Колоните на сътворението

ПЪРВА ГЛАВА

ДОКАТО ПРЕБЪРКВАШЕ ТРУПА, Дженсън Дагет откри нещо, което и през ум не и бе минавало, че ще намери. Стресната, тя се отпусна назад на пети. Бръснещият вятър рошеше косите и, ококорените и очи се взираха в четливо изписаните ръбати букви върху малкото късче хартия, прилежно сгънато на четири така, че краищата му да съвпадат. Примигна, сякаш можеше да се надява, че когато отвори очи, буквите ще са изчезнали. Че са били мрачна илюзия. Те обаче, явно съвсем истински, не помръдваха.

Макар да осъзнаваше, че е абсурдно, я обзе усещането, че мъртвият дебне да види реакцията и. Тайно плъзна поглед към очите му. Мътни и непроницаеми. От хорските приказки знаеше, че мъртвите изглеждат като заспали. Не и този. Очите му бяха категорично мъртви, бледите му устни — изопнати, лицето му — восъчно. Върху набития му врат личеше алено петно.

Естествено, не я гледаше. Вече нищо не можеше да види. Но извърнатата му към Дженсън глава създаваше такова усещане. Все едно я гледаше.

Оголелите клони по скалистия хълм зад гърба и се поклащаха на вятъра и протракваха като кокали. Късчето хартия в ръцете и пърхаше заедно с тях. Сърцето и запрепуска бясно.

По принцип се гордееше с хладнокръвието си. Даде си сметка, че отпуска прекалено много свобода на въображението си. Но нали и беше първият труп, никога преди не бе виждала тъй гротескно неподвижен човек. Беше ужасно да не долавяш дишане. Преглътна, с усилие усмири ритъма на собственото си дишане, нервите си обаче не съумя да овладее.

Макар войникът да бе мъртъв, не и се нравеше главата му да е обърната към нея, затова се изправи, повдигна дългите поли на роклята си и заобиколи тялото. Внимателно сгъна парчето хартия както си беше и го пъхна в джоба си. По-късно щеше да има време да се тревожи за написаното. Предполагаше как ще реагира майка и на двете думи.

Решена да приключи докрай претърсването, приклекна от другата страна на мъжа. Така както се бе извъртял, все едно гледаше към пътеката, откъдето бе паднал. Сякаш се питаше какво ли е станало и как се е озовал на дъното на дълбоката скалиста долина с прекършен врат.

Наметалото му нямаше джобове. Към колана му бяха привързани две кесийки. В едната имаше сух спирт, брус и ремък за точене. Другата бе пълна с дрънкулки. Никъде нямаше име.

Ако войникът познаваше местността като Дженсън, би избрал обиколния маршрут покрай скалата, вместо да минава по стръмната пътека горе, където по това време на годината се задържаха опасни заледени участъци. Ако пък не е искал да губи набраната височина, е могъл поне да избере пътя през гората, въпреки че оттам се вървеше по-трудно заради избуялия клонак. Станалото — станало. Ако имаше как да разбере самоличността му, Дженсън можеше да се свърже с негови близки или поне с някой, който го познава. Хората щяха да питат. Вкопчи се в тази извинителна мисъл и продължи да рови.

Някак по инерция в главата и отново се върна въпросът какво ли прави този човек тук. Не искаше да приеме, че красноречивият отговор се крие в прилежно сгънатото късче хартия. Не можеше да няма друго обяснение. Но какво ли би могло да бъде? Ако искаше да прегледа и другия му джоб, трябваше да отмести ръката му.

— Простете ми, добри духове — прошепна и повдигна отпуснатата ръка.

Безжизнена, тя бе тежка и неподвижна. Дженсън сбърчи нос с отвращение. Човекът бе вкочанен като ледената земя под него, студен като пръските дъжд, падащи от стоманеното небе. По това време на годината безжалостният западен вятър почти винаги довяваше сняг. Необичайната упорита мъгла и ситният дъждец определено бяха направили заледените участъци по пътеката през върха още по-опасни. Трупът го доказваше.

Дженсън знаеше, че ако постои още известно време тук, приближаващият зимен дъжд няма да и прости. Беше наясно, че всеки, който дръзне да остане навън в такова време, рискува да заплати за безразсъдството с живота си. За късмет тя живееше наблизо. Но не се ли прибереше скоро, майка и щеше да се разтревожи и щеше да тръгне да я търси, а Дженсън не искаше да я излага на лошото време и влагата.

Бе понесла към къщи пълните мрежи с риба от езерото. Майка и я очакваше. Сега мрежите лежаха оттатък мъртвото тяло на мъжа, където Дженсън ги бе захвърлила, покрусена от ужасната гледка.

Пое си дълбоко дъх, за да си възвърне увереността, и се насили да довърши претърсването на джобовете му. Каза си, че сигурно вече някоя жена се тревожи за грамаданския си красавец, пита се дали той е добре, дали е на топло и сухо.

За жалост не беше.

Ако се случеше Дженсън да падне и да си строши врата, щеше да бъде благодарна, ако има кой да съобщи на майка и злощастната вест. Майка и щеше да оправдае забавянето и в този случай — нали се опитваше да разбере самоличността на загиналия войник. Дженсън се сепна. Майка и можеше и да оправдае закъснението и, но едва ли щеше да е доволна, че дъщеря и се е навъртала около тези войници. Но нали този е мъртъв. Не може да стори нищо лошо на когото и да било, камо ли на двете жени.

Майка и щеше да се разтревожи още повече, когато Дженсън и покаже написаното на късчето хартия.

Това, което и даваше сили да продължи да претърсва войника, беше надеждата да намери друго обяснение. Отчаяно се надяваше да успее. Тази налудничава мисъл и даваше сили да остане близо до трупа, макар че не искаше нищо друго, освен да хукне към къщи.

Ако не откриеше някакво обяснение за присъствието на войника по тези места, щеше да се наложи да скрие тялото с надеждата никой след нея да не го открие. Беше готова да остане под дъжда колкото се наложи, но трябваше да скрие трупа. Не биваше да губи време. Никой нямаше да разбере къде се е дянал войникът.

Наложи си да пъхне ръка в джоба на панталона му — чак до долу. Бедрото му бе вкочанено. Пръстите и заровичкаха из дрънкулките. Пое си дълбоко дъх и извади ръката си. Вече падаше мрак и трябваше да наведе глава, за да вижда по-добре. Разтвори пръсти.

В шепата и имаше кремък, кокалени копчета, намотана връв и сгъната носна кърпа. Избута връвта и кърпата встрани с пръст и отдолу се показа солидна купчина монети — златни и сребърни. Дженсън подсвирна тихичко при вида на толкова много пари. Никога не си бе представяла, че войниците са богати, но този човек притежаваше пет златни марки и доста повече сребърни. Както и да го погледнеш, си беше цяло състояние. Сребърните пенита — не медни, а сребърни! — не струваха нищо на фона на останалото, макар че дори само те вероятно бяха повече, отколкото Дженсън бе похарчила за всичките си двайсет години живот.

Даде си сметка, че май за пръв път държи в ръцете си златни — пък май и сребърни — марки. Дали пък няма да се окаже някой крадец.

Не намери амулет от жена, както се бе надявала, сякаш това щеше да я успокои, че войникът не е бил лош човек.

За жалост съдържанието на джобовете му не и даде никаква информация. Докато връщаше обратно нещата в джоба му, от ръката и изпаднаха няколко сребърни пенита. Вдигна ги от влажната, замръзнала земя и с отвращение напъха ръката си в джоба му, за да ги върне на мястото им.

Може би в мешката му щеше да открие нещо повече, но тя бе затисната от едрото му тяло и Дженсън нямаше как да погледне вътре. Пък и най-вероятно щеше да открие само провизии. Хората обикновено държаха ценностите по джобовете си.

Като късчето хартия.

Каза си, че няма смисъл да търси повече. Всичко е ясно. Под тъмното наметало и туниката мъжът бе пристегнат с кожен нагръдник. На хълбока му висеше елегантен, но страховит и остър като бръснач меч, пъхнат в черен кожен калъф. Острието бе прекършено през средата, най-вероятно при падането от пътеката.

Погледът на Дженсън попадна върху забележителния нож на колана му. Именно лъскавата му дръжка бе привлякла вниманието и. При вида и се вцепени, трябваше и време, за да осъзнае, че притежателят на оръжието е мъртъв. В едно беше сигурна — изключено е обикновен войник да има такъв изящен нож. Може би струваше повече от всички ножове, които бе виждала през живота си, взети заедно.

В сребърната дръжка беше издълбана буквата „Р“ . Въпреки това ножът си оставаше произведение на изкуството.

Майка и я бе научила да си служи с нож още от малка. Прииска и се да я зарадва с подарък като този.

Дженсън.

Чула името си, тя подскочи.

Не сега. Добри духове, само не сега. Не и тук.

Дженсън.

Рядко бе изпитвала омраза, но определено ненавиждаше гласа, който чуваше от време на време.

Не му обърна внимание — както обикновено. Насили се да продължи претърсването, за да види дали не би могла да научи още нещо за мъжа. Опипа кожените ремъци за тайни джобове, но не откри нищо подобно. Туниката му бе семпла, без украси и джобове.

Дженсън, отново прошепна гласът.

Тя стисна зъби.

— Остави ме на мира — изрече гласно, макар и тихо.

Дженсън.

Този път беше различно. Стори и се, че гласът не е вътре в главата и, както го чуваше обикновено.

— Остави ме на мира — изръмжа тя по-силно.

Предай се, чу се мъртвешки шепот.

Вдигна глава и видя вперените в нея очи на мъртвия войник.

Внезапно връхлетелият я мощен облак и вятър беше като леденото докосване на пръстите на духовете върху лицето и.

Сърцето и щеше да се пръсне. Въздухът заседна в гърлото и, мъчейки се да излезе на пресекулки, сякаш коприна, притисната към пресъхнала кожа. Без да откъсва ококорените си очи от лицето на мъртвия войник, тя заотстъпва назад по пътеката.

Държа се глупашки. Знаеше го. Човекът е мъртъв. Абсурдно е да я е погледнал. Изключено. Погледът му се взира в смъртта, това е. Както мъртвата риба в мрежите — тя има същия празен поглед. Каква е глупачка. Само и се е сторило, не е възможно да я гледа.

Но дори така да е, дори мъртвите очи да могат да я видят, предпочиташе да не са обърнати към нея.

Дженсън.

Боровете, извисяващи се над каменистия хълм, се поклащаха на вятъра, оголелите кленове и дъбове размахваха кокалестите си ръце, ала Дженсън не откъсваше поглед от трупа. Вслушваше се напрегнато да долови шепота. Устните на войника не помръдваха. Така си и знаеше. Гласът идваше от собствената и глава.

Лицето му беше обърнато към пътеката, откъдето бе полетял към смъртта си. Преди и се беше сторило, че очите му гледат право натам, но сега като че ли бяха обърнати повече към нея.

Обви с пръсти дръжката на ножа си.

Дженсън.

— Остави ме на мира. Няма да се предам.

Гласът за пръв път искаше от нея да се предаде. Беше свикнала с него, чуваше го, откакто се помнеше, но подобно нещо и казваше за пръв път. Вкопчи се в тази Мисъл.

След миг гласът се обади отново.

Предай тялото си, Дженсън.

Тя затаи дъх.

Предай волята си.

Дженсън преглътна в ужас. Гласът никога не и беше говорил така, винаги досега беше използвал неразбираеми думи.

Често пъти се налагаше да напрегне слух, за да го чуе, сякаш идваше от много далеч. Понякога и се струваше, че различава думи, но бяха на странен неразбираем език.

Понякога го чуваше преди да заспи, викаше я с този далечен, мъртвешки шепот. Знаеше, че и казва нещо, но досега не бе успяла да разбере повече от името си и да отдели ужасяващо изкусителната кратка заповед да се предаде. Тази дума винаги бе звучала настойчиво и ясно. Успяваше да я различи, дори всичко останало да достигаше до нея в един общ мътен поток.

Според майка и това беше гласът на човека, който я бе преследвал през целия и живот с намерението да я убие. Да я подложи на мъчения.

— Всичко е наред, Джен — често казваше майка и, — тук съм. Гласът му не може да ти стори нищо.

Дженсън не искаше да тревожи майка си и често пъти премълчаваше, че е чула гласа.

Но дори той да не можеше да и стори нищо, мъжът, комуто принадлежеше, със сигурност щеше да го направи — само да я намери. Изведнъж закопня за успокоителната прегръдка на майка си.

Все някой ден този човек ще я намери. И двете го знаеха. Дотогава и изпращаше гласа си. Поне така смяташе майка и.

Тъй като това обяснение я плашеше, Дженсън предпочиташе да мисли, че полудява. След като не може да разполага дори със собствената си глава, значи си няма нищо.

— Какво е станало тук?

Дженсън изпищя от ужас и се обърна рязко с нож в ръка. Приведе се напред, разтворила широко нозе, с насочено напред острие.

Този път не беше призрачният глас. Към нея вървеше човек от плът и кръв. Заглушена от силния вятър и разконцентрирана от мъртвото тяло в нозете си и гласа в главата си, не беше чула стъпките по пътеката.

Мъжът беше едър и силен, при това вече доста близо до нея. Нямаше смисъл да се опитва да бяга. Стига да пожелае, мъжът щеше да я настигне с лекота.

ВТОРА ГЛАВА

МЪЖЪТ ЗАБЕЛЯЗА РЕАКЦИЯТА и и вдигнатия в ръката и нож и забави ход.

— Нямах намерение да ви плаша.

Звучеше добронамерено.

— Но ме изплашихте.

Качулката скриваше лицето му, но Дженсън все пак успя да регистрира на лицето му обичайното изражение на човек, видял за пръв път червената и коса.

— Така излиза. Приемете искрените ми извинения.

Думите му не успяха да я убедят да изостави защитната си позиция. Вместо да се отпусне, тя се огледа, за да провери дали не го придружава още някой. Дали няма да я изненадат в гръб.

Ядоса се на себе си, задето бе допуснала да я сварят неподготвена. Дълбоко в душата си знаеше, че никога и никъде не е в пълна безопасност. Не че трябва да е постоянно нащрек, но всеки миг разсеяност можеше да означава край с нея. При мисълта колко лесно може да се раздели с живота я обзе чувство на отчаяна обреченост. След като този човек успя да се промъкне незабелязано до нея посред бял ден, как изобщо да се надява, че един ден мечтата и да е господарка на живота си ще се сбъдне?

Тъмната скала зад нея проблясваше от дъжда. Бяха сами във ветровитата клисура — тя и двамата мъже. Единият — жив, другият — мъртъв. Не си позволи да гадае какви ли зловещи фигури я дебнат между сенките. Като малка често го правеше. В мрака между дърветата нямаше нищо.

Мъжът застана на десетина крачки от нея. По положението на тялото му Дженсън разбра, че е спрял не поради страх от ножа и а за да не я уплаши още повече. Потънал в размисъл, я гледаше право в лицето. След миг се отърси от унеса си и от онова, което бе приковало погледа му върху нея.

— Няма нищо неестествено в това жена да се стресне от внезапната поява на непознат мъж. Бих отминал, без да ви безпокоя, но ви видях надвесена над ей този приятел, дето лежи проснат на земята. Рекох си, че може да имате нужда от помощ, и ето ме тук.

Студеният вятър прилепваше тъмнозеленото наметало към тялото му, краищата на дрехата се ветрееха далеч встрани, отдолу се провиждаха семпли, но спретнати и чисти дрехи. Качулката предпазваше главата му от първите пориви на дъждовната буря и лицето му оставаше скрито в сянката и. Усмивката му бе добронамерена и любезна — само толкова. Стоеше естествено на устните му.

— Мъртъв е — бе единственото, което успя да измисли тя.

Не беше свикнала да разговаря с непознати. Всъщност почти не говореше с друг освен с майка си. Не знаеше какво точно да каже, как да се държи — особено при такива обстоятелства.

— О, съжалявам. — Той проточи врат, за да огледа по-добре мъжа на земята, но не пристъпи напред.

Решението му да не приближава очевидно уплашен и изнервен човек и се стори разумно. Само дето не искаше чувствата и да са изписани върху лицето. Щеше и се хората да я смятат за неразгадаема.

Човекът вдигна поглед от мъртвия и огледа ножа в ръката и, после вдигна очи към лицето и.

— Сигурно сте имала причина.

Трябваше и време, за да проумее смисъла на думите му.

— Не съм аз!

Той сви рамене.

— Извинявайте. Оттук не мога да видя какво е станало.

Стана и неловко да стои с насочен срещу мъжа нож. Отпусна ръка.

— Не исках да се държа като… като някоя истеричка. Просто ме уплашихте до смърт.

Той и се усмихна приятелски.

— Разбирам, няма проблеми. Е, ще ми кажете ли какво стана?

Дженсън посочи скалата със свободната си ръка.

— Предполагам е паднал от пътеката под върха. Вратът му е счупен, или поне така ми се струва. Открих го преди малко. Наоколо няма други стъпки. Сигурно се е убил при падането.

Докато мъжът оглеждаше скалата, Дженсън пъхна ножа на мястото му в колана си.

— Радвам се, че реших да мина по долната пътека, вместо да се катеря към върха.

Тя му кимна да се приближи към трупа.

— Търсех нещо, което би могло да ми подскаже кой е. Рекох си, че е редно да… уведомя някого. За жалост не намерих нищо.

Мъжът се приближи, ботушите му изскърцаха в пръстта. Приклекна от другата страна на войника, без да скъсява дистанцията прекалено, явно, за да покаже на жената срещу себе си, че има достатъчно пространство за действие, ако се почувства застрашена.

— Сигурно сте права — рече след миг, забелязал неестествената синина на тила. — Така като гледам, лежи тук поне от няколко часа.

— Минах оттук по-рано днес. Непрекъснато обикалям по тези места. Рядко се срещат хора. — Посочи към пълната с риба мрежа, захвърлена край пътеката. — Като отивах към езерото да си проверя мрежите, него го нямаше.

Мъжът протегна шия, за да огледа по-добре безжизненото лице.

— Разбрахте ли кой е?

— Не. Мога да кажа само, че е войник.

Онзи вдигна глава.

— Знаете ли какъв точно?

Дженсън свъси чело.

— Как така какъв? Д’Харански, разбира се. — Наведе се напред, за да огледа чужденеца по-добре. — Откъде идвате, та не можете да разпознаете Д’Харански войник?

Човекът вдигна ръка да избърше лицето си.

— Аз съм най-обикновен пътник, просто минавам оттук. — Звучеше толкова уморен, колкото и изглеждаше.

Отговорът му я обърка.

— Живея в тази страна, откакто се помня, и не бях срещала човек, който да не разпознае Д’Харански войник. Бихте ли ми обяснили?

— Ами сигурно защото това е първото ми посещение в Д’Хара.

— Че как така! Д’Хара е огромна страна, заема почти целия свят.

Този път усмивката му и се стори закачлива.

— Нима?

Лицето и пламна, усети, че се е изчервила, притеснена от внезапната си проява на невежество по отношение устройството на света.

— А не е ли така?

Той поклати глава.

— Не бих казал. Аз съм от далечния юг. Роден съм извън пределите на това, което наричате Д’Хара.

Тя го изгледа в почуда, огорчението и мигом се изпари, прогонено от неочакваната наслада да чуе подобна удивителна новина. Може пък да излезе, че мечтата и не е толкова неосъществима.

— И какво ви води тук, в Д’Хара?

— Както ви казах, просто пътувам. — В гласа му се долавяше умора. Дженсън знаеше колко изморително може да бъде едно пътуване. Човекът продължи с по-сериозен тон: — Преди малко не ме разбрахте, знам, че е Д’Харански войник. Въпросът ми беше какъв по-точно войник. Дали е от местни подразделения или може би е изпратен тук със специална задача? Дали е войник в отпуска, пътуващ към дома си, или пък просто е отивал да изпие едно питие в града? А може би е съгледвач?

Тревогата и избухна с нова сила.

— Съгледвач ли? Че какво да търси един съгледвач в родината си?

Мъжът плъзна поглед към надвисналите мрачни облаци.

— Представа нямам. Просто попитах дали не сте разбрала нещо за него.

— Разбира се, че не! Та аз го открих току-що.

— Тези Д’Харански войници опасни ли са? Искам да кажа, притесняват ли обикновените хора? Пътниците например.

Погледът и избегна питащите му очи.

— Н-не знам. Може би.

Опасяваше се да не изтърси нещо неподходящо, но, от друга страна, не искаше човекът да пострада заради нея — заради нещо, което не му е казала.

— Как си обяснявате, че е дошъл по тези места сам? Войниците рядко пътуват сами.

— Не знам. Нима мислите, че обикновена селянка като мен ще знае повече за войниците от пътник, кръстосвал сам света надлъж и нашир? Нима нямате свое обяснение? Може да се е прибирал у дома, да е в отпуска или кой знае какво.

Да се е замислил за любимата си и да не е внимавал в краката си, както би трябвало. И точно затова да се е подхлъзнал и да е паднал.

Човекът пак разтри явно схванатия си врат.

— Съжалявам. Сигурно говоря глупости. Поуморих се и сигурно говоря глупости. Май просто се бях притеснил за вас.

— За мен ли? Как така?

— Ами всеки войник се числи към определено подразделение. Когато се срещнат, войниците знаят кой откъде е и кой къде би трябвало да е. Не могат просто ей така да се шляят, накъдето им скимне. Не са като някой самотен трапер който и да изчезне, никой няма да забележи.

— Или самотен пътник?

На лицето му се разля топла усмивка.

— Да, или самотен пътник. Та мисълта ми беше, че другарите му сигурно ще тръгнат да го търсят. Ако намерят трупа му тук, ще завардят целия район, за да не може никой да се измъкне. Ще започнат да душат, да разпитват… А доколкото имам информация за Д’Харанските войници, в тая работа доста ги бива. Ще искат да разберат всичко за всеки, до когото се докопат.

Дженсън усети как нещо я прерязва през средата. Последното нещо, което би искала на този свят, бе някой Д’Харански войник да разпитва за нея или за майка и. Дали пък този мъртъв войник няма да доведе и до тяхната смърт.

— Но нима е възможно…?

— Казвам, само че не ми се ще другарите на този войник да плъпнат из околността и да решат, че някой трябва да плати за неговата смърт. За тях може да не изглежда като нещастен случай. Смъртта на другар разстройва войниците, дори да е лоша случайност. Наоколо не виждам друг освен нас. Не ми се ще трупът на този човек да бъде открит от негови колеги, които да решат, че ние с вас сме виновни за смъртта му.

— Да не искате да кажете, че макар да е било нещастен случай, може да нарочат виновник? Някой, който няма нищо общо?

— Не го твърдя със сигурност, но доколкото познавам войнишката психика, обикновено реагират така. Ядосани ли са, винаги намират кой да опере пешкира.

— Но това е абсурдно, не могат да ни обвинят! Та вие дойдохте по-късно, а аз го видях на връщане от езерото.

Той се подпря с ръка на коляното и се надвеси над трупа към Дженсън.

— А този приятел, вероятно в изпълнение на службата си към великата Д’Харанска империя, е видял красива млада жена да се перчи долу на пътеката, разсеял се е, подхлъзнал се е и хоп, долу!

— Не съм се „перчила“! — И през ум не ми е минавало.

— Исках само да ви покажа, че ако един човек поиска да изкара друг виновен, винаги може да намери начин.

Изобщо не бе помислила за това. Това бяха Д’Харански войници. От тях наистина можеше да се очаква всичко.

В главата и изведнъж прозвуча една фраза, казана от непознатия. Никога досега никой мъж не я бе наричал „красива млада жена“. Този факт я развълнува. Беше толкова неочаквано и не на място посред цялата и тревога. Тъй като нямаше ни най-малка представа как би следвало да отвърне на комплимента, пък и понеже в душата и бушуваха толкова много по-важни чувства, просто го пропусна покрай ушите си.

— Ако другарите му го намерят — продължи мъжът, — най-малкото ще подберат всеки, който им се изпречи на пътя, и ще започнат безкрайни и болезнени разпити.

Намеците му започнаха да придобиват все повече плътност в главата и. Съдбовният ден изведнъж и се стори твърде близо.

— Според вас какво трябва да направим?

Той се замисли за миг.

— Ами ако не намерят трупа му, няма да имат никакво основание да започнат да разпитват местните хора. Най-вероятно ще отидат да го търсят другаде.

Той се изправи и се огледа.

— Земята е лед, няма да можем да изкопаем гроб. — Взрян в околността, придърпа качулката още по-ниско над очите си, за да се предпази от влажната мъгла. Посочи в основата на една скала. — Ей, там виждам скална ниша, която май е достатъчно голяма. Да го вкараме вътре и да го затрупаме с камъни. Това е най-добрият гроб, който можем да му осигурим по това време на годината.

Може би дори по-добър, отколкото заслужава. На Дженсън и се искаше просто да го остави, където си е и да се махне. Но това би било огромна грешка. Преди появяването на странника и бе минало през главата да покрие трупа. Предложението му обаче и се стори по-добро. Така щеше да е малко вероятно трупът му да бъде изровен от диви животни, а следователно другарите му биха го открили по-трудно.

Човекът погрешно взе забавянето на отговора и за колебание и продължи да я убеждава с кротък глас.

— Той е мъртъв, няма как да променим този факт. Нещастен случай. Защо да позволяваме един нещастен случай да навреди и на други хора? Ние нямаме вина. Дори не сме били тук, когато е станало. Предлагам да го погребем и да си продължим по пътя — без да допускаме в живота ни да се набъркат несправедливо Д’Харански войници.

Дженсън се изправи. Непознатият най-вероятно бе прав — войниците щяха да търсят изчезналия си другар, щяха да започнат разпити. Мъртвият Д’Харанец и бездруго и бе създал достатъчно тревоги. Мисълта и отхвръкна към намерената в джоба му бележка. Двете думи бяха достатъчна причина за притеснение, дори да нямаше нищо друго.

Ако бележката бе онова, което предполагаше, разпитът щеше да е само началото на мъченията.

— Съгласна съм — отвърна най-сетне. — А сега по-добре да побързаме.

Той се усмихна по-скоро с облекчение, както и се стори, а не заради нещо друго. После застана лице в лице с нея и свали качулката от главата си така, както правят мъжете, когато искат да изразят уважение към някоя дама.

Дженсън с изненада установи, че макар да бе едва шест-седем години по-възрастен от нея, късата му коса бе бяла като сняг. Изгледа го със същото учудване, с което другите гледаха нейната червена коса. Без качулката успя да види, че очите му са сини като нейните. Сини като очите на баща и, както разправяха хората.

Комбинацията между късата бяла коса и тези сини очи бе впечатляваща. Гладко избръснатото лице му придаваше допълнителен чар. Всички тези красиви черти се сливаха в едно общо приятно излъчване.

Човекът протегна ръка над тялото на войника.

— Приятно ми е, Себастиан.

Тя се поколеба за миг, но отвърна на поздрава му. Макар да бе очевидно по-едър и силен от нея, той не показа по никакъв начин превъзходството си и не стисна протегнатата и ръка болезнено, както правеха някои от местните мъже. Дланта му бе изненадващо топла.

— Ще ми кажеш ли как се казваш?

— Дженсън Дагет.

— Дженсън — повтори той, сякаш, за да се наслади на звученето на името и.

Лицето и пламна за втори път. Вместо да го забележи, Себастиан се залови за работа, подхвана тялото под мишниците и го задърпа по земята. Въпреки усилията на мускулестото му тяло безжизненият труп едва помръдваше. Явно приживе войникът е бил здравеняк, а сега се бе превърнал в огромна безжизнена буца.

Дженсън се притече на помощ и го подхвана от едната страна. Себастиан се премести от другата и двамата задърпаха с общи усилия мъжа, чийто труп всяваше у Дженсън не по-малко ужас, отколкото, ако го бе срещнала жив. Каменистата пътека на места бе заледена и хлъзгава.

Задъхан от усилието, миг преди да напъха войника в скалната ниша, която щеше да се превърне в негово последно убежище, Себастиан го обърна. Дженсън за пръв път видя, че Д’Харанецът е запасал през гърба си къс меч, скрит под мешката. Туловището му го покриваше изцяло и тя не го бе забелязала досега. На колана му отзад висеше и островърх ятаган. Видът на тежкото му въоръжение я остави без дъх. Никой обикновен войник не би тръгнал с толкова много оръжия. Нито пък с нож като този.

Себастиан свали мешката от раменете на войника. Издърпа късия меч и го хвърли встрани, след което метна върху него и колана с останалите оръжия.

— В мешката има обичайните неща — рече, след като огледа набързо съдържанието и и я запрати при късия меч, колана с оръжията и ятагана.

Премина към джобовете. Дженсън тъкмо се канеше да го попита какво прави, когато се сети, че самата тя бе постъпила така. Видя го да отделя парите от останалите вещи и това я смути. Струваше и се повече от хладнокръвно да се краде от мъртвите.

Себастиан и подаде парите.

— Какво правиш?

— Вземи ги. — Той я подкани с протегната напред ръка, този път по-настоятелно. — Каква ще е ползата от тях, ако са заровени под земята? Парите са, за да облекчават страданията на живите, а не на мъртвите. Да не мислиш, че добрите духове ще искат от него да си откупи приятна и пълна с доволство вечност?

Това бе Д’Харански войник. Дженсън предполагаше, че Пазителят на отвъдния свят има други, по-черни планове за вечността на човек като него.

— Но… те не са мои.

Той я изгледа с укор.

— Гледай на тях като на частична компенсация за преживяното.

Усети как кръвта изстива в жилите и. Откъде би могъл да знае? Нали внимаваха винаги!

— Какво искаш да кажеш?

— Имам предвид годините страх, които те чакат вследствие на преживяното днес.

Дженсън най-сетне успя да освободи насъбралия се в гърлото и въздух. Време беше да престане да провижда в хорските думи все най-лошото.

Позволи на Себастиан да пусне монетите в ръката и.

— Добре, но мисля, че е честно ти да вземеш половината, задето ми помогна. — Подаде му обратно трите златни марки.

Той пое ръката и и леко я избута към нея.

— Вземи ги, твои са.

Дженсън се замисли какво биха могли да означават толкова много пари. Кимна.

— Животът на майка ми бе доста тежък. Ще и дойдат добре. За нея са.

— В такъв случай се надявам да са от полза и на двете ви. — Нека това бъде последното добро дело, сторено от този човек — да помогне на теб и майка ти.

— Ръцете ти горят. — По погледа в очите му тя като че разбра защо. Не каза нищо повече.

Той кимна и потвърди подозренията и.

— Тресе ме. От сутринта. Като приключим с това, се надявам бързо да стигна до следващия град и да отдъхна някъде на топло. Малко почивка ще възвърне силите ми.

— Градът е далеч, днес няма да успееш.

— Сигурна ли си? Аз вървя бързо. Свикнал съм да пътувам.

— Аз също. До града е почти ден път. До мръкнало остават два-три часа, а още не сме приключили с трупа. Изключено е да стигнеш до града по светло, пък дори да имаше най-бързия кон.

Себастиан въздъхна.

— Все пак мисля, че не ми остава друго, освен да опитам.

Коленичи и се зае да отвързва ножа от колана на войника. Калъфът от фина черна кожа бе обточен със сребърна нишка, в тон с дръжката и със същата емблема. Застанал на коляно, Себастиан и го подаде.

— Ще е глупаво да погребем с него такова произведение на изкуството. Вземи го. По-добро е от желязото, с която ме посрещна преди малко.

Дженсън го погледна с изненада и объркване.

— Не, ножът се пада на теб.

— Аз ще взема другите неща. И бездруго ми харесват по вече. Ножът е твой. Законът на Себастиан.

— Законът на Себастиан ли?

— Красота при красота отива.

Дженсън пламна при явния комплимент. Но това не бе красива вещ. Този човек нямаше представа колко грозен може да бъде подобен нож.

— Да имаш представа какво означава това „Р“?

„И още как“, щеше и се да изкрещи. Нямаше никакво съмнение какво означава тази буква. Най-грозното нещо на света.

— Емблемата на Рал.

— Тоест?

— Господарят Рал — владетелят на Д’Хара.

Най-простото обяснение на нейния кошмар.

ТРЕТА ГЛАВА

ДОКАТО ПРИВЪРШАТ с изнурителната работа по затрупването на трупа, Дженсън вече се чувстваше омаломощена. Влажният вятър пробиваше дрехите и и я пронизваше до мозъка на костите. Не усещаше нито ушите, нито носа и пръстите си.

Лицето на Себастиан лъщеше от пот.

Най-сетне трупът бе зарит под покров от камъни и големи скални късове — поне това имаше в изобилие наоколо. Беше почти изключено животно да разрие тежките камъни и да стигне до тялото. Червеите щяха да пируват необезпокоявани.

Себастиан произнесе непретенциозна кратка молитва към Създателя да прибере душата на починалия във вечността. Не спомена нищо за милост към душата на войника. Дженсън също не го стори.

След като и последните камъни бяха заравнени, Дженсън огледа критично мястото и с облекчение установи, че никой не би и заподозрял, че под камъните е заровен човешки труп. Дори войниците да минат току до могилата, няма как да разберат, че това е гробът на техен другар. Няма да имат причина да разпитват местните хора, освен може би да се поинтересуват дали някой не е виждал другаря им да минава насам. А от това никой нямаше да пострада.

Дженсън притисна ръка о челото на Себастиан. Страховете и се потвърдиха.

— Имаш температура.

— Свършихме. Вече ще мога да си почивам по-спокойно. Няма да се притеснявам, че ще ме връхлетят войници и ще започнат да ме разпитват.

Дженсън се запита къде ли ще намери подслон Себастиан. Дъждът се усилваше. Скоро щеше да завали сериозно. Надвисналите черни облаци обещаваха, че ще вали през цялата нощ. Ледените капки, процеждащи се през дрехите до тялото му, щяха да усложнят положението му. Студеният зимен дъжд може да се окаже фатален, ако човек не се е погрижил за сухо местенце, където да преспи.

Себастиан пристегна колана с оръжията около кръста си. Не остави ятагана да виси на гърба му, както бе при Д’Харанеца, а го извъртя отстрани на хълбока. След като изпробва острието на меча и то му се видя задоволително, закрепи оръжието отляво на колана. И ятаганът, и късият меч бяха окачени така, че да може да прибегне към помощта им веднага щом му се наложи.

Когато привърши, затвори тежката си зелена пелерина и всичко потъна под нея. Отново изглеждаше като обикновен пътник. Но Дженсън подозираше, че е нещо повече от това. Около този човек витаеха тайни. Той обаче явно не се притесняваше от тях — сякаш бе готов да ги сподели с нея. Докато Дженсън криеше своите дълбоко в душата си.

Направи и впечатление, че държи меча с лекота, каквато можеше да се придобие след дълги години практика. Знаеше го, понеже самата тя владееше ножа достатъчно добре, за да е наясно, че подобни умения идват с опита и многото упражнения. Някои майки учеха дъщерите си да шият и да готвят. Майката на Дженсън бе на мнение, че иглата не би спасила живота на дъщеря и. Не че ножът прави чудеса, но поне предлага по-добра защита от иглата и напръстника.

Себастиан взе мешката на войника и я отвори.

— Провизиите ще си разделим. Искаш ли да я задържиш?

— По-добре я вземи ти, заедно с всичко в нея — рече Дженсън и вдигна мрежата с риба.

Той кимна в знак на съгласие. Огледа критично небето и затвори мешката.

— Май е време да вървя.

— Къде отиваш?

Морните му клепачи примигнаха насреща и.

— Нямам определена цел. Просто пътувам. Ще походя още малко, а после ще е най-добре да потърся сухо място за нощуване.

— Тази нощ ще вали. Не е нужно да си гадател, за да знаеш.

Той се усмихна.

— Сигурно. — По очите му личеше, че приема с примирение онова, което му предстои. Приглади назад щръкналата си влажна коса и си сложи качулката. — Е, пази се, Дженсън Дагет. Поздрави майка си от мен. Отгледала е прекрасна дъщеря.

Дженсън се усмихна и кимна в отговор. Застанала с лице към влажния вятър, проследи с поглед как се отдалечава по каменистата пътека. От двете му страни се издигаха зловещи скали, чиито заснежени туловища се губеха в сивкавата мъгла, забулила планинския масив с почти безкрайната му верига от главозамайващо високи върхове.

Стори и се забавно, налудничаво и абсурдно, че пътищата им се пресякоха за миг в тази необятна страна, в една мъничка частица време, за един изпълнен с трагизъм момент в края на човешки живот. След този кратък миг двамата щяха да продължат, всеки по своя път, в тайнството, наречено живот.

Напрегнала слух, Дженсън отброяваше отдалечаващите се стъпки, сърцето и препускаше бясно, очите и се взираха след широките му крачки, които го отнасяха все по-надалеч. Обзета от внезапна паника, изведнъж се запита как да постъпи. Нима вечно ще страни от хората? Нима вечно ще се крие?

Докога ще се наказва заради престъпление, което не е извършила, и ще отказва да изживее и най-малките радости в живота? Кога ще събере сили да направи нещо по-различно?

Знаеше как ще реагира майка и. Но знаеше още и че няма да е от лошо сърце.

— Себастиан?

Той се обърна и я погледна през рамо, застинал в очакване да продължи изречението си.

— Ако няма къде да отседнеш, е рисковано да прекараш навън нощ като тази. Няма да спя спокойно, ако знам, че си някъде на открито, подгизнал до мозъка на костите, при това с треска.

Той продължаваше да я гледа, водната завеса беснееше помежду им.

— Съгласен съм с теб. Ще се вслушам в съвета ти и ще направя всичко възможно, за да преспя на сушина.

Преди да се е обърнал да продължи пътя си, тя вдигна ръка в противоположната посока. Пръстите и трепереха.

— Защо не дойдеш с мен у дома?

— Мислиш ли, че майка ти няма да има нищо против?

Майка и щеше да изпадне в ужас. Майка и за нищо на света не би позволила в къщата им да преспи чужденец — независимо колко им е помогнал. Майка и нямаше да мигне цяла нощ. Но ако Себастиан остане навън в такава нощ, при това с температура, със сигурност ще умре. Майка и не би искала човек като него да умре. Тя имаше добро сърце. Именно от любов и загриженост, а не поради злоба и жестокост, бдеше тъй зорко над дъщеря си.

— Къщата ни е малка, но в нишата за животните има място. Ако нямаш нищо против, може да спиш там. Не е толкова лошо, колкото може да ти прозвучи. Случвало се е самата аз да преспивам там, когато съм се чувствала твърде затворена в къщата. Ще ти запаля огън край входа. Ще се стоплиш и ще си починеш добре.

Той се колебаеше. Дженсън вдигна мрежата с риба.

— Ще те нахраним — добави тя още по-съблазнителни нотки към предложението си. — Поне ще имаш силна храна и топло местенце. Имаш нужда и от двете. Ти ми помогна. Позволи ми да ти помогна и аз.

На устните му цъфна благодарна усмивка.

— Ти си много мила жена, Дженсън. Ако майка ти няма нищо против, с радост бих приел предложението ти.

Тя разтвори наметалото си и отдолу се показа ножът, който бе втъкнала в колана си.

— Ще и предложим ножа. Ще го оцени.

Усмивката му — топла и внезапно развеселена — бе най-прекрасната, която Дженсън бе виждала в живота си.

— Близостта на един болен странник едва ли може да бъде причина две майсторки на ножа да изгубят съня си.

Тя си помисли същото, но не го каза. Надяваше се майка и да е на същото мнение.

— Значи се разбрахме. Да вървим, преди дъждът да ни е връхлетял с пълна сила.

Себастиан се завтече да я настигне, тя вече бе поела по пътеката. Когато се изравниха, пое мешката от ръката му и я метна на рамото си. Старата му раница и оръжията бяха предостатъчен товар за изнуреното му тяло.

ЧЕТВЪРТА ГЛАВА

— ЧАКАЙ ТУК — тихо рече Дженсън. — Ще отида да я предупредя, че имаме гости.

Себастиан се отпусна тежко върху една издатина в скалата, удобна за сядане.

— Предай и точно каквото ти казах — че ще разбера, ако не желае под покрива и да нощува чужденец. Знам, че има основание да бъде предпазлива.

Дженсън го изгледа спокойно и мрачно.

— Двете с майка ми нямаме причина да се страхуваме от чужденци.

Нямаше предвид обичайните оръжия и той го разбра по тона и. За пръв път откакто се бяха срещнали, тя мярна пламъче на несигурност в сините му очи — сянка на неспокойствие, причината за която явно не бе умението и да борави с нож.

На устните на Дженсън се появи усмивка. Очите и проследиха тревогата на Себастиан, докато той явно се мъчеше да разбере каква ли опасност би могла да представлява тя за него.

— Не се безпокой, само хората, прекрачили прага на тази къща с лоши намерения, имат причина да се страхуват от нас.

Той разпери ръце в безпомощен жест.

— В такъв случай съм в безопасност. — Бе като пеленаче в прегръдката на майка си.

Дженсън го остави да я чака при скалата и продължи нагоре по лъкатушещата пътека, под балдахин от смърчове, чиито дебели корени и служеха за стъпала. Къщата им бе сгушена сред дъбова горичка, кацнала на китна планинска тераса. В хубави дни равната полянка бе лъчисто слънчево петно сред надвисналите вековни дървета. Имаше достатъчно място за паша на козичката и няколкото патици и кокошки. Стръмните скали отзад ги предпазваха от неканени гости в гръб. До къщата можеше да се стигне само по пътеката, по която вървеше Дженсън.

В случай на опасност двете с майка и бяха подготвили добре замаскирана последователност от стъпенки, отвеждащи към тесен ръб, откъдето се завиваше нагоре по козите пътеки, извеждащи извън долината. Този спасителен изход бе практически недостъпен, ако не знаеш точното му разположение сред лабиринта от зъбери, процепи и теснини. Въпреки това двете се бяха погрижили да замаскират допълнително ключовите места, засаждайки специално допълнителни храсти и прикривайки ги под купища съчки.

Откак Дженсън поотрасна, двете с майка и не се задържаха дълго време на едно и също място. Тук обаче им се бе сторило достатъчно сигурно, че да останат вече две години. Никой досега не бе разкрил тайната им пътека, както се бе случвало на други места, където бяха живели. Никой от най-близкия град Шипково не се бе осмелил да навлезе толкова дълбоко в горските дебри.

Рядко използваната височинна пътека над езерото, откъдето бе паднал войникът, не бе по-близо до къщата им от която и да било друга. Дженсън и майка и бяха посещавали града един-единствен път. Едва ли някой изобщо подозираше, че може да живеят в непроходимите джунгли, далеч от всякакви хора и градове. Като се изключи случайната среща със Себастиан край езерото, никога не бяха засичали човек в околността. Това бе най-сигурното място, където двете някога бяха живели. Дженсън си бе позволила да започне да го възприема за свой дом.

От шестгодишна все бягаше. Въпреки че майка и бе непрекъснато нащрек, на няколко пъти се бяха озовавали в опасни ситуации, близко до залавяне. Преследвачът и не беше обикновен човек. Не я търсеше с обичайните средства. От досегашния си опит Дженсън знаеше, че нищо чудно бухалът, наблюдаващ я от високия клон как си проправя път през каменистата пътека, да я гледа през неговите очи.

Майка и я посрещна на прага и веднага я наметна с топла пелерина. На ръст бе колкото Дженсън, със същата гъста коса малко над раменете, но по-скоро кестенява, отколкото червеникава. Още нямаше тридесет и пет и бе най-красивата жена, която Дженсън бе виждала през живота си, с фигура, на която самият Създател би се дивил. При други обстоятелства майка и вероятно щеше да е обградена от безчет ухажори, някои от тях несъмнено щяха да бъдат готови да заплатят баснословни суми, за да откупят ръката и. В същото време сърцето на тази жена бе не по-малко красиво и чувствено от лицето и и тя бе изоставила всичко в името на своята дъщеря.

В моменти на самосъжаление и печал за пропуснатите мигове в живота си Дженсън се сещаше за доброволното самопожертвование на майка си, отказала се от всичко в името на дъщеря си. Тази жена бе въплъщение на борческия дух.

— Дженсън! — Майка и се спусна към нея и я сграбчи за раменете. — О, Джен, вече започвах да се тревожа. Къде беше? Тъкмо щях да тръгвам да те търся. Реших, че сигурно си се сблъскала с нещо непредвидено и…

— Да, мамо — призна си Дженсън.

Майка и се сепна за миг, после, без да задава повече въпроси, прегърна дъщеря си. След такъв ужасен ден Дженсън с благодарност се отпусна в майчината прегръдка. Прегърнати, двете потънаха в къщата.

— Влизай да се стоплиш. Както виждам, носиш добър улов. Ще си сготвим нещо вкусно и ще ми разкажеш.

Дженсън поизостана зад нея.

— Не съм сама, майко.

Жената се закова на място и впери тревожни очи в лицето на дъщеря си, за да открие някакви следи, по които да разбере естеството на сполетелия я проблем.

— Какво искаш да кажеш? Кой е с теб?

Дженсън махна с ръка към пътеката.

— Чака ме там. Така се разбрахме. Дойдох да те питам дали си съгласна да преспи в нишата при животните.

— Какво? Да прекара тук нощта? Какво ти става, Джен!

Не можем…

— Моля те, майко, изслушай ме. Днес се случи нещо ужасно. Себастиан…

— Себастиан ли?

Дженсън кимна.

— Така се казва човекът, за когото ти казах. Той ми помогна. Попаднах на войник, който явно бе паднал от високата пътека над езерото.

Майка и пребледня като платно. Не каза нищо. Дженсън въздъхна, за да се поуспокои, и продължи:

— Открих мъртъв Д’Харански войник на дъното на клисурата под тази пътека. Нямаше никакви други следи — огледах местността. Бе необикновено едър мъж, тежко въоръжен. Ятаган, меч на хълбока, меч през рамото.

Майка и я изгледа в упор.

— Какво криеш, Джен?

Дженсън искаше най-напред да и каже за Себастиан, но майка и видя в очите и, усети по гласа и. Ужасната заплаха на двете думи, изписани върху късчето хартия, сякаш напираше да разкъса джоба и.

— Моля те, майко, не ме прекъсвай.

Майка и я погали по бузата.

— Добре, слушам те. Давай както си си наумила.

— Претърсвах войника, за да видя дали не носи нещо важно. Носеше. В този момент към мен се приближи този човек — каза, че е пътник. Съжалявам, майко, бях толкова изплашена от мъртвия войник, че за миг се бях разсеяла. Знам, че не бива да го допускам. Знам, че се държах глупаво.

Майка и се усмихна.

— Спокойно, скъпа, всички допускаме грешки. Никой не е съвършен. Това не означава, че си глупава. Не говори така за себе си.

— Все пак се почувствах глупаво, когато изведнъж чух гласа му. Обърнах се, а той бе съвсем близо до мен. Добре, че имах ножа си.

Майка и се усмихна и кимна одобрително.

— Човекът, както ти споменах, името му е Себастиан, се убеди, че войникът наистина е паднал от пътеката, и каза, че ако го оставим там, където е паднал, може да се появят и други войници, да го намерят и да започнат да разпитват всички наоколо. Може дори да ни обвинят за смъртта на другаря им.

— Този Себастиан май не говори празни приказки.

— И на мен така ми се стори. Бях решила да покрия тялото с клони и да се опитам да го замаскирам. Беше страшно едър мъж, сама не бих могла да го издърпам до скалите. Себастиан предложи помощта си, за да го погребем както трябва. Двамата успяхме да го завлечем в подножието на хълма, където го вкарахме в една цепнатина в скалите. Затрупахме го добре с камъни. Никой няма да може да го намери.

Майка и я изгледа с облекчение.

— Умна постъпка.

— Преди да го погребем, Себастиан предложи да видим дали войникът не носи със себе си нещо ценно и ако е така, да го вземем, за да не отива нахалост под земята.

Една вежда се изви нагоре.

— И сторихте ли го?

Дженсън кимна. Извади парите от джоба си — не от онзи, в който пазеше бележката. Изсипа монетите в шепата на майка си.

— Себастиан настоя да взема всичките пари. Има златни марки. За себе си не остави нищо.

Майка и погледна богатството в шепата си, после стрелна с бърз поглед пътеката, където чакаше Себастиан. Приближи се към Дженсън.

— Щом е дошъл с теб, Джен, може би си мисли, че ще може да си върне парите по всяко време. Така спокойно може да се прави на великодушен и да спечели доверието ти. И да е достатъчно близо, за да може да вземе тези пари когато си пожелае.

— Помислих и за това.

Гласът на майка и омекна.

— Вината не е твоя, скъпа. Аз те държах далеч от хората и затова нямаш представа какви могат да бъдат.

Дженсън отклони поглед от очите на майка си.

— Себастиан е болен, майко. Има температура. Тръгна си, без изобщо да ме моли да преспи у дома. Просто ми каза довиждане. Както бе уморен и болен, си казах, че ако остане навън, може да не дочака утрото. Повиках го и му казах, че ако нямаш нищо против, ще го приютим в нишата при животните, където поне ще е на сухо и топло.

След миг мълчание Дженсън добави:

— Той каза, че ако не желаеш в къщата ти да преспи чужденец, ще те разбере и ще си тръгне.

— Нима? Е, тогава мога да кажа, че този човек е или много честен, или много хитър. — Впери в дъщеря си сериозен поглед. — Ти как мислиш?

Дженсън сключи пръсти.

— Наистина не знам, майко. Самата аз си зададох този въпрос, честно.

След миг се сети още нещо.

— Помоли ме да ти дам това, за да не се страхуваш от присъствието на непознат в дома си.

Дженсън извади ножа от колана си и и го подаде. Сребърната дръжка заблестя срещу нахлуващата през прозореца светлина.

Застинала в почуда, жената бавно вдигна оръжието в две те си ръце и прошепна:

— Добри духове…

— Знам — прекъсна я Дженсън. — Направо подскочих от страх, когато го видях за пръв път. Себастиан каза, че е прекрасно оръжие, което би било жалко да отиде под земята. Помоли ме да го задържа. За себе си остави меча и ятагана. Обещах му да ти дам ножа. Каза, че се надява с този нож да се чувстваш по-сигурна.

Майка и бавно поклати глава.

— Това ни най-малко не ме успокоява — само като си представя какъв човек се е навъртал наоколо. Никак не ми харесва тая работа, Джен. Никак.

По очите и личеше, че се тревожи за неща, доста по-сериозни от факта, че дъщеря и е довела в къщата им нечакан гост.

— Себастиан е болен, майко. Не може ли да остане да пренощува тук? Постарах се да разбере, че по-скоро той трябва да се страхува от нас, отколкото ние от него.

Майка и я изгледа с дяволита усмивка.

— Умницата ми.

И двете знаеха, че за да оцелеят, трябва да се държат една за друга, да играят отработените си роли, при това без много приказки.

Майката въздъхна, сякаш в миг осъзнала от колко много неща е лишена дъщеря и в живота си. Нежно я погали по косата и отпусна ръка на рамото и.

— Добре, скъпа — отрони най-сетне. — Нека остане.

— Ще го нахраня. Казах му, че задето ми помогна, ще получи топла вечеря.

Усмивката на майка и грейна още по-ослепителна.

— И вечеря ще има.

Най-накрая тя извади ножа от ножницата. Огледа го с критичен поглед, докосна острието, претегли го на ръка. Превъртя го между пръстите си, за да го усети по-добре.

Накрая го задържа върху разтворената си длан, загледана в буквата „Р“. Дженсън можеше само да гадае какво изпитва майка и, докато безмълвно разглежда емблемата на рода Рал.

— Добри духове!

Дженсън не каза нищо. Разбираше я. Това бе наистина ужасяващо.

— Майко! — прошепна тя и изтръгна другата жена от мрачните и мисли. — Почти мръкна. Може ли да отида да доведа Себастиан и да му покажа нишата?

Майка и прибра ножа и с усилие прогони нахлулите в главата и болезнени спомени.

— Да, няма да е зле да го доведеш. Покажи му къде ще пренощува. Запали му огън. Ще сготвя рибата и ще му сваря билки, за да смъкнем температурата. Остани при него, докато дойда. Не го изпускай от очи. Ще вечеряме там с него. Не искам да влиза в къщата.

Дженсън кимна. Докосна майка си по ръката и я спря, преди жената да е тръгнала към къщата. Толкова и се искаше да няма причина да го прави. Какво не би дала, за да не стоварва на плещите и такава грижа. Но нямаше как.

— Ще трябва да се махнем от тук, майко — прошепна тя едва чуто.

Майка и я изгледа с изненада.

— Открих нещо в джоба на загиналия войник.

Дженсън извади от джоба си бележката и я разгъна върху отворената си длан.

Очите на майка и се взряха в двете думи, изписани на листа.

— Добри духове… — Това бе единственото, което успя да пророни.

Обърна се и огледа къщата, сякаш искаше гледката да попие в душата и. Очите и плувнаха в сълзи. Дженсън знаеше, че това място се бе превърнало в дом и за майка и.

— Добри духове! — повтори на себе си жената, в невъзможност да изрече каквото и да било друго.

Дженсън си каза, че мъката всеки миг ще надвие майка и и тя ще се свлече на земята в безпомощни ридания. Самата тя едва се сдържаше да не го направи. И двете устояха.

Майка и се обърна към нея и избърса очите си. От устните и се изтръгна внезапен болезнен стон на отчаяние.

— Толкова съжалявам, скъпа.

Сърцето и се късаше пред страданието на майка и. Всичко, което липсваше в живота на Дженсън, майка и усещаше с двойно по-болезнена горчивина. Защото страдаше веднъж заради себе си и още веднъж заради дъщеря си. На всичко отгоре като майка тя трябваше да бъде силна.

— Тръгваме призори — отсече кратко. — Пътуването през нощта в такъв дъжд няма да ни донесе нищо добро. Трябва да намерим ново скривалище. По петите ни са.

Очите на Дженсън също се насълзиха, гласът едва се изтръгна от гърлото и.

— Съжалявам, мамо, че ти създавам толкова грижи. — Страховете преминаха през тялото и като огнена лава. Смачка в юмрук бележката. — Наистина съжалявам. Де да можеше да се освободиш от мен.

В следващия миг майка и я придърпа към себе си и притисна главата и до себе си, разтърсвана от ридания.

— Не, скъпа, никога не го казвай. Ти си моята светлина, моят живот. Други са виновниците за проблема. Не бива да се чувстваш гузна заради тях. Ти си прелестта на живота ми. Готова съм хиляди пъти да се отказвам от всичко заради теб, а след това да го сторя отново и отново. И то с огромна радост.

Дженсън бе доволна, че няма да има деца — знаеше, че не притежава силата на майка си. Вкопчи се с всички сили в единствения човек на света, с който се чувстваше на сигурно място.

В следващия миг се отблъсна назад.

— Себастиан идва отдалеч, майко. Той ми го каза. Каза, че родината му е отвъд Д’Хара. Значи съществуват други места, други страни. Той е пътувал доста. Не е ли прекрасно, че ги има?

— Но те се намират оттатък граници, които никой не може да премине.

— А той как е тук? Сигурно ги е преминал, иначе как ще дойде до тук?

— Значи Себастиан идва от страни отвъд границата?

— Каза, че родината му е далеч на юг.

— На юг ли? Не мога да си представя, че е възможно. Сигурна ли си?

— Да. — Дженсън кимна за повече убедителност. — Така ми каза — юг. Спомена го между другото. Не знам как е възможно, но ако е? Може би ще се съгласи да ни посочи пътя, майко? Може би, ако го помолим, ще ни изведе от тази страна на кошмарите.

Макар да познаваше майка си като крайно трезво мислещ човек, Дженсън позна по погледа и че не отхвърля съвсем тази откачена идея. Значи не е толкова откачена — щом майка и се замисля, значи има хляб в нея. Дженсън внезапно се почувства изпълнена с надежда, че може би е достигнала до нещо, което ще ги изведе на пътя към спасението.

— И защо да го прави за нас?

— Не знам. Не знам дали изобщо ще се съгласи да помисли по въпроса, нито пък какво би поискал в замяна. Не съм го питала. Не се осмелих дори да му го намекна, преди да съм разговаряла с теб. Това е още една причина да искам да го доведа у нас. За да можеш да го разпиташ. Страхувах се да не изгубим този шанс да разберем дали подобно нещо е възможно.

Майка и отново погледна към къщата. Бе малка, само с една стая, без никакъв вид, построена от дънери и клони, които сами бяха дялали, но бе топла, уютна и суха. Звучеше стряскащо да напуснеш такова място посред зима. Но възможността да ги заловят ги плашеше далеч повече.

Дженсън знаеше какво ще стане, ако ги заловят. Нямаше да имат късмета на бързата смърт. Хванеха ли ги, краят им щеше да настъпи след безкрайни мъчения.

Майка и най-сетне се овладя и каза:

— Добра логика, Джен. Не знам дали нещо ще излезе от подобна идея, но нищо не пречи да поговорим със Себастиан. Едно е сигурно — трябва да напуснем това място. Не можем да си позволим да отлагаме до пролетта — не и при положение, че са тъй близо. Тръгваме призори.

— Къде ще отидем този път, майко, ако Себастиан не се съгласи да ни изведе от Д’Хара?

Майка и се усмихна.

— Светът е достатъчно голям, скъпа. Ние сме само две човечета. Просто отново ще изчезнем. Знам, че е трудно, но нали сме заедно. Всичко ще бъде наред. Ще видим нови места, нали така? Ще опознаем друга част на света. А сега върви да покажеш на Себастиан нишата. Аз се залавям с вечерята. На всички ще ни е нужна здрава храна.

Дженсън бързо целуна майка си по бузата и се спусна надолу по пътеката. Дъждът се усилваше и в гората едва се виждаше. Сега дърветата и изглеждаха като огромни Д’Харански войници — едри, силни и мрачни. Знаеше, че след толкова близка среща с Д’Харанец ще сънува кошмари.

Себастиан я чакаше на скалата. Щом се приближи към него, се изправи.

— Майка се съгласи да преспиш при животните. Отиде да приготви вечеря за трима ни. Иска да се запознае с теб.

Той бе твърде уморен, за да изрази щастието си, но все пак успя да и се усмихне. Дженсън го стисна за китката и го поведе. Вече го тресеше. Ръката му обаче бе топла. Дженсън знаеше, че при треска е така. Хем гориш, хем трепериш от студ. Но с малко храна и билки, съчетани с пълноценна почивка, тя бе сигурна, че Себастиан ще се оправи.

Това, което не знаеше, беше дали ще се съгласи да им помогне.

ПЕТА ГЛАВА

КАФЯВАТА КОЗА БЕТИ ГИ НАБЛЮДАВАШЕ съсредоточено от кошарата си, като от време на време изразяваше гласно недоволството си от присъствието им на нейна територия. Дженсън побърза да застеле малко слама за госта. Разтревожената животинка престана да блее едва когато Дженсън я погали нежно зад ушите и потупа заобленото и коремче, а накрая и даде половин морков от коша, увесен високо на една греда.

Себастиан свали наметалото и раницата си, но не и колана с ново придобитите оръжия. Измъкна завивката си от багажа и я метна върху сламата. Въпреки молбите на Дженсън не легна да почива, докато тя, коленичила край входа, ограждаше с камъни огнище.

Бледата светлина, идваща от прозореца на къщата оттатък полянката, озари плувналото му в пот лице. С ножа си той издялка тънки трески от един клон и ги подреди на купчинка. Удари няколко пъти с кремъка и в тъмнината се разхвърчаха искри. Поднесе стиска подпалки към пламъка и като духна внимателно, ги остави да се разгорят, после ги зарови под останалите съчки, където пламъкът бързо набра сила. Веднъж разпалени, клонките изпълниха помещението с омайващ боров аромат.

Дженсън възнамеряваше да изтича до къщата и да вземе горещи въглени от огнището, за да запалят по-лесно огъня, но Себастиан се справи, преди тя да има време да му го предложи. Цялото му тяло се тресеше и тя си помисли, че сигурно е нямал търпение да усети малко топлинка, въпреки че челото му гореше. Откъм къщата се носеше омайващ аромат на пържена риба, а в кратките мигове, когато вятърът сред боровете утихваше, се чуваше и цвърченето.

Кокошките се отдръпнаха от светлината на огъня и потънаха в сенките по ъглите. Бети стоеше нащрек, в очакване на знак, че ще бъде удостоена с още някой морков, и въртеше опашка с надежда.

Тази ниша явно се бе образувала преди много години, когато от планинския масив се е откъснал разклатен къс скала, сякаш гигантски гранитен зъб, полетял надолу по хълма и оставил зад себе си суха вдлъбнатина. Дърветата долу бяха прораснали сред купчини нападали камъни. Малката пещера се вгъваше навътре на не повече от три метра, но надвисналата над входа скална маса осигуряваше допълнителна защита от дъжд и вятър. Дженсън бе висока, но пещерният таван бе достатъчно нагоре, за да може тя да стои изправена почти в цялото помещение, а тъй като Себастиан бе съвсем малко по-висок от нея, щръкналата му снежнобяла коса, сега стоплена от отблясъците на огъня, не докосваше тавана, когато той се запъти към дъното, за да вземе още малко сухи дърва от купчината в ъгъла. Кокошките го приеха с шумно възмущение, но бързо се успокоиха.

Дженсън се сви от другата страна срещу Себастиан, с гръб към дъжда, за да вижда лицето му на светлината на огъня, към чиито топли пламъци и двамата протягаха ръце. След цял ден в студ и влага това беше истински лукс. Дженсън знаеше, че рано или късно зимата ще ги връхлети с нова ярост. Въпреки че и сега бе достатъчно студена и неприятна, щеше да стане още по-зла.

Опита се да не мисли, че скоро трябва да напуснат уютната си топла къща, особено по това време на годината. Макар от мига, в който зърна бележката, да бе предчувствала, че ще стане точно така.

— Гладен ли си? — попита.

— Като вълк — отвърна той, явно очакващ рибата със същото настървение, с което Бети се надяваше на поредния морков. От уханията във въздуха стомахът на Дженсън също се разбунтува.

— Чудесно. Майка винаги казва, че ако си болен и имаш апетит, значи не може да е много сериозно.

— След ден-два ще съм забравил.

— Почивката ще ти дойде добре.

Дженсън извади ножа си от колана.

— Досега не сме позволявали никому да пренощува тук. Надявам се разбираш защо взимаме предпазни мерки.

По погледа му разбра, че няма представа за какво му говори, но от учтивост сви рамене, за да и покаже, че приема думите и.

Ножът на Дженсън не приличаше ни най-малко на онзи, който бяха взели от войника. Двете с майка и не можеха да си позволят подобно изящно оръжие. Ползваше нож с обикновена дръжка от еленови рога, грубоват, но винаги добре подострен.

Дженсън приближи острието до китката си и натисна. Смръщил чело, Себастиан понечи да се надигне и да изрази възмущението си. Предизвикателният и поглед го възпря и той се отпусна на мястото си, за да наблюдава с нарастваща тревога как тя обърсва ножа в струйката прясна аленочервена кръв, стичаща се по ръката и. Изгледа го още веднъж с решителност, после се обърна с гръб към него и се запъти към изхода на пещерата, където дъждът бе навлажнил почвата.

С кървавия нож най-напред очерта голям кръг. Себастиан не откъсваше поглед от нея. Тя вписа в кръга квадрат. Почти веднага премина към очертаването на втори кръг вътре в квадрата.

През това време устата и шепнеше молитви към добрите духове да направляват ръката и. Явно така трябваше. Знаеше, че Себастиан я чува, но едва ли различава думите. Хрумна и че сигурно гласът и достига до него като онези гласове, които от време на време я навестяват в главата и. Беше и се случвало, докато очертава външния кръг, да чува гласовете на мъртвите да нашепват името и.

След като приключи с молитвата, отвори очи и начерта звезда с осем лъча, пронизващи двата кръга и квадрата. Всеки втори лъч разсичаше един от ъглите на квадрата.

Знаеше, че лъчите изобразяват дарбата на Създателя, така че докато чертаеше звездата, винаги произнасяше благодарствена молитва за дарбата на майка си.

Когато свърши и вдигна глава, пред нея стоеше майка и, сякаш изникнала от самите сенки или материализирала се от края на рисунката, осветена от подскачащите пламъци зад гърба на Дженсън. В светлината на тези пламъци майка и бе като видението на невъзможно красив дух.

— Знаеш ли какво изобразява това, млади човече? — попита жената тихо.

Себастиан бе втренчил поглед в нея така, както обикновено я гледаха хората при първа среща. Поклати глава.

— Нарича се Милост. Хората, родени с дарбата, я чертаят от хиляди години — според някои от самото начало на Сътворението. Външният кръг представлява началото на вечността на отвъдния свят, света на мъртвите, където властва Пазителят. Вътрешният кръг е територията на света на живите. Квадратът изобразява воала, разделящ двата свята — на живота и на смъртта. На места той се докосва и до двата. Звездата е светлината на дарбата на самия Създател — магията, обземаща живота и прекрачваща в света на мъртвите.

Огънят съскаше и пукаше, майката на Дженсън се извисяваше над двамата като привидение. Себастиан не каза нищо. Майка и каза истината, но си послужи с нея, за да предаде специфично внушение, което не бе истинно.

— Дъщеря ми начерта тази Милост като твоя защита през нощта, докато си почиваш, също така и като защита за нас.

Пред прага на къщата ни също има такъв знак. — Тя остави тишината да се настани между тримата и едва след малко добави: — Би било неразумно да се прекосява която и да било от двете.

— Разбирам, госпожо Дагет. — Осветеното му от пламъците лице не показа никаква емоция.

Сините му очи се обърнаха към Дженсън. На устните му аха да се появи усмивка, но лицето му остана сериозно.

— Ти си пълна с изненади, Дженсън Дагет. Жена, обвита с тайни. Тази нощ ще спя спокойно.

— И ще си починеш добре — допълни майката. — Освен вечерята донесох и малко билки, които ще облекчат съня ти.

С купата пържена риба в едната ръка майката прегърна Дженсън и я поведе навътре към огъня. Двете седнаха една до друга, срещу Себастиан. По мрачния му поглед бе ясно, че демонстративното им поведение е оказало желания ефект.

Майката се обърна към Дженсън и и се усмихна тайничко. Дъщеря и се беше справила добре.

Поднесе купата към госта.

— Бих искала да ти благодаря, млади човече, задето помогна на Дженсън. Заповядай.

— Тя вече ми благодари. С радост се притекох на помощ. Всъщност така помагах и на себе си. Не ми харесва перспективата да бъда преследван от Д’Харански войници.

Тя вдигна ръка.

— Ако нямаш нищо против, най-горното парче е приготвено с билки, които ще ти помогнат да си починеш по-добре.

С ножа си той бодна по-тъмното парче риба, оваляно в билки. Дженсън изтри своя нож в дрехите си и забоде парче и за себе си.

— Дженсън ми каза, че не си от Д’Хара.

Той я погледна, дъвчейки.

— Вярно е.

— Трудно ми е да повярвам. Д’Хара е обградена с непроходима граница. Откакто се помня, не знам някой да е напускал или да е влизал в Д’Хара. Как си успял ти?

Себастиан отхапа парче риба и го остави в устата си да изстине. Докато дъвчеше, вдигна ръка във въздуха.

— Откога живеете сами в тази гора? Без да виждате никого? Без новини?

— От няколко години.

— Е, това донякъде обяснява нещата. Границата падна, явно след вашето преместване тук.

Дженсън и майка и приеха с мълчание потресаващата, почти невероятна новина. В надвисналата тишина трескаво започнаха да обмислят предстоящи възможности. За пръв път в живота на Дженсън бягството и се струваше приемливо. Неосъществимата мечта за собствен живот изведнъж им се стори постижима, от нея ги делеше едно пътуване. Цял живот бяха пътували и се бяха крили. Сега странстванията им най-сетне щяха да свършат.

— Защо помогна на Дженсън, Себастиан? — попита майката.

— Обичам да помагам на хората. А тя се нуждаеше от помощ. Мога да си представя колко много я е изплашил онзи мъж, нищо, че беше мъртъв. — Той се усмихна към Дженсън. — Стана ми симпатична. Исках да и помогна. Освен това не си падам особено по Д’Харански войници.

Майката отново вдигна купата към него и той си забоде второ парче.

— След малко ще съм заспал, госпожо Дагет. Защо не ми кажете какво ви тревожи.

— Преследвани сме от Д’Харански войници.

— Защо?

— Дълга история. От това как ще завърши тази нощ, зави си дали някога ще я чуеш. Засега ще ти кажа само, че сме преследвани — повече Дженсън, отколкото аз. Ако ни хванат, ще я убият.

Майка и изложи нещата възможно най-просто. Но преследвачът им нямаше да допусне да стане така. Щеше да е много по-ужасно от обикновено убийство. Смъртта щеше да се яви като награда след нечовешка агония и безкрайни молитви.

Себастиан хвърли поглед към Дженсън.

— Това не ми се нрави.

— Значи сме на едно мнение — промърмори майката.

— Сега разбирам защо толкова ви бива с ножа — изкоментира той.

— Аха.

— Значи се страхувате Д’Харанските войници да не ви открият — продължи Себастиан. — Не е рядкост да срещнеш Д’Харански войник. Този днес ви изкара акъла от страх. Какво го прави по-специален?

Дженсън хвърли в огъня по-дебел дънер, доволна, че можа да си намери извинение, за да не отговаря. Бети изблея за морков или поне за внимание. Кокошките изразиха възмущението си от шума и светлината.

— Покажи на Себастиан бележката, която си намерила у войника, Дженсън.

Хваната неподготвена, Дженсън изчака очите на майка и да се спрат в нейните. Спогледаха се и Дженсън разбра, че майка и е решила да рискува, а след като е така, бяха длъжни да му кажат поне част от истината.

Извади намачканото парче хартия и го подаде на Себастиан.

— Намерих го в джоба на войника. — Ужасът от съприкосновението с вещ, принадлежала на мъртвец, я накара да преглътне. — Малко преди да се появиш.

Себастиан разгъна бележката, приглади намачканата хартия с пръсти и огледа подозрително двете жени. Наведе се към светлината, за да види написаното.

— Дженсън Линди — прочете на глас. — Не разбирам коя е Дженсън Линди?

— Аз — отвърна Дженсън. — Поне така се казвах преди известно време.

— Преди известно време ли? Нищо не разбирам.

— Това е името ми. Името, което използвах допреди няколко години, когато живеехме далече на север. Често се местим, за да объркваме преследвачите си. Всеки път, когато се установим на ново място, си сменяме фамилията, за да затрудняваме следенето.

— Значи Дагет не е истинското ви име?

— Не е.

— А как е?

— Това също е история, за която нямаме време тази вечер.

— В гласа на майка и имаше неприкрита категоричност. — Важното е, че този войник разполагаше с името. Това може да означава само най-лошото.

— Но нали каза, че отдавна не използвате това име? Тук сте известни като Дагет. Никой не ви познава с другото — Линди.

Майката се надвеси към Себастиан. Дженсън знаеше, че погледът и няма да му се хареса. Този напрегнат, пронизителен поглед бе карал мнозина да се чувстват неудобно.

— Може и да е име, което сме използвали преди много време на север, но то бе написано на бележката. Човекът бе тук, близо до нашия дом. Това означава, че по някакъв начин е успял да свърже името с нас — с две жени, обитаващи тези отдалечени райони. Направил е връзката. Вероятно не войникът, а онзи, който го е изпратил след нас. Търсят ни не другаде, а тук.

Себастиан отклони погледа си и въздъхна замислено.

— Разбирам. — Продължи вечерята си, отхапвайки от забучената на острието на ножа му риба.

— След мъртвия войник ще дойдат други — каза майката. — Погребвайки го, ни спечели малко време. Няма да знаят какво му се е случило. Поне в това имахме късмет. Все още сме с няколко крачки пред тях. Трябва да използваме предимството си и да се измъкнем, преди примката да се е затегнала около врата ни. Тръгваме в зори.

— Сигурни ли сте? — Той описа кръг с ножа си. — Та вие живеете тук. Живеете откъснато, скрити. Никога не бих ви открил, ако не бях видял Дженсън при онзи войник. Как ще ви намерят те? Тук си имате къща, мястото е добро.

— „Живот“ е думата, която е единствената важна дума в изречението ти. Познавам нашия преследвач. Той се опира на умения, придобивани с хилядолетия. Благодарение на тях ни преследва вече години наред. За него няма почивка. Останем ли тук, рано или късно ще ни намери. Трябва да бягаме, докато още можем.

Извади от колана си изящния нож, който Дженсън и бе донесла от мъртвия войник. Както си беше в ножницата, го завъртя между пръстите си, обърна го с дръжката напред и го подаде на Себастиан.

— Тази буква „Р“ обозначава Рал. Нашият преследвач. Той би дал такова изящно оръжие само на много специален войник. Не желая оръжие, използвано от тъй зъл човек.

Себастиан погледна ножа, който жената му подаде, но не го взе. Изгледа и двете с поглед, от който Дженсън усети как кръвта изстива в жилите и. Поглед, пропит с непоклатима решителност.

— Там, откъдето идвам, вярваме в силата на оръжията, подобни на използваните от врага ни, или такива, които са му принадлежали.

Дженсън не бе чувала подобно поверие. Майка и не помръдна. Ножът все още лежеше в протегнатата и ръка.

— Не искам…

— Какво избирате — да използвате оръжието, дадено ви от него, макар и без да го е искал, като го обърнете срещу преследвача си, или да станете негови жертви?

— Какво искаш да кажеш?

— Защо не го убиете?

Дженсън зяпна. Майка и изглеждаше по-малко изненадана.

— Не можем. Много е силен. За безопасността му се грижат безчетни армии — от най-прости войници и войни с нечувани умения и талант да убиват — като този, който сте погребали днес с Дженсън — до хора с дарбата, които си служат с магия. Ние сме две най-обикновени жени.

Думите и явно не развълнуваха особено Себастиан.

— Той няма да се откаже, докато не ви види мъртви. — Вдигна листчето, за да го постави на нивото на очите и. — Ето го доказателството. Няма да се откаже. Защо не го убиете, преди той да е убил теб? Преди да е убил дъщеря ти? Или предпочитате да станете поредните му ловни трофеи?

Майка и отвърна разпалено:

— И как предлагаш да убием Господаря Рал?

Себастиан си взе ново парче риба.

— За начало, като задържите ножа. Той е по-добро оръжие от онова, с което разполагате. Използвайте неговите камъни по неговата глава. Сантименталното ти нежелание да го вземеш е само в негова полза, не в твоя. Нито в полза на Дженсън.

Майка и стоеше като вкаменена. Дженсън никога не бе чувала някой да говори така. Думите му я караха да гледа на нещата по-различно, по начин, по който никога досега не бе гледала.

— Трябва да призная, че в това, което казваш, има смисъл — рече майка и. В гласа и се долавяше тъга и болка, може би съжаление. — Ти ми отвори очите. Поне донякъде. Не съм съгласна с теб, че трябва да го убием, тъй като го познавам прекалено добре. Подобен опит в най-добрия случай ще се окаже опит за самоубийство, а в най-лошия ще бъде път към осъществяване на целите му. Но ножа ще запазя и ще го използвам, за да защитавам себе си и дъщеря си. Благодаря ти, Себастиан, задето ме накара да подиря разум там, където не мислех, че съществува.

— Радвам се, че поне ще задържиш ножа — Себастиан отхапа от рибата, забодена на върха на ножа му. — Дано мога да ви помогна. — С опакото на ръката си обърса потното си чело. — Щом не искате да го убиете, за да спасите себе си, какво смятате да правите? Да продължавате да бягате?

— Нали казваш, че границата я няма. Предлагам да напуснем Д’Хара. Ще си потърсим късмета на друго място, където Мрачният Рал няма да може да ни проследи.

Себастиан вдигна глава.

— Мрачният Рал ли? Та той е мъртъв.

Дженсън, която бе бягала от този човек, откакто се помни, която се бе будила безчет пъти от кошмара на сините му очи, втренчени в нея от всеки ъгъл, или от фигурата му, хвърляща се връз нея, докато тялото и е сковано и не помръдва, която бе живяла ден след ден, питайки се дали най-сетне не е надушил следите и която си бе представяла хиляди пъти и после още толкова ужасните неща, които той ще и стори, която се бе молила на добрите духове всеки ден за избавление от този безмилостен преследвач и непреклонните му следовници, остана като гръмната. Едва в този миг си даде сметка, че винаги беше смятала Мрачния Рал за безсмъртен. Безсмъртен като самото зло.

— Мрачният Рал е мъртъв? Не може да бъде! — пророни тя, а от очите и бликнаха сълзи на избавление. Цялото и същество запулсира с дивото, разтърсващо чувство на очакваната надежда и в същото време на необяснимата сянка мрачен ужас.

Себастиан кимна.

— Вярно е. Станало е преди около две години, доколкото разбрах.

Дженсън се осмели да изрази гласно надеждата си.

— В такъв случай заплахата я няма. — Млъкна. — Но ако Мрачният Рал е мъртъв…

— Мястото му е заел неговият син — рече Себастиан.

— Синът му? — Дженсън усети как надеждата и угасва.

— Господарят Рал ни преследва — отрони майка и с равен и безстрастен глас, в който не се усещаше и следа от възродена надежда. — Господарят Рал си е Господарят Рал. Нещата с нищо не са се променили. И няма да се променят. Самото безсмъртно зло.

— Ричард Рал — вметна Себастиан. — Сега той е Господарят Рал.

Ричард Рал. Значи това е новото име на врага им.

В главата и се втурна ужасяваща мисъл. Никога досега гласът не и бе нашепвал нещо повече от „Предай се“ или името и, само от време на време идваха онези странни думи на чужд език, които тя не разбираше. Сега гласът искаше от нея да предаде плътта си, волята си. Ако това бе гласът на преследвача и, както казваше майка и, значи този нов Господар Рал трябва да е дори по-ужасяващо могъщ от злия си баща. От надеждата за избавление остана само мрачно отчаяние.

— Значи този Ричард Рал — продължи майка и, опитвайки се да проумее всичките изненадващи новини — е наследил трона на баща си като владетел на Д’Хара, така ли?

Себастиан се наведе напред, в сините му очи внезапно проблесна потискана ярост.

— Ричард Рал стана владетел на Д’Хара, след като уби баща си и превзе трона. И ако си мислите, че синът ви застрашава по-малко от бащата, нека изясним нещата. Именно Ричард Рал унищожи границата.

Чула това, Дженсън разпери отчаяно ръце.

— Но така онези, които искат да бъдат свободни, могат да избягат от Д’Хара и от неговата власт.

— Нищо подобно. Той унищожи древните граници, за да разпространи тираничното си владичество над земите, които бяха отвъд владенията дори на баща му. — Себастиан удари с юмрук гърдите си. — Той иска моята родина! Господарят Рал е безумец. Д’Хара не му е достатъчна. Иска да завладее целия свят.

Майката на Дженсън впери очи в пламъците, изглеждаше обезверена.

— Винаги съм си мислила, винаги съм се надявала, че когато Мрачният Рал умре, ще имаме по-големи шансове. Бележката с името на Дженсън, която тя откри днес, ми говори, че синът е дори по-опасен и от баща си и че само съм се заблуждавала. Мрачният Рал никога не стигна тъй близо до нас.

След вихъра на толкова много и тъй внезапно връхлетели я емоции Дженсън стоеше като вцепенена. Беше по-ужасена и обезнадеждена от всякога. Фактът, че и с майка и бе така, я нараняваше дълбоко в сърцето.

— Ще задържа ножа. — Решението на майка и бе доказателство за неописуемия и ужас от новия Господар Рал, за осъзнаването на могъществото на врага им.

— Добре.

Слабата светлина, идваща откъм къщата, блестеше в локвите отвъд изхода на пещерата, но неспирният дъжд разпръскваше светлината на хиляди искри, сякаш сълзите на добрите духове. След ден-два локвите щяха да се превърнат в ледена покривка. По лед се пътуваше по-лесно, отколкото под дъжда.

— Себастиан, мислиш ли, че можем да избягаме от Д’Хара? — попита Дженсън. — Може би ако отидем в родината ти ще избягаме от лапите на онова чудовище.

Себастиан сви рамене.

— Може би. Но мислите ли, че докато е жив, ще има достатъчно сигурно място на света, към което ненаситните му лапи да не се протягат?

Майка и пъхна скъпия нож в колана си и скръсти ръце около свитото си коляно.

— Благодаря ти, Себастиан. Много ни помогна. За съжаление откъснатостта ни от света е причината да не знаем какво става около нас. Благодарни сме, че повдигна булото на мрака пред очите ни.

— Съжалявам, че не ви донесох по-добри новини.

— Истината си е истина. Тя ни помага да намерим правилното решение. — Майка и се усмихна. — Дженсън винаги е искала да достигне до истината за нещата. И аз никога не съм и я спестявала. Истината е единственото средство за оцеляване — нещата стоят така.

— Ако не искате да го убивате и по този начин да унищожите заплахата, може би си струва да направите така, че новият Господар Рал да изгуби интерес към вас. Към Дженсън.

Майка и поклати глава.

— Нещата не са толкова прости, но тази вечер няма да стигне, за да ти разкажем всичко. Има причина, поради която той никога няма да спре да ни преследва. Не разбираш дълбините, до които Господарят Рал, всеки Господар Рал би стигнал, за да убие Дженсън.

— Ако е така, значи си права. Двете сигурно трябва да продължите да бягате.

— Ще ни помогнеш ли, ще помогнеш ли на Дженсън да напусне Д’Хара?

Той ги изгледа поред.

— Ако мога, ви уверявам, че ще го направя. Но пак ви казвам — няма къде да се скриете. Ако искате да сте свободни, трябва да го убиете.

— Аз не съм убиец — обади се Дженсън не толкова в знак на протест, колкото давайки си сметка за собствената си крехкост пред лицето на подобна брутална сила. — Искам да живея, но просто не съм създадена да убивам. Ще се защитавам, но не мисля, че съм способна да нападам, за да убия. Тъжната истина е, че не съм способна на такова нещо. Той е роден убиец. Не и аз.

Себастиан и отвърна с леден поглед. Бялата му коса трептеше в оранжевите отблясъци на огъня, отдолу грееха сините му очи.

— Ще се изненадаш на какво е способен човек, стига да е достатъчно силно мотивиран.

Майка и вдигна ръка. Тя беше човек на действията, не на вятърничавите планове.

— Засега най-важното е да се махнем оттук. Слугите на Господаря Рал са по петите ни. Това е важното. По описанията и като гледам ножа, мога да съдя, че войникът е бил от четворка.

Себастиан я изгледа смръщено.

— Моля?

— Това е екип от четирима убийци. В някои случаи могат да бъдат изпратени няколко четворки едновременно — ако целта е съумяла да им се изплъзне или е от изключителна важност. При Дженсън са в сила и двете.

