Хронолитите

18.

Времето има само една стрелка, веднъж ми бе обяснила Сю Чопра. И тя се върти в една и съща посока. Събери огън и дърво и ще получиш пепел. Събери огън и пепел и няма да получиш дърво.

Моралът също има една стрелка и една посока. Например: ако пуснеш в обратна посока филм за Втората световна война, ще обърнеш наопаки моралното му значение. Съюзниците подписват мирен договор с Япония и веднага след това бомбардират Хирошима и Нагасаки. Нацистите вадят куршуми от главите на измършавели евреи и ги отглеждат, докато се възстановят.

Проблемът с тау-турбуленцията, обясни Сю, е, че тя смесва тези парадокси във всекидневието.

В околностите на хронолита светецът може да се окаже много опасен човек. Грешникът вероятно ще е далеч по-полезен.

Седем години след Портильо, във времена, когато военните бяха монополизирали компютърните комуникации и компютърната индустрия, процесорен субстрат втора ръка със средно качество щеше да се продаде за двеста долара на пазара. Слоеста платка „Маркиз инструмънтс“, модел 2025 г., притежаваше стократно по-добри показатели по отношение на бързина и надеждност и струваше повече от цената на злато със същото тегло. Имах пет такива в багажника на колата си.

Освен платките там държах цяла колекция от кабели, екрани, сателитни чинии, модеми и всякакви други приставки, предназначени за открития пазар до универсален магазин „Николет“. Беше слънчева и топла лятна утрин, когато пристигнах на пазара, и дори разбитите прозорци на недостроената и изоставена кула „Халприн“ — зарязана при последния срив на финансовите пазари през януари — ми изглеждаха някак весели и усмихнати в относително чистия въздух.

Някакъв бездомник се бе разположил върху одеяло на мястото до фонтана, където обикновено продавах нещата си, но не се разсърди, когато го помолих да се отмести. Местата на пазара се пазеха ревниво, тук продавачите имаха своя собствена йерархия. Много от тях си изкарваха прехраната с препродажби на всякакви предмети още от началото на икономическата криза, когато местната полиция все още ги бе разгонвала от време на време, заплашвайки ги с оръжие. Подобни трудности винаги пораждат солидарност. Всички се познавахме добре и макар че нерядко се случваше помежду ни да избухват спорове, търговците по правило защитаваха местата на своите колеги. Ветераните от онези далечни дни притежаваха най-добрите места, новобранците се разполагаха в нишите и трябваше да чакат с месеци за нещо по-подходящо.

Аз бях някъде по средата между тези две категории. Мястото до фонтана не беше на първия ред, но бе достатъчно широко, за да мога да паркирам колата си наблизо и да разтоварвам стоката, без да се налага да я прехвърлям на ръчна количка… стига, разбира се, да пристигна достатъчно рано.

Тази сутрин бях позакъснял. Дюплеси, моят съсед по място, който продаваше и поправяше дрехи втора ръка, вече бе заел позиция. Той се приближи към мен, докато разтоварвах стоката, и погледът му се спря на новите попълнения.

— Брей, слоести платки. Оригинални ли са?

— Аха.

— Мязат да са от сой. Откъде изкопа доставчик?

— Просто извадих късмет. — В действителност бях ги купил от един търговец на стари офис мебели, който просто не знаеше с какво разполага. Добра сделка, но за съжаление еднократна.

— Искаш ли да размениш една от тези за нещо? Ще ти предложа някой свестен костюм.

— За какво ми е костюм, Дюпи?

Той сви рамене.

— Само питах. Дано днес се завърти някой. Че нали има шествие.

Намръщих се.

— Пак ли шествие? — Трябваше да обърна внимание на новините.

— Поредното шествие на А&П. Знамена, задници и никакви конфети. Без клоуните… в прекия смисъл на думата.

„Адаптирай се и просперирай“ бе твърдолинейна куинистка фракция независимо от привидно умиротворителната им риторика и всеки път, когато развяваха синьо-червените си знамена по улиците на Туин Сити, имаше контрадемонстрации и сблъсъци. При официални шествия нормалните граждани предпочитаха да не се мяркат по улиците. Предполагам, че копърхедските организации все още имат право за волеизлияние на своите възгледи. В края на краищата никой не е отхвърлял конституцията. Жалко само, че трябваше да изберат точно днешния ден — синьо небе и свеж вятър, чудесно временце за пазар.

Наглеждах стоката на Дюпи, докато той изтича да купи закуска от будката. Когато се върна, вече бях продал една от слоестите платки на друг търговец, а до обяд, въпреки рехавата тълпа, си заминаха още две, на отлични цени. Можех да се похваля с чудесна печалба за деня и когато към обяд улиците взеха да опустяват, си събрах багажа.

— Да не се уплаши от тупаника? — извика ми Дюпи иззад провесените на закачалки фланели и джинси.

— По-скоро от трафика. — Със сигурност щеше да има полицейски барикади към центъра на града. Докато обикновените купувачи се разотиваха, все по-често мярках навъсени младежи с ленти на А&П на ръцете или татуирани символи К+ на челата.

Не ме безпокоеше нито трафикът, нито заплахата от насилие, а мършавият брадат мъж, който вече на два пъти подминаваше масата ми, ала продължаваше да се навърта наблизо с привидно безразличен вид, макар че не пропускаше да поглежда към мен. И друг път бях виждал неуверени или нерешителни клиенти и от опит знаех, че точно този не е такъв, защото не проявяваше никакъв интерес към стоката и доста често си поглеждаше часовника. Може и да беше съвсем безвреден хипохондрик, но кой знае защо ми действаше на нервите.

Бях се научил да се доверявам на инстинктите си.

Успях да се добера до центъра, преди да са започнали някакви сериозни вълнения. В последно време стълкновенията между прокуинистите и техните противници бяха нещо обичайно и полицията имаше богат опит как да се справя с тях. Но миризмата на умиротворяващия газ (някаква комбинация от втечнени котешки изпражнения и ферментирал чесън) се задържаше понякога с дни, а градската управа харчеше малко състояние, за да изчегърта от уличната настилка втвърдените буци бариерна пяна.

Много неща се бяха променили от появата на Портильоския хронолит насам.

Седем неспокойни, песимистични предвоенни години. Години, в които в страната не се бе случило нищо свястно, дори да не броим икономическата криза, куинистките младежки движения и лошите новини зад граница. Атчафалайско-Мисисипското бедствие само се задълбочаваше. По-надолу от Бейтън Руж Мисисипи си бе проправила нов път към морето. Беше заляла цели градове, унищожила промишлени и земеделски райони. Продължаваше острият недостиг на питейна вода. Нямаше никаква зловеща намеса във всичко това, просто природата се оказваше по-силна от нашите строителни войски. Наносите променяха наклона на речното корито, гравитацията свършваше останалото. Сравнението беше неизбежно: Куин бе покорил самото време, докато ние не можехме да се справим с една река.

Преди седем години едва ли можех да си представя, че ще се прехранвам с търговия на джунджурии втора ръка. Днес се чувствах късметлия, че имам поне това. Изкарвах достатъчно пари, за да мога да си платя месечния наем и да сложа храна на масата. Много хора не можеха да си позволят дори това. Те се редяха на опашки пред кухните за бедни, откъдето А&П набираха уличните си армии.

Помъчих се да позвъня на Джанис от колата. След няколко неуспешни опита се свързах, но връзката беше отвратителна и гласът й звучеше като през руло тоалетна хартия. Казах й, че искам да поканя Кати и Дейвид на вечеря.

— Това е последната вечер на Дейвид — рече Джанис.

— Зная. Тъкмо затова искам да го видя. Знам, че ти съобщавам в последния момент, но не бях сигурен, че ще успея да се промъкна в центъра. — И че ще изкарам пари, за да мога да купя свестни продукти за вечеря, но пропуснах да го споделя с Джанис. Слоестите платки ми бяха осигурили известен лукс.

— Е, добре — въздъхна тя. — Но не ги задържай до късно. Дейвид трябва да става рано утре.

Дейвид бе получил призовка от военните през юни и утре заминаваше на шестмесечен тренировъчен лагер на Обединените сили в Арканзас. Двамата с Кати бяха женени едва от няколко месеца, но наборната комисия не се интересуваше от такива неща. Китайската интервенция поглъщаше пехотни части с бързината, с която ги доставяха десантните кораби.

— Предай на Кати, че ще намина в пет — рекох, но в този миг телефонът изпука и замря. Обадих се на Ашли и й съобщих, че ще имаме гости за вечеря.

Добавих, че аз ще напазарувам.

— Жалко, че не можем да им предложим месо — натъжи се тя.

— Можем.

— Шегуваш се. Чакай — от платките ли?

— Аха.

Тя помълча.

— Скот, има много други важни неща, за които бихме могли да използваме тези пари.

Да, права беше, но предпочитах да ги сложа на тезгяха на месаря в замяна на четири говежди пържоли. От магазина купих ориз и пресни аспержи, а също и истинско масло. Няма смисъл да живееш, ако не можеш, имам предвид, разбира се, истински живот.

Кати и Джанис обитаваха пристройка над гаража на Уит. Колкото и ужасно да звучи, те бяха успели да превърнат миниатюрното пространство в относително топло и уютно гнезденце, обзаведено със старото канапе на Уит и голямо желязно легло, което Дейвид бе наследил от родителите си.

Пристройката освен това им осигуряваше относителна самостоятелност от самия Уит, чието великодушие те не бяха в състояние да отхвърлят. Уит бе известен и многоуважаван копърхед и не одобряваше уличните стълкновения, но приемаше политиката сериозно и не пропускаше да изнася поучителни лекции всеки път, когато разговорът поемеше в тази посока.

Взех с колата Кати и Дейвид и ги откарах до малкия апартамент, който държахме с Ашли. В колата Кати мълча и на дребничкото й лице бе изписана тревога за нейния съпруг. Дейвид компенсираше това с коментари за новините (провала на Федералната партия, сраженията в Сан Салвадор), но по гласа и жестовете познавах, че е нервен. И напълно оправдано. Никой от нас не споменаваше Китай.

Дейвид Къртни не ми направи особено впечатление преди около година, когато Кати го представи за първи път, но оттогава постепенно бях започнал да го харесвам. Той беше само на двайсет и проявяваше типичната за възрастта му емоционална невъзмутимост — психолозите го наричаха „липса на афект“, — което е много характерно за тяхното поколение, израснало в сянката на Куин. Под тази обвивка обаче се криеше сериозен и добронамерен млад човек, чиято любов и привързаност към Кати бяха очевидни.

Не беше красавец — имаше белег на лицето от Лотърнските пожари през 2028-а — и със сигурност не беше богат, нито разполагаше с перспективни връзки. Но имаше добра служба (докато не пристигна призовката) — беше шофьор на товарна кола на летището, освен това бе умен и умееше да се приспособява, а това бяха важни качества в тези безжалостни дни на тъмния ни век.

Сватбата им бе съвсем скромна — финансирана от Уит, тя се проведе в една църква, където вероятно половината от църковните служители бяха прикрити копърхед. Но все пак бе мило събитие, напълно отговарящо на модерните представи, и Джанис и Ашли бяха развълнувани от церемонията.

Катлин се качи в апартамента, докато двамата с Дейвид обезопасявахме колата. Попитах го как се справя Кати със заминаването му.

— Известно време плака. Трудно го понесе. Но мисля, че ще го преодолее.

— А ти?

Той отметна нервно перчем, разкривайки за миг белега на челото. После сви рамене.

— Без проблеми засега.

Предложих аз да сготвя месото, но Ашли не ми позволи. Не бяхме яли пържоли близо година и тя заяви, че не смее да ми ги повери. Предложи вместо това да нарежа лука и да правя компания на Кати и Дейвид, докато тя е в кухнята.

Може би пържолите не бяха чак толкова добра идея. Луксозна и скъпа храна за празненство, каквото всъщност нямаше тази вечер. Кати и Дейвид разменяха тревожни погледи и полагаха очевидни усилия да надмогнат безпокойството си, но успехите им бяха краткотрайни. Докато стане готова вечерята, всички бяхме изтощени от тази игра.

Двамата с Ашли държахме едно апартаментче на петия етаж, още от времето, когато се оженихме в един юлски ден преди шест години. Плащахме контролиран наем, съгласно Закона на Стопард, но поддръжката на сградата бе под всякаква критика. Водопроводните тръби в апартамента над нас бяха спукани и се наложи един ден двамата с Ашли да се качим и да ги поправим доколкото ни бе по силите. Но поне прозорецът на дневната гледаше на юг — над квартал от ниски постройки, слънчеви колектори и дървета — а тази вечер имаше голяма луна, толкова ярка, че можеше да не включваме осветлението.

— Не мога да повярвам — рече Кати, загледана в луната, — че там са живели хора.

Имаше много неща от близкото минало, в които сега бе трудно да се повярва. Миналата година наблюдавах от същия този прозорец изгарянето в атмосферата на останките от изоставената орбитална фабрика „Корнинг-Джентъл“, която оставяше след себе си късове от разтопен метал като фойерверки за Четвърти юли. Преди десет години в околоземна орбита живееха постоянно седемдесет и петима души. Днес нямаше нито един.

Надигнах се да разтворя по-широко завесите. В този момент забелязах старичкия форд, паркиран пред разбитата врата на изоставеното магазинче отсреща, и брадатия мъж зад прозореца, озарен от уличната лампа.

Не бях съвсем сигурен, че това е същият тип, който ме бе притеснил днес на пазара, но почти бях готов да се обзаложа за това.

Не го споменах пред останалите, само седнах обратно на мястото си, с напрегната усмивка — тази вечер усмивките на всички ни бяха фалшиви. Дейвид продължаваше да говори, най-вече споделяше очакванията си от службата в Обединените сили. Ако не извадеше късмет да го назначат в технически отдел или като писар, най-вероятно щеше да замине с пехотна част за Китай. Но войната едва ли щеше да продължи още дълго, рече той главно заради Кати и всички ние се престорихме, че сме на същото мнение.

Разбира се, Дейвид щеше да бъде освободен от служба, ако Кати беше бременна, но нямаше такава възможност. Заради инфекцията, която бе пипнала в Портильо, тя бе прекарала тежко възпаление на матката и не можеше да има деца. Единствената им възможност бе оплождане ин витро, вариант, който никой от нас не можеше да си позволи. Доколкото ми бе известно, Дейвид нито веднъж не бе повдигал тази тема пред Кати. Вярвам, че я обичаше истински. А и безплодните семейства не бяха никак редки в наши дни.

Ашли поднесе кафе и се опита да разведри обстановката, докато аз не спирах да мисля за мъжа отвън. Наблюдавах скришом Кати и установих, че тя на свой ред непрестанно поглежда към Дейвид. Чувствах се много горд с нея. Животът й досега едва ли можеше да се нарече лек (същото би могло да се каже за всеки от нас), но тя притежаваше невероятно чувство за лично достойнство, което понякога ми се струваше, че сияе през кожата й като ярка светлина. Цяло чудо на епохата, в която живеехме, бе, че двамата с Джанис бяхме успели, без да го осъзнаваме, да създадем една толкова жизнена и силна човешка натура. Да дадем път на добротата въпреки нашите собствени неразбирателства.

Но Кати и Дейвид имаха нужда да останат насаме през тези последни няколко часа. Помолих Ашли да ги закара до тях. Тя се изненада от молбата ми и ме погледна учудено, но се съгласи.

Подадох ръка на Дейвид и му пожелах всичко най-хубаво от цялото си сърце. След това прегърнах Кати. Когато и тримата излязоха, върнах се в спалнята, извадих пистолета от кутията на горната лавица и отключих блокиращото устройство на спусъка.

Мисля, вече споменах, че съм израсъл в години, когато на притежаването на оръжие се гледаше с отвращение. Ала в последвалите размирни времена оръжията отново бяха излезли на мода. Не бях щастлив от факта, че притежавам пистолет — както и някои други неща, които ме караха да се чувствам лицемерен, — но се бях убедил в предвидливостта на подобен акт. Ето защо преминах необходимите курсове, регистрирах както лиценза, така и генома си в Агенцията за оръжеен контрол и си купих дребнокалибрен пистолет, който разпознаваше пръстовите ми отпечатъци и можеше да бъде командван само от мен. Имах го от три години и нито веднъж не ми се бе налагало да го използвам.

Пъхнах го в джоба, спуснах се по стълбите, прекосих фоайето и улицата и се приближих към паркираната кола.

Брадатият на мястото на шофьора не показа никакви признаци на безпокойство. Дори ми се усмихна — или се подсмихна, — докато се приближавах. Когато бях достатъчно близо, за да ме чуе, забавих ход и произнесох:

— Ще ми се да ми обясните какво търсите тук.

Усмивката му стана по-широка.

— Ти май наистина не ме позна, а? Изобщо не се досети.

Най-малко очаквах да чуя нещо подобно. Гласът бе познат, но не можех да го свържа с лицето. Той подаде ръка през отворения прозорец.

— Скот, това съм аз — Рей Мозли. Само че преди бях с двайсет килограма по-тежък. И нямах брада.

Рей Мозли. Асистентът и безнадеждният ухажор на Сю Чопра.

Не го бях виждал отпреди Портильо, откакто бях напуснал работа, за да започна нов живот с Ашли.

— Брей, проклет да съм! — едва успях да произнеса.

— Затова пък ти си същият. Тъкмо по-лесно те открих.

Без излишните килограми имаше още по-измъчен вид. Беше като призрак на самия себе си.

— Не беше необходимо да ме дебнеш, Рей. Можеше да дойдеш право при мен и да кажеш здрасти.

— Е, нали знаеш, хората се променят. Откъде да знам дали не си станал някой заклет копърхед?

— Майната ти.

— Защото въпросът е важен. Май ще ни е нужна помощта ти.

— Кои сте тези „вие“?

— Ами, Сю например. Търси си място, където да поостане.

Все още предъвквах тази информация, когато задният прозорец на колата се спусна и Сю подаде глава отвътре.

Усмихваше се.

— Здрасти, Скоти. Ето, че пак се срещнахме.

19.

През изминалите седем години бях разказвал доста на Ашли за Сю Чопра и нейните приятели. Това съвсем не означаваше, че Аш се зарадва, когато се прибра и завари двамата главни герои на канапето във всекидневната.

