Карлос Руис СафонИграта на ангела

На Мари-Кармен, „нация от двама“

Първо действиеГрадът на прокълнатите

1

Един писател никога не забравя първия път, когато е получил някакви пари или хвалебствие в замяна на създадената от него история. Никога не забравя първия път, когато е усетил сладката отрова на суетата във вените си и е повярвал, че ако никой не разкрие бездарието му, бленуваното книжовно поприще ще му осигури покрив над главата, топла храна в края на деня и сбъдване на най-въжделената мечта: да види името си отпечатано върху жалък къс хартия, който със сигурност ще го надживее. Един писател е обречен да запомни този миг, защото оттам насетне вече е изгубен и душата му има определена цена.

За мен първия път настъпи в един далечен декемврийски ден през 1917 г. Тогава бях на седемнайсет години и работех в „Ла вос де ла индустрия“1, западащ вестник, издаван криво-ляво в една мрачна сграда, в която преди се бе помещавала фабрика за производство на сярна киселина и от стените й още се процеждаха онези разяждащи изпарения, които съсипваха мебелите, дрехите, духа, че даже и подметките на обувките. Седалището на всекидневника се издигаше зад гората от ангели и кръстове на гробището Пуебло Нуево и отдалече силуетът му се сливаше с тези на пантеоните, изрязани на хоризонта, пронизан от стотиците комини и фабрики, които вечно тъчаха над Барселона платно от ален и черен здрач.

Вечерта, в която щях да променя житейския си път, заместник-директорът на вестника, дон Басилио Морагас, благоволи да ме повика малко преди края на работното време в тъмната стая в дъното на редакцията, която служеше за кабинет и пушалня за хавански пури. Дон Басилио беше човек със сурова външност и гъсти мустаци, който не търпеше детинщини и бе поддръжник на теорията, че свободната употреба на наречия и прекаленото изпъстряне на речта с прилагателни са отличителен белег на извратените типове и на хората, страдащи от недостиг на витамини. Откриеше ли журналист със склонност към цветистата проза, веднага го пращаше да съчинява некролози в продължение на три седмици. Ако и след това очищение индивидът повтореше грешката си, дон Басилио го назначаваше в отдела за домакински съвети за вечни времена. Всички се бояхме от него и той го знаеше.

— Викали сте ме, дон Басилио? — плахо се обадих аз.

Заместник-директорът ме изгледа накриво. Пристъпих в кабинета, който миришеше на пот и на тютюн — в този порядък. Без да обръща внимание на присъствието ми, дон Басилио, въоръжен с червен молив, продължи да преработва една от статиите, които държеше върху писалището си. В течение на няколко минути той подложи текста на сериозни поправки, да не кажем ампутации, като мърмореше гневно под мустак, сякаш аз изобщо не бях там. Докато се чудех какво да направя, забелязах един стол, облегнат до стената, и понечих да седна.

— Кой ви каза да седнете? — избоботи Дон Басилио, без да откъсва очи от текста.

Побързах да се изправя, затаил дъх. Заместник-директорът въздъхна, остави червения молив, облегна се назад в креслото си и се зае да ме разглежда, сякаш бях някаква непотребна вещ.

— Казаха ми, че пишете, Мартин.

Преглътнах, а когато отворих уста, от нея излезе смешно тънък гласец.

— Мъничко… е, не зная… тоест да, пиша…

— Надявам се, че ви се удава по-добре от говоренето. И какво пишете, ако не е тайна?

— Криминални истории. Имам предвид…

— Ясно ми е за какво иде реч.

Погледът, който ми отправи дон Басилио, беше неописуем. Ако му бях казал, че правя фигурки за коледни ясли от пресен оборски тор, вероятно щях да изтръгна от него тройно по-голям ентусиазъм. Той въздъхна пак и сви рамене.

— Според Видал съвсем не сте зле. Откроявате се, вика. Естествено, при тукашната конкуренция малко му трябва на човек, за да се открои. И все пак, щом Видал го казва…

Педро Видал бе звездното перо на „Ла вос де ла индустрия“. Водеше една седмична колонка за произшествия — единственото нещо в целия вестник, което си струваше да се чете — и бе автор на дузина приключенски романи за гангстери от квартала Равал, живеещи в непристоен съюз с дами от висшето общество. Тези книги се радваха на скромна популярност. Вечно издокаран с безупречни копринени костюми и ослепителни италиански мокасини, Видал имаше външността и държането на звезден актьор, любимец на публиката — с русите си, винаги старателно сресани коси, с тънките мустачки и непринудената, щедра усмивка на човек, който се чувства уютно в кожата си и е в мир с околния свят. Произлизаше от династия на някогашни емигранти, които бяха натрупали състояние в двете Америки от търговия със захар, а след нейното западане се бяха захванали с друга твърде доходоносна дейност — електрифицирането на града. Баща му, патриархът на клана, бе един от главните акционери на вестника и дон Педро използваше редакцията като игрална площадка, за да убива досадата от факта, че откак се бе родил, не му се бе налагало да работи дори един-единствен ден. Нямаше особено значение, че вестникът губеше пари така бързо, както новите автомобили, които вече щъкаха из улиците на Барселона, пропускаха масло: накичена със знатни титли, династията Видал се бе заела понастоящем да колекционира имения колкото малки княжества в Енсанче2 и банки.

Педро Видал бе първият човек, комуто показах историйките, нахвърляни от мен, докато още бях момчурляк и работата ми бе да разнасям кафета и цигари из редакцията. Той винаги намираше време за мен, четеше писанията ми и ми даваше добри съвети. С времето ме превърна в свой помощник и ми позволи да печатам на пишеща машина текстовете му. Именно той заяви един ден, че ако желая да оставя съдбата си на произвола на онази руска рулетка, наречена „литература“, бил готов да ме подкрепи и да направлява първите ми стъпки. Верен на думата си, сега ме пращаше право в лапите на дон Басилио, цербера на вестника.

— Видал е една сантиментална душа, която още вярва в тия дълбоко чужди на испанеца митове, че трябва да се дава власт на даровитите или пък шанс на ония, които го заслужават, а не на дежурните нагаждачи. Естествено, нали го бие пара̀та, може да си позволи да се прави на мечтател. Ако аз имах една стотна от парите, които на него са му в излишък, щях само да си съчинявам сонети, а птичките щяха да идват да кълват трошици от ръката ми, омаяни от моята доброта и благия ми нрав.

— Господин Видал е прекрасен човек — протестирах аз.

— Дори е нещо повече от това. Цял светец е, защото макар да изглеждате като господин Никой, той вече седмици наред ми дотяга с хвалебствията си за талантливия и работлив изтърсак на нашата редакция. Знае, че дълбоко в душата си съм мека Мария, а на всичкото отгоре ми обеща, че ако ви дам този шанс, ще ми подари кутия хавански пури. А каже ли Видал такова нещо, за мен то е сякаш Мойсей да слезе от планината със скрижалите в ръка и откровението, изписано на челото. В заключение, понеже е Коледа, и за да миряса най-сетне вашият приятел, ви предлагам да дебютирате като истински юнак: напук на всички пречки и мъчнотии.

— Хиляди благодарности, дон Басилио. Уверявам ви, че няма да се разкайвате за…

— По-спокойно, млади момко. Я да чуем, какво мислите за щедрата и безразборна употреба на наречия и прилагателни?

— Мисля, че това е едно срамно деяние, което трябва да бъде класифицирано в наказателния кодекс — отвърнах аз с убеждението на войнстващ новопокръстен.

Дон Басилио кимна одобрително.

— Добре се справяте, Мартин. Имате ясни приоритети. В тази служба оцеляват онези, които имат приоритети, а не принципи. Сега ще ви изложа плана. Седнете и хубавичко си отворете ушите, че нямам намерение да ви повтарям два пъти.

Планът беше следният. По причини, които дон Басилио намери за добре да не изяснява надълго и нашироко, задната страница на неделното издание, която традиционно бе запазена за художествен разказ или пътепис, бе отпаднала в последния момент. Предвиденото съдържание бе разказ с патриотичен уклон и пламенен лиризъм, посветен на подвизите на алмогаварите3, които в редица от отегчително сходни епизоди спасяваха християнския свят и всичко, що е достойно под небето — от Светите земи, та чак до делтата на Льобрегат4. За жалост текстът не бе пристигнал навреме или пък, както подозирах, дон Басилио нямаше особено желание да го публикува. Това означаваше, че имахме на разположение шест часа преди приключването на броя, а едничкият кандидат, който можеше да замести разказа, бе заемаща цяла страница реклама на корсети от китови кости, които обещаваха омайни бедра и имунитет срещу ефекта от тестените изделия. Изправен пред тази дилема, управителният съвет бе преценил, че трябва да действа решително и да събере всички литературни дарования, които се спотайваха из редакцията, за да спасят положението и да запълнят четири колонки с материал от общочовешки интерес, който да утеши нашата вярна читателска аудитория. Списъкът на тези доказани таланти, към чиято помощ можеше да се прибегне, се състоеше от десет имена, сред които моето, естествено, не беше включено.

— Приятелю Мартин, по стечение на обстоятелствата нито един от тези безстрашни рицари, които фигурират в платежната ни ведомост, не присъства тук лично, нито пък може да бъде открит в рамките на някакво разумно време. Пред лицето на тази неминуема катастрофа реших да ви дам възможност да се изявите.

— Разчитайте на мен.

— Разчитам да получа пет листа, изписани с двоен интервал, преди да са изтекли шест часа, дон Едгар Алън По. Донесете ми история, а не трактат. Ако имам нужда от проповеди, ще отида на коледната литургия. Донесете ми история, която да не съм чел досега, или пък, ако вече съм я чел, нека да е така добре разказана, че да не се усетя.

Канех се да изляза, когато дон Басилио се изправи, заобиколи писалището и сложи на рамото ми едно ръчище с размерите и теглото на наковалня. Чак тогава, като го видях отблизо, осъзнах, че очите му се усмихват.

— Ако историята е сносна, ще ви платя десет песети5. А ако е повече от сносна и се хареса на читателите ни, ще ви публикуваме и занапред.

— Имате ли някакви конкретни указания, дон Басилио? — попитах аз.

— Да: гледайте да не ме разочаровате.



Прекарах следващите шест часа като в транс. Настаних се на бюрото, което стоеше в центъра на редакцията и бе запазено за Видал в онези дни, когато на него му скимваше да се отбие тук. Стаята бе пуста и тънеше в здрач, изтъкан от дима на хиляди цигари. За миг затворих очи и извиках в съзнанието си един образ: покров от черни облаци, които сипеха дъжд над града, един мъж, който крачеше из улиците и търсеше мрака — по ръцете му имаше кръв, а в погледа му се криеше тайна. Не знаех кой бе той и от какво бягаше, ала през следващите шест часа щеше да се превърне в най-добрия ми приятел. Пъхнах един лист във валяка на пишещата машина и без да спра дори за миг, се заех да извадя на бял свят всичко, което носех в себе си. Борех се с всяка дума, с всяка фраза, израз, образ и буква така, сякаш бяха последното, което някога щях да напиша. Пишех и преписвах всеки ред, като че ли животът ми зависеше от това, а после ги преписвах отново. Нямах друга компания освен ехото от неспирното почукване на клавишите, което заглъхваше в сумрачната стая, и големия стенен часовник, отброяващ минутите до утрото.



Малко преди шест сутринта измъкнах последния лист от машината и въздъхнах, съсипан от умора, с глава, която бучеше като кошер. Чух бавните и тежки стъпки на дон Басилио, който се бе надигнал от една от своите кратки дремки и сега се приближаваше полека. Взех страниците и му ги връчих, като не се осмелявах да срещна погледа му. Дон Басилио седна на съседната маса и запали нощната лампа. Очите му се плъзгаха нагоре-надолу по текста, без да издават никакво изражение. Накрая остави за миг пурата си на ръба на масата, погледна ме и прочете на глас първия ред.

Нощ се спуска над града и из улиците се носи мирис на барут като дъх на проклятие.

Дон Басилио ме погледна изкосо, а аз се скрих зад една широка усмивка, която показа всичките ми зъби. Без да каже нищо повече, той стана и излезе с моя разказ в ръка. Видях го как влезе в кабинета си и затвори вратата зад гърба си. Останах като вцепенен на мястото си, без да зная дали да побягна, или да изчакам смъртната си присъда. След десет минути, които ми се сториха като десет години, вратата на кабинета на заместник-директора се отвори и гръмовният глас на дон Басилио отекна из цялата редакция.

— Мартин! Елате, ако обичате.

Запъплих натам колкото се можеше по-бавно, напредвайки едва с по няколко сантиметра на всяка крачка, докато накрая не ми оставаше друго, освен да надникна в кабинета. Дон Басилио ме гледаше студено, стиснал страховития си червен молив. Исках да преглътна, но устата ми бе пресъхнала. Той взе страниците и ми ги подаде. Взех ги и се отправих към вратата с най-голяма бързина, като си казах, че във фоайето на хотел „Колон“ винаги ще има място за още един ваксаджия.

— Свалете това в наборния цех и им предайте да го наберат — рече гласът зад гърба ми.

Обърнах се с чувството, че съм станал обект на жестока шега. Дон Басилио отвори чекмеджето на писалището си, отброи десет песети и ги сложи отгоре.

— Това е за вас. Съветвам ви с тия пари да си купите друга дрешка, че вече четири години ви гледам с тоя костюм и все още ви е с шест номера по-голям. Ако искате, идете при господин Панталеони в шивачницата на улица „Ескуделерс“ и му кажете, че аз ви пращам. Ще се погрижи добре за вас.

— Много ви благодаря, дон Басилио. Така и ще направя.

— И ми пригответе още един разказ от тоя тип. Давам ви една седмица за него, но не се помайвайте. И гледайте да няма чак толкова трупове, че днешният читател най-много си пада по тоя сладникав финал, при който величието на човешкия дух побеждава, и разни такива дивотии.

— Да, дон Басилио.

Заместник-директорът кимна и ми подаде ръка. Стиснах я.

— Добра работа, Мартин. В понеделник искам да ви видя на бюрото, което беше на Хунседа, а сега е ваше. Включвам ви в отдела за произшествията.

— Няма да ви подведа, дон Басилио.

— Не, няма да ме подведете. Просто един ден ще ме напуснете, рано или късно. И добре ще направите, защото не сте журналист и никога няма да станете такъв. Но още не сте и писател на криминални романи, макар и да ви се вярва, че е така. Останете тук известно време и ще ви научим на някои неща, които никога не са излишни.

В този миг цялата ми предпазливост се изпари и ме обзе такова чувство на признателност, че ми се прииска да прегърна този як мъжага. Дон Басилио, надянал отново свирепата си маска, впи в мен стоманен поглед и ми посочи вратата.

— Без сцени, моля. Затворете вратата на излизане. Да, оттук. И весела Коледа.

— Весела Коледа.

Следващия понеделник, когато отидох в редакцията, готов да заема за пръв път собствено бюро, открих един плик от дебела амбалажна хартия, превързан с панделка и с моето име, написано с почерка на човека, чиито писания бях печатал на машина години наред. Отворих го. Вътре намерих задната страница на неделния вестник с моя разказ, поставен в рамка, и бележка, която гласеше:

Това е само началото. След десет години аз ще съм чиракът, а ти — учителят. Твой приятел и колега, Педро Видал.

2

Литературният ми дебют издържа бойното си кръщение и дон Басилио, верен на думата си, ми предостави възможността да публикувам още два разказа в същия дух. Управата на вестника скоро реши, че моята бляскава кариера ще се радва на ежеседмична изява, стига да продължа да изпълнявам стриктно задълженията си в редакцията за същата заплата. Замаян от суета и изтощение, прекарвах дните си в преработване на текстове, съставени от моите колеги, и редактиране на безчет хроники на светски събития и шокиращи произшествия, за да мога да посветя нощите си на самотно писане в редакционната стая. Съчинявах една поредица с твърде заплетен и драматичен сюжет, която от известно време градях във въображението си и която под заглавието „Потайностите на Барселона“ смесваше най-безочливо стила на различни автори, като се почне от Дюма, Йожен Сю и Февал6, та се стигне чак до Брам Стокър. Спях по три часа на денонощие и вечно имах такъв вид, сякаш съм ги прекарал в ковчег. Видал, който никога не бе изпитал оня глад, който няма нищо общо със стомаха и разяжда човека отвътре, смяташе, че мозъкът ми прегаря и че както съм я подкарал, ще отбележа собствената си кончина преди двайсетгодишнината си. Дон Басилио, който съвсем не се възмущаваше от моето трудолюбие, имаше други резерви. Той публикуваше всяка от главите на романа ми с неохота, обезпокоен от онова, което според него бе излишък от нездраво въображение и злополучно прахосване на моя талант в служба на теми и сюжети със съмнителен вкус.



„Потайностите на Барселона“ скоро родиха една малка звездичка на художествената проза, публикувана на части — героиня, която бях нарисувал във въображението си така, както само човек на седемнайсет години може да нарисува една жена-вамп. Клое Перманъе беше тъмната принцеса на всички фатални жени. Прекалено умна и още по-коварна, Клое Перманъе винаги се кипреше с фини корсети — последен писък на модата — и играеше ролята на любовница и незаменима помощница на загадъчния Балтасар Морел, мозък на подземния свят. Той пък живееше в една подземна квартира, пълна с автомати и зловещи реликви, чийто таен вход се намираше в тунелите, погребани под катакомбите на Готическия квартал. Любимият метод, по който Клое виждаше сметката на своите жертви, бе най-напред да ги прелъсти с хипнотичен танц, сваляйки одеждите си; сетне ги целуваше с устни, начервени с отровно червило, което парализираше всичките им мускули и клетниците тихо умираха от задушаване, докато тя ги гледаше в очите — като за целта предварително изпиваше противоотрова, разтворена в „Дом Периньон“ от специална резерва. Клое и Балтасар си имаха собствен кодекс на честта: ликвидираха само изметта и очистваха света от главорези, влечуги, набожни лицемери, фанатици, задкулисни догматици и всевъзможни кретени, които — в името на флагове, богове, езици, раси и какви ли не дивотии, прикриващи алчност и скъперничество — превръщат тая земя в твърде окаяно място за останалите. За мен двамината бяха герои еретици, каквито са всички истински герои. За дон Басилио, чиито литературни предпочитания бяха здраво вкоренени в златния век на испанската поезия, всичко това бе колосална глупост. Все пак, поради добрия прием от страна на читателите и обичта, която изпитваше към мен против волята си, той понасяше моите чудатости и ги приписваше на прекален младежки плам.

— Имате повече талант, отколкото добър вкус, Мартин. Патологията, която ви е налегнала, си има име и то е „Гран Гиньол“7, а за драмата то е същото, което е сифилисът за срамните части. Човек го прихваща по начин, който е приятен, но оттам насетне нещата тръгват зле. Трябва да четете класиците или поне дон Бенито Перес Галдос8, за да издигнете литературните си аспирации.

— Ама на читателите им харесват моите разкази — изтъквах аз.

— Заслугата не е ваша. Дължи се на конкурентите ви, които са толкова некадърни, че само с няколко реда могат дълбоко да приспят дори магаре. Да видим кога най-сетне ще узреете и ще паднете от дървото на забранения плод.

Съгласявах се с него с престорено разкаяние, но тайно кътах в душата си тези забранени думи, „Гран Гиньол“, и си казвах, че всяка кауза, ако ще да е и най-лекомислената, заслужава един поборник, който да защитава честта й.



Бях започнал да се чувствам най-щастлив сред людете, когато открих, че на неколцина колеги от вестника им се зловиди моят успех. Неприятно им бе, че изтърсакът, който бе нещо като домашен любимец на редакцията, вече е направил първите си стъпки на писателското поприще, докато техните литературни амбиции от години крееха в едно сиво и жалко чистилище. Фактът, че читателите на вестника жадно поглъщаха и ценяха тези скромни разкази повече от всеки друг материал, публикуван на страниците му през последните двайсет години, само утежняваше положението. За броени седмици видях как наранената гордост на онези, които доскоро бях смятал за единственото си семейство, ги превърна във враждебен трибунал, който започна да пести поздравите и думите си към мен и се зае да усъвършенства оскърбения си талант, отправяйки зад гърба ми презрителни и коварни забележки по мой адрес. Моят добър и непонятен късмет се приписваше на помощта на Педро Видал, на невежеството и глупостта на нашите абонати и на онова категорично и широко разпространено национално убеждение, че да постигнеш известен успех в коя да е професионална област е неопровержимо доказателство за некадърност и липса на заслуги.

При този неочакван и неблагоприятен развой на събитията Видал се опитваше да повдигне духа ми, но аз вече подозирах, че дните ми в редакцията са преброени.

— Завистта е религията на посредствените. Тя им носи утеха, откликва на тревогите, които ги гризат отвътре, и в крайна сметка разлага душата им и им позволява да оправдаят собствената си нищожност и алчност — дотам, че да ги приемат за добродетели и да повярват, че райските двери ще се отворят само за нещастници като тях. Нещастници, които минават през живота, без да оставят друга следа освен мизерните си намерения да омаловажават останалите и да отхвърлят, по възможност даже да унищожават онези, които със самото си съществуване и качества ясно изобличават тяхното тесногръдие, скудоумие и страхливост. Блажен е онзи, по когото лаят идиотите, защото неговата душа никога не ще им принадлежи.

— Амин — съгласяваше се дон Басилио. — Ако не се бяхте родили богат, трябваше да станете свещеник — или пък революционер. С такива проповеди може да се изтръгне разкаяние даже от епископ.

— Да, смейте се, смейте се — протестирах. — Аз обаче съм онзи, когото не могат да понасят тук.

Въпреки враждебните чувства и подозрения, които си бях навлякъл вследствие на упорития си труд, печалната истина бе, че при целия ми ореол на популярен автор заплатата ми стигаше само колкото да се прехранвам, да си купувам повече книги, отколкото имах време да прочета, и да плащам наем за мизерна стаичка в един пансион, погребан в малка уличка близо до улица „Принсеса“ и ръководен от една набожна галисийка на име доня Кармен. Въпросната личност изискваше скромност и благоразумие и сменяше чаршафите веднъж месечно, поради което на обитателите се препоръчваше да не се поддават на изкушенията на онанизма и да не си лягат с мръсни дрехи. Не беше нужно да се забранява присъствието на особи от женски пол в помещенията, защото в цяла Барселона нямаше и една жена, която би се съгласила да влезе в тая окаяна дупка дори под смъртна заплаха. Там научих, че в живота почти всичко може да се забрави, като се почне от миризмите, и че ако желаех нещо на тоя свят, то бе да не умра в такъв коптор. В мигове на униние — а такива имаше предостатъчно — си казвах, че единственото нещо, което би могло да ме измъкне оттам, преди да съм пипнал туберкулоза, е литературата. А ако заради моя успех някой го сърбеше душата или пък оная работа, спокойно бих му пожелал да се почеше с чук.



В неделните дни по време на месата, когато доня Кармен отиваше на своята ежеседмична среща с Всевишния, ние, наемателите, използвахме случая, за да се съберем в стаята на най-отдавнашния квартирант, един неудачник на име Елиодоро, който на млади години бе имал амбицията да стане матадор, но си бе останал коментатор на кориди и отговорник за тоалетните на Пласа Монументал9.

— Бикоборското изкуство умря — тържествено оповестяваше той. — Сега алчни печалбари и бездушни тореадори са обърнали всичко на търговия. Публиката изобщо не може да направи разлика между една корида за невежите маси и едно изкусно представление, което само опитните хора могат да оценят.

— Ех, ако ви бяха дали възможност да се проявите, дон Елиодоро, съвсем друг вятър щеше да задуха.

— Там е работата, че в тая страна триумфират само некадърниците.

— Дума да няма.

След седмичната проповед на дон Елиодоро настъпваше време за празненството. Скупчени като сардели пред прозорчето на стаята, наемателите можеха да видят, а и да чуят през капандурата усилията на една съседка от отсрещната сграда, Марухита, която се бе сдобила с прякора Лютата чушка заради пиперливия си език и щедрите си анатомични дадености с формата на камби. Марухита припечелваше някоя пара, като чистеше второкласни заведения, ала в неделните дни и църковните празници се посвещаваше на годеника си семинарист, който слизаше инкогнито в града с влак от Манреса10 и се втурваше да опознае греха с жар и охота. Един ден моите съквартиранти тъкмо се бяха струпали пред прозорчето, за да зърнат мощните бутове на Марухита при някой от онези тласъци, които ги подмятаха като тесто за великденски хлебчета, когато на вратата на пансиона се позвъни. Поради липсата на доброволец, който да отиде да отвори и съответно да рискува да изгуби позиция с добра видимост към зрелището, устоях на желанието да се присъединя към техния хор и се запътих към вратата. Когато я отворих, се натъкнах на необичайна и невероятна гледка в такава окаяна рамка. Дон Педро Видал в пълния си блясък, издокаран в италиански копринен костюм, се усмихваше на прага.

— И биде светлина — рече той и влезе, без да чака да го поканя.

Видал се поспря, за да разгледа стаята, която служеше за трапезария и сборен пункт на бордея, и въздъхна с неодобрение.

— Май ще е по-добре да се качим в моята стая — предложих.

Поведох го натам. Стените кънтяха от възторжените викове и възклицания на моите съквартиранти в чест на Марухита и нейната креватна акробатика.

— Какво весело местенце — отбеляза Видал.

— Заповядайте в президентските покои, дон Педро — поканих го аз.

Влязохме и аз затворих вратата. След съвсем бегъл оглед на стаята ми той седна на единствения стол, с който разполагах, и ме изгледа с мрачно недоволство. Никак не бе трудно да си представя какво впечатление му бе направило моето скромно жилище.

— Как ви се струва?

— Пленително. Готов съм и аз да се преместя тук.

Педро Видал живееше във Вила Елиус, огромно модернистично жилище на три етажа с кула, кацнало на склона, който се издигаше по Педралбес, на кръстовището на улиците „Абадеса Олсет“ и „Панама“. Къщата бе подарък, направен от баща му преди десет години с надеждата, че на Видал най-сетне ще му уври главата и ще създаде семейство — начинание, което синът отсрочваше вече няколко петилетки. Животът бе благословил дон Педро Видал с многобройни таланти, сред които и дарбата да разочарова и оскърбява баща си с всяка своя постъпка и начинание. Фактът, че родителят го виждаше да дружи с нежелани елементи като мен, никак не облекчаваше положението. Спомням си, че веднъж, когато бях посетил моя ментор, за да му занеса някакви материали от вестника, се натъкнах на патриарха на клана Видал в един от салоните на вила Елиус. Щом ме видя, бащата на дон Педро ми нареди да донеса чаша с газирана вода и чиста кърпа, за да почистя едно петно на ревера му.

— Струва ми се, че сте се заблудили, господине. Аз не съм слуга…

Той ми отправи една усмивка, която без излишни приказки ясно показваше как стоят нещата на тоя свят.

— Ти си заблуденият, момко. Слуга си, независимо дали го знаеш, или не. Как се казваш?

— Давид Мартин, господине.

Патриархът сякаш изпробва името ми на вкус.

— Послушай съвета ми, Давид Мартин. Махни се от тази къща и се върни там, където ти е мястото. Така ще спестиш много проблеми и на себе си, и на мен.

Никога не признах това на дон Педро, но веднага изтърчах в кухнята, взех газираната вода и кърпата и прекарах четвърт час, чистейки сакото на великия мъж. Кланът Видал хвърляше дълга сянка, и въпреки че дон Педро обичаше да си придава непринудено елегантния облик на бохем, целият му живот бе едно продължение на фамилната мрежа. Вила Елиус бе удобно разположена на пет минути път от голямото бащино имение, което се издигаше в горния участък на Авенида Пиърсън — една катедрална смесица от балюстради, парадни стълбища и мансарди, която съзерцаваше цяла Барселона отдалече така, както дете би разглеждало разхвърляните си играчки. Всеки божи ден една експедиция, съставена от двама слуги и готвачка от голямата къща, както бе известно бащиното жилище сред обкръжението на фамилията Видал, пристигаше във Вила Елиус, за да чисти, лъска, глади, готви и изобщо да глези моя заможен покровител в това удобно гнездо, спасявайки го от досадните тегоби на всекидневния живот. Дон Педро Видал се придвижваше из града с нов-новеничък автомобил „Испано-Суиса“11, управляван от фамилния шофьор Мануел Сание, и вероятно през целия си живот не се бе качвал на трамвай. Като достойна издънка на знатен род Видал не бе в състояние да долови онова мрачно и злокобно очарование, което излъчваха убогите пансиони на тогавашна Барселона.

— Хайде, изплюйте камъчето, дон Педро.

— Това място прилича на зандан — обяви най-сетне той. — Просто не зная как можеш да живееш тук.

— С моята заплата — едва-едва.

— Ако е необходимо, аз ще доплатя, колкото не ти достига, за да живееш някъде, където не вони на сяра или на пикня.

— И през ум да не ви минава.

Видал въздъхна.

— „Умря от гордост и невъобразим задух“. Ето ти една безплатна епитафия.

В следващите няколко минути гостът ми бе зает да крачи из стаята, без да обели дума, като току се спираше, за да разгледа миниатюрния ми гардероб, да надникне през прозореца с кисела физиономия, да пипне зеленикавата боя, с която бяха покрити стените, и да почука лекичко с показалец голата електрическа крушка, висяща от тавана, сякаш искаше лично да се увери, че всичко това е от най-долно качество.

— Какво ви носи насам, дон Педро? Да не би да ви омръзна чистият въздух на Педралбес?

— Не идвам от къщи, а от редакцията.

— И по каква причина?

— Любопитно ми беше да видя къде живееш, пък и ти нося нещо.

Измъкна от сакото си един плик от бяла пергаментова хартия и ми го подаде.

— Пристигна днес в редакцията на твое име.

Взех плика и го разгледах. Беше запечатан с печат от червен восък, в който личеше рисунка на крилат силует. Силует на ангел. Като изключим това, на плика се виждаше само името ми, красиво изписано с алено мастило и изящен почерк.

— Кой го праща? — попитах заинтригуван.

Видал сви рамене.

— Някой почитател. Или пък почитателка. Нямам представа. Отвори го.

Отворих го внимателно и извадих сгънат лист хартия, на който със същия почерк бе написано следното:

Скъпи приятелю,

Позволявам си да Ви пиша, за да Ви предам възхищението си и моите поздравления за успеха, който пожънаха „Потайностите на Барселона“ през този сезон на страниците на „Ла вос де ла индустрия“. Като читател и поклонник на добрата литература, за мен бе голямо удоволствие да открия един нов глас, който прелива от дарба, младост и възможности. Ето защо моля да ми позволите, в знак на признателност за приятните часове, които прекарах в четене на Вашите разкази, да Ви поканя на един малък сюрприз, който, надявам се, ще Ви достави наслада — тази нощ в 12 ч, в „Ел Енсуеньо“ на Равал. Там ще Ви очакват.


С най-сърдечни чувства,

А. К.

Видал, който бе прочел писмото, надничайки през рамото ми, повдигна вежди заинтригуван.

— Интересно — промърмори той.

— Кое му е интересното? — попитах. — Що за място е това „Ел Енсуеньо“12?

Той измъкна една цигара от платинената си табакера.

— Доня Кармен не разрешава да се пуши в пансиона — предупредих го аз.

— И защо? Да не би димът да развали миризмата на клоака?

Видал запали цигарата и дръпна с онова двойно удоволствие, с което човек се наслаждава на всичко забранено.

— Познал ли си някоя жена, Давид?

— Естествено. Познавам цяла сюрия жени.

— Имам предвид в библейския смисъл.

— В църквата ли?

— Не, в леглото.

— О!

— Е?

Със сигурност не можех да се похваля с нещо, което би впечатлило човек като Видал. Моите юношески любовни похождения до тоя момент се отличаваха със скромност и забележителна, липса на оригиналност. Нищо в краткия ми каталог от пощипвания, ласки и целувки, откраднати в сумрака на някой вход или киносалон, не би могло да заслужи вниманието на този признат в цяла Барселона маестро, овладял изкуствата и науките на креватните игри.

— Какво общо има това със случая? — възроптах аз.

Видал доби наставнически вид и се впусна в една от своите речи.

— В моите юношески години беше обичайно, поне за млади господинчовци като мен, да бъдем посветени в тия работи от някоя професионалистка. Когато бях на твоята възраст, баща ми, който беше и все още е редовен клиент на най-изисканите заведения в града, ме заведе на едно място, наречено „Ел Енсуеньо“, на две крачки от тоя зловещ дворец, който нашият скъп граф Гюел е настоял да му бъде построен от Гауди до Ла Рамбла. Само не ми казвай, че никога не си чувал за него.

— За графа или за бардака?

— Много остроумно, няма що. На времето „Ел Енсуеньо“ беше елегантно заведение за подбрана клиентела с високи критерии. Да си призная, мислех, че са го затворили още преди години, но явно не е станало така. За разлика от литературата, някои занаяти винаги са в подем.

— Разбирам. Ваша ли беше идеята? Един вид шегичка?

Видал поклати глава.

— Значи на някого от кретените в редакцията?

— Долавям известна враждебност в думите ти, но едва ли някой обикновен редник в благородното поприще на журналистиката би могъл да си позволи таксите на заведение като „Ел Енсуеньо“, ако това място все още е такова, каквото го помня.

Изсумтях.

— Все ми е тая, защото не възнамерявам да отида.

Видал повдигна вежди.

— Само не казвай, че не си безверник като мен и искаш да стигнеш с неопетнено сърце и слабини до брачното ложе, че си една чиста душа, очакваща с нетърпение вълшебния миг, в който истинската любов ще те възнесе до плътски и духовен екстаз в съюза, благословен от Светия дух, за да населиш света със създания, които носят твоето име и очите на майка си — тая свята жена, образец за добродетел и чест, ръка за ръка с която ще влезеш през райските двери под благосклонния и одобрителен поглед на младенеца Иисус.

— Нищо подобно нямаше да кажа.

