Играта на ангела

1

Ознаменувах завръщането си в света на живите, като отдадох почит на един от най-влиятелните храмове в целия град: централният клон на Испано-колониалната банка на улица „Фонтанела“. При вида на стоте хиляди франка директорът, финансовите инспектори и цяла армия от касиери и счетоводители изпаднаха в екстаз и веднага ме въздигнаха до олтарите, запазени за онези клиенти, които предизвикват едва ли не религиозно благоговение и симпатия. След като уредих формалностите с банката, реших да се срещна с друг от конниците на Апокалипсиса и отидох до един павилион за вестници на Пласа Уркинаона. Отворих един брой на „Ла вос де ла индустрия“ по средата и потърсих местните новини — раздела, списван на времето от мен. Вещата ръка на дон Басилио все още се долавяше в заглавията и аз разпознах имената на почти всички автори на статии, сякаш не бе изтекло толкова време оттогава. Шестте години умерена диктатура на генерал Примо де Ривера бяха донесли на града едно отровно и мътно спокойствие, което съвсем не се отразяваше добре на хрониката на престъпленията и сензациите. В пресата вече почти не се появяваха сведения за бомбени атентати или престрелки. Барселона, страховитата „Огнена роза“, напоследък бе започнала да прилича по-скоро на тенджера под налягане. Тъкмо се канех да сгъна вестника и да си взема рестото, когато го видях. Беше съвсем кратко съобщение в една колонка с няколко произшествия, поместени на последната страница от раздела.

Отидох там с цялата бързина, на която бях способен. Миризмата на изгоряло се усещаше още от Ла Рамбла. Група от съседи и любопитни граждани се бе събрала на площада пред сградата. Тънки струйки бял дим се издигаха от една купчина отломки, струпани пред входа. Познах неколцина служители на издателството, които се опитваха да спасят изпод руините малкото оцелели вещи. Кашони с обгорени книги и лизнати от пламъците мебели бяха накамарени на улицата. Фасадата бе почерняла, прозорците се бяха пръснали от огъня. Разкъсах кръга на зяпачите и влязох вътре. Силна смрад затъкна гърлото ми. Някои от работещите в издателството, които се мъчеха да спасят принадлежностите си, ме познаха и унило ме поздравиха.

— Господин Мартин… голямо нещастие — мънкаха те.

Прекосих онова, което преди беше приемната, и се отправих към кабинета на Баридо. Пламъците бяха погълнали килимите и превърнали мебелите в скелети от жарава. Таванът се бе срутил в единия ъгъл, отваряйки просека, през която нахлуваше светлина откъм задния двор. Във въздуха се носеше гъст облак от пепел. Един стол, оцелял по чудо от пожара, се мъдреше в средата на стаята и на него седеше Усойницата, която плачеше със сведена глава. Коленичих пред нея. Тя ме позна и се усмихна през сълзи.

— Добре ли си? — попитах я аз.

Тя кимна.

— Знаеш ли, каза ми да си вървя вкъщи, че вече било късно и трябвало да си почина, че днес ни чакал труден ден. Точно приключвахме счетоводната отчетност за месеца… ако се бях забавила още една минутка…

— Какво се случи всъщност, Ерминия?

— Бяхме останали на работа до късно. Наближаваше полунощ, когато господин Баридо ми каза да се прибера вкъщи. Издателите чакаха един господин, който щял да дойде да се срещне с тях…

— В полунощ? Че какъв ще е тоя господин?

— Чужденец, мисля. Не знам точно, но май ставаше дума за някаква оферта. На драго сърце щях да остана, но вече беше много късно и господин Баридо ми каза…

— Ерминия, а спомняш ли си името на въпросния господин?

Усойницата ме изгледа учудено.

— Всичко, което си спомням, вече го разказах на инспектора, дето дойде тази сутрин. Разпитваше ме за теб.

— Инспектор ли? Разпитвал те е за мен?

— Ами полицията разговаря с всички наред.

— Естествено.

Усойницата ме гледаше втренчено и недоверчиво, сякаш се опитваше да прочете мислите ми.

— Не знаят дали ще оживее — промълви тя. Имаше предвид Ескобиляс. — Всичко се затри — архивите, договорите… всичко. Свършено е с издателството.

— Съжалявам, Ерминия.

Една злобна усмивка разкриви устните й.

— Съжаляваш, значи? А нима не искаше тъкмо това?

— Как може да си мислиш такова нещо?

Усойницата ме изгледа подозрително.

— Сега си свободен.

Пресегнах се да докосна ръката й, но Ерминия се надигна и отстъпи малко назад, сякаш моето присъствие я плашеше.

— Ерминия…

— Върви си — рече тя.

Оставих я сред димящите развалини. Излизайки на улицата, се натъкнах на група дечурлига, които ровеха сред отломките. Едно от тях бе измъкнало някаква книга от пепелта и я разглеждаше със смесица от любопитство и презрение. Корицата бе обгоряла от пламъците и краищата на страниците бяха почернели, но като изключим това, книгата беше непокътната. От надписа на гърба й разбрах, че бе от поредицата „Градът на прокълнатите“.

— Господин Мартин?

Обърнах се и се озовах срещу трима мъже, облечени с костюми от разпродажба, доста неподходящи за влажната и лепкава топлина, която се носеше във въздуха. Един от тях, явно началникът им, пристъпи крачка напред и ми отправи сърдечна усмивка на опитен продавач. Другите двама, наглед яки и непоколебими като хидравлична преса, се задоволиха само да ме зяпат с неприкрита враждебност.

— Господин Мартин, аз съм инспектор Виктор Грандес, а това са моите колеги, агентите Маркос и Кастело от отдела за разследване и наблюдение. Чудя се дали ще бъдете така любезен да ни отделите няколко минути.

— Разбира се — отвърнах аз.

Името Виктор Грандес ми звучеше познато от вестникарските ми години, през които списвах хрониката на произшествията. Видал му бе посветил някоя и друга колонка; спомних си особено ясно една, в която го описваше като сензацията на полицейския отдел, като мощна сила, потвърждаваща появата на ново поколение елитни професионалисти, по-добре обучени от своите предшественици, неподкупни и корави като стомана. Трябва да отбележа, че тези прилагателни и хиперболата бяха на Видал, не мои. Предположих, че оттогава насам инспектор Грандес се е придвижил още по-нагоре в йерархията и присъствието му тук свидетелстваше, че полицията е взела на сериозно пожара в издателството на Баридо и Ескобиляс.

— Ако нямате нищо против, можем да седнем в някое кафене, за да поговорим на спокойствие — рече Грандес, без да сваля дори за миг служебната усмивка от лицето си.

— Както желаете.

Инспекторът ме поведе към едно неголямо заведение на ъгъла на улиците „Доктор Доу“ и „Пинтор Фортуни“. Маркос и Кастело вървяха зад нас, без да ме изпускат от поглед. Пътьом Грандес ми предложи цигара, която отказах. Той си прибра пакета. Повече не обели дума, докато не стигнахме до кафенето, където тримата ме ескортираха до една маса в дъното и насядаха около мен. Ако ме бяха замъкнали в някой тъмен и влажен карцер, срещата навярно щеше да ми се стори по-приятелска.

— Господин Мартин, предполагам, че вече сте узнали за случилото се тази сутрин.

— Знам само каквото прочетох във вестника. И онова, което ми разказа Усойницата…

— Усойницата?

— Извинете. Госпожица Ерминия Дуасо, асистентка на директорите на издателството.

Маркос и Кастело размениха поглед, който трудно се поддаваше на описание. Грандес се усмихна.

— Интересен прякор. Кажете ми, господин Мартин, къде бяхте снощи?

Блажени невинните! Този въпрос ме свари неподготвен.

— Въпросът е рутинен — изясни инспекторът. — Опитваме се да установим къде са се намирали всички лица, които евентуално са имали някакви отношения с жертвите през последните дни. Служители, доставчици, роднини, познати…

— Бях с един приятел.

Щом изрекох това, веднага съжалих, че съм избрал точно тези думи, което не убягна от вниманието на Грандес.

— Един приятел?

— По-скоро човек, свързан с моята работа. Издател, с когото имах уговорена среща снощи.

— Бихте ли могли да кажете до колко часа бяхте с този човек?

— До късно. Всъщност останах да нощувам в неговия дом.

— Разбирам. И как се нарича това лице, което определяте като свързано с вашата работа?

— Корели. Андреас Корели. Френски издател.

Грандес си записа името в малък тефтер.

— Фамилията като че ли е италианска — отбеляза инспекторът.

— Истината е, че не знам с точност от каква националност е той.

— Понятно е. И този господин Корели, каквото и да е неговото гражданство, би ли могъл да потвърди, че снощи сте били заедно?

Свих рамене.

— Предполагам, че да.

— Предполагате?

— Всъщност съм сигурен. Че защо да не потвърди?

— Нямам представа, господин Мартин. Имате ли някакъв повод да мислите, че не би го сторил?

— Не.

— Значи темата е приключена.

Маркос и Кастело ме гледаха така, сякаш не бях изрекъл и една вярна дума, откакто бяхме седнали в кафенето.

— И за да привършим, бихте ли могли да ми изясните естеството на срещата, която имахте снощи с този издател с неопределена националност?

— Господин Корели пожела да се види с мен, за да ми отправи едно предложение.

— Предложение от какъв характер?

— Професионален.

— Разбирам. Навярно е искал да напишете книга?

— Точно така.

— Кажете ми, обичайно ли е след делова среща да оставате да нощувате в жилището на договарящата страна, ако можем да я наречем така?

— Не.

— Но вие казвате, че сте пренощували в дома на този издател.

— Останах, защото не се чувствах добре и мислех, че няма да ми стигнат силите да се прибера вкъщи.

— Може би вечерята ви е понесла зле?

— В последно време имах някои проблеми със здравето.

Грандес кимна със скръбно изражение.

— Световъртеж, главоболие… — допълних аз.

— Но разумно ли е да приемем, че вече се чувствате по-добре?

— Да. Много по-добре.

— Радвам се да го чуя. Със сигурност изглеждате завидно. Нали така?

Кастело и Маркос кимнаха бавно.

— Всеки би казал, че голям товар ви е паднал от сърцето — отбеляза инспекторът.

— Не ви разбирам.

— Имам предвид тези световъртежи и неразположения.

Грандес разиграваше целия този фарс с вбесяващ усет за темпо.

— Простете невежеството ми относно тънкостите на вашата професионална сфера, господин Мартин, но не е ли вярно, че сте имали сключен договор с двамата издатели за срок, който изтича след шест години?

— След пет.

— И този договор не ви ли е обвързвал изключително, да го кажем така, с издателската къща на Баридо и Ескобиляс?

— Да, такива бяха условията.

— В такъв случай защо ви трябваше да обсъждате предложението на един конкурент, щом вашият договор не ви е позволявал да го приемете?

— Това беше най-обикновен разговор. Нищо повече.

— Разговор, който все пак се е превърнал в соаре в дома на този господин.

— Моят договор не ми забранява да разговарям с трети лица. Нито пък да нощувам извън къщи. Свободен съм да спя, където намеря за добре, и да говоря с когото поискам за каквото поискам.

— Разбира се. Нямах намерение да загатвам обратното, но все пак ви благодаря, че ми изяснихте този момент.

— Има ли още нещо, което мога да ви изясня?

— Само една малка подробност. При положение, че господин Баридо е починал, ако, не дай Боже, господин Ескобиляс не се възстанови от раните си и също се спомине, издателството ще се разтури и подобна участ ще сполети и вашия договор. Нали не греша?

— Не съм сигурен. Не зная точно при какъв режим е била учредена фирмата.

— Но не е ли твърде вероятно да стане така, според вас?

— Възможно е. Би трябвало да попитате за това адвоката на издателите.

— Всъщност вече го попитах. И той потвърди, че ако се случи онова, което никой не би желал, и господин Ескобиляс се пресели в по-добрия свят, ще стане точно така.

— Значи вече имате отговор на въпроса си.

— А вие имате пълната свобода да приемете предложението на господин…

— … Корели.

— Кажете ми, приехте ли го вече?

— Мога ли да знам каква връзка има това с причините за пожара? — троснах се аз.

— Никаква. Просто ми е любопитно.

— Това ли е всичко? — попитах.

Грандес погледна първо към своите колеги, а после към мен.

— От моя страна — да.

Понечих да се изправя. Тримата полицаи не помръднаха от местата си.

— Господин Мартин, докато не съм забравил — рече инспекторът, — можете ли да ми кажете дали си спомняте, че преди една седмица господата Баридо и Ескобиляс са ви посетили в дома ви на улица „Фласадерс“ №30, придружени от гореспоменатия адвокат?

— Да, така беше.

— Това приятелско гостуване ли беше, или формално посещение?

— Издателите дойдоха, за да изразят желанието си да се върна към работата си по една поредица от книги, която бях оставил настрана за няколко месеца, за да се посветя на друг проект.

— Бихте ли определили разговора като вежлив и непринуден?

— Не си спомням някой да е повишавал тон.

— А случайно да си спомняте, че сте им отговорили — цитирам буквално, — че „до една седмица и двамата ще сте мъртви“? Без да повишавате тон, естествено.

— Да — признах си аз с въздишка.

— Какво имахте предвид?

— Бях ядосан и казах първото, което ми дойде на езика, инспекторе. Това не означава, че съм говорил сериозно. Понякога човек казва неща, които в действителност изобщо не мисли.

— Благодаря ви за откровеността, господин Мартин. Много ни помогнахте. Приятен ден.

Тръгнах си оттам с погледите на три чифта очи, забити като кинжали в гърба ми, и с усещането, че ако бях отвърнал на всеки от въпросите на инспектора с лъжа, нямаше да се чувствам толкова гузен.

2

Лошият привкус в устата, останал от срещата с Виктор Грандес и двата базилиска, които го съпровождаха, изчезна след едва стотина метра разходка под слънчевите лъчи в едно крепко тяло, което почти не можех да позная: никакво неразположение и гадене, никакъв шум в ушите и пронизващи болки в черепа, никаква умора или пък студена пот. А също и никакъв спомен за вярата в надвисналата смърт, която ме задушаваше само допреди едно денонощие. Нещо ми подсказваше, че трагедията, случила се предната нощ, включително гибелта на Баридо и практически предстоящата кончина на Ескобиляс, би трябвало да ме изпълнят с мъка и съжаление, но аз и моята съвест бяхме неспособни да изпитаме нещо повече от едно приятно безразличие. В онова юлско утро Ла Рамбла бе празнично място, а аз бях принцът на тържеството.

Разхождайки се, реших да отида до улица „Санта Ана“ и да направя неочаквано посещение на господин Семпере. Когато влязох в книжарницата, Семпере старши стоеше зад тезгяха, където приключваше някакви сметки, а синът му се бе качил на стълба и преподреждаше рафтовете. Щом ме видя, книжарят ми отправи една приветлива усмивка, от която разбрах, че в първия миг не бе осъзнал кой съм аз. Секунда по-късно усмивката му се стопи и той, зинал от изумление, заобиколи тезгяха, за да ме прегърне.

— Мартин? Вие ли сте това? Майко Божия… направо сте неузнаваем! Само ако знаехте колко се тревожех за вас! Ходихме до вашата къща няколко пъти, но вие не отговаряхте. Накрая тръгнах да разпитвам по разни болници и участъци.

В това време синът му ме гледаше от върха на стълбата така, сякаш не вярваше на очите си. Трябваше да си припомня, че едва преди седмица двамата ме бяха видели в такова състояние, в което по нищо не отстъпвах на квартирантите на местната морга.

— Съжалявам, че съм ви изплашил. Отсъствах няколко дена по работа.

— Но като ви гледам, май сте ме послушали и сте отишли на лекар, нали?

Кимнах.

— Оказа се някаква дреболия, свързана с кръвното налягане. Няколко дена пих едно тонизиращо средство и сега съм като нов.

— Я ми кажете името на тоя тоник, че да взема направо да се изкъпя с него… Каква радост и какво облекчение е да видя, че сте толкова добре!

Тази еуфория бързо секна, когато преминахме към новината на деня.

— Чухте ли какво е станало с Баридо и Ескобиляс? — попита книжарят.

— Оттам идвам. Направо не е за вярване.

— Кой би помислил такова нещо! Не че ми бяха симпатични, ама все пак…? Я ми кажете, какви са последиците за вас в правно отношение? Простете за нетактичния въпрос.

— Да ви кажа честно, не знам. Мисля, че собствеността на дружеството беше в ръцете на двамата съдружници. Сигурно има наследници, но по всяка вероятност, ако и двамата починат, дружеството като такова ще се разтури. Това ще прекрати и моята връзка с тях, или поне така смятам.

— Значи, да ме прости Господ, ако и Ескобиляс гушне букета, вие сте свободен човек.

Кимнах.

— Ама че дилема… — промърмори книжарят.

— Да става, каквото ще става — обадих се аз.

Семпере кимна, но аз забелязах, че нещо в цялата работа го смущаваше и предпочете да смени темата.

— Както и да е. Вие впрочем се отбихте като по поръчка, защото и без друго се канех да ви помоля за една услуга.

— Дадено.

— Предупреждавам ви, че няма да ви е особено приятно.

— Ако беше приятно, нямаше да е услуга, а удоволствие. Но щом услугата е за вас, наистина ще е удоволствие.

— Всъщност не е за мен. Ще ви кажа за какво става дума, а вие ще си решите. Но да се разберем — без ангажименти, нали така?

Семпере се подпря на тезгяха и доби онова поверително изражение, което ми носеше толкова детски спомени от миговете, прекарани в тази книжарница.

— Става дума за едно момиче, Изабела. Навярно е на седемнайсет години. Ама как й сече пипето! Често минава оттук и аз й заемам книги. Разправя, че иска да стане писателка.

— Тая история ми звучи познато — рекох аз.

— Та значи, преди седмица ми остави един от своите разкази — нищо работа, има-няма двайсет-трийсет странички, и ме помоли да си кажа мнението.

— Е, и?

Семпере сниши глас, сякаш споделяше някаква поверителна информация от предварително следствие.

— Майсторска работа. По-добра от деветдесет и девет процента от онова, което съм видял публикувано през последните двайсет години.

— Надявам се, че ме причислявате към останалия един процент, инак суетата ми сериозно ще пострада.

— Точно това се канех да ви кажа. Изабела ви обожава.

— Обожава ме? Мен?

— Да, сякаш сте Девата от Монсерат и Младенецът Иисус, взети заедно. Прочела е цялата поредица „Градът на прокълнатите“ десет пъти, а когато й дадох „Стъпалата към небето“, каза, че ако тя можела да напише такава книга, щяла да умре спокойна.

— Май надушвам някаква клопка.

— Знаех си, че ще се опитате да се измъкнете.

— Не се измъквам. Само че още не сте ми казали в какво се състои услугата.

— А вие как мислите?

Въздъхнах. Семпере цъкна с език.

— Казах ви, че няма да ви хареса.

— Помолете ме за нещо друго.

— Трябва само да поговорите с нея. Да я насърчите, да й дадете някой съвет… да я изслушате, да прочетете нещичко, което е написала, и да я напътите. Няма да ви струва Бог знае какво. Момичето има ум като бръснач. Страшно ще ви допадне, ще видите. Ще станете приятели. Би могла даже да работи като ваша помощничка.

— Нямам нужда от помощничка, още по-малко пък от непозната.

— Глупости. А и да речете, че е непозната — не е. Или поне тя така твърди. Казва, че ви познава отпреди години, но че вие сигурно не си я спомняте. Както изглежда, двоицата галфони, които са й се паднали за родители, са убедени, че литературата ще я осъди да тлее в пъкъла или да си остане стара мома, и сега се колебаят дали да я пратят в манастир или да я омъжат за някой кретен, който да й направи осем деца и да я погребе завинаги сред тенджери и тигани. Ако вие не направите нещо, за да я спасите, това ще е равносилно на убийство.

— Не драматизирайте, господин Семпере.

— Вижте, не бих ви молил за това, защото знам, че вас алтруизмът ви влече толкова, колкото народните танци, ама всеки път, щом я видя да влиза тук и да ме гледа с тия оченца, които преливат от ум и от ентусиазъм, и си помисля какво бъдеще я чака, просто ми се къса сърцето. Това, на което аз можех да я науча, вече съм й го показал. Момичето се учи бързо, Мартин. Напомня ми за вас, когато бяхте малчуган.

Въздъхнах.

— Как й е фамилията?

— Жисперт. Изабела Жисперт.

— Не я познавам. През живота си не съм чувал това име. Преметнала ви е.

Книжарят измърмори нещо под нос.

— Изабела каза, че ще речете тъкмо това.

— Талантлива, че и пророчица. И какво още ви каза?

— Че според нейните подозрения сте доста по-добър като писател, отколкото като човек.

— Същински ангел е тази Изабелита.

— Мога ли да й кажа, че ще се срещнете с нея? Без каквото и да е задължение от ваша страна?

Предадох се и кимнах. Семпере се усмихна победоносно и поиска да скрепи нашия пакт с прегръдка, но аз побягнах, преди старият книжар да е успял да изпълни мисията си — да ме накара да се почувствам добър човек.

— Няма да се разкайвате, Мартин — чух го да казва, докато излизах през вратата.

3

Когато се прибрах вкъщи, заварих инспектор Виктор Грандес да пуши невъзмутимо, седнал на стъпалата пред портала. Щом ме видя, се усмихна с онзи чар на известен и обичан актьор, сякаш беше стар приятел, отбил се да поднесе почитанията си. Седнах до него и той ми предложи отворената си табакера. Забелязах, че цигарите са марка „Житан“. Взех си една.

— А къде са Хензел и Гретел?

— Маркос и Кастело не можаха да дойдат. Получихме донос и те отидоха да приберат един стар познайник от Пуебло Секо33, който вероятно има нужда от известно убеждаване, за да му се опресни паметта.

— Клетникът!

— Ако им бях казал, че се каня да ви посетя, сигурно щяха да се присъединят към мен. Страшно им допаднахте.

— Истинска любов от пръв поглед, и аз го забелязах. Какво мога да направя за вас, инспекторе? Да ви поканя ли на кафе горе?

— Не бих дръзнал да нахлувам в собственото ви пространство, господин Мартин. Всъщност исках само да ви съобщя лично новината, преди да сте я научили от другаде.

— Каква новина?

— Ескобиляс е починал в болницата днес в ранния следобед.

— Мили Боже! Не знаех — отвърнах аз.

Грандес сви рамене и продължи да пуши мълчаливо.

— Това се очакваше. Какво да се прави?

— Успяхте ли да изясните причините за пожара? — попитах.

Инспекторът ме изгледа продължително, сетне кимна.

— По всичко личи, че някой е залял с бензин господин Баридо и го е подпалил. Пламъците са се разпространили, когато той, обзет от паника, се е опитал да избяга от кабинета си. Съдружникът му и другият служител, които са му се притекли на помощ, са останали в огнения капан.

Преглътнах с мъка. Грандес се усмихна успокоително.

— Днес следобед адвокатът на издателите ми обясни, че предвид на личния характер на договора, който сте подписали с тях, след тяхната кончина последният се прекратява, въпреки че наследниците запазват правата над произведенията, публикувани до момента. Предполагам, че той ще ви съобщи това с писмо, но помислих, че ще ви бъде приятно да го узнаете предварително, ако трябва да вземете някакво решение относно предложението на онзи издател, когото споменахте.

— Благодаря.

— Няма защо.

Грандес допуши цигарата си и хвърли угарката на земята. Усмихна ми се вежливо и се изправи. Потупа ме по рамото и тръгна към улица „Принсеса“.

— Инспекторе? — извиках аз.

Той спря и се обърна.

— Нали не мислите, че…

Инспекторът ми се усмихна уморено.

— Пазете се, Мартин.

Легнах си рано и се събудих внезапно, мислейки, че вече е настъпил следващият ден, ала бързо се уверих, че часът е едва малко след полунощ.

Насън бях видял Баридо и Ескобиляс в плен на огъня. Пламъците лазеха по дрехите им, докато превзеха всеки сантиметър от телата им. Най-напред облеклото, после и кожата им взе да пада на ивици, а очите, изцъклени от паника, се пръснаха от огъня. Телата им се тресяха, раздрусвани от гърчове на агония и ужас, докато накрая рухнаха в отломките, а плътта се отдели от костите като разтопен восък и образува в нозете ми димяща локва. В нея видях отразено собственото си усмихнато лице, преди да духна кибритената клечка, която държах между пръстите си.

Станах, за да си налея чаша вода, и тъй като мислех, че вече съм изпуснал влака на съня, се качих в кабинета и измъкнах от чекмеджето на писалището книгата, която бях изнесъл от Гробището на забравените книги. Запалих настолната лампа и я наклоних така, че светлината й да пада директно върху томчето. Отворих го на първа страница и зачетох.

На пръв поглед книгата предлагаше сбор от текстове и молитви с абсолютно неясен смисъл. Това всъщност бе оригинален ръкопис; състоеше се от неголям брой напечатани на машина страници, подвързани с кожа без излишни глезотии. Продължих да чета и не след дълго ми се стори, че откривам известен метод в последователността на събитията, песните и размишленията, които изпъстряха текста. Езикът имаше собствен ритъм и онова, което първоначално изглеждаше като пълна липса на замисъл или стил, малко по малко разкриваше една хипнотична мелодия, която бавно проникваше в читателя и го потапяше в едно състояние, намиращо се някъде по средата между дълбокия сън и забравата. Същото важеше и за съдържанието, чиято централна тема започна да се изяснява чак когато бях навлязъл доста навътре в първата част — или песен, — защото произведението като че ли бе построено в духа на старинните поеми, съчинени в епохи, в които времето само̀ е определяло своя ход. Тогава осъзнах, че тази „Lux Aeterna“ бе — по липса на друго определение — нещо като книга на мъртвите.

След първите трийсет-четирийсет страници, изпъстрени с витиевати фрази и загадъчни описания, човек навлизаше в детайлна и чудата главоблъсканица от все по-смущаващи молитви. В тях смъртта, обрисувана в стихове със съмнителна метрика ту като бял ангел с очи на влечуго, ту като сияйно дете, бе представена като единствено и вездесъщо божество, проявяващо се в природата, в копнежа и в крехкостта на битието.

Който и да бе този мистериозен Д. М., в неговите стихове смъртта се разгръщаше като ненаситна и вечна сила. Авторът си служеше с твърде заплетена смесица от препратки към различни митове за рая и ада, които тук бяха показани едностранчиво. Според Д. М. имаше само едно начало и един край, само един създател и разрушител, представящ се с различни имена, за да обърка хората и да подложи на изпитания тяхната слабост, един-единствен Бог, чието истинско лице бе разделено на две половини: едната — блага и милостива, а другата — жестока и демонична.

Дотук можах да си направя някакви изводи, защото след тези изходни положения авторът като че ли бе изгубил посоката на своето повествование и ставаше почти невъзможно да се разгадаят препратките и образите, които изпълваха текста под формата на пророчески видения. Урагани от кръв и огън, връхлитащи градове и народи. Армии от облечени в униформа трупове, бродещи из необятните простори и погубващи всичко живо по пътя си. Невръстни деца, обесени с парцали от знамена пред портите на крепости. Черни морета, в които плаваха хиляди изтерзани души, пленени цяла вечност под замръзнали и отровени води. Облаци от пепел и океани от кости и разлагаща се плът, бъкащи от насекоми и змии. Тази поредица от пъклени и отвратителни сцени продължаваше сякаш до безкрай.

Докато разгръщах страниците на ръкописа, имах чувството, че изследвам стъпка по стъпка картата на един болен и помрачен ум. Ред след ред, авторът на тези страници бе документирал, без сам да го осъзнава, спускането си в една бездна от лудост. Последната трета от книгата ми се стори опит за връщане назад, отчаян вик, който той надаваше от килията на своето безразсъдство, за да избегне онзи лабиринт от тунели, който бе изградил в съзнанието си. Текстът угасваше насред една молитва, свършвайки рязко без никакво обяснение.

Когато стигнах дотам, очите ми вече се затваряха от умора. От прозореца към мен повя лек бриз, който идваше откъм морето и отнасяше мъглата от покривите. Канех се да затворя книгата, когато си дадох сметка, че нещо се бе задържало във филтъра на моето съзнание, нещо, което бе свързано с механичния набор на тези страници. Върнах се към началото и започнах да преглеждам наново текста. Открих първото доказателство на петия ред. Оттам нататък същият знак се явяваше на всеки два-три реда. Една от буквите, главното С, навсякъде имаше лек наклон надясно. Извадих празен лист от чекмеджето и го пъхнах в машината „Ъндъруд“, която стоеше на бюрото ми. Сетне напечатах една фраза наслуки.

Измъкнах листа и го разгледах на светлината на настолната лампа.

Ахнах. „Lux Aeterna“ бе написана на същата пишеща машина и, както предположих, вероятно на същото бюро.

4

На следващата сутрин слязох да закуся в едно кафене, което се намираше срещу „Санта Мария дел Мар“. Квартал Борн гъмжеше от товарни коли и хора, които отиваха на пазар, а също и от търговци и ангросисти, които тъкмо отваряха дюкяните си. Седнах на една от външните маси и си поръчах кафе с мляко. Един брой на „Ла вангуардия“ лежеше сиротно на съседната маса и аз го прибрах. Докато погледът ми се плъзгаше по заглавията и новините, забелязах една фигура, която се качи по стълбището, водещо към входа на катедралата, и седна на последното стъпало, откъдето се зае да ме наблюдава крадешком. Момичето навярно бе на шестнайсет или седемнайсет години и се преструваше, че си записва нещо в някакъв бележник, докато тайно хвърляше погледи към мен. Аз спокойно отпивах от кафето си. След малко направих знак на келнера да се приближи.

— Виждате ли онази госпожица, седнала пред входа на църквата? Кажете й да си поръча каквото си иска, аз черпя.

Той кимна и тръгна към нея. Щом видя, че някой се приближава, девойката зарови глава в бележника си и придоби крайно съсредоточено изражение, което изтръгна усмивка от мен. Келнерът се спря пред нея и се покашля. Тя вдигна очи от бележника си и го погледна. Келнерът обясни своята мисия и накрая ме посочи. Обезпокоена, девойката хвърли поглед към мен. Аз й махнах с ръка. Бузите й пламнаха. Стана и се доближи до масата със ситни крачки, забила поглед в нозете си.

— Изабела? — запитах аз.

Тя вдигна очи и въздъхна, раздразнена от собственото си смущение.

— Как разбрахте? — попита.

— Свръхестествена интуиция — отвърнах й аз.

Подаде ми ръка, която стиснах без особено въодушевление.

— Мога ли да седна?

Разположи се на един стол, без да дочака отговора ми. Само за половин минута смени позата си шест пъти, докато накрая прие пак първоначалната. Аз я наблюдавах спокойно и с преднамерено равнодушие.

— Не ме помните, нали, господин Мартин?

— А трябва ли?

— Години наред всяка седмица ви носех кошницата с вашата седмична поръчка от „Кан Жисперт“.

Образът на детето, което толкова време ми носеше продуктите от бакалницата, нахлу в паметта ми и веднага се разтвори в по-зрялото и малко по-ъгловато лице на тази Изабела, която вече бе жена с нежни форми и остър поглед.

— Момиченцето, на което давах бакшиши — казах аз, макар че от онова момиченце у девойката, седнала срещу мен, бе останало малко или даже нищо.

Изабела кимна.

— Винаги съм се чудел какво ли си правила с всички тия монети.

— Купувах си книги от „Семпере и синове“.

— Де да бях знаел…

— Ако ви досаждам, веднага си тръгвам.

— Не ми досаждаш. Искаш ли да ти поръчам нещо?

Момичето поклати глава.

— Според господин Семпере имаш дарба.

Изабела сви рамене и ми отправи една скептична усмивка.

— Общоизвестно правило е, че колкото повече талант има даден човек, толкова повече се съмнява в него — рекох аз. — И обратното.

— В такъв случай аз трябва да съм направо гениална — отвърна Изабела.

— Добре дошла в клуба. Кажи ми, какво мога да направя за теб?

Тя въздъхна дълбоко.

— Господин Семпере ми каза, че навярно бихте могли да прочетете нещичко от онова, което съм написала, и да ми кажете мнението си, а също и да ми дадете някой съвет.

Няколко секунди я гледах в очите, без да отговоря. Тя издържа на погледа ми, без да мигне.

— Това ли е всичко?

— Не.

— Така си и мислех. Коя е втората точка?

Изабела се поколеба само за миг.

— Ако ви хареса прочетеното и решите, че имам способности, бих ви помолила да ми позволите да ви стана помощничка.

— Какво те кара да мислиш, че имам нужда от помощничка?

— Мога да ви подреждам книжата, да печатам на машина, да поправям грешки и пропуски…

— Грешки и пропуски?

— Съвсем не исках да кажа, че допускате грешки…

— А какво искаше да кажеш?

— Нищо. Но четири очи винаги виждат по-добре от две. И освен това мога да се грижа за кореспонденцията ви, да изпълнявам поръчки, да ви помагам в събирането на материали. Пък и умея да готвя и мога…

— Молиш ме да те назнача като помощничка или като готвачка?

— Моля ви да ми дадете шанс.

Изабела сведе поглед. Не можах да сдържа усмивката си. Против волята си изпитвах симпатия към това любопитно същество.

— Ще направим следното. Донеси ми двайсет от най-сполучливите страници, които си написала, онези, които според теб показват най-доброто от твоите умения. Не ми носи нито страница повече, защото не възнамерявам да я прочета. Ще ги погледна на спокойствие и в зависимост от решението, което взема, ще си поговорим с теб.

Лицето й светна и за миг упоритото, напрегнато изражение, което го сковаваше, изчезна.

— Няма да се разкайвате — каза тя.

Сетне стана и ме погледна неспокойно.

— Добре ли ще е да ви ги донеса вкъщи?

— Остави ми ги в пощенската кутия. Това ли е всичко?

Кимна няколко пъти и взе да отстъпва назад с онези нейни ситни и нервни крачки. Когато бе на ръба да се обърне и да побегне, аз я повиках.

— Изабела?

Тя ме погледна загрижено с очи, забулени от внезапна тревога.

— Защо избра мен? — попитах. — Само не ми разправяй, че съм любимият ти автор, и не ми се подмазвай с ласкателства, както Семпере те е посъветвал, защото ако го направиш, това ще е нашият първи и последен разговор.

Изабела се поколеба за миг. После ме погледна прямо и отговори без излишна почтителност.

— Защото сте единственият писател, когото познавам.

Усмихна ми се смутено и си тръгна с бележника си, с неуверената си походка и със своята откровеност. Гледах след нея, докато зави на ъгъла на улица „Миралерс“ и се скри зад катедралата.

5

Когато се прибрах вкъщи едва след час, я заварих да ме чака пред вратата, държейки нещо, което явно бе обещаният разказ. Щом ме видя, стана и се насили да се усмихне.

— Нали ти казах да ми го пуснеш в пощенската кутия — рекох аз.

Изабела кимна и сви рамене.

— В знак на признателност ви донесох малко кафе от магазина на родителите ми. Колумбийско е, екстра качество. Кафето не влизаше в пощенската кутия и реших, че ще е по-добре да ви изчакам.

Такова извинение можеше да хрумне само на една съзряваща романистка. Въздъхнах и отворих вратата.

— Влизай!

Качих се по стълбите, а Изабела ме следваше, вървейки няколко стъпала по-назад като вярно кученце.

— Винаги ли закусвате толкова дълго? Не че е моя работа, естествено, ама понеже ви чаках тук почти четирийсет и пет минути, накрая взех да се тревожа — не дай Боже, рекох си, да се е задавил с нещо; веднъж и аз да срещна жив-живеничък писател, ама какъвто ми е късметът, викам си, нищо чудно да е глътнал някоя маслина накриво и ей го краят на моята литературна кариера — изстреля момичето на един дъх.

Спрях се насред стълбата и я изгледах с най-неприязненото изражение, което бях в състояние да си придам.

— Изабела, за да вървят нещата между нас, ще трябва да установим серия от правила. Първото е, че въпросите ги задавам аз, а ти се ограничаваш само с отговори. Когато няма въпроси от моя страна, от твоя няма да има нито отговори, нито спонтанни изказвания. Второто правило е, че аз закусвам или обядвам, или зяпам мухите толкова дълго време, колкото ми е кеф, и това не подлежи на никакво обсъждане.

— Не исках да ви засегна. Ясно ми е, че бавното храносмилане подпомага вдъхновението.

— Третото правило е, че преди обяд не търпя никакъв сарказъм. Разбрано?

— Да, господин Мартин.

— Четвърто: няма да ме наричаш господин Мартин дори и в деня на погребението ми. На теб навярно ти изглеждам като някакво изкопаемо, но на мен ми е приятно да си мисля, че съм още млад. Нещо повече — наистина съм млад, и точка по въпроса.

— Тогава как да се обръщам към вас?

— Викай ми по име: Давид.

Девойката кимна. Отворих вратата на жилището и й направих знак да влезе. Изабела се подвоуми за миг, сетне се промъкна чевръсто.

— Мисля, че все още имате доста младежки вид за вашата възраст, Давид.

Изгледах я смаян.

— И на каква възраст съм според теб?

Изабела ме измери с преценяващ поглед от глава до пети.

— Някъде около трийсет годинки? Ама сте от младоликите, а?

— Бъди така любезна да си затвориш човката и да напълниш един кафеник с тоя буламач, дето си го донесла.

— Къде е кухнята?

— Намери я.

Споделихме ароматното колумбийско кафе, седнали в галерията. Изабела държеше здраво чашата си и ме гледаше крадешком, докато аз четях двайсетте страници, които ми бе донесла. Всеки път, щом обърнех някоя страница и вдигнех очи, срещах нейния изпълнен с очакване поглед.

— Ако смяташ да седиш тук и да се пулиш в мен като кукумявка, това ще отнеме доста дълго време.

— Какво искате да направя?

— Нали напираше да ми станеш помощничка? Ами помагай тогава. Да речем, намери нещо, което се нуждае от подреждане, и го подреди.

Изабела се огледа наоколо.

— Всичко е разхвърляно.

— Кови желязото, докато е горещо.

Тя кимна и тръгна с войнишка решителност, готова да се опълчи на хаоса и неразборията, които царяха в моето жилище. Чух как стъпките й се отдалечиха по коридора и продължих да чета. Разказът, който ми бе донесла, почти нямаше сюжетна нишка. Той предаваше с тънък усет и изразителни слова емоциите и трепетите, които преминаваха през съзнанието на едно момиче, затворено в студена стая в някаква мансарда в квартал Рибера, откъдето то съзерцаваше града и хората, сновящи из тесните и тъмни улички. Образите и печалната музика на тази проза разкриваха една самота, граничеща с отчаяние. Девойката от разказа прекарваше часове наред като затворничка в своя свят; навремени заставаше пред едно огледало и правеше разрези по ръцете и бедрата си с парче стъкло, оставяйки белези като онези, които личаха изпод ръкавите на Изабела. Тъкмо вече привършвах с четенето, когато забелязах, че момичето ме гледа от прага на галерията.

— Какво?

— Извинете, че ви прекъсвам, но какво има в стаята в дъното на коридора?

— Нищо.

— Мирише странно.

— Мирише на влага.

— Ако искате, мога да я почистя и…

— Не. Тази стая не се използва. Освен това ти не си ми прислужница и няма защо да чистиш каквото и да било.

— Исках само да помогна.

— Помогни ми, като ми поднесеш още една чаша кафе.

— Че защо? Да не би разказът да ви приспива?

— Колко е часът, Изабела?

— Трябва да е около десет сутринта.

— И това означава…?

— … никакъв сарказъм преди обяд — отвърна Изабела.

Усмихнах се победоносно и й подадох празната чаша. Тя я взе и се отправи към кухнята.

Когато се върна с вдигащото па̀ра кафе, аз вече бях довършил и последната страница. Изабела седна срещу мен. Усмихнах й се и отпих невъзмутимо от превъзходното кафе. Момичето кършеше ръце и стискаше зъби, поглеждайки крадешком към страниците, които бях оставил на масата, обърнати с лицето надолу. Издържа една-две минути, без да отвори уста.

— Е? — рече накрая.

— Великолепно нещо.

Лицето й грейна.

— Моят разказ ли?

— Не, кафето.

Погледна ме, наранена, и се надигна, за да вземе разказа си.

— Остави го, където си е — наредих аз.

— Защо? Ясно е, че не ви е харесал и че ме мислите за една нещастна глупачка.

— Не съм казал такова нещо.

— Нищо не казахте, което е по-лошо.

— Изабела, ако наистина искаш да се посветиш на писането, или най-малкото да пишеш, за да те четат други хора, ще трябва да свикнеш, че понякога ще те пренебрегват, ще те обиждат, ще те презират и почти винаги ще проявяват безразличие към теб. Това е едно от предимствата на занаята.

Изабела сведе поглед и въздъхна дълбоко.

— Не знам дали имам талант. Знам само, че обичам да пиша. Или по-скоро изпитвам потребност да пиша.

— Лъжкиня.

Тя вдигна очи и ме погледна твърдо.

— Много добре. Имам талант. И хич не ми пука дали вие мислите, че нямам.

Усмихнах се.

— Това вече ми звучи по-добре. Изцяло съм съгласен.

Тя ме погледна объркано.

— С кое — че имам талант, или че вие мислите, че нямам?

— А на теб как ти се струва?

— В такъв случай смятате ли, че имам някакви шансове?

— Смятам, че имаш талант и мерак, Изабела. Повече, отколкото ти самата мислиш, и по-малко, отколкото очакваш. Ала сума ти хора на тоя свят имат и талант, и мерак, но мнозина от тях нищо не постигат. Това е едва началото, за да постигнеш каквото и да било в живота. Природната дарба е като силата на един атлет. Човек може да се роди с повече или по-малко способности, но все пак никой не става атлет само защото се е родил висок, силен или бърз. Трудът, опитът и техниката — те са тези, които създават атлета или човека на изкуството. Уменията, с които идваш на бял свят, са просто боеприпаси. За да постигнеш нещо с тях, е нужно да превърнеш ума си в точно оръдие.

— Защо използвате това военно сравнение?

— Всяко произведение на изкуството е агресивно, Изабела. И целият живот на твореца е една малка или голяма война, която той води най-напред със себе си и със своите ограничения. За да постигнеш каквато и да е цел, на първо място е нужна амбиция, после дарба, познание и накрая — удобен случай.

Изабела се замисли над думите ми.

— Тая реч пред всички ли я плещите, или ви хрумна в момента?

— Речта не е моя. На мен ми я изплещи, както ти казваш, един, на когото зададох същите въпроси, които ти ми задаваш сега. Много вода изтече оттогава, но и ден не минава, без да си дам сметка колко е бил прав.

— В такъв случай мога ли да ви стана помощничка?

— Ще си помисля.

Тя кимна доволно. На масата, близо до мястото, където бе седнала, лежеше албумът с фотографии, оставен от Кристина. Отвори го наслуки на последната страница и се загледа в една снимка на новата госпожа Видал, заснета пред вратите на Вила Елиус преди две или три години. Преглътнах. Изабела затвори албума и обходи с поглед галерията, докато накрая спря очи на мен. Аз я наблюдавах нетърпеливо. Девойката ми се усмихна смутено, сякаш я бях уловил да си пъха носа, където не трябва.

— Имате много красива годеница — рече тя.

Погледът, който й хвърлих, изтри усмивката й за миг.

— Не ми е годеница.

— О!

Последва дълго мълчание.

— Предполагам, че петото правило е да не се бъркам, където не ми е работа, нали?

Не й отговорих. Изабела кимна сякаш сама на себе си и стана.

— В такъв случай по-добре да ви оставя на мира и да не ви безпокоя повече за днес. Ако ви е удобно, ще дойда утре и ще се заловим за работа.

Взе разказа си и ми се усмихна плахо. Аз само й кимнах в отговор.

Изабела се оттегли дискретно и изчезна в коридора. Чух стъпките й, които се отдалечаваха, а после и звука от затварянето на вратата. В нейно отсъствие за пръв път забелязах тишината, която тегнеше като магия над тази къща.

6

Не зная дали бе заради излишъка от кофеин, който препускаше във вените ми, или просто моята съвест се опитваше да се завърне като светлината след спиране на тока, но във всеки случай прекарах остатъка от предобеда, размишлявайки над едно хрумване, което далеч не беше утешително. Изглеждаше твърде малко вероятно да няма никаква връзка между следните три неща: пожарът, станал причина за гибелта на Баридо и Ескобиляс; предложението на Корели, който повече не ми се бе обадил и това ме изпълваше с опасения; и накрая, загадъчният ръкопис, изнесен от Гробището на забравените книги, който, както подозирах, бе написан между четирите стени на моя кабинет.

Перспективата да отида в дома на Андреас Корели без предварителна покана, за да го разпитам относно странното съвпадение, че нашият разговор и пожарът се бяха случили практически по едно и също време, никак не ме блазнеше. Инстинктът ми подсказваше, че когато издателят реши, че иска да ме види отново, ще го направи motu proprio34; нямах желание да ускорявам тази и без друго неизбежна среща. Разследването на пожара вече бе в ръцете на инспектор Виктор Грандес и неговите два булдога, Маркос и Кастело, които явно ми бяха отредили почетно място в списъка на своите любимци. Колкото по-настрани се държах от тях, толкова по-добре щеше да е за мен. При това положение единствената изпълнима алтернатива оставаше ръкописът и неговата връзка с къщата с кулата. Години наред си бях казвал, че неслучайно съм се озовал да живея на това място, но сега тази идея взе да придобива друго значение.

Реших да започна от кътчето, в което бях пратил на заточение голяма част от вещите и принадлежностите, останали от предишните обитатели на дома. Измъкнах ключа от последната стая в коридора от кухненското чекмедже, където бе стоял години наред.

Не бях влизал там, откакто работниците от електрическата компания бяха прокарали кабелите в къщата. Когато пъхнах ключа в ключалката, усетих от дупката струя студен въздух, която облъхна пръстите ми, и установих, че Изабела имаше право; стаята наистина излъчваше странна миризма, която навяваше мисли за мъртви цветя и прясно изкопана пръст.

Отворих вратата и веднага закрих с ръка носа и устата си. Смрадта бе наистина силна. Пипнешком потърсих ключа на лампата, но голата електрическа крушка, която висеше от тавана, не се запали. Светлината, идваща откъм коридора, разкриваше очертанията на камарата кутии, книги и сандъци, които бях затворил на това място преди години. Разгледах всичко с погнуса. Стената в дъното бе изцяло закрита от голям гардероб от дъбово дърво. Коленичих пред една кутия, която съдържаше стари снимки, очила, часовници и други дребни лични вещи. Заех се да ровя из нея, без сам да зная точно какво търся. След малко изоставих това начинание с въздишка. Ако очаквах да открия някакви сведения, трябваше най-напред да си съставя план за действие. Тъкмо се канех да изляза от стаята, когато чух как вратата на гардероба започна полека да се отваря зад гърба ми. Струя леден и влажен въздух ме лъхна в тила. Обърнах се бавно. Вратата на гардероба се бе открехнала и аз можах да зърна вътре старите рокли и костюми, които висяха на закачалките си, проядени от времето, и се полюшваха като водорасли под вода. Студеното течение, което разнасяше онова зловоние, идваше тъкмо оттам. Станах и се приближих до гардероба, без да бързам. Разтворих вратите му широко и с две ръце разделих настрани дрехите, които висяха от закачалките. Дървото в дъното на мебелта бе изгнило и бе започнало да се рони. Зад него забелязах нещо като гипсова стена, в която се бе отворила дупка, широка няколко сантиметра. Наведох се към нея, мъчейки се да видя какво има оттатък, но мракът бе почти непрогледен. Слабата виделина от коридора, която се процеждаше през дупката, едвам хвърляше нишка мъглява светлина от другата страна. Усещах само спарения въздух. Доближих око до отвърстието, опитвайки се да зърна нещичко от онова, което се намираше оттатък стената, но в този миг един черен паяк се подаде през дупката. Отстъпих рязко назад и паякът побърза да пропълзи във вътрешността на мебелта и да се скрие в сенките. Затворих вратите на гардероба и излязох от стаята. Заключих я и прибрах ключа в първото чекмедже на скрина, поставен в коридора. Зловонието, което до момента бе стояло затворено в онова помещение, сега се бе разнесло из коридора като някаква отрова. Проклех часа, в който ми бе хрумнало да отворя тази врата, и излязох на улицата, надявайки се да забравя, па макар и само за няколко часа, мрака, стаен в самото сърце на тази къща.

Злополучните идеи никога не идват сами. За да отпразнувам, че съм открил нещо като камера обскура, скрита в моето жилище, отидох до „Семпере и синове“ с идеята да поканя книжаря на обед в „Мезон Доре“. Семпере старши тъкмо четеше едно прекрасно издание на „Ръкопис, намерен в Сарагоса“ на Потоцки35 и хич не щеше и да чуе за моето предложение.

