Камъните на елфите

ДВАДЕСЕТ И СЕДМА ГЛАВА

Същия ден привечер в Арбърлън пристигнаха войските на Волнонаемния легион. Из града се разнесе бърз развълнуван шепот. Градските жители наизлязоха из улиците, а хлапетата се покатериха по дърветата и оградите.

Андер Елеседил все още беше в кабинета на замъка с баща си и Аланон, разучаваха картите на Западните покрайнини и разработваха план за защита, когато развълнуваният Гейл се втурна в кабинета и съобщи за пристигането на Легиона.

— Велики Боже! — развълнувано говореше младият елф. — Самият Граничен легион пристига чак от Калахорн! Нашият патрул е засякъл конницата им на един час източно от града и ги придружава насам. Ще пристигнат всяка минута!

— Граничният легион ли?! — широка усмивка озари лицето на стария крал. — Не смеех дори да се надявам… Колко са, Гейл? Кой ги води?

— Още не се знае, Ваше Величество. Вестоносецът не съобщи подробности.

— Няма значение — махна с ръка Ивънтайн и нетърпеливо закрачи напред-назад из стаята. — Щом идват да помогнат, са добре дошли!

— Кралю! — прекъсна го резкият глас на Аланон. — Имаме важна работа, която не търпи отлагане! Прати сина си да ги посрещне от твое име и, моля те, нека продължим!

Сърцето на Андер заби учестено. Баща му се поколеба, но срещна погледа на сина си и кимна в знак на съгласие.

— Добра идея. Разчитам на теб, Андер. Предай поздравите ми на командира на легиона и го уведоми, че по-късно тази вечер ще се срещна с него. Погрижи се да бъде настанен удобно.

Андер, доволен, че този път са му възложили нещо наистина важно, се завтече да посрещне главнокомандващия, следван от няколко елфи-гвардейци. Отново, за кой ли път досега, го занимаваше мисълта с какво бе заслужил вниманието на Аланон, та друидът го гледаше така странно, включваше го в обсъжданията на четири очи между него и краля, поверяваше му все по-отговорни задачи и му беше поръчал да се грижи за Ивънтайн в негово отсъствие. Дали защото Андер подкрепи Амбърли от самото начало? А Арион, престолонаследникът, не го стори и оттогава сякаш не съществуваше за друида. Кой знае?

Докато бързаше по алеите на замъка, тази мисъл не му излизаше от ума. Но когато мина през външната порта, видя първите редици на Граничния легион да идват насреща му. Конниците бяха задръстили целия път. Андер ги погледна по-отблизо и прехапа устни. Тези дълги, сиви плащове, обточени с алено, тези дръзко килнати, широкополи шапки с пера му бяха добре познати. Конете им, натоварени с дълги и къси мечове, лъкове и стрели, носеха лека броня от метални пръстени. Конниците яздеха, гордо изправени на седлата, невъзмутими, и гледаха право пред себе си.

Волнонаемниците. Изпратили им бяха Волнонаемниците — отряда, обвеян с най-страшна слава, за който се носеха какви ли не легенди… Всеки, дръзнал да се присъедини към тях, беше длъжен да забрави име, род и минало, да остави всичко зад гърба си. Миналото на тези мъже не бе какво да е и може би точно това ги обединяваше. Защото те се стичаха в Граничния легион отвсякъде — измамници, крадци, убийци, преследвани от закона или от собствената си съвест, мъже с благородна кръв или от низините, мъже с болезнено чувство за чест или, напротив, без капка чест, безумно смели или безнадеждно отчаяни мъже — все хора, решили да започнат живота си отначало. Волнонаемният корпус им даваше последна възможност за това. Посрещаха всеки новодошъл без излишни въпроси и без предубеждения. От значение беше само и единствено настоящето. Приемаха те според качествата, не според миналото ти.

Но за мнозина настоящето се оказваше твърде кратко. Волнонаемниците бяха ударният отряд на Легиона. Те първи се хвърляха в огъня на битката и на мястото на падналите винаги идваха нови попълнения… Тези войници се хвърляха в боя без страх, защото нямаха какво да губят, за какво да жалят… Бъдещето им беше несигурно, затова пък миналото — забравено.

Смятаха, че сделката е справедлива. Обичаха живота, но не се страхуваха от смъртта — толкова пъти бяха виждали лицето й, че бяха свикнали с мисълта за нея, приемаха я като нещо неизбежно. Според тях важното беше не кога, а как ще умреш.

Андер беше наясно с всичко това и знаеше, че един от тези мъже струва в битката поне колкото двама обикновени войници. Кръвта им беше гореща, волята — желязна, лицата — каменни.

Когато се изравниха с металната порта, високият ездач начело на колоната даде знак да спрат и да слязат от конете. Той забеляза Андер и тръгна към него, като свали за поздрав широкополата си шапка и леко се поклони:

— Стий Джанс, командир на Волнонаемния корпус.

В първия миг Андер дори не отговори, — стреснат от външността на главнокомандващия. Стий Джанс беше огромен като канара, с издълбано от белези лице и огненочервена коса на плитчици като разбойнически главатар. Част от ухото му липсваше, затова пък на другото се полюшваше златна обеца-халка. Погледът му под сключените вежди беше тежък, изпепеляващ.

Андер се съвзе от смайването си и побърза да протегне ръка за поздрав.

— Аз съм Андер, синът на крал Ивънтайн Елеседил.

Ръкостискането на Стий Джанс беше желязно, ръката му — мазолеста, загоряла.

— Кралят ме изпрати да ви посрещна и да ви помогна да се настаните удобно. Кога ще пристигнат останалите?

Стий Джанс гръмогласно се разсмя.

— Останалите ли, принце? — Няма да пристигнат. Решиха да изпратят само нас.

Андер остана като втрещен.

— Но вие сте… Колко сте всъщност, генерале?

— Шестстотин.

— И това е всичко?! — ахна Андер. — А ние мислехме, че Граничният легион е тръгнал насам…

— Съветът реши, че отрядът волнонаемници ще бъде достатъчен — сви рамене Стий Джанс. — Вашият пратеник беше много убедителен, но повечето съветници сметнаха, че преувеличавате опасността и страховете ви от нашествие на демони са… нелепи.

— Нелепи?! — настръхна Андер.

— Съжалявам, принце — наведе глава червенокосият. — Това е положението. Имате късмет, че в края на краищата решиха да изпратят поне нас. За успокоение на съвестта и като дружески жест към старите съюзници… Така или иначе нищо не губят, каквото и да се случи. — Това беше казано без горчивина, по-скоро като мрачна констатация.

— Не мога да повярвам на ушите си! — избухна Андер. — Не съм очаквал това от мъжете на Калахорн!

Стий Джанс го изгледа втренчено и бавно каза:

— Доколкото знам, когато войските на Мрачния Владетел нападнали Калахорн, Граничните земи отправили към елфите молба за помощ. Но крал Ивънтайн бил пленник на Уорлок и в негово отсъствие Висшият съвет не можал да вземе решение… — той разпери ръце — За жалост, такова е в момента положението и в Калахорн, след смъртта на Балинор Граничните земи са като кораб без капитан и без компас…

Андер усети, че гневът му стихва и изгледа едрия червенокос мъж с нараснало уважение.

— Смели думи, генерале.

— Голата истина, принце.

— Но в Калахорн не биха одобрили приказките ви…

— Ако се съобразявах с това, което е угодно някому, може би сега нямаше да съм тук… — В очите на Стий Джанс проблесна насмешливо пламъче.

Андер също се усмихна. Беше разговарял с този мъж само няколко минути, а той все повече му харесваше.

— Съжалявам за избухването преди малко, генерале. Вместо да ви благодаря, си го изкарах на вас Със закъснение ви поздравявам с добре дошли в Арбърлън. А сега ще ви помогна да се настаните.

— Благодаря, няма нужда — поклати глава Стий Джанс. — Спя при войниците. Разбрах, че армията ви тръгва призори. Ще имаме готовност.

Той отдаде чест и се върна при коня си. След малко дългите сиви колони поеха вляво по разкаляния път.

Андер въздъхна. Какво можеха да сторят шестстотин мъже срещу хилядите демони, които щяха да нахлуят? Поклати глава, загледан след тях.

ДВАДЕСЕТ И ОСМА ГЛАВА

На сутринта засвириха гайди, забиха барабани, на фона на смръщеното небе се развяха ярки знамена и армията на елфите тръгна от Арбърлън. Потеглиха с песен. Ивънтайн Елеседил яздеше начело на войските си, стиснал в дясната си ръка сребристобялата клонка на Елкрис. Редом с него се развяваше черният плащ на Аланон. Друидът яздеше Артак. Жребецът днес беше необичайно кротък, но и от двамата — черния кон и още по-черния му ездач — се излъчваше нещо трагично, което можеше да те накара да настръхнеш.

Следваха ги синовете на краля: Арион, със снежнобял плащ, и Андер, със зелен. И двамата носеха знамена: Арион — с орела, символ на победата, Андер — с короната на елфите, обгърната от клонките на раззеленей дъб.

Непосредствено след тях яздеха Дардан и Роу и елфите от личната гвардия на краля. После идваха шестстотинте бойци от Волнонаемния корпус, следвани от няколкохилядната войска на генерал Пинданон — конница, пехота и стрелци, въоръжени до зъби, с метални шлемове и ризници.

В меката светлина на утрото това беше гледка, от която те побиваха тръпки. Надлъж и нашир се разнасяше звън на оръжия и земята под копитата на конете кънтеше. Войските се отправиха на север към възвишенията на Каролан и всеки момент щяха да свият към горите на Елфич. Цялото градско население се беше стекло да ги изпрати. Жителите на Арбърлън сякаш бяха образували шпалир по пътя им, махаха им за довиждане и огласяха съседните възвишения с окуражителни викове. Пред входа на Градината на Живота беше застанала мирно Черната стража, вдигнала копия за поздрав. Недалеч беше гвардейският легион, определен да защитава Арбърлън, под командването на първия министър Емер Чиос.

Армията мина през седемте порти на града и зави на юг, към горите. Насочи се към мостчето над придошлата от дъждовете река Песнопойка и се проточи по него като лъкатушеща метална змия, преди да изчезне в гората. Лека-полека дърветата заглушиха песните на войниците и биенето на барабаните.

Пътуването на войските на запад през горите към Саранданон продължи пет дни. Дъждовете се бяха изтеглили на изток и слънцето сияеше от ослепително синьото небе. Колкото по на запад отиваха, толкова по-очевидна ставаше опасността, надвиснала над земите на елфите. По обратния път към Арбърлън се точеше върволица от бегълци, натоварили имуществото си на каруци или просто нарамили някой вързоп и оставили всичко зад гърба си. Те споделяха набързо, — че из земите им били плъзнали зловещи същества — страшни, безмилостни чудовища, които удавили в кръв цели села. При вида на огромната войска в очите на бегълците проблясваше известна надежда, но лицата им си оставаха посърнали и те поклащаха със съмнение глави.

Късно следобед на петия ден стигнаха долината на Саранданон, която на югоизток граничеше с горите, на север. — с планината Кенсроу, а на запад — с обширното езеро Инисбор. Саранданон беше житницата на елфите. Плодородните почви и мекият климат бяха идеални за земеделие и много поколения изкарваха прехраната си в долината.

Армията разположи бивака си в най-източната част на Саранданон и призори на следващия ден отново беше готова да потегли. Широк, утъпкан път пресичаше долината от единия до другия край, минаваше край живописни селца, ферми и тучни пасища. Тук все още почти не се срещаха изоставени къщи — жителите на Саранданон, въпреки че вече бяха чули за опасността, нямаше да се разделяте долината си така лесно. Тук бяха корените им, тук беше хлябът им, тук земята беше напоена с потта им.

Късно следобед армията беше прекосила долината. В далечината отвъд ширналото се езеро Инисбор и възвишенията Кенсроу аленееха закръглените хребети на Разделните планини. Там някъде беше и местността Керншолт. Войските завиха на север и разположиха стана си в подножието на Кенсроу. Денят полека гаснеше.

С падането на нощта високата фигура на Аланон се плъзна край лагерните огньове и се отправи към палатката на краля. Друидът крачеше, навел глава, потънал в мълчание, без да обръща внимание на любопитните погледи, които го следваха. Гвардейците, застанали на пост пред кралската палатка, почтително му направиха път, без да задават излишни въпроси.

Кралят вечеряше на малка импровизирана масичка в присъствието на верните Дардан и Роу, но при появата на друида ги освободи само с един отправен към тях поглед. Аланон седна срещу него.

— Готово ли е всичко? — попита едва чуто. Ивънтайн кимна.

— А планът за защита?

Кралят се вгледа по-внимателно в друида на светлината на газовата лампа и видя, че по изопнатото му лице се стичаше пот. Изпълнен с безпокойство, Ивънтайн остави настрана вечерята си и разтвори картите.

— Призори тръгваме към Граничните планини — посочи. — Ще завардим проходите Халис и Уорл и ще се опитаме да ги задържим. Ако се окаже невъзможно, отстъпваме към Саран-данон и организираме отбраната си при Бейн Дроу. Не можем да предвидим със сигурност накъде ще се насочат демоните, минат ли Граничните планини, но ако се отправят на юг, трябва да заобиколят Инисбор през горите и после пак да тръгнат на север. Ако първо свият на север, ще трябва да се движат през неравната хълмиста земя на Кенсроу и после пак да свият на юг. И в двата случая ще се забавят поне няколко дни. Затова смятам, че биха се опитали да минат напряко през Бейн Дроу, където ще ги чакаме ние.

— Със сигурност ще изберат Бейн Дроу — кимна Аланон.

— Трябва да имаме готовност да ги задържим някой и друг ден — продължи кралят. — Колкото по-дълго, толкова по-добре. Ако, разбира се, не ни пометат…

— Два дни, не повече — друидът беше категоричен.

— Е, добре — поклати глава Ивънтайн. — Важното е, че превземат ли Бейн Дроу, губим Саранданон и Арбърлън остава последната ни надежда. Всичко ще се решава пред стените му.

— Не бива да изключваме тази възможност — мрачно — отбеляза Аланон. — Но съм дошъл да поговорим за друго. — Гласът му се снижи почти до шепот: — демоните изобщо не си правят труда да ни преследват. Те дори не ни наблюдават, защото, ако беше така, щях да го усетя. Това ми прави впечатление, откак напуснахме Арбърлън и честно казано, дори започна да ме смущава. Стори ми се странно да не проявяват абсолютно никакъв интерес към нас… Затова днес следобед се изкачих в планината. Имах нужда от уединение, за да концентрирам цялата си сила върху това, което напоследък не ми даваше мира. Исках да се опитам да разбера какво е замислил Дагда Мор и да се опитам да го открия, въпреки че по този начин издавам собственото си местонахождение. Прецених, че рискът си заслужава… И успях да разбера къде са демоните, начело с Дагда Мор — в равнината Хоар, отвъд Граничните планини. Но всичките ми опити да проникна в мислите им удариха на камък… Стана ми ясно само, че те се стичат отвсякъде в равнината Хоар и са в очакване стената на Забраната да рухне. А пълното им пренебрежение към нашите ходове показва само едно — те вече са наясно с плана на елфите.

Ивънтайн пребледня:

— Пак стигаме до същото. Сред моите приближени има шпионин…

— Това е повече от ясно — мрачно кимна Аланон. — Остава да разберем дали не ни изчакват преспокойно просто защото са ни заложили капан… И дали единственият ни шанс не е да побързаме, преди да са се събрали всички демони, много от които все още са затворени зад стената на Забраната… — Той помълча и добави: — А ти, Ивънтайн, трябва да бъдеш изключително предпазлив, защото шпионинът е някой от тези, на които имаш най-голяма вяра. Възможно е дори да се опита да се отърве от теб, ако сметне, че вече е научил каквото му трябва.

С тези думи Аланон тръгна към изхода на палатката, но старият крал скочи на крака и извика:

— Почакай! Друидът се извърна.

— Ако демоните знаят къде отиваме, значи ли това, че знаят — Ивънтайн мъчително преглътна — … и за Амбърли?

Погледите на двамата мъже за миг се срещнаха. Настъпи неловко мълчание. После, без да отговаря, друидът излезе от палатката и се изгуби в нощта.

Почти по същото време Андер обикаляше по лагерните огньове и търсеше Стий Джанс. Освен че му бяха възложили да следи за нуждите на войниците от Волнонаемния корпус, изпитваше и желание да си поприказва с командира им. Нещо у него дълбоко го беше заинтригувало, сякаш за миг беше зърнал този странен южняк и истинското му лице. Защото в него имаше много повече от онова, което показваше на повърхността.

Корпусът беше разположил стана си в южната част на Кен-сроу, конете бяха вече нахранени и завързани за през нощта, а около палатките обикаляха постове. Андер помоли войниците да го упътят за палатката на командира си.

Един от по-възрастните бойци гърлено се разсмя:

— В палатката му — никой няма да намериш там. Стий Джанс обикаля някъде из чукарите… Така е винаги преди битка — сън не го хваща и не го свърта на място, докато не огледа всичко.

— Може би затова още е жив — отбеляза Андер.

— И не само затуй… Такива като него не се дават лесно. Чувал ли си прякора му — Железния?

— Подхожда му — кимна замислено Андер. — Бива си го ва шият командир, капитане.

Окуражен от интереса на принца и от нескритата му симпатия към командира, старият боец прошепна доверително:

— А знаеш ли за битката при Райбек? Трябва да има десет години оттогава… Един разбойнически отряд гноми безчинстваше в Източните земи. Бяха най-проклетата сбирщина, която можеш да си представиш. Малки мизерници! Изплъзваха се от постовете и от капаните. Граничният легион се оказа безпомощен да ги спре… Най-после кралят се видя в чудо и изпрати срещу тях Волнонаемния корпус със заповед да бъдат унищожени…

Старият капитан се премести по-близо до огъня, поглади брадата си и продължи:

— Търсихме ги повече от месец, докато най-после попаднах ме на дирите им в Горен Анар. Но стана така, че наша бойна група от десетина човека се натъкнала на цял техен отряд.

Нашите можели да отстъпят, преди да са ги усетили, но бойците от корпуса нямат навика да си плюят на петите. Пратили един за подкрепления, останалите повели битка с гномите. Три часа се сражавали под прикритието на няколко мизерни постройки — така нареченото селце Райбек. Един от нашите бойци бил още почти хлапе, но вече — младши офицер. Бил с корпуса от няколко дни и не разправял много за себе си, но се биел като дявол… Когато подкрепленията пристигнали, той бил единственият останал жив от нашите. Но навсякъде било осеяно с трупове на гноми… Отрядът им бил избит до крак — Капитанът смигна на Андер.

— Сещаш ли се как се е казвало нашето офицерче? Сигурен съм, че се сещаш.

Войниците бяха насядали около огъня и слушаха разказа на стария боец със затаен дъх.

Той помълча, поклати замислено глава, срещна погледа на Андер и сякаш едва сега си спомни кой стои насреща му. Отдаде чест и попита:

— С какво мога да ви услужа, принце?

— Бях дошъл само да разбера дали вие нямате нужда от нещо — усмихна се Андер.

Андер се отдалечи, все така усмихнат. Разказът на боеца не излизаше от главата му. Биваше си ги хората на Стий Джанс, славни момчета бяха.

ДВАДЕСЕТ И ДЕВЕТА ГЛАВА

Призори армията — на елфите излезе от Саранданон и продължи на север. Утрото беше хладно и от ноздрите на конете излизаше пара. Войниците крачеха напрегнати, умислени, без да разговарят помежду си. Във въздуха беше надвиснало тревожно очакване.

Дори голите, обрулени от вятъра възвишения отстрани на пътя изглеждаха някак зловещи и единствено самотният крясък на чайките над езерото Инисбор огласяше околността. Бледото посърнало слънце сякаш изобщо не можеше да стопли разстланата под него земя.

Към обяд стигнаха самото подножие на Граничните планини и крал Ивънтайн даде знак на войските да спрат. Мрачните заострени върхове се извисяваха над тях горди и непристъпни.

Два прохода прорязваха каменната твърд на Граничните планини — Халис на юг и Уърл на север. Ако предвижданията на Аланон се окажеха верни, демоните щяха да се опитат да нахлуят през един от тези проходи или едновременно и през двата. А елфите трябваше да се опитат да ги спрат.

Крал Ивънтайн събра офицерите около себе си и оповести:

— Разделяме се на две! Половината войска минава под командването на принц Арион и генерал Пинданон. Тя трябва да удържи прохода Уърл. Другата половина, под мое командва не, продължава на юг към Халис. Генерал Джанс? Бих искал вашият корпус да тръгне с мен.

Офицерите побързаха да предадат на войските кралската заповед. Андер срещна погледа на Арион, но брат му рязко се извърна. Изражението му беше каменно.

— Андер — в това време се обади баща им, — ти също ще дойдеш с мен.

Кейл Пинданон препускаше към тях. Старият военачалник се връщаше да докладва, че войските му са в пълна готовност.

Кралят му стисна ръка, а Андер ги остави насаме и се дръпна, като се оглеждаше неспокойно. Търсеше брат си.

Аланон се появи като изпод земята и сложи ръка на рамото му.

— Като му мине, ще разбере, че не е бил прав… — прошепна, сякаш беше прочел мислите на принца.

Сред войниците беше настъпило голямо раздвижване. Разнасяха се прощални възгласи, разменяха се окуражителни потупвания. Доскоро смълчани, сега войниците се опитваха да скрият тревогата си зад дружески шеги и смехове. След малко двете половини на войската поеха в две противоположни посоки и се скриха от погледите си.

Войниците на краля следваха линията на хълмовете до залез слънце. Привечер стигнаха прохода Халис. Оттам като от фуния нахлуваше хладен пронизващ вятър.

Ивънтайн вдигна ръка и войската закова на място. Офицерите бяха свикани на кратко съвещание. Решено бе един конен отряд да остане в близката гора да пази гърба на войската. Конницата и без това щеше да бъде трудноподвижна в тесния стръмен проход.

Заповедта бе изпълнена. Една колона се отдели от войската, за да пази подстъпите към прохода. По даден от краля знак останалите войници се насочиха към зейналата паст на Халис. От двете им страни надвиснаха назъбени скали. Само конските копита чаткаха по камъните и тропотът на хилядите ботуши звучеше някак зловещо. Придвижването ставаше все по-мъчително, изпод краката се ронеха камъчета и войниците постепенно забавиха ход. Докато накрая, като по даден знак, неочаквано спряха. Пред тях беше зейнала огромна пропаст, образувана от някакво пропукваме в скалите. Отдясно и отляво по стръмния склон криволичеха тесни пътечки. Избраха лявата. По дясната беше почти невъзможно да се премине.

Лека-полека мрачната картина пред очите им се промени. Голите скали отстъпиха място на буйна зеленина. Намираха се сред живописно, окъпано от лъчите на следобедното слънце речно дефиле. В храстите притичваха подплашени зайци, а над главите им се стрелкаха птичи ята.

Бяха прекосили планината и вече виждаха края на прохода, отвъд който се беше ширнала равнината Хоар. Ивънтайн даде знак да спрат.

Преди да угасне, залезът обагри небето над равнината Хоар в алено и златисто. Малко след това над скалите изплува тънкият сребърен сърп на луната и звездите отгоре занадничаха любопитно.

Застанал на едно хълмче със сребърния жезъл на Елкрис в ръце, Андер Елеседил наблюдаваше стегнатите редици на елфската армия и се опитваше да си припомни плана на своя баща до най-малките подробности. Стрелците вече бяха заели позиции горе на възвишението и всеки нежелан гост, който се опиташе да се изкатери по склона, щеше да се затъркаля надолу, ужилен от стрелите им. Копиеносците също бяха сред първите посрещачи, готови всеки миг да изскочат иззад скалите. Андер остана доволен от разположението на войските. Защитниците бяха готови — атаката можеше да започне.

Но ширналата се пред очите им равнина Хоар беше съвършено пуста. От демоните нямаше и следа.

И все пак те щяха да дойдат, рано или късно. Ръката му погали гладката сребриста пръчица, последния дар на Елкрис. Баща му я беше оставил у него, преди да тръгне да огледа позициите. Андер пое дълбоко хладния нощен въздух и сведе глава. Дали наистина клончето щеше да ги защити? Тях, които по нищо не се различаваха от обикновените смъртни, след като бяха загубили великата магия на своите предци? Вгледа се замислено в крехката пръчица и я стисна по-здраво, сякаш искаше да изпита силата й. Аланон твърдеше, че тя е в състояние да противостои на злото и да го омаломощи, но Андер изпитваше известни съмнения. Демоните принадлежаха на Стария свят, елфите досега не се бяха сблъсквали с тях. Ами ако силата им се окажеше огромна, неконтролируема?

И все пак самият Аланон също беше част от онзи тъмен, отдавна забравен свят и би трябвало добре да го познава…

Баща му се появи от мрака така безшумно, че Андер трепна и стреснато се озърна. Подаде му жезъла на Елкрис и загрижено се вгледа в изпитото от умора лице на стария крал.

— Всичко наред ли е? — попита.

— Постовете са по местата си — кимна кралят.

Помълчаха Сърцето на Андер туптеше неспокойно. Между него и баща му се беше установила някаква неизпитвана досега крехка близост и принцът се боеше да не я наруши с някоя дума. А така му се искаше да изрази топлата обич, която изпитваше в този миг към стария крал…

Той прехапа устни. Защо винаги се получаваше така? С Арион беше същото — двамата братя никога не се бяха опитали да изразят привързаността си един към друг, да намерят общ език… От стеснение или неопитност само бяха усложнявали нещата, докато помежду им се беше появило огромно отчуждение. А сега, след всичко случило се на Съвета и помежду им, след разменените гневни думи беше още по-трудно някой от двамата пръв да подаде ръка. Но Андер беше готов да го стори. Стига само Арион да проявеше готовност да го изслуша, на свой ред да се опиташе да го разбере.

Потънал в мислите си, Андер изведнъж усети нечие ново безмълвно присъствие. Тъмната фигура на Аланон бе застанала редом с тях. Загърнат в плаща си, друидът се взираше в стария крал.

— Още ли не спиш, кралю?

— Сън не ме хваща…

— Имаш нужда от почивка, не мислиш ли?

— Скоро и това ще стане — някак разсеяно отвърна Ивънтайн. — Кажи ми, друиде, според теб жива ли е все още Амбърли?

Андер затаи дъх. Лицето на друида остана непроницаемо. Той помълча за миг, после тихо отвърна:

— Жива е.

— Откъде знаеш? — нетърпеливо попита Ивънтайн.

— Така мисля… — Уил Омсфорд все още не е използвал камъните на елфите, а щеше да го направи, ако животът на Амбърли е бил в опасност.

Андер вдигна вежди в почуда: Уил Омсфорд? Камъните на елфите? Това сигурно беше оня странник с качулката, който пристигна на Съвета заедно с друида и Амбърли и през цялото време не каза и дума…

Искаше му се да разбере нещо повече за него и едва се сдържа да не попита Аланон. Но друидът сам щеше да им каже нещо повече, ако смяташе това за необходимо. Очевидно не смяташе.

Съвсем притъмня. Кралят се изтръгна от обзелото го вцепенение и промълви:

— Трябва да кажа на стражите да запалят факли…

Тръгна надолу по хълма, все така умислен, и Андер остана сам с Аланон. Не смееше да го заговори и двамата стояха, без да промълвят нито дума. Изправени в мрака, приличаха на две статуи. Най-после прозвуча резкият неочакван въпрос на Аланон:

— Интересува ли те кой е Уил Омсфорд, принце?

Андер трепна. Друидът сякаш беше прочел мислите му. Кимна, защото в този миг не беше в състояние да издаде нито звук.

— Ще ти кажа — кротко продума Аланон, без да го поглежда.

И разправи на Андер всичко за Уил Омсфорд — от самото начало. Изведнъж в паметта на принца изплуваха разказите на баща му за хората от Долината — южняците Ший и Флик Омсфорд, и за търсенето на легендарния Меч на Шанара. А сега внукът на Ший беше наследил магията, която самите елфи бяха загубили безвъзвратно. Затова закрилата на Амбърли беше възложена именно нему.

Когато друидът свърши разказа си, Андер помълча за миг. Взираше се натам, където беше изчезнал баща му, разкъсван от противоречиви мисли. После тихо попита:

— Защо ми каза всичко това, друиде?

— Защото трябваше да го знаеш.

Андер замислено поклати глава.

Аланон добави по-меко, с необичайна топлота в гласа:

— Може би защото пръв се осмели да подадеш ръка на Амбърли в един съдбоносен за нея и за народа на елфите миг.

Черните искрящи очи останаха приковани в Андер още няколко мига и сякаш озариха до дъно душата му. После друидът заговори с обичайния си равен глас:

— Не е зле да си починеш малко…

Андер кимна разсеяно. Все още не беше дошъл на себе си. След малко, когато се огледа, Аланон беше изчезнал.

ТРИДЕСЕТА ГЛАВА

През нощта плътна сива мъгла беше покрила равнината Хоар. Гъста, лепкава и неподвижна, тя се разстилаше над земята като смъртен саван. Бледата болнава светлина на утрото се процеждаше иззад върховете на Граничните планини.

Застанали на възвишението при входа на прохода Халис, Андер, баща му и Аланон наблюдаваха последните приготовления на елфската армия за предстоящата битка. Лъковете бяха обтегнати, остриетата на пиките лъщяха и всеки момент изпод прикритието на мъглата щяха да изскочат демоните. Но сега-засега те не даваха никакви признаци за съществуването си и войниците започваха да стават неспокойни.

— Без паника! — разнесе се изведнъж гласът на Аланон. — Кураж, войници! Атаката на демоните ще започне всеки миг.

Мъглата на входа на Халис ставаше все по-гъста, като пара над врящ казан. Над равнината Хоар беше надвиснала зловеща тишина. Андер усети, че ръката му, стиснала дръжката на знамето, трепери.

После изведнъж в далечината се разнесоха глухи зловещи крясъци, които сякаш идваха изпод земята. Над равнината Хоар започнаха да припламват червени огньове. С приближаването си крясъците ставаха все по-остри и пронизителни, докато накрая се сляха в един-единствен, обезумял от ярост писък.

— Идат! — дрезгаво прошепна Аланон.

Стрелците коленичиха, пиките мигом настръхнаха. Алени пламъци раздираха непрогледната мъгла в далечината. Оглушителният рев премина в грозен тътен, от който скалите потрепериха. Изведнъж отекна гръм, който разтърси земята под нозете им и повали неколцина войници на земята. Андер нададе отчаян вик. Гърмът бе последван от гробна тишина.

— Аланон… — прошепна Андер, когато отново дойде на се бе си.

— Всичко свърши… Забраната рухна… — задавено промълви друидът.

В следващия миг крясъците се надигнаха отново, сякаш бяха утихнали само за да наберат сила. И пълчища демони, освободени от хилядолетния си затвор, нахлуха в равнината Хоар като отприщели. Те прииждаха от всички страни, устремени към прохода Халис. Това бяха най-страшните същества, които въображението можеше да си представи — рогати, зъбати, космати, слузести и лепкави, разкривени от ярост… с една дума — паплач, която можеше да накара косата на човек да настръхне и кръвта в жилите му да се смрази. За миг Андер изпита чувството, че е обезумял, че е попаднал в някакъв кошмар — едно от друго по-зловещи изчадия пъплеха насреща му.

Стрелите на елфите засвистяха и заваляха като дъжд върху гъстите редици демони, но чудовищата не спряха нито за миг — прескачаха телата на падналите и продължаваха напред, още по-настървени. Копиеносците се притекоха на помощ на стрелците, но демоните прииждаха като река и на мястото на един паднал изскачаха сякаш десетина нови.

Положението беше неудържимо. Ивънтайн даде заповед за отстъпление от предната линия. Иззад прикритието на скалите елфите отново изсипаха дъжд стрели върху стръвната глутница, но стотиците убити бяха само капка в безчисленото море от тела.

От възвишението Андер безмълвно наблюдаваше развоя на битката. Елфите все повече губеха позиции. От друга страна, жезълът на Елкрис наистина омаломощаваше демоните и ги правеше уязвими за стрелите и копията на елфите. Но само това, уви, не беше достатъчно, за да спре прииждащата сган. Въпреки цялата си самоотверженост защитниците бяха твърде малко, а демоните — твърде много…

Андер потърси с поглед баща си, но цялото внимание на краля бе погълнато от битката. Той стискаше в ръце жезъла на Елкрис и отчаяно гледаше как редиците на елфите се топяха. Предсмъртни писъци огласяха цялата околност и земята бе осеяна от трупове. Резервите от Волнонаемния корпус се вляха в редиците на защитниците, без това да предизвика кой знае какъв обрат в сражението.

— Няма да удържим още дълго — промълви Ивънтайн. — Стой плътно до мен!

Появилият се отнякъде Аланон изведнъж прошепна в ухото на Андер:

— Стой плътно до мен!

В същия момент демоните направиха пробив в редиците на елфите и гвардейците на краля образуваха плътна стена около своя владетел. Андер изтегли меча си. От челото му се стичаше пот.

Аланон пристъпи напред и със стремително движение вдигна ръце нагоре. Черният му плащ се развяваше. От пръстите му изригна синкав огън и земята под нозете на демоните сякаш завря. За миг те се стъписаха. Но след това прекрачиха безжизнените тела на своите събратя и отново се втурнаха напред, като надаваха яростни крясъци. Схватката беше отчаяна, безмилостна. Демоните успяха да разкъсат редиците на кралските гвардейци и се насочиха към краля като хищни птици. Един висок, черен гоблин се спусна към Андер, устремил закривените си нокти към гръкляна му. Принцът размаха меча и успя да отклони удара, но чудовището отново връхлетя. В последния миг копието на един от гвардейците го прониза и го прикова към земята.

Андер се отдръпна, ужасен от озъбеното, зловещо разкривено лице на смъртта. Аланон отново се беше възправил и поразяваше с магическия си огън прииждащите черни талази. Но те се стичаха отвсякъде с такова настървение, че Андер, който наблюдаваше отстрани, целият настръхна, проумял, че няма сила, която да ги спре.

Изведнъж, докато разбере какво става, баща му се оказа повален на земята, ударен с камък в слепоочието. Жезълът на Елкрис се плъзна от безчувствените му ръце и демоните нададоха тържествуващ, оглушителен рев. Неколцина се втурнаха към стария крал, за да го довършат.

Но в този миг Андер се окопити, развъртя меча си и с яростен вик се вряза в тълпата демони. Реакцията му беше толкова неочаквана, че двама-трима от тях се строполиха в краката му, без дори да гъкнат. Останалите се разбягаха.

Андер се възползва от настъпилото объркване, обзет от една-едничка мисъл — да запази баща си, който лежеше съвършено безпомощен и трябваше да бъде спасен с цената на всичко. Самият той вече се беше прежалил и сега, тласкан от една отчаяна смелост, сечеше главите на демоните като зелки. Дардан и Роу му се притекоха на помощ, прикриха го и разпръснаха нападателите му. Андер се спусна към баща си, който лежеше, без да помръдне и не даваше никакви признаци на живот, коленичи до него и потърси пулса му. Пулс имаше! Макар и бавен, едва доловим. Баща му бе все още жив. Очите на Андер против волята му се наляха със сълзи.

Изведнъж усети до себе си присъствието на Аланон. Друидът бе вдигнал жезъла на Елкрис от земята и сега му го подаваше, като го гледаше настойчиво.

— Остави скръбта, принце. Сега е време за действие, не за сълзи. Поеми командването и нареди на елфите да се изтеглят навътре в каньона, преди да е станало късно.

Андер понечи да възрази, но нещо в погледа на друида го накара да се откаже от намерението си и да се подчини безмълвна Битката се пренесе навътре в каньона. Отвсякъде хвърчаха стрели, навсякъде проблясваха копия. Андер обгърна с поглед полесражението. Пред очите му се мярнаха развятата огнена грива на Стий Джанс, разперените ръце на Аланон, от които струеше синкаво сияние, и разкривените от бясна злоба лица на демоните.

След малко Аланон отново се приближи до него. Дишаше тежко и по лицето му се стичаше пот.

— Аланон — отчаяно го погледна Андер — мислиш ли, че ще успеем да ги удържим?

— Не, принце — задъхано отвърна друидът. — Не сме в състояние. Не и сега. Войските трябва да се изтеглят час по-скоро. Дай заповед. Аз ще ви прикривам.

И той издигна пред намиращите се в безредие орди стена от синкав пламък, обърна се към Андер с изопнато от напрежение лице и извика:

— Побързайте! Няма да мога да ги задържа дълго!

Колоните отстъпващи войници се проточиха една след друга — конниците, стрелците, копиеносците, обозът и каруците с ранените, в една от които беше и самият крал. Аланон и Андер останаха последни. Едва се бяха скрили зад дърветата, когато стената от пламък изведнъж се стопи така неочаквано, както се беше появила изпод пръстите на Аланон.

Демоните се спуснаха след елфите като хищни птици след изплъзващата се плячка. Но беше вече твърде късно. Армията на елфите беше преминала през каньона От гърлата на хиляди демони се надигна грозен, отчаян рев, от който земята потрепери.

Каньонът заприлича на адско котило. Черни тела се гърчеха и мятаха като плъхове в наводнен тунел. Гледката беше повече от страшна. Друидът и принц Андер хвърлиха поглед назад и бързо се извърнаха пребледнели.

Но изведнъж зад гърба им се чу някакво страховито свистене, сякаш се надигаше ураган, и елфите, които се обърнаха назад, замръзнаха от ужас. Към тях се носеше истински дракон — огромен, слузест, отровно-зелена. С един замах на мощните си криле той разпръскваше демоните като сухи листа, пометени от вятъра. Люспите му ослепително искряха, а от двете страни на грамадната озъбена паст сияеше по едно хладно пронизващо око. Драконът беше надушил кръвта и лигите му течаха. Дори демоните отстъпиха от страх пред него и го пропуснаха напред почтително.

Аланон, който внимателно наблюдаваше дракона, прошепна на Андер:

— Побързайте с отстъплението!

— Ами драконът?

— Оставете го на мен и изчезвайте, ако не искате да ви стъпче като мухи! — Гласът на друида беше рязък, студен, нетърпящ възражение.

Когато и последните редици от войската се изтеглиха, Андер се обърна да погледне назад и видя друида, застанал на възвишението над каньона, и дракона, устремен нагоре по склона на дефилета Чудовището вече беше забелязало самотната черна фигурка на скалите и бързаше към нея, движено от непреодолимия си стремеж да убива. Под стъпките му земята се тресеше и надолу в пропастта се свличаха камъни. Демоните го следваха с войнствени крясъци — но на безопасно разстояние.

Загърнат в черния си плащ, Аланон изглеждаше съвършено спокоен и невъзмутимо наблюдаваше приближаването на дракона. После изведнъж протегна напред ръце и от пръстите му заструи синият, поразяващ пламък. Замириса на опърлена кожа, драконът тръсна глава и трепна като ужилен, но не спря, а продължи напред, яростен и разлютен.

Аланон се поотдалечи и отново насочи към дракона синия магически огън. Драконът изсъска в безсилната си злоба, възмутен от дързостта на тази буболечка, която след миг щеше да разкъса.

Този път Аланон насочи огъня право в раззиналата паст на чудовището. Обгърнат от синкав дим, драконът нададе такъв рев, че чак скалите потрепериха. Този път пронизващата болка беше нетърпима и той се втурна напред като обезумял. Завъртя се и заудря нагоре-надолу с опашката си. От страшните удари скалите се разцепиха и цели тонове скална маса започнаха да се свличат надолу, като погребваха под себе си стотици демони. Драконът най-после съзря врага си и се хвърли към него, но с един гигантски скок друидът се озова на тясната пътечка откъм лявата страна на пропастта. Забравило всяка предпазливост, чудовището се втурна след него, но издатината по края на пропастта изведнъж се срути под тежестта му и драконът полетя в бездната с оглушителен предсмъртен вой.