След Портильо си дадох ясна сметка, че трябва да избирам между живота с Ашли и работата за Сю. Чопра упорстваше във вярата си, че настъплението на хронолитите може да бъде спряно, стига да разполагаме с необходимата техника и да разбираме достатъчно добре процеса. Лично аз се съмнявах. Да вземем например термина „хронолит“ — грозна и претенциозна дума, измислена от никому неизвестен журналист малко след Чъмфон, дума, която никога не съм харесвал, но която бях започнал да уважавам заради точния й смисъл. Хронос — време, и литос — камък. Не е ли това същината на въпроса? Време, втвърдено като камък. Зона на абсолютна определеност, заобиколена с пяна от мимолетност (какъвто е човешкият живот например), която деформира околния свят, за да го нагоди към своите контури.

Лично аз не желаех да бъда деформиран. Животът, който исках с Ашли, бе същият, от който хронолитите ме бяха лишили. Двамата с Аш се бяхме върнали от Тусон, за да си ближем раните и да черпим един от друг силата, от която се нуждаехме. След като напуснах Сю, вече не можех да осигуря на Ашли комфорта, който бих искал, но ако бях останал там, щях само да потъвам все по-дълбоко в тау-турбуленцията, която ми отнемаше и малкото свобода.

Истината е, че не бяхме губили напълно връзка. Сю ми се обаждаше от време на време за съвет, макар че нямаше много неща, които бих могъл да сторя без достъп до нейните защитени със специални кодове програми. Като че ли ми звънеше най-вече, за да ме държи в течение, да споделя с мен оптимистичните и песимистичните си настроения или да си побъбрим. Струва ми се, че черпеше косвено удоволствие от живота, който си бях уредил — сякаш беше кой знае каква екзотика и нямаше милиони други семейства като нашето, опитващи се да преживеят в тези сурови времена. Във всеки случай никога не съм очаквал да се появи на прага на дома ми, особено по този тайнствен начин.

Аш бе разменяла по някоя и друга дума със Сю, но двете никога не се бяха срещали, а Рей й бе напълно непознат. Представих ги, малко по-официално, отколкото ми се искаше, сетне Ашли отиде в кухнята да „направи кафе“, тоест да успокои тревогата си от неочакваната им поява.

Рей повтори отново, че посещението им е съвсем неофициално. Сю все още поддържала своята мрежа от връзки с останалите изследователи на хронолити и сега пътували на запад, за да се срещнат с някои от тях. Широкопръстата ръка на федералното финансиране отново се бе протегнала към нея, въпреки че все още разполагаше с неколцина противници в Конгреса. В последно време, обясни тя, работата й била под постоянно прикритие, най-вече от други агенции и служби, заради бюрократични войни и съперничества, които не разбирала. Пристигнали в Минеаполис със съвсем конкретна задача, а при мен дошли на приятелско посещение.

— Трябваше да ми се обадите.

— Прав си, Скоти, но никога не знаеш кой те подслушва. Между скритите копърхед в Конгреса и лудите по улиците… — тя сви рамене. — Ако е неудобно, ще се преместим в някоя хотелска стая.

— Оставате тук — заявих. — Просто се чудех.

Не се съмнявах, че зад визитата им се крие повече от приятелска загриженост. Но нито тя, нито Рей споделиха подробности, а аз, поне засега, не проявявах излишно любопитство. Сю, с нейните постоянни мании и невероятни открития, беше явление от отдавна отминало време. Много неща се бяха променили след Портильо.

Да, все още гледах новините за настъплението на Куин, когато имах сигнал, разбира се, и продължавах да се чудя какво може да означава тау-турбуленцията и как би могла да въздейства на живота ми. Но това бяха среднощни страхове, от онези, които не ти дават да спиш, когато дъждът тропа по прозореца като нежелан гост. Бях се отказал да търся значението на всеки един от термините на Сю — разговорите й с Рей неизменно и твърде скоро затъваха в пространствата на Калаби-Яу, тъмните кварки и прочее езотерични термини. Колкото до самите хронолити… срамно ли е да призная, че бях постигнал свое лично, самостоятелно примирие с тях? Че се бях успокоил с мисълта за невъзможността ми да влияя на подобни загадъчни и необхватни събития? Може би в известен смисъл това беше предателство. Но ми се струваше най-разумното нещо.

Толкова по-тревожно ми бе да съм отново в компанията на Сю, чийто фанатичен интерес към въпроси от подобен характер бе по-ярък от когато и да било. Изглеждаше спокойна и уравновесена, докато разговаряхме за старите времена и за общи познати. Но очите й блеснаха и гласът й укрепна веднага щом стана дума за скорошните събития около Фритаунския хронолит и за настъплението на куинистките армии в Нигерия.

Наблюдавах я, докато говореше. Величествената корона на къдравата й коса бе посребряла по краищата. Беше още по-измършавяла отпреди и имаше изтощен вид, който се подсилваше от трескавите й движения.

А Рей Мозли, колкото и да бе невероятно, все още бе влюбен в нея. Не че ми го каза, естествено. Имах усещането, че Рей изживява любовта си към Суламит Чопра като лично страдание, вечно невидимо за околните. Но не беше невидимо. А може би той самият бе решил така: по-добре да храни напразни надежди, отколкото да се примири с поражението. Наблюдавах го как я стрелка тайно с поглед, как се усмихва на всяка нейна дума, следи внимателно движенията й и е готов да се хвърли да я защитава и при най-малкия намек за критика.

И когато Сю кимна към кухнята, където бе Ашли, и каза: „Завиждам ти, Скоти. Винаги съм искала да подхвана семеен живот с някоя добра женица“, Рей се изкиска послушно. И трепна — само веднъж.

Настаних ги на канапето във всекидневната. За Рей това щеше да е истинско изпитание — да спи до своя кумир, да се вслушва в дишането й. Но не можех да им предложа нищо повече.

Преди да си легна, дръпнах Сю настрана.

— Радвам се, че наминахте — рекох. — Наистина. Но ако искаш от мен повече от няколко нощи на дивана, трябва да знам.

— Ще поговорим за това утре — отвърна тя. — Лека нощ, Скоти.

Отидох при Ашли, която споделяше моето безпокойство. Колко било хубаво да дойдат тези хора, за да се запознае с тях. Хора, за които бе слушала от мен. Но тя явно се страхуваше от тях.

— Страхуваш ли се?

— Да, както Кати се страхува от наборната комисия. И по същата причина. Те искат нещо от теб, Скоти.

— Нека това не те притеснява.

— Не мога да не се притеснявам. Тези хора са умни. Няма да дойдат тук, ако не смятат, че могат да получат от теб… каквото и да искат да получат.

— Няма да позволя да ме убедят, Аш.

Тя се обърна на другата страна и въздъхна.

Цели седем години Куин не бе поставил хронолит на американска земя, поне нямаше такъв на север от мексиканската граница. Заедно със Северна Европа, Южна Африка, Бразилия, Канада и Карибските острови ние бяхме нещо като архипелаг на относително спокойствие в един свят, завладян от лудост. Въздействието на Куин в Америка бе по-скоро икономическо, отколкото политическо. Глобалният хаос, особено в Азия, бе намалил търсенето на готова продукция. Парите се пренасочваха от леката промишленост към отбранителната индустрия. Така се получаваше относително ниско ниво на безработица, но същевременно недостиг и дори дефицит на стоки от първа необходимост. Копърхедските организации тръбяха тревожно, че икономиката постепенно се съветизира, и вероятно поне за това имаха право. Все още нямаше истинска прокуинистка партия в Конгреса, нито нейни застъпници в Белия дом. Нашите куинисти (и техните радикални съюзници) бяха улични бойци, а не организатори. Поне засега. Друг въпрос бяха уважавани копърхед като Уит Делахънт — такива имаше навсякъде, но те предпочитаха гласовете им да не се чуват.

Бях чел някои образци на копърхедската литература, академични писатели като Додие, Пресинджър, Парижската група и популисти (най-вече „Императорски одежди“ на Форестал, когато стана бестселър). Имах известна информация и за музикантите и писателите, които представляваха общественото лице на нелегалните куинистки движения. Като цяло исканията им ми звучаха като надежди за по-добър живот, неизменно свързани със създаването на куинистка диктатура.

Но все още нямаше никакви преки доказателства за съществуването на самия Куин. А той съществуваше без никакво съмнение, вероятно някъде в южната част на Китай, но по-голямата част от Азия бе изолирана от световните телекомуникационни системи, а инфраструктурата там се намираше в състояние на тотален срив, милиони измираха от глад и несекващи войни. Хаосът, който бе помогнал да бъде създаден Куин, служеше като щит да не бъде разкрит своевременно.

Дали технологията за построяване на хронолити вече беше в ръцете му?

Най-вероятно да, каза ми Сю.

На другата сутрин — беше неделя, Ашли, все още обезпокоена, отиде да навести братовчедка си Алатея в Сейнт Пол. (Алатея се прехранваше с продажбата на декоративни медни съдове от врата на врата. Не мога да кажа, че двете бяха особено близки, Ашли се срещаше с нея по-скоро движена от необходимостта да поддържа роднинската връзка.) Седях със Сю в кухнята, закусвахме, аз се наслаждавах на почивния си ден, а Рей бе излязъл да търси някъде прясно кафе — бяхме изчерпали домашните запаси.

Имало, каза ми Сю, не повече от шепа хора в целия свят, които разбирали достатъчно добре съвременната теория за хронолитите, за да придобият представа как се създава подобен артефакт. И тя била един от тях. Ето защо федералното правителство проявявало такъв противоречив интерес към нея, като ту й помагало да напредва в работата си, ту й пречело. Но не това бил най-големият проблем в момента. Големият проблем, призна тя, бил, че изпадналото в отчаяние китайско правителство още преди години създало собствена интензивна изследователска програма, целяща конструирането на технически средства за тау-въздействие, но изолирало своите центрове от международната общност.

Защо това да е проблем, попитах.

Защото разкъсваното от вътрешни междуособици китайско правителство най-сетне се бе сринало под тежестта на собственото си безсилие и сега същите тези изследователски центрове най-вероятно бяха под прекия контрол на куинистите.

— Ето, че всичко си застава на мястото — поклати глава тя. — Куин е някъде в Азия и държи тази технология в ръцете си. Остават само няколко години до Чъмфонската победа, която сега изглежда като напълно възможно събитие. Във всеки случай не можем да направим нещо срещу това. Цяла Югоизточна Азия е в ръцете на различни прокуинистки движения — ще ни е нужна огромна армия, за да окупираме хълмовете около Чъмфон, а това би означавало да пренасочим войски и снабдителни линии от Китай, нещо, което никой не би искал да направи. В края на краищата нещата се подреждат… постепенно и неизбежно.

— Сенките на нещата, които трябва да се случат.

— Именно.

— И ние сме безпомощни да го спрем.

— Още не зная, Скоти. Струва ми се, че може да се направи нещичко. Че аз мога да го направя. — Усмивката й бе едновременно палава и тъжна.

Но разговорът само ме разтревожи още повече и аз реших да сменя темата. Поинтересувах се какво прави напоследък Хич Палей. (Не го бях виждал след Портильо.)

— Още държим контакт — рече тя. — До няколко дена ще мине през града.

Сигурно се дължеше на вродения чар на Сю, но още същата вечер Ашли седеше до нея на дивана и слушаше внимателно интерпретацията й за Епохата на хронолитите.

Когато се присъединих към тях, Аш казваше:

— Все още не разбирам защо според теб е толкова важно, да бъде разрушен поне един.

Докато обмисляше отговора си, Сю приличаше на религиозен фанатик, въвлечен във важен теологичен спор.

Което в известен смисъл беше самата истина. Като преподавателка по физика в „Корнел“ тя бе станала известна с навика си да сравнява микрочастиците (адрони, фермиони и всички останали вариации на техните съставни кварки) с божествата от индуистката митология — всяко със свои различия и същевременно части от една всеобхватна божествена природа. Сю не беше религиозна, никога не бе посещавала Мадрас, родния град на нейните родители, но използваше тази метафора често, забавлявайки по този начин аудиторията. И сега си спомних нейното описание на двуликия Шива — разрушителя и създателя на живот, аскетичния младеж и притежателя на неуморно осеменяващ фалос, — Сю бе открила присъствието на Шива във всяка двойнственост, във всяка квантова симетрия.

Тя сплете пръсти.

— Ашли, кажи ми как определяш термина „паметник“.

— Ами — Ашли също придоби замислен вид, — това е предмет или конструкция, наподобяваща сграда. Архитектурно произведение.

— И по какво се различава от къщата или храма?

— Предполагам, че не можеш да използваш паметник по начина, по който използваш къща или църква. Той просто е там и обявява на всички за съществуването си.

— Но има предназначение, нали? Също както и къщата.

— Не зная дали мога да го нарека полезен… но предполагам, че изпълнява определена цел. Само че не е чисто практична.

— Точно така. Паметникът е конструкция с определено предназначение, което не е практично, а духовно, или поне символично. Той символизира нечия сила или превъзходство, или е възпоменание на някои обществени събития. Притежава материална структура, но значението му, неговото предназначение и цел са да въздействат на човешкия ум.

— Това важи ли за хронолитите?

— Тъкмо там е въпросът. Като оръжие за разрушение хронолитът не се отличава от конвенционалните средства. Сам по себе си той не постига нищо особено. Той е инертен обект. Значимостта му се крие в царството на скритите послания и интерпретации. И точно тук е бойното поле, Ашли — тя се чукна с пръст по слепоочието. — Тук са всички странности на тази архитектура. Нищо в материалния свят не може да се сравни с паметниците и катедралите, които строим в главите си. Някои от тези конструкции са съвсем опростени и непосредствени, други са красиви, грозни или опасно нестабилни. Но точно тази архитектура има далеч по-голямо значение от всяка друга, защото от нея творим нашето бъдеще. Историята е само фосилизиран запис на това, което мъжете и жените конструират в мозъците си. Разбираш ли ме? И геният на Куин няма нищо общо с хронолитите — те са техническо средство, просто карат природата да скача през обръч. Геният на Куин е, че той ги използва, за да колонизира световете на ума, да гради конструкциите си право в главите ни.

— Той кара хората да му вярват.

— Да вярват в него, в силата и величието му, в неговата доброта. И над всичко — в неговата неизбежност. Тъкмо това искам да променя. Защото нищо, свързано с Куин, не е неизбежно, абсолютно нищо. Ние строим Куин всеки ден, създаваме го от нашите надежди и страхове. Той ни принадлежи. Той е сянката, която ние хвърляме.

Всичко това бе нещо съвсем ново за мен. Политиката на очакването бе обсъждана дори в пресата. Но имаше нещо в тази реч, което накара косата ми да настръхне. Може би беше в степента на нейната убеденост, в необичайното й красноречие. Ала имаше и нещо друго. За първи път осъзнах, че Сю е обявила собствена и дълбоко лична война на Куин. Нещо повече: тя вярваше, че се намира в самия епицентър на конфликта, миропомазана от тау-турбуленцията, провъзгласена направо за божествено начало.

С Катлин се срещнахме същата неделя, но този път я заведох в една закусвалня, където похарчих остатъка от тазседмичната печалба.

Когато слезе от апартамента над гаража на Уит, Кати изглеждаше привидно спокойна. Беше прекарала първите две нощи без Дейвид и това й личеше. Имаше големи сенки под очите, бе пребледняла от недоспиване. Усмивката, която ми отправи, бе потайна, сякаш нямаше право да се усмихва в отсъствието на Дейвид. Похапнахме сандвичи със соев пастет в някога блестящата, но сега позанемарена закусвалня. Кати знаеше, че Сю Чопра и Рей Мозли са в града, и поговорихме малко за тях, макар че очевидно не изпитваше почти никакъв интерес към това, което тя нарече „старите дни“. Оплака ми се, че я измъчвали кошмари. Сънувала Портильо, но сега била с Дейвид, който бил заплашван от смъртна опасност. Кати не могла да го спаси. Сънят завърши с някакви пясъци, над които се издигала зловещата фигура на Куин от Портильо.

Изслушах я търпеливо, оставих я да се наприказва. Сънят не беше особено труден за тълкуване. Накрая попитах:

— Някакви новини от Дейвид?

— Обади ми се, докато чакал автобуса в Литъл Рок. Нищо оттогава. Но предполагам, че в лагера е доста зает.

Бях на същото мнение. Попитах я как се справят с това майка й и Уит.

— Мама ми е страхотна подкрепа. Колкото до Уит… — тя махна с ръка. — Знаеш що за стока е. Не одобрява войната и понякога се държи така, сякаш Дейвид е лично отговорен за нея — като че ли е имал избор и е можел да откаже призовката. За Уит въпросът винаги опира до големите неща в живота, хората са само пионки, пречки или ненужни затруднения.

— Кати, аз също не мисля, че има някаква полза от тази война. Ако Дейвид бе поискал да отърве казармата, лично щях да му помогна.

Тя се усмихна тъжно.

— Зная. Дейвид също го знае. Странното е, че Уит не искаше и да чуе за подобно нещо. Не одобрява войната, но не одобрява и нарушаването на закона, особено когато това би изложило семейството му на опасност от съдебно преследване и прочее. По-неприятното е, че Дейвид се опасяваше да не би Уит да го накисне, ако опита да се освободи от казармата.

— Мислиш ли, че би го сторил?

Тя се поколеба.

— Не че мразя Уит…

— Разбрах.

— Но да, той е способен на подобно нещо.

Беше дори по-изненадващо, отколкото да сподели с мен кошмарите си.

— Джанис сигурно си стои повече у дома, откакто закриха работното й място — рекох, за да сменя темата.

— Така е и аз поне съм доволна. Зная, че тя също тъгува по Дейвид. Но избягва да говори за войната, за Куин или за мнението на Уит. Това са строго забранени теми.

Лоялността на Джанис към втория й съпруг беше забележителна и вероятно достойна за възхищение, макар че лично аз не можех да я възприема по този начин. Кога лоялността се превръща в саможертва и колко опасен бе всъщност Уитман Делахънт? Но не можех да задам на Кати тези въпроси.

Всъщност и тя знаеше отговорите им точно толкова, колкото аз.

Когато се прибрах у дома, Ашли вече си бе легнала. Сю и Рей бяха будни и разговаряха тихо в кухнята, надвесени над карта на Западните щати. Рей ми махна да се присъединя към тях, но аз отказах любезно — за негово облекчение — и вместо това си легнах до Ашли.

