Как да се омъжиш за вампир милионер

— Добре, ако не ги искаш, пробутай ги на някой друг. Трябва да има много самотни мъжки вампири наоколо, които просто си умират добра, мъртва жена да им прави компания.

Гневът на Роман започна отново да се надига.

— Случайно и аз съм един от тези мъртви хора.

Тя кръстоса ръце върху гърдите си.

— Аз и ти сме… различни. Не мисля, че това ще се получи.

— Мисля, че се справихме много добре миналата нощ — кръв господня, тя нямаше да го напусне. Нямаше да й позволи. А и те не бяха различни. Тя го разбираше, като никой друг.

— Не мога… Няма да правя любов с теб отново, когато има тълпа жени, които се опитват да се присъединят към нас. Няма да го понеса.

През него премина гняв, чист и суров.

— Не можеш да ме убедиш, че не ти беше приятно. Знам, че ти хареса. Бях в главата ти.

— Това беше миналата нощ. Сега всичко, което чувствам, е срам.

Роман преглътна трудно.

— Засрамена ли си от това, което правихме? От мен?

— Не! Ядосана съм, защото онези жени имат претенции към теб, че те мислят, че имат право да се присъединят към нас в спалнята.

— Няма да им позволя! Те нямат значение, Шана. Ще ги блокирам.

— Ти не би трябвало да се налага да ги блокираш, защото те не трябва изобщо да са тук! Не го ли разбираш? Отказвам да те споделям с тях. Те трябва да се махнат!

Дъхът на Роман заседна в гърлото му. Кръв господня, това беше истинският проблем. Не това, че беше засрамена или не й харесваше. Харесваше й. Тя го искаше. Искаше го само за себе си.

Тя отстъпи назад, с разширени очи.

— Аз… аз не трябваше да го казвам.

— Но е истина.

— Не — тя заотстъпва към бюрото му. — Аз… аз нямам никакви претенции към теб. И не мога да очаквам напълно да промениш начина си на живот заради мен. Имам предвид, тази връзка така или иначе вероятно няма да проработи.

— Напротив — той закрачи към нея. — Ти ме искаш. Искаш цялата ми любов, цялата ми страст само за себе си.

Тя отстъпи още една крачка и се блъсна в кадифения фотьойл.

— Трябва да тръгвам.

— Не искаш да ме делиш, нали, Шана? Искаш ме само за себе ся.

Очите й припламнаха.

— Е, аз невинаги получавам това, което искам, нали?

Той я сграбчи за раменете.

— Този път ще го получиш.

Тоя я повдигна и я постави да седне на високия, извит край на червения кадифен фотьойл.

— Какво?

Той я бутна леко и тя падна назад.

— Какво правиш? — тя се опита да седнем успя да се подпре на лакти. Бедрата й все още висяха от по-високия край на фотьойла.

Той издърпа белите й найкове и ги захвърли на пода.

— Само ти и аз, Шана. Никой няма да знае какво правим.

— Но…

— Съвсем сами — той разкопча панталоните й и ги смъкна надолу по краката й. — Точно, както искаш.

— Изчакай малко! Това е различно. Това е… наистина.

— Дяволски си права, че е. И аз съм готов за това — той забеляза червените й, дантелени гащички. Кръв господня. Истински секс.

— Трябва да помислим за това.

— Мисли бързо — той хвана червената дантела. — Защото тези си заминават.

Тя погледна към него, очите й бяха разширени, гърдите й се повдигаха бързо.

— Ти… очите ти са червени. Светят.

— Това означава, че съм готов да правя любов.

Тя преглътна. Погледът й се спусна надолу по голите му гърди.

— Това ще бъде важна крачка напред.

— Знам — той потри палеца си по дантелата. Действителен, физически секс със смъртна. — Ако ми кажеш да спра, ще го направя. Никога не съм искал да те нараня, Шана.

Тя падна назад.

— О, Боже — тя покри лицето си.

— Е? Ще го направим ли истинско?

Тя дръпна ръцете си и го погледна. Лек трепет мина по тялото й и тя прошепна.

— Заключи вратата.

Буря от силни емоции премина през Роман… вълнение, желание и най-вече облекчение. Тя не се беше отказала от него. Със свистене той се придвижи бързо до вратата, заключи я и се върна при нея.

Когато се спря, черни точки танцуваха пред очите му. Като използва вампирската скорост, той беше използвал прекалено много енергия, а се нуждаеше от нея за Шана. Роман повдигна стъпало и свали чорапа й. Първо единия, а после и другия. Това беше истинско и той беше ограничен само до две ръце. Без триковете на ума.

Ходилата й бяха малко различни от това, което си беше представял. По-дълги и по-тесни. Вторият й пръст беше дълъг, колкото и големия. Тези малки детайли не бяха влезли във въображението му миналата нощ, но сега, сега изглеждаха най-важни. Това беше истинската Шана, не еротичен сън. И никой сън не можеше да се сравни с нея в реалния живот.

Той хвана глезена и повдигна крака й. Беше дълъг и красив. Прокара ръка по прасеца й с възхищение. Кожата й беше мека, както си беше представял, но отново имаше неща, които не беше очаквал. Няколко лунички над коляното й, а от вътрешната страна на бедрото й, малка, гладка бенка.

Тя го привлече като магнит и той допря устни върху нея. Топлината, излъчваща се от кожата на Шана, го изненада. Това беше нещо ново. Различно. Вампирите не произвеждаха много топлина, така че през всички тези години на вампирски секс той не си бе представял топлината на тялото. Или миризмата. Кожата й ухаеше на чиста, свежа жена и… живот. Животворна кръв. Голяма вена туптеше точно под кожата й. А положителна. Той потри нос по вътрешната страна на бедрото й, наслаждавайки се на богатия, метален аромат.

Спри! Той завъртя глава, за да отпусне буза върху бедрото й. Трябваше да се спре, преди инстинктът да вземе превес и зъбите му да изскочат. В действителност само за да е сигурен, трябваше да изпие набързо една бутилка с кръв, преди да продължат. Но точно тогава го заля друг аромат. Не кръв, но също толкова опияняващ. Идваше изпод бикините й. Възбуда. Кръв господня, това бе толкова хубаво. Никога не би могъл да си представи подобен силен аромат. Слабините му се издуха, притискайки се в памучните боксерки. Ароматът й го примами, докато носът му не се опря о дантелата.

Шана изстена. Тялото й потръпна.

Роман се надигна, загледан между краката й. Той хвана ръба на бельото й и го дръпна няколко сантиметра надолу. Кокалчетата му се озоваха в куп къдрици.

Той зяпна. Кръв господня, трябваше да се сети. Все пак тя беше боядисана. Погледът му срещна нейния.

— Червенокоса ли си?

— Предполагам — тя облиза устни. — Някои го наричат и меднорусо.

— Червеникаво златно — той потри кокалчетата си в гъвкавите косъмчета. Бяха различни на допир — грапаво, къдраво, вълнуващо. Той й се усмихна.

— Трябваше да се сетя. Имаш темперамента на червенокосите.

Тя го погледна накриво.

— Имах право да бъда бясна.

Той сви рамене.

— Вампирският секс не е нищо особено. Това… — той сведе поглед към пръстите си преплетени в къдриците й. — Това е много по-добре — той плъзна един пръст във влажната цепнатина.

Тя подскочи и възкликна.

— О, Боже, какво ми правиш — тя притисна ръка до гърдите си, сякаш да успокои дишането си. — Ти не ме… караш да реагирам по този начин, нали? Искам да кажа, снощи, когато бе в главата ми…

— Аз поставях усещания в ума ти. Реакциите ти си бяха твои — той зарови пръста си по-дълбоко във влажната топлина, докато не достигна до гладката издатина.

Тя простена продължително.

— Реакциите ти са толкова прекрасни — пръстът му се намокри целият. Ароматът достигна до него, богат и опияняващ. Слабините му се втвърдиха, подтиквайки го да продължава. Той смъкна бельото по бедрата и надолу по краката й и го пусна на пода.

Тя го посрещна между краката си и ги раздели за миг, след което ги уви около кръста му. Ерекцията му причиняваше ужасно неудобство, но преди да направи, каквото и да било, той искаше да я види. Наведе се и отмести влажните къдрици. И там бе сладката плът, подута и блестяща от росата на собственото й желание. Желание за него. Това бе повече, отколкото можеше да понесе. Той потисна собствената си силна нужда.

Не още. Първо искаше да я вкуси.

Плъзна ръце под дупето й и я повдигна към устата си. Тя извика. Краката й се увиха по-стегнато около него, след това потръпваха при всяко бавно облизване. Той започна с бавно изучаване, но скоро тихите викове на Шана го подбудиха да се движи по-силно и бързо. Тя притисна пети в него и се изви към тялото му. Той задържа бедрата й и накара езика си да се движи с вампирска скорост.

Тя извика разтърсена. Лицето му бе залято от сладкия й аромат. Шана потрепери в удоволствието си, едва поемайки си дъх. Подутата й женственост бе притисната срещу него. Пълна с кръв, червена и пулсираща. Той обърна глава, опитвайки се да избяга от неизбежната реакция. Но бедрата й се притиснаха към носа му, кръвта във вените и пулсираше срещу кожата му.

Инстинктът за оцеляване избухна в него. Зъбите му избиха и той ги потопи в богатата вена от вътрешната страна на бедрото й. Кръвта й изпълни устата му. Викът й изпълни ушите му, но той не можеше да се спре. Гладът го бе надвил и той не можеше да си спомни да е вкусвал някога толкова богата и вкусна кръв. Тя извика и се опита да се измъкне. Той притисна крака й към устата си и източи една дълга и вкусна глътка.

— Роман, спри! — Шана го ритна със свободния си крак.

Той застина. Кръв господня. Какво направи? Беше се заклел никога вече да не хапе смъртен. Той измъкна зъбите си. Кръвта капеше от раните на крака й.

Тя се сви на стола, за да се отдалечи от него.

— Махни се от мен!

— Ша… — той осъзна, че зъбите му все още бяха издадени. С последните капки от волята си, той ги принуди да се приберат. Те не искаха. Той беше гладен и толкова слаб. Трябваше да иде до плота, където бе оставил бутилката с кръв.

Нещо покапа по брадичката му. Кръвта й. По дяволите, нищо чудно, че го гледаше толкова ужасено. Сигурно изглеждаше като чудовище.

Той бе чудовище. И току-що ухапа жената, която обичаше.

Глава 21

Той я беше ухапал.

Шана го наблюдаваше как се върти около мокрия бар, сякаш нищо не се беше случило. Нищо? Това на лицето му беше нейната кръв. Тя се втренчи в двете дупки на лявото си бедро. Слава Богу, че беше спрял, преди да я пресуши. От друга страна тя трябваше да е изпаднала в кома в момента, чакайки да се трансформира.

О, боже, тя се хвана за главата. Какво беше очаквала? Да танцува с дявола, без да се изгори. Изненадващо бе, но дори не беше неприятно, дори не беше като ужилване. Болката беше краткотрайна. Тя се ужаси по скоро от шока, като видя как зъбите му се удължават и почувства как се забиват през кожата й. После видя как от тях капеше собствената й кръв. Поне не беше припаднала, а инстинктът й за оцеляване я беше накарал да го ритне.

Той беше загубил напълно контрол. Обикновено тя би се зарадвала на идеята, че може да накара един мъж да откачи напълно по време на секс. Кой не би си пожелал такава сексуална власт? Но да извадиш от равновесие Роман, означаваше да извадиш от равновесие и вампира, който я мислеше за закуска.

О боже, как щеше да оцелее подобна връзка? Колкото и сърцето й да копнееше по него, единственият начин да се справи, беше да стои на разстояние. В момента можеше да приеме неговата защита, но не и страстта му.

Това болеше. Болеше много повече от проклетото убождане в крака й. Защо той трябваше да е вампир? Роман беше такъв невероятен мъж. Щеше да бъде перфектен за нея, ако не беше мъртъв. Тя погледна към тавана. Защо? Всичко, което исках, беше нормален живот, а ти ми даде вампир? Що за вид божия справедливост е това?

Отговорът на въпроса й беше силно тупване. Тя се извъртя, за де погледне зад себе си. Роман се беше строполил на пода на няколко метра от бара.

— Роман? — тя скочи. Той лежеше неподвижно на земята, с лице забучено в килима. — Роман? — повтори тя и се приближи бавно.

Той се завъртя по гръб и изстена.

— Трябва… ми… кръв.

Мили Боже, той изглеждаше ужасно. Сигурно беше непоносимо гладен. Не можеше да вземе много от нея. Тя забеляза бутилката на плота. Кръв! Цяла бутилка. Отврат! Не й се искаше да прави това. Можеше да се облече и да извика охраната отвън. Погледна го. Очите му бяха затворени, кожата му беше бледа като мъртвешка. Той не можеше да чака. Налагаше се да действа. Веднага!

Тя стоеше там като замръзнала и можеше да чуе ударите на сърцето си. За момент си помисли, че отново е скрита зад палмите и наблюдава как Карън умира. И не беше направила нищо. Беше позволила на страха да я обхване и да не успее да помогне на Карън. Не можеше да направи това отново.

Шана преглътна и се доближи към бутилката с кръв. Когато стигна до плота, миризмата събуди окаяните й спомени как най-добрата й приятелка лежи в локва от кръв. Шана извърна глава, опитвайки се да не вдишва аромата. Сега имаше друг приятел и той се нуждаеше от това. Тя хвана бутилката. Беше студена. Трябваше ли да я затопли, за да има вкус на прясна? Стомахът й се обърна при тази мисъл.

— Шана.

Тя погледна към него. Роман се опитваше да седне. Боже Господи, мъжът беше толкова слаб. Толкова уязвим. Може би не беше толкова изненадващо, че я беше ухапал, щом отчаяно се нуждаеше от кръв. Беше много изненадващо, че беше успял да се отдръпне от нея, излагайки себе си на риск.

— Идвам — тя коленичи зад него. С една ръка придържеше раменете му, а с другата наведе бутилката към устните му. Кръв. В гърлото й се надигна гадене. Ръката й се разтрепери и няколко капки се спуснаха по врата му. В паметта й проблесна спомен за капки кръв, стичащи се от устата на Карън. — О, Господи — ръката й се разтрепери.

Роман хвана ръката й със своята, но нейната продължаваше да трепери. Той пи дълго и на големи глътки, а адамовата му ябълка се движеше при всяко отливане.

— Ти ли ми помогна да направя това? Контролираше мозъка ми? — той беше контролирал съзнанието в зъболекарския кабинет, за да й помогне да преодолее страха си.

Той отпусна бутилката.

— Не, нямах сили за това — той пак надигна шишето към устата си.

