АРЯ

Баща й отново бе водил битка със съвета. Аря го прочете на лицето му, когато дойде на масата пак закъснял, както ставаше често. Първото блюдо — гъста сладникава супа с тикви — вече го изнасяха, когато Нед Старк влезе в малката зала. Наричаха я така, за да я отличават от голямата зала, където кралят можеше да побере хиляда гости на пиршество, но помещението беше дълго, с висок сводест таван и пейки, на които около масивната дървена маса можеха да се поберат двеста души.

— Милорд — каза Джори, след като баща й влезе.

Стана и останалите от охраната му наставаха след него. Всеки от мъжете носеше ново наметало — от тежка сива вълна, с бяла сатенена подплата. Извезана от тъмно сребро мъжка длан стискаше вълнените подгъви — знак, че носителите им са от дворцовата гвардия на Ръката на краля. Бяха само петдесет души, така че повечето пейки бяха празни.

— Седнете — каза Едард Старк. — Виждам, че сте започнали без мен. Радвам се, че в този град все още се намират разумни хора.

Даде знак вечерята да продължи. Слугите започнаха да поднасят плата с печени в сос от чесън и билки ребърца.

— Из двора се говори, че ще има турнир, милорд — заговори Джори, след като седна. — Говори се, че ще дойдат рицари от цялото владение, за да се състезават и пируват в чест на назначаването ви за Ръка на краля.

Аря забеляза, че баща й не е особено доволен от това.

— Говорят ли и че това е последното нещо на света, което бих пожелал?

Очите на Санса се бяха ококорили като паници.

— Турнир! — възкликна тя. Седеше между септа Мордейн и Джейн Пули, колкото може по-далече от Аря, без да предизвиква укорите на баща им. — Ще може ли да отидем, татко?

— Знаеш какво изпитвам, Санса. Изглежда, от мен се очаква да организирам игрите на Робърт и да се преструвам на всичко отгоре, че съм много поласкан от честта, която ми оказва. Това не означава, че съм длъжен да включа дъщерите си в този маскарад.

— О, моля те! — възкликна Санса. — Искам да видя.

Септа Мордейн се намеси.

— Принцеса Мирцела ще е там, милорд, а тя е по-малка от лейди Санса. Всички придворни дами ще очакват едно такова голямо събитие като турнира във ваша чест. Ще изглежда необичайно, ако семейството ви не присъства.

Баща им се намръщи.

— Е, добре, ще уредя място за теб, Санса. — След което погледна Аря. — За двете ви.

— Не ме интересува този тъп турнир — заяви Аря. Знаеше, че там ще е и принц Джофри, а го ненавиждаше.

— Теб бездруго няма да те искат — подметна й Санса.

Очите на баща им светнаха гневно.

— Престани, Санса. Още веднъж да чуя нещо такова и ще ми промениш намерението. До смърт се уморих от тази непрестанна война помежду ви. Вие сте сестри. Очаквам от вас да се държите като сестри, ясно ли е?

Санса прехапа устна и кимна. Аря сведе намусено поглед към блюдото си. Усети, че сълзи опариха очите й, и побърза да ги изтрие, за да не заплаче.

Чуваше се само тракането на ножове и вилици.

— Моля да ме извините — заяви по едно време баща й и стана от масата. — Тази вечер нямам апетит. — И напусна залата.

След като си излезе, Санса възбудено зашепна нещо на Джейн Пули. В другия край на масата Джори се разсмя на някаква шега, а Хълън подхвана приказките си за коне.

— Значи бойният кон хич не го бива за двубой с пики. Тц, не става за тая работа, ама хич.

Мъжете вече бяха слушали всичко това. Дезмънд, Джакс и синът на Хълън Харвин в един глас му подвикнаха да млъкне, а Портър си поръча още вино.

С Аря не говореше никой, а и на нея й беше все едно. Така й харесваше повече. Ако й позволяха, щеше да си яде яденето сама в спалнята си. Понякога й го разрешаваха, когато на баща й се налагаше да се храни с краля или с някой лорд или посланик от едно или друго място. Останалото време се хранеха в солария му, само той, тя и Санса.

Тогава на Аря най-много й липсваха братята й. Много й се искаше да подразни Бран, да закача Рикон и да предизвика усмивката на Роб. Искаше й се също така Джон да й разроши косата, да я нарече „сестричке“ и да довърши фразата заедно с нея. Никой не й беше останал освен Санса, а Санса изобщо не искаше да говори с нея, освен когато баща им не я накараше.