Трябваше ли да изпитвам чувство за вина, задето в края на краищата нито бях търсил, нито постигнал лична саможертва — подобно на Джанис, обвързана с Уит заради брачния си дълг, като Дейвид, насочен към Китай досущ изстрелян от цевта куршум, или като баща ми, който смяташе, че е превърнал живота си в пожертвование? („Аз бях до нея, Скоти.“)

Докато се въртях в леглото, Ашли се размърда, промърмори нещо насън и се притисна в мен, топла в студената нощ.

Опитах се да си представя саможертвата, но движеща се в обратна посока, подобно на повреден часовник. Колко сладко е да се откажеш от божественото, да слезеш от кръста, да преминеш от Преображението към обикновената житейска мъдрост и накрая да достигнеш състоянието на детска невинност.

20.

Хич пристигна в града без два пръста на лявата ръка и накуцвайки. Имах усещането, че усмивката му не е така безгрижна, както преди, макар че се усмихна на Сю и ме потупа приятелски по рамото. Във всеки случай не можа да накара Ашли да се засмее.

Ашли работеше в пречиствателната станция на града, където пишеше всекидневни доклади, изисквани от щатските и федералните служби. Както обикновено, тя се прибра доста уморена вкъщи и едва не припадна при вида на Хич, въпреки че той бе облечен в порядъчен костюм и дори си бе сложил вратовръзка. Хич оставаше лош спомен за Ашли — бе с нея, когато тя изгуби Адам.

Ашли, разбира се, не познаваше Морис Торанс, който бе дори по-оплешивял от Рей Мозли и също бе пристигнал с големия пикап, паркиран отпред. Опитах се да го представя, но Ашли ме прекъсна с равнодушен тон:

— Не можем да настаним всички тези хора, Скот. Дори и за една нощ.

Долових в гласа й страх и донякъде обида.

— Няма и да се наложи — побърза да вметне Хич. — Току-що наех няколко стаи в „Мариот“. Радвам се да те видя, Ашли.

Тя само поклати глава.

— И междувременно, благодаря ти, че ни подслони — рече Сю Чопра. — Зная, че ви създаваме неудобства.

Ашли кимна, умилостивена от това, че Сю си събира багажа.

— В „Мариот“ значи? — попита тя.

— Какво пък, изглежда ни провървя в живота — засмя се Сю.

Слязох до пикапа с Хич, докато Сю и Рей приключваха с приготовленията. Хич напъха чантата на Сю отзад. След това положи ръка на рамото ми.

— Скоти, ще ми е нужна помощта ти, ако си склонен да ми отделиш малко време.

— Помощ за какво?

— Да прахосам пари за тежка машинария. Дизелови генератори и други такива.

— Не разбирам почти нищо от машини, Хич.

— Нужен си ми по-скоро за компания.

— Утре е работен ден.

— Още ли държиш маса на битака? Вземи си почивен ден.

— Не мога да си го позволя.

— Ами, можеш. Ние ще те финансираме.

Той назова сума, която изкарвах за повече от седмица. Много пари за удоволствието да се мотая с него, още повече че приятелите му ме бяха молили да преспят на канапето само преди няколко дни. Хич очевидно бе пристигнал в града със солидна пачка и предложението му бе изкусително. Но аз го приех с неохота.

— Ето какво — рече той. — Разполагаме с известна сметка, открита от Министерството на отбраната. Парите са за разни неща, тъй че не виждам защо част от тях да не се прелеят и в твоя джоб. Пък и наистина трябва да обсъдим някои неща.

— Хич…

— Хайде бе, няма да боли.

— Усещам, че зад всичко това се крие повече, отколкото виждам на повърхността.

— Има нещо такова. Ще поговорим по въпроса утре. Ще ти се обадя от хотела, за да подготвим плановете.

— Защо точно аз?

— Защото стрелката сочи към теб, приятелю. — Той се намести на седалката на шофьора и направи болезнена физиономия, докато повдигаше ранения си крак. — Поне така смята Сю.

Ето как в едно слънчево утро аз седях в пикапа до Хич Палей, докато наближавахме занемарения индустриален парк на западния бряг на реката. Климатичната инсталация на пикапа не работеше. (Нищо чудно, след като резервните части бяха дефицитни навсякъде из страната, всичко полезно се пренасочваше към армията.) Въздухът отвън бе сух и горещ като във фурна. Хич бе вдигнал прозорците и бе пуснал вентилацията на максимум. Докато стигнем мястото, накъдето се бяхме отправили, в купето миришеше на нагорещена тапицерия, моторно масло и пот.

Хич си бе уговорил среща с управителя на отдела за продажби в компания на име „Тайсън Брадърс“. Спряхме пред главната офис сграда и влязохме в кабинет, украсен с фикус и стенен тапет. Хич веднага премина към преговори за закупуването на два малки булдозера и достатъчно портативни генератори, за да захранят малко градче, плюс необходимите резервни части. Управителят проявяваше нарастващо любопитство — на два пъти попита дали сме независими предприемачи и изглеждаше раздразнен, когато Хич подмина пренебрежително въпросите. Но затова пък остана доволен, когато Хич поиска да направи поръчка. Нищо чудно тъкмо Хич Палей да спасяваше компанията му от надвисналия фалит.

Във всеки случай само за няколко часа Хич похарчи повече пари, отколкото бях изкарал през цялата минала година. Остави на управителя телефон за връзка, каза, че има човек, който да уговори доставката, и после двамата излязохме в нетърпимата жега отвън. В пикапа го попитах:

— Какво си намислил да правиш — да изкопаеш тунел и да го електрифицираш?

— Имаме малко по-амбициозни планове, Скоти. Смятаме да свалим един от паметниците на Куин.

— С помощта на два булдозера?

— Те са добавка към основната сила. На наше разположение е цял батальон от инженерните войски, готов да действа при първа заповед на Сю.

— Наистина ли вярваш, че можете да разрушите хронолит?

— Сю смята, че може. Поне така твърди.

— И кой по-точно сте избрали?

— Този в Уайоминг.

— В Уайоминг няма хронолит.

— Да, все още няма.

Хич ми бе обяснил всичко, доколкото бе наясно. След него Сю попълни празнините.

Изминалите няколко години, оказа се, били доста натоварени за Сю Чопра.

— Ти излезе от играта — подхвърли Хич — и си устрои семейно гнездо с Ашли. Но ние останалите, Скоти, не спряхме да дишаме само защото махна с ръка и ни изостави.

Нито тогава разбирах, нито сега разбирам физиката на хронолитите, освен в популярния смисъл. Зная, че технологията за създаването им включва пространства на Калаби-Яу, които са най-малките съставни части както на материята, така и на енергията и че се основава на принцип, наричан бавно фермионно12 разцепване, което протича на енергийното ниво на микрочастиците. Колкото до това, какво в действителност се случва там долу, във вплетеното оригами на пространство-времето, оставам невеж като новородено. Казват, че деветмерната геометрия има свой собствен език. Ако е така, аз не го говоря.

Но Сю го владееше до съвършенство, до степен, която дори не можех да оценя. Федералното правителство едновременно я бе отгледало като своя даровита рожба и й бе създавало непрестанни пречки, но истината бе, че постоянно я подценяваха. Тя бе толкова наясно с геометрията на Калаби-Яу, та започнах да си мисля, че част от нея обитава този свят — беше се заселила сред тези абстракции така, както астронавт би се заселил на далечна и чужда планета. Няма такова нещо като парадокс, обясни ми веднъж Сю. Парадоксът, каза тя, е само илюзия, създадена, когато гледаш на n-мерен проблем през тримерен прозорец.

— Всички части са свързани, Скоти, дори и да не можем да видим съединенията и връзките. Минало и бъдеще, добро и лошо, тук и там. Всичко е едно цяло. — В по-практичен план сътрудниците на Сю вече бяха успели да индуцират тау-турбулентни събития, макар и в микроскопични мащаби. Песъчинки, в сравнение с хронолитите на Куин, разбира се, но принципът бе същият. Сега Сю вярваше, че би могла да попречи на появата на хронолита, като повтори същия експеримент във физичното пространство, където предстои да се материализира хронолитът.

Подготвяше тази операция от близо година, но глобалните системи, които наблюдаваха и предсказваха появи, или бяха строго засекретени, или извън строя, нерядко и двете заедно, и бе необходимо време, за да се задвижи тежката бюрократична машина на военните и да одобри проекта й. Уайоминг бе първата реална възможност, каза Хич — и може би последната. Дори тук не липсваха обичайните опасности — щатът бе истинска Мека за копърхедските милиции, които на всичко отгоре си съперничеха помежду си. Добрата новина бе щедрото триседмично предизвестие, плюс поддръжката на военните. Обществеността нямаше да бъде запозната, за да не бъдат привлечени куинистки тълпи, опитът щеше да е таен, но не и половинчат.

Всичко това добре, рекох на Хич, но не разбирах къде е моето място и защо трябва да се друсам с него в пикапа, докато пръска пари наоколо.

— Скоти — рече той с непроницаемо изражение. — Не задаваш въпроса на правилния човек. Разбери, харесвам те и уважавам това, което постигна в живота си, семейството, което създаде въпреки всички затруднения. Истината обаче е, че са ни нужни техници и инженери, хора, които да се справят с машините, а не някой, който продава джунджурии на пазара.

— Е, благодаря ти.

— Не се сърди. Прав съм, нали?

— Прав си, разбира се.

— Сю настояваше за теб, по нейни си причини.

— Ти спомена някаква стрелка.

— Да, нещо като играта „свържи точките“. Може ли да ти разкажа една история?

— Стига да не откъсваш очи от пътя. — Улиците на Минеаполис бяха в ужасно състояние, пълни с изоставени и ръждясали коли и на няколко пъти Хич се бе озовал в опасна близост до тях, задействайки предупредителните сигнали.

— Мразя натовареното движение — изръмжа Хич.

Разказа ми, че преди шест месеца бил в Ел Пасо заради Сю: разследвал смъртни заплахи, които тя получавала на домашния си терминал — адрес, известен само на неколцина най-близки колеги.

Теоретично Морис Торанс все още отговаряше за охраната на Сю, но Хич вършеше черната работа. Имаше широки връзки в различни куинистки среди и достатъчен уличен опит, за да се справи с типове от подземния свят. Умееше да се бие и без съмнение го биваше в употребата на различни оръжия. Морис бе проследил заплахите до една куинистка бойна група, която действала на територията на Тексас, и Хич заминал, за да се внедри в местната улична армия.

— Само че допуснах детинска грешка — призна ми той. — Задавах твърде много въпроси. Дори тогава можеш да се измъкнеш, ако обстановката е подходяща. Но тези тексасци са шибани параноици. По някое време някой от тях беше решил, че може да представлявам заплаха.

Петима куинисти го нападнали и го завлекли в задната стая на някаква авторемонтна работилница, където го разпитвали, като подсилвали доводите си с назъбено мачете.

Хич вдигна дясната си ръка и ми показа двата отрязани пръста. Бяха зашити внимателно, но си личеше, че раните са били доста сериозни. Опитах да си представя какво е било. Да си представя болката.

— Недей да трепериш — скастри ме той. — Можеше да е и по-лошо. Нали успях да се измъкна.

— Оттогава ли куцаш?

— Да, раниха ме в крака — за щастие с дребнокалибрен пистолет. Тъкмо когато напусках сцената. Акълът не ми побира откъде бяха изровили тази антика — трябва да е била от миналия век. По-важното, Скоти, е, че познах стрелеца.

— Познал си го?

— Мисля, че и той ме позна или поне се сети, че ме е виждал. Сигурно това го стресна, инак едва ли щеше да пропусне. Беше Адам Милс.

Отдръпнах се почти инстинктивно и неволно се подпрях на нагорещената врата, ала усещах само хлад.

— Невъзможно.

— Проклет да съм, ако лъжа. Не е загинал в Портильо — сигурно се е измъкнал с оцелелите.

— И се срещнахте в Ел Пасо? Просто така?

— Сю каза, че не било случайно. Нарече го значима последователност. На времето ти ни отведе при Адам, Скоти. Адам Милс е стрелката и тя сочи право в теб.

— Не го приемам.

— Може и да не приемаш, това си е твоя работа. И аз не приемам този куршум в крака. Ако има някакво значение, трябваше да убия няколко души, за да отнеса тази информация на Сю. Тя решава какви изводи да си прави от нея.

— Убил си няколко души?

— Скоти, с какво по-точно мислиш, че се занимавам? Пътувам из страната да чета проповеди? Да, убивам хора. — Той поклати глава. — И точно това не ми дава покой. Мислиш си, че съм онзи едър, колоритен субект, с когото беше приятелче в Чъмфон. Но аз съм убивал още преди да се запозная с теб, Скоти. Сю го знае. И ти трябваше да се сетиш — продавах дрога, а не бански, дявол го взел. Човек неминуемо се забърква в разни неща. Тогава и сега. Не съм съвестен като теб. Зная, че се мислиш за негодник, задето се издъни с Джанис и Кати, но дълбоко в душата си ти си семеен човек, Скоти. И това е всичко.

— И какво иска Сю от мен?

— Ще ми се да знаех.

21.

Във време като сегашното „Мариот“ не привлича изобилие от гости. Сю беше сама в помещението с малкия басейн, до което бе долепена сауната, а Морис Торанс стоеше на пост пред вратата.

Тя извърна глава към мен над бълбукащото джакузи веднага щом влязох. Носеше огненочервен цял бански костюм и бяла еластична шапка, но както винаги нехаеше за външния си вид. Дори във врящите води на басейна не бе свалила архаичните си очила, с рамки от материал, който напомняше издраскан бакелит.

— Трябва да опиташ и ти, Скоти — рече тя. — Много е отпускащо.

— Не съм в настроение.

— Аха, предполагам, че си разговарял с Хич?

— Да.

Тя въздъхна.

— Добре, дай ми още минутка.

Надигна възедрото си тяло от джакузито и когато си свали шапката, косата й се разпиля като освободено от клетка животинче.

— Предпочитам да седнем на фотьойлите до прозореца — рече тя. — Не ти ли е топло с тези дрехи?

— Добре съм си — отвърнах, макар че въздухът бе като в тропиците и миришеше на хлор.

— Значи Хич ти каза за Адам Милс?

— Да, каза ми. Още не съм говорил с Ашли.

— Недей, Скоти.

— Да не казвам на Ашли? Защо, ти ли ще й съобщиш?

— Нямам подобно намерение и по-добре ти също да не го правиш.

— Тя мисли, че е мъртъв. Има право да знае истината.

— Адам е жив, в това няма никакво съмнение. Но ти си задай въпроса: какво ще спечели Ашли, ако узнае? По-добре ли е, ако научи, че Адам е жив и е убиец?

— Убиец? Той такъв ли е?

— Да. Това е неоспорим факт. Адам Милс е фанатично вярващ куинист, убиец и водач на една от най-реакционните бойни групи в страната. Мислиш ли, че Ашли трябва да го разбере? Искаш ли да й съобщиш, че с живота, който води, синът й най-вероятно съвсем скоро ще влезе или в гроба, или в затвора? Наясно си, че ако това се случи, ще трябва отново да преживее мъката си по него.

Поколебах се. Опитвах се да се поставя на мястото на Ашли — например да не знам нищо за Кати вече няколко години. Всяка информация би била добре дошла.

Но Адам не беше Катлин.

— Виж какво спечели тя след Портильо. Работа, семейство, истински живот — равновесие, Скоти, в един свят, в който това е рядък лукс. Безспорно ти я познаваш по-добре от мен. Но помисли за всичко това, преди да й го отнемеш.

Реших засега да отложа решението. И без това не бях дошъл тук да говорим по този въпрос.

— Бездруго ще й го отнема, ако тръгна на запад с вас — а според Хич точно това искате от мен.

— Да, но само за малко. Скоти, ще седнеш ли най-сетне? Омръзна ми да говоря с вдигната глава.

Настаних се във втория фотьойл. Отвъд запотените прозорци градът се къпеше в златистата следобедна светлина. Слънчевите лъчи се отразяваха в прозорците, сателитните чинии по покривите и гладките пътища.

— А сега ме слушай внимателно — заговори тя. — Важно е, а искам да бъдеш непредубеден, колкото и да е трудно при тези обстоятелства. Зная, че има много неща, които не ти съобщаваме, но моля те да разбереш, че се налага да бъдем предпазливи. Трябва да сме сигурни, че не си променил мнението си за Куин — чакай, не се прави на обиден, и по-странни неща са се случвали — и че не си се забъркал в копърхедските кръгове като съпруга на Джанис, как му беше името — Уитман. Морис все настоява, че не бива да се доверяваме никому, ала аз се застъпих за теб. Защото те познавам, Скоти. Ти си вътре в тау-турбуленцията от самото начало. И двамата сме там.

— Значи споделяме свещена връзка. Глупости, Сю.

— Не са глупости. И няма нищо случайно. Вярно, че интерпретациите са мои, но изчисленията показват…

— Изобщо не ме интересуват изчисленията.

— В такъв случай ме изслушай и аз ще ти кажа какво смятам за истина. — Тя извърна глава и присви очи, сякаш се съсредоточаваше. Никак не ми хареса изражението на лицето й. В него имаше нещо надменно, почти нечовешко. — Скоти — рече тя, — аз не вярвам в съдбата. Това е остаряла концепция. Животът на човека е невероятно сложен феномен, далеч по-непредсказуем от живота на звездите. Но освен това зная, че тау-турбуленцията влияе на причинността напред и назад във времето. Съвпадение ли е, че двамата с Хич в края на краищата дойдохте да работите за мен, или че Адам Милс сподели нашата турбуленция в Портильо? И в двата случая ти би могъл да подредиш логична последователност от събития, които да обяснят всичко, но дали обяснението ти е напълно задоволително? Аз се свързах с Хич Палей чрез събитията в Чъмфон и не мисля, че това е случайно. Ти се срещна с Ашли — децата и на двама ви са поклонници. Хайде, Скоти, обърни се назад и погледни всичко внимателно. Не виждаш ли как частите на мозайката си пасват съвсем точно? Предшестващите причини са незначителни. Значи има някаква съществена последваща причина.

Беше пропуснала да спомене срещата на Хич с Адам. Още едно съвпадение. Също неподлежащо на обяснение.

— Въпрос на разбиране — рекох.

— Тогава вземи мен, Скоти! Погледни силата, която държа в тези две ръце! — тя обърна длани нагоре. — Силата да поваля цял един шибан хронолит! Това ме прави значима. Превръща ме в играч при разрешаването на тези събития. Скоти, аз съм последващата причина.

— А не смяташ ли, че страдаш от мегаломания?