— Радвам се, защото е възможно, подчертавам — възможно е — този миг никога да не настъпи, възможно е да не се влюбиш, да не пожелаеш или да не си в състояние да посветиш живота си на друг човек и един ден да навършиш четирийсет и пет години като мен и да си дадеш сметка, че вече не си млад и че не е имало за теб хор от купидончета с лири, нито пък постеля от бели рози, простряна чак до олтара. Тогава ти остава едно-едничко отмъщение — да откраднеш от живота насладата на тая здрава и жарка плът, наслада, която е по-нетрайна и от добрите намерения и е най-близкото до рая нещо, което ще намериш в тоя гаден свят, където всичко се скапва, като се почне с красотата й се свърши с паметта.

Вместо отговор допуснах една тържествена пауза, която трябваше да изиграе ролята на безмълвни овации. Видал беше голям почитател на операта и с времето бе прихванал темпа и патоса на великите арии. Никога не пропускаше да отиде на среща с Пучини във фамилната ложа в „Лисео“. Беше един от малцината — без да броим нещастниците, струпани в най-високата галерия, — които ходеха в операта, за да слушат музика; тъй любимата му музика, оказваща такова влияние върху помпозните речи, с които понякога, както в тоя ден, радваше слуха ми.

— Е, какво ще кажеш? — предизвикателно попита Видал.

— Последният пасаж ми звучи познато.

Хванат натясно, дон Педро въздъхна и кимна.

— Това е от „Убийство в клуба на Лисео“ призна си той. — Финалната сцена, в която Миранда Ла Фльор застрелва коварния маркиз, който е разбил сърцето й, като й е изневерил в стаята за младоженци на хотел „Колон“ в една страстна нощ, прекарана в обятията на Светлана Иванова, шпионката на руския цар.

— И на мен така ми се стори. Не бихте могли да изберете по-подходящ цитат. Това е най-добрата ви творба, дон Педро.

Видал прие с усмивка похвалата и прецени дали да запали друга цигара.

— Което не пречи да има нещо вярно в тия думи — заключи той.

Сетне седна на перваза на прозореца, но не преди да постели една кърпичка, за да не изцапа елегантните си панталони. Видях, че неговата „Испано-Суиса“ е паркирана долу, на ъгъла с улица „Принсеса“. Шофьорът Мануел лъскаше хромираните й части с парче плат така, сякаш бе скулптура на Роден. Мануел винаги ми напомняше за баща ми; те бяха хора от едно поколение, прекарали твърде много дни в несрета и споменът за това бе изписан на лицата им. Бях чул от някои прислужници във Вила Елиус, че Мануел Сание дълго време бил в затвора, а когато излязъл оттам, години наред живял в нищета, защото не можел да си намери друга работа, освен като докер на пристанището — занаят, за който вече не бил достатъчно млад, нито пък достатъчно здрав. Говореше се, че един ден Мануел, рискувайки собствения си живот, спасил Видал да не загине, прегазен от трамвай. В знак на благодарност Педро Видал, като разбрал в какво трудно положение се намира бедният човек, решил да му предложи работа и възможност да се нанесе заедно с жена си и дъщеря си в малкия апартамент над гаражните помещения на Вила Елиус. Уверил го, че малката Кристина ще бъде обучавана от същите наставници, които всеки ден ходели в бащината къща на Авенида Пиърсън, за да дават уроци на отрочетата на династия Видал, и че съпругата му ще може да работи като шивачка на фамилията. Самият Видал обмислял да се сдобие с един от първите автомобили, които щели да се продават в Барселона, и ако Мануел бил склонен да се обучи в изкуството на кормуването и да остави зад гърба си каруците, то в такъв случай Видал щял да има нужда от шофьор, защото по онова време младите господа не пипаха и с пръст машини с вътрешно горене или съоръжения, изхвърлящи изгорели газове. Мануел Сание, естествено, приел предложението. Официалната версия твърдеше, че след това избавление от мизерията той и семейството му изпитвали сляпа преданост към Видал, вечен закрилник на сиромасите. Не знаех дали да приема тази история за чиста монета или да я прибавя към дългата поредица от легенди, изтъкани около образа на благодушен аристократ, който си изграждаше Видал. На този образ понякога като че му липсваше само едно — да се яви пред някоя мъничка осиротяла пастирка, обвит в сияен ореол.

— Ето че заприлича на мискинин — винаги добиваш такова изражение, когато се каниш да се заядеш с нещо — обади се Видал. — Какво ти се върти в главата?

— Нищо. Просто си мислех какъв добряк сте, дон Педро.

— Цинизмът не е от полза, когато човек е на твоите години и с твоето обществено положение.

— Това обяснява всичко.

— Хайде, поздрави тая добра душа Мануел, който винаги пита за теб.

Подадох глава през прозореца и щом ме видя, шофьорът, който винаги ме третираше като млад господин, а не като някой хлапак с жълто около устата, какъвто си бях, ми помаха отдалече. Върнах му поздрава. На пасажерското място до него седеше дъщеря му Кристина, едно създание с бледа кожа и сякаш изписани устни. Тя бе с две години по-голяма от мен и ми бе взела ума, откак я видях първия път, когато Видал ме покани във Вила Елиус.

— Не я зяпай така, че ще вземеш да я повредиш — промърмори Видал зад гърба ми.

Обърнах се и се натъкнах на онова макиавелистко изражение, което дон Педро пазеше за делата, свързани със сърцето и други органи от благородно естество.

— Не зная за какво говорите.

— И още как — отвърна Видал. — Та значи, какво мислиш да правиш с тая работа довечера?

Препрочетох бележката и се поколебах.

— Често ли посещавате такива заведения, дон Педро?

— Не съм плащал за жена, откакто бях на петнайсет, пък и тогава, технически погледнато, плати баща ми — отвърна Видал без никакво перчене. — Ама на харизания кон…

— Не зная, дон Педро…

— Знаеш, знаеш, как да не знаеш.

Видал леко ме потупа по гърба на излизане.

— Остават ти седем часа до полунощ — рече. — Казвам го в случай, че решиш да подремнеш и да събереш сили.

Надникнах през прозореца и го видях как крачи към чакащата го „Испано-Суиса“. Мануел му отвори вратата и Видал лениво се отпусна на задната седалка. Чух как моторът на колата поде своята симфония от бутала и клапи. В този момент Кристина, дъщерята на шофьора, вдигна очи и погледна към моя прозорец. Усмихнах й се, но тозчас осъзнах, че тя не си спомня кой съм. Миг по-късно се загледа другаде, а голямата каляска на Видал се отдалечи, устремена обратно към своя свят.

3

В ония дни улица „Ноу де ла Рамбла“ се простираше като коридор от улични фенери и неонови светлини през сумрака на Равал. И по двата тротоара кабарета, танцови салони и локали с неясна номенклатура се гушеха редом с домове, чиято специалност бяха венерическите болести, кондомите и промивките. Тези заведения оставаха отворени до зори, докато хора от най-различна черга — като се почне от млади господа с известно положение в обществото и се стигне до екипажа на корабите, акостирали в пристанището — се смесваха с какви ли не чешити, чийто живот почваше с падането на здрача. От двете страни на улицата се разклоняваха тесни, обвити в мъгла улички, които подслоняваха дълга върволица от публични домове със съмнителен шик.



„Ел Енсуеньо“ заемаше горния етаж на една сграда, в чийто сутерен се помещаваше вариете, където големи афиши рекламираха изпълнението на една балерина, загърната в прозрачна и свободна одежда, която не скриваше нищо от прелестите й. Същевременно тя държеше в ръце черна змия, чийто раздвоен език сякаш целуваше устните й. Ева Монтенегро и тангото на смъртта — обявяваше афишът с печатни букви. Кралицата на нощта — само шест вечери, единствени представления. Със звездното участие на Месмеро — четецът на мисли, който ще разбули най-съкровените ви тайни.

Точно до входа на локала имаше една тясна порта, зад която се издигаше дълго стълбище с боядисани в червено стени. Качих се по стълбите и се озовах пред масивна дъбова врата, чието чукче бе във формата на изкована от бронз нимфа със скромна детелинка върху пубиса. Потропах няколко пъти и зачаках, като избягвах да гледам отражението си в голямото опушено огледало, което заемаше значителна част от стената. Тъкмо обмислях дали да не офейкам от това място с възможно най-голяма бързина, когато вратата се отвори и една жена на средна възраст с напълно побелели коси, прибрани в безупречен кок, ме посрещна с ведра усмивка.

— Вие навярно сте господин Давид Мартин.

През целия ми живот никой не ме беше наричал „господин“ и това формално обръщение ме свари неподготвен.

— Същият.

— Влезте, ако обичате, и елате с мен.

Последвах я по един къс коридор, който водеше към голяма кръгла зала със стени, покрити с червено кадифе и лампи с приглушена светлина. Таванът образуваше свод от емайлирано стъкло, от който висеше кристален полилей, а под него върху махагонова маса се мъдреше огромен грамофон, който тихо процеждаше някаква оперна ария.

— Ще желаете ли нещо за пиене, кабалеро?

— Ако ви се намира чаша вода, ще ви бъда благодарен.

Белокосата дама се усмихна, без окото й да мигне. Явно нищо не можеше да смути нейното любезно и непринудено държане.

— Може би господинът би предпочел чаша шампанско или ликьор? Или пък чаша херес от първокласна реколта?

Моето небце бе привикнало само към тънкостите на различни реколти чешмяна вода, тъй че свих рамене.

— Оставям на вас да изберете.

Дамата кимна, все така усмихната, и посочи едно от разкошните кресла, наредени из залата.

— Ако господинът бъде така добър да седне, Клое ще дойде ей сегичка.

Стори ми се, че дъхът ми спря.

— Клое?

Без да обръща внимание на слисването ми, белокосата дама изчезна през една врата, полускрита зад завеса от черни ресни, и ме остави сам с моето безпокойство и несподелими желания. Закрачих из залата, за да разсея силното вълнение, което ме бе обзело. Като изключим едва доловимата музика и пулса, който усещах в слепоочията си, мястото беше тихо като гроб. Шест коридора започваха от тази зала, оградени с отвори, които бяха покрити със сини завеси и водеха към шест затворени бели двукрили врати. Отпуснах се в едно от креслата; то бе от ония мебели, предназначени да люлеят задниците на принцове регенти и генералисимуси с известна слабост към държавни преврати. След малко белокосата дама се върна с чаша шампанско върху сребърен поднос. Поех чашата и видях как дамата отново изчезна през същата врата. Изпих шампанското на един дъх и разхлабих яката на ризата си. Вече подозирах, че всичко това може би е просто шега, скроена от Видал за моя сметка. В тоя миг обаче зърнах някаква фигура, която се приближаваше към мен по един от коридорите. Стори ми се, че е момиче; така и се оказа. Вървеше със сведена глава, тъй че не можех да видя очите й. Надигнах се от креслото.



Момичето направи почтителен реверанс и ми даде знак да я последвам. Едва тогава забелязах, че беше с една изкуствена ръка, досущ като на манекен. Девойчето ме отведе до края на коридора, отвори вратата с един ключ, който свали от шията си, и ми направи път да мина. Стаята беше практически тъмна. Пристъпих няколко крачки, като напрягах зрението си. Тогава чух вратата да се затваря зад гърба ми и когато се обърнах, момичето беше изчезнало. Ключалката изщрака и разбрах, че са ме заключили вътре. Почти цяла минута стоях неподвижно. Очите ми бавно привикнаха към мрака и очертанията на стаята изплуваха пред погледа ми. Стените бяха облицовани с черен плат от пода до тавана. От едната си страна съзрях редица странни съоръжения, каквито не бях виждал през живота си и не можех да определя дали ми изглеждаха зловещи или примамливи. Широкото кръгло легло имаше табла, която ми се видя като огромна паяжина, а от нея висяха два свещника. В тях горяха две големи черни свещи, които разпръскваха онзи аромат на восък, характерен за параклисите и бденията над покойници. Отстрани на леглото стоеше решетъчен параван с лъкатушни шарки. Усетих как ме побиват тръпки. Това място беше идентично със спалнята, която бях описал в приключенията на моята невъобразима фатална жена Клое в „Потайностите на Барселона“. Цялата работа изглеждаше твърде подозрителна. Вече се канех да направя опит да разбия вратата, когато забелязах, че не съм сам. Замръзнах на място. Зад паравана се очертаваше някакъв силует. Две блестящи очи ме наблюдаваха и видях как през решетките се подадоха тънки бели пръсти с дълги нокти, лакирани в черно. Преглътнах с мъка.

— Клое? — промълвих аз.

Това беше тя. Моята Клое. Драматичната и несравнима femme fatale от моите разкази, превърнала се във видение от плът и фино бельо. Имаше най-бледата кожа, която някога бях виждал, а лицето й бе обрамчено от черна лъскава коса, подстригана на черта. Устните й бяха оцветени с нещо, което приличаше на прясна кръв, а кръгове от черни сенки ограждаха зелените й очи. Движеше се като котка, сякаш тялото й, пристегнато в корсет от лъскава материя, напомняща люспи, бе изваяно от вода и някак се бе научило да преодолява гравитацията. Стройната и като че ли безкрайна шия бе опасана с лента от алено кадифе, от която висеше обърнато разпятие. Гледах как Клое бавно се приближава към мен; не можех дори дъх да си поема, впил поглед в онези нозе, очертани с невероятни линии под копринените чорапи, които навярно струваха повече от годишната ми заплата, и обути във високи заострени обувки с копринени панделки, вързани около глезените й. През целия си живот не бях виждал нещо толкова красиво, нито пък нещо, от което толкова да ме хване страх.



Оставих се да бъда заведен от това създание до леглото, където съвсем буквално паднах от изумление. Светлината на свещите милваше извивките на тялото й. Лицето и устните ми се намираха на височината на голия й корем и без да си давам сметка какво правя, я целунах под пъпа и потърках бузата си о кожата й. По това време вече напълно бях забравил кой съм и къде се намирам. Тя коленичи пред мен и взе дясната ми ръка. Облиза пръстите ми един по един, лениво като котка, погледна ме втренчено и започна да ме разсъблича. Когато се опитах да й помогна, тя се усмихна и отблъсна ръцете ми.

— Шшшт.

Щом приключи, се наведе към мен и облиза устните ми.

— Сега е твой ред. Съблечи ме. Бавно. Много бавно.

Тогава разбрах, че съм успял да избутам някак моите болнави и окаяни детски години единствено за да изживея тези мигове. Съблякох я, без да бързам, разголвайки кожата й, докато по тялото й не остана нищо освен кадифената лента около шията и онези черни чорапи, само споменът за които би могъл сто години да крепи не един несретник като мен.

— Погали ме — пошепна тя в ухото ми. — Поиграй си с мен.

Погалих и целунах всеки сантиметър от кожата й, сякаш исках да го запомня за цял живот. Клое не бързаше и откликваше на допира на моите ръце и устни с тихи стонове, които ме насочваха. После ме накара да се просна върху леглото и покри тялото ми със своето, при което усетих как всяка моя пора пламна. Поставих ръцете си на гърба й и ги плъзнах по онази чудна линия, която очертаваше гръбнакът й. Непроницаемият й поглед се взираше в лицето ми съвсем отблизо. Почувствах, че трябва да кажа нещо.

— Името ми е…

— Шшшт.

Преди да съм успял да изтърся още някоя глупост, тя притисна устните си към моите и в продължение на цял час ме накара да забравя за света. Клое, която явно осъзнаваше моята неопитност, но успя да ме накара да повярвам, че не я забелязва, предугаждаше всяко мое движение и насочваше ръцете ми по тялото си, без да бърза или да проявява свян. В погледа й нямаше досада, нито пък безразличие. Остави се да я обладая и да й се насладя — с безкрайно търпение и с една нежност, която ме накара да забравя как съм стигнал дотам. През онази нощ за един кратък час научих всяка извивка по нейната кожа така, както други научават наизуст молитви или пък присъди. По-късно, когато вече бях останал почти без дъх, Клое ми позволи да положа глава на гърдите й и дълго милваше косата ми във възцарилата се тишина, докато накрая заспах в нейните прегръдки с ръка между бедрата й.



Когато се събудих, стаята беше все така тъмна, а Клое си бе отишла. Вече не усещах кожата й под ръцете си. На нейно място намерих една визитка картичка, отпечатана на същата бяла пергаментова хартия като плика, в който бе пристигнала поканата за тази вечер. На картичката под емблемата на ангела се четеше следното:

АНДРЕАС КОРЕЛИ

Издател

Издателство „Люмиер“

Бул. „Сен Жермен“ №69, Париж

На гърба й имаше бележка, написана на ръка.

Скъпи Давид, животът е низ от големи надежди. Когато се почувствате готов да осъществите своите, свържете се с мен. Ще Ви очаквам. Ваш приятел и читател,

А.К.

Вдигнах дрехите си от пода и се облякох. Вратата на стаята вече не бе заключена. Отидох по коридора до салона, където грамофонът междувременно бе замлъкнал. Нямаше и следа от момичето или от белокосата жена, които ме бяха посрещнали. Цареше гробна тишина. Докато крачех към изхода, ми се стори, че светлините зад гърба ми угасват и коридорите и помещенията бавно потъват в мрак. Излязох на площадката и се спуснах по стълбите, завръщайки се неохотно към света. Щом се озовах на улицата, поех към Ла Рамбла, като оставих зад себе си глъчката и тълпата, която се стичаше към нощните заведения. Откъм пристанището се издигаше ефирна топла мъгла, а сиянието на големите прозорци на хотел „Ориенте“ я обагряше в едно мръсно и прашно жълто, в което минувачите сякаш се стапяха като силуети от пара. Закрачих по улицата, докато уханието на Клое полека избледняваше в ума ми, и се запитах дали устните на Кристина Сание, дъщерята на шофьора на Видал, имат същия вкус като нейните.

4

Човек не знае що е жажда, докато не пие за пръв път. През трите дни, последвали посещението ми в „Ел Енсуеньо“, споменът за кожата на Клое ме изгаряше до дън душа. Без да споделя нищо с никого — особено с Видал, — реших да събера малкото останали ми спестявания и да отида там през нощта с надеждата, че ще ми стигнат да си купя поне няколко мига в нейните обятия. Минаваше полунощ, когато се озовах на стълбището с червените стени, което водеше към „Ел Енсуеньо“. Осветлението беше угасено и аз бавно поех нагоре, оставяйки зад гърба си шумната цитадела от кабарета, барове, вариетета и локали с неясно предназначение, с които годините на голямата война в Европа бяха осеяли улица „Ноу де ла Рамбла“. Трепкащата светлина, която се процеждаше откъм входа, очертаваше всяко следващо стъпало пред мен. Когато стигнах до площадката, спрях и затърсих пипнешком чукчето на вратата. Пръстите ми намериха тежката метална дръжка и когато я повдигнах, вратата поддаде с няколко сантиметра и разбрах, че е отворена. Побутнах я леко. Гробна тишина помилва лицето ми. Пред мен се простираше синкав здрач. Смутен, пристъпих няколко крачки навътре. Отблясъците от уличните лампи потрепваха във въздуха и бегло очертаваха голите стени и напукания паркет. Стигнах до залата, която в спомените ми бе декорирана с кадифе и разкошна мебелировка. Сега бе празна. Озарен от неоновите светлини, идващи от улицата, слоят прах, който покриваше пода, искреше като пясък. Продължих да вървя, оставяйки следи в праха. Нямаше и помен от грамофона, от креслата и картините. Таванът се лющеше и се виждаха греди от почерняло дърво. Боята по стените се белеше и висеше на парцали като змийска кожа. Отправих се към коридора, водещ към стаята, където бях срещнал Клое. Прекосих този непрогледен тунел и стигнах до двукрилата врата, която вече не беше бяла. Нямаше брава, виждаше се само една дупка в дървото, сякаш някой бе изтръгнал дръжката със сила. Отворих и влязох.

Спалнята на Клое представляваше потънала в мрак килия. Стените бяха овъглени, а таванът се бе срутил в по-голямата си част. Можех да видя пелената от черни облаци, които се носеха по небето, и луната, хвърляща сребрист ореол върху металния скелет на онова, което някога е било легло. В тоя миг чух как подът изскърца зад гърба ми и бързо се обърнах, осъзнавайки, че не съм сам на това място. Един мъжки силует, тъмен и строен, се очертаваше на входа към коридора. Не виждах лицето на мъжа, но бях сигурен, че той ме наблюдава. Остана така, неподвижен като паяк, в продължение на няколко секунди — времето, което ми бе нужно, за да реагирам и да направя крачка към него. Силуетът мигновено отстъпи назад в мрака и когато стигнах до салона, там вече нямаше никого. Слаба светлина, идваща от една неонова табела от улицата отсреща, за миг заля залата и разкри неголяма купчина отпадъци, струпани до стената. Приближих се до нея и коленичих пред останките, погълнати от огъня. Нещо стърчеше от камарата. Пръсти. Отстраних пепелта, която ги покриваше, и пред погледа ми бавно изплуваха контурите на една ръка. Вдигнах я и видях, че е отрязана на нивото на китката. Познах я незабавно и разбрах, че ръката на онова момиче, която бях помислил за дървена, всъщност бе направена от порцелан. Пуснах я отново върху другите отломки и се махнах оттам.

Запитах се дали не съм си въобразил, че съм видял онзи непознат мъж, защото в праха нямаше следи от неговите стъпки. Излязох отново на улицата и постоях малко в подножието на сградата, напълно объркан, като разглеждах от тротоара прозорците на първия етаж. Хора минаваха покрай мен и се смееха, без да обръщат внимание на присъствието ми. Опитах се да открия силуета на непознатия сред тълпата. Знаех, че е някъде там, може би само на няколко метра от мен, и ме наблюдава. Не след дълго пресякох улицата и влязох в едно тясно, претъпкано с хора кафене. Успях да си пробия път до тезгяха и направих знак на келнера.

— Какво да бъде?

Устата ми бе пресъхнала и сякаш пълна с пясък.

— Една бира — казах, без много да му мисля.

Докато келнерът ми наливаше питието, аз се наведох напред към него.

— Случайно да знаете дали заведението отсреща, „Ел Енсуеньо“, е затворено?

Той остави чашата на тезгяха и ме погледна, сякаш бях малоумен.

— Затвориха го преди петнайсет години — рече.

— Сигурен ли сте?

— Ама разбира се. След пожара повече не го отвориха. Ще желаете ли нещо друго?

Поклатих глава.

— Това прави четири сентимос.

Платих поръчката и си тръгнах, без да докосна чашата.

На следващия ден отидох в редакцията на вестника преди началото на работното ми време и се отправих директно към подземието, където се помещаваше архивът. С помощта на Матиас, който ръководеше този отдел, и следвайки сведенията, получени от сервитьора, се заех да преглеждам броевете на „Ла вос де ла индустрия“ отпреди петнайсет години. Трябваха ми около четирийсет минути, за да намеря търсената история — съвсем кратка статия. Пожарът се разразил в ранното утро на деня на Корпус Кристи13 през 1903 г. В хватката на огъня загинали шест души: един клиент, четири от труженичките и едно девойче, което работело там. Според полицията и пожарникарите трагедията била причинена от неизправна газена лампа, въпреки че патронажът на близката енорийска църква посочвал божественото възмездие и намесата на Светия дух като решаващи фактори.

Щом се прибрах в пансиона, се проснах в кревата си и напразно се помъчих да заспя. Извадих от джоба си визитката на непознатия благодетел, която бях открил в ръката си, когато се събудих в ложето на Клое, и отново прочетох в сумрака думите, написани на гърба й: Големите надежди.

5

В моя свят надеждите, били те големи или малки, рядко се превръщаха в действителност. Допреди няколко месеца си лягах всяка нощ с едно-едничко желание — да събера някой ден достатъчно смелост, за да заговоря Кристина, дъщерята на шофьора на моя ментор. Нямах си друго освен този копнеж и очакването да изминат часовете, които ме деляха от утрото, за да отида отново в редакцията на „Ла вос де ла индустрия“. Сега дори и това убежище започваше да се изплъзва от ръцете ми. Казвах си, че ако някое от начинанията ми претърпи грандиозен провал, може би ще си възвърна обичта на другарите си. Може би, ако напишех нещо толкова посредствено и отвратително, че никой читател да не е в състояние да прочете повече от един абзац, младежките ми прегрешения щяха да бъдат простени. Може би това не беше твърде висока цена, за да се почувствам отново у дома си. Може би.



Бях попаднал в редакцията на вестника преди много години благодарение на баща си, измъчен неудачник, завърнал се от Филипинската война14, за да завари един град, който предпочиташе да го третира като непознат, и една съпруга, която вече го бе забравила и две години след неговото завръщане реши да го напусне. Когато стори това, тя го остави с разбито сърце и с един син, който той никога не бе желал, а и не знаеше какво да прави с него. Баща ми едва умееше да прочете и да напише собственото си име и нямаше никакъв занаят. Във войната бе научил само как да убива други хора, преди те да сварят да го убият — винаги в името на велики и кухи каузи, които изглеждат толкова по-абсурдни и долни, колкото по-близо е човек до бойното поле.

След завръщането си от войната баща ми, който от деня на заминаването си сякаш се бе състарил с двайсет години, опита да си намери работа в различни предприятия на Пуебло Нуево и квартала Сант Марти. Всеки път назначението му траеше едва няколко дена и рано или късно го виждах да се връща у дома с поглед, помрачен от озлобление. След време, поради липса на друга алтернатива, прие службата на нощен пазач в „Ла вос де ла индустрия“. Заплащането беше скромно, но месеците си минаваха и за пръв път след завръщането си той като че ли не се забъркваше в никакви машинации. Кратко трая това затишие. Не след дълго някои от старите му бойни другари — живи трупове, върнали се осакатени телом и духом, за да се сблъскат с презрението на ония, които ги бяха пратили да умрат в името на Бога и родината — го въвлякоха в тъмни дела, които не бяха по силите му и той никога нямаше да ги проумее.

Баща ми често изчезваше за няколко дена и щом се прибереше, ръцете и дрехите му миришеха на барут, а джобовете — на пари. Тогава се оттегляше в стаята си и мислейки, че аз не осъзнавам какво става, си инжектираше онова, с което се бе сдобил — било то малко или много. Отначало никога не затваряше вратата, но един ден ме свари да го шпионирам и ми зашлеви такава плесница, че ми сцепи устните. После ме прегърна и ме държа в обятията си, докато ръцете му отмаляха и остана проснат на пода, а иглата още стърчеше от кожата му. Извадих я и го завих с едно одеяло. След този инцидент той започна да се заключва в стаята си.

Живеехме на един малък таван, който се извисяваше над строежа на новата аудитория на Двореца на музиката на Орфео Катала. Това бе студено и тясно жилище, чиито стени едвам устояваха на вятъра и влагата. Често сядах на балкончето с провесени крака, загледан в минувачите отдолу и в онзи риф от невероятни скулптури и колони, който растеше от другата страна на улицата и понякога ми изглеждаше тъй близък, сякаш почти можех да го пипна с пръсти, но в повечето случаи ми се струваше далечен като луната. Бях хилаво и болнаво дете, податливо на треска и инфекции, които едва не ме отнасяха в гроба, но в последния миг винаги се смиляваха и ме оставяха на мира в търсене на по-достойна плячка. Щом се разболеех, баща ми бързо губеше търпение и след втората нощ, прекарана в бдение над мен, ме поверяваше на грижите на някоя съседка и изчезваше от къщи за няколко дена. С времето започнах да подозирам, че той се надяваше да ме завари умрял при завръщането си и така да се види освободен от бремето, което представлявах за него — безполезно дете с крехко здраве.

Неведнъж ми се искаше да стане точно така, но баща ми винаги се връщаше и ме сварваше жив, здрав и мъничко пораснал на височина. Майката природа най-безсрамно изпробваше върху ми своя обширен наказателен кодекс от бацили и гадости, но никога не намери начин да ме довърши окончателно. Напук на всички прогнози, успях да преживея на косъм онези първи години на детството си — едно детство отпреди времето на пеницилина. Тогава смъртта още не живееше в анонимност и човек навсякъде можеше да види и подуши как тя поглъща души, които още не са имали време дори да съгрешат.

В ония години единствените ми приятели бяха направени от хартия и мастило. В училище се бях научил да чета и пиша много преди останалите дечурлига от квартала. Там, където моите другарчета виждаха мастилени криволици по непонятни страници, аз съзирах светлина, улици и хора. Бях запленен от думите и от мистерията на тяхното тайно познание; те ми се струваха ключ към един свят — безкраен и на безопасно разстояние от онази къща, онези улици и онези смутни дни, в които дори аз самият можех да отгатна, че ме очаква оскъдна сполука. Баща ми не обичаше да вижда книги у дома. Нещо в тях го дразнеше — нещо друго освен буквите, които не можеше да разгадае. Казваше, че щом навърша десет години, ще ме прати да работя и че ще е по-добре за мен да си избия тия бръмбари от главата, защото инак ще свърша като един несретник и никаквец. Аз криех книгите под дюшека си и изчаквах баща ми да излезе или да заспи, за да мога да почета. Веднъж ме свари да чета през нощта и направо побесня. Изтръгна книгата от ръцете ми и я изхвърли през прозореца.

— Ако пак те сваря да хабиш ток, като четеш тия дивотии, ще има да се каеш.

Баща ми не беше стиснат и въпреки че живеехме в нищета, щом му се удадеше случай, ми отпускаше дребни монети за да си купя и аз някое лакомство като останалите хлапета от махалата. Беше убеден, че харча тези пари за лакрицови пръчки, слънчогледови семки или карамелени бонбони, но аз си ги пазех в една тенекиена кутия от кафе под леглото и щом съберях четири или пет реала15, изтичвах да си купя книга, без той да разбере.

Любимото ми кътче в целия град беше книжарницата „Семпере и синове“ на улица „Санта Ана“. Това място, което миришеше на стара хартия и прах, беше мой храм и убежище. Книжарят ми позволяваше да седя на стол в някой ъгъл и да чета на воля която книга пожелая. Семпере почти никога не ме оставяше да му плащам книгите, които ми даваше в ръцете, но аз издебвах, когато не ме гледаше, и преди да си тръгна, слагах на тезгяха монетите, които бях успял да събера. Това бяха дребни грошове и ако трябваше наистина да си купя книга с такива мизерни суми, несъмнено единственото, което бих могъл да си позволя, щеше да е някое книжле от хартия за навиване на цигари. Дойдеше ли време да си тръгна оттам, го правех с голяма неохота, защото ако зависеше от мен, бих останал да живея в книжарницата.

Веднъж по Коледа Семпере ми направи най-хубавия подарък, който бях получавал през живота си. Това беше една стара книга, четена и препрочитана най-старателно.

„Големите надежди“ от Чарлз Дикенс… — прочетох на корицата.

Беше ми известно, че Семпере познаваше неколцина писатели, които често посещаваха книжарницата му, и от грижовната обич, с която държеше томчето, заключих, че въпросният дон Карлос16 може би е някой от тях.

— Ваш приятел?

— За цял живот. А от днес вече е и твой.

Тоя следобед отнесох новия си приятел вкъщи, скрит под дрехите ми, за да не го види баща ми. Беше дъждовна есен с оловносиви дни, през които прочетох „Големите надежди“ девет пъти поред, отчасти защото нямах под ръка друга книга за четене и отчасти защото мислех, че по-добра от тази не би могла да съществува. Даже почнах да подозирам, че дон Карлос я е написал специално за мен. Скоро добих твърдото убеждение, че едничкото ми желание в живота е да се науча да правя същото, което правеше тоя господин Дикенс.

Една сутрин бях грубо събуден от баща ми, който се бе прибрал от работа по-рано от обичайното. Очите му бяха кървясали, а дъхът му миришеше на ракия. Погледнах го ужасѐн, а той докосна с пръсти голата електрическа крушка, която висеше от един кабел.

— Топла е.

Прониза ме с поглед и запрати разярен крушката в стената. Тя се пръсна на хиляди стъклени парченца, които нападаха по лицето ми, но аз не посмях дори да ги отърся.

— Къде е? — попита баща ми със студен, спокоен глас.

Поклатих глава разтреперан.

— Къде е скапаната книга?

Отново поклатих глава. В сумрака почти не видях как замахна към мен. Усетих, че ми притъмня и паднах от леглото, с кръв в устата и една пронизваща болка като бял пламък, който гореше зад устните ми. Когато наведох глава, съгледах на пода нещо, което приличаше на парчета от два счупени зъба. Ръката на баща ми ме сграбчи за гърлото и ме повдигна.

— Къде е?

— Татко, моля ви…

Той ме блъсна с всички сили с лице към стената и от удара в главата изгубих равновесие и се свлякох на пода като торба с кокали. Замъкнах се в един ъгъл и останах там, свит на кълбо, гледайки как баща ми отвори шкафа, извади малкото дрехи, които имах, и ги запрати на пода. Претърси чекмеджетата и сандъците, без да намери книгата и накрая, изтощен, тръгна пак към мен. Зажумях и се притиснах до стената в очакване на следващия удар, който не дойде. Отворих очи и видях, че баща ми е седнал на леглото и плаче от безсилна ярост и срам. Когато забеляза, че го гледам, хукна навън и се спусна по стълбите тичешком. Чух как ехото от стъпките му заглъхна в утринната тишина, но едва когато се уверих, че вече е далеч, се завлякох до леглото и измъкнах книгата от нейното скривалище под дюшека. Облякох се и излязох на улицата с романа под мишница.

Пелена от мъгла се стелеше над улица „Санта Ана“, когато пристигнах пред вратата на книжарницата. Книжарят и синът му живееха на първия етаж на същата сграда. Знаех, че шест сутринта не е удобно време за посещение в чиято и да е къща, но в тоя миг едничката ми мисъл беше да спася книгата. Бях сигурен, че ако баща ми я намери, щом се прибере у дома, ще я унищожи с цялата ярост, която кипеше във вените му. Натиснах звънеца и зачаках. Наложи се да позвъня още два-три пъти, докато най-сетне чух балконската врата да се отваря и видях как старият Семпере, по халат и чехли, надникна навън и ме погледна изумен. Половин минута по-късно слезе да ми отвори и щом видя лицето ми, и най-малката следа от раздразнение мигом се изпари. Коленичи пред мен и ме хвана за ръцете.

— Мили Боже! Добре ли си? Кой ти направи това?

— Никой. Паднах.

Протегнах му книгата.