Значи тя беше преодоляла страха си сама. Все още чувстваше леко отвращение, гледайки го как се налива със студена кръв, но вече не й прилошаваше.

— Сега съм по-добре. Благодаря ти — той отпи от бутилката още веднъж и я пресуши.

— Добре — тя се изправи. — Предполагам, че трябва да тръгвам.

— Почакай — той бавно се изправи на крака. — Позволи ми — хвана ръката й. — Искам да се погрижа за теб.

— Добре съм — тя не знаеше да се засмее ли или да заплаче. Стоеше там наполовина разсъблечена и с две дупки в бедрото. Може би беше в шок. Чувстваше се по-скоро като посрамена. Сякаш огромен черен камък лежеше на сърцето й и напомняше, че връзката с вампир никога няма да се получи.

— Ела — той я поведе към банята.

Тя хвърли тъжен поглед към двойното легло. Само ако беше смъртен. По външния вид на спалнята му можеше да се каже, че е чист и подреден. Той я заведе в банята. Тя погледна и видя, че дори е свалил капака на тоалетната. Какво повече може да иска? Само ако беше жив.

Той се обърна, за да пусне кранчето на водата.

Нямаше никакви огледала, само един красив пейзаж, рисуван с маслени бои. Зелени хълмове, червени цветя и искрящо слънце. Може би му липсваше гледката на слънцето. Сигурна беше, че е тежко да живееш без слънце.

Той навлажни кърпата и се наведе, за да почисти бедрото й. Топлата материя й подейства успокояващо. Изведнъж й се прииска да се отпусне и да се свлече на пода.

— Толкова съжалявам, Шана. Това няма да се случи отново.

Не, нямаше. Нейните очи бяха пълни със сълзи. Никаква любов повече, никаква страст. Тя не можеше да си позволи да обича вампир.

— Боли ли те?

Тя погледна встрани, за да не види насълзените й очи.

— Сигурно — той се изправи. — Това въобще не биваше да се случва. Не съм хапал никого от осемнадесет години, не и след въвеждането на синтетичната кръв. Е, това не е съвсем вярно. Имаше една непредвидена трансформация — Грегори.

— Радинка ми каза за това. Ти не си искал да го направиш.

— Не — Роман отвори едно чекмедже и извади две лепенки. — Аз не исках да обричам безсмъртната му душа.

Говореше като истински средновековен монах. Шана я заболя сърцето за него. Той определено си мислеше, че неговата душа е прокълната.

Той рязко отлепи лепенките.

— Вампирът винаги е гладен, когато се събужда за пръв път вечер. Тъкмо щях да се храня, когато ти дойде. Трябваше да изпия една бутилка, преди да правя любов — той сложи лепенките над раните й. — Отсега нататък ние трябва да се уверим, че аз първо съм ял.

Нямаше да има никакво отсега нататък.

— Аз… аз не мога.

— Не можеш какво?

Той изглеждаше толкова разтревожен. Толкова прекрасен. Цветът по кожата му се беше върнал. Раменете му бяха широки.

Голите му гърди бяха покрити с черни косъмчета, които изглеждаха толкова меки и приканващи. А златистокафявите му очи я гледаха твърдо.

Очите на Шана отново се насълзиха.

— Аз не мога… да повярвам, че ти имаш тоалетна — страхливка, смъмри се тя. Но не искаше да го наранява. Не искаше да наранява и себе си.

Той изглаждаше изненадан.

— Е, ами аз я използвам.

— Използваш тоалетна?

— Да. Нашите тела обработват само червените кръвни телца. Плазмата и другите добавки от фюжън кухнята не са необходими и се изхвърлят.

— Оу — това беше повече, отколкото й беше необходимо да знае.

Той наклони глава.

— Добре ли си?

— Разбира се — тя се обърна и излезе от банята, осъзнавайки, че той вижда разголеното й дупе. Дотук беше с изящното излизане. Тя прекоси кабинета му и отиде до купчината с дрехи на пода.

Тя вече беше облечена и седеше на канапето, за да сложи обувките си, когато той влезе в кабинета. Роман извади още една бутилка от мини бара и я сложи в микровълновата. Той беше напълно облечен вече — черни дънки и сива тениска. Беше се измил и сресал. Беше толкова невероятно красив и очевидно все още гладен.

Микровълновата фурна иззвъня и той изсипа топлата кръв в чаша.

— Дължа ти благодарности — той тръгна към бюрото, като отпиваше от чашата. — Не трябваше да позволявам да остана гладен. Ти беше така добра да ми помогнеш, след това… което направих.

— Имаш предвид, след като ме ухапа?

— Да — той изглеждаше раздразнен, докато сядаше зад бюрото си. — Предпочитам да гледам от позитивната страна на това.

— Шегуваш се, нали?

— Не. Преди няколко нощи ти припадна при вида на няколко обикновени капки кръв. Аз трябваше да ти помогна да направиш зъболекарската процедура или щеше да се строполиш на пода отново. Но тази нощ ти ме нахрани с кръв. Ти се пребори със страха си, Шана. Това е нещо, с което би трябвало да се гордееш.

Е, да. Тя беше постигнала значителен успех.

— А и освен това имаме доказателство какъв отличен зъболекар си.

— Как така?

— Ти ми възстанови зъба и той работи отлично.

Тя изсумтя.

— Аха, имам дупки за доказателство.

— Това беше една злочеста грешка, но е хубаво да знам, че зъбът е здраво закрепен. Ти свърши страхотна работа.

— О, да. Би било ужасно за теб да имаш само един работещ зъб. Твоите приятели може да започнат да ти викат Левак.

Той повдигна вежди.

— Предполагам, че си ядосана — той си пое дълбоко въздух. — Предполагам, че си го заслужавам.

Тя не беше ядосана. А наранена, тъжна и уморена. Уморена от опитите си да се справи с всички събития, с които се беше сблъскала през последните няколко дни. Част от нея просто искаше да се завлече в леглото и никога да не стане отново. Как изобщо да му обясни как се чувства?

— Аз… — беше спасена от внезапното почукване по вратата.

— Роман? — Грегори чукаше по вратата. — Каква е уговорката ни за заключените врати? Имаме споразумение.

— По дяволите, забравих — промърмори Роман, — извини ме — той бързо се придвижи до вратата и врътна ключа, след това отново внезапно се върна зад бюрото си.

Шана зяпна. Скоростта на вампирите беше нещо невероятно за виждане. Въпреки че това със сигурност беше невероятно предимство по време на секс. Тя се изчерви. Не можеше да си позволи да мисли за секс. Не и когато е придружен с остри зъби и загуба на кръв.

— Хей, брато — Грегори се мотаеше в офиса с някаква папка. Беше облечен с официално вечерно облекло, допълнено с елегантно наметало. — Имам готовата презентация за решението ни против бедността. Здрасти, сладурче — той кимна по посока на Шана.

— Здрасти — отвърна тя. — Аз трябва да си ходя.

— Не мисля така. В действителност аз бих искал да чуя твоето мнение — Грегори извади някакви големи карти от папката и подпря долния им край върху бюрото на Роман.

Шана седна, докато четеше първата.

Как да окуражим бедните вампири да пият синтетична кръв.

Роман погледна към Шана.

— Трудно е да накараш бедните да си купят синтетична кръв, когато могат да си вземат прясна, колкото си искат, при това безплатно.

— Имаш предвид, че могат да отидат направо до източника… смъртните — тя се намръщи. — Като мен.

Той отвърна на погледа й с изражение, което казваше «Преживей го».

Грегори погледна от единия към другия.

— Прекъсвам ли нещо?

— Не — Шана направи знак към плакатите. — Моля те, продължи.

Грегори се усмихна и започна своята презентация.

— Мисията на Роматех Индъстрис е да направи света безопасен за смъртните и вампирите. Аз знам, че говоря от името на всички нас в Роматех, когато казвам, че никога не съм искал да навредим на смъртните — той отвърна първата страница, но така че да открие втората. На нея имаше две думи.

— Евтин и удобен — Шана можеше само да се надява, че те не се отнасяха за нея.

— Вярвам, че тези два фактора са решението на проблема с бедните — продължи Грегори. — Аз обсъдих фактора бедност с Ласло и той има гениална идея. Щом като се нуждаем само от червените кръвни телца, за да оцелеем, планът на Ласло е да направи формула, която да смеси червените кръвни телца и водата. Това ще бъде много по-евтино за произвеждане, отколкото нормалната синтетична кръв или някоя от твоите напитки от фюжън кухнята.

Роман кимна.

— Но също е вероятно да има вкус на помия.

— Ние ще работим над вкуса. Сега за удобния фактор.

Грегори отвори следващия постер в своята презентация. Той показваше сграда с вдигащи се прозорци.

— Това е ресторант за вампири — обясни той. — Менюто включва фюжън кухня с любимите напитки, като шококръв и кръв лайт, но също така ще имаме и много нови евтини комбинации. Месото ще бъде затопляно и сервирано бързо.

Шана премигна.

— Ресторант за бързо хранене ли?

— Точно! — Грегори кимна към нея. — И нашите нови комбинации от червени кръвни телца и вода ще бъдат много евтини.

— Евтино хранене за вампири! Как ще наречеш мястото? Прилеп в кутия? Вампайър Кинг? — за изненада на Шана тя се разсмя.

Грегори се подсмихна.

— Добра си в това.

Роман не се разсмя. Той я наблюдаваше странно.

Тя го игнорира и се върна на ресторанта за бързо хранене.

— Няма ли да е опасно да имате бърза закуска? Имам предвид, че нормалните хора могат да дойдат, мислейки си, че е истински ресторант, и ще видят, че в менюто няма нищо друго, освен кръв. Това би могло да издаде голямата ви тайна, нали?

— Тя изказа основния въпрос — каза Роман.

— Аз знам какво да се направи — тя вдигна ръце, описвайки с тях ресторанта. — Вие ще наемете горни етажи, като на десет нива например и ще сложите контролни карти там. По този начин истинските хора няма да се объркат.

Грегори изглеждаше объркан.

— Десет нива нагоре?

— Да! Ще бъде нещо, като долетете до закусвалнята — Шана избухна в смях.

Грегори си размени поглед с Роман.

— Но ние не можем да летим.

Роман се изправи.

— Мисля, че имаш някои добри идеи, Грегори. Кажи на Ласло да започне с формулата за… достъпната кръв.

Шана прикри устата си, но повечето от смеха й се чу.

Роман й хвърли разтревожен поглед.

— И започни да проучваш за подходящо място за наемане.

— Дадено, шефе. — Грегори събра постерите обратно в папките. — Излизам на клуб, за да се видя със Симон тази вечер. Да правя проучване, разбира се. Ще обиколя най-известните вампирски свърталища, за да видя кои работят най-добре.

— Това е добре. Опитай се да държиш Симон далеч от неприятности.

Грегори кимна.

— Дадено. Знаеш, че тя излиза с мен само за да те накара да ревнуваш.

Внезапно на Шана вече не й беше смешно. Тя погледна към Роман.

Той имаше благоприличието да погледне смутено.

— Обясних й, че не съм заинтересован.

— Да, знам — Грегори продължи към вратата, но после спря. — О, аз си мислех утре да организирам нощ за проучване на пазара с фокус група от бедни вампири, които да попълнят въпросник за новия ресторант на Роматех. Тази вечер ще разпространим новината във вампирските клубове.

— Звучи добре — Роман отиде до вратата.

Грегори погледна Шана.

— Хей, ти си добра в тези неща. Би ли искала да помогнеш в проучването утре вечер?

— Аз?

— Да, то ще бъде в Роматех, така че ще си в безопасност — Грегори сви рамене. — Това е просто идея. Ще ти осигури занимание.

Шана премисли алтернативата, която беше да обикаля наоколо в дома на Роман с харема му.

— Да, това ще ми хареса. Благодаря ти.

— За нищо — Грегори сложи папката под мишница — Добре, аз съм готов за излизане тази вечер. Това наметало е готино, а? Жан-Люк го направи за мен.

Тя се усмихна.

— Изглеждаш секси, пич.

Грегори се понесе към вратата.

— Аз съм твърде секси за моето наметало, твърде секси за моите зъбки. Аз съм твърде секси* — той се завъртя в кръг, а след това се закова в дискотечна поза с вдигната ръка към тавана. — Твърде секси! — той напусна стаята и наметалото му се развя със замах след него.

[* Героят прави авторско изпълнение на известната песен на Райд Сайл Фред — «I'm Too Sexy». — Б.пр.]

Тя се разсмя.

— Мисля, че на него му харесва да бъде вампир.

Роман затвори вратата и се върна към бюрото си.

— Той е един истински съвременен вампир. Никога не би ухапал някого, за да оцелее.

Тя изсумтя.

— Искаш да кажеш, че той е толкова млад, че се е хранел само от бутилката?

Роман се усмихна и после седна зад бюрото си.

— Ако някога искаш да го разстроиш, просто му кажи, че диското е мъртво.

Шана се разсмя, но когато погледна към Роман, трагедията на тяхната ситуация я отрезви и рязко прекъсна смеха й. Как изобщо можеше връзката им някога да се осъществи? Тя щеше да остарее, докато той щеше да остане млад. Шана се съмняваше, че можеше да има деца от него или нормален живот, какъвто искаше. Той не би могъл да прави любов с нея, без да иска да я захапе. Беше невъзможно.

Роман се наведе напред.

— Добре ли си?

— Разбира се — гласът й прозвуча високо и пискливо. Сълзите й замъглиха очите и тя погледна встрани.

— Ти преживя страшно много през последните няколко дни. Животът ти беше застрашен. Реалността ти беше…

— Унищожена?

Той потрепери.

— Щях да кажа преобразена. Вече знаеш за света на вампирите, но този на смъртните продължава да е такъв, какъвто винаги е бил.

Нищо нямаше да е, както преди. Шана подсмръкна в опит да задържи сълзите си.

— Всичко, което исках, е нормален живот. Исках да съм част от едно общество и да чувствам, че принадлежа към него. Исках нормална постоянна работа. Нормален и стабилен съпруг — сълзите й се спуснаха по бузите и тя бързо ги обърса. — Исках голяма къща с двор и ограда и голямо куче. Исках… — още една сълза се отрони от очите й. — Исках деца.

— Това са хубави желания — прошепна Роман.

— Да — тя избърса страните си, като избягваше да го гледа.

— Ти не мислиш, че двамата с теб имаме бъдеще, нали?

Тя поклати глава. Чу скърцането на стола му и се осмели да хвърли един бърз поглед. Той се бе облегнал назад, гледайки в тавана. Изглеждаше толкова спокоен на повърхността, но тя можеше да види как мускулите на челюстта му треперят, когато скръцна със зъби.

