Игрите на Вор

ТРЕТА ГЛАВА

В лазарета на базата, докато лежеше отпуснато във водата на топлинния резервоар, Майлс обмисляше разпъването на кръст на двамата саботьори от моторния пул в няколко варианта. Например, с главата надолу. Или провесени ниско над морето от антигравитационна шейна. А още по-добре, завързани за колове, проснати по гръб сред някое тресавище по време на виелица… Тялото му се стопли и фелдшерът го извади от резервоара, за да изсъхне. Прегледаха го отново, а после изяде предписаната му храна. Главата му се поизбистри.

Не беше опит за убийство и следователно не беше длъжен да прехвърля случая на Саймън Илиян — страховития шеф на ИмпСи и дясна ръка на баща му. Представата как зловещите офицери от ИмпСи отвеждат надалече, много надалече онези двама шегаджии, беше прекрасна, но непрактична. Все едно да трепеш мишки с мазерно оръдие. Пък и надали ИмпСи би могла да им измисли по-лошо място от това тук.

Естествено, бяха очаквали, че скатерът му ще затъне, докато обслужва станцията, а за него ще остане неудобството да се обади в базата за тежко оборудване, което да го изтегли. Неудобно да, но не фатално. Не биха могли, никой не би могъл да предвиди вдъхновението на Майлс, породило идеята за предпазното осигуряване с веригата, което в крайна сметка едва не го уби. В най-добрия случай, макар че и той беше достатъчно неприятен, въпросът беше в компетенциите на Сигурността на службите — военното контраразузнаване, или за нормално наказание.

Той провеси крака от единственото заето легло в празния лазарет и отмести настрана останалата в подноса му храна. Фелдшерът се помота из стаята и погледна останките от храната.

— Добре ли се чувствате сега, сър?

— Чудесно — мрачно му отвърна Майлс.

— Не сте си довършили обяда.

— Често го правя. Винаги ми слагат прекалено много.

— Да, предполагам сте доста ъ-ъ… — „Бацилът“ въведе нещо в картона на Майлс и се надвеси над него, за да прегледа ушите му. След това се наведе и провери пръстите на краката му, като ги разтриваше с опитните си пръсти. — Тялото ви май ще си остане цяло-целеничко. Късметлия!

— Много измръзвания ли лекувате?

„Или аз съм единственият идиот?“ — фактите подсказваха този извод.

— О, веднъж да пристигнат новобранците и тук става навалица. Измръзвания, пневмонии, счупвания, контузии, мозъчни сътресения… през зимата става доста оживено. Дебили! Нещастни новобранци! И няколко нещастни инструктори, които новобранците са завлекли със себе си. — Фелдшерът се изправи и записа още нещо в картона на Майлс. — Страхувам се, че ще трябва да ви изпиша, сър.

— Страхувате се? — въпросително повдигна вежди Майлс.

Фелдшерът се изпъна в несъзнателната поза на човек, който се чувства виновен, че предава лоши новини.

— Наредено е да се представите на командващия базата веднага щом ви изпиша, сър.

Майлс прехвърли през ума си възможността за един бърз рецидив. Не. По-добре да свършва с черната работа.

— Кажете, фелдшер. Някой друг потапял ли е някога скатер?

— О, разбира се. Новобранците губят по четири-пет на сезон. Плюс по-малките затъвания. На инженерите наистина им писва. Комендантът им обеща следващия път да ги… хм! — Фелдшерът млъкна.

Чудесно, помисли си Майлс. Направо велико. Падаше му се. Наистина си го заслужаваше.

Майлс се втурна към жилището си, за да се преоблече. Предположи, че болничният халат едва ли е подходящо облекло за срещата. Оказа се, че има малко затруднение. Всекидневното му черно облекло беше прекалено развлечено, а зелената парадна униформа беше прекалено официална, за да се носи по време на служба където и да е извън Имперския щаб във Ворбар Султана. Панталонът и ботите от зелената бойна униформа все още бяха на дъното на тресавището. Беше взел само по един комплект от всяка униформа. Резервните още не бяха пристигнали.

