Хронолитите

1.

Хич Палей, възседнал своя раздрънкан мотоциклет „Даймлер“ на пясъчния плаж зад танцувалния павилион „Хаат Тай“, бе човекът, който ме покани да присъствам на края на една епоха. Моята и на целия свят. Но не го виня за това.

Няма нищо случайно. Сега вече го зная.

Помня, че се хилеше широко, когато го зърнах, а това е лош знак при Хич. През онова последно хубаво лято се беше издокарал в стил „американец в Тайланд“, сиреч армейски шорти, псевдобиблейски сандали, поне два номера по-голяма риза в цвят каки и шарена кърпа за глава. Бе доста едър мъж, бивш морски пехотинец, хванал широкия свят, но сега брадясал и с растящо бирено коремче. Ловеше окото въпреки странните одежди и което бе по-лошо — лесно можеше да те подмами.

Зная от сигурно място, че Хич бе прекарал онази нощ на някакво градинско парти, устроено от немския дипломатически корпус, където първо се бе натъпкал здравата с деликатеси, а сетне бе помъкнал русокосата немкиня, която го бе завела там, да се любуват на лунната светлина върху гладката водна повърхност. Нямаше никакви причини да е буден в толкова ранен час, а още по-малко да изглежда толкоз бодър и захилен.

Нямаше никакви причини да съм буден и аз.

Бях се прибрал посред нощ при Джанис, но така и не успяхме да поспим. Катлин бе повалена от висока температура и страшно главоболие и цяла вечер Джанис се бе мъчила да успокои нашата малка дъщеричка, разнообразявайки се с набези срещу дървениците, настанили се в гранясалите цепнатини покрай тръбите на газовата печка. Това, плюс горещата нощ и напрежението, което от известно време съществуваше между нас, бяха достатъчни причини, за да се караме почти до сутринта.

Така че нито Хич, нито аз бяхме свежи или с ясни глави, въпреки че сутрешното слънце ми внушаваше усещането за измамна бодрост, а заедно с това за спокойствие и безгрижност. Лъчите му се отразяваха в равната повърхност на залива, хвърляха заслепяващи отблясъци като от патрулен прожектор и обещаваха поредния безоблачен следобед. Брегът бе широк и гладък като автомагистрала: път към неназована, но безкрайно примамлива цел.

— Ей, чу ли този звук снощи? — поде без предисловие разговор Хич, сякаш току-що се бяхме разделили. — Като от реактивен самолет?

Бях го чул. Към четири сутринта, малко след като Джанис ме изгони от леглото. Катлин най-сетне бе заспала и аз седях с чаша изстинало кафе в кухнята. От радиото, настроено да предава американски джаз, ромолеше скучен среднощен диспут. Сетне, за около трийсет секунди, предаването бе прекъснато от смущения. Отвън се чу трясък като от гръмотевица („реактивният самолет“ на Хич) и малко след това пердетата на широко разтворените прозорци се разлюляха от неочаквано студен вятър. Дървените щори изтракаха, вратата към стаята на Катлин се разтвори от течението и тя се размърда неспокойно в леглото, но не се събуди.

Не беше „реактивен самолет“, а по-скоро лятна буря, заформила се малко преди това във вътрешността на Бенгалския залив. Нищо необичайно за този период от годината.

— Рано сутринта в „Дюк“ идваха двама снабдители да купят лед — продължи Хич. — Поръчка за вилата на някакъв богаташ. Казаха, че нагоре по пътя за хълма ставало нещо, голяма шумотевица, като фойерверки или артилерийска канонада. Видели и паднали дървета. Искаш ли да хвърлим едно око, Скоти?

— Какво пък, защо не? — промърморих уморено.

— А?

— Искам, защо да не искам?

Това беше решение, което щеше да промени невъзвратимо живота ми, а аз го взех просто ей така. Но ако питате мен, за всичко е виновен Франк Едуардс.

Франк Едуардс е питсбъргски радиожурналист от миналия век, издал книга, в която се описват предполагаемо реални чудеса. „По-чудно от науката“, публикувана през 1959 г., коментира различни непотвърдени разкази, като например загадката на Каспар Хаузер1, или „космическия кораб“, взривил се край река Тунгуска в Сибир. Книжката и нейните продължения бяха голям хит в детството ми и в квартала, където живеех. Помня, че ми я подари баща ми, когато бях на десет — старо библиотечно копие, — и аз я погълнах на един дъх в три поредни безсънни нощи. Целта на баща ми, предполагам, е била да стимулира момчешкото ми въображение. Ако е така, ударил е право в десетката. Тунгуската загадка бе един различен и невероятно примамлив свят, в сравнение със задушливия балтиморски апартамент, в който Чарлс Картър Уордън бе настанил вечно изнервената си жена и единственото им дете.

С годините се отърсих от склонността да вярвам на подобни истории, но думата „чудат“ се бе превърнала в нещо като талисман. Чудат като живота, който ми бе писано да водя. Като решението да остана в Тайланд, след като договорът ми изтече. Като онези дълги дни и пиянски нощи по бреговете на Чъмфон, Ко Самуи, Фуке, чудат като невъобразимата, изкривена архитектура на древните вати2.

