Картата на времето

I

Андрю Харингтън би се радвал, ако съществуваше възможност да умре нееднократно; тогава нямаше да е принуден да избере само един от многото пистолети, които баща му съхраняваше в стъкления шкаф на салона. Взимането на решения по начало не спадаше към силните страни на Андрю. Погледнат внимателно, целият му живот бе съвкупност от множество погрешни решения, последното от които заплашваше да хвърли дългата си сянка върху бъдещето. Ала този далеч не идеален, безразсъден живот скоро щеше да приключи. Този път смяташе, че е направил правилния избор, защото бе решил да престане с изборите. Нямаше да допусне повече грешки в бъдеще, защото нямаше да има никакво бъдеще. Щеше да му сложи край без много церемонии, опирайки едно от тези оръжия в дясното си слепоочие. Не виждаше друг изход: да унищожи бъдещето бе единственият достъпен начин да зачеркне миналото.

Разгледа внимателно съдържанието на витрината, смъртоносните инструменти, които баща му бе събирал с такава обич, откак се върна от фронта. Той обожаваше оръжията си, но Андрю подозираше, че ги колекционира не от носталгия, а заради неудържимото желание да съзерцава различните средства, които човекът бе измислял с течение на времето, за да си отнема живота извън рамките на закона. С безстрастие, което рязко се отличаваше от обожанието на баща му, очите му обходиха тези наглед послушни, едва ли не домашни инструменти, които поставяха поразяващ гръм в човешката ръка и бяха избавили войните от неприятната близост на ръкопашния бой. Андрю се опита да прецени каква ли смърт се криеше, досущ като дебнещ хищник, във всяко от тези оръжия. Кое ли би му препоръчал баща му, за да си пръсне черепа с него? Предположи, че някоя кремъклийка — антика, която се зареждаше през дулото, като барутът, мунициите и един служещ за тапа хартиен шомпол се пъхаха при всеки изстрел — би му донесла благородна, но бавна и мъчителна смърт. За предпочитане беше бързата гибел, която му предлагаха модерните револвери, сгушени в луксозните си дървени ковчежета с кадифена подплата. Един „Колт“ с единично действие му се видя удобен и ефикасен, но бързо го отхвърли, припомняйки си, че тъкмо такъв револвер бе видял да размахва Бъфало Бил в представлението „Дивия запад“ — това жалко зрелище, в което американецът пресъздаваше презокеанските си набези с неколцина внесени индианци и дузина апатични, сякаш натъпкани с опиум бизони. Андрю не искаше да посрещне смъртта като авантюра. Отхвърли и един красив „Смит&Уесън“, оръжието, отнело живота на Джеси Джеймс, защото не се чувстваше на висотата на бандита, а също и един револвер „Уебли“, създаден специално, за да обуздава жилавите туземци по време на колониалните войни; той пък му се стори прекалено тежък. Разгледа изящния „Пепърбокс“ с въртящ се барабан, към който баща му имаше слабост, но Андрю хранеше сериозни съмнения, че това смешно и претенциозно оръжие би могло да изстреля куршум с достатъчна мощ. Накрая се спря на елегантен „Колт“ със седефена ръкохватка, произведен през 1870 г., който навярно щеше да отнеме живота му с финеса на женска ласка.

Извади го от витрината с дръзка усмивка, припомняйки си колко пъти бе предупреждаван да не пипа пистолетите. Ала прославеният Уилям Харингтън понастоящем се намираше в Италия и в този миг навярно сриваше фонтана ди Треви с критичния си взор. По една благоприятна случайност родителите му бяха решили да отпътуват за Европа на същата дата, която той бе избрал за своето самоубийство. Съмняваше се, че някой от двамата би разгадал истинското послание, скрито в тази постъпка — че синът им бе предпочел да умре сам, както бе живял, — но му стигаше да си представи недоволната гримаса, която несъмнено щеше да направи баща му, щом разбереше, че е посегнал на живота си зад гърба му, без негово разрешение.

Отвори шкафчето, където се съхраняваха мунициите, и пъхна шест куршума в барабана на револвера. Предполагаше, че и един ще му е достатъчен, но все пак не се знаеше какво би могло да се случи. В края на краищата, досега не беше се самоубивал. После прибра в джоба на сюртука си оръжието, увито в парче плат, сякаш бе плод, който смяташе да изяде по време на разходка, и в израз на поредно неподчинение остави витрината отворена. Мина му през ум, че ако бе проявил такава смелост по-рано, ако бе дръзнал навреме да се противопостави на баща си, тя щеше да е още жива. Но когато най-сетне се опълчи, бе твърде късно и вече осем дълги години си плащаше за това закъснение. Осем дълги години, през които мъката само бе нараствала, превземайки го отвътре като отровен бръшлян, обгръщайки органите му с влажните си пипала, разяждайки душата му. Въпреки усилията на братовчед му Чарлс да го разтуши, въпреки забравата, която търсеше с други тела, мъката от смъртта на Мери не стихваше. Тази нощ обаче всичко щеше да свърши. Двайсет и шест години — прилична възраст за умиране, помисли си Андрю и потупа със задоволство издутия си джоб. Вече разполагаше с оръжието. Сега се нуждаеше единствено от подходящо място, за да извърши церемонията. А на този свят имаше само едно място, където би могъл да стори това.

С джоб, натежал от револвера, който му даваше сили като някакъв талисман, той слезе по величествените стълби на имението Харингтън, разположено на луксозната улица Кенсингтън Гор, само на хвърлей от западния вход на Хайд Парк. Въпреки че не възнамеряваше да отправи прощален поглед към стените, приютявали го почти три десетилетия, не можа да устои на един нездрав импулс, който го накара да се спре пред внушителния портрет във вестибюла. От платното с позлатена рамка баща му го гледаше укорително. Надменен и царствен, побрал се с мъка в старата си униформа на пехотинец, с която на младини се бе сражавал в Кримската война1, преди да окуцее от един руски щик, разкъсал бедрото му, Уилям Харингтън се взираше в света с насмешливо неодобрение, сякаш за него вселената бе несполучливо творение, което отдавна бе отписал. По чия повеля над битката пред обсадения Севастопол се бе спуснала такава ненавременна мъгла, че никой не можеше да види върха на щика си? Кой бе решил, че една жена е най-подходяща да се грижи за съдбините на Англия? Дали наистина бе най-добре слънцето да изгрява от изток? Андрю помнеше баща си все така, все с тази дива враждебност, бликаща от погледа му, затова не знаеше дали се бе родил с нея, или я бе прихванал в Крим от свирепите османци. Тя обаче не бе изчезнала от лицето му като краткотрайна шарка, въпреки че пътят, който след завръщането му от фронта се разкри пред неговите ботуши на войник без бъдеще, несъмнено бе благоприятен. Имаше ли значение, че се бе наложило да куцука по този път с бастун, след като той го бе отвел до настоящото му положение? Защото човекът с гъстите мустаци и отчетливите черти, който го гледаше от портрета, бързо се бе превърнал в един от най-богатите джентълмени в Лондон, и то без да е принуден да сключи договор с нечестивия. Докато крачеше, стиснал щика в онази далечна война, дори не бе дръзвал да мечтае за сегашното си имане. Ала начинът, по който се бе сдобил с него, бе една от най-добре пазените семейни тайни — пълна загадка и за Андрю.

И ето че наближава досадният миг, когато младежът трябва да реши коя шапка и кое палто да избере измежду всички, с които е претъпкан гардеробът във вестибюла, защото дори за смъртта трябва да имаш представителен вид. Познавайки Андрю, въпросната сцена може да се проточи няколко дотегливи минути и ми се струва ненужно да я описвам подробно. Ето защо ще се възползвам от случая да ви посрещна с „добре дошли“ в тази току-що начената история, която след дълъг размисъл реших да подхвана именно от този момент, сякаш и аз бях принуден да избера едно начало измежду многото, напъхани в гардероба на възможностите. В края на повествованието, ако дотогава все още сте тук, някои от вас навярно ще си помислят, че погрешно съм избрал нишката, от която да разплета кълбото, и че би било по-уместно да започна с историята на госпожица Хагърти, за да спазя хронологическия ред. Може и така да е, но някои истории не могат да започнат от самото си начало и вероятно настоящата е една от тях.

И тъй, да оставим засега госпожица Хагърти — забравете даже, че съм я споменал — и да продължим с Андрю, който, вече подходящо пременен с палто, шапка и дебели ръкавици, за да предпази ръцете си от суровия зимен студ, тъкмо напусна имението. Щом се озова навън, младежът се спря в горната част на стълбището към градините, ширнало се в нозете му като мраморен разлив. Оттам огледа света, в който бе израснал, и внезапно осъзна, че ако намеренията му се увенчаеха с успех, никога вече нямаше да го види. Нощта се спускаше над имението Харингтън бавно и меко като воал. Пълната, мътнобяла луна се бе издигнала в небето и обливаше с млечното си сияние спретнатите градинки около къщата; повечето от тях бяха претрупани с цветни лехи, плетове и най-вече фонтани — огромни каменни водоскоци, украсени с помпозни скулптури на сирени, фавни и прочее фантастични твари. Те бяха десетки, защото баща му не бе надарен с изтънчен вкус и не знаеше как другояче да покаже благосъстоянието си, освен чрез трупане на луксозни и безполезни неща. Все пак в случая с фонтаните разточителството му бе простимо, защото в своята съвкупност те приспиваха нощта с упоителното си ромолене, което приканваше човек да затвори очи и да забрави за всичко освен тази люлчина песен. По-нататък, отвъд обширната, идеално подстригана морава се издигаше огромната оранжерия, изящна като готов да литне лебед; там майка му се усамотяваше през по-голямата част от деня, омаяна от чудните цветя, които никнеха от семената, донесени от колониите.

Андрю погледа луната няколко минути, като се питаше дали някой ден човекът щеше да стигне до нея, както бяха писали Жул Верн или Сирано дьо Бержерак. Какво ли щеше да открие, ако успееше да кацне на седефената й повърхност, било то с помощта на дирижабъл, на изстрелян от оръдие снаряд, или — подобно на героя от творбата на гасконския фехтовчик2 — посредством привързани към тялото шишета, пълни с роса, която, изпарявайки се, да го издигне до небесата? Поетът Ариосто бе превърнал небесния спътник в обител, където в стъкленици се съхранявал разсъдъкът на обезумелите, ала на Андрю по му допадаше предположението на Плутарх, че луната е мястото, където се преселват благородните души, напуснали света на живите. Младежът също предпочиташе да мисли, че домовете на мъртвите са там. Обичаше да си представя как живеят в хармония, в мраморни дворци, построени от войнство на ангели труженици, или пък в пещери, издълбани в белите скали; представяше си как чакат живите да получат пропуска на смъртта и да пристигнат при тях, за да подновят съвместния си живот точно от мига, в който са го прекъснали. Понякога си мислеше, че в една такава лунна пещера живее сега и Мери, забравила сполетялата я участ и доволна, че смъртта й е предложила съществуване, по-добро от живота. Мери, тъй красива сред тази белота и търпеливо очакваща той най-сетне да се реши да си пръсне черепа и да отиде при нея, за да заеме празната половина на постелята й.

Престана да съзерцава луната, понеже забеляза, че кочияшът Харолд вече го чакаше в подножието на стълбището с една от каретите, както самият Андрю му бе наредил. Щом го видя да слиза по стълбите, кочияшът се завтече да му отвори вратата на каретата. Пъргавината, с която се перчеше старият Харолд, винаги забавляваше Андрю — намираше я неуместна за човек около шейсетте, — но все пак беше очевидно, че кочияшът се поддържаше в добра форма.

— До Милърс Корт — рече младежът.

Това нареждане изненада Харолд.

— Ама, господине, нали именно там…

— Проблем ли има, Харолд? — прекъсна го Андрю.

Кочияшът за миг го изгледа със смешно зяпнала уста, преди да отвърне:

— Съвсем не, господине.

Андрю кимна, давайки да се разбере, че разговорът е приключен. Качи се в каретата и се настани на седалката от червено кадифе. При вида на собственото си отражение в стъклото на вратата отрони тъжна въздишка. Негов ли беше този печален лик? Изглеждаше като човек, пропилял живота си неусетно, сякаш бе пълнеж, изпаднал от разпрана възглавница; и това в известен смисъл беше вярно. Лицето му все още пазеше красивите и правилни черти, с които бе имал привилегията да се роди, но сега то му се видя като празна черупка, като неясно изваяние от пепел. Страданието, обгърнало душата му, явно бе нанесло поражения и на външността, защото едвам се разпозна в преждевременно остарелия момък с хлътнали страни, угаснал поглед и занемарена брада, който го гледаше от стъклото. Мъката бе прекъснала неговия разцвет и го бе превърнала в мрачно, посърнало създание. За щастие, когато Харолд преодоля изумлението си от поръчката и се покатери на капрата, клатушкането на каретата откъсна Андрю от гледката на това лице, което сякаш бе нарисувано с акварел върху платното на нощта. Предстоеше последното действие на тази злополучна пиеса, която бе неговият живот, и трябваше да е много внимателен, за да не пропусне дори един детайл. Чу плющенето на камшика и като галеше студената издутина на джоба си, се остави да бъде унесен от тихото потракване на возилото.

Каретата напусна имението и пое по Найтсбридж, като заобиколи разкошния Хайд Парк. След по-малко от половин час щяха да са в Ист Енд, прецени Андрю, гледайки метрополията през прозорчето. Този маршрут в еднаква степен го очароваше и хвърляше в смут, понеже му показваше наведнъж всичките лица на любимия му Лондон, най-големия модерен град на света, видимата глава на един ненаситен Кракен3, чиито пипала обхващаха почти една пета от земната повърхност на планетата, задушавайки в прегръдката си Канада, Индия, Австралия и голяма част от Африка. Докато каретата напредваше на изток, здравата и почти провинциална атмосфера на Кенсингтън отстъпи пред пренаселения градски пейзаж, простиращ се до Пикадили Съркъс, това кръгово кръстовище, където сърцето на града е пронизано от статуята на бог Антерос, който мъсти за несподелената любов. Щом отминаха Флийт Стрийт, пред погледа изникнаха къщичките на средната класа, които сякаш бяха обсадили катедралата „Св. Павел“; и накрая, когато оставиха зад гърба си Английската банка и Корнхил Стрийт, светът потъна в нищета, онази нищета, която съседите му от Уест Енд познаваха само от сатиричните рисунки в списание „Пънч“ и която сякаш заразяваше и въздуха със зловонието, идващо от Темза.

Андрю не бе минавал по този път от осем години насам, но през цялото това време бе живял с убеждението, че рано или късно ще го измине отново, и то за последен път. Затова никак не е чудно, че щом наближиха Олдгейт, портата, водеща към Уайтчапъл, започна да го обзема леко безпокойство. Когато навлязоха в квартала, надникна предпазливо през прозорчето със същото неудобство, което бе изпитвал и в миналото. Винаги го връхлиташе срам при мисълта, че надзърта в един чужд нему свят с хладното любопитство на човек, изучаващ насекомите, при все че с времето отвращението му се бе превърнало в неизбежно състрадание към душите, обитаващи тази помийна яма, в която градът изхвърляше човешките си отпадъци. Сега се увери, че все още имаше повод да изпитва състрадание, защото най-бедният район на Лондон явно не бе претърпял особена промяна през последните осем години. Нищетата винаги върви по петите на богатството, мислеше си Андрю, докато прекосяваше мрачните, шумни, гъмжащи от сергии и двуколки улици, из които сновяха тълпи от окаяни създания, чийто живот протичаше под зловещата сянка на Христовата църква. В началото бе изумен от откритието, че зад фалшивия блясък на сияйния Лондон се криеше това посолство на ада, където с благословията на кралицата човешкият род достигаше чудовищен упадък. Изминалите години го бяха избавили от наивността му. Сега вече не се учудваше, че докато обликът на Лондон се изменяше с напредъка на науката, докато жителите на заможните квартали се забавляваха, записвайки лая на кучетата си върху восъчните цилиндри на своите фонографи и говореха по телефони, осветени от електрически лампи „Робъртсън“, а съпругите им раждаха децата им под упойка с хлороформ, Уайтчапъл си оставаше чужд на прогреса, недосегаем в своята броня от поквара, удавен в собствената си мизерия. Един бегъл поглед наоколо бе достатъчен, за да се увери, че да навлезеш в този район все още е същото като да пъхнеш ръката си в гнездо на оси. Тук нищетата показваше най-гнусното си лице. Тук винаги звучеше една и съща скръбна и безнадеждна мелодия. Видя няколко кръчмарски свади, чу викове, идващи от най-затънтените улички, зърна неколцина проснати на земята пияници — шайки от дечурлига задигаха обувките им; размени поглед и с бабаитите, които висяха по ъглите — царчетата на тази паралелна империя на порока и престъпността.

Привлечени от лъскавия вид на каретата, няколко проститутки му отправиха похотливи предложения, като запретнаха полите си и му показаха деколтетата си. Андрю почувства как сърцето му се сви при това печално зрелище. Повечето от тези жени бяха мръсни и обрулени от живота, а телата им отразяваха всекидневното бреме от клиенти. Дори и най-младите и красивите сред тях не можеха да избегнат клеймото на разрухата, с което ги белязваше кварталът. Андрю за пореден път изпита терзания при мисълта, че бе имал възможност да спаси една от тия обречени жени, да й предложи по-добра участ от онази, която й бе отредил Създателят, но не бе го сторил. Тъгата му се усили, когато каретата подмина кръчмата „Десетте камбани“ и с мелодични поскърцвания пое по Криспин Стрийт към Дорсет Стрийт, минавайки пред кръчмата „Британия“, където за пръв път бе разговарял с Мери. Тази улица бе краят на маршрута. Харолд спря каретата пред каменната арка, която водеше към апартаментите на Милърс Корт, и слезе от капрата, за да отвори вратичката. Андрю се измъкна от каретата и се огледа наоколо, като чувстваше, че му се вие свят и краката му треперят. Всичко си беше същото, както си го спомняше, включително дюкянчето със зацапани прозорци, което Макарти, собственикът на апартаментите, държеше близо до входа към вътрешния двор. Не успя да открие дори един детайл, който да му подскаже, че времето тече и в Уайтчапъл, че то не избягва този квартал така, както правеха видните люде и епископите, посещаващи града.

— Можеш да се върнеш вкъщи, Харолд — рече той на кочияша, който стоеше мълчаливо край него.

— Кога да дойда да ви взема, господине? — попита възрастният мъж.

Андрю го изгледа, не знаейки какво да отговори. Да го вземе? За малко не избухна в горчив смях. Оттук щеше да го отнесе единствено двуколката от моргата на Голдън Лейн — същата, която преди осем години бе отнесла от това място останките на любимата му Мери.

— Забрави, че си ме докарал тук — отвърна той.

Сериозното изражение, което помрачи лицето на кочияша, разнежи Андрю. Дали Харолд подозираше с каква цел бе дошъл тук? Нямаше как да разбере, защото никога не се бе замислял над интелигентността на кочияша или на останалите прислужници; в най-добрия случай им приписваше първичната хитрост на хора, принудени от малки да плуват срещу течението, по което подобните нему се носеха с лекота. Сега обаче му се стори, че долавя у стария Харолд тревога, която можеше да е предизвикана само от някакво учудващо точно заключение относно намеренията му. Ала наличието на аналитични способности у Харолд не бе единственото откритие, направено от Андрю през онези кратки секунди, в които двамата се гледаха право в очите. Младежът осъзна и нещо, което изобщо не му бе хрумвало — че един прислужник може да изпитва обич към господаря си. Въпреки че за него те бяха само сенки, които сновяха из стаите, следвайки някакви загадъчни цели, и той ги забелязваше само когато трябваше да остави чашата си върху поднос или искаше някой да запали камината — да, въпреки това тези призраци можеха да се вълнуват от съдбата на господарите си и действително се вълнуваха. За Андрю всички тези безлики хора — камериерките, уволнявани от майка му заради разни дреболии, готвачките, които системно забременяваха от конярите, сякаш по повеля на някакъв отколешен ритуал, икономите, които потегляха с отлични препоръчителни писма към други имения, съвсем подобни на неговото — всички те съставяха един променлив пейзаж, на който никога не бе обръщал внимание.

— Добре, господине — промълви Харолд.

И Андрю разбра, че с тези думи кочияшът завинаги се прощаваше с него, че това бе единственият начин, по който възрастният човек можеше да му каже „сбогом“, защото явно не бе готов да поеме риска да го прегърне. И със свито сърце младежът видя как този снажен и решителен мъж, почти три пъти по-стар от него — мъж, комуто би трябвало да отстъпи ролята на господаря, ако двамата бяха корабокрушенци на пустинен остров, — се качи в каретата, шибна конете и изчезна в мъглата, стелеща се над улиците на Лондон като мръсна пяна, а след него остана само тропот на копита, който полека заглъхна в далечината. Стори му се странно, че единственият човек, с когото се бе сбогувал преди самоубийството си, бе кочияшът — а не, да речем, родителите или братовчедът Чарлс, — ала такива бяха прищевките на живота.

Същото си мислеше и Харолд Баркър, докато подкарваше конете по Дорсет Стрийт, търсейки изхода от тоя прокълнат квартал, където животът не струваше повече от три пенса. Той можеше да бъде един от ордата нещастници, които оцеляваха някак в това гангренясало късче от Лондон, ако баща му не бе се постарал да го измъкне от мизерията и да го направи кочияш още от мига, в който успя да се покатери на капрата. Да, именно оня вечно пиян и навъсен старец бе пуснал сина си на въртележката от служби, която в крайна сметка го изпрати в депото за карети на прославения Уилям Харингтън — работа, в която бе преминал половината му живот. Ала това бяха спокойни години, искрено признаваше той, когато правеше равносметка на живота си призори, докато господарите още спяха и бе свободен от задачи; спокойни години, през които се бе оженил и му се бяха родили двама здрави и прави сина, а единият от тях впоследствие бе нает като градинар от самия господин Харингтън. Късметът, че бе успял да си изкове съдба, различна от онази, която му се струваше съответна на положението му, сега му позволяваше да наблюдава тия несретни души с известна обективност и съчувствие. На Харолд му се бе налагало да идва в Уайтчапъл по-често, отколкото би желал, за да превозва господаря си през онази страшна есен преди осем години, в която понякога сякаш и небето кървеше. За случилото се в тоя лабиринт от забравени от Бога улици бе прочел във вестниците, но най-вече го бе видял отразено в очите на господаря си. Сега разбра, че младият Харингтън не бе успял да се съвземе, че безразсъдните набези по кръчми и бордеи, където братовчедът Чарлс ги бе мъкнали двамата — при все че тогава кочияшът трябваше да стои в каретата, измръзнал до кости, — се бяха оказали безполезни, не бяха смогнали да прогонят ужаса от погледа му. И тази нощ явно бе решил да сложи оръжие, да се предаде пред един враг, показал се непобедим. Не криеше ли пистолет издутият му джоб? Ала какво можеше да стори Харолд? Трябваше ли да се върне и да се опита да го спре? Трябва ли един слуга да променя съдбата на господаря си? Кочияшът поклати глава. Може би догадките му отиваха твърде далеч; може би младежът искаше само да прекара нощта в онази пълна с призраци стая, където щеше да се чувства по-сигурен с оръжие в джоба си.

Изостави тревожните размишления, когато видя как от мъглата изникна една позната карета, носеща се в противоположната посока. Това бе екипажът на семейство Уинслоу и ако не го лъжеха очите, загърнатата фигура на капрата беше Едуард Ръш, един от техните кочияши, който явно го позна на свой ред, защото накара конете да забавят ход. Харолд поздрави своя колега с мълчаливо кимване, преди да отправи поглед към пътника в каретата. Двамата с младия Чарлс Уинслоу за миг се спогледаха сериозно. Не си казаха нищо — думите бяха излишни.

— По-бързо, Едуард — нареди Чарлс Уинслоу на своя кочияш, като почука два пъти като кълвач с дръжката на бастуна си по тавана на каретата.

И Харолд видя с облекчение как тя отново се изгуби в мъглата, устремена към апартаментите на Милърс Корт. Неговата намеса вече не беше необходима. Надяваше се само младият Уинслоу да пристигне навреме. С радост би останал да види как ще завърши цялата история, но му бе наредено да се прибере. И макар да му се струваше, че заповедта е дадена от покойник, той шибна конете отново и потърси изхода от тоя прокълнат квартал, където животът — простете, че се повтарям, но тъкмо това си мислеше Харолд за кой ли път — не струваше повече от три пенса. Безспорно тази фраза много сполучливо обобщава своеобразието на квартала, а и едва ли бихме могли да очакваме по-сложна оценка от един кочияш. Ала кочияшът Баркър, при все че животът му е достоен да бъде разказан — какъвто впрочем е всеки живот, стига да се вгледаме внимателно, — не е важен герой в настоящото повествование. Може би други ще се решат да опишат живота му и нищо чудно да намерят богат материал, за да звучи емоционално като всяка добре разказана история — мисля си например за времето, когато се запозна със съпругата си Ребека, или за безумната случка с пора и греблото, — но за момента това не е наша цел.

И тъй, да оставим сега Харолд, за когото дори не смея да кажа дали ще се появи пак в някое от разклоненията на тази история — защото множество герои ще преминат през нея и ми е трудно да запомня лицата на всичките, — и да се върнем към Андрю. В този миг той тъкмо минава през входната арка на Милърс Корт и поема по калната каменна пътечка, опитвайки се да открие стаичката номер тринайсет, докато тършува за ключа в джоба на сюртука си. След кратко лутане в мрака младежът намери стаята и се спря пред вратата й с една абсурдна почтителност, както би помислил някой евентуален наблюдател от съседните прозорци. Ала за Андрю въпросната стая бе нещо много повече от жалко леговище, в което се криеха хора, бедни като църковни мишки. От онази злокобна нощ не бе стъпвал на това място, въпреки че с парите си го бе запазил непокътнато във вида, в който го съхраняваше паметта му. През последните осем години всеки месец бе изпращал един от прислужниците си да плати наема на стаичката, за да не се нанесе никой в нея; ако решеше някой ден да се върне там, не искаше да намери други следи освен тези на Мери. За него наемът беше дреболия, а господин Макарти беше очарован, че на един заможен и очевидно извратен джентълмен му бе скимнало да плаща неограничено време за тая бърлога, защото след произшествието, случило се между четирите й стени, надали щеше да се намери някой достатъчно дебелокож, че да се осмели да спи в нея. Андрю всъщност винаги бе знаел, че ще се върне, че никъде другаде не би могъл да извърши церемонията, която се готвеше да доведе докрай.

Отвори вратата и печалният му поглед обходи помещението. Това бе малка стаичка, не много по-изискана от кочина, с олющени стени, с куп унили мебели, сред които един разнебитен креват, мътно огледало, скромна дървена ракла, камина с почернели стени и два стола, които изглеждаха така, сякаш щяха да се разпаднат, ако някоя муха кацнеше върху тях. За пореден път се удиви, че на подобно място би могло да се живее. Но не бе ли изпитал тук по-голямо щастие, отколкото между разкошните стени на имението Харингтън? Някъде бе прочел, че за всеки човек раят се намира на различно място. Ако това бе вярно, то неговият рай несъмнено беше тук, където го бе довела една географска карта, съставена не от реки и долини, а от целувки и ласки.

И сега именно една ледена ласка по тила го накара да забележи, че никой не си бе направил труда да поправи счупения прозорец вляво от вратата. Че защо да го поправят? Макарти явно спадаше към хората, чийто основен принцип е да не се скъсват от работа, и ако Андрю го укореше, че не е сменил стъклото, хазяинът винаги можеше да се оправдае с неговата молба стаята да се запази непроменена — желание, включващо вероятно и прозореца. Андрю въздъхна. Нямаше под ръка нищо, с което да запуши дупката, тъй че реши да се самоубие, както си беше с палто и шапка. Седна на един от столовете, извади оръжието от джоба си и бавно, сякаш извършваше религиозен обред, развърза кърпата, в която бе увито. Колтът блесна на лунната светлина, която едва се процеждаше през зацапания прозорец.

Помилва оръжието, сякаш бе котка, сгушена в скута му, и отново се потопи в усмивката на Мери. Не спираше да се удивлява, че спомените му все така пазеха онази прелест на свежи рози, която имаха в първите дни. Спомняше си всичко изумително ярко, сякаш от тогавашните случки не го делеше пропаст от осем години; понякога тези спомени дори му се струваха по-красиви от действителните преживявания. Коя бе тази чудна алхимия, благодарение на която копията изглеждаха по-забележителни от оригинала? Отговорът беше очевиден: ходът на времето, който превръща кипежа на настоящето в онова завършено и неизменно платно, наречено минало — картина, която винаги рисуваме слепешком и с хаотични мазки, добиващи смисъл едва когато се отдалечим от нея достатъчно, за да й се любуваме в нейната цялост.

II

Когато погледите им се срещнаха за пръв път, тя не присъстваше физически. Андрю се бе влюбил в Мери, без да я е видял на живо, и това му се струваше колкото парадоксално, толкова и романтично. Случката бе станала в имението на чичо му на улица Куинс Гейт, срещу Музея по естествена история — място, което Андрю смяташе едва ли не за свой втори дом. Двамата с братовчед му бяха връстници и практически бяха отгледани заедно; дойките им понякога даже забравяха кое от двете деца е син на господарите, на които служеха. Лесно е да се заключи, че издигнатото им обществено положение ги бе избавило от оскъдица и неволи, разкривайки пред тях само приятната страна на живота, който те бързо взеха за безкраен празник, където всичко изглеждаше позволено. От размяна на играчки в невръстното детство преминаха към размяна на юношески завоевания, а оттам, заинтригувани докъде би могла да стигне очевидната им безнаказаност, започнаха заедно да замислят различни стратегии за изясняване границите на допустимото. Техните изобретателни простъпки и безпътни лудории бяха така съгласувани, че години наред бе трудно човек да не ги възприема като едно-единствено същество, благодарение отчасти на онова съучастничество на близнаци, което ги сплотяваше, но също и на дръзкото им отношение към живота и дори на физическата им прилика. Стройни и здрави като шахматни фигурки на офицери, и двамата притежаваха изящната красота на архангели, заради която лесно им се прощаваше всичко, особено от страна на нежния пол; това си пролича при техния престой в Кеймбридж, където поставиха ненадминат и до днес рекорд по завоевания. Обстоятелството, че посещаваха едни и същи шивачи и шапкари, само задълбочаваше обезпокоителното им сходство, което като че ли щеше да трае вечно; ала най-неочаквано, сякаш Бог бе пожелал да прояви повече творчество, това двуглаво и безразсъдно същество рязко се раздели на две съвършено различни половини. Андрю се превърна в мълчалив и сериозен младеж, докато Чарлс продължи да усъвършенства ветрогонството от юношеските си години. Това обаче не развали тяхното приятелство, за което способстваше и кръвната връзка. Вместо да ги отчуждят, ненадейните различия в крайна сметка им помогнаха да се допълнят взаимно: безгрижната непринуденост на Чарлс намери своя контрапункт в изтънчената меланхолия на братовчед му, за когото това своеволно отношение към живота вече не бе задоволително. Чарлс наблюдаваше с насмешка как Андрю се мъчеше да извлече от дните си някакъв смисъл, как се луташе, изпълнен с тайни разочарования и в очакване на едно просветление, което все не идваше. На свой ред Андрю гледаше развеселен как братовчед му упорстваше да се държи като дързък и повърхностен младеж, при все че някои от постъпките и мненията му издаваха, че и неговият дух е също тъй разочарован. И все пак на пръв поглед Чарлс нямаше намерение да миряса. Напротив, той живееше бурно, сякаш не можеше да се насити на светските наслади, докато Андрю можеше дни наред да седи в някой ъгъл и да съзерцава как някоя роза вехне в ръцете му.

Оня месец август, когато се случи всичко това, и двамата тъкмо бяха навършили осемнайсет години и макар да не даваха признаци, че им е увряла главата, долавяха, че безгрижният живот все някога ще свърши, че рано или късно това безплодно лентяйство ще дотегне на родителите им и те ще им намерят синекурна работа в някоя от фамилните фирми. За момента обаче беше забавно да изследват границите на търпението им. Чарлс вече ходеше понякога в канторите и изпълняваше дребни поръчения, но Андрю предпочиташе да изчака скуката му да нарасне дотолкова, че нагърбването с фамилните дела да не изглежда като наказание, а по-скоро да му донесе облекчение. В края на краищата, брат му Антъни вече задоволяваше очакванията на баща си в това отношение, тъй че прославеният Уилям Харингтън можеше да остави втория си син да се държи като заблудена овца още няколко години, стига само да не се отдалечаваше от погледа му. Ала Андрю бе направил тъкмо това. Бе се отдалечил твърде много. А сега обмисляше да се отдалечи дотолкова, че да изчезне безвъзвратно.

Но нека не изпадаме в драматизъм и да продължим с нашия разказ. Един следобед Андрю бе отишъл в имението на семейство Уинслоу, за да планира заедно с братовчед си Чарлс неделен излет с очарователните сестри Келър. Както обикновено, смятаха да ги заведат при езерото Серпентина в Хайд Парк, на онази малка, обсипана с цветя ливада, където устройваха любовните си засади. Чарлс обаче още спеше и икономът покани Андрю в библиотеката. Той нямаше нищо против да изчака там, докато братовчед му заеме вертикално положение, защото се чувстваше уютно сред всички тези книги, които насищаха светлото помещение с една плътна и особена миризма. Бащата на Андрю се перчеше, че държи в дома си благоприлична библиотека, ала в сбирката на Уинслоу имаше не само мъгляви книги за политика и други, не по-малко скучни теми. Тук можеше да се намерят класически творби и приключенски романи — от Верн до Салгари, но най-интригуващи за Андрю бяха образците от една странна, донякъде чудата литература, която мнозина порицаваха като несериозна. Това бяха романи, чиито автори даваха свобода на въображението си без никакви предразсъдъци, като се доближаваха до абсурда или открито изпадаха в такъв. Като всеки читател с тънка чувствителност, Чарлс с удоволствие четеше Омировите „Илиада“ и „Одисея“, но с най-голяма наслада се потапяше в безсмислиците на „Батрахомюомахия“4 — творбата, в която слепият поет бе пародирал самия себе си с епичен разказ за една война между мишките и жабите. Андрю си спомняше няколко книги в този дух, които Чарлс му бе заел, например „Истинска история“ на Лукиан от Самосата — описание на приказни пътешествия с летящ кораб, с който главният герой стига чак до слънцето и дори минава през търбуха на огромен кит. Друга подобна творба бе „Човек на луната“ от Франсис Годуин5 — първият роман, описващ междупланетно пътуване, чийто герой — испанец на име Доминго Гонсалес, стига до Луната с машина, теглена от ято диви гъски. За Андрю тези полети на въображението не бяха нещо повече от халосни залпове, празнични фойерверки, които не оставяха никаква следа във въздуха, но той разбираше — или поне мислеше, че разбира — защо братовчед му толкова се увличаше по тях. В известен смисъл тази отхвърляна от мнозинството литература бе отвесът, уравновесяващ душата на Чарлс, балансьорът, който му пречеше да залитне към сериозността или меланхолията, както се бе случило с Андрю, който не умееше да възприема света през погледа на бурлеската и всичко му се струваше болезнено дълбоко, пропито с онази абсурдна тържественост, която преходността на живота неизбежно придава дори на най-незначителните действия.

Въпросния следобед обаче на Андрю не му остана време да вземе някоя книга. Дори не можа да стигне до рафтовете, защото най-прелестната девойка, което някога бе виждал, го накара да се спре насред път. Остана да я гледа смутен, а времето сякаш се сгъсти и за кратко престана да тече; накрая той се осмели да пристъпи бавно към портрета, за да го види по-отблизо. Младата жена бе издокарана с шапчица от черно кадифе, а около шията й бе увит шал на цветя. Може би не отговаряше на общоприетите канони за красота, това и самият Андрю трябваше да признае, защото носът й бе твърде голям за лицето й, очите — доста приближени, а червеникавата коса изглеждаше донякъде съсипана, но при все това непознатата притежаваше безспорен, макар и неопределим чар. Младежът не беше сигурен кое точно така го заплени. Може би контрастът между нейната крехка външност и силата на погледа й — поглед, какъвто не бе срещал у никое от завоеванията си, поглед суров и решителен, но запазил искрица нежност и чистосърдечие, сякаш жената бе принудена всеки ден да се сблъсква с най-уродливата страна на живота, ала нощем, в мрака на постелята, продължаваше да вярва, че това е само злополучен мираж, илюзия, която бързо ще се стопи пред една по-приятна действителност. Това бе погледът на човек, който желае нещо и отказва да приеме, че никога не ще го получи, защото надеждата е единственото, което му е останало.

— Чаровно създание, нали? — рече Чарлс зад гърба му.

Андрю се сепна. Не бе го чул да влиза — така бе потънал в съзерцанието на портрета. Кимна, а братовчед му се насочи към количката с напитките. Не би намерил по-сполучлив начин да определи чувството, което му вдъхваше портретът — това желание да закриля жената, примесено с едно възхищение, което можеше да оприличи — не без известно неудобство заради неуместността на сравнението — единствено на възхищението си от котките.

— Подарих го на баща ми за рождения му ден — обясни Чарлс, докато му поднасяше чаша бренди. — Виси тук едва от няколко дни.

— Коя е тази жена? — попита Андрю. — Никога не съм я виждал на приемите на лейди Холанд или лорд Браутън.

— На тези приеми ли? — прихна Чарлс. — Започвам да си мисля, че от автора на картината може и да излезе нещо. Ето че успя да заблуди и теб.

— Какво искаш да кажеш? — попита братовчед му, поемайки подадената чаша.

— Да не мислиш, че съм я подарил на баща ми заради художествените й качества? Нима намираш, че такава живопис е достойна за моя поглед, братовчеде? — Чарлс го хвана за ръката и го накара да се приближи до портрета. — Вгледай се внимателно. Виж мазките на четката — зад тях не се крие никаква дарба. Авторът е само един симпатичен ученик на Едгар Дега. Но там, където парижанинът проявява мекота, този тук е прекалено мрачен.

Андрю не разбираше достатъчно от живопис, за да спори с братовчед си, пък и едничкото, което действително го интересуваше, бе да узнае кой е моделът. Затова кимна сурово, показвайки, че е съгласен с мнението му: най-добре би било тоя художник да се захване с поправка на велосипеди. Чарлс се усмихна, развеселен, че братовчед му е отказал да се впусне в спор за живописта, който би позволил на домакина да блесне с художествената си култура, и най-сетне разкри:

— Подарих му я поради съвсем друга причина, скъпи ми братовчеде.

Пресуши чашата си с една продължителна глътка и остана загледан в картината, като поклащаше доволно глава.

— И каква е тази причина? — попита Андрю нетърпеливо.

— Тайната наслада, която ми доставя мисълта, че баща ми, който презира хората от простолюдието, сякаш са по-низши създания, държи окачен в библиотеката си портрета на една най-обикновена проститутка.

Думите му слисаха Андрю.

— Проститутка? — едва успя да изрече той.

— Да, братовчеде — отвърна Чарлс със самодоволна усмивка, озарила цялото му лице. — Но не някоя жрица от изисканите публични домове на Ръсел Скуеър, нито от онези в парка на Винсънт Стрийт, а мръсна и миризлива проститутка от Уайтчапъл, в чиято похабена утроба изливат мизерията си нещастниците на тоя свят срещу три жалки пенса.

Андрю отпи от брендито, опитвайки се да смели казаното от братовчед си. Разкритието, не ще и дума, го смая, както несъмнено би смаяло всеки, който видеше портрета, но същевременно го изпълни с едно абсурдно разочарование. Втренчи се отново в картината, като се мъчеше да проумее защо бе толкова огорчен. Прелестното създание се оказа обикновена уличница! Сега разбра тази сплав от жар и горчилка в погледа й, така умело пресъздадена от художника. Но всъщност Андрю трябваше да признае, че причината за разочарованието му бе много по-егоистична: тази жена не принадлежеше на неговия свят и следователно той никога не би могъл да я срещне.

— Купих портрета благодарение на Брус Дрискол — рече Чарлс, наливайки още бренди. — Спомняш ли си Брус?

Андрю кимна без особен ентусиазъм. Брус бе един приятел на братовчед му, когото скуката и парите бяха превърнали в колекционер на художествени произведения; безочлив и празен младеж, той не се колебаеше да им дотяга с познанията си за живописта при най-малкия повод.

— Нали го знаеш колко обича да тършува из разни забутани места — продължи Чарлс, като му подаде втората чаша. — При последната ни среща ми разказа за един художник, чието творчество открил, докато обикалял из уличните пазари. Някой си Уолтър Сикърт, основател на Новото английско творческо общество. Има ателие на Кливлънд Стрийт и рисува проститутките от Ист Енд така, сякаш са дами. Когато посетих ателието му, не можах да устоя на последната му творба.

— А той разказа ли ти нещо за нея? — попита Андрю с престорено равнодушие.

— За уличницата ли? Научих само името й. Май се казваше Мери Жанет.

Мери Жанет, промълви Андрю. Името му се стори изящно като шапчицата й.

— Курва от Уайтчапъл… — прошепна, все още смаян.

— Курва от Уайтчапъл, да! И баща ми я държи на видно място в библиотеката си! — извика Чарлс, като разпери театрално ръце в победоносен жест. — Не е ли просто фантастично!

След което обви с ръка раменете му и го поведе към салона, сменяйки темата. Андрю се постара да не издава вълнението си, но не можеше да престане да мисли за момичето от портрета, докато двамата обсъждаха как да оплетат в мрежите си очарователните сестри Келър.

Същата нощ, когато остана сам в спалнята си, Андрю не можа да заспи. Къде ли бе сега жената от картината? Какво ли правеше в момента? На четвъртия или петия въпрос започна мислено да я нарича по име, сякаш действително се познаваха и се радваха на една несъществуваща близост. Осъзна, че наистина се е поболял по нея, когато взе да изпитва абсурдна ревност към наглите просители, които срещу няколко пенса можеха да имат онова, което за него — при цялото му богатство — изглеждаше недостижимо. Недостижимо ли? Всъщност, предвид на положението й, той можеше да я притежава — поне физически — много по-лесно от всяка друга, и то до края на живота си. Проблемът беше да я открие. Андрю никога не бе стъпвал в Уайтчапъл, но бе чувал достатъчно за този квартал, за да знае, че не е препоръчително място, най-малко пък за хора от неговата класа. Естествено, не беше благоразумно да отиде там самичък, но не можеше да разчита на помощта на Чарлс. За братовчед му би било непонятно, че той би предпочел мърлявите прелести на онази уличница пред сладкия компот, който очарователните сестри Келър криеха под фустите си, или пред медените пити на благоуханните жрици от Челси, където ходеха да се разтоварват половината от най-достопочтените джентълмени от Уест Енд. Може би щеше да го разбере и дори да поиска да го придружи за развлечение, ако Андрю му представеше желанието си като прищявка, но младежът знаеше, че чувствата му са твърди силни, за да ги свежда до ранга на каприз. Или може би грешеше? Докато не я вземеше в прегръдките си, нямаше да узнае какво всъщност искаше от нея. Дали наистина бе толкова трудно да я намери, запита се за пореден път. След три безсънни нощи вече разполагаше с план.

И тъй, докато Кристалният дворец6 (преместен в Сиднъм, след като бе приютявал в огромния си търбух от стъкло и ковано желязо най-доброто от индустрията на империята) предлагаше рецитали на орган, детски балет, тълпи от вентрилоквисти и дори възможност за обяд в прекрасните градини сред стада от динозаври, игуанодони и мегатерии, възстановени по откритите в Съсекс Уийлд вкаменелости; докато восъчният музей на мадам Тюсо разваляше съня на посетителите си с прочутата Зала на ужасите, където редом с гилотината, обезглавила Мария Антоанета, се мъдреше пъстрото племе от безумци, главорези и отровители, опръскали с кръв английската земя — в същото време Андрю Харингтън, чужд на празничното настроение, обзело града, се премени с простичките и скромни дрехи, които му бе заел един прислужник, и заразглежда образа си в огледалото. Когато се видя с износено сако и протрити панталони, с нахлупена до очите четвъртита шапка, която скриваше златистите му коси, не можа да не се усмихне развеселен. С такава външност всеки би го взел за бедняк, може би за обущар или бръснар. В този вид помоли смаяния Харолд да го откара в Уайтчапъл. Преди да потеглят, настоя за поверителност. Никой не биваше да узнае за тази експедиция до най-лошия квартал на Лондон — нито баща му, нито госпожата, нито брат му Антъни, нито дори братовчед му Чарлс. Никой.

III

За да не привлича внимание, Андрю накара кочияша да спре луксозната карета на Лийдънхол и закрачи сам към Комършъл Стрийт. Доста дълго вървя по тази смрадлива улица, докато накрая се въоръжи със смелост и навлезе в объркания лабиринт от сокаци, които образуваха Уайтчапъл. Само за десет минути от мъглата изникнаха най-малко дузина проститутки, които му предложиха изкачване на Венериния хълм срещу дребни грошове, но никоя от тях не беше момичето от портрета. Ако телата им бяха покрити с водорасли, Андрю би ги взел за посърнали и мръсни сирени, украсяващи носа на някой кораб. Отказваше им любезно, без да се спира, като същевременно изпитваше огромна жал към тези превити от студ плашила, които нямаха по-добър начин за препитание. Сластните усмивки, които беззъбите им уста се опитваха да изобразят, будеха по-скоро отвращение, отколкото желание. Дали и Мери щеше да изглежда така наяве, извън картината, чиито мазки я бяха превърнали в ангелско създание?

Бързо му стана ясно, че трудно ще я намери, разчитайки само на случайността. Навярно щеше да има повече късмет, ако направо попиташе за нея. Щом се увери, че е сполучливо дегизиран, реши да влезе в „Десетте камбани“, много посещавана таверна на ъгъла на Фурние и Комършъл Стрийт, точно срещу призрачната Христова църква. Очевидно в такова заведение, заключи Андрю, надничайки през прозорците, биха влезли проститутките в търсене на клиенти. Едва бе стигнал до тезгяха, когато го обградиха две от тях. Като се стараеше да изглежда отракан, младежът им поръча тъмно пиво, отклони тяхното предложение с цялата любезност, на която бе способен, и им каза, че търси жена на име Мери Жанет. Едната от проститутките си тръгна веднага, като се правеше на обидена — явно не й се искаше да губи време с човек, който нямаше да плати за услугите й, но другата, по-високата от двете, реши да остане и му благодари за почерпката.

— Сигурно имаш предвид Мери Кели. Тая проклета ирландка е най-търсената от всички. По това време на нощта вероятно вече е оправила неколцина и сега трябва да е в „Британия“ — това е мястото, където отмаряме всички, когато сме събрали достатъчно пари за нощувка и нещичко отгоре за пиячка, че да забравим тоя мизерен живот — рече тя по-скоро с ирония, отколкото с огорчение.

— Къде се намира тази кръчма? — попита Андрю.

— Наблизо е. На ъгъла на Криспин и Дорсет Стрийт.

Андрю не можа да не й се отблагодари за това сведение с четири шилинга.

— Потърси си стая — посъветва я той със сърдечна усмивка. — Тази нощ е твърде студено, за да скиташ по улиците.

— О, благодаря ви, господине. Много сте любезен — отвърна проститутката с искрена признателност.

Младежът се сбогува, като вежливо докосна шапката си.

— Потърсете ме, ако Мери Кели не ви даде каквото искате — извика жената с известно кокетство, макар че щърбата й усмивка съсипваше ефекта. — Казвам се Лиз, Лиз Страйд, не забравяйте.

Андрю лесно намери „Британия“, невзрачен вертеп с остъклена фасада. Макар и добре снабден с маслени лампи, локалът тъмнееше от гъстия тютюнев дим. Имаше дълъг тезгях в дъното, две сепарета вляво и обширно пространство с дървени масички и под, покрит със стърготини — там се бе струпала шумната клиентела. Орляк келнери с мърляви престилки едвам се провираха край масите като еквилибристи, понесли тенекиени канчета, препълнени с бира. В един ъгъл раздрънкано пиано предлагаше зацапаните си, подобни на зъби клавиши на всеки, който би пожелал да оживи вечерта. Андрю се добра до тезгяха, задръстен с кани с вино, маслени лампи и чинии със сирене, нарязано на такива огромни парчета, че приличаха по-скоро на строителни отломки. Запали си цигара от пламъка на една от лампите, поръча си халба бира и подпрян дискретно на тезгяха, заразглежда публиката, бърчейки нос заради силната миризма на горещи наденици, която идваше от кухнята. Както го бяха осведомили, тук обстановката беше много по-спокойна, отколкото в „Десетте камбани“. Повечето маси бяха заети от моряци в отпуск и хора от квартала, облечени скромно като него, въпреки че забеляза и няколко компании от проститутки, които здравата се наливаха. Той бавно пиеше бирата си и търсеше с поглед Мери Кели, но никоя от тях не отговаряше на нейното изображение. На третата бира започна да се отчайва и да се пита какво, по дяволите, търсеше там, увлечен да преследва един мираж.

Тъкмо се канеше да си тръгне, когато тя отвори вратата на локала. Веднага я позна. Това бе жената от портрета, нямаше никакво съмнение, но сега, когато бе оживена от грацията на движението, му се видя много по-красива. Изглеждаше уморена, но се движеше със същата енергия, която Андрю бе доловил от образа й на платното. Повечето от клиентите на заведението останаха безучастни пред това видение. Как бе възможно, запита се той, да посрещат равнодушно това малко чудо, което току-що се случи в таверната? Всеобщото безразличие го накара да се почувства като привилегирован свидетел на чудото. Това неизбежно го подсети за следната случка — веднъж като дете бе наблюдавал как ветрецът подхвана с невидими пръсти дървесен лист и го накара да се върти като пумпал на повърхността на една локва, докато колелото на някаква двуколка не прекъсна неговия танц. Тогава на Андрю му се стори, че природните сили са се съюзили, за да извършат този фокус за един-единствен зрител. Оттогава насетне хранеше убеждението, че вселената всява страхопочитание у човечеството с вулканични изригвания, но проявява особена деликатност в общуването си с шепата избрани — хората, които подобно на него разглеждаха реалността като тапет, покриващ нещо друго. Зашеметен, той не откъсваше поглед от Мери Кели, която тръгна към мястото, където бе застанал, сякаш го познаваше. От вълнение сърцето му се разтуптя, но се успокои мъничко, когато тя се облакъти на тезгяха и си поръча половин халба бира, без дори да го погледне.