Уморена усмивка озари изцапаното окървавено лице на принц Андер, който наблюдаваше всичко това от хълма. Драконът беше мъртъв, проходът — затрупан от купища скална маса, и демоните нямаше скоро да ги последват. Елфите щяха да имат възможност да си отдъхнат и да прегрупират силите си. Бяха спечелили време, а това не беше малко.

Обърна поглед назад, към смълчаните редици бойци. Върху бледите изнурени лица се беше запечатал един общ израз, който принцът разчете безпогрешно. Това беше предчувствието за трагична обреченост, сянката на някаква мрачна предопределеност. И тъй като в този миг самият той нямаше с какво да повдигне духа им, нито да им вдъхне вяра, принц Андер извърна глава и замислено впери поглед напред в далечината.

ТРИДЕСЕТ И ПЪРВА ГЛАВА

Войската на елфите даде огромен брой жертви, преди да се изтегли от прохода Халис, посърнала и обезверена. Стоновете на ранените и умиращите отекваха надлъж и нашир под палещото слънце и всяваха в сърцата на оцелелите униние и безнадеждност.

Самият Андер Елеседил се чувстваше някак неловко в ролята на предводител и виждаше в това по-скоро ирония на съдбата, отколкото заслужено признание. Единствената му утеха беше, че това е само временно положение и му се искаше то по-скоро да свърши — баща му да се оправи, Арион да се върне и всичко да си дойде на мястото. И все пак поне докато стигнат Бейн Дроу, той трябваше да изпълнява длъжността, която обстоятелствата му бяха наложили.

Хвърли поглед на Аланон. Друидът яздеше редом с него, както винаги обгърнат от някаква мрачна тайнственост. Откак бяха тръгнали от прохода Халис, бе проговорил един-единствен път и каза само:

— Сега разбирам защо ни оставиха да стигнем чак дотук… Било е капан.

— Капан ли?

— Да, принце — хладно кимна Аланон. — Чакали са сами да им паднем в ръцете.

На хоризонта се появи самотната фигура на лудо препускащ ездач, Андер направи знак на войските да спрат и двамата с Аланон се отправиха насреща му. Когато приближиха, видяха, че лицето на ездача беше пепеляво, а от устата на коня му капеше пяна. Андер позна младежа — беше един от вестоносците на брат му.

— Флин! — повика го той. Младият елф спря неуверено: — Нося вест лично за краля…

— Можеш да я предадеш на принца — намръщи се Аланон.

— Принце, аз… — започна Флин и изведнъж прехапа устни. Сълзите го задавиха.

Андер скочи от коня и му направи знак да го последва. Младежът се приближи разтреперан. Андер сложи ръка на рамото му.

— Хайде, кажи — какво има?

— Принце, аз… трябваше да предам на краля… Че принц Арион е убит!

— Не е възможно — вцепени се Андер. Поклати глава бавно, недоумяващо и повтори като на себе си: — Не е възможно!

Младият елф изведнъж заплака.

— Демоните ни атакуваха още призори… Бяха толкова много… Пометоха ни като порой… Трябваше да отстъпим. Настана голяма суматоха. Всички побягнаха презглава… Принц Арион им извика да спрат, да не се дават и в това време…

Той не можа да продължи. Андер го прегърна и потърси с поглед Аланон. По изражението му разбра, че друидът вече знае.

— А тялото на брат ми? — с усилие попита Андер. — Остана ли нещо от него?

— Да, принце.

— Нека бъде изпратено тук.

— Има и нещо друго… — запъна се Флин. — Проходът е в ръцете на демоните, но генерал Пинданон смята, че не всичко е загубено и моли да му изпратите подкрепления. По възможност конница…

— Не, Флин — рязко го прекъсна Андер, после добави по-меко: — И предай на генерал Пинданон, че войските трябва веднага да се изтеглят и да се върнат в Саранданон.

Младият елф преглътна мъчително, погледна Аланон и промълви:

— Простете, принце, но ми беше наредено да говоря лично с краля…

— За съжаление това е невъзможно — тихо отвърна Андер. — Кралят е ранен. Предай това на генерал Пинданон и му повтори нарежданията ми. Смени коня — този е вече на края на силите си! Побързай! И се пази!

Флин отдаде чест и побърза да изпълни заповедта. Загледан след него, с гръб към Аланон, Андер даде воля на сълзите си. Двамата с Арион така и не си бяха протегнали ръка, преди да е станало късно.

Над долината Саранданон тихо се спусна нощта. Ивънтайн лежеше в палатката см все още в несвяст, а дишането му беше слабо, неравномерно. Андер седеше до леглото на баща си, взираше се отчаяно в бледото лице със затворени очи и се молеше загубата на кръв да не е голяма и организмът на краля да победи болката.

Взе отпуснатата немощна ръка на баща си в своята. Старият крал не помръдна.

— Ех, татко… — въздъхна Андер.

Изправи се и неспокойно закрачи напред-назад из стаята. Как можа да се случи това — в един и същи ден убиха брат му и раниха баща му, а той самият трябваше да застане начело на армията. Разумът му все още отказваше да го приеме. Знаеше, че винаги бе съществувала такава възможност, но досега тя му се бе струвала абсурдна. Не само той, никой не беше вярвал, че ще се стигне чак дотам. Изобщо не беше подготвен за това… Брат му Арион беше дясната ръка на баща му, той щеше един ден да наследи престола и да поведе народа на елфите… Арион беше роден да управлява и Андер никога не беше мислил да му оспорва това право, а сега без време се налагаше да го замести. Уморено поклати глава. Дали щеше да се справи? Достоен ли беше? Това тепърва щеше да се разбере, а сега беше длъжен да стори каквото може, за да защити Саранданон и да отблъсне атаката на демоните, да спре настъплението им. При прохода Халис това се беше оказало почти невъзможно. Нещо повече — ако в сляпата си ярост драконът не бе срутил скалите и небе затрупал прохода, кой знае дали демоните нямаше да ги довършат? Трябваше да убеди бойците, че неуспехът нямаше да се повтори, че съдбата им е в собствените им ръце. С други думи — трябваше да им вдъхне вяра. Щеше ли да успее? Отново седна до главата на баща си и се загледа в него замислено. Кейл Пинданон, старият опитен военачалник, би могъл да му помогне, стига да искаше… Но той още не можеше да Камъните на елфите 31 прости на Андер дадената заповед за отстъпление и по-скоро щеше открито да му се противопостави и да поеме сам той командването на войската. Андер въздъхна Всъщност така би било дори по-просто. Може би наистина трябваше да прехвърли на друг отговорността за съдбата на елфското кралство. И все пак нещо вътре в него не му позволяваше да го стори. Струваше му се някак… прекалено лесно, почти равносилно на бягство.

— Ти какво би направил на мое място? — прошепна като на себе си и се взря напрегнато в неподвижното лице на баща си, без да очаква отговор.

Не беше усетил колко време е минало, когато изведнъж в палатката надникна Дардан и съобщи:

— Пристигна генерал Пинданон. Настоява да се срещне с вас.

Андер кимна, като се чудеше къде ли пак е изчезнал Аланон. В негово присъствие се чувстваше някак по-спокоен. От друга страна, срещата с Пинданон си беше лично негов проблем, така че.

Преди да излезе от стаята, оправи завивките на баща си, след кратко колебание взе със себе си жезъла на Елкрис. За всеки случай.

Кейл Пинданон го чакаше в съседната стая. Дрехите му бяха изцапани от кръв и спечена кал, а лицето му пламтеше от гняв.

— Искам да знам защо даде заповед за отстъпление, принце?! — избухна белокосият военачалник при появата на Андер.

Принцът съумя да запази спокойствие и каза само:

— По-тихо, генерале. Оттатък лежи кралят.

Гневът в погледа на генерала бе заменен от безпокойство.

— Как е той? — по-меко попита старият военачалник.

— Спи — сдържано отвърна Андер. — Е, генерале, какво те води насам?

— Искам да знам чия беше абсурдната идея за отстъпление — повтори Пинданон вече по-тихо, но все така разпалено. — Можехме да си върнем прохода Уърл… Баща ти толкова разчиташе на това…

— Целта беше да удържим колкото е възможно по-дълго — забеляза Андер. — Немислимо беше да ги спрем, въпреки че направихме, каквото беше по силите ни — и при Халис, и при Уърл. Оттам нататък всяко забавяне би означавало да ни избият до крак…

— Ти нямаш никакъв опит във военните дела, принце! — кипна Пинданон. — Ето защо нямаше право да издаваш заповеди, преди да си се допитал до мен! Ако не беше син на краля, когото толкова уважавам…

— Гневът е лош съветник, генерал е! Не изричай прибързано думи, за които после ще съжаляваш…

В този миг в палатката влезе Аланон, следван от Стий Джанс.

— Няма смисъл да спорим излишно, генерале — завърши Андер. — Считам, че въпросът е приключен. А сега по-добре да помислим какво ни предстои. С колко дни разполагаме, докато демоните ни настигнат?

— Най-много с ден-два — сухо отвърна Пинданон.

— По-малко — намеси се Аланон. — До утре призори.

— Сигурно ли е? — свъси вежди Андер.

— Повече от сигурно.

— В такъв случай да помислим как ще ги спрем… — принц Андер неспокойно въртеше в ръцете си жезъла на Елкрис.

— Какво има да се мисли?! — изкриви лице с досада Пинданон. — Трябва да организираме защитата на Бейн Дроу и да ги приклещим, преди да са стигнали долината.

Андер си пое дълбоко дъх.

— Но нали при прохода Халис се опитахме същото и ударихме на камък… Демоните удържат надмощие благодарение на численото си превъзходство…

— Този път ще бъде по-различно — настоя Пинданон. — Силите ни ще бъдат събрани заедно, конницата ще влезе в действие, изобщо — предимствата ни сега са повече.

Андер хвърли поглед към Аланон, но друидът мълчеше.

— Андер, нека аз да поема командването! — продължи Пинданон, като пристъпи напред. — Знам как да организирам защитата, за да я доведа до успешен край… Познавам войската като петте си пръста…

— Не, генерале. — Гласът на Андер беше твърд, категоричен.

— Видях с очите си на какво са способни демоните. Видях как разпръснаха стари опитни бойци като пилци. Уважавам побелелите ти коси, но досега не си се сблъсквал с враг като този. Демоните са движени от сляпа омраза, която е замъглила разсъдъка им, и са способни на всичко. На нас обаче ни е мил животът, а една необмислена стъпка е равносилна на самоубийство.

С крайчеца на очите си долови лекото одобрително кимване на Аланон.

— Прекалената предпазливост не води до нищо добро, принце — горчиво се изплю Кейл Пинданон. — Баща ти се вслушваше в думите ми…

— В момента обаче аз замествам баща си — сви рамене Андер. — Което ще рече, че той ми е гласувал пълно доверие. А от теб, генерале, очаквам помощ и съвет, не и непрестанна съпротива.

Пинданон пламна и изведнъж посочи към Аланон:

— Ами той? Защо мълчи? Нали и той ти с съветник — нека даде някакво смислено предложение!

— Искаш да знаеш какво мисля аз ли, генерале? — сдържано рече Аланон. — Истината е, че не можете да спрете демоните. Можете само да забавите настъплението им.

— Чудесна възможност, няма що!

— Единствената ви възможност — хладно отвърна друидът. — Целта е да осигурите на Амбърли достатъчно време да изпълни задачата си.

— Не на мене тия — Кейл Пинданон направи горчива презрителна гримаса. — Само не ми казвайте, че съдбата на цялото кралство е в ръцете на едно момиченце! Какво предлагате тогава — да стоим със скръстени ръце и да я чакаме да се завърне?! Ако така твърдят старите легенди, за мен те са пълни измислици!

Стий Джанс, за чието присъствие почти бяха забравили, пръв наруши настъпилото дълго мълчание:

— С ваше позволение, принце…

Андер кимна и той продължи:

— Волнонаемният корпус неведнъж се е сблъсквал с подобни ситуации, в които сме нанасяли на врага съкрушителен удар въпреки численото му превъзходство. Един от старите ни изпитани принципи в такива случаи е никога да не оставяме една-единствена неподвижна линия на защита. А ето и какво точно правим — разделяме се на няколко бързоподвижни отряда, които атакуват врага едновременно от различни страни и се изтеглят веднага, след като нанесат удара. Целта е в редиците на врага да настъпи объркване и силите му да се разпръснат.

— Да, но нали целта е да се удържат позиции — намръщи се Пинданон. — Какво печелите, като се изтегляте непрекъснато?

— Какво ли? Когато редиците на противника са достатъчно разтеглени и разпокъсани, прилагаме нещо като мъртва хватка, ето така — той сключи дланите при основите им и изведнъж ги събра с оглушителен плясък — и нанасяме решаващия удар!

— Как по-точно предлагате да стане това при Бейн Дроу? — заинтригувано го погледна Андер.

— Как ли? Пехотата първоначално ще привлече вниманието, стрелците ще ги причакват от едната страна, конницата — от другата. Увлечени в гонитбата на заека, демоните сами ще влязат в капана.

— А кой ще бъде заекът? — навъсено попита Пинданон.

На устните на Стий Джанс заигра усмивка:

— Как мислите, генерале?

Пинданон сви рамене и промърмори:

— Защо пък да не опитаме… Дано само на заека са му достатъчно дълги краката…

— Колкото до това, не се бойте, генерале. Не се е намерил още някой да му скъса кожухчето…

Андер и Аланон се спогледаха. Друидът кимна.

— Значи това ще бъде планът за защитата на Саранданон — обяви принцът. — Да си пожелаем успех! И той стисна ръка на Стий Джанс и Кейл Пинданон.

Изпитваше огромна благодарност към Стий Джанс и се питаше как ли би завършил спорът с Кейл Пинданон без неговата намеса. Изведнъж му мина през ум, че може би присъствието на Стий Джанс на съвета не беше случайно. Дали пък Аланон, който умееше да предвижда развоя на събитията, не се беше погрижил за това?

ТРИДЕСЕТ И ВТОРА ГЛАВА

Погребаха Арион Елеседил на разсъмване. Брат му, Кейл Пинданон и няколко десетки гвардейци го изпратиха в последния му път.

Не оставиха знак на гроба, за да не го открият демоните и да се гаврят с тялото. Погребаха го безмълвно, по стар елфски обичай, без надгробни слова и траурни песни, но в очите на изпращачите имаше сълзи и Андер почувства, че след брат му все пак щеше да остане нещо, на което никой не би могъл да посегне, и това беше споменът.

Демоните атакуваха при Бейн Дроу след по-малко от час. Те се стичаха с крясъци откъм северните хълмове като рояк огромни черни скакалци, право натам, където вече ги очакваха стрелците и копиеносците на елфите. Разположени по склоновете на Кенсроу, защитниците на Бейн Дроу ги обсипаха с дъжд от стрели. Първите нападатели се затъркаляха надолу и повлякоха след себе си следващите. Така още в първите минути на битката демоните дадоха стотици жертви и първата им атака бе отблъсната. Пронизителните им писъци огласяха цялата околността черните космати тела се гърчеха от ярост и болка.

И все пак отзад прииждаха такива неизброими пълчища, че в един момент стрелите на елфите се оказаха недостатъчни и бойците се видяха принудени да се изтеглят.

Точно в този момент отряд ездачи със сиви плащове се появи като изпод земята. Начело яздеше едър мъж с червени коси и набраздено от белези лице. Конниците яздеха с извадени копия и всяха смут и объркване в редиците на демоните, които побързаха да се спуснат след тях като тъмен облак.

Внезапно отрядът на Стий Джанс, защото това беше точно той, зави така рязко, че препречи пътя на демоните, и в същия миг червенокосият ездач вдигна ръка Демоните, които вече не образуваха плътна непробиваема маса, а се бяха проточили по цялото протежение на Бейн Дроу, изведнъж осъзнаха какво ги грози. От всички страни към тях препускаха конници, които ги подбраха като стадо и ги натириха право към високата фигура с черен плащ, която застрашително простираше ръце от скалите на Кенсроу и мяташе кълба от синкав пламък. Демоните бяха обградени отвсякъде, изложени на прицел, обхванати от паника и елфите се възползваха от объркването им. Скоро скалите се огласиха от победните им викове.

Но сражението не приключи с тази неуспешна атака. Битката продължи през целия ден, като отрядът на Стий Джанс неуморно разиграваше демоните, отвличаше вниманието им и ги тласкаше натам, където ги очакваше собствената им гибел. Почти обезумели от яростна възбуда, преследвачите забравяха всяка предпазливост и докато се усетят, попадаха между ударите на елфите. Откъснати от останалите си събратя, те се лишаваха от своето основно преимущество — численото си превъзходство, и шансовете им за успех ставаха нищожни.

Известно време демоните безуспешно се опитваха да завземат склоновете на Кенсроу, но копията и стрелите на елфите бяха безпощадни. Пък и оня черен гигант, който мяташе отгоре смъртоносен огън, съвсем не улесняваше задачата им. Напразно се опитваха да му попречат — той сякаш беше неуязвим, затова пък всеки, който посегнеше към него, биваше унищожен.

И все пак една от атаките на демоните се увенча с успех — те пробиха защитата на елфите на самия бряг на Инисбор и се втурнаха през пясъчните дюни право към ширналата се равнина отвъд. За момент изглеждаше, че всичко е свършило и развоят на битката е необратим, но конницата ма елфите успя да догони нашествениците, решена да ги спре с цената на всичко. Тя ги разпръсна по брега, подкара ги към водите на езерото и там окончателно ги довърши.

Хиляди демони загинаха през този ден в кървавата битка за превземането на Бейн Дроу. Атаките следваха една през друга с някаква безразсъдна, ожесточена настойчивост. Сякаш демоните бяха решени да успеят с цената на всичко и нищо не бе в състояние да ги спре. Елфите и бойците на Стий Джанс също дадоха много жертви, но този път поне имаше защо — нашествениците не успяха да нахлуят в Саранданон.

Привечер демоните предприеха последната атака. Този път се събраха накуп и се врязаха в редиците на елфите с цялата си неимоверна мощ. Изсипаха се като порой — черна, страховита маса, която не разчиташе на никакви бойни тактики, а единствено на собствената си грамада. Елфите ги посрещнаха с изтеглени мечове и лъснали копия, но демоните направо минаха през тях. Сега вече бяха неудържими. Прегазиха собствените си мъртви и се втурнаха нагоре по склона, но изведнъж най-ненадейно се обърнаха и се понесоха обратно.

Елфите ги проследиха с невярващ поглед, докато и последният от нападателите се скри зад хълмовете. Не можеха да си обяснят какво се бе случило, какво бе накарало нашествениците през глава да хукнат обратно, но бяха щастливи, че всичко е свършило и се хвърляха в прегръдките си от радост, че са останали живи. Едва сега, когато най-после имаха време да се огледат, си дадоха сметка какво се бе разиграло през този ден. Земята бе плътно осеяна с трупове. Потръпнаха при мисълта, че животът не означаваше нищо за демоните, близостта на смъртта ги настървяваше и опияняваше. Досега не се бяха срещали с такъв противник…

Андер Елеседил успя да намери Кейл Пинданон и развълнувано го притисна до гърдите си. Цялата долина кънтеше от радостни възгласи. Конниците на Стий Джанс възбудено размахваха копията си.

Застанал настрани, единствен Аланон не взимаше участие във всеобщото веселие и замислено се взираше към хълмовете, зад които така неочаквано изчезнаха демоните. Питаше се защо дори след като бяха побягнали в безредие, все още нямаше и следа от техния предводител Дагда Мор.

Вечерта премина спокойно и над Бейн Дроу се спусна нощта. На сутринта елфите отново застанаха по местата си и зачакаха атаката на демоните, но до обяд нищо не се случи. Това вече започваше да им се струва странно, Андер потърси Аланон — може би друидът щеше да намери някакво обяснение. Откри го горе на скалите — по-замислен и мрачен от всякога, той все пак даде на Андер отговор на въпроса, който безпокоеше елфите:

— Аланон, изглеждаш някак особено… — смутено започна принцът.

— Не можеш да получиш нещо срещу нищо… — уморено се усмихна друидът. — На тоя свят всичко се заплаща, в това число и насилието, което си извършил над самия себе си…

— Искаш да кажеш, че ти… че това е заради магията?

— Точно така — кимна Аланон. — Магията черпи от жизнените сили на този, който я владее, изтощава енергията му и понякога е необходимо доста време, докато тази енергия се възстанови. И то — само отчасти, никога напълно, защото, както ти казах, нищо не идва даром…

Андер потръпна, усетил внезапен хлад.

— Значи ли това, че в един момент магическата ти сила ще свърши?

— Докато съм жив, това не може да се случи. Но тя може да отслабне, да намалее и постепенно да угасне, защото никой не е безсмъртен, дори и ние, друидите… Кажи сега, какво те води насам — смени той изведнъж темата.

— Искам да те питам знаеш ли защо демоните изведнъж преустановиха атаката? Друидът отмести поглед и тихо отвърна:

— Може би не са били достатъчно подготвени… Но пак ще дойдат, не се самоуспокоявайте. Те не си губят времето напразно и нищо не вършат току-така. Особено предводителят им — Дагда Мор… А това, че не се е появил досега, дори започва да ме притеснява.

— Защо, къде може да е според теб? — сбърчи вежди Андер.

— Където и да е, със сигурност замисля нещо. Добре би било да пратим разузнавачи на юг от Инисбор и да се опитаме да разберем какво се готвят да предприемат демоните…

Аланон помълча, зареял поглед в далечината, и изведнъж помоли с отпаднал, странно безжизнен глас: — А сега, принце, бих искал да остана насаме…

Андер се спусна надолу по склона, обзет от нерадостни мисли. Побърза да изпрати на юг разузнавачите и се занизаха часове на тревожно напрегнато очакване. Неизвестността измъчваше бойците и във въздуха витаеше униние. Над долината бяха надвиснали тъмни буреносни облаци.

Измина още един безкрайно дълъг ден, през който от демоните нямаше и следа.

Атаката започна към полунощ. Демоните нахлуха през Бейн Дроу като тъмен порой и постовете на елфите нямаха време да издадат нито звук. Зловещият черен рояк запълзя нагоре по склоновете на Кенсроу под прикритието на мрака. По време на хилядолетния си затвор демоните бяха свикнали с мрака и се ориентираха в него почти безпогрешно. Придвижваха се бързо, безшумно, възбудени от мисълта за предстоящата кървава сеч.

Едва когато се нахвърлиха върху елфите, нададоха пронизителни дрезгави крясъци. Стреснатите в съня си бойци наскачаха, грабнаха оръжията си и веднага отвърнаха на удара, но вече бяха обкръжени от всички страни. Стонове и предсмъртни крясъци разцепиха нощта. Елфите се защитаваха отчаяно, но демоните бързо взеха надмощие. Сега елфите се сражаваха не на живот, а на смърт. Това щеше да е краят, ако не беше Аланон. Друидът, който наблюдаваше битката от възвишенията на Кенсроу, извади някакъв блестящ прах от кесията на кръста си и го разпръсна във въздуха. Ярко сребристобяло сияние озари небето над лутащите се в мрака елфи и разпръсна тъмнината, главното оръжие на демоните, които виждаха в нощта като котки.

Откъм редиците на демоните се надигна яростен оглушителен вой. Конниците на Стий Джанс използваха объркването им и се врязаха дълбоко в черната паплач. Те бяха останали по-малко от четиристотин, но подкараха обезумялата от ярост орда обратно към теснината Бейн Дроу. Конниците на елфите начело с белокосия Кейл Пинданон им се притекоха на помощ и също се вклиниха в редиците на демоните, като съвсем ги разпръснаха.

Но голяма част от демоните беше разкъсала защитната линия по склоновете на Кенсроу и сега се стичаше към долината Саранданон. На пътя им беше застанал единствено Аланон. Протегнал напред ръце, той изпращаше към тях синкав огън и те рухваха за миг изпепелени, но по петите им прииждаха все нови и нови. Накрая, за да ги спре, друидът издигна цяла стена от синкав пламък и земята под нозете на демоните завря. Никой вече не посмя да припари нататък.

Малко по-надолу, при Бейн Дроу, елфите и бойците на Стий Джанс също отчаяно се опитваха да спрат настъпващите към Саранданон демони. Във въздуха се носеше мирис на смърт. Конят на Кейл Пинданон се срути изведнъж, а старият воин се претърколи и се надигна замаян. Другарите му се спуснаха към него, но демоните се оказаха по-бързи. Те се нахвърлиха върху белокосия елф от всички страни, повалиха го на земята и се впиха в него с нокти и зъби.

В същия миг друга групичка демони се насочи към Андер Елеседил. Те разпръснаха гвардейците, които го пазеха, и наскачаха към него като котки. В отчаяния си опит да се защити принцът вдигна жезъла на Елкрис и нападателите му се разбягаха настръхнали, с яростни крясъци. Но Андер изведнъж се оказа сам, обкръжен от всички страни, откъснат от своите. Демоните бяха решени да се доберат до омразния им талисман с цената на всичко и само чакаха сгоден момент.

И тогава един огромен мъж, с набраздено от белези лице и оплискан с кръв, се втурна право към тях, размаха сабята си като обезумял и си проби път до Андер. Демоните се хвърлиха към него разлютени, но Стий Джанс отблъскваше атаките им като скала, докато другарите му не се притекоха па помощ също с извадени мечове. Групата конници със сиви плащове скри Андер от очите на демоните.

Всичко стана така светкавично бързо, че в първия миг принцът дори не можа да разбере какво се е случило. После видя Стий Джанс, който се носеше напред с развети коси, и изведнъж всичко му стана ясно. Волнонаемният корпус, една шепа хора в сравнение с кълчищата от демони, атакуваше. Косата му настръхна, но нямаше време да се чуди. Грабна юздите на един кон, останал без ездач, и се метна отгоре му. Увлечени от примера на водача си, елфите се втурнаха след него, сляха се с бойците на Стий Джанс и подгониха демоните пред себе си, като надаваха оглушителни бикове.

Устремът на волнонаемниците даде кураж на останалите бойци и докато се опомнят, демоните бяха изтикали от склоновете на Кенсроу и повлечени отново към теснината Бейн Дроу. Сега, съвзели се от първоначалния смут, елфите бяха неузнаваеми — решителни и неустрашими. В този момент демоните не само че бяха безсилни пред тях, но дори се видяха и принудени да отстъпят, за да избегнат собственото си унищожение. Побягнаха презглава и не след дълго черните им орляци се скриха зад северните хълмове.

Андер Елеседил седеше в палатката си, съблечен до кръста, а санитарите промиваха раните му. На края на силите си от болка и умора, принцът безмълвно изслушваше пратениците, които се изреждаха да му докладват за състоянието на армията и отделните защитни постове. Палатката се охраняваше от неколцина гвардейци с извадени мечове, а входът й бе осветен от запалени факли, така че и пиле не можеше да прехвръкне, без да бъде забелязано.

Принцът облече туниката си върху стегнатите превръзки и препаса меча си, когато изведнъж в палатката му нахлу Стий Джанс, задъхан с окървавено лице. Всички се втренчиха в него, а пратеникът, който в момента докладваше, замлъкна на средата на думата. Андер се приближи до червенокосия пълководец, стисна му ръката и направи знак да бъдат оставени насаме. Палатката се изпразни и двамата мъже срещнаха погледите си.

— На теб дължа спасението си, генерале — тихо каза принцът. — Не зная как да ти се отплатя…

— За каква отплата говориш, принце? — поклати глава Стий Джанс. — Аз съм войник и изпълних дълга си. Нищо повече.

— И така да е, малцина на твое място биха го направили — уморено се усмихна Андер. — Благодаря ти, генерале. Благодаря ти за всичко. И… още нещо. Кейл Пинданон е мъртъв. Бих искал ти да заемеш мястото му.

Червенокосият смутено помълча, преди да отвърне:

— Но, принце, аз дори не съм елф…

— Никой друг не би бил по-достоен от теб да поведе армията на елфите — твърдо каза Андер. — Пък и… благодарение на теб удържахме Бейн Дроу.

— Не зная дали всички биха одобрили това решение… — замислено поклати глава Стий Джанс.

— Има и такива, които не биха го одобрили — съгласи се Андер. — Но те не биха одобрили никое мое решение, защото в техните очи аз не съм достоен да заема мястото на баща си и брат си. А ти сам каза, че ако се съобразявахме с одобрението на всички…

В този миг в палатката влезе Аланон.

— Е, генерале — довърши мисълта си Андер, — приемаш ли моето предложение?

— Да, принце — отвърна Стий Джанс, този път без колебание.

Друидът ги наблюдаваше с каменно лице и помръкнал поглед. Когато заговори, гласът му бе снижен почти до шепот:

— Разузнавачите се върнаха, принце. Онези, които бяха изпратени на юг от Инисбор, не са се натъкнали на нищо обезпокояващо, но другите, които тръгнаха на север, докладват за цяла огромна армия демони, която се е спуснала на юг покрай източните склонове на Кенсроу и вече трябва да е навлязла в Саранданон.

Андер Елеседил слушаше пребледнял.

— Ето, значи, какъв е бил планът им, принце, от самото начало — продължи друидът, като мрачно поклати глава — да ни прилъжат тук, при Бейн Дроу, а междувременно основните им сили да се промъкнат зад гърба ни…

Андер прехапа устни. В очите му имаше сълзи.

— Значи всички, които паднаха тук… и при прохода Халис… всички тези храбри мъже… и брат ми, и Пинданон… които искаха да попречат на превземането на Саранданон, са загинали напразно…

— Армията, идваща от север, е огромна — тихо каза Аланон, — не би било по силите на елфите да я удържат. Пълчищата демони, тръгнали към Саранданон, са неизброими и ако сега се опитате да ги спрете, сте обречени на сигурна гибел.

— Значи Саранданон падна… — промълви едва чуто Андер и лицето му се изкриви от болка.

Аланон само кимна.

Принцът закрачи из палатката като звяр, хванат в клетка, и хвърли поглед към постелята, на която лежеше кралят, все така неподвижен и безмълвен, в неведение за всичко, което ставаше. В един-единствен ден бяха загубени толкова много… Сърцето на Андер се късаше.

Аланон сложи ръка на рамото му:

— Принце, трябва да дадеш заповед за отстъпление, докато не е станало късно…

— Отивам — с отпаднал глас произнесе Андер.

ТРИДЕСЕТ И ТРЕТА ГЛАВА

Уил Омсфорд се убеди, че зловещите разкази за Дивата пустош ни най-малко не преувеличаваха — това бе най-мрачното и отвратително място на света. Двамата с Амбърли се спуснаха от Скалист рид в безоблачен слънчев ден, а Дивата пустош ги посрещна с черни надвиснали облаци и непроходими, сумрачни дебри. Черните, изкривени стволове на дърветата бяха обрасли с мъхове и лишеи, клоните им се протягаха като пипала на гигантски паяци, а тръните показваха хищни нокти изпод загниващата шума, която изпълваше въздуха с отровни зловония. Човек оставаше с потискащото чувство, че тук животът се поддържа единствено благодарение на собствения си разпад, храни се от собственото си разложение.

Южнякът и момичето предпазливо поеха по тясна горска пътека, като се взираха в мрака с разширени от ужас очи. Имаха чувството, че се движат през тунел и дневната светлина достигаше до тях отдалече, през пролуките между листата. В тази странна, зловеща гора нямаше птици — нищо чудно, та тук приличаше по-скоро на затвор, как биха издържали, помисли си Уил. Нямаше дори пеперуди, само змии, прилепи и диви котки — уродливи създания, свикнали да се хранят с мърша, които се плъзгаха безшумно в мрака и оставяха Уил и Амбърли тръпнещи от погнуса.

От време на време се чуваше пукот на сухи съчки и нечие тежко дишане. Огромните сенки на някакви невидими твари се мяркаха между дърветата. Южнякът и момичето ускоряваха ход или се притаяваха в храстите, но съществата или не ги забелязваха, или не си правеха труда да се занимават с тях.

През целия път срещнаха само няколко случайни минувачи, които им заприличаха по-скоро на видения, отколкото на същества от плът и кръв. Мрачни и неразговорливи, с ниско спуснати качулки, тези пътници също не проявиха никакъв интерес към тях. Зорките им котешки очи хладно проблясваха изпод качулките, сякаш искаха да преценят що за птици са тия двамата и струва ли си въобще да се захващат с тях.

По залез слънце най-после излязоха от гората. Бяха стигнали градчето Гримпен Уорд, най-негостоприемното място, което човек би могъл да си представи. Разположено в една падина, то се състоеше от еднотипни дървени бараки, долепени една до друга, мърляви и олющени. На много от тях бяха сложени катинари и капаците бяха спуснати, а отпред висяха неграмотно написани табели с имената на собствениците и продажната цена. Зад олющените прозорци на останалите горяха бледи пламъчета на газови лампи.

Уил и Амбърли имаха чувството, че всяка втора къща в това градче беше хан, където мъжете се събираха на чашка. Отвътре се разнасяха дебелашки шеги и остър пиянски смях. Зад грубите дървени маси бяха насядали одърпани мъже и мърляви жени, а в краката им обикаляха дръгливи кучета.

Тези хора можеха да отмъкнат кесията ти, докато ти подават ръка, да прережат гърлото ти, без дори да се замислят… Уил усети, че косата му настръхва. Дядото на Пърк май щеше да се окаже прав.

Той стисна здраво ръката на Амбърли и двамата забързаха надолу по улицата, без да знаят накъде отиват. Немислимо беше да прекарат нощта в гората, но дали тук щеше да бъде по-безопасно? Едва ли, но нямаха друг избор. На всичко отгоре бяха и без пари, а стомасите им стържеха и краката им не ги държаха. Уил се беше надявал да поработят за една топла вечеря и покрив над главата си, но сега просто не виждаше към кого би могъл да се обърне с подобна молба.

От съседната барака излезе с клатушкане един пиян гном, залитна и се хвана за плаща на Уил. Южнякът нетърпеливо го изблъска. Гномът се търколи на земята и продължи да лежи там, като се хилеше глуповато. Уил дръпна Амбърли:

— Да се махаме оттук!

Не знаеха какво точно им носи утрешният ден, не знаеха дори къде ще прекарат нощта. Бяха в самото сърце на Дивата пустош и една непредпазлива крачка можеше да им струва живота.

Отчаяно се нуждаеха от някой, който да ги упъти, от човек, комуто да се доверят, но имаше ли такъв в Гримпен Уорд?

Може би щеше да се наложи Уил да използва камъните на елфите по-скоро, отколкото бяха предполагали, а това щеше да ги издаде… С демоните по петите им шансовете им да достигнат Свещения огън ставаха нищожни. Но от друга страна, без да знаят накъде да го търсят, можеха да се лутат и с дни.

Обхванат от нерешителност, разкъсван от противоречиви мисли, Уил изведнъж спря насред улицата.

— Уил — подкани го на свой ред Амбърли, — хайде да се махаме оттук!

Сепнат, Уил тръсна глава. Всичко с времето си. Първо трябваше да решат къде ще прекарат нощта. И на всяка цена да намерят нещо за ядене.

Хванати за ръка, двамата с Амбърли спряха малко по-надолу по улицата пред една странноприемница, не така плътно прилепена до останалите сгради и скрита в сянката на високи борове. На табелата пишеше — Страноприемница „Свещеникът“. На първия етаж светеше и те се запътиха натам.

Тук крясъците не бяха така оглушителни и посетителите като че ли бяха по-малко. Това им се стори достатъчно обнадеждаващо и двамата пристъпиха навътре. Амбърли се озърташе плахо като сърна.

— Спусни качулката ниско над лицето си! — прошепна й Уил и се опита да й се усмихне окуражително, въпреки че не му беше особено весело.

Помещението беше задушно, задимено. На бара се бяха облегнали неколцина мрачни, неприветливи мъже и две-три раздърпани жени, които пиеха наравно с тях. Много от посетителите, наведени над халбите си, също като Уил и Амбърли бяха спуснали ниско качулките си в знак, че не желаят да бъдат закачани. Подът беше осеян с нечистотии и в ъглите висяха паяжини. Скърцаща дървена стълба водеше нагоре, а в подножието й стара мършава хрътка унило глозгаше някакъв кокал.

Уил и Амбърли седнаха в дъното на помещението пред една празна маса с нечиста покривка и запалена свещ отгоре. Неколцина от посетителите ги изгледаха вяло и се върнаха към обичайното си занимание.

— Какво търсим тук? — шепнешком попита Амбърли.

— Ще видиш — кратко отвърна Уил.

Съдържателната — едра, безформена жена в напреднала възраст, накуцвайки, се затътри към тях. Уил я изгледа замислено. В главата му се раждаше някаква идея.

— Какво ще пиете? — троснато попита жената.

— Две бири, моля.

— Не обичам бира — прошепна Амбърли, когато жената се отдалечи. — И изобщо тук никак не ми харесва. Какво си намислил?

— Почакай и ще разбереш. Забеляза ли как накуцваше?

— Кой, жената ли?

— Съдържателната — кимна Уил. — Кой знае, може от това да излезе нещо…

След малко жената се върна с две халби, тупна ги пред тях на масата и запита навъсено:

— Това ли е?

— Имате ли нещо за вечеря? — попита Уил, като отпи от халбата. Амбърли изобщо не докосна своята.

— Яхния, хляб, сирене и пай, днеска съм го пекла — отвърна жената и въздъхна уморено.

Уил я изгледа съчувствено.

— Не е лесно да седиш над печката в тая жега…

— Така си е — изсумтя жената. — Ама най-лошото е, че готвиш за тоя, дето духа. Всички идват да се наливат, рядко някой ще хапне…

— Сама ли се оправяте с всичко?

— Синовете помагат… — Жената стана по-разговорлива и видимо поомекна. — Моичкият ни заряза. Момчетата по ги влече комарът и чашката, ама сегиз-тогиз се случва да ме сменят… То аз бих могла и сама, да не беше тоя пусти крак. Мира не ми дава…

— Опитвахте ли горещи компреси?

— Слагах. Поотпусна ме.

— А билкови настойки?

Тя махна с ръка:

— Полза никаква…

— Лоша работа… Откога сте така?

— Знам ли? Откак се помня…

— Ще похапнеш ли? — хвърли поглед Уил към Амбърли и преди тя да успее да отвори уста, поръча: — Ще опитаме яхнията. Донесете ни две порции.

Амбърли изчака жената да се отдалечи, наведе се напред и отчаяно зашепна:

— Как мислиш да й платим!?

— Спокойно — усмихна се Уил. — Можем да си го позволим.

Амбърли изглеждаше така, сякаш беше готова да го удари, но се отказа от намерението си в последния момент и само въздъхна:

— А уж беше обещал да не ме държиш в неизвестност и да не действаш на своя глава… При циганите това за малко да ни коства живота! А тези хора са далеч по-опасни.

— Знам, знам, просто току-що ми хрумна нещо. Имай само малко търпение. Съгласна си, че не е зле да сложим нещо в устата си, нали?

Лицето на момичето изведнъж се стегна:

— Това място ме потиска, Уил. Мисля, че няма да мога да сложа и хапка в устата си. Бих предпочела вече да сме далеч оттук…

— Не мисли, че на мен тук ми е много забавно — сви рамене Уил. — Само че няма къде другаде да прекараме нощта… Шшшт, тя се връща!

Съдържателната се появи с две чинии, от които се вдигаше апетитна пара. Остави ги на масата и вече се готвеше да тръгне, когато Уил я спря.

— Чакайте малка Мислех си за крака ви. Може би все пак може да се направи нещо.

Тя го изгледа подозрително.

— Какво например?

— Ще се опитам да ви помогна. Може би ще намеря начин да спра болката…

— А на вас това какво ви влиза в работата? — присви очи жената.

— Ами това ми е работата — разпери ръце Уил. — Изкарвам си хляба.

— Хм. Значи искате пари.

— Може просто да направим сделка — вие ни нахранихте, аз ще се погрижа болката да спре. Какво ще кажете?

— Става.

— Я да видим сега! — Донесете ми една чаша чай и чист парцал.

