Kолеж за магьосници

Обителта

Куентин се събуди в красива бяла стая. За секунда, час, седмица — му се стори, че е в "Брейкбилс", а после, че е в Антарктика. После видя, че прозорецът е отворен и тежки зелени пердета се издуват от подухващия топъл летен ветрец. Значи Антарктика отпадаше. Загледа се в тавана, понесен във вихъра на космически ментални потоци. Нямаше капка любопитство къде е и как се е озовал тук. Наслаждаваше се на незначителни подробности: слънчевата светлина, уханието на чисти чаршафи, отрязъка синева през прозореца, белосания таван. Беше жив.

— В съзнание ли си?

Жена с конско тяло се подаде в стаята. Ефектът бе изненадващо неизненадващ. Яка жена с почерняла от слънцето кожа и къса кестенява коса, която случайно бе прикрепена към шасито на стройна черна кобилка.

Куентин се прокашля. Устата му беше страшно пресъхнала, затова само кимна.

— Оздравяването ти почти е приключило — рече кентавърката и изящно, и целенасочено започна бавния процес по обръщането си към коридора. — Спа шест месеца и два дена — добави тя, преди да изчезне.

Куентин се опита да задържи чувството на блаженство, но то се разсея.

Тези шест месеца практически му се губеха — стремително изтляващо впечатление за сини глъбини и сложни омагьосани сънища. Само че спомените му за Гробницата на Амбра бяха пределно ясни. Логично бе да се очаква, че онзи ден (или е било нощ?) ще потъне в забрава или поне ще бъде обгърнат от милостива посттравматична мъгла. Нищо подобно! Спомняше си го със съвършено качество на изображението, с пълна сила, от всеки ъгъл — до мига, в който припадна.

От шока не му остана въздух. Сякаш челюстите на Звяра непрекъснато се забиваха в гърдите му. Беше безпомощен. Лежеше и хълцаше до прималяване. Немощното му тяло се тресеше от спазми. Издаваше звуци, които не бе чувал от човешко същество. Зарови лице в пълната със слама боцкаща възглавка и я намокри със сълзи и сополи. Тя беше умряла за него, за всички, и никога нямаше да се върне.

Беше му непосилно да осмисли случилото се. Можеше само да го преиграва, сякаш не бе изключено да получи друг резултат или пък да намали болката. Но при всяко разиграване му се искаше да умре. Израненото му недоизлекувано тяло го болеше навсякъде, сякаш скелетът му беше насинен, но Куентин жадуваше да го боли по-силно. Не знаеше къде ще се дене в свят, позволил да се случи такава злина. Кофти скапан, смотан свят, край, късам с тебе.

Със скръбта се появи гняв. Какво си бяха въобразявали? Детска тайфа да участва в гражданска война на непозната земя? Алис беше мъртва, Фен също, вероятно и Пени, а най-лошото бе, че той опропасти всичките. Той им каза, че е време да заминават за Филория. Той наду рога и призова Звяра. Алис дойде заради него, за да го опази. Но той не я опази.

Кентаврите го гледаха с рибешко равнодушие как се скъсва от плач. През следващите няколко дена научи, че се намира в манастир или нещо подобно. Снизходително му обясниха, че тук не се извършват богослужения, а се осъществява опит за достигане на абсолютен израз или въплъщение на безкрайно чистите горски ценности на кентавърството, които Куентин не би могъл да се надява да проумее с елементарното си човешко мозъче. От кентаврите определено лъхаше нещо германско. Те доста нетактично му намекнаха, че считат хората за низши създания. Не че били виновни. Просто били инвалиди, които злощастна съдба е лишила от полагаемите им се копита. Кентаврите се отнасяха към Куентин със съжаление, омекотено от почти тотално отсъствие на интерес. Изглежда, постоянно ги беше страх, че той ще се прекатури.

Не си спомняха точно как се е озовал при тях. Куентин притисна лечителката си, ужасно сериозна кентавърка с името Елша Хвойна Жълъдка Алисоуханна, и тя изчопли, че някакви необичайно мърляви и дрипави човеци го донесли на криво-ляво стъкмена носилка. Той бил в дълбок шок, гръдният му кош бил смазан, а едната ръка зле изкълчена и практически откачена от рамото. Кентаврите ненавиждали подобни патологии, но чувствали каква услуга са им направили човеците, като са ги отървали от Мартин Чатуин. Постарали се да им помогнат. Човеците останали месец, може би два, докато кентаврите плетели дълбоки мрежи от дървесни магии около оскверненото и поругано Куентиново тяло. След като не показал признаци, че ще се оправи или поне ще се свести, човеците неохотно си заминали.

Сигурно трябваше да се разсърди, че са го зарязали във Филория. Вместо това изпитваше топло подличко облекчение. Би потънал вдън земя от срам, ако застанеше сега пред тях. Щом не успя да умре, поне го очакваше пълна изолация и навеки изгубен във Филория.

Все още бе немощен — празна черупка, изчегъркана с груба вилица. Много време прекарваше в леглото, давайки отмора на атрофиралите си мускули. Организмът му се възстановяваше бързо, умът му се нуждаеше от проветряване. Скоро започна да излиза навън. Отрязан от миналото, от всичко и всички, той имаше усещането, че е безплътен призрак. Манастирът — кентаврите го наричаха Обителта — представляваше каменни колонади, избуяли дървета и широки поддържани пътеки, по които Куентин бродеше. Мъчеше го вълчи апетит и макар че кентаврите бяха строги вегетарианци, те се оказаха магьосници на салатата. На обед сервираха огромни дървени корита, препълнени със спанак, маруля, листенца и дръжки на глухарчета, залети със зехтин и фино овкусени. Откри кентавърските бани — шест дълбоки правоъгълни басейна с различна температура, които му напомняха за римските бани в къщата на Алис.

Съзнанието му беше заледено езерце, което още малко и щеше да се разтопи. Пристъпяше съвсем леко по него — коричката му беше опасно хлъзгава и един господ знае колко изтъняла. Да пропадне в него, значеше потапяне в студена и мрачна отпадъчна вода с настървени зъбати риби. Рибите бяха спомените. Той искаше да ги скрие някъде и да забрави къде ги е скрил, само че не можеше. Ледът се пропукваше в най-невероятни моменти: когато една пухкава говореща катерица го погледна загадъчно, когато една кентавърка се показа необикновено добра към него, когато зърна лицето си в огледалото. Нещо отвратително и гущерско се надигаше отдолу, очите му се насълзяваха и той се изтръгваше от хватката му.

Тъгата по Алис му разкриваше нови и нови измерения. Сякаш само за нея бе имал очи, само нея бе обичал истински през онези последни часове. Сега я нямаше, а животът се простираше пред него като ялов безсмислен послепис.

Първите няколко седмици след възкресението, дълбока болка прорязваше гърдите и рамото му, но тя позаглъхна, след като се изтърколиха още няколко седмици. Отначало с потрес, а после с възхита установи, че кентаврите са заменили кожата и липсващата мускулна тъкан с нещо, което силно приличаше на тъмно дърво. Две трети от ключицата му и по-голямата част от дясната плешка и бицепса сега се състояха от гладко полирано плодно дърво — череша може би, или пък ябълка. Новата тъкан бе напълно безчувствена — той чукаше по нея с кокалчета и не усещаше нищо, но затова пък се огъваше, когато и накъдето бе нужно, и се сливаше съвсем гладко с естествената му плът. Харесваше му. Дясното му коляно сега също бе от дърво. Не се сещаше кога го е наранил. Кой знае, може би се бе случило по пътя за насам.

