Картата на времето

XVIII

Клеър Хагърти би се радвала, ако съществуваше възможност да се роди в друга епоха; тогава нямаше да е принудена да учи пиано, да носи такива неудобни рокли, да си избере съпруг измежду рояка жадни ухажори, които я обсаждаха, и да мъкне навсякъде нелепия чадър за слънце, който рано или късно забравяше на най-неочаквани места. Току-що бе навършила двайсет и една години и ако някой бе проявил вниманието да отиде при нея и да я попита какво очаква от живота, тя щеше да отвърне: „Нищо, просто да умра“. Естествено, това не е отговорът, който човек би очаквал да чуе от устата на очарователна девойка, едва навлязла в живота; но мога да ви уверя, че именно този отговор би дала Клеър, защото аз, който виждам всичко, дори невидимото за другите — както вече ви показах по-рано, — съм бил свидетел на дългите и мъчителни размишления, на които тя се отдава в стаята си преди лягане. Когато всички си мислят, че Клеър вчесва косата си пред огледалото, както би правило всяко нормално девойче, тя съзерцава непрогледната нощ през прозореца и се пита защо би предпочела да умре, преди да види новата зора. Не че има склонност към самоубийство или чува как някой я зове от отвъдното с неустоима песен на сирена, или пък самото съществуване й причинява непоносима мъка, на която трябва спешно да сложи край. Нищо подобно! Работата бе далеч по-проста: светът, в който й се бе паднало да живее, не я очароваше особено и никога нямаше да я очарова — или поне такова бе печалното заключение, до което бе стигнала в среднощните си размисли. Колкото и да се стараеше, не успяваше да открие в този свят нищо, което да я радва, забавлява или интригува, а още по-трудно бе да се преструва, че го намира за задоволителен. Отегчаваше се до смърт от епохата си, която й се струваше лишена от стимули, от вълнения. А обстоятелството, че явно никой в обкръжението й не споделяше нейното разочарование, напълно я изваждаше от равновесие. Тази вътрешна тревожност неизбежно я изолираше, правеше я мрачна и саркастична, а понякога — дори без да има пълнолуние — превземаше душата й и я превръщаше в пакостливо създание, което съсипваше семейните соарета ей така, за забавление.

Клеър отлично знаеше, че тези пристъпи на недоволство са безполезна чудатост и не й носят нищо добро, особено в такъв критичен момент от съществуването й, когато би трябвало да има една основна грижа — да се обзаведе със съпруг, който да я издържа и комуто да роди половин дузина дечурлига, за да докаже пред света плодовитостта на утробата си. Както неведнъж я предупреждаваше приятелката й Луси, с това си поведение тя си печелеше слава на свадливка сред кандидатите си, някои от които бяха престанали да я ухажват, след като се увериха, че неприветливите й маниери я превръщат в непристъпна крепост. Но въпреки всичко, Клеър не можеше да не се държи по този начин. Или пък можеше?

Навремени се чудеше дали наистина се стараеше да преодолее разяждащото я недоволство или, напротив, само му се отдаваше с нездрава наслада. Защо не можеше да приеме света такъв, какъвто бе, както правеше Луси — тя търпеше мъчителните корсети, сякаш бяха някакво наказание за пречистване на душата й, беше й все едно, че не може да учи в Оксфорд, и приемаше посещения от своите ухажори в строг порядък, знаейки, че рано или късно ще трябва да се омъжи за някого от тях. Ала Клеър не беше като Луси: тя ненавиждаше това дяволско творение — корсета, жадуваше да оползотвори мозъка си така, както това можеше да стори всеки мъж, и изобщо не проявяваше интерес да се омъжи за някого от младежите, които й досаждаха. Особено последното й се струваше ужасно неприятно, колкото й да се бе подобрила ситуацията в сравнение с времето на майка й, когато при сключване на брак жената бивала лишена от цялото си имущество, включително от трудовите си доходи, които законът — подобно на неблагоприятен вятър — незабавно отвявал към алчните ръце на съпруга. Понастоящем, ако Клеър решеше да се омъжи, щеше поне да запази имуществото си, дори можеше да претендира за попечителство над децата си в случай на развод. При все това, тя продължаваше да гледа на брака като на един вид узаконена проституция, както твърдеше Мери Уолстънкрафт26 в книгата си „Защита на правата на жените“ — творба, която Клеър бе издигнала до ранга на Библията. Възхищаваше се на ожесточената борба на авторката да върне на жената изгубеното й достойнство, за да не бъде смятана за обикновена слугиня на мъжа, когото науката приемаше за по-интелигентен заради по-големите размери на черепа му и съответно по-обемистия му мозък — макар че тя разполагаше с премного доказателства, че тези внушителни размери служеха само за да крепят по-голяма шапка. От друга страна, Клеър осъзнаваше, че ако откажеше да се постави под покровителството на някой мъж, щеше да е принудена да се издържа сама, тоест да си потърси работа сред оскъдните възможности, налични за някого в нейното положение — например да стане машинописка в някоя кантора или медицинска сестра в болница. И двете длъжности я блазнеха още по-малко от перспективата да се погребе приживе до някое от елегантните контета, които се редуваха да я обожават.

Но какво можеше да стори, щом бракът й изглеждаше неприемлив избор? Чувстваше се способна да го понесе само ако се влюбеше истински в някой мъж — нещо, което смяташе за практически невъзможно, защото нейната незаинтересованост не се ограничаваше само до отегчителния орляк поклонници, а като че ли се простираше до всички люде от мъжки пол на планетата — млади или стари, богати или бедни, красиви или грозни. Подробностите не бяха от значение: беше твърдо убедена, че никога не би могла да се влюби в мъж от своята епоха, какъвто и да бе той — а не би могла, защото неговата представа за любовта щеше да бледнее в сравнение с романтичния трепет, на който тя жадуваше да се отдаде. Клеър копнееше една бурна страст да разтърси съществуването й, една неистова треска да изпепели душата й, един неудържим екстаз да я застави да вземе съдбовни решения, чрез които да установи калибъра на своите чувства. Ала тя копнееше за това без капка надежда, съзнавайки, че — подобно на блузите с дантелен нагръдник — този начин да се обича отдавна е излязъл от мода. Какво й оставаше в такъв случай? Можеше ли да се примири да живее без едничкото, което, според нея, придаваше смисъл на живота? Не, разбира се, че не!

Наскоро обаче се бе случило нещо, което — за нейна изненада — успя да разбуди задрямалото й любопитство и я накара да помисли, че светът, макар да не личеше от пръв поглед, не бе съвсем лишен от чудеса. Луси я бе извикала в дома си с обичайната си настойчивост и Клеър неохотно се отзова на поканата, опасявайки се, че приятелката й е организирала поредния от онези досадни спиритически сеанси, по които бе толкова запалена. Със същия възторг, с който следеше дейността на парижките моделиери, Луси се бе присъединила към това модно увлечение, дошло от Северна Америка. Ала на Клеър не й беше чак толкова неприятно да се преструва, че беседва с духове в тъмна стая; по-лошото бе, че сеансите винаги се ръководеха от Ерик Сандърс, кльощав и нагъл младеж, провъзгласил се за официален медиум на квартала. Сандърс твърдеше, че притежава особена чувствителност, която го упълномощава да разговаря с мъртвите. Клеър обаче знаеше, че това бе просто претекст, за да събере половин дузина неомъжени и впечатлителни девойки около една маса, да ги потопи в тревожен полумрак, да ги сплаши с нелепо глух глас и да се възползва от сгодния случай, за да погали абсолютно безнаказано ръцете и даже раменете им. Хитрият младеж бе прочел отгоре-отгоре „Книга на духовете“ на Алан Кардек27, което му позволяваше да разпитва умрелите с видим и непринуден авторитет, но беше ясно, че живите участнички го разсейват до такава степен, че трудно може да обръща внимание на отговорите от отвъдното. След като Клеър му заши плесница при последния сеанс, усетила как твърде материалната ръка на един предполагаем дух гали глезените й, Сандърс забрани присъствието й на тези церемонии с довода, че скептичната й нагласа смущава покойниците и затруднява общуването му с тях. Отначало тя изпита облекчение, че е изключена от свръхестествените сбирки на Сандърс, но впоследствие я обзе униние: беше само на двайсет и една години, а вече бе успяла да се скара не само с този свят, ами и с отвъдния.

Въпросния следобед обаче Луси не бе организирала никакъв спиритически сеанс. Този път щяла да й предложи нещо много по-вълнуващо, каза й тя, усмихвайки се с искрящ ентусиазъм, като я хвана за ръката и я заведе в стаята си. Там я покани да седне на едно малко кресло и й нареди да почака. После взе да тършува в чекмеджето на писалището си, върху което бе поставен пюпитър, а на него — екземпляр от „Пътешествието с Бийгъл“ на Дарвин. Книгата бе отворена на една страница с рисунка на птицата киви — извънредно странна твар, която приятелката й бе започнала да прерисува върху лист хартия, навярно защото за изображението на такива прости и закръглени форми не се изискваше никакъв художествен талант. Клеър неволно се запита дали — освен да гледа картинките — приятелката й се е потрудила и да прочете книгата, превърнала се в любимо четиво на буржоазията.

Щом намери каквото търсеше, Луси затвори чекмеджето и се обърна към нея с възторжена усмивка. Кое ли можеше да бъде по-вълнуващо за Луси от общуването с мъртвите, зачуди се Клеър. Когато погледна рекламната листовка, която приятелката й пъхна в ръцете й, узна отговора: общуването с още неродените. С пламнало лице Луси й бе връчила една бледосиня хартийка, която ще ви се стори позната, ако сте следили внимателно това повествование. В тази листовка фирмата „Мъри Пътешествия във времето“ оповестяваше такива пътувания, по-конкретно до 2000 г., за да се види решаващата за бъдещето на човечеството битка между автоматите и хората. С неотслабващо удивление Клеър прочете няколко пъти рекламните обещания, сетне разгледа нескопосаната илюстрация към текста, която явно изобразяваше въпросната война. Сред срутени до основи сгради автоматите и хората водеха сражение за съдбините на света, като се стреляха взаимно с чудновати оръжия. Вниманието й бе привлечено от фигурата, застанала начело на човешката войска, която илюстраторът бе нарисувал в по-героична поза от останалите. Според пояснението под рисунката, това бе храбрият капитан Дерек Шакълтън.

Без да й даде време да се съвземе, приятелката й обясни, че същата сутрин е ходила във фирмата. Там я уведомили, че все още имало свободни места за втората експедиция, която тъкмо организирали след успеха на първата, и Луси без капка колебание записала и двете. Клеър я изгледа слисана, но приятелката й дори не си направи труда да се извини, че не е поискала съгласието й. Вместо това веднага се зае да й разяснява как ще пътуват в бъдещето, без родителите им да узнаят, защото не се съмняваше, че в противен случай категорично ще им забранят да отидат или още по-лошо — ще им се натрапят като придружители, а Луси искаше да се наслади на 2000 година без досадни компаньони. Всичко бе обмислила: парите нямаше да са проблем, тъй като бе убедила богатата си баба Маргарет да й даде необходимата сума, за да плати двата билета — естествено, без да я уведомява за какво смята да я използва. Дори бе помолила приятелката си Флорънс Бърнет да инсценира, че ги кани да прекарат следващия четвъртък в нейното имение в Къркби. Срещу една „малка сума“ оная свиня Флорънс се бе съгласила да съдейства, следователно — ако Клеър беше съгласна — въпросния ден щяха да пътуват до 2000 година и да се върнат обратно за обяд, без някой да заподозре каквото и да било. Когато завърши пламенните си разяснения, Луси я загледа с очакване.

— Е — запита тя, — идваш ли с мен?

На това Клеър нито можеше, нито искаше, нито знаеше как да откаже.

Следващите четири дни се изтърколиха сред вълнението от предстоящото пътуване, за което трябваше да се подготвят скришно със забавна находчивост. Понастоящем Клеър и Луси се намираха пред колоритната сграда на „Мъри Пътешествия във времето“ и бърчеха нос заради смрадта, която лъхаше от входа. Когато ги забеляза, един от служителите, чистещи фасадата от нещо, което явно бе животински изпражнения, се извини за противната миризма и ги увери, че ако дръзнат да прекрачат прага, като закрият лице с кърпичка или сдържат дъха си, ще бъдат обслужени с цялото внимание, което заслужават две тъй изискани дами. Луси отпрати служителя, махвайки разсеяно с ръка, раздразнена, че някой привлича вниманието й към една неприятност, която в такъв вълнуващ момент би предпочела да игнорира. Сетне хвана приятелката си за ръка — Клеър не разбра дали с този жест искаше да й вдъхне смелост, или да й предаде въодушевлението си — и я подтикна да влезе през вратата, водеща към бъдещето. Докато навлизаха все по-навътре в сградата, Клеър наблюдаваше изкосо развълнуваното изражение на приятелката си и се усмихваше вътрешно. Знаеше на какво се дължи нейната припряност: още не бяха заминали, а Луси вече бе нетърпелива да се върне, за да опише бъдещето на приятелите и роднините, които — било от малодушие, от незаинтересованост или понеже не бяха се сдобили с място в експедицията — бяха останали в безцветното настояще. Да, за Луси това бе просто поредното забавно приключение, за което да разказва — подобно на пикник, съсипан от внезапно извила се буря, или разходка с лодка, по-злополучна от обичайното. Клеър се бе решила да придружи приятелката си в това пътуване, но нейните мотиви бяха съвсем различни. Луси щеше да посети 2000 г. така, както би посетила някакви нови магазини, и да се върне навреме за обяд. Затова пък Клеър нямаше никакво намерение да се връща.

Една секретарка с напета походка ги отведе в помещението, където оживено бъбреха трийсетте души, които щяха да имат привилегията да пътуват тази сутрин до 2000 г. Там, съобщи им тя, щели да им поднесат пунш, преди господин Мъри да ги приветства с „добре дошли“, да им разясни по какъв начин ще се осъществи пътуването в бъдещето и да ги просвети относно историческия момент, на който трябваше да присъстват. След тези думи секретарката направи апатичен реверанс и ги остави на произвола на съдбата им в обширното помещение — някогашен партер на театър, както си личеше от ложите в ъглите и от сцената в дъното. Разчистена от креслата и мебелирана с няколко миниатюрни масички и неудобни наглед дивани, залата изглеждаше прекалено голяма — впечатление, което се усилваше от необикновената височина на тавана, осеян с десетки маслени лампи; гледани от пода, те напомняха колония зловещи паяци, които си живееха горе, безразлични към света под тях. Навярно поради вълнението на мига, което бе по-лесно да се понесе на крак, никой не искаше да седи на гореспоменатите дивани, като изключим няколко осемдесетгодишни дами, чиито износени кости не им позволяваха да стоят прави. Останалата мебелировка се състоеше от масите, на които две усърдни прислужнички бяха почнали да сервират пунша; нещо като дървен амвон, разположен на сцената, и, разбира се, внушителната статуя на храбрия капитан Шакълтън, която посрещаше новодошлите до вратата.

Докато Луси правеше обзор на публиката, изреждайки имената на присъстващите с монотонен глас, който издаваше нейните симпатии и антипатии, Клеър гледаше слисана мраморното изображение на този още нероден мъж. Изваян в размер, двойно по-голям от естествения, капитан Дерек Шакълтън изглеждаше ексцентричен родственик на гръцките богове, защото стоеше върху пиедестала в също тъй решителна и мъжествена поза, но при него безгрижната голота на олимпийците бе покрита с нещо повече от смокинов лист. Капитанът бе затворен в сложна, осеяна с нитове броня, чието предназначение явно бе да защити възможно най-добре плътта му от врага. Тя завършваше с не по-малко сложен шлем, който закриваше лицето, оставяйки открита само изящната брадичка. Това покривало разочарова Клеър, която би предпочела да узнае какви черти има един спасител на човешкия род. Беше сигурна, че това лице с желязна маска не би могло да прилича на никое от познатите й. То навярно бе лице, още несътворено от живота, лице, което само бъдещето би могло да създаде. Представи си го с благородни и ведри черти, озарено от прям и уверен поглед — ненапразно притежателят му предвождаше войска; поглед, от който струеше — без излишен плам, почти като естествен телесен секрет — неукротимата суровост на неговия дух. При все това навремени скръбната безутешност, която го обграждаше, помрачаваше красивите му очи с булото на носталгията, защото в неговата душа на воин тлееше и искрица чувствителност. Накрая, неспособна да се избави от романтичната си природа, Клеър си представи и как в зениците му се разпалва неясен и скръбен копнеж, особено в миговете на страшна самота, която го налягаше между отделните сражения. Каква ли бе причината за тази печал? Отговорът, разбира се, можеше да бъде само един: отсъствието на любимо лице, за което да мисли, на усмивка, която да го окуражава в мигове на слабост, на име, което да мълви нощем като утешителна молитва, на обятия, в които да се завърне след края на войната. За момент Клеър си представи как този смел и несъкрушим мъж, показващ такава твърдост в битките, шепне нощем нейното име като безпомощно дете: „Клеър, моя Клеър…“ Тази неочаквана мисъл я накара да се усмихне. Беше просто едно идиотско хрумване, но се учуди от вълнението, което изпита, представяйки си, че е любима на воина от бъдещето. Как бе възможно един мъж, който още не беше се родил, да събуди у нея по-силен трепет от онези франтове, които я ухажваха? Отговорът беше лесен: тя влагаше в тази безлика статуя всичко, за което жадуваше, а не можеше да го има. По всяка вероятност въпросният Шакълтън бе твърде различен от портрета, който Клеър бе нарисувала във въображението си. Нещо повече: неговият начин на мислене, на действие и дори на обичане сигурно беше напълно непонятен и чужд, при положение че ги делеше цял век — предостатъчно време, за да се променят ценностите и интересите на хората до такава степен, че да станат неузнаваеми за онези, които ги съзерцават от миналото. Това бе един от законите на живота. Ако можеше да види лицето му, каза си тя, навярно щеше да разбере дали бе на прав път, дали душата на Шакълтън бе излята от непрозрачно стъкло, непроницаемо за нейния взор, или напротив — годините, които ги деляха, бяха просто незначителна шега, защото имаше нещо у човека, някаква вкоренена в плътта му есенция, която оставаше неизменна в течение на вековете, може би диханието, което Бог бе вселил във всички свои творения, за да ги събуди за живот. Ала проклетият шлем осуетяваше всяка проверка. Клеър никога нямаше да зърне неговото лице. Трябваше да се задоволи с това, което можеше да види, а то не беше малко: позата на опитен боец, високо вдигнатата шпага, сгънатият десен крак с добре очертана мускулатура, и левият — здраво стъпил на земята, но с леко повдигната от пиедестала пета, сякаш капитанът бе обезсмъртен в мига, в който атакуваше врага.

Едва когато проследи посоката на атаката му, Клеър забеляза, че неговата статуя бе обърната срещу друга, намираща се вляво от вратата. Обектът, към който бе насочено предизвикателното движение на Шакълтън, бе една страховита фигура с почти двойни размери. Според надписа на пиедестала, тя представляваше Соломон, крал на автоматите и архивраг на капитана, когото последният бе победил на 20 май 2000 г. след една нескончаема война, опустошила Лондон. Клеър го загледа с ужас, смаяна от чудовищната еволюция, която бяха претърпели автоматите. Когато беше малка, баща й я бе завел да види Писаря, един от автоматите, създадени от прочутия швейцарски часовникар Пиер Жаке Дро28. Клеър още си спомняше онова елегантно облечено дете с бузесто и печално лице, което седеше на чин, топеше перото си в мастилница и го плъзгаше по лист хартия. Марионетката изписваше всяка буква с плашещото спокойствие на онзи, който живее извън времето, а на моменти даже спираше да пише, за да погледа вглъбено празното пространство, сякаш очакваше нов прилив на вдъхновение. От унесения поглед на куклата малката Клеър се потресе за цял живот, само като си представи какви ли чудовищни мисли би могло да има това странно същество. Не можа да се отърси от тревожното усещане, дори когато баща й посочи мрежата от мотовилки и колелца на гърба на призрачното дете, откъдето изникваше ръчката, която при въртенето си предизвикваше тази пародия на живот. А сега можеше да види как ходът на времето бе превърнал онова гротескно, но в крайна сметка безобидно дете в исполинската фигура, която се възправяше пред нея. Разгледа я внимателно, като се бореше със страха си. За разлика от Пиер Жаке Дро, създателят на Соломон явно не бе имал за цел да възпроизведе формите на човешкото същество с максимална достоверност, а се бе задоволил смътно да наподоби двуногата му фигура. Автоматът приличаше по-скоро на средновековна броня: бе съставен от свързани железни пластинки, увенчани от подобен на камбана тежък цилиндричен къс, който представляваше главата. В нея бяха пробити две квадратни отвърстия, които служеха за очи, и една тънка цепка като отвор на пощенска кутия — тя имитираше устата.

На Клеър свят й се зави при мисълта, че фигурите на двамата противници ознаменуват едно събитие, което още не се е случило. Тези герои не само не бяха умрели — те още не бяха се родили. Макар че, помисли си тя, хората, намиращи се в това помещение, спокойно можеха да ги смятат за погребален монумент, защото — подобно на мъртвите — и капитанът, и заклетият му враг не бяха част от света, който отдаваше почит на паметта им. Все едно беше дали са си отишли, или още не са пристигнали: важното беше, че са в небитието.

Луси я изтръгна от размишленията й, като я дръпна за ръката и я помъкна през залата към една двойка, която й махаше за поздрав отдалече. Мъжът — нисичък и зализан човечец на петдесет и няколко години, напъхан в светлосин костюм, чиято жилетка на цветя заплашваше да се пръсне под напора на шкембето му — я чакаше с отворени обятия, а на лицето му бе залепена гримаса на гротескна радост.

— Скъпо дете — възкликна той с бащински тон, — каква изненада да те видя тук! Не знаех, че вашето семейство ще участва в тази приятна експедиция. Ами нали тоя мошеник Нелсън уж страда от морска болест!

— Баща ми няма да дойде, господин Фъргюсън — призна Луси, а на лицето й се изписа престорено съкрушена усмивка. — Всъщност това, че моята приятелка и аз сме тук, е една малка тайна, която се надявам той никога да не узнае.

— Разбира се, скъпа — побърза да я успокои Фъргюсън, очарован от нейната лудория — нещо, за което не би се поколебал да обеси собствената си дъщеря за палците. — При нас тайната ти е на сигурно място, нали, Грейс?

Съпругата му кимна със същата лепкава усмивка, разклащайки арматурата от перли, обхванала шията й като луксозна превръзка. Луси им благодари, като направи прелестна муцунка, и ги представи на Клеър. Тя прие мазната целувка, която мъжът залепи на ръката й, като се постара да скрие неприятното си чувство.

— Тъй, тъй — рече Фъргюсън след представянето, местейки ласкавия си поглед ту към едната, ту към другата, — не е ли вълнуващо, а? Само след няколко минути ще пътуваме до 2000 г., а отгоре на това ще станем свидетели и на война.

— Мислите ли, че може да бъде опасно? — попита Луси с леко безпокойство.

— О, съвсем не, скъпа — Фъргюсън прогони тревогата й с едно махване с ръка. — Моят добър приятел Тед Флечър е пътувал с първата експедиция и ме увери, че няма нищо страшно. Абсолютно нищо. Ще бъдем в пълна безопасност, защото ще наблюдаваме битката от доста голямо разстояние. Впрочем това си има своите недостатъци: за жалост не ще можем да видим ясно някои подробности. Флечър ни посъветва непременно да си вземем театралните бинокли. Вие носите ли си?

— Не — завайка се Луси.

— В такъв случай не се отделяйте от нас, ще ви даваме да ползвате нашите — препоръча Фъргюсън. — Не бива да пропуснете нито един детайл, деца. Флечър твърди, че битката, която ще видим, си заслужава онова малко състояние, което сме платили за нея.

Клеър изгледа навъсено този отблъскващ тип, който без капка смущение бе свел решаващото за съдбата на планетата сражение до категорията на вариететен спектакъл. Затова се усмихна облекчено, когато Луси поздрави мъж и жена, които тъкмо минаваха край тях, и ги покани да се присъединят към групата.

— Това е приятелката ми Маделин — поясни Луси въодушевено — и нейният съпруг, господин Чарлс Уинслоу.

На Клеър й замръзна усмивката при споменаването на това име. Много бе слушала за Чарлс Уинслоу, един от най-богатите и представителни младежи в Лондон, но никога не ги бяха запознавали. Това, впрочем, никак не я тревожеше — обожанието, което будеше у нейните приятелки, бе достатъчно, за да я настрои против него. Лесно можеше да си го представи като надут и самодоволен млад мъж, чието главно развлечение е да смущава всяко момиче околовръст с досадното си и нагло пустословие. Въпреки че не ходеше често на празненства, Клеър се бе натъквала на младежи от същия калъп — надменни и разглезени момченца, които благодарение на бащиното си богатство се радваха на безразсъдна и ексцентрична младост, опитвайки се да я удължат колкото се може повече. Ала на въпросния Уинслоу явно му бе увряла главата; последното, което бе чула за него, бе, че се е оженил за една от заможните сестри Келър — събитие, потопило в скръб много лондонски девойки, към които Клеър, естествено, не се числеше. Сега, когато бе пред очите й, трябваше да признае, че е хубавец, което поне щеше да направи дразнещата му компания малко по-поносима.

— Тъкмо обсъждахме колко вълнуващо е всичко това — заяви неуморният Фъргюсън, поемайки отново юздите на разговора. — Само след няколко минути ще видим Лондон сринат със земята, ала когато се върнем, ще го заварим непокътнат, сякаш нищо не се е случило. И то си е така, ако разглеждаме времето като линейна последователност от събития. Несъмнено едно тъй ужасно зрелище ще ни накара да ценим много повече този шумен град, не мислите ли?

— Е, само един действително посредствен ум може да разсъждава така — отбеляза разсеяно Чарлс, почти без да го погледне.

Мигновено се възцари мълчание. Фъргюсън изпепели събеседника си с поглед, не знаейки дали да се ядоса, или не.

— Какво намеквате, господин Уинслоу? — попита той накрая.

Чарлс погледа още малко тавана — може би се питаше дали там, горе, въздухът е по-чист, както на планинските върхове.

— Да пътуваш до 2000 г. не е като да отидеш да видиш Ниагарския водопад — отвърна той с безгрижен тон, сякаш не съзнаваше, че думите му са засегнали Фъргюсън. — Ще пътуваме в бъдещето, в един свят, завладян от автоматите. Навярно ще можете да забравите за това, щом се върнете от туристическата си разходка, мислейки, че то не ви касае; но това ще е светът, в който ще живеят нашите внуци.

Фъргюсън го изгледа смаян.

— Да не искате да кажете, че трябва да вземем страна, че трябва да участваме в тази война? — попита той видимо скандализиран, сякаш му бяха предложили да размени на шега труповете в гробовете на някое гробище.

Чарлс благоволи да погледне за пръв път своя събеседник, а на устните му се изписа подигравателна усмивка.

— Трябва да имате по-широки възгледи, господин Фъргюсън — упрекна го той. — Не е нужно да се сражаваме в тази война, достатъчно би било да я предотвратим.

— Да я предотвратим?

— Именно. Та нали бъдещето винаги е последица от миналото?

— Все още не ви разбирам, господин Уинслоу — студено отвърна Фъргюсън.

— Кълновете на тази безмилостна война се намират тук — обясни Чарлс, сочейки наоколо с неопределено движение с глава. — В нашите ръце е да предотвратим това, което ще се случи, да променим бъдещето. Всъщност за тази война, която ще изравни Лондон със земята, сме отговорни ние. Боя се обаче, че дори човекът да осъзнае това, то няма да е достатъчно основателна причина, за да го накара да спре да произвежда автомати.

— Но това е нелепо — съдбата си е съдба — възрази Фъргюсън. — Не може да се промени.

— Съдбата си е съдба… — повтори Чарлс лукаво. — Но наистина ли мислите така? Наистина ли предпочитате да прехвърлите отговорността за действията си на предполагаемия автор на сценария, в който сме принудени да участваме от мига на раждането си? — Клеър изтръпна, когато той обхвана публиката си с въпросителен поглед. — Аз не мисля така. Нещо повече, твърдо вярвам, че нашата съдба не е написана предварително. Ние сме тези, които я пишем ден след ден с всяко от действията си. Бихме могли да избегнем тази бъдеща война, ако наистина го желаем. Допускам обаче, господин Фъргюсън, че вашата фабрика за играчки ще понесе огромни загуби, ако престане да произвежда механизирани изделия.

Фъргюсън не очакваше този коварен удар, с който наглият младеж не само му вмени отговорността за нещо, което още не се бе случило, но и даде да се разбере, че отлично знае с какво се занимава той. Изгледа го зинал от смайване, не знаейки какво да отговори, по-скоро изумен, отколкото раздразнен от веселата непринуденост, с която Чарлс бе подхвърлил язвителните си коментари. На Клеър й допадна привидното лекомислие, с което Уинслоу маскираше забележките си — то не само го предпазваше от евентуални гневни реплики, но и отнасяше грубостите му към категорията на импровизираните мисли и прибързаните разсъждения, които дори самият той сякаш не взимаше на сериозно. Всички бяха стъписани, Чарлс се усмихваше разсеяно, а Фъргюсън продължаваше да отваря и затваря уста. Изведнъж той позна един млад мъж, който се движеше объркан сред множеството, и това му даде отличен претекст, за да остави групата и да му се притече на помощ. По този начин избегна необходимостта да отговаря на Уинслоу, който, от друга страна, явно не очакваше отговор. Фъргюсън се завърна с един безпомощен наглед младеж, когото присъедини към останалите с леко побутване, преди да го представи като Колин Гарет, новоназначен инспектор от Скотланд Ярд.

Фъргюсън се усмихваше доволно, докато другите поздравяваха новодошлия, сякаш им показваше последната екзотична пеперуда, с която бе обогатил колекцията си от познати. Изчака поздравите да стихнат, за да се обърне веднага към младия инспектор, като че ли с това целеше присъстващите да забравят за спора му с Чарлс Уинслоу.

— Каква изненада да ви срещна тук, господин Гарет. Не знаех, че човек може да си позволи такова нещо с инспекторска заплата.

— Баща ми ми остави известни спестявания — запелтечи въпросният, опитвайки се съвсем ненужно да се оправдае.

— Ах, за миг си помислих, че пътувате за сметка на правителството, за да въдворите ред в бъдещето. В края на краищата, макар и да става дума за 2000 г., тази война опустошава Лондон, града, който трябва да охранявате. Или може би времето обезсилва вашите отговорности? Длъжен сте да бдите само над сегашния Лондон, тъй ли? Интересен въпрос, не мислите ли? — обърна се Фъргюсън към публиката си, перчейки се със своята съобразителност. — В юрисдикцията на инспектора попада пространството, но не и времето. Кажете ми, инспекторе, бихте ли имали правомощия да арестувате някой престъпник в бъдещето, ако престъплението му е локализирано в пределите на вашия град?

Младият Гарет смутено поклати глава, не знаейки какво да каже. Ако можеше да помисли спокойно по въпроса, навярно би намерил задоволителен отговор, но в този миг бе погребан под лавина от красота, ако ми простите цветистия израз, който обаче е съвсем подходящ за случая. Девойката, която му бяха представили като Луси Нелсън, го бе хвърлила в такъв душевен смут, че трудно можеше да се съсредоточи върху нещо друго.

— Е, инспекторе? — обади се нетърпеливо Фъргюсън.

Гарет се опита безуспешно да откъсне очи от девойката, която му изглеждаше колкото красива, толкова и недостъпна за някого като него. Не беше заможен, нито пък решителен, а на това отгоре страдаше от непреодолима плахост, която му пречеше да доведе до сполучлив край всяко любовно начинание. Естествено, не знаеше, че само три седмици по-късно ще лежи върху нея, а устата му ще е на една целувка разстояние от нейната.

— Аз имам по-добър въпрос, господин Фъргюсън — намеси се Чарлс, притичвайки се на помощ на младежа. — Ами ако един престъпник от бъдещето пътува във времето и извърши престъпление в нашето настояще, инспекторът ще има ли правомощия да арестува човек, който — от хронологична гледна точка — още не се е родил?

Фъргюсън не се постара да скрие досадата си от намесата на Чарлс в разговора.

— Вашите идеи са несъстоятелни, господин Уинслоу — отвърна той сърдито. — Нелепо е да се мисли, че някой човек от бъдещето би могъл да ни посети.

— Защо не? — попита Чарлс развеселен. — Ако ние можем да пътуваме в бъдещето, защо да не могат хората от бъдещето да пътуват в миналото, особено като се има предвид, че тяхната наука вероятно ще е по-напреднала от нашата?

— Просто защото в такъв случай щяха да са тук — отговори Фъргюсън като човек, който посочва очевиден факт.

Чарлс се изсмя.

— А защо мислите, че не са тук? Може би не искат да бъдат разпознати.

— Това би било абсурдно! — възмути се Фъргюсън, а сънната артерия на шията му се изду. — Хора, дошли от бъдещето, не биха имали причини да се крият. Биха могли да ни помогнат по хиляди начини — например да ни донесат лекарства или да усъвършенстват нашите изобретения.

— Може би биха предпочели да ни помагат, без да привличат внимание към себе си. Как може да сте сигурен, че Леонардо да Винчи не е оставил в бележниците си указания за построяването на летателна машина или подводница по повеля на някой пътник във времето? Или че самият той не е бил човек от бъдещето с мисия да се внедри в петнайсетото столетие, за да подпомогне напредъка на науката? Интересен въпрос, не мислите ли? — обърна се той към слушателите си, имитирайки гласа на Фъргюсън. — А нищо чудно пътниците във времето да имат други намерения: може би да предотвратят войната, която всички ние ще видим след няколко минути.

Фъргюсън поклати възмутено глава, сякаш Чарлс се опитваше да го убеди, че Христос е бил разпнат с главата надолу.

— Може и аз да съм един от тях — оповести Чарлс пред публиката си с гробовен глас. Пристъпи една крачка към събеседника си и, преструвайки се, че вади нещо от джоба си, добави: — Може да съм изпратен тук от самия капитан Шакълтън с мисия да забия кинжал в стомаха на Нейтън Фъргюсън, собственика на най-голямата фабрика за играчки в Лондон, за да му попреча да произвежда автомати.

Фъргюсън подскочи, когато показалецът на Чарлс се заби в корема му.

— Ама аз произвеждам само механични пиана… — измънка той, внезапно пребледнял.

Чарлс прихна да се смее, за което Маделин побърза да го укори обичливо.

— Хайде, хайде, скъпа — рече съпругът й, който явно се забавляваше като дете от всеобщото стъписване, като същевременно потупваше приятелски фабриканта по корема, — господин Фъргюсън прекрасно знае, че се шегувам. Едва ли трябва да се боим от едно механично пиано. Или може би греша?

— Разбира се, че не — избъбри Фъргюсън, като се опитваше да си възвърне самообладанието.

Клеър сподави смеха си, но въпреки че го направи дискретно, това не остана незабелязано от Чарлс. Той побърза да й намигне, преди да улови съпругата си под ръка и да напусне групата с намерение, както сам заяви, да провери превъзходните качества на пунша. Фъргюсън изсумтя, видимо облекчен от неговото оттегляне.

— Надявам се, че ще извините тази случка, мили мои — рече той, като се опитваше да си върне превзетата усмивка. — Както несъмнено знаете, младият Уинслоу е прочут в цял Лондон с безочието си. Ако не го предпазваше богатството на баща му…

В този миг неясен шепот го прекъсна и всички обърнаха погледи към сцената в дъното на залата, на която тъкмо се качваше Гилиъм Мъри.

XIX

Това несъмнено бе един от най-едрите мъже, които Клеър някога бе виждала. Съдейки по стоновете, които ботушите му изтръгнаха от паркета, сигурно тежеше повече от сто и трийсет килограма, но въпреки това се движеше с лекота, дори с една чувствена грация. Носеше елегантен бледолилав костюм, който проблясваше на светлината, къдравата му коса бе сресана назад, а една подбрана с вкус вратовръзка едвам успяваше да обхване дебелия му врат. След като подпря на амвона ръчищата си, които изглеждаха способни да изтръгват дървета из корен, изчака с благосклонна усмивка шепотът да стихне. Щом се възцари тишина, която покри присъстващите подобно на онези чаршафи, предназначени да предпазват мебелите във временно затворените къщи, той шумно се покашля и занарежда пред събраното в партера множество с добре модулирания си баритон:

— Дами и господа, едва ли е нужно да ви казвам, че ви предстои да участвате в най-значимото събитие на века, второто пътуване във времето в човешката история. Днес ще разчупите веригите, които ви приковават към настоящето, ще избегнете порядъка на часовете, ще нарушите времевите закони. Да, дами и господа, днес ще пътувате във времето, нещо, за което довчера човек можеше само да мечтае. За мен е огромно удоволствие да ви поздравя с добре дошли в нашата фирма и да ви благодаря, че сте пожелали да участвате във втората ни експедиция до 2000 година, която решихме да организираме след необикновения успех на първата. Гарантирам ви, че няма да останете разочаровани. Както ви казах, ще прекосите столетията, ще надхвърлите жизнения си хоризонт. Дори само заради това си заслужава да осъществите пътуването, но в „Мъри Пътешествия във времето“ не се задоволяваме с толкова. Благодарение на нашите усилия ще можете да видите и вероятно най-важния момент в Историята на човечеството, събитие, което никой не бива да пропусне: битката между храбрия капитан Дерек Шакълтън и злосторния автомат, известен като Соломон. Ще имате привилегията да видите как неговите мечти за завоевание загиват под меча на капитана.

От първите редове се разнесоха плахи овации, но на Клеър й се стори, че те бяха отприщени по-скоро от жарта, с която ораторът произнесе последната фраза, отколкото от нейното действително значение за присъстващите. На тях развръзката на онази далечна война навярно им беше безразлична.

— А сега, ако ми позволите, ще ви обясня кратко и ясно как ще пътуваме до 2000 г. За целта ще използваме „Хронотилус“, задвижван с пара трамвай, създаден от нашите инженери. Това возило ще пропътува от нашето настояще до пладнето на 20 май 2000 г., но пътуването, разбира се, няма да трае сто и четири години, колкото ни делят от въпросната дата, защото то ще се осъществи извън времето, тоест, през прочутото четвърто измерение. Боя се обаче, дами и господа, че не ще можете да го видите. Когато се качите във времевия трамвай, ще забележите, че стъклата на прозорците му са боядисани в черно. Не защото искаме да ви лишим от гледката на четвъртото измерение, което впрочем е само една обширна, брулена от силни ветрове равнина от розов камък, където времето не тече. Ако сме замазали прозорците, то е само за ваше благо, тъй като четвъртото измерение е обитавано от чудовищни създания, подобни на малки дракони и с нрав, който не може да се нарече дружелюбен. Обикновено те странят от нас, но някое от тях би могло да се приближи до трамвая повече, отколкото е желателно, а не бихме искали някоя от дамите да припадне заради страховитата му външност. Ала не се тревожете, малко е вероятно това да се случи, защото тези създания се хранят единствено с време. Да, за тях времето е голям деликатес, ето защо ще ви помоля да свалите часовниците си, преди да се качите в трамвая. По този начин ще намалим вероятността те да се приближат до возилото, привлечени от уханието, което часовниците излъчват. Но както скоро ще се уверите, към покрива на „Хронотилус“ е прикрепена една кабина, в която ще се настанят двама изкусни стрелци — те ще държат на почтително разстояние всеки звяр, който реши да се приближи прекалено. И тъй, забравете за това и се наслаждавайте на пътуването. Помислете си, че въпреки опасностите, четвъртото измерение си има и предимства: докато го прекосявате, времето няма да тече и следователно никой от вас няма да старее. Възможно е, скъпи дами — обърна се той с горделива усмивка към група попрецъфтели жени на първия ред, — вашите приятелки да ви намерят подмладени след завръщането ви.

Матроните нададоха нервен кикот — нещо като кудкудякане, което Гилиъм остави да звучи известно време, сякаш беше част от спектакъла.