— Ако ми се прииска да гледам сноби и празноглавци, които си придават важност и се поздравяват взаимно, няма нужда да плащам за това, Мартин.

— Хайде, не бъдете такъв мърморко. Аз черпя.

Семпере поклати глава. Синът му, който бе чул разговора ни, ме гледаше колебливо от прага на задната стаичка.

— Ами ако взема с мен сина ви, какво ще стане? Ще спрете ли да ми говорите?

— Вие двамата си решавате как да си пилеете времето и парите. Аз оставам тук да си чета, че животът е кратък.

Семпере младши беше образец за плахост и скромност. Въпреки че се познавахме от деца, не помнех да съм провел с него повече от три-четири разговора, и то съвсем кратки. Доколкото ми бе известно, младият мъж нямаше никакъв порок или дребен недостатък. Знаех от първа ръка, че сред момичетата в махалата той минаваше за всепризнат хубавец и отлична партия. Не една госпожица се отбиваше в книжарницата под какъв да е предлог или висеше и въздишаше пред витрината. Ала синът на Семпере, ако изобщо си даваше сметка за това, никога не предприемаше действия, за да осребри тези полици от обожание и трепетни устни. С една десета от този капитал всеки друг на негово място би направил звездна кариера на развратник. Всеки друг, но не и Семпере младши, когото човек понякога се чудеше дали да не провъзгласи за светец.

— Както я е подкарал, тоя ще вземе да ми остане стар ерген — оплакваше се навремени баща му.

— Пробвахте ли да му пуснете някоя люта чушка в супата, за да стимулирате кръвообращението в ключовите части? — питах аз.

— А, смейте се, разбойник такъв, ама аз вече гоня седемдесетте, а все още нямам поне един внук за цяр.

В „Мезон доре“ ни посрещна същият салонен управител, когото си спомнях от последното си посещение, но този път без сервилната усмивка и гостоприемното държане. Когато му съобщих, че не съм направил резервация, кимна с презрителна гримаса и щракна с пръсти, за да повика едно момче, което без много церемонии ни отведе до онова, което явно беше най-лошата маса в салона, забутана в едно тъмно и шумно кътче точно до вратата към кухнята на заведението. През следващите двайсет и пет минути никой не се доближи до нашата маса, за да ни донесе меню или поне да ни сервира чаша вода. Персоналът минаваше покрай нас, като тряскаше вратата и напълно игнорираше присъствието ни и жестовете, с които се опитвахме да привлечем внимание.

— Дали няма да е по-добре да си тръгнем? — попита Семпере младши накрая. — На мен ми стига да хапна някой сандвич където и да е…

Още не бе успял да изрече докрай тези думи, когато ги видях. Господин и госпожа Видал крачеха към своята маса, ескортирани от салонния управител и двама келнери, които се скъсваха да им честитят. Седнаха и само след две минути започна да се точи почетното шествие — посетителите в салона един подир друг отиваха до масата на Видал, за да го поздравят. Той ги приемаше с божествено благоволение и после ги отпращаше набързо. Семпере младши, който бе съвсем наясно с тази ситуация, ме наблюдаваше.

— Мартин, добре ли сте? Защо да не си тръгнем?

Кимнах бавно. Станахме и се отправихме към изхода, заобикаляйки отдалече масата на Видал. Преди да напуснем ресторанта, минахме покрай салонния управител, който не ни удостои дори с поглед, а когато стигнахме изхода, зърнах в огледалото, окачено над рамката на вратата, как Видал се наведе към Кристина и я целуна по устните. Когато излязохме на улицата, Семпере младши ме погледна съкрушен.

— Съжалявам, Мартин.

— Не се тревожете. Несполучлив избор, нищо повече. Но ако нямате нищо против, не казвайте на баща си за тая работа…

— Нито дума — увери ме той.

— Благодаря.

— Няма защо. Какво ще кажете, ако аз ви поканя на някое по-плебейско място? Има една гостилница на улица „Кармен“, където готвят толкова хубаво, че на човек направо може да му падне шапката.

Бях загубил апетит, но кимнах охотно.

— Да вървим.

Заведението беше близо до библиотеката и предлагаше домашни ястия на достъпни за жителите на квартала цени. Почти не хапнах от храната, която ухаеше несравнимо по-приятно от всичко, което бях подушвал в „Мезон доре“ през всичките години на съществуването му, но когато стигнахме до десертите, вече бях пресушил сам-самичък бутилка и половина червено вино и главата ми се маеше.

— Семпере, нека да ви попитам нещо. Какво имате против това, да подобрите човешката раса? Как да си обясни човек, че един млад и здрав гражданин, благословен от Всемогъщия с външност като вашата, не се е възползвал от най-отбраните представителки на нежния пол?

Синът на книжаря се разсмя.

— Какво ви кара да мислите, че не съм го направил?

Докоснах носа си с показалец и му намигнах. Семпере младши кимна.

— С риск да ме вземете за някой пуритан, приятно ми е да си мисля, че засега изчаквам.

— Какво чакате? Да почне да ви засича пищовът ли?

— Говорите като баща ми.

— Мъдрите люде мислят и говорят еднакво.

— Все си казвам, че трябва да има нещо повече от това, а? — рече той.

— Нещо повече?

Семпере кимна.

— Знам ли — рекох аз.

— О, да, мисля, че знаете.

— Е, нали виждате каква полза имам от това.

Понечих да си налея още една чаша, но Семпере ме спря.

— Бъдете разумен — тихо каза той.

— Виждате ли сега какъв сте пуритан?

— Всеки е такъв, какъвто е.

— Има си цяр и за тая работа. Какво ще кажете да отидем да помърсуваме някъде?

Синът на книжаря ме погледна със съжаление.

— Мартин, мисля, че ще е най-добре да се приберете вкъщи и да си починете. И утре е ден.

— Нали няма да кажете на баща си, че съм се напил до козирката?

На път към къщи се отбих в поне седем бара, за да дегустирам запасите им от спиртни напитки; щом ме изхвърлеха — под един или друг предлог — от някое заведение, аз изминавах следващите сто-двеста метра в търсене на ново пристанище, в което да пусна котва. Никога не съм бил заклет пияч и в самия край на деня така се бях подредил, че дори не си спомнях къде живея. Помня само, че двама келнери от кръчмата „Двата свята“ на Пласа Реал ме хванаха под мишниците, изнесоха ме навън и ме стовариха на една пейка пред фонтана, където изпаднах в дълбок и тежък сън.

Сънувах, че отивам на погребението на дон Педро. Едно окървавено от залеза небе тегнеше над лабиринта от кръстове и ангели, които ограждаха големия мавзолей на фамилията Видал на гробището Монжуик. Мълчалива свита от фигури с черни була бе наобиколила амфитеатъра от почернял мрамор, който образуваше портика на мавзолея. Всяка фигура носеше дълга бяла свещ. Светлината на сто пламъка извайваше очертанията на голям мраморен ангел, сломен от скръб и загуба. Под неговия пиедестал зееше отвореният гроб на моя покровител, а в него бе положен стъклен саркофаг. Тялото на Видал, облечено в бяло, лежеше под прозрачния похлупак с отворени очи. Черни сълзи се стичаха по бузите му. От свитата се отдели силуетът на неговата вдовица, Кристина, която падна на колене пред ковчега, обляна в сълзи. Един по един изпращачите минаваха покрай покойника и полагаха черни рози върху стъкления ковчег, докато го покриха изцяло, тъй че остана да се вижда само лицето му. Двама безлики гробари го спуснаха в трапа, чието дъно бе залято от някаква гъста и тъмна течност. Саркофагът се задържа върху повърхността на това езерце от кръв, която бавно се процеждаше през пролуките на стъкления капак. Малко по малко кръвта изпълни ковчега, покривайки трупа на Видал. Миг преди лицето му да бъде потопено изцяло, моят ментор извърна очи и ме погледна. Ято черни птици се издигна във въздуха, а аз хукнах да бягам и се изгубих по пътеките на безкрайния град на мъртвите. Само едно далечно ридание ми помогна да намеря изхода и да избегна жалбите и молбите на тъмните сенки, които се изпречваха на пътя ми и ме умоляваха да ги взема със себе си, да ги избавя от техния вечен мрак.

Събудиха ме двама полицаи, които ме почукваха по крака с палка. Вече се беше стъмнило и ми бяха нужни няколко секунди, за да разбера дали става дума за обикновени блюстители на обществения ред, или за агенти на съдбата, изпратени на специална мисия.

— Е, кабалеро, след запоя по-добре вървете да си отспите вкъщи, а?

— На вашите заповеди, полковник.

— Обирайте си крушите или ще ви тикна в карцера, да видим дали ще ви се стори забавно.

Не се наложи да ме подканват повторно. Изправих се криво-ляво и поех към къщи с надеждата, че ще успея да се прибера, преди краката да са ме отвели отново в някой долнопробен бордей. Този маршрут, който при нормални условия бих изминал за десет-петнайсет минути, сега ми отне почти тройно повече време. Най-сетне, като по чудо се озовах пред вратата на дома си и там заварих Изабела да ме чака като някакво проклятие, седнала тоя път във вътрешния двор на жилището.

— Вие сте пиян — рече тя.

— Сигурно съм пиян, щом в дълбок делириум тременс сякаш те виждам посред нощ да спиш пред вратите на дома ми.

— Нямаше къде другаде да отида. С баща ми се скарахме и той ме изхвърли от къщи.

Затворих очи и въздъхнах. Мозъкът ми, затъпял от алкохол и озлобление, не беше в състояние да придаде ясна форма на потока от откази и ругатни, които напираха на устните ми.

— Не можеш да останеш тук, Изабела.

— Моля ви, само за тази нощ. Утре ще си потърся пансион. Умолявам ви, господин Мартин.

— Не ме гледай така жално-милно — заплаших я аз.

— Освен това, вие сте виновен, че сега съм на улицата — добави тя.

— Аз съм бил виновен! И таз хубава! Талант за писане не знам дали имаш, но буйно въображение хич не ти липсва. И поради каква злополучна причина, ако мога да знам, аз съм виновен, че господин баща ти те е изритал на улицата?

— Когато сте пиян, говорите странно.

— Не съм пиян. Никога не съм се напивал през живота си. Отговори ми на въпроса!

— Казах на баща ми, че сте ме наели като помощничка и че отсега нататък смятам да се посветя на литературата и повече няма да работя в магазина.

— Какво?

— Може ли да влезем вътре? Студено ми е и задникът ми просто се е вкочанясал от толкова седене на стъпалата.

Усетих, че главата ми се върти и ме наляга пристъп на гадене. Вдигнах очи към бледия зрак, който се процеждаше през капандурата в горния край на стълбището.

— Това ли е наказанието, което ми изпращат небесата, за да се покая и да се отвърна от разгулния си живот?

Изабела проследи погледа ми заинтригувана.

— С кого говорите?

— С никого не говоря, това е монолог. Привилегия на нетрезвите. Утре обаче първата ми работа ще е да разговарям с баща ти и да сложа край на този абсурд.

— Не знам дали това е добра идея. Закле се, че ще ви убие, щом му се мернете пред очите. Крие под тезгяха си една двуцевка — просто си е такъв. Веднъж застреля едно магаре с нея. Беше през лятото, близо до Аржентона…

— Затваряй си устата. Повече да не съм чул ни гък! Тишина!

Изабела кимна и се умълча, като ме гледаше с очакване. Заех се отново да търся ключа. В момента не можех да се справя с кашата, в която ме забъркваше бъбривата девойка. Имах нужда да се строполя в леглото и да изгубя свяст — за предпочитане в този порядък. Търсих няколко минути без видим резултат. Накрая Изабела се приближи безмълвно, бръкна в джоба на сакото ми, който моите ръце бяха преровили навярно сто пъти, и намери ключа. Показа ми го и аз кимнах съкрушен.

Тя отвори вратата на жилището и аз влязох с нейна помощ. Поведе ме към спалнята, сякаш бях някакъв инвалид, и ми помогна да се просна в леглото. Намести възглавниците под главата ми и ми събу обувките. Погледнах я смутен.

— Спокойно, няма да ви свалям панталоните.

Разкопча копчетата на яката ми и седна до мен, като ме гледаше внимателно. Усмихна ми се с една печал, която не подхождаше на годините й.

— Никога не съм ви виждала толкова тъжен, господин Мартин. Заради онази жена е, нали? Онази от снимката.

Взе ръката ми и я погали утешително.

— Всичко отминава, чуйте ми думата. Всичко отминава.

Против волята ми очите ми се наляха със сълзи и аз извърнах глава, за да скрия лицето си от нея. Изабела угаси настолната лампа и остана да седи до мен в мрака, заслушана в плача на жалкия пияница, без да задава въпроси или да мъдрува, предлагайки само своята компания и добротата си, докато накрая заспах.

7

Събудиха ме агонията на махмурлука, стегнал слепоочията ми като менгеме, и ароматът на колумбийско кафе. Изабела бе сложила до леглото ми масичка, на която имаше току-що сварено кафе и чиния с хляб, сирене, шунка и една ябълка. При вида на храната ми се догади, но посегнах към кафеника. Изабела, която ме бе наблюдавала от прага на стаята, без да я забележа, се приближи и ми наля една чаша, като се разтапяше в усмивки.

— Изпийте го, силничко е и ще ви се отрази чудесно.

Взех кафето и отпих.

— Колко е часът?

— Един по обед.

Изпъшках тихичко.

— От колко часа си будна?

— От около седем.

— И какво прави през това време?

— Чистих и подреждах, ама тук има достатъчно работа за няколко месеца — отвърна Изабела.

Отпих още една голяма глътка.

— Благодаря — промърморих аз. — За кафето. А и за шетането, макар че нямаше защо да го правиш.

— Не го правя за вас, ако това ви тревожи. Правя го заради себе си. Ако ще живея тук, предпочитам да мисля, че няма да се залепя за нещо, ако случайно се опра някъде.

— Да живееш тук? Ама нали говорихме, че…

Щом повиших глас, пронизваща болка пресече и думите, и мисълта ми.

— Шшшт — прошепна Изабела.

Кимнах в знак на примирие. В момента нито можех, нито желаех да споря с нея. Имаше достатъчно време да я върна на семейството й по-късно, когато махмурлукът преминеше в отстъпление. С третата глътка пресуших чашата и бавно се надигнах. В главата ми сякаш се забиха пет или шест шипа. Простенах. Изабела ме улови над лакътя.

— Не съм инвалид. Мога да се грижа сам за себе си.

Тя ме пусна колебливо. Направих няколко крачки към коридора. Изабела ме следваше отблизо, като че ли се боеше, че всеки миг ще рухна. Спрях се пред вратата на банята.

— Мога ли да се изпикая насаме? — попитах аз.

— Прицелете се внимателно — промърмори момичето. — Ще ви оставя закуската в галерията.

— Не съм гладен.

— Трябва да хапнете нещо.

— Ти моя ученичка ли си, или моя майка?

— Казвам го за ваше добро.

Затворих вратата на банята, търсейки убежище вътре. Очите ми се нуждаеха от няколко секунди, за да възприемат напълно гледката, която се изпречи пред мен. Банята беше неузнаваема. Светеше от чистота. Всяко нещо бе на мястото си. На мивката имаше калъпче нов сапун. Бяха окачени чисти кърпи, каквито дори не знаех, че съм имал в дома си. Миришеше на белина.

— Майко Божия — промърморих аз.

Пъхнах глава под крана и пуснах студената вода за няколко минути. После излязох в коридора и бавно се отправих към галерията. Ако банята беше неузнаваема, то галерията бе направо като от друг свят. Изабела бе измила прозорците и пода и бе подредила мебелите и креслата. Чиста и ясна светлина минаваше през стъклата, а миризмата на прах бе изчезнала. Закуската ми ме чакаше на масата пред канапето, върху което момичето бе постлало чиста кувертюра. Рафтовете, претъпкани с книги, като че ли бяха подредени наново, а витрините бяха възвърнали някогашната си прозрачност. Изабела тъкмо ми сервираше втора чаша кафе.

— Знам какво се опитваш да направиш и ти казвам, че няма да стане — рекох аз.

— Кое? Да ви поднеса чаша кафе?

Тя бе подредила книгите, разхвърляни на камари по масата и из всички ъгли на стаята. Бе опразнила етажерки, отрупани със списания в продължение на повече от десетилетие. Само за седем часа бе измела с един замах мрака и сенките, спотайвали се тук години наред, бе ги премахнала със своето усърдие и с присъствието си, и при все това още имаше време и желание да се усмихва.

— Повече ми харесваше, както си беше преди — казах аз.

— О, не се съмнявам, че ви е харесвало. На вас и на стоте хиляди хлебарки, които квартируваха тук и които прогоних с помощта на свеж въздух и амоняк.

— Амоняк ли? А пък аз се чудех каква е тази воня!

— Вонята, както я наричате, е миризма на чисто — възропта Изабела. — Можеше да проявите поне мъничко благодарност.

— Благодарен съм.

— Хич не си личи. Утре ще се кача в кабинета и…

— Това и през ум да не ти минава.

Изабела сви рамене, но погледът й бе все така изпълнен с решимост и аз разбрах, че след едно денонощие кабинетът в кулата ще бъде променен безвъзвратно.

— Впрочем, тая заран намерих един плик в антрето. Сигурно някой го е пъхнал под вратата снощи.

Изгледах я над ръба на чашата.

— Външната врата долу е заключена — казах аз.

— И аз си помислих същото. Да си призная, цялата работа ми се видя много странна, и въпреки че на плика беше написано вашето име…

— … ти взе, че го отвори.

— Боя се, че да. Без да искам.

— Изабела, да се отваря чужда кореспонденция не е признак за добри обноски. На някои места това даже се смята за престъпление, което се наказва със затвор.

— Ама и аз това й разправям на майка ми, която все ми отваря писмата, пък още си е на свобода.

— Къде е писмото?

Изабела измъкна един плик от джоба на престилката, която бе навлякла, и ми го подаде, като избягваше погледа ми. Пликът, чиито краища бяха назъбени, бе от дебела шуплеста хартия с цвят на слонова кост, със силуета на ангела върху печата от червен восък — в случая счупен — и с моето име, написано с ароматно карминено мастило. Отворих го и извадих един прегънат лист.

Сгънах листа и го прибрах отново в плика. Изабела ме наблюдаваше заинтригувана.

— Добри новини ли?

— Не ти влиза в работата.

— Кой е тоя господин Корели? Я какъв красив почерк има, не като вашия.

Изгледах я сурово.

— Е, ако ще ви бъда помощничка, нали трябва да знам с кои хора си имате вземане-даване? Че да им казвам да се разкарат, когато се налага.

Изсумтях.

— Това е един издател.

— Сигурно си го бива, че я вижте каква хартия и какви пликове използва. Каква книга пишете за него?

— Изобщо не те засяга.

— Как ще ви помагам, ако не споделяте върху какво работите? Не, по-добре не отговаряйте. Няма да кажа ни думица повече.

В продължение на цели десет секунди Изабела мълча като по чудо.

— Какво представлява тоя господин Корели?

Изгледах я хладно.

— Особен е.

— Краставите магарета… не, нищичко не казвам.

Гледайки тази девойка с благородно сърце, аз се почувствах още по-нещастен, ако това изобщо бе възможно, и осъзнах, че и за двама ни щеше да е по-добре да я отдалеча от себе си час по-скоро, дори с риск да я нараня.

— Защо ме гледате така?

— Тая вечер ще изляза, Изабела.

— Да ви оставя ли нещо за вечеря? Късно ли ще се приберете?

— Ще вечерям навън и не зная кога ще се върна, но независимо колко е часът, искам, когато се прибера, теб да те няма. Искам да си вземеш нещата и да си вървиш. Все ми е тая къде ще отидеш. Тук няма място за теб. Разбрано?

Тя пребледня и очите й се навлажниха. Прехапа устни и ми се усмихна с лице, набраздено от сълзи.

— Излишна съм. Разбирам.

— И недей да чистиш повече.

Станах и я оставих сама в галерията. Скрих се в кабинета в кулата. Отворих прозорците. Хлипанията на Изабела долитаха откъм галерията. Погледах малко града, проснат под обедното слънце, сетне отправих очи към другия му край, където ми се стори, че почти видях блестящите керемиди на Вила Елиус и си представих Кристина, госпожа Видал, горе пред прозорците на кулата, загледана към квартал Рибера. Нещо тежко и мътно покри сърцето ми. Забравих плача на Изабела и исках само да дойде по-скоро часът, в който щях да се срещна с Корели, за да поговорим за проклетата му книга.

Останах в кабинета в кулата, докато вечерният мрак се разнесе над града като кръв, разтворена във вода. Беше горещо — такава жега не бе имало през цялото лято — и покривите на къщите сякаш трептяха пред погледа като миражи от пара. Слязох долу и се преоблякох. Къщата тънеше в тишина, щорите в галерията бяха наполовина спуснати, а стъклата на прозорците — обагрени в една кехлибарена светлина, която проникваше и в централния коридор.

— Изабела? — извиках аз.

Не получих отговор. Отидох до галерията и се уверих, че девойката си е отишла. Преди това все пак си бе направила труда да изтупа и подреди събраните съчинения на Игнациус Б. Самсон; те години наред бяха събирали прах и забрава в една витрина, която сега светеше, излъскана до блясък. Изабела бе взела една от книгите и я бе оставила отворена по средата върху един пюпитър. Прочетох няколко реда наслуки и ми се стори, че изведнъж се озовах в друго време, в което всичко изглеждаше толкова просто, колкото и неизбежно.

— Поезията се пише със сълзи, романът — с кръв, а историята — с бистра водица — рече кардиналът, докато мажеше с отрова острието на ножа под светлината на канделабъра.

Превзетата наивност на тези редове изтръгна усмивка от мен и отново изпитах едно подозрение, което ме гризеше открай време: може би щеше да е по-добре за всички, и най-вече за самия мен, ако Игнациус Б. Самсон не се бе самоубил и Давид Мартин не бе заел неговото място.

8

Вече се смрачаваше, когато излязох на улицата. Горещото и влажно време бе принудило мнозина съседи от квартала да изнесат столовете си на улицата в търсене на прохладен ветрец, който така и не повяваше. Заобиколих импровизираните седенки пред порталите и по ъглите и се отправих към Френската гара, където човек винаги можеше да намери няколко таксита, очакващи клиенти. Взех първото от редицата. Около двайсет минути ни бяха нужни, за да прекосим града и да изкачим склона на хълма, върху който почиваше фантастичната гора на архитекта Гауди. Светлините на къщата на Корели се виждаха отдалече.

— Не знаех, че там живее някой — отбеляза шофьорът.

Щом му платих за курса, като прибавих и бакшиш, той незабавно потегли с голяма бързина. Почаках няколко мига, преди да почукам на вратата, наслаждавайки се на странната тишина, която цареше на това място. Дори и лист не потрепваше в гората, която покриваше хълма зад гърба ми. Във всички посоки се простираше едно звездно небе, по което като че ли бяха нарисувани малки облачета. Можех да чуя собственото си дишане, шумоленето на дрехите си, докато се движех, звука от стъпките си, докато крачех към вратата. Потропах и зачаках.

Вратата се отвори след няколко мига. Един мъж с унил поглед и приведени рамене ме посрещна с кимване и ми направи знак да вляза. Съдейки по облеклото му, реших, че е мажордом или прислужник. Без да издаде звук, той ме поведе по покрития с портретни снимки коридор, който си спомнях от предишното си посещение. Когато стигнахме до големия хол, откъдето можеше да се види целият град в далечината, мъжът с лек поклон ме остави сам и се оттегли със същата мудна походка, с която ме бе придружил. Отидох до френските прозорци и се загледах през дантелените пердета, за да убия времето, докато чаках Корели. Бяха изминали около две минути, когато забелязах някакъв силует, който ме наблюдаваше от ъгъла на хола. Седеше напълно неподвижно в едно кресло на границата между мрака и светлината, хвърляна от една маслена лампа, която едва разкриваше очертанията на нозете и на ръцете, подпрени на облегалките. Познах го по блясъка на очите, които никога не мигаха, и по брошката с формата на ангел, която винаги носеше на ревера си. Щом спрях погледа си върху него, той мигновено се изправи и се приближи с бързи крачки, даже прекалено бързи, и с една вълча усмивка на устните, от която кръвта ми се смрази.

— Добър вечер, Мартин.

Кимнах, мъчейки се да отговоря на усмивката му.

— Ето че пак ви стреснах — рече той. — Съжалявам. Мога ли да ви предложа нещо за пиене или направо да преминем към вечерята?

— Да си призная, нямам апетит.

— Нищо чудно — в тая жега… Ако нямате нищо против, можем да излезем в градината и да разговаряме там.

Мълчаливият мажордом се появи и отвори вратите, които гледаха към градината, където една пътечка от свещи, закрепени върху кафени чинийки, водеше до бяла метална маса с два стола, поставени един срещу друг. Свещите горяха с изправен пламък, който изобщо не потрепваше. Луната хвърляше бледа синкава светлина. Седнах и Корели последва примера ми, а мажордомът ни напълни две чаши от една гарафа, съдържаща, както предположих, вино или някакъв ликьор, който нямах намерение да пробвам. На светлината на тази луна в трета четвърт Корели ми се стори по-млад, а чертите на лицето му изглеждаха някак по-изострени. Силата на погледа му граничеше с хищност.

— Нещо не ви дава мира, Мартин.

— Предполагам, че сте чули за пожара.

— Печален завършек, в който все пак има поетическа справедливост.

— Справедливо ли ви се вижда двама души да загинат така?

— Нима един не толкова кървав начин би ви се сторил по-приемлив? Справедливостта е изкуствено творение на гледната точка, а не универсална стойност. Няма да си правя труда да показвам скръб, каквато всъщност не изпитвам — както навярно и вие, колкото и да ви се иска обратното. Но ако предпочитате, може да запазим минута мълчание.

— Няма да е нужно.

— Разбира се, че не. Нужно е само ако човек не е в състояние да каже нищо ценно. Когато мълчат, дори глупците могат да изглеждат умни в продължение на една минута. Тревожи ли ви нещо друго, Мартин?

— Полицията като че ли смята, че аз имам нещо общо със станалото. Разпитваха ме за вас.

Корели кимна безгрижно.

— Полицията трябва да си върши нейната работа, а пък ние — нашата. Съгласен ли сте да сметнем темата за приключена?

Кимнах бавно. Той се усмихна.

— Преди малко, докато ви чаках да дойдете, си дадох сметка, че двамата с вас не сме провели един малък реторичен разговор. Колкото по-бързо го махнем от главата си, толкова по-скоро ще можем да пристъпим към същината — рече Корели. — Бих искал като начало да ви попитам какво означава вярата за вас.

Размислих няколко мига, преди да отговоря.

— Никога не съм бил религиозен. Вместо да вярвам или да не вярвам, по-скоро се съмнявам. Съмнението е моята вяра.

— Много благоразумно — и много буржоазно. Но с тези уклончиви отговори няма да спечелите играта. Защо, според вас, в хода на историята възникват и отмират всевъзможни вярвания?

— Не зная. Предполагам, че поради фактори от социално, икономическо или политическо естество. Разговаряте с човек, който е престанал да ходи на училище на десетгодишна възраст. Историята не е силната ми страна.

— Историята е отпадната яма на биологията, Мартин.

— Струва ми се, че в деня, когато са преподавали този урок, не съм бил в час.

— Този урок не се преподава в класните стаи, Мартин. Този урок го научаваме от разума и от наблюдението на реалността. Този урок никой не ще да го учи и именно поради това ще трябва да го анализираме по-внимателно, за да можем да си свършим добре работата. Всяка делова възможност произтича от това, че някой друг е неспособен да разреши някакъв прост и неизбежен проблем.

— За религия ли говорим, или за икономика?

— Предоставям на вас да изберете терминологията.

— Ако ви разбирам правилно, вие намеквате, че религията, вярата в митове, идеологии или свръхестествени легенди, е последица от биологията.

— Ни повече, ни по-малко.

— За един издател на религиозни текстове този възглед е донякъде циничен — отбелязах аз.

— Този възглед е професионален и безпристрастен — уточни Корели. — Човешкото същество вярва така, както диша — за да оцелее.

— Ваша ли е тази теория?

— Това не е теория, а статистика.

— Струва ми се, че поне три четвърти от хората по света няма да се съгласят с това твърдение — изтъкнах аз.

— Естествено. Ако бяха съгласни с него, нямаше да са потенциални вярващи. Никой не може да бъде действително убеден в нещо, в което не му се налага да вярва по чисто биологична повеля.

— Значи искате да кажете, че в нашата природа е заложено да живеем в заблуда?

— В нашата природа е заложено да оцеляваме. Вярата е инстинктивен отговор на аспекти от битието, които не можем да си обясним другояче, независимо дали става дума за нравствената пустота, която забелязваме във вселената, неизбежността на смъртта, тайната на произхода на нещата и смисъла на собствения ни живот, или пък липсата на смисъл. Това се първични аспекти, които се отличават с изключителна простота, но нашите собствени ограничения ни пречат да отговорим по един недвусмислен начин на тези въпроси — ето защо прибягваме до емоционален отговор, като един вид защитен механизъм. Това си е чисто и просто биология.

— В такъв случай за вас всички вярвания и идеали не са нищо повече от художествени измислици.

— Всяко тълкувание или наблюдение на реалността по необходимост е измислица. В тоя случай проблемът се корени в това, че човекът е животно с морални разбирания, захвърлено в една аморална вселена и обречено на съществуване, което има край и е лишено от друг смисъл, освен да увековечи естествения кръговрат на своя вид. Невъзможно е да се оцелее в едно удължено състояние на реалността — поне за човешкото същество. Прекарваме голяма част от живота си, сънувайки, особено когато сме будни. Както вече ви казах, става дума за чиста биология.

Въздъхнах.

— И след всичко това искате от мен да съчиня един мит, който да кара наивниците да падат на колене и да ги убеждава, че са видели светлината, че съществува нещо, в което да вярват, за което да живеят, да умират и включително да убиват.

— Именно. Не искам от вас да съчинявате нещо, което досега да не е било съчинено под една или друга форма. Искам само да ми помогнете да напоя жадните.

— Това е похвално и благочестиво намерение — казах аз с ирония.

— Не, това е чисто и просто търговско предложение. Природата е един гигантски свободен пазар. Законът за търсенето и предлагането е факт, съществуващ на молекулярно ниво.

— Може би ще трябва да си потърсите някой интелектуалец за тази работа. Като говорим за молекулярни и търговски факти, уверявам ви, че повечето от тия хора не са виждали сто хиляди франка накуп през целия си живот и бас държа, че ще са склонни да продадат душата си — или дори да си измислят такава — за една малка част от тази сума.

Металният блясък в очите му ме наведе на мисълта, че Корели се кани да ми изнесе поредната от своите груби кратки проповеди. Извиках в съзнанието си изплатената сума, която почиваше в моята сметка в Испано-колониалната банка, и си казах, че за сто хиляди франка човек спокойно може да понесе една литургия или даже цял сборник от проповеди.

— Интелектуалецът обикновено е човек, който не блести особено тъкмо с интелекта си — отсъди Корели. — Той сам си приписва това определение, за да компенсира природното безсилие, което долавя в своите способности. Това е отколешната и безспорна истина на поговорката „кажи ми с какво се фукаш и аз ще ти кажа какво ти липсва“. То е нещо обичайно, което съзираме навсякъде край нас. Невежият винаги се представя за познавач, жестокият — за милосърден, грешникът — за вода ненапита, лихварят — за благодетел, тесногръдият — за патриот, арогантният — за скромен, пошлият — за изтънчен, а глупецът — за интелектуалец. Всичко това отново е дело на природата, която далеч не е онази силфида, възпявана от поетите, а по-скоро една жестока и ненаситна майка, принудена да се изхранва от създанията, които ражда неспирно, за да продължи да живее.

Усетих, че вече почва да ми се гади от Корели и неговата поетика на безмилостната биология. Бях смутен от едва сдържания плам и гняв, с които бяха пропити думите на издателя, и се запитах дали във вселената имаше нещо, което да не му се струва отблъскващо и жалко, включително и моята личност.

— Би трябвало да изнасяте вдъхновяващи сказки в училищата и енорийските църкви на Цветница. Ще имате изумителен успех — подметнах аз.

Корели се изсмя студено.

— Не сменяйте темата. Аз търся обратното на един интелектуалец — ще рече, търся интелигентен човек. И вече съм го намерил.

— Ласкаете ме.

— Нещо повече, плащам ви. И то много добре, а това е единственото истинско ласкателство в тоя курвенски свят. Никога не приемайте почести, които не са отпечатани на гърба на чек. Празните почести облагодетелстват само онзи, който ги дава. И тъй като ви плащам, очаквам да ме слушате и да следвате указанията ми. Повярвайте ми, нямам никакъв интерес да ви карам да си губите времето. Докато сте на заплата при мен, вашето време е и мое.

Говореше вежливо, но стоманеният блясък в очите му не оставяше място за съмнения.

— Не е нужно да ми го напомняте на всеки пет минути.

— Простете моята настойчивост, приятелю Мартин. Ако ви досаждам с всички тези словоизлияния, то е само за да приключа с тях колкото се може по-скоро. Това, което искам от вас, е формата, а не съдържанието. Съдържанието винаги е едно и също и е измислено, откакто съществуват човеците. Отпечатано е в сърцата им като сериен номер. От вас искам да намерите интелигентен и съблазнителен начин да отговорите на въпросите, които всички си задаваме, и да го направите чрез един собствен прочит на човешката душа, като приложите на дело своето изкуство и професионалния си опит. Искам да ми донесете разказ, който да пробужда душата.

— Нищо повече…

— И нищо по-малко.

— Говорите за манипулиране на чувства и емоции. Няма ли да е по-лесно хората да бъдат убеждавани с помощта на рационално изложение, написано просто и ясно?

— Не. Невъзможно е да водиш рационален диалог с някого относно вярвания и идеи, които той не е придобил чрез разума си — независимо дали говорим за Бог, за расата или за патриотичната гордост. Ето защо се нуждая от нещо по-мощно от едно обикновено реторично изложение. Нуждая се от силата на изкуството, на постановката. Ние си мислим, че разбираме думите на една песен, но онова, което ни кара да повярваме или да не повярваме в тях, е музиката.

Опитах се да преглътна цялата тази галиматия, без да се задавя.

— Спокойно, за днес няма да има повече речи — прекъсна мислите ми Корели. — А сега да пристъпим към практическата част: двамата с вас ще се срещаме приблизително на всеки петнайсет дни. Ще ме осведомявате за напредъка си и ще ми показвате работата, свършена до момента. Ако имам някакви забележки и изменения, ще ви ги посочвам. Работата ще продължи дванайсет месеца или някакъв отрязък от това време — толкова, колкото ще ви е необходимо, за да приключите. В края на този срок ще ми връчите целия си труд и събраната документация, без изключение, както подобава на единствения притежател и гарант на правата, който в случая съм аз. Няма да фигурирате с името си като автор на документа и се задължавате след връчването му да не претендирате за авторство със задна дата, както и да не обсъждате извършената работа или условията на това споразумение с когото и да е, било то насаме или публично. В замяна на това вече ви бе изплатена сума от сто хиляди франка, а при приключване и своевременно предаване на работата, ако остана удовлетворен от нея, ще ви изплатя допълнително възнаграждение от петдесет хиляди франка.

Преглътнах. Човек не си дава ясна сметка за алчността, която се таи в сърцето му, докато не чуе сладкия звън на парите в джоба си.

— Не желаете ли да оформим писмен договор?

— Нашето споразумение почива на честна дума. Вашата и моята. И вече е подпечатано. Такова споразумение не може да се наруши, без да погуби онзи, който го е сключил — рече Корели с тон, който ме накара да си помисля, че щеше да е по-добре да подпиша някакъв документ, па макар и с кръв. — Нещо неясно?

— Да. Защо?

— Не ви разбирам, Мартин.

— За какво ви е нужен този материал, или както там бихте го нарекли? Какво смятате да правите с него?

— Проблеми на съвестта ли имате, Мартин, и то на този етап?

— Навярно ме взимате за някакъв безпринципен индивид, но ако ще участвам в нещо такова, каквото ми предлагате, искам да зная каква е целта. Мисля, че имам това право.

Корели се усмихна и сложи ръката си върху моята. Тръпки ме побиха от допира до неговата кожа, ледена и гладка като мрамор.

— Целта ли? Защото искате да живеете.

— Това звучи малко заплашително.

— Това е простичко и приятелско напомняне на нещо, което вече ви е известно. Ще ми помогнете, защото искате да живеете и не ви е грижа за цената, нито за последиците. Защото неотдавна се бяхте озовали пред дверите на смъртта, а сега имате пред себе си цяла вечност и шанса на живота си. Ще ми помогнете, защото сте човешко същество. И защото, макар и да не искате да го приемете, имате вяра.

Отдръпнах ръката си от неговата. Той стана от стола си и се отправи към края на градината.

— Не се тревожете, Мартин. Всичко ще завърши добре. Повярвайте ми — рече Корели с благ и приспивен, почти бащински тон.

— Мога ли да си вървя вече?

— Разбира се. Не искам да ви задържам по-дълго, отколкото е необходимо. Нашият разговор ми достави удоволствие. Сега ще ви оставя да се оттеглите и да обмислите всичко, което обсъждахме. Ще видите, че като отмине неприятното чувство, верните отговори ще започнат сами да идват при вас. По пътя на живота няма нищо, което да не сме знаели, още преди да поемем по него. Нищо важно не научаваме през живота, само си припомняме.

Той стана и направи знак на мълчаливия мажордом, който чакаше в края на градината.

— Една кола ще ви вземе и ще ви откара вкъщи. Двамата с вас ще се видим след две седмици.

— Тук ли?

— Където рече Бог — отвърна той, облизвайки устни, сякаш намираше тези думи за много забавна шега.

Мажордомът се приближи и ми направи знак да го последвам. Корели кимна и седна отново, а погледът му пак се зарея над града.

9

Колата — наричам я така по липса на по-подходяща дума — ме чакаше пред портите на голямата къща. Не беше какъв да е автомобил, а колекционерски модел. Навяваше мисълта за омагьосана каляска, за катедрала на колела, с хромирани части и извити линии — дело на чиста наука, — и увенчана с фигурката на сребърен ангел, който се мъдреше върху капака досущ като украса на носа на кораб. С други думи, това беше „Ролс-Ройс“. Мажордомът ми отвори вратата и се сбогува с поклон. Влязох в купето, което приличаше повече на хотелска стая, отколкото на кабина на моторно превозно средство. Веднага щом се настаних на седалката, колата потегли незабавно надолу по хълма.

— Знаете ли адреса? — попитах аз.

Шофьорът — тъмна фигура от другата страна на една стъклена преграда — кимна леко. Прекосихме Барселона в наркотичната тишина на тази метална каляска, която като че едва докосваше земята. Видях през прозорците улици и сгради да профучават покрай нас, сякаш бяха подводни скали. Вече минаваше полунощ, когато черният „Ролс-Ройс“ зави по улица „Комерсио“ и навлезе в Пасео дел Борн. Спряхме на ъгъла на улица „Фласадерс“ тъй като тя бе толкова тясна, че колата не можеше да мине по нея. Шофьорът слезе и ми отвори вратата с лек поклон. Слязох, а той затвори вратата, качи се отново в автомобила и потегли, без да каже нито дума. Гледах след него, докато тъмният силует се разтвори в булото на сенките. Запитах се какво всъщност съм направил и, предпочитайки да не намеря отговор, се запътих към къщи с чувството, че целият свят е затвор, от който не може да се избяга.

Когато влязох в жилището си, отидох направо в кабинета. Отворих прозорците в четирите посоки и оставих влажния и зноен бриз да нахлуе в стаята. На някои тераси в квартала се виждаха хора, които бяха полегнали върху дюшеци и чаршафи навън, мъчейки се да избягат от задушливата горещина и да поспят. В далечината трите големи комина на Паралело се издигаха подобно на погребални клади, пръскащи покров от бяла пепел, която се сипеше над Барселона като стъклен прах. По-наблизо статуята на Девата на Милосърдието, извисила се от купола на църквата, ми напомни ангела на онзи „Ролс-Ройс“, а също и другия, който Корели винаги носеше на ревера си. Имах чувството, че след много месеци мълчание градът отново ми говори и споделя с мен своите тайни.

Именно тогава я видях, сгушена на стъпалата пред една врата в онзи мизерен и тесен тунел между старите сгради, който наричаха Улицата на мухите. Изабела. Запитах се колко ли време е прекарала там, но после си казах, че не е моя работа. Тъкмо се канех да затворя прозореца и да седна на бюрото си, когато забелязах, че тя не е сама. Две фигури бавно се приближаваха към нея — може би даже прекалено бавно — откъм другия край на улицата. Поех дълбоко въздух, надявайки се фигурите да отминат по пътя си. Те обаче не го сториха. Единият силует зае позиция отсреща, като препречи изхода от уличката. Другият коленичи пред девойката и протегна ръка към нея. Тя помръдна. Миг по-късно двете фигури се нахвърлиха върху Изабела и аз я чух да вика.

Отне ми по-малко от минута да стигна до тях. Когато се озовах там, единият от двамата мъже здраво бе сграбчил Изабела за ръцете, а другият бе запретнал полата й. Лицето на момичето бе разкривено от ужас. Вторият тип, който с кикот се опитваше да проникне между бедрата й, бе опрял нож в гърлото й. Три струйки кръв бяха избликнали от разреза. Озърнах се наоколо. До стената имаше два сандъка с отпадъци и изоставена купчина павета и строителни материали. Грабнах оттам нещо, което се оказа метален лост, солиден и тежък, дълъг половин метър. Оня с ножа пръв забеляза присъствието ми. Пристъпих напред, размахвайки желязото. Погледът на мъжа светкавично се премести от инструмента към моите очи и аз видях как усмивката на устните му се стопи. Другият се извърна и ме видя да се приближавам към него, вдигнал лоста. Достатъчно бе да му направя знак с глава, за да пусне Изабела и да побърза да застане зад другаря си.

— Хайде, да се омитаме оттук — тихо рече той.

Другият не му обърна внимание. Гледаше ме втренчено с пламнали очи, стиснал ножа в ръце.

— Ти защо се бъркаш в чужди работи, кучи сине?

Хванах Изабела за ръката и я вдигнах от земята, без да откъсвам поглед от мъжа, който държеше оръжието. Намерих ключовете в джоба си и й ги подадох.

— Отивай вкъщи — наредих й аз. — Прави, каквото ти казвам.

Тя се поколеба за миг, но после чух стъпките й да се отдалечават по уличката в посока към „Фласадерс“. Типът с ножа я видя да си отива и се ухили, побеснял от яд.

— Ще те разпоря, копеле.

Не се съмнявах в неговата способност и желание да осъществи заканата си, но нещо в погледа му ми подсказа, че моят противник съвсем не бе глупак и явно изчакваше, защото се питаше колко ли тежи металният лост и най-вече дали аз разполагам със силата, куража и необходимото време, за да му размажа черепа, преди да е успял да ме наниже на камата си.

— Опитай де — подканих го аз.

Типът устоя на погледа ми няколко секунди, после се изсмя. Младежът, който го придружаваше, въздъхна от облекчение. Мъжът прибра острието на камата и се изплю в нозете ми. Сетне се обърна и потъна в сенките, от които бе изникнал, а другарят му подтичваше след него като вярно куче.

Заварих Изабела да седи свита на вътрешната площадка на къщата с кулата. Трепереше и стискаше ключовете с две ръце. Щом ме видя да влизам, скочи като ужилена.

— Искаш ли да повикам лекар?

Тя поклати глава.

— Сигурна ли си?

— Все още не бяха успели да ми направят нищо — промълви тя, преглъщайки сълзите си.

— На мен не ми се стори така.

— Не ми направиха нищо, ясно ли е? — възрази Изабела.

— Ясно — отвърнах аз.

Исках да я хвана под ръка, за да я подкрепям, докато се качвахме по стълбите, но тя се дръпна.

Когато влязохме в жилището, аз я придружих до банята и запалих лампата.

— Имаш ли чисти дрехи за преобличане?

Изабела ми показа чантата, която носеше, и кимна.

— Хайде, измий се, докато аз приготвя нещо за вечеря.

— Как може да ви се яде след всичко това?

— Ей на, огладнях.

Тя прехапа долната си устна.

— Да си призная, и аз съм гладна…

— Значи разговорът е приключен — рекох.

Затворих вратата и изчаках да чуя, че е пуснала водата да тече. Отидох в кухнята и сложих вода да се топли. Имаше малко ориз, бекон и зеленчуци, донесени от Изабела предната сутрин. Импровизирах някаква яхния от остатъци и изчаках близо половин час, докато Изабела излезе от банята, като през това време пресуших почти половин бутилка вино. Чух момичето да плаче гневно оттатък стената. Когато се появи на вратата на кухнята, очите й бяха зачервени и повече от всякога изглеждаше като дете.

— Не знам дали все още имам апетит — измънка тя.

— Сядай тук и яж.

Седнахме на малката масичка в средата на кухнята. Изабела разгледа донякъде подозрително чинията с ориз и разни нарязани късчета, която й бях сервирал.

— Яж — наредих й аз.

Гребна една лъжица предпазливо и я поднесе към устните си.

— Бива я — рече.

Налях й половин чаша вино, което разредих с вода.

— Баща ми не ми разрешава да пия вино.

— Аз не съм баща ти.

Вечеряхме мълчаливо, споглеждайки се. Изабела опразни чинията и изяде парчето хляб, което й бях отрязал. Усмихваше се стеснително. Не осъзнаваше, че уплахата тепърва ще я връхлети с пълна сила. После я придружих до вратата на спалнята й и запалих лампата.

— Опитай се да си починеш малко — казах. — Ако имаш нужда от нещо, почукай на стената. Аз съм в съседната стая.

Изабела кимна.

— Вече ви чух да хъркате снощи.

— Изобщо не хъркам.

— Сигурно съм чула водопровода. А може някой от съседите да си отглежда мечка.

— Още една думичка и ще се озовеш пак на улицата.

Изабела се усмихна и кимна.

— Благодаря — промълви тя. — Моля ви, не затваряйте вратата напълно. Оставете я притворена.

— Лека нощ — казах аз, като загасих лампата и оставих Изабела в сумрака.

По-късно, докато се събличах в моята спалня, забелязах, че имам на бузата си някакво тъмно петънце, досущ като черна сълза. Приближих се до огледалото и изтрих петното с пръсти. Беше засъхнала кръв. Едва тогава си дадох сметка, че съм изтощен и всичко ме боли.

10

На следващата сутрин, преди Изабела да се събуди, отидох до бакалницата, държана от нейното семейство на улица „Миралерс“. Едва се бе зазорило и решетката на магазина бе полуотворена. Промъкнах се вътре и се натъкнах на две момчета, които трупаха кашони с чай и други стоки върху тезгяха.

— Затворено е — рече едното.

— Не си личи. Иди да повикаш собственика.

Докато чаках, се развличах, разглеждайки фамилния център на неблагодарната наследница Изабела, която в безграничното си простодушие се бе отрекла от облагите на търговията, за да се преклони пред несгодите на литературата. Магазинът представляваше малък базар за какви ли не чудесии, донесени от всички краища на света. Мармалади, сладка и чайове. Кафе, подправки и консерви. Плодове и пушени меса. Шоколади и студено пушени колбаси. Един раблезиански рай за хора с пълни джобове. Дон Одон, баща на младата особа и управител на заведението, се появи след малко, облечен със синя престилка, с достойни за маршал мустаци и с едно отчаяно изражение, което вещаеше, че се намира обезпокоително близо до инфарктното състояние. Реших да прескоча любезностите.

— Дъщеря ви казва, че държите под тезгяха двуцевка, с която сте се заканили да ми видите сметката — казах аз, разпервайки ръце като разпятие. — Ето ме, дойдох ви на крака.

— Кой сте вие, нахалник такъв?

— Аз съм нахалникът, който трябваше да приюти една девойка, защото мекушавият й баща не може да я държи изкъсо.

Гневът се отдръпна от лицето на бакалина и отстъпи място на тревожна и плаха усмивка.

— Господин Мартин? Не ви познах… Как е детето ми?

Въздъхнах.

— Детето е в моя дом, живо и здраво и хърка като мастиф, но с непокътната чест и добродетел.

Облекчен, бакалинът се прекръсти два пъти.

— Бог да ви поживи.

— Сърдечно благодаря, но междувременно ще ви помоля да ми направите услугата да си приберете щерката още днес, че инак ще ви сменя физиономията, с двуцевка или не.

— Двуцевка ли? — измънка бакалинът объркан.