В Зимен хребет повечето пъти се хранеха в голямата зала. Баща й казваше, че един владетел трябва да се храни с хората си, ако иска да ги задържи при себе си.

— Трябва да опознаеш подчинените си — чу го тя веднъж да обяснява на Роб — и да им позволиш и те да те опознаят. Не очаквай от хората да са готови да умрат за някой непознат.

В Зимен хребет той винаги пазеше един свободен стол до своя и всеки ден канеше различен човек да сяда при него. Една вечер щеше да е Вайон Пули и щяха да си говорят за хазната, запасите зърно и слугите. Друг път щеше да е Микон и баща й щеше да слуша безкрайните му обяснения как трябва да се правят ризници и мечове, колко нагорещена трябва да е ковачницата и как най-добре се калява стомана. В други случаи можеше да е Хълън, с безкрайните му приказки за коне, или септон Чайл от библиотеката, или Джори, сир Родрик, и дори баба Нан с нейните поучителни истории за какво ли не.

Аря най-много обичаше да седи и да ги слуша как си говорят. Обичала бе и да слуша приказките на мъжете по пейките около масата — свободни селяци, корави като кожена броня, вежливи рицари, млади скуайъри и прошарени ветерани. Често се замерваше със снежни топки с младежите или им помагаше да си отмъкнат парче баница от кухнята. Жените на ветераните й даваха кифлички и тя измисляше прозвища на децата им, и си играеше с тях на „чудовища и девици“, на „къде е скрито съкровището“ и „ела в замъка ми“. Дебелия Том я наричаше често „Аря Препъвачката“, защото според него все се вряла под краката му. Това й допадаше много повече от „Аря Конското лице“.

Само че всичко това беше в Зимен хребет, на цял свят оттук, а сега всичко се беше променило. Това бе първата вечеря с хората от бащината й свита, откакто бяха пристигнали в Кралски чертог. И Аря го мразеше. Сега тя мразеше да слуша гласовете им, смеха им и историите, които разправяха. Преди й бяха приятели, чувстваше се сигурна сред тях, но сега знаеше, че това е лъжа. Бяха позволили на кралицата да убие Лейди и това само по себе си беше ужасно, но след това Хрътката бе намерил Мика. Джейн Пули й беше казал, че го бил посякъл така, че се наложило да го върнат на касапина в чувал и отначало бедният човек си помислил, че са заклали някакво прасе. И никой от тях не беше надигнал глас, не бе извадил оръжие — нито Харвин, който винаги се правеше на толкова храбър, нито Алин, който уж щеше да става рицар, нито Джори, капитанът на гвардията. Нито баща й дори.

— Той ми беше приятел — промълви Аря на блюдото си, толкова тихо, че никой да не чуе. Ребърцата й си стояха непипнати, вече изстинали, с тънка коричка мазнина, желирала се под тях по чинията. Аря ги погледна и й призля. Избута ги и стана от масата.

— Къде сте решили да ходите, млада лейди? — попита я септа Мордейн.

— Не съм гладна. — Аря се насили да го каже учтиво. — Ще ме извините ли, моля? — добави тя вдървено.

— Няма — заяви септата. — Почти не сте докоснали храната си. Ще си седнете на мястото и ще си очистите чинията.

— Очисти я ти!

И преди някой да успее да я спре, Аря се втурна към вратата, а мъжете се разсмяха на гръмките викове на септата зад гърба й.

Том Дебелака си беше на поста пред вратата на Кулата на Ръката. Примигна, щом видя тичащата към него Аря и чу виковете на септата.

— Чакай да те спипам аз, дребосъче — заговори той и посегна, но Аря се шмугна между краката му и се затича пъргаво нагоре по каменните стъпала, а Том Дебелака запъшка и запухтя след нея.

Спалнята й беше единственото място, което Аря харесваше в целия Кралски чертог, и това, което най-много харесваше в нея, беше вратата — от масивен дъб с черен железен обков. Щом затръшнеше вратата и пуснеше тежкото резе, никой не можеше да проникне в стаята й — нито септа Мордейн, нито Том Дебелака или Санса, или Джори, или Хрътката, никой! И тя я затръшна.

След като и резето падна, Аря най-после се почувства достатъчно сигурна, за да може да си поплаче.

Отиде до стола при прозореца, седна и заподсмърча. Мразеше ги всички и себе си най-много. Всичко беше заради нея. Всички лоши неща, които се бяха случили. Санса го казваше, Джейн също.