— Дойдох да ви я върна, защото не искам да й се случи нещо…

Семпере ме изгледа, без да каже нищо. Взе ме на ръце и ме отнесе в жилището. Синът му, момче на дванайсет години, което бе тъй плахо, че не помнех някога да съм му чул гласа, се бе събудил от шума и чакаше на стълбищната площадка. Щом видя кръвта по лицето ми, погледна уплашено баща си.

— Обади се на доктор Кампос.

Момчето кимна и хукна към телефона. Чух го да говори и се уверих, че все пак не е нямо. Двамата с баща му ме настаниха на едно кресло в трапезарията и почистиха кръвта от раните ми, докато чакахме да дойде докторът.

— Няма ли да ми кажеш кой те подреди така?

Мълчах си. Семпере не знаеше къде живея и нямах намерение да го осведомявам.

— Баща ти ли беше?

Отклоних поглед.

— Не. Просто паднах.

Доктор Кампос, който живееше през няколко къщи, дойде след пет минути. Прегледа ме от глава до пети, като опипа синините и обработи раните ми възможно най-внимателно. Ясно се виждаше, че очите му пламтяха от възмущение, но се въздържа от коментар.

— Няма нищо счупено, само контузии, които ще минат след няколко дена, но дотогава ще те боли. Тези два зъба ще трябва да се извадят. Вече са повредени и има риск от инфекция.

Когато докторът си отиде, Семпере ми приготви чаша топло мляко с какао и усмихнат ме загледа как го пия.

— И всичко това стана, за да запазиш „Големите надежди“, а?

Свих рамене. Бащата и синът се спогледаха със съучастническа усмивка.

— Следващия път, когато поискаш да спасиш някоя книга, ама наистина да я спасиш, не си рискувай живота. Само трябва да ми кажеш и ще те заведа на едно тайно място, където книгите никога не загиват и никой не може да ги унищожи.

Погледнах ги и двамата, заинтригуван.

— Кое е това място?

Семпере ми намигна и ми отправи онази загадъчна усмивка, която сякаш бе задигната от някоя поредица на дон Александър Дюма и която според мълвата бе запазена марка на фамилията.

— Всичко с времето си, приятелю мой. Всичко с времето си.



Баща ми прекара цяла седмица с поглед, забит в пода, разкъсван от угризения. Купи нова електрическа крушка и дори ми каза, че мога да я паля, ако поискам, само че не за дълго време, защото токът бил много скъп. Аз обаче предпочитах да не си играя с огъня. Същата седмица, в събота, баща ми пожела да ми купи книга и отиде в една книжарница на улицата пред старата Римска стена — първата и последна книжарница, в която му стъпваше кракът, — но тъй като не можеше да прочете заглавията на стотиците изложени там издания, си тръгна с празни ръце. После ми даде пари, повече от обичайната сума, и ми каза да си купя каквото ми душа иска. Това ми се стори подходящ момент да повдигна един въпрос, за който от известно време все не намирах сгоден случай.

— Доня Мариана, учителката, ме помоли да ви предам да се отбиете в училището някой ден, ако можете, за да поговорите с нея — подхвърлих уж между другото.

— За какво да говоря? Каква попара си надробил?

— Нищо не съм направил, татко. Доня Мариана искаше да говори с вас за бъдещото ми образование. Казва, че съм способен и смята, че би могла да ми помогне да получа стипендия, за да вляза в колежа на пиаристите…17

— За коя се мисли тая жена, че да ти пълни главата с врели-некипели и да ти разправя, че ще те прати в колеж за богаташки синчета? Ти знаеш ли какво представлява тая сган? Знаеш ли как ще те гледат и как ще се държат с тебе, когато разберат откъде идваш?

Сведох поглед.

— Доня Мариана само искаше да ми помогне, татко. Нищо повече. Не се сърдете. Ще й кажа, че няма да стане и толкоз.

Баща ми ме изгледа гневно, но се сдържа и пое дълбоко въздух няколко пъти със затворени очи, преди да проговори пак.

— Ще се справим, ясно ли ти е? Ти и аз. Без подаянията на всички тия копелета — и с високо вдигната глава.

— Да, татко.

Баща ми сложи ръка на рамото ми и ме погледна така, сякаш за един кратък и неповторим миг се гордееше с мен — въпреки че бяхме толкова различни, въпреки че аз обичах книгите, които той не умееше да чете, дори въпреки жената, която ни бе оставила сами двамата, изправени един срещу друг. В тоя миг ми се струваше, че моят баща е най-добрият човек на света, и че всички биха узнали това, ако животът, поне един-единствен път, благоволеше да му раздаде печеливши карти.

— Всяко зло, което човек стори през живота си, се връща, Давид. А аз извърших много злини. Много. Но си платих цената. И нашият късмет ще се обърне, ще видиш. Да, ще видиш…

Въпреки настойчивостта на доня Мариана, която беше много съобразителна жена и вече се досещаше как стоят нещата, никога повече не повдигнах темата за моето образование пред баща ми. Когато учителката ми разбра, че работата е безнадеждна, ми каза, че всеки ден след края на учебните занятия ще отделя още един час само за мен, за да ми говори за книги, за история и за всички онези неща, които толкова плашеха моя родител.

— Това ще си бъде наша тайна — рече ми тя.

На този етап вече бях почнал да проумявам, че баща ми се срамуваше да не би хората да го взимат за невежа, за някаква отрепка от една война, която — като почти всички войни — бе водена в името на Бог и на родината с цел да се даде повече власт на мъже, разполагащи с предостатъчно власт още преди да разпалят конфликта. По същото време започнах понякога да го придружавам, когато отиваше да поеме своята нощна смяна. Взимахме от улица „Трафалгар“ един трамвай, който ни оставяше пред портите на гробището. Аз стоях в будката на баща ми, четях стари броеве на вестника и от време на време правех опити да завържа разговор с моя родител, което не беше лека задача. Той вече почти не говореше, нито за войната в колониите, нито за жената, която го бе изоставила. Веднъж го попитах защо ни напусна моята майка. Подозирах, че е станало по моя вина, заради нещо лошо, което съм направил, та дори и само заради това, че съм се родил на тоя свят.

— Твоята майка ме бе зарязала още преди да ме пратят на фронта. Глупак излязох аз, че не го осъзнах, докато не се върнах. Такъв е животът, Давид. Рано или късно, всички те изоставят.

— Аз никога няма да ви изоставя, татко.

Стори ми се, че ще заплаче и го прегърнах, за да не му виждам лицето.

На следващия ден баща ми ме заведе, без да ми каже предварително, до магазина за платове „Ел Индио“ на улица „Кармен“. Не влязохме вътре, но през витрините на фоайето той ми посочи една млада и засмяна жена, която обслужваше клиентите и им показваше луксозни тъкани и платове.

— Това е майка ти — рече той. — Някой ден ще дойда тук и ще я убия.

— Не говорете така, татко.

Баща ми ме погледна със зачервени очи и осъзнах, че още я обича, и че аз самият никога няма да й простя за това. Спомням си, че тайно я наблюдавах, без тя да разбере, че сме там. Познах я само благодарение на снимката, която баща ми пазеше в едно чекмедже вкъщи, редом с армейския си пистолет, който той вадеше всяка нощ, когато мислеше, че съм заспал. Вадеше го и го съзерцаваше така, сякаш оръжието съдържаше всички отговори — или поне достатъчен брой.



Години наред щях да се връщам пред вратите на онзи магазин, за да я изучавам скришом. Никога не събрах смелост да вляза, нито пък да я заговоря, колчем я видех да излиза и да се отдалечава по Ла Рамбла, запътена към един живот, който й приписвах във фантазиите си — живот със семейство, което я правеше щастлива, и с дете, заслужаващо нейната обич и допира до кожата й повече от мен. Баща ми изобщо не узна, че понякога се измъквах тайно от къщи, за да я зърна, или че в някои дни я следях отблизо, почти готов да я хвана за ръка и да крача редом с нея, но винаги отстъпващ в последния момент. В моя свят големите надежди съществуваха само между страниците на една книга.



Сполуката, за която баща ми толкова копнееше, така и не дойде. Едничкото благоволение, което животът прояви към него, бе, че не го накара да чака твърде дълго. Една нощ, тъкмо когато стигнахме до вратите на редакцията, за да застъпи баща ми на работа, трима въоръжени мъже изскочиха от сенките и го надупчиха с куршуми пред очите ми. Спомням си миризмата на сяра и лекия дим, излизащ от дупките, които куршумите бяха прогорили в палтото му. Един от бандитите се канеше да го довърши с изстрел в главата, но другарят му го спря, защото в тоя миг аз се хвърлих върху тялото на баща ми. Спомням си и очите на убиеца, впити в моите — двоумеше се дали не трябва да очисти и мен. После изведнъж мъжете побързаха да се отдалечат и изчезнаха в тесните улички между фабриките на Пуебло Нуево.

Тази нощ убийците на баща ми оставиха него да умре от кръвозагуба в ръцете ми, а пък мен ме оставиха сам-самичък на света. В продължение на почти две седмици спях в цеховете на печатницата на вестника, скрит между линотипните машини, които напомняха огромни стоманени паяци, и се мъчех да заглуша някак влудяващото свистене, което ми пробиваше тъпанчетата на свечеряване. Когато ме откриха, ръцете и дрехите ми все още бяха изцапани със засъхнала кръв. Отначало никой не знаеше кой съм, защото почти цяла седмица не отроних дума, а щом най-сетне проговорих, то бе, за да викам името на баща ми, докато пресипнах и останах без глас. Когато ме попитаха за майка ми, казах, че е умряла и че си нямам никого на тоя свят. Моята история достигна до ушите на Педро Видал — звездно перо на вестника и близък приятел на издателя, който по негово настояване нареди да ме назначат като събирач на клюки. Беше ми разрешено и да живея в скромното помещение на пазача в подземието до второ нареждане.

В онези години кръвта и насилието по улиците на Барселона бяха почнали да се превръщат във всекидневие. Това бяха дни на позиви и бомби, които оставяха по улиците на Равал късове от тела, трептящи и димящи останки, на шайки от черни фигури, които бродеха нощем и проливаха кръв, на парадни шествия от светци и генерали, вонящи на смърт и измама, на подстрекателски речи, в които всички лъжеха и всички имаха право. Яростта и омразата, които след години щяха да накарат хората да се избиват взаимно в името на гръмки лозунги и парцали с различен цвят, вече се долавяха в отровения въздух. Вечната мъгла, бълвана от фабриките, пълзеше над града и прикриваше неговите павирани булеварди, набраздени от трамваи и дилижанси. Нощите принадлежаха на газеното осветление, на уличните сенки, нарушавани от проблясването на изстрели и от синкавия дим на възпламенен барут. Това бяха години, в които човек порастваше бързо, и в които много юноши, едва отърсили се от детството, вече имаха поглед на старци.



Тъй като едничкото ми семейство вече беше онази смутна Барселона, вестникът се превърна в мое убежище и мой свят, докато не навърших четиринайсет години. Тогава заплатата ми позволи да наема онази стаичка в пансиона на доня Кармен. Живеех там едва от седмица, когато хазяйката дойде един ден в стаята ми и ме осведоми, че ме търси някакъв господин. На площадката на стълбището се озовах срещу мъж, облечен в сиво, със също тъй сив поглед и сив глас, който ме запита дали аз съм Давид Мартин. Щом потвърдих, той ми връчи пакет, увит в груба хартия, и изчезна надолу по стълбите, оставяйки, след себе си своето унило отсъствие като зараза, тровеща моя мизерен свят. Отнесох пакета в стаята си и затворих вратата. С изключение на двама-трима души от вестника, никой друг не знаеше, че живея там. Развих опаковката, обзет от любопитство. Това бе първата пратка, която получавах през живота си. Оказа се, че съдържа вехто дървено сандъче, което ми се стори смътно познато. Сложих го на леглото и го отворих. Вътре видях стария пистолет на баща ми, оръжието, което бе получил в армията и с което се бе върнал от Филипините, за да бъде застигнат от преждевременна и жалка смърт. Редом лежеше и една картонена кутия с няколко куршума. Взех пистолета и го претеглих на ръка. Миришеше на барут и на смазка. Запитах се колко ли души е убил баща ми с това оръжие, с което несъмнено е очаквал да сложи край и на собствения си живот и щеше да го стори някой ден, ако не го бяха изпреварили. Върнах пистолета в сандъчето и го затворих. Първият ми импулс бе да го изхвърля на боклука, но после си дадох сметка, че това оръжие е единствената вещ, която ми е останала от баща ми. Предположих, че лихварят, който след неговата смърт бе конфискувал заради дълговете му малкото ни покъщнина от предишното жилище, стърчащо срещу покрива на Двореца на музиката, сега бе решил да ми изпрати този зловещ сувенир, за да ме поздрави за навлизането ми в зрелостта. Скрих сандъчето под скрина, до стената, където се събираше мръсотия и където доня Кармен не би могла да го достигне дори с кокили, и години наред не докоснах тази пратка.

Същия следобед се отбих в книжарницата „Семпере и синове“ и тъй като вече се чувствах светски човек, разполагащ с известни средства, изявих желание да се сдобия отново с онзи стар екземпляр от „Големите надежди“, който преди години се бях видял принуден да върна на книжаря.

— Сложете му каквато щете цена — рекох му аз. — Сложете му цената на всички книги, които не съм ви платил през последните десет години.

Спомням си, че Семпере ме погледна с тъжна усмивка и сложи ръка на рамото ми.

— Тази сутрин го продадох — унило призна той.

6

Триста шейсет и пет дни след като бях написал първия си разказ за „Ла вос де ла индустрия“, отидох в редакцията на вестника, както обичайно, и я заварих почти пуста. Беше останала едва една групичка журналисти, които преди месеци ме бяха подкрепяли с ласкави прозвища и насърчителни слова, ала в тоя ден не обърнаха внимание на поздрава ми и се събраха в кръг, шушукайки нещо помежду си. За по-малко от минута грабнаха палтата си и се изпариха, сякаш се бояха да не прихванат някаква зараза. Останах да седя сам в онази бездънна стая, съзерцавайки странната гледка, която представляваха десетките празни бюра. Бавни и тежки стъпки зад гърба ми оповестиха приближаването на дон Басилио.

— Добър вечер, дон Басилио. Какво става днес, че всички се разотидоха така?

Той ме погледна тъжно и седна на съседното бюро.

— Организирана е коледна вечеря за цялата редакция. В ресторанта „Сет Портес“18 — тихо рече той. — Предполагам, че не са ви съобщили.

Усмихнах се с престорено безгрижие и поклатих глава.

— А вие няма ли да отидете? — попитах.

Дон Басилио поклати глава.

— Нещо ми мина меракът.

Известно време се гледахме мълчаливо.

— Ами ако аз ви поканя? — предложих. — Където поискате. „Кан Соле“19, ако нямате нищо против. Само двамата, за да ознаменуваме успеха на „Потайностите на Барселона“.

Дон Басилио се усмихна и кимна полека.

— Мартин — рече най-сетне той. — Не зная как да ви го кажа.

— Какво да ми кажете?

Той се покашля.

— Няма да мога да ви публикувам повече части от „Потайностите на Барселона“.

Вторачих се недоумяващо в него. Дон Басилио избягваше погледа ми.

— Искате да напиша нещо друго? Нещо по-така, в духа на Перес Галдос?

— Мартин, нали знаете какви са хората. Имаше оплаквания. Опитах се да ги парирам, но директорът е нерешителен човек и излишните конфликти не са му по сърце.

— Не ви разбирам, дон Басилио.

— Мартин, помолиха ме аз да съм този, който да ви го съобщи.

Най-накрая ме погледна и сви рамене.

— Значи съм уволнен — промълвих аз.

Той кимна.

Усетих, че против волята ми очите ми се наляха със сълзи.

— Сега ви се струва, че е настъпил краят на света, но повярвайте ми, в действителност нищо по-добро не би могло да ви се случи. Това място не е подходящо за вас.

— А кое място е подходящо за мен? — попитах.

— Съжалявам, Мартин. Искрено съжалявам.

Дон Басилио се надигна и с обич сложи ръка на рамото ми.

— Честито Рождество, Мартин.



Същата вечер изпразних писалището си и напуснах завинаги мястото, което се бе превърнало в мой дом, за да изчезна сред тъмните и самотни улици на града. На път към пансиона се приближих до ресторанта „Сет Портес“ под арките на Каса Шифре. Постоях отвън, загледан в моите колеги, които се смееха и вдигаха наздравици зад витрините на заведението. Надявах се, че моето отсъствие ги прави щастливи или най-малкото ги кара да забравят, че не са и никога няма да бъдат такива.

Прекарах остатъка от седмицата безцелно, като всеки ден търсех убежище в библиотеката „Атенео“ и вярвах, че щом се прибера в пансиона, ще заваря бележка от директора на вестника с молба да се върна на работа в редакцията. Скрит в някоя от читалните, току вадех визитката, която бях намерил в ръцете си, събуждайки се онази сутрин в „Ел Енсуеньо“, и се залавях да пиша писмо на незнайния си благодетел Андреас Корели. В крайна сметка винаги го скъсвах, за да започна да го пиша отново на следващия ден. На седмия ден ми втръсна да се самосъжалявам и реших да предприема неизбежното поклонническо пътуване до дома на моя създател.

Взех влака за Сария на улица „Пелайо“. По онова време той все още беше надземен и аз, седнал в предната част на вагона, съзерцавах града и улиците, които ставаха все по-широки и представителни, колкото повече се отдалечавахме от центъра. Слязох на спирка Сария и оттам взех един трамвай, който стигаше до портите на манастира Педралбес. Беше необичайно топъл ден за това годишно време и бризът носеше уханието на боровете и на жълтугата, изпъстрила склоновете на планината. Насочих се към началото на Авенида Пиърсън, която вече бе почнала да се урбанизира, и скоро съгледах характерния силует на Вила Елиус. Докато се приближавах, изкачвайки се по склона, видях, че Видал седи на прозореца на своята кула по риза и пуши с наслада. Долових музика и си спомних, че Видал бе един от малцината привилегировани, които имаха радиоприемници. Колко ли хубав изглеждаше животът оттам, от високото, а колко ли незначителен изглеждах аз!

Махнах му с ръка и той ми върна поздрава. Когато пристигнах пред вилата, срещнах шофьора Мануел, който тъкмо отиваше към гаражните помещения, понесъл наръч кърпи и кофа с вода, от която се вдигаше пара.

— Колко се радвам да ви видя, Давид — рече той. — Как върви животът? Валят ли успехи?

— Правим каквото можем — отвърнах.

— А, недейте да скромничите, че дори и моята щерка чете тия приключения, дето ги публикувате във вестника.

Преглътнах, изненадан, че дъщерята на шофьора не само знае за моето съществуване, но даже е прочела някоя от дивотиите, които пишех.

— Кристина ли?

— Нямам друга дъщеря — отговори дон Мануел. — Господинът е горе в кабинета си, ако желаете да се качите.

Кимнах в знак на признателност и се вмъкнах в голямата къща. Изкачих се до кулата на третия етаж, която се издигаше сред вълнообразния покрив от многоцветни керемиди. Там заварих Видал, настанил се в кабинета, откъдето се виждаха градът и морето в далечината. Той изключи радиото, уред с размерите на малък метеорит, който бе купил преди месеци, когато първите емисии на Радио Барселона бяха рекламирани от студиите, скрити под купола на хотел „Колон“.

— Струваше ми почти двеста песети, а сега се оказва, че дрънка само глупости.

Разположихме се на два стола с лице един към друг, а през разтворените прозорци долиташе онзи бриз, който за мен, жител на стария и мрачен град, носеше уханието на един друг свят. Цареше приказна тишина, която ми се видя като някакво чудо. Чуваше се даже как в градината кръжат насекоми, а ветрецът шепне в листата на дърветата.

— Сякаш сме в разгара на лятото — подхвърлих аз.

— Не ми се преструвай, че всичко е наред, като говориш за времето. Вече научих какво се е случило — рече Видал.

Свих рамене и хвърлих бегъл поглед на бюрото му. Знаех, че моят ментор от месеци, ако не и от години, се мъчеше да напише един, според собствените му думи, „сериозен“ роман, съвсем различен от лековатите сюжети на детективските му истории, за да впише името си в най-престижните секции на библиотеките. Наоколо не се виждаха много листове хартия.

— Как върви шедьовърът?

Видал хвърли угарката през прозореца и се загледа в далечината.

— Вече нямам какво да кажа, Давид.

— Глупости!

— Глупости — да, всичко в тоя живот е глупост. Това е просто въпрос на перспектива.

— Тъкмо това би трябвало да напишете в книгата си. „Нихилистът на хълма“. Ще пожъне нечуван успех.

— Май ти си тоя, който има спешна нужда от успех, защото, ако не греша, джобът ти навярно е взел доста да изтънява.

— Винаги мога да приема вашата милостиня. За всичко си има пръв път.

— Сега ти се струва, че е настъпил краят на света, но…

— … скоро ще осъзная, че нищо по-добро не би могло да ми се случи — довърших изречението аз. — Само не ми казвайте, че сега дон Басилио е този, който ви пише речите.

Видал се разсмя.

— Какво мислиш да правиш? — попита той.

— Нямате ли нужда от секретар?

— Вече си имам най-добрата секретарка на света. По-умна е от мен, безкрайно по-работлива, а когато се усмихне, чак ми се струва, че тоя скапан свят има някакво бъдеще.

— И кое е това възхитително създание?

— Дъщерята на Мануел.

— Кристина.

— Най-сетне да те чуя да й произнасяш името.

— Лош момент избрахте, за да ми се присмивате, дон Педро.

— Не ме гледай така жално. Мислиш ли, че Педро Видал би допуснал тая сган от посредствени и страдащи от запек завистници да те изрита на улицата, без да предприеме нещо?

— Достатъчно е да кажете една дума на директора и положението със сигурност ще се промени.

— Знам. Точно затова аз бях този, който го посъветва да те уволни — рече Видал.

Почувствах се така, сякаш току-що ми бе зашлевил плесница.

— Много благодаря за насърчението — изтърсих аз.

— Казах му да те уволни, защото имам предвид нещо много по-добро за теб.

— Просията ли?

— Ех, маловерецо! Още вчера говорих за теб с едни мои хора, които тъкмо са отворили нова издателска къща и търсят свежо попълнение, за да го изцедят като лимон.

— Звучи прекрасно.

— Те вече са запознати с „Потайностите на Барселона“ и са склонни да ти направят предложение, което ще ти помогне да си стъпиш здраво на краката.

— Сериозно ли говорите?

— Разбира се, че говоря сериозно. Искат да им напишеш един роман на части в най-бароковата, кървава и безумна традиция на „Гран Гиньол“, който да направи на пух и прах „Потайностите на Барселона“. Мисля, че това е удобният случай, който отдавна си чакал. Казах им, че ще ги посетиш и че си готов да се заловиш за работа незабавно.

Въздъхнах дълбоко. Видал ми намигна и ме прегърна.

7

Ето как стана така, че няколко месеца след като навърших двайсет години, получих и приех предложението да пиша евтини романи под псевдонима Игнациус Б. Самсон. Договорът ми ме задължаваше да предавам всеки месец двеста машинописни страници, изтъкани от интриги, убийства в средите на висшето общество, безчет ужаси в разни престъпни свърталища, незаконни връзки между жестоки земевладелци с решителна челюст и госпожички с несподелими въжделения, както и всевъзможни заплетени семейни саги с тайни, по-тежки и мътни дори от водите на пристанището. От тази поредица, която реших да кръстя „Градът на прокълнатите“, всеки месец щеше да излиза по едно томче с твърда подвързия и шарени корици. В замяна щях да получавам повече пари, отколкото някога си бях представял, че бих могъл да изкарам със занимание, което ценях, а едничката цензура бе наложена от интереса на читателите, които трябваше да спечеля. Условията на офертата ме задължаваха да крия авторството си зад екстравагантен псевдоним, но в дадения момент това ми изглеждаше незначителна цена за възможността да се издържам, вършейки работата, за която винаги бях мечтал. Щях да се отрека от суетата да видя името си, напечатано върху моя труд, но не и от самия себе си и от своята истинска същност.

Моите издатели бяха двама живописни граждани, които се казваха Баридо и Ескобиляс. Баридо — дребен, тантурест и с лице, вечно плувнало в мазна и загадъчна усмивка, беше мозъкът на предприятието. Идваше от средите на колбасарската индустрия и въпреки че не бе чел повече от три книги през живота си, в това число катехизиса и телефонния указател, имаше пословичната дързост да си пъха носа в счетоводните книги, които фалшифицираше заради своите инвеститори. За целта си служеше с измислици, надминаващи и въображението на авторите, които издателството, точно според предсказанията на Видал, мамеше, изцеждаше като лимони и в крайна сметка изритваше в канавката, щом задухаше друг вятър — а това неизменно се случваше, рано или късно.

Ескобиляс изпълняваше второстепенна роля. Висок, мършав и с донякъде заплашителна външност, той бе работил като погребален агент и въпреки натрапчивия одеколон, с който обливаше интимните си части, от него сякаш винаги се процеждаше смътна миризма на формол20, от която на човек му настръхваха косите. Той изпълняваше по същество длъжността на зловещ надзирател, с камшик в ръка и готов да върши мръсната работа, за която Баридо, поради по-приветливия си нрав и не тъй атлетичното си телосложение, бе по-зле пригоден. Любовното трио се допълваше от секретарката на дирекцията, Ерминия, която ги следваше навсякъде като вярно куче и която всички наричаха Усойницата, защото, макар и да изглеждаше същинска божа кравичка, бе опасна като разгонена отровна змия.

Като оставим любезностите настрана, аз се стараех да се виждам с тях колкото се можеше по-рядко. Нашите взаимоотношения бяха строго комерсиални и никоя от страните не изгаряше от желание да промени установения протокол. Бях си поставил за цел да се възползвам максимално от предоставения случай и да работя усърдно, за да докажа на Видал, а и на самия себе си, че правя всичко възможно да заслужа неговата помощ и оказаното ми доверие. Щом се позамогнах малко, реших да напусна пансиона на доня Кармен в търсене на по-благоприятни хоризонти. От известно време бях хвърлил око на една внушителна къща на улица „Фласадерс“ №30, на един хвърлей от Пасео дел Борн. Години наред, отивайки от пансиона до редакцията и обратно, бях минавал все покрай нея. Сградата, увенчана с една кула, която изникваше от фасада, украсена с релефи и водоливници, от години бе затворена, а главният й вход — запечатан с вериги и ръждясали катинари. Въпреки мрачния и претенциозен вид на къщата — а може би тъкмо поради тази причина, — идеята да се нанеса да живея там будеше у мен онова сладострастно чувство, което пораждат неблагоразумните идеи. При други обстоятелства щях да заключа, че подобно жилище далеч надхвърля оскъдния ми бюджет, но поради дългите години на немара и забрава, на които то явно бе обречено, хранех надеждата, че ако никой друг не го иска, собствениците му навярно ще приемат предложението ми.

Поразпитах из квартала и се уверих, че къщата от много години бе необитаема, а правото на собственост бе в ръцете на един управител на недвижими имоти на име Висенс Клавѐ, който имаше кантора на улица „Комерсио“, точно срещу пазара. Клаве беше господин от старата школа със склонност да се облича като онези статуи на кметове и отци на родината, които човек може да види при входовете на парка Сиудадела. При най-малкото невнимание от страна на събеседника той се впускаше в словесни излияния, които не подминаваха ни земните, ни божествените дела.

— Значи сте писател? О, бих могъл да ви разкажа такива истории, които ще ви дадат материал за добри книги.

— Не се съмнявам. Защо не започнете с историята на къщата на „Фласадерс“, номер трийсет?

Клаве доби изражение на маска от гръцка трагедия.

— Къщата с кулата?

— Същата.

— Повярвайте ми, млади човече, хич не ви трябва да живеете там.

— И защо не?

Клаве сниши глас и мърморейки, сякаш се боеше, че и стените могат да ни чуят, отсъди с погребален тон:

— Тази къща е пълен кутсуз. Посетих я, когато отидохме заедно с нотариуса да я запечатаме и ви уверявам, че дори старата част на гробището Монжуик изглежда по-жизнерадостна. Оттогава си стои празна. Мястото е свързано с лоши спомени. Никой не го иска.

— Тия спомени не може да са по-лоши от моите и при всички случаи ще помогнат да се свали цената, която искат за тази къща.

— Някои цени не могат да се платят с пари.

— Възможно ли е все пак да я видя?



Посетих за пръв път къщата с кулата в едно мартенско утро в компанията на управителя, неговия секретар и един инспектор от банката, която притежаваше нотариалния акт. Имотът, както изглеждаше, с години бил въвлечен в сложен лабиринт от правни спорове, докато накрая се върнал в кредитната институция, която бе дала поръчителство на последния собственик. Ако Клаве казваше истината, никой не бе влизал там поне от двайсет години.

8

Години по-късно, четейки хрониката на едни британски изследователи, навлезли в мрака на хилядолетна египетска гробница с всичките й лабиринти и проклятия, щях да възкреся в паметта си онова първо посещение в къщата с кулата на улица „Фласадерс“. Секретарят се бе въоръжил с маслена лампа, защото до момента никой не бе прокарал електричество в сградата. Банковият инспектор носеше комплект от петнайсет ключа, с които да освободи безчетните катинари, крепящи веригите. Когато отворихме външната врата, къщата изпусна един гнилостен дъх на гроб и на влага. Инспекторът се разкашля, а управителят, който се стараеше да не изглежда прекалено резервиран и критичен, сложи кърпичка на устата си.

— Минете пръв — подкани ме той.

Вестибюлът представляваше нещо като вътрешен двор в стила на старинните дворци в този район, с настилка от големи плочи и каменно стълбище, което водеше до главния вход на жилищните помещения. Горе над нас смътно проблясваше стъклена капандура, потънала в изпражнения на гълъби и чайки.

— Няма плъхове — оповестих аз, прониквайки в сградата.

— Това е признак за добър вкус и здрав разум — рече управителят зад гърба ми.

Продължихме по стълбите нагоре към площадката на основния етаж, където на банковия инспектор му трябваха десет минути, за да намери съответния ключ, който да пасне в ключалката. Механизмът поддаде с жално скърцане, което съвсем не звучеше гостоприемно. Масивната врата се отвори, за да разкрие безкраен коридор, осеян с паяжини, които потрепваха в мрака.

— Майко Божия — промърмори управителят.

Никой не се осмеляваше да пристъпи пръв, тъй че отново аз бях този, който оглави експедицията. Секретарят държеше лампата нависоко и разглеждаше всичко наоколо с покруса.

Управителят и инспекторът току се споглеждаха с непроницаемо изражение. Когато забелязаха, че ги наблюдавам, банковият чиновник се усмихна ведро.

— Само да се избърше праха и да се постегне оттук-оттам, ще си имате истински палат — рече той.

— Палатът на Синята брада — отбеляза управителят.

— Да не бъдем черногледи — възрази инспекторът. — Къщата известно време не е била обитавана, а това винаги предполага наличието на някои малки недостатъци.

Аз почти не им обръщах внимание. Толкова пъти бях мечтал за този дом, минавайки край портите му, че сега едва забелязвах мрачното му и мъртвешко излъчване. Поех по главния коридор, като изследвах стаи и зали, в които стари мебели лежаха изоставени под дебел слой прах. Върху една маса все още се мъдреха разнищена покривка, сервиз и поднос със спаружени цветя и плодове. Чашите и приборите си стояха там, сякаш обитателите на дома бяха станали от масата по средата на вечерята.

Гардеробите бяха претъпкани с износени дрехи, избелели костюми и обувки. Открих цели чекмеджета, пълни догоре с фотографии, очила, писалки и часовници. Забулени от прах портрети ни наблюдаваха от скриновете. Леглата бяха оправени и покрити с бели кувертюри, които проблясваха в сумрака. Огромен грамофон почиваше върху махагонова маса. Иглата му бе стигнала до самия край на поставената плоча. Издухах праха, който я покриваше, и заглавието изплува пред погледа ми: „Лакримоза“ от В. А. Моцарт.

— Симфоничен оркестър у дома — обади се инспекторът. — Че какво повече може да иска човек? Тук ще си живеете направо като паша.

Управителят му хвърли убийствен поглед, мърморейки нещо под сурдинка. Прекосихме целия етаж до галерията в дъното, където на масата бе сложен сервиз за кафе, а една разтворена книга все още чакаше някой да почете в креслото.

— Изглежда така, сякаш онези, които са живели тук, са се изнесли набързо и не са имали време да вземат нищо със себе си — отбелязах аз.

Инспекторът се покашля.

— Господинът навярно желае да види кабинета?

Кабинетът се намираше в най-горната част на една източена кула — странна постройка, в чиято сърцевина се издигаше вита стълба. До нея се стигаше откъм главния коридор, а по външните й стени се четяха следите от толкова поколения, колкото помнеше градът. Кулата се очертаваше в небето като наблюдателен пост, увиснал над покривите на квартал Рибера, и бе увенчана с тясно кубе от метал и цветно стъкло, което играеше ролята на фар. От него стърчеше един ветропоказател под формата на дракон.

Изкачихме се по стълбата и стигнахме до кабинета, където инспекторът побърза да отвори прозорците, за да влязат въздух и светлина. Помещението представляваше правоъгълен салон с висок таван и под от тъмно дърво. От четирите големи сводести прозореца, които гледаха на четирите страни, можеха да се видят базиликата „Санта Мария дел Мар“ на юг, големият пазар Борн на север, старата Френска гара на изток, а на запад — безкрайният лабиринт от улици и булеварди, които се преплитаха и катереха едни през други към възвишението Тибидабо.

— Какво ще кажете, а? Къща за чудо и приказ — заяви банковият инспектор въодушевено.

Управителят оглеждаше всичко с хладна сдържаност и погнуса. Секретарят все така държеше лампата нависоко, въпреки че това вече бе съвсем излишно. Приближих се до един от прозорците и подадох глава навън, прехласнат.

Цяла Барселона сякаш лежеше в нозете ми и ми се искаше да вярвам, че стига само да отворя тези мои нови прозорци, нейните улици ще ми шепнат на свечеряване разни истории и тайни на ухото, за да ги улавям на хартията и да ги разказвам на всеки, който би пожелал да ги чуе. Видал си имаше своята пищна и величествена кула от слонова кост в най-високата и елегантна част на Педралбес, заобиколена от приказни планини, дървета и небеса. Аз пък щях да си имам моята зловеща кула, стърчаща над най-старите и мрачни улици на града, сред миазмите и сенките на оня некропол, който поетите и убийците бяха назовали „Огнената роза“.

