Клубът на мъртвите

8

Бях толкова изморена, когато най-после се прибрахме в апартамента на Алсид, че нямах сили за нищо друго, освен за сън. Това бе един от най-дългите дни в живота ми, а все още се намирахме в ранния му следобед.

Но преди това трябваше да свършим малко домакинска работа. Докато Алсид закачаше новата завеса в банята, аз почистих мокета в гардероба с „Доместос“, отворих един освежител за въздух и го сложих на рафта за шапки. Затворихме всички прозорци, включихме парното и направихме по няколко експериментални вдишвания, без да откъсваме поглед един от друг.

Апартаментът миришеше нормално. Двамата едновременно издишахме с облекчение.

— Току-що извършихме нещо много незаконно — казах аз. Все още се чувствах неловко от собствената си безнравственост. — Но изпитвам огромна радост, че се избавихме от трупа.

— Не се притеснявай, че в момента не чувстваш вина — каза Алсид. — Все нещо ще се случи, за което да се почувстваш виновна, и то съвсем скоро. Пази си силите.

Прекрасен съвет. Реших да се възползвам от него.

— Мисля да дремна — казах, — трябва да съм свежа за довечера. — Човек има нужда от бързи реакции и бистър ум, когато е във вампирска компания.

— Добра идея — каза Алсид и ме изгледа въпросително с вдигнати вежди, но аз се засмях и поклатих глава. Влязох в малката спалня, затворих вратата, събух обувките си и се проснах на леглото, изпълнена с тиха наслада. Миг по-късно протегнах ръка, придърпах края на плюшената покривка за легло и я увих около себе си. В топлата стая на притихналия апартамент ми трябваха не повече от две минути, за да потъна в сън.

Събудих се внезапно и веднага застанах нащрек. Усетих нечие присъствие в апартамента. Може би в просъница бях чула почукване на входната врата или дрезгавите гласове във всекидневната. Станах внимателно от леглото и застанах до вратата; за щастие, носех чорапи и се движех напълно безшумно по мокета. Бях оставила вратата леко открехната и доближих ухото си към процепа.

— Снощи в апартамента ми дойде Джери Фалкън — обади се нечий дълбок, дрезгав глас.

— Не го познавам — отвърна Алсид. Звучеше спокоен, но бдителен.

— Каза, че снощи е имал неприятности заради теб в „Жозефина“.

— Заради мен? Ако това е мъжът, който нападна приятелката ми, той сам си е виновен за неприятностите.

— Кажи ми какво се случи.

— Опитал се да сваля приятелката ми, докато аз бях в тоалетната, но тя не поддала и той проявил грубост, след което тя привлякла вниманието на околните към ситуацията.

— Наранил ли я е?

— Пораздрусал я е. И е одрал рамото й до кръв.

— Кръвно оскърбление — гласът звучеше изключително сериозно.

— Да.

Значи драскотините по рамото ми спадаха към кръвните оскърбления, каквото и да значеше това.

— И после?

— После аз излязох от тоалетната и го отскубнах от нея. Тогава се намеси господин Хоб.

— Това обяснява изгарянията на Фалкън.

— Да. Хоб го изхвърли през задната врата. И тогава го видях за последен път. Казваш, че името му е Джери Фалкън?

— Да. Дойде направо при мен, след като и останалите момчета са напуснали бара.

— Еджингтън се намеси. Канеха се да ни нападнат.

— Еджингтън е бил там? — дълбокият глас прозвуча доста разтревожено.

— О, да, с приятеля си.

— В какво се изразяваше намесата на Еджингтън?

— Каза им да напуснат. Очакваше да му се подчинят, след като той е кралят, а те работят за него от време на време. Но един младок от компанията взе да се прави на интересен и Еджингтън му счупи коляното. Другарите му го изнесоха навън. Съжалявам, че се получи такава неприятност на територията на града ти, Терънс, но не беше по наша вина.

