Двайсет и трета глава. Бърлогата на звяра

В коридор обгърнат от непрогледен мрак

Събудих се с пулсираща от болка глава и ми се стори, че ме носят някъде — пренасяха ме на ръце като кученце. Но пък така беше по-добре, отколкото да ме влачат като Талбът по циментовия под. От тихите стенания, които той издаваше, ставаше ясно, че е в полусъзнание. Само че не беше достатъчно на себе си, за да излекува раните си, тъй като кръвта продължаваше да се процежда от раната на челото, съсирваше се на веждите и капеше в очите. Не знам защо се притесних, че никой не избърсва кръвта от лицето му. Все още ми се виеше свят, а когато се опитах да вдигна ръце, за да пригладя косата си, разбрах, че ръцете ми са вързани на гърба, опитах се да раздвижа крака, но те също бяха вързани. Понечих да се отскубна от ръцете, които ме държаха, но това ги предизвика да ме стиснат по-силно — не се отнасяха внимателно с мен, беше очевидно, че съм пленница. Отнякъде наблизо се чуваха тиха музика и гласове. Опитах се да изкрещя, но езикът ми беше подпухнал и неподвижен. Усетих вкус на кръв. Сигурно си бях прехапала езика, когато гелалът ме удари. Дори с изранен език, пак усещах възкиселия вкус на гелала, ясната кучешка миризма и вонята на акх, смърдеше толкова гадно, че едва не прехапах език отново.

Вместо това събрах човешките си сили и изпищях. Писъкът ми отекна. Когато не ми останаха сили, чух единият от мъжете да се смее.

— Няма да те чуят, докато свири музика — обясни Джуд. Едва сега разбрах, че той ме носи. — А дори да те чуят, на никого не му пука. Кралете на сенките притежават това място.

— Къде сме?

Джуд не отговори. Очевидно бяхме под земята. Познах по тежкия въздух и липсата на естествена светлина. Няколко голи крушки висяха от тавана и хвърляха зловещи сенки по стените на коридора. Завихме и музиката заглъхна. След това минахме през една врата и влязохме в товарен асансьор. Това склад ли беше?

Асансьорът се разтресе и тръгна нагоре. Отвори се врата, подобна на порта, и Джуд ме изнесе. Тук се дишаше по-леко, но пък миришеше по-лошо. Примигнах заради ярката флуоресцентна светлина и се опитах да опозная звуците и обстановката. Над нас се виждаше стълбище и докато Джуд ме носеше, вдигнах поглед и разбрах, че стълбите водят към балкон и офис с тъмни стъкла.

Пред мен се виждаше просторна стая, очевидно част от склад, макар да приличаше на зала в студентско общежитие. В средата на стаята нямаше нищо, освен плазмен телевизор колкото камион. Около него бяха поставени канапета и безформени крушовидни фотьойли. Наблизо се виждаше маса за билярд, а на отсрещната стена бяха монтирани рафтове. Бяха на четири нива по пет рафта един до друг, всеки покрит с тънък матрак и одеяло — сякаш някой ги използваше за легла.

Най-голямата изненада беше присъствието на петнайсетината тийнейджъри, насядали по канапетата и фотьойлите, излегнали се по наровете, задълбочени в игра на билярд. Един от тях беше геймърът, който се сби с Тайлър заради видеоиграта в „Депото“. Най-вероятно той го беше убил.

Джуд изкрещя нещо, което прозвуча като команда, и всички в стаята зарязаха заниманията си и наскачаха. Застанаха мирно, също като войници, чийто капитан е влязъл в казармата.

Вълчите ми сетива вече потръпваха, тялото ми вибрираше от лошо предчувствие, докато оглеждах момчетата. Поне четирима бяха акх — личеше по ноктестите им пръсти — а ако можех да съдя по миризмата, поне петима бяха гелал. Останалите шестима сигурно бяха урбат.

Готово. Бях открила бандата, само че не и по начина, по който очаквах.

Бях затворничка в леговището на Кралете на сенките.

Повечето момчета бяха застанали неподвижно като огромни татуирани дъски, навели глави. Други се стреснаха, когато видяха как гелалът влачи Талбът към средата на помещението. Най-дребното от момчетата, което играеше видеоигра на широкоекранен телевизор, едва ли беше на повече от четиринайсет. За момент погледите ни се срещнаха, той не успя да прикрие любопитството си, но щом Джуд му изръмжа, извърна очи.