— Може би трябва да си тръгвам — изправи се на треперещите си крака.

— Нормален и стабилен съпруг — измърмори той. Наведе се напред, хвърляйки й обвинителен поглед, изпълнен е ярост. — Ти си твърде енергична и твърде интелигентна за някой скучен мъж. Имаш нужда от страст в живота си. Имаш нужда от някой, който да оценява интелекта ти, който да те кара да крещиш в леглото — той се изправи на крака. — Имаш нужда от мен.

— Колкото дупка в главата. Или в моя случай, в крака.

— Няма да те ухапя отново!

— Не можеш да го спреш — сълзите потекоха по лицето й. — Това е част от твоята природа.

Той седна в стола си. Лицето му беше бледо.

— Вярваш, че моята природа е да бъда зъл?

— Не — тя незабавно избърса бузите си. — Мисля, че си добър и благороден и… почти перфектен. Знам, че по принцип ти никога не би искал да нараниш някого. Но когато правим любов, ще настъпи момент, когато ще загубиш контрол. Видях го. Очите ти стават червени и зъбите ти…

— Това няма да се случи. Ще пия цяла бутилка, преди да правим любов.

— Не можеш да го промениш. Ти… ти притежаваш прекалено много страст.

Той стисна юмруци.

— Има добра причина за това.

— Не можеш да си сигурен, че няма да ме ухапеш отново. Това просто е… ти си този, който си.

— Давам ти думата си. Ето — използвайки молив, той придърпа сребърния кръст на верижката и й го подаде. — Сложи си това. Така няма да съм в състояние дори да те прегърна, още по-малко да те ухапя.

Шана сложи кръста около врата си с въздишка.

— Предполагам, че се нуждая от сребърни пръстени на краката и чифт жартиери със сребърни закопчалки. О, и сребърен синджир около кръста и две обеци на зърната.

— Да не си посмяла да пробиваш прекрасното си тяло.

— Защо не? Ти го направи.

Той трепна.

Господи. Сега тя го беше наранила.

— Съжалявам. Не се справям много добре.

— Чудесно се справяш, но мисля, че ти дойде в повече. Всичкото това кикотене с Грегори. Мисля, че се чувстваш малко… несигурна в момента. Трябва да си починеш.

— Може би е така — Шана вдигна кръста, за да го разгледа. Колко стар е този кръст?

— Отец Константин ми го даде, когато бях послушник.

— Прекрасен е — тя притисна бижуто към гърдите си и пое дълбоко дъх. — Конър ми каза какво се е случило с монасите. Много съжалявам. Трябва да разбереш, че вината не е твоя.

Той затвори очи и потърка веждата си.

— Каза, че сме различни, но не сме. Толкова много си приличаме. Ти се чувстваш по същия начин заради твоята приятелка, която е била убита. Ние сме емоционално свързани и имаме силна духовна връзка. Не можеш да пренебрегнеш това.

Сълзите й потекоха отново.

— Съжалявам. Искам да си щастлив. След всичко, което си преживял, заслужаваш щастие.

— Ти също. Аз няма да се откажа от нас, Шана.

Сълзите се спуснаха по бузите й.

— Това никога няма да се получи. Ти ще бъдеш млад и хубав завинаги. Аз ще остарея и побелея.

— Не ме интересува. Това няма значение.

Тя подсмръкна.

— Разбира се, че има значение.

— Шана — той стана и заобиколи бюрото. — Ти винаги ще си останеш ти. Обичам те.

Глава 22

Десет минути по-късно Роман се телепортира в кабинета на Радинка в Роматех. Тя вдигна поглед от работата си.

— Ето те и теб. Закъсняваш. Ангъс и Жан-Люк те чакат в офиса ти.

— Добре. Радинка, искам да проучиш нещо за мен.

— Разбира се — тя се наведе напред и постави лакти на бюрото си. — Какво е то?

— Мисля, че трябва да купя нов имот.

— За още една фабрика? Това е добра идея, с всички тези Бунтовници наоколо и техните бомби. Впрочем, аз избързах и наредих да донесат синтетична кръв от фабриката ти в Илинойс.

— Благодаря ти.

Радинка взе един химикал и бележник.

— Така, къде би искал да е новата ти фабрика?

Роман се намръщи и се размърда.

— Не е фабрика. Имам нужда от… къща. Голяма къща.

Радинка вдигна вежди, но записа искането му в бележника си.

— Други изисквания, освен това да е голяма?

— Трябва да е в добър квартал и да не е твърде далеч оттук. С ограда, голям двор и голямо куче.

Тя потупа върха на писалката върху подложката.

— Не мисля, че кучетата обикновено се включват в покупката на къща.

— Наясно съм — той скръсти ръце, раздразнен от развеселената физиономия на Радинка. — Но ми трябва да знам, откъде мога да купя голямо куче или кученце, което да стане голямо куче.

— Мога ли да попитам какво куче?

— Голямо — той стисна зъби. — Донеси ми няколко снимки на различни породи. Различни къщи за продан също. Последното решение няма да е мое.

— Аха — усмивката на Радинка стана още по-широка. — Това означава ли, че нещата между теб и Шана вървят добре?

— Не, не вървят. Вероятно накрая ще използвам къщата, за да я давам под наем.

Усмивката й помръкна.

— Тогава тази идея е подранила. Ако я притиснеш твърде рано, тя може да си тръгне.

Тя може да си тръгне така или иначе, помисли си Роман и изстена.

— Повече от всичко Шана иска нормален живот и нормален съпруг — той се намръщи и повдигна рамо. — А аз не съм точно нормален.

Устните на Радинка трепнаха.

— Предполагам, че не си, но след петнадесет години в Роматех, аз не съм сигурна какво изобщо е нормално.

— Мога да й осигуря нормална къща и нормално куче.

— Опитваш се да си купиш нормалност ли? Тя ще разбере това.

— Надявам се, да разбере, че се опитвам да направя мечтите й реалност. Ще се постарая да й дам възможно най-нормалния живот, който мога.

Радинка се намръщи, докато разсъждаваше.

— Мисля, че онова, което иска всяка жена, е да бъде обичана.

— Тя го има. Аз току-що й казах, че я обичам.

— Чудесно! — усмивката на Радинка отново посърна. — Не изглеждаш много щастлив.

— Това е може би защото тя побягна от стаята ми, обляна в сълзи.

— О, скъпи. Аз обикновено не греша за тези неща.

Роман въздъхна. Той често се чудеше, щом Радинка беше такъв екстрасенс, защо, по дяволите, не бе предвидила нападението над собствения си син? Освен ако не бе знаела предварително, че Грегори ще стане вампир.

Радинка потупа върху бележника си с химикала.

— Сигурна съм, че тя е жената за теб.

— Аз също съм убеден в това. Знам и че има дълбоки чувства към мен или може би не ме…

Радинка повдигна вежди, докато го чакаше да довърши изречението.

Той премести тежестта си.

— Ако можеш, се огледай за няколко къщи, ще съм ти много благодарен. Закъснявам за среща.

Радинка присви устни отново.

— Тя ще се появи. Това ще проработи — Радинка се обърна отново към компютъра си. — Заемам се с търсенето на къща веднага.

— Благодаря ти — той се обърна към вратата.

— А също така ще трябва да уволниш харема си — извика тя след него.

Роман трепна. Те бяха голям проблем. Трябваше да ги осигури финансово, докато успееха да се оправят сами.

Той влезе в офиса си.

— Добър вечер, Ангъс, Жан-Люк.

Ангъс се изправи на крака. Той беше облечен, както обикновено в своя зелено-син тартан на рода МакКей.

— Доста се забави, друже. Трябва да се споразумеем за тези проклети Бунтовници още сега.

Жан-Люк остана на мястото си, но вдигна ръка за поздрав.

— Добър вечер, mon ami.

— Решихте ли нещо? — Роман заобиколи бюрото си и седна.

— Времето за обсъждане приключи — Ангъс закрачи из стаята. — С експлозията от снощи Бунтовниците ни обявиха война. Моите шотландци са готови да ударят. Аз казвам да го направим още довечера.

— Не съм съгласен — отсече Жан-Люк. — Петровски без съмнение е подготвен за такова отмъщение. Ще атакуваме къщата му в Бруклин, като се оставим да бъдем на открито, докато те могат да се скрият. Защо трябва да даваме на тези копелета такова предимство?

— Мъжете ми не се страхуват — изръмжа Ангъс.

— Нито пък аз — сините очи на Жан-Люк заблестяха. — Това не е до страх. Трябва да сме разумни. Ако ти и твоите шотландци винаги сте били такива луди глави, трябва да сте загубили много битки в миналото.

— Аз не съм луда глава — избухна Ангъс.

Роман вдигна ръце.

— Може ли да се поуспокоим малко? Експлозията миналата нощ не нарани никого. И макар да съм съгласен, че трябва да се справим с Петровски, не съм склонен да започваме война пред смъртни свидетели.

— Именно — Жан-Люк се намести на стола си. — Предлагам да наблюдаваме Петровски и хората му и когато открием един или двама от тях сами, да ги убием.

Ангъс изсумтя.

— Това въобще не е достойна постъпка за един воин.

Жан-Люк се изправи бавно.

— Ако с това намекваш, че нямам чест, ще те предизвикам на дуел.

Роман въздъхна. Петстотин години, прекарани в слушане на караници между тези двамата, бяха достатъчни да развалят дори най-доброто приятелство.

— Може ли първо да убием Петровски, преди да се избиете взаимно?

Ангъс и Жан-Люк се разсмяха.

— Както обикновено ние не сме съгласни един с друг — каза Жан-Люк, докато сядаше. — Твоят глас ще е решаващ.

Роман кимна.

— Съгласен съм с Жан-Люк за едно. Фронтална атака на къщата в Бруклин ще привлече прекалено много внимание и ще изложи много от шотландците на риск.

— Нямаме против — изръмжа Ангъс и се върна обратно на стола си.

— Аз имам — каза Роман. — Познавам ви всичките от много дълго време.

— Ние сме също така малобройни — допълни Жан-Люк. — Не съм трансформирал никого във вампир от Френската революция насам. А ти?

— Не и от Битката при Калоден — отвърна Ангъс. — Но вампири като Петровски все още трансформират мъже с покварени сърца.

— И така създава още зли вампири — въздъхна Жан Люк. — За едно нещо да сме съгласни, mon ami. Тесният брой непрекъснато расте, докато нашият си стои същият.

Ангъс кимна.

— Трябва да създадем повече вампири.

— Категорично не! — Роман беше притеснен от посоката, в която пое разговорът. — Няма да осъждам повече души на ад.

— Аз ще го направя — Ангъс отметна назад кичур кестенява коса. — Аз съм сигурен, че има достойни войници, които умират някъде по света и които ще се зарадват на шанса да продължат да се борят със злото.

Роман се наведе напред.

— Не е същото, както преди триста години. Модерните армии се грижат за своите войници. Дори за мъртъвците. Те ще забележат, ако някой изчезне.

— Ще изчезне по време на мисия — Жан-Люк сви рамене. — Случва се. Аз също мисля като Ангъс.

Роман потърка челото си, ужасен от мисълта да създадат още една вампирска армия.

— Може ли да оставим тази дискусия за друг път? Първо да се погрижим за Петровски.

Жан-Люк кимна.

— Съгласен съм.

— Добре — Ангъс се намръщи. — Сега се налага да поговорим за проблема с ЦРУ и тяхната операция «Колове». Те са само пет човека, така че не би трябвало да имаме проблеми да се справим с тях.

Роман трепна.

— Не желая да ги убиваме.

Ангъс изсумтя.

— Нямах предвид това. Ние всички знаем, че се забърка с дъщерята на началника им.

Жан-Люк се усмихна.

— Особено след снощи.

Роман се изненада, когато усети, че лицето му пламна. Реакцията на Шана, сякаш се беше запечатала в него.

Ангъс прочисти гърлото си.

— Мисля си, че най-добрият начин да се разберем с екипа от операция «Колове», е да изтрием спомените им за нас. Времето е от значение. Трябва да го направим и с петимата в същата нощ, в която ще проникнем в централата в Лангли, за да унищожим всичките им файлове.

— Пълно прочистване — Жан-Люк се усмихна. — Харесва ми.

— Не съм сигурен, че ще проработи — два учудени погледа се насочиха към него. — Шана може да устоява на контрола над ума.

Зелените очи на Ангъс се изцъклиха.

— Не може да си сериозен!

— Сериозен съм, а има и още нещо. Подозирам, че тя е наследила своите психически възможности от баща си. Подозирам също, че екипът от операция «Колове» е с толкова малък брой членове, защото всички те имат подобни способности.

— Мамка му! — измърмори Жан-Люк.

— Именно защото работят в програма против вампири, е очевидно кой ще иска да ги убие — добави Роман.

— И това ще даде на американското правителство стимул да ни преследва още повече — заключи Жан-Люк.

— Те са по-голяма заплаха, отколкото подозирах — Ангъс забарабани с пръсти по страничната облегалка на стола си. — Трябва да помисля върху това.

— Добре, нека направим почивка засега. — Роман стана и се насочи към вратата. Ще бъда в лабораторията ми, ако имате нужда от мен — той забърза надолу по коридора, нетърпелив да свърши някаква работа по формулата, която щеше да му помогне да стои буден през деня. Той забеляза постоянно застаналия на пост шотландец пред лабораторията на Ласло. Добре. Ласло продължаваше да получава защитата, от която се нуждаеше.

Роман поздрави шотландеца, докато влизаше в лабораторията. Ласло седеше на един стол и се взираше в микроскопа.

— Здрасти, Ласло.

Малкият химик трепна и почти падна от стола.

Роман се спусна да му помогне.

— Добре ли си?

— Да — Ласло оправи лабораторната си престилка. Всички копчета по нея бяха изчезнали. — Напоследък съм малко изнервен.

— Чух, че работиш върху новата евтина напитка за бедните.

— Да, сър — Ласло закима ентусиазирано с глава. — Имам три готови формули за проучването довечера. Експериментирал съм с различни пропорции на кръвните телца във водата. Може да се опитам да добавя и някакви аромати като лимон или ванилия.

— Ванилова кръв? Аз самият бих искал да опитам това.

— Благодаря ви, сър.

Роман седна на съседния стол.

— Искам да обсъдя една идея с теб. Да видим какво мислиш.

— Разбира се, за мен ще е чест да помогна, ако мога.

— Това е само теория засега, но си мислех за сперматозоидите. Живи сперматозоиди.

Очите на Ласло се ококориха.

— Нашата сперма е мъртва, сър.

— Знам. Но какво ще стане, ако вземем проба от живи човешки сперматозоиди, заличим генетичния им код, и го заменим с ДНК на някой друг.

