгърна коленете си с ръце. Разхълца се, от очите му закапаха сълзи. Извърна лице, за да скрие очите си зад треперещото си рамо.

Оба положи глава на протегнатата си ръка и заспа.

ЧЕТИРИДЕСЕТ И ВТОРА ГЛАВА

ГЛУХИТЕ СТЪПКИ ОТ ДРУГАТА СТРАНА на вратата разбудиха задрямалия Оба. Отвори очи, но не помръдна, нито издаде звук. Съкилийниците му надничаха през решетката.

Когато усетиха, че стъпките съвсем приближават, се дръпнаха встрани. Остана само един — като на пост. Надигнат на пръсти, вкопчен в решетките, той притискаше лице в отвора, за да огледа колкото се може по-добре коридора. В далечината Оба дочу характерен металически звън и скърцането от отключване и отваряне на железни порти. Онзи на вратата застина за миг неподвижен, после се дръпна.

— Идват насам! — прошепна към останалите.

Всичките петима се скупчиха в далечния ъгъл на килията и зашушукаха.

— Ами ако вместо тях дойде Морещица? — пророни уплашено единият.

— За нас е все едно — рече друг. — Поназнайвам нещичко за Морещиците. Магията им е предназначена за залавяне на родените с дарбата. Спасява ги от магия, не от мускули.

— Ама оръжието им въпреки това действа и върху такива като нас — обори го първият.

— Не и ако и се нахвърлим и и го вземем — чу се настоятелен шепот. — Ние сме петима. Хем сме по-силни, хем сме повече.

— Ами ако…

— Какво могат да ни направят? — обади се друг с разпален глас. — Ако не използваме шанса си, свършено е с нас, ще изпукаме като пилци. Едва ли ще ни се удаде друга възможност. Аз казвам да го направим и да се махаме оттук.

Останалите закимаха. Доволни, мъжете се изправиха и се разпръснаха в различни точки на килията, все едно нямат нищо общо един с друг. Оба разбра, че са намислили нещо.

Един от тях отиде да хвърли бърз поглед през решетката и се върна на мястото си. Друг срита Оба и му подвикна.

— Върнаха се. Събуди се. Чуваш ли?

Оба изсумтя, преструвайки се на заспал.

Онзи го срита пак.

— Нали искаше да те събудим, като се върнат. Хайде, ставай.

Оба се размърда, прозя се и се протегна, все едно току-Що се е събудил. Мъжете, без онзи, който вече видя в очите на Оба повече, отколкото му се щеше, му хвърлиха бързи погледи. Зачакаха, придавайки си небрежен вид, искаше им се да изглеждат отпуснати и незаинтересовани.

Откъм коридора се чуха неразбираеми думи, но Оба чу достатъчно, за да прецени, че разговорът е по служба. Стъпките най-после спряха пред вратата на килията. В ключалката се пъхна ключ. Резето прещрака и звукът отекна в дългия коридор. Мъжете хвърлиха бързи погледи към вратата. Пазачът отвън натисна вратата и изпъшка от усилието. След миг в килията нахлу светлина.

Оба с изненада различи на прага женски силует.

Зад нея стоеше едър мъжага в униформа и осветяваше пътя и с газена лампа. Докато жената прекрачваше прага, оглеждайки небрежно мъжете вътре, пазачът закачи лампата на стената. Внезапната светлина освети лицата на затворниците и разкри мрачната, неприветлива действителност в издълбания направо в скалата зандан.

Оба успя да види, че се намира в компанията на наистина отвратителна и коварна сган. Блесналите с животински блясък очички на мъжете надничаха между сенките и се взираха в жената.

Въпреки слабата светлина Оба забеляза, че тя е облечена с най-странната униформа, която някога е виждал — прилепнала по тялото червена кожа. Висока и стройна, тя бе сплела русите си коси на плитка на гърба. От дясната и китка висеше някаква палка, увесена на тънка верижка. Ръката и бе вдигната на хълбока. Макар да не беше по-висока от мъжете, властното и присъствие я удължаваше, сякаш беше въплъщение на самата ярост, дошла да отсъди над живите в последния им час.

Намръщеното и лице бе по-сурово от всичките гримаси на майката на Оба.

Но най-голямата изненада дойде, когато с един-единствен небрежен жест жената освободи пазача. Изненадан остана Оба, не и пазачът. Той хвърли последен поглед на мъжете, след което затвори вратата и я заключи. Оба чу отдалечаващите се по коридора стъпки.

Леденият поглед на жената се плъзна по лицата в помещението, огледа внимателно всяко едно от тях, най-накрая се спря на Оба. Пронизителният и взор внимателно го обходи сантиметър по сантиметър.

— Добри духове — отрони тя на себе си, след като погледът и се спря в неговия. Очи.

Оба се ухили. Знаеше, че жената се е уверила в истинността на твърденията му. Очите му издаваха голата истина — пред нея стоеше син на Мрачния Рал.

Очи.

Изведнъж Оба разбра.

В следващия миг, ревящи като зверове, мъжете се нахвърлиха отгоре и. Оба очакваше тя да закрещи от ужас, да вика за помощ или поне да трепне. Не помръдна. Посрещна нападението им с нехайно вдигане на ръка.

В юмрука и Оба забеляза червена палка — същата, която бе видял да виси на верижка от китката и. Щом първият нападател стигна до нея, тя само вдигна палката и я заби в гърдите му, после я завъртя. Онзи се строполи като бала сено, изпаднала от каруца. Тупна на голия под.

Почти в същия миг от двете и страни се метнаха останалите, размахвайки ръце и юмруци. Жената отстъпи назад и онези се сблъскаха един в друг, а тя избегна капана. Докато онези се окопитят и се приготвят да подновят атаката си, тя се шмугна между тях с ледена грациозност и докосна отривисто и методично, но с отприщена жестокост всеки от нападателите си.

Без да се обръща, нанесе мощен удар с лакът на мъжа, който се опитваше да я хване изотзад. Оба чу изпращяване на кост, главата на нещастника отхвръкна назад, по стената плисна кръв.

Третият, застанал встрани, бе забоден във врата със странната червена палка. Свлече се на земята, стиснал с ръце гърлото си, от устата му се изливаха гъргорещи звуци. Започна да се гърчи по пода и да плюе кръв, при вида му Оба се сети за змията в блатото, посрещнала смъртта си по идентичен начин. Жената избегна поредния удар и се завъртя, прелитайки над агонизиращия престъпник. От въздуха нанесе съкрушителен ритник с тока си и го довърши.

Приземявайки се, засипа четвъртия мъж с три бързи удара. Онзи забели очи и се олюля. Жената го срита в кокалчетата на глезените и той се пльосна на земята по корем. Челото му издрънча в каменния под и се разтроши на парченца.

За Оба беше истинско удоволствие да наблюдава премерените и движения, елегантността на жестовете, последвани от бързи и агресивни удари.

Последният нападател се спусна към нея с цялата сила на едрото си тяло. Тя замахна и го зашлеви тъй силно с опакото на ръката си, че онзи се завъртя като пумпал. Тя го сграбчи за косата на тила и го отлепи от земята, после заби червената палка в гърба му и го свали на колене.

Беше кривозъбият. Започна да пищи. Оба никога не бе чувал по-пронизителни крясъци. Остана удивен от способността на тази жена да причинява болка. Държеше кривозъбия за косата, той бе паднал на колене пред нея и виеше в нечовешка агония, умоляваше я да го пусне и се дърпаше да и се изплъзне. Тя го подпря с коляно в гърба и без да отлепя палката си от тялото му, го накара да се наведе напред. Той изпълняваше всяко нейно желание, сякаш бе послушна марионетка.

След това, втренчена демонстративно в очите на Оба, тя заби палката в тила на жертвата си. Ръцете му политнаха встрани, цялото му тяло се разтресе в конвулсии, сякаш бе ударен от гръм. Отпусна се, от ушите му потече кръв. Приключила с него, жената го пусна и тялото му се изсипа на пода. По отпуснатостта и глухия тътен, с който падна върху камъка, Оба разбра, че човекът е мъртъв.

Стори му се, че всичко свърши за не повече от пет секунди — по една за всеки от мъжете. На светлината на лампата цялата килия блестеше в червено. Петимата затворници лежаха проснати в най-странни пози из цялото помещение. А жената в червено дори не се беше задъхала. Приближи се към Оба.

— Съжалявам, че ще те разочаровам, но няма да се измъкнеш от тук толкова лесно.

Оба се ухили. Тя го желаеше.

Пламнала от ярост, докосна с палката си рамото му, точно в основата на врата.

Оба се пресегна и я сграбчи за гърдите. Стисна здраво и и се ухили.

— Как е възможно да не… — Изведнъж разбра, нещо дълбоко вътре в нея и прошепна истината. Притихна.

Гърдите и му харесваха. Никога не бе мачкал по-красиви гърди. В тази жена имаше нещо необичайно. Имаше чувството, че от нея ще научи много нови неща.

Юмрукът и изскочи от нищото и се стрелна към него с неподозирана бързина.

Оба го посрещна с длан. Обви го с пръсти и започна да извива китката и, докато извърти ръката и зад гърба. Раменете и опираха в гърдите му. Тя нанесе удар със свободния си лакът в корема му, но той беше подготвен и посрещна удара, хвана я за ръката и я изви така, че да може да я хване с пръстите на другата си ръка, в която бе стиснал китката и.

Така му остана една свободна ръка, с която да се наслаждава на женските и прелести. Бръкна под кожената униформа, на нивото на корема и. Тя започна да се мята с все сила, в опит да се освободи. Знаеше всякакви трикове за измъкване от хватката на противника, но силата и далеч не можеше да се мери с тази на Оба. Ръката му продължи надолу под прилепналите по тялото червени кожени панталони. Усети стегнатата и плът.

Кучката го изрита в пищяла. Оба подскочи и изкрещя, едва успя да я задържи. В следващия миг тя се завъртя и се пъхна под ръката му, освобождавайки се от силната хватка. Беше бърза като светкавица.

Вместо да избяга, използва слисването му, за да нанесе мощен удар отстрани във врата му.

В последната секунда Оба успя да парира удара, но въпреки това го заболя. Нещо повече — поведението и го вбеси. Край на закачките. Сграбчи я и започна да извива ръката и, докато онази изпищя. Ритна я през глезените, за да я повали на земята, после се хвърли с цялата си тежест отгоре и, изкара целия въздух от дробовете и. Сборичкаха се. Преди да е успяла да си поеме дъх, и нанесе мощен удар в корема. По очите и разбра колко я е заболяло.

Щеше да види още много в тях, преди да приключи с нея. Докато се боричкаха по пода, Оба спечели категорично предимство и моментално се възползва от него. Раздра дрехите и. Тя нямаше да му се даде лесно, бореше се с всички сили и средства. Стилът и на борба го изненада. Не беше като другите жени, които се мъчеха да му избягат. Нейната цел беше да го нарани.

По това Оба разбра колко силно го желае тя. Възнамеряваше да и даде лелеяното удоволствие, да я дари с нещо, което не бе получавала от никой мъж преди него. Силните му пръсти се опитаха да повдигнат тясното кожено горнище, но то се оказа пристегнато през кръста от широк колан. Гърбът беше опасан с плетеница от кръстосани ремъци и токи. Нямаше да може да ги разкъса. Оба реши да пробва материята над ребрата и. Гледката на голата и плът го възбуди. Трябваше да се пребори с водопад от ръце и крака, жената се опитваше да нанася удари дори с главата си.

Въпреки съпротивата и Оба успя да раздере стегнатата униформа чак до хълбоците. Тя започна да се мята още по-яростно, полагаше неимоверни усилия да го нарани. Той усещаше, че тази жена го желае тъй неудържимо, че вече не можеше да се контролира.

Докато се опитваше да отлепи задника и от пода, тя го захапа за ръката. Болката го парализира. Вместо да си дръпне ръката, той натисна здраво върху зъбите и, главата и издрънча в каменния под. При втория удар захапката и увисна и той успя да измъкне ръката си.

Не му се щеше тя да е в безсъзнание. Предпочиташе да усеща всичко. Възкачи се върху нея, като не откъсваше поглед от очите и, разтвори със сила бедрата и и с доволство регистрира как тя стиска зъби и вдига очи към неговите. Значи наистина осъзнаваше какво и се случва.

Това е най-важното — да осъзнаваш. Трябваше да е напълно наясно с всяка стъпка от случващото се, с всяка промяна, която щеше да настъпи в живото и тяло. Да вижда как смъртта приближава с бавни крачки, да чака, да усеща. За Оба беше от изключително значение да следи как първичните и чувства и усещания намират израз в очите и.

Облиза шията и отстрани, зад ухото, където малките нежни косъмчета докосваха езика с приятна мекота. Зъбите му се спуснаха надолу. Шията и имаше превъзходен вкус. Оба знаеше, че на жената и харесва допирът на устните и зъбите му до шията и но че е възприела роля, която смята за нужно да играе до края, за да не я вземе той за уличница. Всичко това бе част от играта. По движенията и обаче познаваше колко силно го желае. Докато обхождаше шията и с устни, се зае да разкопчава панталона и.

— Винаги си го искала по този начин — прошепна дрезгаво, отдаден на сластта си.

— Да — отвърна тя, останала без дъх, — да, ти разбираш.

Ето нещо ново. Никога преди не беше срещал жена, готова да признае на глас желанията си — освен чрез стенания и викове. Оба си рече, че кучката сигурно е обезумяла от страст и няма търпение да разкрие истинските си чувства и желания. Това го побърка, изпълни го с горещ копнеж.

— Моля те — задъхано продължи тя в рамото му, което държеше главата и плътно прилепена в пода, — нека ти помогна.

Определено беше нещо ново.

— Да ми помогнеш ли?

— Да — трескаво зашепна тя в ухото му. — Нека ти помогна да си разкопчаеш панталона, за да можеш да ме докоснеш там, където най-много искам.

Оба с готовност се отзова на безсрамните и щения. Като и повери отговорната задача да разкопчае панталона му, се озова с две свободни ръце, с които можеше да я опипва навсякъде. Какво прелестно създание — подходяща партия за човек като него, за един Рал, за човек с благородническо потекло. Никога не бе преживявал нещо тъй неочаквано и удивително. Очевидно благородническото му потекло побъркваше жените и правеше желанията им неконтролируеми.

Оба посрещна с широка усмивка безсрамната и сласт, докато дръзките и пръсти разкопчаваха трескаво панталона му. Премести се, за да и освободи пространство за действие, в същото време ръцете му не преставаха да обхождат женските и прелести.

— Моля те — изпъшка тя в ухото му, когато най-сетне бе готова с панталона, — позволи ми да го подържа.

Желаеше го тъй неконтролируемо, че напълно беше забравила за достойнството си. Оба не можеше да не признае, че поведението и му доставя удоволствие. Хапейки я по врата, изръмжа, че е съгласен.

Повдигна се, за да може тя да достигне обекта на похотливите си копнения. Простена в нега, щом тя протегна гъвкавото си тяло, за да пъхне ръката си под него. Усети дългите и студени пръсти да обгръщат най-интимните му части, които потънаха в прелестната и длан.

Воден от неудържима страст, Оба отново захапа сочната и шия. Тя простена, усетила допира на зъбите му и трескаво погълна в алчната си длан мъжествеността му. Оба щеше да я възнагради с най-бавната възможна смърт.

Морещицата изведнъж извъртя рязко китката си с такава жестокост и настървение, че Оба подскочи, заслепен от шока.

Светкавичната болка беше тъй остра, че не можеше да си поеме дъх. Докато той стоеше вцепенен от травмата, тя се надвеси над него и изви китката си още по-безжалостно. Очите му щяха да изскочат от орбитите си, тялото му подскочи в разтърсващ гърч, спазъмът премина през мускулите му и ги скова. Мисълта му се замъгли. Не чуваше, не виждаше, не дишаше, не можеше дори да извика. Беше парализиран, захвърлен в прегръдката на неописуема агония.

Всичко бе една нестихваща, жестока, разкъсваща болка. Устата му понечи да изкрещи, но от гърлото му не излезе вик. Мина цяла вечност, преди погледът му да започне да се прояснява и до слуха му да достигат откъслечни звуци.

Килията се въртеше като бясна. Докато се преобръщаше на каменния под, Оба осъзна, че е получил ритник в ребрата, изкарал нищожните остатъци въздух от дробовете му. Не можеше да разбере как се стигна дотук. Блъсна се в някаква стена и тялото му спря да се върти. Разтворил уста като риба, най-сетне успя да си поеме дъх. Ритникът в ребрата беше силен, но болката от него по нищо не можеше да се сравнява с парещия ад в слабините му.

В следващия миг пред очите му изплува пазачът. Беше се върнал. Именно той го беше ритнал в ребрата. Той, не тя. Морещицата все още лежеше просната на земята с предизвикателно разголена разкошна плът.

Пазачът стоеше в готовност с меч в ръка. Коленичи край жената и я огледа набързо.

— Господарке Найда! Добре ли сте?

Тя избоботи нещо неразбираемо и започна да се надига на ръце и колене. Мъжът стоеше с разтворени на нивото на раменете крака и не откъсваше очи от Оба. Сякаш се страхуваше да и помогне, дори да я погледне. От Оба обаче явно нямаше страх. Той лежеше свит край стената и се мъчеше да се съвземе от шока, наблюдавайки войника и жената.

Тя не понечи да прикрие разголените си хълбоци и гърди. Оба знаеше, че все още го желае, но в присъствието на пазача се притеснява да разкрие чувствата си. Сигурно е обезумяла от страст, за да го предизвика по такъв начин.

Оба се понадигна, пое си дълбоко въздух, постепенно възвръщайки чувствителността си. Видя как жената — Господарката Найда, както я бе нарекъл тъмничарят — се изправя на крака. Вслушан в гласа, той не помръдна, проследи с поглед стичащата се от челото и струйка пот. Беше божествена. Оба можеше да научи много от жена като нея. Очакваха го нечувани удоволствия.

Дошъл на себе си, се облегна на стената и се изправи. Жената предизвикателно изтри с опакото на ръката си разкървавената си устна. С другата си ръка попридърпа разкъсаната си униформа, за да закрие голотиите си. Явно е била напълно заслепена от страстта си и не е успяла да контролира треперещите си пръсти. Залитна, но успя да се задържи изправена. Това бе максималното, на което беше способна. Оба остана изненадан, че я вижда цяла, като се има предвид бурните и любовни увертюри. Е, същинската част тепърва предстоеше.

От любовните му ухапвания по врата и капеше кръв. Забеляза, че русата и коса също е подгизнала от кръв — очевидно от удара в каменния под. Оба си напомни да внимава със силата си, за да не прекрати удоволствието си преждевременно. Беше му се случвало преди. Трябваше да внимава повече — жените са крехки създания.

Все още задъхан и замаян от пулсиращата болка между краката си, той погледна тъмничаря. Онзи стоеше доста наперено, като се има предвид, че се намира в присъствието на Рал.

Погледите им се срещнаха. Войникът направи крачка напред.

Очите на гласа се отвориха и също го погледнаха.

Мъжът замръзна на мястото си.

Оба се ухили.

— Господарке Найда — прошепна тъмничарят, без да отмества очи от Оба, — мисля, че ще е най-добре да се махате оттук.

Тя го изгледа сърдито изпод вежди и пак подръпна скъсаната си униформа, за да закрие голите си хълбоци. Все още не бе възстановила напълно силите си.

— Не искаме да си тръгва — рече Оба.

Тъмничарят го изгледа изумено.

— Не искаме да си тръгва — повтори Оба в унисон с гласа.

— Можем да и се насладим заедно.

— Не искаме да си тръгва — пророни като ехо тъмничарят.

Господарката Найда прекъсна опитите си да се приведе в ред и погледна първо Оба, после войника.

— Дай я насам — заповяда Оба, зашеметен от инициативата на гласа. — Дай я насам и ще и се насладим заедно.

Жената, все още олюлявайки се, проследи погледа на Оба към тъмничаря. Щом фиксира лицето му, посегна към червената си палка. Тъмничарят я хвана за китката и осуети намеренията и. Другата му ръка се плъзна около кръста и. Морещицата се съпротивляваше, но той бе достатъчно едър, а тя и бездруго беше замаяна.

Оба се ухили, проследявайки с очи как тъмничарят влачи към него мятащата се Найда. Пръстите му опипваха алчно разголената и плът.

— Харесва и, не мислиш ли? — подвикна Оба.

Онзи се усмихна и кимна. В ъгъла на килията го очакваха Оба и гласът.

Когато я довлече достатъчно близо, Оба протегна ръка. Беше време да довърши започнатото. Да го довърши веднъж завинаги.

Тя потърси опора в униформата на тъмничаря. Тялото и започна да се мята във въздуха с удивителна бързина. Най-неочаквано пред очите на Оба блесна токът на ботуша и — по-ярко от светкавица. Преди да има възможност да реагира, светът му пак угасна, потопен в море от неописуема болка.

ЧЕТИРИДЕСЕТ И ТРЕТА ГЛАВА

ОБА ОТВОРИ ОЧИ В МРАК. Лежеше по гръб върху каменния под. Лицето му пулсираше от болка. Сви колене към тялото си, за да поуспокои горящите си слабини.

Тази кучка Найда се оказа по-опърничава от всичките му жени досега. Явно съдбата му е отредила цял живот да страда от опърничави жени. Завиждаха му, завиждаха на положението му. Опитваха се да го повалят.

Започна да му писва да се събужда на студени и тъмни места. Ужасяваше се от затворени и тъмни пространства. Там винаги е или адски горещо, или много студено. Никога не се бе чувствал добре в тези свои затвори.

Дали пък налудничавата му майка или подлата вещица Латея, а може би долната и блатна сестра нямат нещо общо с положението му? Егоистични създания като тях със сигурност ще искат да си отмъстят. Да, определено прилича на акция, замислена от коварната тройка.

Но нали са мъртви! Оба не беше напълно сигурен, че смъртта го предпазва от трите харпии. Приживе бяха отвратителни и подли; смъртта едва ли може да ги промени.

Колкото повече си мислеше за това, толкова повече се убеждаваше, че последните му неприятности идват единствено и само от четвъртата кучка — Найда. Как само успя да го заблуди, като се престори на замаяна и омаломощена, докато тъмничарят я довлече близо до Оба. И тогава нанесе съкрушителния си удар. Бива си я. Как да се ядоса на жена, която толкова си пада по него. Сигурно мисълта, че Оба може да и се изплъзне, я е докарала дотам. Искала е да го има само за себе си. Е, не може да я обвинява за това.

Сега, когато обяви публично самоличността си, Оба трябваше да бъде подготвен за неприкритите щения на много жени, привлечени от мъжествеността му. Трябва да е готов да живее като един истински Рал.

Простена от болка и се обърна. Като си помагаше с ръце, запълзя по пода и стигна до стената. Успя да се изправи. Временните несгоди само увеличават насладата от завоюването на наложницата впоследствие. Беше го научил отнякъде. Може би гласът му го бе казал.

Забеляза малък светъл процеп, доста по-тесен от отвора под вратата в предишното място, но достатъчен, за да му помогне да се ориентира. Плъзна ръка по каменната стена, за да добие представа за размерите на помещението. Почти веднага стигна до ъгъл. Продължи по другата стена и установи, че следващият ъгъл е съвсем близо. С нарастващо притеснение обходи и другите стени, за да стигне до ужасяващото заключение, че се намира в съвсем миниатюрна килия. Явно е лежал по диагонал, иначе не би се хванал.

Всепоглъщащият ужас от подобно затворено пространство го връхлетя с цялата си сила, заплашвайки да го смаже. Не можеше да си поеме дъх. Вдигна ръка към гърлото си, за да си помогне. Беше сигурен, че ще се побърка, ако го оставят задълго в толкова тясна килия.

Може би все пак не е Найда. По всичко личеше, че е дело на коварната му побъркана майка. Сигурно го наблюдава от света на мъртвите с мълчаливо доволство и крои нови и нови пъклени планове за него. Подлата лечителка не може да не и е помогнала. Блатната вещица без съмнение е предложила услугите си. С общи усилия трите жени са успели да се пресегнат от света на мъртвите и да съдействат на Найда да го затвори в тясната тъмна клетка.

Заснова напред-назад в тъмнината, при всеки няколко крачки се блъскаше в стени. Изпадна в паника, като си представи как стените се плъзгат навътре и стесняват още и още пространството. Беше прекалено едър за такава малка стаичка, където не можеше дори да си поеме дъх. Хрумна му, че с дишането си може да свърши въздуха в килията и бавно да се задуши. Хвърли се към вратата и долепи устни до процепа, мъчейки се да всмуче външен въздух.

Разрида се от самосъжаление. Единственото му желание в този момент бе да сграбчи главата на побърканата си майка и да започне да я блъска в стените.

След малко чу гласа вътре в себе си да му нашепва успокоителни думи, да му вдъхва кураж. Това му помогна да се окопити. Нали е умен и мъдър. Успя да победи всички заговорници въпреки злата им същност. Ще се измъкне. Ще успее. Трябва само да дойде на себе си и да се държи подобаващо, в съответствие с общественото си положение.

Той е Оба Рал. И е непобедим.

Долепи очи до процепа и надзърна, но не видя друго освен мрачна ивица коридор. Запита се дали не са го затворили в клетка, поставена в друга клетка. Започна да блъска с юмруци по вратата, да крещи и да вика, ужасен от подобна жестокост.

Що за зверове са това? Та той е Рал. Как могат да постъпват така с човек като него? Защо се държат така? Първо го хвърлят зад решетките като най-обикновен престъпник, вместо да му благодарят, задето си е направил труда сам да раздаде правосъдие и да отърве земята от един беззаконен джебчия. А сега и това — да го хвърлят в тясната клетка.

Съсредоточи се и насочи мислите си в друга посока. Спомни си погледа в очите на Найда, когато тя го видя за пръв път. Веднага го позна. Само по очите му разбра, че той е син на Мрачния Рал. Нищо чудно, че го пожела тъй яростно. Та нали е важна клечка. Но хората са такива — искат да се отъркат във великите личности, а после се опитват да ги стъпчат. Найда е обзета от завист. Защо ще го заключва в тази дупка — защото е водена от жалката си завист. Колко просто.

Оба се замисли над погледа на Найда, когато го видя за пръв път. По лицето и премина особено пламъче, показващо, че го е познала, извикващо спомени, които му говореха много. Оба се замисли за новите неща, които бе научил.

Дженсън му е сестра. И двамата са дупки в света.

Жалко, че му е роднина — видя му се изкусително красива. Онези нейни червени къдрици бяха направо умопомрачителни, нищо, че може да се окажат знак за магически способности. Оба въздъхна и извика образа и в главата си. Но той е човек на принципите, не може да си позволи да бъде привлечен от нея като от жена. Та нали имат един и същи баща. Въпреки удивителната и красота и начина, по който слабините му се свиваха, макар и болезнено в момента, почтеността му не можеше да позволи подобно варварско кръвосмешение. Той е Оба Рал, а не някакво си безмозъчно животно.

Мрачният Рал е и неин баща. Истинско чудо. Оба не знаеше какво да мисли по този въпрос. Свързваше ги нещо общо. Трябваше да се изправят заедно срещу света, пълен със завистници, които искат да им отнемат полагащото им се по право. Господарят Рал е изпратил по петите и четворки, за да няма тя претенции към трона. Оба се запита дали няма да намери в нея надежден съмишленик.

От друга страна, си спомни тревогата в очите и когато погледите им се срещнаха. Може би тя също го е познала, разбрала е, че Мрачният Рал е и негов баща. Може би вече си има свои планове, които не включват Оба. Може би е останала разочарована от неговото съществуване. Може би тя ще се окаже поредният противник, ламтящ да получи всичко за себе си.

Господарят Рал, техният брат, иска да ги унищожи, понеже знае, че са важни особи — в това Оба беше сигурен. Господарят Рал няма намерение да споделя богатствата си, макар те по право да принадлежат и на тях — на Оба и Дженсън. Явно това семейство е движено от егоизъм и съперничество. Цяло чудо е, че Оба не е наследил тази семейна черта.

Опипа джобовете си и в същия миг се сети, че вече го бе направил веднъж в предишната килия, докато беше при онази престъпна сган. Бяха празни. Хората на Господаря Рал го бяха ограбили, преди да го хвърлят зад решетките. Вероятно бяха задържали намереното за себе си. Светът е пълен с крадци, жадни да заграбят спечеленото от Оба с тежък труд. Продължи да кръстосва тясната стаичка, опитваше се да не мисли колко е малка. Вслуша се в гласа. Колкото повече го слушаше, толкова повече започваше да разбира. Все повече от думите, които съхраняваше в умствения си списък, започваха да си идват на мястото. Огромното пано от лъжи и измами, които претърпя, започна да нараства все повече, образувайки огромна и внушителна мозайка. Появиха се решения.

Майка му, разбира се, е знаела през цялото време колко важна личност е синът и. От самото начало се бе старала да го унижава. Затваряше го в онази клетка, понеже му завиждаше. Да завижда на собственото си малко момченце. Що за болен мозък може да постъпи така!

Латея също е знаела, двете с майка му са кроили планове за неговото унищожаване. Никоя от тях не е могла да се примири с неговото съществуване. Не, далеч не! И двете са го мразили заради високопоставеността му, искали са да го накарат да страда. Явно отпървом са искали да го отровят бавно. Нарекли са отровата „лекарство“, за да успокоят гузната си съвест.

Майка му цял живот се бе мъчила да го умори с работа, унижаваше го, ругаеше го, изпращаше го при Латея, за да си Донесе сам „лекарството“. А той, любящият син, и бе имал доверие, никога не си бе помислял, че майчината любов е една жестока лъжа, че зад всичко това лежи коварен план.

Кучки. Подли, коварни кучки. И двете си получиха заслуженото.

А сега Господарят Рал се опитва да го скрие, да премълчи пред света за съществуването му. Оба продължаваше да върви напред-назад, мисълта му работеше трескаво. Има да научава още толкова неща.

След известно време се успокои и направи онова, което го подучи гласът — приближи се до вратата и долепи уста в процепа. Нали в крайна сметка е непобедим.

— Имам нужда от вас. — Гласът му разцепи мрака отвъд.

Не изкрещя думите — не беше нужно, понеже гласът вътре в него, добавен към собствения му, ги отнасяше надалеч.

— Елате при мен — пророни в празнотата на коридора отвъд вратата.

Остана изумен от спокойствието и внушението за власт, което се усещаше в думите му. Нищо чудно, че обикновените хора го мразеха.

— Елате при мен. — Двамата с гласа нарушиха тишината.

Нямаше нужда да викат. Гласовете им с лекота се понесоха в мрака, като сенки, полетели на крилата на скръбта.

— Елате при мен — продължи да повтаря той, подчинявайки низшите твари на волята си.

Той е Оба Рал. Важна личност. Роден за важни дела. Няма време да седи заключен в тъмницата и да участва в подли игрички. Стига толкова. Време е да надене плаща не само на рожденото си право, но и на уникалната си природа.

— Елате при мен — повтори отново, гласовете им пронизаха тъмнината.

Продължи да ги вика, не силно, понеже знаеше, че го чуват, не припряно, понеже знаеше, че ще дойдат, не отчаяно, понеже знаеше, че ще се подчинят. Какво като се бавят, знаеше, че са тръгнали.

— Елате при мен — пророни в притихналия мрак, понеже знаеше, че дори по-тих шепот ще ги доведе.

В далечината се чуха слаби стъпки.

— Елате при мен — прошепна, приковавайки вниманието на приближаващите си.

Някъде се отвори врата. Стъпките се чуваха все по-ясно, все по-близки.

— Елате при мен — напяваха двамата с гласа.

Стъпките по каменния под бяха съвсем близо. В тъмния коридор легна сянка.

— Какво има? — попита предпазливо единият отвън.

— Трябва да дойдете при мен — отвърна Оба.

Директното и невинно изявление разколеба войника.

— Елате при мен веднага — наредиха с недвусмислена настойчивост Оба и гласът.

Докато Оба напрягаше слух, в ключалката на външната врата се пъхна ключ. След миг в междинното помещение се появи тъмничар. Колегата му бе застанал на прага отвън. Първият доближи глава до процепа, където чакаше Оба. Погледнаха го ококорени очи.

— Какво искаш? — попита колебливо войникът.

— Искаме да си вървим — отвърнаха Оба и гласът. — Отвори вратата. Време е да се махаме оттук.

Онзи се наведе и пъхна ключа в процепа, натисна, докато резето прещрака. Вратата се плъзна със стържещ звук. Другият войник се приближи. Имаше същото вяло и безпомощно изражение.

— Какво да направим сега? — попита първият, втренчен в очите на Оба.

— Трябва да си вървим. Вие двамата ще ни изведете от тук.

Онези кимнаха и веднага се заеха да изпълнят заповедта. Оба никога повече нямаше да допусне да го затворят в такава малка клетка. Гласът щеше да му помага. Оба е непобедим. Добре, че го запомни.

Алтея грешеше за гласа, просто завиждаше като другите. Оба остана жив благодарение на гласа. А Алтея е мъртва. Запита се как ли е възприела това.

Оба нареди на двамата тъмничари да заключат празната килия. Така щеше да спечели време, преди в Двореца да открият липсата му. Малко преднина, която щеше да забави ненаситния Господар Рал. Тъмничарите го поведоха през лабиринт от тесни, тъмни коридори. Движеха се безшумно, избягваха коридорите, откъдето се чуваха гласове. Оба не искаше да се знае, че си тръгва. По-добре да се измъкне незабелязано.

— Искам си парите. Знаете ли къде са?

— Да — отвърна с мъртвешки глас един от мъжете.

Преминаха през желязна врата и продължиха през каменните коридори. Стигнаха до дълги редици с килии, натъпкани с кашлящи, хилещи се, ругаещи затворници. През решетките се протягаха мръсни и изподрани ръце.

Унилите тъмничари вървяха напред с лампите, а затворниците се опитваха да ги хванат, плюеха ги, ругаеха ги. При вида на Оба всички замлъкваха. Ръцете се прибираха обратно в килиите. Зад Оба играеха мрачни сенки.

Оба и ескортът му стигнаха до малка стаичка в основата на тясно стълбище. Единият от тъмничарите поведе Оба нагоре, другият ги последва. Горе отключиха врата, влязоха в някаква стая, откъдето преминаха през друга заключена врата.

Лампите на тъмничарите хвърляха ръбати сенки върху отрупаните рафтове — дрехи, оръжия и всякакви лични вещи, от бастуни до флейти и марионетки. Оба внимателно огледа полиците, наведе се към по-ниските, вдигна се на пръсти към високите. Сигурно това бяха вещите на затворниците, отнети им преди да ги хвърлят зад решетките.

В края на една съзря дръжката на ножа си. По-навътре се виждаше купчината дрипи, които беше взел от къщата на Алтея, за да може да прекоси полетата Азрит. Резервният му нож също не липсваше. Най-отпред бяха натрупани и кожените кесии с пари.

Въздъхна с облекчение при вида им. Още по-голямо облекчение му донесе усещането на ножа между пръстите му.

— Вие двамата ще ме ескортирате — уведоми той войниците.

— Къде ще ви ескортираме? — попита единият.

Оба се замисли.

— За пръв път съм тук. Искам да поразгледам Двореца. — Въздържа се и не каза „моя дворец“ . И на това ще му дойде времето. Засега има по-важни дела.

Последва ги нагоре през коридори и разклонения, по неизброими стълбища. Патрулните двойки, които виждаха по пътя си, хвърляха по някой и друг бегъл поглед в тяхната посока, но забелязваха тъмничарите и не проявяваха интерес към човека между тях.

Стигнаха до една желязна врата, която единият войник отключи. Озоваха се в коридор с лъснат мраморен под. Оба остана изумен от великолепието на гледката, от изящните колонади и сводестия таван. Тримата продължиха напред, свърнаха зад ъгли, осветени от тежки сребърни лампи, висящи от мраморни плочи.

След още един завой се озоваха в пищна градина, чиято красота по нищо не можеше да се мери с коридора, който ги изведе дотук.

Това бе най-прекрасното нещо, което Оба бе виждал през живота си. Стоеше безмълвен и неподвижен, със зяпнала уста, загледан в езерцето по средата. Всичко бе потънало в зеленина и дървета, сякаш се намираха в приказна гора. Но бяха в Двореца. Езерцето бе заобиколено с ниски пейки от полиран розовеещ мрамор. Във водата се стрелкаха оранжеви рибки. Истински. Истински оранжеви рибки. Вътре.

През целия си живот Оба никога не бе оставал толкова впечатлен от великолепието на някакво място, от красотата и величествеността.

— Това ли е Дворецът? — попита той.

— Само малка частица от него — отвърна единият тъмничар.

— Само малка частица — повтори в унес Оба. — А другото все толкова красиво ли е?

— Не. Повечето места са далеч по-просторни, с губещи се в небесата тавани, с арки с масивни колони между балконите.

— Балкони? Вътре?

— Да. Хората от различни етажи могат да излизат и да гледат към долните, към великолепните градини и дворове.

— На някои етажи има търговци, които продават стоките си, продължи другият войник. — Има места, които могат да бъдат посещавани от гостите на Двореца. Има и такива, които са само за войниците и персонала. Има и крила, където посетителите могат да си наемат стая.

Оба поглъщаше гледките около себе си с широко отворени очи — стъклото, мрамора, полираното дърво.

— След като поразгледам още малко — обяви той пред двамата Д’Харанци, — ще имам нужда от тиха и съвсем уединена стая — луксозна, държа да запомните това добре, но в същото време по-встрани, където присъствието ми няма да бие много-много на очи. Най-напред искам да си купя прилични дрехи и разни други неща. Вие двамата ще стоите на пост и ще внимавате никой да не разбере за мен, докато се изкъпя и си отпочина добре.

— Колко време ще стоим на пост? — попита единият. — Ако закъснеем много, ще тръгнат да ни търсят. Тръгнат ли да ни търсят, ще открият празната килия. И тогава ще започнат да търсят и вас. И ще ви открият.

Оба се замисли.

— Да се надяваме, че утре ще си тръгна. Дотогава ще тръгнат ли да ви търсят?

— Не — отвърна другият. Очите му бяха слепи за всичко, освен желанията на Оба. — Смяната ни тъкмо свършваше. До утре никой няма да забележи отсъствието ни.

Оба се усмихна. Гласът бе избрал точно когото трябва.

— Дотогава ще съм си тръгнал. Но преди това възнамерявам да видя колкото се може повече от Двореца.

Пръстите му се плъзнаха по дръжката на ножа.

— Може би за вечеря ще пожелая и компанията на някоя млада дама. Дискретна млада дама.

Двамата се поклониха. Преди да си тръгне, Оба щеше да превърне двамата си телохранители в пепел, разпиляна по пода на някой самотен коридор. Така никой нямаше да разбере как килията му изведнъж се е оказала празна.

А после е, пролетта наближава, а кой може да каже какво ще стане напролет?

Едно обаче Оба знаеше със сигурност ~ трябва да намери Дженсън.

ЧЕТИРИДЕСЕТ И ЧЕТВЪРТА ГЛАВА

ИЗУМЛЕНИЕТО НА ДЖЕНСЪН преминаваше. Безкрайното море от хора, заливащо клисурата, вече не и правеше такова впечатление. Огромната войска изпълваше пространството между хълмовете и боядисваше пейзажа в светлокафяво. Сред войниците бяха накацали незнайно число палатки, каруци и коне. Монотонното жужене на тълпата, прекъсвано от викове, свиркания, дрънчене на оръжия, тропот на копита, грохот на каруци и от време на време по-остри писъци, които Дженсън бе почти сигурна, че са на жени, се чуваше отдалеч.

Сякаш наблюдаваше неимоверно голям град, но без сгради и улици, сякаш всички творения на хората бяха унищожени от вълшебна пръчка, а зад тях бяха останали хората, превърнати в диваци, скупчили се на едно място под надвисналото небе в опит да се справят с природните стихии, но за съжаление без особен успех.

Но имаше и по-ужасни гледки. Само няколко дни по-рано, далече на юг, Дженсън и Себастиан бяха прекосили долината, където доскоро е бил устроен зимният бивак на Императорския орден. Такава огромна войска се придвижва тежко, но Дженсън остана потресена от гледката, която остава след по-продължителен престой на едно място. Щяха да са нужни години, за да заздравее гигантската кървяща рана на земята.

Още по-ужасното беше, че през тази дълга и студена зима хиляди мъже са били повалени от болести. Неприветливото място щеше завинаги да носи отпечатъка на безкрайното поле, осеяно с хаотично изкопани гробове. Беше смазващо да се види подобна загуба на живота пред болестите.

Дженсън не искаше да мисли какви ли гледки ги очакват при предстоящите битки за свобода.

Със затоплянето на времето калта беше засъхнала достатъчно, че да могат войниците най-сетне да се измъкнат от скверното си зимно леговище и да поемат към Ейдиндрил — седалището на властта в Средната земя. Себастиан и бе споменал, че армията, нахлула от Стария свят, е тъй огромна, че докато авангардът подготвя бивака си за през нощта, на ариергарда му предстоят още часове поход. Сутрин първите поемат на път и вървят с часове, преди за последните да се освободи достатъчно място, за да могат да тръгнат.

Пролетният им поход на север бе бавен, но неотстъпен. Себастиан я уверяваше, че щом войниците подушат плячката, пулсът им ще се учести и ще усилят ход.

Всичко това бе в отговор на алчността и завоевателните пориви на Господаря Рал. Беше ужасно, че тази красива и спокойна долина е трябвало да бъде превърната в полеви лагер. С наближаването на пролетта тревите се съживяваха и върху околните хълмове сякаш падаше огромен зелен плащ. Горите по стръмните склонове в далечината се раззеленяваха. Още по-нататък, на запад и север, врязващите се в небето върхове все още носеха шапките си от сняг. Покрай каменистите пътеки се надбягваха пълноводни потоци, подхранвани от топящите се снегове. Поели на изток, те най-сетне се събираха в мощна река, виеща се през просторно зелено поле. Мръсотията тук бе тъй ужасяваща и плодородна, че Дженсън си представяше, че дори камък да посееш, ще поникне.

Преди да застигнат огромната армия, бяха минали през удивително красиви места. Тя едва се сдържаше да не хукне към вълшебните гори, представяше си как прекарва остатъка от живота си сред дърветата. Трудно и бе да повярва, че Средната земя е страна на зловредни магии.

Себастиан я предупреждаваше, че тези гори са опасни, пълни с какви ли не зверове. Че те са царството на зли магьосници. Колкото повече научаваше за тях, толкова повече искаше да рискува и да ги посети. Но никога не забрави, че колкото и да изглеждат непроходими и недостъпни, Господарят Рал ще я намери и там. Хората му вече бяха показали способността си да усещат присъствието и от неподозирано далечни разстояния. Убийството на майка и бе първото доказателство за това. От този ужасен ден насам безмилостните и преследвачи все някак си успяваха да я следват през цяла Д’Хара и дори навлязоха дълбоко в Средната земя.

Ако хората на Господаря Рал я заловят, ще я върнат обратно в тъмниците, където бяха хвърлили Себастиан. И тогава Господарят Рал ще я подложи на безкрайни мъчения, докато най-накрая я дари с бавна и агонизираща смърт. Докато Господарят Рал е по петите и, за нея няма живот. Единственият и изход е да го унищожи и сама да си вземе полагащата и се свобода.

Нова двойка часови ги забеляза и се спусна надолу от поста си, за да ги провери. Когато двамата със Себастиан се приближиха и войниците забелязаха щръкналата бяла коса и небрежния му поздрав, се обърнаха и се заизкачваха обратно по хълма към огъня, където се приготвяше вечерята им.

Всички войници от Императорския орден, които Дженсън бе видяла, и се сториха груби и недодялани, бяха навлекли опърпани дрехи, мърляви кожи и пелерини. Долу в ниското земята бе осеяна с малки огньове пред платнени палатки. Повечето бяха разпънати хаотично, явно там, където собствениците им са намерили мъничко свободно място. Също тъй хаотично сред палатките бяха разположени и командните пунктове, походните оръжейни, каруците с провизии, дворовете за добитък и коне, сред тълпата обикаляха продавачи на всякакви стоки, ковачите работеха в импровизирани ковачници. Тук-там се виждаха малки пазарчета, където мъжете се събираха да разменят и купуват стоки.

Срещаха се дори разпалени, гневни, дрипави проповедници, които използваха всяка възможност да приковат вниманието на малограмотната тълпа. Дженсън не можеше да чуе думите им, но и се бе случвало да присъства на подобни проповеди. Според майка и бурният език на тялото, с който се предсказваха съдби и се вещаеше спасение, е непогрешим и непроменим.

Докато приближаваха към огромния лагер, Дженсън видя в палатките да се върши какво ли не — от безметежни смехове и пиене до почистване и лъскане на оръжия. Имаше огромни кръгове от прегърнати през раменете пеещи мъже. Някои от войниците готвеха край огньовете, други се събираха край полевите кухни и чакаха да получат храна, трети се занимаваха с ежедневните си дела или с животните. Дженсън забеляза и други, които играеха комар или се караха. Лагерът беше ужасно мръсен, миризлив, шумен и кошмарно объркващ.

Тълпите винаги я бяха карали да се чувства неловко, но сега изглеждаше по-потискащо и от най-страшните и кошмари. Докато слизаха към врящия казан от хора, и се прищя да хукне в обратна посока. Задържаше я само и единствено основателната причина, довела я тук.

