На божествените ориши.
Способна съм на изтънчени перверзни.
Когато Гая чу стъпките, за малко да се скрие в храстите, които ограждаха пейката в парка, но дори не се изправи. Самият звук я предупреди, че това не беше някой престъпник, обикалящ в търсене на жертви в този час на нощта. Ритмичното чаткане на токчетата й напомни за детството, когато тя и приятелките й си играеха на дами.
Една слаба сянка я обгърна.
— Извинявай — гласът беше нисък и мелодичен, — да е минавал някой оттук?
— Не видях никого.
Жената се настани до нея без покана — висока мулатка с безкрайно дълги крака. Гая не можа да види очите й, защото лунната светлина се стелеше по гърба й като магически плащ, забеляза само блясъка в погледа, който я изучаваше от невидимото лице.
Вятърът раздвижи клоните на дърветата и изсвирване някъде наблизо прониза нощта. Гая вдигна поглед скришом и се огледа наоколо. Нещо живо пулсираше във въздуха. Може би дъхът на едно или на много същества. От земята се издигаше сияние и очертаваше контурите на облаците, сякаш бяха от захарен памук. Погледна ръцете си. Въобразяваше ли си, или от тях се излъчваше млечна светлина? Подухването на бриза я накара да се почувства гола, оставена на милостта на страховете си. Макар да разбираше, че това усещане се дължеше на внезапния хлад, толкова нетипичен за тропиците, ефектът му я порази със силата на магия.
— Очакваш ли някого?
— Не — излъга.
Не искаше да дава обяснения за личния си живот. Освен това уговорката с Ери беше тайна. Щеше да остане тук да чака вестоносеца с паролата, но нямаше причина да коментира своята необичайна среща на сляпо.
— Аз дойдох да се срещна с някого — прошепна непознатата и извърна лице, за да огледа наоколо.
Гая успя да види чертите й: котешки очи и орлов нос.
— Имам чувството, че няма да дойде — жената се взря настойчиво в нея, усмихна се и зъбите й проблеснаха в тъмното. — Хареса ли ти пиесата?
Младата жена се стресна.
— Каква пиеса?
— Видях те в театъра… Предполагам, че беше с гаджето си — и без да чака отговор, продължи. — С мъжа ми се разделихме преди няколко дни, но съм свикнала. Накрая винаги се връща.
Гая замълча. Изпита неприятното усещане, че тази жена би могла да се набърка в живота й със същата лекота, с която би съблякла дрехите си, и това не й хареса. Отгоре на всичко безпокойството й растеше с всяка минута, не успяваше да се освободи от силната му хватка. Почувства се наблюдавана, но не успя да определи дали подозрението й беше основателно, или в резултат на дългото чакане.
— Мисля, че трябва да си вървя.
— Защо не дойдеш с мен? Имам покана за двама.
— За къде? — попита с недоверие. — По това време надали има нещо отворено.
— Има, един игрален дом.
Гая избухна в смях.
— За глупачка ли ме вземаш? — отвърна, но не беше обидена. — Игралните домове са затворени от повече от трийсет години.
— Този е различен.
Изправи се, подразнена от този безсмислен разговор.
— Трябва да вървя — каза и й подаде ръка.
Другата жена се изправи бавно, сякаш въздухът възпираше движенията й. Тая си представи птица, която се опитва да полети от дъното на езеро.
— Никога ли не си искала да се опознаеш?
Гласът й сякаш идваше от друга епоха.
— Добре знам коя съм.
— Но не и коя можеш да бъдеш — прошепна жената, все още стискайки ръката й.
Гая понечи да се отскубне, но почувства, че не желае да се отдели от тази мекота. Сега можеше да я огледа по-хубаво, защото светлината на една улична лампа струеше обилно върху лицето й. Беше наистина красива.
— Не се отказвай от удоволствието да бъдеш самата себе си.
Беше очевидно, че никой няма да дойде, беше чакала достатъчно. За капак на всичко думите на натрапницата само увеличаваха безпокойството й. Предусети близостта на невидими същества, дочу подигравателния им смях сред клоните, бръснещия им полет, пронизителното им цвърчене, което изпълваше околността. Или бяха просто сови?… Каквото и да беше, най-разумно бе да си тръгне. Направи жест за сбогом.
— Не знам защо бягаш — чу зад гърба си. — Бог, който отваря пътищата, също може и да ги затвори.
Фразата я прикова на място: това беше обещаната от Ери парола.
Като се обърна, й се стори, че забелязва лек фосфоресциращ блясък около жената. За момент реши, че този ореол е измамно отражение, предизвикано от уличната лампа зад гърба й, но когато непознатата стана от мястото си, ореолът не изчезна, тъкмо напротив, ярките му нюанси на наситено златистосиньо, сякаш придобиха искряща чистота.
Гая отново изпита онова усещане за предзнаменование, което изпълваше нощта още от самото й начало. Подуши въздуха, наостри слух и изопна кожата си, за да приеме знак от всяко същество, оставило следи при преминаването си през тази зона. Беше сигурна: островът беше населен с карибски божества.
— Коя си ти? — попита Гая.
— Ако ти кажа истината, ще ми повярваш ли?
Предпочете да пропусне покрай ушите си подигравателния й тон.
— Ери ли те изпрати?
— Човек не пита за неща, които знае.
Гая потръпна, защото това беше единият от отговорите на медиума, който — преди месеци — я доведе до Ери, и тази фраза направи силуета, обрамчен от блестяща аура, още по-нереален.
— Да вървим — сложи ръце върху раменете на момичето.
Допирът беше нежен и в същото време властен. Обзета от неясно желание, позволи на непознатата да я прегърне през кръста и да я поведе. Накъде? Не знаеше и не я интересуваше. Паролата беше предала на волята й заряд на подчинение. Стори й се, че върви из мъглива долина, заобиколена от неразличими звуци. Изживяваше някакъв сън… или кошмар, защото беше твърде рано да опредеш дали това преживяване й беше приятно, или не. Спомни си, че беше виждала в някаква книга снимки на ектоплазми, които се отделяха от една ясновидка и образуваха призрачни силуети. Нещо подобно се случваше с нея: изпитваше усещане за нереалност пред нещо, което изглеждаше твърде истинско.
В това състояние на опиянение усети пръстите на жената, които се плъзгаха по бедрото й. Допирът я изпълни със срам и възбуда, но нито за миг не й хрумна да протестира. Ери я беше предупредил, че трябва да се подчини на вестоносеца, който произнесе паролата.
Въпреки смирението си отново се запита как е попаднала в ситуация, от която не смееше да освободи; знаеше само, че властта на този човек върху нея й забраняваше да избяга… Как се бяха запознали? Какви обстоятелства я тласнаха към него? Дали беше нейното спасение, или наказание? Беше ли се възползвал от злощастната й съдба?
Затвори очи, за да си спомни, докато пръстите на жената шареха по кръста й.
Бяха минали три години от смъртта на любовника й, а все още мастурбираше, мислейки си за него.
Приятелка ги запозна един следобед, когато двете се срещнаха случайно на стълбите пред университета. Гая познаваше Лиса открай време. Може би затова се осмеляваше да споделя с нея неща, които никога не би споменала пред други хора, и не беше странно, че често сравняваха измамените си надежди. Университетът не беше онзи Парнас, описан в книгите. Ако не ги свързваше дългогодишно приятелство, Гая никога не би се оплакала пред Лиса колко са суховати учебните предмети, а Лиса нямаше да роптае колко малко са темите, които можеше да разисква донякъде свободно. Седнали насред огромното стълбище — метод, който им позволяваше навреме да забелязват близостта на натрапници — в продължение на половин час се жалваха една на друга и споделяха впечатленията си. Вече бяха на ръба да сключат пакт за самоубийство, когато група хора прекоси улицата в посока на сладоледаджийницата „Копелия“.
— Виж кой се задава — възкликна приятелката й, забравяйки за миг екзистенциалните си проблеми.
Говореше за мъжкия елемент в онзи квартет, съставен от един мъж и три девойки, които приличаха на студентки. Една от тях й направи знак с ръка.
— И е с Мелиса! — възкликна, махвайки в отговор.
— С кого?
— Една приятелка, която от месеци не съм виждала. Особнячка е, но е безобидна. Пише разкази за вампири и… Сега ми става ясно! Затова е с него — хвана Гая под ръка. — Да вървим.
— Накъде?
— Ела с мен — Лиса вече слизаше по стълбите. — Искам да се запознаеш с един от най-добрите ни поети.
Гая я последва с интерес, по-скоро заради обещанието да разговаря с писател, отколкото заради факта че той беше доста привлекателен тип. Първата изненада дойде, когато се здрависа с него. Беше висок, много по-висок, отколкото изглеждаше отдалеч, а на нея винаги й бяха харесвали високите мъже — от онези, които я караха да извие врата си, с риск да си счупи някой прешлен, сякаш се намираше пред олтар, където трябва да вдигнеш очи, за да видиш Христос на неговия далечен кръст. Освен това този мъж беше поет, тоест едно от съществата, които живеят потънали в мъглата на своите видения… Гая не беше чела нищо от него, но името му й звучеше познато и това беше достатъчно да го превърне в музеен експонат.
Не вярваше, че има намерение да й се обади, когато си записа телефона й. Предположи, че това е едно от нещата, които някои хора правят с единственото намерение да изглеждат любезни. Обаче той удържа на думата си. Освен това започна да организира седмични срещи, на които разговаряха и обсъждаха какво ли не. Ерудицията му беше толкова смайваща, че Гая скоро забрави, че този мъж можеше да бъде нещо повече от събеседник, който с охота споделяше анекдоти, които почти никога не се срещат в книгите. Това беше обичайният му начин на съблазняване, но тя не се усети, докато не стана твърде късно.
Поетът знаеше, че много теми бяха забранени за обсъждане в академичните среди, защото осем години по-рано също беше плавал из онези води. След като разпространи няколко полемични текста, твърде смели за официалния вкус, беше принуден да работи в една забутана печатница; преживяване, което беляза завинаги духа му, неспособен да асимилира омразата или заплахите. И след излизането от остракизма не можеше да забрави вездесъщото присъствие на цензуриращите. Така че можеше прекрасно да разбере страстта на Гая да черпи с пълни шепи от иконоборски извори и затова не пожали усилия да предложи на девойката всякакъв вид стимули на фантазията й.
За нея това бяха седмици на смутно просветление. Живееше в постоянна екзалтация от интелекта, който в същото време й пречеше да различава ясно онова, което я заобикаляше, вследствие на гениален план, на който лично маркиз Валмон би се възхитил. Срещаха се в която да е точка на града и се потапяха във вселена, която изглеждаше населена от собствените им призраци и демони. Така дойде онзи следобед, когато — сигурен в реакцията й, Поета се подготви да превземе крепостта, която интуитивно се досещаше, че се крие зад любопитството на приятелката му.
Преди да щурмува, разбира се, предвиди всичко до последната подробност. Беше му невъзможно да се отдаде на профанацията на женската плът, без да е заобиколен от удобства; беше от хората, които не могат да отделят лукса от удоволствието. Затова я заведе в един от най-хубавите барове в града, разположен на първия етаж на един хотел. Не беше лесно да се влезе там, но той имаше познати, на които плащаше щедри бакшиши, сега авторските права му позволяваха; но не защото поезията носеше такива дивиденти, ами защото първият му криминален роман се оказа златна жила, доходоносна като легендарните рудници на цар Соломон.
След като подаде тайно банкнотите на портиера с детективски жест, с който обичаше да се изтъква, се качиха в бара, заобиколен от стволовете на сухи бамбукови стъбла. Тропическата ограда контрастираше с полираната повърхност на пода и със звъна на чашите, които келнерите носеха на подносите си. Коктейлите, в които преливаха ракии с аромат на захарна тръстика, бяха украсени с резенчета портокал, парченца ананас и пищни стръкове мента, се присъединиха към разговора, който той съумя да подправи с перверзните видения на Батай1, въображението на романтика Мюсе и вдъхновяващите сцени на Пиер Луис. Тя загуби броя на коктейлите „Мохито“, „Александър“ и „Бельо-Монте“, които се изредиха пред нея, задълбочена в усилието си да следи нишката на диалога, който изискваше вниманието на всичките й сетива; защото Поета, погълнат от усилията си на съблазнител, не пестеше препратки към историята, игри на думи или анекдоти за любимите си автори. В това се състоеше най-голямото му обаяние. Беше невъзможно да отхвърлиш ласките на човек, който цитираше Катул: „Виж къде, моя Лесбия, по твоя вина / отиде душата ми…“, докато докосваше с пръсти изтръпналата ръка. Никак не беше чудно, че без да окаже съпротива, тя го последва в асансьора, който ги отведе на един от най-високите етажи на хотела.
Веднага щом влязоха в стаята, Гая разтвори пердетата. Сякаш Карибско море нахлу изведнъж с приказното си великолепие, способно да ранява смъртоносно, както единствено морето на Куба може да поразява с красота. Оттам се вгледа в линията на крайбрежието, което опасваше града й. На определени места на вълнолома солената пяна налиташе с инстинкта на звяр, чийто път е преграден, и тази гледка беше достатъчна да съблазни необратимо душата на онзи, който я наблюдаваше.