Едва ли можеше да заеме от някой съсед. Униформите му се шиеха лично за него, на приблизително четири пъти по-висока от имперската цена. Част от разликата в цената идваше от усилията униформите да бъдат скроени така, че шивашките тънкости донякъде да скриват особеностите на неговото тяло, като заедно с това бъдат неотличими от фабрично скроените. Той изруга под носа си и се намъкна в парадната униформа, допълнена от огледално лъснати ботуши до колената. Ботушите поне премахваха нуждата от скобите на краката.

„Генерал Станис Метцов“ гласеше табелката на вратата: „Командващ базата“. Майлс усърдно отбягваше командващия след злополучната им среща. В компанията на Ан нямаше проблеми, въпреки оредялото население на остров Кирил през този месец. Ан отбягваше всички. Сега на Майлс му се искаше да беше проявявал по-голяма инициатива в отношенията с колегите си в офицерската столова. Изолацията бе грешка. За пет дни, дори и в най-произволните разговори, все някой щеше да спомене за лакомата тиня-убиец на остров Кирил.

В преддверието един ефрейтор стана от компютърната конзола и преведе Майлс през вътрешните помещения. Трябва да намери обратния път до добрата страна на Метцов, ако се допуснеше, че генералът има добра страна. Майлс имаше нужда от съюзници. Генерал Метцов сериозно погледна над бюрото си, когато Майлс отдаде чест и застина в очакване.

Днес генералът беше облечен войнствено — в черно бойно облекло. На стъпалото от йерархията, което заемаше Метцов, този стилистичен избор обикновено показваше преднамерена идентификация с Мъжа-войн. За неговия ранг можеше да се съди само по спретнатите изгладени дрехи. Украшенията скромно бяха сведени само до три. И трите — високи отличия за бойни заслуги. Престорена скромност. Подчертани от заобикалящите ги листа, те се набиваха в очите. Мислено Майлс се възхити, дори завидя на ефекта. Метцов се вписваше в ролята си на боен командир с абсолютна и неподправена естественост.

„С униформата не познах“, ядоса се Майлс, когато очите на Метцов огледаха от горе до долу мекия блясък на парадното му облекло. „А шансовете ми бяха петдесет на петдесет.“ Сигурно изглеждаше като някакъв щабен укор на рода Вор, ако съдеше по вдигнатите вежди на Метцов. Майлс реши да форсира встъплението и прекрати инспекцията на Метцов.

— Да,сър?

Метцов се облегна в стола си и сви устни.

— Виждам, че сте си намерили някакви гащи, младши лейтенант Воркосиган. Ах, също и… ботуши за езда. Знаете ли, на този остров няма коне.

„Нито пък в Имперския щаб, с раздразнение си помисли Майлс. Проклети ботуши. Да не съм ги измислил аз.“ Веднъж баща му беше изказал предположението, че на щабните офицери ботушите сигурно им трябват, за да яздят на конче дървени пръчки, високомерни като вещици на метли. Застанал мирно, с вдигната брадичка, без да може да намери подходящ отговор на ироничната забележка на генерала, Майлс запази величествено мълчание.

— Сър.

Стиснал ръцете си, Метцов се наведе напред и изостави мрачния хумор. Погледът му отново стана твърд.

— Загубихте ценна, напълно екипирана машина, като я оставихте паркирана в област, ясно обозначена като Инверсионна зона. Вече не преподават ли топография в Имперската академия или в Новите служби сега всичко е дипломация: „Как да пием чай с дамите?“

Майлс си представи картата. Виждаше я ясно.

— Сините области бяха обозначени с И.З. Тези инициали не бяха формулирани в легендата или където и да е другаде.

— В такъв случай, предполагам, не сте успели да прочетете и ръководството си.