— Алсид, ти имаш привилегията на гост в нашата глутница. Ние те уважаваме. А онези от нас, които работят за вампирите… какво да ти кажа… всяко стадо си има мърша. Но Джери е техният водач, който вчера е бил опозорен пред очите на събратята си. Дълго ли ще останеш в града?

— Още една нощ.

— Довечера е пълнолуние.

— Да, знам, ще се опитам да се спотая.

— Какви са плановете ти? Ще се постараеш да не се преобразяваш или ще излезеш на лов с мен на моя територия?

— Ще се опитам да стоя далече от луната, да избегна стреса.

— Тогава не ходи в „Жозефина“.

— За съжаление, Ръсел доста настоятелно ни покани да отидем отново довечера. Почувства се виновен за случката с приятелката ми и ясно ни даде да разберем, че очаква да я види отново.

— „Клубът на мъртвите“ по пълнолуние, Алсид. Много неразумна идея.

— Имам ли избор? Ръсел командва парада в Мисисипи.

— Разбирам те. Но бъди много внимателен, а ако случайно се сблъскаш с Джери Фалкън там, просто се обърни на другата страна. Това е моят град — властно изрече дълбокият глас.

— Разбрах те, Вожде.

— Хубаво. След като с Деби Пелт вече сте разделени, най-добре ще е да не идваш в града известно време. Дай възможност на нещата да се уталожат. Джери е отмъстителен кучи син. Ще те нападне при първа възможност, без дори да чака повод за кавга.

— Но кръвното оскърбление го нанесе той, а не аз.

— Знам, но Джери отдавна си има вземане-даване с вампирите и вече има твърде високо мнение за себе си. Невинаги спазва традициите на глутницата. Дойде при мен не за друго, а защото Еджингтън е взел страната на противника му.

Джери вече нямаше да спазва никакви традиции. Джери лежеше в гората на запад оттук.

Навън вече беше тъмно. Някой почука по стъклото на прозореца. Подскочих от уплаха, естествено, но тихичко прекосих стаята. Дръпнах завесата и долепих пръст до устните си. Ерик. Надявах се никой от минувачите по улицата да не поглежда нагоре. Той ми се усмихна и направи знак да му отворя. Поклатих отчаяно глава и отново долепих пръст до устните си. Ако пуснех Ерик да влезе, Терънс щеше да чуе шума и щях да разкрия присъствието си. А инстинктът ми подсказваше, че Терънс няма да е много доволен, ако разбере, че са го подслушвали. Върнах се на пръсти до вратата и нададох ухо. Гостът си вземаше довиждане. Обърнах глава към прозореца и видях, че Ерик ме гледа с огромен интерес. Вдигнах пръст, което значеше: „Стой мирен за минута“.

Входната врата хлопна и миг по-късно на спалнята ми се почука. Пуснах Алсид да влезе, като искрено се надявах, че лицето ми не изглежда подпухнало от съня.

— Алсид, чух по-голямата част от разговора ви — признах аз. — Съжалявам, че ви подслушвах, но все пак ставаше дума за мен. Ъмм… Ерик е тук.

— Забелязах — мрачно отвърна той. — Предполагам, че трябва да го поканя. Влизай, Ерик — каза той, докато отваряше прозореца.

Ерик влезе сравнително елегантно, доколкото това е възможно, когато става въпрос за много висок мъж и много малък прозорец. Носеше костюм — с елек под сакото и вратовръзка — и очила. Косата му беше прибрана назад в стегната конска опашка.

— Това маскировка ли е? — попитах. Направо не можех да повярвам на очите си.

— Маскиран съм, да — отвърна той и плъзна горд поглед по снагата си. — Изглеждам различен, нали?

— Да — признах аз. — Изглеждаш точно като Ерик, който се е наконтил по изключение.

— Харесва ли ти костюмът?