Жената се затътри към кухнята. Амбърли поклати глава:

— Убеден ли си, че ще успееш?

— За всеки случай си довърши вечерята — подсмихна се Уил.

Съдържателната се върна, следвана от неколцина любопитни посетители. Уил прехапа устни. Това не влизаше в плановете му. Най-малко би желал да привлича излишно вниманието.

— Няма нужда от зяпачи — намръщи се той. — Тази работа изисква съсредоточаване. Не бихме ли могли да влезем някъде?

Съдържателната сви рамене и отключи съседната стая, в която имаше само една кръгла маса и шест стола. Тримата влязоха вътре.

— И какво сега? — попита жената.

Южнякът извади от кесията си някакво сухо листо, стри го между пръстите си и го пусна в чашата. Разбърка чая и го по даде на жената.

— Изпийте го! Няма страшно, само малко ще ви се доспи.

Тя се поколеба, после махна с ръка и изпи течността на един дъх. Уил взе от ръката й празната чаша, пусна вътре друго листо и го заля с бира от халбата си. Отново разбърка и изчака листото да се разтвори. Амбърли го наблюдаваше, прехапала устни.

— А сега вдигнете болния крак на този стол — нареди Уил и придърпа един от столовете. — И запретнете полата си.

Жената го наблюдаваше с ококорени от почуда очи, но послушно изпълняваше всичко. Кракът й беше отекъл, посинял от кръвоизливи и набразден от изпъкнали вени. Уил потопи парцала в течността и внимателно започна да я втрива в загрубялата кожа.

— Гъделичка! — изкикоти се жената.

Уил й се усмихна окуражително. Извали от кесията дълга сребърна игла. Жената на стола едва не подскочи.

— Това пък какво е?

— Нищо няма да усетите — увери я Уил. — Само лекичко убождане.

Той обгори на пламъка на свещта острието на иглата и го насочи към болния крак малко над коляното.

— Не мърдайте — предупреди той и иглата потъна в подпухналата плът като в масло. Жената стисна очи, а когато след малко ги отвори, Уил вече беше издърпал иглата.

— Готово! — заяви той, като се молеше да е успял. — Можете да направите няколко крачки.

Жената спусна крака си и оправи полата си, а в очите й за миг проблесна предишното недоверие. Пристъпи предпазливо, сякаш се боеше да не строши крака си, и изведнъж се ухили до ушите.

— Не ме боли! Изобщо не ме боли! Мили боже! Направо не е за вярване! Да не сте магьосник?!

— Такъв съм — засмя се Уил и изведнъж прехапа устни. По-добре да не го беше казвал. Амбьрли гневно го стрелна с поглед.

— Е, добре. Не знам как го направихте и не ме интересува. Важното е, че болката я няма! — радваше се жената.

— Не съм магьосник — побърза да уточни Уил, — но знам това-онова…

Жената не го слушаше. Тя бързаше да се похвали с излекувания си крак. Спусна се навън с думите:

— Тази вечер аз черпя!

Загледана след нея, Амбърли поклати глава:

— Ти наистина успя… как го направи?!

Той сви рамене:

— Не беше чак толкова трудно. Нали ще ставам Лечител. Въпросът е, че… облекчението е само… временно.

— Какво?! — изумено го изгледа Амбърли.

— Шшшт! — Уил сложи пръст на устните си. — За съжаление ефектът няма да е дълготраен. До сутринта страданието й ще се е възобновило.

— Тогава ти я излъга! — възкликна Амбърли. — Нали каза, че ще я излекуваш?!

— Казах само, че ще облекча болката й… — отвърна Уил. — И го направих. Мисля, че сделката беше честна. Ние получихме вечеря, а тя ще спи спокойно поне една нощ в живота си.

Амбърли само поклати глава укорително.

— Е, добре — въздъхна Уил. — Всъщност, ако това ще те успокои, болката й наистина няма да изчезне съвсем, но поне ще намалее. Мисля, че и това е нещо. Един Лечител би ти казал, че състоянието на тази жена се дължи на живота, който води, на мизерията и покварата, сред които живее, а съгласи се, не е по силите ми да променя това. Но направих за нея, каквото можах…

— А ще й оставиш ли някакво лекарство за после?

Уил се усмихна и взе ръцете й в своите:

— Да, но предпочитам да го намери, когато нас вече ни няма…

Бурните възгласи откъм пивницата заглушиха думите му. Отвън кипеше буйна веселба. Помещението вече гъмжеше от народ. Всички се бяха стекли, привлечени от щедрите обещания на ханджийката. Тя черпеше наляво и надясно и със светнали очи демонстрираше излекувания си крак.

— Да изчезваме — прошепна Уил. — Сега е моментът.

Но не успяха да стигнат до вратата незабелязани. Зорките очи на ханджийката ги различиха в навалицата и в един момент всички глави се обърнаха към тях.

— Ей, вие двамата, ще пийнете ли по едно? — викна съдържателката и тупна Уил по рамото, като едва не го осакати.

— Не, благодаря — отвърна южнякът и направи отчаян опит да се усмихне. — Предпочитаме да поспим… Много път бихме и едва гледаме от умора…

— Глупостта, я се стегни! Останете да се повеселим, сега ви е паднало! Аз черпя!

— Умирам за сън… — прозя се Уил.

— Че как ще спите на тоя шум? — разпери ръце жената. — Ама ваша воля. Качете се горе в стая номер десет. Тя е в дъното и сигурно е малко по-тихо… Значи сега сме квит, а? — добави накрая.

— Напълно — увери я Уил.

— Ама че си загубен! — изсмя се жената. — Не си знаеш цената… Какво е една вечеря! Дори само това, че ще спя една нощ като хората, пак стига! Ще ти дам един безплатен съвет, момчето ми: ако не си по-хитър, доникъде няма да стигнеш!

Тя ги остави и тръгна към бара. Чакаше я работа. Тази вечер беше извадила късмет и трябваше да се възползва от положението.

— Хайде, сладури — извика. — Развържете кесиите. Черпнята свърши.

Сами в коридора на горния етаж, Уил и Амбърли се спогледаха.

— Е, все още ли ти е жал за нея? — поиска да знае Уил.

Момичето се усмихна и нищо не отговори.

ТРИДЕСЕТ И ЧЕТВЪРТА ГЛАВА

Бяха прекарали няколко часа в сън, когато изведнъж някакво шумолене пред вратата ги стресна. Уил скочи и разтърка очи. Отвън се чуваха стъпки, тихи гласове и нечие задъхано дишане. Това не можеха да са демоните, но въпреки това сърцето му биеше до пръсване. Ключалката тихичко изскърца, сякаш някой се опитваше да провре нещо през нея. Амбърли седеше в леглото пребледняла, с разпуснати коси. Уил сложи пръст на устните си и прошепна:

— Не мърдай от тук…

После се промъкна до вратата. Резето беше спуснато и нямаше да я отворят лесно. Отвън долитаха неясни, откъслечни фрази:

— … По-полека, глупако… вдигни малко…

— Повдигнал съм го… ти се дръпни!

— Няма смисъл… Дай да й ударим едно рамо и готово…

— Да, ама ако наистина оня използва магия.

— Струва си риска… Дай да я разбием, ти казвам!

Гласовете продължиха да спорят, дрезгавият пиянски шепот ту заглъхваше, ту се извисяваше, примесен с цветисти ругатни. Доколкото Уил успя да прецени, отвън имаше поне десетима мъже, жалка и безразсъдна пасмина, на която пиянството даваше кураж. Слухът за тайнствения лечител тази нощ бе вървял от уста на уста, един го бе преиначил, друг — поразкрасил и така у мнозина се бе затвърдило убеждението, че странникът е пълен със злато. Уил се отдалечи от вратата на пръсти и се върна при Амбърли.

— Трябва да се измъкнем оттук — прошепна.

Бяха спали с дрехите и не губиха време за обличане. Нахлузиха само ботушите си и се спуснаха към прозореца. Той гледаше към покрива на някаква ниска постройка в задния двор.

— Готова ли си? — прошепна Уил и хвана ръката на Амбърли.

В този миг откъм вратата се чу трясък и някой изруга. Крадците вече губеха търпение и не след дълго щяха да нахлуят. Амбърли тупна долу. Уил скочи след нея и в същия миг вратата на стаята отхвръкна под напора на неколцина яки мъже с ниско спуснати качулки. Те се втурнаха към прозореца и се надвесиха надолу, но Уил и Амбърли вече тичаха през градината.

Преследвачите наскачаха след тях, готови на всичко, разярени от мисълта, че плячката им се изплъзва. Южнякът и момичето прескочиха градинския плет и хукнаха презглава накъдето им видят очите.

След малко, останали почти без дъх, се озоваха на главната улица, но виковете на преследвачите още кънтяха в ушите им. Градчето сякаш изведнъж се пробуди, светнаха прозорци, разнесоха се сърдити възгласи.

Уил и Амбърли се долепиха до една от дървените сгради и неуверено се спогледаха. Немислимо беше да продължат по главната улица. Оставаше им една-единствена възможност: да се отклонят към гората. Така щяха да се отърват от преследвачите си, но на какво ли щяха да налетят?

Придвижваха се безшумно, като се придържаха край стените и оградите. Не след дълго виковете заглъхнаха. Още малко и щяха да се измъкнат.

Свиха в тясна странична уличка покрай някакви складове и конюшни. Усетили присъствието им, конете се раздвижиха неспокойно и зацвилиха.

Изведнъж от мрака изскочи някаква тъмна фигура и се насочи към тях, като размахваше ръце и надаваше пронизителни викове. Откъм съседните къщи прозвучаха в отговор възбудени възгласи. Уил и Амбърли се залутаха като подплашени птици. Хукнаха презглава, препънаха се в нещо и се проснаха по очи. Някой се стовари с цялата си тежест върху тях. Лъхна ги остър мирис на пот и на бъчва. Уил се вкопчи в схватка с ненадейния нападател, за да даде възможност на Амбърли да се отскубне. Непознатият бе як и жилав, но Уил успя да го повали по гръб и главата му издрънча по каменната настилка. Човекът глухо изохка и се изпружи на пътя, а двамата отново побягнаха, вече почти без да се обръщат назад. Преследвачите почти ги настигаха, някъде зад гърба им се чуваше тропот на крака и проблясваха фенери.

— Уил! — долетя до ушите му отчаяният вик на Амбърли в същия момент, в който се спъна в някакви поставени напряко на улицата дъски и полетя надолу. Последното, което усети, преди да изгуби съзнание, бе, че главата му сякаш щеше да се пръсне от острата болка.

След миг дойде на себе си и се опита да се изправи, като се олюляваше. Амбърли се спусна да го подкрепи. Той се облегна на рамото й и неуверено опипа главата си. Косата му лепнеше от кръв. Унасяше го, но трябваше да продължи да се движи. Усещаше, че Амбърли му говори нещо и се напрегна да разбере какво. Чувстваше се същински глупак. Как можа да допуснеш това, Уил Омсфорд, помисли си. Точно сега ли трябваше да ти се случи? Не можа ли да внимаваш малко повече?

Заклатушкаха се надолу по улицата, като се подпираха на стените и оградите. Напредваха бавно, мъчително, кръвта се стичаше по лицето на Уил и той се движеше, обгърнат в пурпурна мъгла, като се ядосваше сам на себе си.

Изведнъж долови изплашеното възклицание на Амбърли. Някакви фигури изскочиха на пътя им и го препречиха. После някой го вдигна и го понесе, а Амбърли сякаш потъна вдън земя. Уил чуваше само резки, възбудени гласове и виждаше танцуващи пламъчета на фенери. Натовариха го на някаква каруца и някой подпъхна възглавница под главата му, избърса и кръвта от лицето му с влажна кърпа.

С мъка отвори очи. Тези пъстри басмени завеси смътно му напомняха нещо, този звън на мъниста му беше познат… А този шал от ярка коприна можеше да принадлежи само на…

И тогава пред погледа му изплува едно лице, чиято искряща пъстра хубост го караше да затаява дъх. Една усмивка го докосна като в сън и до ушите му долетя нежният мамещ глас на Еретрия:

— Казах ти, че пак ще се срещнем, Уил Омсфорд.

ТРИДЕСЕТ И ПЕТА ГЛАВА

В продължение на пет дни армията на елфите и нейните съюзници от Волнонаемния корпус отстъпваха на изток към Арбърлън през поля и гори, следвани по петите от демоните. Придвижваха се денонощно, нямаха време да отдъхнат, защото преследвачите им също не спираха. Демоните не чувстваха умора, нито глад — сили им даваше единствено омразата. Те препускаха като хрътки, надушили кървава следа, слепи и глухи за всичко, което би могло да ги отклони от целта им. Елфите, напротив, съсипани от умора и отчаяние, като че ли започваха да губят вяра в собствените си сили.

Андер Елеседил също усещаше първите признаци на страха. Мисълта за провала при Бен Дроу, който не съумя да предотврати, не му даваше мира. Толкова елфи бяха загинали напразно, а най-лошото тепърва предстоеше… Редиците им се топяха с всеки изминал ден и му се струваше, че до Арбърлън ще достигнат само една шепа оцелели. Търсеше вината за това най-вече в себе си, в собствената си неопитност и нерешителност, и се разкъсваше от самообвинения. Какъв главнокомандващ си ти, питаше се мрачно, щом гледаш как войниците ти мрат като мухи и нищо не можеш да направиш? Кой да се погрижи за спасението на собствената ти армия, ако не ти? Дори присъствието на Аланон, който го следваше като сянка, мълчалив и загадъчен, не го обнадеждаваше. Двамата яздеха един до друг, без да споделят страховете и опасенията си.

Най-отзад бяха конниците на Стий Джанс, огромния червенокос боец, превърнал се в жива легенда, който се бе държал достойно от първия миг на битката до самия й край. И сега той бранеше тила на отстъпващата армия, отвличаше с бързоподвижни отряди вниманието на врага, както при Бейн Дроу, и за кой ли път оставяше демоните с празни ръце, като ги довеждаше почти до лудост.

Този доблестен мъж сякаш си играеше на котка и мишка със смъртта, предизвикваше с насмешка преследвачите си, които у всеки друг биха породили само ужас. Защото демоните, чиито пълчища напредваха към Арбърлън сега, нямаха почти нищо общо с призрачните черни твари от Бейн Дроу. Тези тук имаха мощни охранени туловища, а сред тях се срещаха и такива, чиито размери бяха направо чудовищни. Телата им бяха покрити с яки и лъскави като стомана люспи. Едни от тях можеха да те убият с един-единствен мощен замах, други — само с леко докосване, подобно на змийско пробождане. Едни бяха бавни и тромави, други се стрелкаха с бързината на вятъра. Едни протягаха дълги хищни пипала, други изобщо нямаха крайници и се плъзгаха като червеи. Имаше сред тях такива, които пиеха прясна кръв, и други, които се хранеха само с мърша. Имаше всякакви — смучещи, жилещи, огнедишащи… Изсипваха се на огромни рояци и сипеха смърт навсякъде, откъдето минеха. Земята на елфите почерня като овъглена.

Преследването продължаваше вече пето денонощие. Елфите и волнонаемниците се биеха рамо до рамо в отчаяното си усилие да спрат настъплението на врага, да отблъснат освирепелите настървени орди. Но всеки подобен опит би бил за тях последен, ако не беше неуловимият Стий Джанс. И въпреки това защитниците даваха все нови и нови жертви и с приближаването към Арбърлън редиците им все повече оредяваха.

Следобед на петия ден елфите най-после стигнаха бреговете на река Песноструйка и зърнаха в далечината кулите на Арбърлън. Но влязоха в града с тежка стъпка и наведени глави — бяха загубили една трета от армията си и още една трета техни другари беряха душа. От волнонаемниците пък бяха останали не повече от двеста бойци. А демоните всеки миг щяха да бъдат тук. Привечер над Арбърлън се струпаха тъмни облаци, довле-чени от вятъра, и скриха бледата луна. Във въздуха се носеше мирис на буря. Прозорците един след друг светваха и улиците опустяваха, огласяни само от стъпките на нощните патрули. Армията, в пълна бойна готовност, очакваше врага на източния бряг на река Песноструйка и по гористите склонове на Каролан.

Още със завръщането си Андер Елеседил свика всички министри и генерали в залата на Висшия съвет. Той се изправи пред събраните мъже, стиснал жезъла на Елкрис. Очите му бяха зачервени от безсъние, дрехите — опръскани с кал и кръв. Не бе имал време дори да се преоблече — сега всяка минута можеше да се окаже съдбоносна. С него в залата влязоха Ала-нон и Стий Джанс — бледите им сурови лица имаха израз на мрачна решителност.

При появата им останалите мъже станаха на крака като един и развълнувано зашепнаха. Най-после Емер Чиос удари с длан по масата и в залата се възцари тишина:

— Седнете! — нареди първият министър, който ръководеше заседанията в отсъствието на краля.

Андер изчака за момент събранието да утихне и пристъпи напред. Щеше да предложи за обсъждане нещо наистина важно и имаше нужда от подкрепата на Емер Чиос.

— Господин министре — учтиво се поклони, — разрешете ми да започна.

— Имате думата, принце — кимна Емер Чиос.

Андер започна някак неуверено, със съзнанието, че не притежава нито красноречието на брат си, нито убедителността на баща си. Описа премеждията, сполетели армията на елфите през последните няколко дни, съобщи за смъртта на Арион и раняването на краля, за провала при Бейн Дроу и понесените огромни загуби. Даде им най-подробна представа за противника, който имаха насреща си, без да преувеличава или подценява огромната опасност. Предупреди ги, че демоните са вече съвсем наблизо, твърдо решени да ги унищожат и… способни да го направят. Предстоеше им последната решителна схватка — боят щеше да бъде на живот и смърт.

Докато говореше, Андер наблюдаваше лицата на събраните мъже, за да прецени как посрещат думите му. Едва сега истински осъзна, че той е техният бъдещ крал и се надяваше между него и първите мъже на кралството да се установи разбирателство. Въпреки че нямаше да е лесно да го приемат — той толкова се различаваше от баща си, когото всички уважаваха, и от брат си, комуто всички се бяха възхищавали. Но баща му сега лежеше безпомощен, на края на силите си, и в състоянието му нямаше никакво подобрение. През цялото време Андер се беше надявал, че баща му ще се съвземе, но надеждата му лека-полека угасваше.

— Господа — завърши той речта си с равен глас, за да прикрие огромното си вълнение, — знам какво се очаква от мен като син на крал Ивънтайн. Ще застана начело на армията, въпреки че, Бог ми е свидетел, никога не съм се стремил към това. Знам, че можехте да разчитате на баща ми, но и аз ще се поста рая да оправдая доверието ви. За това обаче имам нужда от подкрепата ви и ви люля да ми подадете ръка.

Разбира се, те не бяха длъжни да го сторят, но и той не бе длъжен да търси одобрението им.

Престолът на елфите му се полагаше по право, но той чувстваше вътрешна необходимост да увери тези достойни мъже в собствената си добронамереност, да им даде да разберат, че и занапред ще се допитва до тях.

Търпеливо изчака реакцията им, даваше си сметка, че им е необходимо време да осмислят чутото. Нали затова не остави Аланон да говори вместо него. Едно изказване на друида би прозвучало недвусмислено и категорично, не би оставило място за никакъв коментар, а тъкмо това искаше да избегне Андер. По този начин той им даваше възможност да се почувстват съпричастни — не просто пионки, на които всяко решение се налага отгоре, а истински съветници, на които един крал би могъл да се облегне.

Искаше от тях единствено да го приемат без предубеждения и да му дадат възможност да заслужи доверието им. Беше наясно, че по право му се полага само властта, уважението трябваше да спечели сам и това нямаше да стане изведнъж.

Пръв се изправи Емер Чиос. Погледът му пробяга по лицата на присъстващите и се спря на Андер.

— Принце — прогърмя гласът му, — всички тук добре ме познават и знаят, че не коленича пред никого, бил той и самият крал За мен волята на народа винаги е тежала повече и от най-строгата кралска заповед. Защото никой не може да ме убеди че е един-единствен човек с в състояние да отсъди по-мъдро от цял народ — И все пак — продължи той, като натъртваше всяка дума — на Ивънтайн Елеседил съм бил предан и се чувствах горд да му служа. Защото той е всичко това, което трябва да бъде един крал. Бих искал сега, в този труден момент, той да е сред нас, а не прикован на легло. Но уви… Синът му, Андер Елеседил, когото всички познаваме, застава на неговото място. Какво да ви кажа… Аз лично смятам, че в отсъствието на Ивънтайн Елеседил никой по-добре от Андер не би се справил със задълженията на един крал.

И той сложи ръка на сърцето си, което беше елфският знак за вярност. В настъпилото мълчание мъжете се надигнаха от местата си един след друг, всички с ръка на сърцето. Погледите им бяха вперени в принца. Сред тях бяха и командирите на войската — Елрон Тай, заел мястото на падналия Пинданон, Коболд — елегантният, висок капитан на Черната стража, и Керин — командир на личната кралска гвардия.

— Сега те ще те следват и в огъня, принце — прошепна в ухото му Аланон. Андер кимна. Почти му се искаше да не беше така. Отново насядаха, за да обсъдят защитата на Арбърлън.

Всъщност подготовката за нея беше започнала още преди две седмици. Емер Чиос, който отговаряше за защитата на града в отсъствието на краля, се бе погрижил за това и бе взел ред защитни мерки, които сега изложи пред Андер.

Достъп до града имаше от две страни — от изток, през долината Рей, и от запад, през долината Саранданон. Откъм север и откъм юг Арбърлън беше непристъпен заради планините, над които и пиле не можеше да прехвръкне. Аланон беше предупредил, че Забраната ще рухне при равнината Хоар. Това означаваше, че демоните по-скоро ще се движат на изток и ще трябва да минат през Саранданон. Така атаката ще дойде от запад.

А точно там защитата на елфите беше най-стабилна. Освен това имаше и две естествени прегради, които допълнително щяха да затруднят демоните. Първата беше река Песноструй-ка, дълбока и буйна точно на тона място. Втората беше възвишението Каролан, чиито назъбени скали бяха обрасли с храсти и буреняци, а елфите бяха завардили тесните пътечки. Река Песноструйка пък се пресичаше от едно-единствено мостче, което щеше да бъде незабавно разрушено. С настъпването на нощта елфите бяха запалили стотици факли на източния й бряг и предварително бяха поставили всевъзможни капани за неканените гости.

Но най-големи надежди елфите възлагаха на укреплението Елфич. Зад седемте бронирани врати в подножието на Каролан тръгваха седем вити каменни стълби, които стигаха чак до върха. Те се охраняваха денонощно от стражи, които зорко бдяха, скрити зад високите бойници, и смъртоносните им стрели бяха готови да пронижат всеки, дръзнал да нахлуе в свещения град на елфите. Стените на древната крепост бяха обрасли с бръшлян и лози и в мирно време тя беше любимо място за разходки на жителите на Арбърлън, но сега изглеждаше някак зловещо настръхнала, притихнала в очакване.

На самия връх Каролан не бяха издигната никакви допълнителни укрепления. Там се простираше гъстата гора, която плътно обграждаше Градината на Живота. Ако демоните успееха да стигнат дотук, шансовете на защитниците на Арбърлън ставаха нищожни. Оцелелите бойци вероятно щяха да се опитат да изтикат нашествениците надолу по склона, но ако и това се провалеше, щяха да бъдат принудени да отстъпят в долината Рен и там да проведат последната си битка… Чиос си пое дъх и продължи:

— Но ако те все пак заобиколят планините и ни нападнат от изток…

— Изключено — прекъсна го Аланон. — Нямат време за губене и те го знаят. Атаката ще дойде от запад.

— Има ли някакви други новини? — обърна се Андер към първия министър.

— Има едно-друго… От Калахорн ни изпращат още двеста и петдесет конници и обещават при първа възможност да изпратят още… Членовете на Съвета на Градовете все още не са постигнали съгласие по повод участието си във „войната на елфите“, а кралят на Калахорн няма отношение по въпроса… Затова, докато не постигнат споразумение, ни изпращат от време на време по някой и друг отряд, без да се ангажират изцяло — един вид — компромис…

Нищо ново, мрачно поклати глава Андер. Стий Джанс го беше предупредил.

— Имаме известие и от Федерацията — горчиво се усмихна Чиос. — Кратко и ясно. Щели да предприемат мерки само при положение, че сигурността им е застрашена. В случая не виждали причини за тревога. — Той сви рамене. — Нещата се покриват с очакванията ни…

— Ами Кершолт? — бързо попита Андер. — Има ли вест от тролите?

— Все още не. За всеки случай наредих да замине още един пратеник.

— А джуджетата?

— Вече са тук — произнесе дълбок гърлен глас. — Поне част от тях.

И едно нисичко набито джудже надигна глава иззад масата. Андер не го беше забелязал досега. Погледите им се срещнаха. Сините очи на джуджето закачливо блестяха и озаряваха набръчканото му, загрубяло от слънцето и вятъра лице.

— Брауърк, старейшина и гражданин на Кълхейвън, на ваше разположение! — поклони се джуджето и дългата му брада помете каменните плочки. — Довел съм сто сапьора. С Аланон се срещнахме при Сребърната река и той ни каза за сполетялата ви беда. Друидът е стар наш познайник и разбрахме, че работата наистина е сериозна. Един от нас замина да съобщи в Кълхейвън, останалите побързахме насам. Бяха ни необходими десет дни, за да пристигнем, но важното е, че вече сме тук. — Джуджето се ухили и стисна ръката на Андер.

— А другите дали ще дойдат? — нетърпеливо попита Аланон.

— Сигурно вече са тръгнали насам — разпери ръце джуджето. — Става въпрос за няколкохилядна армия, която до няколко дни ще бъде тук. А засега разполагате с нас и, уверявам ви, ще ви свършим добра работа!

— И вече свършихте — намеси се Аланон и се обърна към Андер: — Подкопаха основите на една от стълбите на Елфич. Идеята беше гениална, изпълнението — безупречно.

— Нищо работа! — скромно отвърна Брауърк. — Оказа се просто като детска играчка!

— Да, за великолепни инженери като вас вероятно е така — усмихна се Андер. — Моите поздравления, Брауърк!

— Има и още някой, който бих желал да ти представя — Аланон сложи ръка на рамото му и го поведе към най-отдалечения край на масата, където бе застанал тъничък елф в сребърна туника. Той сложи ръка на сърцето си в знак на вярност и тихо се представи:

— Името ми е Дени, принце. Аз съм ветрогон.

— Така ли? — удивен го изгледа Андер. Беше чувал от баща си за небесните елфи, както ги наричаше Ивънтайн, но не беше ги виждал с очите си. От смайване не намери какво да каже и попита само: — Колко сте?

— Петима — отвърна Дени. — Изпратиха само нас, защото е възможно демоните да се опитат да унищожат Ветрогон. — Той се обърна към Аланон и добави: — Баща ми се нарича Херол. Навремето сте били приятели…

— И все още сме — тихо каза Аланон.

— Баща ми и сам би дошъл — продължи Дейн, — но с негова та птица Джиниуин в момента лети един от внуците му и още не се е завърна.!… Но това, че сме само пет, още нищо не значи. Ние кръстосваме надлъж и нашир небето и можем да ви бъдем много полезни. Ще следим отгоре всяка стъпка на демоните и ще ви докладваме. И това е нещо…

— За което ще ви бъдем дори много благодарни — усмихна се Андер. — Добре дошли при нас, Небесни елфи! Чувствайте се като у дома си.

Заседанието продължи още известно време — трябваше да уточнят още някои въпроси от организационен характер, свързани с бойната тактика и разпределението на войските и боеприпасите. Накрая изслушаха доклада на Елрон Тай, Керин и Коболд. Брауърк бе проверил надеждността на защитните съоръжения и изказа одобрението си. Стий Джанс предложи някои изпитани стратегии, които бяха посрещнати от елфите с интерес. А Дейн ги запозна накратко, както беше обещал, с отглеждането и обучението на птиците Рок.

Нощта мина бързо и Андер, който едва гледаше от умора, усети, че мислите му започват да блуждаят. Изведнъж, както се беше унесъл, стреснато подскочи на стола си. Вратата се отвори с трясък и в стаята се втурна Гейл, като разблъска гвардейците, оставени на пост.

— Принце — задъхваше се младият елф, — елате бързо! Кралят се събуди!

— Събуди ли се?! — скочи Андер.

В следващия миг вече тичаше към покоите на краля.

Ивънтайн беше сънувал странен сън — плуваше в море от тъмнина, някъде извън времето и пространството. Отначало това беше приятно, топло и успокояващо усещане — сякаш бе още в майчината си утроба — най-сигурното и обгърнато от нежност място. Но постепенно разбра, че целият е омотан от тънки като паяжина нишки, които сковаваха движенията му, и колкото повече се мъчеше да се освободи, толкова по-здраво се впиваха в него. Обхвана го ужас. Започна да се мята неистово, за да разкъса този чудовищен пашкул, който го обгръщаше отвсякъде като смъртен саван. Потъваше с шеметна бързина в тъмната бездна, но отчаяно се бореше, за да се изтръгне от нея, и най-после успя.

В същия миг отвори очи. Светлината в стаята го заслепи. Примигна объркан и разтърка очи. Чувстваше се като замаян. Като удавник, спасил се по чудо от лапите на смъртта. После постепенно изплуваха очертанията на стаята, сетивата му се пробудиха и той вдъхна с наслада мириса на чисти чаршафи, на свещи и цветя. Събитията през последните дни едно през друго се втурнаха в паметта му: сражението при прохода Халис, демоните, които изскачаха от гъстата мъгла, кървавите копия, предсмъртните викове, кълбата от синкав пламък, Аланон, Андер и… внезапният удар. Размърда се неспокойно. По челото му се стичаше пот.

— Ваше величество!

Виждаше току пред себе си лицето на младия елф, а гласът му достигаше до него сякаш от вдън земя.

— Ваше величество! Буден ли сте?

— Какво има?

Не можа да познае собствения си глас.

— Раниха ви при прохода Халис, сър. Ето тук, точно в слепоочието. — Оттогава сте в безсъзнание. Господи, толкова се тревожехме…

— Кога… стана това? — с усилие произнесе кралят.

— Преди седмица.

— Цяла седмица?!

— Ще ида да доведа сина ви, кралю — разбърза се Гейл.

— Сина ми… — повтори Ивънтайн.

— Принц Андер, сър. Имат заседание на Висшия съвет, но веднага ще дойде! И Гейл хлопна вратата.

Останал сам, Ивънтайн се опита да се надигне, но не успя. Беше още твърде немощен. „Андер“ ли каза Гейл? А къде беше Арион? Ивънтайн сбърчи вежди и се опита да събере мислите си. Защо се бяха върнали в Арбърлън? Какво беше станало с армията на елфите? А със защитата на Саранданон?

Изведнъж отмаля и се отпусна назад. Чувстваше се стар, стар и болен — свършен човек. Прехапа устни. Що за крал беше, щом нямаше сили дори да стане от леглото? Напрегна се и най-после задъхан се облегна на възглавниците. Целият беше в пот от направеното усилие.

От другия край на стаята го наблюдаваше Манкс, верният Манкс. Кралят понечи да го извика и изведнъж се сепна. Думите заседнаха в гърлото му. В очите на кучето видя стаена такава омраза, че го побиха тръпки. Господи! Дали не полудяваше?

Изведнъж почувства огромна, безпределна самота, като зейнала в душата си бездна. За пръв път в живота си изпитваше страх. Дали онова, което за миг зърна в погледа на Манкс, не бе само плод на болното му въображение? Но защо тогава кучето не идваше при него? Това също беше съвсем необичайно… Не, старче, помисли си. С теб става нещо нередно, не ти е виновно кучето. Въобразяваш си разни неща, боиш се и от сянката си… Както е тръгнало, скоро съвсем ще полудееш…

В коридора се чуха гласове и след миг в стаята влезе Андер. Кралят протегна ръце да го прегърне, притисна го до гърдите си и веднага забеляза напрегнатото му, развълнувано лице.

— Хайде, синко — погледна го, — кажи ми какво се е случило.

Потръпна от някакво мрачно предчувствие и добави с усилие:

— Къде е Арион?

Андер преглътна нещо и Ивънтайн изведнъж пребледня.

— Мъртъв ли е?

— Падна при Уърл — отвърна Андер едва чуто.

Знаеше, че няма да намери думи, с които да утеши баща си, и само поклати глава. Ивънтайн стисна ръката му. В очите му имаше сълзи.

— Убили са Арион? — повтори невярващо.

Андер кимна.

— Кейл Пинданон — също…

Кралят се отпусна на възглавницата и глухо попита:

— А какво става със защитата на Саранданон?

— Отстъпихме…

Спогледаха се и Андер на свой ред притисна баща си в прегръдките си. След малко Ивънтайн проговори с равен, някак безжизнен глас:.

— Моля те, разкажи ми за смъртта на Арион. Не ми спестявай нищо.

Изслуша разказа на сина си, без да промълви нито дума, загледан а пламъка на гаснещата свещ. Когато Андер свърши, сложи ръка на рамото му и тихо каза:

— Върни се на съвета, синко. Аз ще почакам…

— Да повикам ли Гейл?

— Не… Предпочитам да остана сам. И… моля те, изведи Манкс.

Андер бе вече на вратата, когато баща му добави:

— Гордея се с теб, Андер… Знам, че ще се справиш.

Андер усети, че гърлото му се сви.

Останал отново сам, кралят се отпусна назад, затвори очи и остави спомените да нахлуят. Тревогата му за съдбата на елфите прерасна в някакво чувство за обреченост, в усещане за близък край.

— Ех, Арион, Арион… — прошепна. Раменете му се разтърсиха от ридания.

ТРИДЕСЕТ И ШЕСТА ГЛАВА

— Еретрия! — тихо възкликна Уил. Надигна се на лакът въпреки пронизващата болка. — Какво правиш тук?

— Не виждаш ли? Спасявам ти кожата — насмешливо отвърна момичето.

В задната част на двора две възрастни циганки перяха някакви парцали, просмукани по всяка вероятност от собствената му кръв. Главата му беше омотана със стегната превръзка. Докосна я и тихо изохка.

— Не бой се Главата ти си е на мястото… — увери го Еретрия.

Уил стреснато се озърна:

— А къде е Амбърли?

— Ах, да… сестричката ти. И тя е на сигурно място — говореше съвсем тихо, за да не я чуват жените. — Да не мислиш, че ще се възползвам от случая и ще тръгна да си отмъщавам, задето ме изоставихте при Тресавището? Или от яд, че съм пренебрегната? Ако смяташ така, значи малко ме познаваш. Е, какво, размисли ли. Дава ти се втора възможност…

— Къде е Амбърли? — повтори Уил и се надигна. Зави му се свят от болка.

— Разбери най-после, никой няма да й направи нищо лошо. Стига да исках, можех да си отмъстя, без дори да си мръдна пръста. Трябваше просто да ви оставя на пътя и онези мухльовци щяха да ви довършат…

Тя направи знак на жените да излязат и го изгледа замислено, наклонила глава като птица.

— Как ни откри? — полюбопитства Уил.

— Как ли? Много просто. Който търси, намира. Пък и на теб славата ти се носи из цялата околност. Пътуващият лечител с изумителните способности и така нататък… Защо според теб те преследваха ония? — Тя го докосна по издрасканата буза и добави по-меко: — Глупчо такъв. Подобна дарба не можеш да запазиш дълго в тайна… А хората не обичат някой, който е толкова различен… Добре, че ние, циганите, първи научаваме всичко. Нали разбираш, имаме си начини за това… Иначе досега да си мъртъв. Щяха да те заколят като шиле. За да пипнат златото ти, не за друго — тя се засмя. — Кой би помислил, че прочутият лечител е гол като пушка…

— Трябваше да бъда по-предпазлив — призна Уил. — Постъпих лекомислено.

— Е, видя ли? Добре, че съм аз. Не си губих времето напразно. Съобщих на Цефело, че тръгвам да те търся и… ето ме тук.

— Значи Цефело знае, че съм тук? — подскочи Уил.

— Притеснява ли те това? — дяволито се подсмихна тя.

— Честно казано, не ми е никак приятно. Нали знаеш, двамата не храним добри чувства един към друг… особено.

— Да, но понякога умея да бъда достатъчно убедителна — разпери ръце Еретрия. — Представи си, сега дори ти е благодарен за онова, което стори при Тресавището.

— Не му вярвам — поклати глава южнякът.

— Много правилно. И все пак поне за момента нищо не ви заплашва. Виж, сутринта сигурно ще поиска да се срещнете на четири очи. Но дотогава има още време — най-важното сега е, че ви измъкнахме от преследвачите.

Тя се наведе да смени компреса му и сбърчи нос:

— Съблечи тези дрехи, южняко, целите са в кръв. Ще ти помогна да се измиеш.

— Няма нужда, ще се справя и сам. Намери ми само нещо… за обличане.

Тя кимна, но не помръдна от мястото си. Уил се изчерви като момче и промърмори:

— Нямам търпение да сваля тези дрехи…

Тя му отправи най-ослепителната си усмивка:

— Ама, хайде де! Какво чакаш? — Знаеш ли, ти наистина си непоправима.

— Така е — кимна момичето. — Само заради това още не съм се отказала от теб.

Каза го без следа от усмивка, с оня свой проникващ право в сърцето поглед, от който Уил за миг остана като замаян, но се съвзе и я попита с обичайния си глас:

— Е, ще ми донесеш ли все пак нещо за обличане? Очите й се премрежиха от гняв, но тя нищо не каза, само рязко се изправи, издърпа някакво чекмедже и тръсна пред Уил купчина пъстри дрехи.

После най-неочаквано се наведе, целуна го по устата и изхвърча от фургона. Уил чу превъртането на ключ в ключалката и усмихнато поклати глава. Поне наистина беше на сигурно място.

Едва беше успял да се измие и облече в пъстрите копринени дрехи, когато Еретрия отново се появи, този път придружена от Амбърли. Малката елфа също беше нагиздена в пъстра циганска премяна и с разпуснатите си до кръста коси приличаше на принцеса от приказка. Погледите им за миг се срещнаха и Уил прочете в очите й безмълвно съчувствие.

— По-добре ли си? — попита го.

— Всички се грижим той да е добре — отвърна вместо него Еретрия с хладен, убийствено любезен тон. — Приятни сънища, сестричке Амбърли. Наглеждай през нощта братчето си.

Звънливо се засмя и хлопна вратата зад гърба си.

Двамата спаха дълбоко и непробудно до сутринта. Първата работа на Уил беше да провери дали камъните на елфите са си на мястото. А първата работа на Амбърли беше да смени превръзката му и да промие раната му. Когато привърши, Уил изненадващо и за самия себе си я възнагради с целувка по бузата. Тя цялата грейна и се изчерви като малко момиченце.

След малко Еретрия им донесе закуската — хляб, мед, мляко и плодове. Някаква ефирна бяла дреха се ветрееше около тънкото й тяло и я обгръщаше като облак.

— Добре ли спа, южняко? — попита с най-лъчезарната си усмивка и излезе, без да размени и дума с Амбърли.

Уил смутено поклати Глава и се обърна към Амбърли. Момичето отново се усмихна, но този път насила.

Още не бяха приключили със закуската, когато се появи и самият Цефело. Облечен бе както винаги целият в черно, наметнат с тревистозеления си плащ. Широкополата му шапка бе дръзко накривена, но още щом влезе, той я свали с широк театрален жест и се ухили до ушите.

— Кого виждам?! Отново моите млади приятели — Лечителят и красивата му сестра… пак ли си търсите коня?

— Този път не — усмихна се Уил.

— А какво ви се случи този път, любопитен съм да чуя? Да не би да изгубихте пътя? Доколкото знам, Арбърлън е по на север…

— Ние вече бяхме там — отвърна Уил уклончиво и остави настрани от себе си празната табла.

— И решихте да посетите Гримпен Уорд?