Джуд ме пренесе до средата на стаята и ме стовари безцеремонно на пода. Тупнах тежко до Талбът, който беше коленичил с толкова ниско наведена глава, че почти докосваше пода.

Върнахме се, Бащице — изкрещя Джуд към балкона над склада. — Получи се точно както предполагах. Талбът й помагаше да избяга.

Извърнах се към Талбът, тъй като не исках да изпускам от поглед балкона. Нима той наистина се беше опитал да ми помогне?

Раменете му увиснаха, но след това той вирна брадичка към балкона. Раната на челото му най-сетне беше заздравяла.

— Джуд греши — провикна се той към невидимия. — Водех ти момичето. Заради намесата на Джуд едва не я изпуснахме. — Той се изправи на колене. — Никога не бих те подвел, Бащице. Служих ти вярно месеци наред. Наблюдавах момичето седмици, както нареди. Сам организирах всичко. Тя беше точно, където трябваше. — Вдигна гордо глава. — Аз съм твоят Пазител — най-довереният ти човек. Нима е възможно едно момиче без всякаква стойност да промени това? То не означава нищичко за мен.

Думите му ме прогаряха. И без това нещата вървяха зле, но да науча какво е било истинското му отношение към мен, беше като прясна рана. Единственото, което ме обърка повече от предателството на Талбът беше участието на Джуд във всичко това. Мислех, че брат ми е пленник на бандата, че е принуден да върши какво ли не против волята си. Само че ако можех да вярвам на очите си, Джуд съвсем не беше затворник. Талбът беше заместникът на предводителя, но Джуд определено имаше влияние и контролираше останалите. Можех ли да се надявам, че той просто изчаква, за да използва влиянието си и да ми помогне да избягам?

— Талбът лъже — заяви Джуд пред човека, за когото предполагах, че е на балкона. — Той държи на нея. Двамата имаха намерение да избягат заедно.

— Онова, което Джуд ме чу да казвам, беше планът ми да накарам момичето да ми се довери. Щеше да се получи, ако той не се беше появил и не оплеска всичко. Няма нужда някой да преиначава онова, което се опитвам да направя. Обърна се и изгледа злобно брат ми. — Прецака всичко, а? Направи ли си труд да оставиш следи?

Джуд отвърна с не по-малко злобен поглед:

— Естествено.

— Достатъчно — изръмжа глас над нас, който отекна в целия склад. От нещо в този глас ми се прииска да потъна в земята. Почувствах се гола, разкъсана. — Талбът е свободен. Джуд, заведи момичето в стаята. След това ела да обсъдим намесата ти. Джуд сведе глава като виновно пале.

— Добре, Бащице.

Талбът се подсмихна на Джуд, когато двамата гелал пристъпиха напред, за да прережат вървите на китките и глезените му. Той стана и се протегна, след това се обърна към тийнейджърите, които продължаваха да ни зяпат като омагьосани.

— Казвам да празнуваме — заговори той на момчетата. — Да вървим в клуба.

— Ама ти никога не ни пускаш — оплака се най-малкият, гласът му беше с типичното за пубертета звучене. Явно беше най-малкият от тримата.

— Значи днес извади късмет, Райън. За известно време ще се изнесем. — Погледна ме за пръв път, откакто потеглихме от Роуз Крест. В очите му нямаше и следа от чувство. — Трябва да се уверим, че имаме предостатъчно възможности. — Погледна Джуд. — Какво чакаш, момче? Чу Бащицата. Отведи я в стаята.

Джуд ме пое на ръце и ме понесе към врата с надпис „Стая за почивка“. Сигурно надписът беше останал отпреди, когато тук е имало истински склад. Замислих се дали да не се опитам да се боря, да се измъкна от ръцете му. Къде обаче щях да отида? Как да избягам, след като краката ми бяха завързани? Освен това, ако се съпротивлявах, просто щяха да изпратят някого да помогне не Джуд. Това означаваше, че няма да успея да поговоря с него насаме. Тук имаше маса, столове и стар зелен хладилник. От миризмата, която лъхаше от хладилника, предположих, че вътре е пълно, със стотици кутии храна за вкъщи и над десет кутии изядена пица.