— Само че не аз съм измислила всичко това! По някаква случайност съм един от най-добрите специалисти по хронолити в целия свят. Не говоря празни приказки. Не съм си измислила, че ти и Хич сте били в Чъмфон и Портильо, че двамата с теб бяхме в Ерусалим. Това са факти, Скоти, и те изискват обяснение, което да е отвъд случайното съвпадение или слепия шанс.

— Защо искаш да дойда в Уайоминг?

Тя премигна.

— Не съм казвала, че искам. Просто не желая да останеш тук. Макар че сигурно ще си в по-голяма безопасност. Но не мога и да пренебрегвам фактите. Вярвам — да, наречи го интуиция, макар и научна, не ме интересува, — вярвам, че ти имаш своя роля в развръзката на историята с хронолитите. За добро или за лошо, още не зная, макар да съм сигурна, че не би направил нищо, което да ми навреди, нито да е в интерес на Куин. Смятам, че ще е по-добре да дойдеш с нас, защото носиш нещо специално в себе си. Вестта за Адам Милс е като рекламно табло на пътя. Чъмфон, Ерусалим, Портильо, Уайоминг. Ти. Може да не ти харесва, Скоти, но ти имаш своето значение. — Тя повдигна рамене. — Това е, в което вярвам, и то до дъното на душата си. Но ако не мога да те убедя да дойдеш, просто не идвай и може би така е било предначертано, може би двамата с теб ще бъдем свързани чрез твоя отказ.

— Не бива да полагаш подобна тежест на плещите ми.

— Прав си, Скоти, не бива. — Тя придоби тъжен вид. — Но и не мога да я взема със себе си.

Всичко това ми звучеше почти налудничаво. Сигурно защото заради майка ми бях развил нюх към ирационалното. Още като съвсем малък познавах, когато майка ми започва да се държи неестествено. Помня внезапната й самоувереност, раздутото чувство за собствена значимост — белези за назряваща опасност. И всичко това провокираше реакции у мен, отдръпване, граничещо с отвращение, спускане на емоционални прегради.

— Помниш ли Ерусалим? — попита Сю. — Помниш ли онези млади хора, помощниците, които загинаха? Често се сещам за тях, Скоти. Мисля си за онова младо момиче, което дойде при мен тъкмо когато трябваше да се появи хронолитът, когато тау-турбуленцията бе в своя пик. Казваше се Каси. Помниш ли какво ми каза Каси?

— Тя ти благодари.

— Благодари ми за нещо, което не бях направила, и после умря. Според мен тогава тя беше потънала невероятно дълбоко в тау-турбуленцията, толкова дълбоко, колкото не е бил никой никога преди това. Не зная за какво искаше да ми благодари тогава, Скоти, и още не съм го разбрала. Но вероятно е почувствала нещо… много важно. — Тя извърна очи, но лицето й оставаше все така отчуждено. — Искам да доживея до този миг. Или поне ще се опитам да го направя.

Почти всички влюбени имат специално местенце. Бряг, заден двор, пейка в парка. За нас с Ашли това бе една горичка на няколко преки от нашия апартамент, най-обикновен парк в градските покрайнини с бетонно езерце за патици, детска площадка и игрище за бейзбол. Идвахме тук доста често, в първите месеци след Портильо, когато Аш се възстановяваше от загубата на Адам, а аз бях прекъснал връзките си със Сю и компания.

Тук й бях предложил да се оженим. Помня, че си бяхме взели храна за пикник, а после на хоризонта внезапно се появиха черни облаци. Заваля ненадейно и силно. Изтичахме до близкото игрище и се скрихме под навеса. Доста бързо захладя и пронизващият вятър накара Ашли да се притисне в мен. Високите борове се превиваха под поривите на бурята и клоните им се преплитаха като пръсти, и аз избрах този момент, за да попитам Ашли дали е съгласна да ми бъде жена. Тя ме целуна и каза „да“. Всичко стана бързо и изглеждаше просто перфектно.

Сега отново я отведох там.

Край нашия град има доста подобни паркове, създадени в началото на века, в някакъв момент, когато е имало увлечение по зелените площи. Повечето от тях сега са занемарени и превърнати в жилища за бездомниците. Този е едно от малкото изключения, сигурно, защото местните хора го поддържат и дори нощем из него кръстосват доброволчески патрули. Когато дойдохме, бе късен следобед и денят, за разлика от вчерашния, бе доста по-хладен, от онези приятни летни дни, които ти се иска да сгънеш и да прибереш в джоба. Край езерото имаше и други хора, дошли на пикник, а по брега се разхождаха рибари.

Настанихме се на една от олющените скамейки на бейзболното игрище. Бяхме си купили храна по пътя, пилешки хапки в тесто. Ашли похапваше неуверено, безпокойството се долавяше във всяко нейно движение. Предполагам, че в моите също.

В началото бях решил да й разкажа за Адам. Сетне обаче стигнах до извода, че няма да мога. Все още вярвах, че тя заслужава да знае, че е жив. Но Сю имаше право. Новината щеше дай причини повече болка, отколкото да й помогне.

Не можех да й сторя подобно нещо, колкото и да се бунтуваше съвестта ми.

Сигурно от ето такива решения се сглобява човешката съдба — това са нейните дъски и пирони, като игра на бесилка.

— Помниш ли момчето? — попита ме Ашли, докато си изтриваше пръстите с кърпичка. — Малкото момче от игрището?

Бяхме дошли тук един неделен ден скоро след като се оженихме. На игрището се провеждаше тренировка на детския отбор, с двама треньори и неколцина родители по пейките. Батерът бе хлапе, което сякаш бе израсло на пържоли и стероиди, от онези единадесетгодишни, които сякаш се бръснат от предучилищна възраст. Питчърът, напротив, бе русокос и мършав и хвърляше доста вяло. За съжаление метна една от топките високо и когато батерът я върна с невероятна сила, нещо за миг отвлече вниманието му и той извърна глава. Топката го удари право в слепоочието.

Тишина, после изплашени викове и писъци. Питчърът премигна слепешката и тупна на земята, където остана да лежи с разперени ръце.

И тук дойде най-странното. Не бяхме нито родители, нито участници, просто случайни зяпачи, които мързелуваха наблизо, но аз пръв се обадих на „Бърза помощ“, а през това време Ашли, която бе изкарала курс за оказване на първа помощ, изтича при момчето, преди още да е дошъл треньорът.

Травмата не беше сериозна. Ашли положи главата му в скута си и дори успя да успокои майката, докато пристигне линейка. Нищо толкова необичайно, освен че двамата бяхме реагирали с невероятна бързина.

— Помня — отвърнах.

— В онзи ден научих нещо — рече Ашли. — Научих, че и двамата сме готови да се случи най-лошото. Винаги. Може би на някакво подсъзнателно ниво го очакваме непрестанно. При мен е заради баща ми. — Бащата на Ашли бе алкохолик, което бе довело до нейното преждевременно съзряване. Беше умрял от рак на черния дроб, когато тя била петнайсетгодишна. — При теб заради майка ти.

Да очакваме най-лошото. Какво пък, права беше. В съзнанието ми прозвуча гласът на майка ми: „Скоти, престани да ме гледаш така!“

— Което пък означава — продължи тя, избягвайки да срещне погледа ми, — че и двамата сме доста силни характери. Преживели сме немалко трудности.

Трудности, като дете убиец, възкръснало от смъртта?

— Искам да кажа, Скоти, че ти вярвам. Направи, каквото смяташ за правилно. Не е необходимо да ми го съобщаваш деликатно. Заминаваш с тях, нали?

— Само за малко — отвърнах.

22.

Прекосихме щатската граница на Уайоминг в деня, когато губернаторът подаде оставка.

Отряд на така наречената милиция „Омега“ бе окупирал седалището му повече от седмица, държейки за заложници губернатора Атертън и още шейсет души. В края на краищата Националната гвардия бе прочистила сградата и освободила заложниците, но Атертън бе подал оставка по здравословни причини. (И нищо чудно, след като го бяха простреляли в слабините и раната се бе инфектирала.)

С други думи, обстановката в щата бе доста нажежена и това си пролича веднага щом стигнахме първото голямо кръстовище. Имаше тежко въоръжени патрули. По тези места нивите бяха изсъхнали, далечен спомен за Оглалалското бедствие. Из напуканите канавки се разхождаха ята от скорци.

— Част от проблема — говореше Сю — е, че хората възприемат хронолитите като магия, но те не са — те са технически средства и имат съответните характеристики. — Говореше за хронолитите вече пет часа, но едва ли се обръщаше само към мен. Сю настояваше да шофира последния пикап в конвоя, в който освен багажа държеше личните си бележки и архив. Хич, Рей и аз се сменяхме на местото до нея. Сю бе прибавила нещо като нервна бъбривост към обичайното си вманиачено поведение.

— Магията е неограничена — продължаваше тя — или ако има някакви граници, те са наложени от възможностите на този, който я практикува, или от прищевките на паранормалния свят. Но ограниченията на хронолитите са наложени от природата и те са както стриктни, така и изчислими. Куин запраща своите паметници приблизително на двайсет години в миналото, защото това е точката, отвъд която границите стават непреодолими — на по-големи разстояния енергийните изисквания ще нарастват в логаритмичен порядък и ще вървят към безкрайност дори за съвсем малки маси.

Нашият конвой се състоеше от осем тежки, покрити военни камиона и два пъти повече пикапи и лични автомобили. С течение на годините Сю бе свикала под знамената си малка армия от сподвижници — повечето учени и студенти от групата, разработила машината за симулиране на тау-турбуленция — и сега те всички участваха в експедицията. Камионите бяха боядисани в сините цветове на Обединените сили, за да наподобяват най-обикновен военен конвой, каквито често сновяха из страната.

На няколко мили отвъд границата напуснахме главния път и се подредихме край една бензиностанция. Сю изключи климатика и аз свалих прозореца. Небето бе безоблачно и синьо, слънцето наближаваше зенита. От другата страна на изгорялата морава върху жиците се беше подредило цяло ято врабчета. Миришеше на нагорещен въздух и на прах.

— Хронолитите имат най-различни ограничения — отново заговори Сю със сънен глас. — Върху масата например или върху еквивалента на масата, ако приемем, че това, от което са направени, не е обикновена материя. Знаеш ли, че никога досега не е имало хронолит, с маса или с еквивалента й, по-голяма от приблизително двеста хиляди тона? И не поради липса на желание от страна на Куин, сигурна съм. Ако можеше, щеше да ги издигне и до луната. Но отново, отвъд определена точка енергийният разход нараства експоненциално. Стабилността също започва да страда. Проявяват се вторични ефекти. Скоти, имаш ли представа какво може да се случи с хронолит, ако прехвърли дори с частица теоретичната граница за маса?

Казах, че нямам.

— Ще стане нестабилен и ще се разруши. Вероятно по доста импозантен начин. Неговата Калаби-Яу геометрия ще претърпи нещо като разгъване. На практика резултатът ще бъде катастрофален.

Но Куин бе достатъчно умен, за да не позволи досега да се случи подобно нещо. Както изглежда, той бе наясно с всички тези опасности по пътя. Което не вещаеше нищо добро за нашето малко, донкихотовско пътешествие из огрените от слънце Западни територии.

— Бих пийнала една кола — рече неочаквано Сю. — Гърлото ми пресъхна. Ще ми вземеш ли от бензиностанцията, ако изобщо продават?

Кимнах, слязох от пикапа и прекосих чакълестата площадка покрай останалите камиони. Бензиностанцията бе като самотен пост, стара куполовидна постройка с магазинче от едната страна и редица ръждясали варели отзад. На вратата стоеше възрастен мъж и оглеждаше редицата камиони, засенчил очи с длан. Сигурно отдавна не бе виждал толкова машини на едно място. Не изглеждаше особено щастлив от клиентелата.

Бензиноколонките бяха автоматизирани, манипулаторни ръце пълнеха резервоарите и почистваха прозорците. Сметката се изписваше на светещ екран, който отдавна не бе мит от прахоляка.

— Здрасти — рекох. — Май от доста време не е валяло по тези места.

Управителят на бензиностанцията свали ръка и примижа към мен.

— От май месец насам — отвърна.

— Имате ли студени напитки вътре?

— Сода и разни други неща.

— Може ли да погледна?

Той отстъпи встрани.

— Парите са ваши, господине.

В сравнение с горещината навън вътре изглеждаше почти студено. Нямаше кой знае какъв избор по лавиците. В хладилната витрина открих няколко кутии с кола, бира и оранжада. Избрах три от тях напосоки.

Когато застанах при касата управителят втренчи поглед в челото ми.

— Нещо не е наред ли? — попитах.

— Само проверявах за числото.

— Числото?

— На Звяра — поясни той и посочи надписа върху касовия апарат: „Готов съм за Антихриста! А ти?“

— Аз пък съм готов само за няколко освежаващи напитки.

— Така и предполагах.

Той ме изпроводи до вратата и отново огледа върволицата от камиони.

— Май в града е дошъл цирк — рече и се изплю в прахта.

— Тоалетната с ключ ли е?

— На пирон до вратата — палецът му посочи наляво. — Имай милост и пусни водата, като свършиш.

Точката на пристигане — идентифицирана чрез сателитно наблюдение и прецизирана с локално измерване на остатъчната радиация — бе също толкова загадъчна и неинформативна, колкото много други местоположения на хронолити.

Хронолитите в малки земеделски градчета, които обикновено не нанасяха сериозни поражения, се наричаха „стратегически“, докато истинските разрушители на градове, от типа в Банкок или Ерусалим, носеха названието „тактически“. Дали в тези названия имаше някакъв смисъл, или бяха само случайни, оставаше тепърва да се разбере.

Уайомингският паметник обаче със сигурност попадаше в графата „стратегически“. В преобладаващата си част Уайоминг е високо каменисто плато, насечено от планини — „земя на височини и низини“, както я бе кръстил един губернатор от двайсети век. Щатът разполагаше с нефтени залежи и основният поминък бе животновъдството, което означаваше, че не се очакват сериозни последствия при появата на куинистки камък. Освен това мястото на предполагаемата поява не се отличаваше с нищо особено, ако се изключеха няколко паянтови постройки и бърлоги на прерийни кучета. Най-близкото селище бе пощенски пункт на име Модести Крийк, на петнайсет минути по-нататък по двулентовото шосе, което пресичаше равнина с изсъхнали останки от памучни насаждения. Поехме по този второстепенен път с необходимата предпазливост и Сю прекъсна дългия си монолог, за да се полюбува на храсталаците от див чай и коприва, когато наближихме зоната.

— За какво му е на хронолит да се появява на подобно място — попитах я аз.

— Не зная — отвърна тя. — Но въпросът е напълно резонен. Сигурно има някакъв смисъл. Това е като да играеш шах и внезапно, без никаква причина, твоят противник да премести офицера си до края на полето. Или е глупава грешка, или гамбит.

Значи беше гамбит: диверсия, фалшива заплаха, провокация, примамка. Но какво значение, сви рамене Сю. Каквато и да е целта на този хронолит, ние ще попречим на появата му.

— Все пак, ще ти призная, че причинно-следствената връзка изглежда ужасно заплетена. Хронолиниите са усукани и усложнени. Куин притежава предимството, че може да гледа назад. Може да предприема действия, които ние не очакваме. Знаем малко за него, а той вероятно знае много за нас.

Рано привечер спряхме встрани от пътя. Един преден отряд вече бе разузнал мястото и бе маркирал периметъра с жалони и жълта светлоотразителна лента. Изкатерихме близкия хълм и под светлината на залязващото слънце огледахме една ливада, прозаична като бъдеща площадка на извънградски универсален магазин.

Това, което знаехме, бе, че макар и запуснати, земите тук са частна собственост, въпреки че не са били използвани с някакво предназначение. Гледката навяваше някак сънено спокойствие — прерията се ширеше далеч на изток, където внезапно опираше в стръмна скална стена. Щеше да е тихо, ако не беше шумът от компресорите на инженерния отряд, помпащи въздух в двайсетината надуваеми палатки.

На отсрещния склон зърнах силуета на антилопа, застинала на фона на розовото небе. Тя повдигна глава, подуши ни и сетне изчезна от другата страна на билото.

Рей Мозли застана до Сю и я улови за ръката.

— Направо можеш да я почувстваш — рече той. — Усещаш ли?

Говореше, естествено, за тау-турбуленцията. Ако беше така, значи поне аз имах имунитет към нея. Не усещах нищо особено, освен слабата миризма на озон и хладния вятър в гърба си.

— Красиво място — въздъхна Сю. — Макар и голо.

На сутринта булдозерите започнаха работа, стъпквайки и последните остатъци на красота.

Подобно на много други обществени дейности, гражданската телекомуникационна система напоследък също бе изпаднала в крайно тежко състояние. Сателитите падаха от орбитите си, без да бъдат заменени с нови, старите медни жици бяха податливи на прищевките на времето. Въпреки всичко това извадих късмет и следващата нощ успях да се свържа с Ашли.

Нашият първи ден от разкопките бе крайно напрегнат и изненадващо плодотворен. Техническият екип на Сю бе засякъл епицентъра на появата, после инженерите бяха изравнили мястото и бяха излели бетонните основи на тау-турбулентния симулатор, наричан за кратко „ядрото“. Не ставаше дума, естествено, за атомно ядро в конвенционалния смисъл, а за фрагмент от екзотична материя, предназначен да осигурява необходимата защита, както термична, така и магнитна.

Другите по-малки бетонни площадки щяха да помещават няколкото резервни дизелови генератора, подаващи енергия за симулатора и за светлините и нашите електронни прибори. Към края на втората вечер бяхме превърнали изолираното плато в индустриален район от викторианската епоха и бяхме прогонили надалеч всички представители на местната фауна — зайци, прерийни кучета и змии. Фенерите ни светеха в нощта като лагерни огньове на някогашните индиански племена — кроу, сиукси или шайени, — въздухът миришеше на изгорели газове и нагорещена пластмаса.

Сю ме разпредели в отряда за охрана, но това очевидно целеше да ме спаси от необходимостта да копая канавки за химически тоалетни или да мъкна строителни материали. Точно преди залез извадих джобния си терминал, включих го в мрежата и успях да осъществя връзка с Ашли. Имах нужда да чуя гласа й, но той се смесваше с други гласове и образи.

Всичко е наред, увери ме тя. Парите, получени от Хич, стигнали да се покрият стари сметки и дори останало, за да заведе Катлин на два филма. Не разбираше защо е трябвало да оставям Морис Торанс да я охранява — каза, че предимно седи в колата на улицата срещу нашия апартамент. Пречел й и я притеснявал — имала усещането, че е под наблюдение.