Съпругата му, дребна женица с тревожен поглед, ни шпионираше иззад завесата, която скриваше задната стая на магазина. Нещо ми подсказваше, че няма да се стигне до стрелба. Дон Одон сумтеше и изглеждаше така, сякаш всеки миг щеше да рухне в несвяст.

— И аз от всичко най-много искам да си прибера детето, господин Мартин, ама то не ще да седи тук — рече той унило.

Виждайки, че бакалинът съвсем не е такъв негодяй, какъвто го бе обрисувала Изабела, съжалих за острия си тон.

— Не сте ли я изгонили вие от дома си?

Дон Одон се ококори, смаян и наскърбен. Съпругата му пристъпи напред и го хвана за ръката.

— Имахме разправия. Казаха се неща, които не биваше да се казват — и от двете страни. Ама и щерката има един нрав — не е за приказка… Заплаши, че щяла да се махне оттук и никога повече да не я видим. Скъпата й майчица за малко да се гътне от сърцебиене. Тогава аз й повиших тон и заявих, че ще я пратя в манастир.

— Безпогрешен довод, когато човек спори със седемнайсетгодишна девойка — отбелязах аз.

— В момента това бе първото, което ми дойде на ум… — оправда се бакалинът. — Как, според вас, бих могъл да я пратя в манастир?

— Доколкото я познавам — само с помощта на цял полк от Цивилната гвардия36.

— Не зная какво ви е наговорила, господин Мартин, ама не й вярвайте. Може и да не сме изискани хора, но пък не сме и някакви чудовища. Аз вече съм се видял в чудо как да се справям с нея. Не съм човек, който може да накара каиша да заиграе, че да я вразумя с бой. А пък моята госпожа, дето я виждате тук, и на мравката път прави. Не знам откъде е извадило момичето тоя характер. Май ще да е от това пусто четене. Хубаво ни предупреждаваха монахините. И баща ми, мир на праха му, това викаше: в деня, в който позволят на жените да се научат да четат и да пишат, светът ще стане неуправляем.

— Голям мислител е бил господин баща ви, но това не решава нито вашия проблем, нито моя.

— Какво можем да направим? Изабела не ще да седи при нас, господин Мартин. Казва, че сме тъпоглави, че не я разбираме, че искаме да я погребем в бакалницата… Нима аз не искам да я разбера? От седемгодишна възраст насам все съм работил в тоя магазин, от тъмно до тъмно, и едничкото, което разбирам, е, че светът е гадно място, в което никой няма да се съобразява с една хлапачка, дето се рее в облаците — обясни бакалинът, като се облегна на една бъчва. — Най-много се боя, че ако я задължа да се върне, ще вземе действително да избяга и да попадне в ръцете на някой… Даже не ща да си го помисля.

— Това е самата истина — добави съпругата му, която говореше с едва забележим италиански акцент. — Повярвайте, това момиче ни разби сърцата, ама не бяга от къщи за пръв път. Метнала се е на майка ми, която имаше един неаполитански характер…

— O, la mamma — обади си дон Одон, ужасѐн само от спомена за своята тъща.

— Когато ни каза, че ще се настани във вашата къща за няколко дена, докато ви помага в работата ви, останахме по-спокойни — продължи майката на Изабела, — понеже знаем, че сте добър човек, пък и така момичето ни ще е наблизо, само на две пресечки оттук. Сигурни сме, че ще намерите начин да я убедите да се върне.

Запитах се какво ли им е наговорила Изабела за моя милост, за да ги убеди, че едва ли не умея да ходя по водата.

— Ето на, снощи на един хвърлей оттук потрошили двама надничари, които тъкмо се прибирали вкъщи. Представете си само! Изглежда, че са ги налагали с някакво желязо и са ги пребили като кучета. Казват, че не се знае дали единият ще оживее, а другият сигурно ще остане сакат за цял живот — рече майката. — В какъв свят живеем?

Дон Одон ме гледаше угрижен.

— Ако дойда да я прибера, ще вземе пак да се махне от къщи. И тоя път не знам дали ще попадне на някого като вас. Вярно, не е хубаво едно младо момиче да се настани в къщата на неженен господин, но за вас поне знаем, че сте почтен и ще можете да се грижите за нея.

Бакалинът сякаш бе на ръба да се разплаче. Щеше да е за предпочитане да бе грабнал двуцевката. Все пак винаги имаше шанс отнякъде да изникне някой неаполитански братовчед, за да защити честта на девойката с едрокалибрена пушка в ръка. Porca miseria.

— Имам ли вашата дума, че ще се грижите за нея и ще я пазите, докато й дойде акълът и се върне вкъщи?

— Имате думата ми — изсумтях аз.

Прибрах се, натоварен с гозби и деликатеси, които взех по настояване на дон Одон и съпругата му за сметка на заведението. Обещах им, че ще се грижа за Изабела в продължение на няколко дена, докато се вразуми и разбере, че мястото й е при семейството й. Бакалите даже настояваха да ми платят за нейната издръжка — крайност, която отклоних. Моят план бе за по-малко от седмица Изабела да се върне да спи в собствения си дом, та дори ако за тази цел трябваше да поддържам измислицата, че денем тя е моя асистентка. И по-яки крепости са падали, казвах си аз.

Когато се прибрах вкъщи, я заварих седнала на кухненската маса. Беше измила всички чинии от снощи, беше сварила кафе и се бе облякла и сресала досущ като някоя светица от религиозна картичка. Изабела, която съвсем не бе вчерашна, прекрасно знаеше откъде идвам и ми се усмихна хрисимо, въоръжена с поглед на изоставено паленце. Оставих торбите с вкусотиите на дон Одон на мивката и я изгледах.

— Баща ми не ви ли гръмна с двуцевката?

— Бяха му свършили мунициите и вместо това реши да ме замери с всички тия буркани с мармалади и парчета сирене „Манчего“37.

Изабела стисна устни и направи тъжна физиономия.

— Значи са те кръстили Изабела на баба ти, а?

— La mamma — потвърди тя. — В нейната махала й викаха Везувия.

— Хич не се съмнявам.

— Казват, че приличам малко на нея. По отношение на ината.

Не беше нужно някой съдия да се произнесе по този въпрос, помислих си аз.

— Твоите родители са добри хора, Изабела. Те също те разбират толкова, колкото ти разбираш тях.

Момичето не отвърна нищо. Наля ми чаша кафе и зачака присъдата. Имаше два варианта: да я изхвърля на улицата, с което да докарам сърдечен разрив на двамата бакали, или да се въоръжа със смелост и търпение през следващите два-три дена. Предполагах, че ако в продължение на четирийсет и осем часа се покажа откъм най-циничната си и хаплива страна, това ще е достатъчно, за да сломи желязната решимост на една хлапачка и да я накара да се върне с подвита опашка при полите на майка си, молейки за прошка и приютяване на пълен пансион.

— За момента можеш да останеш тук…

— Благодаря!

— Не бързай толкова. Можеш да останеш при две условия: първо, ще се отбиваш всеки ден за малко в магазина, за да поздравиш родителите си и да им кажеш, че си добре. Второ, ще ме слушаш и ще спазваш правилата на тази къща.

Това звучеше патриархално, но твърде малодушно. Запазих суровото си изражение и реших да заговоря малко по-строго.

— Какви са правилата на тази къща? — полюбопитства Изабела.

— Правилата ги определям аз — така, както ми щукне.

— Звучи справедливо.

— В такъв случай няма какво повече да говорим.

Изабела заобиколи масата и ме прегърна с благодарност. Почувствах топлината и стегнатите форми на нейното седемнайсетгодишно тяло, притиснато до моето. Отстраних я внимателно и я настаних на разстояние най-малко един метър от мен.

— Първото правило е, че тук не сме като в „Малки жени“38 и не се прегръщаме, нито пък циврим при всеки удобен случай.

— Както кажете.

— Да, както аз кажа; върху този девиз ще построим нашето съжителство.

Изабела се разсмя и припна към коридора.

— Къде си мислиш, че отиваш?

— Да почистя и подредя кабинета ви. Нали не смятате да го оставите в тоя вид?

11

Трябваше да намеря място, където да мисля на спокойствие и да се крия от страстта към шетане и манията за чистота на моята нова помощничка, тъй че се отправих към библиотеката, която заемаше свода с готическите арки на стария средновековен приют на улица „Кармен“. Прекарах остатъка от деня, заобиколен от томове, които миришеха на папска гробница, и се рових в разни митологии и истории на религиите, докато едва не ми изтекоха очите от четене. И след като бях чел неуморно в продължение на часове, пресметнах, че не съм се докоснал до една милионна част от всичко, което можех да намеря под арките на този храм на книгите, да не говорим пък за всичко, което някога е било написано по темата. Реших да се върна на следващия ден, а и на по-следващия, и да посветя поне една цяла седмица, за да подхраня котела на моите мисли с безчет страници за богове, чудеса и пророчества, светци и видения, откровения и мистерии. Така поне щях да мисля по-малко за Кристина и дон Педро и техния брачен живот.

Тъй като вече разполагах с изпълнителна помощничка, я инструктирах да ми набави копия от катехизисите и училищните пособия, които се използваха за религиозно обучение в града, и да направи резюме на всеки текст. Изабела не възрази на това нареждане, но го прие със свъсени вежди.

— Искам да разбера от игла до конец как се преподават на децата всички тия работи, като се почне от Ноевия ковчег и се стигне до чудото с хляба и рибите — обясних й аз.

— Защо ви е притрябвало това?

— Защото съм си такъв — гризе ме любопитство за какво ли не.

— Да не би да събирате материали, за да съчините някоя религиозна песенчица?

— Не. Замислям да напиша романизирана версия на приключенията на Монахинята-лейтенант39. Ти се задоволи да правиш, каквото ти казвам, и без много приказки, че инак ще те пратя обратно в магазина на родителите ти да продаваш на воля сладко от дюли.

— Вие сте деспот!

— Радвам се, че полека-лека се опознаваме.

— Това има ли нещо общо с книгата, която ще напишете за оня издател, Корели?

— Би могло да има.

— Нещо ми намирисва, че тая книга няма да има търговски успех.

— Ти пък какво разбираш?

— Повече, отколкото вие си мислите. И няма защо да се пените, защото само искам да ви помогна. Или може би сте решили да се откажете от кариерата на професионален писател и да станете някой изискан дилетант?

— В момента съм зает да играя ролята на бавачка.

— Сега няма да подхващам спора кой на кого е бавачка, защото тоя спор съм го спечелила предварително.

— И в какъв друг дебат ще благоволи да се впусне Ваше превъзходителство?

— Комерсиалното изкуство срещу поучителните глупости.

— Драга Изабела, моя малка Везувия: в комерсиалното изкуство — а всяко изкуство, което заслужава името си, рано или късно е комерсиално — глупостта почти винаги е в окото на наблюдаващия.

— На мен ли викате глупава?

— Викам ти да изпълниш поръчката. Направи, каквото ти казвам, и точка по въпроса. Хайде, без приказки!

Посочих й вратата. Изабела подбели очи и пое към коридора, като промърмори някаква ругатня, която не успях да чуя.

Докато тя обикаляше колежи и книжарници в търсене на христоматии и най-различни катехизиси, от които да направи извлечения, аз ходех в библиотеката на улица „Кармен“, за да задълбоча богословското си образование — начинание, към което пристъпвах с помощта на нечувани дози кафе и стоицизъм. Първите седем дни на този странен творчески процес породиха у мен само съмнения. Едно от малкото сигурни неща, на които се натъкнах, бе обстоятелството, че огромното мнозинство от авторите, почувствали се призвани да пишат за божественото, човешкото и свещеното, навярно са били извънредно начетени и във висша степен набожни, но като писатели бяха слаба работа. Търпеливият читател, който се мъчеше с техните страници, трябваше да положи много усилия, за да не изпадне в безпаметен сън, предизвикан от крайна скука при всеки нов ред.

Оцелял след хиляди изчетени страници по темата, започнах да добивам впечатлението, че стотиците религиозни вярвания, описани в цялата история на печатното слово, в крайна сметка бяха необичайно сходни помежду си. Приписах това първоначално впечатление на моето невежество или на липсата на подходяща информация, ала не можех да се отърся от усещането, че съм прехвърлил десетки криминални романи, в които убиецът се оказва ту един, ту друг, но самата механика на сюжета в основата си е еднаква навсякъде. Митовете и легендите, били те за божества или за създаването и историята на народи и раси, започнаха да ми изглеждат като ребуси, слабо различаващи се помежду си и съставени винаги от едни и същи елементи, само че в различен порядък.

На втория ден вече бях успял да се сприятеля с Еулалия, главната библиотекарка, която ми подбираше текстове и томове сред океана от хартия, поверен на нейните грижи, и от време на време посещаваше моята маса в ъгъла, за да ме попита дали не се нуждая от още нещо. На възраст бе навярно колкото мен и се отличаваше с остър ум, който се проявяваше най-често под формата на духовити и леко злъчни забележки.

— Много жития четете, господине. Да не сте решили да станете послушник точно сега, на прага на зрелостта?

— Просто правя едно проучване.

— Ах, така разправят всички.

Шегите и остроумията на библиотекарката бяха безценен балсам, който ми помагаше да преглътна тези безжизнени текстове и да продължа с документалните си странствания. Щом й останеше малко свободно време, Еулалия идваше при моята маса и ми помагаше да въведа ред в цялата тази галиматия. Това бяха страници, изобилстващи с разкази за бащи и синове, непорочни майки и светици, предателства и покръствания, пророци и мъченици, небесни или райски пратеници, младенци, родени, за да избавят вселената, зловредни създания с ужасяваща външност и най-често животинска морфология, ефирни същества с приемливи расови черти, които действаха като агенти на доброто, и накрая герои, подложени на огромни изпитания на съдбата. Навсякъде се долавяше идеята, че земното съществуване е един вид временна спирка, която приканва към послушание и приемане на собствената участ и нормите на племето, защото възнаграждението винаги е в един отвъден свят, в някакви райски селения, преливащи от всички онези блага, които са липсвали в плътския живот.

В четвъртък по обед Еулалия дойде до масата ми по време на една от своите почивки и ме попита дали само чета требници, или понякога ми се случва и да се храня. Поканих я да обядваме в ресторанта „Каса Леополдо“, който наскоро бе отворил врати недалече от библиотеката. Докато се наслаждавахме на превъзходна яхния от волска опашка, Еулалия сподели, че от две години е на тази служба, а от четири работи по един роман, който все не й се удавало да довърши. Действието се развивало основно в библиотеката на улица „Кармен“, като сюжетът се въртял около серия загадъчни престъпления, случили се в нея.

— Бих искала да напиша нещо подобно на онези романи на Игнациус Б. Самсон, които излизаха преди години — рече тя. — Познато ли ви звучи?

— Смътно — отвърнах аз.

Еулалия не бе успяла да намери основния си мотив и аз й предложих да придаде на всичко леко зловеща нотка и да постави в центъра на историята една тайна книга, притежавана от изтерзан дух, а оттам да развие допълнителни сюжетни линии с очебийно свръхестествено съдържание.

— Така би постъпил Игнациус Б. на ваше място — загатнах аз.

— А на вас защо ви е притрябвало да четете толкова за ангели и демони? Само не ми казвайте, че сте разкаял се бивш семинарист.

— Опитвам се да установя кое е общото в произхода на различните религии и митове — обясних аз.

— И какво успяхте да научите досега?

— Почти нищо. Не искам да ви отегчавам с жалбите си.

— Не ме отегчавате. Разкажете ми.

Свих рамене.

— Е добре, до момента най-интересно ми се видя това, че повечето вярвания изхождат от някакъв факт или личност с относителна историческа правдоподобност, но бързо еволюират в социални движения, подчинени на политическите, икономически и обществени условия на групата, приела тези вярвания. Още ли сте будна?

Еулалия кимна.

— Голяма част от митологията, която се развива около всяка доктрина — от богослужението, та до нормите и табутата, — произлиза от бюрокрацията, зародила се в хода на еволюцията на доктрината, а съвсем не от предполагаемия свръхестествен факт, който е положил нейното начало. Повечето простички и безобидни анекдоти са смесица от здрав разум и фолклор, а целият войнствен заряд, който натрупват постепенно, идва от по-късното тълкувание или даже изопачаване на изначалните принципи от страна на ръководните лица. Административният и йерархичен аспект изглежда ключов в еволюцията на доктрината. Първоначално истината е разкрита на всички люде, но бързо се появяват индивиди, които си приписват авторитета и задължението да тълкуват, управляват, а в случай на нужда и да променят тази истина в името на общото благо, и с тази цел създават мощна и потенциално репресивна организация. Този феномен, присъщ, както ни учи биологията, на всяка група обществени животни, не след дълго превръща религиозното учение в средство за контрол и политическа борба. Раздорите, войните и разцепленията стават неизбежни. Рано или късно, словото става плът, а плътта кърви.

Стори ми се, че започвам да говоря като Корели, и въздъхнах. Еулалия се усмихваше колебливо и ме наблюдаваше с известна резервираност.

— Това ли търсите? Кръв?

— Който жали пръчката, не жали детето — а не обратното.

— Не съм чак толкова сигурна в това.

— Усещам, че сте посещавали някое училище на монахини.

— Сестрите на светия младенец Иисус. „Дамите в черно“. Осем години.

— Вярно ли е, както хората разправят, че възпитаничките на тези училища хранят най-тъмните и несподелими желания?

— Обзалагам се, че много би ви допаднало сам да разкриете това.

— О, да, спокойно можете да заложите всичките си пулове.

— И какво друго научихте във вашето ускорено богословско курсче за неспокойни умове?

— Почти нищо. Първите ми заключения ми оставиха едно досадно усещане за баналност и непоследователност. Всичко това вече ми изглеждаше повече или по-малко очевидно, без да е нужно да поглъщам цели енциклопедии и трактати за гъдела на ангелите. Навярно е така, защото съм неспособен да разбера нещо, надхвърлящо собствените ми предразсъдъци, или защото няма нищо за разбиране и същността на въпроса опира просто до това, да вярваш или не, без да си блъскаш главата защо. Е, как ви се струва моята реторика? Още ли ви впечатлява?

— Чак ме кара да настръхна. Жалко, че не съм ви познавала в моите години на колежанка, измъчвана от тъмни въжделения.

— Колко сте жестока, Еулалия.

Библиотекарката се разсмя от сърце и ме изгледа продължително в очите.

— Я ми кажете, Игнациус Б., кой ви разби сърцето така жестоко?

— Виждам, че умеете да четете не само книги.

Поседяхме на масата още няколко минути, загледани в келнерите, които сновяха насам-натам из „Каса Леополдо“.

— Знаете ли кое им е най-хубавото на разбитите сърца? — попита библиотекарката.

Поклатих глава.

— Че могат да се разбият истински само веднъж. Останалото са просто драскотини.

— Напишете това в книгата си.

Посочих годежния пръстен, който тя носеше на ръката си.

— Не зная кой е тоя глупак, но дано да му е ясно, че е най-големият късметлия на света.

Еулалия се усмихна с известна тъга и кимна. Върнахме се в библиотеката и всеки отиде пак на мястото си, тя на своето писалище, а аз — в моето кътче. Сбогувах се с нея на следващия ден, когато реших, че не мога и не искам да прочета нито ред повече за откровения и вечни истини. На път към библиотеката й купих една бяла роза от сергия на Ла Рамбла и я оставих върху празното й писалище. Заварих самата Еулалия в един от коридорите, където подреждаше книги.

— Изоставяте ме толкова скоро? — рече тя, щом ме видя. — Кой ли ще ми прави комплименти сега?

— Кой не би го сторил?

Тя ме придружи до изхода и ми подаде ръка горе на стълбището, което се спускаше към вътрешния двор на старата болница. Заслизах надолу. По средата на стълбите спрях и се обърнах. Тя все още стоеше горе и ме наблюдаваше.

— Желая ви късмет, Игнациус Б. Дано да намерите онова, което търсите.

12

Докато вечерях заедно с Изабела на масата в галерията, забелязах, че новата ми помощничка току ме поглежда накриво.

— Не ви ли харесва супата? Не сте я куснали… — обади се момичето накрая.

Погледнах недокоснатата чиния, която бях оставил да изстива на масата. Гребнах една лъжица и си придадох вид на човек, който опитва най-изтънченото ястие.

— Превъзходна е — рекох.

— Не стига това, ами една дума не сте обелили, откак се върнахте от библиотеката — добави Изабела.

— Имаш ли някакви други оплаквания?

Тя отклони поглед, огорчена. Заех се неохотно с изстиналата супа, защото това поне ми даваше оправдание да не разговарям.

— Защо сте толкова тъжен? Заради онази жена ли?

Не отговорих нищо, просто разбърквах супата в наполовина изпразнената чиния. Изабела не сваляше очи от мен.

— Тя се казва Кристина — рекох накрая. — И изобщо не съм тъжен. Радвам се за нея, защото се омъжи за най-добрия ми приятел и ще бъде много щастлива.

— Да, а пък аз съм Савската царица.

— Ти си на всяко гърне мерудия, това си ти.

— Повече ми харесвате така, когато сте в лошо настроение и казвате истината.

— Я да видим как ще ти хареса това: веднага се пръждосвай в стаята си и ме остави на мира, дявол да те вземе!

Тя се опита да се усмихне, но когато след миг протегнах ръка към нея, очите й вече се бяха налели със сълзи. Грабна моята и своята чиния и изтича в кухнята. Чух как изтракаха чиниите в мивката, а след броени секунди вратата на спалнята й силно се захлопна. Въздъхнах и отпих от останалото превъзходно вино, донесено от магазина на родителите на Изабела. След малко отидох до вратата на стаята й и почуках леко с кокалчетата на пръстите си. Тя не отговори, но се чуваше как хлипа вътре. Опитах се да отворя вратата, но момичето се бе заключило отвътре.

Качих се в кабинета си, който след нашествието на Изабела ухаеше на свежи цветя и напомняше каюта на луксозен крайцер. Книгите бяха подредени до една, прахът — избърсан и изобщо всичко светеше от чистота и бе неузнаваемо. Старата пишеща машина „Ъндъруд“ изглеждаше като скулптура, а буквите на клавишите й отново се четяха съвършено ясно. На писалището почиваше куп спретнато подредени листа, съдържащи резюметата на различни учебници по религия и катехизиси, а до тях бе кореспонденцията от деня. Две пури, оставени в кафена чинийка, пръскаха изящен аромат. „Маканудо“, една от карибските прелести, които бащата на Изабела си набавяше тайно благодарение на една връзка в държавната тютюнева индустрия. Взех едната пура и я запалих. Наситеният й вкус загатваше, че в топлия й дъх се криеха всички ухания и отрови, които човек би могъл да пожелае, за да умре в мир. Седнах на бюрото си и прегледах получените през деня писма. Отминах с пренебрежение всички освен едно, написано върху пергаментова хартия с цвят на охра и с онзи почерк, който бих разпознал, където и да се намирах. Известието на моя нов издател и меценат, Андреас Корели, ме канеше в неделя следобед горе на кулата на новата въжена линия, която пресичаше пристанището на Барселона.

Кулата Сан Себастиан се издигаше на сто метра височина като хаотична грамада от кабели и стомана, която предизвикваше световъртеж само с вида си. Въжената линия бе тържествено открита същата тази година по случай Световното изложение, което бе обърнало всичко с краката нагоре и осеяло Барселона с какви ли не чудесии. Линията прекосяваше доковете на пристанището от онази първа кула до една огромна централна наблюдателница, напомняща Айфеловата кула, която служеше за меридиан. Оттам потегляха кабините, увиснали в празното пространство, за да изминат втората част от маршрута към възвишението Монжуик, където се намираше самото сърце на изложението. Чудото на техниката обещаваше гледки от града, които дотогава бяха достъпни само за дирижаблите, за птиците с широк размах на крилете и за зърната на градушката. Лично аз бях на мнение, че човекът и чайката не са били сътворени, за да споделят едно и също въздушно пространство, и веднага щом стъпих в асансьора, който се изкачваше към кулата, усетих, че стомахът ми се сви на топка. Изкачването ми се видя безкрайно, а тракането на тенекиената капсула сякаш бе предназначено да предизвиква гадене.

Заварих Корели да се взира през един от прозорците с изглед към доковете и целия град, зареял поглед към акварелните видения на платна и мачти, които се плъзгаха по водата. Носеше бял копринен костюм и въртеше между пръстите си бучка захар, която след миг изгълта лакомо като вълк. Покашлях се и моят тартор се обърна с доволна усмивка.

— Приказна гледка, не мислите ли? — попита Корели.

Кимнах, пребледнял като платно.

— Вълнуват ли ви висините?

— Аз съм земна твар — отвърнах, придържайки се на разумно разстояние от прозореца.

— Позволих си да купя билети за отиване и връщане — осведоми ме той.

— Много мило от ваша страна.

Последвах го до мостчето, водещо към кабинките, които потегляха от кулата и се движеха, както ми се стори, безобразно дълго време, увиснали в празното пространство на почти сто метра височина.

— Как прекарахте седмицата, Мартин?

— В четене.

Той ми хвърли бегъл поглед.

— Съдейки по отегченото ви изражение, надали сте се посветили на дон Александър Дюма.

— По-скоро на една колекция от овехтели академици и тяхната циментна проза.

— Ах, тия интелектуалци. А вие искахте да се договоря с някого от тях. Защо става така, че колкото по-малко има да каже човек, толкова по-помпозно и педантично се изразява? — попита Корели. — Дали го прави, за да заблуди другите, или пък самия себе си?

— Вероятно и по двете причини.

Тарторът ми връчи билетите и ми направи знак да мина напред. Подадох ги на служителя, който държеше отворена вратичката на кабината. Влязох вътре без капка въодушевление. Реших да седя в центъра, колкото се може по-далече от прозорците. Корели се усмихваше като захласнато дете.

— Навярно проблемът ви е отчасти в това, че сте чели тълкувателите, вместо да разучите обекта на техните тълкувания. Обичайна, но фатална грешка, когато човек иска да научи нещо полезно — отбеляза той.

Вратичките на кабината се затвориха и един рязък тласък ни изпрати в орбита. Вкопчих се в един метален лост и поех дълбоко дъх.

— Долавям, че учените и теоретиците не са ваши кумири — казах аз.

— Никой не ми е кумир, приятелю Мартин, най-малко пък онези, които сами се кичат с лаври. Теорията е практиката на импотентните. Предлагам ви да оставите настрана енциклопедистите и техните резюмета и да отидете направо при извора. Я ми кажете, чели ли сте Библията?

Поколебах се за миг. Кабината се носеше в празнотата. Погледнах към пода.

— Чел съм фрагменти оттук-оттам, мисля — измънках аз.

— Мислите, значи. Като почти всички хора. Това е сериозна грешка. Абсолютно всеки трябва да прочете Библията — и да я препрочете. Няма значение дали е вярващ, или не. Аз например я препрочитам поне веднъж годишно. Това е любимата ми книга.

— А вие вярващ ли сте, или скептик? — попитах.

— Аз съм професионалист. Както впрочем и вие. Това, в което вярваме или не, не е от значение за изпълнението на нашата работа. Да вярваш или да не вярваш, е проява на малодушие. Човек или знае, или не знае, и толкоз.

— В такъв случай признавам, че нищо не знам.

— Продължете по този път и ще откриете стъпките на големия философ. А пътьом прочетете Библията от игла до конец. Това е една от най-великите истории, които някога са били разказвани. Не допускайте грешката да смесвате Божието слово с богослужебната индустрия, която преживява благодарение на него.

Имах чувството, че колкото повече време прекарвах в компанията на издателя, толкова по-малко го разбирах.

— Струва ми се, че съвсем се оплетох. Уж говорим за легенди и мигове, а сега изведнъж ми казвате, че трябва да мисля за Библията като за Божието слово?

В погледа му се мярна сянка от нетърпение и раздразнение.

— Говоря в преносен смисъл. Бог не е бъбривец. Словото е човешка разменна единица.

Сетне ми се усмихна, както човек се усмихва на дете, неспособно да проумее най-елементарни неща, вместо да му зашлеви шамар. Наблюдавайки издателя, осъзнах, че бе невъзможно да се разбере кога говори сериозно и кога се шегува. Също тъй невъзможно бе да се отгатне целта на това чудато начинание, за което получавах такова царско възнаграждение. На всичкото отгоре кабината се люшкаше от вятъра като ябълка на дърво, брулено от силна буря. През живота си не бях преживявал нещо, което така да ми напомня за Исак Нютон.

— Мартин, вие сте страхопъзльо. Това изобретение е напълно безопасно.

— Ще го повярвам, когато стъпя отново на твърда земя.

Наближавахме междинния пункт на маршрута, кулата Сан Хайме, която се издигаше на кейовете близо до внушителната сграда на митницата.

— Имате ли нещо против да слезем тук? — попитах аз.

Корели сви рамене и се съгласи неохотно. Успокоих се чак когато се озовах в асансьора на кулата и го чух как докосна земята. Щом излязохме на кейовете, намерихме една пейка, обърната към водите на пристанището и хълма Монжуик, и седнахме да погледаме лифта, който летеше във висините; аз — с облекчение, а Корели — с носталгия.

— Разкажете ми за първите си впечатления. За това, което ви донесоха тези дни на усилено четене и проучване.

Заех се да изложа накратко знанията, които мислех, че съм получил — или изгубил — през последните дни. Издателят ме слушаше внимателно, като кимаше и жестикулираше с ръце. Когато приключих моя експертен доклад за митовете и вярванията на човечеството, Корели даде положителна оценка.

— Мисля, че сте извършили отличен синтез. Не сте открили пословичната игла в купата сено, но поне сте разбрали, че едничкото нещо в цялата купа, което действително представлява интерес, е именно проклетата топлийка, а останалото е храна за магарета. Като стана дума за тия животни, я кажете, интересувате ли се от басни?

— Като малък в продължение на няколко месеца исках да съм Езоп.

— Всички се разделяме с някои големи надежди по пътя си.

— А вие какъв искахте да бъдете, когато бяхте дете, господин Корели?

— Бог.

Той изрече това с усмивка на чакал, от която моята усмивка мигом посърна.

— Мартин, басните са навярно една от най-интересните литературни форми, които някога са били изобретени. Знаете ли какво ни разкриват те?

— Морални наставления?

— Не. Те ни показват, че човешките същества научават и попиват идеи и концепции най-добре чрез разкази и истории, а не чрез уроци и теоретични трактати. Същото ни показва и който и да е от великите религиозни текстове. Всички те са повествования с герои, които трябва да се сблъскат с живота и да преодолеят препятствия, фигури, които поемат на път в търсене на духовно обогатяване, минавайки през превратности и откровения. Всички свещени писания са най-вече забележителни повествования, чиито сюжети засягат основните аспекти на човешката природа и ги поставят в определен нравствен контекст и в определена рамка от свръхестествени догми. Предпочетох да прекарате една окаяна седмица в четене на тези, трактати, мнения и коментари, за да проумеете сам, че няма какво да се научи от тях, защото те всъщност са само добронамерени или злонамерени упражнения — обикновено несполучливи — на хора, мъчещи се да разберат нещо на свой ред. Свърши се с академичните разговори. От днес нататък искам да почнете да четете приказките на братя Грим, трагедиите на Есхил, Рамаяна или келтските легенди. Изберете сам. Искам да анализирате как функционират тези текстове, какво излъчва същината им и защо предизвикват емоционална реакция. Искам да усвоите тяхната граматика, а не поуката им. И накрая, искам до две-три седмици да ми донесете нещо, написано от вас, началото на една история. Искам да ме накарате да повярвам.

— Мислех, че сме професионалисти и не можем да извършим греха да вярваме в каквото и да е.

Корели се ухили, показвайки зъбите си.

— Само грешникът може да бъде обърнат във вярата; светецът — никога.

13

Дните ми минаваха в четене и кавги. Години наред бях свикнал да живея сам и в онова състояние на методична и недооценена анархия, присъщо на ергените, ето защо продължителното присъствие на жена в къщата, макар и тя да бе просто една опърничава хлапачка с непостоянен характер, започна да подрива моите привички по ненатрапчив, но системен начин. Аз вярвах в контролирания хаос; Изабела не. Аз вярвах, че предметите сами намират подходящото си място в безпорядъка на едно жилище; Изабела не. Аз вярвах в самотата и тишината; Изабела не. Само след два дена установих, че не съм в състояние да открия каквото и да е в собствения си дом. Ако търсех нож за отваряне на писма, чаша или чифт обувки, трябваше да питам Изабела къде я е подтикнало провидението да ги скрие.

— Аз не крия нищо. Просто поставям вещите на мястото им, а това е нещо съвсем различно.

И ден не минаваше, в който да не изпитам желание да я удуша поне пет-шест пъти. Щом се оттеглех в кабинета си в търсене на мир и отдих, за да помисля необезпокоявано, Изабела довтасваше засмяна след няколко минути, като ми носеше чаша чай или пасти. Сетне почваше да снове из кабинета, надничаше през прозореца, залавяше се да подрежда нещата, които държах на бюрото си, и да ме разпитва какво правя там горе, толкова мълчалив и загадъчен. Открих, че седемнайсетгодишните момичета притежават толкова мощна способност за дърдорене, че мозъкът им ги подтиква да я упражняват на всеки двайсет секунди. На третия ден реших, че трябва да й намеря приятел, по възможност глух.

— Изабела, как може такова привлекателно момиче като теб да няма ухажори?

— Кой казва, че нямам?

— Няма ли някое момче, което да ти харесва?

— Момчетата на моята възраст са скучни. Не знаят какво да кажат и половината от тях изглеждат отчайващо тъпи.

Канех се да й кажа, че с напредването на годините не се подобряват, но не исках да й отнемам илюзиите.

— Е, на колко години предпочиташ да са?

— Ами възрастни. Като вас.

— Аз възрастен ли ти изглеждам?

— Добре де, не сте вече някой хлапак с жълто около устата.

Предпочетох да мисля, че тя ме взима на подбив, вместо да приема този подъл удар по суетата ми. Реших да отговоря с капка сарказъм.

— Добрата новина е, че на младите момичета им харесват възрастни мъже, а лошата — че на възрастните мъже, особено ако са грохнали и съвсем оглупели, им харесват младички момичета.

— Знам, знам. Да не мислите, че съм вчерашна.

Изабела ме гледаше и явно кроеше нещо, защото се усмихваше дяволито. Почна се, помислих си аз.

— А вие също ли харесвате младичките?

Отговорът, беше на езика ми още преди тя да формулира въпроса си. Възприех авторитетен и невъзмутим тон, сякаш бях някой професор по география.

— Харесваха ми, когато бях на твоите години. По принцип харесвам момичета на моята възраст.

— На вашата възраст вече не са момичета, а госпожици или, ако трябва да бъда съвсем точна, госпожи.

— Край на дебата. Нямаш ли работа на долния етаж?

— Не.

— В такъв случай сядай да пишеш. Не те държа в дома си, за да миеш чинии и да ми криеш вещите. Държа те тук, защото ми каза, че искаш да се научиш да пишеш, и че не познаваш друг идиот, който може да ти помогне в това.

— Не е нужно да ми се сопвате така. Работата е там, че нямам вдъхновение.

— Вдъхновението идва, когато човек залепи лакти на масата и задник на стола и започне да се труди с пот на чело. Избери си някоя тема, някоя идея, и си напъни мозъка, докато те заболи. Това се нарича вдъхновение.

— Тема вече си имам.

— Алилуя!

— Смятам да пиша за вас.

Последва продължително мълчание, изпълнено с напрегнати погледи, мълчание на опоненти, които се гледат над шахматна дъска.

— Защо?

— Защото ми изглеждате интересен. И странен.

— И възрастен.

— И докачлив. Почти като момче на моята възраст.

Усетих, че против волята си съм започнал да свиквам с компанията на Изабела, с хапливите й забележки и със светлината, която бе донесла в този дом. Ако нещата продължаваха в същия дух, най-лошите ми страхове щяха да се сбъднат и накрая щяхме да станем приятели.

— Ами вие? Имате ли си вече тема, след като се ровихте толкова време в тия скучни книги?

Реших, че колкото по-малко споделям с Изабела за моята поръчка, толкова по-добре ще бъде.

— Все още съм във фазата на проучване.

— Проучване ли? Как става тая работа?

— В общи линии човек прочита хиляди страници, за да научи необходимото и да стигне до същината на дадена тема, до нейната емоционална правдивост, а после забравя всичко научено, за да започне от нулата.

Изабела въздъхна.

— Какво значи емоционална правдивост?

— Това е искреността, която се крие в художествената измислица.

— Значи ли това, че трябва да си честен и добър човек, за да пишеш художествена литература?

— Не. Трябва да имаш умения. Емоционалната правдивост не е нравствено качество, тя е просто техника.

— Говорите като някой учен — протестира Изабела.

— Литературата, или поне добрата литература, е наука с характер на изкуство. Също като архитектурата или музиката.

— Аз пък си мислех, че тя е нещо, което просто изниква от твореца, ей така, от само себе си.

— Единственото, което изниква ей така, от само себе си, са космите и брадавиците.

Изабела прие тези откровения със слаб ентусиазъм.

— Казвате всичко това, за да се обезсърча и да си ида вкъщи.

— Де тоя късмет…

— Вие сте най-лошият учител на света!

— Ученикът създава учителя, а не обратното.

— С вас не може да се спори, защото знаете всички трикове на реториката. Не е справедливо!

— Нищо не е справедливо на тоя свят. Най-многото, на което можем да се надяваме, е поне да е логично. Справедливостта е рядка болест в един свят, който иначе пращи от здраве.

— Амин. Значи това се случва, когато човек стане възрастен? Престава да вярва в нещата, също като вас?

— Не. Докато остаряват, повечето хора продължават да вярват в какво ли не, най-често във все по-големи дивотии. Аз вървя против общоприетото, защото обичам да правя напук.

— Не думайте! Аз пък, когато порасна, ще продължа да вярвам в нещата — закани се Изабела.

— Пожелавам ти късмет.

— И освен това вярвам във вас.

Не сведе очи, когато я погледнах.

— Защото не ме познаваш.

— Така си мислите вие. Не сте толкова загадъчен, колкото си въобразявате.

— Не претендирам да съм загадъчен.

— Това беше просто вежлив заместител на думата антипатичен. И аз поназнайвам някои реторични трикове.

— Това не е реторика, а ирония, което е нещо съвсем различно.

— Винаги ли трябва да печелите всеки спор?

— Когато ме улесняват толкова — да.

— А този човек, вашият тартор…

— Корели?

— Да, същият. Той улеснява ли ви?

— Не. Корели владее хватките на реториката по-добре от мен.

— Така си и мислех. Имате ли му доверие?

— Защо ми задаваш този въпрос?

— Не зная. Е, имате ли му доверие?

— Че защо да му нямам?

Изабела сви рамене.

— Какво точно ви е възложил той? Няма ли да ми кажете?

— Вече ти казах. Иска да напиша една книга за неговото издателство.

— Роман ли?

— Не съвсем. По-скоро приказка, легенда.

— Книга за деца ли?

— Нещо такова.

— И ще го направите ли?

— Той плаща много добре.

Изабела се начумери.

— Затова ли пишете вие? Понеже ви плащат добре?

— Понякога.

— А тоя път?

— Тоя път ще напиша въпросната книга, понеже трябва да го направя.

— Да не би да имате някакъв дълг към него?

— Да, навярно би могло да се каже така.

Изабела претегли думите ми. Стори ми се, че се кани да каже нещо, но размисли и си замълча. Вместо това ми отправи невинна усмивка и един от своите ангелски погледи, с които бе способна само за миг да промени темата на разговора.

— И на мен би ми харесало да ми плащат, за да пиша — рече тя.

— На всеки, който пише, би му харесало, но това не значи, че ще успее да го постигне.

— И как се постига това?

— Като начало слизаш долу в галерията, взимаш хартия…

— … забиваш лакти в масата и си напъваш мозъка, докато те заболи. Ясно.

Погледна ме в очите някак колебливо. Вече от седмица и половина я държах в моя дом и не бях показал признаци, че ще я пратя да се прибере в нейния. Предположих, че тя се пита кога ще сторя това или защо още не съм го сторил. Аз също си задавах този въпрос и не намирах отговор.

— Приятно ми е да съм ваша помощничка, ако и да сте такъв, какъвто сте — рече най-сетне тя.

Девойката ме гледаше така, сякаш животът й зависеше от една блага дума. Поддадох се на изкушението. Добрите думи са безполезни жестове, които не изискват никаква жертва, а се посрещат с по-голяма благодарност, отколкото добрите дела.

— И на мен ми е приятно, че си моя помощничка, Изабела, ако и да съм такъв, какъвто съм. А ще ми бъде още по-приятно, когато вече няма да е нужно да си ми помощничка, защото няма да има какво повече да научиш от мен.

— Мислите ли, че имам някакви шансове?

— Изобщо не се съмнявам. След десет години аз ще съм чиракът, а ти — учителката — рекох аз, повтаряйки онези думи, които за мен все още имаха вкус на предателство.

— Лъжец — каза тя, като ме целуна сладко по бузата, след което веднага изхвръкна от стаята и хукна по стълбите надолу.

14

Следобеда оставих Изабела пред куп бели листове на писалището, което бяхме сложили заради нея в галерията, и отидох до книжарницата на дон Густаво Барсело на улица „Фернандо“ с намерението да се сдобия с добро и четливо издание на Библията. Всички издания на Новия и Стария завет, с които разполагах вкъщи, бяха отпечатани с микроскопичен шрифт на тъничка полупрозрачна хартия; четейки ги, човек можеше да получи по-скоро мигрена, отколкото религиозен плам и божествено вдъхновение. Барсело, който наред с всичко друго бе страстен колекционер на свещени писания и апокрифни християнски текстове, имаше в задната част на книжарницата си едно сепаре, пълно с внушителен асортимент от евангелия, жития на светци и блажени и всевъзможни религиозни текстове.

Щом влязох в книжарницата, един от продавачите изтича да съобщи на шефа си в кабинета му, който се намираше отзад. Барсело се подаде оттам в еуфорично настроение.

— Колко се радвам да ви видя! Семпере вече ми беше казал, че сте прероден, ама видът ви е направо фантастичен. Редом с вас Валентино изглежда като някой, който току-що се е върнал от нивата. Къде се бяхте дянали, разбойник такъв?

— О, бях насам-натам — отвърнах.

— Били сте къде ли не, само не и на венчавката на Видал. Отсъствието ви се забеляза, друже мой.

— Позволете ми да се усъмня.

Книжарят кимна, давайки да се разбере, че приема моето желание да не засягаме тази тема.

— Мога ли да ви предложа чаша чай?

— Даже и две чаши. И една Библия, по възможност удобна за четене.

— Лесна работа — рече книжарят. — Далмау?

Един от продавачите му веднага се отзова.

— Далмау, нашият приятел Мартин се нуждае от издание на Библията, което да е четливо, а не с декоративен характер. Мисля си за Торес Амат40, 1825-а. Как ви се струва?

Сред особеностите на книжарницата на Барсело бе и това, че тук се говореше за книгите като за превъзходни вина, каталогизирани според букета, аромата, плътността и годината на реколтата.

— Отличен избор, господин Барсело, въпреки че аз бих се спрял по-скоро на осъвременената и преработена версия.

— Хиляда осемстотин и шейсета?

— Хиляда осемстотин деветдесет и трета.

— Разбира се. Решено! Опаковайте я за приятеля Мартин и я пишете за сметка на заведението.

— И дума да не става — възразих аз.

— В деня, в който взема пари за Божието слово от неверник като вас, гръм ще ме порази от небесата, и то съвсем основателно.

Далмау веднага отиде да набави моята Библия, а аз последвах Барсело в кабинета му, където книжарят наля две чаши чай и ми предложи пура от своята кутия с овлажнител. Взех я и я запалих от пламъка на една свещ, която той ми подаде.

— „Маканудо“?

— Виждам, че сте започнали да възпитавате небцето си. Един мъж трябва да има пороци, по възможност от висока класа, че инак няма да има какво да изкупва на старини. Впрочем и аз ще ви правя компания, дявол да го вземе.

Облак от уханен дим ни покри целите като морски прилив.

— Преди няколко месеца бях в Париж и имах сгоден случай да направя някои проучвания по темата, за която споменахте на нашия приятел Семпере преди известно време — подхвана Барсело.

— Издателство „Люмиер“.

— Именно. Ще ми се да можех да изчопля повече сведения, но за жалост, след закриването на издателството явно никой не е закупил инвентара му, тъй че не ми се удаде да науча кой знае какво.

— Казвате, че е закрито? Кога е станало това?

— През хиляда деветстотин и четиринайсета, ако не ме лъже паметта.

— Трябва да има някаква грешка.

— Не, ако говорим за издателство „Люмиер“ на булевард „Сен Жермен“.

— Да, за него става дума.

— Вижте, аз всъщност си записах всичко, за да не ми изхвръкне от ума, когато се срещнем.

Барсело порови в едно чекмедже на бюрото си и измъкна оттам малък бележник.

— Ето: „Издателство «Люмиер» — издателска къща, специализирана в публикуването на религиозни текстове, с офиси в Рим, Париж, Лондон и Берлин. Учредител и издател: Андреас Корели. Дата на откриването на първия офис в Париж: 1881 г.“

— Невъзможно — промълвих аз.

Книжарят сви рамене.

— Е, не е изключено да съм объркал нещо, но…

— Имахте ли възможност да посетите офисите?

— Наистина се опитах да го направя, защото хотелът ми беше съвсем наблизо, срещу Пантеона, а старите офиси на издателството се намират на южния тротоар на булеварда, между „Рю Сен Жак“ и булевард „Сен Мишел“.

— И?

— Сградата беше празна и запечатана и изглеждаше така, сякаш е имало пожар или нещо подобно. Непокътнато бе останало само мандалото на вратата — наистина изящна вещ във формата на ангел. Бронзов, ако не греша. Направо щях да го задигна, ако един жандарм не ме гледаше накриво, а на мен не ми стискаше да предизвикам някой дипломатически скандал — току-виж Франция решила да ни завладее пак.

— Като гледам накъде вървят нещата, навярно би ни направила услуга.

— Май имате право… Но да се върнем към темата — като видях на какъв хал е сградата, отидох да поразпитам в съседното кафене и ми казаха, че повече от двайсет години е все в това състояние.

— Можахте ли да научите нещо за издателя?

— Корели? Доколкото разбрах, издателството било закрито, когато той решил да се пенсионира, въпреки че вероятно нямал и петдесет години. Мисля, че се преместил да живее в едно село в Южна Франция, в Люберон, и скоро след това починал. Разправят, че го ухапала змия. Усойница. Ето какъв край може да ви сполети, ако се оттеглите след пенсия в Прованса.

— Сигурен ли сте, че е умрял?

— Отец Колини, негов бивш конкурент, ми показа некролога му, който бе поставил в рамка като някакъв скъп трофей. Каза ми, че си го гледа всеки ден, за да му напомня, че проклетото копеле е мъртво и погребано. Точно тези думи употреби, въпреки че на френски звучаха далеч по-приятно и мелодично.

— Спомена ли Колини дали издателят е имал син?

— Останах с впечатлението, че въпросният Корели не е любимата му тема за разговор, защото отчето побърза да се отскубне от мен при първия удобен случай. Изглежда, че е имало някакъв скандал между тях, понеже Корели му отмъкнал един от неговите автори, някой си Ламбер.

— Какво точно се е случило?

— Най-забавното в тая работа е, че на Колини всъщност никога не му се удала възможност да се срещне лично с Корели. Целият му контакт с него се свеждал до делова кореспонденция. Както изглежда, коренът на проблема бил в това, че мосю Ламбер сключил договор да напише книга за издателство „Люмиер“ зад гърба на Колини, въпреки че работел изключително за него. Ламбер бил безнадеждно пристрастен към опиума и имал толкова дългове, че с тях спокойно можел да павира „Рю дьо Риволи“ от единия до другия край. Колини подозираше, че Корели му бил предложил астрономическа сума и клетникът, който и без друго бил на умиране, се съгласил, защото искал да осигури децата си.

— За какъв тип книга била поръчката?

— Нещо с религиозно съдържание. Колини спомена заглавието, беше някакъв обичаен латински израз, който в момента не мога да си спомня. Нали знаете, че имената на всички требници доста си приличат. „Pax Gloria Mundi“41 или нещо подобно.

— И какво станало с книгата и с Ламбер?

— Тук вече работата се заплита. Както изглежда, в пристъп на лудост горкият Ламбер пожелал да изгори ръкописа и се подпалил заедно с него в сградата на въпросното издателство. Тогава мнозина сметнали, че за това бил виновен опиумът, който му отнел акъла, ала Колини подозира, че Корели го е подтикнал да се самоубие.

— Но защо би сторил такова нещо?