Очарована пред тази картина, не долови веднага дъха, който се плъзгаше по раменете й. Тогава усети ръцете, които започваха бавно и внимателно да разкопчават блузата й.
— Ще ни видят — възпротиви се слабо.
Но той се направи, че не я чува. Плъзна пръстите си към южните ширини и опипа бельото й. Внимателно обходи стегнатия й задник, извивката на бедрата й, издадената линия, която се спускаше до слабините й… Гая не посмя да направи нито едно движение, докато траеше прегледът. Не беше много сигурна дали тези докосвания са ласки, или дали е реагирала адекватно. Инстинктът й подсказа, че трябва да остане сдържана при този тип опознаване. Подобно действие по-скоро изискваше да бъде прието, отколкото да получи отговор, да бъде игнорирано, отколкото забелязано; затова му позволи да продължи, въпреки че притеснението й се увеличаваше с всеки изминал момент. Малко след това, без да промълви и дума, той се отдръпна леко и я остави сама и объркана пред балкона. Какво да направи сега? Да остане права? Да последва движенията на мъжа? Да седне на леглото? Да поеме инициативата? Осмели се да се обърне едва когато чу шумолене зад гърба си.
Поетът търсеше нещо в загадъчната папка, която носеше със себе си цялата вечер. В бара беше забелязала обемистите джобове, които вероятно съдържаха оригиналите на някоя книга, която щеше да се превърне в храна за обсъждане от страна на критиците му: може би, предположи с надежда, ставаше дума за някоя онирична постмодерна поема, или за черновата на някой нов трилър. При всички положения там сигурно се намираше безспорен принос към националната литература, така предполагаше Гая… Мълчаливо се доближи до леглото. За нейна изненада в папката видя само дрехи. Но не какви да е: бяха части от характерната ученическа униформа.
— Разреших ли ти? — тъмна лента покри очите й.
Ръцете започнаха да я събличат. Гая направи усилие да се поддаде на играта, но маската я изнервяше. А ако този човек се окаже сексуален маниак? А ако е незаловен убиец? А ако има съучастник в хотела? А ако я оставеше вързана там, за да й причини един Бог знае какви неща по-късно?
Парче плат покри главата й. Понечи да извика, но за щастие не го направи. Дрехата се плъзна до кръста й: беше много къса пола. Опипом заключи, че има няколко закопчалки, без съмнение, за да й позволи да уцели подходящата мярка. Пръстите на бриза погалиха части от тялото й, които рядко оставаха голи. Това събуди у нея необясним срам, сякаш някой беше се възползвал от уязвимостта й, за да я опипа. После дойде ред на блузата, която той остави разкопчана до гърдите й.
— Съвършена си — въздъхна Поета. — Ела, седни тук.
Нищо от живота й до този момент не я бе подготвило за нещо подобно, едва се осмеляваше да помръдне, камо ли да върви. Представи си колко странна изглежда насред стаята — така облечена и със завързани очи. Пипнешком, като надмогваше ужасното си смущение, се настани в скута му.
Едно змийче се плъзна по извивките на ушите й, усука се по продължението на врата й и се спусна палаво към втвърдилите се хълмове. Беше като животинче, което скача от връх на връх и предизвиква трусове на повърхността. Изкусно продължи разходката си по извивките, докато там, долу, в зоната, близка до тропиците, усърдни пръсти опипваха отвора на вагината й.
Гая буквално се топеше върху скута му, чувствайки онова друго пулсиране, което разтърсваше бедрата й. След няколко минути, които й се сториха цяла вечност, чу гласа му:
— Сега прави каквото искаш.
Послушна — какъв друг избор имаше, освен да се предаде на импулсите на нагона си? — разтвори крака, за да го възседне. Там беше тормозещото я животинче, мъчителят, който се надигаше радостно, след като беше освободен. Опря колене върху матрака и слепешком се опита да улови онова същество, което беше придобило неподозирани размери, но той я хвана за китките, за да й попречи.
— Не така — го чу да й казва.
Пелвисът й се устреми жадно, търсейки върха на изплъзващото се влечуго, намери го и вагината й го погълна със стръвта на бисерна мида — най-сетне намерила хранителна частица за бъдещата перла, която ще порасне в нея. Опита се да се забърза, но той я удържа. Почувства, че бавното полюшване я измъчва до полуда. Поиска да се движи по-бързо, за да облекчи паренето, но ръцете, които стискаха китките й, контролираха движенията й.
— Обещай ми, че ще бъдеш послушна — прошепна с бащински тон.
Тя се съгласи.
— Не те чух — оплакването беше упрек.
— Ще се подчинявам.
Под натиска на юмруците му го язди бавно, отлагайки във времето експлозията, която се натрупваше в устните й. Кротко се остави да бъде водена — като сломена и бълнуваща девственица. Той нареждаше, а тя се подчиняваше. Не съществуваше друга възможност. Впускаше се в галоп, но той отново опъваше юздите й. Почувства гърдите си мокри в стръвната паст. Той потърси устата й, а след това езика й, само езика й. Това я разпали още повече. Гореше като дяволица насред ада. Бедрата й трепереха от усилието, което трябваше да прави, за да подържа онзи ритъм, който не й позволяваше да се задоволи. Беше на път да свърши, когато той я принуди да спре.
— Сега ще получиш урока си.
И така, с разтворени крака и гола, я принуди да отговаря на дълъг списък с въпроси, по който трябваше да си измисля истории за негово удоволствие. Бяха учител и ученичка, баща и дъщеря, изповедник и послушница… Накара я да премине през цяла гама усещания, които тя никога не би приела другаде, но които в тайнствената атмосфера на онази стая придобиваха простима валидност. През тези два часа тя бе съблазнявана и манипулирана от любовника си, който приемаше различни роли и винаги я докарваше до ръба на кулминация, която впоследствие й отнемаше. Краят дойде по време на сцената, в която учителят я принуждаваше да му се отдаде в замяна на хубави оценки.
— Ще трябва да се държиш много добре, ако искаш да изкараш годината.
Вдигна униформената й поличка.
— Ще преговорим таблицата за умножение.
Пръстите на мъжа свалиха бельото й, за да поставят между бедрата й твърдия инструмент за мъчение.
— Осем по осем?
Нещо започна да се възпламенява в нея, докато учителят й се опитваше да проникне.
— Осем по осем? — повтори той.
Опита се да избяга от болката, но ръцете, които я държаха, й попречиха да отстъпи назад.
— Шейсет и четири.
Тласъците изтръгнаха стенание от нея.
— Кажи ми цялата таблица.
— Осем по едно: осем… Осем по две: шестнайсет… Осем по три: двайсет и четири…
Движенията следваха ритъма на отговорите, докато той я стискаше за китките. Гърдите й бяха смукани и хапани безмилостно.
— Девет по три…
Защото бе родена сладострастница, учителят й беше го забелязал.
— Девет по пет…
Занапред щеше да идва всеки ден в същата класна стая, щеше да ляга на масата и да го чака с вдигната пола, за да получи наказанието си, докато той реши, че си е научила урока.
— Шест по четири…
Обуздаваният и скрит в продължение на няколко часа трепет се превърна в ароматен облак от удоволствие.
— Едно по едно…
Беше експлозия на наслада, естествено кръщение. Лек гъдел, който се усилва, докато завладее всяко ъгълче от душата. Мълнии на екстаза. Нескончаем трепет, сякаш вселената се готви да се роди. Ново сътворение: нов голям взрив. Устните на вулвата са листенца, които избухват. Запалвам се. Аз съм в пурпурен цвят. Аз съм генезисът на огъня. Превръщам се в луна, ставам на демон. Не ми стига времето да дишам. Забивам Бог между бедрата си и Той ме докосва с безкрайните си пръсти. Да се загубиш в космоса на друго тяло, в черната дупка на един живот, който прилича на смърт… малка смърт. Кръв от кръвта ми. Уста от устата ми. Мляко от моето мляко.
В този вълшебен миг се роди нова вселена със свои богове и свои ереси, със свои норми и закони. Приключваше праисторията; започваше бъдещето. Досущ като кощунствен Христос Поета беше изтрил следата на предишните светци. От този момент нататък щеше да дели времето на „преди…“ и „след…“
— Беше много послушна — го чу да казва, все още изтощена. — Сега се облечи. Ще идем да ти купим сладолед.
Това бе първото й преживяване с него — преживяване, което щеше да се повтори, вплетено в изкуствени и абсурдни ситуации; толкова абсурдни, колкото добре пазената му тайна: този мъж, толкова образован и елегантен, си умираше за момиченца.
Беше очевидно, че Поета беше луд по девойки в пубертета — по обещаващото разпукване на тяхната женственост, неминуемото напълване на извивките, невинността им, изложена на любопитството на извратения… Въпреки това никога не би рискувал да отиде по-далеч от някоя срамежлива ласка, да погали плахо някоя доверчива ученичка. Бягаше от насилието и всичко онова, което вдъхва страх или отвращение. Така че се задоволяваше да лови момичета с детски вид, за да ги обучава по свой начин.
Гая притежаваше подходящите качества: деветнайсет години и вид на вечна беззащитност. Разбира се, не беше първата, нито последната жертва в живота на Поета, който винаги кроеше някое ново съблазняване. Гая го узна от собствените му признания, но не я засягаха неговите авантюри. Завоеванията му бяха игри; артистични прищевки. Превърна се в развратница. По-точно казано, той я превърна в развратница, когато я убеди, че онези забежки са без значение и могат единствено да послужат като материал за вдъхновение на двамата в леглото. Това създаде у нея странен условен рефлекс. Възбуждаше се само когато го слушаше да говори за онова, което е правил с други жени; и тази тактика накрая го превърна в призрак, от който не можеше да избяга.
Затова три години след смъртта му все още мастурбираше, мислейки за него. Не беше успяла да се откъсне от влиянието му главно защото не беше имала време да се подготви за края. Внезапно заболяване сложи край на ерудираните му шеги и непредвидимото му настроение. Тя така и не отиде в болницата. Чувстваше се ужасена от страх, неспособна да се изправи пред възможността да го загуби. В душата си таеше надеждата, че всичко това е фалшива тревога, дори зловеща шега, или че ще се случи чудотворно изцеление, но накрая не стана нито едното, нито другото. Една сутрин някой се обади и каза, че Поета е починал. Тогава й стана мъчно, че не е отишла да го види, въпреки че й беше пределно ясно — защото много пъти бяха говорили за това, — че той щеше да постъпи по същия начин. Двамата споделяха един и същ патологичен ужас от смъртта и беше сигурна, че всъщност той е знаел какво става в главата й. При всички положения, винаги щеше да я тормози мисълта, че е могла да направи нещо — да каже молитва, да отправи молба, да направи някакъв магически ритуал, — но страхът й бе толкова силен, че унищожи всеки отговор; нещо, което никога нямаше да си прости. Може би е трябвало да му каже, че все още го обича, че никога няма да го забрави, въпреки че… това не били било нездрава мания?
Този тревожен водовъртеж от мисли не беше нищо в сравнение с мрака, който я завладя по-късно, сякаш духът й се бе превърнал в летлива и унищожена същност. Даде си сметка за случващото се, когато месеците започнаха да се изнизват, а либидото й не даваше признаци на живот. Изненадата й премина в отчаяние, пасивността — в ласки, но старият й нагон беше изчезнал. Престана да полага усилие, когато се убеди, че да изследва онази бездна е все едно да се опитва да съживи мъртвец.
„Край — заключи, като заподозря, че фригидността й е окончателна. — Сега ще заприличам на сестра Хуана Инес де ла Крус2.“
Не се опълчи на онова, което смяташе за непоправимо, тъкмо напротив. Какъвто проблемът, такова и решението. Реши да се затвори в манастир. Не беше католичка. Дори не беше сигурна, че Бог съществува, но винаги можеше да направи усилие и да се преструва на убедена. Вече беше почти решила, когато Клаудия, една студентка от нейния факултет, я предупреди, че животът в манастирите е много по-различен, отколкото си представя: няма да може да прекарва по цял ден в килията си, да получава храна през една дупка и да чете до никое време всяка книга, която й попадне в ръцете; ще бъде задължена да произнася много молитви, да се грижи за болни и да работи в градината. Клаудия беше сигурна, че е така, защото години преди това най-добрата й приятелка беше станала монахиня и преди да постъпи в манастира, й беше разказала подробно какъв ще бъде новият й живот… Гая я изслуша от любезност. Нищо нямаше да я накара да се откаже: мястото на жена, която вече не беше жена, беше само в манастир. Като света Тереса де Хесус. Като света Бриджит Ирландска. Отказа се от идеята едва когато разбра, че е задължително да се става рано, за да се ходи на литургия.