Достигна вътрешната си граница и премина отвъд. Посрещна необходимостта да убие с отворени обятия и взе твърдо решение да го направи. Вече нямаше връщане назад. Униформите на войниците нямаха нищо общо с униформи, приличаха на безразборно събрани кожени одежди с шипове, кожи, ризници, вълнени наметала, плащове и кални туники. Почти всичките здравеняци, които срещна по пътя си, бяха небръснати, мрачни и мръсни. Беше очевидно защо всички познават Себастиан и защо никой не се осмелява да му се изпречи на пътя. При все това Дженсън не можеше да не се удиви на факта, че всеки, абсолютно всеки от войниците, веднага щом го види, вдига ръка за поздрав. Себастиан се извисяваше като лебед сред патици.

Той вече и бе обяснил колко трудно се събира армия в защита на родината и с какви несгоди се сблъскват тези воини в похода си към свободата. Това бяха мъже, откъснати от домовете си и натоварени с тежка задача; не можеше да се очаква от тях да изглеждат чистички и спретнати, за да се харесват на жените, или пък да спират посред битката, за да се държат прилично и да подреждат бивака си. Те бяха бойци.

Но Д’Харанците също бяха във война. Тези тук изобщо не приличаха на Д’Харанските войници, нямаха нищо общо с тяхната дисциплинираност и чувство за ред. Не му го каза.

Все пак Дженсън разбираше. По време на дългото и изнурително пътуване, под непрестанен страх от преследвачите на Господаря Рал, при вечната грижа за заличаване на следите, не и оставаше много време да се грижи за външния си вид. Освен всичко друго пътуваха при зимни условия през суров планински терен. От време на време и минаваше през главата, че Себастиан е принуден да я гледа рошава и размъкната, потна и миризлива. Но той като че ли никога не обърна внимание на неугледния и вид. Напротив, присъствието и го радваше неимоверно и винаги се стараеше да направи всичко, което е по силите му, за да и угоди.

Предишния ден бяха минали напряко през хълмовете, за да се озоват в предните редици на войската. По пътя си видяха изоставена ферма. Себастиан уважи желанието и да останат да пренощуват там, въпреки че бе рано да вдигат лагер. След като се изкъпа и изми косата си в запуснатата малка баня, тя се зае да изпере дрехите си. Седнала пред огъня, който Себастиан бе наклал междувременно, Дженсън среса и изсуши косата си. Предстоящата среща с императора я изпълваше с трепет и тя искаше да изглежда възможно най-добре. Себастиан, излегнат на лакът, и се усмихна с онази своя специална усмивка и каза, че дори да се яви пред Джаганг немита и рошава, пак ще бъде най-прелестната жена, която императорът е срещал през живота си.

Сега, когато вече навлизаха в очертанията на лагера на Императорския орден, стомахът и се беше свил на топка, макар косата и да бе сресана. По кипналите облаци, прелитащи над планинските била, личеше, че приближава пролетна буря. Мрачното оловно небе над далечните долини биваше раздирано от светкавици. Надяваше се да не завали веднага, та да и измокри косата и роклята тъкмо преди срещата с императора.

— Ето там, виждаш ли — посочи Себастиан напред, — това са шатрите на императора и на приближените му съветници и висши военни. По-нагоре по продължение на долината би трябвало да се намира самият Ейдиндрил. Император Джаганг още не е предприел атака на града. Идваме навреме.

Огромните шатри представляваха внушителна гледка. Най-голямата бе овална, с три кулички, поддържани от високи колове. Беше облицована с плоскости в ярки цветове. От стрехите се вееха знаменца и пискюли. На върховете на високите колове плющяха жълти и червени флагове, танцуващи с вятъра като гъвкави змии. Императорските шатри се извисяваха над сивото море от палатки на редовите войници като дворец над мрачни селски къщи.

Докато вървяха през пренаселения лагер, сърцето на Дженсън щеше да се пръсне. Рижка и Пит бяха вирнали уши, явно недоволни от глъчката, в която се озоваха изведнъж. Тя пришпори Рижка и пое протегнатата ръка на Себастиан.

— Ръката ти е потна — усмихна и се той. — Да не си притеснена?

Чувстваше се като в казан с вряща вода.

— Малко.

Но причината, довела я тук, и вдъхваше сили и увереност.

— Успокой се, император Джаганг ще се притесни, когато види пред себе си толкова красива жена.

Дженсън усети как лицето и пламва. Предстоеше и среща с императора. Какво ли би казала майка и? Докато яздеха насам, си мислеше как ли се е чувствала майка и като млада прислужничка в Двореца — едно нищожество — в присъствието на Мрачния Рал. Едва сега за пръв път започваше да разбира значимостта на това събитие в живота на майка и.

Докато двамата със Себастиан си проправяха път през тълпата, Дженсън усещаше върху себе си хиляди мъжки погледи. Отвсякъде прииждаха войници, любопитни да зърнат влязлата в лагера жена. В един момент пред тях се образува шпалир от войници с копия, препречващи пътя на напиращата отзад тълпа. Явно се опитваха да ги предпазят от непосредствено съприкосновение с възбудените от неочакваната среща мъже.

Себастиан забеляза, че посрещането и е направило впечатление.

— Императорът знае, че идваме.

— Как е разбрал?.

— Когато преди няколко дни срещнахме първите съгледвачи, а тази сутрин и близките постове, са изпратили куриери да информират император Джаганг за моето завръщане и да го предупредят, че не съм сам. Император Джаганг се е погрижил за сигурността на госта, който водя със себе си.

Дженсън си помисли, че войниците с копията се опитват да държат напиращата маса от мъже далеч от двамата. Стори и се странно, но като видя пияните мутри и лъстивите погледи на голяма част от мъжете, не можеше да не признае, че се радва на охраната.

— Тези войници изглеждат толкова не знам, бих казала, груби.

— Като се има предвид намерението ти да забиеш ножа си в сърцето на Ричард Рал, да не би да възнамеряваш да му се поклониш и да го помолиш най-учтиво за съдействие, след което да му благодариш, за да се убеди той в доброто ти възпитание?

— Разбира се, че не, но…

Сините му очи се спряха върху нейните.

— Когато онези животни нахълтаха в дома ти и заколиха майка ти, какви хора би искала да я защитят?

Въпросът му я изненада.

— Себастиан, не виждам какво общо има това.

— Би ли имала доверие на някакви си излъскани и наперени контета с добри маниери, които сякаш са тръгнали на кралска вечеря? Би ли поверила живота на обичаната си майка в ръцете на такива хора? Или би предпочела за безопасността и да се грижат безскрупулни зверове, по-жестоки от нападателите и които да съумеят да запазят живота и? Не би ли искала между майка ти и онези диваци, дошли да я убият, да застанат обръгнали в боя воини?

— Мисля, че те разбирам.

— Върху тези хора са заложени надеждите на всичките им обичани близки в далечната родина.

Внезапният сблъсък с ужасния спомен беше тъй смразяващ, тъй болезнен, че Дженсън с мъка го прогони от главата си. Разпалените думи на Себастиан я изпълниха със смирение. Имаше сериозна причина да е тук. И тази причина бе единственото, което имаше значение. Щом мъжете, дошли да се опълчат на Господаря Рал, са груби и свирепи — толкова по-добре.

Едва когато стигнаха до плътно охраняваната зона на императорските покои, Дженсън забеляза жени в лагера. Бяха странна смесица — от най-млади девойки до прегърбени старици. Повечето ги изгледаха с любопитство, някои смръщиха чела, имаше и уплашени. Но всички бяха втренчили погледи в Дженсън.

— Защо всички жени носят халки на долните си устни? — прошепна тя към Себастиан.

Той плъзна поглед по жените пред шатрите.

— Като знак на вярност към Императорския орден, към император Джаганг.

Този начин за изразяване на лоялност не само и се стори странен, но и смущаващ. Повечето жени бяха опърпани и рошави. Имаше и някои по-спретнати, но не изглеждаха много по-добре.

Когато Дженсън и Себастиан скочиха от седлата, конете им бяха отведени от войници. Тя погали Рижка зад ухото и и прошепна, че няма страшно, че непознатият ще я отведе да си почине. След като кобилата се успокои, Пит покорно тръгна след нея към конюшните. Раздялата с постоянната и спътничка и напомни колко много и липсва Бети.

Жените отстъпиха назад и се скриха в сенките като че се страхуваха да се приближат. Дженсън беше свикнала с подобни реакции — червената и коса всяваше неизменен страх. Денят беше рядко топъл, мисълта, че тепърва ги очаква все по-хубаво време, буквално я опияняваше. На влизане в лагера забрави да си сложи качулката. Понечи да го стори, но Себастиан задържа ръката и.

— Не е необходимо. — Той кимна с глава към жените. — Много от тях са Сестри на светлината. Те не се боят от магията, а само от непознати, влезли в покоите на императора. Едва тогава Дженсън разбра причината за уплахата, която бе прочела в очите на тези жени — те бяха родени с дарбата и не можеха да видят Дженсън, понеже тя бе дупка в света. Очите им я виждаха, но дарбата им бе сляпа за нея.

Себастиан нямаше как да го знае. Тя така и не му каза какво точно и е обяснила Алтея за родените с дарбата и потомците на Господаря Рал. Себастиан неведнъж бе показвал презрително отношение към нещата, свързани с магията. Дженсън не искаше да му предава с подробности срещата си с чародейката и да споделя с него заключенията, до които бе стигнала сама. Беше и достатъчно трудно да приеме всичко това за себе си, камо ли да го обяснява на някой друг. Пък и така и не се появи подходящ момент.

Насили се да се усмихне на жените, които я наблюдаваха от сенките. Те не отвърнаха с усмивка.

— Защо пазят императора от собствените му поданици? — попита тя.

— При наличието на толкова много хора, човек никога не може да е сигурен дали сред тях няма предател или луд, който иска да се прочуе, като посегне на императора. Подобен налудничав акт би ни лишил от един велик пълководец. В ситуация като тази е по-добре да се вземат предохранителни мерки.

Стори и се разбираемо. В крайна сметка самият Себастиан бе влязъл в Народния дворец като враг и би могъл да посегне на някой от местните първенци. Д’Харанците възприеха присъствието му като заплаха и го хвърлиха в тъмница.

За щастие Дженсън успя да го измъкне. Как? Така и не намери подходящия момент, за да се опита да му обясни. Пък и се съмняваше, че той ще разбере. Най-вероятно изобщо нямаше да и повярва.

Ръката на Себастиан се плъзна около кръста и и я подбутна напред към двамата здравеняци, охраняващи шатрата на императора. След като му се поклониха, Себастиан пристъпи между тях и отметна тежката завеса на входа, инкрустирана със златни и сребърни емблеми.

Дженсън никога не си бе представяла, камо ли беше виждала, толкова луксозна палатка. Обстановката вътре далеч надхвърляше онова, което предполагаше външността. Подът беше изцяло застлан с най-разнообразни пищни килими и пътеки, кръстосани във всички посоки. От тавана висяха пана, изобразяващи екзотични сцени и изящни фигури. Навсякъде из стаята върху разнообразни полирани маси и раклички имаше крехки стъклени купи, фина керамика и високи рисувани вази. Встрани се виждаше шкаф с витрина, на чиито рафтове бяха изложени рисувани чинии. По пода бяха нахвърляни различни по големина цветни възглавници. На тавана имаше отвори, забулени с копринени перденца, през които падаше мека светлина. Навсякъде трептяха ароматни свещи, килимите и паната създаваха неподозиран уют. Мястото приличаше на храм.

Вътре трескаво шетаха жени, до една с халки на долната устна. Повечето изглеждаха погълнати от работата си, но една от тях, която методично лъскаше сбирка високи, изящни вази, хладно изгледа Дженсън с крайчеца на окото си. Беше на средна възраст, широкоплещеста, облечена в семпла дълга тъмносива рокля, закопчана догоре. Прошарената и черна коса бе вързана на хлабава опашка на тила. На пръв поглед в нея нямаше нищо забележително, освен че от лицето и не слизаше една загадъчна и хитра, някак самодоволна усмивка. Дженсън се сепна.

Когато погледите им се кръстосаха, гласът се пробуди и изрече името на Дженсън с онзи мъртвешки шепот, призова я да се предаде. Дженсън изведнъж изпита усещането, че тази жена е чула гласа. Прогони нелепата мисъл, опита се да убеди сама себе си, че си внушава заради определено властния вид на жената.

Друга жена наблизо съсредоточено чистеше килимите с малка четка. Трета сменяше изгорелите свещи. Сестри на светлината, влизаха и излизаха от околните помещения, разместваха възглавници и свещници, подреждаха цветята във вазите. Слабоват младеж внимателно разресваше ресните на килимите пред входа на вътрешната стая. Всички, освен жената при вазите, бяха потънали в работата си и не обърнаха никакво внимание на посетителите.

Ръката на Себастиан я водеше уверено във вътрешността, към слабо осветена стая. Стените и таванът потрепваха леко на вятъра. Сърцето на Дженсън едва ли би туптяло по-бясно, ако я водеха към ешафода. В един момент осъзна, че ръката и стиска яростно дръжката на ножа. Наложи си да я пусне.

В дъното на стаята имаше красив позлатен трон, покрит с червени коприни. Дженсън преглътна, когато най-сетне се насили да вдигне поглед към човека, който седеше там. Ръката му почиваше елегантно върху подлакътника, палецът на другата му ръка подкрепяше брадичката, а показалецът я придържаше отстрани.

Изглеждаше едър и мускулест. Трепкащите пламъчета от свещите се гонеха по бръснатата му глава и оставяха впечатлението, че е увенчан с огнена корона. От ъгълчетата на устата му тръгваха две дълги и тънки плитки, трета се спускаше от средата на брадата му. На ноздрата и ухото си имаше златни халки, свързани от фина златна верижка, на силните му мускулести гърди лъщяха тежки златни накити със скъпоценни камъни. На всеки от месестите му пръсти имаше по един огромен пръстен. Жакетът от овча кожа, който бе облякъл, нямаше ръкави, за да се видят мускулестите му плещи и загорелите ръце. Не изглеждаше много висок, но мускулестото му тяло бе доста внушително.

Когато погледът и стигна до очите му, въпреки предупреждението на Себастиан и спря дъхът. Никакви думи не биха могли да я подготвят за тази среща.

Мастилените му очи нямаха бяло, нямаха ириси, нямаха зеници. Представляваха блестящи тъмни бездни. През тях прелитаха още по-тъмни сенки, като буреносни облаци в среднощно небе. Макар да нямаше ириси и зеници, Дженсън бе категорично убедена, че императорът гледа право в нея.

Коленете и омекнаха.

Когато той и се усмихна, тя едва се задържа на крака.

Себастиан я подхвана и леко се поклони от кръста.

— Благодаря на Създателя, задето е бдял над вас и вашата сигурност, императоре.

Усмивката на Джаганг се разшири.

— И аз, Себастиан. — Гласът му подхождаше — дрезгав, властен, застрашителен. Звучеше като човек, който не приема слабости и извинения. — Доста време мина. Прекалено много. Радвам се да те видя отново.

Себастиан кимна към Дженсън.

— Ваше сиятелство, довел съм важен гост. Нека ви представя Дженсън.

Въпреки ръката на Себастиан, която я подкрепяше, тя се отскубна и падна на колене по своя воля, за да не го направи от слабост. Използва случая да се поклони и допря чело в пода. Себастиан не и бе казал какво трябва да направи, но тя изпита вътрешна потребност да постъпи така. Ако не друго, поне за секунда си отдъхна от кошмарните му очи.

Предполагаше, че човек като него, воин, опълчил се срещу завоевателната сила на Д’Хара, притежава исполинска сила, желязна ръка и мрачна решителност. Да бъдеш император на народ, който се надява да избяга от застрашителната сянка на робството, беше призвание за човек, отговарящ по сила и мощ на този, пред когото тя бе коленичила.

— Ваше сиятелство — започна с треперещ глас, без да вдига глава от пода, — на вашите услуги.

До ушите и достигна боботещ смях.

— Хайде, Дженсън, не е нужно.

Усети как лицето и пламва и се изправи с настоятелната помощ на Себастиан. Нито императорът, нито Себастиан обърнаха внимание на смущението и.

— Къде намери тази прекрасна млада дама, Себастиан?

Сините очи на Себастиан се плъзнаха с гордост към нея.

— Дълга история, която ще ви разкажа друг път, Ваше сиятелство. Засега ще ви кажа само, че Дженсън взе важно решение, което касае всички нас.

Мастиленият поглед на Джаганг се върна върху нея, сърцето и моментално подскочи към гърлото. На устните му беше кацнала почти незабележима усмивка, изразяваща превъзходството му пред нищожеството, застанало пред него.

— И какво е това важно решение, уважаема?

Дженсън.

В главата и се втурна споменът за проснатата и на пода майка, обляна в кръв. Никога нямаше да забрави тези последни мигове живот на майка си. В душата и още тлееше изгарящата болка от невъзможността да се погрижи и погребе подобаващо тялото на най-близкото си същество.

Дженсън.

Яростта се пребори със смущението и и тя отвърна с твърд глас.

— Възнамерявам да убия Господаря Рал. Дойдох да ви помоля за помощ.

В мъртвешката тишина от лицето на императора се изпари всяка следа от подигравка и надменност. Впи в гостенката си ледени, тъмни, безжалостни очи, свъси предупредително чело. Тази тема изискваше мрачна сериозност. Господарят Рал бе човекът, нападнал родината му, избил незнайно колко хиляди войници от армията му и хвърлил целия свят в страданията на войната.

Император Джаганг Справедливия чакаше със сериозен вид Дженсън да продължи.

— Името ми е Дженсън Рал — отвърна тя на пламналия му поглед. Извади ножа си, стисна острието му в юмрука си и тикна дръжката към него, за да види той релефната буква „Р“.

— Аз съм сестра на Ричард Рал. И възнамерявам да го убия. Себастиан ми каза, че бихте могли да ми помогнете. Ако наистина е така, ще съм ви задължена до гроб. Ако не, по-добре ми кажете още сега, защото дори това няма да ме разколебае, но в такъв случай ще се наложи да поема веднага на път.

Облегнал лакти на драпирания си трон, той се наведе към нея и впери в лицето и кошмарните си очи.

— Скъпа моя Дженсън Рал, сестра на Ричард Рал! За подобно нещо съм готов да положа целия свят в краката ти. Само кажи и ще имаш всичко, което е по силите ми.

ЧЕТИРИДЕСЕТ И ПЕТА ГЛАВА

ДЖЕНСЪН СЕДЕШЕ плътно до Себастиан. Познатото му присъствие и вдъхваше спокойствие, макар да предпочиташе да са само двамата край огъня, да си пържат риба или да си готвят нещо друго. На императорската трапеза, обслужвана от рояци прислужници, се чувстваше по-самотна от най-уединените си часове в гората. Ако го нямаше Себастиан, ако не чуваше познатия му глас и смях, сигурно нямаше да издържи, нямаше да знае какво да прави. Чувстваше се неловко дори в компанията на обикновени хора, камо ли сред такива видни особи.

Император Джаганг без никакво усилие се налагаше в центъра на всеобщото внимание. Макар нито за миг да не наруши добрия тон и любезното си отношение към нея, по някакъв загадъчен начин и внушаваше усещането, че всяка глътка въздух, която поема, дължи само и единствено на неговото благоволение. Междувременно, съвсем нехайно и с лекота, безкрайно уверен в управленските си решения и наясно с отговорностите си, се справяше с изникнали в момента въпроси. Същински планински лъв, оттеглил се за почивка, нахранен и спокоен, лениво помръдващ с опашка, докато си ближе лапите.

Не беше владетел, окопал се в далечните си палати и очакващ доклади от бойното поле. Той бе воин, повел армията си в боя. Император, потопил ръцете си до лактите в кървавата пихтия на живота и смъртта и постигнал всичко желано.

Макар в условията на боен поход, вечерята беше царска. Трапезата и шатрата на императора отговаряха изцяло на нивото му. Храните и напитките бяха в изобилие, имаше всичко — от дивеч до риба, от говеждо до агнешко, от вино до вода.

Докато прислугата хвърчеше във всички посоки, разнасяйки димящи плата с най-превъзходни гозби и се отнасяше с нея като с кралска особа, Дженсън с мъка си помисли как ли се е чувствала майка и, толкова млада и неопитна, обикновена прислужничка, на масата на Господаря Рал, пред цялото това изобилие от храни, каквито вероятно никога не си е и представяла, че съществуват. И в същото време колко е била разтреперана от присъствието на могъщ владетел, способен да убие човек, без дори да прекъсне вечерята си.

Не беше гладна. Откъсна вяло няколко парченца сочно свинско и ги подреди върху порязаника хляб, след което отгриза малка хапчица, заслушана в разговора между двамата мъже на масата. Разговаряха на общи теми. Дженсън си помисли, че Себастиан и императорът биха си казали много повече неща в нейно отсъствие. Сега обаче обсъждаха общи познайници и събития, случили се в отсъствието на Себастиан.

— Какво става с Ейдиндрил? — най-сетне попита Себастиан, докато забождаше на върха на ножа си парче месо.

Императорът изви с пръсти крехка патешка кълка. Забоде лакът до ръба на масата и махна вяло с пълна ръка.

— Нямам представа.

Себастиан отпусна ножа си.

— Как така? Познавам местността. Дотам има не повече от ден-два път. — Говореше почтително, но с явна загриженост. — Как е възможно да вървим нататък, без да знаем какво ни очаква вътре?

Джаганг отхапа от кълката, прихванал я с две ръце. Пръстите му бяха плувнали в мазнина.

— Изпратихме съгледвачи и патрулни двойки, но никой от тях не се върна.

— Никой не се е върнал? — Загрижеността накара Себастиан да повиши тон.

Джаганг си взе нож и отряза парче агнешко от едно плато.

— Абсолютно никой — повтори той и забоде парчето.

Себастиан облегна лакти на ръба на масата, сключи пръсти и започна да разсъждава на глас.

— Магьосническата кула се намира в Ейдиндрил — отрони след малко замислен. — Видях я при огледа миналата година. Разположена е на страната на планината, гледа към града.

— Спомням си доклада ти — отвърна Джаганг.

На Дженсън и се щеше да попита каква е тази Магьосническа кула, но не чак толкова, че да се осмели да прекъсне разговора им. Освен това по зловещия тон, с който Себастиан произнесе това име, можеше да предполага за какво става въпрос.

Себастиан разтърка длани.

— Мога ли да ви попитам какъв е планът ви?

Императорът щракна с пръсти. Всички прислужници мигом се изпариха. Дженсън на драго сърце би си тръгнала с тях и би се сгушила под одеялото, доволна, че отново си е тя, едно обикновено момиче. Навън удари гръм, вятърът запрати по шатрата мощни талази дъжд. Свещниците и лампите осветяваха лицата на двамата мъже, но не бяха достатъчно силни, за да разгонят сенките, покрили килимите и стените.

Император Джаганг хвърли бърз поглед на Дженсън, след което мастилено сините му очи се спряха върху Себастиан.

— Възнамерявам да предприема бърза атака. Не с цялата армия, както предполагам очакват да сторя, а с кавалерийски отряд, който да е маневрен, но в същото време достатъчно многоброен, за да представлява сериозна сила. Разбира се, в отряда ще бъде включен стабилен контингент магьосници и чародейки.

При тези думи над помещението изведнъж надвисна сериозност. Дженсън почувства, че е ням свидетел на ключови моменти в знаменателно събитие. Беше страшно да си помислиш за човешките животи, зависещи от думите, които тези двама мъже изричаха.

Себастиан размисли над казаното от Джаганг, мина известно време, преди да отговори.

— Имате ли представа как е преживял Ейдиндрил зимата?

Джаганг поклати глава. Отхапа парче агнешко и заговори, дъвчейки.

— Майката Изповедник може да е всякаква, но със сигурност не е глупава. Сигурно отдавна е разбрала — от посоката, в която се движим, от действията, които предприемаме, от падналите пред нас градове — какви са намеренията ни. Сигурен съм, че всички рапорти и цялата събрана информация са и подсказали, че напролет възнамерявам да нападна Ейдиндрил. Дадох им доста време, за да поразсъждават и да се поизмъчват в очакване на нерадостната си съдба. Предполагам вече на всички им треперят партенките, но не мисля, че и дава сърце да избяга.

— Нима мислите, че жената на Господаря Рал е тук? — изстреля, без да се замисли, удивената Дженсън. — В града? Самата Майка Изповедник?

Двамата мъже замлъкнаха и насочиха погледи към нея. Шатрата потъна в тишина. Дженсън се сепна.

— Простете ми за намесата.

Императорът се усмихна широко.

— Че защо се извиняваш? Ти удари право в целта и отнесе плячката, без да се замислиш. — Вдигна острието си към Себастиан. — Довел си изключителна жена, на чиито рамене стои умна глава.

Себастиан я прегърна.

— Не само умна, но и хубава.

Мрачните очи на Джаганг проблеснаха, докато я гледаше.

— Да, определено. — Бръкна в една купа с маслини, без да гледа, и налапа няколко наведнъж. — Е, Дженсън Рал, какво е мнението ти за всичко това?

След като вече веднъж беше проговорила, нямаше как да не отговори на въпроса. Мобилизира се и се замисли.

— Винаги, когато искам да се скрия от Господаря Рал, правя така, че да не предприемам действия, които биха могли да му разкрият местоположението ми. Правя всичко възможно, за да го объркам. Може би те правят точно това — опитват се да ви объркат.

— И аз така мисля — намеси се Себастиан. — Ако са изпаднали в ужас, биха унищожавали всичките ни съгледвачи, за да си помислим, че са повече и по-силни, отколкото са всъщност, и да се опитат да прикрият плановете си за защита.

— И да си запазят поне отчасти предимството на изненадата — добави Дженсън.

— Абсолютно правилно — рече Джаганг и се усмихна към Себастиан. — Нищо чудно, че си ми довел жена като нея. Родена е за стратег. — Императорът смигна на Дженсън, после вдигна камбанката, оставена встрани на масата.

На прага моментално се появи една жена — онази със сивата рокля и вързаната на опашка прошарена коса.

— Да, Ваше сиятелство?

— Донесете на младата дама плодове и сладкиши.

Щом онази се поклони и излезе, императорът отново стана сериозен.

— Именно затова смятам да изпратим по-малка част, от колкото очакват. Отряд, който ще може да реагира по-пъргаво на защитата, която са си изградили. Може да надвият патрулните ни взводове, но няма да се справят с кавалерийски отряд, подпомаган от родени с дарбата. Ако се наложи, винаги можем да изпратим още хора в града. След цяла зима бездействие те с радост ще се втурнат в атака. Но не ми се ще да правя онова, което Ейдиндрил очаква от нас.

Себастиан замислено ровичкаше дебело парче печено говеждо.

— Може да е в Двореца на Изповедниците. — Погледна императора. — Майката Изповедник може да е решила най-сетне да заеме позиция.

— И аз мисля така — рече император Джаганг.

Навън бурята се усилваше, вятърът свистеше между палатките.

Дженсън не можа да се въздържи.

— Наистина ли смятате, че тя ще е там? — Въпросът беше И към двамата. — Че ще остане в града, когато знае, че към тях се е насочила огромна армия?

Джаганг сви рамене.

— Разбира се, не мога да бъда сигурен, но съм влизал в битки с нея из цялата Средна земя. В миналото тя имаше възможности за избор, макар често пъти не лек. Притиснахме войската и в Ейдиндрил непосредствено преди началото на зимата и обсадихме града. Сега за нея и хората и няма избор, наоколо са само планини, няма къде да избягат. Дори тя знае, че все някога идва момент да се изправиш лице в лице с избора си. Мисля, че за нея това е мястото, където трябва да влезе в решителен бой.

Себастиан си взе парче месо.

— Звучи прекалено просто.

— Разбира се точно затова мисля, че е решила да постъпи така.

Себастиан посочи на север с острието на ножа си заедно с парчето червено месо на него.

— Може да се е оттеглила през планините и да е оставила хора, достатъчни, за да поемат патрулите и разузнаването, като целта и е да ни обърка, както предполага Дженсън.

Джаганг сви рамене.

— Не е изключено. Тази жена е абсолютно непредвидима. Но възможностите и за отстъпление са на привършване. Рано или късно няма да има накъде повече. Може да не влиза в плановете и, но просто така стоят нещата.

Дженсън нямаше представа, че Старият свят е напреднал толкова много. Себастиан, поради дългото си отсъствие, също не го знаеше. Перспективите за Императорския орден далеч не бяха толкова трагични, колкото си ги бе представяла тя. Въпреки това рискът не беше станал по-малък.

— Значи възнамерявате да заложите хората си, като ги хвърлите в подобна битка, надявайки се, че тя ще бъде в града?

— Да ги заложа ли? — Джаганг изглеждаше развеселен. — Нима наистина не разбираш? Изобщо не става въпрос за хазарт. И в двата случая нямаме какво да губим. И в двата случая Ейдиндрил ще бъде наш. По този начин най-сетне ще разделим на две Средната земя, а следователно и целия Нов свят. Разделяй и владей — това е пътят към победата.

Себастиан облиза кръвта от ножа си.

— Вие познавате тактиките и по-добре от мен и няма да ви е трудно да предвидите следващия и ход. Но както сам казахте, независимо дали ще реши да остане с хората си или ще ги изостави на произвола на съдбата, Ейдиндрил ще бъде наш и ние ще се възкачим на трона на властта в Средната земя.

Императорът потъна в мисли.

— Тази кучка изтреби стотици хиляди наши войници. Досега винаги е успявала да излезе с крачка пред мен, да ми се изплъзне. Но през цялото време всъщност отстъпваше към стената — към тази стена. — В погледа му блесна хладна ярост. — Надявам се, че по волята на Създателя най-сетне съм я пипнал. — Кокалчетата на ръката му, стиснала ножа, бяха побелели, в гласа му трептеше смъртоносна заплаха. — Тя ще бъде моя и ще си разчистим сметките. Лично ще се погрижа за това.

Себастиан се вгледа в очите на императора.

— Значи краят е близо, най-накрая победата, Средната земя, ще бъде наша. Спечелим ли Средната земя, съдбата на Д’Хара също ще е решена. — Отново вдигна ножа си. — А щом Майката Изповедник е тук, то Господарят Рал най-вероятно също не е далеч.

Объркана от чутото, Дженсън гледаше ту Себастиан, ту Джаганг.

— Значи искате да кажете, че съпругът и, Господарят Рал, също е тук?

Кошмарният поглед на императора застина върху нея, лицето му се разтегли в ехидна усмивка.

— Именно, скъпа.

Смъртоносният му поглед я смрази. Можеше само да благодари на добрите духове, че в тази борба е на негова страна, че не му е враг. Въпреки това трябваше да сподели с него ценната информация, която бе получила от Том. Сърцето и се сви, като се сети, искаше и се да не го бе чула точно От Том. Но Себастиан пръв заговори за това.

— Господарят Рал не може да е тук, в Ейдиндрил. — Двамата мъже я погледнаха едновременно. — Той е далеч на юг.

Джаганг свъси чело.

— На юг ли? Какво искаш да кажеш?

— Господарят Рал е в Стария свят.

— Сигурна ли си? — попита Себастиан.

Дженсън го изгледа изумена.

— Но нали сам ми го каза? Каза ми, че е повел армията си към Стария свят.

Себастиан започна да си припомня.

— Да, наистина, но това беше много преди да те срещна, Джен, много преди да напусна нашите части. Информацията ми беше от тогава. Доста отдавна.

— Но аз съм сигурна, че е бил в Стария свят и след това.

— Какво имаш предвид? — изръмжа властно Джаганг.

Дженсън се прокашля.

— Връзката. Д’Харанците усещат връзка с Господаря Рал.

— И ти ли? — попита Джаганг.

— Не. В мен тя не е достатъчно силна. Но докато със Себастиан бяхме в Народния дворец, срещнах хора, които ми казаха, че Господарят Рал е далече на юг, в Стария свят.

Императорът се замисли над думите и и посрещна с поглед една Сестра, която внесе плато, отрупано със сушени плодове, сладкиши и ядки. Постави го на странична маса, очевидно притеснявайки се да не смути разговора на императора и гостите му.

— Но това беше още зимата в Двореца, Джен. Чувала ли си някой да го потвърждава по-скоро?

Тя поклати глава.

— Мисля, че не.

— Ако Майката Изповедник възнамерява да остане в Ейдиндрил — замислено пророни Себастиан, — значи е възможно, при положение, че последните сведения за Господаря Рал са, че е заминал на юг, да се качи на север, за да бъде с нея.

Джаганг се надвеси над парчето кърваво месо в чинията си.

— Тези двамата са ужасни. Злото в тях няма край. Познавам ги доста отдавна. От опит знам, че ако има начин да са заедно, ще бъдат заедно — дори в смъртта.

Разтърсващи новини.

— Значи можем да го хванем — прошепна Дженсън като на себе си. — Значи можем да се доберем и до Господаря Рал. И този кошмар да свърши. Най-сетне да вкусим сладостта на победата.

Тя се облегна назад, пръстите и потрепваха нервно по масата, очите и поглеждаха ту Себастиан, ту Джаганг.

— Макар да не съм убедена, че Господарят Рал е в Ейдиндрил, доколкото го познавам, няма да е чудно, ако реши да остане с Майката Изповедник и да загуби, вместо да стои отстрани и да гледа как всичко се изплъзва от властта му частичка по частичка.

Усети странно бодване в сърцето, като си представи как двамата посрещат заедно последния си миг живот. Беше и трудно да повярва, че представител на рода Рал изпитва чувства към жена, камо ли, че е възможно да застане редом с нея, докато тя губи битката за родината си, а наред с това и живота си. Господарят Рал по-скоро би мислил за собствената си кожа и за двореца си.

Все пак мисълта, че той е толкова близо, бе твърде примамлива, за да я пропусне покрай ушите си. Пулсът и се учести.

— Щом е толкова близо, значи помощта на Сестрите на светлината няма да ми е нужна. Няма да ми е необходима магия. Трябва само да се приближа още малко, да бъда с вас, когато предприемете атака на града.

Мрачната усмивка на Джаганг се върна на лицето му.

— Ще дойдеш с мен. Моя грижа е да те заведа в Двореца на Изповедниците. — Кокалчетата му, притиснати около дръжката на ножа, отново побеляха. — Искам ги мъртви — и двамата. С Майката Изповедник ще се заема лично. Давам ти разрешението си ти да бъдеш тази, която да забие ножа си в тялото на Ричард Рал.

Дженсън почувства опиянението от приближаващата развръзка, но в същото време сърцето и се свиваше от ужас. За миг се запита дали наистина ще успее да осъществи това жестоко, хладнокръвно убийство.

Дженсън.

Веднага след това в главата и нахлу споменът за майка и, просната в локва кръв на пода, видя как кръвта и изтича и животът напуска тялото и, видя ръката и, отсечена безмилостно от Д’Харанския войник, къщата им, опорочена от копоите на Господаря Рал. И очите на умиращата и майка. Никога нямаше да забрави колко безпомощна се бе почувствала тогава пред лицето на смъртта. Ужасът щеше вечно да гори в сърцето и. Яростта нямаше да я напусне. Копнееше да забие ножа си в сърцето на своя брат.

Това бе единственото и желание.

Потънала в бушуващото море от ярост, представяйки си как пробожда Ричард Рал в гърдите, тя за малко да не чуе, че Джаганг се обръща към нея.

— Откъде е това желание да убиеш брат си? Какво целиш с това?

— Грушдева — изсъска тя.

Една ваза зад гърба и се разби в пода. Звънът на стъкло и помогна да дойде на себе си.

Императорът изгледа изпод вежди жената, скрита в сенките. Кафявите и очи не се отделяха от Дженсън.

— Извинявам се за непохватността на Сестра Пердита — рече Джаганг с гневен поглед.

— Простете, Ваше сиятелство — отрони жената, докато отстъпваше назад към изхода, кланяйки се.

Мрачното лице на императора се обърна към Дженсън.

— Е, би ли повторила какво каза?

Дженсън нямаше ни най-малка представа. Знаеше, че е казала нещо, но не бе сигурна какво. Помисли си, че може би мъката е завързала езика и точно когато е понечила да отговори. Тъгата се стовари на раменете и като непоносима тежест.

— Как да ви кажа, Ваше сиятелство — подхвана тя, втренчена в недовършената си вечеря, — откакто се помня, баща ми, Мрачният Рал, се опитва да ме убие, понеже съм негова дъщеря, родена без дарбата. Когато Ричард Рал го уби и завзе престола на Д’Хара, продължи бащината си линия и прави същото — опитва се да унищожи братята и сестрите си, които не притежават дарбата. Не само това — той е още по-безмилостен и жесток дори от баща си.

Очите и се насълзиха, но тя намери сили да продължи.

— Малко след като срещнах Себастиан, хората на брат ми ни откриха. Заклаха майка ми като животно. Ако не беше Себастиан, щяха да убият и мен. Той ми спаси живота. Възнамерявам да убия Господаря Рал, защото ако не го направя, никога няма да бъда свободна. Той винаги ще изпраща по петите ми преследвачи. Освен че ми спаси живота, Себастиан ми помогна да прозра тази истина. Има и друго, може би дори по-важно от всичко, което ви казах — чувствам се задължена да отмъстя за убийството на майка си. Иначе никога няма да намеря покой.

— Нашето верую е добруването на ближния. Историята ти ме трогна дълбоко. Тя само доказва, че сме прави, като се борим да изкореним от света магията. — Погледът на императора най-сетне се премести върху Себастиан. — Гордея се с теб, задето си помогнал на тази прекрасна млада дама.

Себастиан бе изпаднал в мрачно настроение. Дженсън знаеше, че му става неловко, когато го хвалят. Щеше и се той да се гордее с постиженията си, с положението си. Остави ножа в чинията си.

— Просто си вършех работата, Ваше сиятелство.

— Е, радвам се, че се върна навреме, за да присъстваш на кулминацията на стратегията си — усмихна му се Джаганг.

Себастиан се облегна назад, стиснал халбата си с бира в ръце.

— Няма ли да изчакаме Брат Нарев? Защо да не присъства и той на този финален етап от борбата?

С месестия си пръст Джаганг започна да търкаля една маслина по масата. Мина известно време, преди да отговори, без да вдига глава.

— Нямам никакви новини от Брат Нарев, откакто падна Алтур’Ранг.

Себастиан скочи към масата.

— Какво! Алтур’Ранг е паднал? Как така? Кога?

Дженсън знаеше, че Алтур’Ранг е родината на императора, родният му град. Себастиан и бе споменал, че Брат Нарев и Братството на Ордена са там, в този лъчист град на надеждата за човечеството. Там щял да бъде построен чутовен палат, посветен на Създателя и като символ на обединението на Стария свят.

— Наскоро получихме сведения, че в града нахлули вражески сили. Алтур’Ранг е доста отдалечен, бе откъснат от света. Заради тежката зима новините пристигаха с голямо закъснение. Очаквам скоро да имаме още сведения.

Предвид внезапните обрати на съдбата не смятам за целесъобразно да чакаме Брат Нарев. Той сигурно си има достатъчно работа с нашествениците. Ако Майката Изповедник и Ричард Рал са в Ейдиндрил, не бива да чакаме; трябва да предприемем атака и да ги смажем.

Дженсън положи длан върху ръката на Себастиан.

— Сега разбирам какво си имал предвид. При първата ни среща ти ми каза, че Господарят Рал е предприел завоевателен поход срещу страната ти. Ето какво е целял — Алтур’Ранг.

Себастиан я погледна.

— Ами ако не е в Ейдиндрил. Може да се окаже, че все още е на юг, Джен, в Стария свят. Не бива да го забравяш. Не искам да залагаш прекалено много на предстоящото влизане в Ейдиндрил, а после изведнъж да се разочароваш.

— Надявам се, че е тук и че скоро всичко ще свърши. Както каза Негово сиятелство за нападението над Ейдиндрил, нямаме какво да губим. Не залагам на това, че ще го намеря там. Ако не е в Ейдиндрил, пак мога да получа помощта, на която се надявах.

— И каква е тя? — попита Джаганг.

Себастиан отговори вместо нея.

— Казах и че Сестрите могат да и помогнат с магия, за да премине незабелязана покрай охраната на Господаря Рал и да може да действа.

— Тогава наистина нямаш какво да губиш. Ако е в Ейдиндрил, ще бъде твой — Джаганг взе с два пръста маслината, която досега бе търкалял по масата, и я пусна в устата си. — Ако не, Сестрите ще бъдат на твое разположение. Те ще удовлетворят всяко твое желание. Само поискай нещо и ще го имаш — можеш да разчиташ на думата ми.

Мрачните му очи бяха смразяващо сериозни. Навън изтрещя гръм. Дъждът се усилваше. Светкавиците озаряваха шатрата с призрачни сияния, на фона на които пламъкът на свещите изглеждаше унил и недостатъчен. С угасването на светкавицата ги обгърна полумрак. Зачакаха да удари гърмът.

— Нужно ми е само заклинание, което да заблуди охраната на Господаря Рал, за да мога да се промъкна незабелязано до него — каза Дженсън, след като всичко утихна. Извади ножа от калъфа си и огледа релефната буква „Р“ , оплетена върху сребърната дръжка. — Тогава ще мога да пронижа злото му сърце. С този нож — неговия нож. Себастиан ми обясни колко е важно да умееш да си служиш с оръжието на врага.

— Мъдри думи. Това е основен наш принцип. С помощта на Създателя той ще ни отведе към победа. Остава да се надяваме, че Ричард Рал и Майката Изповедник са в Ейдиндрил и ще имаме възможност да действаме според плана си. Най-сетне ще изкореним магията и човечеството ще заживее спокойно, според повелите на Създателя.

Дженсън и Себастиан кимнаха в знак на съгласие.

— Ако ги хванем в Ейдиндрил — допълни Джаганг, гледайки ги в очите, — ти обещавам именно ти да пронижеш сърцето на Ричард Рал, за да може майка ти най-сетне да почива в мир.

— Благодаря ви — прошепна Дженсън развълнувано.

Джаганг не я попита как възнамерява да го постигне. Може би убедеността и внушаваше усещането, че е премислила всичко и че в плана и има неща, които е запазила за себе си. Че има някакво особено предимство, благодарение на което ще успее да се справи.

Наистина имаше неща, които тя не сподели с императора, както не бе споделила и със Себастиан.

Дженсън бе обмисляла този въпрос от всички страни и възможни гледни точки. Всъщност целият и живот бе посветен на него. Но преди мислите и се въртяха предимно около това колко нерешим е проблемът и, беше убедена, че рано или късно Господарят Рал ще я залови и ще започне истинският и кошмар.

Никога не се бе отдалечавала от тези свои проблеми. Сега, след запознанството и със Себастиан и смъртта на майка и, събитията се бяха завъртели с шеметна бързина. Случилото се и помогна да си изгради една по-цялостна картина, в която да вникне по-дълбоко. Въпросите започваха да получават своите отговори. Отговори, които от позицията на времето и се струваха безкрайно простички. Някъде дълбоко в себе си бе убедена, че е била длъжна да ги знае още много отдавна.

Постепенно започваше да се откъсва от проблема. И да мисли за разрешението му.

Алтея много и помогна. Както се оказа, дори повече, отколкото самата чародейка съзнаваше. Чародейка със силата на Алтея не би останала толкова години да живее в затвор, ако историите за чудовищата в блатото не бяха истина. Змията бе нещо друго. Според Фридрих тя си беше най-обикновена змия.

Докато другите чудовища са сътворени от магия.

Те можеха да държат заключена в затвор дори чародейка с дарбата на Алтея. Фридрих твърдеше, че никой, дори той, не може да мине по задната пътека. Том я уверяваше, че никой не се е опитвал да мине оттам, или поне никой не се е върнал, за да разкаже на другите. Пак заради тварите, обитаващи блатото, хората не ходеха и на ливадата горе. Тези същества бяха истински и смъртоносни. Всички факти — с изключение на един — подкрепяха това твърдение.

Дженсън бе влязла и излязла, без никой да я доближи, камо ли да я нападне или нарани. Не бе видяла никакви зверове, създадени от магически сили. Тогава този факт и се бе сторил необясним. Сега знаеше обяснението му.

Имаше и други доказателства. В Народния дворец бе докоснала Агиела на Найда, но той не и бе навредил. Докато в същото време причини нечовешка болка на Себастиан и капитан Лърнър. Найда остана втрещена и каза, че дори Господарят Рал е подвластен на Агиела. Но Дженсън не беше.

Освен това Дженсън успя да убеди Морещицата да и помогне, вместо да изпълни задълженията си на пазителка на Господаря Рал и да спре чужденката, която не се влияе от силата на Агиела, да спре жената, повдигнала толкова много въпроси без отговори, докато нещата се изяснят. Дори когато Натан Рал се изпречи на пътя на Дженсън, Найда и помогна — опълчи се на един Рал, роден с дарбата. Дженсън вече беше убедена, че всичко това е далеч повече от добър блъф. Блъфът може би беше зрънцето, но около него се напластяваха още много неща.

Всички тези неща, съпътствани от още и още, изниквали в най-неочаквани ситуации по време на пътуването им към Ейдиндрил, най-сетне се бяха подредили. Дженсън най-сетне прозря своята уникалност и разбра защо именно тя е призвана да убие Ричард Рал.

Осъзна, че тя е единствената, която може да го направи, че това е мисията и в живота. Защото поради някаква важна, критична, изключителна причина тя е непобедима.

Вече знаеше, че винаги е била непобедима.