— Спори ли работата, Мери? — попита кръчмарката.

— Не мога да се оплача, госпожо Рингър.

Андрю преглътна с мъка, едва ли не на ръба да припадне. Ето че тя бе тук, до него. Не можеше да повярва, но това бе факт. Току-що бе чул гласа й. Уморен, малко дрезгав глас, но при всички случаи красив. А ако се съсредоточеше и игнорираше безполезните миризми на тютюн и наденици, Андрю навярно би могъл и да я подуши. Да долови мириса на Мери Кели. Омагьосан, той я гледаше почтително, откривайки във всеки неин жест онова, което вече знаеше. Подобно на раковина, стаила във вътрешността си яростта на морето, това крехко наглед тяло сякаш обладаваше някаква природна сила.

Когато кръчмарката постави бирата на тезгяха, Андрю разбра, че пред него се разкрива възможност, която не биваше да пропусне. Затършува припряно из джобовете си и побърза да плати.

— Позволете да ви почерпя, госпожице — рече той.

С този ненадеен кавалерски жест си спечели един открито преценяващ поглед от страна на Мери Кели. Станал мишена за очите й, Андрю се вкамени. Както вече знаеше от портрета, тези очи бяха красиви, но сякаш погребани под слой от горчилка. Мислено ги сравни с тучна ливада с макове, която някой е решил да използва като отпадна яма. При все това се почувства облян от светлина и се постара тази кратка размяна на погледи за нея да е също тъй многозначителна, както бе и за него, но някои неща — и тук моля за извинение, ако сред читателите има някоя романтична душа — не могат да се изразят само с поглед. Как можеше Андрю да я накара да сподели почти мистичния му унес, как можеше само с очи да предаде осенилото го прозрение, че през целия си живот е търсел тъкмо нея, без да го знае? И като прибавим към това обстоятелството, че животът, който Мери бе водила до момента, не я бе подготвил да прави тънки заключения, не бива да се учудвате, че този първи опит за духовно общуване, ако можем така да го наречем, бе обречен на провал. Андрю безспорно направи всичко, което бе по силите му, но младата жена изтълкува пламналия му поглед по същия начин, както погледите на останалите мъже, които се обръщаха към нея всяка нощ.

— Благодаря, господине — отвърна тя и навярно по навик се усмихна сластно.

Омаловажавайки с кимване един жест, който смяташе за важна част от стратегията си, Андрю с ужас осъзна, че въпреки старателно разработения си план не бе предвидил как да завърже разговор с нея, щом я срещне. Какво можеше да й каже? Нещо повече: какво можеше да каже човек на една проститутка? И то на проститутка от Уайтчапъл, ако трябва да бъдем точни. С жриците на любовта от Челси никога не си бе правил труда да говори много, само колкото бе нужно, за да обсъдят позата или осветлението на стаята; а с очарователните сестри Келър или останалите си познати от женски пол — госпожици, които не биваше да смущава с разговори за делата на правителството или Дарвиновите теории — беседваше само на банални теми: парижката мода, ботаниката, а напоследък и спиритизма, това тъй модерно развлечение на мнозинството. Ала никоя от въпросните теми не изглеждаше подходяща за обсъждане с тази жена, която надали копнееше да призове някой дух сватовник, който да й разкрие за кого от многобройните си заможни кандидати ще се омъжи. И тъй, Андрю се задоволи само да я гледа с възхищение. За щастие Мери Кели познаваше един по-добър начин за разчупване на леда.

— Зная какво искате, господине, макар че сте твърде стеснителен, за да си го кажете — рече тя, като разшири усмивката си и плъзна бегла милувка по ръката му, от която цялото му тяло настръхна. — Срещу три пенса мога да сбъдна мечтите ви — поне тази вечер.

Андрю я гледаше трогнат — тя дори не знаеше колко истина имаше в думите й. През последните нощи бе мечтал изключително за нея, към нея бяха насочени най-дълбоките му въжделения, най-пламенните му желания, и сега, макар че все още не му се вярваше, най-сетне можеше да я има. Заля го вълна от възбуда само при мисълта, че би могъл да я докосва, да гали това стройно тяло, което се очертаваше под износената рокля, да изтръгва стонове от тези устни, докато същевременно самият той изгаря от погледа й на непокорно създание, на малтретирано животно, което не се поддава на дресура. Ала трепетът му веднага се превърна в дълбока тъга, когато си даде сметка за несправедливата печална участ на този заблуден ангел, за лекотата, с която всеки можеше да я мачка и опозорява в някоя мръсна уличка, без никой в цялата вселена да отправи един-едничък протест. За такава орис ли бе създадено това тъй специално създание? На Андрю не му оставаше друго, освен да приеме предложението й с буца в гърлото, опечален, че ще трябва да я притежава като всички останали, сякаш неговите намерения не бяха по-различни от тези на другите й клиенти. Щом той прие, Мери Кели се усмихна с въодушевление, което му се стори машинално, и му даде знак с глава да напуснат кръчмата.

Андрю се чувстваше странно, докато ситнеше едва-едва след проститутката, сякаш Мери Кели го бе повела към ешафода, а не към дълбините между бедрата й. Ала нима срещата им можеше да протече по друг начин? Откак попадна на картината на братовчед си, бе навлязъл в непривична територия, където не можеше да се ориентира, защото пътят му бе изцяло непознат. Тук всичко бе ново за него и, съдейки по пустите улички, които прекосяваха, би могло да се окаже дори опасно. Ами ако се бе запътил лекомислено към някаква засада, устроена от нейния сутеньор? Запита се дали Харолд би могъл да чуе виковете му оттук и ако ги чуеше, дали би си направил труда да му се притече на помощ, или щеше да се възползва от случая, за да си отмъсти за надменното отношение, което бе получавал от господаря си през всички тези години? След като изминаха един участък от Ханбъри Стрийт — кална улица, едва осветена от маслена лампа, която мъждукаше на един ъгъл, — Мери Кели го покани да я придружи в тесен пасаж, който се губеше в непрогледен мрак. Андрю я последва, убеден, че там ще си намери смъртта, или най-малкото ще бъде смлян от бой от неколцина по-яки от него типове, които ще се изхрачат презрително върху окървавените му останки, след като му задигнат даже и чорапите. Това бе нещо обичайно за тоя квартал и неговата абсурдна авантюра напълно заслужаваше подобен завършек. Ала преди страхът да го завладее изцяло, двамата се озоваха в един мръсен и осеян с локви заден двор, където — за негова изненада — нямаше други хора. Андрю боязливо се озърна наоколо. Да, колкото и да му изглеждаше странно, бяха сам-сами в това смрадливо кътче. Светът, от който бяха избягали, се долавяше само като неясна глъчка, в която се открояваше камбанният звън на някаква далечна църква. В нозете им луната се отразяваше в една локва като смачкано писмо, което някоя огорчена любовница бе захвърлила на земята.

— Тук няма да ни безпокоят, господине — успокои го Мери Кели, като се облегна на стената и го придърпа към себе си.

Преди той да разбере какво става, тя разкопча панталоните му и измъкна мъжкото му достойнство. Направи го поразително непринудено, без възбуждащата церемониалност, на която бе свикнал с проститутките от Челси. Безразличието, с което го улови, за да го пъхне под запретнатите си поли, ясно показа на Андрю, че това, което за него бе вълшебен миг, за нея не бе нещо повече от чиста рутина.

— Вече е вътре — увери го тя.

Вътре? Андрю имаше достатъчно опит, за да разбере, че проститутката го лъжеше, че само бе притиснала фалоса му между бедрата си. Предположи, че това сигурно бе обичайна стратегия при тези жени — трик, с чиято помощ, ако имаха късмет и клиентът не се усетеше или беше пиян до козирката, успяваха да избегнат проникването, намалявайки така броя на припрените сношения, които бяха принудени да понасят всекидневно, а оттам и нежеланите бременности. Съзнавайки това, Андрю започна да прави енергични тласкащи движения, готов да участва послушно в пантомимата. Всъщност му беше предостатъчно да отърка възбудената си мъжественост в копринената кожа на бедрата й и да усети тялото й, притиснато в неговото, поне докато траеше пародията. Имаше ли значение, че всичко бе един фарс, щом това илюзорно проникване все пак му позволяваше да преодолее дистанцията, наложена от благоприличието, и да се втурне в онази интимност, която познават само любовниците? Да чувства топлия й дъх в ухото си, да вдишва финото ухание на шията й и да може да я прегръща, докато усети как формите на тялото й се сливат с неговите — това струваше несравнимо повече от три пенса. Пък и му оказа същия ефект като други, по-сериозни начинания, както установи той смутено, усещайки как разлива семето си сред фустите й. Донякъде засрамен от своята невъздържаност, той се изпразни с безмълвна съсредоточеност и остана притиснат към нея, обзет от върховен транс, докато не усети как тя се размърда нетърпеливо. Отдръпна се от нея леко смутен. Безразлична към притеснението му, проститутката си оправи полата и протегна ръка за парите. Андрю побърза да й плати договореното, като се опитваше да се овладее. Все още имаше в джобовете си достатъчно пари, за да я купи за цялата нощ, но предпочиташе да си уговори среща за следващия ден, за да се наслади на това, което току-що бе изпитал, в интимността на кревата й.

— Казвам се Андрю — представи се с изтънял от вълнение глас. Тя повдигна вежда, развеселена. — И бих искал утре да те видя отново.

— Разбира се, господине. Вече знаете къде да ме намерите — отвърна проститутката, като го поведе към тъмния проход, през който бяха минали на идване.

Докато крачеха натам, за да се върнат към главните улици, Андрю се запита дали обстоятелството, че се бе изпразнил между бедрата й, му даваше правото да обгърне раменете й с ръка. Реши, че сигурно е така и дори се готвеше да го направи, когато се натъкнаха на една двойка, която вървеше към тях почти слепешком в тесния пасаж. Андрю измънка някакво извинение към мъжа, с когото се бе сблъскал — той му се стори доста як, макар и да бе само една сянка в мрачната уличка. Вървеше, прегърнал една проститутка, която Мери Кели поздрави развеселена.

— На твое разположение е, Ани — рече, имайки предвид задния двор, от който току-що бяха излезли.

Въпросната Ани й благодари с дрезгав кикот и задърпа придружителя си натам. Андрю го видя как изчезна в непрогледната тъма, като се препъваше. Дали тоя здравеняк би се задоволил жената само да улови фалоса му между бедрата си, запита се младежът, забелязвайки с каква ненаситност я притискаше той към себе си.

— Нали ви казах, че това е спокойно местенце — отбеляза равнодушно Мери Кели, докато вървяха към Ханбъри Стрийт.

Сбогуваха се без много приказки на входа на „Британия“. Донякъде обезсърчен от хладното й държане след акта, Андрю се опита да се ориентира сред тия печални улички. Отне му повече от половин час, за да намери каретата. Качи се в нея, като избягваше погледа на Харолд.

— У дома ли, господине? — ехидно запита кочияшът.

Следващата вечер отиде в „Британия“ с намерението да се прояви като уверен в себе си мъж, а не като неопитното и боязливо конте от предишната среща. Трябваше да преодолее безпокойството си, да покаже, че е способен да се нагоди към тази среда, за да успее да разгърне пред момичето целия си чар, целия арсенал от усмивки и ласкателства, с които обикновено омайваше дамите от своята класа.

Откри Мери Кели на една уединена маса, унило обронила глава над халба бира. Скръбното изражение на младата жена го обезкуражи, но тъй като не бе в състояние да скалъпи набързо нов план, реши да се придържа към първоначалния. Поръча си бира на тезгяха, седна на нейната маса и с най-голямата безцеремонност, на която бе способен, заяви, че познава един безпогрешен начин да изтрие от лицето й печалната гримаса. Погледът, който му отправи Мери Кели, потвърди опасението му, че е изтърсил твърде неуместна забележка. При тази реакция Андрю си помисли, че жената ще го отпрати, без дори да хаби думи, само с махване на ръка, както човек отпъжда някоя досадна муха. Тя обаче се сдържа и в продължение на няколко мига го гледа с интерес, докато накрая явно реши, че пред него би могла да си излее душата, както пред кой да е друг. Отпи от халбата си, сякаш искаше да си прочисти гърлото, избърса устата си с ръкав и го уведоми, че нейната приятелка Ан, жената, пресякла пътя им на Ханбъри Стрийт предната нощ, на сутринта е била намерена убита в същия заден двор, посетен от тях преди това. Клетницата била почти обезглавена, а трупът й — разполовен, с отстранена матка и измъкната навън плетеница от черва. Андрю измънка едно „съжалявам“, поразен колкото от усърдието на убиеца, толкова и от обстоятелството, че се бе сблъскал с него броени мигове преди престъплението. Очевидно този клиент не се бе задоволил само с обичайното обслужване. Мери Кели обаче се тревожеше заради нещо друго. Каза му, че Ан била вече третата проститутка, убита в Уайтчапъл за по-малко от месец. На 31 август открили Поли Никълс на Бъкс Роуд с прерязано гърло, а на седми същия месец — някоя си Марта Тейбръм, просната на стълбището на един пансион, намушкана свирепо и многократно с джобно ножче. Според Мери Кели отговорна за убийствата била шайката от Олд Никъл Стрийт — банда изнудвачи, които изисквали от проститутките част от печалбата им.

— Тия кучи синове няма да се спрат, докато не ни накарат да работим за тях — изплю тя през зъби.

Андрю бе потресен от това положение на нещата, но нямаше защо да се чуди — намираха се в Уайтчапъл, гнойното бунище, на което Лондон бе обърнал гръб и в което се бяха стекли повече от хиляда проститутки сред немски, еврейски и френски имигранти. Можеше да се очаква, че в такъв район убийствата ще са нещо обичайно. Мери Кели избърса няколко сълзи, избликнали накрая от очите й, и в продължение на няколко минути поседя в съсредоточено мълчание, сякаш бе потънала в молитва; после, за изненада на Андрю, рязко изплува от унеса си, хвана го за ръката и му се усмихна лъстиво. Животът продължаваше. Каквото и да стане, животът продължава. Това ли искаше да му каже с този жест? В края на краищата, Мери Кели не беше убита и трябваше да продължи да живее, да се влачи из тоя смрадлив квартал в търсене на пари, за да си осигури нощувката. Андрю погледна с жал ръката й с неподдържани нокти, облечена в износена ръкавица, която сега лежеше сиротно върху неговата, и също изпита нужда да се съсредоточи за няколко мига, за да смени маската — подобно на актьор, който преди излизането си на сцената трябва за кратко да се вглъби в гримьорната си, за да се превъплъти в своя герой. В края на краищата, животът продължаваше и за него. Светът нямаше да спре своя ход заради убийството на една проститутка. И тъй, Андрю погали нежно женската ръка, готов да подхване отново своя план. По същия начин, както някой би избърсал запотено стъкло, той сне булото на тъгата, скрило галантната му усмивка, и като погледна жената за пръв път право в очите, рече:

— Имам достатъчно пари, за да те купя за цялата нощ, но не искам никакви номера в някакъв студен заден двор.

Това изненада Мери Кели и я накара да се стегне, но Андрю бързо я успокои с усмивката си.

— Държа под наем една стая на Милърс Корт, но не зная дали ще е на висотата на вашето положение — отвърна тя с известно кокетство.

— Сигурен съм, че ще се постараеш да ми хареса — осмели се да каже Андрю, доволен, че разговорът най-сетне бе преминал към този разпасан тон — един регистър, който той владееше отлично.

— Най-напред трябва да разкарам съпруга ми, лентяя му с лентяй — рече жената. — Не му се нрави, когато си пренасям работата вкъщи.

Андрю прие забележката й като поредната от всички изненади през тази странна нощ, които очевидно бяха извън неговия контрол. Опита се да скрие разочарованието си.

— Сигурна съм обаче, че парите ти ще го убедят — заключи тя, развеселена от реакцията му.

Ето как Андрю откри, че раят се намира в мизерната стаичка, в която стоеше сега. През онази нощ всичко се промени между тях: Андрю я люби с такава почит, с такава нежност обходи тялото й, най-сетне голо и хоризонтално, че Мери Кели усети как се пропуква яката броня, която тъй дълго бе изграждала, за да съхрани душата си — онзи слой от леден скреж, който не допускаше нищо да проникне през кожата й и държеше всичко отвън, зад вратата, където не би могло да я нарани. За нейна изненада целувките, подобни на сладка шарка, с която Андрю белязваше тялото й, постепенно освобождаваха машиналните й ласки и тя скоро осъзна, че вече не бе проснатата в кревата проститутка, а закопнялата за нежност жена, която не бе преставала да бъде. На свой ред и Андрю разбра, че с любовното си отношение освобождаваше истинската Мери Кели, сякаш я измъкваше от някой от онези резервоари с вода, в които цирковите фокусници потапяха красивите си асистентки със завързани ръце и крака. Или може би неговият усет бе тъй добър, че му помагаше да не се заблуди в лабиринта, в който се губеха нейните любовници, и да се озове на онова недостижимо място, където оцеляваше истинската същност на момичето. И двамата горяха в един и същ огън, а когато той угасна и Мери Кели, отправила унесен поглед към тавана, заразказва за онази пролет в Париж, където бе живяла няколко години по-рано, работейки като модел на художници, и за детството си в Гейлс, на Ратклиф Хайуей, Андрю разбра, че неизпитаното дотогава чувство в гърдите му сигурно беше любов — защото, без да иска, изпитваше всичко онова, за което говореха поетите. Разнежи го мечтателният тон на гласа й, докато му описваше отрупаните с петунии и гладиоли парижки площади, и как след завръщането си в Лондон бе задължила всички да произнасят името й с френски акцент — Мари, а не Мери, — едничкият начин, по който бе могла да съхрани онези далечни ухания, смекчаващи острите ръбове на живота. Ала също така го развълнуваха и тъжните нотки, когато му разказа как били провесвани пиратите от моста на Ратклиф Хайуей, за да се удавят с прииждането на Темза. Ето такава бе Мери Кели: съчетание от сладост и горчилка, объркано постижение на природата, едно от отклоненията на Създателя. Когато тя го запита с какво точно се занимава, щом явно можеше да си позволи да я наеме за цял живот, стига да пожелаеше, Андрю реши да рискува и да й каже истината. Направи го, защото тази любов или трябваше да се зароди в истина, или изобщо да не се заражда. А и самите факти, начинът, по който го бе омаял портретът й, изпращайки го на този абсурден поход в квартал, тъй различен от неговия, за да я търси и в крайна сметка да я намери — всичко това му изглеждаше красиво и необикновено като онези невъзможни любовни истории, описвани в романите. Когато телата им се потърсиха отново, той разбра, че да се влюби в нея съвсем не бе лудост, а може би най-разумната постъпка в целия му живот. Напускайки стаята й със спомена за нейната кожа по устните си, се постара да не гледа към съпруга й Джо, който чакаше отвън премръзнал, подпрян на стената.

Почти се зазоряваше, когато Харолд откара Андрю вкъщи. Твърде възбуден, за да си легне, та дори и само за да извика отново в мислите си миговете, преживени с Мери Кели, той се упъти към конюшните и оседла един от конете. Отдавна не му се бе случвало да стане достатъчно рано, за да язди из Хайд Парк на разсъмване — любимото му време от деня, когато ливадите бяха влажни от роса и светът изглеждаше недокоснат. Щеше да е глупаво да пропусне такава възможност. Не след дълго Андрю препускаше сред дърветата, които се издигаха срещу имението Харингтън, като се смееше самичък и навремени надаваше възторжени викове като войник, празнуващ някаква победа, защото точно така се чувстваше при спомена за пълния с любов поглед, с който Мери Кели се бе сбогувала с него до следващата нощ. Сякаш бе прочела в очите му, че с години я е търсил, без сам да го знае, ще кажете вие, и навярно сега е подходящият момент да се извиня за скептичната си забележка одеве и да призная, че няма нещо, което да не може да се изрази с един поглед. Погледът е бездънен кладенец, който, види се, побира всичко. И тъй, Андрю препускаше в див възторг, обзет за пръв път от едно мощно и горещо чувство, което навярно ще е най-добре да наречем с истинското му име: щастие. И вследствие на това тъй жарко влюбване всяка частица от вселената, край която минаваше, грееше ослепително — сякаш застланите с шума пътеки, камъните, храстите, дърветата, даже и катериците, които подскачаха пъргаво сред клоните им, бяха озарени от вътрешна светлина. Ала не си мислете, че ще нагазя в описание на цели хектари одухотворен и едва ли не сияен парк, защото това нито ми е по вкуса, нито пък ще е вярно. Пейзажът, макар и Андрю да го гледаше с други очи, явно не бе претърпял никакво изменение, включително и катериците — животинки, по начало свикнали да се грижат само за себе си.

След буйния и радостен галоп, продължил повече от час, Андрю осъзна, че му оставаше още почти цял ден, преди да се завърне в скромната постеля на Мери Кели. Затова трябваше да си намери някакво занимание, за да прогони мъчителното чувство, което несъмнено щеше да го обземе, щом забележеше, че въпреки обстоятелствата — или тъкмо поради тях, — времето не удвояваше обичайната си скорост, а коварно забавяше ход. Реши да посети братовчед си Чарлс, както правеше обикновено, когато искаше да сподели радостта си с него, макар че тоя път нямаше никакво намерение да му разказва преживяванията си. Може би просто се изкушаваше да види братовчед си със своя нов поглед, способен да възвеличи всичко, да провери дали и той щеше да сияе като катериците.

IV

В трапезарията на Уинслоу всичко бе готово за закуската на младия Чарлс, който несъмнено още се излежаваше в кревата. На огромната маса до прозореца прислужниците бяха подредили дузина блюда с хлебчета, бисквити и мармалади, както и няколко кани, пълни до ръба с мляко и сок от грейпфрут. По-голямата част от това изобилие вероятно щеше да се изхвърли, защото не бе предназначено за цял полк, както изглеждаше, а единствено за братовчед му, който бе прочут със сутрешната си липса на апетит и сигурно щеше само да гризне някоя кифличка, безразличен към пищната трапеза, наредена в негова чест. Андрю сам се учуди от внезапната си загриженост за това прахосване на храна, защото от години гледаше такива маси, огъващи се от ястия, които никой нямаше да яде — както в този дом, така и в своя. И разбра, че тази необичайна реакция ще е първата от множество подобни, предизвикани у него от набезите му в Уайтчапъл — това бунище, чиито обитатели бяха способни на убийство заради трохите от бисквитата, която братовчед му щеше да дъвче с неохота. Дали това щеше да пробуди и обществената му съвест наред със състраданието му? За второто нямаше съмнение, но първото не изглеждаше много вероятно, защото Андрю спадаше към хората, които от грижи за вътрешната си градина нямат достатъчно време да се интересуват от ставащото на улицата. Той преди всичко се бе посветил на задачата да разреши загадката на собствената си личност, да изучи чувствата и реакциите си, и дните му минаваха в опити да настройва този чуден инструмент, своя дух, докато остане доволен от неговия звук. На моменти тази задача — поради постоянната и донякъде произволна смяна на душевните му еталони — изглеждаше тъй невъзможна, както да накара рибите в езерото да се строят. Той обаче долавяше, че докато не я осъществи, не би могъл да се ангажира със ставащото в света, който за него започваше там, където свършваше приятната му и зорко охранявана всекидневна среда. При всички случаи, каза си, би било интересно да наблюдава как — единствено поради близостта с новото — ще го налегнат неизпитани дотогава грижи. Кой знае, може би в реакцията си спрямо тях щеше да открие отговора на загадката, наречена Андрю Харингтън.

Взе си ябълка от фруктиерата и седна в едно кресло да изчака за пореден път братовчед си да се завърне в света на живите. Сложил изкаляните си ботуши на една табуретка, гризеше плода усмихнат и тъкмо мислеше за целувките на Мери Кели, за сладкия и изтощителен начин, по който двамата бяха наваксали за толкова години на емоционален глад, когато забеляза оставения на масата вестник. Беше сутрешното издание на „Стар“, което с голямо заглавие оповестяваше убийството на Ан Чапман, проститутка от Уайтчапъл. Новината описваше детайлно бруталните осакатявания, на които била подложена жертвата: освен матката, както вече бе научил от Мери Кели, били изрязани пикочният й мехур и вагината. Наред с други подробности се споменаваше и липсата на два евтини пръстена, взети от единия й пръст. Полицията явно не разполагаше с никакви улики относно самоличността на убиеца, въпреки че при разпитите на проститутките от Ист Енд бе изникнало името на един заподозрян: евреин обущар по прякор Кожената престилка, който имал навика да ги ограбва, като ги заплашвал с нож. Статията бе придружена с мрачна илюстрация, на която се виждаше полицай, осветяващ с фенер окървавено женско тяло, проснато на тротоара. Андрю поклати глава. Бе забравил, че неговият рай се намираше насред самия пъкъл, а жената, която обичаше, бе ангел, пленен в земя на демони. Прочете внимателно трите страници, посветени на престъпленията, извършени до момента в Уайтчапъл. Всичко това изглеждаше чуждо и далечно в луксозната трапезария, където мерзостта и отклоненията, на които бе способен човекът, бяха държани под контрол като праха, почистван от неуморното шетане на прислугата. Бе му минало през ум да даде на Мери Кели достатъчно пари, за да укроти бандата шантажисти, които според нея бяха отговорни за престъпленията, но новините явно сочеха към друга следа. Прецизните разрези по телата навеждаха на заключението, че убиецът притежава хирургически познания — условие, на което отговаряха повечето хора, упражняващи лекарската професия. Полицията обаче не изключваше и кожарите, готвачите, бръснарите — накъсо, всички, които боравеха умело с ножове. Вестникът съобщаваше също така, че медиумът на кралица Виктория бил видял насън лицето на убиеца.

Андрю въздъхна. Ясновидецът знаеше повече от него, който се бе сблъскал с душегубеца броени мигове преди престъплението.

— Откога си се загрижил как се развива империята, братовчеде? — запита весело Чарлс зад гърба му. — О, виждам, че всъщност те интересува хрониката на произшествията.

— Добро утро, Чарлс — поздрави го Андрю, като остави вестника на масата, сякаш го бе прелиствал само от скука.

— Невероятно внимание е отделено на убийствата на клетите проститутки — отбеляза братовчед му, като взе чепка лъскаво грозде от фруктиерата и седна на стола срещу него. — Макар че, да ти призная, и аз съм заинтригуван от значението, което придават на тази тъй неприятна история: възложили са разследването на Фред Абърлайн, най-добрия копой на Скотланд Ярд. Очевидно случаят не е по силите на градската полиция.

Андрю кимна с престорена разсеяност, гледайки през прозореца как лекият ветрец разнасяше един облак с форма на дирижабъл. Не искаше да се покаже прекалено заинтересован, за да не привлече вниманието на братовчед си, но всъщност жадуваше да узнае всичко във връзка с престъпленията, които явно се случваха единствено в квартала на неговата любима. Каква ли физиономия щеше да направи Чарлс, ако му кажеше, че предната нощ се бе сблъскал с безпощадния убиец в една тъмна уличка на Уайтчапъл? При все това, за жалост, не можеше да каже нищо за него, освен че беше здравеняк и вонеше ужасно.

— Тъй или иначе, въпреки намесата на Скотланд Ярд, засега има само догадки, някои от които са направо смехотворни — продължи братовчед му, като откъсна зърно грозде от чепката и взе да го върти между пръстите си. — Знаеш ли, че подозират един от индианците от представлението на Бъфало Бил, което гледахме миналата седмица, и дори актьора Ричард Мансфийлд, който играе в пиесата „Доктор Джекил и мистър Хайд“? Впрочем, препоръчвам ти тази постановка в „Лисеъм“ — превъплъщението на Мансфийлд на сцената е наистина страховито.

Андрю обеща, че ще отиде да го гледа, хвърляйки огризката от ябълката си на масата.

— В крайна сметка — обобщи Чарлс с известна досада, — ония клетници от Уайтчапъл са сформирали охранителни отряди, които да патрулират из улиците. За беда Лондон се разраства толкова бързо, че полицията се оказва негодна да се справи с неговите нужди. Всички искат да живеят в тоя проклет град. Хората пристигат от най-отдалечените графства в търсене на по-добър живот, а биват експлоатирани в някоя фабрика, хващат тиф или са принудени да прибягват до престъпления, за да плащат безбожния наем на някое мазе или друга непроветрива бърлога. Всъщност за мен даже е чудно, че убийствата и грабежите не са повече, като се има предвид с каква безнаказаност могат да се извършват. Ако престъпниците имаха някаква организация, Лондон щеше да е в техните ръце, Андрю, бъди сигурен в това. Не се изненадвам, че кралицата се бои от народно въстание, от революция като онази, която понесоха френските ни съседи и която би пратила на гилотината и нея, и цялата й фамилия. Нейната империя е само една фасада, която се нуждае от все по-солидни подпори, за да не рухне. Нашите овце и говеда пасат в Аржентина, китайците и индусите отглеждат нашия чай, златото ни се доставя от Южна Африка и Австралия, виното, което пием, е от Испания и Франция. Кажи ми, братовчеде, какво всъщност произвеждаме ние, освен престъпност? С един организиран метеж бандитите биха могли да завладеят цялата страна. За щастие, злотворството и здравият разум рядко вървят ръка за ръка.

Андрю обичаше да слуша как братовчед му се впуска в такива тиради уж нехайно, преструвайки се, че не взима насериозно собствените си думи. Той се възхищаваше на противоречивия дух на Чарлс, който му напомняше къща, разделена на безброй стаи без връзка помежду им, тъй че ставащото в една от тях нямаше никакъв отзвук в останалите. Поради това братовчед му умееше да забелязва сред заобикалящия го разкош най-лютите язви на света и да ги забравя начаса, докато Андрю — за да дадем най-прост пример — не беше способен да осъществи успешно сношение, след като е посетил кланица или болница за инвалиди. Вътрешният свят на Андрю, сътворен явно по подобие на раковините, поглъщаше и отразяваше всичко. Всъщност именно по това те се отличаваха един от друг и същевременно се допълваха: Чарлс бе човек на разсъжденията, а той — на чувствата.

— Факт е, че тези варварски престъпления превръщат Уайтчапъл в място, където не е препоръчително да прекарваш нощта, братовчеде — отсъди Чарлс, като изостави небрежната си поза, наведе се през масата и го изгледа многозначително. — Особено пък с някоя проститутка.

Андрю се вторачи в него с нескрита изненада.

— Значи знаеш? — попита той.

Братовчед му се усмихна.

— Прислужниците говорят, Андрю. Вече би трябвало да си разбрал, че нашите най-съкровени тайни текат като подземни реки под луксозния под, по който стъпваме — рече той, потропвайки символично с обувката си по килима.

Андрю въздъхна. Братовчед му не бе оставил вестника на масата по случайност. Вероятно го бе заблудил още при пристигането му, преструвайки се, че спи. Чарлс обичаше такива игрички. Сигурен, че Андрю ще дойде, навярно бе стоял скрит зад някой от многото паравани, които разделяха на части огромната трапезария, и търпеливо бе изчаквал лекомисленият му братовчед да падне в устроената клопка.

— Не искам баща ми да научи, Чарлс — помоли го той.

— Спокойно, братовчеде. Знам какъв смут би предизвикало това в семейството. Но я ми кажи, влюбен ли си в това момиче, или става дума просто за прищявка?

Андрю си замълча. Какво можеше да му каже?

— Няма нужда да ми отговаряш — рече братовчед му примирено. — Боя се, че няма да проумея нито едното, нито другото. Надявам се само да знаеш какво вършиш.

Андрю безспорно не знаеше какво върши, но не можеше да престане. Всяка нощ отиваше в мизерната стаичка на Милърс Корт като молец, привлечен от пламъка на свещ, и се хвърляше безволно в неудържимия пожар, който бе Мери Кели. Любеха се цяла нощ, обзети от необуздана страст, сякаш бяха погълнали отрова и не знаеха колко часа живот им остават, или сякаш светът зад вратата бе поразен от внезапно избухнала чумна епидемия. Андрю бързо разбра, че ако изсипеше достатъчно монети на нощната й масичка, двамата можеха да горят в този нежен пожар и след зазоряване. Неговите пари поддържаха страстта и прогонваха надалеч Джо, съпруга на Мери Кели, за когото младежът избягваше да мисли, докато се разхождаше с нея, предрешен със скромно облекло, из лабиринта от калните улици на Уайтчапъл. Това бяха приятни и спокойни разходки, наситени със срещи с нейни приятелки и познати — многострадалната пехота на една война без окопи, рояк от клетници, които всяка сутрин ставаха от леглото, за да се сблъскат с един враждебен свят, движени само от животинска воля за оцеляване. С течение на времето Андрю откри, че им се възхищава, те го омайваха като екзотични цветя, несрещани в неговия свят. Започна да изпитва убеждението, че животът там бе по-истински, първичен и разбираем, отколкото в разкошно застланото имение, в което протичаха дните му.

Понякога му се налагаше да нахлупва ниско шапката над очите си, за да не бъде разпознат от групите заможни младежи, които в някои нощи превземаха квартала. Пристигаха с луксозни карети и се понасяха из улиците, надменни и нагли като завоеватели, в търсене на някой окаян бордей, където да отприщят безнаказано най-низките си инстинкти — защото, както Андрю често бе чувал в пушалните салони на Уест Енд, само парите и въображението определяли границите на онова, което можело да се прави с бедните курви от Уайтчапъл. Наблюдавайки скришом шумните тълпи от младежи, Андрю чувстваше как го връхлита неочакван стремеж да бъде закрилник. Това можеше да се дължи само на факта, че несъзнателно бе започнал да възприема Уайтчапъл като територия, над която навярно трябваше да бди. Но малко можеше да стори пред тези варварски нашествия, освен — завладян от мъка и безсилие — да се опита да забрави всичко това в обятията на възлюбената си, а тя с всеки изминал ден му се струваше по-красива, сякаш под ласките му си бе възвърнала вродения блясък, който животът впоследствие й бе отнел.

Ала знайно е, че няма райска градина без змия, и колкото по-сладки мигове прекарваше Андрю с любимата си, толкова по-горчив вкус оставаше по устните му, щом осъзнаеше, че това бе всичко, което можеше да има от Мери Кели. То обаче му се струваше недостатъчно и всеки ден жадуваше за повече, защото тази немислима извън Уайтчапъл любов си оставаше нещо случайно и илюзорно, въпреки неоспоримата си сила. И докато по улиците една обезумяла тълпа възнамеряваше да линчува евреина обущар по прякор Кожената престилка, Андрю давеше гнева и страха си в тялото на Мери Кели, като се питаше дали любимата му бе тъй ненаситна, защото и тя бе разбрала, че са се впуснали в безразсъдна страст, че могат само да стискат жадно розата на това неочаквано щастие, опитвайки се да забравят болката от бодлите му. А може би това бе нейният начин да му каже, че е готова да спаси от гибел тази привидно обречена любов, дори да се наложеше за целта да промени самия ход на вселената. Но ако беше така, дали Андрю притежаваше същата сила, дали имаше нужната вяра, за да подхване една битка, която му се струваше предварително изгубена? Колкото и да се мъчеше, той не можеше да си представи Мери Кели да се движи в неговия свят на изтънчени млади дами, чиято единствена цел в живота бе да доказват своята плодовитост, пълнейки домовете си с отрочета, и да развличат приятелите на любимите си съпрузи с изпълнения на пиано. Би ли могла Мери Кели да се справи с тази роля, стараейки се същевременно да не потъне във вълната от обществено неодобрение, което несъмнено щеше да се опита да я удави, или в крайна сметка щеше да загине като екзотично цвете вън от своя парник?

От тези тайни страхове едвам успяваха да го отвлекат вестниците, които продължаваха да се занимават с убийствата на проститутките. Една сутрин, докато закусваше, Андрю попадна на препечатка на писмо, което убиецът бе имал дързостта да изпрати до Централната новинарска агенция. В него той твърдеше, че няма да го заловят лесно и обещаваше да продължи да изпробва хубавия си нож върху никаквиците от Уайтчапъл. Писмото, написано с подходящо червено мастило, носеше подписа „Джак Изкормвача“ — име, което при всички случаи, трябваше да признае Андрю, бе по-обезпокоително и цветисто от безинтересния прякор „Убиеца от Уайтчапъл“, с който бе известен до момента. Разгласеното от пресата ново прозвище, което неизбежно напомняше за негодяя от евтините романи Бързоногия Джак и неговото поведение спрямо жените, бързо бе възприето от всички. Андрю се увери в това, след като го чу неведнъж навсякъде, където отидеше — изречено винаги с някаква перверзна възбуда, сякаш на онези клети души от Уайтчапъл им изглеждаше вълнуващо и даже модерно, че един неумолим убиец броди из квартала с добре наточен нож. В резултат на тревожното послание канцелариите на Скотланд Ярд изведнъж се оказаха залети от цял порой подобни писма, в които предполагаемият убиец се подиграваше на полицията, хвалеше се детински с престъпленията си и бълваше заплахи за бъдещи злодеяния. Това остави у Андрю впечатлението, че Англия гъмжи от субекти, жадни да внесат емоция в живота си, като се почувстват убийци наужким — редови хорица с души, омърсени от садистични инстинкти и нездрави пориви, които за щастие никога нямаше да се проявят по друг начин. Освен че спъваха полицейското разследване, те с неволно единодушие превръщаха елементарния тип, с когото се бе сблъскал в пасажа на Ханбъри Стрийт, в чудовищно създание, очевидно предопределено да въплъти най-древните страхове на човека. И може би именно това неудържимо роене на претендентите за авторството на зловещите му дела подтикна истинския убиец да надмине себе си в нощта на 30 септември. Тогава той уби на Дътфийлд Ярд шведката Елизабет Страйд — проститутката, упътила Андрю как да намери Мери при първия му набег в нейния квартал, — а едва час по-късно закла на Майтър Скуеър и Катрин Едоус; във втория случай бе имал време да разпори жертвата от гръдната кост до срамните части, да извади левия й бъбрек и част от вътрешностите и дори да й отреже носа.

Така започна един студен октомври, в който траурен воал от мрачно примирение покри злочестите обитатели на Уайтчапъл, които въпреки усилията на Скотланд Ярд се чувстваха повече от всякога изоставени на произвола на съдбата. В очите на проститутките се четеше тяхната безпомощност, но също и едно странно покорство пред страшната им орис. Тогава животът се превърна в дълго и напрегнато очакване, в което Андрю прегръщаше с всички сили треперещото тяло на Мери Кели и нежно й шепнеше, че не бива да се тревожи, че трябва само да стои по-далече от ловния участък на Изкормвача — този лабиринт от задни дворове и пусти улички, където той бродеше с жадния си за кръв нож, — докато полицията успее да го залови. Но думите му не оказваха никакво въздействие на променената Мери Кели, която дори започна да подслонява други проститутки в малката си стаичка на Милърс Корт, за да ги откъсне от небезопасните улици. Това в крайна сметка доведе до кавга със съпруга й, по време на която Джо счупи един прозорец. На следващата нощ Андрю й даде нужната сума за смяна на стъклото, през чиято дупка проникваше острието на студа. Тя обаче само прибра парите и се простря прилежно в кревата, за да бъде обладана. Сега му предлагаше само едно тяло — огън, който не топлеше, — и онзи скръбен и жалък поглед, който се четеше в очите й през последните дни; в него той като че ли зърна отчаян зов за помощ, безмълвна молба да я измъкне от това място, докато не е станало прекалено късно.

Сякаш внезапно забравил, че един поглед може да побере всичко, Андрю крайно неумело се преструваше, че не забелязва това очевидно желание. Не се чувстваше способен да промени самия ход на вселената, което в неговия случай се свеждаше до още по-сериозно начинание: да се противопостави на собствения си баща. Навярно по тази причина тя започна да излиза в търсене на клиенти — така отправяше ням упрек към неговата страхливост, — а вечер се напиваше с другарките си в „Британия“, където проклинаха единогласно безсилието на полицията и могъществото на онова дяволско изчадие, което продължаваше да им се надсмива. Неотдавна например чудовището бе изпратило на Джордж Лъск — един социалист фитилджия, самопровъзгласил се за председател на Охранителния комитет на Уайтчапъл — картонена кутия, съдържаща човешки бъбрек. Разгневен от собственото си малодушие, Андрю я виждаше всяка нощ да пристига пияна в стаичката. Тогава, преди тя да рухне на пода или да се свие като куче край камината, той я взимаше в обятията си и я слагаше в леглото, благодарен, че тая нощ не е налетяла на никакви ножове. Ала знаеше, че Мери не може да продължава да се излага на опасност по този начин и единствено от него зависеше да я опази, макар че главорезът седмици наред не бе убивал, а из квартала патрулираха повече от осемдесет полицаи. Затова, седейки в мрака, докато неговата любима бе в плен на пиянските си кошмари, гъмжащи от изкормени трупове, Андрю твърдо се заричаше пред себе си да се изправи срещу баща си още на следващия ден; но на следващия ден само обикаляше около кабинета му, без да се осмели да влезе. А по здрач, унил и засрамен, понякога с бутилка в ръка, се завръщаше в стаичката на Мери Кели, за да получи безмълвния упрек на нейния поглед. Тогава Андрю си спомняше всичко, което й бе казал, възторжените слова, с които се бе опитал да скрепи техния съюз: как я е чакал цели осемнайсет, сто, петстотин години — и сам не знаел колко; как я е търсил във всяко от преражданията си, ако е имал такива, защото на душите им било отредено да се срещнат в лабиринта на времето, и прочее излияния от този род. Той бе убеден, че при новите обстоятелства Мери Кели не би могла да приеме приказките му другояче освен като жалък опит да облече в префинен романтизъм животинската си похот, или дори още по-лошо — да прикрие тръпката, която му носеха тези туристически посещения в блатото на света. „Къде е сега цялата ти любов, Андрю?“ — сякаш го питаше тя с погледа си на уплашена газела, преди да изчезне в посока към „Британия“, откъдето се връщаше, залитайки, часове по-късно.

Това продължи до студената нощ на 7 ноември, когато нещо се преобърна в Андрю, щом я видя отново да поема към кръчмата. Може би беше от алкохола, който понякога — стига да е в точната доза — дарява някои хора с временно просветление, а може би бе назрял моментът въпросното просветление да настъпи от само себе си. Тъй или иначе, той най-сетне проумя, че без Мери Кели животът му вече не би имал никакъв смисъл и следователно нямаше да загуби нищо, ако решеше да се бори за едно съвместно бъдеще с нея. Обзет от внезапен кураж и с чувството, че отново може да диша свободно, младежът излезе от стаята, като затръшна енергично вратата след себе си. Сетне се отправи с широки крачки към мястото, където обикновено го чакаше Харолд, който през нощите, прекарвани от господаря му в наслада, висеше на капрата, свит като бухал, и пъдеше студа с бутилка коняк.

Тази нощ бащата на Андрю щеше да узнае, че по-малкият му син се е влюбил в уличница.

V

Да, зная, че в началото на тази история ви обещах една чудна машина на времето и ви уверявам, че тя ще се появи, ще се срещнем дори с храбри изследователи и свирепи туземни племена, без които никой приключенски роман не може да мине. Ала всичко с времето си: преди да започнем партия шах, нали трябва първо да поставим фигурите в съответните полета? По този въпрос няма спор, тъй че позволете ми да продължа да подреждам шахматната дъска — бавно, но сигурно — и да се върна към младия Андрю, който, вместо да се възползва от дългия път до имението Харингтън, за да подреди мислите си, предпочете да ги обърка още повече, довършвайки бутилката, която носеше в джоба си. Всъщност дори да се изправеше пред баща си със смислена реч и ясни идеи, това никак нямаше да му помогне, защото бе сигурен, че не биха могли да разговарят цивилизовано на тази тема. Имаше нужда да се упои колкото се може повече, запазвайки само толкова трезвост, колкото да не му се върже езикът. Дори нямаше смисъл да се преоблича с елегантните дрехи, които от благоразумие винаги държеше на седалката, увити във вързоп. Тази нощ вече не бе необходимо да пази тайна. Когато пристигнаха в имението, Андрю слезе от каретата, помоли Харолд да не мърда оттам и се затича към къщата. Гледайки го как се качва по стълбите, облечен в ония парцали, кочияшът поклати угрижено глава, като се чудеше дали виковете на господин Харингтън ще стигнат чак до него.

Тази вечер баща му бе свикал среща на предприемачи, но Андрю си спомни това едва когато нахълта в библиотеката, залитайки, и се озова пред смаяните погледи на дузина мъже. Положението се разминаваше с очакванията му, но във вените си имаше твърде много алкохол, за да се обезсърчи. Потърси с очи баща си сред групата от костюмирани господа и го откри до камината, застанал редом с брат му Антъни. И двамата, хванали чаша в едната ръка и пура в другата, го оглеждаха с недоумение от глава до пети. Скоро щяха да узнаят, че одеждите му са най-малкият проблем, помисли си Андрю, който всъщност бе доволен, че има публика. Щом бе решил да се жертва, по-добре бе да го направи пред свидетели, отколкото насаме с баща си в кабинета му. Прочисти си шумно гърлото пред втренчените погледи на събралите се и заяви:

— Татко, идвам да ти съобщя, че съм влюбен.

Това изявление бе изречено в гробовна тишина, като изключим някои смутени покашляния.

— Андрю, това едва ли е най-подходящият момент за… — подхвана баща му видимо раздразнен, преди Андрю да го накара да замълчи с неочаквано властен жест.

— Уверявам те, татко, че моментът е не по-лош от всеки друг — рече, като се опитваше да запази равновесие, за да не приключи смелото си изпълнение с търкулване на пода.

Баща му направи недоволна гримаса, но все пак запази мълчание. Андрю пое дълбоко дъх. Дошъл бе моментът да съсипе живота си завинаги.

— И жената, която ми открадна сърцето… — разкри той, — е проститутка от Уайтчапъл на име Мери Кели.

И след това откровение отправи дръзка усмивка към присъстващите. Едни направиха ужасени гримаси, други се хванаха за главата, изобщо прибягнаха до всякакви превземки, но никой не каза нищо: разбира се, сега бе ред на Уилям Харингтън да заговори, защото това бе драматична пиеса само с двама герои. Всички обърнаха очи към домакина. Баща му поклати глава, забил поглед в шарките на килима, издаде дрезгаво, едва сдържано ръмжене и остави пипнешком чашата на полицата на камината, сякаш изведнъж бе започнала да му пречи.

— Обратно на твърденията, които много пъти съм чувал от вас, господа — продължи Андрю, без да обръща внимание на гнева, закипял в гърдите на баща му, — проститутките не водят този живот от любов към порока. Уверявам ви, че всяка от тях би предпочела да си намери почтена работа, но не им остава друг избор, повярвайте ми, защото зная какво говоря — колегите на баща му продължаваха да показват способността си да изразяват изненада безмълвно. — През последните месеци прекарах много време с тях. Виждал съм ги да се мият сутрин в поилките за конете, виждал съм ги да спят седнали, прикрепени с въже към стената, ако не са успели да си осигурят легло за нощувка…

И докато говореше така за проститутките, Андрю проумя, че чувствата му към Мери Кели са по-дълбоки, отколкото си бе представял, и погледна с безкрайно състрадание всички тези хора с подреден, блудкав живот, лишен от силни пориви, хора, които биха сметнали за непрактично да се поддадат на една дива страст. Той можеше да им обясни какво е да си изгубиш ума, да гориш в безразсъдство. Той можеше да им каже какво представлява любовта отвътре, защото я бе разтворил като плод, бе я разглобил като часовник, за да изследва вътрешния й механизъм, зъбчатите й колелца, които караха нейните стрелки да раздробяват времето. Ала Андрю не успя да им каже нито това, нито нещо друго, защото в този миг баща му, ръмжейки гневно, прекоси стаята с големи, сковани крачки, като мушкаше килима с бастуна си, сякаш бе харпун, и му зашлеви една енергична плесница. Изненадан от удара, Андрю отстъпи няколко крачки назад. Когато осъзна какво се бе случило, погали пламналата си буза, като се опитваше да си върне предизвикателната усмивка. В течение на няколко секунди, които се сториха безкрайни на присъстващите, баща и син се гледаха неотклонно в центъра на стаята, докато накрая първият отсече:

— От тази нощ нататък имам само един син.

Андрю се постара лицето му да остане безизразно.

— Както искаш — отвърна той студено. После отправи към присъстващите небрежен поклон. — Господа, ще ме извините, но трябва завинаги да се махна от това място.

Обърна се колкото се можеше по-надменно и излезе от стаята. Нощният хлад укроти вълнението му. Всъщност, каза си, докато слизаше по стълбата, стараейки се да не се препъва, развоят на събитията — с изключение на неочакваната публика — не беше изненадващ, в това число и гневната плесница. Оскърбеният му баща току-що го беше обезнаследил. Нещо повече — пред половината от най-заможните лондонски предприемачи бе демонстрирал прословутия си гняв, упражнявайки го този път върху собствения си потомък без капка угризение. Сега на Андрю не му оставаше нищо, освен любовта му към Мери Кели. Ако преди злополучната среща бе хранил съвсем слаба надежда, че, трогнат от историята му, баща му ще се примири и дори ще му позволи да доведе любимата си в имението, за да е далеч от чудовището, бродещо в Уайтчапъл, то сега бе ясно, че ще трябва да разчитат само на себе си. Качи се в каретата и нареди на Харолд да го откара обратно до Милърс Корт. Кочияшът, който бе изчаквал развръзката на драмата, обикаляйки в кръг около каретата, се покатери на капрата и шибна конете, като се опитваше да си представи какво се бе случило в къщата; за негова чест трябва да признаем, че въз основа на уликите, които бе достатъчно проницателен да събере, успя да възстанови сцената с учудваща точност.