Имаше още една промяна: косата му бе напълно побеляла, дори веждите — като героя на Едгар Алън По от "Спускане в Маелстрьом". Сякаш носеше перука.

Гледаше да не стои със скръстени ръце. Упражняваше се с лък на едно широко буренясало стрелбище. Чат-пат караше един млад кентавър да му преподава наченките на ездаческото изкуство и фехтовката в името на физиотерапията. Понякога се преструваше, че се фехтува с Мартин Чатуин, понякога не — така или иначе никога не победи партньора си. Един малък контингент от говорещи животинки — язовец и няколко едрички заека, бе открил присъствието на Куентин в Обителта. Развълнувани от гледката и миризмата на човек, и то землянин, те си набиха в главите, че е следващият цар на Филория, а когато той гневно настоя, че е изгубил всякакъв интерес към подобна амбиция, му лепнаха прякора "Цар по неволя". Оставяха под прозорците му приношения от орехи и зеле и изработиха с лапичките си коронки от вейки, украсени с кварцови камъчета.

Малко стадо от неопитомени коне бродеше на воля по широките ливади на Обителта. Отначало Куентин ги взе просто за домашни любимци, но нещата се оказаха по-сложни. Кентаврите редовно се сношаваха с тях — открито и шумно.

Куентин беше открил мижавите си лични вещи на купчинки край стената. Подреди ги в скрина, те се побраха точно в едно от петте му чекмеджета. В стаята му също така имаше очукано старо бюро, боядисано в бяло и светлозелено, и един ден Куентин се разтършува из изкорубените му чекмедженца, за да види не е ли останала диря от предишните обитатели на стаята. Наред с какви ли не причудливи копчета, изсушени кестени и хитинови обвивки на екзотични филорийски насекоми, Куентин намери два плика. И една изсъхнала жилава листна клонка.

Пликовете бяха дебели, направени от грубата избелена хартия на кентаврите. На единия, името му беше написано с изискан калиграфски почерк. Куентин позна почерка на Елиът. Главата му се замая, наложи се да поседне.

Вътре имаше бележка, навита около смачканите изсъхнали останки на една-единствена цигара "Мерит — ултра леки":

"Скъпи Куентин,

Адски се озорихме, докато те измъкнем от оная тъмница. Ричард най-сетне се появи, за което май трябва да сме благодарни, но бог ми е свидетел, ми и де да го удуша.

Куентин, искахме да останем, но беше трудно и с всеки изминал ден по-трудно ставаше. Кентаврите те отписаха, но ако четеш писмото, значи в крайна сметка си се събудил. Съжалявам за всичко. Знам, че и с тебе е така. Казах, че не се нуждая от семейство, за да бъда този, който съм, но излезе, че съм грешал. Ти ми беше семейство.

Ще се срещнем пак.

Е."

В другия плик имаше овехтяла тетрадка с измачкани ъгълчета. Куентин мигновено я позна, въпреки че не я беше виждал от един мразовит ноемврийски следобед преди шест години. Със студен бистър ум седна на леглото и отгърна "Магьосниците".

Книгата беше разочароващо кратка, може би около петдесет ръкописни страници, някои омачкани и повредени, а и това не беше обичайният чистосърдечен стил на Пловър. Тази проза бе по-груба, весела и дяволита, и си личеше, че е написана набързо: гъмжеше от правописни грешки и липсващи думи. Причината ставаше ясна от първия абзац — авторът не беше Кристофър Пловър, а човек, който действително е бил във "Филория и отвъд". Този човек бе Джейн Чатуин. Повествованието на "Магьосниците" започваше непосредствено от края на "Блуждаещата дюна", след като Джейн, най-малката Чатуин, и сестра й Хелън (наречена "тази праведна интригантка") се скарали, понеже Хелън скрила вълшебните копчета. Джейн не успяла да ги открие и била принудена да изчака, но покана от Филория не пристигала. Тя, братята и сестрите й изглеждали обречени да прекарат живота си на Земята като обикновени деца. Сигурно така било редно — в крайна сметка повечето деца изобщо не стигали до Филория — обаче това не й се струвало честно. Тя била ходила само веднъж до Филория, а другите — два пъти.

Да не говорим, че Мартин още отсъствал. Родителите им отдавна престанали да се надяват, но децата не. Нощем често се събирали в нечие легло и шепнешком се чудели какви ли приключения е изживял той във Филория и кога ли най-сетне ще се прибере при тях — защото не се съмнявали, че един ден това ще стане.

Минали години. Джейн навършила тринайсет, възрастта, на която Мартин изчезнал, когато дошъл призив. Навестил я един трудолюбив и услужлив таралеж на име Бодливко, който й помогнал да извади копчетата от дъното на кладенеца, където Хелън ги била пуснала със старата кутия за пури. Можела да си избере кой да дойде с нея, но вместо това Джейн сама се завърнала във Филория: единственият Чатуин, който проникнал в другия свят без брат или сестра да му прави компания.

Заварила страната продухвана от мощни вихри. Изобщо не спирало да духа. Отначало било забавно и всички пускали хвърчила, а в кралския двор в Беловръх излязла нова мода: ефирно облекло, което се издувало от вятъра. Само че лека-полека вихрите станали безжалостни. Птичките се уморили да им се съпротивляват, дърветата се лишили от листата си и започнали да роптаят, косите на всички били разчорлени. Даже при залостени врати и прозорци се чували стоновете на вятъра.

Неколцина орли, грифони и пегаси се понесли с него, убедени, че ще ги отведе във фантастична страна, по-магическа даже от Филория. Завърнали се след седмица от противоположната посока — гладни, разрошени и обрулени. Отказали да обсъждат какви чудесии са видели.

Джейн препасала рапира, прибрала косата си на кок и самичка се отправила към Здрачната гора, по следите на вихрите, решена да намери източника им. Скоро се натъкнала на Амбра на една поляна. Тя била ранена и много объркана. Разказала й за преображението на Мартин, за опитите си да го изпъди, които завършили със смъртта на Умбра. Провели военно съвещание.

С гръмовно блеене Амбра призовала Удобния кон, възседнали широкия му кадифен гръб и се отправили към джуджетата. В най-добрия случай те били двойни играчи и никога не си сътрудничели с когото и да било, но сега били убедени, че Мартин е опасен, а освен това вятърът отвявал горния слой пръст от любимите им подземни лабиринти. Специално за Джейн изработили сребърен джобен часовник, произведение на ненадминато майсторство. С него тя можела да контролира потока на самото време — да го превърта напред, назад, да го ускорява, да го забавя — както й е угодно. Джейн и Амбра си тръгнали с часовника, клатейки глави. Честно казано, нямало как да знаеш какво ще измислят тези джуджета. Щом са могли да построят машина на времето, защо не са поели владичеството на цялото царство? Навярно просто не ги е влечало.

Книгата свършваше тук. Долу последната страница беше подписана от самата Джейн.

— Къде е тук кулминацията? — възропта Куентин на глас.