— Кой знае? Може би не е искал да изплати обещаната сума. Може пък всичко това да са фантазии на Колини, който, по мое мнение, чества новото божоле42 дванайсет месеца в годината. Без да навлизаме в повече подробности, той ми каза, че Корели се опитал да го убие, за да освободи Ламбер от предишните му задължения, и го оставил на мира едва когато Колини решил да анулира договора си с писателя.

— Не казахте ли преди малко, че двамата никога не са се срещали?

— Именно, това само потвърждава моите предположения. Според мен Колини бълнуваше. Когато го посетих в дома му, видях там повече разпятия, статуетки на Дева Мария и фигурки на светци, отколкото в някой магазин за коледни джунджурии. Останах с впечатлението, че на човека му хлопаше дъската. На сбогуване даже ме предупреди да стоя по-далече от Корели.

— Но нали преди това ви е казал, че Корели е мъртъв?

— Ecco qua43.

Умълчах се. Барсело ме гледаше заинтригуван.

— Имам чувството, че не останахте особено изненадан от моите сведения.

Побързах да лепна на лицето си безгрижна усмивка, за да покажа, че работата не е чак толкова важна.

— Напротив. Благодарен съм ви, че сте отделили време, за да направите тези проучвания.

— Няма защо да ми благодарите. Нали ме знаете, да обикалям Париж, за да науча някоя и друга клюка — това за мен си е удоволствие само по себе си.

Барсело откъсна от бележника си листчето с данните, които бе събрал, и ми го подаде.

— Може да ви послужи за нещо. Тук е записано всичко, което успях да разузная.

Станах и се ръкувах с него. Той ме изпрати до изхода, където ме чакаше Далмау с приготвения пакет.

— Ако искате някоя картичка с младенеца Иисус от ония, на които си отваря и затваря очичките в зависимост от това, от коя страна го гледате — имам и такива. Имам и една с Дева Мария, заобиколена от агънца, които се превръщат в бузести херувимчета, ако я завъртите. Същинско чудо на стереоскопичната технология.

— За момента словото на откровението ми е достатъчно.

— Така да бъде.

Бях признателен на Барсело за усилията му да ме ободри, но докато се отдалечавах от книжарницата, започна да ме обзема едно хладно безпокойство и ми се стори, че улиците и моята съдба са върху подвижни пясъци.

15

На път към къщи се спрях пред витрината на една книжарница с принадлежности за писане на улица „Аржентерия“. Върху сгъната драперия бе поставена една кутия, която съдържаше писци и перодръжка от слонова кост в комплект с бяла мастилница, гравирана, както ми се стори, с изображения на музи или феи. От целия комплект лъхаше нещо мелодраматично; той като че ли бе задигнат от писалището на някой руски романист от ония, които изписват хиляди страници, творейки до последна капка кръв. Изабела имаше изящен, чист като съвестта й калиграфски почерк, за който й завиждах, и този комплект с пера за писане сякаш носеше табелка с нейното име. Влязох и помолих продавача да ми го покаже. Писците бяха позлатени и въпросната джунджурия струваше едно малко състояние, но аз реших, че няма да е излишно да отговоря на любезността и търпението, които младата ми помощничка проявяваше към мен, с някакъв жест на внимание. Помолих да ми увият кутията с лъскава пурпурна хартия и да я украсят с огромна панделка.

Прибрах се вкъщи, предвкусвайки онова егоистично удоволствие, което изпитва човек, появяващ се с подарък в ръце. Готвех се да повикам Изабела, сякаш тя бе верен питомец, който си няма друго занимание, освен да чака предано завръщането на своя стопанин, но щом отворих вратата, занемях от разкрилата се пред мен гледка. Коридорът беше тъмен като тунел. Вратата на стаята в дъното бе отворена и хвърляше на пода ивица жълтеникава, примигваща светлина.

— Изабела? — извиках аз с пресъхнала уста.

— Тук съм.

Гласът долетя от стаята. Оставих пакета на масата във вестибюла и се отправих натам. Спрях се на прага и надникнах вътре. Изабела седеше на пода. Беше пъхнала една свещ във висока чаша и се бе отдала с цялото си усърдие на второто си призвание след литературата: да въвежда ред и чистота в чужди жилища.

— Как влезе тук?

Погледна ме усмихната и сви рамене.

— Бях в галерията и чух някакъв шум. Помислих, че сигурно вие сте се върнали, но като излязох в коридора, видях, че вратата на стаята е отворена. Не ми ли бяхте казали, че я държите заключена?

— Излез оттук. Не ми е приятно да влизаш в тази стая. Много е влажна.

— Що за глупост! Ами че тук има работа за десетима! Елате де, вижте сам. Погледнете какво намерих.

Поколебах се.

— Хайде, по-смело.

Влязох в стаята и коленичих до Изабела. Тя бе разделила вещите и кутиите на групи според вида им: книги, играчки, снимки, дрехи, обувки, очила. Огледах всички тези предмети с опасение. Изабела изглеждаше очарована, сякаш бе открила мините на цар Соломон.

— Ваше ли е всичко това?

Поклатих глава.

— Останало е от предишния собственик.

— Познавахте ли го?

— Не. Когато се нанесох, тия вещи вече бяха стояли тук с години.

Изабела държеше един пакет с писма и ми го показа, сякаш ставаше дума за веществено доказателство.

— Мисля, че открих как се е казвал.

— Не думай!

Тя се усмихна, очевидно горда с детективските си постижения.

— Марласка — заяви тя. — Казвал се е Диего Марласка. Не намирате ли, че е любопитно?

— Кое?

— Това, че инициалите му са същите като вашите: Д. М.

— Най-обикновено съвпадение. Десетки хиляди души в този град имат същите инициали.

Изабела ми намигна. Цялата работа страшно я забавляваше.

— Вижте какво намерих.

Бе изровила една тенекиена кутия, пълна със стари фотографии. Това бяха образи от друго време, стари пощенски картички от някогашна Барселона, снимки на павилионите в парка Сиудадела, съборени след Световното изложение от 1888 г., снимки на големи порутени къщи и на булеварди с хора, издокарани според тържествената мода на онази епоха, с дилижанси и спомени, които имаха цвета на моето детство. Лица и унесени погледи ме съзерцаваха от дистанцията на изминалите трийсет години. На няколко от фотографиите като че ли разпознах лицето на една актриса, която се радваше на популярност в моите момчешки години и която отдавна бе забравена. Изабела ме наблюдаваше мълчаливо.

— Знаете ли коя е? — попита тя накрая.

— Струва ми се, че се казваше Ирене Сабино, ако не греша. Беше доста известна актриса, играеше в театрите на Паралело. Това беше преди много време, тогава ти още не си била родена.

— А я вижте това!

Изабела ми подаде снимка, на която се виждаше Ирене Сабино, облегната на един прозорец, в който без никакво затруднение разпознах прозореца на кабинета в кулата на моя дом.

— Интересно, нали? — попита Изабела. — Мислите ли, че е живяла тук?

Свих рамене.

— Може би е била любовница на тоя Диего Марласка…

— Във всеки случай не мисля, че това е наша работа.

— Ех, колко сте скучен понякога.

Тя се зае да прибира фотографиите в кутията. Докато правеше това, една от тях се изплъзна от ръцете й и падна в краката ми. Взех снимката и я разгледах. На нея Ирене Сабино, издокарана с ослепителна черна рокля, позираше с група празнично облечени хора в едно място, което, както ми се стори, бе големият салон на Конния клуб. Това бе обикновена снимка на светска сбирка, която изобщо не би привлякла вниманието ми, ако не бях видял на втори план, почти размазан, един господин с бели коси, застанал в горната част на стълбището. Андреас Корели.

— Изведнъж пребледняхте — рече Изабела.

Взе снимката от ръцете ми и я разгледа, без да каже нищо. Аз станах и направих знак на момичето да напусне стаята.

— Не искам повече да влизаш тук — казах аз безсилно.

— Защо?

Изчаках Изабела да излезе и затворих вратата. Тя ме гледаше, сякаш не бях съвсем с всичкия си.

— Утре ще повикаш сестрите от Ордена на милосърдието и ще им кажеш да дойдат да вземат всичко това. Нека да отнесат всичко, а онова, което не им трябва, просто да го изхвърлят.

— Но…

— Без спорове.

Не исках да срещам погледа й и поех към стълбата, която водеше нагоре към кабинета. Изабела ме наблюдаваше от коридора.

— Кой е този мъж, господин Мартин?

— Никой — измънках аз. — Никой.

16

Качих се в кабинета. Нощта се бе спуснала, но по небето не се виждаха нито луна, нито звезди. Отворих прозорците широко и се надвесих навън да погледам града в мрачината. Едва подухваше слаб бриз и потта щипеше кожата ми. Седнах на перваза, запалих втората пура, която Изабела бе оставила на бюрото ми преди няколко дена, и зачаках да ме лъхне прохладен ветрец или да ме осени някоя идея, малко по-приемлива от всички онези клишета, с които трябваше да пристъпя към поръчката на тартора. Тогава чух шума от кепенците на Изабелината спалня, които се отвориха на долния етаж. Един правоъгълник от светлина падна във вътрешния двор и аз видях как нейният силует се очерта в него. Изабела се приближи до прозореца и погледна към сенките, без да ме забележи. Наблюдавах я как се съблече бавно. Видях я да отива до огледалото на гардероба и да разглежда тялото си; погали корема си с върха на пръстите, сетне ги плъзна по белезите, които сама си бе направила от вътрешната страна на ръцете и бедрата. Дълго се съзерцава, облечена само в един съкрушен поглед, а после изгаси лампата.

Върнах се при бюрото и седнах пред купчината бележки и записки, които бях насъбрал за книгата на моя тартор. Прегледах тези кратки анотации за истории, пълни с мистични откровения и пророци, които след огромни изпитания се завръщаха с осенилата ги истина, истории за месии, изоставени като невръстни младенци пред портите на скромни и чисти по сърце семейства, преследвани от безбожни и злосторни империи. Истории за райски селения, обещани в едно друго измерение на онези, които приемат участта си и правилата на играта със спортен дух, и за бездейни и антропоморфни божества без по-добро занимание от това, да бдят телепатично над съвестта на милиони крехки примати, научили се да мислят тъкмо навреме, за да установят, че са оставени на произвола на съдбата си в едно отдалечено кътче на вселената — създания, подтиквани от суетата или отчаянието си да вярват непоклатимо, че небето или адът проявяват особен интерес към техните банални и дребни прегрешенийца.

Запитах се дали тарторът е видял у мен именно това — един продажен ум, готов без угризения да скалъпи наркотичен разказ, способен да приспива дечицата или да убеди някой обезнадежден нещастник да убие ближния си в замяна на вечната признателност на войнствени божества. Преди няколко дена бях получил поредното писмо, в което тарторът ме канеше да се видим, за да обсъдим как напредва работата ми. Изморен от собствените си скрупули, аз си казах, че до срещата ни оставаха едва двайсет и четири часа и както я бях подкарал, щях да се явя с празни ръце и глава, пълна със съмнения и подозрения. Като не виждах друг избор, направих онова, което бях правил години наред в подобни ситуации. Пъхнах един лист в пишещата машина и, поставил ръце на клавиатурата като пианист в очакване на такта, започнах да напрягам мозъка си, за да видя какво ще излезе от това.

17

— Интересно — отсъди тарторът, когато дочете десетата и последна страница. — Странно, но интересно.

Бяхме седнали на една пейка в златистия здрач под навеса на парка Сиудадела. Сводът от прозрачни пластини пропускаше светлината, превръщайки я в златен прах, а буйната растителност ваеше сенките и светлините на този причудлив лъчист сумрак, който ни заобикаляше. Запалих цигара и се загледах в дима, който се издигаше между пръстите ми, образувайки синкави спирали.

— От вашата уста прилагателното „странно“ звучи обезпокоително — отбелязах аз.

— Имах предвид „странно“ като противоположното на „тривиално“ — уточни Корели.

— Но?

— Няма никакво „но“, приятелю Мартин. Мисля, че сте открили един интересен път, който предлага много възможности.

Когато кажат на един романист, че някои от страниците му са интересни и крият възможности, за него това е знак, че нещата не вървят добре. Корели като че ли прочете моето безпокойство.

— Преобърнали сте основния въпрос. Вместо да се насочите към митологичните препратки, сте започнали от най-прозаичните източници. Мога ли да попитам откъде измъкнахте идеята за този месия, който е войнствен, вместо да е миролюбив?

— Вие споменахте биологията.

— Всичко, което е необходимо да знаем, е написано във великата книга на природата. Стига само да имаме смелост, ясен ум и непоколебим дух, за да го прочетем — съгласи се Корели.

— Една от книгите, в които търсех справки, изясняваше, че при човека мъжкият индивид достига връхната точка в своята способност за възпроизводство на седемнайсетгодишна възраст. Жената достига този разцвет по-късно и го запазва, и по някакъв начин действа като арбитър, който подбира кои гени да възпроизведе и кои — да отхвърли. Мъжът, напротив, просто се предлага и се изразходва много по-бързо. Възрастта, в която достига максималната си репродуктивна мощ, съвпада с възрастта, в която бойният му дух е в апогей. Юношите са идеалните войници. Те имат голям агресивен потенциал и малка или никаква критическа способност, за да го анализират и да преценят как да го вкарат в някакви рамки. В хода на човешката история безброй общества са намирали начин да използват този запас от агресивност и са превръщали юношите си във войници, в пушечно месо, с чиято помощ да покоряват своите съседи или да се отбраняват от техните нашествия. Нещо ми подсказваше, че нашият главен герой е небесен пратеник, но такъв пратеник, който в ранната си младост се е вдигнал на оръжие и е освободил истината с огън и меч.

— Да не би да сте решили да смесите историята с биологията, Мартин?

— От вашите думи останах с впечатлението, че те са едно и също нещо.

Корели се усмихна. Не зная дали си даваше сметка за това, но когато се усмихваше, заприличваше на изгладнял вълк. Преглътнах с мъка и се опитах да не обръщам внимание на този лик, от който кожата ми настръхваше.

— Размишлявах по въпроса и осъзнах, че повечето от големите религии са възникнали или са достигнали апогея на своето разпространение и влияние в онези исторически моменти, когато обществата, които са ги приели, са имали една по-млада и бедна демографска база. Общества, в които седемдесет процента от населението е било на възраст под осемнайсет години, половината от които — юноши с вени, кипящи от агресивност и оплодителни импулси — са били благодатна почва за приемането и разцвета на вярата.

— Представяте нещата опростенчески, но аз виждам накъде биете, Мартин.

— Зная. Но имайки предвид тези общи положения, аз се запитах защо да не пристъпя направо към същината и да не изградя една митология около този войнствен месия, кървав и яростен, който избавя своя народ, своите гени, своите женски и своите старейшини от политическата и расовата догма на враговете си — ще рече, от всички онези, които отказват да се подчинят на доктрината му.

— Ами хората в зряла възраст?

— На тях ще направим впечатление, като се позовем на житейските им разочарования. Докато годините напредват и става наложително да се отхвърлят илюзиите, бляновете и желанията на младостта, у нас нараства усещането, че сме жертви на света и на останалите. Винаги си намираме някой виновник за нашите нещастия и провали, някой, когото искаме да изключим. Човек получава утеха и сила, ако прегърне някоя доктрина, която дава положителна насока на това негово озлобление и на чувството му, че е жертва. Така възрастният се усеща част от групата и сублимира своите желания и изгубени копнежи чрез общността.

— Може би — съгласи се Корели. — Ами цялата тази иконография на смъртта, на бойните знамена и щитове? Не ви ли се струва, че тя ще породи обратен ефект?

— Не. Намирам, че тя изразява най-същественото. Расото прави монаха, но най-вече енориаша.

— А какво ще кажете за жените, за другата половина от човечеството? Съжалявам, но ми е трудно да си представя една значителна част от жените в дадено общество като хора, вярващи в знамена и щитове. Психологията на бойскаута е работа за момченца.

— Всяка организирана религия, с малки изключения, се крепи върху подчинението, потискането и свеждането до безгласна буква на жените в групата. Жената трябва да приеме ролята на едно ефирно, пасивно и майчинско присъствие, лишено от власт или самостоятелност — в противен случай си плаща за последиците. Тя може да има своето почетно място сред символите, но не и в йерархията. Религията и войната са мъжки занимания. Така или иначе, жената понякога се оказва съучастник и изпълнител в процеса на собственото си поробване.

— Ами старите хора?

— Старостта е вазелинът на лековерието. Когато смъртта тропа на вратата, скептицизмът побягва през прозореца. Достатъчно е човек хубавичко да се стресне от някой сърдечен пристъп — ще е готов да повярва дори и в Червената шапчица.

Корели се разсмя.

— Внимавайте, Мартин, струва ми се, че сте на път да станете по-голям циник и от мен.

Погледнах го, сякаш бях послушен ученик, копнеещ да получи одобрението на строг и взискателен учител. Корели ме потупа по коляното, като кимаше доволно.

— Харесва ми. Харесва ми ароматът на всичко това. Искам да го обмислите хубаво и да му намерите подходящата форма. Ще ви предоставя повече време. Ще се срещнем след две или три седмици, за което ще ви известя няколко дни предварително.

— Налага се да пътувате извън града ли?

— Зоват ме някои делови въпроси, свързани с издателството, и се опасявам, че ми предстои няколкодневно пътуване. Важното е, че заминавам доволен. Свършили сте добра работа. Знаех си аз, че съм намерил моя идеален кандидат.

Тарторът стана и ми подаде десницата си. Избърсах потната си длан в крачола на панталона си и му стиснах ръката.

— Ще ми липсвате — подех аз.

— Не се изхвърляйте, Мартин, че засега се справяте много добре.

Видях го как си тръгна в здрача на навеса, а ехото от стъпките му се стопи в сенките. Поседях там още доста време, като се питах дали тарторът е налапал въдицата и е преглътнал целия куп небивалици, които току-що му бях наговорил. Бях сигурен, че съм му разказал точно онова, което е искал да чуе. Надявах се на това и ми се щеше да вярвам, че за момента той е доволен от всички тия глупотевини и е твърдо убеден, че неговият покорен слуга, злочестият неуспял романист, е прегърнал вярата му. Казах си, че си заслужава да опитам всичко, което би ми помогнало да спечеля време, за да разбера в какво съм се забъркал. Когато станах и излязох от навеса, ръцете ми все още трепереха.

18

От дългогодишния опит в съчиняването на криминални сюжети човек усвоява серия от основни принципи как да се започне някакво разследване. Един от тях е, че почти всяка що-годе солидна интрига, включително и онези, които са свързани със сърдечни дела, се заражда и умира с несъмнения аромат на пари и недвижимо имущество. Щом излязох от навеса на парка, се отправих към сградата на Имотния регистър на улица „Консехо де сиенто“ и помолих да ми предоставят за справка томовете, в които имаше сведения за покупката, продажбата и собствеността на моята къща. В томовете на архива на регистъра се съдържа почти толкова същностна информация за житейските реалности, колкото в пълните съчинения на най-изтънчените философи — ако не и повече.

Като начало се заех с отдела, който съхраняваше данните за наемането от моя страна на недвижимия имот, намиращ се на улица „Фласадерс“ №30. Там намерих нужните указания, за да проследя историята на имота, преди собствеността му да премине у Испано-колониалната банка през 1911 г. като част от един процес на запориране имуществото на фамилията Марласка, която явно бе наследила къщата след кончината на собственика. Споменаваше се и някакъв адвокат на име С. Валера, който бе представлявал семейството по време на съдебния процес. Друг скок в миналото ми позволи да намеря съответните данни за покупката на имота от страна на дон Диего Марласка Понджилупи от някой си Бернабе Масот-и-Кабальѐ през 1902 г. Отбелязах си на отделен лист всички данни, като се почне от името на адвоката и участниците в сделките и се стигне до съответните дати. Един от служителите оповести на висок глас, че остават петнайсет минути до затварянето на регистъра, и аз се приготвих да си вървя, но преди това побързах да проверя как стоеше въпросът със собствеността на жилището на Андреас Корели до парка Гюел. След петнайсет минути безуспешно търсене вдигнах очи от тома на регистрите, за да срещна пепелявия поглед на секретаря — изхабен тип с мустаци и коси, лъснали от брилянтин. Той излъчваше онази войнствена апатия, характерна за хората, превърнали службата си в трибуна, от която да усложняват живота на останалите.

— Извинете. Не успявам да намеря един документ за собственост — рекох аз.

— Навярно е така, защото той не съществува, или пък вие не знаете как да го търсите. За днес вече приключихме.

Отговорих на тази проява на любезност и действеност с най-добрата си усмивка.

— Може би ще го намеря с вашата експертна помощ — загатнах аз.

Служителят ме изгледа с отвращение и издърпа тома от ръцете ми.

— Елате пак утре.

Следващата ми спирка бе внушителната сграда на Адвокатската колегия на улица „Майорка“, която се намираше едва през няколко пресечки. Изкачих стълбището, украсено с кристални полилеи и нещо, което явно бе статуя на правосъдието, но имаше бюста и излъчването на някоя звезда от театрите на Паралело. Един човечец с миша физиономия ме посрещна в секретарския кабинет с вежлива усмивка и ме попита с какво би могъл да ми бъде полезен.

— Търся един адвокат.

— Попаднали сте на подходящото място. Тук вече не знаем как да се отървем от тях. Всеки ден се появяват все нови и нови, въдят се като зайци.

— Това е то съвременният свят. Адвокатът, когото аз търся, се казва, или се е казвал, Валера. С. Валера.

Човечецът се изгуби в един лабиринт от архивни шкафове, като мърмореше нещо под нос. Аз го чаках, подпрян на гишето, оглеждайки обстановката, от която лъхаше убедителната тежест на закона. След пет минути служителят се върна с една папка.

— Намерих двама Валера, и двамата с инициал С. Себастиан и Сопонсио.

— Сопонсио?

— Вие сте млад, но преди години това беше стилно име, много подходящо за хора, които упражняват професията на юриста. После дойде чарлстонът и развали всичко.

— Жив ли е дон Сопонсио?

— Според архива и данните за прекратено изплащане на членски внос към колегията, Сопонсио Валера-и-Меначо е бил приет в Божията слава през 1919 година. Memento mori44. Себастиан е синът му.

— Той практикува ли още?

— Постоянно и с пълна пара. Предполагам, че ще искате адреса му?

— Стига да не ви затруднявам.

Човечецът ми записа адреса на едно малко листче и ми го подаде.

— Авенида Диагонал, 442. На един хвърлей оттук е, но часът е вече два, а по това време елитните адвокати излизат да обядват с богати вдовици-наследници или с фабриканти на платове и експлозиви. На ваше място бих изчакал до четири часа.

Прибрах листчето в джоба на сакото си.

— Така и ще направя. Много ви благодаря за помощта.

— Нали това ни е работата. Хайде, сбогом.

Трябваше да убия някак два часа, преди да посетя адвокат Валера, тъй че взех един трамвай, който се спускаше към Виа Лайетана и слязох в горната част на улица „Кондал“. Книжарницата „Семпере и синове“ бе на една крачка оттам, а аз знаех от опит, че старият книжар, нарушавайки неизменната практика на местните търговци, не затваряше по обед. Заварих го както винаги до тезгяха, където подреждаше книги и обслужваше многобройна група клиенти, които се разхождаха покрай масите и рафтовете в търсене на някакво съкровище. Щом ме видя, той се усмихна и се приближи, за да ме поздрави. Изглеждаше по-слаб и блед в сравнение с последния път, когато се бяхме видели. Навярно бе прочел загрижеността в погледа ми, защото сви рамене и махна с ръка, за да омаловажи въпроса.

— Едни печелят, други губят. Нали виждате, вие сте цял левент, пък аз станах една развалина — рече той.

— Добре ли сте?

— Аз ли? Свеж като краставичка. Само проклетата гръдна жаба… Нищо сериозно. Какво ви води насам, приятелю Мартин?

— Мислех си да ви поканя на обед.

— Благодаря, но не мога да се отлъча от поста. Синът ми отиде до Сария да направи оценка на една колекция, а положението не е толкова розово, че да затворя, когато на улицата може да има клиенти.

— Само не ми казвайте, че имате проблем с парите.

— Мартин, това е книжарница, а не нотариална кантора. Тук словото помага само колкото да вържем двата края, а понякога и това не става.

— Ако имате нужда от помощ…

Семпере вдигна ръка, за да ме прекъсне.

— Ако искате да ми помогнете, купете си някоя книга.

— Вие знаете, че дългът, който имам към вас, не може да се изплати с пари.

— Още една причина да си избиете тия работи от главата. Не се тревожете за нас, Мартин — оттук ще ни извадят само в чамов ковчег. Но ако искате, може да споделите с мен един питателен обед от хляб със стафиди и прясно сирене от Бургос. С такава трапеза и с „Граф Монте Кристо“ човек може да изкара и сто години.

19

Семпере не хапна почти нищо. Усмихваше се уморено и се стараеше да си дава вид, че следи с интерес моите коментари, но си личеше, че на моменти му е трудно да диша.

— Разкажете ми, Мартин, над какво работите сега?

— Трудно е да се обясни. Приех да напиша една книга по поръчка.

— Роман ли?

— Не точно. Не зная как да го определя.

— Важното е, че имате работа. Винаги съм казвал, че безделието размеква духа. Мозъкът трябва постоянно да е зает с нещо — а на онзи, който си няма мозък, поне ръцете му трябва да са заети.

— Но някои хора работят твърде много, господин Семпере. Не трябваше ли да си дадете малко почивка? От колко години сте все на бойния пост без никакъв отдих?

Семпере се огледа наоколо.

— Тази книжарница е моят живот, Мартин. Къде мога да отида? Да седя на припек на някоя пейка в парка, да храня гълъбите и да се жалвам от ревматизма си? Това ще ме довърши за десет минути. Мястото ми е тук. А моят син още не е готов да поеме юздите, макар и да си го въобразява.

— Но той е съвестен работник. И добър човек.

— Даже прекалено добър, между нас казано. Понякога го гледам и се чудя какво ще стане с него в деня, в който се спомина. Как ще се оправя в тоя живот…

— Всички бащи имат такива тревоги, господин Семпере.

— И вашият ли? Простете, не исках да…

— Не се притеснявайте. Баща ми си имаше достатъчно свои грижи, за да се товари и с онези, които аз му причинявах. Сигурен съм, че синът ви е по-отракан, отколкото вие си мислите.

Семпере ме гледаше недоверчиво.

— Знаете ли какво му липсва според мен?

— Малко лошотия ли?

— Не. Жена.

— Няма да му липсват приятелки, като гледам всички тия гугутки, дето висят пред витрината да му правят мили очи.

— Говоря ви за истинска жена, от онези, които могат да направят от някого мъж на място.

— Още е млад. Оставете го да се позабавлява някоя и друга годинка.

— И таз добра! Поне наистина да се забавляваше! Ако аз бях имал такъв куп обожателки, когато бях на неговите години, щях да съгрешавам като някой кардинал.

— Господ дава хляб на оня, който няма зъби.

— Точно това му липсва на него — зъби. И желание да хапе. Стори ми се, че някаква мисъл не даваше мира на книжаря.

Той ме гледаше и току се усмихваше.

— Може би вие ще можете да му помогнете…

— Аз?

— Вие сте светски човек, Мартин. Да, да, не ми правете такава физиономия. Сигурен съм, че ако се захванете с тая работа, ще намерите някое добро момиче за моя син. Хубавото личице той си го има. На останалото, което му е нужно, ще го научите вие.

Направо загубих ума и дума.

— Нали искахте да ми помогнете? — попита книжарят. — Ето ви удобен случай.

— Аз говорех за пари.

— Аз пък ви говоря за моя син, за бъдещето на този дом. За целия ми живот.

Въздъхнах. Семпере улови ръката ми и я стисна с малкото сила, която му бе останала.

— Обещайте ми, че няма да допуснете да си отида от тоя свят, без да видя сина си задомен за някоя жена от онези, заради които си струва човек да умре. И без да видя едно внуче.

— Ех, ако бях знаел това, щях да си остана да обядвам в кафене „Новедадес“.

Семпере се усмихна.

— Понякога си мисля, че вие трябваше да бъдете мой син, Мартин.

Погледнах книжаря, по-крехък и стар от когато и да било, едва сянка на онзи силен и представителен мъж, когото си спомнях от моите детски години между тези четири стени, и почувствах, че светът сякаш рухва покрай мен. Приближих се до него и преди да осъзная какво върша, направих нещо, което не бях правил през всичките години на познанството ни. Целунах го по челото, осеяно със старчески петна и рехави побелели коси.

— Обещавате ли ми?

— Обещавам ви — казах аз на излизане.

20

Кантората на адвокат Валера заемаше най-горния етаж на една екстравагантна модернистична сграда на Авенида Диагонал №442, кажи-речи на крачка от ъгъла с Пасео де Грасия. Сградата трудно се поддаваше на описание: изглеждаше най-вече като кръстоска между гигантски часовник с камбана и пиратски кораб, украсен с внушителни прозорци и покрив със зелени капандури. В кое да е друго кътче на света тази барокова и префърцунена постройка би била провъзгласена за едно от седемте чудеса на света или за дяволско творение на умопомрачен автор, обладан от демони. Ала в квартал Енсанче на Барселона, където подобни чудесии никнеха навсякъде като гъби след дъжд, тя едва ли можеше да предизвика нещо повече от леко недоумение.

Влязох във фоайето и се натъкнах на асансьор, навяващ мисълта за онова, което би оставил след себе си един исполински паяк, който тъче катедрали вместо паяжини. Портиерът ми отвори кабината и ме арестува в тази странна капсула, която започна да се изкачва по централната шахта на стълбището. Една секретарка със строга външност ми отвори вратата от масивно дъбово дърво и ми направи знак да вляза. Съобщих й името си и казах, че нямам предварително уговорена среща, но че идвам по работа, свързана с покупко-продажбата на един недвижим имот в квартал Рибера. Нещо едва доловимо се промени в нейния невъзмутим поглед.

— Къщата с кулата? — попита секретарката.

Кимнах. Тя ме заведе до един празен кабинет и ми направи знак да вляза. Почувствах, че това не бе официалната чакалня.

— Почакайте малко, ако обичате, господин Мартин. Сега ще уведомя адвоката, че сте тук.

Прекарах следващите четирийсет и пет минути в този кабинет сред рафтове, отрупани с томове с размерите на надгробни плочи, на чиито гърбове се четяха надписи от типа: „1888–1889, Б. А. К. Първа част. Втора глава“ — направо неустоимо четиво. Кабинетът разполагаше с огромен прозорец, обърнат към Авенида Диагонал, от който се отваряше изглед към целия град. От мебелите се носеше ухание на благородно дърво, отлежало в добри пари. Килимите и големите кожени кресла създаваха атмосфера, напомняща за британски клуб. Опитах се да повдигна една от настолните лампи, които се мъдреха на писалището — тя тежеше навярно не по-малко от трийсет килограма. Над явно неизползваната камина почиваше голяма картина с маслени бои, показваща самодоволната и внушителна фигура на един мъж, който очевидно бе не друг, а великият дон Сопонсио Валера-и-Меначо. Този титан на правото бе увенчан с бакенбарди и мустаци, които напомняха гривата на стар лъв, а погледът му, пламтящ като огън и твърд като стомана, дори от отвъдния свят обхващаше всяко кътче на стаята със сериозността на смъртна присъда.

— Не гово̀ри, но ако човек погледа картината известно време, ще му се стори, че всеки момент може да продума — рече един глас зад гърба ми.

Не бях го чул да влиза. Себастиан Валера бе човек с дискретна походка, който явно бе прекарал по-голямата част от живота си в опити да се измъкне от сянката на баща си, а сега, на петдесет и кусур години, вече нямаше сили да се опитва. Имаше интелигентен, проницателен поглед и онези изящни маниери, присъщи само на истинските принцеси и на действително скъпите адвокати. Подаде ми ръка и аз я стиснах.

— Съжалявам, че ви накарах да чакате, но не бях предвидил посещението ви — каза той, като ми направи знак да седна.

— Какво говорите, благодарен съм ви, че бяхте така любезен да ме приемете.

Валера се усмихваше така, както може да се усмихва само човек, който добре знае и определя цената на всяка минута.

— Моята секретарка ми каза, че името ви е Давид Мартин. Да не би да сте писателят Давид Мартин?

Учуденото ми изражение навярно ме издаде.

— Произлизам от семейство на големи читатели — поясни той. — С какво мога да ви помогна?

— Дошъл съм във връзка с покупко-продажбата на един имот, който се намира на…

— Къщата с кулата? — прекъсна ме адвокатът с вежлив тон.

— Да.

— Познавате ли тази сграда? — попита той.

— Живея в нея.

Валера ме гледа дълго време, без да сваля усмивката от лицето си. Сетне се поизправи на стола и зае напрегната и сдържана поза.

— Вие ли сте настоящият собственик?

— В действителност пребивавам в имота в качеството на наемател.

— И какво бихте желали да узнаете, господин Мартин?

— Бих искал да науча, ако е възможно, подробности около покупката на имота от страна на Испано-колониалната банка и да получа някакви сведения за предишния собственик.

— Дон Диего Марласка — промълви адвокатът. — Мога ли да попитам от какво естество е вашият интерес?

— Чисто личен. Неотдавна, в хода на един ремонт по сградата, намерих някои вещи, които според мен са му принадлежали.

Адвокатът свъси вежди.

— Вещи?

— Една книга. По-точно казано, ръкопис.

— Господин Марласка бе пламенен поклонник на литературата. Всъщност бе автор на многобройни книги по право, история и други теми. Голям ерудит! А също и голяма личност, въпреки че към края на живота му се намериха хора, които се опитаха да очернят доброто му име.

Той забеляза учудването, което се изписа на лицето ми.

— Предполагам, че не сте запознат с обстоятелствата около смъртта на господин Марласка.

— Боя се, че не.

Валера въздъхна така, сякаш се съмняваше дали трябва да продължи да говори.

— Нали няма да напишете нищо за тази работа, нито пък за Ирене Сабино?

— Не.

— Имам ли думата ви?

Кимнах. Валера сви рамене.

— Е, и без това едва ли бихте могли да кажете нещо, което да не се е говорело и по негово време — рече той по-скоро на себе си, отколкото на мен.

Адвокатът се взря за миг в портрета на баща си, а после спря поглед върху мен.

— Диего Марласка беше съдружник на баща ми, а също така и най-добрият му приятел. Двамата заедно основаха тази кантора. Господин Марласка беше забележителен човек, но за жалост и сложна личност, склонна да изпада в продължителни периоди на меланхолия. Дойде един момент, в който баща ми и той решиха да се разделят. Господин Марласка изостави адвокатската професия, за да се отдаде на първото си призвание: писането. Казват, че почти всички адвокати тайничко желаят да зарежат практиката си и да станат писатели…

— … докато не сравнят заплащането.

— Работата е там, че дон Диего бе установил приятелски отношения с една популярна в онези години актриса, Ирене Сабино, за която искаше да напише театрална пиеса. Нямаше нищо повече от това. Господин Марласка беше джентълмен и никога не бе изневерявал на съпругата си, но нали знаете какви са хората. Дайте им на тях сплетни, клюки и сцени на ревност. И тъй, плъзна слух, че дон Диего въртял любов с Ирене Сабино. Съпругата му никога не му прости това и бракът им се разпадна. Съкрушен, господин Марласка купи къщата с кулата и се пренесе да живее там. За нещастие, едва бе прекарал там една година, когато намери смъртта си при твърде злополучен инцидент.

— Какъв инцидент?

— Господин Марласка се удави. Истинска трагедия.

Валера говореше със сведен поглед и гласът му бе преминал в шепот.

— А скандалът?

— Е, някои отровни езици се опитаха да убедят хората, че господин Марласка се е самоубил заради нещастната си връзка с Ирене Сабино.

— А така ли беше?

Валера си свали очилата и потърка очи.

— Ако искате да ви кажа истината — не зная. Не зная и не ме интересува. Миналото си е минало.

— И какво стана с Ирене Сабино?

Адвокатът отново си сложи очилата.

— Бях останал с впечатлението, че вашият интерес се изчерпва с господин Марласка и подробностите около покупко-продажбата.

— О, това е най-обикновено любопитство. Сред личните вещи на господин Марласка намерих множество снимки на Ирене Сабино, както и нейни писма, адресирани до него…

— Какво целите да постигнете с всичко това? — рязко попита Валера. — Пари ли искате?

— Не.

— Радвам се да го чуя, защото и без друго никой няма да ви даде. Тази история вече не интересува никого. Разбирате ли ме?

— Отлично, господин Валера. Нямах намерение да ви притеснявам, нито да правя неуместни намеци. Съжалявам, ако съм ви засегнал с моите въпроси.

Адвокатът се усмихна и изпусна лека въздишка, сякаш да подскаже, че разговорът вече е приключил.

— Няма значение. Вие трябва да ме извините.

Възползвайки се от помирителния му тон, аз си придадох най-благото изражение, на което бях способен.

— Може би госпожа Марласка, неговата вдовица…

Валера се сви на креслото си, видимо обезпокоен.

— Доня Алисия? Господин Мартин, не бих искал да ме разберете погрешно, но част от задълженията ми като адвокат на семейството е да пазя частния им живот от чужди погледи — по очевидни причини. Много време изтече оттогава, но не бих желал сега да се отворят стари рани — нещо, от което никой не би имал полза.

— Напълно ви разбирам.

Адвокатът ме наблюдаваше напрегнат.

— Та казвате, че сте намерили някаква книга? — попита той.

— Да… един ръкопис. Навярно няма значение.

— Навярно не. На каква тема е произведението?

— Богословска, бих казал.

Валера кимна.

— Изненадва ли ви това? — попитах аз.

— Напротив. Дон Диего беше авторитет по история на религиите. Действително начетен човек. В тази кантора още си го спомняме с голяма обич. Кажете ми, какви конкретни аспекти на покупко-продажбата на имота желаехте да научите?

— Мисля, че вече ми помогнахте много, господин Валера. Не бих искал да ви отнемам повече време.

Адвокатът кимна, явно облекчен.

— Проблемът е в самата къща, нали? — попита той.

— Наистина е странна, да — съгласих се аз.

— Спомням си, че веднъж я посетих като млад, малко след като дон Диего я купи.

— Знаете ли защо всъщност я е купил?

— Казваше, че още като младеж бил запленен от тази къща и все си мислел, че би искал да живее в нея. Дон Диего бе склонен на такива постъпки. Понякога бе като момче, способно да даде всичко в замяна на най-обикновена илюзия.

Аз си замълчах.

— Добре ли сте?

— Отлично. А знаете ли нещо за предишния собственик, от когото господин Марласка е купил къщата? Някой си Бернабѐ Масот?

— Той беше от хората, натрупали състояние в Америка. Не бе прекарал в тая къща повече от час. Купи я след завръщането си от Куба и я държа празна години наред — не казваше защо. Самият той живееше в една голяма сграда, която му построиха в Аренис де Мар45. А тази я продаде за жълти стотинки. Не искаше и да знае за нея.

— А кой е живял там преди него?

— Мисля, че един свещеник. Йезуит. Не съм сигурен. Баща ми бе човекът, който се грижеше за делата на дон Диего, и след неговата смърт унищожи всички архиви.

— Защо го е сторил?

— Заради всичко онова, което вече ви разказах. За да избегне слуховете и да запази чист спомена за приятеля си, предполагам. Истината е, че никога не ми каза защо. Баща ми не беше от хората, които са склонни да дават обяснения за действията си. Имаше си причини — и то основателни, в това не се съмнявам. Двамата с дон Диего бяха не само съдружници, но и големи приятели, тъй че цялата тази история беше много болезнена за баща ми.

— Какво е станало с йезуита?

— Мисля, че е имал дисциплинарни проблеми със своя орден. Бил е приятел на отец Синто Вердагер и май е бил замесен в някои от неговите истории, нали ме разбирате.

— Екзорсизми?

— Празни приказки…

— Как може един йезуит, отлъчен от ордена си, да си позволи такава къща?

Валера отново сви рамене и аз реших, че темата е вече напълно изчерпана.

— Ще ми се да можех да ви помогна повече, господин Мартин, но не зная как. Повярвайте ми.

— Благодаря ви, че ми отделихте от времето си, господин Валера.

Адвокатът кимна и натисна един звънец на бюрото си. Секретарката, която ме бе посрещнала, се появи на вратата. Валера ми подаде ръка и аз я стиснах.

— Господин Мартин си тръгва. Изпратете го, Маргарита.

Секретарката кимна и ме изведе. Преди да изляза от кабинета, се обърнах, за да погледна адвоката, който седеше със сломен вид под портрета на баща си. Последвах Маргарита до изхода и точно когато вече затваряше вратата след мен, се обърнах към нея с най-невинната си усмивка.

— Прощавайте, адвокат Валера ми даде адреса на госпожа Марласка, но сега, като се замисля, май не си спомням добре кой беше номерът на улицата…

Маргарита въздъхна, изгаряща от нетърпение да се отърве от мен.

— Тринайсет. „Каретера де Валвидрера“, номер тринайсет.

— Разбира се.

— Приятна вечер — рече тя.

Преди да успея да се сбогувам, вратата се затвори под носа ми, тържествено и внушително като свещена гробница.

21

Когато се прибрах в къщата с кулата, вече гледах с други очи онова, което в продължение на дълги години бе мой дом и мой затвор. Влязох през входната врата с чувството, че прониквам в пастта на едно същество, изградено от камък и сенки. Изкачих се по стълбището така, сякаш навлизах в неговите вътрешности, и отворих вратата на първия етаж, за да се озова пред онзи дълъг и тъмен, чезнещ в сумрака коридор, който за пръв път ми се видя като преддверието на един подозрителен и нездрав ум. В дъното, очертан от алените отблясъци на здрача, който се процеждаше откъм галерията, различих силуета на Изабела, която идваше към мен. Затворих вратата и запалих лампата в коридора.

Тя се беше издокарала като госпожица от сой, с прибрана коса и малко грим, който й придаваше вид на жена, по-възрастна с десет години.

— Изглеждаш много хубава и елегантна — казах аз хладно.

— Почти като някое момиче на вашата възраст, нали? Харесва ли ви роклята?

— Откъде я измъкна?

— Беше в един от сандъците, дето са в стаята в дъното. Мисля, че е била на Ирене Сабино. Как ви се струва? Седи ми като излята, нали?

— Казах ти да извикаш монахините да дойдат и да отнесат всичко това.

— Така и направих. Тази сутрин отидох в енорийската църква и там ми казаха, че те не можели да дойдат да вземат каквото и да било. Ние да сме отидели да го занесем, ако искаме.

Аз само я гледах безмълвно.

— Това е самата истина — настоя тя.

— Свали тая рокля и я остави там, откъдето си я взела. И си измий лицето. Изглеждаш…

— Като фльорца? — довърши Изабела.

Поклатих глава с въздишка.

— Не. Ти никога не би могла да изглеждаш като фльорца, Изабела.

— Естествено. Затова ви се нравя толкова малко — промълви тя, като се обърна и тръгна към стаята си.

— Изабела — извиках аз.

Тя понечи да се прибере, без да ми обръща внимание.

— Изабела! — повиках отново, повишавайки тон.

Хвърли ми един враждебен поглед и захлопна вратата. Чух, че започна да мести разни неща в спалнята си, и се приближих до вратата. Потропах с кокалчетата на пръстите си. Никакъв отговор. Потропах отново. Пак нищо. Отворих и видях, че Изабела събира малкото вещи, които бе донесла със себе си, и ги слага в чантата си.

— Какво правиш? — попитах аз.

— Отивам си, ето какво правя. Отивам си и ви оставям в мир. Или във война, защото при вас никога не се знае.

— Мога ли да попитам къде ще отидеш?

— Вас какво ви засяга? Това реторичен въпрос ли е, или ироничен? На вас, естествено, всичко ви е все едно, но нали аз съм си глупачка, не мога да направя разликата.

— Изабела, почакай малко и…

— А за роклята хич не се тревожете, ей сегичка ще я сваля. И комплекта с писците можете да върнете в магазина, защото нито съм го използвала, нито ми харесва. Това е безвкусица за малки деца.

Приближих се до нея и сложих ръка на рамото й. Тя рязко се отдръпна, сякаш змия се бе допряла до нея.

— Не ме докосвайте.

Мълчаливо отстъпих назад до прага на стаята. Ръцете и устните на Изабела трепереха.

— Изабела, прости ми. Моля те. Не исках да те обидя.

Тя ме погледна с насълзени очи и горчива усмивка.

— Като че ли не правехте само това, откакто съм тук! През цялото време само ме нагрубявахте и се държахте с мен така, сякаш съм една нещастна идиотка, която нищо не разбира.

— Прости ми — повторих аз. — Остави си нещата. Не си отивай.

— И защо не?

— Защото аз те моля.

— Ако имам нужда от жалост и съчувствие, мога да ги намеря другаде.

— Не става дума за жалост или за съчувствие, освен ако ти самата не ги изпитваш към мен. Моля те да останеш, защото идиотът съм аз и не искам да бъда сам. Не мога да бъда сам.

— О, колко мило! Винаги загрижен за другите! Ами купете си куче, щом като е така!

Тя стовари чантата на леглото, обърна се към мен, бършейки сълзите си, и даде воля на целия гняв, който бе натрупала. Преглътнах с мъка.

— Значи сме подхванали тази игричка — да си говорим истината? Тогава нека аз да ви кажа, че винаги ще бъдете сам. Ще бъдете сам, защото не умеете нито да обичате, нито да споделяте. Същият сте като тази къща, от която косата ми настръхва. Хич не се учудвам, че вашата дама в бяло ви е зарязала, и че всички ви зарязват. Вие нито обичате, нито позволявате да ви обичат.

Гледах я сразен, сякаш току-що ме бяха напердашили и не знаех откъде са дошли ударите. Опитах се да кажа нещо, но се получи някакво пелтечене.

— Наистина ли не ти харесва комплектът с писците? — успях да изрека накрая.

Изабела подбели очи, изтощена от гневния си изблик.

— Не ме гледайте като пребито куче, защото може и да съм идиотка, ама не чак дотам.

Стоях мълчаливо, подпрян на рамката на вратата. Изабела ме наблюдаваше, разкъсвана между недоверието и състраданието.

— Не исках да кажа онова за вашата приятелка от снимките. Извинявайте — промълви тя.

— Не се извинявай. Това е самата истина.

Сведох поглед и излязох от стаята. Потърсих убежище в кабинета си, за да погледам смрачения град, погребан в мъглата. След малко чух колебливите стъпки на девойката по стълбата.

— Горе ли сте? — извика тя.

— Да.

Изабела влезе в стаята. Беше се преоблякла и беше измила следите от плач по лицето си. Усмихна ми се и аз й се усмихнах в отговор.

— Защо сте такъв? — попита тя.

Свих рамене. Изабела се приближи и седна до мен на перваза. Наслаждавахме се на безмълвното зрелище на сенките по покривите на стария град; нямаше нужда да разговаряме. По някое време тя ме погледна с усмивка.

— Ами ако си запалим една от онези пури, които баща ми ви подарява, и я изпушим заедно?

— И дума да не става.

Изабела потъна в едно от своите продължителни мълчания. От време на време ми хвърляше бегли погледи и се усмихваше. Аз я наблюдавах с крайчеца на окото и си давах сметка, че само като я гледах, ми беше някак по-лесно да повярвам, че може би е останало нещо хубаво и свястно в тоя скапан свят и — с известен късмет — в самия мен.

— Оставаш ли? — попитах накрая.

— Посочете ми една основателна причина. Една искрена причина — или по-скоро егоистична, щом става дума за вас. И гледайте да не е някоя небивалица, защото ще си тръгна на секундата.

Тя се барикадира зад един отбранителен поглед, очаквайки някое ласкателство, и на мен за миг ми се стори, че е едничкият човек на този свят, когото не исках и не можех да излъжа. Сведох очи и поне веднъж казах истината, па макар и само за да я чуя произнесена на глас.

— Защото нямам друг приятел освен теб.

Изражението й омекна и аз побързах да отклоня поглед — да не би да прочета жалост в очите й.

— Ами господин Семпере и оня педант Барсело?

— Нямам друг приятел, който да се осмелява да ми казва истината.

— А вашият приятел, тарторът? Той не ви ли казва истината?

— Не вади нож на умряло куче. Тарторът не ми е приятел и не ми се вярва някога да е казал истина през живота си.

Изабела ме погледна внимателно.

— Виждате ли? Знаех си аз, че му нямате доверие. Прочетох го на лицето ви още първия ден.

Опитах се да спася нещичко от достойнството си, но единственото, което ми се удаде, бе да прибягна до сарказъм.

— Да не би да си прибавила умението да четеш лица към списъка на талантите си?

— Никакъв талант не е нужен, за да прочете човек вашето лице — отби удара Изабела. — То е ясно като приказката за Палечко.

— И какво друго четеш по лицето ми, многоуважаема гледачке?