ЧЕТИРИДЕСЕТ И ШЕСТА ГЛАВА

ЯХНАЛА РИЖКА, с развяна от силния вятър коса, Дженсън гледаше величествения Дворец на Изповедниците, издигащ се в далечината. До нея беше Себастиан с Пит, който нервно ровеше земята с копито. От другата страна на Себастиан се бе изправил гордо великолепният сив жребец на Джаганг. С тях бяха и групичка притихнали офицери и съветници. Мрачният поглед на императора не се откъсваше от Двореца. Из мастилено черните му очи се носеха призрачни сенки, сякаш буреносни облаци.

Походът към Ейдиндрил се бе оказал по-изнервящ и труден от очакванията.

Наблизо бяха застанали група Сестри на светлината, очевидно вглъбени в своите си магьоснически дела. Макар никоя от Сестрите все още да не бе разговаряла лично с Дженсън, всички я познаваха и не я изпускаха от очи. Част от тях бяха заминали с един кавалерийски отряд от Ордена, който трябваше да се плъзне като тъмен поток през полета и пътища, край хълмове, къщи и плевни, все напред и напред, за да достигне до покрайнините на Ейдиндрил. Огромният град се простираше в нозете им притихнал и ням.

Предишната нощ Себастиан спа неспокойно. Дженсън го знаеше, понеже самата тя не можа да мигне, развълнувана от очакването за предстоящата битка. Мисълта, че най-после наближава моментът, в който ще има възможност да използва ножа си, не и даваше мира.

Зад Сестрите бяха подредени в готовност над четиридесет хиляди елитни конници от Императорския орден, някои стискаха в ръце боздугани и мечове. На лявата ноздра на всеки от тях имаше халка. Повечето бяха брадясали, с дълги, сплъстени черни коси с вплетени в тях амулети. Имаше обаче и войници с бръснати глави, очевидно в знак на преклонение пред император Джаганг. Бяха като натисната пружина, която всеки миг можеше да се изстреля напред, за да помете сгушения в ниското град.

С изключение на Дженсън и Себастиан, всички останали — редови войници, доверени офицери, Сестри на светлината — имаха нещо общо помежду си: знаеха как изглежда Майката Изповедник. Доколкото Дженсън можа да разбере, Майката Изповедник е предвождала бойни отряди в лагера на Ордена и е участвала в битки, където е била изложена на погледите на безчет войници и на повечето Сестри на светлината. Всички, избрани да участват в похода срещу Ейдиндрил, трябваше да знаят как изглежда Майката Изповедник.

Джаганг не искаше да им се изплъзне, скрита сред тълпи от хора, или да избяга под прикритието на обикновена перачка.

Но доколкото имаха информация, това едва ли щеше да се случи.

Вкочанена не само от студа, но и от жаждата за кръв, блестяща в очите на войниците, Дженсън се вкопчи здраво в седлото си, за да прикрие треперенето на ръцете си.

Дженсън.

За стотен път тази сутрин потърси дръжката на ножа на кръста си. Успокоена, че е на мястото си, го пусна обратно в ножницата и той потъна вътре с характерното металическо прещракване. Тя бе тук, в редиците на армията, понеже трябваше да изиграе своята роля в битката.

Предай се.

Замисли се каква ирония се крие във факта, че разчита на ножа, който Господарят Рал е дал на Д’Харанския войник, за да я убие. Сега същият този нож, собственото му оръжие, щеше да бъде използвано срещу него.

Най-сетне Дженсън бе преследвачът, а не преследваният. Всеки път, щом усетеше, че губи кураж, извикваше в главата си образа на майка си, на Алтея и Фридрих, на сестрата на Алтея — Латея, дори образа на брата, с когото никога нямаше да може да се запознае — лечителя от Рауг’Мос — Дрефан. Господарите Рал бяха унищожили толкова много животи. Отначало баща и, Мрачният Рал, а сега и брат и — Ричард.

Предай волята си, Дженсън. Предай плътта си.

— Остави ме на мира! — изкрещя тя, раздразнена, че гласът продължава да я тормози и и повтаря тези думи отново и отново, когато в главата и има далеч по-важни мисли.

Себастиан я изгледа свъсено.

— Моля?

Смутена, че този път го е изрекла гласно, Дженсън само поклати глава, за да му покаже, че няма нищо. Той потъна в собствените си мисли и отново впери поглед в града пред тях, изучавайки внушителното море от сгради, улици и улички. Само едно нещо липсваше в града и то държеше всички в напрежение.

С крайчеца на окото си Дженсън забеляза, че Сестрите започнаха да си шушукат. Само Сестра Пердита, онази с тъмносивата рокля и вързаната на хлабава опашка прошарена коса, не каза нищо. Когато погледите им се срещнаха, жената и се усмихна с онази своя разбираща, загадъчна усмивка, която сякаш проникваше до дълбините на Дженсъновата душа. Дженсън си помисли, че може би жената няма намерение лицето и да изразява точно това и я поздрави с кимане, дори успя да и се усмихне леко, преди да се обърне напред.

Заедно с всички други Дженсън гледаше Двореца, кацнал на високия хълм край града. Човек трудно можеше да не го гледа, белотата му бе ослепителна на фона на сивкавите планини. Високите фасадни прозорци се гушеха сред красиви мраморни колонади със златни капители. Блестящият централен купол бе опасан с наниз от прозорци, извисяващи се далеч над високите стени. Дженсън не можеше да разбере как е възможно такава красота да бъде сътворена от толкова коварен и зъл човек като Майката Изповедник.

Зловещият силует на Магьосническата кула, кацнала на хълма зад Двореца, сякаш повече и прилягаше. Дженсън забеляза, че ничий поглед не се задържа дълго върху страховитата Кула. Всеки бързаше да насочи вниманието към по-приятни за окото и сърцето гледки.

Кулата, облещена насреща им, бе по-голяма от всичко, което Дженсън би могла да си представи, може би отстъпваше единствено на Народния дворец в Д’Хара. Над външните крепостни стени, извисяващи се до главозамайващи висини, пребягваха накъсани сиви облаци. Самата Кула, скрита зад внушителните стени, представляваше сложна архитектурна комбинация от бойни кули с назъбени парапети, крепостни валове, стени, наблюдателници, подвижни мостове и свързващи покрити коридори. Ако не го бе видяла с очите си, Дженсън едва ли би повярвала, че е възможно от каменна сграда да струи толкова жива заплаха.

В тишината погледът и подири утеха в познатия образ на Себастиан, в топлите му очи, в щръкналата бяла коса. От него тя почерпи спокойствие, макар той да не я гледаше. Коя жена не би била щастлива да спечели любовта на мъж като него? Дженсън не искаше дори да си помисля какво би правила без него след смъртта на майка и.

Под леко разгърнатото наметало на Себастиан се виждаха част от оръжията му. Оглеждаше терена с премерено спокойствие. Де да можеше и Дженсън да е толкова спокойна. Внезапно я стресна мисълта, че скоро може да му се наложи да използва оръжията си, да се бори за живота си.

— Какво мислиш? — прошепна тя, накланяйки се към него. — Какво би могло да означава това?

Той и хвърли бърз, остър поглед и леко врътна глава. Не искаше да говори. Грубият му жест означаваше, че Дженсън трябва да мълчи. Тя, естествено, и сама го знаеше, беше го разбрала по мъртвешката тишина, надвиснала над десетките хиляди мъже зад тях, но не успя да се пребори с разкъсващото я неспокойство. Имаше нужда от една успокоителна думичка. Острата му реакция я сломи, накара я да се почувства нищожна.

Знаеше, че има да мисли за хиляди важни неща, но отговорът му и подейства като плесница, особено след изминалата нощ, когато той бе имал тъй отчаяна нужда от близостта и, бе я пожелал по-страстно от всякога. Тя го разбра. Не го отблъсна, макар да не се чувстваше удобно при мисълта, че не са сами, че часовите пред палатката им чуват всичко.

Разбира се, беше наясно, че не му е времето и мястото да я успокоява. Предстоеше им важна битка. Но все пак я заболя.

Свистящият в голите клони на величествените кленове вятър бе удавен в конски тропот. Всички погледи се насочиха към брадатите, дългокоси мъже с кожени наметала, веещи се като знамена зад гърбовете им, които приближаваха по десния път. Дженсън ги позна по пъстрия кон на водача им. Беше един от разузнавателните отряди, които императорът изпрати на оглед преди няколко часа. В далечината на запад се виждаше да приближава друг разузнавателен отряд, но конниците все още изглеждаха като мънички точици, спускащи се надолу по хълма.

Щом първият отряд спря рязко пред императора и съветниците му, Дженсън вдигна наметалото пред устата си, задавена от вдигнатата пушилка.

Здравенякът, който яздеше начело, завъртя пъстрия си кон.

Мазните кичури коса, обрамчващи лицето му, подскачаха като конска опашка.

— Нищо, Ваше сиятелство.

Джаганг бе в мрачно настроение и явно започваше да губи търпение. Намести се върху седлото.

— Нищо.

— Тъй вярно, Ваше сиятелство, нищо. На изток не се виждат никакви следи от армия, няма никой и в задната част на града, нито нагоре в планината. Нищо. Пътищата, пътеките — всичко е пусто. Няма хора, няма следи, няма конски фъшкии и коловози от каруци. Нищо. По всичко личи, че градът е изоставен преди доста време.

Мъжът продължи с подробен отчет на посетените места. През това време от запад се приближи другият отряд, от муцуните на конете им излизаше пяна, войниците изглеждаха нетърпеливи и развълнувани.

— Няма никой! — провикна се водачът им и дръпна юздите на коня си. Животното, превъзбудено от усилената езда, се завъртя пред императора и изпръхтя. — На запад не се виждат никакви следи от войници, Ваше сиятелство, изобщо от каквито и да било хора.

Дженсън хвърли гневен поглед към Двореца.

— Ами пътят към Кулата? Да не би да искате да ми кажете, че съгледвачите ни са били избити от призраците на напусналите града хора!

Мускулестият мъжага имаше наистина страховит вид, Дженсън си помисли, че никога не е виждала толкова всяващ респект и ужас войник. Горните му зъби липсваха, което го правеше да изглежда още по-свиреп. Хвърли предпазлив поглед към проснатия като бяла панделка път, водещ към Магьосническата кула. После се обърна към императора.

— По пътя към Кулата също не се виждат следи, Ваше сиятелство.

— Качихте ли се чак до горе, за да сте сигурни? — мрачният поглед на Джаганг не се откъсваше от мъжа.

Онзи преглътна, явно притеснен от гневния поглед на господаря си.

— Точно под върха има каменен мост, минаващ над бездънна пропаст. Стигнахме дотам, Ваше сиятелство, но пак не видяхме никой, никакви следи. Откъм Кулата не се виждаха никакви признаци на живот.

— Това нищо не означава — чу се разпален женски глас.

Дженсън и Себастиан се обърнаха едновременно, както и повечето от съветниците, офицерите и самият Джаганг. Беше Сестра Пердита. На лицето и не се виждаше обичайната и подигравателна усмивка.

— Това нищо не означава — повтори тя. — Уверявам ви, Ваше сиятелство, тази работа никак не ми харесва. Нещо не е наред.

— Нещо ли? Какво по-точно? — сопна се Джаганг.

Сестра Пердита се отдели от петдесетината Сестри на светлината и насочи коня си към императора, за да могат да говорят на четири очи.

— Случвало ли ви се е да влезете в гора и да не чувате ни какви звуци, въпреки че би трябвало, Ваше сиятелство? Гората внезапно да е притихнала?

На Дженсън и се беше случвало. Удиви я точното сравнение на Сестрата, сякаш описваше собствените и усещания — предвестник на нещо лошо, но без определена причина, нещо, което кара косъмчетата по тила и да настръхват. Все едно лежеше в гората и изведнъж всички насекоми и птици бяха притихнали.

Джаганг хвърли на Сестра Пердита унищожителен поглед.

— Винаги, когато влизам в гора или където и да било другаде, всичко утихва.

Сестрата не му възрази, просто продължи мисълта си.

— Ваше сиятелство, тези хора са наши врагове не от вчера. Ние, родените с дарбата, вече познаваме всичките им номера. Знаем кога използват дарбата си. Можем да разберем, ако са прибягнали до нея, за да заложат някаква клопка, па макар и сама по себе си клопката да не е изтъкана от магия. Сега обаче е различно. Нещо не е наред.

— Още не си ми казала какво — едва успяваше да потисне раздразнението си Джаганг, по тона му ясно се разбираше, че няма намерение да си губи времето в празни приказки.

Жената забеляза това и сведе глава.

— Щях да ви кажа, Ваше сиятелство, ако знаех. Мой дълг е да ви информирам за всичко, което знам. В момента не усещаме да е използвана магия — със сигурност не е. Не долавяме клопки, които да са били поставени от дарбата.

Но това не ме успокоява особено. Нещо не е наред. Бих искала да ви предупредя, макар да признавам, че не мога да определя точната причина за притеснението ми. Можете сам да преровите съзнанието ми, за да се уверите, че казвам истината.

Дженсън нямаше никаква представа какво означава последното, но забеляза видимото облекчение на Джаганг. Махна с ръка към жената и се обърна към Двореца.

— Предполагам, че дългото чакане ни е поизнервило, Сестро. Както каза, познавате тактиките и номерата им, знаете как боравят с магията, така че, ако беше нещо истинско, щяхте да го разпознаете.

— Не съм убедена — продължи Сестра Пердита. Хвърли бърз, тревожен поглед към Магьосническата кула. — Ние знаем доста за магията, Ваше сиятелство. Но тази Кула е на хиляди години. Тъй като ние идваме от Стария свят, не можем да твърдим, че познаваме това място. Лично аз не знам почти нищо за различните видове магии, които по всяка вероятност се съхраняват в него. Убедена съм само в едно — че всяка магия, идваща от там, е извънмерно опасна. Именно такава е една от целите на Кулата — да съхранява подобни неща.

— Нали затова искам да я завладея. Тези опасни неща не бива да бъдат оставени в ръцете на врага, за да бъдат използвани срещу нас.

Сестра Пердита внимателно се почеса по челото.

— Кулата е строго охранявана. Не знам как. Охраната е създадена от магьосници, не от чародейки. Тук не е нужно да има часови и стражи. Но появи ли се неканен гост, защитните сили на Кулата моментално се задействат — така е с почти всички магически клопки. Някои от тези предохранителни мерки са само предупредителни, но други могат да бъдат смъртоносни. Дори мястото да е изоставено, защитните сили на Кулата могат да убият всеки, който се опита да се доближи до нея, камо ли да я завземе. Тази охрана не отслабва с времето. Тя е вечна. Няма значение дали е създадена преди месец или преди хилядолетия. Опитът ни да превземем място като това би могъл да ни сблъска лице в лице със смъртта, от която толкова усилено се опитваме да избягаме.

Джаганг кимна, заслушан в думите и.

— Въпреки това трябва да пробием охраната и да завземем Кулата.

Сестра Пердита хвърли поглед през рамо към мрачната Кула на хълма в далечината.

— Както не еднократно съм се опитвала да изтъквам, Ваше сиятелство, това, че притежаваме изключителни магически способности и висока степен на владеене на магията, не означава, че можем да пробием подобна охрана. Двете неща не са задължително свързани. Една мечка въпреки силата си не би могла да отвори заключена каса. При неща от подобен род не може да се борави със сила. Казвам ви, тази работа не ми харесва, нещо не е наред.

— Досега чух само, че те е страх. Сред родените с дарбата Сестрите са най-добре подготвени. Нали именно затова сте с мен. — Джаганг се надвеси към жената, търпението му явно се бе изчерпало. — Очаквам от Сестрите да се справят с всяка заплаха, чийто произход е магически. Има ли нещо неясно?

Онази пребледня.

— Не, Ваше сиятелство. — След като се поклони от седлото си, тя обърна коня си и се върна при Сестрите.

— Сестро Пердита — подвикна след нея Джаганг. Изчака я да се обърне. — Както вече ти казах, трябва на всяка цена да завземем Магьосническата кула. Не ме интересува колко Сестри ще работят по въпроса. Искам резултат.

Докато тя се насочваше към Сестрите, Джаганг и всички останали забелязаха самотен ездач, галопиращ към тях откъм града. Изражението на лицето му накара всички да посегнат към оръжията си. Всички зачакаха напрегнато, докато конникът спре пред императора. Очите му блестяха от вълнение, но успя да овладее гласа си.

— В града няма никой, Ваше сиятелство. Абсолютно никой. Но мирише на коне.

По лицата на офицерите Дженсън разбра, че в думите на глашатая са открили потвърждение на подозренията си, че градът въпреки всичко не е изоставен. С напредването на зимата Орденът бе притиснал вражеската армия до стената, принуждавайки всички — военни и цивилни — да се залостят в града. Никой не можеше да повярва, че е възможно такъв огромен град да бъде евакуиран посред зима, без никой да забележи. Не се намери смелчага, който да изрази на глас мислите си пред императора.

— Коне ли? — Джаганг свъси чело. — Може да е било стара конюшня.

— Не, Ваше сиятелство! Не ги видях, не ги чух, но ги подуших. Не беше миризма на конюшня, а на коне. Долу има коне!

— Значи и врагът е там, точно както предполагахме — обърна се един от офицерите към Джаганг. — Крие се, но е там.

Джаганг не каза нищо, в очакване конникът да продължи.

— Има и още нещо, Ваше сиятелство. Обикалях града и не успях никъде да видя коне, затова реших да се върна за още хора, за да ми помогнат в търсенето на тези страхливци. На връщане мярнах човек на прозореца на Двореца.

Джаганг вдигна рязко поглед към мъжа.

— Моля?

Войникът посочи.

— В белия Дворец, Ваше сиятелство. Както излизах от един завой на стената, точно пред Двореца, видях някой на втория етаж да се дърпа от прозореца.

Джаганг дръпна рязко юздите на жребеца си, за да укроти нетърпението му.

— Сигурен ли си?

Мъжът закима енергично.

— Да, Ваше сиятелство. Прозорците там са високи. Кълна се в живота си, че когато се появих от завоя, онзи ме забеляза и побърза да се дръпне от прозореца.

Императорът отправи взор към пътя, от двете страни, на който се виеше шпалир от кленове, и продължи нататък към Двореца, обмисляйки ситуацията.

— Мъж или жена? — попита Себастиан.

Конникът изтри потта от челото си и си пое дълбоко дъх.

— Зърнах го само за миг, но ми се стори, че е жена.

Джаганг впи мрачните си очи в развълнувания войник.

— Тя ли беше?

Кленовите клони се полюшваха на вятъра с тихо тропотене. Джаганг изпиваше с очи войника.

— Не мога да бъда сто процента сигурен, Ваше сиятелство. Може да е било отражение от стъклото на прозореца, но ми се стори, че фигурата край прозореца е с дълга бяла рокля.

Роклята на Майката Изповедник. Дженсън си помисли, че е абсурдно да сметнат това съвпадение за отражение от стъклото на прозореца — отражение, което би накарало случайния наблюдател да си помисли, че е видял бялата рокля на Майката Изповедник.

Да, но не и се виждаше логично. Защо Майката Изповедник ще стои сама в Двореца си? Да се биеш до последен дъх е едно. Но да влезеш в бой сам — съвсем друго. Дали е възможно съгледвачът да е прав, да си имат работа със страхливци, спотаили се в миши дупки?

Себастиан скришом потупа с пръст бедрото си.

— Какво ли са намислили?

Джаганг извади меча си.

— Май ще трябва да разберем. — Извърна глава към Дженсън. — Гледай ножът да ти е под ръка, малката. Може днес да се окаже денят, който чакаш цял живот.

— Но как е възможно, Ваше сиятелство.

Императорът се изправи на стремената и се извърна широко ухилен към кавалерията си. Размаха меча си във въздуха.

Пружината бе освободена.

Четиридесет хиляди мъже се впуснаха в бясна атака, четиридесет хиляди гърла нададоха оглушителен рев. Дженсън ахна и се вкопчи в юздата на Рижка, която се понесе в галоп начело на кавалерията, препускаща към Двореца.

ЧЕТИРИДЕСЕТ И СЕДМА ГЛАВА

ОСТАНАЛА БЕЗ ДЪХ, Дженсън се наведе напред над Рижка, за да и отпусне колкото се може повече юзда в буйния галоп към ширналия се в ниското Ейдиндрил. Ревът на четиридесет хиляди мъже, надаващи бойни викове на фона на тътена от копита, бе страховит и наред с това оглушителен.

В цялата олелия, в спиращото дъха безумно препускане имаше и нещо опияняващо. Не че не разбираше мащабността и ужаса на случващото се, част от нея не можеше да устои да не бъде погълната от мощната вълна и превърната в капка от нея.

Задминаваха я жадни за кръв свирепи мъжаги с пламнали погледи. Въздухът сякаш оживя, блеснал в море от лъщящи мечове и високо издигнати боздугани, наострените върхове на копията и пиките пронизваха притихналия сутрешен въздух. Проблясващите гледки, вълните от звуци, развихрените страсти — всичко това изпълваше Дженсън с желание да извади ножа си, но не го направи. Знаеше, че и този момент ще настъпи.

Себастиан яздеше край нея, за да я пази и да не допусне да я изгуби сред хаотичната, целеустремена сган. Гласът също не я изоставяше, не замлъкваше въпреки неистовите и усилия да не го чува, въпреки мислените и молби да я остави на мира. Трябваше да се съсредоточи върху онова, което и предстои, върху онова, което скоро трябваше да се случи. Не можеше да си позволи да се разсейва. Не и сега.

Докато гласът я викаше по име, настояваше да предаде волята и плътта си, изричаше в главата и загадъчните, но странно изкусителни думи, околният тътен даде на Дженсън уникалната възможност най-после да изкрещи с всичка сила, без никой да и обърне внимание: „Остави ме! Остави ме на мира!“ Подейства и безкрайно пречистващо да може да прогони гласа категорично, без да се налага да се сдържа.

Сякаш за секунда се изсипаха в града, прекатурваха огради, заобикаляха колове и прелитаха покрай сгради с шеметна бързина. След голото поле, внезапното потъване сред лабиринт от предмети и постройки и напомни за езда в гъста гора.

Не си бе представяла точно така атаката. Въображението и бе чертало строен поход сред полето. Вместо това бяха предприели диво препускане през огромния град — по широки градски артерии с великолепни сгради; с резки завои към мрачни улички, сгушени между високи каменни стени, над които се синее тясна ивица небе; с втурване в лабиринти от пазарни улички, виещи се между нахвърляни хаотично древни къщурки без прозорци. Темпото не се забавяше нито за миг, нямаше време за мислене и за вземане на решения. Всичко се сля в един безкраен, безразсъден, неумолим щурм.

Картината изглеждаше още по-призрачна заради пълното отсъствие на живи същества. Тук би трябвало да има тълпи от пищящи хора, разпръсващи се на всички страни в панически бяг. Дженсън си представяше сцени от градовете, в които бе ходила: улични търговци, бутащи колички, натоварени с какво ли не — от риба до фини платове; магазинери, подреждащи пред бакалничките си щандове, отрупани с хляб, сирене, месо, вино; занаятчии, хвалещи стоката си — обувки, дрехи, перуки и кожени изделия; преливащи от изобилие витрини.

Сега всичките тези витрини бяха странно празни — някои със спуснати кепенци, други просто заключени, сякаш собственикът е отскочил за малко до някъде и ще се появи всеки миг. Улиците, пейките и парковете бяха неми свидетели на яростната кавалерийска атака.

Беше страховито да препускаш с пълна сила сред лабиринта от улици, да заобикаляш сгради и други препятствия, да прелиташ през мрачни алеи и криви калдъръмени улички, да се изкачваш и да слизаш. Беше като убийствено и неудържимо надбягване с шейни по заледен горист хълм — и не по-малко опасно. Случваше се войниците да препускат напред по пет-шест конници в редица и улицата изведнъж да се стесни, изведнъж пред тях да изскочи остър ръб на къща или висок зид. И резултатът да е гибелен за не един ездач. Покрай устремените конници прелитаха с главозамайваща бързина сгради, цветове, огради, стълбове и кръстовища.

Без съпротивата на вражеските сили устремната атака се струваше на Дженсън напълно неконтролируема, но тя знаеше, че това са елитни кавалерийски части, специалисти в буйните и необуздани щурмове. Освен това император Джаганг, яхнал гордо изправен великолепния си жребец, изглеждаше мъртвешки спокоен и уверен.

Конете свърнаха рязко през огромна порта и копитата им изведнъж започнаха да сипят дъжд от трева и пръст. Навлизаха в огромните ливади на Двореца на Изповедниците. Въздухът трепереше от яростните бойни викове на хиляди гърла, конете разсичаха безмилостно живописния мизансцен, свирепите и кръвожадни нашественици оскверняваха привидно спокойната и безоблачна красота на двора. Дженсън не откъсваше очи от Себастиан, двамата яздеха плътно зад императора и най-близкото му обкръжение от няколко офицери, между разветите знамена на ревящите с пълно гърло конници, през широката централна алея с две плътни редици огромни напъпили кленове от двете страни.

Въпреки всичко, което бе научила и което знаеше, въпреки всичко, което и бе тъй близко на сърцето, Дженсън не можеше да си обясни защо изпитва силното чувство, че е неволен участник в скверно опорочаване.

В следващия миг това тягостно чувство отлетя, вниманието и привлече нещо, което видя далеч пред себе си. Намираше се точно пред широкото мраморно стълбище, водещо към централния вход на Двореца на Изповедниците. Приличаше на самотен пилон, на чийто връх е закачен продълговат червен флаг, плющящ на вятъра. Сякаш им махаше, за да привлече вниманието им и най-накрая да ги упъти във вярната посока. Император Джаганг поведе войниците си право натам — към пилона с побеснелия на вятъра червен флаг.

Докато препускаха през ливадите, Дженсън се съсредоточи върху топлината на послушните и мощни мускули на Рижка, които танцуваха под тялото и, потърси опора в познатите движения на кобилата. Не можеше да не гледа към извисяващите се далеч в небесата бели мраморни колони. Входът бе наистина величествен и внушителен, но наред с това елегантен и гостоприемен. Най-после настъпи часът, в който Императорският орден ще завладее мястото, където злото вилнееше неконтролируемо от незапомнени времена.

Император Джаганг вдигна меча си, давайки знак на конниците да спрат. Ентусиазираните, мощни, оглушителни бойни викове замряха в мига, в който десетките хиляди конници дръпнаха юздите на конете си и се заковаха на място като един. Дженсън остана изумена, че при толкова много войници с извадени оръжия всичко приключи за секунди, при това без нито един пострадал.

Тя потупа потния врат на кобилата си, след което скочи от седлото. Приземи се сред море от мъже, повечето офицери и съветници, но наред с тях и редови войници, излезли напред и готови да защитават своя император с живота си. Никога не се бе озовавала толкова близо до редови войници. Видяха и се огромни и страшни, в очите им блестеше неприкрита заплаха. До един изглеждаха нетърпеливи да влязат в схватка с врага. Представляваха кирлива сган, воняща по-ужасно дори от конете. Поради някаква причина именно задушаващата смрад на пот и нечистоплътност я плашеше най-много.

Себастиан протегна ръка и я придърпа към себе си.

— Добре ли си?

Дженсън кимна и се надигна, за да погледне към императора и да разбере какво го е накарало да спре. Себастиан също бе любопитен и като я придърпа пред себе си, я поведе към щита от едри офицери около Джаганг. Видели, че е той, те се отдръпнаха встрани.

Дженсън и Себастиан забелязаха императора да стои с гръб към тях на няколко крачки разстояние и спряха. Раменете му бяха отпуснати, мечът висеше вяло от ръката му. Като че ли никой от хората му не смееше да се приближи до него.

Двамата изтичаха да видят какво става. Той стоеше като вцепенен пред копието, забодено с тъпия край в земята. Мастилено черните му очи гледаха втренчено, все едно е видял призрак. Под удължения, остър като бръснач връх на копието бе вързана червена ивица плат, чието плющене се чуваше отчетливо в мъртвешката тишина.

На копието имаше забучена човешка глава.

Дженсън трепна пред ужасяващата гледка. Измъчената глава, отрязана прилежно точно от средата на шията, изглеждаше почти като жива. Тъмните очи под надвисналите вежди гледаха втренчено, без да мигат. Над челото бе нахлузен черен изпомачкан каскет. В него имаше нещо, което отговаряше съвсем точно на суровото изражение на човека. Над ушите му стърчаха кичури къдрава коса, развявани от вятъра. Сякаш тънките устни във всеки един момент щяха да им се усмихнат от света на мъртвите. Лицето изглеждаше така, сякаш приживе притежателят му е бил по-мрачен от самата смърт.

При вида на император Джаганг, застанал вцепенен пред набучената на кол глава и вперил в нея мрачен поглед, при вида на притихналото множество, над което муха да бръмне, щеше да се чуе, сърцето на Дженсън препусна по-бързо, отколкото преди малко, докато се носеха насам в безразсъден галоп.

Тя скришом погледна Себастиан. Той също стоеше вцепенен. Пръстите и се впиха в рамото му с дълбоко съчувствие. В огромните му очи блестяха сълзи. След малко той се наведе към нея и прошепна задавен:

— Брат Нарев.

Тези две едва прошепнати думи я зашлевиха като плесница. Пред тях бе един велик човек, духовният водач на целия Стар свят, приятелят и най-близкият личен съветник на императора. Човекът, за когото Себастиан беше убеден, че стои по-близо до Създателя от който и да е друг човек, роден някога на земята и към чиито религиозни наставления Себастиан се придържаше безусловно. Този човек беше мъртъв, главата му стърчеше забучена на кол.

Императорът протегна ръка и измъкна малко парче хартия, втъкнато отстрани на каскета на Брат Нарев. Докато Дженсън наблюдаваше как дебелите пръсти на Джаганг отгръщат внимателно сгънатата бележка, си спомни как самата тя с трепет бе взела между пръстите си хартийката, намерена в джоба на мъртвия Д’Харански войник в онзи паметен ден, когато се запозна със Себастиан. Денят преди хората на Господаря Рал най-после да стигнат до нея и да убият майка и.

Император Джаганг вдигна бележката пред лицето си и я прочете. Остана загледан в нея ужасяващо дълго. Най-сетне ръката му се отпусна. В гърдите му се надигна неудържим, бесен гняв, очите му се вдигнаха за пореден път към главата на Брат Нарев. Потискайки чувствата, бушуващи в нараненото му сърце, той прочете на глас съдържанието и достатъчно силно, че да го чуят хората от близкото му обкръжение.

— Поздрави от Ричард Рал.

Режещият вятър простена между близките дървета. Никой не продумваше дума, всички стояха в очакване на заповедите на император Джаганг.

Отвратителна миризма накара Дженсън да сбърчи нос. Вдигна очи към главата, която само допреди миг бе стояла на кола като жива. Сега започваше да се разлага пред очите и. Плътта се нагъна. Долните клепачи увиснаха, разкривайки червената си вътрешност. Челюстта се отпусна. Тънката ивица на устата се отвори, сякаш от гърлото всеки миг щеше да се изтръгне вик.

Дженсън, заедно с всички останали, включително императорът, направиха крачка назад, щом плътта започна да се разкъсва, образувайки отвратителни дупки, в дъното, на които се видяха гноясващи тъкани. Езикът набъбна, челюстта увисна още повече. Очните ябълки се спаружиха и се наклониха извън орбитите. По земята закапаха парчета разложена плът.

Процес, който би трябвало да отнеме месеци, се извърши пред очите им за секунди, под измачкания каскет остана да се хили оголен череп.

— Около него имаше магическа мрежа, Ваше сиятелство — обади се Сестра Пердита, сякаш отговаряше на незададен въпрос. Дженсън не я бе чула да приближава. — Заклинанието е трябвало да държи главата в това състояние, докато извадите бележката. С това сте задействали разлагащата сила на магията. След това останките са подложени на разложение, каквото биха претърпели при нормални обстоятелства до сегашния момент.

Императорът я гледаше студено и мрачно. Дженсън не можеше да бъде сигурна какво точно му се върти в главата, но виждаше бушуващата ярост, набираща сила в кошмарните му очи.

— Това е изключително сложна и мощна магия, предпазваща главата до появяването на желания от тях човек, който да издърпа бележката — продължи Сестра Пердита тихо. — Както изглежда, заклинанието е било насочено към вас, Ваше сиятелство.

За един дълъг, ужасяващо дълъг миг Дженсън си помисли, че Джаганг ще завърти меча в ръката си и без да каже нито дума, ще обезглави жената.

Изведнъж един от офицерите нададе тревожен вик, сочейки към Двореца на Изповедниците:

— Вижте! Тя е!

— Скъпи Създателю — пророни Себастиан, който вдигна глава почти веднага и успя да зърне силуета край прозореца.

Надигна се глъчка, всички крещяха, че са я видели. Дженсън застана на пръсти, за да погледне между едрите тела на блъскащите се войници и офицери, покрай отраженията в стъклата. Стори и се, че мярна нещо в сумрака зад прозорците. Вдигна ръка над очите си, за да вижда по-добре. Мъжете около нея зашепнаха трескаво.

— Ето там! — чу се глас от другата страна на Джаганг. — Вижте! Господарят Рал! Ето го! Господарят Рал!

Тези думи смразиха кръвта в жилите и. Звучаха нереално. Започна да си ги повтаря наум отново и отново, бяха толкова шокиращи, че изпитваше нужда да ги чува хиляди пъти, за да е сигурна в онова, което си мисли, че чува.

— Ето там! — обади се трети. — Тръгват нататък! Двамата са!

— Виждам ги — изръмжа Джаганг, проследявайки силуетите с черния си поглед. — Бих познал тази кучка и в най-отдалеченото кътче на отвъдния свят. Ето го там — Господарят Рал е с нея!

Дженсън успя да мерне две прелитащи сенки зад прозорците.

Джаганг раздра въздуха с меча си и даде заповед на хората си.

— Обградете Двореца, за да не могат да избягат! — Обърна се към офицерите си: — Щурмоваците тръгват с мен! Също и дузина Сестри! Сестра Пердита — оставаш с другите Сестри тук навън. Не искам пиле да прехвръкне покрай вас.

Погледът му потърси Себастиан и Дженсън. Когато ги забеляза сред обкръжението си, пламналият му поглед се спря върху Дженсън.

— Ако искаш да се възползваш от шанса си, момиче, тръгвай с мен!

Докато двамата със Себастиан хукваха след император Джаганг, тя осъзна, че държи ножа в стиснатия си юмрук.

ЧЕТИРИДЕСЕТ И ОСМА ГЛАВА

СЛЕДВАЙКИ ДЖАГАНГ ПО ПЕТИТЕ в сенките на извисяващите се до небесата мраморни колони, Дженсън хукна нагоре по широкото бяло стълбище. През цялото време усещаше на кръста си приятелската ръка на Себастиан. На лицата на придружаващите ги мъже беше изписана мрачна решителност.

Щурмоваците, опаковани в кожа, ризници и тежки наметала, извадиха къси мечове, огромни боздугани и секири с една ръка, докато в другата стискаха кръгли железни щитове, от чиято външна страна имаше шипове, превръщащи ги не само в средства за защита, но и за нападение. Целите тела на бойците бяха опасани в ремъци, също обковани с остри шипове. Така ръкопашният бой ставаше изключително опасен и болезнен за противника. Дженсън не можеше да си представи, че някой ще посмее да нападне толкова тежко въоръжени и страховити на вид мъже.

Здравеняците летяха нагоре по стълбата с нечовешки ревове, пометоха огромната порта, сякаш беше скована от кибритени клечки, изобщо не си направиха труда да проверят Дали не е отключена. Докато претичваше през прага, Дженсън заслони лицето си с длан, за да се предпази от дъжда стърготини и трески.

Тропотът на ботуши закънтя оглушително през огромното фоайе. Високи прозорци от бледосиньо стъкло между полирани бели мраморни колони хвърляха по плочите под краката на войниците блестящи искри. Мъжете се вкопчиха с гигантските си ръце в полираните перила и се втурнаха по стълбите към горните етажи, където бяха мярнали Майката Изповедник и Господаря Рал. Звукът на ботуши по камъка отекваше из пищното стълбище.

Дженсън не можеше да потисне вълнението си при мисълта, че може би това ще е денят на развръзката. Беше само на един нож разстояние от свободата си. Сега всичко зависи от нея. Само тя може да се справи. Тя е непобедима.

Фактът, че ще и се наложи да убие човек, не и се струваше толкова важен. Докато изкачваше тичешком стълбите, си мислеше само за ужаса, който Господарят Рал бе вкарал в нейния живот, в живота на близките и. Изпълнена със справедлив гняв, тя имаше намерение да сложи край на всичко това веднъж и завинаги.

Себастиан, който тичаше редом с нея, беше извадил меча си. Пред тях се носеха десетина здравеняци, предвождани лично от император Джаганг. Следваха ги стотици мрачни физиономии, до един решени да стъпчат врага категорично и безмилостно. Между Дженсън и щурмоваците тичаха Сестрите на светлината — невъоръжени, те разчитаха само на своята дарба.

На горната площадка с хлъзгава дъбова настилка всички спряха. Императорът се огледа в двете посоки. Една от задъханите Сестри разбута групата мъже.

— Ваше сиятелство! Тук нещо не е наред!

Единственият му ответ беше изпитателен мрачен поглед, търсещ жертвата си.

— Ваше сиятелство — продължи Сестрата, този път по-спокойно, — защо две тъй високопоставени особи — хора от изключително значение за каузата, в която вярват — ще останат сами в Двореца? Съвсем сами, дори без стражи на вратата! Нещо не е наред. Не биха останали тук съвсем сами.

Колкото и да гореше от желание да забие ножа си в Господаря Рал, Дженсън трябваше да се съгласи. Наистина нещо не се връзваше.

— Кой казва, че са сами? — попита Джаганг. — Да усещаш някаква магия?

Естествено, беше прав. Можеше да нахълтат през вратата и да бъдат посрещнати от хиляди насочени към тях мечове. Но това не беше много вероятно. По-скоро би било логично мястото да се охранява с някакъв вид магия.

— Не, не усещам магия — отвърна Сестрата. — Но това не означава, че не може да бъде използвана във всеки един момент. Ваше сиятелство, излагате се на необмислен риск. Опасно е да се втурвате след тях, при положение, че всичко тук е толкова нереално и объркано.

Тя не си позволи да използва думата „глупаво“. Джаганг явно не обърна особено внимание на думите и, вместо това свика хората си и изпрати по една дузина в двете разклонения на коридора. Само с едно щракване на пръстите му след всяка от двете групи войници хукна и по една Сестра.

— Разсъждаваш като офицер от зелената армия — обърна се Джаганг към Сестрата. — Майката Изповедник е далеч по-хитра и десет пъти по-коварна, отколкото я мислиш. Не е толкова глупава, че да опростява дотам нещата. Лично си била свидетелка на някои от номерата и. Този път не смятам да и се размине.

— В такъв случай защо двамата с Господаря Рал са сами тук? — намеси се Дженсън, забелязала, че Сестрата няма смелост да продължи разговора. — Защо се излагат на такава опасност?

— Какво по-добро скривалище от един пуст град? — попита Джаганг. — От един пуст дворец? Ако имаше стража, това би ни подсказало, че двамата са вътре.

— Но защо изобщо ще се крият, при това точно тук?

— Защото знаят, че каузата им е застрашена. Те са страхливци и искат да спасят кожите си. Когато хората са отчаяни и изпаднат в паника, често търсят спасение в дома си, крият се в места, които познават добре. — Джаганг отпусна длан на колана си и огледа внимателно околните коридори. — Това е нейният дом. В края на краищата те мислят само и единствено за собствената си кожа, а не за народа си.

Дженсън не можеше да се въздържи да не попита, макар Себастиан да я дърпаше назад, за да и покаже, че е време да млъкне. Тя вдигна ръка към огромните прозорци.

— Тогава защо позволяват да ги видим? Ако искат да се скрият, както предполагате, тогава защо застават до прозорците?

— Те са чудовища! — Кошмарните му очи фиксираха нейните. — Искали са да видят как приемам останките на Брат Нарев. Да са там, когато открия чудовищното им и гнусно убийство на един велик човек. Просто не са могли да се стърпят да изпитат подобно извратено удоволствие!

— Но…

— Напред! — заповяда той на хората си.

Докато императорът се отправяше надолу по коридора, Дженсън сграбчи Себастиан за ръката и го дръпна назад отчаяно.

— Наистина ли мислиш, че са те? Ти си стратег, отговори ми честно — наистина ли не виждаш в цялата тази работа нещо гнило?

Той проследи с поглед императора и свитата му, после я изгледа с пламнал поглед.

— Дженсън, нали искаше Господаря Рал. Това може да е единственият ти шанс.

— Но не разбирам защо.

— Не ми противоречи! Коя си ти, че да се мислиш за най-умна от всички!

— Себастиан.

— Не знам всички отговори! Нали затова сме тук!

Дженсън преглътна с мъка буцата в гърлото си.

— Просто се тревожа за теб, Себастиан, и за император Джаганг. Не искам и вашите глави да свършат на онзи кол.

— На бойното поле трябва да се действа, при това не само и единствено по предварително начертан план, а да се използва всяка възможност. Така е на война — тук хората понякога правят глупави и понякога дори налудничави неща. Може би тя и Господарят Рал просто са направили нещо глупаво. Трябва да се възползваш от грешките на врага. На война често печели онзи, който се впуска в атака въпреки обстоятелствата и използва всяка удала му се възможност. Не винаги има време да се премислят и обсъждат нещата.

Дженсън само го гледаше в очите. Коя е тя, та да съветва един императорски стратег как да води война!

— Исках само…

Той я сграбчи за дрехата и я придърпа към себе си. Пламналото му лице щеше да се пръсне от гняв.

— Наистина ли възнамеряваш да изпуснеш единствения си шанс да отмъстиш за убийството на майка си? Как би се почувствала, ако Ричард Рал наистина е достатъчно откачен, че да се скрие точно тук? Или пък ако е намислил нещо, кое то не сме предвидили? А ти си стоиш и си разсъждаваш!

Дженсън остана втрещена. Ами ако е прав? Ако наистина е прав?

— Ето ги! — чу се глас от дъното на коридора. Гласът на Джаганг. Дженсън го забеляза сред група войници, миг преди да завият зад ъгъла. — Хванете ги! Настигнете ги!

Себастиан я стисна за ръката, завъртя я и я блъсна напред по коридора. Дженсън успя да се задържи на крака и хукна презглава. Срамуваше се, задето си позволи да спори с хора, които познаваха войната във всичките и тънкости. За разлика от нея. Наистина, за коя се мисли тя? Та тя е никой. Двама велики мъже и бяха предоставили уникален шанс, а тя не правеше нищо, за да го реализира. Почувства се като глупачка.

Докато тичаха покрай прозорците — същите прозорци, до които само преди миг бяха стояли Майката Изповедник и Господарят Рал, — тя мярна нещо с периферното си зрение. Отвън се чу мощен гърлен рев. Дженсън се закова на място и протегна ръце, за да хване Себастиан.

— Виж!

Той хвърли нетърпелив поглед към войниците, които вече изчезваха зад ъгъла, но все пак се приближи до нея и погледна в посоката, в която бе вдигната треперещата и ръка.

Десетките хиляди кавалеристи пред Двореца се бяха разгърнали в боен ред, който се простираше далеч надолу към полите на хълма. Сякаш предстоеше нечувана битка. Всички размахваха заплашително мечове, боздугани и пики, препускаха като един и надаваха смразяващи кръвта бойни викове.

Дженсън наблюдаваше цялата картина като онемяла, не се виждаше никакъв враг. А мъжете атакуваха яростно с извадени оръжия. Предположи, че може би са видели вражеските части отвъд стените на Двореца, където тя нямаше видимост.

В следващия миг цялата огнева линия от бойци се сблъска със стена от Д’Харански войници — която не беше там.

Дженсън не можеше да повярва на очите си. Съзнанието и се опитваше да подреди нещата, но ужасяващата гледка отвън оставаше без обяснение. Ако не бе последвал този внезапен сблъсък, довел до хиляди ранени сред техните воини, тя не би повярвала на очите си. Бойното поле се покри със съсечени тела на коне и хора. Част от животните заотстъпваха, други се сриваха на земята с изпотрошени нозе. Във въздуха се завихриха човешки глави и крайници, сякаш отсечени с мощните удари на невидими мечове. Всичко потъна в кръв. Войниците бяха отблъснати от разкъсващи телата им удари. Тъмносивата и кирлива кавалерия на Императорския орден изведнъж се обагри в червено. Клането бе тъй ужасяващо, че зелената трева също стана червена, целият хълм почервеня.

Там, където допреди броени мигове се чуваха бойни викове, избухнаха писъци на ужас и болка. Осакатени, разпарчетосани, смъртно ранени, войниците започнаха отстъпление в отчаян опит да се спасят. Но спасение нямаше. Отвсякъде дебнеше хаос и смърт.

Ужасена, Дженсън се вгледа в неразбиращото лице на Себастиан. Преди някой от двамата да е успял да каже нещо, сградата се разтресе, сякаш ударена от гръм. Почти веднага след това коридорите се изпълниха с гъст пушек и пламъци. Себастиан я сграбчи за ръката и двамата се хвърлиха в един страничен коридор срещу прозорците.

Край тях всичко забоботи, разлетяха се трески, столове, горящи завеси. Върху стените заваля дъжд от стъкло и метал.