Ласло зяпна широко. Той премигна няколко пъти.

— Кой би искал да имплантира своето ДНК в живи сперматозоиди.

— Аз бих искал.

— О, значи вие… вие искате да имате деца?

Само с Шана.

— Искам да знам дали е възможно.

Химикът кимна бавно.

— Вярвам, че може да стане.

— Добре — Роман тръгна към вратата, после спря за момент. — Ще ти бъда благодарен, ако този разговор си остане между нас.

— Разбира се, сър — Ласло подръпваше конците, които по-рано държаха копче на това място. — Няма да кажа и дума.

Роман забърза към собствената си лаборатория, за да поработи над дневната формула. Той пусна CD плейъра си. Стаята се изпълни от Грегориански песнопения. Това му помагаше да се концентрира. Беше толкова близо.

Преди да се усети, песнопенията спряха и Роман погледна часовника. Пет и половина. Времето винаги летеше, когато работеше върху нов проект. Той се обади на Конър и се телепортира в кухнята.

— Как са нещата?

— Добре — отговори Конър. — Няма следа от Петровски и хората му.

— А Шана?

— Тя е в стаята си. Оставих диетична кола и брауни пред вратата й. Те изчезнаха, така че вярвам, че с нея всичко е наред.

— Разбирам. Благодаря ти — Роман се отправи към витата стълба и застана в центъра й. Само с един поглед към най-горното стъпало той се телепортира за по-малко от секунда. Отиде направо в кабинета си и спря, когато видя червената кръв по шезлонгите от кадифе. Какъв глупак е бил да я ухапе. И още по-голям глупак, за да изтърси, че я обича.

Той се отправи към бара за малка закуска преди лягане. Може би трябваше да отиде в стаята й, за да види как е? Дали тя изобщо щеше да говори с него!

Той отви капачката на бутилката и я пъхна в микровълновата. Може би трябваше да я остави намира. Нейната реакция на признанието му в любов изобщо не беше на добре. Трябваше да й даде време. И нямаше да се откаже.

— По дяволите! — Иван се разхождаше напред-назад в малкия си офис. Гледаше новините на ДВК и въпреки че експлозията в Роматех беше топ новината, той не бе постигнал нищо повече от това, да взриви някакъв противен килер. Нито един шотландец не е бил разкъсан на парчета или овъглен. И доколкото можеше да прецени, в града не се бе увеличил внезапно броят на изгладнелите вампири, които търсят плячка. След взривяването на запасите на Драганести от синтетична кръв той се надяваше да настъпи промяна.

— Може би вампирите крият запаси от синтетична кръв в домовете си — предположи Алек. — И просто не са я привършили още.

Галина се сви в едно от креслата.

— Съгласна съм. Твърде рано е да се види липсата. Освен това е вероятно Драганести да има запаси, за които ние не знаем.

Иван спря да се разхожда.

— Какво искаш да кажеш?

— Той доставя синтетична кръв по целия свят. Може да има фабрики, за които изобщо не знаем.

Алек кимна към нея.

— Това има смисъл.

Галина изви едната си вежда.

— Аз не съм толкова глупава, за колкото ме имаш.

— Достатъчно — Иван отново започна да крачи из стаята. — Имам нужда от план. Не съм засегнал Драганести достатъчно.

— Защо го мразиш толкова много? — попита Галина.

Иван игнорира момичето от харема. Трябваше да влезе отново в Роматех. Но как? Напрежението в шията му нарасна и прищипа нервите му.

— Драганести е този, който създаде армия, за да победи Касимир — прошепна Алек на Галина.

— О, благодаря ти, че ми каза — тя дари Алек с лукава усмивка.

Алек, проклет да е, й се усмихна. Иван изръмжа и изпука врата си. Това насочи вниманието им към него.

— Някакви следи от шотландците?

— Не, сър — отвърна Алек, докато продължаваше да се взира в Галина. — Ако са някъде отвън, значи стоят скрити.

— Не мисля, че ще ни нападнат тази нощ — той отново започна да се разхожда. Вратата на офиса му се отвори и вътре влезе Катя. — Къде, по дяволите, беше?

— Ловувах — Катя облиза устни. — Момичетата трябва да хапват. Впрочем чух някой добри новини в един от вампирските клубове.

— Какво? Нашата бомба е убила някой от онези тъпи шотландци?

— Не — Катя приглади назад дългата си коса. — Всъщност разбрах, че щетите са минимални.

— Мамка му! — Иван грабна една стъклена чаша от бюрото си и я разби в стената.

— Така, така. Хвърлянето при гневните изблици няма да помогне или не е така?

Иван светкавично се приближи до Катя и я хвана за врата.

— Нито пък показването на неуважение, кучко.

Очите й пламнаха.

— Аз имам добри новини, ако си заинтересуван да ги чуеш.

— Добре — Иван я освободи. — Казвай.

Тя разтри врата си и хвърли един раздразнен поглед на Иван.

— Искаш да се върнеш обратно в Роматех, нали?

— Разбира се. Казах, че ще убия онова малко химиче и имам намерение да удържа на думата си. Но мястото вече се охранява от онези смрадливи шотландци. Не можем да влезем.

— Мисля, че можем — продължи Катя. — Или поне един от нас може. Вицепрезидентът по маркетинг на Роматех покани бедни вампири за маркетингово проучване утре вечер.

— За какво? — попита Иван.

Катя сви рамене.

— Има ли значение? Един от нас би могъл да отиде, преоблечен като един от бедните.

— Ах, отлично — Иван я потупа по бузата. — Много добре.

— Аз ще отида, сър — предложи Алек.

Иван поклати глава.

— Теб те видяха на бала. И биха могли също да разпознаят и мен. Може би Владимир?

— Аз ще отида — предложи Галина.

— Не ставай глупава — изсумтя Иван.

— Не съм. Те никога няма да очакват жена.

— Вярно е — Катя седна на стола до Галина. — Познавам един гримьор от ДВК, можем да използваме и тяхната гардеробна.

— Страхотно! — усмихна се Галина. — Аз мога да бъда стара и дебела скитница-вампир.

— Бездомница — съгласи се Катя. — Никой изобщо не би те заподозрял.

— Откога някоя от вас взема решенията тук? — Иван ги изгледа и двете. Те сведоха глави предвидливо, гледайки с покорство. — Как може Галина да залови Ласло? И ако някой шотландец го пази, как тя ще го победи.

— С беладона — прошепна Катя. — Имаш малко, нали?

— Да — Иван разтри още един схванат нерв на шията си. — В сейфа ми. Откъде знаеш за това?

— Използвах я веднъж. Не твоята, разбира се. Но ти можеш да позволиш на Галина да я използва.

— Какво е беладона? — попита Галина.

— Отрова за вампири — обясни Катя. — Можеш да убодеш вампир с бодлите и отровата преминава в кръвообращението му и го парализира. Той остава в съзнание, но не може да мърда.

— Готино — очите на Галина се опияниха. — Аз искам да го направя.

— Добре, можеш да отидеш. — Иван се подпря на ръба на бюрото си. — Веднъж след като намериш Ласло, звънни и се телепортирай обратно тук заедно с малкото копеленце.

— Това ли е всичко, което искаш да направя? — попита Галино тихо.

Иван се замисли.

— Искам още една експлозия. По-мощна. Такава, която наистина да навреди на Драганести.

— В такъв случай — предложи Катя. — Мисля, че трябва да убиеш някой от хората, на които той държи най-много.

Иван кимна.

— Тези проклети шотландци.

— О, него определено го е грижа за тях, сигурна съм — Катя прокара пръст по начервените си в кървавочервено устни. — Но неговата истинска слабост са смъртните.

— Именно — съгласи се Галина. — Той има много смъртни служители. Можем да сложим таймера с бомбата, така че да избухне при изгрев-слънце.

— Това е! — Иван скочи на крака. — Безценните смъртници на Драганести ще умрат, докато той и неговите шотландци се канят да си легнат в ковчезите. Няма да има какво проклето нещо да направят по въпроса. Перфектно! Утре вечер Галина ще заложи С-4 на мястото, където се събират смъртните.

— Това трябва да е тяхното кафене, може би? — Галина размени ироничен поглед с Катя.

— Знам точно къде — обяви Иван. — В тяхното кафене.

— Не — Грегори застана до нея в стаята за наблюдение. — Не и докато не включиш осветлението. Това е огледално стъкло.

Шана не знаеше нищо за маркетинговите проучвания, но си мислеше, че ще е нещо по-интересно от гледането на телевизия по цяла нощ.

— Изненадана съм, че има такова нещо като бедни вампири. Те могат ли да използват силите си за контрол над ума, за да карат хората да им дават пари?

— Предполагам — отговори Грегори. — Но повечето от тези хора са вече пропаднали, преди да станат вампири. Те мислят само за следващото си хранене, както наркоманите за следващата си доза.

— Това е толкова тъжно — Шана наблюдаваше десетте вампири, дошли в Роматех заради безплатното хранене и петдесетте долара заплащане. — Вампирясването не променя много същността, така ли?

— Изобщо — Конър застана на вратата. Той беше настоявал да остане като неин личен бодигард. — Човекът остава верен на сърцето си дори след своята смърт.

Глава 23

Могат ли да ме видят? — Шана наблюдаваше опърпаното множество от вампири през прозореца.

Това означаваше, че Роман все още се опитва да спасява хората, а шотландските бойци все още се борят за справедливи каузи. Шана се зачуди какво ли прави сега Роман. Той дори не се опита да се види с нея, след като й каза, че я обича. Може би беше осъзнал, че тяхната ситуация е безнадеждна. — Е, как става тази работа?

— Разделихме ги на две групи — Грегори посочи групата отляво. — Тази група ще изслуша презентацията на пауър пойнт и ще отговори на въпросите за ресторанта. Втората група ще пробва различните формули и ще ги оцени по вкус. Когато свършат, двете групи си разменят местата и повтарят същото.

— Какво искаш да направя?

— Те ще пробват напитките тук, точно пред стъклото. Ще оценяват всяка от тях поотделно, но аз бих искал да наблюдаваш техните впечатления и да запишеш реакциите им.

Шана забеляза пет различни поставки.

— Пет питиета ли има?

— Да, трите нови формули, които Ласло направи, и после Кръв лайт и шококръв. Просто слагаш отметка под надписите «Харесва», «Неутрално» или «Не харесва». Става ли?

— Разбира се — Шана взе един молив. — Давайте вампирите насам.

Грегори се ухили.

— Благодаря за помощта, Шана — той отвори вратата и влезе в стаята с участниците.

Шана го чу как се отдаде на дълги обяснения по отношение на новия ресторант. Тогава дойде първият вампир да дегустира напитки. Той беше стар човек, облечен в изцапан дъждобран. По лицето му се извиваше зигзагообразен белег, който стигаше чак до сивите му мустаци. Той изпи първата чаша, а след това се оригна.

— Това отрицателно ли е? — попита Шана.

— Неутрално — отговори Конър.

— Аха — тя отбеляза със знак в листа и проследи с поглед стария вампир до следващата напитка. Той изпи съдържанието й на един дъх и после го изплю по целия прозорец.

— Гадост — Шана отскочи назад. Кръвта беше навсякъде.

— Бих казал, че това беше отрицателно — каза Конър.

Шана изсумтя.

— Брилянтна наблюдателност, Конър.

Той се ухили.

— Дарба ми е.

Поне не й се гадеше вече от всичката тази кръв. Тя наистина се подобряваше. Грегори избърса прозореца и изчисти, преди да дойде редът на следващия вампир. Това беше закръглена, възрастна жена със сива, заплетена коса. Тя започна да опитва напитките поред, притиснала голямата си чанта към гърдите. В края на линията, тя остави чантата си на масата. После се огледа, след това грабна една бутилка от масата и я пъхна в чантата си.

— О, боже — Шана погледна към Конър. — Тя току-що открадна бутилка с шококръв.

Той сви рамене.

— Горката жена е гладна. Може да го задържи.

— Предполагам — Шана беше свършила с първата група, когато скитницата се преви на две и простена.

Грегори дотича до нея.

— Добре ли сте, госпожо?

— Аз… имате ли някаква тоалетна тук, млади човече? — попита тя с дрезгав глас.

— Да, разбира се — Грегори я изпрати до вратата. — Този мъж ще се погрижи за вас — той даде знак на един от шотландските охранители, който стоеше до вратата.

Скитницата напусна стаята, придружена от шотландеца. Сега беше ред на втората група да опита новите формули. Два часа по-късно Шана почувства облекчение, когато цялата процедура приключи. Задната врата на стаята се отвори и Радинка надникна.

— Приключихте ли вече? — попита тя.

— Да, най-накрая — Шана се протегна. — Нямах представа, че тези неща са толкова уморителни.

— Ами защо не дойдеш с мен за една закуска? Това ще те вдигне на крака.

— Благодаря — Шана взе портмонето си. — Имам чувството, че Конър също би искал да дойде с нас.

— Аха, мой дълг е да те пазя, девойче.

— Ти си съкровище — усмихна му се Шана. — Има ли някъде някоя млада дама-вампир, която те чака?

Той се изчерви и последва жените в коридора.

— Къде отиваме? — попита Шана.

— В кафето за служителите — Радинка забърза надолу по коридора. — Там имат невероятен чийзкейк.

— Звучи страхотно.

— О, да — въздъхна Радинка. — Направо умирам за него.

Веднага след като телефонът звънна, Иван Петровски го сграбчи.

— Да?

— В лабораторията на Ласло съм — Галина говореше тихо. — Имам нужда от помощ.

— Знаех си, че не трябва да пращам жена — той се обърна към Алек. — Дръж линията отворена, докато се върнем.

— Да, сър — Алек се пресегна да хване слушалката.

— Добре, Галина, Говори! — Иван се фокусира върху гласа и се телепортира в лабораторията на Ласло в Роматех. Малкият химик лежеше на пода и ги наблюдаваше. Той все още беше в съзнание, ужасът струеше от очите му, които бяха големи и стъклени, подобно на елен, осветен от фарове.

Иван огледа Галина. Тя приличаше на стара повлекана.

— Чудесно. Никога не бих предположил, че това си ти.

Тя се усмихна, показвайки почернелите си зъби.

— Това беше забавно. Престорих се, че трябва да отида в тоалетната. Някакъв шотландец ме ескортира и когато той отвори вратата, го ужилих с растението.

— Къде е той?

— Падна в тоалетната. Нямах толкова късмет с този тук — тя отвори вратата, за да покаже шотландеца на пода.

— Мамка му! Не можем да го оставим тук на стълбището.

— Огромен е. Не можах да го помръдна.

Иван хвана шотландеца под мишниците и го завлече в лабораторията на Ласло.