Това, което ме накара да взема окончателно решение, бе писалището, заело центъра на кабинета. Върху него като голяма скулптура, изваяна от метал и светлина, почиваше една внушителна пишеща машина „Ъндъруд“, която сама по себе си бе достатъчна причина да платя цената на наема. Разположих се в маршалското кресло, поставено пред масата, и усмихнат погалих клавишите на машината.

— Решено е, взимам я — казах.

Инспекторът въздъхна от облекчение, а управителят избели очи към тавана и се прекръсти. Същия следобед сключих наемен договор за десет години. Докато работниците от електрическата компания прокарваха кабели в къщата, аз се заех да почистя и стегна жилището и да му придам приличен вид с помощта на трима прислужници, които Видал ми прати вкупом, без да ме пита предварително дали искам съдействие, или не. Бързо установих, че бойният отряд от експерти се придържа към следния модус операнди — първо да пробива стени наляво и надясно, а после да пита. Три дена след техния десант в къщата нямаше нито една действаща електрическа крушка, но затова пък всеки страничен наблюдател би казал, че е имало нашествие от вредители, способни да прояждат гипс и благородни минерали.

— Значи искате да кажете, че няма друг начин да разрешим въпроса? — питах аз командира на батальона, който уреждаше всичко с помощта на един чук.

Отилио — така се наричаше този талант — ми показваше чертежите на къщата, които управителят ми бе връчил заедно с ключовете, и изтъкваше, че за всичко е виновна сградата, защото била зле построена.

— Вижте — казваше той. — Когато нещо е направено калпаво, значи е калпаво. Погледнете това например. Тук пише, че трябва да имате една цистерна за вода на покривната тераса. Да, ама не! Цистерната е в задния двор.

— И какво значение има това? Цистерната не е по вашата част, Отилио. Вие се съсредоточете върху електрическия въпрос. Осветление! Не кранове и тръбопроводи. Ток ми трябва на мен, ток!

— Там е работата, че всичко е свързано. Какво ще кажете за галерията?

— Че няма осветление.

— Според чертежите, това би трябвало да е основна стена. Но ето че колегата Ремихио я чукна съвсем лекичко и тя взе, че се срути наполовина. А за спалните да не говорим! Според това тук, стаята в дъното на коридора трябва да е почти четирийсет квадратни метра. Нищо подобно! Бих се учудил, ако има и двайсет. Една стена е издигната на място, където не би трябвало да има никаква стена. А за отточните тръби по-добре да не отварям дума. Нито една не е там, където се предполага, че трябва да бъде.

— Сигурен ли сте, че умеете да разчитате чертежи?

— Вижте какво, аз съм професионалист. Помнете ми думата, тази къща е някаква главоблъсканица. Тук си е оставил ръцете кой ли не.

— Значи ще трябва някак да се справим с това, с което разполагаме. Направете чудеса или каквото намерите за добре, но искам до петък стените да са измазани, боядисани и електричеството да е прокарано.

— Не ме припирайте, че тук става дума за прецизна работа. Трябва да се действа със стратегия.

— И какво мислите да правите?

— Като начало ще отидем да закусим.

— Ама нали дойдохте преди има-няма половин час!

— Господин Мартин, при такова отношение от ваша страна няма да стигнем доникъде.

Това ходене по мъките се проточи седмица повече от предвиденото, но въпреки присъствието на Отилио и неговия ескадрон от гении, които пробиваха дупки на излишни места и закусваха разточително по два часа и половина, тръпката, че мога най-сетне да обитавам тази огромна къща, за която толкова време бях мечтал, би ми помогнала да живея години наред на свещи и маслени лампи, ако се налагаше. За мой късмет квартал Рибера беше духовна и материална обител на всевъзможни занаятчии, тъй че успях да намеря на един хвърлей от новия си дом хора, способни да ми инсталират ключалки, които да не изглеждат задигнати от Бастилията, а също и стенни лампи и батерии за чешми по модата на XX век. Идеята да разполагам с телефонна линия не ме блазнеше и съдейки по дочутото от радиото на Видал, онова, което пресата на деня наричаше нови средства за комуникация, явно не бе предназначено за някого като мен. Бях си наумил, че животът ми ще протича сред книги и тишина. От пансиона си донесох само едни дрехи за смяна и онова сандъче с пистолета на баща ми — едничкия спомен, останал ми от него. Раздадох останалите си дрехи и лични вещи на бившите си съквартиранти. Ако можех да сваля и оставя зад себе си дори кожата и спомените, на драго сърце бих сторил и това.



Прекарах първата си официална и електрифицирана нощ в къщата с кулата същия ден, когато излезе встъпителната част на „Градът на прокълнатите“. Романът бе фантасмагория, която бях изтъкал около историята за пожара в „Ел Енсуеньо“ през 1903 г., и едно призрачно създание, омагьосващо улиците на Равал оттогава насам. Мастилото на първото издание още не бе изсъхнало, когато се залових да работя по втория роман от поредицата. Според моите изчисления, базиращи се на трийсет дни неспирен труд всеки месец, за да изпълни условията на договора, Игнациус Б. Самсон трябваше да произвежда средно 6,66 страници качествен ръкопис на ден, което си беше истинско безумие. За щастие не разполагах с много свободно време, за да разсъждавам за това.

Едва си давах сметка, че в хода на дните бях почнал да консумирам повече кафе и цигари, отколкото кислород. Докато тровех мозъка си, имах чувството, че той постепенно се превръща в парна машина, която никога няма да се охлади. Ала Игнациус Б. Самсон беше млад и издръжлив. Работеше цяла нощ и рухваше едва призори, предавайки се на чудати сънища, в които буквите на страницата, втъкната в пишещата машина, се откъсваха от хартията и подобно на мастилени паяци плъпваха по ръцете и лицето му, проникваха през кожата и се загнездваха във вените му, докато накрая покриваха сърцето му с чернилка и преобразяваха зениците му в непрогледни локви. Така прекарвах цели седмици, през които почти не излизах от голямата къща и забравях кой ден от седмицата или кой месец е. Не обръщах внимание на повтарящите се главоболия, които навремени ме връхлитаха внезапно, сякаш някакво шило пробиваше черепа ми и изгаряше очите ми с ослепителна бяла светлина. Бях свикнал да живея с един постоянен шум в ушите, който само шепотът на вятъра или ромоленето на дъжда успяваха да замаскират. Понякога, когато лицето ми се обливаше в студена пот и чувствах как ръцете ми треперят върху клавишите на моята машина „Ъндъруд“, си казвах, че на следващия ден ще отида на лекар. Ала в този ден винаги ме чакаха друга сцена и друга история, които трябваше да разкажа.



Така се навърши една година от живота на Игнациус Б. Самсон и за да отпразнувам това събитие, реших да си взема почивен ден и да се срещна отново със слънцето, с бриза и с улиците на града, из който бях престанал да вървя, за да го виждам само във въображението си. Избръснах се, спретнах се и се издокарах с най-хубавия си и представителен костюм. Оставих отворени прозорците на кабинета и галерията, за да може къщата да се проветри и онази гъста мъгла, която се бе превърнала в неин специфичен аромат, да се разнесе от вятъра в четирите посоки на света. Когато излязох на улицата, намерих един голям плик на дъното на пощенската кутия. В него имаше лист пергаментова хартия, запечатан с онзи печат с ангела и изпъстрен със следните слова, изписани с добре познатия ми изящен почерк:

Скъпи Давид,


Бих искал да съм първият, който ще поднесе поздравленията си за този нов етап във Вашата кариера. С огромна наслада прочетох първите части от „Градът на прокълнатите“. Надявам се, че този скромен подарък ще Ви зарадва.

Позволявам си отново да изразя възхищението си и желанието нашите житейски пътища да се пресекат някой ден. Уверен в това, сърдечно Ви поздравява Вашият приятел и читател,

Андреас Корели

Подаръкът бе същият екземпляр от „Големите надежди“, който господин Семпере ми бе подарил в детските ми години. Същият, който му бях върнал, преди баща ми да успее да го намери. Същият, който след време бях пожелал да си възвърна на каквато и да е цена, само за да разбера, че броени часове преди това е изчезнал в ръцете на един непознат. Съзерцавах това вързопче хартия, което в един не твърде отдавнашен ден ми бе изглеждало хранилище на цялото вълшебство и светлина на света. На корицата все още си личаха отпечатъците от моите детски пръсти, изцапани с кръв.

— Благодаря — промълвих аз.

9

Господин Семпере си сложи очилата за четене, за да огледа книгата. Постави я на една кърпа, постлана на бюрото в задната стая на книжарницата, и наведе подвижната лампа, така че снопът светлина да пада директно върху томчето. Вещият му анализ се проточи няколко минути, през които аз запазих благоговейно мълчание. Наблюдавах го как разлиства страниците, как ги души, как милва хартията и гърба на книгата, как изпробва тежестта й най-напред с едната ръка, после с другата; накрая затвори кориците и разгледа с лупа следите от засъхнала кръв, които моите пръсти бяха оставили там преди дванайсет или тринайсет години.

— Невероятно — промърмори той и си свали очилата. — Това е същата книга. Та как, казвате, се озова отново при вас?

— И аз самият нямам представа. Господин Семпере, какво знаете за един френски издател на име Андреас Корели?

— Френски ли? Фамилията звучи по-скоро като италианска, а пък името Андреас изглежда да е гръцко…

— Издателската къща е в Париж. Издателство „Люмиер“.

Семпере помълча малко, умислен.

— Боя се, че нищо не ми говори. Ще питам Барсело̀, който всичко знае, да видим какво ще каже той.

Густаво Барсело беше един от доайените на гилдията на антикварните книжари в Барселона и енциклопедичните му познания бяха тъй легендарни, както и донякъде резкият му и педантичен нрав. В тези професионални среди се носеше мълва, че при наличие на съмнение човек трябва да се допитва до Барсело. В тоя миг синът на Семпере, който, макар и с две-три години по-възрастен от мен, бе толкова плах и свит, че понякога сякаш ставаше невидим, надникна в стаята и направи знак на баща си.

— Татко, дойдоха за една поръчка, която мисля, че вие сте взели.

Книжарят кимна и ми подаде един дебел и порядъчно опърпан том.

— Ето ви последният каталог на европейските издатели. Прегледайте го, ако искате, да видим дали ще намерите нещо, а аз междувременно ще обслужа клиента — предложи той.

Останах сам в задната стая на книжарницата, като напразно търсех издателство „Люмиер“ в каталога, а Семпере се върна на тезгяха в предната част. Докато прелиствах страниците, го чух да разговаря с един женски глас, който ми се стори познат. Долових името на Педро Видал и, заинтригуван, надникнах да разбера какво става.

Кристина Сание, дъщерята на шофьора и настояща секретарка на моя ментор, тъкмо преглеждаше една купчина книги, които Семпере отбелязваше в книгата за продажби. Когато ме видя, тя се усмихна вежливо, но бях сигурен, че не ме позна. Семпере вдигна поглед и щом забеляза глупашкото ми изражение, направи мигновен анализ на ситуацията.

— Вече се познавате, нали? — попита той.

Кристина изненадано повдигна вежди и ме погледна отново, явно неспособна да се сети кой съм.

— Давид Мартин. Приятел на дон Педро — обадих се аз.

— О, разбира се — рече тя. — Добър ден.

— Как е баща ви? — продължих.

— Добре, добре. Чака ме на ъгъла с колата.

Съобразителният Семпере веднага видя благоприятната възможност и се намеси:

— Госпожица Сание дойде да прибере едни книги, поръчани от Видал. Тъй като са доста тежички, навярно ще бъдете така любезен да й помогнете да ги отнесе до колата…

— Моля ви се, не се тревожете… — запротестира Кристина.

— Ама разбира се, как не — веднага рипнах аз, готов да вдигна купчината книги, която се оказа тежка колкото луксозното издание на „Енциклопедия Британика“, и то заедно с приложенията.

Усетих как нещо изскърца в гърба ми и Кристина ме погледна стреснато.

— Добре ли сте?

— Не се бойте, госпожице. Нашият приятел Мартин, ако и, да е човек на перото, е як като бик — обади се Семпере. — Нали така, Мартин?

Кристина ме гледаше със съмнение. Отправих й най-убедителната си усмивка на несъкрушим мъжкар.

— Целият съм само мускули — рекох. — Това е просто загрявка.

Семпере младши се канеше да предложи помощта си и да отнесе половината книги, но баща му дипломатично го спря, хващайки го за ръката. Кристина ми отвори вратата и аз се впуснах да измина онези петнайсет-двайсет метра, които ме деляха от автомобила „Испано-Суиса“, паркиран на ъгъла с Портал дел Анхел. Едвам се добрах дотам, ръцете ми направо пламтяха от усилието. Шофьорът Мануел ми помогна да се разтоваря от книгите и ме поздрави сърдечно.

— Каква неочаквана среща, господин Мартин.

— Светът е малък.

Кристина ми се усмихна леко в знак на благодарност и се качи в колата.

— Съжалявам, че ви натоварих с това.

— Няма нищо. Малко упражнение повдига духа — отвърнах аз смутено, напълно забравил за възела, образувал се в гърба ми. — Поздрави на дон Педро.

Видях ги да се отдалечават към Пласа де Каталуня и когато поех обратно към книжарницата, зърнах Семпере, който бе застанал на прага, гледаше ме с лукава усмивка и ми правеше знаци да си избърша потеклите лиги. Приближих се до него и не можах да се удържа да се посмея сам над себе си.

— Сега вече зная вашата тайна, Мартин. Мислех ви за по-закален в тия работи.

— Ех, и закалената стомана ръждясва.

— На мен ли го казвате! Мога ли да задържа книгата няколко дена?

Кимнах.

— И да ми я пазите.

10

Видях я отново месеци по-късно в компанията на Педро Видал, на масата, която винаги бе резервирана за него в „Мезон Доре“. Видал ме покани да се присъединя към тях, но ми стигаше да разменя един поглед с Кристина, за да разбера, че трябва да отклоня предложението.

— Как върви романът, дон Педро?

— По мед и масло.

— Радвам се. Добър апетит!

Срещите ни бяха случайни. Понякога се натъквах на нея в книжарницата „Семпере и синове“, която тя често посещаваше, за да търси книги за дон Педро. Семпере при всеки удобен случай ме оставяше насаме с нея, но Кристина скоро схвана този трик и започна да изпраща някой от прислужниците от Вила Елиус да прибира поръчките.

— Знам, че не е моя работа — току ми казваше книжарят. — Но може би ще трябва да си я избиете от главата.

— Не разбирам за какво говорите, господин Семпере.

— Хайде, хайде, Мартин, откога се знаем с вас…

Месеците отлитаха като насън, без дори да си давам сметка за това. Живеех нощно време, като пишех от мрак до зори, а спях през деня. Баридо и Ескобиляс не спираха да се радват на успеха на „Градът на прокълнатите“ и щом ме видеха на ръба на припадъка, все ме уверяваха, че след още два романа ще ми дадат една година отпуска, за да си почина или да създам някоя лична творба, която да публикуват с гръм и трясък и с истинското ми име, отпечатано с големи букви на корицата. Вечно не достигаха още два романа. Бодежите, главоболията и световъртежът ме връхлитаха все по-често и с по-голяма сила, но аз ги приписвах на преумората и ги потушавах с нови дози кофеин, цигари и хапчета, съдържащи кодеин и Бог знае какво още, които тайно ми доставяше един фармацевт от улица „Аржентериа“ и които имаха вкус на барут. Дон Басилио, с когото обядвах през две седмици, винаги в четвъртък, в едно кафене на открито в Барселонета, ме молеше да отида на лекар. Аз все му отговарях, че ще отида още същата седмица, че даже съм си записал час.

Като изключим бившия ми началник и двамата Семпере, не разполагах с много време да се срещам с други хора освен Видал, а и в случаите, когато се виждах с него, по-скоро той идваше при мен, отколкото обратното. Къщата с кулата никак не му се нравеше и винаги настояваше да излезем да се поразходим, като накрая се озовавахме в бар „Алмирал“ на улица „Хоакин Коста“, където той имаше открита сметка и в петък вечер водеше литературна сбирка. На тези сбирки Видал никога не ме канеше, защото знаеше, че всички присъстващи — злополучни стихоплетци и подмазвачи, които се смееха на остроумията му в очакване на милостиня, на препоръка за издател или хвалебствие, с което да изцерят раните на суетата си — ме ненавиждаха с една решимост, сила и жар, съвсем неприсъщи за творческите им начинания, които лъжовната публика упорито пренебрегваше. В бара, между дози абсент и хавански пури, Видал ми разправяше за романа си, чийто край все не се виждаше, за плановете си да се „пенсионира“ от своя живот на пенсионер, за любовните си похождения и завоевания; колкото по-възрастен ставаше той, толкова по-млади и цветущи жени покоряваше.

— Не ме питаш за Кристина — заяждаше се понякога той.

— Какво искате да ви питам?

— Дали тя ме пита за теб.

— Е, пита ли ви тя за мен, дон Педро?

— Не.

— Естествено, така си и мислех.

— Истината е, че оня ден те спомена.

Погледнах го в очите, за да видя дали ме взима на подбив.

— И какво каза?

— Хич няма да ти хареса.

— Хайде, изплюйте камъчето.

— Не се изрази точно с тези думи, но ми даде да разбера, че се чуди как може да проституираш, пишейки второразредни романчета за ония двама разбойници, и че според нея прахосваш на вятъра таланта си и младостта си.

Почувствах се така, сякаш Видал ми бе забил замръзнал нож в стомаха.

— Така ли мисли тя?

Той сви рамене.

— Що се отнася до мен, спокойно може да върви по дяволите.



Работех всеки ден освен в неделите, когато се разхождах безцелно из улиците и накрая почти неизменно се озовавах в някоя кръчма на Авенида Паралело, където лесно можех да намеря компания и мимолетна нежност в прегръдките на някоя самотна и живееща в очакване душа като моята. Едва на следващата сутрин, когато се събуждах до нея и откривах в нейно лице една непозната, осъзнавах, че всички те си приличаха, по цвета на косите, по походката, по някой жест или поглед. Рано или късно, за да смекчат болезненото мълчание на сбогуванията, тези приятелки за една нощ ме питаха как си изкарвам хляба и щом се случеше суетата да ме подведе и да им обясня, че съм писател, те ме взимаха за лъжец, защото нито една не бе чувала името Давид Мартин, макар че някои знаеха кой е Игнациус В. Самсон и бяха дочули за „Градът на прокълнатите“. С времето започнах да им казвам, че работя в сградата на пристанищната митница на Атарасанас или че съм стажант в кантората на адвокатите Сайрач, Мунтанер и Круелс.

Спомням си, че една вечер седях в кафенето на Операта в компанията на една учителка по музика на име Алисия; тя, както подозирах, се мъчеше с моя помощ да забрави някого, когото не можеше да си избие от главата. Точно се канех да я целуна, когато зърнах лицето на Кристина зад витрината. Щом излязох на улицата, тя вече се бе изгубила сред навалицата на Ла Рамбла. Две седмици по-късно Видал настоятелно ме покани на премиерата на „Мадам Бътерфлай“ в „Лисео“. Фамилията Видал притежаваше ложа на първия балкон и дон Педро обичаше да ходи всяка седмица на представление през целия оперен сезон. Когато се срещнах с него във фоайето, установих, че е довел и Кристина. Тя ме поздрави с ледена усмивка и повече не отправи към мен ни дума, ни поглед, додето на Видал не му хрумна — насред второ действие — да слезе в съседния клуб „Сиркуло“ да поздрави един от братовчедите си. Останахме насаме в ложата, без друга защита освен Пучини и стотиците лица в сумрака на операта. Издържах десет минути, преди да се обърна и да я погледна в очите.

— Да не съм ви обидил с нещо? — попитах.

— Не.

— Не може ли тогава да се преструваме, че сме приятели, поне в случаи като този?

— Не искам да бъда ваша приятелка, Давид.

— И защо не?

— Защото и вие не искате да бъдете мой приятел.

Имаше право, не исках да й бъда просто приятел.

— Наистина ли мислите, че проституирам с таланта си?

— Няма значение какво мисля аз. Важното е какво мислите вие.

Постоях още пет минути, след което станах и си тръгнах, без да обеля дума. Когато стигнах до голямото стълбище на „Лисео“, вече си бях обещал, че никога повече няма да й отправя мисъл, поглед или мила дума.

На следващия ден я видях пред катедралата. Исках да избегна срещата с нея, но тя ми махна с ръка и ми се усмихна. Спрях се и я загледах как се приближава към мен.

— Няма ли да ме поканите на закуска?

— Обикалям улиците да си търся клиенти и ще се освободя чак след час-два.

— Тогава нека аз да ви поканя. Каква такса взимате, за да придружите една дама за цял час?

Последвах я неохотно до една сладкарница на улица „Петричол“. Поръчахме си горещо какао и седнахме един срещу друг, да видим кой ще си отвори устата пръв. Поне тоя път спечелих аз.

— Вчера не исках да ви засегна, Давид. Не зная какво ви е наговорил дон Педро, но никога не съм изричала такова нещо.

— Може би само си го мислите, затова дон Педро ми го каза.

— Изобщо не знаете какво мисля — решително отсече тя. — Нито пък той знае.

Свих рамене.

— Е, добре.

— Казах нещо съвсем различно. Казах, че според мен не правите това, което чувствате отвътре.

Усмихнах се и кимнах. Едничкото, което чувствах в тоя миг, бе желанието да я целуна. Кристина отвърна предизвикателно на погледа ми. Не отдръпна лицето си, когато протегнах ръка и помилвах устните й, плъзгайки пръсти по брадичката и шията й.

— Не така — рече накрая.

Когато келнерът донесе двете вдигащи па̀ра чаши, тя вече си бе отишла. Месеци наред не чух нищо за нея.



Един ден в края на септември, когато тъкмо завършвах поредната част от „Градът на прокълнатите“, реших да си отпусна свободна вечер. Предчувствах, че се задава един от онези мъчителни пристъпи на гадене и главоболие, което пронизваше мозъка ми като с огнени шила. Изгълтах шепа хапчета кодеин и се проснах в леглото на тъмно, чакайки да преминат студената пот и треперенето на ръцете. Бях почнал да се унасям в сън, когато чух, че някой звъни на вратата. Завлякох се до вестибюла и отворих. Видал, издокаран в един от своите безупречни костюми от италианска коприна, тъкмо палеше цигара под един сноп от лъчи, който сякаш самият Вермеер бе нарисувал специално за него.

— Жив ли си, или говоря с привидение? — попита той.

— Не ми казвайте, че сте дошли дотук чак от Вила Елиус, само за да ми кажете това.

— Не. Дойдох, защото от месеци не знам нищичко за теб и взех да се тревожа. Защо не си прокараш телефон в тоя мавзолей като всички нормални хора?

— Не обичам телефоните. Обичам да виждам лицата на хората, когато разговарят с мен, а и те да ме виждат.

— Не знам дали в твоя случай това е добра идея. Напоследък да си се поглеждал в огледалото?

— Вие сте по тая част, дон Педро.

— В моргата има хора, които изглеждат по-свежи от теб. Хайде, обличай се.

— Защо?

— Защото аз казвам така. Отиваме на разходка.

Видал не прие никакви откази и възражения. Замъкна ме до колата, която чакаше на Пасео дел Борн, и даде знак на Мануел да потегли.

— Къде отиваме? — попитах.

— Изненада.

Прекосихме цяла Барселона, стигнахме до Авенида Педралбес и поехме нагоре по склона. След броени минути зърнахме Вила Елиус; всичките й прозорци светеха и сякаш излъчваха в здрача мехур от разтопено злато. Видал не обелваше зъб и само се усмихваше тайнствено. Когато стигнахме до къщата, направи знак да го последвам и ме поведе към големия салон. Там ни чакаше група хора, които ме посрещнаха с аплодисменти. Сред тях видях дон Басилио, Кристина, Семпере — бащата и сина, някогашната ми учителка доня Мариана, неколцина автори, които публикуваха заедно с мен в издателството на Баридо и Ескобиляс и с които бях завързал приятелство, успелият да се присъедини към групата Мануел и някои от завоеванията на Видал. Дон Педро ми подаде чаша шампанско и се усмихна.

— Честит двайсет и осми рожден ден, Давид.

Бях забравил.

Щом вечерята приключи, се извиних на компанията и излязох в градината да подишам чист въздух. Звездното небе бе опънало сребрист воал над дърветата. Едва бе изтекла една минута, когато чух нечии стъпки да се приближават към мен и се обърнах, за да се озова срещу последния човек, когото очаквах да видя в тоя миг — Кристина Сание. Усмихна ми се, сякаш се извиняваше, че нахълтва така в усамотението ми.

— Педро не знае, че съм излязла да разговарям с вас — рече.

Отбелязах си мислено, че пропусна обръщението „дон“ пред името, но се направих, че не съм забелязал.

— Бих искала да поговоря с вас, Давид — каза тя. — Но не тук и не сега.

Дори нощният мрак в градината не можа да скрие моето смущение.

— Може ли да се срещнем някъде утре? — запита тя. — Обещавам ви, че няма да ви отнема много време.

— Само при едно условие — рекох. — Че повече няма да ми говорите на „вие“. Рождените дни достатъчно състаряват човек.

Кристина се усмихна.

— Дадено. Ще ви говоря на „ти“, ако и вие ми говорите на „ти“.

— Да се обръщам на „ти“ е една от моите специалности. Къде искаш да се срещнем?

— Може ли в твоя дом? Не искам някой да ни види, нито пък Педро да разбере, че съм разговаряла с теб.

— Както искаш…

Кристина се усмихна с облекчение.

— Благодаря. Значи утре? Следобед?

— Когато пожелаеш. Знаеш ли къде живея?

— Баща ми знае.

Наведе се леко към мен и ме целуна по бузата.

— Честит рожден ден, Давид.

Преди да успея да кажа каквото и да било, тя сякаш се стопи в градината. Когато се върнах в салона, вече си бе отишла. Видал ми хвърли студен поглед от другия край на салона и едва когато забеляза, че съм го видял, се усмихна.

Един час по-късно Мануел настоя — с одобрението на Видал — да ме откара у дома с автомобила. Седнах до него, както правех обикновено, когато двамата пътувахме насаме и шофьорът използваше тези случаи, за да ми обяснява някои трикове на кормуването; понякога даже ме оставяше да седна за малко зад волана без знанието на Видал. Тази нощ обаче Мануел бе по-мълчалив от обичайно и не обели зъб, докато не стигнахме до центъра на града. Беше отслабнал в сравнение с последния път, когато го бях видял, и ми се стори, че годините са почнали да му тежат.

— Случило ли се е нещо, Мануел? — попитах.

Шофьорът сви рамене.

— Нищо особено, господин Мартин.

— Ако нещо ви тревожи…

— А, дреболии, обаждат се разни болежки. Стане ли човек на години, всичко се превръща в дребни грижи, нали знаете. Но аз вече не съм важен. Важно е какво ще стане с дъщеря ми.

Не знаех точно какво да отговоря, затова се ограничих с едно кимване.

— Зная, че изпитвате обич към нея, господин Мартин. Към моята Кристина. На един баща тия работи не му убягват.

Отново кимнах мълчаливо. Повече не разменихме дума, докато Мануел не спря колата в началото на улица „Фласадерс“. Подаде ми ръка и още веднъж ми честити рождения ден.

— Ако нещо се случи с мен — рече той тогава, — вие ще й помагате, нали, господин Мартин? Ще направите ли това заради мен?

— Разбира се, Мануел. Но какво би могло да ви се случи?

Шофьорът се усмихна и ми махна за сбогом. Видях го да се качва в колата и бавно да се отдалечава. Не бях абсолютно сигурен, но все пак бих се заклел, че след дългия път, който бе изминал почти без да изрече дума, сега си говореше сам.

11

Прекарах цялата сутрин, като се въртях из къщи, оправях тук, подреждах там, проветрях и чистих предмети и кътчета, за чието съществуване съвсем бях забравил. По някое време изтичах до една цветарница на пазара и когато се върнах, отрупан с букети, си дадох сметка, че не зная къде съм потулил вазите, в които да ги сложа. Издокарах се така, сякаш щях да излизам да си търся работа. Репетирах фрази и поздрави, които ми прозвучаха нелепо. Погледнах се в огледалото и се уверих, че Видал имаше право — наистина бях заприличал на вампир. Накрая седнах в едно кресло в галерията и зачаках с книга в ръце. За два часа не успях да премина дори на втора страница. Най-сетне, точно в четири следобед, чух стъпките на Кристина по стълбите и скочих като ужилен. Когато тя позвъни на вратата, аз вече бях прекарал там цяла вечност.

— Здравей, Давид. Да не би да идвам в неподходящ момент?

— Не, не, напротив. Заповядай, влез.

Кристина се усмихна вежливо и влезе в коридора. Поведох я към читалнята в галерията и я поканих да седне. Погледът й внимателно изучаваше обстановката.

— Това е много специално място — рече тя. — Педро вече ми беше казал, че имаш представителен дом.

— Той предпочита определението „безрадостен“, но предполагам, че всичко е въпрос на степенуване.

— Мога ли да те попитам защо си се настанил тук? Къщата е малко големичка за човек, който живее сам.

Човек, който живее сам, помислих си. Накрая се превръщаме в онова, което виждаме в очите на желаните от нас.

— Да ти кажа ли истината? — попитах. — Истината е, че дойдох да живея тук, защото години наред виждах тази къща почти всеки ден на отиване и връщане от редакцията. Винаги беше затворена и с времето взех да си мисля, че тя очаква тъкмо мен. Накрая буквално сънувах, че някой ден ще живея в нея. И ето че това се случи.

— Всички ли твои сънища се сбъдват, Давид?

Този ироничен тон твърде много ми напомни за Видал.

— Не — отвърнах. — Този е единственият. Но ти искаше да поговорим за нещо, пък аз те занимавам с истории, които сигурно не те интересуват.

Гласът ми прозвуча по-заядливо, отколкото ми се щеше. С пламенното ми желание стана същото, което и с цветята; щом се озова в ръцете ми, не знаех къде да го дяна.

— Исках да поговорим за Педро — поде Кристина.

— О!

— Ти си най-добрият му приятел. Познаваш го. Той говори за теб като за свой син. Обича те повече от всеки друг. Разбира се, това вече го знаеш.

— Дон Педро винаги се е отнасял бащински към мен — рекох. — Ако не бяха той и господин Семпере, просто не зная какво щеше да стане с мен.

— Причината, поради която исках да поговоря с теб, е, че съм много загрижена за него.

— Загрижена си? Защо?

— Знаеш, че от години работя за него като секретарка. Истината е, че Педро е достоен човек и с времето станахме добри приятели. Винаги се е държал прекрасно с баща ми и с мен. Затова ме боли да го гледам в такова състояние.

— В какво състояние?

— Става дума за тая проклета книга, романа, който иска да напише.

— Вече от години се занимава с него.

— Вече от години го унищожава. Аз коригирам и печатам на машина всичките му страници. През цялото това време, откакто съм негова секретарка, е унищожил не по-малко от две хиляди страници. Все разправя, че няма дарба. Че е просто един комедиант. Непрекъснато пие. Понякога го заварвам горе в кабинета му пиян и виждам, че плаче като дете…

Преглътнах на сухо.

— … разправя още, че ти завижда и би искал да бъде като теб, че хората лъжат и го превъзнасят, защото все искат нещо от него — пари, помощ, — ама той си знаел, че творбата му нямала никаква стойност. Пред останалите поддържа фасадата си — костюмите и цялото лустро, но аз го виждам всеки ден и мога да ти кажа, че гасне. Понякога ме хваща страх, че ще вземе да направи някоя глупост. Вече от доста време е така. С никого не съм споделила, защото не знаех с кого да поговоря. Ако разбере, че съм идвала при теб, със сигурност ще побеснее. Все ми разправя: няма да безпокоиш Давид с моите работи. Давид има целия живот пред себе си, пък аз вече съм едно нищо. Постоянно ми ги говори такива едни… Прощавай, че ти разправям всичко това, но не знаех към кого да се обърна…

Изпаднахме в продължително мълчание. Почувствах как в мен нахлува като силен студ мисълта, че докато човекът, комуто дължах живота си, полека е затъвал в отчаяние, аз, затворен в собствения си свят, не се бях спрял дори за миг, за да си дам сметка за това.

— Може би не трябваше да идвам.

— Напротив — казах. — Добре постъпи.

Кристина ме погледна с вяла усмивка и за пръв път изпитах чувството, че не съм чужд човек за нея.

— И какво ще правим сега? — попита тя.

— Ще му помогнем — отвърнах.

— Ами ако не ни позволи?

— Тогава ще го направим така, че да не разбере.

12

Никога не ще узная дали наистина го направих, за да помогна на Видал, както сам си казвах, или просто за да имам оправдание да прекарвам известно време в компанията на Кристина. Виждахме се почти всеки следобед в къщата с кулата. Кристина носеше листовете, които Видал бе изписал предния ден на ръка — винаги осеяни със зачерквания, цели задраскани пасажи, бележки навсякъде и изобщо хиляда и един опита да се спаси неспасяемото. Качвахме се в кабинета и сядахме на пода. Кристина веднъж прочиташе на глас написаното, а после го обсъждахме надълго и нашироко. Моят ментор се опитваше да напише нещо като епическа сага, която обхващаше три поколения от една барселонска династия, доста напомняща тази на самия Видал. Действието започваше малко преди индустриалната революция с пристигането на двама братя сираци в града и прерастваше в своего рода библейска притча, подобна на историята на Каин и Авел. Единият от братята в крайна сметка се превърна в най-богатия и могъщ магнат на своята епоха, докато другият се посвети на Църквата и отдаде живота си в служба на бедните, за да завърши трагично дните си в един епизод, в който прозираха злощастията на свещеника-поет Жасинт Вердагер21. В хода на живота си двамата братя постоянно се конфронтираха и една безкрайна галерия от образи се разгръщаше в знойни мелодрами, скандали, убийства, извънбрачни връзки, трагедии и прочее задължителни съставки на жанра, като за фон на всичко това служеше картината на зараждането на модерния метрополис с неговия индустриален и финансов свят. Повествованието се водеше от внука на единия брат, който пресъздаваше цялата история, докато наблюдаваше от едно имение на Педралбес как градът гори в дните на Трагичната седмица22 през 1909 г.