— Както виждам, не само ние…

— Аз лично дойдох по работа — сви рамене Цефело. — И не смятам да остана тук по-дълго, отколкото е необходимо. Ами теб, Лечителю, какво те води насам? Ако си дошъл да си изкарваш хляба, едва ли би могъл да намериш по-неподходящо място.

Уил се поколеба за миг, преди да отговори. Трябваше много внимателно да мери думите си. Имаше горчив опит с Цефело.

— И ние сме тук по работа — отвърна, без да се впуска в подробности.

— А аз реших, че сте дошли да си търсите белята… — присви очи Цефело. — Е, както и да е, имате късмет, че се появих точно когато работите ви отиваха на зле…

Типично за него, прехапа устни Уил, като едва се сдържа да не се разсмее. Човек би помислил, че никой освен него няма пръст в спасяването им. Разпери ръце:

— Излиза, че пак сме ви задължени…

— А аз ви дължа едно извинение — с тържествена сериозност произнесе Цефело. — Там, при Тресавището, бях разстроен и объркан… и в гнева си изрекох неща, с които ви обидих. Сега съзнавам, че не съм бил прав и ви моля да ми простите. Държах се като глупак и неблагодарник. Но ето че сега ми се отдава случай да изкупя вината си. Само ми кажете с какво мога да ви помогна…

С крайчеца на окото си Уил забеляза, че Амбърли го гледаше предупредително. Напразно, нямате така лесно да се хване на въдицата.

— Боя се, че и при най-добро желание не бихте могли да ни помогнете — въздъхна той. — Необходим ми е човек, който познава областта като петте си пръста…

— Ето на! — плесна с ръце Цефело. — Пак извадихте късмет! Кръстосвал съм Дивата пустош надлъж и нашир…

— Не, не — махна с ръка Уил. — Достатъчно главоболия си създадохте заради нас. Ще се справим и сами.

— Защо просто не ми кажете какво ви води насам — продължи Цефело, все едно не го бе чул. — Ако е по силите ми, ще направя всичко, за да ви помогна…

— Ами, ето каква е работата — снижи гласа си Уил. Амбърли отчаяно стискаше ръката му. — В кралското семейство има тежко болен. Всъщност няма да крия, това е внучката на крал Ивънтайн Елеседил. Та тя спешно се нуждае от едно лекарство, а то може да бъде извлечено само от корена на едно растение, което се среща тук и никъде другаде… Кралят е обещал голяма награда на оня, който успее да излекува внучката му, затова ние със сестра ми побързахме насам…

Какви ги дрънкаше, господи… Целият пламтеше и не смееше да погледне Амбърли в лицето.

— А знаете ли къде по-точно да търсите този корен? — нетърпеливо го прекъсна Цефело.

— Да — кимна Уил. — В древните лечителски книги се споменава някакво място, наречено Хранилището…

— Ти май излезе прав — името нищо не ми говори… — оклюма глава Цефело, но изведнъж се оживи. — Знаеш ли, познавам едного, който сигурно ще ни свърши работа! Само че, Лечителю, да се разберем отсега — ти сам се увери, че да се пътува из Дивата пустош далеч не е безопасна. Така че заради теб излагам хората си на голям риск, естествено, със съзнанието, че верността ни ще бъде щедро възнаградена… — Той сви рамене, сякаш се оправдаваше: — Нали разбираш, трябва някак да се живее… Всеки си вади хляба, както може…

— Каква награда очакваш от мен, Цефело? — рязко попита Уил. — Кажи направо, не го увъртай.

— Ще ти кажа — светнаха очите на скитническия главатар.

— Искам камъните. Южнякът бавно поклати глава.

— Те няма да ти вършат никаква работа…

— И защо мислиш така? — присви очи Цефело. — Да не съм вчерашен. Знам, че без тях ти не би бил това, което си. Отвари и хапове ли? Вятър работа! В камъните е истината и ти ще ми ги дадеш.

— Тяхната магия е елфска — търпеливо обясни Уил. — Ако в жилите ти не тече кръвта на древния народ, няма да можеш да задействаш силата им.

— Лечителю, ти си долен лъжец! — изсъска Цефело.

— Той казва истината — намеси се Амбърли. Гласът й трепереше. — Камъните са дясната му ръка, неговото единствено оръжие и нямаш право да му ги искаш.

— Кое е право и кое — не, решавам аз! — ухили се Цефело. — Но ако продължавате да дрънкате измислици, ще се разгневя не на шега!

— Няма да ти дам камъните — сви рамене Уил. — Дали ми вярваш, или не си е вече твоя работа.

Погледите на двамата мъже се кръстосаха като шпаги. Но дълбоко в очите на номада, отвъд заплахата и омразата, проблясваше страх. И този страх бе предизвикан от камъните на елфите, чиято разрушителна мощ Цефело добре си спомняше. И все пак той направи опит да се усмихне.

— Е, добре, какво тогава си готов да ми дадеш, Лечителю? Или очакваш да ти свърша услугата заради черните ти очи? Едва ли — не си толкова глупав. Сигурно имаш предвид нещо ценно, което би могъл да ми предложиш?

Уил отчаяно си блъскаше главата, но никакъв изход от ситуацията не му хрумваше. Най-после, тъкмо когато бе решил, че положението е безнадеждно, Цефело щракна с пръсти.

— Сетих се, Лечителю! Ще се договорим нещо. Нали казваш, че кралят на елфите ще ти даде награда? В, хубаво. Аз ще те заведа при човек, който може би ще ти помогне да намериш мястото, което търсиш. А ти срещу тази услуга ще разделиш с мен кралската награда. Става ли?

Странна сделка, помисли си Уил. Нетипична за един номад, най-малко за Цефело. За тях това бе все едно да обещаеш нещо срещу нищо. Те обичаха да се подсигурят предварителна. Накъде ли биеше Цефело?

— Значи ще ми помогнеш да науча местоположението на Хранилището? — държеше да уточни Уил.

— Да, ще се опитам.

— Но няма да ме придружиш дотам, така ли?

— Какъв е смисълът да излагам хората си на ненужен риск? — сви рамене Цефело. — Останалото си е твоя грижа, нали така? А обещанието си с обещание, така че ще се погрижа да го удържиш?

— И все пак има нещо, което ме притеснява — намръщи се Уил. — Как ще разбереш дали съм успял?

— Номадите научават всичко! — изсмя се Цефело. — Не се грижи затова!

Уил отново се запита какво се криеше зад тази вълча усмивка. Имаше усещането, че нещо не е наред. Но наистина имаха нужда от помощ, за да не използват прекалено рано камъните на елфите и по този начин да издадат присъствието си. Ако Цефело не блъфираше, помощта му наистина можеше да се окаже от огромно значение.

— Е, какво? — настоя Цефело. — Съгласен ли си да делим наполовина?

— Наполовина е много — възрази Уил.

Искаше да изпита Цефело.

— Виж една трета става.

— Хм… — понамръщи се Цефело. — Какво пък… От мен да мине!

Склони прекалено лесно и това още повече засили съмненията на Уил. В очите на Амбърли също имаше боязън и недоверие. Но тя нищо не каза. Очевидно не искаше да се намесва и го беше оставила сам да прецени.

— Хайде, южняко — подкани го Цефело. — Решавай по-бързо!

— Реших — отсече Уил. — Приемам.

— Значи се разбрахме — погледна го циганинът изпод вежди — Мъжка дума!

Ухили се и излезе, като си подсвирваше.

— Не му вярвам… — прошепна момичето.

— И аз… — замислено отвърна Уил.

ТРИДЕСЕТ И СЕДМА ГЛАВА

Седнал в тръстиковия люлеещ се стол, старецът тихичко си тананикаше. Слънцето гаснеше зад върховете на далечните планини и над гората се спускаше здрач. Дърветата шушнеха приспивно и въздухът лека-полека се изпълваше с хладния чист мирис на нощта. Това беше любимият му момент от денонощието — през тези кратки мигове човек забравяше, че се намира в самото сърце на Дивата пустош и дори тук можеше да се почувства като у дома си…

А старецът отдавна беше свикнал със своята горска обител, нещо повече — привързал се беше към това място, към което малцина хранеха топли чувства. Но той го познаваше така добре, както никой друг — знаеше мрачните му тайни и неведнъж беше ставал свидетел на суровата безмилостна борба за оцеляване, която се водеше тук на всяка крачка. Животът и смъртта тук бяха в непрестанна схватка, но това му се струваше особено вълнуващо, сякаш бе проникнал в самата сърцевина на нещата.

Дивата пустош бе станала негов дом преди повече от шейсет години и тук той най-после бе намерил самотата, спокойствието и уединението, за които духът му жадуваше. Тук сам си беше господар, мислите му се рееха на воля. Не би заменил своята колиба за някоя барака в онези мрачни, пренаселени места, където всички живееха врата до врата, но това не ги сближаваше помежду им, а тъкмо напротив — само ги настървяваше един срещу друг. Кракът му не би стъпил в дупки като Гримпен Уорд. Онези нещастници също като него бяха жители на Дивата пустош, но имаха толкова общо с нея, колкото някой, заврян в мазето на замък, би могъл да се нарече негов обитател.

А те, глупаците, го смятаха за луд. Смахнатият старец, който живееше сам-самичък в най-затънтения лес. Нека си мислеха каквото щат. Той пък за нищо на света не би искал да е на тяхно място.

— Пират? — подвикна на огромното черно куче, което се беше изтегнало в краката му. Кучето скочи и се прозя. Имаше муцуна на вълк и космато рошаво тяло на мечка. Сложи глава в скута на господаря си и размаха опашка. Чакаше да го почешат.

Погълнати от това занимание, което доставяше удоволствие и на двамата, изведнъж се ослушаха. Остър пронизващ писък разцепи нощта. Пират се озърна неспокойно, но старецът го потупа по косматата глава. Наблизо ловуваше дива котка.

Отново се отпусна назад и обгърна с поглед стария кладенец в двора, бараката, в която спеше мулето, струга, дърводелския си тезгях под навеса. Откак се помни, обичаше да майстори разни неща, да вдъхва мириса на прясна дървесина. Безполезно на пръв поглед занимание, което придаваше смисъл и красота на дните му. Компанията на Пират му стигаше. Хората не му липсваха — дивите котки и мулето с нищо не бяха по-лоши.

Изправи се и се разкърши. Съвсем се беше стъмнило и небето беше отрупано със звезди. Време беше да приготви нещо за вечеря за себе си и за кучето. От вчера му беше останала малко супа — може би щеше да им стигне.

Тръгна да запали огъня. Беше дребен мъж, слабичък и прегърбен. Венец от бели, пухкави коси обкръжаваше лъсналото му теме. Ризата му беше побеляла от слънцето, а изпод късите панталони стърчаха загорели, тънки като клечки крака. Кожата му беше суха и сбръчкана, прорязана от изпъкнали жилки. Движеше се с леко подскачане, като пружинено човече — от старост походката му бе изгубила гъвкавост.

Разпали огъня и клекна до него, като се чудеше не може ли да сложи още нещо в тенджерата. В този миг чу тропот на каруци и конско цвилене някъде навътре в гората. Пират настръхна и изръмжа. Старецът му изшътка предупредително. След малко от мрака се появиха очертанията на няколко коня и един-единствен фургон. Старецът се намръщи. Това беше шайката на оня негодник Цефело. Изплю се и го изгледа изпод вежди. Чудеше се дали да не насъска кучето срещу тях. Ездачите спряха насред поляната и Цефело пристъпи напред.

— Добра среща, Хийбъл.

Старецът изсумтя:

— Какво те води насам, Цефело?

— Хийбъл, Хийбъл — оскърбено поклати глава Цефело, — така ли се посреща стар приятел?! А уж се знаем не от вчера — толкова ни е минало през главата…

И сякаш нищо не е станало, радушно разтърси ръката на стареца, който седеше безучастна.

— Я да те видя! Планинският въздух ти се отразява добре — установи Цефело с най-обезоръжаващата си усмивка. — Въпреки че възрастта си казва думата…

— Какво ме разглеждаш като кон за продан? — сопна се старецът. — Да не се опитваш да ми продадеш някой пенкилер?

— Все същият си си — поклати глава Цефело. — Саможив и недружелюбен.

— Какво е станало с хората ти, главатарю? Да не са се разбягали?

— Чакат ме на главния път — неохотно отвърна Цефело. — Дошъл съм по работа, не можех да ги мъкна с мене…

— Та ще ми кажеш ли най-после за какъв дявол си дошъл?

— Може ли първо да поседнем край огъня ти и да поговорим?

— Сядайте — сви рамене старецът. — Тъкмо вечерях. Ама за вас няма да стигне. Пък и… не бих разделил залъка си с вас.

— Няма нужда — увери го Цефело и великодушно махна с ръка. — Този път те каним да споделиш вечерята ни…

Ездачите слязоха от конете, а една стара циганка наизвади тенджери и съдинки от фургона.

Цефело извика при себе си младия мъж и момичето, които пътуваха във фургона. Към тях се приближи и едно тъничко мургаво момиче с панталони за езда.

Седнал в стола си люлка, Хийбъл се загледа натам. Двамата от фургона не приличаха на цигани, въпреки че не се различаваха от тях по облеклото си. Малката групичка се запъти към стареца. Тъмнокосото момиче гледаше младия мъж с някаква дръзка настойчивост и не се отделяше от него.

— Дъщеря ми, Еретрия — представи я Цефело, като я изгледа предупредително. — А тези двамата са елфи.

— Личи си — отвърна Хййбъл. — Каква работа имат с вас?

— Изпълняваме важна мисия — загадъчно съобщи Цефело.

— Кой, ти ли? — сбърчи вежди старецът. — Пази боже!

Изгледа младия мъж от главата до петите и заяви:

— Изглеждаш ми свястно момче. Защо си се хванал с тях?

— Защото има нужда от водач — заяви Цефело вместо него и побърза да смени темата. — Какво си се заровил жив в тоя пущинак, старче!? Някой ден ще мина оттук и ще открия само оглозганите ти кости…

— Я го виж колко се е загрижил! — изсумтя Хийбъл. — Не знам кой от двама ни си търси белята, Цефело… Времето ще покаже. Аз знам какво правя — ти му мисли!… Ще ми кажеш ли най-после на какво дължа компанията ти?

Цефело въздъхна:

— Имай малко търпение, приятелю. И дотам ще дойде думата…

— Хайде, Цефело, стига си го увъртал! Казвай какво искаш? Не ми губи времето, и без това не ми е останало твърде много…

— Нищо за себе си, Хийбъл, този път нищо за себе си. Тези млади елфи имат нужда някой да ги упъти. Аз не мога, въпреки че имах доброто желание… — той разпери ръце. — Но жертвах част от времето си, за да ги доведа при теб. Моля те, влез им в положението…

— Какъв е този цирк, Цефело? — вдигна вежди старецът.

— Ако нямаш нищо против, спри за малко излиянието си и да похапнем… Мирише ми апетитно. Пък ако има и малко биричка…

По време на вечерята, която се състоеше от топла яхния и сух хляб, почти не се говореше. Затова пък бяха разменени бързи многозначителни погледи, които обясниха на Хийбъл много неща. Елфите очевидно наистина бяха в крайна нужда и бяха последвали Цефело от немай-къде. Стана му ясно, че те не хранеха никакви илюзии по отношение на старата лисица. А Цефело, разбира се, както винаги правеше някакви тънки сметки и съвсем не движен от човеколюбиви чувства. Озадачаваше го единствено онова чернооко момиче, чиято дяволита усмивка прикриваше нещо много по-дълбоко. След като храната бе изядена и бирата — изпита, Хийбъл извади луличката си, Цефело реши, че е настъпил моментът да продължат разговора.

— Та, както ти казах, тези двамата се нуждаят от помощта ти. Уверих ги, че ще направиш каквото можеш за тях. — А те наистина го заслужават…

— Не си падам по елфи — промърмори Хийбъл като на себе си. — Мислят се за нещо повече от останалите… И по циганите-катунари не си падам. По тях пък — съвсем.

— Има ли изобщо нещо, по което си падаш? — звънна гласът на Еретрия.

— Ти да мълчиш! — сопна й се Цефело. Мургавата девойка дори не го удостои с поглед.

— Има, моето момиче, уверявам те, има — по-меко отвърна старецът и се обърна към Цефело. — Какво ще получа, ако реша да им помогна? Надявам се, че този въпрос не ти е неприятен…

— Не злоупотребявай с търпението ми, Хийбъл — озъби се вождът.

— Защо? Да не би да ми прережеш гърлото? Боя се, че тогава няма да имаш никаква полза от мен…

— Добре де — махна с ръка Цефело, — ще получиш каквото ти се полага — дрехи, завивки, кожи, коприна…

— Все неща, които изобщо не са ми нужни… — подсмихна се старецът.

— Тогава какво, по дяволите, искаш, проклето старче?! — избухна Цефело.

Пират наостри уши и предупредително изръмжа. Хийбъл го потупа по гърба и спокойно отвърна:

— Ножове, ето какво. Няколко хубави ножа, брадва и десетина стрели. И един точиларски камък.

— Изнудвач — процеди Цефело, но побърза да добави: — Ще ги имаш, само да си ги заслужиш.

— Питайте, каквото ще питате — сви рамене Хийбъл и захапа луличката си.

— Този млад елф е Лечител — започна Цефело, като посочи Уил. — Търси корен, от който да извлече някакво много рядко лекарство и който според неговите лечителски книги се среща само тук, в местност, наречена Хранилището…

Когато настъпилото мълчание продължи твърде дълго, Цефело се обади отново:

— Е, какво?!

— ?!

— Къде е?!

— Кое? — подразни го старецът.

— Хранилището?! — изрева Цефело.

— На мястото си, предполагам… И ако не ме лъже паметта, представлява някакви катакомби под една планина — гробници или нещо такова…

— Точно така! — скочи младият елф с пламтящо от възбуда лице.

— Значи, говорим за едно и също място… Хм… А случайно да пише в книгите ти нещо за Дупката?

— Да не искаш да кажеш, че Хранилището е в Дупката, старче? — В гласа на Цефело се долавяше смъртен страх и това не убягна на Хийбъл.

— Точно това искам да кажа — кимна лукаво той. — Та… натам ли си тръгнал, Цефело?

— Къде се намира Дупката? — намеси се младият елф.

— Един ден път на юг и сте там. Само… хубавичко си помислете, преди да тръгнете. Никой още не е излязъл жив от Дупката.

— Никой ли? — замислено повтори елфът.

Еретрия промърмори нещо под носа си. По това как изведнъж притихна и пребледня, Хийбъл разбра, че тя вече знаеше.

— Там живеят сестрите близначки — старецът се озърна и снижи гласа си до шепот. — Вещиците Мораг и Маленро. Бездънната пропаст е тяхно владение…

— Но нали говореше за някаква планина? — озадачено попита Уил.

— По-скоро връх. Висок планински зъбер насред бездната, като гигантски показалец, щръкнал от някой гроб… — потръпна старецът. — Аз съм го виждал. Но никому не пожелавам да го види…

— А вещиците? Кажи ми нещо повече за тях…

— Мораг и Маленро ли? В древността техният род е бил прочут — не си ли чувал за придворните дами на мрачния Владетел на Уорлок? Те са били тук от незапомнени времена… и според някои силата им може да се мери само с тази на друидите. Но… за разлика от тях, както вече сигурно си се досетил, са смъртни врагове на елфите. Не че ме е грижа, само отбелязвам.

Той остро се изсмя и втренчено изгледа младия елф, преди да продължи:

— Та, както казах, те са кръвни сестри, но изпитват само злоба и омраза една към друга. И открай време враждуват, като всяка от тях стръвно пази своята половина от Дупката: Мораг — източната, а Маленро — западната. Не знам каква е причината да се опитват да се унищожат взаимно, но биха дали мило и драго да заграбят и останалата половина. Но както и да е, върхът, който те интересува, Зъбецът, се издига точно по средата между двете владения. А под него е Хранилището.

— Ти виждал ли си Хранилището?

— Аз ли? О, не, опазил ме Бог. Не съм стигал чак до там. Въпреки че веднъж, преди много години, ловувах до самия ръб на Дупката. Бях млад, самонадеян, не давах ухо на зловещите слухове… Пък и вече бяха минали няколко дни, без да забележа нищо обезпокоително. И една нощ, както си сиях, се появи тя… Маленро, с разпуснати коси, като прекрасна фея от сънищата и бледа като самата Смърт. Каза ми, че искала да поприказва с някой, в чиито жили тече човешка кръв, и седна до огъня. Всъщност приказваше само тя, а аз я слушах, изгубил ума и дума…

Старецът поклати глава, унесен в спомените си. Гласът му бе станал глух и далечен.

— На сутринта си тръгна… Така внезапно, както беше дошла. Никога вече не я видях. Човек би помислил, че съм сънувал, но аз зная, че не съм… Защото тя отнесе със себе си част от душата ми…

И Хийбъл поклати замислено глава.

— Освен това така ясно си спомням думите й, сякаш беше вчера… Освен всичко друго тя спомена за Хранилището… Там в древни времена, преди още самата тя да се появи на бял свят, била извършена някаква магия… но каква точно и Маленро не знаеше…

Старецът млъкна, отдаден на мисли за онази, която никога не беше успял да забрави…

Младият елф се приближи до него и сложи ръка на рамото му.

— Благодаря ти, Хийбъл.

Старецът стреснато вдигна глава. Погледите им се срещнаха и Хийбъл разбра, че елфът ще слезе в Дупката, Нищо нямаше да го спре. Но все пак направи опит. Хвана ръката му и прошепна:

— Не отивай там, момче…

— Трябва — простичко каза младежът.

— Недей, Уил — изведнъж се обади и Еретрия. — Чуваш ли, Лечителю, няма да излезеш жив оттам!

В този кратък миг чувствата, които бушуваха в душата й, сякаш изскочиха на повърхността и ярка руменина обля лицето й. Но Уил само поклати глава и тя пребледня, рязко се извърна и подхвърли през рамо „Глупак!“, преди да се скрие в мрака.

Младият мъж остана загледан след нея. През лицето му премина сянка. Хийбъл хвърли поглед към неговата спътничка, малката елфа. Тя не помръдваше, навела глава, скрила лице в сянката на косите си.

— Толкова ли е важно намирането на този корен? — попита старецът, — И сигурни ли сте, че не се среща някъде другаде?

— Това си е тяхна работа! — рязко го прекъсна Цефело.

— Знам, че нямаш търпение да си получиш наградата — намръщи се Хийбъл, — но не ти ли минава през ум, че чисто и просто няма да има от кого?

— Стига сме умували — надигна се Цефело. — Утрото е по-мъдро от вечерта. Да вървим да пием и да се веселим!

И той подвикна на старата циганка, която забърза към тях с пълни халби в ръце. Още неколцина от табора се присъединиха към компанията и не след дълго екнаха смехове, зазвучаха песни, а Цефело заразправя с цветистия си език разни небивалици за места, където всъщност кракът му не беше стъпвал, и за хора, които едва ли някога беше срещал… Циганите го слушаха със зяпнали уста, а Хийбъл — с недоверчива усмивка. Старецът се полюшваше на стола си, разсеяно галеше кучето и се питаше дали момъкът, така твърдо решен въпреки увещанията да слезе в Дупката, щеше да срещне Маленро. И независимо от всички опасения, тайничко му завиждаше…

След малко Уил се надигна и тръгна към кладенеца в задната част на двора. Амбърли вече беше заспала, загърната в одеяло, край огъня. Уил също се чувстваше необичайно замаян, въпреки че не беше изпил много бира. Ледената вода може би щеше да помогне, а след нея и един хубав сън… Тъкмо се беше навел с металното канче, когато чу зад гърба си стъпки и рязко се извърна. Беше Еретрия.

— Не те разбирам, Лечителю — тя впери в него настойчив поглед. — Май не ти е мил животът?

Уил остави канчето обратно във ведрото и приседна на камъка.

— Навлякох си един куп неприятности, за да ти спася живота в Гримпен Уорд… — Да не мислиш, че ми е било лесно да убедя Цефело? А излиза, че всичко е било напразно… — Тя поклати глава. — Ти държиш на своето и искаш да слезеш в Дупката… Не знам какво си обещал на Цефело, та и той така се е запалил? Ако те изнудва с нещо, само ми кажи!

— Цефело няма нищо общо с това — само махна с ръка Уил.

— Тогава защо?

— Това лекарство е много необходимо… — започна Уил, но момичето не го остави да довърши.

— Докога ще пееш тази песен?! Да не съм сляпа?! Можещ да заблудиш Цефело, но не и мен! Цефело не вижда по-далеч от носа си — алчността го заслепява. Но аз… — тя помълча, пламнала от вълнение, седна до него на камъка и зашепна; — Това момиче не ти е сестра. Ти по-скоро си неин телохранител или нещо такова… Само че какво ще търсите в Дупката?…

Тя го погледна право в очите и стисна ръката му:

— Можеш да ми кажеш. Никога няма да те предам.

Уил се усмихна.

— Знам, Еретрия. Сигурен съм в това. Ето какво ще ти кажа. Над земите ни е надвиснала голяма заплаха. Единственото, което може да ни защити, е скрито в Хранилището. Ние с Амбърли трябва да го вземем оттам.

— Тогава нека поне и аз да дойда с вас — заяви Еретрия с мрачна решителност. — Вземи ме с теб, Уил. Отдавна трябваше да си го сторил.

— Ти сама каза колко е опасно долу… Как би могла да очакваш, че ще се съглася да рискуваш живота си? Не, Еретрия. Мястото ти е тук — при твоите. Поне засега. И по-добре да се махнете час по-скоро оттук!

— Лечителю, не ми остава много време. Цефело е решил да ме продаде веднага щом стигнем големите градове на юг. Ако ще трябва да избирам между едното и другото, по-добре да сляза с теб в Дупката!

— Еретрия…

— Мълчи! Изслушай ме. Аз наистина познавам местността. Неведнъж сме идвали тук. Казах ти вече, няма да съм ви в тежест, мога само да ви помогна. В сравнение с мен малката елфа е безпомощно дете… Разбери, че трябва да ме вземеш. Просто трябва!

— Еретрия, дори да нямах нищо против, Цефело никога нямаше да те пусне.

— Цефело ли? Никой няма да го пита! Ти само ми кажи „да“, Лечителю, моля те, кажи „да“!

И той почти беше готов да го каже. Тя беше толкова ослепително красива, че дори при нормални обстоятелства не би устоял. А сега от нея се излъчваше такова отчаяние, че сърцето му се сви. Тя се боеше от Цефело и въпреки дръзките си думи беше в ръцете му, ако, разбира се, Уил не й помогнеше.

Но да я вземе със себе си в Дупката, не значеше ли вместо да я спаси, да я поведе на сигурна смърт? Цяло чудо щеше да бъде дори да опази Амбърли, за чийто живот отговаряше…

— Не, Еретрия — тихо отвърна, — Съжалявам, не мога.

Тя прехапа устни, изгледа го невярващо и глухо отвърна:

— Наистина ще съжаляваш.

Отдръпна се от него и тръгна към гората, но преди да се скрие в сенките на дърветата, рязко се обърна. Лицето й беше мокро от сълзи.

— Два пъти ме отхвърляш, Уил Омсфорд. Няма да ти дам друга възможност.

Загледан след нея, Уил отчаяно се молеше съдбата да ги срещне по друго време и на друго място.

ТРИДЕСЕТ И ОСМА ГЛАВА

Денят започна с мрачно неприветливо утро. Короните на дърветата зловещо тъмнееха, сякаш ръждиви петна засъхнала кръв. Над Дивата пустош бяха надвиснали пепелявосиви облаци и въздухът бе натежал от предчувствие за буря. Малкият отряд на Цефело пое по пътя, който се виеше между хълмовете, Уил и Амбърли помахаха за сбогом на стареца, изправен пред вратата на колибата си.

След няколко часа излязоха на главния път и се насочиха на изток. Над равнината се стелеше мъгла. Пътуваха мълчаливо, потънали в мисли за онова, което им предстоеше. Конят на Цефело от време на време се изравняваше с фургона и вождът разменяше по някоя и друга приказка с тях, но разговаряха за незначителни неща, без да споменават най-главното. Цефело изглеждаше напрегнат и се озърташе неспокойно. Останаха с впечатлението, че търси нещо, но не можеха да разберат какво. Еретрия упорито ги избягваше, което озадачи Амбърли, но не и Уил.

Наближаваше пладне, когато стигнаха един кръстопът и Цефело направи знак да спрат. В далечината застрашително изтрещя гръмотевица и вятърът профуча между дърветата, като вдигна облак прах и сухи листа. Цефело се приближи с коня си до фургона.

— Лечителю, тук се разделяме. Вие хващате пътя на юг и до довечера ще стигнете Дупката. Аз изпълних своята част от сделката и… друго не се очаква от мен.

— А може ли да вземем и някакви хранителни продукти? — попита Уил.

— Колкото за ден-два, не повече — мрачно отвърна Цефело. Нещо го безпокоеше, това беше повече от ясно.

— А как ще се намерим, за да ти дам твоята част от наградата? — изведнъж попита южнякът.

— Наградата? Ах, да. Ти гледай да свършиш работата, останалото е моя грижа.

Той беше готов да тръгне, но Уил го спря:

— Един кон би ни свършил добра работа. Мисля, че…

— Нямаме излишни коне — го прекъсна Цефело. — Хайде, че бурята наближава.

Старата циганка подаде на Уил малък вързоп. Южнякът го метна през рамо и хвана ръката на Амбърли. — Със здраве, Цефело. — Късмет, Лечителю!

Минаха покрай коня на Еретрия. Момичето втренчено ги гледаше, а вятърът развяваше косите й. Уил се спря за миг и й протегна ръка.

— Довиждане, Еретрия.

Тя само кимна с мрачно застинало изражение на красивото си лице и без да му подаде ръка, пришпори коня си.

Хийбъл прекара сутринта в дърводелската си работилничка. Дялкаше фигурката на дива котка, а мисълта му се връщаше отново и отново към снощния разговор. Не можеше да разбере защо елфите не се вслушаха в предупреждението му. Във всеки случай беше почти сигурен, че не търсят някакъв си корен, а нещо много по-важно. Но, естествено, не биха доверили тайната си на негодник като Цефело. А дали пък не беше нещо, свързано с онази древна магия, за която дори вещиците не знаеха нищо със сигурност?

Небето над главата му застрашително потъмня и воят на вятъра се усили. Старецът остави за миг длетото и се огледа. Този път щеше да заплющи здравата, помисли си. Лош късмет за елфите… от сутринта само лоши знаци. Бурята щеше да ги свари в откритото поле, преди още да са стигнали Дупката. Поклати глава. Ако имаше някакъв смисъл, би тръгнал след тях и би се опитал да ги спре, но виждаше, че твърдо са решили. Лошо, много лошо. Каквото и да търсеха, дано не намереха с него и смъртта си…

Легналият в краката му Пират се ръзмърда, вдигна глава и подуши въздуха. После изведнъж дрезгаво изръмжа. Хийбъл го погледна учудено и се озърна. Не забеляза нищо обезпокоително. Само вековните дървета хвърляха сенки на поляната и тихо шушнеха.

Така и не разбра какво накара Пират изведнъж да заръмжи настръхнал, но в същия миг някакъв неописуем хлад прониза цялото му тяло. До него Пират изви жаловито и се просна по корем, като целият се тресеше. Някаква висока фигура сякаш се мерна за миг между дърветата — бледата, неясна сянка на човек със спусната качулка. А дали изобщо беше човек? Обхвана го смразяващ, неизпитван досега страх. Съвсем забрави за длетото и то се изплъзна от ръцете му…

Последвалият силен порив на вятъра изведнъж го накара да дойде на себе си. Запръска дъжд и Хийбъл побърза да се прибере в колибата, следван от кучето. Още трепереше и бе сигурен в едно — никога досега, през целия му живот, смъртта не бе минавала толкова близко, само на крачка от него.

Бурята настигна Уил и Амбърли след по-малко от час. Падащите тежки капки не след дълго се превърнаха в истински порой. Над горите загърмя и затрещя. За броени минути двамата бяха мокри до кости — непромокаемите им плащове бяха останали във фургона. Но нямаше какво да се прави — наведоха глави и продължиха напред, шибани от дъждовните струи.

В продължение на няколко часа не спря да вали. Южнякът и момичето шляпаха в лепкавата кал и забавиха ход едва когато небето се проясни, а вятърът отнесе черните буреносни облаци някъде на изток.

Горе-долу по същото време пътеката рязко започна да се спуска надолу. Двамата се хлъзгаха на всяка крачка, падаха и ставаха, целите оплескани в кал, докато изведнъж самият склон свърши и се озоваха на ръба на тъмна зейнала пропаст. Това не можеше да бъде друго, освен Дупката. Приличаше на гигантско, отдавна пресъхнало езеро, обрасло с дървета и храсталаци. Зъбецът стърчеше в центъра му като самотен стълб, побит на дъното на отворен гроб.

Южнякът и момичето безмълвно се взираха в мрачната бездна, докато не усетиха, че ги побиват тръпки.

— Трябва да слезем — промълви накрая Уил, въпреки че му беше противна самата мисъл за това.

— Знам — отчаяно отвърна Амбърли.

Трябваше да намерят място, откъдето да се спуснат надолу, въпреки че това им се струваше почти невъзможно. Но не след дълго Уил откри, че пътеката всъщност продължава малко по-встрани, като дори се разклоняваше. Объркан, местеше поглед ту към едната, ту към другата пътечка, докато накрая избра лявата. Здраво стисна ръката на Амбърли и я поведе надолу. Земята под краката им се ронеше и плъзгаше и колкото и внимателно да се придвижваха, непрекъснато губеха опора.

Уил, който в началото беше по-устойчив, изведнъж се свлече надолу, като повлече със себе си и Амбърли. Двамата се затъркаляха по склона и докато успее да се залови за нещо, Уил изведнъж загуби от поглед момичето. Отнякъде долетя само острият й вик. Уил се спусна нататък през храстите, без да обръща внимание на безпощадните им клони. Дълго щеше да се лута, ако в полумрака не беше проблеснало късче алена коприна. Амбърли лежеше по очи в храстите. Лицето й беше мъртвешки бледо и цялото изподрано.

— Уил — плахо прозвуча гласът й, когато той разтреперан я взе в прегръдките си като малко дете.

— Какво ти е? Лошо ли се удари?

— Нищо ми няма — тя се опита да се усмихне. Южнякът й помогна да се изправи.

Опряна на ръката му, малката елфа беше лека като перце. Но когато се опита да тръгне, изведнъж извика и се преви от болка.

— Глезенът ми! Мисля, че е изкълчен!

Уил се наведе да погледне и поклати глава:

— Лоша работа. Добре все пак, че не е счупен. Почини си. След малко ще продължим. Ако не можеш да стъпваш, ще те нося.

— Съжалявам, Уил… Трябваше да бъда по-внимателна…

— Аз съм виновен — поклати глава той и се опита да се пошегува. — Освен да викаме вещиците на помощ…

— Никак не е смешно — прехапа устни тя. — Не е ли по-добре да почакаме до сутринта? Дотогава кракът ми може и да се е оправил. Пък и… не ми се ще да прекараме нощта там долу.

— Нито пък на мен — кимна Уил — И без това скоро ще се съмне.

— Ако искаш да се върнем догоре — плахо предложи тя.

— Ти май наистина вярваш на приказките на стареца? — усмихна се южнякът.

— А ти? — погледна го тя без следа от усмивка.

— Аз ли? Не зная… Може би. Да, мисля, че да. В последно време се случиха такива неща, че вече нищо не би ме учудило… Но все пак си мисля, че вещиците, ако действително съществуват, биха стояли настрана от камъните на елфите. Въпреки че, от друга страна, използването на камъните би ни навлякло сериозни неприятности.

— Аз също мисля, че не бива да го правиш — тихо каза Амбърли.

— Веднъж вече ми каза това, помниш ли? Каза, не се безпокоиш за мен, затова по-добре да не опитвам повторно, дори и за да спася живота ти.

— Спомням си…

— А после, когато веднъж опитах и не успях, и ти казах, че съм изгубил силата, ти каза да не се отчайвам и да не съдя прибързано… Каза, че вярваш в мен.

— И това си спомням.

— Добре, значи, какво излиза? Аз смятам, че трябва да ги използвам, но мисля, че няма да мога. Ти вярваш, че ще успея, но мислиш, че не бива…

Той поклати глава.

— Интересно дали ще разберем кой от нас е прав, преди да е станало късно.

Той потръпна, изведнъж осъзнал смисъла на това, което казваше, и се огледа неспокойно. После махна с ръка и добави:

— Е, както и да е. Няма смисъл да умуваме. Вече му се виж да краят…

Настъпи неловко мълчание. Уил неспокойно въртеше в ръцете си кесията с камъните на елфите и изведнъж, обхванат от някакво странно усещане, я отвори. Навъсен изсипа съдържанието. На дланта му лежаха най-обикновени речни камъчета.

— Уил! — извика Амбърли пребледняла.

Уил мълчеше, прехапал устни, и се взираше надолу невярващо.

— Цефело… — процеди накрая. — Ах ти, негоднико! Все пак успя… Но кога е сварил да ги размени? Сигурно през нощта, докато сме спали… Сутринта забравих да ги проверя… Спал съм непробудно, снощи главата ми тежеше като камък… Трябва де е сложил нещо в бирата… Нищо чудно, че сутринта беше неспокоен…бързал е да ни отпрати… Наградата изобщо не го е интересувала, през цялото време е искал само тях…

Рязко се изправи, взе на ръце Амбърли и я понесе нагоре, към ръба на пропастта. Една вена на челото му бясно пулсираше. Остави момичето горе под сянката на едно дърво и заяви:

— Аз се връщам. Трябва да ги намеря. Ако те оставя тук, ще се оправиш ли?

— Недей, Уил, ще минем и без тях…

— И така да е, държа да са у мен. Те все пак бяха единственото ми оръжие… Не сме тръгнали на разходка.

— Цефело ще те убие — прошепна Амбърли.

— Ще видим… Може дори да не успея да го настигна, но съм длъжен да опитам. До сутринта ще се върна, обещавам ти, каквото и да стане.

Тя искаше да му каже още нещо, но не успя. Сълзите я задавиха. Наведе глава и промълви само:

Пази се, Уил. Много се пази.

Амбърли… — погледна я той, сякаш я виждаше за пръв път.

— Хайде, тръгвай… — каза през сълзи момичето. — Сигурно са спрели да нощуват някъде и ако побързаш, ще ги настигнеш. Ще те чакам, Уил. Не се давай…

Тя се надигна и го целуна през сълзи.

— Побързай…

Уил я изгледа продължително, някак напрегнато, сякаш искаше да отнесе образа й със себе си, и хукна, без да се обръща.

ТРИДЕСЕТ И ДЕВЕТА ГЛАВА

Същия ден призори демоните нападнаха Арбърлън. Зловещи крясъци разцепиха утринната тишина и отекнаха надалеч. Планините заечаха и тъмни пълчища запъплиха към долината на река Песноструйка. Не след дълго реката гъмжеше от тъмни космати тела, които размахваха ръце и пипала, гърчеха се, плуваха, газеха и цамбурнаха, залитаха, повлечени от бързото течение, залавяха се за плаващи греди или просто за козината на по-едрите от тях, за да бъдат извлечени на сушата. Обхванала ги беше същинска лудост, в устрема си бяха готови да пометат всичко по пътя си и до един бяха сигурни в едно — този път врагът щеше да бъде унищожен.

Но елфите не изгубиха присъствие на духа. Тази битка щеше да бъде решаваща. Съдбата на техния древен народ беше заложена на карта. Загубеха ли битката за Арбърлън, губеха всичко. Но те изобщо не допускаха подобна възможност. Бяха готови да паднат пред стените на града до последния елф, но да не бъдат прогонени вдън горите, изтикани от пределите на собствената си страна.

От бойниците на Елфич, Андер Елеседил наблюдаваше прииждащата сган. До него бе застанал Аланон. И двамата мълчаха. Изведнъж Андер забеляза в небето над Каролан малка черна точица, която стремително приближаваше. Беше Дейн със своята птица Рок — Танцьорът. Тя кацна на откритата площадка над главите на Андер и друида. Дейн скочи от гърба на птицата и се приближи забързано към тях.