— Истината невинаги дава добър материал за романи, нали? Смятам, че моята история все пак запълва някои празноти. Ако се понапънеш, и сам можеш да досглобиш останалото.

Куентин практически излезе от кожата си — или това, което беше останало от нея. Дребничка хубава жена с тъмнокестенява коса и бяла кожа се беше настанила върху бюрото, кръстосала дългите си крака.

— Постарах се да се появя ефектно.

Носеше кафява пелерина и сива пътническа рокля, цепната отстрани, за да покаже малко крак. Нямаше грешка: това бе лекарката, жената, посетила го в лечебницата. Само че тя въобще не беше тази, която беше.

— Ти си Джейн Чатуин, нали?

Тя весело се усмихна и кимна.

— Ако желаеш, мога да ти дам автограф. — Посочи му ръкописа. — Представи си неговата стойност. Понякога ми иде да цъфна на някое от събранията на феновете на поредицата, просто за да видя какво ще се случи.

Куентин положи ръкописа на леглото. При първата им среща беше много млад, но вече не бе. Както би се изразил брат й Мартин: "Олеле, колко си пораснал!" Усмивката й не беше неустоима както някога.

— Също така ти беше и Наблюдателката, нали?

— Бях и съм. — Без да става, тя изобрази реверанс. — Бих могла да се оттегля, след като Мартин вече намери своя край. Макар че едва сега започнах да се забавлявам.

На Куентин не му беше до усмивки. Не знаеше какво точно чувства.

Джейн притихна. Присъствието й беше толкова натоварено с магия, значение и история, че тя само дето не сияеше. Като си помисли човек, че е разговаряла със самия Пловър и му е разказала романите, с които Куентин беше отраснал… Цикличността беше зашеметяваща.

Слънцето залязваше и обагряше бялата завивка на леглото с приглушено розово-оранжево. Ръбовете изглеждаха омекотени от здрача.

— В това няма смисъл — каза той. Никога не му се бе случвало да е равнодушен към женски прелести. — Щом си била Наблюдателката, защо си спирала времето и тем подобни?

Тя криво се усмихна и извади от пелерината си сребърен часовник, дебел и кръгъл като нар.

— Тази джунджурия не вървеше с указания за употреба. Научих как работи по метода на пробата и грешката, а някои грешки за малко да ми изядат главата. По-конкретно, един следобед… — Джейн се намръщи. Акцентът й беше досущ като на Мартин. — Читателите ги възприеха неправилно, а Пловър украси всичко. Този човек имаше въображение за десетима.

Тя разтърси глава, сякаш необузданите фантазии на Пловър бяха най-невероятната част.

— Освен това бях на тринайсет, когато започнах. Изобщо нямах магическа подготовка. Трябваше самостоятелно да усвоявам основите.

— Значи всички дела на Наблюдателката…

— Много от тях се случиха в действителност. Само че внимавах. Наблюдателката никога не уби когото и да е. Работата ми беше да спра Мартин и вършех каквото трябва. Дори дърветата — часовници. — Джейн изсумтя скръбно. — Те бяха брилянтно хрумване. Най-забавното е, че Мартин се страхуваше от тях. Не разбираше смисъла им, а всъщност нямаше какво да се разбира.

За момент лицето й загуби овладяното си изражение, но само за момент. Очите й се наляха със сълзи и тя бързо примигна.

— Повтарям си, че го загубихме още първата вечер, когато навлезе в дъбравата. После той не беше на себе си. Загина много отдавна. Само аз останах от Чатуинови. Той беше чудовище, но също така и единственият ми роднина.

— А ние го убихме — студено обобщи Куентин. Сърцето му тръпнеше.

Чувството, което се затрудни да определи преди малко, се проясни: гняв. Тази жена ги беше използвала, използвала ги беше като играчки! Е, някои играчки се бяха счупили, но какво от това? Значи такава била цялата работа. Манипулира го, изпрати го с останалите във Филория като оръжие срещу Мартин. Беше се погрижила той да стигне дотам. Сто на сто беше подхвърлила копчето на Лавлейди. Сега всичко бе свършило, а Алис беше мъртва.

Куентин се изправи. Прохладен ветрец с мирис на трева разклащаше зелените пердета.

— Да — предпазливо отвърна Джейн Чатуин. — Ти го уби. Ние победихме.

— Ние ли? — направо не вярваше на ушите си. Гневът се отприщи. Мъката и вината го смазаха. Ледът се пропука. Езерцето вреше и кипеше. — Ние ли? В джоба си имаш машина на времето, а ми философстваш как сме победили? Страхотен номер ни погоди, Джейн или която и да си там. Мислехме, че ще изживеем приключение, а то се оказа самоубийствена мисия и сега приятелите ми са мъртви. Алис е мъртва. — Буца заседна в гърлото му. — И ти ще ми философстваш!

— Съжалявам за Алис. — Джейн сведе очи.

— Съжаляваш, значи! — Тази жена бе просто невероятна. — Добре. Покажи ми колко съжаляваш. Върни ме назад във времето с часовника. Хайде да оправим тази каша.

— Не, Куентин — изключително сериозно отвърна тя. — Не можем да се върнем.

— Как да не можем? Можем! Можем и ще го направим!

Държеше й висок тон и я пронизваше с поглед, сякаш така щеше да упражни върху нея натиск. Тя трябваше да се подчини! И ако не успееше с дума, щеше да прибегне към крути мерки. Беше дребничка и като изключим часовника, Куентин се обзалагаше, че е два пъти по-добър магьосник от нея.

Джейн тъжно поклати глава.

— Разбери. Аз съм вещица, не бог. Толкова пъти се опитвах. По толкова различни линии се връщах назад във времето. Колко много хора съм изпращала да надвият Мартин. Куентин, хайде да не ти изнасям лекция върху практическите въпроси на хронологическата манипулация. Промениш ли една променлива, променяш всички останали. Да не мислиш, че си първият, който се изправя срещу Мартин в онази пещера? Да не мислиш, че за пръв път се изправяш срещу него? Тази битка се водеше непрекъснато. Какво ли само не опитвах. Всички други загиваха. И аз превъртах ли, превъртах назад часовника.

Колкото и зле да е било, колкото и зле да е, това е най-добрият ми резултат. Куентин, само ти и твоите приятели го спряхте. Вие единствени. Така и ще си остане. Няма да рискувам да загубя придобитото.

Куентин скръсти ръце. Гърбът му се беше изопнал. Практически вибрираше от ярост.

— Ще се върнем много назад, до… времето преди "Светът в стената"! Ще го спрем преди началото на историята. Ще намерим вариант, в който той даже не заминава за Филория.

— Опитвала съм, Куентин! Опитвала съм! — Джейн го удари на молба. — Хиляда пъти съм опитвала, но той все попада там. Уморена съм. Знам, че загуби Алис. Аз пък загубих брат си. Омръзна ми да се боря с чудовището, което някога беше Мартин.

Изведнъж тя придоби много уморен вид, погледът й се разфокусира, сякаш виждаше някакъв непознат свят, в който никога нямаше да проникне.