Може би Хич беше прав. Може би някакво тъмно чудо се бе настанило в нашата провинция. Макар че по-вероятно бе да става дума за горски пожар или за престрелка на наркотърговци. Ала Хич спомена, че доставчиците разправяли за „нещо от далечния космос“, и това бе достатъчно да заплени ума ми. Бях уморен и объркан, изправен пред перспективата да прекарам още един ден в разправии с Джанис. Аз нямах никакво желание за това. Ето защо се метнах на задната седалка на даймлера, загърбих последствията и двамата отпрашихме към гората, оставяйки след себе си синкави облаци от изгорели газове. Не се отбих, за да кажа на Джанис къде отивам. Съмнявах се, че щеше да я интересува, пък и без това възнамерявах до вечерта да се прибера.

В онези дни немалко американци изчезваха в Чъмфон и Сатун, отвличани за откуп, убивани за джобни пари или наемани като „мулета“ за хероин. Бях достатъчно млад, за да не ми пука за всичко това.

Подминахме „Фат Дюк“, къщичката, в която Хич официално продаваше рибарски такъми, а всъщност се прехранваше от разпространение на местната марихуана, и поехме по новото крайбрежно шосе. Движението не беше натоварено, само няколко тежки камиона от рибовъдниците на „Си-про“, шарени маршрутки и живописни туристически автобуси. Хич караше с нахаканата самоувереност на местен и това превръщаше пътуването в изпитание за пикочния ми мехур. Но влажният вятър бе освежителен, денят едва започваше и вече обещаваше чудеса.

Навътре от брега Чъмфон е предимно планински район. Веднага щом обърнахме към вътрешността, останахме почти сами на чакълестия път, докато не ни задмина кавалкада от полицейски мотоциклети. Сега вече се убедих, че наистина става нещо. Спряхме на една бензиностанция, където Хич отиде да се облекчи, а аз настроих малкия си радиоприемник на английската станция в Банкок. Топ листи на модни американски и английски песни, нито дума за марсианци. Но тъкмо когато излизахме от бензиностанцията, по пътя преминаха три военни камиона, натъпкани с войници от кралската гвардия и следвани от няколко джипа и полицейски коли. Двамата с Хич се спогледахме многозначително.

— Извади фотоапарата от чантата — рече ми той, без да се усмихва този път. После изтри длани в панталоните си.

Нагоре по пътя огромен прашен облак вече закриваше хълмовете.

Това, което не знаех, бе, че петгодишната ми дъщеря Катлин се бе пробудила от неспокойния сън с ужасна треска и че Джанис бе изгубила двайсет минути в напразни усилия да ме открие, преди да се откаже и да откара Кати в местната клиника за бедни.

Единственият лекар в клиниката бе канадец, преселил се в Чъмфон през 2002-ра, който бе успял да изгради сравнително модерно заведение с волните пожертвования, събирани от Световната здравна организация. Доктор Декстър, така бе познат на хората от крайбрежието. Човекът, към когото се обръщаш, ако имаш сифилис или чревни паразити. Докато преглеждал Катлин, температурата й се покачила до 41 градуса и тя почти изгубила съзнание.

Джанис, естествено, също не била на себе си. Вероятно се е страхувала от най-лошото — японски енцефалит, за който непрестанно пишеха във вестниците през онази година, или денга, отнесла доста хора в гроба. Доктор Декстър поставил диагнозата грип (имаше го във Фуке и Ко Сумай още от началото на март) и я натъпкал с противовирусни средства.

Докато кръстосвала в чакалнята на клиниката, Джанис направила още няколко опита да се свърже с мен. Но аз бях оставил телефона си на лавицата в нашия апартамент. Би трябвало да потърси Хич, но Хич не вярваше в некодирани средства за комуникация, той носеше джипиес локатор и компас и смяташе, че това е повече от достатъчно за човек, който държи сам съдбата в ръцете си.

Когато за първи път съзрях онази колона между дърветата, взех я за чеди3 на далечен ват, един от множеството будистки храмове, разпръснати из Югоизточна Азия. Във всяка енциклопедия ще намерите снимка на Ангкор Ват например. Ще го познаете веднага щом го видите — кули от дялан камък с причудливи форми, наподобяващи застинали животни, сякаш някакъв огромен трол е оставил костите си да фосилизират в джунглата.

Но този чеди — виждах все повече от него, докато следвахме извивките на пътя — беше с различна форма и с различен цвят.

Прехвърлихме билото и се озовахме пред барикада на пътя, който бе запречен от няколко полицейски коли и охраняван от войници с автомати и картечари в джипове. Отбиваха цялото движение. Четирима войници стояха с насочени автомати пред разбрицано камионче хюндай, в чиято зарешетена каросерия врещяха пилци. Граничните полицаи бяха млади и намръщени, облечени в зелени дрехи и с авиаторски очила и държаха автоматите си, сякаш всеки миг очакваха да открият стрелба. Не ми се щеше да се разправям с тях и го казах на Хич.

Не зная дали ме чу. Вниманието му бе погълнато от паметника — ще използвам тази дума засега, — който се извисяваше в далечината.

От мястото си го виждахме съвсем ясно. Издигаше се на съседния хълм, със забулена в мъгла основа. Трудно ми беше да преценя точната му височина, без да мога да го сравня с нещо наоколо, но предполагах, че е към стотина метра.