Веднага щом пушекът и пламъците утихнаха, Дженсън и Себастиан, и двамата извадили оръжията си, хукнаха в посоката, в която се бе изгубил императорът.

Тя забрави всичките си въпроси и възражения — те вече не бяха важни. Важното беше само, че Ричард Рал е тук. Дженсън трябваше да го спре. Най-сетне удари нейният час. Гласът също я насърчаваше да върви напред. Този път тя не се опита да го заглуши. Този път го остави да разгаря огъня на бушуващата и жажда за мъст. Този път му позволи да я зареди с неутолима страст да убива.

Тичаха по коридора покрай множество високи врати, покрай прозорци, под всеки от които бяха подредени ниски пейки за сядане. Стените бяха облицовани с ламперия в слонова кост, към която бе добавен един нюанс розово. Щом свиха зад ъгъла в дъното на коридора, Дженсън изобщо не забеляза красивите сребърни рефлекторни лампи. Единственото, което видяха очите и, бяха кървавите отпечатъци от длани по стените, червените петна по лакирания дъбов под, нахвърляните безразборно бездиханни тела.

В коридора се валяха най-малко петдесет от здравеняците на щурмовия отряд, до един обгорели, мнозина разкъсани от разхвърчалите се парчета стъкло и трески. Много от лицата бяха грозно обезобразени. През кървавите ризници и кожи стърчаха натрошени ребра. Наред с нахвърляните безразборно оръжия на пода се валяха вътрешности и кървави черва. Сякаш някой бе изсипал огромен кош окървавени мъртви змиорки.

Сред труповете имаше и тяло на жена — една от Сестрите. Беше разкъсана почти на две, подобно на мнозина от мъжете, разсеченото и лице бе застинало в гримаса на неописуема изненада.

Миризмата на кръв беше остра и задушлива, Дженсън едва си поемаше дъх. Следваше плътно Себастиан, който прескачаше между труповете, като внимаваше да не се подхлъзне на разпилените вътрешности. Ужасът на видяното беше толкова разтърсващ, че съзнанието и отказа да го приеме. Поне не на емоционално ниво. Тя вървеше напред като в сън, почти сляпа за случилото се около нея.

Оттатък коридора с труповете тръгваше тънка кървава следа, извеждаща към лабиринт от грандиозни зали. До ушите им достигнаха вибриращи под високите куполи крясъци. Дженсън с облекчение разпозна сред тях гласа на императора. Звучаха като хрътки, надушили лисица и втурнали се с лай подире и.

— Насам! — чуха глас някъде отстрани. — Тръгнаха насам! Себастиан спря да погледне войника, който ръкомахаше като обезумял, и дръпна Дженсън в неописуема по своята красота и великолепие гигантска зала. В дъното се виждаше портал, водещ към друга зала. Подът бе застлан с фин килим на златни и червеникави ромбоиди, прозорците бяха затъмнени от пищни зелени завеси. Тук-там из помещението се виждаха канапета, каквито Дженсън не бе виждала през живота си, маси и столове с изящно изваяни крака. Всичко бе красиво и елегантно, но не натрапчиво и официално, сякаш в този зала хората се събираха да разговарят и общуват в ежедневието си. Дженсън последва Себастиан, който вече тичаше към войника пред вратата в другия край на стаята. — Тя е! Побързайте! Тя е! Видях я с очите си! Едрият мъжага, все още запъхтян, стиснал меча си в ръка, отново надникна през вратата. Тъкмо преди да стигнат до него, докато той се бе надвесил към коридора, Дженсън чу тежко тупване. Войникът изпусна меча си и присви гърдите си с ръце, очите му се разшириха, устата му увисна. Строполи се мъртъв в краката им, без следа от нараняване.

Преди Себастиан да е успял да хукне към коридора, Дженсън го дръпна до стената. Не и се щеше той да се сблъска с невидимата заплаха, покосила войника.

Почти в същия миг до ушите и достигна странен съсък, идващ от посоката, от която бяха дошли. Тя повали Себастиан на пода и го закри с тялото си, притискайки го в ъгъла между пода и стената, сякаш той бе дете, нуждаещо се от закрила. Затвори очи и от гърлото и се изтръгна вик на ужас, докато зад гърба и прелиташе незнайната сила, разлюляла мощно цялата стая. Разхвърчаха се каменни отломки.

Когато всичко утихна и тя отвори очи, бе останал само пушек. Близката стена зееше надупчена, но като по чудо двамата със Себастиан бяха невредими. Това само потвърди подозренията и.

— Той беше! — Себастиан промуши ръка изпод нея и посочи. — Той беше!

Дженсън извърна глава, но не видя никого.

— Моля?

Себастиан посочи пак.

— Беше Господарят Рал. Видях го. Докато изхвърчаше през вратата, хвърли някаква магия като шепа искрящ пясък. Точно тогава ти ме повали на пода и пясъкът избухна. Главата ми не го побира как оцеляхме в този ад.

— Сигурно не ни е уцелил — рече Дженсън.

В стаята цареше хаос. Завесите висяха изпокъсани, стените бяха надупчени. Мебелите, които само допреди миг бяха тъй прелестни, сега се валяха на трески по пода. Набръчканият килим бе покрит с бял прах, мазилка и отломки.

От тавана се откъсна огромно парче мазилка и се разби в пода, вдигайки облак прах. Дженсън се втурна обратно към вратата, през която бяха влезли и където Себастиан твърдеше, че е видял Господаря Рал. Себастиан взе меча си и хукна подире и.

Млечно розовата ламперия бе оцапана с кръв. Недалеч беше проснато тялото на втора Сестра. Щом стигнаха до нея, видяха същото изражение на почуда във втренчените и в тавана очи.

— Какво става тук, в името на Създателя! — прошепна Себастиан под мустак.

Дженсън си каза, гледайки изненадата в очите на Сестрата, че вероятно и тя си е задала същия въпрос в последния миг от живота си.

Бърз поглед през прозореца разкри осеяно с хиляди трупове бойно поле.

— Трябва да изведеш императора оттук — каза Дженсън. — Явно не е тъй просто, както изглеждаше в началото. Прилича ми на капан. Но все пак ще се опитаме да завършим мисията докрай. Струва си да положим усилия — след това успехът ще е по-сладък.

Дженсън нямаше ни най-малка представа какво се случва около тях, умът и не го побираше. Интересуваше я само изпълнението на поставената цел. Докато тичаха през коридорите, следвайки звуците и водейки се по труповете, потъваха все по-дълбоко в недрата на Двореца на Изповедниците, далеч от прозорците, в мрак и тишина. Дълбоките сенки в залите и коридорите, където не достигаше почти никаква светлина, прибавяше ужасяващо нови измерения на трагичните събития.

Дженсън бе отвъд всеки шок, ужас и дори страх. Сякаш се гледаше някъде отстрани. Дори собственият и глас и звучеше далечно. По някакъв призрачен начин се дивеше на собствените си действия, на способността си да продължава напред.

Зад поредния завой попаднаха на група войници, скупчени в сенките на малко помещение. Бяха ранени, но живи. С тях имаше четири Сестри. Дженсън забеляза задъхания император Джаганг да наднича зад ъгъла, стиснал меча в кървавия си юмрук. Когато тя изтича към него, той се извърна и тя видя в очите му не очакваните страх или скръб, а ярост и твърда решителност.

— Близо сме, малката. Дръж ножа си в готовност и няма да пропуснеш шанса си.

Себастиан обходи околните врати, за да обезопаси района, раздаде съответните заповеди и няколко войници се втурнаха да ги изпълняват.

Дженсън не можеше да повярва на очите и ушите си.

— Императоре, трябва незабавно да се махнете оттук.

Той я изгледа изпод вежди.

— Да не си се побъркала?

— Разгромиха ни! Навсякъде лежат мъртви войници. Видях Сестри, разкъсани от някаква…

— Магия — ухили се той зловещо.

Тя примигна насреща му.

— Трябва да се махнете оттук, преди да са поразили и вас, Ваше сиятелство.

Усмивката се изпари от лицето му, изместена от шеметен гняв.

— Това е война! Какво е войната според теб! На война се убива. Те го правят, възнамерявам да им го върна тъпкано! Ако не ти стиска да използваш ножа си, подвий си опашката и тичай към хълма! Но да не си посмяла повече да ме молиш за помощ!

Дженсън не трепна.

— Няма да избягам. Имам причина да съм тук. Просто исках вие да се спасите, защото Орденът има нужда от вас, особено сега, когато изгубиха Брат Нарев.

Той изпухтя.

— Вълнуващо. — Обърна се към хората си, за да провери дали го слушат. — Половината да проверят стаята отсреща. Останалите — тук с мен. Искам ги тук, на светло. — Плъзна меча си пред лицата на четирите Сестри. — Две с тях, две с мен. И гледайте да не ме разочаровате точно сега.

Войниците и Сестрите се разделиха и заеха позиции. Половината хукнаха към отсрещната стая, другата половина останаха при императора. Себастиан вдигна ръка към Дженсън, която се втурна заедно с него след Джаганг.

— Ето го! — извика след миг императорът. — Там! Бързо!

Хайде!

Последва мощен взрив, от който Дженсън загуби почва под краката си и усети как полита към пода. Коридорът избухна в пламъци, заваля дъжд от отломки. Себастиан успя да я сграбчи за ръката и да я дръпне зад една странична врата, миг преди покрай главите им да прелети нещо огромно и тежко.

Мъжете пред тях завиха от болка. Неконтролируемите им писъци накараха Дженсън да потръпне. Следвайки Себастиан, тя продължи напред през пушека, в посоката, откъдето се носеха виковете. Освен пушека тъмнината също затрудняваше движението, но скоро стигнаха до телата. Имаше шепа оцелели, но по огромните кървящи рани личеше, че няма да е задълго. Последните мигове от живота им щяха да бъдат белязани от нечовешка агония. Дженсън и Себастиан се промъкнаха покрай умиращите, покрай кървавата касапница и разрушенията. Търсеха император Джаганг.

Там, сред разпарчетосаните мебели, стърчащи талпи, преобърнати маси и столове, стъклени и глинени съдове, го видяха. Бедрото на Джаганг зееше раздрано до кокал. Край него стоеше една Сестра, долепила гръб до стената. Беше препарирана през гърдите с дълга цепеница. Все още дишаше, но явно нищо не можеше да се направи за нея.

— Прости ми, скъпи Създателю. Прости ми, скъпи Създателю — повтаряше си тя шепнешком с треперещи устни. Извърна очи да ги погледне. — Моля ви — пророни, от носа и течеше кръв, — моля ви, помогнете.

Беше съвсем близо до императора. Вероятно го бе защитила с дарбата си, привличайки върху себе си цялата вражеска сила, за да му спаси живота. А сега се гърчеше в предсмъртна агония.

Себастиан бръкна под наметалото си и в следващия миг в ръката му блестеше ятаган. Острието посрещна стената с мощен трясък. Главата на Сестрата се изтърколи от раменете и и заподскача сред прашните отломки на пода.

Себастиан дръпна с все сила да освободи оръжието си. Прибра го в калъфа на кръста си и се обърна към Дженсън. Тя се вгледа с ужас в ледено сините му очи.

— Ако беше ти — рече той, — щеше ли да искаш да те оставя да изпиташ такова нечовешко страдание?

Цялото и тяло се разтресе неконтролируемо, устата и не можеше да промълви нито дума. Тя се обърна и падна на колене край императора. Той сигурно изпитваше ужасяваща болка, но сякаш не забелязваше зейналата рана. Усещаше само, че не може да движи крака си. Опита се да попритвори раната с една ръка, но продължаваше да губи много кръв. С другата си ръка успя да се придърпа встрани, където можеше да се облегне на стената. Дженсън не беше лечител и нямаше представа какво трябва да се направи, знаеше само, че трябва да действа бързо, ако иска да спре кръвоизлива.

С плувнало в пот и прах лице, Джаганг вдигна меча си и посочи към един страничен коридор.

— Тя е, Себастиан! Беше ей там! Почти я бях стигнал. Не я оставяй да се изплъзне!

Появи се една Сестра, проправяйки си път през хаоса от натрошени мебели и тела. Не обърна внимание на никой от стенещите войници.

— Ваше сиятелство! Чух ви! Тук съм. Ще ви помогна.

Джаганг кимна, отпуснал ръка върху повдигащия се яростно гръден кош.

— Не я оставяй да се измъкне, Себастиан! Върви!

— Да, Ваше сиятелство. — Себастиан хвърли бърз поглед към Сестрата, която се опитваше да преодолее преградата на една обърната маса, после хвана Дженсън за рамото. — Остани при тях. Тя ще ви пази и двамата. Веднага се връщам.

Дженсън посегна да го сграбчи за ръкава, но той вече беше хукнал, тичешком свика останалите невредими войници да го последват. Поведе ги по коридора и потъна в тъмнината. Изведнъж Дженсън се оказа сама с ранения император, Сестрата и гласа.

Измъкна парче завеса, затиснато под развалините.

— Губите кръв. Трябва да затворя раната колкото се може по-добре. — Вгледа се в кошмарните очи на Джаганг. — Ще можете ли да я държите затворена, докато бинтовам?

Той се ухили. По лицето му продължаваше да избива пот, в прахта оставаха влажни струйки.

— Изобщо не ме боли, малката. Давай. Изпитвал съм далеч по-голяма болка. Побързай!

Дженсън започна да увива крака му с мръсната завеса, Докато Джаганг държеше притворена раната, колкото му бе възможно. Кръвта бликаше толкова силно, че финият бял плат почти моментално ставаше червен. Сестрата отпусна ръка на рамото на Дженсън и се зае да помага. Дженсън продължаваше да бинтова, докато онази постави ръцете си от двете страни на огромната рана.

Джаганг изкрещя от болка.

— Съжалявам, Ваше сиятелство, но трябва да спра кървенето, иначе ще умрете.

— Направи го, тъпа кучка такава! Ще ме умориш с приказките си!

Сестрата закима уплашено, очевидно потресена от това, което и се налагаше да стори, но в същото време съзнаваща, че няма друг избор. Затвори очи и отново притисна треперещите си ръце до косматия, плувнал в кръв крак на Джаганг. Дженсън се отдръпна, за да и освободи място за действие. Пред очите и жената призова незнайни магически сили, които закръжиха над раната на императора.

Отначало не се виждаше нищо. Джаганг стисна зъби, потискайки силната болка, докато магията на Сестрата започна да действа. Дженсън гледаше втрещена как дарбата може да се използва, за да се помогне на някого, вместо да наранява. Запита се дали Императорският орден вярва, че дори тази магия, с която се спасяват човешки животи, е вредна. В сумрака Дженсън видя как бликащият буен поток кръв изведнъж секва и започва да сълзи едва.

Взря се в мрака, напрегна поглед сред сенките, докато Сестрата, вече спряла кървенето, започна да движи ръцете си, явно за да затвори ужасната рана. Надвесена близо до лицето му, Дженсън го чу да шепне.

— Ето го. — Дженсън вдигна глава. Джаганг се взираше в дъното на коридора. — Ричард Рал. Ето го, Дженсън. Той е.

Тя проследи погледа на императора, ръката и стисна дръжката на ножа. Въпреки мрака на фона на пушека се очерта мъжки силует. Гледаше ги.

Вдигна ръце. Между разперените му длани бликна огън. Не беше обикновен огън, не приличаше на пламъците в камина, в него имаше нещо призрачно. Хем беше там, хем не беше. Реален, но в същото време нереален. Дженсън се почувства на границата на два свята — съществуващия и фантастичния.

При все това смъртната опасност, струяща от трептящия огън, бе недвусмислена.

Застинала в ужас, приклекнала край Джаганг, Дженсън нямаше какво да стори, освен да гледа как фигурата в дъното на коридора вдига ръце, заедно с тях се издигна и топката жълто син огън. Започна да се уголемява и върти, изглеждаше плашещо целеустремена. Дженсън разбра, че това огнено кълбо е движено от смъртоносен порив.

В следващия миг онзи запрати горящия ад към тях.

Джаганг твърдеше, че вижда Ричард Рал. Дженсън можеше да различи просто мъжки силует. Странно, но дори след като изпрати огъня към жертвите си, лицето на създателя му остана неосветено, скрито в сенките.

В полета си към целта кълбото ставаше все по-голямо, носеше се с все по-голяма скорост. Течният жълто син пламък изглеждаше като жив.

Макар че явно нямаше нищо общо с действителността.

— Магьоснически огън! — изпищя Сестрата и скочи на крака. — Скъпи Създателю! Не!

Жената хукна надолу по коридора, към приближаващия огън. Тичаше като обезумяла, разперила ръце встрани, обърнала длани към летящото кълбо, сякаш в опит да хвърли някакъв магически противодействащ щит, който Дженсън не забелязваше.

Колкото повече се приближаваше към тях, толкова по-голям ставаше огънят. Озаряваше стените, тавана, отломките, разпилени по пода. Сестрата продължаваше да тича с разперени ръце.

Огънят я връхлетя с неистова мощ, обливайки я в яркожълта светлина, тъй ярка, че Дженсън инстинктивно вдигна ръка пред очите си. Погълна я за миг, заглуши писъка и. Само секунда и с нея бе свършено. За момент огънят потрепна във въздуха и угасна, оставяйки зад себе си тънка струйка дим. Замириса на изгоряла плът.

Дженсън гледаше като обезумяла разигралата се пред очите и сцена. Не можеше да повярва, че животът може да бъде изтръгнат от някого с такава бързина и жестокост.

В дъното на коридора Господарят Рал подхвана между дланите си ново кълбо от ужасния магьоснически огън, повъртя го, докато се уголеми. За втори път вдигна ръце над главата си.

Дженсън не знаеше какво да прави. Краката и не искаха да помръднат. Знаеше, че не може да надбяга подобно нещо.

Свистящото кълбо бушуващ огън се затъркаля към тях и ставаше все по-голямо, озаряваше стените, след малко изпълни целия коридор — от стена до стена и от тавана до пода. Нямаше къде да се скрият.

Господарят Рал се обърна да си върви, оставяйки ги сами със своята съдба. Смъртта летеше като вихър към Дженсън и император Джаганг.

ЧЕТИРИДЕСЕТ И ДЕВЕТА ГЛАВА

ТЪТЕНЪТ БЕШЕ УЖАСЯВАЩ. Гледката — парализираща.

Оръжие, създадено с една-единствена цел — да убива. Смъртоносна магия. Магията на Господаря Рал.

Този път нямаше Сестра на светлината, която да я поеме.

Магия. Магията на Господаря Рал. Тук е, но я няма.

В последния миг, преди да я застигне, Дженсън разбра какво трябва да направи. Хвърли се върху император Джаганг. В тази частица от секундата, преди да я застигне огънят, тя го покри с тялото си, както беше легнал, облегнат на стената, заслони го, все едно той беше малко дете.

Виждаше ослепителната светлина дори през здраво стиснатите си очи. Чуваше ужасяващия вой на бушуващи около нея пламъци.

Но не чувстваше нищо.

Огненото кълбо прелетя покрай нея и отмина нататък по коридора. Тя надзърна, отклонила едно око. В дъното на коридора магьосническият огън се сблъска със стената и се разлетя на ситни капки втечнен пламък, сравнявайки стената със земята.

В коридора изведнъж стана по-светло. Дженсън се надигна.

— Жив ли сте, Ваше сиятелство?

— Благодарение на теб — звучеше изумен. — Какво направи? Как така не…?

— Тихо. Останете легнал, за да не ви усети.

Нямаше време за губене. На това трябваше да се сложи край. Дженсън скочи на крака и се затича по коридора, стиснала ножа си в ръка. Вече виждаше съвсем ясно мъжката фигура, обвита в пушек. Човекът беше спрял и я гледаше. Докато тичаше към него, тя разбра, че това не е нейният брат. Беше старец, само кожа и кости. Носеше тъмна роба със сребърни ширити на ръкавите. Чупливата му бяла коса стърчеше на всички страни, но от това не изглеждаше по-малко властен.

Остана изумен да я види да тича насреща му, не можеше да повярва. Струваше му се невероятно, че е оцеляла след магьоснически огън. За него тя беше дупка в света. По изражението на светлокафявите му очи Дженсън разбра, че той го знае.

Въпреки миловидния си вид този човек изби пред очите и цяла орда войници. Той изпълняваше повелята на Господаря Рал. Ако Дженсън не го спре, ще продължи да убива. Знаеше, че пред нея стои магьосник, чудовище. Че е длъжна да го спре.

Вдигна ножа си във въздуха. Почти го беше настигнала. Чу се да крещи от ярост. От гърлото и се изтръгваха звуци, подобни на бойните викове на войниците, политнали в атака. Сега разбра смисъла на тези викове. Искаше кръвта на този човек.

— Не — извика към нея старецът. — Не разбираш какво правиш, дете. Нямаме време, нямам нито миг за губене! Спри! Не мога да си позволя закъснение! Остави ме.

Думите му не означаваха за нея нещо повече от шепота на гласа. Тя се носеше по коридора с всички сили, обзе я същото яростно чувство на целенасочен бяс, каквото бе изпитала в дома си, когато онези мъже нападнаха майка и, а после и нея — същата категорична отдаденост.

Знаеше какво трябва да направи и че именно тя трябва да го направи.

Тя е непобедима.

Преди да стигне до него, той вдигна ръка пред себе си, този път по-ниско от преди. Нямаше огън. Все и беше тая, дори да бе изригнал вулкан. Нищо не можеше да я спре. Нищо не бе в състояние да и попречи. Тя е непобедима.

Магьосникът направи нещо и Дженсън усети как краката и затъват в разни предмети, сякаш отломките на пода бяха разровени с невидима пръчка. Докато се мъчеше да се освободи, единият и крак се заплете в парчета мазилка и изпочупени летви. Набръчканият килим и разбитите мебели сякаш имаха ръце, с които се вкопчиха в глезените и. С вик на изненада тя се дръпна напред с все сила. В следващия миг около нея се вдигна облак прах и отломки, а тя се строполи на пода. Нарани си лицето, изпита силна болка.

По гърба и заваля дъжд от малки частички. Пушекът се разсея. Лицето и бе стегнато в главозамайваща силна болка. Вслуша се в гласа, който и повтаряше да се изправи, да продължава да върви. Но зрението и бе повредено, виждаше само малка точица светлина пред себе си, все едно гледаше през тясна черна тръба. Светът изглеждаше нереален. Тя остана да лежи неподвижно, гъстият дим я задави, вече не можеше дори да се изкашля.

С усилие успя да се надигне. Пред погледа и се проясни. Изкашля се силно, на пресекулки, за да прочисти гърлото си от наслоения прах и мръсотия. Кракът и бе заклещен сред натрошените отломки. Най-сетне успя да изтласка една дебела летва встрани и да измъкне крака си. За щастие ботушът и беше попречил на острото парче дърво да я пореже.

Разбра, че не държи нищо в ръцете си. Ножа и го нямаше. Строполи се на земята и започна да рови като обезумяла сред останките от дървен материал, мазилка, оплетени завеси. Колкото и усилено да търсеше, не откри ножа си. Пъхна ръка под една прекатурена маса наблизо и заопипва на сляпо.

С върховете на пръстите си докосна нещо гладко. Протегна се още повече, докато успя да различи контурите на релефното „Р“ . Задъхана от усилието, подложи рамо под плота на масата и успя да я повдигне леко. Най-после стигна до ножа си и го взе.

Когато в крайна сметка можа да стане на крака, мъжа го нямаше. Все пак реши да го последва. Щом стигна до пресичащи се коридори, се огледа. Нямаше никой. Избра си един коридор и хукна по него. Поглеждаше в стаите, в нишите, потъваше все по-дълбоко в мрачния Дворец.

Дочуваше далечни гласове, явно войници подвикваха към другарите си, за да ги последват. Стори и се, че чува гласа на Себастиан, но не разбра думите. От време на време изсвистяваше магия, все едно удари на гръм, някои толкова силни, че всичко затреперваше. Следваха предсмъртните викове на поразени войници.

Тя се спускаше след звуците, в търсене на магьосника, освободил магьосническия огън, но намираше все нови и нови празни стаи и коридори. Някои от тях бяха пълни с мъртви войници. Не можеше да каже дали са се озовали там преди или след намесата на вилнеещия магьосник.

До слуха и достигна тропот на бягащи войници, тежките им стъпки отекваха в коридорите. Изведнъж различи гласа на Себастиан, който викаше: „Насам! Тя е!“ Дженсън хукна презглава към разклонението и сви по коридора, откъдето и се счу, че идва гласът. Шумът от стъпките и потъна в дълга мека пътека, обточена в златно, която покриваше целия коридор. След разрухата, на която бе свидетел, новата гледка и се видя още по-главозамайващо красива. Един прозорец високо горе осветяваше напръсканите в кафяво и бяло мраморни колони от двете страни, поддържащи безброй арки — сякаш притихнали стражи на устремния и бяг.

Дворецът представляваше лабиринт от коридори и прелестни стаи. Част от тях бяха луксозно мебелирани и решени в меки тонове, други преливаха от пъстри ярки килими, столове и завеси. Като внимаваше да не се загуби, тя не можеше да не забележи великолепието и пищната прелест на местата, през които минаваше. Каза си, че Дворецът представлява една огромна гора и започна да оставя белези по пътя си, за да може да намери обратния път. Трябваше да се погрижи за безопасността на император Джаганг.

Дженсън тичаше по широките коридори, от двете страни на които имаше вдълбани в стените гранитни ниши, украсени с по някой и друг изящен предмет. Прелетя през двойна врата и се озова в огромна зала. Размерите и великолепието и я оставиха без дъх. Сводестият таван бе изографисан с рисунки на хора в роби. Под внушителните фигури тръгваше обръч от кръгли прозорчета, през които влизаше мека светлина. Леко встрани бе издигнат подиум във формата на полукръг, върху който бяха наредени столове и тежка резбована маса. На няколко места се виждаха сводести портали, от които тръгваха стълби, извеждащи към красиви балкони с усукани полирани перила от махагон.

По всичко личеше, че това е залата, от която Майката Изповедник ръководи Средната земя. Вероятно на балконите бяха предвидени места за наблюдатели и високопоставени лица, които да присъстват на процедурите.

Дженсън забеляза между колоните в другия край на залата да се промъква фигура. В същия миг през друга врата вдясно от нея връхлетя Себастиан, следван от отряд войници.

Себастиан вдигна меча си и посочи.

— Ето я! — Беше останал почти без дъх. В сините му очи бушуваше ярост.

— Себастиан! Трябва да се махаме оттук. Трябва да се погрижим за безопасността на императора. Той е сам. По бързай.

Войниците се разгърнаха и покриха всяко ъгълче от просторното помещение — като глутница вълци, надушила следа.

Себастиан разпалено вдигна меча си във въздуха.

— Не и преди да я пипна. Джаганг най-сетне ще залови Майката Изповедник.

Дженсън извърна поглед в посоката, в която сочеше мечът му? и забеляза в другия край на стаята висока жена. Беше облечена в семпла, грубо изтъкана ленена роба, украсена на шията с жълти и червени мъниста. Прошарената и коса бе разделена на път по средата и подчертаваше четвъртитото и лице.

— Майката Изповедник — прошепна Себастиан, опиянен от близостта си до нея.

Дженсън го изгледа изпод вежди.

— Майката Изповедник? — Не си представяше жената на Господаря Рал толкова стара, почти като негова прапрабаба.

— Какво виждаш, Себастиан?

Той я стрелна с доволен поглед.

— Майката Изповедник.

— Как изглежда? С какво е облечена?

— С онази своя бяла копринена рокля, разбира се. — Яростта отново се разпали в погледа му. — Как е възможно да не я виждаш?

— Готина кучка — обади се един войник зад Себастиан.

Беше ухилен до ушите, не можеше да откъсне поглед от жената в дъното на залата. — Ама е запазена за императора.

Всички останали мъже бяха вперили в нея същите сластни и ненаситни погледи. Дженсън дръпна Себастиан за ръката и го завъртя към себе си.

— Не! — изсъска тя в ухото му. — Не е тя!

— Да не си се побъркала? Да не мислиш, че не знам как изглежда Майката Изповедник?

— И аз съм я виждал — обади се войникът зад него. — Сигурен съм, че е тя.

— Напротив, не е тя — продължи да настоява Дженсън, докато се опитваше да удържи Себастиан. — Сигурно е някаква магия. Пред теб стои една старица, Себастиан. В цялата тази работа има нещо абсолютно ненормално. Трябва да се…

Войникът зад Себастиан изръмжа. Мечът му издрънча върху мраморния под, ръцете му се вдигнаха към гърдите. Той политна на една страна като отрязано дърво и се строполи на земята. Останалите започнаха да окапват като круши. Туп, туп, туп, падаха един след друг. Дженсън застана пред Себастиан и го обви колкото можа с ръцете си.

В залата изригна мощна светкавица. Свистящата дъга се заизвива пред очите им и се спусна след бягащите към ъглите оцелели войници. Нямаха шанс. Покоси ги за частица от секундата. Дженсън погледна през рамо и видя как старицата вдига ръка встрани, към още няколко войници и една Сестра, които се носеха към нея. Войниците, покосени от невидима сила, останаха на място. Тежките им, бездиханни тела се плъзнаха по полирания под и спряха на известно разстояние.

Сестрата вдигна ръце, Дженсън предположи, че вероятно иска да се защити с някаква противодействаща магия, макар и да не се виждаше нищо. При следващото вдигане на ръцете и Дженсън не само видя, но и чу как от пръстите на Сестрата се изстрелва светкавица.

Всички войници бяха обезвредени, лежаха мъртви на пода. Всички освен Себастиан. Старицата можеше да се съсредоточи изцяло върху Сестрата. Повехналите и ръце отблъснаха атаката и насочиха светкавицата обратно към източника и.

— Знаеш, че само трябва да се вречеш във вярност, Сестро — каза старицата с дрезгав глас, — и ще се освободиш от робството на пътешественика по сънищата.

Дженсън не разбираше нито думичка от казаното, но Сестрата явно знаеше за какво става въпрос.

— Няма да стане! Не мога да поема риска да изживея такава агония! Нека Създателят ми прости, но би било по-лесно за всички ни, ако те убия.

— Щом това бъде изборът ти — продължи старицата, — така бъде.

По-младата жена се опита отново да призове магията си, но се строполи на земята с внезапен вик. Ноктите и посегнаха да се вкопчат в гладкия мрамор, устните и подириха утеха в познати молитви, прекъсвани от неистови писъци от болка. Успя да се плъзне малко напред, оставяйки зад себе си кърваво петно. След миг притихна. Главата и клюмна на пода, чу се как издишва последния си дъх.

Стиснала ножа си в ръка, Дженсън хукна към коварната убийца. Себастиан я последва, но едва направил няколко крачки, старицата се завъртя и изпрати насреща му трепкаща светкавица. Без да мисли, Дженсън скочи на пътя и. Само това спаси Себастиан от мигновена смърт. Светкавицата се раздроби на дъжд от искрици, които заваляха върху него. Той се строполи на земята с вик.

— Не! Себастиан! — Дженсън се втурна към него. Той притискаше ребрата си с ръце, очевидно раздиран от агонизираща болка. Макар и ранен, поне беше жив.

Дженсън се завъртя към старицата. Тя стоеше неподвижна, килнала глава на една страна, заслушана. Имаше нещо странно в поведението и, една особена безпомощност.

Чародейката не я гледаше, по-скоро бе обърнала към нея ухо. Сега, когато вече беше по-близо, Дженсън за пръв път забеляза, че очите на жената са напълно бели. Втренчи се в нея отначало с изненада, после изведнъж се сети.

— Ейди? — задъхано изрече след миг, макар да нямаше намерение да го казва гласно.

Объркана, онази извърна глава в другата посока, за да се вслуша с другото си ухо.

— Кой бъде там? — заповеднически попита тя с дрезгавия си глас. — Кой бъде там!

Дженсън не отговори, от страх да не издаде точното си местоположение. Над стаята надвисна тишина. На повяхналото лице на жената се изписа тревога. След миг обаче, преодоляла колебанията си, тя вдигна решително ръка.

Дженсън стисна ножа си в ръка, не знаеше как да постъпи. Ако пред нея наистина стоеше Ейди, жената, за която и бе споменала Алтея, то тогава — според гадателката — тя би трябвало да е напълно сляпа за Дженсън. Но не беше сляпа за Себастиан. Дженсън пристъпи внимателно напред.

Главата на старицата се извърна по посока на шума.

— Дете? Ти бъдеш сестра на Ричард? Защо бъдеш с Ордена?

— Може би защото искам да живея!

— Не. — Жената поклати недоволно глава. — Не. Ако бъдеш с Ордена, значи си избрала смъртта, не живота.

— Вие сте тези, които имате намерение да сеете смърт!

— Това бъде лъжа. Вие дойдохте тук с оръжия и убийствени намерения. Ние не сме идвали при вас.

— Разбира се! Защото осквернявате света с коварната си магия! — обади се Себастиан. — Вие сте позор за човечеството, искате да поробите целия свят с долните си древни магии!

— О, значи ти си подмамил това невинно дете — закима Ейди с глава.

— Той ми спаси живота! Без Себастиан щях да съм едно нищо! Нямаше да имам нищо! Щях да съм мъртва! Също като майка ми!

— Това бъде лъжа, дете — тихо пророни Ейди с дрезгавия си глас. — Остави ги. Ела с мен.

— Ще ти се, нали! — изкрещя Дженсън. — Майка издъхна в ръцете ми заради твоя Господар Рал. Знам истината. А тя е, че с радост би занесла лъвския пай от плячката на Ричард Рал.

Ейди поклати глава.

— Не знам с какви лъжи са ти напълнили главата, дете, но нямам време за това. Трябва да дойдеш с мен, иначе не мога да ти помогна. Нямам нито миг повече. Всяка секунда бъде ценна, а се забавих достатъчно.

Докато жената говореше, Дженсън се възползва от възможността да пристъпи безшумно напред. Не биваше да пропуска шанса си да елиминира заплахата. Знаеше, че може да се справи с тази жена. Ако беше въпрос само на бързина и мускули, определено имаше надмощие. Магията на една чародейка е безсилна пред непобедимо създание като нея — Колона на Сътворението.

— Свършвай с нея, Джен! Можеш да се справиш! Отмъсти за майка си!

Дженсън още не беше преполовила разстоянието между Себастиан и Ейди. Стиснала ножа си в ръка, направи още крачка.

— Щом това бъде твоят избор — дрезгаво изрече Ейди, чула шума от стъпките и, — така бъде.

Когато чародейката вдигна ръка към Себастиан, Дженсън с ужас разбра смисъла на думите и: цената на нейния избор беше животът на Себастиан.

ПЕТДЕСЕТА ГЛАВА

СЕБАСТИАН ЛЕЖЕШЕ НА ПОДА, недалеч от нея, мъчеше се да се изправи, подпрян на една ръка. По мраморните плочи под него блестеше кръв. Разбрала, че не може да спре Дженсън, Ейди взе своето решение — в замяна да отнеме живота на Себастиан. Ужасът на това да вижда как Себастиан се гърчи от болка, да знае, че всеки миг може да бъде убит, я разтресе до дъното на душата.

Нямаше друг на този свят освен Себастиан.

Чародейката всеки миг щеше да го повали със смъртоносната си магия. Дженсън бе много по-близо до него, отколкото до старицата. Знаеше, че няма време да се хвърли към нея, но може да се върне при Себастиан, за да го защити. За да убие чародейката, трябваше да пожертва живота на Себастиан. Това бе изборът, пред който я изправи Ейди.

Дженсън забрави за атаката и се хвърли към Себастиан, заставайки между убийцата и жертвата. Създаде дупка в света там, където старицата се опитваше да изпрати убийствената си сила. Магията пропусна Себастиан, светкавицата затанцува бясно върху излъскания мраморен под, вряза се на сантиметри встрани. Във въздуха избухна облак мраморни отломки.

Дженсън покри Себастиан с тялото си.

— Себастиан! Можеш ли да се движиш? Да тичаш? Трябва да се махаме оттук!

Той кимна.

— Помогни ми да стана.

Дишаше на пресекулки, едва говореше.

Дженсън пъхна глава под мишницата му и напрегна всички сили, за да му помогне да се изправи. С нейна помощ двамата забързаха към вратата. Зад тях Ейди отново вдигна ръце, белите и очи следяха движенията на Себастиан, макар да не виждаха Дженсън. Тя пак застана на пътя между двамата. Прелетя нова светкавица — на милиметри от тях. Заби се в тежката метална врата и я изкара от пантите и. Коридорът се разтресе под тежестта и.

Дженсън и Себастиан потънаха в облака прах и продължиха надолу по широкия коридор. Като гледаше как във въздуха хвърчат огромни отломки дърво и камък, Дженсън си помисли, че ако нещо я удари, може да я нарани. Забеляза, че ръката и вече кърви — бяха я порязани ситни късове мрамор. Магията не можеше да и стори нищо, но острият камък не бе по-малко опасен.

Дори да е непобедима, ако магията срути огромна колона и Дженсън се окаже под нея, все едно, ще умре. Смъртта си е смърт.

Изведнъж се почувства не чак толкова непобедима.

При първото разклонение тя свърна рязко надясно, за да изведе Себастиан от пътя на магията, която Ейди изпращаше насреща му, възможно най-бързо. Дженсън усети как топлата му кръв се разлива по ръката и. Въпреки раната Себастиан не я помоли да забавят ход, за да облекчи болката си. Двамата бързаха през коридори и зали с всичка сила, на ръба на възможностите му. Целта им бе да стигнат до мястото, където Дженсън беше оставила императора.

— Зле ли си ранен? — попита тя, страхувайки се от отговора.

— Не съм сигурен — задъхан отвърна той, очевидно раздиран от болка. — Сякаш ребрата ми горят в огън. Ако не бе застанала на пътя и, вече да съм мъртъв.

Срещнаха отряд от войниците на Ордена. Дженсън се строполи пред тях задъхана, на ръба на силите си, в невъзможност да направи дори още една стъпка под тежестта на Себастиан. Мускулите на краката и трепереха от усилието.

— Отстъпваме — каза Себастиан на войниците. Едва дишаше от силната болка. — Трябва да изчезваме оттук. Императорът е ранен. Трябва да го измъкнем. — Махна в различни посоки. — Разделете се. Съберете хората ни. Нужен ни е всеки войник, за да помогне да отведем императора на сигурно място. Вие двамата — помогнете ми.

Войниците мигновено се заеха да изпълнят нарежданията му. Двамата последни подхванаха Себастиан през раменете и го повдигнаха, сякаш бе лек като перце. Той се сгърчи от болка. Дженсън ги поведе през лабиринта на Двореца, като не изпускаше от очи маркировката, която си бе оставила. Искаше час по-скоро да намерят императора и да се измъкнат от убийствения капан.

Дворецът на Изповедниците представляваше гъста мрежа от коридори, коридорчета и зали. Някои от залите бяха наистина огромни, но Дженсън съзнателно ги избягваше, придържайки се към лабиринта от коридори. Себастиан я бе предупредил, че в огромните празни пространства на тези зали ще се превърнат в лесни мишени за нападателите. Навсякъде отекваха смразяващите кръвта звуци на магия. При всяка нова атака целият Дворец потреперваше.

— Насам — извика тя, разпознала огромната дупка в стената и покрития с изпочупени мебели и отломки коридор. Зейналата дупка на външната стена, през която нахлуваше огромен сноп слънчева светлина, беше резултат от магьосническия огън, изпратен да покоси император Джаганг.

От другия край на коридора през развалините си проправяха път още петима войници, придружавани от една Сестра на светлината. Зад тях идваха още десетима. От една зала встрани излязоха още две Сестри с почернели от сажди лица, както и група щурмоваци. Половината от мъжете бяха ранени и кървяха, но всички се движеха без чужда помощ.

Император Джаганг седеше опрян на стената — точно там, където го бе оставила Дженсън. Дълбоката му рана донякъде беше покрита с парчето завеса, с която го бе превързала Дженсън, но плътта и мускулите не бяха наместени както трябва и очевидно се нуждаеше от спешни грижи. Явно оздравителната магия на Сестрата, опитала се да помогне на императора миг преди да издъхне, още действаше и поне прекрати кръвоизлива.

Все пак Джаганг бе изгубил достатъчно кръв и лежеше отпаднал и блед — макар и не толкова блед, колкото онези, които за пръв път видяха дълбоката му рана.

Една от Сестрите коленичи, за да огледа крака му. Опита се да намести по-добре двете части на разпореното му през средата бедро, при което той изкрещя от болка.

— Сега няма време за лечение — каза тя. — Първо трябва да го отнесем на сигурно място.

Пристегна, доколкото бе възможно, кървавото парче завеса. Намери още някакви подръчни средства за превръзка.

— Пипнахте ли я? — попита Джаганг, докато Сестрата се опитваше да затвори раната му с друго парче плат. — Къде е?

— Себастиан! — Подпрян на къс летва, успя да се надигне, за да огледа насъбралите се около него войници. Сред тях различи двамата, които почти носеха Себастиан към него. — Ето къде си бил. Къде е Майката Изповедник? Хвана ли я?

— Не беше тя — отвърна вместо Себастиан Дженсън.

— Моля? — Императорът огледа гневно втренчените в него лица. — Видях я, кучката. Познавам Майката Изповедник! Защо не я заловихте!

— Били са магьосник и чародейка — продължи Дженсън. — Използваха някаква магия, за да ни накарат да мислим, че са Господарят Рал и Майката Изповедник. Беше номер.

— Мисля, че е права — намеси се Себастиан, преди Джаганг да се е нахвърлил върху нея. — Бяхме заедно. Аз виждах Майката Изповедник, Дженсън не я виждаше.

Джаганг я изгледа изпод вежди.

— Но след като всички други са я видели, защо ти…

Изведнъж разбра. Поради някаква причина, която Дженсън не можеше да разбере съвсем, той изведнъж прозря истината в думите и.

— Но защо? — попита Сестрата, която превързваше раната на императора.

— И магьосникът, и чародейката явно бързаха — обади се Дженсън. — Сигурно са намислили нещо.

— Объркват ни — прошепна Джаганг, докато оглеждаше внимателно развалините наоколо. — Искат да ни намират работа. Да ни държат надалеч, да отклоняват мислите ни в друга посока.

— Надалеч от какво? — попита Дженсън.

— От основната ни сила — разбра какво има предвид императора Себастиан.

Друга от Сестрите хвърли тайно поглед към посестримите си и се зае да превързва ребрата и гърдите на Себастиан.

— Това е само временно — измърмори тя почти на себе си.

— Не изглежда добре. — Бърз поглед към друга Сестра. — Трябва да се погрижим за това. Но не може да стане тук.

Себастиан потрепери от болка, но успя да проговори:

— Това е номер. Държат ни тук, искат да се питаме къде ли може да са те, пращат ни на лов за духове, докато нападат армията ни.

Джаганг изруга. Погледна през огромната дупка в стената, взривена от магьосническия огън, в посоката, където бяха оставили многочислената армия. Би трябвало да се намират на километри далеч, скрити в долината. Стисна яростно юмруци.

— Кучка! Искали са да отклонят вниманието ни, за да могат да нападнат необезпокоявани армията ни. Коварна подла кучка! Трябва да се връщаме незабавно!

Групата забърза през коридорите. Джаганг и Себастиан бяха отнесени от по двама войници, за да напуснат колкото се може по-бързо Двореца на Изповедниците. Положението на Себастиан се влошаваше.

Пътьом групата се увеличаваше. Дженсън остана изненадана да види толкова много оцелели войници. Макар че в сравнение с числеността им при влизането в Двореца бяха буквално разбити. Ако бяха останали заедно, вместо да се разделят, както бяха заповядали императорът и Себастиан, досега всички да са мъртви. Въпреки всичко труповете, които Орденът оставяше след себе си, бяха значителен брой.

Слязоха на първия етаж и се отправиха към сервизните коридори. По съвет на Себастиан решиха да не излизат през главния вход, тъй като сигурно там ги очакват и ще се опитат да им попречат да избягат. Движеха се колкото се може по-тихо из пустите кухни, най-накрая се озоваха в един страничен двор. Посрещна ги мрачен ден. Намираха се зад висока стена, скриваща града от погледите им.

Зад ъгъла на Двореца ги чакаше страшна гледка. Сякаш цялата кавалерия бе изтребена до крак. Не се виждаха никакви оцелели. Дженсън се почувства смазана пред лицето на толкова много смърт, но нещо привличаше погледа и натам и тя не можеше да отвърне глава. Труповете — както на хора, така и на коне — бяха нападали един върху друг по цялата дължина на хълма. Стремителната им атака бе прекъсната като с магически бич, повалил ги мигновено на земята. В далечината край горичката се виждаха няколко самотни коня — ездачите им положително бяха мъртви, — които щипеха прясна тревица.

— Няма нито един мъртъв вражески войник — отбеляза Джаганг, оглеждайки бойното поле. — Какво ли е причинило всичко това?

— Със сигурност не живо същество — отвърна една Сестра.

Заслизаха по хълма, проправяйки си път през притихналата огнева линия, съвсем близо до купчините трупове. Към тях се присъединиха неколцина оцелели, готови да защитават своя император. Имаше и конници — по-малко от хиляда от първоначалните четиридесет хиляди, — които очертаха обръч около групата, излизаща от Двореца. Сред тях имаше и Сестри, които си проправиха път по-близо до императора, за да опишат вътрешен защитен кръг.