Когато екипажът спря на обичайното място, Андрю слезе и се затича към Дорсет Стрийт, нетърпелив да прегърне Мери Кели и да й каже колко я обича. Заради нея бе пожертвал всичко. Въпреки това не изпитваше никакво съжаление, само лека несигурност относно бъдещата си съдба. Но те щяха да се справят. Беше уверен, че може да разчита на Чарлс. Братовчед му щеше да им заеме необходимите пари, за да наемат някоя къща във Воксъл или на Уоруик Стрийт, поне докато си намереха прилична работа, която би им позволила да се издържат сами. Мери Кели можеше да работи в някой шивашки цех, ами Андрю? Какво умееше да върши той? Нямаше значение, нали беше здрав и силен младеж, все щеше да намери нещо. Важното бе, че се бе опълчил на баща си, последиците не бяха съществени. Мери Кели му бе отправила безмълвна молба да я измъкне от Уайтчапъл и именно това щеше да направи той, сам или с чужда помощ. Щяха да се махнат от тоя прокълнат квартал, от това посолство на ада.

Погледна часовника си, преди да се спре запъхтян пред входната арка на Милърс Корт. Беше пет часа сутринта. Мери Кели сигурно вече се бе прибрала, по всяка вероятност и тя пияна като него. Щеше да е забавно да се разберат сред алкохолните пари, помисли си Андрю, говорейки с жестове и сумтене като приматите на Дарвин. Сетне тръгна към апартаментите с момчешко въодушевление. Вратата на стая номер 13 беше заключена. Потропа с юмрук няколко пъти, без да получи отговор. Момичето навярно бе заспало, но това не бе проблем. Като внимаваше да не се пореже с остатъците от стъкло, които все още се крепяха на рамката, Андрю пъхна ръката си през дупката на счупения прозорец и освободи резето, както бе виждал да прави самата Мери Кели, откакто загуби ключа незнайно къде.

— Мери, аз съм — рече, отваряйки вратата. — Аз съм, Андрю.

Позволете ми да прекъсна повествованието, за да ви предупредя, че е трудно да се разкаже последвалата сцена, тъй като броят на усещанията, които Андрю изпита, изглежда твърде голям за краткото й времетраене. Затова трябва да вземете под внимание еластичността на времето, способността му да се разтяга или свива като акордеон, независимо от часовниците. Сигурен съм, че често сте преживявали това явление в собствения си живот, зависи от коя страна на вратата на клозета сте се намирали. В дадения случай времето се разтегли в съзнанието на Андрю и сътвори цяла вечност, използвайки само няколко секунди. Именно от тази гледна точка ще ви предам сцената и затова бих ви помолил да не приписвате на моето разказваческо неумение разминаването, което несъмнено ще забележите между събитията и тяхното съотношение с времето.

Отначало, когато отвори вратата и пристъпи една крачка в стаята, Андрю не разбра какво вижда или, по-точно, отказа да приеме онова, което видя. През това време — кратко и безкрайно, както вече уточнихме — той оцеля някак, макар че в една все още работеща част от съзнанието му взе да се заражда убеждението, че разкрилата се пред него гледка ще го убие. Никой не може да се сблъска с подобно нещо и да остане жив — най-малкото не може да остане напълно жив. А видяното, да го кажем вече без заобикалки, бе Мери Кели и същевременно не беше тя, защото трудно можеше да се приеме, че Мери Кели би могла да е онова, което лежеше на кревата сред многобройните петна от кръв по чаршафите и възглавницата. Андрю не бе в състояние да сравни гледката в малката стаичка с нищо познато, защото и той, като повечето хора, никога не бе виждал човешко тяло, обезобразено с такова педантично усърдие. И когато съзнанието му най-сетне прие, че се намира пред старателно накълцан труп — макар че в неговия приятен живот, пълен с увеселения на открито и скъпи шапки нищо не загатваше за подобни произшествия, — дори не успя да изпита съответната погнуса, защото след приемането на този факт последва верига от страховити разсъждения, които доведоха до неизбежния извод, че обезобразеното тяло принадлежеше на неговата любима. Изкормвача — защото това можеше да е само негово дело — бе одрал кожата на лицето й и то беше неузнаваемо, но колкото и да се изкушаваше да отрече, Андрю трябваше да признае, че трупът бе на Мери Кели. Да отрича би било детинско от негова страна, пък и съвсем безполезно: съдейки по размерите, телосложението и най-вече по мястото, където се намираха, тези осакатени останки несъмнено бяха нейни. Тогава го заля мъката — страшна и свирепа мъка, разбира се, но само бледо отражение на онова, в което щеше да се превърне с времето, защото все още бе притъпена от шока, който парализираше и в известен смисъл предпазваше Андрю. Щом се убеди, че стои пред трупа на любимата си, той се застави, тласкан от някаква посмъртна преданост, да насочи любящ поглед към страшилището, но не можа да изпита друго освен отвращение при вида на одраното лице, сред чиито провиснали ивици кожа се открояваше пресилената и зловеща усмивка на черепа. Но нали този череп бе получил последните му страстни целувки? Как можеше сега да го отблъсква? И тялото, което толкова нощи бе боготворил, сега, бидейки разполовено и наполовина одрано, извикваше у него само погнуса. Тази реакция го накара да осъзнае, че това нещо вече не беше Мери Кели, при все че се състоеше от същите материали — в жаждата си да узнае как е направена отвътре, Изкормвача я бе свел до обикновено покривало от плът, лишавайки я от човешката й природа. След това последно размишление Андрю можа най-сетне да забележи, ужасен и хипнотизиран, конкретните детайли, като например тъмнокафявия неясен предмет между краката й, който навярно бе черният дроб, или поставената върху масичката гърда, която — отделена от естественото си място — би му се видяла като мека поничка, ако не бе увенчана с виолетово зърно. Всичко явно бе подредено с изключителна грижливост, която издаваше чудовищното спокойствие, с което бе действал убиецът. И топлината в стаята, която усети чак сега, загатваше, че кучият син дори си бе позволил да напали хубав огън, за да работи в уютни условия. Андрю затвори очи — бе видял достатъчно. Не искаше да знае нищо повече. Освен че му бе показал какво жестокосърдечие и безразличие към себеподобните си може да прояви човек, на какви зверства е способен, ако разполага с време, въображение и остър нож, убиецът му бе дал страшен и брутален урок по анатомия. За пръв път Андрю осъзна, че животът, истинският живот нямаше нищо общо с начина, по който запълваш дните си, с устните, които целуваш, с медалите, които получаваш, или обувките, които поправяш. Животът, истинският живот се разгръщаше безшумно в човешките недра, течеше като подземна река, случваше се като дискретно чудо, чиито свидетели бяха само хирурзите и съдебните лекари, а може би и онзи безмилостен убиец; само те знаеха, че в крайна сметка кралица Виктория и най-окаяният лондонски просяк представляваха едно и също: сложен механизъм от кости, органи и тъкани, задвижван от горивото на Божието дихание.

Това е подробното изложение на преживяванията на Андрю в онези кратки мигове пред тялото на Мери Кели, макар че, така описано, изглежда сякаш е прекарал часове в съзерцанието му, както му се струваше и на самия него. Най-сетне, сред мъглата на болката и погнусата, които го бяха завладели, си проби път вината, защото Андрю бързо си вмени отговорността за тази смърт. Той бе имал възможност да спаси Мери, но бе пристигнал твърде късно. Това бе цената, която плащаше за своята страхливост. Изстена от ярост и безсилие, като си представи любимата си, подложена на такава касапска жестокост. После изведнъж осъзна, че ако не иска да го свържат с престъплението, трябва да се махне оттам, преди някой да го е видял. Освен това не бе изключено убиецът да се спотайва наблизо, любувайки се скришом отнякъде на зловещото си деяние, и едва ли би се поколебал да прибави още един труп към останалите. Андрю отправи прощален поглед към Мери Кели, без да се осмели да я докосне, и с върховно усилие на волята се принуди да излезе от стаичката и да я остави там.

Замаян, затвори вратата зад гърба си, оставяйки всичко така, както го бе заварил. Потърси изхода от апартаментите, ала така внезапно и силно му призля, че едвам успя да стигне до каменната арка на входа. Там, почти коленичил, повърна, разтърсван от силни позиви. Когато най-сетне изхвърли от стомаха си всичко, а то не бе много, като изключим изпития през нощта алкохол, опря гръб на стената; чувстваше се отпаднал, измръзнал и без капка сила. От това място можеше да види стаичката на номер 13, този рай, където бе изпитал такова щастие и който сега криеше в нощта разчлененото тяло на неговата любима. Направи няколко крачки и щом се увери, че световъртежът му е намалял достатъчно, за да може да се държи криво-ляво на краката си, излезе със залитане на Дорсет Стрийт.

Прекалено разстроен, за да се ориентира, тръгна слепешком, като стенеше и хлипаше. Дори не си направи труда да потърси каретата, защото сега, когато знаеше, че не е желан в бащиния си дом, нямаше какво да възложи на Харолд. Вървеше ли, вървеше из уличките, оставяйки се краката да го носят напосоки. Когато прецени, че вече е напуснал района на Уайтчапъл, намери един усамотен пасаж и се просна, изтощен и треперещ, сред някакви изхвърлени сандъци. Там прекара остатъка от нощта, свит като зародиш. Както предсказах одеве, щом първоначалният шок поотслабна, душевното страдание се изостри. Скръбта се усили дотолкова, че премина във физическо неразположение. Изведнъж тялото му стана обвивка, която бе мъчително да обитава, сякаш се бе превърнало в един от онези саркофази, покрити отвътре с шипове. Прииска му се да избяга от самия себе си, да се освободи от страдащата материя, от която бе направен, но бе пленник на тази ранена плът. Запита се ужасен дали болката щеше винаги да го съпътства. Някъде бе прочел, че очите на покойниците съхраняват последния образ, който са видели. Дали зениците на Мери Кели бяха запечатали свирепата усмивка на Изкормвача? Не знаеше, но бе напълно уверен, че ако наистина съществуваше такова правило, той щеше да е изключението: при неговата смърт, независимо какво още му предстоеше да види през живота си, очите му щяха да отразяват обезобразеното лице на Мери Кели.

Лишен от воля и сили за всичко друго, освен да се предаде на мъката, Андрю остави часовете да отлитат неусетно покрай него. Навремени повдигаше захлупеното в ръцете си лице и отправяше към света яростен вик, за да изрази негодуванието си от станалото, което вече не можеше да промени, или пък изричаше несвързано предизвикателство към Изкормвача, който може би го бе проследил и го причакваше с ножа си в началото на пасажа, присмивайки се над страха му. През повечето време обаче само скимтеше жално, безразличен към всичко наоколо — корабокрушенец в плен на собствения си ужас.

С настъпването на зората, която лениво пропъди мрака, разумът му отчасти се възвърна. Глъчката на пробуждащия се живот започна да долита до него откъм началото на пасажа. Изправи се с мъка и, разтреперан от студ, загърнат с жалкото сако на своя прислужник, пое към улицата, която се оказа учудващо многолюдна.

Забелязвайки знаменцата, накачени по фасадите на сградите, Андрю осъзна, че това бе денят на Шествието на кмета7. Като се стараеше, доколкото бе възможно, да върви с уверена походка, той се смеси с тълпата. Дрехите му бяха изпоцапани, но не биеше на очи повече от кой да е просяк. Нямаше представа къде се намира, но това беше без значение, тъй като не знаеше нито къде да отиде, нито какво да направи. Първата кръчма, която му се изпречи пред погледа, му се стори не по-лоша от всяка друга цел. Беше за предпочитане да влезе в нея, вместо да се остави този човешки поток да го отнесе до Съдебната палата, за да види тържественото пристигане на Джеймс Уайтхед, новия градоначалник. Алкохолът щеше да му помогне да пропъди студа, превзел вътрешностите му, и същевременно да замъгли мислите му, докато престанеха да му се струват толкова опасни. Свърталището се оказа полупразно. От кухнята долиташе силна миризма на наденици и бекон, от която му призля на стомаха, затова се усамоти в най-отдалеченото от пещите сепаре и поръча бутилка вино. Наложи се да сложи няколко лири на масата, за да преодолее недоверието, което вдъхваше на келнера с вида си. Докато чакаше, оглеждаше посетителите — неколцина клиенти от квартала, които пиеха мълчаливо, безразлични към уличната врява. Един от тях отвърна на погледа му и Андрю усети как го прониза неподправен ужас. Възможно ли бе това да е Изкормвача? Дали го бе проследил чак дотук? Успокои се, щом си даде сметка, че човекът бе твърде дребен, за да представлява заплаха за някого, но сърцето му все още думкаше, когато пое бутилката. Вече знаеше на какво е способен човекът, всеки човек, та дори и оня дребосък, който кротко посръбваше от халбата си. Вероятно нямаше таланта, необходим за изографисването на Сикстинската капела, но съвсем не бе сигурно, че не притежаваше нужната нагласа, за да изкорми човешко същество и да подреди вътрешностите му около тялото. Андрю погледна през прозореца. Хората сновяха насам-натам, продължаваха да живеят без капка страхопочитание. Защо никой не забелязваше, че светът се бе променил, че вече не бе място, годно за живеене? Дълбока въздишка се изтръгна от гърдите му. Светът се бе променил само за него. Облегна се на стола си и се зае да се напие до несвяст, пък после щеше да му мисли. Хвърли един поглед на парите си. Прецени, че има достатъчно, за да пресуши алкохолните запаси на заведението, тъй че за момента всеки друг план можеше да почака. Излегнат на пейката и зает да пропъжда и най-незначителните мисли, които умът му би дръзнал да роди, Андрю остави времето да си тече, като с всяка минута ставаше все по-безчувствен, приближавайки се към пропастта на безсъзнанието. Ала още не беше достигнал до такова вцепенение, че да не се сепне от виковете на един продавач на вестници.

— Купете си „Стар“! Извънредно издание: Джак Изкормвача заловен!

Андрю скочи от мястото си като ужилен. Изкормвача заловен? Не можеше да повярва. Надникна през прозореца и огледа улицата, напрягайки замъглените си очи, докато най-сетне видя момчето, което продаваше вестници на един ъгъл. Извика го настойчиво и си купи един брой през прозореца. С разтреперани ръце премести няколко бутилки и го разстла върху масата. Правилно беше чул. „Джак Изкормвача заловен!“ — оповестяваше заглавието с едър шрифт. В това пияно състояние четенето бе бавен и мъчителен труд за Андрю, но с известно търпение, като ту затваряше, ту пак отваряше очи, успя да възприеме съдържанието на статията. Тя започваше с вестта, че предната нощ Джак Изкормвача е извършил последното си престъпление. Жертвата била проститутка от уелски произход на име Мери Жанет Кели, намерена в стаята, която държала под наем в Милърс Корт №26 на Дорсет Стрийт. Андрю прескочи следващия абзац, където подробно и разточително се изброяваха ужасните осакатявания, нанесени от убиеца, и премина направо към описанието на неговото залавяне. Според твърденията на вестника извергът, всявал ужас в Ист Енд в продължение на четири месеца, бил заловен от Джордж Лъск и хората му едва около час след чудовищното престъпление. Един свидетел, предпочел да остане анонимен, чул виковете на Мери Кели и алармирал Охранителния комитет, който за нещастие пристигнал в Милърс Корт прекалено късно, но все пак успял да обкръжи Изкормвача, докато последният бягал по Мидълсекс Стрийт. Отначало убиецът се опитал да отрича деянията си, но бързо престанал, когато при обиска намерили в един от джобовете му все още топлото сърце на неговата жертва. Мъжът се казвал Брайън Рийс и работел като готвач на търговския кораб „Слип“, който пристигнал в лондонското пристанище от Барбадос през юли и следващата седмица щял да отплава към Карибско море. Подложен на разпит от Фредерик Абърлайн, разследващия детектив, Рийс признал, че е извършил петте вменени му престъпления и дори изразил насладата си от факта, че при кървавото си сбогуване е разполагал с уютни условия — стая и хубав огън, тъй като до гуша му било дошло да убива винаги насред улицата. „Когато оная пияна курва се изпречи на пътя ми, разбрах, че трябва да я последвам“ — обявил със задоволство убиецът. Добавил също така, че щом пораснал достатъчно, за да борави с нож, ликвидирал собствената си майка, която упражнявала същия занаят като жертвите му; все пак последното сведение, което можело да обясни поведението му, за момента не било потвърдено. Новината бе придружена от фотография на Рийс, тъй че Андрю можа най-сетне да види лицето на мъжа, с когото се бе сблъскал в тесния пасаж на Ханбъри Стрийт. Външността му не отговаряше на очакванията. Беше обикновен наглед, доста едър, с къдрави бакенбарди и гъсти мустаци, увиснали над горната му устна. Въпреки донякъде зловещото му изражение, дължащо се навярно най-вече на обстоятелствата, при които бе направена снимката, Андрю трябваше да признае, че човек с такова лице би могъл да бъде както безжалостен главорез, така и почтен хлебар. Несъмнено бе твърде различен от чудовищния образ, нарисуван от въображението на лондончани. Следващите страници бяха посветени на други известия, свързани с темата, като например оставката на комисаря сър Чарлс Уорън, признаващ проявената в случая полицейска некомпетентност, или изявленията на потресените корабни другари на Рийс. Андрю обаче бе научил всичко, което искаше да знае, тъй че се върна на началната страница. От прочетеното заключи, че бе пристигнал в стаичката на Мери Кели точно след тръгването на нейния убиец и броени мигове преди появата на тълпата, предвождана от Лъск, сякаш всички бяха следвали замисъла на някаква сложна хореография. Дори не му се мислеше какво би станало, ако се бе забавил още няколко минути и Охранителният комитет го бе заварил при трупа на Мери Кели. Въпреки всичко, каза си, бе имал късмет. Откъсна първата страница, сгъна я, прибра я в джоба на сакото си и поръча нова бутилка, за да отпразнува обстоятелството, че макар да беше с безвъзвратно разбито сърце, поне не бе попаднал в ръцете на една разярена тълпа.

Осем години по-късно Андрю отново извади от джоба си изрезката от вестника. Времето я бе обезцветило също като него. Колко пъти бе препрочитал свирепите осакатявания на Мери Кели като някакво самоналожено наказание? От изминалите години почти нямаше други спомени. Какво бе правил оттогава насетне? Трудно можеше да каже. Спомняше си смътно, че след обиколка на околните кръчми Харолд го бе намерил да лежи в несвяст в оня вертеп и го бе откарал вкъщи. Там бе прекарал няколко дни на легло, изгарян от треска. През това време бълнуваше и страдаше от кошмари, в които ту му се явяваше трупът на Мери Кели в кревата, с вътрешности, пръснати из цялата стая в неразгадаем порядък, ту самият той я изкормваше с огромен нож под одобрителния поглед на Рийс. В един от миговете на прояснение, които разкъсваха мъглите на треската, видя баща си, седнал сковано с изправен гръб на края на леглото му, да се извинява за поведението си. Ала лесно бе да се извинява сега, когато нямаше какво да приеме, когато трябваше само да се присъедини към театралното униние, в което от учтивост към младежа бе решила да се потопи цялата фамилия, че даже и Харолд. Андрю отпрати своя родител, като махна раздразнено с ръка, но за негов яд горделивият Уилям Харингтън прие това като жест на опрощение, съдейки по доволната усмивка, с която напусна стаята, сякаш току-що бе осъществил изгодна сделка. Уилям Харингтън искаше да очисти съвестта си и тъкмо това бе направил, независимо от желанията на сина си. Вече можеше да забрави за цялата история и да се върне към своите дела. А в действителност и на Андрю му беше все едно — двамата никога не се бяха разбирали и нямаше вероятност да се разберат тепърва.

Възстанови се от треската твърде късно за погребението на Мери Кели, но не и за екзекуцията на нейния убиец. Въпреки протестите на някои лекари, които твърдяха, че чудовищният ум на Рийс е скъпоценен камък, достоен за научни изследвания, тъй като в тъканта и гънките на мозъка му навярно са записани престъпленията, които от рождението си е бил предопределен да извърши, Изкормвача бе обесен в затвора Уондсуърт. Андрю видя как палачът изтръгна живота на Рийс, без това да върне живота на Мери Кели или на някоя от нейните сестри по съдба. Нещата не ставаха по този начин, Създателят не разбираше нищо от бартерни сделки, а само от възмездие. В най-добрия случай бе направил така, че някое дете да се роди в същия миг, в който въжето прекърши врата на Изкормвача, но да възкресява мъртвите — това вече беше друга работа. Навярно по тази причина мнозина бяха започнали да се съмняват в могъществото Му, да поставят под въпрос дори тезата, че действително Той е сътворил света. Същата вечер портретът на Мери Кели, който висеше в библиотеката на семейство Уинслоу, изгоря от искра, прехвръкнала от една лампа. Или поне така обясни Чарлс, който се появил тъкмо навреме, за да потуши пожара.

Андрю бе признателен на братовчед си за жеста му, но историята не можеше да приключи толкова лесно, само с отстраняването на мотива, от който бе започнало всичко. Не, това не можеше да се зачеркне току-така. Благодарение на великодушието на своя родител Андрю възвърна предишния си живот, но не намираше особена утеха във факта, че пак бе наследник на огромното състояние, което баща му и брат му продължаваха да трупат. Това нямаше да изцели душата му, макар че скоро откри, че парите все пак са от полза, ако ги прахосва в пушалните за опиум на Поулънд Стрийт. От толкова много пиене алкохолът вече не му действаше, но опиумът носеше далеч по-силна и благотворна забрава, ненапразно гърците го бяха използвали за облекчаване на различни болести. Андрю свикна да прекарва дните си в пушалните, смучейки лулата си, излегнат на някой от стотиците дюшеци, разделени с екзотични завеси. В тези помещения, покрити с оплюти от мухи огледала, чиито размери изглеждаха неясни поради оскъдната светлина на газените лампи, той се отърсваше от болката си в лабиринтите на мъгляв и безкраен сън. Един съсухрен малаец сегиз-тогиз пълнеше лулата му, докато Харолд или братовчед му не отместеха завесата и не го измъкнеха оттам. Ако Колридж8 е прибягвал до опиума, за да облекчи такова незначително страдание като зъбобола, мигар Андрю нямаше да го използва, за да уталожи свирепата болка от разбитото си сърце? Така отговаряше на братовчед си, когато последният го предупреждаваше за опасностите от пристрастяването. Братовчед му, както винаги, имаше право, и въпреки че Андрю престана да посещава пушалните, когато мъката му постепенно поутихна, известно време се видя принуден да носи тайно в джобовете си стъкленици с лауданум.

Този период продължи две или три години, докато болката накрая си отиде, отстъпвайки място на нещо още по-лошо: пустота, летаргия, безчувственост. Произшествието го бе съсипало, бе му отнело волята за живот, бе преградило най-личните канали, посредством които общуваше с реалността, оставяйки го сляп и глух в едно кътче от вселената, където нищо не се случваше. Той се бе преобразил в автомат, в мрачно създание, което живееше по навик, без да иска, просто защото животът, истинският живот нямаше нищо общо с начина, по който запълваше дните си, а се разгръщаше безшумно в недрата му като дискретно чудо, независимо от неговото желание. Накрая се превърна в изтерзана душа, която денем се усамотяваше в стаята си, а нощем бродеше из Хайд Парк като призрак, изгубил интерес към делата на живите. Дори естественото разцъфване на едно цвете му се струваше нещо безсмислено и безцелно. През това време братовчед му се ожени за една от сестрите Келър — Андрю не помнеше дали за Виктория, или за Маделин — и си купи елегантна къща на Елистън Стрийт. Чарлс обаче не спря да го посещава почти всеки ден и понякога го замъкваше в любимите си бордеи със силната надежда, че някое от новопристигналите девойчета може да крие между краката си нужния огън, който да запали отново угасналия дух на братовчед му. Ала всичко бе напразно, нищо не успяваше да измъкне Андрю от дупката, в която се бе заинатил да остане. Чарлс, чиято перспектива ще възприема сега — ако ми позволите тази отявлена смяна на гледни точки в един и същ абзац в търсене на драматичен ефект, — виждаше у него примирението на човек, приел ролята си на жертва. В края на краищата, светът се нуждаеше и от мъченици като доказателство за жестокостта на Създателя, за находчивостта, с която той извайваше тежки съдби. От друга страна, не беше изключено братовчед му да е приел случилото се с него като възможност да изследва душата си, да навлезе в най-мрачните й и неприветливи дебри. Колко хора преминават през този свят, без да са преживели страдание в чист вид? Андрю бе изпитал най-пълното щастие и най-свирепата мъка, бе износил душата си, тъй да се каже, бе я изчерпал докрай. И сега, удобно полегнал върху мъката си като факир върху своята бодлива постеля, той сякаш очакваше незнайно какво; може би аплодисментите, които да му подскажат, че представлението е свършило. За Чарлс бе ясно, че братовчед му продължаваше да живее само защото се чувстваше длъжен да изпита цялата тази горест — дали за да изучи от опит страданието, или за да изкупи вината си, това не бе от значение. Когато сметнеше, че всичко е свършило, щеше да се поклони и да напусне окончателно сцената. Затова колчем отидеше в имението Харингтън и го завареше там, проснат някъде, но все още жив и дишащ, Чарлс въздъхваше от облекчение. А щом се върнеше у дома след поредния неуспех, чувствайки, че усилията му да помогне са останали напразни, той мислеше с удивление за загадката на живота, чийто ход бе тъй уязвим и непостоянен, че дори покупката на една картина бе в състояние да го промени. Можеше ли да му даде ново направление? Можеше ли да обърне живота на братовчед си в друга посока, преди да е станало прекалено късно? Това Чарлс не знаеше. Знаеше само, че при всеобщото безразличие, ако той не предприемеше нещо, никой друг нямаше да си мръдне пръста.

В стаичката на Дорсет Стрийт Андрю разгъна изрезката от вестника и прочете за последен път, сякаш бе някаква молитва, списъка на осакатяванията, нанесени на Мери Кели. После я сгъна пак и я прибра в джоба на палтото си. Погледна леглото, което не показваше никаква следа от случилото се тук преди осем години. Ала това бе единствената промяна, всичко друго си беше същото — помътнялото огледало, завинаги запечатало престъплението, шишенцата с парфюм на Мери Кели, раклата с нейните дрехи, даже и пепелта в камината бе от същия огън, който бе напалил Изкормвача, за да му е по-уютно, докато разсича тялото. Андрю не се сещаше за по-подходящо място, където би могъл да си отнеме живота. Опря дулото на пистолета под челюстта си и плъзна пръст по спусъка. Тези стени отново щяха да се опръскат с кръв, а на далечната луна неговата душа най-сетне щеше да заеме празното място, отредено за нея в постелята на Мери Кели.

VI

С опряно в основата на челюстта дуло и пръст, сложен на спусъка, Андрю се замисли над любопитния факт, че бе стигнал до този момент, че бе решил сам да си причини смъртта. Та нали през по-голямата част от живота си се бе държал като всички останали: боеше се от нея, предугаждаше я във всяка болест, усещаше как тя дебне край него — лукава владетелка на един свят, пълен с пропасти и остри предмети, с хлъзгав лед и неспокойни коне, която се глумеше със смешната уязвимост на съществата, провъзгласили се сами за крале на Творението. И след всички тези страхове, каза си, сега най-сетне бе готов да я прегърне. Но така стояха нещата, достатъчно бе животът да ти се стори безплодно и неоправдано усилие, за да пожелаеш да се измъкнеш от него, а за това имаше само един начин. И трябваше да признае, че смътното безпокойство, което го гризеше, не беше от метафизично естество. Само по себе си умирането никак не го плашеше, защото страхът от смъртта — независимо дали ще я разглеждаме като мост към някакво библейско място, или като дъска, коварно простряна над нищото — винаги идва от знанието, че вселената няма да се затрие заедно с нас, а ще продължи да съществува, както кучето продължава да живее след отстраняването на кърлежа. И тъй, натискането на спусъка в общи линии означаваше да излезе от играта, осуетявайки всяка възможност при следващото раздаване да му се паднат по-добри карти. Но Андрю се съмняваше, че това би могло да се случи. Бе изгубил вяра. Не вярваше, че съдбата е запазила за него възнаграждение, което да го обезщети за преживените страдания. Всъщност беше убеден, че такова възнаграждение не съществуваше. Страхът му се дължеше на една далеч по-прозаична причина — болката, която вероятно щеше да му причини куршумът, строшавайки челюстта му. Това нямаше да е приятно, разбира се, съвсем не, но беше част от плана и трябваше да се приеме. Усети тежестта на пръста, който почиваше върху спусъка, и стисна зъби, готов да сложи точка на злочестото си съществуване.

В този миг някой почука на вратата. Андрю отвори очи изненадан. Кой можеше да бъде? Дали господин Макарти бе видял, че е дошъл, и сега идваше да му иска пари за поправката на прозореца? Тропането се усили. Проклет печалбар! Ако дръзнеше да си подаде муцуната през дупката на стъклото, Андрю щеше да го гръмне без колебание. Какъв смисъл имаше, в момент като сегашния, да се съобразява с онова смешно правило, което забраняваше да стреляш по ближния? Да не говорим ако ставаше дума за господин Макарти.

— Андрю, зная, че си вътре. Отвори ми!

С гримаса на отегчение Андрю позна гласа на братовчед си. Чарлс, все тоя Чарлс, който го следваше като сянка и бдеше над него. Би предпочел да е господин Макарти — по Чарлс не можеше да стреля. Как ли го бе открил братовчед му? И защо отказваше да вдигне ръце, щом Андрю вече се беше предал?

— Върви си, Чарлс, имам да свърша нещо! — извика.

— Андрю, не го прави! Открих начин да бъде спасена Мери!

Спасена? Андрю мрачно се изсмя. Трябваше да признае, че братовчед му има находчив ум, макар че това вече минаваше границата на добрия вкус.

— Припомням ти, че Мери е мъртва — уведоми го той. — Беше убита в тази мизерна стая преди осем години. Когато можех да я спася, не го сторих. Как ще я спасим сега, Чарлс, във времето ли ще пътуваме?

— Именно — отвърна братовчед му и пъхна нещо под вратата.

Андрю го погледна с бегло любопитство. Приличаше на рекламна листовка.

— Прочети я, Андрю — замоли го братовчед му, говорейки вече през дупката на прозореца. — Моля те, прочети я.

Андрю донякъде се засрами, че Чарлс го виждаше в този вид, с револвер, нелепо притиснат към челюстта, която навярно не бе най-подходящото място, ако човек иска да си тегли куршума. Знаейки, че братовчед му няма да си тръгне, въздъхна с досада, свали оръжието, остави го на леглото и се изправи, за да вземе хартийката.

— Добре, Чарлс, ти печелиш — промърмори той. — Я да видим какво е това.

Вдигна я от пода и я разгледа. Беше бледосиня листовка. Прочете я, без да вярва на очите си. Оказа се, че държи в ръка обява на някаква фирма, наречена „Мъри Пътешествия във времето“. Колкото и да му се виждаше невероятно, тя предлагаше такива пътувания. Текстът гласеше:

Тези слова бяха придружени от илюстрация, която се опитваше да изобрази — по-скоро с добро желание, отколкото с талант — ожесточена битка между две могъщи войски. Те се бяха разгърнали сред пейзаж от порутени сгради — обширна площ, осеяна с отломки. Едната армия очевидно бе съставена от хора, а другата — от странни човекоподобни фигури, които изглеждаха направени от метал. Твърде елементарната рисунка не позволяваше да се направят повече изводи.

Какво, по дяволите, беше това? При тази ситуация на Андрю не му оставаше друго, освен да отвори вратата на стаичката. Чарлс влезе и затвори след себе си. Подухваше на ръцете си, за да ги сгрее, но бе грейнал в усмивка, доволен, че е успял да осуети самоубийството на братовчед си — поне за момента. Първата му работа бе да вземе в ръце пистолета, оставен на леглото.

— Как разбра, че съм тук? — попита Андрю, докато братовчед му заемаше разни стойки пред огледалото в стаичката, размахвайки свирепо оръжието.

— Разочароваш ме, братовчеде — отвърна Чарлс, като изсипа куршумите от пълнителя в шепата си и ги прибра в джоба на палтото си. — Шкафът с оръжията на баща ти беше отворен, липсваше един пистолет, а днес е 7 ноември. Къде другаде можех да отида да те търся? Оставаше само да обозначиш пътя си с трохи хляб.

— Ясно — съгласи се Андрю, признавайки мислено, че Чарлс имаше право. Наистина не си бе направил труда да прикрие следите си.

Братовчед му повъртя пистолета, хвана го за дулото и му го подаде.

— Готово. Сега можеш да се застреляш толкова пъти, колкото ти душа иска.

Андрю го взе с неприязън и побърза да го пъхне в джоба си, за да скрие от полезрението този неудобен предмет. Какво да се прави, налагаше се да се самоубие друг път. Чарлс го наблюдаваше с шеговит упрек, очаквайки някакво обяснение от негова страна, но Андрю нямаше сили да го убеждава, че самоубийството бе единственото разрешение, което бе намерил за своя проблем. За да избегне темата, реши да прояви интерес към листовката, преди братовчед му да е започнал да му чете конско.

— Ами това какво е? Шега ли е? — попита, като размахваше хартийката. — Къде го отпечата?

Чарлс поклати глава.

— Не е шега, братовчеде. Фирмата „Мъри Пътешествия във времето“ съществува. Има седалище в Сохо, на Грийк Стрийт. И се занимава, както гласи и обявата, с уреждане на пътувания във времето.

— Ама може ли да се пътува във времето…? — смотолеви Андрю недоверчиво.

— Уверявам те, че може, братовчеде — отвърна Чарлс без никакъв намек за закачка. — Аз вече го направих.

В продължение на няколко секунди двамата се гледаха мълчаливо.

— Не ти вярвам — заяви най-сетне Андрю, търсейки в сериозното изражение на братовчед си някакъв незначителен знак, който да го издаде, но Чарлс само сви рамене.

— Не те лъжа — увери го той. — Миналата седмица Маделин и аз пътувахме до 2000 година.

Андрю шумно се разкикоти, но братовчед му бе толкова сериозен, че смехът му полека стихна.

— Ама ти май не се шегуваш?

— Съвсем не — отвърна Чарлс. — Макар че много-много не си струваше труда — 2000 година е студена и мрачна, а човекът в тази епоха води война с машините. Но да не видиш това е все едно да пропуснеш операта, за която всички говорят.

Андрю го слушаше все така удивено.

— И все пак преживяването е неповторимо — добави братовчед му. — Дори да не те впечатли, вълнуващо е заради всичко, което означава. Даже и Маделин го препоръча на приятелките си. Тя просто се влюби в ботушите на човешката армия. Искаше да ми купи такива в Париж и обърна дърво и камък, но не можа да намери същия модел. Боя се, че още е твърде рано за това.

Андрю прочете повторно листовката и се увери, че първия път очите не са го излъгали.

— Все още не вярвам, че… — измънка той.

— Разбирам те, братовчеде, разбирам те. Но знаеш ли, че докато ти бродеше из Хайд Парк като призрак, светът се развиваше? Времето си тече, дори да не му обръщаш внимание. И повярвай ми, колкото и да ти се види странно, през последната година в салоните се говореше само за пътувания във времето. Това се превърна в най-обсъжданата тема, откак миналата пролет бе издаден романът, който повдигна тези въпроси.

— Роман ли? — Андрю се чувстваше все по-объркан.

— Именно. „Машината на времето“ от Х. Дж. Уелс. Една от книгите, които ти заех. Не я ли прочете?

Откак Андрю се отказа да го следва в онова скитане по кръчми и бордеи, с което Чарлс се опитваше да му върне интереса към живота, и се затвори като отшелник вкъщи, братовчед му бе добил навика да му носи книги при посещенията си. Обикновено това бяха наскоро публикувани творби на неизвестни автори; вдъхновени от неудържимия научен подем, обхванал века, те пишеха за машини, извършващи най-невероятни чудесии. Наричаха ги „научни романси“ — това бе преводът, който английските издатели бяха дали на „необикновените пътешествия“ на Жул Верн. Терминът се бе наложил учудващо бързо и се използваше за обозначение на всяка фантастична история, която се опитваше да се обоснове посредством науката. Според братовчед му тези писания улавяха духа на творбите на Бержерак и Лукиан от Самосата, измествайки старите истории за замъци, обитавани от привидения. Андрю си спомняше някои от безумните изобретения, изобилстващи в тия евтини романчета, като например шлема против кошмари — каска, свързана с малка парна машина, която изсмукваше лошите сънища, преобразяваше ги в приятни и ги връщаше обратно. Ала най-ясно бе останала в паметта му машината, способна да уголемява нещата, която един еврейски учен бе приложил спрямо насекомите: описанието на Лондон, връхлетян от напаст от мухи с размерите на дирижабли, които огъваха кулите и рушаха сградите, щом кацнеха върху тях, бе комично страховито. В друго време Андрю би поглъщал жадно такива книги, но колкото и да му беше мъчно, упоритата му незаинтересованост към вселената включваше и света на художествената измислица; той не искаше никакви утехи, искаше да се взира право в бездната на нищото, тъй че Чарлс не смогна да достигне до него дори чрез тайния коридор на литературата. Андрю предположи, че книгата на въпросния Уелс, спомената от братовчед му, сигурно лежи на дъното на раклата му под планина от подобни романчета, които едва бе прелистил.

Виждайки озадаченото му изражение, Чарлс поклати глава с театрално отчаяние, направи му знак да седне пак на стола и се разположи в другия стол срещу него. Леко наведен напред като свещеник, който се кани да изповяда някого от енориашите си, той се зае да му изложи накратко сюжета на романа, предизвикал, по неговите думи, революция в Англия. Андрю го слушаше скептично. Както можеше да се заключи от заглавието на книгата, главният й герой бил един учен, изобретил машина на времето, с която пътувал през вековете. Посредством прости операции с лоста на съоръжението изобретателят се понесъл стремително към бъдещето и наблюдавал, зинал от изумление, как охлювите край него тичали като зайци, дърветата изниквали от земята като фонтани, звездите препускали по един небосвод, където денят и нощта се сменяли в миг на око… В този приказен и шеметен прелет стигнал чак до 802 701 г., за да открие, че обществото се е разделило на две антагонистични раси: красивите и безполезни елои и морлоките, чудовищни създания, които живеели под земята и се хранели с горните си съседи, отглеждайки ги като добитък. При тези думи Андрю направи гримаса на отвращение и с това предизвика усмивката на братовчед си, който побърза да му обясни, че сюжетът сам по себе си нямал особено значение; бил просто повод да се нахвърля една детинска карикатура на обществото на епохата. Английските умове били разтърсени от друго: Уелс разглеждал времето като четвърто измерение, превръщайки го в своего рода приказен тунел, по който било възможно да се пътува.

— Всички знаем, че един обект има три измерения — обясни Чарлс, като взе в ръце шапката си и я завъртя с ловкост на илюзионист: — височина, дължина и ширина. Но за да може да съществува обектът, за да може тази шапка да бъде част от действителността, в която се намираме, е нужно и още нещо — времетраене. Освен да се простира в пространството, трябва да има трайност във времето. Ние виждаме тази шапка не само защото заема някакво пространство, а защото заема и някакво време; това не й позволява да се изпари пред очите ни. Оттук следва, че живеем в четириизмерна вселена. И тъй, ако разглеждаме времето като допълнително измерение, какво би ни попречило да се движим из него? Всъщност ние го правим. И ти, и аз, и шапките ни, всички се движим напред във времето, само че по досадно линеен начин, без да прескочим и една-едничка секунда, носейки се неизбежно към нашата смърт. А в книгата си Уелс си задава въпроса: защо да не можем да ускорим пътуването си или дори да се обърнем и да потеглим в обратната посока, към онази област, която наричаме минало и която по същество е просто намотана нишка от кълбото на живота ни? Ако времето е пространствено измерение, защо да не можем да се движим свободно из него, както правим из другите три?

Доволен от разяснението си, Чарлс отново сложи шапката на леглото. После отправи поглед към Андрю, давайки му време да осмисли току-що казаното.

— Да ти призная, когато прочетох романа, сюжетът ми се видя доста находчив начин да се представи като правдоподобна една идея, която си остава чиста фантазия — продължи Чарлс след малко, тъй като братовчед му мълчеше, — но не очаквах, че науката ще го приеме за допустим. Книгата пожъна мълниеносен успех, Андрю, всички почнаха да говорят за нея. В клубовете, в салоните, в университетите, във фабриките по време на почивка — навсякъде се обсъждаше само това. Вече не се говореше за кризата в Съединените щати и за възможното й отражение върху Англия, нито пък за живописта на Уотърхаус9 или за пиесите на Оскар Уайлд. Вместо това хората взеха да спорят дали пътуванията във времето са възможни, или не. Дори и жените се изкушиха от темата и заради нея правеха прекъсвания в суфражистките си събрания. Да се разсъждава какъв ще бъде утрешният свят или да се разискват събитията от миналото, които би трябвало да се променят — това се превърна в най-любимото развлечение в Англия, най-добрия начин да се оживи разговорът по време на следобедния чай. Ялови дискусии, разбира се, тъй като никога не можеше да се стигне до разясняващи изводи, освен в научните кръгове; там пък течаха още по-разгорещени дебати, за които вестниците ни осведомяваха почти всекидневно. Едно обаче не можеше да се отрече — романът на Уелс бе запалил искрата, бе пробудил в обществото копнежа да пътуваме в бъдещето, да стигнем по-далеч, отколкото биха ни позволили нашите крехки и нетрайни тела. Всички искаха да посетят бъдещето и 2000 година се превърна в най-логичната цел, в годината, която хората масово жадуваха да видят, защото един век е предостатъчно време, за да се изобрети всичко, което още не е изобретено, и светът да стане удивително неузнаваемо, вълшебно, може би дори и по-добро място. По принцип това не изглеждаше да е нещо повече от безобидна игра, невинно желание. Ала нещата се промениха, когато миналия октомври фирмата „Мъри Пътешествия във времето“ отвори врати. Гръмко беше разгласено — с обяви във вестниците, с улични афиши, — че Гилиъм Мъри може да сбъдне нашите мечти, може да ни пренесе в 2000 г. Въпреки скъпите билети пред сградата се извиха дълги опашки. Видях хора, които винаги бяха твърдели, че е невъзможно да се пътува във времето, да чакат пред вратите на фирмата, развълнувани като деца. Никой не искаше да пропусне това, никой! Маделин и аз успяхме да си намерим места чак във втората експедиция — в първата вече бяха свършили. И ето че посетихме бъдещето, Андрю. Ако щеш вярвай, отидох сто и пет години напред и се върнах оттам. Това палто още е изцапано с пепел и мирише на войната от бъдещето; дори взех незабелязано една отломка от земята, един камък, който поставихме във витрината на гостната до подносите за бира. В момента неговото копие трябва да се намира в някоя все още непокътната лондонска сграда.

Андрю се чувстваше като лодка, попаднала във водовъртеж. Струваше му се невероятно, че може да се пътува в бъдещето, че човекът не е обречен да види единствено епохата, в която се е родил, тази територия с граници, определени от живота на сърцето му и издръжливостта на тялото му, а може да посети и други периоди, други времена, които не му принадлежат, да прескочи собствената си смърт и неясната нишка на своите потомци, да оскверни светилището на бъдещето, стигайки там, където стигат само сънищата или въображението. И за пръв път от години усети, че в душата му трепна любопитство, че нещо от света отвъд оградата от безразличие, зад която се бе оттеглил, успя да събуди интереса му. Ала веднага се застави да угаси тази плаха искра, преди да е достигнала мащабите на пожар. Той бе човек в траур, човек с опустяло сърце и вцепенена душа, същество, освободено от емоции — очевиден пример за личност, изпитала вече всичко, което би могла да изпита. Никъде по широкия свят не съществуваше нещо, заради което да живее. Не можеше да живее — не и без нея.

— Да, Чарлс, всичко това е удивително — въздъхна той с досада, преструвайки се, че тези противоестествени пътешествия никак не го интересуват, — но какво общо има с Мери?

— Не виждаш ли, братовчеде? — възкликна Чарлс, почти скандализиран. — Този предприемач може да пътува в бъдещето. Убеден съм, че ако му предложиш достатъчно пари, ще може да ти уреди частно пътуване в миналото. Тогава ще има кого да застреляш.

Андрю смешно зяпна от изумление.

— Изкормвача ли? — попита той едва чуто.

— Именно — отвърна Чарлс. — Ако се върнеш в миналото, ще можеш собственоръчно да спасиш Мери.

Андрю се хвана за стола, за да не падне. Възможно ли бе това? Можеше ли — запита се, борейки се със стъписването си — да се върне в миналото, в нощта на 7 ноември 1888 г., и да спаси Мери? Възможността това да е истина го зашемети — не само поради чудото, което предполагаше пътуването във времето, но и заради връщането в една епоха, когато тя щеше да е още жива и той би могъл да прегърне отново тялото, което бе видял накълцано на парчета. Но най-вече го развълнува това, че някой му предлагаше възможност да я спаси, да поправи грешката си, да промени нещо, което през всички тези години се бе научил да приема като необратимо. Винаги бе отправял молитви към Създателя да може да стори това. Очевидно се бе молил не комуто трябваше. Намираха се във века на науката.

— Нищо няма да загубим, ако опитаме, Андрю — чу гласа на братовчед си. — Какво ще кажеш?

Андрю остана загледан в пода в продължение на няколко минути, мъчейки се да овладее водовъртежа от емоции, които изпитваше. Не можеше да повярва, че съществува такава възможност, но ако все пак съществуваше, как да откаже да се възползва от нея? Та нали винаги бе искал това, бе чакал този шанс цели осем години. Вдигна глава и се взря в братовчед си с разкривено лице.

— Съгласен — рече с дрезгав шепот.

— Отлично, Андрю! — възкликна одобрително Чарлс, като го потупа по рамото. — Отлично!

Братовчед му се усмихна не особено убедено и отново се вторачи в обувките си, опитвайки се да смели всичко това: щеше да пътува до познати кътчета от миналото, до вече преживени мигове от своето съществуване, до собствените си спомени.

— Добре — каза Чарлс, като погледна джобния си часовник, — а сега да идем да хапнем нещо. Не е препоръчително да се пътува в миналото на празен стомах.

Напуснаха стаичката и се отправиха към каретата на Чарлс, която чакаше при арката на входа. Тази нощ изминаха обичайния маршрут, сякаш бе нощ като всяка друга. Вечеряха в „Кафе Роял“ — Чарлс обожаваше пая с месо, който приготвяха там; после отидоха да се поразтоварят в бардака на мадам Норел — Чарлс обичаше да изпробва новите попълнения, преди да са преминали през много ръце; последната спирка бе таверната „Клариджис“ — Чарлс смяташе, че техният асортимент от пенливи вина засенчва всички други заведения. Там пиха до зори и преди алкохолът да им замае главите, братовчед му разказа, че е пътувал до 2000 г. с огромен трамвай, наречен „Хронотилус“, който препускал през вековете благодарение на внушителен парен котел. Андрю обаче нехаеше за бъдещето, умът му бе зает тъкмо с обратното — да си представя какво ли ще е да пътуваш назад, към миналото. Там, както го бе уверил братовчед му, би могъл да спаси Мери, изправяйки се срещу Изкормвача. През последните години Андрю бе насъбрал в себе си дълбока ярост срещу чудовището, която винаги бе намирал за безполезна, но сега щеше да има възможност да я отприщи. Все пак, каза си, не бе едно и също да отправя предизвикателства към екзекутиран човек и действително да се опълчи срещу него в онзи боксов двубой, който щеше да му организира Мъри. При спомена за якия като канара мъж, с когото се бе сблъскал на Ханбъри Стрийт, стисна пистолета в джоба си и се опита да си вдъхне кураж с мисълта, че макар и до момента да не бе стрелял по човек, все пак бе упражнявал мерника си с шишета, гълъби и зайци. Ако запазеше хладнокръвие, всичко щеше да приключи успешно. Щеше да се прицели спокойно в сърцето или в главата, да стреля без излишна припряност и за втори път да види как умира Изкормвача. Да, точно това щеше да направи. Ала в този случай — сякаш някой бе решил да затегне разхлабена гайка във вселенската машина, за да подобри нейното действие — смъртта на главореза щеше да върне живота на Мери Кели.

VII

Въпреки ранния утринен час Сохо кипеше от живот. Чарлс и Андрю трябваше да си пробиват път сред уличната навалица от мъже с бомбета и жени с шапчици, украсени с пера и дори с изкуствени птици. Хванати под ръка двойки крачеха по тротоарите, влизаха и излизаха от магазините или търсеха удобен случай да пресекат улицата, по която бавно като поток от лава пъплеше върволица от луксозни карети, малки кабриолети, двуетажни трамваи и двуколки, натоварени с бурета, плодове или мистериозни, завити с брезент вързопи, които спокойно можеха да са трупове, задигнати от гробището. По ъглите висяха, мръсни и дрипави, второразредни художници, актьори и акробати; те демонстрираха съмнителните си дарби с надеждата да привлекат вниманието на някой шляещ се импресарио. След закуската Чарлс не бе спрял да дърдори, но Андрю едва го чуваше поради оглушителния грохот от колелата на превозните средства по паважа, към който се добавяше и неприятната врява на уличните продавачи и кандидат-творци. Той се остави да бъде воден от братовчед си в мрачното утро, потънал в някаква летаргия, от която успяваше да го извади само сладкият полъх от продавачките на теменужки, които се движеха сред тълпата с уханните си кошници.

Щом поеха по Грийк Стрийт, съгледаха в далечината скромната сграда, която подслоняваше фирмата „Мъри Пътешествия във времето“. Това беше някогашен театър, преустроен от новия си собственик, който не се бе поколебал да оскверни неокласическата му фасада с мотиви, загатващи по един или друг начин за времето. Малкото, оградено с колони стълбище на входа завършваше с елегантна резбована врата, а над него имаше фронтон, на който се виждаше как Хронос върти зодиакалното колело. Богът на времето, изобразен като зловещ старец с дълга брада, спускаща се като водопад почти до пъпа му, бе заобиколен от бордюр, изваян от пясъчни часовници — мотив, който се повтаряше и в арките, ограждащи широките прозорци на втория етаж. Между фронтона и свода над горния праг помпозни букви от розов мрамор известяваха на всеки, който знаеше да чете, че това тъй живописно място е седалището на фирмата „Мъри Пътешествия във времето“.