В началото бях готов да го взема за космически кораб или за някакво оръжие, но веднага щом мислите ми се проясниха, си дадох сметка, че това е паметник. Представете си Мемориала на Вашингтон, но изработен от небесносиньо стъкло и леко заоблен до краищата. Нямах идея кой може да го е построил, нито как се е озовал тук — при това за една нощ, — но въпреки всички свои чудатости той определено приличаше на нещо, сътворено от човешка ръка, а хората строяха подобни паметници с една-едничка цел — да обявят за съществуването си, да покажат силата си пред останалия свят. Това трябва да беше причината и в случая, въпреки всички необясними обстоятелства, защото нямаше никакво съмнение, че паметникът е реален — огромен, масивен, невероятен по размери човешки продукт.

След това мъглата се вдигна и забули гледката.

Двама навъсени униформени мъже се приближаваха към нас.

— Като гледам какво става наоколо — промърмори Хич с южняшкия си акцент, който звучеше прекалено лениво предвид обстоятелствата, — скоро това място ще бъка от официални задници, полиция и военни.

Над хълмовете вече се носеше вертолет без обозначителни знаци и перките му разпръскваха мъглата.

— Ами да се връщаме — предложих.

Той щракна веднъж с апарата, сетне го прибра.

— Защо да бързаме? Зная една пътека нагоре по хълма, използват я контрабандистите. Отклонява се от пътя на около половин миля в обратна посока. Едва ли е известна на много хора — и се ухили многозначително.

Сигурно и аз съм му се ухилил. Нямах време да размишлявам върху предложението му, пък и знаех, че е доста упорит, когато реши да гони нещо. Той обърна мотора и остави двамата войници да зяпат дима от ауспуха.

Трябва да е било към два или три следобед — по времето, когато от ухото на Катлин започнала да тече гной.

Изкатерихме се по пътеката до там, докъдето издържа грохналото двигателче на даймлера, скрихме го в едни шубраци и продължихме още четвърт миля нагоре.

Пътеката бе стръмна и тясна, предназначена не да създава удобства, а да прикрива онези, които я използват. Стръмният път към печалбата — така я нарече Хич. Беше си взел високи обувки в раницата на мотора, а аз бях с половинки и непрестанно се озъртах за змии и отровни насекоми.

Ако бяхме продължили още малко нататък по пътеката, без съмнение щяхме да стигнем до някое скривалище за дрога, фабрика за преработка или може би дори щяхме да излезем на бирманската граница, но след двайсет минути пухтене бяхме възнаградени с чудесна панорамна гледка към паметника и повече не ни трябваше.

Намирахме се само на триста метра от него.

Не бяхме единствените, които се навъртаха из околностите. Пътят беше затворен, а паметникът стърчеше на хълма вече дванайсет часа, пък и доста хора бяха дочули пристигането на „реактивния самолет“ предната нощ.

Но ние бяхме сред първите.

Хич спря при едни паднали дървета. Борове и бамбукови дръвчета бяха повалени, вероятно при появата на паметника, и бяха запречили пътеката. Боровете като че бяха съборени от някаква взривна вълна, но не бяха обгорени. Напротив, листата на бамбуците дори зеленееха и едва бяха започнали да повехват от следобедната жега. Но тук всичко — дърветата, пътеката, дори самата земя — бе леденостудено. Студ като този, който те пронизва, когато пъхнеш ръка във водопад. Хич ми обърна внимание върху това. Аз самият не можех да откъсна очи от паметника.

Ако знаех какво предстои нататък, почудата ми нямаше да е толкова голяма. В светлината на последващите събития това бе малко чудо. Но тогава все още си мислех, че съм се натъкнал на някоя от онези загадки в книгата на Франк Едуардс, и изпитвах единствено главозамайващо въодушевление.

Паметникът! На първо място не беше статуя, тъй като нямаше човешки форми. Четиристранен обелиск, завършващ със заоблен, коничен връх. Изглеждаше изработен от стъкло, само дето размерите му бяха невъобразими. Беше синкав на цвят — дълбокото, загадъчно синьо на планинско езеро, едновременно излъчващо покой и стаена заплаха. Не беше прозрачен, но създаваше усещането, че прозира. От тази страна — северната — бе нашарен с белезникави петна: лед, осъзнах с изумление, който бавно се топеше на дневна светлина. Съсипаният горски участък в подножието му бе влажен от мъглата, а мястото, където паметникът се срещаше със земята, бе скрито под купища кишав сняг.

Тъкмо ледът и вълните неочаквано студен въздух, които полъхваха откъм дъждовната гора, придаваха зловещ оттенък на сцената. Представих си как обелискът се надига като някакъв гигантски турмалинов кристал от подземен глетчер… но подобни неща се случваха само в сънищата. Споделих мислите си с Хич.

— В такъв случай трябва да сме в Страната на сънищата, Скоти. Или може би в Оз.

Още един вертолет взе да кръжи над хълма, толкова ниско, че почувствах неясна тревога. Коленичихме между повалените борове, които ухаеха на влага и на студена почва. Когато вертолетът се скри от другата страна на хълма, Хич ме докосна по рамото.

— Видя ли достатъчно?

Кимнах. И двамата осъзнавахме, че е рисковано да се задържаме тук, макар някаква част от съзнанието ми да жадуваше да останем, поне докато намерим обяснение за паметника и открием капчица здрав разум в небесносините дълбини на чудатия артефакт.

— Хич — рекох.

— Какво?

— Там, в подножието… не ти ли прилича на надпис?

Той присви очи към подножието на обелиска.

