Глава 5. Катакомбите

След като профучах покрай Дракон, който продължаваше да пресява посетителите, спринтирах нагоре през стръмното стълбище и главния вход на Клуб Ковчег. Долавях ръмженето от двигател на мотоциклет зад гърба си, докато тичах с все сила надолу по улицата, намирайки Леля Либи на излизане от Хипстървилския Фолклорен Музикален Център, с голям африкански барабан под ръка, адски изненадана, че ме вижда.



Излегнах се на дивана на колелца на Леля Либи, но съня не ме споходи бързо. Бе по сред нощ, когато чух звука от форсиращ мотоциклет откъм улицата. Вдигнах се от дивана и надзърнах през бледо сините завеси на прозореца. Нямаше никаква следа нито от Финикс, нито от друг моторист на Харлей. Сгуших се отново в леглото, но пресния спомен от тазвечерните събития все още върлуваше из мислите ми.

Точно когато си мислех, че съм видяла всичко или поне, че знам всичко, което може един смъртен да узнае за Подземния свят, бях въвлечена в поредно тайнствено приключение. Мислех си, че животът ми е станал достатъчно пълноценен, когато открих истинската вампирска същност на Александър. И тогава се срещнах с кръвожадността на Джагър, Луна и Валентин. Кой живял и израснал в Дулсвил (град, в който най-интересното събитие е ежегодният пролетен панаир) би си помислил, че един ден, ще ми се случи нещо по-различно, че ще се натъкна случайно на клуб, където всички вампири ще ме приемат за една от тях.

В Дулсвил бях излизала с Луна и налетявала на Джагър, но тази вечер не можеше да се сравни с нищо, което бях преживявала до този момент. Вместо да се разкарвам до мола с Беки, аз бях танцувала с вампири. Когато се потопих в техния свят, а те се срещнаха с частица от моя, най-сетне разбрах какво представлява Подземният свят всъщност. Без заплахата от смъртните, вампирите бяха свободни да бъдат себе си. Флиртуваха, пиеха и купонясваха точно като всеки друг посетител в алтернативния клуб, ако не броим малката разлика, че клиентите на този клуб бяха безсмъртни, жадни за кръв вампири.

Повторих тазвечерните събития в главата си. Почудих се защо ли Джагър бе останал в Хипстървил. Нямаше ли да е по-добре за него, ако се бе върнал заедно с Луна и Валентин в Румъния? И кой беше този Финикс всъщност? Защо аз и бандата грубовати вампири бяхме така привлечени от него? Беше ли по-опасен от Джагър? И какво ли бандата му го помоли да направи?

Най-лошото на новите ми открития бе, че нямаше да мога да ги споделя с Александър. Нямаше да мога да му кажа нито за Примус, нито за Пойзън, нито за посещението ми в Клуб Ковчег. Нямаше да мога да обеля и дума за промъкването ми покрай Дракон, за срещата ми с Оникс и Скарлет и за случайният ми сблъсък с Джагър и Финикс.

Точно заради този ужасен и мрачен Подземен свят Александър бе напуснал Румъния. Той бе аутсайдер в кръвожадния свят, в който се бе родил. Ако знаеше, че точно под носа му се спотайва таен клуб за вампири, може би щеше да се почувства още по-изолиран.

Ами ако Александър вече знаеше за подземния клуб и кръговете по посевите. Тогава може би това бе причината с Джеймсън да останат тук в Хипстървил — да видят дали нещо ще се обърка. Но тогава защо бяха така потайни и не обелиха и дума?

Може би аз бях тази, която трябваше да изясни нещата. Трябваше да му кажа всичко — от Джагър до Финикс. Но тогава рискувах не само да замеся Александър с Тъмницата, но и допълнително отлагах завръщането му в Дулсвил. За сега бе най-добре да оставя нещата такива, каквито са си.

С пластмасовата гривна на китката ми на Александър щеше да му е лесно да се досети къде се бях промъкнала. Мразех да пазя тайни от него, но трябваше да помисля добре, за да взема правилното решение.

Ако отрежех гривната, пропилявах шанса си пак да ме допуснат в клуба. Затова станах, грабнах куфара си и извадих малка чантичка с принадлежности на Black Catz. Вътре бе накитника ми от „Здравей, Прилепче“. Нахлузих го на китката си, а гривната остана на безопасно и скрито място под него.

Представих си как се връщам в имението, как Александър ме притиска в ръцете си, докато лежим скрити в ковчега му, намиращ се в чудовищно голямата му таванска стая. Нищо от външния или от подземния свят не можеше да ни разсее от споделената любов, която изпитвахме.

Загрузка...