Гърдите на Куентин се надигаха бурно. Направи скок, но тя предугади движението му. Беше бърз, но тя беше още побърза. Може би този епизод се бе разигравал и в друга времева линия, а може да е бил прозрачен. Джейн се извъртя на пета и метна с все сили часовника в стената. Той издрънка като портмоне с монети и се размаза като презрял плод. Крехкият кристален циферблат се разби, чаркове и зъбци се пръснаха по пода като скъсан наниз бисери.

Запъхтяна, Джейн предизвикателно се обърна към него. Куентин се втренчи в счупеното часовникарско изделие.

— Край. Време е да живеем с каквото имаме и да оплачем каквото сме загубили. Ще ми се да ти бях казала повече, преди да е станало непоправимо късно, обаче се нуждаех от теб прекалено силно, за да ти доверя истината.

Положи длани върху страните му, притегли лицето му към своето и го целуна по челото.

— Опитай се да не съдиш Мартин сурово — рече тя от прага. Навън се беше стъмнило. — Пловър непрекъснато го взимаше на подбив и мисля, че той така стигна до Филория. Иначе защо ще пропълзи в дядовия часовник? Търсел, е къде да се скрие.

И тя изчезна в тихата пролетна вечер.

Куентин постоя, загледан в здрача, и отиде да затвори. Парченца от счупения часовник изхрущяха под нозете му. Погледна тетрадката върху коравото кентавърско легло. Между страниците й бе затъкната бележка — същата, която вятърът изтръгна от ръцете му първия път, когато се опита да я прочете. Тя гласеше следното:

"ИЗНЕНАДА!"

Седна. Сега имаше отговорите, но те не правеха нещата по-лесни или по-прости. Не му помагаха. Замисли се за Алис, за бедния глупав Пени, за клетия Елиът. И за онова нещастно копеле Мартин Чатуин. Най-сетне схвана, че всичко е правил погрешно. Изобщо не е бивало да идва тук и да се влюбва в Алис. Не е трябвало да постъпва в "Брейкбилс", а да си остане в истинския свят, в Бруклин, където да се оправя с депресията си и с недоволството от света в изтърканото ежедневие. Нямаше да срещне Алис, но тя поне щеше да бъде жива някъде. Можел е да изкара тъжния си пропилян живот с филми, книги, мастурбация и алкохол, като всеки друг. Никога нямаше да узнае що за ужас е да получиш това, което си мислиш, че искаш. Щеше да спести на себе си и на другите цената. Това бе поуката от историята на Мартин Чатуин. Можеш да изживееш мечтите си, но това може да те превърне в чудовище. По-добре не мърдай от къщи и прави фокуси с карти в спалнята.

Разбира се, отчасти и Джейн носеше вина. Непрекъснато го беше изкушавала. Е, втори път нямаше да падне в капана. Никой нямаше да го прави на маймуна. Номерът беше да не искаш нищо. Това беше сила. Това беше кураж: куражът никого да не обичаш и на нищо да не се надяваш.

През следващите седмици новият Куентин — с побелялата коса и дървеното рамо на Пинокио — поднови магическите си занятия. Сега търсеше контрол. Искаше да бъде недосегаем. В малката си стаичка Куентин упражняваше заклинания, за които преди не му стигаше време или пък дързост. Вълшебствата му набираха мощ, точност и лекота. Пръстите му оставяха във въздуха огнени дири, искри и неонови петна, които пращяха, съскаха и бяха прекалено ярки, за да се взираш в тях. Мозъкът му сияеше в студен, нетраен триумф. Това е търсил Пени, когато се е усамотил в Мейн, а ето че Куентин го постигаше. Едва когато се научи да контролира човешките си емоции, облада свръхчовешка сила.

Разбра как Маяковски е изпълнявал някои от подвизите, които толкова го смущаваха. Поправи грешките, които бе допуснал в полета си към Луната, а в памет на Алис изолира един — единствен протон и дори успя да осъществи върху него наблюдение — напук на Хайзенберг*. Уби и съживи шест мишки, намесвайки се в свещената мистерия на живота и смъртта.

[* Вернер Карл Хайзенберг (1901-1976 г.) е немски физик, един от основоположниците на квантовата механика. — Бел.ред.]

Юни узря в юли, а после повехна и се съсухри в август. Една сутрин Куентин се събуди рано и видя, че хладна мъгла обгръща ливадата. Сред нея, грамаден и ефирен, стоеше бял елен. Той си щипваше тревица с малката си муцуна, накланяйки огромните си рога. Ушите му бяха големи и клепнали. Надигна глава, когато Куентин се показа на прозореца, разбирайки, че е наблюдаван, пое нататък по ливадата и без да бърза, се скри от погледа му. Куентин се начумери. Легна си отново, ала не можа да заспи.

По-късно през деня потърси Елша Хвойна Жълъдка Алисоуханна. Завари я да се труди на сложен стан с големината на жилищна стая, предназначен да оползотвори мощта на мускулестите й крака и деликатните манипулации на нейните човешки пръсти.

— Животното търсач — рече тя, без да спира да тъче. — Рядка гледка. Несъмнено са го привлекли положителните енергии, излъчвани от нашите висши ценности. Предложило е облика си на някой кентавър, а ти си бил наблизо и си имал щастието да го зърнеш.

Животното търсач от "Момичето, което измерваше времето". Така изглеждало, значи. Някак си беше очаквал нещо по-свирепо. Куентин погали Жълъдка по лъскавата черна задница и си тръгна. Знаеше какво трябва да направи.

Същата нощ извади листната клонка, която беше намерил в бюрото. Същата клонка затулваше лицето на Звяра. Сега тя беше мъртва и изсъхнала, но листенцата й още бяха маслиненозелени и жилави. Забоде навън твърдото стъбло във влажната почва и го укрепи с купчинка пръст, за да не падне.

На следващата сутрин се събуди и видя пред прозореца си избуялото дърво. В ствола му личеше циферблатът на тиктакащ часовник. Постави ръка върху коравия сивкав ствол, върху хладната прашна кора, и я отпусна. Времето му тук бе приключило. Събра едни от вещите си, други остави, взе лък и колчан със стрели от бараката до стрелбището, освободи един кон от неопитоменото секс стадо на кентаврите и напусна Обителта.

Белият елен

Ловът на Животното търсач го отведе до поречието на необятното Северно тресавище, а после на юг, в подножието на Голямата къпина, после пак на север, порейки на запад през Здрачната гора, където нежно бълбукаше Долно Пенливо. Все едно посещаваше места от своите сънища. Пиеше от потоците, спеше на земята и ядеше печен дивеч, който сам си улавяше — беше станал приличен стрелец, а когато не му вървеше с лъка и стрелите, малко нечестно си помагаше с магия.

Неуморно яздеше нежната дореста кобила, която изглежда не съжаляваше, че е зарязала кентаврите. Съзнанието на Куентин беше изпразнено от мисли, както гората и полята бяха изпразнени от хора. Езерцето в главата му отново беше замръзнало и този път ледът беше дебел трийсет сантиметра. В най-добрите му дни минаваха часове, без да се сети за Алис.

Мислеше ли, то беше за белия елен. Сега беше поел на издирване, само че на негово собствено, а не чуждо. Озърташе се за бодливите му рога или за бледите му хълбоци. Знаеше какво върши. За това си мечтаеше непрекъснато в Бруклин. Това беше най-важната му фантазия. Да я осъществи и можеше да затвори книгата завинаги.