Джуд ме стовари на един стол. Грабна въже от масата и започна да ме връзва. Гледах тъмната му коса, докато ме омотаваше с въже.

— Защо го правиш? — попитах. Той не отговори. Затегна въжетата. Намръщих се.

— Поне ми помогни да разбера — помолих. — Защо се обади да ме предупредиш за Кралете на сенките, след като работиш за тях?

Джуд ме погледна. Сви недоумяващо вежди.

— Какви ги говориш? Не съм ти звънял.

— Напротив. Да не би да мислиш, че няма да позная гласа ти. Той поклати глава и продължи да връзва.

Как бе възможно да не помни?

— Тревожеше се за мен. Позвъни ми от телефона на Даниъл, от неговото жилище. Каза, че някой идвал за мен. Дори се опита да ме предупредиш за Талбът, само че аз така и не разбрах за кого говориш. Каза съвсем същото както на паркинга зад железарията. Каза, че той ме подлъгва да му се доверя, но всъщност не може да му се има доверие.

— Млъквай — спря ме Джуд. — Не съм ти звънял. Престани да се опитваш да ме объркаш.

— Наистина ми се обади. А това означава, че дълбоко в себе си все още държиш на мен. Брат ми е там някъде.

— Казах ти да млъкваш! — Той вдигна ръка, сякаш искаше да ме удари. — Никога не бих ти позвънил, за да те предупредя.

— Да, но го направи. Случи се в същия ден, в който бандата съсипа „Дейс Маркет“. Обзалагам се, че си се измъкнал, за да ме откриеш. — Поех си дъх. — В понеделник си пуснал есемес на Ейприл и си оставял коментар на блога й. Не помниш ли?

Джуд отпусна ръка и се вгледа в мен. По очите му пролича, че ме позна. Поклати глава и се отдръпна към вратата.

— Крещи високо, ако чуеш някой да влиза — посочи той счупения прозорец. — Не ми се иска двамата с Даниъл да се разминете след толкова юркане.

Той се подсмихна и на излизане затвори плътно вратата.

Това беше капан!

Капан, за да заловят Даниъл.

Разчитаха, че той ще ме открие. Надяваха се, че ще ги проследи чак дотук. Складът изглеждаше така, сякаш никой не наблюдава, а сега искаха да пищя за помощ.

Как можеха да са сигурни, че Даниъл ще дойде?

Не го бях виждала от дни. Дори не знаех дали иска да има нещо общо с мен. Дали щеше да дойде, ако откриеше, че съм загазила?

В същото време сърцето ми се изпълни с надежда и страх.

Да, ако Даниъл беше онзи, за когото го мислех, щеше да дойде да ме намери, независимо от всичко.


По-късно

Залюлях се напред и назад на стола, като се опитвах да разхлабя въжетата. Трябваше да се измъкна оттук, преди Даниъл да ме открие. Трябваше аз да го открия още преди да се добере близо до това място. Де да притежавах таланта на бебчо Джеймс да се прави на Худини, когато се измъкваше от каишките на столчето си. При тази мисъл усетих как сърцето ми натежава. Ами ако не видех семейството си никога повече? Мускулите ми се напрегнаха и ме подтикнаха да използвам уменията си. Само че вече нямах доверие на силите си. Нямах доверие и на себе си. Ами ако отново дам на Вълка твърде много свобода и той ме обсеби напълно?

Само че да се измъкна оттук, преди да хванат Даниъл в капан, беше по-важно. Налагаше се да рискувам.

Съсредоточих мислите си към лекото, топло пулсиране на лунния камък на гърдите и отпуснах малко сила в ръцете си. Опитах се да разкъсам въжето. То прогаряше кожата ми, но не разполагах с време да се посвещавам на самоконтрол, за да лекувам такива дребни рани.

Изглежда, въжето на ръцете ми беше с някаква метална корда в средата, защото почти не се отпусна. Само ако можех да се отърва от него, въжето, което ме държеше за стола, нямаше да е абсолютно никакъв проблем. Залюлях се твърде силно и столът падна назад. Тупнах на земята и си ударих главата на цимента — при което главоболието ми стана още по-силно — и ръцете ми останаха притиснати под тялото ми. Обърнах се заедно със стола на една страна. Сега обаче едно от раменете ми остана неподвижно, притиснато не само от тялото ми, но и от стола.