— От колко време лежи отвън?

— Не много. Аз го убодох, после дотичах тук и убодох и Ласло. Когато не можах да помръдна охранителя, ти се обадих.

Иван хвърли шотландеца на пода, после затвори и заключи вратата.

— Заложи ли експлозивите?

— Да. Пазачите на вратите провериха чантата ми, така че беше добре, че скрихме експлозива в дрехите ми. Сложих го под една маса в кафенето. Ще избухне след около четиридесет минути.

— Чудесно — Иван забеляза, че шотландецът ги наблюдава и слуша плановете им. — Винаги съм искал да направя това — той коленичи и извади заострен дървен кол изпод якето си.

Очите на шотландеца се разшириха. От устата му излезе сподавен звук, докато се опитваше да се отмести.

— Той не може да се защити — прошепна Галина.

— Мислиш ли, че ми дреме? — Иван се надвеси над шотландеца. — Погледни лицето на своя убиец. Това е последното нещо, което някога ще видиш — след тези думи той заби кола в сърцето на шотландеца.

Воинът се изви като дъга. Болката се отбеляза на лицето му, после тялото му се превърна в прах.

Иван избърса кола в бедрото си, за да махне прахта от него.

— Това ще им е за урок — той прибра дървото в джоба на якето си. — Сега за малкия химик.

Той отиде до Ласло Весто.

— Твоят слабоволев господар на сборище не можа да те защити май, а?

Лицето на Весто беше смъртнобледо.

— Не трябваше да помагаш на тази вещица Уилън да избяга. Знаеш ли какво правя на тези, които се изпречат на пътя ми?

— Хайде — Галина се втурна към телефона. — Трябва да вървим.

Иван вдигна химика на ръце.

— Задръж линията за мен — той се заслуша в гласа на Алек, после се телепортира обратно в къщата в Бруклин.

Галина го последва.

Иван захвърли Весто на пода и го ритна в ребрата.

— Добре дошъл в скромния ми дом.

Шана се наслаждаваше на поредната хапка от своя чийзкейк, докато оглеждаше слабо осветеното кафене. Тя и Радинка бяха седнали на маса до прозореца. Конър се помота няколко минути, после намери един вестник за четене. Те бяха единствените клиенти тук.

— Обичам да работя през нощта. Толкова е спокойно — Радинка изсипа пакетче изкуствен подсладител в чая си. — Още половин час и това място ще е пълно с хора.

Шана кимна и погледна през прозореца. През градината можеше да види светлините, които идваха от другото крило на Роматех. Лабораторията на Роман беше там.

— Ще се виждаш ли с Роман тази нощ? — попита Радинка.

— Не — Шана отхапа още едно парче от чийзкейка. Тя не беше сигурна дали искаше. Или дали той иска да я види. Сигурно болеше, да се престрашиш да се обясниш в любов на жена и после тя да избяга от теб, обляна в сълзи.

Радинка отпи от чая си.

— През последните две нощи направих няколко проучвания за Роман. Оставих информацията в лабораторията му, но той каза, че крайното решение ще е твое.

— Нямам идея за какво говориш.

— Знам това, мила. Така че трябва да обсъдиш тези неща с него. Конър може да те заведе до лабораторията му.

Боже. Като сватовник Радинка беше безмилостна. Шана погледна големия часовник на стената в кафенето. Вече беше пет и десет.

— Нямам време. Дойдох тук с Грегори и Конър и те казаха, че ще си тръгнем в пет и петнадесет, нали? — тя погледна към Конър за потвърждение.

— Да, но дойдохме с кола — Конър сгъна вестника си. — Ти можеш да се телепортираш по-късно с Роман, ако искаш.

Шана го погледна намръщено.

— Ти по-добре намери Грегори. Надявам се, че е приключил с всички тези бедни вампири.

— Дали проучването върви добре? — Радинка изсипа малко дресинг върху салатата си с печено пиле.

— Предполагам. Беше тъжно да видиш тези потиснати хора. Имаше една бездомница, която… — Шана спря и се опита да си спомни. — О, Господи. Тя изобщо не се върна.

— Какво? — Конър се наведе напред. — Кой беше това?

— Старата жена, която открадна бутилка с шококръв. Тя излезе с охраната до тоалетната и изобщо не се върна.

— Оу, това е лошо — Конър се изправи и измъкна мобилния си телефон.

— Може би й е станало лошо и си е отишла вкъщи — предположи Радинка.

Шана се усъмни.

— Вампирите въобще разболяват ли се?

— Да, ако пият инфектирана кръв — Радинка набучи салатата си с вилица. — Също така новата фюжън кухня не се понася добре от всички.

Конър бързо набра номера.

— Ангъс? Може би има член от фокус групата на Грегори, който сме изпуснали в сградата. Една възрастна жена.

— Може да се е загубила — отхапа от салатата си Радинка.

Шана наблюдаваше как Конър закрачи неспокойно наоколо. Изглеждаше разтревожен. Той пусна телефона в торбата на тарана си и започна да се разхожда нервно.

Ангъс даде заповеди за пълно претърсване на сградата и заключване. Ще започнат от склада, където се случи последната експлозия. Всяка стая ще бъде претърсена, после запечатана, докато цялото място не бъде проверено.

— Очакваш ли някой мръсен номер? — попита Радинка.

— Не искам да им оставя такава възможност — Конър погледна часовника и трепна. — Нямаме много време преди изгрева.

Той беше разтревожен и според Шана искаше да помогне с търсенето, но горкият човек беше сложен за нейна бавачка.

— Тръгвай, Конър. Аз ще бъда с Радинка.

— Не. Не мога да те оставя, девойче.

Радинка набучи едно парченце домат на вилицата си.

— Конър, заведи я до лабораторията на Роман. Той може да я наглежда, докато ти претърсваш.

Шана трепна. Радинка просто никога не се отказваше. За съжаление Конър я погледна с такава надежда в очите, че сърце не й даде да го разочарова.

— Предполагам, че връщането ми вкъщи се отлага?

— Засега да.

— Добре — тя взе портмонето си. — Ще отида.

Радинка се усмихна.

— Ще се видим по късно, скъпа.

Шана трябваше да се насили да спазва темпото на големите крачки на Конър. Докато преминаваха покрай ъгъла за крилото, където се намираше лабораторията на Роман, се чу силен звук от аларма.

— Какво е това?

— Сигнал за тревога — Конър започна да бяга. — Нещо става.

Той спря пред вратата на Роман и почука. Той отвори вратата и изчака Шана да го настигне. Дишайки тежко, тя го последва вътре.

Роман говореше по телефона, но погледна към нея, когато влезе. Неговото притеснено изражение изчезна в момента, в който я видя, и усмивката, която й отправи, я остави съвсем без дъх.

— Тя е добре. Тук е заедно с Конър — Роман слушаше какво му говорят от другата страна, но не изпускаше Шана от поглед.

Сърцето й започна да бие бързо, а устата й пресъхна. Сигурно беше от бягането. Няма нищо общо с начина, по който Роман я погледна.

Тя остави портмонето си на масата с черно покритие. Звучеше някаква тиха музика. Не се чуваше инструментален съпровод, само мъжки гласове. Успокояващият звук беше в остър контраст с настоятелното пиукане на алармата в коридора. Тя се загледа в притъмнените прозорци. Можеше да види кафенето в другия край на градината.

— Дръж ме в течение — Роман затвори телефона.

— Какво се е случило — попита Конър.

— Ангъс е намерил охранителя, затворен в тоалетната, близко до залата, където се проведе проучването. Човекът е бил парализиран, но в съзнание.

Конър пребледня.

— Петровски стои зад това.

— Какво е станало с клошарката — попита Шана.

— Търсят я — осведоми я Роман. — Знаем, че ти си добре, така че нашата главна грижа сега е Ласло.

Конър спря на половината път към вратата.

— Трябва да вървя.

— Тръгвай. Шана ще е в безопасност с мен — Роман затвори вратата след него и я погледна. — Как си?

— Добре съм — вече доста добре се справяше с шока, но просто беше минала предела на силите си и се беше вцепенила. Тя се огледа наоколо. Беше идвала тук веднъж преди време, но тогава беше прекалено тъмно, за да види нещо. Една стена с накачени дипломи по нея привлече вниманието й. Тя ги разгледа.

Роман имаше дипломи по микробиология, химия и фармакология. След всичкото това време той все още беше лечител. Както беше казал Конър, смъртта не променяше човешкото сърце. Сърцето на Роман беше добро. Тя погледна назад.

— Не съм предполагала, че си такъв зубър.

Той повдигна едната си вежда.

— Моля?

— Имаш доста дипломи.

— Разполагах с доста време — отвърна й сухо.

Тя прехапа устни, за да не се усмихне.

— Вечерно училище?

Ъгълчето на устната му се изви.

— Как позна?

Принтерът в другия край на стаята започна шумно да печата листи. Той отиде до монитора, на който имаше множество от документи с графики по тях. Данните изглеждаха неразбираемо за Шана, но Роман ги следеше с огромен интерес.

— Това е добре — прошепна той. Той грабна няколко излезли страници от принтера и започна да ги проучва. — Това наистина е добре.

— Какво?

Той остави документите на плота на масата.

— Това — той повдигна една колба, пълна със зеленикава течност. — Мисля, че успях — на лицето му се появи широка усмивка.

Изглеждаше толкова млад и щастлив. Сякаш от раменете му бяха паднали грижи, трупани с векове.

Шана не можеше да спре усмивката си. Ето такъв трябваше да е Роман. Лечител, който работи усилено в лабораторията си и се наслаждава на откритията си.

Тя се приближи към него.

— Какво е това? Нов почистващ препарат за тоалетна?

Той се засмя и остави колбата обратно.

— Това е формула, която ще позволи на вампирите да останат будни дори през деня.

Шана замръзна намясто.

— Шегуваш се?

— Не, никога не бих си правил шеги с нещо такова. Това е…

— Революционно — прошепна тя. — Ти можеш да промениш света на вампирите.

Той кимна замислено.

— Все още не е изпробвано, разбира се, така че не мога да съм сигурен. Но това ще бъде най-голямата стъпка от успешното произвеждане на кръв насам.

Синтетичната кръв спасяваше хиляди животи. Тя стоеше в присъствието на един гений и той твърдеше, че я обича.

Роман скръсти ръце, изучавайки с поглед зеленикавата течност.

— При условие че тази формула успешно подсилва вампир, който е клинично мъртъв, тя би могла да има приложение и при определени условия върху смъртните, като комата или парализата.

— О, боже мой. Ти си истински гений, Роман.

Той трепна.

— Имах доста повече години за учене от повечето учени. Или зубъри, както ти каза — той се усмихна.

— Хей, зубърите са супер. Поздравления — тя протегна ръце, за да го прегърне, но после размисли и само го потупа по ръката, преди да отстъпи назад.

Усмивката му изчезна.

— Страхуваш ли се от мен?

— Не, просто мисля, че е по-добре за нас да не се…

— Докосваме? Или да правим любов? — очите му потъмняха от глад. — Знаеш, че между нас има недовършени неща.

Тя преглътна и пристъпи назад. Проблемът не беше в това, че не му вярва. Тя знаеше, че той щеше да направи всичко възможно, за да я предпази. Истината беше, че не можеше да вярва на себе си. Когато я погледнеше по този начин, цялата й съпротива се стопяваше. Два пъти му беше позволила да я люби, а трябваше и двата пъти да му откаже. Тя осъзнаваше, че връзка с вампир нямаше кой знае какво бъдеще. За съжаление, този факт не помагаше с нищо, за да облекчи копнежа в сърцето й. Със сигурност не помагаше за физическото привличане, което измъчваше сетивата й и караше тялото й да копнее за него.

Тя реши да смени темата.

— Какво слушаш?

— Грегориански песнопения. Помагат ми да се съсредоточа — той отиде до малък хладилник и извади бутилка с кръв. — За да сме сигурни, че не съм гладен. — Роман я надигна и започна да отпива студената течност.

Леле. Дали това означава, че възнамерява да я съблазни? Със сигурност не. Слънцето щеше да изгрее скоро. Още петнадесет минути и той ще бъде вкочанен. Разбира се, вампирите могат да се движат много по-бързо, когато искат. Тя се замисли за неговата лаборатория, докато той стоеше там, пиеше и следеше всеки неин ход.

— Това изглежда старо — тя разгледа старо каменно хаванче и чукало.

— Старо е. Извадих го от руините на манастира, в който израснах. Това и кръста, който носиш, са единствените неща, останали ми от онзи живот.

Шана докосна разпятието.

— Когато съм в безопасност, трябва да ти го върна. Сигурно е безценно за теб.

— Твое е. И нищо не е по-безценно за мен от теб.

Тя нямаше идея какво да му отговори. «Аз също те харесвам», звучеше малко тъпичко.

— Радинка ми каза, че е провела някакви търсения за теб и че трябвало да ги обсъдя с теб.

— Радинка говори твърде много — той отпи още една глътка. — Червената папка — той посочи лабораторната маса до нея.

Шана отвори папката бавно, чудейки се какво, за бога, ще е това проучване. Тя я разтвори и откри, че се взира в огромна гланцирана снимка на голдън ретривър.

— Ох, това е… куче — тя обърна следващата и последващата снимка. На тях имаше черен лабрадор, немска овчарка. — Защо гледам тези кучета?

— Ти каза, че искаш голямо куче.

— Не сега. Все още се укривам — тя прелисти страницата с едно хъски и затаи дъх. Под него имаше снимка на къща. Беше голяма, двуетажна с бяла фасада и голяма веранда отпред и бяла ограда. На видно място в предния двор имаше табелка, че се продава. Къщата на нейните мечти.

Беше повече от това. Това беше предложение за мечтан живот, който Роман искаше да сподели с нея. Гърлото й се сви и тя остана без въздух. Беше грешала. Изобщо не понасяше шока чак толкова добре. Очите й се напълниха със сълзи. Ръката й трепереше, докато разгръщаше следващата страница. Там имаше още една къща с ограда. Тази беше в стар викториански стил и с прекрасна кула. Беше също за продан.

Тя му беше казала какво най-много иска в живота си и той се опитваше да й го даде. Когато стигна до осмата и последна снимка, й беше трудно да я види. Погледът й бе замъглен от сълзи.

— Можем да ги огледаме през нощта — Роман остави празната бутилка и отиде до нея. — Можеш да си избереш, която поискаш. Ако не ти харесва някоя от тези, ще продължим да търсим.

— Роман — ръцете й трепереха, докато затваряше палката. — Ти си най-милият мъж. Но…

— Не е нужно да отговаряш веднага. Слънцето ще изгрее скоро, така че трябва да тръгваме. Може да се телепортираме обратно в моята спалня. Ще дойдеш ли с мен?