— Да, май има някакви букви. Но не е на английски. Твърде далеч е, за да го разгледам подробно, а по-близо не можем да отидем.

И без това се бяхме задържали прекалено дълго.

Останалото научих от Джанис — много по-късно.

Към три следобед банкокската телевизия се снабдила с видеоматериал за паметника, който получила от един американски турист. В четири половината население на провинция Чъмфон се вдигнало да зърне с очите си това чудо, но било върнато в голямата си част от блокадите по пътищата. Повечето посолства били информирани официално, започнали да се струпват чуждестранни кореспонденти.

Джанис останала в клиниката при Катлин. Въпреки болкоуспокояващите и противовирусните препарати дъщеря ми не спирала да крещи. Доктор Декстър я прегледал повторно и този път съобщил на Джанис, че Кати има бързонекротизираща инфекция на ухото, вероятно от плуване във водите на залива. От известно време докторът пращал доклади за повишени нива на ешерихия коли и дузина други микроби, но здравните власти не предприемали никакви действия, вероятно, защото рибовъдниците на „Си-про“ се страхували да не изгубят експортния си лиценз, и потулвали нещата.

Декстър приложил масивна доза флуороквинолол и позвънил в посолството в Банкок. От посолството пратили вертолет и осигурили място за Кати в американската болница.

Джанис не искала да тръгне без мен. Звъняла няколко пъти в апартамента, не ме открила, свързала се с домоуправителя и му оставила съобщение за мен. Оставила съобщение и на няколко наши приятели. Всички изразили съчувствие заради Кати и казали, че не са ме виждали през този ден.

Доктор Декстър дал на Кати успокоително, а Джанис се прибрала в апартамента, за да вземе някои неща. Когато се върнала в клиниката, вертолетът вече бил пристигнал. Джанис помолила доктора да ме потърси същата вечер и да ме информира за случилото се. Сетне се качила на вертолета, където Кати вече била в опитните ръце на трима фелдшери.

Вероятно, когато са се издигнали над залива, Джанис е видяла причината за царящата неразбория — кристалната колона, щръкнала като въпрос без отговор над покритите с обилна зеленина хълмове.

Натъкнахме се на засада в самото начало на пътеката. Хич направи героичен опит да обърне мотора и да ни измъкне от лапите на военните, но нямаше накъде да вървим, тъй като пътят зад нас бе затворен. Няколко куршума се забиха пред предното колело на даймлера и Хич удари спирачки.

Войниците ни накараха да коленичим с ръце на тила. Един от тях се приближи и опря дулото на пистолета в слепоочието на Хич, после и в моето. Каза нещо, което не можах да си преведа, и другарите му се разсмяха.

След няколко минути ни натикаха във военен фургон под охраната на четирима войници, които не говореха английски или се преструваха, че не го знаят. Безпокоях се, че Хич може да носи в мотора контрабандна стока и че ще ме обвинят в съучастничество. Но никой не каза и дума за наркотици. Никой не казваше каквото и да било и ние се люшкахме мълчаливо в каросерията.

Попитах любезно къде отиваме. Седящият до мен войник — мършав тийнейджър с дупки между зъбите — сви рамене и поклати заплашително приклада на автомата.

Бяха прибрали фотоапарата на Хич. Така и не си го получи. Както и мотоциклета, като стана дума за това. Военните не обичат да връщат.

Пътувахме с фургона почти осемнайсет часа и прекарахме нощта в някакъв затвор в Банкок, в отделни килии, без право на телефонно обаждане. По-късно научих, че американската група за „оценка на опасността“ искала да ни „инструктира“ (разбирай разпита), преди да се срещнем с журналистите, така че трябваше да киснем в сумрачните килии, с кофи вместо тоалетни, докато на други места по света изтупани в костюми типове крачеха с куфарчета към самолетите, които щяха да ги докарат на летище „Дон Муанг“. Тези неща отнемат време.

Жена ми и малката ми дъщеря са били на по-малко от пет мили от мен, в болницата на посолството, но нямаше как да го зная, нито пък Джанис.

Ухото на Катлин бълвало гной чак до сутринта.

Втората диагноза на доктор Декстър се оказала вярна. Катлин била заразена с рядка, резистентна към повечето антибиотици бактерия, която буквално оглозгала ушната й мембрана — както ми обясни един лекар, — все едно че са й сипали киселина в ухото. Околните малки костици и нервна тъкан също били засегнати до момента, когато многократно завишената доза на флуороквинолола най-сетне започнала да оказва ефект и да потиска инфекцията. До вечерта на следващия ден две неща били ясни.

Първо, че животът на Катлин бил вън от опасност.

Второ, че тя нямало да може да чува с това ухо. Слухът на дясното също бил засегнат, но само в известна степен.

Всъщност, може би трябва да кажа, че нещата са били три. Защото Джанис си дала сметка, че отсъствието ми е непростимо и че този път не смята да си затваря очите пред нехайното ми поведение. Освен ако трупът ми не бъде изхвърлен от вълните на брега — а може би дори и тогава.

Разпитът се проведе по следния начин.

Трима любезни мъже се появиха в затвора и ни се извиниха за условията, в които сме били държани. Съобщиха, че вече били установили контакт с тайландските власти, попитаха ще бъдем ли така добри да си поговорим, докато нещата се движат? Какво ги интересуваше ли? Като начало имената и адресите ни, връзките ни в Щатите, от колко време сме в Тайланд и какво правим тук.