Беше заровен в ръководства от момента на пристигането си. Ръководства за работата в синоптичния кабинет, технически спецификации на оборудването…

— Кое, сър?

— Устава на база „Лазковски“.

Майлс правеше неистови опити да си спомни дали е виждал такъв диск.

— Мисля… мисля, че лейтенант Ан може би ми е дал едно копие… оная вечер. — Всъщност Ан беше стоварил цял кашон с дискове на леглото му. Беше му обяснил, че е започнал предварителни приготовления по опаковането на багажа си и завещава на Майлс библиотеката си. Майлс беше прочел два метеорологични диска, преди да си легне същата вечер. Без съмнение Ан се беше заврял в килийката си за малка предварителна почерпка. Следващата сутрин Майлс беше изкарал скатера…

— И още не сте го прочели?

— Не, сър.

— Защо не?

„Беше ми скроено“, виеше съзнанието на Майлс. Можеше да почувства присъствието и големия интерес на писаря, който не беше освободен. Той стоеше като свидетел на цялата сцена до вратата зад него. Публичността още повече угнетяваше Майлс. Само ако беше прочел проклетото ръководство. Дали онези две копелета от моторния пул изобщо щяха да са в състояние да му погодят това? Дали, нали… Този път щеше да претърпи поражение.

— Нямам извинение, сър.

— Е, младши лейтенант. В Глава трета от Устава на база „Лазковски“ ще намерите пълно описание на всички зони, заедно с правилата за избягването им. Можете да ги погледнете, когато успеете да се освободите за малко от пиенето на чай.

— Да, сър. — Лицето на Майлс беше замръзнало в стъклена маска. Генералът имаше право да го одере с вибрационен нож, ако предпочиташе — но насаме. Авторитетът, който униформата даваше на Майлс, едва балансираше деформациите, превръщащи го в мишена на дълбоките генетически предразсъдъци, чиито корени се криеха в историята на Бариар. Едно публично унижение, подкопаващо този авторитет пред хора, които той също трябваше да командва, по своята същност твърде много се приближаваше до акт на саботаж. Несъзнателен или преднамерен?

Генералът още загряваше.

— Може в Имперския щаб Службите все още да осигуряват магазия за излишните лордове от класата Вор, но тук навън, в истинския свят, където се води борба, не са ни притрябвали търтеи. Проправял съм си пътя нагоре в битки. Виждал съм как във Вордарианското претендентство падат жертви, преди ти още да си бил роден…

„Аз самият станах жертва във Вордарианското претендентство, преди още да бъда роден“, помисли си Майлс. Все по-трудно обуздаваше раздразнението си. Солтоксинът, който едва не беше убил майка му по време на нейната бременност, и който беше направил от него това, което е, си беше чисто военна отрова.

— …участвах в потушаването на бунта на Комар. Вие, дечурлигите, дето изникнахте през последните десет години и повече, нямате и понятие от сражение. Тези дълги периоди на непрекъснат мир отслабват Службите. Ако продължат още дълго, когато настъпи криза, няма да има останал един човек с истински опит. — От вътрешното напрежение очите на Майлс леко се разфокусираха. „Сигурно Негово Имперско Величество трябва да осигури по една война на всеки пет години — като удобство за кариерата на своите офицери.“ Умът му леко се поколеба над понятието „истински опит“. Дали Майлс не беше попаднал на първата следа. Защо този величествен наглед офицер беше изхвърлен на брега на остров Кирил?

Метцов се самонавиваше все повече.

— В една истинска бойна ситуация екипировката на войника е от жизнено важно значение. Тя може да бъде разковничето на победата или причина за погром. Човек, който губи своята екипировка, губи своята ефективност като войник. По време на технологичната война един разоръжен мъж е като жена. Той е безполезен. А ти си се самообезоръжил.

Майлс кисело се почуди дали в такъв случай генералът ще се съгласи, че по време на технологична война една въоръжена жена може със същия резултат да е мъж… Не. По всяка вероятност, не. Не и бариарец от неговото поколение.