— Колко са? — още отдалеч попита Андер.

— Много… Чет нямат — поклати глава Дейн. — Цялата долина е почерняла. Дори гората не може да ги скрие.

Андер мрачно кимна. Така и очакваше. Аланон го беше предупредил.

— Значи, всички са тръгнали насам, така ли, Дейн? — попита като на себе си, вперил поглед надолу, където река Песноструйка още малко и щеше да прелее от коритото си.

— Искам Танцьорът да си почине малко и ще отида да хвърля още един поглед — обеща ветрогонът.

— Трябва да удържим… — замислено промълви Андер, сякаш изобщо не го беше чул.

А долу битката вече започваше. Хвърчаха стрели и дълги остри копия се забиваха в косматите тела Водата на Песноструйка сякаш вреше и кипеше До ушите на принца достигаха остри пронизващи крясъци. Но въпреки многобройните жертви, демоните продължаваха да настъпват към стените на Арбърлън.

Изведнъж откъм Каролан се разнесе гръмък възторжен вик, подет от стотици гърла. Някаква радостна вест се предаваше от уста на уста и всички се извръщаха с внезапно светнали погледи.

— Ивънтайн! Крал Ивънтайн е с нас!

За броени минути вестта обходи войската и бойците се почувстваха окрилени, изпълнени с вяра, готови да срещнат врага. С тях беше кралят, сразил навремето могъщия Владетел на Уорлок. С тях беше владетелят, превел кралството през всевъзможни изпитания. Надмогнал болката, той отново се беше изправил на крака. Щом старият им крал беше устоял на ударите на злото, защо те да не можеха?

Но Андер, видял отблизо лицето на баща си, разбра, че нещо не беше наред. Познаваше го твърде добре, за да може да бъде заблуден от гордата му изправена стойка на седлото. В ъгълчетата на устните му бе стаена горчивина, а погледът му бе мрачен, отсъстващ Бездънна печал се криеше на дъното на този поглед, въпреки че суровите изопнати черти изразяваха мрачна решителност.

Гръбнакът на краля бе изправен, а челото — високо вдигнато, но духът му сякаш бе сломен, пречупен. Бойците чуваха само окуражителните слова на Ивънтайн, но Андер единствен виждаше отвъд каменната му маска. Той долавяше дълбоката безнадеждност, обхванала баща му може би заради смъртта на Арион и Кейл Пинданон, може би заради разгрома при Халис, а може би заради всичко това накуп. Ивънтайн търпеливо бе понасял ударите на съдбата, но изведнъж му бе станало твърде много. На плещите му се бе стоварила огромна отговорност в самия край на жизнения му път. Отговорност не само за съдбата на елфите, но и на Четирите земи, на всичко живо. Огромна отговорност и нищожна, твърде нищожна надежда.

Андер се приближи до баща си, прегърна го и му подаде жезъла на Елкрис.

— Не, Андер — поклати глава Ивънтайн. — Нека остане у теб. Поверявам ти го.

Андер втренчено го изгледа. И разбра онова, което преди малко му бе убягнало. Баща му усещаше промяната и не се залъгваше, че би могъл да го заблуди, въпреки че се държеше за пред останалите. — Остани с мен, татко — каза само Андер. Кралят кимна и двамата се изкачиха на бойниците.

Видяха, че по-голямата част от прииждащата сган бе успяла вече да достигне до източния бряг. Демоните изскачаха от реката и веднага се натъкваха на острите копия на елфите, а отгоре ги засипваше дъжд от стрели. И все пак те не спираха, тъпчеха и разкъсваха защитниците на крепостта, прескачаха окървавените тела и продължаваха напред. В центъра на най-лютата сеч бе червенокосият гигант Стий Джанс с една шепа оцелели бойци от своя корпус По фланговете се биеха войниците на Елрон Тай и гвардейците на Керин.

Сражаваха се геройски и все пак бяха принудени да отстъпят. Превъзхождащите ги по брой демони разкъсаха редиците им и обградиха разпръснатите бойци. Водите на Песноструйка влачеха безжизнени тела и бяха покрити с кървава пяна, но на мястото на всеки паднал демон изскачаха десетки нови, а армията на елфите все повече оредяваше.

От крепостната стена Андер даде заповед за отстъпление. Елфите и техните съюзници бързо се изтеглиха към гората и се прибраха в крепостта по тайни, известни само на тях пътечки, още преди демоните да разберат какво става.

Усетили измамата, демоните се впуснаха в яростно преследване и се натъкнаха на многобройните капани, поставени от елфите. Земята под краката им се свличаше, ронеше, пропадаше, цели пълчища хлътваха в зейнали бездни, докато най-после черните рояци въпреки всичко се добраха да стените на Елфич. Тогава започнаха атаките на тежките метални порти — демоните опитваха подред, повтаряха и потретваха, докато не постигнеха своето. Една след друга крепостните порти падаха и демоните нахлуваха вътре на талази. Ужасени, елфите наблюдаваха страшния пристъп, който нищо не бе в състояние да спре. Защитните им съоръжения се бяха оказали детска играчка за озверялата сган. Изведнъж кълбо синкав пламък, изпратено от Аланон, падна сред групичка фучащи фурии с разкривени от омраза лица. Фурмите, които се катереха по стената като котки, се свлякоха надолу с яростни писъци. Окуражени, елфите нададоха радостни възгласи и посрещнаха нападателите с нов дъжд от стрели. Друидът, кралят и Андер бяха застанали при третата порта, която все още се държеше. Изведнъж едно чудовище с огромно люспесто тяло се изправи на задните си крака и заплашително изсъска. В следващия миг то се стовари върху масивната желязна врата с цялата си тежест, резето изскърца, пантите поддадоха и вратата хлътна. Демоните нахлуха с победоносен рев, а защитниците хукнаха назад към следващото укрепление.

Изведнъж на пътя на черните рояци се изправи Стий Джанс с огромно копие в ръце, следван от шепа верни бойци. Демонът с вид на ламя се насочи право към него, но червенокосият се оказа по-бърз и като отскочи встрани, заби с един светкавичен удар копието си в зейналата паст на чудовището. Демонът се изправи на задните си крака, като се олюляваше и бълваше кървава пяна. От шията му стърчеше металното острие. Той се втурна към дръзкия си нападател като обезумял, но елфите и волнонасмниците преградиха пътя му. Чудовището се завъртя отчаяно, като се опитваше да изтръгне от тялото си смъртоносното острие, но напразно. Най-после рухна изведнъж, а огромното му тяло премаза десетки демони. Създалата се суматоха даде възможност на елфите да се изтеглят.

Малко след това демоните подновиха атаката, но като че ли бяха поизгубили първоначалния ентусиазъм. Сега, след като видяха каква участ сполетя най-едрия измежду тях, те вече не бяха толкова сигурни в собствената си непобедимост. Елфите, напротив, насърчени от куража на шепата волнонаемници, които се биеха рамо до рамо с тях, удвоиха усилията си и отблъснаха поредния напор на врага.

Андер се възползва от момента и даде сигнал за контраатака. Оказа се, че демоните съвсем не бяха неуязвими, нито твърде безстрашни. Тяхната сила се дължеше изключително на численото им надмощие — но организация и сила на духа те далеч отстъпваха на елфите.

Така с променлив успех продължи битката до вечерта. Елфите губеха позиции и отново си ги възвръщаха, като веднъж успяха да изтикат демоните почти до подножието на хълма. И едните, и другите дадоха стотици жертви, до това, че демоните мряха като мухи, изобщо не се отразяваше на неизброимите им пълчища, докато броят на елфите значително намаляваше.

И изведнъж най-неочаквано демоните преустановиха атаката. Спуснаха се надолу, към подножието на Каролан, без да бързат, но масово, сякаш тъмни потоци се оттичаха по урвите на склоновете. Елфите останаха доста учудени, но бяха прекалено уморени, за да си задават излишни въпроси. Пък и важното беше, че са удържали крепостта още един ден.

Същата нощ, няколко часа след като демоните бяха отстъпили в гората, а Ивънтайн и Андер бяха свикали Висшия съвет, един развълнуван пратеник прекъсна заседанието им, за да съобщи, че е пристигнал отряд планински троли. Всички се втурнаха да ги посрещнат. Въоръжените до зъби троли с тежки ризници изпълваха дворцовия площад и също разглеждаха елфите с неприкрит интерес.

Командирът им, едър трол, препасал двуостър меч, пристъпи напред и застана пред краля:

— Ваше величество, аз съм Амантар, главнокомандващ армия та на тролите — представи се той. Водя хиляда и петстотин бойци.

Ивънтайн само кимна. Все още не можеше да се съвземе от смайването си. Най-малко се бяха надявали, че тролите ще им протегнат ръка. Тези древни жители на Севера бяха с тежък характер и големи особняци. Не обичаха да се месят в чуждите работи.

— Сигурно изобщо не ни очаквахте, кралю — поклати глава Амантар. — Всъщност ние се отнесохме много сериозно към молбата ви и преценихме, че моментът е от изключителна важност. Векове наред сме се срещали като врагове, а сега идваме като съюзници. Това само по себе си е вече нещо, въпреки че отколешната вражда не може да се забрави изведнъж. Решихме да ви подадем ръка в този труден момент и да се опитаме да положим ново начало. Защото демоните са враг, който не бива да се подценява, а заедно ще бъдем силни. Можете да разчитате на нас. — Вперил поглед в краля, той сложи ръка на сърцето си и се отпусна на едно коляно. Бойците му го последваха безмълвно.

В очите на Ивънтайн проблеснаха сълзи и Андер забеляза, че на лицето на баща му за миг се върна надеждата, а с нея и предишната гордост. Амантар се изправи и старият владетел му стисна ръка.

Андер затвори за миг очи и отчаяно се помоли нещата наистина да тръгнат на добро.

Аланон вървеше през Градината на Живота сам, обгърнат от мълчание. Нощта сякаш го наблюдаваше отгоре с хиляди светещи очи. Друидът крачеше, без да бърза, навел глава, и вдъхваше уханието на цъфналите храсти. Лицето му, скрито под качулката, беше белязано от умора, отчаяние и мрачна решимост. Знаеше, че отива на среща със смъртта.

Плъзна се като сянка покрай стражите на Черната порта и бавно тръгна нагоре по хълма, без да вдига очи от земята, защото знаеше какво му предстои да види.

Най-после разбра, че бе изкачил хълма и бе стигнал до Елкрис Сега вече не можеше да не погледне. Не беше изненадан и въпреки това затаи дъх — от болка Тънките, изящни клони на дървото се поклащаха като прекършени кости. Нищо не беше останало от предишната пищна дъхава красота… Последните алени листа се ронеха едно след друго — дървото сякаш плачеше с кървави сълзи.

Аланон стисна юмруци, осъзнал собственото си безсилие. Горчивата истина, че никому в този свят не е отредено безсмъртие, го прониза с безпощадната си яснота.

Протегна ръка, сякаш да докосне напуканата кора, и в същия миг я отдръпна Елкрис страдаше достатъчно — не искаше да й причинява излишна болка. И все пак трябваше да го направи, за да разбере колко време им остава… Погали грапавия ствол и изведнъж ръката му падна като отсечена. Ден-два, не повече. Дали Амбърли щеше да успее?

ЧЕТИРИДЕСЕТА ГЛАВА

Уил Омсфорд хукна обратно през гората, без да обръща внимание нито на клонките, които го удряха през лицето, нито на пръските кал. Мислите му се въртяха единствено около изчезването на камъните на елфите — гневът му, насочен срещу Цефело, бе примесен с мъчително безпокойство за Амбърли.

„Пази се, Уил“ бе му казала тя на прощаване Оставяше я сама, съвършено безпомощна, а тя се тревожеше за нега Никога досега не беше давала такъв открит израз на чувствата си — познаваше я по-скоро като сдържана и затворена. Но всъщност първоначалното недоверие беше нещо съвсем естествено. В началото той самият също не хранеше особено добри чувства към нея. Но с течение на времето бяха започнали да се опознават, преодоляха заедно редица изпитания и неусетно между тях се бе породила привързаност, загриженост за съдбата на другия… „Пази се, Уил“ — тези думи не спираха да отекват в съзнанието му. Бе успял да долови в погледа на Амбърли недоизреченото и това откритие го бе разтърсило до дъна Изведнъж загуби равновесие и се просна на земята. Изправи се и без да губи време, продължи напред. Всяка минута беше ценна — трябваше да стигне главния път, преди да стане мрак. В противен случай щеше да се лута в непознатата местност без никакъв ориентир и без каквото и да е било оръжие освен ловджийския си нож… Беше постъпил като истински глупак — как можа да се хване на въдицата на Цефело и да повярва на обещанията му!? Най-лошото беше, че заради собственото си лекомислие излагаше на опасност живота на Амбърли…

Беше останал почти без дъх, но не биваше да спира, не можеше дори да си го помисли. Заради една непростима небрежност рискуваха да се провалят на самия край… И то след като толкова елфи бяха дали живота си, за да подпомогнат успешното изпълнение на мисията им. Не биваше една погрешна стъпка да сложи край на толкова усилия! Щеше да си вземе камъните с цената на всичко и да се върне при Амбърли, както й беше обещал. Двамата щяха да се справят — знаеха колко много зависи от тях.

Изведнъж някаква сянка изскочи на пътя му. Това стана така неочаквано, че Уил затаи дъх и замръзна на мястото си. Към него се приближаваше ездач на кон. Когато различи Еретрия, облекчено въздъхна и не можеше да повярва на очите си в същото време.

— Изкарах ли ти акъла? — подигравателно се изсмя тя. Уил само кимна, като продължаваше да я гледа втренчено.

— Рекох си, хайде, и този път ще го измъкна, че каквито ги е забъркал…

— Знаеше ли, че Цефело е взел камъните?

— Знам — кимна момичето. — Докато си спал като заклан…

— И ти не ме предупреди?!

— А длъжна ли бях?! — вдигна вежди момичето. — Доколкото си спомням, и ти отказа да ми помогнеш. Бях готова на всичко за теб, а не исках толкова много… Ти ми обърна гръб, Лечителю, и какво очакваше? Да тичам след теб като вярно куче и да докладвам за плановете на Цефело? Ха-ха. Нали не искаше да ти преча? — тя сви рамене. — Готово. Дадох ти възможност да се справиш сам.

— Амбърли е ранена и не може да ходи — прекъсна Уил гневната й тирада. — Падна лошо и си изкълчи глезена. Оставих я при Дупката.

— На вълка в устата?! — ахна Еретрия. — Типично за теб, Уил Омсфорд, много те бива за това — да изоставяш жените в труден момент…

— Знам, че отстрани изглежда точно така — пое си дълбоко дъх Уил. Нямаше намерение да спори, нито да се оправдава. — Всъщност искам само да й помогна…

— Аха. Добре, че сам си вярваш. И как според теб ще стане това? — Като си взема обратно камъните. — Ако, разбира се, реша да ти помогна…

— Ще ги взема обратно, дори да решиш да ми попречиш — студено отвърна Уил.

— Никога, дори и за миг ли не си предполагал, че можеш да разчиташ на мен? — замислено го погледна момичето.

— А мога ли? Тя мрачно кимна.

— Естествено, услуга за услуга. Давам ти последна възможност, Лечителю. От мен да мине.

— Мислиш ли, че ще успееш да ги вземеш? — попита Уил. Лицето й се озари от познатата усмивка — едновременно дяволита и загадъчна.

— Не бери грижа за това, Лечителю. Какво мислиш, че правим още от люлката? Още повече че съм достойна ученичка на самия Цефело…

— А той всъщност знае ли къде си?

— Казах му, че ще побързам да настигна кервана. Той нямаше нищо против. А аз знаех, че ще се върнеш да потърсиш камъните и трябваше да предположа откъде ще минеш… Мога да ти кажа дори къде е спрял за нощувка Цефело.

— Тогава хайде да побързаме — възкликна Уил.

— Спокойно, има време — увери го тя. — Малката елфа ще почака.

Споменаването на Амбърли го накара да потръпне.

— Искам само да ми обещаеш онова, за което те помолих, и веднага тръгваме. Какво реши, Лечителю, ще ме вземеш ли с теб, или не?

— Щом искаш — сви рамене Уил. — Какво друго ми остава?

— Много добре — кимна Еретрия. — Ще се погрижа да изпълниш обещанието си. Качвай се.

Уил се метна зад гърба й и тя подхвърли през рамо:

— Хвани се здраво, Лечителю, да не те загубя по пътя!… Ето така! Да можеше сестричката ти да ни види отнякъде…

Въодушевена, тя така рязко пришпори коня, че животното стреснато изцвили и препусна по пътеката. Еретрия се ориентираше в мрака като котка и избягваше всички стърчащи клони, прогнили дънери и стволове, препречили пътеката. Уил имаше чувството, че още малко и ще изхвръкне от седлото. Никога не беше яздил така лудешки.

Когато най-сетне спряха, се чувстваше като замаян. Бяха излезли на главния път и Еретрия, разрошена и с пламтящи страни, го гледаше насмешливо:

— Добре, че ме държа да не падна.

— Признавам, че си превъзходен ездач — усмихна се Уил. Едва си поемаше дъх. — А защо всъщност спряхме?

— Искам да погледна следите — наведе се Еретрия. — Странно, фургонът не е минал…

— Сигурна ли си? — приближи се до нея Уил. — Да не би дъждът да е отмил следите?

— Това е невъзможно — решително поклати глава тя. — Фургонът е достатъчно тежък и следите са дълбоки… Не мога да си го обясня…

— Може би Цефело е изчакал да отмине бурята… — предположи южнякът.

— Може би… — със съмнение отвърна тя. — За всеки случай мисля да се върнем и да ги потърсим. Качвай се на коня.

Потеглиха на запад, вече по-бавно, като се озъртаха за следите от фургона. Следи нямаше. От двете страни на пътя шумолеше гората и от време на време до ушите им долитаха крясъците на нощни хищници, тръгнали на лов.

Изведнъж някакъв писък, по-зловещ и пронизителен от всички останали, процепи нощната тишина Писъкът бе последван от остър, смразяващ кръвта вой. Уил стисна ръката на Еретрия.

— Какво беше това?

— Вятърът фучи в клисурите… — Това не звучеше никак убедително, още повече че тя самата се озърташе неспокойно.

След малко зловещият вой се усили и конят на Еретрия подплашено запристъпва назад. Изведнъж Уил забеляза някаква сянка, която се приближаваше към тях иззад дърветата. Оказа се едър жребец без ездач. Юздите му се поклащаха, а ноздрите му трепкаха неспокойно. Беше конят на Цефело. Южнякът и момичето се спуснаха към него, огледаха го отвсякъде и потупаха потните му хълбоци. Животното тревожно изпръхтя. Двамата се спогледаха.

— Нещо не е наред — прошепна Еретрия. — Конят не може да е избягал просто така…

Южнякът мрачно кимна. Имаше същото лошо предчувствие. Еретрия яхна коня на Цефело и хвана юздите.

— Продължаваме! — заяви твърдо, въпреки че беше пребледняла.

Бавно, предпазливо поеха в посоката, от която се чуваше зловещият вой. Звездите уплашено трепкаха над главите им и бледата луна ги наблюдаваше втренчено.

Изведнъж забелязаха насред пътя още някаква сянка — тъмна и неподвижна. Рязко дръпнаха юздите и впериха поглед натам. Постепенно различиха в мрака очертанията на фургона. Приближиха се към него и тревогата им прерасна в смъртен ужас. Натъкнаха се на разкъсаните тела на конете, впрегнати във фургона. Недалеч от тях сред локви кръв лежаха хората на Цефело, сгърчени и обезобразени, с разкривени в предсмъртна агония лица.

Уил хвърли бърз поглед наоколо, но нямаше и следа от злодея, извършил всичко това.

— Чакай тук! — нареди на Еретрия, която и без това беше замръзнала на мястото си с разширени от ужас очи, и безшумно пристъпи към фургона. Тялото на Цефело беше проснато по очи на земята. Обърна го и косата му настръхна. Лицето на мъртвия главатар беше почти неузнаваемо, застинало в зловеща гримаса.

Преодоля желанието си да побегне и се надвеси над него. Трябваше да си вземе камъните. Прерови джобовете на умрелия, но нищо не намери. Стомахът му се сви на топка. Изведнъж погледът му попадна на ръцете на Цефело. Дясната бе стисната в юмрук, отчаяно вкопчена в нещо. Уил си пое дълбоко дъх и започна да изправя един по един вдървените пръсти. Нещо синьо проблясваше в дланите на Цефело. Слава богу! Камъните на елфите бяха тук. В последния си миг Цефело се беше опитал да ги използва въпреки предупреждението на Уил.

Южнякът ги измъкна един по един, прибра ги в кесията си и се изправи. Тази кървава касапница би могла да бъде дело на една-единствена твар — на Косача, демона, който непрекъснато ги преследваше. Но как бе успял да ги открие този път? Как ги бе проследил чак дотук? Еретрия не беше помръднала от мястото, където я остави.

— Какво стана? — прошепна с пресъхнали устни.

— Избити са — тихо отвърна Уил. — Всички до един. Намерих камъните…

— Но кой, кой би могъл да го направи? — промълви тя, сякаш не го бе чула. — Дивите зверове? Или пък… вещиците?

— Не, Еретрия — поклати глава южнякът. — Това е същото чудовище, което ни преследва още от Арбърлън. Косача, един от най-страшните демони. Мислех, че е изгубил следите ни още при Скалист рид, но неизвестно как ни е открил отново. Нападнал е Цефело, защото е смятал, че сме още във фургона.

— Горкият Цефело… — въздъхна Еретрия. — Този път си е намерил майстора. Ами ти, Лечителю? Демонът сигурно е раз брал грешката си… Как ще му се изплъзнеш? Накъде може да е тръгнал?

Уил прехапа устни. Имаше един-единствен отговор и двамата го знаеха.

Амбърли, свита в храстите на ръба на Дупката, неспокойно се ослушваше. Обгръщаше я непроницаем мрак. Знаеше, че Уил ще се върне чак на сутринта, затова затвори очи и се опита да поспи, но сънят не идваше. Болката в глезена й се засилваше и мислите не й даваха мира. Най-после се отказа от напразните опити, обгърна коленете си с ръце и зачака, сгушена в мрака.

Горските животинки и нощните птици прошумоляваха около нея, без да я закачат. Минутите течаха бавно и сега, когато не се насилваше да заспи, очите й сами започваха да се затварят.

Изведнъж я прониза хлад и тя се сепна от дрямката си. Изправи се и разтърка премръзналите си ръце. Опита се да се по-раздвижи, за да се сгрее, но нещо изсмукваше отвътре топлината й, сякаш я беше облъхнало леденото дихание на смъртта.

Очите й се разшириха от ужас. Разбра, необяснимо как, че това беше знак, предупреждение. Сетивата й, изострени до крайност, бяха доловили нещо.

Озърна се, обхваната от моментна нерешителност. Нещо я заплашваше — нещо невидимо, но много по-силно от нея самата и способно да я унищожи. Трябваше да се измъкне от дебнещото му присъствие, да се опита да му избяга въпреки силната болка в глезена. Уил все още го нямаше, а той единствен би могъл да й помогне. Трябваше да се справи сама. Единственото й спасение беше бягството, но къде, освен в Дупката, би могла да се скрие?

Трябваше да побърза. Промъкна се до самия ръб на зейналата бездна и погледна надолу. Изведнъж я обхвана страх. Само да знаеше коя от двете опасности беше по-голяма — тази, от която се опитваше да се измъкне, или онази, на която щеше да налети долу…

Най-после реши — да става каквото ще става. Връщане назад нямаше. Уил щеше да я настигне. Знаеше къде да я търси. С изопнато лице, напрегната до крайност започна да се спуска надолу. Стръмната пътека криволичеше и се губеше в мрака. Амбърли имаше чувството, че спускането продължи цяла вечност. Залавяше се за някакви стърчащи корени, промушваше се под запречили пътя й клони, докато най-накрая стигна дъното на тъмната пропаст.

Спря за миг да си почине. Глезенът й се беше подул и вече изобщо не можеше да стъпва на него. Здравият й крак се беше схванал от усилието и нямаше да издържи още дълго. Изтри потта, която се стичаше от челото й, и облиза с език изсъхналите си устни. Искаше й се да почине малко, но отново усети смразяващия хлад. Съществото, което се опитваше да я убие, я беше последвало тук, в Дупката! Сърцето й лудо заби. Направи отчаяно усилие, надигна се и тръгна. Вървеше, накъдето й видят очите, и имаше чувството, че се движи в омагьосан кръг. Стисна зъби. Нямаше да се даде така лесно. Насочи мисълта си към Уил. Това й даде сили. Той й бе казал, че ще се върне за нея. Спомняше си погледа, който й отправи, преди да тръгне — напрегнат и в същото време необичайно ласкав, някак учуден… Не, съдбата не можеше да ги раздели точно сега.

Нямаше повече сили. Отпусна се на лакти, зарови лице във влажната земя и тихичко проплака. Не й оставаше друго, освен да чака края си, а той всеки миг щеше да дойде. Колкото по-скоро, толкова по-добре. Затвори очи. След миг вече спеше.

Нечии пръстчета, тънички като клечки, я вдигнаха и я понесоха като в люлка.

ЧЕТИРИДЕСЕТ И ПЪРВА ГЛАВА

Южнякът и Еретрия препускаха така лудо, че вятърът свистеше в ушите им, а копринените им ризи се развяваха. Яздеха в непрогледния мрак, доверили се изцяло на усета и късмета си.

Почти не разговаряха, но знаеха, че всяка минута можеше да се окаже съдбоносна. Амбърли го чакаше — сама и безпомощна. Въпросът беше кой щеше да стигне до нея пръв — те или Косача? Ако нещо се случеше с момичето, Уил никога нямаше да си го прости. Рискувал бе да я остави сама и сега в съзнанието му изплуваха единствено разкъсаните, обезобразени от Косача тела.

Еретрия бе тръгнала с него, въпреки че можеше да постъпи другояче. Сега, след смъртта на Цефело, бе напълно свободна, а Дупката едва ли бе най-привлекателното и гостоприемно място на света… Но тя дори за миг не си помисли да се отдели от Уил. Вярваше, че би могла да му бъде полезна, и за нищо на света не искаше да ги изостави. А освен всичко друго той все така неудържимо я привличаше. Затова го последва без колебание.

Уил Омсфорд яздеше като обладан от бяс. В този миг го вълнуваше единствено спасението на Амбърли. Собствената му безопасност изобщо не го интересуваше.

Така се беше засилил, че ако Еретрия не му беше извикала да спре, щеше да отмине отклонението и вместо на юг да продължи на изток към планините.

Еретрия, която познаваше тези земи, препусна напред. Тя се ориентираше в мрака като котка, а и конете бяха превъзходни, обучени от най-добрите цигански ездачи.

Най-после излязоха от гората и се озоваха на ръба на Дупката. Дръпнаха рязко юздите — черната яма зейна току пред краката им. Обгръщаше ги гробна тишина. Уил се втурна да търси храста, под който бе оставил Амбърли. Откри го бързо, но момичето беше изчезнало! За миг затвори очи, обхванат от паника.

— Къде е тя? — чу зад гърба си гласа на Еретрия.

— Не знам — прошепна. — Няма я…

— Сигурен ли си, че тук я остави?

Той не отговори. Опитваше се Да събере мислите си. Какво би могло да се случи? Ако Амбърли бе побягнала сама, накъде би могла да тръгне? Би се опитала да стигне до Зъбеца… А ако Косача я беше отвлякъл? В такъв случай би оказала съпротива или поне би оставила някакъв знак… А Уил не виждаше следи от борба. Това му вдъхна известна надежда.

Пое си дълбоко дъх и продължи да размишлява. Кое би могло да я накара да побегне в състоянието, в което я беше оставил? Косача или пък някой от тайнствените обитатели на Дупката? Уил прехапа устни. Как би могъл да я открие в този мрак? Дали не беше по-добре да изчакат до сутринта? Или щеше да бъде късно?

А може би точно сега беше моментът да използва камъните на елфите…

Посегна към кесията, когато Еретрия изведнъж сграбчи ръката му. Уил едва не подскочи.

— Лечителю! — прошепна момичето. — Струва ми се, че там има някой…

Уил проследи погледа й и наистина забеляза някаква сянка. Затаил дъх, изсипа в шепата си камъните на елфите. А Еретрия светкавично измъкна от ботуша си кама. — Само без паника! — разнесе се познат глас. Южнякът и Еретрия се спогледаха и в същия миг в краката им завъртя опашка Пират, а по пътеката се приближи старият Хийбъл с лък на рамо и затъкнал нож на кръста си.

— Вижте на какво ме направихте! — изръмжа той и посочи дрехите си, които бяха целите в кал. — Вие с всичкия ли сте да препускате така?! Цяло чудо е, че още не сте си строшили главите!

Обърна се към Еретрия и продължи все така троснато:

— Ами ти, какво търсиш тук? Къде е елфата? Само не ми казвайте, че онова нещо я е пипнало!

— Косача ли имаш предвид? — настръхна Уил.

— Не знам как се нарича. Рано тази сутрин ми направи посещение, но забрави да се представи — отвърна старецът. — Струва ми се, че търсеше вас… Не го видях отблизо и май не съм изпуснал…

— Дори си имал късмет — кимна Уил. — Същото обаче не може да се каже за Цефело…

— Знаех си, че Цефело ще свърши така — поклати глава Хий-бъл. — А къде е момичето?

— И ние не знаем — отвърна Уил. — Бях си забравил нещо при Цефело и се налагаше да се върна, а Амбърли си беше изкълчила крака и не можеше да ходи, затова я оставих тук в храстите. По пътя попаднах на Еретрия или по-скоро тя ме намери. Когато стигнахме фургона на Цефело, видяхме, че всички са избити и побързахме насам, но Амбърли вече я нямаше. Не мога да разбера какво се е случило…

— Лечителю, онова нещо е наистина опасно… — поклати глава старецът.

— Намерил на кого да го каже — промърмори Еретрия. — Какво ще правим сега, Уил?

— Преди всичко трябва да открием Амбърли.

— Покажи ми точно къде я остави — намеси се Хийбъл.

Уил тръгна към храстите, следван от стареца и Еретрия. Хийбъл клекна и тихо заговори на кучето. Животното впери предан поглед в него и завъртя опашка. После подуши тревата, застана на самия край на Дупката и изджавка.

— Тя е вътре! — възкликна старецът.

Пират изведнъж изръмжа и подви опашка.

— Косача е тръгнал след нея! — тревожно поясни Хийбъл.

— Значи, трябва да я открием преди него! — скочи Уил.

— Почакай, синко — спря го старецът. — Наясно ли си, че слизаш в царството на двете вещици? Момичето и преследвачът му по всяка, вероятност са техни пленници. Ако са все още живи…

Уил пребледня.

— Искаш да кажеш, че вещиците биха се опитали да ги унищожат?

— Незабавно. Поне него. Момичето може би е още живо…

— Ще сляза, каквото и да става — заяви Уил, обзет от мрачна — решителност.

— Амбърли има нужда от мен. А ти… — той се обърна към Еретрия, но девойката го прекъсна.

— Спести си думите, Лечителю. Идвам с теб.

— Този път няма да се опитвам да ви спра — промърмори старецът. — Но и аз ще дойда с вас.

— Ти пък защо? По-добре се връщай. Няма смисъл да се излагаш на опасност заради нас. Нали сам каза, че…

— Казал съм, каквото съм казал — махна с ръка Хийбъл. — Защо пък да не дойда? Няма да векувам… Достатъчно съм си поживял. Пък и… ми се ще да видя какво е там, долу. Още преди време се бях зарекъл, че един ден ще разбера, но все отлагах… Като млад бях по-предпазлив, сега нямам какво да губя. Но ако не бяхте вие, кой знае дали щях да се реша. Докато разбера, че не мога да ви разубедя, самият аз се запалих. Щом като вие сте готови да преодолеете страха си, какво остава за мен, старата торба кокали? Така че, не почвайте на свой ред да ме увещавате. Аз вече съм се прежалил. Разбрах го още когато мина оня неканен гост и установих, че съм бил на косъм от смъртта… Виж, за вас ще ми е жал — още сте толкова млади. Рекох си — защо да не им помогна? Свършен човек съм аз, но поне да знам, че съм бил полезен някому… Пък и… Маленро току-виж си ме спомнила — той въздъхна и подсвирна на кучето: — Хайде, Пират! Търси, момчето ми, търси! — И като се обърна към южняка и момичето и им намигна, подхвърли: — Няма опасност да се изгубим, Маленро бързо-бързо ще ни намери.

„Дано в такъв случай да е открила и Амбърли“, помисли си Уил.

Когато Амбърли се събуди, отвсякъде я обгръщаше мрак. Странните твари, които я бяха понесли нанякъде, не се виждаха, но сухите им възлести пръстчета все така бяха вкопчени в нея. Тя потръпна и първата й мисъл бе да се опита да се отскубне, но после реши, че ще е най-добре да продължи да се преструва на заспала и здраво стисна очи.

Нямаше представа колко време е спала. Във всеки случай утрото още не беше настъпило. А дали пък не беше изминало цяло денонощие? Само в едно беше сигурна — че не я е взело в плен съществото, което я преследваше. То би я убило на място, изобщо нямаше да се церемони с нея. Но кой тогава? Може би… някоя от вещиците?

Кой знае защо, при тази мисъл дори й олекна. Всичко друго бе за предпочитане пред онова злокобно, невидимо присъствие, от което косите й настръхваха. Помъчи се да разбере къде се намира. Миришеше на гора и над главата й шумоляха листа, но всичко тънеше в мрак. Опита се поне да долови някакъв звук.

Нищо, освен някакво странно шумолене, сякаш пукаха сухи съчки. Звукът идваше отстрани и изотдолу — вероятно го издаваха съществата, които я носеха.

Минутите си течаха. Опита се да си представи как би се чувствал Уил на нейно място, какво би се опитал да направи. Като начало си позволи да се раздвижи — все едно се размърдва в съня си. Откри, че пръстчетата я държаха много здраво.

Изведнъж до слуха й достигна звукът на буйно течаща вода. Свеж дъх, примесен с аромат на диви цветя, разхлаждаше въздуха. Минаваха покрай горски поток, разбра Амбърли. После отдолу изскърца дървено мостче, издрънкаха вериги, прокънтяха удари по масивна желязна врата и накрая, когато вратата се затвори с трясък, Амбърли разбра, че се намира в тясно, затворено от всички страни пространство — нещо като малък вътрешен двор. Пръстчетата нямаха никакво намерение да я пускат — трябваше да се бори, за да се изтръгне от тях, а не знаеше дали ще има сили. Пък и… къде щеше да отиде?

В мрака изскърца още някаква врата, лъхна я мирис на влага и я прониза хлад. Понесоха я по някакви безкрайни коридори. Имаше чувството, че се намира под земята.

Изведнъж вдъхна още някакъв мирис — тежък, сладникав, упойващ. Главата й се замая.

Най-после в дъното на един от коридорите се появи светлина. Лееше се изотгоре — толкова ярка, че Амбърли чак замижа. Понесоха я по някакви вити стълби и най-накрая клатушкането спря.

Тайнствените човечета я оставиха да лежи на нещо малко и се изнизаха през вратата. Амбърли се надигна на лакти и успя да ги зърне, преди да изчезнат. Наистина бяха клечковци, най-странните същества, които беше виждала някога.

Стигнал дъното на Дупката, Уил спря и се огледа. Беше толкова тъмно, че не виждаше и на педя от носа си. Вероятността да се изгубят, преди да са открили Амбърли, беше голяма, но Хийбъл намери изход от ситуацията. Той измъкна едно въже от бездънната си торба и тримата продължиха напред, вързани през кръста. Пират ги водеше.

Уил имаше чувството, че вървят от часове. Придвижваха се бавно, почти пипнешком, препъваха се и се провираха между храстите. Почти не разговаряха, за да не вдигат излишен шум. Косача всеки миг можеше да изскочи отнякъде. Уил не беше на себе си от тревога.

Амбърли не излизаше от мислите му. Щом той изпитваше страх, то как ли се чувстваше тя, сама и беззащитна? Упрекваше се, че я е оставил, въпреки че не би могъл да постъпи другояче.

В този момент самият той се чувстваше някак безпомощен, въпреки че ръката му стискаше кесията с камъните на елфите. Дори в тях вече не можеше да бъде сигурен — не знаеше дали ще успее да ги използва при нужда…

И както крачеше, навел глава, разкъсван от догадки, едва не събори Хийбъл, който изведнъж беше спрял като закован. Еретрия на свой ред се блъсна в него и тримата се скупчиха, затаили дъх, наострили уши. Пират се въртеше в краката им и неспокойно риеше земята.

— Открил е следите на момичето — прошепна старецът. — Тя е пленница на Маленро. Косача сякаш е потънал вдън земя. Странно…

— Какво ще правим сега? — нетърпеливо попита Уил.

— Как какво? Продължаваме! Хайде, Пират! Търси, момчето ми! Кучето се втурна напред.

Развиделяваше се и придвижването стана по-лесно. Изведнъж на пътя им се изпречи едно необикновено създание, сякаш оживяла купчина сухи пръчки. Стъписано не по-малко от тях, то се шмугна в храстите.

— Това е работа само на Маленро… — поклати глава Хийбъл. — Бързо, след него!

След малко от гората изскочиха и други клечковци — смешни създания, които припряно се щураха насам-натам с тихичко шумолене. В същото време една висока мрачна кула изникна пред тях като изпод земята. Каменните й стени бяха обрасли с бръшлян и диви лози, а в рова, който я обграждаше, течеше буен поток. Подвижният мост беше спуснат и веригите от двете му страни се поклащаха. На това място гората беше най-гъста, вековните дъбове сплитаха клони над главите им и пътеката тънеше в сянка.

Човечето, което следваха, се заклатушка по моста. Хийбъл незабавно закуцука след него. Южнякът и момичето след моментно колебание също се отправиха натам, защото някъде зад стените на тази зловеща крепост беше затворена Амбърли.

След малко се изправиха пред стените на кулата и докато тя се отваряше със скърцане, въженият мост, по който бяха минали, започна да се вдига.

Сега вече връщане назад нямаше. Уил стисна по-здраво кесията с камъните на елфите и последва странния си водач.

Скупчиха се в някакво тъмно преддверие. Зад гърба им вратата хлопна и ключът се превъртя — Изведнъж отгоре, над главите им, заструи млечнобяла светлина. Клечковците бяха образували плътен обръч около тях.

В един миг обръчът се разкъса и в кръга светлина се изправи висока жена с черна мантия.

— Маленро — прошепна Хийбъл и Уил усети, че го побиват ледени тръпки.

ЧЕТИРИДЕСЕТ И ВТОРА ГЛАВА

Течеше втория ден от битката за Арбърлън. Много жертви дадоха елфите през този ден, но показаха и невиждан героизъм. А демоните прииждаха отвсякъде на неизброими пълчища и призори атакуваха града. Черните талази се втурнаха към стените на Елфич със смразяващ кръвта вой и всеки миг щяха да пометат редиците на защитниците и да нахлуят в крепостта.

Ако не беше Андер Елеседил — героят на този ден. Оставил всяка нерешителност и колебание, той най-после застана начело на своята армия и в един съдбоносен момент показа, че е истински достоен за мястото на крал и главнокомандващ. Под неговото вещо ръководство волнонаемници, елфи, джуджета и троли се сражаваха рамо до рамо — нещо невиждано до този момент. А този, който ги накара да захвърлят всяко съмнение и непрестанно разпалваше у тях волята за победа, бе самият Андер.