— Че ви е страх.

Засмях се неохотно.

— Няма защо да се срамувате от това. Да се страхуваш е признак за здрав разум. От нищо не се боят само кръглите глупаци. Това го прочетох в една книга.

— В наръчника на бъзливеца ли?

— Не е нужно да си го признавате, ако това застрашава чувството ви за мъжественост. Знам, че вие, мъжете, си мислите, че твърдоглавието ви трябва да отговаря по размер на оная ви работа.

— И това ли го прочете в книгата?

— Не, това е собствена сентенция.

Вдигнах ръце, предавайки се пред този аргумент.

— Е, добре, не отричам, че изпитвам мъгляво безпокойство.

— Че сте мъгляв, мъгляв сте. Направо умирате от страх. Признайте си.

— Хайде да не преувеличаваме. Да речем, че имам известни съмнения относно връзката ми с моя издател, което — с оглед на моя опит — е разбираемо. Но доколкото зная, Корели е истински джентълмен и нашите професионални отношения ще бъдат плодоносни и положителни и за двете страни.

— Да, затова ви се разтреперват мартинките, щом само се спомене името му.

Въздъхнах, останал без сили за по-нататъшен спор.

— Какво искаш да ти кажа, Изабела?

— Че повече няма да работите за него.

— Не мога да сторя това.

— И защо не? Не можете ли да му върнете парите и да го разкарате?

— Не е толкова просто.

— Защо да не е? Да не сте се забъркали в нещо?

— Мисля, че да.

— В какво точно?

— Тъкмо това се опитвам да разбера. Във всеки случай, аз съм единственият, който е отговорен за тази работа и следователно аз трябва някак да я разреша. Ти няма защо да се тревожиш за това.

Изабела ме изгледа, примирена за момента, но не и убедена.

— Знаете ли, че сте ужасен човек?

— Почвам да свиквам с тази мисъл.

— Ако искате да остана, правилата тук трябва да се променят.

— Целият съм слух.

— Свърши се с просветения деспотизъм. От днес в тази къща цари демокрация.

— Свобода, равенство и братство.

— По-внимателно с братството. Но повече няма да има никакво командорене, нито пък номерца в стила на мистър Рочестър46.

— Както вие кажете, мис Еър.

— И не си правете илюзии, защото няма да се омъжа за вас, ако ще и да ослепеете.

Подадох й ръка, за да скрепя нашия пакт. Тя я стисна колебливо, а после ме прегърна. Оставих се в обятията й и зарових лице в косата й. Докосването й бе покой и гостоприемство, то носеше светлината на живота, бликаща от едно седемнайсетгодишно момиче. Искаше ми се да вярвам, че такава навярно би била прегръдката, която моята майка никога не намери време да ми даде.

— Приятели ли сме? — промълвих.

— Докато смъртта ни раздели.

22

Новите правила на Изабелиното царство влязоха в сила в девет часа на следващата сутрин, когато моята помощничка се появи в кухнята и без много увъртания ме осведоми как ще вървят нещата оттук насетне.

— Реших, че имате нужда от установен ред. Иначе почвате да се лутате и да водите разгулен живот.

— Откъде измъкна този епитет?

— От една от вашите книги. Раз-гу-лен. Добре звучи.

— И е страшно подходящ за рими.

— Не сменяйте темата.

Правилата бяха следните: денем щяхме да работим и двамата, всеки по своя ръкопис. Щяхме да вечеряме заедно, после тя да ми показва страниците, написани от нея през деня, и да ги обсъждаме. Аз трябваше да се закълна, че ще бъда откровен и ще й давам подходящи напътствия, а няма просто да й угаждам с празни похвали. Неделите щяха да са почивни дни и тогава аз щях да я водя на кино, на театър или на разходка. Тя щеше да ми помага в търсенето на материали из разни библиотеки и архиви, а освен това се нагърбваше със задачата килерът ни винаги да е пълен с отбрани стоки благодарение на връзката с фамилния магазин. Аз щях да приготвям закуската, а тя — вечерята. За обяда щеше да се грижи онзи, който е свободен в момента. Щяхме да си поделим домакинската шетня и аз се задължавах да приема безспорния факт, че къщата трябва да се почиства редовно. Аз нямаше да се опитвам да й намеря приятел при никакви обстоятелства, а тя нямаше да изразява съмненията си относно моите мотиви да работя за тартора или да изказва мнение по въпроса, освен ако сам не й го поисках. Всичко останало щяхме да го импровизираме в движение.

Взех чашата си с кафе и двамата вдигнахме тост за моето поражение и безусловна капитулация.

Само след два-три дена се отдадох изцяло на тихия и спокоен живот на васала. Изабела по принцип се събуждаше бавно и трудно и когато изникнеше от стаята си с полузатворени очи, влачейки нозе с едни мои чехли, които бяха прекалено големи за нея, аз вече бях готов със закуската, кафето и сутрешната преса — различен вестник всеки ден.

Рутината е икономката на вдъхновението. Едва бяха изтекли четирийсет и осем часа от въвеждането на новия режим, когато установих, че съм започнал да си възвръщам дисциплината от най-плодотворните си години. Часовете на усамотение в кабинета ми бързо изкристализираха в десетки страници, в които не без известно безпокойство виждах как творбата ми постепенно приема форма, престава да бъде идея и се превръща в реалност.

Текстът просто се лееше, бляскав и пълен със заряд. Можеше да се чете като легенда, митологична сага за чудеса и тежки изпитания, с герои и сцени, които се разгръщаха около едно пророчество, носещо надежда за племето. Повествованието подготвяше почвата за идването на един войнствен спасител, който трябваше да избави хората си от всички тегоби и оскърбления и да им върне славата и гордостта, отнети от лукави врагове, заговорничили от незапомнени времена против народа — който и да бе този народ. Механизмът бе безупречен и можеше да се приложи еднакво добре към коя да е вяра, раса или племе. Знамена, богове и манифести — това бяха джокерите в тази колода, която винаги раздаваше едни и същи карти. Имайки предвид естеството на работата, аз бях избрал да използвам един от най-сложните и трудни за приложение трикове в кой да е литературен текст: привидното отсъствие на всякакви трикове. Езикът звучеше ясно и просто, гласът на повествователя бе честният и открит глас на една съвест, която не разказва, а само разкрива. Понякога се спирах, за да препрочета написаното до момента, и чувството, че сглобяваната от мен машинария функционира с безукорна точност, ме изпълваше със сляпа суета. Съзнавах, че за пръв път от много време насам прекарвам цели часове, без да мисля за Кристина или за Педро Видал. Ситуацията, казвах си, отива към подобрение. Навярно поради това, че нещата изглеждаха така, сякаш най-сетне щях да изляза от блатото, направих онова, което бях правил винаги, щом животът ми поемеше в благоприятна посока: провалих всичко.

Една сутрин, след като закусих, се премених с един от костюмите си на порядъчен гражданин. Отидох до галерията, за да се сбогувам с Изабела, и я видях приведена над бюрото — препрочиташе страниците, които бе написала предния ден.

— Днес няма ли да пишете? — попита тя, без да вдига поглед.

— Давам си ден за размисъл.

Забелязах, че е сложила комплекта с писците и мастилницата с музите до тетрадката си.

— Смятах, че го мислиш за безвкусица — рекох.

— Точно за това го мисля, но все пак съм момиче на седемнайсет години и имам пълното право да харесвам безвкусици — също както вие си падате по пурите.

В тоя миг миризмата на одеколон достигна до нея и тя ми хвърли заинтригуван поглед. Като ме видя, че съм се облякъл за излизане, свъси вежди.

— Пак ли ще се правите на детектив?

— Мъничко.

— А не ви ли трябва телохранител? Един доктор Уотсън в рокля? Изобщо някой със здрав разум?

— Не се учи да си търсиш извинения да не пишеш, преди да си се научила да пишеш. Това е привилегия на професионалистите и човек трябва да я спечели с труд.

— Мисля, че щом съм ваша помощничка, трябва да ви помагам във всичко.

Усмихнах се благо.

— Като отваряш дума за това — да, има нещо, за което исках да те помоля. Не, не се плаши. Свързано е с господин Семпере. Научих, че е зле с парите и книжарницата е в опасност.

— Не може да бъде!

— За жалост това е самата истина, но нищо страшно няма да се случи, защото ние няма да допуснем положението да се утежни.

— Да, ама господин Семпере е много горд и няма да приеме да… Впрочем вече направихте опит, нали?

Кимнах.

— Затова реших, че трябва да действаме по-хитро и да прибегнем до еретични и подмолни средства за постигане на целта.

— Това си е по вашата специалност.

Не обърнах внимание на укорителния тон и пристъпих към изложение на моя план.

— Намислил съм следното: да се отбиеш в книжарницата, ни лук яла, ни лук мирисала, и да кажеш на Семпере, че аз съм един звяр и до гуша ти е дошло от мен…

— Дотук звучи сто процента правдоподобно.

— Не ме прекъсвай. Ще му кажеш всичко това и ще добавиш, че ти плащам съвсем мизерна сума, задето ми помагаш.

— Ама вие не ми плащате нито стотинка…

Въздъхнах, въоръжавайки се с търпение.

— Когато ти каже, че съжалява за това — а той със сигурност ще го каже, — ти си придай вид на изпаднала в беда дама и му довери, по възможност с някоя и друга сълзица, че баща ти те е лишил от наследство и иска да те прави монахиня. Затова ти е хрумнало, че навярно би могла да работиш в книжарницата по няколко часа, ей така, пробно, в замяна на три процента комисиона от книгите, който продадеш. Тъй ще си изковеш бъдеще далече от манастира като волна и независима жена, посветила се на разпространението на книжнината.

Изабела извъртя очи.

— Три процента? Какво искате вие — да помогнете на Семпере, или да го оскубете?

— Искам да се облечеш, както се беше издокарала оная вечер, да се нагиздиш, както само ти си знаеш, и да се отбиеш в книжарницата, когато синът му е там, а това обикновено е в следобедните часове.

— За красавеца ли говорим?

— Колко сина има господин Семпере?

Изабела се замисли и когато схвана накъде бия, ми хвърли изпепеляващ поглед.

— Ех, ако баща ми знаеше какъв извратен ум имате, щеше да си купи оная двуцевка.

— Казвам ти само, че синът трябва да те види. А бащата да види как те гледа синът.

— Вие сте даже по-лош, отколкото си мислех. Сега, значи, се захващате с търговия с бели робини?

— Става дума за най-обикновено християнско милосърдие. Освен това ти първа призна, че синът на Семпере е хубавец.

— Хубавец и малко глуповат.

— Да не преувеличаваме. Семпере младши просто е малко стеснителен в присъствието на нежния пол, което му прави чест. Той е образцов гражданин, който, при все че осъзнава убедителното въздействие на своята осанка и мъжка хубост, упражнява краен самоконтрол от уважение и преклонение към безупречната чистота на барселонската жена. Не ми казвай, че това не му придава една аура на благородство и обаяние, която докосва твоите инстинкти — както майчинския, така и ония, периферните.

— Понякога си мисля, че ви мразя, господин Мартин.

— Мрази ме, ако щеш, но не бива да виниш за моите човешки недостатъци клетия момък Семпере, защото той си е същински светец.

— Бяхме се разбрали, че няма да ми търсите приятел.

— Че кой говори за такива работи? Ако ме оставиш да довърша, ще ти разкажа и останалото.

— Продължавайте, Распутин.

— Когато Семпере баща се съгласи да те наеме — а той ще го направи, — искам всеки ден да прекарваш два-три часа на тезгяха в книжарницата.

— В какъв вид? Облечена като Мата Хари?

— Облечена с приличието и добрия вкус, които са ти присъщи. Издокарана, привлекателна, но без да нарушаваш добрия тон. Ако се наложи, измъкни някоя от роклите на Ирене Сабино, но гледай да не бие много на очи.

— Има две-три, които ми стоят убийствено — отбеляза Изабела с лице, светнало от предвкусваното удоволствие.

— В такъв случай ще облечеш онази, с която изглеждаш най-прилично.

— Вие сте реакционер! А какво ще стане с литературното ми образование?

— Та има ли за него по-подходяща класна стая от „Семпере и синове“? Там ще бъдеш заобиколена от шедьоври, от които ще се учиш на воля.

— И как ще стане това? Може би ще трябва да дишам дълбоко, че да прихвана нещо от тях?

— Хайде, става дума само за няколко часа на ден. После ще можеш да продължаваш с работата си тук, както досега, и да получаваш моите безценни съвети, които ще направят от теб една нова Джейн Остин.

— А къде е трикът?

— Трикът е, че всеки ден ще ти давам няколко песети и всеки път, щом някой клиент ти плати и трябва да отвориш касата, ще ги слагаш там дискретно.

— Значи такъв бил вашият план…

— Да, това е планът и както виждаш, в него няма нищо извратено.

Изабела свъси вежди.

— Няма да се получи. Господин Семпере не е вчерашен и ще усети, че става нещо странно.

— Ще се получи, ще видиш. Ако господин Семпере се зачуди какво става, ще му кажеш, че щом видят хубаво и симпатично момиче зад тезгяха, клиентите си развързват кесията и проявяват по-голяма щедрост.

— Това може да се случи в долнопробните бордеи, които вие посещавате, но не и в една книжарница.

— Не съм съгласен. Ако аз вляза в някоя книжарница и видя такава обаятелна продавачка като теб, ще съм готов да купя даже и последната книга, отличена с националната награда за литература.

— Това е така, защото съзнанието ви е по-мръсно и от курник.

— Отгоре на всичко имам — или по-скоро двамата с теб имаме — дълг на признателност към Семпере.

— Това е удар под пояса.

— В такъв случай не ме карай да се прицелвам още по-ниско.

Всяко майсторско увещаване, което е достойно за името си, апелира първо към любопитството, после към суетата, а накрая — към добросърдечието или угризението. Изабела сведе очи и бавно кимна.

— И кога ще поискате да пуснем в действие вашия план за нимфата благодетелка?

— Няма защо да отлагаме за утре онова, което можем да свършим днес.

— Днес?

— Тоя следобед.

— Я ми кажете истината. Не прибягвате ли до тая хитрина, за да изперете парите, които ви плаща тарторът, и да очистите съвестта си или каквото там имате на нейно място?

— Вече знаеш, че моите мотиви винаги са егоистични.

— Ами ако господин Семпере ми откаже?

— Ти гледай синът му да е там и да си издокарана с неделно облекло, но не сякаш си тръгнала на църква.

— Този план е унизителен и обиден.

— И страшно ти допада.

Изабела най-сетне се усмихна, лукава като котка.

— Ами ако синът се одързости и вземе да се развихри?

— Гарантирам ти, че наследникът би дръзнал да те пипне с пръст само в присъствието на свещеник, който държи брачно свидетелство в ръка.

— Един гледа сватба, друг — брадва…

— Е, ще го направиш ли?

— Заради вас ли?

— Заради литературата.

23

Когато излязох на улицата, бях изненадан от хладния, режещ бриз, който нетърпеливо метеше улиците, и разбрах, че есента се прокрадва на пръсти в Барселона. На Пласа Паласио се качих на един празен трамвай, който чакаше пътници досущ като някакъв голям капан за мишки от ковано желязо. Седнах до прозореца и платих билета си на контрольора.

— Отива ли до Сария? — попитах аз.

— До площада.

Облегнах глава на стъклото и след малко трамваят потегли с рязко движение. Затворих очи и се отдадох на една от онези дремки, на които можем да се наслаждаваме само на борда на някое механично творение — сънят на съвременния човек. Присъни ми се, че пътувам във влак, сглобен от черни кости, с вагони във формата на ковчези, който прекосяваше една безлюдна Барселона, осеяна със захвърлени дрехи, сякаш телата, които ги бяха носили, просто се бяха изпарили. Ширнал се като тундра безпорядък от изоставени шапки и рокли, костюми и обувки покриваше улиците, потънали в тягостна тишина. Локомотивът изхвърляше следа от ален дим, който се разпръскваше в небето подобно на разлята боя. Тарторът, усмихнат, пътуваше до мен. Беше облечен в бяло и носеше ръкавици. Нещо тъмно и лепкаво капеше от краищата на пръстите му.

— Какво е станало с хората?

— Имайте вяра, Мартин. Имайте вяра.

Когато се събудих, трамваят бавно се плъзгаше към входа на площада в Сария. Слязох, без да дочакам да спре напълно, и се отправих към стръмната улица „Майор де Сария“. Петнайсет минути по-късно стигнах до моята цел.

„Каретера де Валвидрера“ тръгваше от една сенчеста алея, която се простираше зад подобната на замък от червени тухли сграда на колежа „Сан Игнасио“. Улицата се изкачваше нагоре към планината, заобиколена от двете страни с големи уединени къщи и покрита с килим от окапали листа. Ниски облаци се плъзгаха по планинския склон и се стапяха в лека мъгла. Поех по тротоара откъм страната на нечетните номера, като оглеждах градинските стени и решетките на вратите, опитвайки се да разчета номерацията на улицата. Зад тях се виждаха потъмнели каменни фасади и пресъхнали фонтани, заседнали сред буренясали пътеки. Изминах един участък от тротоара под сянката на дълга редица кипариси и с изненада видях, че номерацията скачаше от 11 направо на 15. Объркан, аз се върнах по стъпките си назад в търсене на номер тринайсет. Вече бях почнал да подозирам, че секретарката на адвокат Валера е излязла по-хитра, отколкото изглеждаше, и ми е дала фалшив адрес, когато забелязах една алея, който се отклоняваше от тротоара. Тя бе дълга почти петдесет метра и стигаше до тъмна решетеста врата, образуваща гребен от копиевидни метални пръчки.

Тръгнах по тясната павирана алея и се приближих до вратата. Буйната и занемарена растителност на градината бе пропълзяла от другата страна и клоните на един евкалипт стърчаха между пръчките на вратата, подобно на умоляващи ръце, промушили се през решетката на килия. Отмахнах листата, които покриваха част от стената на оградата, и пред погледа ми се откриха букви и цифри, издълбани в камъка.

Поех покрай решетката, която ограждаше градината, опитвайки се да зърна какво има вътре. След двайсетина метра се натъкнах на метална врата, вградена в каменната стена. Едно мандало почиваше върху ламарината, набраздена от сълзите на ръждата. Вратата бе леко открехната. Бутнах я с рамо и тя се отвори достатъчно, за да мога да мина, без дрехите ми да се съдерат от грапавите камъни, които стърчаха от стената. Въздухът бе напоен със силна миризма на влажна пръст.

Между дърветата се простираше пътека от мраморни плочи, която водеше към едно незастроено място, покрито с бели камъни. Отстрани се виждаше гаражно помещение с отворена врата, разкриваща останките от онова, което някога е било „Мерцедес-Бенц“, а сега изглеждаше като изоставена на произвола катафалка. Къщата бе постройка в модернистичен стил с извити линии, която се издигаше на три етажа и завършваше с мансарди, образуващи нещо като гребен от струпани купички и арки. Тесни и заострени като ками прозорци зееха на фасадата, осеяна с релефи и водоливници. Стъклата им отразяваха безшумното шествие на облаците. Стори ми се, че зърнах някакво лице зад един от прозорците на първия етаж.

Вдигнах ръка и помахах за поздрав, без да съм напълно сигурен защо го правя. Все пак не исках да ме вземат за крадец. Фигурата остана на мястото си, загледана към мен, неподвижна като паяк. Сведох очи за миг, а когато отново вдигнах поглед, тя бе изчезнала.

— Добър ден! — провикнах се аз.

Почаках няколко секунди и като не получих отговор, полека се приближих към къщата. Покрай източната фасада имаше басейн с овална форма. От другата страна се издигаше остъклена галерия. Столове от разнищен брезент ограждаха басейна. Обраснал с бръшлян трамплин бе надвиснал над гладката повърхност на тъмните води. Приближих се до ръба на басейна и видях, че е покрит с окапала шума и водорасли, които се полюшваха на повърхността. Докато се взирах в собственото си отражение във водата, забелязах една тъмна фигура, която се очерта зад гърба ми.

Обърнах се рязко и се озовах срещу едно мрачно и изострено лице, което ме оглеждаше с опасение и безпокойство.

— Кой сте вие и какво търсите тук?

— Казвам се Давид Мартин и идвам от името на адвокат Валера — подех аз.

Алисия Марласка стисна устни.

— Вие ли сте госпожа Марласка? Доня Алисия?

— Какво стана с онзи, който идва винаги? — попита тя.

Разбрах, че госпожата ме е взела за един от стажантите в кантората на Валера и навярно смяташе, че й нося документи за подписване или някакво известие от адвоката. За миг претеглих възможността да приема такава самоличност, но нещо в изражението на тази жена ми подсказа, че през живота си е чула предостатъчно лъжи, за да преглътне и още една.

— Не работя за кантората, госпожо Марласка. Причината за посещението ми е от частен характер. Питах се дали бихте могли да ми отделите няколко минути, за да поговорим за един от предишните имоти на покойния ви съпруг, дон Диего.

Вдовицата пребледня и погледът й се зарея някъде встрани. Подпираше се на бастун, а край прага на галерията забелязах една инвалидна количка, в която тя вероятно прекарваше повече време, отколкото би й се искало да признае.

— Не е останал вече никакъв имот на моя съпруг, господин…

— Мартин.

— Банките взеха всичко, господин Мартин. Всичко освен тази къща, която той прехвърли на мое име по съвет на бащата на господин Валера. Другото го отнесоха лешоядите…

— Имах предвид къщата с кулата на улица „Фласадерс“.

Вдовицата въздъхна. Прецених, че бе на около шейсет или най-много шейсет и пет години. Ехото от една навярно ослепителна хубост явно бе отзвучало съвсем неотдавна.

— Забравете за тая къща. Това е прокълнато място.

— За съжаление не мога да сторя това, понеже живея в нея.

Госпожа Марласка сбърчи вежди.

— Мислех, че никой не иска да живее там. Дълги години беше необитаема.

— Взех я под наем преди доста време. Причината за посещението ми е, че в хода на някои преустройства намерих редица лични вещи, които, предполагам, са принадлежали на покойния ви съпруг, а вероятно и на вас.

— В онази къща няма нищо мое. Каквото и да сте намерили, сигурно е на оная жена…

— Ирене Сабино?

Алисия Марласка се усмихна горчиво.

— Какво всъщност искате да узнаете, господин Мартин? Кажете ми истината. Не сте дошли чак дотук, за да ми върнете вехториите на покойния ми мъж.

Известно време се гледахме мълчаливо и аз разбрах, че за нищо на света не мога и не искам да лъжа тази жена.

— Опитвам се да разбера какво се е случило със съпруга ви, госпожо Марласка.

— Защо?

— Защото мисля, че същото се случва и с мен.

Домът на Марласка имаше онова излъчване на изоставен пантеон, свойствено за големите къщи, които съществуват, подхранвани само от отсъствието и нуждата. Дните на щастие и слава, в които цяла армия от прислужници я бяха поддържали чиста и великолепна, бяха отминали и сега къщата представляваше една руина. Боята по стените се лющеше; плочите на пода се бяха разместили; мебелите бяха проядени от влагата и студа; таваните се бяха свлекли, а големите килими бяха протрити и избелели. Помогнах на вдовицата да седне в своя инвалиден стол на колелца и следвайки нейните указания, я поведох към една читалня, в която почти не бяха останали книги или картини.

— Наложи се да продам повечето неща, за да преживея — обясни ми тя. — Ако не беше адвокат Валера, който продължава да ми праща всеки месец малка пенсия от името на кантората, просто не зная къде щях да се дяна.

— Сама ли живеете тук?

Вдовицата кимна.

— Това е моят дом. Едничкото място, където съм била щастлива, макар и преди много години. Винаги съм живяла тук и тук ще си умра. Извинете, че не ви предложих нищо. Толкова отдавна никой не ме посещава, че вече не зная как да се държа с гости. Желаете ли кафе или чай?

— Няма нужда, благодаря.

Госпожа Марласка се усмихна и посочи креслото, в което бях седнал.

— Беше любимото на моя съпруг. Често сядаше в него и четеше до много късно пред камината. Аз понякога сядах тук, до него, и го слушах. Той обичаше да ми разказва разни неща — поне тогава. Бяхме много щастливи в тази къща…

— Какво се случи?

Вдовицата сви рамене, загледана в пепелта на камината.

— Сигурен ли сте, че искате да чуете тази история?

— Моля ви.

24

— Честно казано, не зная съвсем точно кога съпругът ми Диего се запозна с нея. Спомням си само, че веднъж взе да я споменава, ей тъй, между другото, но скоро стана така, че и ден не минаваше, без да чуя името й от неговата уста: Ирене Сабино. Каза ми, че ги запознал един мъж на име Дамиан Роурес, който организирал спиритически сеанси в някакъв локал на улица „Елизабетс“. Диего беше много начетен в областта на религиите и няколко пъти бе присъствал на такива сеанси като наблюдател. В ония дни Ирене Сабино беше една от най-популярните актриси в театрите на Паралело. Беше красавица, това не мога да отрека. Като оставим това настрана, надали знаеше да брои по-нататък от десет. Говореше се, че се родила сред колибите на плажа Богател, че майка й я изоставила в гетото Соморостро и тя израснала сред просяци и хора, които търсели скривалище там. На четиринайсетгодишна възраст започнала да танцува в кабаретата и локалите на Равал и Паралело. Тоест минаваше за танцьорка, но предполагам, че е започнала да проституира още преди да се научи да чете — ако изобщо се е научила някога… По едно време беше голямата звезда на зала „Ла Криола“, или поне така говореха. После премина към други, по-изискани заведения. Мисля, че беше в „Аполо“, когато се запозна с някой си Хуан Корбера, на когото всички му викаха Жако. Жако беше неин импресарио, а вероятно и любовник. Именно той измисли името Ирене Сабино и съчини легендата, че била незаконна дъщеря на голяма парижка кабаретна звезда и принц от европейската аристокрация. Нямам представа какво е било истинското й име и дали изобщо е имала такова. Та този Жако я въвел в кръговете на спиритическите сеанси — мисля, че по внушение на Роурес.

Те двамата си делели печалбите от продажбата на предполагаемата й девственост на заможни и отегчени мъже, които посещавали онези фарсове, за да си разнообразят живота. Говореше се, че нейната специалност били двойките.

Само че Жако и съдружникът му Роурес не подозирали едно нещо — че Ирене била обсебена от идеята за сеансите и действително вярвала, че при тая пантомима може да се осъществи връзка със света на духовете. Била убедена, че нейната майка й изпраща послания от отвъдното, и дори след като се бе прочула като актриса, продължила да посещава сеансите, опитвайки се да установи контакт с нея. Именно там се запознала с моя съпруг Диего. Предполагам, че в тоя момент двамата с него сме минавали през труден период — като всички съпружески двойки. От известно време Диего искаше да остави адвокатурата и да се посвети изцяло на писането. Осъзнавам, че в мое лице не срещна подкрепата, от която се нуждаеше. Мислех, че ако стори това, ще си опропасти живота, макар че навярно едничкото, от което съм се бояла, е да не изгубя къщата, слугите… е, в крайна сметка пак изгубих всичко, включително и мъжа си. Онова, което съвсем ни отчужди, бе загубата на Исмаел, нашия син. Диего беше луд по него. Никога не съм виждала баща, който така да обожава сина си. Исмаел, за разлика от мен, бе неговият живот. Един ден се карахме със съпруга ми в спалнята на първия етаж. Бях почнала да го упреквам за времето, което прекарваше в писане, и за това, че съдружникът му Валера му бе поставил ултиматум. На Валера му бе дошло до гуша да поема работата и на двамата, затова обмисляше да разпусне съвместната им кантора и да започне самостоятелна практика. Диего каза, че на него му е все едно, че е готов да продаде своя дял в кантората и да се посвети на призванието си. Същия следобед забелязахме, че Исмаел го няма. Не беше в стаята си, нито пък в градината. Помислих, че се е уплашил, чувайки кавгата ни, и е излязъл от къщата. Не го правеше за пръв път. Месеци преди това го бяха намерили, разплакан, на една пейка на площада в Сария. На свечеряване излязохме да го търсим. Никъде нямаше и следа от него. Ходихме по съседски къщи, по болници… Когато се прибрахме на сутринта, след като го бяхме издирвали цяла нощ, открихме тялото му на дъното на басейна. Беше се удавил предния следобед, а ние с баща му не бяхме чули виковете му за помощ, защото бяхме твърде заети да си крещим един на друг. Беше само на седем години. Диего никога не ми прости това, а не прости и на себе си. Скоро стигнахме дотам, че никой от двама ни не можеше да търпи присъствието на другия. Всеки път, щом се погледнехме или докоснехме, виждахме телцето на нашия мъртъв син на дъното на тоя проклет басейн. И ето че един ден се събудих и разбрах, че Диего ме е напуснал. Той остави кантората и се пренесе да живее в една грамадна къща в квартал Рибера, по която беше вманиачен от години. Казваше, че се занимава с писане, че е получил много важна поръчка от един парижки издател, че няма защо да се тревожа за пари. Аз знаех, че е с Ирене, макар че не си го признаваше. Беше напълно съсипан. Вярваше, че му остава малко време на тоя свят. Смяташе, че е прихванал някаква болест, някакъв паразит, който го разяждал отвътре. Говореше само за смъртта. Не слушаше никого — нито мен, нито Валера… само Ирене и Роурес, които тровеха ума му с истории за духове и му измъкваха парите с обещания, че ще го свържат с Исмаел. Веднъж отидох до къщата с кулата и го замолих да ми отвори. Не ме пусна да вляза вътре. Каза ми, че е зает, че работи по нещо, което щяло да му позволи да избави Исмаел. Тогава си дадох сметка, че започва да губи разсъдъка си. Вярваше, че ако напише оная проклета книга за издателя от Париж, нашият син ще се върне от мъртвите. Мисля, че Ирене, Роурес и Жако с общи усилия успяха да му измъкнат парите, които му бяха останали, които ни бяха останали… Месеци по-късно, когато вече не се срещаше с никого и прекарваше цялото си време, затворен в онова ужасно място, го намериха мъртъв. Полицията каза, че било нещастен случай, но аз изобщо не им повярвах. Жако бе потънал вдън земя, а от парите нямаше и помен. Роурес заяви, че не знае нищо. Твърдеше, че от месеци не поддържал връзка с Диего, защото мъжът ми бил полудял и му вдъхвал страх. При последните спиритически сеанси Диего уплашил клиентите със своите истории за прокълнати души, така че Роурес му казал повече да не стъпва там. Диего разправял, че под града има огромно езеро от кръв. Разправял, че синът му му говори насън, че Исмаел е в плен на една сянка със змийска кожа, която се представя за друго дете и си играе с него… След всичко това никой не се учуди, когато намериха трупа му. Ирене заяви, че Диего е посегнал на живота си по моя вина, че към смъртта го е тласнала именно тая студена и пресметлива съпруга, която е допуснала синът му да умре, понеже не е искала да се откаже от охолния живот. Заяви още, че тя била единствената, която го обичала истински и никога не приела и стотинка от него. Мисля, че поне в този случай не излъга. Според мен Жако я бе използвал, за да съблазни Диего и да го ограби. После, в решителния момент, Жако я зарязал и избягал, без да й даде и пукнат грош. Така твърдяха полицаите, или поне някои от тях. Винаги съм имала чувството, че не искаха да се ровят в тази история и версията за самоубийството им се видя много удобна. Аз обаче не вярвам, че Диего сам е отнел живота си. Тогава не повярвах в това, а и сега не го вярвам. Мисля, че са го убили Ирене и Жако — и то не само заради парите. Имаше и още нещо. Спомням си, че един от полицаите, натоварени да разследват случая, съвсем млад мъж на име Салвадор, Рикардо Салвадор, бе на същото мнение. Той казваше, че има нещо, което се разминава с официалната версия за произшествието, и че някой прикрива истинската причина за смъртта на Диего. Салвадор се бореше да изясни фактите дотогава, докато му отнеха случая, а след време даже го отстраниха от полицията. Дори и тогава той продължи да разследва на своя глава. Понякога идваше да ме види. Станахме добри приятели… Аз бях самотна жена, съсипана и отчаяна. Валера ми казваше, че трябва да се омъжа повторно. Той също винеше мен за станалото с моя съпруг и даже взе да ми намеква, че имало много бакали ергени, на които една вдовица с аристократични обноски и представителна външност би могла да им топли леглото в златните им години. С времето дори Салвадор спря да ме посещава. Не го упреквам. Докато се опитваше да ми помогне, провали своя живот. Понякога ми се струва, че това е единственото, което съм успявала да направя за другите на тоя свят — да им провалям живота… Никому не съм разказала тази история до днес, господин Мартин. Ако желаете един съвет, забравете за тая къща, за мен, за съпруга ми и за цялата история. Махнете се някъде далече. Този град е прокълнат. Прокълнат!

25

Тръгнах си от дома на Марласка покрусен и закрачих безцелно из лабиринта на самотните улички, които водеха към Педралбес. Небето бе покрито с паяжина от сиви облаци, които едва пропускаха слънцето. Стрели от светлина пронизваха тази плащаница и бръснеха планинския склон. Проследих тези лъчи с поглед и видях как докосваха гледжосаните плочки на покрива на Вила Елиус. Прозорците й искряха в далечината. Пренебрегвайки гласа на здравия разум, закрачих натам. Докато се приближавах, небето взе да притъмнява и излезе режещ вятър, който вдигаше спирали от окапали листа покрай мен. Спрях се, когато стигнах началото на улица „Панама“. Вила Елиус се издигаше пред мен. Не посмях да пресека улицата и да се доближа до стената, която опасваше градината. Останах там Бог знае колко време; не можех нито да се махна, нито пък да отида до вратата и да почукам. Именно тогава я видях да минава край един от големите прозорци на втория етаж. Усетих силен студ във вътрешностите си. Канех се да си тръгна, когато тя изведнъж се обърна и се спря. Приближи се до прозореца и аз почувствах очите й, впити в моите. Вдигна ръка, сякаш искаше да ми помаха за поздрав, но така и не разтвори свитите си пръсти. Нямах смелост да издържа на погледа й, обърнах се и закрачих по улицата надолу. Ръцете ми трепереха, затова ги пъхнах в джобовете си — да не би тя да ги забележи. Преди да завия зад ъгъла, се обърнах и се уверих, че все още е там и ме гледа. Колкото и да ми се искаше да я намразя, нямах сили за това.

Прибрах се вкъщи с чувството, че съм измръзнал до кости. На влизане забелязах, че от пощенската кутия в преддверието стърчи един плик. Пергаментова хартия и червен восък. Известие от тартора. Отворих го, докато се тътрех нагоре по стълбите. Изящният почерк ми съобщаваше, че съм поканен на среща на следващия ден. Когато стигнах до площадката, видях, че вратата е открехната и Изабела ме чака с усмивка.

— Бях в кабинета и ви видях, че си идвате — рече тя.

Опитах се да й се усмихна, но явно не се получи много убедително, защото щом ме погледна в очите, Изабела се сдоби със загрижено изражение.

— Добре ли сте?

— А, нищо ми няма. Май съм настинал малко.

— Сложила съм един бульон на печката, който ще направи чудеса за вас. Влезте.

Тя ме хвана под ръка и ме поведе към галерията.

— Изабела, не съм инвалид.

Побърза да ме пусне и сведе очи.

— Извинявайте.

Нямах сили да се препирам с никого, най-малко пък с моята твърдоглава помощничка, затова я последвах без възражения до едно от креслата в галерията и се стоварих в него като чувал. Изабела седна срещу мен и ме загледа разтревожено.

— Какво се е случило?

Усмихнах й се успокоително.

— Нищо. Нищо не се е случило. Нали щеше да ми даваш бульон?

— Ей сегичка.

Изабела веднага се втурна към кухнята. Чувах я как се суети там. Поех дълбоко въздух и затворих очи, докато не я чух да се задава.

Подаде ми една димяща купа с невероятни размери.

— Прилича на нощно гърне — отбелязах аз.

— Изпийте го без дебелашки коментари.

Подуших бульона. Ухаеше приятно, но не исках да проявявам прекалено покорство.

— Мирише странно — казах. — От какво е?

— Мирише на пиле, понеже е от пиле. Има и сол и мъничко херес. Хайде, изпийте го.

Отпих една глътка и понечих да й върна купата. Изабела поклати глава.

— До капка.

Въздъхнах и отпих още една глътка. Беше вкусно, колкото и да не ми се искаше да го призная.

— Е, как мина денят? — попита тя.

— Имаше си своите мигове. А как беше при теб?

— В момента разговаряте с новата звезда на „Семпере и синове“.

— Отлично!

— Още преди пет часа̀ успях да продам два екземпляра от „Портретът на Дориан Грей“ и пълните съчинения на Петрарка на един много представителен господин от Мадрид, който ми даде бакшиш. Не се мусете, защото пъхнах в касата и бакшиша.

— А какво каза Семпере син?

— Да рече човек, че е казал кой знае какво — не е. През цялото време стоеше като един зяпльо и се преструваше, че не ме гледа, ама всъщност не сваляше очи от мен. Просто не мога да седна, толкова ми е пламнал задникът от погледите, които му хвърляше всеки път, щом се покатерех на стълбата да сваля някоя книга. Доволен ли сте сега?

Усмихнах се и кимнах.

— Благодаря ти, Изабела.

Момичето ме погледна втренчено в очите.

— Кажете го още веднъж.

— Благодаря ти, Изабела. От цялото си сърце.

Тя се изчерви и отклони поглед. Постояхме малко така, обгърнати от спокойно мълчание, наслаждавайки се на онова другарство, което понякога не се нуждае от думи. Изпих бульона до дъно, макар и да имах чувството, че повече не мога да поема нито капка, и й показах празната купа. Изабела кимна.

— Отидохте да я видите, нали? Онази жена, Кристина — рече тя, като избягваше погледа ми.

— Ех, тая Изабела, която така умее да чете по лицата…

— Кажете ми истината.

— Видях я само отдалече.

Изабела ме погледна предпазливо, сякаш се чудеше дали да ми каже нещо, което я глождеше отвътре, или да си замълчи.

— Обичате ли я? — попита тя накрая.

За миг се спогледахме безмълвно.

— Както знаеш, аз не умея да обичам никого. Егоист съм и това си е. Хайде да поговорим за нещо друго.

Тя кимна. Пликът, който се подаваше от джоба ми, привлече вниманието й.

— Вести от тартора?

— Месечната покана. Негово превъзходителство господин Андреас Корели има удоволствието да ме извика на среща утре в седем сутринта пред вратите на гробището Пуебло Нуево. Не можа да избере друго място!

— Смятате ли да отидете?

— А какво друго мога да направя?

— Можете още тая вечер да хванете някой влак и да се махнете завинаги.

— Днес ти си вторият човек, който ми предлага това. Да се махна оттук.

— Сигурно има някаква причина.

— А кой ще бъде твой водач и наставник в злочестините на литературата?

— Аз идвам с вас.

Усмихнах се и я хванах за ръката.

— С теб отивам и накрай света, Изабела.

Тя рязко издърпа ръката си и ме погледна обидено.

— Присмивате ми се!

— Изабела, ако някой ден ми хрумне да се присмивам на теб, ще си тегля куршума.

— Не говорете така. Не ми е приятно, когато казвате такива неща.

— Извинявай.

Моята помощничка се върна на бюрото си и потъна в едно от своите продължителни мълчания. Наблюдавах я как преглежда страниците, написани през деня, как нанася поправки и зачерква цели пасажи с писците, които й бях подарил.

— Не мога да се съсредоточа, когато ме гледате.

Станах и заобиколих бюрото й.

— В такъв случай те оставям да си продължиш работата, а след вечеря ще ми покажеш какво си написала.

— Не е готово. Трябва цялото да го поправя, да го препиша и…

— Никога не е готово, Изабела. Ще трябва полека-лека да свикнеш с това. Ще го прочетем заедно след вечеря.

— Утре.

Предадох се.

— Добре, утре.

Тя кимна и аз понечих да я оставя насаме със словата й. Тъкмо затварях вратата на галерията, когато чух гласа на Изабела да ме вика.

— Давид?

Спрях се мълчаливо от другата страна на вратата.

— Не е вярно. Не е вярно, че не умеете да обичате никого.

Оттеглих се в стаята си и затворих вратата. Легнах в кревата си, свит на кълбо, и затворих очи.

26

Тъкмо се бе зазорило, когато излязох от къщи. Тъмни облаци се влачеха над покривите и отнемаха цвета на улиците. Докато пресичах парка Сиудадела, видях как първите капки дъжд заплющяха по листата на дърветата и по пътя, вдигайки спирали прах от земята, сякаш бяха куршуми. Оттатък парка една гора от фабрики и кули бе избуяла чак до хоризонта, а саждите от нейните комини се разтваряха в този черен дъжд, който падаше от небето като катранени сълзи. Извървях неприветливата алея с кипарисите, която водеше до портите на Източното гробище; безброй пъти бях изминавал същия път с баща ми. Тарторът вече ме чакаше там. Видях го отдалече, застанал невъзмутимо под дъжда, точно под единия от големите каменни ангели, които вардеха главния вход на гробището. Беше облечен в черно и само очите му го отличаваха от стотиците статуи зад решетките на оградата. Дори не трепна, докато не се приближих съвсем, едва на няколко метра. Махнах му с ръка, понеже не се сещах какво друго да направя. Беше студено и вятърът носеше миризма на вар и сяра.

— Случайните посетители наивно вярват, че в тоя град времето винаги е слънчево и топло — рече тарторът. — Но аз казвам, че рано или късно древната душа на Барселона, тъмна и неспокойна, се отразява в небето.

— Трябваше да издавате туристически пътеводители вместо религиозни текстове — подхвърлих аз.

— То е горе-долу същото. Е, как преминаха тия дни на мир и спокойствие? Напредна ли работата? Имате ли добри новини за мен?

Извадих от сакото си един вързоп страници и му ги подадох. Влязохме в гробището, търсейки място, където да се подслоним от дъжда. Тарторът избра един стар мавзолей с купол, поддържан от мраморни колони и заобиколен от ангели с изострени лица и прекомерно дълги пръсти. Седнахме на една студена каменна пейка. Тарторът ми отправи една от своите хищни усмивки и ми намигна, а жълтите му, блестящи зеници се свиха до черни точки, в които можех да видя отразено собственото си лице — бледо и видимо тревожно.

— Отпуснете се, Мартин. Придавате прекалено голямо значение на реквизита.

Той спокойно зачете страниците, които му бях донесъл.

— Мисля да се поразтъпча малко, докато вие четете — казах аз.

Корели кимна, без да вдига поглед от текста.

— Само да не ми избягате — тихо рече той.

Отдалечих се толкова бързо, колкото бе възможно, без бързината ми да бие твърде много на очи, и се изгубих сред алеите и завоите на некропола. Заобикалях обелиски и гробници, навлизайки в самото сърце на гробището. Надгробната плоча още си беше там, открояваше се с една празна ваза, от която стърчеше скелетът на изсъхнал букет. Видал бе заплатил погребението и дори бе поръчал на един скулптор, който се ползваше с известна репутация сред майсторите на надгробни паметници, да извае една Пиета. Тя бдеше над гроба, вдигнала поглед към небето, а ръцете й бяха скръстени на гърдите в молитвен жест. Коленичих пред плочата и почистих мъха, който бе покрил издълбаните с длето букви.

— Добър ден, татко — казах аз.

Гледах черния дъжд, стичащ се по лицето на Пиетата, слушах тропота на капките по камъните и се усмихвах за приятелите, които баща ми никога не бе имал, и за страната, изпратила го да умре приживе, за да напълни гушите на неколцина сатрапи, които дори не подозираха, че е съществувал някога. Седнах на плочата и положих ръка върху мрамора.

— Кой би помислил това за вас, а?

Баща ми, който бе живял на ръба на нищетата, бе намерил вечен покой в достоен за някой буржоа гроб. Като дете все не проумявах защо управата на вестника реши да плати за погребение с изискан свещеник, с оплаквачки, с цветя и с надгробен паметник като за някой вносител на захар. Никой не ми бе казал, че Видал е платил за пищното изпращане на човека, умрял вместо него, макар че аз открай време бях подозирал, че той е поел разходите, и бях приписвал този жест на безкрайната доброта и щедрост, с която небесата бяха благословили моя наставник и кумир, великия дон Педро.

— Трябва да ви поискам прошка, татко. Години наред ви мразех, задето ме оставихте сам на тоя свят. Казвах си, че намерихте смъртта, която си търсехте. Затова никога не дойдох да ви видя. Простете ми.

Баща ми никак не обичаше сълзите. Смяташе, че човек никога не плаче заради другите, а само заради себе си — а ако плаче за себе си, значи е страхливец и не заслужава никакво състрадание. Не исках сега да заплача за него и да го предам още веднъж.

— Щеше да ми е приятно, ако можехте да видите името ми в някоя книга, макар и да не знаехте да четете. Щеше да ми е приятно, ако бяхте тук с мен, за да видите, че синът ви успя да си проправи път в живота и да постигне някои неща, които на вас не ви позволиха да постигнете. Щеше да ми е приятно да ви опозная, татко, а и вие да ме опознаете. Превърнах ви в непознат, за да ви забравя, а ето че сега непознатият съм аз.

Не бях чул кога тарторът се е приближил, но щом вдигнах глава, го видях да ме наблюдава мълчаливо на едва няколко метра разстояние. Станах и отидох при него като добре дресирано куче. Запитах се дали той знаеше, че баща ми е погребан тук, и дали бе пожелал да се срещнем на това място именно по тази причина. Лицето ми навярно е било като разтворена книга, защото тарторът поклати глава и сложи ръка на рамото ми.

— Не знаех, Мартин. Съжалявам.

Не бях склонен да се поддавам на такива другарски изблици. Извърнах се, за да се освободя от неговия жест на обич и съчувствие и стиснах очи, за да сдържа гневните си сълзи. Поех към изхода, без да го чакам. Тарторът постоя няколко секунди, след което реши да ме последва. Крачеше безмълвно редом с мен, докато стигнахме до главната врата. Там аз се спрях и го погледнах с нетърпение.

— Е? Имате ли някакви забележки?

Той не обърна внимание на леко враждебния ми тон и се усмихна търпеливо.

— Работата ви е отлична.

— Но…

— Ако все пак трябва да направя някакъв коментар, той е, че според мен сте улучили право в целта, като сте изградили цялото повествование от гледната точка на един свидетел на събитията, който се чувства жертва и говори от името на народ, очакващ този войнствен спасител. Искам да продължите в същия дух.

— Не ви ли се струва пресилено, изкуствено…?

— Напротив. Нищо не ни подтиква към вярата така, както страхът, убеждението, че сме застрашени. Когато се чувстваме жертви, всичките ни действия и вярвания изглеждат законни, колкото и да са спорни. Нашите противници, или чисто и просто нашите ближни, престават да бъдат същества като нас и се превръщат във врагове. А ние преставаме да бъдем завоеватели, за да се превърнем в бранители. Завистта, алчността или озлоблението, които ни движат, биват оправдани, защото си казваме, че действаме в самозащита. Злото, заплахата — те винаги идват от другия. Първата крачка, за да повярваме страстно, е страхът. Страхът да не загубим своята идентичност, живота си, положението си или убежденията си. Страхът е барутът, а ненавистта — фитилът. Догмата, в крайна сметка, е само една запалена кибритена клечка. Тук, според мен, вашият сюжет има някои слаби места.

— Изяснете ми едно нещо. Вие вяра ли търсите, или догма?

— Не можем да се задоволим само с това, хората да вярват. Те трябва да вярват именно в онова, в което ние искаме да вярват. И не бива да го оспорват, нито пък да слушат гласа на оногова, който би го оспорил. Догмата трябва да стане част от собствената идентичност. Всеки, който я поставя под съмнение, е наш враг. Той въплъщава злото и наше право и задължение е да му се противопоставим и да го унищожим. Това е единственият път на избавлението — да вярваш, за да оцелееш.

Въздъхнах и отклоних поглед, кимайки неохотно.

— Не ми изглеждате убеден, Мартин. Кажете ми какво мислите. Смятате ли, че се заблуждавам?

— Не зная. Смятам, че опростявате нещата по един опасен начин. Цялата ви реч напомня примитивен механизъм за пораждане и насочване на омраза.

— Прилагателното, което щяхте да използвате, не беше опасен, а отвратителен, но няма да ви държа сметка за това.

— Защо трябва да свеждаме вярата до акт на отхвърляне и сляпо подчинение? Нима не е възможно да вярваме в ценности, породени от приемане и разбирателство?

Тарторът се усмихна развеселен.

— Можем да вярваме в какво ли не, Мартин, в свободния пазар или във феята на зъбчетата. Можем даже да вярваме, че не вярваме в нищо — както правите вие, — а това е най-голямото лековерие. Имам ли право?