Чарлс и Андрю забелязаха, че хората избягват участъка от тротоара, зает от необичайната сграда. Когато наближиха входа, причината се изясни. Лицата им се изкривиха от лъхналата ги противна миризма, която едва не ги накара да се сврат някъде и да повърнат току-що изядената закуска. Смрадта идваше от лепкавата каша, която двама работници с кърпи на лицата се мъчеха да отстранят от част от фасадата, въоръжени с четки и кофи със сапунена вода. От стърженето с четките тъмното вещество, каквото и да беше то, се стичаше на тротоара, превърнато в противна възчерна слуз.

— Съжаляваме за неудобството, господа — извини се единият от служителите, смъквайки кърпата от лицето си. — Някой нехранимайко е омазал фасадата с говежди тор, но тя ей сегичка ще светне отново.

Андрю и Чарлс размениха въпросителни погледи, сетне извадиха носните си кърпи и, покривайки с тях лицата си като пладнешки разбойници, влязоха бързешком. В преддверието редици от стратегически разположени вази с рози и гладиоли потушаваха зловонието. Това помещение, както и фасадата на сградата, просто задушаваше посетителя с изобилната си иконография, посветена на времето. В центъра стърчеше исполинска механична скулптура, състояща се от огромен пиедестал, от който към сумрачния свод се издигаха две съчленени, паякообразни ръце. Те грижовно държаха пясъчен часовник с размерите на теле, направен от лято стъкло с железни нитове и елементи. Той съдържаше не пясък, а нещо като синкави стърготини, които изящно се преливаха от едното полукълбо в другото и дори излъчваха слабо, но изразително сияние, щом върху тях паднеше светлината от най-близките лампи. Благодарение на някакви скрити механизми ръцете обръщаха часовника всеки път, когато съдържанието му се струпаше в долната част на стъкления съд, тъй че фалшивият пясък се лееше непрестанно, напомняйки за неспирния ход на времето. Тази внушителна скулптура съжителстваше с други достойни за споменаване артефакти, не тъй зрелищни, но пък по-благородни, понеже бяха сътворени преди много векове; към тях спадаха кубовете, пълни с лопатки и зъбчати колела, които дремеха в дъното на помещението — първите опити за механични часовници, както обясняваха табелките на техните поставки. В добавка към тази забележителна железария стените бяха отрупани със стотици стенни часовници — от традиционните холандски stoelklok, украсени със сирени и херувими, до австро-унгарските часовници с махало за отброяване на секундите, които насищаха въздуха с усърдно и натрапчиво тиктакане. За служителите в сградата тази безкрайна симфония бе неотменна част от техния живот и в неделите сигурно се чувстваха безпомощни без утешителното й присъствие.

Щом забеляза двамата посетители, които обикаляха безцелно залата, една госпожица напусна бюрото си в един от ъглите и отиде да ги посрещне. Вървеше с грацията на гризач, нагаждайки стъпчиците си към единогласното цъкане на часовниците. След възпитания поздрав им съобщи въодушевено, че все още имало свободни места за третата експедиция до 2000 година, тъй че, ако желаели, можели да си запазят. Пускайки в ход очарователната си усмивка, Чарлс отклони поканата и уведоми младата дама, че са дошли да се срещнат с Гилиъм Мъри. След кратко колебание госпожицата потвърди, че господин Мъри бил в сградата и въпреки голямата си заетост навярно би могъл да ги приеме — жест, за който Чарлс благодари с още по-ослепителна усмивка. Щом успя да откъсне поглед от двата реда безупречни зъби, младата жена се завъртя на пета и им даде знак да я последват. В дъното на залата ги очакваше мраморно стълбище, което водеше към горните помещения. Чарлс, Андрю и тяхната водачка изминаха дълъг коридор, украсен с гоблени, които изобразяваха различни сцени от войната на бъдещето. Както можеше да се очаква, и коридорът бе отрупан със задължителния реквизит от часовници; окачени по стените или разположени по разни скринове и витрини, те изпълваха въздуха с досадното си тиктакане. Щом стигнаха до разкошната врата на кабинета на Мъри, младата жена ги помоли да почакат отвън, но Чарлс си направи оглушки и се вмъкна след нея в стаята, дърпайки и братовчед си.

Андрю остана поразен от огромните размери на помещението, както и от хаотичното разпределение на мебелите и многобройните карти по стените. Това му напомни интериора на онези палатки, от които фелдмаршалите оркестрират войните. Наложи се да огледат цялата стая, докато забележат Гилиъм Мъри, който се бе проснал в цял ръст на един килим и си играеше с някакво куче.

— Добър ден, господин Мъри — поздрави Чарлс, изпреварвайки секретарката. — Казвам се Чарлс Уинслоу, а това е братовчед ми Андрю Харингтън. Бихме искали да разговаряме с вас, стига да не сте прекалено зает.

Гилиъм Мъри, снажен здравеняк в крещящо лилав костюм, понесе удара спортсменски, отвръщайки с усмивка на ироничната забележка на Чарлс; това обаче бе загадъчната усмивка на човек, който разполага със скрити козове и ще ги извади при първа възможност.

— Винаги мога да отделя малко от времето си, за да изслушам двама тъй знатни господа — отвърна той, надигайки се от килима.

Щом се изправи пред тях, Андрю и Чарлс видяха, че Гилиъм Мъри като че ли беше уголемен посредством някаква магия. Всичко у него изглеждаше двойно по-голямо от нормалното — от ръцете, които сякаш можеха да укротяват бикове, хващайки ги за рогата, до достойната за Минотавър глава. Ала въпреки исполинското си телосложение предприемачът не се движеше тромаво, а с учудваща и дори някак чувствена лекота. Косата му с цвят на пшеница бе грижливо сресана назад, а в огромните сини очи искреше силен огън, издаващ напорист и дързък характер; този огън той се бе научил да смекчава с богатата палитра от дружелюбни усмивки, които месестите му устни бяха способни да изобразят.

С един жест гигантът ги покани да го последват до писалището в дъното на стаята, водейки ги по пътеката, която бе успял да проправи, навярно след добросъвестно изследване, сред многобройните земни глобуси и разхвърляните навсякъде масички с книги и бележници. Андрю забеляза, че и тук не липсваха неизбежните часовници. Освен онези, които висяха по стените и запълваха полиците на библиотеката, в една огромна витрина бяха струпани преносими часовници-сянка, слънчеви часовници, сложни водни часовници и други устройства, които показваха еволюцията на времето. На Андрю обаче му се стори, че Гилиъм бе изложил въпросните предмети с лукавото намерение да изтъкне тяхната нелепост, напразното усилие на човека да улови неуловимото — онази абсолютна, загадъчна и неукротима сила, наречена време. С пъстрата си колекция предприемачът сякаш искаше да каже, че човекът е постигнал само едно: лишил е времето от метафизичната му природа и го е превърнал в пошъл инструмент, с чиято помощ да не закъснява за срещите си.

Чарлс и Андрю седнаха в двете удобни кресла в якобински стил, разположени пред писалището — величествена мебел с извити като луковици крачета, зад която се настани Мъри; огромният прозорец зад гърба му ограждаше силуета му като рамка. През оловните стъкла нахлуваше обилна светлина, внасяйки в кабинета жизнерадостна полска атмосфера, и това даже породи у Андрю усещането, че предприемачът разполага със собствено слънце, докато останалата част от света все още тъне в едно унило утро.

— Надявам се, че ще ни простите за неуместната смрад, която ви е посрещнала на входа — побърза да се извини Гилиъм с недоволна гримаса. — Вече за втори път мажат фасадата с изпражнения. Вероятно става дума за организирана група, която с този отблъскващ метод се опитва да спъне работата на нашата фирма — той печално сви рамене, сякаш искаше да подчертае колко е разстроен от проблема. — Както виждате, не всички са на мнение, че пътуванията във времето са полезни за нашето общество. Несъмнено самото общество ги изисква, откак бе публикувана чудесната книга на господин Уелс. Ала някои хора недоволстват — само това мога да заключа от тези неприятни вандалски действия, тъй като самите извършители не оставят съобщения. Просто оплескват фасадата и толкоз.

След тези думи Гилиъм Мъри зарея поглед в пространството. В продължение на няколко секунди изглеждаше погълнат от размишленията си; после сякаш си спомни къде се намира, поизправи се на стола си и погледна открито своите гости.

— Но кажете ми, господа, с какво мога да ви бъда полезен?

— Бих искал да ми организирате частно пътуване до есента на 1888 г., господин Мъри — отвърна Андрю, който нетърпеливо бе чакал гигантът да им даде думата.

— До Есента на Ужаса? — смаяно попита Мъри.

— Да, и по-точно до нощта на 7 ноември.

Гилиъм го гледа безмълвно няколко секунди. Сетне, без да се старае да скрие разочарованието си, отвори едно от чекмеджетата на писалището и извади вързоп книжа, вързани с шнур. Остави ги отгоре с досада, сякаш им показваше някакво мъчително бреме, което бе принуден да понася мълчаливо.

— Знаете ли какво е това, господин Харингтън? — въздъхна той. — Това са писмата и молбите от частни лица, които получаваме всеки ден. Един моли да го заведем да се поразходи из вавилонските Висящи градини, друг иска да се запознае с Клеопатра, Галилей или Платон, трети желае да види със собствените си очи битката при Ватерло, строежа на египетските пирамиди или разпъването на Христос. Всички искат да пътуват до любимия си исторически момент, сякаш е тъй просто, както да дадеш адрес на кочияш. Мислят си, че миналото е на наше разположение. Вие пък искате да пътувате до 1888 г. Не се съмнявам, че си имате причини, каквито явно имат и авторите на всички тези молби, но се боя, че не мога да удовлетворя желанието ви.

— Трябва да се върна само осем години назад, господин Мъри — отвърна Андрю. — И съм готов да ви платя колкото ми поискате.

Мъри се изсмя горчиво.

— Не става въпрос за отдалечеността във времето. Нито пък за парите. Ако беше така, господин Харингтън, напълно съм сигурен, че щяхме да постигнем някакво споразумение. Проблемът е, тъй да се каже, от техническо естество: не можем да пътуваме свободно до която си щем епоха, независимо дали в миналото, или в бъдещето.

— Значи можете да ни пренесете само до 2000 г.? — възкликна Чарлс, видимо разочарован.

— Така е, господин Уинслоу — скръбно рече Мъри, отправяйки печален взор към Чарлс. — Въпреки че се надяваме в бъдеще да разширим нашата оферта, за момента, както можете да видите от рекламата ни, единствената дестинация, която предлагаме, е 20 май 2000 г. — денят на окончателната битка между автоматите, оглавявани от злосторника Соломон, и човешката армия, предвождана от храбрия капитан Шакълтън. Нима пътуването не бе достатъчно вълнуващо за вас, господин Уинслоу? — попита той донякъде ехидно, показвайки, че не забравя лесно лицата на хората, участвали в експедициите му.

— Напротив, господин Мъри — отвърна Чарлс след кратко колебание. — Беше наистина вълнуващо. Само че си мислех…

— Че можем да пътуваме в двете посоки на времевия поток — довърши предприемачът. — Да, да, разбирам. Но за жалост не е така. Боя се, че миналото не е в сферата на нашата компетентност.

След тези думи Мъри ги изгледа с искрена безутешност, сякаш преценяваше щетите, които неговите думи бяха нанесли на гостите му.

— Проблемът, господа — въздъхна той, облягайки се назад в креслото, — е, че не пътуваме във времето през времевия поток, както прави героят на Уелс, а през нещо извън него. Тъй да се каже, пътуваме във времето извън времето. Пътуваме през неговата обвивка.

Сетне замълча, като ги гледаше втренчено, без да мига, с присъщата на котките невъзмутимост.

— Не ви разбирам — заяви Чарлс.

Гилиъм Мъри кимна, сякаш не бе и очаквал друг отговор.

— Ще ви дам едно простичко сравнение: дадена сграда може да се обходи отвътре, като се минава от стая в стая. Но тя може да се обиколи и отвън, като се върви по корниза й, нали така?

Чарлс и Андрю кимнаха мрачно, донякъде подразнени от държането на Мъри, който явно се отнасяше към тях като към слабоумни деца.

— Противно на очакванията — продължи техният домакин, — не книгата на господин Уелс ме подтикна да изследвам възможността за пътуване във времето. Ако сте чели романа му, сигурно знаете, че Уелс се задоволява само да отправи предизвикателство към научната общност, като й предлага посока за изследвания. Ала относно функционирането на изобретението си той, за разлика от своя колега Верн, ловко избягва всяко реалистично обяснение и предпочита да ни опише машината, прибягвайки до необикновеното си въображение — нещо напълно позволено, впрочем, когато става дума за художествена творба. И все пак, докато науката не докаже, че такова устройство е възможно, неговата машина ще си остане просто една играчка. Дали това ще се случи някога? Иска ми се да вярвам, че да: постиженията на нашите учени през този век ми вдъхват огромен оптимизъм. Навярно ще се съгласите с мен, господа, че живеем в небивала епоха. Епоха, в която човек всеки ден поставя под съмнение Бог. Колко чудеса ни предостави науката през последните години? Много от тези изобретения, като например сметачната машина, пишещата машина или електрическият асансьор, просто улесняват живота ни, ала други ни карат да се чувстваме могъщи, защото сриват границите на невъзможното. В наши дни, благодарение на локомотива, можем да изминем големи разстояния, без да направим и една крачка, а скоро ще можем — без да е нужно да се преместваме физически — да изпращаме гласа си до другия край на страната, както вече правят американците посредством тъй наречения телефон. Въпреки че винаги се намират врагове на прогреса, които смятат, че е кощунство човешкото същество да надхвърли собствените си ограничения, аз лично съм на мнение, че науката облагородява човека, утвърждавайки неговата власт над природата — така, както образованието или моралът ни помагат да надвием изначалната си диващина. Погледнете този хронометър например — рече той, взимайки една дървена кутийка, която почиваше на писалището. — Днес се произвеждат масово и всички кораби на света разполагат с такъв. Ала хората невинаги са плавали с хронометър и макар сега да ни изглежда като обичаен предмет, който винаги е бил част от всекидневието ни, британското адмиралтейство трябвало да предложи награда от двайсет хиляди лири стерлинги на човека, способен да проектира метод за определяне на морската дължина, тъй като никой часовникар не можел да направи часовник, който да издържи клатушкането на един плавателен съд, без да излезе от строя. Конкурсът бил спечелен от някой си Джон Харисън, който посветил четирийсет години от живота си, за да намери разрешение на този мъчен проблем. Когато дошло време да вземе наградата си, вече бил почти осемдесетгодишен. Не намирате ли, че това е изумително? Зад всяко изобретение се крие нечие човешко усилие, нечий живот, посветен на разрешаването на даден проблем, на създаването на устройство, което ще надживее автора си и ще е част от бъдещия свят, който ще продължи и без него. Докато има хора, които не се задоволяват да се изхранват с плодове от дърветата или да бият барабани, за да предизвикат дъжд, а решават да използват ума си, за да надминат ролята на обикновени паразити върху Божието творение, науката никога не ще загине. Затова ни най-малко не се съмнявам, че твърде скоро ще летим като птици с помощта на крилати карети, а също и че всеки ще може да се сдобие с машина като онази, родена от въображението на Уелс, и да посети която си ще епоха. Хората от бъдещето ще могат да водят двойствен живот, да работят в някоя банка в делничните дни и да използват неделите си, за да се любят с красивата Нефертити или да помагат на Анибал да завладее Рим. Представяте ли си как ще се преобрази нашето общество от едно такова изобретение? — Гилиъм ги погледа развеселен няколко секунди, преди да сложи отново кутийката на писалището, където тя остана с отворено капаче, досущ като стрида или кутийка с годежен пръстен. Сетне добави: — Но засега, докато науката търси начин да сбъдне мечтите ни, разполагаме с друго нещо, което ни дава възможност да пътуваме във времето, въпреки че за жалост не ни позволява да избираме дестинацията си.

— Какво имате предвид? — попита Андрю.

— Имам предвид… магията — разкри Гилиъм с глух глас.

— Магията? — глупаво повтори Андрю.

— Да, магията — потвърди техният домакин, като размърда загадъчно пръсти във въздуха, имитирайки същевременно звука на вятър, който свири в комин, — но не разни фокуси на сцена или онова, за което тръбят мошениците от Златната зора10. Имам предвид истинската магия. Вярвате ли в магии, господа?

Андрю и Чарлс се поколебаха, донякъде объркани от неочаквания обрат на разговора, но Гилиъм не се нуждаеше от отговор.

— Разбира се, че не — скръбно рече той. — Затова се старая всячески да избягвам тази тема. Предпочитам клиентите ми да мислят, че пътуваме в бъдещето посредством науката. Всички вярват в науката. В наши дни тя минава за по-достоверна от магията. Какво да се прави, в модерни времена живеем! Но магията съществува, уверявам ви.

Тогава, за изненада на двамата си гости, той чевръсто стана от стола си и изсвири пронизително. Кучето, което през цялото време бе лежало на килима, безразлично към човешките занимания, мигом се изправи и весело припна към стопанина си.

— Господа, представям ви Вечния — рече той, докато въпросният питомец възбудено се въртеше край него. — Обичате ли кучета? Не се бойте, погалете го.

Сякаш това бе необходимо условие, което трябваше да изпълнят, преди Гилиъм да продължи изказването си, Чарлс и Андрю станаха и плъзнаха ръце по гърба на животното — неспокоен екземпляр от породата голдън ретривър с мека и добре поддържана козина.

— Господа — обяви Мъри, — знайте, че галите едно чудо. Защото, както току-що ви казах, магията съществува и дори може да се пипне. На каква възраст е Вечния според вас?

В имението на Чарлс имаше няколко кучета и той от дете бе свикнал с тях, тъй че въпросът не му се видя труден. Огледа зъбите на кучето с вид на познавач и отвърна, без да се колебае:

— На една година, най-много две.

— Всъщност — потвърди Гилиъм, като коленичи, за да почеше извънредно нежно врата на животното, — една година е очевидната ти възраст, нали? Една година в реалното време.

Андрю се възползва от случая, за да потърси погледа на братовчед си, жадувайки да узнае какво мислеше той за всичко това. Чарлс го успокои с невъзмутимата си усмивка.

— Както вече ви казах — продължи Мъри, като се надигна от пода, — не книгата на Уелс ми даде подтик да основа фирмата си. Това бе чиста случайност, макар че не ще отрека, че неговата творба ми направи огромна услуга, като събуди в обществото един скрит копнеж. Знаете ли защо пътуванията през времето са тъй привлекателни? Защото всички желаем да ги осъществим. Една от мечтите на човека е да пътува във времето. Но бяхте ли се замисляли за това, господа, преди да прочетете книгата на господин Уелс? Боя се, че не, както впрочем и аз, уверявам ви. Всъщност господин Уелс даде конкретна форма на едно абстрактно желание, изрази с думи този стремеж, който открай време е дремел у хората.

Мъри направи пауза, за да могат съжденията му да улегнат в ума на гостите му, тъй както се сляга прахът върху мебелите след изтупването на килима.

— Преди да основа тази фирма, работех с баща ми — продължи той след малко. — Занимавахме се с финансиране на експедиции. Бяхме просто едно от стотиците дружества, които пращат изследователите си в най-неизвестните кътчета на планетата, за да се сдобият с етнографски или археологически сведения за научните списания, или да съберат екзотични насекоми и цветя за някой природонаучен музей, жадуващ да напълни витрините си с прищевките на Създателя. Но като оставим настрана деловите ни стремежи, ние бяхме движени и от жаждата да опознаем колкото се може по-добре света, в който живеем. Интересите ни бяха, тъй да се каже, пространствени. Но човек никога не знае какво му готви съдбата, не мислите ли, господа?

Без да дочака отговор, Гилиъм Мъри им даде знак да го придружат. Следван по петите от Вечния, той прекоси архипелага от масички и земни глобуси и ги заведе до една от страничните стени. За разлика от останалите стени, покрити с рафтове с атласи, географски трактати, астрономически изследвания и безброй трудове на незнайни теми, тази бе покрита с кора от географски карти, подредени според датата, на която са били изработени. Колекцията предлагаше едно пътешествие, което започваше с няколко репродукции на ренесансови карти, вдъхновени от съчиненията на Птолемей, където светът, досущ като насекомо с отрязани крачета, изглеждаше обезпокоително непълен, сведен най-вече до една аморфна Европа. Следваше картата на немския географ Мартин Валдземюлер, на която Америка се откъсваше от азиатския материк, а накрая се явяваха трудовете на Абрахам Ортелиус и Герхард Меркатор, показващи един вече пълен свят с размери, близки до действителните. Докато вървяха отляво надясно, както ги водеше Мъри, хронологичното разположение на картите създаваше такъв ефект, сякаш наблюдаваха как се разтваря цвете или се протяга котка, защото светът като че ли растеше буквално пред очите им, разгъваше се с интригуваща пестеливост, превръщаше се във все по-обширно място чрез усилията на мореплавателите и изследователите, които разширяваха границите му. За Андрю бе поразително, че допреди няколко века никой не е подозирал, че светът продължава и отвъд Атлантическия океан, а същинските му размери са зависели от упорството и късмета на изследователите, които с опасните си пътешествия са запълвали средновековната празнота, обиталището на чудовищата. От друга страна, той съжаляваше, че размерите на света вече не са загадка, че няма повече земи и океани освен тези, приютени на последните карти. Това бе един официален, познат, затворен в собствените си предели свят и единственото, което оставаше да се направи, бе да се очертаят добре бреговете му. Мъри ги накара да се спрат пред една огромна карта, с която завършваше колекцията.

— Господа, в този миг стоите пред навярно най-точната карта, която може да се намери в цяла Англия — уведоми ги Гилиъм с нескрита гордост, — тъй като постоянно я обновявам. Щом някое непознато късче от света бъде картографирано, поръчвам да ми начертаят картата наново и изгарям предишното копие. Смятам това за символичен жест, сякаш с него заличавам старата си и неточна представа за планетата. Много от експедициите, които виждате тук, бяха осъществени благодарение на нашите фондове.

Картата изглеждаше неясна, защото бе щедро изрисувана с разноцветни линии, които, както им обясни Гилиъм, представлявали всички експедиции, реализирани от хората до момента; превратностите им той самият бе означил, несъмнено с болезнена наслада, в лявото поле на картата. Ала само с един бегъл поглед човек се уверяваше, че точността, с която бе описан лъкатушният курс на всяко пътешествие, бе в крайна сметка безполезна. Почти невъзможно бе да се проследят различните траектории поради постоянното кръстосване на линиите, причинено от абсурдния стремеж на техния домакин да не пропусне нищо. Бе представил всички експедиции — от най-старите, като тази на Марко Поло, отразена със златиста линия, виеща се през Индия, Китай, Централна Азия и Малайския архипелаг, та до най-скорошните, като проведената от сър Франсис Янгхъсбънд11, който бе пътувал от Пекин до Кашмир, пресичайки планинската верига Каракорум със заострените й, украсени с глетчери върхове. Ала не само континентите бяха нашарени. Някои линии навлизаха от сушата в морето, имитирайки пенестите дири, оставени от прочути кораби като платноходите на адмирал Колумб във водите на Атлантика или „Еребус“ и „Терор“, търсили пряк път към Китай през Арктическия океан. Двете последни дири изчезваха внезапно, както всъщност бе станало и със самите кораби, подминавайки пролива Ланкастър, предполагаемата врата на Североизточния път. Неспособен да разгадае цялата плетеница от черти, Андрю предпочете да проследи синята линия, набраздила остров Борнео — този дъждовен рай в югоизточния край на Азия, гъмжащ от гибони и крокодили; тя очертаваше лъкатушния път на сър Джеймс Брук, наречен Леопарда от Саравак — име, което му се стори познато, защото изследователят се явяваше в романите за Сандокан като жесток изтребител на пирати. Ала само след миг Гилиъм ги помоли да съсредоточат вниманието си върху най-сложната част от картата — африканския материк, където се преплитаха маршрутите на всички експедиции, опитвали се да намерят митичните извори на Нил. Там пътешествията на холандката Александрина Тине12, на съпрузите Бейкър13, на Бъртън14 и Спик15, както и най-прочутите — на Ливингстън и Стенли, образуваха, наред с много други, объркано кълбо, което разкриваше само какво очарование бе упражнявал черният континент върху привържениците на тропическия шлем.

— Историята на нашето откритие на пътуванията във времето започна точно преди двайсет и две години — подхвана Гилиъм с изразителен тон.

И сякаш вече бе слушал това много пъти, Вечния легна в нозете на стопанина си, Чарлс се усмихна, запленен от многообещаващото начало, а Андрю направи отчаяна гримаса, съзнавайки, че ще трябва да се въоръжи с търпение, преди да разбере дали ще може да спаси Мери Кели, или не.

VIII

Позволете ми сега да извърша малък повествователен фокус и да ви предам разказа на Гилиъм Мъри не в първо, а в трето лице, сякаш е откъс от приключенски роман, както всъщност обичаше да го възприема предприемачът. В онази епоха, започнала от втората половина на XIX в., откриването на митичните извори на Нил, които според Птолемей се намирали в Лунните планини — внушителната планинска верига в сърцето на Африка, — бе главна цел на преобладаващата част от дружествата, организиращи експедиции. При все това съвременните изследователи като че ли нямаха повече късмет от Херодот, Нерон и останалите личности, търсили безрезултатно изворите в хода на човешката история. Експедицията на Ричард Бъртън и Джон Спик само бе посяла вражда между двамата изследователи, а и тази на Дейвид Ливингстън не бе успяла да хвърли светлина по въпроса. Ливингстън страдал от дизентерия, когато бил намерен от Хенри Стенли в Уджиджи, но въпреки това отказал да се върне с него в метрополията и поел на нова експедиция, този път до езерото Танганика, от която се наложило да се върне на носилка, повален от треска и на ръба на силите си. Шотландският изследовател починал в Читамбо и извършил последното си пътешествие като труп, балсамиран в майчинската прегръдка на един дънер, който носачите му успели да пренесат за девет месеца до остров Занзибар, откъдето бил върнат във Великобритания. През 1878 г. го погребали с големи почести в Уестминстърското абатство, но въпреки безспорните му постижения изворите на Нил си оставали загадка. Всички — от Кралското географско дружество, та до най-незначителния природонаучен музей — искали да се сдобият с лаврите за откриването на тайнственото им местонахождение. Фамилията Мъри не можела да остане по-назад и по същото време, когато нюйоркският вестник „Хералд“ и лондонският „Дейли телеграф“ субсидирали новата експедиция на Стенли, тя изпратила на негостоприемния африкански континент един от най-добрите си изследователи.

Казвал се Оливър Тръмейнкоу, имал зад гърба си няколко успешни експедиции в Хималаите, а освен това бил опитен ловец. Точният му мерник бил повалил какви ли не зверове — от индийски тигри до балкански мечки, та дори и слонове от Цейлон. В добавка бил дълбоко религиозен и макар да не упражнявал мисионерска дейност, не пропускал случай да проповядва Христовата вяра на всеки изпречил се на пътя му туземец, изреждайки предимствата на своя бог досущ като някой продавач на оръжия. Въодушевен от новата си задача, Тръмейнкоу потеглил от Занзибар, където се сдобил с носачи и продоволствия. Ала само няколко дни след навлизането му в материка, баща и син Мъри напълно изгубили връзка с него. Седмиците се нижели бавно без никакво известие от негова страна. Какво се било случило с изследователя? С мъка на сърце двамата Мъри се примирили със загубата му, тъй като не можели да пратят някой Стенли да го издирва — всичките им хора били ангажирани.

Десет месеца по-късно, точно след символичното погребение, което извършили в негова памет със съгласието на жена му, която до този момент отказвала да облече траурни одежди, Тръмейнкоу нахълтал в седалището на фирмата. Както можело да се очаква, появата му предизвикала такъв смут, сякаш бил привидение. Бил ужасно слаб, с безумен поглед, а снагата му, мръсна и смрадлива, не навявала на мисълта, че през последните месеци се е къпал в розова вода. Както можело да се отгатне от окаяния му вид на плашило, експедицията от самото си начало се провалила с гръм и трясък; още с навлизането си в джунглата попаднали в засада, устроена от едно сомалийско племе. Тръмейнкоу не смогнал дори да насочи пушката си към гъвкавите сенки, изскочили от гъсталака, когато залп от стрели го повалил по гръб. В горските усои, далеч от взора на цивилизацията, членовете на експедицията били жестоко избити до крак. Нападателите взели и Тръмейнкоу за мъртъв, но той бил закален от суров живот — за да го убие, човек трябвало да се напъне повечко от онези диваци. И тъй, той седмици наред бродил из джунглата, ранен и трескав, използвайки пушката си като патерица, а от тялото му все още стърчали няколко стрели; накрая в окаяното си скитане се натъкнал на малко туземно селце, оградено с палисада16. Изтощен, рухнал пред тесния вход на заграждението като някаква изхвърлена от морето отломка.

След няколко дни се събудил, напълно гол и проснат върху неудобен сламеник, а многобройните рани, които терзаели тялото му, били покрити с противни наглед пластири. С тези зеленикави компреси го налагала една девойка, чиито черти не успял да свърже с никое от познатите му племена. Имала източена и кръшна снага, с много тесен ханш и съвсем малки гърди, а тъмната й кожа излъчвала лек матов блясък. С подобно телосложение, както скоро установил, били и мъжете — стройни и с почти незабележима мускулатура, под която се очертавали деликатни кости. Тъй като не знаел към кое племе принадлежат, Тръмейнкоу решил да им даде име по свое усмотрение. Нарекъл ги тръстиканци, защото му изглеждали тънки и гъвкави като тръстики. Тръмейнкоу бил отличен стрелец, но имал твърде бедно въображение. Неземният облик на тръстиканците бил изненада за него, както и големите тъмни очи, които помрачавали изящните им кукленски лица, но докато полека оздравявал, откривал все по-чудни неща. Например невъзможният език, на който общували — приглушени звуци, които неговото гърло, свикнало да имитира най-странните диалекти, не можело да възпроизведе. Да не говорим, че всички изглеждали на еднаква възраст, а в селото липсвали най-насъщните битови предмети, сякаш животът на тези диваци протичал на друго място или бил сведен до едно-едничко действие — дишането. Но въпросът, който все по-често измъчвал Тръмейнкоу, бил следният: как устоявали тръстиканците на упоритите набези на съседните племена? Били доста малобройни, не изглеждали нито силни, нито свирепи, а в цялото село очевидно нямало друго оръжие освен пушката на изследователя.

Една нощ разбрал тайната на тяхното оцеляване, когато някакъв часовой съобщил, че кръвожадните масаи са обкръжили селището. От колибата, в която бил настанен заедно със своята болногледачка, Тръмейнкоу видял как ефирните му спасители се строили в центъра на заграденото място, точно пред тесния вход, който — колкото и да е чудно — нямал врата. Застанали в крехка редица, сякаш готови за жертвоприношение, тръстиканците се хванали за ръце и запели някакъв неясен химн. Щом се отърсил от смайването си, Тръмейнкоу грабнал пушката си и се завлякъл до прозореца, решен да защитава с всички сили своите домакини. В селото почти нямало запалени факли, но за опитен ловец като него сиянието на луната било достатъчно, за да не пропусне целта си. Насочил оръжието към вратата, убеден, че ако смогне да повали неколцина масаи, другарите им навярно ще помислят, че селото е отбранявано от бели мъже, и ще се оттеглят. За негова изненада, девойката внимателно навела надолу пушката му и с този безмълвен жест му дала да разбере, че намесата му няма да е нужна. Тръмейнкоу щял да възрази, но ведрият поглед на тръстиканката го накарал да размисли. Разкъсван от страх и изумление, той наблюдавал от прозореца дивата атака на масаите, които нахлули през вратата като безредна тълпа, докато неговите домакини просто изчаквали появата на копията им, припявайки неспирно дисхармоничната си песен. Изследователят се приготвил да стане свидетел на едно безропотно прието клане. И тогава се случило нещо, което Тръмейнкоу впоследствие описвал с треперещ и пълен със съмнение глас, сякаш сам намирал за невероятни думите, които излизали от собствената му уста. Въздухът се разкъсал — не знаел как да го обясни по-добре. Това било като да съдереш тапет, казвал той, и да оголиш стената под него — с тази разлика, че отдолу се показала не стена, а един друг свят. Свят, който отначало бил невидим за изследователя от неговото местоположение, но излъчвал бледо сияние, осветяващо околния мрак. Поразен, Тръмейнкоу видял как първите масаи рухнали в дупката, зейнала внезапно между тях и евентуалните им жертви, и изчезнали от реалността, от света, в който се намирал той, сякаш се изпарили във въздуха. Виждайки как самата нощ поглъща събратята им, останалите масаи побягнали ужасени. Изследователят бавно поклатил глава, смаян от току-що видяното. Сега вече разбирал как този народ е успял да устои на натиска на околните племена.

Излязъл от колибата със залитане и се приближил до дупката, която песнопенията на неговите домакини били отворили в самата тъкан на реалността. Когато застанал срещу нея, видял, че отворът, чиито краища се полюшвали като завеса, бил по-голям, отколкото изглеждал. Започвал от земята, издигал се доста над главата му и бил толкова широк, че през него спокойно можел да премине файтон. Краищата му леко потрепвали и ту скривали, ту пак откривали околния пейзаж като вълни, разбиващи се в морски бряг. Запленен, Тръмейнкоу погледнал през отвърстието, сякаш било прозорец. От другата страна се виждал един различен свят — нещо като камениста розова равнина, брулена от суров вятър, който влачел пясък по повърхността й; в далечината, през гъстите облаци прах, които размътвали въздуха, изследователят съгледал злокобни планини. Объркани и заслепени, масаите се препъвали из този свят и се мушкали едни други с копията си, а броят на онези, които още се държали на крака, намалявал все повече. Тръмейнкоу наблюдавал поразен гротескния танц на смъртта — вятърът в косите на масаите, подобно на странния прах, изпълващ ноздрите им, явно не принадлежал на неговия свят.

Тръстиканците, все още струпани в центъра на заграждението, подели пак страховития си напев и дупката започнала да се затваря, свивайки се бавно пред запленения поглед на Тръмейнкоу, докато изчезнала напълно. Той глупаво прокарал ръка там, където въздухът бил разкъсан от отвора одеве, но този отвор сякаш никога не бил съществувал. Нищо не стояло между изследователя и хора на тръстиканците, които взели да се разпръсват в различни посоки, като че ли нямало особени произшествия. Ала за Тръмейнкоу светът — такъв, какъвто го познавал — вече не бил същият. Разбрал, че пред него се разкриват само две възможности. Едната била да гледа на своя свят, който дотогава смятал за единствен, като на един от многото съществуващи; те явно се наслагвали като страниците на книга — промушиш ли я с кама, лесно отваряш проход, който пронизва всичките. Другата възможност била по-простичка — да си изгуби ума.

Нея нощ изследователят не мигнал. Та кой ли би заспал при това положение? Лежал върху сламеника си с широко отворени очи и напрегнато тяло, наострил уши да долови всеки шум, долитащ от мрака. Мисълта, че се намирал в селище на чародеи, срещу които и пушката, и неговият бог били безсилни, го изпълвала с мъчителен страх. Щом се почувствал достатъчно силен, за да върви, без да залита, избягал от селището на тръстиканците. За няколко седмици успял да се добере до пристанището на Занзибар. Там живял криво-ляво, докато му се удал случай да се скрие на един кораб, който потеглял за Лондон. Десет месеца след заминаването си се завърнал отново, преобразен от преживяното — достатъчно било да го погледне човек. Естествено, Себастиан Мъри не повярвал в тази ужасна одисея. Не знаел какво се е случило с най-добрия му изследовател по времето, когато бил в неизвестност, но намирал за съвсем неправдоподобна историята за тръстиканците и техните абсурдни отвори във въздуха. Това били просто бълнувания на луд човек. Самият Тръмейнкоу затвърдил това мнение, когато показал, че не е способен да води нормален живот с бившата си „вдовица“ и двете им дъщери. Жена му вероятно би предпочела да продължи да носи цветя на гробището, вместо да съжителства с непознатия, непригоден за живота мъж, който Африка й върнала; при него състоянията на апатия се редували с непредсказуеми изблици на безумие, които обръщали с главата надолу дотогава спокойното домашно огнище. Вечните му пристъпи, които понякога го подтиквали да тича гол из улиците или да стреля от прозореца си по шапките на минувачите, постоянно застрашавали спокойствието на квартала и в крайна сметка станали причина да бъде затворен в една килия в санаториума за душевноболни към болницата „Гай“.

Все пак Тръмейнкоу не бил напълно изоставен. Гилиъм Мъри го посещавал при всяка възможност без знанието на баща си, защото му било жал, че един от най-способните им мъже е изпаднал в такова окаяно състояние, но също и заради вълнението, което будела у него фантастичната му история. По онова време Гилиъм бил двайсетгодишен младок и ходел при изследователя с трепета на дете, което отива на куклен театър, а Тръмейнкоу никога не излъгал очакванията му. Седнал на коравото легло, той охотно изпълнявал молбата да разкаже историята на тръстиканците, зареял поглед към големите петна от влага по стените. Всеки път добавял нови и необичайни подробности, доволен, че разполага с публика и с предостатъчно време, за да обогати причудливия си разказ. По едно време Гилиъм си мислел, че той ще възвърне разсъдъка си, но след четири години затворничество Тръмейнкоу решил да се обеси в килията си. Оставил една бележка на къс зацапана хартия. В нея с неясен почерк — може би обичаен за него, а може би разкривен поради душевните му терзания — той оповестявал иронично, че потегля за другия свят, който бил само един от многото съществуващи.

По това време Гилиъм вече работел в бащината си фирма. Въпреки посещенията си при Тръмейнкоу, младежът намирал историята му за налудничава, но тъкмо поради това, че най-добрият начин да му отдаде почит бил да се зарази от лудостта му, скришом от баща си изпратил двама техни изследователи в Африка, за да търсят несъществуващите тръстиканци. Самюъл Кауфман и Форест Остин били двама празноглавци, самохвалковци и гуляйджии, които проваляли всичките си експедиции. Те обаче били единствените, чието отсъствие баща му нямало да усети, както и единствените, които биха потеглили без протести към черния континент, за да издирват племе от чародеи певци, способни да отварят във въздуха проходи към други светове. Само на тях, поради отявлената им безполезност, можел да си позволи да възложи такава неплодотворна задача като търсенето на тръстиканците, която за него била просто скромен начин да почете паметта на злощастния Оливър Тръмейнкоу. И тъй, Кауфман и Остин заминали от Англия почти тайно. Както самият Гилиъм, така и те изобщо не подозирали, че щели да се превърнат в най-прочутите изследователи на своето време. Верни на установения ред, щом стъпили на африканска земя, започнали да известяват за хода на експедицията с телеграми, които Гилиъм след небрежен прочит трупал в едно чекмедже на писалището си със съжалителна усмивка.

Ала всичко се променило, когато след три месеца получил телеграма, в която му съобщавали, че най-сетне са открили тръстиканците. Не можел да повярва! Дали не го взимали на подбив, за да го накажат, че ги е пратил за зелен хайвер, питал се Гилиъм. Но подробностите от пристигащите телеграми премахнали опасението, че е измамен, защото съвпадали съвсем точно с онези, които, доколкото си спомнял, украсявали разказите на Оливър Тръмейнкоу. И тъй, въпреки изумлението си, Гилиъм бил принуден да заключи, че както Тръмейнкоу, така и другите двама са му казали истината: тръстиканците съществували. От този миг насетне за Гилиъм Мъри тези телеграми се превърнали в главната причина да става от леглото всеки ден. Очаквал пристигането им с искрено вълнение, четял ги и ги препрочитал в кабинета си, залоствайки вратата, тъй като за момента не искал да споделя удивителното откритие с никого, дори и с баща си.

Според телеграмите, щом установили местонахождението на селището, Кауфман и Остин били приети като гости без особени мъчнотии. Всъщност тръстиканците като че ли се примирявали с всичко, неспособни да окажат съпротива на каквото и да било. Същевременно не проявявали голям интерес към изследователите. Просто понасяли присъствието им. На Кауфман и Остин не им трябвало повече; вместо да се обезкуражат от трудността да изпълнят основната си задача — да проверят дали наистина тези диваци били способни да отварят проходи към други светове, — те се въоръжили с търпение и приели ситуацията като платен отпуск. Макар и да не го заявявали изрично, Гилиъм лесно можел да си представи как по цял ден се излежават на слънце, заети да ликвидират касите с уиски, които понесли на експедицията — нещо, за което той се видял принуден да си затвори очите. Колкото и да е невероятно, тази стратегия се оказала най-добрата — честата им алкохолна летаргия, както и навикът им да танцуват и да се боричкат голи в тревата, съдействали за сближаването им с тръстиканците, които се заинтригували от кехлибарената течност, предизвикваща такива пристъпи на веселие. Със споделянето на уискито се зародила една грубовата дружба между изследователите и племето, която Гилиъм тържествено отбелязал от своя кабинет, защото тя несъмнено била първата крачка към бъдещо съжителство. Не се излъгал в очакванията си, макар че прерастването на това първично общуване във връзка на взаимно доверие и обич му струвало няколко пратки от най-доброто шотландско уиски, тъй че и до ден-днешен се питал дали са били нужни толкова литри за такъв малък брой туземци.

Най-сетне една сутрин получил дългоочакваната телеграма, в която Кауфман и Остин разказвали как тръстиканците ги завели в центъра на селището и там — като красив жест на благодарност и приятелство, както двамата го изтълкували — отворили за тях прохода към другия свят. Изследователите описвали отвора и розовия пейзаж, който се виждал през него, с почти същите думи, използвани пет години по-рано от Тръмейнкоу, но младият Гилиъм вече не можел да ги приеме за фантастична измислица — вече знаел, че всичко това се случвало в действителност. Ненадейно го налегнало чувството, че е ограничен до задушаване, и то не защото се бил залостил в малкия си кабинет. Струвало му се, че е притиснат между стените на една вселена, която, както вече знаел, не била единствената. Ала този гнет скоро щял да приключи, казал си той. Посветил няколко минути на спомена за клетия Оливър Тръмейнкоу. Предположил, че силните му религиозни убеждения му попречили да приеме видяното и не му оставили друг избор, освен криволичещата пътека на лудостта. За щастие двамата некадърници Кауфман и Остин имали далеч по-просто устроени умове и това ги избавило от подобна участ. Гилиъм препрочел телеграмата стотици пъти. Тръстиканците не само съществували, но и упражнявали нещо, което той, за разлика от Тръмейнкоу, предпочел да определи като магия, а не като злотворно чародейство. Сега пред Кауфман и Остин се разкривал един непознат свят и те явно нямало да устоят на изкушението да го изследват.

Докато четял следващите им телеграми, Гилиъм съжалявал, че не ги е придружил. С одобрението на тръстиканците, които ги оставили на воля, Кауфман и Остин започнали да предприемат кратки набези в оттатъшния свят, за чиито особености неспирно го осведомявали. Той представлявал в общи линии обширна равнина от розови, слабо проблясващи камъни, над която тегнело едно небе, вечно забулено от гъста мъгла. Ако отвъд мъглата имало слънце, то неговите лъчи не успявали да я пробият. Поради това единствената светлина идвала от странния материал на почвата, тъй че пейзажът тънел в печална дрезгавина. Тя сливала деня и нощта във вечен здрач и затруднявала гледането на големи разстояния, въпреки че човек можел да види ботушите си с най-големи подробности. От време на време сърдит вятър брулел равнината, вдигайки пясъчна буря, която още повече замъглявала всичко. Изследователите веднага забелязали нещо любопитно: щом преминали през дупката, часовниците им спрели. Ала задрямалите им механизми загадъчно се пробудили отново при завръщането в отсамната действителност. Сякаш единодушно били решили да не отчитат времето, прекарано от собствениците им в другия свят. Кауфман и Остин се спогледали глуповато и, както лесно може да си представи човек, само свили рамене. След като прекарали — според собствените им изчисления — една нощ в лагера, който си устроили близо до дупката, за да държат под око тръстиканците, направили друго откритие. Докато се намирали там вътре, нямало да се наложи да се бръснат: брадите им спрели да растат. Забелязали също така, че ръката на Остин, която той порязал точно преди да мине през дупката, изведнъж престанала да кърви, тъй че дори забравил да я превърже. Сетил се за раната чак когато се върнали в селището, защото тогава от нея пак потекла кръв. Силно заинтригуван, Гилиъм отбелязал в тефтера си този необикновен факт, както и случилото се с брадите и часовниците. Всичко това сочело към едно невъзможно преустановяване на хода на времето. Докато се отдавал на догадки в кабинета си, Кауфман и Остин се запасили с оръжия и продоволствия и поели към единственото, което нарушавало еднообразието на равнината: унилите планини, очертани призрачно на хоризонта.

Тъй като часовниците все така отказвали да им служат, решили да измерват времетраенето на пътешествието чрез периодите на сън. Този метод обаче скоро се оказал безрезултатен, защото понякога сънят им бивал прекъснат от вятъра, който се извивал ненадейно и с такава сила, че ги принуждавал да будуват и да придържат палатката. Друг път натрупаната умора ги поваляла веднага, щом се случело да спрат, за да хапнат нещо или да съберат сили. И тъй, единственото, което можели да кажат по въпроса, било, че след едно прилично време — нито дълго, нито кратко — достигнали въжделените планини. И те били изградени от същия излъчващ сияние камък като равнината, но въпреки това изглеждали злокобно и напомняли гнили и изпочупени зъби. Заострените им върхове раздирали завесата на мъглата, покриваща небето, а тук-там се забелязвали дупки — навярно пещери. По липса на по-добър план, двамата решили да се изкатерят по планинския склон до най-близката пещера. Скоро се добрали до нея. Щом преодолели едно малко възвишение, пред тях се разкрил по-широк изглед към равнината. От разстоянието дупката, през която били влезли, изглеждала като блестяща точица на хоризонта. Това бил обратният път, който ги очаквал, а същевременно им служел като ориентир. Изследователите не се тревожели, че тръстиканците биха могли да затворят дупката, тъй като благоразумно били взели със себе си останалите запаси от уиски. Именно тогава забелязали други блестящи точици, потрепващи на хоризонта. Едва се виждали заради мъглата, която приглушавала светлината им, но явно били поне половин дузина. Дали това били нови дупки, водещи към други светове? Открили отговора в самата пещера, която се канели да изследват. Щом влезли в нея, веднага разбрали, че е обитаема. Навсякъде се виждали признаци на живот: следи от огнище, глинени съдове, сечива и други инструменти от първа необходимост, чиято липса в селището на тръстиканците направила такова впечатление на Тръмейнкоу. В дъното на пещерата намерили по-тесен и тъмен кът, чиито стени били покрити с рисунки. Повечето изобразявали сцени от всекидневния живот на тръстиканците. Съдейки по длъгнестите фигурки, несъмнено те били авторите на рисунките. Животът им явно протичал там, в този сумрачен свят. Селището било само място, в което се отбивали мимоходом, случайна колония, една от многото, които навярно имали из разни други светове. На Кауфман и Остин тези изображения на сцени от селския живот не им се сторили особено значими. Само две от тях грабнали вниманието им. Едното заемало цяла стена и, както заключили изследователите, очевидно било карта на въпросния свят или поне на онази част от него, която била проучена от племето и която се ограничавала до околностите на планините. Ала най-много ги поразило това, че примитивната карта указвала местонахождението на някои дупки, а също и — ако правилно тълкували рисунката — тяхното съдържание. Изображението било простичко: една жълта звезда символизирала съответната дупка, а фигурите, нарисувани до нея — съдържанието й. Поне този извод можел да се направи от точката, оградена с колибки — тя вероятно представлявала дупката, през която изследователите проникнали в отсамния свят, и селището, намиращо се в оттатъшния. Освен тази дупка, на картата били разположени още четири — по-малко от онези, които трептели на хоризонта. Накъде ли водели останалите проходи? Дали от мързел, или от отегчение, тръстиканците били нарисували само съдържанието на най-близките до пещерата проходи към други светове. Едно от тези изображения загатвало, че в съответната дупка се води някаква война между два типа фигури: едните изглеждали човешки, а другите били съставени от квадратчета и правоъгълници. Останалите рисунки били още по-загадъчни; Кауфман и Остин проумели само, че в този свят има десетки дупки като посетената от тях, но за да узнаят накъде водят, трябвало да ги прекосят лично, защото драсканиците на племето им се видели неразбираеми като съня на слепец. Второто изображение, което привлякло вниманието им, било точно от другата страна. То показвало група тръстиканци, които бягали от нещо, приличащо на огромен четириног звяр с опашка на дракон и шипове по гърба. Кауфман и Остин се спогледали, стреснати, че са попаднали в свят с такива зверове, чието изображение само по себе си вдъхвало ужас. А какво ли би било да ги срещнеш в действителност? Все пак това откритие не ги накарало да се върнат, откъдето били дошли. И двамата носели пушки и достатъчно боеприпаси, за да повалят цяло стадо такива чудовища, в случай че те наистина съществували, а не били някаква алегорична измислица на тръстиканците. Носели си и уиски; това вълшебно питие щяло да им вдъхне смелостта, която им липсвала, или поне щяло да превърне възможността да умрат, погълнати от звяр с размерите на слон, в лесно поносима неприятност. Какво повече им трябвало?