Метцов понижи глас и от военната философия се спусна към непосредствените въпроси от практическо естество. Майлс почувства облекчение.

— Обичайното наказание за човек, потопил скатер, е да го изкопае сам. На ръка. Разбирам, че това няма да е възможно, тъй като дълбочината, на която си потопил своя, е нов рекорд за лагера. Въпреки това ще докладваш в 14:00 на лейтенант Бон. Ще му помагаш, както той намери за добре.

Е, безспорно това беше честно. Майлс се молеше срещата да е към края си. Свободен сте. Но генералът мълчеше. Гледаше косо и замислено.

— За повредите, които сте нанесъл на синоптичната станция — бавно започна Метцов, след това седна и продължи по-решително. Очите му, Майлс почти можеше да се закълне, светеха слабо с червен блясък, а горната му устна спазматично подръпваше нагоре устата му, която сега изглеждаше тънка като шев. — Една седмица ще надзиравате трудовия наряд. По четири часа дневно. Това е в допълнение към другите ви задължения. Докладвай в „Поддръжката“ на сержант Нюв, 05:00 — всеки ден.

Чу се как ефрейторът, който все още стоеше зад Майлс, сподавено си пое дъх. Майлс не можа да го изтълкува. Смях? Ужас?

Но… Не беше справедливо! И можеше да изгуби важна част от скъпоценното време, което му оставаше, за да усвоява техническите умения от Ан…

— Повредата, която направих в станцията, не беше глупав инцидент, както със скатера, сър. Тя беше необходима за моето оцеляване.

Генерал Метцов го фиксира с леденостуден поглед.

— Нека да са шест часа на ден, младши лейтенант Воркосиган.

Майлс не се стърпя. През стиснатите му зъби думите излизаха сякаш теглени с клещи.

— Бихте ли предпочели срещата, която щяхте да имате точно в този момент, ако си бях позволил да замръзна, сър?

Спусна се тишина. Мъртва тишина, която се издуваше като убито на пътя животно под лятното слънце.

— Свободен сте, младши лейтенант — просъска генерал Метцов накрая. Очите му представляваха два искрящи прореза.

Майлс отдаде чест, обърна се кръгом и излезе. Беше скован като някакъв древен шомпул. Или дъска. Или труп. Кръвта пулсираше в ушите му. Тикът подръпваше брадичката му нагоре. Мина покрай ефрейтора, който стоеше мирно и приличаше на добра имитация на восъчна фигура. През вратата. През външната врата. Най-после сам в ниския коридор на административната сграда.

Майлс се наруга тихичко. После повтори на висок глас. Наистина, трябваше да се опита да култивира в себе си по-нормално отношение към старшите офицери. Проклетото му възпитание беше в дъното на проблема. Сигурен беше в това. Прекалено много години се беше препъвал в стада от генерали, адмирали и членове на старшия личен състав в дома на Воркосиган. На обяд, на вечеря. През цялото време. Прекалено дълго време се беше приучавал да бъде незабележим, притихнал като мишка и заслушан в изключително глупавите им спорове и дебати на стотици теми. Виждаше ги по начина, по който самите те вероятно се виждаха един друг. Когато един нормален младши лейтенант гледаше своя командир, той трябваше да вижда богоподобно същество, а не един… бъдещ подчинен. Във всеки случай се предполагаше, че новите младши лейтенанти са непълноценен човешки вид. И все пак… Какво цели този Метцов? Беше срещал и други от този тип, с различни политически окраски. Повечето от тях бяха приятни хора и ефикасни воини, докато стояха настрана от политиката. Като партия, военните консерватори бяха западнали още от времето на разпадането на дяволската офицерска клика, отговорна за опустошителната инвазия на Ескобар преди повече от две десетилетия. Но опасността от революция на крайно десните, събирането на някакъв въображаем „Съвет“, който да спаси императора от собственото му правителство, си оставаше съвсем реална за баща му. Майлс знаеше това. Дали от Метцов не се излъчваше някакъв неуловим политически мирис, който беше накарал косъмчетата на врата на Майлс да настръхнат? Сигурно не. Един истински ловък политик щеше да се стреми да използва Майлс, а не да го ругае. „Или просто ти е кофти, че те заби на някакъв унизителен боклукчийски наряд?“ Нямаше нужда човек да е политически краен, за да му достави определено садистично удоволствие да натрие носа на някого от социалната класа на Вор. Дали пък в миналото и самият Метцов не е бил изигран от някой арогантен лорд Вор. Политически, социално, генетически… възможностите бяха безкрайни. Майлс разтърси глава, за да прогони неприятния спомен за критиката и с куцукане се запъти да се преоблече в черните си дрехи и да намери инженерната част на базата. За момента не можеше да си помогне с нищо. Беше затънал по-дълбоко и от скатера. Просто, доколкото е възможно, трябваше да отбягва Метцов през следващите шест месеца. Всичко, което Ан можеше да свърши толкова добре, можеше да го свърши и Майлс.