— Клиентът винаги има право. Кое е слабото място, което виждате в историята?

— Липсва ми един злодей. Повечето от нас, независимо дали си даваме сметка, или не, се определяме по-скоро чрез противопоставяне, отколкото чрез одобрение на някого или нещо. Другояче казано, по-лесно е да противодействаме, отколкото да действаме. Нищо не разпалва вярата и религиозното усърдие така, както един първокласен противник. И колкото по-неправдоподобен е, толкова по-добре.

— Мислех си, че този текст би изпълнявал ролята си по-добре, ако е абстрактен. Противникът в случая би бил невярващият, странникът, този, който е извън групата.

— Да, но аз бих предпочел да сте по-конкретен. Трудно е да се мрази една идея. Това изисква известна интелектуална дисциплина и наличието на нездрав, вманиачен ум — нещо, което не се среща твърде често. Далеч по-лесно е да мразим някого, когото можем да разпознаем и обвиним за всичко, което ни притеснява. Не е нужно да е отделна личност. Може да е нация, раса, група… каквото и да е.

Безупречният и ведър цинизъм на тартора бе прекален дори и за мен. Изсумтях отегчено.

— Не ми се правете сега на образцов гражданин, Мартин. На вас всъщност ви е все едно, а в тоя водевил имаме нужда от злодей. Това би трябвало да го знаете по-добре от всеки друг. Няма драма без конфликт.

— Какъв тип злодей би ви допаднал? Тиранин нашественик? Лъжлив пророк? Торбалан?

— Оставям на вас да изберете подходящия костюм. За мен всеки от обичайните заподозрени върши работа. Нашият злодей трябва да има следната функция: да ни позволява да приемем ролята на жертви и да провъзгласим нашето морално превъзходство. В него ще проектираме всичко, което сме неспособни да разпознаем в самите нас и което демонизираме в съответствие с личните си интереси. Това е основната аритметика на фарисейството. Вече ви казах, че трябва да четете Библията. Всички отговори, които търсите, се намират там.

— С това съм се захванал.

— Достатъчно е да убедите лицемера, че е свободен от всякакъв грях, за да започне да хвърля камъни — или бомби — с най-голямо въодушевление. И всъщност не е нужно кой знае какво усилие, защото на него му стигат съвсем нищожен стимул и алиби, за да бъде убеден. Не зная дали се изразявам достатъчно ясно.

— Изразявате се великолепно. Аргументите ви се отличават финеса на металургична пещ.

— Не мисля, че ми допада снизходителният ви тон, Мартин. Да не би да ви се струва, че всичко това не е на висотата на вашата нравствена или интелектуална непоквареност?

— Съвсем не — малодушно измънках аз.

— В такъв случай кое точно тревожи съвестта ви, приятелю мой?

— Обичайното съмнение. Не съм сигурен, че именно аз съм нихилистът, от когото се нуждаете.

— Никой не е. Нихилизмът е поза, а не доктрина. Пъхнете пламъка на една свещ под тестисите на някой нихилист и ще се убедите колко бързо ще съзре той светлината на битието. Не, вас ви тревожи нещо друго.

Вдигнах поглед и прибягнах до най-дръзкия тон, който бях способен да използвам, гледайки тартора в очите.

— Навярно ме тревожи това, че мога да разбера всичко, което казвате, но вътрешно не го чувствам.

— Да не би да ви плащам, за да чувствате?

— Понякога да чувстваш и да мислиш е едно и също. Идеята е ваша, не е моя.

Тарторът се усмихна в една от своите драматични паузи, досущ като учител, подготвящ унищожителния удар, с който да затвори устата на някой опърничав и неприятен ученик.

— И какво чувствате вие, Мартин?

Иронията и презрението, които се долавяха в гласа му, ме окуражиха и аз дадох отдушник на унижението, което бях натрупал през месеците, прекарани в неговата сянка. Мъчеха ме гняв и срам, задето се чувствах сплашен от присъствието му и търпях отровните му речи. Мъчеха ме гняв и срам, задето — макар и да ми се щеше да вярвам, че движещата ми сила е отчаянието — той ми бе показал, че моята душа е също тъй алчна и жалка, както и неговият каналджийски хуманизъм. Мъчеха ме гняв и срам, защото чувствах и знаех, че той винаги имаше право — особено тогава, когато бе най-мъчително да се приеме това.

— Зададох ви въпрос, Мартин. Какво чувствате?

— Чувствам, че ще е най-добре да оставя нещата така, както са, и да ви върна парите. Чувствам, че каквото и да е онова, което целите с абсурдното си начинание, аз предпочитам да не съм част от него. И най-вече, чувствам съжаление, че съм се запознал с вас.

Тарторът спусна клепачи и потъна в продължително мълчание. Обърна се и направи няколко крачки в посока към вратите на некропола. Гледах тъмния му силует, очертан на фона на мраморната градина, и неподвижната му сянка под дъжда. Изпитвах страх, една неясна боязън, която се надигаше в самите ми вътрешности и ми вдъхваше детинското желание да поискам прошка и да приема всяко наказание, което би пожелал да ми наложи, само за да се спася от това мълчание. Изпитвах и отвращение — от неговото присъствие и особено от самия себе си.

Тарторът се обърна и се приближи отново. Спря се едва на няколко сантиметра и сведе лицето си към моето. Почувствах студения му дъх и се изгубих в бездънните му черни очи. Този път гласът и тонът му бяха ледени, лишени от онази престорена човечност, с която подправяше речта и жестовете си.

— Ще ви го кажа само веднъж. Изпълнете вашата част от договорката ни и аз ще изпълня моята. Това е единственото, което можете и трябва да чувствате.

Не осъзнавах, че съм започнал да кимам усилено, докато тарторът не извади страниците от джоба си и не ми ги подаде. Остави ги да паднат на земята, преди да успея да ги взема. Един порив на вятъра ги подхвана и ги разпръсна към входа на гробището. Втурнах се да ги спася от дъжда, но някои от тях бяха паднали в локвите и мастилото им се разтваряше като кръв във водата, а думите се стичаха в тънички нишки. Събрах ги всичките в една стиска мокра хартия. Когато вдигнах очи и се огледах наоколо, той си беше отишъл.

27

Едва ли някога бях имал по-силна потребност от приятелско рамо, на което да се опра. Старата сграда на „Ла вос де ла индустрия“ стърчеше оттатък стените на гробището. Закрачих натам с надеждата да срещна някогашния си учител дон Басилио, една от онези редки души, недосегаеми за безумието на света, които винаги могат да ти дадат добър съвет. Когато влязох в седалището на вестника, установих, че по-голямата част от персонала все още ми е позната. Бях напуснал преди много години, а сякаш не бе изтекла и една минута оттогава. Онези, които на свой ред ме познаха, ме гледаха подозрително и отклоняваха поглед, за да не се налага да ме поздравяват. Вмъкнах се в редакционната зала и се отправих директно към кабинета на дон Басилио, който се намираше в дъното. Стаята беше празна.

— Кого търсите?

Обърнах се и видях Розел, един от редакторите, които по времето, когато работех там като юноша, вече ми изглеждаха стари. Именно той се бе подписал под отровната рецензия за „Стъпалата към небето“, публикувана от вестника, в която бях окачествен като „съчинител на обяви“.

— Господин Розел, аз съм Мартин. Давид Мартин. Не ме ли помните?

Той ме разучава внимателно няколко секунди, преструвайки се, че му е извънредно трудно да ме познае, и накрая кимна.

— А къде е дон Басилио?

— Напусна преди два месеца. Ще го намерите в редакцията на „Ла Вангуардия“. Ако го видите, предайте му поздрави.

— Непременно ще го сторя.

— Съжалявам, че се получи така с книгата ви — рече Розел със снизходителна усмивка.

Прекосих редакцията, като се провирах между сурови погледи, кисели усмивки и жлъчен шепот. Времето лекува всичко, помислих си, освен истината.

Половин час по-късно едно такси ме остави пред вратите на седалището на „Ла Вангуардия“ на улица „Пелайо“. За разлика от мрачния, западнал вид на сградата на предишния ми вестник, всичко тук излъчваше атмосфера на власт и разкош. Представих се на гишето на портиера и един хлапак с вид на неплатен стажант, който ми напомни за самия мен в момчешките ми години, бе изпратен да съобщи на дон Басилио, че има посетител. С годините някогашният ми учител не бе изгубил нищо от лъвската си външност. С помощта на новите си одежди, съответстващи на отбраната обстановка, сега дон Басилио представляваше също тъй внушителна фигура, каквато бе на времето в „Ла вос де ла индустрия“. Когато ме видя, очите му грейнаха от радост и той наруши железния си протокол, посрещайки ме с прегръдка, която лесно можеше да ми счупи две-три ребра, ако не присъстваха и други хора и ако дон Басилио, колкото и да бе щастлив, не трябваше да спазва приличие и да се грижи за реномето си.

— Обуржоазяваме се, а, дон Басилио?

Някогашният ми началник сви рамене и показа с жест, че не отдава особено значение на новия декор, който го заобикаляше.

— Не се впечатлявайте от това.

— Недейте да скромничите, дон Басилио, че сега сте попаднали на перлата в короната. Е, вразумявате ли ги вече?

Дон Басилио измъкна вечния си червен молив и ми го показа, намигайки.

— Излизам с четири материала на седмица.

— Значи с два по-малко, отколкото в „Ла вос“.

— Дайте ми време, че тука имам някои експерти, които слагат препинателните знаци през куп за грош и си въобразяват, че „резюме“ е типично мезе от провинция Логроньо.

Въпреки думите му беше очевидно, че дон Басилио се чувстваше добре на новото си работно място; даже изглеждаше по-здрав от когато и да било.

— Само не ми казвайте, че сте дошли да търсите работа, защото съм напълно способен да ви дам такава — заплаши ме той.

— Благодаря ви, дон Басилио, но нали знаете, че вече, тъй да се каже, захвърлих расото? Журналистиката не е за мен.

— Кажете тогава с какво може да ви помогне старият мърморко.

— Търся сведения за един стар случай във връзка с една история, по която работя в момента. Става дума за смъртта на известен адвокат на име Марласка, Диего Марласка.

— За коя година говорим?

— Хиляда деветстотин и четвърта.

Дон Басилио въздъхна.

— Това е доста отдавна. Много вода е изтекла оттогава.

— Не чак толкова, че да отмие всичко — отбелязах аз.

Той сложи ръка на рамото ми и ми направи знак да го последвам в редакцията.

— Нямайте грижа, дошли сте на подходящото място. Тия добри хора пазят такъв архив, на който и Ватиканът би завидял. Ако тогава пресата е отразила нещо по случая, ще го намерим тук. Освен това началникът на архива е мой добър приятел. Предупреждавам ви обаче, че в сравнение с него аз съм благ като Снежанка. Не обръщайте внимание на свадливото му държане. Някъде дълбоко, дълбоко в себе си той е душа човек.

Последвах дон Басилио през обширен вестибюл с превъзходна дървена ламперия. От едната му страна се преминаваше към обла зала с голяма кръгла маса и серия портрети, от които ни наблюдаваха цяла плеяда велможи със сурови, навъсени лица.

— Това е залата на събора на магьосниците — обясни дон Басилио. — Тук се събират главните редактори с директора и заместник-директора, сиреч моя милост, и като добри рицари на кръглата маса се срещаме със Светия Граал всеки ден в седем вечерта.

— Впечатляващо.

— Почакайте, още нищо не сте видели — рече той, като ми смигна. — Я гледайте!

Дон Басилио застана под един от августейшите портрети и бутна дървения панел, който покриваше стената. Панелът поддаде със скърцане и пред нас се разкри таен коридор.

— Е, какво ще кажете, Мартин? И това е само един от многобройните тайни проходи на сградата. С такова оборудване не са разполагали даже и Борджиите.

Последвах го по коридора, докато стигнахме до една голяма читалня, оградена от стъклени витрини — хранилището на тайната библиотека на „Ла Вангуардия“. В дъното на стаята, под светлината на една лампа от зеленикаво стъкло, седеше мъж на средна възраст, който разглеждаше някакъв документ с лупа. Когато влязохме, той вдигна очи и ни хвърли такъв поглед, от който всеки малолетен или лесно впечатлителен посетител би се вкаменил на място.

— Представям ви дон Хосе Мария Бротонс, господар на подземния свят и началник на катакомбите на този свещен дом — обяви дон Басилио.

Без да изпуска лупата от ръка, Бротонс се задоволи да ме наблюдава с онези свои очи, които сякаш прогаряха дупки. Приближих се и му подадох ръка.

— Това е моят някогашен ученик Давид Мартин.

Бротонс стисна неохотно ръката ми и погледна дон Басилио.

— Този ли е писателят?

— Същият.

Началникът на архива кимна.

— Не му липсва смелост, щом си подава носа вън от къщи, след като така го бяха подредили във вестниците. Какво търси тук?

— Дошъл е да помоли за вашата помощ, благословия и съвет относно една тема от областта на специалните разследвания и документалната археология — обясни дон Басилио.

— А къде е кръвното жертвоприношение? — тросна се Бротонс.

— Жертвоприношение ли? — попитах аз, преглъщайки с мъка.

Бротонс ме погледна така, сякаш бях идиот.

— Коза, шиле, скопен петел в краен случай…

Загубих ума и дума. В продължение на един безкраен миг Бротонс се взираше в мен, без да мигне. После, когато вече усещах сърбежа от потта, която се стичаше по гърба ми, началникът на архива и дон Басилио избухнаха в смях. Оставих ги да се смеят с цяло гърло за моя сметка, докато останаха без дъх и им потекоха сълзи. Очевидно дон Басилио бе намерил сродна душа в лицето на новия си колега.

— Елате насам, млади човече — даде ми знак Бротонс, свалил свирепата си маска. — Да видим какво ще изровим за вас.

28

Архивите на вестника се помещаваха в едно от подземията на сградата, точно под етажа, където бе голямата ротативна машина — творение на поствикторианската технология, което напомняше кръстоска между чудовищен парен локомотив и съоръжение за производство на светкавици.

— Представям ви ротативната машина, по-известна като Левиатан. Отваряйте си очите на четири, защото казват, че е глътнала не едно и две непредпазливи лица — рече дон Басилио. — Също като в историята за Йона и кита, само че тук има и ефект на транжиране.

— Хайде, хайде, не преувеличавайте.

— Някой ден може да хвърлим в нея оня новак, стипендианта, дето разправя, че е племенник на Масиа47 и се прави на тарикат — предложи Бротонс.

— Само определете датата и ще го отпразнуваме с една хубава яхния — съгласи се дон Басилио.

Двамата прихнаха да се смеят като ученици. От един дол дренки, помислих си аз.

Стаята с архива представляваше лабиринт от коридори, образувани от етажерки, високи три метра. Две бледни създания, които изглеждаха така, сякаш от петнайсет години не бяха напускали това подземие, работеха като асистенти на Бротонс. Щом го видяха, веднага се втурнаха към нас като верни кучета, очакващи заповедите на стопанина си. Бротонс ме погледна въпросително.

— Какво търсим?

— Хиляда деветстотин и четвърта година. Смъртта на един адвокат на име Диего Марласка. Виден член на барселонското общество, съосновател на правната кантора „Валера, Марласка и Сентис“.

— Месец?

— Ноември.

По даден от Бротонс знак двамата асистенти отидоха да търсят съответните броеве от месец ноември 1904 г. По онова време смъртта присъстваше толкова често в злободневните новини, че повечето вестници поместваха големи некролози на първа страница. Можеше да се предположи, че градската преса е посветила нещо повече от кратко съобщение за кончината на личност от ранга на Марласка; неговият некролог навярно бе послужил като материал за заглавна страница. Асистентите се върнаха с няколко тома и ги сложиха върху едно широко писалище. Петимата присъстващи си разпределихме задачата и не след дълго намерихме скръбната вест за дон Диего Марласка на една уводна страница, точно както очаквах. Броят на вестника бе от 23 ноември 1904 г.

— Habemus cadaver48 — обяви Бротонс, който пръв откри новината.

Имаше четири некролога, посветени на Марласка: един от неговото семейство, втори — от кантората, трети — от адвокатската колегия на Барселона, а последният бе от културното сдружение на „Атенео Барселонѐс“.

— Така става, когато си богат — умираш пет или шест пъти — отбеляза дон Басилио.

Сами по себе си некролозите не представляваха особен интерес — молитви за безсмъртната душа на покойника, известие, че на погребалната церемония ще присъстват само най-близките, грандиозни хвалебствия за един велик гражданин, ерудит и незаменим член на барселонското общество, и прочие.

— Това, което искате да узнаете, навярно е във вестниците, издадени един-два дни преди или след този брой — рече Бротонс.

Продължихме да преглеждаме броевете от седмицата, през която бе починал адвокатът, и открихме редица материали, свързани с Марласка. Първият от тях съобщаваше, че видният юрист се е поминал при нещастен случай. Дон Басилио прочете известието на глас.

— Това го е писал някой орангутан — отсъди той. — Три излишни абзаца, които не дават никакви сведения, и чак накрая се казва, че смъртта е причинена от инцидент, но без да се уточнява какъв.

— Тук имаме нещо по-интересно — обади се Бротонс.

Една статия от следващия ден обясняваше, че полицията разследва обстоятелствата около инцидента, за да определи точно какво се е случило. Най-интересно бе това, че според съдебномедицинския доклад, посочен в материала, смъртта на Марласка бе настъпила вследствие на удавяне.

— Удавил се е? — намеси се дон Басилио. — Как? Къде?

— Не се изяснява. Вероятно е трябвало да поизрежат съобщението, за да включат тази спешна и обширна апология на сарданата49, която заема три колонки със заглавието: „Под звуците на тенората50: дух и настроение“ — отбеляза Бротонс.

— Там пише ли кой е бил натоварен с разследването? — попитах аз.

— Споменава се някой си Салвадор. Рикардо Салвадор — рече началникът на архива.

Прегледахме останалите новини, свързани със смъртта на Марласка, но не открихме нищо съществено. Текстовете сякаш се преливаха един в друг, повтаряйки все същата песен, която звучеше твърде сходно с официалната версия, представена от кантората на Валера и сие.

— Здравата ми намирисва, че тук има нещо скрито-покрито — рече Бротонс.

Въздъхнах обезсърчен. Бях се надявал да намеря нещо повече от обикновени сладникави възпоменания и кухи съобщения, които не изясняваха никакви факти.

— Вие нямахте ли една солидна връзка в полицейското управление? — попита дон Басилио. — Как се казваше този човек?

— Виктор Грандес — уточни Бротонс.

— Навярно той би могъл да свърже Мартин с въпросния Салвадор.

Покашлях се и двамата мъжаги ме изгледаха със свъсени вежди.

— По причини, които не касаят случая, или пък го касаят твърде много, бих предпочел да не замесваме инспектор Грандес в тази работа — изтъкнах аз.

Бротонс и дон Басилио се спогледаха.

— Разбрано. Има ли и други имена, които трябва да зачеркнем от списъка?

— Маркос и Кастело.

— Виждам, че не сте загубили дарбата си да завързвате приятелства навсякъде, където се появите — отбеляза дон Басилио.

Бротонс потърка брадичката си.

— Да не се тревожим излишно. Мисля, че ще мога да намеря друг подстъп, който да не буди подозрения.

— Ако успеете да ме свържете с този Салвадор, ще ви принеса в жертва каквото пожелаете, дори и някой шопар.

— Заради подаграта не кусвам сланина, но не бих отказал една хубава хаванска пура — рече Бротонс.

— Нека да са две — добави дон Басилио.

Веднага изтичах до един магазин за цигари на улица „Талерс“ в търсене на двете най-изискани и скъпи хавански пури, които заведението можеше да предложи. През това време Бротонс проведе няколко дискретни разговора с полицейското управление, които потвърдиха, че Салвадор е напуснал полицията, по-скоро принудително, и сега работи като телохранител на индустриалци, а освен това извършва разследвания за различни адвокатски кантори в града. Когато се върнах в редакцията, за да връча по една пура на всеки от двамата ми благодетели, началникът на архива ми подаде бележка, на която се четеше следният адрес:

— Дано вашият директор ви се отплати за добрината — рекох аз.

— И дано вие доживеете да видите това.

29

Улица „Леона“, по-известна сред местните обитатели като Улицата с Трите легла в чест на прочутия бардак, който се намираше там, бе тесен пасаж, тъмен почти колкото репутацията си. Започваше от сенчестите арки на Пласа Реал и се простираше като влажна и невидяла слънце просека между стари, сгушени една в друга сгради, оплетени в една вечна паяжина от въжета за пране. Олющените им фасади бледнееха в охра, а каменният плочник често се бе къпал в кръв в годините на тероризма. Неведнъж бях използвал тази уличка като декор за моите истории от „Градът на прокълнатите“ и дори сега, пуста и забравена, за мен тя все още носеше лъх на интриги и барут. В тази мрачна обстановка като че ли всичко показваше, че принудителното отстраняване на комисар Салвадор от полицията не му е донесло никаква изгода.

Номер 21 беше скромна сграда, притисната между други две постройки. Главният й вход бе отворен и напомняше сенчест кладенец, от който започваше тясно и стръмно стълбище, издигащо се спираловидно нагоре. По настилката имаше локви и някаква тъмна, лепкава течност бе избила от пролуките между каменните плочи. Изкачих се някак по стълбите, като се държах за перилата, но без да им се доверявам особено. На всяка стълбищна площадка имаше само по една врата и съдейки по външния вид на сградата, прецених, че никой от тези апартаменти вероятно не надхвърляше четирийсет квадратни метра. Една малка капандура увенчаваше стълбището и къпеше горните етажи в слаба светлина. Вратата на мансардата се намираше в края на неголям коридор. За мое учудване, тя бе отворена. Потропах с кокалчетата на пръстите си, но никой не ми отговори. Вратата водеше към малка стая, в която се виждаше едно кресло, маса и етажерка, отрупана с книги и тенекиени кутии. Съседната стаичка представляваше нещо като кухня и перално помещение. Единственото хубаво нещо в това подобно на килия жилище бе терасата, от която се излизаше на покрива. Вратата към терасата също бе отворена и през нея се промъкваше свежият ветрец, който довяваше миризма на готвено и на пране от покривите на стария град.

— Има ли някой вкъщи? — извиках отново аз.

Като не получих отговор, отидох чак до вратата на терасата и се подадох навън. Във всички посоки се простираше джунгла от покриви, кули, водохранилища, гръмоотводи и комини. Не бях успял да направя и една крачка на терасата, когато усетих допира на студен метал до тила си и чух металическото изщракване от запъването на ударника на револвера. Едничкото, което ми хрумна в тоя миг, бе да вдигна ръце и да се старая да остана напълно неподвижен.

— Казвам се Давид Мартин. Дадоха ми вашия адрес от полицейското управление. Исках да разговарям с вас във връзка с един случай, който сте разследвали, когато сте били на служба.

— Винаги ли нахълтвате така в чуждите къщи, без да почукате, господин Давид Мартин?

— Вратата беше отворена. Почуках, но навярно не сте ме чули. Мога ли вече да си сваля ръцете?

— Не съм ви казал да ги вдигате. За кой случай става дума?

— Смъртта на Диего Марласка. Аз държа под наем сградата, която е била последното му жилище. Къщата с кулата на улица „Фласадерс“.

Гласът се умълча. Револверът бе все така здраво притиснат в тила ми.

— Господин Салвадор? — обадих се аз.

— Обмислям дали няма да е най-добре да ви отнеса главата още ей сегичка.

— Не искате ли първо да чуете моята история?

Салвадор отпусна натиска на револвера. Чух как ударникът се освободи и бавно се обърнах. Рикардо Салвадор бе внушителна и мрачна фигура с посивели коси и светлосини очи, пронизващи като игли. Прецених, че навярно бе около петдесетте, но сигурно трудно биха се намерили мъже на половината на неговата възраст, които биха дръзнали да се изпречат на пътя му. Преглътнах с мъка. Салвадор свали оръжието и ми обърна гръб, отправяйки се към вътрешността на жилището.

— Извинете за посрещането — промърмори той.

Последвах го до мъничката кухня и се спрях на прага. Салвадор остави револвера върху мивката и запали печката с помощта на хартия. Извади една кутия с кафе и ме погледна въпросително.

— Не, благодаря.

— Това е единственото хубаво нещо, което имам, съветвам ви да го опитате — рече той.

— В такъв случай ще ви правя компания.

Салвадор щедро сипа две големи лъжици смляно кафе в кафеника, напълни го с вода от една кана и го сложи на огъня.

— Кой ви е говорил за мен?

— Преди няколко дена посетих госпожа Марласка, вдовицата. От нея чух за вас. Каза ми, че вие сте били единственият, който се е опитвал да разкрие истината, и че това ви е коствало службата ви.

— Предполагам, че би могло и така да се каже — отвърна той.

Забелязах, че щом споменах вдовицата, погледът му помръкна и се запитах какво ли се е случило между тях в онези злощастни дни.

— Как е тя? — попита. — Госпожа Марласка?

— Мисля, че й липсвате — осмелих се да кажа аз.

Салвадор кимна, суровото му изражение внезапно се бе смекчило.

— Отдавна не съм ходил да я видя.

— Тя смята, че я вините за това, което ви е сполетяло. Струва ми се, че ще се зарадва да ви види отново, макар и да е минало толкова време.

— Може би имате право. Може би трябва да я посетя…

— Можете ли да ми кажете какво се случи?

Салвадор кимна, възвърнал строгото си изражение.

— Какво искате да знаете?

— Вдовицата на господин Марласка ми обясни, че вие никога не сте приели версията, според която нейният съпруг сам е посегнал на живота си, и сте имали подозрения.

— Подозрения е бледа дума. Разказа ли ви някой как почина Марласка?

— Зная само, че смъртта му е била обявена за нещастен случай.

— Марласка бе умрял от удавяне. Или поне така твърдеше окончателният полицейски доклад.

— Как се бе удавил?

— Човек може да се удави само по един начин, но на това ще се върна по-късно. По-любопитното е къде се бе удавил.

— В морето?

Салвадор се усмихна. Усмивката му бе тъмна и горчива като кафето, което вече бе готово. Той го помириса.

— Сигурен ли сте, че искате да чуете тази история?

— През живота си не съм бил по-сигурен в каквото и да било.

Той ми подаде една чаша и ме изгледа преценяващо от глава до пети.

— Предполагам, че вече сте посетили оня кучи син Валера.

— Ако имате предвид съдружника на Марласка, той е починал. Аз разговарях с неговия син.

— Кучи син е и той, само дето не е така смел като баща си. Нямам представа какво ви е разправил, но сигурно не ви е казал, че двамата с общи усилия се погрижиха да бъда отстранен от полицията и да се превърна в един парий, който не може даже да проси милостиня.

— Опасявам се, че той пропусна да спомене това в своята версия за случилото се — признах аз.

— Не се учудвам.

— Канехте се да ми разкажете как се е удавил Марласка.

— А, тук работата почва да става интересна — рече Салвадор. — Знаехте ли, че господин Марласка, освен адвокат, ерудит и писател, на младини е бил двукратен шампион в коледното преплуване на пристанището, което организира Плувният клуб на Барселона?

— Как може да се удави един шампион по плуване? — попитах аз.

— Въпросът е не как, а къде. Трупът на господин Марласка бил намерен в резервоара на покривната тераса на водохранилището на парка Сиудадела. Познавате ли мястото?

Преглътнах с мъка. На това място за пръв път се бях срещнал с Корели.

— Ако го познавате, сигурно ви е известно, че когато е пълен, резервоарът е дълбок едва метър и всъщност си е една локва. В деня, когато адвокатът бил намерен мъртъв, резервоарът бил полупразен и нивото на водата не достигало и шейсет сантиметра.

— Един шампион по плуване не може току-тъй да се удави в шейсет сантиметра вода — отбелязах аз.

— И аз си казах същото.

— Имаше ли и други мнения?

Салвадор се усмихна горчиво.

— Първо, съмнително е, че изобщо се е удавил. Съдебният лекар, който извърши аутопсията, намери малко вода в дробовете, но неговото мнение беше, че смъртта е настъпила вследствие спиране на сърдечната дейност.

— Не разбирам.

— Когато е паднал в резервоара, или пък е бил бутнат, Марласка е бил целият в пламъци. По торса, ръцете и лицето на трупа имаше изгаряния от трета степен. Преценката на съдебния лекар бе, че тялото е горяло почти една минута, преди да влезе в контакт с водата. Останки от дрехите на адвоката показаха наличието на някакъв разтворител в тъканта. Марласка е бил подпален жив.

Трябваха ми няколко секунди, за да смеля тази информация.

— Защо някой би направил такова нещо?

— Разчистване на сметки? Обикновена жестокост? Сам изберете отговора. Моето мнение е, че някой е искал да забави идентифицирането на трупа на Марласка, за да спечели време и да обърка полицията.

— Кой?

— Жако Корбера.

— Импресариото на Ирене Сабино.

— Който изчезнал в деня на смъртта на Марласка заедно със сумата от една частна сметка, която адвокатът имал в Испано-колониалната банка, и за която неговата съпруга не знаела нищо.

— Сто хиляди френски франка — отбелязах аз.

Салвадор ме погледна заинтригуван.

— Откъде знаете?

— Няма значение. Какво е правел Марласка на покривната тераса на водохранилището? Това не може да се нарече място за разходка.

— Това е другият съмнителен факт. В кабинета на Марласка намерихме един дневник, в който си бе отбелязал, че в тоя ден има среща там в пет следобед. Или поне така изглеждаше. Всъщност в дневника бяха посочени само часът, мястото и един инициал. Едно „К“. Вероятно Корбера.

— В такъв случай какво смятате, че е станало? — попитах аз.

— По мое мнение, а натам сочат и доказателствата, Ирене Сабино е манипулирала Марласка, подведена от Жако. Навярно вече знаете, че адвокатът е бил обсебен от тая измишльотина със спиритическите сеанси, особено след смъртта на сина си. Жако имал един съдружник, Дамиан Роурес, замесен в тези среди. Изпечен мошеник! Двамата заедно, с помощта на Ирене Сабино, подлъгали Марласка с обещания, че ще може да осъществи връзка с детето си в света на духовете. Марласка бил отчаян човек, готов да повярва в какво ли не. Тримата негодници изпипали цялата работа перфектно, само че Жако се оказал прекалено алчен. Някои смятат, че Сабино не действала със зъл умисъл, че била искрено влюбена в адвоката и вярвала в тия врели-некипели не по-малко от него. За мен тази възможност не звучи убедително, пък и не е от значение за развоя на събитията. Жако знаел, че Марласка държи онази сума в банката и решил да го премахне от пътя си и да офейка с парите, оставяйки след себе си пълна бъркотия. Твърде е възможно отбелязаната в дневника среща да е била фалшива следа, оставена от Сабино или от Жако. Няма никакви доказателства, че я е отбелязал самият Марласка.

— А откъде са дошли стоте хиляди франка, които Марласка е държал в Испано-колониалната банка?

— Самият той ги внесъл в брой една година преди това. Нямам дори смътна представа откъде би могъл да се сдобие с такава сума. Със сигурност зная само, че целият остатък от тези пари бил изтеглен в брой сутринта на същия ден, в който умрял Марласка. Адвокатите казаха впоследствие, че парите били прехвърлени в нещо като попечителски фонд и всъщност не били изчезнали, ами просто Марласка решил да реорганизира финансите си. Но на мен ми е трудничко да повярвам, че човек може просто така да реорганизира финансите си и на сутринта да премести почти сто хиляди франка от една сметка в друга, а същата вечер да бъде изгорен жив. Не мисля, че тези пари са се озовали в някакъв мистериозен фонд. До ден-днешен нищо не може да ме убеди, че те не са попаднали в ръцете на Жако Корбера и Ирене Сабино. Поне в началото, понеже не ми се вярва Ирене да е видяла и едно сентимо, след като Жако е изчезнал с парите завинаги.

— Какво ли е станало с нея тогава?

— Това е другият въпрос, който ме кара да мисля, че Жако е измамил и двамата си съучастници. Скоро след смъртта на Марласка Роурес изостави бизнеса със задгробния живот и отвори един магазин за магически артикули на улица „Принсеса“. Доколкото ми е известно, още си е там. Ирене Сабино пък поработи още няколко години в разни кабарета и локали от все по-ниска класа. Последното, което чух за нея, бе, че проституирала в Равал и живеела в мизерия. Очевидно нито тя, нито Роурес са видели някаква облага от онези франкове.

— Ами Жако?

— Несъмнено е напуснал страната под фалшиво име и си живее някъде като цар от рентата.

За мен това далеч не изясняваше нищо, а отгоре на всичко пораждаше и нови въпроси. Салвадор явно разтълкува тревожния ми поглед и ми отправи съчувствена усмивка.

— Валера и приятелите му от общината се постараха пресата да наложи историята за нещастния случай. Той разреши въпроса с едно пищно погребение, за да не мъти водите на адвокатската кантора, която имаше много клиенти от общината и градския съвет. Освен това искаше да замаже странното поведение на господин Марласка през последната година от живота му, в която той напуснал семейството си и партньорите си и решил да купи една порутена къща в такава част на града, където богаташкият му крак никога не бил стъпвал, за да се посвети — по думите на бившия му съдружник — на писане.

— Валера каза ли ви какво е смятал да напише Марласка?

— Стихосбирка или нещо такова.

— И вие повярвахте ли му?

— В моята работа съм видял какви ли не странни неща, приятелю мой, но заможни адвокати, които да зарежат всичко, за да пишат сонети, не влизат в този репертоар.

— Следователно?

— Следователно най-разумно щеше да бъде да забравя тази тема и да правя каквото ми се каже.

— Но вие сте постъпили другояче.

— Така е, и то не защото съм герой или глупак. Направих го, защото всеки път, щом видех онази нещастна жена, вдовицата на Марласка, нещо ме свиваше под лъжичката и чувствах, че вече не бих могъл да се погледна в огледалото, ако не си свърша работата, за която се предполагаше, че ми плащаха.

Той посочи жалкия и студен коптор, който му служеше за дом, и се изсмя.

— Повярвайте ми, ако бях знаел какво ще стане, щях да избера да се държа като страхливец и да не се деля от строя. Не мога да кажа, че в полицейското управление не ме предупредиха. След като адвокатът бе мъртъв и погребан, щеше да е най-подходящо да затворим тази страница и да насочим усилията си към преследване на изгладнели анархисти и гимназиални учители с подозрителна идеология.

— Като казахте погребан… Къде всъщност е погребан Диего Марласка?

— Мисля, че във фамилния пантеон на гробището Сан Хервасио, не много далече от къщата, където живее вдовицата. Мога ли да ви попитам на какво се дължи вашият интерес към тази работа? Не ми казвайте, че любопитството ви се е пробудило само от това, че живеете в къщата с кулата.

— Трудно е да се обясни.

— Ако искате един приятелски съвет, погледнете моята ситуация и си вземете поука. Оставете тая история на мира.

— На драго сърце бих го сторил. Проблемът е, че не ми се вярва историята да остави на мира мен.

Салвадор ме изгледа продължително и накрая кимна. Взе едно листче и написа някакъв номер.

— Това е телефонният номер на съседите от долния етаж. Добри хора са, пък и в цялата сграда само те имат телефон. На него можете да ме търсите или да ми оставяте съобщения. Питайте за Емилио. Ако имате нужда от помощ, не се колебайте да ми се обадите. И си отваряйте очите на четири. Жако изчезна от хоризонта преди много години, но все още има хора, които нямат интерес тази история да се разравя отново. Сто хиляди франка са си много пари.

Взех листчето с номера и го прибрах.

— Благодаря ви.

— Няма защо. В края на краищата, какво повече могат да ми направят?

— Случайно да имате някоя снимка на Диего Марласка? В цялата къща не намерих ни една негова фотография.

— Знам ли… Все някоя трябва да имам. Почакайте да проверя.

Салвадор отиде до едно бюро в ъгъла на стаята и измъкна оттам тенекиена кутия, пълна с разни книжа.

— Тук още пазя някои неща, свързани със случая… Виждате, че даже след толкова години не съм си взел поука. Ето, погледнете. Тази снимка ми я даде вдовицата.

Той ми подаде една стара портретна фотография. На нея се виждаше висок и представителен мъж на четирийсет и няколко години, който бе застанал на кадифен фон и се усмихваше в камерата на фотографа. Изгубих се в чистия му поглед, питайки се как е възможно зад него да се е криел онзи мрачен свят, който бях открил на страниците на „Lux Aeterna“.

— Мога ли да я взема?

Салвадор се поколеба.

— Предполагам, че да. Но гледайте да не я изгубите.

— Обещавам ви, че ще ви я върна.

— Обещайте ми, че ще си отваряте очите, и ще бъда по-спокоен. И че ако не внимавате и се забъркате в някаква каша, ще ми се обадите.

Протегнах му ръка и той я стисна.

— Обещавам.

30

Слънцето вече залязваше, когато оставих Рикардо Салвадор на неговата студена тераса и се върнах на Пласа Реал. Площадът бе окъпан в прашна светлина, която обагряше в червено силуетите на минувачите край мен. Закрачих из улиците и накрая потърсих подслон в единственото място в целия град, където винаги се бях чувствал добре приет и защитен. Когато стигнах до улица „Санта Ана, книжарницата «Семпере и синове»“ вече затваряше. Здрач се спускаше крадешком над града и в небето бе зейнала рана в синьо и пурпурно. Спрях се пред витрината и видях, че Семпере син тъкмо се сбогуваше с един клиент на прага. Щом ме видя, той се усмихна и ме поздрави с онази плахост, която издаваше неговата скромна натура.

— Точно за вас си мислех, Мартин. Наред ли е всичко?

— По-добре не би могло да бъде.

— То ви е изписано на лицето. Хайде, влезте, ще сваря кафе.

Той ми отвори вратата на книжарницата и ми направи път да мина. Влязох вътре и вдишах дълбоко онзи аромат на хартия и вълшебство, който, необяснимо защо, все още никой не се бе сетил да бутилира. Семпере син ми направи знак да го последвам до задната стая, където се зае да приготви кафе.

— А как е баща ви? Оня ден ми се стори малко отпаднал.

Семпере младши кимна, сякаш ми благодареше, че го попитах. Дадох си сметка, че навярно нямаше с кого да си поговори по този въпрос.

— Вярно е, че е имал и по-добри времена. Докторът казва, че трябва да внимава с гръдната жаба, ама той упорства да работи дори повече от преди. Понякога даже му се сърдя, но той като че ли смята, че ако остави книжарницата в мои ръце, работата ще западне. Когато станах тая сутрин, му казах да благоволи да си остане днес в леглото и да не слиза в книжарницата цял ден. Ще повярвате ли, че три минути по-късно го заварих в столовата да си обува обувките?

— Той е човек с непоклатими идеи — съгласих се аз.

— Твърдоглав е като муле — отвърна Семпере син. — Слава Богу, че сега имаме малко помощ, че инак…

Веднага прибягнах до едно спасително изражение на невинна почуда, което не изискваше особена подготовка.

— Момичето — уточни Семпере син. — Изабела, вашата помощничка. Тъкмо затова си мислех за вас. Надявам се, че нямате нищо против да прекарва по няколко часа тук. Истината е, че при тази ситуация нейната помощ е много навременна, но ако това ви създава някакви неудобства…

Едвам удържах усмивката си заради насладата, с която той произнесе името на Изабела.

— Не съм против, стига само да е временно. Истината е, че Изабела е добро момиче, умно и работливо — рекох аз. — Може да й се има пълно доверие. Двамата с нея се разбираме отлично.

— А пък тя казва, че сте деспот.

— О, така ли казва?

— Всъщност ви е сложила прякор: мистър Хайд.

— Душичка! Не й обръщайте внимание. Нали знаете какви са жените.

— Да, зная — отвърна Семпере син с тон, който ясно показваше, че той може и да знае много работи, но е в пълно неведение относно жените.

— Изабела може да ви разправя разни неща за мен, но да не мислите, че на мен пък не ми говори за вас? — подхвърлих аз.

Видях, че нещо трепна по лицето му и оставих моите думи бавно да проядат пластовете на бронята му. Той ми подаде чаша кафе с любезна усмивка и подхвана тази тема с един похват, който не биха използвали дори в посредствена оперета.

— Интересно какво ви говори за мен — отрони уж между другото.

Оставих го да се топи в неизвестност няколко мига.

— Искате ли да знаете? — попитах небрежно аз, криейки усмивката си зад чашата.

Семпере син сви рамене.

— Казва, че сте добър и великодушен човек, че хората не ви разбират, защото сте малко срамежлив и у вас те виждат само — цитирам буквално — една външност на киноактьор и една очарователна личност.

Той преглътна с мъка и ме изгледа сащисан.

— Няма да ви лъжа, приятелю Семпере. Вижте, даже се радвам, че вие сам подхванахте темата, защото, да ви кажа право, от доста дни исках да обсъдя това с вас, а не знаех как.

— Какво да обсъдите?

Сниших глас и го погледнах втренчено в очите.

— Между нас да си остане, но Изабела иска да работи тук, защото ви се възхищава. Даже се боя, че е тайно влюбена във вас.

Семпере ме гледаше, онемял от стъписване.

— Но става дума за чиста любов, разбирате ли? Възвишен интерес, духовен. Досущ като някоя героиня на Дикенс. Никакви лекомислени увлечения и детинщини. Ако и да е млада, Изабела си е истинска жена. Но вие сигурно сте забелязали това…

— Да, сега, като го споменавате…

— И нямам предвид само нейната — ако ми позволите тази волност — изящна и мека рамка, а онази доброта и вътрешна красота, която тя носи в себе си и която само чака подходящия момент, за да излезе на бял свят и да направи някой късметлия най-щастливия мъж на света.

Семпере вече не знаеше къде да се дене.

— Да не говорим, че има и скрити дарби! Знае езици. Свири на пиано като ангел. Как само разбира от математика — Исак Нютон би могъл да й завиди! Ами как умее да готви — пръстите да си оближеш! Я ме погледнете! Напълнях с няколко килограма, откакто работи за мен. Такива деликатеси няма да намерите и в „Ла тур д’аржан“51… Само не ми казвайте, че не сте забелязали това!

— Ами тя нищо не спомена за готвенето…

— Имам предвид любовта от пръв поглед.

— Да ви кажа честно…

— Разбирате ли как стоят нещата? Момичето, макар и да си дава вид на неукротено зверче, е хрисимо и плахо до крайна степен, даже, бих казал, патологична. За всичко са виновни монахините, които шашардисват девойките с разни дивотии за пъкъла и уроци по шиене. Да живее светското училище!

— Аз пък бих се заклел, че тя ме смята едва ли не за глупак — увери ме Семпере.

— Ето на! Това е неопровержимо доказателство! Семпере, приятелю мой, когато една жена се държи с някого, сякаш го мисли за глупак, значи я е подгонил меракът.

— Сигурен ли сте в това?

— Повече, отколкото в надеждността на Испанската банка. Чуйте ми думата, все пак разбирам нещичко от тия работи.

— И баща ми така казва. Какво да правя сега?

— Е, зависи. На вас харесва ли ви момичето?

— Дали ми харесва? Не зная. Как разбира човек дали…

— Много просто. Случва ли ви се да я погледнете тайничко и изведнъж да ви се прииска да я ухапете?

— Да я ухапя?

— По задника, да речем.

— Господин Мартин…

— Не ми се правете на срамежлив, защото сега си говорим по мъжки, а знайно е, че ние, мъжете, сме липсващото звено между пирата и прасето. Харесвате ли я, или не?

— Е, Изабела е миловидно момиче.

— И какво още?

— Умно. Симпатично. Работливо.

— Продължавайте.

— Мисля също, че е добра християнка. Не че аз съм ревностно практикуващ католик, ама все пак…

— Няма какво да ми разправяте. Изабела е набожна до немай-къде. Нали ви казвам, монахините имат пръст в тая работа.

— Но да я ухапя — това и през ум не ми е минавало, да ви кажа честно.

— Не ви е минавало през ум, докато аз не го споменах.

— Трябва да ви кажа, че ми се струва неуважително да говорите така за нея, или за която и да е жена, и би трябвало да се засрамите… — възрази Семпере син.

— Mea culpa52 — изрекох напевно аз и вдигнах ръце, сякаш се предавах. — Но всъщност няма значение, защото всеки изразява обожанието си посвоему. Аз съм лекомислено и повърхностно създание, затова се фокусирам на хищническите инстинкти, но вие, с тази ваша aurea gravitas53, сте човек с дълбоки и мистични чувства. Важното е, че момичето ви обожава, и че чувството е взаимно.

— Добре, ама…

— Тук няма добре или зле. Да погледнем нещата такива, каквито са, Семпере. Вие сте човек почтен и отговорен. Ако аз бях на ваше място, ех, какво да ви разправям… но вие не сте някой, който би си играл с чистите и благородни чувства на една съзряваща жена. Нали не греша?

— … май че не.

— Значи работата е опечена.

— Коя работа?

— Нима не е ясно?

— Не.

— Сега е моментът да почнете да я задиряте.

— Моля?

— Да я ухажвате или, казано на научен език, да гукате и да правите мили очи. Вижте, Семпере, поради някаква странна причина столетията предполагаема цивилизация са ни довели до такова положение, че човек не може просто ей така да се присламчва към жените из улиците или да им предлага брак. Най-напред трябва да ги ухажва.

— Брак? Да не сте полудели?

— Искам да кажа, че може би няма да е зле — и това всъщност е ваша идея, макар още да не сте го осъзнали — днес или утре, или вдругиден, когато ви премине треперенето и нямате вид на човек с потекли лиги, да изведете Изабела някъде, щом работното й време в книжарницата свърши. Поканете я на следобедна закуска в някое очарователно местенце и там най-сетне ще си дадете сметка, че сте създадени един за друг. Предлагам ви да се спрете на „Четирите котки“, че там, каквито са стиснати, намаляват осветлението, за да пестят електричество, а това винаги помага в такива случаи. Поръчайте на момичето извара с голяма лъжица мед, че да й се отвори апетит, а после съвсем небрежно й налейте няколко глътки от оня мискет, дето веднага удря в главата, и дойде ли този момент, сложете ръка на коляното й и я омайте с онова красноречие, което така упорито криете, разбойник такъв.

— Ама аз не зная нищо за нея, нямам представа от какво се интересува…

— Интересува се от същото, от което и вие. Интересува се от книги, от литература, от аромата на тези съкровища, които държите тук, и от обещанието за романс и приключение, което крият популярните романи. Иска да прогони самотата и да не си губи времето, докато проумее, че в тоя скапан свят нищо не струва и пукната пара, ако нямаме с кого да го споделим. Вече знаете най-главното. Останалото ще го научите и ще му се насладите в движение.

Семпере помълча известно време, умислен, като местеше поглед от недокоснатата си чаша с кафе към моя милост, докато аз поддържах с голям труд усмивката си на борсов агент.

— Не зная дали да ви благодаря или да ви предам на полицията — рече той накрая.

Точно в този миг чухме тежките стъпки на Семпере старши в книжарницата. Няколко секунди по-късно той надникна в задната стая и се вторачи в нас начумерен.

— И таз добра! Зарязали книжарницата и седнали да си бъбрят, сякаш е официален празник! Ами ако влезе някой клиент? Или някой безсрамник, който иска да задигне стоката?

Семпере син въздъхна и подбели очи.

— Не се бойте, господин Семпере, книгите са едничкото нещо на тоя свят, което не се краде — рекох аз и му намигнах.

Съучастническа усмивка озари лицето му. Синът му се възползва от момента, за да се измъкне от лапите ми и да потърси убежище в книжарницата. Бащата седна до мен и подуши чашата с кафе, което синът му бе оставил, без дори да го пробва.

— Какво казва докторът за кофеина и сърцето? — обадих се аз.

— Той ли! Той не може да намери собствения си задник дори с помощта на атлас по анатомия. Какво ли пък би могъл да знае за сърцето?

— Със сигурност знае повече от вас — отвърнах аз, като му измъкнах чашата от ръцете.

— Здрав съм като бик, Мартин.

— Не бик, а упорито муле, това сте вие. Бъдете така любезен да се качите горе у вас и да си легнете в кревата.

— В кревата си струва да се лежи само когато човек е млад и има добра компания.

— Ако искате компания, ще ви намеря, но не мисля, че сърцето ви ще позволи да се възползвате от случая.

— Мартин, на моята възраст еротиката се свежда до това, да изям с мерак някой крем карамел и да погледам гушките на вдовиците. Грижата ми е наследникът. Имате ли някакъв напредък в тази област?

— Сега тъкмо подготвям почвата за сеитба. Остава да се види дали времето ще е благосклонно към нас, за да имаме някаква реколта. До два-три дена ще мога да ви дам прогноза с точност до шейсет или седемдесет процента.

Семпере се усмихна доволно.