Първото, което ме изненада, бе, че тази фабула самият аз я бях нахвърлял пред Видал няколко години по-рано като идея, от която да разработи предполагаемата си значима творба, романа, дето все се заканваше да напише някой ден. Второ, той никога не ми бе казал, че е решил да използва идеята ми, и че даже се е трудил върху нея с години — а бе имал много възможности да сподели това. И трето, в настоящия си вид романът бе пълно и грандиозно фиаско: нищо в него не беше убедително, като се почне от героите и структурата, атмосферата и сюжета, и се стигне до езика и стила, които напомняха напъните на някой аматьор с толкова претенции, колкото и свободно време на разположение.

— Как ти се струва? — питаше ме Кристина. — Мислиш ли, че може да се оправи?

Предпочитах да не й казвам, че Видал е взел наготово идеята от мен, и понеже не исках да я тревожа допълнително, кимах с усмивка.

— Има нужда да се пипне малко. Това е всичко.

Почнеше ли да се смрачава, Кристина сядаше пред пишещата машина и двамата заедно се захващахме да пренапишем книгата на Видал — буква по буква, ред по ред, сцена по сцена.

Повествованието, скалъпено от него, бе тъй блудкаво и неопределено, че реших да възстановя онзи сюжет, който аз самият бях импровизирал, когато му подсказах идеята. Започнахме бавно да възкресяваме персонажите, като ги прекроявахме и преправяхме от глава до пети. Нито една-едничка сцена, момент, ред или дума не можа да избегне този процес; при все това, докато напредвахме, имах усещането, че отдаваме дължимото на романа, който Видал носеше в сърцето си и се бе опитал да напише, само че не знаеше как.



Кристина разправяше, че понякога Видал, мислейки, че сам е написал дадена сцена, седмици по-късно я препрочитал в окончателната й машинописна версия и оставал изненадан от нейното майсторство и от разцвета на един талант, в който бе престанал да вярва. Тя се боеше, че той ще разкрие какво правим и все ми казваше, че трябва да се придържаме по-строго към неговия оригинал.

— Никога не подценявай суетата на един писател, особено ако е посредствен — отвръщах аз.

— Не ми е приятно да говориш така за Педро.

— Съжалявам, и на мен също.

— Може би ще трябва да забавиш малко темпото. Не изглеждаш добре. Вече не ме тревожи Педро, сега взех да се безпокоя за теб.

— Е, все нещо добро трябваше да излезе от всичко това.



С времето свикнах да живея, за да се наслаждавам на онези мигове, които споделях с Кристина. Собствената ми работа скоро започна да страда от това. Крадях оттук-оттам време, за да работя по „Градът на прокълнатите“, като спях едва по три часа на денонощие и се трудех усилено, за да спазвам сроковете на моя договор.

Баридо и Ескобиляс по принцип не четяха никакви книги, нито публикуваните от самите тях, нито пък тези на конкуренцията, но за разлика от тях Усойницата четеше и скоро започна да подозира, че с мен се случва нещо странно.

— Това не си ти — казваше понякога тя.

— Разбира се, че не съм аз, драга ми Ерминия. Това е Игнациус Б. Самсон.

Осъзнавах какъв риск съм поел, но ми беше все едно. Не ме беше грижа, че всеки ден се събуждах облян в пот, а сърцето ми биеше така, сякаш щеше да изскочи от гърдите ми. Бях готов да платя тази цена и дори много повече, за да не се откажа от това търпеливо и тайно общуване, което, без да щем, ни превръщаше в съучастници. Знаех прекрасно, че Кристина четеше това в очите ми всеки ден, когато идваше у дома, а също така знаех, че никога не би отвърнала на моите жестове. В цялото начинание нямаше бъдеще, нито пък големи надежди както от моя, така и от нейна страна; и двамата бяхме съвсем наясно с това.

Понякога, уморени от усилията да удържаме на повърхността този кораб, който пропускаше вода отвсякъде, зарязвахме ръкописа на Видал и дръзвахме да поговорим за нещо, различно от онази близост, която от толкова прикриване почваше да изгаря като огън съвестта ни. Навремени се въоръжавах със смелост и улавях Кристина за ръката. Тя не се дърпаше, но знаех, че това я притеснява. Чувстваше, че не е редно, че признателността, която и двамата дължахме на Видал, едновременно ни събира и разделя. Една вечер, малко преди да си тръгне, обхванах лицето й с длани и понечих да я целуна. Тя остана неподвижна и когато се видях в огледалото на очите й, не посмях да кажа нищо. Стана и си отиде, без да отрони дума. Цели две седмици не я видях, а когато пак се появи, ме накара да й обещая, че тази случка никога няма да се повтори.

— Давид, искам да разбереш, че когато приключим с книгата на Видал, повече няма да се срещаме както сега.

— И защо не?

— Ти знаеш защо.

Моите попълзновения не бяха единственото, на което Кристина не гледаше с добро око. Започнах да подозирам, че Видал бе на прав път, когато ми каза, че не й харесват книгите, които пишех за Баридо и Ескобиляс, въпреки че си мълчеше по този въпрос. Не ми беше трудно да си представя, че тя възприема моята работа като бездушен наемнически труд, че според нея продавам почтеността си срещу дребни подаяния, за да пълня джобовете на онези два канални плъха, понеже нямах доблестта да пиша със сърцето си, със собственото си име и чувства. Най-много ме болеше от това, че тя всъщност имаше право. Понякога си фантазирах, че се отказвам от договора си и сядам да напиша една книга само за нея, една книга, с която да спечеля уважението й. Ако единственото, което умеех да правя, не беше достатъчно добро за Кристина, навярно щеше да е за предпочитане да се върна към жалките и сиви дни в редакцията на вестника. Винаги можех да живея от милостинята и благоволението на Видал.



Неспособен да заспя след една дълга работна нощ, бях излязъл да се поразходя. Вървях безцелно и краката сами ме поведоха към строежа на храма Саграда Фамилия23. Още когато бях малък, баща ми понякога ме водеше там да погледам тази вавилонска кула от скулптури и портици, която никога не успяваше да се извиси в полет, сякаш бе прокълната. Обичах да я посещавам, за да се убедя, че не се е променила, че градът неспирно се разраства около нея, ала Саграда Фамилия си стои в руини още от първия си ден.

Когато стигнах до нея, тъкмо се пукваше една синкава зора, прорязана от червени лъчи, които очертаваха кулите на фасадата на Рождеството. Източен вятър носеше праха от непавираните улици и неприятната миризма от фабриките, издигащи се по краищата на квартала Сант Марти. Тъкмо пресичах улица „Майорка“, когато съзрях светлините на един трамвай да се приближават към мен в леката утринна мъгла. Чух тракането на металните колела по релсите и звъна на камбаната, с която водачът възвестяваше своето преминаване през сенките. Исках да побягна, но не можех. Стоях като закован между релсите и гледах светлините на трамвая, които главоломно се носеха към мен. Чух виковете на водача и видях как от колелата се изтръгна рояк искри, когато той удари спирачките. Дори тогава, макар че от смъртта ме деляха едва няколко метра, не можах да помръдна и едно мускулче. Усетих онзи полъх на електричество, носен от бялата светлина, която лумна в очите ми; сетне фарът на трамвая се замъгли. Рухнах на земята като кукла, запазвайки съзнание още няколко секунди — точно колкото бе нужно, за да видя как димящото колело на трамвая се спря на около двайсет сантиметра от лицето ми. После всичко потъна в мрак24.

13

Отворих очи. Каменни колони, дебели като дървесни стволове, се издигаха в сумрака към един гол свод. Лъчи прашна светлина струяха косо и загатваха очертанията на безкрайни редици от разнебитени легла. Капчици вода падаха от висините като черни сълзи, които ехтяха по пода. Здрачът миришеше на плесен и на влага.

— Добре дошли в чистилището.

Надигнах се и се обърнах, за да видя един човек, облечен в дрипи, който четеше вестник на светлината на фенер и ме гледаше с усмивка, на която липсваха половината зъби. Уводната страница на всекидневника, който държеше в ръцете си, известяваше, че генерал Примо де Ривера25 поема цялата държавна власт и въвежда умерена диктатура, за да избави страната от неминуема катастрофа. Този брой бе отпреди най-малко шест години.

— Къде се намирам?

Човекът ме гледаше с интерес над ръба на вестника.

— В хотел „Риц“. Не усещате ли по миризмата?

— Как съм попаднал тук?

— Май сте попрекалили снощи. Донесоха ви тази сутрин на носилка и досега си отспивахте след запоя.

Опипах сакото си и установих, че всички пари, които носех у себе си, са изчезнали.

— Ех, как е устроен светът — възкликна човекът, коментирайки новините от вестника си. — Изглежда, че в най-напредналите стадии на кретенизма липсата на идеи се компенсира с излишък на идеологии.

— Как може да се излезе оттук?

— Ако сте толкова на зор… Има два начина, траен и временен. Трайният е през покрива: един хубав скок и се отървавате от цялата гадория веднъж завинаги. А временният изход е ей оттам, в дъното, където се мотае оня оглупял бабаит, дето не гледа, че му падат панталоните, ами отправя революционен поздрав към всеки, който мине покрай него. Но имайте предвид, че излезе ли човек оттам, рано или късно пак се връща тук.

Мъжът с вестника ме наблюдаваше развеселен, а в погледа му се четеше онази бистрота на ума, която от време на време проблясва единствено у лудите.

— Вие ли ме ограбихте?

— Предположението ви е обидно. Когато ви донесоха, вече бяхте обран до шушка, пък и аз приемам само ценни книжа, които се котират на борсата.

Оставих този лунатик да си лежи в неудобния креват с остарелия си вестник и напредничавите си изказвания. Още ми се виеше свят и с мъка можах да измина няколко крачки по права линия, но все пак се добрах до някаква врата в една от страните на голямото куполообразно помещение, която водеше към стълбище. Слаба светлина се процеждаше откъм горната част на стълбите. Изкачих се четири или пет етажа нагоре, докато усетих глътка свеж въздух, който проникваше през една голяма врата в края на стълбите. Излязох навън и най-сетне разбрах къде съм се озовал.

Пред мен се разкри едно езеро, ширнало се над върхарите на дърветата в парка Сиудадела. Слънцето вече залязваше над града и покритите с водорасли води леко се полюшваха като разлято вино. Градското водохранилище изглеждаше като грубо построена крепост или затвор. Бяха го изградили, за да снабдява с вода павилионите на Световното изложение през 1888 г., но с времето неговите недра на светска катедрала се бяха превърнали в убежище за умиращи и бездомници, които нямаше къде другаде да се подслонят, щом се мръкнеше или свиеше студ. Големият воден резервоар на покривната тераса сега представляваше мътно и кално езеро, чиито води бавно се просмукваха през пукнатините на сградата.

Именно в този миг забелязах силуета, застанал в единия край на терасата. Сякаш усетил погледа ми, той рязко се обърна и се взря в мен. Все още се чувствах леко замаян и зрението ми бе замъглено, но като че ли видях как фигурата се приближава към мен. Вървеше извънредно чевръсто, с нозе, които сякаш не докосваха земята и се движеха на тласъци, резки и твърде бързи, за да може погледът да ги проследи. Едва различавах чертите му срещу светлината, но все пак успях да забележа, че към мен се задава господин с черни и блестящи очи, които изглеждаха прекалено големи за лицето му. Колкото повече се приближаваше, толкова повече се усилваше впечатлението, че фигурата му се разтяга и нараства на височина. Усетих, че ме побиват тръпки от близостта му и отстъпих няколко крачки назад, без да си давам сметка, че отивам към ръба на водоема. Почувствах, че губя твърда почва под нозете си и политнах заднишком към тъмните води на резервоара, когато непознатият ме улови за ръката. Дръпна ме внимателно и ме отведе обратно на безопасно място. Седнах на една от пейките, които ограждаха водоема, и поех дълбоко дъх. Вдигнах поглед и за пръв път го видях ясно. Очите му бяха с нормална големина, на ръст бе колкото мен, походката и жестовете му бяха като на всеки друг. Изражението на лицето му бе приветливо и успокоително.

— Благодаря — казах аз.

— Добре ли сте?

— Да. Просто ми се зави свят.

Непознатият седна до мен. Беше пременен с отлично ушит тъмен костюм от три части, украсен с малка посребрена брошка на ревера — ангел с разперени криле, който ми се видя странно познат. Мина ми през ума, че присъствието на безупречно облечен господин на покривната тераса на тази сграда изглежда малко необичайно. Мъжът се усмихна, сякаш бе прочел мислите ми.

— Надявам се, че не съм ви стреснал — поде той. — Едва ли сте очаквали да срещнете някого тук горе.

Погледнах го слисан. Видях отражението на лицето си в неговите черни зеници, които се разшириха като мастилено петно върху хартия.

— Мога ли да ви попитам какво ви доведе насам?

— Същото, което и вас: големите надежди.

— Андреас Корели — промълвих аз.

Лицето му се озари.

— Какво огромно удоволствие е да мога най-сетне да ви поздравя лично, приятелю мой.

Говореше с лек акцент, който не можех да определя. Инстинктът ми подсказваше да стана и незабавно да си тръгна оттам, преди непознатият да е изрекъл още една дума, но все пак в гласа и в погледа му имаше нещо, което внушаваше спокойствие и доверие. Предпочетох да не си задавам въпроса откъде е разбрал, че ще ме открие на това място, на което се бях озовал неочаквано за самия мен. Звукът на гласа му и светлината на очите му ми действаха ободрително. Подаде ми ръка и аз я стиснах. Усмивката му обещаваше изгубен рай.

— Предполагам, че трябва да ви се отблагодаря за всички жестове, които правехте за мен през годините, господин Корели. Боя се, че имам дълг към вас.

— Ни най-малко. Аз съм този, който ви е задължен, приятелю, и трябва да се извиня, задето се обръщам към вас в такова неудобно място и време, но признавам, че отдавна исках да разговаряме, а все не намирах сгоден момент.

— В такъв случай какво мога да направя за вас? — попитах аз.

— Искам да работите за мен.

— Моля?

— Искам да пишете за мен.

— Разбира се. Бях забравил, че сте издател.

Непознатият се разсмя. Смехът му бе сладък като на дете, което никога не е извършило някаква пакост.

— И то най-добрият от всички. Издателят, когото сте очаквали през целия си живот. Издателят, който ще ви направи безсмъртен.

Той ми подаде една от своите визитни картички, същата като онази, която бях намерил в ръцете си, събуждайки се от моя сън с Клое, и която още си пазех.

АНДРЕАС КОРЕЛИ

Издател

Издателство „Люмиер“

Бул. „Сен Жермен“ №69, Париж

— Поласкан съм, господин Корели, но се страхувам, че не ми е възможно да приема вашата покана. Подписал съм договор с…

— Баридо и Ескобиляс, зная. Не искам да ви обидя, но с такава паплач не биваше да поддържате никакви отношения.

— И други хора споделят това мнение.

— Госпожица Сание, може би?

— Познавате ли я?

— Чувал съм за нея. Нали не греша, че е от този тип жени, заради които човек би направил какво ли не, стига да спечели уважението и възхищението им? Тя не ви ли насърчава да оставите онези двама паразити и да бъдете верен на себе си?

— Не е толкова просто. Имам договор, който ме обвързва изключително с тях в продължение на още шест години.

— Зная, но това не бива да ви тревожи. Моите адвокати проучват въпроса и ви уверявам, че има различни начини да се разтури окончателно което и да е юридическо задължение, стига да се съгласите да приемете предложението ми.

— И какво е вашето предложение?

Корели се усмихна палаво като гимназист, който с наслада разкрива някаква тайна.

— Да ми посветите една година, за да работите изключително по моята поръчка — една книга, чиято тематика двамата с вас ще обсъдим при подписването на договора и заради която ще ви платя в аванс сумата от сто хиляди франка.

Изгледах го поразен.

— Ако тази сума не ви устройва, склонен съм да взема под внимание онази, която вие намерите за подходяща. Ще бъда откровен, господин Мартин, нямам намерение да споря с вас за пари. И, между нас казано, вярвам, че и вие не ще го сторите, защото зная, че когато ви обясня какъв тип книга желая да напишете за мен, цената ще ви се види най-маловажното нещо.

Въздъхнах и се засмях под мустак.

— Виждам, че не ми вярвате.

— Господин Корели, аз съм автор на приключенски романи, които дори не носят моето име. Издателите ми, които вие явно вече познавате, са двойка второразредни мошеници, не струващи колкото собственото си тегло в говежди тор, а моите читатели даже не знаят, че съществувам. От доста години си изкарвам хляба с този занаят, а все още не съм написал и една-едничка страница, от която да се чувствам удовлетворен. Жената, която обичам, смята, че си пропилявам живота — и е права. Смята също така, че нямам право да я желая, че двамата с нея сме незначителни душици, чиято единствена причина за съществуване е благодарността, която дължим на един човек, измъкнал и двама ни от мизерията. Възможно е да е права и за това. Няма особено значение. Някой ден неусетно ще навърша трийсет години и ще си дам сметка, че с всеки изминал ден все по-малко приличам на човека, който исках да стана, когато бях на петнайсет. И то при положение, че наистина ги навърша, защото напоследък здравето ми е почти толкова добро, колкото и работата ми. За момента трябва да съм доволен, ако успея да скалъпя една-две сносни фрази на час. Ето такъв писател и такъв човек съм аз. Не от типа, дето получава визити от парижки издатели с бланкови чекове, за да напише книгата, която ще промени живота му и ще превърне всичките му надежди в действителност.

Корели ме наблюдаваше със сериозно изражение, като явно претегляше думите ми.

— Мисля, че сте прекалено строг съдник на самия себе си — качество, което винаги отличава стойностните хора. Повярвайте ми, в житейския си път съм общувал с безброй особи, върху които дори не бихте се изплюли, а при все това те имаха най-високо мнение за себе си. Но искам да сте наясно, че, макар и да не ми вярвате, отлично зная какъв писател и какъв човек сте. От години следя вашето развитие, както вече ви е известно. Чел съм всеки ваш ред — от първия разказ, който написахте за „Ла вос де ла индустрия“, до поредицата „Потайностите на Барселона“, а сега и всеки от романите на Игнациус Б. Самсон. Бих се осмелил да кажа, че ви познавам по-добре, отколкото вие сам се познавате. Поради това зная, че в крайна сметка ще приемете предложението ми.

— И какво друго знаете?

— Зная, че с вас имаме нещо общо, и то не малко. Зная, че сте загубили баща си също като мен. Зная какво е да загубиш баща си, когато все още имаш нужда от него. Вашият ви бе отнет при трагични обстоятелства. Моят, по причини, които в случая не са важни, се отрече от мен и ме прокуди от дома си. Бих казал, че от това навярно боли най-силно. Зная, че се чувствате самотен и не се съмнявайте, че и това чувство ми е дълбоко познато. Зная, че храните големи надежди в сърцето си, ала никоя от тях не се е осъществила и това, без да си давате сметка, ви убива малко по малко с всеки изминал ден.

След неговите думи се възцари продължително мълчание.

— Много неща знаете, господин Корели.

— Достатъчно, за да ме накарат да мисля, че би ми било приятно да ви опозная по-добре и да стана ваш приятел. Смятам, че нямате много приятели. Аз също. Не се доверявам на хората, които си мислят, че имат много приятели. Това е признак, че не познават околните.

— Ала вие не търсите приятел, а служител.

— Търся един временен съдружник. Търся вас.

— Прекалено сте сигурен в себе си — подхвърлих.

— Това ми е вроден дефект — отвърна Корели, като се надигна от мястото си. — Другият е дарбата да предвиждам събитията. Поради това разбирам, че може би още ви е рано и не ви стига да чуете истината от моята уста. Нужно ви е да я видите със собствените си очи. Да я почувствате с плътта си. И ще я почувствате, повярвайте ми.

Подаде ми десницата си и не я отдръпна, докато не я стиснах.

— Мога ли поне да съм спокоен, че ще обмислите моите думи и отново ще си поговорим с вас? — попита той.

— Не зная какво да кажа, господин Корели.

— Не ми казвайте нищо засега. Обещавам ви, че следващия път, когато се срещнем, ще виждате нещата далеч по-ясно.

С тези думи той ми се усмихна сърдечно и се отправи към стълбите.

— Ще има ли следващ път? — запитах.

Корели спря и се обърна.

— Винаги има.

— Къде?

Последните лъчи на деня падаха над града и очите на Корели пламтяха като жарава.

След миг той излезе през вратата на стълбището и се скри от погледа ми. Едва тогава осъзнах, че по време на целия ни разговор не го бях видял да мигне с клепачи дори един-единствен път.

14

Лекарският кабинет се намираше на един висок етаж, откъдето се виждаха морето, проблясващо в далечината, и стръмната улица „Мунтанер“, прорязана от трамваи, които се плъзгаха към Енсанче между масивни къщи и величествени постройки. Клиниката миришеше на чисто. Чакалните й бяха обзаведени с изискан вкус. Картините по стените й бяха успокоителни, предимно пейзажи, които вдъхваха надежда и мир. Рафтовете на етажерките й бяха препълнени с внушителни книги, които излъчваха авторитет. Медицинските сестри се движеха грациозно като балерини и се усмихваха мимоходом. Това бе същинско чистилище за хора с пълни джобове.

— Докторът ей сега ще ви приеме, господин Мартин.

Доктор Триас бе мъж с аристократичен вид и безупречна външност, който внушаваше спокойствие и доверие с всеки свой жест. Проницателни сиви очи зад очила без рамки. Сърдечна и вежлива усмивка без капка фриволност. Доктор Триас бе човек, свикнал да се сражава със смъртта, и колкото повече се усмихваше, толкова повече вдъхваше страх. От начина, по който ме покани да вляза и да седна, получих впечатлението, че за него не са останали никакви съмнения, макар че преди няколко дена, когато започнах да се подлагам на изследвания, ми бе говорил за последните открития на науката и медицината, позволяващи да се хранят надежди в борбата против описаните от мен симптоми.

— Как сте? — попита той, като явно не можеше да реши дали да гледа мен или покривката на масата.

— Вие ми кажете.

Отправи ми лека усмивка, усмивка на добър играч.

— Медицинската сестра ми каза, че сте писател, но виждам, че в попълнения от вас формуляр сте отбелязали, че сте наемен работник.

— В моя случай няма никаква разлика.

— Мисля, че някой от моите пациенти е чел ваши книги.

— Надявам се, че това не му е нанесло трайни неврологични увреждания.

Докторът се усмихна, сякаш намери забележката ми за духовита, но след миг доби едно по-прямо изражение, което даваше да се разбере, че с любезните и банални предисловия на разговора вече е приключено.

— Господин Мартин, виждам, че сте дошли сам. Нямате ли семейство, близки роднини? Съпруга? Братя и сестри? Все още живи родители?

— Това звучи малко така, сякаш съм пътник — подхвърлих аз.

— Господин Мартин, няма да ви лъжа. Резултатите от първите изследвания съвсем не са така благоприятни, както очаквахме.

Гледах го мълчаливо. Не изпитвах страх, нито безпокойство. Не изпитвах абсолютно нищо.

— Всичко показва, че имате образувание, разположено в левия дял на мозъка. Резултатите потвърждават опасенията, предизвикани от симптомите, които ми бяхте описали, и като че ли по всичко личи, че това би могло да е карцином.

В продължение на няколко секунди не бях в състояние да кажа нищо. Дори не можех да се престоря на изненадан.

— Откога го имам?

— Невъзможно е да се разбере със сигурност, но бих се осмелил да предположа, че туморът е растял от доста време насам, което би обяснило описаните от вас симптоми и трудностите, които изпитвате напоследък в работата си.

Въздъхнах дълбоко и кимнах. Докторът ме наблюдаваше с търпеливо и доброжелателно изражение; предоставяше ми време да осмисля нещата. Опитах се да скалъпя различни фрази, които дори не стигнаха до езика ми. Най-сетне погледите ни се срещнаха.

— Е, явно съм във вашите ръце, докторе. Вие ще ми кажете на какво лечение трябва да се подложа.

Видях как очите му се изпълниха с отчаяние — изведнъж осъзна, че не бях пожелал да проумея какво ми бе казал току-що. Кимнах отново, борейки се с гаденето, което взе да се надига в гърлото ми. Докторът ми наля чаша вода от една кана и ми я подаде. Пресуших я на един дъх.

— Значи няма лечение — казах аз.

— Всъщност има. Има много неща, които можем да направим, за да облекчим страданието и да ви осигурим максимален комфорт и спокойствие…

— Но все пак ще умра.

— Да.

— И то скоро.

— Възможно е.

Усмихнах се на себе си. Дори и най-лошите новини са облекчение, когато само потвърждават нещо, което човек, без да ще, вече е знаел.

— На двайсет и осем години съм — казах, без сам да зная защо.

— Съжалявам, господин Мартин. Ще ми се да можех да ви съобщя други новини.

Почувствах се така, сякаш най-сетне си бях признал една лъжа или малък, простим грях, и тежкият камък на угризението се бе вдигнал отведнъж.

— Колко време ми остава?

— Трудно е да се определи с точност. Бих казал година, в най-добрия случай година и половина.

Тонът му даваше ясно да се разбере, че тази прогноза е повече от оптимистична.

— И през тази година, или колкото е там, според вас колко дълго ще мога да запазя способностите си, за да работя и да се грижа за себе си?

— Вие сте писател и работите с мозъка си. За съжаление именно там се намира проблемът и най-напред там ще се сблъскаме с някои ограничения.

— Ограничения — това не е медицински термин, докторе.

— Обичайното е с напредването на болестта симптомите, които усещате от известно време, да започнат да се усилват и зачестяват, и от един момент нататък ще се наложи да постъпите в болница, за да можем да се погрижим за вас.

— Няма да мога да пиша.

— Няма да можете дори да помислите за писане.

— Колко време?

— Не зная. Девет или десет месеца. Може би повече, може би по-малко. Много съжалявам, господин Мартин.

Кимнах и се изправих. Ръцете ми трепереха и не ми достигаше въздух.

— Господин Мартин, разбирам, че ви е нужно време, за да обмислите всичко, което ви казвам, но е важно да вземем мерки час по-скоро…

— Не мога да умра засега, докторе. Все още не. Има неща, които трябва да свърша. После ще имам на разположение целия живот, за да умра.

Същата вечер се качих в кабинета в кулата и седнах пред пишещата машина, макар и да знаех, че вдъхновението ми е пресъхнало. Прозорците бяха широко отворени, но Барселона вече не желаеше да ми разкаже нищо и не бях в състояние да завърша докрай дори една страница. Онова, което все пак успях да измъдря, ми се видя банално и кухо. Достатъчно ми бе да го препрочета, за да проумея, че думите ми не струваха даже колкото мастилото, с което бяха отпечатани. Вече не бях способен да чуя музиката, която звучи от един приличен откъс проза. Малко по малко, подобно на бавно действаща и сладка отрова, словата на Андреас Корели започнаха да се процеждат в мислите ми.

Оставаха ми най-малко сто страници, за да приключа поредната част от онези безкрайни фантастични приключения, които така добре пълнеха кесията на Баридо и Ескобиляс, но в този миг осъзнах, че няма да я завърша. Игнациус Б. Самсон бе останал проснат на релсите пред онзи трамвай в пълна изнемога, а обезкървената му душа бе прахосала силата си в твърде много страници, които изобщо не биваше да виждат бял свят. Ала преди да си отиде, той ми бе предал последната си воля: да го погреба без церемонии и поне веднъж в живота си да имам смелостта да използвам собствения си глас. Оставяше ми в наследство значителния си арсенал от лъжи и илюзии. И ме молеше да го пусна да си отиде, защото се бе родил, за да бъде забравен.

Взех страниците от последния роман, които бях написал до момента, и ги запалих, чувствайки как с всеки лист, който предавах на пламъците, от сърцето ми падаше камък. Тая нощ над покривите духаше влажен и топъл бриз и когато влезе през прозорците ми, той отнесе пепелта на Игнациус Б. Самсон и я разпръсна сред уличките на стария град, където тя щеше да остане навеки, въпреки че думите му щяха да се изгубят безвъзвратно, а името му да се изтрие от паметта дори и на най-преданите му читатели.

На следващия ден се явих в канцеларията на Баридо и Ескобиляс. Служителката в приемната беше нова, наглед почти момиченце, и не ме познаваше.

— Името ви?

— Юго, Виктор.

Служителката се усмихна и се свърза с централата, за да уведоми Ерминия.

— Доня Ерминия, дон Юго Виктор е тук и иска да се срещне с господин Баридо.

Видях я как кимна.

— Каза, че ще дойде ей сегичка.

— Отдавна ли работиш тук? — попитах я аз.

— От една седмица — любезно отвърна момичето.

Ако не грешах в изчисленията си, тази беше осмата служителка, която Баридо и Ескобиляс бяха наели от началото на годината. Работещите в издателството, които зависеха пряко от лукавата Ерминия, не се задържаха дълго, понеже щом Усойницата откриеше, че имат малко повече мозък от нея и биха могли да я засенчат — а това бе така в девет от десет случая, — веднага ги обвиняваше в кражба, грабеж или някакво абсурдно прегрешение и правеше сцени, докато Ескобиляс не ги изхвърлеше на улицата със заплахи да им прати наемен убиец, ако случайно си развържат езика.

— Колко се радвам да те видя, Давид — рече Усойницата. — Я колко си се разхубавил! Много добре изглеждаш.

— Да, блъсна ме трамвай. Баридо тук ли е?

— Иска ли питане? За теб винаги е тук. Ще остане много доволен, когато му кажа, че си дошъл да ни посетиш.

— О, идея си нямаш колко ще се зарадва.

Усойницата ме заведе до кабинета на Баридо, обзаведен като покоите на някой канцлер от оперета — с множество килими, бюстове на императори, натюрморти и подвързани с кожа, закупени на едро томове, които, доколкото можех да си представя, се състояха от празни страници. Баридо ме посрещна с най-мазната си усмивка и ми стисна ръката.

— Всички вече горим от нетърпение да получим новия ви роман. Трябва да знаете, че преиздаваме последните два и направо ги разграбват като топъл хляб. Още пет хиляди екземпляра! Как ви се струва?

Струваше ми се, че вероятно са поне петдесет хиляди, но се ограничих само да кимна без особен ентусиазъм. Баридо и Ескобиляс бяха усвоили и изпипали до съвършенството на цветна аранжировка онова, което в гилдията на барселонските издатели бе известно като двоен тираж. Всяко заглавие имаше един официално обявен тираж от няколко хиляди екземпляра, за които на автора се изплащаше смехотворен процент печалба. После, ако книгата вървеше добре, се издаваха още един или няколко неофициални тиражи от десетки хиляди екземпляри, които никога не се декларираха и за които авторът не получаваше и една песета. Въпросните екземпляри можеха да бъдат различени от първите, защото Баридо ги печаташе тайно в някогашно предприятие за производство на колбаси в Санта Перпетуа де Могода26 и щом ги разлистеше човек, от тях се разнасяше характерният аромат на пушена наденица.

— Боя се, че имам лоши новини.

Баридо и Усойницата се спогледаха, без да променят ухилените си гримаси. В това време и Ескобиляс изникна в кабинета и ме изгледа с типичното си студено и мрачно изражение — сякаш взимаше на око мерки за ковчег.

— Я гледай кой е дошъл да ни навести. Каква приятна изненада, а? — запита Баридо съдружника си, който само кимна в отговор.

— И какви са тези лоши новини? — обади се Ескобиляс.

— Да не би да изоставате със срока, приятелю Мартин? — добави Баридо дружелюбно. — Сигурно ще можем да уредим…

— Не. Не изоставам. Просто няма да има книга.

Ескобиляс пристъпи напред и повдигна вежди. Баридо нададе престорен кикот.

— Как така няма да има книга? — попита Ескобиляс.

— Ей така — вчера я запалих и нито една страница от ръкописа не оцеля.

Настъпи тягостно мълчание. Баридо направи помирителен жест и посочи така нареченото кресло за гости — един възчерен и хлътнал трон, в който трябваше да потъват авторите и доставчиците, за да може издателят да ги гледа от удобна височина.

— Мартин, седнете и ми разкажете всичко. Виждам, че нещо ви тревожи. Можете да бъдете откровен с нас, тук сте сред свои хора.

Усойницата и Ескобиляс кимнаха убедително, показвайки с поглед, преливащ от обожание, колко много ме ценят. Предпочетох да остана прав. Всички последваха примера ми и ме съзерцаваха така, сякаш бях статуя от сол, която всеки миг щеше да проговори. Баридо чак го заболя лицето от толкова много усмивки.

— И тъй?

— Игнациус Б. Самсон се самоуби. Остави един непубликуван разказ от двайсет страници, в който двамата с Клое Перманъе умират прегърнати, след като са погълнали отрова.

— Авторът умира в един от собствените си романи? — попита Усойницата озадачено.

— Това е неговото авангардно сбогуване със света на сериала. Бях сигурен, че този детайл ще ви очарова.

— А не би ли могло да има противоотрова или…? — попита Усойницата.

— Мартин, едва ли е нужно да ви напомням, че именно вие, а не предполагаемият покойник Игнациус, сте подписали договор с нас… — рече Ескобиляс.

Баридо вдигна ръка, за да накара колегата си да замълчи.

— Мисля, че зная какво става с вас, Мартин. Изтощен сте. От години си напрягате мозъка неуморно — нещо, заради което нашето издателство ви е признателно и високо ви цени — и сега имате нужда от отдих. Добре ви разбирам. Всички го разбираме, нали?

Той погледна Ескобиляс и Усойницата, които кимнаха с тъжна физиономия.

— Вие сте творец и искате да създавате изкуство, висока литература, нещо, което да блика от сърцето и с което да впишете името си със златни букви в световната история.

— Така, както го описвате, звучи нелепо — рекох.

— Защото е нелепо — обади се Ескобиляс.