Положението изглеждаше безнадеждно, въпреки това не се отказах.

Мина час — поне така ми се стори — или няколко минути. Доколкото виждах, складът беше празен. Шумовете на улицата изчезнаха и нощният мрак се сгъсти. Притиснатата ми ръка беше изтръпнала и аз не знаех колко време ще издържа без чувствителност.

Изминаха още няколко минути, след това чух вратата на стаята да се отваря. Извих глава по посока на шума. Очаквах да видя Джуд или Талбът, които идват да проверят какво правя, но останах шокирана, когато видях двамата новодошли. Единият беше облечен в кафява роба с качулка, а другият беше Даниъл.

— Грейси — промълви той и се втурна към мен.

— Бягайте! — прошепнах аз. — Това е капан. Махайте се!

— Знам. Открихме те твърде лесно. Въпреки това трябваше да опитаме. — Той изправи стола, дръпна въжетата, но те не поддадоха.

Мъжът с качулката прерови чекмеджетата под плота. Извади нож със сериен номер и пристъпи към нас. Отметна качулката и подаде ножа на Даниъл.

— Гейбриъл? — погледнах Даниъл, докато той режеше въжетата. — Какво, по дяволите, става тук? — Не че не бях благодарна за помощта, просто останах изненадана, тъй като напоследък отношенията ни не бяха блестящи.

— Гейбриъл те проследи дотук.

Майка ти се разтревожи, тъй като не успя да те открие — обясни Гейбриъл, докато освобождаваше краката ми. — След това сестра ти разказа как си тръгнала от Мейн Стрийт с някакво момче. Открих кошницата ти на паркинг зад железарията и те проследих дотук. Веднага след това повиках Даниъл.

— Добре че вече бях тръгнал към къщи — обясни той. — Не бях далече от града. — Той преряза и последното въже и ме изтегли от стола.

— Откри ли онова, което търсеше? — попитах.

— Не — Той приглади косата ми. — Затова пък открих каквото трябваше.

За момент се изгубих в тъмните му очи.

— Трябва да вървим — подкани ни Гейбриъл.

— Добре. — Даниъл смъкна въжето от китките ми, след това сплете пръсти с моите. — Стой близо до мен. Влязохме през вход в „Депото“. Има подземен коридор, който свързва двете сгради.

— Значи това е складът до клуба.

Той кимна.

— Готова ли си? Ще тичаме.

Протегнах ръце и крака, доволна, че най-сетне настъпи облекчение.

— Сигурно ни чакат.

— Сега ще разберем. Гейбриъл излезе пръв.

Двамата с Даниъл го последвахме, стиснали ръце. Придържахме се към стените, оглеждахме склада. Изглеждаше тихо. Жилищните помещения бяха празни. Вдигнах поглед към балкона и тъмните прозорци на втория етаж. По нищо не личеше да има някого.

Даниъл стисна ръката ми.

— Има още един изход. Изглежда има катинар, но тримата заедно можем да го счупим. Не искам да рискувам по коридора. Твърде тесен е.

— Става — съгласи се Даниъл.

— Готови ли сте? Хайде.

Даниъл се втурна към вратата, а аз затичах след него. Гейбриъл ни следваше. Когато стигнахме пред вратата, складът изглеждаше все така празен, както преди. Дали щяхме да успеем да се измъкнем? Даниъл се опита да разбие заключалката. Металната халка не поддаде. Той поклати глава.

— Грейс, можеш ли?