Животното търсач го отведе още по-далеч на запад, отвъд планини и долини, за които книгата дори не споменаваше. Преброждаше девствени територии, ала не се спираше да ги изследва или да кръщава върховете. Спусна се по искрящо бяла варовикова скала до ивица черен вулканичен пясък на брега на едно голямо, неоткрито море. Щом зърна преследвача си, еленът се понесе върху прибоя като върху суша. Прехвърляше се от вълна на вълна, от гребен на гребен, сякаш скачаше от скала на скала — с навирени рога, с морска пяна в ноздрите.

Куентин въздъхна. На идния ден продаде нежната кобила и подири брод през Западното море.

Нае едномачтово корабче, управлявано от трима мълчаливи братя и тяхната едра, загоряла от слънцето сестра, които изпаднаха в благоговение пред неговите дървени протези. Две седмици изкараха във весел тропически архипелаг, осеян с мангови мочурища и поляни с овце, за да се запасят със сладка вода (а пък платната все искаха поправки и кърпене) и продължиха нататък. Подминаха остров, населяван от сърдити, кръвожадни жирафи и едно плаващо животно, което предлагаше допълнителна година живот в замяна на пръст от ръката им (сестрата се съгласи три пъти). Подминаха пищно украсено дървено стълбище, което се виеше надолу в морето, и една млада жена, носеща се върху разтворена книга с габаритите на малък остров. Тези приключения не вдъхнаха на Куентин нищо, което да наподобява удивление или любопитство. Край вече.

След пет седмици слязоха на опърлена от слънцето черна скала и екипажът заплаши с бунт, ако необърнат курса. Куентин ги измери с поглед, блъфира с магическата си мощ и накрая им увеличи петкратно надницата. Продължиха напред.

Лесно е да се правиш на храбрец, когато по-скоро би умрял, отколкото да отстъпиш. Умората нищо не означава, когато желанието ти е да страдаш.

Куентин никога преди не се беше качвал на платноходка, широка колкото да се завъртиш, но сега се беше източил и почернял като екипажа си. Слънцето стана огромно, солените водни пръски пареха. Всичко вибрираше от електрическо напрежение. Обикновените предмети ставаха източник на необикновени оптически ефекти: радиация, слънчеви петна и корони. Звездите представляваха огнени орбити, видимо сферични, заредени с непонятен смисъл. Мощна златиста светлина прорязваше всичко, сякаш светът бе тънка театрална завеса, зад която грееше великолепното слънце. Еленът все така рипаше пред тях. Най-сетне непознат континент изпълни хоризонта. Вълшебна зима царуваше там, борове растяха гъсто досами брега — солената вода се плискаше в коренищата им. Куентин хвърли котва и нареди на екипажа, който зъзнеше в тънките си тропически дрехи, да чакат седмица и да се връщат, ако той не се появи. Даде им останалото злато, целуна седмопръстата сестра за сбогом, спусна лодката и с гребане отиде на брега. Нарами лъка на гърба си и се залута из снежната гора. Хубаво му се отрази отново да е самичък.

Животното търсач се показа на третата нощ. Куентин беше вдигнал бивак на една ниска скала с изглед към прозрачно вирче. Точно преди съмнало се събуди и го видя на брега. Отражението му потрепваше, докато пиеше жадно студената вода. Изчака минута, приклекнал на коляно. Това беше. Изпъна тетивата и зареди стрела от колчана. Помисли си, че прави неща, които не са се случвали даже на Хелън и Рупърт Чатуин. Тази мисъл не му донесе удоволствие. Прицели се в мускулестото дясно бедро на елена и пусна стрелата.

Слава богу, че не засегна артерия. Еленът не се опита да побегне, а клекна на задницата си като наранена котка. От примиреното му изражение Куентин доби впечатление, че му се налага да изтърпява нещо подобно на всеки стотина години. Кръвта му изглеждаше черна в сутрешния сумрак. Не показа страх, когато го доближи. Протегна гъвкавата си шия, здраво захапа стрелата с белите си зъби и я изтръгна с рязко движение. Изплю я в краката на Куентин.

— Заболя ме — оплака се Животното търсач.

От три дена Куентин не беше разговарял с никого.

— А сега какво? — прегракнало рече той.

— Желания, естествено. Имаш право на три.

— Моят приятел Пени си изгуби ръцете. Върни му ги.

Еленът мигновено се унесе в мисли, зареял поглед.

— Не мога. Съжалявам. Или е мъртъв, или не е в този свят.

Слънцето тъкмо започваше да се показва над тъмния масив от борове. Куентин си пое дълбоко дъх. Студеният въздух миришеше резливо на терпентин.

— Алис. Превърна се в дух — нифин. Върни я.

— Пак не мога.

— Как така не можеш? Това е желание!

— Не аз определям правилата — оправда се Животното търсач и облиза кръвта, която се стичаше по бедрото му. — Като не ти харесва, иди да простреляш някой друг омагьосан елен и тормози него с желанията си.

— Искам правилата да бъдат различни.

Еленът подбели очи.

— Изключено. Приемам първите ти три изцепки за едно желание. Кое е номер две?

Куентин въздъхна. Действително не беше се надявал.

— Плати на екипажа ми. Удвои онова, което им обещах.

— Готово.

— Това е десетократно в сравнение с надницата, за която ги наех, защото я упеторих наскоро.

— Казах "готово", нали? Давай номер три.

Преди години Куентин си беше намислил какво точно ще си пожелае, ако някога хване златната рибка. Да отпътува за Филория и да остане там завинаги. Но това беше преди много години.

— Върни ме у дома.

Животното търсач тържествено затвори и отвори кръглите си очи. Насочи рогата си към Куентин.

— Готово.

Куентин предположи, че е трябвало да се изрази по-конкретно. Животното търсач би могло да го изпрати в Бруклин, в къщата на родителите му в Честъртън, в "Брейкбилс" или дори в апартамента в северен Ню Йорк. Само че еленът подходи буквално и Куентин се озова пред последното си полупостоянно жилище, манхатънския апартамент, който делеше с Алис. Никой не забеляза, когато той внезапно се появи на тротоара в късната утрин на един, по всичко личеше, летен ден. Бързо се отдалечи. Даже не можеше да погледне тяхната врата. Лъка и стрелите изхвърли в една боклукчийска кофа.

Беше шок изведнъж да бъдеш обкръжен от толкова много човешки същества. Натрапваха се различни по цвят кожи, дефектните физиономии, дребнавата суета. Може би беше прихванал от снобизма на кентаврите. Отвратителна яхния от аромати — някои органични, други не, щурмува обонянието му. Челната страница на вестника, набавен от деликатесния магазин на ъгъла, го осведоми, че е отсъствал от Земята малко повече от две години.

Трябваше да се обади на родителите си. Фог сигурно им е замазал очите с някакви обяснения, но все пак. Едва не се усмихна. Какъв ли коментар щяха да измислят за косата му? Щеше да разбере скоро, ала не веднага. Поразходи се, за да се аклиматизира. Сега заклинанията за измъкване на кеш от банкомата бяха детска игра. Избръсна се, подстрига се и си купи дрехи, които не бяха ушити от кентаври и съответно не приличаха на ренесансов костюм. Поглези се. Обядва пържоли в луксозен ресторант и за малко не умря от удоволствие. В три часа пиеше московска водка в един дълъг, затъмнен и празен бар в Чайнатаун, където ходеше с Физиците. Отдавна не беше близвал алкохол. Скоро го налегна дълбока и чиста печал, упоителна и замайваща като наркотик.