Сред окаяните останки от императорската кавалерия Дженсън видя Рижка, следвана от Пит. Подсвирна и, кобилата разпозна сигнала и се втурна към нея, за да допре влажна муцуна до рамото и и да изцвили жалостиво. Рижка и Пит не бяха кавалерийски коне, не бяха свикнали с ужасите на войната. Дженсън прокара приятелска длан по треперещия врат на животното и я почеса зад ушите. После стори същото с Пит, който допря рамо в тила и.

— Какво стана! — яростно изкрещя Джаганг. — Как допуснахте да ви изиграят така?

Командващият офицер на кавалеристите все още не можеше да дойде на себе си.

— Ваше сиятелство изникнаха от нищото. Нямахме никакъв шанс.

— Да не се опитваш да ме убедиш, че сте се били с духове!

— Предполагам, че бяха конете, които надушихме — намеси се друг офицер. Ръката му бе превързана над лакътя с прогизнало от кръв парче плат.

— Искам да знам какво става. — Джаганг огледа свирепо лицата на войниците. — Как стана възможно да се стигне до тук?

Сестра Пердита скочи от коня си.

— Ваше сиятелство в тази атака беше замесена магия. Призрачни конници, дело на магия — това е единственото ми обяснение.

Заплашителният му поглед потъна в Сестрата, дори Дженсън потръпна от напрежение.

— Тогава защо ти и останалите Сестри не я унищожихте?

— Нямаше нищо общо с обикновената магия, с която сме свикнали да се справяме. Предполагам е била някакъв вид изградена магия, иначе не само щяхме да я видим, но и да я елиминираме. Поне така си мисля. Бях чувала за такава магия, наречена изградена, но до днес не се бях сблъсквала с нея. Това, което ни нападна, не се влияеше от никое от обичайните ни средства за обезвреждане.

Императорът продължаваше да я гледа втренчено.

— Магията си е магия. Трябваше да я спрете. Нали за това сте тук!

— Изградената магия е различна от обикновената, Ваше сиятелство.

— Различна ли? И какво толкова и е различното?

— Вместо да използва дарбата на мага, изградената магия е създадена предварително. Може да се съхранява дълго време — хиляди години, дори повече. Когато има нужда от нея, се задейства заклинание и магията се освобождава.

— Какво задейства това заклинание? — попита Себастиан. — Сестра Пердита поклати отчаяно глава.

— Практически всичко, поне така съм чувала. Зависи как е създадена. Никой от днешните магьосници не може да сътвори такова заклинание. Знаем съвсем малко за древните магьосници и техните способности, но от откъслечните сведения се разбира, че изграденото заклинание е нещо, което може да се съхранява в латентен вид, докато дойде моментът да бъде събудено. Също както пролетните посеви, които през зимата са скрити под снеговете. Може да се задейства от топлина, като лек срещу треска — лекът вкарва нещо в организма ти, а треската го задейства. Други се задействат от фини магьоснически трикове, или чрез елегантната употреба на невероятно изтънчено магьосничество и огромна сила.

— Значи човек с дарбата е освободил могъща сила като тези конници? — изрази гласно мислите си Дженсън. — Магьосник, чародейка или нещо такова?

Сестра Пердита поклати глава.

— Може да е именно такъв вид изградена магия, но не е изключено да е заклинание, било то и покъртително мощно, пазено в шишенце и задействано чрез излагане на съдържанието му на на каквото и да било — например конски тор.

Император Джаганг махна недоверчиво с ръка.

— Едва ли нещо тъй малко, което може да бъде задействано така просто, може да е много силно.

— Физическите размери или начинът, по който се задейства заклинанието, не бива да се сравняват с резултата, Ваше сиятелство. Между тях няма зависимост, поне не в обичайния смисъл. Механизмите на задействане нямат нищо общо със силата на магията. Дори самата магия и задействащият я механизъм не е задължително да са свързани. Няма правила, по които да се съди за подобна магия.

Императорът описа кръг с ръка над десетките хиляди мъртви войници и коне.

— Очевидно нещо, причинило такъв погром, притежава изключителна сила.

— Армията от призрачни коне, която ни атакува, може да е била ръководена от магьосник, чертаещ символи в магьоснически пясък, докато произнася ужасно сложни заклинания. Или пък може да е било книга, съдържаща информация за отблъскване на кавалерийска атака, отворена на подходящата страница и поднесена пред нападателите — може би от километри разстояние. Дори страхът на човека, разполагащ с подобен вид изградена магия, може да я задейства.

— Искаш да кажеш, че може да бъде задействана и случайно? — попита Дженсън.

— Разбира се. Именно това я прави толкова опасна. Но до колкото съм чела, това става изключително рядко. И понеже може да бъде толкова опасна, този вид магия се обвива с какви ли не предохранителни мерки, включващи в себе си най-дълбоко познаване на магическите техники.

— Но ако един добре обучен магьосник премахне предохранителните мерки, всичко може да бъде задействано от най-елементарен механизъм, така ли? — попита Дженсън.

Сестра Пердита я изгледа многозначително.

— Именно.

— Значи тази призрачна кавалерия може да бъде изпратена насреща ни отново, във всеки един момент, за да ни довърши — заключи Джаганг, оглеждайки опустошеното бойно поле.

Сестрата поклати глава.

— Доколкото знам, изграденото заклинание може да се използва само веднъж. Изчерпва се. Това е една от причините, поради които се среща толкова рядко. Веднъж използвано, изчезва завинаги, а днес вече няма магьосници, притежаващи силата на древните си предци, които да могат да направят ново.

— Защо досега не сме се сблъсквали с изградени заклинания? — с нарастващо нетърпение попита Себастиан. — Как се случи точно сега, изневиделица?

Сестра Пердита го изгледа за момент. В очите и блестеше гняв, какъвто никога не би си позволила да прояви пред императора, макар именно той да бе заповядал атаката срещу Двореца на Изповедниците, завършила със смъртта на толкова много Сестри на светлината.

Изключително бавно и внимателно тя вдигна ръка към Кулата, издигаща се на върха.

— В Магьосническата кула има хиляди стаи. Повечето от тях са пълни с отвратителни и страшни неща. Твърде е възможно, когато притиснахме врага да прекара тук зимата, магьосникът им Зорандер най-после да се е оказал с достатъчно време, за да претърси основно Кулата, да си набави неща, които са му липсвали до момента, за да е готов да ни посрещне напролет, когато настъпим към Ейдиндрил. Косата ми настръхва, като си помисля какви още ужаси може да ни е подготвил. Тази Кула е непревземаема и така е от хиляди години.

Погледът на Себастиан бе по-мрачен дори от Джаганговия.

— Но защо не ни предупреди? За пръв път чувам подобни неща.

— Направих го. Но вие тръгнахте.

— Била си против много други неща, с които сме се справяли — изръмжа насреща и Джаганг. Когато си на война, се научаваш да поемаш рискове и да даваш жертви. Който го е страх от мечки, не ходи в гората. Себастиан посочи Кулата.

— Какво друго можем да очакваме?

— Изградените заклинания са само една от опасностите в борбата с тези хора. Никоя от нас не ги бе възприемала като особено голяма заплаха, понеже се срещат наистина рядко. Но както виждате, дори едно такова заклинание може да се окаже опустошително. Кой знае какви още ужасни беди ни очакват!

По-страшното е, че за повечето от тях изобщо не можем да се догадим. Да вземем само вледеняващата им зима. Тя унищожи стотици хиляди наши войници, без врага да си мръдне дори пръста, без да рискува дори един живот. Само това ни причини повече загуби от почти всяка битка или бедствие. Нима сме очаквали, че ще понесем такива загуби от снегове и лошо време? Числеността и силата ни помогнаха ли ни пред природните стихии? Нима тези стотици хиляди жертви са по-маловажни, защото са умрели от болести, а не от зловредна магия? Какво значение има това за мъртвите какво значение има за останалите след тях?

Признавам, че в очите на войника победата не е тъй героична и сладка, ако е спечелена над болен и отслабнал враг, но смъртта си е смърт. Нашата армия е многократно по-голяма от тяхната, но ние загубихме стотици хиляди заради студа — не бяха покосени от магия, от която толкова се притеснявате и от която искате да ви защитаваме.

— Но в реална битка — рече изпод вежди Себастиан — нашата многочисленост наистина ни осигурява непобедима сила.

— Кажете го на тези, които умряха от грипове и настинки. Многочислеността не винаги означава победа.

— Това е нелепо! — избухна Себастиан.

Сестра Пердита посочи полето с мъртви войници.

— Кажете го на тях.

— Ако искаме да побеждаваме, трябва да сме готови да поемаме рискове — реши въпроса Джаганг. — Това, което ме интересува, е дали има вероятност врагът да ни атакува с още такива изградени заклинания?

Сестра Пердита поклати глава, сякаш да покаже, че това е въпрос без отговор.

— Съмнявам се, че магьосникът Зорандер познава в дълбочина пазената в Кулата изградена магия. Няма живи магьосници, които да са запознати достатъчно добре с нея.

— Както е видно, все пак е изучил достатъчно добре поне едно такова заклинание — не се съгласи Себастиан.

— И може да се окаже, че то е единственото, което е успял да разгадае и да използва. Както вече казах, веднъж използвано, изграденото заклинание се изчерпва.

— Все пак не е ли възможно — прекъсна я Дженсън — да има и други изградени заклинания, които да е разгадал и да знае как да използва?

— Да. Но не е изключено използваното от него заклинание да е последното по своя род. От друга страна, няма как да знаем дали не се е затворил в Кулата с още стотици подобни заклинания, при това доста по-ужасни от това, което вече изпрати насреща ни. Наистина е невъзможно да разберем.

Черните очи на Джаганг обходиха бойното поле, покрито с труповете на неговите елитни кавалеристи.

— Определено е използвал това заклинание, за да… На хоризонта блесна ослепителна светкавица. Цялото поле се озари, но светлината не отмря, както става при светкавиците. Дженсън побърза да посегне към юздите на Рижка и Пит, за да не хукнат да бягат. Повечето от другите коне се вдигнаха на задните си крака и зацвилиха.

Над реката, виеща се по продължение на долината, в която бе разположена армията на Джаганг, забушуваха пламъци. Светлината бе тъй бяла, тъй чиста, тъй нагорещена, че озари облаците по цялото небе, чак до хоризонта. Беше светлина с такава мощ и наситеност, че повечето хора се свлякоха на земята в ужас.

Яркото зарево се носеше напред с невъзможна бързина, помиташе всичко по пътя си. В същото време бе тъй далеч, че не се чуваше нищо. Скалистите планински зъбери, опасващи града, бяха облени в ослепителен блясък.

След известно време Дженсън чу дълбок боботещ тътен, който отекна дълбоко в душата и. Земята под нозете и потрепери. Мощният ечащ тътен премина в усилващ се рев.

В светлината се вряза огромна мрачна дъга. Трябваше и време, за да разбере, че поради огромното разстояние това, което и се струваше като огромен облак прах, най-вероятно е вулкан от отломки, не по-малки от дървета. Или от каруци. Докато гигантският облак се издигаше все по-нагоре през светлината, постепенно започна да се разсейва, докато от него не остана и следа на фона на всепоглъщащата жега и блясък. Дженсън видя вълна, заприлича и на кръговете, които се образуват, когато хвърлиш камък в езеро. Само че тук беше само една и се разширяваше върху сушата.

Всички стояха като вцепенени, обзети от ужас. Изведнъж в съседния хълм се вряза мощна въздушна стена. Забушува буря от камъни и пясък, която се понесе нагоре към тях. Застигна ги само след миг. Всичко стана тъй внезапно и ги връхлетя с такава сила, че ако клоните не бяха оголели от зимата, със сигурност щяха да останат без листа в същия този миг. Под напора на вятъра дърветата потрепериха.

Конете масово започнаха да скачат на задните си крака и да цвилят. Ездачите им скачаха ужасени, за да не пострадат. Дженсън, олюлявайки се под напора на вятъра, заслони очите си с ръце, едрите мъжаги около нея до един зашепнаха детски молитви към Създателя за избавление.

Джаганг прие гледката с предизвикателно блеснал поглед.

— Добри духове! — възкликна Дженсън, щом първият залп на вятъра поутихна. — Какво беше това?

Сестра Пердита беше пребледняла като платно.

— Светлинна мрежа. — Думите и бяха изречени почти шепнешком, в интонацията и Дженсън долови нещо, което не бе подозирала, че е възможно да изпитва тази жена — ужас.

— Невъзможно! — изфуча император Джаганг. — Сестрите долу ни пазят от светлинни заклинания!

Сестра Пердита не каза нищо. Не можеше да откъсне поглед от потресаващата гледка.

По изражението на Себастиан Дженсън виждаше, че болката му е почти непоносима, но въпреки това той успя да проговори.

— Доколкото знам, светлинната мрежа не може да нанесе кой знае какви поражения, най-много да срине сграда.

Сестра Пердита продължаваше да мълчи. Това бе нейният начин да им покаже, че ако се вгледат около себе си, ще разберат, че е точно обратното.

Дженсън стисна юздите на двата коня с една ръка, а с другата погали Себастиан по гърба. Сърцето и се късаше за него, искаше и се да го отведе на тихо и спокойно място, където някой да се погрижи за раните му. Според Сестрите положението му бе сериозно и се налагаше тяхната намеса. Дженсън предполагаше, че раната, нанесена му от чародейката, трябва да бъде излекувана с магия.

— Как е възможно да е светлинна мрежа! — възкликна Джаганг. — Та тук няма никой — нито войска, нито жив човек. Може би само неколцина с дарбата от техните.

— Това им е достатъчно — обясни Сестра Пердита. — Подобно нещо не се нуждае от подкрепления. Нали ви казах, че тук нещо не е наред. При наличието на тази Кула в Ейдиндрил не се знае на какво е способен един магьосник, пък дори да е останал съвсем сам. Не е изключено да се справи с цяла армия, била тя и с размерите на нашата.

— Искаш да кажеш, че е нещо като засада в планината — в тясна просека дори незначителен по численост отряд може да се справи с огромна армия? — попита Себастиан.

— Точно така.

Джаганг не можеше да повярва на ушите си.

— Да не се опитваш да ме убедиш, че дори някакъв си дръглив дърт магьосник, попаднал в място като Кулата, може да направи всичко това?

Сестра Пердита погледна императора.

— Този дръглив дърт магьосник, както го нарекохте, току що успя да направи невъзможното. Той не само е намерил светлинна мрежа, създадена най-вероятно преди хиляди години, но което е още по-невероятно, някак си е успял да я възпламени.

Джаганг извърна гневния си поглед в посока на изтляващата светлина.

— Скъпи Създателю! Точно над армията! — Поглади с длан бръснатото си теме, замислен над зловещата истина. — Как е възможно да възпламенят светлинна мрежа сред армията ни? Нали сме предпазени! Как е възможно?

Сестра Пердита заби поглед в земята.

— Няма как да разберем това, Ваше сиятелство. Може да е нещо най-обикновено, например кутия, съдържаща древна светлинна мрежа, от която той е премахнал защитите и я е оставил така, че да преминем през нея. Може би, докато нашите са разполагали лагера си, някой я е намерил, зачудил се е какво ли има в тъй невинната наглед малка кутийка, отворил я е, а дневната светлина е била последната задвижваща сила. А може и да се е случило нещо напълно различно, за което изобщо не бихме могли да се досетим, нито да си представим, камо ли да предвидим. Така и няма да разберем. Който и да е задействал мрежата, сега тя е част от облака, надвиснал над долината.

— Настоятелно ви съветвам да изтеглим незабавно армията от там, Ваше сиятелство — обади се Себастиан и млъкна, присвит от болка. — Щом могат да призоват на помощ подобна защита, при всичките наши магьосници и чародейки, които ни пазят, то тогава завземането на Кулата може да се окаже невъзможно.

— Но ние трябва да го направим! — избоботи Джаганг.

Себастиан се отпусна назад, за да изчака пристъпа на болка да отмине.

— Ако изгубим армията, Ваше сиятелство, Господарят Рал ще триумфира. Това е положението. Ейдиндрил не си струва риска. — Говореше не Себастиан, когото Дженсън познаваше, а стратегът на Императорския орден. — По-добре е да се оттеглим и да обмислим внимателно следващата си атака, да ги накараме да се бият при наши условия, не при техни. Времето е наш съюзник, не техен.

Потънал в безмълвна печал и ярост, Джаганг не откъсваше очи от долината, където се намираше армията му, и обмисляше предложението на Себастиан.

— Това е работа на Господаря Рал — прошепна императорът най-накрая. — Трябва да го убием. В името на Създателя, трябва да го видя мъртъв.

Дженсън знаеше, че е единствената, която може да свърши тази работа.

ПЕТДЕСЕТ И ПЪРВА ГЛАВА

ДЖЕНСЪН КРАЧЕШЕ НЕРВНО из шатрата, стъпките и потъваха глухо в дебелите императорски килими. На входа зорко бдеше една Сестра, чиято задача бе да не допуска някой да притеснява императора или още по-лошо — да го нарани. Навън обикаляше цяла орда стражи, придружавани от Сестри. Сестрата на входа на шатрата от време на време извръщаше глава към неспокойната гостенка.

Дженсън не можеше да спре, не можеше да прави нищо друго. Вътрешностите и се бяха свили на топка — толкова силна бе тревогата и за Себастиан. По време на дългото връщане към лагера той бе изгубил съзнание. Сестра Пердита я предупреди, че има опасност за живота му. Дженсън не можеше да понесе мисълта, че е възможно да го загуби. Той беше единственото, което имаше на този свят.

След тежката кръвозагуба император Джаганг също бе в критично състояние, влошено допълнително от продължителната езда с жалките останки от императорската елитна кавалерия. Така или иначе, той отказа да се движат по-бавно, дори това да му струваше повече болка и усилия. Джаганг не мислеше за себе си, а за сигурността на хората си. Сега най-после и двамата бяха на сигурно място в шатрата на императора, под засилените грижи на цяла армия Сестри на светлината. Дженсън предпочиташе да остане край Себастиан, но Сестрите я изгониха навън.

Гледката в лагера подейства на императора съкрушително. Беше готов да убие всеки, който го предизвика по някакъв начин. Дженсън разбираше бурните му чувства.

Светлинната мрежа беше възпламенена почти в центъра на лагера. Дори толкова часове след събитието на мястото цареше пълен хаос.

Много от подразделенията се бяха разпръснали, готвейки е за евентуална предстояща атака. За други се предполагаше че просто са избягали към хълмовете. На мястото, където се бе възпламенила светлинната мрежа, нямаше нищо освен огромна обгоряла вдлъбнатина. В последвалия хаос никой не бе успял да установи броя на жертвите. Беше почти невъзможно при толкова много убити и разпръснали се войници да се преброят подразделенията, а още по-малко хората. Но в едно нямаше спор — унищоженията бяха катастрофални.

До Дженсън бяха достигнали слухове, че само за миг са били изпепелени половин милион души. А може би доста повече. Нямаше начин да се установи колко точно са, имаше много тежко ранени — обгорели или ослепени, посечени или с изтръгнати от летящи предмети крайници, смазани от тежки каруци, оглушели, толкова замаяни и вцепенени, че само стояха втренчени в нищото с ококорени очи. Нямаше достатъчно лечители и Сестри на светлината, които да се заемат дори с една нищожна част от ранените. С всеки изминат час хиляди войници умираха от раните си.

Но въпреки ужасяващата си сила ударът не можеше да обезглави гигантското туловище на Императорския орден. Лагерът изглеждаше безкраен и именно поради тази причина голяма част от него беше оцеляла. Според императора бе само въпрос на време, докато загиналите бъдат заменени от нови подразделения. И тогава той възнамеряваше да даде воля на яростта си и да отмъсти на народа на Новия свят.

Дженсън като че започваше да разбира защо Себастиан винаги се бе изказвал тъй остро срещу магията, защо смяташе, че трябва да бъде унищожавана. Никое добро, сторено от магия, не би могло да замени злините, които причиняваше тя. Дженсън се надяваше тази зла сила да пощади поне живота на Себастиан.

Въпреки убеждението на император Джаганг, че силите им скоро ще бъдат възстановени, им предстояха тежки дни. Голяма част от хранителните им запаси беше напълно унищожена, наред с огромни количества провизии и оръжия. В Целия огромен лагер нямаше незасегната палатка. Очакваше ги студена нощ и повечето войници щяха да я прекарат под открито небе. За щастие, макар императорската шатра да бе съборена от магическата стихия, хората му бяха успели да я изправят и да осигурят подслон на предводителя си и първия му стратег.

Дженсън крачеше, разгорещена не само от тревогите си, но и от ярост. Вече не вярваше на света някога да се е раждало по-голямо чудовище от Ричард Рал. Определено никой не бе причинил на човешкия род повече страдания от него. Умът и не го побираше! Как е възможно да съществува тъй алчен за власт и могъщество човек, който не се спира пред никакви пречки и е готов да изтреби милиони хора по пътя си. Не можеше да повярва, че Ричард Рал е частица от Сътворението. Изключено! По-скоро е последовател на Пазителя.

Очите и плувнаха в сълзи. Започна да изрича пламенни молитви към добрите духове да запазят Себастиан жив, да помогнат на Сестрите да го излекуват.

Със свито от тревога сърце спря и се втренчи в една масичка, която не бе забелязала предишния път. След вражеската атака императорската шатра беше издигната доста набързо и тази масичка, явно от личните покои на императора, вероятно не е била поставена на мястото си. В единия и ъгъл имаше малка етажерка за книги.

В търсене на нещо, което да я разсее и да убие времето в очакване на новини от Себастиан, Дженсън огледа вяло старите книги. Не можа да разчете заглавията им. Поради някаква причина обаче едно от тях привлече вниманието и. Може би откри нещо в ритъма на чуждите думи. Извади книгата от лавицата и я обърна към светлината, опита се да прочете заглавието. Прокара пръсти по трите позлатени думи на корицата. Нищо не и говореха, но в същото време и се струваха някак странно познати.

Ахна от изненада, когато Сестрата, пазеща на входа на шатрата, дръпна книгата от ръцете и.

— Това е лична собственост на император Джаганг. Освен това, като много стари и много крехки, тези книги са изключително ценни. Негово сиятелство не обича никой да му пипа книгите.

Дженсън забеляза как Сестрата оглежда книгата внимателно, сякаш да види дали не е повредена.

— Съжалявам, не исках да и сторя нищо.

— Вие сте много специална гостенка и сме изрично инструктирани да се съобразяваме с желанията ви. Но това са най-ценните книги на Негово сиятелство. Той е изключително ерудиран човек. Колекционира книги. Като гостенка, мисля, че е редно да уважавате волята на домакина и да не пипате книгите му.

— Разбира се, нямах представа. Съжалявам. — Дженсън прехапа долната си устна и погледна за пореден път към завесата, скриваща помещението в дъното на шатрата, където се грижеха за Себастиан. Толкова и се искаше да получи някакви новини. Обърна се към Сестрата: — Полюбопитствах, понеже досега не бях виждала такива думи.

— Те са на родния език на императора.

— Така ли? А знаете ли какво означават?

— Не знам този език много добре, но ще погледна, може да разбера нещо. — Сестрата присви поглед в сумрака, за да види по-добре написаното, устните и зашепнаха безмълвно, след малко плъзна томчето на мястото му.

— Означава „Колоните на Сътворението“.

— „Колоните на Сътворението“? Можете ли да ми кажете нещо повече за тази книга?

Жената сви рамене.

— В Стария свят има място с такова име. Предполагам книгата е свързана с него.

Преди Дженсън да има време да попита още нещо, Сестра Пердита изхвърча от задната стая, свещите хвърляха сенки върху мрачното и лице.

Дженсън се спусна към нея.

— Как са? И двамата ще се оправят, нали?

Погледът на Сестра Пердита отскочи към другата жена, която тъкмо оставяше книгата на мястото и.

— Вътре имат нужда от вас, Сестро, вървете да им помогнете.

— Но Негово сиятелство ми заповяда да пазя.

— Негово сиятелство се нуждае от помощ. Лечението не върви добре. Вървете да помогнете на Сестрите.

Другата кимна и се отправи към завесата.

— Какво става, защо да не върви добре? — попита Дженсън, след като онази се изгуби в дъното.

— Лечение, което е започнато, а след това прекъснато, какъвто е случаят с император Джаганг, създава особен род проблеми — особено, ако Сестрата, която го е започнала, е мъртва. Всеки лечител притежава свое уникално излъчване, така че, когато някой се включи впоследствие и се опита да разбере докъде е стигнал предишният, за да развие започнатото, нещата могат да получат неочакван обрат и процедурата да се усложни. — Тя се усмихна едва. — Но сме уверени, че Негово сиятелство ще се оправи. Въпрос на малко повече усилия и съвместна работа на Сестрите на светлината. Пред полагам, че ще се трудят почти цяла нощ. До сутринта съм сигурна, че всичко ще е овладяно и императорът ще възвърне силата си.

Дженсън преглътна.

— Ами Себастиан?

Сестра Пердита я изгледа с хладен, неразгадаем поглед.

— Бих казала, че зависи от вас.

— От мен ли? Как така? Какво общо имам аз с неговото лечение?

— Всичко.

— Какво бих могла да ви дам аз? Само кажете, готова съм на всичко. Моля ви, трябва да спасите Себастиан.

Сестрата присви устни и скръсти ръце.

— Възстановяването му зависи от категоричното ви решение да унищожите Ричард Рал.

Дженсън не вярваше на ушите си.

— Разбира се, че имам намерение да унищожа Ричард.

— Казах категорично решение, не намерения. Нужно е повече от голи обещания.

Дженсън я изгледа за миг.

— Не разбирам. Пропътувах огромни разстояния в невероятно тежки условия, само и само да мога да получа помощта на Сестрите на светлината, за да съумея да се приближа до Ричард Рал и да го пронижа с ножа си.

Сестра Пердита се усмихна с онази своя смразяваща усмивка.

— Е, в такъв случай, ако това е вярно, Себастиан няма за какво да се притеснява.

— Моля ви, Сестро, кажете ми какво искате от мен.

— Смъртта на Ричард Рал.

— Значи имаме обща цел. И съм готова на всичко, за да я постигна, уверявам ви.

Сестрата повдигна една вежда.

— Нима? Император Джаганг спомена, че Сестрата, която е започнала лечението му в Двореца, е била убита от магьоснически огън.

— Да, така беше.

— Видяхте ли кой го изпрати?

На Дженсън и се стори странно, че Сестрата не я попита как така тя е оцеляла от магьосническия огън.

— Беше старец. Кокалест, с чуплива рошава бяла коса.

— Първият магьосник Зедикус Зу’л Зорандер — изсъска отровно Сестрата.

— Да, чух някой да го нарича магьосник Зорандер. Не го познавам.

Сестра Пердита я изгледа яростно.

— Магьосникът Зорандер е дядо на Ричард Рал.

Дженсън зяпна.

— Нямах представа.

— Значи, появява се магьосник, който вилнее из Двореца и едва не убива императора, а вие, която твърдите, че сте готова на всичко, го изпускате и не го унищожавате.

Дженсън разпери безпомощно ръце.

— Но, но аз опитах, наистина. Той просто се измъкна.

Нещата така се объркаха.

— Нима си мислите, че с Ричард Рал ще ви бъде по-лесно? Лесно е да се ръсят гръмки думи. Но когато се стигне до ефективни действия, не можете да се справите дори с одъртелия дядо магьосник!

Дженсън си забрани да плаче. Тя беше боец. Чувстваше се глупаво, засрамена.

— Но аз…

— Дойдохте да търсите помощ от Сестрите. Твърдите, че искате да убиете Ричард Рал.

— Така е, но не разбирам какво общо може да има това със Себастиан.

Сестра Пердита вдигна пръст, за да въдвори тишина.

— Себастиан го грози смърт. Бил е ударен от опасен вид магия, изпратена от изключително могъща чародейка. Тъканта на магията е проникнала дълбоко в тялото му. Ако не се вземат мерки, тя ще го убие съвсем скоро.

— Моля ви, побързайте.

Каменното изражение на Сестрата накара Дженсън да замълчи по средата на изречението си.

— Тази магия е опасна и за нас — за хората, които се опитват да го излекуват. Всяка Сестра, която се опита да премахне нишките на магията, рискува да изгуби живота си, наред с неговия. Ако ще рискуваме живота на Сестрите, предпочитам да ви върна обещанието да убиете Ричард Рал.

— Как можете да поставяте условия, когато става въпрос за човешки живот!

Сестрата се изпъчи възмутено.

— За излекуването на един-единствен човек ще трябва да пожертваме живота на много от Сестрите, а също и немалко време. Как се осмелявате да изисквате това от нас! Как се осмелявате да ни молите да оставим други хора да умрат, за да спасим любовника ви!

Дженсън не можеше да отговори на този ужасен въпрос.

— Ако все пак ще го правим, то трябва поне да е на цена, която си струва да заплатим в замяна на тези животи. Спасяването на този човек трябва да бъде заплатено подобаващо. Какво друго очаквахте? Нали това искате? В замяна на спасяването на толкова скъп за вас човек.

— Той е скъп и за вас! За Императорския орден! За каузата ви! За вашия император!

Сестра Пердита изчака Дженсън да млъкне, след малко продължи:

— Никой отделен човек не е важен, освен с онова, което може да даде на другите. Само вие можете да го направите важен. За да спасим толкова важен за вас човек, се нуждая от категоричното ви уверение, че ще убиете лично Ричард Рал. Веднъж завинаги. Действителното ви уверение за това.

— Нямате представа колко силно желая да убия Ричард Рал, Сестро Пердита. Той поръча убийството на майка ми. Тя издъхна в ръцете ми. По негова заповед император Джаганг едва не изгуби живота си. Ричард е виновен за нараняването на Себастиан! За немислими и ужасни страдания! За убийства, които човешкият ум не може да възприеме! Искам смъртта на този човек!

— Тогава, нека освободим гласа.

Дженсън отстъпи назад изумена.

— Моля?

— Грушдева.

Звукът на тази дума я накара да ококори широко очи.

— Откъде чу това?

На лицето на Сестра Пердита се разля самодоволна усмивка.

— От теб, скъпа.

— Никога не съм…

— На вечерята с Негово сиятелство. Попита те защо искаш да убиеш брат си, поради каква причина, с каква цел. Ти каза Грушдева.

— Не съм казвала подобно нещо.

Усмивката се изкриви в злобна гримаса.

— Напротив, скъпа, каза го. Нима искаш да ме излъжеш? Да отречеш, че тази дума бе прошепната в главата ти? — Дженсън не отвърна и Сестра Пердита продължи: — Знаеш ли какво означава? Тази дума — Грушдева.

— Не.

— Отмъщение.

— Откъде знаеш?

— Знам този език.

Дженсън не смееше да помръдне, цялото и тяло се бе вкочанило.

— Какво по-точно искаш да ми предложиш?

— Ами предлагам ти да спасим живота на Себастиан.

— Но какво друго?

Сестра Пердита сви рамене.

— Част от Сестрите ще те заведат на едно спокойно място, където можем да останем насаме, докато друга част продължат да се грижат за Себастиан, както пожела. На сутринта той ще е по-добре и тогава двамата ще можете да се отправите към Ричард Рал, за да го убиете. Дойдохте тук, за да ни помолите за помощ. Предлагам ти тази помощ. Благодарение на това, което направим за теб, ще можеш да изпълниш мисията си.

Дженсън преглътна. Гласът бе странно притихнал. Нито дума. Мълчанието му я изпълни с още по-тягостни чувства, отколкото присъствието му.

— Себастиан умира. Още малко и ще бъде късно да му бъде оказана каквато и да било помощ. Да или не, Дженсън Рал?

— Ако…

— Да или не! Времето ти изтича. Ако искаш да убиеш Ричард Рал, ако искаш да спасиш Себастиан, изречи само една дума. Направи го сега, за да не съжаляваш цяла вечност, че не си го сторила.

ПЕТДЕСЕТ И ВТОРА ГЛАВА

ЗАВЪРЗАХА КОНЕТЕ и Дженсън погали Рижка зад ушите. С треперещи пръсти плъзна другата си ръка под муцуната и и притисна лицето си в мекия влажен нос.

— Бъди добро момиче, докато се върна — прошепна тя.

Рижка изцвили тихичко в отговор на нежните думи. Харесваше и да си мисли, че кобилата и я разбира. Някога и козичката и Бети бе наостряла уши и вирвала малката си опашчица, докато Дженсън споделяше пред нея най-скритите си страхове, убедена, че четириногата и дружка попива всяка дума.

Вгледа се в оголелите клони, полюшващи се в тихата нощ под пълната луна, забулена зад ефирен воал от облаци — сякаш единствен свидетел.

— Идваш ли?

— Да, Сестро Пердита.

— Побързай, вече ни очакват.

Дженсън я последва нагоре към брега. Мъхестата земя бе покрита с мек килим от сухи листа и съчки. Тук-там стърчаха корени, осигуряващи добри стъпенки в стръмния терен. Горе започна равно. Облечена в тъмносивата си рокля, Сестрата буквално се сля с гъсталака. На Дженсън и направи впечатление, че въпреки едрата си фигура Сестра Пердита се движи с изящество и грация.

Гласът продължаваше да мълчи. Досега в напрегнати моменти винаги се беше обаждал. Сега не казваше нито дума. Все се беше опитвала да го прогони, да се освободи от него. Едва сега си даваше сметка колко ужасяваща и плашеща би могла да бъде тишината.

Пълната луна зад финия воал от облаци осветяваше пътя им достатъчно. Дженсън виждаше дъха си в студения въздух, докато следваше Сестрата сред дърветата, гмуркайки се под гъсти ниски клони на борове и смърч. В гората винаги се бе чувствала у дома си, но този път усещането не беше толкова приятно, дърветата не и действаха успокояващо и отпускащо.

Предпочиташе да е сама, а не в компанията на тази сурова жена. Веднага щом Дженсън изрече думата, която щеше да спаси живота на Себастиан, Сестра Пердита зае категорично властна позиция и от държанието и изчезна всякаква любезност и гостоприемство. Заповедите и станаха остри и категорични, при това държеше Дженсън да усеща строгостта и.

Но поне си удържа на думата. Веднага щом получи исканото обещание, Пердита се разпореди Сестрите да започнат да спасяват живота на Себастиан. Докато част от тях бяха изпратени напред, за да приготвят някакви неща, които само те си знаеха, на Дженсън и бе позволено да влезе за малко при Себастиан, за да се увери, че се прави всичко възможно за спасяването му.

Преди да излезе от стаята, където лежеше той, тя се наведе и нежно целуна красивите му устни, прокара ръка по щръкналата му бяла коса и накрая допря уста до затворените му клепачи. Произнесе тихичка молитва към майка си да бди над него от света на духовете.

Сестра Пердита не я прекъсна, нито я подкани да побърза. Накрая Дженсън отстъпи от леглото и остави Сестрите да работят.

На излизане и бе позволено да хвърли бърз поглед в покоите на императора. Видя четири Сестри, скупчени над ранения му крак. Джаганг беше в безсъзнание. Четирите му лечителки явно също изпитваха болка, от време на време вдигаха трескаво ръцете си към главата. Преди да ги види и да получи обяснение от Сестра Пердита, Дженсън нямаше представа, че лечението е толкова труден и мъчителен за Сестрите процес. Направи и впечатление, че като че ли не се притесняват толкова за живота на императора, колкото за Себастиановия.

Отмести един боров клон и потъна още по-навътре в страховитата гора, като се стараеше да не изпуска от поглед Сестра Пердита.

— Защо е нужно да се отдалечаваме толкова много от лагера? — прошепна Дженсън. Остана с впечатлението, че яздят с часове.

Сестра Пердита се обърна да я погледне, сякаш учудена на глупавия и въпрос. Дългата и плитка се завъртя над рамото.

— За да извършим онова, което е нужно. Насаме.

Дженсън се изкушаваше да я попита какво е това нещо, но знаеше, че Сестрата няма да и отговори. На всичките и въпроси досега бе отговаряла уклончиво и с общи приказки, напомняйки и непрекъснато за дадената дума и за задължението и да изпълни своята част от сделката — да прави, каквото и кажат, докато всичко приключи.

Дженсън се опитваше да не мисли за бъдещето. Вместо това си представи как на сутринта поема на път в компанията на оздравелия Себастиан, как пътят ги отвежда сред планини и полета, далеч от всички тези хора. Далеч от свирепите лица на войниците от Императорския орден.

Знаеше, че те са се заели с непосилната задача да се борят срещу Господаря Рал, но въпреки това не можеше да не настръхва при вида им. Чувстваше се уязвима като сърна, попаднала сред глутница вълци. Всеки път, когато се опитваше да сподели тези си усещания пред Себастиан, той не я разбираше. Той беше мъж. Дженсън предполагаше, че един мъж не може да си представи какво означава да те гледат похотливо. Как да му обясни, че кръвта се смразява в жилите и когато мерне развратните им усмивки и свирепите им очи?

Трябва само да изпълни, каквото поиска от нея Сестра Пердита, и на сутринта ще може да се махне оттук заедно със Себастиан. Сестрите я бяха уверили, че ще и помогнат и ще увеличат шансовете и да убие Ричард Рал. Това бе единственото, което я вълнуваше в момента. Ако най-сетне съумее да убие Ричард Рал, ще бъде свободна. Ще може да разполага с живота си. Нещо повече — ще спаси не само себе си, но и целия свят, отървавайки го от жестокия касапин.

Бяха оставили конете сред дървета с голи клони — предимно дъбове. Поради липсата на листа на пръв поглед гората изглеждаше лесно проходима, но постепенно навлизаха в по-гъсти участъци с борове и смърчове, клоните на много, от които опасваха стволовете им чак до земята, а високите корони забулваха лунната светлина и ги обвиваха в мрак. Дженсън следваше плътно Сестрата. Двете жени потъваха все по-надълбоко в притихналата призрачна гора.

Дженсън бе прекарала по-голяма част от живота си в горите. Умееше да уцелва и най-незабележимите пътеки. Сестра Пердита се движеше уверено, сякаш се намираше на широк път, докато Дженсън не виждаше и следа от пътека. Горският под бе мек и девствен. Имаше недокоснати съчки и сухи листа, фин мъх, неразрязан от човешки крак. По всичко личеше, че се движат без цел и посока, но въпреки това, по увереността в движенията на Сестрата, Дженсън можеше да съди, че определено тази жена знае къде отива макар пътят и да е невидим за чуждо око.

В един миг до ушите на Дженсън достигна слаб звук, носещ се сред гъстата гора. Между клоните пред тях се мярна призрачна светлинка. В ледения въздух се долавяше странна, неприятна миризма на разложено, съчетана с тънка нишка сладникавост, от която на човек му се повдигаше.

Докато следваше Сестра Пердита между гъстите дървета, Дженсън започна да различава отделни гласове, свързани в нисък гърлен напев. Думите не можеше да отчлени, но те отекваха дълбоко в душата и, необичайният им ритъм трептеше странно познато някъде дълбоко в съзнанието и. Дори без да може да отдели думите, усети, че натрапливата миризма като че ли извира от тях. Странни и учудващо лични, те караха стомаха и да се свива на топка и го изпълваха с внезапен порив да се излее навън.

Сестра Пердита спря и се обърна, за да види дали повереницата и я следва. Дженсън видя бледата лунна светлина да проблясва върху халката през долната устна на Сестрата. Всички Сестри носеха такива халки. На Дженсън този обичай и се виждаше отвратителен, нищо че така уж изразявали привързаността и верността си към император Джаганг.

Сестра Пердита отмести един клон и пусна Дженсън пред себе си. При звуците на монотонния напев сърцето и учести ритъма си. Пред погледа и се откри полянка сред дърветата, от която се виждаха луната и къс небе.

Дженсън погледна Сестрата и продължи напред, докато стигна до широк кръг от запалени свещи, поставени толкова нагъсто, че приличаха на огнен обръч против демони. Вътре бе вписан друг, по-малък кръг, очертан от някакъв бял пясък, искрящ на светлината. В кръга, пак със същия странен бял пясък, бяха начертани символи, каквито Дженсън никога не бе виждала.

В центъра на всичко това, отново в кръг, седяха седем Сестри на светлината. Между две от тях като, че бе запазено място за някой отсъстващ — несъмнено Сестра Пердита. Докато произнасяха напева на непознатия за Дженсън език, жените бяха със затворени очи. Устните им се разтваряха, изричайки неразбираемите гърлени думи, при движението лунната светлина проблясваше в халките.

— Трябва да седнеш в центъра на кръга — тихо каза Сестра Пердита. — Остави дрехите си тук.

Дженсън я изгледа, посрещнаха я очи, в които се четеше твърдост.

— Моля?

— Съблечи се и седни в средата на кръга, с лице към празното място.

Заповедта бе произнесена с толкова хладна непоколебимост, че Дженсън нямаше друг избор, освен да се подчини. Сестрата пое наметалото и, после отстъпи, наблюдавайки я. След като роклята на Дженсън се свлече на земята, тя обви с ръце настръхналите си от студа рамене. Зъбите и тракаха, но не само от лошото време. Посрещната от твърдия мълчалив поглед на Сестрата, Дженсън преглътна с отвращение и продължи да се съблича.

Сестра Пердита я подбутна с пръст.

— Върви.

— Какво трябва да правя? — Дженсън долови в собствения си глас изненадваща категоричност.

Сестра Пердита се замисли за миг, но все пак отговори:

— Задачата ти е да убиеш Господаря Рал. За да ти помогнем, ще разкъсаме воала, обвиващ отвъдния свят.

Дженсън поклати глава.

— Не! Не мога да направя такова нещо.

— Всеки го прави. Когато човек умира, минава през воала. Смъртта е част от живота. За да убиеш Господаря Рал, ще ти е нужна помощ. Точно това смятаме да направим — да ти помогнем.

— Но отвъдният свят е свят на мъртвите, не мога.

— Не само можеш, но и ще го направиш. Вече си дала дума. Ако не изпълниш обещанието си, колцина още ще избие Господарят Рал? Ще го направиш, иначе кръвта на всяка от тези бъдещи жертви ще бъде отпечатана на дланите ти. Отказът ти ще доведе до смъртта на хиляди. Ти, Дженсън Рал ще помогнеш на брат си. Ти, Дженсън Рал, ще отвориш портите на смъртта и ще сложиш край на живота на тези хора. Ти, Дженсън Рал, ще се превърнеш в последователка на Пазителя. От теб се иска да събереш смелост да отхвърлиш всичко това и да насочиш смъртта към Ричард Рал.

Дженсън потръпна, по бузите и започнаха да се стичат сълзи, обмисляше чудовищното предложение на Сестра Пердита, ужасяващия си избор. Отправи молитва към майка си, попита я как е редно да постъпи, но не получи отговор. Дори гласът мълчеше.

Прекрачи обръча от свещи.

Трябва да го направи. Трябва да сложи край на управлението на Ричард Рал.

Добре поне че вътрешността на кръга изглеждаше тъмна. Ужасяваше я мисълта да стои гола пред непознати, пък било то и пред жени. Но това бе най-малката и грижа в момента.

Влезе в кръга от искрящ бял пясък, който и се стори леденостуден, сякаш зимата изведнъж я сграбчи в прегръдките си. Затрепери, обви ръце около тялото си и продължи напред към центъра на кръга от жени.

В средата, от същия искрящ бял пясък, бе начертана Милостта. Не можеше да откъсне поглед от символа, който самата тя бе чертала толкова пъти, макар ръката и да не бе направлявана от дарбата.

— Седни — заповяда и Сестра Пердита. Дженсън се стресна. Жената стоеше плътно до нея и като вдигна ръце на раменете и, я натисна към земята. Дженсън седна с кръстосани крака в центъра на осмолъчата звезда в средата на Милостта. Едва тогава забеляза, че всяка от Сестрите е седнала върху продължението на един от седемте лъча. Само осмият лъч точно пред Дженсън бе празен.

Дженсън седеше гола, трепереща, в средата на кръга, Сестрите на светлината подхванаха отново напева си.

Гората бе мрачна и потискаща, дърветата бяха оголели, клоните им се полюшваха на вятъра, търсейки опора един в друг — Заприличаха и на скелетите на мъртвите, които Дженсън се опасяваше, че Сестрите ще извикат.

Изведнъж всичко утихна. Вместо да заеме празното място на върха на осмия лъч, както бе очаквала Дженсън, Сестра Пердита застана зад нея и произнесе кратки, остри думи на странния език.

В напевната си реч Сестрата натърти отчетливо на думата Грушдева и вдигна ръка над главата на Дженсън. От шепата и се посипа пясък. Пясъкът се възпламени с боботещ съсък, от който Дженсън подскочи, краткият пламък озари за миг лицата на насядалите в кръг Сестри.

Постепенно всички заговориха в един глас.

— Ту ваш мишт. Ту васк мишт. Грушдева ду калт мишт.

Дженсън веднага разпозна думите, но не само това — усети, че гласът в главата и ги повтаря заедно със Сестрите. Появата на гласа я изпълни със страх, но и подейства някак успокояващо. Липсата му и беше почти непоносима.

— Ту ваш мишт. Ту васк мишт. Грушдева ду калт мишт.

Напевът я унесе, постепенно се почувства успокоена. Замисли се как стигна дотук, прехвърли в главата си ужасите на досегашния си живот, още от времето, когато, шестгодишна, напусна Народния дворец с майка си. Сети се за всичките пъти, в които Господарят Рал ги бе откривал и се бе налагало да се впускат в отчаян бяг, оставяйки всичко зад себе си. Накрая стигна и до ужасната дъждовна нощ, когато Д’Харанските войници нахълтаха в къщата им. Споменът за майка и, просната на пода в предсмъртна агония, извика сълзи в очите и. След това в главата и изникна развихреният образ на Себастиан, който се втурна в яростна битка. Чу и последните думи на майка си, когато я молеше да я остави там, на кървавия под, и да се спасява. Изпита цялата тежест на страданието си и изкрещя от болка и ужас.