— Не, не е — пресече го Баридо. — Човешко е. И ние сме човеци. Аз, моят съдружник и Ерминия, която, бидейки жена и създание с тънка чувствителност, е най-човечна от всички ни, нали така, Ерминия?

— Човечна до немай-къде — съгласи се Усойницата.

— И понеже сме човеци, ние ви разбираме и искаме да ви помогнем. Понеже се гордеем с вас и сме убедени, че вашите успехи ще бъдат и наши, и понеже в това издателство, в края на краищата, са важни хората, а не числата.

В края на тази реч Баридо направи театрална пауза. Може би очакваше да го аплодирам, но когато видя, че не съм се трогнал, продължи изложението си без повече увъртане.

— Затова ще ви предложа следното: вземете си шест месеца отпуска, ако трябва и девет, защото творческият акт си е същинско раждане, и се затворете в кабинета си, за да напишете романа на живота си. Когато е готов, донесете ни го и ние ще го публикуваме с вашето име, ще рискуваме и ще заложим всичко на една карта. Защото сме на ваша страна.

Погледнах Баридо, а после и Ескобиляс. Усойницата като че ли бе на път да се разплаче от вълнение.

— Разбира се, без аванс — уточни Ескобиляс.

Съдружникът му въодушевено размаха ръце.

— Е, какво ще кажете?



Залових се за работа още същия ден. Планът ми беше толкова прост, колкото и безразсъден. Денем щях да пренаписвам книгата на Видал, а нощем — да се трудя по моята. Щях да излъскам до блясък всички нечестиви изкуства, на които ме бе научил Игнациус В. Самсон, и да ги поставя в служба на малкото достойнство и почтеност — ако изобщо имах такива, — които бяха останали в сърцето ми. Щях да пиша от благодарност, от отчаяние и суета. Щях да пиша най-вече заради Кристина, за да й покажа, че аз също съм способен да изплатя дълга си към Видал, и че Давид Мартин, макар и запътил се към оня свят, си е спечелил правото да я гледа в очите, без да се срамува от абсурдните си надежди.



Повече не отидох в кабинета на доктор Триас. Не виждах необходимост. В деня, в който вече нямаше да съм в състояние да напиша или да измисля дори един ред, пръв щях да разбера това. Моят доверен и не особено скрупульозен аптекар ми отпускаше без излишни въпроси толкова бонбончета кодеин, колкото му исках, а навремени и някой и друг деликатес, който разпалваше огън в кръвта и правеше на пух и прах всичко — от болката, та до съвестта. На никого не разказах за посещението при доктора, нито за резултатите от изследванията.

Основните ми потребности се покриваха от седмичната пратка, която бях поръчал да ми доставят от „Кан Жисперт“, превъзходен бакалски магазин на улица „Миралерс“, точно зад катедралата „Санта Мария дел Мар“. Поръчката беше винаги една и съща. Обикновено ми я носеше дъщерята на собствениците, едно момиче, което все ме гледаше като подплашена сърничка, когато я канех да влезе във вестибюла и да ме изчака, докато взема отвътре пари, за да й платя.

— Това е за баща ти, а това е за теб.

Винаги и давах десет сентима бакшиш, които тя приемаше безмълвно. Всяка седмица девойката звънеше на вратата ми с поръчката и всяка седмица аз й плащах и й давах десет сентима бакшиш. В продължение на девет месеца и един ден — времето, необходимо, за да напиша единствената книга, която щеше да носи моето име — това момиче, чието име не знаех и чието лице забравях всяка седмица, докато не се появеше пак на прага ми, бе човекът, когото виждах най-често.

Кристина, без да ме предупреди, изведнъж престана да идва на нашата обичайна следобедна среща. Бях започнал да се страхувам, че Видал се е досетил за хитроумния ни план, когато — един следобед, в който я чаках да се появи след почти цяла седмица отсъствие — отворих вратата, мислейки, че тя е дошла, и се озовах срещу Пеп, един от прислужниците от Вила Елиус. Той ми носеше грижливо запечатан пакет от името на Кристина, който съдържаше целия ръкопис на Видал. Пеп ми обясни, че бащата на Кристина получил аневризма, която на практика го превърнала в инвалид, и че дъщеря му го завела в един санаториум в Пиренеите, в Пучсерда27, където май имало някакъв млад доктор, вещ в лечението на такива болести.

— Господин Видал се погрижи за всичко — обясни Пеп. — Без да жали средства.

Видал никога не забравяше слугите си, помислих си аз не без известна горчивина.

— Помоли ме лично да ви връча това. И да не казвате нищо на никого.

Прислужникът ми подаде пакета с явно облекчение, че се отървава от този загадъчен предмет.

— Остави ли ти някакъв адрес, на който бих могъл да я намеря, ако се наложи?

— Не, господин Мартин. Зная само, че бащата на госпожица Кристина е приет в едно място, наречено Вила Сан Антонио.

Няколко дена по-късно Видал дойде на една от своите импровизирани визити и остана цяла вечер при мен, като ми пиеше мастиката, пушеше ми цигарите и ми описваше нещастието, сполетяло шофьора му.

— Направо не е за вярване. Здрав и прав човек така да рухне отведнъж и вече да не знае кой е!

— Как е Кристина?

— Можеш да си представиш. Майка й почина преди години и Мануел е едничкият роднина, който й е останал. Взе със себе си албум със семейни снимки и по цял ден ги показва на клетия човек, та дано да си спомни нещо.

Докато Видал говореше, неговият роман, или по-скоро трябваше да кажа моят, лежеше с лицето надолу върху масата в галерията — куп хартия само на половин метър от ръцете му. Дон Педро сподели, че в отсъствието на Мануел помолил Пеп — очевидно добър ездач — да усвои изкуството на шофирането, но за момента младежът се справял плачевно.

— Дайте му време. Автомобилът не е кон. Тайната е в практиката.

— Като отваряш дума за това, се сещам — Мануел те научи да шофираш, нали?

— Мъничко — признах аз. — И не е толкова лесно, колкото изглежда.

— Ако този роман, с който си се захванал, не се продаде, винаги можеш да станеш мой шофьор.

— Хайде да не погребваме все още горкия Мануел, дон Педро.

— Забележката ми наистина беше нетактична — призна Видал. — Съжалявам.

— А какво става с вашия роман, дон Педро?

— О, върви много добре. Кристина занесе окончателния ръкопис в Пучсерда, за да го препечата на чисто и да го приведе в подходящ вид, докато бди над баща си.

— Радвам се да ви видя доволен от труда ви.

Видал се усмихна победоносно.

— Мисля, че ще излезе нещо голямо от това — рече той. — След толкова месеци, които смятах за изгубени, препрочетох първите петдесет страници, които Кристина бе преписала на машина, и чак се смаях от себе си. Мисля, че и ти също ще се смаеш. Май ще излезе, че все още си имам някои трикове, на които бих могъл да те науча.

— Никога не съм се съмнявал в това, дон Педро.

Тая вечер той пиеше повече от обичайното. През годините се бях научил да разгадавам целия му набор от тревоги и задръжки и подозирах, че сегашното му посещение не бе продиктувано само от любезност. Когато ликвидира наличния запас от мастика, щедро му налях пълна чаша бренди и зачаках.

— Давид, има неща, за които двамата с теб никога не сме разговаряли…

— За футбол, например.

— Говоря съвсем сериозно.

— Давайте, дон Педро, слушам ви.

Той ме изгледа продължително — явно се двоумеше.

— Винаги съм се опитвал да ти бъда добър приятел, Давид. Знаеш го, нали?

— Винаги сте били много повече от това, дон Педро. И двамата го знаем.

— Понякога се питам дали не трябваше да бъда по-откровен с теб.

— Относно кое?

Погледът на Видал се удави в чашата с бренди.

— Има неща, за които никога не съм ти разказвал, Давид. Неща, за които може би трябваше да поговорим преди години…

Изчаках да измине един миг, който сякаш се превърна в цяла вечност. Каквото и да искаше да сподели Видал, беше ясно, че и всичкото бренди на света нямаше да го извади на бял свят.

— Не се тревожете, дон Педро. Щом тия неща са чакали с години, със сигурност биха могли да почакат и до утре.

— Утре може би няма да имам смелост да ти ги кажа.

Дадох си сметка, че никога не съм го виждал толкова уплашен. Нещо му тежеше на сърцето и взе да ми става неловко да го гледам в такова мъчително състояние.

— Хайде да направим така, дон Педро. Когато публикуват и вашия, и моя роман, ще се съберем да полеем повода и тогава ще ми разкажете каквото имате за разказване. Ще ме поканите в някое от ония скъпи и изискани места, където не ме пускат да припаря, ако не съм с вас, и ще ми направите всички признания, които пожелаете. Как ви се струва?

Когато се свечери, го придружих до Пасео дел Борн, където Пеп го чакаше пред паркираната „Испано-Суиса“, пременен с униформата на Мануел, която бе прекалено голяма за него, точно както и автомобилът. Каросерията бе осеяна с драскотини и скорошни наглед очуквания, които бе мъка да гледаш.

— Карай я в лек тръс, а, Пеп? — посъветвах го аз. — Няма нужда да се галопира. Бавно, но сигурно, като добър впрегатен кон.

— Да, господин Мартин. Бавно, но сигурно.

На сбогуване Видал силно ме прегърна и когато се качи в колата, ми се стори така сломен, сякаш бе понесъл целия свят на плещите си.

16

Няколко дена след като бях приключил окончателно и двата романа — този на Видал и моя, — Пеп дойде в дома ми без предупреждение. Появи се навлечен с униформата, която бе наследил от Мануел и която му придаваше вид на дете, дегизирано като фелдмаршал. Отначало помислих, че ми носи някаква вест от Видал или може би от Кристина, но унилото му изражение издаваше една тревога, която ме накара да отхвърля тази възможност, още щом разменихме поглед.

— Лоши новини, господин Мартин.

— Какво се е случило?

— Господин Мануел…

Докато ми обясняваше какво е станало, гласът му съвсем спадна и когато го запитах дали не, желае чаша вода, едва не заплака. Три дена по-рано Мануел Сание бе починал в санаториума в Пучсерда след дълга агония. По решение на дъщеря му го погребали предния ден в едно малко гробище в подножието на Пиренеите.

— Мили Боже — промълвих.

Вместо вода поднесох на Пеп препълнена чаша бренди и го настаних в едно кресло в галерията. Когато се поуспокои, той ми обясни, че Видал го изпратил да прибере Кристина, която трябвало да пристигне този следобед с влака в пет часа.

— Само си представете как ли се чувства госпожица Кристина… — прошепна той, явно измъчван от мисълта, че именно на него се е паднало да я посрещне и да я утешава по пътя към малкия апартамент над гаражните помещения на Вила Елиус, където бе живяла с баща си още от детските си години.

— Пеп, не мисля, че е добра идея ти да прибереш госпожица Сание.

— Ама дон Педро ми нареди…

— Кажи му, че аз поемам тази отговорност.

С помощта на алкохол и красноречие успях да го убедя да си отиде и да остави работата в мои ръце. Аз самият щях да я посрещна и да я откарам до Вила Елиус с такси.

— Много съм ви благодарен, господин Мартин. Бедничката… Вие сте учен човек и по-добре ще знаете какво да й кажете.

В пет без четвърт се запътих към новооткритата Френска гара28. През тази година Световното изложение бе осеяло града с какви ли не чудеса, но измежду всички тях този купол от стомана и стъкло, внушителен като катедрала, бе моят фаворит — па макар и само заради това, че беше близо до къщата ми и можех да го виждам от кабинета в кулата. Тоя следобед небето бе забулено от черни облаци, които се носеха откъм морето и се трупаха над града. Светкавиците, които проблясваха на хоризонта, и топлият вятър с дъх на прах и електричество вещаеха, че се задава лятна буря с голяма сила. Щом се озовах на гарата, закапаха първите капки дъжд, искрящи и тежки като монети, падащи от небето. Когато застанах на перона да чакам пристигането на влака, дъждът вече плющеше по купола на гарата и нощта сякаш се спусна отведнъж; нейният мрак бе нарушаван само от мълниите, които трещяха над града и оставяха след себе си ехо от грохот и ярост.

Влакът пристигна с почти цял час закъснение като змия от пара, влачеща се под бурята. Застанал до локомотива, чаках Кристина да се появи сред пътниците, които слизаха от вагоните. Десет минути по-късно всички пасажери бяха слезли, а от нея все още нямаше и следа. Канех се да се прибера вкъщи, мислейки, че в крайна сметка Кристина явно не е взела този влак, когато ми хрумна все пак да хвърля един последен поглед. Изминах целия перон до края, като се взирах внимателно в прозорците на купетата. Открих я в предпоследния вагон; седеше с унесен поглед, опряла глава в стъклото. Качих се във вагона и застанах на прага на купето. Щом чу стъпките ми, тя се обърна и ме погледна без изненада, като се усмихваше немощно. Изправи се и мълчаливо ме прегърна.

— Добре дошла — казах аз.

Целият багаж на Кристина се състоеше от един малък куфар. Подадох й ръка и слязохме на перона, който вече бе опустял. Изминахме цялото разстояние до фоайето на гарата, без да обелим дума. На изхода се спряхме. Проливният дъжд плющеше с всички сили и редицата таксита, която бях видял пред вратите на гарата, когато пристигнах там, сега се бе изпарила.

— Не искам да се връщам във Вила Елиус тази нощ, Давид. Все още не.

— Можеш да останеш у дома, ако желаеш, или пък да ти потърсим стая в някой хотел.

— Не искам да оставам сама.

— Значи отиваме вкъщи. Ако не друго, поне стаи имам в излишък.

Зърнах един носач, който се бе подал навън да погледа бурята, държейки огромен чадър. Приближих се до него и му предложих да купя чадъра за сума, която петорно надхвърляше цената му. Той ми го връчи със сервилна усмивка.

Подслонени под чадъра, двамата с Кристина поехме под пороя към къщата с кулата, където пристигнахме десет минути по-късно, измокрени до кости благодарение на силния вятър и локвите. Бурята бе прекъснала тока и улиците тънеха в един течен мрак, нарушаван тук-там само от маслени лампи или запалени свещи, които хвърляха светлина от балкони и портали. Не се съмнявах, че дивната електрическа инсталация на моята къща навярно е била сред първите жертви на бурята. Наложи се да се качим по стълбите пипнешком и когато отворих входната врата на жилището, проблясващите светкавици го показаха в неговия най-печален и негостоприемен вид.

— Ако си променила решението си и предпочиташ да потърсим хотел…

— Не, всичко е наред. Не се тревожи.

Оставих куфара на Кристина във вестибюла и отидох в кухнята да потърся една кутия с най-различни свещи, която държах в килера. Заех се да ги паля една по една, като ги закрепях в чинии, чаши и други съдове. Кристина ме наблюдаваше от прага.

— Ей сегичка ще стане — уверих я аз. — Вече имам практика.

Започнах да разнасям свещите из стаите, наредих ги по коридора и по ъглите, докато цялата къща се потопи в нежен златист здрач.

— Заприлича на катедрала — рече Кристина.

Придружих я до една от спалните, която никога не използвах, но я поддържах чиста и подредена заради редките случаи, в които Видал, прекалено пиян, за да се прибере в своя дворец, бе оставал да нощува при мен.

— Сега ще ти донеса чисти кърпи. Ако нямаш дрехи за преобличане, мога да ти предложа богат избор от зловещи одежди в стил „Бел епок“, останали от предишните собственици.

Непохватните ми опити да се пошегувам едва успяха да изтръгнат една усмивка от нея и тя само кимна. Оставих я седнала на леглото и хукнах да търся кърпи. Когато се върнах, я заварих да седи все така неподвижно. Сложих кърпите на леглото до нея и придърпах по-близо няколко свещи, които бях оставил на прага, за да й осигуря повече светлина.

— Благодаря — промълви тя.

— Докато се преобличаш, ще ти приготвя горещ бульон.

— Нямам апетит.

— Все едно, ще ти се отрази добре. Ако имаш нужда от нещо, веднага ми кажи.

Оставих я сама и отидох в моята стая, за да се отърва от прогизналите си обувки. Сложих вода да се стопли и седнах в галерията да чакам. Дъждът не отслабваше и яростно тропаше по прозорците като картечница, а шумът от силните струи във водостоците на кулата и по покривната тераса звучеше като стъпки по тавана. По-нататък, отвъд къщата, квартал Рибера бе потънал в почти непрогледен мрак.

След малко вратата на стаята на Кристина се отвори и аз чух приближаващите й стъпки. Беше си облякла бял пеньоар, а раменете й бяха загърнати с голям вълнен шал, който не си подхождаше с пеньоара.

— Взех тези дрехи назаем от един от гардеробите — рече тя. — Надявам се, че нямаш нищо против.

— Можеш да си ги задържиш, ако желаеш.

Тя седна в едно от креслата и плъзна поглед из стаята, като очите й се спряха върху купчината листове на масата. Погледна ме и аз кимнах.

— Завърших я преди няколко дена — казах.

— А твоята книга?

Със сигурност чувствах и двата ръкописа като свои, но се ограничих само с едно кимване.

— Може ли? — попита тя, като взе една страница и я доближи до светилника.

— Разбира се.

Наблюдавах я как чете безмълвно, с вяла усмивка на устните.

— Педро никога няма да повярва, че е написал това — рече тя накрая.

— Имай ми доверие — отвърнах.

Кристина остави страницата върху купчината и ми отправи продължителен поглед.

— Липсваше ми — каза тя. — Не исках да е така, но чувствах, че ми липсваш.

— И ти на мен.

— Имаше дни, в които, преди да отида в санаториума, се запътвах към гарата и сядах на перона да чакам влака, който идваше от Барселона — мислех си, че може би ще те видя там.

Преглътнах с мъка.

— Смятах, че не искаш да ме видиш — казах.

— И аз така смятах. Знаеш ли, баща ми често питаше за теб. Помоли ме да се грижа за теб.

— Баща ти беше добър човек — рекох аз. — И добър приятел.

Кристина кимна с усмивка, но видях, че очите й се наляха със сълзи.

— Накрая вече нищо не си спомняше. В някои дни ме бъркаше с майка ми и ми искаше прошка за годините, които бе прекарал в затвора. После минаваха цели седмици, в които едва осъзнаваше, че съм там. С времето самотата се загнездва в теб и повече не си отива.

— Съжалявам, Кристина.

— Последните дни ми се стори, че е по-добре. Започна да си спомня разни неща. Бях взела от къщи един албум с фотографии и за пореден път му показвах кой кой е. Имаше една снимка, направена преди години във Вила Елиус, на която двамата с него седите в колата. Ти си зад волана, а баща ми те учи да шофираш. И двамата се смеете. Искаш ли да я видиш?

Не бях сигурен, но не смеех да накърня този миг.

— Разбира се…

Кристина отиде да вземе албума от куфара си и се върна с една малка книга, подвързана с кожа. Седна до мен и взе да разгръща страниците, пълни със стари снимки, изрезки и пощенски картички. Подобно на баща ми, Мануел едва умееше да чете и да пише и спомените му бяха съставени предимно от образи.

— Погледни, ето къде сте.

Разгледах снимката и си спомних съвсем точно онзи летен ден, в който Мануел ме бе оставил да се кача в първата кола, купена от Видал, и ми бе дал основни уроци по кормуване. После бяхме закарали колата до улица „Панама“ и с една скорост от някакви си пет километра в час, която на мен ми се видя просто шеметна, бяхме отишли до Авенида Пиърсън, като на връщане шофирах аз.

„Направо сте роден за ас на волана“, бе отсъдил тогава Мануел. „Ако някой ден зациклите с писането, помислете дали да не станете състезател“.

Усмихнах се, припомняйки си онзи миг, който бях смятал за изгубен. Кристина ми подаде албума.

— Задръж го. Баща ми би се радвал той да остане при теб.

— Албумът си е твой, Кристина. Не мога да го приема.

— Аз също бих предпочела ти да го задържиш.

— Тогава нека да остане на съхранение при мен, докато не пожелаеш да си го вземеш обратно.

Започнах да разлиствам страниците на албума, разглеждайки лица, които си спомнях, и други, които никога не бях виждал. Там бе сватбената снимка на Мануел Сание и съпругата му Марта, на която Кристина толкова приличаше; имаше и фотографии на нейните чичовци и лели, дядовци и баби, на една улица в Равал, по която минаваше някакво шествие, и на баните в Сан Себастиан на плажа на Барселонета. Мануел бе колекционирал стари пощенски картички с изгледи от Барселона и изрезки от вестници със снимки на един съвсем младичък Видал — на една от тях той позираше пред вратите на хотел „Флорида“ на върха на Тибидабо, а на друга бе уловил под ръка някаква умопомрачителна красавица в салоните на казино „Рабасада“.

— Баща ти много тачеше дон Педро.

— Винаги ми казваше, че на него дължим всичко — отвърна Кристина.

Продължих пътуването си из спомените на горкия Мануел, докато се натъкнах на една снимка, която като че ли не се вписваше сред останалите. На нея се виждаше момиченце на осем или девет години, крачещо по малък дървен кей, който се врязваше в гладката повърхност на едно сияйно море. Детето вървеше, уловило за ръка някакъв възрастен човек — мъж, облечен в бял костюм, който бе донякъде отрязан от кадъра. В дъното на кея личеше малка платноходка, а зад нея се простираше един безкраен хоризонт, над който залязваше слънцето. Детето, снимано в гръб, беше Кристина.

— Тази ми е любимата — тихо рече тя.

— Къде е заснета?

— Не зная. Не си спомням това място, нито пък този ден. Дори не съм сигурна, че мъжът на снимката е баща ми. Сякаш този миг никога не е съществувал. Преди години я намерих в татковия албум и никога не съм знаела точно какво означава. Като че ли се опитва да ми каже нещо.

Продължих да разгръщам страниците. Кристина ми обясняваше кой кой е.

— Виж, това съм аз на четиринайсет години.

— Зная.

Погледна ме с тъга.

— Изобщо не си давах сметка, знаеш ли?

Аз само свих рамене.

— Никога няма да можеш да ми простиш.

Предпочетох да обръщам страниците, вместо да срещна очите й.

— Няма какво да ти прощавам.

— Погледни ме, Давид.

Затворих албума и изпълних молбата й.

— Излъгах те — каза тя. — Разбира се, че си давах сметка. Давах си сметка всеки божи ден, но мислех, че нямам право.

— Защо?

— Защото нашият живот не ни принадлежи. Нито моят, нито този на баща ми, нито твоят…

— Всичко принадлежи на Видал — рекох аз с горчивина.

Кристина бавно улови ръката ми и я поднесе към устните си.

— Не и днес — промълви тя.

Знаех, че ще я изгубя веднага щом тази нощ отмине и болката и самотата, които я разкъсваха отвътре, започнат да утихват. Знаех, че имаше право — не защото казаното от нея бе истина, а защото дълбоко в себе си и двамата го вярвахме и винаги щеше да бъде така. Скрихме се като крадци в една от стаите, без да дръзнем да запалим и една свещ, без да дръзнем дори да говорим. Съблякох я бавно и обходих кожата й с устните си, съзнавайки, че никога повече няма да направя това. Кристина се отдаде с ярост и самозабрава, и когато умората ни надви, заспа в прегръдките ми, без да изпитва нужда да каже нещо. Аз се противях на съня, като се наслаждавах на топлината на тялото й и си мислех, че ако на следващия ден смъртта пожелае да ме посети, ще я приема в мир. Милвах Кристина в здрача, докато слушах как отвъд стените бурята се отдалечава от града, и знаех, че ще я изгубя, но че поне за няколко мига тя е била моя, а аз — неин, и не сме принадлежали никому другиму.

Когато първите лъчи на зората докоснаха прозорците, отворих очи и заварих леглото празно. Излязох в коридора и отидох до галерията. Кристина бе оставила албума и бе взела със себе си романа на Видал. Обиколих цялата къща, която вече излъчваше аромата на нейното отсъствие, и се заех да угася една по една свещите, запалени предната нощ.

17

Девет седмици по-късно стоях на Пласа де Каталуня №17, където книжарница „Каталония“ бе отворила врати преди две години, и гледах смаяно една сякаш безкрайна витрина, отрупана с екземпляри от романа „Къщата на тленните останки“ от Педро Видал. Усмихнах се вътрешно. Моят покровител бе използвал дори заглавието, което му бях подсказал преди време, когато му бях изложил основите на историята. Реших да вляза и да поискам един екземпляр. Отворих го наслуки и взех да препрочитам пасажи, които помнех наизуст, защото ги бях доизгладил едва преди два месеца. В цялата книга не открих и една дума, която да не бе написана от мен, като изключим посвещението: На Кристина Сание, без която…

Когато върнах романа на книжаря, той ми каза да не се двоумя.

— Докараха го преди два дена и вече го прочетох — добави той. — Великолепен роман! Послушайте ме и го вземете. Знам, че го превъзнасят във всички вестници и това почти винаги е лош признак, но в тоя случай изключението потвърждава правилото. Ако не ви хареса, ще ми го донесете и ще ви върна парите.

— Благодаря — отвърнах, признателен за препоръката, която в случая беше комплимент за мен. — Но и аз вече съм го чел.

— Тогава мога ли да ви покажа нещо друго?

— Имате ли един роман на име „Стъпалата към небето“?

Книжарят се замисли за миг.

— Този беше на Мартин, нали, автора на „Градът…“?

Кимнах.

— Бях направил поръчка, но издателството не ми я достави. Нека да проверя все пак.

Последвах го до един щанд, където той поговори с един от колегите си, който поклати глава.

— Доставката трябваше да пристигне вчера, но издателят казва, че няма бройки. Съжалявам. Ако искате, ще ви запазя една, когато ги докарат…

— Не се тревожете. Пак ще се отбия. И много ви благодаря.

— Съжалявам, господине. Не зная какво е станало, защото, нали ви казвам, тоя роман трябваше да го имаме вече…

Щом излязох от книжарницата, отидох до един павилион за вестници в началото на Ла Рамбла. Оттам си купих почти всички всекидневници, от „Ла Вангуардия“ до „Ла вос де ла индустрия“. После седнах в кафене „Каналетас“ и се заех най-щателно да прегледам пресата. Рецензии за романа, който бях написал заради Видал, имаше във всички издания — на цяла страница, с големи заглавия и снимка на дон Педро, на която той изглеждаше замислен и загадъчен, издокаран с нов костюм и захапал лула с преднамерено нехайно изражение. Започнах да чета различните заглавия и първия и последен абзац на всяка рецензия.

Първата, на която попаднах, почваше така: „Къщата на тленните останки“ е зряла, богата и възвишена творба, която се нарежда сред най-добрите постижения на съвременната литература. Друг вестник осведомяваше читателя, че в Испания никой не пише по-добре от Педро Видал, нашият най-уважаван и признат романист, а трети отсъждаше, че книгата е значим роман с майсторска техника и великолепно качество. Четвърти всекидневник изтъкваше грандиозния международен успех на Видал и неговата творба: Европа прекланя глава пред маестрото (въпреки че романът бе излязъл в Испания едва преди два дена и ако трябваше да се преведе, щеше да се появи в някоя друга страна най-рано след година). Статията представляваше разточителен коментар за голямото признание и изключителния респект, който името на Видал вдъхвало сред „най-видните международни експерти“, въпреки че, доколкото знаех, никоя от книгите му не бе превеждана на друг език — с изключение на един роман, чийто превод на френски бе финансирал самият дон Педро и от който се бяха продали 126 екземпляра. Като оставим чудесата настрана, пресата беше единодушна, че се е родил един класик, и че романът бележи завръщането на един от великите, най-добрият писател на нашето време: Видал, безспорен майстор на перото.

На срещуположната страница на някои от тези всекидневници успях да намеря и рецензии за романа на безизвестния Давид Мартин, които заемаха съвсем скромното пространство от една-две колонки. Най-благосклонната започваше така: Неумела творба с елементарен стил, „Стъпалата към небето“ на начинаещия автор Давид Мартин още от първата си страница ясно показва бездарието на своя създател. Друга рецензия отсъждаше, че новакът Мартин безуспешно се опитва да подражава на майстора на перото Педро Видал. Последната, която събрах сили да прочета, бе публикувана в „Ла вос де ла индустрия“ и започваше сухо с увод в получер шрифт, гласящ: Давид Мартин, напълно неизвестен автор и съчинител на кратки обяви, ни изненадва с това, което навярно ще се окаже най-лошият литературен дебют за тази година.

Оставих на масата вестниците и кафето, което си бях поръчал, и тръгнах по Ла Рамбла към канцелариите на Баридо и Ескобиляс. Пътьом подминах четири или пет книжарници, всичките нагиздени с безчет екземпляри от романа на Видал. В никоя не намерих и една-едничка бройка от моята книга. Навсякъде се повтаряше същата случка, която вече бях преживял в книжарница „Каталония“.

— Вижте, не зная какво е станало, защото романът трябваше да пристигне оня ден, но издателят казва, че наличностите са изчерпани и не знае кога ще го преиздаде. Ако искате, оставете ми името и телефонния си номер, мога да ви съобщя, когато го доставят… А питахте ли в „Каталония“? Е, щом и те го нямат…

Двамата съдружници ме посрещнаха с мрачно и недружелюбно изражение. Баридо, седнал зад бюрото си, галеше една писалка, а Ескобиляс, застанал прав зад гърба му, ме пронизваше с поглед. Усойницата, настанила се на един стол до мен, жадно очакваше развитието на събитията.

— Нямате представа колко съжалявам, приятелю Мартин — взе да ми разяснява Баридо. — Проблемът се състои в това: книжарите правят поръчки, като се осланят на рецензиите, които се появяват във вестниците — хич не ме питайте защо. Ако отидете в склада, дето е отстрани, ще видите, че имаме три хиляди екземпляра от вашия роман, които просто си гният ей така.

— Да не говорим за разходите и загубите, до които доведе това — допълни Ескобиляс с подчертано враждебен тон.

— Отбих се в склада, преди да дойда тук, и се уверих, че там има триста екземпляра. Началникът ми каза, че само толкова са били отпечатани.

— Това е лъжа! — заяви Ескобиляс.

Баридо го прекъсна с помирителен тон.

— Извинете съдружника ми, Мартин. Разберете, че и ние сме възмутени колкото вас, ако не и повече, от срамното отношение на местната преса към една книга, в която всички в това издателство бяхме направо влюбени. Моля ви обаче да разберете също така, че въпреки нашата пламенна вяра във вашия талант, в тоя случай сме просто с вързани ръце от объркването, породено от тези зложелателни рецензии. Ала не падайте духом, че и Рим не е бил построен за един ден. Ние с всички сили се борим да дадем на творбата ви поощрението, което заслужават изключително високите й литературни достойнства…

— С тираж от триста бройки.

Баридо въздъхна, наскърбен от моето недоверие.

— Тиражът е от петстотин бройки — уточни Ескобиляс. — Барсело и Семпере лично дойдоха вчера да поискат двеста от тях. Останалите ще отидат в следващата ни доставка; не можаха да влязат в настоящата, защото ни се бяха натрупали твърде много нови заглавия. Ако си бяхте направили труда да вникнете в нашите проблеми и не бяхте такъв егоист, прекрасно щяхте да ни разберете.

Гледах ги и тримата и не вярвах на ушите си.

— Само не ми казвайте, че няма да направите нищо повече от това.

Баридо ме погледна опечалено.

— И какво искате да направим, приятелю мой? Заложихме всичко на една карта заради вас. Помогнете ни сега мъничко и вие.

— Поне да бяхте написали някоя книга като тая на вашия приятел Видал — обади се Ескобиляс.

— Да, това вече е роман и половина! — съгласи се Баридо. — Казва го даже и „Ла вос де ла индустрия“.

— Знаех си, че така ще стане — продължи съдружникът му. — Вие сте един неблагодарник.

Усойницата, седнала до мен, ме гледаше съкрушено. Стори ми се, че се кани да ме хване за ръката, за да ме утеши, и бързо се отдръпнах. Баридо ми отправи мазна усмивка.

— Може би това е за добро, Мартин. Може би е знак от нашия Господ, който в безграничната си мъдрост иска да ви напъти да се върнете към работата, която достави толкова радост на читателите на „Градът на прокълнатите“.

Избухнах в смях. Баридо се присъедини към мен, а по негов знак прихнаха да се смеят и Ескобиляс и Усойницата. Гледах този хор от хиени и си мислех, че при други обстоятелства сегашният момент щеше да ми се стори наситен с изтънчена ирония.

— Радвам се, че приемате нещата така положително — заяви Баридо. — Е, какво ще кажете? Кога ще имаме на разположение следващия роман на Игнациус Б. Самсон?

Тримата ме гледаха любезно и очаквателно. Покашлях се, за да си прочистя гърлото и думите ми да прозвучат ясно, и им се усмихнах.

— Вървете на майната си.

18

Когато излязох оттам, часове наред крачих из улиците на Барселона без цел и посока. Не ми достигаше въздух и някаква тежест притискаше гърдите ми. Студена пот бе избила по челото и ръцете ми. На свечеряване вече не знаех къде да се скрия и поех по обратния път към къщи. Минавайки покрай книжарницата „Семпере и синове“, видях, че книжарят е напълнил витрината с екземпляри от моя роман. Вече беше затворено заради късния час, но вътре все още светеше и когато поисках да ускоря крачка, забелязах, че Семпере ме е зърнал и ми се усмихва с една тъга, която не бях виждал у него през всичките години на познанството ни. Той отиде до вратата и я отвори.

— Влезте за мъничко, Мартин.

— Някой друг ден, господин Семпере.

— Хайде, направете го заради мен.

Хвана ме за ръката и ме замъкна вътре в книжарницата. Последвах го до задната стаичка, където ми предложи стол. Поднесе две чаши с някаква течност, която изглеждаше по-гъста от смола, и ми направи знак да я изпия на един дъх. Той направи същото.

— Прегледах книгата на Видал — рече книжарят.

— Това е успехът на сезона — отбелязах.

— Той знае ли, че вие сте я написали?

Свих рамене.

— Има ли значение?

Семпере ми отправи същия поглед, с който в един далечен ден бе посрещнал онова осемгодишно хлапе, явило се в дома му пребито и със счупени зъби.

— Добре ли сте, Мартин?

— Отлично.