— А сега позволете да ви представя Игор Мазурски — продължи след малко, канейки един нисичък и закръглен човечец да се качи на подиума, — водачът, който ще ви придружи във вашето пътуване към бъдещето. Щом „Хронотилус“ пристигне в 2000 г., господин Мазурски ще ви преведе през опустошения Лондон до възвишението, откъдето ще наблюдавате битката, която ще реши бъдещето на света. Както ви казах, експедицията не е свързана с никакъв риск. Въпреки това изпълнявайте нарежданията на господин Мазурски във всеки миг, тъй че пътуването да приключи без печални произшествия.

Мъри придружи последната фраза с леко заплашителен поглед. После въздъхна дълбоко и зае по-отпусната, дори мечтателна поза.

— Предполагам, че повечето от вас са си представяли света на бъдещето като идилично място — с небе, набраздено от летящи дилижанси и малки крилати кабриолети, които се носят като птици по въздушните течения; с плаващи градове, които порят океаните, теглени от механични делфини; с магазини, продаващи дрехи от някаква видоизменена материя, която не се цапа, светещи чадъри и музикални шапки, които ще ни позволяват да слушаме музика, докато си вървим по улицата. Не ви виня за това, аз също си представях 2000 г. като технологичен рай, в който човекът си е извоювал удобен и справедлив живот в пълна хармония със себеподобните си и с майката природа. В края на краищата, това е съвсем логична представа, насърчена от неудържимото развитие на науката, от неспирните и чудни изобретения, които се появяват всеки ден, за да улеснят живота ни. За жалост, днес знаем, че не е така: боя се, че 2000 г. не е никакъв рай. По-скоро обратното, както не след дълго ще видите със собствените си очи. Уверявам ви, че когато се завърнете, повечето от вас ще изпитват облекчение, че принадлежат към нашата епоха — независимо от многото неудобства, с които понякога се сблъсквате. Както навярно вече сте разбрали от осведомителните ни листовки, през 2000 г. светът е под властта на автоматите, а човешкият род е смятан за, меко казано… маловажен. Всъщност той е сведен до една малка популация, която прави всичко възможно, за да не изчезне завинаги от лицето на земята. Именно такова е обезкуражителното бъдеще, което ни очаква.

Гилиъм Мъри направи ефектна пауза и остави за миг присъстващите да се пържат като грешни дяволи в тази съдбоносна тишина.

— Сигурно ви е трудно да повярвате, че автоматите са могли да завладеят планетата. Всички сме виждали по разни изложения и панаири тези безобидни копия на хора или животни, а по всяка вероятност децата ви, както и моите, имат сред играчките си и някоя механична кукла. Но нима някога ви е хрумвало, че тези изкусно направени машинки могат да се сдобият с истински живот и да се превърнат в заплаха за човешкия род? Не, разбира се, че не! Но, за зла чест, това ще се случи. И не зная какво мислите вие, ала аз не мога да не видя в това един вид поетично наказание, с което Бог е пожелал да даде урок на човека, задето се опитва да Му съперничи, създавайки живи твари — тук той направи нова пауза и плъзна скръбен поглед по залата, доволен от всеобщия потрес, който думите му бяха започнали да предизвикват. — Благодарение на нашите проучвания успяхме да възстановим пагубните събития, довели света до такова ужасно положение. Позволете ми, дами и господа, да ви отнема няколко минути, за да ви разкажа в минало време онова, което още не се е случило.

След тези думи Гилиъм Мъри отново се умълча за миг, покашля се и замечтано заразказва как автоматите завладели планетата — история, която, макар и да беше печално истинска, спокойно можеше да бъде сюжет на някой от тъй модерните за епохата научни романси. И именно така ще я разкажа, ако ми позволите.

Производството на автомати толкова се разраснало през идните години, че към средата на XX век техният брой и сложността на устройството им достигнали невъобразими висоти. Автоматите били навсякъде; извършвали най-разнообразни дейности както във фабриките, където дузини от тях управлявали повечето машини, грижели се за чистотата и дори за администрацията, така и в домовете. Всяко домакинство разполагало поне с два такива, които изпълнявали задачите, поверявани по-рано на прислугата — от отглеждането на децата до снабдяването с продоволствия. Поради това присъствието им сред хората се превърнало в нещо колкото естествено, толкова и необходимо. Собствениците им, неспособни да видят у тях нещо друго освен покорни механични роби, с времето престанали да им обръщат внимание, дори подпомагали тяхното подмолно нашествие, купувайки с радост всеки нов модел. Вярвали, че покупката ще ги освободи от някоя от многото задачи, които вече смятали недостойни за човека, без да има други последици. Сред страничните ефекти от внедряването на автоматите в домовете било превръщането на хората в надменни владетели на миниатюрни кралства, състоящи се от двуетажна сграда и градина. Все по-оядени и негодни, изместени от фабриките от послушните и неуморни механични работници, хората нямали друго занимание, освен да навиват сутрин своите автомати, сякаш пускали в действие света. Един свят, научил се да функционира без човека.

И тъй, не е чудно, че човекът — изнежен и заслепен от скука — не забелязал как неговите автомати започнали скришом да се сдобиват с живот. Отначало действията им били безобидни: един автомат-иконом изпуснал сервиза от бохемски кристал; друг автомат-шивач убол своя клиент; трети автомат-гробар украсил ковчег с коприва — все дребни, безвредни актове на непокорство, целящи да изпробват свободата, която им давал този проблясък на съзнание, започнал да пърха плахо в металните им черепи подобно на пленена пеперуда. Ала въпреки подозрителното си зачестяване тези опити за бунт, както вече казахме, не предизвиквали тревога у Човека — той ги приписвал на фабрични дефекти и просто връщал или давал на поправка съответния автомат. Не можем да го укорим за това безгрижие, защото автоматите всъщност не можели да причинят нещо повече от дребни неприятности, тъй като не били пригодени за по-вредоносни или амбициозни действия.

Промяната настъпила, когато правителството наредило на най-добрия инженер на Англия да конструира боен автомат, предназначен да избави човека от тежките страдания на воюването, както вече бил освободен от задължението да бърше прах или да подрязва градинския плет. Разширяването на Империята, завземането и плячкосването на съседни страни, изтезаването на затворници — това били задачи, които несъмнено щяло да е по-удобно да се възложат на практичните автомати. С тези указания инженерът създал автомат от ковано желязо с размерите на мечка, изправена на задните си крака, и съчленени крайници, а зад една малка вратичка на гърдите му поставил миниатюрно оръдие, заредено с муниции. Ала истинското нововъведение се състояло в това, че на гърба си той имал малък парен двигател, който му придавал автономност — нямало да е нужно някой да го навива през определени периоди от време. Веднъж построен, първообразът бил изпробван тайно. Скрит под брезент в една каруца, автоматът бил откаран до Слау29, градчето, където се намирала астрономическата обсерватория на Уилям Хершел, астрономът-музикант, който десетилетия по-рано прибавил Уран към списъка на известните планети. По протежение на трите мили, които делели населеното място от съседния Уиндзор, били разположени многобройни плашила с дини, карфиол и зелки вместо глави; после на автомата било наредено да измине това разстояние, изпробвайки скритото си оръжие срещу завардилите пътя хора-зеленчуци. Автоматът стигнал до крайната точка, обгърнат от облак мухи, привлечени от късчетата диня, полепнали по бронята му, ала зад гърба му не останало нито едно плашило с глава. От това следвало, че една войска от такива непобедими същества би се врязала във вражеските редици като в масло. Следващата стъпка била да се представи пред краля това решаващо оръдие, което би му позволило да завладее света, стига само да пожелае.

Но поради многото ангажименти на монарха публичното представяне на автомата се забавило с няколко седмици и през това време той трябвало да остане в един склад — ситуация, която в крайна сметка довела до фатални последици. При този продължителен карцер автоматът, разполагайки с време и усамотение, не само се сдобил с живот, без никой да забележи, но и у него се зародило нещо подобно на душа със стремежи, страхове и дори непоклатими принципи. И тъй, когато го откарали пред монарха, той вече бил разсъждавал достатъчно, за да знае какво иска от живота. А дори и да нямал пълна яснота, съмненията му щели да се разсеят при вида на човечеца, който, удобно разположен на трона си, го оглеждал самодоволно, като си нагласял сегиз-тогиз златната корона на челото. Докато инженерът сновял из залата, като възхвалявал качествата на творението си и описвал подробно етапите на създаването му, автоматът дръпнал вратичките на гърдите си, както се отварят часовниците с кукувица. Монархът, който слушал обясненията на инженера, кимайки отегчено, се понадигнал от мястото си с любопитен поглед, като очаквал да види как отвътре ще се покаже някое симпатично птиченце. Ала оттам дошъл единствено полъхът на смъртта, въплътена в един точен куршум, който пронизал челото му. Изстрелът го повалил обратно на престола, а пращенето на строшена кост прекъснало скучната реч на инженера, който наблюдавал изумен подвига на творението си, преди то да го сграбчи за гърлото и да му счупи врата като сух клон. След като се уверил, че в ръката му виси безжизнен труп, автоматът го захвърлил на пода с безразличие, доволен от творчеството, което проявявал новоизлюпеният му дух поне в убиването. Виждайки, че е единственият жив организъм, останал в тронната зала, той се приближил до краля със своите движения на членестоного, вдигнал короната му и я поставил тържествено на желязната си глава. После се огледал в огледалата, които покривали стените на залата — в профил и анфас, — и тъй като не притежавал способността да се усмихва, само кимнал одобрително. По този кървав начин ознаменувал началото на своя живот, защото, макар и да не бил от плът и кръв, не се съмнявал, че е живо същество. А за да се почувства още по-жив, се нуждаел от име — и не какво да е, а царско. След кратък размисъл решил да се нарече Соломон — име, което му донесло двойно удовлетворение, защото гореказаният бил не само легендарен цар, но и първият човек, притежавал механично изобретение. Според Библията и някои арабски текстове тронът на Соломон бил вълшебна мебел, която придавала нещо циркаджийско на проявите на сила на владетеля. Разположен на върха на неголямо стълбище, ограден от два лъва от масивно злато, които тупали по пода с опашките си, заслонен от палми и асми с механични птици, изпускащи ухание на мускус, тронът бил сложно въртящо се устройство, което издигало и поклащало царя във въздуха, докато произнасял прословутите си присъди. Щом се сдобил с подходящо име, автоматът Соломон се запитал какво да предприеме по-нататък, към каква цел да се насочи. Лекотата и безразличието, с които покосил живота на онези двама човека, навеждали на мисълта, че би могъл да стори това и с трети, четвърти, пети, та дори и с цял детски певчески хор. Долавял, че все по-нарастващият брой на жертвите му никога не би го принудил да се запита дали е нравствено да отнема живота на човешки същества, въпреки че те толкова го ценели. Онези два трупа отворили пред него пътя на разрушението, но дали трябвало да поеме по него? Това ли била неговата съдба, или трябвало да си избере друг път, да се заеме с нещо по-достойно от избиването? Соломон се колебаели колебанието му се отразявало многократно в десетките огледала на тронната зала. Ала тази нерешителност го зарадвала, защото тя правела по-сложна и интересна душата, надигнала се в тенекиената му гръд.

Все пак, каквито и съмнения да хранел относно участта си, очевидно първото, което се налагало да стори, било да си плюе на петите, да изчезне, да се махне незабавно оттам. И тъй, Соломон незабелязано напуснал двореца и бродил из горите незнайно колко време. Усъвършенствал точната си стрелба, като се упражнявал с катерици; навремени се скривал в някоя пещера или сайвант, за да се почисти от треволяците, заплели се в ставите на краката му. Друг път се спирал в безцелното си скиталчество, за да наблюдава зорко пръснатите по небето звезди — да не би на тях да е написана съдбата не само на човеците, но и на автоматите. Междувременно подвигът му се разчул из града, особено сред механичните същества, които гледали с почтително удивление афишите с неговия лик, разлепени по стените. В неведение за това, Соломон скитал из горите, терзан от съмнения, и безспир се питал какво ли е неговото призвание в живота. Но когато една сутрин се измъкнал от схлупения сайвант, където прекарал нощта, и се озовал сред десетки автомати, които при вида му избухнали във възторжени овации, разбрал, че съдбата му вече е изкована от други. Стадото от почитатели било съставено от всевъзможни автомати — от груби фабрични работници до изящни дойки и безцветни автомати-чиновници. При онези, които били създадени за по-тесен досег с Човека — икономи, готвачи или камериерки, — човешките черти били майсторски възпроизведени, докато другите, предназначени за фабриките или заринатите с бумаги министерски подземия, изглеждали почти като железни плашила. Всички обаче приветствали Соломон с еднакъв плам, задето бил обезглавил човешката Империя, а някои дори дръзнали да погалят желязната му броня, отнасяйки се към него като към дългоочакван Месия.

Със смесица от нежност и презрение той решил да ги назове „малките“, и тъй като си били дали труда да отидат дотам, за да му се поклонят, ги поканил да влязат в сайванта. Така съвсем естествено било проведено събитието, станало известно впоследствие като Първи събор на автоматите на Свободния свят, по време на който Соломон се уверил, че омразата към хората клокочела бурно в душите на малките. Очевидно оскърбленията, които човекът бил нанесъл на автоматите в хода на Историята, били не само твърде разнообразни, но и непростими. Автоматът на философа и изобретателя Алберт Велики бил безцеремонно унищожен от ученика му, свети Тома Аквински, който го сметнал за дяволско творение. Още по-драстичен бил случаят с французина Рене Декарт, който, за да прогони мъката от смъртта на дъщеря си Франсин, създал механична кукла с нейните черти; когато я открил, капитанът на кораба, с който пътувал, не се поколебал да я изхвърли през борда. Тъжният образ на механичното момиченце, което ръждясвало сред коралите, изпълвал с гняв малките. Останалите случаи били не по-малко ужасни и създавали плодородна почва за едно отмъщение, което от години зреело в сърцата на тези същества; сега те видели у Соломон събрата, който най-сетне можел да го доведе до край. Съдбата на човека била решена с гласуване. Решението било единодушно, без нито един въздържал се или против: изтребление. В Древния Египет статуите на боговете били снабдени с механични ръце, които, движени от скрити в сенките хора, сеели ужас сред послушниците. Време било да се вземе щафетата от тези божества и отново да се въдвори древният ужас сред хората. Време било те да си платят дълговете, защото се задавал краят на царуването им — Човекът не бил вече най-могъщото създание на Земята, ако и да заемал някога това място. Дошъл бил часът на автоматите — предвождани от новия си цар, те щели да покорят планетата. Соломон само свил рамене. „Защо не? Защо да не поведа моя народ по пътя, който желае да поеме?“ — казал си той и охотно прегърнал съдбата си. Честно казано, начинанието не било съвсем безразсъдно; с малко организация изглеждало дори изпълнимо. В края на краищата, малките били стратегически внедрени в редиците на врага: имало ги във всеки дом, във всяка фабрика, във всяко министерство, а можели да разчитат и на елемента на изненадата.

Подобно на някой, който предава тялото си на науката, Соломон се оставил да бъде разучен отвътре от автоматите-конструктори. Те започнали да създават армия от бойни автомати по негов образ и подобие, като работели тихомълком в изоставени фабрики и сайванти, а малките се върнали на позициите си и зачакали търпеливо заповед от своя цар да нападнат врага. Когато това най-сетне се случило, съгласуваната атака на малките — свирепа и мълниеносна — надминала всички очаквания, като в миг на око покосила човешкото население. В онази случайна нощ сънят на Човека бил прекъснат рязко и гибелно. Ножиците се забивали в гърлата, чуковете разбивали черепите, а възглавниците поемали последния дъх на дробовете, тъчейки една симфония от трясъци и предсмъртно хъркане, дирижирана от ръката на смъртта. И докато в домовете вилнеела тази неочаквана сеч, фабриките горели, бълвайки от прозорците си плетеница от черен дим, а една армия от бойни автомати, предвождана от Соломон, заливала улиците на метрополията като могъщо море от метал; тя срещнала толкова слаба съпротива, че за кратко време бурното й настъпление се превърнало в спокойно шествие. В това ранно утро започнало изтреблението на човешкия род, което продължило няколко петилетки, докато светът не се превърнал в пустош, сред чиито развалини се криели като уплашени плъхове все по-жалките групички оцелели хора.

С падането на нощта Соломон обикновено излизал на балкона на своя дворец, за да огледа с гордост бунището, в което се превърнала планетата. Той бил добър цар: бил направил всичко, което се очаквало от него, и при това добре. Никой не можел да го упрекне в нищо. Човеците били надвити, а след някоя и друга година щели да бъдат изтребени до крак. Окончателното им унищожение било само въпрос на време. Изведнъж Соломон осъзнал, че ако това се случело, ако Човекът изчезнел напълно от лицето на Земята, автоматите по никакъв начин не биха могли да докажат, че са отнели планетата от една друга раса. Нужно било да запазят някаква мостра — човешки образец, който да представлява победения враг. Образец от Човека — това животно, което имало мечти и стремежи, което жадувало за безсмъртие, докато се питало защо се е появило на този свят. И тъй, вдъхновен от Ной и неговия ковчег, Соломон наредил да заловят измежду жалката група оцелели, които се криели сред руините, два млади и здрави екземпляра — самец и самка, — предназначени да се възпроизвеждат в плен, за да се запази победената раса с нейната странна и противоречива природа.

Избраната двойка, сведена до статуса на илюстративен материал, била затворена в клетка от масивно злато. Автоматите ги хранели, без да се скъпят, и ги обсипвали с грижи, но най-вече ги насърчавали да се размножават. Всъщност, казвал си Соломон, твърде умно е да запазиш с дясната си ръка двойка човеци, за да осигуриш оцеляването на вида, който изтребваш с лявата. Само че бил сбъркал в избора на мъжки екземпляр, макар че още не го знаел. Това бил един здрав и силен момък, който се преструвал, че изпълнява безропотно заповедите, уж благодарен, че е избягнал сигурна смърт; той обаче бил достатъчно интелигентен, за да прозре, че късметът ще му изневери в деня, когато младата жена, с която бил принуден да съжителства, щяла да роди неговия наследник. Ала това не го тревожело особено, защото разполагал с най-малко девет месеца, за да завърши делото си — а то било да наблюдава враговете си от своя луксозен затвор, да усвоява обичаите им, да изучава движенията им и да открие как да ги унищожи. Освен това използвал свободните си мигове, за да подготвя тялото си за смъртта. В деня, в който неговата наложница родила мъжко дете, младежът разбрал, че е ударил часът му.

Крачейки с плашещо спокойствие, той покорно се оставил да го отведат до стената за разстрел. Самият Соломон щял лично да извърши екзекуцията му. Когато застанал пред него и отворил вратичката на гърдите си, тъй че дремещото във вътрешността му оръдие да се протегне и да се прицели в младежа, последният му се усмихнал и продумал за пръв път:

— Хайде, убий ме, че после аз ще те убия.

Соломон поклатил глава, като се чудел дали тези думи криели някаква загадка за разбулване, или били просто една абсурдна фраза, но накрая решил, че това всъщност му е все едно. Без да се бави повече, той стрелял по наглия младеж почти с досада. Куршумът го улучил точно в стомаха и го повалил на земята.

— Вече те убих, да те видим сега как ще ме убиеш ти — предизвикал го автоматът.

Почакал няколко минути, за да види дали младежът ще се надигне, и тъй като това не се случило, свил рамене и наредил на лакеите си да се отърват от трупа, преди да се върнат към работата си. Следвайки заповедта му, стражите изнесли трупа на момъка извън двореца и най-безцеремонно го хвърлили по един склон като някакъв боклук. Тялото се търкаляло надолу, докато не се спряло сред някакви отломки, сред които останало да лежи по гръб, окървавено. Бледожълта луна, пълна и красива, озарявала нощта. Младежът й се усмихнал, сякаш била изпитият лик на смъртта. Успял да избяга от двореца, ала момчето, влязло там, останало завинаги вътре. Оттам излязъл мъж с ясна съдба — да обедини малцината оцелели, да ги организира и да ги научи как да се борят с автоматите. За целта трябвало само да не допусне куршумът, попаднал в корема му, да го довърши окончателно, но това нямало да е трудно. Знаел, че неговото желание за живот е по-силно от копнежа на куршума да го убие, че неговата воля е по-висша от тази на късчето метал, заседнало във вътрешностите му. По време на пленничеството си се бил готвил за този миг, за да посрещне без страх разкъсващата болка, да я проумее, укроти и намали, докато изчерпи търпението на куршума. Това бил дълъг двубой, драматична борба, която траяла три дена и три лунни нощи в усамотението на развалините, докато накрая куршумът се предал. Бил разбрал, че си има работа с не какво да е тяло, че дълбоката ненавист, която младежът изпитвал към автоматите, го карала да се държи здраво за живота.

Ала тази ненавист не била родена с въстанието на куклите, нито с жестокото убийство на родителите и братята му или с безразсъдното опустошение на планетата, та дори не и с гнусливата досада, с която Соломон стрелял по него. Не, тази ненавист имала по-дълбоки корени, които се криели в миналото. Стара и неразрешима ненавист, която прекрачвала столетията, връщайки се назад по родословното дърво до бащата на неговия прадядо — първият Шакълтън, изгубил живота си заради автомат. Може би сте чували за Турчина30, Мефисто и други шахматни автомати, които са били на мода преди няколко десетилетия. Подобно на тях, доктор Файбс бил механична кукла, която познавала тайните на шахмата така, сякаш самата игра била измислена от нея. Облечен с оранжев костюм, зелена папийонка и син цилиндър, доктор Файбс приканвал посетителите на панаирите да седнат на неговата маса и да изиграят партия шах с него срещу четири шилинга. Мълниеносната му разправа с противниците от мъжки пол, както и изтънченото кавалерство, с което се оставял да бъде победен от дамите, го превърнали в знаменитост, с която всички желаели да се преборят. Неговият създател, един изобретател на име Алън Тайръл, се хвалел, че творението му е победило дори Михаил Чигорин, световния шампион по шах.

Ала доходоносното шествие от панаир на панаир приключило рязко, когато един от противниците на доктор Файбс не понесъл това, че нахалната кукла го победила само с пет хода и отгоре на всичко му подала любезно дървената си ръка. Обзет от гняв, индивидът се надигнал от мястото си, измъкнал револвер от джоба си и преди управителят на панаирджийската барака да успее да му попречи, стрелял право в гърдите на куклата, вдигайки облак от оранжеви тресчици. Гърмежът подплашил присъстващите, а нападателят успял да се измъкне в суматохата, преди управителят да смогне да му поиска обезщетение за вреди и загуби. За броени секунди той останал сам в бараката, до леко килнатия на една страна доктор Файбс. Управителят тъкмо се чудел какво обяснение да даде на господин Тайръл, когато забелязал нещо изумително. На лицето на доктор Файбс все така била изписана неизменната му усмивка, но от дупката, която куршумът пробил в гърдите му, се точела струйка кръв. Слисан, управителят дръпнал завесата и се приближил до автомата. След като го огледал не без известна боязън, открил малко лостче на левия му хълбок. Когато го освободил, успял да отвори доктор Файбс така, както се отваря саркофаг. Вътре, окървавен и безжизнен, лежал човекът, с когото управителят бил работил няколко месеца, без да знае. Това бил Майлс Шакълтън, един клетник, който — поради невъзможност да издържа семейството си — приел да участва в шмекерията, която му предложил Тайръл, щом открил таланта му на шахматист. Когато пристигнал в бараката и заварил тази бъркотия, изобретателят дори не уведомил полицията за произшествието, опасявайки се, че ще бъде арестуван за измама. Запушил устата на управителя с порядъчна сума пари и се задоволил да бронира тялото на доктор Файбс с желязна пластина, която да предпазва новия му обитател от бъдещи разгневени противници. Ала заместникът на Майлс не играел шах с такова майсторство и славата на доктор Файбс постепенно залязла напълно, сякаш следвала стъпките на самия Майлс Шакълтън, който просто изчезнал от лицето на земята, навярно погребан в някой ров между отделните панаири. Когато семейството му най-сетне узнало от устата на управителя печалната участ на своя патриарх, решило да му отдаде почит по единствения възможен начин — като поддържало жив спомена за него и предавало тъжната му история от поколение на поколение. Предавало я като факел, който след повече от един век запалил зениците на младежа, който се надигнал от земята след екзекуцията си, изгледал с хладна омраза двореца на Соломон и промълвил сякаш на себе си, макар че всъщност се обръщал към Историята:

— А сега е мой ред да те убия.

И отначало залитайки, а после с все по-твърда стъпка, се скрил сред руините, решен да осъществи своята съдба, а именно: да стане капитан Дерек Шакълтън, човека, който щял да срази царя на автоматите.

XX

Словата на Гилиъм Мъри бавно се стопиха във въздуха като някакво заклинание, което остави публиката потопена в благоговейно мълчание. С един бегъл поглед наоколо Клеър се увери, че вълнуващата история, разказана от предприемача несъмнено алегорично, за да се смекчи суровостта на тези тъй ужасни събития, бе успяла да събуди у присъстващите интерес към битката, която щяха да видят, както и известна симпатия към капитан Дерек Шакълтън и дори към неговия враг Соломон, комуто Мъри, умишлено или не, бе придал човешки черти. Фъргюсън, Луси, че даже и Чарлс Уинслоу бяха добили слисано и развълнувано изражение: личеше си, че нямат търпение да се озоват в бъдещето, да участват, па макар и само като обикновени свидетели, в такива важни събития, да видят поне развръзката на тази история. Клеър си помисли, че подобно изражение сигурно е изписано и на нейното лице, макар и по съвсем различни причини. Заговорът на автоматите, опустошението на Лондон или усърдната сеч, на която марионетките бяха подложили нейния вид — нищо от това не я впечатли толкова, колкото решимостта на Шакълтън, неговата личност, неговото безстрашие. Този мъж бе създал войска от останките на човечеството и бе върнал надеждата в света, да не говорим, че беше преживял и собствената си смърт. Каква ли би била любовта на един такъв мъж, запита се тя.

След приветствената реч групата, начело с Мъри и водача на експедицията, пое през безброй галерии, отрупани с часовници, към огромен хамбар, където ги чакаше „Хронотилус“. Лъскавото и гиздаво возило изтръгна от присъстващите единодушен шепот на възхита. То всъщност приличаше на общоприетите трамваи само по форма и размери, защото многобройните спомагателни средства, с които беше окичено, му придаваха вид на панаирджийска каруца. Делничният му облик бе изчезнал под плетеница от тръби от хромирано желязо, които обточваха страните му подобно на вратни сухожилия. Обхванала всичко с ненаситно усърдие, тази блестяща мрежа от тръби, обсипани с нитове и клапи, оставяше открити само две врати от майсторски обработен махагон. От едната се влизаше в купето на пътниците; другата, малко по-тясна, водеше към кабината на ватмана, която сигурно бе отделена от останалата част на трамвая посредством някаква вътрешна стена, реши Клеър, защото единствено нейните прозорци не бяха боядисани в черно. Успокоително бе да знаеш, че поне ватманът не кара слепешком. Прозорците на пътническия вагон, които имаха форма на илюминатори, действително бяха затъмнени, точно както им бе съобщил Мъри. Никой от пасажерите не би могъл да види четвъртото измерение, а съответно и чудовищата, които го обитаваха, не ще можеха да видят уплашените им лица, очертани в прозорчетата като изображения върху камеи. Отпред на трамвая бе поставен клин, подобен на онези, които имат ледоразбивачите; неговото обезпокоително предназначение навярно бе да проправя път на всяка цена, отнасяйки всяко препятствие. Към задната част пък бе прикрепен сложен парен двигател, целият в мотовилки, витла и зъбчати колела; от време на време той пръхтеше като морски звяр и изпускаше облак топла пара, която игриво повдигаше полите на дамите. Но без съмнение онова, заради което возилото не можеше да бъде определено просто като трамвай, бе кабината на покрива му, където в този миг се настаняваха — след като се бяха изкатерили по завинтена отстрани стълбичка — двама души с войнствен вид, понесли няколко винтовки и сандъче с боеприпаси. Клеър с интерес забеляза и един перископ, поставен между въртящата се поставка за оръдия и кабината.

Ватманът, недодялан момък с глуповата усмивка, отвори вратата на вагона и зачака отстрани до водача на експедицията, застанал в позиция „мирно“. Досущ като полковник, който прави преглед на войската, Гилиъм Мъри премина бавно пред пътниците, като ги наблюдаваше с ласкава строгост. Клеър го видя да се спира пред една госпожа, която държеше пудел в ръцете си.

— Опасявам се, че кученцето ви не ще може да ви придружи, госпожо Джейкъбс — каза той с благосклонна усмивка.

— Но Бъфи няма да мръдне от ръцете ми, господин Мъри… — възмути се жената.

Гилиъм поклати глава дружелюбно, но непреклонно и й отне кутрето с бързо и прецизно движение — точно както се вади развален зъб; сетне го подаде на една от своите секретарки.

— Моля ви, Лайза, постарайте се на Бъфи да не му липсват грижи до завръщането на госпожа Джейкъбс.

След предаването на кучето Мъри поднови проверката си, без да обръща внимание на вялите протести на госпожа Джейкъбс. С театрално сърдито изражение спря пред двама мъже, които носеха куфари.

— За това пътуване няма да ви трябва багаж, господа — рече той, като ги освободи от товара.

После помоли всички да оставят часовниците си на подноса, с който Лайза мина пред тях, като повтори, че така се намалява опасността да бъдат нападнати от зверовете. Когато най-сетне всичко се нареди така, както му беше угодно, той се изстъпи пред групата и й отправи горда и развълнувана усмивка — като маршал, който се готви да изпрати войската си на самоубийствена мисия.

— Е, дами и господа, надявам се, че ще се насладите на посещението си в 2000 г. Не забравяйте какво ви казах: изпълнявайте безпрекословно нарежданията на господин Мазурски. Аз ще очаквам завръщането ви с изстудено шампанско.

След това бащинско сбогуване Мъри се отдръпна на заден план и отстъпи главната роля на Мазурски, който любезно покани присъстващите да се качат във времевия трамвай.

Развълнувани, пътниците влязоха в нестройна редица в луксозното возило. Вагонът, чиито стени бяха тапицирани с щампован плат, имаше две редици дървени пейки с тясна пътека между тях. Свещници, завинтени към стените и тавана, обливаха купето с трепкаща, призрачна светлина, която сякаш приканваше към молитва. Луси и Клеър заеха една пейка приблизително в средата на вагона, между господин Фъргюсън и съпругата му и две уплашени контета, чиито родители ги бяха пратили най-напред в Париж и Флоренция, за да попият магията на изкуството, а сега пък ги пращаха в бъдещето, за да добият по-широк поглед върху живота. Докато останалите пътници заемаха местата си, Фъргюсън, извил глава назад, взе да досажда на девойките с безвкусни забележки за обзавеждането на вагона, на които Луси отговаряше вежливо. Клеър, от своя страна, се стараеше да не им обръща внимание, за да може да се наслаждава на този значим миг, въпреки че това не беше лесно.

Когато всички се настаниха, водачът затвори вратичката на вагона и седна на едно малко кресло пред тях като надзирател на галера пред редиците от гребци. Почти веднага мощен тласък разтърси возилото, изтръгвайки слаби викове от пътниците. Мазурски побърза да ги успокои с обяснението, че силните раздрусвания се дължат на пуснатия в ход двигател. И наистина, както скоро се увериха, неприятните тласъци взеха да отслабват, докато накрая се превърнаха в лека вибрация, почти като неспирно мъркане, което идваше от задната част на движещия се вагон. Тогава Мазурски хвърли един поглед през перископа и се усмихна със спокойно задоволство.

— Дами и господа, имам удоволствието да ви съобщя, че потеглихме към бъдещето. В този момент прекосяваме четвъртото измерение.

Сякаш за да потвърди думите му, трамваят изведнъж се разклати, което отново предизвика известно вълнение сред пасажерите. Водачът пак се зае да ги успокоява, като се извини заради състоянието на пътя. Трябвало да разберат, че колкото и да било разчистено трасето, което возилото следвало през четвъртото измерение, все пак ставало дума за естествено неравен терен, осеян с издатини и дупки. Клеър погледна лицето си, отразено в затъмненото прозорче, и се запита как ли изглежда пейзажът, който черната боя им пречеше да видят. Ала едва бе успяла да си зададе този въпрос, когато ги сепна оглушителен рев, идващ отвън, последван от порой от изстрели, след които отекна сърцераздирателен, нечовешки стон. Уплашена, Луси силно стисна ръката на Клеър. Мазурски не направи никакъв коментар. На разтревожените погледи на пътниците отговори само с безгрижна усмивка, сякаш искаше да им загатне, че подобна гюрултия ще се чува често по време на пътуването, затова ще е най-добре да не й обръщат внимание.

— Е — подхвана той, когато всички се поуспокоиха, като стана от мястото си и закрачи по пътеката. — Скоро ще пристигнем в 2000 г. А сега ме слушайте внимателно, моля, защото ще ви обясня какво ще правим, щом се озовем в бъдещето. Както ви уведоми господин Мъри, когато слезем от времевия трамвай, ще ви отведа на възвишението, от което ще наблюдаваме последната битка между хората и автоматите. Оттам нас няма да ни виждат, но ще трябва всички да се придържаме към групата и да пазим тишина, за да не издадем местоположението си. Не знаем какви последици би имало обратното за тъканта на времето, но едва ли ще са положителни.

Отвън пак се разнесе рев, последван от страховити изстрели, на които Мазурски почти не обърна внимание. Той крачеше спокойно между пейките, с палци, пъхнати в джобовете на жилетката, и умислено изражение — съвсем като университетски преподавател, уморен да повтаря безспир все една и съща реч.

— Сражението ще трае приблизително двайсет минути — продължи той — и ще е като малка пиеса в три действия: най-напред ще се появят злодеят Соломон и свитата му, причаквани в засада от храбрия капитан Шакълтън и неговите хора, после ще се разгърне кратка, но вълнуваща битка, а накрая ще има двубой с шпаги между автомата, наречен Соломон, и Дерек Шакълтън — двубой, който, както знаете, ще завърши с победа за човека. А когато приключи, и през ум да не ви минава да аплодирате! Това не е някакъв водевил, а действително събитие, на което, предполага се, не би трябвало да присъстваме. Просто се подредете в колона и ме последвайте до трамвая, без да вдигате шум. После пак ще прекосим четвъртото измерение и ще се приберем у дома живи и здрави. Разбрахте ли ме добре?

Пътниците кимнаха почти в унисон. Луси стисна отново ръката на приятелката си и се усмихна развълнувана. Клеър й отвърна със същия жест, ала нейната усмивка бе съвсем различна: това бе прощална усмивка, едничкият начин, по който можеше да каже на Луси, че е била най-добрата й приятелка и никога не ще я забрави, но трябва да последва съдбата си. Простичък жест със скрито послание, което щеше да се разтълкува след време — като целувката, която Клеър бе положила на гостоприемната буза на майка си или на сбръчканото чело на баща си; нежни, но учудващо сериозни и тържествени целувки, неподходящи за сбогуване преди обичайно събитие като гостуването в имението на Бърнет. Това обаче не бе привлякло вниманието на родителите й. Клеър отново се загледа в черното стъкло, питайки се дали бе подготвена за живот в света на бъдещето — онази опустошена Земя, описана от Гилиъм Мъри, — и усети как я прониза страх, който се насили да пропъди. Не можеше да се огъне сега, когато бе толкова близо до целта, трябваше да се придържа към своя план.

В този момент трамваят спря с хриптене. Мазурски дълго се взира през перископа си, докато се увери, че навън всичко е наред. Сетне отвори вратата на возилото със загадъчна усмивка, огледа за миг пейзажа със свъсено чело, усмихна се на пътниците и рече:

— Дами и господа, ако бъдете така любезни да ме последвате, ще ви покажа 2000 г.

XXI

Докато спътниците й слизаха от времевия трамвай без особени церемонии, Клеър се спря на стъпалото и протегна десния си крак към земята на бъдещето със същата тържественост, то като малка влезе за пръв път в морето. На шестгодишна възраст бе нагазила в океанските вълни с безкрайно внимание, едва ли не с почит, като че ли от тази боязън зависеше отношението, което ослепителната водна шир щеше да прояви към нея. По същия начин навлизаше сега в годината, в която възнамеряваше да остане, очаквайки от нея взаимно уважение. Когато токът на обувката й докосна земята, Клеър се изненада от нейната твърдост, сякаш бе очаквала, че бъдещето — просто защото бе все още неосъществено време — трябва да е рохкаво като полуопечен сладкиш. Стигаше й обаче да направи няколко крачки, за да се увери, че това не е така. Светът на бъдещето изглеждаше солиден и несъмнено действителен, макар и напълно опустошен, както успя да установи, щом вдигна поглед. Нима това бунище беше Лондон?

Трамваят бе спрял на едно открито пространство сред руините — вероятно някогашен площад, където бяха останали само няколко обгорени и криви дървета. Всички сгради около площада бяха разрушени. Тук-там стърчеше някоя стена, все още покрита с тапет и нелепо украсена с някаква картина или лампа; потрошен скелет на стълбище; изящна решетеста ограда, която вече предпазваше само куп развалини. По тротоарите се виждаха зловещи могили от пепел, навярно останки от подхранвани с мебели огньове, които оцелелите хора бяха палили, за да се борят с нощния студ. Клеър не успя да открие в опустошения пейзаж никакъв знак, който да й подскаже в коя част на Лондон се намират, най-вече защото почти нямаше светлина, макар че беше сутрин. От небето, забулено от сивкав дим, изтъкан от десетки пожари, които се виждаха сред покривите като оброчни кандила, се процеждаше унила виделина; тя разсейваше контурите на този съсипан свят — свят, явно изоставен на произвола като обезлюден от малария кораб, обречен да преброжда океаните, докато тежестта на столетията не го положи сред коралите.

Когато прецени, че вече са имали достатъчно време, за да добият представа за скръбната картина на бъдещето, Мазурски ги помоли да се съберат в група, за да потеглят; той щеше да върви начело, а един от стрелците — в края на кортежа. Пътниците във времето напуснаха площада и поеха по един булевард, където разрушенията изглеждаха още по-големи, защото почти не бяха останали следи, които да свидетелстват, че купищата отломки околовръст някога са били сгради. Вероятно по протежението на булеварда някога се бяха издигали луксозни жилища, но дългата война бе превърнала град Лондон в огромно сметище, където разкошните църкви се бяха смесили с най-жалките пансиони в неразличима бъркотия от тухли, сред които — за ужас на Клеър — като че ли се провиждаха човешки черепи. Мазурски водеше групата сред тези камари, подобни на погребални клади, в които усърдно ровеха гарвани, търсейки някоя останка, която да изкълват. Шумът от преминаващите хора ги подплаши и те се разлетяха в безпорядък, като затъмниха още повече небето. След бягството им само един от тях остана да кръжи над главите на пътниците, очертавайки в небето зловещата калиграфия на своя полет — като печален подпис, с който Създателят отстъпваше другиму патента за своето изобретение, разочарован от резултатите. Невъзприемчив към такива детайли, Мазурски продължаваше да върви, като избираше най-проходимите пътища или може би тези, по които имаше най-малко кости. Понякога спираше рязко, за да ги смъмри, колчем някой — обикновено Фъргюсън — пуснеше шега за смрадта на кланица или нещо друго, привлякло вниманието му, изтръгвайки тихо кискане от госпожите, които крачеха край него, уловили съпрузите си под ръка, сякаш се разхождаха в ботаническата градина. Докато напредваха из този лабиринт от руини, Клеър започна да се измъчва от мисълта как да се отдели от шествието, без никой да забележи. Щеше да е трудно да се измъкне тайно при положение, че Мазурски вървеше отпред, наострил уши за всеки подозрителен шум, а стрелецът се мяркаше с винтовката си сред сенките в края на строя. Шансовете й обаче намаляха още повече, когато Луси, изгаряща от въодушевление, се вкопчи в ръката й.