Себастиан отпусна ръка върху коляното си.

— Като вечен беглец и човек, който се е крил дълги години, май знаеш доста за тези четворки. Сигурна ли си, че си права?

Погледът на майката блесна, гласът и прозвуча отнесено.

— Като млада живеех в Народния дворец. Виждах често мъже от четворките. Мрачният Рал ги използваше, за да преследва хора. Те са по-жестоки от всеки, който би могъл да си представиш.

Себастиан изглеждаше стреснат.

— Е, убеден съм, че знаеш повече от мен. Значи утре сутринта потегляме. — Той се прозя и се протегна. — Билките ти ми подействаха, а треската доста ме е изтощила. Трябва ми един здрав сън, а на сутринта ще ви помогна да се махнете оттук, а ако искате, да напуснете и Д’Хара. Ще ви покажа пътя към Стария свят.

— Искаме. — Майката се изправи. — Дояжте рибата. — Пътьом ръката и погали нежно косата на Дженсън. — Отивам да стегна багажа. Трябва да помисля какво ще можем да вземем.

— Идвам след малко — каза Дженсън. — Само да заградя огъня.

ШЕСТА ГЛАВА

ДЪЖДЪТ СТАВАШЕ ВСЕ ПО-УЖАСЕН. От надвисналата стряха на пещерата се стелеше пелена от оттичащи се води. Дженсън галеше зад ушите Бети, която блееше непрекъснато и изглеждаше по-тревожна от обикновено. Може би усещаше, че се канят да поемат на път. А може би недоволстваше, задето майката на Дженсън се прибра в къщата. Бети бе силно привързана към нея и я следваше навсякъде. Ако двете жени и позволяха, с радост би спала при тях в къщата.

Себастиан привърши с вечерята и се зави с наметалото си. Докато наблюдаваше как Дженсън огражда огъня, едва държеше клепачите си отворени. Вдигна глава и изгледа смръщено нервната коза.

— Щом се прибера в къщата, Бети ще се успокои — каза му Дженсън.

Полузаспалият Себастиан измърмори нещо по адрес на козата, но дъждът бучеше така силно, че Дженсън не го чу. Едва ли бе толкова важно, че да го помоли да повтори. Себастиан имаше нужда от сън. Тя се прозя. Въпреки вълненията от изминалия ден и тревогите, които я очакваха през следващия, монотонният грохот на дъжда действаше приспивно и на нея.

Колкото и да и се щеше да го разпита за земите отвъд Д’Хара, тя му каза лека нощ, въпреки че се съмняваше, че я е чул през дъжда. Щеше да има достатъчно време да му задава въпроси. Трябваше да помогне на майка си при опаковането на багажа и избора на вещите, които да вземат със себе си. Не че имаха кой знае какво, но част от покъщнината щеше да се наложи да оставят.

Добре поне че парите на онзи огромен Д’Харанец дойдоха тъкмо навреме. С толкова пари можеха да си купят коне и провизии, с чиято помощ по-лесно да напуснат Д’Хара. Новият Господар Рал, това изчадие, заченато от изчадие от род на изверги, без да ще, им осигури средства за бягство.

Животът е тъй ценен. Дженсън копнееше двете с майка и да го живеят така, както им харесва. Някъде отвъд мрачния хоризонт щяха да започнат всичко отначало.

Тя се заметна с пелерината си. Вдигна качулката, за да се предпази от дъжда, който обаче се изливаше с такава сила, че въпреки предпазните мерки пак щеше да се измокри до кости, докато стигне до къщата. Надяваше се утрото на първия ден от пътешествието им да е ясно, за да наберат преднина. С радост забеляза, че Себастиан спи дълбоко. Имаше нужда от здрав сън. Беше благодарна, че насред всичките им грижи и нещастия в живота им се появи поне една светла личност.

Взе купата с няколкото останали парчета риба, пъхна я под пелерината си, затаи дъх и като сведе глава срещу вятъра, се потопи в бушуващата буря. Внезапната ледена баня пресече дъха и, тя хукна в мрака през локвите, за да се прибере по-бързо.

Стигна до къщата, от миглите и капеше вода, която превръщаше светлината от газената лампа в мъглив воал. Без да вдига глава, се втурна през вратата.

— Студ като в сърцето на Пазителя! — извика към майка си.

В следващия миг пред нея изникна стена, която никога не се бе намирала там. Дробовете и останаха без въздух от сблъсъка.

Когато дойде на себе си, видя как пред очите и се завърта нечий масивен гръб и една огромна лапа се протяга да я хване.

Докопа само пелерината и. Тежката вълнена дреха се плъзна по тялото и, отскочило назад. Купата издрънча на пода и се завъртя като пумпал. Вратата се затръшна зад гърба и, улавяйки я в капан.

Задъхана от ужас, Дженсън се впусна в действие. Това беше някакъв див инстинкт, не разумна мисъл.

Дженсън.

Ужас, не умения.

Предай се.

Отчаяние, не план.

Четвъртитото лице на мъжа беше ясно осветено от огъня в камината. Той се хвърли към нея. Чудовище с щръкнала мокра коса. Стоманените мускули и жили потръпнаха в ярост. Ножът в ръката на Дженсън се завъртя, задвижен от нечовешки ужас.

При отчаяното усилие от устата и се откъсна ниско ръмжене. Ножът и се стовари отстрани на главата му. Срещнало твърдата му челюст, острието се счупи на две. От удара главата му отхвръкна встрани. Лицето му плувна в кръв.

Ръката му се замята бясно във въздуха и докопа Дженсън за лицето. Рамото и опря в стената. През тялото и премина огнена болка. Спъна се в нещо. Загубила равновесие, се строполи на земята.

Лицето и се удари в пода на сантиметри от главата на друг мъжага. Беше досущ като мъртвия войник, който погребаха със Себастиан. В главата и препуснаха накъсаните кадри на видяното току-що. Опита се да проумее цялостната картина. Откъде се взеха? Как попаднаха в дома и?

Кракът и бе отпуснат върху безжизненото тяло на мъжа. Надигна се. Главата му подпираше стената, мъртвите му очи гледаха втренчено. Дръжката с буквата „Р“ зад ухото му проблясваше на светлината на огъня. Острието на ножа стърчеше от другата страна на мощния му врат. Беше облечен в мокра червена риза.

Предай се.

С леден ужас видя как трети мъж се приближава към нея.

Стиснала счупения си нож, скочи на крака и застана лице в лице със заплахата. Майка и лежеше на пода. В косите и се бе вкопчил друг мъжага. Всичко беше в кръв.

Това не можеше да е истина.

Като в някакъв кошмар Дженсън видя ранената ръка на майка си, отпуснатите пръсти, плувналите в кръв прободни рани.

Дженсън.

В главата и настана хаос. Чу собствените си немощни, накъсани викове. Прясната кръв, обляла пода, блестеше на огъня. Въртене. Върху нея се стовари нечие огромно тяло и я остави без дъх. Болката я прониза в гърдите.

Предай се.

— Не! — собственият и глас звучеше нереално.

Замахна със счупения нож и раздра ръката на нападателя. Онзи изруга.

Другият, който допреди миг държеше майка и, се спусна към нея. Обезумяла, Дженсън размаха неистово ножа пред себе си. Към нея отвсякъде се протягаха ръце. Един огромен юмрук изтръгна ножа от ръката и.

Предай се.

Тя изкрещя. Бореше се отчаяно. Риташе. Хапеше. Мъжете ругаеха. Вторият докопа врата и и го стисна в желязна хватка.

Без дъх. Без дъх. Опита се… не можеше да диша… опита отново… нито глътка въздух.

Ухилен до уши, онзи продължаваше да я стиска за гърлото. Болката тръгна нагоре към слепоочията и. Ножът и бе раздрал бузата му от ухото до устата. От раната се лееше кръв. Отдолу проблясваха окървавени зъби.

Дженсън се мяташе яростно, но до дробовете и не достигаше нито капка въздух. Един юмрук намери корема и. Ритник. Усети железни пръсти да се вкопчват в глезена и, преди да е успяла да ритне втори път. Единият от нападателите беше мъртъв. Двама я държаха. Майка и бе на земята.

Пред очите и всичко започваше да се слива в черен тунел. Гърдите и горяха. Толкова я болеше. Толкова много.

Звуците достигаха приглушени до нея.

Чу се пукот.

Мъжът, който я държеше за гърлото, се олюля, главата му отскочи встрани.

Вече нищо не разбираше. Хватката му се отпусна. Тя побърза да си поеме дъх. Главата на онзи клюмна напред. От врата му щръкна извит ятаган, пронизал гръбнака му.

Мъжът се строполи на пода. Зад него изникна Себастиан — премерена ярост с бяла коса.

Мъжът зад нея я пусна. В ръката му се появи окървавен меч. Себастиан бе по-бърз от него.

Дженсън бе по-бърза дори от Себастиан.

Предай се.

Тя закрещя дивашки, неконтролируемо, като животно. С ужас и ярост. Счупеното острие се вряза във врата на войника.

Ножът проникна чак до кокал, проряза артерията, разкъса мускулите. Онзи изкрещя. Кръвта пръсна като фонтан и за миг остана във въздуха, докато тялото му полетя към пода. От инерцията Дженсън полетя заедно с него. Късият меч на Себастиан блестеше като светкавица, острието намери широкоплещестото тяло на мъжа с невъобразима мощ.

Дженсън се запрепъва в телата, подхлъзна се в кръвта. Единственото, което виждаше, бе майка и, подпряна на стената, вперила очи в нея. Дженсън не можеше да спре писъците си, от истерия не можеше да си поеме дъх.

Майка и, цяла обляна в кръв, с полузатворени очи, изглеждаше така, сякаш заспива. Но щом видя Дженсън, в погледа и проблесна онова познато радостно пламъче. Все това пламъче. Нечии кървави пръсти бяха оставили грозни следи по лицето и. Щом видя Дженсън, красивата и усмивка грейна.

— Скъпа… — промълви тя.

Дженсън продължаваше да крещи и да трепери. Не искаше да гледа ужасните кървави рани.

Виждаше единствено лицето на майка си.

— Мамо, мамо!

Една ръка я прегърна. Ръката на Дженсън скочи в готовност. Ръката с ножа.

Тази, която я прегърна, предлагаше любов, спокойствие и закрила.

Майка и се усмихна уморено.

— Справи се добре, скъпа. А сега ме чуй.

Себастиан отчаяно се мъчеше да превърже с нещо чукана на дясната и ръка, за да спре кървенето. Майката виждаше единствено дъщеря си.

— Тук съм, мамо. Всичко ще бъде наред. Тук съм. Не умирай, мамо, дръж се. Моля те, не умирай.

— Чуй ме — гласът и бе едва доловим.

— Слушам те, мамо, слушам те!

— Аз си отивам. Скоро ще бъда при добрите духове.

— Не, мамо, моля те, недей!

— Нищо не мога да направя, скъпа. Всичко е наред. Добрите духове ще се погрижат за мен.

Дженсън пое лицето на майка си в две ръце, опитвайки се да го види през плътната завеса на сълзите. Не можеше да успокои дишането си.

— Не ме оставяй сама, мамо, остани при мен. Моля те, моля те. Обичам те!

— И аз те обичам, скъпа. Повече от всичко на света. Научих те на каквото можах. Сега ме чуй.

Дженсън кимна, за да не заглуши някоя ценна майчина дума.

— Добрите духове ме отвеждат. Трябва да го приемеш. Когато тръгна с тях, това тяло вече няма да е моето. Разбираш ли? Повече няма да имам нужда от него. Изобщо не боли. Никак. Не е ли чудо? Вече съм с добрите духове. Сега трябва да си силна и да изоставиш това, което вече не съм аз.

— Мамо! — успя да простене Дженсън, притискайки до себе си лицето, което обичаше повече от самия живот.

— Той е по петите ти, Джен. Бягай. Недей да стоиш при това тяло, което вече не съм аз, след като аз съм поела нататък с добрите духове. Разбираш ли ме?

— Не, мамо, не мога да те оставя. Не мога!

— Трябва. Не рискувай живота си напразно заради някакво си глупаво и никому ненужно погребение. Това не съм аз. Аз съм в сърцето ти и с добрите духове. Това тяло не съм аз. Разбра ли ме, скъпа?

— Да, мамо. Не си ти. Ти си при добрите духове, а не тук.

Майка и кимна. Дженсън не се отделяше от нея.

— Добро момиче. Вземи ножа. Помогна ми да се справя с единия. Добро оръжие.

— Обичам те, мамо. — Дженсън искаше да и каже нещо по-сърдечно, по-истинско, но не намираше думи. — Обичам те.

— И аз те обичам и точно затова трябва да вървиш, скъпа. Не искам да рискуваш живота си за онова, което вече не съм аз. Твоят живот е ценен. Остави моето празно вместилище. Бягай, Джен. Иначе той ще те пипне. Бягай. — Очите и намериха Себастиан. — Ще и помогнеш ли?

Той кимна.

— Можеш да разчиташ на мен.

Майката погледна отново Дженсън и я дари с любяща усмивка.

— Винаги ще бъда в сърцето ти, скъпа. Винаги. Винаги ще те обичам.

— О, мамо, знаеш, че те обичам. Завинаги.

Майката посрещна думите на дъщеря си с усмивка. Пръстите на Дженсън погалиха нежно гаснещото красиво лице. Майка и не откъсваше поглед от нея.

Докато най-сетне Дженсън разбра, че погледът и вече не гледа в този свят.

Отпусна се върху безжизненото тяло, обляна в сълзи. Давеше се в ридания. Всичко свърши. Този безумен, ненормален свят се срина.

Усети как някой я дърпа назад, докато ръцете и се протягаха към майка и.

— Дженсън. — Устата му бе близо до ухото и. — Трябва да изпълним волята и.

— Не! Моля те, не! — зави тя.

Той я дръпна отново.

— Направи, каквото поиска от теб, Дженсън. Трябва!

Тя удари с юмруци окървавения под.

— Не! — Светът се бе срутил. — Моля те, не! Това не може да е истина!

— Трябва да вървим, Джен.

— Ти тръгвай. На мен ми е все едно. Предавам се.

— Не, не се предаваш, Джен, не можеш да го направиш.

Той я прихвана през кръста и я изправи на треперещите и крака. Онемяла от болка, Дженсън не можеше да помръдне. Това не се случваше наистина. Всичко бе само сън. Светът се превръщаше в пепел.

Себастиан я стисна за раменете и я разтърси.

— Трябва да се махаме оттук, Дженсън.

Тя извърна глава и погледна майка си на пода.

— Трябва да направим нещо. Моля те.

— Наистина трябва. Трябва да се махаме оттук, преди да са дошли още от онези.

От лицето му се стичаха капки. Тя се запита дали е от дъжда. Имаше чувството, че се наблюдава някъде отдалеч. Собствените и мисли и се струваха налудничави.

— Чуй ме, Дженсън. — Майка и бе казала същото. Беше важно. — Чуй ме. Трябва да се махаме оттук. Майка ти беше права. Наистина трябва да се махаме.

Той се извърна към лампата и видя оставен до нея вързоп. Дженсън се свлече на пода. Коленете и изтрополиха върху дъските. Чувстваше се ограбена. Бяха и останали единствено нажежените въглени на болката, от които не можеше да изпразни тялото си. Защо нещата трябваше да се объркат дотам?

Дженсън изпълзя до спящата си майка. Тя не можеше да умре. Не можеше. Дженсън я обичаше твърде много, за да може тя да умре.

— Дженсън! По-късно ще скърбиш! Сега трябва да изчезваме!

Дъждът навън продължаваше да се лее като из ведро.

— Няма да я оставя!

— Майка ти се жертва за теб, за да можеш да живееш. Не захвърляй в нищото последната и проява на смелост.

Той пъхаше в раницата, каквото му попаднеше пред очите.

— Трябва да направиш, каквото ти каза. Тя те обича и иска да живееш. Каза ти да бягаш. Аз се заклех да ти помогна. Трябва да тръгваме, преди да са ни заварили тук.

Тя погледна към вратата. Преди беше затворена. Нали самата тя се бе блъснала в нея. Може би резето се е счупило.

Сред дъжда се материализира огромна сянка, която се плъзна в къщата.

Очите на мургавия мъжага се втренчиха в Дженсън. Обзе я неописуем ужас. Той тръгна към нея. Забърза крачка.

Дженсън мярна стърчащия от врата на единия труп нож с „Р“ на дръжката. Ножът, който майка и искаше да остане с нея. Не беше далеч. Майка и бе загубила ръката си, живота си, за да го убие.

Мъжът, очевидно, без да забележи Себастиан, се хвърли върху Дженсън. Тя полетя към ножа. Хлъзгавите и от кръвта пръсти докопаха дръжката и се вкопчиха здраво в релефния материал. Добре обмислена изработка. Смъртоносно изкуство. Стиснала зъби, извади острието и се завъртя.

Преди мъжът да я стигне, Себастиан изсумтя и заби острието на ятагана си в тила на мъжа. Войникът се стовари на пода в краката и, месестата му ръка се закачи на кръста и, докато падаше.

Крещейки, Дженсън се измъкна изпод ръката, под главата на мъжа се събра червено езерце. Себастиан я вдигна.

— Вземи каквото искаш — нареди и той.

Тя затършува из стаята като в сън. Светът бе полудял. Или може би тя бе лудата.

Гласът в главата и започна да и нашепва нещо на странен език. Улови се, че се заслушва в него, дори сякаш и подейства успокоително.

Ту ваш мишт. Ту васк мишт. Грушдееа ду калт мишт.

— Трябва да вървим — сепна я Себастиан. — Събери си багажа.

Не можеше да мисли. Не знаеше какво да прави. Заглуши гласа и си каза, че трябва да постъпи така, както и бе заръчала майка и.

Отиде до шкафа и трескаво започна да прибира нещата, които винаги носеха със себе си по време на път — неща, които винаги бяха приготвени. В раницата и имаше готов чифт дрехи. Върху тях метна билки, подправки и суха храна. От импровизиран скрин от сплетени клони взе още малко дрехи, четка, огледалце.

Когато посегна към дрехите на майка и ръката и замръзна. Пръстите и трепереха, опита се да се концентрира върху заръката. Не можеше да мисли, движеше се като дресирано животно, правеше онова, на което са го научили. И преди бяха бягали внезапно.

Огледа стаята. Четирима мъртви Д’Харанци. Един тази сутрин. Значи стават пет. Четворка плюс един. Къде ли са другите трима? В тъмнината навън? Сред дърветата, притаени в очакване? Дебнещи да я отведат при Господаря Рал, за да бъде измъчвана до смърт?

Себастиан я сграбчи за китката с две ръце.

— Какво правиш, Дженсън?

Осъзна, че пронизва с ножа си празния въздух.

Позволи на Себастиан да изтръгне ножа от ръката и и да го прибере в ножницата, закачена на колана и Взе пелерината и която огромният Д’Харанец бе изтръгнал от тялото и в самото начало на кошмара.

— Побързай, Дженсън. Искаш ли да вземеш още нещо?

Себастиан пребърка джобовете на последния мъж, взе му парите и ги напъха в джобовете си. Откачи всичките четири ножа, никой, от които не можеше да се сравнява с онзи, който бе дал на Дженсън. Никой от тях не носеше буквата „Р“ на дръжката си, какъвто бе ножът на падналия от скалата войник — ножът, който бе използвала майка и

Себастиан пъхна четирите ножа в един джоб на раницата си и подкани Дженсън да побърза. Докато той избираше най-добрия от мечовете на мъжете, Дженсън се приближи до масата. Събра всички свещи и ги пъхна при багажа. Себастиан закачи на колана си още един меч. Дженсън събра някои дребни вещи — посуда, прибори — и ги напъха в раницата си. Не знаеше какво точно взема. Прибираше каквото и попадне пред очите.

Себастиан взе раницата и я сложи на гърба и. Дженсън стоеше като парцалена кукла. Той я наметна с пелерината, вдигна качулката на главата и и напъха червената и коса навътре.

После взе раницата на майка и. Трябваше да дръпне два пъти, за да освободи ятагана си от главата на войника. Докато го прибираше на колана си, от острието капеше кръв. Протегна ръка и подтикна Дженсън да върви напред.

— Нещо друго? — попита, докато отиваха към вратата. — Искаш ли да вземем още нещо от къщата, Дженсън?

Тя погледна през рамо към мъртвото тяло на майка си на пода.

— Тя си отиде, Дженсън. За нея сега се грижат добрите духове. Желанието и бе да продължим напред. Нека го изпълним.

Към един по-добър свят. Дженсън се вкопчи в тази идея. Този, в който бе живяла досега, и бе донесъл само болка.

Запъти се към вратата. Себастиан се огледа във всички посоки. Тя просто го следваше, прескачаше трупове, кървави ръце и крака. Беше твърде уплашена, за да изпитва нещо, твърде съкрушена, за да я е грижа. Мислите и бяха потънали в дълбока тиня. Винаги се бе гордяла с бистрия си ум. Къде се бе дянал той сега?

Навън в дъжда Себастиан я дръпна към пътеката.

— Бети! — Себастиан се закова на място. — Трябва да вземем Бети!

Той погледна пътеката, после пещерата.

— Едва ли ще ни е нужна коза, но трябва да си взема нещата.

Тя забеляза, че Себастиан стои под дъжда без пелерината си. Беше мокър до кости. Хрумна и че не само тя не мисли ясно. Той дотолкова се бе съсредоточил върху бягството им, че бе забравил за багажа си. Това означаваше сигурна смърт. Тя не искаше Себастиан да умира. Бети щеше да им е от полза. Но имаше още нещо, което Дженсън бе забравила. Втурна се към къщата.

Не обърна внимание на виковете на Себастиан. Насочи се право към един дървен скрин край вратата. Знаеше точно какво търси — две овчи наметала — едно за нея, едно за майка и. Държаха ги там навити и готови, в случай че се наложи да тръгнат внезапно нанякъде. Себастиан стоеше нетърпеливо на вратата, но щом видя какво прави, не каза нищо. Без да се обърне да погледне смъртта в очите, тя за последен път прекрачи прага на дома си.

Двамата изтичаха към пещерата. Огънят продължаваше да гори. Бети обикаляше нервно и трепереше, но бе необичайно притихнала, сякаш разбрала, че се е случило нещо ужасно.

— Първо се поизсуши — каза Дженсън.

— Нямаме време! Трябва да се махаме оттук! Останалите може да дойдат всеки момент.

— Ако не го направиш, ще умреш от студ. Тогава защо изобщо да тръгваме на път? Смъртта си е смърт. — Собствените и разумни думи я изненадаха.

Дженсън извади двете овчи наметала изпод пелерината си и започна да ги разопакова.

— Така дъждът няма да ни пречи, но трябва да сме сухи, иначе няма да е достатъчно топло.

Той кимна и покорно застана до огъня, протегнал ръце напред. Най-сетне думите и бяха успели да стигнат да него и да успокоят трескавата нужда от незабавно тръгване. Тя се зачуди как изобщо е успял Себастиан да стори всичко това с треската и след като бе изпил билките на майка и. От страх, каза си. Това и беше ясно.

Всичко я болеше. Едва сега забеляза, че рамото и кърви. Раната не беше сериозна, но пулсираше. Преживеният ужас я бе изтощил докрай.

Искаше и се да легне и да закрещи, но майка и заръча да бяга оттук. Единствено тези предсмъртни думи можеха да я накарат да помръдне от мястото си. Ако не бе получила тези заръки, нямаше да може да действа. Сега просто изпълняваше последната воля на майка си.

Бети пощуря. Мъчеше се да прескочи оградата на кошарата си, за да стигне до Дженсън. Докато Себастиан се сгрее на огъня, Дженсън върза около врата на козата въже. Ако имаше нещо като благодарност при козите, то Бети го изразяваше.

Щеше да има възможност да им върне услугата. В такава дъждовна нощ едва ли щяха да успеят да накладат огън, когато спрат за почивка. Стига да намереха сухо местенце в някой процеп в скалите, щяха да се пъхнат вътре и да се сгушат до Бети, която щеше да ги стопли и да ги предпази от замръзване.

Дженсън разбираше сърцераздирателното блеене на животното, обърнато към къщата. Ушите на козата бяха щръкнали, явно се тревожеше, че майката на Дженсън не идва. Дженсън събра всички моркови и жълъди от полицата и ги напъха по джобовете си.

Щом Себастиан се изсуши, двамата облякоха вълнените пелерини и наметнаха отгоре овчите кожи. Дженсън ги поведе в подгизналия мрак, стиснала в ръка въжето на Бети. Себастиан се насочи към пътеката, откъдето бяха дошли.

Дженсън го спря с ръка.

— Сигурно ни чакат.

— Но нали все някога трябва да се измъкнем оттук.

— Има по-сигурен начин. Подготвили сме път за бягство.

Той се взря в лицето и през пелената от леден дъжд, която ги разделяше, после, без да каже нито дума повече, я последва в неизвестното.

СЕДМА ГЛАВА

ОБА СЧОК СГРАБЧИ КОКОШКАТА за гръкляна и я вдигна от полога. Главата на животинката изглеждаше мъничка в месестите му лапи. С другата си ръка разрови сламата и извади топло жълтеникаво яйце. Внимателно го подреди в кошницата при другите.

Не пусна кокошката.

Ухили се, вдигна я към лицето си, наслаждавайки се на люшкането на шията и, на отварянето и затварянето на човката. Сви устни, допря ги до човката и с всичка сила духна в отворената уста.

Кокошката закряка и запляска с криле в отчаяно усилие да се измъкне от юмрука на жестокия мъчител. В гърлото на Оба заклокочи плътен смях.

— Оба! Къде си, Оба!

Чул крясъците на майка си, върна кокошката на полога. Гласът идваше откъм близката плевня. Кокошката закудкудяка в ужас и побърза да изхвърчи от курника. Оба я последва навън и се отправи към вратата на плевнята.

Миналата седмица ги връхлетя рядък зимен порой. До следващата заран водата стегна в лед и дъждът обърна на сняг. Под преспите останаха опасни заледени участъци. Въпреки огромния си ръст Оба се придвижваше в снега безпроблемно. Гордееше се с леката си стъпка.

Беше на мнение, че човек не бива да запуска тялото и мисълта си. Вярваше, че е важно да се научават все нови и нови неща. Че човек трябва да се развива. И да използва вече наученото. Ето така се върви напред.

Плевнята и къщата представляваха обща сграда от плет и мазилка — преплетени клони, замазани с кал, слама и оборски тор. Вътре бяха разделени с каменен зид. След като постройката беше готова, Оба вдигна стената от големи плочи, с каквито из полето беше пълно. Идеята заимства от един комшия, когото бе видял да огражда по този начин нивата си. Зидът беше лукс, с какъвто малко къщи можеха да се похвалят.

Майка му продължаваше да крещи и той се замисли къде ли е сбъркал този път. Прехвърли в главата си списъка от задачи, които трябваше да изпълни, но не можа да се сети за нещо пропуснато. По принцип не забравяше, пък и бяха все работи, които вършеше редовно. Какво ли в плевнята беше възбудило недоволството на майка му?

Е, едно беше сигурно — пак бе успял да си навлече майчиния гняв. Тази жена беше способна да измисли какво ли не, неща, които никога преди не и бе хрумвало, че може да го накара да свърши.

— Оба! Колко пъти трябва да те викам!

Представяше си как злобните и мънички устни се присвиват, докато изричат името му, в очакване той да изскочи пред нея в мига, в който го е повикала. Глас като нейния можеше да развърже възел от разстояние.

Оба се извърна странично, за да минат раменете му през малката задна врата на плевнята. Под краката му се разбягаха плъхове. Плевнята със сеновала отгоре приютяваше кравата, две прасета и две говеда. Кравата още не бе излязла на паша. Прасетата бяха пуснати в заграждението да ровят за жълъди под снега. Оба мярна поводите на двете говеда, които бяха в двора оттатък плевнята.

Майка му се бе възкачила върху купчина замръзнал тор, вдигнала ръце на хълбоците, от ноздрите и излизаше струйка бял дим. Приличаше на изпаднал в ярост дракон.

Беше едра жена с широки рамене и хълбоци. Всъщност навсякъде бе широка. Дори в челото. Хората разправяха, че на младини е била хубавица. И наистина Оба още помнеше многобройните ухажори, които се навъртаха около нея, докато той беше малък. Но с годините тежкият живот започна да оставя своите отпечатъци, беляза тялото и с дълбоки бразди от бръчки и увиснала плът. И потокът от ухажори секна.

Оба влезе в плевнята и закрачи по заледената земя в сумрака вътре. Спря се пред нея с ръце в джобовете. Тя го перна по рамото с дебелата тояга, която стискаше в едната си ръка.

— Оба.

Продължи да го налага, като при всеки удар повтаряше името му.

— Оба. Оба. Оба.

Като по-малък удари като тези оставяха синини по цялото му тяло. Но сега беше голям и силен и тоягата не можеше да му причини особена болка. Това допълнително я вбесяваше.

Макар с течение на времето боят да бе престанал да го плаши, всеки път, когато майка му изречеше името му, ушите му пламваха. С малката си злобна устичка тя му приличаше на паяк. Огромен черен паяк.

Той се приведе, за да не изглежда толкова едър.

— Какво има, маме?

— Къде се мотаеш, когато те вика майка ти? — Лицето и се изкриви и заприлича на слива, която бе започнала да вкисва.

— Оба Говедото. Оба Тъпанара. Оба Дебелака. Къде се губиш!

Пак посегна да го удари с цепеницата, а той вдигна ръка да се предпази.

— Събирах яйцата, маме. Събирах яйцата.

— Погледни какво е тук! Не ти ли е хрумвало някога в пилешкия мозък да направиш нещо, без да ти бъде заръчано!

Оба се огледа, но не можа да види какво толкова има за вършене. Нямаше нищо, различно от обичайните неща, което можеше да бъде причина за гнева и. Работата никога не свършваше. Плъховете подаваха муцуните си изпод рафтовете, душеха наоколо, а мустаците им помръдваха, кръглите им черни очета се взираха в тъмното, мъничките им уши слушаха напрегнато.

Оба погледна майка си, но не отвърна на въпроса и. Каквото и да кажеше, все едно, нямаше да и хареса.

Тя посочи към земята.

— Виж само какво е тук! Не ти ли е хрумвало някога, че ще е добре да поизринеш малко тор? След като виждаш, че изтича под стената и влиза в спалнята ми. Да не мислиш, че те храня ей така, за кеф? Не ти ли се струва, че трябва да си заработиш манджата, мързеливо говедо такова? Оба Говедото.

Последната обида вече я бе казала по-рано. Оба често се изненадваше от факта, че майка му не проявява никакво творчество, няма никаква склонност към научаване на нови неща. Докато беше малък, му се струваше, че тя е дълбоко проникновена жена с неразгадаеми способности, с богат речник, с който може да го засече както си поиска. Сега, когато вече беше много по-голям от нея, понякога се питаше дали някои други страни на майка му не са по-малко забележителни, отколкото бе смятал някога, чудеше се дали властта и над него не е някак изкуствена. Илюзия. Бостанско плашило със злобна мъничка уста.

Все пак в нея продължаваше да бушува някаква сила, която можеше да го сравни със земята. Пък и нали му беше майка. Човек трябва да уважава майка си. Това е най-важното нещо на света. Този урок тя му бе втълпила твърде убедително.

Оба не виждаше какво още може да направи, че да си заработи яденето. Бъхтеше се от зори до здрач. Гордееше се, че не е мързелив. Беше човек на действието. Беше силен и работеше за двама. Работеше повече от всеки друг. Мъжете не му създаваха проблеми. Но жените го смущаваха. С тях не умееше да се държи. Макар да бе огромен като великан, край тях се чувстваше като нищожество.

Подритна с крак черната напластена и хлъзгава купчина, която се бе втвърдила като скала. Животните непрекъснато я увеличаваха, голяма част от изхвърляното от тях замръзваше преди изобщо да е успял да го изрине навън, така че през цялата дълга и студена зима се напластяваха слой след слой. От време на време Оба хвърляше по някой и друг пласт слама, за да не се хлъзга толкова. Не искаше майка му да се подхлъзне и да падне. Сламата обаче трябваше да се сменя по-често.

— Но земята е замръзнала, маме.

Винаги беше изривал тора, стига да е възможно. Напролет, когато времето поомекне и мухите изпълнят плевнята с постоянното си жужене, щеше да я изрине на пластове, както са си отделени от сламата. Но още не му беше дошло времето. Сега всичко се е вкочанило в една обща маса.

— Все си намираш извинение. Не е ли така, Оба? Все с нещо се оправдаваш пред майка си. Ах, ти, нищожно копеле такова!

Тя скръсти ръце и го стрелна с яростен поглед. Синът и не можеше да се скрие от истината, не умееше да се преструва и тя го знаеше.

Оба се втренчи в мрачната плевня и видя старата лопата край една от стените.

— Ще изрина, маме. Ти се прибирай, аз ще изрина всичко, та да блесне.

Не му беше много ясно как изобщо ще вкара лопатата в замръзналата земя, но знаеше, че трябва да го направи.

— Залавяй се веднага — изръмжа тя. — И гледай да стане преди слънцето да е залязло. Довечера искам да отидеш в града и да ми донесеш лекарство от Латея.

Чак сега разбра защо е дошла в плевнята да го търси.

— Коленете пак ме въртят — заоплаква се тя, сякаш, за да прекъсне всяко негово оплакване — не че някога се бе оплаквал. Е, беше си го помислял. Тя сякаш проникваше в мислите му. — Започни днес, а утре ще продължиш с по-долните слоеве, докато изринеш всичко. Но преди да е паднала нощта, искам да отидеш да ми вземеш лекарството.

Оба оклюма и отпусна глава. Не искаше да ходи при лечителката Латея. Не я харесваше. Винаги го гледаше така, все едно беше някой червей. Беше зла и ужасна. Още по-лошо — беше вещица.

Ако Латея не харесаше някой, човек можеше да си изпати. Всички се страхуваха от нея и Оба знаеше, че не е единствен. При все това никак не му се щеше да се среща с нея.

— Добре, маме. Ще ти донеса лекарството. И не се тревожи, ще започна да изривам, точно както искаш.

— Трябва вечно да ти казвам какво да правиш, до най-малката подробност, нали, Оба? — Погледът и го изпепеляваше. — Питам се защо изобщо ми трябваше да отглеждам такова безполезно копеле. Трябваше от самото начало да послушам Латея.

Оба често я чуваше да повтаря това, когато изпадне в пристъп на самосъжаление. Самосъжаляваше се, задето вече никой не я ухажваше, задето никой не бе пожелал да се ожени за нея. Оба бе проклятие, излязло от утробата и и за което горко съжаляваше. Копеле, създаващо и грижи от самото начало. Ако не беше той, може би щеше да си намери мъж, който да я издържа.

— И да не ти е хрумнало да се застояваш в града и да се занимаваш с глупости.

— Няма, маме. Съжалявам, че те болят коленете.

Тя го фрасна с тоягата.

— Нямаше да ме болят толкова, ако не ми се налагаше час по час да излизам, за да видя къде ли се е дянал тъпият ми син и дали си върши работата.

— Да, маме.

— Събра ли яйцата?

— Да, маме.

Тя го изгледа подозрително, после извади една пара от ленената си престилка. — Кажи на Латея, да забърка нещо и за теб заедно с мойто лекарство. Може пък да има още надежда да те отървем от проклятието на Пазителя. Ако изтръгнем злото от теб, може би няма да си толкова безполезен.

От време на време майка му се залавяше да го прочиства от — както казваше — злата му същност. Беше пробвала какво ли не. Като малък често го караше да пие прахан, разтворен в сапунена вода. После го заключваше в кошара в плевнята и като си мислеше, че злият дух няма да издържи на двойната атака, се надяваше най-после да напусне несъвършеното му земно тяло.

Неговата кошара не бе с летви като на животните. Беше скована от наредени плътно една до друга талпи. Лятно време вътре ставаше горещо като в пещ. Когато го караше да изпие отварата, а после го завличаше до кошарата и го заключваше вътре, той едва не умираше от ужас, че ще прекара остатъка от живота си там и никога повече няма да вкуси нито глътка вода. С радост приемаше боя, който получаваше след дълги викове да излезе — беше готов да понесе всичко, само да не е в този затвор.

— Ще ми купиш лекарството от Латея и ще вземеш нещо и за себе си. — Тя му подаде сребърна монета и присви очи. — И да не си посмял да прахосаш нещо по жени.

Оба усети как ушите му пламват. Всеки път, когато майка му го пращаше да купи нещо, било то лекарство или кожи, съдове или провизии, винаги му напомняше да не пилее пари за жени.

Знаеше, че по този начин му се подиграва.

Оба нямаше достатъчно смелост дори да продума на някоя жена. Винаги купуваше точно това, което му бе заръчала майка му. Никога не бе похарчил нито грош повече — страхуваше се от майчината ярост.

Не обичаше да му се повтаря да не прахосва пари при положение, че никога не го бе правил. Чувстваше се все едно майка му мисли, че синът и иска да стори нещо лошо, макар той никога да не правеше нищо. Изпитваше чувство за вина, въпреки че нямаше никаква причина. Така мислите му, макар да не бяха ни най-малко порочни, се превръщаха в престъпление.

Той вдигна ръка към горящото си ухо.

— Няма да ги прахосам, маме.

— И се облечи като хората, не се носи като някакво си безмозъчно говедо. И бездруго ми стига, че те гледам аз.

— Добре, маме. Ще се облека.

Оба изтича до къщата и си взе филцовото кепе и вълнената жилетка, за да се приготви за пътуването до Гретон, който се намираше на няколко километра на северозапад. Майка му видя как ги закача внимателно на една пръчка, за да си ги сложи точно преди да влезе в града.

Стисна здраво лопатата и се зае с ледената купчина тор. Желязото издрънчаваше всеки път, щом докоснеше вкочанената земя. Той изпухтяваше след всеки замах. Изпод лопатата се разхвърчаха черни отломки и залепнаха за панталона му. Тя бяха като песъчинки на фона на огромната купчина.

Щеше да отнеме много време и здрава работа. Работата не го плашеше. Време имаше в изобилие.

Майка му остана на прага, за да се убеди, че не шикалкави, а наистина бъхти здраво, борейки се със замръзналата купчина. Остана доволна и се отдалечи от плевнята, за да продължи работата си, като остави Оба сам с мислите си за Латея.

Оба.

Той замря. Плъховете притихнаха по местата си. Мъничките им очета посрещнаха погледа му. След малко продължиха да тършуват за храна. Оба се вслуша да чуе познатия глас. Вратата на къщата се затвори. Майка му отиде да си преде вълната. Господин Тъчман и носеше вълна, а тя трябваше да я изпреде на нишка, за да може той да тъче на становете си. Мизерното заплащане и помагаше да изхранва себе си и непрокопсания си син.

Оба.

Този глас му бе добре познат. Чуваше го, откак се помни. Никога не бе споменавал на майка си за него. Тя щеше да се ядоса и да рече, че Пазителят го призовава да върши пъклените му дела. Щеше да го кара да пие още повече отвари и лекове. Вече беше твърде голям, за да го заключва в кошарата. Но нищо не пречеше да го кара да пие гнусните лекове на Латея.

Един плъх претича пред краката му и Оба го настъпи по опашката.

Оба.

Плъхът изцвърча. Мъничките крачка забуксуваха, мъчейки се да се отскубнат от желязната хватка.

Оба се наведе и се вкопчи в мъхестото телце. Надзърна в мустакатата муцунка. Главата на жертвата се мяташе неистово. Кръглите черни очета го гледаха втренчено.

Очи, пълни със страх.

Предай се.

За Оба беше жизненоважно да научава нови неща.

Бърз като лисица, прегриза гърлото на плъха.

ОСМА ГЛАВА

ДЖЕНСЪН СТОЕШЕ В НАЙ-ТЪМНИЯ ЪГЪЛ на помещението и държеше под око изхода и шумната тълпа. Встрани от нея, облегнат на дебелия дървен плот, Себастиан говореше с ханджийката. Беше едро женище със смръщено лице, явно свикнала да се справя с всякакви проблеми.

Повечето посетители бяха мъже, настроението им беше приповдигнато. Част от тях играеха на зарове и други развлекателни игри. Тук-там имаше двойки за канадска борба. Почти всички пиеха и си разправяха вицове, от време на време някоя от масите избухваше в неудържим смях.

Шумовете достигаха до слуха на Дженсън приглушени. В нейния свят нямаше нито следа от веселост. Не можеше и да има.

Седмицата мина като в сън. Или бе повече от седмица? Не можеше да си спомни откога пътуват. Какво значение има? Какво значение има всичко наоколо?

Дженсън не бе свикнала да е сред хора. За нея те представляваха потенциална опасност. Тълпите мъже я изнервяха. От мъже в хан, които се наливат с бира и играят комар, се чувстваше още по-зле.

По едно време я видяха да стои в ъгъла, прилепена към стената, и забравиха вицовете си, прекъснаха игрите си, започнаха да и хвърлят тайни погледи. Дженсън ги забеляза и дръпна качулката си назад, за да позволи на гъстата си червена коса да се спусне свободно над раменете. Това бе достатъчно, за да накара любопитните да се върнат към заниманията си.

Косата и плашеше хората, особено ако бяха суеверни. Жени с червена коса не се срещаха често, така че винаги пораждаха подозрение. Околните се притесняваха, че може да е родена с дарбата или дори да е вещица. Като посрещаше смело погледите им, Дженсън подхранваше тези страхове. В миналото това и бе помагало да се защити, често пъти дори по-добре от ножа и.

Но не и помогна преди седмица в къщата.

След като мъжете се извърнаха и продължиха с игрите и пиенето, Дженсън пак насочи вниманието си към бара. Едрата ханджийка я бе зяпнала и не сваляше очи от червената и коса. Когато погледите им се срещнаха, онази побърза да погледне Себастиан. Той и зададе поредния въпрос. Тя се надвеси над бара и му отвърна нещо. Дженсън не чуваше гласовете им сред глъчката от разговори, смехове, залагания, подвиквания, ругатни. Жената говореше нещо в ухото на Себастиан, а той кимаше. Тя посочи нещо над главите на посетителите, явно се мъчеше да го упъти.

Себастиан се изправи и като извади една монета от кесията си, я плъзна по плота към жената. След като я взе, онази му подаде ключ, който извади от кутията зад себе си. Себастиан го прибра от излъскания от безброй чаши и ръце плот. Надигна халбата и пожела на жената всичко хубаво.

Когато стигна до края на плота, се обърна към Дженсън и я попита с достатъчно висок глас, за да го чуе.

— Сигурна ли си, че не искаш да пийнеш нещо?

Тя поклати глава.

Той огледа помещението. Хората се бяха върнали към обичайните си занимания.

— Добре направи, че си свали качулката. Допреди това ханджийката се правеше на ударена. Като те видя, си развърза езика.

Значи я познава? Значи все още живее в Гретон, както е разправяла майка? Сигурна ли е?

Себастиан отпи голяма глътка и проследи как един от играчите на зарове се радва на победата си. Обясни ми как да стигнем. Има ли стаи?

— Само една. — Докато отпиваше следващата глътка, Себастиан проследи реакцията и. — По-добре да не се разделяме — в случай че се появи проблем. Ако спим в една стая, по-лесно ще се защитаваме.

— Предпочитам да спя при Бети. — Дженсън моментално осъзна как са прозвучали думите и и добави: — Искам да кажа, предпочитам при нея, отколкото в хан. Няма да се чувствам добре с толкова много хора наоколо. По-добре в гората, отколкото затворена в някаква стаичка. Не исках да кажа…

— Знам какво искаше да кажеш. — Усмивката на Себастиан проблесна в сините му очи. — Ще е по-добре да спим под покрив. Нощта ще е студена. А и за Бети ще е по-добре да остане в конюшнята.

Конярят остана изненадан, когато двамата му заръчаха да се погрижи за козата им. Но конете обичаха компанията на кози, така че нямаше проблеми.

Първата нощ Бети буквално им спаси живота. Ако Дженсън не бе намерила сухо местенце под една скала, Себастиан вероятно нямаше да изкара нощта с такава треска. Малката ниша, която откриха, се стесняваше навътре, но бе достатъчна, за да побере двамата. Дженсън натрупа клонки покрай стената, за да не ги изсмуче студът. Двамата със Себастиан се пъхнаха вътре. С дърпане и увещания убедиха Бети да легне на входа, пред импровизираната ограда от клони съвсем близо до тях. Тялото на Бети спираше студа и отдаваше достатъчно топлина и така Дженсън и Себастиан прекараха нощта на сухо и топло.

Дженсън плака през цялата тази ужасна първа нощ. Бе доволна, че поне болният Себастиан успя да се наспи. До сутринта треската му отмина. Зората донесе началото на нов и непознат за нея живот без майка и.

Мисълта, че е оставила тялото на майка си в къщата, не и даваше мира. Споменът за ужасяващата кървава гледка я караше да сънува кошмари. Мисълта, че майка и вече я няма, изпълваше очите и със сълзи, а сърцето и се късаше от мъка. Животът и се струваше ограбен и безсмислен.

Но двамата със Себастиан бяха избягали. Бяха оцелели. Инстинктът за самосъхранение и мисълта за всичко онова, което майка и бе сторила за нея, я караше да върви напред. Понякога и се искаше да не е такава страхливка, да застане лице в лице с края си и да го приеме. Друг път я обземаше ужас от преследвачите и и краката и сами тръгваха напред. Имаше и моменти, когато изпитваше неистова любов към живота, когато бе готова на всичко, за да не отидат усилията на майка и напразно.

— Трябва да хапнем нещо — обади се Себастиан. — Имат агнешко. После май ще е най-добре да се наспиш като хората на топло и сухо, преди да сме се срещнали с тази твоя стара познайница. Аз ще остана на стража.

Дженсън тръсна глава.

— Не, искам да отидем при нея веднага. После ще спим. — Бе видяла някои от мъжете да гребат гъста гозба от дървени паници. Гледката не извика у нея никакво желание да се храни.

Себастиан се вгледа в лицето и и разбра, че няма смисъл да се опитва да я разубеждава. Допи си питието и остави халбата на плота.

— Не е далеч. В тази част на града е.

Когато излязоха навън в падащия мрак, тя попита:

— Защо искаше да останеш в този хан? Има много по-приятни места, където хората не са така недодялани.

Сините му очи се плъзнаха по сградите, мрачните входове, уличките, пръстите му потърсиха подкрепата на меча на хълбока му под пелерината.

— Хора като тях задават по-малко въпроси, особено такива, на които не изгаряме от желание да отговаряме.

Себастиан и приличаше на човек, който е свикнал да се измъква от неудобни въпроси.

Краката и намериха замръзналия коловоз и я поведоха към къщата на жената. Дженсън си я спомняше много смътно. Беше се вкопчила отчаяно в надеждата, че тя ще им помогне. Майка и сигурно бе имала сериозно основание да не я търси отново, но Дженсън не можеше да се сети за никакъв друг начин да получат помощ. Без майка си Дженсън се нуждаеше от помощ. Останалите трима войници от четворката сигурно бяха по петите и. Петимата мъртви Д’Харанци и подсказваха, че след нея са изпратени поне две четворки. Което означаваше, че поне трима от убийците все още я преследват. Не бе изключено да са и повече. Пък и да не бяха все още, нищо чудно скоро да бъдат изпратени.

Избягаха по тайната пътека над къщата — онези мъже вероятно не бяха очаквали подобна развръзка. Така Дженсън и Себастиан си спечелиха известно предимство, макар и временно. Дъждът сигурно вече бе заличил всички следи. Поне засега май бяха в безопасност. Но след като преследвачът и беше самият Господар Рал, не бе изключено по силата на незнайни тъмни сили убийците да се приближават към нея с всеки изминал ден.

След ужасяващата среща с огромните войници в къщата и тя не преставаше да мисли за следваща такава.

Стигнаха до един пуст ъгъл и Себастиан посочи надясно.

— Натам сме.

Минаваха покрай тъмни четвъртити сгради без прозорци, които и приличаха на складове. На тази улица явно не живееха хора. Не след дълго сградите останаха зад тях. Посрещнаха ги голите клони на сгушени едни в други дървета, борещи се с режещия вятър. Стигнаха до някакъв път и Себастиан отново вдигна ръка.

— По нейните обяснения би трябвало да е ей онази къща сред дърветата в края на пътя.

Пътят май не беше от най-често използваните. През оголелите клони на дъбове и елши се прокрадваше бледа светлинка от далечен прозорец. Не можеше да се каже, че е гостоприемна и мамеща. По-скоро обратното — сякаш предупреждаваше пътника да стои настрана.

— Защо не ме почакаш тук? — предложи Дженсън. — Може би ще е по-добре да отида сама.

Дженсън се опитваше да му намери извинение. Хората обикновено не искаха да си имат работа с магьосници. Самата Дженсън не отиваше с голямо желание.

— Идвам с теб.

Досега Себастиан бе демонстрирал категорично недоверие към всичко, свързано с магия. По погледа в очите му Дженсън прецени, че той сякаш се мъчи да изглежда по-ербап, отколкото всъщност е.

В следващия миг се укори, че изобщо си е помислила подобно нещо. Той беше влязъл в схватка с Д’Харански войници, които бяха не само по-едри, но и повече от него. Можеше просто да си остане в пещерата и да не рискува живота си. Можеше да обърне гръб на клането, разиграло се пред очите му, и просто да си тръгне. Това, че се страхува от магията, само доказваше, че е човек със здрав разум. Дженсън много добре би трябвало да разбира какво е да се страхуваш от магията.

Когато стигнаха края на пътя и се запромъкваха сред дърветата, снегът заскърца под ботушите им. Себастиан зорко оглеждаше местността наоколо, докато Дженсън бе съсредоточила вниманието си върху къщата. Зад постройката тръгваха стръмни склонове, потънали в борови гори. Дженсън си каза, че само човек в нужда би имал смелостта да измине пътеката към тази къща.

После си помисли, че след като магьосницата живее тъй близо до града, значи сигурно помага на хората, спечелила е доверието им. Беше много вероятно тази жена да е уважаван член на тяхното общество — лечител, поставил се в услуга на ближните. А не човек, всяващ страх.

Вятърът фучеше във високите дървета. Дженсън почука на вратата. Себастиан не откъсваше очи от сенките наоколо. Светлините на града щяха да им помогнат по-лесно да намерят обратния път.

Докато чакаха, Дженсън също се огледа. Имаше усещането, че някой я наблюдава в мрака. Косъмчетата по тила и настръхнаха.

Вратата най-сетне се отвори, но само колкото в процепа Да се покаже женско лице.

— Да?

Дженсън не можа да я огледа достатъчно добре в тъмнила, докато жената виждаше ясно лицето на Дженсън, обляно в светлините, идващи откъм къщата.

— Ти ли си Латея? Латея… чародейката?

— Защо питаш?

— Казаха ни, че Латея живее тук. Ако ти си чародейката, може ли да влезем?

Вратата не помръдна по-навътре. Дженсън придърпа краищата на пелерината си, за да се предпази от режещия вятър и леденото посрещане. Пронизителният поглед на жената се спря върху Себастиан, после отново се плъзна към сгушената в пелерината си Дженсън.

— Аз не съм акушерка. Ако искате да се избавите от кашата, в която сте се забъркали, не мога да ви помогна. Вървете да си търсите акушерка.

Думите и бяха унизителни.

— Не сме дошли за това!

Жената надникна за миг, оглеждайки още по-внимателно двамата пътници.

— Какво лекарство ви трябва тогава?

— Не ни трябва лекарство. Нужно ни е заклинание. С теб сме се виждали веднъж преди много време. Нужно ми е заклинание, каквото ми направи тогава. Бях съвсем малка.

Потъналото в сенките лице се изкриви в гримаса.

— Кога? Къде?

Дженсън се прокашля.

— В Народния дворец. Когато живеех там. Ти ми помогна, когато бях малка.

— Какво съм ти помогнала? Говори, момиче!

— Помогна, да ме скриеш. С някакво заклинание, предполагам. Тогава бях малка и не помня много добре.

— Да те скрия ли?

— От Господаря Рал.

Къщата потъна в тишина.

— Спомняш ли си? Казвам се Дженсън. Тогава бях съвсем малка.

Свали качулката си, за да може жената да види червените и къдрици.

— Дженсън. Името не ми говори нищо, но косата си спомням. Коса като твоята не се среща често.

Дженсън се почувства обнадеждена.

— Доста време мина. Толкова се радвам да чуя, че…

— Не се занимавам с такива като теб — скастри я жената. — Никога не съм го правила. Не съм ти правила заклинание.

Дженсън остана като гръмната. Не знаеше какво да каже. Беше сигурна, че жената и е помогнала.

— А сега си вървете. И двамата.

Вратата се плъзна да се затвори.

— Почакай! Моля те, ще си платя!

Дженсън трескаво заопипва под пелерината си към кесията и извади монета. Едва след като я плъзна към светлината, забеляза, че е златна.

Жената огледа за момент златната марка, вероятно преценявайки дали си струва да се забърква в такова сериозно престъпление на такава цена.

— Сега спомни ли си? — обади се Себастиан.

Очите на жената се спряха върху него.

— Ти пък кой си?

— Просто приятел.

— Отново се нуждая от помощта ти, Латея. Майка ми… — Дженсън не можеше да се накара да го изрече и подхвана другояче. — Спомням си, че майка ми е разказвала за теб. Знам, че си ни помогнала. Тогава съм била съвсем малка, но си спомням заклинанието, с което ме обви. То изтля преди доста години. Сега отново се нуждая от помощта ти.

— Не си попаднала, на когото трябва.

Дженсън сви юмруци под вълненото наметало. Нищо друго не и хрумна.

— Моля те, Латея, на ръба на силите си съм. Имам нужда от помощ.

— Заплащането никак не е лошо — вметна Себастиан. — Щом казваш, че не сме попаднали, на когото трябва и не искаш да помогнеш, значи златото трябва да запазим за друг.

Латея му се усмихна лукаво.

— Вярно, казах, че е попаднала не на когото трябва, но не съм казвала, че не мога да си спечеля тези пари.

— Не те разбирам — каза Дженсън, загърната до уши във вълнената пелерина, под която цялото и тяло трепереше.

Латея я изгледа за миг, сякаш, за да е сигурна, че и двамата я слушат внимателно.

— Явно търсите сестра ми, Алтея. Аз се казвам Латея, тя е Алтея. Тя ви е помогнала преди, не аз. Майка ти сигурно ни е объркала имената или пък ги е запомнила грешно. Хората все ни бъркаха, докато живеехме заедно. Двете с Алтея имаме различни дарби. Тя ви е помогнала, не аз.

Дженсън бе съкрушена и разочарована, но поне имаше надежда.

— Моля те, Латея, ще ми помогнеш ли този път? Вместо сестра си?

— Не. Не мога да направя нищо за теб. Нямам дарба за такива като теб. Само Алтея вижда дупките в света. Аз не умея.

Дженсън нямаше представа за какво говори — дупки в света.

— Нямаш дарба за такива като мен?

— Аха. Казах ти какво мога. А сега си върви.

Жената понечи да затваря.

— Чакай! Моля те! Не можеш ли поне да ми кажеш къде живее сестра ти?

Тя вдигна поглед към изпълненото с очакване лице на Дженсън.

— Този бизнес е доста опасен.

— Но е бизнес — прекъсна я Себастиан с леден като нощта глас. — И за една златна марка можеш поне да ни кажеш къде живее сестра ти.

Латея се замисли над думите му, след това отвърна с глас не по-малко вледеняващ от неговия.

— Не искам да имам нищо общо с такива като теб, ясно ли е? Нищо общо. Ако Алтея иска, това си е нейна работа. Питайте в Народния дворец.

Дженсън като че си спомняше смътно как бяха пътували до някакво място не много далеч от Двореца. Тогава бе запомнила името Латея, но явно се бе объркала. Сигурно е била сестра и — Алтея.

— Не можеш ли да ни кажеш повече от това? Къде живее, как да я намеря?

— Когато я видях за последно, живееше близо до Двореца с мъжа си. Питайте за чародейката Алтея. Хората я познават — ако е още жива.

Себастиан подпря вратата с ръка, за да не може жената да я затвори.

— Доста рехава информация. За толкова пари трябва да ни кажеш още нещо.

— Тези пари са нищо за това, което ви казах. Повече не ви трябва. Ако сестра ми иска да предизвиква съдбата, нейна си работа. Аз обаче нямам намерение да се забърквам в проблеми на никаква цена.

— Не искаме да те забъркваме — обади се Дженсън. — Трябва ни само малко помощ. Ако не можеш да ни помогнеш със заклинание, благодарим ти, че ни каза името на сестра ти. Ще я потърсим. Но трябва да разбера някои важни неща. Ако можеш да ми кажеш…

— Ако ти е останала и капчица достойнство, ще оставиш Алтея на мира. Такива като теб само създават проблеми. А сега се махай от вратата ми, преди да съм ти изпратила кошмари за през нощта.

Дженсън се вгледа в лицето, потънало в сенки.

— Някой вече те е изпреварил — отвърна тя и се отдалечи.

ДЕВЕТА ГЛАВА

КЕПЕТО И КАФЯВОТО ВЪЛНЕНО САКО караха Оба да се чувства напет и модерен. Вървеше по тесните улички и си подсвиркваше мелодия, която бе чул да се носи от близка странноприемница. Изчака един конник да прелети покрай него и сви към пътя, извеждащ до къщата на Латея. Ушите на коня се завъртяха към него. Преди време Оба бе притежавал кон, ездата му доставяше удоволствие, но майка му изведнъж реши, че не могат да си позволят да гледат и кон. От говедата имаше повече полза, вършеха повече работа, но не бяха тъй дружелюбни.

Докато вървеше по тъмното шосе, вслушан в скърцането на подметките си по снега, забеляза към него да се приближава двойка. Идваха откъм къщата на Латея. Запита се дали са се нуждаели от лекарство. Жената го изгледа притеснено. Предвид тъмницата наоколо, това беше съвсем естествено, пък и Оба знаеше, че едрият му ръст плаши жените. Непознатата отстъпи встрани, за да му направи място. Спътникът и погледна Оба в очите — много мъже не смееха да го правят.

Погледите им му напомниха за плъха. Усмихна се на спомена, на научаването на нови неща. Мъжът и жената си помислиха, че се усмихва на тях. Той вдигна ръка за поздрав към кепето си пред дамата. Тя му отвърна с вяла усмивка, с каквато го посрещаха почти всички жени. Почувства се глупаво. Двойката потъна в мрачните улици на града.

Оба пъхна ръце в джобовете и продължи към къщата на Латея. Не обичаше да ходи там по тъмно. Тази жена всяваше достатъчно ужас в душата му и без да се налага да минава по пътеката пред къщата и по мръкнало. Той въздъхна угрижено в студената зимна вечер.

Не го беше страх да се бие с мъже, но знаеше, че е безсилен срещу тайнствата на магията. Знаеше колко болка му бяха докарали нейните отвари. Бяха прогонили вътрешностите му. Не само причиняваха болка, но и го караха да губи контрол над себе си, превръщаха го в животно. А това бе унизително.

Беше чувал за хора, разгневявали магьосници и сполетявани от нещастия — трески, слепота, бавна и мъчителна смърт. Един мъж пощурял и хукнал гол към някакво блато. Хората говореха, че сигурно е обидил с нещо чародейката. Намериха го ухапан от змия и мъртъв, подпухнал и морав, носещ се сред тръстиките. Оба не можеше да си представи какво ли е сторил този човек, за да заслужи подобна смърт. Оттогава помнеше, че с такива като нея човек трябва да се отнася внимателно.

Понякога Оба сънуваше кошмари за това какво би могла да му причини Латея с магиите си. Представяше си, че може да покрие тялото му с гнойни рани, дори да му одере кожата. Да му свари очите, както са си на главата. Да направи така, че да му подпухне езикът и Оба да започне да се задушава, докато най-накрая умре в мъки.

Забърза по пътеката. Колкото по-бързо започнеш, толкова по-бързо ще свършиш. Това го беше научил.

Стигна до къщата и почука на вратата.

— Оба Счок е. Майка ме праща да и купя лекарство.

Докато чакаше, наблюдаваше облачетата пара, излизащи от устата му. Най-сетне вратата се открехна и в процепа се подаде женско лице. Оба си рече, че като е магьосница, вероятно би могла да го види и без да отваря вратата. Беше се случвало да я чака да приготви лекарството на майка му и някой да се приближи към къщата и. Тогава тя просто отиваше да отвори вратата. При него обаче винаги първо открехваше вратата и надничаше.

— Оба. — Гласът изразяваше същото неодобрение като лицето и.

Вратата се отвори. Внимателно, с уважение Оба прекрачи прага. Огледа се скришом, макар че добре познаваше обстановката. Боеше се да не я уплаши с поведението си. Тя обаче очевидно не се страхуваше от него и го перна през рамото, за да го подкани да влезе по-навътре и да може тя да затвори вратата.

— Пак коленете на майка ти, а? — попита чародейката и затвори вратата, за да не пуска в къщата ледения зимен въздух.

Оба кимна и заби поглед в пода.

— Казва, че я болят, и ме прати да и взема лекарство. — Знаеше, че ще трябва да и каже и останалото. — Заръча да… Да изпратите нещо и за мен.

Латея пусна типичната си лукава усмивчица.

— Нещо за теб, а, Оба?

Той знаеше, че жената го разбира прекрасно. Винаги досега бе пазарувал от нея само две лекарства — едно за майка му и едно за себе си. Но тя обичаше да го чува да изрича поръчката на глас. Бе страшно подла — като зъбобол.

— Мама заръча да направите лекарство и за мен.

Лицето и се приближи до неговото. Вгледа се в очите му, змийската усмивчица не слизаше от устните и.

— Лекарство против зло? — Гласът и премина в съсък. — Това ли искаш, Оба? Това ли ти заръча да купиш мама Счок?

Той се покашля и кимна. Усмивчицата и го караше да се чувства неловко, отново заби очи в пода.

Погледът на Латея го обиколи от главата до петите. Оба се запита какви ли мисли се въртят в умната и глава, какви дяволски планове и мрачни намерения. Най-сетне тя се отдръпна и отиде да донесе съставките, които държеше във високия долап. Дървената врата изскърца. Загреба няколко шишенца и ги донесе до масата в средата на стаята.

— Продължава да опитва, нали, Оба? — Гласът и бе станал безстрастен, сякаш говореше на себе си. — Не се отказва, хем че файда никаква.

Оба.

Газеничето на помощната масичка осветяваше шишенцата, докато тя ги поставяше едно по едно на масата. Очите и оглеждаха всяко от тях. Мислеше за него. Може би каква точно зловеща отвара да му забърка този път. Какво болезнено състояние да провокира у нещо в опита си да го прочисти от всеприсъстващото, неопределимо зло.

Дъбовите цепеници в огнището горяха с трептяща червеникаво-жълта светлина, която обливаше и затопляше стаята. Огнището на Оба и майка му бе в средата на стаята. Латея имаше комин, през който пушекът излизаше директно нагоре, вместо да остане да се стеле в стаята, докато най-сетне намери изход нагоре към дупката в покрива. Оба обичаше хубавите огнища и замисляше един ден да построи подобно и в тяхната къща. Всеки път, когато отиваше у Латея, разглеждаше как е направено нейното. Беше важно да се научават неща.

В същото време държеше под око чародейката, която съсредоточено изливаше някакви течности от шишетата и ги смесваше в стъкленица с широк отвор. Разбъркваше сместа със стъклена пръчка, като добавяше бавно и внимателно всяка нова съставка. Когато реши, че резултатът я задоволява, изсипа лекарството в малко шишенце и го запуши с коркова тапа.

Подаде го на Оба.

— За майка ти.

Той и подаде монетата, която му бе оставила майка му. Погледът и не слезе от очите му, докато монетата се плъзгаше плавно в джоба на роклята и. Най-сетне жената се извърна към масата и Оба въздъхна с облекчение. Повдигна няколко шишенца, разгледа ги на светлината на огъня, след което започна да забърква неговото лекарство — неговото прокълнато лекарство.

Оба не обичаше да си приказва с нея, но тишината в нейно присъствие често го караше да се чувства още по-неловко, чак тръпки го побиваха. Не можеше да измисли нещо умно за казване, но най-накрая реши, че все пак трябва да каже нещо.

— Мама много ще се зарадва на новото лекарство. Надява се да облекчи болката в краката и.

— А също така се надява да получи нещо, с което да излекува сина си, нали?

Оба сви рамене, мигом съжалил за този опит за подхващане на лек разговор.

— Да, госпожо.

Латея го погледна през рамо.

— Колко пъти съм казвала на мама Счок, че не ми се вярва тия неща да оправят работата.

Оба бе на същото мнение, понеже всъщност не мислеше, че има нещо за лекуване. Докато беше малък, си казваше, че майка му знае най-добре, че няма да му дава лекарства, ако не се налага. По-късно започна да се съмнява. Тя вече не му се виждаше толкова умна, за колкото я бе смятал в началото.

— Тя ме обича. И затова продължава да опитва.

— Може би се надява, че лекарството ще я отърве от теб — почти небрежно изрече Латея, без да прекъсва работата си.

Оба.

Той вдигна глава. Втренчи се в гърба на лечителката. Подобна мисъл никога не му бе минавала през главата. Може би Латея се надяваше лекарството да отърве и двете им от малкото копеле. Майка и понякога идваше лично при Латея. Може би го бяха обсъждали.

Той най-наивно си бе мислил, че двете жени се опитват да му помогнат, да направят нещо добро за него. А в същото време може би са правили точно обратното. Може би двете са крояли план. Може би са замисляли как да го отровят.

Ако нещо му се случеше, майка му щеше да се избави от необходимостта да се грижи за него. Тя често се оплакваше, че Оба яде много. Все му повтаряше, че работи повече, за да изхранва него, а не себе си и че заради него никога не е успяла да сложи някоя пара настрани. Може би, ако бе заделяла парите, които бе давала за лекарства за него през годините, досега щеше да е натрупала достатъчно, за да устрои по-добре живота си.

Но ако нещо станеше с него, върху майка му щеше да падне тежестта на цялата къщна работа.

Може би двете жени крояха такива пъклени планове, защото самите те бяха зли.

Може би не бяха премислили нещата така, както би го направил Оба. Майка му често го изненадваше с простотията си. Може би двете просто бяха решили да бъдат зли.

Оба наблюдаваше как отблясъците от огъня танцуват по правата коса на чародейката.

— Днес мама каза, че трябвало да направи онова, което си я съветвала в самото начало.

Латея отново го погледна през рамо, без да спира да налива някаква течност в шишенцето.

— Така ли каза?

Оба.

— Какво сте я посъветвала да направи?

— Че не е ли очевидно?

Оба.

Изведнъж разбра и цялото му тяло изтръпна от ледени иглички.

— Искате да кажете, че е трябвало да ме убие.

Никога преди не бе изричал нещо толкова дръзко. Никога не бе дръзвал да се опълчи на Латея по такъв начин — прекалено много се страхуваше от нея. Но този път думите просто се плъзнаха на езика му, дойдоха в главата му неочаквано, като онзи глас, и Оба ги бе изрекъл, преди да има време да се замисли дали е добре да го прави.

Латея остана по-изненадана от самия него. Ръцете и увиснаха във въздуха, очите и се втренчиха в него така, сякаш внезапно се бе превърнал в нещо друго. Може и така да беше.

В същия миг Оба си даде сметка, че му харесва да говори онова, което мисли.

Никога преди не бе виждал Латея да се стряска. Може би, защото тя се чувстваше сигурна в тази словесна територия, скрита зад сенките на думите, без да и се налага да изкарва мислите си на дневна светлина.

— Точно това винаги си искала от нея, нали, Латея? Това е, нали? Да убиеш копелето и.

Слабото и лице грейна в усмивка.

— Не беше точно както го казваш, Оба. — От гласа и бяха изчезнали всички надменни нотки. — Ни най-малко. — Сега му говореше като на обикновен мъж, а не като на някакво си копеле, към което човек трябва да се отнася със снизхождение. Гласът и бе почти приятелски. — Понякога една жена може да очаква повече от живота, ако няма бебе. Докато е още пеленаче, нещата не са толкова зле. То още не е, не е съвсем човек.

Оба. Предай се.

— Искаш да кажеш, че тогава е по-лесно.

— Точно така — отвърна тя и с готовност се вкопчи в думите му. — Би било по-лесно.

Той изведнъж забави темпото и изрече нещо с глас, на какъвто не мислеше, че е способен.

— Искаш да кажеш, че би било по-лесно, докато не пораснат достатъчно, че да могат да отвръщат на нападките.

Неподозираните таланти, заложени в него, го изненадаха. Това бе нощта на чудесата.

— Не, изобщо нямах предвид това. — Той не мислеше така.

В гласа и се усещаха нотки на току-що придобито уважение към него, думите и започнаха да излизат по-пъргаво от устата, почти тревожно.

— Исках да кажа, че е по-лесно, преди жената да се е научила да обича рожбата си. Нали разбираш, преди детето да се превърне в личност. Завършена личност с позиция. По-лесно е, а понякога и по-добре за майката.

Оба научаваше нещо ново, но още не можеше да схване какво точно означава то. Усещаше, че е нещо изключително важно, че е на прага на дълбоко прозрение.

— Как може да е по-добре?

Латея остави шишето на плота.

— Ами понякога е трудно да имаш бебе. Трудно и за двамата. Понякога наистина и за двамата е по-добре…

Тя се насочи рязко към долапа. Върна се с ново шише и застана от другата страна на масата, така че вече не му беше с гръб. Повечето от съставките, които използваше, бяха прахчета или течности, но Оба нямаше представа какво съдържат. Шишето съдържаше едно от малкото неща, които Оба разпознаваше — сушени цветчета от планинска трескавична роза. Мъничките цветчета имаха сложна форма с нещо като звездички в центъра. Латея често прибавяше по малко от тази съставка в лекарството му. Този път загреба цяла шепа, счука цветчетата в хаван и изсипа кафеникавото прахче в сместа.

— По-добре и за двамата? — попита Оба.

Пръстите и не можеха да си намерят място.

— Да, понякога. — Май не и се говореше повече на тази тема, но не знаеше как да сложи край на разговора. — Понякога не е по-силите на една жена, това е. Тежестта е толкова голяма, че излага на опасност нея и другите и деца.

— Но мама няма други деца.

Латея замлъкна за момент.

Оба. Предай се.

Той се вслуша в гласа, който му прозвуча някак различно. Някак по-важно.

— Така е, но все едно, ти и създаваш достатъчно трудности. За сама жена не е лесно да отгледа син. Особено такъв. — Тя замлъкна насред изречението, но след малко продължи: — Исках да кажа, че сигурно и е било трудно.

— Но тя вече го е направила. Грешиш. Не е точно както го казваш, нали, Латея? Сбъркала си. Не и мама. Мама ме е искала

— Тя така и не се омъжи — озъби му се Латея. В очите и отново заблестя онова властно пламъче. — Може би, ако… може би, ако се бе омъжила, щеше да има повече шансове да създаде истинско семейство, вместо само…

— Едно копеле?

Този път Латея не отвърна. Явно съжаляваше, че си е отворила устата. Яростната искрица в очите и угасна. С леко треперещи пръсти изсипа в шепата си още от сушените розови пъпки, стри ги и ги размеси с останалото лекарство. Обърна се и се загледа в пламъците през течността в синьото стъклено шише.

Оба пристъпи към масата. Латея вдигна глава, погледите им се срещнаха.

— Скъпи Създателю — пророни тя, без да отмества очи от неговите. Той осъзна, че жената не говори на него, а на себе си. — Понякога като се вгледам в тези сини очи, сякаш го виждам.

Оба свъси чело.

Шишето се изплъзна от ръката и, стовари се върху масата и се изтърколи на пода, където издрънча.

Оба. Предай се. Предай волята си.

Това бе нещо ново. Гласът никога преди не му бе говорил така.

— Искала си мама да ме убие, нали, Латея?

Той направи още една крачка напред.

Тя замръзна на мястото си.

— Стой, където си, Оба.

В очите и проблесна страх. Малки миши очета. Това определено беше нещо ново. Научаваше нови неща по-бързо, отколкото можеше да ги запомни.

Видя ръцете и, оръжията на всяка магьосница, да се вдигат във въздуха. Спря се. Застана нащрек.

Предай се, Оба, и ще бъдеш непобедим.

Това бе не само ново, но и изненадващо.

— Май искаш да ме убиеш с твоите „лекарства“, а, Латея? Искаш да ме видиш мъртъв.

— Не, Оба. Няма такова нещо. Кълна се.

Той направи още крачка напред, сякаш, за да изпробва гласа.

Ръцете и се вдигнаха, около свитите и юмруци засия светлина. Чародейката призоваваше магията си.

— Оба — гласът и прозвуча по-уверено, по-категорично, — остани където си.

Предай се, Оба, и ще бъдеш непобедим.

Оба усети как бедрата му се удрят в масата, щом направи още крачка напред. Стъклениците изтракаха, една дори се разклати. Латея проследи с поглед как се накланя почти до плота на масата, но после се изправя, разпръсквайки малко от гъстото си червено съдържание.

Лицето на Латея изведнъж пламна от омраза, ярост и напрежение. Стрелна ръцете си напред към него, извика цялата си сила и я насочи към него.

Светлината изригна с мощен трясък, само за миг цялата стая потъна в бяло сияние.

Оба видя към него да се носи ослепително острие на нож — смъртоносна светкавица, предназначена да го убие.

Не почувства нищо. На стената зад него зейна дупка с размерите на човек, в нощта се разхвърчаха трески. Огнените кълбета изсъскаха и угаснаха в снега.

Оба докосна гърдите си, към които бе насочена силата на чародейката. Нямаше кръв. Нито разкъсана плът. Бе невредим.

Стори му се, че Латея е дори по-изненадана от самия него. Гледаше го зяпнала, с ококорени в почуда очи.

Цял живот се бе страхувал от това бостанско плашило.

Латея бързо се окопити, съсредоточи се и отново вдигна ръце. Този път от тях заструи съскаща воднисто синя феерия. Замириса на опърлена коса. Тя обърна длани нагоре и към Оба полетя смъртоносна магия. Сила, на която никой смъртен не би могъл да устои.

Всичко се стовари върху стените зад него, но Оба не усети нищо. Ухили се.

Латея завъртя ръце за трети път, като този път придружи движенията си с напев, чиито думи бяха неразбираеми за него. Правеше злокобно и смъртоносно заклинание. Във въздуха се оформи огнен стълб с неописуемо могъщество, от който всичко наоколо затрептя. Без съмнение беше предназначен да убие Оба.

Той вдигна ръце, за да опипа мрежата от припукваща смърт, която тя бе оплела за него. Прокара пръсти през нея, но не почувства нищо. Сякаш гледаше през воал, разстлан в друг свят. Тук, но не съвсем.

Сякаш бе непобедим.

Ръцете и се забиха във въздуха с утроена ярост.

Бърз като мисъл, Оба се вкопчи в гърлото и.

— Оба! — изпищя тя. — Не! Моля те!

Нещо ново. Никога не я бе чувал да изрича думичката „моля“.

Стиснал я за врата с месестите си ръце, той я придърпа към себе си. Шишетата издрънчаха и се разсипаха по пода. Някои се изтърколиха, други се пръснаха като яйца.

Оба стисна Латея за косата. Тя размаха към него ръце, отчаяно търсейки сила в дарбата си. Изричаше думи, които очевидно призоваваха някакви магии, заклинания, магьосническа сила. Оба не знаеше какво означават те, но разбираше смъртоносното намерение, вложено в тях.

Но той се предаде и стана непобедим.

Само преди броени мигове чародейката освободи силата си срещу него. Сега беше негов ред да използва своята мощ.

Блъсна Латея в долапа. Устата и зяпна в безмълвен писък.

— Защо си карала мама да се отърве от мен?

Огромните и кръгли очи бяха втренчени в източника на Ужаса и — Оба. Цял живот се бе наслаждавала на страха, който внушава у другите. Сега всичко се връщаше върху нея.

— Защо си карала мама да се отърве от мен?

Единственият и отговор бе поредица от накъсани писъци.

— Защо! Защо!

Оба раздра роклята върху тялото и. От джоба и се разпиляха монети, сякаш заваля дъжд.

— Защо!

Ръцете му се вкопчиха в комбинезона и.

— Защо!

Тя се опита да запази дрехата си, но той успя да я съдере, след което захвърли жената на пода с разчекнати кокалести крака и ръце. Похабените и гърди висяха като съсухрени вимета. Мощната магьосница лежеше гола пред него, а тя не представляваше нищо.

От гърлото и най-сетне излезе плътен писък. Стиснал зъби, той я сграбчи за косата и я вдигна на крака. Оба я блъсна в долапа. Разхвърчаха се трески. Заваля порой от шишета. Той докопа едно, попаднало пред погледа му, и го строши в дървената стена.

— Защо, Латея? — Доближи назъбеното парче стъкло до тялото и. — Защо?

Тя нададе неистов крясък. Той завъртя стъклото в мекия и корем.

— Защо?

— Моля те. О, скъпи Създателю, моля те, недей.

— Защо, Латея?

— Защото ти си копелето на онова чудовище Мрачния Рал.

Оба се поколеба. Изненадващи вести, вярно си беше.

— Мама е била принудена. Тя самата ми е казвала. Казва ла ми е, че я е насилил някакъв непознат, тя не го е искала.

— Напротив, познавала го е много добре. Като млада е работила в Двореца. Тогава майка ти е имала големи гърди и още по-големи идеи. Недотам благочестиви идеи. Но не е имала достатъчно ум в главата, за да разбере, че не е нищо повече от удоволствие за една нощ, пожелано от човек с неизчерпаеми запаси от жени — някои изгарящи от желание като нея, други не съвсем.

Това определено беше нещо ново. Мрачният Рал бе най-могъщият човек на света. Нима в жилите на Оба тече кръвта на такъв велик човек? При тази мисъл му се зави свят.

Ако чародейката не го лъжеше.

— Ако мама е носела в утробата си сина на Мрачния Рал, е щяла да живее в Двореца.

— Ти не си наследник, роден с дарбата.

— Все пак, ако съм негов…

Въпреки болката тя успя да му се усмихне така, сякаш казваше, че за нея той е едно нищожество.

— Ти не притежаваш дарбата. За него си най-обикновен вредител. Той е унищожавал безжалостно всеки като теб. Ако е знаел за съществуването ти, е щял да измъчва до смърт не само теб, но и майка ти. Разбрала това, майка ти е избягала.

Цялата тази нова информация му дойде много. Всичко започна да се върти в главата му. Придърпа Латея към себе си.

— Мрачният Рал е могъщ магьосник. Ако това, което казваш, е вярно, той би ни преследвал. — Той отново я блъсна във вратата на долапа. — Би ме преследвал! — Разтърси я, за да получи отговор. — Така би постъпил!

— Направил го е, но той не може да вижда дупките в света!

Забелваше очи. Крехкото и тяло не можеше да устои на силата на Оба. От лявото и ухо потече кръв.

— Моля? — реши, че жената бръщолеви глупости.

— Само Алтея може.

Говореше безсмислици. Оба се запита дали в казаното от нея изобщо има нещо вярно. Главата и увисна встрани.

— Трябваше да спася всички ни когато можех. Алтея сбърка.

Той я разтърси, опитвайки се да измъкне още някаква информация от нея. От носа и забълбука кръв. Колкото и да и крещеше, да я увещаваше и разтърсваше, тя не каза нито дума повече. Придърпа я към себе си, дъхът му се изви на топла струйка над главата и.

Повече нищо нямаше да му каже.

Спомни си всичките изгарящи отвари, които бе изпил, всичките онези дълги дни, прекарани в кошарата. Всичките пъти, когато бе повръщал до припадък, а изгарящата болка не стихваше и не стихваше.

Вдигна кокалестата жена и изръмжа. В прилив на ярост я запрати към отсрещната стена. Крясъците и допълнително подхраниха яростта му. Наслаждаваше се на безпомощната и агония.

Сграбчи я и я запрати към тежката маса в средата на стаята, дървото изпука, тялото на жената също. Той продължаваше да я блъска, с всеки следващ удар тя се отпускаше все повече, потънала в локва кръв.

Това бе само началото на безумната ярост на Оба.

ДЕСЕТА ГЛАВА

НА ДЖЕНСЪН НЕ И СЕ ВРЪЩАШЕ в странноприемницата, но бе тъмно и студено, пък и не знаеше какво друго и остава. Нежеланието на Латея да отговори на въпросите и я бе обезкуражило. Дженсън залагаше толкова много на тази жена.

— Какво ще правим утре? — попита Себастиан.

— Утре ли?

— Ами още ли искаш да ти помогна да напуснеш Д’Хара, както ме помолихте с майка ти?

Не се бе замисляла. Предвид малкото казано им от Латея не знаеше как да постъпи. Загледа се разсеяно в пустата нощ, докато вървяха през снега.

— Ако отидем в Народния дворец, ще получа някои отговори — отрони след малко, изказвайки мислите си на глас. — Да се надяваме, че Алтея ще ми помогне.

Отиването към Народния дворец бе най-страшното нещо, което би могла да си представи. Но където и да отидеше, накъдето и да се опитваше да избяга, магията на Господаря Рал щеше да я преследва. Може пък Алтея да се съгласи да помогне. Може да има някакъв начин да я скрие от него, за да и даде шанс за започване на нов живот.

Той се замисли дълбоко над думите и, във въздуха се виеше струйка пара, излизаща от устата му.

— Значи отиваме в Народния дворец. Да намерим тази жена — Алтея.

Стана и някак неловко, когато осъзна, че той приема безропотно думите и, не се опитва да я разколебае.

— Народният дворец е сърцето на Д’Хара. Не само това, но и мястото, където живее Господарят Рал.

— В такъв случай той едва ли ще очаква, че би имала смелостта да идеш право там, нали така?

Дали би очаквал или не, все едно — фактът бе, че отиваха в устата на лъва. Никой хищник не би пропуснал да грабне тъй близо поднесена му плячка. Щяха да се окажат безпомощни в лапите му.

Дженсън погледна мрачната фигура, крачеща до нея.

— Какво те води в Д’Хара, Себастиан? Не ми се вижда да си запленен от самото място. Какво те води на място, което не ти харесва?

Забеляза усмивката му под качулката.

— Толкова ли е очевидно?

Дженсън сви рамене.

— И преди съм срещала пътешественици. Разказват за местата, които са посетили, гледките, които са видели. Чудесата. Красивите долини. Изумителните планини. Удивителните градове. Ти не говориш за никое посетено място, за нищо, което си видял.

— Искаш ли да чуеш истината? — попита той със сериозен тон.

Дженсън извърна глава встрани. Изведнъж се почувства неловко, все едно бе някаква любопитна жена, която си вре носа в чуждите работи, а самата тя не казва на човека нищо за себе си.

— Съжалявам. Нямам право да те разпитвам. Забрави, че го казах.