Към пет барът започна да се пълни. Към шест вече бе шумно. Куентин тъкмо излизаше, когато забеляза едно стройно и хубаво момиче с руси къдрици да се гушка с мъж, който приличаше на манекен за бельо. Хал хабер си нямаше кой е моделът, но хубавицата определено беше Анаис.

Това не беше мечтана среща, но може би така бе по-добре. Седнаха отвън на стълбището. Тя опули очи на бялата му коса.

— Кой би повярвал! Измъкнахме се с триста зора. Джош страхотно го биваше. Страхотно. Никога не го бях виждала да прави такива магии. Нещо плуваше под пода, под камъните — като акула, само че всъщност плуваше в камъните. Докопа крака ти.

— Значи това е обяснението. — Куентин й показа дървеното си коляно и тя пак се опули. Алкохолът неимоверно улесняваше общуването. Куентин стоически се беше подготвил за порой от емоции, за кавалерийски щурм от скръб върху беззащитната си душа, но засега подобни ексцесии му бяха спестени.

— А в стените май е имало заклинание и затова сме се движели в кръг. Накрая пак се озовахме в пещерата на Амбър.

— Амбра.

— Това казах. Както и да е, трябваше да го развалим. — Анаис млъкна и махна на гаджето си през прозореца. Сякаш беше разказвала историята толкова пъти, че вече се чувстваше отегчена. — Мъкнехме се нагоре-надолу през цялото време. Нямаше да успеем, ако Ричард не ни беше намерил. Чак да го обикнеш! Направи ни невидими за чудовищата. Практически ни изведе навън. Още имам белег.

Тя заметна полата си, която бездруго не беше от дългите. На гладкото й бедро с бронзов загар имаше дебела, грозна, петнайсетсантиметрова ивица.

Колкото и да е учудващо, Пени оживял — поне за малко. Кентаврите не съумели да възстановят ръцете му, а без ръце той не можел да изпълнява заклинания. В Ничиите земи Пени се отделил от групата, все едно търсел нещо. Спрял пред един висок и тесен каменен дворец, необикновено стар и вехт, и умолително разперил чуканчетата си. Сякаш чакал нещо. След минутка портите на двореца се разтворили. Другите зърнали лавици с книги — топлото тайно книжно сърце на Града. Пени пристъпил напред и портите се затворили след него.

— Можеш ли да повярваш, че изобщо се е случило? Кошмар! Но сега всичко свърши.

Странно, не личеше Анаис да обвинява него или себе си. Беше намерила начин да преживее събитията. А може въобще да не е била засегната. Човек трудно разбираше какво се мъти под тези руси къдрици.

Тя непрекъснато се озърташе за модела на бельо и след малко Куентин се смили и я пусна. Сбогуваха се и се мляснаха по бузите. Не си обещаха да поддържат връзка. Какъв бе смисълът да лъжат на този краен етап от играта? По нейните думи вече всичко беше свършило. Куентин остана на стълбището в топлата лятна вечер, докато не се сети, че хич не желае да се сблъска с Анаис на излизане.

Стъмваше се, а трябваше да пренощува някъде. Би могъл да си намери хотел, но защо да си прави труд? И защо да чака? Беше изоставил почти всичките си притежания във Филория, но с железния ключ на Фог не се беше разделил. Извади го от джоба на чисто новите си джинси, както клечеше на осеяната с боклуци улица в Манхатън, вдъхвайки супения мирис на града. Поднесе го към ухото си и от ключа зазвуча висока нота, сякаш бе камертон. Досега не беше забелязвал. Чувстваше се безбрежно самотен и само мъничко поуплашен.

Куентин стисна ключа в две ръце, затвори очи, отпусна се и се остави да го повлече. Все едно пътуваше с лифт за ски спускане. Ключът отвори невидим шев във въздуха и го ускори през някакво субизмерение към каменната тераса в "Брейкбилс". Болката от завръщането бе грандиозна, ала неволята бе още по-грандиозна. Имаше да уреди още една работа, а после всичко щеше да приключи завинаги.

Царе и царици

Като младши член на счетоводния отдел при "Плакс-Ко" консултант Куентин Колдуотър почти нямаше други задължения, освен чат-пат да ходи на събрания и да се държи възпитано с колегите, с които се сблъскваше в асансьора. В редки случаи, когато истински документи успееха да се озоват в пощата му или на бюрото му, той им удряше печат, без да ги чете. По една случайност бюрото на Куентин бе необичайно голямо за ново попълнение от неговия ранг, особено предвид младостта му (макар че побелялата коса му придаваше достолепие, несвойствено за годините), неясното образование и съмнителния трудов стаж. Един ден просто цъфна, зае офиса, опразнен от вицепрезидент, три пъти по-възрастен от него, и започна да взема заплата, както и да получава здравни и социални осигуровки (плюс гарантиран шестседмичен отпуск). В замяна на това джиткаше игри на гъзарския компютър, останал от пенсионираното вице.

Само че Куентин не инспирираше негодувание у колегите си, нито пък възбуждаше кой знае какво любопитство. Всички си мислеха, че другите знаят неговата история, а когато тази презумпция биваше оборена, приемаха, че някой горе знае. Ужким Куентин бил суперзвезда в някакъв надъхан европейски университет и владеел свободно сума ти езици. Фирмата беше щастлива да го има за кадър. Щастлива!

Пък и младежът беше приятен, нищо че се държеше малко чалнато. Вероятно беше умен. Изглеждаше умен. При всички положения работеше в счетоводството на "Плакс-Ко", а в консултантската фирма на "Грънингс Хънсакър Суон" цареше отборен дух.

Директорът Фог посъветва Куентин да се откаже. Трябвало да си почине, да обмисли нещата, може би да започне психотерапия. Но Куентин се беше напочивал. Беше видял достатъчно от магическия свят, за да му държи влага до гроб, и издигаше между себе си и него бариера, която никаква магия не можеше да разруши. В крайна сметка Фог се оказа прав, въпреки че не му стискаше да превърне в реалност собствения си довод: хората си бяха по-добре без магия, оправяйки се както могат с реалния свят. Навярно имаше такива екземпляри, които можеха да понесат властта на мага и които я заслужават, но Куентин не бе от тях. Време беше да порасне и да се изправи лице в лице с този факт.

И тъй, Фог го уреди на чиновническа работа във фирма, която въртеше огромни количества магьоснически пари. Куентин се возеше на метрото, ползваше асансьора и си поръчваше обяд като останалото човечество — добре де, като онези 0,1 процента най-привилегировано човечество. Поне родителите му бяха доволни. Облекчение беше да кажеш на майка си и баща си с какво си изкарваш хляба, без да ги излъжеш.

"Грънингс Хънсакър Суон" беше абсолютно всичко, на което се бе надявал — тоест място, където да поминува максимално незабележимо. Кабинетът му беше спокоен и тих, с климатик и наклонени френски прозорци. Офис материалите бяха в изобилие и от първо качество. Можеше да разглежда бизнес планове и търговски отчети колкото му душа иска. В интерес на истината Куентин изпитваше превъзходство над всички, които все още се замотаваха с магия. Той вече не беше магьосник, а мъж; мъжът поема отговорност за постъпките си.