Лейтенант Бон се приготви да спусне сонда за скатера. Лейтенантът от инженерната част беше слаб мъж на двайсет и осем, може би трийсет години. Сипаничавата кожа на изпитото му, сякаш изсечено лице беше зачервена от климата. Очите му бяха пресметливи, а ръцете му изглеждаха като ръце на майстор. Язвителният израз на лицето му, който Майлс долови, вероятно го съпътстваше постоянно и не беше предназначен само за него. Майлс и Бон прешляпаха през калта до горния край на тресавището, докато двамата техници от инженерната част, облечени в черни импрегнирани работни комбинезони, бяха кацнали на тежкия си ховър, паркиран на сигурно място в близост до откритите скали. Слънцето беше бледо, а непрестанният вятър — студен и влажен.

— Опитайте някъде там, сър — предложи Майлс. Докато сочеше, се опитваше да пресметне ъглите и разстоянията на мястото, което беше виждал само веднъж, и то в полумрак. — Мисля, че ще трябва да слезете най-малко на два метра.

Лейтенант Бон го удостои с безрадостен поглед, вдигна вертикално дългата метална сонда и я бутна надолу в тресавището. Тя се спря почти веднага. Майлс се намръщи озадачено. Скатерът със сигурност не би могъл да изплува към повърхността…

Бон, който не изглеждаше особено развълнуван, се облегна на металния прът с цялата си тежест и го изви. Сондата започна да се спуска надолу.

— На какво се натъкнахте? — попита Майлс.

— Лед — изсумтя Бон, — сега е към три сантиметра. Стоим върху пласт лед. Под тази кал е точно като замръзнало езеро. Само че е замръзнала тиня. — Майлс опита повърхността с крак. Мокро, но твърдо. Когато си устрои лагера тук, беше същото.

— Дебелината на леда се променя с времето — добави Бон. — През зимата върху това тресавище можеш да приземиш и товарна совалка. Настъпи ли лятото, ледът изтънява. При подходяща температура на привидно твърдия лед му стигат няколко часа, за да се превърне във вода и после пак да замръзне.

— Струва… струва ми се, че разбрах това.

— Наклони! — лаконично нареди Бон. Майлс обгърна пръта и му помогна. Чувстваше хрущенето, когато сондата с пристъргване премина през ледения пласт. Ако температурата беше паднала още малко през нощта, когато затъна, и калта беше замръзнала отново, щеше ли да е в състояние да пробие ледения покров? Той потрепера вътрешно и вдигна наполовина ципа на шубата, която носеше над черното си облекло.

— Студено ли е? — попита Бон.

— Мисля си.