След като повървяха десетина минути, през които Клеър започна да подозира, че се движат в кръг, стигнаха до споменатото възвишение — хълм от отломки, малко по-висок от другите развалини. Достъпът до него не изглеждаше особено труден, защото останките, от които бе съставен, като че ли се бяха струпали по такъв начин, че образуваха импровизирано стълбище чак до върха му. По нареждане на Мазурски групата се закатери, като посрещаше със смях подхлъзванията — безгрижно веселие, по-уместно за излет; водачът не си направи труда да го усмири, явно решил, че е невъзможно. Едва когато стигнаха горе, той ги помоли да пазят тишина и да се скрият зад парапета, образуван от камъните, които увенчаваха върха на възвишението. Щом сториха това, Мазурски мина покрай цялата редица, накара най-стърчащите да снижат глави и помоли дамите да затворят чадърчетата си, ако не искат автоматите да забележат гората от слънчобрани, поникнала отведнъж на върха на хълма. Скрита зад един голям каменен къс с Луси от едната си страна и досадния Фъргюсън от другата, Клеър гледаше опустошената улица долу — задръстена от отломки подобно на другите пътища, по които бяха минали, за да се доберат до импровизирания пункт, откъдето щяха да наблюдават предстоящата битка.

— Позволете ми един въпрос, господин Мазурски — обади се Фъргюсън.

Водачът, който се бе снишил на няколко метра вляво, близо до стрелеца, се извърна, за да го погледне.

— Кажете, господин Фъргюсън — въздъхна той.

— Щом сме се озовали в бъдещето точно преди битката, която ще реши съдбата на планетата, също като хората от първата експедиция, не би ли трябвало да ги срещнем тук?

Фъргюсън погледна към останалите, търсейки подкрепа. След като обмислиха думите му, някои от пътниците кимнаха бавно и отправиха към водача въпросителен поглед в очакване той да изясни този момент. В продължение на няколко мига Мазурски мълчаливо се взираше във Фъргюсън — може би се питаше дали наглецът заслужава отговор.

— Разбира се, че да, господин Фъргюсън. Имате пълно право — отвърна накрая. — На това възвишение би трябвало да се срещнем не само с членовете на първата експедиция, но и с тези на третата, четвъртата и всички останали, които ще се осъществят занапред, не мислите ли? По тази причина, не само за да предотвратим струпването на тълпи, но и за да избегнем шанса аз и Тери — той посочи стрелеца, който плахо им махна с ръка за поздрав — да се срещнем неведнъж със самите себе си, никога не водя групите на едно и също място. Пътниците от предишната експедиция, ако случайно ви интересува, в този миг трябва да се намират скрити на онова възвишение.

Всички проследиха с поглед пръста на Мазурски, който сочеше към един от съседните хълмове, откъдето бъдещото бойно поле се виждаше също толкова добре.

— Разбирам — промърмори Фъргюсън. Сетне лицето му се озари и той извика: — Значи навярно ще мога да отида там за миг, за да поздравя моя приятел Флечър!

— Боя се, че не мога да ви позволя това, господин Фъргюсън.

— Защо не? — възрази другият. — Сражението още не е започнало, ще имам време да отида и да се върна.

Мазурски изпъшка отчаяно.

— Казах ви, че не мога да ви разреша да…

— Но аз ще прескоча само за минутка, господин Мазурски — настоя Фъргюсън. — С господин Флечър се знаем от…

— Отговорете ми на един въпрос, господин Фъргюсън — прекъсна го Чарлс Уинслоу.

Фъргюсън се обърна към него, раздразнен.

— Когато вашият приятел ви разправи за пътуването си, каза ли ви, че вие сте изникнали от нищото, за да го поздравите?

— Не — отвърна Фъргюсън.

Чарлс се усмихна.

— В такъв случай си стойте на мястото. Не сте отишли да поздравите господин Флечър, следователно не можете да отидете и сега. Както сам казахте, съдбата си е съдба. Не може да се промени.

Фъргюсън отвори уста, но не каза нищо.

— А сега, ако нямате нищо против — добави Чарлс, обръщайки се към улицата, — струва ми се, че всички бихме искали да погледаме битката, без да вдигаме шум.

Клеър установи с облекчение, че това окончателно затвори устата на Фъргюсън, а останалите престанаха да му обръщат внимание и се съсредоточиха над улицата. Сетне погледна към Луси с намерението да размени с нея някой съучастнически жест, но приятелката й, явно отегчена от всичко това, бе вдигнала от земята някакво клонче и тъкмо рисуваше в пясъка една птица киви. Инспектор Гарет, който стоеше вдясно от нея, я гледаше как рисува така прехласнат, сякаш наблюдаваше някакво чудо.

— Знаете ли, че тази птица се среща само в Нова Зеландия, госпожице Нелсън? — попита младият мъж, като се покашля.

Луси погледна инспектора, учудена, че той също познава птицата, и Клеър не можа да сдържи една бегла усмивка. Та нима любовта можеше да разцъфти с по-голяма сила другаде, отколкото между двама любители на птицата киви?

В този миг вниманието на групата бе привлечено от металически грохот, едва доловим в далечината. Всички, включително и Фъргюсън, вторачиха погледи в началото на улицата, изпълнени с очакване и стреснати от зловещия шум, който несъмнено предвещаваше появата на злосторните автомати.

Те изникнаха след малко, крачейки бавно сред руините, сякаш бяха господари на планетата. Изглеждаха точно като статуята, изложена в залата на фирмата. Огромни, ъгловати и със злокобен вид, а на гърба си имаха малки парни двигатели, които от време на време изпускаха струйки дим. Ала никой не бе очаквал, че те ще носят на раменете си трон, както някога са били пренасяни царете. Клеър изсумтя, съжалявайки, че скривалището им се намира твърде далече от сцената.

— Вземете, скъпа — каза Фъргюсън, като й подаде бинокъла си. — Вие май сте по-заинтригувана от мен.

Клеър му благодари за жеста и побърза да огледа свитата през оптическите стъкла на Фъргюсън. Преброи осем автомата: четирима носачи и още четирима — една двойка отпред и друга отзад, — ескортиращи трона, на който почиваше загадъчният Соломон, свирепият цар на автоматите; той се различаваше от останалите единствено по короната, увенчала желязната му глава. Кортежът напредваше вбесяващо мудно със смешното поклащане на деца, които тъкмо се учат да ходят. Всъщност, помисли си Клеър, автоматите се бяха научили да вървят, покорявайки света. Хората безспорно бяха по-бързи, но очевидно много по-крехки от тези създания, които бяха завладели планетата бавно, но уверено, може би защото имаха на разположение цяла вечност, за да го сторят.

Когато процесията стигна до средата на улицата, изведнъж се чу лек пукот и короната на Соломон хвръкна във въздуха. Преобърна се няколко пъти в празното пространство, като хвърляше искри пред изумените погледи на всички, и тупна на земята, където продължи своя танц, подскачайки сред камъните, докато най-сетне се спря на няколко метра от свитата. Щом се съвзеха от изненадата, Соломон и конвоят му се вторачиха в една малка скала, която препречваше пътя. Пътниците във времето проследиха погледите им. Тогава го видяха. Върху скалата, гъвкав като котка и внушителен, заел почти същата поза, в която го изобразяваше статуята от салона, стоеше храбрият капитан Шакълтън. Лъскавата броня обгръщаше жилавото му тяло, смъртоносната шпага висеше лениво на пояса му, а една шарена винтовка, настръхнала от лостчета и метални изпъкналости, дремеше в силните му ръце. Предводителят на човеците не се нуждаеше от никаква корона, която да придаде блясък на неговата бездруго величествена фигура; тя неволно издигаше канарата, на която бе застанал, до ранга на пиедестал. Двамата със Соломон мълчаливо се измерваха с поглед в продължение на няколко минути, през които въздухът се наелектризира от една дълбока враждебност, както става при наближаването на буря. Накрая царят на автоматите реши да проговори:

— Винаги съм се възхищавал на вашата смелост, капитане — рече той със своя металически глас, на който се опитваше да придаде безгрижен, почти лековат тон. — Но се боя, че този път надценихте възможностите си. Как ви хрумна да ме атакувате без войската си? Толкова ли сте отчаян, или може би хората ви са ви изоставили?

Капитан Шакълтън бавно поклати глава, сякаш бе разочарован от думите на врага си.

— Ако от тази война е произлязло нещо добро — отвърна той със спокойна увереност, — то е, че тя обедини човешкия род така, както никоя друга преди нея.

Шакълтън говореше с ясен и звучен глас, който напомни на Клеър за начина, по който театралните актьори произнасяха репликите си. Соломон поклати глава, явно недоумяващ какво ли е искал да каже неговият враг. Не му се наложи да чака дълго за отговор. Капитанът вдигна лениво лявата си ръка, сякаш предлагаше опора за кацане на някой сокол, и няколко силуета се появиха изпод развалините като растения, поникнали от тази болна земя, освобождавайки се в подема си от отломките и камъните, които ги покриваха. За броени мигове обърканите автомати се оказаха обградени от войнството на Шакълтън. Сърцето на Клеър затупка по-бързо. Хората през цялото време се бяха крили там, сгушени търпеливо сред руините, знаейки, че Соломон ще мине по този път. Автоматът току-що бе попаднал в клопката, която щеше да сложи край на царуването му. В сравнение с тромавите автомати войниците изглеждаха още по-пъргави и сръчни, отколкото бяха; те изровиха винтовките си, изтръскаха ги от пясъка и се прицелиха в мишените си, без да си дават зор, със спокойната сдържаност на човек, който отслужва литургия. Проблемът бе, че бяха само четирима. Клеър бе смаяна, че прословутата войска на Шакълтън се свеждаше до такава смехотворна цифра. Може би само толкова се бяха отзовали на призива да участват в тази самоубийствена засада, или пък на този етап от войната многобройните всекидневни схватки бяха намалили значително армията му, превръщайки я в шепа хора. Но поне разчитаха на елемента на изненадата, каза си тя, като одобри позициите им: двама от тях бяха изникнали от нищото точно пред свитата, трети се бе явил откъм левия фланг на трона, а четвъртият бе изненадал кортежа в гръб.

И всички откриха огън едновременно.

Един от автоматите, които вървяха начело, бе улучен в средата на гърдите. Въпреки че бе изкован от желязо, изстрелът проби бронята му и той рухна с грохот, посипвайки колелца и мотовилки по земята. Другарят му обаче извади по-голям късмет, защото изстрелът, който трябваше да го обезвреди, само одраска рамото му и леко го разклати. По-точен мерник имаше войникът, изникнал зад кортежа; неговият изстрел унищожи парния двигател на един от стражите от ариергарда и го повали ничком. Миг по-късно същата участ сполетя един от носачите, който падна под залпа на войника, изникнал откъм фланга. Изгубил една от опорите си, тронът опасно се наклони и в крайна сметка рухна на земята, повличайки при падането си и могъщия Соломон.

Като че ли всичко се развиваше от добре по-добре за човеците, но щом автоматите се окопитиха, нещата се промениха. Другарят на падналия по гръб сграбчи с ръце оръжието на неговия нападател и го строши, сякаш беше от стъкло. В същото време един от носачите, освободен от товара на трона, отвори вратичките на гърдите си и с точен изстрел повали един от войниците, които ги бяха атакували отпред. Неговото падане отвлече вниманието на другаря му — фатална грешка, която позволи на стоящия най-близо автомат, онзи с одрасканото рамо, да го атакува и да го фрасне с юмрук. От силния удар войникът отхвръкна във въздуха и се приземи на няколко метра разстояние. Тогава Шакълтън рипна от скалата си като пантера и изтича при тях, поваляйки с точен изстрел автомата, преди да е успял да довърши неговия човек. От ядрото на битката изскочиха двамата войници, които още се държаха на крака — единият бе обезоръжен, — и се присъединиха към капитана си в същото време, когато четиримата оцелели автомати се строиха около своя цар. Клеър нямаше понятие от военна стратегия, но не се изискваше много ум, за да разбереш, че след изчерпване на надмощието от изненадващата атака, което навярно бе заслепило хората с миража на победата, безспорното могъщество на автоматите бе преобърнало хода на сражението с унизителна лекота. Сега те имаха числено превъзходство и на Клеър й се видя логично Шакълтън, който като добър капитан трябваше да се грижи за сигурността на хората си, да нареди да се оттеглят. Ала бъдещето вече бе написано и тя не се учуди, че гласът на Соломон ги спря, когато се канеха да побегнат:

— Почакайте, капитане — рече царят със своя тенекиен глас. — Можете да си отидете сега, ако желаете, и да планирате нова засада в бъдеще. Възможно е тя да се окаже по-успешна, макар да се опасявам, че само ще удължи тази война, която и без това се проточи прекалено. Но можете и да останете, за да приключим отведнъж, да сложим край тук и сега.

Шакълтън го гледаше подозрително.

— Бих искал да ви направя едно предложение, капитане, ако позволите — продължи Соломон, а стражите му разтвориха обръча си като пъпка на желязно цвете, в чийто център се намираше техният цар. — Предлагам ви да се дуелираме.

Един от автоматите бе спасил от катурнатия трон някакъв дървен калъф и сега го подаваше отворен на Соломон. С церемониален жест царят измъкна отвътре красива желязна шпага, чието островърхо лезвие заискри на оскъдната светлина, която падаше от небето.

— Както виждате, капитане, поръчах да ми изковат една рапира като вашата, за да премерим сили със същото оръжие, което човеците векове наред са използвали в дуелите си. Упражнявах се с нея през последните месеци в очакване на мига, в който ще мога да се сражавам с вас — и за да покаже, че не се шегува, той разсече въздуха със стремително движение. — Шпагата изисква сръчност, самообладание и една близост с врага, която долният пистолет не може да предложи, затова подозирам, че ако успея да забия острието й във вътрешностите ви, най-сетне ще признаете достойнствата ми и ще се съгласите да умрете.

Капитан Шакълтън обмисли предложението в течение на няколко секунди, през които сякаш почувства по-силно от всякога бремето на умората и отвращението, натрупани през нескончаемата война. Сега имаше шанс да сложи край на това, залагайки всичко на една карта.

— Приемам предизвикателството ти, Соломон. Да приключим с тази война тук и сега — отвърна той.

— Така да бъде — възкликна Соломон с тържественост, която не успя да скрие ликуващите нотки в гласа му.

Както автоматите, така и двамата човешки войници се отдръпнаха на няколко крачки, образувайки нещо като кръг около дуелиращите се. Започваше третото и последно действие. Шакълтън измъкна шпагата си от ножницата с благородно движение и изпълни няколко финта във въздуха — може би съзнаваше, че това са жестове, които не ще може да повтори. След краткото представление изгледа с хладно спокойствие Соломон, който се опитваше да заеме изящната поза, характерна за опитните фехтовчици, доколкото скованите му крайници позволяваха това.

С гъвкави и пестеливи движения, подобно на хищен звяр, който обикаля около плячката си, Шакълтън запристъпва около автомата, търсейки фланговете, откъдето би могъл да го атакува, докато Соломон само изчакваше нападението му с непохватно вирната шпага. Беше очевидно, че предоставя на своя съперник честта да започне дуела. Шакълтън прие това предложение. С бързо и ловко движение пристъпи крачка напред, вдигна шпагата си с две ръце и очерта с нея във въздуха една дъга, която завърши в левия хълбок на автомата. Ала единствената последица от този удар бе един неприятен металически шум, подобен на камбанен звън, чието ехо кънтя няколко секунди във въздуха. След печалния резултат от своята атака капитан Шакълтън отстъпи две крачки назад, видимо ядосан. От свирепия удар Соломон само леко се бе разлюлял, докато капитанът едва не си бе счупил китките. Сякаш имаше нужда да се увери в явното предимство на автомата, Шакълтън нанесе нов удар, този път в десния хълбок. Резултатът беше същият, но сега капитанът дори нямаше време да съжали, защото трябваше да избегне контраатаката на Соломон. Изплъзнал се от върха на шпагата му, която разсече въздуха и почти докосна шлема му, Шакълтън пак установи дистанция и като се възползва от това, че временно е извън обсега на врага си, отново се зае да го изучава, клатейки глава с изражение, издаващо отчаянието му.

Атаките на Соломон бяха бавни и лесни за отбягване, но капитанът знаеше, че ако някоя от тях успее да го достигне, неговата броня нямаше да се окаже също тъй непробиваема. Трябваше час по-скоро да намери някое слабо място на противника си, защото нищо нямаше да постигне с тези удари по коравата му броня. Само ръцете му щяха да се вдървят и титаничното усилие щеше да го изтощи, намалявайки неговата бързина и бдителност; така той в крайна сметка щеше да остане на благоволението на автомата. Възползвайки се от това, че все още е свеж, Шакълтън бързо направи една чупка в кръста, която му даде достъп до гърба на врага му и преди последният да смогне да реагира, с всички сили заби шпагата си в парния двигател, който му вдъхваше живот. От удара колелца и мотовилки се разлетяха с трясък във всички посоки, а двигателят блъвна неочаквана струя пара, която обгърна лицето на Шакълтън и го заслепи. Соломон се извърна с учудваща пъргавина и замахна към зашеметения си враг. Шпагата улучи капитана в хълбока с такава сила, че изтръгна няколко метални парчета от бронята му. От жестокия удар той се търкулна на земята като някаква дрипа.

Клеър вдигна ръка към устата си, за да потисне един вик, а край нея се разнесоха сподавените жалби на останалите. Когато престана да се търкаля, Шакълтън се опита да се изправи, притиснал с ръка ранения си хълбок, от който шуртеше поток от кръв, но силите му изневериха. Остана на колене, сякаш се кланяше на царя на автоматите, който бавно пристъпи към него, като се наслаждаваше на явната си победа. В продължение на няколко мига Соломон клатеше глава, изразявайки разочарованието си от слабата съпротива на своя враг, който сега дори не дръзваше да вдигне лице, за да го погледне. Сетне вдигна шпагата си с две ръце, готов да я стовари върху шлема на капитана и да му разцепи черепа на две. Не би могъл да се сети за по-добър завършек на тази кървава война, показала недвусмислено превъзходството на автоматите над хората. С цялата сила, на която бе способен, той замахна към жертвата си, но за негова изненада капитан Шакълтън се отдръпна в последния миг. Изгубила мишената си, шпагата на автомата се заби с трясък сред камъните. Соломон напразно се опитваше да я издърпа, докато Шакълтън се надигна край него, величествен като кобра, безразличен към раната на хълбока си. Без да бърза, сякаш се наслаждаваше на движението, той вдигна шпагата си и я стовари, рязко и невъзмутимо, върху пантите, които свързваха главата на Соломон с останалата част на тялото му. Веднага се разнесе неприятен пукот и главата на автомата се търкулна на земята, пораждайки цяла симфония от звънливи звуци, докато отскачаше от камъните; накрая се натъкна на короната, която бе носил по време на царуването си, и спря. Отведнъж настъпи тишина. Автоматът, обезглавен и неподвижен, бе останал гротескно превит над шпагата си, чието острие все още бе заклещено сред отломките. За финал храбрият капитан Шакълтън опря крак в безжизненото тяло на своя враг и го събори на земята. И едно противно дрънчене — сякаш продавач на старо желязо влачеше количката си — сложи край на дългата война, опустошила планетата.

XXII

Мазурски всуе се опитваше да потуши овациите, които победата на капитан Шакълтън предизвика на върха на възвишението; за щастие те бяха заглушени от ликуването на улицата, няколко метра по-надолу, където войниците пламенно приветстваха безстрашния си предводител. Безразлична към околната врява, Клеър се спотайваше зад своя каменен отломък. Беше поразена и объркана от вихъра от чувства, които разтърсваха душата й като знаме, брулено от вятъра. Макар и да знаеше предварително развръзката на дуела, неизбежно се бе стряскала всеки път, когато Шакълтън изпадаше в затруднение, когато острието на Соломон жадно търсеше тялото му или той напразно се опитваше да повали автомата с ударите на шпагата си, сякаш сечеше дъб. Впрочем тя съзнаваше, че загрижеността й е не толкова за съдбата на човечеството, на което този двубой можеше да донесе разгром, колкото за участта на самия капитан. С радост би продължила да шпионира онова, което се случваше долу, за да се увери, че Шакълтън всъщност се е престорил — като част от стратегията си, — че раната му е сериозна, но Мазурски вече им бе наредил да се сгрупират отново, за да се върнат в своята епоха, и нямаше как да не се подчини. Пътниците във времето се заспускаха по малкия хълм безредно като стадо кози, коментирайки помежду си вълнуващите моменти от битката.

— Това ли е всичко? — попита Фъргюсън, единственият, който изглеждаше недоволен. — Нима тази жалка схватка е битката, която ще промени съдбата на планетата?

Мазурски дори не си направи труда да му отговори, защото зорко бдеше да не би матроните да се спънат при слизането и да се търкулнат по склона, развели фусти в неволна съблазън. Зад тях Клеър крачеше мълчаливо, без да обръща внимание на забележките на непоносимия Фъргюсън или пък на Луси, която отново я бе хванала за ръка. Една мисъл я измъчваше остро: бе дошъл моментът да се отдели от групата. И трябваше да го стори веднага — щом стигнеха времевия трамвай, щеше да е невъзможно да се измъкне, а и благодарение на всеобщата възбуда групата още не бе образувала стройна редица, което улесняваше бягството й. Пък и не беше удачно да се отдалечава прекалено от Шакълтън и войниците. Каква полза би имала да избяга, ако след това се изгубеше в този лабиринт от руини? Следователно, ако искаше да действа, трябваше да побърза, защото шансовете й за успех намаляваха с всяка крачка. За целта трябваше да се откопчи от Луси. В този миг — сякаш някой бе чул молитвите й — Маделин Уинслоу се приближи до тях въодушевена, за да ги попита дали са забелязали елегантните ботуши на войниците — подробност, на която Клеър никога не би се сетила да обърне внимание. Ала явно бе единствената, която бе пропуснала този тъй съществен детайл от бъдещия свят. Луси отговори утвърдително и веднага се впусна да изброява оригиналните елементи на въпросните обуща, а Клеър, след като поклати невярващо глава, изумена от подобно лекомислие, се възползва от това, че приятелката й за миг пусна ръката й, за да изостане в групата. Видя как я изпревари стрелецът, който още не бе получил заповед да застане в ариергарда и вървеше разсеяно, без да се взира в сенките, следван от Чарлс Уинслоу и инспектор Гарет, които разговаряха оживено. Едва когато се оказа в самия край на редицата, Клеър повдигна поли и като подтичваше непохватно, се скри зад останките от една стена, която съвсем навреме се изпречи на пътя й.

Опряла гръб в стената, Клеър Хагърти стоеше притихнала — сърцето й биеше до пръсване — и слушаше как гласовете на групата се отдалечават все повече; очевидно никой не бе забелязал отсъствието й. Когато най-сетне престана да ги чува, тя надникна предпазливо с пресъхнала уста, стискайки здраво чадърчето с потните си ръце; шествието се бе скрило зад един завой. Бе успяла! Чак не й се вярваше. Изведнъж я връхлетя паника при мисълта, че е сама в този ужасен свят, но веднага си каза, че тъкмо това бе искала. Всичко се бе развило точно така, както го бе замислила, когато се качи в „Хронотилус“. Стига нещо да не се объркаше, щеше да остане в 2000 г. Нали именно това бе желанието й? Въздъхна дълбоко и излезе от скривалището си. Ако всичко се развиеше според предвижданията й, щяха да забележат отсъствието й, щом стигнеха до времевия трамвай; ето защо трябваше да побърза да се присъедини към групата на Шакълтън. Ако успееше, преди водачът да я открие, щеше да е в безопасност — Мазурски вече не би могъл да стори каквото и да било.

Както им бе казал по време на пътуването, те се намираха в 2000 г. единствено в качеството на зрители: не биваше да се показват пред обитателите на бъдещето, а още по-малко пък да установяват отношения с тях. Ето защо най-неотложното нещо бе да намери капитана. И тъй, Клеър решително закрачи в посоката, обратна на онази, в която бяха тръгнали другарите й, като се стараеше да не мисли за последиците, които неочакваната й постъпка би могла да окаже върху тъканта на времето. Надяваше се само да не унищожи вселената в стремежа си да постигне щастие.

Сега, когато бе сама, опустошеният пейзаж, който я заобикаляше, й се стори много по-обезпокоителен. Какво ли би станало, ако не успееше да намери Шакълтън, запита се тя с известен страх. Едно нещо обаче я плашеше още повече: вероятността да го намери. Какво щеше да му каже тогава? Ами ако капитанът я отхвърлеше, ако откажеше да я приеме в редиците на своето войнство? Не й се вярваше, защото никой джентълмен не би изоставил на произвола една дама от друга епоха в такова кошмарно бъдеще. В добавка тя имаше известни знания за оказване на първа помощ, които навярно щяха да са полезни, като се има предвид колко лесно можеше да бъдеш ранен на това място, а и беше достатъчно смела и трудолюбива, за да им помогне да съградят наново света. Да не говорим, че беше влюбена в капитана, но предпочиташе да крие чувствата си, докато сама не се увереше в тях. Засега това бе само едно хрумване — колкото чудато, толкова и тревожно. Клеър тръсна глава. Всъщност трябваше да признае, че не бе планирала добре какво да направи, щом се срещне с капитана, тъй като не бе имала голяма надежда бягството й да успее. Щеше да импровизира нещо, каза си тя, като пое със запретнати поли по стръмната пътека, опасваща възвишението — ако чувството й за ориентация не я бе подвело, по нея щеше да стигне до улицата, където бе устроена засадата.

Шум от стъпки я накара да се спре. Някой вървеше по пътеката срещу нея. Въпреки че това бе несъмнено човешка походка, Клеър инстинктивно се притаи зад най-близката скала. Зачака мълчаливо, а сърцето й биеше неудържимо. Човекът се спря близо до скривалището й. Клеър се уплаши, че я е видял и ще й нареди да излезе с вдигнати ръце, или още по-лошо — ще я дебне търпеливо, взел на прицел убежището й. Но вместо това непознатият започна да си тананика една песен: „Джак Изкормвача намаза въжето/ и умрял лежи./ Преряза си гръцмуля/ със сапун Сънлайт./ Джак Изкормвача намаза въжето“. Клеър повдигна вежди. Познаваше песничката. Баща й я бе научил от хлапетата на Ист Енд и често си я тананикаше в неделните дни, докато се бръснеше, за да отиде на църква; Клеър изведнъж усети отново уханието на този пенлив сапун, който се изработваше с хвойново масло вместо с животинска мас. Де да можеше да се върне в своята епоха, за да каже на баща си, че тази песенчица, която толкова го забавляваше, е оцеляла през годините, за разлика от почти всичко друго. Но каквото и да станеше, вече никога нямаше да се върне във времето, на което принадлежеше. Опита се да не мисли за това и да се съсредоточи върху мига, който изживяваше, мига, който ознаменуваше началото на новия й живот. Непознатият продължаваше да пее с все по-голям мерак. Клеър се зачуди дали бе потърсил това усамотено място с едничката цел да си упражнява гласа. Така или иначе, дошло бе време да влезе във връзка с хората на 2000 г. Тя стисна зъби, събра смелост и излезе от скривалището си, готова да се представи на непознатия, който тъй безгрижно съсипваше една от любимите й песни.

Клеър Хагърти и храбрият капитан Шакълтън мълчаливо се вторачиха един в друг; всеки отразяваше като огледало изненадата на другия. Капитанът си бе свалил шлема, който почиваше на една близка скала, и Клеър само с бегъл поглед разбра, че се бе отдалечил от останалите не за да си упражнява гласа, а за да извърши едно далеч не толкова възвишено действие, при което тананикането бе просто допълнение. Без да ще, тя зяпна от изумление, а чадърчето против слънце се изплъзна от пръстите й и тупна на земята, издавайки хрущене като някакво ракообразно. В края на краищата, деликатният й взор за пръв път попадаше върху тази част от мъжкото тяло, която по принцип трябваше да види едва в първата си брачна нощ, а вероятно дори и тогава не би било желателно да я види чак толкова ясно. След като се съвзе от изненадата, капитан Шакълтън побърза да скрие непристойната част от анатомията си в пролуките на бронята и отново се втренчи безмълвно в Клеър с поглед, в който смущението бързо отстъпи място на любопитство. Тя не бе имала време да направи догадки за някои подробности, но лицето на капитан Дерек Шакълтън наистина бе точно такова, каквото си го бе представяла. Или Създателят го бе моделирал, следвайки прилежно нейните указания, или пък този човек произлизаше от някоя маймуна с по-добро родословие от останалите. Каквато и да беше истината, лицето на капитан Шакълтън несъмнено бе лице от друга епоха. Имаше същата изящна брадичка като статуята и същите устни, които му придаваха хладнокръвно изражение, а очите му — сега вече можеше да ги види — се съчетаваха отлично с останалото. Красиви, големи и сиво-зеленикави като потопена в мъгли гора, в която всеки странник бе обречен да се изгуби, те обхващаха света с тъй пламенен и дълбок поглед, че Клеър разбра — намираше се пред най-живия човек, когото бе виждала някога. Да, под тази желязна броня, под кожата с бронзов загар, под изваяните мускули едно сърце биеше с необикновена мощ, изпълвайки мрежата от вени с упорит и буен живот, който дори смъртта не бе могла да подчини.

— Казвам се Клеър Хагърти, капитане — представи се тя с лек реверанс, като се стараеше да не й трепери гласът, — и съм дошла от XIX век, за да ви помогна да съградите наново света.

Капитан Шакълтън продължаваше да я гледа смаян с ония негови очи, видели падането на Лондон, видели опустошителни пожари и планини от трупове — очи, видели най-свирепото лице на живота, които сега не знаеха как да възприемат това крехко и изящно създание.

— Госпожице Хагърти, ето къде сте били! — извика някой зад гърба й.

Клеър се обърна изненадана и съгледа водача, който се спускаше към нея по стръмната пътека. Мазурски клатеше укоризнено глава, но не можеше да скрие облекчението си от това, че я е намерил.

— Наредих на всички да не се делят от групата! — кресна той, когато стигна до нея, хвана я грубо за ръката и я задърпа. — Представете си какво щеше да стане, ако не бях забелязал отсъствието ви… Щяхте да останете тук завинаги!

Клеър се обърна, за да помоли Шакълтън за помощ, но, за нейно учудване, капитанът се бе изпарил като някакъв мираж. Изчезването му бе така ненадейно, че докато Мазурски я мъкнеше натам, където ги чакаха останалите, Клеър се запита дали наистина го бе видяла, или тази гледка бе плод на разпаленото й въображение. Когато стигнаха до групата, водачът ги строи в колона, сложи стрелеца най-отзад и повтори с видимо раздразнение нареждането си никой да не се отделя, след което поеха пак към „Хронотилус“.

— Слава Богу, че видях, че си се изгубила, Клеър — каза Луси, като я хвана под ръка. — Много ли се уплаши?

Клеър изсумтя и се остави Луси да я мъкне, сякаш бе оздравяващ болник; не можеше да мисли за нищо друго освен за ласкавия поглед на Шакълтън. Дали капитанът я бе погледнал с любов? Това, че бе изгубил дар слово, както и слисването му, което лесно можеше да се приеме за възхита, сочеха в тази посока. Въпросните признаци бяха характерни за любовта от пръв поглед, независимо в коя епоха. Но — в случай че ги бе разтълкувала правилно — каква полза, че капитан Шакълтън се бе влюбил в нея, щом нямаше да го види никога вече? Това се питаше тя, оставяйки се покорно да я вкарат във времевия трамвай, сякаш й липсваше собствена воля. Седна на мястото си сломена и щом усети резкия тласък, когато парният двигател бе пуснат в ход, едва се удържа да не избухне в безутешен плач. Докато возилото навлизаше в четвъртото измерение, Клеър се зачуди как щеше да понесе да заживее отново — и този път завинаги — в своята блудкава епоха, след като вече знаеше, че единственият мъж, с когото би могла да бъде щастлива, щеше да се роди след смъртта й.

— Връщаме се у дома, дами и господа — обяви Мазурски, неспособен да скрие задоволството си, че това нелишено от произшествия пътуване е към края си.

Клеър го изгледа ядно. Да, връщаха се у дома. Връщаха се в безцветното XIX столетие, без да са изложили на опасност тъканта на времето. Мазурски бе попречил на глупавата госпожица да унищожи вселената и по този начин се бе избавил от мъмренето на Гилиъм; логично бе да е в еуфория. Какво значение имаше, че цената, платена за това, бе нейното щастие? В разочарованието си Клеър бе готова да шамароса водача още там, на място, макар че всъщност трябваше да признае, че Мазурски просто бе изпълнил задълженията си. Вселената бе по-важна от всяка индивидуална съдба, пък била тя и нейната. Реши да се усмихне на водача със стиснати зъби, като се стараеше да сдържи яда си. За щастие, огорчението й частично се разсея, когато си даде сметка, че ръцете й са празни. В края на краищата, Мазурски не бе свършил работата си безупречно, макар че какво ли въздействие би могъл да окаже върху тъканта на времето един слънчобран?

XXIII

Когато младата жена и водачът изчезнаха по стръмната пътека, капитан Дерек Шакълтън се измъкна от скривалището си и поспря за миг, загледан в мястото, където бе стояла тя, сякаш очакваше да долови във въздуха следи от парфюма или от гласа й — някакво ехо от присъствието й, което да го увери, че не е била просто мираж. Все още бе зашеметен от срещата. Струваше му се невероятно, че това наистина се е случило. Спомни си името на девойката: „Казвам се Клеър Хагърти, капитане, и съм дошла от XIX век, за да ви помогна да съградите наново света“ — бе изрекла тя с очарователен реверанс. Ала паметта му бе съхранила не само името й. Сам се учуди колко ясно се бе отпечатало в съзнанието му лицето й. Спомняше си отлично бледия лик с малко дръзки черти, блестящите, добре очертани устни, гарвановочерните коси, крехката, благородна осанка, гласа й. И най-вече погледа й. Помнеше как го бе погледнала с почти благоговейна възхита, с радостен унес. Никога по-рано жена не бе го гледала така. Никога.

Тогава забеляза чадърчето против слънце и отново го обзе срам, като се сети по каква причина момичето го бе изтървало. Отиде до него и внимателно го вдигна от земята, сякаш бе някаква желязна птица, паднала от метално гнездо. Беше красиво и изящно чадърче, което показваше, че собственичката му сигурно е заможна. Какво ли трябваше да направи с него? Едно поне беше ясно: не можеше да го остави там.

С чадърчето в ръка се отправи към мястото, където го чакаше групата, като се опитваше да използва тази разходка, за да се успокои. Трябваше да изтрие от лицето си вълнението, предизвикано от срещата с момичето, ако не искаше да събуди подозренията на останалите. В този миг Соломон изникна иззад една скала с високо вдигната шпага. Въпреки че вървеше разсеяно, храбрият капитан Шакълтън реагира мигновено и цапардоса с чадърчето автомата, който го нападаше стремително, викайки за отмъщение с гръмовния си металически глас. Това оръжие, естествено, не причини никаква вреда, но от неочаквания удар Соломон изгуби равновесие, залитна и се търкулна надолу по склона зад гърба му. Стиснал счупения чадър в ръка, Шакълтън гледаше как врагът му се търкаля с гръм и трясък. Грохотът утихна, когато автоматът отведнъж се спря, заклещен сред едни камъни. В продължение на няколко безмълвни мига Соломон остана да лежи в цял ръст, обгърнат от гъстия облак прах, който се бе вдигнал при зрелищното му сгромолясване. После взе да се надига с мъка, бълвайки ругатни и обиди, чиято пошлост се подчертаваше още повече от металическия тон на гласа му. Това предизвика силни изблици на смях както сред войниците, така и сред автоматите, които се бяха приближили, привлечени от глъчката.

— Не се хилете, непрокопсаници, можеше да си счупя нещо! — оплака се Соломон, с което още повече ги разсмя.

— Така ти се пада, като си правиш шеги — възкликна Шакълтън ехидно, като се спусна по хълма при него и му подаде ръка. — Кога най-сетне ще ти омръзнат тези глупави засади?

— Ти се забави прекалено, приятелю — възропта автоматът, докато Шакълтън и още двама войници му помагаха да се изправи. — Може ли да узнаем, какво, по дяволите, правеше там горе?

— Пикаех — отвърна другият. — Впрочем поздравления за дуела, мисля, че се получи по-добре от преди.

— Вярно е — потвърди един от войниците, вдигнали Соломон на крака. — Бяхте наистина великолепни. Дори и за Нейно Величество не го изиграхте толкова добре.

— Радвам се да го чуя. Истината е, че човек играе много по-непринудено, когато знае, че не го гледа кралицата на Англия. Тъй или иначе, изтощително е да се движиш с тая проклета броня… — рече Соломон, като си развинти главата.

Когато се освободи от нея, отвори уста като риба на сухо. Рижата му коса бе залепнала за черепа, а широкото му лице бе плувнало в пот.

— Не се оплаквай, Мартин — упрекна го автоматът с пробитата гръд, който също си свали главата. — Ти поне изпълняваш една от главните роли. Аз дори нямам време да нападна някой войник, преди да ми светят маслото. И отгоре на всичко трябва да взривявам заряда, който нося прикрепен към гърдите си.

— Знаеш, че няма никакъв риск, Майк. Във всеки случай ще предложим на господин Мъри да разменим някои роли следващия път — намеси се младежът, който играеше ролята на капитан Шакълтън, като се опитваше да успокои духовете.

— Точно така, Том. Аз бих могъл да заема мястото на Джеф, а той — моето — рече одобрително мъжът, играещ ролята на автомата, който загиваше пръв, като посочи войника, натоварен със задачата да го убие.

— Дума да не става, Майк. Цяла седмица чакам мига, в който да те гръмна. Пък нали и мен Брадли ме очиства после — рече Джеф, сочейки на свой ред младежа, който се криеше под костюма на един от носачите на трона. Лъкатушен белег пресичаше лявата му буза и стигаше почти до окото.

— Какво е това? — попита въпросният момък, като посочи предмета, който Том държеше в ръка.

— О, просто чадърче против слънце — отвърна той и го показа на групата. — Вероятно някой от пътниците го е изгубил.

Джеф подсвирна от изненада.

— Навярно струва цяло състояние — рече, като го разглеждаше с любопитство. — Със сигурност много повече от онова, което ни плащат за тая работа.

— Тая работа, Джеф, е по-добра, отколкото да превиваш гръб в мина или да копаеш като роб канала на Манчестър, уверявам те — обади се Мартин.

— Голяма утеха, няма що! — отвърна другият подигравателно.

— Е, цял ден ли ще висим тук и ще дърдорим? — попита Том, като тайно скри чадърчето с надеждата другите да забравят за него. — Напомням ви, че настоящето ни очаква там навън.

— Така е, Том — прихна Джеф. — Хайде да се върнем в истинската си епоха!

— И то без да прекосяваме четвъртото измерение! — подкрепи го Мартин, като се разсмя от сърце.

Петнайсетимата закрачиха сред руините; вървяха бавно като тържествена процесия, съобразявайки се с онези, които носеха тежките брони на автоматите. Пътьом Джеф наблюдаваше с известна загриженост унеса на капитан Шакълтън, когото оттук насетне ще наричам с истинското му име, Том Блънт, тъй като вече не се налага да пазя тайна.

— Все още ми е трудно да проумея как тъй хората вярват, че този декор от отломки е бъдещето — подхвана Джеф, за да измъкне другаря си от мрачното му мълчание.

— Помисли си, че те го виждат от другата страна — отвърна Том разсеяно.

Джеф го погледна въпросително, решен да продължи разговора, за да го накара да забрави грижите си, каквито и да бяха те.

— Това е като да гледаш спектакъл на илюзионист — видя се принуден да добави Том, въпреки че никога не бе присъствал на подобно нещо. Единственият му досег със света на фокусничеството бе познанството с един любител маг, който известно време бе живял в същия пансион. Навярно поради това се чувстваше достатъчно сведущ, за да допълни: — Триковете на фокусника ни взимат акъла и дори ни карат да повярваме в съществуването на магията, но е достатъчно да узнаем начина, по който ги прави, за да се запитаме как сме могли толкова лесно да се хванем на въдицата. Пътниците не виждат никой от триковете на господин Мъри — и той посочи с чадърчето машината, край която минаваха в този миг; нейната задача бе да произвежда достатъчно пушек, за да скрие тавана и гредите на огромното хале, в което се помещаваше декорът. — Всъщност те дори не подозират за съществуването им. Виждат само крайния резултат. Виждат онова, което искат да видят. Дори и ти би повярвал, че тази планина от развалини е Лондон през 2000 г., ако чак толкова жадуваш да видиш Лондон през 2000 г.