През почивните дни чет нямаха разнообразните безсмислени развлечения, с които истинският свят снабдяваше Куентин. Видеоигри, порно по интернет, лелки в бакалията, които обсъждаха по мобилния си здравословното състояние на своите свекърви, найлонови торбички с щампата на някой супермаркет, заплели се в клоните на дърветата, разгърдени дядковци, които седяха на верандите пред къщите си, огромните авточистачки на синьо-белите автобуси от градския транспорт, премахващи огромни количества дъждовна вода от предното стъкло — напред-назад, напред-назад, напред-назад.

Само това му беше останало и трябваше да му стигне. Като маг той се нареждаше сред сенчестите монарси на света, но абдикира от трона. Свали си короната и я заряза: нека си я сложи следващият глупак. Le roi est mort, "Кралят е мъртъв". Този нов негов живот представляваше своеобразно вълшебство, върховното вълшебство, което щеше да сложи край на всички вълшебства — завинаги.

Един ден, след като покоси няколко различни герои в няколко различни компютърни игри и след като прерови разни уебсайтове, от които хич, ама хич не се интересуваше, Куентин забеляза, че неговият електронен бележник му показва, че има събрание. Беше започнало преди половин час на един доста отдалечен етаж в корпоративния монолит на "ГХС". Куентин реши да отиде.

След бърз преглед в компютъра Куентин бе научил, че целта на това конкретно събрание е анализ на реструктурирането на "Плакс-Ко", което очевидно бе завършило триумфално преди няколко седмици, въпреки че този съдбоносен детайл някак беше убягнал от вниманието му. В дневния ред беше и нов проект, ръководен от група хора, които Куентин никога преди не беше виждал. Улови се, че хвърля погледи на една жена от групата.

Затрудняваше се да прецени какво я откроява, като изключим, че освен него тя единствена не се изказа. Беше с няколко години по-възрастна и не се отличаваше с особена красота. Остър нос, тънки устни, миша коса, дълга до брадичката, с изключително интелигентно изражение, белязано от изключителна досада. Не беше сигурен как разбра; може би по възлестите й пръсти, може би по чертите на лицето й, застинали като маска. Нямаше съмнение коя е: друг възпитаник на "Брейкбилс" под прикритие в реалния свят. Интригата се заплита, помисли си той.

След събранието хвана един колега — някой си Дан, Дон или нещо подобно — и научи името й. Емили Грийнстрийт. Единствената, неповторимата и опозорената. Момичето, заради което бе умрял братът на Алис.

Ръцете му трепереха, докато натискаше копчетата за асансьора. Уведоми асистентката си, че излиза в болнични до края на следобеда. Може би до края на седмицата.

Само че закъсня. Емили Грийнстрийт също го беше видяла, защото още същия ден получи от нея електронно съобщение. На следващата сутрин му беше оставила гласова поща и се беше опитала да постави дистанционно дата за обяд в електронния му бележник. Накрая се докопа до телефонния му номер от списъка на компанията и му пусна следния sms:

"Що отлагаш неизбежното?"

Що не, помисли си той. Само че тя беше права. В действителност не разполагаше с избор. Поискаше ли да го намери, рано или късно тя щеше да успее. С пораженчески чувства натисна Приеми върху поканата за обяд. На следващата седмица се срещнаха в страшно скъп френски ресторант от старата школа, любим на изпълнителните директори на "ГХС" от незапомнени времена.

Не се оказа чак толкова зле. Устата й не спираше да мели, имаше мършава фигура и толкова изправен гръб, че изглеждаше чуплива. Седнали един срещу друг, почти сами в приглушения кръг от кремави покривки, стъкларии и тежки потракващи сребърни прибори, Куентин и Емили поклюкарстваха за работа. Той едва обелваше по някое име на колега, но тя говореше за двама им. Разказа му за живота си — хубав апартамент в Ийст Сайд, котки. Откриха, че споделят еднакво чувство за черен хумор. По различни пътища бяха открили същата истина: да изживееш детските си фантазии като възрастен означава да си търсиш и получиш белята. Кой би могъл да го знае по-добре от тях: мъжът, гледал как Алис умира, и жената, по същество убила брат й? Поглеждайки я, той виждаше себе си след осем години.

Емили обичаше да си пийва — още нещо общо помежду им. На масата се трупаха чаши от мартини, винени бутилки, чашки за уиски, докато техните мобилни телефони и блекберита безуспешно се опитваха да привлекат вниманието им.

— Я си кажи — почна Емили Грийнстрийт, когато се бяха отрязали достатъчно, за да създадат илюзията за отколешно задушевно познанство. — Липсва ли ти? Магьосничеството?

— Честно мога да заявя, че никога не съм мислил по въпроса. Защо се интересуваш? Ами ти?

— Ами аз… такова. — Тя нави кичур от мишата си коса между два пръста. — Разбира се. И двете.

— Съжаляваш ли, че си напуснала "Брейкбилс"?

Емили рязко поклати глава.

— Съжалявам единствено, че не го напуснах по-рано. — Изведнъж се въодушеви и се приведе към него. — Само мисълта ме докарва до нервна лудост. Те са деца, Куентин! С цялата тази мощ! Това, което се случи с мен и Чарли, може да се повтори с всяко едно от тях — всеки ден, всяка минута. И то в далеч по-лош вариант. Цяло чудо е, че това място още съществува. Понякога ми се струва, че трябва да разбия прикритието им, да заведа там истинското правителство, за да се въведе ред. Учителите и Магическият съд никога няма да си посегнат на привилегиите.

Продължи да мели в същия дух. На Куентин му направи впечатление, че тя никога не казва "Брейкбилс". Сякаш бяха алкохолици, каращи терапия, които са се окопали с кофеин и с евангелието, казват си колко се радват, че са трезвени, а после разговарят само за алкохол.

— Никога не съм се чувствала в безопасност на онова място. Никога, дори за минутка. Не ти ли е по-спокойно тук, Куентин? В истинския свят?

— Ако наистина искаш да знаеш, напоследък ми е доста чоглаво.

— Тогава защо се отказа? Трябва да си имал причина.

— Бих казал, че подбудите ми бяха безкористни.

— Чак пък? — Тя кокетно изви тънките си вежди. — Разкажи ми.

Куентин й разказа колко дълбоко е бил затънал. Сподели й за Алис и техния общ живот. Когато разкри спецификите около края на Алис, усмивката на Емили изчезна и тя юнашки си сръбна мартини. В края на краищата Чарли също беше станал нифин. Иронията беше ужасна. Ала не го помоли да замълчи.

Куентин очакваше, че когато приключи, тя ще го е намразила, колкото той самият се мрази. Може би даже колкото тя самата се мрази. Вместо това погледът й запрелива от доброта.

— О, Куентин! — възкликна тя и улови ръката му. — Не бива да се обвиняваш, за нищо на света. — Възтясното й лице грееше от съпричастие. — Трябва да проумееш, че цялото зло, цялата тъга произтича от магията. Никой не може да бъде докоснат от толкова много власт, без да се развали. Така се развалих и аз, Куентин. Да се откажа ми беше невероятно трудно. — Тонът й омекна. — Това уби Чарли — тихо прошепна тя. — А също и твоята клета Алис. Рано или късно магията винаги води до злини. Веднъж проумееш ли това, ще разбереш как да си простиш. Ще стане по-лесно. Обещавам ти.