През този ден той сякаш бе навсякъде — решителен, бърз, неустрашим, Ту горе на бойниците, ту долу при портите на Елфич, но все там, където битката беше най-жестока Издигнал жезъла на Елкрис, се изплъзваше от преследвачите си като по чудо и отново размахваше меча. Защитниците го срещаха с грейнали очи и въодушевени възгласи. Той повдигаше духа им, срещаше опасността в лицето и успяваше да я отблъсне. Разчистваше пътя си с меча и главите на демоните хвърчаха като зелки.

Онези, които го познаваха като кротък и сдържан, не вярваха на очите си. Никой не беше подозирал, че принцът притежава такъв кураж, че е в състояние да пали тълпите и да докарва врага до панически бяг. Старият крал и Аланон със своя магически огън го следваха неотлъчно, но Андер беше този, от който зависеше изхода на сражението до последния миг. Той се явяваше, когато всичко изглеждаше загубено, и нито веднъж през този ден не позволи на демоните да вземат надмощие.

Но с падането на нощта демоните атакуваха още веднъж, решени на всичко. Първата им работа беше да угасят факлите в подножието на Елфич и да нахлуят в крепостта под прикритието на непрогледния мрак. Този път защитниците не удържаха на напора.

Един от черните рояци достигна чак до Градината на Живота, вмъкна се вътре и се насочи право към омразното дърво, виновник за хилядолетния им затвор. Но тук обезумелите от ярост демони се натъкнаха на копията на Черната стража и до един намериха смъртта си.

В другия край на Каролан отряд демони беше успял да избегне заложените от джуджетата капани, да заобиколи зорко охраняваната Градина на Живота и сега напредваше към спящия град. Но един от патрулите на джуджетата ги забеляза да се промъкват покрай стените и оградите и ги приклещи в смъртна схватка, от която нито един от демоните не успя да се измъкне.

До зори успяха да отблъснат атаката на демоните. Но долу, в подножието на Елфич, зловещите отряди се групираха отново и нападнаха почти веднага. Стрелците и копиеносците нямаха време да отдъхнат нито миг.

Четири от седемте нива на укреплението бяха вече в ръцете на демоните. Елфите непрекъснато губеха позиции въпреки смелите ходове на Андер и останалите военачалници. Моментът беше решаващ. Демоните се готвеха да разбият петата порта и сигурно щяха да успеят, ако в този миг горе на стената не се беше появил Аланон. Той застана с разперени ръце, вперил поглед в налитащите талази, и след малко надолу захвърчаха сините огнени кълба, изпепеляващи всичко, което се изпречеше на пътя им. Стъписани, демоните отстъпиха.

Битката за петата порта продължи цяла сутрин. До пладне портата не издържа на напъна; разхвърчаха се греди и метални панти и демоните нахлуха. В предните им редици бяха две грамадни страшилища, които разпръсваха защитниците като пилци. Отряд скални троли се притече на помощ на елфите, но напразно.

Принц Андер и баща му също препуснаха към мястото на пробива, но изведнъж конят на Ивънтайн рухна с предсмъртен стон и старият крал се свлече от седлото. Демоните го видяха да пада, нададоха победоносен вой и се спуснаха към него, но Стий Джанс ги изпревари и препречи пътя им с извадена сабя. Ивънтайн се надигна, като се олюляваше. Гвардейците притичаха, подкрепиха го и го отведоха на безопасно място.

Двете страшилища, които предвождаха демоните, правеха всичко наоколо си на пух и прах. Андер се опита да ги спре, като издигна жезъла на Елкрис, но дори неговата сила този път не беше достатъчна. А Стий Джанс беше твърде далеч, за да му се притече на помощ, още повече че той самият беше обкръжен от всички страни.

Андер реши, че е дошъл краят му, но в този миг Аланон рязко изсвири и повика при себе си Дейн. После, без дума да обели, хвана юздите на Танцьор, метна се на гърба на гигантската птица и се спусна надолу, право сред тълпата демони, обградили Андер. Чудовищата се разпръснаха с грозен крясък. От пръстите на друида изригна синкав пламък и преди демоните да се съвземат от объркването си, Аланон издърпа при себе си на гърба на птицата смаяния принц. В следващия миг Танцьор се стрелна нагоре, към стените на шестата порта. До ушите на Аланон и принца достигна яростният вой на демоните.

Нашествениците насочиха цялото си внимание към шестата порта, но точно когато се бяха скупчили в основата й, капанът, заложен от джуджетата сапьори, се задейства. Демоните с гръм и трясък се провалиха сякаш вдън земя.

Когато облакът прах най-после се слегна, от шестата порта и каменната площадка бяха останали само развалини, под които лежаха погребани стотици демони. По чудо оцелелите, изгубили ума и дума, побягнаха към горите в подножието на Каролан. През този ден демоните повече не подновиха атаката.

Ивънтайн беше отнесен в покоите си. Този път старият крал не беше пострадал сериозно, верният Гейл проми раните му и постоя до леглото му, а после, когато Ивънтайн притвори очи, излезе на пръсти от стаята и остави Дардан и Роу на пост пред вратата.

Но кралят не спеше. Тревогата и мрачните мисли прогонваха съня му. Имаше чувството, че битката е изгубена. Усилията им пропадаха, а жертвите, чийто брой непрекъснато растеше, щяха да се окажат напразни. Още ден-два и демоните щяха да превземат крепостта. Това е краят, повтаряше си, това е краят. Елфите направиха всичко, което беше по силите им, но просто нямаха късмет…

А как тогава навремето прадедите му бяха успели да подчинят и затворят злото, да го натикат вдън земя?! С какво той, Ивънтайн Елеседил, им отстъпваше, та не бе успял да опази хилядолетната уредба на света? Какво щеше да остави той иа бъдещите поколения — спомена за един слаб владетел, неспособен да попречи на хаоса и разрухата… И щеше ли изобщо да има бъдни поколения?

Сърцето му се сви. Той носеше отговорност за всичко, каквото и да се случеше. Вината щеше да бъде единствено и само негова! Гневно прехапа устни. Нима му предстоеше да изпие горчивата чаша до дъно?! С какво я беше заслужил? Не милееше ли достатъчно за своя народ, не правеше ли каквото беше по силите му?! Воля ли не му достигаше, мъдрост ли?! Какво, за Бога, какво?! Или просто съдбата по някаква горчива ирония му отнемаше всичко — Арион, първородния, любимия син; Кейл Пинданон — верния стар другар, а сега — кралството… Земите на елфите щяха да бъдат опустошени, а той не можеше да го предотврати.

При тази мисъл се надигна от леглото и рязко отметна завивките. Щеше му се да заблъска главата си в стената от безсилие.

И изведнъж се сепна. Амбърли! Увлечен от вихъра на битката, съвсем беше забравил за нея!

Аланон му беше казал, че е жива, че възлага големи надежди на нея, но сърцето на стария крал се свиваше от тревога. Той се опасяваше от най-лошото, не можеше да се отърве от усещането, че губи всички, които обича; че е изправен пред нерадостната участ да надживее собственото си потомство… Лека-полека губеше почва под краката си, имаше чувството, че смисълът на живота му се изплъзва и все повече се убеждаваше, че има нещо сбъркано и несправедливо в този свят, нещо, с което, докато беше жив, нямаше да се примири.

Отпусна се на възглавницата и затвори очи. Къде ли беше сега Амбърли? Трябваше да разбере и ако може, да се опита да й помогне. Заспа с мисълта за нея.

Отвори очи със съзнанието, че нещо го е накарало да се събуди. Ослуша се, но не чу нищо. От прозореца се лееше бледа лунна светлина.

Изведнъж долови странния звук, който го беше стреснал в съня му. Беше нещо, подобно на кратко забавено хриптене. Идваше от преддверието, където пазеха Дардан и Роу. Надигна се и почака, но звукът не се повтори отново и всичко потъна в мълчание.

С бавни несигурни крачки Ивънтайн тръгна към вратата. Беше още твърде слаб, но трябваше да разбере какво става. Изведнъж вратата на спалнята му се открехна безшумно и през процепа нахлу светлина. Кралят замръзна на мястото си. Към него с дебнеща походка и светнали като на котка очи се приближаваше Манкс. От муцуната му капеше кръв.

Кралят разтърка очи с чувството, че сънува кошмар. Не сънуваше. Лапите на кучето оставяха по пода кървави следи.

После, с един скок, Манкс се намери пред него, готов да забие нокти в гърлото му. Но Ивънтайн се оказа по-бърз. Дръпна завивката от леглото си и я метна върху главата на кучето. Спечели няколко мига, за да стигне до вратата. Хлопна я след себе си и си пое дъх едва когато чу, че резето щракна.

В следващия миг се препъна в безжизненото тяло на Роу. Обля го студена пот. Какво, за Бога, беше накарало Манкс да освирепее така?… Изведнъж се сепна. Разбира се! Това изобщо не беше Манкс. Някакъв демон се беше вселил в тялото на вярното куче. Как не се беше сетил още когато забеляза промяната. При входната врата се натъкна на Дардан, прострян по очи в локва кръв.

И точно тогава вратата на спалнята му се отвори с трясък. Съществото бе успяло да се измъкне и отново се спусна към него. Ивънтайн дръпна вратата, но тя се оказа заключена Обзе го смъртен страх. Собственият му дом се бе оказал негов капан. Дори да извикаше за помощ, нямаше кой да го чуе. Беше съвсем сам с освирепелия звяр.

Всичко си идваше на мястото с ужасяваща яснота. Ето кой беше шпионинът, вмъкнал се в къщата му. Ето кой издаваше всичките им тайни планове. Косата му настръхна при мисълта, че демонът бе чул всичко и за Амбърли!

В този миг звярът се нахвърли върху него. „Всичко е свършено“ помисли си Ивънтайн и го обхвана отчаяна решителност. На няколко крачки от него лежеше мечът на Дардан. Само ако успееше да го достигне…

Не успя. Острите нокти се забиха в главата му и Ивънтайн пална назад, а чудовището се вкопчи в него. Пронизан от болка, кралят все пак успя да го отблъсне, с неподозирана пъргавина грабна меча на Дардан и скочи на крака.

В първия миг отстъпи поразен. Демонът изведнъж бе приел истинския си образ — жилаво, гладко, черно като въглен тяло и кървава усмивка на хищник. Неузнаваемия, защото това бе самият той, се възползва от моментното объркване на Ивънтайн, и замахна с лапа. Острите му нокти раздраха крака на стария крал. Той залитна и от бедрото му шурна кръв.

Демонът грозно изсъска и отново замахна. Очите му светеха от възбуда. Ивънтайн реши да рискува и се свлече на каменния под. Оставил всяка предпазливост, демонът се надвеси над него да го довърши и в същия миг кралят замахна с меча. Неузнаваемият изрева от ярост и болка.

Добър удар, помисли си Ивънтайн, но усещаше, че вече губи сили. Нямаше да издържи още дълго.

Неузнаваемия впи нокти в гърлото му преди кралят да успее да се предпази. Ивънтайн рухна с тих стон.

В същия миг някой заблъска вратата и Неузнаваемия рязко се извърна, кралят се надигна и с последни сили заби меча в гърлото му.

Когато принц Андер най-после успя да разбие вратата, двубоят беше свършил. Баща му и демонът лежаха бездиханни.

ЧЕТИРИДЕСЕТ И ТРЕТА ГЛАВА

Тя беше по-висока от Аланон н бледа като самата смърт, с дълги снежнобели коси — имаше изящни черти и нежна, почти прозрачна кожа. Времето сякаш изобщо не я беше докоснало — нищо не беше отнело от изключителната й, сякаш неземна хубост, от която те побнпаха тръпки, В мига на нейното появяване клечковците се разпръснаха като подгонени от вятъра листа. Тя изобщо не ги удостои с поглед. Странните й теменужени очи бяха приковани в тримата неканени гости, нарушили покоя й.

— Маленро! — дрезгаво прошепна Хийбъл в настъпилата тишина.

Тя се спря, без едно мускулче да трепне на красивото й лице. Все така не откъсваше поглед от тях и У ил против волята си започна да трепери.

— Да, аз съм Маленро. — Сякаш леден вятър повя към тях. — А вие кои сте и защо сте тук? Никой не посмя да й отговори и тя продължи:

— Не знаехте ли, че Дупката е мое владение, територия, в която никой не бива да пристъпва, а нарушилият забраната не излиза оттук? Ако ми хареса, остава завинаги при мен, ако ли не… Тя помълча и погледът й се спря на Хийбъл. — Кой си ти, старче? Какво търсиш тук?

— Теб… Маленро… — прошепна Хийбъл едва чуто, — Имам нещо за теб и исках да ти го дам…

— Така ли? И какво е то? — Тя протегна ръка.

Хийбъл измъкна от торбата, преметната през рамото му, изящна дъбова статуетка. Това беше самата Маленро, нейното миниатюрно подобие.

— Майсторска изработка… — кимна белокосата дама без следа от усмивка.

— Това си ти — осмели се да забележи старецът. Изразът й на студена чувственост изобщо не се промени.

— Сега те познах — изгледа го от главата до петите тя. — Доста си се променил… Тогава ти подарих живота — искаше ми се да си поприказвам с някого…

— А аз — прошепна Хийбъл — през всичките тези години не съм те забравял…

Пират жално, предупредително изскимтя в краката му, но старецът, вперил поглед в очите на Маленро, бе сляп и глух за всичко наоколо.

— Глупава прищявка от моя страна — замислено продължи Маленро. Нещо в гласа и накара Уил да настръхне.

Вещината насочи вниманието см към Еретрия, която трепереше като лист.

— А ти, хубавице? Какво си ми донесла?

— Аз… аз нищо… — прошепна момичето, но Маленро изведнъж я прекъсна с властен глас и посочи към Уил:

— За него ли си се загрижила? На него май друга му е в ума… Я ми кажи, случайно да не си дошъл да търсиш една малка елфа?

Уил кимна.

— У теб ли е магията? — строго присви очи тя.

— Магия ли?

— Добре ме чу. Хайде, покажи ми я.

Уил не посмя да не се подчини на този хладен настойчив глас. Изсипа камъните в шепата си и те засияха. Маленро посегна към тях.

— Сините камъни на елфите… — прошепна. — Подаряваш ли ми ги?

Уил прехапа устни. Смразяващият й поглед не вещаеше нищо добро.

— Уисп! — тихо повика вещицата.

Някакво дребно космато създание със сбръчкано личице изникна като изпод земята и впери предан поглед в господарката си.

— Уисп е тук! Какво ще нареди лейди?

Тя безмълвно му подаде дървената фигурка и се приближи към Хийбъл.

— Какво да те правя, старче?

Хийбъл я гледаше все така прехласнат, но гласът му вече не трепереше. Каза само:

— В ръцете ти съм, Маленро.

Усмивката й беше смразяваща.

— Реших… Ще те оставя тук…

— Както искаш — кимна старецът. — Но тях ги остави да си идат, моля те. И… ако можеш, помогни им.

Тя се изсмя.

— А ти самият готов ли си да им помогнеш?

— Аз направих всичко, което можах. — Той издържа погледа й. — Сега е твой ред. Само ти си в състояние да им помогнеш.

— Нима!? — вдигна вежди тя. — Мисля, че грешиш. Ти също би могъл… Нали са ти приятели?

Старецът кимна.

Уил и Еретрия се спогледаха, осенени от някакво зловещо предчувствие.

Хийбъл също бе усетил опасността, но не изглеждаше уплашен:

— Приятели са ми — потвърди. — И бих искал да им помогна.

— Е, щом толкова искаш… — разпери ръце Маленро. Тънките й хладни пръсти докоснаха лицето му. Свит в краката на стареца, Пират глухо изръмжа. И в следващия миг пред смаяните ужасени погледи на южняка и момичето, Хийбъл и кучето му се превърнаха в миниатюрни дървени статуи.

— Е, старче, това беше моят подарък за теб! — звънна хладният смях на Маленро. — Получи, каквото търсеше!

Тя връчи дървените фигурки на Уисп и се обърна към Еретрия:

— Ами с теб, красавице, какво да правя?

Тя протегна восъчнобялата си ръка. Еретрия се свлече на колене и вдигна нагоре обляното си в сълзи лице. Маленро поклати глава и попита Уил:

— От нея ще стане хубава статуетка, не смяташ ли? От малката елфа — също. Колекцията ми ще се сдобие с две истински находки… Освен ако, разбира се, не решиш да ми дадеш камъните на елфите — доброволно и от сърце. Както знаеш, иначе няма да ми свършат работа… Помисли си какво предпочиташ. Хубаво си помисли. Тя се надвеси над него и продължи:

— Сестра ми Мораг ще се пръсне от завист. Най-после аз ще имам надмощие над нея. Ще бъде принудена да признае превъзходството ми веднъж завинаги. Тя ще ми служи, тази проклетница! О, дългоочакван миг!

Яростният й глас отекваше в празната зала, но най-странното беше, че не помрачаваше студеното й съвършенство. Уил Омсфорд усещаше, че по тялото му се стича ледена пот.

— Съдбата на стареца може да сполети и тези две прекрасни създания, които са ти толкова скъпи… А мога да им подаря живота… Всичко зависи от теб!

Изведнъж в залата се втурнаха няколко клечковци и се завъртяха около полите на господарката си. Тя се наведе към тях и след миг рязко се обърна към Уил:

— Доколкото разбирам, си вкарал демон в Дупката! Тази работа никак не ми харесва… Демонът трябва да бъде унищожен незабавно! Уисп — след мен!

Тя се устреми към вратата, като подхвърли през рамо:

— Дано си си отварял хубаво очите и ушите! Нямам време да се занимавам повече с теб! Чакам отговора ти! И излезе, като хлопна вратата.

Уил усети, че силите го напускат. До него Еретрия се свлече на пода, без да издаде нито звук.

Като насън си спомняше, че в тялото му се вкопчиха десетки дървени пръстчета и го понесоха нанякъде. Приспивното люшкане го накара да затвори очи.

ЧЕТИРИДЕСЕТ И ЧЕТВЪРТА ГЛАВА

— Уил…

Сякаш в просъница чу как някой прошепна името му… Гласът идваше от много далеч, едва бе успял да проникне през тъмните пластове на съня, да раздвижи дълбоките води на паметта му. Уил се размърда неспокойно.

— Как си, Уил?

Вече нямаше никакво съмнение — този глас принадлежеше на Амбърли. Южнякът се надигна на лакти и разтърка натежалите си клепачи.

— Уил?

Най-после я видя — беше се надвесила над него, а кестенявите й къдрици я обгръщаха като плащ.

— Амбърли… — промърмори сънено и облекчено се притисна към нея. — Мислех, че повече никога няма да те видя…

— Аз пък си мислех, че повече никога няма да се събудиш. — прошепна тя. — Знаеш ли колко време мина, откак те донесоха?

Южнякът зарови глава в косите й, щастливо усмихнат, вдъхна мириса й. Изведнъж усети отново оня странен, упойващ аромат, който се носеше из въздуха. Ето кое го караше да спи непробудно! Изправи се и се озърна. Бяха затворени в нещо като килия — тясно помещение без прозорци, осветено от млечнобяла лампа. Откъм страната на решетките имаше врата с катинар. Стаята беше почти гола, като се изключат трите сламеника, металният леген и ведрото с вода на пода. На един от сламениците спеше Еретрия. Дишаше дълбоко и равномерно.

Уил отново се обърна към Амбърли. Случилото се лека-полека идваше в съзнанието му.

— Маленро причини ли ти нещо? — попита.

Амбърли поклати глава.

— Всъщност не… Тя почти не разговаря с мен. Клечковците ме донесоха тук и потънах в сън… После дойде тя и ми каза, че сте слезли да ме търсите. Обеща да ви доведе при мен. Страх ме е от нея, Уил — тя е красива, но безпощадна — като някоя Снежна кралица…

— Тя е чудовище — поклати глава Уил. — А как те откри?

— Някой ме преследваше — не го виждах, но чувствах присъствието му, усещах леденото му дихание… — Тя пребледня само като си спомни за това, помълча и добави: — Тичах, докато останах без сили… Тогава запълзях… Накрая изобщо не можех да се помръдна, клечковците ме намериха и ме донесоха тук. Уил… кой ме преследваше? Тя ли?

— Не, Амбърли. Нашият стар приятел Косача.

Тя не се засмя, само още повече пребледня и попита:

— Значи сега той е тук, в Дупката?

Уил кимна.

— Да. Но Маленро вече е усетила присъствието му. Доколкото разбрах, тръгна да го търси. — Той се усмихна мрачно. — Да се надяваме, че ще се унищожат взаимно.

— А ти, как ме откри? — попита момичето.

И Уил й разказа за всичко, което му се беше случило от мига, в който се разделиха. Накрая й описа какво беше сполетяло стария Хийбъл.

— Горкичкият… — прошепна тя. В очите й имаше сълзи. — Той съвсем не заслужаваше това. Тя му беше толкова скъпа…

— Не разбра ли, че не я е грижа за никого? — сви рамене Уил. — Човешкият живот е без значение за нея. Искаше само да ми демонстрира какво ще се случи с нас, ако не й отстъпя доброволно камъните на елфите. — Но ти не смяташ да й ги дадеш, нали? — Не — замислено отговори той. — Освен ако не се наложи. — Какво имаш предвид, Уил? — Може би това би ни спасило живота…

— Не знам, Уил… Мисля, че тя само те залъгва. Особено след онова, което ми разправи за Хийбъл…

— Може би си права. И аз имам същото чувство… Но току виж сме успели… — Той изведнъж сложи пръст на устните си. — Шшшт! Някой идва!

И действително нещо прошумоля в тъмния коридор и към решетките се приближи дребничкият Уисп.

— Нещо за ядене! — бодро съобщи и пъхна през процепа под вратата поднос с плодове.

Канеше се да си тръгне, когато Уил го спря.

— Уисп! Чакай малко! Искам да те питам нещо!

— Питай! — ухили се добродушното сбръчкано личице.

— Откога си тук, Уисп?

— Отдавна, много отдавна. Уисп служи вярно…

— И теб ли те е направила Маленро — също като клечковците?

— О, не — засмя се Уисп. — Аз съм елф, като вас…

Уил го зяпна изумен:

— Никак не ни приличаш.

— Лейди разхубавила Уисп — гордо обясни дребосъкът. — Той посочи към Еретрия и умилено прошепна: — Тя също много хубава… По-хубава не виждал…

— А какво знаеш за Мораг? — прекъсна го Уил.

— Злата Мораг? — Лицето на Уисп се сбърчи в гримаса. — Лейди и страшната Мораг — сестри. Мораг далеч оттук, на изток. Тя също има клечковци, но няма Уисп.

— А двете сестри излизат ли понякога от Дупката?

— Не. Никога.

— Защо?

— Магията — тук.

Уил поклати глава. Трябваше да го предположи. Силата на двете сестри си имаше граници. Маленро не би ги преследвала вън от Дупката. Стига да успееха да се измъкнат…

— Защо се мразят толкова двете сестри? — продължи да разпитва.

— Заради мъж — с готовност отвърна Уисп. — Красив мъж. И двете много го обичали, а после… — той разпери ръце, — после — край! Свършено било с него. Не могли да разделят и убили. Мораг — убила.

А може би — Маленро, помисли си Уил, но на глас каза само:

— А ти понякога излизаш ли от тази кула, Уисп?

— Уисп служи вярно… — бе многозначителният, гордо произнесен отговор. Уил го прие като „да“.

— А ходил ли си до Зъбеца?

— Да… Там е Хранилището.

Уил чак се задъха. Двамата с Амбърли се спогледаха и той каза, като снижи гласа си до шепот:

— Всички онези тунели, а, Уисп? Направо да ти се замае главата… — Уисп знае пътя — гордо поклати глава дребничкият елф.

— Така ли? Да не би да си виждал и вратата от нечупливо стъкло?

— Стъкло ли?! Ха-ха. Уисп знае. Уисп служи вярно. Отговорът озадачи Уил, но в това време Уисп посочи някъде зад гърба им и възбудено запляска с ръце: — Тя става, виж, виж, тя става! Здравей, хубавице, здравей! Южнякът и момичето се обърнаха и видяха, че Еретрия се пробужда. Тя тръсна глава, отметна черните къдрици и се огледа учудено. Като видя Уил, понечи да каже нещо, но той сложи пръст на устните си и я спря. Тя забеляза Уисп, клекнал до решетката, ухилен до ушите.

— Здравей, хубавице! — помаха й Уисп.

— Здравей — тя му отправи най-ослепителната си усмивка.

— Дошъл съм да поговорим, хубавице. — Уисп сякаш напълно беше забравил за съществуването на Уил и Амбърли.

Еретрия сбърчи нос:

— На какво мирише тук? На тамян ли?

Уил кимна:

— Имам чувството, че затова сме така замаяни, като упоени.

Еретрия се обърна към дребосъка:

— Каква е тази странна миризма, Уисп?

Той сви рамене:

— Приятна миризма. Кара те да се отпуснеш, гони лошите мисли…

— Така значи — промърмори Еретрия и отново се усмихна лъчезарно. — А можеш ли да отвориш тази врата, Уисп?

— Уисп служи вярно, хубавице. Лейди знае.

— Къде е господарката ти сега? Тук, в кулата ли?

— Гони демона. Зъл, силен демон. Троши клечковците… — Уисп потръпна. — Но Лейди ще му види сметката. — Лицето му изведнъж се проясни. — Да ви покажа дървените фигурки, искате ли? В кутията са Старецът и кучето, Хубави като вас, много хубави.

Еретрия пребледня.

— Не, Уисп. Наистина няма нужда. По-добре да поговорим.

— Уисп готов, хубавице. Нека поговорим!

— Уисп — намеси се Уил, — знаеш ли къде държи господарката камъните на елфите?

— В кутията.

— А къде е тази кутия?

Уисп посочи разсеяно някъде надолу по коридора. Искаше да си продължи разговора с Еретрия и нищо друго не го интересуваше.

— Говори ми, хубавице! — помоли, докато я съзерцаваше унесено.

— Ще ми покажеш ли хубавите сини камъни, Уисп! — помоли момичето. — Ако знаеш как ми се иска да ги видя…

Уисп се озърна неспокойно.

— Уисп служи вярно. Лейди знае. Дървените фигурки също хубави. Не искаш ли да ги видиш?

— Не, Уисп, благодаря ти. Стой да си поговорим! Защо си се заврял в тази дупка?

— Тук мой дом. Лейди тук. Уисп й служи.

Някъде горе в кулата звънна звънче и Уисп се надигна припряно.

— Лейди ме вика!

— Уисп! — повика го Уил. Дребосъкът се извърна.

— Господарката ти ще ни пусне ли да си вървим, ако й оставим камъните на елфите?

— Дали ще пусне? — не разбра Уисп.

— Да, да — да се махнем оттук.

— О, не. Няма пусне. Останете тук. Дървени фигурки. Уисп обича. Тя — посочи Еретрия — за мен! Уисп ще си я пази много. Лейди чака. Поговорим пак. По-късно поговорим.

И той забърза нагоре по стълбите, като помаха на Еретрия.

— Уисп сигурно греши — замислено каза Уил накрая. — Маленро иска да притежава камъните на елфите повече от всичко друго… Нищо не й пречи да ни обещае свободата.

— Колкото до обещанието… да, наистина нищо не й пречи да го даде. Особено ако не смята да го изпълни… — забеляза Амбърли.

— Точно така — потвърди Еретрия. — Дървени фигурки. Уисп ни го каза много ясно.

— Успокойте се, все ще измислим нещо. — Уил опря глава на решетките.

— Имам една идея — тихо каза Еретрия.

Тя извади от гънките на десния си ботуш някаква метална кукичка, после от левия камата, която Уил вече беше виждал веднъж.

— Как ги е пропуснала Маленро?! — ахна Уил.

— Въобще не си е правила труда да ги търси — сви рамене момичето. — Беше прекалено заета с това да ни сплаши…

Тя се приближи до вратата и внимателно огледа ключалката.

— Какво смяташ да правиш? — попита я Уил.

— Да ни измъкна оттук… — Тя му показа металната кукичка. — Апашки ключ. Най-ценната вещ за всеки циганин. Където и да отидем, все току ни прибират на топло…

— Може би хората нямат причини да ви вярват… забеляза Амбърли.

— Е, хайде — насмешливо подхвърли Еретрия. Всички послъгваме понякога. И вие с братчето си не правите изключение.

— Чакай малко, Еретрия — прекъсна ги Уил — Добре, ще отключим килията, а после — какво?

— После — изчезваме, какво друго? Плюем си на петите и — да ни няма…

— Не, Еретрия — поклати глава Уил. — Не можем да си тръгнем, преди да сме свършили онова, за което сме дошли…

И като снижи гласа си до шепот, той най после и разказа кои са всъщност те и какво търсят тук долу. Искаше Еретрия да знае цялата истина, за да разбере колко е важна мисията им. И да помогне на Амбърли, ако нещо се случеше на него. Когато свърши, момичето го гледаше уплашено, невярващо.

— Какви ги говори той, малка елфо? Вярно ли е това, което току-що чух?

Амбърли само кимна.

— И възнамерявате да търсите Свещения огън? Амбърли само кимна.

— Ще ми покажеш ли семето? — някак неуверено попита Еретрия.

Амбърли извади от гънката на туниката си семето увито в бяла кърпичка. Изсипа го в шепата си — гладко, сребристобяло, обло като сълза. Еретрия затаи дъх и сянката на съмнението изчезна от очите й.

— Уил Омсфорд, обещах, че ще те следвам, където и де отидеш. Не съм забравила обещанието си. Но все пак първо трябва да се измъкнем оттук.

— А после — добави Уил, — да потърсим Уисп.

— За какво пък ни е той?

— Той знае къде са скрити камъните на елфите и как се стига до Хранилището, Дори твърди, че е влизал вътре… С негова помощ може и да успеем.

— Друг е въпросът дали ще иска да ни помогне — поклати глава Еретрия. — Както и да е, стига сме приказвали. Дръж под око стълбите!

И тя мушна металната кукичка в ключалката. Уил и Амбърли долепиха лица до решетките, целите в слух. Минутите, през които Еретрия се мъчеше, поднесена над ключалката, им се сториха безкрайни. По едно време Амбърли тихичко прошепна:

— Каквото и ла се случи, не давай на Маленро камъните на елфите! Изобщо не се залъгвай… Хийбъл се остави да бъде заслепен от очарованието й, от тайнственото вълшебство, което витае около нея, и… плати за това е живота си, Уил, тя е хладнокръвен злодей, всичко останало е само маска, привидност…

— Няма нужди да ми го казваш. Не съм Хийбъл.

— Не си, но твърде много се безпокоиш за мен и си готов да отстъпиш, чувствам го… Моля те, Уил, не сключвай сделки с нея, не се поддавай на увещанията й! И не се страхувай за мен… моят собствен страх ми е напълно достатъчен!

— Какво искаш да кажеш, Амбърли? Ти изобщо страхлива, повярвай ми!

— Не, Уил — тъжно поклати глава Амбърли. — Страх ме е още от самото начало, изобщо не съм спирала да се страхувам — оттук тръгнаха всичките ми беди… С никого досега не съм го споделяла, защото не мисля, че някой би ме разбрал. Освен, може би, майка ми. Тя единствена ме познава… Но мисля, че все пак трябва да ти обясня защо напуснах Арбърлън — отдавна се опитвам да го сторя, а може и да нямам друга възможност…

— Амбърли!

— Изслушай ме, Уил! Когато Елкрис ме избра, мнозина смятаха, че изборът й е странен и неподходящ. Аз самата се чудех защо се е спряла точно на мен. Не смятах, че го заслужавам. Може би единствен дядо не изпитваше никакви съмнения… И беше толкова горд. — Гърлото й се сви и тя продължи: — После разбрах, че действително има разлика между мен и останалите.

Избраници, но… тя не е в това, че съм жена. Още от първия ден Елкрис разговаряше с мен. С мен и с никой друг. Винаги, когато отивах при нея сама, тя ме викаше и започваше да ми говори. Усещах, че знача много за нея, и се гордеех с това… Тя ми откриваше тайни за земята и живите същества на нея, разказваше ми за зараждането на Живота, за хилядолетната история на Четирите земи… все неща, част от които дори не разбирах, но жадно ги поглъщах… Тя ме научи да ценя живота и да се грижа за запазването му… Тя ми предаде цялата си мъдрост, цялото си вълшебство. — Беше нещо изключително. В началото — После, започна да ме хваща страх. Имах чувството, че ще се загубя и ще изчезна — Вече не разбирах къде свършвам аз и къде започва тя — сякаш се бях разтворила в нея, разбираш ли, Уил? Изведнъж ми се стори, че тя се опитва да ме манипулира, че си играе с мен… Трябваше да се махна час по-скоро, ако исках да си остана аз. Така си мислех тогава…

Останалите Избраници забелязаха промяната у мен и като че ли започнаха да подозират нещо. Станаха предпазливи, избягваха ме, наблюдаваха ме отстрани… Чувствах се изолирана и… безкрайно сама. Някак не па мястото си. Беше ужасно. Аз пък от своя страна все повече странях от Елкрис. Мислех си, че тя е виновна за всичко, беше ме яд на нея и в същото време се укорявах за чувствата, които изпитвах, срамувах се от себе си.

Най-после реших, че причината е в мен, че изобщо не отговарям на изискванията и не съм достойна да бъда Избраник. Дори не съумях да оправдая надеждите на Елкрис… Всеки друг на мое място би бил на висота, не и аз… Дори не знам какво бе видяла в мен, но във всеки случай се бе спряла на възможно най-неподходящия човек…

И тогава си тръгнах. Сбогувах се с майка си и с дядо, но не им дадох никакви обяснения. Просто не можех. Дори сега не съм сигурна, че съм успяла… Но мисля, че майка ми разбра… Не и дядо. Разменихме си остри, горчиви думи. И въпреки че се заклех да не забравям призванието на елфите, където и да отида, да бъда близо до земята и да служа на живота, постъпката ми скандализира Арбърлън, а собственото ми семейство се срамуваше от мен.

След това… попаднах в Хейвънстед и всичко беше различно. Посрещнаха ме с открити сърца и не след дълго се почувствах като у дома си.

Но въпреки всичко — в очите й имаше сълзи — сега знам, че не биваше да тръгвам. Уплаших се от отговорността, загърбих задълженията си, разочаровах всички… Заради мен бяха избити останалите Избраници!

— Не е заради теб, престани да се самообвиняваш — кротко я прекъсна Уил. — Прекалено сурова си към себе си!.

— Нима? Аз пък мисля, че досега съм била само страхлива и лекомислена! Крайно време е да погледна истината в очите и да нарека нещата с истинските им имена. Ако бях останала в Арбърлън, може би щях да разбера по-рано за опасността, надвиснала над кралството. Елкрис щеше да ме предупреди навреме и всичко нямаше така да се обърка… Не се опитвай да ме успокояваш, Уил, така ми се пада, но другите не заслужаваха да страдат заради мен… Всички тези жертви лежат на съвестта ми…

— А не ти ли е минавало през ум, Амбърли, че си останала жива тъкмо поради тази случайност? Ако не беше заминала, ти също щеше да бъдеш една от избитите Избраници…

Тя прехапа устни.

— Но аз не бих могла да предположа…

— Никой не би могъл… Никой не знае какво ще се случи, но може би, в края на краищата, става, каквото е писано да стане, не мислиш ли? Не се опитвам да те успокоявам, Амбърли, ще ти кажа само това — всеки друг на твое място би се чувствал така и не би постъпил много по-различно. Най-важното е, че си останала вярна на себе си, затова не съжалявай за нищо. Всеки, който те познава като мен, би ти казал същото. Малко са хората, които притежават твоята сила на духа, въпреки че си само едно малко момиче. Затова престани да се тормозиш и се усмихни!

Тя му се усмихна плахо, през сълзи.

— Обичам те, Уил. Ти си истински приятел.

— Аз също много те обичам — той се наведе и я целуна по челото. — Искам да ми обещаеш нещо — помоли го Амбърли.

— Какво е то?

— Че ще бъдеш с мен до края. Че ще ми даваш кураж, както сега, че няма да ме оставиш да сбъркам от страх… каквото и да се случи. Обещаваш ли ми?

Той се засмя.

— Обещавам.

Еретрия, наведена над ключалката, най-после изпъшка победоносно и избърса потта от лицето си.

— Хайде, готово!

Втурнаха се към вратата. Сега им оставаше само да намерят Уисп.

ЧЕТИРИДЕСЕТ И ПЕТА ГЛАВА

Този път случайността им помогна Почти веднага чуха по коридора забързаните му стъпки. Уисп едва не се сблъска с тях.

— Здравей, хубавице! Идвах да си поговорим.

Докато се усети, силните ръце на Уил го сграбчиха и го вдигнаха във въздуха. Дребосъкът отчаяно риташе с крака.

— Шшшшт! — изсъска Уил.

— Къде така? Защо? Не може… — проплака Уисп, преди да му запушат устата.

— Мълчи или ще ти откъсна врата като на пиле! — предупреди го Уил за всеки случай.

Уисп тихо проплака. Очите му още малко и щяха да изскочат от орбитите си. Южнякът го пусна на земята и поразхлаби малко хватката.

— Слушай внимателно, Уисп. Искам да си получа обратно камъните на елфите и ти трябва да ми помогнеш, разбираш ли?

— Уисп служи вярно! — прошепна дребосъчето, останало почти без дъх. — Не може, не може!

— Къде са? Покажи ми кутията! — продължи Уил, все едно не го беше чул.

— Лейди знае! Уисп служи вярно! Не може! Не може! — забъбри Уисп като обезумял.

В този миг Еретрия измъкна камата от ботуша си и се притече на помощ на Уил.

— Ах ти, малък червей! — изсъска тя. — Я си помисли хубаво дали не може!

— Недей, хубавице! — сгърчи се Уисп. — Уисп не сторил нищо лошо…

— Къде са камъните на елфите? — строго попита Еретрия. В този миг звънчето иззвъня четири поредни пъти. Уисп затрепери като лист.

— Какво има? — разтърси го Уил. — Мораг е дошла… — жално избъбри дребосъкът. Мораг ли, прехапа устни Уил. Само тя им липсваше.

На всичко отгоре Уисп загуби ума и дума. Хленчеше и целият се тресеше, като повтаряше само:

— Лейди знае. Уисп служи вярно…

— Слушай какво, Уисп! — Уил го хвана за брадичката. — Хубаво ме чуй! Заведи ни при камъните на елфите преди да се е случило нещо много, много лошо… И без глупости…

Уисп се втренчи в Еретрия, която си играеше с камата, и плахо кимна. — Браво, Уисп. Така те искам. Хайде, води ни. Тръгнаха нагоре по стълбите. Движеха се почти пипнешком. Завиха по дълъг тесен коридор и продължиха по друг, без да чуят нито звук, освен собствените си тихи стъпки. Натрапчивата упойваща миризма все така ги преследваше. Опитваха се да не дишат дълбоко, но с всяка изминала минута се чувстваха все по-замаяни…

На една от стълбищните площадки Уисп изведнъж спря и посочи врата, иззад която долитаха резки гласове.

— Какво има, Уисп? — нервно попита Уил — Защо спря?

— Мораг е там — ужасено се сгърчи лицето на дребосъка. — Злата Мораг… Много, много страшна…

Уил започваше да губи търпение.

— Не ни трябва Мораг. Казах да ни заведеш при камъните на елфите! Уисп безмълвно посочи към вратата. Уил се поколеба. Дали дребосъкът не беше по-хитър, отколкото си мислеха? Еретрия скри камата и коленичи до човечето.

— Уисп, сигурен ли си, че са там? — кротко попита.

— Да, хубавице. Уисп не лъже. Не плаши Уисп…

— Нищо няма да ти направя — увери го тя. — Къде, казваш, е кутията?

— Там, в малката стаичка. Кутия с красиви цветя. Червени и златни.

Еретрия и Уил се спогледаха. Не ни лъже, вярвам му, казваше погледът на момичето, Уил въздъхна и направи знак на останалите да го последват. Безшумно се приближи до вратата и застана там. Гласовете се чуваха по-ясно — гневни, яростни. Уил затаи дъх и открехна едва забележимо вратата.