Усетих вибрация под токовете на ботушите си. Някъде в сградата ставаше нещо. Освободих силата в ръката си, стиснах катинара иго дръпнах. Той остана в ръката ми. След това зад нас се понесе дрънчене. Даниъл протегна ръка към дръжката на вратата, а аз се обърнах в мига, в който вратата на товарния асансьор се вдигна и отвътре, наизскачаха момчета, които се втурнаха към нас. Изглежда, вратата беше заключена от външната страна. Не искаше да се отвори. Даниъл я изрита, но в същия момент някой се метна върху него и го изтегли назад. Чух вика на Гейбриъл. Друг сграбчи мен. Помня писъците. Помня как се опитвах да се бия. Преди да осъзная какво става, ме сграбчиха трима, които ме завлякоха настрани от вратата. Джуд водеше глутницата, докато нас с Даниъл и Гейбриъл ни влачеха по стълбите към тъмната горна стая. Изглежда, навремето тук е имало просторен офис, но сега беше обзаведен като луксозна хотелска стая от викторианската епоха. Плътни плюшени завеси покриваха прозорците, които гледаха към първия етаж на склада. Огромен гардероб имаше в единия край, а единствената светлина идваше от десетина трепкащи свещи върху масичка с богата резба. В средата имаше огромно легло с балдахин, покрито с плътна кадифена кувертюра и възглавници. Момчетата долу спяха върху старите рафтове на склада, също както в казарма, докато онзи, който се беше настанил в тази стая, очевидно много държеше на удобствата си.

Талбът беше застанал край една от колоните на леглото и аз реших, че стаята е негова, докато не насочих вниманието си към тъмна ниша. Джуд сведе глава и застана до Талбът.

— След като най-сетне дойдохте — рече Талбът. — Бащицата иска да ви види.

Момчетата, които ме държаха за ръцете, се напрегнаха и се спогледнаха едновременно ужасени и очаровани. Сякаш щяха да видят баща си за пръв път.

— Стана прекалено лесно — чу се глас от сенките в нишата. Някой се размърда и две жълти, блестящи очи се появиха в тъмното. — За малко да скапете веселбата.

Гласът. Нещо в този глас ме накара да се почувствам така, сякаш ме разкъсват.

Даниъл пребледня. Отстъпи назад, но един от пазачите му го тласна напред. Да не би и на него гласът да му се струваше познат?

— Това да не ти е някаква игра? — попитах аз. — Кой си ти? Кажи ни защо сме тук?

— Винаги си била нагло келешче — заяви зловещият глас. — Не можех да понасям нито теб, нито противното ти малко кученце. Имаш ли представа какво удоволствие ми достави да наблюдавам изражението ти, когато я намери мъртва на верандата. Достави ми същото удоволствие, както когато й разкъсах гърлото.

Мъжът се изсмя и излезе от сенките. Косата му беше толкова руса, че изглеждаше почти бяла, имаше изразена трапчинка на брадичката и злобна усмивка. Беше си същият, какъвто го помнех от дете.

— Ти — прошепна Даниъл, сякаш ругаеше.

Погледнах го. Беше така пребледнял, че се уплаших да не изгуби съзнание. Стомахът ми се сви.

— Кейлеб Калби — обади се Гейбриъл. — Какво си въобразяваш, че правиш?

— Довършвам онова, което трябваше да свърша още когато Даниъл се роди. — Насочи изпълнените си с омраза очи към сина си. — Трябваше да те удуша, преди да поемеш първата си глътка въздух. — Пристъпи към Даниъл с протегната ръка, готов да му прекърши врата.

— Да не си посмял да го пипнеш — изкрещях и се опитах да се изтръгна от момчетата, които стискаха ръцете ми.

Кейлеб се изсмя.

— Ти ще се окажеш сочна хапка: Сега вече разбирам защо Талбът се е колебал да те доведе. Сигурно те е искал за себе си.

— Бащице — намеси се Талбът, — както вече ти казах, водех я за теб.

— Шегувам се, синко — успокои го той. — Само се шегувах.

Очите ми се стрелнаха от Талбът към Кейлеб. Гейбриъл не ми ли каза, че Кейлеб бил отговорен за нападението над родителите на Талбът? Талбът не знаеше ли? Как бе възможно да нарича Кейлеб „Бащице“? Защо изобщо му помагаше? Но пък сега вече не бях сигурна дали разказът на Талбът не е бил измислица. Уж бил последният Сейнт Мун, но това можеше да се окаже лъжа. Но пък Гейбриъл го беше зяпнал като призрак, което можеше да означава, че не лъже.

Преди да успея да изрека и дума, Кейлеб щракна с пръсти, момчетата ме пуснаха и ме блъснаха към него. Полетях напред. Кейлеб стисна лицето ми в едната си ръка и обхвана брадичката ми с дългите си пръсти. Ноктите му се впиха в кожата ми. Чух крясъците на Даниъл над оглушителното пулсиране в ушите ми. Мускулите ми пареха както никога досега.