— Нямам нищо против. — Погледна я с тънка усмивка. — Едва ли точно ти ще ме предадеш на Д’Харанските войници.

Само като си го помисли, тръпки я побиха.

— Разбира се, че не.

— Господарят Рал и неговата Д’Харанска империя искат да завладеят целия свят. Опитвам се да ги спра. Идвам от място, намиращо се на юг от Д’Хара, както вече ти казах.

Изпрати ме нашият владетел, императорът на Стария свят Джаганг Справедливият. Аз съм стратегът на император Джаганг.

— Значи си високопоставена личност — прошепна тя с удивление. — Човек, заемащ важна длъжност. — Почудата и мигом премина в страх. Достраша я дори да си помисли кой стои пред нея. С всеки следващ миг го поставяше все по-високо и по-високо. — Как да се обръщам към човек като теб?

— С името ми — Себастиан.

— Но ти си важна личност. А аз съм никой.

— Напротив, Дженсън Дагет, не си никой. Господарят Рал не преследва нищожества.

Дженсън внезапно се почувства крайно неловко. Не че изпитваше някаква любов и привързаност към Д’Хара, но все пак този човек беше дошъл да търси начин за унищожаването на родината и.

Този пристъп на родолюбие я стресна. Та нали в крайна сметка именно Господарят Рал бе изпратил хората, убили майка и. Господарят Рал преследваше самата Дженсън, искаше смъртта и.

Но все пак Господарят Рал, а не народът на Д’Хара. Планините, реките, равнините, дърветата и тревите, които винаги я бяха приютявали и хранили. Никога не бе гледала на нещата от такава гледна точка — че може да обича родината си и въпреки това да мрази управниците и.

Но ако Джаганг Справедливият успееше, тя щеше да бъде спасена от преследвача си. Бъде ли победена Д’Хара, значи ще бъде победен и Господарят Рал — на управлението на тази ужасна династия ще бъде сложен край. Тя най-сетне ще може да живее собствен живот.

Имайки предвид колко откровено се бе държал Себастиан с нея, тя се почувства засрамена, задето не му бе казала коя е и защо я преследва Господарят Рал. Всъщност самата тя не знаеше много подробности, но все пак бе достатъчно наясно, за да прецени, че ако го хванат с нея, го чака същата съдба като нейната.

Колкото повече се замисляше над това, толкова по-ясно разбираше защо Себастиан няма нищо против да се отправят на опасното пътешествие към Народния дворец. Като стратег на император Джаганг Себастиан вероятно би дал мило и драго, за да хвърли един поглед в покоите на врага.

— Пристигнахме — рече той.

Тя вдигна глава и видя бялата фасада на странноприемницата. На желязна кука над вратата бе увесена огромна халба, която се полюшваше на вятъра. Песните и танците вътре заливаха с глъчката си тихата снежна нощ. Обгърнал раменете и с ръка, Себастиан я поведе през тълпата към стълбите в дъното на помещението, закривайки я от любопитните очи. Мястото изглеждаше още по-претъпкано и шумно отпреди — ако това бе възможно.

Двамата бързо се заизкачваха по стълбата. Стъпили в мрачния коридор, той отключи една врата вдясно. Вече вътре, Себастиан врътна фитила на газеничето върху масичка, до която бяха поставени стомна и леген. По-нататък имаше и ниска пейка. Леглото беше на отсрещната стена, покрито с кафяво одеяло.

Стаята беше по-хубава от дома, който Дженсън бе напуснала, но не и харесваше. Една от стените беше облицована с шарен платнен тапет. Другите три стени бяха с ламперия, цяла в петна и нацвъкана от мухи. Стаята се намираше на втория етаж и единственият изход бе обратно през странноприемницата. От миризмата и се повдигаше — възкисела смесица от тютюнев дим и урина. Гърнето под леглото не беше изхвърлено.

Себастиан я остави да се измие и оправи, като слезе долу в кръчмата. След малко се върна с две паници агнешко. Носеше още черен хляб и две халби тъмна бира. Вечеряха седнали плътно един до друг на малката пейка, подпрели лакти на масата до газеничето.

Гозбата не бе тъй вкусна, колкото изглеждаше. Дженсън изяде парченцата месо, но не докосна безцветните, безвкусни и меки зеленчуци. Топна няколко залъка сух хляб в соса. Даде бирата си на Себастиан и предпочете да пийне вода. Бирата и миришеше не по-добре от газта в лампата. На Себастиан явно му се услаждаше.

След като се нахрани, Дженсън започна да кръстосва в тясната стаичка като Бети в кошарата. Себастиан обкрачи пейката и подпря гръб на стената. Сините му очи я следваха от леглото до стената и обратно.

— Защо не легнеш да поспиш — рече накрая с мек глас. — Аз ще стоя на пост.

Дженсън се чувстваше като животно, попаднало в капан. Проследи с поглед как Себастиан вдига халбата и отпива дълга глътка.

— А какво ще правим утре?

Не беше само фактът, че не харесва стаята и странноприемницата. Гризеше я съвестта. Не го остави да отговори.

— Трябва да ти кажа коя съм, Себастиан. Ти бе честен с мен. Не мога да остана с теб и да изложа на опасност мисията ти. Не знам нищо за важните задачи, които са ти поставени, но като си с мен, ти си изложен на неимоверен риск. Вече ми помогна повече, отколкото бих могла да се надявам, повече, отколкото бих могла да искам.

— Със самото си идване тук вече съм изложен на риск, Дженсън. Прекрачих границите на вражеска страна.

— А си високопоставена личност. Важен човек. — Тя разтърка длани, опитвайки се да стопли премръзналите си пръсти. — Ако те заловят, понеже си с мен няма да мога да го понеса.

— Преценил съм рисковете още с пристигането си тук.

— Но аз не бях честна с теб — не че съм те лъгала, но не ти казах всичко. Ти си твърде важен, за да рискуваш да бъдеш с мен, след като дори не знаеш защо ме преследват и защо бе всичко онова у дома. — Тя преглътна болезнената буца в гърлото си. — Защо майка ми изгуби живота си.

Той не каза нищо, просто я остави да дойде на себе си и да му разкаже всичко така, както и идва отвътре. Още от онзи първи миг, когато се бяха срещнали и когато видя, че тя се страхува, и не се приближи, за да не я плаши допълнително, той винаги и осигуряваше достатъчно пространство, за да се чувства сигурна. Определено заслужаваше повече, отколкото му даваше тя.

Дженсън най-сетне спря на място и го погледна, взря се в сините му очи, в очите, сини като нейните, сини като тези на баща и.

— Господарят Рал, предишният Господар Рал — Мрачният Рал… той ми е баща, Себастиан.

Лицето му остана каменно. Тя не можеше да предположи какви мисли са предизвикали думите и в главата му. Винаги досега я беше успокоявал с присъствието си, беше я карал да се чувства сигурна в неговата компания.

— Майка ми работела в Народния дворец. Била от персонала. Мрачният Рал я забелязал. Той може да има всяка жена, която си пожелае.

— Не е нужно, Дженсън.

Тя вдигна ръка, за да го накара да замълчи. Искаше да му разкаже всичко докрай, преди да е изгубила кураж. Беше прекарала целия си живот с майка си и самотата я ужасяваше. Страхуваше се, че Себастиан ще я изостави, но трябваше да му каже всичко.

— Тогава била на четиринайсет — започна тя разказа си с възможно най-спокойния глас, който можеше да изтръгне от себе си. — Твърде млада, за да знае как е устроен светът. Сам видя колко е красива. Макар и малка, тя била достатъчно зряла, изпреварила възрастта, в която младите момичета обикновено се превръщат в жени. Имала умна усмивка и била лудо влюбена в живота.

За обикновена камериерка като нея оказаното и внимание било голяма чест. Почувствала се поласкана от комплиментите на мъж с такова могъщество, който би могъл да притежава всяка жена на света. Това, разбира се, било глупаво, но На нейната възраст и обществено положение сигурно и е изглеждало дори величествено.

Била изкъпана и напудрена от по-възрастни жени от дворцовия персонал. Косата и била направена като на истинска дама. Облекли я в прекрасна роба за срещата и с могъщия господар. Когато му я представили, той и се поклонил и нежно и целунал ръка — на нея, една прислужница във великолепния му дворец. Да и целуне ръка! Бил толкова красив, че заслепявал и най-изящната мраморна статуя.

Двамата вечеряли в невероятно красива зала, били им сервирани редки и екзотични храни, каквито майка ми никога не била вкусвала. Само двамата на дългата официална маса, заобиколени от рояк прислужници — за пръв път някой и сервирал храна.

Той бил очарователен. Обсипвал я с комплименти, възхвалявал красотата и изяществото и. Наливал и вино — самият Господар Рал.

Когато най-сетне останали насаме, изведнъж разбрала истинската причина да бъде поканена там. Била твърде уплашена, за да се противопостави. При всички положения той щял да си получи онова, към което се стремял. Мрачният Рал е могъщ магьосник. Можел да бъде толкова жесток, колкото бил и прекрасен. Можел да се справи с всяка жена без никакъв проблем. Стига само да заповядал, всеки, прекършил волята му, можело да свърши в подземията за мъчения. Но майка ми изобщо и не помислила да се съпротивлява. Допреди миг този свят, с цялото му великолепие и могъщество, и се струвал вълнуващ. Когато я връхлетял ужасът, тя го понесла покорно.

Не било изнасилване в истинския смисъл на думата, не било извършено с опрян в гърлото и нож. Но въпреки това било престъпление — нечовешко престъпление.

Дженсън отмести поглед от сините очи на Себастиан.

— Задържал майка ми в леглото си известно време, докато и се наситил. След което си потърсил други жени. В Двореца имало достатъчно — трябвало само да посочи поредната. Дори на тази крехка възраст майка ми не таила никакви илюзии, че може да означава нещо за него. Знаела, че той просто взима онова, което пожелае и за колкото време го желае. Че когато приключи с нея, ще я забрави. Тя се държала като покорна прислужница. Вярно, поласкана може би, но уплашена и непорочна млада жена, която не била толкова глупава, че да се опълчи срещу волята на господаря си.

Не можеше да гледа Себастиан в очите. Довърши историята си с едва чут глас.

— Аз съм резултатът от този кратък период на мъчения в живота и, довел до друг — много по-дълъг и по-ужасен.

Дженсън не бе разказвала тази покъртителна история на никой друг. Почувства се омърсена, втресе я. Прилоша и. Но най-вече изпита дълбока покруса за пропиления млад живот на майка и, за всичките и страдания.

Майка и никога не и бе разказвала цялата история наведнъж. През целия си живот Дженсън бе събирала и късчета от нея, докато накрая бе нарисувала цялата картина в главата си. Не стигна до подробностите, не разказа на Себастиан за ужасното държание на Мрачния Рал с майка и. Изпитваше изпепеляващ срам, задето се е родила, задето присъствието и ежедневно напомняше на майка и за преживения ужас.

Когато Дженсън погледна през сълзи, видя Себастиан изправен пред себе си. Пръстите му нежно докоснаха лицето и. Това беше най-нежната милувка, която бе получавала някога.

Изтри сълзите си.

— Жените и техните деца не означават нищо за него. Господарят Рал унищожава всеки свой наследник, който не е роден с дарбата. Тъй като жените, които си пожелава, са много, децата, дошли като резултат от тези връзки, също не са малко. Той проявява интерес само ако някое от тях е родено с дарбата — ако носи семето на магията.

— Ричард Рал — изрече Себастиан.

— Ричард Рал. Моят природен брат.

Ричард Рал, нейният брат, който я преследваше, както баща им преди него. Ричард Рал, който изпрати четворки да я убият. Ричард Рал, който изпрати четворки, убили майка и.

Но защо? Тя не представляваше заплаха за Мрачния Рал, още по-малко за неговия наследник. Той беше могъщ магьосник, командващ армии, легиони от магьосници, имаше безчет верни поддръжници. А тя? Тя бе просто една самотна жена, която познаваше шепа хора, и единственото, което искаше, бе да води скромен живот на спокойствие. Не можеше да представлява заплаха за управлението му.

Дори да разкажеше историята си пред хора, едва ли щеше да предизвика повече от повдигане на вежди. Всеки знаеше, че Господарят Рал живее по собствени закони. Едва ли щеше да има човек, който да не и повярва, но пък и не и се струваше много вероятно някой да се затрогне от думите и. Най-много да смигнат или да се сръчкат един друг, казвайки си, че великите хора са така, а Мрачният Рал бе най-великият сред великите.

Сякаш целият живот на Дженсън се сведе до този простичък въпрос: защо баща и когото тя не познаваше, искаше толкова отчаяно да я убие? Защо неговият син, Ричард Рал, собственият и брат, а вече и Господар Рал, също проявяваше подобни намерения? Не разбираше.

Какво лошо би могла да стори тя на когото и да е от двамата? Каква заплаха би могла да представлява за могъществото им?

Дженсън посегна към ножа на колана си — ножа, на който бе изобразен символът на дома Рал. Повдигна го, за да се увери, че лесно се изважда от ножницата. Докато го пускаше обратно, острието издаде приятен металически звук. Грабна пелерината си от кревата и я метна на раменете си.

Себастиан прокара ръка по щръкналата си бяла коса и изгледа Дженсън с любопитство.

— Какво си намислила?

— Връщам се след малко. Искам да изляза.

Той посегна към своите оръжия.

— Добре, ще те…

— Не. Този път ще се оправя сама, Себастиан. Достатъчно рискува заради мен. Искам да бъда сама. Ще се върна, когато приключа.

— Когато приключиш какво?

Тя забърза към вратата.

— Каквото трябва да свърша.

Той остана в средата на стаята, стиснал юмруци покрай тялото си, очевидно колебаейки се дали да се възпротиви на категоричното и изявление. Тя бързо тресна вратата зад гърба си и изчезна от погледа му. Запрескача стълбите две по две, подтиквана от желание да напусне странноприемницата колкото се може по-бързо, за да не би той да промени решението си и да я последва.

Долу бе същата тъпканица. Дженсън премина като сянка през насъбралите се мъже, не обърна никакво внимание на игрите, танците, смеховете им и се насочи към вратата. Преди да стигне до прага, един космат мъжага протегна ръка и я хвана през кръста, след което я дръпна към масата си. Тя изкрещя от изненада, но гласът и потъна в общата гюрултия. Лявата и ръка бе притисната към тялото и. Мъжът я завъртя към себе си и започна да я влачи по пода в нещо като танц.

Дженсън се опита да дръпне качулката си назад, за да се види червената и коса, но не можеше да освободи ръката си. Той стискаше другата и ръка в желязна хватка. Не само че не успяваше да покаже косата си, но и не можеше да извади ножа, за да се защити. Едва дишаше от ужас и уплаха.

Мъжът се хилеше на приятелите си и я въртеше в такт с музиката. В очите му проблясваше веселие, не заплаха, но тя знаеше, че е така само защото още не му е оказала съпротива. Знаеше, че в мига, в който той заподозре нежеланието и да танцува, ведрото му настроение ще се изпари.

Пусна я и я завъртя. Сега, когато желязната му хватка приклещваше само едната и ръка, тя се надяваше да успее да се измъкне. Пръстите на лявата и ръка подириха ножа, но той бе под пелерината и и беше трудно да го достигне. Тълпата пляскаше в ритъма на музиката. Щом Дженсън се завъртя, друг от мъжете я пое през кръста, като се блъсна в нея достатъчно силно, за да и изкара въздуха. В залисията си Да се мъчи да извади ножа тя пропусна възможността да си махне качулката.

Озова се в бурно море от мъже. Малкото други жени, предимно сервитьорки в странноприемницата, бяха част от декора и също се заливаха в смях, завъртаха се тук-там сред посетителите и успяваха да се промъкнат напред, за да си вършат работата. Бяха като насекоми, задържали се на повърхността на водата. Дженсън се запита как ли го правят. Още малко и щеше да се удави в бурното море от мъже, които си я предаваха едни на други.

Озовала се близо до вратата, тя се отскубна рязко, освобождавайки се от хватката на последния танцьор, докопал се до нея. Той не бе очаквал подобна реакция. Всички избухнаха в смях, задето изпусна плячката си. Веселостта му, както бе очаквала Дженсън, се изпари. Останалите се оказаха по-добронамерени, отколкото бе предполагала, и посрещнаха с одобрителни възгласи бягството и.

Вместо да даде воля на гнева си, мъжът, от когото бе избягала, и се поклони.

— Благодаря ви, красавице, за прекрасния танц. Доставихте удоволствие на един стар пръч като мен.

Усмивката се върна на лицето му и той се обърна към приятелите си, продължавайки да пляска в такт с музиката.

Дженсън стоеше като втрещена, осъзнавайки, че нещата не са били така, както си ги беше представяла. Тези мъже се забавляваха, нямаха намерение да сторят никому зло. Никой не я докосна непочтително, нито пък и каза неприлична дума. Само и се усмихваха и си позволиха да потанцуват с нея. Въпреки това не пропусна шанса да стигне до вратата.

Преди да прекрачи прага, усети около кръста си друга ръка. Този път бе решена да се бори за свободата си.

— Не знаех, че си падаш по танците.

Беше Себастиан. Тя се отпусна и го остави да я изведе навън.

Вдъхна с облекчение студения нощен въздух. Пое го с отворена уста, доволна, че се е отървала от неприятната миризма на бира, тютюнев дим и потни мъжки тела, щастлива да се озове далеч от глъчката на множество хора, събрани на едно място.

— Казах ти, че искам сама да свърша, каквото съм си наумила.

— И какво е то?

— Ще се върна при Латея. Остани тук, Себастиан, моля те.

— Само ако ми кажеш защо не искаш да идвам с теб.

Тя вдигна ръка, но веднага я отпусна покрай тялото си.

— Ти си високопоставена личност, Себастиан. И без това те изложих на достатъчно риск, от което се чувствам ужасно. Нямаш нищо общо с това. Животът ми е… Не знам. Аз нямам живот. Ти имаш. Не искам да те забърквам в моята каша.

Тя се загледа в снежното поле.

— Почакай ме тук.

Той пъхна ръце в джобовете си и тръгна редом с нея.

— Аз съм възрастен човек, Дженсън. Недей да решаваш вместо мен как да постъпя. Става ли?

Тя не отговори, а продължи напред по безлюдната улица.

— Искаш ли да ми кажеш защо отиваш при Латея?

Тя спря край една от пустите сгради недалеч от завоя и се загледа към къщата на Латея.

— Цял живот бягам. Майка ми прекара по-голямата част от живота си в усилия да ме спаси от Мрачния Рал, във вечно бягство. Умря, бягайки от сина му Ричард Рал. Мрачният Рал преследваше мен, мен искаше да убие, а сега на негово място дойде синът му, при това, без да има причина.

Писна ми. Целият ми живот е едно непрестанно бягство, криене. Страх. Това са нещата, които правя. Нещата, за които мисля. Това е животът ми — вечно бягство от човек, който иска да ме убие. Непрекъсната надпревара да съм с една крачка пред него.

Той не възрази.

— И защо по-точно искаш да повториш визитата си при чародейката?

Дженсън скръсти ръце под пелерината, за да ги стопли. Загледа се в тъмнината към къщата на Латея, към мрачните силуети на оголените клони. Вятърът изтръгваше приглушени стонове от тях.

— Виж, аз избягах дори от Латея. Макар да съм сигурна, че тя знае защо ме преследва Мрачният Рал. Страхувах се да я накарам да ми каже. Бях готова да пропътувам цялото разстояние до Народния дворец, за да намеря сестра и, Алтея, с надеждата, че може би, ако я помоля достатъчно, тя ще се съгласи да ми помогне.

Но ако не пожелае? Ако ме отпрати? Тогава какво? Каква по-голяма опасност може да има за мен, от това да се озова в сърцето на Народния дворец? И то за какво? Заради празната надежда, че най-сетне някой ще прояви желание да помогне на една самотна жена, гонена от могъщата сила на кръвожадния син на едно чудовище?

Нима не разбираш? Ако успея да убедя Латея да ми каже, може би ще си спестя едно ужасно опасно пътуване до сърцето на Д’Хара и вместо това ще поема в съвсем различна посока. И ще имам шанса за пръв път в живота си да живея на свобода. За малко да пропилея този шанс, защото се уплаших дори от Латея. До гуша ми дойде да изпитвам страх.

Той се спря в мрака, замислен над възможностите за избор пред тях.

— Искаш ли още сега да напуснем Д’Хара, готов съм да тръгна с теб и да те изведа далеч на юг.

— Не. Не и преди да разбера защо Господарят Рал иска да ме убие.

— Какво значение има, Дженсън, щом…

— Не! — Сви юмруци. — Не и преди да разбера защо трябваше да умре майка ми!

Усети горещите сълзи да разтапят вкочанените и бузи. Накрая Себастиан кимна.

— Разбирам. Да вървим при Латея. Ще ти помогна да изтръгнеш отговор от нея. Може би тогава ще се съгласиш да те отведа далеч от Д’Хара, за да се почувстваш на сигурно място.

Тя изтри сълзите си.

— Благодаря ти, Себастиан. Но нали имаш своя мисия тук? Нямам право да ти стоварвам проблемите си, при положение, че имаш свои собствени. Това е моя работа. Ти имаш друг път.

Той се усмихна.

— Духовният водач на нашия народ, Брат Нарев, казва, че най-важната ни задача в този свят е да помагаме на онези, които се нуждаят от помощ.

Тези думи и вдъхнаха повече увереност, отколкото бе предполагала, че е възможно.

— Той сигурно е прекрасен човек.

— Така е.

— Но ти имаш своя задача, поставена ти от Джаганг Справедливия, нали?

— Освен всичко друго, Брат Нарев е близък приятел и духовен водач на императора. И двамата биха искали да ти помогна, знам го. В крайна сметка Господарят Рал е и наш враг. Той причини на нашия народ невиждани страдания. И Брат Нарев, и император Джаганг биха настояли да ти помогна. Убеден съм в това.

Думите му я разчувстваха дълбоко, не можеше да изрази вълнението си. Остави го да я прегърне през кръста и да я поведе надолу по пътя. Споделила спокойствието на мрака с него, се заслуша в стъпките им, скърцащи по хрупкавия сняг.

Латея трябваше да и помогне. Дженсън щеше да направи всичко възможно, за да я накара да го направи.

ЕДИНАДЕСЕТА ГЛАВА

НЕ МУ СЕ ЩЕШЕ ДА СВЪРШВА, но знаеше, че е неизбежно. Трябваше да се прибере у дома. Майка му щеше да се ядоса, че се е забавил толкова в града. Освен това от Латея не можеше да получи повече радост. Тя го бе дарила с цялото удоволствие, което би могла да му даде.

Докато го правеше, бе забавно. Безкрайно забавно. Научи много нови неща. Животните не доставят подобно удоволствие, каквото бе изпитал с Латея. Вярно, дали наблюдаваш как умира животно или човек, бе горе-долу все същото, но пък си беше и бая различно. Оба вече го знаеше.

Кой би могъл да знае за какво си мисли един плъх?

Всъщност дали плъхът изобщо мисли? Хората обаче мислеха. Личеше си по очите им. Да знаеш, че мислят истински човешки мисли, а не някакви си птиче-зайче-миши мисли, да го виждаш в очите им, в погледа, който казва всичко — това бе върховно. Изпадна в захлас от гледката на гърчещата се Латея. Особено в онзи кулминационен момент, когато достигна максимума на болката и душата напусна човешкото и тяло, за да отлети във вечното царство на Пазителя на мъртвите.

Но и животните му доставяха удоволствие, макар да липсваше този човешки елемент. В заковаването на животно към ограда или към стената на плевнята се криеше огромно удоволствие, в одирането им, докато са живи. Но Оба не мислеше, че животните имат душа. Те просто умираха.

Латея също умря, но усещането, което изпита Оба, беше ново.

Латея го накара да се радва така, както не се бе радвал никога през живота си.

Оба махна стъкленицата на лампата, издърпа фитила и напръска пода с газ, като не пропусна и страничната масичка и долапа, в който Латея държеше лекарствата си и който лежеше възнак през средата на стаята.

Колкото и да му се искаше, не можеше да я остави така. Щяха да я намерят. Щяха да започнат да задават въпроси. Хвърли и един поглед. Особено ако я намерят в подобно състояние.

Щеше да е страхотно. Всички щяха да говорят само за това — истерично, ужасено. Щеше да му е приятно да чуе от друг точните подробности около чудовищната смърт на Латея. Слухът, че някой е убил могъщата чародейка по толкова жесток начин, щеше да се превърне в сензация. Хората щяха да се питат кой ли го е направил. За едни убиецът щеше да е безмилостен отмъстител. В града щеше да настане суматоха. Мълвата щеше да обхване околността със светкавична бързина. Щеше да бъде забавно.

Докато изцеждаше и последната капка газ, забеляза ножа си — там, където го бе оставил край прекатурения долап.

Хвърли празната лампа на пода и се наведе да си прибере ножа. Гледката не бе никак приятна. Но човек не може да си направи омлет, без да счупи яйцата — така казваше майка му. Често го казваше. В този случай, помисли си Оба, звучи много на място.

Вдигна любимия стол на Латея и го хвърли в средата на стаята, след което се зае да изтрива острието на ножа си о тапицерията му. Много държеше на този нож и винаги го държеше изрядно подострен. С радост видя, че след като отстрани кръвта и другата мръсотия, острието възвърна блясъка си. Беше чувал, че магията може да причини проблеми, за които човек дори и не предполага, че съществуват. Дори му бе минавало през ума, че не е изключено в жилите на магьосницата да тече някаква ужасна киселина примерно, която, веднъж разплискана, да прояде всичко наред.

Огледа се. Най-обикновена кръв. В обилни количества.

Да, от това можеше да излезе страхотна сензация.

Но не му се искаше в къщата им да се изсипят цяла рота войници и да започнат да задават въпроси. Тия войници бяха ужасно подозрителни. Щяха да ровичкат и душат до припадък — това със сигурност. Щяха да развалят всичко с подозренията и въпросите си. Рече си, че войниците едва ли ще оценят качествата на неговия омлет.

Най-добре да изгори къщата на Латея. Вярно, удоволствието от истеричните разговори няма да го има, но пък няма да има и подозрения. Пожари ставаха непрекъснато, особено зиме. Я някоя цепеница ще се изтърколи от огнището и ще се разхвърчат живи въглени; я искра ще литне към пердетата и ще подпали всичко; я свещ ще се огъне от топлината и ще падне на масата. Случва се. Няма да е толкова подозрително — най-обикновен зимен пожар. Латея и бездруго непрекъснато забърква разни пламтящи смеси, да се чуди човек как не се е подпалила по-рано. Тази жена бе цяла напаст.

Дори някой да забележи пламъците в далечината, докато дойде до къщата, ще е твърде късно. Пожарът ще се е разгорял дотолкова, че никой няма да може да влезе. А утре от къщата ще е останала само пепел.

Въздъхна със съжаление при мисълта за пропуснатите слухове, за това, което би могло да се случи, ако не трябваше огънят да бъде обвинен за трагичната смърт на Латея.

Оба разбираше от огън. През годините домът им бе горял на няколко пъти. Животните им бяха изгаряли живи. Това се бе случило в други градове, преди да се преместят тук.

Оба обичаше да гледа как гори къща, да слуша уплашения вой на животните. Харесваше му да наблюдава паниката на хората, прибързаните им, трескави движения. Изглеждаха му жалки на фона на създаденото от него. Хората се страхуваха от огъня. Суматохата, която една горяща сграда можеше да предизвика, винаги го бе изпълвала с чувство за могъщество.

Жертвите крещяха за помощ, хората се опитваха да потушат пожара с кофи вода или да победят бушуващите пламъци, като ги покриват с одеяла. Тези методи не помагаха, ако пожарът бе запален от Оба. Той никога не оставяше работата си недовършена, винаги изпипваше всичко докрай. Знаеше прекрасно какво прави.

След като приключи с почистването и излъскването на ножа си, захвърли тапицерията на пода при разлятата газ. Останките от Латея бяха приковани за гърба на долапа, проснат възнак на пода. Очите и бяха вперени в тавана.

Оба се ухили. Скоро нямаше да има таван, в който да гледа Латея. Нямаше да има и очи.

Нещо му проблесна край долапа. Наведе се и взе лъскавия предмет. Беше златна монета. Никога преди не беше виждал злато. Сигурно е паднала от джоба на магьосницата заедно с другите и пари. Пъхна златната монета в джоба си, където вече бе прибрал няколко други, намерени на пода. Под дюшека бе открил още цяла кесия — пълна догоре.

Латея го бе направила богат. Та кой да е знаел, че дъртата вещица е толкова заможна? Част от тези пари майката на Оба бе спечелила чрез тъкачеството и ги бе давала на Латея срещу омразните лекове. Сега парите се връщаха обратно при първоначалния си собственик. Справедливостта най-сетне възтържествува.

Тъкмо се бе запътил към огнището, когато чу тихия, но отчетлив шум на стъпки по заледения сняг. Замръзна на място.

Стъпките се приближаваха. Идваха към вратата на Латея.

Кой ли би искал да се срещне с лечителката в този час на нощта? Крайно недискретна постъпка. Нима не можеха да почакат до сутринта, за да дойдат за лекарства? Защо не оставят бедната жена да се наспи?! Някои хора са големи егоисти.

Оба грабна ръжена и набързо разстла горящите въглени от огнището по пода. Газта, треските от мебели, чаршафите и тапицерията на стола пламнаха изведнъж. Около мъртвото тяло на Латея запрепускаха пламъци.

Бърз като лисица, Оба се измъкна през дупката, която Латея бе издълбала с магията си в стената, когато се бе опитала да убие Оба.

Тогава магьосницата не знаеше, че той е станал непобедим.

Себастиан я сграбчи за ръката. Обърна се към него и видя лицето му на фона на жълтеникавата светлина, струяща от прозореца. В очите му танцуваха пламъчета. Лицето му бе достатъчно сериозно, за да и даде да разбере, че трябва да запази тишина.

Себастиан тръгна към вратата, като пътьом измъкна безшумно меча си. В плавното му, отработено движение Дженсън долови поведение на професионалист, на човек, свикнал да се оправя в такива ситуации.

Той се наведе встрани, опитвайки се да погледне през прозореца, без да му се налага да нагазва в дълбокия сняг под него. Обърна се към Дженсън.

— Огън!

Тя се спусна към него.

— Побързай. Може да е заспала. Трябва да я предупредим.

Себастиан се поколеба за миг, после връхлетя върху вратата. Дженсън го следваше по петите. В първия момент не можа да осъзнае гледката, открила се пред очите и. В помещението бушуваше огън, чиито оранжеви пламъци хвърляха побеснели сенки по стените. Неестествената светлина правеше всичко да изглежда някак нереално, извън времето и мястото си.

Когато забеляза кладата в средата на стаята, изведнъж и просветна. Разтворената ръка на жената стърчеше над нещо, наподобяващо висок дървен шкаф, преобърнат на пода. Задави я гъст пушек и миризма на изгоряло. Реши, че шкафът може да е затрупал магьосницата все още жива и се втурна на помощ.

Докато заобикаляше разбития на трески скрин, видя останките на Латея. Застина пред ужасната гледка на накълцано месо и кръв. Не можеше да откъсне поглед от ужаса, разкрил се пред очите и. От гърлото и се изтръгна писък, който потъна в съсъка на бушуващия огън.

Себастиан фиксира прикованото за шкафа тяло на Латея за един кратък миг, след което погледът му продължи да обикаля хаоса в помещението. Премерените му движения и подсказваха, че не за пръв път попада сред такава сцена, поради която причина човешката смърт не му прави такова впечатление като на Дженсън.

Пръстите и стиснаха дръжката на ножа. Усети инкрустацията, изящно изработената буква „Р“ . Пое си дълбоко дъх, опасявайки се, че ще и прилошее, и освободи острието.

Предай се.

— Били са тук — прошепна. — Д’Харанските войници.

Стори и се, че в очите му проблясва по-скоро изненада и объркване, отколкото нещо друго. Той сбърчи чело.

— Мислиш ли?

Дженсън.

Не обърна внимание на призрачния глас в главата си и се замисли за мъжа, с когото се бяха разминали на път към къщата по-рано през деня. Беше едър, рус, симпатичен. Като повечето Д’Харански войници. Възможно ли е да е бил наистина?

Едва ли, стори и се, че е по-уплашен от тях, отколкото те от него. Войниците не се държаха така.

— Кой друг би могъл да е? Имаше още няколко. Преди, в къщата ми, се появиха само част от двете четворки. Когато избягахме през скритата пътека, сигурно са успели да ни проследят.

Той продължаваше да оглежда помещението, пламъците вече достигаха до тавана.

— Може би си права.

Предай се.

— Трябва да се махаме оттук незабавно, иначе може да свършим като нея — Дженсън го сграбчи за рамото и го задърпа навън. — Може все още да са наблизо.

— Но как е възможно да знаят?

— Добри духове, та Господарят Рал е магьосник! Как действа изобщо? Как откри нашия дом?

Себастиан продължаваше да се оглежда, разрови купчината вещи на пода с меча си. Дженсън го задърпа към вратата.

— Къщата ти — пророни след малко. — Да, разбирам какво имаш предвид.

— Трябва да изчезваме оттук, преди да са ни открили!

Той кимна.

— Накъде предлагаш да вървим?

Двамата се взираха ту в мрака отвън, ту в горящите пламъци.

— Нямаме друг избор, Латея бе единствената ни надежда да стигнем до отговора. Сега не ни остава друго, освен да се отправим към Народния дворец. Да намерим сестра и — Алтея. Тя е единствената, която би могла да отговори на въпросите ми. Тя също е чародейка, при това единствената, която вижда дупките в света — каквото и да означава това.

— Сигурна ли си, че го искаш?

Дженсън си помисли за гласа. Звучеше тъй студен и монотонен в главата и. Не я изненадваше. Не го бе чувала от убийството на майка си насам.

— Нямаме друг избор. Ако искам да разбера защо Господарят Рал иска да ме убие, защо уби майка ми, защо ме преследва, а вероятно и как да избягам завинаги от лапите му, трябва да открия тази Алтея. Трябва!

Двамата поеха към ледената нощ навън.

— Да вървим да си съберем нещата. Ще тръгнем призори.

— Сега, когато са по петите ни, се опасявам да не ни изненадат в странноприемницата, докато спим. Парите от майка ми са у мен. Ти също разполагаш с онова, което взе от войниците. Можем да си купим коне. Трябва да напуснем още тази нощ и да се надяваме, че никой не ни е видял да идваме насам.

Себастиан прибра меча си. Замисли се над думите и. От устата му се заизвиваха облачета пара. Погледна към къщата.

— Огънят ще унищожи всякакви следи, никой няма да разбере какво е станало. Поне това е в наша полза. Никой не ни видя да идваме насам преди, така че никой няма причина да ни задава въпроси. Няма как да знаят, че сме идвали пак през нощта. Няма да имат причина да кажат на войниците за нас.

— Поне докато се махнем оттук. Когато разберат за пожара, ще станат по-подозрителни. И войниците ще започнат да разпитват за чужденци.

Той я хвана за ръката.

— Добре. В такъв случай да побързаме.

ДВАНАДЕСЕТА ГЛАВА

Е, И ТОВА АКО НЕ БЕШЕ НЕЩО! Двама странници. Тази нощ бе пълна с нови неща, които се стоварваха отгоре му едно след друго.

От скривалището си зад ъгъла на къщата Оба успя да чуе по-голямата част от разговора на двамата. В първия момент бе почти сигурен, че ще се втурнат да търсят помощ. Не мислеше, че пожарът може да бъде потушен, но за миг се притесни, предполагайки, че двамата пришълци ще се опитат да извадят Латея навън — че ще я спасят от пламъците, за да могат хората от селото да я видят. Щеше да се почувства така, все едно ужасната вещица се е вдигнала от гроба, за да продължава да го тормози. След всичките му усилия.

Но и мъжът, и жената явно предпочитаха да оставят Латея на огъня. Те също се надяваха пламъците да заличат следите от случилото се в къщата. Оба си помисли, че са крадци, тя говореше за пари, които взела от майка си, той пък бил взел други пари от някакви мъже. Звучеше подозрително.

Ако бяха намерили пари в къщата, със сигурност щяха да ги откраднат. Дали се бяха бъхтили цял живот — като него, — за да си приберат най-накрая полагаемите им се средства? Или може би са били принудени — пак като него — да преглъщат прокълнатите лекове на Латея? Едва ли. При него беше различно. Той просто бе взел пари, които му принадлежаха по право. Изпита леко възмущение, че е попаднал в компанията на най-обикновени крадци.

Тази нощ го затрупаха безброй нови неща — едно след друго. Струваше му се удивително, че животът му си бе текъл равномерен и непроменим ден след ден, година след година, все същите задължения, все същата работа — всичко. А сега, само за една нощ, нещата като че ли се промениха изцяло.

Първо, бе станал непобедим, като по този начин бе отприщил своето истинско аз, разбирайки, че във вените му тече кръвта на Господаря Рал. А сега и тази странна двойка, която се появи ненадейно и му помогна да скрие истината около смъртта на Латея. Двама непознати.

Слисващата новина, че е син на Господаря Рал, все още го държеше в състояние на шок и изумление. Той, Оба Счок, както се оказваше, бе извънредно важен човек, благородник с Царско потекло.

Запита се дали не би било по-правилно да нарича себе си Рал. И дали наистина е принц.

Изключително вълнуваща мисъл. За жалост майка му го бе отгледала в скромен дом и той не разбираше много-много от въпроси като, да речем, какъв сан му се полага.

Освен това си даде сметка, че майка му е една лъжкиня. Тя бе скрила истинската му самоличност, бе излъгала собствения си син, своята плът и кръв. А също и плът и кръв на Господаря Рал. Вероятно е изпитвала злоба и завист, която я е подтикнала да скрие от Оба високопоставеността му. Съвсем в неин стил. Цял живот се бе опитвала да го унижи. Кучка такава!

Пушекът, който излизаше от къщата, вече не миришеше на газ, а на печено месо. Оба се ухили и надникна. Пред погледа му попадна увисналата ръка на Латея, почерняла от огъня, помахваща му от света на мъртвите.

Оба се промъкна през снега и се скри зад един дебел бук. Видя как двамата непознати се отдалечават по пътеката. Като гледаше да стои скрит, той се запъти към града, вървейки по стъпките им. Беше малко едричък, за да може да разчита да остане незабелязан зад дърво, но в тази тъмница нямаше да има проблеми.

Някои аспекти на неочакваната среща го разтревожиха. Изненада се, че двамата не хукнаха да дирят помощ, а предпочетоха да избягат. Особено жената бе крайно нетърпелива, явно смъртта на Латея я караше да мисли, че някой е по петите им. Спомена думата „четворка“ . Именно това го тревожеше.

Беше чувал тази дума и преди. Някакви убийци май. Убийци, изпратени от самия Господар Рал. Убийци, изпратени след високопоставени особи. Или особено опасни хора. Сигурно бе точно това — тези двамата бяха опасни, а не някакви си обикновени крадци.

Оба чу името на жената — Дженсън. Но онова, което го заинтригува извънмерно, беше, че Латея имала сестра на име Алтея — поредната прокълната магьосница. И че тази Алтея била единствената, която виждала дупките в света. Ей това бе най-страшноватото от всичко, понеже съвсем същото му го бе казала и Латея. Тогава той реши, че дъртата вещица сигурно вече разговаря с духовете в света на мъртвите, а защо не и със самия Пазител на отвъдния свят. Но излизаше, че е говорила истината.

По някакъв начин тази Дженсън и Оба бяха нещо, което Латея наричаше дупки в света. Това му се стори важно. С тази Дженсън имаха нещо общо. Нещо ги свързваше. При тази мисъл свят му се зави.

Щеше му се да я бе огледал по-добре. Първия път се бяха срещнали в тъмното. Втория път, вече в къщата, огънят не я осветяваше добре, падаше му се някак в сянка. Когато се запъти да излиза, успя да я мерне съвсем за кратко. Но въпреки това забеляза, че е удивително красива млада жена.

Спря се зад едно дърво, преди да се затича през снега към съседното, доста отдалечено. Тези хора като Дженсън и Оба, които представляваха дупки в света, явно бяха важни. Четворки се изпращаха след важни хора — такива, които са особено опасни за Господаря Рал. Латея беше споменала, че ако Господарят Рал е знаел за Оба, е щял да го унищожи.

Оба не знаеше дали може да и вярва. Латея би завиждала на всеки, който е по-високопоставен от нея. Въпреки това можеше да се окаже, че е в опасност, без да го знае — че е преследван, понеже е важна личност. Не че му се виждаше много вероятно, но като се има предвид колко много неща научи тази нощ, явно не бе съвсем лишено от смисъл. Един важен човек, жаден да научава нови неща, не би пропуснал покрай ушите си подобна информация — би се замислил над нея.

Оба се мъчеше да свърже всичко научено. Нещата бяха доста объркани — това му беше ясно. Ако иска да си състави Цялостна картина, трябва да внимава за всеки един детайл.

Докато притичваше към другото дърво, си рече, че ще е най-добре да се отбие в странноприемницата и да огледа Двамата чужденци по-подробно. Проследи с поглед как влизат в района на града и потъват в него.

Макар двамата да се оглеждаха предпазливо, за Оба не бе трудно да остане незабелязан. Зад прикритието на градските постройки беше дори още по-лесно. Надничайки иззад една къща, видя как мъжът отваря вратата на странноприемница, над чийто праг се поклащаше огромна желязна халба. Навън, заедно със светлината, се изсипаха шумна глъчка и смехове — сякаш хората празнуваха смъртта на чародейката. Жалко, че нямаше как да научат, че не друг, а Оба ги е избавил от това зло. Само ако знаеха за стореното от него, вероятно цял живот щяха да го черпят с бира на корем. Странноприемницата погълна новодошлите. Вратата се затвори зад тях. Зимната нощ се успокои.

Оба никога не беше влизал в странноприемница, за да обърне по някое питие. Никога не беше разполагал с пари. Сега обаче имаше. Вярно, преживя тежка нощ, но се чувстваше като прероден. Вече беше богат, имаше много пари. Избърса носа си с ръкав и се запъти към вратата. Беше време да влезе в някоя уютна странноприемница и да изпие едно питие. Ако някой на света го заслужаваше, то това бе Оба Рал.

Дженсън подозрително огледа лицата в кръчмата, търсейки издайнически следи. Още не можеше да се съвземе от видяното в къщата на Латея. Тази нощ навън бродеха чудовища. Част от присъстващите и хвърлиха по някой и друг поглед, но в очите им светеха весели пламъчета, не престъпни намерения. Как да разбере със сигурност, преди да е станало твърде късно?

Толкова и се искаше да хукне нагоре по стълбите.

— Спокойно — прошепна Себастиан, явно забелязал, че Дженсън трудно владее паниката си. Стисна я за ръката. — Да не повдигаме излишни подозрения.

Изкачиха се бавно по стълбите — обикновена двойка, отправила се към стаята си.

Когато вратата се затвори зад тях, Дженсън се втурна трескаво да прибира малкото вещи, които бяха извадили от раниците си, да затяга и намества ремъци и връвчици. Дори в движенията на Себастиан, който проверяваше изправността на оръжията си, се долавяше някаква нервност — явно съдбата на Латея бе впечатлила и него. Дженсън посегна да провери ножа си.

— Сигурна ли си, че не искаш да поспиш? Латея не би могла да им каже нищо, дори и да е искала — нямаше представа, че сме отседнали тук. Може би ще е по-добре да тръгнем на заранта отпочинали.

Хвърли му бърз поглед, докато мяташе раницата на гърба си.

— Добре, а сега се успокой, Дженсън. Ако бягаш, хората ще поискат да разберат защо.

За него това бе вражеска територия. Вероятно знаеше по-добре от нея как се реагира в подобни ситуации, за да се избегнат подозрителните погледи и въпросите. Кимна.

— Какво да направя?

— Преструвай се, че сме слезли да пийнем по чашка или да послушаме малко музика. Ако искаш да излезем направо, върви бавно. Не привличай вниманието върху нас, като тичаш. Все едно сме тръгнали на гости на някой роднина или приятел — кой знае? Но не искаме хората да си помислят, че има нещо нередно. Обичайното лесно се забравя. Странното се запомня.

Сконфузена от думите му, Дженсън кимна отново.

— Предполагам не съм много добра в тези неща. Искам да кажа, когато преследвачът е близо. Цял живот съм бягала и съм се крила, но не и по този начин, когато са толкова близо, че почти усещам дъха им във врата си.

Той и се усмихна топло — толкова му отиваше.

— Не си обучена да го правиш. Няма как да знаеш как да реагираш в подобни ситуации. Но дори при това положение трябва да ти кажа, че не познавам жена, която да се справя толкова добре като теб в толкова напрегнати обстоятелства. Всичко е наред — наистина.

Стана и по-добре, когато чу, че не се е държала съвсем глупашки. Нещо в поведението на Себастиан и действаше успокоително, караше я да върши неща, на които не бе и помисляла, че е способна. Той я оставяше сама да решава кое е най-доброто за нея, след което я подкрепяше в решението и. Малцина мъже биха сторили подобно нещо заради жена.

Докато слизаха за последен път по стълбите, Дженсън не откъсваше поглед от вратата, която и се струваше като спасителна сламка в бурно море. Блъсканицата от хора, до които и се налагаше да се допира, я караше да се чувства неловко, изпитваше отчаяна нужда от въздух.

От преживяното предния път знаеше, че мъжете не са толкова страшни, колкото и се бе сторило първоначално. Дори я хвана срам, като се сети какво лошо отношение бе възпитала у себе си. Преди във всеки от тях виждаше крадец или главорез. Сега около нея имаше фермери, занаятчии, работници, събрали се, за да се повеселят, да отдъхнат от тежкия труд.

Въпреки това в нощта бродеха и убийци. След Латея Дженсън не се съмняваше в това. Още не можеше да повярва, че има хора с толкова извратено съзнание. Знаеше, че ако я хванат, ще сторят същото и с нея и едва след много мъчения ще и позволят да умре.

Парещият спомен я връхлетя изведнъж и тя едва не повърна. Успя да сдържи сълзите си, но изгаряше от нетърпение да излезе на чист въздух и да остане насаме с нощта.

Докато двамата със Себастиан си проправяха път сред тълпата, се сблъскаха с едър мъжага. Дженсън се спря пред могъщата планина и повдигна поглед. Видя симпатично, весело лице. Сети се. Това бе мъжът, с когото се бяха разминали на път за къщата на Латея при първото им посещение там.

Той докосна шапката си за поздрав.

— Добър вечер — рече с усмивка.

— Добър вечер — отвърна Дженсън. Каза си, че трябва да се усмихне, при това да изглежда естествено ведра. Нямаше представа дали се справя добре, но на него май му се видя убедително.

Не бе толкова срамежлив, колкото и се бе сторило в началото. От движенията и поведението му като че се излъчваше повече сигурност от преди. Може би се дължеше на задоволителния ефект от усмивката и.

— Струва ми се, че по едно питие ще ви се отрази добре на вас двамата.

Когато Дженсън смръщи чело, явно объркана от думите му, той посочи към лицето и, след това вдигна ръка и към Себастиан.

— Носовете ви са зачервени от студа. Ще ми позволите ли да ви почерпя по бира в таз ледена нощ?

Опасявайки се да не би Себастиан да приеме, Дженсън побърза да отвърне преди него.

— Не, благодаря. Трябва да вървим. Чака ни работа. — Успя да си докара още една усмивка. — Благодаря ви още веднъж.

Погледът му я караше да се чувства неловко. В сините му очи имаше нещо неустоимо и притегателно, тя не можеше да си го обясни. Най-сетне успя да се изтръгне от хватката им и след като кимна с глава, пожелавайки на човека лека нощ, продължи да си проправя път към вратата.

— Нещо в този човек ми се струва познато — прошепна на Себастиан.

— Ами да, нали го срещнахме по-рано на улицата, на път за къщата на Латея.

Тя погледна през рамо, надничайки между нагъчканите едно в друго тела.

— Сигурно.

Преди да стигнат до вратата, мъжът сякаш усети погледа и и я погледна. Когато очите им се срещнаха, той и се усмихна. В този миг всички други в претъпканото помещение изчезнаха, останаха само тя и той. Усмивката му бе любезна, но при вида и Дженсън цяла настръхна, усети как кръвта в жилите и изстива. Понякога гласът в главата и я караше да се чувства така.

Сякаш си го спомняше от някакъв дълбок сън, който бе забравила до този момент. При вида му в будно състояние направо се разтрепери.

Въздъхна облекчено, когато най-сетне се озова сама със Себастиан в нощта. Придърпа качулката ниско над лицето си, за да се предпази от режещия вятър. После тръгнаха надолу по улицата. Студът проникна дълбоко в плътта и. Добре, че конюшнята не беше далеч, макар да знаеше, че това ще е само малко отлагане. Очакваше ги дълга и студена нощ, но нямаха избор. Хората на Господаря Рал бяха по петите им. Трябваше да бягат.

Докато Себастиан събуди коняря, Дженсън се шмугна през вратата на конюшнята. Газената лампа, висяща от една греда, осветяваше достатъчно, че да намери пътя към кошарата на Бети. Заветът и топлите тела на конете, ароматът на сено и дървета — всичко това превръщаше конюшнята в райско кътче.

Още щом мерна Дженсън, Бети изблея жално, сякаш се бе страхувала, че е изоставена завинаги. Дженсън клекна до нея и нежно я прегърна. Погали меките и ушета, а козичката посрещна ласките с блажено скимтене. Съседният кон надзърна над оградката, за да види какво става, а Бети се изправи и се притисна плътно о Дженсън.

— Доброто ми момиче. И аз се радвам да те видя, Бети. Дженсън лично бе присъствала на раждането на Бети преди десет години, тя и бе дала името. Козичката бе единствената и приятелка, изслушала покорно какви ли не тревоги и страхове. Когато бяха започнали да и растат рогца, приятелската ръка на Дженсън бе галила и успокоявала болката и. Но като се изключи страхът да не бъде изоставена, Бети нямаше кой знае какви грижи в живота.

Дженсън заровичка в раницата и извади един морков за вечно гладната си приятелка. Бети прие подаръка с радостно размахване на опашката. Докато хрупаше моркова, отърка главица в бедрото на Дженсън, показвайки още веднъж радостта си от срещата им.

Конят изцвили тихичко и разтърси грива. Дженсън се усмихна и подаде един морков и на него, след което го погали по муцуната.

Не след дълго се чу тропотене и на прага се появиха Себастиан и конярят, натоварени със седла и такъми, които разтовариха край оградката на Бети. Козичката, все още несвикнала със Себастиан, отстъпи няколко крачки назад.

— Ще ми липсва компанията и — посочи мъжът Бети.

Дженсън я почеса зад ушите.

— Благодаря ви, че се грижихте за нея.

— Е, че то още не е съмнало. — Човекът погледна първо Дженсън, после Себастиан. — Къде сте хукнали да пътувате през нощта? И защо са ви коне? По това време?

Дженсън се вцепени. Не бе очаквала да и задават въпроси, така че не си бе подготвила отговор.

— Касае се за майка ми — подхвана Себастиан с поверителен тон и въздъхна тежко за повече убедителност. — Току що получихме вест, че е на смъртно легло. Не се знае дали ще ни дочака да я видим жива. Не бих си го простил, ако… Е, все едно, просто искам да стигнем навреме.

Подозрителното изражение на мъжа поомекна и на негово място се изписа съчувствие. Дженсън се изненада на това колко убедително можеше да звучи Себастиан. Опита се да си придаде същия загрижен вид.

— Разбирам те, синко. Съжалявам, не предполагах. С какво мога да ви помогна?

— Кои два коня са ти за продан? — попита Себастиан.

Онзи се почеса по обраслата брада.

— Ще оставите ли козата?

Докато Себастиан отговаряше „Да“, Дженсън изстреля категорично „Не“.

Огромните тъмни очи на човека се плъзнаха от единия към другия.

— Бети няма да ни бави. Ще тича заедно с конете. Ще пристигнем навреме при майка ти.

Себастиан се облегна на оградката.

— Ами, козата май идва с нас.

Видимо разочарован, конярят посочи към съседа на Бети, който Дженсън чешеше зад ушите.

— Моята Рижка се спогоди добре с вашата коза. Все едно дали ще ви продам нея или някой от останалите. Ти ми се виждащ височка, така че ще си паснете.

Дженсън кимна в знак на съгласие. Бети като че разбрала за какво иде реч, също изблея одобрително.

— А за теб имам по-якичък жребец — обърна се към Себастиан. — Пит е ей там в дъното, вдясно. Ще ми се той да прави дружинка на Рижка.

— Защо си я кръстил Рижка? — попита Дженсън.

— Ами, тук в тъмницата не се вижда добре, ала ще ти кажа, че по-рижа кобила от нея не си виждала. От главата до петите, само на челото има бяло петно.

Рижка подуши Бети. Бети я близна по муцуната. Кобилата изпръхтя доволно в отговор.

— Е, нека да е Рижка. И жребецът — съгласи се Себастиан.

Конярят пак се почеса по четината и кимна, за да скрепи окончателно сделката.

— Ще ида да доведа Пит.

След малко се върна и Дженсън с удоволствие забеляза, че Пит побърза да поздрави с муцуна Рижка. Сега, когато опасността ги дебнеше по петите, последното, което и се искаше, беше да се разправя с враждуващи коне. Тези двата май бяха приятели. Конярят и Себастиан се хванаха на работа — все пак ставаше въпрос за майка на смъртно легло.

Дженсън щеше да се чувства далеч по-добре на гърба на кон, завита с одеяло, вместо да върви пеша в студа. Рижка хем щеше да я топли, хем по-бързо да я изведе от тъмната нощ. Имаха и дълго въже за Бети, която редовно се разсейваше по пътя — особено, ако надуши нещо за ядене.

Дженсън не попита Себастиан колко е платил за конете и седлата, но всъщност не я и интересуваше. Парите бяха дошли от убийците на майка и и с тяхна помощ щяха да се измъкнат. Важното беше да се измъкнат.

Помахаха на коняря, който задържа портата отворена, за да минат, и се изгубиха в ледената нощ. Конете, зарадвани от неочакваната разходка, па макар и в този късен час, се спуснаха пъргаво напред. Рижка извърна глава, за да се увери, че Бети ги следва.

Скоро напуснаха очертанията на града. Пред луната преминаваха тънки облаци, но бе достатъчно светло, за да може бялата ивица на пътя да се откроява сред потъналите в сенки дървета от двете страни.

Изведнъж въжето на Бети се изопна. Дженсън хвърли поглед през рамо, очаквайки да види как козата се опитва да гризне нещо покрай пътя. Но Бети бе заровила копита в снега и не искаше да помръдне нито крачка напред.

— Хайде, Бети! — подкани я Дженсън. — Какво ти става? Хайде!

Не беше достатъчно тежка, че да възпрепятства хода на кобилата, така че просто бе изтеглена пряко волята и.

В следващия миг конят на Себастиан отскочи встрани и се блъсна в Рижка. Дженсън разбра причината за реакцията на животните. По пътя вървеше човек. Тъмните му дрехи се сливаха с мрака наоколо и потъваха в сенките на дърветата. Дженсън знаеше, че конете не обичат изненади от подобен род и побърза да погали Рижка по врата, за да и покаже, че няма от какво да се страхува. Бети обаче не повярва на увещанията и продължаваше да се дърпа назад с всички сили.

Дженсън различи едрата фигура на симпатичния рус мъж от странноприемницата, който им бе предложил да ги почерпи по едно питие. Същият, за когото неясно защо си бе помислила, че би трябвало да обитава единствено сънищата и, не и реалния живот.

Докато го подминаваха, тя не го изпускаше от поглед. Както се бе вкочанила, изведнъж сякаш се отвори врата, водеща към безкрайно по-вледеняващия свят на отвъдното.

Себастиан и мъжът се поздравиха отривисто. Веднъж подминала, Бети хукна напред с всички сили, сякаш искаше да се озове колкото се може по-далеч от него.

Грушдева ду калт мишт.

Дъхът на Дженсън замръзна в гърлото и. Тя се обърна рязко. Посрещнаха я огромните сини очи на мъжа. Сякаш не друг, а той бе произнесъл тези думи. Невъзможно. Бяха странните думи, извиращи някъде отвътре.

Себастиан не забеляза нищо, така че тя продължи мълчаливо напред, страхувайки се да не я помисли за луда.

Със съгласието на Бети Дженсън пришпори Рижка по-бързо.

Точно преди да вземат последния завой, Дженсън извърна глава за последно. На лунната светлина видя ухиления насреща и мъж.

ТРИНАДЕСЕТА ГЛАВА

ОБА ТЪКМО СВАЛЯШЕ ЕДНА БАЛА СЕНО от плевнята, когато до него достигна гласът на майка му.

— Оба! Къде се дяна? Ела веднага тук!

Той бързо слезе от стълбата. Изтърси дрехите си от сеното и се изправи, готов да посрещне намръщената и гримаса.

— Какво има, маме?

— Къде ми е лекарството? А твоето къде е? — Погледът и се плъзна по пода. — Както виждам, още не си изчегъртал мръсотията тук. Не те чух да се прибираш снощи. Защо се забави толкова? Леле, и пръта на оградата не си оправил още! Какво се мотаеш толкова? За всяко нещо ли трябва да ти напомням?

Оба не знаеше на кой въпрос да отговори по-напред. Тя винаги го засипваше с въпроси, за да го обърка, а после му се подиграваше и го обиждаше. След всичко, научено миналата нощ, след случилото се си каза, че би следвало да се държи по-спокойно с майка си.

Но на дневна светлина, приклещен в плевнята, с надвисналата и като буреносен облак физиономия, се чувстваше като преди — засрамен, нищожен, безполезен. Докато се прибираше у дома миналата нощ, се чувстваше като господаря на света. Значим. Сега още малко и щеше да се разтрепери. Думите и го смазаха.

— Ами… бях…

— Разтакавал си се! Ето какво си правил — мотал си се. Аз тук чакам да ми донесеш лекарство, коленете ще ме уморят, а синът ми, Оба Говедото, подритва камъчета по пътя, забравил къде съм го пратила.

— Не съм забравил.

— Тогава къде ми е лекарството! Къде е!

— Не ти донесох лекарство, маме.

— Знаех си аз! Знаех си, че прахосваш всичко, което ти давам. Аз тука се скъсвам да работя, а ти прахосваш всичко по женоря! Точно това правиш — мърсуваш!

— Не, маме, не съм похарчил парите ти по жени.

— Тогава къде ми е лекарството! Защо не ми го донесе, както ти бях заръчала?

— Не можах, понеже…

— Искаш да кажеш, че не си искал, говедо такова. Трябваше само да отидеш при Латея и…

— Латея е мъртва.

Най-сетне го каза. Каза го на висок глас.

Майка му зяпна, но не каза нищо. Оба никога не я бе виждал да замлъква по такъв начин — толкова шокирана, че да не може да си затвори устата. Хареса му.

Извади една монета от джоба си — онази, която бе заделил, за да я върне на майка си, за да не го обвинява, че и харчи парите. Протегна ръка и и подаде монетата посред изпълнената с драматизъм тишина.

— Латея е мъртва?! — Погледна към монетата. — Как така мъртва? Да не е била болна?

Оба поклати глава, при мисълта, че се е справил с ужасната Латея с голи ръце, увереността му се възвърна.

— Не, маме. Къщата и изгоря. Умря в пожара.

— Къщата и… — Майка му свъси чело. — Откъде знаеш, че е мъртва? Латея не може току-така да се остави на някакъв си огън. Та тя е чародейка!

Оба сви рамене.

— Знам, само че като отидох в града, чух тупурдия. Към къщата и търчаха хора. Затичах се и аз заедно с тях и видяхме, че всичко гори. Събраха се доста хора, но пожарът вече е беше развилнял, така че нямаше как да бъде спасена къщата.

Последното донякъде беше истина. Беше решил да се прибира, но изведнъж си помисли, че пожарът може да остане незабелязан до заранта. Не искаше да е първият, изкрещял „Пожар!“. Можеше да прозвучи подозрително, особено за майка му. Тя по принцип си беше подозрителна — един от многото и кусури. Оба беше решил просто да и разкаже онова, което и бездруго е щяло да се случи — намереното овъглено тяло, опожарените останки.

Но тъкмо беше поел към къщи, след като се отби в странноприемницата, малко след като по пътя го задминаха Дженсън и онзи мъж с нея — Себастиан, дето отиваха да търсят сестрата на Латея, когато чу викове. Хората крещяха, че къщата на Латея гори. Оба се присъедини към останалите и всички заедно се втурнаха да видят какво става. Той беше обикновен наблюдател — като всички други. Никой нямаше причина да го подозира в каквото и да било.

— Може би Латея се е спасила от пламъците. — Майка му сякаш се опитваше да убеди повече себе си, отколкото него.

Оба поклати глава.

— Останах там, изпълнен с надежда, маме. Знаех, че би искала да и помогна, ако е пострадала. Останах, за да направя, каквото мога. Точно затова закъснях.

Това също донякъде беше вярно. Беше останал заедно с тълпата, която гледаше огъня и коментираше. Това бе възможност да се наслади на реакцията на хората. На клюките. На предположенията.

— Тя е чародейка. Жена като нея не може да пострада от огън.

Майка му ставаше все по-подозрителна. Оба не се изненада. Надвеси се към нея.

— Когато огънят събори къщата, няколко мъже нахвърляхме сняг и успяхме да влезем вътре. Вътре открихме костите на Латея. Оба измъкна от джоба си овъглен пръст и го подаде на майка си. Тя огледа мрачното свидетелство, подкрепящо думите му, но не го взе. Доволен от получения ефект, Оба пъхна съкровището си обратно в джоба.

— Лежеше по средата на стаята, едната и ръка бе вдигната над главата, сякаш се бе опитала да стигне до вратата, но пушекът я е задушил. Хората разправяха, че при пожар първо се задушаваш от дима, а после пламъците свършват своето. Сигурно така е станало и с Латея. Пушекът я е задушил.

Строполила се е на пода и е започнала да пълзи към вратата, но огънят я е надвил.

Майка му го гледаше с яростен поглед, малката и злобна устица беше присвита, но не каза нищо. За първи път в живота си не можеше да намери думи. Но погледът и бе достатъчно красноречив. Той му подсказваше какво мислеше майка му за него. За копелето си.

За незаконния син на Мрачния Рал. С почти царско потекло.

Ръцете и се отпуснаха покрай тялото, тя понечи да върви.

— Трябва да довърша поръчката на господин Тъчман. Ти оправи тук, както ти заръчах, разбра ли ме?

— Добре, маме.

— И гледай да оправиш пръта, преди да съм се върнала и да съм те заварила да лентяйстваш.

Оба копа замръзналата купчина тор в плевнята в продължение на няколко дни, но без особен резултат. Времето се задържа мразовито, така че торът само допълнително се втвърдяваше. Опитите му се оказваха напълно безполезни, все едно се опитваше да разрови гранитен блок. Или каменното отношение на майка си.

Освен това си имаше и други задължения, които не можеше да изостави. Поправи пръта и счупената панта на вратата на плевнята. Трябваше да се грижи и за животните, и за още цял куп дреболии.

Докато работеше, в главата му се оформяше все по-ясната идея за камината, която щеше да построи в дома им. Щеше да използва стената между къщата и плевнята, тъй като и бездруго вече я имаше. Представяше си как иззидва пещта от камъни. Вече дори си бе харесал място, откъдето щеше да ги набави. Щеше да ги замаже с хоросан. Когато решеше да свърши нещо, Оба влагаше всичко от себе си. Не можеше да върши нищо наполовина.

Представяше си колко изненадана и доволна ще остане майка му, когато види какво е изградил синът и. Най-сетне щеше да оцени способностите му. Но преди това го чакаха още много задачи.

Една от тях го глождеше отвътре. По повърхността на замръзналата купчина тор личаха следите на битката. На места имаше изровени дупки — вероятно между пластовете тор се е бил задържал въздух или слама и структурата е останала по-крехка. Всеки път, когато се чуваше специфичното „хрряс“ и от купчината се отделяше малко парченце твърдина, Оба си казваше, че най-сетне е успял да пробие леда, но всеки път надеждите му се оказваха напразни. Работата с правата лопата вървеше бавно, но Оба не бе от хората, които се отказват лесно.

Мина му през ума, че вероятно човек с неговото потекло не би трябвало да си губи времето с такъв черен труд. Ледените блокове едва ли влизаха в задълженията на хора, които по всяка вероятност бяха нещо като принцове. Но сега поне знаеше, че е някой. Човек, в чиито вени тече кръвта на Рал. Пряк потомък — син на владетеля на Д’Хара — Мрачния Рал. Нямаше човек, който да не е чувал за Мрачния Рал. Бащата на Оба.

Рано или късно той щеше да се изправи пред майка си с истината, която тя така ревниво бе крила от него — истината за неговия произход. Само се чудеше как да го направи, за да не разбере майка му, че е научил новината от Латея, преди да и пръсне мозъка.

Изтощен след една доста яростна и продължителна атака срещу ледената купчина, Оба се облегна на лопатата, за да си поеме дъх. Въпреки студа по слепоочията му се стичаха струйки пот.

— Оба Говедото — изсъска майка му, влизайки в плевнята.

— Стоиш и бездействаш, не правиш нищо, не мислиш нищо, не струваш нищо. Това си ти, нали така? Оба Говедото!

Тя застана пред него и като сви злобната си устица, пъхна носа си в лицето му.

— Спрях да си поема дъх, маме. — Посочи и ледените отломки, които бе успял да изкърти — доказателство за неистовите му усилия. — Досега работих, маме, наистина.

Не го гледаше. Раздираше го с поглед. Той изчака, знаейки, че има още нещо освен ледената купчина тор, което я е довело в плевнята. Винаги познаваше кога идва с намерение да го унижи, да го накара да се почувства нищожество, да му се подиграва. От тъмните дупки в сенките надничаха плъхове с мъничките си черни очета.

Втренчила в него укорителен поглед, майка му протегна към него монета. Държеше я с два пръста, явно искаше да акцентира върху важността и.

Оба остана леко смутен. Латея беше мъртва. Наблизо нямаше друга лечителка, поне той не познаваше, която да забърка лекарство за майка му или за него. Все пак се подчини и протегна разтворената си длан към нея.

— Разгледай я — заповяда му тя, като я пусна в ръката му.

Оба я поднесе към светлината, идваща откъм вратата, и се вгледа внимателно в нея. Знаеше, че от него се очаква да види нещо, но не знаеше какво точно. Завъртя я и скришом хвърли поглед към майка си. Внимателно я огледа и от другата страна, но пак не забеляза нищо необичайно.

— Да, маме?

— Да забелязваш нещо, Оба?

— Не, маме.

— Няма го белегът върху ръба.

Оба се сепна за миг, после отново огледа монетата, като този път внимателно огледа ръбчето.

— Да, маме, няма го.

— Това е монетата, която ти ми върна.

Оба кимна, понеже нямаше причина да се съмнява в това.

— Да, маме. Монетата, която ти ми даде, за да платя на Латея. Но нали ти казах, че Латея загина в пожара, така че не успях да ти купя лекарството. Ето защо ти върнах монетата.

Яростният и поглед го изпепеляваше, но гласът и остана сдържан и хладен.

— Това не е същата пара, Оба.

Той се ухили.

— Напротив, маме, същата е.

— Монетата, която ти дадох, имаше белег на ръба. Поставен лично от мен.

Усмивката на Оба се изпари от лицето му. Трескаво търсеше отговор. Какво би могъл да и отговори. На какво щеше да повярва. Нямаше да е убедително да каже, че е пуснал нейната монета в джоба си, а е извадил друга по грешка, понеже никога не бе разполагал със собствени средства. Тя знаеше прекрасно, че не притежава нито грош — нали от нея зависеше. Смяташе, че не е достоен и ще ги загуби.

Но Оба вече имаше пари. Разполагаше с парите на Латея — бяха цяло състояние. Спомни си как трескаво събра всичко, което изпадна от джоба и, включително и монетата, която сам и бе дал. Когато по-късно отдели една монета, за да я върне на майка си, нямаше представа, че тя я е белязала. За лош късмет бе върнал на майка си друга монета, а не тази, която първоначално бе получил от нея.

— Сигурна ли си, маме? Може би само си си мислела, че си я белязала? Може да си пропуснала.

Тя бавно поклати глава.

— Не. Белязах я, за да мога, ако я похарчиш за пиене или за жени, да отида и да видя за какво точно.

Подлата кучка. Да не вярва на собствения си син. Що за майка е това?

Но какво доказателство може да има освен някаква си драскотинка по ръба на монетата? Никакво. Луда жена.

— Сигурно нещо бъркаш, маме. Аз нямам пари и ти го знаеш. Откъде бих могъл да взема друга монета.

— Точно това искам да разбера. — Очите и святкаха застрашително. Той едва си поемаше дъх, притиснат от неудържимия изблик на енергия, който се изливаше от тях. Но гласът и остана сдържан. — Заръчах ти да ми купиш лекарство с тази монета.

— Че как бих могъл? Латея беше мъртва. И ти я върнах.

Струваше му се тъй могъща и огромна, сякаш разярен дух, дошъл да изкаже волята на мъртвите. Може би духът на Латея се бе върнал, за да го издаде. Не се бе замислял за това. Би било точно в стила на ужасната вещица. Каквато беше подла. Може да е направила точно това, за да го лиши от полагащия му се по право сан, от достойнството му.

— Знаеш ли защо те кръстих „Оба“?

— Не, маме.

— Това е древно Д’Харанско име. Знаеше ли го?

— Не, маме. — Любопитството му се разпали. — Какво означава?

— Две неща. Слуга и крал. Нарекох те Оба с надеждата един ден да станеш крал, ако ли не, поне да служиш на Създателя. Глупаците рядко стават крале. Специално за теб съм сигурна, че е невъзможно. Това бе налудничава мечта на млада майка. Значи остава „слуга“ . Кому служиш, Оба?

Той знаеше прекрасно отговора. Именно защото му служеше, бе станал непобедим.

— Откъде взе тази монета, Оба?

— Вече ти казах, маме, не можах да ти купя лекарство от Латея, понеже къщата и беше изгоряла. Може би белегът се е изтъркал от допира до нещо друго в джоба ми.

Тя се замисли над думите му.

— Сигурен ли си, Оба?

Той кимна с надеждата, че най-сетне е успял да я разубеди и да отклони вниманието и от монетата.

— Разбира се, че съм сигурен, маме. Латея умря. Ето защо ти върнах монетата. Не можах да ти купя лекарство.

Майка му повдигна вежда.

— Нима, Оба?

Тя бавно извади ръката си от джоба на роклята. Оба не можеше да види какво стиска в юмрука си, но се радваше, че м най-сетне ще изплюе камъчето.

— Да, маме. Латея е мъртва. — Установи, че му е приятно да го повтаря.

— Така ли, Оба? Значи не можа да ми купиш лекарството? Не би излъгал майка си, нали, Оба?

Той енергично тръсна глава.

— Не, маме.

— Тогава какво е това? — Тя разтвори длан и пред него изникна шишенцето с лекарство, което Латея бе приготвила за майка му. — Намерих това в джоба на сакото ти, Оба.

Той се вторачи в прокълнатото шише, в отмъщението на проклетата вещица. Трябваше да я убие направо, преди да е забъркала поредната си гадна отвара. Съвсем бе забравил, че пъхна шишенцето в джоба си, с намерението да го изхвърли някъде по пътя. При всичките нови неща, които научи, прокълнатото шишенце с лекарство му изхвръкна от главата.

— Ами мисля… Предполагам, че е някое старо шишенце.

— Старо, казваш. Не виждаш ли, че е пълно! — Гласът и отново стана режещ. — Как си могъл да вземеш лекарство от жена, за която твърдиш, че е умряла. Във вече изгорялата и къща? Как, Оба? И защо ми връщаш друга монета, а не тази, която ти дадох? Защо! — Тя се приближи още крачка към не го. — Защо, Оба?

Той отстъпи. Не можеше да откъсне очи от прокълнатото лекарство. Не можеше да погледне разяреното лице на майка си. Знаеше, че ако го направи, няма да издържи и ще избухне в рев.

— Ами аз…

— Какво ти, Оба? Какво ти, копеле мръсно! Нищожно без полезно мързеливо копеле! Прокълнато безчестно отвратително копеле, Оба Счок!

Оба вдигна очи. Правилно бе предположил, че майка му ще се опита да го прикове в погледа си. Но той бе станал непобедим.

— Оба Рал — рече.

Тя не трепна. Едва тогава си даде сметка, че от самото начало го е подмамвала да си признае, че е разбрал. Това бе част от плана и. Споменаването на това име — Рал — обясняваше как е разбрал, издаваше всичко на майка му. Оба остана вкаменен, мислите препускаха бясно в главата му като плъх с настъпена опашка.

— Духовете ме прокълнаха — пророни майка му. — Трябваше да послушам Латея. Трябваше да ни спестя всичко това. Ти си я убил. Ах, ти, омразно копеле. Ти долно, мерзко…

Бърз като лисица, Оба замахна с всичка сила с лопатата, която се стовари с трясък върху главата на майка му.

Жената се строполи като чувал с картофи, паднал отвисоко — туп.

Оба бързо отскочи назад, опасявайки се да не би тя да посегне да го хване за глезена. Беше убеден, че е способна на подобно нещо. Подлата кучка.

Бърз като стрела, той замахна отново и и нанесе втори удар — на същото място върху високото чело. След това отстъпи назад, за да излезе от обсега на зъбите и, преди тя да е успяла да го захапе като отровен паяк. Тя често изплуваше в мислите му като паяк. Черен паяк.

Звънтенето на метал отекна в притихналата плевня и бавно заглъхна. Около него се разстла ефирното було на самотата.

Стоеше прав, вдигнал лопатата над главата си, готов за следващ удар. Наблюдаваше я внимателно. От ушите и потекоха бистри розови вадички кръв, които запълзяха към ледената купчина тор.

Обезумял от страх и ярост, той се спусна към майка си и и нанесе още един мощен удар с лопатата, след това още и още. Плевнята закънтя от допира на метал до кокал, във въздуха остана да ехти звънлив звук. Плъховете, надзъртащи с малките си очета, се скриха уплашено в дупките.

Оба се отдръпна и си пое дълбоко дъх след продължителния опит да я накара да млъкне. Дишайки учестено, огледа бавно безжизненото и тяло, увиснало върху ледената купчина. Ръцете и бяха широко разперени встрани, сякаш се молеше за прегръдка. Подлата кучка. Сигурно беше намислила нещо. Някакви нововъведения. Може би да го прегърне, сякаш това щеше да заличи дългите часове, които Оба бе прекарал в клетката.

Лицето и му се видя по-различно. Изражението и — някак странно. Пристъпи на пръсти, за да го огледа по-добре. Черепът и бе загубил формата си, приличаше на зрял пъпеш, паднал на земята.

Беше нещо тъй ново, че Оба не можеше да си събере мислите.

Мамето, пъпешовидната и глава, цяла зейнала.

Фрасна я набързо още три пъти — за всеки случай, после се отдалечи, без да изпуска лопатата от ръце, за да не би тя да скочи изведнъж и да започне да му крещи. Никак нямаше да се изненада. Подлярка. Луда жена.

В плевнята настана тишина. От устата на Оба излизаха облачета топъл въздух. Над главата на майка му въздухът оставаше непроменен. Гърдите и не помръдваха. Алената локва под главата и попиваше в ледената купчина. Дупките, които някак си бе успял да изрови с лопатата, се запълниха със странното съдържание на пъпешовата и глава, зейнала на земята.

При мисълта, че майка му никога повече нямаше да го наругае, му стана хубаво. Майка му, тъй като не беше кой знае колко умна, сигурно се е поддала на натякванията на онази вещица Латея и бе започнала да мрази сина си — единственото си чедо. Тези две жени бяха движили живота му. Той се бе превърнал в безпомощен слуга на две харпии.

За щастие най-накрая стана непобедим и се освободи и от двете.

— Искаш ли да знаеш кому служа, маме? Служа на гласа, който ме направи непобедим. На гласа, който ми помогна да се отърва от тебе!

Майка му не отвърна. Най-сетне нямаше какво да му каже в отговор.

И тогава Оба се ухили.

Извади ножа си. Беше нов човек. Човек, преследващ предизвикателствата на интелекта си. Каза си, че би било интересно да види какви други странни и любопитни неща могат да се намерят у лудата му майка. Оба обичаше да научава нови неща.

Тъкмо се наслаждаваше на вкусните яйца, които си бе сготвил за обяд на полу завършеното огнище в стаята, когато откъм двора се чу тропотене на каруца. Бе минала повече от седмица, откак подлата му майка си отвори злобната мъничка уста за последен път.

Оба открехна вратата и надзърна предпазливо, като не преставаше да дъвче. Мерна задната част на спряна съвсем наблизо каруца. От капрата скочи мъж.

Господин Тъчман, който редовно носеше на майка му вълна за предене. Тя му я връщаше на кълбета, с които той тъчеше на становете си. Напоследък Оба имаше толкова много неща за вършене, че съвсем забрави за господин Тъчман. Хвърли поглед към ъгъла на стаята, за да види колко готови кълбета има майка му. Не бяха много. Встрани лежеше цяла бала вълна, която чакаше да бъде изпредена. По-добре да си бе гледала работата, вместо да му създава проблеми.

Оба се оказа в безизходица. Когато се обърна да надзърне през вратата, на прага стоеше господин Тъчман. Беше висок и слаб мъж, с голям нос и уши, с прошарена и къдрава коса като вълната, с която работеше. Наскоро бе овдовял. Оба знаеше, че майка му го харесва. Може би господин Тъчман щеше да успее да изцеди част от отровата, насъбрала се в зъбите и. Да я поукроти. Интересна теория, над която си струваше да поразсъждава.

— Добър ден, Оба. — Очите му, които Оба винаги бе намирал за любопитни и воднисти, надничаха в процепа на вратата, оглеждайки къщата. — Тук ли е майка ти?

Почувствал се осквернен от нахалните очи на неочаквания гост, Оба стоеше пред него с чинията яйца в ръка и се опитваше да реши как да постъпи, какво да отговори. Погледът на господин Тъчман се спря върху огнището.

Оба, почувствал се неловко зад вратата, си напомни, че е нов човек. Важна личност. Важните личности не бяха неуверени. Те използваха всеки миг и сами създаваха величието си.

— Маме? — Оба остави чинията и хвърли поглед към огнището. — О, тука е някъде.

Вълнокосият господин Тъчман остана втренчен в глуповатата усмивка на Оба.

— Нали чухте за Латея? Как са намерили къщата и?

Оба си рече, че този човек има същата уста като на майка му — зла, подла.

— Латея ли? — Оба смукна парченце яйца, заседнало между зъбите му. — Латея е мъртва. Какво биха могли да намерят?

— По-точно би следвало да кажеш „какво не са намерили“? Пари. Латея имаше пари — всеки го знае. Но в къщата и не бе открит нито грош.

Оба сви рамене.

— Сигурно са изгорели. Разтопили са се.

Господин Тъчман изръмжа с възмущение.

— Може би. А може би не. Говори се, че може да са изчезнали още преди пожара.

Оба се почувства засегнат от факта, че хората не си гледат работата. Нямаха ли си свои грижи? Защо не оставят нещата както са си? Да се порадват на факта, че подлата вещица вече не присъства в живота им, и да карат нататък. Но не, продължават да си завират човките, където не им е работа. Клъв, клъв, клъв! Като кокошки просо. Интриганти — ето какви са хората.

— Ще кажа на мама, че сте идвали.

— Трябва да взема изпредената вълна. Нося и още един чувал. Бързам, чакат ме.

За този човек работеха цяла орда жени. Никога ли не дава на бедните работнички дори глътка въздух?!

— Ами опасявам се, че мама нямаше време да… Господин Тъчман продължаваше да гледа огнището, но този път доста по-втренчено. Изражението му изразяваше повече от любопитство. Граничеше с гняв. Свикналият да раздава заповеди Тъчман, в чиято компания Оба винаги се бе чувствал някак неловко, пристъпи напред и се озова в средата на стаята. Погледът му не се откъсваше от камината. Вдигна ръка, посочи.

— Какво е… какво е това? Скъпи Създателю!

Оба проследи посоката на пръста му — към новата камина, която бе иззидал на стената, разделяща стаята от плевнята. Харесваше си работата — бе станало доста добре. Бе наблюдавал доста други камини, бе запомнял как са направени. И макар коминът още да не бе наред, вече я използваше. Добра работа му вършеше.

Тогава Оба видя къде гледа господин Тъчман. В челюстта на мама.

Е, и това ако не беше нещо. Оба не очакваше посетители, особено пък такива, които си врат носа в чуждите работи. Откъде-накъде този тук ще си позволява да му наднича в дома, само защото дава да му предат вълната!

Господин Тъчман заотстъпва към вратата. Оба знаеше, че ще се раздрънка. Този беше голяма клюкарка, ето, без да го питаш, разправя наляво и надясно за липсващите пари на Латея. Които, в крайна сметка, си бяха на Оба, като се има предвид, че цял живот е бачкал упорито за тях. Какво можеха да кажат другите за дъртата вещица?

Когато Тъчман си отвори устата и започне да разправя какво е видял над камината у Оба, със сигурност щеше да има въпроси. Хората щяха да си наврат носовете в чуждите работи и щяха да искат да разберат чия е челюстта. Щяха да започнат да дрънкат разни неща за майка му, също както правеха сега за лечителката.

Възроденият Оба, човек на действието, не можеше да позволи това да се случи. Той бе важна личност, както вече знаеше. Във вените му течеше кръвта на Рал, нали така. Важните личности се справяха с проблемите си сами. Бързо. Ефикасно. Решително.

Оба сграбчи господин Тъчман за врата и го закова на място. Онзи започна да се мята. Беше висок и жилав, но не можеше да се мери с Оба нито по сила, нито по бързина.

Оба изпъшка и вкара ножа си в корема на господин Тъчман. Онзи зяпна. Вечно воднистите му и любопитни очи се ококориха, изпълнени с ужас.

Оба се свлече на земята заедно с противния господин Тъчман. Чакаше ги работа. Тежката работа не го плашеше. Първо трябваше да се справи с мятащия се яростно вълноглав любопитко. После идваше ред на каруцата му. Хората щяха да тръгнат да го търсят. Животът на Оба се усложняваше.

Господин Тъчман извика за помощ. Оба нанесе втори удар с ножа си, под брадичката. Надвеси се над него, гледайки го как се бори за живота си, въпреки че беше наясно, че ще умре.

Оба нямаше нищо против господин Тъчман — нищичко. Какво като беше нахален и надут. Всичко беше заради оная зла вещица. Продължаваше да усложнява живота на Оба. Сигурно е пратила някакво съобщение на майка му, а сега и на господин Тъчман от отвъдното. Кучка. В резултат на което майка му бе станала подозрителна. А сега и този досадник Тъчман. Бяха като рояк скакалци, появиха се изведнъж и го връхлетяха.