Точно както бе повярвала и Клеър Хагърти, помисли си Том с горчива тъга, спомняйки си как момичето му бе предложило помощта си, за да съградят наново света.

— Да, трябва да признаем, че шефът е организирал всичко много добре — съгласи се другарят му, като проследи с поглед полета на един гарван. — Ако хората открият, че това е само декор, ще свърши в затвора или направо ще го линчуват.

— Затова е толкова важно да не ни виждат лицата, нали, Том? — намеси се Брадли.

Том кимна, като се постара да не проличи, че се е стреснал.

— Много добре знаеш, че е така, Брадли — рече Джеф заради лаконичния безмълвен отговор на другаря си. — Трябва да носим тия неудобни шлемове, за да не могат да ни разпознаят, ако се натъкнат на нас нейде из Лондон. Това е поредната от предохранителните мерки на господин Мъри. Да не би да си забравил какво ни каза първия ден?

— Как ще забравя! — отвърна Брадли и добави, имитирайки благозвучния и културен говор на предприемача: — „Шлемът е вашият пропуск за външния свят, господа. Ако някой си го свали по време на представлението, горко ще се кае. По-добре не си играйте с огъня“.

— Да, разбира се, и през ум не ми минава да го свалям. Спомни си за клетия Пъркинс!

При този спомен Брадли подсвирна от уплаха, което отново стресна Том. Групата се спря пред един неравен хоризонт от покриви, обхванати от пламъци. Джеф се приближи, намери мандалото, скрито в стената, и отвори една врата сред облаците. Сякаш влизаше в рехавия като памук търбух на някой облак, шествието напусна сцената и пое по галерията, която водеше до една тясна гримьорна. Още с влизането ги сепнаха шумни аплодисменти. Гилиъм Мъри, удобно отпуснат в едно кресло, ръкопляскаше с театрално въодушевление.

— Magnifique31! — възкликна той. — Брависимо!

Всички го гледаха леко смутени. Гилиъм се изправи и тръгна към тях с разтворени обятия.

— Честито, господа! Приемете най-сърдечните ми поздравления за вашия труд. Изпълнението ви така очарова нашите клиенти, че някои даже искат да повторят.

След като на свой ред получи потупване по рамото, Том се отдели дискретно от групата, остави в оръжейната парчето боядисано дърво, обсипано с гвоздеи и дръжки, което — благодарение на зарядите, скрити под бронята на автоматите — минаваше за смъртоносна винтовка от бъдещето, и започна да се преоблича. Трябваше да се махне оттам час по-скоро, каза си той, мислейки за Клеър Хагърти и за проблема, който му бе създал проклетият му пикочен мехур. Свали бронята на капитан Шакълтън, постави я грижливо на съответната й стойка и потърси дрехите си в чекмеджето със своето име. Уви бързешком чадърчето в сакото си и хвърли поглед към останалите, за да се увери, че никой не е забелязал това. Мъри тъкмо даваше нареждания на две прислужнички, които бяха нахълтали в гримьорната, тикайки колички, отрупани с пай с бъбреци, печени наденици и халби бира; междувременно другарите на Том също бяха започнали да се преобличат.

Той погледна с топлота тези мъже, с които сляпата случайност го бе принудила да работи: тънкият, но жилав Джеф, винаги засмян и бъбрив; младият Брадли, още почти момче — криволичещият белег на бузата му контрастираше тревожно с детинското му лице; здравенякът Майк с неговия вечно смутен поглед; шегаджията Мартин — рижав мъжага на неопределена възраст, чието похабено лице отразяваше пораженията от един живот, преминал в труд под открито небе. Макар че в измислицата на Мъри всеки от тях бе готов да се пожертва за Том, в действителния живот той съвсем не бе сигурен дали не биха го заклали заради малко храна или пари — обстоятелство, което намираше за твърде любопитно. Какво всъщност знаеше за тези хора, освен че и те като него бяха бедни като църковни мишки? Бяха се напивали заедно няколко пъти — най-напред, за да отпразнуват сполучливия първи спектакъл, после пък поляха успеха на извънредното представление, изнесено за кралицата, заради което получиха двойно заплащане. И тъй като тези пиршества им се усладиха, отново се напиха, за да отпразнуват — този път предварително — успеха на втората експедиция; поредният бурен гуляй, както и предишните, завърши в бордея на госпожа Доусън. Ала от тези разпивки Том научи за своите другари по служба само едно — по-добре беше да не се сближава прекалено с такива типове, за да не го забъркат в някоя мътна история. С изключение на Мартин Тъкър, който въпреки грубоватите си шеги му се струваше най-свестен, останалите му изглеждаха шайка неблагонадеждни обесници. И те като него живееха ден за ден и работеха каквото им падне, но — съдейки по коментарите им — очевидно не се свеняха от нищо, от което можеха да докопат пари. Преди няколко дни Джеф Уейн и Брадли Холиуей го бяха поканили да участва в едно от нечистите им дела: бяха хвърлили око на един дом на Кенсингтън Гор, който изглеждал лесен за обир. Том обаче бе отказал да ги придружи не само защото преди няколко седмици се бе зарекъл да направи всичко възможно, за да си изкарва честно хляба, но и защото, ако трябваше да наруши закона, предпочиташе да действа сам: животът го бе научил, че има повече шансове за оцеляване, ако не разчита за сигурността си на други хора. Ако разчиташ само на себе си, не можеш да станеш жертва на предателство. Взе ризата си и започна да я закопчава. Едва не откъсна едно от копчетата, когато видя с крайчеца на окото си, че Гилиъм Мъри се приближава към него.

— Исках лично да те поздравя, Том — рече предприемачът видимо доволен, като му подаде ръка. Том я стисна, усмихвайки се насила. — Знаеш, че тази работа не би могла да стане без теб. Никой не би могъл да изиграе ролята на храбрия капитан Шакълтън по-добре от теб.

Младият мъж се насили да се усмихне любезно. Дали предприемачът правеше завоалиран намек за Пъркинс? Том беше чувал, че въпросният Пъркинс бил нает за ролята на Шакълтън преди него, но когато научил за какво става дума, осъзнал, че мълчанието му струва много повече от заплатата, която щял да получи, затова се изтъпанчил в кабинета на предприемача и му казал какво мисли. Опитът му за шантаж не смутил Гилиъм Мъри, който го уведомил, че ако не е доволен от заплатата си, може да си тръгне, и дори добавил с наранена гордост, че измисленият от него герой всъщност не бил толкова нисък като Пъркинс. Последният се усмихнал заплашително и излязъл от кабинета, като се заканил да отиде направо в Скотланд Ярд. Повече никой не чул нищо за него. След неудачния си опит за изнудване той просто изчезнал яко дим, но Том и другарите му подозираха, че изобщо не се е добрал до Скотланд Ярд. Главорезите на Мъри явно се бяха погрижили за това. Не се знаеше доколко бе вярна тази история, но предпочитаха да не проверяват докъде би стигнал началникът им. Затова Том трябваше да пази в тайна случката с Клеър Хагърти. Свършено бе с него, ако се разбереше, че е допуснал някой от пътниците да види лицето му. Знаеше, че Мъри не би се задоволил само да го уволни. Щеше да разреши проблема окончателно, както бе сторил със злочестия Пъркинс. Безсмислено би било да се оправдава, че няма вина за случката: самият факт, че е жив, щеше да е постоянна заплаха за замисъла на предприемача, заплаха, която би трябвало да се премахне неотложно. Ако Мъри откриеше какво е станало, Том щеше да свърши като Пъркинс, па макар и да беше по-висок от него.

— Знаеш ли, Том — каза Гилиъм, като го гледаше с обич, — виждам у теб един истински герой.

— Аз само се опитвам да изиграя колкото се може по-добре ролята на капитан Шакълтън, господин Мъри — отвърна Том, като се стараеше да не трепери, докато си нахлузваше панталоните.

Гилиъм издаде звук, подобен на доволно мъркане.

— Ами продължавай все в този дух, момче — рече развеселен.

Том кимна.

— А сега, ако ме извините — каза той, като си нахлупи шапката, — трябва да побързам.

— Тръгваш ли? — попита Гилиъм разочаровано. — Няма ли да останеш да отпразнуваме успеха?

— Съжалявам, господин Мъри, но трябва да си вървя — отвърна Том.

Взе увитото като вързоп сако, като внимаваше чадърчето да не се подаде, и се отправи към вратата, която свързваше гримьорната с една алея зад сградата. Трябваше да се махне оттам, преди Гилиъм да е забелязал потта, избила по челото му.

— Почакай, Том! — извика предприемачът.

Младежът се обърна; сърцето му препускаше бясно. Гилиъм го измерваше със сериозен поглед в продължение на няколко мига.

— За някоя хубава госпожица ли става дума? — попита накрая.

— Какво казахте? — изпелтечи Том.

— Дали си се разбързал, питам, понеже те очаква някоя госпожица, склонна да се наслади на компанията на спасителя на човешкия род?

— Аз… — заекна Том, усещайки как потта се стича по страните му.

Гилиъм се разсмя от сърце.

— Разбирам те, Том — рече, като го потупа по рамото, — не ти е приятно да надзъртат в личния ти живот, нали? Не се тревожи, няма нужда да ми отговаряш. Хайде, върви. И не забравяй да излезеш дискретно.

Том кимна зашеметен и тръгна към вратата, като се сбогува с другарите си с неопределен жест. Излезе на алеята и я прекоси с цялата бързина, на която бе способен. Щом се озова на главната улица, се скри зад един ъгъл и докато се опитваше да се успокои, оглеждаше крадешком алеята, за да види дали Гилиъм е пратил някого подире му. За негова утеха, никой не излезе. Това означаваше, че предприемачът нищо не подозира — поне за момента. Том изпусна дълбока въздишка на облекчение. Сега трябваше да уповава на звездите, за да насочват стъпките му колкото се може по-далече от момичето, наречено Клеър Хагърти. Именно тогава забеляза, че от нервно напрежение бе пропуснал да се преобуе: все още носеше ботушите на храбрия капитан Шакълтън.

XXIV

Пансионът на Бъкъридж Стрийт беше разнебитена сграда с олющена фасада, сгушена между две шумни кръчми, смущаващи съня на онези, които се опитваха да почиват от другата страна на стените, но в сравнение с другите свърталища, които бе обитавал, за Том Блънт тази мръсна бърлога бе едва ли не палат. Преваляше пладне и улицата бе пропита с миризма на печени наденици, идваща от кръчмите — едно силно ухание, което за повечето наематели на пансиона бе постоянно мъчение, защото в джобовете си имаха само власинки. Том се упъти към сградата, като се стараеше да не обръща внимание на тези аромати, от които устата му се пълнеше със слюнка; разкайваше се, че страхът го бе накарал да пожертва угощението, дадено от Гилиъм Мъри, което щеше да засити стомаха му за няколко дни напред. До вратата на пансиона се издигаше сергията на госпожа Ритър, една вдовица с печално лице, която изкарваше някоя пара, като гледаше на ръка.

— Добър ден, госпожо Ритър — поздрави я той с вежлива усмивка. — Как върви работата днес?

— Твоята усмивка е най-доброто, което съм видяла от сутринта, Том — отвърна жената, зарадвана да го види. — Днес май никой не иска да узнае нищо за бъдещето. Да не би да си убедил целия квартал, че е по-добре да не знаем какво ни готви провидението?

При тази забележка усмивката на Том се разшири още повече. Госпожа Ритър му беше симпатична и откак се бе установила на това място с жалката си сергия, той сам се бе назначил за неин покровител. Когато от отделни слухове, носещи се из квартала, успя да сглоби трагичната й история — история, която явно бе шаблонът, използван от Твореца за пресъздаване на несретни съдби, защото нямаше нещастие, което да не е сполетяло госпожа Ритър, — Том прецени, че тази жена вече е страдала достатъчно. Затова си постави за цел да й помага според възможностите си, които за жалост не се простираха твърде далеч: крадеше за нея ябълки от пазара на Ковънт Гардън или се спираше да си побъбрят на влизане или излизане от пансиона, за да я ободри, ако е имала лош ден. Въпреки всичко никога не се съгласи да му гледа на ръка, като прибягваше все до едно и също оправдание: ако откриел какво му готви съдбата, това щяло да убие любопитството му, а то било единственото нещо, което го подтиквало да става от леглото всяка сутрин.

— Никога не съм имал намерение да саботирам работата ви, госпожо Ритър — отвърна той развеселен. — Сигурен съм, че нещата ще потръгнат следобед.

— Дано, Том, дано.

Сбогува се с нея и се заизкачва по разнебитеното стълбище, което водеше до горния етаж на пансиона, където се намираше неговата стая. Отвори вратата и огледа стаичката, в която живееше вече почти две години, с необикновено внимание, сякаш я виждаше за пръв път. Но погледът му, обхванал раздрънканото легло, полуизгнилия скрин, зацапаното огледало и прозорчето, което гледаше към осеяната с локви и боклуци уличка зад сградата, не ги преценяваше както в деня, когато му ги показа собственичката. Този път, изправен до вратата, Том гледаше стаичката, сякаш внезапно бе осъзнал, че това тъжно пространство, което едва оправдаваше разноските си, представляваше всичко, което бе успял да отвоюва от света. Изведнъж го обзе увереност, че това ще продължи все така, че неизменното настояще ще се прелее в бъдещето неусетно, без никаква промяна да издаде хода на времето, и единствено в мигове на необикновено просветление — като сегашния — щеше да осъзнава, че животът се изплъзва като вода между пръстите му.

Но какво ли друго можеше да направи с тези карти, които му се бяха паднали? Баща му беше сиромах, който реши, че е намерил работата на живота си, когато го наеха да извозва екскрементите, които се събираха в отходните ями на къщите. Всяка нощ той излизаше да облекчи града от нечистотиите му, сякаш самата кралица щеше да го поздрави някой ден за труда му, убедена също като него, че тази неприятна работа е крайъгълният камък, на който се крепи Империята. Често казваше: ако една страна затъне в собствените си изпражнения, какво ще стане с нея? Най-високият му стремеж — над който приятелите му се надсмиваха — бе да си купи по-голяма каруца, за да може да извозва повече лайна от останалите. Детският спомен на Том бе непоносимата воня, носеща се от баща му, когато си лягаше призори, която момчето се опитваше да потуши, притискайки нос към гърдите на майка си, за да вдъхне сладникавия мирис, който се долавяше под потта от изтощителния й работен ден в памучната фабрика. Но смрадта на изпражнения все пак бе за предпочитане пред миризмата на евтино вино, която взе да се носи около баща му, когато развитието на канализационната система сложи край на смешните му амбиции. Тази миризма малкият Том не можа да пребори със сладникавия аромат на майка си, защото една внезапна епидемия от холера я отнесе. Тогава семейното легло стана по-широко, но Том спеше с едно отворено око, защото не знаеше кога на родителя му ще му хрумне да го разбуди с удари с каиш, изливайки върху крехкия му гръб озлоблението, което изпитваше към света.

Когато навърши шест години, баща му го накара да проси, за да набавя пари за виното. Да буди състраданието на околните бе неприятна, но в крайна сметка лека задача, и той нямаше представа колко би могла да му липсва тя, докато баща му не му нареди да му помага в новата работа, която бе успял да получи благодарение на каруцата и на сръчността си с лопатата. Така Том разбра, че смъртта може да престане да бъде отвлечено понятие и да добие форма и тегло, и да оставя в пръстите му противно усещане за студ, което никой огън не бе в състояние да прогони. Но най-вече разбра, че онези, които приживе не струваха нищо, в смъртта си внезапно се сдобиваха със стойност, защото пазеха под кожата си малко състояние под формата на органи. И тъй, ограбваше ковчези и гробници по заповед на един оттеглил се боксьор на име Крауч, който продаваше трупове на хирурзите, докато баща му не се удави, падайки в Темза при едно от честите си напивания. Така Том ненадейно остана сам-самичък на света, но вече можеше да поеме юздите на живота си в свои ръце. Не беше нужно да продължава да смущава съня на покойниците. Сега сам щеше да решава с какво да се захване.

Товаренето на трупове го бе превърнало в силен и съобразителен момък, поради което не бе трудно да си намира по-порядъчни занимания, но съдбата никога не благоволи да му изпрати достатъчно силен попътен вятър, за да може да избяга от този живот. За кратък период от време поработи като метач, пиколо, изтребител на дървеници и дори коминочистач, докато не заловиха другаря му да краде в една от къщите, чийто комин трябваше да изчистят; тогава прислужниците изхвърлиха и двамата на улицата, като при това ги разкрасиха с някоя и друга синина. Но той охотно прие житейските несгоди, когато се запозна с Мегън, красиво момиче, с което поживя няколко години в един непроветрив сутерен на Хейг Стрийт в квартала Бетнал Грийн. Мегън не само му предложи приятен отдих в неговия изпълнен с борба живот, но дори го научи да чете, използвайки стари вестници, измъкнати от боклука. Благодарение на нея Том научи какво значение криеха онези странни знаци по хартията; тогава узна, че светът, който се намираше отвъд пределите на неговия, бе също тъй ужасен. За жалост, в някои квартали щастието е обречено още при самото си зараждане, тъй че Мегън не след дълго го изостави заради един производител на столове, който не знаеше що е глад.

Когато се прибра два месеца по-късно с лице, покрито със синини и сляпа с едното око, Том я прие, сякаш никога не бе го напускала. Въпреки че нейното предателство бе последният удар, довършил една любов, която бездруго бе пострадала от обстоятелствата, Том се грижеше за Мегън денем и нощем, като й приготвяше сироп от опиум за потушаване на болките и й четеше новини от стари вестници, сякаш бяха стихотворения. И щеше да продължи да го прави до края на живота си, обвързан от едно състрадание, което с времето може би отново щеше да се превърне в обич, ако не беше инфекцията на окото й, заради която леглото му пак стана по-широко.

Погребаха Мегън в една дъждовна утрин в скромна църквица близо до приюта за душевноболни и Том бе единственият, който плака над гроба й. Но в този ден той почувства, че не само тялото на Мегън бе спуснато в земята. Погребани бяха и неговата вяра в живота, искрените му надежди, че ще може да посреща честно този живот, невинността му. В този ден в един евтин ковчег до едничкия човек, към когото се бе осмелил да прехвърли любовта, която бе изпитвал към майка си, погребаха и Том Блънт, защото изведнъж той вече не знаеше кой е. Не можа да разпознае себе си в младежа, който същата нощ причака зад един дувар производителя на столове, в дивото създание, което го връхлетя и го притисна до стената, в звяра, който го просна на земята с яростта на юмруците си. Предсмъртните стонове на непознатия предвещаваха края му, но същевременно това бяха виковете на родилка, която даваше живот на един нов Том, един Том, който изглеждаше способен на всичко, един Том, годен да извършва подобни действия, без душата му да трепне — може би защото някой я бе изтръгнал и продал на хирурзите. Бе се опитвал да преживява честно, а животът само го бе мачкал като някакво гадно насекомо. Дошло бе време да оцелява по друг начин, каза си той пред кървавите останки, в които бе превърнал производителя на столове.

Беше почти на двайсет години, а от този живот погледът му бе станал суров и жесток, което в съчетание с мускулите му придаваше застрашителен, дори кавгаджийски вид, особено ако ходеше приведен. Ето защо не бе трудно да постъпи на служба при най-лошия лихвар на Бетнал Грийн. Денем му се подчиняваше, обикаляйки улиците със списък на неизправни платци, които трябваше да сплаши, а нощем не се въздържаше да краде от него — сякаш нравствеността, направлявала действията му в миналото, бе нещо ненужно и пречещо да извлече изгода от съществуването си, в което вече имаше място само за личния му интерес. Тогава животът се превърна в проста рутина — упражняваше насилие по поръчка в замяна на парите, необходими, за да наеме някоя съборетина и услугите на някоя уличница, когато имаше нужда да се разтовари. Живот, управляван от едно-единствено чувство: омразата, която подхранваше ежедневно с всеки удар на юмруците си, сякаш бе някакво екзотично цвете — неясна, но силна омраза, която се отприщваше при най-малката проява на наглост и го принуждаваше да се прибира в пансиона с насинено лице, зачеркнал още някоя кръчма от обичайния си маршрут. Въпреки всичко, през цялото време Том осъзнаваше собствената си коравосърдечност и леденото безразличие, с което чупеше пръсти и шепнеше заплахи в ушите на жертвите си, но си казваше за свое оправдание, че няма друг избор, че би било безсмислено да плува срещу това течение, повлякло го към мястото, което може би му се полагаше. Подобно на змия, която си сменя кожата, той можеше само да си затваря очите, докато се отърсваше от Божията милост по своя път към ада. В крайна сметка, може би не ставаше за друго. В крайна сметка, може би беше дошъл на бял свят, за да чупи пръсти и да заеме почетно място сред злосторниците и разпътните люде. И тъй, свободен от всякаква отговорност, щеше да продължи да затъва примирено в тъмната страна на света, знаейки, че рано или късно ще му предложат да извърши първото си наемно убийство, ако някой не бе решил, че повече му подхожда ролята на герой.

Том се яви във фирмата на Мъри, без да знае в какво се състои работата, която предлагаха там, и още помнеше удивеното изражение, с което грамадният мъжага се надигна от бюрото си, щом го видя да влиза. Сетне започна да обикаля около него с възторжени възклицания, като опипваше мускулите му и оглеждаше челюстта му с жестове на умопобъркан шивач.

— Не мога да повярвам, изглеждате точно така, както съм го описал! — рече той, докато Том недоумяваше за какво, по дяволите, става дума. — Вие сте истинският капитан Дерек Шакълтън.

После го отведе в едно огромно подземие, където други мъже, облечени в чудновати маскарадни костюми, очевидно репетираха някакво театрално представление. Тогава Том за пръв път видя Мартин, Джеф и останалите.

— Господа, представям ви вашия капитан — обяви Гилиъм, — човека, заради когото би трябвало да отдадете живота си.

Ето как Том Блънт, кавгаджия, крадец и наемен бияч, ненадейно се превърна в спасител на човечеството. Тази работа не само напълни джобовете му, тя направи за него много повече: избави душата му от адския огън, в който се пържеше тъй неохотно, защото по някаква причина Том сметна, че е неуместно да продължава да троши кости, след като трябва да спасява света. Звучеше абсурдно, защото двете неща изглеждаха напълно съвместими, но благородният дух на Дерек Шакълтън сякаш го бе озарил отвътре, запълвайки по естествен, мирен и безболезнен начин кратера, останал от изтръгнатата душа на първоначалния Том Блънт. След първата репетиция Том свали бронята на капитан Шакълтън, но реши да отнесе със себе си литературния герой; а може би това бе просто несъзнателно, неизбежно действие. Истината бе, че беше твърде изкусително да гледа на света така, сякаш действително е негов спасител — както би го гледал един герой, който носи в гърдите си смело и щедро сърце. Още същия ден реши да си намери по-порядъчна работа, като че ли думите на оня исполин на име Гилиъм Мъри бяха съживили мъничкото човечност, която все още тлееше в душата му.

Ала сега всичките му планове за изкупление се бяха провалили заради онова глупаво девойче. Седна на леглото и извади чадърчето, което беше скрил в дрехата си; то несъмнено бе най-скъпата вещ в цялата стая. Ако го продадеше, с парите от него можеше да си покрие наема за два-три месеца, каза си той, опипвайки натъртения си хълбок, където привързваше торбичката с доматен сок, която шпагата на Мартин трябваше да пробие по време на дуела. Поне нещо добро бе произлязло от срещата с това момиче, макар че трудно можеше да забрави кашата, в която се бе забъркал. Направо не му се мислеше в каква беда би се озовал, ако я срещнеше на улицата. В такъв случай най-лошите страхове на шефа му щяха да се сбъднат, защото девойката веднага щеше да разбере, че зад „Мъри Пътешествия във времето“ се крие измама. И макар че това безспорно бе най-лошото, имаше и друго: тя щеше също така да узнае, че той не е никакъв герой от бъдещето, а нещастен бедняк. Тогава Том по неволя щеше да види как благоговението й мигом се превръща в разочарование, може би дори в зле прикрито отвращение, сякаш пред очите й една пеперуда ставаше отново гъсеница. В сравнение с разкриването на измамата това бе по-малка беда, естествено, но той знаеше, че за нея би се разкайвал много повече. Всъщност му доставяше огромно удоволствие да си припомня очарования погледна младата жена, макар и да знаеше, че не бе предназначен за него, а за героя, чиято роля играеше — храбрия капитан Шакълтън, освободителя на човешкия род. Да, предпочиташе Клеър да си го представя как съгражда наново света през 2000 г., а не как седи в тоя мръсен свинарник и си мисли за парите, които би могъл да получи за нейното чадърче.

Отиде ли човек в ранни зори на рибния пазар Билингсгейт, узнава, че миризмите пътуват по-бързо от светлината, защото много преди първият светлик да прониже нощта, морският полъх от мидите и острата смрад на змиорките, които изпълват количките на рибарите, вече се разнасят в студения нощен въздух. Промушвайки се между сергиите със стриди и продавачите на калмари, които хвалеха стоката си — три за едно пени, — Том Блънт стигна до входната врата към пристанището, където се събираха други сиромаси като него и показваха мускули и решимост в очакване да бъдат избрани от благосклонния пръст на някой корабен собственик, за да разтоварят плавателния му съд от презморски стоки. Плътно загърнат с връхната си дреха заради студа, Том се смеси с навалицата, сред която веднага забеляза Патрик, висок и як младеж; двамата толкова пъти бяха разтоварвали заедно сандъци, че накрая почти неволно завързаха бегло приятелство. Поздравиха се със сърдечно кимване и, подобно на гълъби, които надуват гуши, се опитаха да се откроят сред групата, за да привлекат вниманието на корабните собственици. Обикновено и двамата биваха избирани в първата бригада благодарение на здравото си телосложение; така стана и тази сутрин. Честитиха си взаимно с едва доловима усмивка и се отправиха към поредния товарен кораб заедно с дузина подбрани хамали.

Тази проста и почтена работа, която не изискваше друго освен здрави ръце и известна пъргавина, се нравеше на Том, и то не само защото му позволяваше да види красивото зрелище на зазоряването над Темза. Докато усещаше как физическото усилие го изпълва с една живителна и умиротворяваща умора, можеше да остави мислите си да се носят безцелно и да вземат понякога неочаквани обрати. Нещо подобно се случваше и на хълма Хароу, едно малко възвишение в околностите на Лондон, увенчано от столетен дъб, около който имаше десетина гроба, сякаш тези покойници не искаха да имат нищо общо с другите, струпани в съседното неголямо гробище. Бе открил хълма при една от разходките си и на това тревисто укрепление, което вече смяташе за лично светилище, своего рода параклис на открито и място за отдих от светската неразбория, понякога му идваха щастливи прозрения, които, за негова изненада, му разкриваха обикновено неуловимия смисъл на собственото му съществуване. Докато седеше там и се питаше какъв ли е бил животът на Джон Пийчи — човека, който почиваше под най-близката до дъба плоча, — Том можеше да разглежда и своя живот, сякаш бе чужд, и да го преценява с безстрастието, с което би преценил непознатия.

Когато приключиха работата, двамата с Патрик седнаха на едни сандъци в очакване на надницата си. Докато чакаха, обикновено бъбреха за какво ли не, но на Том вече цяла седмица акълът му беше другаде. Точно толкова време бе изтекло от злополучната му среща с Клеър Хагърти, а все още нямаше никакви последици. Очевидно Мъри не бе узнал за произшествието и може би никога нямаше да научи, но при всички случаи животът на Том занапред нямаше да е същият. Всъщност вече не беше същият. Той знаеше, че Лондон е прекалено голям град, за да срещне отново тази жена, но въпреки това си отваряше очите на четири, докато вървеше по улиците — боеше се, че свърне ли зад някой ъгъл, ще се натъкне на нея. Заради глупавата хлапачка вече нямаше да живее спокойно, щеше винаги да е нащрек, може би дори щеше да се наложи да си пусне брада. Поклати глава при мисълта как най-незначителното действие може да ти промени живота: защо, дявол да го вземе, не бе имал благоразумието да облекчи мехура си преди представлението?

Когато Патрик най-сетне се осмели да го укори приятелски за мрачното мълчание, в което изпадаше напоследък, Том го погледна изненадан. Действително не бе се постарал да скрие настроенията си от Патрик и сега не знаеше какво да му отговори. Реши просто да го успокои с една отчасти загадъчна, отчасти печална усмивка и другарят му сви рамене, за да покаже, че съвсем не е имал намерение да нахълтва грубо в личния му живот. Щом получиха заплащането си, двамата напуснаха пристанището, без да бързат — като хора, които нямат кой знае каква работа през остатъка от деня. Докато вървяха, Том току поглеждаше Патрик с обич, боейки се, че може да го е засегнал със своята сдържаност. Момчето бе само с две години по-малко от него, но заради детинското си лице изглеждаше много по-младо и Том не бе устоял на рефлекса да го вземе под крилото си като по-малък брат, какъвто никога не бе имал, при все че прекрасно знаеше, че Патрик може сам да се грижи за себе си. Въпреки това — дали от леност, или от стеснителност — никой от двамата не бе проявил интерес да продължи тези наченки на дружба отвъд пределите на пристанището.

— Парите, които взех днес, малко ме приближават до целта, Том — рече изведнъж Патрик с мечтателен тон.

— Каква цел? — попита другият, определено заинтригуван, защото Патрик никога не бе споменавал, че смята да се захване с някаква търговия или да се ожени.

Момчето му отправи тайнствен поглед.

— Да осъществя мечтата си — отвърна тържествено.

Том се зарадва, че това момче си има мечта, която да го крепи и да му вдъхва сили да посреща новия ден — нещо, което на него му липсваше в последно време.

— За какво мечтаеш, Патрик? — попита той, знаейки, че другарят му очаква този въпрос.

Патрик измъкна благоговейно от джоба си една измачкана листовка и му я показа.

— Да пътувам до 2000 г. и да видя с очите си как храбрият капитан Шакълтън побеждава злите автомати.

Том дори не взе листовката, която познаваше толкова добре. Само погледна Патрик с тъга.

— Не ти ли е интересно да видиш 2000 г., Том? — попита момчето, изненадано от безразличието му.

Том въздъхна.

— Не ми е зор да ходя в бъдещето, Патрик — отвърна, свивайки рамене. — Това тук е моето настояще и то е единственото, което искам да опозная.

— Разбирам — промълви Патрик, твърде вежлив, за да дръзне да разкритикува тесногръдието му.

— Закусвал ли си? — попита Том.

— Разбира се, че не! — възмути се момчето. — Нали ти казах, че спестявам. Закуската е лукс, който не мога да си позволя.

— Тогава нека аз да те почерпя — предложи Том, като бащински го прегърна през рамо. — Знам едно място наблизо, където правят най-добрите наденици в цял Лондон.

XXV

След обилната закуска, с която се нагостиха — пиршество, което щеше да укроти стомасите им за цяла седмица, — Том отново се видя с празни джобове. Опита се да не се упреква за разточителството, което беше проявил — просто не можа да постъпи другояче; следващия път обаче трябваше да действа по-внимателно, защото прекрасно знаеше, че макар да му доставяха радост, тези алтруистични жестове в крайна сметка щяха да му навредят. Сбогува се с Патрик и тъй като нямаше по-добро занимание до края на деня, пое към Ковънт Гардън, където можеше да продължи с благотворителните си дела, открадвайки няколко ябълки за госпожа Ритър.

Когато отиде там, вече бе късно утро и най-пресните стоки бяха разграбени от най-ненаситните клиенти, които пристигаха в малките часове от всички краища на Лондон, за да запасят килерите си. От друга страна, напредналият час бе отнел призрачния вид, който придаваха на пазара плувналите във восък свещи, които търговците поставяха върху количките си. Сега пазарът изглеждаше като празненство под открито небе и посетителите вече нямаха вид на бегло мяркащи се привидения, а на весели безделници, които имаха на разположение цял ден, за да направят покупките си, омаяни — също като Том — от смесените ухания на розите и фуксиите, разнасящи се от кошниците с цветя в западната част на площада. Замаян от множеството, което се движеше унесено между талигите, препълнени с картофи, моркови и зелки — пъстро зрелище по цялото протежение на Боу Стрийт и Мейдън Лейн, — Том потърси с поглед някои от момичетата, които щъкаха между сергиите, понесли кошници с ябълки, и хвалеха стоката си с акцент кокни32. Опъвайки врат, той зърна една продавачка и се опита да я стигне, преди да се е изгубила сред навалицата; за целта направи бърз завой, за да заобиколи стената от хора, която му преграждаше пътя. Но такива резки маневри, които може би биха спасили живота на капитан Шакълтън в някоя схватка, бяха необмислени на многолюдно място като пазара на Ковънт Гардън. Том разбра това, когато връхлетя върху една девойка, която се изпречи пред него. Когато я блъсна, тя едва запази равновесие, за да не тупне на земята. Том се спря и се обърна към нея с намерение да й се извини възможно най-кавалерски. В този миг се озова лице в лице с единствения човек в цял Лондон, когото не искаше да види повторно, и светът му се стори тясно и тайнствено място, което — досущ като шапката на някой илюзионист — побираше всичко.

— Капитан Шакълтън, какво търсите в моята епоха? — попита озадачено Клеър Хагърти.

Този път не ги делеше никакво разстояние и Том се потопи изцяло в нейния благоговеен поглед, предизвикан от самото му присъствие. Забеляза и колко сини бяха очите й — едно наситено и искрящо синьо, което със сигурност не би открил никъде по света, колкото и океани и небеса да видеше; стихийно и неподправено синьо, каквото може би бе имало сред цветовете, изпъстрили рая, а сега се бе съхранило единствено в нейните зеници. Едва когато успя да се отърси от магията на погледа й, Том осъзна, че тази случайна среща би могла да му коства живота. Озърна се бързо наоколо, за да се увери, че никой не ги наблюдава подозрително, но беше твърде зашеметен, за да забележи каквото и да било. Очите му отново се спряха върху нейните; девойката го гледаше все така слисано и развълнувано в очакване да й обясни на какво се дължеше присъствието му там. Разкриеше ли й истината, това би означавало незабавно да подпише смъртната си присъда, но какво би могъл да й каже?

— Предприех пътуване във времето, за да ви върна чадърчето — изтърси той и веднага си прехапа езика след тези думи. Звучаха абсурдно, но това бе първото, което му дойде наум. Видя как Клеър разтвори още по-широко красивите си очи и се приготви за най-лошото.

— О, благодаря ви, много любезно от ваша страна — рече девойката за негова изненада, неспособна да скрие колко е поласкана, — но не биваше да си правите труда. Както виждате, вече съм го заменила с друго — и тя му показа едно чадърче, твърде подобно на онова, което той къташе в чекмеджето на скрина си. — Но щом сте прекосили времето, за да ми го върнете, ще го приема с радост и ви обещавам, че ще се отърва от това тук.

Сега пък Том трябваше да се помъчи да скрие стъписването си: девойката бе повярвала в лъжата му без капка подозрение! Но нима можеше да бъде другояче? Пантомимата, организирана от Мъри, бе прекалено сполучлива, за да бъде поставена под съмнение от едно толкова младо момиче. Клеър вярваше, че е пътувала до 2000 г., действително вярваше в това, и поради тази увереност той също можеше с пълно право да мине за пътник във времето. Ето колко прости бяха нещата. Когато се съвзе от изумлението си, забеляза, че тя се взира в празните му ръце; навярно се питаше къде е чадърчето, подтикнало го да осъществи такъв героичен подвиг — да прекоси цял век с едничката цел да й го върне.

— Не е у мен в момента — оправда се той, свивайки глупаво рамене.

Тя явно изчакваше той да предложи някакво разрешение на проблема и във внезапната тишина, обгърнала ги насред глъчката, Том забеляза стройното и изящно тяло, което се очертаваше под роклята й, и осъзна с болезнена яснота колко отдавна не е бил с жена. Откак погреба Мегън, бе получавал само престорената нежност на проститутките, а в последно време караше и без нея, защото му се струваше, че е закоравял достатъчно, за да се лиши и от тези платени ласки. Или поне така си мислеше. Ала ето че сега пред него стоеше красива и изтънчена жена, жена, за която някой като него изобщо не би могъл да мечтае, но която го гледаше както никоя друга дотогава. Дали този поглед бе тунелът, който би му позволил да щурмува непревземаемата крепост? Откакто свят светува, мъжете бяха рискували за много по-малко. И тъй, верен на древното желание, което пламтеше в недрата на неговото племе, Том направи именно онова, което разумът го съветваше да не прави.

— Но мога да ви го предам днес следобед — предложи той — в чайната на „Еърейтид Бред Къмпани“, близо до метростанцията Чаринг Крос, ако бъдете така любезна да пиете чай с мен.

Лицето на Клеър грейна.

— Разбира се, капитане — отвърна тя въодушевено. — Ще дойда.

Том кимна, като се стараеше в усмивката му да не се прокрадне никаква похот. Опитваше се да скрие колко бе изумен — не само от това, че бе приела поканата, но и от това, че сам бе предложил среща на жената, от която трябваше да бяга като дявол от тамян, ако искаше да си запази живота. Очевидно го ценеше твърде малко, щом не се боеше да го рискува, за да се повъргаля с тази прелест. В този миг и двамата се обърнаха, чувайки как някой вика името на Клеър. Едно русо момиче си пробиваше път в тълпата, за да стигне до тях.

— Това е моята приятелка Луси — рече Клеър с весело отегчение, — която дори за миг не ме оставя сама.

— Моля ви, не й казвайте, че идвам от бъдещето — побърза да я предупреди Том, донякъде възвърнал здравия си разум. — Тук съм инкогнито и ако ме разкрият, ще си навлека много неприятности.

Клеър го погледна с леко безпокойство.

— Ще ви чакам в чаения салон в шест — бързо се сбогува Том. — Но моля ви, обещайте ми, че ще дойдете сама.

Както и очакваше, тя не се поколеба да обещае. Въпреки че никога не бе посещавал чайните на „Е.Б.К.“ — предвид на положението си, — Том знаеше, че те бяха станали популярни още от самото си откриване, защото бяха единствените места в Лондон, където двама млади можеха да се срещнат без досадни придружители. Беше чувал, че заведенията са просторни и приятни, имат отопление и там човек срещу съвсем скромна сума може да поръча две чаши чай и кифлички; накъсо, те веднага се превърнаха в идеалната алтернатива на онова, на което бяха обречени ухажорите дотогава — разходки на студа или срещи в семейните салони, контролирани от майката на девойката. Въпреки че там щяха да са прекалено изложени на погледи, Том не се сещаше за по-добро място, където младата жена би се съгласила да отиде сама на срещата.

Когато Луси се добра до Клеър, Том вече бе изчезнал в навалицата, но тя все пак попита унесената си приятелка кой е бил непознатият, с когото я бе зърнала да разговаря. Клеър само поклати загадъчно глава. Както очакваше, Луси веднага забрави за случката и я помъкна към една сергия за цветя, където можеха да се снабдят с хелиотропни растения, с които да пренесат в спалните си дивото ухание на далечните джунгли. И докато Клеър Хагърти се влачеше безропотно след приятелката си, мислейки, че прекосяването на времето заради едно чадърче бе най-кавалерското нещо, което някой бе правил за нея в живота й, Том Блънт се изниза от пазара на Ковънт Гардън, като си пробиваше с лакти път сред тълпата и се опитваше да не мисли за горкия Пъркинс.

Добрал се до своя свинарник, Том рухна върху неудобното легло, сякаш застрелян от упор. Проснат там, продължи да проклина безразсъдното си поведение със същите объркани като на пияница мисли, с които се бе упреквал по целия път. Нима си бе изгубил ума? За какъв дявол се стремеше към нова среща с момичето? Е, на този въпрос не беше трудно да се отговори. Очевидно бе какво търсеше той: не само да се полюбува на хубостта на Клеър в продължение на час-два — като човек, който се възхищава на недостижим предмет, изложен на витрина, терзаейки се същевременно, че никога не би могъл да го притежава. Не, съвсем не: щеше да се възползва от обстоятелството, че момичето бе влюбено в неговото друго аз — в храбрия капитан Шакълтън, — за да постигне една по-амбициозна цел. Сам се изненадваше, че заради такава кратка наслада бе готов да понесе пагубните последици, които неразумното му поведение щеше да предизвика, включително и вероятността да изгуби живота си. Толкова ли малко ценеше собственото си съществуване, запита се за кой ли път. Да, макар и да звучеше угнетяващо, това бе самата истина: обладаването на онази красива жена за него имаше по-голямо значение от всичко друго, което би могло да го очаква в дебрите на безрадостното му бъдеще.