И тъй, решили да продължат с проучванията и потеглили към отвора, където се водела войната между фигурите, тъй като той се намирал най-близо до планините. Изнурителният преход бил разнообразяван от внезапни пясъчни бури, които ги карали да разпъват палатката си и да се крият в нея, ако не искали пясъкът да ги полира като два сребърни свещника. Поне не се натъкнали на никакви огромни зверове. Разбира се, когато се добрали до дупката, нямали представа колко време е изтекло, но се чувствали изтощени. По вид и размер отворът бил подобен на другия, който им дал достъп до тази сумрачна територия. Единствената разлика била, че вътрешността му не показвала селище от грубо скалъпени колибки, а някакъв град в руини. Почти всички сгради били разрушени, но все пак този тип строителство им бил някак познат. В продължение на няколко минути оглеждали осеяния с развалини пейзаж от външната страна на дупката, сякаш надничали през витрина; търсели признаци на живот, ала нищо не нарушавало покоя, надвиснал над опустошения град. Каква ли война можела да причини такова ужасно разрушение? Най-сетне, подкрепени с няколко глътки уиски, Кауфман и Остин си възвърнали куража, който страховитата гледка им отнела, нахлупили здраво тропическите си шлемове и храбро скочили от другата страна на дупката. Веднага ги лъхнала силна и позната миризма. Глуповато ухилени от вълнение, осъзнали, че това бил просто мирисът на собствения им свят, който — без да си дават сметка — престанали да усещат по време на престоя си в розовата равнина.

С готови за стрелба пушки двамата напредвали предпазливо по улиците, преградени с барикади от отломки; гледката на тази разруха ги изпълвала с боязън. Изведнъж нещо ги накарало да се спрат. Поразени, Кауфман и Остин се взрели в новото препятствие, което им препречвало пътя — оказало се не друго, а камбанарията Биг Бен! Полусъборена, тя лежала насред улицата като отрязана рибешка глава, а огромният циферблат на часовника напомнял око, което ги гледало с примирена печал. Това откритие ги накарало да обхванат всичко наоколо с покрусения си взор. Погледнали с внезапна обич всяка срутена сграда, с натежало сърце се взрели в неравния хоризонт от руини, над които тъмни струи дим шарели небето на този сринат със земята Лондон. И двамата не могли да сдържат сълзите си. Така и щели да си останат там до края на дните си, ридаейки над трупа на обичния си град, но изведнъж ги сепнал странен шум. Отнякъде долитало тракане, предизвикано от нещо металическо.

С отново вдигнати пушки Кауфман и Остин последвали звука, който ги отвел до огромна камара от отломки. Снишавайки се, те се изкатерили безшумно по нея. От тази импровизирана ложа можели незабелязани да наблюдават причинителите на металическия грохот. Това били странни същества от желязо, смътно наподобяващи хора. Движели се благодарение на малки парни двигатели, закрепени на гърбовете им, както можело да се заключи от дима, изпускан навремени от сглобките им. Звукът на обезумяла камбана, който привлякъл вниманието на изследователите, идвал от сблъсъка на тежките им железни нозе с многобройните метални останки, с които била осеяна земята. Отначало смаяните мъже недоумявали какви са тези неща, докато Остин не измъкнал от отломките нещо, приличащо на страница от вестник. Разгърнал го с треперещи пръсти. На страницата се виждала фотография на въпросните същества. Заглавната статия съобщавала за неудържимото настъпление на армията на автоматите и завършвала с молба към читателите да не губят вяра в човешката войска, предвождана от храбрия капитан Дерек Шакълтън. Ала най-смайваща била датата на вестника. Тази откъсната страница принадлежала към брой, отпечатан на 3 април 2000 г. Кауфман и Остин поклатили глави в унисон — много бавно и от ляво на дясно, но нямали време да изразят стъписването си по някакъв по-сложен начин, защото парче греда се отчупило от камарата и се сгромолясало на улицата с трясък, който привлякъл вниманието на автоматите. Кауфман и Остин разменили ужасени погледи и побягнали презглава. Търчали с всички сили, без да поглеждат назад, в посока към дупката, през която били влезли. Успели да минат през нея безпрепятствено, ала продължили да тичат. Спрели се едва когато усетили, че краката вече не ги държат. Разпънали палатката и се скрили в нея, като се мъчели да се успокоят и да смелят видяното — разбира се, с неоценимата помощ на уискито. Очевидно било, че е дошъл моментът да се върнат в селището и да известят за случилото се в Лондон. Надявали се, че Гилиъм Мъри ще успее да им обясни какво са видели.

Техните премеждия обаче не приключили дотам. На връщане към селището ги нападнал един от ония огромни зверове с настръхнал от шипове гръб, за чието възможно съществуване съвсем били забравили. Голям зор видели, докато се справили с него. Изхабили почти всичките си муниции, мъчейки се да го пропъдят, защото куршумите постоянно отскачали от бодливата му броня, без да му причинят ни най-малка вреда. Накрая решили да стрелят в очите на звяра — единственото слабо място, което намерили, и това най-сетне го прогонило. След като се отървали от него, Кауфман и Остин се добрали до търсената дупка без повече произшествия и веднага писали до Лондон, съобщавайки за всичките си открития.

Щом получил известието, Гилиъм Мъри незабавно отплавал за Африка. Присъединил се към двамата изследователи в селището на тръстиканците и със същото изумление, с което Тома Неверни пъхнал пръстите си в раната на възкръсналия Христос, преминал през опустошения Лондон от 2000 година. Останал няколко месеца при тръстиканците — не можел да каже колко с абсолютна точност, защото прекарал дълги периоди в проучване на розовата равнина, за да провери достоверността на разказаното от изследователите. Точно както пишело в телеграмите, в онзи сумрачен свят часовниците спирали, бръсначите били излишни и като цяло нищо не издавало хода на времето. От това той заключил, че — колкото и да изглеждало невероятно — миговете, прекарани там, били нещо като паузи в неговото съществуване, почивки, които можели да забавят неумолимото му приближаване към смъртта. Уверил се, че това не е нелепа фантазия, родена от неговия ум, когато на връщане в селото кученцето, което бил взел със себе си, изтичало при братята си от същото кучило и се озовало сред група от вече възрастни кучета. На Гилиъм не му се наложило да се обръсне дори един-единствен път, докато изучавал равнината, но паленцето, което нарекъл Вечния, по много по-впечатляващ начин доказало, че в онзи свят времето не течало. Достигнал до още един извод: че отделните дупки не водели към други вселени, както си мислел отначало, а към различни епохи на един и същ свят — собственият му свят. Розовата равнина се намирала извън времевия поток, извън времето, извън сцената, на която протичал животът на хората, растенията и останалите живи твари. А обитателите на равнината, онези създания, наречени от Тръмейнкоу тръстиканци, владеели способ да проникват във времевия поток, отваряйки дупки в него — отвори, които човек можел да използва, за да пътува във времето, да се прехвърля от една епоха в друга. Когато осъзнал това, Гилиъм бил обзет от вълнение и страх. Бил направил най-важното откритие на човечеството: открил какво имало под булото на света, какво имало отвъд реалността. Бил открил четвъртото измерение.

Какво чудно нещо е животът, казал си Гилиъм. Тръгнал да търси изворите на Нил, а в крайна сметка намерил таен проход към 2000 година. Ала тъкмо така ставали най-големите открития. Та нали и корабът „Бийгъл“ отплавал заради лъжливи икономически и стратегически интереси? Неговите открития щели да бъдат далеч по-скромни, ако на борда му не пътувал един млад естествоизпитател, който бил достатъчно впечатлителен, за да забележи разликите между човките на чинките. Така историята на естествения подбор щяла да предизвика революция в света. По един също толкова съдбовен начин Гилиъм открил четвъртото измерение.

Ала каква е ползата от едно откритие, ако то не може да се сподели със света? Гилиъм искал да заведе жителите на метрополията в 2000 г., за да видят със собствените си очи какво ще им предложи бъдещето. Въпросът бил как да стане това — все пак не можел да прати кораби, натоварени с лондончани, до селцето на тръстиканците, изгубено в сърцето на Африка. Единственият начин бил да отнесе дупката в Лондон. Дали било възможно? Не знаел, но нищо не му струвало да опита. Оставил Кауфман и Остин да вардят тръстиканците и се върнал в Лондон, където поръчал да му изработят сандък от ковано желязо с размерите на стая. С този сандък и с повече от хиляда литра уиски се върнал в селището, решен да проведе операцията, която щяла да промени познатата представа за света. Мъртвопияни, тръстиканците угодили на каприза на Гилиъм да изпеят вълшебните си песни вътре в зловещия сандък. Щом дупката се появила в търбуха му, тримата мъже ги накарали да излязат и затворили тежките му врати. Изчакали уискито да повали и последния тръстиканец, който все още се държал на крака, преди да поемат по обратния път. Преходът бил мъчителен и Гилиъм си отдъхнал спокойно едва когато успели да натоварят грамадния сандък на един кораб в Занзибар. Докато плавал към метрополията, сън не го ловял. Прекарал почти цялото пътуване на палубата, като гледал с обич злокобния сандък, който всявал такова безпокойство у останалите пасажери, и се питал дали все пак не бил празен. Възможно ли било да се открадне дупката? Нетърпението да си отговори на този въпрос така го гризяло, че обратният път му се сторил безкраен. Когато най-сетне влезли в пристанището на Ливърпул, просто не можел да повярва. Веднага щом пристигнал в канцеларията си, отворил сандъка в пълна секретност. И дупката си била там! Били я откраднали успешно! Следващата стъпка на Гилиъм била да я покаже на баща си. „Какво, по дяволите, е това?“ — възкликнал Себастиан Мъри, щом зърнал дупката, която се мержелеела в сандъка. „Заради това нещо Оливър Тръмейнкоу си изгуби ума, татко — отвърнал Гилиъм, споменавайки с топло чувство изследователя. — Тъй че внимавай!“

Баща му пребледнял. Ала все пак минал през дупката и попаднал в бъдещето, в онзи опустошен Лондон, сред чиито развалини хората се криели като плъхове. Щом се съвзел от смайването си, двамата единодушно се съгласили, че това откритие трябва да се разгласи пред света. За тази цел най-добре било дупката да се превърне в търговско начинание: превозването на хората до 2000 г. щяло да набави необходимите средства, за да се финансират както самите пътувания, така и изследването на четвъртото измерение. Първата им задача била да начертаят сигурен маршрут до дупката, водеща към бъдещето, да отстранят опасностите, да разположат наблюдателни пунктове и да изравнят пътя, за да може по него безпрепятствено да мине трамвай с места за трийсет пътници. За жалост баща му не доживял да види как фирмата „Мъри Пътешествия във времето“ отворила врати, но Гилиъм се утешавал с мисълта, че поне зърнал бъдещето, намиращо се отвъд часа на собствената му смърт.

IX

Щом приключи разказа си, предприемачът млъкна и загледа с интерес гостите си. Андрю предположи, че домакинът им очаква някаква реакция от тяхна страна, но не знаеше какво да каже. Беше объркан. Трудно му бе да повярва, че току-що чутата история е нещо по-сериозно от сюжет на приключенски роман. Описаната розова равнина му изглеждаше толкова реална, колкото Лилипутия — онзи остров в южната част на Тихия океан, където корабокрушенецът Лемюъл Гъливър се озовал сред мънички, петнайсетсантиметрови човечета. Ала усмивката, грейнала на лицето на Чарлс, му подсказа, че братовчед му вярва безпрекословно във всичко това. В края на краищата, той бе пътувал до 2000 г. Какво значение имаше дали за целта е прекосил с трамвай една розова равнина, където времето спира своя ход?

— А сега, господа, ако бъдете така любезни да ме придружите, ще ви покажа нещо, което разкривам само пред доверени лица — обяви Гилиъм, като отново влезе в ролята на разводач из огромния си кабинет.

Заедно с Вечния, който сновеше край тях, отидоха до една друга стена, където ги очакваше малка колекция от снимки и нещо, скрито зад завеска от червена коприна — вероятно друга карта. Андрю установи с изненада, че фотографиите бяха заснети в четвъртото измерение, при все че спокойно можеше да са направени в коя да е пустиня, понеже никоя фотокамера не бе в състояние да улови цветовете на света, бил той тукашният или пък някой друг. И тъй, човек трябваше да прибегне до помощта на въображението, за да оцвети в розово белезникавия пясък. Повечето снимки показваха прозаични мигове от експедицията, например как Гилиъм и още двама мъже — вероятно Кауфман и Остин — разпъват палатките, пият кафе по време на почивка, палят огън или позират пред призрачните планини, чиито контури едва се долавяха през гъстата мъгла. Всичко изглеждаше съвсем обичайно. Само една от фотографиите породи у Андрю усещането, че действително гледа непознат свят. На нея се виждаха Кауфман и Остин — първият як и шкембелия, вторият слаб като фиданка. Стояха неестествено ухилени, с килнати шапки и вдигнати пушки, като всеки бе подпрял единия си ботуш върху огромната глава на излязъл сякаш от някоя приказка дракон, проснат на пясъка като ловен трофей. Андрю тъкмо се канеше да се наведе към снимката, за да види по-добре тази неясна фигура, когато се сепна от едно неприятно скърцане. До него Гилиъм дърпаше златния шнур на копринената завеса, разкривайки какво се крие отдолу.

— Господа, мога да ви уверя, че такава карта няма да намерите в цяла Англия — заяви той, надул се от гордост. — Тя възпроизвежда съвсем точно рисунката, намерена в пещерата на тръстиканците, която ние, естествено, обогатихме с по-късните си проучвания.

Под завеската за куклено представление се показа нещо, напомнящо не толкова карта, колкото рисунка на дете с богато въображение. Разбира се, преобладаваше розовият цвят, който представляваше равнината. В центъра й стърчаха планините, но мрачните им хребети не бяха единственият географски обект, описан на картата. Например в десния ъгъл на рисунката се виждаше лъкатушната линия на една река, а светлозеленото петно до нея навярно символизираше гора или ливада. На Андрю тези символи, свойствени за общоприетите карти на териториите на обитавания от него свят, му се видяха неподходящи за рисунка, която претендираше, че изобразява четвъртото измерение. Ала най-много се открояваха на картата златистите точици, изпъстрили равнината — те очевидно представляваха дупките. Две от тях — тази, която водеше към 2000 г. и другата, която понастоящем бе във владение на Мъри — бяха свързани с криволичеща червена линия. Тя изобразяваше маршрута на пътуващия във времето трамвай.

— Както виждате, има множество дупки, но все още не ни е известно накъде водят. Дали някоя от тях отвежда до есента на 1888 г.? Може би, кой знае — рече Гилиъм, гледайки многозначително Андрю. — Кауфман и Остин се опитват да стигнат до онази, която се намира най-близо до входа към 2000 г., но още не са намерили начин да заобиколят стадото зверове, които пасат в долината точно по средата.

Докато Андрю и Чарлс разглеждаха картата, Гилиъм коленичи и започна да гали кучето.

— Ах, четвъртото измерение! Какви ли загадки крие тази територия! — промълви той замечтано. — Зная само, че там, вътре, ако мога да се изразя поетично, нашата свещ не гори. Вечния изглежда на една година, да, но се роди преди четири. Предполагам, че тази би трябвало да е възрастта му, ала голяма част от това време — миговете, прекарани в равнината — явно не се брои. Вечния ме придружаваше, докато правех проучванията си в Африка, а откак пристигнахме в Лондон, двамата всяка нощ спим в дупката. Нарекъл съм го така не без основание, господа, и докато е в мои ръце, ще направя всичко възможно да оправдае името си.

Без да ще, Андрю усети, че го побиват тръпки, когато погледна към кучето.

— Какво представлява тази постройка? — попита Чарлс, сочейки символа на един замък, който се намираше близо до планините.

— А, това ли — смутено рече Гилиъм. — Това е дворецът на Нейно Величество.

— На кралицата? — смая се Чарлс. — Нима тя има дворец в четвъртото измерение?

— Точно така, господин Уинслоу. Това е, тъй да се каже, подарък в знак на признателност за щедрата й подкрепа за нашите изследвания — Гилиъм се замисли за миг, сякаш не знаеше дали трябва да разкрива още сведения. Най-сетне добави: — Откак организирахме едно частно пътуване за нея и свитата й до 2000 г., Нейно Величество прояви интерес към своеобразните закони, които управляват четвъртото измерение и, ъъъ… ни извести, че би желала да разполага с резиденция в равнината, където да прекарва известно време, когато задълженията й позволяват — както човек би отишъл на минерални бани. Посещава я от няколко месеца насам, поради което се опасявам, че царуването й ще е дълго… — рече, без да се старае да скрие раздразнението си, че е бил принуден да направи такава отстъпка, докато самият той и Вечния явно са се примирявали с престоите си в някоя окаяна палатка. — Ала на мен това ми е все едно. Искам само да ме оставят на мира. Империята възнамерява да покори луната. Хубаво, нека го стори… Ала бъдещето е мое!

Той дръпна завеската и отново ги заведе до писалището си. Покани ги да седнат и се настани в креслото си, а в нозете му легна Вечния — кучето, което щеше да надживее хората, като изключим самия Гилиъм, кралицата и щастливците служители в нейния дворец извън времето.

— Е, добре, господа, надявам се, че отговорих задоволително на въпроса ви защо можем да ви заведем само в деня 20 май 2000 г., където едничкото, което ще видите, е най-решителната битка на човешкия род — рече той иронично.

Андрю изсумтя. Това не представляваше никакъв интерес за него, поне докато не се излекуваше от мъката си. Явно пак се бе озовал в начална позиция. Налагаше се да се върне към плана за самоубийство, щом успееше да се отърве от Чарлс. Братовчед му все някога трябваше да отиде да спи.

— Значи няма никакъв начин да се пътува до 1888 година? — обади се Чарлс, който явно не се предаваше току-така.

— Вероятно не би било проблем, ако разполагахте с машина на времето — отвърна Гилиъм, свивайки рамене.

— Ще трябва да се надяваме, че науката скоро ще я изобрети, Андрю — каза братовчед му със съжаление, като го потупа по коляното и се надигна от креслото.

— Може би вече е изобретена, господа — изтърси Гилиъм.

Чарлс се извърна към него.

— Какво искате да кажете?

— Хм, това е само догадка… — отвърна предприемачът, — но факт е, че когато създадохме нашата фирма, един човек се противопостави на дейността ни с особена упоритост. Настояваше, че пътуванията във времето крият твърде много опасности, че е по-добре да не се избързва. Винаги съм подозирал, че говори така, защото самият той има машина на времето и иска да експериментира с нея, преди да я разкрие публично. Или може би възнамерява да я пази само за себе си и да бъде единственият властелин на времето.

— Кого имате предвид? — попита Андрю.

Гилиъм се облегна назад в креслото със самодоволна усмивка.

— Имам предвид господин Уелс, разбира се — отвърна.

— Но какво ви наведе на тази мисъл? — възкликна Чарлс. — В книгата си Уелс говори само за пътувания в бъдещето. Дори не се загатва за възможността да се пътува в миналото.

— Именно поради това, господин Уинслоу. Представете си, господа, че някой построи машина на времето — най-важното изобретение на човечеството. Предвид на невероятната й мощ ще трябва да я пази в тайна, за да не попадне в неподходящи ръце, които ще искат да я използват за своя изгода — но нима ще може да устои на изкушението да оповести пред света своето откритие? Не мислите ли, че един роман би бил идеалното средство тайната да се огласи, без някой да заподозре, че става дума за нещо повече от художествена измислица? Или пък, ако суетата като мотив не ви се струва убедителна, представете си, че целта на откривателя не е да задоволи егото си. Представете си, че той се нуждае от някаква помощ. Може би „Машината на времето“ е само един апел, бутилка с писмо, хвърлена в морето, зов за помощ към онзи, който би успял да го разтълкува. Кой знае? Тъй или иначе, господа, Уелс действително е размишлявал над възможността да се пътува в миналото, и то с намерението да го промени, каквото, струва ми се, е и вашето намерение, господин Харингтън.

Андрю се сепна, сякаш го бяха хванали да върши някакво престъпление. Гилиъм му отправи шеговита усмивка и пак затършува в едно чекмедже на писалището си. Най-сетне стовари отгоре един брой на „Сайънс Скулс Джърнъл“ от 1888 г. На омачканата и овехтяла корица на списанието се четеше заглавието „Аргонавтите във времето“ от Х. Дж. Уелс. Гилиъм го подаде на Андрю с молба да го пази, защото броят отдавна бил изчерпан.

— Точно преди осем години, когато беше младок, току-що пристигнал в Лондон, за да лапне света, Уелс публикува един роман на части, озаглавен „Аргонавтите във времето“. Главният герой в него е луд учен на име Моузес Небогипфел, който пътува в миналото, за да извърши убийство. Може би Уелс е помислил, че е попрекалил, и — запазвайки идеята за романа — е решил да премахне пътуванията в миналото, за да не дава идеи на читателите си. В новия роман се е съсредоточил изцяло върху пътуванията в бъдещето — там главният герой, както знаете, е далеч по-нормален от Небогипфел и името му всъщност не се споменава. Може би Уелс не е издържал на изкушението да направи това леко намигване.

Андрю и Чарлс се спогледаха, сетне погледнаха към предприемача, който взе един тефтер и надраска нещо.

— Това е адресът на господин Уелс — рече, подавайки бележката на Андрю. — Нищо няма да загубите, ако проверите дали догадките ми са верни.

X

Напуснаха сградата на „Мъри Пътешествия във времето“, съпътствани от уханието на рози, с което бе пропито преддверието. Щом се озоваха на улицата, взеха първия файтон, който им се изпречи пред очите, и дадоха на кочияша един адрес в Уокинг17, графство Съри, където живееше писателят Х. Дж. Уелс. След срещата с Гилиъм Мъри Андрю бе потънал в дълбоко мълчание, отдаден на Бог знае какви мрачни размишления, но пътуването щеше да трае поне три часа, тъй че Чарлс реши да не го кара да си развърже езика. Предпочиташе да даде на братовчед си нужното време, за да подреди мислите си. Доста вълнения бяха преживели за този ден, а им предстояха и още. Тъй или иначе, връзката му с Андрю бе изпъстрена с чести и непредсказуеми периоди на мълчание, към които бе привикнал, затова затвори очи и се остави да го унесе клатушкането на файтона в бягството им от метрополията.

Мълчанието може би няма да смути тях, но на вас, които в известен смисъл също пътувате във файтона, вероятно ще ви се стори малко неловко. И тъй, вместо да ви говоря за същината и качеството на това недосегаемо безмълвие, едва нарушавано от слабите поскърцвания на возилото, или да ви описвам четирите конски задници, в които бе прикован вглъбеният поглед на Андрю, а и поради неспособността ми да ви предам достатъчно вълнуващо мислите му, в които възможността да спаси Мери Кели бавно се стопяваше — защото, макар че явно бе открит начин да се пътува във времето, целта още не можеше да се избира по желание, — ще се възползвам от тази пауза в действието, за да ви разкажа нещо, останало неизяснено в началото на настоящата история. Единствено аз мога да ви го разкажа, тъй като става дума за епизод, неизвестен за возещите се във файтона. Имам предвид шеметния обществен възход на техните бащи, Уилям Харингтън и Сидни Уинслоу — възход, осъществен под ръководството на първия със свойствената за него смесица от късмет и грубо майсторство; и двамата бяха решили да пазят в тайна как се случи това, ала от мен не могат да го скрият — аз, без да ща, всичко виждам.

Бих могъл съвсем откровено да споделя с вас впечатленията си от Уилям Харингтън, но моите мнения не са особено важни. По-добре да се придържаме към представата, която самият Андрю имаше за своя създател — тя бе доста близка до реалността. За него баща му бе един предприемач-воин, способен, както скоро ще видим, на необикновени подвизи на бойното поле на търговията. Ала в ръкопашния бой на всекидневието, където се случват битките, които всъщност ни очовечават, позволявайки ни да проявим доброта или великодушие — там го биваше само за забележителни низости, както вече стана ясно. Уилям Харингтън бе от хората, въоръжени с онази самонадеяност, която е едновременно дар и наказание — една увереност дотолкова непоклатима, че при най-малкото невнимание се превръща в крайна, заслепяваща арогантност. Накъсо, той бе от хората, които вярват, че светът се е обърнал наопаки, ако те висят с главата надолу от някой клон, или пък, ако предпочитате — от онези, според които Бог е създал слънцето само за да могат да зреят техните мушмули. Излишно е, струва ми се, да добавям нещо повече по темата.

Уилям Харингтън се завърна от Крим в един свят, където на власт бяха машините. Ала веднага прозря, че това няма да премахне стария начин на производство, защото дори стъклата на Кристалния дворец — този прозрачен кит, заседнал в Хайд Парк, който съхраняваше в утробата си планктон от механични зародиши — бяха ръчно изработени. Разбира се, не този път трябваше да следва, ако искаше да забогатее — цел, която си бе поставил с типичната за своите двайсет и кусур години безотговорност в една нощ, докато лежеше до младата си съпруга, малко срамежливата дъщеря на един производител на кибрит, за когото бе започнал да работи. Мисълта, че го чака съществуване, чийто банален ход не бе трудно да се предскаже, го караше да се върти в леглото, чудейки се дали не трябва да се разбунтува срещу тази тъй обикновена съдба. Защо майка му си бе направила труда да го роди, щом най-вълнуващото нещо в живота му бе, че окуця от раняване с щик? Каква бе неговата участ — просто да увеличава безименната тълпа или да премине в Историята? Окаяното му участие в Кримската война явно сочеше към първото, но Уилям Харингтън носеше в гърдите си твърде неутолим дух, за да се задоволи с това. „Доколкото знаем, веднъж се живее — рече си той — и в друг живот не ще постигна онова, което не съм постигнал в този“.

На следващата сутрин повика своя шурей Сидни — буден и способен младеж, който очевидно пропиляваше живота си като счетоводител на малкото фамилно предприятие — и го увери, че неговата съдба е да блесне редом със зет си. Ала за да осъществят обществения възход, предричан от Уилям, трябваше да забравят за кибрита и да започнат собствена търговска дейност; това нямаше да е трудно, ако използваха спестяванията, с които Сидни случайно разполагаше. По време на един продължителен запой Уилям убеди шурея си да му позволи да направи някои опити с парите му; малка доза предприемачески риск, увери го той, щяла да се отрази добре на скучния му живот. Имали малко за губене, а можели да спечелят много. Главното било да потърсят дейност, носеща бързи и тлъсти печалби, рече Уилям в заключение. За негова изненада Сидни се съгласи и впрегна в работа находчивия си ум. При следващата им среща се появи с чертежите на нещо, което според него щяло да се окаже революционно изобретение; беше го кръстил „Помощника на ергена“. То представляваше кресло, предназначено за любителите на еротичната литература и бе снабдено с удобен механизиран пюпитър, който можеше сам да отгръща страниците, оставяйки свободни и двете ръце на седящия. Съоръжението, както видя Уилям от подробните рисунки на Сидни, разполагаше и с други принадлежности, като например малко ведро и сюнгер, тъй че да не се налага клиентът да си прекъсва четенето, за да става от креслото. Сидни беше убеден, че ще забогатеят от това изделие, но Уилям не бе толкова сигурен: очевидно шуреят му бе объркал собствените си потребности с потребностите на останалите. Ала щом успя да се справи с трудната задача да му втълпи, че ексцентричното кресло не е такава насъщна необходимост за Империята, каквато Сидни си мислеше, че е, двамата се озоваха пак в начална позиция — без една-едничка свястна идея.

Отчаяни, обърнаха поглед към търговията със стоки от колониите. Кое изделие още не беше внесено, коя потребност на англичаните още не бе задоволена? Оглеждаха се внимателно, но като че ли нищо не липсваше. С безбройните си пипала Нейно Величество прибираше от света всичко, което страната изискваше. Естествено, липсваше едно нещо, но това бе необходимост, която никой не би дръзнал да изрази гласно. Откриха го, докато се разхождаха из търговските улици на Ню Йорк, където бяха отишли в търсене на вдъхновение. Тъкмо се канеха да се върнат в хотела, за да накиснат изнурените си нозе в леген вода със соли, когато забелязаха продукта, изложен на една витрина. Зад стъклото бяха струпани странни пакети от по петстотин листа кафява хартия, обработена с овлажнител. „Лечебна хартия Гайети“, пишеше на гърба на пакетите. За какво ли служеше това, дявол да го вземе? Разбраха предназначението му, когато забелязаха залепените на витрината инструкции, на които без капка свян бе показана рисунка на ръка, ловко полагаща изделието върху най-скришното местенце от един задник. Явно въпросният Гайети бе решил, че е настъпил моментът да прати в миналото царевичните листа и енорийските вестници. След първоначалната си изненада Уилям и Сидни се спогледаха съучастнически. Вече имаха своята стока! Не беше нужно да си особено прозорлив, за да предвидиш колко радушно щяха да посрещнат тази манна небесна хилядите английски задници, изтерзани от грубата хартия на вестниците. С цена от петдесет цента на пакет скоро щяха да се замогнат. Закупиха необходимото количество, за да снабдят малкия магазин, който взеха на една от главните лондонски улици, заринаха витрината с планина от пакети, залепиха на стъклото плакат, подробно разясняващ правилния начин на употреба, и зачакаха зад тезгяха купувачите да разграбят като топъл хляб това тъй чудесно и удобно изобретение. Ала никой не прекрачи прага на магазина в деня на откриването му, нито пък в следващите дни, които скоро преминаха в цели седмици.

На Уилям и Сидни им бяха нужни три месеца, за да признаят поражението си. Едва родени, мечтите им за благополучие бяха жестоко разбити на пух и прах, като поне им оставиха достатъчно количество лечебна хартия, тъй че да не се налага да се снабдяват с каталозите на магазините „Сиърс“ до края на дните си. Ала обществото понякога си има своя собствена, непонятна логика; тъкмо бяха затворили злополучното търговско предприятие, когато то най-неочаквано заработи. В най-тъмните кътчета на кръчмите, в тесните улички, в собствените си домове призори Уилям и Сидни бяха обсаждани от всевъзможни индивиди, които шепнешком, озъртайки се подозрително, им поръчваха пакети от чудната хартия, преди да се оттеглят забързано в мрака. Отначало изненадани от атмосферата на потайност, която дейността им трябваше да придобие, младите предприемачи свикнаха да обикалят града по тъмна доба — единият накуцвайки, а другият сумтейки, — за да изпълняват скришните си доставки далече от недискретни погледи. Бързо се приучиха да оставят срамната си стока пред вратите на домовете, да потропват с бастун по прозорците по предварително договорен начин, да хвърлят пакети от мостовете в тайно преминаващи гемии, да влизат в усамотени паркове, за да вземат пачка лири, оставени под някоя пейка, да подсвиркват като кадънки или овесарки край оградите на именията. Всички лондончани искаха да употребяват чудната хартия „Гайети“, без съседите им да разберат — нещо, от което Уилям умело се възползва, повишавайки цената на изделието дотам, че с времето достигна една действително неприлична цифра, но въпреки това повечето му клиенти бяха съгласни да я заплатят.

За две години успяха да си купят две разкошни къщи в района на Бромптън Роуд, но не след дълго го напуснаха заради Кенсингтън, защото за Уилям успехът в живота намираше израз — освен в колекцията му от луксозни бастуни — в придобиването на все по-внушителни имоти. Смаян, че дръзката постъпка да повери спестяванията си на зет си му бе донесла кокетно имение на Куинс Гейт, от чийто балкон се виждаше най-доброто лице на Лондон, Сидни реши да се наслаждава на това, което има, отдавайки се на семейните радости, толкова възхвалявани от духовенството. Напълни дома си с деца, книги и платна на обещаващи художници, взе си неколцина прислужници и тъй като вече се чувстваше извън простолюдието, усъвършенства до степен на презрение неприязънта, която винаги бе изпитвал към него. В крайна сметка той благоразумно се приспособи към новия си живот на току-що излюпен богаташ, без да го е грижа, че всичко това се крепеше върху неблагородната търговия с тоалетната хартия; Уилям обаче бе устроен по друг начин. Неговата ненаситна и суетна природа не му позволяваше да се примири с това. Той се нуждаеше от публично признание, от уважението на обществото. С други думи, искаше му се видните лондончани да го канят на лов за лисици, сякаш бе един от тяхната среда — нещо, което не се случваше, колкото и да важничеше из пушалните салони и да раздаваше визитки. При тази ситуация, която не можеше да промени, в душата му неизбежно се загнезди люта ненавист към заможната клика, чиито представители единодушно го подлагаха на най-жалък остракизъм, като същевременно бършеха знатните си задници с меката хартия, доставена от него. Враждебността му избликна на едно от малкото празненства, на които двамата със Сидни бяха поканени, когато един от гостите, одързостен от алкохола, реши да прояви остроумие, като им приписа длъжността Официални бърсачи на кралството. Недочакал да отекне първият смях, Уилям Харингтън връхлетя като ураган наглото конте и успя да му счупи носа с дръжката на бастуна си, преди Сидни да го измъкне навън.

Въпросното празненство се оказа преломен момент в живота им, защото Уилям Харингтън извлече от него една горчива, но ценна поука: лечебната хартия, на която дължеше всичко и която му носеше такова благосъстояние, беше позорно клеймо и винаги щеше да бележи живота му, ако не вземеше някакви мерки. И тъй, стимулирайки интуицията си с омразата, която го бе обзела, започна да влага част от печалбите си в не тъй срамни дейности, като например начеващата железопътна индустрия, и само за няколко месеца се сдоби с голям брой акции от различни предприятия за ремонт на локомотиви. Следващата му крачка бе да купи една порутена корабостроителница на име „Фелоушип“, да влее в нея свежа кръв и да я превърне в най-доходоносното предприятие от всички, чиито съдове пореха океана. За по-малко от две години малката му империя от процъфтяващи компании, която Сидни управляваше с невъзмутимото изящество на диригент, постигна желаната цел — името му вече не се свързваше с лечебната хартия, последните заявки за която той отмени, потапяйки цял Лондон в мълчалива и безутешна скръб. През пролетта на 1872 г. знатната фамилия от Ансли Хол за пръв път го покани на лов за лисици във владението си в Нюстед, в който участваха и всички лондонски големци, готови да аплодират изключителните успехи на Уилям Харингтън. За жалост, по време на този лов загина духовитият младеж, който се бе пошегувал за негова сметка на онова далечно празненство. Според известието, което се появи в пресата, нещастникът случайно се прострелял сам в крака със собствената си пушка. Горе-долу по същото време Уилям Харингтън измъкна от сандъка отеснялата си войнишка униформа и поръча да го нарисуват с нея, усмихнат, сякаш нагръдникът й бе покрит с несъществуващи медали. Този портрет поздравяваше всички, които влизаха в имението му, с погледа на господар и стопанин на това късче от вселената точно срещу Хайд Парк. Именно това е тайната, която бащите на двамата герои пазят тъй ревниво; поради лековатия й характер намерих за уместно да я споделя с вас, за да разнообразя изнурителното пътуване. Ала боя се, че приключихме твърде скоро. Във файтона все така цари мълчание, което може да се проточи още дълго време, защото когато Андрю реши да се вглъби в себе си, това трае с часове, освен ако не бъде изгорен с нажежен ръжен или залят с вряло олио — неща, които Чарлс няма навика да носи със себе си. Затова, ако не искам да ви описвам четирите твърде безинтересни конски задници, не ми остава друг избор, освен да избързам напред и да ви отведа на адреса, към който пътуват — къщата на господин Уелс. Не само не съм подвластен на неравния ритъм на возилото, както вече можахте да заключите от моите вмешателства, но мога и да се нося със скоростта на светлината. И тъй — voilà! — само за миг или дори по-бързо се озоваваме над покрива на скромна триетажна къща с градина в Уокинг, която е потънала сред калуни и сребърни тополи, а крехката й фасада леко се тресе от стремителния бяг на влаковете за Лондон.

XI

Веднага откривам, че не съм избрал подходящ момент, за да нахълтам в живота на писателя Хърбърт Джордж Уелс. За да не му досаждам прекалено, бих могъл да претупам набързо физическото му описание, като ви кажа, че известният писател бе слаб и бледен млад мъж, който бе имал и по-добри дни. Ала от многобройните персонажи, които гъмжат като риби в тази история, Уелс — навярно пряко волята му — най-често ще изплува пред погледа ни; това ме задължава да бъда малко по-прецизен в изготвянето на портрета му. Освен че бе плашещо слаб и с мъртвешки бледа кожа, Уелс носеше мустаци според модата на времето — тесни и с извити краища, — които изглеждаха твърде големи, тежки и не се връзваха с хлапашкото му лице. Въпросните мустаци бяха надвиснали като заплаха над една изящно очертана и малко женствена уста; ведно с ясните очи тя му придаваше изражение, което би могло да се определи като ангелско, ако не беше дяволитата усмивчица, играеща по устните му. Накратко, той изглеждаше крехък като порцелан, а зад засмените му очи искреше пъргав и остър ум. За тези, които обичат подробностите или са лишени от въображение, ще добавя, че тежеше малко повече от петдесет килограма, носеше обувки четирийсет и трети номер, разделената му на път коса бе сресана наляво, а телесната му миризма, обикновено с плодов нюанс, днес бе с лек примес на възкисела пот, защото само преди няколко часа двамата с новата му съпруга бяха обикаляли междуселските пътища на Съри с велосипед тандем. Това модерно изобретение веднага бе спечелило сърцата им, защото не се нуждаеше ни от фураж, ни от обор и никога не помръдваше от мястото, където е било оставено. Почти няма какво повече да добавя за Уелс, без да се впусна във вивисекция или в интимни подробности от рода на това, че половият му член се отличаваше със скромен размер и лек наклон на югоизток.

Тъкмо в този миг авторът седеше със списание в ръце на кухненската маса, на която обикновено пишеше. Тялото му, напрегнато и твърде сковано на стола, издаваше вътрешна борба. Макар и на пръв поглед да бездействаше, оставяйки се бавно да го покрие красивата дантела от назъбени сенки, които следобедното слънце изтръгваше от дървото в градината, Уелс бе зает с опити да обуздае обзелия го гняв. Пое си дълбоко дъх — веднъж, дваж, трети път, — като отчаяно се мъчеше да се успокои. Не успя. Доказателство за това бе, че запрати изданието, което четеше, по кухненската врата. Списанието полетя тромаво като ранен гълъб и се приземи на около два метра от нозете му. Уелс го изгледа от стола си с известно съжаление, изсумтя, поклати глава и накрая стана, за да го вдигне от пода, като се укоряваше за този гневен изблик, неподобаващ на цивилизовано същество. Сложи го пак на масата и седна пред него с примиреното изражение на човек, който знае, че да приемаш несполуките с добра воля е признак на мъжество и бистър ум.

Във въпросния брой от списание „Спийкър“ бе отпечатана унищожителна критика на последната му книга, „Островът на доктор Моро“ — друг популярен научнофантастичен роман, под чиято повърхност се криеше една от любимите му теми: тази за мечтателя, погубен от собствените си мечти. Главният герой в романа — корабокрушенец на име Прендик — за свое нещастие бива изхвърлен от морето на един остров, който не е отбелязан на никоя карта и, както се оказва, е владение на побъркан учен, прогонен от Англия заради жестоките си експерименти с животни. На това забравено островче докторът, споменат в заглавието, се е превърнал в нещо като примитивно божество за едно племе, съставено от изкривените творения на неговата лудост, чудовищните резултати от опитите му да превърне диви зверове в хора. В творбата си Уелс се бе опитал да отиде по-далеч от Дарвин, карайки откачения доктор да изменя живота, като прескача бавния и естествен ход на еволюцията. Същевременно това бе и личен реверанс към Джонатан Суифт, настолния му автор, защото сцената, в която Прендик се завръща в Англия и уведомява всички за фантасмагоричния рай и за бягството си от него, бе почти отражение на епизода, в който Гъливър разказва за страната на хоинъмите. И въпреки че самият Уелс не бе напълно удовлетворен от творбата си, излязла изпод ръцете му по един почти спазматичен начин — чрез донякъде необмисленото нанизване на повече или по-малко впечатляващи образи, — и бе подготвен за евентуален разгром от страна на критиката, това с положителност не намали болката от ударите. Първият удар го бе заварил съвсем неподготвен, защото дойде от собствената му съпруга. Според нея фактът, че ученият умира в ръцете на обезобразената пума, която се е опитал да превърне в жена, бе нападка срещу феминисткото движение. Как бе могла Джейн да си помисли такова нещо? Предната седмица бе получил втория удар, този път от „Сатърдей Ривю“ — един вестник, който винаги му бе изглеждал умерен в преценките си. Още по-неприятно бе, че острата критика бе подписана от Питър Чалмърс Мичъл — млад и обещаващ зоолог, бивш негов съученик, който, изменяйки на предишното им любезно приятелство, твърдеше без капка деликатност, че книгата на Уелс цели просто да шокира. Критиката на „Спийкър“ отиваше по-далеч — тя осъждаше автора като извратен, загатвайки, че следващата крачка на онзи, който успее да придаде на едно животно човешка външност, би била да поддържа плътски отношения с въпросния урод. „Господин Уелс има дарба, но я поставя в служба на позорни намерения“ — твърдеше критикът. Уелс се запита кой всъщност страдаше от извратено съзнание — дали той, или авторът на въпросната критика.

Уелс отлично знаеше, че неблагоприятните отзиви нанасят само морални щети, защото са досадни, но слаби ветрове, почти неспособни да променят курса, по който е поела книгата. Настоящият отзив, който с лека ръка заклеймяваше романа му като перверзна фантазия, дори щеше да насърчи продажбите, подготвяйки пътя за следващото издание. Все пак раните, нанесени на самоуважението на един автор, с времето могат да предизвикат фатални последици, защото най-мощното оръжие на писателя, онова, което му дава сили, е интуицията му. Ако критиката със задружни усилия обезцени неговия нюх, въпросният писател, бил той талантлив или не, би се превърнал в боязливо създание, пристъпващо към белия лист с безсмислена предпазливост, която в крайна сметка ще задуши евентуалното му дарование. Вестникарите и писачите на литературни притурки трябваше да вземат под внимание, че всяка творба обикновено е сплав от усилие и блян, въплъщение на самотен труд, на понякога дълго лелеяна мечта, ако не и отчаян залог, целящ да осмисли нечий живот, преди да я оплюят безжалостно от висотата на удобните си наблюдателници. Ала с Уелс не можеха да се справят. Не, разбира се, че не! Нямаше да успеят да го смутят, защото той имаше кошницата.

Погледна ракитовата кошница, която почиваше върху една от полиците на кухнята, и веднага почувства как потиснатият му дух се надигна отново — предизвикателен и дързък. Въздействието, което тази вещ упражняваше върху него, беше мигновено. Затова никога не се отделяше от нея и вечно я мъкнеше насам-натам въпреки подозренията, които това будеше у околните. Уелс никога не бе вярвал в муски или магически предмети, но странният начин, по който бе нахлула в живота му, както и благоприятните събития, които самото й присъствие бе започнало да поражда, го накараха да направи изключение за кошницата. Забеляза, че Джейн я е напълнила със зеленчуци и това, вместо да го подразни, го развесели — намирайки такова нелепо битово приложение на талисмана, съпругата му бе замаскирала вълшебното му естество и по забавен начин бе удвоила неговата полезност. Освен че носеше късмет и му вдъхваше самоувереност, освен че се превръщаше в символ на личното усъвършенстване при всеки спомен за необикновената личност, която я бе изплела от ракитови пръчки, кошницата можеше да се използва и като кошница.

Вече много по-спокоен, Уелс затвори списанието. Нямаше да допусне някой да помрачи успехите му, от които трябваше да се чувства удовлетворен. Беше на трийсет години и животът му — след период на мъчителна и сякаш безкрайна борба със стихиите — най-сетне се бе подредил добре. Стоманата бе закалена и от всички възможни форми мечът му бе придобил онази, която щеше да има цял живот. Сега оставаше само да го наточи, да се научи да борави с него и дори, в случай на нужда, понякога да го пои с кръв. Очевидно бе, че от него ще излезе не друго, а писател, че даже вече е станал такъв. Доказваха го трите романа, които бе издал до момента. Писател. Звучеше добре. Това поприще не му бе неприятно, защото още от малък го бе поставил на второ място след професията на преподавателя. Винаги бе желал да разтърсва заспалите умове от трибуната, но това бе нещо, което можеше да стори и от витрината на някоя книжарница, може би дори по-удобно и обхващайки далеч по-голяма аудитория.

Писател. Да, звучеше добре. Звучеше даже много добре.

Щом се успокои, Уелс обхвана с доволен поглед владението, с което се бе сдобил благодарение на литературата. Домът му, макар и скромен, изглеждаше непостижим само допреди няколко години, когато едва свързваше двата края със статиите, които успяваше да публикува в местните вестници, и с изтощителните уроци; тогава го крепеше само вярата, която му вдъхваше кошницата. Не можеше да не го сравни с къщата в Бромли, Кент, където бе израснал — жалка бърлога, вечно воняща на парафиновото олио, с което баща му мажеше дъските на пода, за да разгроми армиите от хлебарки, с които бяха принудени да съжителстват. Припомни си с досада ужасната кухня в приземието с тъй зле разположената печка с въглища и градината отзад, където се намираше смрадливият навес на нужника — обикновена дупка в земята, до която се стигаше по пътечка от отъпкана пръст. Майка му се смущаваше да я изминава при всеки позив на мехура си, защото подозираше, че посещенията й в тази постройка се следят от служителите на господин Купър, съседа шивач. Припомни си и обраслата с пълзящи растения ограда в дъното — често се катереше по нея, за да наблюдава господин Ковъл, месаря, който имаше навика да ходи из градината си, оплескан с кръв до лактите, държейки небрежно като апатичен убиец все още димящия от клането нож. В далечината се виждаше енорийската църква, стърчаща сред покривите, и гробището, пълно с напукани и покрити с мъх надгробни плочи — под една от тях почиваше крехкото телце на сестричката му Франсис, която, според твърденията на майка му, била отровена от подлия съсед господин Мъндей по време на една зловеща следобедна гощавка с чай.

Никой, та дори и самият Уелс, не би могъл да подозира, че в такова грозно скривалище биха възникнали необходимите условия за раждането на един писател, но именно така стана, макар че родилният процес бе бавен и труден. Бяха му нужни точно двайсет и една години и три месеца, за да осъществи мечтите си. Според неговите сметки, естествено, защото Уелс бе свикнал да посочва — сякаш разговаряше с бъдещите си биографи — датата 5 юни 1874 г. като деня, в който по един може би ненужно жесток начин му бе разкрито неговото призвание. През този ден претърпя зрелищно произшествие и тази случка, чието огромно значение се бе изяснило с годините, го бе убедила, че нашата воля не е от голямо значение за извайването на бъдещето ни, което се оформя по-скоро от капризното длето на случайността. Като човек, който разгъва хартиена птичка, за да разкрие отделните етапи на нейната направа, Уелс можеше да разглоби настоящото си съществуване и да открие частите, от които бе изградено. Обичаше да проследява произхода на всяка ситуация — това упражнение по метафизична дисекция му носеше същата утеха, която изпитваше, когато рецитираше таблицата за умножение, за да закрепи света с подпорите на математиката, колчем той му се стореше променлив като магма. По този начин бе установил, че началната точка, случайната искра, предизвикала веригата от събития, които щяха да го превърнат в писател, бе нещо на пръв поглед озадачаващо: опасните, бавни фалцови удари на баща му на игрището за крикет. Ала дръпнеше ли тази нишка, бързо се разплиташе целият килим: ако баща му не умееше да изпълнява тези убийствени хвърляния, нямаше да го поканят в официалния отбор на графството; ако не бе влязъл в отбора, нямаше да пие вечер със съотборниците си в „Камбаната“, близката до дома му кръчма; ако не бе пропилявал вечерите си там, занемарявайки малкия магазин за порцелан на първия етаж на къщата, който управляваше заедно с жена си, нямаше да завърже приятелство със сина на собственика; ако не бе се сприятелил с младежа, последният, срещайки синовете му при една игра на крикет, нямаше да си позволи волността да вдигне малкия Бърти и да го подхвърля във въздуха; ако не бе подхвърлял детето, то нямаше да се изплъзне от ръцете му; ако не беше се изплъзнал, осемгодишният Уелс нямаше да си счупи пищяла, удряйки се в един от клиновете, които държаха въжетата на бирената шатра; и ако не си беше счупил крака, което го принуди да остане цяло лято на легло, нямаше да разполага с идеалното оправдание, за да се отдаде на единственото развлечение, достъпно при тези обстоятелства — четенето. Това нездравословно забавление при други условия би събудило подозренията на родителите му и те биха му попречили да открие Дикенс, Суифт или Уошингтън Ървинг — писатели, посели в душата му семенце, което след време, въпреки оскъдните грижи, които успяваше да му осигури, щеше да покълне.

Понякога — от желание да оцени подобаващо онова, което притежаваше, тъй че блясъкът му да не намалее ни на йота, — Уелс се питаше какво ли щеше да излезе от него, ако не бе онази чудна верига от събития, която го хвърли в обятията на литературата. И отговорът винаги бе един и същ. Ако не бе онова необикновено стечение на обстоятелствата, понастоящем Уелс несъмнено щеше да работи в някоя аптека или нещо подобно, да тъне в недоволство и да не може да повярва, че тази безсмислена работа е неговият принос към живота. Какво ли би било да живееш без намерение, без ясна цел, без нещо, което да ти носи душевна пълнота? Не си представяше по-голяма беда от това, да минеш през света безцелно, сляп и неудовлетворен, изграждайки чрез случайни шансове и неясни решения едно незначително, безцветно съществуване, заменяемо с това на ближния, стремейки се единствено към плоското, крехко и несигурно щастие на обикновените хорица. Но за негов късмет убийствените хвърляния на баща му на игрищата за крикет го избавиха от посредствеността, предпазиха го от много превратности, превърнаха го в човек с цел, превърнаха го в писател.

Ала дори и при това положение не беше лесно да стигне дотук. Сякаш в същия миг, в който прозря съдбата си и разбра по кой път трябва да поеме, като едно необходимо допълнение се надигна онзи вятър, който щеше да спъва напредъка му. Един суров, неуморим вятър, въплътен в образа на майка му, защото Сара Уелс явно имаше две мисии в живота — да бъде едно от най-нещастните създания на планетата и да направи от малкия Бърти и по-големите му братя, Фред и Франк, полезни хора, което за нея означаваше продавачи, търговци на платове или някоя друга разновидност на онези самоотвержени атласовци, които гордо, но дискретно крепят на плещите си тежестта на света. Уелс я бе разочаровал със стремежа си да бъде нещо повече от това, но не биваше да се придава особено значение на тази негова простъпка, защото така само се наливаше масло в огъня. Малкият Бърти бе разочаровал майка си още от мига на раждането си, имайки нахалството да изскочи от утробата й, снабден със свойствения за мъжете инструментариум — като се има предвид, че девет месеца по-рано тя бе влязла в спалнята на омразния си съпруг с условието да й направи едно момиченце, което да замести починалото.