Съжалението й беше като мехлем за израненото му сърце и той желаеше да го приеме. Тя му го предлагаше, само трябваше да се пресегне.

Сметката пристигна и Куентин натовари с астрономическата сума корпоративната си карта. Двамата бяха толкова пияни, че във фоайето си помогнаха с обличането на дъждобраните — цял ден не беше спирало да капе. И дума не можеше да става да се връщат в службата. Той не беше във форма, а и вече се стъмняваше. Обядът се беше оказал прекалено дълъг.

Навън под тентата се поколебаха. За миг смешната плоска уста на Емили Грийнстрийт се оказа неочаквано близо до неговата.

— Ела с мен да вечеряш. — Погледът й беше обезоръжаващо прям. — Ела на гости в апартамента ми. Ще ти сготвя.

— Тази вечер няма как — измъкна се той. — Може би следващия път.

— Слушай, Куентин. Знам, ти си мислиш, че не си готов за…

— Не съм готов.

— … само че никога няма да бъдеш готов. Не и докато не решиш. — Тя го стисна за ръката. — Стига драми, Куентин. Дай да ти помогна. Да си признаеш, че имаш нужда от помощ, не е най-страшното на този свят. Нали?

Нейната доброта го покърти силно. Посвоему добротата е вълшебство. А секс не беше правил, откакто спа с Джанет. Много лесно би било да се отдаде на Емили.

Но не го направи. Емили грешеше — нямаше да си помогне, като стовари вината за смъртта на Алис върху магията. Много мило от нейна страна да го опрости, но за гибелта на Алис бяха отговорни реални личности: той, Джейн Чатуин, самата Алис. И тези хора трябваше да изкупят греха си.

В този миг погледна Емили Грийнстрийт и видя една осъдена душа, сама сред фучаща пустота. Не изглеждаше по-различно от някогашния си любовник Маяковски, сам на Южния полюс. Не беше готов да се присъедини към нея. Но къде другаде да отиде? Как би постъпила Алис?

Измина още един месец. Дойде ноември и Куентин седеше в удобния си офис и зяпаше през прозореца. Отсрещното здание бе значително по-ниско от монолита на "Грънингс Хънсакър Суон", затова ясно виждаше покрива му, който се състоеше от спретната чакълена алея с бежов цвят около сивата решетка на климатичната инсталация и отоплителните съоръжения. С настъпването на гневната есен климатикът беше замлъкнал, а огромните нагреватели се бяха съживили, изпускаха мъглявини от пара и ги превръщаха в абстрактни вихрушки: хипнотични, смълчани лениви форми, които никога не секваха и никога не се повтаряха; безсмислени димни сигнали, изпращани от никого на никого. Напоследък Куентин прекарваше много време в съзерцанието им. Асистентката му беше престанала с опитите да му насрочва срещи и събрания.

Внезапно стъкленият прозорец, който заемаше цялата стена, се разби на парченца. Ултрамодерните венециански щори се разкривиха. Нещо дребно, кръгло и много тежко се изтърколи на килима и се блъсна в обувката му: синкаво мраморно топче, "земното кълбо", с което откриваха мач по уелтърс.

Трима души се рееха навън, трийсет етажа над земята.

Джанет изглеждаше поостаряла, което, разбира се, беше вярно, но и по-улегнала. Ирисите на очите й излъчваха виолетова мистична енергия. Гърдите й заплашваха да се изтръгнат от прилепналото черно кожено бюстие. Около нея блестеше сребърен звездопад.

Елиът се беше сдобил с чифт огромни крила, с които пърхаше върху неуловимия ветрец. На главата му се мъдреше златната корона на Филория, която Куентин беше зърнал в пещерата на Амбра. Между Джанет и Елиът се рееше една висока, болезнено мършава жена, с дълга чуплива черна коса, която се стелеше на вълни. Горната част на ръцете й бе увита в черна коприна.

— Привет, Куентин — извика Елиът.

— Здрасти — обади се Джанет.

Другата жена не продума. Нито пък Куентин.

— Заминаваме за Филория — уточни Джанет. — Нуждаем се от още един цар. Двама царе, две царици.

— Не може вечно да се криеш, Куентин. Ела с нас.

Климатикът фучеше, мъчейки се да се справи с нахлулия студен въздух. Някъде в сградата се задейства аларма.

— Този път може и да се получи — каза Елиът. — Мартин го няма. Да не говорим, че така и не разбрахме каква е твоята специалност. Не те ли притеснява?

Куентин ги загледа втренчено. Минаха няколко секунди, докато си възвърна гласа:

— Ами Джош? Питайте него.

— Той е зает с друг проект. — Джанет забели очи. — Смята, че може да използва Ничиите земи, за да стигне до Толкиновата Средна земя. Наистина вярва, че ще открадне елф.

— Сериозно се замислих дали да не стана кралица — изтърси Елиът. — Във Филория са много разкрепостени. Но в края на краищата правилата са си правила.

Куентин остави чашата с кафе. Толкова отдавна не беше изпитвал други емоции освен тъга, срам и умствено вцепенение, че не разбираше какво се случва сега в него. Предлагаха му нещо, което категорично си бе отказал: надежда. В частица от съзнанието му, което смяташе за мъртво, се породи усещане. Болеше. Но в същото време искаше тази болка да продължи.

— Защо го правите? — попита ги колебливо. Трябваше да бъде ясен. — След това, което се случи с Алис? Защо ви е да се връщате? Защо искате да ме вземете? Само ще си влошите положението.

— По-лошо от това? — Елиът посочи с брадичка съсипания кабинет.

— Всички знаехме с какво сме се нагърбили — каза Джанет. — Ти и ние. Алис определено знаеше. Даже Пени знаеше. Всички направихме своя избор. А какво толкова ще се случи, ако дойдеш? Побелял си. Не можеш да изглеждаш по-шантаво, отколкото сега.

Куентин се завъртя с лице към тях на ергономичния си офис стол. Облекчение и съжаление прогаряха сърцето му, чувствата се разтапяха и смесваха, превръщайки се в нажежена бяла светлина.

— Проблемът е, че не искам да напускам точно преди раздаването на бонусите.

— Стига си се правил на шут. Всичко свърши. — В усмивката на Джанет имаше непозната топлина, а може би просто не я беше забелязвал? — Всички ти простиха, само ти не. А си толкова назад от нас.

Куентин взе синьото топче и го разгледа.

— И така, няма ме за пет минути, а вие сте изкопали отнякъде си тая дива вещица, непосещавала даже "Брейкбилс"?

— Виж я обаче какви джуки има — ухили се Елиът.

— Да ти го начукам! — каза Джулия.

Куентин въздъхна. Разтърка врата си и се изправи:

— Наложително ли беше да ми чупите прозореца?

— Не — любезно отвърна Елиът.

Куентин отиде до ръба. Парченца счупено стъкло скърцаха под подметките на скъпите му кожени обувки. Наведе се под разкривените щори. Доста време не го беше правил. Разхлаби вратовръзката си, пристъпи в студения зимен въздух и полетя.