Което си беше истина. Сю бе обезпокоена, че куинистите биха могли да я проследят до Минеаполис, и по нейно настояване Торанс се нагърби да пази Аш. Поне този път бях напълно съгласен със Сю.

— Той е приятен човек — рече Ашли, — но е малко изнервящо да ти върви по петите.

— Само докато се върна — успокоих я аз.

— Твърде дълго.

— Мисли за това като за начин да ми осигуриш спокойствие.

— А ти, като за причина да се прибереш по-скоро.

— Възможно най-рано, Аш.

— И как е… в Уайоминг?

— Жалко, че не можеш да го видиш. Слънцето току-що се скри. Мирише на див чай. — Миришеше също така на изгорели газове и негасена вар от тоалетните, но това предпочетох да й го спестя. — Небето е красиво като теб.

— Дрън-дрън… — гласът й се губеше заради лошата връзка.

— Цял ден копах дупки за нужници.

— Виж, това вече ми се струва по-достоверно.

— Липсваш ми, Аш.

— Ти също. — Тя замълча и чух мелодичен звън, като от звънеца на външната врата. — Някой идва.

— Ще ти се обадя утре.

— … утре — повтори тя и връзката бе прекъсната.

Но не можах да се свържа с нея на следващия ден. Линията се прекъсваше някъде в Дакота въпреки всичките ми опити. Навярно бяха изгърмели няколко щатски сървъра, поне така смяташе Рей Мозли и предполагаше, че става въпрос за саботаж на куинисти.

Тъкмо заради този комуникационен проблем в медиите се появиха съобщения за задаващия се хронолит ден по-рано от предвиденото. В Шайен, където в момента имаше безредици, буквално гъмжеше от репортери, но щеше да им е нужно известно време да цъфнат в околностите на Модести Крийк.

На следващата вечер инженерите поставиха кръгово осветление от ярки серни лампи. Работихме, докато взе да застудява и изгря луната — дълбаехме основите на бункер в засъхналата земя, на около метър от зоната на контакта, както и канали за комуникационните линии. Освен това разпъвахме телена ограда около района, чиято цел бе да задържи далече от нас куинисти и зяпачи. Хич смяташе, че за първите ще е необходима и въоръжена охрана. Естествено, бяхме подсигурили и такава.

Легнах си едва призори, с окървавени от плюски длани.

Обсадата щеше да започне всеки момент.

23.

Досега районът бе само на наше разположение. Съвсем скоро обаче тук щеше да се изсипе светът.

С всички произтичащи последствия. Не само репортери от медиите, но и куинисти от всякакви групировки… макар да се надявахме, че заради изолираното разположение няма да е възможно пристигането на солиден брой поклонници. („Това е нашият хаджилък — шегуваше се Сю. — На никого не си го даваме.“)

Поставихме военни постове покрай мрежата и на хълма и информирахме щатската полиция и местните власти, които бяха ужасно недоволни, задето действаме така открито, но нямаше какво да направят. Рей Мозли предполагаше, че разполагаме с около дванайсет часа, преди да дойдат първите гости. Вече бяхме издигнали стационарен кран над основите, който трябваше да прикрепя тау-ядрото и да ни помага при монтажа на всички останали устройства. Но дори сега не бяхме приключили.

Сю се навърташе около тежкотоварния камион, на който бе натоварено ядрото, и даваше съвети на инженерите, докато Рей не я привика за обяд. Хапнахме набързо консервирана храна под разпънатите навеси, а Рей ни запозна с напредъка на подготовката. Засега изпреварвахме предварителната програма, което поуспокои страховете на Сю.

Поне за кратко. Сю се намираше в онова състояние на духа, което лекарите биха определили като „силна възбуда“. Ала в действителност тя показваше всички възможни признаци, че е на ръба на нервния срив. Движеше се неспокойно и безцелно, щракаше с пръсти, мигаше и непрестанно се оплакваше, че не могла да се наспи. Дори когато я въвличахме в разговор, погледът й се стрелкаше към платформата с ядрото и стрелата на крана.

Не спираше да говори за проекта. Непрестанно се безпокоеше, че репортерите няма да пристигнат навреме или че хронолитът ще се забави твърде много.

— Въпросът не е само какво правим тук — обясняваше тя. — Целта е да ни видят, че правим нещо. Няма да сме успели, ако светът не стане свидетел на постижението ни.

(Едва сега си дадох сметка колко е тънка сламката, за която се бяхме уловили. Разполагахме единствено с твърденията на Сю, че би могла да разруши хронолита в момента на неговата поява и че това ще промени баланса на силите в невидимата война — че би могло да дестабилизира обратната връзка, на която предполагахме, че разчита Куин. Но каква част от всичко това бяха изчисления и каква — надежди? Благодарение на особения си статус Сю бе успяла да ни доведе дотук, да инвестира средства и възможности в идеите си, основаващи се на дълбоките й познания по физиката на тау-турбуленцията. Но това съвсем не означаваше, че е права. Нито дори, че е с всичкия си.)

Следобед наблюдавахме как цял отряд носачи с помощта на крана преместиха внимателно ядрото, сякаш бе натъпкан с динамит варел. Ядрото представляваше сфера с диаметър три метра, в непроницаемо черен цвят и покрито с електронни портове и розетки за кабели. От Сю знаех, че по същество то представлява магнитна бутилка, съдържаща някаква екзотична форма на студена плазма. При активиране на ядрото система от високоенергийни устройства щеше да предизвика фермионен разпад, който да доведе до създаването на няколко лишени от маса частици от тау-неопределена материя.

Според Сю този материал щеше да е достатъчен, за да дестабилизира появяващия се хронолит в мига, когато се опитва да заеме своето пространство. Все още не разбирах какво може да означава всичко това. Сю каза, че взаимодействието на съперничещи си тау-пространства ще бъде бурно, но не задължително „енергийно“, тоест вероятно нямаше да срине със земята Модести Крийк и да ни отнесе в безкрайността. Вероятно.

До залез слънце ядрото бе поставено на новото си място и свързано с електронните прибори с помощта на снопове от оптични кабели и проводници с течен азот. Все още ни чакаше много работа, но поне бяхме приключили с копането и пренасянето. Цивилните служители отпразнуваха това със скара и бира в бутилки. Някои от по-старите инженери насядаха край пътя след вечеря и потънаха в разговори за отминали по-добри дни, а сетне пяха песни на Лукс Ибони, за раздразнение на войниците от Обединените сили. Присъединих се към песните.

Тази вечер дадохме първата жертва.

Въпреки че се намирахме в един толкова изолиран район на света, от време на време по шосето минаваха отделни коли. Ето защо край пътя бяха разположени военни постове, които махаха с фенери на онези, които се опитваха да намалят, за да видят какво става.

Малко след като изгря луната обаче, мъж с тъмнозелено ландо спрял мотора си на близкия хълм и изгасил двигателя и светлините. След това се скрил в сенките, които водеха към лагера.

Появил се отново на покритата с чакъл пътека, по която крачеха часовоите и когато се обърнал към тях, оказало се, че държи в ръката си архаична дванайсеткалиброва пушка помпа. Стрелял право в часовоите, като убил единия и ослепил втория.

За щастие шеф на охраната тази вечер бе съобразителната и отлично обучена Марибет Пърлстайн, която наблюдавала инцидента от поста на около петдесетина метра. Броени секунди след случката тя насочила оръжие и повалила с два точни изстрела стрелеца.

Убитият се оказа копърхедски маниак, добре познат на местната полиция. Два часа по-късно пристигна кола от моргата и откара труповете, а раненият бе натоварен на линейка за медицинския център в Модести. И да е имало разследване, последвалите събития го потулиха.

Това, което не знаех…

Това, което научих по-късно…

Простете ми, но майната им на тези глупави и импотентни думи.

Можете ли да го усетите, стържещ между напечатаните страници, този гняв, задържан в земята толкова години?

Това, което не знаех, бе, че неколцина членове на един тексаски куинистки отряд — хората, за които ми бе разказвал Хич, същите, дето му бяха отрязали два пръста — бяха проследили една съвсем тънка следа, която ги бе отвела право при Уитман Делахънт.

Уит, изглежда, бе информирал постоянно колегите си за всички мои придвижвания още от времето, когато бях пътувал до Портильо, търсейки Катлин. Още по това време висши копърхедски кръгове проявили жив интерес към личността на Сю Чопра — като силен противник, и дори по-лошо, като потенциален източник на познания.

Съмнявам се, че Уит е предвиждал последствията от своите действия. В края на краищата той само е делял информация с копърхедските си приятелчета (които са я споделяли с техни приятели и така нататък по линията от Уит право до нелегалните военни формирования). В света на Уит последствията са винаги далечни, печалбата е незабавна или въобще не се брои за такава. Тяхното едва ли може да се нарече политика. Те са като ротарианците, които винаги плащат задълженията си чрез информация. Съмнявам се, че Уит някога е вярвал в материалния, действително съществуващ Куин. Ако Куин се появеше пред него, Уит вероятно щеше да онемее като неделен християнин, изправен пред Твореца.

Което не е — бързам да добавя — никакво извинение.

Но сигурен съм, че Уит не беше очаквал тези тексаски главорези да почукат на вратата на неговия дом или да се разполагат вътре, сякаш са си вкъщи (още повече че Уит бе един от тях), а също и да изтръгнат от него информацията за адреса на Ашли под заплахата на оръжие.

Джанис бе присъствала на нахлуването. Беше се опитала да попречи на Уит да отговаря на въпросите и когато той не бе я послушал, бе посегнала да позвъни в полицията. Заради този неуспешен опит я бяха ударили с дръжката на пистолет в лицето. Освен строшена челюст имаше и счупена ключица. Вероятно и двамата щяха да бъдат убити, ако Уит не бе обещал да държи Джанис под контрол — и без това нямаше да спечели нищо, ако бе докладвал в полицията за нападението, а и се е оправдавал с това, че е безпомощен да им попречи.

Това, което нито Уит, нито Джанис са можели да знаят, бе, че един от нападателите изпитвал отдавнашен личен интерес към действията на Сю Чопра и Хич Палей — и това, разбира се, беше Адам Милс. Адам се бе върнал в родния град движен по-скоро от антипатия към познатите места и доволен, че нишката на живота му се бе оплела по този странен и интересен начин. Сигурно е смятал, че следва някакво предзнаменование, бил е изпълнен с чувство за собствената си значимост.

Ако познаваше терминологията на Сю, щеше да твърди, че се намира „дълбоко в тау-турбуленцията“. Адам бе изгубил върховете на два от пръстите си след тежки измръзвания в Портильо — не случайно бе отрязал същите пръсти на Хич по-късно, докато го бяха изтезавали. Но от всичко това бе придобил усещането, че е богоизбран, сякаш самият Куин го бе посочил за тази важна роля.

Кати, слава на Бога, спяла дълбоко в стаичката над гаража, докато всичко това се случвало. Не е имало шум, за да я събуди. Никой не разбрал за нея.

Поне на първо време.

Разсънен от нощната стрелба, излязох на разходка в компанията на Рей Мозли.

Лагерът отново бе утихнал, ако се изключеше равномерното боботене на генераторите. Почти бе възможно да се насладя на тишината отвъд охраняемия периметър, където се бе възцарила нощта.

Никога не съм бил близък с Рей, макар че двамата се разбирахме доста добре, особено в последно време. Когато го срещнах за първи път, той бе от онези всезнаещи книжни червеи, които не се страхуват от нищо, освен може би от собствената си уязвимост. Това го бе направило затворен и раздразнителен. И все още бе такъв. Но пък вече бе преминал отдавна средата на жизненото си поприще и сега проявяваше белези на помъдрял и извлякъл поуки мъж.

— Усещам, че се безпокоиш за Сю — поде той.

Не знаех дали е уместно да поддържам тази тема. Но бяхме сами и нямаше кой наоколо да ни чуе.

— Тя несъмнено е под голям стрес — отвърнах. — И засега не се справя добре с него.

— А ти би ли се справил на нейно място?

— Вероятно не. Но тя винаги говори по този начин. Разбираш какво имам предвид. Сякаш губи почва под краката си. Започваш да се питаш…

— Дали не се е побъркала?

— Дали логическите заключения, които ни доведоха тук, са толкова верни, колкото тя смята.

Рей обмисля известно време думите ми. Пъхна ръце в джобовете си и ми отправи унила усмивка.

— Можеш да имаш доверие на изчисленията.

— Не се безпокоя за изчисленията. Не математиката ни доведе тук, Рей. Тук сме заради вярата, която отдавна е изпреварила изчисленията.

— Искаш да кажеш, че не й вярваш?

— Това пък какво значи? Дали смятам, че е честна? Да. Дали ни мисли доброто? Разбира се, че мисли доброто на всички. Дали се доверявам на преценката й? Виж, за това не съм сигурен.

— Но се съгласи да дойдеш с нас.

— Понякога тя е много убедителна.

Рей спря и изви глава към тъмнината отвъд стоманеното скеле на ядрото, където имаше само шубраци, озарена от лунна светлина трева и звезди.

— Скоти, помисли си от какво се отказва тя. Представи си живота, който води. Тя можеше да бъде обичана. — Той се усмихна тъжно. — За никого не е тайна какво изпитвам към нея. Навярно ви се струва нелепо, детинско или глупаво. Та тя дори не е хетеросексуална. Но ако не бях аз, можеше да е някой друг. Една от онези жени, с които се среща и разделя, които навлизат за кратко в живота й и после го напускат с бързината на бясно въртящ се филм. Тя изблъсква тези хора настрани, защото работата й е важна, и колкото повече работи, толкова по-важна става тази работа и толкова повече й се посвещава тя. Всяка стъпка, която е предприемала някога, е стъпка към това място и този момент. Ако питаш мен, сега дори Сю се колебае дали не е в плен на илюзиите си.

— Доверие на кредит — това ли предлагаш?

— Нещо повече. Дължим й нашата лоялност.

Държащ както винаги да каже последната дума, той се обърна рязко и закрачи към лагера.

Останах още малко, погълнат, от собствените си мисли. От мястото, където се намирах, ядрото изглеждаше съвсем малко. Джудже, от което очаквахме такива исполински резултати.

Когато най-сетне заспах, потънах в дълбок и продължителен сън. Събудих се към обяд, под прозрачния покрив на палатката, в която освен мен имаше само неколцина войници от нощната смяна. Всички останали се бяха захванали за работа.

Навън сияеше ярко слънце. Небето бе лазурно-синьо, като от пастелна картина. Първото, което привлече вниманието ми, бе шумът. Познат е на всички ви, ако сте ходили на стадион в ден на важна среща — шум от множество гласове, глъчката на тълпата.

Открих Хич Палей до навеса с храна.

— Повече репортери, отколкото предполагахме, Скоти — рече той. — Има цяла тълпа журналисти, които са блокирали пътя. Извикахме щатската полиция, за да ги прогони от шосето. Знаеш ли, че вече са ни заклеймили в Конгреса? Политиците си връзват гащите, в случай че се провалим.

— Смяташ ли, че имаме шанс?

— Може би. Ако ни дадат време.

Но никой не искаше да ни дава време. Куинистките милиции пристигаха с цели камиони и на следващата сутрин престрелката беше в разгара си.

24.

Вече зная на какво мирише бъдещето.

Бъдещето се наслагва върху миналото и двете се смесват като безвредни субстанции, от които обаче се получава отрова. Бъдещето мирише на прах и йонизиран въздух, на нагорещен метал и лед от глетчер. И ни най-малко на барут.

Изминалата нощ бе относително спокойна. Днес, в деня на появата на хронолита, се събудих от неспокойния си сън под звуците на спорадична стрелба — не толкова близо, че да предизвика паника, но достатъчно, за да ме накара да се облека бързо.

Срещнах Хич при навеса с храна, където си бе сипал юнашка порция боб в картонена чиния.

— Сядай — посрещна ме той. — Всичко е под контрол.

— Ако се съди по изстрелите, не изглежда да е така.

Той се протегна и се прозя.

— Южняшка куинистка банда си разменя любезности с охраната. Въоръжени са, но засега само размахват юмруци и стрелят във въздуха. Такива по правило са само зяпачи. Имаме и солидна група журналисти, наобиколили охранявания периметър. Обединените сили въвеждат ред сред тях. Сю държи да са близо до мястото на появата, но не прекалено.

— И колко е прекалено близо?

— Интересен въпрос, нали? Инженерите и специалистите вече са долу в бункера. Журналистите са по-далече на изток.

Така нареченият бункер бе всъщност окоп, покрит с дъски и бетонна плоча, където Сю бе разположила апаратурата за наблюдение на тау-промените. В окопа имаше отоплителна инсталация като предпазна мярка срещу студената вълна и в най-лошия сценарий бункерът можеше да се окаже убежище срещу атаките на въоръжени формирования.

Оставено на открито, ядрото беше уязвимо, но войниците се бяха зарекли да го пазят дотогава, докато е възможно да задържат периметъра. Добрата новина бе, че поне засега куинистите нямаха числено превъзходство.

— Ако имаме късмет, Скоти, всичко ще мине според плановете.

— Как е Сю?

— Не съм я виждал от изгрев слънце, но как би могла да бъде? Изопната като струна. Няма да се учудя, ако спука някоя артерия. — Той ме погледна със странно изражение. — Я ми кажи нещо. Колко добре я познаваш?

— Ами, знаем се, откакто бях студент.

— Добре де, но колко добре? Работя за нея от доста време, но не мога да кажа, че я познавам. Непрестанно говори за работата си, всъщност говори само за нея, поне докато сме заедно. Била ли е някога самотна, уплашена, ядосана?

Странен разговор под звуците на безпорядъчната стрелба отвъд блокадата на пътя.

— Какво искаш да кажеш?

— Не знаем нищо за нея, но ето ни тук, правим, каквото ни казва. И това ми се струва малко странно, като се замисля.

На мен също ми се струваше странно, поне за момента. Какво търсех тук, освен че си рискувах живота? Изведнъж си представих какво би казала Сю. Чакаш да дойде твоя миг, ето какво щеше да каже. Чакаш турбуленцията.

Спомних си признанията на Хич в Минеаполис, че е убивал хора.

— Колко добре се познаваме всички ние?

— Хладно е тази сутрин — въздъхна Хич. — Въпреки слънцето. Не си ли забелязал?

Няколко дена по-рано Адам Милс се появил на вратата на майка си в компанията на още петима главорези, въоръжени до зъби.