Понеже е важна личност — затова.

Явно беше дошло време за промяна. Оба не можеше да си позволи в къщата му един след друг да идват разни хора и да му досаждат с въпросите си. И бездруго бе твърде важна личност, за да се погубва в затънтено място като това.

Господин Тъчман изръмжа в безнадежден опит да избяга. Беше време нещастният вдовец да отиде да прави компания на истеричната му майка и досадната вещица и заедно да векуват в прегръдките на Пазителя, в царството на мъртвите.

Настъпи моментът Оба да започне новия си живот на важна личност и да се премести да живее другаде.

Точно когато си мислеше, че никога повече няма да му се наложи да влиза в плевнята и да гледа ледената купчина тор, която така и не успя да разбие с лопатата въпреки настояването на истеричната си майка, му хрумна, че ако бе използвал кирката, щеше да му е много по-лесно. Е, и това, ако не беше нещо.

ЧЕТИРИНАДЕСЕТА ГЛАВА

С ЛЕКО И БЕЗУПРЕЧНО ТОЧНО ДВИЖЕНИЕ на китката майстор Фридрих лепна златното листенце за меките косъмчета на четката си. Беше достатъчно ефирно, за да отплува и с най-нежния полъх. Кацна плавно върху влажния гипс, сякаш водено от магия. Наведен съсредоточено над работния си плот, Фридрих изтри внимателно с парче овча кожа прясно позлатената повърхност на малката стилизирана фигурка на птичка и я огледа за драскотини.

Дъждът ромолеше тихичко по прозореца. Беше обед, но с надвисналите мрачни дъждовни облаци изглеждаше като че ли е призори.

Работеше в малкото си ателие в задното помещение. Вдигна поглед към просторната дневна, където жена му извършваше познатите движения, придружаващи хвърлянето на камъчета върху Милостта. Преди много години той бе издълбал върху една дъсчена плоча контурите на магическия символ — осмолъчата звезда, пресичаща кръг, вписан в квадрат, който на свой ред влизаше в по-голям кръг. Разбира се, след като тя беше начертала лично безукорна чернова. Ако беше изписал символа сам, Милостта би загубила силата си. За да бъде истинска, трябваше да бъде начертана от човек с дарба.

С радост правеше, каквото може, за да бъдат вещите в живота и поне малко по-красиви. Защото тя бе жената, направила неговия живот красив. Помисли си, че усмивката и е изваяна от самия Създател.

Мярна и жената, дошла в дома им, за да чуе бъдещето си. Тя слушаше със зяпнала уста как пред нея се излива съдбата и. Ако хората можеха сами да гледат бъдещето си, нямаше да идват при Алтея, но макар да не разбираха нищо от онова, което ставаше пред очите им, наблюдаваха с интерес как камъчетата се изсипват от дългите елегантни пръсти на жена му и падат върху дъската с издълбаната Милост.

Посетителката беше симпатична вдовица на средна възраст. Беше идвала при Алтея на два пъти по-рано, но преди няколко години. Съсредоточен върху работата си, той разсеяно надаваше ухо на разговора в съседната стая. Жената разказваше за няколкото си пораснали деца, които се били оженили и живеели наблизо, първото и внуче било вече на път. Точно в момента обаче интересът и бе съсредоточен върху камъчетата, а не върху бъдещото внуче.

— Пак ли? — Не беше толкова въпрос, колкото израз на Учудване.

— Пак същото.

Алтея не каза нищо. Фридрих полира току-що положеното златно покритие, заслушан в познатия звук на събиране на камъчетата от дъската.

— Често ли се случва? — попита жената, поглеждайки с ококорените си очи ту Алтея, ту Милостта. Не получи отговор и разтърка кокалчетата си толкова силно, че Фридрих помисли, че си е ощавила кожата. — Какво означава?

— Шшт — измърмори Алтея и хвърли камъчетата отново. Фридрих никога не бе виждал жена си да е тъй неразговорлива с посетител. В изтрополяването по дъската като че се усети някаква напрегнатост, припряност. Жената пак потърка кокалчетата си в очакване на своята съдба.

Седемте камъчета за пореден път се изтърколиха по дъската, готови да разкрият тайните на бъдещето.

От мястото си Фридрих не можеше да види самите камъчета, но различаваше съвсем ясно познатия звук от изтъркулването на неравните им форми по дървената повърхност. След толкова години за него не бе любопитно да наблюдава самия процес на гадаене, самите камъчета. Въпреки дългите години обаче никога нямаше да се насити да гледа с любов красивия профил на жена си, все още буйната и руса коса, сякаш слънчева светлина, плиснала връз раменете. Усмихна се.

Посетителката ахна.

— Пак същото! — Сякаш в унисон с мислите и, навън удари гръм. — Господарке Алтея! Какво означава това?

Алтея бе седнала на възглавницата си на пода, облегната на една ръка и подвила повехналите си нозе на една страна. Намести се и погледна жената.

— Означава, че си жена със силен дух, Марджъри.

— Един от тези двата камъка ли? Силен дух?

— Точно така — потвърди Алтея и кимна.

— Ами другият? Не може да е на добро. Ей, го къде е. Сигурно е най-лошото.

— Тъкмо щях да ти кажа, че другият камък, който се появява при всяко хвърляне, също означава силен дух. Мъж със силен дух.

Марджъри погледна камъчетата на плота. Разтърка кокалчетата си.

— Но, но те и двата… — Посочи с ръка. — И двата излизат извън. Извън външния кръг. В отвъдния свят. — Тревожните и очи намериха лицето на Алтея.

Гледачката се надигна и премести краката си напред, за да ги кръстоса. Бяха слаби и почти напълно неподвижни, но като ги кръстосаше на възглавницата пред себе си, можеше да седи с изправен гръб.

— Не, скъпа, ни най-малко. Виж тук, това е на хубаво. Два силни духа, преминаващи заедно през живота и отвъд него.

За по-хубаво не би могла и да мечтаеш.

Марджъри хвърли към дъската още един тревожен поглед.

— Така ли? Сериозно ли, господарке Алтея? Значи смятате, че е на хубаво, че те продължават така?

— Разбира се, Марджъри. Много на хубаво е. Два силни духа са се свързали в едно.

Посетителката докосна с пръст долната си устна и погледна скришом Алтея.

— Че кой е тогава? Кой е този тайнствен мъж, дето ще го срещна?

Алтея сви рамене.

— Рано е да се каже. Но камъните сочат, че ще срещнеш мъж.

Онази демонстративно кръстоса показалеца и средния си пръст.

— И отношенията ви ще се развият много бързо. Поздравления, Марджъри. Най-после ще откриеш щастието, което търсиш.

— Кога? Скоро ли?

Алтея пак сви рамене.

— Рано е да се каже. Камъните казват само „ще“, а не „кога“. Може да е утре, може догодина. Важното е, че ти предстои да срещнеш човек, който ще бъде добър с теб, Марджъри — Дръж си очите отворени. Не се крий в къщата си, иначе ще го пропуснеш.

— Но щом камъните казват…

— Камъните казват, че е силен и че е отворен към теб, но не гарантират нищо. Всичко ще зависи от теб и от него. Бъди отворена за него, когато се появи в живота ти, защото иначе може да мине, без да те забележи.

— Ще го направя, господарка Алтея. — Гласът и прозвуча по-уверено. — Ще го направя. Ще бъда готова и когато той се появи в живота ми, ще го видя и той ще ме види, точно как то предсказаха камъните.

— Добре.

Жената заровичка в кесията, окачена на колана и, докато намери една монета. Подаде я енергично напред, доволна от предсказанието.

Фридрих наблюдаваше как Алтея прави предсказания в продължение на близо четирийсет години. През цялото това време никога, нито веднъж, не я бе видял да излъже някого.

Жената се изправи с протегната ръка.

— Да ви помогна ли, господарке Алтея?

— Благодаря ти, скъпа, Фридрих ще се погрижи по-късно. Засега ще остана още малко при дъската.

Онази се усмихна, вероятно отнесена в мечти за предстоящия и нов живот.

— Е, добре тогава, аз ще вървя, преди денят да е превалил, да се прибера преди мръкнало. Чака ме дълъг път. — Тя надзърна в ателието и махна за поздрав от вратата. — Всичко хубаво, господарю Фридрих.

Дъждът се бе усилил. Фридрих забеляза, че небето е станало още по-оловносиво, над къщата им край езерото се стелеше мрак. Фридрих вдигна глава от работата си и също и махна с ръка.

— Ще те изпратя, Марджъри. Има кой да те придружи по обратния път, нали?

— Зетят ме чака отсам каньона с конете. — Тя се спря на прага и посочи работния плот. — Чудесно е.

Фридрих се усмихна.

— Надявам се в Двореца да открия купувач, който да мисли същото.

— Ще намерите, убедена съм. Работите ви са наистина красиви. Всички го казват. Който притежава ваша творба, се смята за късметлия.

Марджъри се поклони щастливо на Алтея, благодари и отново и откачи наметалото си от овча кожа от куката край вратата. Усмихна се на разяреното небе и метна дрехата на раменете си, като прилежно си сложи качулката. След това забърза надолу по пътя, за да търси новия мъж в живота си. Чакаше я дълъг път. Преди да затвори вратата след нея, Фридрих я предупреди, като излезе от каньона, да си отваря очите на четири и да не се отклонява от пътеката нито за миг. Тя каза, че помни инструкциите му от предишния път и ги спазва стриктно.

Домакинът я изпрати с поглед, докато фигурата и потъна в сенките и мъглата, после затвори вратата, за да прогони навън лошото време. В къщата настана тишина. Навън блесна светкавица, сякаш обидена от негостоприемството му.

Фридрих застана зад жена си.

— Нека ти помогна да си седнеш на мястото.

Алтея беше събрала камъните в шепата си. Разклати ги и те изтрополиха — сякаш кокалите на духове. По природа бе мила и внимателна и не беше типично за нея да не го чуе. Още по-необичайно бе да хвърля камъните си, след като си е тръгнал посетител. Този начин на гадаене представляваше допитване до дарбата. Как точно, това не му бе напълно ясно. Това, което знаеше обаче, беше, че процедурата е крайно изтощителна за жена му. Гадателският акт изстискваше силите и и я откъсваше от този свят. Не и оставаха нито енергия, нито желание да хвърля камъните отново.

Но сега явно бе обзета от безмълвна нужда.

Завъртя китката си и разтвори длан, с лекота хвърли камъните върху дъската, с грацията, с която той извайваше ефирните си златни листа. Тъмните, мрачни, безформени камъни се изтърколиха и се разпиляха по дъската, върху позлатената Милост.

По време на съвместния им живот Фридрих я бе виждал да хвърля камъните си десетки хиляди пъти. Понякога той, също като клиентите и, се опитваше да разчете някакъв смисъл във фигурите. Никога не му се беше удавало.

Тя виждаше неща, незрими за очите на обикновения смъртен. В произволно разхвърляните камъни съзираше предзнаменования, разбираеми само за гадателка като нея. Магически фигури.

Самият акт на хвърлянето не беше толкова важен. Важното беше как именно камъните ще докоснат дъската и ще се свържат със сили, които за обикновен човек като него бяха неразгадаеми, но които говореха на гадателките чрез тяхната дарба. В този произволен елемент на хаоса Алтея разчиташе потока на силите през света на живите, а дори, както се опасяваше Фридрих, и през света на мъртвите. Алтея обаче никога не говореше за това. Въпреки безкрайната близост между тях в душа и тяло това бе нещо, което не можеха да споделят един с друг.

При новото хвърляне един камък застана в самия център на символа; два се спряха в срещуположните ъгли на квадрата — там, където се допираше до външния кръг; други два избраха точките, където се докосваха квадратът и вътрешният кръг; последните два се озоваха отвъд външния кръг, изобразяващ отвъдния свят.

Блесна светкавица, секунди по-късно удари и гърмът. Фридрих се ококори невярващо. Запита се какво ли означава фактът, че камъните са застанали точно на тези места в Милостта. Никога преди не ги бе виждал да се подреждат в тъй правилна симетрия.

Алтея също гледаше втренчено дъската.

— Виждала ли си някога подобно нещо? — попита я той.

— Опасявам се, че да — пророни тя и събра камъните с изящните си пръсти.

— Така ли? — Беше сигурен, че подобно необичайно събитие, такава изумителна подреденост, не би му убягнало. — Кога?

Тя разбърка камъните в шепата си.

— При предишните четири хвърляния. С това станаха пет. Абсолютно еднакви. Всеки отделен камък попада на съвсем същото място.

Тя хвърли камъните още веднъж. В този миг небето като че се разтвори, пороят се изля върху къщата им с гръм и трясък. Фридрих хвърли бърз поглед към небето, след което подири с очи жена си. Камъните се изтърколиха и заподскачаха по дъската.

Първият се насочи към центъра и спря точно в средата на Милостта. Светкавица. Останалите камъни някак съвсем естествено се насочиха към съвсем естествените си места, само дето тези места бяха досущ предишните.

— Шест — прошепна Алтея.

Гръм.

Фридрих не знаеше дали тя говори на него или на себе си.

— Но първите четири пъти бяха за тази жена — Марджъри. Нали хвърляше камъните за нея. Това е част от нейното предсказание.

Дори на самия него му прозвуча повече като молба, отколкото като констатация.

— Марджъри дойде за предсказание — отвърна Алтея. — Това не означава, че камъните са готови да и го дадат. Те решиха това предсказание да бъде за мен.

— И какво означава то?

— Нищо. Поне все още. Засега е само далечна възможност — буря на хоризонта. Камъните може да решат, че бурята ще премине.

Докато я гледаше как прибира камъните си, го обзе чувство на тревога.

— Стига вече, трябва да си починеш. Нека ти помогна, моля те, Алтея. Ще ти приготвя нещо за ядене. — Той проследи с поглед как ръката и прибира последния камък — онзи в средата. — Остави ги. Ще ти направя чудесен горещ чай.

Никога досега не беше възприемал камъните като нещо зловещо. Този път му се стори, че отваряха пътя към нещо ужасно, идещо да застраши живота им.

Не искаше жена му да ги хвърля отново.

Отпусна се до нея.

— Алтея…

— Шшт, Фридрих. — Каза го с монотонен глас, не ядосано, не с укор, но категорично. Дъждът яростно изтрещя по покрива. Водата в улуците забушува. Мракът навън бе раздран от ослепителни светкавици.

Той се вслуша в тракането на камъните, сякаш костите на мъртвите заговориха на жена му. За пръв път в съвместния им живот той изпита омраза към седемте камъка, сякаш в рефлекс за самосъхранение. Все едно те щяха да му я отнемат.

От мястото си върху червената възглавница с втъкани златни нишки Алтея отново хвърли камъните към Милостта. Те изтрополиха върху дъската и Фридрих примирено проследи с поглед къде ще спрат — на съвсем същите места. Щеше да се изненада, ако не беше станало така.

— Седем — пророни тя. — Седем пъти, седем камъка.

Гръмотевицата изтрещя с плътен екот, сякаш гласът на недоволни и ядосани духове от отвъдния свят.

Фридрих докосна жена си по рамото. В дома им бе нахълтала чужда сила, за да превземе живота им. Не можеше да я види, но знаеше, че се е появила.

Изведнъж се почувства смъртно уморен, сякаш всичките му години живот се бяха стоварили едновременно върху плещите му, за да го смажат, да го накарат да се почувства стар като света. Запита се дали Алтея изпитва същото чувство, когато я наляга умората след хвърлянето на камъните. Потръпна при мисълта, че може да се живее цял живот в подобно развълнувано море от емоции. Неговият свят, светът на творец, изглеждаше толкова по-обикновен и блажен в своето невежество, далечен на бушуващите тук неясни сили. Но най-ужасното беше, че се чувстваше неспособен да закриля жена си от тази невидима заплаха. Пред нея беше безсилен.

— Какво означава това, Алтея?

Тя не бе помръднала. Гледаше като вцепенена тъмните камъни, разполагащи се върху Милостта.

— Идва онзи, който чува гласовете.

Ослепителна светкавица раздра небето и изпълни стаята с бяло сияние. Контрастът между ярката светлина и потискащата сянка беше умопомрачителен. Мощният удар разтърси земята. Последва оглушителен трясък, чиято сила можеше да се сравнява единствено с величието на светкавицата.

Фридрих преглътна.

— Знаеш ли кой е той?

Тя покри с длан ръката му, отпусната на рамото и.

— Спомена нещо за чай? От този дъжд ми стана студено.

С удоволствие бих пийнала една чашка.

Той погледна първо усмивката и, хвърляща меки отблясъци в очите и, после камъните върху Милостта. Поради някаква причина не искаше да му отговори — поне засега. Той опита да подхване въпроса от другаде.

— Какво кара камъните ти да се подреждат така, Алтея? Какво би могло да означава подобно нещо?

Светкавица. Гърмът се стовари отгоре им болезнено оглушителен, сякаш врязал се не във въздуха, а в скала. Пороят се изливаше на талази върху прозореца им.

Алтея най-сетне откъсна поглед от бушуващата навън стихия, от яростта на Създателя, и го премести върху дъската с камъните. Посочи този в центъра.

— Създателят? — не се сдържа Фридрих.

— Господарят Рал — поклати глава тя.

— Но нали звездата в центъра изобразява Създателя, неговата дарба.

— Да, в Милостта. Но не бива да забравяш, че това е предсказание. Тук е различно. Предсказанието само използва Милостта, а в този случай камъкът в средата изобразява онзи с Неговата дарба.

— Значи би могъл да е всеки — рече Фридрих. — Всеки, роден с дарбата.

— Не. Линиите, излизащи от осемте лъча на звездата, изобразяват дарбата, прекосяваща живота, през воала, разделящ световете, и към външния кръг в отвъдното. По този начин изобразява дарбата в смисъл, в който не би могъл да бъде свързан с никой друг човек: дарбата за магията и на двата свята — и на живите, и на мъртвите. Адитивната и Субстрактивната магия. Камъкът в средата докосва и двата. Той хвърли поглед към този камък.

— Но какво те кара да мислиш, че е точно Господарят Рал?

— Той е единственият от три хиляди години насам, роден и с двете страни на дарбата. През цялото това време, допреди той да овладее дарбата си, нито един камък, който съм хвърляла, не се е озовавал на това място. И не би могъл.

Колко време стана? Май две години, откакто наследи баща си. Но е овладял дарбата си по-отскоро. Което само по себе си повдига въпроси, изискващи тревожни отговори.

— Но аз си спомням, че преди години ти лично си ми казвала, че Мрачният Рал използва и двете страни на магията.

Потънала в мрачни спомени, Алтея поклати глава.

— Вярно е, че той също използваше субстрактивни сили, но не бе роден с дарбата за тях. Предлагаше чисти детски души на Пазителя на отвъдния свят, с което си спечелваше това право. Мрачният Рал трябваше да търгува, за да се до копа поне частично до използването на подобни сили. Но този човек, настоящият Господар Рал, е роден и с двете страни на дарбата — като магьосниците от старите времена.

Фридрих не знаеше какви изводи би следвало да си извади от това. Не можеше да си обясни на какво се дължи това осезаемо чувство за безпокойство в душата му. Спомняше си ясно деня, в който новият Господар Рал се бе възкачил на трона. Фридрих тъкмо бе в Двореца, за да продава малките си позлатени фигурки, когато се случи великото събитие. И той видя новия Господар Рал — Ричард.

Това беше незабравим момент в живота му — третият Господар Рал, на който бе станал свидетел в живота си. Спомняше си съвсем ясно новия владетел — висок, силен, с остър поглед, обикаляше Двореца и изглеждаше съвсем не на място в него, но в същото време все едно се беше прибрал у дома след дълго бродене. Спомняше си и меча му — онова легендарно оръжие, което никой в Д’Хара не бе виждал от детските години на Фридрих, когато между двата свята бе издигната граница, откъсваща Д’Хара от останалата част на новия свят.

Новият Господар Рал се разхождаше из Двореца в компанията на по-възрастен мъж — говореше се, че и той бил магьосник — и поразително красива жена. Великолепната и коса падаше на пищни талази върху раменете, беше облечена в бяла копринена рокля. Присъствието и заслепяваше цялата прелест и величественост на Двореца. Край нея всичко друго изглеждаше ежедневно и обикновено.

Ричард Рал и тази жена бяха създадени един за друг. Фридрих забеляза особените погледи, които си разменяха. В сивите очи на мъжа и зелените очи на жената личаха дълбока и непогрешима отдаденост, вярност и близост.

— А другите камъни? — попита Фридрих.

Ръката на Алтея премина над по-големия от двата кръга на Милостта, където се осмеляваха да стигнат единствено позлатените лъчи на дарбата на Създателя, и се насочи към двата тъмни камъка, попаднали в света на мъртвите.

— Тези, които чуват гласове — рече тя.

Той кимна — подозренията му се бяха потвърдили. Там, където бе забъркана магия, рядко се случваше простосмъртен като него да извлече верен отговор, съдейки по очевидността на нещата.

— Останалите?

Алтея огледа четирите камъка в ъглите. Гласът и прозвъня меко на фона на ромолящия дъжд.

— Това са стражите.

— На Господаря Рал ли?

— На всички нас.

Фридрих забеляза, че по бузите на жена му се стичат сълзи.

— Моли се — прошепна тя — да се окажат достатъчно, иначе всички ще попаднем в лапите на Пазителя.

— Искаш да кажеш, че само тези четиримата защитават всички ни?

— Има и други, но тези са главните. Без тях всичко е загубено.

Фридрих прехапа устни, уплашен за съдбата на четиримата воини, призовани да се изправят лице в лице срещу Пазителя.

— Знаеш ли кои са те, Алтея?

Тя се обърна и го прегърна, притиснала лице в гърдите му. Жестът и бе детински, но го изпълни с болезнена любов към жената на живота му. Прегърна я нежно, за да я успокои, независимо от факта, че се чувстваше безсилен да я пази от подобни неща.

— Би ли ме занесъл до стола ми, Фридрих?

Той кимна и я вдигна, а тя обви ръце около врата му. Безпомощните и, безполезни крака се залюляха във въздуха. Жена с такава сила, която можеше да извика топъл дъжд зиме, да има нужда от него, за да стигне до стола си. От него, Фридрих, обикновения мъж, когото тя обичаше — мъж, роден без дарбата. Мъж, който я обожаваше.

— Не отговори на въпроса ми, Алтея.

Тя го прегърна по-силно.

— Един от четирите стражи съм аз.

Ококорил очи, Фридрих извърна глава към Милостта. Зяпна — един от четирите камъка се бе превърнал на пепел. Тя не сметна за нужно да погледне.

— Вторият е сестра ми — продължи Алтея, сгушена в прегръдките му. Той усети надигащата се в гърдите и скръб. — Значи оставаме трима.

ПЕТНАДЕСЕТА ГЛАВА

ДЖЕНСЪН ЗАСТАНА ВСТРАНИ от потока хора, изсипващ се от юг. Сгушена в Себастиан, за да се предпази от ледения вятър, тя си помисли колко хубаво би било просто да е търколи върху ледената земя и да заспи. Коремът и къркореше от глад.

Рижка се отмести встрани и Дженсън стисна по-здраво юздата и. Бети се притисна до бедрото на Дженсън, опашката, ушите и очите и издаваха, че е нащрек. Краката на животното бяха изморени и Бети сегиз-тогиз изпухтяваше възмутено срещу поредния бодил. Дженсън я потупа по коремчето, при което козичката енергично размаха опашка. Погледна господарката си, протегна глава, за да близне набързо Рижка по муцуната, след което приклекна и се сви в краката на Дженсън.

Себастиан бе прегърнал спътницата си през раменете и оглеждаше внимателно потока от каруци, колички и хора, които вървяха към Народния дворец. Тропотът на каруците, хорските разговори и смехове, шумът от толкова много стъпки и тракане на конски копита — всичко се сливаше в едно общо монотонно боботене, разнообразявано от ритмичното скърцане на ок на каруца. Облаците прах, вдигнати в резултат на трескавото движение, разнасяха мириса на манджи, примесен с вонята на човешки и животински тела. По езика полепваше неприятен възкисел вкус на мръсотия.

— Какво ще кажеш? — попита тихичко Себастиан.

Студеният изгрев потапяше далечното скалисто плато във виолетово сияние. Над полетата Азрит се издигаха величествени скалисти върхове, но сътвореното от човешка ръка се извисяваше дори още по-нависоко. Безбройни покриви зад внушителни стени се събираха в масивна постройка, представляваща град, съграден върху платото. Ниската зимна светлина придаваше на раздиращите небето мраморни стени и колони меко сияние.

Дженсън бе съвсем малка, когато майка и я отведе далеч оттук. Детските и спомени не бяха подготвили съзнанието и на възрастен човек за реалното великолепие на Двореца. Сърцето на Д’Хара увенчаваше с достойната си и горда осанка пустошта наоколо. Благоговението и бе замъглявано единствено от мисълта, че наред с другото, това бе и наследственият дом на господарите Рал.

Обърса с длан лицето си, стисна очи, сякаш с това можеше да успокои пулсиращата болка в главата си. Пътуването се бе оказало трудно и изтощително. Вечер избираха място и спираха. Докато тя шеташе около бивака, Себастиан, скрит в булото на нощта, оглеждаше внимателно района. На няколко пъти се беше връщал тичешком край огъня с тревожните новини, че преследвачите им са наблизо. Въпреки изтощението и сълзите на отчаяние двамата трескаво събираха багажа и продължаваха напред.

— Имаме причина да сме тук — отвърна най-сетне тя. — Не му е времето да губим кураж.

— Или сега, или никога.

Тя се взря за миг в предупредителните искрици, блеснали в сините му очи, след което, вместо отговор, пристъпи напред и се вля в потока от хора. Бети скочи на крака и като се притискаше плътно в крака на Дженсън, заоглежда лицата наоколо. Себастиан тръгна от другата страна на Дженсън. От близката каручка им се усмихна възрастна жена.

— Козичката за продан ли ти е, скъпа?

Дженсън, стиснала с една ръка въженцето на Бети и юздата на Рижка, а с другата придържаща качулката си срещу режещия вятър, се усмихна на жената, но категорично поклати глава в знак на отказ. Онази и се усмихна с леко разочарование и подкара коня си по-бързо. В тоз,и миг Дженсън видя, че на каручката и има табела, рекламираща колбаси.

— Госпожо? Колбаси ли продавате?

Жената се протегна назад, отвори един капак и бръкна в съдината, увита прилежно в одеяла и кърпи. След миг извади тлъста наденица.

— Съвсем пресни са, от тази сутрин. Искате ли? Струва само сребърно пени, а за вкуса гарантирам.

Дженсън кимна настървено, Себастиан плати на жената поисканата сума, после сряза наденицата на две и подаде половината на спътничката си. Беше чудно гореща. Дженсън моментално погълна няколко хапки почти, без да дъвче. Усети с облекчение как острото жило на глада омеква и по тялото и се разлива приятна топлина. Едва след тези първи няколко хапки успя да усети вкуса на месото.

— Прекрасна е — провикна се след жената.

Онази се усмихна, комплиментът очевидно не я изненада. Дженсън избърза да настигне каручката и се обърна към жената.

— Случайно да познавате жена на име Алтея?

Себастиан огледа крадешком хората, които можеха да чуят въпроса и.

— А, значи си дошла за предсказание.

Дженсън не я разбра много добре, но реши, че ще е по-лесно да се съгласи с нея.

— Аха. Дали знаете къде мога да я намеря?

— Виж сега, скъпа, нея не я познавам, но се знаем с мъжа и — Фридрих. Идва в Двореца да продава позлатените си фигурки.

Явно повечето от хората идваха да продават стоките си. В главата на Дженсън изплува неясен детски спомен за жужащо множество от хора, изливащи се ежедневно в Двореца. Продаваше се какво ли не — от храна до бижута. Голяма част от градовете, където Дженсън бе живяла през годините, имаха пазарен ден. В Народния дворец всеки ден бе пазарен. Спомни си как с майка и ходеха да си купуват храна, а веднъж дори и плат за рокля.

— А къде можем да намерим този Фридрих? Или някой, който го познава?

Жената посочи към Двореца.

— Държи сергия на пазара. Ей там на баира. Чувала съм, че за да се срещнеш с Алтея, тя трябва да те покани. Съветът ми е да говориш първо с него.

Себастиан се опря на гърба на Дженсън и надникна към жената.

— На баира ли?

Тя кимна.

— Ами да, горе при Двореца. Лично аз не ходя там.

— Тогава къде продаваш надениците си?

— Нали съм с каручка и кон, та заставам край пътя. Продавам на хората, дето отиват и се връщат от Двореца. Няма да ви пуснат да минете с конете нагоре, ако сте решили да се срещнете с мъжа на Алтея. Нито пък с козата. Вътре могат да влизат само конете на войниците и официалните гости на Двореца. Търговците и други подобни използват източния път. Не може всеки да влиза в Двореца с коня си. Само войниците се качват до горе на коне.

— В такъв случай сигурно ще трябва да оставим конете в конюшня — каза Дженсън.

— Фридрих не идва много често. Ще имате късмет, ако го заварите, още повече ако успеете да говорите с него.

Дженсън преглътна още една хапка от наденицата.

— Имате ли представа дали ще е тук днес? Или кога идва в Двореца?

— Не, скъпа, съжалявам, но не знам. — Жената намести огромния червен шал на главата си и пристегна възела под брадичката си. — Виждам го от време на време — само толкова знам. Понякога купува наденици за жена си.

Дженсън огледа внушителния силует на Двореца над тях.

— Е, не ни остава друго, освен да го потърсим.

Още не бяха влезли, а сърцето на Дженсън щеше да се пръсне от притеснение. Видя как пръстите на Себастиан се плъзват по външната страна на наметалото му, проверявайки дръжката на меча. Тя също потърси успокоителното присъствие на ножа си. Надяваше се да не се задържат дълго в Двореца. Само да разберат къде живее Алтея, и можеха веднага да се махат от това място. Колкото по-бързо, толкова по-добре.

Запита се дали Господарят Рал е тук или воюва нейде далеч в родината на Себастиан. Сърцето я сви при мисълта, че народът и живее под игото на такъв управник — човек без капчица милост.

Докато пътуваха към Народния дворец, Дженсън можа да разпита Себастиан за родината му. Той сподели с нея част от вярванията и традициите на хората в Стария свят, разбиранията им за обет и дълг, копнежа им за благословията на Създателя. Себастиан говореше разпалено за обичания духовен водач на неговия народ — Брат Нарев, както и за последователите му от Ордена. Те учеха, че добруването на ближния е не само отговорност, но и свято задължение на всеки човек. Дженсън не можеше да си представи място, където хората живеят изпълнени със съчувствие един към друг.

Себастиан и разказа за отчаяната борба на Императорския орден с Господаря Рал и за жестоките набези на владетеля на Д’Хара. Кой по-добре от нея знаеше какво е да се страхуваш от този човек! Именно този страх я притесняваше сега, когато стоеше в подножието на Двореца. Страхуваше се, че ако Господарят Рал си е у дома, ще разбере, че Дженсън е наблизо.

Разминаха се със стегнат отряд войници на коне. Оръжията им — мечове, секири, копия — блестяха застрашително срещу утринното слънце. Дженсън сведе поглед и извърна глава в другата посока, за да не би погледът и да се засече с някой от войниците. Опасяваше се да не би някой да се протегне и да я грабне от тълпата — сякаш беше белязана с някакъв знак, видим единствено за тях. Държеше червената си коса прибрана прилежно под качулката, за да не привлича нежелано внимание.

Колкото по-нагоре отиваха, толкова по-гъста ставаше тълпата. По южните склонове на планината хората бяха разположили сергии и палатки, където продаваха стоките си. Новодошлите се настаняваха кой където свари. Въпреки студа всички изглеждаха в добро настроение, докато разполагаха стоките си на импровизираните щандове. Мнозина вече въртяха бурна търговия.

Д’Харанските войници като че бяха навсякъде. Все едри мъжаги с еднакви кожени униформи, отгоре с ризници. Въоръжението им се състоеше поне от меч, но повечето носеха и боздугани, къси мечове или ножове. Вървяха между хората като бдителни и зорки пазачи, но не притесняваха никого.

Жената пожела на Дженсън и Себастиан всичко хубаво и отби каручката си встрани от пътя, край трима мъже, които продаваха бъчви вино, подредени на дървена маса. И тримата бяха широкоплещести, русоляви и със силни челюсти, явно братя.

— Внимавайте на кого си оставяте животните — провикна се жената на изпроводяк.

Повечето от хората, които продаваха стоките си тук, имаха животни и предпочитаха да останат в ниското, вместо да имат затруднения по-нагоре. Част от търговците сновяха из тълпата и предлагаха стоките си на случайни минувачи. Вероятно техните по-обикновени изделия вървяха повече така. Други, като жената с каручката, продаваха домашно сготвена храна. Долу имаше достатъчно хора, за да не намират смисъл да се качват по-нависоко. Дженсън предположи, че част от търговците просто предпочитат да са по-надалеч от високопоставените служители в двореца и многото войници. Себастиан следеше внимателно ставащото наоколо, но гледаше да не се набива на очи. Дженсън знаеше, че от зоркия му поглед не убягва нищо. Случайният минувач обаче би помислил, че просто оглежда предлаганите стоки, замаян от многообразието им. Истината бе, че този поглед проникваше далеч отвъд, към огромните двери между високите каменни колони на Двореца.

— Какво ще правим с конете? — попита Дженсън. — А Бети, къде ще оставим Бети?

Себастиан посочи към един навес, където хората връзваха конете си.

— Ще се наложи да ги оставим тук.

Освен близостта на преследвача и я тревожеше и пресата на непоносимо огромната тълпа. Чувството за опасност се бе просмукало до мозъка на костите и, мозъкът и не функционираше нормално. Да оставиш Бети в конюшня в града е едно, но да изоставиш близката си приятелка тук, сред всичките тези хора, е съвсем друго.

Дженсън посочи с глава мърлявите селяни, които би трябвало да се грижат за конете, но вместо това бяха увлечени в разпалена игра на зарове.

— Мислиш ли, че можем да поверим животните си на такива като тях? Нищо чудно да са най-обикновени крадци. Защо не останеш при конете, докато отида да намеря мъжа на Алтея?

Себастиан, който тъкмо оглеждаше войниците край входа, се обърна към нея.

— Не ми се струва разумно да се разделяме точно тук, Джен. Пък и съм против да влизаш вътре сама.

Тя се взря в разтревожените му очи.

— Ами ако стане нещо? Наистина ли смяташ, че ще можем да се измъкнем със сила?

— Не. Ще трябва да използваш главата си, да не губиш самообладание. Доведох те дотук, не мога да те изоставя точно сега и да ти позволя да влезеш вътре сама.

— Ами ако извадят меч срещу нас?

— Ако се стигне дотам, не можем да надделеем в бой. По-важно е да ги накараме да се стреснат, да се замислят колко опасни може да сме, а не да се хвърляме веднага в бой.

— Трябва да блъфираме.

— Хич ме няма по тези работи.

Той се изсмя.

— Напротив. Нали те видях какво направи първата нощ, когато нарисува Милостта.

— Но тогава бяхме сами, само аз, ти и майка. Тук е съвсем различно.

— Направи го и в странноприемницата, когато показа на ханджийката червената си коса. И вдъхна респект у мъжете само с погледа и държанието си. Справи се сам-самичка и никой не посмя с пръст да те докосне.

Не се бе замисляла за това по този начин. За нея бе по-скоро откровено отчаяние, а не преднамерена измама.

Бети отърка нослето си в крака и. Дженсън погали животинката по ухото. Мъжете изоставиха заровете за малко, за да поемат конете на група пътници. Не и се хареса грубостта, с която тези мъже се отнасяха с животните. Подкарваха ги с нагайки, вместо просто да поемат поводите им.

Дженсън прерови с поглед тълпата, докато очите и не попаднаха на червения шал. Скъси въженцето на Бети, подкара Рижка за юздата и тръгна натам. Изненадан, Себастиан я последва.

Жената с червения шал беше започнала да подрежда съдините си с топли наденици.

— Госпожо?

Онази присви очи срещу светлината.

— Да, скъпа? Искаш още малко наденички ли? — Повдигна един капак. — Вкусни са, нали?

— Чудесни са, но дойдох за друго — дали ще имате нещо против да ви платим, за да наглеждате конете и козичката.

Жената затвори тенджерата.

— Животните ли? Аз не съм коняр, скъпа.

Дженсън стисна въженцето и юздата в едната си ръка, а с другата се облегна на каручката. Бети подви крака край колелото.

— Помислих си, че компанията на козичката ми ще ви е приятна за известно време. Бети е чудесна, няма да ви създава никакви проблеми.

— Бети, значи. Е, какво пък, защо да не я наглеждам.

Себастиан подаде на жената сребърна монета.

— Ако позволите да оставим конете си при вашия, ще сме спокойни, че са в добри ръце и че има кой да се грижи за тях.

Жената внимателно огледа монетата, след това и Себастиан.

— За колко време? Като си продам надениците, смятам да се прибирам.

— Няма да се бавим. Само трябва да намерим мъжа, за когото ни казахте — Фридрих — отвърна Дженсън.

Себастиан небрежно посочи с глава монетата, която жената все още държеше в ръката си.

— Като се върнем, ще ви дам още толкова — в знак на благодарност. Ако пък не се върнем, докато си продадете надениците, ще получите две монети заради неудобството да ни изчакате.

Жената най-сетне кимна.

— Е, добре, и бездруго ще съм тук, за да си продавам надениците. Вържете козата за колелото, ще я наглеждам, докато се върнете. — Посочи през рамо. — А конете вържете ей там, при моята кобила — тя ще се зарадва на малко компания.

Бети лакомо налапа парчето морков, което и подаде Дженсън. Рижка я подбутна по рамото, сякаш искаше да и каже, че не иска да остава. За да я успокои, Дженсън даде и нея парче морков, после подхвърли едно и на Себастиан, да го предложи на вечно гладния Пит.

— Ако случайно ме изгубите от поглед, питайте за Ирма, продавачката на наденици.

— Благодарим ти, Ирма — Дженсън погали Бети по главата. Оценявам помощта ти. Изобщо няма да се бавим.

Двамата се запромъкваха през тълпата, Себастиан я прегърна през кръста, за да не се разделят, докато потъват в пастта на огромния дом на Господаря Рал.

Изпратиха ги жалните стонове на изоставената Бети.

ШЕСТНАДЕСЕТА ГЛАВА

ВОЙНИЦИ С ИЗЛЪСКАНИ НАГРЪДНИЦИ и изправени във въздуха блестящи на слънцето копия със заострени върхове зорко оглеждаха минаващите под колоните хора. Щом вниманието им падна върху Дженсън и Себастиан, тя положи усилия да не ги гледа в очите. Вървеше с наведена глава, в крачка с тълпата, която се изливаше като река между часовите. Не разбра дали някой и е обърнал специално внимание, но не усети да я сграбчват, така че продължи напред.

Просторната входна ниша беше облицована в светъл камък, сякаш влизаха в танцова зала, а не в тунел под гигантско плато. Съскащите факли, поставени в железни решетки по стените, пръскаха пепитена светлина. Миришеше на катран, но беше топло, зимните ветрове оставаха далеч навън.

По продължение на двете стени имаше безброй вдлъбнатини. Повечето представляваха ниши, преградени с нисък зид, зад който търговците продаваха стоките си. Много от зидовете бяха украсени с цветни платнища или облицовки, за да привличат по-лесно вниманието на клиентите. Навън всеки можеше да си опъне сергията и да си продава нещата. Тук вероятно се плащаха наеми, но в замяна на това търговците разполагаха с уютно местенце, а купувачите бяха по-склонни да обикалят по магазините на топло.

Пред една обущарница се беше събрала шумна тълпа. На други места хората се редяха за бира, хляб или димящи паници гозба. Един търговец продаваше баници с месо и привличаше клиентела със звънливия си глас. В едно помещение се бяха събрали шумни женоря, чиито коси биваха сресвани, накъдряни или украсявани с разноцветни нанизи мъниста. По-нататък на други жени им гримираха лицата или лакираха ноктите. Имаше и магазинчета за разноцветни панделки и кордели, досущ като свежи цветя, с които да се украсяват рокли. По вида на предлаганите стоки и услуги Дженсън си даде сметка, че доста от клиентите искат да изглеждат добре за посещението си в Двореца, където хем щяха да видят свят, хем светът щеше да види тях.

Себастиан остана не по-малко впечатлен от гюрултията.

Дженсън спря пред една сергия, където нямаше купувачи.

Собственикът и тъкмо подреждаше на щанда калаените си съдове.

— Дали случайно не познавате скулптор на име Фридрих, господине?

— Тук няма такъв. Тънките занаяти са по-нагоре, на самия връх.

Тунелът ги поглъщаше все по-навътре в планината и Себастиан отново прегърна Дженсън през кръста. Близостта му, красивото му лице и усмивката му и бяха приятни, действаха и успокояващо. Стърчащата му на всички страни къса коса го правеше по-различен от останалите — единствен, специален. Сините му очи сякаш криеха отговорите на безброй загадки, идещи от външния свят, който тя изобщо не познаваше. С него имаше моменти, когато почти забравяше мъката по майка си.

Тълпата потъваше в отворените една след друга масивни порти. Дженсън се ужасяваше при мисълта, че те могат да се захлопнат и да я приклещят в капана си. Отвъд портите тръгваха мраморни стълбища, по-бледи от слама и лъкатушещи като бели вени. Площадките на междинните нива бяха оградени с масивни каменни перила. За разлика от огромните железни врати на тунела, пронизващ сърцето на планината, тук се виждаха по-изящни дървени порти. Отлично осветените белосани коридори не допускаха у посетителя да се загнезди усещането, че се намира под планината.

Стълбите изглеждаха безкрайни, тук-там се разклоняваха. От някои площадки тръгваха просторни фоайета, връз които се изсипваха тълпи от хора. Беше като град във вечната нощ, осветен от стотици газени лампи с рефлекторни стъкла по стените и още толкова фенери, окачени на високи колове. Встрани покрай стените имаше достатъчно мраморни пейки, където хората да могат да отдъхнат. На някои нива преобладаваха малките бакалнички, където се продаваше хляб, сирене, месо, понякога пред тях бяха сложени масички със столове. Мястото не беше мрачно и страховито, както си го бе представяла Дженсън, напротив, отвсякъде лъхаше уют, дори може би романтика.

В някои коридори се виждаха залостени врати с часови — може би бяха казарми. По едно време Дженсън мярна виещ се на спирала път, по който слизаха въоръжени конници.

Тя пазеше бледи детски спомени за града под Двореца. Сега, при всичките тези безкрайни гледки, и се струваше като страна на чудесата.

Безконечното изкачване по стълби и кръстосване на коридори я умори. Като че започваше да разбира защо много от търговците предпочитаха да останат в ниското. Пътят нагоре беше дълъг, изминаването му изискваше усилия и време. От дочутите оттук-оттам разговори разбра, че доста от посетителите възнамеряват да преспят в двореца град, вземайки стая под наем.

Дженсън и Себастиан най-сетне видяха отново слънчева светлина, която им се стори като манна небесна. Над мраморната зала се кипреха три редици балкони със сводести козирки, поддържани от красиви колони. Светлината нахлуваше през огромните прозорци по-нагоре. Този сноп ярка светлина се стори на Дженсън по-прелестен от всичко, което бе виждала през живота си. Себастиан остана буквално поразен.

— Как е възможно да се построи подобен Дворец? — прошепна той. — И защо?

Дженсън нямаше отговор за въпросите му. Въпреки омразата и към владетелите на родната и земя, не можеше да не изпитва благоговение и страхопочитание при тази гледка. Този дворец бе построен от хора с идеи и въображение, надхвърлящи всякакви човешки представи.

— При цялото страдание по света Домът Рал строи всичките тези чудеса от мрамор за себе си — прошепна Себастиан.

Дженсън си помисли, че вероятно Дворецът храни не само Господаря Рал, а стотици хиляди хора, които си изкарват хляба благодарение предоставените от него възможности — всякакви хора, дори продавачката на наденици Ирма. Но не каза нищо, понеже не искаше да разваля магията на красотата, витаеща около нея.

От двете страни на безкрайния коридор имаше редици магазинчета, сгушени под балконите. В някои от тях се виждаше само по един човек. Но повечето бяха с резбовани врати и красиви панорамни прозорци, разкриващи трескава активност вътре. Разнообразието бе невероятно. Майстори подстригваха, вадеха зъби, рисуваха портрети, шиеха дрехи, продаваха всичко, което би могъл да си представи човек, от ежедневни стоки и билки до безценни парфюми и накити. Въздухът беше натежал от сладостни аромати. Гледките бяха зашеметяващи.

Докато се оглеждаше в търсене на скулптора, Дженсън мярна две жени в кафяви кожени униформи. Косите им бяха сплетени на дълга руса плитка на гърба. Тя се вкопчи в ръката на Себастиан и го дръпна в един страничен коридор. Без да каже нито дума, се отдалечи, дърпайки го след себе си, като внимаваше да не бърза прекалено, за да не привлече вниманието на хората върху тях, но в същото време искаше да се махнат достатъчно експедитивно от това място. Пред нея се изпречи огромна колона и тя веднага се пъхна зад нея, като не забрави да подкани и Себастиан да стори същото. Неколцина от близко стоящите хора се обърнаха да ги погледнат, но те побързаха да седнат на мраморната пейка покрай стената с възможно най-невинен вид. Срещу тях се бе възправила статуя на гол мъж, облегнат на копието си.

Уж нехайно, но всъщност много предпазливо, и двамата надникнаха назад към разклонението, откъдето идваха. Двете жени с кожените униформи отминаха. Хората масово отстъпваха пред хладните им, пронизителни, умни погледи. Очи на жени, които за по-малко от секунда можеха да решат дали някой да живее или да умре. Щом едната от тях погледна към страничния коридор, Дженсън се дръпна назад зад колоната и притисна гръб в стената. Най-сетне с облекчение видя гърбовете на двете жени, отдалечаващи се по централния коридор.

— За какво беше всичко това? — въздъхна с облекчение Себастиан.

— Морещици.

— Моля?

— Онези две жени. Това са Морещици.

Себастиан внимателно надзърна към коридора, но те се бяха стопили.

— Не знам много за тях, освен, че са някакъв вид пазачи.

Дженсън си даде сметка, че като чужденец е нормално Себастиан да не е много добре информиран по въпроса.

— Ами в известен смисъл е така. Морещиците са много специални пазачи. Всъщност те са личната охрана на Господаря Рал. Те се грижат за неговата безопасност и не само това. Посредством мъчения извличат информация от хора, родени с дарбата.

Той се опита да прецени сериозността на казаното.

— Имаш предвид хората с по-обикновени магически способности.

— Напротив. Дори чародейка. Дори магьосник.

Той я изгледа невярващо.

— Магьосниците са доста изкусни във владеенето на магията. Един магьосник би могъл да я унищожи с вдигане на ръката си.

Дженсън знаеше от майка си колко опасни могат да бъдат Морещиците и че трябва да ги избягва каквото и да и струва това. Майка и никога не се бе старала да скрие от нея истината за нещо, криещо голяма опасност.

— Не. Морещиците притежават сила, която им позволява да присвоят магията на жертвата си, била тя магьосник или чародейка. Те залавят не само човека, но и магията му. Никой не може да избяга от Морещица, ако тя не пожелае да го освободи.

Думите и объркаха Себастиан още повече.

— Как така да присвоят магията на жертвата си? Не разбирам. Как могат да използват магията, щом силата принадлежи другиму? Все едно да извадиш нечии зъби и да искаш да ядеш с тях.

Дженсън приглади няколко червени кичура, изплъзнали се от качулката, и ги напъха вътре.

— Не знам, Себастиан. Чувала съм, че използват магията на човека против самия него, за да го наранят — да му причинят болка.

— Тогава защо ние трябва да се страхуваме от тях?

— Те изтръгват информация от родените с дарба врагове на Господаря Рал, но могат да наранят и всеки друг. Видя ли оръжието им?

— Не. Не забелязах да са въоръжени. Носеха само някакви малки червени палки.

— Именно това е тяхното оръжие. Нарича се Агиел. Държат го привързан на верижка към китката си, винаги в готовност. В него е вложена магия.

Той се замисли над думите и, но явно не можеше да осмисли чутото.

— Какво правят с този техен Агиел?

Преодолял първоначалното си смайване, Себастиан започваше да задава по-трезви и аналитични въпроси, отговорите, на които щяха да му донесат някаква информация. Пак беше мисионерът на Джаганг Справедливия.

— Не съм специалист по въпроса, но доколкото знам, едно-едничко докосване на Агнела е достатъчно, за да ти причини какво ли не — от неконтролируема болка, през потрошаване на костите до мигновена смърт. Морещицата решава колко да те боли, ако ще ти чупи костите, и дали да умреш от докосването и.

Зареял поглед към съседния коридор, Себастиан потъна в размисъл.

— Защо толкова се страхуваш от тях? И след като се осланяш на слухове, какво те кара да им вярваш?

Въпросът му и прозвуча нелепо.

— Господарят Рал ме преследва, откакто се помня, Себастиан. Тези жени са неговите лични убийци. Не смяташ ли, че с удоволствие биха ме хвърлили в краката на господаря си?

— Предполагам.

— Добре поне че бяха в кафявите си униформи. Надушат ли заплаха, се обличат в червено. Също и когато измъчват някого. Кръвта не се вижда толкова на червено.

Той разтърка очи и плъзна длани нагоре към щръкналата си коса.

— Живееш в страна на кошмарите, Дженсън Дагет.

Дженсън Рал, за малко да го поправи тя в изблик на самосъжаление. Дженсън от майка и, Рал от баща и.

— Мислиш ли, че не го знам?

— Какво ще стане, ако тази чародейка ти откаже помощта си?

Тя дръпна едно конче от дрехата си.

— Нямам представа.

— Той ще продължи да те преследва. Господарят Рал никога няма да те остави на мира. Ти никога няма да бъдеш свободна.

Освен, ако не го убиеш — бяха думите, които останаха неизказани.

— Алтея трябва да ми помогне. Уморих се да се страхувам — пророни Дженсън, едва сдържайки сълзите си. — Уморих се да бягам.

Той докосна рамото и в знак на съчувствие.

— Разбирам те.

В този миг не можеше да съществуват думи, изпълнени с повече смисъл. Тя успя само да кимне с благодарност.

Той продължи разпалено:

— В моята родина има жени с дарбата като Алтея. Числят се към нещо като секта, наречена Сестри на светлината. Някога живееха в Двореца на пророците в Стария свят. Когато нахлу в Стария свят, Ричард Рал разруши дома им. Всички казваха, че мястото било прелестно и много специално, но той го сравни със земята. Сега Сестрите помагат на император Джаганг. Може би ще могат да помогнат и на теб.

Тя се взря в загрижените му очи.

— Наистина ли? Може би след като работят за императора, ще знаят как да ме освободят от злонамерения ми родственик. Но той винаги е само на крачка зад мен, Себастиан. Само чака да се препъна, за да се хвърли отгоре ми. Едва ли ще успея да стигна толкова далеч. Алтея веднъж ме е скривала от Господаря Рал. Трябва да я убедя да ми помогне пак. Ако не иска, се опасявам, че нямам друг шанс, преди да бъда заловена.

Той отново хвърли поглед към близкия коридор, после и се усмихна заговорнически.

— Ще намерим Алтея. Магията и ще те скрие и тогава ще можеш да избягаш.

Почувствала се по-добре, тя му се усмихна в отговор. Решили, че Морещиците вече не представляват заплаха за тях, двамата продължиха да търсят майстор Фридрих. Разпитваха хората, докато най-сетне Дженсън попадна на човек, който го познава. С подновена надежда потънаха още по-дълбоко в Двореца, следвайки дадените им указания. Спряха на кръстопът.

Там, където се събираха два централни коридора, Дженсън с изненада откри тихо площадче, в центъра, на което кротуваше мрачно езеро. Беше обградено с плочи, вместо с обичайния мрамор. В четирите му ъгъла се извисяваха величествени колони, поддържащи прозрачен таван, покрит през зимата с плоскости от оловно стъкло, което хвърляше върху плочите трептящи, воднисти отблясъци.

В езерцето, встрани от центъра, но някак точно на мястото си, без Дженсън да може да си обясни защо и се струва така, имаше тъмен обелиск с камбанка отгоре. Цялото място представляваше удивително спокоен храм посред цялата олелия.

Площадчето с камбанката отприщи у Дженсън детски спомени за подобни места. Не бе забравила, че когато камбанката звънне, хората се събират на такива площадчета, коленичат и подхващат отдаване към Господаря Рал. Предполагаше, че е някаква проява на уважение и благодарност за честта да бъдат допуснати в Двореца.

На ниската ограда, обикаляща езерцето, бяха приседнали хора, които разговаряха тихо и наблюдаваха оранжевите рибки, стрелкащи се в тъмните води. Дори Себастиан остана загледан за няколко секунди, преди да продължат.

Навсякъде бдяха зорки войници. Из коридорите маршируваха отряди, от чийто поглед не можеше да убегне нищо. От време на време спираха някой минувач и му задаваха въпроси. Дженсън не знаеше какви точно, но се чувстваше ужасена от този факт.

— Какво ще им кажем, ако ни спрат?

— Най-добре е да не казваме нищо, освен в краен случай.

— Но ако има такъв краен случай, тогава какво?

— Ще им кажем, че живеем в малка ферма на юг. Фермерите живеят откъснато, не са много запознати с живота извън имота им, така че не би звучало подозрително, ако не сме наясно с всичко тук. Дошли сме да видим Двореца и да си купим някои неща — билки и други такива.

Дженсън бе срещала фермери и не мислеше, че са толкова невежи, колкото се опитваше да ги изкара Себастиан.

— Фермерите си отглеждат билки сами. Едва ли им се налага да идват в Двореца, за да си купуват.

— Ами тогава, дошли сме да купим плат, за да ушиеш Дрехи за бебето.

— Бебе ли? Какво бебе?

— Твоето. Ти си ми жена и наскоро си разбрала, че си бременна.

Дженсън пламна. Не можеше да изрече такова нещо — с това само би предизвикала повече въпроси.

— Добре тогава, значи сме фермери, дошли на пазар за дреболии — билки и тям подобни. Редки билки, каквито не отглеждаме сами.

Тя само извърна глава и се усмихна скришом. Ръката му се плъзна около кръста и, сякаш, за да разсее притеснението и. Продължиха да следват дадените им указания и завиха надясно по един страничен коридор. Той също беше пълен с търговци. Дженсън веднага видя магазинчето с позлатена звезда над него. Нямаше представа дали е съвпадение, но звездата бе осмолъча, също като тази на Милостта. Беше чертала този символ достатъчно пъти, за да го знае.

Двамата се втурнаха към магазинчето. Сърцето и потъна в петите, когато ги посрещна празният стол вътре. Все пак си каза, че е още сутрин, човекът може да идва по-късно. Съседните дюкяни също не бяха отворени.

Спряха малко по-надолу край щанд за кожени халби.

— Дали скулпторът ще се появи днес? — попита тя продавача.

— Съжалявам, не знам — отвърна той, без да вдига поглед. — Тъкмо отварям.

Тя се втурна към съседното магазинче, където се продаваха цветни пана. Обърна се да каже нещо на Себастиан, но го видя да разговаря с един мъж в близка работилница.

Дженсън заговори жената, която бродираше син поток, лъкатушещ сред планини. В дъното на помещението бяха изложени готовите и бродерии, някои от тях ушити на възглавници.

— Случайно да знаете дали скулпторът Фридрих ще отваря днес?

Жената и се усмихна.

— Съжалявам, но доколкото знам, днес няма да идва.

— Да, разбирам. — Съкрушена от разочароващите новини, Дженсън се поколеба. Не знаеше как да постъпи. — А поне да знаете кога ще се появи?

Жената забоде иглата в синия поток.

— Не бих казала. Като го видях последния път, беше преди около седмица, спомена, че известно време няма да идва.

— Но защо? Имате ли представа?

— Не знам. — Издърпа дългия син конец от водата. — Понякога се случва да работи дълго по някоя поръчка, за заклинание, да речем. Изпипва го, докато го направи достатъчно добро, че да си струва да се разкарва дотук.

— Случайно да имате представа къде живее?

Жената я погледна изпод вежди.

— Защо питаш?

Дженсън мислеше трескаво. Каза единственото нещо, което и хрумна — чутото от продавачката на наденици Ирма.

— Идвам за предсказание.

— А, значи всъщност търсиш Алтея — рече жената вече не толкова подозрително и направи още един бод.

Дженсън кимна.

— Майка ми ме е водила при Алтея като малка. Наскоро мама почина и ми се ще пак да се срещна с гледачката. Реших, че бих се чувствала по-добре, ако ми направи едно предсказание.

— Съжалявам за майка ти, скъпа. Разбирам те много добре. И на мен ми беше трудно, като изгубих майка си.

— Бихте ли ми казали къде живее Алтея?

Жената остави бродерията си и се приближи до ниския зид пред сергията си.

— Алтея живее доста далечко на запад, през една пустош.

— Полетата Азрит.

— Точно така. Колкото по-нататък вървиш, толкова по-хълмисто става. Като заобиколиш най-високия връх от север, трябва да тръгнеш плътно покрай скалите. Като се спуснеш надолу в ниското, ще стигнеш до едно отвратително място. До едно блато. Алтея и Фридрих живеят там.

— В блато ли? Дори през зимата?

Жената се наведе към нея и сниши глас.

— Хората разправят, че и през зимата. Блатото на Алтея.

Зловещо място. Разправят, че не го е създала природата, ако ме разбираш.

— Искате да кажете, че го е направила с магия?

Онази сви рамене.

— Приказки.

Дженсън кимна в знак на благодарност и повтори упътванията на жената.

— Оттатък най-високия планински връх на запад оттук.

Покрай скалите и надолу на север. Към блатото в ниското.

— Отвратително, опасно мочурливо място. — Жената се почеса с дълъг нокът по главата. — Но човек не бива да ходи там, ако не е поканен.

Дженсън бързо извърна поглед, за да види къде е Себастиан, но не го мярна веднага.

— А как се получава покана?

— Повечето хора молят Фридрих. Колко съм ги виждала да идват и да разговарят с него, без изобщо да погледнат произведенията му. Предполагам, че пита Алтея дали иска да ги приеме и когато следващия път се върне тук да продава, ги кани. Има и такива, които му дават да носи на жена си писма. Някои отиват сами и чакат. Чувала съм, че се е случвало Фридрих да излезе от блатото да ги посрещне и да им предаде поканата на Алтея. Част от тях така и не успяват да влязат при нея, независимо колко дълго са чакали. Никой не се е осмелил да припари до прага и непоканен. Поне никой не се е върнал, та да разказва, ако ме разбираш.

— Имате предвид, че трябва да отида там и просто да чакам? Докато тя или съпругът и дойдат да ме поканят?

— Предполагам. Но едва ли Алтея ще дойде лично. До колкото съм чувала, не излиза от блатото си. Можеш да идваш тук всеки ден, докато най-сетне завариш Фридрих. Никога не е отсъствал повече от месец. Предполагам, че до няколко седмици ще се върне.

Седмици. Не може да остане да го чака седмици. Хората на Господаря Рал са по петите и. Едва ли разполагаха с дни, камо ли със седмици.

— Благодаря ви за помощта. Сигурно ще намина пак да видя дали Фридрих се е появил и да го питам дали жена му ще се съгласи да ми направи предсказание.

Жената се усмихна и си седна на мястото, взе си бродерията.

— Това би било най-добре. — Вдигна глава. — Съжалявам за майка ти, скъпа. Знам, че е тежко.

Дженсън кимна с насълзени очи, но не рискува да изпробва гласа си. Живата сцена нахлу в главата и. Войниците, плувналата в кръв стая, ужасът в душата и при мисълта, че този път ще я хванат, при гледката на осакатеното тяло на майка и на пода. Дженсън с мъка се отърси от спомена — не биваше да се дава на мъката и гнева си.

Имаше си други грижи. Бяха пропътували огромни разстояния в нечовешкия студ, за да стигнат до Алтея, да я помолят за помощ. Не можеха да стоят и да чакат с надеждата, че магьосницата ще ги покани — хората на Господаря Рал бяха по петите им. Последния път, когато си позволи колебание, резултатът бе фатален — намериха Латея мъртва. Можеше да се случи същото и сега. Трябваше да се добере до Алтея преди онези мъже, най-малкото, за да и каже за сестра и, да я предупреди.

Дженсън огледа просторния коридор, търсеше Себастиан. Не можеше да е далеч. Видя го, беше с гръб към нея, от другата страна на коридора, тъкмо си тръгваше от една ювелирна работилничка за сребро.

Преди да е успяла да направи две крачки, видя как го заобикалят войници. Замръзна на място. Себастиан също. Един от Д’Харанците внимателно повдигна наметалото му с меча си, за да се види арсеналът от оръжия. Дженсън бе твърде уплашена, за да реагира, да направи следваща крачка.

Към Себастиан бяха насочени шест остри копия. Мечовете излязоха от калъфите. Хората в непосредствена близост отстъпиха встрани, намиращите се по-далеч протегнаха любопитни шии. В центъра на кръга от Д’Харански войници Себастиан вдигна ръце, за да се предаде.

Предай се.

В същия миг в дъното на коридора звънна камбанката.

СЕДЕМНАДЕСЕТА ГЛАВА

САМОТНИЯТ ЗВЪН, призоваващ хората към отдаване, отекна в просторните сводести коридори точно в мига, когато двама огромни войници сграбчиха Себастиан и го отведоха в неизвестна посока. Дженсън гледаше отчаяно как останалите Д’Харанци оформят около пленника непробиваем обръч от лъщяща стомана, предназначен, от една страна, да го държи под око, от друга — да предотврати всеки евентуален опит за освобождаването му. Моментално и стана ясно, че тези войници са предвидили всички възможности и не биха си позволили да рискуват да оставят на свобода тук толкова тежко въоръжен мъж.

Беше и направило впечатление, че и други посетители носят мечовете си. Вероятно подозрението на войниците е било повдигнато от факта, че оръжията на Себастиан бяха не само много и най-разнообразни, но и прилежно скрити под наметалото му. Но той не правеше нищо. Зимно време беше нормално човек да е облечен с наметало. Себастиан не бе сторил лошо никому. Дженсън с мъка потисна порива си да извика на войниците да го пуснат, но знаеше, че ако го направи, ще приберат и нея.

Всички хора — тези, които се бяха отдръпнали от потенциалния проблем, както и другите, които бяха проявили любопитство — се отправиха към площада. Търговците напуснаха магазините си и се присъединиха към тях. Никой не обръщаше внимание на войниците. В отговор на този самотен и отчетлив камбанен звън смеховете и разговорите се снишиха до почтителен шепот.

Войниците стигнаха до страничен коридор, още малко, и щяха да се изгубят от погледа на Дженсън. Обзе я паника. Виждаше само щръкналата му бяла коса и гората от оръжия около него. Не знаеше какво да прави. Не биваше да го допускат. Та те бяха дошли само да потърсят един скулптор. Искаше да извика на войниците да спрат. Не посмя.

Дженсън.

Стоеше посред бурния поток от хора и протягаше глава в посоката, в която се изгуби Себастиан. Господарят Рал я преследваше, Себастиан вече бе заловен. След убийството на майка и сега и отнемаха и Себастиан. Не беше честно.

Обзе я дълбок срам, че е такава страхливка. Себастиан стори за нея толкова много. Пожертва себе си. Заложи живота си, за да спаси нейния.

Дишаше учестено и накъсано. Какво да предприеме?

Предай се.

Не беше честно, не биваше да правят това с него, с нея, с невинни хора. Страхът и преля в гняв.

Ту ваш мишт.

Безизходица.

Грушдева ду калт мишт.

Думите вече не и звучаха толкова неразбираемо. Бушуваха в тялото и, разнасяйки пламъците на справедлива ярост.

Тълпата я блъскаше. Стиснала зъби, тя с усилие се запромъква сред движещата се в обратна посока човешка маса, за да последва Себастиан и войниците. Не беше честно. Искаше да спрат. Просто да спрат. Да спрат.

Безпомощността и я обърка. Не искаше да се чувства безпомощна. Войниците не спираха, продължаваха да вървят. Това разпали яростта и още повече.

Предай се.

Ръката и се плъзна под наметалото. Посрещна я познатият студен допир на метал. Пръстите и стиснаха дръжката на ножа. Усети как релефният символ на Дома Рал се впива в плътта и.

Един войник внимателно я докосна по раменете и я обърна в другата посока.

— Площадът за отдавания е насам, госпожо.

Учтиво, като покана, но всъщност категорична заповед.

Вкопчена в лапите на яростта, тя вдигна поглед изпод качулката си. Видя очите на смъртник. Видя войниците в дома си — мъртвите тела на пода, мъже, които се нахвърлят върху нея, мъже, които я сграбчват. Зад алената завеса от кръв проблясваха неясни движения.

В дългия миг, в който погледът и потъна в очите на войника, ръката и дръпна ножа от калъфа.

В същия миг нечия ръка я подхвана под мишница.

— Насам, скъпа, ще ти покажа къде е.

Дженсън примигна. Беше жената, която я упъти как да намери къщата на Алтея. Жената, която седеше в двореца на жестокия убиец Ричард Рал и бродираше пасторални сцени на планини и поточета.

Дженсън я изгледа, съзря необяснимата и усмивка, опита се да проумее какво става. Всичко наоколо и се виждаше странно неразгадаемо. Знаеше само, че ръката и стиска дръжката на ножа и че душата и копнее да извади острието изпод наметалото си.

Поради някаква причина ножът упорстваше и оставаше скрит.

Тъкмо си помисли, че е станала подвластна на някаква незнайна магия, когато усети ръката на жената върху своята — в майчински и в същото време категоричен жест. Именно тя не и позволяваше да извади ножа от ножницата. Дженсън се запъна, не искаше да я влачат натам.

В очите на жената проблесна предупреждение.

— Никой не пропуска отдаване, скъпа. Никой. Нека ти покажа пътя.

Войникът проследи с мрачно изражение как Дженсън се оставя да бъде отведена. Тя и спасителката и потънаха в тълпата, далеч от заплахата. Дженсън се вгледа в усмихнатото лице на жената. Светът около нея сякаш танцуваше, потопен в нереална светлина. Гласовете се сливаха в някакъв мъгляв фон, пробиван от острите писъци, изпълващи къщата и.

Дженсън.

Гласът се извиси ясен и отчетлив над смътното жужене край нея. Тя се вслуша да чуе какво ще и каже този път.

Предай волята си, Дженсън.

В това имаше някакъв дълбок смисъл.

Предай плътта си.

Вече нищо нямаше значение. Каквото и да предприеме, все стига до задънена улица, не намира избавление, сигурност, спокойствие. Всичко е напразно. Вече няма какво да губи.

— Стигнахме, скъпа — рече жената.

Дженсън се огледа.

— Моля?

— Стигнахме.

Жената я дръпна надолу и Дженсън усети как коленете и допират плочите. Отвсякъде я притискаха хора. Отпред се виждаше площадът с тихото мрачно езерце. Интересуваше я само гласът.

Дженсън. Предай се.

Беше станал по-груб, заповеднически. Разпалваше пламъците на яростта и, на гнева и бунта.

Преви гръб напред, разтърсвана от ярост. Някъде в дълбините на съзнанието си дочу отчаян вик на ужас. Въпреки това далечно предчувствие за нещо лошо яростта прекършваше волята и.

Предай се.

Пред полуразтворените и устни се процеди слюнка. По плочите пред нея затрополиха горещи сълзи. Въздухът с мъка си проправяше път през гърлото и. Болката се вряза в ококорените и очи. Тялото и започна да се тресе, сякаш се бе озовала сам-сама в най-ледената и черна зимна нощ. Не можеше да спре.

Хората се наведоха в дълбок поклон, опрели длани в плочите. Искаше да извади ножа си.

Копнееше за гласа.

Господарят Рал ни ръководи.

Не беше очакваният глас, а слелият се в едно напев на множеството, произнасящо отдаване. Още при първите думи всички чела се долепиха до пода. Зад гърба и се приближи бдителен войник, взря се в неконтролируемо треперещото и тяло, в долепените и до пода длани.

Милиметър след милиметър главата и тръгна надолу, задъхана, разтреперана, Дженсън си наложи да се наведе още и още, докато усети студенината на плочите върху челото си.

Господарят Рал ни учи.

Не това искаше да чуе. Искаше гласа.

Разярената и душа копнееше за него. Искаше ножа си. Искаше кръв.

Господарят Рал е нашата защита, повтаряха хората в един глас.

Дженсън, поемайки си дъх на бързи, накъсани глътки, пропити с омраза, искаше само гласа. И освободеното острие на ножа си. Но дланите и бяха плътно залепени о плочите.

Заслуша се да долови гласа, но чу само думите на отдаването.

В твоята светлина ние процъфтяваме. Твоята милост ни закриля. Твоята мъдрост е нашето спасение. Живеем, за да ти служим. Животът ни ти принадлежи.

Отначало споменът бе твърде блед в съзнанието и, идваше отдалеч, от времето, прекарано в Двореца. Сега се втурна като буен поток в главата и. Тя знаеше думите. Беше ги произнасяла като малка. Когато избягаха, без да ще, беше прогонила от главата си тези думи на отдаване към мъжа, който искаше да убие нея и майка и.

Сега, жадна за гласа, който и нашепваше да се предаде, треперещите и устни започнаха да се движат заедно с думите — сякаш не бе тя, сякаш някой друг говореше вместо нея.

Господарят Рал ни ръководи. Господарят Рал ни учи. Господарят Рал е нашата защита. В твоята светлина ние процъфтяваме. Твоята милост ни закриля. Твоята мъдрост е нашето спасение. Живеем, за да ти служим. Животът ни ти принадлежи.

Бавният ритъм на напева изпълни огромната зала. Много хора, но един общ глас, отекващ мощно под сводестия таван. Дженсън напрягаше слух да чуе гласа, съпътстващ я, откакто се помни, но него го нямаше.

Усети как мощната тълпа я повлича след себе си. Ясно се чу да произнася думите.

Господарят Рал ни ръководи. Господарят Рал ни учи. Господарят Рал е нашата защита. В твоята светлина ние процъфтяваме. Твоята милост ни закриля. Твоята мъдрост е нашето спасение. Живеем, за да ти служим. Животът ни ти принадлежи.

Повтаряше ги отново и отново, ведно с останалите. Отново и отново, без да спира, за да си поеме дъх. Отново и отново, но без припряност.

Напевът изпълни съзнанието и. Обърна се към нея, призова я. Докато го повтаряше отново и отново, той бе единственото присъствие в мислите и. Изпълваше я тъй плътно, че не остана място за нищо друго.

Някак си я успокояваше.

Времето течеше несъществено, второстепенно, маловажно.

Благият напев внесе покой в душата и. Спомни си как Бети се успокояваше, когато я галеше зад ушите. Същото стана с гнева и сега. Противеше се, но малко по малко душата и потъна в отдаването, в обещанието му — спокойно и плавно.

Едва тогава разбра защо го наричат отдаване.

То изцеждаше човек до крайност, след което го изпълваше с дълбок покой, с ведрото чувство, че си част от цялото.

Престана да се противи на думите. Позволи си да ги нашепва, остави ги да уталожат болката и. Опряла чело в плочите, отдадена единствено и само на думите, се почувства освободена от всичко.

Докато произнасяше отдаването в един глас с останалите, сянката на една колона, досега предпазваща я от преките лъчи на слънцето, се отмести и върху Дженсън се изля с цялото си величие и мощ дневната светлина. Стана и топло и приятно. Сякаш усети нежната майчина прегръдка. Тялото и олекна. Мекото сияние наоколо и напомни за картинките на Добрите духове, които рисуваше като малка.

Миг по-късно времето за отдаване изтече.

Дженсън бавно се надигна и седна заедно с всички останали. Разтърси я неудържимо ридание.

— Какво става тук?

Над нея се бе надвесил войник. Жената до нея я прегърна през раменете.

— Майка и почина наскоро — обясни тихо тя.

Войникът пристъпи от крак на крак, явно почувствал се неловко.

— Съжалявам, госпожо. Приемете искрените ми съболезнования.

В сините му очи Дженсън видя искреност и съчувствие.

Дума не можа да каже от изненада. Видя как едрият мускулест мъж в кожена униформа се обърна, за да продължи обиколката си. Един от убийците на Господаря Рал. Обвито в стомана съпричастие. Ако той можеше да предполага коя е тя, не би се поколебал да я предаде в ръцете на онези, които с готовност щяха да се погрижат да и осигурят продължителна и бавна смърт.

Дженсън зарови лице в рамото на непознатата и зарида за майка си, чиято прегръдка винаги я бе успокоявала.

Усети непоносимата липса на майка си. А сега към всичко се прибавяше и ужасът за Себастиан.

ОСЕМНАДЕСЕТА ГЛАВА

ДЖЕНСЪН БЛАГОДАРИ НА ЖЕНАТА, която бродираше пасторални сцени и която я упъти. Едва след като заслиза надолу по хълма, се сети, че не я е попитала как се казва. Все едно. И двете знаеха какво е да имаш майка. И двете разбираха и изпитваха едни и същи чувства.

Сега, когато отдаването бе привършило, в коридорите настана обичайната глъчка и шум. Наоколо ехтеше смях. Хората се бяха върнали към своите проблеми и грижи, купуваха, продаваха, обсъждаха желанията и нуждите си. Навсякъде обикаляха стражи, а царедворците, повечето облечени в светли свежи униформи, се върнаха към работата си, едни разнасяха съобщения, други вършеха неща, за които Дженсън само би могла да се досеща. На едно място цял рояк работници поправяха пантите на огромна дъбова врата, препречваща един от страничните коридори.

Чистачите също се бяха върнали към работата си и най-усърдно лъскаха, миеха, бършеха прах. Някога майката на Дженсън бе работила подобна работа. Обслужваше крила на двореца, където външни посетители не се допускаха, официални зали, предназначени за провеждане на тайни заседания, покоите на официалните гости и персонала на двореца. И, разбира се, на Господаря Рал.

След отдаването усещаше съзнанието си прочистено. Сякаш най-сетне и се беше удала възможност за малко почивка. Успокоена, с подновени сили и бодра мисъл, взе решението. Знаеше какво трябва да направи.

Заслиза забързано от хълма. Нямаше време за губене. Балконите над главата и бяха пълни с хора от Народния дворец, които наблюдаваха глъчката долу, без да прекъсват работата си. Сякаш им бе интересно да наблюдават посетителите, дошли да се полюбуват на красотата на великолепната постройка. Дженсън положи усилие да запази самообладание и тръгна да си проправя път през тълпата.

Себастиан я беше предупредил да не тича, за да не дава причина на хората да си зададат въпроса дали има нещо нередно. Беше и казал да се държи естествено, ако не иска да бъде забелязана. Но опасността тук дебнеше отвсякъде и в крайна сметка Себастиан се оказа в лапите на врага — нищо, че знаеше как да се държи. Ако Дженсън привлече вниманието на войниците, те със сигурност щяха да я хванат. А случи ли се това, разберат ли коя е…

Какво не би дала, за да си върне Себастиан. Страхът за него и даваше криле и тя буквално летеше из коридорите. Трябваше да го освободи от плена му, преди Д’Харанските войници да са му сторили нещо ужасно. Знаеше, че всяка прекарана минута в лапите им го поставя пред смъртна опасност.

Ако започнеха да го измъчват, можеше да не издържи. Признаеше ли самоличността си, го очакваше сигурна смърт. При мисълта, че Себастиан може да бъде екзекутиран, краката и се подкосиха. Подложени на мъчения, хората бяха готови да признаят какво ли не, все едно дали е вярно. Ако решат да го измъчват, за да го накарат да признае нещо, той е обречен. При самата мисъл за това и се зави свят. Трябваше да го спаси.

Но и бе нужна помощ. Ако Алтея се съгласи да и помогне, да я обвие с предпазващо заклинание, Дженсън ще се опита да освободи Себастиан. Алтея трябва да и помогне. Дженсън ще я убеди. Животът на Себастиан зависи от това.

Стигна до стълбището, по което бяха започнали изкачването към Двореца. Хората продължаваха да прииждат, повечето задъхани от усилието. Все пак имаше и слизащи. Застанала леко встрани, отпуснала ръка на парапета, тя се огледа внимателно, за да е сигурна, че никой не я наблюдава или следи. Въпреки порива да побегне си напомни да се оглежда уж нехайно. Неколцина души извърнаха глави към нея, но нищо повече от обичайна размяна на погледи. Патрулиращите войници бяха далеч. Дженсън заслиза.

Опита се да поддържа максимално бързо темпо, но без да изглежда като че бяга, за да спаси кожата си — по-точно кожата на Себастиан. Макар че си беше така. Ако не беше тя, Себастиан нямаше да се забърка в тази каша.

Надяваше се слизането да е лесно, но след като измина няколкостотин стъпала, установи, че е доста уморително за краката. Стъпалата и започнаха да пулсират. Каза си, че ако не иска да бяга, поне не бива да спира, а да продължава надолу. Така щеше да стигне по-бързо.

Взимаше площадките по диагонал, пестейки крачки. Когато никой не я гледаше, прескачаше стъпала. Когато минаваше покрай странични коридори, гледаше да се слее с група хора, за да не я забележат стражите. Хората, насядали по пейките, за да се подкрепят с хляб и банички и да се освежат с бира, и хвърляха разсеяни погледи, без да прекъсват разговорите си — не бе по-различна от който и да е посетител на Двореца.

Природената сестра на Господаря Рал.

Продължи да слиза по стълбите, краката и трепереха от постоянното усилие. Мускулите и крещяха за почивка, но тя не можеше да си я позволи. Вместо това не пропускаше удобен случай да забърза темпото. Стигна до едно празно стълбище, скрито зад един завой, и се спусна като обезумяла надолу. На долната площадка се появи двойка, мъжът и жената вървяха бавно нагоре, хванати за ръце, и весело си шепнеха нещо.

Колкото по-надолу отиваше, толкова по-студено ставаше. На едно място стражите се бяха събрали като мухи на мед. Сините очи на един войник попаднаха право върху нея. Той и се усмихна. В първия миг изумена, тя бързо си даде сметка, че това е усмивка, изпратена от мъж към жена, а не от убиец към жертвата му. Реагира навреме и също му се усмихна — учтиво, приятелски, но не прекалено, за да не създаде у него впечатлението, че го насърчава. Загърна се по-плътно в наметалото си и продължи надолу по стълбите. Когато стигна до площадката и използва завоя, за да се обърне назад, той стоеше горе, отпуснал ръка на парапета, и я гледаше. Усмихна и се и и махна за сбогом, след което се върна към работата си.

Този път страхът я победи и тя полетя като вихър по стълбите, за да стигне до поредния коридор и да претича покрай редиците сергии, където се продаваха храни, украшения, красиви кинжали, покрай посетители, приседнали за почивка на каменните пейки край мраморните парапети. Стигна до следващо стълбище и едва тогава си даде сметка, че хората я гледат. Наложи си да спре да тича и да премине в ходом, искаше да създаде впечатлението, че просто се е поддала на младежкия си порив и е хукнала, за да изразходва напиращата в нея енергия. Успя. Явно хората я бяха възприели като кипяща от енергия и жизненост млада жена.

Продължиха да си вършат работата. Видяла, че номерът минава, тя си позволи да го изпробва още няколко пъти и така спести още малко време.

Задъхана от дългото слизане, най-сетне стигна до пещеровидния вход със съскащите факли. Тук войниците бяха твърде много и тя забави ход, прилепвайки се плътно до по-възрастна двойка с надеждата войниците да ги вземат за семейство с дъщеря. Мъжът и жената бяха увлечени в разпален разговор относно шансовете на техен приятел да развие бизнес с фитили по-нагоре в Двореца. Според жената можел да направи добри пари. Мъжът обаче бе на мнение, че желаещите да продават косите си за направа на фитили няма да са толкова много и скоро приятелят им ще се озове в задънена улица.

Дженсън не можеше да си представи по-глупав разговор, като се има предвид фактът, че преди малко пред очите и един човек бе пленен и го очакваха мъчения, а вероятно и смърт. За нея целият този Д’Харански Дворец беше един капан на смъртта. Трябва да измъкне Себастиан от тук. Ще го измъкне.

Нито мъжът, нито жената забелязаха Дженсън, която вървеше плътно зад тях с наведена глава. Стражите огледаха семейството. Щом прекрачиха прага, ги връхлетя мразовитият зимен вятър, дъхът замръзна в гърлото и. След дългото време, прекарано на изкуствена светлина, тя примигна срещу яркото зимно слънце. Намираше се на открития пазар. Тръгна по една от импровизираните улички, нетърпелива да намери Ирма, продавачката на наденици.

Вдигна се на пръсти да мерне червения шал, спусна се между редиците сергии. Местата, които сутринта и се бяха сторили тъй пищни и красиви, сега изглеждаха опърпани и семпли на фона на видяното в Двореца. Всъщност през целия си живот не бе виждала нищо подобно на Народния дворец. Не можеше да си представи, че в място, от което струи толкова красота, може да се помещава леговището на злото — Домът Рал.

Към нея се приближи амбулантен търговец.

— Амулет за дамата? За късмет.

Дженсън продължи напред. Дъхът му вонеше.

— Специални амулети, направени с магия. Само сребърно пени.

— Не, благодаря.

Той избърза напред и я изпревари, минавайки леко встрани.

— Само едно сребърно пени, госпожо.

За малко да се спъне в него.

— Не, благодаря ви, оставете ме на мира.

— Е, тогава медно пени.

— Не.

Дженсън го блъсваше леко встрани всеки път, когато се приближеше твърде много до нея, бръщолевейки за амулетите си. Продължаваше да си завира лицето в нейното, да се навежда към нея и да и се хили.

— Добри са ми амулетите, госпожо — не се отказваше той и продължаваше да и препречва пътя. Тя се интересуваше единствено от червения шал. — Ще ви донесат късмет.

— Казах ви, че не искам. — Едва не се препъна в него и този път го блъсна по-силно. — Моля ви, оставете ме на мира!

Дженсън си отдъхна с облекчение, щом вниманието на търговеца се насочи към възрастен мъж, идващ срещу тях. Отвратителният глас заглъхна в далечината, обяснявайки на новата жертва колко прекрасни амулети продава само за сребърно пени. Замисли се над нелепия факт, че този мъж току-що и предложи магия, а тя му отказа, понеже бързаше да получи магическа помощ от друг човек.

Спря внезапно пред бурета с вино, подредени на маса. Съседното място беше празно. Дженсън видя тримата братя. Единият наливаше вино в кожен потир за клиент, а другите двама сваляха пълно буре от каруцата.