Не е чудно, че при такова злополучно начало връзката на Уелс с майка му се развиваше все в същия дух. Щом приключи приятният отдих, предоставен от счупването на крака и великодушно удължен от селския лекар — който, без някой да го моли, намести зле костта и се наложи да я счупи отново, за да поправи грешката си, — малкият Бърти постъпи в школата в Бромли. Двамата му братя вече бяха минали оттам, но господин Морли, учителят, не бе постигнал ни най-малък успех с тях. Момчето обаче веднага показа, че не всички са от един дол дренки. Господин Морли бе толкова удивен от бляскавия ум на изтърсака Уелс, че дори си затвори очите за неплатената учебна такса, но това благосклонно отношение не попречи на майка му да го откъсне от чиновете и тебеширите, сред които се чувстваше тъй удобно, и да го прати като чирак в магазина за платове на Роджърс и Дение в Уиндзор. След два месеца работа от седем и половина сутринта до осем вечерта, с една кратка почивка за обяда в тясното и вечно тъмно подземие, Уелс се уплаши, че младежкият му дух ще залинее бавно и неизбежно, както се бе случило и с по-големите му братя, почти напълно изгубили някогашната си жизнерадост и решителност. И тъй, той всячески се постара да покаже на света, че не е създаден за служител в магазин за платове — сиреч отдаде се още по-усърдно на своите мечтания, така че накрая собствениците се видяха принудени да уволнят завеяния младеж, който все объркваше поръчките и през по-голямата част от деня бленуваше в някой ъгъл. Благодарение на намесата на един втори братовчед на майка му, Уелс бе изпратен да помага на един родственик, който ръководеше училище в Ууки, Съмърсет, където можеше да завърши и образованието си като учител. За нещастие тази работа, която бе далеч по-съзвучна със стремежите му, твърде скоро се осуети, когато стана ясно, че директорът на центъра е мошеник, спечелил поста си чрез фалшифициране на академичната си квалификация. И вече не чак толкова малкият Бърти отново стана жертва на натрапчивите идеи на майка си, която пак го отдалечи от съдбата му, изпращайки го по погрешна пътека. Току-що навършил четиринайсет години, Уелс започна работа като чирак в аптеката на господин Кауъп, комуто бе заръчано да го обучи за продавач в дрогерия. Аптекарят обаче скоро разбра, че това момче е прекалено даровито, за да прахосва заложбите си с такава служба, и го повери на Хорас Байът, директора на средното училище в Мидхърст, който усилено издирваше способни ученици, за да придадат на школата му онзи академичен престиж, който й липсваше. За Уелс не бе трудно да се открои в тази среда, съставена основно от посредствени момчета, и да привлече веднага вниманието на Байът, който се споразумя с аптекаря, че ще се постарае да даде на талантливия младеж възможно най-доброто образование. Ала майка му скоро разкри заговора на тези двама филантропи, които си нямаха друга работа, ами се мъчеха да тласнат малкия Бърти към гибел. Тя изпрати сина си в друг магазин за платове, този път в Саутсий, Хемпшир. Там Уелс прекара две години в дълбок душевен смут, опитвайки се да проумее защо неумолимият вятър упорито го събаряше от коня всеки път, щом поемеше по вярната пътека. Животът в Търговския център за платове на Едуин Хайд подозрително приличаше на престой в ада: тринайсет часа тежък труд, които завършваха със затварянето в спалното помещение — голямата задушна барака, където служителите спяха така нагъсто, че даже и сънищата им се смесваха. Няколко години по-рано, убедена, че некадърността на съпруга й в крайна сметка ще доведе до банкрут търговията им с порцелан, майка му бе приела службата на икономка в имението Ъппарк, запокитено зад склона на Хартинг Даун, където на младини бе работила като камериерка. Именно там изпращаше Уелс отчаяни и доста плачливи писма, които от уважение към него няма да предам тук; в тях той редуваше детински молби с твърде находчиви доводи, опитвайки се напразно да убеди майка си да го измъкне от плен. Като виждаше с огорчение, че тъй желаното бъдеще се изплъзва от ръцете му, Уелс старателно разнищваше недостатъците на нейните решения. Питаше я как, според нея, би могъл да я подпомага на старини с мизерната заплата на продавач, докато с образованието, което искаше да получи, можеше да достигне отлично положение; наричаше я нетолерантна и тъпа и дори заплашваше да извърши самоубийство или други, още по-страшни действия, които завинаги да опетнят името на семейството. Ала нищо не можеше да накара майка му да отстъпи от намерението си да го превърне в почтен продавач на платове. Наложи се някогашният му покровител Хорас Байът, притиснат от увеличаващия се брой на учениците, да му се притече на помощ, като му предложи преподавателско място в училището си със заплата от двайсет лири за първата година и четирийсет за следващите. Уелс отчаяно размаха тези цифри пред очите на майка си, която неохотно се съгласи синът й да напусне магазина за платове, уморена от толкова безплодни усилия да го вкара в правия път. Облекчен, той с благодарност се постави в услуга на своя спасител, чиито очаквания жадуваше да оправдае. Денем преподаваше на по-малките ученици, а нощем учеше, за да завърши образованието си и поглъщаше ненаситно всичко, което му попаднеше относно биологията, физиката, астрономията и другите науки. Титаничните му усилия бяха възнаградени със стипендия за Кралския колеж в Лондон, където преподаваше не друг, а професор Томас Хъксли, известният физиолог, подкрепил Дарвин в прочутите му диалектически диспути с епископ Уилбърфорс.

Въпреки всичко не може да се каже, че Уелс замина за Лондон с леко сърце. По-скоро изпитваше силни терзания, че е лишен от подкрепата на родителите си в това важно начинание. Сигурен бе, че майка му жадува той да се провали в учението си и така да потвърди убеждението й, че Уелсовци са годни само за продавачи на платове, че от такъв съмнителен материал като семето на нейния съпруг не би могъл да се пръкне гений. Баща му, от своя страна, беше жив пример, че на несполуката човек може да се наслаждава така, както и на щастието. През лятото, което бяха прекарали заедно, Уелс с тревога установи, че неговият родител, макар възрастта да го бе лишила от убежището на крикета, бе все така вкопчен в единственото нещо, придавало смисъл на живота му. Той бродеше като неспокоен призрак из игрищата, понесъл голяма торба на амбулантен търговец, натъпкана с ръкавици, подплънки, наколенки и топки за крикет, нехаейки, че магазинът за порцелан затъва окончателно като разрушен от оръдейни изстрели галеон насред океана. При това положение Уелс нямаше нищо против да отседне в един пансион, където наемателите сякаш се състезаваха кой ще успее да вдигне най-странния шум.

Дотолкова бе свикнал светът да му показва винаги най-неприятното си лице, че когато леля му Мери Уелс му предложи да се настани в дома й на Юстън Роуд, неволно прояви недоверие, защото това очевидно бе нормален дом, топъл и гостоприемен, пропит с тиха хармония — накратко, никак не приличаше на окаяните декори, сред които бе протичал животът му до момента. От благодарност към леля си, задето най-сетне му предостави период на примирие в онази безкрайна битка, която бе неговият живот, Уелс се почувства едва ли не задължен да поиска ръката на дъщеря й Изабел, сладкото и добродушно девойче, което сновеше дискретно из къщата. Скоро обаче разбра, че е взел необмислено решение, защото след венчавката, извършена бързо и делово като досадна формалност, установи онова, което вече подозираше — че двамата с братовчедка си нямат нищо общо. Откри също така, че Изабел бе възпитана да бъде образцова съпруга, тоест да задоволява всички потребности на съпруга си, освен, разбира се, свързаните с брачната постеля; там тя се държеше със студенината на машина, отлична за размножаване, но негодна за наслада. Все пак нищожният плътски апетит на съпругата му си оставаше малка и лесно поправима беда, ако човек посещаваше други кревати; Уелс бързо установи, че светът е отлично снабден с прелестни брачни ложета, към които хипнотичното му красноречие можеше да му проправи път. И тъй, реши най-сетне да се радва на живота, който явно вече бе влязъл в релси. Потопен в онова скромно епикурейство, което можеше да си позволи със седмичната гвинея от своята стипендия, Уелс не само се отдаде на плътски наслади, на неизследвани до момента дисциплини, като например литературата и изкуството, и на радостта от всяка секунда от престоя си в Южен Кенсингтън, спечелен с толкова пот, но и прецени, че е дошло време да разкрие пред света най-съкровената си мечта, публикувайки кратък разказ в „Сайънс Скулс Джърнъл“.

Главният герой на разказа, озаглавен „Аргонавтите във времето“, бе един луд учен, доктор Небогипфел, който изобретява машина на времето, за да пътува в миналото и да извърши убийство. Идеята за пътуване във времето не беше нова, Дикенс вече я бе използвал в новелата си „Коледна песен“, а също и американецът Едгар Алън По в „Разказ за Нащърбените планини“. И в двете повествования обаче ставаше дума за пътуване насън или халюцинация. Затова пък ученият на Уелс пътуваше по своя воля, използвайки за пръв път механично устройство. Това, в крайна сметка, беше твърде оригинално. Ала този пръв и предпазлив опит да се докаже като писател не промени обичайния ход на живота, който, за разочарование на Уелс, продължи да си тече постарому. И все пак с тези първи стъпки той се сдоби с най-необикновения читател, който някога бе имал и щеше да има занапред. Няколко дена след публикуването получи визитна картичка на почитател, който бе прочел разказа му и го молеше да приеме покана за чай. Името на визитката го накара да се сепне: Джоузеф Мерик, по-известен като Човекът-слон18.

XII

Уелс чу да споменават за Мерик още щом прекрачи прага на стаите по биология в Южен Кенсингтън. За онези, които изучаваха човешкото тяло и неговите механизми, Мерик бе нещо като шедьовър на природата, най-добре шлифованият й диамант, живото доказателство за това, докъде може да достигне нейната изобретателност. Тъй нареченият Човек-слон страдаше от болест, която жестоко бе обезобразила тялото му, превръщайки го в безформено, почти чудовищно създание. Загадъчната болест, която не даваше мира на медицинската общност, бе причинила неконтролируем растеж на крайниците, костите и органите на дясната половина на тялото му, оставяйки лявата фактически непроменена. Дясната страна на черепа му например се отличаваше с огромна издаденост, която разваляше линията на главата и сплескваше половината му лице, свеждайки го до море от гънки и костни удебеления, като дори бе изместила ухото му. Поради това Мерик не можеше да има друго изражение освен безжизнената свирепост на тотем. По вина на тази асиметрия гръбнакът му се бе огънал на дясната страна, където тежестта на органите бе значително по-голяма, което придаваше гротескен вид на всяко от движенията му. И сякаш всичко това не бе достатъчно, болестта бе превърнала и кожата му в дебела и грапава обвивка, напомняща изсушен на слънце картон, покрита с кратери, издатини и брадавичести израстъци. Въпреки че отначало му бе трудно да повярва в съществуването на такова създание, Уелс бе установил достоверността на слуховете, виждайки фотографиите, които се разнасяха тайно из училището, откраднати или купени от персонала на Лондонската болница; понастоящем Мерик бе настанен там, след като през половината си живот бил излаган в жалки циркове и пътуващи панаири. Тези мъгляви и изпъстрени със сенки фотографии, на които образът на Мерик не се виждаше добре, а по-скоро смътно се долавяше, минаваха от ръка на ръка наред с върволица от снимки на жени с оскъдно облекло и пораждаха същия потрес, макар и по различни причини.

Фактът, че това същество го бе поканило на чай, извика у Уелс странно усещане, в което се преплитаха удивление и безпокойство. Въпреки това пристигна съвсем навреме в Лондонската болница — внушителна и строга сграда, която се издигаше в Уайтчапъл. Преддверието гъмжеше от медицински сестри и доктори, които сновяха насам-натам, заети незнайно с какво. Уелс си потърси едно ъгълче, в което да не им се пречка, зашеметен от тази съгласувана дейност, на чийто ритъм явно се подчиняваха всички, досущ като членове на балетна трупа. Може би някоя от сестрите, които минаваха пред погледа му, носейки превръзки, се връщаше в операционната зала, където някой бе увиснал между живота и смъртта. Ала вместо да бърза суетливо, тя крачеше енергично с онази несмутима устременост, която постоянният досег с извънредни ситуации я бе накарал да развие. Известно време Уелс смаяно наблюдаваше от благоприятната си позиция този ритмично работещ мравуняк, докато най-сетне се появи доктор Тривз, хирургът, под чиито грижи се намираше Мерик. Фредерик Тривз бе около трийсет и петгодишен, нисичък мъж с жив темперамент, който криеше детинското си лице зад гъста брада, подстригана грижливо като градински плет.

— Господин Уелс? — попита той, опитвайки се да прикрие очевидното безпокойство, което предизвикваше у него обидната младост на писателя.

Уелс кимна и неволно сви рамене, сякаш се извиняваше, че не е на достопочтената възраст, която Тривз явно изискваше от гостите на своя пациент. Веднага се разкая за този нелеп жест, тъй като не той бе поискал аудиенция при прочутия обитател на болницата, а точно обратното.

— Благодаря ви, че приехте поканата на господин Мерик — каза Тривз, като му подаде ръка.

Преодолял първоначалното си стъписване, хирургът бързо влезе отново в ролята си на посредник. Уелс стисна с огромно страхопочитание тази ловка и енергична десница, свикнала да прониква в места, които за повечето смъртни люде бяха забранени.

— Нима бих могъл да откажа да се запозная с единствения човек, който е чел моя разказ? — пошегува се той.

Тривз кимна разсеяно, сякаш писателската суета и шегите, свързани с нея, никак не го интересуваха. Имаше си по-важни грижи. Всеки ден изникваха нови и хитроумни болести, които изискваха неговото внимание, свръхестествената сръчност на ръцете му, енергичната му решителност в операционната зала. С един почти военен жест с глава той подкани Уелс да го последва по стълбището, което водеше към горния етаж на болницата. Поради пороя от забързани болногледачки, който течеше в обратната посока, изкачването беше мъчително и Уелс неведнъж се уплаши, че ще бъде пометен.

— По очевидни причини не всички хора се съгласяват да посетят Джоузеф — почти извика Тривз. — Но това, колкото и да е странно, не го натъжава. Понякога си мисля, че на него му е предостатъчно и малкото, което може да получи от живота. Всъщност той си дава сметка, че именно изключителното му уродство му позволява да се среща с всяка важна птица от града, нещо немислимо за простичък човек от Лестър.

Уелс донякъде се стресна от забележката на Тривз, но се въздържа от отговор, защото веднага осъзна, че той имаше право. Външността на Мерик го бе обрекла на живот в изолация и нищета, но същевременно тъкмо тя му позволяваше да се среща с каймака на лондонското общество, макар че не беше сигурно дали за него този сбор от дефекти не бе прекалено висока цена за възможността да се подвизава сред аристокрацията.

На горния етаж цареше същата суетня, но само с една-две отбивки в тъмни коридори Тривз измъкна спътника си от това ритмично оживление. С решителна крачка той поведе Уелс по върволица от безкрайни, все по-пусти коридори. Очевидно постепенното обезлюдяване се дължеше на факта, че докато навлизаха навътре, залите и кабинетите ставаха все по-специализирани, което забележимо ограничаваше броя на сновящите пациенти и болногледачи. Уелс обаче неволно сравни тези намаляващи признаци на живот с тревожната пустота, която цари около бърлогата на чудовището в детските приказки. Тук липсваше само диря от мъртви птички и оглозгани кости.

Тривз се възползва от обиколката, за да го осведоми как се е запознал с необикновения си пациент; говореше монотонно, с безизразен тон, който издаваше колко му е досадно да повтаря тези обяснения отново и отново. Срещнал Мерик преди четири години, точно по времето, когато го назначили за главен хирург на болницата. В една открита местност наблизо издигнал шатрата си цирк, за чиято главна атракция — Човека-слон — говорел цял Лондон. Ако слуховете били верни, това бил най-уродливият човек на света. Тривз знаел, че собствениците на циркове често имат слабост към домашно фабрикуване на чудовища посредством перуки и грим, трудно различими на оскъдна светлина. Същевременно съзнавал с горчивина, че панаирджийските павилиони са последното убежище на хората, имали нещастието да се родят с някакво уродство, което да им навлече презрението на обществото. Хирургът отишъл да види зрелището без особени очаквания, тласкан единствено от професионално любопитство, на което не могъл да устои. Ала Човекът-слон не се оказал циркаджийска измама. След доста слабото изпълнение на двойка въздушни акробати осветлението станало по-приглушено и тимпаните засвирили имитация на племенна музика — встъпление, което въпреки цялата си помпозност накарало публиката да настръхне. Тогава Тривз видял поразен как на арената се появила сензацията на цирка и установил, че слуховете бледнеели пред реалността. Ужасните деформации на съществото, което се клатушкало на сцената, били преобразили цялото му тяло, превръщайки го в странен, асиметричен обект, наподобяващ водоливник. След края на представлението Тривз убедил собственика на цирка да го остави да се срещне насаме със създанието. Когато влязъл в скромния му фургон, хирургът отначало мислел, че се намира пред умствено изостанал човек, защото бил убеден, че издатините по черепа му неизбежно са повредили мозъка му. Бързо разбрал, че греши. Достатъчно било да размени няколко думи с Мерик, за да осъзнае, че под страховитата външност се крие образована, възпитана и чувствителна личност. Мерик му обяснил, че са го нарекли Човека-слон заради един месест израстък, който по-рано стърчал от носа и горната му устна — нещо като двайсетсантиметров хобот. Тъй като му пречел да се храни, преди няколко години му го изрязали грубо. Тривз се трогнал дълбоко от благия нрав на това същество, което въпреки преживените мъки и страдания явно не хранело никаква ненавист към човечеството — към същото това безлико човечество, което самият доктор намразвал тъй лесно, неминуемо, почти машинално всеки път, когато не намирал файтон или оставал без ложа в театъра.

След около час хирургът напуснал цирка, изпълнен с решимост да направи всичко, което зависело от него, за да измъкне Мерик оттам и да му предложи достойно съществуване. Съображенията му били очевидни: никъде в болничните регистри по света нямало данни за същество с такава тежка деформация като тази на Мерик. Каквато и да била загадъчната му болест, била избрала да се настани единствено в неговото тяло измежду всички обитатели на планетата. Това превръщало несретника в уникално същество, в образец от необикновен вид пеперуда, който трябвало да бъде предпазен от света зад стъклен похлупак. Било очевидно, че Мерик трябвало час по-скоро да напусне цирка, където креел, и да бъде поверен в ръцете на науката. Тривз обаче съвсем не подозирал, че за да осъществи похвалната цел, която си бил поставил в пристъп на състрадание, трябвало да се впусне в дълъг и изтощителен кръстоносен поход. Най-напред представил Мерик на Дружеството по патология, но бележитите му членове само подложили пациента на най-разнообразни изследвания и в крайна сметка затънали в колкото разгорещени, толкова и безплодни спорове за естеството на мистериозната му болест. Тези дискусии често завършвали с размяна на обиди, от която винаги някой се възползвал, за да припомни забравени раздори. Въпреки това, вместо да се обезкуражи, Тривз по-скоро се насърчил от объркването на колегите си, защото в края на краищата то придавало още по-голяма стойност на живота на Мерик и правело все по-наложително избавлението му от несигурния свят на цирка. Следващата стъпка на доктора била да се опита да го настани в болницата, където работел — там Мерик можел да бъде изследван твърде удобно. За беда никоя болница не подслонявала хронично болни. Управата на лечебния център приветствала намерението на хирурга, но била с вързани ръце. При това безизходно положение самият Мерик му предложил да му намери работа като пазач на фар или някаква друга длъжност, която би могъл да изпълнява далече от хорските очи. Тривз обаче не се признавал за победен. В отчаянието си той се обърнал към пресата и за няколко седмици печалната ситуация на индивида, наречен Човекът-слон, трогнала цялата страна. Завалели дарения, но Тривз не искал само пари, искал приличен дом за Мерик. Тогава решил да се обърне към кралските особи — единствените, които стояли над абсурдните закони, притискащи обществото — и убедил херцога на Кеймбридж и принцесата на Уелс да се запознаят със съществото. Изисканото възпитание и безпределната благост на Мерик свършили останалото. Ето как Човекът-слон бил настанен, в качеството на пожизнен обитател, в болничното крило, в което навлизаха в момента.

— Тук Джоузеф е щастлив — заяви Тривз с неочаквано мечтателен тон. — Изследванията, които му правим от време на време, са безрезултатни, но това явно не означава нищо за него. Той е убеден, че болестта му е причинена от слона, стреснал майка му, която в напреднала бременност присъствала на едно парадно шествие. Печалното в цялата история е, че това е Пирова победа, господин Уелс. Успях да извоювам дом за Мерик, но не зная как да спра развитието на болестта му. Черепът му нараства с всеки изминал ден и се страхувам, че скоро вратът му няма да може да издържа невероятната тежест на главата му.

Хладнокръвието, с което Тривз предугаждаше смъртта на Мерик, добавено към мрачната запуснатост, в която тънеше това крило на болницата, дълбоко разстроиха Уелс.

— Бих искал последните му дни да бъдат възможно най-спокойни — продължи хирургът, без да обръща внимание, че придружителят му все повече пребледнява. — Но явно искам твърде много. През някои нощи местните хора се събират под прозореца му, за да го обиждат или да се глумят с него. Сега дори смятат, че той е отговорен за убийството на всички онези проститутки, които бяха изкормени в квартала. Светът, види се, е полудял! Мерик не може и муха да убие. Вече ви казах, че е невероятно чувствителен. Знаете ли, че жадно чете романите на Джейн Остин? А понякога съм го сварвал да пише стихотворения. Също като вас, господин Уелс.

— Аз не пиша стихотворения, а разкази — измънка Уелс не особено убедено, сякаш нарастващото му безпокойство го караше да се съмнява във всичко.

Тривз го изгледа враждебно, раздразнен, че придружителят му държи да уточнява тънкости в литературата — материя, която никак не засягаше хирурга.

— Именно затова допускам тези посещения — рече, клатейки състрадателно глава, като продължи словото си оттам, където го бе прекъснал, — защото зная, че му се отразяват много добре. Предполагам, че хората идват да го видят, понеже пред неговата външност и най-нещастните разбират, че трябва да са благодарни на Бога. Джоузеф обаче разглежда това от друг ъгъл. Понякога имам чувството, че за него тези визити са нещо като зловещо забавление. Всяка събота преглежда седмичните вестници и ми връчва списък на гражданите, които желае да покани на чай, а аз послушно им изпращам визитната му картичка. Това обикновено са аристократи, заможни предприемачи, обществени фигури, художници, актьори и други, повече или по-малко известни творци… Личности, постигнали известен успех в обществото, на които, според Джоузеф, им остава да преодолеят едно последно изпитание: да се изправят пред неговата външност. Както вече ви обясних, той е тъй ужасно уродлив, че обикновено буди у хората, които го виждат, съжаление или отвращение. Предполагам, че по реакцията на гостите си Джоузеф преценява що за хора са — дали имат добро сърце или са обременени от страхове и комплекси.

Най-накрая спряха пред една врата в края на коридора.

— Тук е — обяви Тривз и за няколко мига потъна в почтително мълчание. Сетне потърси погледа на Уелс и добави с тържествен и донякъде заплашителен тон: — Зад тази врата ви очаква най-страшното същество, което навярно някога сте виждали или ще видите през живота си. Но от вас зависи дали ще се срещнете с чудовище, или с един нещастен човек.

Уелс усети, че леко му призлява.

— Все още имате възможност да си отидете, откъдето сте дошли. Може да не ви се понрави онова, което ще узнаете за самия себе си.

— Не се безпокойте за мен — измънка Уелс.

— Както искате — рече Тривз с равнодушието на човек, който си измива ръцете.

После извади един ключ от джоба си, отвори вратата и с леко, но властно побутване го накара да влезе вътре.

Уелс пристъпи в стаята със затаен дъх. Едва бе направил няколко колебливи крачки, когато чу как хирургът затвори вратата зад гърба му. Преглътна с мъка и огледа мястото, в което Тривз практически го бе зарязал, щом приключи с второстепенната си роля в тази смущаваща церемония. Стаята бе обширна и се състоеше от няколко съседни помещения, претъпкани с най-обикновени мебели. В съчетание с меката следобедна светлина, проникваща през прозорците, баналната мебелировка създаваше прозаична, неочаквано уютна атмосфера, която не пасваше особено на представата за бърлога на чудовище. Уелс постоя неподвижно няколко мига, мислейки, че домакинът му ще се появи всеки момент, но тъй като това не се случи, а той не знаеше какво се очаква от него, предприе плахо изследване на помещенията. Веднага го обзе неловкото усещане, че Мерик следи движенията му, скрит зад някой параван, но все пак продължи да пристъпва между мебелите, долавяйки, че това е поредният етап от ритуала. Проверката обаче не издаваше нищо за необикновеното естество на създанието, което живееше в тези стаи. Никъде не се виждаха одрани плъхове или останки от бронята на някой смел рицар. Ала в едно от помещенията Уелс се натъкна на масичка, нагласена за следобеден чай, и два стола. Тази безобидна картина го смути още повече, защото неволно я сравни с издигнат на площада ешафод, който очаква пристигането на осъдения, а подпорите му зловещо се поклащат под пролетния бриз. Тогава зърна един любопитен предмет, оставен върху масичка до стената, съвсем близо до един от прозорците. Това бе картонен макет на църква. Уелс се приближи до него, за да се полюбува на изящната му изработка. Запленен от изкусно направените детайли на макета, не забеляза веднага, че на стената се е очертала чепатата сянка на едно разкривено, сведено надясно тяло, увенчано от чудовищен череп.

— Това е църквата отсреща. Трябваше да си измисля частите, които не мога да видя от прозореца.

Гласът звучеше провлечено и някак лепкаво.

— Красива е — успя да измънка Уелс, говорейки на кривия силует, който светлината очертаваше върху стената.

Сянката поклати с усилие тежката си глава, като неволно разкри колко трудно бе за Мерик да направи дори този простичък жест на скромност, с който човек омаловажава труда си. След това изтощително движение той замълча, превит над бастуна си, и Уелс разбра, че повече не може да стои с гръб към него. Дошъл бе моментът да се обърне и да застане лице в лице със своя домакин. Тривз го бе предупредил, че Мерик обръщал особено внимание на първата реакция на своите гости — онази почти машинална, неволна реакция, смятана от него за по-искрена и достоверна от изражението, което бързали да надянат, щом успеели да преодолеят изненадата си. През тези няколко секунди Мерик имал рядката привилегия да надникне в душите на посетителите си и било все едно как щели да се държат по време на срещата, защото вече били осъдени или оправдани от първата си реакция. Уелс не можеше да предвиди как ще му подейства външността на Мерик, дали ще го изпълни с жал, или с погнуса. Понеже се опасяваше, че ще е второто, стисна челюсти с всички сили и изопна лицето си така, че да не допусне никакво изражение. Не искаше да покаже и изненада, искаше само да спечели достатъчно време, за да успее съзнанието му да смели гледката и да открие по логичен път чувството, което е събудило у човек като него едно тъй обезобразено същество, каквото явно бе Мерик. Ако в крайна сметка усетеше отвращение, щеше да го приеме охотно и да разсъждава над него по-късно, щом излезеше от това място. И тъй, Уелс пое дълбоко дъх, вкопа нозе в меката и неустойчива повърхност, в която се бе превърнал подът, и бавно се обърна, за да погледне право в лицето своя домакин.

От гледката дъхът му секна. Точно както го бе предупредил Тривз, деформациите придаваха на Мерик ужасяващ вид. Мъглявите фотографии, които Уелс бе виждал в университета, не го бяха подготвили за това, тъй като милостиво тушираха гротескната външност. Мерик се подпираше на бастун и бе облечен в тъмносив костюм; колкото и да бе парадоксално, тези дрехи, които трябваше да му придадат човешки вид, го правеха да изглежда още по-чудовищен. Стиснал здраво зъби, Уелс стоеше като парализиран пред него, борейки се да потисне естествения си импулс да се разтрепери. Сърцето му заплашваше да изскочи от гърдите, а по гърба му започна да се стича струйка ледена пот, но не можа да прецени дали тези признаци бяха предизвикани от ужас, или от жал. Въпреки че се стараеше да запази каменно изражение, усети, че устните му треперят, опитвайки се може би да изобразят гримаса на уплаха, а същевременно осъзна, че очите му се навлажняват, поради което не знаеше какво да мисли. По време на този взаимен оглед, продължил цяла вечност, на Уелс му се прииска да пророни поне една сълза, побрала цялата му мъка, за да се покаже пред Мерик и пред самия себе си като чувствителна и състрадателна душа, ала влагата, насъбрала се в очите му, не преля навън.

— Предпочитате ли да си сложа качулката, господин Уелс? — меко попита Мерик.

Особеният му глас, който придаваше на думите едно някак течно свойство, сякаш се носеха в кален поток, отново сепна Уелс. Дали вече бе изтекло времето, което Мерик обикновено отпускаше за реакцията на своите гости?

— Не… няма да е нужно — промълви.

Домакинът му пак поклати с мъка чудовищната си глава — жест, изразяващ одобрение, както се надяваше Уелс.

— Хайде да пием чай тогава, че ще вземе да изстине — и с тези думи се отправи към масата, сложена в центъра на помещението.

Уелс не реагира веднага, смаян от начина, по който бе принуден да върви Мерик. За това същество всичко бе усилие, установи той, докато наблюдаваше сложните маневри, които трябваше да извърши, за да седне. Наложи се да потисне порива си да се втурне да му помогне, понеже се боеше, че Мерик може да се подразни от този жест, обикновено предназначен за възрастните и сакатите. С надеждата, че се държи правилно, Уелс се задоволи да седне срещу него колкото се може по-естествено. Трябваше също така да се застави да кротува, докато го наблюдаваше как поднася чая. Изпълнявайки ролята си на домакин, Мерик се опитваше да извърши повечето движения с лявата си ръка, която не бе поразена от болестта, но не изключваше и дясната, която използваше за второстепенни действия в хода на церемонията. Тази ръка, по размери и грубост наподобяваща недялан камък, бе способна да отхлупи захарницата и да му поднесе чинията със сладкиши, тъй че Уелс не можа да не се възхити вътрешно от необикновената сръчност, която Мерик бе успял да постигне.

— Радвам се, че дойдохте, господин Уелс — рече неговият домакин, когато се справи с изтощителната задача да сервира чая, без да разлее една-едничка капка, — защото така ми давате възможност лично да ви кажа каква наслада ми достави вашият разказ.

— Много сте любезен, господин Мерик — отвърна Уелс.

След публикуването на разказа, озадачен от слабия му отзвук, Уелс го бе чел и препрочитал поне десет пъти, опитвайки се да открие причините за единодушното пренебрежение на читателите. Воден от неподкупна критичност, бе претеглил солидността на сюжета, бе преценил драматичното му развитие, бе анализирал подредбата, уместността, даже броя на използваните думи (да не би да се окаже кабалистична или свързана със суеверие цифра), и накрая награди този свой пръв и може би последен художествен текст с несмутимия и дори презрителен поглед, който Вседържителят би отправил към досадните зевзеклъци на някоя маймуна капуцин. Разказът бе — сега го виждаше ясно — пълен боклук: стилът безочливо имитираше псевдогерманския стил на Натаниъл Хоторн19, а главният герой, доктор Небогипфел, бе евтино и преувеличено копие на бездруго пресилените образи на луди учени, с които изобилстваха готическите романи. Въпреки това Уелс, усмихвайки се с фалшива скромност, благодари на Мерик за ласкателството му, като се опасяваше, че ще е единственото, което неговите писания някога ще породят.

— Машина на времето… — рече Мерик, наслаждавайки се на това словосъчетание, което намираше за толкова интересно. — Имате изключително въображение, господин Уелс.

Донякъде смутен, Уелс прие с благодарност и новия комплимент. Колко още хвалебствия можеше да понесе, преди да помоли домакина си да смени темата?

— Ако аз разполагах с машина като тази на доктор Небогипфел — продължи Мерик замечтано, — щях да отпътувам за Древния Египет.

На Уелс тази забележка му се стори умилителна. Като всеки човек и това същество си имаше своята любима историческа епоха, както със сигурност имаше любим плод, сезон или песен.

— Защо? — попита с любезна усмивка, за да даде възможност на Мерик да поговори по-нашироко за вкусовете си.

— Защото египтяните са почитали богове с глави на животни — отвърна той не без известна свенливост.

Уелс глупаво се опули в него. Не знаеше кое го бе изненадало повече — дали искреният копнеж в отговора на Мерик, или съпътстващото го смущение, сякаш той сам се упрекваше, че има такова желание, че предпочита да е божество и обект на преклонение вместо презряното чудовище, което всъщност бе. Ако някой имаше право да изпитва омраза и озлобление към света, помисли си Уелс, това бе тъкмо този човек. Мерик обаче се укоряваше за недоволството си, сякаш в слънчевия лъч, който влизаше през прозореца и топлеше гърба му, или във флотилията от облаци, носещи се по небето, трябваше да открива достатъчно причини, за да бъде щастлив. Не знаейки какво да каже, Уелс взе една курабийка от чинията и я сдъвка извънредно съсредоточено, като че ли проверяваше дали зъбите му работят добре.

— Защо, според вас, доктор Небогипфел не използва машината си, за да пътува и в бъдещето? — попита тогава Мерик с онзи свой хлъзгав глас, който сякаш бе намазан с извара. — Не му ли е било любопитно? Аз понякога се питам какъв ли ще бъде светът след сто години.

— Да… — промълви Уелс, който не се сещаше какво да отговори и на това.

Мерик спадаше към онези читатели, които с удивителна лекота забравят за ръката, дърпаща конците на персонажите, които танцуват в мъничките театри, наречени романи. В детството си самият Уелс бе точно такъв читател. Ала един ден реши да стане писател и от този миг нататък му бе невъзможно да се потапя в повествованията със същата невинна забрава: бе проумял, че действията и мислите на героите не им принадлежат. В действителност те бяха продиктувани от едно висше същество, от онзи, който в усамотението на стаята си местеше фигурите, поставени от самия него на шахматната дъска — обикновено с ужасно безразличие, съвсем несъответно на чувствата, които се опитваше да породи у читателите си. Романите не бяха късчета от живота, а повече или по-малко контролирани произведения, възпроизвеждащи късчета от живота — ала това бе живот недействителен, усъвършенстван, в който мъртвите периоди и безплодните, празни действия, които изграждат всяко съществуване, бяха заменени с вълнуващи и значими епизоди. Понякога Уелс тъгуваше за онзи безгрижен начин на четене от детските години, но след като вече бе надникнал зад кулисите, можеше да чете така единствено ако се заставеше с огромно самовнушение. Напишеш ли първото си повествование, няма връщане назад. Вече си се превърнал в лъжец и неминуемо показваш подозрителност към останалите лъжци. За миг на Уелс му мина през ум да отвърне на Мерик, че трябва да зададе въпроса си на самия Небогипфел, но в крайна сметка отхвърли това хрумване: искаше този отговор да прозвучи като безобидна шега, но не беше сигурен, че домакинът му ще го приеме така. Дали наистина простодушието бе онова, което пречеше на Мерик да отличи реалността от художествената измислица? Дали се вживяваше тъй силно в историите, които четеше, поради тази печална неспособност, или поради емпатия? Във втория случай отговорът би бил просто жестока подигравка, целяща да нарани неговата невинност. За щастие Мерик веднага му отправи друг въпрос, на който бе по-лесно да се отговори:

— Мислите ли, че някой някога ще изобрети машина за пътуване във времето?

— Съмнявам се, че подобно нещо би било възможно — категорично отсече Уелс.

— Но вие сте писали за това, господин Уелс! — шокира се домакинът му.

— Именно по тази причина, господин Мерик — рече, търсейки най-простия начин да обобщи многобройните идеи, на които почиваше схващането му за литературата. — Уверявам ви, че ако една машина на времето беше нещо възможно, никога не бих писал за нея. Интересно ми е да пиша само за невъзможни неща.

След тези думи си спомни какво бе казал Лукиан от Самосата в своята „Истинска история“: „Пиша за онова, което ни съм видял, ни съм проверил, ни съм чул от други — нещо повече, за онова, което изобщо не съществува, нито има основа за съществуване“. Тази фраза неизбежно се бе врязала в паметта на Уелс, защото безупречно обобщаваше представата му за литература. Да, както бе заявил на домакина си, като писател той се интересуваше само от невъзможни теми. Мислеше да добави — за останалото Дикенс има грижата, — но се въздържа. Тривз му бе казал, че Мерик е страстен читател. Не искаше да го засегне, в случай че Дикенс бе сред любимите му автори.

— В такъв случай съжалявам, че по моя вина не ще можете да пишете за някого, който е наполовина човек и наполовина слон — промълви Мерик.

Уелс отново се почувства обезоръжен от забележката на своя домакин. След тези думи последният обърна поглед към прозореца. Уелс не бе сигурен дали с този жест искаше да изрази тъга, или го подканваше да разгледа външността му без никакви притеснения. Тъй или иначе, той несъзнателно се вторачи в него съвсем нескромно, почти хипнотизиран, за да установи онова, което вече прекрасно знаеше: Мерик имаше право, ако не го виждаше пред себе си, никога не би помислил, че такова създание би могло да съществува. Освен, може би, в лъжливата действителност на романите.

— Вие ще станете голям писател, господин Уелс — предрече неговият домакин, все така загледан през прозореца.

— Много бих искал, но не ми се вярва — отвърна гостът, който след първия си плачевен опит бе започнал сериозно да се съмнява в способностите си.

Мерик се обърна да го погледне.

— Вижте ръцете ми, господин Уелс — рече, като ги протегна пред него. — Бихте ли помислили, че тези ръце могат да построят църква от картон?

Уелс благосклонно разгледа нееднаквите му ръце. Дясната бе огромна и гротескна, а лявата сякаш принадлежеше на десетгодишно момиченце.

— Навярно не — призна накрая.

Мерик бавно кимна в знак на съгласие.

— Всичко зависи от волята, господин Уелс — каза той, опитвайки се да придаде на немощния си глас решителен тон. — Само волята има значение.

От нечия друга уста това би прозвучало като шаблонна фраза, но изречено от човека, който стоеше пред Уелс, изглеждаше безспорна истина. Това същество бе неопровержимо доказателство, че човешката воля може да премести планини и да раздели морето на две. В това болнично крило, в това убежище от външния свят разстоянието между възможното и невъзможното се определяше най-вече от волята. Щом Мерик бе успял да изгради картонена църква с деформираните си ръце, какво ли не би могъл да постигне Уелс, който нямаше друга пречка пред желанията си освен неверие в собствените сили?

Не му оставаше друго, освен да се съгласи и Мерик явно остана доволен, съдейки по това, че се размърда развълнувано на стола си. Сетне му призна със свенливост, която още повече отслабваше гласа му на умиращо дете, че църквата от картон е подарък за една актриса, с която от няколко месеца си пишели писма. Нарече я госпожа Кендал и от думите му Уелс заключи, че тя е една от главните му благодетелки. Лесно можеше да си я представи като жена с добро положение, отзивчива към бедите на света, стига да се случват далече от дома й, която бе открила в злощастието на тъй наречения Човек-слон един по-оригинален начин да употреби парите, заделяни от нея за благотворителни каузи. Когато Мерик сподели желанието си тя да се върне от Съединените щати, където била на турне, за да може лично да се запознае с нея, Уелс неволно се усмихна, трогнат от любовното чувство, което, съзнателно или не, се прокрадна в думите му. Почувства обаче и огромна жал и му се прииска работата да задържи госпожа Кендал в Америка още известно време, за да продължи Мерик да се подхранва с илюзията на нейните писма, за да не му се наложи тъй скоро да открие, че невъзможните любови са възможни само в романите.

Когато приключиха с чая, Мерик предложи пура на госта си, който охотно я прие. После станаха и отидоха до прозореца, за да погледат как се спуска вечерта. В продължение на няколко мига двамата само съзерцаваха улицата и издигащата се отсреща църква, чиято фасада Мерик навярно знаеше наизуст. Хора сновяха насам-натам, един продавач гръмко хвалеше стоката в количката си, а файтоните подскачаха по неравния уличен паваж, осеян със смрадливото наследство от стотиците коне, които всекидневно преминаваха оттам. Уелс забеляза, че Мерик наблюдава този кипящ живот с нещо като почтителна боязън. Изглеждаше замислен.

— Знаете ли, господин Уелс — рече накрая, — понякога не мога да не гледам на живота като на представление, в което не ми е отредена никаква роля. Ако знаехте колко завиждам на всички тези хора…

— Уверявам ви, че те не заслужават завистта ви, господин Мерик — побърза да заяви Уелс. — Тези хора, които виждате, са просто прашинки. Щом умрат, никой няма да си спомня за тях или за делата им, докато вие ще влезете в Историята.

Мерик като че ли се замисли за миг над думите му, взирайки се в уродливото отражение, което му връщаше стъклото на прозореца като горчиво напомняне за състоянието му.

— Мислите ли, че това ме утешава? — попита той с дълбока тъга.

— Би трябвало — отвърна Уелс, — защото времето на египтяните вече е отминало, господин Мерик.

Домакинът му не каза нищо. Продължи да гледа през прозореца, ала за Уелс бе невъзможно да прецени по лицето му, върху което болестта бе запечатала завинаги едно свирепо изражение, какъв ефект предизвикаха у него тези думи — може би донякъде сурови, но необходими. Докато домакинът му се отдаваше на самосъжаление, той не можеше да посрещне това с овации. Беше убеден, че едничката утеха, която Мерик би могъл да получи, идваше от собствената му уродливост — обричайки го на изолация, тя същевременно го превръщаше в уникално същество и по този начин му отреждаше място в Историята.

— Навярно имате право, господин Уелс — рече накрая Мерик, без да откъсва очи от безобразното си отражение. — Навярно ще е по-добре да се примиря и да не очаквам много от един свят като нашия, в който хората се боят от различното. Понякога си мисля, че ако един ангел се яви на някой енорийски свещеник, той не би се поколебал да го застреля.

— Вероятно е така — каза Уелс, развълнуван като писател от образа, описан от неговия домакин. И тъй като последният бе все така погълнат от отражението си, реши да се сбогува: — Много ви благодаря за чая, господин Мерик.

— Почакайте — оживи се Мерик. — Искам да ви подаря нещо.

Отиде до един малък шкаф и порови в него няколко минути, докато намери каквото търсеше. Уелс с недоумение видя, че това бе ракитова кошница.

— Когато признах на госпожа Кендал, че мечтата на живота ми е да бъда плетач на кошници, тя ми изпрати един занаятчия, за да ме научи — обясни Мерик, държейки кошницата тъй нежно, сякаш беше новородено или гнездо с птички. — Беше приятен и скромен човек, който имаше работилница на Пенингтън Стрийт, близо до Лондонските докове. Още от първия миг се отнасяше с мен така, сякаш видът ми не се различаваше от неговия. Ала когато видя ръцете ми, веднага ми каза, че ще е невъзможно да върша с тях такава фина работа като кошничарството. Много съжалявал, рече, но било очевидно, че и двамата само ще си изгубим времето. Но да се опитваш да осъществиш една мечта никога не е загуба на време, не мислите ли, господин Уелс? „Покажете ми как се прави — казах му, — едва тогава ще разберем дали сте прав, или не“.

Уелс гледаше съвършено изплетената кошница, която деформираните ръце на Мерик държаха с такава почит.

— Оттогава направих много кошници, които подарих на някои от гостите си. Но тази е специална, защото е първата, която изплетох. Искам да я вземете вие, господин Уелс — каза той, като му я подаде, — за да не забравяте никога, че всичко зависи от волята.

— Благодаря… — измънка Уелс трогнат. — За мен е чест, господин Мерик, истинска чест.

Сетне се сбогува със сърдечна усмивка и се отправи към вратата.

— Един последен въпрос, господин Уелс — обади се Мерик зад гърба му.

Уелс се обърна да го погледне, надявайки се, че не ще поиска да узнае адреса на проклетия Небогипфел, за да му изпрати друга кошница.

— Мислите ли, че вие и аз сме създадени от един и същ бог? — попита Мерик по-скоро с разочарование, отколкото със скръб.

Уелс потисна една унила въздишка. Какво можеше да отвърне на това? Докато прехвърляше наум няколко възможни отговора, Мерик изведнъж издаде някакъв странен звук, подобен на кашлица или грухтене, който го разтърси от глава до пети, заплашвайки да го разглоби на части. Разтревожен, Уелс се заслуша в тази шумна кашлица, която бликаше неконтролируемо от гърлото му, докато най-сетне разбра какво става. С Мерик не се случваше някаква беда — той просто се смееше.

— Това бе шега, господин Уелс, това бе само шега — обясни той, като прекъсна граченето си, виждайки уплахата на своя гост. — Какво щеше да стане с мен, ако не можех да се посмея над външността си?

Без да дочака отговор, отиде до работната си маса и седна пред недовършения макет на църквата.

— Какво щеше да стане с мен? — чу го Уелс да си мърмори сам с горчива печал. — Какво щеше да стане с мен?

Гледайки как борави с картона, съсредоточен в тромавите движения на ръцете си, Уелс изведнъж почувства как го залива огромно състрадание. И му се стори трудно да повярва, че това толкова искрено и мило същество канеше обществени фигури на чай с намерението да ги подложи на зловещото изпитание, за което бе загатнал Тривз. Сигурен бе, че от този контролиран досег със света Мерик искаше да получи само трошици нежност и разбиране. Най-вероятно самият Тривз му бе приписал тези тъмни намерения — може би за да сплашва посетителите, които не му се нравеха, или за да избави Мерик от изключителната му невинност, придавайки му едно дяволито лукавство, каквото той всъщност не притежаваше. Или пък, помисли си Уелс, който прекрасно знаеше, че хората се ръководят в действията си главно от лъжливи импулси, може би хирургът имаше една по-себична и амбициозна цел: да се покаже пред света като единственият човек, прозрял душата на съществото, в което отчаяно се бе вкопчил, съзнавайки, че така ще си обезпечи място редом с него на пиедестала на Историята. Тривз, мислеше с раздразнение Уелс, се възползваше от това, че лицето на Мерик бе ужасяваща маска, която не можеше да се свали и не отразяваше истинските му чувства, за да му приписва каквито си искаше намерения, знаейки, че никой — освен самият Мерик — не би могъл да го опровергае. А след като го бе чул да се смее, Уелс се запита дали тъй нареченият Човек-слон не му бе показвал една широка усмивка още от мига, когато влезе в стаята, усмивка, предназначена да успокоява смутените от вида му гости, мила и нежна усмивка, за която светът никога нямаше да узнае.

Когато напусна стаята, забеляза, че по бузата му се стича сълза.

XIII

Ето как ракитовата кошница нахлу в живота му и веднага започна да разтърсва слисания Уелс с неочаквани сполуки, които отупаха праха на миналите огорчения, полепнал по костюма му. Малко след нейната поява той се дипломира с отличие като зоолог, започна да води курсове по биология в института за задочно обучение, зае длъжността главен редактор на „Юнивърсити Кореспондънт“, взе да пише кратки статийки за „Едюкейшънъл Таймс“ и за кратко време натрупа учудващо количество пари. Това му помогна да се съвземе от разочарованието, предизвикано от слабия отзвук за разказа му, и му върна самочувствието. Тогава доби навика да отдава почит на кошницата всяка нощ, като й отправяше продължителен и обичлив поглед и милваше с пръсти здраво сплетените й ракитови пръчки. Този простичък ритуал, който все още извършваше, тайно от Джейн, бе достатъчен, за да разпали духа му дотам, че да се почувства могъщ, непобедим, способен да преплува Атлантика или да надвие тигър с голи ръце.

Ала не му бе писано на Уелс да се радва дълго на успехите си, понеже щом обеднелите му роднини забелязаха, че малкият Бърти се замогва, му възложиха да запази крехката и застрашена спойка на фамилията. Уелс безропотно се примири с ролята на пазител на клана, знаейки, че тя вече не е по силите на никого от членовете му: баща му най-сетне се бе отървал от бремето, което бе за него търговията с порцелан, и бе отишъл да живее в една селска къща в Найууд, малко селце на юг от Рогейт, откъдето можеше да види склона на Хартинг Даун и тополите на Ъппарк. С течение на времето в тази къщурка се бяха събрали и останалите от семейството — като отломки, влачени от морето на живота. Пръв бе заседнал там брат му Франк, който няколко години преди това бе оставил магазина за платове, за да стане амбулантен продавач на часовници — занятие, в което не му бе провървяло особено. За неуспеха му свидетелстваха двата огромни сандъка, които донесе със себе си, за да отнемат от бездруго тясното пространство в малката къщурка в Найууд; от вътрешността им се носеше неспирното и досадно цъкане на непродадените часовници, които жужаха вътре като колония от шумни механични паяци. Не мина много време и се появи и другият му брат, уволнен най-безцеремонно от предприятието, в което работеше, когато синът на собственика навърши необходимата възраст, за да заеме креслото, което доверчивият Фред бе топлил за него, без да знае. Озовали се отново заедно и с покрив над главите, братята му се заеха да си ближат взаимно раните и, повлияни от бащиното безгрижие, приеха бодро последния удар, който им бе нанесъл животът. Най-накрая пристигна и майка му, изгонена от своя любим рай в Ъппарк заради внезапна глухота, която я бе превърнала в безполезно и докачливо създание. Не се завърна единствено сестра му Франсис — навярно защото подозираше, че тук не ще разполага с толкова място, колкото в малкия си детски ковчег. Но и без нея бяха твърде много и задачата да преподава с маратонска издръжливост, като същевременно бранеше от зверове това гнездо, оживявано от глъчката на Франковите часовници, този лазарет на весели неудачници, вонящ на ситно нарязан тютюн и щедро лееща се бира — всичко това изискваше от Уелс страшно усилие и то в крайна сметка доведе до едно кръвохрачене, което го повали на стълбите на гара Чаринг Крос.