Адам, разбира се, е психар. В клиничния смисъл на думата. Всички признаци бяха налице. Антисоциален, склонен към агресивни постъпки, роден водач. Душевният му свят бе задръстен от посредствени идеологически възгледи и натрапчиви фантазии, всички съсредоточени върху Куин или върху това, което Куин би могъл да стане. Никога не бе имал нормални взаимоотношения с роднини и приятели. По всичко изглеждаше, че е напълно лишен от съвест.

Когато изпадаше в мрачни настроения, Ашли нерядко се самообвиняваше за това, в което се бе превърнал Адам, но синът й бе продукт на собствените си илюзии, а не жертва на средата. Генетичен анализ и кръвни проби вероятно щяха да потвърдят, че проблемите му са започнали от най-ранно детство. Навярно е можело да бъде излекуван, до известна степен и при подходящи условия. Но Ашли никога не бе разполагала с необходимите средства за адекватно лечение.

Не мога да си представя — а и не искам — какво е преживяла Ашли в онези няколко часа с Адам. В края на злощастната им среща тя бе разкрила мястото на появата в Уайоминг и факта, че аз ще бъда там, заедно с Хич Палей и Сю Чопра, както и ключовия детайл, че възнамеряваме да унищожим хронолит.

Никой не може да я вини за това.

Резултатът бе, че Адам разполагаше с достоверна информация за поредния куинистки монолит и за нашите опити да го разрушим четирийсет и осем часа преди новината да стигне до медиите.

Адам незабавно потеглил на запад, но оставил двама приятели при Ашли, за да й попречат да се обади за помощ. Би могъл да я убие, но предпочел да я запази, вероятно като заложник, в случай че нещата се объркат.

Колкото и да изглеждаше зле, най-лошото тепърва предстоеше.

Най-лошото бе, че малко след потеглянето на Адам в апартамента дошла Катлин, която все още не знаела за случката с Джанис и очаквала да прекара един ленив следобед с Ашли, а може би дори да идат на кино вечерта.

След Ерусалим и Портильо статистическите измервания за остатъчна радиация бяха претърпели значителни подобрения. Хората на Сю бяха в състояние да изчислят с далеч по-голяма точност момента на пристигане на хронолита. Но не ни беше нужно отброяването на минутите, защото можехме да го подушим във въздуха.

От известно време стрелбата се бе усилила и зачестила. Досега военните и щатската полиция съумяваха да удържат куинистите, а и антикуинистките настроения в Уайоминг бяха доста засилени след щурма на резиденцията на губернатора, и то не само сред служителите и полицаите. Един от войниците бе ранен от куинист, опитал се да преодолее оградата с колата си, и четирима въоръжени куинисти от неизвестна фракция бяха застреляни при опит да атакуват северния контролен пост рано следобед. След тези два инцидента нещата се уталожиха до размяна на ругатни и заплахи, но тълпата постоянно нарастваше.

Сю бе разрешила на част от журналистите да разположат апаратурата зад бункера и от мястото, където се намирах, виждах фургоните им и монтираните на триножници камери. Имаше десетина представители на медиите, повечето от Шайен, от всички големи новинарски агенции и независими служби. Изглеждаха само шепа хора сред безбрежната пустош наоколо. Втора група журналисти си бяха устроили лагер на хълма, малко по-близо до Сю, отколкото й се искаше, но нашият представител за връзки с медиите ги определи като „настойчиви и твърдо решени“, което означаваше упорити и глупави. Виждах и техните камери, щръкнали между скалите.

Повечето от нашите работници вече бяха евакуирани, остана само групата от инженери и специалисти в бункера.

Тау-ядрото бе увиснало над стоманеното скеле като огромно черно яйце. Облак прах малко по-нататък вдигаше самият Хич Палей, който преместваше последния пикап от нашия конвой от паркинга до пътя при защитеното място зад бункера. Всички машини бяха специално подготвени да издържат на изключително ниските температури на термичния импулс.

Температурата вече бе спаднала драстично, не само на въздуха, но и на почвата под краката и на телата ни. Сигурно бяхме изгубили по няколко градуса. Усещах, че космите ми са настръхнали.

Извадих телефона и направих поредния опит да се свържа с Ашли. Нямаше сигнал, както при всички останали опити през цялата седмица. Понякога се появяваше официално съобщение за повреда на системата, друг път, както сега, екранът оставаше черен и се чуваше пукане. Прибрах обратно телефона.

Останах изненадан, когато металната врата на бункера се отмести и Сю Чопра застана до мен. Имаше изморен вид и цялата трепереше. Тя засенчи очите си срещу слънцето.

— Не трябваше ли да си долу? — попитах.

— Всичко е настроено. Няма нужда от мен.

Тя се спъна в един корен и аз я улових за ръката. Пръстите й бяха леденостудени.

— Скоти — възкликна, сякаш едва сега ме позна.

— Поеми дълбоко въздух — посъветвах я. — Какво ти е?

— Просто съм уморена. И не съм хапвала нищичко. — Тя разтърси леко глава. — Все се питам… дали нещо друго ме доведе тук? Или сама дойдох? Това й е странното на тау-турбуленцията. Внушава ти, че нещата са предначертани. Не от всевишна сила, разбира се. Предначертани, без някой да дърпа конците.

— Освен, ако не е Куин.

Тя се намръщи.

— О, не, Скоти. Не го казвай.

— Скоро ще разберем. Каква е обстановката долу?

— Нали ти казах. Като настроен апарат. Числа и нищо повече. Прав си, трябва да се връщам. Ще слезеш ли с мен?

— Защо?

— Защото отвън нивото на йонизиращото лъчение вече е доста високо. На всеки двайсет минути получаваш облъчване като за рентгенова снимка. — Тя се засмя. — Всъщност не, просто близостта ти ми действа успокоително.

Чудесна причина и сигурно щях да сляза с нея, но в този миг дочухме тътена на далечна експлозия. Отново отекнаха изстрели, по-близо, отколкото трябваше да бъдат.

Сю инстинктивно приклекна. Аз стърчах като някакъв идиот. В началото имаше само отделни изстрели, после цели откоси. Оградата (и входният портал) бяха само на метри зад нас. Погледнах нататък и видях залегнали войници, но не виждах откъде се стреля. Сю бе извърнала очи към хълма. Проследих погледа й. От нашия наблюдателен пост там се издигаше дим.

— Журналистите… — прошепна тя.

Но, разбира се, не бяха журналистите. Бяха куинисти — въоръжена група, отвлякла фургон на телевизионна компания в покрайнините на Модести Крийк и представила се за новинарски екип на контролния пункт. (Петимата репортери бяха открити по-късно, пребити и удушени в канавката край пътя на двайсетина мили оттук.) Още дузина куинисти бяха успели да се промъкнат, представяйки се за помощен персонал и скрили умело оръжията си сред камерите, блоковете на ретранслаторите и останалите принадлежности.

Тези хора се бяха разположили на хълма, откъдето се виждаше ядрото, близо до поста на Обединените сили. Когато забелязали, че Хич докарва последния камион при бункера, разбрали, че до появата остава съвсем малко време. Разрушили поста със заложени експлозиви, застреляли оцелелите войници, после съсредоточили усилията си върху ядрото.

Виждах дима от оръжията им, който се извиваше нагоре в небето. Бяха твърде далеч от тау-ядрото, за да могат да се прицелят точно, но куршумите им вдигаха искри от стоманената обшивка. Зад тях постовите край оградата отвърнаха на огъня и повикаха помощ по радиото. За съжаление основните сили бяха разположени при южния портал, където куинистката тълпа също бе открила масиран огън.

Коленичих в прахта до Сю.

— Успокой се, ядрото е добре защитено…

— Ядрото да, но не и кабелите и свързващите блокове — говоря за инструментите, Скоти.

Тя се надигна и хукна към бункера. Нямах друг избор, освен да я последвам, но първо махнах на Хич, който току-що бе пристигнал и сигурно бе объркал стрелбата по нас с пукотевицата от южната страна. Но осъзна грешката си веднага щом видя тичащата презглава Сю.

Изведнъж застудя и откъм прерията полъхна вятър, който носеше прашни облаци право към епицентъра на тау-събитието.

Дори в затопления предварително бункер бе по-студено, отколкото бе предвидила Сю, когато ни удари термичният шок. Ръцете се вкочанясваха, кръвта изстиваше, събитията започваха да се нижат бавно и мъчително. Побързахме да навлечем термооблеклата, докато Хич затваряше вратата зад себе си.

А междувременно, тау-ядрото се бе задействало, изпълнявайки предварително въведената програма. Седнали зад мониторите, операторите можеха само да стискат палци и да се молят някой заблуден куршум да не уцели главен кабел или блок.

Знаех, че всички важни елементи на ядрото са защитени с тефлон и кевлар. Съмнявах се, че обикновен куршум може да им причини вреда, въпреки опасенията на Сю.

Но куинистите не бяха въоръжени само с пушки и автомати.

Часовникът, отброяващ на обратно минутите до очакваното събитие, тъкмо бе подминал цифрата пет, когато отвън се чу силен гърмеж. От покрива се посипа прах и светлините в бункера угаснаха.

— Удариха генератора! — извика Хич и още неколцина се присъединиха с изплашени викове. — Спукана ни е работата!

Не виждах Сю — не виждах нищо. Тъмнината бе непрогледна. Четирийсет души, затворени в бункер, намиращ се в набързо изровен изкоп.

Резервният генератор не бе успял да се задейства. Включиха се акумулатори, които подаваха енергия само за аварийното осветление и електронната апаратура. Четирийсет души в сумрачно затворено пространство. Опитах се да си представя изхода, стоманена врата в горния край на тясно бетонно стълбище, на метри от мястото, където се намирах.

И в този момент — появата.

Хронолитът се пресегна надълбоко в скалната основа.

Хронолитът поглъща материята, без да я измества, но студената вълна вледенява и разтрошава подземните реки и създава ударна вълна, която се движи през грунда. Подът сякаш се повдигна и рухна. Тези от нас, които не се бяха уловили за нещо, паднаха на земята. Мисля, че сега вече крещяха всички. Звукът бе ужасен, дори повече от физическите увреждания.

Ставаше все по-студено. Престанах да чувствам пръстите си.

Един от инженерите изгуби самообладание и си проправи път до металната врата. Предполагам, че е искал да излезе на дневна светлина — толкова силно, че е забравил всички опасности. Бях достатъчно близо, за да го видя на бледото сияние на мониторите. Той намери стъпалата, изпълзя нагоре на четири крака и напипа дръжката. Трябва да е била ужасно студена, защото изкрещя в мига, когато натисна вратата с цялата си тежест. Дръжката потъна надолу и вратата се отмести навън.

Синьото небе бе изчезнало, заменено от стена от вихрещ се прахоляк.

Инженерът изхвърча навън. През отвора нахлу пясък, примесен с ледени късове. Дали Сю бе очаквала, че появата ще бъде толкова ужасна по сила? Предполагам, че не — репортерите на изток от нас вероятно са били пометени от урагана. Съмнявах се, че някой продължава да снима от хълма.

Термичният шок бе достигнал максималната си точка, но телата ни продължаваха да губят топлина. Неописуемият студ поразяваше съзнанието като наркоза. Усетих, че треперя въпреки специалното термоизолиращо облекло. И същевременно ме караше на сън.

— Останете в бункера! — провикна се Сю от мрака зад мен. — Тук ще бъдете в по-голяма безопасност! Скоти, затвори вратата!

Но неколцина техници и инженери пренебрегнаха съветите й. Те се шмугнаха покрай мен в ревящия вятър и се затичаха — доколкото студът им позволяваше да тичат, защото движенията им по-скоро наподобяваха спъната валсова стъпка — към редицата от паркирани коли.

Двама-трима от тях дори успяха да влязат вътре и да запалят двигателите. Макар колите да бяха подготвени срещу студената вълна, те изреваха като ранени животни, докато буталата стържеха в стените на цилиндрите. Ветровете на появата бяха повалили периметърната ограда и цивилната част на нашия конвой тъкмо изчезваше в зейналата паст на бурята.

На запад от нас, където трябваше да е хронолитът, виждах само стена от мъгла и прах.

Изкатерих се мъчително по стъпалата и затръшнах вратата. Инженерът бе оставил част от кожата си на дръжката. Аз добавих и малко от моята.

Сю бе извадила акумулаторни лампи и сега ги включваше една след друга. В бункера бяхме не повече от десетина души.

Веднага щом стана малко по-светло, Сю отпусна глава върху едно от замрелите телеметрични устройства. Прекосих стаята и приседнах до нея. Всъщност едва не рухнах върху й. Когато докоснах ръката й, почувствах, че кожата й е невероятно студена (предполагам, и моята също). Рей седеше наблизо, но беше затворил очи и изглеждаше, сякаш съзнанието му едва мъждука. Хич бе приклекнал до вратата.

Сю опря глава на рамото ми.

— Не се получи, Скоти — прошепна.

— По-късно ще мислим за това.

— Наистина не се получи. Нищо не стана…

— Успокой се.

Хронолитът бе пристигнал. Първият хронолит на американска земя… при това не беше от малките, съдейки по страничните ефекти. Сю беше права. Бяхме се провалили.

— Но, Скоти — продължи тя със слаб и разтреперан глас, — щом не успяхме, какво правя тук? Какъв смисъл има от мен?

Мислех, че това е риторичен въпрос. Но тя никога не бе говорила по-сериозно.

25.

Предполагам, че когато настъпи време да бъдем обективни, някой ще напише сериозен и естетически издържан научен труд за хронолитите.

Колкото и да ми се струва сквернословна тази идея, хронолитите са произведения на изкуството, всяко едно със свой облик и неприличащо на останалите.

Едни са груби, като Чъмфонския Куин, относително малки, лишени от подробности, подобно на извадени от отливка украшения, несръчно дело на аматьор. Други са фино изваяни (въпреки че притежават някакво мрачно и страховито послание, като произведенията на съветския реализъм) и внимателно обмислени. Например Куин от Исламабад или Кейптаун — благороден гигант, излъчващ доброжелателност и сила.

Но повечето от хронолитите са чудовища, разрушители на градове. Банкокският Куин, обкрачил коритото на кафеникавата река Чао Фрия, загърнатият в плащ Куин от Бомбай, суровият и патриархален Куин от Ерусалим, който сякаш приема в прегръдката си вярата и надеждата на човечеството, докато в краката му се въргалят останките на религиозни реликви.

Куин от Уайоминг надминаваше всичките. Сю се оказа права за значимостта на този паметник. Това беше първият американски хронолит, възвестяващ победа в сърцето на голяма западна сила, и появата му в изоставена част от страната бе стаен и същевременно недвусмислен намек за това какво може да се случи в големите градове.

Най-сетне студената вълна отмина. Отърсихме се от вцепенението си и постепенно се върнахме към заобикалящото ни настояще и към онова, което не бяхме успели да постигнем.

Хич, както и трябваше да се очаква, бе първият, който насочи ума си към практични действия.

— Ставайте — провикна се той дрезгаво. — Да изчезваме оттук, преди да са дошли куинистите, защото едва ли ще се забавят много. Не бива да се изтегляме по главния път.

Сю се колебаеше, загледана в подредената покрай стената апаратура. Уредите премигваха несигурно, жадни за допълнителна енергия.

— Ти също — посочи я Хич.

— Чакай, това може да е важно — спря го тя. — Някои от показателите са ужасно високи.

— Майната им на показателите. — Той ни задърпа към вратата.

Сю не сдържа вика си, когато зърна щръкналия в небето хронолит.

Рей спря зад нея, аз вървях до Хич. Един от по-възрастните инженери, мъж с посивяла коса на име Макградър, пристъпи напред и бавно коленичи, в акт на пълно и сляпо подчинение.

Този Куин надхвърляше всякакви очаквания.

Беше не само огромен, но и невероятно красив. Издигаше се високо над хълма, откъдето ни бяха атакували саботьорите. Нямаше и следа както от тау-ядрото, така и от прилежащите му структури. Леденото покритие на хронолита вече се люпеше — из въздуха не се усещаше влага — и скулптурата можеше да се види съвсем добре, освен в онези части, където бе обгърната от лека мъгла. Всъщност тъкмо мъглата й придаваше величествения, вълшебен изглед, сякаш беше планина. От мястото, откъдето го разглеждахме, не можехме да различим добре чертите на лицето, но със сигурност то излъчваше спокойната увереност на победилия завоевател.

Микроскопични ледени кристалчета се носеха из въздуха и се сипеха по земята. Вятърът се менеше непрестанно, ту студен, ту топъл.

Основната тълпа от куинисти се бе събрала на юг от мястото на появата. Мнозина от тях бяха пострадали от термичния шок, но съдейки по учестяването на изстрелите, бяха оцелели достатъчно, за да създават неприятности на Обединените сили. Близо до нас имаше малък отряд войници, които не бяха пострадали благодарение на арктическото си облекло, но изглеждаха объркани и замаяни — всички комуникации бяха прекъснати и те се събираха около повалените останки на източната порта.

Нямаше и следа от групата куинисти, разрушили тау-ядрото.

Рей нареди на останалите инженери и техници да се изтеглят към войниците. Журналистите, прикрити зад бункера, имаха свои идеи — те се бяха прибрали в бронираните си коли и вероятно вече излъчваха първите съобщения и картини от новия Куин в Уайоминг. Провалът ни беше неоспорим факт.

— Помогни ми да прибера Сю в пикапа — извика ми Рей.

Сю бе овладяла плача си, но не сваляше втренчен поглед от статуята. Рей стоеше до нея и я прикрепяше с ръка. Тя прошепна:

— Това е невъзможно…

— Разбира се, че е възможно. Хайде, Сю. Време е да се махаме.

Тя се отдръпна от ръката му.

— Не, наистина го мисля. Показателите са твърде високи. Трябва ми секстант. И карта. В пикапа имаше топографска карта… Хич!

Хич се обърна.

— Нужен ми е секстант! Помоли някой от инженерите!

— За какво ти е, за Бога? — ококори се Хич.

— Секстант!

Хич каза на Рей да запали двигателя, изтича назад и скоро се върна с дигитален секстант и триножник. Сю нагласи инструмента въпреки силния вятър и започна да нанася данните в бележника си.

— Не мисля, че това вече има значение — заяви й с вежлив, но твърд глас Рей.

— Кое?

— Да правиш измервания.

— Не го правя за забавление — тросна се тя, но когато се наведе да повдигне триножника, краката й се подгънаха и Сю падна право в ръцете на Рей. Той я отнесе в пикапа.