Семпере промърмори нещо под нос и стана, за да вземе някакъв предмет от един рафт. Беше екземпляр от моя роман. Подаде ми го заедно с една писалка и се усмихна.

— Бъдете така любезен да ми напишете посвещение.

Щом го написах, той взе книгата от ръцете ми и я постави в почетната витрина зад тезгяха, където държеше първите издания, които не бяха за продан. Това бе личното светилище на Семпере.

— Не е нужно да го правите, господин Семпере — промълвих.

— Правя го, защото ми е приятно и защото поводът го заслужава. Тази книга е къс от вашето сърце, Мартин. А също и от моето, заради онази малка роля, която съм изиграл за нея. Поставям я между „Дядо Горио“ и „Възпитание на чувствата“.

— Това е светотатство.

— Глупости! Това е една от най-добрите книги, които съм продал през последните десет години — а съм продал много — отвърна ми старият Семпере.

Благите му думи едва успяха да докоснат онова студено и непроницаемо спокойствие, което бе започнало да ме обзема. Прибрах се вкъщи полека, без да бързам. Когато влязох в къщата с кулата, си налях чаша вода и докато я пиех в кухнята на тъмно, прихнах да се смея.

На следващата сутрин получих две формални посещения. Първото бе на Пеп, новия шофьор на Видал. Носеше ми вест от своя господар, който ме канеше на обед в „Мезон Доре“ — несъмнено това бе празничната гощавка, която ми бе обещал преди време. Пеп ми се видя наперен и горящ от нетърпение да си тръгне час по-скоро. Нямаше и помен от съучастническия начин, по който се бе държал спрямо мен преди. Не пожела да влезе и предпочете да чака на площадката на стълбището. Подаде ми поканата, написана от Видал, без да ме погледне в очите, и щом му казах, че ще отида на срещата, веднага си тръгна, без да се сбогува.

Половин час по-късно на прага ми се появиха следващите посетители — моите двама издатели, придружени от един господин със строга външност и пронизващ поглед, който се представи като техен адвокат. Това забележително трио излъчваше нещо средно между траурно настроение и войнственост, което не оставяше място за съмнение относно естеството на визитата им. Поканих ги да влязат в галерията, където те се настаниха на канапето отляво надясно в низходящ ред по височина.

— Мога ли да ви предложа нещо за пиене? Например чашчица цианова сол?

Не очаквах усмивка и не я получих. След кратко встъпление от Баридо относно страховитите загуби, които разрухата, причинена от провала на „Стъпалата към небето“, щяла да докара на издателството, адвокатът пристъпи към едно повърхностно изложение. В него той ясно и недвусмислено ми каза, че ако не се върна към работата си в облика на Игнациус Б. Самсон и не предам следващия ръкопис от „Градът на прокълнатите“ в срок от месец и половина, щели да ме съдят за неизпълнение на договор, за щети и загуби и още пет-шест неща, които ми убягнаха, защото по това време вече бях престанал да им обръщам внимание. Не всички новини бяха лоши. Въпреки неприятностите, които моето поведение им бе навлякло, Баридо и Ескобиляс бяха намерили в сърцата си истинска перла от щедрост, с която да изгладят търканията и да скрепят един нов съюз, основан на дружба и взаимна изгода.

— Ако желаете, можете да закупите на преференциалната цена от седемдесет процента от продажната цена всички екземпляри от „Стъпалата към небето“, които не са били пласирани, тъй като установихме, че няма търсене за това заглавие и ще е невъзможно да го включим в следващата доставка — обясни Ескобиляс.

— Защо не ми върнете авторските права? В края на краищата, не сте ми платили нито грош за книгата и нямате намерение да се опитате да продадете дори един екземпляр.

— Не ще можем да направим това, приятелю мой — уточни Баридо. — Въпреки че не ви беше изплатен аванс, изданието представляваше значителна инвестиция за нас, а подписаният от вас договор е за двайсет години и автоматично се подновява при същите условия, в случай, че издателството реши да упражни законното си право. Разберете, че и ние също трябва да получим нещо. Не може всичко да бъде за автора.

Когато приключиха с изказванията, подканих тримата господа да се упътят към изхода или сами, или с помощта на ритници — по техен избор. Преди да им затръшна вратата под носа, Ескобиляс намери за добре да ми отправи един от своите заплашителни погледи.

— Ако не получим отговор до една седмица, свършено е с вас — изфъфли той.

— До една седмица вие и тоя тъпак, съдружникът ви, ще сте мъртви — спокойно отвърнах аз, без сам да зная защо изрекох тези думи.

Прекарах остатъка от предобеда, като зяпах стените, докато камбаните на „Санта Мария дел Мар“ не ми напомниха, че наближава часът на срещата ми с дон Педро Видал.

Той ме очакваше на най-добрата маса в салона. Ръцете му разсеяно си играеха с чаша бяло вино, докато слушаше пианиста, който свиреше едно парче от Енрике Гранадос29 със сякаш кадифени пръсти. Щом ме видя, Видал се изправи и ми подаде ръка.

— Поздравления — казах аз.

Усмихна се невъзмутимо и ме изчака да седна, за да седне и той. Оставихме една минута да изтече в мълчание, като се криехме зад музиката и зад погледите на хората от добър сой, които поздравяваха Видал от разстояние или идваха до масата, за да му честитят успеха, който бе тема за разговор в целия град.

— Давид, нямаш представа колко съжалявам за това, което се случи — поде той.

— По-добре се радвайте, вместо да съжалявате.

— Мислиш ли, че това означава нещо за мен? Ласкателствата на шепа нещастници? Най-голямата ми радост щеше да е да видя как ти триумфираш.

— Жалко, че отново ви разочаровах, дон Педро.

Видал въздъхна.

— Давид, аз нямам вина, че се настроиха против теб. Вината си е твоя. Ти просто си го просеше. Вече не си малък и би трябвало да знаеш как стават тия работи.

— По-добре вие ми кажете.

Той зацъка с език, сякаш моята наивност го обиждаше.

— Какво очакваше? Не си един от тях. И никога няма да бъдеш. Не пожела да бъдеш — и си въобразяваш, че ще ти го простят? Затваряш се в грамадната си къща и мислиш, че можеш да оцелееш, без да се присъединиш към хора на послушниците и да наденеш тяхната униформа! Заблуждаваш се, Давид. Винаги си се заблуждавал. Правилата на играта не са такива. Ако искаш да играеш сам, стегни си куфарите и отиди някъде, където ще можеш да бъдеш господар на съдбата си, ако изобщо съществува такова място. Но ако останеш тук, по-добре си намери протекция, каквато и да е тя. Така стоят нещата. Просто и ясно.

— Това ли правите вие, дон Педро? Разчитате на протекция?

— На мен не ми е нужно, Давид. Нали аз им давам хляб да ядат. Това също никога не можа да го проумееш.

— Ще се учудите колко бързо се уча. Ала не берете грижа, тези рецензии нямат никакво значение. За добро или зло, утре никой няма да си спомня за тях — нито за моите, нито за вашите.

— Тогава какъв е проблемът?

— Оставете, не е важно.

— Да не би ония кучи синове? Баридо и крадецът на трупове?

— Забравете, дон Педро. Както сам казахте, вината си е моя и на никой друг.

Салонният управител се приближи с въпросителен поглед. Не бях прегледал менюто и нямах намерение да го правя.

— Обичайното — за двама — поръча дон Педро.

Управителят се отдалечи с почтителен поклон. Видал ме наблюдаваше, сякаш бях опасен звяр, затворен в клетка.

— Кристина не можа да дойде — рече той. — Донесох това, за да й напишеш посвещение.

Сложи на масата един екземпляр от „Стъпалата към небето“, опакован в пурпурна хартия с печата на книжарница „Семпере и синове“, и го побутна към мен. Не направих никакво движение, за да го взема. Видал бе пребледнял. След разгорещената си реч и отбранителния тон явно се готвеше да бие отбой. Сега ми е паднал на мушката, помислих си аз.

— Кажете ми най-сетне каквото имате да ми казвате, дон Педро. Няма да ви ухапя.

Видал пресуши чашата си на един дъх.

— Две са нещата, които исках да ти кажа. И двете няма да ти харесат.

— Почвам вече да свиквам с това.

— Едното е свързано с баща ти.

Усетих как злостната усмивка се стопи на устните ми.

— От години искам да ти го кажа, но все си мислех, че за теб няма никаква полза да го знаеш. Навярно ще си помислиш, че съм премълчал от малодушие, но ти се заклевам, заклевам се в каквото щеш, че…

— Какво? — прекъснах го аз.

Видал въздъхна.

— Нощта, в която баща ти умря…

— … в която го убиха — поправих го аз с леден тон.

— Беше грешка. Смъртта на баща ти беше грешка.

Погледнах го неразбиращо.

— Онези хора не преследваха него. Просто сбъркаха.

Спомних си погледите на тримата бандити в мъглата, миризмата на барут и кръвта на баща ми, която шуртеше черна изпод ръцете ми.

— Човекът, когото искаха да убият, бях аз — рече Видал едва чуто. — Един бивш съдружник на баща ми бе открил, че жена му и аз…

Затворих очи и чух как един мрачен смях заклокочи във вътрешностите ми. Баща ми бе умрял, надупчен с куршуми, заради фустогонството на великия Педро Видал.

— Кажи нещо, за Бога — замоли се Видал.

Отворих очи.

— Кое е второто нещо, което щяхте да ми казвате?

Никога не го бях виждал уплашен. Отиваше му.

— Помолих Кристина да се омъжи за мен.

Последва дълго мълчание.

— Тя се съгласи.

Видал сведе очи. Един от келнерите тъкмо се задаваше с ордьоврите. Постави ги на масата и ни пожела „Bon appétit“. Видал не смееше да ме погледне отново. Храната изстиваше в чиниите. След малко взех екземпляра от „Стъпалата към небето“ и си излязох.



Същия следобед, след като излязох от „Мезон Доре“, по едно време се усетих, че вървя по Ла Рамбла, носейки онази бройка от „Стъпалата към небето“. Когато наближих ъгъла, откъдето започваше улица „Кармен“, започнаха да ми треперят ръцете. Спрях пред витрината на бижутерския магазин „Багес“, като се преструвах, че разглеждам златни медальони във формата на феи и цветя, инкрустирани с рубини. Пищната барокова фасада на магазин „Ел Индио“ бе съвсем наблизо; съдейки по вида й, всеки би помислил, че това е огромен базар, пълен с неподозирани чудесии, а не просто магазин за тъкани и платове. Приближих се бавно и влязох във фоайето, което водеше към входа. Знаех, че тя не би могла да ме познае, че навярно и аз самият вече не бих я познал, но въпреки това постоях там почти пет минути, преди да се осмеля да вляза. Когато все пак го сторих, сърцето ми биеше до пръсване и чувствах, че дланите ми се потят.

Стените бяха покрити с рафтове, препълнени с големи топове всевъзможни платове; край масите продавачи, въоръжени с шивашки метри и специални ножици, вързани на коланите им, обслужваха дами от сой, ескортирани от своите прислужнички и шивачки, и им показваха луксозните тъкани така, сякаш ставаше дума за скъпоценни материали.

— Мога ли да ви помогна с нещо, господине?

Въпросът дойде от един снажен мъж с писклив глас, навлечен с възтесен костюм от фланелен плат, който сякаш всеки миг щеше да се пръсне и да осее магазина с летящи парцали. Човекът ме гледаше снизходително с отчасти принудена, отчасти враждебна усмивка.

— Не — промълвих аз.

Тогава я видях. Майка ми тъкмо слизаше от една стълба, държейки куп остатъци от платове. Беше облечена с бяла блуза и аз мигновено я познах. Фигурата й бе малко наедряла, а по лицето, позагубило очертанията си, се четяха онези леки поражения, които нанасят рутината и разочарованието. Продавачът, раздразнен, продължаваше да ми говори нещо, но аз вече почти не долавях гласа му. Виждах само нея, гледах я как се приближава и минава покрай мен. За миг ме погледна и виждайки, че я наблюдавам, ми се усмихна покорно, както човек се усмихва на клиент или на началник, и после продължи с работата си. Такава буца ми заседна в гърлото, че едва успях да отворя уста, за да накарам продавача да млъкне, и се забързах към изхода с насълзени очи. Когато се озовах навън, пресякох улицата и влязох в едно кафене. Седнах на една маса до прозореца, откъдето се виждаше вратата на „Ел Индио“, и зачаках.

Бе минал почти час и половина, когато продавачът, който ме бе заговорил, излезе и спусна решетката на входа. Малко след това започнаха да гасят осветлението и някои от продавачите, които работеха там, взеха да си тръгват. Станах и излязох на улицата. Някакъв хлапак на десетина години, застанал при съседния вход, ме наблюдаваше. Направих му знак да се приближи и когато дойде при мен, му показах една монета. Той се ухили от ухо до ухо и установих, че му липсват няколко зъба.

— Виждаш ли този пакет? Искам да го дадеш на една госпожа, която ей сега ще излезе оттам. Ще й кажеш, че един господин те е помолил да й го предадеш, но няма да й казваш, че съм бил аз. Разбра ли?

Хлапакът кимна. Дадох му монетата и книгата.

— А сега ще почакаме.

Не се наложи да чакаме дълго. Три минути по-късно я видях да излиза. Насочи се към Ла Рамбла.

— Тази е госпожата. Виждаш ли я?

Майка ми се поспря пред портика на Витлеемската църква и аз дадох знак на хлапето да изтича при нея. Наблюдавах сцената отдалече, без да мога да чуя думите им. Детето й подаде пакета и тя го погледна учудено, колебаеше се дали да го приеме, или не. Момчето обаче настоя и накрая тя взе пакета от ръцете му и го проследи с поглед, когато то хукна да бяга. Объркана, майка ми се позавъртя насам-натам, шарейки с очи. Премери на ръка пакета, като оглеждаше внимателно пурпурната хартия, в която бе завит. Накрая любопитството й надделя и го отвори.

Видях я как извади книгата. Държеше я с две ръце и се взираше в предната корица, а после обърна томчето, за да погледне и задната. Дъхът ми секна и ми се прииска да се доближа до нея, да й кажа нещо, но просто не можех. Останах на мястото си, едва на няколко метра от моята майка, и я наблюдавах скришом, без тя да забележи присъствието ми, докато накрая закрачи отново с книгата в ръце в посока към Колон. Минавайки пред Двореца на Вицекралицата30, тя се приближи до едно боклукчийско кошче и я хвърли в него. После видях как тръгна надолу по Ла Рамбла и се стопи безследно в тълпата, сякаш кракът й никога не бе стъпвал там.

19

Семпере старши беше сам в книжарницата и тъкмо лепеше гърба на един екземпляр от „Фортуната и Хасинта“, който се разпадаше, когато вдигна поглед и видя, че съм застанал пред вратата. Трябваха му само няколко секунди, за да осъзнае в какво състояние се намирам. Направи ми знак да вляза. Щом се озовах вътре, книжарят веднага ми предложи стол.

— Не изглеждате добре, Мартин. Трябва да отидете на лекар. Ако ви е страх, ще ви придружа. И на мен ми треперят мартинките от тия доктори с техните бели престилки и разните им островърхи неща, дето ги държат в ръце, ама понякога човек, волю-неволю, трябва да отиде.

— Имам най-обикновено главоболие, господин Семпере. Пък и вече ми минава.

Семпере ми поднесе чаша минерална вода „Виши“.

— Вземете. Това цери всичко освен глупостта, която си е истинска пандемия в разгар.

Усмихнах се на шегата му неохотно. Пресуших чашата и въздъхнах. Усещах гадене и силна пристягаща болка, която пулсираше зад лявото ми око. За миг ми се стори, че ще рухна безчувствен, и затворих очи. Поех дълбоко въздух, като се молех да не хвърля топа точно там. Съдбата не би могла да има такова извратено чувство за хумор, че да ме отведе до книжарницата на Семпере, за да му оставя един труп в отплата за всичко, което бе сторил за мен. Усетих една ръка, която внимателно подпираше челото ми. Семпере. Отворих очи и видях, че книжарят и синът му, който се бе появил междувременно, ме наблюдават с погребално изражение.

— Да повикам ли доктор? — попита Семпере младши.

— Вече съм по-добре, благодаря. Много по-добре.

— Вашият начин на подобряване може да изкара акъла на човек. Лицето ви е направо посивяло.

— Може ли още мъничко вода?

Синът на книжаря побърза да ми напълни пак чашата.

— Извинете за зрелището — казах аз. — Уверявам ви, че не беше нарочно.

— Не говорете глупости.

— Навярно ще ви дойде добре да хапнете нещо сладко. Възможно е да ви е спаднала кръвната захар… — отбеляза синът.

— Да, я отиди до пекарната на ъгъла и донеси нещо сладичко — рече одобрително книжарят.

Когато останахме насаме, Семпере ме погледна укоризнено.

— Кълна ви се, че ще отида на лекар — обещах аз.

Няколко минути по-късно синът му се върна с книжна торба, пълна с най-отбрани вкусотии от кварталната сладкарница. Подаде ми я и аз си избрах една кифличка, която при други обстоятелства щеше да ми се стори апетитна като задника на някоя хористка.

— Хайде, гризкайте — нареди ми Семпере.

Послушно изядох кифличката. Малко по малко започнах да се подобрявам.

— Май взе да идва на себе си — забеляза синът.

— Ех, какво ли не церят кифличките от пекарната на ъгъла…

В този миг звънна камбанката на вратата. Някой клиент бе влязъл в книжарницата и по знак от страна на баща си Семпере младши ни остави, за да го обслужи. Книжарят остана при мен и се опита да ми премери пулса, притискайки китката ми с показалеца си.

— Господин Семпере, помните ли как преди много години ми казахте, че ако един ден се наложи да спася някоя книга, ама наистина да я спася, да се обърна към вас?

Семпере хвърли поглед на романа, който все още държах в ръце, след като го бях измъкнал от боклукчийското кошче, където го бе запокитила майка ми.

— Дайте ми пет минути.



Вече се спускаше мрак, когато поехме надолу по Ла Рамбла сред многобройните минувачи, излезли на разходка в топлата и влажна вечер. Подухваше съвсем слаб ветрец и хората се бяха подали през широко разтворените балконски врати и прозорци, за да гледат как преминава тълпата под небето, озарено от кехлибарено сияние. Семпере вървеше бързо и не забави крачка, докато не зърнахме сенчестата аркада, която водеше към улица „Арко дел Театро“. Преди да пресечем, той ме погледна тържествено и заяви:

— Мартин, сега ще видите нещо, за което не бива да разказвате на никого, даже и на Видал. На никого.

Кимнах, заинтригуван от сериозния и тайнствен вид на книжаря. Последвах го по улицата, тясна като прорез между мрачни и рушащи се сгради, които сякаш се свеждаха една към друга подобно на каменни върби, за да закрият ивицата небе, очертала терасите на покривите. След малко стигнахме до масивна дървена порта, която изглеждаше така, сякаш вардеше входа на стара базилика, престояла сто години на дъното на някое блато. Семпере изкачи двете стъпала, които водеха до портата, и хвана бронзовото мандало, изковано във формата на ухилено дяволче. Потропа три пъти и слезе по стъпалата, за да чака редом с мен.

— Сега ще видите нещо, за което не бива да разказвате…

— … на никого. Даже и на Видал. На никого.

Той кимна строго. Почакахме две-три минути, докато се чу шум от едва ли не сто резета, освобождаващи се едновременно. Голямата порта се открехна с дълбоко скърцане и през процепа се подаде лицето на един мъж на средна възраст, с редки коси, хищно изражение и пронизващ поглед.

— Само това липсваше — да се пръкне и Семпере! — сопнато рече той. — Какво ми водите днес? Някой страстен любител на литературата от ония, дето не могат да си хванат приятелка, понеже предпочитат да живеят с майка си?

Семпере не обърна внимание на саркастичния прием.

— Мартин, това е Исаак Монфорт, пазител на това място и извънредно дружелюбна личност. Слушайте и изпълнявайте всяка негова дума. Исаак, това е Давид Мартин, добър приятел, писател и мой доверен човек.

Въпросният Исаак ме изгледа от глава до пети със слаб ентусиазъм и после размени поглед с книжаря.

— Един писател никога не заслужава доверие. Я да видим, обясни ли ви Семпере правилата?

— Само това, че на никого не бива да разправям за видяното тук.

— Това е първото и най-важно правило. Ако не го спазите, собственоръчно ще ви извия врата. Ясна ли ви е картинката?

— Сто процента ми е ясна.

— Да вървим тогава — рече Исаак, като ми направи знак да вляза вътре.

— Сега ще се сбогувам, Мартин, и ще ви оставя двамата. Това е сигурно място.

Разбрах, че последните думи на Семпере се отнасяха до безопасността на книгата, а не до моята. Той ме прегърна силно, после се стопи в нощта. Прекрачих прага и Исаак дръпна един лост от вътрешната страна на портата. Хиляда механизма, свързани в мрежа от релси и скрипци, здраво я залостиха. Исаак взе един светилник от пода и го вдигна на височината на лицето ми.

— Изглеждате зле — отсъди той.

— Имам лошо храносмилане — отвърнах.

— От какво?

— От реалността.

— И вие ли? Наредете се на опашката — сряза ме той.

Поехме по дълъг коридор, забулен в мрак. От двете му страни смътно се различаваха фрески и мраморни стълбища. Навлизахме все по-навътре в тази величествена сграда и пред нас скоро изникна входът към нещо, което изглеждаше като огромна зала.

— Какво носите? — попита Исаак.

— Един роман. „Стъпалата към небето“.

— Доста префърцунено заглавие. Да не би вие да сте авторът?

— Боя се, че да.

Исаак въздъхна, мърморейки нещо под нос.

— И какво друго сте написали?

— „Градът на прокълнатите“, от първи до двайсет и седми том, наред с някои други неща.

Той се обърна и се усмихна доволно.

— Игнациус Б. Самсон?

— На вашите услуги, мир на праха му.

В този миг загадъчният пазител се спря и остави светилника върху нещо, което изглеждаше като балюстрада, увиснала пред огромен купол. Вдигнах поглед и загубих ума и дума. Пред мен се издигаше един колосален лабиринт от мостчета, коридори и рафтове със стотици хиляди книги, образувайки гигантска библиотека с невъзможна перспектива. Плетеница от тунели пресичаше огромната конструкция, която сякаш се издигаше спираловидно към грамаден стъклен купол, от който падаха завеси от светлина и мрак. Успях да различа няколко отделни силуета, които вървяха по малките мостчета и стълби или разглеждаха внимателно коридорите на тази катедрала, изградена от книги и думи. Не можех да повярвам на очите си и в пълното си изумление погледнах Исаак Монфорт. Той се усмихваше като стара лисица, която се наслаждава на любимия си номер.

— Игнациус Б. Самсон, добре дошъл в Гробището на забравените книги.

20

Последвах пазителя до основата на голямото хале, в което се помещаваше лабиринтът. Настилката, по която стъпвахме, бе съставена от различни плочи с надгробни надписи, кръстове и лица, избледнели в камъка. Пазителят се спря и плъзна лъча на газената лампа по някои от парчетата на този зловещ ребус, за да им се порадвам.

— Останки от древен некропол — обясни той. — Само дано това не ви даде някои идеи и не ви хрумне да хвърлите топа тук.

Повървяхме още и стигнахме до една зона пред централната конструкция, която като че ли играеше ролята на праг. Междувременно Исаак гладко ми рецитираше всички правила и задължения, като на моменти ме пронизваше с острия си поглед, а аз кимах хрисимо за негово успокоение.

— Член първи: дойде ли тук за пръв път, човек има правото да избере една книга, която му душа иска, измежду всички, намиращи се на това място. Член втори: щом се сдобие с тази книга, човек поема задължението да я пази и да направи всичко възможно, за не я изгуби никога. За цял живот. Има ли нещо неясно дотук? Вдигнах поглед към безкрайния лабиринт.

— Как може да се избере една-единствена книга измежду толкова много?

Исаак сви рамене.

— Някои хора предпочитат да вярват, че книгата избира тях… пръст на съдбата, тъй да се каже. Това, което виждате тук, е сборът от столетия изгубени и забравени книги, книги, осъдени на унищожение, накарани да замлъкнат завинаги, книги, съхраняващи паметта и душата на времена и чудеса, които никой вече не си спомня. Никой от нас, дори и най-възрастните, не знае точно кога е създаден този лабиринт, нито пък от кого. Навярно е почти толкова древен, колкото и самия град, и постепенно се е разраствал заедно с него, в неговата сянка. Знаем, че сградата е била издигната от останките на онези дворци, църкви, затвори и болници, които някога може да са били на това място. Основната постройка е от началото на XVIII век и оттогава неспирно се е променяла. Преди това Гробището на забравените книги е било скрито под тунелите на средновековния град. Някои казват, че по времето на Инквизицията учените и свободомислещи люде криели забранени книги в саркофази и ги заравяли в костниците из целия град, за да ги опазят, надявайки се, че бъдещите поколения ще ги извадят на бял свят. Към средата на миналия век бил открит един дълъг тунел, водещ от недрата на лабиринта до подземията на стара библиотека, която понастоящем е затворена и скрита в руините на древна синагога в Еврейския квартал. Когато последните градски стени паднали, се образувало свлачище и тунелът останал наводнен от подземната река, която от векове тече под днешната Ла Рамбла. Сега този тунел е непроходим, но предполагаме, че в течение на дълго време той е бил един от основните пътища за достъп до това място. По-голямата част от постройката, която виждате, се е разгърнала през XIX век. В целия град не повече от стотина души знаят за това място и се надявам, че Семпере не е сбъркал, като ви е включил сред тях…

Поклатих енергично глава, но Исаак ме наблюдаваше недоверчиво.

— Член трети: можете да погребете вашата книга, където пожелаете.

— А ако се изгубя?

— Една допълнителна клауза от мен: постарайте се да не се губите.

— Случвало ли се е някой някога да се изгуби?

Исаак изпръхтя.

— Когато постъпих тук, още преди години, разправяха една история за Дарио Алберти де Симерман. Семпере надали ви е говорил за това, естествено…

— Симерман? Историкът?

— Не, дресьорът на тюлени. Колко души на име Дарио Алберти де Симерман познавате? Така се случило, че през зимата на 1889 г. Симерман влязъл в лабиринта и го нямало в продължение на цяла седмица. Намерили го скрит в един от тунелите, полумъртъв от страх. Бил се барикадирал зад няколко редици свещени писания, за да не бъде видян.

— От кого да не бъде видян?

Исаак ме изгледа продължително.

— От мъжа в черно. Сигурен ли сте, че Семпере не ви е разказвал за това?

— Абсолютно сигурен.

Пазителят сниши глас и заговори с поверителен тон.

— През годините някои от членовете са виждали понякога мъжа в черно в лабиринтите на тунела. Всички го описват по различен начин. Някои даже твърдят, че са разговаряли с него. По едно време се носеше мълва, че мъжът в черно бил духът на прокълнат автор, когото един от членовете предал, като отнесъл оттук една от книгите му и не спазил обещанието да я съхранява. Книгата се изгубила завинаги и покойният автор вечно броди из коридорите, жаден за мъст — нали ги знаете тия истории а ла Хенри Джеймс, по които хората толкова си падат.

— Само не ми казвайте, че и вие вярвате в това.

— Разбира се, че не. Аз си имам друга теория. Теорията на Симерман.

— И тя е…?

— Според нея мъжът в черно е покровителят на това място, бащата на всяко тайно и забранено познание, на мъдростта и паметта, светлоносецът на разказвачите и писателите от незапомнени времена… Той е нашият ангел пазител, ангелът на лъжите и на нощта.

— Май се занасяте с мен.

— Всеки лабиринт си има своя минотавър — отбеляза Исаак.

Сетне се усмихна загадъчно и посочи към входа на лабиринта.

— Заповядайте.

Тръгнах по тесен пасаж, водещ към един от входовете, и бавно навлязох в дълъг коридор от книги, който описваше възходяща крива. В края на тази крива тунелът се разклоняваше в четири коридора и образуваше малък кръг, а от него се издигаше вита стълба, която се губеше във висините. Изкачих се по стълбата и стигнах до площадка, от която водеха началото си три тунела. Избрах един от тях, този, който като че ли отиваше право към сърцевината на градежа, и поех по него. Вървейки, прокарвах пръсти по гърбовете на стотици книги. Попивах дълбоко мириса на мястото, светлината, която се процеждаше между пукнатините или струеше от стъклените фенери, вградени из цялата дървена конструкция, и плуваше в отражения и сенки. Вървях безцелно почти половин час, докато накрая стигнах до нещо като затворена стая, в която имаше маса и стол. Стените й бяха изградени от книги и изглеждаха плътни с изключение на малка пролука, която създаваше впечатлението, че някой е измъкнал един том оттам. Реших, че това ще е новият дом на „Стъпалата към, небето“. Погледнах заглавната корица за последен път и препрочетох първия абзац, като си представих, че — по воля на съдбата — дълги години след моята смърт и забравата, която щеше да ме сполети, някой би могъл да измине същия път и да стигне до тази стая, за да намери една неизвестна книга, в която бях дал всичко от себе си. Поставих я там с чувството, че аз съм този, който остава на лавицата. Именно тогава усетих присъствието зад гърба си и се обърнах, за да се озова срещу този, който ме гледаше втренчено в очите — мъжът в черно.

21

Отначало не разпознах собствения си поглед в огледалото — едно от многото, които образуваха верига от мъждива светлина по протежение на коридорите на лабиринта. В отражението виждах моето лице и моята кожа, ала очите бяха очи на непознат. Неспокойни, тъмни и преливащи от злоба. Откъснах поглед и почувствах, че гаденето ме наляга отново. Седнах на стола пред масата и поех дълбоко дъх. Мина ми през ум, че дори на доктор Триас би могло да му се стори забавно, че квартирантът на моя мозък — или туморното образувание, както той предпочиташе да го нарича — е решил да ми види сметката точно на това място и да ме удостои с честта да бъда първият постоянен обитател на Гробището на забравените романисти. Погребан в компанията на своята последна и злополучна творба, същата, която го е отнесла в гроба. Някой щеше да ме открие тук след десет месеца или след десет години, или може би никога. Един велик финал, достоен за „Градът на прокълнатите“.



Мисля, че ме спаси горчивият ми смях, който проясни главата ми и ме накара да си спомня къде се намирам и с каква цел съм дошъл. Тъкмо се канех да стана от стола, когато я видях. Беше груба, тъмна книга без видимо заглавие на гърба. Лежеше върху куп от няколко други книги в самия край на масата. Взех я в ръце. Кориците изглеждаха подвързани с някаква щавена кожа, потъмняла по-скоро от пипане, отколкото от боя. Думите на заглавието, гравирани върху корицата по всяка вероятност с пирограф, бяха избледнели, но на четвърта страница ясно се четеше същото заглавие.

Lux Aeterna31

Д. М.

Предположих, че инициалите, които съвпадаха с моите, обозначаваха името на автора, но в цялата книга нямаше никакъв друг знак, който да потвърди това. Прелистих няколко страници и разпознах поне пет различни езика, които се редуваха в текста — испански, немски, латински, френски и иврит. Прочетох наслуки един абзац, който ми заприлича на молитва, каквато не си спомнях да има в традиционната литургия, и се запитах дали томчето не бе нещо като требник или компендиум от молитвени слова. Текстът беше осеян с цифри и строфи, чиито начални думи бяха подчертани; те вероятно отбелязваха епизоди или тематични раздели. Колкото повече го разглеждах, толкова повече осъзнавах, че най-силно ми напомня за евангелията и катехизисите от училищните ми години.



Можеше да изляза оттам, да избера който и да е друг том измежду стотиците хиляди книги и да напусна това място завинаги. Имах чувството, че почти съм успял да го сторя, докато не си дадох сметка, че се връщам по тунелите и коридорите на лабиринта с въпросната книга в ръка, сякаш тя бе някакъв паразит, впил се в кожата ми. За миг ми се мерна мисълта, че тази книга имаше по-голямо желание да излезе от лабиринта, отколкото аз, и че по някакъв начин тя направляваше стъпките ми. След като обикалях известно време и минах няколко пъти покрай един и същ екземпляр на четвърти том от събраните съчинения на Ле Фаню32, се озовах, незнайно как, при витата стълба, по която се бях изкачил дотук; спуснах се по нея и оттам налучках пътя към изхода на лабиринта. Мислех си, че Исаак ще ме чака на прага, но от неговото присъствие нямаше и следа, макар и да бях убеден, че някой ме наблюдава, стаен в мрака. Големият свод на Гробището на забравените книги тънеше в дълбока тишина.

— Исаак? — извиках аз.

Ехото на гласа ми се изгуби в сенките. Напразно почаках няколко секунди, след което се отправих към изхода. Синкавият здрач, който се процеждаше през купола, полека се стопи и край мен стана тъмно почти като в рог. Малко по-нататък съзрях една светлинка, която трепкаше в края на галерията и разбрах, че пазителят е оставил фенера в подножието на голямата врата. Обърнах се за последен път, за да огледам внимателно мрака на галерията. Сетне дръпнах ръчката, която задвижваше механизма от релси и скрипци. Резетата се освободиха едно по едно и вратата поддаде с няколко сантиметра. Бутнах я само колкото бе необходимо, за да мина през процепа и да изляза навън. За броени секунди вратата започна да се затваря отново и се захлопна зад мен с дълбок кънтеж.

22

Докато се отдалечавах от това място, усещах как неговото вълшебство постепенно ме напуска и наново ме обземат болката и гаденето. Два пъти паднах по очи, веднъж на Ла Рамбла, а втория път — когато се опитвах да пресека Виа Лайетана, където без малко не бях прегазен от трамвай, но едно момче ме вдигна навреме и ме спаси. Едвам успях да се добера до дома си. Къщата бе стояла затворена целия ден и горещината, онази влажна и зловредна горещина, която с всеки изминал ден все повече задушаваше града, изпълваше стаите, трептейки във въздуха като прашна светлина. Качих се в кабинета в кулата и разтворих прозорците широко. Слаб ветрец полъхваше едва-едва от небето, сякаш смазано от тежки черни облаци, които бавно кръжаха над Барселона. Оставих книгата на писалището си и си казах, че ще имам достатъчно време да я проуча внимателно. А може би не беше така. Може би моето време бе изтекло. Впрочем това вече не изглеждаше особено важно.