Там долу беше залата, в която за пръв път видяха Маленро. Залата беше сумрачна, осветена единствено от онези странни лампиони, увиснали от тавана като паяци. Една вита стълба отвеждаше надолу, където тълпа клечковци беше обкръжила две високи дами, целите в черно, настръхнали като котки.

Уил Омсфорд се увери, че двете вещици, които така се ненавиждаха, си приличаха като две капки вода. Дори косите им, стигащи почти до земята, бяха оплетени по един и същ начин. Но този път омразата бе разкривила чертите на безупречно красивите им лица и замъглила теменужените им очи. От думите, които си разменяха, Уил го побиха тръпки.

— Изобщо не ме е страх от тебе, сестро! — крещеше едната. — Моята сила е не по-малка от твоята! Ние сме като два остри камъка и проклета да съм, ако първа ти отстъпя! Но ти, ти си една глупачка и искаш да заграбиш магия, която не ти принадлежи, само за да докажеш превъзходството си над мен! Пфу! Както виждаш, за мен няма никакви тайни, сестричке…

— Ти си глупачка! — изсъска другата. — Марш от моя дом, преди да съм те изритала…

— Лъжеш се, ако мислиш, че можеш да ме уплашиш! — изсмя се Мораг. — Ще си тръгна, когато реша, и нито минута по-рано! Всъщност дойдох, за да получа камъните, както, предполагам, си се досетила! Хайде, давай ги!

— Те са мои! — изфуча Маленро. — Подарък са ми!

— А сега ще станат мои! — прокънтя гласът на Мораг. — Ти с нищо не си ги заслужила!

— Да не би ти да ги заслужаваш повече, никаквице?! — изплю се в лицето й Маленро. — Вместо да си благодарна, че ти позволих да управляваш редом с мен, ти искаш да заграбиш всичко! Презряна, безполезна твар! Винаги си ми завиждала, признай си! Яд те е, че получавам всичко, което ти не можеш да имаш! Не можа да задържиш дори един мъж… И го изгуби!

— Ти го погуби, сестро! — извика Мораг.

— Ха! — изсмя се Маленро. — Да не би аз да го вкамених? Виновна ли съм, че той предпочете мен?

— Дай ми камъните! — гласът на Мораг бе студен, заплашителен. — Нищо няма да получиш!

Уил, който наблюдаваше през процепа на вратата, изведнъж усети нечия ръка на рамото си и отскочи разтреперан.

— Какво става тук?! — надничаше зад гърба му Еретрия. — Дай и аз да погледна! — Стой там! — прошепна й той. — Става опасно! Маленро и Мораг, застанали лице в лице, презрително се измерваха с поглед.

— Дай ми камъните! — съскаше едната. — Трябва да ми ги дадеш!

— Да имаш да вземаш! — хилеше се другата. — Върви си и престани да ми досаждаш!

— Змия!

— Чудовище!

Мораг замахна и с всичка сила удари Маленро през лицето. Маленро чак залитна. Свитата от клечковци, досега безмълвно наблюдавала кавгата, се размърда неспокойно.

— Иди си, сестро — процеди Маленро. — Иди си, преди да съм те унищожила, защото не заслужаваш дори да ми бъдеш робиня…

Мораг обаче замахна и я удари отново.

Маленро изфуча като дива котка. Лицето й се сгърчи от омраза. В следващия миг двете сестри вече се търкаляха по пода, вкопчени една в друга, съскащи като обезумели, Маленро изведнъж се отскубна и насочи към Мораг протегнатите си ръце. От пръстите й изригна зелен пламък, който обгърна сестра й! Мораг изрева и се хвърли към сестра си. След миг пламъците обгърнаха и нея. Маленро изпищя пронизително, като отчаяно се мяташе. Клечковците, застанали близо до нея, се подпалиха и за миг се превърнаха в пепел.

Двете сестри се сгърчиха в предсмъртна схватка. Цялата зала бе обхваната от пламъци. Димът стигаше до ноздрите на Уил и той реши да действа, без да губи повече време. Пък и сега вече едва ли някой щеше да му обърне внимание. Той се обърна и сграбчи Уисп за раменете.

— Къде е стаичката, Уисп? Покажи ми стаичката!

Уисп посочи към една вита стълбичка вдясно от площадката, където бяха застанали.

Южнякът направи знак на Амбърли и на Еретрия да го последват, вдигна Уисп под мишница и се втурна нагоре. Димът го задавяше. Долу обгърнатите от пламъци тела на двете сестри изведнъж се срутиха като две черни овъглени статуи.

Амбърли нададе тих задавен вик на ужас. Клечковците се разпадаха пред очите им, превръщаха се в купчинки сухи съчки и в миг пламваха.

Нямаха никакво време. Огнените езици бяха стигнали почти до горната площадка. Провираха се през димна завеса и вече едва дишаха.

Най-после се добраха до будоара на Маленро. Зад завеса от плътна коприна беше тоалетката й, а на нея, между бурканчетата с помади и стъклениците с парфюми — кутията, за която говореше Уисп, гравирана с великолепни цветя. Уил, разтреперан, вдигна капака. Камъните на елфите бяха вътре, най-отгоре! Сърцето му лудо заби.

В този миг кулата сякаш се разтърси от тътена на пожара. Масивните носещи греди една след друга се пропукваха и се срутваха над пламъците. Уил пъхна кесията с камъните в джоба си и се втурна обратно към вратата. Останалите се спуснаха след него.

Но изведнъж от дървения шкаф в дъното се разнесе отчаяно думкане и приглушено ръмжене. Уил се поколеба за миг, но реши, че каквото и да беше затворено вътре, не заслужаваше живо да се изпече сред пламъците и отключи вратата. Нещо изскочи отвътре като хала и се хвърли към Уил.

— Назад, Пират! — разнесе се познат глас.

— Хийбъл! — изхълца Уил.

— Същият! Кой, по дяволите, ме завря в тоя шкаф?!

— Не си ли спомняш, старче? Маленро, твоята стара познайница, те превърна в дървена играчка! Вече те бяхме прежалили…

— Със смъртта на Маленро магията е спряла да действа… — плесна с ръце Амбърли. — Ето защо клечковците се разпадаха!

— Да се махаме оттук, преди кулата да се е срутила върху нас! — подкани ги Уил.

Но когато излязоха на площадката, стъписани се спряха. Долу, в краката им, всичко беше в пламъци, А трябваше някак да се доберат до отсрещната врата. Уил предпазливо ги поведе.

Изведнъж вратата се отвори с трясък и някаква огромна сянка влетя вътре. Пират настръхна и заръмжа.

— Косача! — сепна се Уил. Съвсем беше забравил за него.

— Уисп! — отчаяно извика той. — Има ли и друга врата, през която да се измъкнем оттук?

Дребосъкът посочи разтреперан към една по-малка врата вляво от тях, почти скрита от пламъците. Уил не се поколеба нито за миг. Имаше чувството, че усеща смразяващия дъх на Косача зад гърба си.

Едва се добраха до вратата, но тя поне за техен късмет се оказа отключена. Уил пропусна останалите пред себе си и я затвори с трясък. Зад гърба му резето хлопна.

Тогава хукнаха през мрачното подземие на замъка по хлъзгави, кънтящи стъпала с дъх на мухъл. Не обелваха нито дума, само тичаха и тичаха — най-отпред Уил, стиснал под мишница като вързоп скимтящия Уисп, след него Хийбъл с кучето и най-отзад Еретрия, която подкрепяше още твърде слабата Амбърли. Подземието, пълно с безброй насекоми, се виеше и ги отвеждаше в неизвестна посока.

Уил не даде почивка нито за миг. Самият той имаше чувството, че сърцето му ще изскочи, но най-важното сега беше да се измъкнат от преследвача си.

Тунелът, който им се струваше безкраен, най-после свърши. Отново трябваше да се изкачват по някаква вита стълба. Уил изчака останалите, като напрегнато се ослушваше, но не чу нищо, освен техните собствени стъпки.

Стълбите свършваха при една капандура. Уил се напрегна, опря гръб в капака и го отмести. Отгоре нахлу светлината на деня — бледа, унила, но все пак светлина.

Излязоха отвън и се намериха насред самата Дупка — сива, обгърната от мъгла. В далечината димеше замъкът на Маленро, а около тях се издигаха тъмните стволове на вековни дървета. От Косача все още нямаше и следа.

ЧЕТИРИДЕСЕТ И ШЕСТА ГЛАВА

Уил обаче нямаше и най-малката представа накъде да вървят сега.

— Хийбъл, къде е Зъбецът? — попита.

Старецът разпери ръце.

— Нищо не виждам в тая мъгла.

Уил най-после остави разтреперания Уисп на тревата и клекна до него.

— Ей, дребосък, я ме погледни!

Косматото телце се бе свило на топка и уплашено примигваше.

— Уисп, къде е Зъбецът? — повтори Уил въпроса си. — Трябва да ни го покажеш!

Уисп не отговори, само потръпна.

— Уисп! — разтърси го Уил. — Уисп, чуваш ли ме?!

— Уисп служи вярно! — изведнъж проплака дребосъкът. — Лейди знае…

— Стига, Уисп! Господарката ти е мъртва! Вече няма на кого да служиш!

Уисп притихна за миг, после риданията отново го разтърсиха.

— Не наранявай Уисп! — шепнеше през сълзи. — Уисп не сторил нищо лошо…

Приличаше на ранено животно. Уил безпомощно се вторачи в него.

— Ама си и ти… — поклати глава Еретрия. — Уплаши го до смърт! Така нищо няма да стане! Остави на мен…

И тя коленичи до Уисп, взе го в прегръдките си я му заговори ласкаво. След малко той спря да хълца и се сгуши в нея.

— Хубавице? — прошепна. — Да, Уисп? — Ще останеш ли при мен?

— Не се бой, Уисп! — Тя хвърли укорителен поглед на Уил. — Никой няма да ти стори нищо лошо.

— Ти ще пазиш Уисп, нали? — сбръчканото личице я поглед на доверчиво.

— Да, Уисп, обещавам ти. Но сега първо трябва да ни помогнеш. Оня демон е още тук й ни търси. Открие ли ни, с нас е свършено. Затова трябва да се доберем до… как беше, Уил?

— Зъбеца.

— Да. Ще ни покажеш ли пътя, Уисп? Ще ни заведеш ли там?

Уисп погледна плахо Уил, после очите му доверчиво се спряха на Еретрия. — Да, хубавице. Уисп заведе.

Еретрия взе косматата му ръчичка в своята и многозначително изгледа Уил. Южнякът се усмихна.

Влязоха навътре в гората. Уисп се плъзгаше из мъглата като горско духче и останалите едва успяваха да го следват. Еретрия здраво държеше ръката му, за да не го изгуби. Сега Уил беше най-отзад и подкрепяше Амбърли, която вече едва стъпваше — В един миг тон я взе на ръце като дете и я понесе. Очакваше, че тя ще запротестира — винаги така ревностно беше отстоявала своята независимост, но този път тя просто кротко се сгуши в прегръдката му. Не размениха нито дума, но самото им мълчание бе топло, съучастническо.

В държанието на момичето имаше нещо необичайно, но Уил нямаше време да размишлява върху това. Трябваше да обмисли плана им за действие, е това не беше лесно — толкова непредвидими обстоятелства можеха да изникнат.

А освен всичко друго днес беше петнят ден от престоя им в Дупката и Пърк щеше да прелети с Джиниуин, както беше обещал. Напипа сребърната свирчица в джоба на туниката си — добре, че не беше изпаднала по време на бягството! Защото, ако Пърк не ги вземеше, никога нямаше да успеят да се измъкнат оттук и да стигнат навреме в Арбърлън. Затова пък вероятността Косача да им види сметката бе голяма.

Но дали нямаше да изпуснат Пърк? Вече нямаше никакво време. Освен това Косача рано или късно щеше да ги открие и този път нямаше да позволи да му се изплъзнат… С други думи, трябваше да действат бързо и да разчитат на късмета си. До последния миг абсолютно нищо нямаше да бъде сигурно.

Гората все така ги обгръщаше отвсякъде. Въпреки че отначало Амбърли му се струваше лека като перце, Уил започваше вече да усеща умора и едва успяваше да следва тъничката фигура на Еретрия, която като сърна се промушваше между дърветата.

Запита се какво ли става в Арбърлън — дали елфите все още издържаха на напора на злите сили; дали Аланон беше намерил начин да предпази умиращата Елкрис от разправата на демоните… все въпроси, на които нямаше отговор. Но неизвестността го измъчваше и му се щеше Аланон да намери начин да се свърже с него, въпреки че това едва ли беше възможно…

Гнетеше го ужасяващата мисъл, че дори и да успеят, можеше да се окаже твърде късно…

Тръсна глава. Подобни мисли можеха да го доведат само до лудост.

Най-после се озоваха в подножието на Зъбеца, Гората се разреди и теренът започна да става все по-стръмен. Мъглата се вдигаше и между клоните на дърветата вече можеха да зърнат бледото дъждовно небе, което ги захлупваше като купол.

В подножието на скалистия зъбер се отваряше широка пещера като тъмна раззината паст. Входът й бе обрасъл с тръни и храсти.

— Ето — Хранилището, хубавице. Видя ли, Уисп знае. Вътре много тунели…

— Браво, Уисп! — усмихна се Еретрия и го потупа по рамото, после се обърна към Уил: — И сега, какво?

Уил се надвеси над отвора, но вътре цареше непрогледен мрак.

— Уисп?

Дребосъкът тутакси се скри зад гърба на Еретрия. Уил въздъхна — нямаха време да си играят на криеница.

— Еретрия, питай го за стъклената врата…

Момичето се наведе към Уисп.

— Уисп, не бой се, аз съм тук.

Плаха усмивка озари сбръчканото личице.

— Хайде сега, кажи ми, къде е онази стъклена врата?

Уисп се ухили дяволито.

— Уисп обича гатанки, хубавице. Ще видиш, Уисп хитър, Уисп знае.

Еретрия му се усмихна, но в очите й имаше недоумение.

Уисп хвана ръката й и я затегли към дупката. Уил поклати глава. Дали пък дребосъкът не беше превъртял? Много му се беше събрало в последно време… Но нямаха друг избор, трябваше да го последват…

— Е — обобщи Хийбъл страховете на всички, — пъхаме ли си главата в торбата?

— Нека поне да запалим факли… — предложи Еретрия, но Уисп изведнъж се замята:

— Не, хубавице, не факли, не! Уисп не иска огън! Огънят убива! Огънят уби лейди и ще убие и Уисп!

Той пищеше и се гърчеше, вкопчен в крачола на Еретрия.

— Успокой се, Уисп! — прегърна го тя, — Няма нищо страшно. Имаме нужда от светлина — как иначе ще намерим пътя?

— Светлина ли? О, хубавице, така кажи — светлина. Ей сега, ей сега.

И като се мушна през отвора на пещерата, той измъкна две стъклени кълба като онези, които осветяваха кулата на Маленро.

— Ето светлина! — гордо се ухиля Уисп и връчи кълбата на Еретрия. Тя подаде едното на Уил.

— Ако искаш, не идвай нататък — обърна се южнякът към стария Хийбъл.

— Да имаш да вземаш! — изръмжа старецът. — Още не съм за изхвърляне! Много бързате да се отървете от мен! Кой, ако не Пират ще ви измъкне после оттук? Пък и… ми се иска да надникна вътре. Уил сви рамене.

Еретрия хвана за ръка Уисп и се насочи към входа на пещерата. Уил с Амбърли на ръце, я последва. Хийбъл и Пират вървяха най-отзад.

Придвижваха се бавно, предпазливо. Очите им постепенно свикнаха с полумрака. В дъното на пещерата имаше няколко отвора непосредствено един до друг. Уисп изобщо не се затрудни да открие оня, който им беше нужен, и без сянка на съмнение или колебание пъхна главата си в него. Останалите го последваха. Той ги преведе през същински лабиринт, като налучкваше пътя безпогрешно. Никой освен него не би могъл да си спомни откъде е минал.

Най-после спряха пред стръмни каменни стъпала, които отвеждаха някъде надолу. По стъпалата се стичаше вода и тук-там пробягваха мършави плъхове.

Заслизаха, като се придържаха за влажните стени, по които бяха изписани странни знаци. Миришеше на влага и мухъл. Под краката им цвърчаха плъхове и спускането им се стори безкрайно.

Най-после стъпалата свършиха. Озоваха се в зала с огромни каменни колони и разрушени от времето каменни пейки, които образуваха нещо като амфитеатър около издигнатата платформа. Уисп ги преведе през залата към една врата в отсрещния край, зад която стълбите продължаваха.

Уил вече изобщо нямаше представа къде са. Усещаше главата си замаяна. Прекосяваха коридор след коридор и едничката му мисъл беше Косача да не ги пипне в този лабиринт…

Имаше чувството, че някъде горе, над главите им, шурти вода. Уисп изведнъж забърза, като теглеше ръката на Еретрия.

Скоро стигнаха до пещера, от тавана на която се спускаха причудливи сталактити. Шумът на течаща вода се чуваше съвсем ясно.

Уисп направи знак да го последват към отсрещния край на пещерата, където се озоваха пред малък водопад, чиито води образуваха езерце в краката им.

— Ето! — тържествуващо посочи Уисп водопада.

— Ето — какво? — все още неразбиращо попита Уил.

— Стъклена врата, която не може да се строши. Хубава, смешна гатанка, каквито Уисп обича.

— Уил, той говори за водопада… — промълви Амбърли.

И действително, прозрачната водна стена приличаше на стъклена врата между скалите.

— Уисп, сигурен ли си, че това е вратата? — настойчиво по пита Еретрия.

Уисп възбудено закима.

— Знаеш ли и друга гатанка, хубавице? Уисп много харесва тази игра.

— Щом това е вратата, все трябва да води нанякъде! — И Уил пристъпи напред.

— Ела, хубавице! Уисп знае. Уисп ще ти покаже! — втурна се напред дребосъкът, като дърпаше за ръката Еретрия.

— Гледай сега! — той пусна ръката й, застана пред водопада и направи крачка напред… Изчезна.

Само след миг се появи обратно и с грейнало лице се хвърли на врата на Еретрия.

— Видя ли?! Видя ли?! Ела с мен, искаш ли да опиташ?

Всички го последваха. Минаването през водопада съвсем не се оказа страшно, въпреки че всички потръпваха и закриваха очи. Отзад между скалите, имаше тясна ниша, която отвеждаше до тайна пещера. Уил затаи дъх. Ако Елкрис не грешеше, тук някъде трябваше да бъде Свещеният огън. Но колкото и да се оглеждаше, не видя нищо друго, освен каменен под и голи стени. Странно…

По същото време някаква сянка изскочи от гората в подножието на зъбера, провря се между храстите при отвора на пещерата и се шмугна вътре.

Уил Омсфорд, застанал насред празната пещера, безпомощно се озърташе. Нямаше го онова, заради което бяха дошли дотук. Хранилището си беше на мястото, но от Свещения огън нямаше и следа. Или отдавна беше угаснал, или пък… беше просто измислица, фантасмагория, нещо, за което Елкрис само беше чувала… А можеше и да не е тук, а в някоя друга пещера, която, все едно, нямаше никога да намерят там, защото това беше краят. Всичко пропадна…

— Уил! — стресна го викът на Амбърли. Тя се завъртя, протегна напред ръце и заговори като в транс — Уил! Той е тук… Тук някъде… Чувствам го!

Гласът й трепереше от възбуда. Останалите, затаили дъх, наблюдаваха странните й движения.

Амбърли се надигна на пръсти, сякаш танцуваше, и докосна с пръсти един от каменните блокове в дъното на пещерата.

Уил се спусна натам, но тя нададе такъв отчаян вик, че той се закова на място.

— Не, Уил, спри! Недей!

Двамата се спогледаха и Уил видя в очите й страх, самота и безнадеждност. В следващия миг Амбърли рязко се извърна с лице към стената и натисна каменния блок. Той се плъзна настрани още с докосването й и на мястото му изригна ослепително снежнобяло сияние — странен огън, който не излъчваше топлина. Пламъците му лека-полека се обагряха в кървавочервено. Уил ахна. Амбърли беше изчезнала. Но точно тогава Уисп пронизително изпищя зад гърба му:

— Гори! Помощ! Огън! Спасете Уисп! Лейди гори, Уисп гори… Олеле, помощ, помощ!

Той се изтръгна от ръцете на Еретрия и се втурна навън като обезумял, преди да успеят да го спрат.

ЧЕТИРИДЕСЕТ И СЕДМА ГЛАВА

Уил Омсфорд потърси с поглед Амбърли. Реши, че в първия миг блясъкът на огъня го е заслепил и тя си е на мястото, но отново не я видя. Този път се уплаши не на шега. Изведнъж нечий писък процепи тишината. — Уисп! — пребледня Еретрия.

Тя хукна към отвора на пещерата, но Уил я спря. Пират дрезгаво ръмжеше и Хийбъл едва го удържаше.

И тогава усетиха, че някой премина през водопада. Не беше Уисп, беше нещо много по-голямо. Пират се озъби и целият настръхна.

— Стойте зад мен! — прошепна Уил на стареца и Еретрия. Момичето изпищя.

Нечия огромна черна сянка сякаш изпълваше пещерата. Беше Косача. В ръцете му се поклащаше безжизненото телце на Уисп.

В същия миг, преди Уил да е извадил камъните на елфите в ръцете на Еретрия проблясна камата. Косача се втренчи в момичето. От цялата му фигура се излъчваше ледено спокойствие. Той сякаш бе въплъщение на вечното, абсолютно зло. Уил потрепери. Спомни си жертвите на демона — разкъсани, обезобразени, неузнаваеми. Сега, изглежда, че и неговият ред беше дошъл.

За пръв път изпитваше толкова силен страх и против волята си не можеше да откъсне очи от демона. До него Еретрия едва се държеше на краката си, бледа като платно. Свит в краката на Хийбъл, Пират уплашено скимтеше.

Косача безшумно се плъзна към тях. Уил стисна в шепата си камъните на елфите и вдигна ръка. Демонът се поколеба, но не жестът на Уил го стресна. В самия огън имаше нещо, което го смущаваше. Демонът се взря в алените пламъци някак неуверено, преди отново да пристъпи напред.

В този миг Уил осъзна, че това беше зловещият призрак от сънищата му; това беше преследвачът, чието вледеняващо присъствие сетивата му винаги бяха долавяли, но чието лице нито веднъж не бе успял да види. Сега обаче нямаше как да избяга от него, нямаше къде да се скрие…

Напрегна мисълта си до крайност. „Аланон! Където и да си, помогни ми!“

И тогава, през страха, завладял цялото му същество, един настойчив зов достигна до съзнанието му.

„Вярвам в теб, Уил Омсфорд! Разчитам на теб! Крайно време е и ти да повярваш в себе си. Вярвай! Вярвай!“

Опита се да съсредоточи мисълта си върху това и да извика силата на камъните. Имаше чувството, че трябва да проникне през пластове синя концентрирана светлина Такова огромно усилие вложи в това, че чак аленият пламък пред очите му сякаш избледня. Беше близо, съвсем близо. Вече можеше да почувства силата… Но нищо не се случи.

Изведнъж го обхвана паника и безумният, панически страх отново нахлу в него. Остана на мястото си като вкаменен само защото осъзнаваше, че няма къде да избяга. Бариерата в съзнанието му не беше изчезнала, което означаваше, че през цялото време като последен глупак си е мислил, че притежава нещо, което изобщо не му е принадлежало… — Лечителю! — достигна до него отчаяният вик на Еретрия.

Опита се отново и пак не успя. Разбра, че изобщо няма да успее! По челото му се стичаше пот. Защо, защо нищо не се получи?!

Изведнъж Еретрия скочи встрани и се опита да отвлече вниманието на демона, като размахваше камата. Косача незабавно се насочи към нея. Уил разбра, че момичето се опитваше да спечели време, даваше му последна възможност да извика силата на камъните. Сега само да можеше… от гигантското усилие от очите му бликнаха сълзи. Еретрия рискуваше живота си заради него, а той стоеше и безпомощно се пулеше, вместо да направи нещо!

Косача си играеше с нея като котка с мишка — лениво, дори с известна досада. И без това всички бяха в ръцете му. Еретрия!

В един миг всичко се завъртя в съзнанието на Уил, минало и настояще се сляха в едно и образът на Амбърли, от който се излъчваше чудно сияние, пробяга пред очите му.

Тя му бе казала, че притежава силата; тя вярваше в него, въпреки че се бе провалил пред очите й… Защо ли през цялото време беше толкова сигурна, че той е в състояние да призове силата?!

Изведнъж му мина през ум, че всичко беше далеч по-просто… Дали пък в стремежа си да извика силата не се пренапрягаше? Не трябваше ли само да настрои съзнанието си и всичко щеше да дойде от само себе си, а не да насилва магията?

Образът на Амбърли бе сменен от този на Аланон. Какво му бе казал друидът? Сърце, дух, воля, те трябва да бъдат в единство. Иначе нямаше да се получи. Дали беше постигнал единството? Дядо му, Ший, със сигурност го постигаше, но той, колкото и да приличаше на дядо си, все пак беше друг човек… И то — повече човек, по-малко елф. Това също си имаше своето значение.

Но нали все пак веднъж успя? Как го постигна? Само случайност ли беше?

Възможно ли беше използването на толкова мощна магия да беше само случайност?

Имаше и още нещо… Онова усещане за нещо невъзвратимо, станало с него, за добро или за лошо, което упорито се беше опитвал да изтика от съзнанието си оттогава… Беше изпитал остра, почти физическа болка, сякаш нещо вътре в тялото му се беше скъсало, но може би, както Амбърли предположи, нещо се бе случило с душата му? Припомни си думите на друида — не можеш да вземеш, без да дадеш, но какво, какво бе изгубил тогава, та липсата му сега правеше всички усилия напразни? Или просто се беше… уплашил?

Да. Като чели това трябва да е било. И досега се беше страхувал да си го признае, защото това не беше страх от демона, който населяваше кошмарите му иго преследваше наяве, а по-скоро страх от самата магия, от силата на камъните на елфите, от неизвестността, с която бяха обгърнати… Сега разбираше. И лека-полека всичко си идваше на мястото. Поемайки на плещите си огромната отговорност за изпълнението на тази рискована мисия, се бе изпълнил с решимост и бе погребал страха дълбоко в подсъзнанието си. Но той все пак съществуваше и пречеше на съприкосновението му с магията, проваляше единството на сърце, разум и воля, необходимо, за да се осъществи контактът с камъните. А Уил Омсфорд през цялото време се бе заблуждавал, че причината е недостигът на елфска кръв в жилите му. И това самовнушение допълнително бе усложнявало нещата.

Едва сега като че ли бе прогледнал. И щом най-после съзнаваше каква е пречката, щеше да се опита да я преодолее.

Насочи поглед навътре към себе си и усети, че постига единството на сила, воля и желание, към което досега напразно се бе стремил. Не стана лесно, нито отведнъж, но се получи! Получи се!

Страхът си беше все още там, в дълбините на съзнанието му. Не се беше изпарил като с магическа пръчица. Естествено, помисли си Уил, използването на сила като тази криеше опасност. Ший Омсфорд също го беше установил навремето и въпреки това беше използвал Меча на Шанара и камъните на елфите. Защото се налагаше. Бе направил избора си — между опасността и необходимостта. В критичния момент необходимостта бе натежала на везните. Необходимостта и поетата отговорност.

И в този миг страхът отстъпи. Кръвта на елф закипя в жилите на Уил и запали по-кротката и благоразумна човешка кръв. Южнякът усети, че някъде вътре в него започва да се надига Силата. Най-после! Еретрия!

Още миг и чудовището щеше да я сграбчи в лапите си. Чудодейният огън на камъните на елфите, бликнал изведнъж, го накара да отстъпи назад.

Косача долепи гръб до каменната стена и се притаи като котка, готова за скок. В следващия миг се метна към Уил, но синята светкавица го отблъсна и го запокити назад като парцалена кукла. Южнякът чувстваше властта си над огъня, усещаше го като част от себе си, сякаш го беше разпалил със собствената си кръв. Поразително усещане — едновременно вълнуващо и болезнено.

И отново черният като въглен плащ се развя пред очите му. Уил протегна ръка, но този път Косача се оказа по-бърз. Южнякът загуби равновесие и залитна назад. Демонът се устреми към него като огромен гарван с широко разперени черни криле. Уил се прикри зад огъня като зад щит и успя да се предпази, но силата на удара го повали и той блъсна главата си в каменния под. От острата болка пред очите му се завъртяха разноцветни кръгове и за миг си помисли, че силата го напуска, но огненият щит и този път отблъсна демона.

Уил се надигна замаян и с усилие се задържа на крака. Мощта на демона се бе оказала по-голяма, отколкото предполагаше. Дори с мощта на камъните на елфите нямаше да е никак лесно да се справи с него.

Огледа се тревожно за Еретрия. В същия миг Косача отново се хвърли към нега Светкавичният удар стресна южняка, но не го намери незащитен. Магията вече го обгръщаше и действаше сякаш независимо от него. Изригна синкав пламък, който зашемети и двамата и ги запрати към стената. Уил усети в ръката си такава остра болка, че чак затвори очи.

Извика Еретрия и тя се спусна към него малко преди демонът да атакува отново. Този удар можеше да се окаже фатален, ако Пират, с настръхнала козина, не им се беше притекъл на помощ. Кучето се вкопчи в черния плащ с яростно ръмжене и демонът за миг се стъписа. Но след това с един замах запрати кучето към каменната стена. Пират отхвръкна, изджавка отчаяно и се свлече като парцал.

Но тези няколко секунди дадоха възможност на Уил да се съвземе и да изпрати поразяваща струя синкав пламък към Косача, който обаче побърза да се прикрие в сенките.

Уил чакаше, целият нащрек, но от демона нямаше и следа. Беше се слял с мрака в ъглите, но рано или късно щеше да изскочи неизвестно откъде. Еретрия се беше свила на пода до него, разтърсвана от ридания, а ръката й все още стискаше вярната кама, оказала се за пръв път безполезна. Хийбъл се беше навел над проснатия на пода Пират и отчаяно му шепнеше нещо. Минутите си течаха. Нищо не помръдваше.

Изведнъж Уил вдигна глава. Косача беше там, горе, на тавана на пещерата.

Вадя го в мига, в който демонът се спускаше върху него, разперил плаща си. Успя да избута Еретрия настрани и да вдигне ръката си с камъните. Демонът се приземи плавно, безшумно като котка. Еретрия изпищя ужасена и отстъпи назад.

Уил усещаше върху себе си втренчения пробождащ поглед на демона изпод гънките на черната качулка, но не можеше да види лицето му. Страшен, смъртоносен хлад започваше да го изпълва и ако не бяха камъните на елфите, би бил загубен. Търсещи камъни ги бе нарекъл Аланон. Търси, Уил, търси лицето му! Синият пламък изригна и обгърна като огнен шлем безликата глава на чудовището. Косача изрева от ярост и болка. Докато демонът заслепен се въртеше отчаяно в стремежа си да се освободи, Уил Омсфорд целият се разтърси, сякаш вътре в него избухна мощен взрив, и отново запрати към демо: на струи магически огън. Косача политна към стената и се сгърчи, обхванат от пламъци. След малко пламтеше като факла и цялата пещера се изпълни от ярка ослепителна светлина. Когато пламъкът угасна, от Косача бе останала само димяща овъглена купчина.

ЧЕТИРИДЕСЕТ И ОСМА ГЛАВА

Свещеният огън обгърна Амбърли ласкаво, без да й причинява болка, сякаш скри малката елфа във вътрешността на огромно алено цвете. Странно, помисли си тя, когато първоначалната уплаха премина. Сега й се струваше, че през цялото време го е знаела, очаквала го е.

Изведнъж всичките й страхове и тревоги изчезнаха, необичайно спокойствие се разля във вените й и тя изпадна в унес, сякаш сънуваше. Странен, приказен сън, който не й се искаше да свършва.

Страшното беше зад гърба й. Беше стигнала до края на пътя. Онова особено вътрешно чувство, което спаси живота й на ръба на Дупката, и този път не я беше подвело. Беше действала почти несъзнателно, доверила се беше на някакъв свой особено изострен инстинкт и… се беше озовала тук, когато всички други бяха изгубили надежда.

А може би… я направляваше нещо извън нея? Тази мисъл я стресна. Дали това не бе Свещеният огън, Изворът на Живота? Едва ли. Той би въздействал на всички, не само на нея. Или пък… семето на Елкрис я пазеше. Не, то още не се бе събудило за живот. Но какво тогава?

И в един миг прозря. Това бе тя самата. Причината не бе извън нея. Може би Елкрис освен цялата си мъдрост й бе предала и още нещо, за което си даваше сметка едва сега. Бе й вдъхнала дарбата да вижда онова, което оставаше невидимо за очите.

Това неочаквано откритие в първия миг дори я изплаши, но после, ядосана иа самата себе си, си наложи да превъзмогне тревогата. Пак ли започваше? Нямаше причини да се бои. Сега само трябваше да изпълни онова, за което беше дошла. Дължеше го на Елкрис. И не само на нея.

Стисна в шепата си семето. Стори й се топло, сякаш вътре в него пулсираше живот. Осъзнавайки цялата значимост на тайнствения ритуал, който й предстоеше да извърши, изведнъж я обхвана слабост. Къде ли беше сега Уил? Такава нужда имаше от него в този момент…

Почувства се безкрайно сама. Но може би така трябваше. Някои неща в живота трябва да преодолееш сам, помисли си тя. Уил я беше следвал до края. Сега просто беше дошъл нейният ред. Пое си дълбоко дъх. Нали най-трудното беше свършило? Сега от нея се искаше толкова малко — да извади семето и да остави пламъкът да го обгърне… Само това. Така ли беше всъщност? Ръката й трепереше.

Вгледа се в семето, легнало в шепата й. Дори то й се струваше някак странно, плашеше я, защото беше част от Елкрис… Кога се обърка всичко? В началото нямаше страх, само обич. И близост. Някакво чувство на съпричастие, което огряваше душата й и я правеше щастлива… Докато не реши, че започва да се изгубва… и че Елкрис няма право да постъпва така с нея.

Тръсна глава. Всичко това беше минало. А в този миг Елкрис умираше и елфите се мъчеха да удържат настъпващия враг, докато тя, Амбърли, се върне. Крайно време беше да спре да се самосъжалява и да остави колебанията.

И изведнъж се сепна. Та нали самата тя беше обгърната от огъня? Не трябваше ли той вече да е подействал на семето? Прехапа устни. Отново търсеше оправдание за собствената си нерешителност. Стига тогава! Въздъхна и протегна напред разтворената си длан. Огънят лумна по-ярко и семето сякаш се нажежи до бяло.

И тогава Амбърли усети отново в гърдите й да прониква онова всепронизващо разтърсващо чувство. Тя коленичи със съзнанието, че всеки миг ще се случи нещо съдбовно, и притисна до сърцето си семето на Елкрис. В гърдите й сякаш запърха птиче.

Това беше. Тя беше. Сега разбираше, че е била тя. И най-после прие предопределението си.

ЧЕТИРИДЕСЕТ И ДЕВЕТА ГЛАВА

Притиснати един до друг в дъното на пещерата, Уил и Еретрия безмълвно наблюдаваха аленото сияние. Внезапно то припламна по-ярко и изведнъж угасна.

— Уил… — достигна до ушите на южняка нечий слаб шепот. Миг след това я видя — тъничката фигура на изгубеното дете и огромните тъжни очи, побрали в себе си недетска мъдрост.

— Амбърли! — спусна се към нея и я взе в прегръдките си.

Тя въздъхна и се сгуши на гърдите му. По страните й се стичаха сълзи.

Погледна я и разбра, че с нея се бе случило нещо странно. В дъното на очите й горяха алени отблясъци.

Със сподавен вик Еретрия отстъпи назад, но Уил не се уплаши и отново притисна Амбърли до гърдите си. Стори му се още по-лека от обикновено, сякаш безплътна.

— Уил! — през сълзи прошепна тя. — Вината е била моя, моя, не нейна!

— Няма нищо, Амбърли! — Той галеше косите й. — Успокой се, всичко свърши.

Малката елфа вдигна глава. Очите й горяха като кървави капки.

— Разбираш ли, Уил — тя през цялото време е знаела… и се е опитвала да ми каже… а аз се страхувах… не исках да слушам.

— Шшшт… Тихо… Не говори, успокой се — Уил я залюля в прегръдките си като дете, самият той изведнъж обхванат от смъртен страх. Трябваше час по-скоро да се измъкне оттук, от това царство на мрака… Отвън, на светло, всичко щеше да бъде по-различно…

— Еретрия — прошепна, — моля те, вземи лампите и да се махаме оттук! Изведнъж се сети: — Амбърли? Успя ли…?

— Да, Уил — едва чуто отвърна момичето. — Всичко е наред… Всичко ли? Нещо не беше наред и той го чувстваше, но не можеше да си обясни какво. Разбираше само, че се е случило нещо, което е струвало на Амбърли огромно усилие и че тя още не е на себе си, но се надяваше щом се измъкнат от мрачното подземие, тя да се оправи. — Хийбъл — извика.

— Тук съм! — обади се старецът със странен, необичайно дрезгав глас. Уил видя, че в очите му имаше сълзи. — Пират няма да може да ни помогне, Лечителю! Горкото животно бере душа. Но не мога да го оставя тук…

— Вземи го. Аз ще нося Амбърли. Камъните на елфите ще ни покажат пътя… — Каза го без сянка от колебание.

— Как ще я носиш? — възрази Еретрия. — Та ти самият едва се държиш на краката си… Дай я на мен, аз ще се справя, можеш да бъдеш спокоен.

— Аз ще я нося, нищо ми няма — твърдо каза Уил.

— Хайде, не се инати — Еретрия неочаквано преглътна, сякаш на гърлото й беше заседнала буца, и продължи. — Знам какво чувстваш, Уил. Много добре те разбирам… Но истината е, че имаш нужда от помощ и можеш да разчиташ на мен…

— Знам — тихо каза Уил и я погледна замислено, сякаш за пръв път я виждаше! От очите й бликнаха сълзи и тя яростно ги изтри с ръкав. — Имаш право, вземи я.

И Еретрия пое от ръцете му Амбърли, която склони глава на рамото й и мигом заспа.

— Стойте плътно до мен! — предупреди Уил стареца и момичето и тръгна напред.

След битката с демона цялото тяло го болеше и всяка стъпка беше свързана с неимоверни усилия на волята. Имаше чувството, че едва се влачи. По лицето му се стичаше пот. А трябваше да бързат, за да не изпуснат Пърк. Трябваше да се доберат до склоновете на Зъбеца Преди залез слънце. Разминеха ли се с Пърк, никога нямаше да се измъкнат оттук.

Уил се спря и трескаво разрови съдържанието на торбичката с билки, привързана на кръста му. Най-после измъкна някакъв възлест тъмновиолетов корен. За миг се поколеба. Ако го изядеше, сокът му щеше да облекчи болката. И в същото време — да притъпи наблюдателността му, да забави реакциите му, да му замае главата… Трябваше ли да рискува?

Понесла крехкия си товар, Еретрия го наблюдаваше. Хвърли поглед към двете момичета, чийто живот зависеше от него, и това реши въпроса. Ако не рискуваше, в най-скоро време от него нямаше да има никаква полза — вместо това щеше да се превърне в бреме за всички. Отхапа от корена и бавно задъвка.

Продължиха пътя си в мрака на подземието. Този път магията на камъните на елфите не му изневери — преведе ги през лабиринта, преди Уил да отпадне съвсем и да усети краката си като олово, а главата си — като балон, пълен с въздух. Коремът беше притъпил болката, но беше изхабил силите му и единствено магията държеше съзнанието на младия елф будно и го крепеше на крака. В главата му се беше загнездила една-едничка мисъл: трябва час по-скоро да отведе Амбърли на безопасно място, да я измъкне оттук.