Том Дебелака тропаше на вратата.

— Аря, момиче, какво става? — извика той. — Вътре ли си?

— Не! — изрева тя. Чукането престана. След малко го чу как си отива. Не беше трудно да се излъже Том Дебелака.

Аря отиде до раклата при леглото. Коленичи, отвори капака и започна да вади дрехите си с две ръце. Грабеше с шепи коприна, сатен, кадифе и вълна и ги хвърляше по пода. Беше си в дъното на раклата, където го бе скрила. Аря го вдигна почти с нежност и измъкна тънкото острие от ножницата.

Игла.

Отново се сети за Мика и очите й се насълзиха. Тя беше виновна, тя, тя. Ако не го беше молила да се дуелират…

Някой отново затропа по вратата, този път по-силно.

— Аря Старк, веднага отвори, чуваш ли ме?

Аря се извърна с Игла в ръката.

— Ти по-добре не стъпвай тук! — закани се тя и замахна свирепо с меча във въздуха.

— Ръката ще разбере за това! — ревна яростно септа Мордейн зад вратата.

— Не ме интересува — изкрещя й Аря. — Махай се.

— Ще съжалявате за това нахално поведение, млада лейди, обещавам ви!

Аря се заслуша до вратата и най-сетне чу отдалечаващите се стъпки на септата.

Върна се до прозореца с Игла в ръката и погледна към двора долу. Да можеше само да се катери като Бран! Щеше да излезе през прозореца и да избяга от това ужасно място, далече от Санса и септа Мордейн, и принц Джофри, от всички тях. Да открадне малко храна от кухните, да вземе Игла, старите си ботуши и някое топло наметало. Можеше да намери Нимерия в дивите гори под Тризъбеца и двете заедно щяха да се върнат в Зимен хребет или да избягат при Джон на Вала. Прииска й се Джон да е с нея. Тогава може би нямаше да се чувства толкова сама.

Лекото почукване на вратата я накара да извърне глава от прозореца и да зареже неосъществимите си мечти.

— Аря — извика гласът на баща й. — Отвори. Трябва да поговорим.

Аря прекоси стаята и вдигна резето. Баща й беше сам и изглеждаше повече тъжен, отколкото ядосан. От това Аря се почувства още по-зле.

— Може ли да вляза? — Аря кимна и сведе очи засрамена. Татко й затвори вратата. — Чий е този меч?

— Мой.

Аря почти бе забравила за Игла в ръката си.

— Дай ми го.

Аря с неохота му го даде и си помисли дали изобщо ще може отново да го подържи. Баща й го завъртя на светлината и огледа двете страни на оръжието. Опипа с палец върха.

— Оръжие на наемник. Но ми се струва, че познавам марката на майстора му. Това е работа на Микен.

Аря не можеше да го лъже и сведе очи.

Лорд Едард Старк въздъхна.

— Деветгодишната ми щерка се въоръжава от собствената ми ковачница, а аз не знам. От Ръката на краля се очаква да управлява Седемте кралства, а изглежда, че не мога да управлявам дори собственото си домочадие. Как си се сдобила с меч, Аря? Къде го получи?

Аря прехапа устни и не отвърна нищо. Нямаше да издаде Джон дори пред баща им.

След малко баща й каза:

— Всъщност това няма значение. — Огледа мрачно оръжието в ръцете си. — Това не е детска играчка, още по-малко за момичета. Какво ще каже септа Мордейн, ако разбере, че си играеш с мечове?

— Не си играя — настоя Аря. — И мразя септа Мордейн.

— Престани — сряза я грубият глас на баща й. — Септата върши само това, което диктуват задълженията й, макар боговете да са ми свидетели, че това е жива мъка за бедната жена. Двамата с майка ти я натоварихме с невъзможната задача да направи от теб дама.

— Не искам да бъда дама! — кипна Аря.

— Би трябвало да счупя тази играчка на коляното си тук и веднага, и да сложа край на тези глупости.

— Игла няма да се счупи — отвърна опърничаво Аря, но гласът й не прозвуча толкова убедено.

— А, той и име си има? — Баща й въздъхна. — Ех, Аря. Много необузданост има в теб, детето ми. Вълчата кръв, така го наричаше баща ми. Лиана притежаваше малко от него, а брат ми Брандън — доста повече. И това ги вкара и двамата рано в гроба. — Аря долови тъгата в гласа му. Рядко й беше споменавал за баща си, както и за своите сестра и брат, загинали преди тя да се роди. — Лиана можеше да носи меч, ако лорд татко ми й беше позволил. Понякога ми напомняш за нея. Дори приличаш на нея.