— Ту ваш мишт. Ту васк мишт. Грушдева ду калт мишт.

Крясъкът и премина в накъсани стенания. Майка и толкова и липсваше. Толкова се страхуваше за Себастиан. Чувстваше се толкова ужасно самотна на света. Беше видяла в очите толкова много смърт. Искаше всичко това да свърши. Веднъж и завинаги.

— Ту ваш мишт. Ту васк мишт. Грушдева ду калт мишт.

Когато вдигна глава, през замъгления си от сълзите поглед видя тъмна фигура на мястото, което допреди миг бе празно. Очите му искряха като свещи. Дженсън се вгледа в тези очи, сякаш надничаше в самия глас.

— Ту ваш мишт, Дженсън. Ту васк мишт, Дженсън — монотонно произнесе гласът пред и в нея. — Отвори душата си към мен, Дженсън. Отвори душата си за мен, Дженсън.

Не можеше да отмести поглед от пламналия зловещ поглед. Това бе гласът, само дето не беше в главата и. Беше гласът пред нея.

Стоящата отзад Сестра Пердита отново хвърли искрящия си прах, само че този път, след като го възпламени, го изпрати към съществото с огнените очи пред Дженсън.

Беше майката на Дженсън.

— Дженсън — отрони тя. — Преданджи.

— Моля? — простена шокирана Дженсън.

— Предай се.

Сълзите и рукнаха като из ведро.

— Мамо! О, мамо!

Дженсън понечи да се изправи, искаше и се да се втурне към майка си, но Сестра Пердита я натисна по раменете, за да я задържи на място.

Щом пламъците утихнаха и светлината угасна, майка и се стопи в тъмнината, пред нея отново стоеше съществото с огнените очи.

— Грушдева ду калт мишт — изръмжа гласът.

— Моля? — проплака Дженсън.

— Отмъщение чрез мен — преведе и гласът. — Преданджи, Дженсън. Предай се и отмъщението ще бъде твое.

— Да! — изкрещя Дженсън. — Да! Предавам се, за да отмъстя!

Съществото се ухили, сякаш се разтегли процеп към отвъдния свят.

Изправи се — трептяща сянка, наведена към нея. Лунната светлина проблесна в мускулите му, когато тялото му тръгна напред, движенията му бяха почти котешки. Усмивката не слизаше от лицето му, виждаха се спиращите дъха остри зъби.

Дженсън не знаеше какво да прави, искаше само да сложи край на всичко това веднъж завинаги. Повече не можеше да издържа. Искаше да убие Ричард Рал. Беше жадна за отмъщение. Искаше да си върне майката.

Съществото стоеше точно до нея, трептяща сила и форма, която хем бе там, хем я нямаше, отчасти в този свят, отчасти в другия.

Изведнъж Дженсън забеляза отвъд съществото, отвъд обръча от Сестри, искрящия бял пясък и свещите, от сенките да излизат огромни фигури — на четири крака. Бяха стотици, жълтите им очи раздираха тъмнината, от ноздрите им се виеше пушек. Изглеждаха като че идват от друг свят, но определено присъстваха в този.

— Дженсън — прошепна гласът, надвесен над нея, — Дженсън, Дженсън. — Усмихна и се с мрачна усмивка, по-мрачна от очите на император Джаганг, по-непрогледна от безлунна нощ.

— Какви са — прошепна тя през сълзи, — какви са тези същества?

— Ами това са хрътките на отмъщението. Прегърни ме и ще ги освободя.

Тя ококори очи.

— Моля?

— Отдай ми се, Дженсън, прегърни ме и аз ще освободя хрътките в твое име.

Тя се дръпна, за да се отдалечи от съществото, не смееше да мигне. Едва си поемаше дъх. Съществото се протегна към нея, от гърлото му се понесе мъркащ звук, очите му се втренчиха в нейните.

Мъчеше се да си спомни думата, важната думичка. Беше и на езика, но щом погледна в искрящите очи, и изхвръкна от главата. Съзнанието и се вцепени. Думата и трябваше, но не можеше да се добере до нея.

— Грушдева ду калт мишт — провлачи гласът с гърленото си, ечащо ръмжене. — Отмъщение чрез мен.

— Отмъщение — повтори като замаяна Дженсън.

— Отвори душата си към мен, отвори душата си за мен. Предай се. Отмъсти за майка си.

Съществото прокара един дълъг пръст по лицето и и тя веднага усети къде се намира Ричард Рал — сякаш в нея заработи връзката, посочваща на Д’Харанците местоположението му. На юг. Далеч на юг. Тук нямаше да го намери.

— Прегърни ме — въздъхна гласът на милиметри от лицето и.

Дженсън се озова просната по гръб. Това я изненада и ужаси. Не си спомняше да се е отпускала назад. Все едно някой друг движеше тялото и. Осъзна, че съществото, представляващо гласа, се намества между разтворените и крака.

— Предай волята си, Дженсън. Предай плътта си — шепнеше гласът — и аз ще освободя хрътките, за да ти помогнат.

Ще ти помогна да убиеш Ричард Рал.

Думата все не идваше и не идваше. Изгубена. Също като нея изгубена.

— Не. Не. — заекна тя, ококорените и широко очи бяха пълни със сълзи.

— Прегърни ме и отмъщението ще бъде твое. Ричард Рал ще бъде твой, ще го убиеш. Прегърни ме. Предай плътта си, а заедно с нея и волята си.

Тя бе Дженсън Рал. Животът си беше неин.

— Не.

Сестрите в кръга изкрещяха, раздрани от внезапна болка. Бяха вдигнали ръце към ушите си, агонизиращи, виеха като кучета.

Святкащите очи се впериха в Дженсън. Усмивката се върна на устните, този път между острите зъби излезе дим.

— Предай се, Дженсън — избоботи гласът вледеняващата си команда, — предай плътта си. Предай волята си. И ще можеш да отмъстиш. Ричард Рал ще бъде твой.

— Не — отсече тя и се дръпна назад, съществото се примъкна към нея. Пръстите и се забиха в пръстта. — Не! Ако това е цената, която трябва да заплатя, ще пожертвам плътта и волята си. Ще го направя, щом така ще помогна да бъде освободен този свят от жестокия убиец Ричард Рал. Но няма да го направя, докато не видя, че си изпълнил желанието ми.

— Сделка? — изсъска гласът. Блясъкът в очите стана червен. — Искаш да се пазариш с мен?

— Това е моята цена. Пусни хрътките си. Помогни ми да убия Ричард Рал. Когато получа отмъщението си, ще се предам.

Съществото се ухили с кошмарна усмивка.

Между зъбите се стрелна дълъг език, облиза я с похотлива страст, мина от голите и слабини чак до гърдите. Разтърси цялото и тяло, чак до дълбините на душата и.

— Сделката е сключена, Дженсън Рал.

ПЕТДЕСЕТ И ТРЕТА ГЛАВА

ФРИДРИХ С МЪКА СИ ПРОПРАВЯШЕ ПЪТ сред гъстите треви край езерцето и се опитваше да не мисли за стържещия глад. Но стомахът му къркореше силно и бе трудно да отклони вниманието си от него. Една риба би го задоволила чудесно, но рибата трябва да се сготви, а най-напред и да се улови. Огледа брега. Жабешките бутчета също са добър вариант. Все пак с парче изсушено месо би станало най-бързо. Де да бе извадил един сухар от раницата си при последната почивка. Така поне щеше да има нещо да смуче.

На места ивиците по-ниска трева образуваха своеобразни зелени ръкави покрай брега на езерото. Другаде се извисяваха притихнали островчета от високи тръстики. Слънцето вече преваляше зад хълмовете оттатък езерото, сред внушителните вековни дървета, подредени от отсрещната страна на пътеката, падна мрак. Въздухът беше мъртвешки спокоен, гладката повърхност на водата блестеше, позлатена от последните отблясъци на западното небе.

Фридрих поспря, за да си обтегне гърба, и се взря сред сенките между дърветата. Имаше нужда от кратка почивка, за да отпусне уморените си нозе. Трябваше да реши дали е време да мисли за пренощуване, или поне да извади един сухар от раницата си. Между дърветата блещукаше вода, завита под тънки воали прозирен мъх.

Из хълмистата местност се пътуваше леко, пътеката не губеше височина. Долу в ниското явно бе мочурливо и трудно проходимо. Блатата го отвращаваха. Извикваха в главата му болезнени спомени.

Разгони облак комари, плъпнал пред лицето му, после подпъхна пръсти под ремъците на раницата си, колебаейки се какво да предприеме — да търси място за нощувка или да продължи. Макар да бе изморен след усиленото ходене, пътуваше вече от доста време и бе влязъл във форма, готов да посрещне несгодите на новия си живот. Поне се чувстваше по-силен, отколкото първия ден.

Из пътя често се обръщаше мислено към Алтея. Описваше и с най-големи подробности гледките, които виждаше, местността, растителността, небето, надяваше се да го чуе от света, в който бе отлетяла, и да му се усмихва със златната си усмивка.

Вече мръкваше и трябваше да реши какво ще прави. Не му се пътуваше нощем. Имаше новолуние и той прекрасно знаеше, че когато залезе слънцето и небето почернее, ще падне непрогледен мрак. Нямаше облаци, така че можеше да се надява поне на малките блещукащи звезди. Непрогледният мрак го изпълваше с истински ужас. Най-много мразеше, когато е толкова тъмно, че човек не може да определи кое е горе и кое долу. Тогава се чувстваше съвсем сам.

Дори при звездно небе в непознати местности се пътува трудно. В тъмнината човек лесно може да се отклони от пътеката и да се изгуби. Което означава, че на сутринта най-вероятно ще му се наложи да си проправя път през непроходими терени или да търси пътека и в крайна сметка да не постигне нищо друго, освен загуба на време.

Най-добре да се установи за нощувка. Беше топло, така че не беше толкова наложително да пали огън, макар че вътрешно му се щеше. Но знаеше, че огънят може да привлече нежелано внимание. Нямаше представа какво може да има по тези места, а огънят се забелязва от километри. Най-добре да остане на тъмно и да пожертва удобството и уюта за сметка на сигурността. Нали разполага с цяло звездно небе.

Каза си, че ако продължи още малко по пътеката, най-вероятно тя ще започне да се изкачва и да излезе извън блатата, където определено би имал по-добри възможности за лагеруване с по-малка вероятност от змии. Змиите, в търсене на топлина, биха подирили близостта на заспал на земята човек. Нямаше да му е приятно да се събуди и да намери в завивките си навита на руло змия. Намести раницата на гърба си. Имаше още малко време до мръкнало, така че можеше да си позволи да повърви.

Тъкмо направи крачка и до слуха му достигна слаб звук. Не беше отчетлив, но дойде толкова не на място, че мигновено се обърна и огледа пътеката на север, откъдето му се стори, че идва. Определено не можеше да оприличи звука на нищо познато, не беше нито жаба, нито катерица или птичка. Докато напрягаше нервно слух, настана тишина.

— Вече съм твърде стар за такива начинания — измърмори под мустак и тръгна.

Другата причина, която го теглеше да върви напред, бе увереността, че е съвсем близо до целта си. Е, може би оставаха още няколко дни, нямаше как да определи със сигурност, но може пък да е съвсем близо. Ако е така, то би било глупаво да спира да нощува. Всяка минута бе ценна.

Най-малкото, което можеше да направи, бе да походи още. Ако се наложи, винаги може да си вдигне лагер, преди да е мръкнало съвсем. Каза си, че може да върви, докато съвсем престане да вижда пътеката пред себе си, а после да си опъне завивките в тревата край езерото. Все пак не му се нравеше идеята да спи на открито край пътеката — не и в сърцето на Стария свят. Не и когато знае, че наоколо може да кръстосват нощни стражи. През последните няколко дни бе забелязал доста патрулиращи части на Императорския орден.

Избягваше градовете и селата, вървеше колкото се може по-напряко към целта си. На няколко пъти му се наложи да коригира посоката. По пътя си избягваше старателно всякакви срещи с войници, защото те криеха потенциална заплаха от залавяне и разпитване. Искаше му се да вярва, че един възрастен самотен пътник едва ли би изглеждал особено подозрителен в очите на стражите, че едрите войници от Ордена едва ли биха го възприели като някаква заплаха. Но кой знае.

Пък и беше чувал, на минаване през градове и населени места, че Орденът не се нуждае от специална причина да прибере и измъчва, който си поиска и когато си поиска. А има ли мъчение, рано или късно следва и признание, ако ще да си напълно невинен. Тогава мъчителят ти се убеждава, че е бил прав, като те е задържал, и се амбицира да изтръгне от теб информация за още „заговорници с непочтени намерения“ , както говореха хората. Жестокият разпитващ никога не остава без работа и без виновници, които трябва да бъдат наказани.

Чу се някакво щракване, което накара Фридрих да се обърне рязко и да замръзне на място, напрегнал слух и зрение. Небето и езерото бяха обагрени в лилаво. Клоните, надвиснали над пътеката като разперени пръсти, готови да сграбчат непредпазливия пътник след мръкнало, не потрепваха.

Из тези гори вероятно бродеха какви ли не същества. Сигурно много от тях се будеха след дневната почивка и се готвеха да тръгнат на нощния си лов. Совите, полевките, опосумите, мечките и още цял рояк твари бяха нощни животни. Наостри уши, за да долови отново звука. Нищо не помръдваше.

Фридрих се обърна и усили ход. Сигурно е някой от горските обитатели, излязъл на лов за корени или насекоми. По-бързото темпо го задъха. Облиза пресъхналите си устни, но не постигна кой знае какъв ефект. Въпреки че беше много жаден, не искаше да спира точно сега.

Знаеше, че си въобразява. Намираше се в непозната страна, бродеше из непозната гора, а вече мръкваше. Обикновено не се стряскаше толкова от някакви си горски звуци, плашещи повечето хора. Беше прекарал в блатото с Алтея доста годинки и знаеше какво означава истинско страшилище. Знаеше, че в гората живеят безброй безобидни създания, които не пречат на никого. Вероятно и сега става въпрос именно за нещо такова. Изведнъж обаче умората му изчезна и желанието му да прекара тук нощта се изпари.

Както бързаше по пътеката, хвърли поглед през рамо. Имаше смущаващото усещане, че зад него има нещо. Че нещо го наблюдава. При тази мисъл косъмчетата по тила му настръхнаха.

Продължи да се взира, но не забеляза нищо. Зад него бе тихо. Каза си, че или нещото е твърде безшумно, или си въобразява.

Дишаше тежко, сърцето му щеше да се пръсне. Усили ход още повече. Може би, ако побърза още малко, все пак ще стигне целта си и няма да му се наложи да прекарва нощта сам из тия пущинаци.

Пак хвърли поглед през рамо.

Наблюдаваха го две очи.

Изненадата му бе толкова голяма, че се спъна в собствената си обувка и се просна на земята. Завъртя се и седна на пътеката, след което заотстъпва панически.

Дебнещите очи не бяха изчезнали. Не си ги бе въобразил. Измежду сенките го наблюдаваха искрящи жълти очи.

В тишината дочу ниско ръмжене, звярът излезе от дълбоките сенки и застана в сумрака между гората и езерото. Беше огромен — може би двойно по-голям от вълк, с широк гръден кош и набит врат. Пристъпи внимателно напред, свел глава, искрящите му очи не се отлепяха от Фридрих.

Съществото го дебнеше.

Фридрих изкрещя и трескаво се изправи на крака, плю си на петите и хукна презглава в другата посока. Страхът му даваше криле, вече не чувстваше тежестта на годините. Бързият поглед през рамо го убеди, че съществото е по-бързо от него и бързо скъсява дистанцията.

Още по-страшното бе, че измежду сенките заблестяха още и още чифтове искрящи очи.

Бяха излезли на нощен лов.

Фридрих бе тяхната плячка.

Виещият звяр стовари тежката си лапа върху гърба на Фридрих, който остана без дъх. Просна се по лице на земята. Продължи с опитите си да се измъкне от звяра, който обаче не го изпускаше. Разяреното същество докопа раницата му, раздра я с един мощен удар, целящ да достигне до гърба на жертвата.

Фридрих си представи разкъсаното си на парчета тяло.

Разбра, че ще умре.

ПЕТДЕСЕТ И ЧЕТВЪРТА ГЛАВА

В ОТЧАЯНИЯ СИ ОПИТ ЗА БЯГСТВО Фридрих нададе истеричен вик. Съществото, също с вой, се хвърли върху гърба му и разкъса раницата му, но не стигна до месо. Багажът на Фридрих се оказа единствената му преграда пред огромните остри зъби. Тежестта на дивия звяр го притискаше към земята, мощните предни крака се бяха вкопчили в тялото му като клещи, той не можеше да помръдне, камо ли да побегне.

В отчаянието си Фридрих пъхна ръка под тялото си, за да се опита да се добере до ножа. Пръстите му се вкопчиха в дръжката и освободиха острието. Без да губи нито секунда, той се извъртя и го заби в тялото на звяра. Уцели кокалестата раменна става, без да нанесе кой знае какви поражения. Замахна отново, но този път не улучи. Борейки се на живот и смърт, направи последно усилие и се завъртя, за да може, когато нанесе нов удар, да хукне в противоположната посока.

Тъкмо когато се канеше да се метне встрани, спасявайки се макар и за миг, в схватката се включиха още зверове. Фридрих отново нададе вик, ножът му се развилия във въздуха, опитваше се да предпази лицето си с длан. Успя да се изправи на четири крака, в следващия миг един от новите нападатели се метна отгоре му.

Фридрих видя как книгата изпада от вътрешния джоб, който бе пришил към раницата си. Острите зъби бяха разкъсали скритата преграда. Зверовете се втурнаха към книгата. Единият я захапа и започна разярено да мята глава като вълк, разкъсващ заек.

Към него летеше поредната зловеща твар, в мрака проблеснаха влажни зъби. Изведнъж косматата глава отскочи назад. Фридрих усети по лицето и врата си внезапно пръснала топла кръв. Всичко стана напълно неочаквано и бе безкрайно объркващо.

— Във водата! — чу се нечий вик. — Скачай във водата!

Фридрих се въртеше и гърчеше като бесен на земята, за да се изскубне от озъбеното чудовище. Определено нямаше намерение да се хвърля във водата. Не искаше да се удави, притиснат от тъй жестоки животни. Това беше любимият номер на зверовете в блатото — да те подмамят във водата, където да те удавят. Да скочи във водата беше последното, което Фридрих би направил.

Пред очите му проблесна меч, едва не го лизна по челото, чу се свистене, при всеки мощен удар едно от чудовищата падаше разсечено на земята — миг преди да впие острите си зъби във Фридрих. По земята плиснаха смърдящи хлъзгави вътрешности, които го опръскаха по краката.

Непознатият с меча обкрачи изумения златар и започна да нанася бързи и точни удари с грация, с каквато бедният майстор никога не бе виждал да се държи оръжие. Мъжът почти го закриваше с тялото си и посрещаше неспирния поток от нови и нови зверове, всичките озъбени и ревящи.

От гората изскачаха още и още. Хвърляха се върху спасителя на Фридрих с умопомрачителна бързина и ужасяваща решителност, жадни за плътта му. С периферното си зрение Фридрих мярна още един боец встрани, дори му се стори, че има и трети, но в настъпилия хаос не можеше да каже със сигурност колцина му се бяха притекли на помощ. Пронизителното ръмжене, звънкият вой и боботещият рев бяха оглушителни. Един от тежките зверове се метна странично върху златаря, но той успя да го прониже с ножа си. Едва после видя, че съществото вече е обезглавено.

Щом вторият непознат се включи в боя, първият стисна Фридрих за ризата, изправи го на крака и го метна в езерото. Всичко стана толкова светкавично, че скулпторът нямаше време да реагира, добре поне, че в последния момент, преди да потъне под повърхността, успя да вдиша. Миг по-късно беше под водата и не можеше да определи кое е горе и кое — долу.

С неистово усилие успя да изплува на повърхността и да се метне към брега. Най-сетне краката му усетиха калното дъно и той успя да задържи главата си над повърхността на водата. За негова изненада никой от зверовете не го бе погнал в езерото. Няколко бяха хукнали към брега, но не смееха да припарят навътре. Явно не искаха да се мокрят, независимо от яростното им желание да се докопат до Фридрих. Когато се убедиха, че плячката им се е измъкнала, насочиха усилията си обратно към схватката и малко след като се присъединиха към събратята си, боричкащи се с едрия мъж, паднаха посечени.

Зверовете нападаха тримата от всички страни в жестока битка на живот и смърт. С каквато бързина нападаха, с такава биваха посичани — обезглавявани, пронизвани или разпорвани с мощни удари на мечовете.

Тъмната фигура внезапно скочи във въздуха, отсече главата на един звяр, полетял в атака. Нощта най-после утихна, чуваше се само тежкото дишане на тримата мъже на пътеката. Те изгазиха от купчината бездиханни тела и се свлякоха на брега, отпуснали глави, докато си поемат дъх.

— Добре ли сте? — попита онзи, дето се яви пръв и спаси живота на Фридрих. Яростните нотки на битката не бяха стихнали напълно в гласа му. Окървавеният меч, който продължаваше да стиска в ръката си, проблясваше на лунната светлина.

— Да, благодарение на вас. Защо ме хвърлихте във водата?

Мъжът прокара пръсти през гъстата си коса.

— Понеже преследвачите на сърца не обичат водата и никога няма да нагазят в езеро — отвърна онзи, като все още дишаше тежко, вероятно не само от умората, но и от нестихналия гняв. — Това беше най-сигурното място.

Фридрих преглътна, погледът му обходи купчината мъртви зверове.

— Не знам как да ви благодаря. Вие ми спасихте живота.

— Е, по една или друга причина не обичам преследвачите на сърца. Достатъчно пъти са ми изкарвали акъла.

Фридрих не посмя да го попита къде другаде се е сблъсквал с такива ужасни същества.

— Бяхме горе на пътеката, когато видяхме как ви нападат — чу се женски глас. Фридрих погледна към фигурата в средата. Единственото, което различи, бе дългата и коса. — Притеснявахме се, че няма да стигнем до вас навреме, че преследвачите на сърца ще ни изпреварят.

— Какви са тези преследвачи на сърца?

Тримата го изгледаха.

— По-същественият въпрос е защо изобщо са тука — отвърна мъжът, вече нормализирал дишането си. Гласът му вече беше премерен и тих, но властен. Имате ли някаква представа защо ви нападнаха?

— Не, господине, досега не бях виждал такива същества.

— И аз не бях виждал от доста време. — Гласът на непознатия този път прозвуча притеснено. Фридрих очакваше да чуе още нещо за преследвачите на сърца, но вместо това онзи попита: — Как се казвате?

— Аз съм Фридрих Златаря, ще ви бъда благодарен до гроб. И на трима ви.

Вгледа се в лицата им, но бе твърде тъмно, за да може да ги види добре.

Онзи, който бе говорил досега, прегърна жената през кръста и тихо я попита дали е добре. Тя отвърна с кимване и зарови глава в рамото на мъжа. В жеста и Фридрих разпозна загриженост и неподправена близост. Другият мъж също отвърна с кимване на въпросителния поглед на приятелите си.

Тримата изобщо не приличаха на Д’Харански войници. Но по тези земи човек никога не може да е сигурен кого ще срещне. Фридрих реши да рискува.

— Мога ли да попитам за вашето име, господине?

— Ричард.

Фридрих предпазливо пристъпи напред, но незнайно защо, погледът на третия непознат го накара да спре, преди да се е приближил до Ричард и жената.

Ричард изплакна меча си във водата и се изправи. След като го избърса и от двете страни в панталона си, го пъхна в ножницата на хълбока си. Въпреки мрака Фридрих успя да различи красивия и релеф. Беше изработена от злато и сребро и закачена на ремък през дясното рамо на човека. Фридрих беше почти сигурен, че е виждал преди този ремък и ножница. Работеше със злато, откакто се помни, и се бе научил да разпознава от пръв поглед добре изработеното оръжие — независимо какво е. Изискваше се голямо майсторство, за да се обработи стомана по такъв начин. В ръцете на Ричард оръжието сякаш бе в стихията си. Фридрих много добре помнеше меча, който мъжът носеше тогава. Дали бе възможно да става въпрос за същото удивително оръжие.

Ричард разрови с крак останките от преследвачите на сърца, сякаш търсеше нещо. Наведе се да вдигне една отсечена глава. В стиснатите зъби Фридрих забеляза някакъв предмет. Ричард го дръпна, но зъбите го държаха здраво. Когато най-сетне успя да го освободи, Фридрих остана съкрушен. Едва тогава разбра, че звярът е стискал между зъбите си книгата. Явно я е докопал през разкъсаната раница.

— Кажете, моля ви — протегна ръка Фридрих, — има ли и нещо?

Ричард захвърли встрани тежката глава, която тупна глухо и се изтърколи между дърветата. Поднесе книгата към оскъдната светлина, за да я огледа. Ръката му се отпусна, погледът му се вдигна към Фридрих, който все още бе до кръста във водата.

— Май ще е най-добре да ми кажеш кой си и защо си тук — каза Ричард. Доловила мрачния тон в гласа му, жената вдигна глава.

Фридрих се прокашля и преглътна притеснено.

— Както ви казах, викат ми Фридрих Златаря. — Реши да рискува. — Търся роднина на един доста възрастен мъж — Натан.

Ричард го изгледа невярващо.

— Натан. Едър? Висок, с дълга до раменете бяла коса? Мисли се за голяма работа? — Звучеше не само изненадан, но и дълбоко подозрителен. — Натан, който винаги ще си остане един палавник?

Последното изречение извика на устните на Фридрих усмивка и той въздъхна с облекчение. Връзката не го бе подвела. Поклони се, доколкото можа във водата.

Господарят Рал ни ръководи. Господарят Рал ни учи. Господарят Рал е нашата защита. В твоята светлина ние процъфтяваме. Твоята милост ни закриля. Твоята мъдрост е нашето спасение. Живеем, за да ти служим. Животът ни ти принадлежи.

Господарят Рал изчака Фридрих да се изправи и протегна ръка към него.

— Излез от водата, майсторе — рече благо.

Фридрих остана малко объркан от протегнатата към него ръка на Господаря Рал, но, от друга страна, не смееше да я откаже, за да не бъде разбран погрешно. Затова я пое и излезе от водата.

Коленичи и сведе глава.

— Господарю Рал, животът ми ти принадлежи.

— Благодаря ти, майсторе. Думите ти ме трогват и ги ценя дълбоко, но животът ти си е твой и не може да принадлежи никому другиму. Включително и на мен.

Фридрих го изгледа изумен. Никога не бе чувал някой да изрича толкова забележителни и невъобразими думи. Най-малкото Господарят Рал.

— Моля ви, господарю, наричайте ме Фридрих.

Господарят Рал се засмя с лекота и безизкуственост.

Фридрих също се усмихна, без да го иска.

— Само ако и ти ме наричаш Ричард.

— Съжалявам, Господарю Рал, но, но се опасявам, че не бих могъл да свикна с това обръщение. Прекарал съм целият си живот с мисълта за Господаря Рал и вече съм малко старичък, за да се променям.

Господарят Рал пъхна пръст в широкия си колан.

— Разбирам те, Фридрих, но както знаеш, се намираме в сърцето на Стария свят. Ако изречеш „Господаря Рал“ и някой те чуе, най-вероятно ще навлечеш на всички ни големи неприятности. Така че ще ти бъда изключително благодарен, ако все пак се опиташ да свикнеш да ме наричаш Ричард.

— Ще опитам, Господарю Рал.

Господарят Рал протегна ръка встрани.

— Това е Майката Изповедник, Калан, моята жена.

Фридрих отново падна на колене и сведе глава.

— Майко Изповедник.

Не знаеше как е редно да се обръща към тази жена.

— Виж какво, Фридрих — започна тя с недоволството на Господаря Рал в гласа, но някак по-изтънчено и пълно с женственост и сърдечност, — тази титла също няма да ни е от полза по тези места. — Беше най-прекрасният глас, който бе чувал някога. Мелодията му го замайваше. Веднъж бе мярвал тази жена в Двореца. Гласът пасваше идеално на този му спомен.

Скулпторът кимна.

— Да, госпожо. — Помисли си, че може и да се научи да нарича Господаря Рал „Ричард“, но бе почти категоричен, че никога няма да свикне да се обръща към тази жена по друг начин, освен с „Майко Изповедник“. „Калан“ му се струваше твърде фамилиарно за човек като него.

Господарят Рал посочи покрай Майката Изповедник.

— А това е нашата приятелка Кара. Не се оставяй да ти вземе страха — сто процента ще се опита. Освен че е наша приятелка, тя е преди всичко наш уважаван защитник, който поставя нашите интереси и сигурност над всичко. — Хвърли и бърз поглед. — Макар че напоследък май върши повече бели, отколкото помага.

— Господарю Рал — изръмжа Кара, — нали ти казах, че не съм виновна. Нямаше как.

— Нали ти го докосна.

— Ами че откъде да знам!

— Казах ти да го оставиш, ама ти — не, пипна го.

— Как така да го оставя, абсурд!

Фридрих нямаше представа за какво говорят. Но дори в сгъстяващия се мрак забеляза усмивката на Майката Изповедник и приятелското потупване по рамото на Кара.

— Всичко е наред, Кара — прошепна и тя успокоително.

— Все ще измислим нещо — добави с въздишка Господарят Рал. — Все още има време. — Изведнъж лицето му стана сериозно и смени темата със същата бързина, с която въртеше меча в ръката си. — Преследвачите на сърца са търсили ето това.

Фридрих го изгледа с учудване.

— Така ли?

— Да. Ти си щял да бъдеш наградата за добре свършена работа.

— Как разбра?

— Преследвачите на сърца никога не биха нападнали книга. Ако не бяха изпратени с друга цел, първо щяха да се борят за сърцето ти.

— Значи, затова им викат преследвачи на сърца — отрони Фридрих.

— Това е една от теориите. Другата е, че с огромните си уши усещат жертвата си по туптенето на сърцето и. Както и да е, досега не съм чувал преследвачи на сърца да нападат книга, при положение, че са надушили човешко сърце.

Фридрих посочи книгата.

— Натан ме изпрати с тази книга, Господарю исках да кажа Ричард. Според него била много важна. Май наистина е така.

Господарят Рал отново огледа купчината мъртви преследвачи на сърца. При повече светлина Фридрих беше сигурен, че би видял намръщеното изражение на Господаря Рал, но не му бе нужна светлина, за да долови сдържания гняв в гласа му.

— Според Натан много неща са важни. Обикновено пророчества.

— Но за книгата беше сигурен.

— Винаги е сигурен. Вярно, помагал ми е, не отричам. — Господарят Рал поклати категорично глава. — Но от самото начало пророчествата ни създават толкова неприятности, че чак не ми се мисли. Преследвачите на сърца вероятно означават, че много сме я загазили. Не ми трябват пророчествата на Натан, та да си усложнявам и без това достатъчно заплетените проблеми. Знам, че според някои хора пророчеството е дарба, но за мен то е проклятие, което е най-добре да се избягва.

— Разбирам — пророни тъжно Фридрих. — Жена ми беше чародейка. Имаше пророческа дарба. И нея съм чувал да нарича пророчеството проклятие. — Усмивката му трепна. — Колко пъти съм я държал в прегръдките си, докато е плакала над нещо, което вижда в бъдещето, но не може да промени.

Господарят Рал го изгледа в неловката тишина.

— Значи е починала, така ли?

Фридрих успя само да кимне, смазан под тежестта на болезнените спомени.

— Съжалявам, Фридрих — прошепна съчувствено Господарят Рал.

— Моите съболезнования — добави Майката Изповедник.

— Обърна се към съпруга си и го подхвана под мишницата. — Знам, че нямаме време за пророчествата на Натан, но не можем да отхвърляме с лека ръка факта, че се появиха преследвачи на сърца.

Господарят Рал въздъхна тежко.

— Знам.

— Какво ще правим?

Фридрих го видя да поклаща глава в тъмното.

— Засега не ни остава друго, освен да се надяваме, че ще се справят. Това е по-спешно. Трябва да открием Ничи, при това възможно най-бързо. Да се надяваме, че ще и хрумне нещо.

Думите му явно се видяха на Майката Изповедник разумни. Дори Кара кимна в знак на съгласие.

— Виж, Фридрих, тъкмо се канехме да изберем място за нощувка — каза Майката Изповедник. — Сега, когато преследвачите на сърца са пуснати, е по-добре да останеш с нас. След ден-два се надяваме да се срещнем с едни приятели, които ще могат да ти помогнат. А край огъня ще ни разкажеш какво става.

— Ще изслушам какво иска от мен Натан — прекъсна я Ричард, — но повече не мога да обещая. Той е магьосник. Нека сам си решава проблемите. Имаме си достатъчно свои. Да изберем място за лагер, трябва да е достатъчно добре защитено. Ще ми се да хвърля един поглед на книгата — дано да е останало нещо за четене. После ще ми кажеш какво и е толкова важното според Натан. Само ми спести пророчествата, ако обичаш.

— Няма пророчества, Господарю Рал, точно там е проблемът.

Господарят Рал махна с ръка към труповете.

— Непосредственият ни проблем е това. Ще е най-добре да си намерим подходящо местенце тук, сред блатата, заобиколено от вода. Поне ако искаме да доживеем до сутринта.

Щом тези са тук, със сигурност ще има още.

Фридрих се огледа нервно.

— Откъде идват?

— От отвъдния свят — рече Господарят Рал.

Фридрих зяпна.

— Отвъдния свят ли! Но как е възможно?

— Има само един начин — тихо отвърна Господарят Рал, съкрушен от онова, което знае. — Преследвачите на сърца са в известен смисъл пазачите на отвъдния свят, слуги на Пазителя. Възможно е да проникнат в света на живите само в един случай — ако воалът между света на живите и света на мъртвите е разкъсан.

ПЕТДЕСЕТ И ПЕТА ГЛАВА

ЧЕТИРИМАТА ПОЕХА ПО ПЪТЕКАТА, към разлятата долу гора. Фридрих не можеше да престане да мисли за това, дето воалът между света на мъртвите и света на живите бил разкъсан. Голяма част от живота на Алтея бе преминал около Милостта, която използваше в пророчествата си, така че той определено знаеше за воала между световете. Алтея често му бе говорила за този воал. Малко преди смъртта си бе споделила с него някои от възгледите си за взаимодействието между двата свята.

— Господарю Рал! — сепна се Фридрих. — Мисля, че това, че воалът между света на живите и света на мъртвите е разкъсан, може би е свързано с настояването на Натан, че е от изключително значение да те намеря и да ти предам тази книга. Той не ме изпраща, за да моли за помощ, напротив, иска да помогне на теб.

Господарят Рал се изсмя.

— Да, бе. Той винаги извърта нещата така — винаги уж иска да помогне.

— Мисля, че става въпрос за сестра ви.

Всички замръзнаха по местата си.

Господарят Рал и Майката Изповедник се завъртяха кръгом и се приближиха до Фридрих. Въпреки тъмнината той успя да види ококорените им очи.

— Имам сестра? — прошепна Господарят Рал.

— Да, Господарю Рал — отвърна той, изненадан, че Ричард не знае. — Всъщност по-точно би било да се каже сестра по бащина линия. Тя също е потомка на Мрачния Рал.

Господарят Рал го сграбчи за ръката.

— Имам сестра! Какво знаеш за нея?

— Ами, не е много. Но се запознахме.

— Запознал си се с нея! Това е чудесно, Фридрих! На колко е години?

— Не е много по-млада от теб, Господарю Рал — на около двайсет, поне така изглежда.

— Умна ли е?

— Даже прекалено, което, опасявам се, не винаги и е от полза.

Господарят Рал се засмя доволно.

— Не мога да повярвам! Не е ли чудесно, Калан? Имам сестра.

— Хич не ми се вижда чудесно — изръмжа Кара, преди Майката Изповедник да е успяла да отговори. — Изобщо даже!

— Защо говориш така, Кара? — попита Майката Изповедник.

Кара се надвеси към тях.

— Нужно ли е да напомням и на двама ви какво ни дойде до главата, когато се появи онзи брат на Господаря Рал — Дрефан?

— Не — възкликна Ричард, очевидно смутен от внезапно натрапения спомен.

Всички замлъкнаха.

— Какво се е случило? — престраши се да попита Фридрих.

В следващия миг усети здравата хватка на Кара, която го сграбчи за яката и го придърпа към себе си.

— Това копеле на Мрачния Рал за малко да убие Майката Изповедник! И Господаря Рал! Едва не уби и мен! Изтрепа маса народ. За малко да ни помете всичките. Надявам се Пазителят да е прибрал Дрефан Рал някъде на тъмно за вечността. Само ако знаеше какво стори на Майката Изповедник.

— Достатъчно, Кара — тихо я спря Майката Изповедник и сложи ръка на рамото и за да и напомни да пусне Фридрих.

Кара се подчини, но с голяма неохота, тъй като още не бе успяла да потисне гнева си. Фридрих вече знаеше защо тази жена е избрана за лична охрана на Господаря Рал и Майката Изповедник. Макар да не виждаше очите и, той ги усещаше върху себе си, сякаш от тъмното го следеше хищна птица. Това бе жена, чиято вътрешна преценка моментално претегляше характера и намеренията на човека насреща и решаваше съдбата му за секунди. Тази жена имаше не само властта, но и способностите да действа така, както смята за нужно.

Фридрих го знаеше, защото неведнъж бе срещал такива като нея в Двореца. Когато ръката и се стрелна изпод наметалото към гърлото му, той забеляза люлеещия се на китката и Агиел. Тази жена беше Морещица.

— Съжалявам за брат ти, но не мисля, че Дженсън иска да ти причини нещо лошо — каза Фридрих.

— Дженсън — повтори Ричард, сякаш, за да усети как звучи името на човек, за чието съществуване не е и предполагал.

— Всъщност Дженсън е ужасена от теб, Господарю Рал.

— Ужасена от мен ли? Какво може да е породило подобен страх?

— Мисли, че я преследваш.

Господарят Рал го изгледа невярващо.

— Да я преследвам? Как бих могъл да я преследвам? Та аз съм залостен тук, в Стария свят.

— Мисли, че искаш да я убиеш, че пращаш хората си след нея.

Господарят Рал замлъкна за миг, сякаш всяка нова дума бе още по-невероятна дори от предишната.

— Но аз дори не я познавам. Защо ще искам да я убивам?

— Защото е родена без дарбата.

Господарят Рал отстъпи назад, не можеше да проумее онова, което чуват ушите му.

— Какво значение има това? Толкова хора са родени без дарбата.

Фридрих посочи книгата в ръцете на Господаря Рал.

— Мисля, че Натан ти праща тази книга като обяснение.

— Пророчествата не обясняват живота.

— Не, Господарю Рал. Мисля, че това е свързано не толкова с пророчествата, колкото с добрата воля. Нали разбирате, имам известни познания за пророчествата от съпругата ми. Натан ми обясни, че пророчеството има нужда от свободна воля, ето защо ти реагираш толкова бурно срещу пророчеството — понеже си човек, чиято свободна воля може да балансира пророческата магия. Каза, че пророчеството не било посочило мен като човека, който трябва да ти донесе тази книга, и че ако реша да го сторя, трябва да е по собствената ми свободна воля.

Господарят Рал се вгледа в книгата. Гласът му омекна.

— Понякога Натан може да създава проблеми, но знам, че е приятел, на когото мога да разчитам. Вярно, че помощта му ми е създавала сериозни проблеми, но дори да не се съгласявам винаги с методите, които избира, знам, че подбуди те му са благородни.

— Обичал съм чародейка почти през целия си живот, Господарю Рал. Знам колко сложни са нещата. Нямаше да пропътувам това огромно разстояние, ако не вярвах на Натан.

Господарят Рал го изгледа продължително.

— Натан спомена ли ти какво има в книгата?

— Каза само, че била от времето на Голямата война отпреди няколко хиляди години. Намерил я в Народния дворец при трескаво претърсване на купищата томове там и че веднага, щом я открил, хукнал към мен, за да ме помоли да ти я донеса. Нямало абсолютно никакво време, затова не я е превел. Така че не можа да ми каже какво съдържа.

Господарят Рал погледна книгата със значително по-голям интерес.

— Нямам представа доколко би могла да ни е от полза. Преследвачите на сърца доста са я поразкъсали. Опасявам се, че започвам да разбирам защо.

— Знаеш ли поне какво е заглавието, Ричард? — попита Майката Изповедник.

— На слабата светлина успях само да видя, че е на високо Д’Харански. Не съм се и опитвал да разбера какво пише.

Мярна ми се думата „Сътворение“.

— Да, Господарю Рал, Натан ми каза заглавието. На корицата, тук, с позлатените букви, пише „Колоните на Сътворението“ .

— Чудесно — възкликна Господарят Рал, очевидно не особено доволен от чутото. — Е, поне да си намерим място за нощуване. Не ми се ще преследвачите на сърца да ни спипат в тъмното. Ще напалим нисък огън и ще се опитам да разгледам книгата, за да видя дали ще влезе в работа.

— Значи знаеш за Колоните на Сътворението? — попита Фридрих, докато вървяха по пътеката.

— Да — притеснено подвикна Господарят Рал през рамо. — Чувал съм за тях. Натан е живял в Стария свят, така че предполагам, че и той поназнайва нещичко.

Докато изкачваха плавен хълм, Фридрих се почеса озадачено по брадата.

— Какво общо имат Колоните на Сътворението със Стария свят?

— Те се намират в центъра на един запустял район. — Господарят Рал посочи напред. — Не е много далеч от тук, в тази посока. Преди няколко дни минахме покрай тях, но по встрани, защото бяхме посрещнати от доста нелицеприятни и нелюбезни хора.

— И сега кървавите им кокали се валят в пустошта — доволно изсъска Кара.

— За жалост това ни костваше конете — продължи Господарят Рал. Затова вече вървим пеша. Добре поне че спасихме кожите.

— Запустял район. Но жена ми наричаше Колони на Сътворението…

Нещо отстрани на пътеката привлече вниманието му и той млъкна насред изречението. Дори в мрака познатата тъмна форма, изпъкваща на фона на по-светлата пътека, го накара да се закове на място.

Наведе се. За негова изненада се оказа точно, онова, което предполагаше. Когато го вдигна, вече беше сигурен. Същият извит отвор за шнура, същата резка в меката кожа, точно там, където веднъж в бързината го бе лизнал с острото длето.

— Какво става? — попита Господарят Рал подозрително. — Защо спря?

— Какво намери? — обади се и Майката Изповедник. — Нали току-що минахме оттам, не видях нищо.

— Нито пък аз — добави Господарят Рал.

Фридрих преглътна и стисна кожената кесия в юмрука си. Вътре като че ли имаше монети, по тежината им предположи, че са златни.

— Намерих нещо свое — изумен пророни Фридрих. — Как е възможно да се е озовало тук?

Не можеше да твърди със сигурност, че златото е негово, макар да бе твърде възможно. Кожената кесия обаче бе докосвал ден след ден в продължение на десетилетия. В нея държеше един от инструментите си — малко ренде, което често използваше.

— Какво става тук? — не се стърпя и Кара, погледът и оглеждаше внимателно околността. Агиелът бе стиснат в юмрука и.

Фридрих се изправи, не можеше да откъсне очи от кесията си.

— Намерих нещо, откраднато от човека, който подозирам, че е причинил смъртта на жена ми.

ПЕТДЕСЕТ И ШЕСТА ГЛАВА

Е, И ТОВА АКО НЕ Е НЕЩО!

Оба направо не можеше да повярва, че си е изгубил кесията с парите. Винаги е бил толкова внимателен. Изпухтя отчаяно. Ако едно нещо се размине, сполетява го друго. Или ще е някакъв безчестен джебчия, или крадлива жена, хвърлила око на парите му. Това ли е единственото, за което мислят ограничените нищожни човечета? За пари? След всичките си проблеми, след срещите си с толкова много ненаситни крадливци, протягащи алчни ръце към спечеленото му с толкова усилия състояние, Оба се бе научил, че човек с неговото положение винаги трябва да е нащрек. Не можеше да повярва, че този път го е направил сам.

Трескаво пребърка джобовете си, бръкна в ризата, после прерови навсякъде панталона си. Всичките му кесии, в които се съдържаше голяма част от богатството му, си бяха по местата. Каза си, че кесията на пътеката може да не е негова, но каква е вероятността някой друг да си изгуби кесията точно на това място?

Когато бръкна в ботуша си, установи, че една от кесиите му я няма. Разгневен, провери кожената връв, която винаги връзваше около глезена си — беше отвързана.

Някой беше отвързал кесията му.

Спотаен сред дърветата, изгледа вълнуващата сцена. Брат му Ричард и онази негова прелестна съпруга се извърнаха едновременно към мъжа, намерил кесията му — пълната с пари кесия на Оба.

— Намерих нещо, откраднато от човека, който подозирам, че е причинил смъртта на жена ми — чу той.

Зяпна. Пред него стоеше мъжът на блатната вещица — омразната самовлюбена чародейка, дето не отговори на въпросите на Оба.

Не беше глупак, та да повярва, че е станало комично съвпадение. Как ли пък не.

— Не го пипай! — изкрещяха Ричард и Майката Изповедник в един глас.

