Изкуството на лова

Епилог

Крал Паулус се загледа в спящата Янти. После коленичи до леглото и опря буза до корема ѝ. Заслуша се, надявайки се да чуе туптенето на малкото сърчице, но не долавяше нищо.

Херцог Кир насочи отново далекогледа си към прозореца. Не виждаше отвора към Сегард от тази стая на двореца, но различаваше ясно облаците прах, които се вдигаха над гората и мястото, където според очевидци се бил срутил входът на тунела. От хилядите, влезли в Анейските палати да гледат турнира, се бе спасила само шепа нещастници.

— Фиорел вече трябваше да е излязъл — подхвърли херцогът.

— Остави го да се наслаждава на срещата с Конквилас — отвърна кралят. — Достатъчно дълго чака този момент. — Вдигна глава от корема на Янти. — Ако е момче, ще го нарека Йонас.

Кир кимна, ала все така бе потънал в мисли. Формоменителят наистина вече трябваше да е пристигнал в двореца. Какво ли можеше да го задържа? Сомнамбулумът, увиснал в ъгъла на стаята, внезапно забръмча развълнувано.

Крал Паулус погледна към него преди отново да насочи вниманието си към Янти. Гледа я дълго. После взе една чаша от шкафчето до леглото и наля вода в разтворените ѝ устни.

— Знаеш ли — каза. — Няма никакъв смисъл да се ограничаваме с едно дете. Може да имаме три, дори четири.

— Това ще е много разумно, сир — каза Кир и завъртя глава, чул внезапен шум. Далечен тътен, като от удари на гигантски чук върху наковалня.

Крал Паулус също го чу.

— Какво е това?

Звукът се приближаваше. Сега вече го чуваха съвсем ясно — равномерен тропот. Като на маршируващи войници.

Или тежки стъпки.

— Мислиш ли, че е Фиорел? — попита кралят.

Херцог Кир погледна чашата с вода до леглото. Повърхността ѝ се набръчкваше при всеки удар. А тътнежът продължаваше да се усилва. Каквото и да идваше, звучеше сякаш вече е отвън в коридора. Кир вече не се съмняваше, че са стъпки. Тежки стъпки.

Спряха пред вратата.

Крал Паулус подуши въздуха и попита:

— Не ти ли мирише на парфюм?