„Само това не! — помисли си ядосана. — До 10 часа сутринта ме няма за никого! Никога не бих си навила будилника за толкова рано.“
Наложи се да се примири с университетската си рутина, изпълнена с безкрайни събрания, и със скучното всекидневие; винаги истерична заради опашките за храна и отегчена от постоянната агресивност на уличните афиши, крещящи за война, която никога не идваше.
И в аскетичния й живот — или заради него — кошмарите населиха нощите й. Видения и халюцинации нахлуваха под час като призраци, привлечени от спиритичен сеанс. Поета, изглежда, беше навсякъде. Не успяваше да го прогони от сънищата си. Появяваше се под най-различни маски: в образа на приятели и роднини, които превръщаха кошмарите й в кръвосмесителни безумия; на странни животни, които се раждаха от нея; на предмети, които хвърляше в океана и после се мъчеше да си върне.
За капак продължаваше да няма връзка с никого. Чувстваше се сама, изолирана, обречена на заточение сред толкова много мъже. Човечеството се беше превърнало в маса същества без никакъв сексапил. Лиса, нейната приятелка от детинство, я накара да направи нещо.
— Не може да продължаваш така — й каза един следобед, когато я изпращаше до спирката.
— Знам — съгласи се Гая. — Ще си запиша час при лекар.
— Пак ли? При колко души беше тази година?
— При четирима или петима.
— Така няма да се излекуваш.
— Какво искаш да направя? Бих отишла до Божи гроб, ако знаех, че така ще се измъкна от тази дупка.
Стигнаха до спирката, пълна с народ.
— Би ли направила всичко, само и само да се освободиш от травмата?
— Да не мислиш, че съм мазохистка?
— Тогава да идем при леля Рита.
— Психотерапевт ли е?
— Тя е моята иялоча3.
— Моля?
— Умее да гледа на кокос и е помогнала на много хора с по-сериозни проблеми от твоя. Тя ще ти каже какво да направиш, за да сложиш край на твоята мания.
— Ще ме заведеш при някоя баячка?
— След като лекарите не могат да те излекуват…
— Ти си полудяла! Не вярвам в тези неща.
— Не се прави на интелектуална.
— Не се правя, Лиса.
— Веднъж ми каза, че вярваш в магията, не помниш ли? След като прочете онази книга…
— Казах ти само, че феите може да са остатъци от психични енергии: същества, които са станали реални, след като много хора са ги призовали.
— А оришите — не, така ли?… Или мислиш, че понеже твоите феи са ирландски и белички, са по-добри от нашите черни светци?
— Моля те, Лиса, не ми е до този спор.
— Говориш наизуст.
— Достатъчно ми е това, което знам — каза Гая и тонът й се извиси като вълна, която предвещава буря. — Достатъчно проблеми си имам в живота! Не искам да ме объркваш още повече.
— Независимо дали ти харесва, това са нашите божества.
— И страшно суеверие!
— Някой ден ще си изкараш ангелите, задето си непочтителна.
— Извинявай, но знаеш какво мисля.
— Въпросът е, че не може да продължаваш така. Иначе ще свършиш като възлюбения си мъчител: в гроба… Да идем леля Рита да те прегледа.
— Но, Лиса, дори не съм сигурна, че Бог съществува. Как да повярвам в няколко богове?
— Идваш с мен, и край — отсече приятелката й. — Нищо няма да загубиш, а може да спечелиш много.
Убедена, че Лиса няма да я остави на мира, докато не постигне своето, реши да й угоди.
— Говорила ли си с леля си за мен?
— Нека ти обясня нещо, преди да продължа. Рита не ми е леля, ами кръстница по религия — и добави тихо. — Направиха ми сантерийско кръщение.
Гая отвори уста, но не успя да продума.
— Не ме гледай така — скара й се приятелката й.
— Не мога да повярвам.
— Не ставай глупава, миличка. Тук всички са тръгнали към хълма.
Гая се забави няколко секунди, докато осмисли значението на фразата.
— Тогава защо я наричаш леля Рита?
Лиса вдигна рамене.
— Всички й викат така.
— Тя знае ли за моя проблем?
— Естествено, че не! Мислиш ли, че споделям с всички твоите неща? Освен това няма нужда някой да й казва. Има си свои начини да разбере истината.
И затова сега се намираше на кръстопът: защото оракулът беше проговорил чрез устата на леля Рита, сантера4 с галисийски корен, която живееше в Гуанабакоа.
Три дни преди това, седнала на рогозката, която заемаше половината стая, възрастната жена няколко пъти беше хвърлила четирите парченца от кокосова черупка, почти сиви от употреба, прошепвайки оби аре преди всяко хвърляне, и на всеки въпрос боговете бяха дали един отговор. Накрая успя да обобщи положението на Гая по такъв начин, че накара дори кръщелницата си да се прекръсти.
— Елегуа казва, че трябва да сложиш мед в някой ъгъл в дома си — жената говореше с обърнати очи и изяждаше букви. — Иначе няма да може да ти помогне.
— Елегуа? — повтори Гая.
— Това е оришата, който отваря и затваря пътищата — обясни възрастната жена. — Ти самичка си затворила пътя, защото носиш призрака на мъртвец и не правиш нищо, за да се отървеш от него. Това не ти позволява да живееш.
Гая погледна Лиса, чието изражение беше най-голямото доказателство, че не е разказала нищо на жената.
Последва безкрайна поредица от въпроси, на които черупките отговаряха с „да“ или с „не“ на почти бинарен език, при което ставаха нужни още разпитвания. Водена от всеки отговор, жената формулираше нови въпроси, докато не намери причини и решения.
— Ти вървиш за ръка с Ойя и Ошун — й рече старицата и като забеляза погледа на Гая, обясни: — Ошун Ауе, онази, която оплаква умрелия, онази, която вече не прилича на себе си.
— Защо вече не прилича на себе си? — се осмели да попита Гая.
— Защото не е старата Ошун, оставила е игрите си с мъжете.
— Ошун като Венера ли е?
Лиса сръчка с лакът приятелката си, за да млъкне. Прорицателката за миг напусна транса си и се вторачи подозрително в нея.
— Слушай, момиче, ти чуваш ли нещо от това?
— Лельо — намеси се Лиса, — приятелката ми иска да разбере, но трябва да й обясниш по-хубаво, защото тя нищо не знае.
— Защо не каза по-рано, миличка? Виж сега — прочисти гърлото си, за да се концентрира. — Да започнем с Ошун, която ни води в любовта…
— Но вие казахте, че плаче за починал човек.
— Остави ме да се доизкажа! Като всеки уважаван ориша, Ошун има много пътища: може да бъде Ошун Аня, която полудява от барабаните; Ошун Йейе Моро, която винаги се весели; Ошун Фумике, която се умилява от децата… Но тази, която виждам до теб, е Ошун Ауе, тъжната, нея дори Шанго не може да я развесели.
— Шанго е бог на войната, нали? — позволи си да попита Гая, като си спомни смътно една легенда.
— Да. Той е оришата на гръмотевиците и на мъжеството, винаги е облечен в червено — вдигна очи, за да я погледне. — Ти също си водена от Оя, която е друга негова жена…
— Шанго има две жени?
Старицата избухна в смях.
— Има всяка, която си пожелае, но официалните са само три. Ошун е една от тях; Оя е втората; и също така горката Оба, която си отрязала ухото, за да му засвидетелства любовта си, лошо подучена от Ошун…
— Какво я е подучила? — прекъсна я Гая.
— Ошун я уверила, че любимото ястие на Шанго е супа от уши, но не е истина. Затова Оба никога не й простила. Сега трябва да ходи непрекъснато с кърпа, превързана на главата.
— А тази Оя тъжна ли е, или весела? — попита Гая, опитвайки се да възстанови нишката на разговора.
Знахарката я изгледа с изражение, което се люшкаше от съжаление до недоверие. После се обърна към кръщелницата си и погледът й бе толкова красноречив, че дори Гая я разбра. Сякаш питаше: кого си ми довела, по дяволите, момиче?
— Обясни й по-подробно, лельо — настоя Лиса. — Виждаш колко е объркана, горката.
Старата жена въздъхна, почти примирена.
— Оя е над тези неща, момиче. Не мисля, че се чувства тъжна, нито весела, по-скоро… угаснала; понякога може да се озлоби, но само ако я нападнеш или я обидиш. През повечето време не я интересува какво чувстват другите към нея.
— Защо?
— Защото живите сме й безразлични. Тя царува в гробищата и е господарка на бурята — спря се за миг да огледа лицето на Гая. — Сред мъртвите Оя е като сред роднини; а сега, за нещастие, се е събрала с Ошун тъжната. Така си и ти: измъчвана от страст по един мъртвец. И този мъртвец не те оставя на мира… Трябва да си направиш очистване на леглото.
— На леглото ли? — изненада се Гая. — Очистването не се ли прави с билки?
— Може да ти прозвучи странно — съгласи се жената, — но това казват светците: за да се отървеш от този мъртвец, трябва да си намериш някой жив човек… някой много специален, толкова специален, че не разбирам хубаво какво ми казва obi5. Само знам, че е човек, свързан с Инле.
— Кой е това?
— Друг съпруг на Ошун.
— И той ли е воин?
— Инле е лечител и рибар.
— Имаш късмет, миличка — прошепна Лиса.
— Защо?
— Защото е разкошен.
— Ами?
— Толкова е красив, че друга ориша се опитала да го открадне от Ошун — добави знахарката.
Думата „ориша“ я накара да дойде на себе си. Какво я интересуваше, че някой светец изглежда по-хубав или по-грозен? Няма да излиза с него я!
— Този Инле може ли да ми помогне? — попита тя иронично старата жена.
— Той или някой, свързан с него; не съм сигурна — жената се поколеба малко, преди да добави. — Инле не обича кокос и не разбирам добре какво ми казва. Но ще говоря с Елегуа, той е моят патрон.
— Какво?
— Нейният ориша хранител — подсказа Лиса.
Старата жена хвърли черупките на земята.
— Този жив човек ще дойде ли при нея? — погледна разположението на кокосовите черупки. — Не.
Отново хвърли черупките.
— Момичето ли трябва да го намери? — и като видя как се подредиха, прошепна на себе си — Човек не пита за неща, които знае.
Пак хвърли.
— В този град ли да го дири?
Същият отговор.
Знахарката продължи да разпитва оракула, което изискваше умения за дедукция, достойни за легендарния наемател от „Бейкър стрийт“. След пет минути ръката й покри черупките.
— Има едно място, където се яде — съобщи, наблюдавайки втренчено Тая. — Трябва да идеш там и да седнеш да чакаш. Спасителят ти ще те намери на това място.
— Как се казва мястото?
— Това е твоя грижа — остана загледана в празното пространство, сякаш се опитваше да чуе по-добре. — Името е особено. Или чуждестранно. Не знам… Нещо, дето не е тукашно.
— Има много ресторанти и кафенета със странни имена. Не може ли да сте по-точна?
Жената въздъхна и отново хвърли черупките, разпитвайки при всяко хвърляне за различна част от града.
— Търси из Ел Ведадо6 — каза накрая.
Въпреки първоначалния скептицизъм, точността, с която прорицателката описа връзката й с мъртвия, я заведе до онзи ъгъл… без много надежди, разбира се; и не защото се съмняваше в изключителното й ясновидство, а защото беше сигурна, че няма да й позволят да влезе на място, запазено само за туристи и дипломати.
Докато се приближаваше, преговори различни оправдания, опита се да си представи кое ще бъде най-правдоподобното и накрая реши да каже първото, което й хрумне, макар да си мислеше, че всичко ще бъде напразно. Сигурно щяха да я изхвърлят оттам с ритници. Пое си дълбоко дъх и се приближи към портиера. Точно тогава се убеди в истинността на предсказанията на оракула. Човешкият автомат дори не забеляза присъствието й. Тъкмо напротив, направи нещо необичайно: отвори вратата и се отдръпна, за да й позволи да мине.
Беше предвидила всичко, освен това. Вмъкна се в ледената атмосфера и имаше чувството, че върви боса. Вратата се затвори зад гърба й, за няколко тя секунди остана неподвижна, докато зениците й се приспособиха към мрака. Това й позволи да се приближи към бара, разположен от едната страна на входа. Там се настани в един ъгъл, разтърсена от двойното чудо, защото — за капак — беше туристически сезон и локалът трябваше да е пълен с чужденци. Въпреки това в тъмнината се движеха само няколко сенки. Поръча един „Мохито“, като все още не вярваше на възприятията си, но направи усилие да се държи на висотата на обстоятелствата, тоест сякаш не се случваше нищо необичайно.
Когато изпи питието си, се зае да извади ментата от чашата. Сдъвка листенцата едно по едно, докато не остана само едно тъмно стъбълце, плуващо сред кубчетата лед. Погледна часовника си. Наближаваше десет вечерта. Поръча си още един „Мохито“. Непрекъснато се обръщаше, за да огледа силуетите, които влизаха или излизаха, но не различи нито един обещаващ мъж. След половин час реши да си върви. Понечи да подаде банкнотата, като се боеше, че ще я накажат, щом разберат, че няма долари, когато една ръка похлупи нейната.
— Аз ще платя.