(Тази част сигурно е била голямо забавление за Хич.) Аз просто изреждах фактите: че съм пристигнал в Банкок за разработване на софтуер за верига от американски хотели и че съм останал, след като договорът ми изтекъл. Не споменах, че възнамерявам да пиша книга за възхода и падението на емигрантската култура по крайбрежието, наричано в туристическите справочници „Земя на усмивките“ — в началото идеята ми бе за журналистическо разследване, после за роман, преди да умре окончателно, — нито, че съм изстискал личните си спестявания още преди шест седмици. Споменах им за Джанис, но пропуснах да добавя, че се беше наложило да заемем пари от родителите й, за да преживяваме. Казах им и за Катлин, макар да не знаех, че дъщеря ми едва не бе издъхнала в болницата… а ако костюмарите го знаеха, пропуснаха да ме информират.

Останалите въпроси се въртяха главно около Чъмфонския обект — как сме чули за него, кога за първи път сме го видели, колко близо сме били до него, какви са ни „впечатленията“. Под мрачния поглед на един тъмничар американски лаборант ни взе кръв и урина за анализ. Сетне костюмарите ни благодариха и обещаха да ни измъкнат от затвора при първа възможност.

На следващия ден трима различни любезни господа с полицейски униформи ни зададоха същия комплект от въпроси и дадоха същите обещания.

В края на краищата ни пуснаха. Върнаха ни портфейлите — с част от съдържанието им, и ние се озовахме под палещите лъчи на банкокското слънце, на отсрещната страна на Чао Фрия. Отправихме се към посолството, където успяхме да изврънкаме малко пари за автобуса, както и да позвъним по телефона.

Опитах се да открия Джанис в апартамента. Нямаше отговор. Но беше обедно време и реших, че е излязла да вземе нещо на Кати. Позвъних на домоуправителя, но ми отговори телефонният секретар. В този момент служителят в посолството изгуби търпение и ни припомни с хладна вежливост, че ще изпуснем автобуса.

Прибрах се у дома по тъмно, все още твърдо убеден, че ще заваря Джанис и Катлин и че жена ми ще ми е сърдита, докато не й разкажа какво ми се е случило, а после всичко постепенно ще се уталожи.

В бързината си да напусне квартирата Джанис бе забравила вратата широко отворена. Беше взела един куфар с дрехи за нея и Катлин, а местните обирджии бяха задигнали останалото, което не беше кой знае какво — храната от хладилника, моят телефон и лаптопът.

Изтичах нагоре по улицата и открих домоуправителя, който потвърди, че е видял Джанис да излиза с куфара „онзи ден“ и че Катлин е била болна, макар да не знаеше подробности. Позволи ми да използвам телефона (бях се превърнал в телефонен просяк) и аз се свързах с доктор Декстър, който попълни празнините в информацията, като ми съобщи за заболяването на Катлин и за пътуването им до Банкок.

Банкок. Не можех да се обаждам до там от телефона на домоуправителя — това бе междуградски разговор, както той ми припомни, а аз и без това бях просрочил плащането на наема.

Тръгнах пеша към „Фат Дюк“, прословутия магазин за рибарски такъми и марихуана на Хич.

Хич си имаше свои проблеми — все още хранеше слаба надежда да си възвърне реквизирания даймлер, — но ми каза, че мога да се настаня в задната стая (върху купчина слама, предположих) и да използвам телефона, до където ми е нужно, по-късно ще си уредим сметките.

Едва призори научих, че Джанис и Катлин са напуснали страната.

Не я виня.

Не че не бях ядосан. Сърдих й се цели шест месеца. Но когато се опитах да оправдая гнева пред себе си, открих, че доводите ми са жалки и повърхностни.

В края на краищата аз я бях довел в Тайланд, когато за нея бе най-добре да остане в Щатите, за да довърши дипломната си работа. Бях я задържал тук след изтичането на договора ми, бях я принудил да живее в бедност (поне според представите на средния американец), докато аз си играех на бунтовник и отшелник, а всъщност бях жертва на собствената си неудовлетвореност от живота. Бях изложил Катлин на рисковете на емигрантския начин на живот (наричайки го пред себе си „разширяване на нейния хоризонт“) и в края на краищата бях отсъствал точно тогава, когато дъщеря ми бе имала най-силна нужда от мен.

Не се съмнявах, че Джанис ме обвинява за частичната глухота на детето ни. Можех само да се надявам, че Катлин няма да ме кори, когато порасне. Или поне, че няма да е постоянно. Завинаги.

Междувременно изпитах желание да се прибера у дома. Джанис се бе върнала при родителите си в Минеаполис и категорично отказваше да отговори на обажданията ми. Беше ми дадено да разбера, че разводът ни вече е в ход.

И всичко се разиграваше на десет хиляди мили от мен.

В края на този изтощителен месец заявих на Хич, че искам да се върна в Щатите, но нямам пукната пара.

Седяхме на едно повалено дърво на брега. Сърфисти пореха водната шир, без да ги е грижа за бактериалното замърсяване. Странно, колко примамлив може да е океанът дори когато е отровен.

Брегът кипеше от живот. Чъмфон се бе превърнал в Мека за фотожурналистите и любопитните. Денем те се състезаваха да направят далечни снимки на така наречения Чъмфонски обект, нощем работеха за повишаване цените на алкохола и нощувките. Всички те носеха повече пари, отколкото бях изкарвал за цяла година.