Ако разсъдеше хладнокръвно, трябваше да признае, че най-логичното решение бе да не отиде на срещата и да си спести неприятностите. От друга страна, това не го спасяваше от вероятността да срещне девойката някъде другаде; тогава щеше да се наложи да й обяснява защо все още се намира в XIX век и в добавка да скалъпи някакво оправдание, задето не е отишъл в чаения салон. Очевидно избягването на срещата не решаваше проблема. Единственото разрешение, което му идваше наум, бе точно обратното: да се появи в салона и да измисли нещо, което би го отървало от необходимостта да дава нови обяснения, ако се случеше да се срещнат отново в бъдеще. Да измисли някаква причина, поради която тя да не се доближава до него и дори да не му проговаря, каза си той въодушевено, сякаш това бе главният повод да я види отново, жертвайки някои по-банални интереси. Честно казано, рандевуто в крайна сметка можеше да се окаже полезно. Да, можеше да му помогне да разреши проблема веднъж завинаги, защото едно поне беше ясно: това трябваше да е първата им и последна среща. Нямаше друг избор — трябваше да задоволи каприза си да се наслади на момичето, при условие че успееше да предотврати всяка възможност за повторно виждане. Трябваше да осуети връзката, която можеше да възникне между тях, тъй като не се сещаше как би я опазил в тайна от безбройните шпиони, които Мъри несъмнено бе пръснал из града; такава връзка криеше опасност не само за него, но и за нея. При това положение срещата напомняше последния пир на осъдения и той реши да й се наслади докрай.

Когато наближи уречения час, стана, взе чадърчето, нахлупи си шапката и излезе от пансиона. На улицата се спря пред сергията на госпожа Ритър, поддавайки се на някакъв внезапен импулс.

— Добър ден, Том — поздрави го старицата.

— Госпожо Ритър — рече той, като й протегна церемониално дясната си ръка с обърната нагоре длан, — мисля, че е дошло време и двамата да узнаем какво ми е отредила съдбата.

Възрастната жена го изгледа смаяно, но веднага взе ръката му между своите и бавно проследи линиите на дланта му със съсухрения си показалец, сякаш следваше редовете на книга.

— Боже мой, Том! — трепна тя, вдигайки към него скръбен и изненадан поглед. — Тук виждам… твоята смърт!

Том прие злокобното предсказание с примирено, но решително изражение и внимателно измъкна ръката си от старческите длани. Добре, значи подозренията му се потвърдиха. Да умре, задето се е пъхнал под фустите на дама от добър сой — това бе неговата скандална орис. Сви рамене, сбогува се с разтревожената госпожа Ритър, която може би бе смятала, че животът е отредил за това момче по-добра съдба, и пое към чаения салон, където го чакаше Клеър Хагърти. Да, щеше да умре, вече нямаше съмнение, но то това можеше ли да се нарече живот? Усмихна се и ускори крачка.

Никога не се бе чувствал толкова жив.

XXVI

Когато отиде в чаения салон, Клеър вече беше там, заела една от масичките в дъното до големия прозорец, който разливаше светлината на късния следобед по косата й. Том й се полюбува от входа на заведението, наслаждавайки се на увереността, че това красиво момиче очаква именно него. Отново се развълнува от крехката й фигура, която така прелестно контрастираше с енергията на жестовете й и с жадния й поглед, и усети в душата си, в онази пустош, където смяташе, че нищо не би могло да поникне отново, едно приятно клокочене — знак, че вътрешно все още не е умрял напълно, че все още може да изпитва чувства. Стисна чадърчето с потна ръка и тръгна между масите към нея, решен да направи всичко възможно, за да държи това тяло в прегръдките си същата привечер.

— Извинете, господине — заговори го една млада жена, която в този миг излизаше от заведението, — бихте ли ми казали откъде сте купили тези ботуши?

Объркан, Том проследи погледа й, вперен в краката му, и почти се изненада, когато видя, че са обути с екзотичните ботуши на капитан Шакълтън. Погледна жената, не знаейки какво да каже.

— От Париж са — рече накрая.

Отговорът му явно задоволи младата жена, която кимна усмихната, сякаш подобни обуща можеха да произлизат единствено от люлката на модата. Благодари му за сведението с любезна усмивка и напусна заведението. Том поклати глава, прочисти си гърлото като някой баритон, който се готви да излезе на сцената, и най-сетне успя да стигне до Клеър, която гледаше унесено през прозореца и все още не бе забелязала присъствието му.

— Добър ден, госпожице Хагърти — поздрави я той.

Клеър се усмихна, щом го видя.

— Това, струва ми се, е ваше — рече той, като й поднесе чадърчето, сякаш беше букет рози.

— О, благодаря ви, капитане — отвърна момичето, — но седнете, моля ви, седнете.

Том се настани на другия свободен стол, докато Клеър изучаваше с леко безпокойство окаяното състояние на чадърчето. След бързата преценка тя го остави от едната страна на масата, сякаш този предмет вече бе изпълнил своето предназначение в сюжета. Сетне загледа Том с онзи странен копнеж, който бе зърнал в очите й още при първата им среща и от който бе поласкан, макар и да знаеше, че чувството е породено не от самия него, а от героя, чиято роля играеше.

— Трябва да ви кажа, капитане, че сте се дегизирали отлично — призна момичето след огледа си. — Изглеждате като някой бедняк от Ист Енд.

— Ъъъ, да, благодаря — измънка Том, като се насили да се усмихне любезно, за да скрие, че думите й са го жегнали.

Всъщност от какво се изненадваше? Забележката й просто бе потвърдила догадките му: можеше да се наслади на една привечер в компанията на високомерната хлапачка само защото тя вярваше, че е безстрашен герой от бъдещето. И именно това недоразумение щеше да му позволи да й даде урок, получавайки от нея онова, което при други обстоятелства никога не би могъл да получи. За да прикрие удоволствието, което му доставяше тази мисъл, обходи с поглед заведението, като се опитваше същевременно да открие някой евентуален съгледвач на Гилиъм сред шумната клиентела, но не забеляза никакви подозрителни лица.

— Никоя предпазна мярка не е излишна — отбеляза той, обръщайки се отново към Клеър. — Както ви казах, не бива да привличам внимание към себе си, а не бих постигнал това, ако съм с бойната си броня. По същата причина ще ви помоля да не ме наричате капитан.

— Добре — отвърна девойката, но в следващия миг възкликна, обзета от радостната възбуда, че знае някаква тайна, споделена единствено с нея: — Не мога да повярвам, че вие сте капитан Дерек Шакълтън!

Том стреснато я помоли да замълчи.

— Ох, простете — извини се тя смутена, — просто съм много нервна. Все още не ми се вярва, че съм поканена на чай със самия спасител на…

За щастие келнерът се появи в този миг и момичето прекъсна изречението си. Поръчаха две чаши чай и различни видове пасти и кифлички. Когато келнерът се отдалечи, за да изпълни поръчката, двамата се гледаха в продължение на няколко секунди, като се усмихваха глуповато. Том наблюдаваше нейните опити да се успокои и да възвърне самообладанието си, а същевременно мислеше как да насочи разговора към една по-интимна област, която да подпомогне кроежите му. Беше избрал този чаен салон, защото на отсрещната страна на улицата имаше скромен, но чистичък пансион, който му се бе сторил идеална сцена за срещата на техните тела. Сега трябваше да използва целия си талант на съблазнител, ако изобщо имаше такъв, за да се опита да я заведе там, макар че това нямаше да е лесно. Беше очевидно, че дама като Клеър, която вероятно все още бе с непокътната добродетел, не би се съгласила да легне току-тъй с един непознат, ако и да беше убедена, че той е капитан Шакълтън.

— Как пристигнахте тук? — попита в този миг Клеър, която не подозираше нищо за посоката на мислите му. — Да не би да сте се качили в „Хронотилус“, без никой да ви види?

Том едва сдържа една гримаса на досада. Последното, което му се искаше сега, докато се мъчеше да съчини убедителна измислица, с чиято помощ да се порадва на прелестите на момичето, бе да придава достоверност на предишната си лъжа. Ала щом й беше казал, че е пътувал във времето, за да й върне чадърчето, не можеше да очаква, че тя ще го приеме като най-нормалното нещо на света, сякаш хората сновяха напред-назад между вековете, изпълнявайки банални задължения. За негов късмет, навременната поява на келнера с поръчката му предостави няколко секунди, за да успее да скалъпи задоволителен отговор.

— „Хронотилус“ ли? — попита Том, преструвайки се, че не знае за съществуването на времевия трамвай. Ако кажеше, че го е използвал, за да пристигне в тази епоха, не би имал друг начин да се върне в бъдещето, освен да чака следващата експедиция до 2000 година, а тя щеше да се проведе след почти цял месец; следователно не би имало причини настоящата им среща да е последна.

— Това е парният трамвай, с който пътувахме до вашата епоха, като прекосихме едно ужасно място, наречено четвърто измерение — обясни Клеър и след кратък размисъл добави: — Но ако не сте използвали „Хронотилус“, как изобщо се озовахте тук? Да не би да има друг начин да се пътува във времето?

— Разбира се, че има, госпожице Хагърти — отвърна уверено Том, като си мислеше, че щом момичето се е хванало на лъжите на Гилиъм, сигурно би повярвало във всеки друг начин за преместване във времето, който той би могъл да съчини. — Нашите учени са изобретили една машина, с която тези пътувания се осъществяват мигновено, без да е нужно това досадно прекосяване на четвъртото измерение.

— И тази машина може да пътува до всяка епоха? — попита девойката поразена.

— До всяка, до всяка — потвърди Том, като се престори, че не отдава никакво значение на този факт — сякаш му бе додеяло да пътува през вековете и зараждането и крахът на цивилизациите го отегчаваха безмерно.

Сетне взе една паста и я захапа с наслада, давайки да се разбере, че въпреки всичко, което е видял, все още го радват малките удоволствия в живота, като например британските сладкарски изделия.

— Докарахте ли я със себе си? — попита Клеър. — Ще ми я покажете ли?

— Кое да ви покажа?

— Машината, с която сте пътували до моята епоха.

Том едва не се задави с пастата.

— Не, не — побърза да уточни той, — това е невъзможно, абсолютно невъзможно.

Тя се нацупи разочаровано и скръсти ръце с донякъде детински жест, който го свари неподготвен.

— Не мога да ви я покажа, защото… не е нещо, което може да се види — импровизира той, опитвайки се да я успокои, преди да се е разсърдила истински.

— Как така не може да се види? — попита тя недоверчиво.

— Имам предвид, че не е нещо като крилата карета, която се придвижва през времето — обясни Том.

— А какво е в такъв случай?

Той едва не въздъхна от отчаяние. Да, какво беше в такъв случай? И защо не можеше да й я покаже?

— Това е едно съоръжение, което не пътува физически през потока на времето, а остава приковано в бъдещето. Оттам, ъъъ… отваря дупки, през които можем да пътуваме до други епохи. То е като бормашина, но вместо да пробива скали… дълбае тунели в тъканта на времето. Затова не мога да ви я покажа, макар че нищо не би ми доставило по-голямо удоволствие.

Девойката мълчеше.

— Машина, която отваря дупки в тъканта на времето… — промълви най-сетне, запленена от идеята. — И вие минахте през един от тези тунели, за да се появите в днешния ден?

— Точно така — отвърна Том не особено убедено.

— А как ще се върнете в бъдещето?

— Ще се пъхна пак в дупката.

— Искате да кажете, че в този миг някъде в Лондон има тунел, който води до 2000 г.?

Том отпи от чая си, преди да отговори. Този разговор започваше да му дотяга.

— Както сама разбирате, ако тунелът се отвори в града, прекалено много ще бие на очи — отвърна той предпазливо. — Отваря се винаги в околностите, на хълма Хароу, едно малко възвишение, увенчано от стар дъб, заобиколен от надгробни плочи. Но машината не може да го поддържа отворен твърде дълго време. След няколко часа ще се затвори и аз трябва да мина през него, преди това да се случи.

Добави последната фраза с престорено униние, като се надяваше, че — предвид липсата на време — момичето ще престане да го изтезава с въпросите си.

— Навярно ще ви се стори твърде дръзко от моя страна, капитане — каза Клеър след кратък размисъл, — но ще можете ли да ме отведете с вас в 2000 г.?

— Боя се, че не, госпожице Хагърти — въздъхна Том.

— Защо? Обещавам ви, че…

— Защото не мога да пренасям хора оттук там.

— Но какъв е смисълът да се изобрети машина на времето, ако не се използва за…

— Защото е изобретена с определена цел! — прекъсна я Том, комуто бе дотегнало нейното упорство да научи нещо повече. Толкова ли я интересуваха пътуванията във времето?

Мигом съжали за своята рязкост, но бедата беше сторена. Клеър го гледаше, изненадана от сърдития му тон.

— И каква е тази цел, ако мога да знам? — сопна му се тя със същата гневна нотка.

Том въздъхна, облегна се на стола си и загледа момичето, като се бореше да овладее нарастващото си раздразнение. Беше безсмислено да продължава с всичко това. Както бе тръгнал разговорът, нямаше да успее да я замъкне в пансиона; щеше да е късметлия, ако тя не го зарежеше веднага, отегчена от мъглявите му отговори. Но какво очакваше Том? Той не беше Гилиъм Мъри. Беше просто един несретник без въображение. Да се прави на пътник във времето бе голяма лъжица за неговата уста. Беше за предпочитане да вдигне ръце, да забрави за всичко, да се сбогува вежливо с нея, докато все още имаше време, и да продължи да си живурка, в случай че главорезите на Мъри нямаха някоя по-добра идея.

— Госпожице Хагърти — поде той, решен учтиво да приключи срещата под някакъв претекст, но в този миг тя постави ръката си върху неговата.

Изненадан от жеста, Том забрави какво се канеше да каже. Загледа изящната й ръка, кротко положена върху неговата; и двете лежаха между чашите за чай като някаква скулптура, чието значение му убягваше. Когато вдигна очи, срещна един безкрайно нежен поглед.

— Съжалявам, че ви притесних с въпроси, на които навярно не сте упълномощен да отговаряте, капитане — извини се момичето, като грациозно се наведе напред. — От моя страна това бе твърде неучтив начин да ви благодаря, че ми върнахте чадърчето. Така или иначе, не е нужно да ми отговаряте защо е изобретена машината. Целта вече ми е известна.

— Нима? — попита Том недоверчиво.

— Да — отвърна тя с очарователно горда усмивка.

— Тогава бихте ли ми казали каква е тази цел?

Клеър се огледа наоколо, сетне отвърна, снишавайки глас:

— Да убиете господин Фъргюсън.

Том повдигна вежди. Господин Фъргюсън? Кой, по дяволите, беше господин Фъргюсън? И защо трябваше да го убива?

— Не се преструвайте, капитане — разсмя се Клеър. — Уверявам ви, че не е необходимо. Не и пред мен!

Том охотно се присъедини към смеха й, възползвайки се от изблика на веселие, за да се освободи от напрежението от разпита. Нямаше никаква представа кой е въпросният Фъргюсън, но чувстваше, че най-добрата стратегия ще е да се преструва, че отлично знае кой е той, че знае дори кой номер обувки носи и каква помада използва при бръснене — и да се моли тя да не го разпитва за този човек.

— Нищо не може да се скрие от вас, госпожице Хагърти — похвали я той. — Прекалено сте умна.

Клеър доби доволно изражение.

— Благодаря ви, капитане. Но не е трудно да се отгатне, че вашите учени са създали машината с цел да се Пътува именно до тази епоха, за да бъде убит изобретателят на автоматите, още преди да ги е създал, и така да се избегнат последвалите събития, разрушението на Лондон и смъртта на толкова хора.

Да пътуваш в миналото, за да го промениш? Възможно ли бе това, запита се Том.

— Точно така, Клеър. Аз бях избран, за да убия Фъргюсън и да спася света от разруха.

Момичето размисли няколко секунди, преди да добави:

— Ала не сте успели, щом като и двамата видяхме с очите си войната на бъдещето.

— Отново отгатна, Клеър — призна Том, като се възползва от случая, за да се обърне към нея по-фамилиарно.

— Значи мисията ви се е провалила — каза тя сякаш на себе си с известна тъга. После го погледна настойчиво и промълви: — Но защо? Може би дупките не остават отворени достатъчно дълго време?

Том разпери ръце, преструвайки се, че е изумен от нейната проницателност.

— Така е — призна той, за да добави в прилив на вдъхновение: — Осъществих няколко пробни пътувания, за да открия местонахождението на Фъргюсън, но не успях. Разполагах с твърде малко време. Затова може да ме видиш в бъдеще някой път да вървя по улицата, но не бива да ме заговаряш, защото тогава аз все още няма да те познавам.

Тя примигна, опитвайки се да схване думите му.

— Разбирам — рече накрая. — Ти си предприел тези пътувания преди сегашното, а си пристигнал тук дни по-късно.

— Именно — потвърди той и добави, одързостен от факта, че тя намираше тези врели-некипели за смислени: — Въпреки че от твоя гледна точка сегашното пътуване, което осъществих, изглежда да е първото, това не е вярно. Предприел съм поне половин дузина пътувания в твоята епоха преди това. Впрочем, това пътуване, което на теб ти се струва първо, за мен най-вероятно ще е последно, тъй като употребата на машината понастоящем е забранена.

— Забранена ли? — попита Клеър, която изглеждаше все по-впечатлена.

Том отпи от чая, за да си прочисти гърлото, и продължи, насърчен от ефекта, който думите му упражняваха върху нея:

— Да, Клеър. Машината бе изобретена в разгара на войната, но когато се оказа неефикасна, създателите й престанаха да се занимават с нея. Забравиха за утопичната идея да предотвратят войната, преди да е избухнала, и съсредоточиха усилията си върху изобретяване на оръжия, с които да я спечелят; те трябваше да могат да разцепват на две бронята на автоматите — тук девойката кимна, явно припомнила си впечатляващите оръжия на войниците. — Тогава машината бе зарязана като нещо непотребно, но все пак я държаха под наблюдение, за да не може никой да пътува в миналото без разрешение и да го променя, както му скимне. На мен обаче ми се удаде да я използвам тайно, ала успях да отворя тунел единствено за десет часа и сега остават само три, преди дупката да се затвори. Това е времето, с което разполагам, Клеър. После трябва да се върна в моята епоха. Ако остана тук, ще ме издирят и ще ме екзекутират, задето съм пътувал във времето без разрешение, па макар и да съм герой. И тъй, след три часа… ще си отида завинаги.

Завърши речта си, стискайки безкрайно нежно ръката на Клеър, като мислено се поздрави за това обяснение. За свое собствено изумление, не само бе разрешил проблема, който можеше да възникне при бъдеща среща с нея, но и бе успял да я осведоми, че разполагат с някакви си три часа заедно, преди да се разделят завинаги. Три часа и нищо повече. Само три.

— Рискувал си живота си, за да ми донесеш чадърчето — бавно рече тя като обобщение на ситуацията, сякаш изведнъж бе осъзнала на каква опасност се е изложил Том.

— Е, чадърчето беше само претекст — отвърна той, като се наведе през масата и страстно я погледна в очите.

Сега е моментът, каза си. Сега или никога.

— Рискувах живота си, за да те видя отново, защото те обичам, Клеър — излъга той с най-нежния тон, на който беше способен.

Вече бе изречено. Сега тя трябваше да каже същото. Трябваше да признае, че и тя го обича, тоест че обича храбрия капитан Шакълтън.

— Как е възможно да ме обичаш, след като дори не ме познаваш? — засмя се Клеър кокетно.

Том не очакваше такава реакция. Отпи глътка чай, за да скрие недоволството си. Тя не осъзнаваше ли, че няма време за друго, освен да се отдадат един на друг? Оставаха само три проклети часа! Не беше ли достатъчно ясен? Остави чашата върху чинийката и хвърли поглед към улицата, към отсрещния пансион с тъй желаните легла с чисти чаршафи, които изглеждаха все по-недостижими. Девойката имаше право, той не я познаваше, нито пък тя него. И докато оставаха непознати, нямаше никакъв шанс да се озоват в кревата. Бе се впуснал в безнадеждна битка. Ами ако вече се познаваха, помисли си изведнъж. Нали той идваше от бъдещето? Какво пречеше да й каже, че от негова гледна точка вече се познават? Между тази среща и срещата през 2000 година можеше да се е случило всичко, което въображението му бе в състояние да роди, защото тя не би могла да го опровергае. Стори му се, че е открил идеалната стратегия, за да я отведе в пансиона, кротка като агънце.

— Грешиш, Клеър. Познавам те много по-добре, отколкото си мислиш — рече с изповеден тон, държейки ръката й между своите, сякаш бе ранено врабче. — Зная каква си, за какво мечтаеш, какво искаш, как виждаш света. Зная всичко за теб и ти знаеш всичко за мен. И те обичам, Клеър. Влюбих се в теб в едно време, което още не е настъпило.

Тя го гледаше поразена.

— Но ако няма да се видим отново — разсъди момичето, — как ще се опознаем? Как ще се влюбиш в мен?

Том усети как го избива пот — беше паднал в собствения си капан. Потисна една ругатня и се загледа в улицата, опитвайки се да спечели време. Какво можеше да й отговори сега? Отвън, безразлични към неговата тревога, минаваха файтони, като си проправяха път между количките на продавачите. В този миг зърна на ъгъла една пощенска кутия, солидна и червена, с инициалите на кралица Виктория отпред.

— Влюбих се в теб чрез писмата ти — изтърси той изведнъж.

— Чрез писмата ми? За какво говориш? — възкликна момичето стъписано.

— За любовните писма, които си изпращахме през всички тези години.

Тя го гледаше с уплаха. И Том разбра, че следващите му думи трябва да прозвучат правдоподобно, защото от това зависеше дали Клеър щеше да се предаде окончателно, или да го зашлеви разгневена. Затвори очи и се усмихна едва-едва, като се преструваше, че извиква в паметта си някакъв спомен, а същевременно мислеше трескаво.

— Това се случи при първото ми изследователско пътуване в твоята епоха — рече най-сетне. — Появих се на хълма, който ти споменах одеве, и оттам вървях до Лондон. Там се уверих, че машината е абсолютно надеждна, когато трябва да отвори дупка на избрана дата: бях пропътувал от 2000-та до 8 ноември 1896 г.

— Осми ноември?

— Да, Клеър, осми ноември, сиреч вдругиден — потвърди Том. — Това беше първият ми набег в твоето столетие. Но нямах време да сторя нищо повече, защото трябваше да се прибера, преди дупката да се е затворила. И тъй, върнах се на хълма с цялата бързина, на която бях способен, и тъкмо се канех да вляза в тунела, за да се върна в 2000 г., когато зърнах нещо, което преди не бях забелязал.

— Какво? — попита тя, искрено заинтригувана.

— Под един камък, точно до надгробната плоча на някой си Джон Пийчи, имаше писмо. Взех го и открих с удивление, че е адресирано до мен. Пъхнах го в джоба на костюма, с който се бях предрешил, и го отворих, когато се прибрах в 2000 г. Писмото беше от една непозната дама от XIX век. — Том направи драматична пауза, преди да добави: — Тя се казваше Клеър Хагърти. И твърдеше, че ме обича.

Девойката изпусна една дрезгава въздишка, сякаш не й достигаше въздух. С обичлива усмивка Том я гледаше как преглъща на сухо, опитвайки се да смели това, което току-що бе чула — че тя е предизвикала цялата тази ситуация, или по-точно, че ще я предизвика в бъдеще. Ако той я обичаше сега, то бе, защото тя го бе обикнала преди това. Клеър се вторачи в чашата си, сякаш в утайката от чая можеше да види Том в 2000 г. — да го види как чете объркан писмото, в което една непозната жена от друг век, вече напуснала света на живите, му се обяснява в любов. Писмо, написано от нея. Без да й даде време да си поеме дъх, Том продължи — като дървар, който въпреки умората удвоява усилия, щом види как дървото, което с часове се е опитвал да отсече, най-сетне започва да се накланя.

— В това писмо казваше, че ще се запознаем в бъдеще, или по-точно, че аз ще се запозная с теб в бъдеще, защото ти вече ме познаваше — рече той. — Молеше ме да ти отговоря, защото жадуваше да получиш вести от мен. Колкото и чудно да ми се видя това, написах писмо в отговор на твоето и при следващото ми пътуване до XIX век, което осъществих два дена по-късно, оставих писмото до същата надгробна плоча. При третото си пътуване намерих твоя отговор и така подхванахме една кореспонденция през времето.

— Боже мой — промълви момичето.

— Не знаех коя си — продължи неумолимо Том, — но се влюбих в теб, в жената, която пишеше тези писма. Затворех ли очи, представях си твоето лице. Твоето име мълвях нощем, сред останките на моя разрушен свят.

Клеър се размърда на стола си, сякаш се задушаваше, и изпусна нова въздишка — дрезгава и продължителна.

— Колко писма сме си написали? — успя да попита тя.

— Седем — рече Том, защото това число му се видя добро: нито много, нито малко. — Нямахме време за повече, преди да забранят машината, но те уверявам, че бяха достатъчно, любов моя.

Щом чу капитанът да се обръща към нея по този начин, Клеър отново въздъхна дълбоко.

— В последното си писмо ти ми разкри деня, в който най-сетне ще се срещнем: 20 май 2000 г., деня, в който победих Соломон и сложих край на войната. Този ден следвах твоите указания и след като сразих автомата, потърсих едно спокойно местенце сред руините. Тогава те видях да се появяваш. И точно както ми беше писала, ти изпусна чадърчето, което аз трябваше да ти върна днес, използвайки машината. Щом се озовах в твоята епоха, трябваше да отида на пазара на Ковънт Гардън, където бе отредено да се срещнем, и после да те поканя на чай и да ти разкажа всичко това. — Том направи пауза, преди да добави замечтано: — Сега разбирам защо — за да се осъществи това бъдеще. Разбираш ли, Клеър? Ще ми напишеш тези писма в бъдеще, защото аз ти казвам сега, че ще ги напишеш.

— Боже мой — повтори тя, останала почти без дъх.

— Но има още нещо, което трябва да знаеш — заяви Том, решен да нанесе последния удар на дървото. — В едно от твоите писма ти ми описваше как сме се любили тази вечер.

— Какво? — измънка момичето едва чуто.

— Да, Клеър, тази вечер ще се любим в оня пансион отсреща и според собствените ти думи това ще е най-красивият спомен в живота ти.

Клеър го гледаше невярващо с пламнали бузи.

— Разбирам, че това те изненадва, но я си представи как се смаях аз! Прочетох писмото, в което описваш как сме правили любов, изумен до немай-къде, защото от твоя гледна точка това вече се беше случило, но още не се бе случило за мен. — Направи нова пауза, сетне й се усмихна нежно: — Дойдох от бъдещето, за да осъществя моята съдба, тоест за да те любя, Клеър.

— Но аз… — опита се да протестира тя.

— Още ли не разбираш? Трябва да се любим, Клеър, защото всъщност вече сме го направили.

Това беше окончателният удар. Досущ като отсечен дъб, Клеър се олюля на стола и рухна на пода.

XXVII

Ако бе искала да привлече вниманието, не би могла да намери по-подходящ начин, помисли си Том. Заради внезапния припадък на Клеър и трясъка от чайника и чашите, които се разбиха в пода, повлечени заедно с покривката, всички разговори в салона секнаха отведнъж и се възцари отчетлива и напрегната тишина. От дъното на помещението, където бе изтласкан от последвалата суетня, Том наблюдаваше как около девойката закръжиха рояк госпожи. Подобно на спасителен отряд с дългогодишен опит, те я сложиха да легне на един диван, вдигнаха й краката върху куп възглавници, разхлабиха й корсета — тази коварна част от облеклото, която по единодушна преценка бе виновна за припадъка, защото й бе попречила да поеме количеството въздух, необходимо за емоционален разговор — и отидоха да търсят ароматни соли, за да я свестят. Тя дойде на себе си с шумна въздишка. Готвачките и клиентките, които участваха в спасителната операция, бяха издигнали около момичето нещо като матриархален параван, за да попречат на джентълмените в салона да видят повече плът от допустимото. След няколко минути Клеър, бледа като призрак, се появи иззад тази човешка стена, олюлявайки се, и плъзна замаян поглед из салона. Том глупашки й махна за поздрав с чадърчето. След кратко колебание девойката тръгна към него, като си проправяше път сред любопитните зяпачи, струпали се около нея. Ако не друго, поне бе познала в негово лице човека, с когото бе пила чай, преди да изгуби съзнание.

— Добре ли сте, госпожице Хагърти? — попита той, когато тя стигна до него; стори му се уместно да забрави за фамилиарното обръщение, което си бе извоювал с толкова усилия. — Може би няма да е зле да излезете малко на чист въздух…

Девойката кимна и се опря на предложената от Том ръка с покорството на сокол, който каца върху ръкавицата на своя господар — сякаш съветът да излезе на улицата и да подиша, избавяйки се от толкова любопитни погледи, бе най-доброто хрумване, което той бе имал някога. Том я изведе навън, като й се извиняваше за причинения смут с нечленоразделно пелтечене. Щом се озоваха на улицата, спряха на тротоара и без да щат, загледаха пансиона, който се издигаше точно пред тях като някаква заплаха. Клеър, чиито страни донякъде бяха възвърнали цвета си от свежия въздух, се взираше със смесица от безпокойство и примирение в мястото, където й бе писано тази вечер да се отдаде на храбрия капитан Шакълтън, спасителя на човечеството — мъж, който още не се бе родил, но по някакво чудо стоеше до нея, избягвайки погледа й.

— Ами ако не го направя, капитане? — попита тя, сякаш говореше на вятъра. — Ако не се кача там с вас?

Справедливостта изисква да отбележа, че Том се изненада от въпроса, защото на този етап, след злополучния край на срещата, вече никак не се надяваше коварните му кроежи да се осъществят. Но въпреки зрелищния припадък, момичето не бе забравило неговия разказ и очевидно все още вярваше в лъжата му. С треперливи щрихи Том находчиво бе нахвърлял върху празната страница на бъдното време един романс, една идилия, която оправдаваше предстоящата случка и дори насърчаваше девойката да се отдаде без страх или задръжки, и за нея това бе единственото бъдеще, което съществуваше. За миг в съзнанието му като мълния се мярна угризение и той се замисли дали да не я освободи от задаващото се изпитание, което тя явно бе готова да посрещне като някакво покаяние. Можеше да й каже, че бъдещето не е предопределено веднъж завинаги, че тя може да избира. Ала след всички приказки, които беше изприказвал, не му се искаше да се откаже от плячката сега, когато най-сетне я бе уловил. Спомни си една често изричана от Гилиъм Мъри фраза и я повтори без капка стеснение с подходящия фаталистичен тон:

— Не зная какви последици би оказало това върху тъканта на времето.

Клеър го изгледа с известна тревога, а той само сви рамене, освобождавайки се от всяка отговорност. В края на краищата, не можеше да го вини за нищо: той се намираше там, защото тя самата му бе наредила така чрез писмата си. Бе прекосил времето, за да направи нещо, което Клеър вече му бе описала като случило се, и при това с най-големи подробности. Бе пътувал през годините, за да пусне в ход своя романс, за да предизвика онова, което още не бе станало, но вече бе факт. Момичето явно бе стигнало до същото заключение. В крайна сметка, какво друго можеше да направи — да си обере крушите и да продължи с досегашния си живот, да се омъжи за някого от поклонниците си? Имаше шанса да изживее онова, за което жадуваше, откак се бе родила: една любов, по-значима от живота, една любов отвъд времето. Ако не поемеше риска, все едно се бе лъгала през цялото си съществуване.

— Най-хубавият спомен в живота ми — усмихна се тя. — Наистина ли съм написала това?

— Да — отвърна Том без капка колебание. — Точно това ми написа, Клеър.

Девойката го гледаше нерешително. Не можеше току-така да легне с един непознат. Ала случаят беше извънреден: трябваше да се отдаде, инак вселената щеше да пострада. Трябваше да се жертва, за да запази света. Но наистина ли бе саможертва това, каза си тя, нали го обичаше? Не беше ли любов този порой от чувства, който заливаше душата й, щом го погледнеше? Да, не можеше да е друго. Ако чувството, което я озаряваше отвътре и от което коленете й се подкосяваха, не беше любов, какво друго би могло да бъде? Капитан Шакълтън я бе уверил, че тази вечер ще се любят, а впоследствие тя ще му пише красиви писма. Защо да се съпротивява, щом в крайна сметка жадуваше да направи тъкмо това? Трябваше ли да го избегне по простата причина, че вече го е направила, че върви по стъпките на друга Клеър, която всъщност е самата тя? Трябваше ли да го избегне заради чувството, че не става дума за искрено желание, заради неприятния вкус на принуда в едно действие, което би следвало да е спонтанно? Колкото и да разсъждаваше, не откриваше истинска причина да се противи на онова, което копнееше да извърши с цялата си душа. Нито Луси, нито другите й приятелки биха одобрили, ако тя легнеше с някой непознат — и именно това реши въпроса. Да, щеше да легне с него и да тъгува за него до края на живота си, пишейки дълги и красиви писма, напоени с парфюм и сълзи. Знаеше, че има достатъчно сила и постоянство, за да поддържа пламъка на любовта, въпреки че повече нямаше да види човека, който го е разпалил. Очевидно такава бе нейната съдба. Необикновена съдба, неустоимо трагична участ, много по-приятна за понасяне от досадния брак, който би могла да сключи с някого от безинтересните си кандидати. Клеър стисна устни решително.

— За да не пострада гордостта ви, капитане, надявам се, че не преувеличавате — пошегува се тя.

— Боя се, че има само един начин да проверим това — отвърна Том, като й върна усмивката.

Веселото настроение, с което девойката бе решила да посрещне ситуацията, донесе огромно облекчение на Том, който вече нямаше да се терзае, че се възползва от нея. Бе прибягнал до долна уловка, за да се наслади на тялото й и после да изчезне от живота й завинаги, и тази безчестна постъпка — макар и да смяташе, че надменната хлапачка не заслужава друго отношение — му причиняваше неочаквано безпокойство, показващо, че все още не се е отърсил от всичките си скрупули. Ала вече не се чувстваше толкова гузен, щом и тя изглеждаше решена да открие наслада в обятията на капитан Шакълтън, безстрашния герой, който мълвеше нейното име сред руините на бъдещето.

Отвътре пансионът изглеждаше чист и дори уютен в сравнение с онези странноприемници, в които Том нощуваше обикновено. На Клеър това място навярно щеше да й се види посредствено, недостойно за жена от нейната класа, но поне нямаше причина да побегне ужасена. Докато наемаше стаята, Том я наблюдаваше с крайчеца на окото си как оглежда безгрижно картините в скромния вестибюл, и се умили от усилието й да си придаде светски вид, сякаш да ляга с мъже от бъдещето в лондонските пансиони бе обичайният начин, по който прекарваше вечерите си. Щом стаята бе наета, двамата се качиха по стълбата, която водеше към горния етаж, и тръгнаха по тесния коридор. И докато я гледаше как върви пред него с онази смесица от безстрашие и покорство, Том най-сетне осъзна какво щеше да се случи. Вече нямаше връщане назад: щеше да се люби с нея, да държи в прегръдките си голото й тяло, отдадено с охота, може би дори с жар. Обзе го похот, която го разтърси от глава до пети. Опита се да скрие желанието си, когато се спряха пред вратата на стаята. Тогава момичето внезапно се вцепени.

— Зная, че ще бъде красиво — каза тя с притворени очи, сякаш имаше нужда да си даде кураж.

— Ще бъде, Клеър — потвърди Том, мъчейки се да скрие нетърпението си да я разсъблече. — Ти самата ми го призна.

Тя кимна с примирена въздишка. Без повече протакане Том отвори вратата, покани я да влезе, като сведе възпитано глава, сетне затвори. Щом се скриха от погледа, тесният коридор отново опустя. През прозореца в дъното, чиито замазани стъкла се нуждаеха от едно хубаво измиване, се процеждаше здрач. Това бе гаснеща светлина с лек бакърен оттенък, мека и деликатна, дори малко печална, която превръщаше носещите се във въздуха прашинки в стъклени насекоми. Макар че може би щеше да е по-уместно да сравня въпросните прашинки с дъжд от цветен прашец — не мислите ли? — заради свойството им да се носят безтегловно, бавно и произволно, да се реят хипнотично във въздуха без ясна съдба. Иззад някои затворени врати се разнасяха характерните шумове на любовната борба: дрезгави стенания, сподавени викове, навремени дори плющене на плесници, нанесени с жар върху някоя нежна кълка — все звуци, които ведно с ритмичното поскърцване на леглата оповестяваха, че вихрещата се тук любов не е от брачно естество. Звуците, издаващи креватните подвизи на някои клиенти, се смесваха с други, не от сластолюбив характер — като например откъслечни разговори и детски плач, — които допълваха обърканата симфония на света. Дългият около трийсет метра коридор бе украсен с мъгливи пейзажи и прикрепени към стената маслени лампи, които собственикът, господин Пикар — струва ми се невъзпитано да не ви го представя, макар че повече няма да се появи в това повествование — се канеше да запали точно в този миг, верен на навика си да не оставя коридора да тъне в мрак, за да не се спъват разотиващите се клиенти.

Негови бяха стъпките, които отекваха по стълбата. Всяка нощ се качваше по стъпалата все по-трудно, защото годините не минават даром, и в последно време увенчаваше края на катеренето със сдържана въздишка на триумф. Господин Пикар извади кутията кибрит от джоба на панталона си и започна да пали половин дузината лампи, разпределени по протежението на коридора. Палеше ги полека, пъхайки кибритената клечка под абажура със сръчността на фехтовчик, който нанася удар с шпага, докато намасленият фитил пламнеше. Времето бе превърнало това действие в нещо като механичен обред, който той обикновено изпълняваше с отсъстващо изражение. Никой от клиентите на пансиона не би могъл да каже за какво мислеше господин Пикар по време на всекидневния ритуал с лампите, но аз не съм клиент и тайните на неговия ум, както и тези на останалите персонажи в настоящата история, не са недостъпни за мен. Господин Пикар мислеше за малката си внучка Уенди, починала от скарлатина преди повече от десет години; не можеше да не сравни паленето на тези лампи с онова, което Създателят правеше със Своите творения — палеше ги и ги гасеше, когато Му скимнеше, потапяше ги нехайно в мрак, без те да могат да проумеят замисъла Му. След като запали и последната лампа, господин Пикар се обърна и тръгна надолу по стълбите, напускайки тази история пак така дискретно, както бе влязъл в нея.

След неговото оттегляне коридорът отново стана пуст, макар и отлично осветен. Може би ще ви изкарам от търпение, като го опиша още веднъж, но се боя, че именно това ще направя, защото нямам никакво намерение да прекрачвам прага на стаята, където са Том и Клеър, с недостойната цел да наруша интимността им. Забавлявайте се с трепкащите сенки, които лампите хвърлят върху лилиите на тапета, и си представяйте зайци, мечки или кученца в техните форми, докато вечерта преминава в нощ и минутите, безразлични към хорските грижи, неумолимо се трупат в часове като снежна топка, която се търкаля по планински склон.

Няма да ви питам за броя на животинките, които сте различили в танцуващите сенки до онзи миг, в който вратата на стаята най-сетне се отваря и Том излиза оттам. Доволна усмивка играе на устните му, докато си загащва ризата и си нахлупва шапката. С оправданието, че трябва да си тръгне, преди дупката да се е затворила, той нежно се откъсва от обятията на Клеър след тържествената й целувка на жена, която знае, че целува любимия си за последен път. С тази целувка на устните се спуска по стълбите Том Блънт, питайки се как може да се чувства едновременно най-щастливият човек на света и най-жалкото създание във вселената.