— Разбира се — казах. Имах съвсем повърхностни познания в областта на мъжкото облекло, но можех да се обзаложа, че този маслиненокафяв ансамбъл в три части струваше колкото заплатата ми за две седмици. Или за четири. Аз лично не бих избрала този цвят за човек със сини очи, но трябваше да призная, че изглеждаше просто великолепно. Ако направят вампирско издание на списание „GQ“, Ерик би стоял идеално на корицата. — Кой ти направи прическата? — попитах аз, когато забелязах, че косата му всъщност бе сплетена в сложна схема от миниатюрни плитки.

— Охо, ревност ли усещам?

— Ни най-малко, просто ми хрумна, че фризьорът ти би могъл да ме научи да сплитам така собствената си коса.

На Алсид му дотегна от модната ни дискусия и рязко прекъсна разговора:

— Какво имаше предвид, когато остави мъртвеца в гардероба ми?

Не ми се случва често да видя Ерик сащисан, но той определено загуби дар слово — за цели трийсет секунди.

— Мъртвецът не е Буба, нали? — попита той. Беше наш ред да зяпнем от изненада. Алсид — защото не знаеше кой, по дяволите, е този Буба. Аз — защото не можех да си представя, че нещо подобно би могло да се случи с този вампир полуидиот. Набързо разказах на Алсид историята на Буба.

— Сега ми се изясняват всички онези слухове, че бил жив — поклати глава той. — По дяволите! Значи хората не си измислят, когато се кълнат, че са го виждали!

— Вампирската общност от Мемфис искаше да го задържи при тях, но просто нямаше начин — обясни Ерик. — Той непрекъснато напираше да си ходи вкъщи и постоянно се забъркваше в какви ли не неприятности. Та се наложи да го пращаме по задачи напред-назад, за да не се задържа на едно място.

— А сега той е изчезнал и вие нямате представа къде е — отбеляза Алсид, но без да взема твърде присърце проблема на Ерик.

— Възможно е онези хора, които се опитаха да отвлекат Суки в Бон Темпс, да са взели Буба вместо нея — каза Ерик, поглади елека си и сведе очи надолу. Не можеше да се нагледа на себе си. — Е, кой беше в гардероба?

— Рокерът, който маркира Суки снощи?

— Маркирал я е?

— Да, кръвно оскърбление — важно отвърна Алсид.

— Снощи нищо не ми каза за това — обърна се Ерик към мен и ме изгледа с вдигната вежда.

— Не ми се говореше на тази тема — отвърнах. Не ми харесваше драматизмът, с който подхождаха към тази сравнително безобидна случка. — Освен това нямаше кой знае колко кръв.

— Дай да видя.

Завъртях очи към тавана, но дяволски добре знаех, че Ерик е упорит като магаре и няма да отстъпи. Смъкнах блузата от рамото си, заедно с презрамката на сутиена. За мой късмет, материята беше толкова еластична, че нямаше да се наложи да я събличам цялата. Драскотините по кожата ми имаха вид на полумесеци, покрити със засъхнали корички, подути и зачервени, макар че предишната нощ старателно измих болното място с вода и сапун. Наясно съм колко микроби виреят под ноктите.

— Е, видя ли? — казах. — Дребна работа. Нито болката беше чак толкова голяма, нито уплахата, по-скоро се ядосах ужасно.

Ерик стоя с вперен в раните ми поглед, без да помръдне, докато най-накрая просто ги скрих под блузата си и се обърнах. Тогава той насочи вниманието си към Алсид.

— Значи този в гардероба е бил мъртъв?

— Да — отвърна Алсид. — Мъртъв от часове.

— Как е бил убит?

— Нямаше следи от ухапване — обадих се аз. — Вратът му изглеждаше счупен. Но нямахме особено голямо желание да се вторачваме в него. Тоест, ти нямаш нищо общо с това, така ли да го разбирам?

— Нямам, но признавам, че бих го направил е удоволствие.

Свих рамене. Нямах желание да размишлявам върху думите му.