Полумракът беше гъст, въпреки светлината, която хвърляха няколко фенера, които трябваше да минат за хавайски, меланезийски или родом от някой друг измамно първичен рай. Ръката, която все още лежеше върху нейната, беше мека на допир, но не успя да види добре собственика й.
— Ери — представи се мъжът.
— Гая — отвърна тя, протягайки ръка.
— Майката Земя.
— Моля?
— Казваш се като гръцката богиня.
— А, да — въздъхна тя и се опита да се усмихне. — Родителите ми искаха на всяка цена да бъда специална, но името невинаги помага.
— Каня те на вечеря.
— Проблемът е, че…
— Не се тревожи, имам пари.
Не това бе причината за колебанието й обаче. Искаше да каже, че има долари? По онова време на никой кубинец не беше позволен такъв лукс. Дали не беше контрабандист? Или може би някой от малкото функционери, на които бе позволено да разполагат с чужда валута? Може би е „официален“ музикант или художник? Но нито гласът му, нито жестовете му й се сториха познати.
— Добре — съгласи се тя.
Настаниха се на една отдалечена маса. Докато й помагаше да седне, една мисъл я вцепени. Ами ако беше някой висш военен, зам.-министър или нещо подобно? Тя не искаше да общува с такива хора. Само препоръката на прорицателката я спря да не потърси някакво извинение, за да си тръгне.
— Веднага ще ви донеса менюто — обеща един сервитьор.
— Какво правеше в бара? — попита кавалерът й. — Чакаше ли някого?
— Не… Да… Сложно е.
— Може би си чакала мен.
Тя се стресна. Можеше да се закълне, че изражението на мъжа беше шеговито. Опита се да отгатне чертите му под оскъдната светлина. Ту й заприличваше на сатир, ту на риба, ту на мъжкар с вид на козел, сякаш лицето му беше маска, която се преливаше непрекъснато, също като самотния марсианец от разказа на Бредбъри.
— Обичаш ли морски дарове? — попита мъжът.
Гая въздъхна с известно облекчение.
— Много — реши да рискува, — но нали знаеш каква е тази страна.
— Днес е специална вечер — заяви домакинът й. — Може да ядеш каквото си поискаш.
Сервитьорът донесе менюто. Тя замалко да припадне, когато видя списъка гозби, който й заприлича на пародия на онази глава от Библията, където имената образуват една безкрайна генеалогична „наденица“, въпреки че в онова меню нямаше царски потомци; само ястия, създадени, за да разпалят въображението: „Пияна лангуста“, „Плодове на калъп върху ложе от сметана“, „Безпътни сардини по италиански“, „Бифтек от полов жребец“, „Любовни тортили“, „Пиле а ла бардак“, „Цвекло «Кама-сутра» в кисел крем“, „Генитален артишок“, „Медовина по гръцки“… Но по-необичайно от разнообразието на ястия беше защо никъде не видя написано обяснението, че ястията могат да се получат само срещу долари. Вдигна очи и погледът й се сблъска с погледа на Ери, който я наблюдаваше, както котарак наблюдава мишка.
— Ти работиш тук, нали?
— Не.
— Тогава откъде знаеше…?
— Много си любопитна. Какво ще си поръчаш?
Скаридите във вакхански сос бяха сервирани в овални стойки, където морските дарове лежаха сякаш на някой диван. В онзи нектар, ухаещ на вино, канела и захар, парченцата розова и почти фосфоресцираща плът блестяха под светлината на свещите.
Последва супата от бичи тестиси, силно подлютена. Тая започна да се поти, сякаш и порите й искаха да се насладят на онзи пикантен облак пара. Сътрапезникът й сърбаше бульона, без да продума, като я поглеждаше зад изпаренията. В полуздрача очите му придобиваха наситен блясък, но тя не пожела да покаже страх или срам и възприе изражение на ледено безразличие.
Еротичните миди по викингски дойдоха украсени с магданоз. Оказа се истински празник да заливаш с лимон и с разтопено масло всяка мида, като внимаваш сместа да не протече, докато я пиеш от черупката.
След това Гая пожела да приключи вечерята, но нейният сътрапезник не й позволи. Няма да си ходи, докато не опита онова, което е поръчал за двамата. Когато сервитьорът вдигна капака на тенджерката, за да покаже онова, което още се готвеше в търбуха й, тя не можа да сдържи ахването си. Стриди, миди, раци, големи скариди и други морски дарове плуваха, увиваха се или се смесваха в напоеното с вино море, където беше сготвена тази „Морска оргия“.
Истината е, че Гая беше обявила предпочитанията си доста плахо. Морските дарове не само й харесваха, направо я побъркваха. Редките случаи, когато беше яла морски дарове, се превръщаха в нещо, което дори самата тя не успяваше да определи. Обожаваше звука от счупените черупки, хрускането им, когато поддаваха под металните клещи, удоволствието да изтръгнеш месото на мидите… Това бяха процеси, които будеха у нея една далечна и неопределена страст, като предвестник на оргазъм.
Морските дарове изчезнаха, полята с бяло вино. Две минути по-късно сервитьорът отвори капака на един вдигащ пара съд, където лежеше огромен „Разпътен омар“. Зеленчуците и подправките, запържени в масло, се смесваха с парченцата бяло месо, задушени в шампанско. Каква наслада да бръкнеш между златистите черупки, за да извадиш плътта, ухаеща на мащерка и пипер!
Гая каза, че не може повече, но Ери я увери, че не бива да си тръгва, без да опита божествените „Топчици на свети Петър“, направени от тесто за понички с много канела във формата на малки топки, поставени по двойки и обилно напоени в сладък сироп… Едва когато изпи последната глътка вино, си даде сметка, че на масата имаше три празни бутилки. Не се чувстваше замаяна, а изненадващо възбудена.
— Ако ти кажа нещо, обещаваш ли да не се смееш?
— Добре.
— Чувствам се сюрреалистично.
— В това няма нищо смешно — отвърна той, играейки си с чашата. — Живеем в сюрреалистична страна.
— Знам, но имам чувството, че все едно съм в друго измерение… Куба е, но в същото време не е.
— Как така? Обясни ми.
— Пуснаха ни тук, без да задават въпроси, ядохме… — тя се спря. — Плати ли вече?
— Да — домакинът й се беше изправил, за да й помогне да отмести стола.
— Сигурен ли си? — настоя тя. — Не видях сервитьора да носи сметката. Не видях да вадиш пари.
— Да вървим, всичко е наред.
— Не, не е наред — измърмори тя, но го остави да я изведе в нощта.
Навън въздухът се беше сгъстил. Малкото светлини, които осветяваха сърцето на „Ла Рампа“, блестяха влажно, също като в онези филмови кадри, в които неоновите цветове греят върху лъскавия асфалт на улиците. Гая реши, че не си въобразява: намираше се в друга Хавана. Сякаш градът беше решил да покаже друго лице, онова, което винаги е криел.
Една идея се загнезди в ума й. Нима градовете имат душа? Възможно ли е при определени условия да откриеш тайния район, където се крие истинската им същност? Беше ли проникнала неусетно в духа на метрополията, населена с магьосници, може би създали пространство, където съществува забраненото? Дали това беше зоната, към която бягаха мечтите и потиснатите мисли на жителите й? Защото, ако това беше възможно, тя се намираше в самия му център, след като пресече невидимия праг на другото измерение. По някакъв начин беше попаднала в тази карибска Шамбала заедно със същество, което принадлежеше на тази неуловима област. Или може би преживяваше ефекта на някаква магия.
— Какво ти става?
— Не се чувствам добре.
— Замаяна ли си?
— Не знам. Мисля, че да.
— Кабинетът ми е наблизо. Искаш ли да отидем там?
— Лекар ли си?
Вместо отговор я хвана под ръка, за да й помогне да прескочи една дупка на тротоара.
— Да вървим.
Последва го, без да протестира. Лекар? Гая премисли разкритието, докато двамата вървяха по пустите улици. Дали беше само съвпадение, или съществуваше някакъв фокус зад всичко това? Три минути по-късно влязоха в една сграда и Гая се спря в празното преддверие.
— Какво има?
— Това не е болница.
— Не съм споменавал болница, казах ти само за кабинета си.
Тя не знаеше какво да каже. Нещо отиваше на зле, но за момента не можа да определи къде е проблемът. Може би всичко беше заради виното.
Вратите на асансьора се отвориха с бързината на хищно растение, склонно да погълне всяко насекомо, и зениците на Тая, изплашени от онзи контраст на светлини и сенки, се свиха пред първия поток светлина, който получаваха след часове наред. Това беше и първата възможност да огледа хубаво своя придружител.
Беше красив, много по-красив, отколкото долавяше в полуздрача, с канелена и гладка кожа, каквато имаха единствено златистите мулати от родината й, плод на смесицата, завещана от Испания и Африка на острова й. Зелените му очи със златен оттенък й напомниха описанието на онези поляни в Астурия, за които толкова жалееше прадядо й, авантюрист, родом от Вилявисиоса, който беше дошъл в Куба преди един век. Почти се засрами от собствената си кожа — абсурдно бледа в една страна, която бе породила всяка възможна гама от тоналности у човешките същества.
Шест етажа по-нагоре вратата се отвори. Кабинетът беше срещу асансьора. Той влезе пръв и светна лампата.
— Влез, не стой там.
— Това не е лекарски кабинет.
— Това е апартаментът ми.
Изведнъж разбра какво не е наред.
— Никой няма частен кабинет в дома си.
— Старите лекари — да — отвърна той, без да се смути. — Жилището беше на баща ми.
Гръбнакът на апартамента беше един дълъг и тъмен коридор, който завършваше с открехната врата. Там мъжът включи друга светлина, която, ако се съди по жълтеникавия тон, можеше да идва само от една крушка.
— Ще влезеш ли, или не? — подкани я от вътрешността.
Гая се престраши да изследва помещението, което приличаше на лекарски кабинет от 50-те години.
— Седни — каза той, като й посочи един стол.
Хвана я за ръката и задържа едната й китка между пръстите си. След няколко секунди постави едната си длан върху челото й, а другата — върху тила й. Това предизвика у Гая необяснимо облекчение, торбичка с лед върху главата й нямаше да даде по-добър ефект. Накрая мъжът плъзна пръстите си над слънчевия сплит, като държеше ръка на няколко сантиметра от кожата, без да я докосва. Прегледът усили у нея неприятното усещане, че вселената е обърната нагоре с краката. Отново беше нещо, което изглеждаше, но не беше; тоест всички тези процедури приличаха на някакъв преглед, но не беше сигурна, че са медицински.
— Кръвното ти е нисичко — отсъди Ери, — но не твърде много. И си леко напрегната.
— Как разбра какво е кръвното ми, без да го мериш?
— Измерих го…
— Без апаратура?
Той се усмихна.
— За това не ми е необходима апаратура.
— Това е нещо китайско, нали? — попита тя с несигурен глас. — Нещо като акупунктура…
— Знаеш ли какво? — прекъсна я той. — Трябва да ти направя масаж.
— Какво?
— Не се тревожи — продължи той, като махна някакви хартии от кушетката — Няма да те таксувам.
Гая наблюдаваше движенията му, опитвайки се да прозре намеренията му.
— Лекарите не предписват масажи, още по-малко правят такива.
— Не съм ти казвал, че съм лекар. Аз съм масажист, също като баща си.
Гая внимателно се взря в изражението на лицето му. Отказваше да повярва на някого без други обяснения, освен тези, които той самият беше предоставил.
— Искаш ли да ти покажа дипломите си? — предложението му я изненада. — Там, на стената са.
— Може да са на баща ти.
— Само тези вляво. Останалите са мои.
Гая прегледа дипломите, някои от които бяха написани на непознати езици. Вгледа се в датите и успя да намери онова, което търсеше: тези вляво наистина бяха приблизително четири десетилетия по-стари; вдясно имаше сертификати, издадени преди 5–6 години. А ако този апартамент е на друг човек? Веднага отхвърли тази идея. В крайна сметка той не можеше да предвиди, че ще се срещне с нея. И дори да допуснем, че срещата е била подготвена, нямаше как да знае, че на нея ще й прилошее, още по-малко, че ще се съгласи да дойде с него до това място. Не, човешкото предвиждане имаше граници. Този апартамент беше негов, както и дипломите.
Когато отвърна очи от стената, Ери я наблюдаваше търпеливо. Поведението му беше като на възрастен, който очаква решението на някое дете. Почти засрамена, се скри зад паравана.
— В чекмеджетата има чисти кърпи — чу тя.
Съблече роклята си и след като се поколеба за кратко, свали и бельото си. В шкафа намери една огромна хавлия, в която се уви.