— Гениално хрумване беше да ми пратите Изабела за продавачка — рече той. — Но не ви ли се струва, че е малко млада и зелена за моя син?

— Малко зелен ми се струва той, ако трябва да бъда откровен. Ако не се окопити, Изабела жив ще го схруска за пет минути. Слава Богу, че е замесен от добро тесто, че инак…

— Как мога да ви се отблагодаря?

— Като се приберете горе и си легнете. А ако ви трябва пикантна компания, вземете с вас „Фортуната и Хасинта“54.

— Имате право. Дон Бенито никога не ни разочарова.

— И да искаше, не би могъл. Хайде, бързо в леглото!

Семпере се надигна. Движеше се трудно и дишаше с мъка, с едно дрезгаво хриптене, от което чак косата ми настръхваше. Улових го за ръката, за да му помогна, и усетих, че кожата му е студена.

— Не се плашете, Мартин. Просто метаболизмът ми е малко бавен.

— Днес май е бавен като „Война и мир“.

— Само мъничко да подремна и ще стана като нов.

Реших да го придружа до апартамента, в който живееше заедно със сина си, точно над книжарницата, и да се уверя, че ще се пъхне под одеялата. Четвърт час ни бе нужен, за да преодолеем стълбите. Пътьом срещнахме един от съседите, вежлив учител на име дон Анаклето, който преподаваше испански език и литература в йезуитския колеж на улица „Каспе“ и тъкмо се прибираше в дома си.

— Как ви се струва днес животът, приятелю Семпере?

— Доста стръмен, дон Анаклето.

С помощта на преподавателя успях да кача на първия етаж Семпере, който фактически бе увиснал на шията ми.

— С ваше позволение ще се оттегля да си почина след един дълъг ден на борба с онази тълпа примати, които имам за ученици — обяви преподавателят. — Казвам ви, тази страна ще се разпадне в рамките на едно поколение. Ще се издерат едни други като плъхове.

Семпере с жест ми даде да разбера, че не бива да обръщам прекалено внимание на дон Анаклето.

— Добър човек е — прошепна книжарят, — ама прави от мухата слон.

Когато влязох в жилището, изведнъж ме връхлетя споменът за онова далечно утро, когато пристигнах тук окървавен и стиснал здраво един екземпляр от „Големите надежди“. Тогава Семпере ме взе на ръце, качи ме по стълбите и ми поднесе чаша топъл шоколад, който изпих, докато чакахме лекаря. Спомних си как книжарят ми шепнеше успокоителни слова и почистваше кръвта от тялото ми с хладка кърпа и с такава нежност, каквато никой не бе проявявал към мен до тоя момент. По онова време Семпере беше силен мъж, който ми изглеждаше великан във всяко отношение, и без него надали щях да преживея онези мои злополучни години. Почти нищо не бе останало от тази сила, когато внимателно го настаних да си легне и го завих с две одеяла. Сетне седнах до него и взех ръката му, без да зная какво да кажа.

— Чуйте, ако вземем сега и двамата да се разциврим с цяло гърло, по-добре си вървете — рече той.

— Пазете се, чувате ли?

— Ще се гледам като писано яйце, не се бойте.

Кимнах и се отправих към вратата.

— Мартин?

Спрях се на прага и се обърнах. Семпере се взираше в мен със същата загриженост, с която ме бе гледал в онова утро, когато изгубих няколко зъба и голяма част от невинността си. Побързах да си тръгна, преди да ме е попитал какво всъщност става с мен.

31

Един от първите присъщи похвати на професионалния писател, които Изабела бе усвоила от мен, бе изкуството на отлагането. Всеки ветеран в този занаят знае, че кое да е занимание, като се почне от подострянето на молива и се стигне до зяпането на мухите, има приоритет пред сядането на писалището и напрягането на мозъка. Изабела бе усвоила този основен урок сякаш чрез осмоза и когато се прибрах вкъщи, я заварих не на бюрото й, а в кухнята, където доизкусуряваше едно ястие, което изглеждаше и ухаеше така, сякаш приготвянето му бе отнело няколко часа.

— Празнуваме ли нещо? — попитах аз.

— Не ми се вярва, като ви гледам физиономията.

— На какво мирише?

— Патица с круши на фурна и шоколадов сос. Намерих рецептата в една от готварските ви книги.

— Аз нямам готварски книги.

Изабела стана и донесе един подвързан с кожа том, който остави на масата. Заглавието му беше „Стоте и една най-добри рецепти на френската кухня“ от Мишел Арагон.

— Така си мислите вие. На втория ред на рафтовете на библиотеката намерих какво ли не, включително един наръчник по брачна хигиена от доктор Перес-Агуадо с твърде недвусмислени илюстрации и бисери от рода на „поради божествен промисъл жената не познава плътски въжделения и нейното духовно и чувствено осъществяване по най-естествен начин се сублимира в майчинството и домакинската шетня“. Тук имате направо мините на цар Соломон.

— А мога ли да зная какво си търсила на втория ред на рафтовете?

— Вдъхновение. И ето че го намерих.

— Да, но от кулинарен тип. Бяхме се разбрали, че ще пишеш всеки божи ден, с или без вдъхновение.

— Писането не ми спори. И за това сте виновен вие, защото ме карате да работя на няколко места и ме забърквате във вашите интриги с непорочния Семпере младши.

— Уместно ли ти се струва да се присмиваш на човека, който е отчаяно влюбен в теб?

— Какво?

— Много добре ме чу. Семпере син ми довери, че си му отнела съня. Буквално! Не спи, не яде, не пие, не може даже да се изпикае, горкичкият, защото по цял ден мисли само за теб.

— Бълнувате!

— Ако някой бълнува, това е клетият Семпере. Да беше го видяла! Идеше ми да му тегля един куршум, че да го избавя от тия мъки и страдания.

— Ама той не ми обръща никакво внимание! — запротестира Изабела.

— Защото не знае как да си разкрие сърцето и да намери подходящите думи, в които да облече чувствата си. Мъжете сме такива, недодялани и първични.

— Да, ама много лесно намери думите, с които ми дръпна едно конско, когато наредих погрешно колекцията „Национални епизоди“55. Изведнъж му дойде дар слово.

— Това е нещо различно. Административното общуване е едно, а езикът на страстта — съвсем друго.

— Глупости!

— Нищо глупаво няма в любовта, уважаема асистентке. И за да сменим темата, ще вечеряме ли, или не?

Изабела бе наредила масата по начин, подобаващ на приготвеното от нея пиршество. Бе изложила цял арсенал от чинии, прибори и чаши, които никога не бях виждал.

— Просто не зная как може да имате такива прелестни неща и да не ги използвате. Всичко това стоеше в кутии в стаята до пералното помещение — рече тя. — Мъжка му работа!

Вдигнах един от ножовете и го разгледах на светлината на свещите, запалени от Изабела. Осъзнах, че това бе част от покъщнината на Диего Марласка и почувствах как апетитът ми напълно се изпари.

— Случило ли се е нещо? — попита Изабела.

Поклатих глава. Моята помощничка сервира две чинии и ме загледа с очакване. Изядох една хапка и се усмихнах, кимайки одобрително.

— Много е вкусно — рекох.

— На мен ми се струва малко жилаво. В рецептата пишеше, че трябва да се пече на бавен огън не знам си колко време, ама тая ваша печка или гори съвсем мижаво, или направо изпепелява, без някакво междинно положение.

— Много си е добре — повторих аз, като продължих да се храня без охота.

Тя само ме изгледа с крайчеца на окото. Вечеряхме мълчаливо, като единствената ни компания бе звукът от подрънкването на приборите и чашите.

— Сериозно ли казахте онова за Семпере син?

Кимнах, без да вдигам очи от чинията си.

— И какво още ви каза той за мен?

— Каза, че имаш класическа хубост, че си умна и извънредно женствена — ех, колко е сантиментален! — и че усеща как между вас се е зародила една духовна връзка.

Изабела ми отправи убийствен поглед.

— Закълнете се, че не си измисляте всичко това — рече тя.

Сложих десницата си върху готварската книга и вдигнах лявата си ръка.

— Заклевам се върху „Стоте и една най-добри рецепти на френската кухня“ — обявих аз.

— Човек обикновено полага клетва с другата ръка.

Смених ръцете и повторих изявлението си с най-тържествено изражение. Изабела изпръхтя.

— И какво да правя сега?

— Нямам представа. Какво правят влюбените? Ходят на разходка, на танци…

— Ама аз не съм влюбена в този господин.

Продължих да похапвам от патицата със сладък сос, като се правех, че не забелязвам настойчивия поглед на Изабела. След малко тя удари с ръка по масата.

— Бъдете така любезен да ме погледнете. За всичко сте виновен вие!

Оставих спокойно приборите, избърсах се със салфетката и я погледнах.

— Какво да правя сега? — попита отново тя.

— Зависи. Харесваш ли Семпере, или не?

Облак от съмнение премина по лицето й.

— Не зная. Първо на първо, малко е възрастен за мен.

— Той фактически ми е връстник — отбелязах. — Може да е най-много с година или две по-голям от мен. Е, може и да са три.

— Или пък четири-пет.

Въздъхнах.

— Човекът е в разцвета на силите си. Нали се бяхме разбрали, че на теб ти допадат по-улегналите.

— Не се шегувайте!

— Изабела, не е моя работа да ти казвам какво да правиш…

— Само това оставаше!

— Нека да довърша. Искам да кажа, че това си е нещо между Семпере син и теб. Ако искаш съвет от мен, бих ти казал да му дадеш един шанс. Нищо повече. Ако тия дни той реши да направи първата крачка и те покани, да речем, на закуска, приеми поканата. Може би ще се разговорите, ще се опознаете и накрая ще станете големи приятели. А може би не. Но според мен Семпере е добър човек, интересът му към теб е искрен и даже бих дръзнал да кажа, че ако помислиш малко, ще осъзнаеш, че и ти изпитваш нещо към него.

— Вие сте просто луд.

— Може, но Семпере не е. И мисля, че да се отнесеш с неуважение към обичта и възхищението, които той изпитва към теб, би било подло. А ти не си такава.

— Това е емоционално изнудване!

— Не, това е животът.

Изабела направо ме изпепеляваше с поглед. Аз й се усмихнах.

— Поне имайте добрината да си довършите вечерята — нареди тя.

Опразних чинията, обрах старателно соса с хляб и въздъхнах със задоволство.

— Какво има за десерт?

След вечеря оставих в читалнята една замислена Изабела, потънала в съмнения и безпокойства, и се качих в кабинета си в кулата. Извадих снимката на Диего Марласка, която бях заел от Салвадор, и я оставих под настолната лампа. Сетне хвърлих поглед на малката цитадела от бележници, записки и листове, които бях натрупал заради поръчката на тартора. С ръце, още студени от приборите на Диего Марласка, лесно можех да си представя как моят предшественик е седял в кабинета и е съзерцавал същата гледка над покривите на Рибера. Взех наслуки една от моите страници и я зачетох. Думите и фразите ми звучаха познато, защото бяха съчинени от мен, но метежният дух, който ги изпълваше, ми се стори по-чужд от всякога. Пуснах листа на пода и вдигнах поглед, за да срещна собственото си отражение в стъклото на прозореца — един непознат в синкавата мрачина, която бе погребала града. Разбрах, че не ще мога да работя тая нощ, че ще бъда неспособен да нахвърлям дори един абзац за тартора. Загасих лампата на писалището си и останах да седя в сумрака, като слушах как вятърът бръсне прозорците и си представях как Диего Марласка, обхванат от пламъци, пада във водите на резервоара и последните мехурчета въздух се откъсват от устните му, а ледената течност нахлува в дробовете му.

Събудих се призори със схванато тяло, сгушено в креслото на кабинета. Станах и чух как два-три елемента от моята анатомия изскърцаха. Завлякох се до прозореца и го разтворих широко. Терасите на стария град искряха от слана и едно пурпурно небе бе прихлупило Барселона. Когато камбаните на „Санта Мария дел Мар“ забиха, рояк от черни криле излетя от някакъв гълъбарник. Студеният, режещ вятър носеше миризма от пристанището и сажди от комините на квартала.

Слязох долу и се отправих към кухнята, за да сваря кафе. Хвърлих един поглед на килера и останах изумен. Откакто Изабела живееше в къщата, моят запас от провизии напомняше асортимента на бакалницата „Килес“ на Рамбла де Каталуня. Сред изложените екзотични деликатеси, внесени от магазина на нейния баща, намерих една тенекиена кутия английски бисквити с шоколадова глазура и реших да ги опитам. Половин час по-късно, когато вените ми се изпълниха със захар и кофеин, мозъкът ми заработи и ми дойде гениалната идея да започна деня, като си усложня още малко живота — ако това изобщо бе възможно. Веднага щом търговците отвореха дюкяните си, аз щях да посетя магазина на улица „Принсеса“, продаващ артикули за магове и илюзионисти.

— Какво правите тук, буден по това време?

Гласът на моята съвест, Изабела, ме наблюдаваше от прага.

— Ям бисквити.

Тя седна на масата и си наля чаша кафе. Изглеждаше така, сякаш не бе мигнала цяла нощ.

— Баща ми казва, че тази е любимата марка на кралицата майка.

— Значи затова тя изглежда толкова добре.

Изабела си взе една бисквита и я захапа разсеяно.

— Помисли ли какво ще предприемеш? По отношение на Семпере, имам предвид…

Тя ми хвърли един отровен поглед.

— А вие какво ще предприемете днес? Нищо добро, това поне е сигурно.

— Трябва да направя няколко посещения.

— Да бе.

— Какво искаш да кажеш с това?

Изабела остави чашата на масата и се обърна към мен с изражението, което добиваше, когато се канеше да ме подложи на разпит.

— Защо никога не говорите за тая работа, дето я вършите с оня тип, тартора?

— По ред причини, но най-вече за твое добро.

— За мое добро, значи. Ама че съм глупачка, как не се сетих. Впрочем, забравих да ви кажа, че вчера се отби вашият приятел, инспекторът.

— Грандес? Сам ли беше?

— Не. Придружаваха го двама биячи, грамадни като гардероби и с физиономия на хрътки.

При мисълта за Маркос и Кастело, застанали на прага на дома ми, стомахът ми се сви на топка.

— Какво искаше Грандес?

— Не спомена.

— А какво каза?

— Попита ме коя съм.

— И ти какво му отговори?

— Че съм ваша любовница.

— Много умно, няма що.

— Какво пък, на единия от здравеняците това май му се видя доста забавно.

Изабела си взе още една бисквита и я излапа на две хапки. Когато забеляза, че я гледам накриво, веднага спря да дъвче.

— Че какво толкова съм казала? — попита тя с пълна уста, разпръсквайки цял облак от трохи.

32

Тънка ивица мъглява светлина падаше от булото на облаците и възпламеняваше боядисаната в червено фасада на магазина за магически артикули на улица „Принсеса“. Помещението се намираше зад навес от дялано дърво. Стъклата на вратата едва загатваха очертанията на един мрачен интериор със завеси от черно кадифе. Те покриваха витрини с маски и най-различни уреди с викториански привкус, маркирани карти за игра и кинжали с прикрепени тежести, книги за магия и флакони от полирано стъкло с етикетчета на латински, които съдържаха течности във всички цветове на дъгата, бутилирани по всяка вероятност в Албасете56. Камбанката на входната врата оповести моето присъствие. В дъното на помещението имаше празен тезгях. Почаках няколко секунди, като разглеждах сбирката от редки предмети. Тъкмо търсех да видя лицето си в едно огледало, в което се отразяваше целият интериор на магазина с изключение на мен, когато зърнах с ъгълчето на окото си една дребна фигура, надничаща иззад завесата на задната стая.

— Интересен трик, нали? — попита човечето, което имаше побелели коси и проницателен поглед.

Кимнах.

— Как се получава?

— И аз все още не знам. Получих го преди два дена от един производител на магически огледала от Истанбул. Създателят му нарича този ефект рефракционна инверсия.

— Това ни напомня, че нищо не е такова, каквото изглежда — отбелязах аз.

— С изключение на магията. С какво мога да ви помогна, господине?

— С господин Дамиан Роурес ли разговарям?

Човечето кимна бавно, без да мигне. Забелязах, че устните му бяха извити в усмивка, която, подобно на вълшебното му огледало, не бе това, което изглеждаше. Зад веселата гримаса погледът му бе студен и предпазлив.

— Препоръчаха ми вашия магазин.

— А мога ли да попитам кой е бил така любезен да го стори?

— Рикардо Салвадор.

Престорената приветлива усмивка мигом се изпари от лицето му.

— Не знаех, че още е жив. Не съм го виждал от двайсет и пет години.

— А виждали ли сте Ирене Сабино?

Роурес въздъхна, мърморейки нещо под нос. Заобиколи тезгяха и отиде до вратата. Окачи табелата с надпис „Затворено“ и заключи.

— Кой сте вие?

— Казвам се Мартин. Опитвам се да изясня обстоятелствата около смъртта на господин Диего Марласка, когото вие, както мие известно, сте познавали.

— Доколкото зная, тези обстоятелства бяха изяснени още преди много години. Господин Марласка се самоуби.

— Аз имам други сведения.

— Нямам представа какво ви е наговорил оня полицай. Озлоблението влияе неблагоприятно на паметта, господин… Мартин. Салвадор се опита още на времето да пробута една версия за заговор, за която нямаше никакви доказателства. Всички знаеха, че топлеше леглото на вдовицата Марласка и искаше да се изкара герой на деня. Както можеше да се очаква, началниците му се заеха да го вкарат в пътя и понеже той се опъваше, накрая го изгониха от полицията.

— Според него е имало преднамерен опит да се потули истината.

Роурес се изсмя.

— Истината ли… не ме разсмивайте! Ако е имало опит да се потули нещо, то това бе скандалът. Адвокатската кантора на Валера и Марласка се бе набъркала във всичко, което ставаше в този град. Никой нямаше интерес техните истории да излязат наяве. Марласка бе зарязал положението си, професията си и семейството си, за да се затвори в оная къща и да прави там Бог знае какво. Всеки с поне мъничко мозък в главата би могъл да се сети, че тая работа няма да излезе на добър край.

— Ала това не попречи на вас и на съдружника ви Жако да се възползвате от лудостта на Марласка с вашите обещания, че ще може да се свърже с отвъдното по време на спиритическите ви сеанси…

— Никога не съм му обещавал нищо. Онези сеанси бяха най-обикновено развлечение и всички го знаеха. Не се опитвайте да стоварите смъртта му на моята съвест, защото не съм вършил нищо друго, освен да си изкарвам честно прехраната.

— А вашият съдружник Жако?

— Аз отговарям само за себе си. Каквото и да е направил Жако, не нося отговорност за него.

— Значи все пак е направил нещо.

— Какво искате да ви кажа? Че задигна онези пари, за които Салвадор се скъсваше да твърди, че били в някаква тайна сметка? Че уби Марласка и измами всички ни?

— А не беше ли така?

Роурес ми отправи продължителен поглед.

— Не зная. Не съм го виждал от деня, в който умря Марласка. Още тогава казах на Салвадор и на останалите полицаи всичко, което знаех. Никога не съм лъгал, не съм! Ако Жако е направил нещо, нито съм разбрал за това, нито съм спечелил някаква облага.

— Какво ще ми кажете за Ирене Сабино?

— Ирене обичаше Марласка. Никога не би скроила нещо, за да му навреди.

— Знаете ли какво е станало с нея? Жива ли е още?

— Мисля, че да. Чух, че работела в някаква перачница в Равал. Ирене беше добра жена. Даже прекалено добра, затова се докара до този хал. Тя вярваше в ония работи. Вярваше от все сърце.

— А Марласка? Какво искаше да открие той в отвъдното?

— Марласка се беше забъркал в нещо, не ме питайте точно какво. Нещо, което не му бяхме пробутали нито аз, нито Жако, нито пък можехме да му пробутаме. Зная само онова, което веднъж го чух да казва на Ирене. Изглежда, че беше срещнал някакъв тип — неизвестен за мен, а аз, повярвайте ми, познавах и познавам всички в тоя занаят, — който му беше обещал, че ако той, Марласка, направел нещо, идея нямам какво, оня щял да върне сина му Исмаел от мъртвите.

— Ирене каза ли ви кой е бил този тип?

— Никога не бе го виждала. Марласка не допускаше тя да го види. Тя обаче знаеше, че той се страхува.

— От какво се е страхувал?

Роурес цъкна с език.

— Марласка смяташе, че е прокълнат.

— Обяснете ми какво имате предвид.

— Нали вече ви казах. Той беше болен човек. Беше си втълпил, че нещо е влязло в него.

— Нещо?

— Някакъв дух. Някакъв паразит. Не зная. Вижте, в тези среди човек среща много хора, които не са съвсем с всичкия си. Сполита ги някаква лична трагедия — изгубват, да речем, любим човек или състоянието си… и им хвръква чивията. Мозъкът е най-крехкият орган в тялото. Господин Марласка бе изгубил разсъдъка си и това бе видно за всеки, който би поговорил с него макар и само пет минути. Именно по тази причина той дойде при мен.

— И вие му казахте онова, което искаше да чуе.

— Не. Казах му истината.

— Вашата истина?

— Единствената, която ми е известна. Стори ми се, че този човек е напълно неуравновесен и не исках да се възползвам от него. Такива работи никога не завършват добре. В тоя занаят има една граница, която не се престъпва, ако човек си знае интереса. Онези, които търсят при нас развлечение или малко емоции и утеха от оня свят, биват обслужени и си плащат съответната такса. Ала дойде ли някой, който е на ръба да изгуби здравия си разум, ние го пращаме да си върви у дома. Това е зрелище като всяко друго и за него са нужни зрители, а не осенени свише.

— Образцова етика, наистина. В такъв случай какво казахте на Марласка?

— Казах му, че всичко това са шашми, бабини деветини. Казах му, че съм един мошеник, който си изкарва хляба, като организира спиритически сеанси за клети нещастници, които са изгубили скъпите си същества и имат нужда да вярват, че техните любими, родители и приятели ги очакват на оня свят. Казах му, че оттатък няма нищо, само една огромна пустота, и че този свят е всичко, което имаме. Казах му да забрави за духовете и да се върне при семейството си.

— И той повярва ли ви?

— Очевидно не. Престана да идва на сеансите и потърси помощ другаде.

— Къде?

— Ирене бе израсла сред колибите на плажа Богател и въпреки че се бе прочула като танцьорка и актриса в клубовете на Паралело, не бе изгубила връзката си с онова място. Тя ми разказа, че завела адвоката при една жена, наричана Вещицата от Соморостро, за да потърси от нея закрила срещу онази личност, на която Марласка бил задължен.

— Спомена ли Ирене името на въпросната личност?

— И да ми го е казала, не си го спомням. Нали ви казах, че двамата престанаха да идват на сеансите.

— Андреас Корели?

— Никога не съм чувал това име.

— Къде мога да намеря Ирене Сабино?

— Вече ви казах всичко, което зная — отвърна Роурес с раздразнение.

— Един последен въпрос и си тръгвам.

— Дано да е истина.

— Да сте чували някога Марласка да споменава за нещо, наречено „Lux Aeterna“?

Роурес свъси вежди, замислен, сетне поклати глава.

— Благодаря ви за помощта.

— Няма защо. И ако е възможно, повече не се отбивайте тук.

Кимнах и се отправих към изхода. Роурес подозрително ме следеше с поглед.

— Почакайте — извика той, точно преди да прекрача прага на задната стая.

Обърнах се. Човечето ме гледаше колебливо.

— Май си спомням, че „Lux Aeterna“ беше името на нещо като религиозен памфлет, който използвахме понякога в сеансите на улица „Елизабетс“. Той беше част от една сбирка подобни книжлета и навярно бе взет назаем от окултната библиотека на дружеството „Бъдещ живот“. Не зная дали тази книжка е това, което имате предвид.

— Спомняте ли си за какво ставаше дума в нея?

— Моят съдружник, Жако, който водеше сеансите, по-добре познаваше съдържанието й. Все пак, доколкото си спомням, „Lux Aeterna“ беше поема за смъртта и седемте имена на Сина на Зората, Светлоносеца.

— Светлоносеца?

Роурес се усмихна.

— Луцифер.

33

Щом се озовах на улицата, поех обратно към къщи, като се питах какво да правя по-нататък. Тъкмо щях да свърна по улица „Монкада“, когато го видях. Инспектор Виктор Грандес, подпрян на една стена, пушеше с наслада пура и ми се усмихваше. Махна ми с ръка и аз пресякох улицата, за да отида при него.

— Не знаех, че се интересувате от магии, Мартин.

— А пък аз не знаех, че ме следите, инспекторе.

— Не ви следя. Просто е толкова трудно да ви намери човек, че си казах — щом планината не идва при мен, ще взема аз да отида при планината. Имате ли пет минути на разположение, за да пийнем по нещо? Полицейското управление черпи.

— В такъв случай… Днес сте без съпровождачи?

— Маркос и Кастело останаха в управлението да се занимават с бумащина, но ако им бях казал, че се каня да се видя с вас, със сигурност нямаше да пропуснат тази среща.

Поехме по тясната като пролом улица между старите средновековни дворци, докато стигнахме кръчмата „Ел Шампаньет“ и седнахме на една маса в дъното. Един келнер, въоръжен с парцал за почистване, който вонеше на белина, погледна към нас и Грандес поръча две бири и за мезе сирене „Манчего“. Когато донесоха бирите и леката закуска, инспекторът ми предложи блюдото, но аз отклоних поканата му.

— Нали нямате нищо против? По това време на деня умирам от глад.

— Bon appétit.

Грандес лапна парче сирене и се облиза със затворени очи.

— Не ви ли казаха, че вчера се отбих в дома ви?

— Предадоха ми с известно закъснение.

— Понятно. Ех, бива си го момичето. Хубавица! Как се казва?

— Изабела.

— Безсрамник такъв! Как си живеят някои хора! Завиждам ви. На колко години е бонбончето?

Аз само го изгледах злобно. Инспекторът се усмихна доволно.

— Едно птиченце ми каза, че напоследък се правите на детектив. Нищо ли няма да оставите за нас, професионалистите?

— Как се казва това ваше птиченце?

— По-скоро е цяло птичище. Един от началниците ми е близък приятел на адвокат Валера.

— О, и вие ли фигурирате в неговата платежна ведомост?

— Все още не, приятелю мой. Познавате ме. Аз съм от старата школа. Честта и всичките тия говна.

— Жалко.

— А я ми кажете, как е клетият Рикардо Салвадор? Знаете ли, че от двайсет години не бях чувал това име? Всички го мислеха за умрял.

— Прибързана диагноза.

— Е, как се чувства той?

— Самотен, предаден и забравен.

Инспекторът кимна бавно.

— Това кара човек да се замисли какво бъдеще предлага тази професия, нали?

— Обзалагам се, че във вашия случай ще бъде различно и че издигането ви до най-високите служебни постове е въпрос на няколко години. Виждам ви като генерален директор на полицията, още преди да сте навършили четирийсет и пет, и просто си представям как целувате ръце на епископи и фелдмаршали по време на парада в деня на Корпус Кристи.

Грандес кимна хладно, без да обръща внимание на саркастичния ми тон.

— Като говорим за целуване на ръце, чухте ли вече какво е станало с приятеля ви Видал?

Инспекторът никога не започваше разговор, без да разполага с някоя скрита карта. Наблюдаваше ме усмихнат, наслаждавайки се на обзелото ме безпокойство.

— Какво да съм чул? — изломотих аз.

— Казват, че предната нощ съпругата му е направила опит за самоубийство.

— Кристина?

— Вярно, вие я познавате…

Без да осъзнавам какво правя, станах от мястото си. Ръцете ми трепереха.

— Спокойно. Госпожа Видал е добре. Всичко се е разминало с една уплаха, нищо повече. Изглежда, че е прекалила с лауданума… Седнете, ако обичате. Моля ви, Мартин.

Седнах отново. Стомахът ми сякаш бе пълен с пирони.

— Кога е станало това?

— Преди два-три дена.

В паметта ми нахлу образът на Кристина, застанала на прозореца на Вила Елиус преди доста дни и махаща за поздрав в мига, в който аз й обърнах гръб, избягвайки погледа й.

— Мартин? — обади се инспекторът, като прокара ръка пред очите ми, сякаш се боеше, че съм откачил.

— Какво?

Грандес ме наблюдаваше, както ми се стори, с искрена загриженост.

— Има ли нещо, което да ми разкажете? Зная, че няма да ми повярвате, но бих искал да ви помогна.

— Все още ли мислите, че аз бях този, който уби Баридо и съдружника му?

Той поклати глава.

— Никога не съм го мислил, но на други тази версия би им допаднала.

— Тогава защо ме разследвате?

— Успокойте се. Не ви разследвам, Мартин. Никога не съм ви разследвал. В деня, когато реша да го сторя, ще разберете това. Засега само ви наблюдавам, защото ми се нравите и се тревожа, че ще се забъркате в някоя каша. Защо не ми се доверите и не ми кажете какво става?

Погледите ни се срещнаха и за миг се изкуших да му разкажа всичко. Дори щях да го сторя, стига да знаех откъде да започна.

— Нищо не става, инспекторе.

Грандес кимна и ме изгледа съчувствено, или може би просто разочаровано. Пресуши бирата си и остави няколко монети на масата. Потупа ме по гърба и се изправи.

— Пазете се, Мартин. И си отваряйте очите на четири. Не всички хора ви ценят така, както аз.

— Ще го имам предвид.

Беше почти пладне, когато се прибрах у дома, без да мога да избия от главата си мисълта за онова, което ми бе разказал инспекторът. Щом стигнах до къщата с кулата, се качих по стълбите съвсем бавно, сякаш дори душата ми тежеше. Отворих вратата на жилището, боейки се, че ще срещна една преливаща от желание за разговор Изабела. В дома цареше тишина. Изминах коридора до галерията в дъното и я заварих там, заспала на канапето с разтворена книга на гърдите си — един от старите ми романи. Не можах да сдържа усмивката си. В онези есенни дни температурата в къщата бе спаднала чувствително и аз се разтревожих, че Изабела би могла да настине. Понякога я виждах да ходи из жилището, наметнала на раменете си голям вълнен шал. Веднага тръгнах към стаята й, за да го намеря и внимателно да я завия с него. Вратата на спалнята и беше открехната. Въпреки че се намираше в моя дом, не бях влизал в тази стая, откакто Изабела се бе настанила там, и дори сега изпитвах известни задръжки да го сторя. Зърнах сгънатия шал на един стол и влязох да го взема. Стаята ухаеше на сладкия и свеж аромат на Изабела. Леглото й все още бе разхвърляно и аз се наведох, за да оправя чаршафите и одеялата, защото знаех, че щом се впуснех да свърша някоя домакинска работа, нравственият ми статус се издигаше в очите на моята помощничка.

Именно тогава забелязах, че имаше нещо пъхнато между дюшека и пружината на леглото. Изпод гънката на чаршафа се подаваше крайчецът на някаква хартия. Когато понечих да я издърпам, установих, че е цял пакет. Измъкнах го напълно и в ръцете ми се озоваха около двайсетина, както ми се стори, писма в сини пликове, завързани с панделка. Усетих, че ме обзема чувство на студ, но не му обърнах внимание. Развързах възела на панделката и взех един от пликовете. Беше с моето име и адрес. Адресът на изпращача гласеше простичко: Кристина.

Седнах на леглото с гръб към вратата и се заех да разглеждам писмата едно по едно. Първото бе изпратено преди няколко седмици, а последното — преди три дни. Всички пликове бяха отворени. Затворих очи и усетих, че писмата се изплъзват от ръцете ми. Чух как тя въздъхна зад гърба ми, застанала неподвижно на прага.

— Простете ми — промълви Изабела.

Приближи се бавно и коленичи, за да вдигне от пода писмата, едно по едно. Когато събра всичките накуп, ми ги подаде, като ме гледаше с болка.

— Направих го, за да ви предпазя — рече.

Очите й се наляха със сълзи и тя сложи ръка на рамото ми.

— Махни се — казах аз.

Отблъснах я от себе си и станах. Изабела се свлече на пода, стенейки така, сякаш нещо я изгаряше отвътре.

— Махни се от тази къща.

Напуснах жилището, без да си направя труда да затворя вратата зад гърба си. Излязох на улицата и се озовах в един свят от лица и сгради, които ми се видяха далечни и чужди. Закрачих безцелно, безчувствен към студа, към вятъра и дъжда, който тъкмо почваше да шиба града, носейки дъх на проклятие.

34

Трамваят спря пред вратите на кулата Белесгуард57, където градът сякаш издъхваше в подножието на хълма. Отправих се към портите на гробището Сан Хервасио, като следвах пътеката от жълтеникаво сияние, която светлините на трамвая дълбаеха в завесата на дъжда. Стените на гробището се издигаха на около петдесет метра разстояние, образувайки мраморна крепост, над която изникваше гора от статуи с цвета на бурята. На входа се натъкнах на будка, в която един пазач, навлечен с палто, грееше ръцете си на мангал. Щом ме видя да се появявам в дъжда, се надигна сепнат. Разгледа ме за няколко секунди, преди да отвори вратичката.

— Търся пантеона на фамилията Марласка.

— След по-малко от половин час ще се стъмни. По-добре елате друг ден.

— Колкото по-бързо ми кажете къде се намира, толкова по-скоро ще си отида.

Пазачът направи справка в регистъра и ми посочи с пръст местонахождението върху картата на гробището, която висеше на стената. Отдалечих се, без да му благодаря.

Не ми бе трудно да намеря пантеона сред цитаделата от гробници и мавзолеи, скупчени сред гробищните стени. Постройката се издигаше върху мраморна основа. Изграден в модернистичен стил, пантеонът описваше нещо като арка, образувана от две големи стълбища, разположени амфитеатрално. Те водеха към една поддържана от колони галерия, в чийто интериор имаше притвор с надгробни плочи. Галерията бе увенчана от купол, на чийто връх се издигаше фигура от почернял мрамор. Лицето й бе покрито с було, но с приближаването си към пантеона човек добиваше впечатлението, че този задгробен страж полека върти главата си, за да го следи с поглед. Качих се по едно от стълбищата и когато стигнах до входа на галерията, спрях, за да погледна назад. Светлините на града се съзираха в дъжда, далечни и смътни.

Влязох в галерията. В центъра се издигаше статуя на женска фигура, обгърнала едно разпятие в молитвена поза. Лицето й бе обезобразено от удари и някой бе боядисал в черно очите и устните, придавайки й вълче изражение. Това не бе единственият признак за оскверняване на пантеона. По надгробните плочи личаха драскотини, нанесени с някакъв остър предмет, а някои от тях бяха изпъстрени с неприлични рисунки и думи, които едва се четяха в сумрака. Гробът на Диего Марласка бе в дъното. Приближих се до него и сложих ръка върху плочата. Сетне извадих снимката на Марласка, която Салвадор ми бе дал, и я разгледах.

Именно в този момент чух стъпките по стълбите, които водеха нагоре към пантеона. Пъхнах снимката в палтото си и се обърнах с лице към входа на галерията. Стъпките бяха стихнали и сега се чуваше само дъждът, който потропваше по мрамора. Приближих се бавно до входа и надникнах навън. Силуетът стоеше с гръб към мен и съзерцаваше града в далечината. Беше жена, облечена в бяло, а главата й бе покрита с шал. Обърна се бавно и ме погледна. Усмихваше се. Въпреки изминалите години я познах незабавно. Ирене Сабино. Направих крачка към нея и едва тогава осъзнах, че зад мен имаше още някой. От удара в тила пред очите ми избухна бяла светлина. Усетих, че падам на колене. Миг по-късно се свлякох върху покрития с локви мрамор. Един тъмен силует бе изрязан на фона на дъжда. Ирене коленичи до мен. Почувствах как ръката й обгърна главата ми и опипа удареното място. Сетне видях пръстите й, целите в кръв. Тя помилва лицето ми с тях. Последното, което видях, преди да изгубя свяст, бе как Ирене Сабино извади един сгъваем бръснач и бавно го отвори, а сребристи капки дъжд се плъзгаха по острието му, докато тя го насочваше към мен.

Отворих очи и в тях нахлу ослепителното сияние на една маслена лампа. Лицето на пазача ме наблюдаваше, абсолютно безизразно. Опитах се да примигна и взрив от болка прониза черепа ми, започвайки от тила.

— Жив ли сте? — попита пазачът, без да стане ясно дали въпросът бе отправен към мен, или бе чисто реторичен.

— Да — изстенах аз. — И през ум да не ви минава да ме тикнете в някой ров.

Той ми помогна да се надигна полека. При най-малкото движение усещах пронизваща болка в главата.

— Какво стана?

— Вие ще кажете. Трябваше да затворя още преди час, но като не ви видях да излизате, дойдох дотук да видя какво става и ви заварих да спите като пън.

— А жената?

— Коя жена?

— Бяха двама души.

— Две жени?

Въздъхнах и поклатих глава.

— Бихте ли ми помогнали да стана?

С помощта на пазача успях да се изправя. Едва тогава усетих една смъдяща болка и забелязах, че ризата ми е разтворена. Няколко повърхностни разреза пресичаха гърдите ми.

— Чуйте, тая работа хич не изглежда добре…

Закопчах палтото си и докато правех това, опипах вътрешния си джоб. Снимката на Марласка бе изчезнала.

— Имате ли телефон в будката?

— Телефон? Да бе, как не. Намира се в салона с турската баня.

— Можете ли поне да ми помогнете да стигна до кулата Белесгуард, за да си повикам такси оттам?

Пазачът изруга и ме подхвана през раменете.

— Хубаво ви казвах аз да дойдете друг ден — рече той примирено.

35

Оставаха само няколко минути до полунощ, когато най-сетне успях да се добера до къщата с кулата. Щом отворих вратата, веднага разбрах, че Изабела си е отишла. Ехото от стъпките ми в коридора звучеше различно. Не си направих труда да запаля лампата. Придвижих се из къщата в полумрака и надникнах в стаята, която доскоро бе нейна. Изабела я бе почистила и подредила. Чаршафите и одеялата бяха сгънати прилежно на един стол, дюшекът бе оголен. Нейният аромат все още се носеше във въздуха. Отидох до галерията и седнах на писалището, което моята помощничка бе използвала. Изабела бе подострила моливите и ги бе поставила акуратно във ваза. Купчината бели листа бе спретнато подредена върху един поднос. Комплектът писци, който й бях подарил, почиваше в единия край на масата. Къщата никога не ми бе изглеждала толкова празна.

В банята се освободих от подгизналите си дрехи и поставих на тила си напоен със спирт пластир. Болката бе намаляла и се бе превърнала в тъпо пулсиране и в едно общо усещане, което не бе много по-различно от тежък махмурлук. В огледалото разрезите по гърдите ми изглеждаха като линии, прокарани с перодръжка. Бяха чисти и повърхностни разрези, но доста ме смъдяха. Промих ги със спирт, като се надявах, че няма да се възпалят.

Проснах се в леглото и се завих до шията с две или три одеяла. Единствените части от тялото, които не ме боляха, бяха тези, които до такава степен бяха изтръпнали от студа и дъжда, че вече изобщо не ги усещах. Лежах и чаках да се стопля, заслушан в онази студена тишина — тишина, изпълнена с пустота и отсъствия, — която тегнеше над къщата. Преди да си отиде, Изабела бе оставила пакета с писма от Кристина върху нощната масичка. Протегнах ръка и измъкнах напосоки едно от тях, което бе с дата отпреди две седмици.

Пуснах писмото на пода, неспособен да чета повече. И утре е ден, казах си, по-лош от този едва ли би могъл да бъде. Представа си нямах какви прелести ме чакат тепърва. Навярно бях успял да поспя два часа в най-добрия случай, когато се събудих внезапно още в малките часове. Някой тропаше силно по вратата на жилището. Останах няколко секунди замаян в тъмното, търсейки ключа на лампата. Отново се разнесоха удари по вратата. Запалих лампата, станах от леглото и отидох до входа. Отместих капачето на шпионката. Три лица се виждаха в сумрака на площадката. Инспектор Грандес и зад него — Маркос и Кастело. Тримата гледаха втренчено в шпионката. Поех си дълбоко дъх няколко пъти, преди да отворя.

— Добър вечер, Мартин. Извинете, че идваме по това време.

— И кое време е сега?

— Време да си размърдаш задника, кучи сине — изломоти Маркос, изтръгвайки от Кастело една усмивка, с която спокойно бих могъл да се обръсна.

Грандес ги изгледа укоризнено и въздъхна.

— Часът е малко след три сутринта — рече той. — Може ли да вляза?

Въздъхнах с досада, но кимнах и му направих път да мине. Инспекторът даде знак на хората си да чакат на площадката. Маркос и Кастело кимнаха с неохота и ме изгледаха мръсно. Затворих вратата под носа им.

— Би трябвало да внимавате повече с тези двамата — отбеляза Грандес, докато вървеше непринудено по коридора.

— Моля, чувствайте се като у дома си… — рекох аз.

Върнах се в спалнята и се навлякох надве-натри с първото, което ми попадна пред очите, което в случая бяха мръсни дрехи, струпани на един стол. Когато излязох пак в коридора, нямаше и следа от Грандес.

Отидох до галерията и го заварих там, на прозореца, загледан в облаците, които пълзяха ниско над покривните тераси на града.

— А къде е бонбончето? — попита той.

— Отиде си вкъщи.

Грандес се извърна с усмивка.

— Умна глава сте вие, не ги държите на пълен пансион — каза той и ми посочи едно кресло. — Седнете.

Отпуснах се тежко на седалката. Инспекторът остана прав, като ме гледаше втренчено.

— Какво? — попитах аз накрая.

— Изглеждате зле, Мартин. Да не сте се сбили с някого?

— Паднах.

— Аха. Научих, че през деня сте посетили магазина за магически артикули, собственост на господин Дамиан Роурес, намиращ се на улица „Принсеса“.

— Нали лично ме видяхте да излизам оттам по обяд. За какво е всичко това?

Грандес ме наблюдаваше хладно.

— Сложете си палто и шал или каквото и да е. Навън е студено. Отиваме в участъка.

— Защо?

— Правете каквото ви казвам.

Една полицейска кола ни чакаше на Пасео дел Борн. Без да се церемонят, Маркос и Кастело ме тикнаха на задната седалка и се настаниха от двете ми страни, притискайки ме по средата.

— Удобно ли му е на господинчото? — попита Кастело, като ме сръга с лакът в ребрата.

Инспекторът седна отпред, до шофьора. Никой от тях не обели зъб през петте минути, които ни бяха нужни, за да изминем Виа Лайетана, пуста и потопена в мъгла с цвят на охра. Когато пристигнахме в Централния участък, Грандес слезе от колата и влезе в сградата, без да чака. Маркос и Кастело ме сграбчиха над лактите така, сякаш искаха да ми смелят костите, и ме повлякоха из един лабиринт от стълби, коридори и килии, докато стигнахме до някаква стая без прозорци, която миришеше на пот и урина. По средата й имаше маса от проядено дърво и два овехтели стола. От тавана висеше гола електрическа крушка, а в центъра на стаята имаше решетка за оттичане на вода, там, където се събираха двете леко наклонени плоскости, които образуваха повърхността на пода. Беше изключително студено. Преди да осъзная какво става, вратата се затръшна зад гърба ми. Чух стъпки, които постепенно заглъхнаха. Обиколих дузина пъти този зандан, докато накрая се отпуснах примирено на един от разклатените столове. През следващия час едничките звуци, които чувах, бяха собственото ми дишане, скърцането на стола и ехото от някаква водосточна тръба, чието местоположение не можах да установя.

След цяла вечност чух стъпки, които се приближаваха, и след малко вратата се отвори. Маркос надникна в килията ухилен и задържа вратата, за да мине Грандес. Последният влезе, без да ме погледне, и седна на стола в отсрещния край на масата. Кимна на Маркос и онзи затвори вратата, като не пропусна преди това да ми изпрати въздушна целувка и да ми смигне. Чак след около трийсет секунди инспекторът благоволи да ме погледне в лицето.

— Ако сте искали да ме впечатлите, успяхте да го постигнете, инспекторе.

Грандес не обърна внимание на иронията ми и се вторачи в мен така, сякаш ме виждаше за пръв път в живота си.

— Какво знаете за Дамиан Роурес? — попита той.

Свих рамене.

— Не много. Зная, че е собственик на магазин за магически артикули. Всъщност не знаех нищичко допреди няколко дена, когато Рикардо Салвадор ми спомена за него. Днес или вчера — защото вече изгубих представа колко е часът — го посетих, понеже търсех сведения за предишния обитател на къщата, в която живея. От Салвадор научих, че Роурес и предишният собственик…

— Марласка.

— Да, Диего Марласка. Та Салвадор ми разправи, че въпросният господин и Роурес са общували преди години. Зададох на Роурес няколко въпроса и той ми отговори, както можеше. Това е всичко, в общи линии.

Грандес закима.

— Това ли е вашата история?

— Не знам. Каква е вашата? Хайде да ги сравним, че дано накрая да схвана защо, майка му стара, трябва да мръзна посред нощ в някакво смрадливо мазе.

— Не ми повишавайте тон, Мартин.

— Извинете, инспекторе, но според мен можехте поне да благоволите да ми кажете защо съм тук.

— Ще ви кажа защо сте тук. Преди около три часа един съсед от сградата, в която се помещава магазинът на господин Роурес, се прибирал късно, когато забелязал, че вратата на магазина е отворена и лампите са запалени. Озадачен от това, той влязъл вътре и тъй като собственикът не се виждал наоколо и не му отговорил, когато го повикал, човекът отишъл в задната стая. Там намерил Роурес, чиито ръце и крака били завързани с тел за един стол сред локва от кръв.

Грандес направи продължителна пауза, през която очите му ме пронизваха като свредели. Предположих, че има още нещо. Инспекторът винаги оставяше някой ефектен удар за финал.

— Мъртъв ли е бил? — попитах.

Грандес кимна.

— Напълно. Някой се бил позабавлявал да му извади очите и да му отреже езика с ножици. Според съдебния лекар Роурес е умрял половин час по-късно, задавен от собствената си кръв.

Усетих, че не ми достига въздух. Грандес се разхождаше из стаята. По едно време се спря зад гърба ми и го чух как си запали цигара.

— Как получихте тази контузия? Вижда ми се скорошна.

— Подхлъзнах се в дъжда и си ударих тила.

— Не ме правете на идиот, Мартин. Не е във ваш интерес. Искате ли да ви оставя за малко с Маркос и Кастело, да видим дали ще ви научат на добри обноски?

— Добре де, удариха ме.

— Кой?

— Не зная.

— Мартин, този разговор започва да ме отегчава.

— А питате ли как се чувствам аз?

Грандес седна отново пред мен и ми отправи помирителна усмивка.

— Нали не мислите, че имам нещо общо със смъртта на този човек?

— Не, Мартин, не мисля. Мисля обаче, че не ми казвате истината и че смъртта на този нещастник по някакъв начин е свързана с вашето посещение. Както и смъртта на Баридо и Ескобиляс.

— Какво ви кара да мислите така?

— Наречете го предчувствие.

— Вече ви казах всичко, което зная.

— А аз вече ви предупредих да не ме взимате за идиот, Мартин. Маркос и Кастело са отвън и само чакат да им падне случай да си поприказват насаме с вас. Това ли искате?

— Не.

— Тогава ми помогнете да ви измъкна от тая каша и да ви пратя вкъщи, преди да са ви изстинали чаршафите.

— Какво искате да чуете?

— Истината например.

Блъснах стола назад и се изправих, вбесен. Бях премръзнал до мозъка на костите си, а главата ми сякаш щеше да се пръсне. Закрачих в кръг около масата, запращайки думите си по инспектора така, като че ли бяха камъни.

— Истината ли? Ще ви кажа истината. Истината е, че не знам коя е истината. Не знам какво да ви разкажа. Не знам защо отидох при Роурес или при Салвадор. Не знам какво търся, нито какво се случва с мен. Това е истината.

Грандес ме наблюдаваше със стоическо изражение.

— Престанете да обикаляте и седнете. Свят ми се завива, като ви гледам.

— Не ми се сяда.

— Мартин, вие фактически нищо не ми казвате. Моля ви само да ми помогнете, за да мога и аз да ви помогна.

— Не бихте могли да ми помогнете, дори и да искате.

— Кой би могъл тогава?

Стоварих се отново на стола.

— Не зная… — промълвих аз.

Стори ми се, че зърнах в очите на инспектора сянка от съчувствие, или може би беше просто умора.

— Вижте, Мартин. Нека да започнем отново. Ще го направим по вашия начин. Разкажете ми една история, но започнете от началото.

Аз само го изгледах мълчаливо.

— Мартин, не мислете, че само защото ми допадате, няма да си върша работата.

— Вършете каквото трябва да вършите. Повикайте Хензел и Гретел, ако щете.