— Хубаво е, че си се облякла подходящо, малката Червена шапчица и Големият лош вълк. — Огледа ме. Плъзна пръстите на свободната си ръка по моята и аз настръхнах. Наведе се и устата му се доближи до ухото ми. — Мила моя, имаш чудесни играчици.

— За да те изгоря с тях — отвърнах, замахнах с ръка и лепнах сребърната гривна на бузата му.

Кейлеб изрева. Пусна брадичката ми и отблъсна ръката ми. На скулата му се вдигна огромен мехур.

Вдигнах ръце, готова да се защитавам, но преди да успея да направя каквото и да било, трима от момчетата на Кейлеб наскачаха и вързаха ръцете и краката ми. Ритах, пищях и се опитвах да ги изтласкам настрани, докато ме вдигаха на колене. Кейлеб ме погледна с омраза. В очите му гореше ярост.

— Кой е допуснал да влезе тук със сребро? — разкрещя се той. — Казвайте!

Огледа момчетата в стаята. Те не смееха да си поемат дъх. Дори те се страхуваха от Кейлеб, бащицата им, и не смееха да отворят уста.

Джуд пристъпи напред. Наведе покорно глава.

— Много се извинявам, Бащице. Не предположих, че гривната й е опасна. Мислех, че е просто дрънкулка към костюма.

— Тогава я свали! — нареди Кейлеб.

Брат ми го погледна, след това сведе още по-ниско глава и пристъпи към мен. Един от пазачите ми протегна ръката ми напред. Престанах да се съпротивлявам и срещнах погледа на брат си, когато той се наведе. Така и не ме погледна повече.

— Знам, че у теб все още има добро, Джуд — прошепнах аз. — Все още си ми брат. Нямаше да ми позвъниш, за да ме предупредиш, ако ти беше все едно. — Не съм ти брат — прошепна гневно той. — Ти ме предаде. Сега те са моето семейство. — Ръката му се поколеба над гривната, тъй като очакваше изгарянето.

— Що за баща би те накарал да се нараниш?

— Ти ме нарани повече от това изгаряне. — Дръпна гривната от китката ми и я запокити настрани. Тръсна глава, когато на пръстите му се появиха мехури.

— Обичам те — прошепнах аз. — Аз съм ти сестра. Искам да те заведа у дома.

Джуд най-сетне ме погледна в очите. Отначало в неговите проблеснаха сребърни искри, но след това се превърнаха във виолетови, също като моите. Брат ми наистина беше някъде там.

— Просто гледай да няма повече такива изпълнения и всичко ще бъде наред — прошепна. Той иска Даниъл.

— Чувам ви — обади се Кейлеб. — Нали се сещате, че имам супер слух?

— Извинявай, Бащице. — Джуд наведе глава и отстъпи настрани, когато Кейлеб се приближи.

Изгорялото петно на скулата му беше понамаляло, но все още беше яркорозово. Той се подсмихна и ме подмина, за да пристъпи пред Гейбриъл, пазен от един човек.

— Впечатлен съм — призна той. — Заложих капан за един досадник, а се хванаха двама. Заслужаваш да видиш какво ще направя, защото цялата работа опира до теб и глутницата ти.

— Какво искаш да кажеш? — попита Гейбриъл. Кривата усмивка на Кейлеб затрепка по устните му.

— И двамата знаем, че Сърхан умира. Когато най-сетне умре, ще дойда за церемонията на предизвикателството.

— Ти не си достатъчно вълк, за да се появиш сам — възрази Гейбриъл. Разбрах, че блъфира. — Не се прояви и като вълк, за да убиеш лично Сърхан. Накара смотаните си приятелчета да го сторят и те благополучно убиха Рейчъл. Глутницата не прощава лесно.

— Много повече вълк съм от теб — заяви Кейлеб. — Ти си седиш в планината и учиш върколаците как да се опълчват на природата си, да живеят мирно. Трябва да ти благодарят, защото няма да са готови за битката, която им готвя. Както видя, вече си имам своя глутница. Заедно с момчетата ще дойдем на церемонията и ще поемем властта. Събрали сме достатъчно мангизи, за да подкупим останалите, които са готови да те предизвикат, и сме достатъчно силни, за да се преборим с всеки. Ще се изплюя върху трупа на Сърхан, преди да го спуснат в земята. Ще притежавам всичко онова, което трябваше да стане мое преди години. А най-хубавото е, че ти ще гледаш отстрани и няма да направиш нищичко?