В този миг краката почти не ме държаха и имах нужда да полегна в тъмното. Измъкнах от чекмеджето едно от шишенцата с кодеин и глътнах три или четири хапчета наведнъж. Пъхнах шишенцето в джоба си и се потътрих по стълбите надолу, като не бях съвсем сигурен, че ще успея да се добера до спалнята цял-целеничък. Когато стигнах коридора, ми се стори, че ивицата светлина изпод входната врата примигна, сякаш някой бе застанал от другата страна на вратата. Приближих се бавно до входа, като се подпирах о стените.

— Кой е там? — попитах.

Нямаше отговор, нито пък някакъв звук. Поколебах се за миг, после отворих и се подадох на площадката. Наведох се да погледна надолу по стълбите. Стъпалата се спускаха спираловидно и очертанията им се стапяха в мрака. Нямаше никого. Обърнах се към вратата и забелязах, че светлината на малкия фенер на площадката потрепва. Влязох отново вкъщи и заключих вратата, нещо, което много пъти забравях да сторя. Именно тогава го видях. Плик от кремава хартия с назъбен ръб. Някой го бе пъхнал под вратата. Коленичих, за да го взема. Хартията бе тежка, пореста. Пликът бе запечатан с восък и носеше моето име. На емблемата, отпечатана във восъка, личеше силуетът на ангела с разперените криле.

Отворих го.

Уважаеми господин Мартин,


Ще прекарам известно време в града и с най-голямо удоволствие бих се порадвал на Вашата компания и може би на възможността да подхвана отново темата за моето делово предложение. Ще Ви бъда много признателен, ако — стига да нямате друг ангажимент — вечеряте с мен следващия петък, 13-ти, този месец, в десет вечерта в една малка вила, която наех за престоя си в Барселона. Сградата се намира на ъгъла на улиците „Олот“ и „Сан Хосе де ла Монтаня“, точно до входа на парка Гюел. Надявам се и вярвам, че ще имате възможност да дойдете.

Ваш приятел,

Андреас Корели

Пуснах бележката на пода и се повлякох към галерията. Там се проснах на канапето в уютния здрач. До тази среща оставаха седем дни. Усмихнах се сам на себе си. Не вярвах, че ще доживея дотогава. Затворих очи и се помъчих да заспя. Постоянното свистене в ушите ми сякаш бе станало по-силно от всякога. Стрели от бяла светлина пронизваха мозъка ми с всеки удар на сърцето ми.

Няма да можете дори да помислите за писане.

Отворих отново очи и огледах синкавия полумрак, който забулваше галерията. На масата до мен все още лежеше онзи стар албум с фотографии, който Кристина бе оставила. Не бях имал смелост да го изхвърля, нито дори да го докосна. Протегнах ръка към него и го отворих. Разлистих го, докато стигнах до снимката, която търсех. Измъкнах я и я разгледах. Кристина, още дете, вървеше по онзи кей, който се врязваше в морето, уловила за ръка някакъв непознат. Притиснах снимката до гърдите си и се оставих умората да ме завладее. Бавно и полека горчилката и яростта на този ден, на всички тези години, се стопиха и усетих как ме обгръща един топъл мрак, пълен с гласове и ръце, които ме очакваха. Пожелах да се изгубя в него така, както не бях желал нищо през целия си живот, ала нещо ме издърпа обратно и една пронизваща, ослепителна болка ме изтръгна от този приятен сън, който обещаваше да е безкраен.

Все още не — прошепна гласът, — все още не.

Знаех, че дните отминават, защото на моменти се събуждах и ми се струваше, че съзирам слънчевите лъчи, които минаваха през кепенците на прозорците. На няколко пъти като че ли чух хлопане по вратата и гласове, които викаха името ми, но скоро замлъкваха. Часове или дни по-късно станах и вдигнах ръце към лицето си, за да открия кръв по устните си. Не зная дали излязох на улицата или сънувах, че го правя, но без сам да зная как съм попаднал там, се озовах на Пасео дел Борн, крачейки към катедралата „Санта Мария дел Мар“. Улиците бяха пусти под блесналата като живак луна. Вдигнах поглед и ми се стори, че виждам призрака на една могъща черна буря, която разперваше крилете си над града. Ослепителна бяла светлина раздра небето и една изтъкана от дъждовни капки пелерина се сгромоляса като порой от стъклени кинжали. Миг преди първата капка да докосне земята, времето спря и стотици хиляди сълзи от светлина останаха увиснали във въздуха като прашинки. Знаех, че някой или нещо крачи зад гърба ми и чувствах дъха му в тила си — студен дъх, пропит със смрадта на гниеща плът и огън. Усетих как пръстите му, дълги и тънки, се плъзгат по кожата ми, но в този миг, прекосявайки неподвижно увисналия дъжд, се появи онова момиченце, живеещо само на снимката, която държах до гърдите си. То ме улови за ръката и ме издърпа оттам, заведе ме отново до къщата с кулата, далеч от онова ледено присъствие, което се промъкваше крадешком зад гърба ми. Когато се свестих, седемте дни бяха изминали.

Настъпваше утрото на 13 юли, петък.

23

Педро Видал и Кристина Сание се ожениха същия следобед. Сватбената церемония се състоя в пет часа в параклиса на манастира Педралбес и бе почетена само от малка част от клана Видал; най-видните членове на фамилията, в това число и бащата на младоженеца, многозначително си бяха спестили присъствието. Ако имаше злоезичници, щяха да кажат, че хрумването на изтърсака да сключи брак с дъщерята на шофьора е поляло със студен душ войнството на династията. Само че такива нямаше. Скрепили дискретен пакт за мълчание, светските хроникьори имаха други неща за вършене тоя следобед и ни една-едничка публикация не отрази церемонията. Никой не бе отишъл там, за да разкаже, че пред дверите на църквата се бе събрал цял букет от бивши любовници на дон Педро, плачещи безмълвно като дружество на повехнали вдовици, все още вкопчени в последната надежда. Никой не бе отишъл там, за да разкаже, че Кристина държеше китка бели рози в ръка и бе облечена в рокля с цвят на слонова кост, която се сливаше с кожата й и създаваше впечатлението, че булката пристъпва гола към олтара, без друго украшение освен бялото було, покриващо лицето й, и кехлибареното небе, захлупило върха на камбанарията с вихър от облаци.

Никой не бе отишъл там, за да запомни как тя слезе от колата и се поспря за миг, за да огледа площада срещу портала на църквата, докато очите й откриха онзи умиращ мъж с треперещи ръце, мълвящ нечуто едни слова, които щеше да отнесе със себе си в гроба.

— Проклети да сте. Проклети да сте и двамата.



Два часа по-късно, седнал в креслото в кабинета си, отворих сандъчето, което бе попаднало в ръцете ми преди години и съдържаше едничкото наследство, останало от баща ми. Извадих пистолета, увит в парче плат, и отворих барабана. Пъхнах шест куршума в него и го щракнах отново. Допрях дулото до слепоочието си, запънах петлето и затворих очи. В този миг усетих как един порив на вятъра внезапно шибна кулата, прозорците на кабинета се разтвориха от край до край и силно се треснаха в стената. Леден бриз помилва кожата ми, носейки изгубения полъх на големите надежди.

24

Таксито бавно изпълзя до пределите на квартал Грасия и се насочи към усамотената и сенчеста площ на парка Поел. Хълмът бе осеян с големи къщи, видели и по-добри времена; те надничаха от горичката, която се полюляваше от вятъра като водите на черна река. Съгледах на върха на възвишението голямата порта на имота. Гауди бе починал три години по-рано и след неговата смърт наследниците на граф Гюел продадоха на общината за една песета този изоставен комплекс, който никога не бе имал друг обитател освен своя архитект. Забравена и неподдържана, градината с колоните и кулите сега навяваше мисли за един прокълнат рай. Казах на таксиметровия шофьор да спре пред решетките на входа и му платих.

— Сигурен ли е господинът, че иска да слезе тук? — попита шофьорът с неуверено изражение. — Ако желаете, мога да ви почакам няколко минути…

— Няма да е нужно.

Пърпоренето на таксито заглъхна по хълма надолу и аз останах сам с ехото от вятъра сред дърветата. Шумата, плъзнала до входа на парка, се стелеше на купчини пред нозете ми. Доближих се до решетестите врати, които бяха затворени с проядени от ръжда вериги, и надникнах вътре. Лунната светлина нежно докосваше силуета на дракона, извисил се над стълбището. Някаква тъмна фигура се спускаше по стъпалата много бавно, като ме наблюдаваше с очи, блестящи като мокри перли. Това бе едно черно куче. Животното се спря в подножието на стълбата и чак тогава забелязах, че не беше само. Още два песа се взираха в мен, без да издават звук. Единият се бе доближил тихомълком в сянката, която хвърляше къщата на пазача, разположена от едната страна на входа. Другото куче — най-голямото от трите — се бе покачило на стената на парка и ме гледаше от корниза, едва на няколко метра от мен. Парата от дъха му се кълбеше между оголените му зъби. Отстъпих назад много бавно, без да откъсвам поглед от очите му и без да обръщам гръб. Стъпка по стъпка, успях да стигна до отсрещния тротоар. Междувременно друго куче се бе покатерило на стената и ме следеше с очи. Огледах земята, търсейки някаква пръчка или камък, с които да се отбранявам, ако им хрумнеше да ми се нахвърлят, но наоколо имаше само окапала шума. Знаех, че ако откъсна поглед от тях и хукна да бягам, животните ще ме подгонят и че преди да съм изминал и двайсетина метра, ще ме съборят и ще ме разкъсат. Най-големият пес се доближи малко отгоре по стената и аз бях сигурен, че се готви да скочи. Третото куче, онова, което бях видял най-напред и което вероятно играеше ролята на примамка, тъкмо се изкачваше по долната част на стената, за да се присъедини към другите две. Свършено е с мен, помислих си.

В този миг едно ярко сияние лумна и освети вълчите муцуни на трите животни, които се заковаха на място. Погледнах през рамо и видях възвишението, което се издигаше на около петдесет метра от входа на парка. Лампите на къщата се бяха запалили — единствените светлини на целия хълм. Едно от кучетата се оттегли навътре в парка с глухо скимтене. Миг по-късно го последваха и останалите.

Без да се двоумя, поех към голямата къща. Точно както бе посочил Корели в поканата си, тя се издигаше на ъгъла на улица „Олот“ и „Сан Хосе де ла Монтаня“. Беше източена и ъгловата сграда на три етажа под формата на кула с мансарди, която съзерцаваше като часовой града и призрачния парк, простиращ се в подножието й.

Къщата се намираше в края на един стръмен склон, по който се издигаше стълбище, водещо до портата й. От големите прозорци струеше златиста светлина. Докато се изкачвах по каменните стъпала, като че ли различих една фигура, очертана на балюстрадата на втория етаж, неподвижна като паяк, стаен в мрежата си. Стигнах до последното стъпало и спрях, за да си поема дъх. Входната врата беше открехната и ивица светлина се простираше до нозете ми. Приближих се бавно и спрях на прага. Отвътре се носеше мирис на мъртви цветя. Почуках на вратата с кокалчетата на пръстите си и тя поддаде малко. Пред мен се разкри вестибюл и един дълъг коридор, който водеше към вътрешността на къщата. Долових някакъв сух, повтарящ се звук — сякаш капак на прозорец се хлопаше от вятъра, — който идваше от някое кътче на къщата и напомняше туптенето на сърце. Направих няколко крачки във вестибюла и видях от лявата си страна стълбите, които водеха нагоре към кулата. Стори ми се, че дочух леки стъпки — като стъпките на дете, които се изкачваха към последните етажи.

— Добър вечер! — извиках аз.

Още преди ехото от гласа ми да заглъхне в коридора, повтарящият се звук, който пулсираше някъде в къщата, спря. Пълна тишина се спусна покрай мен и едно ледено течение помилва лицето ми.

— Господин Корели? Мартин е тук. Давид Мартин…

Тъй като не получих отговор, се осмелих да навляза в коридора, който водеше навътре. Стените бяха покрити с портретни фотографии в различни размери, поставени в рамка. От позите и облеклата на хората заключих, че повечето бяха снимани преди най-малко двайсет или трийсет години. Под всяка рамка имаше малка табелка с името на човека и годината, в която е била заснета фотографията. Разгледах внимателно тези лица, които ме наблюдаваха от едно друго време. Деца и старци, дами и господа. Това, което обединяваше всички, бе една сянка на тъга в погледа, един безмълвен зов. Всички се взираха в камерата със страстен копнеж, който чак смразяваше кръвта.

— Интересувате ли се от фотография, приятелю Мартин? — изрече един глас току до мен.

Извърнах се сепнат. Застанал до мен, Андреас Корели съзерцаваше снимките с печална усмивка. Бе изникнал, без да го видя или чуя, и когато ми се усмихна, усетих, че ме побиват тръпки.

— Мислех, че няма да дойдете.

— И аз така мислех.

— В такъв случай позволете ми да ви поканя на чаша вино, за да вдигнем тост за тези наши заблуждения.

Последвах го до голям хол с широки френски прозорци, които гледаха към града. Корели ми посочи едно кресло и се зае да напълни две чаши от стъклена гарафа, поставена на масата. Поднесе ми едната чаша и седна на отсрещното кресло.

Опитах виното. Беше превъзходно. Пресуших го почти на един дъх и скоро почувствах как нервите ми се отпускат от топлината, която плъзна по гърлото ми. Корели душеше своята чаша и ме наблюдаваше с ведра и дружелюбна усмивка.

— Имахте право — рекох аз.

— Да, обикновено имам право — отвърна той. — Това е навик, който рядко ми доставя удоволствие. Понякога си мисля, че малко неща биха ме зарадвали повече от това — да съм сигурен, че съм сгрешил.

— Тая работа лесно може да се оправи. Я попитайте мен! Аз винаги греша.

— Не, не грешите. Струва ми се, че виждате нещата почти толкова ясно, колкото и аз, но и на вас това съвсем не ви носи удовлетворение.

Докато го слушах, изведнъж ми хрумна, че в тоя миг едничкото, което би могло да ми донесе някакво удовлетворение, е да подпаля целия свят и да изгоря заедно с него. Сякаш прочел мисълта ми, Корели се усмихна, оголвайки зъбите си, и кимна.

— Аз мога да ви помогна, приятелю мой.

Улових се, че отбягвам погледа му и вместо това се взирам в малката брошка със сребърния ангел на ревера му.

— Красива брошка — рекох аз, сочейки към нея.

— Семеен спомен — отвърна Корели.

Стори ми се, че вече сме разменили достатъчно банални любезности за цялата вечер.

— Господин Корели, защо съм тук?

Очите му припламнаха, на цвят досущ като виното, което бавно се поклащаше в чашата му.

— Много просто. Тук сте, защото най-сетне сте разбрали, че това е вашето място. Тук сте, защото преди една година ви отправих предложение. Предложение, което тогава не бяхте готов да приемете, ала не сте забравили. А пък аз съм тук, защото продължавам да мисля, че вие сте човекът, когото търся, и затова предпочетох да изчакам дванайсет месеца, преди да ви оставя и да потърся друг.

— Така и не уточнихте подробностите на това предложение — припомних му аз.

— Всъщност единственото, което ви съобщих, бяха подробностите.

— Сто хиляди франка, за да работя за вас цяла година, през която да напиша една книга.

— Именно. Мнозина биха помислили, че това е най-главното. Но не и вие.

— Казахте, че когато ми обясните какъв тип книга желаете да напиша за вас, бих го направил, дори и без да ми платите.

Корели кимна.

— Имате добра памет.

— Паметта ми е отлична, господин Корели, макар че не си спомням да съм видял, прочел или пък чул за някоя книга, издадена от вас.

— Съмнявате се в моята платежоспособност?

Поклатих глава, опитвайки се да прикрия копнежа и алчността, които ме разяждаха отвътре. Колкото по-безразличен вид си придавах, толкова по-изкушен се чувствах от обещанията на издателя.

— Просто ми е любопитно да узная вашите мотиви — изтъкнах.

— Така и трябва да бъде.

— Във всеки случай е редно да ви припомня, че имам договор, който ме обвързва изключително с Баридо и Ескобиляс за още пет години напред. Онзи ден получих съвсем недвусмислено посещение от двамината, придружени от доста отракан наглед адвокат. Ала това май не е от особено значение, защото пет години са порядъчно дълго време, а за мен е пределно ясно, че времето е последното нещо, с което разполагам.

— Адвокатите не бива да ви стряскат. Моите изглеждат несравнимо по-отракани от хората на онези два цирея и нямат изгубен случай. Оставете на мен правните подробности и съдебните спорове.

Последните думи той изрече с една усмивка, която ме накара да си помисля, че за мен ще е от полза да нямам никакво вземане-даване с юридическите съветници на издателство „Люмиер“.

— Вярвам ви. Сега навярно остава само въпросът какви са останалите подробности на вашето предложение — всъщност най-главните.

— Това не е лесно да се обясни, тъй че ще е най-добре да говоря без заобикалки.

— Да, ако обичате.

Корели се наведе напред и ме прониза с поглед.

— Мартин, искам да създадете една религия за мен.

Отначало помислих, че не съм го чул добре.

— Моля?

Той не откъсваше от мен своите бездънни очи.

— Казах, че искам да създадете една религия за мен.

Изгледах го продължително, онемял от изненада.

— Май ме взимате на подбив.

Корели поклати глава и с наслада отпи от виното си.

— Искам да впрегнете целия си талант и в течение на една година да се посветите телом и духом на най-великата история, която някога сте съчинявали: една религия.

Единственото, което можах да сторя, бе да избухна в смях.

— Но вие сте напълно луд! Това ли е вашето предложение? Такава ли книга искате да напиша?

Корели кимна невъзмутимо.

— Не сте избрали подходящия писател. Аз нямам понятие от религия.

— Не се тревожете за това. Аз пък имам. На мен не ми трябва богослов. Това, което търся, е разказвач. Знаете ли какво представлява една религия, приятелю Мартин?

— Едвам си спомням „Отче наш“.

— Изящна и добре изпипана молитва. Като оставим настрана поетичната част, религията е своего рода нравствен кодекс, който се изразява посредством легенди, митове или други литературни средства, за да установи система от вярвания, ценности и норми, с които да се регулира дадена култура или общество.

— Амин — отвърнах.

— И както при литературата или при който и да е акт на общуване, ефективността се дължи на формата, а не на съдържанието — продължи Корели.

— Значи твърдите, че една доктрина е нещо като приказка?

— Всичко е приказка, Мартин. Нашите вярвания, нашите познания, нашите спомени, че даже и сънищата ни. Всичко е приказка, повествование, поредица от случки и персонажи, които предават някакво емоционално съдържание. Един акт на вярата е всъщност акт на приемане — приемане на история, която ни се разказва. Приемаме за истина единствено онова, което може да бъде разказано. Само не ми казвайте, че идеята не ви изкушава.

— Не.

— Не се изкушавате да съчините история, заради която хората ще са готови да живеят и да умрат, заради която ще са способни да убиват и да се оставят да бъдат убити, да се жертват и да се обричат на осъждане, да отдават душата си? Та има ли за един писател по-голямо предизвикателство от това — да съчини история с такава мощ, че да надхвърли границите на измислицата и да се превърне в истина, в откровение?

В течение на няколко секунди двамата се гледахме мълчаливо.

— Мисля, че вече знаете какъв ще е моят отговор — рекох аз накрая.

Корели се усмихна.

— Аз го зная, да. Струва ми се обаче, че вие още не го знаете.

— Благодаря ви за компанията, господин Корели. А също и за виното, и за тези разсъждения. Много предизвикателни, наистина. Внимавайте с кого ги споделяте. Пожелавам ви да намерите подходящия човек и вашият памфлет да се увенчае с небивал успех.

Станах и понечих да си тръгна.

— Чакат ли ви някъде другаде, Мартин?

Не му отговорих, но се спрях.

— Не изпитва ли човек гняв, когато знае, че би могъл да има толкова неща, заради които да живее, здрав, щастлив и необвързан? — изрече Корели зад гърба ми. — Не изпитва ли гняв, когато тези неща биват изтръгнати от ръцете му?

Обърнах се бавно.

— Какво е една година труд в сравнение с възможността всичките ти желания да се сбъднат? Какво е една година труд в сравнение с обещанието за дълъг живот в благоденствие?

Нищо, казах си аз против волята си. Нищо.

— Това ли е вашето обещание?

— Поставете сам цената. Искате да подпалите целия свят и да изгорите с него? Нека го направим заедно! Вие определяте цената. Аз съм готов да ви дам онова, което най-силно желаете.

— Не зная какво желая най-силно.

— Напротив, мисля, че знаете.

Издателят се усмихна и ми намигна. Сетне стана и отиде до един скрин, върху който бе поставена лампа. Отвори първото чекмедже и измъкна оттам един плик от пергаментова хартия. Подаде ми го, но аз не го взех. Тогава той го остави на масата, която бе между нас, и отново седна на мястото си, без да каже дума. Пликът беше отворен и доколкото можех да видя, беше пълен с пачки банкноти от сто франка. Цяло състояние.

— Държите толкова пари в някакво чекмедже и оставяте вратата да зее? — попитах аз.

— Можете да ги преброите. Ако ви се сторят недостатъчно, назовете вие цифрата. Вече ви казах, че няма да споря с вас за пари.

Дълго се взирах в това имане и накрая поклатих глава. Поне го бях видял. Беше истинско. Предложението и суетата, които ме подкупваха в тези мигове на скръб и отчаяние, бяха истински.

— Не мога да ги приема — казах.

— Мислите, че това са мръсни пари?

— Всички пари са мръсни. Ако бяха чисти, никой нямаше да ги иска. Ала не това е проблемът.

— Тогава какво ви смущава?

— Не мога да ги приема, защото не съм в състояние да приема предложението ви. Не бих могъл, даже и да исках.

Корели сякаш претегли думите ми.

— Мога ли да ви попитам защо?

— Защото съм пътник, господин Корели. Защото ми остават само няколко седмици живот, може би дори броени дни. Защото не ми е останало нищо, което да предложа в замяна.

Корели сведе поглед и потъна в продължително мълчание. Заслушах се във вятъра, който стържеше по прозорците и се прокрадваше в къщата.

— Само не ми казвайте, че не сте знаели — добавих аз.

— Догаждах се.

Той не помръдваше от мястото си и не вдигаше очи към мен.

— Има много други писатели, които могат да напишат тази книга за вас, господин Корели. Благодарен съм ви за предложението — даже повече, отколкото си представяте. Лека нощ.

Отправих се към изхода.

— Да речем, че бих могъл да ви помогна да победите болестта си — обади се той.

Спрях се насред коридора и се обърнах. Корели бе едва на две педи от мен и ме гледаше втренчено. Стори ми се по-висок в сравнение с първия път, когато го бях видял в коридора, а очите му изглеждаха по-големи и тъмни. Можех да видя в зениците му собственото си отражение, което се свиваше, докато те се разширяваха.

— Притеснява ли ви моята външност, приятелю Мартин?

Преглътнах с мъка.

— Да — признах си аз.

— Моля ви, върнете се в хола и седнете. Дайте ми възможност да ви обясня как стоят нещата. Нима има какво да загубите?

— Предполагам, че няма.

Той внимателно улови ръката ми над лакътя. Пръстите му бяха дълги и бледи.

— Няма защо да се боите от мен, Мартин. Аз съм ваш приятел. Докосването му беше утешително. Оставих се да ме отведе обратно в хола и седнах послушно като дете, което очаква наставленията на някой възрастен. Корели коленичи до креслото, загледан в очите ми. Взе ръката ми и силно я стисна.

— Искате ли да живеете?

Щеше ми се да отговоря, но не намирах думи. Осъзнах, че в гърлото ми е заседнала буца, а очите ми се наливат със сълзи. До този миг не си бях давал сметка колко силно желаех да продължавам да дишам, да си отварям очите всяка сутрин и да мога да излизам на улицата, да стъпвам по камъните и да гледам небето, и най-вече — да продължавам да си спомням.

Кимнах.

— Аз ще ви помогна, приятелю Мартин. Единственото, за което ви моля, е да ми се доверите. Приемете предложението ми. Позволете ми да ви помогна. Позволете ми да ви дам онова, което най-горещо желаете. Това е моето обещание.

Кимнах отново.

— Приемам.

Корели се усмихна и се наведе към мен, за да ме целуне по бузата. Устните му бяха студени като лед.

— Двамата с вас, приятелю мой, заедно ще сътворим велики дела. Ще видите — промълви той.

Сетне ми подаде кърпичка, за да изтрия сълзите си. Избърсах ги, без да изпитам онзи ням срам от това, че плачех пред чужд човек — нещо, което не бях правил, откакто умря баща ми.

— Вие сте твърде изнурен, Мартин. Останете да пренощувате тук. Тази къща има предостатъчно стаи. Уверявам ви, че на сутринта ще се чувствате по-добре и ще виждате нещата по-ясно.

Свих рамене, макар и да разбирах, че Корели имаше право. Бях направо капнал и едничкото ми желание бе да заспя дълбоко. Даже не ми се ставаше от това кресло — най-удобното и уютно от всички кресла на света.

— Ако нямате нищо против, предпочитам да остана тук.

— Разбира се. Ще ви оставя да си почивате. Съвсем скоро ще се почувствате по-добре. Давам ви думата си.

Той отиде до скрина и угаси газената лампа. Стаята потъна в синкав здрач. Клепачите ми сами се затваряха и в главата ми взе да нахлува едно усещане, подобно на пиянски унес, но все пак успях да видя как силуетът на Корели прекоси стаята и се стопи в мрака. Затворих очи и чух шепота на вятъра зад прозорците.

25

Сънувах, че къщата бавно потъва. Отначало ситни сълзици тъмна вода започнаха да избиват през пукнатините на каменните плочи, по стените, по релефите на покрива, по кълбата на лампите, през отворите на ключалките. Това бе студена течност, която се точеше мудно и тежко като капки живак, малко по малко заливаше пода и пълзеше нагоре по стените. После почувствах, че водата покрива нозете ми и бързо се покачва. Останах в креслото, гледайки как нивото й се издигна до гърлото ми и как едва след броени секунди достигна до тавана. Усетих, че плувам и видях бледи светлинки, които трепкаха зад прозорците. Това бяха човешки фигури, увиснали на свой ред в този воден мрак. Носеха се, уловени от течението, и протягаха ръце към мен, ала аз не можех да им помогна и водата ги отнасяше безвъзвратно. Стоте хиляди франка на Корели плаваха край мен и се полюшваха като хартиени риби. Прекосих стаята и се доближих до някаква затворена врата в единия й край. Тънка нишка светлина проникваше през ключалката. Отворих вратата и видях, че води към стълби, които се спускаха към недрата на къщата. Слязох по тях.

В края на стълбището пред мен се откри една овална зала, в чийто център различих група фигури, събрани в кръг. Щом забелязаха присъствието ми, те се обърнаха и видях, че са облечени в бяло и носят маски и ръкавици. Ярки бели светлини пламтяха над нещо, което ми приличаше на операционна маса. Някакъв мъж с безоко лице, което нямаше определени черти, подреждаше хирургически инструменти върху поднос. Една от фигурите протегна ръка към мен, приканвайки ме да се приближа. Пристъпих към тях и усетих, че ме улавят за главата и за тялото и ме наместват върху масата. Светлините ме заслепяваха, но все пак успях да видя, че всички фигури бяха абсолютно еднакви и имаха лицето на доктор Триас. Разсмях се беззвучно. Един от докторите държеше в ръцете си спринцовка, с която инжектира нещо в шията ми. Изобщо не почувствах убождане, само едно приятно замайване и топлина, която плъзна по тялото ми. Двама от докторите фиксираха неподвижно главата ми с някакъв механизъм и се заеха да нагласят корона от болтове, които поддържаха в единия си край подплатена пластина. Усетих, че ми връзват ръцете и краката с ремъци. Не оказах никаква съпротива. Когато цялото ми тяло бе обездвижено от глава до пети, един от лекарите подаде скалпел на друг от своите близнаци и онзи се надвеси над мен. Почувствах, че някой ме хвана за ръката и я задържа. Това бе едно дете, което ме гледаше нежно; то имаше съвсем същото лице, което бях имал аз в деня, когато убиха баща ми.

Видях как острието на скалпела се спусна в течния мрак и усетих как металът направи разрез в челото ми. Не изпитах болка. Имах чувството, че нещо излиза от разреза и видях един черен облак, който бавно кървеше от раната и се разсейваше във водата. Кръвта се издигаше нагоре към светлините на спирали, досущ като дим, и се усукваше в променливи форми. Погледнах към детето, което ми се усмихваше и здраво ме държеше за ръката. И тогава го забелязах: нещо се движеше вътре в мен. Нещо, което едва допреди миг пристягаше съзнанието ми като с клещи. Усетих, че се маха от мен — като трън, забит чак до мозъка на костите, който бива изтръгнат с щипци. Обзе ме паника и поисках да стана, но не можех да се помръдна. Детето ме гледаше втренчено и кимаше. Стори ми се, че ще изгубя свяст или ще се събудя, и тогава го видях. Видях отражението му в лампите над операционната маса. Чифт черни пипала се подаваха от раната ми и пълзяха по кожата. Беше черен паяк, голям колкото юмрук. Той претича по лицето ми и преди да успее да скочи от масата, един от хирурзите го прониза със скалпел. Сетне го вдигна нагоре към светлото, за да мога да го видя. Паякът шаваше с крака и кървеше под светлината. Върху бронята му имаше едно бяло петно, напомнящо силует с разперени криле. Ангел. След малко краката му застинаха безпомощно и тялото му се откъсна от скалпела. Остана да се носи по течението и когато детето вдигна ръка, за да го докосне, паякът се разпадна на прах. Докторите освободиха крайниците ми от ремъците и разхлабиха механизма, с който бяха пристегнали черепа ми. С тяхна помощ се надигнах върху кушетката и поднесох ръка към челото си. Раната вече се затваряше. Когато се огледах наоколо, осъзнах, че съм сам.

Лампите над операционната маса угаснаха и залата потъна в полумрак. Отправих се към стълбището и се качих по стъпалата, които ме отведоха отново в хола. Светлината на утрото се процеждаше през водата и улавяше хиляди реещи се частици. Бях изморен. Такава умора не бях изпитвал през целия си живот. Завлякох се до креслото и се строполих в него. Тялото ми бавно падна назад и когато най-сетне се отпуснах напълно в креслото, видях, че от тавана се спускат рояци от мехурчета въздух. Някъде горе се образува неголяма въздушна камера и аз разбрах, че нивото на водата е започнало да спада. Гъста и искряща като желатин, тя се оттичаше през пролуките на прозорците така стремително, сякаш къщата бе подводница, която изплуваше от дълбините. Сгуших се в креслото, изпълнен с едно усещане за безтегловност и покой, което не исках никога да ме напусне. Затворих очи и чух ромоленето на водата около мен. Отворих ги пак и съзрях дъжд от капки, които падаха съвсем бавно отгоре, подобно на сълзи, които можеха да забавят своя полет. Бях много, много изморен и исках само да заспя дълбоко.



Отворих очи и в тях нахлу яркото сияние на едно горещо пладне. Светлината струеше като прах през прозорците. Първото, което забелязах, бе, че стоте хиляди франка още си лежаха на масата. Станах и отидох до прозореца. Дръпнах завесите и поток ослепителна светлина заля стаята. Барселона си беше на мястото и потрепваше като мираж в маранята. В този миг осъзнах, че бученето в ушите ми, което различните шумове денем обикновено заглушаваха, бе изчезнало напълно. Долавях една дълбока тишина, чиста като кристална вода, каквато не помнех някога да съм възприемал със сетивата си. Чух собствения си смях. Вдигнах ръце към главата си и опипах кожата си. Не изпитвах никакво напрежение. Зрението ми беше ясно и ми се струваше, че петте ми сетива току-що са се пробудили. Усещах мириса на старото дърво на украсения с розетки таван и на колоните. Потърсих огледало, но в целия хол нямаше такова. Тръгнах да търся банята или друго помещение, където бих могъл да намеря огледало, което да потвърди, че не съм се събудил в тялото на някой непознат, че кожата, която усещах, и костите под нея са си мои. Всички врати на къщата бяха заключени. Обходих целия етаж, без да успея да отворя ни една. Върнах се в хола и забелязах, че на мястото, на което в съня ми се намираше вратата към подземието, наяве имаше само една картина с образа на ангел, свит върху скала, която стърчеше от водите на безкрайно езеро. Отправих се към стълбите, които водеха към горните етажи, ала се спрях още след първата редица стъпала. По-нататък като че ли цареше един тежък и непрогледен мрак, където светлината се разсейваше.

— Господин Корели? — подвикнах аз.

Гласът ми се изгуби, сякаш бе влязъл в досег с някаква солидна преграда, без да остави ехо или каквото и да е отражение. Върнах се в хола и огледах парите на масата. Сто хиляди франка. Взех ги и ги претеглих на ръка. Хартията ме подканяше да я погаля. Сложих парите в джоба си и отново поех по коридора, който водеше към изхода. Десетките лица от фотографиите все така се взираха в мен с неудържимата сила на някакво обещание. Предпочитах да не срещам техните погледи и направо закрачих към външната врата, ала точно преди да изляза, забелязах, че сред всичките рамки имаше една празна, без снимка и без табелка. Усетих едно сладко и сухо ухание и си дадох сметка, че то идваше от моите пръсти. Това бе ароматът на парите. Отворих външната врата и излязох на дневна светлина. Вратата се захлопна тежко зад гърба ми. Обърнах се, за да погледна къщата, тъмна и безмълвна, чужда на искрящото сияние на този ден с неговите лазурни небеса и ярко слънце. Погледнах часовника си и видях, че минаваше един часът следобед. Бях спал повече от дванайсет часа без прекъсване, свит в едно старо кресло, и въпреки това през целия си живот не се бях чувствал така добре. Поех по хълма надолу, за да се върна в града. Крачех с усмивка на лице и с убеждението, че за пръв път от много време насам, може би дори за пръв път в живота ми, светът ми се усмихваше.

Загрузка...