В този миг забелязах, че по лицето му се изписа леко безпокойство. По коридора се приближаваха стъпки и нещо ми подсказа, че инспекторът не ги очакваше. Чуха се гласове и Грандес, изнервен, се приближи до вратата. Потропа три пъти с кокалчетата на пръстите си и Маркос, който охраняваше отвън, отвори. Един мъж с палто от камилска вълна и костюм в тон с него влезе в стаята, огледа се наоколо с погнуса, а после ми се усмихна извънредно сладко, докато си сваляше спокойно ръкавиците. Гледах го смаян, тъй като познах в негово лице адвокат Валера.

— Добре ли сте, господин Мартин? — попита той.

Кимнах. Адвокатът отведе инспектора в един ъгъл. Чух ги как си шепнат. Грандес ръкомахаше със сдържан гняв. Валера го наблюдаваше студено и клатеше глава. Разговорът им продължи почти една минута. Накрая Грандес изсумтя и отпусна ръце.

— Вземете си шала, господин Мартин, защото си тръгваме — нареди Валера. — Инспекторът вече приключи с въпросите си.

Зад гърба му Грандес прехапа устни и изгледа ядно Маркос, който само сви рамене. Без да сваля от лицето си приветливата и обиграна усмивка, Валера ме хвана под ръка и ме измъкна от зандана.

— Надявам се, че тези полицейски служители са се отнесли с вас коректно, господин Мартин.

— Да — успях да измънкам аз.

— Момент — извика Грандес зад гърба ни.

Валера се спря и се обърна, като ми даде знак да мълча.

— Ако имате някакви въпроси към господин Мартин, можете да ги отправите към нашата кантора, където ще ви обслужим с най-голямо удоволствие. Междувременно, ако не разполагате с по-съществена причина да задържите господин Мартин в това учреждение, ние се оттегляме, като ви пожелаваме лека нощ и ви благодарим за любезността, за която ще е разумно да спомена пред вашите началници и особено пред главен инспектор Салгадо — скъп приятел, както знаете.

Сержант Маркос понечи да тръгне към нас, но инспекторът го спря. Размених с него един последен поглед, преди Валера да ме хване отново за лакътя и да ме задърпа да вървя.

— Не се помайвайте — тихо рече той.

Прекосихме дългия коридор с мъждукащи лампи и стигнахме до стълбище, което ни отведе до друг дълъг коридор. В края му имаше вратичка, която водеше към фоайето на долния етаж и оттам към изхода. Там ни чакаше един „Мерцедес-Бенц“ с включен мотор, а шофьорът, щом видя Валера, веднага ни отвори вратата. Влязох и се настаних в кабината. В автомобила имаше отопление и кожените седалки бяха приятно топли. Валера седна до мен и с едно почукване по стъклото, което отделяше кабината от купето на шофьора, му даде знак да тръгне. Щом колата потегли и навлезе в централното платно на Виа Лайетана, Валера ми се усмихна, сякаш нищо не бе станало, и посочи към гъстата мъгла, която се разделяше на две покрай нас като някакъв шубрак.

— Неприятна нощ, а? — подхвърли той.

— Къде отиваме?

— У вас, естествено. Освен ако не предпочитате да отидете в хотел или…

— Не. Така е добре.

Колата бавно пъплеше надолу по Виа Лайетана. Валера равнодушно оглеждаше пустите улици.

— Какво всъщност правите тук? — попитах аз най-сетне.

— А на вас как ви се струва? Представлявам ви и защитавам вашите интереси.

— Кажете на шофьора да спре колата — рекох.

Шофьорът потърси погледа на Валера в огледалото за обратно виждане. Адвокатът поклати глава и му даде знак да продължава.

— Не говорете глупости, господин Мартин. Късно е, студено е и ще ви придружа до вас.

— Предпочитам да повървя пеша.

— Бъдете разумен.

— Кой ви изпрати?

Валера въздъхна и потърка очи.

— Имате добри приятели, Мартин. В тоя живот е важно човек да има добри приятели и най-вече да знае как да ги запази — каза той. — Толкова важно, колкото и да разбира кога се е заинатил да следва погрешен път.

— Дали това не е пътят, който минава през Каса Марласка на „Каретера де Валвидрера“ 13?

Валера се усмихна търпеливо, сякаш мъмреше с обич някое непослушно дете.

— Господин Мартин, повярвайте ми, когато ви казвам, че колкото по-далеч стоите от този дом и от тази работа, толкова по-добре ще е за вас. Приемете от мен поне този съвет.

Шофьорът зави по Пасео де Колон и пое по улица „Комерсио“, за да излезе оттам на Пасео дел Борн. Пред обширната площ на пазара вече почваха да се трупат колички, натоварени с месо и риба, лед и подправки. Минахме покрай четирима младежи, които тъкмо разтоварваха разделения на две половини труп на една юница, оставяйки след себе си диря от кръв и пара, чиято миризма се долавяше във въздуха.

— В какъв дивен квартал живеете, Мартин — пълен е с живописни гледки.

Шофьорът спря в началото на „Фласадерс“ и слезе от колата, за да ни отвори вратата. Адвокатът слезе заедно с мен.

— Смятам да ви изпратя до входа — рече той.

— Хората ще ни помислят за гаджета.

Закрачихме по тясната, подобна на бездна от сенки уличка към моята къща. Когато стигнахме до входната врата, адвокатът ми подаде ръка с професионална вежливост.

— Благодаря ви, че ме измъкнахте от онова място.

— Не на мен трябва да благодарите — отвърна Валера, като извади един плик от вътрешния джоб на палтото си.

Разпознах восъчния печат с ангела дори в мъжделивата светлина, която се процеждаше от лампата на стената над главите ни. Валера ми подаде плика и с едно последно кимване се отдалечи в посока към колата, която го чакаше. Отворих външната врата и се качих по стълбите до площадката пред жилището. Когато влязох вътре, отидох направо в кабинета и сложих плика на писалището. Отворих го и измъкнах сгънатия лист с калиграфския почерк на тартора.

Сгънах отново листа и го пъхнах внимателно в плика. Запалих клечка кибрит и като държах плика за единия край, го доближих до пламъка. Гледах го как гори, докато восъкът се разтопи в алени сълзи, които закапаха по писалището, а пръстите ми се покриха с пепел.

— Вървете по дяволите — промърморих аз, а зад прозорците нощта изглеждаше по-тъмна от всякога.

36

Чаках утрото, което все не идваше, седнал в креслото на кабинета, докато накрая ме надви някакъв бяс и излязох на улицата, решен да пренебрегна предупреждението на адвокат Валера. Подухваше онзи студен и режещ вятър, който зиме предхожда зазоряването. Докато прекосявах Пасео дел Борн, ми се стори, че чух стъпки зад гърба си. Обърнах се за миг, но не видях никого освен младежите от пазара, които разтоварваха ръчните колички, и продължих по пътя си. Когато стигнах до Пласа Паласио, зърнах светлините на първия трамвай за деня, който чакаше в мъглата, пълзяща откъм водите на пристанището. Змии от синя светлина проблясваха по жиците. Качих се на трамвая и седнах отпред. Купих си билет от същия контрольор, който ме таксува и последния път. Малко по малко се качиха около дузина пътници — всеки от тях бе сам. След няколко минути трамваят потегли. В небето бе плъзнала мрежа от червеникави капиляри сред черните облаци. Не беше нужно човек да е поет или мъдрец, за да проумее, че се очертава един лош ден.

Когато стигнахме до Сария, зората бе дошла с една сива, мъжделива светлина, която притъпяваше цветовете. Поех нагоре из самотните улички на квартала в посока към полите на планината. Навремени ми се струваше, че отново долавям стъпки зад гърба си, но всеки път, когато се спирах и поглеждах назад, там нямаше никого. Най-сетне стигнах до началото на уличката, която водеше към Каса Марласка, и си проправих път през килима от окапала шума, която хрущеше под краката ми. Бавно прекосих двора и се качих по стъпалата до входната врата, като оглеждах внимателно прозорците на фасадата. Потропах три пъти с мандалото и се отдръпнах няколко крачки назад. Почаках една минута, без да получа отговор, и почуках отново. Чух как ехото от ударите заглъхна във вътрешността на къщата.

— Добро утро! — подвикнах аз.

Гласът ми сякаш се удави в гъсталака, който обграждаше имота. Заобиколих къщата в посока към павилиона, където бе басейнът, и се приближих до остъклената галерия. Прозорците бяха затъмнени от спуснати дървени кепенци, които пречеха да се надникне вътре, но точно до стъклената врата имаше един открехнат прозорец. През стъклото се виждаше резето на вратата. Пъхнах ръката си през отвора и освободих резето. Вратата поддаде с металически звук. Погледнах зад гърба си още веднъж, за да се уверя, че няма никого, и влязох.

Когато очите ми посвикнаха със здрача, започнах да долавям очертанията на стаята. Отидох до прозорците и открехнах кепенците, за да нахлуе малко виделина. Множество остриета от светлина пронизаха мрака и очертаха контурите на помещението.

— Има ли някой тук? — подвикнах.

Звукът от гласа ми заглъхна в недрата на къщата като звън от монета, падаща в бездънен кладенец. Отидох до края на стаята, където арка от дялано дърво водеше към тъмен коридор с окачени картини, които едва се виждаха върху покритите с кадифе стени. В другия му край се разкриваше голям кръгъл салон с мозаечен под и стенно пано от емайлирано стъкло, в което се различаваше фигурата на един бял ангел с протегната ръка и огнени пръсти. Голямо каменно стълбище се издигаше в спирала около салона. Спрях се в подножието на стълбата и извиках отново.

— Добро утро! Госпожо Марласка?

Къщата тънеше в абсолютна тишина и немощното ехо отнесе моите думи. Качих се по стълбите до първия етаж и спрях на площадката, от която можеха да се видят салонът и паното. Оттам съгледах и дирята, която стъпките ми бяха оставили в слоя прах, покриващ пода. Освен моите следи единственият видим признак, че някой бе минавал оттам, бе нещо като пътека от две успоредни линии, разделени от две-три педи разстояние, и стъпки между тях. Големи стъпки. Наблюдавах объркан тези отпечатъци, докато накрая проумях какво всъщност виждам. Това бяха дирите от инвалидна количка и от нозете на онзи, който я е бутал.

Стори ми се, че дочух някакъв шум зад гърба си и се обърнах. Една открехната врата в края на коридора леко се поклащаше. Оттам долиташе студен полъх. Приближих се бавно до вратата, хвърляйки мимоходом бегъл поглед на стаите, които се намираха от двете страни. Това бяха спални с мебели, покрити с платна и чаршафи, за да не се прашат. Затворените прозорци и плътният мрак подсказваха, че от дълго време не са били използвани, с изключение на една стая, по-просторна от останалите — спалня на съпружеска двойка. Влязох в нея и установих, че миришеше на онази странна смесица от парфюм и болест, която съпровожда старите хора. Предположих, че това бе стаята на вдовицата Марласка, въпреки че нямаше следи от нейното присъствие.

Леглото бе грижливо оправено. Срещу него имаше скрин, върху който стояха редица поставени в рамки фотографии. На всички тях, без изключение, се виждаше едно дете със светли коси и засмяно лице. Исмаел Марласка. Той позираше ту с майка си, ту с други деца. На никоя от снимките не се забелязваше и следа от Диего Марласка.

Шумът от някаква врата в коридора ме сепна отново и аз излязох от спалнята, оставяйки снимките така, както ги бях заварил. Вратата на стаята в самия край на коридора все така се полюляваше. Отправих се натам и спрях за миг, преди да вляза. Поех дълбоко въздух и бутнах вратата.

Вътре всичко беше бяло. Стените и таванът бяха боядисани в безупречно бяло. Завеси от бяла коприна. Малко легло с бяла кувертюра. Бял килим. Бели етажерки и гардероби. След мрака, който цареше в цялата къща, този контраст ме заслепи за няколко секунди. Помещението сякаш бе излязло от съновидение, от някаква приказна фантазия. По етажерките имаше играчки и книжки с приказки. Един порцеланов арлекин в естествен ръст бе седнал пред тоалетна масичка и се оглеждаше в огледалото. От тавана висеше украшение с накачени по него бели птици. На пръв поглед това бе стаята на едно разглезено дете, Исмаел Марласка, но всъщност имаше тягостното излъчване на погребална камера.

Седнах върху леглото с въздишка. Едва тогава забелязах, че тук имаше нещо, което изглеждаше не на място — най-напред миризмата. Една сладникава смрад се носеше във въздуха. Станах и се огледах наоколо. Върху една ракла бе поставена порцеланова чиния с черна свещ в нея. Восъкът се бе стекъл, образувайки броеница от тъмни сълзи. Обърнах се. Миризмата като че ли идваше от горната част на леглото. Отворих чекмеджето на нощната масичка и намерих вътре едно разпятие, счупено на три части. Зловонието се усили, идваше съвсем отблизо. Обиколих стаята няколко пъти, но не можех да открия източника на тази миризма. Именно тогава го видях. Имаше нещо под кревата. Коленичих и погледнах отдолу. Една тенекиена кутия от рода на онези, които децата използват, за да съхраняват своите детски съкровища. Измъкнах я и я сложих на леглото. Сега смрадта се усещаше много по-ясно и натрапчиво. Сподавих отвращението си и отворих кутията. Вътре имаше един бял гълъб, чието сърце бе пронизано с игла. Отстъпих крачка назад, затискайки устата и носа си, и се отдръпнах към вратата. Очите на арлекина с неговата усмивка на чакал ме наблюдаваха от огледалото. Хукнах обратно към стълбището и слязох тичешком по него, търсейки коридора, който водеше към читалнята и вратата към градината, която бях успял да отворя. За миг имах чувството, че съм се изгубил и че къщата, досущ като някакво създание, способно да размества по свое желание коридорите и стаите си, не искаше да ме пусне да избягам. Накрая съгледах остъклената галерия и изтичах към вратата. Едва тогава, докато се борех с ключалката, чух един зъл смях зад гърба си и разбрах, че не съм сам в къщата. Обърнах се мигом и успях да зърна тъмен силует, който ме наблюдаваше от дъното на коридора, като държеше в ръка някакъв лъскав предмет. Държеше нож.

Резето поддаде под ръцете ми и аз отворих вратата с рязко движение. Така се бях засилил, че паднах ничком върху мраморните плочи, които ограждаха басейна. Лицето ми бе само на педя от ръба и аз усетих зловонието на застоялите води. За миг се взрях в мрака, който се стелеше на дъното на басейна. Къс небе просветна между облаците и слънчевите лъчи се плъзнаха по водите, докосвайки дъното, покрито с напукана мозайка. Гледката трая само миг. Инвалидната количка, килната напред, бе заседнала на дъното. Светлината продължи своя ход към най-дълбоката част на басейна и именно там я съзрях. Нещо, което изглеждаше като тяло, облечено в разнищена бяла рокля, лежеше подпряно на стената. Стори ми се, че това бе кукла с алени устни, разядени от водата, и очи, блестящи като сапфири. Червените й коси бавно се полюшваха в зловонните води, а кожата й бе посиняла. Това бе вдовицата Марласка. Секунда по-късно виделината в небето се скри и водите отново се превърнаха в тъмно огледало, в което успях да зърна само моето лице и един силует, който изникна на прага на галерията зад гърба ми, стиснал нож в ръка. Изправих се бързешком и хукнах към градината, минавайки направо през шубрака, който издра лицето и ръцете ми, докато се добрах до голямата метална врата и излязох на улицата. Продължих да тичам и се спрях едва когато стигнах до „Каретера де Валвидрера“. Там, останал без дъх, се обърнах и се уверих, че Каса Марласка отново се е скрила оттатък тясната уличка, невидима за света.

37

Върнах се вкъщи със същия трамвай, прекосявайки града, който се смрачаваше с всяка изминала минута под ледения вятър, разнасящ шумата из улиците. Когато слязох на Пласа Паласио, дочух как двама моряци, идващи от кейовете, си говореха за буря, която се задавала откъм морето и щяла да връхлети града, преди да се мръкне. Вдигнах поглед и видях, че небето бе започнало да се покрива с плащ от алени облаци, които се разпростираха над морето като пролята кръв. По улиците, ограждащи пазара Борн, хората се стараеха да залостят добре вратите и прозорците, търговците затваряха дюкяните си преди обичайното време, а децата излизаха на улицата, за да играят въпреки вятъра, като разперваха ръце на кръст и се смееха пред тътена на далечните гръмотевици. Уличните лампи примигваха, а проблясващите светкавици обливаха фасадите в бяла светлина. Забързах се към портала на къщата с кулата и изкачих припряно стълбите. Грохотът на бурята се чуваше през стените, все по-близо и по-близо.

Вътре в къщата бе толкова студено, че можех да видя дъха си, когато влязох в коридора. Отидох направо в стаята, където имаше стара печка с въглища, която бях използвал само четири-пет пъти, откакто живеех там, и я запалих с наръч сухи стари вестници. Запалих и камината в галерията и седнах на пода пред огъня. Ръцете ми трепереха — не знаех дали от студ, или пък от страх. Чаках да се стопля, докато съзерцавах мрежата от бяла светлина, която мълниите оставяха по небето.

Дъждът се забави чак до свечеряване и когато най-сетне заваля, се стовари като завеса от гневни капки, които за броени минути ослепиха нощта и удавиха покривите и уличките под една черна пелерина, която плющеше буйно по стените и прозорците. Къщата се затопляше малко по малко, благодарение на печката с въглища и камината, но на мен ми бе все така студено. Станах и отидох в спалнята да потърся одеяла, с които да се увия. Разтворих гардероба и затършувах в двете големи чекмеджета в долната част. Сандъчето с пистолета все още си беше там, скрито на дъното. Взех го и го сложих на леглото.

Отворих го и се загледах в стария револвер на баща ми, едничкото, което ми бе останало от него. Подържах го в ръка, галейки спусъка с показалеца си. Отворих барабана и пъхнах в него шест куршума от кутията за муниции, прибрана в двойното дъно на сандъчето. Оставих кутията върху нощната масичка и занесох револвера и едно одеяло в галерията. Там се отпуснах на канапето, загърнат с одеялото, сложил оръжието на гърдите си и зареял поглед към бурята зад прозорците. Чувах тиктакането на часовника, който стоеше на полицата на камината. Не ми бе нужно да го погледна, за да разбера, че до срещата ми с тартора в билярдния салон на Конния клуб оставаше едва половин час.

Затворих очи и си го представих как пътува из пустите, плувнали във вода улици на града. Представих си го как седи на задната седалка на своя „Ролс-Ройс“ и златистите му очи искрят в мрака, а сребърният ангел на капака на колата си проправя път в бурята. Представих си го, неподвижен като статуя, без дихание или усмивка, без каквото и да е изражение. След малко, заслушан в пращенето на дървата в камината и в дъжда, който плющеше зад прозорците, заспах с оръжието в ръце и с увереността, че няма да отида на указаната среща.

Отворих очи малко след полунощ. Огънят в камината бе почти угаснал и галерията бе потопена в трепкащия здрач, който хвърляха синкавите пламъци на догарящата жарава. Продължаваше да вали като из ведро. Револверът все още бе в ръцете ми, леко затоплен. Полежах така няколко минути, без дори да мигам. Разбрах, че има някой пред вратата, още преди да чуя потропването.

Отметнах одеялото и се изправих. Чух повторно почукване. Някой тропаше с кокалчетата на пръстите си по вратата на къщата. Станах с оръжието в ръка и тръгнах към коридора. Ново почукване. Направих няколко крачки и се спрях. Представих си го как се усмихва, застанал на площадката, а ангелът на ревера му проблясва в мрака. Запънах ударника на оръжието. Отново се разнесе звукът от ръка, удряща по вратата. Исках да светна лампата, но нямаше ток. Продължих да вървя напред. Канех се да отместя капачето на шпионката, но не ми достигна смелост. Останах там, неподвижен, почти без да дишам, вдигнал револвера с дуло, насочено към вратата.

— Вървете си — извиках аз с глас, лишен от сила.

В този миг чух плач от другата страна и свалих оръжието. Отворих вратата в тъмното и я заварих на прага. Дрехите й бяха прогизнали и цялата трепереше. Кожата й беше ледена. Щом ме видя, за малко не рухна в ръцете ми. Задържах я и само я прегърнах с всички сили — не намирах никакви думи. Усмихна ми се едва-едва и когато сложих ръката си на бузата й, тя я целуна, затваряйки очи.

— Прости ми — промълви Кристина.

Сетне отвори очи и ми отправи онзи наранен и сломен поглед, който би ме преследвал даже и в пъкъла. Аз й се усмихнах.

— Добре дошла у дома.

38

Съблякох я на светлината на една свещ. Събух обувките й, подгизнали от локвите, мократа рокля и раираните чорапи. Подсуших тялото и косата й с чиста кърпа. Все още трепереше от студ, когато я положих на кревата, легнах до нея и я прегърнах, за да я стопля. Дълго останахме така, безмълвни и заслушани в дъжда. Бавно почувствах как тялото й се затопли под ръцете ми и тя започна да диша дълбоко. Мислех, че е заспала, когато изведнъж проговори в сумрака.

— Твоята приятелка дойде да ме види.

— Изабела.

— Каза ми, че е криела моите писма от теб. Не от злоба, просто мислела, че го прави за твое добро, и може би е имала право.

Наведох се към нея и потърсих очите й. Помилвах устните й и тя за пръв път ми се усмихна безсилно.

— Мислех, че си ме забравил — рече.

— Опитах се да го сторя.

Умората бе белязала лицето й. Месеците на отсъствие бяха начертали бразди по кожата й, а погледът й излъчваше празнота и поражение.

— Вече не сме млади — каза тя, прочела мислите ми.

— Че кога изобщо сме били млади двамата с теб?

Отхвърлих одеялото настрани и загледах голото й тяло, простряно върху белия чаршаф. Погалих шията и гърдите й, като едва докосвах кожата й с върха на пръстите си. Нарисувах с ръка кръгчета по корема й и проследих линията на костите, които леко се очертаваха под хълбоците. Оставих пръстите си да поиграят с почти прозрачните косъмчета между бедрата й.

Кристина ме наблюдаваше мълчаливо със сломена усмивка и полузатворени очи.

— Какво ще правим? — попита тя.

Наведох се към нея и я целунах по устните. Тя ме прегърна и останахме да лежим така, докато свещта бавно догаряше.

— Все ще измислим нещо — промълви накрая.

Малко след зазоряване се събудих и открих, че съм сам в леглото. Надигнах се като ужилен, боейки се, че Кристина си е тръгнала отново през нощта. Тогава видях, че дрехите и обувките й все още са на стола и си отдъхнах. Заварих я в галерията, увита в одеяло и седнала на пода пред камината, където един дънер догаряше със синкав пламък. Седнах до нея и я целунах по врата.

— Не можах да заспя — рече тя, без да откъсва поглед от огъня.

— Да беше ме събудила.

— Не посмях. Ти изглеждаше така, сякаш си успял да заспиш за пръв път от месеци насам. Предпочетох да изследвам твоята къща.

— И?

— Тази къща е пропита с такава тъга, че сякаш е омагьосана — рече тя. — Защо не я подпалиш?

— И къде ще живеем?

— В множествено число?

— Защо не?

— Мислех, че вече не съчиняваш вълшебни приказки.

— Тая работа е като карането на велосипед. Научиш ли се веднъж…

Кристина ме изгледа продължително.

— Какво има в онази стая в края на коридора?

— Нищо. Разни вехтории.

— Заключена е.

— Искаш ли да я видиш?

Тя поклати глава.

— Това е просто една къща, Кристина. Купчина от камъни и спомени. Нищо повече.

Кристина кимна, не особено убедена.

— Защо не заминем? — попита.

— Къде?

— Далече.

Не можах да сдържа усмивката си, на която тя не отвърна.

— Колко далече?

— Там, където никой няма да знае кои сме, нито ще го е грижа.

— Ти това ли искаш? — попитах.

— А ти не искаш ли?

Поколебах се за миг.

— Ами Педро? — попитах, като почти се задавих с тези думи.

Тя отметна одеялото, което покриваше раменете й, и ме изгледа предизвикателно.

— Трябва ли ти неговото разрешение, за да легнеш с мен?

Замълчах си. Кристина ме гледаше с насълзени очи.

— Прости ми — промълви тя. — Нямах право да казвам това.

Вдигнах одеялото от пода и се опитах да я завия, но тя се извърна настрани, отблъсвайки жеста ми.

— Педро ме напусна — рече Кристина с угаснал глас. — Вчера отиде в „Риц“ да изчака там, докато аз си тръгна. Каза ми, че знае, че не го обичам и съм се омъжила за него само от благодарност или от жал. Каза ми, че не желае моето състрадание, че го наранявам всеки ден, който прекарвам с него, преструвайки се, че го обичам. Каза ми, че каквото и да сторя, той винаги ще ме обича и затова не желае да ме вижда повече.

Ръцете й трепереха.

— Обичаше ме с цялата си душа, а аз успях само да го направя нещастен — промълви тя.

Затвори очи и лицето й се сгърчи в гримаса на болка. Миг по-късно от нея се изтръгна дълбок стон и тя заудря лицето и тялото си с юмруци. Хвърлих се върху нея и я сграбчих в обятията си, за да я обездвижа. Кристина се съпротивяваше и викаше. Притиснах я към пода, като я държах здраво за ръцете. Тя бавно се предаде, изтощена, с лице, обляно в сълзи и слюнка и зачервени очи. Останахме така почти половин час, докато накрая усетих, че тялото й се отпусна и тя потъна в дълго мълчание. Завих я с одеялото и я прегърнах изотзад, за да скрия собствените си сълзи.

— Ще заминем надалече — зашепнах в ухото й, без да зная дали е в състояние да ме чуе и да ме разбере. — Ще заминем надалече, там, където никой няма да знае кои сме, нито ще го е грижа. Обещавам ти.

Кристина изви глава и ме погледна с лице, което вече нямаше никакво изражение, сякаш сърцето й бе разбито с чук. Прегърнах я силно и я целунах по челото. Дъждът все още плющеше зад прозорците и докато лежахме, уловени в онзи сив и блед зрак на мъртвото утро, за пръв ми се стори, че потъваме.

39

Същата сутрин изоставих работата за тартора. Докато Кристина спеше, аз се качих в кабинета и прибрах папката, която съдържаше всички страници, бележки и нахвърляни текстове за този проект, в един стар сандък до стената. Първият ми импулс беше да я изгоря, но не ми достигна смелост. През целия си живот бях имал усещането, че изписаните страници, които оставям след себе си, са част от мен. Нормалните хора донасят на бял свят деца; ние, романистите, донасяме книги. Осъдени сме да оставяме живота си в тях, макар че почти никога не получаваме благодарност за това. Осъдени сме да умираме на техните страници и понякога даже допускаме те да са тези, които в крайна сметка отнемат живота ни. Измежду всички странни творения от хартия и мастило, които бях създал на този окаян свят, несъмнено най-гротескното бе именно това продажно приношение, с което се отплащах на обещанията на тартора. На тези страници нямаше нищо, което да заслужава друга участ освен огъня, но все пак те бяха плът от моята плът и нямах куража да ги унищожа. Оставих ги на дъното на сандъка и излязох от кабинета с натежало сърце, почти засрамен от моята страхливост и от тягостното усещане за бащинство, което ми вдъхваше този мрачен ръкопис. Тарторът навярно би съумял да оцени иронията на тази ситуация. У мен тя предизвикваше само отвращение.

Следобедът настъпи, а Кристина продължаваше да спи. Възползвах се от това, за да отида до една бакалница близо до пазара, за да купя мляко, сирене и хляб. Дъждът най-сетне бе престанал, но улиците бяха покрити с локви и влагата се усещаше във въздуха като някакъв студен прашец, който проникваше в дрехите и в костите. Докато чаках реда си в бакалницата, имах чувството, че някой ме наблюдава. Когато излязох отново на улицата и пресякох Пасео дел Борн, погледнах зад гърба си и видях, че едно дете на не повече от пет години вървеше след мен. Спрях се и го погледнах. Детето също спря и отвърна на погледа ми.

— Не се страхувай — казах му аз. — Ела тук.

То направи няколко крачки и застана на около два метра от мен. Кожата му бе много бледа, почти синкава, сякаш никога не бе виждала слънце. Беше облечено в черно и носеше нови, лъскави лачени обувки. Имаше тъмни очи и толкова големи зеници, че бялото на очите почти не се виждаше.

— Как се казваш? — попитах.

Детето се усмихна и ме посочи с пръстче. Понечих да направя крачка към него, но то хукна да бяга и се скри от погледа ми на Пасео дел Борн.

Когато се върнах при портала на дома си, намерих един плик, втъкнат във вратата. Печатът от червен восък с ангела върху него все още бе топъл. Огледах улицата и в двете посоки, но не видях никого. Влязох и затворих вратата зад гърба си, като превъртях ключа два пъти. Спрях се в подножието на стълбата и отворих плика.

Стиснах писмото в юмрука си и го тикнах в джоба си. Влязох в жилището предпазливо и внимателно затворих вратата. Надникнах в спалнята и се уверих, че Кристина все още спи. Отидох в кухнята и се заех да приготвя кафе и лека закуска. След няколко минути чух стъпките на Кристина зад гърба си. Наблюдаваше ме от прага, навлякла един мой стар пуловер, който стигаше до средата на бедрата й. Косите й бяха разчорлени, а очите — подути. Имаше синини от ударите, които си бе нанесла по устните и скулите, и изглеждаше така, сякаш я бях пребил. Избягваше погледа ми.

— Прощавай — промълви тя.

— Гладна ли си? — попитах.

Поклати глава, но аз не обърнах внимание на този жест и й посочих да седне на масата. Поднесох й чаша кафе с мляко и захар и филия току-що опечен хляб със сирене и малко шунка. Тя изобщо не посегна към чинията.

— Хапни поне мъничко — подканих я аз.

Зачовърка сиренето неохотно и ме погледна с вяла усмивка.

— Добро е — рече.

— Ще ти се види още по-добро, когато го изядеш.

Закусихме мълчаливо. Кристина, за моя изненада, опразни чинията си наполовина. После се скри зад чашата с кафе и ме загледа с крайчеца на окото.

— Ако искаш, ще си отида още днес — рече накрая. — Не бива да се тревожиш за мен. Педро ми даде пари и…

— Не искам да ходиш никъде. Не искам да ме напускаш отново — никога вече. Чуваш ли ме?

— Не съм добра компания, Давид.

— Значи ставаме двама.

— Онова сериозно ли го каза? Че ще заминем надалече?

Кимнах.

— Баща ми често казваше, че животът не дава втори шанс.

— Дава го само на онези, на които по начало не е дал първи. Това всъщност са шансове от втора ръка, от които никой не е успял да се възползва, но все пак са по-добре от нищо.

Тя се усмихна вяло.

— Изведи ме на разходка — рече внезапно.

— Къде искаш да отидеш?

— Искам да се сбогувам с Барселона.

40

Към средата на следобеда слънцето се показа иззад покривалото от облаци, което бурята беше оставила след себе си. Улиците, лъснали от дъжда, се превърнаха в отразяващи кехлибареното небе огледала, по които вървяха минувачите. Спомням си, че отидохме до началото на Ла Рамбла, където статуята на Колумб изплуваше от мъглата. Крачехме мълчаливо, съзерцавайки сградите и човешката навалица, сякаш бяха някакъв мираж, сякаш градът бе вече изоставен и забравен. Барселона никога не ми бе изглеждала толкова красива и толкова тъжна, както в онзи следобед. Вече се свечеряваше, когато стигнахме до книжарницата „Семпере и синове“. Скрихме се в един вход на отсрещната страна на улицата, където никой не можеше да ни види. Витрината на старата книжарница хвърляше мека светлина върху влажните и лъскави павета. Вътре се виждаше как Изабела, застанала на една стълба, подрежда книги на най-горния рафт, а в това време синът на Семпере съзерцаваше крадешком глезените й, докато уж преглеждаше някаква счетоводна книга зад тезгяха. Седнал в едно ъгълче, стар и изморен, господин Семпере наблюдаваше и двамата с печална усмивка.

— На това място съм намерил почти всички хубави неща в моя живот — казах аз, без да се замислям. — Не искам да се сбогувам с него.

Вече се беше мръкнало, когато се върнахме в къщата с кулата. На влизане ни посрещна топлината на огъня, който бях напалил, преди да излезем. Кристина тръгна по коридора и без да обели дума, започна да се разсъблича, оставяйки след себе си диря от дрехи по пода. Заварих я да ме чака, легнала в кревата. Легнах до нея и я оставих да направлява ръцете ми. Докато я милвах, усещах как мускулите на тялото й се изопваха под кожата. Нямаше нежност в очите й, само един страстен и неотложен копнеж. Изгубих се в тялото й, като я любих с настървение, докато усещах ноктите й, впити в кожата ми. Чух я да стене от болка и от живот, сякаш не й достигаше въздух. Накрая рухнахме един до друг, изтощени и плувнали в пот. Кристина подпря глава на рамото ми и потърси погледа ми.

— Твоята приятелка ми каза, че си се забъркал в някаква каша.

— Изабела?

— Много е загрижена за теб.

— Изабела е склонна да си въобразява, че е моя майка.

— Не мисля, че си на прав път.

Постарах се да избягна погледа й.

— Разправи ми, че работиш върху една нова книга, поръчка от чуждестранен издател. Тя го нарича „тарторът“. Казва, че ти е платил цяло състояние, но ти се чувстваш виновен, задето си приел парите. Казва, че се страхуваш от този човек, тартора, и че в цялата работа има нещо мътно.

Въздъхнах раздразнен.

— Има ли нещо, което Изабела да не ти е разказала?

— Другото си остава между нас двете — отвърна тя, като ми намигна. — Може би ме е излъгала?

— Не те е излъгала, това са си просто нейни разсъждения.

— И за какво става дума в тази книга?

— Това е приказка за деца.

— Да, Изабела ми каза, че точно така ще ми отговориш.

— Ако тя вече ти е дала всички отговори, защо ме разпитваш?

Кристина ме изгледа строго.

— За твое успокоение, а и за нейно, изоставих книгата. C’est fini58 — уверих я аз.

— Кога?

— Тази сутрин, докато ти спеше.

Тя свъси вежди недоверчиво.

— Ами този човек, тарторът, знае ли това?

— Не съм разговарял с него. Но предполагам, че се досеща. А ако ли не, много скоро ще се досети.

— В такъв случай ще се наложи ли да му върнеш парите?

— Мисля, че парите изобщо не го интересуват.

Кристина потъна в продължително мълчание.

— Може ли да прочета книгата? — попита тя накрая.

— Не.

— И защо не?

— Това е просто чернова, все още няма никакъв смисъл. Представлява куп от идеи и бележки, несвързани фрагменти. Изобщо не става за четене. Ще те отегчи.

— И все пак бих искала да я прочета.

— Защо?

— Защото си я написал ти. Педро винаги казва, че няма друг начин да опознаеш истински един писател, освен чрез дирята от мастило, която оставя след себе си; че личността, която си мислиш, че виждаш, е само един кух персонаж, а истината се крие винаги в художествената измислица.

— Това навярно го е прочел в някоя пощенска картичка.

— Всъщност тази мисъл е от един твой роман. Зная, че е така, защото аз също съм го чела.

— Плагиатството не я издига над нивото на обикновената глупост.

— Аз смятам, че има смисъл.

— Е, тогава сигурно е вярна.

— Значи мога да прочета книгата?

— Не.

Вечеряхме с хляба и сиренето, останали от сутринта, седнали един срещу друг на кухненската маса, като се споглеждахме от време на време. Кристина дъвчеше без апетит, разглеждайки всяка хапка хляб на светлината на маслената лампа, преди да я поднесе към устата си.

— Един влак потегля от Френската гара за Париж утре по обяд — рече тя. — Прекалено скоро ли е?

Не можех да избия от главата си образа на Андреас Корели. Представях си го как се изкачва по стълбите и чука на вратата ми във всеки момент.

— Предполагам, че не — съгласих се аз.

— Знам един малък хотел до Люксембургската градина, който дава под наем стаи за един месец — добави тя. — Малко е скъп, но…

Предпочетох да не я питам откъде познава този хотел.

— Цената няма значение, но аз не говоря френски — отбелязах.

— А аз — да.

Сведох поглед.

— Погледни ме в очите, Давид.

Сторих го неохотно.

— Ако предпочиташ да си отида…

Аз заклатих глава. Тя хвана ръката ми и я поднесе към устните си.

— Ще се получи, ще видиш — каза. — Сигурна съм. Това ще е първото нещо в живота ми, което ще се получи добре.

Погледнах я — една сломена жена с насълзени очи, седнала в здрача, и не си пожелах нищо друго на този свят, освен да мога да й върна онова, което никога не бе имала.

Настанихме се на канапето в галерията, сгушени под две одеяла, и се загледахме в жаравата на огъня. Заспах, като милвах косата на Кристина и си мислех, че това щеше да е последната нощ, която прекарвах в тази къща — тъмницата, в която бях погребал младостта си. Сънувах, че тичам из улиците на една Барселона, наводнена от часовници, чиито стрелки се въртяха в обратна посока. Улички и булеварди се извиваха покрай мен като тунели, надарени със собствена воля, образувайки жив лабиринт, който осуетяваше всичките ми опити да напредна из него. Накрая, под едно обедно слънце, което пламтеше в небето като кълбо от нажежен метал, успях да се добера до Френската гара и се отправих с цялата бързина, на която бях способен, към перона, където влакът вече потегляше. Затичах се след него, но той набираше скорост и въпреки всичките ми усилия успях само да го докосна с върха на пръстите си. Продължих да тичам, докато останах без дъх и, стигайки до края на перона, рухнах в пустотата. Когато вдигнах поглед, вече беше късно. Влакът все повече се отдалечаваше, а лицето на Кристина се взираше в мен от последния прозорец.

Отворих очи и видях, че Кристина не е при мен. Огънят се бе превърнал в шепа пепел, в която едва проблясваха искри. Станах и погледнах през прозореца. Развиделяваше се. Залепих лице на стъклото и забелязах мъжделива светлина в прозорците на кабинета. Запътих се към витата стълба, която водеше нагоре към кулата. Бакърени отблясъци се стелеха по стъпалата. Изкачих се бавно. Когато стигнах до кабинета, спрях на прага. Кристина седеше на пода с гръб към мен. Сандъкът до стената бе отворен. Тя държеше в ръце папката с ръкописа за тартора и тъкмо развързваше шнура, с който бе вързана.

Когато чу стъпките ми, спря.

— Какво правиш тук? — попитах, мъчейки се да скрия тревогата в гласа си.

Кристина се обърна и ми се усмихна.

— Шпионирам.

Проследи погледа ми, втренчен в папката в ръцете й, и доби лукаво изражение.

— Какво има тук вътре?

— Нищо. Бележки. Драсканици. Нищо интересно…

— Лъжец такъв. Бас държа, че това е книгата, над която си работил — рече тя и започна да развързва шнура. — Умирам от желание да я прочета…

— Бих предпочел да не го правиш — казах аз с най-нехайния тон, на който бях способен.

Кристина свъси вежди. Използвах момента, за да коленича пред нея и внимателно да измъкна папката от ръцете й.

— Какво има, Давид?

— Нищо, няма нищо — уверих я аз, лепнал глуповата усмивка на лицето си.

Завързах отново шнура на папката и я върнах обратно в сандъка.

— Няма ли да я сложиш под ключ? — попита Кристина.

Обърнах се, готов да поднеса някакво извинение, но тя вече бе изчезнала по стълбите надолу. Въздъхнах и затворих капака на сандъка.

Заварих Кристина долу в спалнята. За един миг ме изгледа така, сякаш бях непознат. Останах на прага.

— Извинявай — подех аз.

— Няма защо да ми искаш извинение — отвърна тя. — Не биваше да си пъхам носа там, където не ми е работа.

— Не става дума за това.

— Няма значение — каза тя с ледена усмивка и разсече въздуха с безгрижен жест.

Кимнах, отлагайки втория щурм за по-благоприятен момент.

— Билетните гишета на Френската гара отварят скоро — рекох аз. — Мислех да изляза, за да съм там още когато отварят, и да купя билети за влака днес по обяд. После ще отида до банката да изтегля пари.

Кристина само кимна.

— Много добре.

— Защо през това време не приготвиш една чанта с дрехи? Аз ще се върна най-много след два часа.

Тя се усмихна едва-едва.

— Ще те чакам тук.

Приближих се до нея и обхванах лицето й с длани.

— Утре вечер ще бъдем в Париж — казах й аз.

После я целунах по челото и излязох.

41

Фоайето на Френската гара бе простряло пред краката ми лъскав като огледало под, в който се отразяваше големият часовник, окачен на тавана. Стрелките показваха, че часът е седем и трийсет и пет минути сутринта, но билетните гишета все още бяха затворени. Един разсилен, въоръжен с голяма метла и донякъде театрални маниери, метеше до блясък пода, като си подсвиркваше някаква песенчица и, доколкото му позволяваше накуцването, поклащаше хълбоци с известна грация. Поради липса на друго занимание се заех да го наблюдавам. Беше дребен човечец, когото светът сякаш бе изцедил до такава степен, че му бе отнел всичко освен усмивката и удоволствието да може да чисти този под с такова усърдие, като че ли бе подът на Сикстинската капела. В помещението нямаше други хора и човекът накрая си даде сметка, че е наблюдаван. Когато старателното му метене го отведе за пети път близо до моя наблюдателен пост на една от дървените пейки, наредени по края на фоайето, разсилният спря, подпря се с две ръце на дръжката на метлата и се осмели да ме погледне открито.

— Никога не отварят навреме — обясни той, като махна с ръка към гишетата.

— Тогава защо слагат табела, на която пише, че отварят в седем?

Човечецът сви рамене и въздъхна с философско изражение.

— Че те слагат и разписания на влаковете, ама за тия петнайсет години, откакто съм тук, не съм видял ни един, който да пристигне или да замине в указания час — рече той.

Разсилният продължи да мете все така прецизно и след петнайсет минути чух как се отвори прозорчето на едно гише. Отидох до него и се усмихнах на служителя.

— Мислех, че отваряте в седем — казах аз.

— Така пише на табелата. Какво искате?

— Два билета първа класа за Париж, за влака, който потегля по обяд.

— За днес ли?

— Стига да не представлява голяма трудност.

Издаването на билетите му отне почти петнайсет минути. Когато приключи този епохален труд, той ги подхвърли пренебрежително на тезгяха.

— В един часа. Четвърти перон. Не закъснявайте.

Платих и тъй като не си тръгнах веднага, бях възнаграден с един враждебен въпросителен поглед.

— Има ли още нещо?

Усмихнах се и поклатих глава, а служителят побърза да захлопне прозорчето под носа ми. Обърнах се и прекосих фоайето, излъскано до блясък благодарение на разсилния, който ми махна с ръка отдалече и ми пожела „bon voyage“.

Централният офис на Испано-колониалната банка на улица „Фонтанела“ създаваше впечатление за храм. Един голям портик водеше към обширно помещение с поставени по края статуи, което се простираше до редица гишета, разположени като олтар. От двете му страни, подобно на параклиси и изповедални, бяха наредени маси от дъбово дърво и достойни за маршал кресла, като всичко това бе под грижите на малка армия от финансови инспектори и други служители, спретнато облечени и снабдени с дружелюбни усмивки. Изтеглих четири хиляди франка в брой и получих указания как да тегля пари от парижкия клон на банката на ъгъла на „Рю дьо Рен“ и булевард „Распай“, близо до хотела, споменат от Кристина. С това малко състояние в джоба си аз се сбогувах с персонала, без да обръщам внимание на предупрежденията на управителя, който изтъкна колко неразумно е човек да се разхожда с толкова пари из улиците.

Слънцето се издигаше по едно синьо небе с цвят на добра сполука, а свежият бриз носеше мирис на море. Вървях бързо и леко, сякаш се бях отърсил от огромно бреме, и почвах да си мисля, че градът е решил да ме пусне да си отида без неприязън. Спрях се на Пасео дел Борн, за да купя цветя за Кристина — бели рози, превързани с червена панделка. Качих се по стълбите на къщата с кулата, като взимах стъпалата по две наведнъж, широко усмихнат и уверен, че това ще е първият ден от един живот, който бях мислил за навеки изгубен. Пъхнах ключа в ключалката, за да отворя вратата, но тя сама поддаде. Беше отворена.

Бутнах я навътре и влязох във вестибюла. В къщата цареше тишина.

— Кристина?

Оставих цветята върху лавицата в коридора и надникнах в спалнята. Кристина не беше там. Отидох до галерията в дъното, но и там нямаше помен от нея. Приближих се до стълбата, която водеше към кабинета, и оттам се провикнах високо.

— Кристина?

Само ехото ми отговори. Свих рамене и погледнах часовника, който стоеше на една от витрините на библиотеката в галерията. Часът бе почти девет. Предположих, че Кристина навярно бе излязла, за да купи нещо, и бидейки поразглезена от живота си в Педралбес, където боравенето с врати и ключалки беше работа на прислугата, бе оставила входната врата отключена. Докато я чаках, реших да полегна на канапето в галерията. Слънцето нахлуваше през големите прозорци, едно чисто, искрящо зимно слънце, което ме огряваше като милувка. Затворих очи и се опитах да реша какво да взема със себе си. Бях прекарал половината от живота си, заобиколен от всички тези вещи и сега, когато бе дошло време да се сбогувам с тях, не бях в състояние да направя кратък списък на онези, които смятах за насъщни. Малко по малко, без да си давам сметка, сгряван от топлите слънчеви лъчи и от вяли надежди, аз кротко заспах.

Когато се събудих и погледнах часовника на библиотеката, беше дванайсет и половина. До заминаването на влака оставаше едва половин час. Скочих като опарен и изтичах в спалнята.

— Кристина?

Този път обиколих цялата къща, стая по стая, докато стигнах до кабинета. Нямаше никого там, но ми се стори, че долавям една странна миризма. Фосфор. Светлината, влизаща през прозорците, улавяше една тъничка мрежа от синкави нишки дим, увиснали във въздуха. Пристъпих навътре в стаята и намерих две изгорели кибритени клечки на пода. Разкъсван от безпокойство, коленичих до сандъка. Отворих го и въздъхнах от облекчение. Папката с ръкописа все още си беше там. Канех се да затворя сандъка, когато забелязах нещо. Червеният шнур на папката бе развързан. Взех я и я разтворих, прегледах страниците, но като че ли нищо не липсваше. Завързах я отново, този път с двоен възел, и я върнах на мястото й. Затворих сандъка и пак слязох на долния етаж. Седнах на един стол в галерията и зачаках, обърнат с лице към дългия коридор, който водеше към входната врата. Минутите се изнизваха с безкрайна жестокост.

Съзнанието за случилото се бавно се сгромоляса върху мен и желанието ми да вярвам и да се доверявам се превърна в жлъч и горчилка. Не след дълго чух камбаните на „Санта Мария дел Мар“, които отброиха два часа. Влакът за Париж вече бе потеглил от гарата, а Кристина още я нямаше. Тогава разбрах, че си е отишла, че онези кратки часове, споделени с нея, са били просто мираж. Погледнах през прозорците към сияйния ден навън, който вече нямаше цвят на сполука, и си представих как се е върнала във Вила Елиус, търсейки подслон в обятията на Педро Видал. Усетих как озлоблението бавно отравя кръвта ми и се изсмях на самия себе си и на абсурдните си надежди. Останах така, неспособен да направя и една крачка, и само гледах как градът притъмнява, докато следобедът преваляше и сенките по пода на кабинета се удължаваха. По едно време станах и се приближих до прозореца. Отворих го от край до край и надникнах навън. Достатъчно метри ме деляха от земята долу. Достатъчно, за да си строша костите и те да се превърнат в кинжали, които да пронижат тялото ми и да го оставят да издъхне в локва кръв на плочите в двора. Запитах се дали болката ще е тъй свирепа, както си я представях, или пък силата на сблъсъка ще притъпи напълно сетивата ми и ще ми предостави бърза и ефикасна смърт.

Тогава чух ударите по вратата. Един, два, три. Настойчив тропот. Обърнах се, все още замаян от тези мисли. Отново се почука. Някой стоеше долу и блъскаше по вратата ми. Сърцето ми прескочи и аз се втурнах по стълбите, убеден, че Кристина се е върнала, че просто е била задържана по пътя от нещо непредвидено, че моите жалки и презрени подозрения са били неоснователни и че този ден, въпреки всичко, щеше да се окаже първият ден от обещания живот. Изтичах до вратата и я отворих. Тя стоеше там, в сенките, облечена в бяло. Поисках да я взема в обятията си, но в този миг видях обляното й в сълзи лице и осъзнах, че тази жена не бе Кристина.

— Давид — промълви Изабела със скършен глас. — Господин Семпере почина.