Не обичам журналистите и вече бях намразил паметника. Не можех да виня Джанис за случилото се, нито себе си, и затова прехвърлях цялата отговорност върху онзи загадъчен предмет, който бе шашардисал света.

Странното е, че намразих паметника преди всички останали. Не след дълго силуетът на този синкав камък щеше да се превърне в символ на всеобща ненавист (а може би на обич) за преобладаващата част на човешката раса. Но в началото омразата бе само мой приоритет. Поуката е, че историята не дава пукната пара за добрите.

И, разбира се: няма случайни неща.

— И двамата се нуждаем от малко помощ — подхвърли Хич и ме надари с една от лукавите си усмивки. — Защо не си помогнем един на друг? Бих могъл да те върна у дома, Скоти. Ако направиш нещо за мен.

— Защо ли настръхвам от подобни предложения? — попитах.

— Е, понякога безпокойството може да бъде полезно.

Същата вечер излизащите на английски вестници публикуваха текста на надписа, открит в подножието на паметника — който тук, в Чъмфон, бе обществена тайна.

Надписът, издълбан в основата на паметника, бе странна смесица от примитивен мандарин и начален английски и представляваше кратко изявление по повод на битка. С други думи, паметникът бе посветен на военна победа.

Той ознаменуваше завладяването на Южен Тайланд и Малайзия от армията на някой (или нещо), наречен Куин. Под текста имаше и дата на историческата битка.

21 декември 2041 г.

Двайсет години напред във времето.

2.

До Щатите летях с прекачване през Пекин, Дюселдорф, Гандер и Бостън — истинско околосветско пътешествие, стига да не обръщаш внимание на несгодите от тясната седалка — и пристигнах на летище „Логан“ с чифт модни куфари в най-добра банкокска традиция, пет хиляди долара в джоба и обещание да направя услуга на Хич Палей. Най-сетне у дома — за добро или лошо.

Изумително е колко лъскав може да ти се стори Бостън след няколко години в Далечния изток, изглеждаше ми, че тъкмо преди да напусна терминала всички тези кафенета и павилиони за вестници са изникнали като гъби след обилен дъжд. Нямаше нищо по-старо от пет години, дори връзката на терминала, построена върху отвоювана от океана територия. Подписах, че не нося вещи за деклариране, прекосих гигантското фоайе за пристигащи пътници и се отправих към паркинга за таксита.

Загадката на Чъмфонския хронолит — название, измислено миналата седмица от популярен научен журналист — вече бе започнала да излиза от полезрението на общественото внимание. Имаше я в новините, разбира се, но главно в жълтата преса (Дяволски тотем или Тръба на Антихриста) и в безчислените интернет журнали, посветени на световната конспирация. Колкото и да е странно за съвременния читател, светът бе извърнал взор към следващите новини — Бразавил 3, годеж в Уиндзор, опита за убийство на поппевицата Лукс Ибони и Римския фестивал. Сякаш всички бяхме очаквали събитието, което ще се превърне в новина на века, ще придаде характер и облик на епохата, но когато най-сетне то се бе случило, му бяхме обърнали гръб. Хронолитът бе завършена случка, интригуваща, но неразгадаема, а следователно — скучна. Отместихме я настрани като нерешена кръстословица в „Ню Йорк Таймс“.

В действителност имаше нарастваща загриженост относно събитието в Тайланд, но тя бе ограничена до определени кръгове в разузнаването и службите за сигурност — както национални, така и международни. В края на краищата, по своя характер хронолитът представляваше военно нашествие, при това от големи мащаби и без предварително обявяване, макар жертвите да бяха няколкостотин борови и бамбукови дървета. В онези дни Чъмфонският регион бе поставен под щателно наблюдение.

Но това не беше моя работа, особено след като вече бях напуснал тази част на света.

Или поне така си мислех тогава.

Онази есен бе необичайно студена. Небето постоянно бе закрито от буреносни облаци, силни ветрове принудиха рибарските флотилии да се приберат в заливите. Знамената пред супермаркетите и бензиностанциите плющяха оглушително.

Платих на таксиметровия шофьор, прекосих площада и купих билет за експрес „Северна дъга“ — Детройт, Чикаго и през прерията до Сиатъл, макар че аз щях да пътувам само до Минеаполис. Качване в седем часа вечерта, информира ме автоматът за билети. Взех си вестник и го разлиствах, докато часовникът на станцията показа четири и трийсет следобед. Тогава се изправих, огледах чакалнята за подозрително раздвижване (нямаше) и излязох на улица „Вашингтон“.

На пет преки по-надолу имаше малка пощенска служба с надпис „Изи — пакети и колети“. Очевидно бизнесът не беше от проспериращите, ако се съдеше по неизмитите прозорци. Докато разглеждах, вътре влезе мъж с патерица, същият се показа отново след десет минути, като този път носеше кафяв пакет. Предположих, че трябва да е някой от постоянните клиенти на Изи. Освен, разбира се, ако не беше маскиран престъпник. Или ченге.