Диагнозата бе ясна: туберкулоза. И въпреки че скоро се възстанови, преживяният пристъп бе предизвестие: трябваше да прекрати този живот на безсънни нощи и неуморен труд, ако не искаше следващата атака да се окаже нещо повече от предупредителен сигнал. Уелс прие положението делово. Знаеше, че при наличие на попътен вятър разполага с предостатъчно ресурси за оцеляване, тъй че не му бе трудно да съчини нова житейска стратегия. Остави преподаването и си постави за цел да преживява единствено от писането, което щеше да му позволи да работи вкъщи, определяйки сам работното си време и усилието; с две думи, да води спокоен живот, както изискваше деликатното му здраве. И тъй, той се зае да залива със статии местните вестници, написа някое и друго есе за „Фортнайтли Ривю“ и с упорита настойчивост си извоюва място на страниците на „Пал Мал Газет“. Въодушевен от успехите си и търсейки скъпоценния чист въздух, от който се нуждаеха измъчените му дробове, той се премести в една вила в Сътън, близо до Норт Даунс — една от малкото зони, които все още не бяха завладени от лондонските предградия. Известно време Уелс мислеше, че занапред животът му ще протича по този спокоен и безопасен начин, ала отново сгреши: това бе само подобие на мир. Сляпата случайност навярно го смяташе за една от най-забавните си марионетки, защото за пореден път реши да промени хода на живота му. Новият обрат обаче бе покрит с приятната и всеизвестна глазура на неизлечимата любов.

Ейми Катрин Робинс, наричана от него Джейн, бе негова бивша ученичка, с която бе завързал приятелство в учебните зали. Понякога отиваха заедно до гара Чаринг Крос, за да хванат съответните си влакове. При тези разходки Уелс бе успял да я омагьоса с изящното си красноречие, без други намерения освен да се потопи в суетната наслада, която му доставяше умението да омае чрез словото си една тъй прелестна девойка. Ала тези кротки и безцелни разговори в крайна сметка дадоха неочаквани плодове. Именно Изабел, собствената му съпруга, му отвори очите на връщане от един уикенд в Пътни, където бяха поканени от Джейн и майка й. Изабел го увери, че — независимо дали е станало случайно, или не — въпросното девойче се е влюбило безпаметно в него. Уелс само повдигна вежда, когато съпругата му настоя да прекрати всякакви връзки с бившата си ученичка, ако действително желае да запази брака си. Не беше особено трудно да избере жизнерадостната и очевидно спонтанна Джейн пред тази жена, която отблъскваше ласките му; и тъй, Уелс опакова книгите си, вещите си и ракитовата кошница и се премести в една окаяна бърлога на Морнингтън Плейс, намираща се в западнал квартал в северозападен Лондон, на границата между Юстън и Камдън Таун. Би му се понравило да напусне домашното огнище, пометен от бурна страст, но тази роля се бе паднала на Джейн. Той бе тласкан просто от игривото любопитство, което будеше у него очертаното под роклите й телце, и най-вече бе изкушен от възможността да смени отъпкания коловоз, да си потърси друг живот сега, когато вече можеше да предвиди как ще протече настоящият.

Ала първото му впечатление бе, че любовта го е подвела да допусне сериозна грешка. Бе се озовал на възможно най-лошото място за изтерзаните му дробове — квартал с отровен въздух, в който въглищните сажди, носени от ветровете, се смесваха злополучно с дима, бълван от преминаващите локомотиви, които отиваха на север. Отгоре на това майката на Джейн, убедена, че клетата й дъщеря е попаднала в лапите на един изрод, тъй като Уелс все още бе женен за Изабел, се бе пренесла да живее при тях, твърдо решена да подкопае търпението на двойката с неспирните си жлъчни упреци. Тези непредвидени обстоятелства, към които трябваше да добави и тревожната увереност, че ще му е невъзможно да поддържа цели три домакинства само със статиите си, накараха Уелс да се затвори заедно с кошницата в един от гардеробите на къщата — единствените пространства, свободни от противното присъствие на госпожа Робинс. Там, скрит между палта и шапки, той милва с часове ракитовите пръчки на кошницата, опитвайки се като Аладин с вълшебната лампа да задейства изгубената й магия.

Това може да се сметне за нелеп или отчаян, дори патетичен ход, но факт е, че на следващия ден след ритуалното потриване Уелс бе извикан от Луис Хайнд, който отговаряше за литературните страници в седмичната притурка на „Газет“. Имаше нужда от някого, който да може да пише художествени произведения с известен научен уклон — кратки разкази, които да отразяват и дори да пророкуват докъде би могъл да стигне неудържимият взрив от изобретения, предопределен да променя неведнъж облика на века. Хайнд беше убеден, че Уелс е идеалният човек за целта. Накъсо, той му предлагаше да изтупа от праха детската си мечта, да дръзне отново да провери дали може да стане писател. Уелс прие предложението и за няколко дни съчини разказ, озаглавен „Откраднатият бацил“, който напълно задоволи Хайнд и донесе на автора си пет гвинеи. Освен това разказът привлече вниманието на Уилям Ърнест Хенли, директор на „Нашънъл Обзървър“, който побърза да му предложи и страниците на своето списание, уверен, че този младеж ще твори далеч по-амбициозни истории, ако разполага с повече пространство, за да се развихри. Уелс бе в равна степен въодушевен и стреснат от възможността да пише за едно тъй престижно издание, което по това време публикуваше на части „Негърът от Нарцис“ от неговия кумир Конрад20. Вече не ставаше дума за статийки, колонки или разкази. Сега въображението му можеше да полети свободно, както би трябвало, защото му предлагаха пространство, подобаващо на писател.

Уелс очакваше срещата с Хенли в състояние, граничещо с нервен срив. Откакто бе получил поканата от митичния директор на „Нашънъл Обзървър“, трескаво търсеше сред многото идеи, които пазеше в ума си, някоя достатъчно оригинална и увлекателна, за да смае обръгналия издател, ала никоя не му се струваше достойна за това предложение. Денят на срещата наближаваше, а Уелс все още не разполагаше с добра история, която да му представи. Тогава прибягна към кошницата и откри, че макар и привидно празна, тя бе пълна с романи — рог на изобилието, който трябваше само да се разтръска малко, за да рукне порой от идеи. Очевидно това бе преувеличен образ, обличащ в поетична форма онова, което всъщност се случваше с Уелс, когато съзерцаваше кошницата: неизбежно си припомняше разговора с Мерик и за свое удивление всеки път откриваше, подобно на златно зрънце в тинестото корито на някоя река, някоя идея, подходяща за основа на роман. Сякаш Мерик, било то умишлено или съвсем случайно, го бе снабдил с идеи и сюжети за няколко години занапред, докато се преструваха, че просто пият чай. Уелс си спомни недоволството му, задето доктор Небогипфел не бе дръзнал да пътува в бъдещето, да проникне в интригуващата загадка на утрешния свят, и реши, че тази грешка може да бъде поправена сега, когато бе натрупал повече знания благодарение на многобройните си статии.

Без много да му мисли, пожертва досадния Небогипфел и го замени с един солиден учен, комуто дори не даде име — анонимен образ, в който всеки изобретател би могъл да види себе си, образ, въплъщаващ архетипната идея за учения от бъдния век. Опитвайки се да превърне идеята си за пътуване във времето в нещо повече от обикновена детинска фантазия, Уелс я покри с лека научна глазура, както правеше с разказите, написани за Хайнд. За тази цел си послужи с една теория, която вече бе развил в предишни есета за „Фортнайтли Ривю“: разглеждането на времето като четвърто измерение в една привидно триизмерна вселена. Тази идея можеше да зазвучи много по-величествено, ако я използваше, за да обясни действието на съоръжението, което би позволило на главния герой да броди из времевия поток, както му скимне. Няколко години по-рано бяха съдили за измама американския медиум Хенри Слейд; освен че се хвалеше със способността си да общува с духове на покойници, той пъхаше в шапката си на маг възли, охлюви и раковини на мекотели, за да извади впоследствие тяхно идентично копие, но със спирали, завити в обратната посока, сякаш ги бе измъкнал от някое огледало. Слейд твърдеше, че шапката му крие таен проход към четвъртото измерение и това обяснявало необичайното преобръщане на вкарваните в нея обекти. За изненада на мнозина, в защита на медиума се обявиха някои авторитетни физици, като например професорът по физика и астрономия Йохан Цьолнер21; те изтъкваха, че онова, което от триизмерна перспектива може би изглежда като измама, не би било такава в един свят, включващ и четвърто измерение. Съдебният процес държеше в напрежение цял Лондон и това, прибавено към изследванията на математика Чарлс Хинтън22, открил хиперкуба — несъответстващ на времето куб, който съдържа всички мигове на съществуването си, само че случващи се едновременно, и е недостъпен за неадекватното триизмерно зрение на човека, — накара Уелс да осъзнае, че идеята за четвъртото измерение се носи във въздуха.

Никой нямаше понятие в какво се заключава това нещо, но идеята бе тъй загадъчна и интересна, че обществото жадуваше и даже изискваше то да съществува. За мнозинството познатият свят бе скучно и враждебно място, но това се дължеше просто на обстоятелството, че не можеше да бъде възприет в своята цялост. Сега за хората бе утешително да мислят, че точно както блудкавото печено става по-вкусно с гарнитура, така се подобрява и вселената, ако си представят, че тя не се свежда само до видимото, а има и скрита, тайнствена част, с която може да бъде разширена. Накъсо, четвъртото измерение внасяше малко вълшебство в прозаичната им вселена, говореше им за съществуването на един различен свят, където копнежите, отхвърляни от официалния всемир, биха били осъществими. Това бе една догадка, подкрепена от конкретни действия, като например създаването на Дружеството за психични изследвания, наскоро основано в самия Лондон. През същия период Уелс трябваше да понася почти всекидневно и отегчителните дебати за естеството на времето, в които се оплитаха неговите колеги от Научния факултет. Както се казва, едно нещо водеше до друго и тъй като всеки мислител превръщаше четвъртото измерение в своя лична игрална площадка, за Уелс не бе трудно да съчетае различните идеи и да развие своя теория за времето, разглеждано като едно допълнително пространствено измерение, през което е възможно да се движиш така, както и през останалите три.

Когато влезе в кабинета на Хенли, вече си представяше романа с удивителна яснота, което му позволи да предаде идеята с типичната за проповедник убедителност и жар. Историята на пътника във времето щеше да се състои от две части. Първата щеше да обяснява действието на машината пред група от гости — лекар, кмет, психолог и още някой представител на средната класа и нейната недоверчивост, която трябва да бъде преодоляна; те са избрани от героя, за да им представи изобретението си. За разлика от Жул Верн, който се нуждаеше от цели глави, за да разясни детайлно как функционират описваните от него устройства, сякаш той самият се съмняваше в тяхната правдоподобност, Уелс щеше да изложи лаконично обяснение, придружено с простички примери, чрез които читателите да възприемат тази може би твърде отвлечена идея. Както знаете, щеше да посочи изобретателят, трите пространствени измерения — дължина, широчина и височина — се определят в съответствие с три равнини, всяка от които се намира под прав ъгъл спрямо останалите. Ала в естествени условия придвижването на човека из неговия триизмерен свят не е напълно свободно. Той може да се движи без проблем на дължина и широчина, но не може да победи закона за земното притегляне, за да се премества свободно нагоре или надолу, освен ако не използва аеростат. По същия начин човек е пленник на времето, през което може да се движи само мислено — да пътува в миналото чрез спомените си, а в бъдещето — с помощта на въображението. Той обаче би се освободил от този затвор, ако разполага с машина, която — подобно на аеростата — би му позволила да победи невъзможното, сиреч да се проектира физически в бъдещето, като увеличи скоростта на времето, или да се върне в миналото, като я намали. И тъй, за да помогне на гостите си да схванат идеята за едно четвърто измерение, което да се родее с вече познатите, изобретателят щеше да даде пример с барометъра: живачният му стълб се покачва и спада в хода на дните, но линията, представяща движението му, не е очертана в никое признато пространствено измерение, а в измерението на времето.

Втората част на романа щеше да описва пътешествието, което щеше да извърши главният герой, за да изпробва машината си, щом изпратеше гостите си. В памет на Мерик, той щеше да се отправи към тайнствения океан на бъдещето — едно бъдеще, което Уелс очерта набързо, но с интересни щрихи пред издателя на „Нашънъл Обзървър“. Това бе посрещнато със съмнение от Хенли — огромен мъж, почти исполин, осъден да се подпира на патерица заради една небрежна хирургична операция в младите му години (той, впрочем, бе послужил за вдъхновение на Стивънсън при описанието на Дългия Джон Силвър). Да се говори за бъдещето бе рисковано. В литературните кръгове се носеше мълвата, че самият Верн е написал роман, озаглавен „Париж през двайсети век“, в който показвал утрешния свят. Ала Пиер-Жул Етцел, неговият издател, бил отказал да го публикува, понеже не одобрявал Верновата представа за 1960 г., когато осъдените биват екзекутирани с електрически ток и съществува мрежа от „фотографски телеграфи“, позволяваща да се изпращат факсимилета на документи до коя да е част на света — за издателя тази картина била колкото наивна, толкова и песимистична. Пък и Верн явно не бил единственият, който се впускал да гадае бъдещето. Мнозина други също се опитвали и на свой ред търпели неуспех. Уелс обаче не се обезкуражи от думите на Хенли. Наведе се напред на стола си и се впусна в контраатака, като го увери, че хората искат да четат за бъдещето и че някой ще трябва да се осмели да издаде първия роман, който го описва.

Ето как през 1893 г. „Историята на пътника във времето“ започна да излиза на части в престижното списание „Нашънъл Обзървър“. Но, за разбираемо отчаяние на Уелс, романът не бе публикуван изцяло, тъй като списанието бе продадено от собствениците си и новият управителен съвет предприе характерната за такива случаи чистка, при която под ножа отидоха както Хенли, така и неговият литературен проект. За щастие, на Уелс не му остана много време да се окайва за лошия си късмет, защото Хенли, подобно на своето alter ego от романа на Стивънсън, бе костелив орех. Той веднага пое кормилото на „Ню Ривю“ и предложи на писателя да приюти на неговите страници проекта за пътника във времето; дори убеди твърдоглавия издател Уилям Хайнеман да публикува романа.

Насърчен от упорития Хенли, Уелс се приготви да завърши достойно злополучната си творба. Ала както ставаше обикновено, това се оказа мъчно начинание, затруднявано от привичните спънки, макар че този път те бяха от далеч по-безславно естество. По лекарски съвет той отново се бе преместил в провинцията заедно с Джейн, в един скромен пансион в Севъноукс23. Но заедно с кервана от сандъци и ракли, оглавяван от ракитовата кошница, пътуваше и госпожа Робинс — подобно на някаква вехтория, която никой не смее да изхвърли. По това време майката на Джейн вече бе усъвършенствала до неизразими висоти ролята си на пиявица, подкопавайки дори здравето на дъщеря си, която от неспирния порой от укори бе заприличала на блед и посърнал болник. Както и сами разбирате, жената не се нуждаеше от подкрепление в нескончаемата си война против Уелс, но въпреки това намери неочакван съюзник в лицето на собственичката на пансиона, когато последната узна, че всяка нощ в стаите, които бе отдала под наем, се консумира не брачен съюз, а неблагочестивото съжителство на една богобоязлива девойка с покварен тип, ответник в бракоразводен процес. Сражавайки се на два открити фронта, Уелс с мъка успяваше да се съсредоточи над работата си по романа. Единствената му утеха бе, че онази част от творбата, на която криво-ляво се опитваше да придаде форма — пътуването на главния герой в бъдещето, — го интересуваше много повече от написаното до момента, защото му позволяваше да насочи романа към сферата на социалната алегория, където можеше да отрази вълнуващите го политически въпроси.

Убеден, че в далечното бъдеще човечеството е постигнало високо развитие както на научно, така и на духовно ниво, пътникът във времето, яхнал своята машина, се впуска в просторите на бъдния свят, за да се спре в лето 802 701 — произволно избрана година, достатъчно отдалечена, за да може да провери на място своите предсказания. Осветяван от трепкащото сияние на една парафинова лампа и тормозен от заканите на хазяйката, които августовският бриз донасяше до прозореца му, Уелс описваше — ту плавно, ту с мъка — нахлуването на изобретателя в един свят, подобен на вълшебна градина. Този рай е обитаван от елоите — извънредно красиви и нежни хора, изящен резултат от една човешка еволюция, която не само е отстранила слабостите на вида, но пътьом е успяла да се отърве и от грозотата, грубостта и други естетически пречки. Както установява пътникът от общуването си с тях, крехките елои живеят мирно и в хармония с природата, без закони и правителства, свободни също така от болести, икономически притеснения и всякакви усложнения, които биха затруднили оцеляването. Те явно не познават и понятието за частна собственост: всичко се споделя в тази злачна градина, в този обществен рай, който въплъщава най-добрите пророчества на Просвещението относно бъдещето на цивилизацията. Като един доброжелателен и донякъде сантиментален демиург, Уелс дори направи така, че героят му да завърже приятелски отношения с една от елоите на име Уийна; изобретателят я спасява от удавяне в реката, след което тя го следва неотклонно навсякъде, запленена като дете от чара на странника. Дребна и крехка като статуетка от дрезденски порцелан, Уийна използва и най-малкото невнимание от негова страна, за да го окичи с гирлянди или да напълни джобовете му с цветя — жестове, разкриващи благодарността, която не може да му изкаже на своя език; при все че е звучен и сладък, той си остава обезсърчително непонятен за героя.

И след като нарисува тази идилична картина, Уелс я унищожи с безжалостна и иронична яснота. Няколко часа съжителство с елоите са достатъчни на пътника, за да разбере, че нещата не са такива, каквито изглеждат: той се намира сред апатични същества, лишени от културни интереси или стремеж към усъвършенстване, неспособни даже да изпитват по-възвишени чувства — с една дума, стадо от лентяи, водени от хедонизъм, граничещ с глуповатост. В такива чувствени безделници, отдадени на упадъчно и почти символично съществуване, се е изродил човешкият род след освобождаването си от заплахите, които разпалват куража в човешката душа, защото разумът не процъфтява там, където няма промяна, а няма и потребност от промяна. Отгоре на всичко, неочакваното изчезване на машината на времето събужда у изобретателя подозрението, че елоите не са единствените обитатели на този свят. Очевидно съществуват и други твари, надарени с нужната сила, за да отмъкнат машината му от мястото, където я е оставил, и да я скрият във вътрешността на един огромен сфинкс, който украсява пейзажа. Оказва се, че той не греши: под повърхността на този лъжовен рай живеят морлоките, маймуноподобни създания, които се боят от дневната светлина и — както изобретателят скоро открива с ужас — са изпаднали до състояние на див канибализъм. Именно морлоките изхранват елоите, като целта им е да угояват горните си съседи, за да могат впоследствие да ги изяждат в подземния си свят. Ала въпреки осъдителните кулинарни пристрастия на тази свирепа раса, пътникът трябва да признае, че тъкмо у нея криво-ляво се е запазила човешката интелигентност, сведена до една печална утайка от разсъдък, който управлението на машините, изпълващи техните тунели, им помага да съхранят.

Боейки се да не заседне окончателно в бъдещето и да не може да се върне в своята епоха, пътникът е принуден да последва стъпките на Еней, Орфей и Херакъл и да слезе в преизподнята, тоест в царството на морлоките, за да търси машината си. Когато си я възвръща, се впуска в лудешко бягство през времето, прониквайки дълбоко в недрата на утрешния свят, за да се озове на унил бряг, простиращ се под помръкнало небе. От един бегъл поглед към това ново бъдеще, чийто разреден въздух предизвиква парене в дробовете, става ясно, че животът се е разделил на два вида: огромни и кресливи бели пеперуди и чудовищни раци със застрашителни щипки, от които героят предпочита да избяга. Заинтригуван вече не от участта на хората, които явно са изчезнали безвъзвратно, а от съдбата на самата Земя, изобретателят продължава пътешествието си, напредвайки с крачки от по хиляда години. При следващото си спиране, отдалечен на повече от трийсет милиона години от епохата си, той се натъква на една опустошена планета, която почти е престанала да се върти — уморен пумпал, едва осветяван от угасващото слънце. Бавно падащ сняг се опитва да погребе под белезникавия си саван тази обител, в която не се чуват никакви звуци, издаващи живот. Чуруликането на птиците, блеенето на овцете, жуженето на насекомите и кучешкият лай, изграждали някога партитурата на света, за пътника са вече само един съмнителен спомен. Тогава той забелязва някаква странна твар с пипала, пляскаща из ширналото се пред него червеникаво море, и дълбоката му тъга отстъпва пред боязън, която го принуждава да се качи отново в машината си. Настанил се на седалката и разполагащ изцяло с времето, той бива обзет от ужасна досада. Вече не му е любопитно да види злокобните картини, които биха могли да го очакват още по-напред в бъдещето, нито пък да се впусне в миналото, след като е узнал безполезността на всички човешки успехи. Затова решава, че е назрял моментът да се върне в епохата, на която действително принадлежи. По обратния път той зажумява, неспособен да гледа как светът се раззеленява край него, как слънцето възвръща помътнелия си блясък, как се издигат отново сградите, свидетелстващи за постиженията и модите в човешката архитектура, докато движението назад превръща унищожението в лъжливо възраждане; отваря очи едва когато се озовава сред познатите стени на своята лаборатория. Тогава завърта лоста и светът вече не е смътна мъглявина, а придобива обичайната си плътност.

Завърнал се в своята епоха, изобретателят чува гласове и тракане на чинии в трапезарията; установява, че е спрял машината точно в четвъртъка след заминаването си. Изчаквайки няколко минути, за да се посъвземе, той се появява пред гостите си, не толкова от желание да сподели с тях преживелиците си, колкото заради прелестния аромат на печено месо — неустоимо изкушение след плодовата диета, на която е бил подложен в бъдещето. След като утолява глада си, хранейки се с дивашки апетит за удивление на гостите си, които оглеждат смаяни мъртвешката му бледност, многобройните драскотини по лицето му и чудноватите петна, изпъстрили сакото му, пътникът най-сетне им разказва приключенията си. Естествено, никой не хваща вяра на тази приказна история, въпреки че той им показва странните бели цветя, които все още пази в джобовете си, и окаяното състояние на машината. В епилога на романа Уелс остави разказвача — един от гостите на пътника във времето — да гали чудните цветя, мислейки с оптимизъм, че дори когато разумът и силата вече са изчезнали, в човешкото сърце все още ще живее благодарността.

С окончателната си поява на бял свят през май 1895 г. под заглавието „Машината на времето“ романът предизвика фурор. През август Хайнеман вече бе издал шест хиляди екземпляра без подвързия и хиляда и петстотин с твърди корици; всичко живо говореше за книгата, макар и не заради отрезвяващите й идеи. Уелс се бе постарал да представи една колкото метафорична, толкова и съкрушителна картина на крайните резултати, до които щеше да доведе закостенялото капиталистическо общество. Кой не би съзрял в морлоките еволюционния продукт на работническата класа, оскотяла от извънредно лошите условия на труд и изтощителната работа от тъмно до тъмно — труд, който светът дискретно изместваше под земята, запазвайки повърхността за перченето на осигурените класи? За да събуди съвестта на читателите, Уелс дори бе преобърнал обществените роли, превръщайки елоите, безполезни и красиви като каролингските крале, в храна за морлоките, които въпреки своята уродливост и диващина бяха на върха на хранителната верига. Но, за негова изненада, всичките му намерения да разтърси общественото съзнание избледняха пред възбудата, която предизвика идеята за пътуването във времето. Едно обаче беше ясно: независимо от причините романът, който бе написан при такива неблагоприятни обстоятелства и дори трябваше да бъде публикуван заедно с рекламна брошура, която да придаде тежест на неговите около четирийсет хиляди думи, бе отворил пред Уелс дверите на славата или поне го бе приближил към тях. И това бе много повече, отколкото той бе очаквал, когато написа първата от онези четирийсет хиляди думи.

Щом се видя като успял писател, първата му работа бе да изгори всички екземпляри от младежката си приумица „Аргонавтите във времето“, които успя да намери — досущ като убиец, който заличава следите от престъплението си. Не искаше да се разбере, че съвършенството, което всички приписваха на „Машината на времето“, е плод на проби и грешки, а не е изникнало в този си вид от неговия явно изключителен ум. Сетне се опита да се наслаждава на славата си, макар че не се оказа лесно. Беше успял автор, да — ала успял автор с голямо семейство, което да издържа. И въпреки че двамата с Джейн се бяха оженили и преместили да живеят в къща с градина в Уокинг (между кутиите за шапки на Джейн, подобно на пате сред пилета, бе пътувала и кошницата), Уелс не можеше да си позволи да се отпусне. Немислимо бе да се отдаде на почивка. Трябваше да продължи да пише, да пише каквото и да е, възползвайки се от обстоятелството, че е покорил витрините на книжарниците.

Естествено, това не представляваше никаква трудност за Уелс. Достатъчно бе да прибегне до помощта на кошницата. От нея — като фокусник, който бърка в цилиндъра си — той измъкна друг роман, озаглавен „Чудното посещение“. В него разказваше как в една гореща и влажна августовска нощ един ангел пада от небето и се приземява в мочурищата на селце, наречено Сидърфорд. Научавайки за появата на необикновената птица, селският викарий, който е любител орнитолог, излиза с пушката си, решен да я отстреля. Той дори успява да обгори с един изстрел красивото оперение, преди да се съжали над ангела и да го пренесе във викариата, за да го лекува. От това близко общуване свещеникът разбира, че макар да е различен, ангелът е прекрасно и благо създание, от което може да научи много.

Сюжетът на тази творба не принадлежеше на Уелс, точно както и „Островът на доктор Моро“, романът, който щеше да напише само няколко месеца по-късно; той обаче се опитваше да възприема това не като кражба, а като лична почит към паметта на изключителния човек Джоузеф Мерик, който две години след незабравимата чайна церемония се бе поминал по страшния начин, предсказан от Тривз. Това несъмнено бе по-деликатна почит от онази, която бе отдал на покойника самият хирург — Тривз, доколкото бе чул Уелс, понастоящем излагаше изкривения скелет на някогашния си пациент в един музей, помещаващ се в Лондонската болница. Мерик, както му бе казал писателят през онзи следобед, бе влязъл в Историята.

А „Машината на времето“, тази заплетена творба, която му дължеше толкова много, може би щеше да стори същото за своя автор. Кой би могъл да знае? Досега тя му бе предоставила не една изненада, каза си той, спомняйки си за машината на времето — същата като описаната в романа, — която държеше скрита на тавана си.

Здрачът вече заливаше света с бакърената си светлина, придаваща благороден вид на всичко, до което се докоснеше, включително и на Уелс; както си седеше тихо в кухнята, той приличаше на изображение на самия себе си, направено от тесто. Разтърси глава, за да прокуди спомените, отключени от жлъчната критика на „Спийкър“, и взе плика, който се бе появил в пощенската му кутия същия следобед. Надяваше се, че не съдържа писмо от поредния вестник с покана да предскаже бъдещето. След публикуването на „Машината на времето“ пресата явно го бе провъзгласила за официален оракул и неспирно го увещаваше да изяви предполагаемата си пророческа дарба на страниците на периодичните издания.

Ала щом отвори плика, видя, че този път не искат от него гадания. В ръцете си държеше рекламна брошура на фирмата „Мъри Пътешествия във времето“, придружена от картичка, с която Гилиъм Мъри го канеше да участва в третата експедиция до 2000 година. Уелс стисна зъби, за да не избухне в ругатни, смачка брошурата и я запрати по-далече от себе си, както бе сторил със списанието малко преди това.

Хартиената топка описа хаотична линия и се удари в лицето на един човек, който не би трябвало да бъде там. Уелс слисано погледна натрапника, появил се изневиделица в кухнята му. Това бе млад и елегантен мъж, който в момента потриваше бузата си, улучена от топката хартия, и клатеше примирено глава, сякаш изразяваше неодобрението си от някоя детска лудория. Малко по-назад от него стоеше друг младеж; двамата толкова си приличаха, че между тях несъмнено имаше някаква роднинска връзка. Писателят погледна пак първия, като се двоумеше дали да му поиска извинение, че го е замерил със смачканата брошура, или да го попита какво, по дяволите, търсят в кухнята му. Ала не смогна да направи нито едното, нито другото, защото мъжът го изпревари.

— Господин Уелс, предполагам?24 — рече той, като вдигна ръката си, в която държеше револвер, и се прицели в него.

XIV

Млад мъж с лице като на птица. Такъв му се видя на Андрю авторът на „Машината на времето“, романа, който бе предизвикал революция в цяла Англия, докато той самият бродеше като призрак из горичките на Хайд Парк. Бяха заварили предната врата заключена, но вместо да почукат, Чарлс го накара да заобиколят крадешком отзад и след като прекосиха малката, леко занемарена градинка, двамата нахълтаха в скромната и тясна кухня, в която се намираха в момента.

— Кои сте вие и какво търсите в къщата ми? — попита писателят, без да става от масата, навярно защото по този начин тялото му бе по-малко изложено на прицела на оръжието, което несъмнено бе причината за неуместно възпитания тон на въпроса му.

С все така насочен пистолет Чарлс се обърна да погледне братовчед си и му направи знак с глава. Дошъл бе неговият ред да участва в представлението. Андрю потисна една въздишка на недоволство. Струваше му се прекалено да нахлуят в дома на писателя, размахвайки оръжие, и се разкайваше, че вместо да съчини план за действие по време на дългото пътуване, остави всичко в ръцете на братовчед си, който с тази импровизация успя да създаде действително конфузно положение. Ала вече нямаше връщане назад и Андрю, решен също да импровизира, пристъпи към Уелс. Нямаше ни най-малка представа какво да направи. Осъзнаваше само, че неговите действия трябва да са в унисон със суровото и решително поведение на братовчед му. Измъкна изрезката от вестника от сакото си и с едно рязко движение, каквото изискваше ситуацията, я тупна върху масата между ръцете на писателя.

— Искам да попреча това да се случи — рече, като се постара думите му да прозвучат категорично.

Уелс погледна изрезката без особен интерес, после вдигна очи към двамата натрапници, местейки погледа си като махало ту към единия, ту към другия. Най-сетне взе статията и я прочете внимателно с напълно безизразно лице.

— Съжалявам, че ще трябва да ви го кажа, но това трагично събитие вече се е случило, тъй като е част от миналото. А миналото, както несъмнено знаете, не може да се промени — каза той неприветливо, връщайки изрезката на Андрю.

След кратко колебание младежът взе пожълтялата хартийка и, донякъде смутен, я прибра отново в джоба си. Видимо притеснени от прекалената близост, която им налагаше тясната кухня, където явно нямаше място и игла да падне (всъщност грешаха: имаше място за още един слаб човек и дори за един от новите модели велосипеди, които тъкмо предизвикваха фурор — значително по-леки от предишните поради алуминиевите си спици, тръбовидната рамка с ромбоидна форма и модерните гуми), тримата само се гледаха глупаво като актьори, които внезапно са си забравили репликите.

— Грешите — оживи се Чарлс изведнъж. — Миналото не е неизменно. Не и ако разполагаме с машина, способна да пътува във времето.

Уелс го погледна със смесица от жал и досада.

— Разбирам — промърмори, сякаш чак сега бе схванал за какво всъщност иде реч. — Но ако мислите, че имам такава — заблуждавате се, господа. Аз съм обикновен писател — и той сви рамене с извинителен жест. — Не притежавам никаква машина на времето. Тя е просто плод на въображението ми.

— Не ви вярвам — възрази Чарлс.

— Това е самата истина — въздъхна Уелс.

Чарлс потърси погледа на Андрю, сякаш искаше напътствие как да продължи с цялото това безумие. Бяха стигнали обаче до задънена улица. Андрю тъкмо се канеше да му каже да свали оръжието, когато в кухнята влезе една жена с велосипед. Беше младичка, слаба и дребна, удивително красива, сякаш сътворена с необикновено изящество от един бог, отегчен да създава грубовати образци. Но вниманието на Андрю бе привлечено най-вече от машината — едно от онези возила, наречени велосипеди, които постепенно изместваха конете, защото позволяваха да се движиш почти без усилия и в приятна тишина по селските пътища. Чарлс обаче не допусна тази дреболия да го разсее. Незабавно разбра, че младата женичка е съпругата на Уелс, сграбчи я мълниеносно за ръката и допря дулото на револвера до лявото й слепоочие. Бързината и ловкостта му смаяха Андрю — братовчед му сякаш цял живот се бе упражнявал да извършва такива движения.

— Ще ви дам още един шанс — обърна се Чарлс към писателя, който изведнъж бе пребледнял.

Последва един незначителен и направо идиотски диалог, който въпреки неговата несъщественост ще предам непроменен просто защото нямам намерение да разкрасявам никой от епизодите на този разказ:

— Джейн — рече Уелс едва чуто.

— Бърти — отвърна Джейн сащисана.

— Чарлс… — поде Андрю.

— Андрю — пресече го Чарлс.

След това се възцари тишина. Гаснещата светлина източваше сенките им. Перденцето на прозореца едва потрепваше. Бризът изтръгваше призрачен шепот от клоните на дървото, което стърчеше като криво копие в градината. Печална група привидения щяха да клатят глави, засрамени от неумелия драматизъм на сцената, ако това бе взето от роман на Хенри Джеймс, който впрочем също ще се появи в тази история.

— Добре, господа — възкликна най-сетне Уелс с дружелюбен тон и решително стана от стола си. — Вярвам, че можем да разрешим това цивилизовано, без някой да пострада.

Андрю погледна умоляващо братовчед си.

— От вас зависи, Бърти — лукаво се усмихна Чарлс.

— Пуснете я и ще ви покажа моята машина на времето.

Андрю смаяно се вторачи в писателя. Нима догадките на Гилиъм Мъри бяха верни? Притежаваше ли Уелс машина на времето?

С доволна усмивка Чарлс пусна Джейн, а тя прекоси малкото разстояние, което я делеше от любимия й Бърти, за да се хвърли в обятията му.

— Спокойно, Джейн — утеши я писателят, като я галеше бащински по косата. — Всичко ще бъде наред.

— Е? — обади се нетърпеливо Чарлс.

Уелс внимателно се освободи от прегръдката на Джейн и го изгледа с видима неприязън.

— Последвайте ме на тавана.

Образувайки нещо като погребален кортеж начело с Уелс, те се качиха по една скърцаща стълба, която сякаш всеки миг щеше да се разпадне под нозете им. Таванското помещение оползотворяваше празното пространство между покрива и втория етаж и тъй като бе ниско, със скосен покрив и претъпкано с всевъзможни вехтории, създаваше тягостно усещане за задух. В един ъгъл до служещия за отдушник прозорец, през който се сипеха последните слънчеви лъчи, стоеше някакво странно устройство; това несъмнено бе машината на времето, съдейки по обожанието, с което я съзерцаваше братовчед му — оставаше само да коленичи пред нея. Андрю също се приближи до съоръжението, за да го разгледа със смесица от любопитство и недоверие.

На пръв поглед машината, способна да срине стените, които държаха човека в плен на настоящето, приличаше на сложна шейна. Ала продълговатият дървен пиедестал, върху който бе завинтена, показваше, че тази бракма не е предназначена да се движи в пространството — това можеше да стане само с влачене, а предвид на размерите й надали щеше да помръдне лесно. Беше оградена с месингов парапет, стигащ на височина до пояса му — незначителна предпазна преграда, която трябваше да се прескочи, за да се достигне солидното кресло в центъра на машината. То приличаше донякъде на бръснарски стол с изкусно издялани дървени ръчки и бе тапицирано с малко крещящо червено кадифе. Отпред, върху две пръчки, изработени също от месинг и украсени с изящни извивки, бе поставен средно голям цилиндър, който играеше ролята на командно табло с три вградени екрана, показващи съответно дните, месеците и годините. От едно колело вдясно от цилиндъра стърчеше изящен стъклен лост. Тъй като машината явно нямаше никаква друга манивела или нещо подобно, Андрю стигна до извода, че тя се задейства единствено чрез този лост. Зад креслото имаше сложен механизъм, подобен на дестилатор; от него се подаваше ос, подпираща в центъра огромния диск, който явно бе предназначен да предпазва машината и несъмнено бе най-забележителната й част. По-голям дори от спартански щит, той бе богато украсен със загадъчни символи и по всичко личеше, че вероятно може да се върти. И най-сетне, на командното табло имаше завинтена пластинка с надпис: „Построено от Х. Дж. Уелс“.

— Значи сте и изобретател? — смаяно попита Андрю.

— Разбира се, че не, не ставайте смешен — възрази Уелс с престорено раздразнение. — Нали вече ви казах, че съм само един обикновен писател.

— Тогава, щом не сте я построили вие, откъде сте взели тази машина?

Уелс въздъхна, сякаш не му беше приятно да дава обяснения на разни непознати. Чарлс отново притисна револвера към слепоочието на Джейн и рече:

— Братовчед ми ви зададе въпрос, господин Уелс.

Писателят го изгледа разярен, сетне отрони нова въздишка.

— Малко след като публикувах романа си — поде той, разбирайки, че няма друг избор, освен да се подчини на натрапниците, — един учен влезе във връзка с мен. Писа ми, че от години се трудел тайно върху една машина за пътуване във времето, на вид твърде подобна на описаната от мен. Бил на път да я завърши и жадувал да я покаже на някого, ала не знаел на кого. Смятал — и не без основание, — че това е опасно изобретение, способно да събуди користолюбие у всекиго. Моят роман го убедил, че аз съм най-подходящият човек, на когото да довери тайната си. Срещнахме се няколко пъти, за да се опознаем, да видим дали наистина можем да си имаме доверие, и веднага установихме единомислие, наред с други неща, защото и двамата имахме твърде сходни мнения относно многобройните опасности, до които би могло да доведе пътуването във времето. Той завърши окончателно машината си тук, на този таван. А пластинката с надписа бе неговият мил начин да ми благодари за сътрудничеството ми. Не зная дали си спомняте моята книга, но тази чудесия никак не прилича на ужасната таратайка, която се мъдри на корицата й. Естествено, различен е и начинът й на действие. Ала не ме питайте точно как работи — не съм човек на науката. Когато настъпи моментът да я изпробваме, решихме, че по-редно е нему да се падне тази чест; аз щях да надзиравам операцията от настоящето. Тъй като не знаехме дали машината ще издържи на повече от едно пътуване, намислихме той да посети някоя далечна епоха, но беше важно да изберем безопасен период. Спряхме се на времето преди римското нашествие, когато тук са живеели магьосници и друиди — епоха, която не би трябвало да крие прекомерни опасности, освен ако друидите не пожелаеха да ни принесат в жертва на някое божество. Приятелят ми се качи в машината, нагласи на таблото избрания от нас период и спусна лоста. Изпари се пред очите ми. Два часа по-късно машината се върна сама. Беше в отлично състояние, въпреки че на седалката личаха обезпокоителни следи от още прясна кръв. Що се отнася до моя приятел, повече не го видях.

Възцари се гробно мълчание.

— Ами вие изпробвахте ли я? — попита най-сетне Чарлс, който за момент бе престанал да държи Джейн на мушка.

— Да — отвърна Уелс донякъде засрамено. — Но съм правил само малки изследователски пътешествия — на не повече от четири или пет години назад в миналото. Обаче не се осмелих да променям нищо, боейки се от последиците, които това би могло да окаже върху тъканта на времето. И в бъдещето не дръзнах да се впусна. Знам ли, явно ми липсва приключенският дух на изобретателя от моя роман, всичко това не е по силите ми. Всъщност даже мислех да я унищожа.

— Да я унищожите? — възмути се Чарлс. — Но защо?

Уелс сви рамене, показвайки, че не му е лесно да даде ясен отговор на този въпрос.

— Нямам представа какво се случи с моя приятел — отвърна той. — Може би има някой, който бди над времето и е готов да застреля безцеремонно всеки, който се опита да промени миналото в своя полза — знае ли човек? А може би неговото изчезване е било просто нещастен случай. Тъй или иначе, не зная какво да правя с необикновеното му наследство — и Уелс посочи машината с унило изражение, сякаш съзерцаваше кръст, който бе принуден да носи всеки път, щом излезеше да се поразходи. — Не смея да я разкрия, защото дори не мога да си представя как би се отразило това на нашия свят — дали ще е за добро, или за зло. Питали ли сте се някога кое прави хората отговорни? Аз ще ви кажа: това, че имат само един шанс да извършат всяка своя постъпка. Ако съществуваха машини, които да ни позволяват да поправяме дори и най-глупавите си грешки, щяхме да живеем в свят, пълен с безотговорни люде. Всъщност бих могъл да употребя машината единствено за доста нелепи лични цели, като се има предвид какъв потенциал крие. Ами ако някой ден наистина се поддам на изкушението и реша да я използвам за лична облага, например за да променя нещо в миналото или да пътувам в бъдещето, за да открадна някое невероятно изобретение, с което да подобря настоящето си? Това би означавало да изневеря на мечтата на моя приятел… — Уелс изпусна една скръбна въздишка. — Както виждате, тази тъй необикновена машина се е превърнала в бреме за мен.

След тези думи изгледа Андрю от глава до пети, продължително и с прекалено внимание, в което имаше нещо плашещо — като че ли му взимаше на око мерки за ковчег.

— Вие обаче искате да я използвате, за да спасите един живот — рече Уелс сякаш на себе си. — Нима би могло да има по-благородно намерение от това? Може би, ако ви позволя да го сторите и успеете в начинанието си, съществуването на машината ще бъде оправдано.

— Именно! Какво може да е по-благородно от спасяването на един живот? — потвърди Чарлс, тъй като братовчед му явно бе изгубил дар слово от неочакваното одобрение на Уелс. — А аз ви уверявам, че Андрю ще успее — и той застана до него и го потупа въодушевено по рамото. — Братовчед ми ще види сметката на Изкормвача и ще спаси Мери Кели.

Уелс се поколеба. Погледна към съпругата си, търсейки нейното съгласие.

— О, Бърти, помогни му — възкликна развълнувано Джейн, — толкова е романтично!

Уелс погледна пак към Андрю, опитвайки се да скрие пристъпа на завист, който бе породила у него забележката на съпругата му. Но в действителност знаеше, че Джейн бе използвала точната дума, за да определи подвига, който младежът искаше да извърши. В подреденото съществуване на писателя нямаше място за такава любов — от ония, които предизвикваха катаклизми или пораждаха войни, изискващи построяването на исполински дървени коне; с една дума, любов, способна да доведе до гибел при най-малката погрешна стъпка. Не, за него това щеше да остане непознато. Никога нямаше да узнае какво означава да изгубиш контрол, да гориш, да се предадеш на инстинкта. Но въпреки неговата неспособност да се отдаде на такива огнени и пагубни страсти, въпреки практичния му и овладян нрав, впускащ се само в безобидни авантюри, които никога не можеха да преминат в нездрави увлечения, да, въпреки всичко Джейн го обичаше и това изведнъж му се видя необяснимо чудо — чудо, за което трябваше да бъде благодарен.

— Дадено — отвърна той, внезапно обзет от ведро настроение. — Хайде да го направим: да очистим чудовището и да спасим момичето!

Заразен от това въодушевление, Чарлс измъкна от джоба на зашеметения си братовчед статията за смъртта на Мери Кели и се приближи до писателя, за да обсъдят подробностите.

— Престъплението е станало на 7 ноември 1888 година към пет сутринта — посочи той. — Необходимо е Андрю да пристигне няколко минути преди това и да чака Изкормвача, скрит близо до стаята на Мери Кели, за да застреля кучия син, щом се появи.

— Планът изглежда добър — призна Уелс. — Но трябва да имаме предвид, че машината се движи единствено във времето, не и в пространството. Това означава, че тя няма да помръдне оттук. Трябва да отпуснем на братовчед ви поне два часа, за да има време да стигне до Лондон.

Радостен като дете, Уелс отиде до машината и взе да бърника командното табло.

— Готово! — възкликна той, когато приключи с регулировките. — Нагласих я да пренесе братовчед ви в деня 7 ноември 1888 година. Сега трябва само да изчакаме да стане три през нощта, за да потегли — така ще може да пристигне в Уайтчапъл навреме, за да предотврати престъплението.

— Отлично! — възкликна Чарлс.

Сетне четиримата се спогледаха мълчаливо, не знаейки как да оползотворят часовете, които трябваше да изминат преди началото на пътуването. За щастие, сред присъстващите имаше и жена.

— Вечеряли ли сте, господа? — запита Джейн с присъщия за нейния пол прагматизъм.

Само час по-късно Чарлс и Андрю установиха от личен опит, че писателят се бе оженил за отлична готвачка. Далеч по-лесно бе да дочакат нощта да премине в утро, докато седяха на масата в тясната кухничка и поглъщаха едно от най-вкусните печени меса, които някога бяха опитвали. По време на вечерята Уелс прояви интерес към пътуванията до 2000 г. и Чарлс не спести подробности. С чувството, че разказва сюжета на някое от онези смахнати романчета, които толкова му допадаха, той описа как туристите във времето прекосили четвъртото измерение с един времеви трамвай, наречен „Хронотилус“, и стигнали до опустошения Лондон от бъдещето; там, скрити зад едни скали, те присъствали на последната битка между злодея Соломон и храбрия капитан Дерек Шакълтън. А Уелс задаваше такива въпроси, че когато приключи разказа си, Чарлс не се сдържа и го попита защо не е участвал в някоя от експедициите, щом толкова го вълнува развитието на тази бъдеща война. Уелс замълча и в последвалата тишина Чарлс разбра, че неволно го е засегнал.

— Простете за въпроса ми, господин Уелс — побърза да се извини той. — Не осъзнах веднага, че не всички хора разполагат със сто лири.

— О, въпросът не е в парите — намеси се Джейн. — Господин Мъри на няколко пъти изпрати на Бърти покани да участва в някое от пътуванията, но той ги отхвърли всичките.

След тези думи тя погледна към Уелс, може би с надеждата, че съпругът й ще пожелае да обясни причините за редовните си откази. Писателят обаче само се взираше в агнешкото с печално изражение.

— Очевидно никой не би искал да пътува в претъпкан с хора трамвай, ако може да измине същия път с луксозна карета — обади се Андрю.

Останалите трима погледнаха младежа, сетне се спогледаха въпросително и накрая кимнаха бавно.

— Но хайде да поговорим за онова, което действително ни интересува — рече Уелс, внезапно оживен, като се избърса от агнешката лой със салфетка. — В едно от изследователските пътувания, които осъществих с машината, се върнах шест години назад в миналото и се озовах на същия този таван по времето, когато в къщата са живеели предишните наематели. Ако не ме лъже паметта, те имаха кон, вързан в градината. Съветвам ви да се спуснете тихичко по увивното растение отвън, за да не събудите собствениците. После яхнете коня и препуснете към Лондон колкото се може по-бързо. Когато убиете Изкормвача, върнете се отново тук. Качете се в машината, нагласете днешната дата и дръпнете лоста надолу. Всичко ли е ясно?

— Да, напълно… — смотолеви Андрю.

Облегнат на стола си, Чарлс го гледаше с нежност.

— Ще промениш миналото, братовчеде… — каза той замечтано. — Все още не мога да повярвам.

Тогава Джейн донесе бутилка шери и наля по чаша на сътрапезниците. Пиеха бавно, поглеждайки от време на време часовниците си с видимо нетърпение, докато накрая писателят рече:

— Е, настъпи часът да пренапишем Историята.

Остави чашата си на масата и с едно тържествено кимване ги поведе отново към тавана. Там машината все така ги очакваше.

— Дръж, братовчеде — и Чарлс подаде пистолета на Андрю. — Зареден е. Когато стреляш по оная свиня, прицели се в гърдите — така е най-сигурно.

— В гърдите — повтори Андрю, като взе пистолета с трепереща ръка и бързешком го пъхна в джоба си, за да не забележат Уелс или братовчед му колко го е страх.

Двамата го хванаха под ръка и церемониално го отведоха до машината. Андрю се прехвърли през месинговия парапет и се настани на седалката. Чувство за нереалност го обгърна като облак, но това не му попречи да забележи със смесица от отвращение и ужас тъмните петна, изпъстрили стола.

— А сега ме изслушайте внимателно — нареди Уелс с авторитетен тон. — Постарайте се да не влизате във връзка с никого, дори и с любимата си, колкото и силно да жадувате да я видите отново жива. Просто убийте Изкормвача и се върнете, откъдето сте дошли, преди да се е появило вашето аз от миналото. Не ми е известно какви последици би могла да има тази противоестествена среща, но подозирам, че тя би предизвикала същинска катастрофа в тъканта на времето, катаклизъм, който навярно би унищожил света. Кажете ми сега, разбрахте ли ме добре?

— Да, не се безпокойте — измънка Андрю, по-стреснат от строгия тон на Уелс, отколкото от фаталните последици, които, в случай на невнимание, би породила прищявката му да спаси Мери Кели.

— Има и още нещо — подхвана отново Уелс, макар и не толкова заплашително този път. — Пътуването няма да протече както в моя роман. За жалост, няма да видите охлюви да се стрелкат шеметно край вас. Боя се, че съм бил прекалено поетичен. Ефектите, които предизвиква пътуването във времето, далеч не са толкова прекрасни. Щом свалите лоста, ще чуете пукот от енергиен взрив, който почти веднага ще бъде последван от ослепително сияние. Това ще е всичко. После чисто и просто ще се озовете в 1888 г. Възможно е след преместването във времето да страдате от световъртеж или гадене, но се надявам, че това няма да се отрази на точния ви прицел — завърши той иронично.

— Ще го имам предвид — промълви Андрю, който вече бе уплашен до смърт.

Уелс кимна доволно. Явно нямаше повече съвети, тъй като се зае да тършува в една претъпкана с джунджурии етажерка. Останалите наблюдаваха действията му мълчаливо.