— Да бягаме! — додаде другата жена.

Оба видя как хукват като подплашени сърни. Осъзна, че сигурно гласът си е наумил нещо. Знаеше, че понякога използва вещи на различни хора, за да стигне до тях. Оба се огледа, видя искрящите жълти очи, гледащи заедно с него, и се ухили.

Въздухът потрепери, сякаш върху мястото, където падна кесията, удари светкавица. Хрътките нададоха вой и се отдръпнаха. Оба запуши ушите си с пръсти и присви очи пред блесналия виолетов обръч, разпръснал се на множество концентрични кръгове, както когато хвърлиш във водата труп на животно.

За части от секундата, с невъзможна бързина, хората бяха повалени от пурпурния обръч, стрелнал се в тъмата. Неудържимата стихия профуча покрай Оба, но само приглади косата му назад, а зад него остана застинало пересто ложе от призрачен виолетов дим.

Подозренията на Оба се оказваха основателни — гласът наистина бе замислил нещо грандиозно. Предвкусвайки удоволствието, той се запита какво ли точно.

Всичко утихна, но Оба остана притаен в сенките още малко, за да е сигурен, че четиримата не помръдват. Едва когато се увери, че не го грози никаква опасност, се измъкна от скривалището си — мястото, където гласът му бе казал да чака.

Гласът го призова. Хрътките останаха назад, Оба хукна през гъстия дим. Никога не бе виждал по-странен пушек — на цвят бе прозирно синкаво виолетов, но най-странното беше, че докато тичаше през него, не го разпръскваше. Краката му потъваха в застиналата димна завеса, без да я разклащат, сякаш тя бе изцяло в друг свят, в който той не присъстваше — Оба се намираше на същото място, но в своя си свят.

Четиримата лежаха проснати на земята, покосени на място. Оба внимателно се наведе напред, за да ги огледа, като все пак внимаваше да стои на разумно разстояние. Всички дишаха, макар и едва. Очите им не бяха затворени. Зачуди се дали го виждат. Размаха ръце, но никой от четиримата не реагира.

Надвеси се над Ричард Рал, вгледа се в лицето му. Прокара ръка съвсем близо пред очите на брат си. Никаква реакция.

Въпреки оскъдната светлина успя да различи в очите му удивителните семейни черти. Имаше нещо смущаващо в това да видиш някой, който толкова прилича на теб. Все пак у себе си Оба намираше повече прилика с майка си. Съвсем в неин стил — да иска синът и да прилича повече на нея, отколкото на баща си. Каква егоистка само! Да се опита да му отнеме полагащото му се по рождение място — във всичко дори във външния вид. Самовлюбена кучка!

Но сега Ричард беше този, който искаше да му отнеме полагащото му се място — мястото, което баща им бе отредил за Оба. В крайна сметка Оба и Мрачният Рал притежаваха специални качества, с каквито той бе сигурен, че брат му не е надарен.

Старецът на блатната вещица също дишаше. Оба си взе кесията с парите, паднала недалеч, и я разклати пред очите на мъжа, но той също не реагира. Върза кесията на мястото и около глезена си — на гласа вече нямаше да му трябва.

Не остана много доволен, че гласът използва парите му за някакви свои номера, но след всичко, което гласът бе направил за него — това, че стана непобедим и още ред работи, — си каза, че е склонен от време на време да му прави по някоя и друга услуга. Стига да не му стане навик.

Едната от жените имаше дълга руса плитка, която сега се валяше в тревата. На китката и беше вързана една от онези странни червени палки. Беше Морещица. Оба я стисна за гърдите. Никаква реакция. Той се ухили и бавно я опипа отново. Тя явно нямаше нищо против и той се зачуди какво друго може да направи с нея. Мисленето в тази посока го въодушеви.

В следващия миг осъзна, че има подръка друга жена, още по-предизвикателна от Морещицата. Плъзна поглед към нея. Жената на брат му, която наричаха Майката Изповедник, лежеше просната на земята, готова да го посрещне. Какво по-справедливо от това да се възползва от нея?

Оба я яхна, в следващия миг забеляза колко е красива и ухиленото му лице застина благоговейно. Жената лежеше по гръб, едната и ръка разперена встрани, пръстите и разтворени и отпуснати, сякаш сочеше на юг. Другата и ръка почиваше на корема. Очите и бяха взрени в нищото. Оба внимателно се пресегна и прокара опакото на ръката си през бузата и. Беше меко като кадифено листче на роза. Отметна една дълга къдрица от лицето и за да може да я огледа по-добре. Устните и бяха леко раздалечени.

Оба се наведе над нея, допря устни в нейните, прокара ръка надолу по тялото и, опипвайки пищните и форми. Пръстите му се възкачиха върху стегнатата и гръд. Едрата му ръка замилва леко меката плът — само за да и покаже, че може да бъде и нежен. Протегна се и докосна и другата и гърда. Жената продължаваше да не реагира, явно не искаше да му покаже колко е възбудена от похотливите му движения.

Бърз като лисица, Оба духна в разтворената и уста. Пак никаква реакция. Каза си, че сигурно му играе някаква игра, предизвиква го. Подлата кучка.

Вече нямаше къде да му избяга. Не можеше да му се изплъзне. Гласът очевидно му бе подготвил подарък. Оба отметна глава назад и избухна в смях. Под притихналите погледи на скритите сред сенките хрътки той нададе блажен вой към звездите.

Доволен, се надвеси обратно над жената на Господаря Рал и потъна в очите и. Сигурно отдавна се е отегчила от досадния си съпруг и е готова за една предизвикателна любовна авантюра. Колкото повече се замисляше Оба, толкова повече се убеждаваше, че тази жена трябва да му принадлежи. Това беше съпругата на Господаря Рал. Когато той стане Господар Рал, Оба щеше да я задържи за себе си — това беше негово изконно право.

А той ще стане Господар Рал — гласът му го гарантира.

Огледа извивките на тялото и. Искаше я. Докато вършеше услуги за гласа, не му бе останало никакво време за тези работи, струваше му се, че не е бил с жена от цяла вечност. Гласът го бе пришпорвал и товарил с все нови и нови задачи. Беше крайно време Оба да изпита удоволствието от жена. Ръката му се плъзна леко върху тялото на Майката Изповедник. Вече предвкусваше отдавна чаканото удоволствие.

Но не искаше другите да го гледат. Тъпаците не искаха да си затворят очите и да го оставят насаме с дамата. Какви досадници — всички до един. Оба се ухили. Сигурно е възбуждащо мъжът и да гледа как жена му се отдава на новия си господар. Усмивката му се стопи. Какво общо има Ричард, ако жена му иска нов мъж — по-добър мъж?

Протегна се към брат си и му затвори очите. Направи същото и с другия мъж. Поколеба се дали да не остави Морещицата да гледа. Със сигурност тя също щеше да се възбуди от гледката. Малка услуга, но Оба нямаше нищо против да прави такива жестове за красиви жени.

Треперещ в очакване, убеден, че може да и даде желаната наслада, се наведе да разкъса дрехите на Майката Изповедник. Преди пръстите му да са я докоснали, го връхлетя мощна виолетова светкавица, която го метна назад. Той се изправи изумен, объркан, притиснал с длани пламналата си в раздираща болка глава. Гласът го хвърли в неописуема агония.

Оба запълзя назад, отдалечавайки се от Майката Изповедник. Болката постепенно утихна. Той се свлече на земята, задъхан от внезапния удар. Почувства се дълбоко обиден, задето гласът му отсъждаше тъй жестоко наказание и му отказваше дори най-елементарни мъжки удоволствия. При това след всичко, което Оба направи за него.

Гласът се надигна вътре в него и напевно зашепна в главата му, припомни му важната мисия, която му беше възложил — сериозните задачи, които единствен Оба е способен да изпълни. Съкрушен и обиден, нямаше друг избор, освен да го изслуша.

Очевидно е важна личност, иначе гласът не би разчитал на него. Кой друг би бил способен да извърши онова, което искаше от него гласът? На кого другиго би могъл да разчита гласът да оправи нещата?

В спокойствието на притихналата нощ гласът изложи ясно исканията си. Оба разбра, че ако изпълни всичко достатъчно задоволително, ще бъде богато възнаграден. Ухили се доволно. Първо трябва да изпълни задачата си. После майката Изповедник ще му принадлежи. Не е чак толкова трудно. Стане ли тя негова, ще може да прави с нея какво пожелае. При това на спокойствие, необезпокояван от никого и с благословията на гласа. В главата му изплуваха картини от бъдещето — придружени от аромати, усещания, с викове на доволство. Обещанието за предстоящото удоволствие го омаломощи. Щеше да дочака с достойнство своя миг.

Погледна Морещицата. Междувременно може да се задоволи с нея. Мъж като него, човек на действието с удивителни воля и интелект и сериозни отговорности, трябва да има къде да изпуска парата. Този род отпускане е задължителен за човек от неговата класа.

Надвеси се над Морещицата и се ухили в отворените и очи. Тя ще бъде удостоена с честта да е първата, която ще го има. Майката Изповедник ще трябва да си изчака реда. Посегна да я съблече.

Главата му се взриви в неочаквана пронизителна болка. Притисна длани до ушите си, докато спре — след което се съгласи.

Гласът има право. Разбира се, че е прав, Оба го разбираше. Едва след смъртта на Ричард Рал той ще може да заеме полагащото му се по рождение място. Човек трябва да върши нещата както трябва. Всъщност би било грешно да доставя удоволствие на тези жени, преди да е изпълнил задачата си. Как само се е заблуждавал? Та те още не са го заслужили. Първо ще трябва да видят в него властелина, в който скоро ще се превърне, а после ще се наложи да се молят за благоволението му. Докато не го умоляват, паднали на колене, няма да го заслужат.

Трябва да побърза. Гласът го предупреди, че скоро ще се събудят. Че Господарят Рал скоро ще разбере как да разкъса заклинанието, потопило ги в съня. Оба извади ножа си и се промъкна към брат си. Господарят Рал все още се взираше с празен поглед в звездите.

— Кой е тъпото говедо сега, а? — озъби се Оба на брат си. Господарят Рал не отговори. Оба допря ножа до гърлото му, но гласът се възпротиви и му подсказа какво трябва да направи. Трябва да побърза. Няма време за обичайните процедури. Има къде по добри начини да се свърши работата — начини, които щяха да накажат подобаващо човека, държал толкова години Оба далеч от полагащото му се по рождение място. Да, ето какво трябва да получи Ричард Рал — подобаващо наказание. Прибра ножа си и хукна назад към близкия хълм с всички сили. Когато се върна с коня си, четиримата още лежаха в синята мъгла и гледаха звездите с празни погледи.

Оба изпълни волята на гласа и вдигна Майката Изповедник на ръце. Тя му беше обещана. Щом гласът приключи с нея, Оба ще я има. Няма нищо против да почака. Гласът му обеща удоволствия, за каквито Оба не беше и мечтал. Партньорството им май се оказваше доста пълноценно. В замяна на досадната черна работа и чакането Оба щеше да получи всичко, което му се полага — трона на Д’Хара и жената, която да стане негова кралица.

Кралица. Докато вдигаше тялото и отзад на седлото, тази дума не излизаше от главата му. Кралица. Щом като тя ще е кралица, значи той би следвало да е крал. Звучеше му по-добре от „Господаря“ Рал. Крал Оба Рал. Да, звучи далеч по-добре. Зае се трескаво да я връзва.

Преди да се метне на седлото, хвърли поглед на брат си. Сега не може да го убие. Още не. Гласът имаше планове. Възприемчивостта бе сред уникалните черти на Оба. Знаеше, че засега трябва да се подчинява на гласа. Пъхна крак в стремето. Гласът го повика. Оба се обърна и го подири с поглед.

Запита се.

Предпазливо се върна до Ричард. Внимателно протегна ръка и докосна меча му. Гласът го смъмри недоволно.

Един крал е редно да има подобаващ меч. Оба се ухили. Заслужаваше малка награда за цялата тежка работа, която бе изнесъл на плещите си.

Извади ремъка през главата на Ричард Рал. Вдигна ножницата към очите си, оглеждайки внимателно лъщящата си нова придобивка. Върху релефната дръжка бе изписана дума.

„ИСТИНА“.

Е, и това, ако не е нещо!

Сложи ремъка през рамото си и намести ножницата на хълбока си. Преди да се метне на седлото, перна бъдещата си жена по задника. Вече горе, се ухили доволно. Завъртя коня си, докато гласът му даде указания за посоката.

Давай, давай, преди Господарят Рал да се е събудил. Давай, давай, преди да са те стигнали. Давай, давай, надалеч с новата си невеста.

Пришпори коня си и полетя напред. Хрътките препуснаха след него — верният ескорт на достоен крал.

ПЕТДЕСЕТ И СЕДМА ГЛАВА

ЗАСТАНАЛА пред схлупените кирпичени къщурки, Дженсън скришом оглеждаше пустошта, ширнала се под безмилостно синьото небе. Скалите, безкрайната равнина вдясно и веригата от планински зъбери, насичащи трептящата долина вляво, бяха напръскани в различни нюанси на сивото, подобно на бозавите цветове на сгушените една в друга постройки наблизо.

Сухият въздух беше толкова горещ, че се чувстваше като хвърлена на клада, сред чиито пламъци отваря уста да диша. Околните камъни и земята под краката и бяха напечени до бяло, сякаш се намираше в самите пещи на Пазителя. Докосването до който и да е предмет, изложен на лъчите на безмилостното слънце, беше болезнено. Дори дръжката на ножа и, заслонен от тялото и, бе нагорещена и не можеше да се пипне.

Облегна се уморено на един зид, омаломощена от дългото и изнурително пътуване. Потупа Рижка по врата и я погали зад ухото, щом кобилата изцвили тихичко и прислони глава на рамото и. Поне знаеше, че пътуването е към своя край. Напоследък дните и се сливаха в една безкрайна върволица и почти беше забравила как започна всичко — с мига, който намери мъртвия войник на дъното на долината. С деня, когато се запозна със Себастиан. Тогава не би повярвала, че я очаква такова дълго и мъчително пътешествие. Вече не можеше дори името да си каже от изтощение. В онзи далечен ден не би могла да има ни най-малка представа колко ще се промени животът и, колко ще се промени самата тя.

Себастиан, хванал Пит за юздата, протегна ръка към нея.

— Добре ли си, Джен?

Пит подбутна Рижка в хълбоците, сякаш искаше да и зададе същия въпрос.

— Да — отвърна Дженсън и му се усмихна, после махна с ръка към групата мъже в черни роби на прага на близката сграда. — Някакъв успех?

— Разпитва останалите — въздъхна с досада Себастиан. — Странно племе.

Макар и част от Стария свят, съюзници в обединението на Императорския орден, търговците номади, кръстосващи тази пустош, бяха независим народ. Очевидно не бяха достатъчно многобройни, за да създават грижи, така че Орденът не им обръщаше внимание.

Себастиан се облегна на зида до нея и се загледа в притихналата пустош. Той също беше уморен от дългото пътешествие обратно към родината му. Но иначе се чувстваше добре — точно както обеща Сестра Пердита.

Пътуването надмина всички очаквания на Дженсън. Беше си представяла, че двамата със Себастиан ще са отново сами, както преди, когато търсеха Императорския орден. Вместо това зад тях се нижеше отряд от хиляда войници на Ордена. Както я бе уверил Себастиан — „малък ескорт“ . Тя му каза, че предпочита да пътуват сами, но той отвърна, че трябва да се съобразяват с по-важни неща от нейните желания.

Дженсън гледаше черните фигури и разсеяно човъркаше кожената юзда.

— Хората се страхуват от войници — от каквито и да е войници — обърна се тя към Себастиан. — Затова не искат да разговарят с нас.

— Защо мислиш така?

— Ами то личи от начина, по който ни гледат. Опитват се да преценят дали ако ни кажат нещо, няма да си докарат проблеми и да пострадат от войниците.

Дженсън можеше да си представи как се чувстват групичката търговци под строгите погледи на суровите здравеняци, яхнали огромните си кавалерийски коне. Знаеше какво е да си изложен на погледите на мрачните воини, покрити от глава до пети с кожа и ризници и накичени с оръжия. Облечените в черно мъже с товарни мулета бяха търговци, не войници, не бяха свикнали да общуват с войници. Страхуваха се за сигурността си, опасяваха се, че ако кажат нещо грешно, страховитите мъжаги ще ги посекат на място и труповете им ще изгният на жаркото слънце. В същото време, макар и далеч по-малобройни, търговците явно нямаха намерение да си затварят устата. Спореха разгорещено, опитвайки се да стигнат до решение, което ще им помогне да намерят баланса, на чиито рамене се крепи безопасността им.

Себастиан се дръпна от зида.

— Може би имаш право. Ще отида да поговоря с тях лично. Ще ги помоля да влезем вътре, за да не сме пред очите на армията.

— Идвам с теб — рече тя.

— Какво става? Какво си намислил? — Сестра Пердита се приближи към тях, втренчена в Себастиан.

Той само махна с ръка, за да разсее притесненията и.

— Мисля, че искат да се пазарим. Нали са търговци. Това им е работата — да се пазарят. Няма да е в наша полза, ако се опитваме да ги принудим насила.

— Мога да се погрижа да променят мнението си — изсъска мрачно Сестрата.

— Не! Не му е времето да усложняваме допълнително нещата. Ако се наложи, винаги можем да прибегнем до сила. Нека първо поговорим с тях кротко.

Дженсън заобиколи навъсената Сестра Пердита и тръгна плътно до Себастиан, без да изпуска повода на Рижка. Освен с другите изненади около пътешествието, беше и тази — Сестра Пердита реши да тръгне с тях. Според нея било необходимо, в случай че Дженсън има нужда от допълнителна помощ, за да се приближи до Господаря Рал.

Дженсън изгаряше от желание да прободе с ножа си копелето на Мрачния Рал и да сложи край на всичко това. Отдавна се бе отказала от надеждата, че има начин да извоюва свободата си. След онази нощ сред гората в компанията на Сестра Пердита и останалите седем нейни посестрими всичко се промени. Дженсън сключи сделка, чието значение разбираше прекрасно — знаеше, че след като убие Ричард Рал, с нейния живот е свършено. Но поне другите ще са свободни. Светът най-сетне ще се отърве от черното иго на нейния брат.

А Дженсън ще си отмъсти. Майка и на която бе отказано дори правото на достойно погребение, щеше най-накрая да почива в мир, знаейки, че убиецът и си е получил заслуженото. Това бе всичко, което Дженсън можеше да направи за майка си.

Тя и Себастиан отведоха Рижка и Пит при коня на Сестрата в малка конюшня. Животните приеха с радост сянката и водата.

След като затвори скърцащата портичка, Дженсън последва Себастиан към къщата, в чиято сянка се бяха събрали търговците. Кресливите гласове изведнъж стихнаха. Всички бяха облечени в традиционните черни одежди на търговци номади от тази част на света.

— Оставете ни — вдигна ръка главатарят им при вида на Дженсън и Себастиан.

Мъжете ги огледаха крадешком през процепите на черните маски, които наместваха върху очите и носовете си, и се отдалечиха. Стори и се, че мярна пламъчета в очите им, които и подсказваха, че се усмихват сърдечно, но не беше сигурна. За всеки случай, имайки предвид важността на мисията си, тя им се усмихна в отговор и леко кимна с глава.

Откъм помещението ги лъхна горещ застоял въздух, но поне не бяха изложени на пряка слънчева светлина. Домакинът им не си сложи маската и двете половини на черната кърпа висяха от раменете му, далеч от усмихнатото му и обветрено кадифено лице.

— Заповядайте — обърна се той към Дженсън, — влезте. Изглеждате пламнала.

— Пламнала?

— Горещо ви е. Не сте облечена подходящо за това място.

— Запъти се към грубо скованите дървени лавици на стената и се върна с единия от двата черни вързопа, оставени там. — Ето, сложете това. — Вдигна го в ръце, подканвайки я да го вземе. — Ще се почувствате по-добре. Ще ви закрие от слънцето и ще задържа потта ви, за да не пресъхвате като скала.

Дженсън сведе глава пред дребния жилест човечец и му се усмихна с благодарност.

— Благодаря ви.

— Е, успяхте ли да научите нещо от тези хора? — попита Себастиан.

Онзи се поколеба. Прокашля се.

— Ами казаха, че може би…

Себастиан го изгледа нетърпеливо, явно разбрал скритото послание на мъжа. После бръкна в джоба си и извади сребърна монета.

— Моля, приемете този жест на признателност за положените усилия.

Мъжът пое монетата с уважение, но беше очевидно, че това не бе цената, която се бе надявал да получи. Но от друга страна, сигурно се притесняваше да посочи подобаваща сума. Дженсън не можеше да повярва, че в такъв момент Себастиан пести пари. Извади от джоба си тежка златна монета и без да си дава труда да попита спътника си дали постъпва правилно, я подхвърли към мъжа. Онзи я пое от въздуха, после леко разтвори юмрук да се убеди, че е видял правилно. Усмихна и се доволно. Себастиан я изгледа сърдито.

Нали харчеха кървавите пари на Господаря Рал. Парите, които той бе дал на човека, изпратен да убие нея и майка и. Това и се струваше най-добрия начин да ги похарчи.

— Не ми трябват — изпревари тя коментара му. — Освен това нали любимата ти тактика е да използваш оръжието на врага срещу самия него?

Себастиан преглътна и се обърна към мъжа.

— Какво може би?

— Късно вчера двама от нашите са видели двама души да се отправят към Колоните на Сътворението — отвърна онзи по-словоохотливо. Приближи се до прозореца, до лавиците отрупани с дребни стоки и още черни вързопи. Вдигна ръка. — Натам. Има нещо като пътека.

— Хората ви разговаряли ли са с тях? — попита Дженсън, пристъпвайки нервно от крак на крак. — Знаят ли кои са били?

Онзи ги огледа поред, явно се колебаеше дали да отговори на толкова директен въпрос, зададен от жена, нищо че му беше платила достатъчно. Себастиан я погледна, за да и покаже, че е трябвало да му позволи той да се оправя. Дженсън отстъпи към вратата и надникна навън, правейки се на разсеяна, за да остави Себастиан да получи нужните отговори.

Представи си как пронизва с ножа си Господаря Рал, сърцето и ускори ритъма си. Над вълнуващата картина надвисна сянката на цената, която трябваше да заплати, за да подмами брат си на мястото, където да го убие.

Себастиан избърса потта от челото си и хвърли тежката си раница на пода. Тя тупна звучно и се прекатури. Част от вещите му се разпиляха по пода. Той се зае да ги прибира с отегчена физиономия, но Дженсън го прекъсна.

— Аз ще се погрижа — прошепна тя и му махна с ръка да продължава с въпросите към дребния човечец в черно.

Себастиан се облегна на тежката стара маса и скръсти ръце.

— Е, хората ти имали ли са възможност да разговарят с тях?

— Не, господине. Не са били достатъчно близо. Само са видели как конете отминават нататък по пътеката.

Дженсън вдигна от пода един сапун и го пъхна в раницата, уви бръснача и прибра и него, заедно с резервния мях за вода, който също беше изпаднал. Събра още няколко дреболии — кремък, парченца сушено месо, увити в кърпа, точило. Под близка етажерка се бе изтърколила кутия, която Дженсън виждаше за пръв път.

— Как изглеждаха двамата конници? — попита Себастиан, потупвайки с пръст по масата.

Докато се протягаше под етажерката, Дженсън следеше внимателно разговора, в очакване да чуе името на Ричард Рал. Не можеше да си представи, че би могъл да е някой друг. Не и се вярваше, че може да е съвпадение.

— Мъж и жена. На един кон.

Стори и се странно. Не че я учудваше информацията, че Господарят Рал пътува с жена — вече беше чула новината, че се е оженил за Майката Изповедник. Но все пак и прозвуча някак неестествено двамата да яздят един кон. Може би вторият е пострадал. Из тази дива пустош всичко можеше да се очаква.

— Жената… — Мъжът очевидно се притесняваше от онова, което трябва да каже. — Жената не яздела изправена, а била просната напряко отзад на седлото. И била вързана с въже.

Дженсън грабна кутията, но в изненадата си я изпусна пак и капакът и се отвори, а съдържанието и се посипа по пода.

— Как изглеждаше мъжът? — продължи Себастиан.

Дженсън вдигна парче дърво, увито с корда и захванато с рибарска кукичка. От кутията беше изпаднала и шепа сушени планински трескавични рози. Приличаха на десетки мънички Милости.

— Едър, млад. С огромен меч, така твърдят хората ми, искрящата ножница била увесена на ремък през рамото му.

— По описанието прилича на Ричард Рал — обади се Сестра Пердита от прага.

Дженсън подскочи.

Макар да не можеше да си представи поради каква причина Ричард Рал би вързал жена си отзад на седлото, самата мисъл, че някой го е видял, я хвърли в трескава приповдигнатост. Тя набързо събра сухите цветчета и ги прибра в кутията заедно с връвта. Затвори капака и бързо прибра кутията и останалите неща в раницата.

Посегна към ножа си на кръста и се изправи до Себастиан, готова да чуе какво още има да им казва жилавият човечец в черно. Сестра Пердита беше заета да се увива с предпазните черни дрехи.

— Хайде — подвикна им тя, — да се махаме оттук.

Дженсън едва се сдържаше да не хукне подире и, но Себастиан не бе свършил с въпросите. Не и се щеше да остава насаме със Сестра Пердита, която вече се бе отправила забързано към пътеката, посочена от човека.

Отвън долетяха разпалените гласове на търговците, които изведнъж подхванаха горещ спор. Дженсън надзърна към тях и ги видя да сочат напуканата равнина.

— Какво има? — попита Себастиан, който веднага хукна след излезлия от къщата мъж.

— Идва някой.

— Кой ли би могъл да е? — прошепна Дженсън в ухото на Себастиан.

— Не знам. Може би някой от търговците се прибира в лагера.

Дребният счете, че е отговорил на въпросите, поклони се, явно искаше да се присъедини към хората си, скупчени в сянката на съседна сграда. Себастиан му каза да изчака и взе един черен вързоп и за себе си.

— Най-добре ще е да настигнем Сестра Пердита — рече той на Дженсън, докато гледаше как жената се изгубва по пътеката към колоните на Сътворението. — Тя ще те защити от магията на Ричард Рал и ще ти помогне да сториш, каквото трябва.

Дженсън искаше да му каже, че не се нуждае от закрилата на Сестра Пердита, че магията на Господаря Рал не може да и навреди. Но не беше моментът да се впуска в спорове и да му обяснява как стоят нещата. Този подходящ момент все се изплъзваше. Всъщност нямаше никакво значение как си представя Себастиан приближаването и до Ричард Рал. Важен беше резултатът.

Двамата стояха един до друг под палещото слънце, наблюдавайки точицата, носеща се на хоризонта. От жегата цялата равнина трептеше, все едно гледаха повърхността на далечно езеро. Зад самотния ездач се виеше тънка струйка прах. Ескортът им от хиляда войници не пропусна да провери изправността на оръжията си.

— От вашите ли е? — попита Себастиан главатаря на търговците.

— Теренът тук лъже, получават се зрителни измами. Още е твърде далеч. От жегата изглежда по-близо, отколкото е в действителност. Има още доста време, докато се приближи достатъчно, че да можем да го разпознаем. — Усмихна се на Дженсън и я насърчи с ръка. — Сложете си дрехите, ще ви предпазят от слънцето.

Вместо да спори с него, тя предпочете да разтвори вързопа и да се наметне с черната дреха. Уви главата си с шала, както бе видяла да правят мъжете, прокара го през носа и устата си и втъкна свободния край от едната страна. С изненада регистрира внезапната промяна — слънцето сякаш се отдръпна от нея. Изпита облекчение, беше почти като на сянка.

В очите на мъжа блеснаха весели пламъчета.

— По-добре е, нали?

— Да. Благодаря ви за помощта. Нека ви платим за дрехите.

Той я погледна с блеснал поглед.

— Вече ми платихте.

Човекът се обърна към Себастиан, който тъкмо овързваше главата си с черния шал.

— Казах ви всичко, което знаем. Време е да вървим.

Преди Себастиан да успее да му отговори, онзи се беше завтекъл през улицата към тъмната групичка мъже, които го чакаха при прашните мулета. Тръгнаха незабавно, мулетата се заклатиха след тях, вързани едно за друго в редица. Мъжете явно нямаха търпение да се отдалечат от войниците.

Отправиха се на юг, в посока, противоположна на тази, от която идваше самотният ездач.

— Ако е възможно да е някой от техните, защо си тръгват? — запита се Себастиан.

Хвърли бърз поглед към пътеката, накъдето се бе изгубила Сестра Пердита, после направи знак на войниците, които чакаха по конете си. Отрядът от свирепи мъже се приближи, вдигайки огромен облак прах.

— Тръгваме нататък — посочи Себастиан пътеката, водеща към Колоните на Сътворението. — Чакайте ни тук, докато се върнем.

Командващият офицер скръсти ръце на седлото.

— Какво да правим с него? — Извърна глава към самотния ездач, мазните му кичури коса се врътнаха пред лицето му.

Себастиан се обърна и се взря в далечината.

— Ако ви се стори подозрителен поради каквато и да е причина, убийте го. Залогът е твърде голям, за да можем да си позволим да рискуваме.

Офицерът само кимна в отговор. В гладните погледи и мрачни усмивки на войниците Дженсън видя доволство — явно обичаха да получават такива заповеди.

— Да вървим — обърна се към нея Себастиан. — Иска ми се да настигнем Сестра Пердита, преди да се е отдалечила твърде много.

— Не се тревожи — увери го Дженсън, — желанието ми да пипна Ричард Рал е далеч по-голямо от нейното.

ПЕТДЕСЕТ И ОСМА ГЛАВА

ГОРЕ НА ПЛАТОТО горещината бе изгаряща, но със слизането надолу по пътеката ставаше непоносима — все едно бяха хвърлени в горяща пещ. Всеки жарък дъх пронизваше болезнено дробовете, подпалваше ги и отвътре. Въздухът над стръмните склонове трептеше като над огън.

На места пътеката се губеше под надвиснали скали. Другаде се събираше с други, естествени просеки в терена, разширяваше се и човек не можеше да обърка пътя. Стигаха и до сипеи, където изчезваше напълно, оставаше да се надяват, че от другата страна ще я хванат наново. Дженсън бе достатъчно опитна с пътеките, за да прецени, че тази, по която вървят, е древна и рядко се използва.

Макар да нямаше спасение от знойната жега, черните облекла, които им дадоха търговците, поне мъничко облекчаваха положението им. С маските на лицата се гледаше по-лесно, черното поглъщаше ослепителната светлина. Дженсън благодари мислено за подаръка. Вместо да запарва тялото и, както бе предполагала, тънката черна материя скриваше голата плът на ръцете и врата и и ги предпазваше от изгаряне. Пък и като че ли някак си отблъскваше жегата.

Двамата със Себастиан бързаха надолу по пътеката, но за нейна изненада скоро започнаха да се изкачват — трябваше да прехвърлят един хребет. Долу в ниското оставаше стръмен сипей, по който биха минали трудно, а вероятно дори изобщо не бе възможно, така че пътеката леко се отклоняваше, за да може да се спусне почти отвесно от другата страна. По този начин губеха височина само за да се изкачат отново по следващия склон. Но нямаха избор, затова просто следваха пътеката. Спускането бе уморително, особено за бедрата и прасците, но изкачването в знойния пек бе направо смазващо.

Дженсън си спомни думите на Себастиан, че никой никога не се е осмелявал да се спусне в долината на Колоните на Сътворението. Сега разбираше защо. По неизползваната пътека личеше, че явно е бил прав — поне от тази страна. Спомни си още и че според Себастиан, дори някой да е слизал в централната долина, не се е завърнал, за да разкаже. Каза го само веднъж, повече не се върнаха на тази тема. Каза си, че не бива да се тревожи за това.

Докато се спускаха надолу, виждаха цепнатини и пролуки в скалистия терен, тук-там стърчаха самотни зъбери, сякаш хвърлени от гигантска ръка и изоставени под палещото слънце. Някои от тях се извисяваха до самия хребет, достигаха главозамайващи висини. На места се налагаше да прескачат от скала на скала, прелитайки над дълбоки бездни. Другаде се виждаше накъде продължава пътеката и от гледката им спираше дъхът.

Сестра Пердита ги чакаше на една площадка, прекъсваща за кратко стръмното слизане на пътеката. Чертите на неумолимото и лице бяха застинали в гримаса на безмълвен укор. Нарастващите сенки, тегнещи над долината, придаваха на мястото странно ново измерение. Гаснещото слънце озаряваше зъберите и придаваше на целия пейзаж една особена внушителност и незабравимост. Себастиан вдигна ръка на гърба на Дженсън, за да я подкани да побързат, възползвайки се от краткия равен участък на пътеката, минаваща през призрачна колонада от бели скали, сякаш стволове на мъртви дървета, останали без корони и клони.

Откакто се разделиха с търговците, Дженсън бе обхваната от чувството, че нещо не е наред, но Себастиан я подкани да побързат и не и остана време да се замисли какво точно я притеснява. Сестра Пердита ги посрещна намръщена.

Дженсън провери дали ножът и си е на мястото, както бе правила вече стотици пъти. Като че и бе станало тик от време на време да прокарва пръсти по сребърната дръжка. Този път разкопча калъфа и повдигна острието, за да е сигурна, че излиза свободно, после го притисна надолу и щракна копчето.

Още при първата си среща с това оръжие, когато намери мъртвия Д’Харански войник, си помисли, че е страхотно. Все още беше на това мнение. Тогава релефната буква „Р“ я бе ужасила — и с основание. Сега докосването до красивата дръжка я успокояваше, даваше и увереност, че ще се справи, че ще елиминира заплахата. Настъпи денят на разплата, за който двамата със Себастиан си говориха още първата нощ. Щеше да използва оръжие, близко до врага и за да нанесе решителния удар.

Себастиан преживя тежки мигове от онази първа нощ, когато се наложи да влезе в схватка с огромните мъжаги, въпреки че беше повален от треска. Дженсън никога нямаше да забрави смелостта и себеотрицанието му в боя. После дойде по-страшното — магията на чародейката Ейди, която едва не го уби. Дженсън беше безкрайно щастлива, че той се възстанови, че оздравя, че ще живее. Нищо, че самата нея няма да я има.

— Себастиан… — Изведнъж осъзна, че не бе имала време да се сбогува с него. Не искаше да го прави пред Сестра Пердита. Спря, обърна се и махна черния шал от устата си. — Искам само да ти благодаря за всичко, което стори за мен.

Той се засмя през тънката маска на лицето си.

— Говориш така, все едно се готвиш да умреш, Джен.

Как да му каже, че наистина ще умре?

— Нищо не се знае.

— Не се притеснявай — увери я бодро той. — Всичко ще бъде наред. Сестрите ти помогнаха с магията си, като излекуваха мен, сега Сестра Пердита е с нас, за да ти помогне. Аз също ще съм до теб. Нищо няма да ти попречи да отмъстиш за майка си.

Той нямаше представа каква цена бяха поискали Сестрите за помощта си, за възможността Дженсън да отмъсти за майка си. Тя не можеше да му каже истината, но все трябваше да измисли нещо.

— Ако нещо се случи с мен…

— Не говори така, Джен. — Той я хвана за двете ръце, лицето му изведнъж помръкна. — Недей дори да си го помисляш. Не бих могъл да живея без теб. Обичам те. Само теб. Нямаш представа какво означаваш за мен. Ти промени живота ми. Преди теб изобщо не бих могъл и да си помисля, че това е възможно. Че животът може да е тъй прекрасен. Не мога да продължа без теб. Никога повече няма да мога да живея без теб. Докато си до мен, всичко е наред. Аз съм един безнадеждно, безпомощно влюбен мъж. Моля те, не ме измъчвай с мисълта, че някога може да се разделим.

Дженсън се вгледа в сините му очи — сини, каквито се говореше, че са очите на жестокия и баща. Не можеше да намери думи, с които да изрази чувствата си, да му обясни, че ще я отделят насила от него, ще той ще трябва да продължи живота си сам. Знаеше колко е ужасно да си сам. Не каза нищо. Само кимна и се обърна, за да продължи, нагласяйки кърпата пред устата си.

— Да побързаме, Сестра Пердита ни чака — рече след малко.

Дженсън видя, че застанала на широкия плосък камък насред пътеката, Сестра Пердита ги посреща навъсена, въпреки че лицето и бе скрито зад черната маска. Пътеката продължаваше рязко надолу, потъваше в сенки и се отправяше към сърцето на Колоните на Сътворението. Щом приближиха, Дженсън осъзна, че Сестрата не я гледа, а се взира покрай нея, в посоката, откъдето идваха.

Преди да я настигнат, те също се обърнаха, за да видят какво е привлякло вниманието и. Бяха стигнали до най-високата точка, откъдето пътеката се спускаше право надолу, лъкатушейки по склона, за да ги отведе до дъното. Като погледна назад през широките клисури и скалисти зъбери, Дженсън установи, че се намират почти на същата височина, от която бяха тръгнали. Пред очите и в далечината се мярнаха схлупените постройки, които оттук се виждаха като точици.

Конникът, явно препускащ в неуморен галоп по правия като стрела път, тъкмо приближаваше сградите. Отрядът от хиляда войници се беше разгърнал в плътна редица и го очакваше. Зад коня се носеше гъста опашка прах.

Както се взираше в конника, Дженсън изведнъж регистрира несигурност в движенията на коня му. Само след миг предните крака на животното се сгънаха и бедното същество се строполи върху каменистата земя, убито от умора.

Веднага след това мъжът отстъпи встрани и без да губи нито миг в колебания, продължи с енергийна стъпка към пътеката. Беше облечен в тъмни дрехи, но не същите като на търговците номади. На гърба му се вееше златист плащ. Въпреки голямото разстояние изглеждаше доста по-едър от търговците.

Щом новодошлият се насочи към пътеката, командирът на отряда му извика да спре. Онзи явно не обърна внимание на предупреждението и не счете за нужно да отвръща — просто продължи напред покрай сградите, право към пътеката. Хилядата мъже нададоха оглушителен боен вик и се втурнаха в атака.

Горкият човек не беше въоръжен, не беше предизвикал войниците по никакъв начин. Щом кавалерията на Ордена се насочи към него, той само вдигна ръка, сякаш за да ги предупреди да спрат. От заповедта на Себастиан и от начина, по който войниците се спуснаха в атака, Дженсън знаеше, че вече нищо не може да ги спре.

Тя наблюдаваше с ужас как един човек всеки миг ще изгуби живота си. Гледаше втрещена как към него се носят хиляда озверели мъже.

Долината се разтресе от внезапен взрив. Въпреки черната маска Дженсън вдигна ръка да предпази очите си и извика от изненада.

Мощната светкавица намери своето изначално допълнение и двете се съединиха в едно — ослепително бялата светлина затанцува в лудешки танц с черна ивица, която сякаш бе пропукване на самия свят. Силите им се обединиха в една неустоима енергия, която се освободи в гигантски взрив.

Сякаш за частица от секундата цялата яркост на голото поле и знойната жега на Колоните на Сътворението се събраха в една точка, за да се разпръснат с мощен тласък. Хилядата войници бяха пометени мигновено и превърнати в искрящ червен облак. Когато ослепителната светлина, оглушителният тътен и мощната експлозия утихнаха, остана само поле с трупове.

Сред димящите останки на хора и коне самотният непознат продължаваше напред към пътеката. Явно стореното не го беше забавило дори за миг.

В решителните движения на този човек, дори повече, отколкото в освободената преди миг енергия, Дженсън разпозна дълбините на разтърсваща ярост.

— Добри духове! — прошепна Дженсън. — Какво беше това?

— Спасението идва единствено чрез самопожертвувание — отвърна Сестра Пердита. — Тези войници умряха в служба на Ордена, а следователно на Създателя. Такава е повелята на Създателя. Няма защо да скърбим за тях — верността им към каузата им спечели избавление.

Изгубила ума и дума, Дженсън само я изгледа.

— Кой е този човек? — попита Себастиан, докато гледаше как самотният мъж навлиза в долината на Колоните на Сътворението, без да забавя ход. — Някакви предположения?

— Все едно кой е — отвърна Сестра Пердита и се обърна да продължи. — Имаме мисия.

— Тогава по-добре да побързаме — притеснено отрони Себастиан, без да откъсва поглед от далечната фигура, която се спускаше надолу по пътеката с бърза, отмерена, неумолима крачка.

ПЕТДЕСЕТ И ДЕВЕТА ГЛАВА

ДЖЕНСЪН И СЕБАСТИАН ХУКНАХА да догонят Сестра Пердита, която се изгуби зад площадката. Когато стигнаха до мястото, където ги бе изчакала, тя вече беше далеч под тях. Дженсън хвърли последен поглед назад, но не зърна никъде самотния ездач. Над пустошта бяха надвиснали гъсти черни облаци.

— Побързайте! — подвикна им Сестра Пердита.

Подкрепяна от Себастиан, чиято ръка не се отделяше от кръста и, Дженсън хукна надолу по пътеката. Сестрата летеше като вятър, черната роба плющеше на гърба и, докато се носеше по врязаната в отвесната скала пътека. Дженсън никога не бе полагала толкова усилия, за да настигне някого. Предположи, че жената пред нея си помага с магия.

Всеки път, щом залитнеше и подиреше опора в скалата до нея, ръката и се ожулваше в острите камъни. Никога не беше слизала по толкова трудна и стръмна пътека. Отгоре се бе образувал твърд пласт, който обаче се разпадаше под краката им и отдолу лъсваха клатушкащи се камъни. Знаеше, че ако посегне към грешната ръкохватка, към някой остър стърчащ камък, може да се пореже.

Скоро се задъха от усилието да върви бързо и да настигне летящата напред Сестра. Себастиан, който подтичваше плътно зад нея, също дишаше тежко. Той също час по час се препъваше, дори веднъж Дженсън извика и го хвана за ръката миг преди тялото му да политне от ръба на бездната.

В очите му проблесна облекчение, което поради умората устните му не успяха да изрекат.

Щом приближиха дъното след изтощителното и като че безкрайно слизане, Дженсън с радост установи, че ако не друго, то поне скалните ридове и кули пресичаха пътя на слънцето и палещите му лъчи. Погледна към небето, което от доста време не бе съзерцавала, и видя, че сенките не са само от скалите. Небето, само преди часове ясно и синьо, сега тежеше забулено от сиви облаци, сякаш цялата долина на Колоните на Сътворението беше откъсната от останалата част на света.

Дженсън продължи устремно напред да настигне Сестра Пердита. Нямаше време да се притеснява за облаците. Макар да бе смъртно уморена, тя знаеше, че когато настъпи мигът, ще намери сили да прониже с ножа си Ричард Рал. А този миг беше съвсем близо. Беше сигурна, че майка и, от мястото си при добрите духове, ще я подкрепи и ще и вдъхне сили. Знаеше още и че и е обещана и друга сила.

Вместо да се предава на ужаса от приближаването на края на живота и, Дженсън изпита странно меко усещане за спокойствие. Обещанието за края на битката, за края на страха, за края на необходимостта да носиш на плещите си тази отговорност беше омайващо сладко. Скоро умората щеше да изчезне, а заедно с нея и непоносимата жега, болката, тъгата, мъката.

В същия миг, в който наистина осъзна реалността на факта, че скоро ще умре, съзнанието и бе погълнато от ужас. Животът и, нейният мил живот си отиваше безвъзвратно. Тя скоро щеше да се озове в хладните прегръдки на смъртта.

По сърдитото небе пробяга светкавица, която бързо се шмугна под облаците, които се озариха от пищна зеленикава светлина. Някъде далеч отекна гръм, тътенът закънтя в казана на пустата долина. Колебливият звук на гърма трептеше като маранята в знойния пек.

Колкото по-надолу стигаха, толкова повече се разширяваха огромните колони, сякаш сраснали се здраво с дъното на долината. Тук, далеч от отвесните зъбери, дълбоко в пещта, колоните се извисяваха като древна каменна гора. Сред тях Дженсън се чувстваше като мравка.

— Не се тревожи, Джен — прошепна в ухото и Себастиан.

— Ще се справиш. Майка ти те гледа. Не я разочаровай.

Ричард Рал я огледа внимателно, сякаш изобщо не забелязваше Себастиан, не виждаше дори Сестра Пердита, застанала по-нататък. Дженсън също забрави за всички останали и поглъщаше с очи брат си.

— Къде е Калан? — попита той.

Гласът му не беше, какъвто очакваше. Определено звучеше властно, но в него имаше далеч повече нюанси, цяла гама от чувства — от хладна ярост, през непоколебима решителност, до отчаяние. Сивите му очи изразяваха същата искрена и ужасяваща решителност.

Дженсън не можеше да свали очи от него.

— Коя е Калан?

— Майката Изповедник. Жена ми.

Тя стоеше втрещена — толкова силно беше разминаването между това, което виждаха очите и, и онова, което чуваха ушите и. Това не беше мъж, търсещ чудовищната си съучастничка, жестоката Майка Изповедник, управляваща Средната земя с желязна воля и зла ръка. Пред нея стоеше мъж, подтикван от любов към своята съпруга. Дженсън виждаше в очите му, че за него всичко друго е без значение. Ако те откажеха да се отстранят от пътя му, щеше да мине през тях, както мина през хилядата войници преди малко. И толкова.

Само дето, за разлика от онези войници, Дженсън е непобедима.

— Къде е Калан? — повтори Ричард, очевидно губейки търпение.