Когато най-после излязоха от пещерата и видяха дневната светлина, всички до един бяха капнали. Като че ли до този момент се бяха държали и изведнъж силите ги напускаха. Имаха чувството, че не са в състояние да направят и крачка повече, но изведнъж ги стресна викът на Уил: — Еретрия! Слънцето… И той се строполи на земята.

Девойката остави на тревата спящата Амбърли и се спусна към него. Очите му бяха затворени.

— Лечителю! — разтърси го тя.

— Еретрия… ето… вземи — промълви той, без да отваря очи. Ръката му немощно ровеше в гънките на туниката, най-после измъкна сребърната свирчица на Пърк… — Бързо… вземи…

Еретрия допря свирката до устните си, но от нея не излезе нито звук. Тя сви рамене.

— Бързо… опитай се пак… молеха я очите на Уил. Момичето отново наду свирката.

Последните отблясъци на залеза догаряха. Небето започваше да избледнява.

„Ела, Пърк, не ни изоставяй, молеше се Уил. В теб е последната ни надежда.“

Изведнъж до ушите му достигна тих, едва доловим шепот:

— Уил… Амбърли беше отворила очи. По страните й се стичаха сълзи.

— Амбърли?

— Уил… трябва да ти кажа нещо… Тогава не успях… Уил… аз направих избора си. Трябваше да го направя — заради Криспин, Дилф и останалите. Заради Избраниците. Заради горкия Уисп… Иначе всичко би било напразно, Уил, ние с теб… Тя не довърши, стисна очи и заплака. — О, Уил, толкова много ще ми липсваш…

Южнякът усети отново онзи смъртен смазващ страх и чувството на огромна празнота. Разбра, че ще я загуби. И тя го знаеше. Затова се прощаваше с него…

В този миг Еретрия извика и размаха ръце. Към тях се спускаше огромна птица с разперени златисти криле.

— Пърк! — възкликна Уил, Амбърли се усмихна през сълзи и улови ръката му. После, сякаш й полусън, чу гласа на Пърк.

— …Видях дима от горящата кула, Уил… И знаех, че сте ня къде там, долу. Джиниуин от сутринта кръжи над скалите… Реших, че сте изпаднали в беда и сигурно ще имате нужда от мен. Казах си, ще помогна на младата дама, каквото и да ста ва… Колко е бледа! Какво ти е? Уил стисна зъби, за да не заплаче. Имаше чувството, че потъва в мека пурпурна мъгла. Усети, че някой го вдига и го намества на гърба на птицата. Видя надвесено над себе си бледото тревожно лице на Еретрия.

— Е, приятелю — достигна до ушите му дрезгав старчески глас. — Сбогом. Аз бях дотук… Дано съм ви помогнал… Сега си отивам у дома. Пират се оказа инат куче, няма да ме изостави… Хайде, деца, по-скоро се оправяйте и вие… Ще ми липсвате, да знаете.

— Благодаря ти за всичко, Хийбъл — промълви Уил. После всичко се завъртя пред очите му и Джиниуин с остър пронизителен писък се отдели от земята. Уил обгърна с ръце Амбърли и след миг вече спеше.

ПЕТДЕСЕТА ГЛАВА

Над Арбърлън се спусна нощта. Застанал под ствола на Елкрис, загърнат в черния си плащ, Аланон не спеше и сякаш не усещаше нощния хлад. Беше дошъл тук, в Градината на Живота, за да бъде с умиращото дърво в последните му мигове. Не искаше да натрапва присъствието си, а да сподели самотата на Елкрис, да облекчи, ако може, страданието й.

Двете неподвижни тъмни фигурки, застинали една до друга на хълма, изглеждаха някак странно на фона на обсипаното със звезди небе. Потънали в размисъл, вглъбени в собствената си болка, те страдаха гордо, безмълвно, всеки от тях — единствен свидетел на мъката на другия.

Най-после друидът пристъпи напред, а дървото протегна към него безсилните си вече клони. Не се предавай, окуражи я мислено Аланон. Има добри новини. Днес следобед пратеникът е използвал камъните на елфите… Почувствах го и успях да се свържа с него за миг, преди Дагда Мор да ме е усетил. Потърпи още малко, дивна прамайко — мигът на спасението ти е вече близо.

Почака, но Елкрис остана смълчана и все така унила. По нищо не личеше да го е чула или разбрала. Прехапа устни. Нима беше дошъл твърде късно? А беше толкова сигурен, че ще разпали у нея искрица надежда, че ще й вдъхне поне малко сила…

Той обори глава и замълча. Нищо друго не му оставаше. Нямаше смисъл да се опитва да я заговори. Прекалено слаба, за да го разбере и да му отвърне, от време на време Елкрис изпращаше към него хаотични откъслечни мисли… по-скоро жалби на едно угасващо в мъка съзнание.

И Аланон неусетно премина в размисъл за преходността на всичко живо и за своя собствен неизбежен край. А това, уви, щеше да бъде краят и на древните мъдреци, друидите, защото той беше последният техен представител. Така че… участта му щеше да бъде сходна с тази на Елкрис, единствената по рода си пазителка на Забраната. С него щеше да умре и хилядолетната магия, способна да брани Живота и да противостои на Злото. Една могъща сила щеше да бъде завинаги загубена за човешкия род, защото нямаше кому да я предаде. Това бе горчивата истина.

Лицето му помръкна. Без силата на добрата магия елфите и хората щяха да бъдат беззащитни като деца. Наистина ли нямаше надежда?

Унесен в мислите, не беше усетил, че нощта е отминала. От изток изсветляваше бледият лик на зората. Гората се събуждаше, животът продължаваше. Само Елкрис тихо гаснеше…

Замислен се вгледа в нея. Този път нямаше никакво съмнение. Краят бе дошъл. Сребърният жезъл в ръката му бе изстинал.

Бавно, със свито сърце, заслиза надолу по хълма, без да се обръща назад.

Андер Елеседил стоеше до леглото на баща си и се взираше в изтерзаното му тяло, цялото в окървавени превръзки. Оказа се, че старият крал не беше мъртъв, въпреки че още не беше дошъл в съзнание. Той спеше — тежък, мъчителен сън, на границата между живота и смъртта.

Когато Андер намери баща си, потънал в локва кръв, Ивънтайн не даваше никакви признаци на живот. Нямаше здраво място по тялото му, дори лицето му се бе превърнало в кървава маса.

И все пак противно на всички очаквания старият крал бе оцелял. Откъде бе намерил тази сила, още се питаше Андер. И дали той, родният му син, притежаваше поне частица от нея?

Мълвата, че кралят е мъртъв, беше обиколила целия град. Вестта, че страшният демон не бе успял да довърши Ивънтайн Елеседил, се разпространи още по-бързо, повдигна духа на защитниците на Арбърлън, превърна се в легенда.

Андер коленичи до главата на баща си. Ако можеше да заплаче, щеше да му олекне. Но сега със свито сърце гледаше скъпите черта на този, комуто съдбата по някаква зла ирония бързаше да отнеме всичко… В последно време старият крал бе понасял само удари от нея. Но тогава… какво ли го крепеше? Защо вместо да потърси в смъртта дългоочаквания покой, се бе вкопчил в живота със зъби и нокти?

Взе немощно отпуснатата старческа ръка в своята. „Не си отивай, татко, моля те. Още имам нужда от теб… Земята на елфите не познава друг такъв достоен крал. Докато ти си жив, и твоят народ ще се държи, няма да остави врагът да опустоши кралството…“

Андер се наведе и целуна баща си по челото, после рязко се изправи и отиде до прозореца. Небето просветляваше. Новият ден започваше. Помисли си, че трябва да се върне на Каролан, при бойците, да докаже в битката, че е достоен син на баща си… Трябваше да надмогне болката. Животът продължаваше.

Спря се на прага и поднесе бледото си изпито лице на ласките на хладния утринен ветрец. Под очите му имаше тъмни кръгове.

Копнееше за сън, но свежият въздух го поразведри. Беше прекарал цялата нощ до леглото на баща си, без да мигне.

При тежките метални порти едва не се сблъска с едрия червенокос боец, но отмина, без да го забележи.

— Принц Андер? — чу гласа му зад гърба си и сепнато се извърна.

Пред него стоеше Стий Джанс. Металната му ризница проблясваше на утринното слънце.

— Разбрахме, че сте имал тежка нощ, принце… — В погледа на суровия воин имаше загриженост и съчувствие.

— Има ли някой да не е разбрал? — поклати глава Андер.

— Едва ли очаквате подобна новина да се запази в тайна — забеляза Стий Джанс — Но как е успял демонът да се добере до кралските покои?

— Бил е Неузнаваемия — отвърна Андер. — Демон, менящ външността си като хамелеон и приемащ различни образи. Не знаем със сигурност колко време е прекарал в двореца, но снощи явно е решил да завърши играта. Убил стражите, залостил вратите и… нападнал краля. После… с очите си видях какво е останало от него.

— А кралят? — глухо попита Стий Джанс.

— Баща ми е жив. Беше в такова състояние, че отначало го помислихме за мъртъв… Питам се, откъде ли взима тази воля за живот? — поклати глава Андер.

— Може би просто… иска да изчака края — тихо каза червенокосият.

— Края ли? — пое си дълбоко дъх принцът.

— Колко според вас ни остава?

— Най-много още ден!

Андер свъси вежди.

— Изглеждате толкова сигурен…

— Винаги съм наричал нещата с истинските им имена, принце. Каквото и да ми е струвало това.

— Значи… нямаме никакъв шанс?

Стий Джанс сви рамене:

— Шанс винаги има…Случилото се с баща ви е достатъчно показателно само по себе си.

— Разбирам — кимна принцът и му подаде ръка.

Стий Джанс здраво я стисна.

— Каквото и да се случи, щастлив съм, че имах честта да ви срещна и да се бия рамо до рамо с вас, генерале…

Стий Джанс се усмихна:

— Дано да имаме късмет пак да се срещнем, принце!

Отдаде чест и се отдалечи с широка войнишка крачка. Андер остана, загледан след него.

Малко след това го срещна Аланон. Андер отиваше при войниците. Друидът рязко дръпна юздите на Артак.

— Аланон, къде е жезълът?

— Няма го вече, принце…

— Значи това е краят — промълви Андер. — Всичко свърши.

— Не съвсем… — кратко отвърна друидът и пришпори коня. — Още не.

ПЕТДЕСЕТ И ПЪРВА ГЛАВА

Демоните атакуваха още рано призори. Склоновете на Каролан почерняха отново. Започна битката за шестата порта. Демоните прииждаха като порой. Вече нито Забраната ги заплашваше, нито жезълът на Елкрис ограничаваше силата им. Стрелите и острите копия на защитниците изобщо не можеха да ги стреснат.

Елфите, заели позиции на укрепленията, ги очакваха. Демоните изтръгваха дърветата от корен и с тях блъскаха портата, без да спират нито за миг, въпреки че отгоре им се сипеше дъжд от камъни и стрели. В това време други мятаха куки и щурмуваха крепостните стени, което също не се оказа никак трудно, защото паднеше ли един надолу с яростен крясък, на негово място плъзваха десет. Скоро стената бе превзета и се стигна до ръкопашен бой.

Конницата на елфите и ударната група на джуджетата, които посрещнаха нападателите откъм фланговете, също бяха разпръснати и принудени да отстъпят. Шестата порта на Елфич не удържа още дълго. Демоните нахлуха, като тъпчеха и прескачаха труповете на своите събратя. Керин с личната кралска гвардия отчаяно се опита да ги спре. Но шепа фурии се нахвърлиха върху бойците му и ги разпръснаха като пилци, а самият Керин падна с прерязано гърло… Като видяха, че нямат шанс да си върнат изгубените позиции, защитниците сгъстиха редиците си и отстъпиха към последната, седма порта. Демоните ги следваха по петите.

Андер Елеседил започваше да губи надежда. Двамата с Аланон отново се бяха срещнали при Черната порта в Градината на Живота. Андер напрегнато наблюдаваше развоя на битката. Лицето на друида беше затворено, непроницаемо.

— Аланон — прошепна най-после принцът, — не можем да стоим така, нещо трябва да се направи!

— Ще почакаме още малко — отвърна друидът, по-загадъчен отвсякога.

А демоните непрекъснато прииждаха и сякаш поглъщаха оределите редици на защитниците. Зловещ победоносен вой отекваше над скалите.

Най-после падна и седмата порта. След една стремителна атака на скалните троли тя отново премина в ръцете на защитниците, но не за дълго.

Демоните, прииждащи от северния и от южния край на Каролан, се сливаха в огромна обща маса преди решителния щурм. Този път прицелната им точка като че ли беше Градината на Живота. Натам се стичаха и отстъпващите елфи и техните съюзници.

Единствено бойците на червенокосия Стий Джанс още се сражаваха. Демоните ги бяха обкръжили отвсякъде.

Тогава се намеси Аланон. Направи знак на Дейн и младият ветрогон му подаде юздите на Танцьор; Аланон се метна на гърба на гигантската птица и се издигна във въздуха. Принц Андер го проследи с недоумяващ поглед. Демоните, отрупани по склоновете на Каролан, също се взираха нагоре стъписани. Изведнъж сякаш гръм разтърси цялата околност и от пръстите на друида изхвърча синя мълния. Тя се стрелна надолу, падна сред една от по-предните групички демони и ги изпепели. Останалите се разбягаха ужасени и в настъпилата суматоха бойците на Стий Джанс успяха да се измъкнат от обръча на смъртта.

Елфите посрещнаха случилото се с бурни радостни възгласи. Самият Андер си отдъхна, поокуражен от тази кратка отсрочка. Върху главите на демоните отново се изсипа синият огън на друида и те се пръснаха в безредие.

Аланон изчакваше. Знаеше какво ще последва. Бе отправил предизвикателство към най-могъщия демон, Дагда Мор, и той трябваше да му отговори. Нямаше друг избор. Дагда Мор също бе усетил, че Уил Омсфорд е използвал камъните на елфите и мисията е приключила благополучно. Сега трябваше да бърза, за да попречи на прераждането на омразната Елкрис. Моментът беше решаващ. Неузнаваемият бе мъртъв. Косача по всяка вероятност се бе провалил. Армията бе ударила на камък… Ако сега не се намесеше, рискуваше да загуби всичко, постигнато до този момент. Елкрис още не бе унищожена окончателно… Но всичко по реда си. Първо трябваше да види сметката на Аланон. Докато друидът беше жив, винаги съществуваше опасност.

Откъм редиците на демоните се разнесе пронизителен вой. Огромна черна сянка изникна като изпод земята и се издигна нагоре. Това бе същото крилато чудовище, което едва не разкъса Уил и Амбърли в долината на Рен. Друидът видя, че това бе грамаден прилеп с ципести криле, ехидно озъбен и устремен право към него. Възседнал го бе самият Дагда Мор.

Прилепът нададе остър крясък. Танцьор настръхна и Аланон рязко дръпна юздите му. Демонът приближаваше. В последния миг Танцьор стремително се спусна надолу и избегна сблъсъка. Огънят, изригнал от жезъла на демона, се разсипа в искри над скалите. Прилепът се оказа по-тромав и Танцьор го преследваше изотдолу. Синият огън на друида опърли тялото и крилете на чудовището. Прилепът грозно изврещя.

Но само след миг Дагда Мор отново се устреми към друида. Току пред лицето на Аланон изригна кървавочервен пламък. Танцьор светкавично отскочи и от гърлата на хиляди елфи се разнесоха облекчени възгласи.

Дагда Мор незабавно поднови атаката. Гигантската птица отново избягна удара и с един мощен замах на крилете се озова далеч от пламъците. Танцьор се оказа толкова бърз, че прилепът на Дагда Мор едва успяваше да го следва и демонът нямаше никаква възможност да насочи към него поразяващия пламък. Огънят на друида обаче бе прогорил цялото тяло на прилепа и той все повече губеше сили.

Всички следяха със затаен дъх този двубой на живот и смърт. Известно време никой от двамата противници не можеше да вземе надмощие. Но скоро и птицата Рок започна да отпада — тя участваше в битката трети ден без почивка. Огънят на демона започна да прехвърча все по-близо до нея. Защитниците се смълчаха и със свити сърца зачакаха развръзката.

Скоро страховете им се оправдаха. Едното крило на Танцьор пламна и птицата трепна, пронизана от болка. В същия миг прилепът се насочи към нея и огънят на Дагда Мор изхвърча, за да я довърши. Но Аланон го изпревари. Хищно озъбенатата глава на прилепа изведнъж изчезна, обгърната от синкав пламък. Отпадналият Танцьор обаче не успя навреме да се отстрани от пътя му и раненото чудовище, полумъртво, но вече набрало скорост, се заби в него като горяща факла. Огнената топка от преплетени тела тежко тупна и се разби сред скалите.

Танцьор и прилепът лежаха на скалите овъглени, Аланон, също целият обгорял, беше проснат възнак недалеч от тях. Само Дагда Мор даваше признаци на живот, въпреки че единият му крак беше смазан. Демонът закуцука, стиснал жезъла си, към неподвижното тяло на друида. Изведнъж Аланон помръдна. Лицето на Дагда Мор се разкриви от злоба. Жезълът в ръцете му запламтя.

— Аланон! — отекна над скалите предупредителният вик на Андер.

Друидът надигна глава и с отчаяно усилие се надигна на крака. Намери се върху Дагда Мор преди още демонът да разбере какво става и се опита да изтръгне жезъла от ръцете му. Жезълът бе толкова нажежен, че от очите на друида бликнаха сълзи, но вместо да отстъпи, Аланон извика на помощ своята собствена магия и двата пламъка — синият и кървавочервеният, се сляха в едно, като всеки от тях се стремеше да погълне и унищожи другия.

Най-после жезълът на Дагда Мор отскочи и тялото на демона се сгърчи от болка, а очите му се разшириха от ужас. Без жезъла си той бе слаб и уязвим за магията на друида. Синият пламък го прониза и отхвърли назад. Той изкрещя отчаяно и се опита да се прикрие с ръце, но Аланон го изпревари и сграбчи ръцете му като в железни клещи. Дагда Мор целият се разтресе, а очите му бясно се въртяха в орбитите си и се молеха за милост.

Синият пламък обгърна тялото му и след малко от него остана само купчинка пепел. Над Каролан се бе възцарила гробна тишина. Втренчен в овъглените останки на своя смъртен враг, Аланон все още не помръдваше, стиснал жезъла си. Изведнъж вдигна глава.

Не му оставаше много време. Синята огнена стена, която бе издигнал като преграда срещу настъпващите демони, вече догаряше. Знаеше, че смъртта на техния предводител ни най-малко не ги е смутила. Те напираха отвсякъде и нямаха търпение да изсипят омразата си върху елфите. Друидът мрачно се усмихна и поклати глава. Само страхът им все още ги възпираше. Изсвири на Артак и верният жребец дотича. Аланон бавно, с неимоверно усилие пъхна крак в стремето и се качи на седлото. Виеше му се свят от болка и все повече губеше сили.

Леко дръпна юздите и конят му го понесе към смълчаните редици на елфите. Демоните зад гърба му се раздвижиха и се спуснаха към гаснещите сини пламъци.

Изведнъж като по даден сигнал цялата тъмна маса се отприщи. Друидът не се обърна, но разбра, че са по петите му. Все по-ясно чуваше воя им зад гърба си.

Пришпори Артак, въпреки че едва се държеше на седлото. Имаше чувството, че всеки миг ще падне. Но сякаш по чудо успя да се добере до редиците на своите и смъртноблед падна в протегнатите им ръце. Това е, помисли си. Поне направих, каквото можах.

И изведнъж всички погледи се отправиха нагоре и Дейн ахна:

— Не може да бъде! Това е Джиниуин!

Друидът вдигна глава и видя огромната златиста птица, която стремително се спускаше към тях.

ПЕТДЕСЕТ И ВТОРА ГЛАВА

Уил Омсфорд се взираше надолу ужасен. Все още замаян от треската, имаше чувството, че ги обгръща плътно, ослепително бяло сияние. Вятърът свистеше в ушите им, а някъде далеч отдолу се простираха горите на елфското кралство, които му се струваха безкрайни. Беше привързан здраво за гърба на птицата и нямаше опасност да падне. Затаи дъх. Наближаваха Арбърлън. Възвишението Каролан се бе превърнало в бойно поле, в кървава касапница. От укреплението Елфич бяха останали само развалини. Последните оцелели защитници на града се бяха скупчили около Градината на Живота, а към тях от всички страни прииждаха черни пълчища.

Амбърли, която досега беше спала, изведнъж се надигна. Пърк веднага се обърна към нея и момичето му прошепна нещо, като посочи с ръка надолу. Малкият ветрогон кимна и Джиниуин започна да се спуска към Градината на Живота.

В самия център на потъналата в зеленина градина се издигаше един безжизнен ствол. Това бе всичко, останало от Елкрис.

Джиниуин се стрелна надолу, посрещната от развълнувани възгласи. Пръв скочи от гърба й Пърк и помогна на останалите да слязат. Амбърли едва се държеше на краката си, но хвърли на У ил тъжен, както му се стори — прощален поглед и тръгна нагоре по хълма.

Той извика след нея и се опита да я настигне, но направи няколко крачки и се свлече на земята. Все още бе твърде слаб.

— Лечителю! — спусна се след него Еретрия и му помогна да се изправи на крака.

Той не откъсваше очи от Амбърли. Разбираше, че я губи, а нищо не можеше да направи. Нямаше как да я спре! Фигурата й все повече се смаляваше. Изведнъж от храстите изскочиха няколко демона и се хвърлиха към Уил. Стиснал камъните на елфите, той мигом ги разпръсна и се обърна към Пърк — Тръгвай вече, Пърк! Моля те, побързай!

Еретрия притича до него. От храстите изскочиха още демони. Пърк вече се беше метнал на гърба на Джиниуин, но вместо да отлети на безопасно разстояние, той се насочи към най-близките нападатели и ги накара да отстъпят назад. Но демоните вече бяха толкова много, че нищо не бе и състояние да ги задържи — нито блясъкът на камъните на елфите, нито клюнът на гигантската птица.

Изведнъж прозвуча тъничък самотен вик и всички погледи се отправиха към хълма, където, издигнала нагоре ръце, беше застанала Амбърли. Клоните на Елкрис се бяха свели над нея и от тях като от водопад струеше сребриста светлина.

После сякаш сребърен прах поръси момичета а самото дърво изведнъж се стопи, изчезна, разтвори се в потока от светлина.

— Амбърли! — отчаяно извика Уил.

Момичето започваше да се променя вред очите му. Цялото й тяло се издължи, изсветля, затрептя, а вдигнатите й нагоре ръце съвсем се изтъниха:

— О, Уил… — едва-чуто промълви Еретрия.

Амбърли беше изчезнала. На мястото й се издигаше предишната Елкрис — с гладък сребристобял ствол и мощна корона от листа. В клоните й като сълзи проблясваха капчици роса.

Демоните нададоха грозен, пронизителен, отчаян вой. Всичко свърши. Забраната отново щеше да упражнява могъщата си власт над тях. Тъмният им вековен затвор ги зовеше. Заслепени от светлината, попаднаха в своята мрачна бездна, като трепереха и се гърчеха.

Най-после изчезнаха до един, сякаш никога не се бяха появявали. Нямаше я следа от тях. Елфите се озъртаха невярващи, с плахи усмивки на уста. Само Уил Оксфорд тихо плачеше.

ПЕТДЕСЕТ И ТРЕТА ГЛАВА

Елфите се погрижиха за него и по нареждане на принц Андер Елеседил го отнесоха в двореца. Послушно се остави в ръцете им, но всъщност му беше все едно какво ще стане с него. Промиха раните му и ги превързаха, дадоха му да изпие някаква отвара за облекчаване на болката, след което го оставиха да си лежи и излязоха на пръста от стаята. Уил веднага заспа.

Присъни му се непрогледен мрак, сред който се беше изгубил. Там някъде беше и Амбърли, но не можеше да я види, чуваше само гласа й, който долиташе все по-отдалече. Долови и нечие друго присъствие — дебнещо, смразяващо. Опита се да избяга — носеше се все по-бързо и по-бързо, но онова нещо го преследваше, беше по петите му, почти го настигаше… Мракът изведнъж изчезна и Уил се озова сред раззеленена градина. От тайнствения преследвач нямаше и помен. Беше спасен. Изпита огромно облекчение, но в същия миг краката му се отделиха от земята, а главата му сякаш потъна в черен облак… Преди обаче мракът да го погълне, успя да зърне Амбърли — бледо, неясно видение, което се мерна за миг и изчезна. Извика я — отначало тиха после — настойчиво, после — все по-отчаяно Черната вълна го заливаше. Амбърли!

Събуди се, плувнал в пот, и стреснато се озърна. Свечерило се бе и стаята тънеше в мрак, само на малката масичка до отсрещната стена гореше свещ… — Уил Омсфорд… Този глас му беше познат.

Идваше от тъмната фигура със спусната ниско над очите качулка.

Аланон.

Изведнъж си спомни всичко случило се с ужасяваща яснота. И в този миг дойде прозрението.

— Аланон… Ти си знаел. От самото начало.

Друидът не отговори.

— Защо не ми каза? Защо? — погледна го Уил с насълзени очи.

— Нямаше смисъл — беше тихият отговор.

— Нямаше смисъл? Защо? Защото не ми влизаше в работата ли? Моята задача бе да върна Амбърли жива и здрава в Арбърлън. Какво от това, че после щях да я загубя?! — Той помълча и горчиво добави: — Ти през цялото време си си играл със съдбата й, друиде… Не можа ли поне да й кажеш?

— Не, южняко. Тя не беше готова за това. Щеше да й дойде прекалено много. Не видя ли, че едвам я склоних да тръгне? Достатъчно страхове и опасения бе побрала в малката си главица… Пък и… тя сама щеше да разбере, рано или късна Мисля, че постъпих правилно.

— Да, Аланон, как винаги успяваш да се скриеш зад думите… Толкова разумно и убедително звучи всичко. Съвестта ти, предполагам, е чиста?

— Да, южняко — твърдо каза друидът и като се наведе напред, добави: — Повярвай ми, тя сама взе това решение. Никой не я е принуждавал да го стори.

— Искаш да ме увериш, че това е бил нейният избор, така ли?! Но, Аланон, тя просто е нямала друг избор!

— Но е достатъчно, че е достигнала сама до този извод, но свое вътрешно убеждение, а това означава много…

— Така ли…?! — избухна Уил. — А знаеш ли какво означаваше тя за мен?

Лицето му беше мокро от сълзи, отпусна се назад изтощен, засрамен от собствената си слабост. Сълзите сякаш изведнъж пресъхнаха, остана му само чувството за огромна празнота. Извърна глава и помълча. Аланон също мълчеше.

Когато Уил заговори отново, гласът му бе сух, равен, напрегнат.

— Е, добре. Всичко свърши. Нея вече я няма. Ще ми обясниш ли поне защо?

— Ще опитам — въздъхна друидът. — Както знаеш, южняко, Елкрис не е обикновено дърво — тя обединява жизнената сила на земята и съзнанието на живо същество. Магията на елфите я е създала още преди хилядолетия — преди Войните. Нейната сила е предотвратявала набезите на демоните, удържала е злите сили зад стените на Забраната… Неслучайно Елкрис е наречена „Пазителката на Живота“. Единствена тя е била в състояние да спре всяко насилие. — Той поклати замислено глава и продължи: — Ако проумееш това, ще разбереш защо Амбърли доброволно е решила да пожертва своя живот, за да продължи нейния… Тя винаги се е придържала към веруюто на елфите — „Не можеш да получиш, без да дадеш“. И когато накрая е разбрала, че само нейната саможертва може да спаси живота на народа й, не се е колебала дълго…

— Знаеш ли, южняко, първата Елкрис също е била жена… Не е могло да бъде иначе — само жената притежава дарбата да продължи живота. Нали си чувал за старата човешка легенда за раждането? Нещо подобно е било в началото. Същото се повтори и сега. Амбърли и онази, първата девойка, трябва да са били сходни души — което, както знаеш, не се среща често.

Неслучайно Елкрис е посочила Амбърли сред Избраниците — тя е предусещала края си и е търсила някой, който да я смени. Амбърли й се е сторила най-подходяща. Както виждаш, не е сбъркала. Трудно е дори да си представим дълбочината на чувството, което Елкрис е изпитвала към Амбърли… Тя е виждала в нея своето неродено дете и е бързала да й предаде колкото е възможно повече човечност и мъдрост, защото е знаела, че не й остава много време. Разбираш ли, семето е било само част от Елкрис — тази, която е трябвало да му вдъхне живот, е била Амбърли!

Той въздъхна.

— Тя също е предусещала нещо. Затова след първоначална та близост между двете изведнъж се е отдръпнала… уплашила се е. Когато за последен път разговарях с умиращата Елкрис, тя ми каза какви надежди възлага на Амбърли. Каза ми, че се е опитала да приобщи момичето с великите тайнства на земята, с магията на живота… за да може Амбърли един ден да разбере, че душата й няма да бъде погребана в хилядолетното дърво, а напротив — ще се прероди за нов живот. Уил бавно кимна. Сега разбираше, че сънят при Сребърната река е бил пророчески и неслучайно Амбърли е била толкова близо до него в онази чудна градина, а не му е отвръщала… До болка ясно си спомняше красотата на онзи миг и обзелото го, неизвестно защо, желание да заплача…

А друидът продължаваше:

— Така че, както виждаш, от самото начало Елкрис е била доброжелателна към Амбърли, дори… прекалено доброжелателна, и без да иска, я е стреснала. Сама я е накарала да се отдръпне, но не е можела да предположи какво е сторила и през цялото време е чакала Амбърли да се върне. Едва когато е усетила настъпващия край, се е обърнала към останалите Избраници.

— Но не е повикала Амбърли?

— Не, не я е повикала. Смятала е, че тя сама ще дойде, когато разбере… Затова, когато ме помоли за помощ, вече нямаше никакво време.

— А ти знаеше ли какво ще стане?

— Да, южняко, разбрах го още в Паранор… Какво очакваш да ти кажа? Че изобщо не съм се замислил, че ми е било все едно? Е, добре, чуй тогава — аз много харесвах Амбърли, така че не ми е все едно. Не й разкрих цялата истина още в началото, защото трябваше тя сама да достигне до нея. За да бъде изборът и изстрадан — а не наложен отвън. Никой нямаше право да решава вместо нея, съгласен ли си?

Уил Омсфорд наведе глава.

— Така е… Но може би е трябвало да знае по-отрано какво я чака… Всичко стана така внезапно… Още не мога да се съвзема…

— Сега, като се замисля, вече не ти се сърдя… Ти не си виновен… Никой не е. Но тя така ужасно ми липсва… Той затвори очи и стисна главата си с две ръце.

— Знам, южняко… — долетя до него гласът на Аланон. — Не мисли, че не знам.

Уил усети, че потъва в сън. Поне в съня отново можеше да бъде с Амбърли. Изведнъж се сепна — довиждане ли му бе казал друидът? Не можеше да си тръгне така набързо, в нощта, спуснал ниско качулката си, като някой крадец… Та Уил дори не беше видял лицето му… Лицето ли?! Прониза го внезапно подозрение. Изведнъж се разсъни.

— Аланон?

Въздухът натежа от очакване.

— Аланон… та аз не видях лицето ти…

Друидът бавно свали качулката си. Гарваночерната му коса беше побеляла.

— Цената, която плащаме… — В гласа му се долавяше горчива насмешка. Той сви рамене. — Този път се поизсилих, какво да се прави… Магията е вечна, но животът, уви, твърде кратък… Е, хайде, аз ще тръгвам…

— Аланон — прошепна Уил. — Съжалявам за всичко, което тя наговорих.

— Лека нощ, Лечителю. И помни — в мислите си Амбърли винаги ще бъде с теб. И ти не я забравяй… Още нещо — кажи на Флик, че е излязъл прав за мен… Ще остане доволен…

Уил се усмихна, заспивайки.

А друидът прекоси безшумно като сянка тъмните коридори на двореца и стигна до покоите на краля.

Ивънтайн, целият омотан в превръзки, лежеше в спалнята си, осветена от бледото сияние на свещите. До главата му седеше принц Андер.

Аланон застана до леглото на спящия крал, заслушан в свистящото му неравномерно дишане. И неговият живот също беше към своя край, помисли си. То всъщност си беше в реда на нещата…Смелчаците, търсили някога Меча на Шанара, отдавна бяха побелели старци, които един след друг си отиваха. С тях щеше да залезе една епоха на тежки изпитания, геройски дела. Но Аланон за нищо не съжаляваше… Остана така, притихнал в мрака, заслушан в ударите на сърцето си.

До него Андер, който беше задрямал на стола си, изведнъж се размърда и разтърка очи. Тъжно поклати глава. Спеше ли, сънуваше все тези, които си бяха отишли — Арион, Пинданон, Криспин, Елрон, Керин… Отвореше ли очи, спомените го връхлитаха…

Сега се замисли за Амбърли. Все още сякаш не можеше да осъзнае случилото се с нея. В първия миг, когато малкият Пърк с побеляло от ужас лице му разказа какво е видял, дори не му повярва…

— Андер…

Баща му се взираше настойчиво в него. Андер едва не подскочи.

— Андер… Какво стана?

— Всичко свърши. Удържахме. Демоните са затворени отново… Елкрис… Амбърли също е вече добре.

Баща му се усмихна и затвори очи. Сега вече можеше да умре спокойно.

— Андер… — долетя от мрака гласът на Аланон. Принцът държеше ръката на баща си.

— Аланон, той си отиде…

— Сега ти оставаш на негово място. Бъди такъв, какъвто той би искал да бъдеш, принце…

Принцът коленичи до леглото на баща си. Аланон тихо излезе от стаята. Напусна двореца още преди разсъмване, без никой да го забележи…

Уил усети, че някой го разтърсваше. Стреснато отвори очи. Навън беше утро. Видя над главата си напрегнатото лице на Пърк.

— Дано си по-добре. Започвах вече да се безпокоя… Уил, съжалявам, че те събудих, но трябва да се сбогуваме… Отдавна трябваше да съм тръгнал, но Джиниуин имаше нужда от почивка. Сигурно вече ме търсят… Но като им обясня какво е станало, ще ми простят… Вуйчо Дейн ще се застъпи… Важното е, че ви помогнах…

— Ако не беше ти…

— Уил… много ми е мъчно за… Амбърли.

— Да, Пърк. На мен също.

— Тя нарочно направи тази магия, нали?

— Да, Пърк. Точно така.

Помълчаха, малкият ветрогон пристъпи от крак на крак и каза тихо:

— Е, Уил, аз ще тръгвам. Ако искаш, мини да ме видиш някой път… И аз може да мина…

Ще дойда — обеща Уил…

ПЕТДЕСЕТ И ЧЕТВЪРТА ГЛАВА

Съюзниците на елфите се завърнаха по родните си места. Първи рано сутринта си тръгнаха ветрогоните. След тях си заминаха скалните троли, предвождани от гордия Амантар. За пръв път се разделиха като приятели, не като врагове.

Джуджетата останаха в града още няколко дни, за да предадат на елфите инженерните си познания и да помогнат за възстановяването на Елфич. Андер и Брауърк си стиснаха ръце на тръгване.

— Винаги можете да разчитате на нас! — увери принца храброто джудже.

От волнонаемниците бяха оцелели десетина начело със Стий Джанс Рано една сутрин той дойде при принц Андер Елеседил, яхнал едрия си жребец, с развени червени коси, и усмихнат стисна ръката му. — Радвам се, че отново сте на крак, генерале!

— Дойдох да ви благодаря за гостоприемството и да се сбогувам с вас. Връщаме се в Калахорн.

— Аз съм този, който трябва да ви благодари, генерале. Без вас, Стий Джанс, всичко може би щеше да бъде загубено…

— Ваше величество, винаги бих се бил и умрял за вас, както всъщност сториха по-голяма част от бойците ми. Струва си да знаеш за какво се биеш. А тази победа си заслужаваше цената…

— Какво ще правите сега? Той сви рамене.

— Още не знам. Волнонаемният корпус вече не съществува. Но в Граничния легион все ще се намери място за мен…

В ранното утро Уил се беше запътил към Градината на Живота.

Не бе имал смелостта да пристъпи там от оня паметен ден.

Сега, когато вече беше наближил входа, лека-полека забави крачка. Не беше сигурен, че искаше да влезе. Стражите на Черната порта го наблюдаваха учудено.

Това сложи край на колебанията му. Трябваше да я види още веднъж, преди да тръгне. Иначе нямаше да има покой…

Закрачи бързо — за да стигне до нея, преди да е размислил. Крайно време бе да спре да се укорява, че е успял да я опази от демоните, но не и от собствената й съдба. Не можеше да я върне, трябваше поне да приеме избора й.

Първата крачка бе да застане отново лице в лице с нея. Да потърси в новия й образ нещо от така познатата, така близка нему същност.

Приближи се до Елкрис и мигом усети въздействието на невероятната й поразителна красота — Амбърли. Под дървото седеше жена с малко момиченце.

— Виждаш ли? — шепнеше майката. — Лошото мина…

Да, лошото мина, мислено си повтори Уил. Благодарение на Амбърли… Пое си дълбоко дъх, за да не заплаче. Не трябваше да съжалява, както Амбърли не съжали. Беше останала вярна на себе си да самия край… За да получиш, трябва да дадеш. Амбърли беше жертвала душата си. За да не я загуби.

— Нали тя все така ще ни пази от демоните, мамо? — питаше момиченцето. — И те няма да се върнат?

— Никога вече…

— Толкова е хубаво…

О, Амбърли, Амбърли. Уил бавно тръгна обратно по алеята.

Недалеч от металната порта забеляза Еретрия. Беше така поразително хубава, заменила дрехите на циганския катун с дрехите на обикновена елфа. Уил се запъти към нея.

— Вече приличаш на човек…

— Заслугата е твоя…

Момичето се изчерви от удоволствие. Дни наред беше стояла до леглото му, беше се грижила за раните му, беше го хранила като малко дете и беше облекчавала самотата му.

Прочете в очите й загриженост. Тя по-добре от всеки друг разбираше какво означаваше за него загубата на Амбърли. Разговаряха за това надълго и нашироко.

— Ще се връщаш ли в Сторлок, Лечителю?

— Първо ще се отбия у дома в Сенчест дол.

— Кога мислиш да тръгваш?

— Час по-скоро. Аланон ми остави коня си Артак.

— Ще задържиш ли камъните на елфите? — изведнъж полита тя, както бе забързана напред, навела глава.

Той беше споделил с нея, че не е сигурен дали иска да ги задържи. Те малко или много го променяха, дори го плашеха. Но не можеше просто да ги захвърля.

— Смятам да ги задържа, но да не ги използвам.

— Ти си Лечител, имаш свое изкуство!

Бяха излезли от Градината и наближаваха стените на града. Вървяха бавно, без да разговарят. Лицето на Еретрия беше помръкнала Повече от всичко не искаше да се разделят, а да тръгне снега.

— А ти какво ще правиш? — полита Уил.

— Знам ли? — безгрижно отвърна тя. — Ще скитам насам-натам — нали съм циганка, пъпът ми е хвърлен на пътя. Пък може и да се отбия да те видя, да ти свърша едно-друго, ако ти се наложи.

Това е. Не се сдържа. Все пак го каза — почти на шега, уж между другото, но го каза. Той я погледна внимателно. Вървеше, забила поглед в земята, и си подсвирваше. Нямаше дом, близки, приятели, нямаше към кого да се обърне…

Винаги досега й беше отказвал, беше се оправдавал. Каква причина имаше сега да не я вземе със себе си?

— Заповядай — каза той. — Добре си дошла още сега.

Изрече го. Най-после го изрече. Зачака отговора й със сви то сърце, но тя мълчеше, сякаш не го беше чула. Изведнъж го попита:

— А ти искаш ли?

— Искам.

Погледите им се срещнаха и Уил видя отново онази предназначена само за него усмивка.

Андер Елеседил, който отиваше с коня си към Каролан, ги забеляза да вървят по пътя ръка за ръка.