— Ако нямате нищо против — рече, когато най-сетне намери каквото търсеше, — ще приберем вашата статия в тази кутийка. Щом се върнете, ще я отворим и ще проверим дали сте сполучили да промените миналото. Ако мисията ви се увенчае с успех, предполагам, че заглавието на тази изрезка ще оповестява смъртта на Джак Изкормвача.

Андрю кимна, не особено убеден, и му подаде изрезката. Тогава Чарлс отиде до него, сложи тържествено ръка на рамото му и му отправи окуражителна усмивка, в която Андрю като че ли долови и известна загриженост. Когато братовчед му се отдръпна, Джейн се приближи до машината и му пожела късмет, като го целуна леко по бузата. Уелс наблюдаваше цялата церемония с лъчезарна усмивка, видимо доволен.

— Вие сте пионер, Андрю — обяви той, когато останалите приключиха с проявите на насърчение, сякаш чувстваше, че нему подобава да завърши ритуала с някои слова от ония, които биват увековечени в мрамор. — Наслаждавайте се на пътуването. Ако в близките десетилетия пътешествията във времето станат нещо обичайно, навярно ще се смята за престъпление да се променя миналото.

Сетне, за още по-голяма тревога на Андрю, Уелс помоли другите да отстъпят няколко крачки назад, тъй че да не бъдат опърлени от енергийния взрив, който щеше да избухне около машината, щом пътникът спуснеше лоста. Андрю ги гледаше как се отдръпват, като се мъчеше да скрие обзелото го чувство на безпомощност. Пое дълбоко дъх, борейки се да превъзмогне както страха, така и объркването си. Щеше да спаси Мери, каза си той, за да си вдъхне кураж. Щеше да пътува в миналото, да се озове в нощта на смъртта й и да застреля нейния убиец, преди да е успял да я изкорми — така щеше да промени историята и набързо да зачеркне осемте мъчителни години, които бе изстрадал. Погледна датата, отбелязана на командното табло, онази проклета дата, опропастила живота му. Не му се вярваше, че би могъл да спаси Мери, но за да надвие недоверието си, трябваше само да спусне лоста. Това и нищичко друго. Сетне щеше да е все едно дали вярва в пътуванията във времето, или не. Сложи върху лоста потната си, разтреперана ръка и почувства как студеното стъкло охлади дланта му — усещане, което му се стори непонятно, дори абсурдно, тъкмо защото бе толкова познато и прозаично. Отправи сериозен поглед към трите фигури, които стояха в очакване до вратата на помещението.

— Напред, братовчеде! — насърчи го Чарлс.

И Андрю спусна лоста.

В първия миг не се случи нищо. После се разнесе едно нежно, продължително мъркане, леко трептене на въздуха — сякаш чуваше как вътрешностите на вселената къркорят. Изведнъж този тих, приспивен звук бе нарушен от свръхестествен пукот и един ослепителен камшик от синя светлина разсече мрака на тавана. Той бе последван от друг, придружен от същото оглушително пращене, сетне още един и още един — искряха от всички посоки, сякаш искаха да осветят всяко кътче на стаята. Внезапно Андрю се озова насред мощен вихър от мълнии — синкави, неспирни, — а отвъд тях стояха Чарлс, Джейн и Уелс. Последният бе разперил ръце пред другите двама — Андрю не разбра дали за да ги предпази от бурното святкане, или за да им попречи да му се притекат на помощ. Въздухът, светът, а може би времето или пък всичките наведнъж се пропукваха пред очите му. Самата действителност се разпадаше. Ненадейно, точно както го бе предупредил писателят, го заслепи силно сияние, в което изчезна целият таван. Андрю стисна зъби, за да не извика, обзет от усещането, че пропада.

XV

Трябваше да примигне поне десетина пъти, за да започне отново да вижда ясно. Таванът полека се съгради пак пред очите му — без видими аномалии — и разтуптяното му сърце започна да се успокоява. Установи с облекчение, че не изпитва гадене или световъртеж. Дори и страхът започна да се топи, щом осъзна, че не е умрял, изпечен от светкавиците — от тях във въздуха бе останал само един мирис на изгорели пеперуди. Тялото му страдаше единствено от досадна скованост, причинена от напрежението, но не искаше да отпъжда това усещане, защото го намираше за съвсем уместно. В края на краищата, не отиваше на пикник. Канеше се да промени миналото, да промени онова, което вече се беше случило. Той, Андрю Харингтън, щеше да преобърне времето. Не беше ли за предпочитане да е стегнат и нащрек?

Когато избухващите мълнии най-сетне стихнаха и вече можеше да вижда ясно, Андрю се осмели да слезе от машината, като се стараеше да не вдига шум. Изненада се колко твърд бе подът — сякаш бе очаквал, че миналото трябва да е съставено от дим, мъгла или друга безплътна или мека субстанция, просто защото е вече изразходена част от времето. Но както се увери, пристъпвайки неуверено по пода, настоящата действителност бе също тъй солидна и реална като онази, която току-що бе напуснал. Дали наистина се бе озовал в 1888 г.? Обходи с подозрителен поглед тавана, който все така тънеше в сумрак, и дори пое няколко глътки въздух, съсредоточен върху техния вкус като епикуреец, сякаш търсеше доказателства — някаква подробност, която да го убеди, че се намира в миналото, че действително е пътувал във времето. Откри я, когато надникна през прозореца — улицата си беше същата, каквато си я спомняше, но файтонът, който ги бе докарал, не се виждаше никъде, а в градината на къщата зърна един кон, който преди не беше там. Но наистина ли някаква си кранта, вързана за стобор, бе достатъчна, за да отличи една година от друга? Като доказателство това му изглеждаше твърде банално и несъстоятелно. Разочарован, огледа внимателно небето — тъмно и спокойно платно, по което звездите бяха пръснати като шепа нехайно разпилени житни зърна. Там също не забеляза нищо необичайно. След кратко и безполезно наблюдение сви рамене и си каза, че не е задължително да открие значителни разлики в обстановката, защото се бе върнал само осем години назад във времето.

Сетне поклати глава. Не можеше да се впуска в прецизни проверки. Имаше мисия, която трябваше да изпълни, и не разполагаше с излишно време. Отвори прозореца и след като се увери в здравината на пълзящото по стената растение, започна да се спуска по него, следвайки указанията на Уелс да не вдига шум, за да не събуди обитателите на къщата. Слизането изобщо не го затрудни и щом се озова на земята, се приближи предпазливо към коня, който невъзмутимо го бе наблюдавал как се спуска по стената. Андрю леко го погали по гривата, за да приспи опасенията, които животното би могло да изпитва към него. Не беше оседлано, но на стобора висяха окачени седло и сбруя. Андрю не можеше да повярва на късмета си. Зае се да оседлае коня с внимателни движения, за да не го подплаши, като същевременно държеше под око къщата, която тънеше в пълен мрак. Сетне хвана животното за юздите и го поведе към улицата, като му шепнеше гальовно. Сам се чудеше на хладнокръвието, с което действаше. Яхна коня, хвърли последен поглед наоколо, за да се увери, че обстановката продължава да е разочароващо спокойна, и се понесе към Лондон.

Едва когато се бе отдалечил достатъчно, превръщайки се в едно стремително препускащо петно в нощта, Андрю най-сетне осъзна, че скоро щеше да види Мери Кели. Това го разтърси вътрешно и нервното му напрежение се върна. Да, колкото и да му изглеждаше невероятно, намираше се във време, в което тя все още беше жива. В този час още не беше убита. В момента навярно бе в „Британия“ и се наливаше с алкохол, за да забрави за страхливия си любовник, преди да се отправи с несигурни крачки към обятията на смъртта. Припомни си обаче, че не му е позволено да се срещне с нея, да я прегърне, да подслони глава в извивката на шията й и да вдъхне въжделения й аромат. Не, Уелс му бе забранил това, защото този простичък жест на обич можеше да промени тъканта на времето, да доведе света до гибел. Трябваше само да убие Изкормвача и да се върне обратно, както му бе наредил писателят. Действията му трябваше да са бързи и акуратни като хирургична намеса, чиито последици щяха да станат явни при събуждането на пациента — тоест при завръщането на Андрю във времето, от което бе дошъл.

Уайтчапъл тънеше в мрачна тишина. Андрю се чудеше защо не долавя никакъв шум, докато не се сети, че през този период Уайтчапъл бе прокълнат и наплашен квартал, из чиито улички все още бродеше и сееше смърт с ножа си чудовището, наречено Джак Изкормвача. Забави галопа, когато навлезе в Дорсет Стрийт, осъзнавайки, че в тази дълбока тишина чаткането на конските копита по паважа навярно звучеше като гюрултията на ковачница. Слезе от седлото на няколко метра от входа на апартаментите на Милърс Корт и завърза животното за една желязна ограда, до която светлината на уличните лампи не достигаше, тъй че присъствието му да мине колкото се може по-незабелязано. Сетне, щом се увери, че на улицата няма друг освен него, бързо мина през арката на входа, който водеше към апартаментите. Всички наематели спяха, тъй че отникъде не проблясваше светлинка, която да го насочва в непрогледния мрак, но Андрю познаваше мястото толкова добре, че би могъл да се движи из него дори със завързани очи. Докато навлизаше все по-навътре в тази тъй позната обстановка, започна да го обзема безкрайна тъга. Тя достигна най-високата си точка, когато спря пред стаичката на Мери Кели, която също тънеше в мрак. Ала носталгията му бе пометена от дълбоко изумление, щом осъзна, че докато стоеше пред скромната стая, която някога бе негов рай и ад, в същото време получаваше и плесница от баща си в имението Харингтън. През тази нощ, благодарение на едно чудо на науката, на света имаше двама Андрювци. Запита се дали другото му аз също го усеща по някакъв начин — чрез гъдел по кожата или бодежи във вътрешностите, — както бе чувал, че се случва при близнаците.

Шум от стъпки го изтръгна от размишленията му. С разтуптяно сърце изтича да се скрие зад ъгъла на съседното жилище. Бе се сетил за това скривалище от първия миг, защото, освен че му изглеждаше най-сигурно, се намираше на едва десетина метра от вратата на стаята на Мери — подходящо разстояние както за добра видимост, така и за стрелба по Изкормвача, в случай че не събереше смелост да се приближи повече до него. Щом се притаи там, притиснал гръб до стената, извади пистолета от джоба си и наостри уши. Стъпките, които го накараха да застане нащрек, изграждаха един объркан и хаотичен ритъм, характерен за ранен или пиян човек. Веднага осъзна, че тези стъпки можеха да принадлежат единствено на неговата любима, и душата му се разтрепери като лист от внезапен порив на вятъра. В тази нощ, както и в много от предишните, Мери Кели се връщаше от „Британия“, залитайки, само че тоя път другото му аз не беше там, за да я съблече, да я сложи да си легне и да бди над пиянския й, пълен с кошмари сън. Андрю бавно надникна иззад ъгъла. Зениците му бяха привикнали достатъчно с мрака, за да различат олюляващата се фигура на любимата му, която тъкмо спря пред вратата на стаичката. Едва се удържа да не изтича при нея. Усети как очите му се навлажняват, докато я наблюдаваше как се поизправи в стремежа си да преодолее клатушкането, причинено от алкохола, как нагласи шапчицата си, която заплашваше да падне заради постоянното олюляване, и как пъхна ръка през дупката на прозореца, за да се бори с ключалката в продължение на няколко безкрайни секунди, докато успее да я отвори. После се скри в стаята, като затръшна вратата неуместно силно, а след малко бледото сияние на една лампа разнесе отчасти мрака, който се стелеше пред прага й.

Андрю се облегна на стената. Едва бе избърсал сълзите си, когато го сепнаха нови стъпки. Някой тъкмо влизаше в тесния проход. На младежа му трябваха няколко секунди, за да проумее, че това би могъл да е само Изкормвача. Чу как ботушите му пристъпваха по паважа с една студена предпазливост, която смразяваше душата. Това бяха движенията на самоуверен, неумолим хищник, който знае, че жертвата не може да му избяга. Отново надникна иззад ъгъла и с ужас видя как един огромен мъжага се приближава към стаичката на любимата му, без да бърза, изучавайки мястото с внимателен поглед. Андрю усети странно замайване: вече бе чел във вестниците онова, което в момента се случваше пред очите му. Сякаш гледаше пиеса, чийто сюжет знаеше наизуст, и сега му оставаше само да прецени актьорската игра. Мъжът се спря пред вратата и погледна предпазливо през дупката на прозореца, като че ли искаше грижливо да спази всеки детайл от хрониката, която — макар и още да не бе написана — Андрю бе носил в джоба на сакото си цели осем години; сега тази статия, благодарение на неговата времева акробатика, му се струваше по-скоро предсказание на факти, а не тяхното описание. Но за разлика от онази нощ, той беше тук, готов да промени събитията. Така погледнато, онова, което се канеше да направи, бе като доизкусуряване на вече завършена картина — все едно да добавиш нови мазки към „Трите грации“ или към „Момичето с перлената обица“.

След като установи с радост, че жертвата му е сама, Изкормвача хвърли последен поглед наоколо — изглеждаше доволен, дори ликуващ заради благоприятното спокойствие, което бе обгърнало мястото и щеше да му позволи да извърши престъплението си в неочаквано уютни условия. Това поведение възмути Андрю и го накара да изскочи импулсивно от скривалището си, пренебрегвайки възможността да застреля Изкормвача оттам. Да му види сметката от разстояние и чрез хигиеничното посредничество на оръжието — това действие отведнъж му се видя твърде хладно, безлично и незадоволително. Яростта, която го бе завладяла, изискваше да изтръгне живота на изверга по един по-интимен начин. Може би да го удуши с голи ръце, да го пребие до смърт с приклада на револвера, изобщо да вземе по-активно участие в унищожението на Изкормвача, да усети как низкият му живот угасва малко по малко — в ритъм, определен от Андрю. Но докато крачеше решително към чудовището, осъзна, че колкото и да жадуваше да го ликвидира в ръкопашен бой, не бе разумно да се отказва от оръжието — противникът беше необикновено силен, а той самият нямаше опит в подобни схватки.

От прага на стаичката Изкормвача го наблюдаваше със спокойно любопитство — може би се питаше откъде се бе пръкнал тоя тип. Андрю предвидливо се спря на около пет метра от него, досущ като дете, което се бои, че лъвът може да го цапардоса с лапата си, ако се приближи твърде много до клетката. Не различаваше чертите на лицето му в мрака, но така навярно беше по-добре. Вдигна револвера и се прицели в гърдите му, както го бе посъветвал Чарлс. И ако бе стрелял в този миг — хладнокръвно, без да мисли какво прави, просто изпълнявайки поредната стъпка от импулсивния танц, в който сякаш участваше, — всичко щеше да стане безпрепятствено, бързо и акуратно като хирургична намеса. Ала за нещастие Андрю се спря за миг, за да помисли какво върши, и внезапно осъзна, че се кани да стреля по човек, не по елен или по бутилка; самият факт, че да убиеш някого е нещо толкова просто и достъпно, го срази и пръстът му замръзна на спусъка. Изкормвача поклати глава, отчасти с изненада, отчасти с насмешка, и в този миг Андрю видя как се разтрепери ръката, с която държеше револвера. Това окончателно съсипа решимостта му и вдъхна кураж на Изкормвача, който се възползва от колебанието на младежа, за да измъкне светкавично един нож изпод палтото си и да се хвърли към шията му. По ирония на съдбата именно тази животинска атака накара пръста на Андрю да се раздвижи. Внезапен гърмеж — кратък, отсечен — разкъса нощната тишина. Мъжът бе улучен точно в средата на гърдите. С все още насочен към него револвер Андрю видя как той отстъпи няколко крачки назад, като се олюляваше. Тогава свали топлото и димящо оръжие, смаян както от това, че го бе използвал, така и от обстоятелството, че бе невредим след такова непредвидено нападение. Второто, впрочем, не бе съвсем вярно, както веднага му подсказа една пареща болка в лявото рамо. Без да откъсва поглед от Изкормвача, който продължаваше да се клатушка пред него като мечка, изправена на задните си крака, Андрю опипа с пръсти болезненото място и установи, че ножът — макар и да се бе разминал с югуларната му вена — бе раздрал сакото му на височината на рамото и се бе забил в плътта му. Ала въпреки че кръвта бликаше енергично, раната не изглеждаше много дълбока. Що се отнася до Изкормвача, все още нямаше потвърждение дали изстрелът е бил смъртоносен, или не. След тромавия си танц той се преви на две, а ножът, напоен с кръвта на Андрю, се изплъзна от ръката му, тупна на паважа и мракът го погълна. Сетне мъжът издаде едно дрезгаво ръмжене и заби коляно в земята, сякаш бе разпознал някой принц в лицето на своя убиец; от гърлото му се изтръгнаха още няколко стенания, само че по-тънки и пресекливи. Най-после, когато Андрю, преситен от тази театрална агония, вече обмисляше дали да не го повали с един ритник, Изкормвача рухна на земята учудващо рязко и остана проснат в нозете му.

Младежът се канеше да коленичи, за да провери дали дава признаци на живот, но в този миг Мери Кели, несъмнено обезпокоена от шумотевицата, отвори вратата на стаичката си. Преди тя да го разпознае, Андрю надви изкушението да погледне лицето, което не бе виждал през осемте години, откакто бе умряла, и се завъртя кръгом. Оставяйки трупа, той хукна към уличката, докато Мери викаше след него: „Убиец, убиец!“ Позволи си да хвърли поглед през рамо, щом стигна до арката на входа, и я видя, коленичила в трепкащ кръг от светлина; тъкмо затваряше с внимателен жест очите на мъжа, който в едно далечно време и в един свят, който сега изглеждаше не по-реален от сън, я бе обезобразил до неузнаваемост.

Конят го чакаше там, където го бе оставил. Запъхтян от тичането, Андрю го яхна и побърза да се махне оттам. Въпреки вълнението си, успя да се ориентира в лабиринта от улички и да намери обратния път. Едва когато напусна пределите на Лондон, започна да се успокоява и да осъзнава постъпката си. Беше убил човек, но поне го бе сторил при самозащита. Пък и не ставаше дума за кой да е човек. Беше убил Джак Изкормвача, беше спасил Мери Кели и променил вече станалото. Пришпори коня, жадувайки да се върне в своята епоха и да провери последиците от действията си. Ако всичко бе минало благополучно, Мери щеше не само да е жива, но и навярно да е негова съпруга. Дали имаше дете от нея? А може би две или три? Пришпори коня още по-силно, карайки го да препуска до изнемога, сякаш се боеше, че това идилично настояще ще се стопи като мираж, ако се добере до него твърде късно.

Уокинг все така тънеше в онова безметежно спокойствие, което преди няколко часа бе изпълнило Андрю с недоверие, но сега той бе признателен за покоя, който щеше да му позволи да приключи мисията си без особени произшествия. Слезе чевръсто от коня и отвори решетестата порта, но нещо го накара да се спре внезапно: една фигура го чакаше до вратата на къщата. Андрю мигновено си спомни какво се бе случило с приятеля на Уелс и разбра, че това сигурно бе някой страж на времето, комуто бе наредено да го екзекутира, задето бе променил миналото. Опитвайки се да не се поддава на паниката, той измъкна пистолета от джоба си с цялата бързина, на която бе способен, и го насочи към гърдите на фигурата, както го бе посъветвал братовчед му да стори с Изкормвача. Щом видя, че е въоръжен, натрапникът се хвърли встрани, претича през градината и се стопи в мрака. Без да е съвсем сигурен какво трябва да направи, Андрю се опита да проследи котешките му движения с револвера си, докато не го видя как пъргаво се изкатери по стобора и изскочи на улицата.

Чак когато чу тропота на отдалечаващите се стъпки, свали оръжието и се помъчи да се успокои, като дишаше бавно и отмерено. Дали този човек бе убиецът на приятеля на Уелс? Не знаеше, но след като въпросният бе избягал, това нямаше особено значение. Андрю го прогони от мислите си и захвана да се катери по увивното растение. Наложи се да го стори, като си служеше само с едната си ръка, тъй като раната на другата и при най-малкото усилие започваше да пулсира болезнено. Въпреки това успя да се добере до тавана, където го чакаше машината на времето. Изтощен и леко замаян от кръвозагубата, той се стовари на седалката, нагласи датата за връщане на командното табло и след като се сбогува с 1888 година с един ласкав поглед, дръпна кристалния лост, без да се бави повече.

Този път, когато светкавиците го обгърнаха, не изпита страх, а само радостния трепет на човек, който се връща у дома.

XVI

Когато святкането най-сетне престана, оставяйки в развълнувания въздух печални пера от дим, сякаш на тавана се бе разразил бой с възглавници, Андрю с изненада съгледа Чарлс, Уелс и съпругата му, скупчени край вратата в същите пози, в които ги бе оставил. Поздрави ги с усмивка, която трябваше да е победоносна, но световъртежът и усилващата се болка от раната я превърнаха в немощна гримаса. Когато се надигна, за да слезе от машината, останалите видяха кръвта, която бе напоила левия му ръкав и заплашваше да прокапе на пода.

— Мили Боже, Андрю! — възкликна Чарлс и изтича към него. — Какво е станало с теб?

— Няма нищо, Чарлс — отвърна той, олюлявайки се, като се подпря на братовчед си. — Просто драскотина.

Уелс го хвана за другата ръка и двамата му помогнаха да слезе по стълбите. Андрю се опитваше да върви сам, но като видя, че не обръщат внимание на усилията му, хрисимо се остави да го отведат до една малка всекидневна, както би се оставил да бъде отнесен в самата преизподня от рояк демони. Друго не можеше и да направи, тъй като натрупаното напрежение ведно със загубата на кръв и изтощителното препускане бяха изчерпали силите му. Настаниха го внимателно в креслото, намиращо се най-близо до камината, където енергично пламтеше огън. След като прегледа раната му с изражение на досада, както се стори на Андрю, Уелс нареди на съпругата си да донесе превръзки и всичко необходимо, за да спрат кръвотечението. Оставаше само да й заръча да се разбърза, преди бодро шуртящата кръв да е нанесла непоправими щети на килима му. Благотворното дихание на огъня почти веднага прогони студените тръпки на Андрю, макар че заплашваше и да го приспи. За щастие, на Чарлс му хрумна да сложи чаша в ръцете му и дори му помогна да я поднесе към устните си; алкохолът пропъди донякъде замайването и тежкото чувство на слабост, които го бяха обзели. След малко се появи и Джейн, която побърза да се погрижи за раната му със сръчността на медицинска сестра, закалена на фронта. Тя отряза ръкава на сакото му с ножици и наложи върху раната какви ли не илачи, които пареха тъй силно, че го накараха да стисне зъби. Накрая здраво го превърза и се отдръпна няколко крачки назад, за да погледне със задоволство резултатите от труда си. Едва тогава, когато най-спешната работа бе приключена, разнородният спасителен отряд обгради креслото, в което се бе изпружил Андрю. Очакваха да им съобщи какво е станало. Андрю си спомни проснатия на земята Изкормвач и Мери, която му затваряше очите, сякаш тази гледка бе нещо, явило му се насън. Това можеше да означава само едно — че делото се е увенчало с успех.

— Успях — обяви той, като се стараеше въодушевлението да вземе връх над умората. — Убих Джак Изкормвача!

Думите му предизвикаха изблик на бурна радост, който Андрю наблюдаваше стъписан и развеселен. Всички го обсипаха с лавина от сърдечни потупвания, след което се запрегръщаха помежду си с ликуващи възгласи, изпаднали в такъв възторг, сякаш честваха Нова година или някакъв езически ритуал. Когато осъзнаха колко невъздържана е реакцията им, те се успокоиха и отново го загледаха с обич и любопитство. Андрю им се усмихна, леко смутен, и тъй като явно никой нямаше какво да добави, потърси с поглед някакво доказателство за предполагаемите промени, които неговият щрих сигурно бе нанесъл върху платното на настоящето. Очите му се спряха върху сложената на масата кутия за пури, в която, доколкото си спомняше, бе прибрана изрезката от вестника. Всички проследиха погледа му.

— Е, добре — рече Уелс, прочел мислите му. — Вие хвърлихте камък в едно спокойно езеро и сте нетърпелив да видите вълните, които вашето действие е предизвикало на повърхността. Да не отлагаме повече! Сега е моментът да проверим дали наистина сте променили миналото.

Влязъл отново в ролята си на церемониалмайстор, Уелс отиде до масата, тържествено взе кутията и я подаде на Андрю с отворен капак, досущ като някой влъхва, който поднася в дар тамян. Младежът взе изрезката, опитвайки се да овладее треперенето на ръката си, и се зае да я разгъва, като сърцето му прескачаше от вълнение. Ала щом я разгъна, видя същата статия, която бе чел години наред. Един бегъл поглед му разкри, че съдържанието й е абсолютно непроменено: сякаш нищо не се бе случило, тя известяваше за зверското убийство на Мери Кели от Джак Изкормвача и последвалото му залавяне от Охранителния комитет на квартала. Андрю объркано погледна Уелс. Не можеше да бъде!

— Ама аз го убих — възрази той не особено убедено, — това тук не е вярно…

Уелс замислено се взря в статията. Всички впериха очи в него, очаквайки някакво заключение, което да изясни ситуацията. След кратък и задълбочен размисъл над изрезката писателят изпусна възклицание, показващо, че е проумял станалото. Изправи се рязко и, без да поглежда към никого, закрачи мълчаливо из стаята. Поради тесните й размери трябваше да се примири да направи няколко обиколки около масата, пъхнал ръце в джобовете си; от време на време кимаше одобрително, сякаш искаше да покаже на присъстващите, че постепенно си изяснява какво се е случило. Най-сетне се спря пред Андрю и му отправи печална усмивка.

— Спасили сте момичето, господин Харингтън — отбеляза той със спокойна убеденост, — не се съмнявайте в това.

— Но в такъв случай… — замънка Андрю, — защо все още е мъртва?

— Защото по необходимост трябва да е мъртва, за да извършите пътуване във времето и да я спасите — възкликна писателят като човек, който изтъква очевиден факт.

Андрю замига, неспособен да схване за какво намеква Уелс.

— Помислете само; нима щяхте да дойдете в дома ми, ако тя беше жива? Не разбирате ли, че чрез погубването на нейния убиец и предотвратяването на смъртта й премахнахте и причините за вашето пътуване във времето? А ако няма пътуване, няма и промяна. Двете събития, както виждате, са неотделими — обясни Уелс, като размахваше изрезката, която, запазвайки първоначалната статия, потвърждаваше неговата теория.

Андрю бавно поклати глава и погледна останалите, които изглеждаха не по-малко объркани от него.

— Не е толкова сложно — присмя се Уелс на недоумението на своята публика. — Ще ви го обясня по друг начин. Представете си какво трябва да е станало след завръщането ви с машината на времето: вашето друго аз сигурно отива в стаята на Мери Кели, но този път не я намира с извадени вътрешности, а я заварва жива пред трупа на един мъж, когото полицията не след дълго ще идентифицира като Джак Изкормвача. За късмет, един появил се изневиделица отмъстител го е убил, преди списъкът на жертвите му да се е увеличил с вашата любима. Благодарение на този непознат Андрю ще може да живее щастливо с нея, но, колкото и да е иронично, никога не ще узнае, че дължи щастието си на вас, тоест на самия себе си — след тези думи писателят го загледа с надежда, досущ като дете, което е посадило семка и очаква да види как в следващия миг от нея ще поникне цяло дърво. Но тъй като Андрю продължаваше да го гледа объркано, той добави: — Вашето действие е предизвикало един вид разклонение във времето, създало е нещо като алтернативна вселена, паралелен свят, тъй да се каже. И в този свят Мери Кели е жива и щастлива редом с другото ви аз. За жалост, вие се намирате в погрешната вселена.

Докато слушаше обяснението на Уелс, Чарлс кимаше все по-удовлетворено, а накрая погледна братовчед си, очаквайки да го види също тъй убеден. Андрю обаче се нуждаеше от още няколко секунди, за да поразсъждава над думите на писателя. Сведе глава и се опита да не обръща внимание на въпросителните погледи на останалите, за да обмисли спокойно цялата работа. Тъй като в неговата действителност явно нищо не се бе променило, пътуването му с машината на времето не само можеше да се смята за безполезно, но дори възникваше въпросът дали наистина се е състояло. Ала той знаеше, че то беше реално. Не можеше да забрави силуета на Мери, нито пък гърмежа от изстрела или отката на оръжието, да не говорим за раната на рамото — онзи грозен разрез, който бе донесъл със себе си като безспорно доказателство, че цялото събитие не е било сън. Да, всичко това действително се беше случило и обстоятелството, че не можеше да види резултатите, не означаваше, че те не съществуват, както Уелс веднага бе проумял. Точно както корените на едно дърво, натъквайки се на скала, търсят нов път за растеж, така и последиците от неговото действие, които не можеха просто да се изпарят във въздуха, бяха създали друга реалност, паралелен свят, където той беше щастлив с Мери Кели — свят, който не би съществувал, ако не бе извършил пътуването във времето. Това означаваше, че е спасил любимата си, въпреки че не можеше да й се радва; оставаше му само утешителното задоволство от мисълта, че е предотвратил смъртта й, че е направил всичко, което е било по силите му, за да поправи грешката си. Поне неговото друго аз щеше да й се радва, каза си той примирено. Онзи друг Андрю, който всъщност пак беше той, който бе плът от плътта му, щеше да има възможността да осъществи всичките му мечти. Щеше да има възможността да я направи своя съпруга, да я обича въпреки възраженията на баща си и коварните злословия на съседите. Прииска му се другото му аз да е осъзнало това чудо и през осемте години, които той бе прекарал в терзания, онзи по-щастлив Андрю да е обожавал Мери с неотслабваща сила през всяка секунда от съществуванието си, изпълвайки земята с плодовете на тази любов.

— Разбирам — промълви той накрая, като отправи вяла усмивка към присъстващите.

Уелс не можа да сдържи един победоносен жест.

— Радвам се, че разбрахте — възкликна той, а Чарлс и Джейн отново захванаха да потупват насърчително раменете на Андрю.

— Знаете ли защо при моите пътувания в миналото винаги избягвах да видя себе си? — попита Уелс, без да го е грижа, че никой не го слуша. — Защото, ако го бях направил, в някакъв момент от живота си трябваше да вляза през вратата, за да поздравя самия себе си — нещо, което за късмет на здравия ми разум никога не се е случвало.

След като прегърна братовчед си няколко пъти в нов пристъп на еуфория, Чарлс му помогна да стане от креслото, а Джейн майчински му оправи сакото.

— Може би шумовете, стряскащи ни нощем, онези скърцания, които приписваме на мебелите, са просто стъпките на някое наше бъдещо аз, което бди над сънищата ни, без да дръзне да ги наруши — дърдореше Уелс, чужд на всеобщото веселие.

Едва когато Чарлс му подаде ръка, той сякаш излезе от поетичния си транс.

— Много ви благодаря за всичко, господин Уелс — рече Чарлс. — Съжалявам, че нахълтах така в дома ви. Надявам се, че ще ми простите.

— Няма нищо, не се тревожете; вече е забравено — отвърна писателят, махвайки неопределено с ръка, сякаш бе открил нещо здравословно и съживително в това, че е бил държан под прицел.

— Какво ще направите с машината, ще я унищожите ли? — осмели се да попита плахо Андрю.

Уелс го погледна със снизходителна усмивка.

— Вероятно да — отвърна той, — щом вече е изпълнила мисията, за която бе създадена.

Андрю кимна, трогнат, без да ще, от тези тържествени слова. Не смяташе, че неговата трагедия е единствената, която заслужаваше да се използва това изобретение, попаднало в ръцете на Уелс. Но се зарадва, че писателят, за когото той бе почти непознат, бе взел тъй присърце неговата драма, че откриваше в нея отличен мотив, за да наруши времевите закони, да промени самата тъкан на времето и да изложи на опасност целия свят.

— И аз мисля, че така ще е най-добре, господин Уелс — рече той, когато се съвзе от вълнението, — защото вашите подозрения излязоха верни. Някой охранява времето и бди над миналото. На връщане се натъкнах на един от тези стражи, застанал при вратата на дома ви.

— Нима? — изненада се Уелс.

— Да, но за щастие успях да го прогоня — отвърна Андрю.

Веднага след това прегърна писателя с искрено чувство. Чарлс и Джейн наблюдавах доволни тази сцена, която щеше да е истински трогателна, ако не беше вцепенението, с което Уелс прие прегръдката. Когато Андрю най-сетне го пусна, Чарлс се сбогува с двойката и поведе братовчед си към изхода, преди отново да се е хвърлил да прегръща смутения писател.

Андрю прекоси градината с изострени сетива, стиснал пистолета в джоба си с дясната си ръка, тъй като се боеше, че стражът на времето го е проследил до неговата епоха и го причаква, стаен някъде наоколо. Ала от стража не се виждаше и следа. Навън ги чакаше файтонът, който ги бе докарал само преди няколко часа — сега те му се струваха цели векове.

— Гледай ти, забравил съм си шапката — рече Чарлс, когато той вече се беше качил във файтона. — Връщам се ей сегичка, Андрю.

Братовчед му кимна разсеяно и се настани на седалката, напълно изтощен. Погледна през прозорчето заобикалящия ги мрак, който вече просветляваше под напора на деня. Точно както платът на едно сако се износва на лактите, така и нощта бе започнала да се разнищва в единия край на небето, чиято чернота бавно се превръщаше във все по-светло синьо; бледо сияние взе да извайва пестеливо очертанията на света. Ако изключеше кочияша, който май бе задрямал на капрата, можеше да се каже, че това красиво зрелище от златисти и пурпурни воали бе устроено само за него. През последните години Андрю бе наблюдавал неведнъж, почти винаги от горичките на Хайд Парк, величественото настъпване на зората и си бе задавал въпроса дали това ще е денят на неговата смърт, денят, в който нарастващата мъка ще го принуди да си отнеме живота с пистолет като този, който сега държеше в джоба си и който предната вечер бе задигнал от витрината му, без да подозира, че в крайна сметка ще убие с него Джак Изкормвача. Но вече нямаше да съзерцава утрото, питайки се дали ще доживее да види бъдния ден, защото знаеше отговора: щеше да види утрото на следващия ден и на по-следващия, и много утрини след него — нямаше защо да се самоубива, щом бе успял да спаси Мери. Щеше ли да доведе до край плана си от чиста инерция, или може би просто защото се намираше, както му бе казал Уелс, в погрешната вселена? Това не изглеждаше достатъчна причина за самоубийство, или поне не бе толкова благородна, да не говорим, че дори разкриваше една абсурдна завист към неговия времеви близнак. Та нали онзи друг Андрю бе самият той и трябваше да приема неговото щастие със същото задоволство, с което би приел своето или — при липса на такова — щастието на брат си или на братовчед си Чарлс. В края на краищата, ако тревата в чуждия двор винаги е по-зелена, кой знае какъв тучен злак имаше в съседната вселена! Трябваше да се радва, че е честит на друго място, че е постигнал щастието си поне в съседното царство.

Това заключение породи един неочакван въпрос: ако знаеш, че си постигнал желания живот в някакъв друг свят, това освобождава ли те от опитите да го постигнеш в този? Отначало се чудеше какъв отговор да даде, но след кратък размисъл реши, че го е открил: вече бе освободен от нуждата да е щастлив и можеше просто да заживее спокойно, радвайки се на малките неща, без да го гложди парещото чувство на провал. Колкото и банално да изглеждаше, винаги можеше да се утеши с мисълта, че за свой късмет има пълноценен живот на друго място, едновременно далечно и близко: недостъпно място, което не фигурираше на никоя карта, защото се намираше на опаката й страна. Изведнъж изпита огромно облекчение, сякаш току-що бяха снели от него бремето, което му е било присъдено още при раждането. Почувства се освободен, безотговорен, безразсъден. Почувства неудържимо желание да се потопи в живота, да се впусне отново в коловозите на човечеството, да напише бележка на Виктория Келър — или на Маделин, в случай че Виктория бе съпругата на братовчед му — и да я покани на вечеря, на театър или на разходка в някой парк, където би могъл да я издебне и да доближи устни до нейните, просто защото знаеше, че в същото време нямаше да направи това. Изглежда, вселената функционираше именно по този начин, без да изключва нищо, позволявайки да се случи всичко, което можеше да се случи. Дори той да решеше да я целуне, един различен Андрю би отказал да го стори, движейки се по склона на времето, докато попадне на други устни, за да се раздвои отново в друг близнак, който — след още няколко умножения — в крайна сметка щеше да рухне в бездната на самотата.

Андрю се облегна на седалката, удивен, че неизиграните карти на живота не се превръщат в стърготини, заметени от метлата на дърводелеца, а всяка една от тях създава ново съществуване, което съперничи на първоначалното, за да се види кое е истинското. Свят му се зави при мисълта, че на кръстопътищата на жизнения му път се раждаха безброй други Андрювци, чиито съществувания протичаха редом с неговото и не приключваха там, където свършваше неговият живот, но той не можеше да види това, защото границите на света се определяха от скромните човешки сетива. Ами ако светът — подобно на сандъка на някой маг — наистина имаше двойно дъно и продължаваше отвъд предела, където неговите сетива му казваха, че свършва? Това бе все едно да си задава въпроса дали розите запазват цветовете си, когато никой не ги гледа. На прав път ли бе, или може би бълнуваше?

Въпросът очевидно бе реторичен. И все пак светът си направи труда да му отговори. Изведнъж излезе лек ветрец, подхвана един лист измежду многото, които застилаха тротоара, и го накара да танцува на повърхността на една локва — досущ като фокус, изпълнен за един-единствен зрител. Андрю гледаше слисан как листецът се върти, докато обувката на братовчед му не прекъсна изящния му танц.

— Готово, можем да тръгваме — рече Чарлс, размахвайки шапката си победоносно, както някой ловец би размахвал окървавена патица.

Щом се качи във файтона, повдигна вежда, учуден от унесената усмивка, озарила лицето на братовчед му.

— Добре ли си, Андрю? — попита той.

Андрю го гледаше с нежност. Чарлс бе преобърнал небето и земята, за да може той да спаси Мери Кели, за което възнамеряваше да му се отплати по най-добрия възможен начин: щеше да се държи за живота, поне докато удареше последният му час. Щеше да върне на братовчед си с лихвите цялата обич, получена от него през всички тези години — години, които бе пропилял от равнодушие и отчуждение, както сега осъзнаваше със срам. Щеше да прегърне живота — да, щеше да го прегърне като неочакван подарък и да се постарае да го изживее възможно най-добре, както правеха всички, както правеше Чарлс. Щеше да превърне живота в спокоен и дълъг неделен следобед, в който да чака настъпването на здрача. Това надали беше особено трудно; може би дори щеше да се научи да се наслаждава на обикновеното чудо, че е жив.

— По-добре от всякога, Чарлс — отвърна Андрю с внезапно оживление. — Чувствам се толкова добре, че бих приел покана за вечеря във вашия дом, при условие че очарователната ти съпруга покани и своята не по-малко очарователна сестра.

XVII

Тук би могла да приключи тази част от историята и всъщност за Андрю тя свършва именно тук, но тази история не е само негова. Историята на Андрю може да се разкаже и без моята намеса: би могъл да я разкаже самият той, както всеки човек сам си разказва живота си на смъртния си одър. Ала това винаги е непълна, едностранчива история, защото единствено онзи, който е корабокруширал на пустинен остров веднага след раждането си и е израснал, остарял и умрял там без друга компания освен шепа местни маймуни, би могъл да заяви без опасност да сгреши, че животът му е точно такъв, какъвто смята, че е бил. И то само ако макаците не са скрили в някоя пещера пълния с книги, дрехи и фотографии сандък, който приливът е изхвърлил по-рано на брега. Но като изключим корабокруширалите младенци и други извънредни случаи, човек се ражда, за да състави част от обширен гоблен, за да преплете съществуването си с това на множество други души, склонни да съдят действията му както в лицето му, така и зад гърба му. И тъй, само ако човек си мисли, че останалият свят е декор с марионетки, които изпадат в бездействие, когато той заспи — само тогава би могъл да приеме, че животът му е бил точно такъв, за какъвто го смята. Ако ли не, мигове преди да изпусне сетния си дъх, той ще трябва да се примири, че представата, която може да си състави за собствения си живот, е само приблизителна, променлива и спорна; че има неща, които — за добро или зло — са му оказали въздействие, но той никога не ще ги узнае: като се почне от това, че съпругата му по някое време е била любовница на сладкаря, и се стигне до факта, че съседското куче е препикавало азалиите му при всяко негово излизане от къщи. Точно както Чарлс не видя прелестния валс на листенцето върху локвата, така и Андрю не видя как братовчед му прибра любимата си шапка. Можеше да си го представи как влиза в дома на Уелс, как се извинява за новото си нахълтване и се шегува, че този път не е въоръжен, и как тримата лазят като деца по килима, търсейки забутаната шапка; ала ние знаем, че той нямаше време да си представя действията на братовчед си, защото бе твърде зает със своите вълнуващи размишления за светове и сандъци с двойно дъно.

Аз обаче всичко виждам и чувам, без да ща, и трябва да отделям зърното от плявата, да разгласявам важните събития в историята, която съм избрал да разкажа. Затова неминуемо ще трябва да се върна малко назад до мига, в който Чарлс забелязва липсата на шапката и се връща в дома на писателя. Навярно се питате какво значение може да има за тази история едно тъй несъществено действие като прибирането на забравена шапка. Абсолютно никакво, бих ви отвърнал, ако Чарлс наистина бе оставил шапката си по невнимание, но нещата невинаги са такива, каквито изглеждат; не ме карайте да ви затрупвам с примери, които лесно бихте открили в собствения си живот, независимо дали живеете близо до сладкарница или имате градина с азалии. И тъй, да последваме Чарлс без повече отлагане.

— Гледай ти, забравил съм си шапката — рече той, когато братовчед му вече се беше качил във файтона. — Връщам се ей сегичка, Андрю.

Сетне забързано прекоси градинката и влезе в къщата на писателя, търсейки малката всекидневна, в която бяха отнесли Андрю. Там го чакаше шапката му, която си висеше кротко на закачалката, точно където я бе оставил. Взе я с усмивка и излезе в коридора, но вместо да напусне дома, както би било логично, се обърна и се качи по стълбището, което водеше към тавана. Там завари писателя и жена му, които се движеха из помещението, окъпани в унилото сияние на един светилник, оставен на пода близо до машината на времето. Чарлс оповести присъствието си, като шумно се покашля, преди да им съобщи с победоносен тон:

— Мисля, че всичко мина благополучно: братовчед ми повярва напълно!

Уелс и Джейн тъкмо прибираха бобините на Румкорф25, които предварително бяха скрили сред вехториите на рафтовете. Чарлс внимаваше да не настъпи прекъсвача, който ги активираше от входа, пораждайки оглушителните електрически изпразвания, които толкова бяха уплашили братовчед му. Когато бе потърсил съдействието на писателя, за да осъществи своя план, отначало бе подозрителен към тези дяволски бобини, които Уелс му предложи да използват. Донякъде засрамен, Чарлс му призна, че бе един от многото зрители, побягнали като зайци от музея, където изобретателят на индукционни бобини — блед и дългурест сърбин на име Никола Тесла — бе представил пред обществеността това пъклено съоръжение, разтърсвайки въздуха в залата със синкави залпове, от които кожата настръхваше. Уелс обаче го бе уверил, че тези безобидни устройства ще са най-малкият проблем. Освен това, добре би било да свикне с изобретението, което щяло да извърши революция в света, добави писателят, преди да му разкаже с пресекващ от благоговение глас как Тесла издигнал водноелектрическа централа при Ниагарския водопад, за да окъпе в електрическа светлина град Бъфало. Това била първата стъпка от един проект, който щял да заличи нощта на Земята, бе заявил Уелс. За писателя сърбинът бе несъмнен гений; Уелс чакаше с нетърпение той да конструира колкото се може по-скоро пишеща машина, която да се задейства посредством глас, за да се отърве от досадната необходимост да удря клавишите с пръсти, докато недостижимото му въображение препуска напред. Сега, след успешното осъществяване на плана, Чарлс трябваше да признае, че писателят бе проявил бляскава находчивост: пътуването във времето нямаше да изглежда така правдоподобно без грохота на светкавиците, които в крайна сметка се оказаха идеалното встъпление, преди човекът, спускащ лоста, да бъде заслепен от магнезиевия прах, сложен в лъжливото командно табло на машината.

— Прекрасно — зарадва се Уелс, като остави бобините, които държеше в ръце, и отиде да посрещне Чарлс. — Знаете, че не бях напълно спокоен: имаше твърде много неща, които можеха да се объркат.

— Така е — съгласи се Чарлс, — но нямахме нищо за губене, а можехме да спечелим много. Нали ви казах, че ако всичко мине благополучно, братовчед ми би могъл да се откаже от идеята за самоубийство. — Той изгледа Уелс с искрено възхищение, преди да добави: — И трябва да призная, че вашата теория за паралелните вселени, с която обосновахте защо убийството на Изкормвача не предизвиква промени в настоящето, звучи толкова убедително, че дори аз повярвах в нея.

— Радвам се, но заслугата не бе изцяло моя. Вие свършихте най-трудната част: наехте актьорите, сменихте куршумите на пистолета с халосни патрони и най-важното — поръчахте да я построят — рече Уелс, сочейки машината на времето.

Двамата я погледаха с обич в продължение на няколко секунди.

— Да, наистина стана красива — призна Чарлс, преди да се пошегува: — Жалко само, че не работи.

След кратко колебание Уелс побърза да се засмее вежливо на шегата, при което от гърлото му излезе звук, подобен на пращенето на настъпен орех.

— Какво смятате да направите с нея? — незабавно попита той, сякаш бързаше да прикрие ехото на този нездрав смях, с който безразсъдно бе показал пред света, че има чувство за хумор.

— О, нищо — отвърна другият. — Искам вие да я задържите.

— Аз?

— Разбира се, нима вашият дом не е най-доброто място за нея? Приемете я като подарък за неоценимата ви помощ.

— Няма за какво да ми се отблагодарявате — възрази Уелс. — Цялата работа беше безкрайно забавление за мен.

Чарлс се усмихна вътрешно: голям късмет бе, че писателят бе проявил желание да му помогне. Точно както и Гилиъм Мъри бе показал готовност да сътрудничи в шарадата и дори му бе помогнал да я съчини, след като видя с какво огорчение прие Чарлс вестта, че фирмата не организира пътувания в миналото. А щом богатият предприемач се съгласи да изиграе своята роля в начинанието, всичко стана по-лесно. Ако Чарлс бе замъкнал братовчед си направо в дома на писателя, очаквайки той да повярва в догадките му, че Уелс има машина на времето, това нямаше да изглежда така убедително, както след посещението в кабинета на Мъри.

— Отново ви изказвам най-дълбоката си признателност — рече Чарлс с искрено вълнение. — Благодаря и на вас, Джейн, задето помолихте кочияша да се скрие в страничната улица и да върже коня за стобора, докато се преструвахме, че заплашвам съпруга ви.

— Няма защо да ми благодарите, господин Уинслоу, за мен също беше удоволствие. Макар че никога няма да ви простя, че наредихте на актьора да прободе братовчед ви с ножа… — упрекна го тя с веселата усмивка на човек, който осъжда снизходително някоя детска лудория.

— Но всичко беше под контрол! — отвърна Чарлс с престорено възмущение. — Актьорът владееше майсторски ножа. Пък и ако не беше този малък стимул, Андрю никога не би стрелял по него, уверявам ви. Да не говорим, че белегът, който ще му остане на рамото, винаги ще му напомня, че е спасил живота на любимата си Мери. Впрочем, беше много находчиво да наемете някого, който да изиграе ролята на страж на времето.

— Това не беше ли ваше дело? — попита Уелс изненадан.

— Не — отвърна Чарлс. — Помислих, че вие сте се погрижили…

— Не, аз… — подхвана обърканият писател.

— Е, в такъв случай смятам, че братовчед ми е прогонил някой крадец. А може пък да е бил някой истински пътник във времето — пошегува се Чарлс.

— Да, може би — засмя се Уелс, леко обезпокоен.

— Важното е, че всичко мина по мед и масло — заключи Чарлс. Поздрави отново домакините за успешното представление и се сбогува с тях с поклон. — А сега трябва да вървя, иначе братовчед ми ще заподозре нещо. Беше удоволствие да се запозная с вас. И знайте, господин Уелс, че винаги ще се числя към най-верните ви читатели.

Писателят му благодари за тази забележка със срамежлива усмивка, която още играеше по устните му, докато стъпките на Чарлс заглъхваха по стълбите надолу. После изпусна дълбока въздишка на задоволство и, сложил ръце на кръста, погледна машината на времето с изражение на бурна обич — като баща, току-що сдобил се с рожба, — преди да прокара внимателно ръката си по командното табло. Джейн го наблюдаваше трогната, съзнавайки, че в този миг съпругът й навярно бе разтърсван от дълбоко и смущаващо чувство, защото галеше една мечта, едно творение на собствената му фантазия, което по чудодеен начин бе напуснало книгата му, за да се сдобие с реална форма.

— Навярно бихме могли да оползотворим креслото, а? — рече Уелс, като се обърна към нея.

Съпругата му поклати глава, показвайки, че сама се чуди какво прави с такъв безчувствен човек, и се приближи до прозореца. Писателят отиде до нея с унило изражение и обви раменете й с ръка — жест, който в крайна сметка я размекна и я накара да сложи глава на рамото му. Съпругът й не беше толкова щедър на ласки, че тя да пренебрегне тази спонтанна проява на нежност, която я бе изненадала също толкова — или даже повече, — колкото ако се бе хвърлил през прозореца с разперени ръце, за да се увери, че всъщност не може да лети. Прегърнати така, те гледаха как Чарлс се качи във файтона, който след миг потегли. Проследиха го с поглед, докато се изгуби в края на улицата под оранжевото було на зората.

— Даваш ли си сметка какво направи тази нощ, Бърти? — попита Джейн тогава.

— Едва не подпалих тавана?

Жена му се разсмя.

— Не, тази нощ направи нещо, заради което винаги ще се гордея с теб — отвърна тя, като го гледаше с безкрайна нежност. — Спаси живота на един човек, като използва въображението си.