— Добре. Създайте си този навик. — Бон докосна едно копче и сонара на пръта на сондата засвири с честота, от която им изтръпнаха зъбите. На монитора се изобрази ясна капковидна форма, дълга няколко метра. — Ето го. — Лейтенантът погледна числата на монитора. — Наистина е там долу, нали? Бих ви оставил да го откопаете с чаена лъжичка, младши лейтенант, но предполагам, че зимата ще настъпи, преди да сте свършили. — Той въздъхна и се втренчи в Майлс, като че ли си представяше сцената. Майлс също можеше да си я представи.

— Да, сър — внимателно отговори той.

Изтеглиха сондата. Под облечените им в ръкавици ръце се плъзна студена тиня.

Бон маркира мястото и махна на своите техници.

— Тук, момчета. — Те помахаха в отговор, вдигнаха ховъра във въздуха и го обърнаха. Бон и Майлс се изкатериха по скалите по посока на станцията, доста настрана от пътя му.

Ховърът се придвижи с вой по въздуха и зае позиция над тресавището. Високомощният, изчислен за космоса сноп въздух, нагнетяван от витлата му, се стовари надолу. Тиня, части от растения и лед изригнаха с грохот във всички посоки. За две минути под въздушния сноп се оформи тинест кратер, на чието дъно проблясваше голяма перла. Стените на кратера незабавно започнаха да се свличат навътре, но операторът на ховъра стесни обхвата на въздушния сноп и включи витлата на реверсивен режим на работа. Скатерът се вдигна и с шумно измляскване се освободи от леглото си. Гледката на провисналата на веригата палатка беше отблъскваща. Ховърът деликатно остави товара си на скалистия терен и се приземи до него.

Бон и Майлс се събраха, за да разгледат пропитите с кал останки.

— Нали не сте били в тази палатка, младши лейтенант? — попита Бон, побутвайки палатката с върха на обувката си.

— Да, сър. Бях вътре. Чаках да се съмне. Аз… заспах.

— Но сте излезли преди да потъне.

— Ами, не. Когато се събудих, вече беше потънала под повърхността.

— Колко? — Бон повдигна извитите си вежди. Майлс вдигна ръката си на нивото на брадичката си. Бон изглеждаше поразен.

— Как се измъкнахте от вакуума?

— Трудно. И с повече адреналин, струва ме се. Измъкнах се от ботите и панталона. Което ме подсеща… Може ли за минутка да потърся обувките си, сър?

Бон махна с ръка и Майлс с уморена походка се върна върху тресавището, като обикаляше около пръстена от мръсотии, които въздушният сноп беше избълвал на повърхността, и се държеше на дистанция от кратера, който сега се пълнеше с вода. Откри едната обувка, цялата покрита с кал, но не успя да намери другата. Дали да не я запази, в случай че някой ден му ампутират единия крак? Сигурно няма да е същият. Той въздъхна и се изкатери обратно при Бон.

Бон свъси вежди при вида на руината, която се поклащаше от ръката на Майлс.

— Можели сте да загинете — каза той с разбиране.

— Три пъти… Задушен в палатката, заклещен в тинята или замръзнал, докато очаквах спасението си.

Бон го погледна проницателно.

— Наистина. — Той се отдалечи от смачканата палатка разсеяно, сякаш търсеше по-добър изглед. Майлс го последва. Когато бяха на разстояние, от което техниците не можеха да ги чуват, Бон спря и плъзна поглед по тресавището.

— Чух от неофициален източник, че някакъв техник от моторния пул, на име Патас, се е хвалил пред един от колегите си, че той ви е скроил това — доверително отбеляза той. — И че вие сте прекалено глупав, за да можете дори да се досетите, че е номер. Това самохвалство можеше да се окаже не особено умно от негова страна, ако бяхте загинал.

— Ако бях загинал, нямаше да има значение дали се е похвалил или не — сви рамене Майлс. — Категорично мога да гарантирам, че това, което разследването на Службите не разкри, нямаше да убегне на разследването на Имперска сигурност.