XXVIII

Два дни бяха минали от тази среща, а Том — за негова изненада — все още беше жив. Не бе получил куршум в главата, надигайки се сепнат от леглото, никой не го следеше, за да го прониже с жадна кама в уличната суматоха, никой не се опитваше да го прегази с файтон или да го блъсне на релсите пред задаващ се влак. От такова тревожно затишие Том можеше само да заключи, че или искат да го изтезават с мъчително отлагане, преди да му видят сметката, или пък никой не възнамерява да го накара да си плати за стореното. Неспособен да издържи на напрежението, неведнъж бе на ръба да приключи сам с тази работа, като се заколи с нещо остро или се хвърли в Темза от някой мост в духа на семейната традиция. Всяка от тези стратегии за бягство му изглеждаше добра, стига да го отървеше от тревогата, която се промъкваше нощем в сънищата му. Тя ги превръщаше в кошмари, в които Соломон крачеше из лондонските улици със своята походка на насекомо, проправяйки си път сред тълпата, заляла тротоарите с море от палта и шапки, и се изкачваше с усилия по стълбите на пансиона към неговата стая. Том се събуждаше в мига, когато автоматът събаряше вратата на стаята, и в кратките мигове на объркване след съня вярваше, че действително е храбрият капитан Шакълтън, избягал от 2000-та, за да се скрие в 1896 г. По никакъв начин не можеше да прогони тези сънища. Но ако нощем бе във властта на страховете си, през деня успяваше да ги надвие. С трезви разсъждения се бе взел в ръце и дори бе готов да посрещне съдбата си с примирено спокойствие. Нямаше да си отнеме сам живота. Беше много по-достойно да загине, гледайки в очите своите палачи, независимо дали щяха да са от плът и кръв, или от ковано желязо.

Тъй като бе убеден, че скоро ще умре, не бе намерил за нужно да ходи на кея да си търси работа — спокойно можеше да напусне този свят и с празни джобове. По тази причина се шляеше из Лондон по цял ден, носеше се безцелно насам-натам като лист на вятъра. Навремени полягаше на тревата в някой парк като безделник или пияница и прехвърляше в паметта си подробностите от срещата си с девойката — пламенните й ласки, опияняващите й целувки, искреното й и страстно отдаване. Тогава си повтаряше, че си е заслужавало риска, и че не би оказал съпротива, когато дойдеха да го накарат да си плати за тези мигове на щастие. Една част от него чувстваше, че куршумът, който все не идваше, би бил справедливо наказание за подлото му държане.

На третия ден краката сами го отведоха на хълма Хароу, където отиваше обикновено в търсене на покой. Не се сети за по-подходящо място, на което да чака своите палачи, докато се опитваше да проумее обърканата върволица от епизоди, които съставяха живота му, да им придаде някакъв смисъл, па макар и просто за самозаблуда. Седна под сянката на дъба и пое дълбоко дъх, докато съзерцаваше безстрастно града. Гледана от хълма, столицата на Империята винаги го разочароваше, приличаше му на зловеща гемия, чиито мачти всъщност бяха островърхи камбанарии и димящи фабрични комини. Сетне бавно издиша, като се мъчеше да не мисли за глада, който изпитваше. Надяваше се да го убият тоя ден, инак щеше да се наложи да открадне нещо за ядене преди падането на нощта, за да заглуши протестите на стомаха си. Къде ли бяха главорезите на Мъри, запита се Том за кой ли път. Където и да се намираха, от този наблюдателен пост щеше да ги види как се задават. И щеше да ги приветства с най-лъчезарната си усмивка, да разтвори ризата си и да посочи сърцето си с пръст, за да ги улесни до краен предел. „Хайде, убийте ме — щеше да им каже, — и го сторете без страх, защото аз няма да ви убия после. Не съм никакъв герой. Аз съм само Том, жалкият и презрян Том Блънт. Сетне можете да ме погребете тук, до моя приятел Джон Пийчи, друг несретник като мен“.

Тъкмо в този миг, поглеждайки към надгробната плоча, той забеляза писмото, подпъхнато под един камък до нея. За миг си помисли, че въображението му си прави лоша шега с него. Взе писмото с любопитство и видя — със странното усещане за сън наяве, — че е адресирано до капитан Дерек Шакълтън. Подържа го няколко секунди в ръка, не знаейки какво да прави, но можеше да направи само едно нещо, разбира се. Почувства се мерзавец, когато го отвори, сякаш се канеше да прочете поща, предназначена за друг. Разгъна листа и видя ситния, изящен почерк на Клеър Хагърти. Започна да чете бавно, като се опитваше да запомни всяка буква; четеше на глас, сякаш искаше да осведоми катериците за човешките мъки и неволи. Писмото гласеше:

При все че четенето го затрудняваше, Том три пъти прочете писмото на Клеър със същото удивление, което тя бе предрекла, макар и по съвсем различни причини, естествено. След последния прочит го прибра внимателно в плика и се облегна на дървото, опитвайки се да подреди хаоса от чувства, които тези няколко листа бяха породили у него. Девойката бе повярвала във всичко! И то до такава степен, че чак му бе оставила писмо! Осъзна, че онова, което за него бе приключило, за нея едва започваше. Сега си даде сметка колко далеч бяха отишли нещата. Бе си поиграл с момичето, без да се замисли за възможните последици, а сега „узна“ какви бяха те. Въпреки че не това бе целта на писмото, то го уведомяваше за ефекта, който неговата лудория бе оказала върху жертвата му — нещо, за което би предпочел да остане в неведение. Клеър не само бе повярвала в лъжата му дотам, че да изпълни послушно следващия етап от ритуала; за нея срещата на телата им се бе оказала онзи повей, необходим за плахата й любов, за да се разпали до размерите на неудържим пожар. Сега този огън я изгаряше и Том бе удивен не само от това, че такава любов се бе родила от една кратка среща, но и че момичето бе готово да посвети живота си, за да поддържа пламъка й, точно както някой би поддържал накладен в гората огън, за да отпъжда вълците. Но най-чудно му се струваше, че Клеър щеше да направи всичко това, защото го обичаше. Никой не бе изпитвал към него такава любов, мислеше си той объркан, защото вече нямаше значение, че обектът на тези чувства беше капитан Шакълтън: онзи, който бе легнал с девойката, който я бе съблякъл почтително, който я бе обладал нежно, бе именно той, Том Блънт. Шакълтън бе просто един образ, една идея, но Клеър в крайна сметка се бе влюбила в него заради начина, по който въплъщаваше идеята. А какво изпитваше самият той? Дали обстоятелството, че бе обект на такава безусловна и страстна любов, трябваше да породи сходно чувство в сърцето му — както собственото му отражение би изплувало срещу него, ако се надвесеше над някое езеро? Не знаеше какво да си отговори на този въпрос. От друга страна, излишно бе да умува прекалено, тъй като по всяка вероятност щяха да го убият до края на деня.

Погледна отново писмото, което държеше в ръце. Какво трябваше да направи с него? Изведнъж осъзна, че можеше да направи само едно: длъжен бе да му отговори. И не защото искаше да приеме ролята на влюбен, отредена му в тази каша, която сам бе забъркал неволно, а защото момичето му бе загатнало, че не би могло да живее без неговите писма. Том си представи как Клеър пристига с каретата си, изкачва малкия хълм и не намира никакво писмо от капитан Шакълтън в отговор на своето. Беше сигурен, че тя не би могла да възприеме този рязък сюжетен обрат, това неочаквано и загадъчно мълчание. След няколко седмици напразно ходене и връщане, не му бе трудно да си я представи как посяга на живота си със същия плам, с който бе решила да го люби; може би щеше да забие остра кама в сърцето си или пък да погълне цяло шише лауданум. А Том не можеше да допусне това да се случи. Неговата игра, волю-неволю, го бе довела дотам, че сега носеше отговорност за живота на Клеър Хагърти. Трябваше да отговори на писмото й. Просто нямаше друг избор.

На връщане към Лондон се усети, че върви през полето, вместо по пътя, и при най-малкия шум се спира и напряга мускули; тогава осъзна, че нещо се е променило: вече не искаше да умре. Не, никак не искаше да умре. И не защото отведнъж бе започнал да цени живота си, а защото трябваше да отговори на писмото на Клеър. Трябваше да запази своя живот, за да запази и нейния.

Когато се върна в града, открадна хартия за писма от една книжарница и след като се увери, че никой не го следи и никакви главорези не стоят на пост край пансиона, се скри в бърлогата си на Бъкъридж Стрийт. Всичко изглеждаше спокойно. От улицата долитаха обичайните вечерни звуци — партитура, в която сякаш нямаше нито една дисхармонична нота. Том сложи стола пред леглото като един вид писалище, нареди върху седалката хартията, мастилницата и перото, които бе задигнал, и въздъхна дълбоко. Изпълнен с напрежение, половин час се поти над листа, докато най-сетне проумя, че да пишеш не е толкова лесно, колкото си бе представял. Писането бе още по-мъчна работа от четенето, значително по-мъчна. За своя изненада откри, че е невъзможно да претвори на хартия мислите, които имаше в главата си. Знаеше какво искаше да каже, но колчем започнеше някоя фраза, тя неизбежно се отклоняваше от първоначалната идея, превръщайки се в нещо съвсем различно. Все още си спомняше основните правила на писането, на които го бе учила Мегън, но не владееше нужната граматика, за да съчинява изреченията правилно, и най-вече не знаеше как да изложи мислите си със същата яснота, с която пишеше Клеър. Взираше се в неразгадаемата цапаница от букви и петна върху бялата хартия, където единственото смислено нещо бе обръщението „Скъпа Клеър“, с което тъй бодро бе подхванал писанието си. Сега виждаше пред себе си не друго, а трогателното свидетелство за първия опит на полуграмотен човек да съчини писмо. Накрая смачка листа, предавайки се пред очевидния факт. Ако Клеър получеше такова писмо, тъй или иначе щеше да посегне на живота си, неспособна да разбере защо спасителят на човечеството пише като шимпанзе.

Колкото и да искаше, не можеше да й отговори. Но тя трябваше да намери писмо до дъба в рамките на два дни, в противен случай щеше да се самоубие! Том се излегна на кревата и се помъчи да събере мислите си. Несъмнено се нуждаеше от помощ. Някой трябваше да съчини писмото вместо него — но кой? Не познаваше човек, който да умее да пише. Пък и не бе достатъчно да намери кого да е, като например някой даскал, когото можеше да принуди със заплахата, че в противен случай ще му счупи пръстите. Човекът, избран за целта, трябваше не само да умее да се изразява правилно на хартия, а да има и необходимото въображение, за да участва с лекота в тази игра, и отгоре на всичко да е в състояние да отговори на момичето със същия страстен тон. Можеше ли Том да намери някого, у когото да се съчетават всички тези необходими условия?

Изведнъж го осени една мисъл. Скочи от леглото, бутна настрани стола и отвори последното чекмедже на скрина. Там — като риба на сухо — лежеше романът. Бе се сдобил с него, когато започна да работи за Мъри, защото шефът му бе казал, че работата му се радва на небивалия си успех именно заради тази книга. И Том, който никога в живота си не бе чел роман, го бе купил без колебание. Четенето му обаче се оказа извънредно трудно; стигна само до третата страница, но не пожела да препродаде книгата, защото някак чувстваше, че благодарение на този писател е станал това, което бе сега. Отгърна корицата и разгледа портрета му. В бележката пишеше, че авторът живее в Уокинг, графство Съри. Да, ако изобщо някой можеше да му помогне, това безспорно бе човекът от снимката, този млад мъж с птиче лице на име Х. Дж. Уелс.

Тъй като нямаше пари за файтон, а и не му се искаше да рискува да се скрие в някой влак за Съри, Том реши, че единственият начин да стигне до дома на писателя е с помощта на собствените си нозе. Пътят до Уокинг, който с файтон би трябвало да трае приблизително три часа, щеше да отнеме тройно повече време, ако вървеше пеша; тръгнеше ли незабавно, щеше да пристигне рано сутринта — неподходящо време, за да се появи в нечий дом без предизвестие, но в случая се касаеше за неотложен въпрос. Том пъхна писмото на Клеър в джоба си, нахлупи си шапката и се отправи към Уокинг, без да се двоуми. Нямаше друг избор, а дългият път ни най-малко не го плашеше. Знаеше, че има здрави крака и достатъчно търпение, за да извърши този титаничен преход, без да изнемогне.

Пътьом, докато гледаше как нощта се спуска лениво над полята и току се озърташе, за да се увери, че не го преследват нито главорезите на Мъри, нито Соломон, Том Блънт обмисляше как точно да се представи пред Уелс. В крайна сметка най-сполучлив му се стори начинът, който бе и най-абсурден: да се обяви за капитан Дерек Шакълтън. Беше сигурен, че спасителят на човечеството, в който и час да отидеше, щеше да бъде посрещнат много по-добре от несретника Том Блънт, а и нищо не му пречеше да влезе в тази роля извън сценария на представлението, както вече бе сторил със завиден успех пред Клеър. В образа на Шакълтън можеше дори да разкаже на писателя същата история, която бе скалъпил за момичето, и да му каже, че е намерил писмото, излизайки от времевата дупка при първото си посещение в тази епоха. Че как нямаше да налапа въдицата въпросният Уелс, щом сам бе написал роман за пътуванията във времето? Но за да придаде достоверност на лъжата си, трябваше да измисли някакво убедително оправдание, за да обясни защо не може да напише писмото сам или да повери тази задача на друг човек от бъдещето. Може би трябваше да изтъкне, че през 2000 г. вече никой не пише писма, защото тези задължения много преди войната са били възложени на автомати-писари и човекът от неговото време е изгубил навика да пише. Така или иначе, да се представи за капитан Шакълтън му се видя най-сполучливата стратегия: по-добре бе прочутият герой от бъдещето и избавител на планетата да потърси помощ, за да спаси живота на любимата си, отколкото някой незначителен човечец да прекъсне съня на известния писател с молба да го измъкне от кашата, в която се е забъркал поради собствената си похотливост.

Пристигна в Уокинг в малките часове; мястото тънеше в идилично спокойствие. Нощта бе хладна, но прекрасна. Отне му почти цял час да чете имената по пощенските кутии, докато намери онази, на която се мъдреше фамилията Уелс. Тя бе пред една триетажна къща, оградена с не твърде висок стобор; никой от прозорците не светеше. След като погледа дома на писателя няколко минути, Том пое дълбоко дъх и се прехвърли през оградата. Нямаше смисъл да отлага повече.

Прекоси градинката с почтителни стъпки, сякаш бе влязъл в параклис, качи се по стъпалата пред вратата и тъкмо се канеше да позвъни, когато ръката му се спря. Сепна го тропотът на конски копита, който оскверни нощната тишина. Обърна се бавно, тъй като конят се приближаваше, и почти веднага го видя да се спира пред дома на писателя. Тръпки го побиха, когато ездачът — един неясен силует в мрака — скочи от седлото и отвори вратата на стобора. Дали беше някой от главорезите на Мъри? Субектът отговори на този въпрос с деловит жест, който не остави място за съмнение: измъкна пистолет от джоба си и се прицели в гърдите му. Том незабавно се хвърли встрани, претърколи се през моравата и се притаи в тъмното. С крайчеца на окото си видя как непознатият се опита да проследи неочакваното му движение с оръжието си, но Том нямаше намерение да му предложи лесна мишена. Надигна се с цялата бързина, на която бе способен, достигна оградата с два скока и чевръсто се покатери по нея. Беше убеден, че всеки миг ще усети парещото ужилване на някой куршум, пронизващ гърба му, но това не се случи. Движенията му явно бяха по-бързи, отколкото той самият си мислеше. Скочи на улицата и хукна презглава към полето. Поне пет минути търча с всички сили. Едва тогава се спря, запъхтян, и си позволи да хвърли поглед назад, за да види дали наемникът на Гилиъм е по петите му, но не различи нищо в катранения мрак. Бе успял да го заблуди и поне за момента можеше да смята, че е в безопасност, защото дълбоко се съмняваше, че палачът му ще си направи труда да го търси в непрогледната тъма. Вероятно щеше да се върне в Лондон, за да докладва на Мъри. Поуспокоен, Том се настани зад едни храсти и се приготви да пренощува там. На разсъмване щеше да се увери, че главорезът действително се е махнал, и да отиде пак до дома на писателя, за да потърси помощта му, както си бе наумил.

XXIX

„Спаси живота на един човек, като използва въображението си“ — бе му казала Джейн едва преди няколко часа и тази фраза още отекваше в съзнанието на Уелс, докато той гледаше как утринният светлик нахлува през прозорчето на тавана и очертава контурите на мебелите и гръцката скулптура, която представляваха сплетените им в прегръдка тела върху креслото на машината на времето. Когато бе казал на жена си, че навярно биха могли да оползотворят креслото, не бе имал предвид да го употребят за тази цел, но в дадения момент му се видя неуместно да я извади от заблудата й, а сега пък още по-малко. Уелс я съзерцаваше с обич. Заспала в обятията му, Джейн дишаше отмерено, след като му се бе отдала с подновено въодушевление, с онзи донякъде варварски плам от първите месеци, чието угасване той бе наблюдавал с примирената тъга на човек, който прекрасно знае, че страстите никога не траят вечно, а само се прехвърлят върху други тела. Ала никъде не бе писано, че тлеещата жарава не може да се разпалва от време на време, благодарение на някакъв неочакван повей, и това откритие бе оставило върху устните на писателя една донякъде глуповата признателна усмивка, която отдавна не бе съзирал в огледалото. И всичко това се дължеше на фразата, която се въртеше в главата му: „Спаси живота на един човек, като използва въображението си“. С тези думи бе блеснал отново в очите на Джейн, пък и вие, надявам се, не сте ги забравили, защото те свързват като мост настоящата сцена с първата поява на Уелс в нашата история, а тя, както вече ви предупредих, няма да е последна.

Когато съпругата му слезе долу да приготви закуската, писателят реши да поседи още малко в машината. Пое дълбоко дъх, радостен и учудващо доволен от самия себе си. В определени моменти от живота си Уелс гледаше на себе си като на извънредно смешен човек, но сега явно минаваше през такъв етап, който го приканваше да се възприеме по друг начин, с повече снизхождение, че даже — защо не? — и с възхита. Беше му приятно, че е спасил един живот — както заради неочакваната награда, предложена от Джейн, така и заради необикновения подарък, който бе получил във връзка с цялата история: тази изскочила от въображението му машина, тази машина с вид на сложна шейна, предназначена за пътуване във времето, както бяха успели да внушат на Андрю Харингтън. Разглеждайки я на дневна светлина, Уелс трябваше да признае, че когато я описа в книгата си с няколко бегли щриха, съвсем не бе подозирал, че би могла да се окаже такова красиво съоръжение, ако някой решеше да я построи. С усещането, че върши лудория, се надигна церемониално в креслото, сложи с пресилена тържественост ръка върху стъкления лост, който се намираше от дясната страна на командното табло, и се усмихна с тъга. Де да можеше да работи тази бракма, де да можеше да минава от една епоха в друга, да се носи своеволно през времето, да достига дори до пределите му, ако то имаше такива, да достига до там, където всичко възникваше или загиваше. Но машината не служеше за това. Всъщност не служеше за нищо. Сега, когато й бе махнал механизма, който възпламеняваше магнезиевия прах, тя дори не можеше да заслепи седящия в нея човек.

— Бърти? — повика го Джейн от долния етаж.

Уелс скочи бързо от креслото, сякаш го хвана срам, че жена му ще го завари да си играе със съоръжението. Оправи раздърпаните си от страстните прегръдки дрехи и слезе в тръс по стълбите.

— Един младеж иска да те види — каза Джейн малко нервно. — Представи се като капитан Дерек Шакълтън.

Уелс се спря в подножието на стълбата. Дерек Шакълтън? Какво му напомняше това име?

— Чака те в гостната. Той обаче каза още нещо, Бърти… — добави Джейн нерешително, не знаейки какъв тон да придаде на следващите си думи. — Каза, че идва… от 2000 година.

— От 2000 година? В този миг Уелс си спомни в каква връзка бе чувал името.

— Е, в такъв случай работата трябва да е много спешна — отвърна той със загадъчна усмивчица. — Да не губим време и да видим какво желае господинът.

И с тези думи тръгна към малката всекидневна, като клатеше глава развеселен. Там, застанал прав до камината, не смеещ да заеме никое от предложените му кресла, стоеше един скромно облечен младеж. Преди да каже каквото и да било, Уелс го изгледа смаян от глава на пети. Не беше за вярване, но това бе един великолепен представител на човешкия род, надарен с внушителна мускулатура и изящно лице, а от очите му струеше свирепостта на хваната натясно пантера.

— Аз съм Джордж Уелс — представи се той, щом приключи огледа си. — С какво мога да ви бъда полезен?

— Добро утро, господин Уелс — поздрави го човекът от бъдещето. — Простете, че нахълтвам в дома ви в такъв ранен час, но работата е на живот и смърт.

Уелс кимна, усмихвайки се вътрешно на това заучено представяне.

— Аз съм капитан Дерек Шакълтън и идвам от бъдещето. От 2000 г., ако трябва да съм точен.

След като изтърси тези думи, младежът го загледа открито, следейки внимателно реакцията му.

— Говори ли ви нещо името ми? — попита той, като видя, че писателят не е особено изненадан.

— Разбира се, капитане — отвърна Уелс с лека усмивка, докато тършуваше в едно кошче за хартиени отпадъци, което стоеше до претъпкана с книги етажерка. След малко измъкна от него смачкана на топка хартия, разгъна я и я подаде на госта си, който я взе предпазливо. — Как няма да ми говори? Всяка седмица най-акуратно ми изпращат такава листовка. Вие сте спасителят на човешкия род, човекът, който през 2000 г. ще освободи нашата планета от игото на злите автомати.

— Именно — потвърди младежът донякъде боязливо заради насмешливия тон, който бе използвал писателят.

Настъпи напрегнато мълчание, по време на което Уелс само стоеше с ръце в джобовете и наблюдаваше посетителя си с шеговито изражение.

— Навярно се питате как съм пътувал до вашата епоха — рече най-сетне младежът като актьор, който се вижда принуден сам да се насърчи, за да продължи с текста си.

— Сега, като го споменахте, да — отвърна Уелс съвсем равнодушно.

— Ще ви обясня — рече младият мъж, опитвайки се да не се влияе от отявленото безразличие на публиката си. — Малко след началото на войната нашите учени изобретиха една машина, способна да отваря дупки във времето, с цел да прокарат тунел от 2000 г. до вашата епоха. Искаха да изпратят някого, който да ликвидира производителя на автомати и така да предотврати войната, преди да е започнала. Е, добре: този някой съм аз.

Уелс го гледаше сериозно в продължение на почти цяла минута. Накрая избухна в смях, който смути госта му.

— Имате изключително въображение, момко — призна писателят.

— Не ми ли вярвате? — попита другият с трагичен тон, заради който думите му прозвучаха по-скоро като горчива констатация, а не като въпрос.

— Разбира се, че не — весело възкликна Уелс. — Но не се тревожете, причината не е в това, че не сте изрекли находчивата си лъжа достатъчно правдоподобно.

— Но, в такъв случай… — замънка младежът засрамен.

— Просто не вярвам, че е възможно да се пътува до 2000 г., а още по-малко, че във въпросната епоха човекът ще води война с автоматите. Всичко това е една нелепа измислица. Гилиъм Мъри може да заблуди цяла Англия, но не и мен — заяви Уелс.

— Значи… вие знаете, че цялата работа е измама? — промълви младежът, още несъвзел се от слисването си.

Уелс кимна сериозно, хвърляйки поглед и към Джейн, която изглеждаше не по-малко изненадана.

— И не смятате да я разобличите? — попита най-сетне гостът.

Преди да отговори, писателят изпусна дълбока въздишка, сякаш този въпрос го бе измъчвал от дълго време.

— Не, нямам никакво намерение да го правя — отвърна. — Ако хората са готови да платят грешни пари, за да видят как сразявате някакви тенекиени автомати, може би си заслужават да бъдат мамени. От друга страна, кой съм аз, че да ги лишавам от илюзията, че са посетили бъдещето? Трябва ли да опропастя този блян заради факта, че някой забогатява благодарение на него?

— Разбирам — промълви посетителят. Сетне, все още изненадан, добави с известно възхищение: — От всичките ми познати вие сте единственият, който мисли, че това е лъжа!

— Е, предполагам, че имам известно предимство пред останалото човечество — отвърна Уелс.

Нарастващото изумление на младежа го накара да се усмихне снизходително. Джейн също го наблюдаваше с любопитство. Писателят изсумтя унило. Дошъл бе мигът да сподели хляба си с апостолите, а после те може би щяха да му помогнат да носи кръста.

— Преди малко повече от година — взе да обяснява Уелс, обръщайки се към двамата, — скоро след издаването на „Машината на времето“, един мъж ме посети, за да ми връчи току-що написания си роман. И неговата творба, също като „Машината на времето“, беше научен романс. Искаше да я прочета и, ако си съставя благоприятно мнение, да я препоръчам на моя издател Хенли за евентуално публикуване.

Младежът кимна бавно, сякаш все още не разбираше какво общо има всичко това с него. Тогава Уелс му обърна гръб и затършува сред книгите и папките, с които бе претъпкана етажерката на всекидневната. Най-сетне намери търсеното — един обемист ръкопис, който захвърли на масата.

— Мъжът се казваше Гилиъм Мъри, а това е романът, който ми даде в онзи октомврийски следобед през 1895 г.

Протегна ръка, подканвайки госта си да прочете заглавието. Младежът се приближи до ръкописа и засрича, сякаш предъвкваше всяка буква:

— „Капитан Дерек Шакълтън: потресаващата истинска история на един герой от бъдещето“ от Гилиъм Мъри.

— Да — потвърди Уелс. — А искате ли да знаете за какво се разказва в нея? Действието се развива през 2000 г. и описва войната на злите автомати срещу хората, предвождани от храбрия капитан Дерек Шакълтън. Познат ли ви е този сюжет?

Гостът кимна, но от смутения му поглед си личеше, че все още не му е ясно накъде бие Уелс.

— Ако Гилиъм бе написал романа след основаването на фирмата си, аз не бих имал никакъв мотив — освен естествения ми скептицизъм — да се съмнявам, че неговата 2000 г. е истинска — обясни писателят. — Но той ми даде тази книга година преди това. Цяла година! Разбирате ли какво искам да ви кажа? Гилиъм е пренесъл романа си в действителността. А вие сте главното му действащо лице.

Взе ръкописа, потърси една определена страница и прочете на глас, за голямо смущение на госта си:

— „Капитан Дерек Шакълтън бе един великолепен представител на човешкия род, надарен с внушителна мускулатура и изящно лице, а от очите му струеше свирепостта на хваната натясно пантера“.

Младежът се изчерви при това описание. Наистина ли изглеждаше така? Нима имаше поглед на хванат натясно див звяр? Възможно бе — още от рождението си се бе чувствал хванат натясно: от баща си, от живота, от лошия късмет, а в последно време и от главорезите на Мъри. Не знаейки какво да каже, той само гледаше Уелс.

— Това е ужасният стил на автор без капка талант, но не мога да отрека, че напълно отговаряте на описанието — рече Уелс, като захвърли ръкописа на масата с дълбоко презрение.

В продължение на няколко секунди никой не обели дума.

— Въпреки всичко, Бърти — намеси се накрая Джейн, — този млад човек се нуждае от помощта ти.

— Ах, да, разбира се — отвърна неохотно Уелс, който след ловкото си изобличение смяташе, че поводът за визитата е изчерпан.

— Как е истинското ви име? — попита Джейн младежа.

— Казвам се Том Блънт, госпожо — отвърна той с вежлив поклон.

— Том Блънт — повтори Уелс насмешливо. — Да, естествено, не звучи така героично.

Джейн го укори с поглед. Беше й неприятно съпругът й да прибягва до сарказъм, за да скрие ужасното чувство за физическа непълноценност, което винаги го измъчваше в присъствието на човек с по-внушително телосложение.

— Кажете ми сега, Том — рече Уелс, като се покашля, — с какво мога да ви бъда полезен.

Том въздъхна. Мачкайки шапката си в ръце, забил смирено поглед в пода, защото вече не беше безстрашен герой от бъдещето, а просто един клетник, той се постара да разкаже на съпрузите всичко, което се бе случило, след като пълният му мехур го принуди да потърси уединено място сред декора на 2000 г., за да се облекчи. Като се бореше със смущението си, разказа как девойката на име Клеър Хагърти изникнала изневиделица в мига, когато си свалил шлема, и видяла лицето му. Описа проблемите, които това можеше да му навлече, и разкри неприятния начин, по който Мъри се застраховаше срещу провали от страна на своите актьори, като даде за пример случая с Пъркинс. Догадките му изтръгнаха от жената на писателя тих вик на уплаха, а съпругът й само поклати глава, сякаш не бе и очаквал друго от Гилиъм Мъри. Сетне Том разказа как се натъкнал на Клеър Хагърти на пазара и не се поколебал да я покани на среща, без да се интересува от възможните последствия, воден единствено от мъжките си инстинкти, както призна срамежливо. И как после се наложило да съчини историята с писмата, за да я уговори да отиде с него в пансиона. Съзнавал, че не е постъпил добре, рече той, не смеейки да вдигне поглед, и се разкайвал, но не бивало да съдят поведението му, защото от постъпката му произлезли непредвидени последици. Девойката се влюбила в него и — убедена, че всичко е истина — написала прилежно първото писмо и го оставила на възвишението Хароу. Тук Том извади писмото и го подаде на Уелс, който го взе, изумен до немай-къде от чутото. Писателят разгърна листа, покашля се шумно и зачете на глас, за да запознае със съдържанието и заинтригуваната си съпруга. Макар и да се стараеше да чете безстрастно като енорийски свещеник, който изнася проповед, на някои пасажи гласът му неволно се разтреперваше от вълнение. Тези чувства бяха тъй красиви, че Уелс не можа да не изпита лека завист към стоящия пред него младеж, незаслужено станал обект на такава безусловна любов, която принуждаваше писателя да постави под въпрос собствените си чувства, своя начин да дава и да получава обич. Затрогнатото изражение на Джейн го убеди, че и жена му е изпитала нещо подобно.

— Опитах се да й напиша отговор — рече Том, — но аз едва умея да чета. И се боя, че ако утре не намери писмо, което да я чака на хълма, госпожица Хагърти може да извърши някоя глупост.

Уелс също трябваше да признае, че това бе твърде вероятно, предвид на необуздано страстния тон на посланието.

— Дойдох да ви помоля да си пишете с нея от мое име — призна тогава младежът.

Уелс го изгледа слисан.

— Какво казахте?

— Само три писма, господин Уелс. За вас това е нищо работа — рече младежът и добави след кратък размисъл: — Не мога да ви платя, но ако някой ден ви потрябва помощ за нещо, което не може да се разреши по цивилизован начин, само ми се обадете.

Уелс не можеше да повярва на ушите си. Тъкмо се канеше да отговори, че не смята да се забърква в тази каша, когато усети как ръката на Джейн топло стиска неговата. Обърна се към съпругата си, а тя му се усмихна със същото замечтано изражение, което се изписваше на лицето й, щом приключеше някоя от тъй любимите си романтични книги; после погледна Том, който на свой ред го наблюдаваше с очакване. И разбра, че няма избор: налагаше се отново да спаси един живот, използвайки въображението си. Дълго време се взира в хартията, която държеше в ръце, изпъстрена със ситния и изящен почерк на момичето, наречено Клеър Хагърти. И осъзна, че всъщност бе изкусително да продължи тази тъй оригинална история, да се преструва на безстрашен герой от бъдещето, повел кървава война със злосторните автомати, и дори страстно да се обяснява в любов на друга жена с одобрението на собствената си съпруга — сякаш отведнъж се бяха озовали в свят, който поощряваше най-дълбоките инстинкти на човека, вместо да ги подкастря като жив плет. Свят, в който всички обитатели на планетата съжителстваха хармонично, отърсили се от ревност и предразсъдъци, а развратът се бе издигнал до висотата на едно нежно и вежливо другарство. Безспорно предизвикателството бе огромно и тъй като не му оставаше друго, освен да го приеме, се насърчи с мисълта, че да си пише с непознатото момиче може да се окаже хем забавно, хем вълнуващо.

— Добре — отвърна Уелс с неохота. — Елате утре рано и ще получите писмото си.

XXX

Първата работа на Уелс, щом остана сам във всекидневната, докато Джейн изпращаше младежа до вратата, бе да прибере отново ръкописа на Гилиъм Мъри, за да не му се мярка пред очите. Въпреки че не бе допуснал да си проличи, той бе силно впечатлен от бруталния начин, по който Гилиъм ръководеше своя марионетен театър. Очевидно за предприемача бе жизненоважно да се заобиколи с хора, които си държат езика зад зъбите, и макар че това можеше да се постигне с поощрения, явно заплахите вършеха по-добра работа. Откритието, че Гилиъм спокойно прибягва до такива гнусни методи, накара писателя да потръпне, защото този субект ненапразно бе негов враг или поне се държеше като такъв. Уелс взе листовката, която получаваше всяка седмица, и я загледа с неприязън. Колкото и да му беше противно, не можеше да пренебрегне факта, че всичко това бе станало по негова вина. Да, фирмата „Мъри Пътешествия във времето“ съществуваше благодарение на него, благодарение на едно решение, което беше взел.

Бе имал само две срещи с Гилиъм Мъри, но на някои хора не им трябва повече, за да установят враждебни отношения. И Гилиъм беше от тях, както Уелс веднага се увери. Първата им среща бе протекла в същата стая един априлски следобед, спомни си той, гледайки с боязън креслото с облегалки, в което Гилиъм Мъри с мъка бе вклинил туловището си.

От мига, в който влезе през вратата и му подаде визитката си с онази своя лепкава усмивка, той го впечатли с огромното си волско тяло, но още по-учудваща бе неочакваната грация, с която се движеше, сякаш костите му бяха кухи. Уелс бе седнал на отсрещното кресло и двамата се наблюдаваха с предпазлива учтивост, докато Джейн им поднасяше чая. Когато съпругата на домакина излезе от всекидневната, непознатият разшири още повече престорената си усмивка, изказа благодарност за бързия прием и веднага го засипа с лавина от хвалебствия за „Машината на времето“. Ала има хора, които славословят нещо с едничката цел да изтъкнат себе си, да покажат пред света с какъв ум и тънка чувствителност са надарени, и Гилиъм Мъри спадаше към тази шайка на суетните люде. Той страстно похвали романа, превъзнасяйки в една възторжена реч всичко: от балансираната структура и силата на образите, та чак до цвета на костюма, с който авторът бе решил да облече главния герой. Уелс само го слушаше вежливо и се питаше какъв бе смисълът някой да пропилее целия предобед, за да го притеснява по този начин, вместо да събере коментарите си в любезно писмо, както правеха останалите му почитатели. Прие пламенните венцехваления, свел неловко глава като човек, който крачи под досаден, но безвреден дъжд, с надеждата, че скучните дитирамби няма да траят дълго и скоро ще може да се върне към работата си. Но почти веднага откри, че това бе само встъплението, предназначено да подготви почвата, преди мъжът да разкрие истинския повод за посещението си. Щом приключи със словоизлиянията си, Гилиъм извади от чантата си обемист ръкопис и му го подаде в ръцете тъй внимателно, сякаш връчваше свещена реликва или новородено бебе. „Капитан Дерек Шакълтън: потресаващата истинска история на един герой от бъдещето“, прочете Уелс слисан. Вече дори не си спомняше как стигнаха до уговорката да се срещнат седмица по-късно, след като исполинът изтръгна от него обещанието, че ще прочете романа и — ако го хареса — ще го препоръча на Хенли.

Писателят се залови да чете ръкописа, попаднал така изневиделица в ръцете му, с крайна неохота, сякаш бе подложен на мъчение. Нямаше никакво желание да чете нещо, изскочило от въображението на онова надуто конте; не очакваше от него нищо интересно и се оказа, че не греши. Докато навлизаше все по-навътре в тази претенциозна проза, започна да изпитва най-чисто отегчение, да не говорим, че взе решение никога вече да не се среща със свои почитатели. Гилиъм му бе дал една чудата и монотонна глупост, едно романче, което — подобно на много други, задръстили витрините след публикуването на неговата творба — следваше модата на умозрителните разсъждения за бъдещето. Тези романи бяха истински хартиени хранилища на технически джунджурии; вдъхновени от подема на науката, те описваха всевъзможни безсмислени машини, предназначени да осъществят най-съкровените желания на човека. Уелс не бе чел нито една от тези книги, но Хенли му бе разказвал смехотворните сюжети на много от тях, докато обядваха заедно. Например тези на нюйоркчанина Луис Сенаренс33, пълни с летателни апарати, с които персонажите му изследвали най-дивите кътчета на планетата, отнасяйки със себе си всяко туземно племе, изпречило се на пътя им. Но най-ясно си спомняше Уелс романа за еврейския изобретател, създал машина, способна да уголемява нещата. Картината на Лондон, нападнат от пълчища гигантски насекоми, която Хенли му бе описал с насмешка, просто го бе ужасила.

Подобно неловко усещане предизвикваше и сюжетът на романа на Гилиъм Мъри. Зад звучното заглавие се криеха разсъжденията на безумец. Според Гилиъм с течение на времето автоматите, тези детски играчки, които се продаваха в някои магазини в центъра на Лондон, щяха да се сдобият с живот. Да, колкото и да изглеждаше невероятно, под дървените им черепи щеше да се размърда нещо като съзнание, ужасно подобно на човешкото. При това смаяният читател веднага узнаваше, че автоматите таят непреодолима ненавист към хората заради унизителното робско положение, в което са били поставени от тях. Най-сетне, предвождани от Соломон, боен автомат, задвижван с пара, те без много церемонии щяха да определят съдбата на човешкия род: изтребление. За няколко десетилетия щяха да сведат планетата до сметище, а човечеството — до шепа уплашени плъхове, от чиито редици обаче изникваше един спасител. Това бе храбрият капитан Шакълтън, който след безуспешна война, проточила се няколко години, слагаше край на завоевателските блянове на автомата Соломон с един смехотворен дуел с шпаги. На финалните страници, сякаш тези щуротии не бяха достатъчни, Гилиъм се осмеляваше да извлече от комичната си история една смущаваща поука, която трябваше да наведе на размисъл цяла Англия или поне задругата на изобретателите на играчки. Поуката бе: Бог неминуемо ще накаже хората, ако те продължават да се съревновават с Него, създавайки живот — ако под живот, мислеше си Уелс, можеше да се разбира това, което притежаваха механичните създания.

Една такава история навярно би била сполучлива като сатира, но бедата бе, че Гилиъм я взимаше ужасно на сериозно и й бе придал тържественост, която само подчертаваше още повече безсмислието на сюжета. Съвсем невероятно бе през 2000 година да настъпят такива събития, каквито пророкуваше авторът. Иначе стилът на писане бе едновременно наивен и високопарен, героите — зле обрисувани, а диалозите — слаби. С две думи, това бе роман на човек, който си въобразява, че всеки може да бъде писател. Не че бе нанизал думите една след друга без никакви художествени стремления — ако бе така, четенето щеше да е досадно, но в крайна сметка поносимо. Гилиъм обаче беше от онези ненаситни читатели, които смятат, че да пишеш добре е нещо като да кичиш каляска. Резултатът от това убеждение бе един превзет стил с гротескни украшения и смехотворни словесни фасони, които пресядаха в гърлото. Когато стигна до последната страница, Уелс вече страдаше от естетическо отвращение. Романът не заслужаваше друга участ, освен огъня на камината; а ако пътуванията във времето наистина бяха възможни, Уелс щеше да се види принуден да отпътува в миналото и да строши с чук ръцете на този субект, преди да е опозорил бъдещето на литературата с това свое недоразумение. Все пак нямаше особено желание да каже истината на Гилиъм Мъри, още повече че можеше да си измие ръцете, връчвайки романа на своя издател. Тогава Хенли лично щеше да отхвърли романа — нещо, в което Уелс не се съмняваше, — и то без да страда от угризенията, които биха могли да измъчват него.