И да бъде сама с него. Дори да се опиташе да я съблазни, веднъж след като слънцето започне да изгрява, ще трябва да спре. Той нямаше да е в състояние да си помръдне пръста, а още по-малко…

Вратата се отвори рязко и в стаята нахлу огромен шотландец. Той дишаше тежко, а зелените му очи блестяха от непролети сълзи.

— Ангъс? — Роман тръгна към него. — Какво се е случило?

— Малкият ви химик го няма. Копелетата са го отвлекли.

— О, не — Шана закри устата си с ръка. — Бедният малък Ласло.

— Стационарният телефон в лабораторията му стоеше отворен — продължи Ангъс. — Проследихме линията до къщата на Петровски в Бруклин.

— Разбирам — лицето на Роман пребледня.

— И Юън. Юън Грант, който го пазеше — изражението на Ангъс се втвърди. — Убили са го.

Роман отстъпи назад с изумено изражение.

— Сигурен ли си? Може да са отвлекли и него.

— Не са — Ангъс поклати глава. — Открихме прахта му. Проклетите копелета са го намушкали.

— По дяволите — Роман се хвана за ръба на масата. — Юън. Той беше толкова силен. Как може да е…

Дъхът на Ангъс направо изсвистя през стиснатите му зъби. Той стисна ръце в юмруци.

— Мислим, че са използвали беладона върху него, също както и при охранителя в тоалетната. Той… той е бил безпомощен.

— По дяволите! — Роман удари масата с юмрук. — Тези копелета — той прекоси стаята. — Кога ще изгрее слънцето? Имаме ли достатъчно време да им отвърнем?

— Не, копелетата са избрали този час нарочно. Слънцето ще изгрее след пет минути, така че е твърде късно.

Роман измърмори още едно проклятие.

— Ти беше прав Ангъс. Трябваше да ги нападнем тази нощ.

— Недей обвинява себе си — Ангъс погледна към Шана и се намръщи.

Мили Боже. По тялото й полазиха студени тръпки. Той мислеше, че вината е нейна. Петровски никога нямаше да се заеме с Ласло, ако той не й беше помогнал да избяга. А ако Ласло не беше мишена, техният шотландски приятел щеше още да съществува.

Роман пребледня още повече.

— Поне няма да са в състояние да го измъчват дълго.

— Да, слънцето ще спре тяхната злоба — Ангъс спря с ръка на дръжката на вратата. — Тогава си съгласен. Утре вечер отиваме на война.

Роман кимна. Очите му излъчваха гняв.

— Да.

Шана преглътна. Тогава щяха да загинат още вампири. Може би дори Роман.

— Момчетата и аз ще се подслоним в избата. Докато слънцето залезе, ще сме измислили плана си. Ти по-добре намери място, за да поспиш, докато все още можеш.

— Разбирам — Роман спря до масата.

Когато Ангъс затвори вратата, Роман закри очите си с ръка. Шана не беше сигурна дали това е от мъка или от изтощение. Вероятно и от двете. Той вероятно познаваше шотландеца от много години.

— Роман? Може би трябва да отидем в сребърната стая.

— Вината е моя — прошепна той.

Ех, той също се чувстваше виновен. В очите му имаше сълзи. Тя знаеше какво е да изпитваш вина за смъртта на приятел.

— Не е твоя вината. Моя е.

— Не — той изглеждаше учуден. — Аз бях този, който взе решението да те защитава. Аз се обадих на Ласло по телефона и му казах да се върне. Той следваше моите заповеди. Как може ти да си виновна? Ти беше в безсъзнание през това време.

— Но ако не бях аз…

— Не. Враждата между Петровски и мен е много стара — Роман се олюля на краката си.

Тя го сграбчи за ръката.

— Ти не си на себе си. Да отидем в сребърната стая.

— Няма достатъчно време — той се огледа в лабораторията. — Ще бъда добре и в килера.

— Не, не искам да спиш на пода.

Той й се усмихна уморено.

— Съкровище, няма да изпитам никакъв дискомфорт.

— Аз ще кажа на дневния смяна да те пренесат в леглото в сребърната стая.

— Не. Те не знаят за мен. Ще бъда добре — той се запрепъва към килера. — Пусни щорите, моля те.

Тя се засили към прозореца. Небето на изток изсветляваше в сиво-розов оттенък. Точно когато пусна щорите, един златен лъч докосна покрива на Роматех.

Роман стигна до килера и отвори вратата.

Изведнъж я оглуши мощен взрив. Земята се разтресе. Тя се хвана за щорите, за да не падне, но те се олюляваха и я правеха нестабилна. Алармата започна да пищи. Другият звук, който Шана разпозна, беше писъци на хора.

— О, Господи — тя надникна през прозореца. В отблясъците на утринното слънце забеляза струйка дим.

— Експлозия? — прошепна Роман. — Къде е?

— Не съм сигурна. Всичко, което виждам, е дим — Шата се обърна назад. Роман беше смъртноблед и се подпираше нестабилно на вратата на килера.

— Избрали са това време, за да не мога да направя нищо.

Шана отново надникна през щорите.

— Това е крилото срещу нас. Кафенето! Радинка беше там — тя изтича до телефона и набра 911.

— Там… там трябва да има много хора. — Роман се отлепи от вратата, направи няколко крачки и падна на колене.

Когато операторът отговори, Шана извика в слушалката.

— Имаше експлозия в Роматех Индъстрис.

— Какъв е видът на вашия спешен случай? — попита жената.

— Експлозия! Нуждаем се от линейки и пожарна.

— Успокойте се. Вашето име е?

— Бихте ли побързали? Тук има ранени хора! — тя затвори и хукна към Роман. Бедният мъж пълзеше по пода.

— Нищо не можеш да направиш. Отиди да си починеш.

— Не, трябва да им помогна.

— Обадих се на бърза помощ. Аз самата ще отида там, веднага след като се уверя, че си добре — тя посочи килера и се опита да изглежда авторитетна. — Отивай си в стаята.

— Не мога да понеса да съм безпомощен, когато хората се нуждаят от мен.

Тя клекна до него със сълзи на очите.

— Разбирам. Повярвай ми, аз ще бъда там. Но ти нищо не можеш да направиш.

— Напротив, мога — той сграбчи лабораторната маса и се изправи несръчно на крака. Роман протегна ръка към колбата със зеленикавата течност.

— Не можеш! Още не е изпробвана.

Той я погледна криво.

— Какво може да ми направи? Да ме убие?

— Не е смешно, Роман, моля те. Недей.

Неговата ръка трепереше, докато надигаше колбата към устата си. Той преглътна няколко големи глътки и я остави обратно на мястото й.

Шана сключи пръстите си около кръста, който той й беше дал.

— Знаеш ли изобщо каква трябва да е нормалната доза?

— Не — той отстъпи назад с несигурна крачка. — Чувствам се… странно — каза Роман и след тези думи припадна на пода.

Глава 24

Шана падна на колене до него.

— Роман? — тя докосна бузата му. Беше студен. Мъртъв. Дали това беше нормалното му състояние на мъртвец през деня или наистина се беше самоубил с тази течност? — Какво направи? — тя сложи глава на гърдите му и се опита да чуе сърцето му. Нищо. Но обикновено сърцето му биеше само през нощта. Ами ако никога повече не се събуди? Беше ли си отишъл завинаги?

— Не ме оставяй — прошепна му тя, после седна на пода и закри лицето си с ръце.

Тя толкова усилено се опитваше да убеди себе си, че връзката им е невъзможна. Но сега, когато го гледаше толкова… мъртъв. Това убиваше и нея.

— Роман — името му сякаш прозвуча, изтръгнато от самата й душа. Не можеше да понесе да го загуби.

Имаше хора в кафенето, които се нуждаеха от нейната помощ. Трябваше да тръгва, но не можеше да се помръдне. Не можеше да го изостави. Беше толкова тежко, когато загуби Карън, но този… този път сякаш сърцето й беше изтръгнато. С болката дойде и изпепеляващата истина.

Не можеше повече да се преструва, че връзката й с Роман е невъзможна. Тя вече съществуваше. Беше влюбена в него. Вярваше му дотолкова, че би му поверила живота си. Беше го допуснала в мислите си. Преодоля страха си от кръвта заради него. Тя винаги беше вярвала, че той е добър и почтен мъж. Защото го бе обичала.

Той беше прав. Тя разбираше вината и разкаянието му така, както никой друг. Те бяха свързани емоционално и духовно. Жестоките обрати на съдбата ги бяха наранили в миналото, но сега заедно можеха да се издигнат над болката и отчаянието, като се изправят заедно пред света.

Нещо сграбчи китката й.

Той беше жив! Гърдите му изведнъж се помръднаха, когато си пое въздух. Очите му се отвориха и бяха яркочервени.

Шана ахна. Тя се опита да се премести назад, но той я стискаше здраво. О, Господи ами ако се беше превърнал в мистър Хайд*?

[* Герой от романа на Робърт Люк Стивънсън «Странният случай с доктор Джекил и мистър Хайд». Историята се разказва за добрия доктор Джекил, чиито добронамерени експерименти със самия него периодично го превръщат в жестокия и садистичен мистър Хайд. Доктор Джекил и мистър Хайд са класически пример на раздвоение на личността. Двамата често се използват и като символ на добрата и лошата страна на една личност. — Б.пр.]

Той извърна глава и я погледна. Премигна веднъж, два пъти и тогава очите му бавно се върнаха към нормалния си златистокафяв цвят.

— Роман, добре ли си?

— Така мисля — той освободи ръката й и седна на пода. — Колко време бях в безсъзнание?

— Аз… не знам. Стори ми се цяла вечност.

Той погледна часовника на стената.

— Минали са само няколко минути — каза той и после погледна към нея. — Изплаших те. Съжалявам.

Тя се изправи бързо.

— Уплаших се, че си се наранил сериозно. Беше лудост да го правиш.

— Да, но проработи. Буден съм, а вече има слънце — той се изправи и тръгна към килера. — Тук вътре трябва да има медицински принадлежности — той грабна бяла пластмасова кутия — Да вървим.

Те се втурнаха надолу по коридора. Хората сновяха с уплашени лица. Някои се втренчваха в Роман, докато други просто не реагираха веднага.

— Те знаят ли кой си? — попита Шана.

— Предполагам, има моя снимка в ръководството на служителите. Никога не съм виждал толкова пренаселено място.

Те завиха към коридора, който свързваше крилото на лабораторията с кафенето. Беше претъпкано с хора и струеше ярка слънчева светлина от трите източно разположени прозореца. Когато Шана премина покрай първия прозорец, чу как Роман изруга. Една възпалена червена резка се беше появила на бузата му.

Тя сграбчи ръката му.

— Слънцето те изгори.

— Само лицето ми се изгори. Трябва да блокираш слънчевите лъчи към останалата част от мен. Стой отстрани до мен.

Докато притичваха покрай втория лъч светлина, Роман вдигна аптечката отстрани на изгореното си лице. Слънцето прогори втора червена бразда по ръката, с която я държеше.

— Мамка му — той сви изгорените си пръсти.

— Дай да държа кутията.

Шана взе аптечката от него и я вдигна високо, за да достигне правилната височина. Хората ги гледаха странно, но те успяха да преминат през последния прорез светлина, без Роман да бъде изгорен.

Когато влязоха в кафенето, Роман й посочи близкия мъж.

— Това е Тод Спенсър — заместник-директор по продукцията.

Шана кимна едва-едва. Беше твърде шокирана от сцената пред нея. Ранени хора лежаха по пода. Останалите тичаха наоколо. Някои бяха пометени от отломките. Други се бяха навели над ранените и ги превързваха.

В стената, където преди бяха бетонните колони и стъкления прозорец, зееше огромна дупка.

Обърнати маси, счупени столове и табли с храна бяха разпилени навсякъде. Съскането на пожарогасителите заглушаваше стоновете на ранените. Радинка беше някъде тук.

— Спенсър — Роман повика вицепрезидента. — Каква е ситуацията?

Очите на Тод Спенсър се разшириха.

— Господин Драганести, не знаех, че сте тук. Ъх, ние овладяхме огъня. Сега помагаме на ранените. Линейките са на път. Но не мога да разбера кой би направил подобно нещо?

Роман се огледа наоколо.

— Всички ли са живи?

Спенсър се намръщи.

— Не знам. Все още не сме намерили всички.

Роман се насочи към мястото, където стените бяха пропаднали.

— Там отдолу може да има някой.

Спенсър тръгна с него.

— Ние се опитахме да преместим тази купчина, но беше твърде тежка. Изпратих да донесат специално оборудване.

Една бетонна колона беше паднала и притиснала масата под нея. Роман подхвана огромно парче бетон, вдигна го над главата си и го изхвърли в градината.

— О, Господи — прошепна Спенсър. — Как е възможно той да…?

Шана трепна. Роман не си правеше труда да прикрие вампирските си суперсили.

— Може би е заради преживяния ужас. Чувала съм, че след подобни инциденти хора могат да преместят дори коли.

— Сигурно е така — намръщи се Спенсър. — Добре ли сте, сър?

Роман се беше навел, после бавно се изправи и се обърна.

Шана ахна. Това, че беше до градината, го беше изложило на пряка слънчева светлина. Ризата му тлееше, обгорена и черна. Дим се издигаше от ранените му гърди и от тях се носеше мирис на изгорена плът.

Спенсър трепна.

— Сър, не знаех, че и вие също сте ранен. Не трябва да правите това.

— Добре съм — Роман се наведе и подхвана още една част от бетонната колона. — Помогни ми да разчистя това. — Спенсър премести няколко по-малки парчета бетон. Шана от своя страна започна да събира отломките и да ги трупа накуп. Скоро счупената маса се откри. За щастие столовете я бяха задържали, за да не бъде съвсем смачкана. Те разкриха пространство с въздух под масата. Там имаше тяло. Радинка.

Роман хвана масата и я премести. Той издърпа и столовете, които препречваха пътя.

— Радинка, чуваш ли ме?

Клепачите й трепнаха.

— Тя е жива — прошепна Шана.

Роман клекна до нея.

— Нуждая се от още превръзки.

— Ще отида да донеса — каза Спенсър и хукна.

Шана отвори малката аптечка и подаде на Роман бинтовете, които имаше там.

— Радинка, чуваш ли ме? — той притисна превръзката до раната на слепоочието й.

Тя изстена и отвори очи.

— Боли — прошепна.

— Знам — отговори Роман. — Линейките са на път.

— Как е възможно да си тук? Сигурно сънувам.

— Ще се оправиш. Твърде млада си, за да умираш.

Тя слабо изсумтя.