Гейбриъл не отговори. Просто погледна Кейлеб, сякаш думите му никак не го бяха трогнали. Значи страховете ми се оправдаха. Кейлеб искаше да завземе властта в глутницата на Сърхан, а Гейбриъл нямаше да направи нищо, за да го спре. След като Кейлеб можеше да сложи града на колене и да всели страх като водач на Кралете на сенките, какво ли щеше да се случи, ако станеше предводител на най-силната глутница в страната?

Жеводан щеше да се повтори.

Очите му заблестяха доволно при мълчанието на Гейбриъл.

— Страхливец — рече той и удари Гейбриъл по челото с юмрук.

Гейбриъл изстена. Подвели очи и се свлече на земята. Кралете на сенките очевидно добре се справяха, когато се налагаше да повалят някого с един удар. Питах се дали така бяха извършвали многобройните си престъпления, без да оставят свидетели.

— Сега трябва да се погрижа за още нещо. — Кейлеб се обърна, ухилен като чакал, и пристъпи към Даниъл. — Мислех, че си се разкарал завинаги, докато Джуд не ми каза къде да те открия — изръмжа той. — Изненадах се, че си се върнал. Когато заминах с майка ти, чух, че си се махнал. След това просто изчезна от лицето на земята. Как само се надявах да си мъртъв. Така поне казах на майка ти.

Даниъл трепна, когато чу за майка си. Бяха минали четири години, откакто тя бе избрала Кейлеб пред него.

— Тя къде е? Сигурно я държиш някъде на каишка.

— Убих я. — Баща му извади къс нож от калъф на колана. — С това.

— Какво? — Даниъл се опита да се освободи. Все казваше, че нямал истинска майка, но аз знаех, че държи на нея.

— Не спираше да мърмори, че искала да се върне за теб. Затова й казах, че си мъртъв. Тя само се ядоса още повече. Не млъкваше, затова я наръгах. Може да се каже, че вината за смъртта й е твоя.

Ноздрите на Даниъл се разшириха.

— След като не си искал да ме откриваш, откъде се взе това неочаквано желание? Предполагам капанът беше за мен.

— Точно така — отвърна Кейлеб. — Радвам се, че приятелят ти ни каза къде да те открием. Спести ми досадата да те търся сам, и то преди церемонията. Джуд ми се стори познат, когато Талбът го доведе при нас. Живееше по улиците като някой помияр. Така беше с повечето от момчетата ми. Хубавото на тези отчаяни тийнейджъри е, че лесно мога да доминирам над тях. Казваш им, че вече са част от семейство, и те са готови да правят каквото им наредиш. Така и не разбрах кой всъщност е Джуд, докато една вечер той не реши да ни позабавлява с историята как станал върколак. Изглежда, сестричката Грейс и гаджето й Даниъл имали нещо общо с цялата работа. Можете ли да си представите колко се изкефих на разказа му и колко ми се прииска да разбера още нещо? Той се опита да избяга, когато разбра кой съм и какво искам. Само че аз му помогнах да разбере, че имаме обща съдба. И двамата бяхме предадени от семействата си. Сърхан предпочиташе да остави глутницата си в ръцете на страхливци като Гейбриъл, вместо да я ръководя, както беше редно. А пък семейството на Джуд е предпочело помияра на съседите пред собствения си син. Щом разбрахме каква е истината, беше само въпрос на време да заложим капана.

В обяснението на Кейлеб имаше нещо гнило. Защо му трябваше да залага чак толкова сложен капан единствено за да види отново Даниъл? Защо изобщо му пукаше? Вече беше заменил Даниъл с момчетата от глутницата. Защо му е трябвало да праща Талбът да се сприятелява с мен, за да може по-късно да остави следа, по която да тръгне Даниъл? Не знаех дали това е било измислено от болен мозък, или пък представляваше гениален замисъл, който не разбирах.

— Една част от разказа на приятеля ти ме озадачи — продължи застаналият точно пред Даниъл Кейлеб. — Той твърдеше, че си бил излекуван. Според мен това е абсолютно невъзможно. Все още не вярвам.