Изпитвах ли угризения за това, което правех? Много… или по-скоро ме беше яд, че съм се съгласил. Хич бе финансирал завръщането ми у дома и услугата, която бе поискал в замяна, ми изглеждаше нищожна, когато още бях в онази страна, без пукнат грош в джоба. Познавах Хич повече от година преди появата на Чъмфонския хронолит и той бе един от малкото американци, чиито теми за разговор не се изчерпваха със сексуалните подвизи и новата синтетична дрога. Без никакво съмнение се занимаваше с тъмни и нелегални дела, ала същевременно беше необичайно честен и (както често повтарях пред Джанис) „бе доста свестен като човек“. Каквото и да означава това. Вярвах му, доколкото бе възможно за тип като него.

Но докато стоях само на няколко крачки от пощенската служба на Изи и се оглеждах за скрито полицейско присъствие — давах си сметка, че нямам достатъчно опит да открия професионален наблюдател, освен, ако не си е окачил рекламна табела на гърдите, — всички тези преценки за Хич ми се струваха повърхностни и наивни. Хич ме бе помолил да намеря службата, да съобщя на Изи, че идвам от негово име, и да взема някакъв „пакет“, който трябваше да пазя, докато той ме потърси — без излишни въпроси.

В края на краищата Хич беше наркодилър, въпреки че търговията му се ограничаваше до канабис, екзотични гъби и слаби метамфетамини. А Тайланд бе производител и разпространител на подобна стока още от времето на Марко Поло.

Не може да се каже, че съм отявлен противник на дрогата, дори бях опитвал някои неща. Почти всяко психоактивно вещество е легално на едно или друго място, най-често в страните от Западна Европа, където отношението към подобни продукти е по-либерално. Но Щатите като цяло и Масачузетс в частност бяха доста консервативни и подобно деяние се преследваше строго от закона. Ако Хич по някакъв начин бе успял да изпрати на своята пощенска кутия, да речем, килограм чист хероин — и ако чувството му за хумор се простираше дотам да ми го повери, — можеше да се окаже, че ще заплатя доста солена цена за билета до вкъщи. Нищо чудно през следващите двайсет години да виждам Катлин само през решетките на помещението за свиждане.

Дъждът заваля внезапно, след силен полъх на вятъра. Прекосих тичешком площада, спрях пред пощенската служба, поех си въздух и пристъпих вътре.

Самият Изи, или някой, който го заместваше — висок, плещест чернокож с набръчкано лице, който гонеше шейсетте или дори седемдесетте, — стоеше зад дървения щанд, а зад него имаше няколко редици с алуминиеви пощенски кутии. Мъжът ме огледа с преценяващ поглед.

— Да?

— Дойдох да взема един пакет.

— Не си единственият. Номер на кутията?

Хич не ми бе дал никакъв номер.

— Хич Палей каза, че ще има пакет за мен.

Той присви очи и леко надигна глава, сякаш го бях обидил.

— Хич Палей?

Ако се съдеше по тона му, вече бях загазил, но въпреки това кимнах.

— Шибаният Хич Палей! — изруга той и блъсна с юмрук по тезгяха. — Не зная кой си ти, господинчо, но ако ти се случи да се срещнеш пак с Хич Палей, кажи на този задник, че сметките ни не са уредени! И може да задържи шибания си пакет!

— Нищо ли нямате за мен?

— Дали имам нещо за теб? Имал ли съм нещо за теб?! Върхът на шибаната ми обувка, ето какво е за теб!

Едва успях да напипам дръжката на вратата.

Ето как неуспелият журналист, съпруг и родител се превърна в неуспял престъпник.

Докато влакът напускаше града и се отправяше към просторните зелени полета, аз се опитах да прогоня тези и други подобни мисли от ума си.

Каквото и да се бе случило между Хич Палей и Изи, очевидно не беше моя работа. Бях изпълнил онова, за което Хич ме бе помолил, и честно казано, изпитвах облекчение, задето не се наложи да държа у себе си пакет с неясно, вероятно криминално съдържание. Единственият потенциален проблем можеше да възникне, ако Хич някой ден си поиска парите обратно.

Настъпи нощ и навън отново заваля. Свалих седалката назад, притворих очи и се замислих за моето бъдеще. На запад от Мисисипи икономиката процъфтяваше. Разработваше се ново поколение процесори, които изискваха и нови програми, и аз бях сигурен, че ще успея да си намеря работа. Да използвам дипломата си, преди да е остаряла прекалено. А после, когато събера необходимите средства, ще се издължа на Хич. Представях си как след време, когато си стъпя на краката, ще мога да докажа пред Джанис, че ме бива да бъда родител, и двете с Катлин ще се върнат при мен.

Но не можех да прогоня от съзнанието си образа на баща ми — виждах го в отражението си в прозореца на купето. Неуспехът е ентропия, сякаш ми нашепваше този призрак, а ентропията е природен закон. Любовта се превръща в болка. С течение на времето се научаваш да не й обръщаш внимание. Постигаш нирваната на безразличието. Не е никак лесно. Но нищо ценно на този свят не се постига лесно.

Двамата с Хич бяхме сред първите очевидци на Чъмфонския хронолит и на голямата бъркотия, която последва, и понякога се питах каква част от вродения ми песимизъм (или този на баща ми) допринесе за всичко това.

Да не говорим за лудостта по майчина линия. В тъмното купе повя хладен въздух и аз си припомних колко ненавиждаше майка ми студа. Приемаше го като лична заплаха, особено през последните си години. Като публично оскърбление. Тя беше враг на леда, спохождаха я снежни кошмари.

Веднъж ми заяви, че снегът бил фекална маса от ангелите, не миришел, тъй като имал ангелски произход, но въпреки това представлявал обида за всички нас и затова горял като огън кожата на простосмъртните.