— Ти уби майка ми — сякаш не го чу Дженсън.

Той присви чело. Изглеждаше искрено озадачен.

— Едва наскоро научих, че имам сестра. Фридрих Златаря ми каза, от него разбрах, че се казваш Дженсън.

Тя осъзна, че кимва, все още не можеше да свали очите си от него, в тях виждаше своите очи.

— Убий го, Джен! — припряно зашепна Себастиан в ухото и. — Убий го! Можеш да го направиш! Магията му не може да ти навреди! Направи го!

Тя усети как по тялото и запълзява гъделичкащ ужас. Нещо не беше наред. Стиснала ножа си, събра смелост, вслуша се в гласа, остави се той да изпълни главата и, докато не остане място за нищо друго.

— Господарят Рал се опитва да ме убие, откакто се помня. Когато ти уби баща си, зае мястото му. Изпрати хората си подир мен. Започна да ме преследваш, също както баща ти преди теб. Изпрати ни четворки. Ти, копеле, ти си този, който изпрати убийците на майка ми!

Ричард я изслуша търпеливо, после подхвана с тих, уверен глас:

— Не поставяй на раменете ми плаща на вината само защото другите са зли.

Дженсън се сепна. Предсмъртните думи на майка и бяха почти същите. Не поставяй на раменете си плаща на вината само защото другите са зли.

Той стисна зъби, мускулите на лицето му потрепнаха.

— Какво си направила с Калан?

— Тя вече е моята кралица! — отекна нечий глас между колоните.

Гласът и се стори странно познат. Огледа се, Сестра Пердита не се виждаше никъде.

Ричард хукна в посоката, откъдето идваше гласът, и само след миг вече го нямаше. Дженсън пропусна шанса си да го убие. Не можеше да повярва, че двамата се бяха озовали един срещу друг, а тя проигра шанса си.

— Джен! — задърпа я Себастиан. — Какво ти става? Хайде! Още не е късно!

Тя беше сигурна, че нещо не е наред, макар да не знаеше какво точно. Взе главата си в ръце, искаше и се да заглуши гласа в себе си. Не беше по силите и. Бяха сключили сделка и гласът безмилостно я приканваше да изпълни дадения обет, причиняваше и болка, каквато не бе изпитвала никога през живота си.

Сред колоните проехтя гърлен смях и тя, забравила жегата и изтощението, се спусна нататък. Себастиан хукна след нея. Тя вече не знаеше къде е, защо е тук. Летеше през каменни коридори, които преливаха в други, лъкатушеха под скални арки, сред колони и през светлина и сенки. Беше като да се движиш в призрачен лабиринт от коридори и гори, само дето стените тук бяха от камък, а не измазани с хоросан, а дърветата бяха каменни.

Стигнаха до нещо като малък площад от исполински колони.

За една от тях беше вързана жена.

За Дженсън нямаше никакво съмнение, че това е жената на Ричард — Калан, Майката Изповедник.

Някъде отсреща продължаваше да ечи смехът, подмамващ Ричард да се отклони от желаната посока.

Майката Изповедник нямаше нищо общо с чудовището, което си беше представяла Дженсън. Явно не беше добре, тялото и висеше отпуснато на въжетата, с които бе пристегната около колоната. Не беше свързана плътно, а само няколко пъти през кръста — като в детска игра, все едно дете е завързало приятелчето си за дърво в гората.

Явно не беше в съзнание, дългата и коса висеше над гърдите, ръцете и се люлееха свободно. Беше облечена в обикновени дрехи за пътуване. Но нито те, нито увисналата коса можеха да скрият красотата и. Изглеждаше само няколко години по-голяма от Дженсън. Както бе видно, май нямаше големи шансове да доживее до повече.

Иззад колоната се показа Сестра Пердита и повдигна главата на Майката Изповедник за косата, огледа я и я пусна рязко.

Себастиан се спусна напред.

— Тя е, хайде!

Дженсън нямаше нужда гласът да и казва, че това е примамката, имаща за цел да подлъже Ричард Рал, за да бъде убит. Гласът бе свършил своето.

Дженсън се окопити, стисна ножа си и изтича към Сестрата. Застана с гръб към изпадналата в безсъзнание жена, не искаше да мисли за нея, не искаше да я гледа. По-добре да се съсредоточи върху предстоящата работа. Не бива да пропуска отново шанса си.

Смеещият се мъж внезапно изскочи иззад една колона наблизо. Дженсън разпозна отвратителната му усмивка. Беше човекът, когото бяха видели със Себастиан в нощта на убийството на Латея. Същият, който подплаши Бети, козичката и. Човекът, който Дженсън се опасяваше, че познава от кошмарите си.

— Виждам, че сте открили кралицата ми — рече той.

— Моля? — подвикна Себастиан.

— Моята кралица. Аз съм крал Оба Рал. Тя ще бъде моята кралица.

Дженсън изведнъж забеляза приликата — в очите на този човек имаше нещо от погледа на Натан, на Ричард, от нейния собствен поглед. Нямаше я удивителната прилика, която тя установи между себе си и Ричард, но беше явно, че говори истината — че той също е син на Мрачния Рал.

— Моля, запознайте се — вдигна той ръка и се извърна леко встрани, — това е брат ми — досегашният Господар Рал.

Ричард изскочи измежду сенките.

— Не се страхувай, Джен — прошепна Себастиан в ухото и. — Той нищо не може да ти стори. Пипни го.

Не биваше да пропуска този шанс.

С периферното си зрение мярна каруца, която идваше към тях. Конете и се сториха познати — и двата бяха сиви, с черни гриви и опашки. И наистина впечатляващо огромни. Кочияшът също бе едър, с руса глава.

Дженсън се ококори невярващо към каруцата, в следващия миг до ушите и достигна познатото блеене на Бети. Козичката беше сложила предните си крачета на капрата до кочияша. Русият здравеняк я галеше приятелски зад ушите. Том!

— Отдалечи се от Калан, Дженсън! — провикна се Ричард.

— Не го слушай, сестричке! — изкрещя Оба и избухна в смях.

Стиснала ножа си, Дженсън пристъпи назад към увисналата на колоната жена. Ричард ще се опита да стигне до съпругата си. И тогава Дженсън ще го прободе.

— Защо заставаш на страната на една Сестра на мрака, Дженсън?

Тя стрелна с объркан поглед Сестра Пердита.

— Сестра на светлината — поправи го.

Ричард бавно поклати глава и се приближи до Сестра Пердита.

— Напротив, тя е Сестра на мрака. Вярно е, че при Джаганг има Сестри на светлината, но има и Сестри на мрака. Всички те са робини на пътешественика по сънищата. Затова са тези халки през долните им устни.

Това име и беше познато — пътешественик по сънищата. Отчаяно се опитваше да си спомни къде го е чувала. Спомни си и случилото се в гората онази нощ, когато Сестра Пердита я заведе при останалите седем Сестри. В главата и препускаха хаотични мисли. Гласът я подтикваше да действа, но от това не и ставаше по-леко. Всичко в нея крещеше от желание да убие този човек, но нещо не и позволяваше да помръдне. Знаеше, че не може да е магията му.

— Ако искаш да спасиш Калан, ще трябва да минеш през Дженсън — обади се Сестра Пердита с хладен, презрителен глас. — Нямаш нито време, нито възможности за действие. Поне опитай да спасиш жена си, докато не и е изтекло времето.

С крайчеца на окото си Дженсън мярна кафеникавия силует на Бети, която припкаше по пътеката между каменните стълбове, следвана от Том.

— Бети? — прошепна Дженсън, задавена от сълзи, и махна черната кърпа от главата си, за да може животинката да я познае.

Чула името си, Бети изблея, и размаха радостно опашчицата си. Зад Том подтичваше още нещо, по-малко. Преди да стигне до Дженсън, Бети се озова близо до Оба. Още щом го зърна, козичката нададе жален вой и отстъпи встрани. Дженсън познаваше отлично кога приятелката и е обзета от безпокойство и ужас, кога се нуждае от помощ и успокоение.

Небето над тях беше побесняло от светкавици и гръмотевици, което допълнително плашеше горкото животно.

— Бети? — повика я Дженсън. Още не смееше да повярва на очите си, питаше се дали е възможно да е зрителна измама, някакъв жесток номер. Но магията на Господаря Рал не можеше да и стори това.

Разпознала гласа и, Бети се втурна към нея, но едва направила няколко крачки, замръзна на място. Опашчицата застина. Бети проблея жално, постепенно в гласа и прозвуча ужас и уплаха.

— Бети! Всичко е наред, аз съм — извика Дженсън.

Разтреперана от страх, козичката се дръпна назад. Реагира така, както когато видя Оба — и сега, и в онази нощ на пътя.

Бети се обърна и хукна да бяга.

Насочи се право към Ричард.

Той се наведе да погали животинката, която явно беше изпаднала в ужас и търсеше утеха и приятелска закрила. Намери я при него.

Вцепенена, Дженсън дочу тъничко блеене. Появиха се две малки бели козлета. При вида на Оба и двете подскочиха, тръгнаха към Дженсън, но пак се уплашиха и нададоха жален вой, търсейки майка си.

Тя ги повика. Те се завъртяха и хукнаха към нея. Успокоени от присъствието и, започнаха да подскачат към Ричард.

Том спря зад една колона, явно нямаше намерение да се меси.

Дженсън си помисли, че светът наистина е полудял.

ШЕСТДЕСЕТА ГЛАВА

— КАКВО ПРАВИШ, БЕТИ! — извика Дженсън, неспособна да приеме случилото се.

— Магия — прошепна зад гърба и Сестра Пердита в отговор на объркването и. — Негово дело е.

Нима е възможно Ричард Рал да е омагьосал дори козичката и? Да я е настроил срещу нея?

Ричард направи крачка напред. Бети и козлетата не се отделяха от краката му, нямаха никаква представа, че край тях се разиграват епохални събития.

— Мисли с главата си, Дженсън — каза и Ричард. — Помисли за себе си. Трябва да ми помогнеш. Махни се от Калан.

— Убий го! — решително изсъска Себастиан в ухото и. — Направи го, Джен! Магията му не може да ти навреди! Направи го!

Тя вдигна ножа си, Ричард я гледаше без страх. Усети как прави крачка към него. Когато го убие, магията му ще умре и Бети ще я разпознае.

Дженсън застина на място. Нещо не беше наред. Обърна се към Себастиан.

— Откъде знаеш? Откъде го знаеш? Никога не съм ти казвала, че магията му не може да ми навреди!

— И на теб ли? — провикна се Оба. Беше се приближил. — Значи и двамата сме непобедими! Можем заедно да управляваме Д’Хара — но аз, разбира се, ще бъда кралят. Крал Оба Рал. Е, за теб може би е подходящо да станеш принцеса. Да, защо не — ще ти позволя да бъдеш принцеса. Ако си го заслужиш.

Дженсън извърна очи към изненаданото лице на Себастиан.

— Откъде знаеш?

— Аз просто си помислих… Джен… — Не можеше да намери отговор.

— Ричард — прошепна Калан уморено. — Къде сме, Ричард? — Сви се от болка и извика, макар никой да не я бе докоснал.

Ричард направи крачка напред, Дженсън отстъпи назад към Калан и размаха ножа си.

— Ако я искаш, трябва да минеш през Дженсън — обади се Сестра Пердита.

Ричард я изгледа безстрастно.

— Не.

— Ще се наложи! — изфуча Сестрата. Ще трябва да убиеш Дженсън, иначе Калан е мъртва!

— Ти си луда! — извика Себастиан към Сестрата.

— Стегни се, Себастиан — озъби му се тя. — Спасението идва само след саможертва. Човечеството е прогнило. Отделният индивид не е важен — един живот е без значение. Все едно какво ще се случи с нея — важна е саможертвата.

Себастиан втренчи очи в Сестрата, не можеше да намери отговор, не можеше да защити правото на Дженсън на живот.

— Ще трябва да убиеш Дженсън! — изкрещя Сестра Пердита към Ричард. — Иначе аз ще убия Калан!

— Ричард — простена Калан, явно все още не разбираше къде се намира и какво става.

— Спокойно, Калан, не се движи — тихо и каза той.

— Последен шанс! — провикна се Сестра Пердита. — Давам ти последен шанс да спасиш скъпоценния живот на Майката Изповедник! Последен шанс, преди да попадне в лапите на Пазителя!

Дженсън не можеше да повярва, че Сестрата насърчава Ричард да я убие. Нещо не се връзваше. Нали Господарят Рал трябваше да умре. Нали трябваше да убият него.

Дженсън знаеше, че трябва да сложи край на това. Магията му не можеше да и навреди. Нямаше представа как го е разбрал Себастиан, но така или иначе, време беше да приключи с това, докато все още има възможност. За нея оставаше загадка защо Сестрата реагира така.

Освен, ако не се опитва да разгневи Ричард, за да го накара да освободи магията си срещу Дженсън и по този начин да я мотивира да действа.

Сигурно е това. Дженсън не биваше да чака повече.

С безумен вик, спотаяван цял живот в душата и, вик, изпълнен с изгарящата болка от загубата на майка и, с кипящата ярост на гласа, изпълващ главата и, тя се хвърли към Ричард.

Знаеше, че той ще се опита да освободи магията си срещу нея, както бе сторил преди малко с хилядната армия. Ще остане изненадан, че нищо не се получава, тя ще използва момента на изненадата и ще полети с ножа си към сърцето му. И той ще разбере твърде късно, че сестра му е непобедима.

И тя полетя.

Очакваше ужасяващ сблъсък, очакваше да я посрещне стена от гръмотевици, светкавици и дим. Нямаше нищо такова. Той просто я хвана за китката. Не използва магия. Не хвърли заклинание. Не призова могъщи сили.

Дженсън не беше непобедима срещу мускулите, а от тях той имаше достатъчно.

— Успокой се — каза и простичко.

Тя започна да се мята, омразата и болката се развихриха в душата и, изпълвайки я с нечовешка енергия. Той я държеше здраво за китката с ножа, докато тя се мяташе и го удряше в гърдите с другата си ръка. Би могъл да я разкъса на две с голи ръце, но вместо това я остави да се накрещи, да го удря, докато постепенно се успокои и се дръпна от него. Задъхана и изтощена, се изправи с ножа в ръка, по бузите и се изтърколиха сълзи на яд и омраза.

— Убий я, иначе Калан умира! — изкрещя отново Сестра Пердита.

Себастиан блъсна Сестрата.

— Да не си се побъркала! Тя ще се справи! Та той дори не е въоръжен!

Ричард извади от колана си малка книга и я вдигна напред.

— Напротив, въоръжен съм.

— Какво имаш предвид? — попита Дженсън.

Орловият му поглед се втренчи в нея.

— Това е древен текст, озаглавен „Колоните на Сътворението“. Написан е от наши древни предци, Дженсън, едни от първите Господари Рал, едни от първите, разбрали в най-пълна степен породеното от първо отеца ни Алрик Рал, създал връзката, наред с много други неща. Изключително интересно четиво.

— Предполагам, че вътре пише, че като Господар Рал трябва да убиваш хората като мен — отвърна Дженсън.

Ричард се усмихна.

— Права си, така пише.

— Моля? — Не можеше да повярва, че той го признава. — Наистина ли го пише?

Той кимна.

— Обяснява защо родените изцяло без дарбата потомци на Господаря Рал — онзи Господар Рал, който е надарен с дара на връзката със своя народ — трябва да бъдат убивани.

— Знаех си! Искаше да ме излъжеш, но е вярно! Всичко е написано вътре!

— Не съм казал, че ще приема този съвет. Казах само, че в книгата пише, че хората като теб трябва да бъдат убивани.

— Защо?

— Все едно е защо, Джен — прошепна Себастиан. — Не го слушай.

Ричард махна към Себастиан.

— Той знае защо. Затова е наясно, че магията ми не може да ти навреди. Знае, понеже му е известно какво пише в книгата.

Дженсън се обърна към Себастиан, в очите и внезапно проблесна прозрението.

— Император Джаганг има тази книга!

— Говориш глупости, Джен.

— Видях я с очите си, Себастиан. „Колоните на Сътворението“ . Видях я в палатката му. Древна книга, написана на древен език. Една от най-ценните му книги. Знаел е какво пише в нея. А ти си неговият пръв стратег. Казал ти е. Знаел си през цялото време…

— Джен, не.

— Значи ти си бил — прошепна тя.

— Как можеш да се съмняваш в мен? Та аз те обичам.

Гласът продължаваше да боботи в главата и, но въпреки него всичко започна да се подрежда в мислите и. Почувства се смазана. Истинските измерения на предателството проблеснаха кристално чисти.

— Добри духове, през цялото време си бил ти.

Лицето на Себастиан стана бяло като щръкналата му коса. Гласът му прозвуча мъртвешки спокойно.

— Това не променя нищо, Джен.

— Ти си бил! Взел си една-единствена планинска трескавична роза.

— Какво! Изобщо нямам такова нещо!

— Видях ги в кутията в раницата ти. Бяха скрити, но се разсипаха.

— О, това ли. Взех ги от лечителя, дето бяхме при него.

— Лъжец! Имал си ги през цялото време. Взел си една, за да получиш треска.

— Това са пълни глупости, Джен.

Разтреперана, тя насочи ножа към него.

— През цялото време си бил ти. Онази първа нощ ми каза, че там, откъдето идваш, вярвате в силата на оръжието, принадлежащо на врага. Искал си да получа този нож. Искал си мен, понеже съм най-близо до врага ти. Искал си да ме използваш. Как си го подметнал на войника?

— Джен.

— Нали казваш, че ме обичаш. Докажи го! Не ме лъжи! Кажи ми истината!

Себастиан замълча за миг, после вдигна глава и отговори:

— Просто исках да спечеля доверието ти. Реших, че ако имам треска, ще ме приютиш.

— А мъртвият войник?

— Беше един от хората ми. Заловихме човека, който носеше този нож. Дадох го на един от своите, накарах го да облече Д’Харанска униформа, после, щом ти отмина по пътеката долу, го бутнах от скалата.

— Убил си човек от своите?

— Жертвата в името на идеала е нещо свято. За да има изцеление, е нужна жертва — отсече категорично той.

— Как разбра къде живея?

— Император Джаганг е пътешественик по сънищата. Прочете за тези като тебе в книгата още преди години. Чрез дарбата си откри хора, които знаят за съществуването ви. С течение на времето успя да събере достатъчно информация, че да може да те проследи.

— А бележката, която открих?

— Аз я пъхнах в джоба на войника. Чрез дарбата си Джаганг разбра, че преди си използвала това име.

— Връзката пречи на пътешественика на сънищата да влиза в съзнанието на хората, които са верни на Господаря Рал — обади се Ричард. — Трябва да е търсил доста време хора, които не са свързани с Господаря Рал.

Себастиан кимна доволно.

— Така е. При това успешно.

Кипяща от заслепяваща ярост, сломена от тежестта на предателството, Дженсън преглътна.

— А останалото? Майка ми? И тя ли беше една от необходимите жертви?

Себастиан облиза устните си.

— Ти не разбираш, Джен. Тогава не те познавах.

— Онези войници са били от твоите хора. Затова можа да ги убиеш толкова лесно. Не са предполагали, че ще ги нападнеш. Мислили са, че се биеш на тяхна страна. Ето защо се стресна, когато ти разказах за четворките, за това колко още преследвачи предполагам, че има. А те изобщо не са били четворки. Докато пътувахме, си убивал невинни хора, за да ме накараш да повярвам, че си елиминирал останалите от четворките. Всичките онези пъти, когато се връщаше нощем в лагера с новината, че преследвачите са по петите ни — всичко е било нагласено.

— В името на една благородна кауза — тихо отрони Себастиан.

Дженсън преглътна сълзите и яростта си.

— Благородна кауза! Ти уби майка ми! През цялото време си бил ти! Добри духове да си помисля, че о, добри духове, спах с убиеца на майка си. Ах ти, мръсен…

— Овладей се, Джен. Така трябваше. — Той посочи Ричард. — Всичко е заради него! Сега вече е в ръцете ни! Трябваше да стане така! Спасението изисква жертви. Благодарение на твоята жертва, на жертвата на майка ти стигнахме до Ричард Рал — твоя вечен преследвач.

Сълзите рукнаха от очите и.

— Не мога да повярвам, че си ми сторил всичко това, до като в същото време твърдиш, че ме обичаш.

— Но аз наистина те обичам, Джен. Казах ти вече — не съм искал да се влюбя в теб, но то се случи. Сега ти си моят живот. Обичам те с цялото си сърце.

Тя притисна главата си с ръце, за да заглуши гласа, крещящ вътре.

— Ти си зъл! Никога няма да те обичам!

— Брат Нарев ни учи, че цялото човечество е въплъщение на злото. Не може да има морално съществуване, защото човечеството е петно в света на живота. Поне Брат Нарев най-сетне отиде на по-добро място. Вече е със Създателя.

— Значи излиза, че дори Брат Нарев е въплъщение на злото? Понеже нали и той е част от човечеството? Значи дори твоят безценен Брат Нарев е зъл?

Себастиан я изгледа с блеснал поглед.

— Човекът, който наистина въплъщава злото, стои пред теб, ето го — Ричард Рал. Той е убиецът на един велик човек. За престъпленията си Ричард Рал трябва да бъде убит.

— Ако човечеството е зло и Брат Нарев е намерил по-доброто място, при Създателя, значи Ричард ви е направил услуга, като е убил Брат Нарев, изпращайки го в ръцете на Създателя, нали така? И щом цялото човечество е зло, тогава как така Ричард Рал е извършил злина, убивайки членовете на Императорския орден?

Себастиан пламна.

— Ние сме зли, но някои са по-зли от други! Поне имаме смирението пред Създателя да признаем собствената си зла същност и да славим единствено Създателя. — Млъкна и видимо се успокои. — Знам, че е признак на слабост, но те обичам. — Усмихна и се. — Ти се превърна в единствената причина за моето съществуване, Джен.

Тя само го погледна.

— Ти не ме обичаш, Себастиан. Нямаш никаква представа какво е любовта. Не можеш да обичаш нищо и никого, преди да заобичаш собственото си съществувание. Любовта може да израсте единствено от уважението към собствения ти живот. Когато обичаш себе си, собственото си съществуване, тогава можеш да обичаш някого, с когото се чувстваш добре и можеш да споделиш живота си, да го направиш по-хубав. Ако се мразиш и вярваш, че съществуването ти е нещо зло, тогава само можеш да мразиш, можеш да се докоснеш до обвивката на любовта, да мечтаеш за нещо добро, но не можеш да изпитваш нищо друго освен омраза. Ти, с извратените си представи, си позор за самата идея любов, Себастиан. Имаш нужда от мен, за да оправдаеш омразата си, за да бъда твой партньор в самоомразата.

За да обичаш някого искрено, Себастиан, трябва да изпитваш наслада от съществуването му, понеже той прави живота още по-прекрасен. Щом смяташ, че съществуването е нещо зло, не можеш да обичаш истински.

— Грешиш! Ти не разбираш!

— Напротив, много добре разбирам. Само ми се ще да беше станало по-рано.

— Но аз те обичам, Джен. Грешиш. Наистина те обичам!

— Само ти се иска да ме обичаш. Това са нищо незначещи думи на един лишен от същност човек. Няма какво да обичам — в черупката ти няма нищо. Ти си толкова изпразнен от човечност, че дори ми е трудно да те мразя.

Над колоните блесна светкавица. Гласът сякаш щеше да раздере главата и отвътре.

— Не го мислиш наистина, нали, Джен. Не мога да живея без теб.

Тя насочи към него ледената си ярост.

— Единственото нещо на този свят, което би могъл да сториш, за да ми доставиш удоволствие, Себастиан, е да умреш!

— Наслушах се на вълнуващи любовни свади — изръмжа Сестра Пердита. — Бъди мъж и си затваряй устата, Себастиан, за да не ти я затворя вместо теб. Животът ти е точно толкова незначителен, колкото и на всички останали. Имаш избор, Ричард. Дженсън или Майката Изповедник.

— Не е нужно да служиш на Пазителя, Сестро — отвърна Ричард. — Не си длъжна да служиш и на пътешественика по сънищата. Имаш избор.

Сестра Пердита го посочи с пръст.

— Ти имаш избор! Веднъж вече ти направих предложение! Времето ти изтече! Времето на Калан изтече! Дженсън или Калан — решавай!

— Не ми се нравят правилата ти, затова няма да избера нито една от двете.

— В такъв случай аз ще избера вместо теб. Скъпата ти съпруга ще умре!

Дженсън се хвърли да я спре, Сестра Пердита стисна Калан за косата и вдигна главата и. Лицето на Майката Изповедник беше бяло като платно.

Дженсън стисна Сестра Пердита за ръката, замахна с всичка сила с ножа, с отчаяната надежда, че има време да спаси живота на Калан, макар да бе напълно наясно, че е закъсняла.

В една отчетлива и ясна секунда светът замръзна на място.

После въздухът се взриви — гръмотевица без гръм.

Около Майката Изповедник се пръсна обръч от пушек и натрошени камъни. Близките колони потрепериха. По-нестабилните политнаха към земята, накланяйки се, удариха други, които също се понесоха надолу. Огромните каменни късове се носеха из прашния въздух като на забавен каданс, всичко избухна в гъсти облаци дим, след известно време се чу оглушителен трясък. Когато парчетата от колоните започнаха да се разбиват в земята, цялата долина затрепери. Прашната завеса беше толкова плътна, че не се виждаше нищо.

Светът потъна в непрогледен мрак. В този продължил цяла вечност миг на абсолютна тъмнина сякаш всичко изчезна — нямаше свят, нямаше нищо.

После сянката се вдигна и всичко си дойде на мястото.

Дженсън държеше ръката на труп. Сестрата се строполи на земята като каменна колона. Ножът на Дженсън стърчеше от гърдите и.

Ричард вече беше там, държеше Калан, режеше въжетата, за да я освободи. Тя изглеждаше изтощена до краен предел, но иначе беше добре.

— Какво стана? — попита Дженсън в почуда.

Ричард и се усмихна.

— Сестрата допусна грешка. Предупредих я. Майката Изповедник освободи силата си срещу Сестра Пердита.

— Защо я предупреди? Ами ако се беше вслушала в думите ти? — попита притеснена Калан, явно идвайки на себе си.

— Не, така само я амбицирах да го направи.

Дженсън осъзна, че гласът в главата и го няма.

— Какво стана? Убих ли я?

— Не. Беше мъртва, преди ножът ти да я докосне. Ричард искаше да и отклони вниманието, за да мога да използвам силата си срещу нея. Ти се опита, но закъсня с един миг. Вече беше моя.

Ричард постави нежно ръка на рамото на Дженсън.

— Не я уби, но направи своя избор и така спаси живота си. Сянката, която прелетя над главите ни, докато Сестрата умираше, беше Пазителят на мъртвите, който отнасяше със себе си душата на тази, която му се бе врекла във вярност.

Ако ти беше сгрешила в избора си, щеше да отлетиш заедно с нея.

Дженсън усети как краката и омекват.

— Гласа го няма — прошепна тя на глас. — Изчезнал е.

— Пазителят разкри безусловно намеренията си — каза Ричард. — Това, че преследвачите на сърца бяха на свобода, означаваше, че воалът — връзката между двата свята — е разкъсан.

— Не разбирам.

Ричард вдигна книгата в ръка, преди да я прибере в един таен джоб на колана си.

— Нямах време да я изчета цялата, пък и има доста повредени места, но все пак научих достатъчно. Ти си родена без дарбата потомка на Мрачния Рал. Това те превръща в уравновесител на роден с дарба Рал — на магията. Ти не само не притежаваш магия, но и не си подвластна на магията. По времето на Голямата война домът Рал е бил създаден с цел да създава поколения могъщи магьосници, но наред с това и да посява семената, които да доведат до края на магията на света. Сега Императорският орден желае да построи един свят без магия, но в крайна сметка той ще бъде създаден от Дома Рал. Ти, Дженсън Рал, си може би най-опасният човек на света, защото ти, подобно на родените без капчица дарба потомци на рода Рал, си семето, което може да роди един нов свят без магия.

Дженсън се вгледа в сивите му очи.

— Тогава защо ти, както всеки друг Рал преди теб, не желаеш смъртта ми?

Ричард се усмихна.

— Ти имаш точно толкова право да живееш, колкото и всеки друг на тази земя — точно колкото всеки друг Господар Рал. Единственото правилно нещо на този свят е всеки човек да бъде оставен да живее свободно живота си.

Калан измъкна ножа от гърдите на Сестра Пердита и го почисти в черната и роба, преди да го подаде на Дженсън.

— Сестра Пердита не беше права. За да дойде спасението, не е нужна жертва. Всеки носи сам своята отговорност.

— Животът ти си е само и единствено твой — продължи Ричард. — Никой не може да се разпорежда с него. Думите ти към Себастиан ме карат да се гордея с теб.

Дженсън погледна ножа в ръката си, все още замаяна и объркана от случилото се. Огледа се в сгъстяващия се мрак, но не видя Себастиан. Оба също го нямаше.

С голяма изненада обаче забеляза една Морещица недалеч.

— Чудесно — оплака се жената пред Майката Изповедник и разпери ръце встрани. — Като я слушам как говори, все едно слушам Господаря Рал. Вече май ще си имам двама господари.

Калан се усмихна и седна, облегнала гръб в колоната, за която доскоро беше вързана. Погледна Ричард, който галеше зад ушите Бети и двете козлета.

Бети, спокойна, че рожбите и са на сигурно място, погледна скришом към Дженсън. Малката и опашчица се завъртя весело.

— Бети?

Животинката весело скочи връз нея, доволна от срещата. Дженсън през сълзи прегърна приятелката си, после вдигна очи към брат си.

— Но защо не постъпваш като дедите си? Защо? Защо рискуваш всичко, което пише в тази книга?

Ричард втъкна палци в колана си и въздъхна дълбоко.

— Животът е бъдеще, не минало. Миналото може да ни научи чрез опита как да постигаме нещата за в бъдеще, да ни утеши със сладки спомени, то е основата на постигнати вече неща. Но животът се крепи на бъдещето. Да живееш в миналото е все едно да протягаш ръце към мъртвите. Искаш ли да живееш пълноценно, трябва да съграждаш всеки нов ден отново и отново. Като разумни същества ние трябва да използваме интелекта си, а не да въздигаме в култ миналото.

Длъжни сме да правим своя разумен избор.

— Животът е бъдеще, не минало — прошепна замислено Дженсън. През главата и мина целият и досегашен живот. — Къде си го чул това?

Ричард се ухили широко.

— Това е Седмото правило на магьосника.

Дженсън го изгледа през сълзи.

— Ти ме дари с бъдеще, с живот. Благодаря ти.

Той я прегърна и Дженсън изведнъж вече не се чувстваше сама на света. Отново беше цяла. Зарида горко, сълзите и отмиваха мъката по майка и и същевременно бяха сълзи на надежда за бъдещето, сълзи на радост, че за нея има живот, има бъдеще.

Калан я погали по гърба.

— Добре дошла у дома.

Дженсън изтри очите си и се засмя, без сама да знае на какво. Ръката и механично галеше меката козина на Бети. Изведнъж вдигна глава. Пред нея стоеше Том.

Дженсън се затича към него и го прегърна.

— О, Том, толкова се радвам да те видя! Благодаря ти, че ми върна Бети.

— Е, такъв съм си аз — доставчик на кози. Нали ти обещах.

Както се оказа, Ирма, продавачката на наденици, просто искала да намери женска на козела си. Бил вече стар, та и се щяло да си осигури негов заместник. Запазила си едно от малките, другите две са тези.

— Бети е родила три козлета?

Том кимна.

— Боя се, че доста се привързах към нея и двете малки.

— Не мога да повярвам, че го направи за мен. Ти си прекрасен, Том.

— И мама така ми казваше. Не забравяй, че ми обеща да го кажеш на Господаря Рал.

Дженсън засия от радост.

— Обещавам! Но кажи ми, как успя да ме откриеш?

Том се усмихна и извади нож изпод дрехата си. Дженсън с изненада видя, че е същият като този, който има тя.

— Нали разбираш, аз също служа на Господаря Рал.

— Така ли? Защо тогава не съм те срещал? — попита Ричард.

— Не се притеснявай, Господарю Рал, Том е наш човек. Главата си залагам за него.

— Е, благодаря ти, Кара — усмихна се Том и очите му блеснаха.

— Значи си знаел през цялото време, че си измислям?

Том сви рамене.

— Няма да съм истински защитник на Господаря Рал, ако оставя подозрителна личност като тебе да се мотае наоколо и да крои вредни планове и да не направя нищо, за да разбера какво си намислила. Държах те под око, следих те почти през целия път.

Дженсън го перна през рамото.

— Значи си ме шпионирал!

— Като защитник на Господаря Рал бях длъжен да разбера какво кроиш и да се погрижа да не нараниш Господаря Рал.

— Е, значи тогава не си се справил особено добре — рече тя.

— Какво искаш да кажеш?

— Ами че можех да го пронижа. Беше на такова разстояние, че нищо нямаше да успееш да сториш.

Том и се усмихна с онази своя крива момчешка усмивка, но този път в нея имаше ново дяволито пламъче.

— За нищо на света не бих допуснал да нараниш Господаря Рал.

Обърна се и замахна с ножа си. Острието полетя с шеметна бързина, сякаш разсече долината на две, и след миг се заби с остър звук в една от падналите колони доста далеч от тях. Дженсън присви очи и забеляза, че ножът е пробол нещо черно.

Последва Том, Ричард, Калан и Морещицата между колоните и каменните отломки, за да види къде се е забил. За нейно най-голямо учудване беше пробил кожена кесия — точно в средата. Ръката, която я държеше, се подаваше изпод огромен каменен къс.

— Моля ви — чу се глух глас изпод скалата, — измъкнете ме оттук. Ще ви платя. Мога да платя. Имам достатъчно пари.

Беше Оба. Колоната го беше застигнала, преди да успее да избяга. Единият и край се беше спрял в по-висок камък, така че отдолу се образуваше малка ниша, точно колкото да влезе човек, заринат жив под тонове скала.

Том измъкна ножа си от мекия камък и прибра кожената кесия. Размаха я във въздуха.

— Фридрих! — провикна се към каруцата. Там се изправи мъжки силует. — Това случайно да е твое?

В този ден на изненадите за Дженсън сякаш нямаше почивка. В далечината различи Фридрих Златаря, съпруга на Алтея, който скочи от каруцата и се отправи към тях.

— Това е мое — рече той. Надзърна в дупката. — Има и още.

Само след миг ръката започна да подава през отвора кожени и платнени кесии.

— Ето, вземете всичките ми пари. Само ме измъкнете от тук.

— Как да ти кажа, едва ли ще мога да вдигна тази колона — каза Фридрих. Най-малко пък ще си давам труд за човека, убил жена ми.

— Алтея е мъртва? — ужасена попита Дженсън.

— Боя се, че да. Слънчицето ми си отиде от живота.

— Моите искрени съболезнования. Беше добра жена.

Фридрих се усмихна.

— Да, така си беше. — Извади от джоба си малко обло камъче. — Но ми остави ето това. За спомен.

— Не е ли странно — изумен пророни Том. Заровичка в джоба си и накрая извади нещо. Когато разтвори шепата си, в дланта му имаше малък объл камък. — И аз имам такъв. Винаги си го нося с мен за късмет.

Фридрих го изгледа подозрително, но накрая се усмихна широко.

— Значи и на теб се е усмихнала.

— Не мога да дишам — чу се глас изпод камъните. — Моля ви, боли. Не мога да помръдна. Измъкнете ме оттук.

Ричард протегна ръка към скалата. Чу се стържещ звук и след миг през пролуката излетя меч. Той се наведе и извади ножницата, от нея висеше кожен ремък. Избърса я от прахта и преметна ремъка през рамото си така, че мечът да легне на хълбока му. Беше наистина великолепно оръжие — за един истински Господар Рал.

На дръжката блестеше релефен надпис — „ИСТИНА“.

— Справи се с всичките онези войници, без дори да разполагаш с меча си — възкликна Дженсън. — Сигурно магията ти те пази добре.

Ричард се усмихна и поклати глава.

— Дарбата ми работи чрез яростта и нуждата. Когато ми отнеха Калан, имах достатъчно и от двете. — Той повдигна меча от ножницата. — Това оръжие действа непрекъснато.

— Как разбра къде сме? — попита Дженсън. — Как разбра къде е Калан?

Ричард прокара пръсти по релефната дума на дръжката на меча си.

— Мечът ми е подарък от дядо ми. Този наш крал Оба ми го отне, когато с помощта на Пазителя похити Калан. Мечът обаче е специален. Двамата сме свързани. Винаги усещам къде се намира. Пазителят несъмнено е подтикнал Оба да го открадне, за да ме подмами тук.

— Моля ви — продължи да плаче Оба, — не мога да дишам.

— Дядо ти ли? — Дженсън изобщо не обърна внимание на жалните стонове на заринатия под камъните мъж. — Искаш да кажеш магьосник Зорандер?

На лицето на Ричард се разля топла усмивка.

— Значи си се запознала със Зед! Не е ли прекрасен?

— Той се опита да ме убие.

— Зед? Та той е напълно безобиден!

— Безобиден ли? Той…

Морещицата Кара сръчка Дженсън с червената си палка.

— Какво правиш? — скастри я Дженсън. — Престани!

— Нищо ли не усещаш?

— Не. Не повече, отколкото от Агнела на Найда.

— Срещнала си Найда? — Кара погледна Ричард. — Виж я, даже ходи. Впечатлена съм.

— Тя не е подвластна на магията — обясни и Ричард. — За това Агиелът ти не и действа.

Кара се усмихна лукаво и погледна Калан.

— Да не би да си мислиш, каквото и аз? — попита я Калан.

— Значи тя може да ни помогне да разрешим малкия си проблем — заключи Кара и се усмихна още по-широко.

— Дали съм прав, като си мисля, че искате да я накарате да го докосне? — мрачно ги попита Ричард.

— Ами все някой трябва да го направи — защити се Кара. — Нали не искаш пак да опитам?

— Не!

— Какво заговорничите вие тримата? — не издържа Джен сън.

— Имаме някои спешни проблеми за решаване — отвърна Ричард. — Ако искаш да ни помогнеш, можеш да го направиш, защото притежаваш уникална дарба, която може да ни измъкне от една сложна ситуация.

— Така ли? Да не би да ме каните да тръгна с вас?

— Стига да искаш — рече Калан и прислони глава на рамото на Ричард. Явно беше на ръба на силите си.

— Том! — извика Ричард. — Дали не бихме могли…

— Разбира се! — отвърна той веднага и протегна ръка да подхване Калан. — Насам. Отзад в каручката имам меки одеяла — питайте Дженсън, много е удобно. Ще ви откарам обратно за нула време.

— Ще сме ти много благодарни — отвърна Ричард. — Вече мръква. Ще е най-добре да прекараме нощта тук, а в ранни зори да поемем на път — преди да е настанала адската жега.

— Предполагам, останалите ще предпочетат да се возят отзад при Майката Изповедник. Не би ли седнала при мен на капрата?

— Първо искам да те попитам нещо. Щом си защитник на Господаря Рал, какво щеше да направиш от онзи баир, ако бях понечила да нараня Господаря Рал?

Том я погледна внезапно сериозно.

— Ако наистина се опасявах, че може да му направиш нещо, Дженсън, щях да забия ножа си в теб, преди да имаш време да гъкнеш.

Дженсън се усмихна.

— Добре. Тогава съм готова да се возя до теб. Кобилата ми е горе на платото. С Рижка доста се сприятелихме.

При споменаването на името на кобилата Бети изблея. Дженсън се засмя и я почеса по коремчето.

— Помниш Рижка, а?

Бети изблея пак. Малките си играеха около нея.

Докато се отдалечаваха, Дженсън слушаше виковете за помощ на убиеца Оба Рал. Спря и се обърна, давайки си сметка, че той също е неин брат по бащина линия. Един отдаден на злото брат.

— Съжалявам, че имах толкова лошо мнение за теб — каза тя на Ричард.

Той се усмихна и стисна Калан подмишница, а с другата си ръка прегърна Дженсън.

— Когато се сблъска с истината, ти използва главата си.

Не бих могъл да те моля за повече от това.

Тежката колона, заклещила Оба, бавно се приплъзваше надолу, разтрошавайки крехката си подпора. Щеше да е въпрос на няколко часа, докато бъде смазан до смърт в последната си килия — ако преди това не умре от жажда.

След такава позорна загуба Пазителят едва ли щеше да му подаде ръка за помощ. По-скоро би се погрижил Оба да страда цяла вечност за неизпълнената си задача.

Оба беше убиец. Дженсън подозираше, че Ричард Рал не изпитва и капчица милост към хора като него. Както и към всеки друг, който реши да причини нещо лошо на Калан. Оба не получи милост.

Оба Рал щеше да бъде погребан навеки под Колоните на Сътворението.

ШЕСТДЕСЕТ И ПЪРВА ГЛАВА

НА СУТРИНТА Том ги изведе от долината на Колоните на Сътворението. Гледката рано сутрин, дългите сенки и призрачните отблясъци на изгрева бяха величествени. Гледка, която никой досега не бе доживял да опише.

Рижка с радост посрещна Дженсън и остана безкрайно щастлива да види Бети и двете и малки козлета.

Дженсън, Ричард и Капан влязоха в познатата им къща. Там намериха Себастиан, който, неспособен да помири вярванията и чувствата си, бе изпълнил последното желание на Дженсън.

Беше погълнал всички цветчета трескавична роза, с които разполагаше.

Лежеше безжизнен на масата.

Седнала до Том, Дженсън слушаше внимателно историята на Ричард и Калан. Още не можеше да повярва, че брат и е толкова различен от онова, което си бе представяла за него. Майка му, след като била изнасилена от Мрачния Рал, избягала заедно със Зед, за да предпази сина си. Ричард израснал в Западната земя, нямал представа за съществуването на Д’Хара, нито на дома Рал и магията. Впоследствие сложил край на черното владичество на Мрачния Рал. Преследвана от истински четворки, Калан убила командира им. Сега, когато Ричард беше Господарят Рал, вече нямаше четворки.

Дженсън се почувства горда, че Ричард и даде да задържи ножа с буквата „Р“ на дръжката. Думите му бяха, че си е заслужила правото да го носи. Тя възнамеряваше да го носи с достойнство. Сега наистина беше защитник на Господаря Рал — също като Том.

Бети се возеше до Фридрих, мушнала предните си крачета между Том и Дженсън, които държаха в скута си по едно заспало козле. Зад каруцата тичаше Рижка, Бети не я изпускаше от поглед. Ричард, Калан и Кара яздеха отстрани.

Замислена над думите на брат си, Дженсън се обърна към него.

— Значи наистина не си измисляш? В книгата, в „Колоните на Сътворението“, наистина пише това за мен?

— То важи за всички като теб: „Най-опасните същества, бродещи из света на хората, са родените без дарбата потомци на Господаря Рал, защото всеки от тях е напълно неподвластен на магията. Никоя магия не може да ги нарани, дори пророчествата са слепи за тях.“ Но ти май доказа, че книгата греши.

Тя се замисли. Някои неща още не си бяха дошли на мястото.

— Не мога да разбера защо Пазителят ме използва. Защо гласът му беше в главата ми?

— Нали ти казах, нямах време да преведа цялата книга, пък и е доста повредена. Но доколкото можах да прочета, предполагам, че роденото без дарба дете, понеже не притежава магия, е онова, което книгата нарича „дупка в света“ — обясни Ричард. — Следователно то е и дупка във воала. Така ти ставаш потенциален медиатор между света на живите и света на мъртвите. За да може Пазителят да погълне света на живите, му е нужна такава порта. Последният ключ към нея е отмъщението. Това, че се подчини на волята му, когато отиде със Сестрите на мрака в гората, щеше да завърши с убийството ти. Трябваше да довършиш сделката със смъртта, като умреш.

— Значи, ако някой ме беше убил, например Сестра Пердита, след като бях в гората с онези Сестри на мрака, можеше да се отвори такава порта?

— Не. Пазителят е имал нужда от защитник от света на живите. Нужен му е бил баланс за липсата на дарба у теб. Нужен му е бил роден с дарбата Рал, Господар Рал, за да се осъществи това. Ако те бях убил, за да спася себе си или Калан, тогава Пазителят щеше да влезе в света на живите през отворилата се дупка. Трябваше да те принудя да избереш живота, а не смъртта, за да живееш и за да бъде върнат Пазителят в отвъдния свят.

— Значи съм могла да унищожа живота — отрони Дженсън, едва сега разбрала колко е била близо до отприщването на невъзвратима катастрофа.

— Не бих ти позволил — добронамерено се включи Том.

Дженсън вдигна ръка на рамото му, осъзнавайки, че никога към никой мъж не е изпитвала такива чувства. От неговата близост сърцето и пееше. Усмивката му я убеждаваше, че животът си струва да бъде живян. Бети я подбутна с муцунката си, жадна за внимание, а и за да нагледа спящите си бебета.

— Няма по-голямо предателство към живота от това да предадеш в лапите на Пазителя невинна душа — обади се Кара.

— Но Дженсън се справи — каза Ричард. — Използва главата си, за да разкрие истината и да прегърне живота.

— Определено знаеш много за магията — обърна се Дженсън към Ричард.

Калан и Кара избухнаха в такъв смях, че Дженсън си каза, че със сигурност ще паднат от седлата.

— Не виждам нищо смешно — изръмжа Ричард.

Двете се засмяха още по-лудо.