Дженсън огледа празното пространство до тях. Това беше мястото на Ирма. Сърцето и внезапно заседна в гърлото. Конете им. Бети.

Изпаднала в паника, едва изчака купувачът да си тръгне и сграбчи мъжа за ръкава.

— Извинете, бихте ли ми казали къде отиде Ирма?

Той я погледна и присви очи срещу ярката светлина.

— Продавачката на наденици ли?

Дженсън кимна.

— Да, къде е? Не може да си е тръгнала. Трябваше да си продаде надениците.

Мъжът се ухили.

— Тя каза, че като е близо до нас и до виното ни, надениците и вървят повече и ги продала по-бързо от всякога.

Дженсън се ококори насреща му.

— Значи си е тръгнала?

— И жалко. С надениците и виното наистина вървеше по-добре. Хората си купуваха пикантните и кози наденички и им се приискваше да ги полеят с малко винце.

— Кози наденички ли? — прошепна Дженсън.

Мъжът се засмя.

— Ами че да. Какво има, госпожо? Изглеждате сякаш дух от отвъдното ви е потупал по рамото.

— Какво казахте, че продава? Кози наденички?

Той кимна със загрижен вид.

— Е, не само. Опитвал съм ги всичките, но най-много ми харесаха козите, щото са пикантни. — Вдигна ръка през рамо и посочи двамата си братя. — На Джо са му най-вкусни говеждите, Клейтън пък предпочита свинските. Аз обаче си падам по козите.

Дженсън се тресеше, но не от студа.

— Къде е? Трябва да я намеря!

Мъжът се почеса по рошавата глава.

— Съжалявам, не знам. Идва тук да си продава надениците. Мнозина я познават. Мила жена, винаги е готова да ти се усмихне и да ти каже добра дума.

Дженсън усети как по бузите и потичат ледени сълзи.

— Но къде е? Къде живее? Трябва да я намеря!

Мъжът я хвана за ръката, сякаш уплашен да не се строполи.

— Съжалявам, госпожо, не знам. Защо, какво се е случило?

— Животните ми са при нея. Конете ми. И Бети.

— Бети ли?

— Козата ми. При нея са. Платихме и за да ги наглежда, докато се върнем.

— О! — Изглеждаше натъжен, че не може да я зарадва с добри новини. — Съжалявам. Днес си продаде надениците много бързо. Обикновено и отнема почти цял ден, но понякога човек има късмет. След като си продаде всичко, се повъртя малко край нас, поприказвахме. Накрая въздъхна дълбоко и каза, че е време да се прибира.

Дженсън мислеше трескаво. Светът се завъртя бясно около нея. Не знаеше какво да прави. Беше замаяна, объркана. Никога не се бе чувствала тъй самотна.

— Моля ви! — Задавяше се от сълзи. — Дали не бих могла да наема един от конете ви?

— От конете ни ли? Ами как ще си приберем каруцата? Освен това те не са за езда, това са товарни коне. Нямаме седла и…

— Моля ви! Имам злато! — Дженсън посегна към колана си. — Ще ви платя.

Пръстите и не намериха малката кожена кесийка със златни и сребърни монети. Разтвори трескаво наметалото си и потърси по-внимателно. На колана, точно до ножа, откри само малко парченце кожена връв. Срязана.

— Кесията ми, я няма. — Усети, че не и стига въздух. — Парите ми…

Лицето на мъжа помръкна, когато я видя да издърпва от колана си останките от връвта, на която някога бе висяла кесията.

— Наоколо се навъртат лоши хора, все гледат да откраднат.

— Но тези пари ми трябваха.

Той замлъкна. Тя се обърна и подири с поглед продавача на амулети. Случката от преди малко премина през главата и. Той се блъсна в нея, бутна я. Явно е прерязал връвта на кесията и. А тя дори не си спомняше лицето му — знаеше само, че бе мръсно и запуснато. Изобщо не си даде труд да погледне в лицето му, в очите му. Заоглежда се трескаво във всички посоки, с надеждата, че ще го мерне някъде, че ще види човека, откраднал парите и.

— Не! — проплака сломена, в невъзможност да намери думи. — Моля те, не! — Свлече се на земята до масата. — Трябва ми кон. Добри духове, трябва ми кон.

Мъжът бързо и наля чаша вино и клекна пред нея. Тя не можа да сдържи риданията си.

— Ето, пийни си.

— Нямам пари — успя да промълви през сълзи.

— Не се притеснявай за парите. — Човекът и се усмихна съчувствено, пред нея блеснаха две редици чисти бели зъби.

— Ще ти помогне. Изпий го.

Другите двама руси братя, Джо и Клейтън, се бяха приближили до масата и пъхнали ръце в джобовете си, наблюдаваха със съпричастие жената, на която брат им се опитваше да помогне.

Той допря чашата до устните и и се опита да излее съдържанието в устата и, но Дженсън не спираше да плаче. Част от виното се разля по брадичката и, но нещо все пак влезе в устата и и тя бе принудена да го глътне.

— Защо ти е кон? — попита той.

— Трябва да намеря Алтея.

— Алтея? Старата чародейка?

Дженсън кимна и избърса виното от брадичката и сълзите от бузите си.

— Поканена ли си?

— Не — призна тя. — Но трябва да я видя.

— Защо?

— Въпрос на живот и смърт. Нужна ми е помощта и, иначе един човек ще умре.

Клекнал край нея, все още с чаша в ръка, мъжът я погледна първо в очите, след това видя червените кичури, подаващи се изпод качулката и.

Едрият мъж се изправи и отиде при братята си. Дженсън се опитваше упорито да спре сълзите на отчаяние, но така и не успяваше. Притесняваше се за Бети, дългогодишната и единствена приятелка, връзката с майка и. Бедното животно, сигурно се чувства изоставено и необичано. Какво не би дала Дженсън в този момент, за да види малката опашчица на Бети да се върти весело пред очите и.

Каза си, че не може да остане тук до безкрай и да се държи като дете. С това няма да постигне нищо. Трябва да направи нещо. Не може да се надява на помощ в подножието на Двореца. Не разполага и с пари, на които да разчита. Всъщност не можеше да разчита на никого — освен на Себастиан. А сега тя бе единствената му надежда. Животът му зависеше само и единствено от действията, които щеше да предприеме тя. Не може да седи тук и да се само съжалява. Ако майка и я бе научила на нещо, то определено не бе самосъжаление.

Нямаше представа как ще освободи Бети, но поне знаеше какво трябва да стори, за да се опита да помогне на Себастиан. Това сега е най-важното. С това трябва да се захване. А не да губи ценно време.

Стана и гневно изтри сълзите от лицето си, после вдигна ръка, за да предпази очите си от слънцето. Беше прекарала в Двореца доста време, така че не можеше да прецени точно, но предположи, че следобедът преваля. Ориентира се по положението на слънцето, за да определи къде се пада запад. Ако Рижка бе с нея, щеше да спести време. Ако разполагаше с пари, можеше да наеме или да купи друг кон.

Безполезно е да се копнее по нещо, което го няма и не би могло да бъде върнато. Щеше да се наложи да върви пеш.

— Благодаря за виното — обърна се тя към русокосия мъж, който не я изпускаше от поглед.

— За нищо — рече той и заби поглед в земята.

Когато тя тръгна, той явно събра кураж и я спря за ръката.

— Чакай, какво смяташ да правиш?

— Трябва да стигна до къщата на Алтея. От това зависи човешки живот. Нямам друг избор. Ще тръгна пеш.

— Човешки живот ли? Какво се е случило, че срещата с Алтея може да спаси човек?

Дженсън се вгледа в небесносините очи на мъжа и леко дръпна ръката си. Едър, рус и силен, той и напомняше на войника, убил майка и.

— Съжалявам, но трябва да вървя.

Тя придърпа качулката ниско над челото си, за да се предпази от режещия вятър, и отново понечи да тръгне. Преди да е изминала и десетина крачки, той я настигна и отново я спря, като я дръпна леко за ръката.

— Чуй ме — побърза да каже той, посрещнат от свъсения и поглед, — поне храна за из път имаш ли?

Раздразнението изчезна от лицето и, вместо това положи усилия да възпре сълзите си.

— Всичко остана при конете. Продавачката на наденици Ирма — всичко е у нея. Освен кесията ми. Тя е при човека, който е срязал връвта.

— Значи нямаш нищо.

Не беше въпрос, а по-скоро упрек към лекомисления и план.

— Имам себе си и знам какво трябва да направя.

— И възнамеряваш да тръгнеш към къщата на Алтея през зимата, пеш и без храна?

— През целия си живот съм живяла в гората. Ще се оправя.

Тя понечи да се дръпне, но силната му ръка не я пускаше.

— Сигурно, ама полетата Азрит не са гора. Там няма къде да се подслониш. Няма нито клечка, от която да си запалиш огън. Залезе ли слънцето, става студено като в сърцето на Пазителя. Нямаш храна, нямаш нищо. Какво ще ядеш?

Този път тя се дръпна по-силно и успя да се освободи.

— Нямам друг избор. Може да не го разбираш, но понякога човек трябва да направи някои неща дори с риск да изгуби живота си. Иначе животът не означава нищо и няма смисъл да се живее.

Преди човекът да е успял да я спре отново, тя се спусна напред и потъна сред редиците сергии. Запроправя си път през тълпата, покрай хората, продаващи храни и напитки, които не можеше да си купи. Спомни си, че не е яла нищо от наденицата сутринта. Мисълта, че Себастиан може да не доживее до следващото си ястие, я подтикна да забърза ход.

Зави по първия път, тръгващ на запад. Огряващото я откъм юг зимно слънце и припомни за слънчевата светлина в Двореца по време на отдаването и за извикания спомен за прегръдката на майка и.

ДЕВЕТНАДЕСЕТА ГЛАВА

ДЖЕНСЪН ПРОДЪЛЖИ да си проправя път сред хората, изпълващи криволичещите улички долу, като си представяше, че са дървета, че е в гората, където се чувстваше най-сигурна. Точно там и се щеше да е в момента — в някоя спокойна и тиха гора, закриляна от дървета, с майка си, двете да гледат как Бети хрупа крехки коренчета. Някои от купувачите пред сергиите, търговците зад щандовете или минувачите се обръщаха да я изпратят с поглед, но тя, свела глава, продължаваше енергично напред.

Сърцето я свиваше от притеснение за Бети. Онази жена Ирма продавала козе месо. Ето защо поиска да купи Бети. Бедната козичка сигурно е ужасена и дълбоко обидена, че Дженсън я остави в ръцете на една непозната. Но колкото и да и бе мъчно за Бети, колкото и да и се щеше да си я върне, това желание не можеше да измести тревогата за живота на Себастиан.

Сергиите, където се продаваше храна, непрекъснато и напомняха колко е гладна. Особено след трудното изкачване на всичките тези стълби към Двореца. Не бе слагала залък в устата си от сутринта и и се искаше да може да си купи нещо, но нямаше пари. Хората готвеха на огньове, които явно бяха запалили със свои дърва. В тиганите цвърчеше масло, чесън и подправки. Из въздуха се носеше аромат на печено месо. Уханията я опияняваха и правеха глада и почти непоносим.

Щом си помислеше колко е гладна, веднага се сещаше за Себастиан. Всеки миг забавяне може би означаваше пореден удар с камшик, нова рана от нож, изкълчен крак или счупена кост. Нов миг агония. При тази мисъл в гърлото и се надигаше злъчна буца от ярост. Нищо чудно, че бе дошъл да помогне в борбата срещу Д’Хара.

Изведнъж я връхлетя още по-ужасна мисъл: Морещиците. С майка и бяха обиколили почти цяла Д’Хара и не бяха срещнали човек, който да се страхува от нещо повече, отколкото от тези жени. Умението им да причиняват болка и страдание бе легендарно. Говореше се, че в това нямат равни на себе си.

Ами ако Д’Харанците възложат на някоя от тези жени да измъчва Себастиан. Какво като не притежава дарбата — все едно. С този техен Агиел — а кой знае с какво още — Морещиците могат да измъчват всеки. Умението им да присвояват магията на хора, родени с дарбата, е само част от способностите им. Човек без магия като Себастиан ще е само леко упражнение за тях.

Към периферията на открития пазар тълпата се поразреди. Временният шпалир от сергии се разми в празното пространство, щом Дженсън отмина и последния търговец — мършав човечец, продаващ кожени такъми и резервни части за каруци втора ръка. Зад огромната купчина железарии, издигаща се над каручката му, се виждаше безкрайна открита пустош. По южния път се движеше върволица от хора. В далечината се виждаше как пътят се разклонява на югозапад и на югоизток — по облаците прах личеше, че и там има достатъчно хора. На запад нямаше пътища.

Неколцина от продавачите я изпратиха с поглед, когато пое към залязващото слънце — самотна и печална. Никой обаче не посмя да тръгне след нея в пътешествието и през полетата Азрит. Самотата внесе покой в душата и. Компанията на хората се беше оказала точно толкова опасна, колкото винаги бе мислела, че ще е. Скоро пазарът остана далеч зад гърба и.

Дженсън плъзна ръка под наметалото си, за да подири успокояващото присъствие на ножа си. Притиснат до тялото и, той бе топъл, сякаш живо същество, а не острие от сребро и метал.

Добре поне че крадецът не бе взел и ножа и заедно с парите. Ако можеше да избира, тя със сигурност би си запазила ножа. Никога през живота си не бе разполагала с пари, двете с майка и сами си произвеждаха нужното за прехрана. Ножът обаче бе основно средство за оцеляване при тези условия. Ако човек живее в Двореца, пари определено ще му трябват. Ако живее в гората, ножът ще му е по-полезен. Дженсън никога не бе виждала по-добър нож от този, който беше затъкнала в колана си сега — въпреки зловещия му произход.

Пръстите и обходиха скришом релефната буква „Р“ върху сребърната дръжка. Каза си, че някои хора може би се нуждаят от нож, въпреки че живеят в дворец.

Обърна се, но за щастие никой не я преследваше. Платото се бе смалило в далечината, хората в подножието изглеждаха като пъплещи във всички посоки мравки. Радваше се, че се маха оттам, но знаеше, че след като се види с Алтея, ще трябва да се върне, за да освободи Себастиан.

Известно време повървя заднишком, за да даде почивка на лицето си, изложено на ледения вятър. Очите и се плъзнаха покрай скалите, последваха лъкатушещия път и се издигнаха към масивната крепостна стена, ограждаща Двореца. Тъй като бе дошла от юг, нямаше как да забележи пътя. На едно място се виждаше мост, прехвърлящ особено страховита бездна сред скалите. Мостът бе вдигнат. Сякаш скалите не бяха сами по себе си достатъчна защита, стената около Двореца бе предназначена да осуети всеки опит за нападение. Вътре можеше да влезеш само ако те пуснат.

Надяваше се в дома на Алтея да се влиза по-лесно.

Някъде в този огромен комплекс държаха в плен Себастиан. Чудеше се дали той се чувства изоставен, както вероятно си бе помислила Бети. Дженсън произнесе молитва към Добрите духове да му помогнат да не губи надежда, да му подскажат, че тя ще направи всичко необходимо, за да го освободи. Когато се умори да върви заднишком и да гледа Двореца, се обърна. Посрещна я безмилостният вятър. Мощните му тласъци я оставяха без дъх и запращаха сухата вкочанена пръст право в очите и.

Безкрайна, суха, равна пустош, поле от хумус, тук-там разнообразявано от малко петънце груба песъчлива почва. Върху жълтеникавия фон от време на време се виждаха по-тъмнокафяви петна, сякаш оцветени от силен чай. Растителността бе оскъдна — ниски, изпосталели растения, всъщност почти само клечки.

В далечината на запад се събираше верига от планински върхове. Най-високият в средата като че бе заснежен, но слънцето блестеше точно отпред и не се виждаше добре. Дженсън не можеше да прецени колко е далеч. Тъй като за пръв път попадаше в подобна равнинна местност, и бе трудно да определи някакво разстояние. Можеше да отнеме часове, дори дни. Добре поне, че не и се налагаше да гази в сняг, както през дългия им път към Двореца.

Даде си сметка, че дори през зимата ще има нужда от вода. Надяваше се в блатистата местност да има достатъчно. Онази жена и спомена, че пътят е дълъг, но, Дженсън не я попита какво означава това по нейните разбирания. Може би онова, което за нея е дълъг път, за Дженсън би било кратка няколкочасова разходка. Или пък е имала предвид дни? Устните и промълвиха молитва дано да не е дни, макар че изобщо не изгаряше от желание да попада в блато.

До ушите и достигна дрънчене. Когато се обърна, видя към нея да се носи облак прах. Присви очи и след известно време различи контурите на каруца, която се носеше към нея. Обърна се рязко и огледа внимателно околността в търсене на подходящо за скривалище място. Не и се понрави мисълта, че може да бъде заловена сам-сама сред пустошта. Помисли си, че може би група мъже от открития пазар са я видели да тръгва насам и са изчакали да остане съвсем сама, за да дойдат и да я нападнат.

Втурна се да тича. Каруцата идваше откъм Двореца, така че на Дженсън не и се наложи да смени посоката. Продължи на запад. Към мрачния силует на планините. Докато тичаше, в гърлото и се врязваха ледени талази въздух, от който едва дишаше. Полето пред нея бе безкрайно и равно, нямаше къде да се скрие. Съсредоточи се върху планините отпред, мобилизира всичките си сили и усили темпото, въпреки че си даваше сметка, че са твърде далеч.

Не след дълго се насили да спре. Каза си, че се държи глупаво. Че няма как да надбяга конете. Наведе се напред, вдигнала ръце на хълбоците си, и втренчи поглед в приближаващата каруца. Ако някой идва с намерението да я нападне, бягането, водещо до изтощаване на силите, ще е най-глупавото, което би могла да предприеме.

Обърна се с лице към слънцето и продължи да върви, но с умерена, щадяща силите крачка. Щом като и предстои битка, нека поне да я посрещне без умора. Може би някой просто е тръгнал да се прибира и скоро ще свие в друга посока. Забеляза го, защото шумът я накара да се обърне, и видя облака прах. Хората в каруцата сигурно изобщо не подозират, че пред тях върви човек.

В същия миг в главата и се завъртя вледеняваща мисъл: а може би някоя Морещица е успяла да изтръгне признание от Себастиан. Може би някоя от тези безжалостни жени вече го е пречупила. Не искаше да си помисли какво би сторила, ако някой започне методично и последователно да и чупи костите. Не можеше да отговори честно пред себе си как би постъпила в ситуация на нечовешки мъчения.

Може би, раздиран от непоносима агония, Себастиан е казал името и. Той знаеше всичко за нея. Знаеше, че Мрачният Рал и е баща. Че Ричард Рал и е брат по бащина линия. Че Дженсън търси чародейката Алтея, за да я помоли за помощ.

Може да са му обещали, че ще спрат да го мъчат, ако я издаде. Нима би могла да го упреква, че я е предал при такива обстоятелства?

А може би препускащата към нея каруца е пълна с огромни, мрачни Д’Харански войници, изпратени да я заловят. Може би истинският кошмар на живота и тепърва предстои.

Може би това е денят, от който се бе страхувала през целия си живот.

Погледът и се замъгли от парещи сълзи, ръката и се плъзна под наметалото и освободи ножа от калъфа. Повдигна го леко, после го върна обратно вътре. Металическият му звук и подейства успокоително.

Вървеше напред, притискана от търкалящите се след нея минути, в очакване каруцата да я доближи. С усилие овладяваше страха си, прехвърляше през главата си всичко, свързано с боравенето с нож, на което я бе учила майка и. Беше сама, но не и безпомощна. Знаеше какво да прави. Каза си, че не бива да го забравя.

Все пак, ако преследвачите и бяха много, нищо не би могло да и помогне. Пазеше съвсем ясен спомен за това как мъжете в къщата и се бяха нахвърлили върху нея и колко безпомощна се бе почувствала. Бяха я нападнали изненадващо, което, разбира се, нямаше значение — важен бе резултатът. Бяха я хванали. Без Себастиан…

Когато се обърна отново, каруцата почти я настигаше. Дженсън спря, разтвори леко наметалото си, за да има достъп до ножа и да изпревари нападателя. Изненадата щеше да е неин ценен съюзник, всъщност единственият, на чиято помощ би могла да се позове.

В следващия миг я заслепи широка крива усмивка и два реда искрящо бели зъби. Русият мъжага насочи каруцата си към нея, под колелетата се разхвърча чакъл, вдигна се прах. След миг той спря и изчака облакът прах да се разсее. Беше мъжът от пазара, там, до Ирма, дето почерпи с вино. Беше сам.

Като не знаеше намеренията му, Дженсън придаде на гласа си строгост и се погрижи ръката и да е близо до ножа.

— Какво правиш тук?

Кривата усмивка не слизаше от лицето му.

— Реших да те закарам.

— Ами братята ти?

— Оставих ги в Двореца.

Дженсън не му повярва. Нямаше причина да и помага.

— Благодаря, но мисля, че ще е по-добре да се върнеш при тях.

Тръгна.

Той скочи от капрата и се приземи тежко. Тя се обърна рязко и зае позиция, в случай че онзи реши да я нападне.

— Виж, нямаше да мога да живея с тази мисъл — подхвана той.

— С коя мисъл?

— Нямаше да си простя, ако те бях оставил да тръгнеш към сигурна смърт, без да сторя нищо. Защото точно това те чака, както си тръгнала без храна, без вода, без нищо. Разсъждавах над думите ти, че има неща, които човек трябва да стори, иначе животът губи смисъл и няма защо да бъде живян. Нямаше да мога да се примиря с мисълта, че съм те оставил да тръгнеш сама към собствената си смърт. — Решителността в гласа му се разколеба, той продължи по-меко: — Хайде, качвай се, нека те закарам?

— Ами братята ти? Преди да разбера, че парите ми ги няма, ти ми каза, че не може да ми заемеш кон, понеже трябва да се прибирате.

Той пъхна пръст в колана си и изрече примирено:

— Ами днес ни провървя, продадохме доста вино и спечелихме добри пари. Джо и Клейтън и бездруго искаха да останат в Двореца и да се позабавляват. Онази Ирма с пикантните си наденици, дето беше до нас, ни помогна. — Той сви рамене. — Е, след като на нея дължим голяма част от късмета си, защо да не ти помогна и аз на свой ред. Все пак нали тя ти отмъкна конете и храната, така че най-малкото, което бих могъл да сторя в замяна, е да те откарам. Като малка компенсация. Само ще те закарам. Няма да рискувам живота си или нещо такова. Просто предлагам малко помощ на човек, който виждам, че се нуждае от нея.

Дженсън определено имаше нужда от помощ, но се страхуваше да се довери на непознат.

— Казвам се Том — рече той, сякаш прочел мислите и. — Ще съм щастлив, ако ми позволиш да ти помогна.

— Какво искаш да кажеш?

— Ами ти сама го каза — има неща, които правят живота малко по-смислен. — Бърз поглед към червените и къдрици, които се виждаха под ръба на качулката. — Така бих се по чувствал благодарен, че съм сторил нещо добро.

Тя първа отмести поглед.

— Аз съм Дженсън. Но не…

— Хайде, качвай се. Нося винце.

— Не обичам. От него само ожаднявам повече.

Той сви рамене.

— И вода имам. Взех и баница с месо. Още топличка, ако побързаш, няма да съжаляваш.

Тя се вгледа в сините му очи, бяха досущ като тези на насилника и баща. Но в тях проблясваха едни по-особени искрици на неподправеност и доброта. Имаше наперена, но в същото време сдържана усмивка.

— Нямаш ли жена, която да те очаква вкъщи?

Този път Том пръв не издържа и погледна в земята.

— Не съм женен. Доста пътувам. Коя жена би приела подобен живот. Освен това все няма време да общувам достатъчно с някоя жена, че да се стигне до женитба. Някой ден обаче силно се надявам да срещна жената, която ще пожелае да сподели с мен живота си, която ще ме кара да се смея и за която ще бъда достоен.

Дженсън с изненада установи, че въпросът и го накара да се изчерви. Помисли си, че куражът да разговаря с нея и да и предложи да я закара не е нещо, което се вмества в рамките на обичайното му поведение. Колкото беше любезен и мил, толкова беше и срамежлив и стеснителен. Фактът, че голям и силен мъж като него се засрами от нея, самотната жена насред пустошта, задала му въпрос, касаещ сърдечната сфера, и вдъхна спокойствие.

— При положение, че не ти преча, не възпрепятствам търговията ти…

— Не — побърза да я прекъсне той. — Ни най-малко, наистина. — Махна с ръка назад към Двореца. — Днес направихме добри пари и можем да си позволим малко почивка. Братята ми нямат нищо против. Обикаляме страната и купуваме всякакви стоки, които ни се сторят на разумна цена, всичко — вино, килими, пилета. После ги носим обратно тук и ги препродаваме. Братята ми наистина биха били щастливи да си отдъхнат малко.

Дженсън кимна.

— Ще съм ти благодарна, ако ме закараш, Том.

Той стана сериозен.

— Знам. Заложен е човешки живот.

Скочи обратно на капрата и и подаде ръка.

— Внимателно.

Тя пое огромната му длан и стъпи на металната стъпенка.

— Казвам се Дженсън.

— Вече го каза. — Той внимателно и помогна да се настани.

Миг по-късно измъкна отзад одеяло и го тръсна в скута и, очевидно не искаше да изглежда нетактичен, като я завие сам. Докато си покриваше краката, тя му се усмихна с благодарност за топлата завивка. След малко той отново заровичка отзад и извади малък вързоп. Усмихна и се с кривата си усмивка и и подаде баницата, увита в бяла кърпа. Наистина беше топла. Накрая сложи един мях с вода между двамата.

— Ако предпочиташ, може да се возиш отзад. Донесъл съм много одеяла, за да се завиеш, може би ще ти е по-меко там, отколкото на дървената капра.

— Тук ми е чудно — рече тя и побърза да си вземе парче баница. — Когато си върна провизиите и парите, искам да ти се издължа за всичко. Ти си води сметка, ще ти се издължа до последния грош.

Той отпусна спирачката и дръпна юздите.

— Щом искаш. Но не очаквам.

— Аз напротив — отвърна тя и каруцата тръгна.

Том подкара конете по-скоро на северозапад, докато Дженсън вървеше право на запад. Тя веднага подскочи подозрително.

— Какво правиш? Къде отиваш?

Той посрещна поредната и проява на подозрителност с изненада.

— Ами нали каза, че искаш да отидеш при Алтея?

— Да, но ми казаха да вървя на запад, докато стигна най-високия заснежен връх, да го заобиколя и да поема на север покрай скалите.

— Ами така е — рече той, разбрал причината за реакцията и в случай че искаш да пътуваш ден повече.

— Че защо тази жена ще ме упътва по заобиколния път?

— Сигурно, защото всеки минава оттам и тя не е знаела, че бързаш.

— Защо хората минават оттам и заобикалят?

— Защото се боят от блатото. По онзи път в крайна сметка се озоваваш по-близо до къщата на Алтея, в смисъл, че най-малко вървиш през блатото. Сигурно жената не е знаела друг път.

Каручката заподскача по заледените неравности по пътя и Дженсън стисна парапета, за да не падне. Том беше прав, че дървената капра не бе много удобна. Тази каруца бе предвидена да носи тежки товари и празна подскачаше повече.

— Но не би ли следвало и аз да се боя от блатото?

— Предполагам.

— Ами тогава защо минаваме оттук?

Той отново я погледна, очите му за миг се плъзнаха по косата и. Беше свикнала с подобни погледи. Повечето хора не можеха да се въздържат.

— Нали каза, че е заложен човешки живот — рече той. От свенливостта му не бе останала и следа. — Оттук се стига много по-бързо, подсичаме върха от тази страна и не се налага да се изкачваме по лъкатушещия каньон между скалите. Проблемът е, че ще се озовем от задната страна на блатото и пътят до къщата на Алтея малко се удължава.

— Това няма ли да ни забави, така че времето да стане същото?

— Забавя, вярно, но при всички положения ще спестиш по ден в двете посоки. Това прави два дни общо.

Дженсън не обичаше блатата. Още по-точно — не обичаше тварите, живеещи в блатата.

— Много ли е опасно?

— Не би тръгнала сама из тази пустош без храна и вода, ако не ти беше важно — ако не беше въпрос на живот и смърт. Щом видях, че си решила да рискуваш живота си, си казах, че сигурно ще предпочетеш да спестиш някой и друг ден. Но ако предпочиташ, можем да минем и по обиколния път и да вървим по-малко през блатото. Ти решаваш — въпрос на два дни повече.

— Не, прав си. — Баницата топлеше скута и. Беше и приятно да държи пръстите си долепени до него. Разумно от негова страна, че се беше сетил. — Благодаря ти, Том, че си по мислил как да спестим време.

— Кой е изпаднал в такава беда, че от това зависи живота му?

— Един приятел.

— Сигурно близък приятел.

— Ако не беше той, досега да съм мъртва.

Той не каза нищо, продължиха напред към мрачните силуети на планините в далечината. Тя се замисли какво ли ги чака сред блатата. Още по-лошо, какво ще стане със Себастиан, ако тя не получи навреме помощ от Алтея.

— Колко е? — отърси се от мислите си. — За колко време се стига до блатото?

— Зависи колко сняг е натрупал в просеката, а и от още няколко неща. Не пътувам често насам, така че не мога да бъда сигурен. Ако яздим цяла нощ, почти съм сигурен, че до заранта ще стигнем очертанията на блатото.

— А от там до къщата на Алтея колко е? Имам предвид през блатото.

Той я погледна смутено.

— Съжалявам, Дженсън, но не знам със сигурност. Никога преди не съм приближавал блатото на Алтея.

— Някакви предположения?

— Като познавам района, не мисля, че ще отнеме повече от ден до къщата и обратно, но все пак е само предположение. Освен това не смятам времето, което ще прекараш вътре с Алтея. — Отново му стана неловко. — Ще гледам да те закарам колкото се може по-бързо.

Дженсън трябваше да говори с чародейката за Господаря Рал — както за баща си, така и за настоящия Господар Рал — Ричард, който и се падаше наполовина брат. Том не биваше да разбира коя е и защо отива при Алтея. Най-малкото защото тогава едва ли би изгарял от желание да и помогне. Може би ще е по-разумно да я чака с конете отсам блатото — за да не заподозре нещо. Поклати глава.

— Мисля, че ще е по-добре да останеш при конете. Ако ще пътуваме цяла нощ, ще ти е нужна почивка, за да можем да тръгнем обратно веднага, щом свърша. Така ще спестим време.

Той се замисли над казаното и кимна.

— Права си. Но не мога…

— Достатъчно ми помагаш с това, че дойде да ме закараш, че ми донесе вода и храна, топло одеяло. Но не искам да излагаш живота си на опасност. Ще ми помогнеш повече, ако останеш при каруцата и си готов да тръгнем обратно, щом свърша.

Дженсън се вгледа в развяната му от вятъра руса коса, докато той обмисляше как да постъпи.

— Добре, щом така предпочиташ. Радвам се, че ми позволи да ти помогна поне толкова. А накъде, след като се срещнеш с Алтея?

— Обратно към Двореца.

— Значи, ако имаме късмет, ще те върна в Двореца вдругиден.

За Себастиан това правеше три дни. Дженсън нямаше представа дали той разполага с три дни или с три часа. Или дори с три минути. Но докато имаше някакъв шанс той да е жив, тя бе длъжна да опита.

Въпреки налегналите я грижи оцени по достойнство вкусната баница. Както бе прегладняла, сигурно всичко би и се сторило вкусно. Откъсна голямо парче с месна плънка и го поднесе към устата на Том.

Той го сдъвка.

— Луната ще изгрее почти веднага, след като залезе слънцето. Така че, когато стигнем просеката, пътят ни ще е добре осветен. Отзад има достатъчно одеяла. Като се свечери, няма да е зле да се преместиш отзад и да поспиш, за да имаш сили за утре. Ще ти е нужна почивка. Аз ще дремна сутринта, след като тръгнеш към къщата на Алтея. Като се върнеш, ще яздим цяла нощ и ще се върнем в Двореца. Надявам се така да спестим достатъчно време, за да помогнем на приятеля ти.

Тя подскачаше на капрата до мъжа, когото виждаше за пръв път в живота си и който правеше всичко това за една непозната.

— Благодаря ти, Том. Ти си добър човек.

Той се усмихна.

— И мама така казва.

Дженсън отхапа от баницата, а той продължи.

— Надявам се, че и Господарят Рал мисли същото. Ще му кажеш, като го видиш, нали?

Дженсън нямаше представа за какво говори той, но се страхуваше да го попита. Задъвка по-енергично като извинение за забавения отговор, а в същото време мислеше трескаво. Каквото и да отвърне, може да и създаде проблеми. А животът на Себастиан е в опасност. Реши, че усмивката ще е най-добрият отговор. Преглътна хапката си.

— Разбира се.

По леката, но доволна усмивка, която се плъзна в краищата на устните на Том, докато пришпорваше конете напред, Дженсън разбра, че е познала отговора.

ДВАДЕСЕТА ГЛАВА

ЗАСЛЕПИ Я ВНЕЗАПНА СВЕТЛИНА. Присвила очи, различи силуета на Том, който отместваше одеялата от главата и. Тя протегна ръце и се прозя. В следващия миг, разбрала защо се вози в тази каруца, къде е и какво я е довело на това място, прозявката увисна недовършена в устата и. Седна. Каруцата бе спряла на ръба на зелена поляна.

Дженсън се подпря с ръка на излъсканата от времето страница на каруцата, примигна и огледа района. Зад тях се издигаха сивкави зъбери, тук-там в пукнатините стърчаха криви храсти, чепати и недорасли от постоянната битка с безмилостния вятър. Погледът и се плъзна още по-нагоре, където върховете се губеха в млечнобяла мъгла. Отвъд ливадата и покрай тясната пропаст, врязваща се между скалите, бе покарала джунгла от увивни растения. Том някак си бе успял да премине между стръмните скали. Двата огромни товарни коня, все още неразпрегнати, хрупаха оскъдната трева.

Отпред, оттатък ливадата, започваше призрачна гора от дървета, лиани и мъх. Иззад зеленото було до тях достигаха странни викове, прещраквания и подсвирквания.

— Посред зима… — успя да пророни Дженсън.

Том вдигна торбите със зоб от каруцата.

— Може пък мястото да е подходящо да изкараш зимата. — Кимна с глава към хълма, под избуялата растителност. — Ако не бяха онези твари, дето хората разправят, че живеят тука. Ако не беше вярно, се обзалагам, че досега все някой глупак щеше да е пробвал да се засели. И да е имало някой, е бил отвлечен от незнайно чудовище и не се е завърнал да разкаже.

— Да не би да мислиш, че тук наистина има чудовища или тям подобни?

Той се облегна на каруцата, надвесен над лицето на Дженсън.

— Не съм от хората, които обичат да плашат жените. Като бях малък, някои от приятелите ми се забавляваха, като размахваха пред очите на момичетата змии, за да ги слушат как пищят. Никога не съм го правил. Не се опитвам да те стресна.

Но не бих си простил, ако те оставя да влезеш вътре ей така, на майтап, и никога повече да не те видя. Може да са само приказки. Не знам. Никога не съм ходил там. Не познавам човек, който е отивал без покана — при това само от другата страна. Хората разправят, че няма човек, който да е минал отзад и да се е върнал да разкаже. Ако някой настоява да опита, то това си само ти. Знам, че имаш основателна и сериозна причина да си тук. Така че не очаквам от теб да седнеш и да чакаш да получиш покана.

Дженсън преглътна. Усети кисел вкус в устата си. Кимна в знак на благодарност, но не знаеше какво да каже.

Том отметна назад русия си перчем.

— Исках просто да ти кажа, каквото знам. — Отнесе торбите с храна на конете.

Каквото и да я чака вътре, трябва да опита. Няма друг избор, ако иска да измъкне Себастиан от похитителите му, трябва да го направи. Ако иска да се освободи от Господаря Рал, трябва да го направи.

Посегна под наметалото си и напипа дръжката на ножа. Не беше някакво градско момиченце, което се стряска от собствената си сянка и не умее да се защитава.

Тя беше Дженсън Рал.

Отметна одеялата и слезе от импровизираното си легло, като стъпи на задната част на ока. Том и донесе меха с вода.

— Пийни си водица. Вързах меха за единия кон, за да не замръзне.

Студът я бе обезводнил и тя жадно отпи. Видя Том да изтрива потното си чело и едва тогава си даде сметка, че наистина е топло. Каза си, че едно уважаващо себе си блато с чудовища не би си позволило да замръзне.

Том и подаде нещо увито, което държеше в другата си ръка.

— Закуска?

Видяла баницата с месо, тя се усмихна.

— Освен, че си добър, си и предвидлив.

Той се усмихна с кривата си усмивка и се зае да разпряга конете.

— Не забравяй, че ми обеща да го кажеш на Господаря Рал — подвикна след малко.

За да избегне какъвто и да било разговор в тази посока, тя смени темата.

— Значи ще ме чакаш тук. Като се върна, искам да кажа. Ще ме чакаш, за да се върнем в Двореца.

Той я погледна през рамо, но не прекъсна работата си.

— Имаш думата ми, Дженсън. Няма да те изоставя.

По лицето му личеше, че казва истината. Тя му се усмихна с благодарност.

— Трябва да си починеш. Карал си цяла нощ.

— Ще се опитам.

Тя отхапа парче баница. Беше студена, но вкусна и засищаща. Докато дъвчеше, огледа зеленината, издигаща се оттатък ливадата, царящия вътре мрак. После и надвисналото оловносиво небе.

— Да знаеш колко е часът?

— Слънцето изгря преди по-малко от час — отвърна той, докато проверяваше закопчалките на ремъците. Вдигна ръка в посоката, откъдето идваха. — Преди да тръгнем надолу, за да стигнем дотук, бяхме над мъглата. Горе грееше слънце.

Думите му малко я учудиха, понеже около тях всичко тънеше в полумрак, сякаш зората още не бе дошла. Трудно би повярвала, че горе грее слънце, но пък и се бе случвало да е високо в планината и да вижда под себе си тежки пелени от мъгла.

Приключи със закуската и изтърси трохите от дланта си. Изчака Том да разпрегне единия кон. Животните бяха едри, добре гледани, и двете сиви, с черни гриви и опашки. Никога не бе виждала по-големи коне. Видяха и се несъразмерно огромни. Но само докато не ги сравни с Том. Край него не изглеждаха тъй внушителни, особено докато ги потупваше приятелски. Проявите му на привързаност явно им допадаха.

Докато ги разпрягаше, и двамата го поглеждаха, обръщаха глави и към Дженсън, но през цялото време не изпускаха от поглед сенките отвъд края на ливадата. Ушите им бяха щръкнали нагоре и обърнати към блатото.

— Най-добре да тръгвам, да не губя повече време.

Той само кимна.

— Благодаря ти, Том. Ако не ми се удаде друга възможност да ти го кажа, нека ти благодаря сега. Малцина биха постъпили като теб.

Усмивката му разкри двата реда бели зъби.

— Почти всеки би ти помогнал, но се радвам, че аз имах шанса да го направя.

Тя бе сигурна, че в думите му се крие нещо недоизказано. Все едно, потискаха я прекалено много други грижи, за да мисли и за това.

Обърна поглед към отекващите над блатото викове. Мъглата скриваше върховете на дърветата и не можеше да се прецени колко са високи. Все пак и се виждаха доста големи и предположи, че ще са с дебели дънери. От булото на мъглата висяха лиани и всякакви други увивни растения, усукани около клоните, сякаш в опит да ги задушат и повалят в сенките долу.

Дженсън огледа внимателно края на ливадата и различи някакъв ръб, подобен на гръбнака на огромен звяр, скрит под земята. Спускаше се под разтворените клони. Не бе точно пътека, но поне имаше откъде да тръгне. Живееше в гората откак се помни, беше се научила да различава пътеки, невидими за останалите. Тук обаче пътека нямаше. Сякаш живо същество не бе минавало. Трябваше сама да намери просека.

Извърна глава към Том и го изгледа продължително.

Той и се усмихна плахо — с уважение към онова, което си бе наумила да стори.

— Нека добрите духове бъдат с теб и те закрилят.

— Нека закрилят и теб, Том. Поспи малко. Като се върна, ще трябва да се отправим към Двореца.

Той кимна.

— На твоите услуги.

Тя се усмихна на внезапната му учтивост и решително тръгна напред, към очакващата я тъмнина.

Около блатото се стелеше топлина. Влажността бе сякаш жив страж, готов да отблъсне всяко нежелано присъствие. С всяка крачка ставаше все по-тъмно. Тишината беше плътна като влажния въздух, откъслечните крясъци, отекващи в сумрака, подчертаваха допълнително злокобното излъчване на мястото и правеха разстоянието да изглежда още по-голямо.

Дженсън тръгна по ръба, последва лъкатушещия му гръб отвеждащ я все по-надолу. Клоните на околните дървета бяха натежали от мъха и лианите, които ги притискаха отгоре. На места се налагаше да прикляква, за да не се удари в някой клон. Или да си проправя път с ръце, за да продължи напред. В мъртвешки спокойния въздух се стелеше миризма на гнилоч.

Обърна се и видя тунел светлина, сочещ пътя обратно към ливадата горе. В края на тунела мярна силуета на едър мъж с ръце на хълбоците, втренчен в нейната посока. Но тук бе тъмно и нямаше как да я види. Тя го виждаше само защото и се падаше в контражур. Все пак той бе там и я изпращаше.

Още не можеше да избистри отношението си към него. Не можеше да го разбере. Явно имаше добро сърце, но тя бе научена да не вярва на никого. Освен на Себастиан. На него му вярваше.

Щом очите и посвикнаха с мрака, установи, че е нацелила единствения възможен път за влизане. Или поне не се виждаше друг. Околните скали образуваха непристъпни отвесни стени. Ливадата бе нещо като плато под планините и над блатото. Под нея продължаваха отвесните скали, по които пълзяха какви ли не растения, подхранвани от мочурливата местност. Ръбът, по който тръгна, представляваше скален гребен, осигуряващ подход надолу. Без него нямаше как да се слезе — скалите бяха твърде стръмни.

Въздъхна дълбоко, за да си вдъхне кураж, огледа се и продължи надолу по ръба, който се спускаше и криволичеше все по-навътре между дърветата. От време на време от двете и страни зейваха бездънни пропасти. Попадна на една теснина, под която всичко бе само черен мрак, сякаш вървеше по тънка нишка, изтъкана от камък и предназначена да свърже два разделени свята. Когато се взря в непрогледния мрак и си представи, че към нея се протягат лапите на Пазителя на отвъдния свят, тя продължи по-внимателно.

Скоро осъзна, че много от дърветата, които бе мярнала от ливадата, са всъщност клоните на кичести вековни дъбове, стъпили на издатини в скалата. Даде си сметка, че е помислила някои от клоните им за дънери. Никога не бе виждала толкова огромни дървета. Страхът и отстъпи място на нямо благоговение. Дивеше се на разстланите на пластове клони, покрай които минаваше. Тук-там в далечината зърваше гнезда, свити сред клоните, изградени от пухкав мъх, съчки и стъбълца. Не можеше да види дали гнездата имат обитатели, но предполагаше, че ако е така, то сигурно са някакви хищни птици.

Изкачи се по една скала почти пълзешком, провирайки се между гъста плетеница от лиани и клони, и стигна до гребена на скалния ръб. Пред нея се откри просторна равнина, скътана дълбоко под преплетените, отрупани с листа клони на дърветата. Сякаш пред очите и се откри един цял нов свят, непосетен от никого преди нея. Толкова далеч почти не проникваше светлина, само някой и друг приглушен лъч все пак успяваше да пробие плътната зелена завеса. От мрачния воал горе се спускаха всякакви пълзящи растения. Птички прелитаха безшумно сред пещерната тъма. В далечината се обади животно, каквото не бе чувала досега. На зова му отвърна друго, от противоположната посока.

Въпреки че мястото беше страховито и зловещо, Дженсън откри в него и някаква мрачна красота. Хрумна и че сигурно така изглеждат градините в отвъдния свят, където растенията са потопени във вечен мрак. Отвъдният свят бе леденото царство на Пазителя, но вечната светлина на Създателя хранеше и стопляше добрите души.

Нещо в блатистата местност и напомняше за, Д’Хара — мрачна, застрашителна и опасна, но в същото време болезнено красива. По същия начин ножът и въплъщаваше уродливостта на Дома Рал, но при все това беше безспорно изящен.

Дърветата се бяха вкопчили в скалистия склон с клони като орлови нокти, сякаш се страхуваха да не бъдат завлечени в бездната, където бродят незнайни твари. Някои от най-древните дървета, вече мъртви, бяха полегнали на една страна, подхванати от събратята си малко преди да докоснат земята. Съседните дървета ги обгръщаха, сякаш се опитваха да им помогнат да се изправят. Под зеленината, проправяща си път сред полегналите стволове, се виждаха мъртви сиви парчета дърво. Имаше, разбира се, и такива, които другарите им не бяха успели да подхванат навреме. Едно от тях препречи пътя и, сякаш се бе сляло със земята, бе се превърнало в част от релефа. В разлагащото се туловище пъплеха безброй насекоми.

От съседен клон я гледаше бухал. По земята маршируваха мравки, натоварени с безценните богатства на влажната гора. Купчина загниващи листа бе превзета от огромни, твърди, лъскави кафяви бръмбари. Невидими твари, смутени от стъпките на Дженсън, отстъпваха встрани.

Тъй като бе прекарала целия си живот в гората, беше виждала всякакви животни — от огромни мечки до новородени сърненца, от птици до буболечки, от прилепи до тритони. Имаше такива, в чиято компания не се чувстваше много добре, като например змии и мечки с малките си, но като цяло ги познаваше. Повечето от тях се страхуваха от хората и обикновено искаха само да бъдат оставени на мира, така че не я плашеха. Но в случая не знаеше какво може да я дебне от тъмните сенки, какви отровни зъби могат да я нападнат. Нямаше представа дали наоколо не бродят родени с магия същества, предназначени да бранят вещерската обител, зверове, които не се плашат от нищо.

Забеляза паяци — огромни, черни и космати, — чиито пипала бавно обхождаха влажния въздух или се спускаха плавно по нишки, чието начало се губеше високо горе. Изгуби ги в дебелите пластове папрат, разстлани връз мекия горски килим. Въпреки горещината и влагата не разгърна наметалото си, нито си свали качулката, защото така се чувстваше по-защитена от подобни твари.

Някои паяци имаха смъртоносна отрова. А смъртта си е смърт — все едно от какво е причинена. Пазителят на отвъдния свят едва ли е предвидил специални услуги за хора, намерили смъртта си от отрова на дребни и на пръв поглед незначителни твари. Той обгръща с вечен мрак всеки, попаднал във владенията му — независимо какво го е отвело там. Милост не се полага никому.

Макар Дженсън да се чувстваше сред природата като у дома си и да се възхищаваше на удивителната красота на блатото, беше нащрек и пулсът и препускаше бясно. Всяко растение и зелен лист, до който се докосваше, и се струваше застрашителен и тя неведнъж подскочи от ужас.

Около това място витаеше смъртта.

В един миг скалният гръбнак, единствената и пътека през джунглата, свърши, давайки начало на притихнала, гниеща, покрита с мъхове равнина, осеяна с чепати коренища. Сякаш дърветата се бояха от сумрачната влага и дърпаха корените си от там. От двете страни бе избуяла пищна растителност.

От една кална локва вдясно стърчеше бедрена кост. Отгоре вече загниваше, но формата и все още беше непокътната. Не можеше да се прецени от какво животно е. Дженсън поне се надяваше да е от животно.

С изненада забеляза нещо като врящи кални гейзери. Лепкави балончета от тъмнокафява кал бълбукаха, сякаш сложени на бавен огън, хвърляха пръски и изпускаха пара. Никое растение не би могло да вирее върху вряща кал. На места калта се бе втвърдила в миниатюрни вулканчета, от които се издигаше жълтеникав пушек.

Докато внимателно си проправяше път всред преплетените корени, между димящите вулкани и вряща кал, потъвайки все по-надолу към мрачното дъно, Дженсън забеляза, че на мястото на калта идва вода. Отначало бяха езерца и локви, които вряха и съскаха, изпускайки струйки парлив дим. Щом отмина горещите извори, стигна до по-големи езера, заобиколени от високи тръстики, протегнали снаги към облачета насекоми, носещи се на рояци.

Не след дълго застоялата вода обхвана всичко, превърна се в тъмен течен горски килим. Тук-там сред черните води стърчаха мъртви стволове на дървета, сякаш зорки пазители, бдящи над разлагащата се земя. Крясъците и подвикванията на животните, идващи от още по-мрачни и непристъпни места, се носеха над повърхността. Встрани растеше водна леща, сгушена под потъналия в листа бряг, подмамваше невнимателния пътник да се приближи. Дженсън забеляза, че между блатната леща я наблюдават очи.

Мъхестата почва постепенно набъбна, докато накрая се изгуби в мъртвешки притихналата вода. В началото като че виждаше дъното — бе само на сантиметри от спокойната повърхност. Но постепенно стана по-дълбоко, докато всичко се превърна в мрачна бездна. В нея плуваха неясни форми.

Дженсън стъпваше от корен на корен, опитваше се да пази равновесие, без да се подпира на хлъзгавите стволове на дърветата. Така не и се налагаше да нагазва във водата. Опасяваше се, че вътре може да я чака яма, която да я погълне.

С всяка следваща стъпка корените се раздалечаваха все повече и повече, а възелът в стомаха и се втвърдяваше. Поколеба се, опасявайки се, че е стигнала твърде далеч, че ще се озове на място, от което няма да може да се върне назад. Не можеше да е сигурна, че постъпва правилно, понеже нямаше възможност за избор; това бе единственият път. Наведе се напред, взирайки се в мрака, опита се да пробие с поглед през мъха и покритите с листа растения. Въпреки мъглата, сенките и гъстата флора и се стори, че релефът се въздига нагоре и теренът става по-сух.

Вдъхна нова глътка възкисел въздух и протегна крак, за да стъпи на следващия корен, но така и не го достигна. Приведе се още повече и се протегна, за да прехвърли участъка притихнала вода, но коренът бе твърде далеч. Изправи се, за да осмисли ситуацията.

Трябваше да скочи към далечния възлест корен. По-скоро да прелети. Не искаше да мисли какво я очаква долу, ако случайно се подхлъзне и падне. Не и се щеше и да балансира на един крак върху самотния корен, стърчащ над водната повърхност. Ако се засили добре и отскочи веднага от корена, ще стигне направо до отсрещния бряг.

Подпря се за опора о гладкия, но влажен ствол на близко дърво. Добре поне, че не беше слузест, та да я подведе в най-неподходящия момент. Огледа разстоянието. Вярно, беше далечко, но по-близка сигурна и суха стъпка нямаше. С добра инерция, просто ще отскочи от корена и ще се озове оттатък с твърда почва под краката си.

Пое си дълбоко дъх и като го изпусна шумно, се оттласна от дървото и прелетя над водата.

В мига, в който краката и докоснаха целта, коренът се премести. Дори да искаше, не можеше да промени посоката на летене.

Коренът, по-дебел от глезена и, внезапно се завъртя под краката и и изчезна. В следващия миг към прасеца и се плъзна нещо дебело и намотано на кълбо, усети студени люспи да пристягат коляното и.

Всичко стана толкова бързо, че една част от нея все още летеше към корена, който бе посегнал да я сграбчи, докато другата и част полагаше неимоверни усилия да се върне назад. По средата между целта, към която се бе насочила, и точката, откъдето бе тръгнала, тя не можеше да разчита на никаква опора.

Инстинктивно посегна към ножа си, в същия миг кълбото я сграбчи и я дръпна рязко надолу. Дженсън разпери ръце, за да поеме сблъсъка. Водата под нея се разпени. Пръстите и докопаха далечните корени край брега — истински корени, влажни, но грапави, предлагащи добър захват.

Но въпреки че успя да се добере до тях, като се протегна до невъзможност, попадна в прегръдката на огромна змия, изникнала изневиделица от водата.

ДВАДЕСЕТ И ПЪРВА ГЛАВА

ДЖЕНСЪН НАПРЕГНА ВСИЧКИТЕ СИ СИЛИ, вкопчи се в корените, за да се опита да се освободи. Не можа да сдържи виковете си, когато живото кълбо се уви около нея и я изтръгна далеч от корените, поваляйки я по гръб. Тя махаше с ръце отчаяно, пляскаше във водата, опитваше се да докопа някаква опора. Посегна, протегна се още повече и най-сетне се добра до дебели коренища — първо само с едната си ръка, постепенно и с другата. Само миг преди да бъде потопена под водата.

Главата се подаде над повърхността и се плъзна към корема на Дженсън, сякаш да огледа онемялата си жертва. Никога през живота си не беше виждала по-огромна змия. Люспестото тяло, по което се сменяха всички цветове на дъгата, проблясваше на оскъдната светлина при всяко свиване на мускулите на мощния торс. Лъчите се гонеха върху него в неспирна игра. През свирепите жълти очи минаваше черна лента — сякаш маска. Тъмнозелената глава се плъзна между гърдите на Дженсън, червеното езиче затрептя пред лицето и.

Тя нададе вик и перна главата встрани. В отговор мощното тяло се изви и сгърчи, пристегна хватката си и повлече жертвата към дъното. Пръстите на Дженсън не изпускаха корените. Напрегнала всичките си сили, тя яростно се дърпаше да се измъкне от водата, но змията бе твърде тежка и силна.

Дженсън опита да ритне нападателката си, но краката и също бяха в примка, която се затягаше все повече и я теглеше към дъното. Задавена от водата, тя решително устояваше на надигащата се в гърдите и паника. Бореше се яростно, с всички сили, сякаш с нещо живо и дишащо.

Имаше нужда от ножа си. Но за да стигне до него, трябваше да пусне корените. Направеше ли това, звярът щеше да я дръпне във водата и да я удави.

Една ръка, каза си. Това и трябва — една ръка. Ако пусне едната си ръка, ще може да стигне до ножа си. Но заедно с постъпателните движения на неуморната змия нагоре към кръста и, усети и пропълзяващата паника, която се вкопчи в пръстите и и не и позволи да ги отлепи от корените.

Щом огромната плоска глава се появи отново над водата и запълзя нагоре по тялото на Дженсън, тя концентрира всичките си усилия в лявата си ръка и се вкопчи неистово в корена. С отчаяна решителност отпусна дясната и посегна към наметалото си. То бе подгизнало и натежало. Не можеше да намери пролука в диплите. Главата на змията се отпусна върху гърдите и, сякаш, за да я предупреди, че ще последва мощен натиск, от който дробовете и ще останат без въздух.

Глътна си корема и се опита да провре пръстите си под змията, но масивното туловище я пристегна с парализираща мощ и и отряза всякакъв достъп до ножа.

Докато Дженсън отчаяно се мъчеше да докопа оръжието си, змията направи рязко движение, обръчите се изместиха по-нагоре и приковаха ръката до тялото и.

Другата и ръка не изпускаше корена. Тежестта бе почти непоносима, усещаше, че ако не се пусне, ръката и ще изскочи от ставата. Знаеше, че това ще е краят и. Но не издържаше повече. Змията я дърпаше надолу с такава сила, че си помисли, че кожата ще се отлепи от пръстите и.

Въпреки неистовите усилия коренът започваше да и се изплъзва. Усети парещи сълзи в очите си. Нямаше избор. Пусна се.

Потъна в мрачните дълбини на езерото. Краката и най-сетне намериха дъно. Остави се на инерцията да я потопи изцяло, след което с мощен тласък, подхранван от силата на ужаса, се оттласна от подводните корени. Тялото и се стрелна напред и ръцете и докопаха корените от другата страна.

Змията се завъртя заедно с нея и я обърна по гръб. Дженсън изкрещя от болка — беше си изкълчила рамото. Изведнъж сред бурното мятане, пляскане, въртене и задавяне се яви кратък миг отпускане. Дженсън не го пропусна. Сграбчи сребърната дръжка.

Щом плоската глава с тънкия червен език пропълзя отново към лицето и, тя вдигна ножа и го доближи до меката плът под челюстта на змията. Животното застина, сякаш разпознало опасността, криеща се в наострената като бръснач стомана. Двете застинаха, втренчени една в друга. Дженсън въздъхна облекчено, усетила дръжката на ножа в ръката си, па макар да нямаше накъде да мърда.

Лежеше по гръб във водата, приклещена от мощното туловище на змията. Нямаше никаква опора и не виждаше как би могла да си помогне. Ръката я болеше както от битката, така и от изкълчването. Беше изтощена. Всичко това утежняваше положението и още повече и тя нямаше представа как ще се измъкне от огромното и силно животно. Би и било трудно дори ако бяха на сушата.

Жълтите очи я гледаха втренчено. Не знаеше дали змията е отровна. Още не бе видяла зъбите и. Нямаше представа дали ще успее да реагира, ако види, че главата се спуска към лицето и.

— Съжалявам, че те настъпих — рече след малко. Не вярваше, че змията я разбира, по-скоро говореше на себе си, разсъждавайки на глас. — Уплашихме се взаимно.

Змията не помръдна, жълтите и очи не се откъсваха от нея. Езикът не излезе от устата. Главата, повдигната от върха на ножа, сигурно усещаше острието. Може би за нея то бе еквивалент на зъби. Дженсън не знаеше дали е така, но бе сигурна в едно — че ще е по-добре да не влиза в схватка с такова същество.

Намираха се във водата, на територията на огромната змия. Ножът и вдъхваше увереност, но не гарантираше изхода от ситуацията. Дори да убие нападателката си, огромната тежест, обръчите, приклещили я в смъртоносна хватка, можеха да я потопят и удавят. По-добре да се разделят без битка — ако е възможно.

— Върви си — прошепна Дженсън с убийствена сериозност. — Иначе ще се наложи да направя опит да те убия. — Повдигна острието на ножа, за да подкрепи думите си с език, който се надяваше змията да разбере по-ясно.

Краката и пулсираха, обръчът около тях се отпусна. Сантиметър по сантиметър главата се отдръпна. Люспестото туловище постепенно разхлаби хватката и остави тялото и краката на Дженсън да плуват свободно във водата. Острието на ножа последва движението на главата, готово да нанесе удар и при най-малкия знак за заплаха. Най-сетне чудовището потъна в блатото.

Освободена от тежестта, Дженсън побърза да издрапа към сушата. Остана на четири крака, стиснала ножа в юмрук, докато си поеме дъх и поуспокои разклатените си нерви. Нямаше представа какво и защо си е помислила змията, дали подобно нещо би могло да се случи на друго място и в друго време, но сега се бе случило и тя прошепна благодарствена молитва към добрите духове. Ако наистина имаха нещо общо с освобождаването и от убийствената хватка на люспестото чудовище, тя не искаше да пропусне да им благодари.

С опакото на треперещата си ръка избърса сълзите на уплаха от бузите си, след което се изправи на омаломощените си крака. Обърна се и огледа неподвижната черна вода под надвисналите листа и мъх. Преди беше стъпвала върху потопени корени. Сега и се стори, че водата се е вдигнала и е заляла тези островчета. Или пък те бяха потънали. Така или иначе, ако се бе опитала да прекоси внимателно плитчината, вместо да скача върху престорилата се на корен змия, щеше да си спести доста неприятности.

Каза си, че на връщане ще си издялка тояга, с която да върви по-лесно, да опипва почвата пред себе си. И че ще внимава да не настъпи пак някоя змия.

Все още задъхана, насочи вниманието си към мрака напред. Чакаше я още път. Нямаше време да стои и да се само съжалява. Себастиан имаше нужда от помощта и а не от жалките и страхове.

Изправи се, бе мокра до кости. Добре поне че въпреки зимата в блатото беше топло и нямаше да замръзне. Спомни си, че когато се наложи да напуснат светкавично дома и след убийството на майка и, двамата със Себастиан пак бяха мокри до кости.

Сушата бе на сантиметри от застоялата вода, но плетеницата от корени без проблеми издържаше тежестта и. На места водата потапяше корените, но не често. Макар дълбочината да беше едва няколко сантиметра, Дженсън стъпваше внимателно и оглеждаше всеки корен, върху който стъпва — да не би да е змия. Знаеше, че водните змии са едни от най-опасните. Отровна змия, дори да е дълга под метър, може да убие човек. Също като при паяците големината нямаше значение, щом отровата е смъртоносна.

Стигна участък, където от цепнатини в земята излизаше дим. Над малките кратери се стелеха разноцветни слоеве, най-вече жълтеникави. Задушливата миризма я накара да подири друг път. Храсталаците бяха гъсти и трънливи.

Успя да пререже с ножа си някои от по-тежките клони и да прекоси една скална тераса. Заобиколи езерце с тъмна вода. Под повърхността долови движение, което се предаде нагоре на бягащи вълнички. Държеше ножа си в готовност, като внимаваше къде стъпва и следеше зорко движенията във водата. Една хватка в скалата поддаде и Дженсън едва не изгуби почва под краката си, но успя да се задържи и хвърли отчупения камък във водата. Някаква невидима твар я следваше, докато стигна до горната тераса. Попадна в гъста гора от растения с високи стъбла и огромни листа.

Все едно вървеше сред царевична нива. Сред стъблата забеляза бавно движение. Нямаше представа какво би могло да е, но май беше доста голямо, така че изобщо не смяташе да чака, за да разбере. Ускори крачка. Не след дълго вече тичаше, проправяйки си път сред стъблата и клоните. Дърветата се сгъстиха и трябваше да забави темпото. Запровира се сред плетеница от корени. Сякаш нямаха край. Едва пъплеше. Денят напредваше. Винаги щом стигнеше до по-разредено място, се впускаше в бяг, за да пести време. Вървеше през блатото от часове. Сигурно наближаваше пладне.

Том и бе казал, че може би ще отнеме един ден за отиване и връщане. Вече започваше да се притеснява да не е изпуснала къщата на чародейката. В крайна сметка никой не знаеше колко е голямо блатото. Нищо чудно да е минала покрай нея, без да я види. Гризеше я мисълта, че вероятно е станало точно това.

Ами ако не успее да намери къщата? Тогава какво? Не и се нравеше идеята да прекара нощта на това място. Кой знае какви същества бродеха из блатото по мръкнало. Едва ли щеше да успее да си накладе огън. При мисълта, че може да замръкне на това място, лишена дори от светлината на звездите и луната, отново я връхлетя страхът.

Когато най-сетне се озова на брега на голямо езеро, спря да си поеме дъх. От повърхността му излизаха дървета с огромни стволове, сякаш колони, поддържащи нисък зелен таван. Тук беше малко по-светло. Отдясно имаше гладка скала, покрай която щеше да и е трудно да мине, тъй като нямаше къде да се хване. Падаше отвесно към водата, която вероятно бе доста дълбока. Огледа левия бряг и с изненада видя стъпки. Втурна се към тях и коленичи, за да разгледа по-добре хлътналите отпечатъци в меката пръст. По големината им прецени, че вероятно са мъжки, но не бяха оставени скоро. Тръгна по тях покрай брега и на няколко места забеляза купчинки рибени люспи, вероятно от изчистен на място улов. Оттатък езерото следваше гъста гора, но по сухата трева се вървеше лесно, а стъпките даваха надежда.

Не след дълго я отведоха до очевидно употребявана пътека през върбова горичка, от която се тръгваше нагоре. Взря се между дърветата, които не бяха толкова нагъсто, и в далечината, зад шубраците и оттатък плетеници от увивни растения, забеляза къща. От комина се виеше пушек, който се сливаше със сивата мъгла, сякаш самият той създаваше пепеливата завеса.

На фона на сивия мрак, тегнещ над блатото, светлината в прозореца на къщата и се видя като блясък на злато, маяк, изгрял да посрещне изгубените, отчаяните, самотните и беззащитните. При вида на близкия край на пътуването, след толкова ужаси и несгоди, очите и се напълниха със сълзи на облекчение. Може би щяха да са и сълзи на радост, ако не бе отчаяната и нужда.

Забърза по пътеката сред върби и дъбове, през шубраци и гъста растителност и скоро се озова пред къщата. Беше издигната върху каменна основа, съградена без хоросан. Стените бяха от кедрови талпи. Под покрива се бе сгушила малка веранда, стъпалата, пред която водеха към пътеката до близкото езеро, откъдето дойде Дженсън.

Изкачи се към верандата, прескачайки стъпалата през едно, заобиколи и се озова пред уютен портал от дървени колони, отвеждащи към врата. Пред вратата имаше други стъпала, от които тръгваше очевидно използвана пътека към блатото. Сигурно хората, които получаваха покана да посетят Алтея, минаваха оттук. В сравнение с мястото, откъдето идваше Дженсън, и се видя като шосе.

Без да губи повече време, почука. Почти веднага след това отново допря кокалчетата си до дървото. В този миг вратата се отвори. Посрещна я изненаданият поглед на възрастен мъж. Прошарената му коса, очевидно някога кестенява, бе пооредяла, но все още достатъчно гъста. Не беше нито слаб, нито много едър, среден на ръст. Не беше облечен като трапер, а като занаятчия. Спретнатият му кафяв панталон не беше от груб плат, а от по-скъпа и фино изтъкана материя. По зелената му риза имаше златни пръски. Беше Фридрих — златарят.

Невярващото му лице я огледа строго, очите му не пропуснаха червената коса под качулката.

— Какво правиш тук? — попита. Имаше плътен глас, подхождащ на фигурата му, но ни най-малко любезен.

— Дойдох да се срещна с Алтея, ако е възможно.

Очите му се стрелнаха към пътеката, после пак се спряха върху Дженсън.

— Как стигна до къщата?

По подозрителното му изражение тя си даде сметка, че вероятно човекът си има начини да разбере дали е минавала по пътеката. Знаеше го от личен опит. Двете с майка и използваха подобни трикове непрекъснато, за да са сигурни, че никой не може да се промъкне незабелязано до дома им.

Дженсън посочи към гърба на къщата.

— Минах оттам. Отзад. Оттатък езерото.

— Никой не може да мине оттатък езерото. Дори аз. — Свъсеното му чело помръкна още повече. Явно нямаше намерение да приеме думите и за верни, нито да я разпитва по вече. — Лъжеш.

Дженсън остана като гръмната.

— Не лъжа. Идвам оттам. Спешно се налага да се срещна с Алтея.

— Не си поканена. Върви си. Ако ти е мил животът, няма да се отклоняваш повече от пътеката. А сега се махай.

— Но въпросът е на живот и смърт. Трябва… Вратата хлопна под носа и.

ДВАДЕСЕТ И ВТОРА ГЛАВА

ДЖЕНСЪН СТОЕШЕ КАТО ОНЕМЯЛА пред затръшнатата току пред носа и врата. Не знаеше какво да прави. Изумлението и беше твърде голямо, за да може да почувства каквото и да било.

Отвътре се чу женски глас.

— Кой е, Фридрих?

— Знаеш кой е.

В гласа му нямаше и следа от тона, с който бе разговарял с Дженсън. Сега беше нежен, изпълнен с уважение и любов.

— Пусни я.

— Но, Алтея, не можеш…

— Пусни я, Фридрих. — В гласа и имаше укор, но не и грубост.

Дженсън усети прилив на облекчение. Възелът на разкъсващите я противоречия, който се бе втвърдил в гърлото и, докато събираше сили да почука отново, се отпусна. Вратата се отвори, този път по-бавно.

Фридрих я гледаше не като обиден или смъмрен човек, а с достойнство.

— Заповядай, Дженсън — покани я той с по-тих и любезен тон.

— Благодаря — едва пророни тя, учудена и объркана от факта, че я назова по име.

Докато влизаха, попи цялата обстановка. Въпреки горещината в блатото огънят, пукащ в камината, я зарадва с приятния си аромат и уюта, който предлагаше. Това я зарадва най-много от всичко — вътре беше сухо и уютно. Мебелите бяха семпли, но добре изработени и с резбовани орнаменти. Трапезарията имаше два малки прозореца на срещуположните странични стени. По-навътре имаше още стаи, в едната се виждаше работен плот, отрупан с инструменти и поставен под друг малък прозорец.

Дженсън не си спомняше къщата, ако изобщо мястото беше същото. Споменът и за посещението при Алтея беше по-скоро усещане за топлина и приятелски лица, отколкото отпращане към конкретно място. Стените, украсени с красиви вещи, и се сториха познати. Като дете сигурно е забелязала подобни наслади за окото. Имаше фигурки на птички, риби и животни, някои висяха сами, други бяха подредени плътно една до друга на малки полички. За едно дете това сигурно е било впечатляващо.

Някои бяха боядисани, други не, но перата, люспите и козината бяха издълбани с такава прецизност, че фигурките сякаш бяха истински животни, превърнати чрез магия в дърво. Имаше и стилизирани, позлатени. Огледалото на стената бе поставено в красива рамка под формата на слънце, лъчите се редуваха — един златен, един сребърен.

На земята пред камината имаше голяма червена възглавница. Погледът на Дженсън бе привлечен от поставената до възглавницата квадратна дъска с начертана върху нея позлатена Милост. Бе досущ като Милостта, която самата тя чертаеше често. Но Дженсън знаеше, че символът тук е истински. Встрани имаше купчина камъчета.

На красив стол с висока облегалка и резбовани подлакътници седеше крехка жена с огромни тъмни очи, които изглеждаха още по-впечатляващи на фона на прошарената и златиста коса, която се спускаше покрай лицето и надолу над раменете. Китките и бяха отпуснати върху подлакътниците, изящните и дълги пръсти бавно следваха спиралата, издълбана в края.

— Аз съм Алтея.

Гласът и бе нежен, но властен. Не се изправи. Дженсън се поклони.

— Моля за извинение, задето нахълтвам в дома ви без покана и тъй неочаквано.

— Без покана — да, но не и неочаквано, Дженсън.

— Знаете името ми?

В същия миг разбра колко глупаво прозвуча въпросът и. Тази жена беше гадателка. Никой не знаеше каква сила притежава.

Алтея се усмихна. Отиваше и.

— Помня те. Среща с такава като теб не се забравя лесно.

Усмивката озари цялото и лице, около очите и се нагънаха ситни бръчици.

— Приличаш досущ на майка си. Ако не беше червената ти коса, бих помислила, че съм се върнала във времето, когато я видях за последен път, тогава тя бе на точно същата възраст като теб. — Простря ръка напред. — А ти беше ей толкова голяма.

Дженсън усети как лицето и придобива цвета на косата. Майка и беше красива, не само мъдра и любяща. Дженсън не мислеше, че може да се сравнява с нейната хубост и не вярваше един ден да я достигне.

— Как е тя?

Дженсън преглътна.

— Майка почина. — Погледът и пропадна в пода. Болката прониза гърлото и. — Убиха я.

Толкова съжалявам — рече Фридрих иззад гърба и. Вдигна ръка върху рамото и в знак на съчувствие. — Наистина. Познавах я от Двореца. Беше добра жена.

— Как се случи? — попита Алтея.

— Най-накрая ни настигнаха.

— Настигнали са ви? — сбърчи чело чародейката. — Кои?

— Ами Д’Харанските войници. Хората на Господаря Рал.

— Тя разтвори наметалото си, за да им покаже ножа. — Взех го от един от тях.

Алтея плъзна поглед към ножа, после отново се взря в Дженсън.

— Съжалявам, с къпа.

Дженсън кимна.

— Трябва да ви предупредя. Ходих да се срещна със сестра ви, Латея.

— Видя ли я, преди да умре?

Дженсън я погледна с изненада.

— Да.

Алтея поклати глава и се усмихна тъжно.

— Горката Латея. Как беше? Искам да кажа, добре ли живееше?

— Не знам. Имаше хубава къща, но се видяхме съвсем за малко. Останах с впечатлението, че живее сама. Отидох при нея, защото имах нужда от помощ. Спомних си, че майка ми е казвала име на чародейка, която ни е помагала преди. Явно съм запомнила погрешно имената ви. Така се озовах при Латея. Тя изобщо не искаше да разговаря с мен. Каза, че не може да ми помогне, че вие сте ми помогнала преди. И ето ме тук.

— Как успя да намериш къщата? — попита Фридрих. — Сигурно си се отклонила от пътеката.

— Не. Дойдох по задния път.

Сега дори Алтея смръщи чело.

— Няма заден път.

— Ами няма точно пътека, но успях да премина.

— Никой не може да мине оттам — настоя Алтея. — Има твари, които пазят.

— Знам. Попаднах на една огромна змия.

— Видяла си змията? — възкликна Фридрих.

Дженсън кимна.

— Настъпих я, без да искам. Помислих я за корен. Спречкахме се и се наложи да поплувам.

Двамата се бяха втренчили в нея така, че на Дженсън и стана неудобно.

— Виж ти, виж — пророни Алтея, като явно не се впечатли от новините за змията, а по-скоро мислеше за друго. — Но няма как да не си се сблъскала и с други неща?

Дженсън погледна първо ококорените очи на Фридрих, после смръщеното лице на Алтея.

— Видях само змията, нищо друго.

— Змията си е змия — махна Алтея с нетърпелив жест. — Но там има други опасни същества. Твари, които не пускат никой да мине покрай тях. Никой. Как, в името на Сътворението, успя да минеш?

— Какви същества?

— Магически — мрачно отвърна Алтея.

— Съжалявам, знам само, че успях да премина през блатото и не видях нищо друго освен змията. — Вдигна поглед към тавана и се замисли. — Но май имаше нещо във водата, някакви черни фигури.

— Риба — скастри я Фридрих.

— И в храстите, имаше нещо в храстите. Така де, не видях ясно, но знам, че имаше нещо. Но се криеше.

— Тези същества не се крият в храстите — рече Алтея. — Те не се страхуват от нищо. Не се крият от нищо. Готови са да се нахвърлят върху теб и да те разкъсат на парчета.

— Нямам представа защо не са го направили — рече Дженсън. Погледна през прозореца в посоката, откъдето бе дошла, представяйки си мрачните води на блатото. Коремът я сви, като си представи, че ще трябва да се връща по същия път. Пред факта, че животът на Себастиан висеше на косъм, празните приказки на Алтея за тварите, обитаващи блатото, я поизнервиха. В крайна сметка е тук. Значи не е невъзможно, както се опитваха да я убедят двамата.

— Защо живееш тук? Искам да кажа, след като си толкова мъдра и всичко останало, защо живееш в блато със змии?

Алтея я погледна изпод вежди.

— Предпочитам змии без крака и ръце.

Дженсън си пое дъх и подхвана.

— Дойдох, защото отчаяно се нуждая от помощта ти, Алтея.

Алтея поклати глава, сякаш не искаше да я слуша.

— Не мога да ти помогна.

Дженсън не очакваше да я отрежат толкова категорично.

— Трябва да ми помогнеш!

— Нима?

— Моля те, нали преди ми помогна. Трябва да го направиш отново. Господарят Рал вече е по петите ми. Неведнъж се спасявам на косъм. Изтощена съм до крайност, не знам какво да правя. Дори не знам защо баща ми иска да ме убие.

— Защото си потомство, родено без дарбата.

— Ето, каза го съвсем точно и именно затова не разбирам — родена съм без дарбата. Е, тогава каква заплаха мога да представлявам за него? Щом като е толкова могъщ магьосник, какво мога да му сторя аз? С какво го застрашавам? Защо толкова много иска да ме убие?

— Господарят Рал унищожава всеки свой потомък, който не е роден с дарбата.

— Но защо? Това, че го прави, е резултатът, а не причината. Сигурно има някаква причина. Поне това да знаех, може би щях да измисля какво да сторя.

Алтея пак поклати глава.

— Не знам. Господарят Рал не е идвал да обсъжда с мен подобни неща.

— След като се срещнах със сестра ти и тя не ми помогна, се върнах, за да и задам същия въпрос, но я заварих убита от същите хора, които гонят мен. Сигурно ги е било страх, че може да ми каже нещо. Затова са я убили. — Дженсън приглади косите си с ръка. — Съжалявам за сестра ти, наистина. Нима не разбираш? Ти също си в опасност заради онова, което знаеш.

— Нямам представа какво би могло да ги подтикне да я убият. — Алтея смръщи чело и се замисли. — Значи казваш, че може би е знаела нещо. Не ми се вярва. Тя никога не се е забърквала в тези неща. Тя знаеше по-малко от мен. Няма как да е знаела защо Господарят Рал иска да се отърве от теб. Не би могла да ти каже нищо.

— Дори той да смята родените без дарбата като мен за по-низши и безполезни същества, ако иска да се отърве от изтърсаците си, тъй да се каже, защо синът му, моят брат, иска да ме убие също толкова силно? Не мога да навредя на баща си, още по-малко на сина му Ричард, който също изпрати четворки по петите ми.

Явно и това не можа да убеди Алтея.

— Сигурна ли си, че го правят хората на Господаря Рал?

Камъните не ми показват…

— Нахълтаха в дома ми. Убиха майка ми. Видях ги, борих се с тях. Бяха Д’Харански войници. — Извади ножа от калъфа и го подаде на жената с дръжката към нея. — Един от тях носеше това.

Алтея го огледа внимателно, както човек би огледал нещо смъртоносно, но не каза нищо.

— Защо Господарят Рал уби майка ми? Защо неговата династия иска да ме унищожи?

— Не знам отговора. — Алтея вдигна ръце и ги отпусна в скута си. — Съжалявам, наистина не го знам.

Дженсън коленичи пред жената.

— Моля те, Алтея, дори да не знаеш защо, трябва да ми помогнеш. Сестра ти не успя, каза, че само ти можеш да го направиш. Каза, че само ти виждаш дупките в света. Не знам какво означава това, но знам, че е нещо, свързано с всичко това, с магията. Моля те, имам нужда от помощта ти.

Магьосницата изглеждаше объркана.

— И какво искаш да направя?

— Да ме скриеш. Както направи, преди когато бях малка. Да ме скриеш под заклинание, така че да не знаят коя съм и къде да ме намерят. Да не могат да ме проследят. Искам само да ме оставят на мира. Искам заклинание, които ще ме скрие от Господаря Рал. Има и още нещо. Помощта ти ми е нужна не само заради мен, а и за един приятел. Ако заклинанието ти скрие самоличността ми, ще мога да се върна в Двореца и да го измъкна от там.

— Да го измъкнеш? Какво искаш да кажеш? Кой е този приятел?

— Казва се Себастиан. Помогна ми, когато Д’Харанските войници нападнаха дома ми и убиха майка ми. Спаси ми живота. Придружи ме дотук, за да се срещна с теб. Сестра ти каза, че трябва да разпитаме в Двореца как да те намерим.

Той пропътува цялото това разстояние с мен, помогна ми да стигна дотук, за да мога да дойда да се срещна с теб и да те помоля за помощ. Отидохме в Двореца, за да намерим Фридрих и да го питам къде живееш. Докато бяхме там, стражите заловиха Себастиан.

Нима не разбираш? Той ми помогна и заради това сега е в беда. Със сигурност ще го измъчват. Той ми помагаше, моя е вината за сполетялото го нещастие. Моля те, Алтея, трябва да го измъкна от там. Скрий ме със заклинание, за да мога да се върна и да го спася.

Алтея я гледаше с невярващ поглед.

— Защо си мислиш, че нещата ще се оправят с едно заклинание?

— Не знам. Нямам представа как действа магията. Знам само, че имам нужда от помощта и — от заклинание, което да скрие коя съм.

Жената поклати глава, сякаш пред нея бе коленичила луда.

— Имаш грешна представа за магията, Дженсън. Наистина ли мислиш, че мога да направя заклинание, което да ти помогне да влезеш в Двореца и да накара стражите да отключат всички врати пред теб?!

— Не знам точно. — Разбира се, че не знаеш. И затова ти казвам, че нещата не стават така. Магията не е ключ, който може да отключва всички врати. Магията не е нещо, което разрешава проблемите ей така — хоп! Магията привлича проблемите един към друг. Ако в палатката ти е влязла мечка, не би поканила още една. Две мечки не са по-добре от една.

— Но Себастиан се нуждае от помощта ми. За да му помогна, ми трябва помощта на магията.

— Ако можеше да влезеш вътре, както си мислиш, да из ползваш някакъв… — Тя размаха ръка над главата си, опитвайки се да намери точната дума — де да знам, магически прах или нещо такова, който да отвори пред теб вратите на тъмницата и да измъкнеш приятеля си, какво очакваш после? Да излетите от Двореца като волни птички и с това да се приключат нещата?!

— Не знам точно.

Алтея се облегна напред на лакът.

— Не ти ли е хрумвало, че някой може да се запита как е станало, за да се избегне повторен инцидент? Не ти ли е хрумвало, че съвсем невинни хора, чиято работа е да охраняват тъмницата, ще загазят сериозно, задето са допуснали един затворник да избяга и че ще страдат поради тази причина? Не ти ли е хрумвало, че след като някой е положил толкова усилия да го освободи, каквато и заплаха да са мислели, че представлява за тях, след подобно бягство ще си рекат, че е двойно по-опасен, отколкото са смятали първоначално? Не ти ли е хрумвало, че ще пострадат съвсем невинни хора, въвлечени по неволя в бягството на толкова опасен затворник? Не ти ли е хрумвало, че ще изпратят цяла гвардия по петите му, придружавана от армия магьосници, които ще покрият със заклинания цялата страна така, че той да не може да мръдне?

Не ти ли е хрумвало най-сетне — заключи мрачно Алтея, — че магьосник като могъщия Господар Рал, владетелят на Д’Хара, може да си е подготвил някоя определено отвратителна и болезнено продължителна смъртоносна изненада, предназначена за дръзналия да използва срещу него жалките заклинания на някаква си престаряла чародейка — при това в собствения му дворец?!

Дженсън гледаше втренчено тъмните очи, пронизващи нейните.

— Не ми е минавало през главата.

— Това вече го знам.

— Но как тогава да освободя Себастиан? Как да му помогна?

— Бих казала, че ще се наложи сама да намериш изход — ако изобщо има такъв, разбира се. Но трябва да бъде сторено по начин, вземащ под внимание всичко казано, плюс още отгоре. Пробиването на дупка в стената, през която той да излети към свободата си, ще разлае кучетата, не си ли съгласна с мен? Ще ти навлече на главата незнайно колко проблеми. Вместо това трябва да намериш начин да ги убедиш сами да го пуснат. Тогава няма да те преследват, за да си върнат затворника.

Звучеше и логично.

— Но как да постигна подобно нещо?

Алтея сви рамене.

— Ако изобщо е възможно, се обзалагам, че ти си тази, която може да го направи. В крайна сметка нали си успяла да стигнеш дотук, пораснала си, превърнала си се в красива млада жена, избягала си от четворки, открила си ме, стигнала си до къщата ми — сторила си всичко това. Постигнала си доста. Трябва само да решиш. Но не бива да вземаш първата пръчка и да разравяш гнездото на стършелите.

— Не виждам как бих могла да постигна нещо без помощта на магия. Та аз съм никой.