— Лиана е била красива — каза Аря стъписана. Всички го твърдяха. Никой досега не й беше казвал, че приличала на нея.

— Беше — съгласи се Едард Старк. — Красива и опърничава, и загина преждевременно. — Той вдигна меча и го протегна между двамата. — Аря, какво мислиш да направиш с този… с Игла? Кого се надяваш да съсечеш? Сестра си? Септа Мордейн? Знаеш ли първото правило в боя с мечове?

Единственото, което й хрумна, беше поучението на Джон.

— Намушквам ги на върха й — изсумтя тя.

Баща й се разсмя.

— Това е същината, предполагам.

На Аря отчаяно й се дощя да обясни, да го накара да разбере.

— Опитвах се да се науча, но… — Очите й се насълзиха. — Помолих Мика да се упражнява с мен. — Скръбта изведнъж я изпълни и тя се извърна разтреперана. — Помолих го! — проплака тя. — Грешката беше моя, аз съм…

Ръцете на баща й изведнъж я обгърнаха с нежност. Тя захлипа на гърдите му.

— Не, милата ми — промърмори той. — Скърби за приятеля си, но не се обвинявай. Не ти уби момчето на касапина. Това убийство лежи на плещите на Хрътката и на жестоката жена, на която той служи.

— Мразя ги — призна Аря. Все още хлипаше. — Хрътката и кралицата, и краля, и принц Джофри. Джофри излъга, не беше така, както го каза. И Санса мразя. Тя помнеше много добре, но излъга само за да се хареса на Джофри.

— Всички лъжем — каза баща й. — Или наистина си мислиш, че съм повярвал, че Нимерия е избягала сама?

Аря се изчерви гузно.

— Джори обеща да не казва.

— Джори е удържал на думата си — усмихна се баща й. — Някои неща няма нужда да ми се казват. Дори слепец би разбрал, че Нимерия никога не би те оставила доброволно.

— Наложи се да я замерваме с камъни — изхлипа тя отчаяно. — Казах й да бяга, да се махне на свобода, казвах й, че не я искам повече. Имаше други вълци, с които да си играе, чувахме воя им, а Джори каза, че в гората било пълно с дивеч, така че можеше да си улови някоя сърна. Но тя продължаваше да върви след нас и накрая се наложи да я замерваме с камъни. Два пъти я улучих. Тя заскимтя и ме погледна, и аз се засрамих, но така трябваше, нали? Кралицата щеше да я убие.

— Правилно си постъпила — каза баща й. — И дори лъжата ти е била… не е била безчестна. — Оставил беше Игла настрана, когато я прегърна. Сега отново взе меча и отиде до прозореца. Постоя там малко, загледан навън към двора. Когато се обърна, погледът му беше умислен. Седна на стола до прозореца с Игла в скута си. — Аря, седни. Трябва да се опитам да ти обясня някои неща.

Тя плахо приседна на ръба на леглото.

— Твърде малка си, за да те товаря с грижите си. Но освен това си Старк от Зимен хребет. Знаеш думите ни.

— Зимата иде — прошепна Аря.

— Коравите и жестоки времена — каза баща й. — Опитахме ги на Тризъбеца, детето ми, и когато Бран падна. Ти се роди в дългото лято, милата ми, и нищо друго не си познавала, но сега зимата наистина иде. Спомни си герба на нашия дом, Аря.

— Вълчището — промълви тя и си помисли за Нимерия. И сви колене към гърдите си, уплашена.

— Нека да ти кажа нещо за вълците, дете. Когато паднат снеговете и задухат белите ветрове, вълкът единак умира, но глутницата оцелява. Лятото е времето за раздори. Зиме трябва да се подкрепяме един друг, да се пазим топли един друг и да споделяме силата си. Така че ако трябва да мразиш, Аря, мрази онези, които наистина ни вредят. Септа Мордейн е добра жена, а Санса… Санса е твоя сестра. Може да сте различни с нея като слънцето и луната, но в сърцата ви блика една и съща кръв. Ти имаш нужда от нея и тя има нужда от теб… а аз имам нужда и от двете ви, боговете да са ми на помощ.

Гласът му бе изпълнен с такава умора, че Аря се натъжи.

— Не мразя Санса — каза му тя. Не съвсем искрено.