— Знаели ли сте, че ви е било скроено? — Очите на Бон изучаваха хоризонта.

— Да.

— Изненадан съм, че в такъв случай не сте поискали намесата на Имперска сигурност.

— О? Помислете, сър.

Погледът на Бон се върна върху Майлс, сякаш правеше опис на отвратителните му деформации.

— Не си ми ясен, Воркосиган. Защо те допуснаха в Службите?

— Вие как мислите?

— Привилегия на Вор.

— Познахте от първия път.

— Тогава защо си тук? Привилегированите Вор ги изпращат в щаба.

— Ворбар Султана е прекрасен по това време на годината — любезно се съгласи Майлс. Как ли му се наслаждава точно в този момент братовчед му Иван? — Но аз искам корабна служба.

— И не можеш да си я уредиш? — скептично подхвърли Бон.

— Беше ми казано да я заслужа. Затова съм тук. За да докажа, че мога да се справя в Службите. Или… не. Да извикам една глутница от ИмпСи, преди да е изтекла и една седмица от пристигането ми, която да обърне базата и всичко в нея наопаки в търсене на заговори за убийства там, където според мен такива не съществуват. Това нямаше да ме приближи към моята цел. Без значение колко забавно можеше да е. — Дори Майлс да беше настоявал за официално разследване, което с бързината на спринт да докаже правотата му, тълпата можеше да го нарани много повече от двамата му мъчители. Не. Нямаше отмъщение, което да си струва „Принц Серж“.

— Моторният пул е под командването на инженерната част. Ако Имперска сигурност бяха попаднали на него, щяха да попаднат и на мен — проблеснаха кафявите очи на Бон.

— Вие можете да попадате на когото си искате, сър. Но ако имате неофициални източници за получаване на информация, това означава, че трябва да имате и неофициални пътища за изпращането й. И в края на краищата имате само моята дума за това, което се случи. — Майлс вдигна безполезната обувка и я запрати обратно в тресавището.

Бон замислено проследи дъгата, която обувката изписа, и цопването й в кафявата вода.

— Думата на един лорд Вор?

— Това нищо не значи в тези времена на дегенерати — Майлс оголи зъби в горчива усмивка. — Питайте когото искате.

— Хм — поклати глава Бон и се отправи обратно към ховъра.

На следващата сутрин Майлс се представи в бараката на поддръжката за втората половина от работата по връщането на скатера — почистване на екипировката от калта. Днес слънцето, което грееше от часове, беше ярко, но Майлс знаеше, че е само пет часа. След около час работа той беше започнал да загрява. Чувстваше се по-добре и беше влязъл в ритъм.

В шест и тридесет лейтенант Бон, „Каменното лице“, пристигна и му доведе двама помощници.

— Я! Ефрейтор Олни. Техник Патас. Срещаме се отново — язвително се усмихна Майлс.

Двамата се спогледаха разтревожено. Майлс остана съвършено спокоен. След това не позволи на никого, най-вече на себе си, да спре дори за миг. Разговорът се ограничаваше до кратки, предпазливи технически термини. По-голямата част от екипировката беше възстановена до състояние, по-добро от онова, в което я беше получил Майлс. Той сериозно пожела приятен ден на двамата си помощници, които едва не трепереха от чувството си на несигурност. Е добре, ако досега не бяха проумели положението си, значи са безнадеждни. Майлс горчиво се питаше как може да има толкова голям късмет в установяването на добри отношения с умни мъже като Бон. Сесил беше прав, ако не можеше да се научи да командва и глупаци, никога нямаше да успее като офицер в Службите. Във всеки случай не и в Лагера на вечния скреж.

На следващата сутрин — третата от седемте на служебното му наказание, Майлс се представи на сержант Нюв. В отговор сержантът представи на Майлс един скатер, натъпкан с оборудване, диск със съответните ръководства за работа с него и график за поддръжката на канализацията и дренажната мрежа на база „Лазковски“. Без съмнение, очакваше го още едно полезно и познавателно преживяване. Майлс се запита дали генерал Метцов беше избрал тази работа лично. Почти беше убеден в това.