— Никой, казваш. — Алтея я изгледа изпод вежди и се облегна назад. Изглеждаше като губеща търпение учителка, недоволна от лошото представяне на ученичката си. — Напротив, някой си. Ти си Дженсън, умно момиче с мозък в главата. Не бива да коленичиш пред мен, да се правиш на невежа, да ми казваш, че не можеш да направиш нещо и да искаш друг да го свърши вместо теб.

Ако искаш да бъдеш роб в живота си, продължавай по този път — моли се за помощ. Те ще ти услужат, но ти сама ще узнаеш, че цената са твоите избори, твоята свобода, самият ти живот. Те ще правят всичко вместо теб, а в резултат ти ще си им задължена цял живот, ще си продала себе си на нищожна цена. Само и единствено тогава ще станеш никой, роб. Защото само ти — никой друг — си пожелала така.

— Но може би в този случай е различно.

— Слънцето изгрява от изток. Няма изключения само за щото така ти се ще. Знам какво говоря и ти казвам: магията не е разрешение. Какво си мислиш? Че ако има магия, която да скрива коя си, да скрива, че си дъщеря на Господаря Рал, хората ще си счупят краката да ти отварят вратите! Те не биха отворили килията на приятеля ти пред никой, ако не са убедени, че трябва да го направят. Няма никакво значение дали някаква магия те е превърнала в шесткрак заек — пак не биха отворили килията му.

— Но магията…

— Магията е средство, а не разрешение.

Дженсън си напомни, че трябва да запази самообладание, макар че и се искаше да сграбчи жената за раменете и да я разтресе, докато онази се съгласи да и помогне. Не искаше да повтаря грешката си с Латея — тогава проигра повторния си шанс да получи помощ.

— Какво искаш да кажеш с това, че магията не е разрешение. Магията е могъща.

— Ти имаш нож. Нали ми го показа.

— Да.

— Какво правиш, когато си гладна? Размахваш ножа пред лицето му и искаш неговия хляб? Не. Убеждаваш го да ти даде хляб, заплащайки му с монета.

— Да не искаш да кажеш, че бих могла да ги подкупя?

Алтея въздъхна отново.

— Не. Доколкото знам, не би могла. Поне не в общоприетия смисъл. Но всъщност има нещо общо.

Когато Фридрих иска хляб, той не размахва нож, за да отнеме хляба на онези, които имат. Поне не в смисъла, в който ти искаш да използваш магията. Използва ножа като средство за извайване на фигурки, които позлатява. Продава онова, което е сътворил с ръцете си, и разменя спечеленото срещу хляб.

Разбираш ли, ако бе използвал ножа, тоест средството, директно, за да разреши проблема си и да се сдобие с хляб, в края на краищата щяха да го сполетят неприятности. Щеше да е крадец и щеше да бъде преследван. Вместо това той използва главата си и превръща ножа в средство за създаване на нещо с помощта на главата си. По този начин решава проблема си, тоест получава хляб благодарение на ножа си.

— Значи искаш да кажеш, че трябва да използвам магията косвено? Да я превърна в средство, което да ми помогне?

Алтея въздъхна още по-дълбоко.

— Не, дете. Забрави за магията. Използвай главата си. Магията създава проблеми. Мисли.

— Нали точно това направих, когато реших да дойда тук, за да те помоля за помощ — отвърна Дженсън. — Нуждая се от заклинание, което да бъде моето помощно средство — да ме скрие. То ще бъде точно това — средство.

Алтея извърна поглед към камината и трепкащите пламъци.

— Не мога да ти помогна по този начин.

— Вероятно не се изразявам ясно. Преследват ме могъщи мъже. Нуждая се от заклинание, което да скрие самоличността ми — същото, което направи някога за мен, докато живеех с майка си в Двореца.

Възрастната жена не отмести поглед от огнището.

— Не мога да го направя. Не притежавам тази сила.

— Напротив. Вече си го правила. — Чувствата напираха да се излеят през очите и — объркване, страх, самота, безсилие, трупани цял живот. — Не съм изминала целия този път, не съм изтърпяла всичките тези трудности, за да ми откажеш!

Латея ми отказа, твърдеше, че само ти можеш да видиш дупките в света, че само ти можеш да ми помогнеш. Нужна ми е помощта ти, заклинанието ти, трябва да ме скриеш. Моля те, Алтея, умолявам те.

Алтея не можеше да я погледне в очите.

— Не мога да направя такова заклинание върху теб.

Дженсън едва преглътна сълзите си.

— Моля те, Алтея, искам само да бъда оставена на мира.

Ти притежаваш тази сила.

— Не съм онова, за което ме мислиш. Помогнах ти по единствения начин, по който можах.

— Как можеш да си седиш на стола, да знаеш, че навън умират и страдат хора, и да не им помогнеш? Как можеш да бъдеш такава егоистка, Алтея? Защо не ми помагаш, когато се нуждая от теб?

Фридрих се наведе към нея и я вдигна от земята.

— Съжалявам, Алтея чу молбата ти и даде своя отговор. Ще постъпиш разумно, ако се вслушаш в съвета и и го използваш, за да си помогнеш. Време е да си вървиш.

Дженсън се дръпна.

— Искам само едно заклинание! Защо е такава егоистка!

В очите на Фридрих блесна ярост, но гласът му остана спокоен.

— Нямаш право да говориш така в дома ни. Нямаш представа от тези неща, не знаеш нищо за жертвите, които тя направи. Време е да…

— Фридрих! — Гласът на Алтея бе тих. — Защо не ни направиш по един чай?

— Няма защо да и обясняваш всичко, Алтея, най-малко пък на нея.

Тя му се усмихна.

— Всичко е наред.

— Какво да ми обяснява? — попита Дженсън.

— Съпругът ми може да е малко груб, но просто не иска да те товаря излишно. Знае, че някои хора си тръгват нещастни от чутото. — Тъмните и очи се обърнаха към Фридрих. — Би ли ни направил чай?

Лицето на Фридрих се изкриви от отдавна сдържана болка, но след миг се овладя и кимна.

— Какво имаш предвид? — попита Дженсън. — Какво не си ми казала.

Докато Фридрих отиде до шкафа да извади чаши и чайник и ги постави на масата, Алтея покани Дженсън да седне на възглавницата пред нея.

ДВАДЕСЕТ И ТРЕТА ГЛАВА

ДЖЕНСЪН СЕ НАСТАНИ УДОБНО на червената възглавница, извезана със златни нишки, на пода пред чародейката.

— Преди много години — започна Алтея, сключила ръце в скута си, върху роклята си на бели и черни щамповани фигури, — повече, отколкото можеш да си представиш, двете със сестра ми предприехме пътешествие до Стария свят, отвъд непристъпната граница на юг.

Дженсън реши, че за момента ще е най-добре само да слуша и да научи, каквото може от разказа и, вместо да се намесва с неща, които знае — че новият Господар Рал, подтикван от завоевателските си намерения, е унищожил тази граница, за да нахлуе в Стария свят и че Себастиан е дошъл от там, за да се опита да намери начин да помогне на своя император Джаганг Справедливия да спре нападението на Д’Харанците. Каза си, че ако осмисли нещата достатъчно добре за себе си, може би ще и е по-лесно да убеди Алтея да и помогне.

— Отправихме се към едно място в Стария свят, наречено Двореца на пророците — продължи Алтея.

Себастиан беше споменал пред Дженсън и за това.

— Аз притежавах дарба за доста примитивен вид пророчество. Щеше ми се да науча, каквото мога за него, докато сестра ми искаше да задълбае в лечителство и тям подобни.

Освен това аз се интересувах от хората като теб.

— Като мен ли? Какво имаш предвид?

— Дедите на Мрачния Рал са били съвсем същите като него. Унищожавали са всяко свое потомство, родено без дарбата. Двете с Латея бяхме млади и изпълнени с желание да помагаме на хората, изпаднали в нужда, както и на онези, които смятахме за несправедливо тормозени. Искахме да използваме дарбата си, за да направим света по-добър. Макар всяка от нас да имаше своите интереси, ни водеше една обща цел.

Дженсън си помисли, че тя се чувства по сходен начин и че говори точно за такава помощ, но наред с това усещаше, че не е дошъл моментът да го каже. Затова попита нещо друго.

— Защо е било нужно да пропътувате дългия път до Двореца на пророците, за да научите за тези неща?

— Тамошните магьосници са известни с опитността си в много области — магии, дарби, но най-вече с нещата, свърза ни с този и отвъдните светове.

— Отвъдни светове ли? — Дженсън посочи пространството извън очертанията на Милостта. — Искаш да кажеш света на мъртвите?

Алтея се облегна назад и потъна в мислите си.

— Ами да, но не е съвсем точно казано. Нали знаеш какво представлява Милостта? — Алтея изчака Дженсън да кимне. — Магьосниците в Двореца на пророците притежават познания за припокриванията между дарбите, воала, разделящ световете и взаимно зависимите връзки между тях — как всичко се напасва помежду си. Наричат ги Сестрите на светлината.

Дженсън с изненада си припомни, че Себастиан и бе казал, че Сестрите на светлината сега служат на император Джаганг. Дори и бе предложил да я заведе при тях. Според него те щяха да и помогнат. Сигурно имаха някаква връзка със Светлината на Създателя и по-специално с дарбата, в центъра на Милостта.

Хрумна и нещо друго.

— Това има нещо общо с казаното от Латея. Че можеш да виждаш дупките в света, както се изрази тя.

Алтея се усмихна с удоволствието на учител, зарадван от откритието, до което е стигнал ученикът му.

— Това е на върха на иглата. Роденото без дарба дете на Господаря Рал, на всеки Господар Рал от хиляди години на сам, е различно от всички други хора. Вие сте дупки в света за хората с дарба като нас.

— Какво точно означава това „дупки в света“ ?

— Ние сме слепи за вас.

— Слепи ли? Но нали ме виждаш. И Латея ме виждаше. Не разбирам.

— Не слепи с очите си. Слепи с дарбата. — Плъзна ръка към приклекналия край огъня Фридрих, после към прозореца. — Навсякъде е пълно с живи същества. Виждаме ги с очите си — виждаш Фридрих, дърветата, всичко наоколо, аз също го виждам. Всеки го вижда. — Посочи с пръст във въздуха. — Но аз виждам и чрез дарбата си.

Ние те виждаме с очите си, но не и с дарбата си. Мрачният Рал не те вижда повече, отколкото аз. Нито пък новият Господар Рал. За хората като нас, родени с дарбата, ти си Дупка в света.

— Нищо не разбирам — заекна Дженсън. — Та той ме преследва. Изпрати свои хора след мен. Единият от тях носеше в джоба си бележка с името ми.

— Могат да те преследват, но само в обикновения смисъл. Не с магия. Дарбата му е сляпа за теб. За да те намери, трябва да използва шпиони, подкупи и заплахи освен ума и лукавството си. Ако не беше така, досега да е изпратил някой звяр да те разкъса и да е приключил с работата, вместо да изпраща войници с бележка, на която е написано името ти.

— Искаш да кажеш, че вече съм невидима за него?

— Не. Познавам те. Помня червената ти коса. Познах те, понеже си спомням майка ти, а ти приличаш на нея. Познах те по тези обичайни начини. Ако Мрачният Рал беше жив и си спомняше как изглежда майка ти, също би те познал. Хора от по-близкото му обкръжение биха могли да открият у теб и негови черти, както ги забелязах аз. Би те разпознал по всичките тези обичайни за хората без дарба начини. Може да те намери по нормален начин. Разбира се, всеки с дарбата, който те види, ще разбере, че си от лишеното от дарба потомство на Господаря Рал — понеже те виждат.

С магия обаче не може да те намери. Невъзможно е. За хората с дарба ти в много отношения си най-обикновен човек, само дето си дупка в света.

Дженсън я изгледа изпод вежди. Разбра как е реагирала едва след като видя сключените пред себе си пръсти на Алтея.

— Когато бях в Двореца на пророците — най-сетне продължи чародейката, — се запознах с една жена, чародейка като мен — Ейди. Бе пропътувала от другия край на Стария свят, за да разбере способностите си. Ейди беше сляпа.

— Сляпа ли? Че как е пътувала сама, след като е била сляпа?

Алтея се усмихна, отдадена на спомена.

— Без проблеми. Дарбата и я е водила, не очите. Всички хора, родени с дарбата, притежават уникални способности.

Освен това при някои дарбата е по-силна, също както хората с повече мускули са по-силни от някой като мен. Виж Фридрих например. На мускули той е силен. Твоята коса е като на другите, но е червена. Някои са руси, други чернокоси или кестеняви. Въпреки различията между хората всеки има свои специфични атрибути.

И с дарбата е така. Тя се различава не само по различните си аспекти, но и по тяхната сила. При някои е много силна, при други — слаба. Всеки от нас е различен. Ние сме уникални по своите способности, дарба, също както вие сте уникални с други неща.

— Какво щеше да разкажеш за приятелката си Ейди?

— А, да, нейните очи бяха съвсем бели — слепи, но тя се бе научила да вижда с дарбата си. Дарбата и казваше повече за света наоколо, отколкото на мен очите ми. По същия начин когато хора без дарбата ослепеят, те разчитат повече на слуха си, научават се да чуват повече, отколкото ние с теб.

Ейди правеше същото чрез дарбата си. Тя виждаше чрез тази мъничка искрица от дарбата на Създателя, вложена във всяко едно нещо. Самият живот, дори повече — Сътворението.

Исках да ти кажа, че за мен, за Мрачния Рал, за Ейди ти не съществуваш. Ти си дупка в света.

Без да си дава сметка за причините, Дженсън усети как я изпълва ужас. Постепенно той започна да придобива форма и вид. Усети как очите и се изпълват със сълзи.

— Създателят не ми е дал живот като на всеки друг? Появила съм се на този свят по някакъв друг начин? Аз съм някакво чудовище? Баща ми е искал да ме убие заради чудовищната ми природа?

— Не, дете, нищо подобно. — Алтея се протегна и погали успокоително Дженсън по косата. — Нямах това предвид.

Дженсън с усилие затвори вратата пред новите си страхове. Въпреки сълзите видя изпълненото със загриженост лице на Алтея.

— Та аз дори не съм част от Сътворението. Затова дарбата не може да ме усети. Господарят Рал е искал да отърве света от тази грешка на природата — от това зло.

— Не слагай несъществуващи думи в устата ми, Дженсън. Чуй ме.

Дженсън кимна и избърса очи.

— Слушам те.

— Това, че си различна, не означава, че си зла.

— Тогава какво съм, ако не чудовище, недокоснато от Създателя?

— Скъпо мое дете, ти си колона на Сътворението.

— Но нали каза…

— Казах, че родените с дарбата не могат да те видят с нея. Не съм казвала, че не съществуваш или че не си като всички други — част от Сътворението.

— Тогава защо съм едно от онези неща? Една от дупките в света?

Алтея поклати глава.

— Не знам, дете. Но липсата на познание не е доказателство за наличието на зло. Бухалът вижда нощем. Щом бухалът те вижда, а хората не, това прави ли те лоша? Ограниченията при един човек не извикват непременно зло у друг. Това показва едно-единствено нещо — съществуването на ограничения.

— Но всички ли потомци на Господаря Рал са такива?

Алтея обмисли внимателно отговора си, преди да отвори уста.

— Тези, които наистина са родени без дарбата — да. Родените макар и с частица от някаква дарба — не. Тази частица може да е съвсем незабележима и неизползваема, може ни кой друг да не знае за съществуването и. На практика такъв човек би следвало да бъде сметнат за лишен от дарбата, но той все пак притежава тази малка искрица, която го отличава от тези като теб — дупките в света. Освен това тази частица дарба го прави уязвим. Той може да бъде намерен чрез магия и следователно унищожен.

— Означава ли това, че тези като мен са по-редкият случай, а другите, с малкото дарба, се срещат по-често?

— Да — тихо призна Алтея.

Дженсън усети в краткия и отговор подмолната струя на внезапно появило се напрежение.

— Да не би да искаш да ми кажеш, че има още нещо освен това, че сме дупки в света за родените с дарбата?

— Да. Това беше една от причините, отвела ме да се обучавам при Сестрите на светлината. Исках да разнищя по-надълбоко взаимовръзката между дарбата и живота, който познаваме — Сътворението.

— И откри ли нещо? Сестрите на светлината успяха ли да ти помогнат?

— За жалост не. — Алтея потъна в размисъл. — Малцина биха се съгласили с мен, но започвам да подозирам, че всички хора, със съвсем малки изключения като теб — потомци на Господаря Рал, родени изцяло без дарбата, — притежават онази почти незабележима искрица магия, която, неуловима в друга ситуация, ги свързва с притежаващите дарбата, а от там и с по-великия свят на Сътворението.

— Не разбирам какво общо има това с мен или с който и да било друг.

Алтея бавно поклати глава.

— В цялата работа се крие още нещо, Дженсън, повече, не е само това, което знам. Подозирам, че става въпрос за нещо далеч по-важно.

Дженсън не можеше да си представи какво би могло да бъде то.

— Колко са децата на Господаря Рал, родени изцяло без дарбата?

— Доколкото знам, се случва изключително рядко повече от един наследник на всеки Господар Рал да се роди с дарбата, поне в обичайния смисъл на думата — семето му зачева само един истински наследник. — Алтея се наведе напред и вдигна пръст във въздуха. — Но е възможно, докато останалите са родени без дарбата в обичайния смисъл, доста да притежават тази иначе невидима и безплодна искрица на Дарбата, така че да бъдат унищожавани преди такива като мен да са разбрали за тях.

Много е възможно тези като теб да са по-голямата рядкост, също като истински уникалния единствен наследник на всеки Господар Рал, роден с дарбата. Ето защо ти си останала незабелязана и си объркала понятията ни за това кой вид е истински рядък и кой се среща често. Както казах, според мен тук нещата са много по-дълбоки, отколкото бих могла да разбера или да знам. Но тези като теб, лишени дори от тази почти незабележима искра на дарбата, са…

— Колони на Сътворението — саркастично изтърси Дженсън.

Алтея се изкикоти.

— Може би звучи по-добре.

— Но за родените с дарбата ние си оставаме дупки в света.

Усмивката на Алтея изчезна.

— Така е. Ако Ейди беше тук, както е сляпа с очите си и вижда само с дарбата си, ако застанеш срещу нея, тя ще види всичко друго наоколо, без теб. Ще бъде сляпа за теб. За нея, която вижда единствено с дарбата си, ти наистина ще бъдеш дупка в света.

— От това не ми става по-добре в кожата ми.

Усмивката на Алтея се върна на устните и.

— Нима не виждаш, дете? Това доказва ограничението. За незрящия всички са дупки в света.

Дженсън се замисли над думите и.

— Значи е въпрос на възприятие. На някои хора просто им липсва способността да ме възприемат по един определен начин.

Алтея само кимна.

— Точно така. Но тъй като тези с дарбата често използват способностите си, без да се замислят предварително — също както ти използваш очите си например, — за тях е много объркващо да срещнат човек като теб.

— Объркващо ли? Защо?

— На човек не му е приятно да усеща сетивата си разколебани.

— Но нали могат да ме видят, защо да ги притеснявам?

— Ами представи си, че чуваш глас, но не можеш да видиш източника му.

Не и бе трудно да си го представи. Разбираше прекрасно колко е объркващо.

— Или пък си представи — продължи чародейката, — че ме виждаш, но когато посегнеш да ме пипнеш, ръката ти минава през мен като през въздух. Това не би ли те объркало?

— Предполагам — призна Дженсън. — Има ли нещо друго различно в нас? Освен че сме дупки в света за родените с дарбата.

— Не знам. Изключително рядко се случва да срещнеш човек като теб, който да не е унищожен. Възможно е да има и други, дори веднъж чух, че имало един, който живеел при лечителите Рауг’Мос. Но може да е било само слух. Аз знам със сигурност само за теб.

Като много малка Дженсън беше посещавала лечителите Рауг’Мос заедно с майка си.

— Знаеш ли как се казва?

— Споменаваше се името Дрефан, но не знам дали е истина. Дори да е така, е много малко вероятно той да е все още жив. Господарят Рал си е Господарят Рал. Закон вътре в себе си. Мрачният Рал, също като дедите си, вероятно е станал баща на много деца. Да се скрие такова бащинство е доста опасно. Малцина биха рискували, така че повечето като теб са откривани и унищожавани своевременно. До останалите се стига с течение на времето.

Дженсън изрази мислите си на глас:

— Възможно ли е да сме такива като един вид защита? Като някои животни, които се раждат със защитни приспособления, за да оцеляват по-лесно. Например сърните имат бели петна, които ги скриват от очите на хищниците — правят ги дупки в света.

Алтея се усмихна на сравнението.

— Предполагам, че би могло да се каже и така. Но доколкото имам представа от магия, бих предположила, че причините са доста по-сложни. Всичко се стреми към равновесие.

Сърните и вълците също. Белите петна помагат на сърните да оцеляват, но застрашават съществуването на вълците, които се нуждаят от храна. Тези неща вибрират. Ако вълците изядат всички сърни, еленовият род ще загине, а наред с това ще загинат и самите вълци, тъй като ще са нарушили равновесието между себе си и елените. Те съществуват паралелно в едно равновесие, което позволява и на двата вида да оцеляват, но заплащайки с живота на отделни представители на вида.

Равновесието при магията е изключително важно. Зад онова, което на повърхността може да изглежда простичко, често лежат дълбоки и сложни причини. Подозирам, че с хората като теб е нарушена една много фина форма на равновесие. И че да си дупка в света е само страничен резултат.

— Може би част от равновесието се състои в това — също както някои сърни биват изяждани въпреки петната, — че някои от хората, родени с дарбата, могат да ме видят? Сестра ти ми каза, че ти виждаш дупките в света.

— Не съвсем. Просто научих няколко номера с дарбата — нещо подобно на това, което е направила Ейди.

Дженсън смръщи чело, очевидно отново изпуснала нишката на разговора. Алтея и помогна.

— Би ли забелязала птичка в безлунна нощ?

— Не. Ако не свети дори луната, е невъзможно.

— Невъзможно ли? Е, не съвсем. — Алтея вдигна ръка във въздуха и направи плавно движение над главата си. — Там, където птичката прекосява небето, звездите ще потъмнеят. Ако наблюдаваш дупките в света, в известен смисъл все едно си видяла подобна птичка.

— Но в друг смисъл на виждане. — Дженсън се усмихна на прозрението си. — Значи така си ме видяла?

— Опростявам нещата с това сравнение, за да ме разбереш. Но и в двата случая има ограничения. Получава се само нощем, при това, ако птичката лети срещу звездите, ако няма облаци и тъй нататък. При хората като теб е нещо такова.

Просто научих един номер, който ми помага да ви виждам, макар и със съответните ограничения.

— В Двореца на пророците научи ли нещо повече за пророческата си дарба? Може би това би ми помогнало в известна степен.

— Нищо, свързано с пророчествата, не би ти помогнало.

— Защо не?

Алтея сведе глава напред, сякаш, за да провери дали Дженсън я слуша внимателно.

— Откъде идват пророчествата?

— От пророците.

— А пророците притежават изявени способности в тази насока. Пророчеството е форма на магия. Но притежаващите дарбата не те виждат с дарбата си, нали си спомняш? За тях ти си дупка в света. Ето защо пророчеството, понеже идва чрез пророците, също не може да те види.

Аз притежавам известни пророчески способности, но не съм пророк. Когато бях при Сестрите на светлината, понеже тези въпроси ме интересуваха, прекарах десетилетия в подземията им, изучавайки пророчествата, записвани от велики пророци в продължение на векове. Мога да ти кажа както от личен опит, така и от прочетеното, че пророчествата са толкова слепи към теб, колкото би била Ейди. Що се отнася до пророчествата, ти изобщо не си съществувала, не съществуваш и няма да съществуваш.

Дженсън се отпусна на пети.

— Наистина съм дупка в света.

— В Двореца на пророците се запознах с един Пророк.

Казваше се Натан. Вярно, не научих нищо за хората като теб, но пък разбрах туй-онуй за таланта си. Най-вече колко е ограничен. Нещата, които научих там, постепенно започнаха да ме преследват.

— Какво имаш предвид?

— Дворецът на пророците е бил създаден преди хилядолетия. Няма друго такова място на света. Дворецът и земите около него са заобиколени от уникално заклинание. То влияе на процеса на стареене на всички, живеещи там.

— Значи в известен смисъл Дворецът те е променил?

— О, да. Всеки се променя там. Хората, които живеят вътре, остаряват много по-бавно. Една година, прекарана в Двореца, се равнява приблизително на десет, дори петнадесет години навън.

Дженсън я изгледа невярващо.

— Как е възможно подобно нещо?

— Всичко се променя. Светът се върти. Някога, преди три хиляди години, в епохата на Великата война, той е бил много по-различен от днешния. Когато на юг от Д’Хара е била издигната границата, магьосниците са били различни. Притежавали са сила.

— Мрачният Рал също притежава огромна сила.

— Не, неговите способности не са нищо в сравнение с тези на някогашните магьосници. Те са притежавали мощ, за каквато Мрачният Рал само би могъл да мечтае.

— Значи всички те са измрели? Оттогава не са раждани подобни могъщи магьосници?

Алтея отвърна с мрачен тон:

— След Великата война не се е раждал магьосник с подобна сила. Изобщо магьосниците стават все по-малко и по-малко. Но ето че това се случи — за първи път от три хиляди години насам се роди магьосник като някогашните. Твоят брат по бащина линия — Ричард.

Оказваше се, че преследвачът и е далеч по-сериозен противник, отколкото Дженсън си бе въобразявала. Нищо чудно, че майка и бе убита и че хората на Господаря Рал са по петите на Дженсън. Този Господар Рал беше далеч по-опасен и могъщ от баща си.

— Тъй като това беше епохално и изключително важно събитие, някои от пророците в Двореца на пророците знаеха за него преди много време. Още преди Ричард да се роди.

Всички очакваха с огромно нетърпение него — магьосника воин.

— Магьосник воин ли? — Тази дума не и се хареса.

— Аха. Пророчеството, съобщаващо за неговото раждане, съдържаше в себе си доста противоречия — дори в смисъла на понятието „магьосник воин“. По време на пребиваването си в Двореца на два пъти ми се удаде възможност да се срещна с Пророка, за когото ти споменах — Натан. Натан Рал.

Дженсън зяпна.

— Натан Рал ли? Искаш да кажеш, че той е бил истински Рал?

Алтея се усмихна не само на спомена си, но и на искреното учудване на Дженсън.

— Да, съвсем истински Рал. Властен, могъщ, умен, очарователен и невъобразимо опасен. Държаха го заключен зад непробиваеми магически щитове, за да не може да причини зло някому. Въпреки това от време на време успяваше. Да, той беше истински Рал. При това на повече от деветстотин години.

— Това е невъзможно — изстреля Дженсън, преди да е имала време да помисли.

Застаналият зад нея Фридрих се покашля. Подаде чаша горещ чай на жена си, после и на гостенката. Дженсън обърна питащите си очи към чародейката.

— Аз съм на около двеста години — рече Алтея.

Дженсън не каза нищо. Алтея изглеждаше стара, но не чак толкова.

— Благодарение на това, че пребиваването ми в Двореца на пророците забави стареенето при мен, стана възможно да се срещна с теб и майка ти. — Алтея въздъхна тежко и отпи глътка чай. — Което ме подсеща за първоначалната тема на разговора ни и за твоя въпрос — защо не мога да ти помогна с магия.

Дженсън също отпи глътка чай, после погледна Фридрих, който изглеждаше на възрастта на Алтея.

— И ти ли си колкото нея?

— Не — усмихна се той закачливо. — Алтея ме открадна от люлката.

Дженсън забеляза искрите, които прехвърчаха между двамата — погледи между близки хора, които се обичат. В очите им се виждаше, че всеки разчита дори най-леките промени в настроението и израза на другия. При Дженсън и майка и бе същото — те можеха да четат мислите си и да улавят и най-лекото движение на погледите си. Подобни отношения се изграждат не само с интимност, но и с уважение и любов.

— Запознах се с Фридрих след завръщането си от Стария свят. Бях остаряла почти колкото него. Разбира се, бях живяла доста повече, но тялото ми не го показваше, защото заклинанието около Двореца на пророците ме бе съхранило.

След завръщането си се залових с доста неща, едно, от които бе да помагам на хора като теб.

Дженсън попиваше всяка нейна дума.

— Тогава ли срещна майка ми?

— Да. Заклинанието в Двореца на пророците, променящо времето, ми подсказа как бих могла да помогна на хора като теб. Знаех, че няма да стане с обикновени магии и заклинания. Мнозина преди мен бяха опитвали и се бяха проваляли — потомците на Господаря Рал биваха избивани. Залових се за идеята да направя заклинание не около теб, а около хората, които се срещат с теб и майка ти.

Дженсън се наведе напред в очакване, сякаш убедена, че всеки миг ще стигне до същността на онова, което най-сетне щеше да и осигури необходимата помощ.

— Какво направи? Каква е тази магия?

— Използвах магия, влияеща на възприятието за време у хората.

— Не разбирам. Как би помогнало това?

— Както вече ти казах, Господарят Рал би могъл да те търси само с обичайните средства. Задълбах в тази посока. Направих така, че хората, които те познават, да възприемат времето по различен начин.

— Наистина не мога да те разбера. Как, какво си им внушила? Времето си е време.

Алтея се наведе напред със загадъчна усмивка.

— Накарах ги да вярват, че си се родила току-що.

— Кога?

— През цялото време. Всеки път, когато достигаха до някаква информация за теб, за дете, чийто баща е Господарят Рал, те възприемаха като новородена и така докладваха в Двореца. Ти стана на два месеца, на десет, на годинка, на пет, на шест години, а те продължаваха да търсят новородено — нищо че отдавна знаеха за теб. Заклинанието забави възприятието им за време — по отношение единствено на теб. Така те търсеха само новородено бебе, а не растящо момиче.

Така, докато стана на шест години, те скрих току под носа им. Така сметките се изместиха с шест години. Днес всеки, който подозира за съществуването ти, би предположил, че си на около четиринайсет години, докато ти надхвърляш двайсет, защото когато силата на заклинанието се изчерпа, ти бе на шест. Именно тогава започнаха да следят възрастта ти.

Дженсън се изправи на колене.

— Но значи може да стане. Трябва само да го повториш.

Трябва да хвърлиш върху мен подобно заклинание, както си направила някога, и ще стане същото, нали? Така те няма да знаят, че раста. Няма да ме преследват. Ще търсят новородено. Моля те, Алтея, направи го пак. Направи онова, което си сторила за мен преди години.

Дженсън мярна Фридрих с крайчеца на окото си. Мъжът бе седнал на работната си маса в задната стая. Лицето на Алтея придоби изражение, от което Дженсън разбра, че е казала нещо не както трябва. Нещо, което жената бе очаквала от нея.

Дженсън разбра, че е попаднала в капан, че се е втурнала право в него.

— Бях млада и владеех изкусно магията — продължи Алтея. В тъмните и очи проблесна споменът за това велико време в живота и. — В продължение на хиляди години малцина са отивали отвъд границата и са се връщали. Аз го направих. Обучавах се със Сестрите на светлината, срещах се лично с техния Прелат и с великия Пророк. Постигнах неща, с които малцина биха могли да се похвалят. Бях прехвърлила стоте, а бях все още млада, имах красив и очарователен съпруг, с когото си мислех, че мога да стигна дори до луната.

Въпреки стоте си години усещах тялото си жизнено и изпълнено с енергия, бъдещето бе пред мен. Разполагах с мъдростта на възрастта, но бях все още млада. И толкова умна!

Тъй добре владееща дарбата си! Бях опитна, начетена и красива, имах приятели и почитатели, които ме слушаха в захлас.

Алтея протегна изящните си пръсти и повдигна ръба на полите си, разкривайки краката си. Дженсън подскочи от изненада.

Едва сега разбра защо Алтея не бе станала да я посрещне — краката и представляваха съсухрени, деформирани, набръчкани кости, покрити с напукано було бледа плът, сякаш бяха мъртви от години, но останали непогребани, понеже останалата част от тялото и бе жива. Дженсън се зачуди как тази жена не крещи от изгаряща болка.

— Ти бе на шест — продължи чародейката със спокоен и тих глас, — когато Мрачният Рал най-сетне разбра какво съм направила. Той имаше изключителен ум. Беше далеч по-проницателен и ловък от някаква си млада стогодишна чародейка — така се оказа. Преди да ме хване, имах време само да кажа на сестра си да предупреди майка ти.

Дженсън си спомни как тръгнаха да бягат. Тя беше съвсем малка, когато двете с майка и внезапно напуснаха Двореца. Беше нощ. Някой почука на вратата им. В коридора бяха разменени прошепнати с напрежение слова. Двете хукнаха да се спасяват.

— Но той, той не те е убил? Проявил е милост, като е пощадил живота ти?

Алтея се усмихна, но без следа от веселост. Празен смях, ознаменуващ срещата с чистосърдечното невежество.

— Мрачният Рал не винаги убива тези, които са го разгневили. Той предпочита да живеят дълго. Както сама можеш да предположиш, смъртта би била спасение. Ако човек е мъртъв, как би могъл да съжалява, да страда, как ще служи за пример на останалите?

Не би могла да си представиш, а и не искам да ти разказвам за ужаса от подобно залавяне, дългия път, който извървяваш, докато те водят пред него. Няма да ти разказвам какво е да те сграбчи този човек, какво е да погледнеш в спокойното му лице, в студените му сини очи. Да знаеш, че си захвърлен на милостта на човек, който не знае какво е милост. Не можеш да си представиш какво е да разбереш в тази ужасна единствена секунда, че всичко, което си, всичко, което си имал, всичко, на което си се надявал в живота си, ще се промени завинаги.

Предполагам болката е нещо, което би очаквала. Краката ми донякъде са свидетелство за нея.

— Толкова съжалявам — прошепна през сълзи Дженсън, притиснала сърцето си с длани.

— Но не болката бе най-страшното. Далеч не. Той ме лиши от всичко, което имах и приемах за даденост. Със силата ми, с дарбата ми стори неща, по-ужасни от онова, което направи с краката ми. Ти не би могла да го видиш — ти си сляпа за това. Но аз го виждам всеки ден. И боли, уверявам те. Боли толкова, колкото не би могла да си представиш.

Но и това не бе достатъчно за Господаря Рал. Недоволството му от стореното от мен, от дързостта ми да те скрия от него едва тепърва щеше да се прояви. Той ме прогони тук, в това прокълнато, смърдящо място на горещи извори и задушливи пушеци. Затвори ме тук, ограждайки ме с блато, изпълнено с чудовища, създадени със същата тази сила, която ми бе отнел. На няколко пъти идва да ме посети — за да ме види в затвора ми.

Оставена съм на милостта на съществата, създадени от силата на собствената ми дарба — дарба, до която вече нямам достъп. Никога не бих могла да напусна дома си сама, влачейки се по земята. Но дори да опитах, дори някой да ми помогнеше, чудовищата, създадени от силата ми, щяха да ме разкъсат на парчета. Не мога да ги призова обратно дори за да се спася.

Остави пътека отпред, за да могат да ми бъдат доставяни необходимите продукти и вещи. Фридрих трябваше да ни построи дом тук, защото аз не бих могла да напусна това място. Мрачният Рал искаше да живея дълго и във всеки един миг от дългия си живот да страдам, задето съм го наскърбила.

Дженсън усети, че трепери, не можеше да каже нищо. Алтея вдигна изящната си ръка и посочи към задната стая.

— Този мъж, който ме обича, стана свидетел на всичко това. Фридрих бе обречен да се грижи за осакатената си жена която обича. Която никога повече не би могла да бъде негова съпруга в плътския смисъл на думата.

Тя нежно прокара ръка по краката си, сякаш отново ги виждаше такива, каквито са били някога.

— Никога повече не изпитах насладата от това да бъда със съпруга си като жена с мъж. Той никога повече не можа да сподели и да вкуси близостта на жената, която обича.

Тя спря, за да се съвземе, преди да продължи.

— Като част от наказанието ми Мрачният Рал ми остави един аспект от дарбата — така че да бъда преследвана от нея всеки ден, — пророчеството.

Дженсън не можа да сдържи въпроса си, мислейки си, че това би могло да е някаква утеха за горката жена.

— Това е част от дарбата ти, нима не може да ти донесе поне малко радост?

Тъмните очи отново се взряха в нея.

— Хубав ли бе последният ден, прекаран с майка ти — денят, преди тя да умре?

— Да — отвърна след малко Дженсън.

— Смя ли се с нея, разговаряхте ли?

— Да.

— Как щеше да се почувстваш, ако знаеше, че на следващия ден тя ще бъде убита? Ако го бе видяла много преди да се случи? Дни, седмици, дори години предварително? При това до последната отвратителна подробност? Ако бе видяла със силата на дарбата си ужасяващата гледка, кръвта, агонията, смъртта. Нима това би ти харесало? Би ли се смяла, би ли се чувствала щастлива?

Дженсън отвърна съкрушена:

— Не.

— Е, както виждаш, Дженсън Рал, не мога да ти помогна не защото съм егоистка, както се изрази, а защото дори да исках, не ми е оставена сила, с която да го направя. Трябва вътре в себе си да намериш способността да си помогнеш, свободната воля да постигнеш онова, което желаеш. Само така ще успееш в живота.

Не мога да ти дам заклинание, с което да разреша проблемите ти. Прекарах доста години от живота си в страдания, след като направих последното си заклинание — за да те спася. Ако се касаеше само за мен, бих го понесла, защото правех нещо, в което бях убедена, че е правилно — това бе грешка на един зъл човек, а не на невинно дете. Но аз страдам всеки ден, понеже не само моят живот е провален, но и живота на Фридрих. Той би могъл да…

— Нищо не бих могъл да имам. — Той стоеше зад Дженсън. — За мен всеки ден от живота ми е дар, понеже ти си част от него. Усмивката ти е слънцето, изваяно от самия Създател. Тя озарява дните ми. Щом като това е цената на всичко, което имам, съм готов да я платя. Не обезценявай радостта ми, Алтея, като я намаляваш или профанизираш.

Алтея погледна Дженсън.

— Виждаш ли? Това ме тормози ежедневно: мисълта, че не можах да бъда с този мъж, да направя нужното за него.

Дженсън се хвърли ридаеща в краката на жената.

— Магията — прошепна Алтея над главата и, е грижа, която не ти е нужна.

ДВАДЕСЕТ И ЧЕТВЪРТА ГЛАВА

МИСЛИТЕ НА ДЖЕНСЪН БЯХА ПОТЪНАЛИ в непрогледна мъгла. Физически се движеше из блатото и го усещаше с краката си, с тялото си, но мисълта и се луташе в още по-непроходима джунгла от тази на пристягащите я отвсякъде увивни растения. Голяма част от нещата, в които бе вярвала, се бяха оказали погрешни. Което означаваше, че не само надеждите и са изгубени, но и взетите решения са безполезни.

Още по-ужасното беше, че се изправи лице в лице с нещастието, трудностите и болката, които съществуването и бе причинило на хората, опитали се да и помогнат.

Сълзите замъгляваха пътя и. Движеше се почти слепешката.

Спъваше се, пълзеше, когато падаше, спираше да почине раздирана от неудържими ридания. Все едно се бе върнала в деня на майчината си смърт. Изпитваше същата раздираща болка, объркване, отчаяние. Този път обаче за съсипания живот на Алтея.

Провираше се с мъка през гъсталаците, тук-там се вкопчваше в някой клон за опора. Сълзите продължаваха да се ронят от очите и. След смъртта на майка си Дженсън се бе вкопчила в идеята да намери чародейката като в единствена надежда, това бе осмислило живота и, бе и дало цел. Сега не знаеше какво да прави. Чувстваше се изгубена, пропаднала в дълбините на собствения си живот.

Пътят и криволичеше сред цвърчащи гейзери. Побеснялата пара свистеше, освободена от земните недра на мощни тласъци. Промъкна се покрай смрадта на врящите казани и потъна в гъстата гора. Бодливи храсти изподраха ръцете и, широки листа я удряха през лицето. Стигна до мрачно езеро, което едва си спомняше, и тръгна да го заобикаля по издатината в скалата, като се вкопчваше за стърчащи камъни и не преставаше да плаче. Залитна и протегна ръка към скалата, улавяйки поредната хватка точно навреме, за да не падне в езерото.

Хвърли поглед през рамо, през замъглените си от сълзи очи, към неприветливата чернота на водата. Запита се дали не би било по-добре да бе паднала, да потъне завинаги в дълбините и да сложи край на всичко. Щеше да е като нежна прегръдка, отнасяща я към другия свят. Може би това бе мястото на покой, към което се бе стремила цял живот. Най-сетне покой.

Ако можеше да се строполи и да умре, тази невъзможна борба щеше да приключи. Болката и страданието щяха да спрат. И може би тогава щеше да бъде с майка си и с другите добри духове в отвъдния свят.

Само дето се съмняваше, че добрите духове прибират хора посегнали сами на живота си. Да отнемеш живот, освен, за да защитиш живот, не бе правилно. Ако Дженсън се откажеше, всичко, постигнато от майка и, всичките и жертви щяха да се окажат напразни. Майка и, потопена в безвремието, никога нямаше да прости на Дженсън, че сама е посегнала на живота си.

Алтея също бе загубила почти всичко, за да и помогне. Нима е редно Дженсън да зачеркне подобна храброст — при това не само от страна на Алтея, но и на Фридрих. Въпреки цялата непоносима отговорност, която чувстваше, не можеше да сложи край на живота си.

Не можеше да се отърве от чувството, че е откраднала късмета на Алтея в живота. Въпреки казаното от жената Дженсън изпитваше ужасен срам заради страданията на Алтея. Тази жена щеше да прекара целия си живот в това прокълнато блато, всеки ден щеше да плаща, задето се бе опитала да скрие Дженсън от Мрачния Рал. Съзнанието на Дженсън се опитваше да я убеди, че вината е у Мрачния Рал, но сърцето и подсказваше друго. Алтея никога повече нямаше да е свободна, нямаше да може да ходи, нямаше да може да отиде където си поиска, нямаше да може да се радва на дарбата си.

Какво право имаше Дженсън да очаква помощ от другите? Откъде-накъде хората да са длъжни да пожертват живота си, свободата си заради нея? Какво и дава право да изисква от тях подобни жертви? Майка и не беше единствената, подложена на страдания заради нея. Алтея и Фридрих бяха приковани към блатото, Латея бе убита, а Себастиан отиде в затвора. Дори Том, който я чакаше горе на поляната, бе зарязал работата си, за да тръгне да и помага.

Толкова много хора се бяха опитали да и помогнат и бяха заплатили ужасна цена. Как стана така, че започна да подчинява хората на своите желания? Защо трябваше те да пренебрегват живота и нуждите си заради нейните? Но как да продължи без тяхната помощ?

Остави зад гърба си дълбокото езеро и се запрепъва през безкрайната плетеница от корени. Сякаш нарочно се вкопчваха в краката и. На два пъти се просна по лице на земята. Но се изправи и продължи.

При третото падане я прониза пареща болка. Прокара пръсти по скулата на едната си буза, по челото. Беше почти сигурна, че има нещо счупено. Нямаше кръв, не стърчеше нищо. Паднала между корените, увити като спотаени змии, изпита срам заради всичките проблеми, които бе създала на хората около себе си. После я обзе гняв.

Дженсън.

Споходиха я думите на майка и: „Не слагай на раменете си плаща на войната заради хорската злоба.“ Дженсън се надигна. Колцина ли още са се опитали да помогнат на тези като Дженсън — изтърсаците на Господаря Рал — и да заплатят за това с живота си? Колцина още ще опитат? Защо тези като Дженсън не могат да живеят сами? Господарят Рал беше отговорен за съдбата им.

Дженсън. Предай се.

Нима никога няма да спре?

Грушдева ду калт мишт.

Себастиан беше последният. Дали го бяха подложили на мъчения заради нея? Дали щеше да заплати с живота си, задето и е помогнал?

Предай се.

Горкият Себастиан. Изпита силно желание да е отново до нея. Той се бе отнесъл тъй добре с нея. Тъй храбър. Тъй силен.

Ту ваш мишт. Ту васк мишт. Грушдева ду калт мишт.

Гласът — настоятелен, властен — отекваше дълбоко в нея, нашепваше думи, които не означаваха нищо. Изправи се с мъка на крака. Нима никога нямаше да има свой живот — дори нямаше да има свое съзнание? Винаги ли щеше да бъде преследвана — било то от Господаря Рал или от гласа?

— Остави ме!

Трябваше да помогне на Себастиан.

Продължи напред, единият крак пред другия, сред растения и листа, клони, храсталаци. Сред гъстата мъгла и плътната завеса от листа изглеждаше като че е призори. Нямаше представа кое време е. Вървя дълго до къщата на Алтея. Забави се доста при нея. Предполагаше, че е надвечер. В най-добрия случай късно следобед. До ливадата, където я чакаше Том, оставаха още часове.

Беше дошла да потърси помощ, но се оказа, че помощта е била илюзия, сътворена от въображението и. Цял живот беше разчитала на майка си и сега по инерция бе очаквала да получи помощ от Алтея. Трябваше да приеме, че от самата нея зависи да направи необходимото, за да си помогне.

Дженсън. Предай се.

— Не! Остави ме на мира!

Толкова беше уморена от всичко това. А вече беше и разгневена.

Хвърли се напред през блатото, през водата, когато пред погледа и се изпречваше камък или корен, стъпваше върху него. Трябваше да помогне на Себастиан. Трябваше да се върне при него. Том я чакаше. Том щеше да я отведе обратно в Двореца.

А после? Как щеше да измъкне приятеля си? Досега бе разчитала Алтея да и помогне с някаква магия. Сега знаеше, че няма на какво да разчита.

Запъхтяна от тичането през блатото, спря внезапно, щом пред очите и се разля езерото, където живееше змията. Огледа спокойната повърхност, но не забеляза нищо. Не се подаваха корени, които можеше да се окажат свитото на кълбо тяло. Мръкваше. Не знаеше дали от тъмните сенки сред дърветата не я следят злокобни очи.

Животът на Себастиан беше поставен на карта. Дженсън нагази във водата.

Когато стигна до средата, се сети, че на идване си бе обещала да си издялка тояга, с която да се подпира във водата.

Спря, колебаейки се дали да се върне и да изпълни обещанието си. Но понеже бе изминала точно половината път, реши да продължи напред. Опипа с крак дъното, осеяно с твърди заплетени корени. Стъпи внимателно върху тях. Водата стигаше едва до глезените и и като повдигна леко полите си роклята и остана суха.

Блъсна нещо с крак. Подскочи. Видя люспестото тяло. Подхлъзна се. С облекчение мярна риба, която отплува покрай нея.

За да възстанови ритъма си на ходене и да се поокопити, нагази в бездънните черни води. Успя само да ахне, преди да се озове под водата.

Обви я мрак. Докато летеше надолу, видя от устата и да излизат балончета. Изненадана, зарита яростно с нозе, за да напипа дъно, нещо каквото и да е, което би спряло потъващото и тяло. Нямаше нищо. Беше попаднала във водна яма, мокрите и дрехи я дърпаха още по-надолу. Косата и се разстла във водата. С ококорени от ужас очи видя трепкащи лъчи приглушена светлина, които проникваха през мрачината. Всичко стана светкавично бързо. Колкото и отчаяно да се опитваше да се вкопчи в живота, той и се изплъзваше между пръстите. Сякаш не се случваше наистина. Дженсън.

Приближиха я мрачни форми. Дробовете и горяха за въздух. Алтея спомена, че никой не може да мине откъм задната страна на блатото. Имало зверове, които разкъсват всеки, дръзнал да припари. Дженсън веднъж изпробва късмета си. Обзета от див ужас, видя как една тъмна фигура се приближава към нея. Не биваше да подлага късмета си на изпитание за втори път.

Не и се умираше. Беше се заблуждавала, че не и се живее. В крайна сметка, добър или лош, животът си беше неин. Нейният безценен живот. Не искаше да го изгуби.

Опита се да изплува към повърхността, към светлината, но всичко изглеждаше толкова бавно, толкова плътно, толкова натежало.

Дженсън.

Гласът прозвуча припряно.

Дженсън.

Нещо я блъсна. Плисна дъга от зеленикави искри.

Змията.

Ако можеше, би извикала. Колкото и да се мяташе, не помръдваше нито сантиметър напред. Не и оставаше друго, освен да наблюдава как тъмният удължен силует под нея се приближава.

Беше твърде изтощена, за да се бори. Дробовете и горяха за въздух, тялото и продължаваше да потъва сред пластовете светлина, все повече и повече се отдалечаваше от повърхността, от живота. Направи усилие да се придвижи нагоре към светлината и въздуха, но ръцете и бяха натежали като олово и само безпомощно се носеха из водната шир. Изненада се, защото бе добър плувец.

Дженсън.

Щеше да се удави.

Озова се в прегръдката на мрачния обръч.

Така както си беше с всичките дрехи, тежкото наметало, ножа, ботушите и при цялата умора, към която се прибавяше и изненадата от внезапното пропадане под водата, при което не бе успяла да си поеме достатъчно въздух, нямаше никакъв шанс да изплува.

Болеше.

Мина и през ума, че удавянето ще е като сладостна прегръдка в меките води. Не беше. Никога не бе изпитвала по-силна болка. Чувството на безпомощно задушаване беше ужасяващо. Болката се стовари върху гърдите и с цялата си непоносима тежест. Отчаяно искаше да се отърси от нея. С неистови усилия се опитваше да пребори болката, паниката, и сетне да стигне до така нужния и въздух. Гърлото и се бе свило от ужаса, да не би в дробовете и да попадне вода, вместо тъй желания въздух.

Болеше.

Усети обръчите да се навиват около тялото и с нежен допир. Може би сбърка, като не я уби, когато имаше тази възможност. Вероятно би трябвало да опита да измъкне ножа си и сега. Но бе твърде слаба.

Болеше.

Обръчите се затегнаха. В притихналия мрак престана да се бори. Нямаше смисъл.

Дженсън.

Стана и странно, че гласът не иска от нея да се предаде както правеше обикновено. Стори и се парадоксално, след като най-сетне се бе примирила, че гласът не го иска, а само я вика по име.

Нещо се блъсна в рамото и. Нещо твърдо. Още едно — в главата. После в бедрото.

Змията я влачеше към брега, където корените навлизаха във водата. Почти без да си дава сметка какво прави, се вкопчи в корените и задърпа като обезумяла. Змията продължи нежно да я издига нагоре.

Дженсън се подаде над повърхността. Главата и разцепи водната маса и изведнъж я заля лавина от звуци. Задиша бясно с широко отворена уста. Издигна се достатъчно, положи рамене върху възлестите корени. Нямаше сили за повече, но поне главата и бе над водата и можеше да диша. Краката и останаха долу като безпомощни клони, носени от черната шир.

Задъхана, Дженсън затвори очи и продължи да стиска яростно корените, за да не се плъзне обратно към дъното. Дробовете и поглъщаха жадно сладостните глътки въздух. С всяко следващо поемане на дъх силите и се възвръщаха.

Най-накрая, сантиметър по сантиметър, корен след корен, успя да издрапа на брега. Просна се на една страна задъхана, задавена, трепереща, взряна във водата. Тя дишаше и тази тъй простичка човешка радост я замая.

Главата на змията разцепи повърхността с лекота и изящество, безшумно. Жълтите очи под черната лента се взряха в Дженсън. Двете се гледаха известно време.

— Благодаря.

След като се увери, че удавничката е на брега и диша, змията потъна обратно в черната бездна.

Дженсън нямаше представа какво си е помислила и защо не пожела да я убие, след като имаше толкова категорична възможност. Може би след първата им среща си е казала, че е прекалено голяма за ядене или че може да отвърне на удара с удар. Но да и помага! Нима бе някакъв знак на уважение! Или пък просто я е сметнала за конкуренция, застрашаваща храната и, и е искала да я прогони от територията си, но без да влиза в повторна схватка с нея. Дженсън нямаше представа защо змията я избута към повърхността, но знаеше, че дължи живота си на нея. Мразеше змии, а тази я бе спасила от удавяне.

Едно от нещата, от които най-много се бе страхувала през целия си живот, се оказа нейното спасение.

Докато все още се опитваше да си поеме дъх и наред с това да дойде на себе си след тъй близката среща с булото на смъртта, пое отново напред, пълзейки на крака и ръце по-нагоре по брега. Трябваше да продължи да върви. Нямаше време.

Вървенето и възвърна силите. Обичаше да се движи пеш. Така усещаше тялото си живо, все едно бе отново себе си. Знаеше, че иска да живее. Искаше и Себастиан да живее.

Забързана през заплетените растения и бодливи храсти, през чепатите корени и сред дърветата, тревогата и позатихна, когато най-сетне стигна до мястото, където скалата започна да се издига над мъхестия терен. Пое нагоре по скалния гребен, доволна, че успя да открие просеката сред непроходимото блато и че се издига над влажната мочурлива местност. Вече започваше да мръква и тя си спомни, че пътят никак не е кратък. Определено не и се щеше да прекара нощта сред блатото, но и не искаше да прекосява скалистия път по мръкнало.

Страховете и се върнаха. Докато все още беше светло, трябваше да продължава напред. Спъна се и си припомни, че на места теренът се спуска рязко надолу. Каза си, че трябва да стъпва по-внимателно. Ако се подхлъзне надолу по стръмнината, няма да има благоразположена змия, която да я измъкне.

Докато се изкачваше в мрака, прехвърляше мислено разговора си с Алтея, с надеждата да се залови за някаква спасителна идея. Нямаше представа как ще измъкне Себастиан но знаеше, че трябва да опита — тя бе единствената му надежда. Този човек и спаси живота. Сега бе неин ред да му помогне.

Копнееше да зърне усмивката му, сините му очи, щръкналата бяла коса. Не можеше да понесе мисълта, че му причиняват болка. Трябваше да го измъкне от хватката им.

Но как да изпълни подобна неосъществима задача? Най-напред да стигне до Двореца. Надяваше се дотогава да измисли нещо.

Том ще я откара. Ще я чака, ще се притеснява. Том. Защо и помага? Зрънцето на този въпрос изскочи от мислите и като повратна точка към някакъв отговор, като скалния гребен, отвеждащ я далеч от блатото. Само дето нямаше представа накъде я води.

Том и помогна. Защо?

Докато изкачваше стръмния склон, се съсредоточи върху този въпрос. По думите му никога нямало да си прости, ако я пусне сама из полетата Азрит, без храна. Това означавало да я прати на сигурна смърт, а не би допуснал това. Звучеше като правдоподобно обяснение.

Но знаеше, че има и още нещо. Изглеждаше решен да и помогне, сякаш беше длъжен да го стори. Никога не задаваше въпроси защо тя има намерение да направи нещо. Интересуваше го само начинът, след което правеше каквото може, за да и помогне.

Том спомена, че ще се радва тя да каже на Господаря Рал, че и е помогнал, че е добър човек. Тази мисъл не и даваше мира. Макар да бе просто подхвърляне, Том го бе казал сериозно. Какво ли може да означава?

Продължи да се изкачва сред дървета, клони и листа, а споменът за този разговор с Том не излизаше от главата и.

Животни, далечни странни същества, се провикваха през влажния въздух. Други, още по-отдалеч, им отвръщаха със звучни подсвирквания и викове. Блатната смрад я заливаше на горещи вълни.

Дженсън си спомни, че докато търсеше откраднатата си кесия, Том забеляза ножа и. Тя бе отметнала дрехата си и бе видяла, че от кесията и е останал само ремъкът, а парите и ги няма. Тогава той зърна ножа и.

Спря и изправи гръб. Възможно ли е Том да я е взел за някакъв, за някакъв представител или агент на Господаря Рал? Да си е помислил, че е изпратена на важна мисия от Господаря Рал? Че се познава лично с него?

Дали ножът бе причината да я вземе за нещо специално? А може би непоколебимата и категоричност да предприеме това на пръв поглед невъзможно пътешествие. Той със сигурност е разбрал колко е важно то за нея. Може би защото му бе споменала, че е въпрос на живот и смърт.

Дженсън продължи напред, на места трябваше да се привежда ниско под клоните, почти допрели скалистата пътека. Вече от другата страна, се изправи и се огледа — мръкваше бързо. С нови сили се заизкачва по стръмния склон.

Спомни си как Том бе погледнал червената и коса. Мнозина възприемаха този факт като подсказващ дарба. Хората се страхуваха от нея заради косата и. Беше използвала този страх целенасочено, като своя защита. Онази първа нощ със Себастиан тя го бе накарала да помисли, че притежава магическа способност да се защитава, в случай че той се отнесе враждебно с нея. Беше използвала хорския страх и в странноприемницата, за да отблъсне мъжете от себе си.

Продължаваше да се изкачва по склона, съпътствана от тези мисли в главата си, усилието я задъха. Обгръщаше я мрак. Нямаше представа дали ще се справи в такива условия, но знаеше, че трябва да опита. Заради Себастиан — трябва да продължи напред.

В този миг пред лицето и изникна тъмен силует. Дженсън изпищя и залитна от изненада, а нещото премина покрай нея и се отдалечи. Прилепи. Вдигна ръка към полудялото си сърце. То туптеше като крилете на нощните твари, дошли на пиршество сред плъпналия в насекоми район.

Дженсън си даде сметка, че една по-силна уплаха може да завърши с падане от скалата. Стана и страшно като си помисли, че една грешна стъпка в тъмното, едно стресване, разклатен камък, подхлъзване може да я захвърли в бездна, от която няма измъкване. Знаеше, че замръкването в района на блатото може да е фатално.

Изморена от бурния ден и напрежението, продължи внимателно нагоре, като опипваше с крака и ръце пътя си и се стремеше да не се отклонява нито сантиметър от гребена, за да не се изтърколи по стръмния склон. Ужасяваше я мисълта, че тъкмо когато стигне на крачка от поляната, слагаща край на блатото, нещо може да изскочи и да я сграбчи.

Алтея и бе казала, че никой не е успял да прекоси блатото откъм задната страна. Разтревожи я и друго: може би след залез слънце Том ще бъде изложен на опасност. Скрита под плаща на нощта, някоя от незнайните блатни твари може да отиде и да го нападне. Ами ако стигне до поляната и открие Том и конете му разкъсани от чудовищата, сътворени от магията на Алтея? Тогава какво?

Имаше си достатъчно грижи. Каза си, че няма смисъл да си създава нови.

Изведнъж се озова на открито. Видя горящ огън. Ококори очи, за да види по-добре.

— Дженсън! — Том се втурна към нея. Сграбчи я за раменете с огромните си ръце. — Добри духове! Всичко наред ли е?

Тя кимна, твърде изтощена, за да може да каже нещо. Той не видя жеста и в тъмното — вече бягаше към каруцата. Дженсън се отпусна тежко на тревата, за да си поеме дъх, невярваща, че най-сетне е стигнала, неизразимо щастлива, че блатото е зад гърба и.

Том се втурна обратно към нея с одеяло в ръце.

— Цялата си мокра. Какво стана?

— Поплувах малко.

Той избърса лицето и с крайчеца на одеялото и я изгледа навъсено.

— Нямам намерение да ти давам акъл, ама не мисля, че идеята ти беше добра.

— Змията ще се съгласи с теб.

Той пъхна лице под носа й.

— Змия ли? Какво е ставало там? Как така змията щяла да се съгласи с мен?!

Все още задъхана, Дженсън махна с ръка. Толкова я бе страх да не остане в блатото нощем, че през последния час буквално бе спринтирала нагоре по склона. Нямаше и капчица сила.

Страхът протягаше безформените си пръсти към нея. Раменете и започнаха да треперят. Едва тогава установи, че се е вкопчила в ръкава на Том с все сила. Той явно не го забелязваше, или поне не показваше, че му прави впечатление. Дженсън се отдръпна, въпреки че близостта на едрия мъж и вдъхваше увереност, искрената му загриженост стопляше душата и.

Том я загърна по-добре с одеялото.

— Стигна ли до къщата на Алтея?

Тя кимна. Том и подаде меха с вода и тя залочи ненаситно.

— Кълна се, никога не бях чувал някой да е минавал от сам, от тази страна на блатото. Всички отиват до къщата на Алтея оттатък, по главния път. Видя ли някакви чудовища?

— Змия. Беше по-дебела от крака ти. Уви се около мен, та можах да я разгледам доста отблизо. Всъщност по-отблизо, отколкото би ми било приятно.

Том подсвирна.

— Е, а чародейката помогна ли ти? Получи ли онова, кое то искаше от нея? Наред ли е всичко? — Той спря насред изречението, явно разбрал, че е стигнал твърде далеч с любопитството. — Извинявай. Цялата си замръзнала и мокра. Не му е времето да те заливам с въпроси.

— Двете с Алтея си поговорихме доста. Не мога да кажа, че получих всичко, което ми бе нужно, но да научиш истината е по-добре, отколкото да преследваш илюзии.

В очите му блесна тревога. Той намести одеялото, за да е сигурен, че я обгръща отвсякъде.

— Щом не си получила нужната помощ, какво ще правиш?

Дженсън извади ножа си и го пъхна под носа на Том така, че дръжката да се вижда на светлината на огъня. Релефно изписаната буква „Р“ проблесна, изваяна от диаманти. Дженсън я поднесе тържествено напред като скъп талисман, като официално изявление, изписано със сребро, като заръка свише, която не би могла да бъде отхвърлена.

— Трябва да се върна в Двореца.

Без да се замисли, Том я взе в огромната си прегръдка и я понесе към каруцата, сякаш не беше по-тежка от агънце. Повдигна я настрани и внимателно я отпусна в каросерията, сред гнездото от одеяла.

— Не се тревожи, ще те откарам в Двореца. Ти свърши твоята част от работата. Сега само си почивай на топло под одеялата и ме остави аз да свърша моята.

Дженсън въздъхна с облекчение. Но нещо дълбоко в нея се възмути, стана и някак нечисто и хлъзгаво, сякаш бе отново в блатото. Тя го излъга, използваше го. Не беше честно, но нямаше представа как да постъпи.

Преди той да отиде отпред, тя го спря за ръката.

— Не се ли страхуваш да ми помагаш, Том, като виждаш, че съм се забъркала в нещо толкова…

— Опасно? — довърши той вместо нея. — Това, което правя, изобщо не може да се сравнява с риска, който пое ти. — Посочи сплъстената и червена коса. — В мен, за разлика от теб, няма нищо специално, но съм щастлив, че ми позволи да дам своя скромен принос.

— В мен няма нищо специално, грешиш. — Изведнъж се почувства нищожество. — Просто правя каквото трябва.

Том придърпа към нея още одеяла.

— Срещам се с много хора. Не е нужно да притежавам дарбата, за да разбера, че си специална.

— Знаеш, че това, което върша, е дълбока тайна и не мога ла споделя с теб за какво става въпрос. Съжалявам, но наистина не мога.

— Разбира се, че не можеш. Само специални хора носят подобно специално оръжие. Не очаквам да ми кажеш нито дума и няма да те питам.

— Благодаря ти, Том. — Потопена в още по-мрачни чувства, задето го използва него, който бе тъй честен и безкористен, — Дженсън стисна ръката му с благодарност. — Но мога да те уверя, че става въпрос за нещо много важно и ти много ми помагаш.

Той се усмихна.

— Увивай се в одеялата и гледай да се изсушиш. Скоро ще излезем в полето. В случай че си забравила, там е зима. Както си мокра, ще станеш на ледена висулка.

— Благодаря ти, Том. Ти си добър човек. — Дженсън се от пусна сред одеялата, твърде изтощена, за да може да се крепи седнала.

— Разчитам да го кажеш на Господаря Рал — засмя се той.

Загаси набързо огъня и се качи на капрата.

Той и помагаше безкористно, вярвайки, че не рискува много. Дженсън не смееше и да си помисли какво биха му сторили, ако разберат, че помага на дъщерята на Мрачния Рал. Той си мислеше, че се поставя в услуга на Господаря Рал, а всъщност правеше точно обратното, без да си дава сметка за опасността, на която се излага.

А нещата бяха далеч от развръзката — краят тепърва предстоеше.

Въпреки страха и, че се връщат в леговището на преследвача и, болезнената неизвестност на бъдещето, разочарованието от неполучената помощ, на която толкова се бе надявала, разтърсващите новини, които бе научила от Алтея, студа, превръщащ дрехите и в ледени кори, и подскачащата каруца Дженсън заспа почти моментално.

ДВАДЕСЕТ И ПЕТА ГЛАВА

СЕДНАЛА НА КАПРАТА, Дженсън наблюдаваше приближаването на огромното плато. Утринното слънце огряваше врязаните в небесата стени на Народния дворец, обливайки ги в пастелни тонове. Макар да нямаше вятър, бе смразяващо студено. След вонящото на разложено блато сухата и крепка миризма на камъни и открити пространства бе песен за душата и.

Разтри челото си с пръсти, за да потисне ужасното главоболие. Том бе препускал цяла нощ, докато тя спеше в подскачащата каруца, но сънят не бе нито здрав, нито достатъчно дълъг. Но все пак беше нещо. И бяха успели да се върнат.

— Жалко, че Господарят Рал не е тук.

Думите му я изтръгнаха грубо от мислите и. Тя отвори очи.

— Моля?

— Господарят Рал. — Том посочи на юг. — Жалко, че не е тук, за да ти помогне.

Ръката му сочеше към Стария свят. Майката на Дженсън и бе споменавала за връзката на всички Д’Харанци с техния Господар Рал. Посредством някаква древна магия те можеха да усещат къде се намира Господарят Рал. Въпреки че у различните хора силата на тази връзка се проявяваше с различна сила, тя неизменно присъстваше във всички поданици на страната.

Какво печели Господарят Рал от тази връзка, Дженсън нямаше представа. Възприемаше я като поредния хомот, поставен на горките Д’Харанци. В случая на майка и обаче тази връзка им бе помагала да избягват от хватките на Мрачния Рал.

Дженсън знаеше за тази връзка от описанията на майка си, но поради някаква причина самата тя никога не я беше изпитвала. Може би в нея тя беше толкова слаба, както при някои Д’Харанци, че не можеше да я почувства. Майка и твърдеше, че няма никакво отношение към степента на преданост към Господаря Рал, че това е просто магическа нишка и като такава се управлява от критерии, различаващи се от чувствата и към този човек.

Дженсън си спомняше моменти, в които майка и заставаше на прага на дома им или край прозореца, или пък насред гората и втренчваше поглед към хоризонта. Тя знаеше, че тогава майка и е усетила връзката си с Господаря Рал и знае точно къде се намира той, на какво разстояние от тях. За жалост тази връзка можеше да установи местоположението на самия Господар Рал, но не и на неговите копои, изпратени по петите на двете жени.

За Том, който бе Д’Харанец, връзката беше нещо естествено и той току-що даде на Дженсън ценна информация: Господарят Рал не е в Двореца. Това повдигна духа и. Една пречка по-малко, една преодоляна грижа.

Господарят Рал явно беше заминал на юг към Стария свят, може би, за да води своята война, както и бе казал Себастиан.

— Да — отрони накрая тя. — Много жалко.

Пазарът под платото вече гъмжеше от хора. Насъбралото се множество тънеше в облаци прахоляк, който отплаваше надалеч към южния път. Дженсън се запита дали продавачката на наденици Ирма е дошла. Бети и липсваше. Копнееше да види малката опашчица да се мята яростно на всички страни, да чуе блаженото блеене, щом срещне отколешната си приятелка.

Том насочи екипажа към пазара, където беше разтоварил бъчвите си с вино. Може би Ирма ще е на същото място. Дженсън щеше да бъде принудена пак да остави Бети, докато е в Двореца. Чакаше я дълго изкачване по безкрайните стълби, а после трябваше да разбере къде е затворен Себастиан.

Щом каруцата затрополи по пътя към платото, Дженсън мярна празния път, виещ се нагоре в планината.

— Мини по пътя — рече внезапно тя.

— Моля?

— Мини по пътя към Двореца.

— Сигурна ли си, Дженсън? Не ми се струва добра идея. Този път е за официални лица.

— Мини по него.

Вместо отговор той отклони конете от посоката им към пазара и ги насочи към пътя в подножието на платото. С крайчеца на окото си Дженсън забеляза бързия поглед, с който Том стрелна загадъчната си пътничка.

Стражите наблюдаваха приближаването им. Дженсън извади ножа си.

— Не спирай — заръча тя на Том.

Той се обърна да я погледне.

— Моля? Не мога да не спра. Имат лъкове.

Дженсън гледаше втренчено пред себе си.

— Продължавай напред.

Щом стигнаха стражите, тя стисна ножа така, че дръжката му да стърчи от юмрука и. Протегнатата и ръка носеше категорично послание. Взрените и в пътя напред очи не ги погледнаха, сякаш ножът казваше всичко необходимо и нямаше нужда тя да разговаря.

Покрай погледите на стражите профуча дръжката на ножа с видимата отдалеч релефна буква „Р“ отгоре. Никой не понечи да спре каруцата или да зареди стрела в лъка си. Том тихичко подсвирна. Каруцата подскачаше и дрънчеше и продължаваше напред.

Лъкатушещият път уверено набираше височина. На места бе достатъчно широк, но от време на време се стесняваше и каруцата се приближаваше до ръба на бездънна пропаст. След всеки остър завой ги чакаше нова гледка, нов панорамен изглед към полетата Азрит в ниското под тях. В далечината полетата бяха опасани с потънали в мъгла синкави планини.

Стигнаха моста и вече нямаше как да не спрат — беше вдигнат. Самоувереността и категоричността на плана и се разколебаха, щом осъзна, че вероятно този факт, а не дръзкото и поведение бяха накарали войниците долу да я пуснат. Те знаеха, че за да мине някой по моста, колегите им трябва да го спуснат. Знаеха, че не може просто ей така да нахълта в Двореца, а в същото време не им се щеше да се спречкват с жена, която бе твърде възможно да е тук по специална работа, възложена и — твърде вероятно — от самия Господар Рал. Още по-лошо — Дженсън видя как войниците са изолирали на самотно и недостъпно място хората, които можеха да се окажат натрапници. Всеки враждебен акт би бил прекъснат още в зародиш и по всяка вероятност неканените гости щяха да бъдат заловени или убити на мига.

Нищо чудно, че Том не беше съгласен да минат оттук.

Разпенени от трудното изкачване, огромните коне приеха внезапното спиране с разтърсване на глави. Един от стражите пристъпи напред и пое юздите, за да ги успокои. Останалите наобиколиха каруцата. Дженсън седеше откъм скалите и макар част от войниците да бяха минали от нейната страна, повечето останаха при Том.

— Добър ден, сержант — поздрави той.

Мъжът огледа внимателно каросерията и след като установи, че е празна, се обърна към двамата на капрата.

— Добър ден.

Дженсън знаеше, че не е моментът да губи ума и дума. Провали ли се сега, край. Не само ще лиши от всяка надежда за освобождаване Себастиан, но най-вероятно самата тя ще бъде хвърлена в тъмница. Не може да си позволи да изгуби самообладание. Щом войниците се приближиха достатъчно, тя се надвеси пред Том с ножа в ръка и пъхна под носа му дръжката така, сякаш бе кралска покана.

— Свалете моста — рече тя, преди онзи да е успял да зададе въпроса си.

Сержантът огледа дръжката на ножа, после вдигна очи към нейните.

— По каква работа?

Себастиан я бе учил да блъфира. Беше и доказал, че всъщност го е правила през целия си живот и следователно се е превърнало в нещо естествено за нея. Сега трябва да е убедителна, ако иска да спаси Себастиан и самата тя да се измъкне жива. Колкото и бясно да биеше сърцето и, погледна мъжа с празен, но категоричен поглед.

— По работа на Господаря Рал. Свалете моста.

Помисли си, че войникът остана изненадан от тона и или че се разтревожи от неочакваните думи. Усети напрежението да се покачва, тялото му да се напряга. Въпреки всичко сержантът не помръдна.

— Нужно ми е малко повече от това, госпожо.

Дженсън завъртя ножа между пръстите си, лъснатото му острие проблесна на слънцето, след миг дръжката застина отново пред очите на мъжа — с релефната буква „Р“ нагоре. С категорично движение тя свали качулката от главата си и дългата и червена коса плисна върху раменете и пред очите на всички. В очите им видя, че са разбрали намека и.

— Знам, че изпълнявате задълженията си — смразяващо спокойно изрече тя. — Но и аз имам своите. Изпълнявам официална заръка на Господаря Рал. Сигурна съм, че разбирате колко би се ядосал той, ако разбере, че съм обсъждала делата му с всеки, който ме е попитал. Е, нямам намерение да го правя, но мога да ви кажа, че ако не беше въпрос на живот и смърт, нямаше да съм тук. Губите ценното ми време, сержант. А сега свалете моста.

— Бихте ли ми казали името си, госпожо?

Дженсън се надвеси пред Том, за да може да изгледа в упор сержанта.

— Ако не свалите моста, уважаеми, при това веднага, за винаги ще запомните името ми като Големите неприятности, изпратени лично от Господаря Рал.

Сержантът, заобиколен от няколко десетки войници, въоръжени с пики, лъкове, мечове и томахавки, не трепна. Погледът му се спря върху Том.

— А ти каква роля играеш?

Той сви рамене.

— Просто я возя. На ваше място, сержант, не бих бавил дамата.

— Нима?

— Определено — категорично отвърна Том.

Сержантът се вгледа продължително и изпитателно в Том. Накрая отново се обърна към Дженсън и махна с ръка към един от хората си да свали моста. Дженсън посочи с ножа си към Двореца.

— Как да намеря мястото, където държим затворниците?

Веригите задрънчаха, мостът тръгна надолу. Сержантът пак се обърна към нея.

— Питайте стражите горе. Ще ви упътят.

— Благодаря — рече Дженсън с тон, обявяващ края на разговора им, и се настани на капрата с изправен гръб и устремен напред поглед в очакване мостът да падне над пропастта. Веднага щом той се изравни със земята, сержантът им даде знак да тръгват. Том кимна в знак на благодарност и дръпна юздите.

Ако искаше да успее, Дженсън трябваше да изиграе ролята си докрай. Установи, че в представлението и участва и съвсем истинският и гняв. Но остана леко объркана от факта, че Том също допринесе за успеха на блъфа и. Той нямаше вечно да е до нея. Реши, че ще е разумно да даде воля на гнева си и при срещата с другите стражи.

— Искаш да отидеш при затворниците, така ли? — попита Том.

Тя се сети, че никога не му бе споменавала защо трябва да се върне в Двореца.

— Да. Задържаха един човек по грешка. Идвам да се погрижа да го освободят.

Том попридърпа юздите, за да вземат един завой.

— Питай за капитан Лърнър — рече след малко.

Дженсън го погледна, изненадана, че вместо да я разубеждава, и бе казал име.

— Приятел ли ти е?

Том направляваше юздите с лекота и прецизност, водейки каруцата умело през завоите.

Едва ли бих могъл да го нарека приятел. По-скоро съм имал вземане-даване с него.

— Вино?

Том се усмихна.

— Не, други неща.

Очевидно нямаше намерение да уточнява. Продължиха да се изкачват по пътя и Дженсън се вгледа в просналите се в краката им полета Азрит и далечните планини. Някъде отвъд полетата, отвъд планините бе нейната свобода.

Наближиха масивната порта на външната стена на Двореца и пътят стана равен. Стражите ги пуснаха, без да ги спират и подсвирнаха по странен начин на невидимите си колеги зад вътрешните стени. Дженсън разбра, че пристигането им е било очаквано.

Минаха по късия тунел през стената и тя едва сдържа възклицанието си. Бяха вътре. От двете страни на оградения с жив плет път, лъкатушещ към насечен на стъпала хълм по-нататък, се бяха ширнали ливади. Беше пълно с войници в красиви кожени униформи с метални ризници, наметнати с вълнени туники. Много от тях бяха подредени в шпалир от двете страни на пътя и стояха мирно, пиките им допираха земята под точно определен ъгъл. Тук не се мотаеха хора без работа. Нищо, идващо по пътя, не можеше да ги изненада.

Том не се впечатли особено от гледката. Дженсън се постара да гледа право напред и да не изглежда изненадана от цялото великолепие наоколо.

Пред стъпалата ги чакаше отряд от около стотина мъже, подредени в полукръг. Том спря каруцата в оставеното от тях празно пространство. Малко по-нагоре по стълбите Дженсън забеляза трима мъже в роби. Двамата отстрани бяха в сребристи цветове. Между тях, на по-горното стъпало, стоеше възрастен мъж в бяло. Беше пъхнал ръце в противоположните ръкави, обточени със златиста нишка, проблясваща на светлината.

Том натисна спирачката, един от войниците пое юздите, за да му помогне. Дженсън видя, че благодетелят и се кани да скочи от капрата и го спря с ръка.

— Ти си дотук.

— Но… войници. Не му се щеше да я остави.

— Направи достатъчно. Помогна ми повече, отколкото можех да очаквам. Оттук нататък ще се оправям сама.

Премереният му поглед се плъзна над заобиколилите каруцата.

— Няма да ти преча, ако дойда с теб.

— По-добре се върни при братята си.

Погледна ръката и, опряна на рамото му, после се взря в очите и.

— Ще те видя ли пак?

Звучеше повече като молба, отколкото като въпрос. Дженсън не би могла да откаже на тъй искрената му молба — не и след всичко, което той бе направил за нея.

— Ще трябва да слезем до пазара, за да си купим коне. Веднага щом свърша работата тук и освободя приятеля си, ще минем да те видим.

— Обещаваш ли?

— Трябва да ти платя за услугите, нали си спомняш? — прошепна тя едва чуто.

Кривата му усмивка се върна на устните.

— Никога не съм срещал човек като теб, Дженсън. Благодарен съм. — Видя войниците, спомни си къде е и се покашля. — Благодарен съм ти, че ми позволи да дам скромния си принос. Оттук нататък разчитам на думата ти.

Том рискува достатъчно, като я доведе чак дотук — риск, който не знаеше, че е поел. Дженсън се надяваше искрено в кратката и усмивка той да види цялата и благодарност, понеже не смяташе да спази обещанието си и да му се обади, преди да заминат.

Той я стисна за последно с мощната си ръка и рече с тържествен глас:

— Стомана срещу стомана, за да може той да е магия срещу магия.

Дженсън нямаше ни най-малка представа за какво говори. Втренчена в напрегнатия му поглед, му отвърна с едно-единствено уверено кимване.

За да не остави у войниците впечатлението, че е мекушава, Дженсън се обърна и скочи от каруцата, за да се изправи пред войника, който и се стори, че е старшият. Позволи му да хвърли бърз поглед към ножа и, преди да го прибере в ножницата.

— Търся началника на затвора. Капитан Лърнър, ако не ме лъже паметта.

Онзи смръщи чело.

— Искате да се срещнете с капитана на затворническата охрана?

Дженсън не можеше да прецени ранга на войника пред нея. Не разбираше много от военни дела, знаеше само, че през целия и живот войници като тези се бяха опитвали да я убият. Можеше да е както генерал, така и ефрейтор. Огледа го внимателно — дрехите му, възрастта, поведението — и прецени, че е по-скоро ефрейтор. Страхуваше се да не сбърка в обръщението и реши, че все пак ще е по-добре да го пропусне.

Махна пренебрежително с ръка.

— Не разполагам с цял ден. Разбира се, ще ми е нужен ескорт. Предполагам вие и хората ви ще свършат работа.

Тръгна нагоре по стълбите и с крайчеца на окото си мярна Том, който и смигна. Това и даде сили. Войниците се бяха разделили, за да пуснат каруцата му да мине, така че той дръпна юздите и подкани конете да вървят. Сърцето на Дженсън се сви, щом го видя да си тръгва — беше и добре с него. Отърси се от страховете си.

— Ти! Заведи ме при затворниците — посочи тя мъжа с бялата роба, чието теме просветваше през изтъняващата бяла коса. Той повдигна пръст и разпрати повечето от войниците по постовете им. Онзи с неизвестния чин заедно с десетина от хората му останаха зад Дженсън.

— Може ли да видя ножа ви? — попита учтиво мъжът с бялата роба.

Дженсън си каза, че човек, който с един жест може да отпрати отряд войници, сигурно е някоя важна личност. Важните личности в Двореца на Господаря Рал вероятно притежаваха дарбата. Хрумна и че ако е така, то значи този човек би могъл да познае, че тя е дупка в света. Също така обаче и каза, че не му е времето за правене на самопризнания, а е по-малко му е времето да хуква към вратата. Оставаше да се надява, че е дворцов служител без дарбата. Повечето от войниците продължаваха да я гледат. Дженсън небрежно извади ножа от ножницата. Без да каже нито дума, но с физиономия, красноречиво показваща, че започва да губи търпение, вдигна ножа пред очите на възрастния мъж така, че да се види релефната буква „Р“.

Той огледа оръжието, след малко погледна Дженсън.

— Истински ли е?

— Не — озъби му се тя. — Изковах го снощи, докато отдъхвах край огъня. Ще ме заведете ли при затворниците или не?

Без да показва каквато и да е реакция, мъжът грациозно повдигна ръка.

— Насам, госпожо.

ДВАДЕСЕТ И ШЕСТА ГЛАВА

ПОЛИТЕ НА БЯЛАТА РОБА на дворцовия служител плющяха зад него, докато се изкачваше по стълбите, придружаван от двамата мъже в сребристи роби. Дженсън вървеше зад тях, като спазваше дистанция, по нейно мнение внушаваща и достолепие и високомерност. Възрастният мъж забеляза, че тя се движи доста зад тях и забави крачка, за да я изчака. Дженсън също забави темпото, поддържайки същата дистанция. Той хвърли нервен поглед назад и тръгна още по-бавно. Дженсън също. Накрая тримата мъже, Дженсън и придружаващият ги ескорт от войници пристъпваха с колебливи бавни крачки.

Щом стигнаха следващата мраморна площадка, огряна от слънцето, мъжът отново хвърли поглед през рамо. Дженсън махна нетърпеливо с ръка. Най-накрая той разбра, че тя няма намерение да го настига, а очаква от него да води шествието. Ускори ход, като и позволи да поддържа нужната и дистанция, примирен с ролята си на неин глашатай.

Войникът с неясен чин и десетината му подчинени изкачваха стъпалата внимателно, като гледаха да поддържат същата дистанция, каквато спазваше тя спрямо мъжете в роби. За войниците това бе странно и необичайно. Тя се стремеше точно към това: наред с червената и коса им осигуряваше още една тема за размисъл и тревога.

Врязващото се право нагоре стълбище бе прекъсвано от време на време от просторни площадки, даващи отдих на краката, преди да продължат. На най-горната площадка имаше шпалир от огромни колони, в дъното, на който се издигаха високи медни порти. Фасадата на Двореца, която изникна пред очите им, беше една от най-величествените гледки, която Дженсън бе виждала. При все това мисълта и не бе съсредоточена върху сложните архитектурни форми. Тревожеше я онова, което щеше да намери зад портата.