Преди да започне, Ери бутна лампата към стената. Натискайки с пръсти, търсеше болезнени точки по продължение на гръбнака й. Лека-полека натискът се превърна във фрикция. Ръцете, намазани с масло, се спускаха по продължение на гърба, подпираха се на кръста и проникваха в мускулите на хълбците. Някаква сънливост започна да витае в стаята. В един момент Гая престана да усеща ръцете върху кожата си и обърна поглед към огледалото. Откога никой не я беше докосвал? Потъна в сладка отмала. Ръцете се плъзгаха и се заравяха в плътта й, разтривайки дори тила й. Облекчение, удоволствие, забрава: образи от един друг свят населиха съня й. Поета се усмихваше. Поета я търсеше. Поета се връщаше отново с упоритостта на инкуб, защото той я беше галил така, че никога да не го забрави. Сега призракът му отново започваше да докосва същите струни.
Гая повдигна леко клепачи. Ръцете вече не гладеха, сега се плъзгаха в ласка, спускаха се до бедрата й и отново се изкачваха нагоре. Затвори очи, за да се отдаде на допира. Сигурно е заспала. Като отвори очи отново, почувства бръмчащ и механичен звук, който се плъзгаше към коленните сгъвки. Опита се да се обърне, но не успя: ръцете й бяха вързани за страните на кушетката. Опита се да рита, докато паниката се изкачваше в гърдите й, когато откри, че и глезените й също са вързани.
— Ако не ме развържеш, ще викам.
Той се приведе към нея.
— Обещавам ти, че няма да направя нищо, което да те нарани — гласът му беше мек, почти професионален. — Искам само да те излекувам.
— От какво?
— От твоята болест.
— Леля Рита ли те прати?
— Не знам за кого говориш.
— Сто на сто…
Той покри устата й с марля.
Първо немощна, после гневна, изпръхтя под намордника; но гневът й беше насочен по-скоро към нея самата, отколкото към мъжа. Колко беше глупава! Как можа да се остави да я излъжат така? Скоро разбра колко са безсмислени усилията й, затова реши да остане неподвижна, готова да понесе тази ситуация, която натрупваше в нервите й експлозивен заряд. Катаклизмът се ускори, когато една ръка се плъзна между бедрата й, за да опипа влажната й вагина. Марлята не беше достатъчна да задържи стоновете й на удоволствие.
С едната ръка мъжът повдигна таза й, с другата подпъхна някакво столче. Бавно и неотстъпно уредът се приближи до онази област, където се натрупва нагонът. Почти против волята си се наслади на движението, което неусетно се превръщаше в проникване. До този момент мислеше, че онзи инструмент е почти квадратен, сега й се стори, че е по-скоро цилиндричен.
Една пропита с масло ласка я вцепени — изпита нещо средно между страх и възбуда, когато осъзна, че мъжът я подготвяше за друг тип проникване. За момент се размърда на мястото си, но веднага се отказа от змийските си извивки. В края на краищата не можеше да направи нищо, освен да изчака да мине всичко. Затвори очи и се отпусна, оставила задния вход на произвола на един хлъзгав и упорит звяр, който лека-полека се намърда между гънките на недокосваната й плът — път, по който стъпваше за първи път, — докато цилиндричният инструмент продължаваше да мърка на прага на нейната вулва като доволен котарак.
Много скоро един различен трус накара кушетката да скърца. Идваше от територии, където законите са прости и поривисти. Раждаше се на места, оставени на произвола на атавизмите. Беше разпукване на нагона, бликването на сила, която се раждаше от онази двойна засада. Съпротивляваше се на оргазма, по-скоро от гордост, отколкото по инстинкт. Не искаше. Нямаше да му достави това удоволствие. Но всичко в тялото й гореше, оставено на произвола на двойната атака, където мастурбиращият гъдел и тласъците на намазания с масло член се сливаха в един-единствен извор на сладострастие. Бори се срещу собственото си удоволствие, но усилието само го направи по-мощно. Стенеше приглушено. Напрежението стана непоносимо и сетивата й достигнаха онази област от мозъка, където паранормалните преживявания се сливат с нирваната. Беше залята от врящи еликсири. Гърлото й — затвор, който се разтвори, щом той й свали намордника — насели с вопли нощта, но никой не я чу. И никой нямаше да я чуе, дори да беше викала за помощ: в това крило на сградата се помещаваха само офиси, които бяха празни по това време на денонощието…
Когато китките и глезените й бяха освободени, той се държа като толкова грижлив любовник, че тя почти съжали за гнева си. Почувства целувките, които се стичаха на порои върху гърба и бедрата й, по гърдите и коленете й: ефирни ласки, миниатюрни като водни кончета, които изтръгнаха от нея въздишки на облекчение. Пороят не спря, докато тя самата не обхвана лицето му с ръце за дълга целувка. Едва тогава той взе дрехите й и започна да я облича внимателно, сякаш беше малко момиченце. Тя му позволи, но отново изпита леко безпокойство. Разумно ли беше да последва съветите на знахарката? Все още се чудеше дали този способен да доставя удоволствие изнасилвал ще бъде подходящият път за нейното спасение. Най-лошото беше, че дори не се чувстваше оскърбена от случилото се преди малко. Кой беше този човек? Как можеше да познава толкова добре всяка пружина на тялото й? По какъв начин опъваше нервите й до момента, в който тя откликваше, за да се отдаде с по-голямо удоволствие? И най-вече трябваше ли да продължи да се вижда с него?
— Трябва да ми имаш доверие.
Гая се стресна. Да отговарят на мислите й не беше от любимите й преживявания.
— За да ти докажа, че говоря сериозно, те каня утре на театър.
Тя не вярваше на ушите си. След преживяното — на театър?
— Виждаш, че не ти сторих нищо лошо — започна да я бърше с една кърпа. — Хубаво ли прекара?
— Страхувах се.
— Беше само игра, глупаче. Не обичаш ли игрите?
— Зависи.
— Аз ги обожавам — сподели той. — Обичам игрите, защото обичам риска, а всеки риск включва малка доза опасност. Опасността да загубиш или да спечелиш… Тази вечер, например, спечелих ли те, или те загубих?
Гая не отговори. Всъщност не знаеше какво да каже. Той повтори въпроса по по-завоалиран начин.
— Ще дойдеш ли утре на театър? — усмихна се невинно. — Ще бъдем заобиколени от хора, така че никъде няма да мога да те вържа.
Гая се забави няколко секунди, преди да отговори. Изглеждаше безопасно предложение, с минимален риск. Прецени възможните уловки, но не успя да види нито една.
— Добре — съгласи се тя.
Той й помогна да се облече.
— Утре ще ти покажа нещо — върна лампата в първоначалната й позиция.
— Какво?
— Тайна е. След представлението ще ти дам една фраза и ще ти посоча едно място; там ще чакаш човека, който ще повтори паролата ми.
— Каква парола?
— Фразата, която ще ти дам в театъра, ще бъде паролата — отново се усмихна с обезоръжаващо изражение. — И, моля те, не задавай въпроси.
Даде й лист и молив. Тя го загледа неразбиращо, докато една искра не озари ума й. Веднага записа телефонния си номер.
— До утре — вдигна брадичката й, за да я целуне по устата. — И без бельо, разбра ли?
— А ако роклята прозира?
— Много си твърдоглава — въздъхна. — Не съм сбъркал с теб.
Сега вървеше по тъмни и пусти улици, в компанията на една непозната с толкова чувствена аура — като тази на любовника й. Помисли си за съвпадението, че и двамата имаха такава леко канелена кожа и необичайна красота, дори за страна, където красивите хора се срещат много често. Огледа скришом водачката си. Каква беше целта й? Къде я водеше? Знаеше, че пазителката й изпълняваше заповеди на Ери. Какво ли я свързва с него? Дали е негова довереница, негова сестра, негова съучастница? Ръцете на непознатата бяха отказали да се отдръпнат от ханша на Гая. Пръстите й настойчиво я опипаха през роклята.
— Не носиш ли бельо?
— Ери ми забрани.
Жената се засмя.
— Типично за него.
Гая почувства една неприятна напираща ревност.
— Негова любовница ли си?
— Аз ли? — отвърна жената, без да престава да влачи Гая със себе си. — Ти негова любовница ли си?
Гая помисли за секунда, вглъбена в чаткането на токчетата, докато вървяха по разнебитените тротоари на Ел Ведадо.
— Мисля, че да… А ти?
— Внимавай, дупка — предупреди я жената.
Намираха се на една уличка, която винаги беше вълнувала Гая. Някакъв необичаен природен катаклизъм, на който хората не бяха обърнали внимание, когато са решили да строят наблизо, беше създал това кътче, познато единствено на живущите в съседство или на някои градски изследователи, експерти в откриването на закътани места. Сред гъсто застроената площ улицата свършваше рязко и земята се превръщаше в кратер от естествени скали. От тази височина земята показваше своите мраморни вътрешности. Създаваше впечатление, че някой метеорит беше паднал на този терен, отваряйки извънземна и червеникава рана, от която още кървяха порои кал, когато проливните дъждове валяха в този район. Някои минувачи наричаха мястото „кратера на Ел Ведадо“ и Гая мислеше, че ако не беше в застроено място, можеше да бъде туристически център.
Точно до вдлъбнатината се издигаше една сграда, до която се стигаше, като преминеш по циментов мост, увиснал над пропастта. Въпреки че имаше железен парапет, Гая винаги се съмняваше в този проход; малкото пъти, когато се налагаше да го пресече, беше нащрек за първия знак за пропадане. Щеше да се спаси — изчисляваше тя, — ако стигне до прага на някой апартамент, изкатери се по стъпалата и се вкопчи в мандалото на вратата. Всеки път, когато минаваше оттам, ръцете й се потяха, но знаеше, че това е неоправдана фобия. Стотици хора бяха минавали през това място поколения наред, влизайки и излизайки от апартаментите или просто прекосявайки мястото, за да стигнат от една до друга улица, и никога не се беше случило нищо. Въпреки това за нея продължаваше да бъде неприятна екскурзия, която избягваше винаги, когато можеше. За късмет беше нощно време и мракът не позволяваше да се види дупката, която зееше под перилата. При всички положения, се помоли да стигне възможно по-скоро до твърда земя. Изпита облекчение, когато краката й докоснаха тротоара в края на дупката. Почувства се в безопасност — като корабокрушенец, който е преплувал пролив, гъмжащ от акули.
След това жените вървяха почти слепешком. Тази част на града никога не е била много осветена главно защото дърветата бяха пораснали неимоверно и клоните им покриваха малкото оцелели улични лампи. Сега обаче тъмнината се бе превърнала в почти постоянна гостенка. Беше като да стигнеш до угасналия кратер Аверно. Гая мислеше, че познава този квартал, но призна, че се е загубила, когато й се стори, че минават два пъти покрай един и същ ъгъл. Мина й мисълта, че водачката обикаля, за да я обърка.
Най-сетне се спряха пред малък дворец във версайски стил, заобиколен от солидна желязна решетка. Зад гъстата растителност на градината можеха да се различат цветовете на витражите — с техните сцени, вдъхновени от гръцки амфори, карибски пейзажи и плетеници в стил ар нуво, където кубинската душа разкриваше най-ярките си характеристики. Сатири свиреха на своите окарини сред палмовите дървета; подобни на мулатки нимфи се гмуркаха в реката, за да ловят раци; няколко херувимчета се излягаха мързеливо под пладнешкото слънце, приспивани от шумоленето на декоративни маланги7, които се стелеха връз тях ветрилообразно; един Меркурий с набедрена препаска летеше над тропическо тресавище, без да обръща внимание на кайманите със зейнала паст сред мангровите дървета… Нощта действаше като камера обскура, където образите блестяха, позволявайки да бъдат съзерцавани от тротоара.
— Стигнахме.
Гая се загледа във високата и непосилна за преминаване решетка.
— Не виждам вход.
Вятърът довя смехове, идващи от вилата.
— Ела — прошепна жената, хващайки я за ръка.
Някой беше свалил две пречки от оградата и влязоха оттам.
— Има ли много хора вътре? — попита Гая.
Жената се спря за миг, но после сякаш се зае да оглежда околността.
— Спомни си какво ти е казал Ери: никакви въпроси.
— Само един, преди да влезем.
— Много добре — каза тихо водачката, която направи още няколко крачки, сякаш проучваше терена, — но те предупреждавам, че е по-добре да не разпитваш много.
— Коя си ти?
Непознатата се обърна.
— Нямаш ли някой друг въпрос?
— Само искам да знам коя си.
— За мнозина съм загадка — въздъхна. — За други — условие.
— Това не е отговор.
— Името ми нищо не означава — увери я жената и се отдалечи към къщата през обраслата с трева пътечка.
— Не увъртай — настоя Гая, следвайки стъпките й.
— Въпросът ти няма смисъл. Наричат ме с много имена.
— Защо не ми кажеш едно?
— Всичко зависи от мястото, от момента или от обстоятелствата.
— Искам само да ми кажеш името си — каза сърдито Гая.
— Именно — отвърна жената. — Съмнявам се, че ще разбереш нещо от тази информация. Освен това има толкова неща, които можеш да научиш…
— Стига глупости.
Зениците на непознатата пламнаха в здрача като зеници на демон, но Гая не го забеляза, защото жената продължи да върви, без да я поглежда.
— Кажи ми името си или си отивам — предупреди я Гая.