Наведох се и вдигнах бележника от ледената кал.

Хич подкара, а ние с Рей нагласихме Сю на седалката и й подложихме възглавница. Войниците край падналата ограда се опитаха да ни спрат. Часовой с нервно изражение размаха пушката си и се приближи към отворения прозорец на Хич.

— Сър, не мога да гарантирам безопасността ви…

— Знам — прекъсна го Хич и даде газ.

Щяхме да сме в безопасност — Сю щеше да е в безопасност — само ако бяхме далеч от тук. Хич прекоси равнината и се насочи към едно от местните шосета. Движехме се по прашни пътища, повечето свършващи сляпо или водещи до изоставени ранча и пресъхнали кладенци за животни. Не особено перспективен маршрут за изтегляне. Но Хич винаги бе предпочитал черните пътища.

Въпреки специалните мерки срещу студа двигателят бе пострадал сериозно от термичния шок. По здрач, когато наближихме бетонна къща с хлътнал покрив, пикапът вече едва се движеше. Спряхме тук не защото постройката ни се стори примамлива — много дъждове се бяха излели през пустите прозорци, поколения полски мишки бяха свивали гнезда вътре, — а тъй като можеше да послужи за скривалище, за нас и колата. Поне разполагахме с няколко мили преднина.

Тъй като нямаше какво да правим, а слънцето вече се снижаваше зад все още доминиращата над всичко наоколо фигура на Куин, откъдето полъхваше хладен вятър, ние се сгушихме на местата си в купето и се опитахме да поспим. Не се наложи да се опитваме дълго. Бяхме изтощени. Дори Сю, която се бе свестила малко след тръгване, най-сетне се успокои от треската си и потъна в неспокоен сън.

Спа през цялата нощ и се събуди първа на сутринта.

Призори Хич повдигна капака на двигателя и направи пробно запалване. Шумът бе такъв, че Рей Мозли подскочи и се ококори сънено.

Събудих се гладен и си останах гладен, тъй като не разполагахме с никакви припаси. Излязох от колата, заобиколих къщичката и се приближих до Сю, която отново бе разпънала триножника със секстанта.

Инструментът бе насочен право към далечния хронолит. Сю бе разгънала топографска карта в краката си и бе притиснала краищата й с камъни. Лекият ветрец рошеше косите й. Дрехите й бяха мръсни, очилата й зацапани, но колкото и да бе невероятно, когато ме видя, тя се усмихна.

— Добро утро, Скоти — рече.

Хронолитът бе като ледена колона, очертана на фона на мъгливо синкавия хоризонт. Откъдето и да го погледнеш, той приковаваше вниманието. Гледаше на изток от своя пиедестал, почти право към нас.

Обърнат към нас, помислих си, като стрелка.

— Научи ли нещо? — попитах, като се постарах гласът ми да не звучи иронично.

— Много неща — погледна ме тя. Имаше странна усмивка. Щастлива и тъжна. Очите й бяха големи и влажни. — Твърде много. Ужасно много.

— Сю…

— Не, не говори нищо. Мога ли да те попитам аз?

Свих рамене.

— Скоти, ако събираш багаж за пътуване в бъдещето, какво ще вземеш?

— Какво ще взема ли? Не зная. Ти какво би взела?

— Аз ще взема… тайна. Можеш ли да пазиш тайни?

Смущаващ въпрос. Майка ми го задаваше, когато започна да си губи разсъдъка. Надвесваше се над мен като зловеща сянка и повтаряше:

— Скоти, можеш ли да пазиш тайни?

„Тайната“ бе поредната й параноична мания — че котките могат да четат мислите й, че баща ми е друг човек, самозванец, че властите се опитват да я отровят.

— Хайде, Скоти — подкани ме Сю, — не ме гледай така.

— Ако ми кажеш — отвърнах, — вече няма да е тайна.

— Какво пък, прав си. Но трябва да я споделя с някого. Не мога да кажа на Рей, защото ме обича. Не мога да я кажа и на Хич, защото Хич не обича никого.

— Много загадъчно.

— Да, така е. — Тя погледна към далечната синя колона на Куин. — Може би нямаме много време.

— Време за какво?

— Искам да кажа, че той няма да издържи дълго. Хронолитът. Не е стабилен. Прекалено е масивен. Погледни го, Скоти. Виждаш ли как трепти?

— Това е мараня от жегата в пустинята. Оптическа илюзия.

— Донякъде. Но не напълно. Отново прегледах данните. Тези, които взех при бункера. Тези тук — тя посочи бележника си. — Измерих височината и радиуса, поне приблизително. Може да не ме бива много в изчисленията, но няма съмнение — той надхвърля границата.

— Коя граница?

— Забрави ли? Ако хронолитът е твърде масивен, той става нестабилен — жалко, че не ми дават да публикувам трудовете си, сигурно щяха да я нарекат „границата на Чопра“. — Усмивката й се стопи и тя завъртя глава. — Но няма как, Скоти. Налага се да бъда скромна. Всъщност, май ме принудиха да стана такава.

— Да не искаш да кажеш, че хронолитът ще се разруши?

— Да. Днес по някое време.

— Че това не може да се запази в тайна.

— Така е, но аз говорех за причината. Границата на Чопра е моя идея. Не съм я споделяла с никого и се съмнявам някой да е правил подобни измервания. А този Куин няма да издържи достатъчно, за да съберат подробни данни.

Изведнъж ме завладя безпокойство.

— Сю, ако това е вярно, хората трябва да знаят…

— Да знаят какво? Това, което всички ще знаят, е, че хронолитът се е разрушил и че ние сме били тук със същата цел. И тогава ще направят очевидното заключение. Че сме успели, макар и с известно закъснение. Ето я нашата малка тайна.

— Но защо трябва да го пазим в тайна?

— Защото не бива да го казваме на никого, Скоти. Ще трябва да отнесем тази тайна двайсет години и три месеца в бъдещето, иначе няма да се получи.

— По дяволите, Сю — кое да се получи?

Тя премигна учудено.

— Горкият Скоти. Толкова си объркан. Чакай, ще ти обясня.

Не помня точно подробностите на нейното обяснение, но запазих същината.

Все още не бяхме победени.

Журналистите продължаваха да изпращат съобщения за появата и щяха да станат свидетели — след часове, ако не и след минути — на зрелищното рухване на хронолита. Според Сю картината на това разрушение, предавана по целия свят, щеше да прекъсне обратната връзка и да унищожи представата за непобедимостта на Куин. Независимо дали побеждава или губи, той вече нямаше да е нашата единствена съдба. Щеше да бъде свален до позицията на противник.

И светът трябваше да знае, че сме успели. Границата на Чопра трябваше да остане строго пазена тайна…

Защото, според Сю, не беше случайно, че този хронолит бе надхвърлил физичните ограничения за стабилност.

Това, смяташе тя, е несъмнен акт на саботаж.

Помисли върху това — саботаж върху конструкцията на хронолита. Кой би извършил подобно нещо? Ясно, че ще е вътрешен човек. Някой, който познава физичните основи на хронолитите, и то в най-малки подробности. Някой, комуто са известни границите и начинът за тяхното надхвърляне.

— Тази стрелка — заяви Сю с разтреперан глас, изплашена от дързостта на собствените си думи. — Тази стрелка сочи към мен.

Всичко това ми приличаше на безумие.

Мегаломания, едновременно самовъзвеличаваща и самоотричаща се. Сю се опитваше да се мери с Шива. Създателят и разрушителят.

Но частица от мен жадуваше това да е истина.

Вероятно, защото исках да видя края на унищожителната драма с хронолитите — не само заради мен, но и заради Ашли и Катлин.

Исках да повярвам на Сю. След цял един живот, изпълнен със съмнения, имах нужда да й вярвам.

Надявах се лудостта й да бъде чудодейна, божествена.

Хич все още работеше над двигателя, когато по прашния път се приближиха дванайсет мотоциклетисти. Идваха право откъм хронолита.

Двамата със Сю се скрихме в бетонната къща веднага щом ги видяхме. По това време Рей вече бе предупредил Хич. Той се измъкна изпод капака и ни раздаде оръжия.

Взех пистолета, но когато стиснах хладната му дръжка, изпитах отвращение. Боях се не само от куинистите, които се приближаваха към нас, но и от оръжието. Вместо да ми вдъхва увереност, то само подсилваше представите за собствената ми уязвимост и беззащитност.

Рей Мозли пъхна пистолета си в колана и започна трескаво да натиска копчетата на телефона. Но от няколко дни нямаше никаква връзка, нищо не се промени и сега. Опитът изглеждаше колкото рефлекторен, толкова и жалък.

Хич подаде пистолет и на Сю, но тя притисна ръце към страните си.

— Не, благодаря ти — рече.

— Не ставай глупава.

Вече чувах ясно бръмченето на моторите, звук на скакалци, на приближаваща се напаст.

— Задръж го — настоя тя. — И без това не зная как да го използвам. Току-виж застрелям не когото трябва.

Тя ме погледна, докато произнасяше тези думи, и аз изведнъж си спомних за момичето в Ерусалим, което бе благодарило на Сю точно преди да умре. Очите и гласът й излъчваха същото загадъчно послание.

— Сега не е време да спорим.

Хич бе поел командването. Изглеждаше оживен и съсредоточен, намръщен като шахматист, изправен срещу опитен противник. Къщичката имаше три тесни прозореца и една врата — лесна за отбрана, но потенциална смъртоносна клопка, ако противникът притежава числено превъзходство. Всъщност и в пикапа нямаше да сме в по-голяма безопасност.

— Може би не знаят, че сме тук — подхвърли Рей. — Може да отминат.

— Възможно е — отвърна Хич. — Но не разчитай много на това.

Рей положи длан на оръжието си. Погледна към вратата, после към Хич и отново към вратата, сякаш извършваше някакви сложни математически изчисления.

— Скоти — обърна се към мен Сю, — разчитам на теб.

Отново не разбирах за какво говори.

— Забавят — съобщи Хич.

— Може да не са куинисти — продължаваше с предположенията Рей.

— Да бе, монахини на разходка с мотори. Остави тази работа.

Предимството ни бе, че те нямаха прикритие.

Местността бе съвсем равна, почти лишена от растителност. Осъзнавайки уязвимостта си, мотоциклетистите спряха на почтително разстояние, извън обсега на оръжията ни.

Докато ги наблюдавах през тясната цепнатина на един от прозорците, хрумна ми колко нелепо е всичко това. Приятен, прохладен ден, безоблачно небе и слънце. Дори уж нестабилният хронолит изглеждаше застинал и някак кротък на хоризонта. Въздухът бе изпълнен с чуруликане на врабчета и жужене на щурци. А на пътя имаше дузина въоръжени мъже и никаква помощ на много мили наоколо.

Единият от мотористите си свали шлема и разтърси не особено чистата си руса коса, после закрачи лениво към нас по пътя.

И тогава…

— Проклет да съм — възкликна Хич, — ако това не е Адам Милс.

Сигурно Сю би казала, че сме дълбоко въвлечени в тау-турбуленцията на това място, където стрелката на времето се обръща към себе си и където няма случайни събития.

— Искаме само жената — обяви Адам Милс на известно разстояние от бараката.

Гласът му бе рязък и писклив. Беше като пародия на гласа на Ашли. Лишен, естествено, от топлотата и нежността.

(„Двамата с теб имаме странно минало — бе казала веднъж Аш. — Твоята побъркана майка. Моят луд син.“)

— И коя ще е тази жена? — провикна се Хич.

— Суламит Чопра.

— Аз съм сам тук.

— Този глас ми е познат. Господин Палей, нали? Да, чувал съм го този гласец. Последния път обаче крещеше.

Хич не отговори, но видях, че свива пръстите на лявата си ръка — поне това, което бе останало от тях.

— Пратете я насам и веднага си тръгваме. Чувате ли ме, госпожице Чопра? Нищо лошо няма да ви сторим.

— Застреляй го — прошепна Рей. — Застреляй копелето.

— Рей, ако го застрелям, ще пуснат една ракета в прозореца. Разбира се, могат да го направят и без да го гърмя.

— Всичко е наред — обади се с неочаквано спокоен глас Сю. — Споровете са излишни. Отивам.

Хич и Рей се втрещиха от изненада, но не и аз. Започвах да се досещам за намеренията й.

— Това е глупаво — рече Хич. — Нямаш представа… за Бога, тези хора са наемници. По-лошо, дърпат им юздите право от Азия. С радост ще те предадат на някой евентуален Куин. За тях ти не си нищо повече от стока.

— Зная го, Хич.

— Скъпо струваща стока, и то съвсем оправдано. Наистина ли искаш да предоставиш всичко, което знаеш, на някой китайски бунтар? Защото, ако смяташ да го сториш, аз пръв ще те застрелям.

Сю изглеждаше почти безразлична и смирена, като жертва от средновековна картина.

— Но точно това трябва да направя.

Хич отмести поглед. Стоеше до прозореца и Адам Милс можеше да го свали с един добре премерен изстрел.

— Сю, недей — провикна се ужасен Рей. За миг и двамата застинаха — Хич със зяпнала уста, Рей на ръба на паниката. Сю ме погледна бързо и многозначително.

„Нашата тайна, Скоти. Да запазиш нашата тайна.“

— Ама ти сериозно го мислиш — рече Хич.

— Да, сериозно.

Той обърна гръб на прозореца.

Сградата, в която бяхме приклещени, бе построена вероятно по времето, когато из района са открили нефт, с цел да прибират на сухо снаряжението — не че по тези места валеше изобилно. Подът бе покрит с всякакви неща, довлечени тук от водата и вятъра — прах, пясък, изгнили коренища, мумифицирани останки от змии и птици.

Хич стоеше при източната стена, където бетонните блокчета бяха мухлясали и изронени. Сю и Рей бяха в северозападния ъгъл, а аз се намирах срещу Хич.

Въпреки дневната светлина вътре цареше сумрак и беше малко по-хладно, отколкото в прерията, макар че това щеше да се промени веднага щом слънцето напече ламаринения покрив. От отворите подухваше, миришеше на изгнили дъски.

Помня всичко това съвсем ясно. Поддалите дъски на тавана, снопът слънчеви лъчи, падащ под ъгъл през един от прозорците, сухият храсталак зад вратата, капчиците пот на челото на Хич Палей, докато той завърташе бавно дулото на пистолета — към Сю.

Сю беше пребледняла. Една вена пулсираше на шията й, но тя мълчеше.

— Не насочвай шибания пистолет към нея — озъби се Рей.

С разчорлената си брада и мократа от пот фланела приличаше на побъркан учен. Очите му се блещеха безумно. Но имаше нещо възхитително в позата му, нещо, което издаваше смелост и готовност за саможертва.

— И аз говоря сериозно — рече Хич. — Няма да я пусна жива през тази врата.

— Трябва да отида — повтори Сю. — Рей, съжалявам, но…

Тя успя да направи само една крачка и Рей я притисна с тяло в ъгъла, където я задържа.

— Никой няма да ходи никъде!

— До края на света ли ще седиш върху нея? — попита Хич.

— Свали пистолета!

— Не мога да го направя. Рей, знаеш, че не мога.

Рей вдигна своя пистолет.

— Престани да я заплашваш или аз…

За Хич това вече преминаваше отвъд пределите на търпението му.

Позволете да кажа в негова защита, че Хич познаваше добре Адам Милс. Знаеше какво ни чака отвън, под палещото слънце. Нямаше никакво намерение да предава Сю и мисля, че по-скоро би умрял, отколкото да попадне отново в ръцете на Адам.

Той простреля Рей в рамото — но от такова разстояние раната бе смъртоносна.

Струва ми се, че дори чух куршума да преминава през тялото на Рей и да се забива в стената отзад. А може би беше само ехо от изстрела, оглушителен в тясното пространство. От пода се вдигна прах. Бях вцепенен от внезапния развой.

Последваха ответни изстрели отвън и куршумите зачаткаха по западната стена. Внезапно притисната от тежестта на тялото на Рей, Сю го изтика настрани.

— О, Рей, съжалявам — повтаряше тя шепнешком.

Очите й бяха пълни със сълзи. Имаше кръв по блузата й и по стената зад нея.

Рей не дишаше. Раната, или шокът от нея, бяха накарали сърцето му да спре. По устните му имаше кървави мехури.

Беше обичал Сю безнадеждно и до забрава в продължение на много години. Но когато прекрачи рухналото му тяло, Сю не се обърна назад.

Вървеше право към вратата — олюля се, но не падна.

В помещението миришеше на барут и кръв. Отвън Адам Милс крещеше нещо, но не различавах думите му, защото в ушите ми звънтеше.

Уайомингският Куин наблюдаваше всичко това откъм западния хоризонт. Виждах лицето му в рамката на прозореца зад Хич, синьо на син фон, притворило очи, сякаш за следобедна дрямка.

— Спри — произнесе заплашително Хич.

Сю потрепери при звука на гласа му, но направи още една крачка.

— Няма да те предупреждавам повече. Знаеш го добре.

И тогава чух собствения си глас:

— Хич, пусни я да върви.

„Нашата тайна“ — бе казала Сю.

И още: „Няма да е тайна, ако я кажеш на някого.“

Защо тогава я сподели с мен?

Мисля, че в този момент разбрах.

Отговорът беше горчив, дори страшен.

Сю направи още една крачка към вратата.

В светлото петно зад нея за миг се появи пеперуда, която запърха във въздуха, сетне се скри в сухата трева.

— Ти не се меси — сряза ме Хич.

Но вече имах по-добра представа от оръжията, отколкото в Портильо.

Когато Хич видя насоченият към него пистолет, той изруга:

— Побърка ли се бе, мамка ти?

— Тя трябва да го направи.

Хич не сваляше пистолета си от Сю. Тя кимна и отново пристъпи към вратата, много бавно, сякаш всяка крачка изчерпваше резервите й от енергия и смелост.

— Благодаря ти, Скоти — чух я да шепне.

— Ще те застрелям — заплаши отново Хич. — Ако не спреш, ще те гръмна на място.

— Не — рекох, — няма да ти позволя.

Той изръмжа — звукът бе точно такъв, като на притиснат в ъгъла звяр.

— Скоти, страхливо копеле, ако не престанеш, ще застрелям и теб! Сваляй оръжието, а ти — той кимна на Сю — спри на място!

Тя сгърби рамене, сякаш очакваше всеки миг да я застрелят в гърба, но продължи да върви. Вече беше до вратата.