— Не искам да те плаша, но не искам и да те лъжа. Дошли сме в едно тъмно и опасно място, детето ми. Това тук не е Зимен хребет. Тук имаме врагове, които ни мислят злото. Не можем да водим война помежду си. Това твое непокорство, бягането, гневните ти думи, неподчинението… у дома всичко това бяха само едни летни игри на дете. Тук и сега, при зимата, която скоро ще ни връхлети, всичко е много по-друго. Време е да започнеш да ставаш голяма.

— Ще стана — обеща Аря. Никога не го беше обичала толкова, колкото сега. — Мога да бъда и силна. Мога да бъда силна като Роб.

Той й протегна Игла с дръжката напред.

— Вземи.

Тя погледна меча с почуда. За миг се уплаши да го пипне, побоя се, че ако посегне, той ще го дръпне, но баща й каза:

— Хайде, той си е твой.

И тя го взе.

— Мога да си го задържа? — промълви тя. — Наистина ли?

— Наистина. — Той се усмихна. — Ако ти го взема, не се и съмнявам, че след два дни ще намеря под възглавницата ти някой боздуган. И гледай да не намушкаш сестра си, както и да те предизвиква.

— Няма. Обещавам. — Аря притисна силно Игла до гърдите си, а баща й си излезе.

След три дни, по обед, стюардът на баща й Вайон Пули изпрати Аря в малката зала. Дървените маси бяха разместени, а пейките струпани край стените. Залата отначало й се стори празна, но после тя чу непознат глас:

— Закъсняваш, момче.

От сенките към нея пристъпи невисок мъж с плешива глава и клюнест нос. Държеше два тънки дървени меча.

— Утре те искам тук точно по обед. — Говореше с леко размазан акцент, като човек от свободните градове, може би от Браавос или от Мир.

— Кой сте вие? — попита Аря.

— Учителят ти по танци. — Той й подхвърли единия меч, тя посегна да го хване, но не успя и чу как изтропа на пода. — Утре ще го хванеш. Сега го вдигни.

Не беше обикновена тояга, а истински дървен меч, с дръжката му и предпазителя. Аря го вдигна, стисна го нервно с две ръце и го вдигна напред. Беше по-тежък, отколкото изглеждаше. Много по-тежък от Игла. Плешивият тракна със зъби.

— Не се държи така, момче. Това не ти е големият меч, за който трябват и двете ръце, за да го размахаш. Хвани го с една ръка.

— Много е тежък — каза Аря.

— Тежък е колкото трябва, за да укрепнеш, и за баланс. Отвътре е кух и е пълен с олово. Значи се разбрахме, държиш го само с едната ръка.

Аря пусна дясната си ръка и отри изпотената си длан в панталоните. Стисна меча с лявата ръка. Той, изглежда, одобри това.

— С лявата е по-добре. Всичко е обратно и ще обърка противниците ти. Но стоиш лошо. Извърни си тялото настрана, точно така. Кльощаво си като острие на копие, знаеш ли. Но и това не е лошо, като мишена си по-труден за улучване. А сега да видим как го държиш. Той пристъпи и огледа ръката й, разтвори пръстите й и ги нагласи. Да, ето така. И не стискай много силно, не така, хватката трябва да бъде ловка, нежна.

— А ако го изтърва? — каза Аря.

— Стоманата трябва да стане част от ръката ти — каза плешивият мъж. — Можеш ли да изтървеш част от ръката си? Не можеш. Девет години Сирио Форел беше първият меч на Морския господар на Браавос, разбира ги тези неща. Слушай го, момче. — За трети път я нарече момче.

— Аз съм момиче — възрази Аря.

— Момче, момиче — каза Сирио Форел. — Сега ти си меч и нищо друго. — Отново тракна със зъби. — Точно така. Така се държи. Не държиш бойна секира, а държиш…

— …игла — довърши разпалено вместо него Аря.

— Точно така. Сега ще потанцуваме. И запомни, дете. Това, което учим, не ти е железният танц на западняците, рицарският танц, със сеча и мушкането, о, не. Това е танцът на убиеца наемник, водния танц — гъвкав и внезапен. Всички хора са направени от вода, знаеш ли? Щом ги посечеш, водата се излива от тях и те умират. — Той отстъпи и надигна дървения си меч. — Сега ще се опиташ да ме удариш.

Аря се опита да го удари. Опитваше се цели четири часа, докато всички мускули по тялото не я заболяха, а Сирио Форел й тракаше със зъби и й казваше какво да прави. На другия ден вече започнаха сериозно.

Загрузка...