Жената се обърна, за да застане пред нея, и когато проговори, гласът й бе придобил плътността на порой, както когато капките шибат заварения неподготвен пътник.
— Имам много имена, а фамилията ми е Андиомена… В Куба ме наричат Ошун.
„Трябва да е някаква шега“, помисли си Гая, без да губи от поглед жената, която се плъзна из градината като силует от мъгла.
Светлината на улична лампа се стелеше като пепелив тюл, който позволяваше да се отгатнат очертанията на предметите. Заобиколена от вековни тополи, голямата къща се губеше под прегръдката на клоните. В други времена входът е бил пазен от розови храсти, хибискус и цеструм ноктурнум, сега единствените цветя, която бяха оцелели в този гъсталак, бяха няколко бругмансии. Краткотрайната гледка на възбелите снопчета й напомни как ги наричаше баба й: грамофончета.
Шумът от смеховете се засилваше с приближаването им към портала. Гая заподозря съществуването на някаква конспирация. Дали Лиса не беше се уговорила тайно с някого, за да я накара да вярва, че ориша я води към тази къща? Очакваха ли, че онази фамилия ще я накара да допусне присъствието на самата Афродита на този остров? Толкова ли я обичаше приятелката й, че беше решила да изтрие спомена за Поета, дори с цената на това безумие? Дали Ери беше пратеник на леля Рита?
Щеше й се да отговори утвърдително на всички неизвестни и веднага да забрави за тази случка, но оставаха въпроси, които не знаеше как да реши. Ако срещата й с Ери беше просто добронамерен капан, как да си обясни случая в ресторанта? Как да изтълкува влизането на забранено за нея място, кулинарната оргия, факта, че не платиха? Не вярваше някой да има достатъчно власт, за да подготви подобен сценарий. Затова се съмняваше, че съществува заговор; въпреки че, ако нямаше заговор, какво означаваше всичко останало?
Нощта осезателно захладня. Гая започна да трепери под леката си памучна рокля. Наистина се зарадва, когато водачката й се приближи до портала и след като прошепна няколко думи, вратата се отвори.
В контраст с мрака навън, салонът беше осветен в леко синкав блясък. Няколко големи кресла и дивани бяха пръснати из помещението; никой не седеше на тях, с изключение на две жени, които си шушукаха, докато си вземаха плодове от кошница, поставена на една маса. И двете изглеждаха фантастично: косите им бяха прибрани с ленти, както са се носили древните римлянки, и бяха облечени с туники, които опасваха телата им с воали. Смеховете им се смесваха със звука на зъбите, които хрупаха кората на пъпешите и ананасите; едната от тях се беше изтегнала върху пейка от алабастър, като откриваше краката си. Като цяло гледката напомняше на онези буколически викториански картони, където изобилието от тюл само разкрива сладострастието на онова, което се опитва да скрие: сцена, в която разцъфваха детайли, сънувани от едновремешни художници — голота върху студения мрамор, вяли и смирени погледи, галещи пера, които могат да те уморят от страст — сякаш бъдещи реминисценции на Сад и Мазох.
Когато ги видя да влизат, едната от жените се изправи и се приближи до чугунен съд, от който излизаше пара. С черпак наля течност в две чаши и се доближи до новодошлите.
— Заведението черпи — каза тя.
Гая подуши чашата с недоверие.
— Какво е това?
— Чай от цветя.
Беше питие, което миришеше на билки и прикриваше горчивата си жилка с тъмен и мътен мед.
Чуха се по-отчетливо смехове. Гая предположи, че от другата страна на вратата има някакво тържество, въпреки че опушените витражи не позволяваха да потвърди или да отхвърли тази възможност. При всички положения не се опита да научи повече. Придружителката й пиеше спокойно, изтегната на един диван. Гая изпи чая си, докато обмисляше възможни обяснения: или жената не бързаше да намери Ери, или той щеше да дойде при тях, или това чакане беше част от някакъв ритуал, чиято цел не й беше неизвестна.
Не беше необходимо да чака дълго, за да установи, че чаят беше нещо повече от обикновена отвара. Пухкава, почти апетитна наглед аура започна да обгръща предметите; после се появиха аромати — всякакви миризми: на ментово вино, на розово масло, на влажна пръст, на мускус, наситен с цветен прашец, на горящи дърва, на жасминова вода — сякаш обонянието й беше прехвърлило човешките граници. Почти се стресна, когато водачката й отново я обгърна през кръста.
— Хайде, вече е време — изглеждаше леко пияна.
От другата страна на вратата се простираше коридор, пазен от уютен полумрак, където очите можеха да гледат, без да се уморяват. В това задушевно място цареше безпорядък. Десетки хора влизаха или излизаха от множество стаи. Беше лесно да се разбере какво се случва в тях, защото вратите всъщност не бяха врати, а колониални паравани с две крила. Гая надникна над един параван и гледката предизвика у нея нещо повече от изненада. Излегнали се върху легла и килими, няколко двойки се забавляваха сред възглавниците. Навсякъде се разхождаха полуоблечени младежи, които се втурваха грижливо да почистят онези, които завършваха любовните си напори. Гая наблюдаваше старанието, с което мокреха кърпите в хладка вода, където плуваха листенца от роза, и нежността, с която прокарваха кърпите по влажните вулви и изнемощелите фалоси.
— Къде отиваш? — попита Ошун, като забеляза, че девойката се опитваше да се изплъзне.
— Дойдох да видя Ери.
Жената направи властен жест.
— Не, скъпа. Тук си, защото Ери ти нареди да се подчиниш на неговия вестоносец и ти прие поканата. Дали ще реши да те види, или не, е негова работа. Засега нямаш друг избор, освен да ме последваш… Надявам се да не мрънкаш и да се подчиниш.
Изтръпна и разбра, че жената говори истината. Беше безсмислено да изисква внимание и уважение, след като сама се беше напъхала в устата на вълка. Беше се уговорила с него, никой не я беше задължил… Или може би да? Волята й се беше стопила след странното изнасилване предишната нощ, сякаш онзи член с цвят на канела й беше монтирал филтър, който я омагьосваше, принуждавайки я да изпълнява изискванията му… Но може би си въобразяваше несъществуващи неща. Може би беше дошла тук само заради нетърпението си да разгадае напълно онзи тайнствен мъж.
— Идваш ли с мен?
Съгласи се смирено.
Проправиха си път сред множеството, което бродеше екзалтирано сред смях, крясъци и гоненици. Беше някаква нова версия на Вавилон — е, малко по-бъбрива от библейската, защото героите й бяха деца на тропиците. Хората се стичаха, имитирайки кипежа на арабски пазар с разточителството от предмети, лакомства и персонажи: циганки, които четяха бъдещето по извивките на пъпа; флейти с фалически размери; сластни юноши, които се кълчеха, облечени като хавайки; питиета, възбуждащи желанието; майстори на татуировката, които реализираха творбите си върху вагиналните стени; девствени пояси с двойна заключалка; седла, от които се издигаха пищни фалоси, за да може нимфоманките да утолят нагона си, като яздят върху тях; афродизиакални конфитюри; гладиатори, които предлагаха нощни услуги; наркотични смоли за кадене; ковчези, където жените можеха да се скрият, за да извадят гърдите си през две дупки и да ги предложат анонимно на минувачите…
Въодушевена от обстановката, Ошун разтваряше параваните, за да огледа салоните, където хората се отдаваха на различни дейности. Гая предпочете да наблюдава движението на минувачите по коридорите. Два пъти погледът й се сблъска с погледа на огромен негър, който, изглежда, ги следваше, влачейки със себе си млада метиска, много пияна, и още една жена, черна като него. Вървеше бос и беше облечен с червени панталони, които усилваха блясъка на снагата му. Метиската беше много красива, но окървавената кърпа, с която покриваше главата си, й придаваше невзрачен и тъжен вид. Другата жена обаче крачеше с цялото величие на света на раменете си и с ледено изражение в зениците. Гая огледа скришом мъжа, като си мислеше, че чувства погледа му. Първо реши, че си въобразява, защото на няколко пъти го изгуби от поглед в тълпата; но когато отново успя да го различи, вече нямаше съмнение: очите му се взираха изпитателно в Ошун.
— Това е мъжът ми — отвърна жената на безгласния въпрос на Гая.
— Мъжът ти?
— От няколко дни не си говорим — обясни презрително. — Не му обръщай внимание.
— Но той е с две жени.
— Да, познавам ги.
— Познаваш ли ги? Не ти ли пука?
— Не съм ревнива.
— Защо те преследва? — прошепна Гая, въпреки че беше невъзможно мъжът да ги чуе в шумотевицата. — Така изглежда, че ти имаш връзка с някого, а не той.
Мулатката вдигна рамене.
— В парка ми каза, че сте се скарали — настоя Гая.
— И както виждаш, накрая винаги ме следва като куче по петите… Да вървим.
Използвайки суматохата, двете се мушнаха през една врата, която ги отведе в пуст коридор. Личеше си, че жената познава къщата, дори не се спря да провери други салони. Гая се опита да запомни тайно онзи лабиринт, като интуитивно се досещаше, че никой няма да й покаже завоите или кратките пътища, а вътрешният й глас я предупреждаваше, че е важно да познава мястото, през което вървеше.
Спуснаха се по стълби до приземието, което представляваше нещо като пещера. Гая огледа дупката, която зееше пред нея, и вдиша влагата, гъделичкаща носа й. Блъсна я облак от аромати, уви се около врата й като шал от мъгла или като същества, които търсеха начин да вземат надмощие над жертвата си. Представи си духове, ухаещи на канела, оризова пудра, борови иглички, лавандула, захарен петмез, снопчета босилек… Искаше й се да се потопи в този извор от аромати сега, когато слухът й регистрираше и песента на разгонените насекоми, и ромона на вода между камъните. Може би близостта на земята, помисли си тя, на Майката Земя, чието име носеше, предизвикваше у нея това разпукване на сетивата. Или я бяха упоили?
Прекосиха пещерата и се изкачиха по друга стълба. Остави се да я водят, разумът й беше замъглен от изпаренията, които заливаха мозъка й… въпреки че не беше много сигурна, че вцепенението й се дължеше на ароматите или на някакво питие. Може би причината бе шумът, който я заобикаляше? Оргиастичният климат на тази вила? Или просто разходката, която изглеждаше без посока?
Не се осмели да протестира от страх да не се покаже капризна, но не спираше да се пита защо, по дяволите, се качваха и слизаха непрекъснато, когато би било по-добре да продължат по едно и също ниво. Беше сигурна, че причината не е липсата на непрекъснатост на всеки етаж. Натъкваше се отново на едни и същи салони: този на първия етаж в единия край имаше нарисувано гигантско слънце и беше щедро осветен с лампиони, висящи свещници и бронзови аплици; коридорът на мазето, за разлика от това, беше потънал в полуздрач, едва прикриван от дървените свещници в нишите, които позволяваха на човек да различи сърпа на Луната, нарисуван в края. Вървяха от деня към нощта, от нощта към деня, без причина, която да докаже, че това не е каприз на водачката й. Помисли си, че неравният терен бе част от някакво изпитание.
Когато се качиха по стълбите за осми или за девети път, Ошун поднови недискретното надничане, като отваряше паравани и душеше в стаите, изпълнени с впечатляващи сцени, в които вземаха участие същества и предмети от всякакъв вид. Зад една от тези врати ги очакваше гледка, достойна за някой Бунюел на порнографията: няколко жени се възхищаваха на маневрите на един акробат, който извиваше гръбнака си, докато изписа с тялото си съвършена буква „О“. Членът му набъбваше пред съсредоточените погледи на публиката, която изригна във възторжени викове, когато устните му докоснаха главичката. Окуражен от възгласите, удвои усилията си и успя да го вкара целия в устата си, за да започне една бавна и приятна мастурбация.
Въздухът беше все по-гъст заради мъглата, която се издигаше плавно от кадилниците, вградени в стените. На Гая й се стори, че тези изпарения предизвикваха у нея нещо повече от обикновено объркване на сетивата.
— Трябва ни непосветена! — извика някой.
Замаяна от изпаренията, не се съпротивлява, когато няколко жени я поведоха към центъра на стаята; заедно свалиха роклята й и я доближиха към устата на атлета, който, оставайки в същата поза, нападна вулвата, която му се предлагаше. Език и фалос се редуваха да проникват в нея с твърдата непоколебимост на съперници, които си оспорват плячка, докато накрая устата отстъпи мястото си на съществото, обсипано с пръстени, чиято кожа блестеше всеки път, когато излизаше от пещерата. Гая затвори очи. Разумът й се бунтуваше срещу това преживяване, но плътта й пулсираше с ново желание, което не й позволяваше да решава или да избира, а само да приеме това, което й се предлага.
Мускулести ръце я прихванаха през ханша. Почувства плътта, която се бореше да проникне на мястото, където само Ери беше влизал, и се опита да се обърне към нападателя си, може би с идеята да го сплаши; опитът й само доведе до угасване на светлините, като я остави в тъмнината с ръцете, които я принуждаваха да се наведе и да приеме.