Потънаха в сенките на шпалира от колони и прекрачиха прага. Ескортът от войници продължаваше да я следва, оръжията и ризниците им подрънкваха. Тропотът на ботушите им върху мраморния под отекваше в огромното фоайе, опасано с орнаментирани колони.

Вътре сновяха хора, всеки унесен в своята работа, имаше и разговарящи на двойки и тройки, разхождащи се по балконите. Част от тях се обърнаха да видят влизащата процесия — тримата мъже в роби, ескортиращия отряд и вървящата на достопочтено разстояние червенокоса жена. По дрехите и, особено в сравнение със спретнатите одежди на останалите, личеше, че идва от път. Вместо да се смути от външния си вид, Дженсън с доволство си каза, че той допринася допълнително към внушението за спешност и тайнственост. Реакцията на хората показваше, че е постигнала целта си.

Мъжът в бяло прошепна нещо на другите двама и те се втурнаха напред, потъвайки зад един ъгъл. Войниците продължаваха да я следват, без да скъсяват дистанцията.

Процесията потъна в лабиринт от коридори, които ставаха все по-малки и семпли, докато накрая стигнаха до сервизното стълбище и тръгнаха надолу по него. Дженсън и ескортиращият я отряд залъкатушиха през коридори и коридорчета отваряха врати, отвеждащи към просторни зали, слизаха по-надолу и по-надолу по безкрайни стълбища, докато накрая тя съвсем загуби ориентация. По прашните разнебитени стълби и вонящите на застояло, очевидно слабо използвани коридори тя си даде сметка, че мъжът в бяло я прекарва по някакъв кратък път през Двореца, за да стигнат възможно най-бързо да целта.

Това я успокои допълнително, понеже означаваше, че я вземат на сериозно. Това укрепи увереността и и помогна да играе ролята си по-убедително. Повтаряше си, че е важна особа, доверен представител на самия Господар Рал, че никой не може да я спре. Всички тези хора бяха тук, за да и помогнат да си свърши работата. Това бе техен дълг.

Разбрала, че няма смисъл да се мъчи да запомня пътя, насочи мислите си към по-важни неща, като например как трябва да се държи и какво да говори.

Повтори си за пореден път, че независимо в какво състояние завари Себастиан, трябва да се придържа към плана си. Да се прави на изненадана, да избухне в сълзи, да се хвърли на врата му и да започне да ридае — това нямаше да е от полза на никой от двамата. Надяваше се, като го види, да си спомни всичко това.

Мъжът в бяло хвърли бърз поглед назад и заслиза по една каменна стълба. Между напуканата боя на перилата се бе наслоил ръждив прах. Неудобно стръмната стълба се виеше надолу, докато стигне до коридор, осветен от призрачната светлина на факли в ниски поставки на земята, а не от лампи с отражатели, които осветяваха пътя им на по-горните етажи.

В дъното на коридора ги чакаха двамината, които бяха избързали напред. Под гредите на ниския таван се стелеше дим, мястото вонеше на горящ катран. Дженсън видя от устата и да излиза струйка пара, открояваща се на студения въздух. Усети с цялата си същност колко надълбоко бяха слезли в Двореца. За миг я обзе неприятният спомен за това какво е да си в мрачните, бездънни води на блатото. В недрата на Двореца почувства подобно напрежение в гърдите си, представи си гигантската тежест, легнала отгоре и.

Вдясно по мрачния каменен коридор сякаш мярна отстоящи на равномерно разстояние една от друга врати. В някои от малките решетъчни прозорчета се бяха вкопчили пръсти. Някъде в далечината отекна суха кашлица. Обърна се в посоката, откъдето и се стори, че идва, и изпита усещането, че тук хората биваха изпращани не за да излежат наказанието си, а за да умрат.

Пред вратата от ковано желязо, преграждаща левия коридор, стоеше едър мъж, разтворил крака, сключил ръце на кръста, вдигнал високо глава. Държанието му, едрият му ръст, начинът, по който пронизителните му очи се впиха в нея, я накараха да затаи дъх.

Искаше да избяга. Какво я бе накарало да си помисли, че може да се справи? В крайна сметка коя е тя? Никой.

Алтея и беше казала, че не е вярно, че от нея зависи да е някой или никой. Де да имаше толкова увереност в собствените си сили, колкото влагаше в нея Алтея.

Без да откъсва очи от Дженсън, мъжът в бяла роба протегна ръка към едрия мъжага.

— Капитан Лърнър, както пожелахте. — Обърна се към капитана и с другата си ръка посочи Дженсън. — Персонална поръчка от Господаря Рал — поне така твърди.

Капитанът се усмихна мрачно на другия.

— Благодаря ви — обърна се Дженсън към ескортиращите я войници. — Това е всичко.

Мъжът в бяло понечи да каже нещо, после, видял погледа и, размисли и сведе глава. Разтворил ръце към войниците и двамата си придружители, ги подкара към изхода като квачка пилците си.

— Търся човек, за когото разбрах, че е затворен тук — обърна се тя към едрия мъж пред вратата.

— По каква причина?

— Някой е оплел конците. Заловен е по грешка.

— Кой казва, че е грешка?

Дженсън извади ножа от ножницата и като го хвана за острието, небрежно подаде на мъжа дръжката с релефната буква „Р“.

— Аз.

Ледените му очи мигновено фиксираха символа, но тялото му не помръдна — продължаваше да запречва входа към коридора отвъд. Дженсън превъртя ножа в ръцете си, хвана го за дръжката и с лекота го пъхна в ножницата.

— И аз имах такъв — рече той и кимна към прибрания в ножницата нож. — Преди няколко години.

— Но вече не? — Тя леко натисна капачето, докато щракне.

— Звукът отекна в мрака зад нея.

Той сви рамене.

— Уморително е непрекъснато да рискуваш живота си за Господаря Рал.

Дженсън се стресна да не би мъжът да я попита нещо за Господаря Рал, въпрос, чийто очевиден отговор да не знае. Не биваше да го допуска.

— Значи си служил при Мрачния Рал, това е било преди да постъпя на служба. Сигурно е било голяма чест да го познаваш.

— Ти очевидно не знаеш нищо за него.

Провал, каза си, издъни се на първия тест. Беше изходила от презумпцията, че всеки подчинен би следвало да е верен на господаря си. Не позна.

Капитан Лърнър извърна глава и се изхрачи. Погледна я предизвикателно.

— Мрачният Рал е извратено копеле. С удоволствие бих го намушкал със собствения му нож и бих завъртял острието в пълен кръг.

Въпреки напрежението Дженсън успя да запази самообладание.

— И защо не го стори?

— Когато целият свят е луд, какъв смисъл има да се държиш като нормален? Накрая им казах, че се чувствам стар и се хванах на работа тук долу. Някой доста по-добър от мен най-сетне успя да прати Мрачния Рал при Пазителя. — Неочакваната новина я свари неподготвена. Не можеше да прецени дали човекът наистина мрази Мрачния Рал, или говори така пред нея, за да демонстрира преданост към новия Господар Рал — Ричард, който беше убил баща си и се бе възкачил на трона. Опита се да се окопити, без да покаже смущението си.

— Том беше прав — никак не си глупав. Явно е знаел какво говори.

Капитанът се засмя със спонтанен, дълбок, бълбукащ смях, който най-неочаквано накара и Дженсън да се усмихне — някак не и се връзваше да види подобна реакция у човек, който иначе приличаше на пръв приятел на самата смърт.

— Том винаги знае какво говори. — Удари юмрук в гърди те си за поздрав. Лицето му светна в добродушна усмивка.

Том отново и бе помогнал.

Дженсън повтори жеста му и явно не сбърка.

— Аз съм Дженсън.

— Приятно ми е, Дженсън. — Той въздъхна. — Може би, ако познавах новия Господар Рал като теб, щях и аз да съм на служба. Но вече се отказах и слязох тук долу. Новият Господар Рал промени всичко — преобърна правилата. Както гледам, май е преобърнал и целия свят.

Дженсън се боеше да не навлезе в опасни води. Нямаше представа какво има предвид той и не знаеше какво да му отговори. Просто кимна и премина на въпроса — причината, довела я тук.

— Разбирам защо Том твърдеше, че ти си човекът, който ми трябва.

— Какво има, Дженсън?

Тя въздъхна дълбоко, уж с облекчение, а всъщност, за да се подготви. Беше премислила какви ли не варианти. Всякакви подходи.

— Знаеш, че човек на нашата служба не може винаги да обяснява какво върши и кой е.

Капитан Лърнър кимна.

— Разбира се.

Дженсън скръсти ръце, положи усилие да изглежда спокойна, въпреки че сърцето и щеше да се пръсне. Най-трудното вече го каза — и предположението и се оказа вярно.

— Та така, един човек работеше за мен. Чух, че е заловен. Което не ме изненадва. Такъв като него лесно се забелязва сред тълпата. Но точно това ни бе нужно за мисията, която изпълнявахме. За жалост стражите явно също са го забелязали. Заради мисията и хората, с които се занимавахме, той бе тежко въоръжен и явно това е разтревожило войниците, които са го заловили. Това му бе първото идване в Двореца, така че нямаше как да знае на кого може да има вяра. Освен това работата ни е да преследваме предатели.

Капитанът замислено разтърка брадичката си.

— Предатели? В Двореца?

— Не знаем със сигурност. Подозираме, че има внедрени врагове — точно тях преследваме. Така че не можем да имаме доверие никому. Ако някой, който не трябва, разбере за него, целият ни екип ще бъде изложен на опасност. Предполагам, че дори не ви е казал истинското си име — Себастиан.

При опасността, на която сме изложени, той знае, че колкото по-малко говори, толкова по-малък е рискът за другите в екипа.

Той се огледа, очевидно заинтригуван от историята и.

— Не, нямаме затворник, който да се е нарекъл с това име. — Смръщи чело, очевидно замислен. — Как изглежда?

— Няколко години по-възрастен от мен, сини очи, къса бяла коса.

Капитанът веднага разпозна описанието.

— Този бил значи.

— Май информацията ми е вярна — при вас е.

Искаше и се да хване човека за униформата и да го разтърси. Да го попита дали са измъчвали Себастиан. Да му изкрещи да го пусне.

— Да, при нас е. Ако това е човекът, за когото говориш, е при нас. Поне според описанието ти.

— Добре. Трябва ми. Имам спешна задача за него. Не мога да си позволя закъснение. Трябва да тръгнем веднага, преди да сме изпуснали следата. Ще е добре да не се разгласява много за освобождаването му. Трябва да се измъкнем с възможно най-малко шум, с възможно най-малко съприкосновения с войниците. Част от враговете може вече да са успели да се внедрят в армията.

Капитан Лърнър скръсти ръце и се наведе към нея, погледна я така, както големият брат гледа малката си сестричка.

— Сигурна ли си, че той е един от хората ти, Дженсън?

Тя се боеше да не преиграва.

— Той беше специално избран за тази мисия, за да не може никой да заподозре, че е един от нас. Като го гледаш, никога не би предположил. Себастиан е доказал способностите си да прониква сред заговорниците, без никой от тях да усети, че той е на наша страна.

— Но дали си сигурна в предаността му? В това, че няма намерение да навреди на Господаря Рал?

— Себастиан е един от нас — това мога да ти кажа. Но не мога да бъда сигурна, че този, когото сте хванали, е моят Себастиан. За да ти кажа със сигурност, трябва да го видя. Защо питаш?

Капитанът се взря в мрака и поклати глава.

— Не знам. Прекарал съм много години в служба с този нож, както теб сега, бил съм на места, където не е било възможно да го нося, за да не бъде разобличена самоличността ми. Излишно е да ти казвам, че близостта до толкова много опасни ситуации създава някакво усещане за хората. Има нещо в този приятел с бялата коса, от което моята коса настръхва.

Дженсън не знаеше какво да каже. Капитанът беше два пъти по-едър от Себастиан, така че едва ли физическата сила на затворника го бе смутила. Разбира се, ръстът никога не е категоричен индикатор за заплаха. Дженсън например би могла да победи капитана в схватка с нож. Може би капитанът усещаше колко опасен може да бъде Себастиан със своите оръжия. Капитан Лърнър не бе пропуснал да забележи лекотата, с която Дженсън борави с ножа си.

Вероятно човекът беше разбрал по някои дребни детайли, че Себастиан не е Д’Харанец. Това би създало проблеми, но Дженсън го бе предвидила.

— Том още ли има проблеми? — попита мъжът.

— О, нали го знаеш. Продава вино, Джо и Клейтън му помагат.

Капитанът я изгледа невярващо.

— Том и братята му? Продават вино? — Поклати глава и усмивката грейна на лицето му. — Какво ли е намислил всъщност?

Дженсън сви рамене.

— Е, това, разбира се, е само временно. Тримата пътуват, купуват разни неща и ги препродават тук.

Онзи се засмя и я тупна по рамото.

— Явно така иска да разправят. Нищо чудно, че ти има доверие.

Дженсън остана напълно изумена и отчаяно търсеше начин да прекрати тази дискусия на тема Том, за да не бъде разобличена. Всъщност изобщо не познаваше Том, докато този човек явно го познаваше.

— Най-добре е да видя затворника. Ако е Себастиан, ще му издърпам ушите и ще го пратя да си върши работата.

— Добре — кимна твърдо капитанът. — Ако е твоят човек, поне най-накрая ще разбера как се казва. — Той се обърна към вратата от ковано желязо и затършува за ключ в джоба си. — Ако е той, е голям късметлия, че го намери, преди някоя от онези жени в червено да се е появила, за да го разпитва. Защото тогава щеше да си каже и майчиното мляко. Щеше да си спести много неприятности, ако в самото начало ни беше казал за какво става въпрос.

Дженсън едва не подскочи от радост, когато разбра, че Себастиан не е бил измъчван от Морещиците.

— Когато изпълняваш мисия на Господаря Рал, си държиш устата затворена — отсече тя. — Себастиан знае цената на работата ни.

Капитанът изсумтя в знак на съгласие и отключи вратата. Резето прещрака с екот.

— За този Господар Рал съм готов да си държа устата затворена — пък дори да ме разпитва Морещица. Но ти го познаваш по-добре от мен, така че не е нужно да ти го казвам.

Дженсън не разбра какво има предвид капитанът, но не смяташе да задава въпроси. Лърнър подпря вратата с рамо и тя бавно се отвори, разкривайки дълъг коридор, осветен от няколко свещника. От двете страни имаше редица тесни врати с решетъчни прозорчета. Докато минаваха покрай вратите, към тях се протягаха десетки молещи, настоятелни ръце. От сенките се носеха клетви и ругатни. По ръцете и гласове Дженсън прецени, че във всяка килия има поне по десетина човека.

Тя следваше капитана към недрата на зандана. Когато затворниците видяха, че по коридора върви жена, я обсипаха с нецензурни подмятания. Не беше очаквала такива похотливи и вулгарни обръщения, такъв подигравателен смях. Успя да сложи на лицето си маска на спокойствие, зад която скри всичките си страхове и чувства.

Капитан Лърнър вървеше точно по средата на коридора и от време на време замахваше към някоя протегната ръка.

— Пази се! — предупреди я той.

Дженсън тъкмо се канеше да пита от какво, когато някой хвърли срещу нея лигава топка, но вместо целта си уцели отсрещната стена. Дженсън с ужас видя, че са я замеряли с купчина лайна. Последва канонада от удари. Дженсън трябваше да прикляква и да се извива встрани, за да ги избегне. Капитанът рязко изрита вратата на един от мъжете, който тъкмо се канеше да хвърли нова шепа. Трясъкът подейства като предупредителен гонг и повечето мъже се оттеглиха навътре в килиите си. Едва когато се увери, че предупреждението му е прието, капитанът продължи.

Дженсън не можа да се въздържи да не попита шепнешком.

— В какво са обвинени?

Капитанът я погледна през рамо.

— В какво ли не. Убийства, изнасилвания, такива неща. Има и шпиони — като тези, които преследваш.

Вонята я задушаваше. Неприкритата омраза на затворниците беше обяснима, но колкото и да симпатизираше на пленниците на Господаря Рал, на хората, борещи се против неговото жестоко управление, поведението им само доказваше извратената им същност. Дженсън вървеше по петите на капитан Лърнър, който зави по един страничен коридор.

От една ниша в стената взе лампа, която запали от близкия свещник. От това не стана много по-светло, може би само по-страховито. С ужас си представи как я разкриват и я затварят тук долу. В главата и се загнезди мисълта, че може да я хвърлят в килия с мъже като тези. Знаеше какво ще и сторят. Наложи се да си напомни да забави дишането си.

Стигнаха до друга врата, която капитанът отключи. Озоваха се в нисък коридор с много повече врати от двете страни. Предположи, че това са единичните килии. От едно прозорче се стрелна мръсна, разранена ръка и я сграбчи за наметалото. Дженсън се освободи и продължи напред.

Капитанът отключи поредната врата в дъното на коридора и влязоха в още по-тесен тунел, колкото да мине един човек. Приличаше на цепнатина в скалата. Дженсън усети как я побиват тръпки. Тук нямаше протегнати молещи ръце. Капитанът спря и вдигна лампата, за да надникне в малката дупка на една врата вдясно. Доволен от гледката, подаде лампата на Дженсън и отключи вратата.

— Специалните затворници са в това отделение — обясни той.

Трябваше да натисне с две ръце и с цялата си сила, за да отвори вратата, която подаде със скърцане. Дженсън с изненада се озова в малка празна стаичка, в дъното на която имаше друга врата. Това обясняваше защо в предния коридор не се протягаха ръце. Килиите имаха двойни врати, за да затруднят допълнително евентуален опит за бягство. След като отключи и втората врата, взе обратно лампата.

Едрият мъжага се наведе и потъна в малкия отвор, протегнал ръката с лампата напред. За миг Дженсън се озова сама в тъмнината. В следващия миг той се обърна и и подаде ръка, осветявайки прага. Тя пое протегнатата огромна ръка и влезе в килията. Беше по-голяма, отколкото си я представяше, явно издълбана в масивната скала под платото. Дълбоките прорези в стената свидетелстваха за трудността, с която бе осъществено това начинание. Никой не би могъл да избяга от тъй добре охраняван затвор.

На пейката, издялана в отсрещната стена, седеше Себастиан. Сините му очи се вкопчиха в нея от секундата, в която тя прекрачи прага. В тях се четеше непреодолимият му копнеж да излезе навън. Въпреки това той не показа чувствата си и не каза нищо. От поведението му никой не би разбрал, че двамата се познават.

Себастиан беше сгънал прилежно наметалото си върху твърдия камък, за да го използва за възглавница. Наблизо имаше чаша вода. Дрехите му бяха изрядни, не личеше да е бил малтретиран.

Беше чудесно да види отново лицето му, очите му, щръкналата бяла коса. Себастиан облиза устни — тези устни, с които толкова често и се бе усмихвал. Сега обаче не посмя да го стори. Дженсън се оказа права. Изпита непреодолимо желание да се хвърли към него, да го прегърне, да завие от щастие, че го вижда жив и здрав.

Капитанът посочи към него с лампата.

— Той ли е?

— Да, капитане.

Тя пристъпи напред, очите на Себастиан не се отделяха от нея. Замлъкна, за да е сигурна, че гласът няма да и изневери.

— Всичко е наред, Себастиан, капитан Лърнър знае, че си част от екипа ми. — Потупа дръжката на ножа си. — Можеш да му имаш доверие — ще запази тайната на самоличността ти.

Капитан Лърнър протегна ръка.

— Радвам се да се запознаем, Себастиан. Съжалявам за объркването. Нямахме представа кой си. Дженсън ни каза за мисията ви. Някога и аз бях като нея и разбирам, че е важно всичко да остане в тайна.

Себастиан се изправи и пое протегнатата ръка на капитана.

— Всичко е наред, капитане. Не мога да виня нашите хора, задето си вършат добре работата.

Себастиан не знаеше какъв е планът и. Явно очакваше от нея да го води. Тя махна нетърпеливо с ръка и зададе въпрос, на който знаеше, че той не би могъл да има отговор. Надяваше се по този начин да му подскаже какъв отговор очаква.

— Успя ли да влезеш в контакт с изменниците, преди да те заловят нашите стражи? Запозна ли се с някой от тях, за да спечелиш доверието им? Удаде ли ти се възможност да разбереш поне някакви имена?

Себастиан пое зададената му посока и въздъхна убедително.

— Съжалявам, не. Стражите ме арестуваха веднага след пристигането ми. Не успях да сторя нищо. — Заби поглед в земята. — Съжалявам.

Очите на капитан Лърнър шареха между двамата. Дженсън продължи със сдържан гняв в гласа:

— Не мога да виня стражите, задето не си позволяват да поемат излишни рискове на територията на Двореца. Но вече е време да вървим. Имам известен напредък в разследването и създадох някои важни нови връзки. Нямаме време за губене. Тези хора действат много внимателно и искам да се свържеш с тях. Доколкото ги опознах, за нищо на света не биха се оставили на жена — биха възприели погрешно желанието ми да вляза в контакт с тях. Така че тази задача се пада на теб. Заложила съм нови капани.

Себастиан кимаше през цялото време, сякаш прекрасно знаеше за какво става въпрос.

— Добре.

Капитанът посочи към изхода.

— Тогава да се махаме оттук.

Себастиан последва Дженсън, но на прага се обърна.

— Ще са ми нужни оръжията ми, капитане. И всичките пари, които имах в кесията. Това са пари на Господаря Рал. Необходими са ми, за да изпълня мисията му.

— Всичко е у мен. Нищо не липсва — имаш думата ми.

Когато всички излязоха и се събраха в тясното преддверие, капитанът дръпна вратата и заключи. Лампата беше у него, така че Себастиан и Дженсън го изчакаха. Тя понечи да тръгне, но капитанът се пресегна през Себастиан и я спря за ръката.

Дженсън замръзна на място, не смееше да си поеме дъх. Усети как ръката на Себастиан се плъзва към ножа и.

— Вярно ли е това, което говорят хората? — попита пазачът.

Дженсън го погледна право в очите.

— Какво имаш предвид?

— Ами това за Господаря Рал, дето бил по-различен. Слушал съм приказки от хора, които са го срещали, били са се редом с него. Разправят как върти онзи свой меч, как се бие и изобщо. Но най-вече ги е впечатлил човекът у него.

Вярно ли е това, което казват?

Дженсън нямаше представа какво има предвид капитанът. Страхуваше се да помръдне, да продума. Не знаеше какво се очаква да отговори. Нямаше представа какво говорят хората, особено Д’Харанските войници, за новия Господар Рал.

Знаеше, че двамата със Себастиан могат да се справят с капитана. Имаха на своя страна предимството на изненадата. Себастиан, с ръка върху ножа и, явно си мислеше същото.

Но после трябваше да се измъкнат от Двореца. Ако го убиеха, тялото му най-вероятно щеше да бъде открито не след дълго. Д’Харанските войници бяха всичко друго, но не и разпуснати. Дори бегълците да скрият мъртвия капитан, при вечерната проверка на затворниците щеше да се установи липсата на Себастиан. И тогава шансовете им за бягство щяха да намалеят значително.

Освен това Дженсън едва ли би могла да убие този човек. Въпреки че беше Д’Харански офицер, не изпитваше лоши чувства към него. Виждаше и се почтен човек, не някакво чудовище. Том го харесваше, а и капитанът уважаваше Том. Да пронижат човек, който възнамерява да ги убие, е едно. Това е съвсем друго. Не може да го направи.

— Готови сме да пожертваме живота си за този човек — разпалено произнесе Себастиан. — Бих предпочел да ме измъчваш и убиеш, преди да кажа и дума, която би го застрашила.

— Аз също съм посветила живота си на Господаря Рал — добави тихо Дженсън. — Дори го сънувам.

Не лъжеше, просто в думите и беше вложен по-друг смисъл. Капитанът се усмихна и отпусна ръката и с изражение на вътрешно задоволство.

Дженсън усети как ръката на Себастиан отпуска ножа и.

— Значи всичко е ясно — рече капитанът в полумрака. — Служих доста години. Вече бях загубил надежда, че подобно нещо е възможно. — Поколеба се, след малко продължи: — А жена му? Наистина ли е Изповедник, както се говори? Чувал съм какво ли не за Изповедниците, но нямам представа дали слуховете са верни.

Жена? Дженсън не знаеше, че Господарят Рал има жена. Не можеше да си го представи в такава светлина, нито пък смееше да мисли що за човек би била тази жена, която ще се омъжи за него. Всъщност не можеше да си обясни дори защо мъж като Господаря Рал, който можеше да има всяка жена, която пожелае, и после да я захвърли, би си създал главоболието да си избира съпруга.

„Изповедник“ също не и говореше нищо, но звучеше някак застрашително.

— Съжалявам, не съм я виждала.

— Нито пък аз — добави Себастиан. — Но и за нея съм чувал същите неща като теб.

Капитанът се усмихна отнесено.

— Щастлив съм да доживея Господар Рал като него най-сетне да поеме управлението на Д’Хара и да я води така, както би следвало.

Дженсън пак понечи да тръгне напред, притеснена от думите на капитана, разтревожена от факта, че му се нрави идеята новият Господар Рал да завладее и подчини целия свят на Д’Хара.

Дженсън нямаше търпение да напусне затвора и Двореца.

Тримата прекосиха с енергични крачки криволичещите коридори на подземията, минаха през железните врати и протегнатите ръце на затворниците. Този път капитанът изръмжа нещо сърдито и онези притихнаха.

Щом стигнаха до последната врата преди стълбището за нагоре, спряха рязко. Пред тях стоеше висока красавица с руса плитка, сплетена на гърба. Погледът в очите и бе като светкавица, която дебне да избухне всеки миг.

Беше облечена в червено.

Можеше да бъде само едно — Морещица.

ДВАДЕСЕТ И СЕДМА ГЛАВА

ЖЕНАТА БЕ СКРЪСТИЛА НЕБРЕЖНО РЪЦЕ на гърба си. Изразът на лицето и обаче далеч не беше небрежен. Пристъпи напред като смъртоносен гръмотевичен облак.

По тялото на Дженсън пробягаха иглички, мъхът на тила и настръхна. Жената ги обиколи бавно, с премерена, сигурна крачка — като ястреб, наблюдаващ мишка. Дженсън забеляза Агнела, оръжието на Морещиците, да виси от изящна верижка на дясната и китка. Макар да знаеше, че е опасно оръжие, и заприлича на най-обикновена кожена палка с дължина около педя.

— Имах посещение от силно разтревожен царедворец — изчурулика Морещицата с меден глас. Смъртоносният и поглед се премести демонстративно от Дженсън върху Себастиан. — По негово мнение било важно да сляза да видя какво става. Спомена жена с червена коса. Явно бе на мнение, че тя би могла да донесе неприятности. Как мислите, какво го бе разтревожило толкова?

Капитанът, който стоеше зад Дженсън, мина напред.

— Няма нищо, което би трябвало да ви тревожи.

С бързо движение на китката Агиелът се завъртя и в следващия миг бе на милиметри от лицето му.

— Не съм те питала. Въпросът ми е към младата дама.

Пламналият поглед отново прониза Дженсън.

— Какво, мислиш, го е накарало да хукне да ме търси, та да съм дошла да видя какво става тук? Хм?

Дженсън.

— Вероятно това, че е един надут стар глупак, комуто не се хареса, че бялата му роба не ме впечатли достатъчно — отвърна Дженсън, като не можеше да откъсне поглед от ледените сини очи.

Морещицата се усмихна. Не защото и стана смешно, а от уважение към факта, че Дженсън не се посвени да каже истината.

В мига, в който погледна към Себастиан, усмивката и се изпари. Когато погледът и се върна върху Дженсън, бе тъй остър, че вероятно би пробил стоманен блок.

— Надут или не, това не променя факта, че се освобождава затворник заради честната ти дума.

Дженсън.

— Думата ми е достатъчна. — Дженсън с раздразнение извади ножа си и го пъхна под носа на жената. — Това я подкрепя.

— Това не означава нищо — изсъска Морещицата.

Дженсън усети как лицето и пламва.

— Означава.

— Ти за глупаци ли ни вземаш? — Морещицата се приближи още по-напред и прилепналата по тялото и червена кожена униформа изскърца. — Да не мислиш, че като нахълташ тук и размахваш този нож пред очите ни, ще си глътнем езика от страх?

Стегнатата кожена униформа разкриваше добре поддържана и силна атлетична фигура. На фона на това безупречно създание Дженсън се почувства грозна и никаква. Още по-лошото беше, че усети колко не на място звучи теорията и пред тъй уверена в себе си жена. Морещицата сякаш проникваше дълбоко под скалъпената им история. Дженсън знаеше, че ако сега си позволи слабост, двамата със Себастиан са мъртви.

Дженсън се постара гласът и да звучи колкото се може по-застрашително.

— Нося този нож в защита на Господаря Рал и ти ще отстъпиш пред него.

— Нима? И защо?

— Защото той е доказателство за доверието, с което ме е удостоил Господарят Рал.

— Аха. Значи поради простия факт, че това оръжие е у теб, се предполага, че ще ти повярваме, че Господарят Рал ти го е дал. Че ти има доверие? Как ще ме убедиш, че не си го намерила? Хм?

— Да съм го намерила? Да не си се…?

— А как ти звучи това — двамата с този затворник сте нападнали истинския притежател на ножа и сте го убили. Ей така, просто за да се докопате до този тъй красив предмет с надеждата, че ще ви донесе някакви облаги.

— Не мога да повярвам, че изобщо изговаряш на глас такива…

— А може би си страхливка и си убила истинския собственик на ножа в съня му? Или не ти стиска дори толкова и си го купила от някой главорез, който е убил войничето предварително. Така ли стана? Просто си го купила от истинския убиец?

— Разбира се, че не!

Морещицата се надвеси още по-ниско над нея, Дженсън усети дъха и върху лицето си.

— А може би си прелъстила собственика на ножа и си го подмамила да легне между сладките ти крачета, докато партньорът ти го е откраднал. Дали пък не си най-обикновена курва, която е била възнаградена за женските си прелести от някой убиец и крадец?

Дженсън отстъпи назад.

— Не бих, никога.

— Този нож нищо не доказва. Истината е, че не знаем на кого е всъщност.

Предай се.

— Мой е! — упорстваше Дженсън.

Морещицата се изправи и повдигна вежда.

— Нима.

Капитанът скръсти ръце. Себастиан, застанал от едната страна на Дженсън, не помръдна. Дженсън с мъка сдържаше сълзите си, които паниката изтикваше на повърхността. Вместо да се разреве, успя да си придаде заплашителен вид.

Дженсън. Предай се.

— Изпратена съм от Господаря Рал на важна мисия — рече Дженсън през зъби. — Нямам време за това.

— Аха — подигравателно възкликна Морещицата. — Важна мисия. Звучи убедително. — Скръсти ръце. — И каква по-точно мисия?

— Това си е моя работа.

Ледената усмивка се върна на устните и.

— Нещо, свързано с магия, ще да е, а?

— Не те засяга. Изпълнявам задача на Господаря Рал и няма да е зле да го запомниш. Няма да се зарадва, ако разбере, че си завираш носа, където не ти е работата.

Отново поглед изпод вежди.

— Да си завирам носа ли? Уважаема госпожице, никой не може да обвинява една Морещица в подобно нещо. Ако наистина си тази, за която се представяш, бе трябвало да си на ясно поне с това. Единственото призвание на Морещиците е да защитават Господаря Рал. Не мислиш ли, че би било нарушение на задълженията ми, ако бях пропуснала подобни любопитни събития в Двореца?

— Не! Вече ти казах.

— Ами ако стане така, че Господарят Рал легне на смъртно легло и ме попита какво е станало тук, какво да му кажа? Че някакво момиченце с лъскав нож е вилняло в Двореца и е изкарало от затвора доста подозрителен и неразговорлив тип, а ние, тъй замаяни от ножа и огромните и сини очи, сме си помислили, че трябва да направим, каквото ни казва. Как ти звучи, а?

— Разбира се, че трябва…

— Направи ми магия. — Морещицата протегна ръка и разтърка кичур от червената коса на Дженсън между пръстите си. — Хм? Нещо, с което да докажеш коя си. Заклинание магьосничество, бляскава демонстрация на уменията ти. Извикай светкавица, ако искаш. Ако ли не, поне малко пламъче, трептящо из въздуха?

— Не мога.

— Хайде, вещице, използвай магията си. — В гласа и имаше категорична заповед.

Предай се.

Ядосана на гласа, но още повече на Морещицата, Дженсън я сграбчи за ръката и я дръпна от косата си.

— Престани!

По-бърз от светкавица, Себастиан се спусна към жената. Агиелът скочи в китката и с още по-голяма бързина и намери рамото на Себастиан, докато тялото му бе във въздуха.

Оръжието го прониза и той изкрещя от болка. Жената спокойно притисна Агнела към рамото му и го събори на земята. Себастиан се строполи на земята и нададе вой.

Дженсън се хвърли към Морещицата. Онази се извърна с рязко движение и застана с вдигнат пред лицето на нападателката си Агиел. Себастиан продължаваше да се мята в гърчове на пода.

Дженсън мислеше само за Себастиан, за това как да стигне до него, как да му помогне. Сграбчи Агнела и го дръпна от ръката на Морещицата с все сила. Миг по-късно беше край Себастиан, който се въртеше, свит на кълбо и се тресеше, като, че бе ударен от гръм.

Неясният и глас го успокои. Той се поокопити и се опита да седне. Дженсън го подхвана под мишниците и му помогна. Все още задъхан, Себастиан се подпря на нея, очевидно раздиран от продължителното действие на страшното оръжие. Примигна, за да прочисти замъгления си поглед, да фокусира гледката. Дженсън, ужасена от въздействието на невзрачната палка, вдигна ръка да го погали по лицето. Повдигна брадичката му, за да разбере дали я е познал, дали е добре. Той едва се крепеше изправен, но успя да и кимне.

— Станете! — Морещицата се беше надвесила над тях. — И двамата!

Себастиан не можеше. Дженсън скочи на крака и застана в заплашителна поза пред жената.

— Няма да го допусна! Когато разкажа на Господаря Рал за случилото се, той ще заповяда да те бият с камшик!

Жената свъси чело. Протегна Агнела си.

— Пипни го.

Дженсън за втори път грабна оръжието и го дръпна встрани.

— Стига вече!

— Действа! — прошепна Морещицата на себе си. — Знам го, усещам го.

Обърна се и за да пробва, заби палката в ръката на капитана. Мъжът изкрещя и се строполи на колене на пода.

— Престани! — Дженсън сграбчи червената палка и я откъсна от тялото на капитана.

Морещицата я гледаше с невярващ поглед.

— Как го правиш?

— Кое?

— Докосваш го, без да ти влияе? Никой не е защитен от докосване на Агиел. Дори самият Господар Рал.

Дженсън най-сетне осъзна, че се е случило нещо абсолютно безпрецедентно. Не го разбираше, но знаеше, че не бива да изпуска удалата и се възможност.

— Нали искаше магия — ето ти магия.

— Но как?

— Мислиш ли, че Господарят Рал би допуснал да нося този нож, ако не съм достатъчно компетентна?

— Но Агиелът…

Капитанът успя да се изправи на крака.

— Какво ти става? С теб сме от един отбор! Борим се за една и съща кауза!

— И тя е да защитаваме Господаря Рал — озъби му се жената и вдигна Агнела си във въздуха. — Аз го защитавам с това. И ако не искам да изменя на Господаря Рал, трябва да разбера какво е станало с Агнела ми. — Дженсън обви пръсти около палката и я стисна здраво гледайки Морещицата от упор. Напомни си, че си е поставила роля, която трябва да играе докрай, ако иска да успее. Опита се да си представи как би реагирала, ако наистина бе една от малцината избрани от близкото обкръжение на Господаря Рал.

— Разбирам притесненията ти — твърдо рече тя, решена да не изпуска внезапно отворилия и се шанс, макар да не разбираше какво точно се случва. — Знам, че искаш да предпазиш Господаря Рал. Това е мисия и свещен дълг, в който сме свързани. Животът ни му принадлежи. По същество моето призвание не се различава от твоето — да защитавам Господаря Рал. Нямаш представа как стоят нещата, а се опасявам, че времето няма да ми стигне дори само да започна да ти обяснявам.

Затова ти предлагам да сложим точка. Животът на Господаря Рал е в опасност. Нямам повече време за губене. Ако не ме оставиш да си върша задълженията като негов защитник, значи желаеш да го изложиш на опасност и ще се наложи да те отстраня, както бих направила с всяка заплаха за живота му.

Морещицата се замисли върху думите на Дженсън. Какво точно и се въртеше в главата, Дженсън не би могла да каже, но самият факт, че подтикна тази жена към мисловна дейност, и се стори безпрецедентен. Никога не си бе представяла, че Морещиците са склонни към размисъл. Винаги ги бе смятала за безмозъчни убийци. В очите на тази жена обаче проблясваше интелигентност.

Най-сетне Морещицата се наведе и подхвана Себастиан под мишницата, за да му помогне да се изправи. Когато той успя да се задържи на краката си, тя се обърна към Дженсън.

— С радост ще изтърпя камшик и далеч по-страшни неща, ако това ще помогне да осигуря на Господаря Рал по-надеждна защита. А сега вървете, побързайте. — Усмихна се едва забележимо, но с топлота и плесна Дженсън по рамото. — Нека добрите духове ви закрилят. — Поколеба се. — Но трябва да знам как така силата на Агнела ми не ти действа. Това е просто невъзможно.

Дженсън не очакваше тъй злонамерен човек като Морещицата да призове на помощ добрите духове. Та нали майка и вече бе сред добрите духове.

— Съжалявам, това е едно от нещата, за които нямам време дори да започна да говоря, освен това сигурността на Господаря Рал зависи от моята дискретност по тези въпроси.

Жената я изгледа продължително.

— Аз съм Найда. Закълни ми се лично, че ще удържиш на думата си и ще го пазиш.

— Кълна се, Найда. А сега трябва да вървя. Повече не мога да губя нито минутка — за каквото и да било.

Преди Дженсън да тръгне, Морещицата я дръпна за наметалото.

— Настоящият Господар Рал е човек, когото не можем да си позволим да изгубим. Изгубим ли него, губим всичко. Ако някога разбера, че си ме лъгала, ти обещавам две неща — първо, няма да има достатъчно дълбока дупка, в която да се скриеш от мен; и, второ, смъртта ти ще бъде по-ужасна и от най-ужасяващия кошмар. Разбра ли ме?

Дженсън успя само да кимне пред свирепите очи на Найда.

Морещицата се обърна и тръгна нагоре по стълбата.

— Хайде.

— Добре ли си? — попита капитанът Себастиан.

Себастиан изтупа прахта от коленете си и също се насочи към стълбата.

— Май предпочитам камшика пред това, но ще го преживея.

Капитанът го изгледа със съчувствие и разтри пострадалата си ръка.

— Нещата ти са заключени горе. Оръжията и парите.

— Парите на Господаря Рал — поправи го Себастиан.

Единственото желание на Дженсън бе да напусне това място. Отправи се към стълбите, като едва се сдържа да не хукне презглава.

Морещицата се обърна и се провикна.

— Забравих да ти кажа нещо.

— Какво има още? Знаеш, че бързаме — Дженсън губеше търпение.

— Царедворецът, дето дойде да ме повика, онзи, с бялата роба.

— Какво той?

— След като се разделихме, се канеше да отиде да потърси магьосника Рал, за да уведоми и него за теб.

Дженсън усети как кръвта напуска вените и.

— Господарят Рал е далече на юг — троснато рече капитанът.

Нямам предвид Господаря Рал, а магьосника Рал. Магьосник Натан Рал.

ДВАДЕСЕТ И ОСМА ГЛАВА

ДЖЕНСЪН СИ СПОМНЯШЕ ТОВА ИМЕ — Натан Рал. Алтея и спомена, че се е запознала с магьосника в Стария свят, в Двореца на пророците. Според чародейката той бил истински Рал — могъщ и невъобразимо опасен. Затова го държали заключен зад магически щитове, в подземия, където не може да стори никому зло. И въпреки това понякога му се удавало. Алтея спомена още и че Натан Рал бил на повече от деветстотин години.

Значи старият магьосник някак си е успял да се измъкне от магическите щитове.

Дженсън стисна Морещицата за ръката.

— Какво прави той тук, Найда?

— Не знам. Не съм се срещала с него.

— Не бива да ни вижда! Много е важно. Нямам време да ти обяснявам, но той е изключително опасен.

Застанала на горната площадка, Найда се обърна и погледна Дженсън право в очите.

— Опасен ли? Сигурна ли си?

— Да!

— Добре. Тогава елате с мен.

— Трябва да си взема нещата — настоя Себастиан.

— Оттук. — Капитанът посочи една врата наблизо.

Себастиан последва капитан Лърнър в стаичката. Разтреперана, Дженсън застана на прага и проследи с поглед как капитанът пали лампата и отключва вътрешната врата в дъното. Двамата със Себастиан потънаха в помещението зад нея, като взеха и лампата. Размениха си някакви думи, чуха се звуци от преместване на вещи по полиците.

С всеки следващ миг Дженсън като че чуваше стъпките на магьосника да се приближават все повече към тях. Ако този човек ги заловеше, оръжията на Себастиан нямаше да помогнат. Ако магьосникът Рал ги видеше, щеше да познае коя е Дженсън, щеше да разбере, че е дупка в света, родено без дарба отроче на Мрачния Рал. И тогава нищо нямаше да може да и помогне. Щяха да я пипнат.

Себастиан се появи, следван от капитана.

— Да вървим.

Отново изглеждаше като обикновен пътник с тъмнозелено наметало. Малцина биха заподозрели, че отдолу се крие цял арсенал оръжия. Сините му очи и щръкналата бяла коса го отличаваха от останалите. Може би това бе причината стражите да го спрат.

Капитанът хвана Дженсън за ръката.

— Както каза тя — той кимна към Морещицата, — нека добрите духове ви закрилят.

Подаде и лампата. Дженсън изрече искрената си благодарност, след което хукна да настигне другите двама.

Найда ги поведе през мрачни коридори и пусти зали. Прекосиха бързо нещо като цепнатина направо в скалата, която нямаше таван — поне погледът на Дженсън се изгуби в черната бездна над главата и. Подът като че беше от естествен камък, стената отдясно — грубо издялана направо в скалата. Вляво обаче облицовката бе от напръскани розови гранитни блокове, всеки, от които по-голям от всяка от къщите, които Дженсън бе живяла през живота си. Тези блокове бяха тъй добре напаснати един в друг, че помежду им не можеше да мине дори острие на нож.

Не след дълго потънаха в ниска врата встрани, която ги отведе към тясно желязно мостче над бездънна пропаст. На светлината на лампата Дженсън различи губещите се в нищото скали от двете страни. Дъно нямаше. Застанала на мостчето над гигантската бездна, тя се почувства дребна като мравка.

Морещицата, която вървеше пред нея с ръка на желязното перило, спря и се обърна.

— Защо магьосникът Рал е толкова опасен? — Този въпрос очевидно не и даваше мира. — Какво може да ти стори?

Гласът и отекна в мрака.

Дженсън усети как мостчето се залюля под краката и. Зави и се свят. Морещицата очакваше отговор. Дженсън трескаво търсеше в главата си подходящо обяснение. Хвърли бърз поглед към Себастиан, но безизразното му лице беше красноречиво — той нямаше никакви идеи. Дженсън си каза, че в отговора и непременно трябва да има и малко истина, в случай че Найда знае нещо за Натан.

— Той е Пророк. Избягал е от мястото, където е бил държан заключен, за да не причини никому зло. Държали са го заключен, понеже е опасен.

Морещицата придърпа напред дългата си руса плитка и плъзна ръка по нея, докато размишляваше над думите на Дженсън. Явно нямаше намерение да продължи напред.

— Чух, че бил страшно интересен човек.

Предизвикателството в очите и проблесна отново.

— Той е опасен — продължи да упорства Дженсън.

— И защо?

— Може да застраши мисията ми.

— С какво?

— Нали вече ти казах — той е Пророк.

— Пророчеството би могло да бъде предимство. Може да ти помогне в мисията да защитаваш Господаря Рал. — Морещицата сбърчи чело. — Защо отказваш такава помощ?

Дженсън си спомни какво и бе казала Алтея за пророчеството.

— Може да ми каже как ще умра, дори деня, в които ще умра. Ако ти беше тази, която трябва да защитава Господаря Рал срещу приближаваща заплаха, и знаеше, че на следващия ден ще умреш по някакъв ужасяващ начин. Ако знаеше всичко, до най-малката подробност, часа. Нима нямаше да е поддадеш на парализиращия си страх и в паниката си да се окажеш безполезна за Господаря Рал?

Изражението на Найда поомекна.

— Нима мислиш, че този магьосник Натан може да ти каже подобно нещо?

— А според теб защо са го държали заключен? Той е опасен. Пророчеството може да е опасно за хора като мен, чиято мисия е да защитават Господаря Рал.

— Аз пък мисля, че би могъл да ти помогне — рече Найда.

— Ако знаеш, че предстои да ти се случи нещо лошо, можеш да го предотвратиш.

— Тогава това няма да е пророчество, не мислиш ли?

Найда прокара пръсти по плитката си, замислена над думите и.

— Но ако знаеш, че ти предстои нещо наистина ужасно, може би ще успееш да отклониш пророчеството и да избегнеш злополуката.

— Отклониш ли пророчеството, значи е било погрешно. Ако е било погрешно, ако не се изпълни, значи не е било пророчество, а празни бръщолевения на изкуфял старец, нали така? Тогава как ще можем да отличим пророчеството от безполезните приказки на който и да е безумец, обявил се за пророк?

— Но това не са празни бръщолевения — не се отказваше Дженсън. — Това е пророчество. Ако този Пророк иска да обрече мисията ми на провал, ще ми каже нещо ужасно от бъдещето ми. А ако знам, че ми предстои нещо ужасно, мога да изменя на Господаря Рал.

— Искаш да кажеш — прекъсна я Найда, — че е нещо като да ударя някой с Агнела си? Че човек би трепнал?

— Да. Едно такова пророчество, или както ти се изрази трепване, може да застраши Господаря Рал заради моментната ни слабост или страх.

Найда пусна плитката си и се облегна на перилото.

— Но аз не бих трепнала пред смъртта, особено, ако знам, че така спасявам живота на Господаря Рал. Като Морещица аз винаги съм готова да умра. Мечтата на всяка Морещица е да умре в битка за Господаря Рал, а не стара и беззъба в леглото си.

Дженсън се запита дали тази жена е луда или наистина е тъй всеотдайна към Господаря Рал.

— Дръзки думи — намеси се Себастиан, — но готова ли си да заложиш живота на Господаря Рал?

Найда го погледна в очите.

— Ако трябва да пожертвам живота си — да. Не бих трепнала, ако разбера кога и как ще умра.

— Тогава признавам, че си по-добра жена от мен — обади се Дженсън.

Найда кимна мрачно.

— Не очаквам да си същата като мен. Ти може да носиш ножа, но не си Морещица.

Дженсън изгаряше от желание да продължи напред. Ако не успее да убеди жената и се наложи да се бие с нея, това е възможно най-неподходящото място. Морещицата е силна и бърза. Себастиан стоеше зад Дженсън, така че нямаше да може да помогне кой знае колко. Освен това от височината и се виеше свят. Не обичаше такива места и никога не се бе гордяла с добро чувство за равновесие.

— Ще направя всичко възможно, за да не предам доверието на Господаря Рал в подобна ситуация — каза Дженсън. — Но не мога да се закълна, че ще сполуча. Не бих искала животът на Господаря Рал да зависи от отговора ми.

Найда най-сетне кимна.

— Мъдри слова. — Обърна се и продължи напред по мостчето. — Все пак аз бих се опитала да променя пророчеството.

Дженсън въздъхна тихичко и я последва. Поради някаква причина, която тя не разбираше, думите и оказваха на Морещицата по-голямо влияние, отколкото тя смяташе, че е възможно.

Пак погледна през моста, но дъно нямаше.

— Пророчеството не може да бъде променено, иначе престава да бъде пророчество. Пророчеството идва от пророците, които се раждат с дарбата за него.

Найда отново започна да гали плитката си.

— Но ако той е Пророк, значи знае какво ще се случи в бъдещето и, както сама каза, това не може да се промени, защото иначе не би било пророчество, значи той просто ще ти каже какво ти предстои. Не може да го промени, нито пък ти можеш да сториш нещо. То така или иначе ще се случи, все едно дали той ти го каже или не. Ако фактът, че ще ти каже, би ти попречил да помогнеш на Господаря Рал, значи Пророкът вече е видял подобно събитие, така че то е предопределено да се случи и е част от пророчеството.

Дженсън отмести един кичур коса от очите си и продължи да върви, като се хвана здраво за перилото. Отчаяно търсеше логичен отговор. Нямаше представа дали това, което говори, е истина или не, но се надяваше да звучи убедително и както изглежда, май вършеше работа. Проблемът беше, че Найда продължаваше да задава въпроси, на които Дженсън все по-трудно намираше отговори. Чувстваше се така, сякаш пропада в бездната долу, с всеки следващ опит да излезе на повърхността потъваше все по-надълбоко. Положи всички усилия отчаянието да не проличи в гласа и.

— Нима не разбираш? Пророците не виждат всичко за всеки, сякаш целият свят и всяко отделно нещо, което се случва, е някакво грандиозно представление, което се играе по сценарий, който Пророкът вече е прочел. Пророкът може да види само някои неща — може би дори неща, които сам избере. Върху други, които не вижда, може да се опита да влияе.

Найда отново се обърна и погледна изпод вежди.

— Какво имаш предвид?

Дженсън инстинктивно разбра, че за нея е най-добре да държи Найда в непрестанна тревога за Господаря Рал.

— Искам да кажа, че ако е решил да навреди на Господаря Рал, може да се опита да ми каже нещо, което ще ме накара да трепна — просто ей така, дори да не вижда някакво страшно събитие.

Най да я изгледа още по-сърдито.

— Имаш предвид, че лъже?

— Да.

— Но защо магьосникът Рал ще иска да навреди на Господаря Рал? Що за основание би могъл да има?

— Нали ти казах — този човек е опасен. Затова в Двореца на пророците са го държали заключен. Кой знае какви още неща са знаели за него, които не са известни нам. Неща, които са ги накарали да заключат човек като него в подземията.

— Все пак това не обяснява защо магьосникът Рал би искал да навреди на Господаря Рал.

Дженсън се почувства като на бой с ножове — трябваше постоянно да отблъсква нападенията със словесното острие на жената.

— Не е само заради пророческата му дарба, той е и магьосник. Роден е с дарбата. Не знам дали иска да навреди на Господаря Рал, може и да не е така, но не искам да изложа на опасност живота на Господаря Рал, за да разбера. Знам достатъчно за магията, за да съм наясно, че човек не бива да се забърква в магически работи, които надхвърлят възможностите му. За мен животът на Господаря Рал е на първо място. Не твърдя, че Натан Рал възнамерява категорично да нарани Господаря Рал. Казвам само, че работата ми е да защитавам Господаря Рал и не искам да рискувам, когато става въпрос за магия, от която не бих могла да го предпазя.

Жената натисна с рамо вратата в края на мостчето.

— В това няма спор. Ако питаш мен, гледам да стоя далеч от всяка магия. Но ако Господарят Рал е застрашен от този Пророк, може би е по-добре да останеш тук, за да разнищим тая работа.

— Не знам дали Натан Рал е заплаха, но ме чака неотложна работа, която със сигурност представлява опасност за Господаря Рал. Задачата ми е да се заема с нея.

Найда се опита да отвори поредната врата, но тъй като бе заключена, продължи напред.

— Но ако подозренията ти относно Натан са основателни, тогава трябва да го…

— Надявам се да държиш под око този човек, Найда. Няма да мога да се справя сама. Обещаваш ли?

— Искаш ли да го убия?

— Не. — Дженсън се изненада от готовността на Морещицата да извърши такъв чудовищен акт. — Разбира се, че не. Казвам само, че е добре да го държиш под око — това е.

Найда стигна до следващата врата. Този път резето се вдигна. Преди да отвори, се обърна към двамата си спътници. На Дженсън не и се понрави погледът, с който ги посрещна Морещицата.

— Това е пълна лудост — рече онази. — Повечето от нещата са направо неразбираеми. Не пасват. Не ми харесва, когато нещата са неразбираеми.

Срещу Дженсън и Себастиан стоеше опасно създание, което всеки миг можеше да се обърне срещу тях. Дженсън трябваше да намери начин да приключи с този въпрос веднъж завинаги. Спомни си думите на капитан Лърнър, увереността му. Обърна се към Найда с благ тон.

— Новият Господар Рал промени всичко, всички правила — прекатури света с главата надолу.

Найда най-сетне въздъхна дълбоко. По устните и се плъзна усмивка.

— Да, така е. Чудо на чудесата. Точно затова съм готова да дам живота си за него точно затова се тревожа толкова.

— И аз. Трябва да изпълня мисията си.

Найда се обърна и ги поведе по мрачна спираловидна стълба, врязана в скалата. Дженсън знаеше, че историята и не е съвсем убедително изплетена. Остана изненадана, че въпреки това бе пожънала известен успех.

Дългото пътешествие из безкрайни лабиринти от стълбища и мрачни дълги коридори, из които тук-там се срещаха отряди войници, ги отведе още по-надълбоко в недрата на Двореца. Почти през цялото време усещаше успокоителната и вдъхваща и кураж ръка на Себастиан върху гърба си. Не можеше да повярва, че успя да го измъкне от затвора. Скоро щяха да напуснат Двореца и да избягат далеч.

Изведнъж се озоваха в по-гъсто населени крила на Двореца. Найда ги бе превела по по-кратки пътища и им бе спестила доста време. Дженсън предпочиташе да се движи из по-безлюдните коридори, но очевидно всички кратки пътища извеждаха в някоя от залите на Двореца. Щеше да се наложи да продължат пътя си сред тълпата.

Покрай пътя бяха подредени безброй сергии, около които пъплеха тълпи от хора, изкачващи се към Двореца. Дженсън бе запомнила цялата глъчка на мястото отпреди няколко дни, когато със Себастиан за пръв път се озоваха в Двореца. Сладостните аромати бяха почти неустоими на фона на досегашната воня на гнилоч и застояло в подземията.

Патрулите ги забелязаха да слизат. Подобно на всички войници, тези също бяха огромни, мускулести, бдителни мъжаги. Облечени в кожените си униформи с метални ризници, накичени с цял арсенал оръжия, те представляваха наистина внушителна гледка. Щом забелязаха, че Дженсън и Себастиан са придружавани от Найда, патрулите насочиха вниманието си в друга посока.

Себастиан вдигна качулката си и Дженсън си каза, че няма да е лошо и тя да скрие косата си под качулката. Навън бе доста мразовито, така че повечето хора бяха покрили главите си с качулки или шапки и двамата нямаше да изглеждат подозрително.

Стигнаха до долната площадка на една безкрайна стълба и тъкмо се канеха да поемат по следващата, когато Дженсън погледна нагоре. Към тях слизаше висок възрастен мъж с гъста бяла коса, спускаща се до раменете. Макар да се виждаше, че е на години, бе все още удивително красив. Движенията му бяха енергични и изпълнени с жизненост.

Той вдигна глава. Очите му срещнаха погледа на Дженсън.

Светът сякаш спря в морскосините му очи. Дженсън замръзна. Нещо в този човек и се струваше смътно познато, нещо в тези очи привлече вниманието и.

Себастиан бе спрял две стъпала по-надолу. Найда бе плътно до нея. Погледът на Морещицата проследи този на Дженсън.

Орловият поглед на мъжа бе фиксиран върху Дженсън, сякаш в огромния Дворец не съществуваше никой друг.

— Добри духове — прошепна Найда. — Това трябва да е Натан Рал.

— Как разбра? — попита Себастиан.

Морещицата не изпускаше от поглед възрастния мъж.

— Има очите на рода Рал. На Мрачния Рал. Виждала съм тези очи в безброй кошмари.

Погледът на Найда се плъзна към Дженсън. Морещицата свъси чело.

Дженсън разбра къде е виждала тези очи — в огледалото.

ДВАДЕСЕТ И ДЕВЕТА ГЛАВА

ВЗРЯНА В ДАЛЕЧИНАТА ОТВЪД СТЪЛБИЩЕТО, Дженсън видя как очите на магьосника се ококорват. Ръката му се вдигна във въздуха и посочи през тълпата.

— Спри! — провикна се той с дълбок властен глас. Въпреки глъчката наоколо Дженсън чу съвсем ясно този глас: — Спри!

Найда я гледаше така, сякаш още миг и ще разбере какво става. Дженсън я сграбчи за ръката.

— Трябва да го спреш, Найда.

Морещицата се обърна и видя забързания към тях магьосник. Отново погледна Дженсън.

Дженсън си спомни думите на Алтея, която и бе казала, че вижда в очите и нещо от рода Рал и че хората, които познават Мрачния Рал, може да познаят и нея.

Вкопчи се в ръката на Морещицата.

— Спри го! Не слушай какво ще ти говори!

— Но може би иска само…

Дженсън я разтърси.

— Нима не си ме слушала изобщо! Този човек може да ми попречи да помогна на Господаря Рал. Може да се опита да те изиграе. Спри го. Моля те, Найда, животът на Господаря Рал е в смъртна опасност.

Споменаването на Господаря Рал отново възстанови равновесието.

— Вървете! — извика Найда. — Бързо!

Дженсън кимна и хукна надолу по стълбите. Успя само да хвърли бърз поглед назад. Магьосникът крачеше с големи крачки към тях, ръката му бе вдигната във въздуха, крещеше им да спрат. Стиснала Агнела си в ръка, Найда се втурна към него.

Дженсън огледа района за войници, после отново се обърна назад, за да види дали Натан Рал ги гони, дали Найда прави нещо, за да го спре. Себастиан я сграбчи за ръката и двамата се втурнаха презглава надолу по стълбите. Дженсън не успя да зърне за последен път магьосника.

Досега не и бе хрумвало, че срещата с един вид неин роднина ще и въздейства така. Не бе очаквала да види приликата в очите му. Преди бе живяла единствено с майка си. Почувства се наистина странно — някакъв смътен копнеж — да види човек, в чиито вени тече кръв като нейната.

Но заловеше ли я той, съдбата и щеше да бъде предопределена.

Двамата със Себастиан тичаха презглава надолу по стълбите, разбутваха хората, които случайно препречваха пътя им. Някои им подвикваха да гледат къде ходят, други ги ругаеха, че тичат. Прелитаха бясно през всяка следваща площадка и хукваха, без да си поемат дъх, по следващата стълба.

Стигнаха пост с часови и забавиха ход. Дженсън придърпа качулката по-ниско над челото си, за да не се виждат очите и косата и — страхуваше се, че някой може да я разпознае като дъщеря на Мрачния Рал. Помисли си, че на плещите и пада още една грижа.

Себастиан я бе прегърнал през кръста и двамата вървяха плътно един до друг през гъстия поток от хора. За да избегнат срещи с патрулите, от време на време свиваха в страничните коридори с пейки или лъкатушеха умело из тълпата.

Стигнаха до просторна площадка, претъпкана с хората, които си купуваха сувенири за спомен от посещението в Двореца. На някои от сергиите се продаваше ароматно месо и други храни, чиито сладостни ухания изпълваха въздуха. Пейките бяха пълни с хора, които ядяха, пиеха, усмихваха се и разговаряха възторжено. Други просто седяха тихо и наблюдаваха тълпата. В сенките между сергиите и колоните също имаше хора, които използваха уединението, отпуснати в прегръдките си.

Дженсън и Себастиан тъкмо се канеха да се спуснат по поредната стълба под голямата площадка, когато забелязаха към тях да се качва цял отряд войници. Себастиан се поколеба. Дженсън си помисли, че вероятно приятелят и си е припомнил как бе заловен преди. Войниците бяха доста, нямаше как да избегнат срещата с тях. Зорките им погледи оглеждаха внимателно всеки от посетителите в Двореца.

Дженсън едва ли щеше да успее да измъкне Себастиан от затвора за втори път. По-скоро този път щяха да приберат и нея заедно с него. Станеше ли това, Натан Рал щеше да се погрижи за нея. Обзе я паника, усети как тежката порта на съдбата хлопва пред нея.

Тя за нищо на света не би се разделила отново със Себастиан. Сграбчи го за ръката и го задърпа обратно към площадката, покрай насядалите по пейките хора, покрай опашките пред сергиите, покрай прегръщащите се влюбени двойки в сенките, скътани сред мрачните ниши. Задъхана от бягането, тя мярна празно място между един щанд и огромна именна колона и се пъхна там. Дръпна Себастиан пред себе така, че гърбът му да е към войниците.

Качулката го закриваше достатъчно, за да не могат войниците да го огледат добре. Ако изобщо го забележеха, щеше да е само колкото да разберат, че при него има жена. Така нямаше да се отличават с нищо от останалите. Дженсън го прегърна през кръста, сякаш бяха една от многото влюбени двойки, подирили миг усамотение.

В малката ниша бе тихо и спокойно. Тежкото им дишане заглушаваше гласовете от оживената площадка. Повечето хора не ги виждаха, а тези, които можеха да го сторят, бяха потънали в своите си работи. На самата Дженсън и беше неудобно да наднича към прегърнатите двойки, каквато бяха в момента със Себастиан, така че се надяваше и другите да не надничат към тях. Явно надеждите и се оправдаха — никой не обръщаше внимание на младата двойка, която очевидно търсеше малко уединение и спокойствие.

Ръцете на Себастиан бяха около кръста и. Нейните ръце обвиваха гърба му. Трябваше да останат така, докато отминат войниците. Думите не и стигаха да изкаже благодарността си към добрите духове, задето и бяха помогнали да измъкне Себастиан.

— Мислех, че никога повече няма да те видя — прошепна Себастиан. Двамата бяха насаме за пръв път, откакто излязоха от затвора, така че той за пръв път имаше възможност да и каже, каквото иска.

Дженсън отмести поглед от тълпата и се взря в очите му, тъй искрени и нежни.

— Не можех да те оставя там.

Той поклати глава.

— Не мога да повярвам, че го направи. Не мога да повярвам, че ги убеди да ме пуснат. Накара ги да изпълняват всяко твое желание. Как успя?

Дженсън преглътна, едва сдържаше напиращите си сълзи, в душата и се бореха страх, въодушевление, паника, триумф.

— Просто трябваше да го направя — това е. Трябваше да те измъкна от там.

Провери дали наблизо няма някой и продължи:

— Не можех да понеса мисълта, че си затворен там, не можех да мисля какво биха могли да ти сторят. Отидох при Алтея за помощ.

— Значи така си успяла — с магията и?

Дженсън поклати глава, без да отмества поглед от очите му.

— Не. Алтея не можеше да ми помогне, но това е дълга история. Каза ми, че е била в родината ти, в Стария свят. — Усмихна се. — Както вече ти казах, наистина има много за разказване, някой друг път. Свързано е с Колоните на Сътворението.

Повдигна се вежда.

— Искаш да кажеш, че наистина е била там?

— Моля?

— Че наистина е била при Колоните на Сътворението, когато е идвала в Стария свят? — Проследи с поглед един войник в далечината. — Нали каза, че е свързано с това как ти е помогнала. Значи наистина е видяла мястото?

— Моля? Не. Всъщност тя не успя да ми помогне. Каза, че трябва сама да се справя. Бях в ужас за теб. Не знаех как да постъпя. После си спомних какво ми каза за блъфирането.

Дженсън свъси чело.

— Какво искаше да кажеш за…

В следващия миг думите и, самата и мисъл увисна във въздуха, щом Себастиан се вгледа в очите и и се усмихна с онази своя прекрасна усмивка.

— Не съм виждал подобно нещо — през целия си живот.

При мисълта, че е успяла да го изненада, да му достави удоволствие, и стана неочаквано хубаво.

В прегръдката му се чувстваше защитена. Ръцете му я обвиваха плътно в мрака. Топлият му дъх галеше бузата и.

— Себастиан. Толкова ме беше страх. Беше ме страх, че никога повече няма да те видя. Беше ме страх за теб.

— Знам.

— Теб беше ли те страх?

Той кимна.

— Мислех само за това, как никога повече няма да те видя.

Лицето му беше толкова близо, че тя усещаше топлината на кожата му. Усещаше близостта на цялото му тяло, на краката, на торса му. Устните му нежно докоснаха нейните. Сърцето и щеше да се пръсне.

Изведнъж той се дръпна рязко назад. Добре, че ръцете му я придържаха, защото само при мисълта, че устните му са докоснали нейните, краката и омекнаха. Колко опияняваща можеше да бъде мисълта за такава целувка. Почти целувка.

До ушите им достигаха стъпки, но хората като че бяха на километри разстояние. Дженсън сякаш бе сама на света със Себастиан, размекната в прегръдката му. На най-сигурното място на света.

Той я придърпа по-близо до себе си, сякаш в невъзможност да се бори с някаква покоряваща го сила. В очите му тя видя искрица на безпомощност — той се предаде. Целуна я.

Дженсън не смееше да помръдне, не можеше да повярва, че го е направил, че я целува, че я държи в прегръдката си така, както правят влюбените.

И тогава ръцете и го притиснаха по-здраво, устните и отвърнаха на неговите.

Никога не си бе представяла, че може да съществува нещо тъй опияняващо.

През целия и живот и през ум не и бе минавало, че може да и се случи на нея подобно нещо. Разбира се, беше си мечтала, но знаеше, че мечтата и е неосъществима, че е нещо, което се случва на другите. Не бе вярвала, че ще се случи и на нея. На Дженсън Рал. А ето, че се случи.

Той я притисна с все сила, от устните и се изтръгна безпомощен стон. Целувките му станаха страстни, заваляха като порой. Едната му ръка се плъзна надолу към колана и, другата притискаше раменете и, гърдите и бяха притиснати до мускулестото му тяло, устата му долепена до нейната. Самият той простена, победен от любовен копнеж.

В един миг всичко свърши. Той сякаш успя да се овладее и се дръпна назад. Дженсън бе останала без дъх. Хареса и усещането да потъне в прегръдките му. Застанали на милиметри един от друг, двамата се взираха в очите си.

Всичко стана тъй неочаквано, тъй изненадващо, тъй бързо. Беше объркващо, но неизбежно.

Искаше и се да потъне в нова прегръдка, в нови сладостни целувки, но Себастиан се огледа да види дали някой не ги наблюдава и Дженсън се окопити, спомни си къде са и защо попаднаха в тъмната ниша.

Натан Рал ги преследваше. Между тях и него стоеше Найда. Ако магьосникът каже на Морещицата коя е Дженсън, ако онази му повярва, по петите им щеше да бъде изпратена цяла армия.

Трябваше да напуснат Двореца.

Себастиан се откъсна от нея, в мрака ги загризаха съмнения.

Той огледа внимателно тълпата, търсеше очи, които да ги следят.

— Да вървим.

Ръката му намери нейната и само след миг двамата бяха извън мрачното си скривалище, отново сред глъчката на Двореца.

Дженсън се чувстваше замаяна от внезапния прилив на емоции, изпитваше всичко — от страх и срам до неистово въодушевление. Той я беше целунал. Истинска целувка. Целувка между мъж и жена. Нея, Дженсън Рал, най-преследваната жена в Д’Хара.

Слизаше по стъпалата като в сън. Искаше и се да изглежда нормално, като всички хора, които напускаха Двореца след посещението си. Въпреки усилията не можеше да се чувства нормално. Струваше и се, че всеки, който я погледне ще знае, че той току-що я е целунал.

Един войник внезапно ги погледна. Дженсън се вкопчи в ръката на Себастиан, опря глава о рамото му и небрежно се усмихна на Д’Харанеца. Това го разсея достатъчно, че да не е сети да погледне към Себастиан. Миг по-късно двамата яха далеч от него.

— Бързо реагираш — прошепна Себастиан и въздъхна.

Гледките, които толкова я бяха впечатлили на идване, сега се сливаха в една обща мъглява картина. Нищо не можеше да привлече вниманието и. Единственото и желание бе да излезе. Да се махне от мястото, където бяха задържали Себастиан, където двамата бяха в постоянна опасност. Непрестанното напрежение в Двореца бе по-голямо от всички опасности в блатото.

Стълбите най-сетне свършиха. Светлината, нахлуваща през огромната порта, ги заслепи. Дженсън нямаше търпение да излязат. Хванати за ръце, двамата се втурнаха към светлината.

Около тях гъмжеше от хора. Едни зяпаха по сергиите, други разглеждаха гостите, трети се дивяха на Двореца, четвърти се отправяха забързано към стъпалата. От двете страни бдяха часови, така че Дженсън и Себастиан минаха по средата. Войниците обръщаха повече внимание на влизащите, отколкото на излизащите.

Навън ги посрещна студеното слънце. Пазарът под платото представляваше същински кошер, също както на идване. По импровизираните улички между сергиите и щандовете се тълпяха хора, които разглеждаха и от време на време купуваха. Една част от хората се отправяха направо към Двореца, заредени с грижи, надежди, стоки или пари. Сред хората сновяха амбулантни търговци, рекламирайки на висок глас достойнствата на стоките си.

Дженсън вече му бе казала, че Бети и конете са изчезнали, така че Себастиан я поведе направо към едно оградено място, където бяха затворени всякакви коне. Гледачът седеше на разнебитена щайга, превърната в част от оградата, и разтриваше премръзналите си ръце. На известно разстояние от него бяха натрупани цял куп седла.

— Искаме да си купим коне — започна Себастиан още с приближаването, като наред с това не пропусне да огледа животните.

Мъжът вдигна глава и примигна на слънцето.

— Браво на вас.

— Продаваш ли или не?

— Не — рече онзи, обърна глава и се изплю, след което обърса уста с опакото на ръката си. — Тези коне са на хора. Плащат ми да им ги пазя, а не да ги продавам. Само да продам коня на някой, жив ще ме одерат.

— Да знаеш някой, който да продава?

— Съжалявам, не знам. Огледайте наоколо.

Благодариха му и потънаха сред пазара, оглеждайки за по-открити площи, където би могло да има коне за продан. Дженсън нямаше нищо против да продължат пеш — двете с майка и винаги бяха пътували така. Но разбираше защо Себастиан толкова държи да си купят коне. След бягството му от затвора и при положение, че Натан Рал бе по петите им, беше по-добре да се махат от това място възможно най-бързо.

На второто място получиха същия отговор. Дженсън бе гладна, искаше и се да си купят нещо за хапване, но знаеше, че е по-добре първо да приключат с това, а после да се бавят с намиране на храна — за да не свършат с нож в гърба на пълен стомах. Себастиан не пускаше ръката и. Двамата обикаляха претъпканите улички, завиваха покрай щандовете и сергиите, спираха навсякъде, където имаше завързани коне.

— Дали не бихте ни продали някой и друг кон? — попита Себастиан поредния гледач.

Онзи, скръстил ръце пред гърдите си, се бе облегнал на една ограда.

— Не. Нямам коне за продан.

Себастиан кимна.

— Благодарим все пак.

Себастиан понечи да се отдалечи, но онзи го хвана за наметалото.

— Ще се махате ли оттук?

Себастиан сви рамене.

— Връщаме се на юг. Щеше ни се преди това да си вземем коне.

Мъжът се надвеси към него, като предварително се огледа в двете посоки.

— Ела след мръкнало. Ще се задържите ли дотогава? Може би ще мога да ви помогна.

Себастиан кимна.

— И без това ще имам работа през деня. Ще дойда довечера. Прегърна Дженсън през раменете и двамата се отдалечиха надолу по улицата. Наложи се да направят място на две сестри, радващи се на огърлиците, които си бяха купили, докато баща им вървеше зад тях, натоварен с покупки за вкъщи. Майката не изпускаше от поглед момичетата, като в същото време теглеше зад себе си двойка овце. При вида им Дженсън с болка си помисли за Бети.

— Да не си луд? — прошепна тя на Себастиан, притеснена от отговора му. — Не можем да останем тук цял ден.

— Разбира се, че няма да останем. Този беше главорез. Знае, че щом питам за кон, значи имам пари. Вероятно планира да събере приятелчетата си и когато отидем по мръкнало, да ни нападнат от сенките.

— Сериозно ли говориш?

— Тук е пълно с такива като него. — Себастиан я изгледа мрачно. — Това е Д’Хара — страна, където алчните и извратените тъпчат слабите, където хората не се интересуват от ближния си, още по-малко от бъдещето на човечеството.

Дженсън го разбираше. На път към Народния дворец Себастиан и бе разказал за Брат Нарев и неговото учение, за надеждата му за едно бъдеще, в което човечеството няма да страда, бъдеще, когато няма да има глад, болести и жестокости. Когато всеки ще милее за ближния си. Себастиан бе споменал още, че с помощта на Джаганг Справедливия и добрата воля на почтените хора Братството на Ордена ще успее да построи този нов свят. На Дженсън и бе трудно да си го представи — един свят без Господаря Рал.

— Но ако този човек е престъпник, защо му каза, че ще се върнеш?

— Защото, ако не го бях направил, ако му бях казал, че не мога да чакам, можеше да събере приятелчетата си още сега. Ние няма да знаем кои са, но те ще ни познават, така че няма да им е трудно да ни изненадат.

— Сериозно ли го мислиш?

— Както ти казах, това място е пълно с крадци и разбойници. Внимавай, защото иначе може да останеш без кесията си — нищо чудно да ти я резнат както си е на колана.

Тя тъкмо се канеше да му признае, че и се е случило точно това, когато чу името си.

— Дженсън! Дженсън!

Беше Том. Какъвто си беше огромен, се извисяваше над всички, а освен това бе вдигнал и ръка, за да и помаха, сякаш щеше да и е трудно да го забележи.

Себастиан се наведе към нея.

— Познаваш ли го?

— Той ми помогна да те измъкна.

Дженсън нямаше повече време за обяснения, затова побърза да се усмихне на махащия и за поздрав Том. Той, щастлив като кученце, видяло господаря си, се втурна презглава към нея. Братята му бяха на масата.

Лицето на Том беше грейнало.

— Знаех си, че ще дойдеш, нали ми обеща. Джо и Клейтън ми се присмиваха, че съм глупак да си го помисля, но аз им казах, че ще удържиш на обещанието си и ще минеш да ме видиш, преди да си тръгнеш.

— Ами, току-що излизам от Двореца. — Потупа ножа си под наметалото. — Боя се, че нямаме много време, трябва да вървим.

Том кимна съучастнически. Здрависа се със Себастиан така, сякаш бяха отколешни приятели, които не са се виждали с години.

— Аз съм Том. Ти сигурно си приятелят, на когото Дженсън искаше да помогне.

— Точно така. Себастиан.

Том посочи Дженсън с глава.

— Огън момиче, какво ще кажеш?

— Не познавам друга като нея — увери го Себастиан.

— Един мъж не би могъл да желае друго, ако има жена като нея до себе си — продължи Том. Настани се между двамата и ги прегърна през рамената, след което ги поведе към щанда си. — Имам нещо за вас.

— Какво по-точно? — попита Дженсън.

Нямаха време за губене. Трябваше да се махат оттук, преди магьосникът да е дошъл да ги потърси на пазара — или да е изпратил войници по дирите им. Сега, след като Натан Рал я бе видял, щеше да даде описанието и на стражите. Всеки щеше да ги разпознае.

— Тайна — загадъчно рече Том.

Тя му се усмихна.

— Какво е?

Том бръкна в джоба си и извади кесия. Показа и я.

— Ами като начало ето това.

— Парите ми!

Том се ухили, доволен от почудата в очите и, докато пръстите и опипваха познатата кожена кесия.

— Ще се радваш да разбереш, че джентълменът, който я беше взел, не се раздели с нея много охотно, но понеже не беше негова, в края на краищата видя искрата на разума, за едно с няколко звезди.

Том я стисна за рамото, сякаш, за да и покаже, че знае, че разбира какво има предвид.

Себастиан проследи с поглед как тя разгръща наметалото си и завързва кесията на колана. По израза му личеше, че без проблеми се е досетил какво се е случило.

— Но как го откри?

Том сви рамене.

— За преминаващите мястото е доста голямо, но когато прекараш известно време тук, поопознаваш хората и знаеш кой с какво се занимава. По описанието ти се сетих кой е джебчията. Рано тази сутрин го видях, все със същите номера, беше си нарочил една женица. Точно на минаване покрай мен видях как си пъха ръката под шала и и го стиснах за гърлото. Тримата с братята ми си поговорихме надълго и на широко за това как се налага да върне нещата, които е „намерил“ и които не са негови.

— Тук гъмжи от крадци — възкликна Дженсън.

Том поклати глава.

— Не съди за мястото по един човек. Не ме разбирай погрешно, не че няма такива като него, но повечето хорица са честни и почтени. Според мен където и да отиде човек, все ще срещне разбойници. Винаги е имало, винаги ще има. Според мен най-опасен е онзи, който проповядва добродетели и по-добър живот, а в същото време се възползва от добрите намерения на хората, за да забулва очите им от светлината на истината.

— Сигурно — рече тя.

— Може би добродетелта и по-добрият живот са цели, заслужаващи подобни средства — намеси се Себастиан.

— От опит знам, че човек, който проповядва по-добър живот за сметка на истината, иска не друго, а да бъде господар и да превърне другите в роби.

— Разбирам какво имаш предвид — заключи Себастиан. — Предполагам, че съм извадил късмет да не се занимавам с такива хора.

— Радвай се за това — рече Том.

Дженсън отиде до масата, за да се здрависа с Джо и Клейтън.

— Благодаря ви за помощта. Не мога да повярвам, че ми върнахте кесията.

Усмивките им приличаха на тази на Том.

— Беше доста забавно — каза Джо.

— Има и друго — добави Клейтън, — благодарни сме ти, че намери занимавка на Том, та и ние можахме да изкараме някой и друг ден в Двореца. Крайно време беше Том да ни даде малко почивка.

Том подбутна Дженсън да заобиколи масата, към каруцата зад нея. Себастиан ги последва между бъчвите с вино и щанда до тях, където се продаваха кожени изделия и където преди се бе настанила Ирма с надениците си.

Зад каруцата на Том бяха огромните му коне, по-нататък бяха вързани още два.

— Конете ни! — Дженсън зяпна. — Взел си конете ни?

— Определено — с гордост рече Том. — Видях Ирма сутринта, беше дошла с прясна партида наденици. Конете бяха с нея. Казах и че си ми обещала да минеш, преди да си тръгнеш, така че тя с радост ми ги остави, за да ти ги върна. Ту са и всичките им такъми.

— Това се казва късмет — зарадва се и Себастиан. — Нямаме думи да ти изразим благодарността си. За жалост обаче се налага да тръгваме веднага, много сме закъснели.

Том кимна към кръста на Дженсън, където тя държеше ножа си.

— Така и предполагах.

Дженсън се огледа с тревожен поглед.

— А къде е Бети?

Том свъси вежди.

— Бети ли?

Дженсън преглътна.

— Козата ми — Бети. — Едва сдържаше разтреперания си глас. — Къде е Бети?

— Съжалявам, Дженсън. Не знам нищо за коза. Ирма водеше само конете. — Лицето му помръкна. — Не се сетих да я питам за друго.

— Знаеш ли къде живее Ирма?

Главата на Том увисна на раменете му.

— Съжалявам, не знам. Появи се тази сутрин с конете и багажа ви. Продаде си надениците, повъртя се малко и каза, че ще се прибира.

Дженсън го сграбчи за ръкава.

— Преди колко време?

Том сви рамене.

— Нямам представа. Може би два-три часа. — Хвърли поглед през рамо към братята си. И двамата кимнаха.

Устната и затрепери. Не смееше да каже нищо повече. Знаеше, че двамата със Себастиан не могат да чакат повече. С магьосника по петите и тя бе наясно, че ще е голям късмет, ако изобщо се измъкнат живи. И дума не можеше да става да се върнат.

Погледна бързо Себастиан и разбра, че и той е на същото мнение.

Сълзите пареха в очите и.

— Но не разбра ли къде живее?

Том унило поклати глава.

— Не я ли пита дали няма още нещо наше?

Том отново поклати глава.

Искаше и се да изкрещи, да го засипе с юмруци.

— Не се ли сети поне да я попиташ кога ще се върне?

Отново отрицателен отговор.

— Но ние и обещахме пари, за да ни гледа конете — продължи да упорства Дженсън. — Не може да не е споменала кога ще се върне, за да си ги получи.

Без да вдига глава, Том отвърна.

— Каза ми, че и дължите пари за конете. Аз и платих.

Себастиан извади пари, отброи сребърни монети и ги подаде на Том. Том отказа, но Себастиан настоя и накрая ги хвърли върху масата, за да изплати дълга си.

Дженсън овладя отчаянието си. Бети я нямаше. Том изглеждаше съкрушен.

— Съжалявам.

Дженсън успя само да кимне. Изтри носа си, докато гледаше как Джо и Клейтън оседлават конете им. Звуците на пазара достигаха до нея далечни и глухи. Не усещаше дори студа. Докато гледаше конете, си помисли…

Единственото, за което можеше да мисли в момента, бе жалното блеене на Бети. Ако изобщо е жива.

— Не можем да останем — отвърна тихо Себастиан на умолителния и поглед. — Знаеш го не по-зле от мен. Трябва да тръгваме.

Тя погледна Том.

— Но нали ти споменах за Бети. — Отчаянието отново си проправи път в гласа и. — Казах ти, че Ирма остана да пази конете ни и Бети — моята коза. Казах ти го, сигурна съм.

Том нямаше кураж да я погледне в очите.

— Така е, каза ми. Просто забравих да я питам. Не мога да лъжа и да се оправдавам. Каза ми. Просто забравих.

Дженсън кимна и положи ръка на рамото му.

— Благодаря ти, че спаси конете ни и за всичко останало. Без теб нямаше да се справя.

— Време е да вървим — прекъсна я Себастиан, докато проверяваше самарите и притягаше ремъците. — През тълпата се върви бавно и ще загубим още време.

— Ще ви придружим — обади се Джо.

— Нашите товарни коне карат хората да се дърпат встрани — обясни Клейтън. — Хайде. Знаем най-прекия път. Последвайте ни и ще ви преведем през навалицата.

Двамата използваха буретата за стъпало и се метнаха на конете без седла. Успяха да минат между щандовете и буретата, без да съборят нищо. Себастиан остана да изчака Дженсън, държеше юздите на двата коня — Рижка и Пит.

Дженсън се спря и погледна Том в очите, за миг двамата останаха съвсем сами в света. Тя се протегна и го целуна по бузата, после остана с лице, допряно в неговото. Пръстите му докоснаха рамото и. Когато тя се дръпна, усети върху себе си изпълнения му с копнеж поглед.

— Благодаря за помощта, Том. — Без теб нямаше да успея.

Мъжът се усмихна.

— Удоволствието беше мое, госпожо.

— Дженсън — поправи го тя.

