Кобра

ИНТЕРЛЮДИЯ

Миниатюрната хайку-градина се бе променила с годините, но толкова постепенно и незабележимо, че Д’арл вече не помнеше как точно е изглеждала по времето, когато замени комисаря Х’орм. На пръв поглед единствената по-съществена промяна беше участъкът с тръстика блусса от Авентини, засадена тук, за да му напомня за тази далечна колония. Доколкото знаеше, той бе първият комисар, донесъл тук образци от флората на Външните колонии… и както изглеждаше, щеше да си остане единственият.

Застанал до него, Джейми Моро улови погледа му.

— Този път наистина ще го направят — рече той.

Д’арл се поколеба, сетне кимна.

— Не виждам друго обяснение за изискванията, които ни поставят. Късмет ще бъде, ако корабът, който изпращаме, не остане отрязан на Авентини.

— Или пресрещнат на обратния път — добави Джейми и неволно разроши с ръка тръстиката.

— Едва ли ще го сторят. Не вярвам трофтите да затворят Коридора без никакво предупреждение.

— Ако въобще ни бъде от полза — продължи Джейми и въпреки че гласът му звучеше спокойно, Д’арл знаеше за какво мисли.

— Те ще оцелеят — опита се да го успокои комисарят, надявайки се думите му да не са само проява на съчувствие. — За трофтите най-голямата ценност са земята и собствеността, така че ако се държат кротко, няма да сторят нищо.

Джейми се изправи и отметна падналия кичур коса.

— Само че те никога не биха се съгласили да стоят кротко — произнесе тихо той. — Такива като Джони не се предават и тъкмо на това разчитат Комитетът и Обединеното командуване.

Д’арл въздъхна.

— Още от самото начало го знаехме, нали, Моро? Знаехме, когато ги изпращахме, и ти го знаеше, докато подготвяхме проекта. Каквото и да се случи, рискът си заслужаваше.

Джейми кимна.

— Така е, сър. Но все ми се иска да направим поне още нещо за тях.

— С радост ще изслушам всяко предложение.

— Какво ще кажете, ако позволим на трофтите да затворят Коридора, стига в замяна да оставят колониите на мира?

Д’арл поклати глава.

— Вече мислих за това, но Комитетът никога не би се съгласил. Първо, кой би се доверил на трофтите? Освен това, нима можем с лека ръка, без бой, да оставим на произвола на съдбата толкова хора, да не говорим за вложените усилия и средства?

Джейми въздъхна и неохотно кимна.

— Тогава ще помоля за едно място на куриерския кораб. Зная, че може би е късно, но мога да се приготвя преди запланувания старт от Адирондак.

Д’арл очакваше тази молба, но не му беше никак лесно да произнесе вече готовия отговор.

— Съжалявам, Моро, но не мога да ти позволя да заминеш. Сам каза, че съществува опасност корабът да бъде спрян от трофтите на обратния път, а дори да си готов да се изложиш на подобен риск, аз не ще ти позволя. Знаеш твърде много тайни от работата на Комитета и хич не ми се ще подобни сведения да попадат в ръцете на трофтите.

— Биха могли да ми поставят блок в паметта — продължаваше да настоява Джейми. — Няма да забравя обявения час за излитане.

Д’арл отново поклати глава.

— Не, подобни прибързани решения винаги водят със себе си неприятности. Казах ти, никакви рискове.

Джейми въздъхна, приел поражението.

— Разбрано, сър.

Д’арл отново зарея поглед из градината.

— Разбирам добре чувствата ти — произнесе замислено той, — но повярвай ми, една среща със семейството при подобни обстоятелства едва ли ще успокои душевните ти терзания. Най-доброто, което можеш да направиш за тях, е да останеш тук и да ми помагаш, поне докато събитията са в рамките на дипломатическите преговори. Колкото по-дълго задържим противника, толкова повече време ще имат, за да се подготвят.

И толкова повече време — пропусна да добави той — ще има Доминионът, за да изгради своята защита. Защото колкото и да бяха важни Външните колонии, те представляваха по-малко от четиристотин хиляди души… и от перспективата на близо седемдесетте свята, с население от стотици милиарди, това бе само незначителна капка в морето. Авентини и сателитните й планети можеха да бъдат пожертвани в името на оцеляването на човечеството. „Полза за мнозинството, дори за сметка на някои дребни загуби“ — нали така го беше казал на Джони Моро?

Не биваше да говори за това пред брат му… макар че Джейми вече сигурно си даваше сметка. Защо иначе щеше да настоява да лети до Авентини?

Д’арл въздъхна и продължи прекъснатата си разходка. Още една обиколка и ще се върне обратно в кабинета. Обратно в суровата действителност, в навечерието на една неизбежна война.

Където можеше да се надява само на чудо, макар да знаеше, че няма чудеса.