— За теб всички са млади.

— О, Господи — стомахът на Шана се преобърна.

— Какво има? — Попита Роман.

Тя посочи Радинка. Отстрани в тялото й се беше забил нож. Под нея се беше образувала локва кръв. Шана прикри устата си с ръка и бавно преглътна жлъчната течност в гърлото си.

Роман я погледна.

— Всичко ще бъде наред. Можеш да се справиш с това.

Тя пое дълбоко въздух няколко пъти. Трябваше да го направи. Не можеше да предаде още един приятел.

Един млад мъж се приближи до тях с ръце, пълни с нарязани от покривки ленти.

— Господин Спенсър каза, че тези ви трябват.

— Да — с треперещи ръце Шана седна с превръзките в скута си и сгъна едната в плътна лента.

— Готова ли си? — Роман хвана ножа. — Веднага след като го извадя, притисни здраво прореза — каза той и издърпа ножа.

Тя притисна превръзката към раната. Пръстите й се оцапаха с кръв. Стомахът й се преобърна. Роман грабна една лента и също направи превръзка.

— Аз съм наред — той я притисна към раната. — Справяш се добре, Шана.

Тя изхвърли настрана кървавата превръзка и направи нова.

— Помагаш ли ми? Телепатично имам предвид.

— Не, ти се справяш сама.

— Добре — тя притисна чистата превръзка към раната. — Аз мога да го направя.

Медиците нахълтаха в помещението, бутайки носилки.

— Насам! — извика Роман.

Двама от тях придвижиха носилката до тях.

— Ние ще поемем оттук — каза единият.

Роман им помогна да сложат Радинка на носилката.

Шана застана от едната страна и пое ръката й.

— Ние ще кажем на Грегори. Той ще дойде да те види довечера.

Радинка кимна, лицето й беше бледо.

— Роман ще има ли война? Не позволявай на Грегори да влиза в боя. Той не е трениран за нея.

— Тя бълнува — промърмори единият парамедик.

— Не се тревожи — Роман докосна рамото й. — Няма да позволя да му се случи нищо.

— Ти си добър човек, Роман — прошепна тя и след това стисна ръката на Шана. — Не го оставяй. Той се нуждае от теб.

Медицинският екип я отведе. Полицията също пристигна. В помещението започнаха да проблясват светкавици, когато разследващите криминалисти започнаха да правят снимки.

— По дяволите — Роман се отдръпна назад. — Трябва да се махна.

— Защо? — попита Шана.

— Не мисля, че това са дигитални камери — Роман сграбчи, ръката на Шана и я поведе към вратата.

Един лекар го спря, като застана пред него.

— Господине, имате тежко изгаряне. Трябва да дойдете с нас.

— Не, добре съм.

— Ще ви заведем в линейката. Насам, ако обичате.

— Няма да дойда.

— Аз съм д-р Уилън — усмихна се Шана на парамедика. — Този мъж е мой пациент. Аз ще се погрижа за него. Благодаря ви.

— Добре, ваша воля — лекарят побърза да се присъедини към останалите.

— Благодаря — Роман я изведе от кафенето. — Отиваме в сребърната стая — той отвори вратата към стълбите и те се спуснаха надолу. — Толкова е дразнещо. Наистина искам да разбера какво са открили полицейските власти, но не смея да се мотая с всичките тези камери наоколо.

— Не се ли виждаш на обикновена камера?

— Не — Роман отвори вратата към сутерена.

Те продължиха надолу по коридора към входа на сребърната стая.

— Слушай сега — предложи Шана, докато той набираше кода на вратата. — Ще ти помогна да почистиш раните си. После ще се върна обратно, за да видя какво мога да открия, и след това ще дойда да ти разкажа.

— Добре — той погледна в ретиновия скенер. — Не ми харесва да те оставям незащитена, но предполагам, че ще си в безопасност там горе с всичката тази полиция — той отвори вратата и я пусна да влезе вътре.

Тя внезапно се почувства ядосана. Той се тревожеше за нейната безопасност, без изобщо да се интересува от неговата собствена.

— Виж аз съм добре. Въпросът е ти как си? Ти си този със странното, неизпробвано лекарство в кръвта.

— Вече не е неизпробвано — той се огледа наоколо за нещо, с което да предпази ръцете си от сребърната врата.

— Аз ще я заключа — тя бутна вратата, за да я затвори, щракна сребърните ключалки и сложи резето на мястото му. — Все още не знаем дали формулата е напълно безопасна. Със сигурност не е безвредно за теб да си навън през деня. Изглеждаш ужасно.

— Е, благодаря ти.

Тя се намръщи на изгарянето по гърдите му.

— Ти си ранен. Най-добре да пиеш малко кръв — тя отиде до хладилника и извади една бутилка.

Той смръщи вежди.

— Ти да не би да ми нареждаш?

— Да — тя сложи бутилката в микровълновата. — Някой трябва да внимава, да се грижи за теб. Поемаш твърде много рискове.

— Хората се нуждаеха от моята помощ. Радинка се нуждаеше от нас.

Шана кимна, очите й се помрачиха при спомена.

— Ти си герой — прошепна тя. Толкова силно го обичаше.

— Ти също беше много смела — Роман се приближи към нея.

Очите им се срещнаха. Искаше да го прегърне и никога да не го пусне.

Микровълновата иззвъня и я върна в реалността. Тя извади бутилката с кръв.

— Не знам дали е достатъчно топло за теб.

— Добре е, — той отпи голяма глътка. — Има и друга храна в шкафовете ако си гладна.

— Добре съм. Трябва да се погрижим за изгарянето ти. Когато приключиш с питието, си свали дрехите.

Той се усмихна.

— Започвам да харесвам властните жени.

— И влизай под душа. Трябва да те изчистим — тя тръгна към банята. Нямаше огледален шкаф, където обикновено се държаха медикаментите. Е, разбира се. Шана прерови чекмеджетата, докато намери някакъв антибиотичен крем. — Така, след като те почистим, ще ти сложим това — тя се изправи и се обърна. — Ау! — тя скочи и изтърва тубата с мазилото.

— Каза ми да се съблека — той стоеше гол на вратата и отпиваше лениво от бутилката с кръв.

Тя се наведе, за да вдигне тубичката.

Бузите й бяха пламнали.

— Не очаквах да го направиш толкова бързо… нито да се изправиш така пред мен — тя тръгна да излиза. Той не се помръдна. — Извини ме.

Роман се извъртя леко настрани, за да може тя да се промъкне покрай него. Страните й пламтяха. Беше й ясно, че ще се отърка в бедрото му.

— Шана?

— Приятен душ — тя се втурна в кухнята и започна да отваря шкафовете. — Аз огладнях.

— Аз също — той притвори вратата на банята.

Скоро тя чу шума от течащата вода. Бедният човек.

Тези изгаряния сигурно боляха ужасно. Тя си напълни чаша вода и отпи една глътка. Не беше истински гладна, просто уплашена. Роман й беше казал, че е смела и тя наистина беше преодоляла страха си от кръвта. Но оставаха другите й страхове — от това, че връзката им не може да се получи.

Тя започна да се разхожда из помещението.

Колко връзки успяваха? Половината? Нямаше никакви гаранции. Или тя просто се страхуваше да не го изгуби? Загуби Карън. Загуби семейството си. Дали нямаше да провали шанса си да бъде щастлива сега, защото се страхуваше дали няма да я напусне след години. Трябваше ли да позволи съмненията да унищожат тези красиви непреодолими чувства вътре в нея?

Обичаше го с цялото си сърце. Той също я обичаше. Шансът, че се бяха открили беше един на милион. Роман се нуждаеше от нея. Той беше страдал в продължение на години. Как можеше да му откаже това малко щастие. Трябваше да е доволна, че може да му предложи малко радост, дори и да не е завинаги.

Тя спря по средата на стаята. Сърцето й се разтуптя. Ако наистина беше смела, както той мислеше, трябваше да влезе там вътре и да му покаже колко много го обича.

Тя се върна в кухненския бокс и отпи още малко вода. Добре, беше смела. Можеше да го направи. Изрита обувките си и погледна леглото. Завивката беше пухкава и с ориенталски дизайн, изработена в червени и златни тонове. Чаршафите изглеждаха като златиста коприна… доста луксозни за скривалище.

Тя погледна нагоре към камерата за наблюдение. Това трябваше да се махне. Шана грабна ризата на Роман от пода и се покатери на леглото. След няколко усуквания беше успяла да прикрие камерата изцяло. Слезе от леглото и издърпа завивката.

Пулсът й беше силно ускорен, когато приключи със събличането. Тя остана гола и мина тихо през вратата на банята. Парата замъгляваше погледа й, но можеше да види Роман под струята на душа. Очите му бяха затворени, защото той плакнеше черната си дълга до раменете коса. Космите на гърдите му бяха прилепнали към мократа му кожа.

Имаше ивици от изгаряне по гърдите. Прииска й се да ги целуне и да направи така, че да се почувства по-добре. Погледът й се плъзна надолу. Мъжествеността му беше отпусната между черните му къдрави косъмчета. Искаше да го целуне там и… да го направи по-голям.

Тя отвори вратата на душ кабината и звукът го накара да отвори очи. Шана влезе вътре и водната струя намокри тялото и косата й.

Погледът му се спусна надолу по нея и се върна обратно върху лицето й. В очите му проблясваше червен пламък.

— Сигурна ли си?

Тя обви ръце около врата му.

— Напълно.

Той я прегърна и завладя устата й със своята. Целувката му беше дива и жадна. Никакви встъпителни целувчици, нито сладникави прелюдии — само неконтролируема и изгаряща страст. Той превзе устните й. Обгърна с ръце дупето й и го притисна към мъжествеността си.

Шана преплете езика си с неговия. Косата му беше мокра и хлъзгава, когато наведе главата си по-ниско. Тя прекъсна целувката им и прокара устни по изгорените му гърди.

Роман промуши ръката си между телата им и погали гърдите й.

— Толкова си красива.

— О, така ли? — ръката й се плъзна по корема му, докато пръстите й не стигнаха заплетената коса. Тя го обхвана с ръка. — А според мен ти си красив.

Той започна да диша учестено.

— О, Господи! — той се опря на стената. — Шана.

— Да? — тя движеше ръката си по дължината на члена му. Беше твърд, но кожата му беше нежна и еластична. Особено на върха.

— Не знам колко от това мога да издържа.

— Ще се справиш. Ти си твърдо момче — тя клекна и го пое с устните си.

Тялото му се изопна. Той простена. Беше толкова голям, че тя се усъмни дали ще може да влезе целия. Шана го държеше с едната си ръка в основата и леко го стискаше, докато го възбуждаше с устни. Той ставаше все по-голям и твърд.

— Шана — той сграбчи раменете й. — Спри, не мога…

Тя се надигна, като плъзна тялото си по неговото.

Той хвана талията й, очите му бяха затворени.

Тя неумолимо обхвана мъжествеността му с ръка. Надигна се на пръсти и прошепна в ухото му.

— Роман, обичам те.

Очите му се отвориха, блестяха в червено. Той издаде стон, а цялото му тяло се разтърси. Тя почувства горещата течност по бедрото си.

Прегърна го, наслаждавайки се на трусовете по тялото му. Да, нямаше съмнение, че го обича.

Дишането му се забави.

— Кръв господня — той се облегна назад под струята от течаща, топла вода. С прилепнала по лицето му коса от стичащата се вода той се облегна назад и поклати глава. — Майчице.

Шана се засмя.

— Не беше зле, а?

Той погледна надолу към бедрото й.

— Цялата те изцапах.

— Е, и? Мога да се измия, нали знаеш — тя пристъпи под струята и намокри косата си. — Ще ми сложиш шампоан, нали?

Той го направи.

— Наистина ли го мислеше, като каза, че ме обичаш?

Тя насапуниса косата си.

— Разбира се. Аз наистина те обичам.

Той я придърпа към себе си и я целуна.

— Аа! Имам шампоан в очите.

— Извинявай — той я обърна с гръб към струята с вода.

Тя се изви назад, за да отмие косата си. В следващия момент почувства устните му на гърдите си. Сложи ръце на раменете му. Роман я подхвана за дупето и я повдигна, а тя обви крака около кръста му. Както я държеше, я обърна и я притисна към плочките. Потърка врата й с брадичка.

— Обичаш ме?

— Да.

Той я повдигна по-високо, за да може да целуне гърдите й. Тя се наслаждаваше на всяка целувка, на всяко докосване на езика му и всяка ласка. Шана осъзнаваше с болезнена яснота, че женствеността й се притиска до твърдите мускули на корема му. Искаше повече. Нуждаеше се да го усеща в себе си.

— Роман — простена тя. — Имам нужда от теб.

Той я държеше с една ръка, за да улесни движенията на другата си ръка. Когато пръстите му я докоснаха, тя простена и се притисна към него. Той плъзна единия си пръст в нея. Тя се изви към него. Мокрите им тела се триеха и притискаха едно в друго.

Той спря ръката си.

— Така май не е много удобно, не мислиш ли?

Тя отвори очи. Неговите бяха червени. Шана се усмихна. Фактът, че цветът на очите му можеше да се сменя, не я плашеше. В действителност това й харесваше. Беше толкова очевидно истински. Не можеше да скрие глада си за нея.

— Заведи ме в леглото.

Той й върна усмивката.

— Както желаеш — Роман спря водата и отвори вратата на душ кабината.

Шана се хвана за раменете му и обгърна бедрата му с крака. Докато прекосяваше банята, той грабна една хавлия и обви с нея мокрия й гръб и коса.

Той се приближи до леглото и се засмя.

— Виждам колко добре си използвала ризата ми.

Роман бавно я отпусна на леглото. Тя понечи да свие краката си, но той я хвана за коленете и я спря.

— Харесва ми гледката — той клекна до леглото и я придърпа към ръба му. Целуна вътрешната страна на бедрото й, а после и най-чувствителната й плът.

Шана беше на ръба на своите усещания и нямаше да издържи още много. Когато я докосна с език, тя изви тялото си нагоре. За щастие той разбра от какво се нуждае и беше готов да й го даде. Удоволствието бързо се надигна в нея. Тя задържа усещанията за миг и после избухна във вълната на освобождението.

Шана извика.

Той се качи на леглото и я взе в прегръдките си.

— Обичам те, Шана — той целуна челото й. — Винаги ще те обичам — после целуна бузата й — ще ти бъда добър съпруг — след това целуна врата й.

— Да — тя обви крака около него. Нейният сладък, старомоден любим от средните векове. Той беше почувствал потребност да поеме отговорност към нея, преди да влезе в тялото й и това бе докоснало сърцето й. Очите й се напълниха със сълзи. — Обичам те толкова много.