За един кратък миг пистолетът на Хич се колебаеше между нея и мен. После изведнъж той взе решение и се прицели в гърба й, в приведените рамене, в голямата й, сведена глава.

Хич започна — звучи абсурдно, но наистина го виждах, защото мигът бе застинал и се бе разточил във времето — кълна се, че видях как големият му месест пръст започна бавно да натиска спусъка.

Но аз бях по-бърз.

Ръката ми отскочи назад от отката.

Дали аз убих Хич Палей?

Не смея да го твърдя със сигурност. Не съм обективен свидетел, още повече че само аз мога да се изкажа в своя защита. Дори сега, когато съм в края на своя живот и няма какво повече да крия.

Пистолетът изгърмя. Куршумът литна във въздуха и тогава…

И тогава всичко излетя във въздуха.

Тухли, мазилка, дърво, тенекиени парчета, прах от десетки години. Моето тяло и куршумът. Хич и трупът на Рей Мозли. Рей, който бе обичал Сю твърде много, за да й позволи да направи това, което трябваше да стори, и Хич, който никога не бе обичал никого.

Дали съм видял (питаха ме понякога хората) разрушаването на хронолита? Дали съм бил очевидец на огненото рухване на Уайомингския Куин? Видял ли съм ярката светлина, почувствал ли съм топлината?

Не. Но когато отворих очи, от небето се сипеха отломки от хронолита. Късчета с размери на камъни, превърнати в обикновена материя и разтопени от топлината в стъклени синкави сълзи.

26.

При експлозивното освобождаване на енергия от разрушаването на хронолита се образува ударна вълна, която помете всичко наоколо — повече вятър, отколкото топлина, но и топлината не бе никак малко, повече топлина, отколкото светлина, но светлината бе достатъчно, за да ослепи.

Бетонната къщичка изгуби тенекиения си покрив и северната и западната стена. Вятърът ме изхвърли назад и когато се свестих, бях на няколко метра от изровените основи.

За известно време не знаех къде съм и какво става. Първата ми мисъл бе за Сю, но от нея нямаше и следа. Адам Милс също бе изчезнал, както и хората му и мотоциклетите им, макар че открих един от тях по-късно — изоставен в шубрака даймлер с пробит резервоар, само една каска и парцаливо копие на „Петият конник“.

Дали мисля, че Сю се е предала на куинистите след експлозията? Да, така смятам. Ударната вълна не е била смъртоносна за тези, които са на открито. Бях пострадал от съборената къща, не от вълната. Сю беше до вратата, която още стърчеше като самотна рамка.

Открих Хич и Рей заровени под отломките — и двамата бяха мъртви.

Изгубих няколко часа, докато се опитвах да ги измъкна с единствената си здрава ръка, но накрая се отказах, напълно изтощен. Намерих малко суха храна в пикапа и хапнах, като се задавях с пресъхнало гърло.

Телефонът ми бе замрял и на екранчето се изписваше едно и също повтарящо се съобщение: „Няма сигнал… няма сигнал…“

Слънцето се снижи към хоризонта. Небето придоби цвета на индиго и продължи да потъмнява. На западния хоризонт, където доскоро се издигаше хронолитът, пламтяха пожарища.

Обърнах се и закрачих в противоположна посока.

27.

По-късно посетих две важни места: кратера на Уайоминг и корабостроителницата в Бока Ратон. Първото представляваше езеро, замърсено от спомени, второто — врата към едно по-безбрежно море.

Помислих си…

Не, като стигна до това.

Докато се прибера в Минеаполис, бяха изписали Ашли от болницата.

Аз самият също прекарах няколко дена в една малка клиника в Пайн Ридж. Бях се скитал три дни из уайомингските пущинаци и когато ме откриха, бях изтощен от глад, горещина и обезводняване. Лявата ми ръка беше в гипс.

Но Ашли не бе такава късметлийка.

Беше ме предупредила, разбира се, какво да очаквам, но не бях напълно подготвен, когато се прибрах в апартамента и я чух да ме вика откъм спалнята.

Раните по тялото й — изгарянията, контузиите — бяха невидими под снежнобялото покривало на чаршафа. Но трепнах, когато съгледах лицето й.

Няма да изброявам всички увреждания. Постарах се да си внуша, че рано или късно те ще заздравеят, кръвта по тях ще изсъхне, охлузената кожа ще се възстанови и че някой ден тя ще може отново да отваря широко очи.

Засега ме гледаше през подпухнали цепки.

— Толкова ли е зле? — попита.

Липсваха й няколко зъба.

— Ашли — рекох, — съжалявам.

Тя ме целуна въпреки болката и аз я прегърнах, без да обръщам внимание на счупената си ръка.

Чух я да се извинява. Беше изплашена, не беше сигурна дали ще й простя, задето накрая се бе пречупила и бе издала всичко на Адам Милс. Един Господ знае, че исках да й се извиня, защото бях допуснал да й се случи нещо подобно.

Но вместо това положих внимателно пръст на разранените й устни. Какво значение имаше всичко това? Нали бяхме живи. Бяхме заедно и това бе достатъчно.

Това, което не знаех — и което бях научил едва след разговора с Ашли, — бе, че Морис Торанс не бе изоставил поста си пред апартамента.

Адам Милс бе разкрил, че Морис дежури на пост, и бе проникнал в сградата през задната врата, без да буди подозренията му. Морис бе позвънил на Ашли малко преди Адам да се появи и се бе успокоил, че тя е вкъщи. Беше си тръгнал посред нощ, за да поспи няколко часа в „Мариот“. Държеше у себе си предавател, в случай че на Ашли се наложи да го повика незабавно. Но не бе получил никакво съобщение. На сутринта й позвънил отново, но не могъл да преодолее блока на видеопанела й. Незабавно поел към апартамента и пристигнал долу малко след Катлин, след което направил втори неуспешен опит да се свърже по телефона. Силно обезпокоен, Морис позвънил на Ашли от фоайето.

Тя отговорила по домофона, но гласът й бил променен. Морис заявил, че е от службата за доставка на колети по домовете и че трябва да се срещне с нея, за да му подпише документа.

Аш, която вероятно е познала гласа му, отговорила, че в момента не може да излезе, и го помолила да дойде по друго време.

Морис се съгласил, но я предупредил, че на колета пише „нетрайни продукти“.

Няма значение, отвърнала Ашли.

Веднага щом излязъл от обхвата на камерата, Морис позвънил на местната полиция и докладвал за нахлуване с взлом. После отключил фоайето с ключа, който му бях дал. Представил се на управителя за федерален агент (което в момента не отговаряло на истината) и получил от него ключ от апартамента на Ашли.

Знаел, че полицията ще се забави и че не бива да чака. Качил се с асансьора до нашия етаж, позвънил наново по телефона, за да заглуши действията си и отключил вратата, след което влязъл вътре с изваден пистолет. Неведнъж ми бе казвал, че е пенсиониран агент без кой знае какъв боен опит. Но беше преминал нужното обучение и не бе забравил наученото.

По това време Катлин била заключена в спалнята, а Ашли лежала пребита на канапето.

Без да се поколебае, Морис застрелял мъжа, надвесен над Аш, и насочил оръжие към втория куинист, който се показал на вратата на кухнята.

При звука от изстрела мъжът изпуснал бутилката с бира и извадил оръжие. Успял да простреля Морис в крака, но в замяна получил куршуми в главата и шията.

Ранен в бедрото — почти на същото място, където бе простреляна Сю в Ерусалим, — той все пак успял да успокои Ашли и да освободи Катлин от спалнята, преди да изгуби съзнание.

Кати — която можела да се движи, макар че била пребита и изнасилена — поставила компресираща превръзка на раната, преди да дойде полицията. Ашли се надигнала от канапето и се довлачила до банята.

Взела кърпа, намокрила я и попила кръвта от лицето на Морис, после и от лицето на Катлин.

— Безразсъдна постъпка — оправда се Морис, когато отидох да го навестя в болницата.

— Свършил си, каквото е трябвало.

Той сви рамене.

— Да, сигурно си прав. — Седеше в инвалидна количка, изпружил напред ранения си превързан крак. — Трябва да ми сложат червено флагче, за да не се спъват хората.

— Дължа ти повече, отколкото бих могъл да ти върна.

— Не ставай сантиментален, Скоти. — Но видът му бе на човек, готов да се разплаче. — Ашли добре ли е?

— Оправя се.

— Катлин?

— Трудно е да се каже. Ще позволят на Дейвид да се прибере у дома.

Той кимна. Известно време мълчахме. Накрая отново заговори:

— Гледах го по новините. Рухването на Уайомингския паметник. Малко се забави, но нали Сю това искаше?

— Да, тя получи, каквото искаше.

— Жалко за Хич и Рей.

Изразих съгласие.

— И за Сю — погледна ме многозначително. — Трудно ми е да повярвам, че вече я няма.

— Ще трябва да го повярваш.

Защото тайната не е тайна, ако я споделиш.

— Знаеш ли, Скоти, аз съм един старомоден християнин. Не съм сигурен в какво точно вярваше Сю, освен, ако не са били техните инду-шива-глупости. Но тя беше добър човек, нали?

— Най-добрият.

— Тъй де. Не мога да си обясня, защо ме помоли да остана тук и взе теб в Уайоминг. Не се обиждай, но това наистина не ми дава покой. Надявам се, че поне тук изпълних задачата си.

— Тъкмо това направи, приятелю.

— Как мислиш, дали го е знаела предварително? Искам да кажа, дали е знаела какво ще се случи?

— Мисля, че ни познаваше и двамата достатъчно добре.

Избра мен, помислих си, защото Морис нямаше да изпълни ролята, която тя ми бе отредила. Никога не би я оставил да се пъхне в устата на вълка. И със сигурност Морис нямаше да убие Хич Палей.

Морис също бе добър човек.

28.

По-късно посетих две важни места.

На моите години не е никак лесно да се пътува. Лекарствата потискат част от старческите ми болежки — на седемдесет все още съм по-здрав, отколкото баща ми на петдесет, — но с възрастта човек се уморява далеч по-лесно. Ние сме ведра с мъка, мисля си понякога, и постепенно се препълваме.

Отидох сам в Уайоминг.

В наше време Уайомингският кратер е военен мемориал, малък и уникален по рода си. За повечето американци Уайоминг е само началото на двайсетгодишната война с хронолитите. За това поколение, за поколението на Кати и Дейвид, паметни битки са Персийският залив, Канбера, Пекин, Кантонската провинция. В края на краищата, не са много жертвите от Уайоминг.

Не са кой знае колко.

Кратерът е ограден и се поддържа като национален паметник. За туристите е построена наблюдателна площадка на хълма, откъдето да разглеждат руините. Но аз исках да се приближа повече. Смятах, че имам тази привилегия.

При главния вход пазачът от службата по поддръжка ме информира, че това е невъзможно, но аз отвърнах, че съм бил тук през 2039 г. и му показах белега на лявото ми ухо до линията на косата. Пазачът беше ветеран — бронетанкови части, Кантон, кървавата зима на 2050-а. Заръча ми да се навъртам наоколо, докато затворят центъра за посетители в пет, а после щял да види какво може да направи.

Това, което направи, бе да ми позволи да му правя компания по време на вечерния оглед на района. Качихме се в малък електромобил и изкатерихме стръмната пътека до ръба на кратера. Пазачът се зае да прелиства вестника на джобния си панел и се престори, че не ме забелязва, а аз се спуснах за няколко минути в сянката отвъд ръба.

През този май бяха паднали почти три сантиметра дъжд. На дъното на плиткия кратер имаше кафеникаво езерце, а храстите по края му бяха позеленели.

Имаше и няколко отломъка от паметника. Ерозията не бе подминала и тях. Тау-нестабилност, разплитането на сложните възли на Калаби-Яу, всички тези процеси бяха превърнали окончателната материя на хронолита в обикновен разтопен силикат — нащърбено синьо стъкло, ронливо като пясъчник.

Тези места са били подлагани на въздушни бомбардировки по време на отделянето на Запада, когато районът е бил под контрола на американските куинисти. Говори се, че докато държали района в ръцете си, те се опитали (това е само предположение, тъй като няма живи свидетели) да ревизират историята, като построят наново исполинския Куин от Уайоминг. Но били подведени. От някого. Някой ги убедил да преминат границите за стабилност на конструкцията.

Историята не помни името на този благодетел.

Тайната си остава тайна.

Но, както обичаше да казва Сю, случайността не съществува.

Постоях известно време при един къс от главата на Куин, обветрен отломък от бузата и едното му око. Зеницата на окото представляваше овал с размери на автомобилна гума. Вътре се бяха събрали прах и дъждовна вода, а също и семенца от пустинни растения.

Хронолитите се бяха оказали също толкова неотзивчиви за историята, колкото и за логиката. Актът на създаването на подобно устройство е толкова отчаян по отношение на тау-турбуленцията и хронопарадоксите — причината и следствието са така оплетени, — че така и не успяха да дадат еднозначен отговор. Миналото („ледът на Минковски“, по думите на Рей) е неизменимо, но сега навярно структурите му са леко повредени, слоевете са притиснати и подгънати, на някои места лишени от вътрешен ред, хаотични и неразгадаеми.

Камъкът бе студен при допир.

Не мога да кажа със сигурност, че съм се молил. Не умея да се моля. Но произнесох няколко имена наум, думи, насочени към тау-турбуленцията, ако изобщо нещо е останало от нея. Споменах Сю и още неколцина. И й благодарих.

След това помолих мъртвите за прошка.

По някое време пазачът изгуби търпение. Отведе ме обратно при електромобила тъкмо когато слънцето докосваше хоризонта.

— Сигурно имате доста неща за разправяне — рече.

Знаех това-онова. Неща, които не бях казвал никому. Досега.

Дали е имало един-единствен реален Куин — Куин човека, имам предвид.

И да е така, съществуването му остава тайна в сянката на всички онези армии, които воюваха в негово име и измислиха неговата идеология. Сигурно е имало такъв човек, но подозирам, че е бил премахнат от самозванци. Може би — така бе предположила Сю — всеки хронолит има своя Куин. Така името му се превръща в нещо повече от съдържанието — кралят не се е родил, да живее кралят.

След смъртта на Ашли миналата година се наложи да подредя нещата й. На дъното на една кутия със стари документи (купони за храна с изминал срок, данъчни формуляри, пожълтели квитанции за неплатени сметки) открих акта за раждане на Адам Милс. Единственото странно нещо в него бе второто име, което се оказа Куин — нещо, което Ашли никога не ми бе казвала.

Но ако ме питате, това си е чисто съвпадение. Или поне така ми се иска да вярвам. Достатъчно стар съм, за да вярвам в каквото си пожелая. Да вярвам в това, което мога да понеса по-лесно.

Същото лято Кати остави Дейвид да пази дома и дойде с мен в Бока Ратон за една набързо планирана разходка. Не се бяхме виждали от погребението на Ашли през декември. Дойдох в Бока Ратон, защото исках да разгледам корабостроителницата, докато още мога да пътувам.

В наши дни всички говорят за следвоенно възстановяване. Ние сме като обречени пациенти, които ненадейно са получили чудотворно изцеление. Слънцето грее по-ярко, светът (такъв, какъвто е) е нашата черупка и бъдещето е светло и обещаващо. Без никакво съмнение накрая ще бъдем разочаровани. Но се надявам да не е твърде много.

Има и някои неща, с които да се гордеем, като например Националната корабостроителница.

Помня, по времето, когато бяхме в Портильо, Сю Чопра обясняваше, че технологията за манипулиране на пространствата на Калаби-Яу може да ни осигури и други чудеса освен хронолитите. („Говоря за пътешествие сред звездите, Скоти, това е реална възможност!“) И Сю, както винаги, се оказа права. Беше надарена с необичайна интуиция за бъдещето.

Двамата с Кати излязохме на терасата, откъдето се разкриваше панорамна гледка към стартовата площадка — огромна, вдлъбната сфера, покрита със свръхтвърдо стъкло.

Кати ме улови за ръката — имах нужда от подкрепа заради дългото ходене. Поговорихме малко, за дребни неща от живота. Нали бяхме на почивка.

Толкова много неща се бяха променили. Най-важното, разбира се, бе загубата на Ашли. Аш бе умряла неочаквано от аневризма миналата година и сега бях вдовец. Но двамата бяхме прекарали доста добри години заедно, въпреки лишенията по време на войната и финансовите кризи. Липсваше ми постоянно, но не исках да го обсъждам с Катлин. Нито да разговаряме за майка й, сега пенсионерка, радваща се на относително комфортен живот във Вашингтон, или за Уит Делахънт, който излежаваше двайсетгодишна присъда във федералния затвор на Сейнт Пол, по обвинение в противодържавна дейност. Всичко това е минало.

Днес ние вярваме във възможностите на бъдещето.

Терасата гъмжеше от деца, училищна екскурзия, дошли да присъстват на поредния неуправляем полет. Сондата бе поставена в стартовата установка на около половин миля от нас и наподобяваше синкава перла или изваян айсберг.

— Времето е пространство — обясняваше екскурзоводът. — Контролираме ли едното, ще контролираме и другото.

Сю сигурно щеше да се заяде за думата „контрол“. Но децата не се интересуваха от такива неща. Бяха дошли заради зрелището, не за лекцията. Те бърбореха, пристъпваха неспокойно и притискаха личица към предпазното стъкло.

— Изобщо не ги е страх — зачуди се Катлин.

Бяха изненадани — но не много, — когато сондата за Тау Сети се издигна бавно, сякаш по силата на магия, от установката и се понесе безшумно нагоре. Ако нещо ги впечатли, то бе гледката на този огромен предмет, който се носеше с лекотата на балон из безоблачното небе над Флорида. Един-двама от тях може и да са били стреснати. Но никой не беше изплашен.

Знаеха толкова малко за миналото.

Не исках да го забравят. Така е, предполагам, с всички възрастни хора. Искам или не, те ще го забравят. Разбира се, че ще го забравят. Децата им ще знаят още по-малко за нас, а децата на техните деца дори няма да вярват, че сме съществували.

Което си е съвсем в реда на нещата. Не можеш да спреш времето. Сю ми го каза (и Ашли, по своя начин). Можеш да се оставиш да те носи. Да му позволиш да те повлече.

Не е толкова страшно, колкото звучи — особено в слънчев ден като този.

— Добре ли си? — попита ме Катлин.

— Чудесно — отвърнах. — Малко се задъхах.

Бяхме изминали доста път, а денят бе топъл.