Болка и ласки, мекота и бодли: от това се състоеше удоволствието. Искаше й се да избяга, но забеляза, че опитите й да се освободи само разпалваха желанието на двамата й нападатели: атлетът, чийто мускулест фалос набъбваше славно вътре в нея, и непознатият, който я атакуваше безмилостно отзад. До нея достигаха въздишките и виковете на вакханалията, която се разиграваше наоколо, без съмнение стимулирана от гледката на тройката, представляваща основния спектакъл на вечерта, защото, въпреки липсата на светлина, мъглявото сияние позволяваше наблюдаването на ансамбъла.
Предаде се, без да се оплаква, на двойката нападатели. Стенанията й се смесиха със стоновете на цирковия гимнастик и тези на непознатия агресор. Почувства, противно на волята си, че се наслаждава до висша степен на двойните тласъци, които я държаха прикована на мястото й, като разпъната на кръст светица или императрица, предложила се за наслада на робите си, по-скоро заради акта на оскверняване, отколкото заради удоволствието, което тялото й им носеше. Така понесе атаката на членовете, докато от двата избликна манната — гъста и подвижна като лава: потоци на прослава и кръщение. Почти веднага усети, че й липсва опората на акробата, без съмнение изтощен от изключителното усилие. След това бе изоставена от другия си нападател. И щеше да падне на земята, ако не бяха женските ръце, които я отведоха в един ъгъл, където се остави да бъде повалена от съня.
Събуди се, когато почувства хладината, която освежаваше измъчваните й отверстия. Едно момче я почистваше с розова вода, разпръсквайки листенца и плодници върху корема й, докато всяка пора отдели аромати. На слабата светлина на свещ няколко жени спяха сами или прегърнати една с друга. Дебели завеси скриваха гледката навън. Жената, която наричаха Ошун, беше наблизо и ядеше портокал.
— Искаш ли? — попита я, предлагайки й едно парче.
Гая лакомо го пое.
— Трябва да си вървя — каза тя и сладкият сок се стече по брадичката й.
— Не можеш — увери я домакинята й, която наблюдаваше стичащите се капчици със стръв на вампир.
— На лекции съм.
— Сутринта ли?
— Вече трябва да е станало обяд — Гая изсмука парченцето. — Много спах.
— За това не се притеснявай. Когато излезеш оттук, навън няма да е изминал нито миг.
Гая вдигна вежди, но не си направи труда да оспори този налудничав аргумент. Ошун продължаваше да унищожава плода с наслада и не забелязваше раздразнението в погледа й; и момичето реши да се престори, че приема обясненията й, за да не събуди подозрение, като мислено се подготвяше за бягство.
Все още царуваше тишина. Очевидно беше твърде рано за обитателите на къщата, които вероятно все още спяха след продължителната оргия. Споменът за предишната нощ я изпълни със срам и заподозря, че поведението й е вследствие на отварата: афродизиак или може би халюциноген. Реши да не пие повече на това място.
Откри до себе си един пеплон от сини воали. Поради липсата на други дрехи — роклята й беше изчезнала, сложи пеплона, за да се приближи до един прозорец и да дръпне пердетата. Зажумя, готова да посрещне силното обедно слънце. Луната блестеше над дърветата.
— Нощ е! — възкликна, обръщайки се към жената, която продължаваше лакомо да яде портокали.
— Нали ти обясних какво се случва с времето — каза тя с досада, — но изглежда, че не си ме разбрала… Гладна ли си?
— Жадна съм.
Домакинята й наля от една кана.
— Какво е това?
— Нещо, което сигурно не си опитвала преди.
— Предпочитам вода — помоли Гая, като подуши течността.
— Тук не се пие вода, само отвари.
— Защо?
— Водата е заразена.
Гая въздъхна, но не се призна за победена. С помощта на ножче разряза два портокала и изстиска сока в чаша, за да го изпие. Тази хитрост не послужи за нищо; тъкмо напротив, увеличи жаждата й. Нямаше друг избор, освен да отпие няколко глътки от отварата: поредното питие, което ухаеше на цветя.
— Трябва да се храниш по-добре — каза й Ошун, посочвайки един поднос, отрупан със сирена и парчета месо. — Скоро ще се състои церемонията.
— Каква церемония?
— Празникът на Инле.
— Оришата на медицината?
— Най-красивият ориша — потвърди Ошун и гласът й леко потрепери. — Толкова е красив, че се налага да покрива лицето си.
— Защо?
— За да предпази хората.
Гая вдиша утринния въздух: късен дъжд, плодове, които зреят под звездите, зефир, който шиба планините и мачка заспалите листенца на портокалите… Но повикът на заслепените й сетива се стопи пред една друга, по-непосредствена реалност. Как беше възможно още да е нощ?
— Никой ли не може да го види? — попита накрая, решена да не обръща внимание на тази мистерия.
— Инле ли? — прошепна жената. — Някои — да, но тези, които го направят, остават приковани от волята му и вече нищо не могат да му откажат… Повярвай ми, казвам ти го аз, а тези неща не би трябвало да ме засягат.
Ошун се изправи.
— Цялата лепна — оплака се. — Отивам да се изкъпя.
И напусна стаята с достойнството на котка, която изведнъж се отегчава от околните. Гая изтича след нея, боейки се да остане сама в тази ничия земя, която сякаш бе управлявана от волята на някакъв капризен и трескав бог, също така решена да следи неотклонно единственото същество, което, изглежда, й обръщаше някакво внимание, макар и неохотно.
Прекосиха няколко салона, където хората се преобличаха. Докато напредваха, шумът от разговорите започна да се усилва. Къщата й се стори като кораб-майка на малка цивилизация — астероид, на който има всичко необходимо за оцеляването на различен вид, който живее скрит от вселената. Това си помисли Гая за тази затворена вила, от чиито подземия обаче никнеха безспир налудничави и карнавални създания, които въпреки изолираността си изглеждаха напълно щастливи… Опита се да се доближи до някой балкон и до няколко врати, за които предположи, че водят до градината, но винаги някой се препречваше: младежи, които играеха около нея, атлети, които стояха на пост, двойки, които я притегляха към любовните си игри, или армии от деца, които се бореха да й свалят туниката…
Нещо или някой беше забранил общуването с външния свят. А как светът щеше да разбере, че тя иска да бъде спасена, след като дори не й позволяваха да даде знак? Пищни градини закриваха изгледа към улицата. Върху някои маси имаше моливи и хартия, но нямаше пликове или пощенска кутия, където да ги пусне човек. Телефоните бяха чиста проба украса. Гая вдигна няколко слушалки и линията пусна в ухото й въздишката на празнотата. Но като че ли на никого не му правеше впечатление.
Тук вегетираше една изкусителна реалност, способна да потопи обитателите в оргия, която ги караше да забравят жестокостта на това заточение. Дори беше възможно да се наслаждаваш на вакханалията, тя самата го беше направила. Само когато тържествата свършваха и човек можеше да види изтощените и безизразни лица, започваше да разбира обхвата на тази мизансцена.
Къщата беше много осветена на определени места, на други царуваше мрак. Светлината се редуваше със сенките, сякаш беше някакво послание или някакъв символ. Какво се криеше зад това двойно условие? Защо имаше толкова светлина на някои места, докато други умишлено тънеха в мрак? Несъмнено имаше някаква цел; можеше да се усети в постоянството на модела, чийто смисъл за момента се изплъзваше на Гая, защото сетивата й бяха съсредоточени в нещо по-належащо: да избяга.
Насили се да потисне радостта си, когато видя портала със сложен релеф. До този момент бяха прекосили стаите, докато блъскаха параваните с ефирни витражи, обсипани с цветове: златистите и перлени пъпки на увивно растение; захабеното сиво на груб пейзаж; изумрудени хоризонти, осветяващи равнина… Всеки път, когато преминаваха през някоя от тези врати, крилата им пърхаха като бързокрили пеперуди. Затова заподозря, че появата на паното, подобно на входа на църква от XVIII-ти век, може да е нейната цел.
Едва прекосила прага, разбра, че беше сгрешила: пътят излизаше в двор. Или по-скоро в имот, заобиколен от дървета. Погледът се губеше в пъстрозеления листак на папратите, в кедрите с жилести стволове и в порочността на орхидеите. Може би там се бяха приютили последните екземпляри на почти изчезнали видове. На Гая й се стори, че различава силуета на митичния белоклюн кълвач и фееричния полет на няколко колибри. Стори й се, че дочува песента на токороро8, тази четирицветна птица, единствена в света, символ на острова й. Тъжният й глух глас се смесваше с нощния вятър: токоро, токоро… За миг се надяваше да я зърне сред мъглите — с бляскавите и светли гърди, синята качулка на главата и червените маски по опашката и коремчето, но колкото и да се опитваше, не успя да я открие. Стотици песни и крясъци огласяха близките околности. Крилати или земни създания прелитаха в буен кипеж, сякаш светът се беше върнал в сянката на безвремието, векове назад, а горите още пазеха под ендемичния си похлупак своите видове.
Гая се спря до възвишение с пещера, покрито с мъх. Струйки вода се стичаха от скалите и падаха до ръба на изкуствено езерце, което едно време е гъмжало от риба, но днес служеше за забавление на гостите на вилата. На благоразумно разстояние няколко палми с бамбукови подпорки се извиваха под напора на вятъра.
Ошун беше свалила дрехите си и силуетът й засенчи всичко онова, което Гая беше виждала в книгите или в музеите. Вълната от шепоти показа, че не беше единствената, която бе забелязала това. Гърците — в своя стремеж да уважат хармонията на пропорциите — се бяха постарали да представят човешкото тяло, без да намаляват или уголемяват определени детайли, но фигурата на тази жена нарушаваше всички класически канони. Косата й щедро се стелеше върху бакърените й гърди. Полукълбата на задника й се въртяха, следвайки магическата извивка на звездите, а в ритъма на тази симфония — музика от сферите, която в тропиците може да придобие резонанси на гуиро9 — погледите отвръщаха с религиозна страст. Беше невъзможно да не я забележиш. Задницата й бе по-красива от тази на божествената келтска Епона. Кръстът й, ако се оставеше да бъде уловена, би се изгубил сред ръцете. А кожата й — канелена и гладка, лъщеше като мед.
— Няма ли да се изкъпеш?
— Нямам бански — отвърна Гая.
Мулатката избухна в смях и се обърна, чужда на великолепието на тялото си в нощта. Гая се огледа. Много от къпещите се бяха голи. Без да умува повече, разкопча закопчалките, които придържаха воалите, и последва водачката си.
Топлината на водата я изненада. Плува сред листенцата, които се носеха навсякъде, и опита вкуса на наситения с ухания въздух на езерото. Светулките се трупаха по глинестите ръбове и посребряваха водата с млечната си светлина. Гая се наслади на тази пречистваща баня, която я освобождаваше от прегрешенията — или поне така и се искаше да си представи, докато слаб звън не изпълни нощта.
— Да вървим — пришпори я Ошун, докато се катереше по брега, за да си наметне воалите като сари.
Когато камбаните спряха своя зов, нощта сякаш стана необичайно тиха. Като дишане. Или предупреждение. Въздухът се насити с онова спокойствие, което идва с центъра на урагана, преди ветровете му отново да опустошат всичко с още по-голяма сила. Така, изглежда, се движеше бризът сред клоните: апатичен шепот, на път да доведе до апокалипсис.
Навлязоха в гъсталака и неколцина от къпещите се ги последваха. Сърцето на Гая запрепуска лудо. Притесняваше се да навлезе в онази гора само в компанията на няколко сенки. Фосфоресцирането на светулките ги следваше през целия път. Назад оставаше шумното веселие на къщата. Тържествено думкане на барабани подейства като знак да побързат.
На една полянка горяха клади от дърва. Огнените езици се поклащаха под пръстите на бриза, а миризмата на изгоряла дървесина се смесваше с аромат, който Гая не успя да определи. Под едно памуково дърво пред огъня бяха подредени две редици легла. Мъже и жени лежаха върху тях, но не по двойки, а сами, като същества, които се готвят за сън.
— Какво е това?
— Ш-ш-ш-т… Вече започва.
— Какво?
— Церемонията на Ироко. Гледай хубаво, защото навън никога няма да я видиш.
— Нищо не разбирам.
Ошун я изгледа с явно раздразнение.
— Какво не разбираш?
— Каза ми за празника на Инле. Кой е Ироко?
— Ироко е памуковото дърво, мястото, където живеят оришите.
Сякаш в миг се върна в детството си. Беше малко момиченце, когато за пръв път чу да казват: „Който отсече памуково дърво, е прокълнат до живот“. Спомни си онази уличка във Ведадо, до Булевард 23, където се издигаше едно от онези дървета и пречеше на потока от коли, защото никой никога не се осмели да го отсече. Продължаваше да пуска филизи сред асфалта въпреки изминалите години. Силата на органите беше реалност, от която не можеха да избягат нито католици, нито безбожници. Мнозина се биеха в гърдите, че не вярват в магии, но щяха да припаднат от страх, ако намереха някоя пред вратата си.