Той се наведе и застана срещу нея.

— Последният обет.

— Хм-м?

Той я погледна с горещите си червени очи.

— Чаках те много дълго — след тези думи влезе в нея.

Тя ахна и веднага се стегна при това внезапно навлизане.

Той дишаше тежко, подпрял глава на рамото й.

— Шана — прошепна той.

Като чу гласа му, мускулите й се отпуснаха. Той се плъзна целия в нея, изпълвайки я докрай. Гласът му продължаваше да ехти в главата й. Шана. Шана.

— Роман — тя го погледна в очите. Имаше нещо много повече от страст в дълбините на червения му поглед. Имаше любов и вяра, топлина и радост. Всичко, което някога беше искала.

Той се отдръпна бавно, после отново навлезе в нея.

Не знам колко дълго мога да издържа. Това е твърде…

— Знам, аз също го чувствам — тя го дръпна към себе си, докато челото му не се опря в нейното. Той беше в ума и в тялото й. Беше част от сърцето й.

Обичам те, Роман.

Съзнанията им се бяха слели така, че Шана не можеше да определи разликата между нейното удоволствие и неговото. То беше едно и също, споделено между двамата. Те се бяха вкопчили един в друг и движенията им ставаха все по-бързи и по-бързи. Той първи достигна върха. Неговото освобождение експлодира в тялото и съзнанието й и я доведе до нейното собствено.

Те лежаха прегърнати и задъхани.

Най-накрая Роман се отдръпна.

— Тежа ли ти?

— Не — тя се сгуши в него.

Той гледаше в тавана.

— Ти… си единствената жена, с която някога съм бил. На живо имам предвид.

— Какво имаш предвид?

— Дадох няколко клетви, когато станах монах. Обещах да не наранявам. Наруших го. Обещах също да живея в бедност. И това наруших.

— Но ти си направил толкова много добрини. Не трябва да се чувстваш зле.

Той се обърна към нея и я погледна.

— Дадох клетва и за безбрачие. Току-що наруших и нея.

Тя си спомни последните му думи, преди да влезе в нея.

— Последният обет?

— Да.

Тя се подпря на ръката си.

— Да не искаш да ми кажеш, че си бил девствен?

— Физически да. Мислено практикувам вампирски секс от векове.

— Сигурно се шегуваш. Ти никога…?

Той се намръщи.

— Спазвах обетите си, докато бях жив. Очаквала си нещо друго от мен ли?

— Не, просто съм изумена. Имам предвид, че си невероятно привлекателен. Нима селските девойки не са припадали по теб?

— О, припадаха и още как. Умираха си за мен. Всички жени, които виждах, бяха болни, покрити със струпеи и израстъци, и…

— Добре, схванах картинката. Не е точно привлекателно.

Той се усмихна.

— Първия път, когато правих вампирски секс, беше случайно. Помислих си, че дамата е изпаднала в беда и се нуждае от помощ.

Шана изсумтя.

— О, да, тя определено се е нуждаела от нещо.

Той се претърколи по гръб и се прозя.

— Мисля, че формулата отслабва. Преди да заспя, искам да те попитам нещо.

Той тъкмо щеше да изкаже въпроса си. Шана се надигна.

— Да?

— Ако бъдеш нападната, не че аз бих позволил да ти се случи подобно нещо, но… — той я погледна. — Ако бъдеш нападната и умираш, ще поискаш ли от мен да те трансформирам?

Устата й зейна от изненада. Това не беше предложение за женитба.

— Искаш да ме превърнеш във вампир?

— Не, не искам да прокълна безсмъртната ти душа.

Боже, той беше заседнал в средните векове.

— Роман, аз не мисля, че Господ те е изоставил. Твоята синтетична кръв спасява човешки животи всеки ден. Ти може би си част от божия план.

— Иска ми се да вярвам в това, но… — той се прозя. — Ако нещата с Петровски се объркат, искам да знам какво е мнението ти.

— Не искам да бъда вампир — тя трепна. — Моля те, не ме разбирай погрешно. Обичам те такъв, какъвто си.

Той се прозя отново.

— Ти си всичко красиво, чисто и невинно в този свят. Не е чудно, че те обичам толкова много.

Тя се протегна до него.

— Аз не съм толкова добра. Стоя си тук долу и изпитвам наслада, докато хората горе се оправят с бъркотията.

Роман се намръщи, докато се взираше в тавана. Внезапно се изправи.

— Ласло!

— Той спи в момента.

— Именно — Роман докосна челото си. — Виждам петна.

— Не си на себе си — Шана също се изправи. — Трябва да поспиш сега, така че раните ти да зараснат.

— Не. Не разбираш ли? Всички вампири сега са мъртви. Това е идеалното време да спасим Ласло.

— Но ти си почти заспал.

Той сграбчи ръката й.

— Помниш ли как да стигнеш до лабораторията ми? Можеш да ми донесеш останалата част от формулата…

— Не! Няма да вземеш още една доза. Нямаме представа какви поражения може да причини.

— Ще се излекувам, когато заспя. Трябва да направя това, Шана. В момента, в който Петровски се събуди, той може да убие Ласло. Ако нападнем къщата му, тогава със сигурност ще го убие. Хайде — той я побутна с лакът. — Побързай, преди да съм се отнесъл.

Тя скочи от леглото и започна да се облича.

— Трябва да помислим и над това, как ще стигнеш до къщата на Петровски.

— Ще се телепортирам вътре, ще намеря Ласло и ще се телепортирам обратно. Ще бъде лесно. Трябваше да се сетя за това по-рано.

— Ами, беше леко разсеян — Шана завърза връзките на обувките си.

— Побързай — Роман седна на ръба на леглото.

— Добре — тя отключи вратата. — Ще оставя тази леко открехната, за да мога да вляза обратно.

Той кимна.

— Добре.

Тя изтича до близкото стълбище и изкачи стълбите. Не беше сигурна, че е съгласна с тази идея. Кой знае какво би причинила на Роман още една доза от формулата. Главният коридор беше пълен с хора и тя мина покрай тях, колкото се може по-бързо. Какво щеше да стане, ако къщата на Петровски се охраняваше. Роман със сигурност не трябваше да влиза там сам. В лабораторията тя намери стъкленицата със зеленикавата течност. Тя я вдигна бавно и я прибра в чантата си. Колко жалко, че не носеше Беретата си.

Шана грабна чантата си и се запъти обратно към сребърната стая. Вероятно можеше да вземе друго оръжие. Едно нещо беше сигурно. Роман нямаше да отиде на тази мисия сам.

Глава 25

Сигурна ли си, че искаш да отидеш там сама? — попита Фил, докато паркираше колата по-надолу по улицата от къщата на Петровски.

— Няма да бъда сама задълго — Шана провери дамската си чанта. Беше натъпкана с дълго въже за завързване. Тя извади мобилния телефон, който беше взела от Хауърд Бар и набра наскоро запаметения телефонен номер на къщата на Роман.

— Бар — отговори ръководителят на дневната охрана.

— На мястото сме. Влизам.

— Добре. Остави линията отворена — каза Хауърд с носовия си глас. — Чакай. Роман иска да говори с теб.

— Пази се — предупреди я той.

— Всичко ще е наред. Фил е тук, ако се нуждая от помощ. — Шана отвори вратата на колата. — Слагам мобилния в чантата си. Ще се видим скоро — тя постави отворения телефон най-отгоре върху нещата в чантата си.

Фил й кимна окуражително, след това Шана слезе от колата и тръгна към къщата на Петровски.

В Роматех беше дала на Роман още една доза от формулата, преди да се телепортират в дома му. Там, със съвета на Хауърд Бар, те измислиха плана си за спасяването на Ласло. Тя бе против мнението на Роман, че той би могъл просто да се обади в къщата на Петровски и да се телепортира там. Беше възможно случайно да пристигне в стая, обляна от слънчева светлина. Така с подкрепата на Хауърд, беше придумала Роман да й позволи да участва.

Тя спря пред двуетажната къща на Петровски и погледна назад. Фил продължаваше да седи в черния седан и да наблюдава. Погледът й беше привлечен от друго превозно средство — черен джип, паркиран от противоположната страна на улицата. Изглеждаше точно като онзи, който я беше следвал по-рано. Но те всички бяха еднакви. Градът беше пълен с тях.

Шана притисна чантата към гърдите си. Телефонът беше съвсем наблизо, а Роман слушаше от другата страна на линията. Изкачи стълбите до входната врата и позвъни. Тя се отвори. Набит мъж с обръсната глава и прошарена козя брадичка я изгледа свирепо.

— Какво искаш?

— Аз съм Шана Уилън. Мисля, че сте ме търсили?

Очите му се разшириха. Той сграбчи ръката й и я издърпа в къщата.

— Трябва да си една много тъпа кучка — изръмжа мъжът със силен акцент и затвори вратата.

Шана отстъпи назад. Имаше твърде много светлина, идваща от прозореца над вратата. Тя видя една отворена врата отстрани и се вмъкна в малка всекидневна. Килимът беше износен, мебелите стари и изкривени. Светлината се процеждаше през прашни и пожълтели щори. Руснакът я последва в стаята.

— Това е прекалено странно. Ти или имаш желание да умреш, или това е някакъв номер — той разтвори якето си и тя видя кобура на рамото му.

Шана се насочи към прозореца.

— Няма никакъв номер. Просто се уморих да бягам.

Мъжът извади пистолета си.

— Знаеш, че Петровски ще те убие.

— Надявах се да се споразумея с него — тя се премести малко по-близо до прозореца. — Виж, бях в къщата на Драганести и знам много за охраната му.

Руснакът присви очи.

— Искаш да изтъргуваш живота си за информация?

— Това е планът — Шана пусна обратно завесите.

— Дай ми чантата си. Трябва да я проверя.

Тя я остави долу в близкия стол. Докато руснакът се придвижваше напред, Шана бързо затвори щорите.

— Така — обяви тя на висок глас. — Тук е хубаво и тъмно вече.

Мъжът надникна в чантата й и извади мобилния й телефон.

— Какво е това? — той го затвори и прекъсна връзката.

Но Роман беше чул намека й и вече се материализираше в стаята. С вампирска бързина, той изтръгна пистолета от ръката на мъжа и го удари в челюстта. Руснакът се строполи на пода.

Шана извади въжето от чантичката си и го подаде на Роман. Той бързо върза ръцете и краката на руснака.

— Засега всичко върви добре — прошепна тя. — Как се чувстваш?

— Добре съм — Роман й подаде пистолета на руснака. — Използвай го, ако се наложи.

Тя кимна.

— Ще се върна веднага, щом мога — Роман изчезна в мъглявина от неясни очертания.

Шана знаеше, че дори да имаше още охранители в къщата, никога нямаше да го видят, че идва. Щеше да ги удари и повали на земята, да ги върже и после да продължи претърсването си, докато не открие Ласло.

Тя вдигна телефона и още веднъж набра номера за къщата на Роман.

— Хауърд, все още ли си там?

— Да, как върви?

— Добре. Би трябвало да се върнем скоро — тя остави мобилния до чантата си.

Внезапно входната врата се разби. Със затаен дъх Шана вдигна оръжието на руснака.

Във фоайето се чуха бързи стъпки, които след миг спряха на прага на всекидневната. Двама мъже в черни костюми се появиха пред нея с извадени оръжия.

Шана остана с отворена уста и премигна изненадано.

— Татко?

Шон Дърмът Уилън изглеждаше почти същият, какъвто беше преди година, когато го бе видяла за последно.

Имаше малко повече сиво в червеникавозлатистата му коса, но сините му очи бяха остри както винаги. Той свали пистолета си.

— Шана, добре ли си? — баща й влезе в стаята, докато се оглеждаше наоколо. Той се намръщи при вида на мъжа, който лежеше в безсъзнание на пода.

— Татко! — Шана остави пистолета до чантата си, изтича до него и обви ръцете си около врата му.

— Милинка — той държеше пистолета си настрана, докато я прегръщаше със свободната си ръка. — Изплаши ме до смърт, когато те видях да влизаш в тази къща. Какво, по дяволите, правиш тук?

Тя се отдръпна назад.

— Мога да те попитам същото нещо. Мислех, че си в Литва.

— Върнах се за известно време — той докосна лицето й. — Благодаря на Бога, че си добре. Бях толкова притеснен за теб.

— Добре съм — тя го прегърна отново. — Мислех, че никога няма да те видя отново. Как е мама и…

— Не сега — прекъсна я той. — Трябва да се махнем оттук. — Баща й кимна към чантичката й. — Вземи си нещата.

Вторият мъж, облечен в черно, влезе в стаята. Беше млад, с тъмна чуплива коса.

— Фоайето е чисто — каза той и прекрачи прага на стаята.

Шана погледна към чантата си. Телефонът все още беше до нея върху подплатения стол. Как би могла да тръгне без Роман? Как би могла да обясни на баща си какво прави тук?

Беше развълнувана да го види отново, но нямаше как да не се запита защо той беше тук.

— Видял си ме да идвам?

— Наблюдаваме къщата на Петровски от седмици. Мястото на Драганести също.

Той посочи с глава придружителя си.

— Това е Гарет.

— Здравей — Шана поздрави другия мъж, после се обърна към баща си, когато прозрението я осени внезапно.

— Ти си бил в черния джип, който видях, докато пресичах улицата.

— Да — Шон махна нетърпеливо. — Хайде. Може да има една дузина мафиотски горили в тази къща. Не можем да останем и да си бъбрим.

— А… Аз не съм тук сама.

Шон присви сините си очи.

— Беше сама, когато дойде в тази къща. Но имаше шофьор…

— Пуснете оръжията — Фил се появи внезапно на прага на всекидневната, насочвайки пистолета си към Шон и Гарет. Те се обърнаха и хвърлиха оръжията си към него.

Шана затаи дъх.

— Не стреляй!

Фил държеше пистолета си здраво, докато се взираше свирепо в мъжете в черно.

— Добре ли си, Шана? Вече можеш да дойдеш с мен.

Шон застана пред нея.

— Тя няма да ходи никъде с теб. Кой по дяволите си ти?

— Охранител — отговори Фил. — Отговарям за нейната безопасност. Сега отстъпи и я пусни.

— Аз съм неин баща. Тя идва с мен.

— О, знам кои сте — Фил ги погледна с отвращение. — Вие сте ЦРУ. Операция Колове.

— Какво? — Гарет хвърли притеснен поглед към бащата на Шана. — Откъде знаят?

ЦРУ? Шана местеше погледа си от един мъж към друг, опитвайки се да разбере какво става. Баща й винаги беше казвал, че работи за Държавния департамент, но сега със сигурност не се държеше като дипломат. И какво беше операция Колове?