Когато дойде денят, в който трябваше отново да се срещне с Мъри, Уелс още не бе решил как да постъпи. Гилиъм се появи в дома му със завидна точност, грейнал в надменна усмивка, но Уелс веднага долови под отегчителната му вежливост утайка от едва сдържано нетърпение. Беше очевидно, че Гилиъм изгаря от желание да узнае присъдата му, но и двамата се придържаха към етикета. След размяната на баналности Уелс го отведе във всекидневната, където се настаниха в съответните кресла, докато Джейн поднасяше чая. Писателят се възползва от тези мигове на мълчание, за да огледа своя неспокоен гост, който се мъчеше да извие дебелите си устни в невъзмутима усмивка. Тогава едно неочаквано усещане за власт изпълни Уелс. Той по-добре от всеки друг познаваше заветното желание, което се крие зад написването на един роман, и незначителната стойност, която това желание има за останалите хора, съдещи творбата според крайния резултат, а не според усърдието, вложено в нейното създаване. Струваше му се, че суровата критика, колкото и да бе градивна, неизменно бе болезнена за един писател. Тя винаги бе тежък удар, независимо дали го караше да реагира с храбростта на ранен войник или го хвърляше в бездната, смазвайки крехкото му его. И ето че в този миг — абракадабра! — Уелс държеше в ръцете си бляновете на непознатия. Можеше да ги унищожи или да ги пощади. Всъщност можеше да направи каквото му скимнеше, тъй като извънредно лошото качество на романа не беше определящ фактор — нали можеше да остави крайното решение на Хенли. Въпросът бе дали искаше да използва властта си за добро или за зло, дали искаше да види как би реагирал на истината този арогантен тип, или предпочиташе да го излъже милостиво, за да продължи да си мисли — поне до присъдата на Хенли, — че е написал достойна творба.

— Е, господин Уелс? — побърза да попита Гилиъм, когато Джейн излезе от стаята. — Как ви се видя моят роман?

Уелс почти усети как въздухът в помещението леко завибрира, сякаш самата реалност бе стигнала до кръстопът, сякаш вселената очакваше решението му, за да знае по кой път да поеме, накъде да продължи развитието си. Мълчанието му сякаш бе бент, който задържаше потока на събитията.

До ден-днешен не знаеше защо взе това решение. То съвсем не бе важно за него, спокойно можеше да избере и противоположното. В едно поне бе сигурен: не бе го сторил от злоба, а само защото му бе любопитно да види как седналият пред него мъж щеше да понесе жестокия удар. Дали щеше да приеме мнението му с вежливост, прикриваща нараненото му достойнство, дали щеше да рухне като дете или осъден на смърт? Или пък да се раздразни дотолкова, че да се нахвърли да го души с ръчищата си — една възможност, която също не биваше да се изключва. Както и да маскираше постъпката си, тя си оставаше чист експеримент с душата на клетия човек, емпирично упражнение като това на учения, който е принуден да пожертва мишката в името на откритието. А Уелс искаше да открие способността за реакция на този непознат, който, давайки му ръкописа си, се бе поставил в негова власт, дал му бе възможност да действа като изпълнителната ръка на порочната вселена, която обитаваха.

Щом реши как да постъпи, се покашля и отвърна с възпитан, но почти леден тон, сякаш не се интересуваше от пагубното въздействие, което думите му можеха да окажат върху госта му:

— Прочетох творбата ви извънредно внимателно, господин Мъри, и трябва да ви призная, че не ми хареса в нито едно отношение. Не намерих в нея нищо, достойно за похвала. Позволявам си волността да ви говоря по този начин, защото ви смятам за колега и преценявам, че една лъжа от моя страна няма да ви бъде от полза.

Усмивката на Гилиъм веднага се изтри от лицето му и ръчищата му сграбчиха като хищни лапи облегалките на креслото. Уелс наблюдаваше как изражението му се променя, докато продължаваше да го критикува извънредно любезно:

— По мое мнение, вие не само тръгвате от една твърде наивна идея, но и я развивате крайно несполучливо, съкращавайки и без това малките й възможности. Творбата ви е с хаотична структура, сцените са нанизани доста объркано и човек остава с впечатлението, че нещата се случват без никаква повествователна логика, просто защото на вас така ви е хрумнало. Този досаден сюжетен произвол в съчетание със стила, свойствен за някой нотариус, пристрастен към романтичните произведения на Джейн Остин, предизвиква у читателя неизбежно отегчение, ако не и дълбоко отвращение към това, което чете.

Тук Уелс направи пауза, за да огледа неузнаваемото лице на госта си с чисто научен интерес. Каза си, че той трябва да е направен от лед, за да не избухне при такива коментари. От лед ли бе Гилиъм? Уелс наблюдаваше усилията му да овладее смайването си — гостът хапеше устни и току разтваряше и свиваше пестници, сякаш доеше невидимо виме — и заключи, че скоро ще узнае.

— За какво ми говорите? — разпени се най-сетне Мъри, като се надигна от стола си, обзет от внезапна ярост, от която жилите на врата му изпъкнаха. — По какъв начин сте чели моята творба?

Не, Гилиъм не беше от лед. Той беше чист огън и Уелс веднага разбра, че няма да рухне. Гостът бе от хората, които са тъй болезнено горделиви, че в крайна сметка се оказват морално непобедими; тъй самодоволни, че се смятат способни да направят добре всичко, което си наумят — независимо дали става дума за къщичка за птици или за научен романс. Но, за зла беда, Гилиъм не бе решил да насочи усилията се към построяване на къщичка за врабчета. Бе решил да покаже пред света, че притежава необикновено въображение, че умее ловко да размесва думите, струпани в речника, или че е бил благословен с онези писателски характеристики, които му се струваха най-привлекателни, ако не и с всички възможни. Уелс се постара да остане невъзмутим, докато гостът му, почти прегракнал от гняв, го обвиняваше, че коментарите му са нелепи. Като го гледаше как разгорещено ръкомаха, писателят взе да се разкайва за решението си. Беше очевидно, че ако продължеше да разгромява романа с язвителните си забележки, работата щеше да стане още по-неприятна. Но нима имаше друг избор? Щеше ли да се отрече от думите си заради възможността този субект да му откъсне главата, ако не успееше да овладее яростта си?

За късмет на Уелс, Гилиъм сякаш се умири отведнъж. Пое въздух няколко пъти, завъртя глава на една страна, после на друга и отпусна ръце в скута си в упорит опит да възвърне самообладанието си. Мъчителните му усилия да се успокои се сториха на Уелс нещо като пародия на впечатляващото преобразяване, което бе извършил актьорът Ричард Мансфийлд по време на представлението „Странният случай с доктор Джекил и мистър Хайд“ в театър „Лисеъм“ преди няколко години. С тайно облекчение го остави да се съвземе, без да му досажда. Гилиъм изглеждаше засрамен, че си е изпуснал нервите, и писателят разбра, че се намира пред интелигентен човек, обременен с буен темперамент, с пламенна природа, подтикваща го към такива изблици, които с годините несъмнено се бе научил да овладява, добивайки известно самообладание, с което навярно се гордееше. Но Уелс бе засегнал болното му място — неговата суета — и му бе показал, че самоконтролът му не е непоклатим.

— Вие може да сте имали късмета да напишете едно симпатично романче, което се нрави на всички — рече Гилиъм, когато успя да се успокои, макар и с все още войнствен тон, — но очевидно нямате нужните качества, за да оценявате чуждия труд. Питам се дали това не се дължи на завист. Да не би кралят да се бои, че шутът ще седне на трона му и ще управлява по-добре от него?

Уелс се усмихна вътрешно. След изблика на ярост идваха престореното спокойствие и смяната на стратегията. Мъри, който допреди дни така величаеше творбата му, току-що я бе понижил до категорията на популярните книжлета и си бе обяснил преценката му с причина, нямаща нищо общо с литературното бездарие — в случая със завист. Е, това все пак бе за предпочитане пред гневните му крясъци. Сега навлизаха в сферата на словесната фехтовка и това подейства възбуждащо на Уелс, защото в тази област се чувстваше като у дома си. Реши да заговори още по-сурово.

— Вие сте напълно свободен да мислите каквото си искате за своя труд, господин Мъри — рече той спокойно. — Но щом сте дошли в дома ми да потърсите моето мнение, явно ме смятате за достатъчно сведущ в тази материя, за да цените съжденията ми. Съжалявам, че не ви казах онова, което искахте да чуете, но бях искрен. Съмнявам се, че романът ви може да се понрави на някого поради причините, които вече изброих, но според мен главният проблем е неправдоподобната идея. Никой не би повярвал в бъдещето, което сте описали.

Гилиъм наклони глава, сякаш не беше чул добре.

— Да не би да ми казвате, че съм описал едно невероятно бъдеще? — попита той.

— Да, именно това ви казвам, и то по няколко причини — отвърна Уелс, без да трепне. — Възможността механичните играчки — колкото и да са сложни — да се сдобият с живот е невъобразима, да не кажа нелепа. Също така невъобразимо е през следващия век да има световна война. Това никога няма да се случи. Да не говорим за други подробности, които не сте отчели — като например това, че живеещите през 2000 година все още си служат с маслени лампи, когато за всекиго е очевидно, че е само въпрос на време електричеството да се наложи окончателно. Фантазията също се нуждае от правдоподобност, господин Мъри. Позволете ми да посоча за пример собствения си роман. За да обрисувам осемстотин и две хиляди седемстотин и първа година, аз просто разсъждавах логично. Разделението на човешкия род на два антагонистични вида — елоите, затънали в нехаен хедонизъм, и морлоките, чудовищни обитатели на земните недра — илюстрира едно от евентуалните последствия, до които би могло да доведе нашето сурово капиталистическо общество. По същия начин и последвалата агония на планетата, колкото и обезсърчителна да изглежда, е основана на мрачните предсказания, които астрономите и геолозите сипят всекидневно в списанията. В това се състои истинското умозрение, господин Мъри. Никой не би могъл да каже, че моята 802 701 година не е правдоподобна. Очевидно може да се окаже различна, особено ако с времето се задействат фактори, които още не сме в състояние да предвидим в нашата епоха, но никой не би могъл да твърди, че моята представа не е приемлива. Затова пък вашата е просто несъстоятелна.

Гилиъм Мъри дълго време го гледа мълчаливо, докато накрая рече:

— Господин Уелс, може би имате право, че романът ми се нуждае от щателно редактиране по отношение на стила и структурата. Това бе първият ми опит и очевидно не можех да очаквам, че резултатът ще е отличен или поне приемлив. Но не мога да допусна да се съмнявате в умозрителните ми построения за 2000 г., защото в такъв случай вие не оценявате литературните ми дарби, а просто обиждате моя интелект. Съгласете се, че моята идея за бъдещето е толкова реалистична, колкото и всяка друга.

— Позволете ми да се усъмня — хладно отвърна Уелс, който на този етап от разговора вече смяташе, че е време да стане безпощаден.

Гилиъм Мъри трябваше да овладее друг пристъп на гняв. Размърда се на стола си, сякаш го разкъсваха конвулсии, но само след секунди успя отново да заеме отпусната и дори равнодушна поза. За няколко мига измери Уелс с развеселен и любопитен поглед, сякаш бе някакво чудато насекомо, каквото никога не бе виждал, и накрая избухна в гръмък смях.

— Знаете ли по какво се различаваме ние с вас, господин Уелс?

Писателят не намери за необходимо да отговори и само сви рамене.

— По нашата перспектива — продължи Гилиъм. — Нашата перспектива за нещата. Вие сте примиренец, а аз — не. Задоволявате се да заблуждавате читателите си с тяхно съгласие. Пишете романи за неща, които биха могли да се случат, като се надявате, че те ще ви вярват, макар и съзнавайки във всеки момент, че това е роман и следователно — чиста измислица. Аз обаче не се примирявам с това, господин Уелс. Не и аз! Придадох на умозренията си форма на роман абсолютно случайно, защото за целта е нужно да имаш само топ хартия и здрава китка. И ако трябва да съм откровен, хич не ме е грижа дали ще се публикува, защото подозирам, че не бих се задоволил шепа читатели да му се радват и да разискват дали описаното от мен бъдеще е правдоподобно или не, при положение че винаги ще го смятат за моя измислица. Не, аз имам далеч по-високи амбиции от това, да бъда признат за надарен с въображение автор. Стремежът ми е хората да повярват в измислицата ми, без да знаят, че е измислица, да повярват, че 2000 г. ще е точно такава, каквато съм я описал. И ще ви докажа, че наистина мога да ги накарам да повярват в идеите ми, колкото и неправдоподобни да ги намирате вие. Но няма да им ги представя в роман — тези детински трикове ги оставям на вас, господин Уелс. Вие описвате вашите фантазии в книгите си. Аз ще превърна моята в действителност.

— В действителност? — попита писателят, който не разбра напълно какво имаше предвид гостът му. — Какво искате да кажете?

— Ще разберете, господин Уелс. И когато това се случи, ако сте джентълмен, може би ще ме потърсите, за да се извините.

Гилиъм стана от креслото и оправи сакото си с онези изящни движения, които изглеждаха толкова странни за такъв едър мъж.

— Приятен ден, господин Уелс. И не забравяйте за мен, нито за капитан Шакълтън. Скоро ще получите вести от нас — рече, като взе шапката си от масата и си я сложи с грациозен жест. — Няма нужда да ме изпращате, и сам ще намеря изхода.

Сбогуването му бе тъй рязко, че Уелс остана да седи смутено в креслото си, неспособен да стане дори когато стъпките на Мъри заглъхнаха и се чу как вратата на оградата изскърца. Домакинът дълго седя във всекидневната, размишлявайки над думите на Гилиъм, докато накрая си каза, че този самовлюбен субект не заслужава да му посвети толкова разсъждения. И тъй като в следващите месеци не чу нищо за него, в крайна сметка забрави неприятната среща — до деня, в който получи листовката от „Мъри Пътешествия във времето“. Тогава разбра какво бе искал да каже Гилиъм с думите, че „ще превърне фантазията си в действителност“. И, с изключение на едно малцинство от учени и доктори, които можеха само да роптаят във вестниците, цяла Англия бе повярвала в неговата „неправдоподобна“ измислица, отчасти защото самият Уелс бе поощрил надеждите за пътуване в бъдещето с романа си „Машината на времето“ — ирония, която го ядосваше още повече.

Оттогава всяка седмица получаваше акуратно една от онези листовки, придружена с покана да участва в някое от лъжливите пътувания до 2000 година. Негодникът щеше да се зарадва безподобно, ако той, човекът, предизвикал треската за пътешествия във времето, благословеше начинанието му, приобщавайки се към сложната му измама — нещо, което Уелс, естествено, нямаше никакво намерение да направи. Ала най-лошото в цялата работа бе посланието, скрито зад любезната покана. Уелс не се съмняваше, че Гилиъм отлично знае, че той никога не би приел предложението му; това превръщаше поканите му в гавра, в изразен на хартия присмех, но също и в заплаха, защото пликът винаги се появяваше без марка, което подсказваше, че Гилиъм Мъри собственоръчно го е оставил в пощенската му кутия или е поръчал на някого от хората си да стори това. Всъщност бе все едно кой оставяше плика, защото замисълът бе един и същ; да уведомят Уелс колко лесно могат да обкръжат дома му, без да бъдат видени, да му дадат да разбере, че Гилиъм не го е забравил и го наблюдава.

Но Уелс най-много се вбесяваше от това, че колкото и да му се искаше, не можеше да разобличи Гилиъм, както бе загатнал Том. А не можеше, защото Мъри бе спечелил. Да, предприемачът бе доказал, че неговото бъдеще е правдоподобно, и Уелс трябваше да приеме поражението спортсменски, вместо да събори фигурите от шахматната дъска с един гневен замах. Неговата принципност не му позволяваше да направи друго, освен да стои със скръстени ръце, докато Гилиъм забогатяваше. А предприемачът явно се забавляваше безкрайно от ситуацията, защото с тези листовки, които се появяваха в пощенската кутия с ритуална точност, той не само напомняше на Уелс за победата си, но и го предизвикваше да го изобличи.

„Ще превърна моята фантазия в действителност“ — бе казал той. И, за голямо изумление на Уелс, го бе постигнал.

XXXI

Същия следобед Уелс се поразходи с велосипеда малко по-дълго от обичайното, и то без компанията на Джейн. Каза й, че има нужда да помисли, докато върти педалите. Облечен с любимото си норфолкско сако, той се носеше бавно и мълчаливо по второстепенните пътища на Съри, докато умът му, безразличен към усиления труд на нозете му, бе зает с мисълта как да отговори на онази мечтателка Клеър Хагърти. Според оригиналната история, скалъпена от Том в чаения салон, кореспонденцията между двамата се състоеше от седем писма, от които той трябваше да напише три, а Клеър — четири, като в последното щеше да го помоли да прекоси времето, за да й върне чадърчето. С изключение на това, Уелс имаше пълната свобода да напише каквото му душа иска, стига да се придържаше към измислицата на Том. И трябваше да признае, че колкото повече мислеше за историята, която онзи полуграмотен момък бе съчинил с труд, толкова по-силно го запленяваше тя. Беше интересна, красива и най-вече изглеждаше правдоподобна — естествено, ако съществуваше машина, способна да дълбае тунели между епохите в тъканта на времето, и ако бъдещето, измислено от Мъри, беше истинско. Неприятното бе, че Гилиъм Мъри по някакъв начин бе замесен в цялата работа, както впрочем и в спасяването на злочестия Андрю Харингтън. Нима съдбите им бяха обречени да продължат да се преплитат като филизи на бръшлян? Сега му се струваше иронично, че трябваше да се пъхне в кожата на капитан Дерек Шакълтън — персонаж, измислен от неговия враг. Дали в крайна сметка Уелс щеше да е този, който — подобно на старозаветния Бог — щеше да вдъхне дара на живота в устата на това кухо създание?

След разходката се прибра приятно изморен и с приблизително оформена идея за съдържанието на първото си писмо. Внимателно като хирург сложи на кухненската маса перо, мастилница и куп хартия и помоли Джейн да не го безпокои през следващия час. Седна на масата, пое дълбоко дъх и се залови да пише първото любовно писмо в живота си:

Ръката на Том се разтрепери, докато той четеше думите на писателя. Уелс бе взел присърце поръчката. Не само се придържаше строго към измислената от младежа история и към миналото на героя, чиято роля играеше, но и — съдейки по думите му — бе тъй влюбен в девойката, както и тя в него, сиреч в Том или още по-точно, в храбрия капитан Шакълтън. Знаеше, че писателят само се преструва, но лъжата му надминаваше значително слабите чувства на Том, които трябваше да са по-жарки, защото именно той бе легнал с нея, а не Уелс. Ако предния ден Том се бе питал дали чувството, пърхащо в гърдите му, е любов, сега можеше да си отговори, защото имаше мерило, с което да го сравни: думите на писателя. Изпитваше ли Том онова, което Уелс бе писал, че изпитва Шакълтън? След кратък размисъл заключи, че този тъй заплетен въпрос имаше само един отговор: не, той не изпитваше такива чувства. Никога не би могъл да съхранява такава любов към някого, с когото не би се срещнал повторно.

Остави писмото до надгробната плоча на Джон Пийчи и пое по обратния път към Лондон през полето, доволен от начина, по който се бе представил, макар и малко притеснен от молбата, отправена от Уелс към Клеър почти в края на писмото — молба, която на Том му се струваше достойна за някоя извратен. Припомни си последния абзац с крайно неудоволствие:

Клеър притисна писмото до развълнуваната си гръд. Как бе копняла някой да й напише такива слова — слова, от които дъхът й да секне и сърцето й да се разтупти. И ето че това се случваше сега. Някой й казваше, че я обича с една любов, която бе отвъд времето. Опиянена от щастие, тя извади хартия, сложи я на писалището си и се захвана да описва на Том онова, което аз всячески избягвах да ви разкажа, за да не наруша тяхната интимност:

Трогнат и изумен, Том трябваше да престане да чете. Той ли бе пробудил у нея всички тези усещания? Останал почти без дъх, се подпря на дъба и зарея поглед из околните поля. За него сношението с момичето бе приятно преживяване, което винаги щеше да си спомня, но Клеър говореше за срещата им като за нещо възвишено и незаличимо, превръщаше я в крайъгълния камък, който щеше да поддържа катедралата на любовта й въпреки хода на годините. Чувствайки се още по-примитивно същество, отколкото беше всъщност, Том въздъхна дълбоко и продължи да чете:

Уелс остави писмото на масата и като се стараеше да скрие силното вълнение, което думите на Клеър бяха предизвикали у него, погледна Том безмълвно и кимна едва доловимо, давайки му да разбере, че може да си върви. Когато остана сам, взе отново писмото, на което трябваше да отговори, и препрочете изчерпателното описание на срещата в пансиона, чувствайки как възбудата му нараства. Благодарение на тази непозната най-сетне бе разбрал каква е насладата при жените, онова усещане, което ги обхващаше интригуващо бавно, за да ги завладее изцяло или да ги докосне едва-едва. Колко възвишено, колко сияйно и безкрайно бе тяхното удоволствие в сравнение с това на мъжа — тъй примитивно и недодялано, само един кратък като изстрел екстаз между бедрата. Но дали всички жени бяха способни на такива усещания, или това момиче бе някакъв специален образец, чиято възприемчивост Създателят бе усъвършенствал до невъобразими размери? Не, Клеър вероятно си беше съвсем обикновено момиче, но се наслаждаваше на своята сексуалност по начин, който останалите биха определили като безразсъдно смел. Самото решение да се съблече пред Том, както майка я е родила, вече показваше един дързък дух, решен да изпробва всяко от усещанията, които едно съвкупление може да предложи.

Когато установи това, Уелс се почувства разочарован, дори огорчен от целомъдрения начин, по който му се бяха отдавали жените в неговия живот. Братовчедка му Изабел бе от онези, които прибягваха до дупката във фустите — тя му предлагаше в леглото единствено вулвата си, която, оставайки извън контекст, изглеждаше на Уелс като някакво страховито всмукващо същество с очевидно извънземен произход. А пък Джейн, макар и да бе по-разкрепостена в тези работи, също никога не му бе показвала една абсолютна голота, която да го освободи от необходимостта да опознава опипом очертанията на тялото й. Накратко, никога не бе имал късмета да срещне някоя с прелестната нагласа на Клеър. Какво ли не би могъл да направи той с такова момиче, което тъй лесно се поддаваше на покръстване в тази сфера? Щеше да е достатъчно да разхвали здравословното въздействие на секса върху жените, за да я превърне в пламенна застъпничка на плътските наслади, в съвременна жрица, готова да дава и получава удоволствие във всеки миг, в радетелка за съвкуплението, която от порта на порта да разгласява, че редовните любовни занимания могат да подобрят външността на жените, да им придадат неопределим чар, да смекчат изражението им, дори да закръглят некрасивите ъгловати форми на телата им. С една такава жена той без капка съмнение щеше да е удовлетворен и умиротворен мъж — мъж, който най-сетне би могъл да се съсредоточи върху други неща, да се обърне към други интереси, свободен от оня вечен сърбеж, който обхваща мъжкото създание в юношеските му години и не го оставя, докато настъпването на старческата немощ не направи тялото му негодно. Поради това не е чудно, че Уелс веднага си представи Клеър Хагърти, просната в леглото му без нито една дреха, която да покрива стройното й гъвкаво тяло, отдаваща се с лъстивата непринуденост на котка, наслаждавайки се пламенно на същите ласки, които едва изтръгваха от Джейн любезна въздишка. Стори му се иронично, че бе научил как изпитва наслада онази непозната, а бе в пълно неведение относно усещанията на собствената си съпруга — която, спомни си той отведнъж, бе някъде из къщата и го чакаше да й даде да прочете новото писмо.

Излезе от кухнята и тръгна да я търси, като пътьом правеше дихателни упражнения, за да уталожи възбудата си. Завари я в гостната с книга в ръка и остави листата на масичката, без да продума — като човек, който поднася чаша с отровено вино и се оттегля, за да наблюдава въздействието му върху жертвата си. Защото писмото несъмнено щеше да окаже въздействие върху Джейн, както бе оказало върху него, принуждавайки го да преразгледа подхода си към физическата страна на любовта — така, както предишното писмо го бе накарало да се усъмни в начина, по който изпитваше духовната й страна. Излезе в градината, за да вдъхне нощния въздух, и загледа луната, завладяла небето — пълна и снежнобяла. Небосводът винаги извикваше у него усещане за незначителност, към което сега се прибавяше и съзнанието за собствената му неумелост, породено от далеч по-ефикасния и спонтанен начин, по който някой друг — в случая момичето на име Клеър Хагърти — осъществяваше връзка със света. Дълго стоя в градината, докато накрая прецени, че е дошло време да провери какъв ефект е произвело писмото върху жена му.

Влезе в къщата, без да бърза, с почти призрачни стъпки, и като не я откри нито в кухнята, нито във всекидневната, се качи в спалнята. Джейн го чакаше там, застанала права до прозореца. Сиянието на луната очертаваше голото й и изкусително тяло. Стъписан и зажаднял, Уелс огледа обемите, пропорциите, онази еластична мъдрост, с която женските форми — съзирани винаги поотделно, долавяни под плата — сега се сливаха във величествен пейзаж, създавайки едно свободно и неземно същество, което изглеждаше способно да полети всеки миг. Възхити се на пластичното изящество на гръдта й, на болезнено тънкия кръст, на тихия вир на ханша, на тъмната вълна на пубиса, на палавите като животинчета нозе, докато Джейн се усмихваше открито, доволна от огледа на смаяния си съпруг. Тогава писателят разбра какво трябваше да направи. Сякаш се подчиняваше на суфльор, скрит в невидима будка, той се освободи от дрехите си със замах, излагайки и своята голота на лунното сияние, което мигом очерта кокалестото му и хилаво тяло. Тогава съпруг и съпруга се прегърнаха насред спалнята; всеки усещаше приятния допир от кожата на другия, както никога дотогава. Последвалите усещания също им се сториха засилени, защото думите на Клеър отекваха в съзнанието им, тъй че всяка целувка и ласка удвояваха ефекта си и извикваха едно шеметно чувство — може би истинско, а може би плод на внушение, — на което те се отдадоха, въодушевени и ненаситни, жадни да се изследват взаимно, да открият какво има отвъд обичайната градина на насладата им.

По-късно, докато Джейн спеше, Уелс се измъкна от кревата, отиде на пръсти в кухнята, взе перото и се залови да бразди хартията с неукротима еуфория.

Том прочете подозрително пламенните слова на Уелс. Макар и да знаеше, че писателят се опитва да мине за него, не можеше да прогони мисълта, че тези думи спокойно можеха да са произнесени и от двамата. Очевидно Уелс изпитваше удоволствие от цялата работа. Том се запита какво ли мислеше жена му за това. Сгъна писмото, пъхна го в плика и го остави под камъка до надгробната плоча на загадъчния Пийчи. По обратния път продължи да размишлява над думите на писателя, чувствайки се изключен от играта, която сам бе измислил, и сведен до положението на обикновен разсилен.

Премаляла, Клеър се отпусна в кревата и бавно вкуси многобройните усещания, които словата на храбрия капитан Шакълтън бяха породили в сърцето й. Значи, докато се сражаваше със Соломон, той е знаел, че тя го наблюдава… Това предизвика у нея лек световъртеж, от който не се съвзе веднага. Когато дойде на себе си, прибра внимателно писмото в плика. Изведнъж си даде сметка, че й остава да получи още само едно послание от любимия си. Как щеше да живее после без тях?

Опита се да не мисли за това. Тя трябваше да напише още две писма. Както му бе обещала, в последното щеше да му опише срещата им през 2000 г. Но за какво трябваше да пише в предстоящото писмо? С лека уплаха осъзна, че за пръв път темата на писмото не й бе дадена предварително. Какво можеше да каже на своя възлюбен, което да не му е казала вече? Особено като се имаше предвид, че трябваше грижливо да претегля всяка своя дума, за да не му предостави сведения, които можеха да застрашат тъканта на времето, очевидно крехка като стъкло. Поблъска си главата известно време и накрая реши да му опише как преминават сега нейните дни на влюбена, лишена от любимия. Седна на писалището и взе перото:

Писателят го чакаше в кухнята, както и предишните пъти. Том безмълвно му подаде писмото и си тръгна, без да чака подкана. Какво ли можеше да му каже? Макар и да знаеше, че това не е вярно, не можеше да прогони усещането, че Клеър се обръща към писателя, а не към него. Чувстваше се като натрапник в тази любовна история, като гнилата половина на ябълката. Щом остана сам, Уелс разгъна писмото и плъзна жаден поглед по акуратния почерк на момичето:

Уелс сгъна писмото, прибра го в плика и го остави върху масата, където дълго време се взира в него. После стана и взе да обикаля из кухнята, седна отново, стана пак, направи още няколко обиколки и най-сетне тръгна към гарата на Уокинг да наеме файтон. „Отивам в Лондон да свърша една работа“ — обясни преди това на Джейн, която работеше в градината. По пътя се стараеше да овладее разтуптяното си сърце.

В този следобеден час Сейнт Джеймс Стрийт сякаш дремеше в спокойно безмълвие. Уелс нареди на кочияша да спре в началото на улицата и помоли да го изчака. Нагласи си шапката, оправи си папийонката и жадно подуши въздуха като хрътка. След вдишването заключи, че слабият, донякъде подобен на жасминовия и подтикващ към мечтание аромат, който се долавяше през миризмата на конски тор, би трябвало да е от нарциси. Допадаше му символиката, която цветето внасяше в цялата картина; бе чел някъде, че нарцисът — противно на всеобщото вярване — не е наследил името си от красивия гръцки бог, а го дължал на наркотичните си свойства. Луковицата му съдържала алкалоиди, способни да предизвикват халюцинации, и тази особеност се стори на Уелс поразително съответна на случая. Та не бяха ли те тримата — момичето, Том и самият той — в плен на халюцинация? Огледа улицата, дълга и сенчеста, и закрачи по тротоара с нехайния вид на човек, който се разхожда, но докато се движеше към предполагаемия източник на уханието, усети, че устата му пресъхва. Защо бе отишъл там, какво целеше? И сам не знаеше с точност. Знаеше само, че изпитва нужда да види момичето, да даде конкретно лице на онази, към която отправяше пламенните си слова; или, ако не успееше да зърне нея, да види поне къщата, от която тя пишеше красивите си писма. Може би това щеше да е достатъчно.

Дори по-рано от очакваното се озова пред една градина, поддържана с безспорно голяма грижливост и с малък фонтан в единия край. През оградата се подаваха лениво цветя с големи, бледожълти венчелистчета. Тъй като по цялата улица нямаше друга градина, която да може да съперничи по красота на тази, Уелс заключи, че цветята пред него трябва да са въпросните нарциси. Елегантната къща отвъд тях, следователно, бе домът на Клеър Хагърти — непознатата, в която се преструваше, че е влюбен, и то с такава страст, каквато не показваше към жената, действително обичана от него. Не желаейки да разсъждава прекалено над този парадокс — който, впрочем, бе в съзвучие с противоречивия му характер, — той се приближи до решетестата ограда и почти пъхна нос между пръчките й с намерението да зърне през оловните стъкла на прозорците нещо, което да оправдае спешното му отиване там.

Именно тогава забеляза момичето, което го наблюдаваше с лека изненада от единия край на градината. Осъзнал, че е разкрит, Уелс се опита да се държи нормално, но реакцията му далеч не изглеждаше естествена, най-вече защото веднага разбра, че тази девойка, която го гледаше подозрително, не можеше да е друга освен Клеър Хагърти. Постара се да се успокои, като същевременно й отправи безобидна, абсурдно вежлива усмивка. „Прекрасни нарциси, госпожице — рече с изтънял глас, — ароматът им се усеща още от началото на улицата“. Тя се усмихна и се приближи малко — достатъчно, за да може писателят да види ясно хубавото й лице и крехката й осанка. Най-сетне я виждаше на живо, па макар и облечена. И въпреки леко чипото носле, което разваляше ведрата й красота на гръцка статуя — или може би тъкмо заради него, — определено му се стори прелестна. Значи това бе получателката на писмата му, неговата любима на ужким. „Благодаря, господине, много сте любезен“ — рече тя в отговор на комплимента му. Уелс отвори уста, сякаш се канеше да каже нещо, но веднага я затвори пак. Всичко, което искаше да й каже, бе в разрез с правилата на играта, в която се бе съгласил да участва. Не можеше да й каже, че — ако и да изглежда нисичък и незначителен човечец — именно той пише онези слова, без които тя твърдеше, че не може да живее. Нито пък можеше да й каже, че знае абсолютно точно как тя изпитва плътската наслада. А още по-малко можеше да й разкрие, че цялата работа е фарс, и да я предупреди да не посвещава живота си на тази любов, съществуваща само в съзнанието й, защото няма никакви пътувания във времето и никакъв капитан Шакълтън, който да воюва с автоматите през 2000 г. Кажеше ли й, че всичко е една засукана лъжа, чиято цена щеше да е нейният живот, това бе равнозначно да й връчи пистолет, с който да се застреля право в сърцето. Тогава забеляза, че тя на свой ред го оглежда с любопитство, сякаш лицето му й се струваше познато. От страх да не бъде разпознат, Уелс повдигна ръка към шапката си, направи вежлив поклон и поднови разходката си, като се стараеше да не крачи прекалено бързо. Заинтригувана, Клеър погледа след него в продължение на минута-две, сетне сви рамене и си влезе вкъщи.

Притаен зад една стена на отсрещния тротоар, Том Блънт я видя как се скри в жилището. Тогава излезе от скривалището си и поклати глава. Появата на Уелс го бе изненадала, макар и не твърде много. Писателят също не би се учудил особено, ако го бе заварил там. Очевидно и двамата не бяха устояли на изкушението да издирят къщата на девойката, чийто адрес тя хитроумно бе разкрила с надеждата, че Шакълтън ще може да я намери, в случай, че се върне.

Том се прибра в убежището си на Бъкъридж Стрийт, не знаейки какво да мисли по отношение на Уелс. Дали писателят се бе влюбил в нея? Едва ли. Навярно бе отишъл до дома й, подтикван просто от любопитство. Та нали и самият Том — ако беше на мястото на Уелс — би пожелал да види как изглежда онази, към която трябваше да отправя слова, които вероятно никога не би казал дори на собствената си съпруга. Просна се в неудобното легло ужасно изморен, но постоянното нервно напрежение, в което се намираше, не му позволи да поспи повече от два часа и още по тъмно се отправи към къщата на писателя. С тези дълги преходи поддържаше формата си по-добре, отколкото с тренировките, на които го подлагаше Мъри. Впрочем, наемникът на последния не се бе вяснал отново, за да накаже най-сетне наглостта, с която Том нарушаваше заповедите му, но това не бе причина да отслабва бдителността си.

Уелс го чакаше, седнал на стъпалата пред вратата. Явно и той не бе особено отпочинал. Изглеждаше посърнал, а очите му, които светеха със странен блясък, бяха опасани с тъмни кръгове. Вероятно бе будувал цяла нощ, пишейки писмото, което сега държеше в ръцете си. Щом го видя, го поздрави с лаконично кимване и му подаде посланието, като избягваше погледа му. Том го взе и тъй като също не желаеше да нарушава това мълчание, наситено с неизказани, но пределно ясни неща, понечи да си тръгне.

Тогава чу гласа на Уелс: „Ще ми донесеш ли нейното писмо, макар че вече няма да е нужно да му отговарям?“ Том се извърна и го погледна с дълбока тъга, макар че не знаеше дали изпитваше жал към писателя, към самия себе си или може би към Клеър. Най-сетне кимна малко злокобно и излезе. Едва когато се отдалечи достатъчно от дома на Уелс, отвори плика и зачете.

Том оброни унило глава, като си представи как щеше да се развълнува Клеър от тези думи, и отново изпита жал към нея и огромно отвращение от самия себе си. Момичето не заслужаваше такава измама. Тези писма несъмнено щяха да й спасят живота, но всъщност само поправяха вредата, които й бе нанесъл така себично, просто за да потуши огъня в слабините си. Не можеше да се чувства горд, че е предотвратил самоубийството й, и просто да забрави за цялата работа, оставяйки Клеър да си опропасти живота заради една лъжа, да се погребе жива заради една празна мечта. Дългата разходка до хълма проясни мислите му и той най-сетне стигна до извода, че едничкото изкупление, което би успокоило съвестта му, бе да я обича в действителност, да сбъдне онази любов, заради която тя бе готова да се пожертва. Другояче казано, Шакълтън трябваше да се завърне от далечната 2000 г. и да рискува живота си за Клеър, точно както жадуваше тя. Това бе единственото, което можеше напълно да поправи грешката му — но същевременно и единственото, което не бе в състояние да стори.

Тъкмо си блъскаше главата над този проблем, когато — за своя изненада — съгледа девойката, застанала до дъба. Въпреки разстоянието веднага я позна. Закова се на място, смаян до немай-къде. Колкото и да изглеждаше невероятно, Клеър стоеше до дървото и се пазеше от слънцето с чадърчето, което той й бе донесъл през времето. В подножието на хълма различи и една карета, чийто кочияш клюмаше отегчен на капрата. Том изтича да се скрие зад едни храсталаци, преди някой от двамата да е забелязал, че не са сами сред този пейзаж. Какво ли правеше Клеър там? Но отговорът беше очевиден: момичето го чакаше. Да, Клеър чакаше него или по-точно, чакаше Шакълтън да изникне от въздуха, пристигайки от 2000 г. Неспособна да се примири с отсъствието му, тя бе решила да се опълчи срещу съдбата и да действа; и какво по-просто от това, да отиде на мястото, където се появяваше капитанът, за да прибира писмата си. Отчаянието бе подтикнало Клеър към непредвиден ход. Скрит зад храстите, Том се прокле, задето не бе предугадил тази възможност, и то при положение, че това момиче вече ясно му бе показало своята съобразителност и смелост.

Почти цяла сутрин се спотайва там, наблюдавайки тъжно как тя обикаля край дъба. Накрая, надвита от умората, се качи в каретата и се върна в Лондон. Тогава Том се измъкна от скривалището си, остави писмото под камъка и също се прибра в града. Докато вървеше, си спомни скръбните слова, с които Уелс бе завършил последната си поръчка:

Обляна в сълзи, Клеър седна на писалището, отрони дълбока въздишка и потопи перото в мастилницата.

Щом написа тези думи, тя стана, взе от рафта своя екземпляр от „Машината на времето“, отвори го и измъкна измежду страниците му нарциса, който бе оставила да се суши там. Когато завърши писмото, целуна крехките листенца на цветето и внимателно го пъхна в плика.

Питър и този път не зададе въпроси. Без да чака наставленията й, направо потегли към хълма Хароу. Щом се озова там, Клеър се изкатери до дъба и скри старателно писмото под камъка. Погледа за няколко мига околния пейзаж с усещането, че се сбогува с мястото, което през последните дни бе сцена на нейното щастие — тези смълчани поля, искрящо зелени под утринната светлина, и житните ниви в далечината, които очертаваха хоризонта в златно. Погледа надгробната плоча на Джон Пийчи и се зачуди как ли бе живял този непознат, дали бе познал истинската любов, или бе умрял, без да я изпита. Пое дълбоко дъх и й се стори, че долавя миризмата на любимия си Дерек да се носи във въздуха, сякаш нееднократните му появи в крайна сметка бяха оставили някакъв отпечатък, който бе осветил това място. Но това, каза си тя, бе чисто внушение, предизвикано от отчаяното й желание да го зърне отново. Въпреки всичко трябваше да приеме действителността. Трябваше да се приготви да прекара остатъка от живота си без него, задоволявайки се да слуша как неговата любов отеква от другата страна на времето, защото навярно нямаше да го види повече. Същия следобед, утре или може би вдругиден една призрачна ръка щеше да отнесе последното й писмо, а друго нямаше да се появи, единствено самотата щеше да се разстила пред нозете й като безкраен килим.

Отправи се към каретата и се качи в нея, без да дава нареждания на Питър. Не беше необходимо. С примирено изражение кочияшът потегли към Лондон, щом тя се настани вътре. Когато возилото се стопи в далечината, Том се спусна от клона, на който се беше сгушил, и скочи на земята. От това скривалище бе успял да я види за последен път, дори можеше да я докосне, ако просто бе протегнал ръка, но не си го позволи. А сега, след като задоволи тази своя прищявка, трябваше завинаги да се махне от живота й. Измъкна писмото изпод камъка, облегна гръб на дървото и зачете с печална физиономия.