— Тогава кой го е пъхнал вътре? — попитах аз, за да възобновя разговора.

— И защо? — попита Алсид.

— Уместно ли е да попитам къде се намира той в момента? — Ерик успя да си придаде вид на строг баща, който трябва да вкара в пътя двете си непослушни деца.

Алсид и аз се спогледахме.

— Ами… хм… той е… — гласът ми изтъня и заглъхна.

Ерик пое дълбоко въздух, за да тества обстановката в апартамента.

— Тялото не е тук.

— Извикахте ли полицията?

— Ами… не — смотолевих. — Всъщност… ние, ъмм…

— Изхвърлихме го в гората — отсече Алсид.

Просто нямаше по-изискан начин за съобщаване на подобна информация.

За втори път изненадвахме Ерик.

— Виж ти — безизразно отбеляза той. — Какви смелчаци!

— За всичко сме се погрижили. Действахме по план — взех да се оправдавам аз като малко дете.

Ерик се усмихна.

— Да, не се и съмнявам.

— Водачът на глутницата дойде да ме види днес — каза Алсид. — Току-що си тръгна всъщност. Все още не знае, че Джери е изчезнал. Оказа се, че Джери е отишъл да се оплаква на Терънс след снощната случка в бара. Изразил недоволство от мен. Значи все пак е бил чут и видян след излизането си от „Жозефина“.

— Тоест, може и да ви се размине.

— Мисля, че вече ни се размина.

— Трябваше да го изгорите — каза Ерик. — Така нямаше да остане и следа от мириса ви по него.

— Не мисля, че някой би могъл да подуши мириса ни — обадих се аз. — Съвсем честно ти казвам. Въобще не сме го докосвали с голи ръце.

Ерик погледна към Алсид и Алсид кимна.

— Съгласен съм с нея — каза той. — А аз все пак съм от свръхестествените.

Ерик сви рамене.

— Нямам никаква представа кой може да го е убил и довлякъл у вас. Очевидно някой е искал да те натопи за смъртта му.

— Тогава защо този някой не се е обадил в полицията от монетен телефон, за да им каже, че в апартамент 504 има труп?

— Добър въпрос, Суки, но точно в момента нямам отговор — Ерик сякаш внезапно загуби интерес към всичко това. — Довечера ще бъда в клуба. Ако ми се наложи да говоря с теб, Алсид, кажи на Ръсел, че съм твой приятел от друг град и си ме поканил, за да ме запознаеш със Суки, новата ти приятелка.

— Добре — отвърна Алсид. — Но не разбирам защо искаш да си там. Присъствието ти може да предизвика неприятности. Ами ако някой от вампирите те разпознае?

— Не познавам никого от тях.

— Но защо поемаш този риск? — попитах. — Защо изобщо трябва да ходиш там?

— Може да чуя нещо, което ти няма да чуеш или което Алсид няма да знае, защото не е вампир — основателно отбеляза Ерик. — Извини ни за малко, Алсид. Трябва да обсъдя нещо със Суки насаме.

Алсид ме погледна, за да се увери, че нямам нищо против, кимна неохотно и се оттегли във всекидневната.

— Искаш ли да излекувам раните ти? — безцеремонно попита Ерик.

Представих си грозните, покрити с корички драскотини и веднага се сетих за тънките презрамки на роклята, която си носех за довечера. За малко да се съглася, но после се разколебах.

— А какво обяснение ще дам за това, Ерик? Целият бар видя как той заби ноктите си в рамото ми.

— Права си — Ерик стисна очи и поклати глава, сякаш се ядосваше на себе си. — Разбира се. Ти не си върколак, не си и вампир. Как би могла да се излекуваш толкова бързо?

После направи още нещо, което не очаквах. Взе ръката ми, стисна я между двете си длани и ме погледна право в очите.