Положението си имаше и добра страна — двамата му помощници отново бяха с него. Явно досега Олни и Патас също не се бяха сблъсквали със спецификата на тази строителна работа, така че не притежаваха никакво превъзходство в знанията си, което да им позволи да подлагат крак на Майлс. И те трябваше първо да прочетат ръководствата. Майлс зазубри процедурните и оперативните ръководства с охота, граничеща с мания, докато помощниците му се вкиснаха. Все пак хитроумните приспособления за почистване на канализацията притежаваха несъмнен чар. Тръбите за промиване с високо налягане можеха да предизвикват някои изненадващи ефекти. Имаше химически компоненти, които притежаваха някои чисто военни свойства, като например да разтварят мигновено всичко, включително и човешка плът. През следващите три дни Майлс научи за инфраструктурата на база „Лазковски“ повече, отколкото някога си беше представял. Дори беше изчислил точката, от която цялата система можеше да бъде разрушена с един умело поставен заряд.

На шестия ден Майлс и екипът му бяха изпратени да почистят една задръстена тръба от подземната канализация, разположена навън, в тренировъчните полигони на новобранците. Мястото се забелязваше лесно. От едната страна повдигнатото платно на пътя беше покрито от сребристия плащ на водата, а от другата тя слабо се процеждаше и се стичаше към дъното па дълбок ров.

Майлс извади дълъг телескопичен прът от скатера и го спусна под тъмната повърхност на водата. Сякаш нямаше какво да задръства преливащия край на канала. Каквото и да е, трябва да е заседнало по-навътре. Кеф. Той върна пръта на Патас, прехвърли се от другата страна на пътя и разгледа рова. Забеляза, че каналът беше малко повече от половин метър в диаметър.

— Дайте ми фенер — обърна се той към Олни. Майлс свали шубата си, хвърли я в скатера и се спусна в рова. Насочи фенера в отвора. Очевидно каналът завиваше леко. Не можеше да види абсолютно нищо. Той сравни относителната ширина на раменете на Олни, Патас и на своите собствени и въздъхна.

Дали можеше да съществува нещо по-различно от корабната служба? От всичко, което му се беше случвало досега, спелеологичните изследвания в планините Дендарии се доближаваха най-много до това. Земя и вода срещу огън и въздух. Сякаш си създаваше дяволски резерв „ин“. Необходимият за новото възцаряване на равновесието „ян“ трябваше да е изумителен. Той стисна прожектора по-здраво, застана на ръце и колене и запълзя по канала.

Колената му подгизнаха от ледената вода. Ефектът беше вцепеняващ. В едната му ръкавица също протече вода. Чувстваше я като острие на нож, забито в китката му.

Мислите на Майлс се върнаха за миг върху Олни и Патас. През последните дни между тях се беше установило безпристрастно, в умерена степен резултатно сътрудничество, което се основаваше — Майлс не хранеше никакви илюзии — на страха от Бога, който им внушаваше лейтенант Ан — добрият ангел на Майлс. Как успяваше да постигне този тих авторитет все пак? На първо място беше добър в работата си, но какво друго?

Майлс се промъкна през извивката на канала, освети запушването с прожектора си и рязко се отдръпна, като придружи движението с ругатни. Той изчака за момент, за да възстанови контрола върху дишането си, изследва по-отблизо блокадата и заднешком се отправи към изхода. Изправи се на дъното на рова и със скърцане намести гръбначните си прешлени. Над него ефрейтор Олни подаде глава над мантинелата на пътя.

— Какво има там, младши лейтенант?

Все още задъхан, Майлс вдигна глава към ефрейтора и му се ухили.

— Чифт боти.

— И това е всичко?

— Собственикът им още ги носи.