Той кимна.

— Дженсън. — Покашля се. — Съжалявам, Дженсън.

Тя преглътна сълзите си и вдигна пръст върху устните му, за да го накара да замълчи.

— Ти ми помогна да спася живота на Себастиан. За мен ти си герой, от какъвто се нуждаех. Благодаря ти от дъното на душата си.

Той пъхна ръце в джобовете си и заби поглед в земята.

— Желая ти лек път, Дженсън където и да отидеш в живота си. Благодаря ти, че ми позволи да пропътувам с теб една малка частица от пътя ти.

— Стомана срещу стомана — каза тя, без дори да разбира защо. Нещо отвътре и подсказа, че именно това трябва да каже в момента. — Ти ми помогна за това.

Том и се усмихна с гордост и благодарност.

— Значи той е магия срещу магия. Благодаря ти, Дженсън.

Тя потупа мускулестия врат на Рижка и пъхна крак в стремето, за да се метне на седлото. Хвърли последен поглед през рамо към Том, който изпрати Дженсън и Себастиан, водени от братята си през морето от хора. С подсвирквания и крясъци Джо и Клейтън разчистваха пътя пред тях. Хората, чули виковете, спираха и се обръщаха, след което, видели огромните коне, се отдръпваха встрани.

Себастиан се наведе към нея и я изгледа изпод вежди.

— Какви ги приказваше тоя грамаден вол за магия?

— Нямам представа — отвърна тя тихо и въздъхна. — Но той ми помогна да те измъкна от затвора.

Искаше и се да му каже, че може и да е грамаден, но в никакъв случай не е вол. Замълча си. Поради някаква причина не искаше да говори пред Себастиан за Том. Макар Том да и бе помогнал да спаси Себастиан, преживяването им заедно бе нещо, което Дженсън чувстваше много близко на сърцето си.

Най-сетне пазарът свърши, Джо и Клейтън им махнаха за сбогом и те пришпориха конете в галоп през пустите и студени полета Азрит.

ТРИДЕСЕТА ГЛАВА

ДЖЕНСЪН И СЕБАСТИАН ПРЕПУСНАХА на север, после поеха на запад през полетата Азрит, горе-долу по пътя, по който същата сутрин тя се бе върнала с Том от блатото на Алтея. Посещението и при възрастната чародейка предния ден и опасното пътешествие през блатото и се струваха отдавнашни и далечни. Денят и изтече в изкачване към Двореца, преминаване покрай стражи и служители, изкарване на Себастиан от затвора, спечелване на Морещицата Найда на тяхна страна и измъкване от платото с магьосник Рал по петите. Не им оставаше много време преди мръкнало, така че едва ли щяха да могат да изминат голямо разстояние. Трябваше да помислят за нощуване в откритото поле.

— Като се има предвид, че разбойниците са доста близо, няма да можем да запалим огън — рече Себастиан, когато я видя да трепери. — Могат да ни забележат от километри, а ние ще сме заслепени от огъня и изобщо няма да разберем че към нас се промъкват лоши хора.

Безлунното небе над тях представляваше блещукащ плащ от звезди. Дженсън се замисли за казаното от Алтея, че можеш да забележиш птица в безлунна нощ, ако видиш как затъмнява звездите, под които прелита. По този начин Алтея разпознавала човек, който е дупка в света. Дженсън не видя птици, само три койота в далечината, които обхождаха територията си. В пустата равнина звездите ги осветяваха достатъчно добре по време на лова им за дребни нощни животни.

Дженсън отвърза с премръзнали пръсти завивките от седлото си и ги хвърли на земята.

— Впрочем откъде щяхме да вземем дърва за огън, ако можехме да запалим такъв?

Себастиан се обърна и я погледна. По лицето му се прокрадна усмивка.

— Не се бях замислял. Вероятно дори да искахме, не бихме могли да запалим огън.

Тя огледа внимателно пустото поле, докато сваляше седлото от гърба на Рижка и го поставяше на земята край Себастиан. Въпреки слабата светлина се виждаше достатъчно ясно.

— Който и да приближи, ще го видим. Мислиш ли, че има нужда един от нас да остане на пост?

— Не. Без огън и ако сме неподвижни, няма как да ни намерят из тъй огромна и потънала в мрак територия. По-добре да се наспим, за да сме свежи за утрешния ден.

Завързаха конете и тя приседна на седлото. Развърза завивката си и вътре откри две малки бели бохчи. Знаеше, че не е слагала нищо подобно. Развърза единия възел и видя съдържанието на бохчата — зелник с месо. В същия миг видя, че Себастиан е открил същото в своите завивки.

— Май Създателят се е погрижил за нас.

Дженсън се усмихна, загледана в питата в скута си.

— По-скоро Том.

Себастиан не я попита откъде знае.

— Значи Създателят чрез Том. Брат Нарев казва, че дори когато си мислим, че помощта ни е дадена от някой земен, всъщност тя идва от Създателя чрез него. Ние в Стария свят вярваме, че когато помагаме на човек в беда, всъщност вършим добрините на Създателя. Ето защо добруването на ближния е наш свещен дълг.

Дженсън не каза нищо, опасявайки се, че ако го направи, че излезе, че критикува Брат Нарев или може би дори самия Създател. Не можеше да си позволи да оспорва думите на такъв титан като Брат Нарев. Тя никога не бе правила добри дела като него. Дори не бе оставяла никому баница или каквото и да е полезно нещо. Струваше и се, че носи само проблеми и страдания на хората — на майка си, на Латея, на Алтея, на Фридрих и на кой знае още колко хора. Ако чрез нея действа някаква сила, то тя определено не бе Създателят.

Себастиан, вероятно прочел част от мислите по лицето и, продължи с благ глас:

— Ето защо ти помагам — защото вярвам, че Създателят иска да постъпя точно така. Защото знам, че Брат Нарев и император Джаганг ще окуражат постъпките ми. Това е единственото, за което се борим — да накараме хората да си помагат един другиму, като взаимно си поделят товара.

Тя се усмихна не само за да му покаже, че разбира, но и да изрази възхищението си от подобни благородни намерения. Макар че тези благородни намерения, поради причини, които не можеше да разбере, и се струваха като нож, забит в гърба.

Дженсън вдигна поглед от зелника в скута си,

— Значи затова ми помагаш. — Усмихна се насила. — Защото си задължен.

Себастиан я погледна така, сякаш му бе зашлевила плесница.

— Не! — Приближи се към нея и падна на коляно. — Не. Аз в началото беше така, но не е само заради дълга.

— Звучи така, сякаш съм прокажен, който трябва…

— Не, ни най-малко. — Докато търсеше точните думи, лъчистата усмивка грейна на лицето му. Същата онази усмивка, от която сърцето и се свиваше. — Никога не съм срещал човек като теб, Дженсън. Кълна се, очите ми никога не са виждали по-красива жена, нито по-умна. Караш ме да се чувствам като нищожество. Но после, щом ми се усмихнеш, изведнъж ставам важен. Никой досега не ме е карал да се чувствам по този начин. В началото бе дълг, но сега, кълна се.

Думите му я удариха като гръм, не бе очаквала да чуе такива неща, изречени с топла нежност, гореща молба.

— Нямах представа.

— Знам, че не биваше да те целувам. Сбърках. Аз съм войник в армията срещу злото. Животът ми е отдаден на каузата да помагам на народа си. На всички народи. Не мога да предложа нищо на жена като теб.

Дженсън не можеше да разбере защо Себастиан си мисли, че трябва да и предлага нещо. Той и бе спасил живота.

— Тогава защо ме целуна?

Той се вгледа в очите и, думите излизаха от гърлото му с мъка, сякаш дърпани от невъобразими дълбини.

— Не можах да се сдържа. Съжалявам. Опитах. Знам, че сбърках, но когато се озовахме тъй близо един до друг, когато погледнах красивите ти очи, а ръцете ти ме обгръщаха, моите ръце прегръщаха теб. Никога не бях изпитвал по-голям копнеж в живота си. Просто не можах да устоя. Трябваше. Съжалявам.

Дженсън заби поглед в зелника в скута си. Себастиан си наложи обичайната маска на спокойствие и се дръпна назад върху седлото си.

— Не съжалявай — прошепна тя, без да вдига поглед. — Целувката ти беше страхотна.

Той се надигна в очакване.

— Наистина ли?

Дженсън кимна.

— Радвам се да чуя, че не си го направил по задължение.

Думите и го накараха да се усмихне и уталожиха напрежението.

— Никой дълг не ме е карал да се чувствам тъй прекрасно — отвърна той.

Двамата се засмяха — нещо, което не си спомняше да е правила отдавна. Стана и хубаво да се посмее.

Отхапа от баницата, наслаждавайки се на ароматните подправки и сочните парченца месо. И това усещане бе доста приятно. Надяваше се, че не е била много остра с Том, задето бе забравил да попита за Бети. Беше изляла върху него цялата си обърканост, страх и гняв. Той бе добър човек. Помогна и, когато най-много се нуждаеше от помощ.

Мислите и политнаха към Том, сети се, че и беше добре в компанията му. Той я караше да се чувства важна, уверена в себе си. Себастиан я правеше смирена. Усмивката на Том бе ведра и хубава — но по различен начин, не като тази на Себастиан. Усмивката на Том бе сърдечна, докато на Себастиан беше загадъчна. Усмивката на Том я караше да се чувства сигурна и силна, докато на Себастиан я правеше беззащитна и слаба.

След като си изяде баницата до последната трошичка, тя постла наметалото си на земята и легна, като се зави хубавичко с одеялата. Все още трепереща, си припомни как Бети ги бе топлила нощем. В мрака тъгата и се върна и прогони съня от очите и въпреки умората от всичко, през което се наложи да премине през последните дни.

Бъдещето не и носеше нищо обещаващо. Очакваше я все същото — преследване и преследване, докато най-накрая хората на Господаря Рал не я заловят. Без майка си, без Бети чувстваше празнота. Даде си сметка, че няма представа накъде ще продължи, знаеше само, че ще продължи да бяга. Беше разчитала на помощта на Алтея, но дори това се оказа празна химера. В едно далечно ъгълче на съзнанието си бе таила някаква невъзможна надежда, че като се върне там, където се бе родила, в Народния дворец, може би ще намери задоволително решение на проблемите си.

Затрепери не само от студ, но и от неясната перспектива, която и предлагаше бъдещето.

Себастиан долепи гръб до нейния, за да я предпази от вятъра. Уверението му, че го прави не само по задължение, я успокояваше. Опита се да си припомни усещането за плътно долепеното му до нейното тяло. Опияняващото докосване на устните му до нейните.

Думите му, които я бяха изненадали с такава сила: „Очите ми никога не са виждали по-красива жена“, все още отекваха в главата и. Не беше убедена, че му вярва. Може би се страхуваше да му повярва.

Първия ден, когато се запознаха, той и бе подметнал няколко комплимента. Бе споменал, че хората сигурно щели да си помислят, че мъртвият войник е видял красива млада жена и така се е подхлъзнал и е паднал от скалата, а след това „правилото на Себастиан“, както го нарече, да и даде инкрустирания нож на войника, казвайки, че красотата трябва да отиде при красота.

Пак се замисли за честността в очите му, за това колко изненадващо объркан и смутен беше той, докато изричаше тези думи. Когато човек не говори каквото мисли, думите излизат с лекота от устата му. Но онова, което извира от сърцето, се изразява по-трудно, тъй като човек залага повече.

Остана изненадана да чуе, че усмивката и го карала да се чувства важен. Не бе очаквала, че е възможно да изпитва същите чувства като нея. Не бе очаквала, че е толкова прекрасно мъж като Себастиан, пътувал и видял какво ли не, да и каже, че е красива. В сравнение с майка си, Дженсън винаги се беше чувствала тромава и обикновена. Понрави и се мисълта, че някой я смята за красива.

Запита се какво ли ще стане, ако той се обърне, така както лежат, и отново я прегърне, ако я целуне, този път насаме. Само при мисълта за това сърцето и се разтуптя.

— Съжалявам за козата ти — прошепна Себастиан в тъмнината, все още долепил гръб до нейния.

— Знам.

— Но като знаем, че магьосникът Рал е по петите ни, просто нямаше да има време да я търсим.

Колкото и да обичаше Бети, Дженсън знаеше, че има по-важни неща. Въпреки това бе готова почти на всичко, за да чуе познатия гласец на Бети, да види малката вирната опашчица, въртяща се като бясна при поздрава на Дженсън. Усети под главата си парченцата моркови, които още носеше в раницата си.

Знаеше, че не могат да останат да търсят Бети, но от това не и стана по-леко. Сърцето и се късаше.

Изви се и погледна през рамо.

— Причиниха ли ти болка? Толкова се тревожех да не те наранят.

— Морещицата със сигурност имаше такива планове. Ти се появи точно навреме.

— Какво усети, когато те докосна с Агнела си?

Себастиан се замисли за миг.

— Все едно ме бе ударил гръм, така ми се струва.

Дженсън отпусна глава върху раницата си. Запита се защо не усети нищо при докосването на оръжието. Себастиан вероятно се питаше същото, но не зададе въпроса си на глас. Така или иначе Дженсън нямаше да може да му отговори. Найда също бе останала изненадана и каза, че няма човек, на когото Агиелът да не действа.

Найда грешеше.

Поради някаква причина това се стори на Дженсън странно притеснително.

ТРИДЕСЕТ И ПЪРВА ГЛАВА

ВКОЧАНЕНА И ИЗТРЪПНАЛА от прекараната върху ледената земя нощ, Дженсън се събуди тъкмо когато небето започваше да се обагря в бледорозово. На запад все още беше обсипано със звезди. Не успя да се наспи добре, имаше нужда от още сън, но не можеха да си позволят да се разтакават. В откритото поле се виждаха от километри разстояние и щеше да е фатално, ако ги хванат.

Докато се протягаше с ръце над главата, пред погледа и изникна огромният черен силует на платото на фона на развиделяващото се източно небе. Народният дворец на върха сияеше, озаряван от все още скритите зад него слънчеви зари. Така, както седеше, загледана в Двореца, Дженсън изпита странен копнеж. Това бе нейният роден дом. Толкова и се искаше да усети чувство на принадлежност към нещо, към някакво място в света. Родината и обаче я даряваше само с ужаси и смърт.

Близостта на магьосник Рал ги притесняваше и затова бързо си събраха багажа и оседлаха конете. Покатерването на замръзналото седло беше доста неприятно. Дженсън се покри с едно одеяло, за да може да поеме повече от топлината на Рижка и да се постопли. Потупа и разтърка врата на кобилата — както за да и даде малко нежност, така и за да постопли пръстите си. Тялото на Рижка щеше да предпази от замръзване втората и баница с месо, опакована между завивките и привързана отзад на седлото.

Впуснаха се в бърз галоп, нарушаван от време на време от кратки почивки ходом, за да отдъхнат конете. Усилието им бе възнаградено, когато по-късно през деня релефът около тях започна да се променя и да дава знак, че полетата Азрит скоро ще свършат. Целта им бе да достигнат веригата от планини, ограждаща западния хоризонт. Засега назад не се виждаха преследвачи.

Късно следобед навлязоха в хълмиста местност с клисури, опърпана растителност и хилави дървета. Сякаш безкрайното поле най-сетне беше решило, че не може повече да тече равно и от скука се е нагънало, за да изпише по-изявен релеф.

Пътьом гладните коне протягаха шии към храстите и туфите повехнала трева. Макар да бяха с мундщуци в устите, на Дженсън сърце не и даваше да им откаже. Тя също беше гладна. Баниците бяха прекрасна закуска, но от тях отдавна нямаше и трошица.

Преди мръкнало стигнаха полите на по-високи планини, където си устроиха лагер зад една изпъкнала скала. В основата и Дженсън откри процеп, където щяха да прекарат нощта на завет, а за конете имаше достатъчно трева. Веднага щом усетиха липсата на седлата на гърбовете си, Рижка и Пит се нахвърлиха жадно върху туфите полусухи стъбла.

Дженсън разопакова багажа, докато Себастиан отиде да огледа района и се върна с наръч безформени клонки, отдавна мъртви и изсъхнали до сребристо сиво. Насече съчките със секирата си и накладе малък огън близо до цепнатината, където нямаше да се забелязва лесно. Докато Дженсън чакаше огънят да се разгори, Себастиан нежно зави раменете и с одеяло. Седнала край огъня, със Себастиан плътно до нея, тя наряза парче осолено свинско на ивици и ги нареди на камъни в огъня, за да се опекат.

— Трудно ли стигна до къщата на Алтея? — попита той след дълго мълчание.

Тя осъзна, че залисана във вихъра на събитията, не му бе разказала почти нищо за случилото се, докато той бе в затвора.

— Трябваше да прекося едно блато, но се справих.

Не искаше да се жалва за трудностите, през които премина, за изживените страхове, за битката със змията, за това как без малко не се удави. Това беше минало. Нали оцеля. През цялото това време Себастиан е бил в затвора, измъчван от мисълта, че всеки миг може да се раздели с живота си. Алтея пък бе заточеник в блатото за цял живот. Не само животът на Дженсън е тежък.

— Блато ми звучи чудно. Сигурно е било по-добре от този потискащ студ. Никога досега не съм се сблъсквал с подобно нещо.

— Значи там, откъдето идваш, не е студено? В Стария свят?

— Не е. Понякога зиме позастудява, но няма нищо общо с това тук. Може да завали дъжд, но никога не сме виждали такива ужасяващи снегове и не помним студ като този в Новия свят. Направо не мога да се начудя как някой изобщо иска да живее тук.

Дженсън не можеше да си представи зима без студ и сняг.

— Че къде другаде да живеем? Нямаме избор.

— Сигурно — въздъхна той.

— Зимата е към своя край. Пролетта ще дойде преди да си се усетил. Ще видиш.

— Надявам се. По-скоро предпочитам да попадна на онова място, дето го спомена преди, Пещта на Пазителя, вместо да съм тук в тая ледена пустош.

Дженсън се намръщи.

— Какво съм споменала? Нямам представа каква е тази Пещ на Пазителя.

— Напротив, каза го. — Себастиан подбутна клонките, за да се разгори огънят по-добре. — Докато бяхме в Двореца. Точно преди да те целуна.

Дженсън протегна ръце към огъня, за да ги постопли.

— Не си спомням.

— Спомена, че Алтея е била там.

— Къде?

— При Колоните на Сътворението.

Дженсън пъхна ръцете си обратно под наметалото и го погледна.

— Не съм казвала подобно нещо. Тя имаше предвид нещо друго, не че е била там.

— Какво тогава е искала да каже?

Дженсън махна с ръка, за да му покаже, че няма значение.

— Все едно, не е важно. — Отметна кичур червена коса от лицето си. — Нима Колоните на Сътворението е място?

Той кимна, продължавайки да подрежда огъня с меча си.

— Както ти казах, Пещта на Пазителя.

Тя скръсти ръце.

— Какво означава това?

Той вдигна глава, изненадан от тона и.

— Ами нали разбираш, там е горещо. Има такава приказка: „Горещо като в Пещта на Пазителя.“ Хората му казват така, но по-точно е да се каже Колоните на Сътворението.

— Бил ли си там?

— Шегуваш ли се? Не знам някой да е ходил там. Хората ги е страх. Според някои мястото наистина е владение на Пазителя. Говори се, че там има само смърт.

— Къде се намира?

Той вдигна меча си и посочи на юг.

— В един отдалечен район на Стария свят. Нали знаеш как е, хората често хранят някакви суеверия към отдалечени места.

Дженсън заби поглед в пламъците, опитвайки се да осмисли чутото. Имаше нещо не наред в казаното от Себастиан. Нещо, което я хвърляше в ужас.

— Защо се нарича така — Колоните на Сътворението?

Себастиан сви рамене и свъси чело, очевидно притеснен от тона и.

— Както ти казах, мястото е отдалечена пустош, горещо като в Пещта на Пазителя, поради която причина някои го наричат така. Що се отнася до истинското му име, се говори, че…

— Щом никой не ходи там, откъде се знаят тези неща?

— През годините е имало по някой и друг смелчага, дръзвал да се приближи до там. Именно те са разказвали. Тръгват слухове, оформят се версии. Мястото е подобно на тези полета.

— Полетата Азрит?

— Да, пустош като полетата Азрит, но много по-голямо. Там винаги е горещо. Сушаво и нечовешки горещо. В покрайнините му минават няколко търговски маршрута. Ако човек не е облечен подходящо, за да се пази от палещото слънце и врящите ветрове, слънцето ще го изпържи за нула време. Нямаш ли достатъчно вода, си загубен.

— Значи това място се нарича Колоните на Сътворението?

— Не, това е само местността, през която минаваш преди това. Говори се, че в центъра на тази огромна пустош има Падина, огромна падина, където е още по-горещо, дяволски горещо, като в Пещта на Пазителя. Именно това е Колоните на Сътворението.

— Но защо се нарича така?

Себастиан забеляза един отхвръкнал от огъня въглен и го зари с пясък.

— Говори се, че най-отдолу, под скалите и стръмните зъбери, на дъното на огромната падина, има огромни скални колони. Името на мястото идва от тях.

Дженсън обърна шишчетата.

— Звучи логично. Скални колони.

— Виждал съм подобни кули на други места, където скалните образувания стърчат в безпорядък, все едно монети, хвърлени на маса. Казват, че онези колони са абсолютно уникални, сякаш самата земя протяга ръце да достигне до Създателя. Именно поради тази причина някои смятат мястото за свещено. Но понеже там също е ужасно горещо, до като едни го свързват със Създателя, други намесват ръката на Пазителя и го наричат Пещта на Пазителя. Така че горещината не е единствената причина хората да стоят настрана.

Това си остава място, където си дават среща непонятни за човека сили, край които е по-добре да не припарваш.

— Сътворение и унищожение, живот и смърт в едно?

Пламъците танцуваха в очите му, когато я погледна.

— Така разправят хората.

— Искаш да кажеш, че това е място, където самата смърт се опитва да погълне света на живите?

— Смъртта винаги протяга ръце към живота. Брат Нарев ни учи, че злото вътре в човека е онова, което предизвиква Пазителя да засенчи света. Ако се поддадем на злото в нас, ще пуснем силата на злото в света на живите, а тогава Пазителят ще има възможност да срине Колоните на Сътворението и светът ще свърши.

Думите му смразиха Дженсън, сякаш самата ръка на смъртта я бе докоснала. Нищо чудно за една чародейка да прилага разни трикове с думи. Майката на Дженсън я бе предупредила, че чародейките никога не разкриват това, което знаят, напротив — често крият много важни неща.

Какво ли бе накарало Алтея да нарече Дженсън тъй небрежно и между другото една от „Колоните на Сътворението“? Макар Дженсън да не можеше да се досети за причината, явно нещо караше Алтея да крие от нея цялата истина и да посее зърното на това име в главата и.

— Е, какво стана при Алтея? Защо не може да ти помогне?

Гласът му я изтръгна от мислите и. Обърна шишчетата, но видя, че не са готови. Замисли се как да му отговори по-просто.

— Разказа ми, че някога, когато съм била малка, се е опитала да ми помогне. Мрачният Рал разбрал и я осакатил за цял живот. Не само физически. Променил дарбата и така, че да не може да използва собствената си магия. Сега не може ла да ми направи заклинание дори да искала.

— Може би Мрачният Рал е работел за Създателя, без дори да го знае.

Дженсън свъси чело с удивление.

— Какво искаш да кажеш?

— Императорският орден иска да изтръгне магията от света. Брат Нарев твърди, че така изпълняваме волята на Създателя, понеже магията е зло.

— А ти как смяташ? Нима си на мнение, че дарбата на Създателя е нещо лошо?

— Как се използва магията? — В очите му блесна неприкрит гняв. — Нима се използва, за да помага на хората? Да помага на децата на Създателя в този свят? Не. Използва се за задоволяване на егоистични интереси. Само погледни династията Рал. Те използват дарбата от хиляди години, за да управляват Д’Хара. И как управляват? Нима с мисъл и грижа за хората? Или по-скоро ги тъпчат и измъчват.

Последните му думи не бяха въпрос, а твърдение, което Дженсън нямаше как да оспори.

— Може би — продължи Себастиан — Създателят е работил чрез Мрачния Рал да премахне петното на магията от Алтея — снизходително да я освободи от нея.

Дженсън отпусна глава върху коленете си, загледана в цвъртящото месо. Алтея и бе казала, че единствената дарба, която и е оставил Мрачният Рал, е пророческата — нещо ужасно и мъчително за нея.

Майката на Дженсън я бе научила да чертае Милостта и и бе казала, че дарбата се дава от Създателя. Попаднала у когото трябва, Милостта наистина беше магия. Макар Дженсън да не притежаваше дарбата, този магичен символ я беше защитавал на няколко пъти. Тя беше наясно, че има хора, склонни към зло, но не и се щеше да мисли, че дарбата е зло. Вярно, не можеше да си служи с магията, но знаеше, че тя може да е нещо прекрасно.

Внимателно опита нов подход към темата.

— Нали ми каза, че за император Джаганг работят чародейки, Сестрите на светлината, които евентуално биха мог ли да ми помогнат. Те използват магия. Ако магията е зло.

— Те използват магията за нашата кауза, за да може един ден тя да бъде изтръгната от света.

— Но как е възможно? Ако наистина вярвате, че магията е зло, как е възможно да използвате нещо, за което сте убедени, че е зло?

Дженсън му подаде едно от шишчетата да го опита и той забоде едно парче месо на върха на ножа си. Размаха острието във въздуха.

— Хората се избиват помежду си с ножове и мечове. Ако искахме да унищожим ножовете и мечовете, за да спрем това, едва ли щяхме да се справим само с думи. Щеше да се наложи да отнемем ножовете и мечовете на хората със сила, за да спрем тази лудост за доброто на всички. Хората са се вкопчили в злото. В тази битка ще трябва да използваме ножове и мечове, за да отървем света от тези злини. Тогава светът ще си отдъхне. Без средствата за убиване страстите ще се уталожат и Пазителят ще излезе от сърцата им.

Дженсън издърпа и за себе си парченце месо и духна, за да го изстуди.

— Значи така използвате и магията?

— Да. — Себастиан задъвка, след малко простена доволно, усетил вкуса на сочното месо. Накрая продължи: — Искаме да унищожим злото на магията, но за да го сторим, трябва да използваме магия в битката си, иначе злото ще победи.

Дженсън отхапа от свинското и след малко от устните и се изтръгна същият доволен стон. Топлата храна бе нещо наистина прекрасно.

— А как смятат Брат Нарев и император Джаганг, мечовете и ножовете също ли са зло?

— Разбира се, та нали тяхната единствена цел е да осакатяват и убиват. Естествено, нямаме предвид оръдия като ножове за хляб, но все пак тези неща са зли. Но хората постепенно ще се освободят от тяхната напаст и тогава чумата на убийствата и смъртта ще остане в миналото.

— Искаш да кажеш, че дори войниците няма да имат оръжия?

— Не, войниците ще трябва да останат въоръжени, за да защитават свободните и мирни хора.

— А как ще се защитават самите хора?

— От какво? Единствено войниците ще носят смъртоносни оръжия.

Дженсън го изгледа с укор.

— Ако не бях въоръжена с ножа си, онези войници щяха да ме убият заедно с майка ми.

— Те са на страната на злото. Нашите войници ще се борят на страната на доброто, за защитата и сигурността на хората не за да ги вкарват в робство. Щом победим Д’Харанците, ще постигнем мира.

— Но дори тогава…

Той се наведе към нея.

— Нима не разбираш? Постепенно, след като бъде унищожена магията, оръжията няма да са необходими. Не друго, а долните човешки страсти, превърнати в жажда за кръв поради достъп до оръжия, завършват с престъпления и убийства.

— Войниците се ръководят от страсти.

Той махна с ръка.

— Не и ако бъдат подобаващо обучени и под надзора на достойни офицери.

Дженсън се загледа в блещукащия свод от звезди. Той определено и описваше един мамещ свят. Но ако в думите му имаше нещо вярно, тогава магията, такава, каквато я използват те, е предназначена за постигане на добро, което означава, че не е нито добра, нито лоша. Също като при ножа и — зависи от намеренията на човека, който си служи с магията, за какво ще бъде употребена тя. Не е виновна самата магия. Все пак тя не изрази разсъжденията си гласно, а предпочете да зададе нов въпрос.

— Как ли би изглеждал един свят без магия?

Себастиан се усмихна замечтано.

— Всички ще бъдат равни. Никой няма да е привилегирован. — Бодна ново парченце месо с върха на ножа си. — Всички ще работят заедно, защото всички ще сме равни. Никой няма да може да си служи с нечестни средства като магията и да излиза пред другите. Например ти ще бъдеш свободна да живееш живота си без Господарят Рал да те преследва с магията си.

Алтея и спомена, че Ричард Рал е роден със сила на дарбата, непозната на света от хиляди години. Той успя да изпревари далече напред баща си, Мрачния Рал, в преследването. Изпрати убийците на майка и. Но Алтея спомена още и че Дженсън е дупка в света за родените с дарбата. Господарят Рал можеше да я преследва, но не и с магия.

— Ти няма да бъдеш свободна — заключи тихо Себастиан, — докато не унищожиш Ричард Рал.

Тя впери поглед в него.

— Защо аз? При цялата тази война срещу него, защо мислиш, че аз трябва да го унищожа?

Още докато задаваше въпроса си, започна, да вижда ужасния отговор.

— Исках да кажа — рече той и се облегна назад, — че няма да си свободна, докато Ричард Рал не бъде унищожен.

Себастиан се извърна да вземе меха с вода. Отпи голяма глътка. Тя го изчака да преглътне и смени темата.

— Капитан Лърнър спомена, че Господарят Рал бил женен.

— За Изповедник — потвърди Себастиан. — Ако Ричард Рал е търсил жена, която да му подхожда по зли намерения, явно е сполучил да намери такава.

— Значи я познаваш?

— Само каквото съм чувал от императора. Ако искаш, ще ти кажа каквото знам.

Дженсън кимна. Посегна към шишчетата, взе си още едно парче с пръсти и задъвка. Себастиан започна разказа си.

— Границата между Стария свят на юг и Новия свят на север се е издигала там от хиляди години — докато Господарят Рал не я унищожи, за да може да нахлуе в земите ни. Предполагам малко преди да се роди майка ти, самият Нов свят е бил разделен на три земи. На запад се е простирала Западната земя, на изток — Д’Хара. След като уби баща си и се възкачи на трона му, Ричард Рал унищожи границата, разделяща трите земи на Новия свят.

Между Западната земя и Д’Хара се намира Средната земя — зловещо място, където вилнее магията, и родина на Изповедниците. Средната земя се управлява от Майката Изповедник. Император Джаганг ми каза, че макар тя да е млада, може би някъде на моя възраст, тя е изключително умна и крайно опасна.

Смразяващите му думи и подействаха като леден душ.

— А какво е това Изповедник? Какво представляват тези хора?

Без да пуска меха, Себастиан обви с ръка свитото си коляно.

— Не мога да ти кажа, знам само, че е надарена с ужасяваща сила. Само с едно докосване е способна да порази ума на човек, превръщайки го в свой безропотен роб.

Дженсън го слушаше с ококорени очи, потресена от това, което чува.

— Значи наистина правят всичко, каквото им каже? Просто, защото ги е докоснала?

Себастиан и подаде меха.

— Ако ги е докоснала със зловещата си магия. Император Джаганг ми каза, че магията и е толкова могъща, че ако заповяда на човек, когото е поробила по този начин, да умре на мига, той го прави.

— Искаш да кажеш, че се самоубива, както е пред очите и?

— Не. Просто се строполява мъртъв, понеже такава е волята и. Сърцето му спира или нещо такова. Просто пада мъртъв.

Потресена от самата мисъл, Дженсън остави меха встрани. Придърпа одеялото около себе си. Беше изтощена, цялата нова информация около Господаря Рал я смазваше. Всеки нов детайл бе по-ужасен от следващия. Това чудовище беше неин брат по бащина линия, след като е убил баща си, явно незабавно е поел семейния дълг да погне Дженсън.

Навечеряха се, нагледаха конете и Дженсън се сви на кълбо под завивките и наметалото си. Искаше и се да заспи, а когато се събуди, да установи, че всичко е било само лош сън. Дори и мина през ума колко прекрасно би било никога да не и се наложи да се среща с бъдещето.

Имаха огън, така че Себастиан не долепи гръб до нейния. Близостта му и липсваше. Разкъсвана от мъчителни мисли, продължаваше да се взира в огъня. Себастиан заспа.

Запита се какво ще прави оттук нататък. Майка и бе мъртва, така че нямаше свой дом. Майка и бе нейният дом, където и да отидеха. Запита се дали майка и я наблюдава от света на мъртвите, заедно с другите добри духове. Надяваше се майка и да е добре, най-сетне да е постигнала щастието.

Изпита дълбока, пареща болка за Алтея. Не можеше да получи помощ от чародейката, а и вече не я искаше. Изпита срам от самата себе си, задето бе причинила беди на всички, които искаха да и помогнат. Майка и бе умряла заради престъплението, че и е дала живот. Сестрата на Алтея — Латея — бе убита от безжалостните преследвачи на Дженсън. Бедната Алтея бе заточена за вечни времена в това ужасно блато заради престъплението, че някога се е опитала да помогне на Дженсън. Съдбата на Фридрих не бе по-радостна от тази на Алтея — неговият живот бе ограбен от повечето радости.

Дженсън си спомни омаята от целувката на Себастиан. Алтея и Фридрих бяха загубили удоволствието от това да споделят страстта си. Но при нея сякаш не бе по-различно. Тя бе открила сладостта на тази възможност, началото, но вероятно никога нямаше да стигне до края. Бе пленница на друго блато, също сътворено от Господаря Рал. Бе обречена вечно да бяга от убийците си.

Замисли се над думите на Себастиан, че няма да се освободи, докато не унищожи Господаря Рал.

Загледа се в спящия Себастиан. Той влезе в живота и тъй неочаквано. Спаси и живота. Когато го видя първия път, когато се вгледа в очите му през огъня в онази първа нощ, след като нарисува Милостта на прага на пещерата, не би могла да си представи, че един ден този мъж ще я целуне.

Огънят обливаше щръкналата му бяла коса в меко сияние. Лицето му и доставяше неописуемо удоволствие.

Какво още ги очакваше? Дженсън не знаеше отговора. Нямаше представа какво би могла да означава тази целувка, нито докъде ще ги доведе, ако изобщо можеше да се очаква нещо. Не знаеше дали го иска. Не знаеше дали го иска и той. Опасяваше се, че не.

ТРИДЕСЕТ И ВТОРА ГЛАВА

ПОЛЯТА И РАВНИНИТЕ скоро останаха далеч зад тях и започна трудно и измерително пътуване през дълбоки снегове и насечени местности, които ги отвеждаха бавно, но неотклонно към високата планинска верига. Себастиан се съгласи да я отведе там, където тя пожела — в Стария свят. Там тя се надяваше да намери спокойствие, да бъде свободна за пръв път през живота си. Без Себастиан тази и мечта нямаше да може да се осъществи.

Себастиан и каза, че планинската верига, в която навлизаха, заедно с безкрайните и гори, върви по западната граница на Д’Хара, където не минават много хора и откъдето се тръгва към Стария свят. Щом навлязоха във величествената самота на сенчестите планински върхове, най-сетне започнаха да се изкачват на юг, следвайки планинския релеф, водещ към свободата.

Времето в планините бе сурово. Наложи се да вървят пеш, за да не пребият конете. Рижка и Пит бяха гладни, а дебелата снежна покривка затрудняваше достъпа до трева и друга растителност. Дебелите им зимни кожухчета бяха изтънели. Но макар и позаслабнали, животните бяха здрави. Дженсън и Себастиан също.

Един следобед, когато небето бе надвиснало застрашително над главите им и започваше да прехвърча сняг, им излезе късметът да попаднат в малко селце. Прекараха нощта там, намериха подслон и качествен овес за конете. Странноприемница нямаше. Заплатиха на един от селяните, за да преспят в плевнята му. След толкова много нощи, прекарани на открито, мястото и се стори като палат.

На сутринта се изви снежна буря, но по-страшното беше, че освен снежинки заваляха и големи ледени парчета суграшица. Пътуването в такова време щеше да е не само неприятно, но и опасно. Дженсън се зарадва — най-вече заради конете, — че поради тази причина останаха в плевнята още един ден и една нощ. Животните се нахраниха добре и отпочинаха, а Дженсън и Себастиан си прекараха времето в разказване на свежи истории от миналото. Дженсън с радост гледаше блясъка в очите му, докато и разказваше за рибарските си неволи като момче. Следващият ден дойде ясен, но мразовит. Не си позволиха да се разтакават повече.

Решиха да вървят по отъпканите пътеки, понеже хора почти нямаше. Себастиан бе постоянно нащрек, но вътрешно спокоен, че са на сигурно място. С ножа на хълбока си, Дженсън също предпочиташе да рискуват да вървят по пътищата, вместо да карат напряко през планински местности, потънали в дълбоки преспи сняг. Планинските преходи са трудни, понякога опасни, а когато има стръмни склонове и непристъпни зъбери, може да са дори невъзможни. През зимата става още по-страшно. Не само това — човек никога не знае какво го дебне изпод дебелия сняг. Пък и се страхуваха да не би някой кон да си счупи ненужно крак.

Вечерта, докато Дженсън приготвяше нещо като заслон от клони и листа, Себастиан се втурна задъхан в лагера. Ръцете му бяха омазани с кръв.

— Войник — едва успя да промълви той.

Дженсън веднага разбра какво има предвид.

— Как е възможно да са ни проследили?

Себастиан извърна глава от яростта и, от налудничавия и въпрос.

— Преследват ни магьосниците на Господаря Рал. — Пое си дъх. — Магьосник Натан Рал те е видял в Двореца.

Не разбираше. Нали тя беше дупка в света за родените с дарбата. Как е възможно онзи магьосник да проследи дупка в света?

Себастиан забеляза колебанието, изписано по лицето и.

— При сняг следенето е лесно.

Сняг. Разбира се. Тя кимна съкрушена, яростта и се превърна в страх.

— Някой от четворката ли ни следи?

— Не знам. Беше Д’Харански войник. Изскочи от нищото и ми се нахвърли. Бихме се на живот и смърт. Убих го, но трябва да побързаме и да се махаме оттук, в случай че другарите му дебнат наблизо.

Дженсън бе твърде уплашена, за да спори с него. Трябваше да продължат. Докато оседлаваше коня си, си представяше как от мрака им се нахвърлят Д’Харански войници и движенията и ставаха непохватни и тромави. Събраха си багажа за нула време и съвсем скоро вече препускаха в галоп, бързайки да хванат колкото се може повече от дневната светлина. След първия силен галоп спряха и слязоха от конете, за да им дадат възможност да възстановят силите си. Себастиан бе сигурен, че са си спечелили поне малко преднина. Снегът осветяваше достатъчно, за да виждат, така че въпреки мрачните облаци, преминаващи над бледата луна, успяваха да държат пътя.

До следващата вечер бяха толкова изтощени, че трябваше да спрат, пък макар и с риска да ги заловят. Спаха седнали, опрени един в друг пред малък огън, зад гърба си бяха устроили капан.

През следващите дни напредваха бавно, но сигурно и не забелязаха следи от преследвачи. Това не я успокояваше особено. Знаеше, че онези няма да се откажат.

Последваха няколко слънчеви дни, в които понапреднаха доста. Това също не можеше да я успокои, понеже оставяха ясни следи в снега и преследвачите им щяха бързо да скъсят дистанцията. Придържаха се към по-оживени пътища винаги щом им се удадеше такава възможност, за да объркат и забавят войниците.

След това бурите се възобновиха. Продължиха упорито напред още пет дена въпреки почти непроходимите условия. Докато виждаха пътеките и тесните пътища и можеха да поставят единия си крак пред другия, не можеха да си позволят да спрат, понеже виелицата скриваше следите им почти веднага. Дженсън бе прекарала достатъчна част от живота си сред природата, за да знае, че при такива условия е невъзможно някой да ги проследи. За пръв път им се удаваше шанс да махнат клупа от врата си.

Избираха хаотично пътищата си. Винаги когато стигаха до разклон, Дженсън въздишаше радостно, защото това означаваше още един шанс преследвачите им да изберат погрешната посока. Няколко пъти се изкачиха по-нависоко в планината, за да са спокойни, че никой не би могъл да ги проследи. Въпреки умората започна да диша по-леко.

Пътуването при такива условия ги изтощи. Мислеха си, че лошото време никога няма да се укроти, но най-сетне и това стана. В един късен следобед, когато вятърът най-сетне спря и над света легна спокойна и тиха зимаа срещнаха жена, която едва креташе по пътя. Настигнаха я и Дженсън забеляза, че е натоварена с нещо тежко. Макар времето да се бе променило значително, валеше сняг на парцали. Между обагрените в оранжево облаци блещукаше слънце, което придаваше на сивкавия ден странно златисто сияние.

Жената ги чу и отстъпи встрани. Когато се изравниха с нея, тя вдигна ръка.

— Моля ви, помогнете.

Дженсън си помисли, че жената носи дете, увито в множество одеяла и завивки.

По изражението на Себастиан и се стори, че той смята да продължат напред. Щеше да и каже, че не могат да си позволят да спират, когато магьосникът Рал и убийците са по петите им. Дженсън бе сигурна, че поне засега са успели да им се измъкнат.

Себастиан я изгледа косо и тя побърза да отвърне на жената, преди да е проговорил той.

— Както изглежда, Създателят се е смилил над тази изпаднала в нужда жена и ни изпраща да и помогнем.

Дали защото думите и убедиха Себастиан, или просто не смееше да оспорва намеренията на Създателя, но той дръпна юздите и спря. Дженсън го изчака да слезе от коня си и да хване юздите на двете животни и също скочи на земята. Нагази в дълбокия до колене сняг, за да се приближи към жената.

Онази бе протегнала напред вързопа си, с надеждата, че това ще обясни всичко. Изглеждаше така, сякаш бе готова да приеме помощ дори от самия Пазител. Дженсън отметна опърпаното одеяло и видя момченце на около три-четири годинки с червено лице на огромни петна. Лежеше неподвижно, със затворени очи. Гореше в треска.

Дженсън пое товара от ръцете на жената, почти на нейна възраст. Изглеждаше на ръба на силите си. На лицето и бе изписана нечовешка тревога.

— Не знам какво му стана — рече жената, едва сдържайки сълзите си. — Срина се изведнъж.

— Къде си го повела в това време? — попита Себастиан.

— Мъжът ми замина на лов преди два дни. Ще отсъства поне още няколко. Не можех просто да стоя и да чакам.

— Но какво правиш тук, накъде си тръгнала? — попита Дженсън.

— При Рауг’Мос.

— Какво каза? — попита Себастиан Дженсън.

— Това са лечители — обясни му тя шепнешком.

Пръстите на жената обходиха личицето на малкия. Очите и не се отделяха от него, но най-накрая вдигна глава.

— Ще ми помогнете ли да го закарам там? Мисля, че се влошава.

— Не знам дали…

— Колко е далеч? — прекъсна Дженсън Себастиан.

Жената посочи напред по пътя.

— Нататък е, накъдето отивате. Не е далеч.

— Колко? — настоя Себастиан.

Жената се разплака за пръв път.

— Не знам. Надявах се да стигна до довечера, но скоро ще мръкне. Опасявам се, че е по-далеч, отколкото си мислех, и силите няма да ми стигнат. Моля ви, помогнете ми.

Дженсън залюля спящото момченце и се усмихна на жената.

— Разбира се, че ще ти помогнем.

Пръстите на жената се вкопчиха в ръкава на Дженсън.

— Съжалявам, че ви създавам затруднения.

— Няма нищо, нали сме с коне.

— Не можем да те изоставим насред пътя с болно дете на ръце — съгласи се Себастиан. — Ще те отведем при лечители те.

— Аз ще се кача на коня, а ти ми подай детето — рече Дженсън и върна малкия в прегръдката на майка му.

Вече горе, Дженсън простря ръце. Жената се поколеба, очевидно се страхуваше да се раздели с рожбата си. После като че размисли и бързо го вдигна. Дженсън го положи в скута си и го намести така, че да не се клати, а Себастиан подаде ръка на жената и я вдигна зад себе си. Препуснаха, като жената се държеше здраво за кръста на Себастиан, но не изпускаше от очи Дженсън и рожбата си.

Дженсън избърза напред, за да може жената спокойно да наблюдава чужденката, носеща момчето и надеждите и. Пришпори Рижка през преспите, разтревожена, че детето не спи, а е изпаднало в безсъзнание от треската.

Забързаха напред по пустия път, съпровождани от облаци вятър и сняг. Загрижеността за момчето и желанието да му помогнат правеха пътя да изглежда безкраен. След всяко възвишение пред тях се разкриваха още и още гори, след всеки завой идваха нови и нови дървета. Дженсън се тревожеше и че конете не могат да тичат дълго без почивка в дълбокия сняг, иначе можеше да се строполят от умора. Рано или късно, въпреки падащия мрак, щеше да се наложи да намалят, за да дадат малко отдих на животните.

Дженсън хвърли поглед през рамо и в същия миг Себастиан изсвири с уста.

— Насам — провикна се жената и посочи към една странична, по-тясна пътечка.

Дженсън пришпори Рижка вдясно. Пътеката тръгна право нагоре, после взе да лъкатуши, отвеждайки ги все по-на-високо, все по-близо до оловно сивото небе. Снегът пред тях бе девствен, но заради специфичния, релеф на местността по нея се вървеше лесно.

Дженсън надзърна под одеялата и видя, че при малкия промяна няма. Огледа внимателно гората за белези на човешко присъствие, но не откри нищо такова. След времето, прекарано в Двореца, пътуването през блатото на Алтея и полетата Азрит гората и действаше успокоително. Себастиан не си падаше по горите, не обичаше и снега. Тук Дженсън се чувстваше най-сигурна, дивеше се на свещения покой, който цареше сред дърветата.

Усети миризма на пушек, която и подсказа, че са близо. Хвърли поглед през рамо и по израза на лицето на майката разбра, че не греши. Изкачиха се на невисок хълм и пред тях изникнаха няколко дървени постройки, пръснати по горист хълм. На поляната отзад имаше малка плевня със заграден двор. На оградата бе вързан кон, който посрещна приближаването им с вирнати уши, след това вдигна глава и изцвили. Рижка и Пит изпръхтяха в отговор.

Дженсън сви два пръста в устата си и изсвири, насочвайки Рижка към единствената постройка, от чийто комин излизаше дим.

Когато приближиха, вратата се отвори. Към тях се бе запътил мъж, наметнал на раменете си жълтеникав плащ. Не беше стар, по-скоро на средна възраст. Преди Дженсън да има възможност да огледа по-добре лицето му, онзи дръпна на главата си качулката, за да се предпази от студа.

— Водим болно момче — провикна се Дженсън, щом домакинът протегна ръка да хване юздите на Рижка. — Вие ли сте лечителите Рауг’Мос?

Мъжът кимна.

— Вкарайте го в къщата.

Майката вече бе скочила от коня и стоеше до Дженсън, готова да поеме сина си.

— Благодаря на Създателя, че ви срещнах днес.

Лечителят потупа успокоително жената по рамото и я подбутна към вратата, после се извърна към Себастиан.

— Можете да оставите конете отзад при моя, после ви чакам вътре.

Себастиан му благодари и отведе конете, а Дженсън последва другите двама към вратата. Светлината бе слаба и тя пак не успя да види добре лицето на мъжа.

Надежда почти нямаше, но поне този човек бе от лечителите Рауг’Мос и можеше да отговори на въпроса и.

ТРИДЕСЕТ И ТРЕТА ГЛАВА

ПОЧТИ ЦЯЛАТА ДЯСНА СТЕНА на помещението, в което влязоха, бе заета от огромна камина, изградена от обли камъни. Имаше две задни стаи, на чийто вход вместо врати висяха груби конопени завеси. На една полица и върху масата бе поставена по една лампа, но и двете незапалени. В огнището пращяха дъбови цепеници, които опушваха стаята, но ухаеха приятно, а освен това я осветяваха с трепкаща светлина. Встрани от огъня имаше чайник, захванат с опушен ръжен. След дългото време, прекарано на студа, на Дженсън и се видя направо горещо.

Лечителят положи момчето на единия от няколкото нара покрай стената срещу огнището. Майката падна на колене, наблюдавайки внимателно как човекът отмята одеялото от сина и. Дженсън ги остави да си вършат работата и небрежно огледа помещението, за да е сигурна, че няма да се появят неочаквани изненади. От другите хижи не излизаше дим, пък и не се виждаха следи в девствения сняг. Което, разбира се, не гарантираше, че в лагера няма и други хора.

Дженсън заобиколи масата в средата и се отправи към огъня, за да си сгрее ръцете. Така успя да хвърли по един поглед и в двете задни стаички. Бяха миниатюрни, с по един нар и някакви дрехи, метнати на таблите. Други хора нямаше. Между двете стаи имаше грубо сковани дървени шкафове.

Докато Дженсън стоеше с протегнати ръце към огъня, а майката подхвана нежни песни, за да успокои момчето си, лечителят отиде забързано до единия шкаф и извади няколко пръстени гърненца.

— Би ли запалила лампата? — обърна се той към Дженсън, докато оставяше гърненцата на масата.

Тя извади от огъня една запалена главня и поднесе трепкащия пламък към фитила, докато захапе, после постави обратно на мястото му стъкления конус. Лечителят смеси щипки различни прахчета от гърненцата в бяла купа.

— Как е малкият? — попита го Дженсън шепнешком.

Онзи хвърли поглед към кревата.

— Не е добре.

— Мога ли да помогна с нещо?

Той отпуши поредния съд.

— Ами ако искаш, би могла да ми донесеш хаванчето от средния шкаф.

Дженсън намери тежкия каменен хаван с чукалото и го остави на масата до лампата. Лечителят прибавяше към сместа жълтеникаво прахче. Беше толкова погълнат от работата си, че дори не се съблече, но поне махна качулката от главата си, та Дженсън успя да го разгледа добре.

Лицето му не прикова вниманието и тъй болезнено, както лицето на магьосника Рал. Не откри нищо забележително в кръглите му очи, високо чело, приятен контур на устните, които и се сториха странно познати. Той посочи една зеленикава стъклена бутилка.

— Би ли счукала в хаванчето малко от това?

Докато той отиде да свали от една висока полица кафяв глинен съд, Дженсън освободи металната скоба и извади стъклената тапа на стъкленицата. Вътре видя удивителни малки цветчета. Най-много я изненада формата им. Бръкна с пръст и преобърна едното. Беше тъмно на цвят, плоско и кръгло. На светлината на лампата се виждаше, че е нещо изсушено. Разклати стъкленицата. Всички изглеждаха еднакви — като мънички Милости.

Също като магическия символ, тези неща имаха външен кръг, контури, очертаващи квадрат вътре и по-малък кръг, вписан в квадрата. През всички тях, сякаш, за да ги свърже в едно цяло, минаваше някаква фигура, прилична на плътна звезда. Макар да не беше точно Милост, поне не във вида, в който Дженсън знаеше, че се рисува, приликата беше поразителна.

— Какво е това? — попита тя.

Лечителят свали наметалото си и нави ръкавите на семплата си роба.

— Цветчета от едно растение. Изсушени влакна от планинска трескавична роза. Красиви са мъничетата, нали. Не може да не си ги виждала друг път. Срещат се във всякакви цветове, зависи къде растат, но най-разпространени са червеникавите. Нима съпругът ти никога не ти е носил букет трескавични рози у дома?

Лицето на Дженсън мигом пламна.

— Не ми е, просто пътуваме заедно. Приятели сме.

— О! — възкликна мъжът, без да звучи нито изненадан, нито любопитен. Посочи. — Виждаш ли това? Венчелистчетата са захванати тук и тук. Когато венчелистчетата и тичинките се махнат и тази избрана част от съцветието се изсуши, в крайна сметка придобиват такъв вид.

Дженсън се усмихна.

— Приличат досущ на Милостта.

Той кимна и също и се усмихна.

— И също като Милостта могат както да помагат, така и да вредят.

— Как е възможно това?

— Едно от тези изсушени съцветия, ако се стрие и добави към този сироп, ще помогне на момчето да заспи дълбоко, за да може да се пребори с треската, да му помогне да я изтръгне от него. Повече от едно обаче причиняват треска.

— Наистина ли?

Той се надвеси към нея.

— Изпиеш ли двайсетина, трийсет със сигурност — няма лек. Треската свършва моментално с фатален край. Именно оттук идва и името на растението. — Усмихна и се загадъчно. — Подходящото име за едно цвете често се свързва с любов.

— Предполагам — замисли се тя над думите му. — Но ако изпиеш повече от едно, но по-малко от двайсет, пак ли ще умреш?

— Ако си достатъчно глупав да прибавиш към чая си десетина-дванайсет, веднага ще легнеш с треска.

— И постепенно ще угаснеш, също както, ако си изпил повече?

Той посрещна с усмивка искрената загриженост, изписана на лицето и.

— Не. Толкова ще причинят лека треска. След ден-два ще се оправиш.

Дженсън надникна внимателно в стъкленицата с опасните, подобни на Милостта, цветчета, и я остави встрани.

— Нищо няма да ти стане, ако пипнеш едно — рече той, за белязал реакцията и. — За да ти навредят, трябва да ги изпиеш. Дори тогава, както ти казах, едно от тях, смесено с други съставки, помага на треската.

Дженсън се усмихна, за да прикрие объркването си, и посегна с два пръста към стъкленицата. Сложи цветчето в хавана, където то заприлича досущ на Милост.

— Ако лекувах възрастен в будно състояние, щях да го стрия между палеца и показалеца си — продължи лечителят, докато добавяше мед към сместа. — Но той е малък и при това спи.

Накрая прибави към сместа тъмното прахче от трескавичната роза, счукана от Дженсън в хаванчето. Също като Милостта, на която приличаше, то можеше да бъде както животоспасяващо, така и смъртоносно.

Запита се какво ли би казал Себастиан за подобна субстанция и дали Брат Нарев би поискал унищожаването на трескавичните рози, понеже могат да бъдат опасни.

Дженсън прибра съдовете по местата им, докато лечителят занесе подсладената с мед напитка на момчето. С помощта на майката приближиха чашата до малките устнички и внимателно започнаха да вливат течността в устата му.

Капка по капка, успяха да накарат детето да изпие до дъно ценното лекарство. Не можаха да го събудят, така че всичко стана много бавно, трябваше да го изчакват да преглътне насън, после да продължат със следващата капка.

В това време се появи и Себастиан. През отворената врата Дженсън мярна звездното небе. В краката и се втурна облак вечерен хлад, който я накара да потръпне. При тихо време и ясно небе като тазвечерното обикновено се очакваше леденостудена нощ.

Себастиан се отправи към огъня, нетърпелив да се стопли. Дженсън добави още една цепеница и я намести с ръжена, за да хване по-бързо. Лечителят, поставил ръка на рамото на майката, наблюдаваше внимателно как тя продължава да изсипва течността капка по капка в устата на болното дете. Остави я да довърши и след като закачи наметалото си на пирона зад вратата, се присъедини към Дженсън и Себастиан.

— Роднини ли са ви? — попита тай.

— Не — отвърна Дженсън. Вече постоплена, свали наметалото си и го остави на пейката край масата. — Застигнахме я по пътя, имаше нужда от помощ и я докарахме до тук.

— Аха. Тя и момчето ще останат да спят тук. Трябва да го държа под око. — Дженсън бе забравила за ножа, увесен на колана и, докато не засече погледа на лечителя върху него. — Заповядайте да опитате от гозбата, която съм сготвил. Тук винаги имаме достатъчно топла храна за хората, които може да потърсят услугите ни. Късно е за път. Можете да останете да преспите в някоя от хижите. В момента няма други хора, така че си изберете кой която иска.

— Много мило от ваша страна — отвърна Себастиан, — благодарим ви.

Дженсън понечи да го успокои, че двамата могат да спят в една къща, но се сети, че човекът вероятно го е казал заради забележката и че двамата със Себастиан не са съпрузи. Представи си как би звучала подобна реплика, така че предпочете да замълчи.

Освен това да спят заедно навън изглеждаше напълно естествено и невинно. Заедно в една стая обаче бе по-различно. По време на дългото пътуване към Народния дворец тя често се сещаше за нощите, прекарани из странноприемниците. Но това бе преди той да я целуне. Дженсън описа кръг с ръка.

— Тук ли живеят Рауг’Мос?

Мъжът се усмихна, очевидно намерил във въпроса и нещо забавно, но не се подигра на невежеството и.

— О, не, това е само един от лагерите ни, които използваме, докато пътуваме, временна спирка. И място, където хората, които имат нужда от помощта ни, могат да ни намерят.

— Значи момчето извади късмет, че ви заварихме — отбеляза Себастиан.

— Ако оживее, ще бъда щастлив, че се оказах тук, за да му помогна. В този лагер почти винаги има някой от братята.

— Защо? — попита Дженсън.

— Подобни лагери спомагат за получаване на приходи от хора, които иначе не биха имали достъп до лечителите ни.

— Приходи ли? — не се стърпя Дженсън. — Мислех, че Рауг’Мос помагат на хората безвъзмездно не за да печелят.

— Храната, огънят, подслонът, които предлагаме, не се появяват с магическа пръчка само защото някой се нуждае от тях. Очаква се хората, които идват да се възползват от трупаното с векове наше познание, да допринесат с нещо в замяна на оказаната им помощ. В крайна сметка, ако умрем от глад, как ще помагаме на другите? Благотворителността за човек, който може да си я позволи, е въпрос на личен избор. Благотворителност, упражнявана по задължение или насила, е просто учтива дума за робство.

Лечителят, разбира се, нямаше предвид Дженсън, но въпреки това думите му я жегнаха. Тя винаги бе разчитала на помощта на другите, чувстваше, че има право да я получи само защото се нуждае от нея. Сякаш желанието и да получи помощ вземаше връх над собствените интереси на този, който и помагаше.

Себастиан бръкна в джоба си и извади сребърна марка. Подаде я на мъжа.

— Бихме искали да споделим с вас, каквото имаме, в замяна на това, че и вие споделихте с нас, каквото имате.

Бърз поглед към ножа на Дженсън.

— Във вашия случай не е необходимо.

— Настояваме — обади се Дженсън, въпреки че и бе неловко от факта, че парите дори не са нейни, че не ги е спечелила, а ги е взела от един мъртъв войник.

Лечителят сведе глава и прие парите.

— В десния шкаф има паници. Моля, обслужете се. Аз трябва да се върна при момчето.

Дженсън и Себастиан се настаниха на пейката пред масата и с апетит излапаха по две паници от вкусната агнешка гозба. Това бе най-прекрасното нещо, което хапваха след баниците с месо на Том.

— Както изглежда, май случихме — прошепна и Себастиан.

Тя хвърли поглед към леглото на момчето, над което се бяха надвесили майката и лечителят.

— Какво имаш предвид?

Сините му очи се впиха в нея.

— Конете ще се нахранят добре, ще отпочинат. Ние също. Ще възстановим силите си и ще можем да спечелим достатъчно преднина пред преследвачите ни.

— Наистина ли смяташ, че все още ни следват? Че знаят накъде сме поели?

Себастиан сви рамене и се съсредоточи върху паницата си. Хвърли бърз поглед към останалите в стаята и продължи:

— Не знам как биха могли, но и преди са ни изненадвали, не е ли така?

Дженсън кимна и продължи да вечеря в мълчание.

— Както и да е, поне ще отдъхнем подобаващо — рече Себастиан. — Така ще увеличим дистанцията помежду ни. Радвам се, че ме подсети как Създателят помага на изпадналите в нужда.

Усмивката му стопли душата и.

— Надявам се да помогнем на горкото момче.

— И аз.

— Ще разтребя масата и ще отида да видя дали нямат нужда от нещо.

Той кимна и изгреба последната лъжица от порцията си.

— Настани се в предпоследната къщичка, аз ще взема крайната. Докато ти разтребиш тук, ще отида да ти запаля огъня.

Себастиан сложи лъжицата в празната купичка. Дженсън хвана ръката му.

— Наспи се добре.

Замаяна от усмивката му, предназначена лично за нея, тя проследи с поглед как Себастиан се приближава към лечителя. По кимането на човека бе явно, че Себастиан му е благодарил и му е пожелал лека нощ. Майката, приседнала край момчето си, не преставаше да го гали по челото. Тя също благодари на Себастиан за помощта. Когато той излезе, тя изобщо не забеляза ледения облак, нахлул през вратата.

Дженсън отнесе на жената паница топла гозба. Онази я прие учтиво, но някак разсеяно, вниманието и нито за миг не оставяше спящото дете. По настояване на Дженсън лечителят седна на масата, а тя сипа и на него паница гозба.

— Чудна е, нищо, че аз съм я правил — рече той весело, след като тя му донесе и чаша вода.

Дженсън се засмя и го увери, че споделя мнението му. Остави го да се навечеря и се зае да измие съдовете в дървеното корито, след което прибави още няколко цепеници в огъня. При допира им с полуизгорелите главни се разхвърчаха искри. Дъбовите цепеници горяха добре, но без оградка на камината всичко отхвръкваше към стаята. Тя намести новите цепеници с ръжена под пореден водопад от искри и сред плътен стълб дим. После взе метлата от ъгъла и почисти изгорелите въглени, нападали пред камината.

Преди лечителят да привърши вечерята си, тя седна на масата при него, за да си разменят няколко думи насаме.

— Утре ще станем рано, така че, в случай че не се засечем сутринта, искам да ти благодаря за всичко, което стори тази вечер. Не само за момчето, но и за нас.

Макар очите му да не погледнаха към ножа, Дженсън разбра, че си е помислил, че именно оръжието е причината да тръгват рано сутринта. Не се опита да го разубеди.

— Благодарим ви за щедрия принос към сектата ни. Средствата ще ни помогнат в усилията за облекчаване болките на хората.

Дженсън разбра, че той просто запълва времето, знаейки, че тя се кани да каже нещо важно. Реши да не го увърта повече.

— Бих искала да попитам за един човек, за когото съм чувала, че живее с Рауг’Мос. Може би дори е лечител, не знам със сигурност. Интересува ме дали знаете нещо за него.

Той сви рамене.

— Питай. Ще ти кажа, каквото знам.

— Казва се Дрефан.

В очите му за пръв път блесна чувство.

— Дрефан беше изчадие, създадено от Мрачния Рал.

Дженсън с усилие овладя реакциите си. Напомни си, че човекът е видял ножа на кръста и, носещ символа на Дома Рал и че това сигурно привнася допълнителна окраска към думите му. Въпреки това звучеше категорично.

— Това го знам. Трябва да го намеря на всяка цена.

— Закъсняла си. — По лицето му се разля доволна усмивка.

— Господарят Рал ни закриля — цитира той един ред от отдаването.

— Не разбирам.

— Господарят Рал, новият Господар Рал, го уби, избави ни от това адско изчадие, копелето на Мрачния Рал.

Дженсън.

Дженсън остана като гръмната, сякаш от мрака изведнъж бяха изникнали хищни нокти, насочени към врата и.

— Значи си сигурен. — Успя да каже само това. — Искам да кажа, че си сигурен, че е дело на Господаря Рал.

— Макар да се пуснаха какви ли не слухове за смъртта на Дрефан, че бил умрял в служба на Д’Хара, аз, както и братята ми от Рауг’Мос, вярваме, че именно Господарят Рал го е убил.

Дженсън.

Слухове. Слухове за убийство. Дженсън си каза, че сигурно не можеш просто така да се изправиш пред Господаря Рал и да го обвиниш в убийство. Убивани са обикновените хора. Жертвите на Господаря Рал умират в служба на отечеството.

Сърцето и се сви при мисълта, че Господарят Рал може би е по петите и. Мрачният Рал не бе открил Дрефан. Ричард Рал го намери. Ричард Рал ще намери и нея.

Скръсти треперещите си ръце в скута под масата. Надяваше се лицето и да не издава чувствата и. Този човек очевидно бе верен поданик на Господаря Рал. Не смееше да разкрие пред него истинското си отвращение, истинския си ужас.

Предай се.

Истинския си гняв.

Предай се.

В главата и остана да отеква само и единствено тази дума, заглушила всичките и хаотични мисли, цялото и объркване, безнадеждната и скръб, бушуващия и гняв.

ТРИДЕСЕТ И ЧЕТВЪРТА ГЛАВА

ДЖЕНСЪН СЕДЕШЕ САМА НА ПОДА пред огромния огън, който Себастиан бе запалил за нея, и гледаше пламъците, втренченият и поглед поглъщаше оранжевото сияние на горящите въглени, които от време на време се откъсваха от главните. Смътно си спомняше сбогуването с лечителя и майката на болното дете. Не знаеше как точно е преминала разстоянието да празната къщичка в дълбокия сняг.

Нямаше представа откога седи така, взряна в нищото, отдадена на мрачните си мисли. В настоятелния си порив да се докопа до нея Ричард Рал и бе отнел майката, бе я лишил от чувството за семейство и дом. Майка и и липсваше болезнено. Липсваше и толкова много, че си мислеше, че няма да може да понесе страданието. Но какво да се прави. Очите и бяха пресъхнали. От време на време дори болката сякаш затихваше.

Откакто Алтея и спомена за Дрефан, Дженсън кроеше планове как да открие този друг потомък на Мрачния Рал, неин брат по бащина линия, също като нея дупка в света. Надяваше се срещата с него да и вдъхне кураж. Представяше си как двамата откриват някакво общо чувство на родство помежду си, как се вдигат на обща битка, решени да променят живота си. Сега нямаше да може да разбере дали мечтите и са били изпълними.

Дано да е било така. Но тази надежда вече бе мъртва. Ричард Рал бе убил Дрефан. И със сигурност щеше да убие и нея, когато я намери. А това щеше да стане. Знаеше го. Беше убедена. Той ще я намери.

Дженсън.

В главата и бушуваха хаотични мисли. Изпитваше всичко: от надежда до отчаяние, от ужас до ярост.

Ту ваш мишт. Грушдева ду калт мишт.

И гласът беше тук, надвикващ бълбукащите мисли, водопада от чувства, хаоса. Нашепваше в ушите и странните мамещи думи.

Дженсън. Предай се.

Опита всичко друго. Не и оставаше нищо. Господарят Рал и бе отрязал всички пътища за спасение. Нямаше избор. Вече знаеше какво трябва да направи. Стана, с взимането на това решение в душата и настъпи странен покой. Сложи наметалото на раменете си и излезе в тихата ледена нощ. Въздухът беше толкова остър, че едва дишаше от мраз. Снегът скърцаше под краката и.

Трепереща от студ или може би от тежестта, стоварила се внезапно на плещите и, почука тихичко на вратата на крайната къщичка. Себастиан отвори, колкото да се убеди, че е тя, след това бързо я пусна вътре. Тя се пъхна в стаята. Обля я мека топлина.

Себастиан беше гол до кръста. По свежия аромат, който се носеше от тялото му, и увесената на врата хавлиена кърпа тя разбра, че е прекъснала банята му. Вероятно беше напълнил корито с топла вода и за нея, но тя не го забеляза.

По лицето му се четеше тревога. Стоеше нащрек, в очакване да чуе причината, довела я в покоите му. Дженсън пристъпи напред. Застана толкова близо, че чак усети топлината на тялото му. Отпуснала ръце, вдигна дръзко очи към неговите.

— Реших да убия Ричард Рал.

Той се вгледа в лицето и, прие със спокойствие категоричните и слова, сякаш през цялото време е бил убеден, че един ден тя ще прозре неизбежната нужда. Мълчеше и чакаше да чуе и останалото.

— Вече знам, че беше прав. Трябва да го унищожа, иначе никога няма да бъда свободна. Никога няма да мога да заживея свой живот. Аз съм тази, която трябва да го направи — само аз.

Не му каза какво я бе подтикнало да вземе такова решение.

Ръката му се вкопчи в нейната. Пронизителният му поглед не помръдна от очите и.

— Няма да е лесно да се приближиш до човек като него, за да изпълниш решението си. Казах ти, че за императора работят чародейки, които отдавна се борят срещу Господаря Рал. Нека най-напред те отведа при тях.

Дженсън се беше съсредоточила върху самото решение, не върху пътя за постигането му. Изобщо не бе мислила как може да стане, как ще преодолее ордата от хора, отговорни за сигурността му. За да го убие, щеше да се наложи да влезе в непосредствен контакт с Господаря Рал. Беше си се представяла как му нанася удар с ножа, как му крещи колко много го мрази, колко силно желае да му причини нечовешки страдания заради всичко, което и е сторил. Бе се съсредоточила върху действието, не върху пътя, който щеше да я отведе там. Ако искаше да успее, трябваше да вземе под внимание цял куп детайли.

— Мислиш ли, че тези жени ще ми помогнат в онова, за което спомена — като използват магия, за да сложат край на магията. Мислиш ли, че ще могат да ми осигурят нужните средства, за да тръгна след него?

Себастиан кимна.

— Иначе не бих ти подхвърлил тази идея. Познавам унищожителната магия, която владее Господарят Рал, дори съм присъствал лично, видял съм с очите си. Знам, че чародейките ни неведнъж са съумявали да отвърнат на удара с удар. Магията не може да свърши цялата работа, но може да окаже ценна помощ.

Дженсън стоеше изправена, с вдигната брадичка.

— За мен би било чест. С радост бих приела всяка помощ, която биха могли да ми окажат.

В крайчеца на устните му се изви малка усмивчица.

— Но искам да знаеш едно — продължи тя, — с или без тяхната помощ аз ще убия Ричард Рал. Дори ако се наложи да се изправя срещу него сама, с голи ръце, пак ще го направя. Няма да спра, докато не осъществя решението си, тъй като докато не го направя, за мен няма живот. Той е решил така, не аз. За мен настъпва краят на вечното бягство. Повече няма да бягам.

— Разбирам те. Значи решено — отиваме при чародейките.

— Колко още мислиш, че остава до тях?

— Няма да се наложи да пътуваме из Стария свят. Утре сутринта трябва да се оглеждаме за пътека на запад, през планините. Нужен ни е път за влизане в Средната земя.

Дженсън отметна косата от лицето си и забеляза, че погледът на Себастиан е върху кичура.

— Но доколкото разбрах, императорът и Сестрите са в Стария свят?

Себастиан се усмихна загадъчно.

— Не. Не можем да позволим на Господаря Рал да нападне народа ни, без да отвърнем на удара, без да го накараме да заплати нужната цена. Имаме намерение да се бием и да победим — точно както си решила и ти. Император Джаганг е с войската, обсадил е главния град на Средната земя — Ейдиндрил. Там се намира Дворецът на Изповедниците — Дворецът на съпругата на Господаря Рал. Ние ще разсечем Новия свят. С идването на пролетта ще завземем Ейдиндрил и ще прекършим гръбнака на Новия свят.

— Нямах представа. Нима през цялото време си знаел, че император Джаганг предприема подобна смела крачка?

Себастиан се засмя.

— Та нали съм неговият стратег.

Дженсън зяпна.

— Ти? Ти си го измислил?

Той махна с ръка, за да разсее учудването и.

— Император Джаганг завзе управлението на Стария свят, понеже е гений. Конкретно в този случай имаше две възможности, две различни препоръки: да нападне Средната земя, а след това Д’Хара, или да стори обратното. Брат Нарев сподели с него, че правдата е на наша страна и че както и да постъпим, победата ще е наша. Ето защо не му предложи съвет за действие.

Що се отнася до императора, той вече си бе набелязал като цел Ейдиндрил, но не бе споделял намеренията си гласно, преди да чуе препоръките. Моето мнение наклони везните. Император Джаганг не винаги използва моите стратегически ходове, но сега за моя радост мненията ни се покриваха. И двамата разбирахме, че завземането на града и Двореца на съпругата на Господаря Рал няма да бъде мимолетна военна победа, а директен удар в сърцето на врага.

Дженсън отново видя онзи важен и високопоставен човек, когото бе открила отпърво у Себастиан. Един от хората, които държаха в свои ръце хода на историята. Съдбата на Цели нации, животът на безброй много хора зависеше от думата на Себастиан.

— Не мислиш ли, че досега императорът ще е завзел Двореца на Изповедниците?

Не — категорично отвърна той. — Няма да рискуваме да губим живота на най-смелите си войни при атакуването на толкова важен обект, докато времето не се оправи. Ще нахлуем в Ейдиндрил напролет, когато тази ужасна зима най-сетне свърши. Мисля, че все още имаме шанс да стигнем навреме за великото събитие.

Мисълта, че може да присъства на подобно колосално събитие, я опияняваше. Да види силите на свободните хора, нанасящи мощен удар срещу Господаря Рал. В същото време тя знаеше, че това означава началото на края на Д’Хара. Но всъщност краят на едно зловещо владичество.

Тази нощ бе паметна поради много причини. Светът се променяше и Дженсън щеше да допринесе своя дял в този процес. Тя бе променила и тази нощ.

Огънят топлеше лицето и. Една сега разбра, че за пръв път вижда Себастиан без риза. Гледката и хареса.

Той хвана и другата и ръка.

— Император Джаганг ще иска да се запознае с теб.

— С мен? Та аз съм никой.

— Напротив, Дженсън! Императорът с нетърпение ще очаква срещата ви, това ти го гарантирам. Ще изгаря от желание да се срещне със смелата жена, готова самоотвержено да се включи в нашата борба за бъдещето на човечеството. В борбата, която в крайна сметка ще сложи край на потисничеството на Дома Рал. Дори самият Брат Нарев възнамерява да дойде в Новия свят, за да присъства на историческото завземане на Ейдиндрил и Двореца на Изповедниците, да види с очите си святата победа, постигната в името на народа ни. Сигурен съм, че и за него ще бъде чест да се запознае с теб.

— Брат Нарев?

Дженсън си помисли за водопада от събития, които до този момент не си бе давала сметка, че се случват. Сега тя се беше превърнала в част от тези паметни събития. Усети тръпка в душата си при мисълта, че ще се изправи лице в лице с Джаганг Справедливия — с един истински император. А може би щеше да има възможност да се запознае и с Брат Нарев, за когото Себастиан твърдеше, че е най-важният духовен водач, раждал се някога.

Ако не бе срещнала Себастиан, нямаше да знае нищо от това. Той беше толкова забележителен човек! Всичко в него бе забележително — от прекрасните му сини очи и екзотично щръкналата коса, до красивата му усмивка и изключителния му интелект.

— Щом ти си един от хората, замислили тази кампания, се радвам, че се озова тук, за да видиш на дело триумфа на стратегията си. Признавам още и че за мен ще бъде чест да попадна в компанията на такива велики и благородни мъже.

Макар Себастиан да бе скромен както винаги, на Дженсън и се стори, че забелязва пламъче на гордост да припламва в очите му. Но миг след това той я погледна сериозно.

— Когато видиш императора, не бива да се стряскаш от гледката.

— Какво имаш предвид?

— Император Джаганг е белязан от Създателя с очи, които виждат повече от очите на обикновените хора. Глупаците се плашат от тях. Искам да те предупредя. Не бива да се страхуваш от велика личност като него само защото изглежда различно.

— Няма.

— Значи всичко е наред.

Дженсън се усмихна широко.

— Новата ти стратегия ми харесва. Нямам търпение да дойде утрото, за да поемем към Средната земя, императора и Сестрите на светлината.

Той като че ли не я чу. Очите му изпиваха лицето и, косата и, накрая се върнаха върху очите и.

— Ти си най-красивата жена, която съм срещал.

Тя усети как пръстите му се впиват в ръцете и и я придърпват по-близо.

— Ласкаеш ме — чу се да казва.

Той бе доверен императорски съветник, а тя момиче, израсло сред горите. Той градеше историята, тя просто бягаше от нея. Досега.

Въпреки това той си оставаше Себастиан. Мъжът, с когото разговаряше, с когото пътуваше, с когото се хранеше. Безброй пъти го бе виждала да се прозява от умора и да заспива.

Той бе удивителна смесица от благородство и обикновеност.

Дистанцията, която тя поддържаше помежду им като че ли го изнервяше, но в същото време бе търсена, ако не и наложена от самия него.

— Съжалявам, прозвуча не на място — прошепна той смирено. — Искам да кажа нещо много повече от това, че си само красива.

— Така ли? — Не беше въпрос. По-скоро изумление.

Устните на Себастиан се залепиха за нейните. Ръцете му я обгърнаха. Тя разпери своите встрани, боейки се, че ако го прегърне, ще докосне голата му плът. Отпусната в прегръдката му, почувства как гърбът и се извива под натиска на мускулите му.

Сочната му целувка изпълни устата и. Ръцете му не само я прегръщаха, но и засланяха. Затвори очи, отдадена на насладата от целувката. Усети твърдината на тялото му, долепено до нейното. Юмрукът му се вкопчи в косата и на тила, от устните и се изтръгна стон, топлият му език най-неочаквано проникна в устата и. Божествена омая завъртя главата и.

Светът се преобърна, единствената и опора бяха ръцете му. Изведнъж нарът се оказа под гърба и. Шокът да се озове по гръб, притисната под тялото му, извика паника в мислите и, не знаеше какво да направи, как да реагира.

Искаше да го спре, преди да е стигнал твърде далеч. В същото време се страхуваше да направи нещо, което би го накарало да спре, да си помисли, че го отблъсква.

Хрумна и че са напълно сами. Това леко я притесни. Но я и окрили. Сега, когато на света бяха останали само двамата, тя бе единствената, която би могла да го спре. Изборът, който и предстоеше, щеше да предопредели не само собствения и път, но и щеше да реши съдбата на сърцето му. Изпита приятно усещане за власт.

Но това бе само една целувка. Вярно, по-страстна от тази в Двореца, но все пак само целувка. Главозамайваща, забързваща ритъма на сърцето целувка.

Тя се предаде на прегръдката му, дори се осмели да пъхне език в устата му така, както бе сторил той. Страстната му реакция на инициативата и я порази. Почувства се жена — желана жена. Ръцете и се плъзнаха по гладката кожа на гърба му, по релефа на ребрата и мускулите му, нямаше дрехи, които да и попречат да усети гъвкавото му тяло. Чудото на този водопад от чувства я остави без дъх.

— Джен! — прошепна той в ухото й. — Обичам те.

Тя се вцепени. Не и се струваше реално. Сякаш сънуваше, сякаш се бе вселила в чуждо тяло. Бе сигурна, че го е казал, но наистина не и се струваше реално.

Сърцето и биеше тъй лудо, че се страхуваше да не изскочи от гърдите и. Себастиан също дишаше насечено, сякаш страстта му за нея го подлудяваше. Тя се вкопчи в него, жадна да долови пак топлия дъх на думите му в ухото си.

Страхуваше се да му повярва, да си позволи да му повярва, да се увери, че наистина го е казал, че това наистина се случва с нея, че не си го въобразява.

— Но това е невъзможно. — Думите изграждаха защитна стена около нея.

— Истина е — задъхано изрече той. — Така е. Нищо не мога да направя. Обичам те, Дженсън.

Топлият му дъх гъделичкаше лицето и така, че цялото и тяло затрепери.

Поради някаква причина в главата и нахлу споменът за Том. Видя го да и се усмихва с кривата си усмивка. Том не би постъпил така. Не знаеше защо, но бе сигурна. Том не би подходил по този начин към темата за любовта.

Изпита внезапен копнеж по Том.

— Себастиан.

— Утре ще поемем към съдбата си.

Дженсън кимна на рамото му, удивена от страстта в думите му. Тяхната съдба. Прегърна го още по-силно, усети потния му гръб, усети тялото му да притиска крака и, ръката му се плъзна към корема и, а дланта продължи надолу към хълбока. Искаше и се той да каже нещо, с което да я сепне, да я стресне. В същото време се молеше да не го направи.

— Но тази нощ е наша, Джен, само трябва да протегнеш ръка към нея.

Дженсън.

— Себастиан.

— Обичам те, Дженсън, обичам те.

Дженсън.

Опита се да прогони образа на Том от главата си.

— Себастиан, не знам дали…

— Не съм го искал. Не съм имал и намерение да изпитвам това, но е факт. Обичам те, Дженсън. Не съм го очаквал. Скъпи Създателю, нищо не мога да сторя. Обичам те.

Тя затвори очи и го целуна по врата. Беше тъй прекрасно да слуша любовните му слова, прошепнати в ухото и — шепот, който звучеше почти като болезнена изповед и гняв, но при все това бе изпълнен с отчаяна надежда.

— Обичам те — прошепна той отново.

Дженсън.

Тялото и потръпна от удоволствие, беше прекрасно да се почувства жена, да знае, че присъствието и може да бъде възбуждащо за един мъж. Никога преди не се бе чувствала привлекателна. В този момент се чувстваше повече от красива — изкусително красива.

Предай се.

Той премести тежестта си и тя го целуна по врата, после прокара език по ухото му, както бе направил той. Тялото му пламна.

Ръката му се плъзна под роклята и и тя застина на място. Пръстите му се плъзнаха по голото и коляно, по голото и бедро. Каза си, че изборът е неин. Трябваше да реши.

Ахна, забила поглед в тъмните греди на тавана. Устните му се залепиха върху нейните, преди да е успяла да изрече думата, която знаеше, че трябва. Удари с юмрук по рамото му, объркана от отнетата и възможност да изрече тази едничка кратка важна дума.

Вкопчи го за лицето, за да го отдели от себе си, да може да говори. Но този мъж и бе спасил живота. Ако не беше той, тя щеше да легне мъртва до трупа на майка си. Дължеше му живота си. Да му позволи да я докосва по този начин бе нищо в сравнение с това. Какво може да и стане? Това е нищо в сравнение с начина, по който той отвори сърцето си за нея.

Освен това тя го харесваше. Той беше мъж, когото всяка жена би пожелала. Красив, умен и с положение в общество — Нещо повече — въодушевяваше я фактът, че и той я харесва. Както и тя него. Какво повече би могла да иска?

С усилие прогони натрапчивия образ на Том от главата си като съсредоточи цялото си внимание върху Себастиан и онова, което той правеше с нея. Ласките му я размекваха до болка.

Докосването на пръстите му бе тъй прелестно, че извика сълзи в очите и. Забрави думата, вече се питаше как изобщо бе могла да си помисли, че ще я изрече.

Пръстите и се вкопчиха в тила му, сграбчиха го с всичка сила. Другият и юмрук се заби между ребрата му и тя посрещна с вик това, което той правеше с нея. Порокът на плътската наслада я победи и тя простена безпомощно.

— Себастиан — успя да изрече задъхано, — о, Себастиан.

— Толкова те обичам, Джен. — Разтвори коленете и. Пъхна се между разтрепераните и крака. — Искам те, Дженсън. Искам те до полуда. Не мога да живея без теб. Кълна се, че не мога.

Трябваше да направи своя избор. Повтори си го.

— Себастиан.

Предай се.

— Да — пророни задъхано, — добри духове, простете ми, да!