Бърз като светкавица, Кейлеб замахна с ножа към Даниъл. Изпищях. Ножът се заби в горната част на ръката на приятеля ми. Кейлеб го извади, от раната шурна кръв и се стече по ръката на Даниъл.

Кейлеб опипа раната с пръсти. Даниъл се намръщи. Баща му вдигна окървавените си пръсти към носа и подуши. Предположих, че пробва мириса на кръвта — дали е на Вълк или на човек — също както Даниъл пробва кръвта на Джуд, когато я откри на верандата ни, и тогава бе разбрал, че Джуд е заразен. Кейлеб присви недоумяващо очи. Вкуси кръвта с върха на езика си. Опита се да потисне гаденето. Смръщи чело и объркването му пролича ясно. След това повика Талбът. Той помириса кръвта и поклати глава.

— Не разбирам, Бащице. Не мога да определя тази миризма. Според теб какво означава?

Кейлеб избърса кръвта в бархетната риза на Талбът.

— Няма значение — заяви. Очевидно се опитваше да скрие объркването си. — Така или иначе, Даниъл трябва да умре. Не го искам да ми скапе церемонията. Момичето ще бъде съвършеното оръжие, ако наистина е толкова силна, колкото твърдиш.

Талбът ме стрелна с поглед. След това обаче кимна и се върна на мястото си.

Кейлеб отново се върна до мен. Прегърна ме през кръста. Инстинктът ми говореше да го ударя и да бягам, но две от неговите момчета продължаваха да ме държат.

— Единственият проблем, когато убиеш съпругата си, е, че ти доскучава без партньорка — рече той. — Ще станеш за тази работа, когато те превърнем във върколак.

— Не смей да я докосваш — изкрещя Даниъл. Мразиш мен. Убий ме и я пусни да си ходи.

— А, ще я пусна, разбира се. Щом се превърне във вълк, няма да може да се контролира. Тогава ще я пусна в една стая с теб. След като те разкъса, ще я изпратя да си ходи у тях. Това ще бъде посланието ми до безценния й баща, пастора.

Сърцето ми блъскаше неудържимо. Това ли беше намислил Кейлеб? Щеше да ме превърне във върколак, за да ме накара да избия всички, които обичах.

— Какво? — Джуд неочаквано пристъпи напред. — Бащице, нали каза, че Грейс ще бъде стръв? Нали каза…

— А според теб, момче, какво става със стръвта? — изръмжа той. — Схрускват я. В нашия случай сестра ти ще бъде схрускана от Вълка. Тогава ще стане една от нас.

Джуд ме погледна, след това се обърна към предводителя си. Не разбирах изражението му.

— Не одобряваш ли? — попита Кейлеб. — Винаги мога да Ви пусна двамата с Талбът срещу нея.

— Недей. Планът ти е съвършен, както винаги. — Джуд се отдръпна като куче, което очакваше ритник от господаря си.

Отвърнах поглед от брат си. Тъкмо когато си мислех, че съм го върнала, той се оказа покорен слуга на Кейлеб.

— Никога няма да се предам — заявих. Гласът ми трепереше твърде много, така че едва ли някой ми повярва, но поне се постарах да вдигна високо глава.

„Напротив, ще се предадеш — шептеше Вълкът в главата ми. — Не можеш да избягаш от мен.“

— Ще видим на сутринта, Грейс Дивайн. Методите ми умеят да убеждават. Как според теб се сдобих с толкова много момчета? Джуд и Талбът са редки находки, те вече са върколаци.

Сърцето ми неочаквано се сви заради момчетата в склада. Какво семейство само. Някои от тях очевидно бяха гелал или акх, но повечето бяха объркани тийнейджъри без късмет — докато Талбът и Кейлеб не ги бяха спипали. Сърцето ми се сви и заради мен, и заради Даниъл, и заради семейството ми. След като толкова много хора се бяха пречупили методите на предводителя, как щях да устоя аз?

Кейлеб даде знак и две от момчетата му вдигнаха отпуснатото тяло на Гейбриъл и се отправиха към вратата. След това поведоха и нас с Даниъл.

— Защо не го направиш още сега? — попита Даниъл.

— Защото очакването е най-хубавата част от играта. Чувстваш се като на Бъдни вечер, а?

Загрузка...