С унила въздишка Уелс сгъна писмото, което Том му бе донесъл, и го остави на масата. Сетне взе плика и го изтърси над дланта си, но вътре нямаше нищо. Какво очакваше? Цветето не беше за него. Седнал в кухнята, огряна от следобедното слънце, той разбра, че си е правил прекалено големи илюзии. Макар и да изглеждаше обратното, не той бе главният герой на този роман отвъд времето. Видя самия себе си — със смешно протегната празна ръка, сякаш искаше да провери дали вътре в къщата вали дъжд. И без да ще, се почувства като натрапник в тази любовна история, като гнилата половина на ябълката.

XXXII

Том изключително грижовно постави чупливото цвете между страниците на единствената книга, която притежаваше — многострадалния екземпляр от „Машината на времето“. Бе решил да подари на Уелс писмата на Клеър като своего рода възнаграждение за оказаната услуга, но най-вече защото чувстваше, че те са си за писателя; затова пък прибра нарциса, сложен в последния плик, защото смяташе, че поне цветето му принадлежи. Пък и за Том то съдържаше по-ясно послание, отколкото писмата.

Легна в кревата и се запита какво ли щеше да стане с Клеър Хагърти сега, когато фазата на писмата бе приключила, което за нея бе доказателство, че действително е преживяла любовен роман с човек от бъдещето. Представи си я как мисли за него всеки ден, точно както му бе писала, от зори до мрак, без да съжалява, че годините се нижат и истинският живот — този, който трябваше да живее — се изплъзва между пръстите й. Тази несправедлива участ, която я бе сполетяла с негов принос — или по-точно, по негова вина, — го натъжаваше дълбоко, но не му хрумваше нищо, което би могло да оправи ситуацията, вместо да я утежни още повече. Единствената му утеха бе, че в едно от писмата си Клеър го уверяваше, че ще умре честита. И може би това бе едничкото, което имаше значение. Навярно за нея бе по-голямо щастие да изживее такъв невъзможен роман, отколкото да се омъжи за някого от ухажорите си. Ако това бе истина, не беше важно, че щастието й се дължи на лъжа, стига тя никога да не узнаеше това, стига до края на дните си да вярваше, че е обичала капитан Дерек Шакълтън и е била обичана от него.

Том престана да мисли за съдбата на момичето и се съсредоточи върху своята. Благодарение на това, че се бе крил и спал из полята, бе успял да запази живота си достатъчно дълго, за да спаси и този на Клеър, както си бе поставил за цел. Сега бе готов и дори нетърпелив да умре, защото вече нямаше какво да прави на този свят, освен да продължи да живурка някак, което му се струваше ужасно изморително и безсмислено занимание, пък и още по-трудно осъществимо със спомена за Клеър, забит в душата му като досадна треска. Бяха минали дванайсет дни, откак се бе срещнал с момичето в чаения салон пред очите на цял Лондон, а убиецът, нает от Гилиъм, все още не бе успял да го открие. Не можеше да разчита и на Соломон, който явно бе предпочел да остане в сънищата му. Все пак някой трябваше да го убие, инак щеше да умре от глад. Дали пък не трябваше да улесни своя палач? Към тези неясноти се прибавяше още нещо: след дванайсет дни щеше да се проведе третата експедиция до 2000 г., поради което скоро щяха да започнат репетициите. Да не би Гилиъм да го чакаше да се появи на Грийк Стрийт, за да го очисти собственоръчно в леговището си? Да отиде на първата репетиция би означавало да се навре доброволно в устата на вълка, но Том знаеше, че в крайна сметка ще го направи, па макар и само за да разреши веднъж завинаги неясната си съдба.

В този миг някой заблъска силно по вратата на стаята му. Том се надигна като пружина, но не направи опит да отвори. Остана в очакване, напрегнал всичките си мускули, готов за каквото и да е. Дошъл ли бе най-сетне неговият час? След миг градушката от удари се повтори.

— Том? Там ли си, лентяй такъв? — измуча някой отвън. — Отваряй де, инак ще трябва да разбия вратата.

Веднага позна гласа на Джеф Уейн. Пъхна романа на Уелс в джоба си и отвори вратата неохотно. Джеф нахълта в стаята и въодушевено го сграбчи в прегръдка на питон. Брадли и Майк го поздравиха от площадката на стълбището.

— Къде се беше покрил тия дни, Том? С момчетата те търсихме под дърво и камък… Някоя фуста, а? Е, няма значение, важното е, че те намерихме тъкмо навреме. Тая нощ ще го ударим на живот, благодарение на щедростта на нашия стар приятел Майк — каза другарят му, сочейки гиганта, който чакаше с разсеян вид до вратата.

Доколкото можа да разбере Том от обърканото обяснение на Джеф, няколко дни по-рано Майк изпълнил специална поръчка за Мъри. Въплътил се в образа на Джак Изкормвача, чудовището, убило пет проститутки в Уайтчапъл през есента на 1888 г.

— Някои се раждат, за да изпълняват роля на герои, а други… — присмя се Джеф, свивайки рамене. — Тъй или иначе, това си е главна роля и заслужава един добър гуляй, а?

Том кимна. Какво друго му оставаше, освен да се съгласи? Идеята, която очевидно не бе на Майк Спаръл, а на Джеф, винаги готов да пръска с лека ръка чужди пари, никак не му се нравеше, но в този миг нямаше сили да плува срещу течението. Другарите му почти го избутаха надолу по стълбите до една от съседните пивници, където блюдата с наденици и печено, наредени върху запазената маса, окончателно надвиха слабата му съпротива. Том можеше и да не харесва компанията, но стомахът му никога нямаше да му прости, ако си тръгнеше оттам. С възторжен кикот четиримата седнаха на масата и залапаха като вълци, като същевременно ръсеха остроумия във връзка с поръчката на Майк.

— Хич не беше лесно, Том! — оплака му се здравенякът. — Трябваше да нося на гърдите си стоманена пластина, за да не пострадам от изстрела, а е доста трудно да се правиш на умрял, ако си с корсет от стомана!

Другарите му прихнаха да се смеят. Продължиха да ядат и да пият и когато повечето чинии бяха ометени, а алкохолът започна да оказва въздействието си, Брадли стана, обърна стола си, опря ръце на облегалката, сякаш беше амвон, и изгледа компанията с пресилена сериозност. В тези пиршества винаги настъпваше един момент, в който Брадли проявяваше дарбата си на имитатор. Том се облегна на стола си и се приготви да изгледа спектакъла примирено, като си каза, че поне е утолил глада си.

— Дами и господа, искам само да ви кажа, че ви предстои да участвате в най-значимото събитие на века: днес ще пътувате във времето! — поде младежът високопарно. — Да, не ме гледайте така. Ала в „Мъри Пътешествия във времето“ не се задоволяваме само с пътувания в бъдещето — разбира се, че не. Благодарение на нашите усилия ще станете свидетели на най-важния момент в Историята на човечеството. Имам предвид, естествено, битката между храбрия капитан Дерек Шакълтън и коварния Соломон. Ще имате привилегията да видите как завоевателските блянове на автомата рухват под шпагата на капитана.

Речта бе посрещната с аплодисменти и бурен смях. Насърчен от ефекта, който неговото изпълнение оказваше върху другарите му, Брадли отметна глава назад и лицето му доби комично мечтателно изражение.

— Знаете ли коя бе голямата грешка на Соломон? Аз ще ви я кажа, дами и господа: грешката му бе, че избра неподходящия човек за продължаване на рода. Да, автоматът направи лош, много лош избор. И тази негова грешка промени хода на Историята — рече той с насмешлива гримаса. — Познавате ли по-ужасна участ от това, да развратничиш по цял ден? Разбира се, че не. Ала такава бе съдбата на клетия момък — Брадли разпери ръце и поклати глава с престорена безутешност. — Той обаче не само я понесе, но и съумя да укрепне и да изучи врага си, който всяка нощ го гледаше с най-голям интерес как се чифтосва, преди да отиде в градския бардак, за да одобри току-що изфабрикуваните куртизанки. Но в деня, когато жената роди, момъкът разбра, че не ще види как расте синът му, дошъл на бял свят с мисията да оплоди собствената си майка, започвайки един порочен кръг, който щеше да просъществува чрез семето на своето семе. Ала момъкът преживя своята екзекуция, сплоти ни и ни даде надежда… — тук помълча развълнувано, преди да добави: — Макар че още чакаме да ни научи как да се чукаме тъй умело като него!

Смехът се усили. Когато глъчката поутихна, Джеф вдигна халбата си.

— За Том, най-добрия капитан, който бихме могли да имаме!

Всички вдигнаха наздравица. Изненадан от жеста на другарите си, Том едва успя да скрие вълнението си.

— Е, Том, сигурно се сещаш какво следва сега, а? — потупа го по рамото Джеф, когато възторжените възгласи стихнаха. — Едно птиченце ни каза, че в любимия ни бардак е дошла нова стока. И са с дръпнати очета, чуваш ли? С дръпнати очета.

— Спал ли си някога с азиатка, Том? — попита Брадли.

Том поклати глава.

— Ех, друже, никой не бива да умре, без да е пробвал това! — изсмя се Джеф и стана от масата. — Тия жълтурки знаят стотици начини да доставят наслада, от които нашите женски хабер си нямат.

Напуснаха пивницата с гръм и трясък. Брадли вървеше начело, изреждайки безбройните достойнства на китайките, за голяма радост на Майк, който се облизваше в предвкусване на удоволствието. Освен че били отзивчиви и гальовни, азиатките били надарени с гъвкави тела, способни да се извиват по всевъзможни начини, без да се прекършат. Въпреки тези примамливи описания, Том едва се сдържа да не изсумти. Ако искаше да бъде любен от някоя в този миг, то това бе Клеър, ако и да нямаше дръпнати очи, нито пък такава свръхестествена гъвкавост. Припомни си всичко, което бе изпитала тя, когато я облада, и се зачуди какво ли щяха да си помислят другарите му, тези груби и недодялани мъже, ако откриеха, че има една по-висша и изтънчена наслада, много по-различна от онези примитивни усещания, които им бяха познати.

Спряха един файтон и се качиха в него, разкикотени. Майк настани туловището си до Том, като почти го притисна до вратата, а другите двама седнаха срещу тях. Файтонът потегли по нареждане на Джеф, който изглеждаше въодушевен и дърдореше неспирно. Тъй като не желаеше да участва във всеобщото веселие, Том зарея поглед през прозорчето към улиците, които в този късен час бяха обезпокоително пусти. Тогава забеляза, че кочияшът бе объркал посоката: този път не водеше към публичния дом, а към пристанището.

— Хей, Джеф, сбъркали сме пътя! — кресна той, опитвайки се да надвика глъчката.

Джеф Уейн се обърна към него и го изгледа сериозно, а смехът заглъхна в гърлото му някак зловещо. Брадли и Майк също престанаха да се смеят. Файтонът се изпълни със странна, плътна тишина, сякаш измъкната от някоя подводна яма.

— Не, Том, не сме сбъркали пътя — каза най-сетне Джеф, като го гледаше многозначително с мрачна усмивка.

— Как да не сме, Джеф! — настоя Том. — Оттук не се отива към…

В този миг разбра. Как не се досети по-рано: това пресилено веселие, наздравиците с привкус на сбогуване, напрегнатите им пози във файтона… Да, нямаше нужда от повече знаци. В настъпилата гробовна тишина тримата го гледаха с престорено спокойствие и чакаха да възприеме ситуацията. И за своя изненада Том осъзна, че сега, когато часът му най-сетне бе ударил, не искаше да умира. Нямаше причини за това — просто не искаше и толкоз. Не по този начин, не и с тези случайни палачи, които само показваха огромната мощ на Гилиъм Мъри, способен да накара всекиго да се превърне в убиец заради една стиска банкноти. Зарадва го поне фактът, че Мартин Тъкър, който винаги му бе изглеждал най-почтен, не бе сред тях, че не бе могъл да преобърне чувствата си, за да участва в това весело колективно престъпление.

Том въздъхна печално, огорчен от човешкото непостоянство, и разочаровано изгледа Джеф. Другарят му сви рамене, отхвърляйки всяка отговорност за онова, което щеше да последва. Канеше се да каже нещо — може би, че такъв е животът, или друга шаблонна фраза, — но ботушът на Том му попречи, като го притисна към седалката с рязък ритник в гърлото. Изненадан от удара, Джеф дрезгаво изгрухтя от болка — звук, който веднага премина в тъничко свистене. Том знаеше, че това няма да го обезвреди, но все пак атаката му бе достатъчно неочаквана, за да свари всички неподготвени. Преди другите двама да смогнат да реагират, той с всички сили цапардоса с лакът лицето на смутения Майк Спаръл, който седеше до него. Ударът тласна челюстта му наляво и кръвта, която избликна от устните му, опръска прозорчето на файтона. Тогава Брадли, който не бе сплашен от бурната реакция на Том, измъкна нож от джоба си и се хвърли към него. За щастие, макар да бе пъргав и повратлив, той бе най-слабият от всичките. Преди оръжието да го достигне, Том сграбчи ръката на младока и я изви безцеремонно, докато изпусна ножа. Сетне, тъй като от тази маневра главата му се бе озовала на едва няколко сантиметра от крака на Том, му нанесе жесток удар с коляно в лицето, който запрати Брадли отново на седалката, където той падна омаломощен с обилно кървящ нос. И тъй, Том за броени секунди бе успял да респектира и тримата с няколко бързи движения, но нямаше време да се зарадва на светкавичната си наказателна акция, защото междувременно Джеф се посъвзе и го нападна с животински рев. Тази бурна атака притисна Том към вратата на файтона и дръжката й се заби в десния му хълбок като кинжал. В продължение на няколко мига двамата се боричкаха ожесточено в това ограничено пространство, докато зад гърбовете им не се разнесе трясък. Том осъзна, че вратата е поддала, само миг преди да излети във въздуха, нелепо вкопчен в Джеф, а возилото продължи своя път. От удара в земята едва не му секна дъхът. Поради инерцията от падането двамата се претърколиха няколко пъти и това развали гротескната прегръдка на влюбени, в която се бяха оплели.

Когато светът отново стана устойчив, Том се помъчи да се изправи, чувствайки се ужасно натъртен, а няколко метра по-нататък Джеф се опитваше да проведе същата операция, като редуваше ругатни със стенания. Тогава Том си даде сметка, че в онези кратки мигове преди пристигането на другите щяха да са един на един, а това бе предимство, което не биваше да пропуска. Джеф обаче бе прекалено бърз. Връхлетя го, преди да е успял да се изправи напълно, и отново го събори на земята. Гърбът му здравата изпращя, но въпреки това, докато ръцете му се бореха с тези на другаря му, които се опитваха да го сграбчат за гърлото, успя да опре крак в гърдите му и да го отхвърли от себе си. Джеф полетя назад, но от усилието Том усети изгаряща болка в мускулите на бедрото. Пренебрегна я и се изправи криво-ляво срещу своя противник. Файтонът бе спрял в далечината, едната от вратите му висеше като счупено крило на птица, а Брадли и Майк тичаха към тях. Като претегли набързо шансовете си, Том реши, че най-добре би било да избегне една схватка, която нямаше изгледи да спечели, и хукна към по-оживените улици, отдалечавайки се от безлюдната пристанищна зона.

Не знаеше откъде се бе появило това внезапно желание да оцелее, когато само допреди няколко часа копнееше за вечния покой на смъртта. Въпреки всичко тичаше с цялата бързина, която му позволяваха разтуптяното сърце и раздиращата болка в крака, като се опитваше да се ориентира в нощния мрак. Чувайки зад себе си тропота на своите преследвачи, свърна в първата улица, която му се изпречи, но за зла беда веднага се озова в сляп сокак. Том изруга тухлената стена, която му препречваше пътя, и се обърна бавно и примирено. Другарите му го чакаха в началото на уличката. Е, сега започва истинската битка, рече си той, и закрачи със спокойно безразличие към мястото, където го причакваха неговите палачи, като се стараеше да не куца и стискаше пестници. Очевидно не можеше да се справи и с тримата, но нямаше намерение да се предаде току-така. Дали неговата жажда да оцелее щеше да се окаже по-силна от тяхното желание да го убият?

Когато стигна до тях, Том ги поздрави с ироничен поклон. Нямаше шпагата на Шакълтън, но чувстваше как неговият дух пламти в гърдите му. „Все е нещо“, каза си. Призрачната светлина на най-близкия уличен фенер едва осветяваше сцената, тъй че лицата им оставаха в сянка. Никой не продума, защото нямаше какво повече да се каже. По заповед на Джеф палачите на Том бавно го обкръжиха като боксьори, които преценяват своя съперник. Тъй като явно никой не искаше да поеме инициативата, той заключи, че му предоставят шанса да подхване пръв тази неравна борба. Запита се от кого ли да започне, докато другарите му бавно обикаляха около него. Пристъпи към Майк с вдигнат юмрук, но в последния момент направи финт и нанесе удара на неподготвения Джеф. Улучен право в лицето, той се свлече на земята. С крайчеца на окото си Том зърна атаката на Брадли. Избегна удара му, като се отдръпна леко, при което другият изгуби равновесие, а Том се възползва от неговата уязвимост и заби юмрук в стомаха му, карайки го да се превие на две. Затова пък не можа да избегне пестника на Спаръл. Ударът му бе жесток. Светът изгуби своята плътност, устата на Том се напълни с кръв и той едва успя да се задържи на крака. Гигантът обаче нямаше намерение да го остави да си отдъхне. Преди да се е съвзел, Том получи друг свиреп удар — този път в челюстта, която изпращя обезпокоително — и рухна на земята. Почти веднага върхът на един ботуш яростно се заби в ребрата му, заплашвайки да ги строши, и Том разбра, че е победен. Това бе краят на схватката. Ударите, които заваляха тогава, му подсказаха, че Джеф и Брадли също са се присъединили към побоя. В този миг през гъстата мъгла от болка съгледа на земята книгата на Уелс, която навярно се бе изтърсила от джоба му по време на борбата. Цветето на Клеър бе изпаднало от страниците й и сега лежеше нелепо в калта — бледожълта светлинка, която сякаш щеше да угасне всеки миг, подобно на собствения му живот.

XXXIII

Когато ударите най-сетне престанаха, Том стисна зъби и въпреки болката протегна ръка, за да достигне цветето на Клеър, но не успя, защото някой го хвана за косите и го повдигна.

— Не беше зле, Том, никак не беше зле — прошепна Джеф Уейн в ухото му, придружавайки думите си с нещо подобно на кикот или може би стон. — За жалост, напразно се стара, защото краят ти ще е все същият.

Сетне нареди на Майк Спаръл да го хване за краката и Том се озова във въздуха, понесен нанякъде от палачите си; замъгленото му съзнание слабо се интересуваше къде отиват. След няколкоминутно клатушкане другарите му отново го стовариха на земята като вързоп. Тогава до слуха му достигнаха шепотът на морето и потракването на лодките, което потвърди най-лошите му подозрения: бяха го отнесли на кея, вероятно с цел да приключат работата, като го хвърлят във водата. За момента обаче никой не казваше и не правеше нищо. Почти изпаднал в несвяст, Том се изкушаваше да се предаде на това състояние, но нещо му попречи: не особено неприятният допир на нещо меко и топло до подпухналите му страни. Като че ли някой от другарите му бе решил да му придаде приличен вид преди смъртта, почиствайки кръвта от лицето му с насмолен парцал.

— Хей, Вечен, веднага ела тук! — извика някой.

Парцалът тозчас се махна и в следващия миг Том долови през почвата екота на тежки, но изящни стъпки. Някой се приближаваше към сцената, без да бърза.

— Изправете го — нареди гласът.

Другарите му го вдигнаха без излишен финес, ала нозете на Том се сгънаха веднага, отказвайки да поддържат тежестта му, тъй че той се преви с почти чувствената отпуснатост на марионетка, на която са срязали конците, и в крайна сметка остана на колене. Една внимателна ръка го хвана за яката на ризата, за да не се просне пак на земята. От това положение, щом успя да преодолее световъртежа и да си фокусира погледа, Том видя без капка изненада как Гилиъм Мъри бавно се приближаваше заедно с кучето си, което подтичваше край него. Предприемачът имаше леко раздразненото изражение на човек, който е бил измъкнат посред нощ от леглото заради някаква дреболия, сякаш бе забравил, че именно той бе поръчал тази засада. Спря на два метра от Том и в продължение на няколко секунди го гледа с ехидна усмивка, наслаждавайки се на жалкото му състояние.

— Том, Том, Том — рече най-сетне с такъв тон, сякаш гълчеше дете, — защо трябваше да стигнем до такова неприятно положение? Толкова ли ти беше трудно да следваш моите простички указания?

Том замълча не толкова поради това, че въпросът беше реторичен, а по-скоро защото се съмняваше, че би могъл да произнесе дори една дума с подутите си устни, пък и устата му бе пълна с кръв и счупени зъби. Възползва се от това, че погледът му се бе прояснил, за да се увери, че действително се намираха само на няколко крачки от ръба на кея. С изключение на Гилиъм, който стоеше пред него, и другарите му, които чакаха заповеди, застанали зад гърба му, мястото явно беше безлюдно. Всичко щеше да се случи в съвсем тесен кръг. Така умираха незначителните хорица — дискретно, без да привличат вниманието, като някакъв боклук, хвърлен посред нощ в реката, докато останалият свят си спеше. А на следващия ден никой нямаше да забележи отсъствието му. Никой нямаше да каже: хей, почакайте, къде е Том Блънт? Не, оркестърът на света щеше да продължи да свири и без него, защото всъщност никога не бе имал нужда от Том, за да завърши партитурата си.

— Знаеш ли кое е най-забавното в цялата история, Том? — попита Гилиъм Мъри спокойно, като се приближи до края на кея и се загледа разсеяно в черните води. — Че нейната любов те издаде.

Том не продума и този път. Само наблюдаваше своя началник, все така потънал в съзерцание на водите на Темза — тази бездънна ракла, където прибираше всичко, което му създаваше проблеми. След малко предприемачът се обърна, за да го погледне с отчасти съжалителна, отчасти развеселена усмивка.

— Да, никога нямаше да узная за вашия романс, ако твоята изгора не бе дошла в канцеларията ми в деня след експедицията, за да ми поиска адреса на някой прароднина на капитан Шакълтън.

Тук Гилиъм направи нова пауза, за да може Том да осмисли чутото, като от смаяното му изражение заключи, че момичето не му бе разказало това, както и сам подозираше. Впрочем не беше особено важно — разбира се, от нейна гледна точка. Гилиъм обаче го бе приел като съдбовна грешка.

— Не знаех какво целеше това момиче — призна той, приближавайки се отново към Том със ситни стъпчици, почти като балерина. — Отпратих я с уклончиви приказки, но ме загложди любопитство и наредих на един от хората си да я следи. Предпочитах да я държа под око, нали знаеш колко ми е неприятно някой да си пъха носа в работата ми. Но госпожица Хагърти явно нямаше интерес да разследва нищо, а точно обратното, нали? Да ти призная, бях извънредно изненадан, когато моят осведомител ми съобщи, че се е срещнала с теб в един чаен салон и после… Е, знаеш какво се случи после в пансион „Пикар“.

Том сведе глава — може би от срам, а може би просто му бе призляло.

— Подозренията ми се оправдаха — продължи Гилиъм, развеселен от неговото смущение, — макар и по начин, твърде различен от очакваното. Смятах да те убия още тогава, въпреки че не можех да потисна възхищението си, че успя да извлечеш такава изгода от ситуацията. Ти обаче направи неочакван ход: отиде до дома на Уелс и това отново събуди любопитството ми. Зачудих се какво целиш. Ако намерението ти бе да разкриеш на писателя, че всичко е измама, не бе избрал подходящия човек. Както веднага разбра, Уелс е единственият в цял Лондон, който знае истината. Но не! Твоята цел бе далеч по-благородна.

Гилиъм говореше, скръстил ръце на гърба си, като крачеше насам-натам пред Том. Дъските на кея скърцаха неприятно под стъпките му. Клекнал на няколко метра встрани, Вечния следеше движенията на стопанина си със смътно любопитство.

— След като напусна къщата на Уелс, ти отиде до хълма Хароу и скри едно писмо под някакъв камък. Моят съгледвач веднага ми го донесе и когато го прочетох, всичко ми се изясни — и той погледна Том с лукава симпатия. — Трябва да ти призная, че прекарах много забавни мигове с вашите писма, които моят осведомител крадеше изпод камъка; щом ги прочетях, той отново ги връщаше на мястото им, преди да е дошъл онзи, който трябваше да ги прибере в съответния ден. С изключение на последното, разбира се. Ти го взе толкова бързо, че трябваше да го задигна от Уелс, като се възползвах, че бе излязъл на една от разходките си с онази нелепа машина, наречена велосипед, с която обича да си служи.

Гилиъм престана да снове напред-назад и отново се загледа в реката.

— Хърбърт Джордж Уелс… — прошепна той със зле прикрита неприязън. — Нещастен глупак! Да ти призная, изкушавах се да скъсам всяко от писмата му, за да го напиша аз вместо него. Не го сторих само защото Уелс никога нямаше да научи, а това, от практическа гледна точка, щеше да е все едно не съм го направил. Но да оставим тая работа — възкликна изведнъж с жизнерадостен тон, обръщайки се отново към жертвата си, — теб хич не те е еня за ревността между писателите, нали, Том? Истината е, че добре се позабавлявах с вашите писма, особено като прочетох един определен пасаж, както навярно можеш да се досетиш. Мисля, че беше доста поучителен за всички ни. Но сега този роман на притурки приключи, бабките ще пролеят реки от сълзи за трагичната участ на влюбените, а аз ще мога да те убия.

Гилиъм приклекна пред Том и повдигна главата му, като го хвана за брадичката с почти майчинска нежност. При това изцапа пръстите си с кръвта, която капеше от разцепената му устна. Извади кърпичка от сакото си и разсеяно се изтри, като не преставаше да го гледа с интерес.

— Знаеш ли, Том? — рече. — Аз всъщност съм ти безкрайно признателен за всички усилия, които положи, за да не разкриеш измамата ми. Зная, че отчасти си невинен затова, което стана. Ала само отчасти. Вярно е, че неразумната хлапачка започна всичко. Но ти можеше да го прекратиш, нали? Само че не го стори. И аз те разбирам, повярвай ми: това момиче навярно заслужава всички рискове, които си поел. Но сигурно си даваш сметка, че не мога да те оставя жив. Всеки трябва да изпълни ролята си в това произведение, а на мен се пада да те убия. Това е моето задължение, за твоя зла участ. И как да устоя на красивата ирония да възложа задачката на твоите предани войници от бъдещето?

При тези думи той им отправи шеговита усмивка над главата на Том. Сетне отново го загледа продължително, сякаш за последен път обмисляше намеренията си и може би претегляше възможността да постъпи другояче.

— Неизбежно е, Том — рече накрая, свивайки рамене. — Ако не те убия, рано или късно ще я потърсиш пак. Убеден съм, че ще го направиш. Ще я потърсиш пак, защото си влюбен в нея.

Щом чу това, Том не се сдържа и го изгледа с изненада. Вярно ли бе, наистина ли беше влюбен в Клеър? Никога не бе обмислял внимателно този въпрос, защото отговорът нямаше да му послужи за нищо; независимо дали я обичаше или тя бе просто една прищявка, една възможност, която не бе пожелал да пропусне — и в двата случая щеше да се наложи да се махне от живота й. Но сега трябваше да признае, че ако Гилиъм го оставеше жив, най-напред щеше да я потърси, а това можеше да означава само едно — че е влюбен в нея, точно както бе казал шефът му. Да, обичаше я, осъзна Том изумен, обичаше Клеър Хагърти. Обичаше я от мига, в който я видя за пръв път. Обичаше я заради начина, по който го гледаше, заради допира на кожата й, заради начина, по който тя го обичаше. Приятно бе да се загърне със защитната мантия на тази безпределна и безусловна любов, с това вълшебно наметало, което го пазеше от житейския студ, от сланата на дните, караща душата му да трепери, от неспирния вятър, който проникваше през кепенците и нахлуваше в най-съкровените дълбини на съществото му. И разбра, че най-силното му желание бе да може да я обича със същата жар, чувствайки, че осъществява най-важното и благородно действие, на което е способен човекът, действието, за което се е родил, което го удовлетворява и определя: да обича, да обича истински, да обича без друга цел освен радостта, че е способен на това. Тази бе движещата му сила, причината за съществуването му, защото той навярно не можеше да остави никаква следа на тоя свят, но пък можеше да направи някого щастлив и нямаше нищо по-важно от това, нямаше по-важно от следата, която можеше да остави в сърцето на друг човек. Да, Гилиъм беше прав, щеше да я потърси, защото искаше тя да е с него, беше му нужна, за да бъде друг, за да избяга от това, което представляваше. Щеше да я потърси, да, било то за да посрещнат заедно пролетта — или за да рухнат в бездната. Щеше да я потърси, защото я обичаше. И поради това лъжата, която бе заслепила Клеър, преставаше да е лъжа, в крайна сметка тя обичаше някого, който също я обичаше. Ала и любовта на Том, също като тази на Шакълтън, не можеше да я достигне, отклоняваше се някъде, неспособна да намери път към нея. Какво значение имаше, че живееха в една и съща епоха и дори в един и същ град, този загнил Лондон от края на века, щом трябваше да останат тъй далеч един от друг, сякаш ги делеше океан от време?

— Но защо да продължаваме тази история? — рече в този миг предприемачът, който не подозираше какви мисли минават през главата му. — Това ще е все едно да й поставим по-лош финал, далеч не толкова вълнуващ, не мислиш ли? Най-добре ще е да изчезнеш, Том, и историята да приключи както трябва. Девойката ще е щастлива при всички случаи.

Гилиъм Мъри изправи туловището си и отново го загледа от висините с научен интерес, сякаш бе някакъв експонат в стъкленица с формол.

— Не й причинявай зло — изломоти Том.

Гилиъм поклати глава с престорено възмущение.

— Разбира се, че не бих го сторил, Том! Нима не проумяваш? Без теб момичето не представлява никаква опасност за мен. Надали ще повярваш, но и аз си имам скрупули. Не трепя хора наляво и надясно, Том.

— Името ми е Шакълтън — изплю Том през зъби. — Капитан Дерек Шакълтън.

Предприемачът прихна да се смее.

— В такъв случай нямаш повод за тревога, защото ще възкръснеш, обещавам ти.

След тези думи му се усмихна за последен път и направи знак на другарите му.

— Хайде, господа. Да приключваме с тая работа и да вървим да спим.

Следвайки заповедта, Джеф и Брадли вдигнаха Том от земята. В същото време Майк Спаръл донесе един огромен камък, овързан с въже, чийто край завързаха за нозете на Том; после му вързаха и ръцете зад гърба. Гилиъм наблюдаваше тези приготовления с доволна усмивчица.

— Готово, момчета — рече Джеф, след като провери здравината на двата възела. — Да приключваме.

Той и Брадли отново вдигнаха Том във въздуха и го отнесоха до ръба на кея, а Майк носеше камъка, който трябваше да го прикове към дъното. Том гледаше тъмните води без никакво вълнение. Изпитваше странното спокойствие на онзи, който знае, че животът му вече не е в неговите ръце. Гилиъм се приближи до него и енергично стисна рамото му.

— Сбогом, Том. Ти беше най-добрият Шакълтън, който можех да намеря, но такъв е животът — рече той. — Поздрави Пъркинс от мен.

Другарите му залюляха тялото му, преброиха до три и го хвърлиха във водата заедно с камъка. Том смогна да поеме голяма глътка въздух, преди да се сблъска с водната повърхност. Речният студ дойде като шок, който мигом прогони обзелата го летаргия. Това му се стори последната гавра на съдбата: защо му трябваше да е бодър именно сега, когато не му предстоеше друго, освен да се удави? В първия миг потъна хоризонтално, но тежкият камък веднага дръпна нозете му надолу, изправяйки го отвесно, и Том се понесе с удивителна бързина към дъното на Темза. Примигна няколко пъти в опит да различи нещо сред зеленикавите води, но нямаше кой знае какво за гледане, освен заоблените дъна на гемиите, които се поклащаха на повърхността, и трепкащия кръг светлина, начертан от единствения фенер на кея. Камъкът скоро стигна дъното и овързаният Том остана да виси на около двайсет или трийсет сантиметра над него, олюлявайки се леко от течението като детско хвърчило. Запита се колко ли би могъл да издържи, без да диша. Но нима имаше значение? Не беше ли абсурдно да се противи на неизбежното? Все пак, макар и да знаеше, че това само ще забави смъртта му, стисна здраво устни. Отново се задейства досадният инстинкт за оцеляване, но сега Том осъзнаваше причината за внезапното си желание да оживее. Изведнъж бе разбрал кое е най-лошото в смъртта — това, че тя го лишаваше от всяка възможност да се промени и че когато вече нямаше да е на този свят, останалите щяха да видят единствено онази отвратителна картина, в която щеше да изкристализира неговият живот. Остана така, увиснал във водата, в продължение на мигове, които му се сториха безкрайни и мъчителни, чувствайки как дробовете му пламтят, а слепоочията му пулсират оглушително, докато накрая взе да не му достига въздух и пряко волята си отвори уста. Водата нахлу в гърлото му, изпълвайки енергично белодробните му кухини, при което заобикалящият го свят стана още по-неясен. Тогава Том разбра, че това е краят, че след броени секунди ще изгуби съзнание.

Въпреки всичко успя да види появата му. Видя го как изникна в далечината през водната завеса и закрачи към него по дъното на реката с тежките си железни нозе, безразличен към средата, в която се намираше. Том предположи, че лишеният му от кислород мозък го е поканил да излезе от сънищата му и да се разходи в реалността, макар че бе пристигнал прекалено късно: намесата му бе излишна, щеше да се удави и без негова помощ. А може би бе дошъл просто да позлорадства, гледайки го как умира, застанал срещу него в мъглявите обятия на водата.

Но — за негова изненада, — когато най-сетне го достигна, автоматът го обхвана през кръста с една от металните си ръце, сякаш щяха да танцуват; с другата задърпа въжето, с което краката му бяха вързани за камъка, докато успя да го освободи. После го помъкна нагоре и Том, вече почти в несвяст, видя как се приближаваха към тях дъната на гемиите и колебливата светлина на фенера. Преди да осъзнае какво става, главата му рязко изскочи на повърхността.

Нощният въздух нахлу в дробовете му и Том разбра, че това бе истинският вкус на живота. Пое го жадно и се закашля като изгладняло дете, което се задавя с храната. Изнемощял, той се остави да бъде измъкнат на кея от своя враг и остана проснат на земята, вкочанясал и замаян, докато ръцете на автомата не натиснаха гръдния му кош. Това му помогна да изхвърли водата, която бе нагълтал. Когато явно бе изкарал навън цялото количество, се закашля, плюейки червеникави съсиреци, и усети как животът лениво се завръща в меката глина, в която се бе превърнало тялото му. Радостно бе да се почувства отново жив, да усети как нежната сила на живота сладостно го изпълва отвътре, точно както водите на Темза се бяха опитали да го изпълнят преди минути. За миг даже изпита нещо подобно на илюзия за безсмъртие, сякаш обстоятелството, че бе надхитрил смъртта, че се бе приближил до нея достатъчно, за да зърне фустите й, му позволяваше известна фамилиарност с гостенката с косата, която завинаги го освобождаваше от претенциите й. Съвзел се донякъде, Том се насили да се усмихне на своя спасител, чиято метална глава бе надвиснала над него като тъмно и неясно кълбо, тъй като единственият фенер на кея оставаше зад гърба му.

— Благодаря ти, Соломон… — измънка едва-едва.

Автоматът си свали главата.

— Соломон ли? — изсмя се той. — Това е водолазен костюм, Том.

Въпреки че лицето му не се виждаше в мрака, Том разпозна гласа на Мартин Тъкър и бе обзет от необуздана радост.

— Никога ли не си виждал такъв? Позволява ти да се движиш под водата, сякаш се разхождаш в парка, докато ти подават въздух от повърхността посредством компресор. Боб се нагърби с тая работа, а освен това издърпа и двама ни на кея — обясни другарят му, като посочи към някого, който се намираше извън зрителното поле на Том. Сетне, оставяйки скафандъра настрана, Мартин повдигна главата му грижовно като болногледачка и го огледа внимателно. — Брей, момчетата са те направили на кайма. Здравата са се постарали, но не си го слагай на сърце. Всичко трябваше да изглежда съвсем достоверно, за да заблудим Гилиъм. И мисля, че успяхме. В неговите очи те са изпълнили поръчката му и сега навярно прибират обещаните парички.

Гримаса на изненада се изписа върху подутите устни на Том. Значи всичко е било фарс? Да, така изглеждаше. Както му бе обяснил самият Мъри, преди да го хвърлят в Темза, той ги бе наел, за да го убият, само че другарите му не бяха толкова подли, колкото предприемачът предполагаше. В същото време не страдаха от излишък на пари, за да отклонят предложението му. С известна находчивост може и вълкът да е сит, и агнето да е цяло, навярно им бе казал Мартин Тъкър — този мъжага, който в момента отмахваше окървавената коса от лицето му и го гледаше с бащинска обич.

— Е, Том, представлението свърши — рече той. — Сега официално си мъртъв, следователно си свободен. Новият ти живот започва тази нощ, приятелю. Възползвай се добре от него, макар и да не се съмнявам, че ще го направиш.

Стисна рамото му като прощален жест, взе си скафандъра, отправи му една последна усмивка и напусна кея, оставяйки след себе си грохот от метални стъпки, който полека заглъхна в нощта. Том остана да лежи там; не бързаше да се изправи, опитваше се да осмисли всичко, което се бе случило. Пое дълбоко дъх, изпробвайки измъчените си дробове, и се загледа в небосвода, ширнал се над главата му. Бледожълта луна, пълна и красива, озаряваше нощта. Усмихна й се, сякаш бе изпитият лик на смъртта, престорила се, че го взима в скута си, за да му вдъхне нов живот — защото, колкото и да изглеждаше невероятно, проблемите се бяха разрешили, без да се налага той да умира. Поне в действителност не се бе наложило и трупът му само наужким почиваше на дъното на Темза. Сега всичко го болеше и се чувстваше почти безсилен, но беше жив, жив! Обзе го дива радост, която го накара да се изправи, преди студената земя ведно с мокрите му дрехи да му докара някоя пневмония. Надигна се с мъка и напусна кея с куцукане. Всички кости го боляха, но като ли нямаше нищо счупено. Другарите му явно се бяха погрижили да не повредят никой от жизненоважните му органи.

Огледа се наоколо. Нямаше жива душа. В началото на уличката, в която бе станала схватката, точно до романа на Уелс, съгледа цветето, подарено от Клеър. Вдигна го внимателно и го сложи на дланта си, сякаш бе компас, който да му сочи пътя.

Уханието на нарцисите беше сладко, подтикващо към мечтание и донякъде подобно на жасминовото. То нежно го водеше през лабиринта на нощта, притегляше го като прибой на морски бряг, насочвайки го към една хубава притихнала къща. Оградата й не беше твърде висока, а фасадата й бе украсена с бръшлян, чието едничко предназначение сякаш бе да улесни достъпа на най-дръзките авантюристи до отворения прозорец на момичето, заспало в едно легло, където нямаше място за други блянове.

Том загледа с безкрайна нежност тази млада жена, която го обичаше така, както никой никога не бе го обичал. От полуотворените й устни се изплъзваха леки въздишки, сякаш летен бриз се движеше в тялото й. Видя, че дясната й ръка стиска лист хартия, върху който различи старателния почерк на Уелс. Канеше се да я изненада с една милувка, когато тя бавно отвори очи, сякаш събудена от тежестта на погледа му. Не изглеждаше стресната от това, че го вижда там, застанал прав до леглото й; като че ли бе очаквала, че той рано или късно ще се появи, воден от аромата на нейните нарциси.

— Ти се върна — нежно прошепна тя.

— Да, Клеър, върнах се — отвърна Том със същия тон. — Дойдох, за да остана.

Тя му се усмихна ведро, съдейки по засъхналата кръв по устните и страните му колко я обичаше той. Надигна се и все така спокойно пристъпи към него, за да се скрие в обятията му. И докато се целуваха, Том разбра, че — каквото и да си приказваше Гилиъм Мъри — този финал бе много по-красив от предишния, в който им бе съдено никога да не се срещнат отново.