— Обиколих цял Джаксън. Търсих в складове, в гробища, във ферми; прерових всяко местенце, където имаше и най-слаб мирис на вампир: всички владения на Еджингтън и на неговите поданици. Не открих и следа от Бил. Страхувам се, Суки, че Бил най-вероятно е мъртъв. Окончателно мъртъв.

Все едно ме удари с ковашки чук в челото. Коленете ми просто се огънаха и единствено благодарение на светкавичната му реакция не се озовах на пода. Ерик седна на стола в ъгъла на стаята, положи ме в скута си като бебе и каза:

— Разстроих те твърде много. Исках да бъда откровен с теб, а вместо това се оказах…

— … просто груб — усетих как от ъгълчетата на очите ми се стичат сълзи. Езикът на Ерик се стрелна навън и мигом ги облиза. При липса на кръв вампирите се задоволяват и с каква да е друга телесна течност, така че това изобщо не ме впечатли. Радвах се, че някой ме държи в прегръдките си по този начин, било то и Ерик. Прекарах следващите няколко минути потънала в дълбоко самосъжаление, докато Ерик размишляваше.

— Единственото място, което не съм проверил, е имението на Ръсел Еджингтън, с всичките му допълнителни постройки в двора. Би било невероятно Ръсел да се окаже толкова безразсъден, та да държи друг вампир в плен на територията на собствения си дом. Но той царува от сто години и нищо чудно да е точно толкова самоуверен. Дори да успея да се прехвърля през оградата, едва ли бих могъл да се върна обратно. Охраната му се състои от върколаци. Шансът да проникнем в толкова строго охранявано място е почти нулев, освен ако той сам не ни покани по някаква случайност — Ерик изчака да проумея думите му. — Мисля, че трябва да ми разкажеш всичко, което знаеш за проекта на Бил.

— Затова ли си толкова добър, та чак ме прегръщаш? — разлютих се аз. — Искаш да измъкнеш някаква информация от мен? — скочих на крака, обзета от ярост.

Ерик се изстреля от стола си и заплашително се надвеси отгоре ми.

— Мисля, че Бил е мъртъв — каза той. — Опитвам се да спася както собствения си живот, така и твоя, глупава жено — изглеждаше ядосан точно колкото мен.

— Аз ще открия Бил — казах аз, наблягайки на всяка отделна дума. Нямах идея как точно ще го постигна, но се надявах, че в процеса на шпионската си мисия довечера все ще попадна на нещо. Далеч не съм Полиана2, но винаги съм гледала на живота с оптимизъм.

— Не си струва да въртиш опашка край Еджингтън, Суки. Жените не го интересуват. А ако аз започна да флиртувам с него, ще събудя подозренията му. Връзките между вампири са нещо много необичайно. Еджингтън не е наивник, иначе не би стигнал толкова високо. Може би Бети Джо — втора след него в йерархията — би проявила интерес към мен, но тя също е вампир, така че не ми се вярва. Просто не мога да ти опиша колко необичайно е това увлечение на Бил по Лорена. Ние всъщност не одобряваме влюбването между вампири.

Пропуснах последните две изречения покрай ушите си.

— Откъде разбра всичко това?

— Снощи се срещнах с една млада вампирка. Приятелят й ходи на партита в имението на Еджингтън.

— О, той е бисексуален, така ли?

Ерик сви рамене.

— Той е върколак; явно е с двойствена природа в доста по-широк смисъл.

— Мислех си, че вампирите не се срещат и с върколаци.

— Тя е малко перверзна. Младите обичат да експериментират.

Завъртях очи към тавана.

— Искаш да кажеш, че трябва да се постарая да получа покана за имението на Еджингтън, тъй като Бил няма къде другаде да е скрит, освен там, така ли?

— Може да бъде на всяко друго място в града — предпазливо каза Ерик. — Но аз лично се съмнявам. Вероятността за това е нищожна. Той е при тях от дни, Суки, не забравяй — когато ме погледна, в очите му се четеше единствено съжаление.

Това ме уплаши повече от всичко.