Гая призна, че също принадлежи към кръга на заразените от суеверие. По един или друг начин, беше влязла в редиците му. Всяка година покорно се отправяше на поклонничество към Стара Хавана, за да отбележи раждането на своя град. Там в полунощ извършваше онзи задължителен за всеки жител на града ритуал, който се състои в дванайсет обиколки около памуковото дърво, издигащо се до Темплете — мястото, където според легендата е отслужена първата литургия… Вековна и сияйна сейба10; спасена от мрака чрез прожекторите, които човекът — почтителен дори в технологиите — беше поставил в онзи район на древни паметници, за да възхвали фигурата на най-магическото дърво на острова, създаващо връзка с официалната религия още от началото на колонията, така че всъщност, ако не магия, какво друго бе този ритуал, който трябваше да се извърши в полунощ, за да може човек да си пожелае нещо? Само в онази демонична и изкусителна страна годишнина на една католическа служба се честваше с обиколки около памуково дърво. Беше безсмислено да се оправдава обичаят като част от традицията. Памуковото дърво беше Ироко, домът на оришите и празнуването на раждането на Хавана с почитането му само увековечаваше силата му.
За първи път Гая си помисли, че може би съществува връзка между името на нейната водачка и двореца. Може би се намираше на някоя „церемония на посвещаване“, за които толкова често беше чувала да се говори. Бегло знаеше, че това беше нещо като празненство, на което се призовават боговете. Дали имаше връзка между онази оргия и култа към оришите?
Ошун се обърна, за да я погледне.
— За какво мислиш?
Гая се стресна.
— За нищо.
— Не лъжи. Мислиш толкова усилено, че чак ме заболява главата… Хайде, задай въпроса си, преди да съм умряла от мигрена.
— Само исках да знам дали това е церемония на оришите.
— Господи! Нищо не разбираш! — възкликна Ошун, като притвори очи. — Цялата вселена има два аспекта: езотеричен и екзотеричен. Хората правят своите празници и своите молебени, допитват се до оракулите, грижат се за външния аспект и явно за култа, за екзотеричното и използват тези ритуали за непосредствени цели. Тук се грижим за скритата част. Това е нещо, което в други страни се нарича мистерии…
— Като Елевзинските мистерии ли?
— И тези на Изида… Не мога да ти разкрия много, но съществува връзка между древногръцките и египетските мистерии и този карибски регион. По време на церемонията на Ироко се използват сили, забранени за човешките същества; сили, които от своя страна създават други сили — обърна лице, за да го скрие в сенките. — Но това е нещо, за което не бива да говоря.
— Всичко е много странно. Не мога да си обясня…
— Няма нищо за обяснение — прекъсна я жената. — Това, което виждаш, е отражение на онова, което се случва навън, от другата страна на решетката. Но на друго ниво.
— Отражение?
— Или алегория. Приеми го както искаш.
— За какво служи всичко това?
— За спасение или за погибел.
— За кого?
— За теб, за приятелите ти, за всички, които обитават това място… За да направим магия, трябва да отразим реалността, която искаме да променим. Това представлява церемонията: един символичен акт. След това силите ще се задвижат, но това е безсмислено без волята. Така онова, която вие правите с тези неудържими сили, засяга душите ви.
Гая почувства, че обяснението още повече я обърква и по някакъв начин също я уплаши. Усещаше интуитивно, че ключът за разбирането на онова, което й се случваше, се намира в тези две понятия: пародия и отражение. На какво й напомняха?
Огледалото отразява предметите, възпроизвежда онова, което се намира пред него, и удвоява реалността. Отражението е дубликат. Онова, което се намира в него, е като онова, което е отвън. Пародия на висша тайна: онова, което е горе, е като онова, което е долу. Този древен закон беше също така основата на вселената, на биологията, на всичко съществуващо. Животът е едно повторение. Макрокосмосът отразява микрокосмоса. Светлината и сянката са две различни отражения на едно и също нещо.
Вгледа се в пламъците. Двойствеността сянка/светлина властваше навсякъде из къщата… също така в тези предели. Спомни си какво изпитваше, докато прекосяваше стаите. Противно на здравия разум, не се доверяваше на най-осветените, с безкрайната редица от лампи, които разкриваха всяко скривалище. Онзи блясък й се струваше като преследване, като щателно проучване, подозрително настоятелно в своя стремеж да разкрива. Тъмнината, за разлика от това, предлагаше уюта на своята утроба; убежище, което имитираше първобитния хаос, предхождащ fiat lux11 — онази митична точка, която беше довела съмнителната защита на един бог. Тя, разбира се, предпочиташе подривната обстановка на мрака пред угнетяващата светлина. Повтори си наум думите. Да предпочиташ мрака пред светлината… Опита се да улови мисъл, която се бореше да изплува, но тътенът на барабаните отново изпълни нощта.
Нещо сякаш се размърда в подножието на памуковото дърво: фигура, загърната в металносиня пелерина. Дали е била скрита в сенките, или наистина изникна от вътрешността на дънера? Направи жест и звъннаха рибките, които висяха по наметалото му. Гая го видя да се приближава до двойната редица легла, лицето му — забулено от гъста мрежа, през която се виждаше само блясъкът на очите му.
Величествен като привидение се доближи до едно от леглата, разтвори плаща си и разкри тялото си — великолепно като блестящия член, който предложи на една жена. С жест на обожание тя го пое в ръцете си, като го съзерцаваше от всички възможни ъгли; след това се отпусна по гръб върху кушетката и го зачака. Двамата се отдадоха на ритмична езда, която завърши с бърза и стерилна кулминация — без ласки, нито демонстрация на чувства. И докато едно момче събираше в каната си семето, което се стичаше от жената, забуленият с качулка отиде до друга кушетка, където лежеше друго момиче, което също разтвори крака, за да го приеме. Момчето грижливо вършеше работата си; изглеждаше решено да не изпусне нито една капка от течността, която забуленият изхвърляше в партньорките си. На Гая й се стори, че е синкава, но отхвърли мисълта като илюзия. Междувременно гигантът приключваше работата си върху друга девойка. Почти веднага след това течността започна да изтича стремително от вагината й и се озова в каната на момчето.
— Защо я събират?
— Това е млякото на Инле. С него може да се правят чудеса.
Оришата — или неговият представител на земята, кой можеше да знае — изливаше ценната си сперма в плодниците, които с удоволствие се отдаваха на тази жертва. На някои кушетки имаше мъже, но богът не се смущаваше. Женствените предлагаха грациозно своите задници, обръщайки се, когато той се спираше пред тях сериозен, сякаш изпълняваше задължение. Разтоварваше сока от своите мощни тестиси и веднага се отправяше към следващия доброволец. Като пчела майка неуморно даряваше своята плодовитост в безбройните стаи на кошера си. Операцията се извършваше при правила на абсолютна хигиена: всеки път, когато баснословното му жило излизаше от някое отверстие, беше грижливо почиствано от едно момиче, което чакаше наблизо.
Оришата започна бавно да се приближава до групата любопитни, която наблюдаваше церемонията. Така Гая разбра, че не се беше излъгала: синьо мляко се стичаше между бедрата на юношите и бликаше от жените, с които богът се беше съвкупявал.
Много скоро се напълниха три кани и няколко слуги започнаха да сервират малки дози от еликсира. Гая се беше заклела да не яде и пие повече на това място, но изкушението се оказа неустоимо, когато някой й подаде купичка със син крем и оповести чудотворните му качества, сред които не липсваха ефектите му върху красотата и дълголетието. При други обстоятелства не би обърнала внимание на подобна реч, но онази къща предизвикваше здравия разум. Обнадеждена от обещанията на нектара, го изпи на един дъх. Като глътка хладка мента, така се разпростряха изпаренията в гърдите й.
Замайването я повали на колене. Ошун се опита да я вдигне, но не успя да предотврати приближаването на забуления. Гая погледна онова лице, скрито зад далечна мъгла. Зад маската се виждаше само блясъкът на очите му.
— За първи път ли пиеш?
— Да — отвърна Ошун вместо нея.
— Ясно — отговори гласът под маската и размени с жената поглед, който само те двамата разбраха.
Мигом се обърна и тръгна към гъсталака. Почти веднага изчезна в тъмнината, сякаш се бе изпарил в някакво неосезаемо измерение.
— Да вървим.
— Къде?
— Трябва да побързаме.
Гая не настоя, защото отново я обзе световъртеж. С мъка успяваше да запази равновесие, като се опираше на стволове, зидове и стени, които се изпречваха на пътя й. Беше не толкова главозамайване, колкото някакво летливо усещане, което променяше възприятията и изглежда умножаваше стимулите. Във вътрешността на къщата се остави да я заведат до стълбището, по което стигна до горния етаж. За първи път си даде сметка, че имаше и втори етаж.
Под краката й подът се променяше, ту се издигаше като висока скала, ту потъваше като блато. Гая се примири с непоправимото: там беше невъзможно да погълнеш нещо без опустошителен ефект. Може би такава беше съдбата на всеки, който навлизаше в този ад: да халюцинира безспир, да обърква пътя, да загуби завинаги способността си да различава истината… и всичко това — примесено с мъката на човек, който жадува да избяга, а не може. Идеята, че е мъртва, закономерно се настани в душата й. В кой момент се беше случило? В кой от тези цикли на съществуването й? Може би в злополука, която не помнеше? Усещането за несигурност се връщаше непрекъснато. Вкопчи се в надеждата, че се намира в някакъв временен ад.
Пусти салони, чужди на обичайната глъчка на къщата, ги отведоха до врата, пазена от каменни гаргойли. Стаята не беше много голяма, но изглеждаше мебелирана като малък апартамент: маса, два стола, гардероб и в центъра — легло с четири колони. Ошун се насочи към прозореца и разтвори стъклените му крила, за да позволи на вятъра да влезе.
— Там има някой — прошепна Гая, посочвайки фигурата, сгушена в клоните на дървото пред прозореца, като вампир, готов за скок.
— Това е той — отвърна Ошун.
— Кой?
— Инле… Обича да гледа.
— Да гледа какво?
Жената разкопча закопчалките на пеплоса.
— С теб сме красива двойка, знаеш ли?
Целият свят се люшкаше. Почувства ласката на завесите върху лицето си: криле от бял тюл. Кога се отпусна на леглото? Или някой я беше блъснал? Какви пари възпламеняваха кожата й, разяждаха волята й, оставяйки я открита и беззащитна на леглото?
За миг се зачуди дали онова, което виждаше, беше образът й пред някое огледало, или духът й беше излязъл извън тялото й. Беше странно да разпознае сама себе си, обезоръжена под богинята, наслаждаваща се на гърдите й с удоволствието на човек, който лакомо яде манго, или да съзерцава спускането й към дивите ширини с кратки близвания — както котарак пие мляко. Обърна се между завивките, за да избяга, но жената беше побърза: езикът й я нападна с пъргавината на смок и гъделът започна да се катери по тайни тунели. Това създание знаеше къде да целува, къде да натисне, къде да докосне…
Не обърна внимание на шумовете от балкона. Вече не я интересуваше, че богът е там и играе ролята на воайор, галейки се, за да се освободи от онзи небесносин ликьор, който струеше от него. Чувстваше, че пламти. Видя образа на Ошун да се плъзга по тялото й, да го покрива, да се отърква о кожата й, да се бори напразно да проникне в нея, да се опитва да се слее в триенето на разтеглени срамни устни. Бедрата й я удариха с яростта на жесток любовник. Беше топло; тропическа и лепкава жега. Изскочиха искри.
Слюнка върху кожата, карамелена пот: нежни устни, които се боеше да не нарани. Мъжете не се целуваха така, не притежаваха такива устни на кротък звяр. Почти се спря. Почти. Но не можеше да престане да го прави. Ела, ела, ухапи ме. Недра, мокри от захар. Силата на една жена, която подчинява кротостта на друга. Ти си моя, виждаш ли? Планини, които се сблъскват. Ром между бедрата. Ела, зарови се в мен. Нимфи, от които капе мед. Искам да се задуша, да убия себе си върху твоя влажен врат. Каква блестяща мастурбация — да галиш едно подобно тяло. Древен и вечен ритуал. Знойни кожи, знойни задници, знойни бедра, които не успяват да преминат, независимо че упорстват в устрема си на газели. Аз съм отворена, отворена. Не мога да свърша, нямам… Ще те погълна със своята вагина. Зареден огън, какъв ад… Подай глава между краката ми, лесбийска мистерия, и докосни полуделите ми устни. Виж моя ален и клиторен език, това е моята кама. Ще умреш тук, безмилостно убита от моя стилет… Жени вълшебници, жени богини… Това е моето шило: горещо като твоето. Ще те убия, така… Жени без господар, божествени жени… Разтапям се, сега.
Там беше образът на богинята, която разтваряше краката й, прихващайки ги здраво, за да улесни търкането и ласките. Кулминацията я разтърси и я накара да загуби представа за онова, което я заобикаля. Дори не забеляза дъжда от синьо мляко, който капеше върху нея от ръба на леглото, където Инле беше наблюдавал края на сафичната игра.