Докато местех билета си от единия джоб в другия, случайно забелязах, че номерът му е 2041 — също като датата върху паметника на Куин.

На гарата в Минеаполис си купих местно научно списание, в което имаше статия за хронолита.

Списанието бе публикувало и няколко снимки на района около паметника, който, изглежда, бе претърпял съществени промени от времето, когато двамата с Хич се бяхме озовали там. Околната джунгла бе изкоренена и изравнена с булдозери и върху очистения периметър като разноцветни цветя бяха накацали палатки, навеси за апаратура, полеви лаборатории и редица от пластмасови химически тоалетни. Имаше цяла международна група учени, финансирана от Тихоокеанския пакт, но явно засега не можеха да се похвалят с какъвто и да било успех в изследванията си. Хронолитът проявяваше вбесяваща инертност. Той не взаимодействаше с околната среда по какъвто и да било начин, не можеше дори да бъде одраскан с киселина или лазерен лъч, изкопните работи не достигаха основите му, а температурата му — след първоначалното стопяване на леда — бе като на околната атмосфера с минимални отклонения. Сякаш паметникът бе изтъкан от надменност.

Спектралните анализи също не бяха дали обнадеждаващи резултати. Хронолитът пропускаше и разсейваше светлината в синьо-зелената част на видимия спектър, както и в някои определени дължини на вълните в инфрачервения и ултравиолетовия. Във всички останали честоти той действаше като отразител или поглъщаше напълно лъченията. Взаимодействието му с електромагнитната среда се равняваше на нула, което не подлежеше на каквито и да било обяснения, същото можеше да се каже и за привидната му симетрия. По-нататък в статията се говореше за съвършено нов вид материя и това повече приличаше на признание за невежество, отколкото на научна теория — вероятно целеше да не отчае напълно спонсорите на научния проект.

Още по-неясни и объркващи бяха спекулациите относно надписа върху хронолита. Възможно ли бе да се пътува във времето? Повечето учени отхвърляха подобно предположение. В такъв случай надписът трябваше да е фалшификат, измама, целяща да всее съмнения. Дори името Куин не носеше никаква допълнителна информация. Ако това наистина бе име на човек, можеше да е както китайско, така и холандско, думата се срещаше освен това във финландския и японския, съществуваше дори едно примитивно перуанско племе, наричащо себе си хуни куин, но те едва ли можеха да имат връзка с тази история.

Другата възможност — че само след двайсетина години някакъв азиатски водач ще създаде този паметник и ще го изпрати в близкото минало — бе твърде нелепа, за да е вярна. (В наше време подобни разсъждения отдавна са забравени, научната общност е натрупала достатъчно данни, за да търси други обяснения, но в онзи начален период хората често прибягваха до определението „невъзможно“.)

Такава бе всеобщата нагласа през есента на 2021-ва.

Бях купил списанието с далеч по-прагматична цел. Прегледах страниците с обяви, търсейки свободни квартири в околностите на града и в близост до софтуерните компании. Сдобих се с малък списък от предложения и в сряда вече разполагах с едностаен апартамент западно от неголям промишлен комплекс в предградие с име Туин Сити. Стаята не беше мебелирана. Купих си фотьойл, маса и легло. Повече от това щеше да е заявка за продължителен престой. Реших, че квартирата ми е „временна“. След това си потърсих работа. Не се обадих на Джанис, поне засега, защото исках първо да й покажа, че заслужавам доверие — като например, че имам доходи. Че мога да бъда „порядъчен гражданин“, ако от това бих могъл да извлека някаква полза.

Разбира се, всичките ми усилия се оказаха напразни. Не можеш да върнеш миналото, както вероятно всеки един от вас знае. Младото поколение го разбра даже преди нас. Беше им втълпено от събитията.

3.

През февруари 2022 г. Джанис и Катлин се бяха преместили в апартамент в приятен крайградски квартал, далече от работата на Джанис, но близо до добрите училища. Разводът бе приключил още през декември и съгласно споразумението имах право да се срещам с Катлин веднъж седмично.

Джанис възприемаше разумно необходимостта да дели Кати с мен и от началото на зимата се виждах редовно с дъщеря си. Бяхме се разбрали да я взема и тази събота. Но един ден заедно, определен от взаимно споразумение на разведени родители, не е просто ден заедно. Той е нещо съвсем различно. Странно, изпълнено с взаимно неудобство, смущаващо преживяване.

Стигнах пред къщата на Джанис в 8,45 на слънчевата, но студена съботна утрин. Джанис ме покани да вляза и ми каза, че Кати отскочила до една приятелка, за да гледат заедно сутрешните детски филмчета по телевизията.

Апартаментът ухаеше приятно на свежест и на току-що приготвена закуска. Облечена с широка блуза и джинси, Джанис ми сипа кафе. Изглежда, отношенията ни бяха постигнали някаква степен на уравновесеност, при която дори ни беше приятно да се виждаме, ако не за друго, то заради болката, която бяхме преживели заедно. Да не споменаваме наранените чувства и измамените надежди.

Джанис се настани от другата страна на масичката, на която имаше малка купчина списания от миналия век, част от колекцията й. Повечето бяха подвързани в найлонови пликове — „Лайф“, „Тайм“, дори издания от времето на „Титаник“.

— Все още ли си в „Кемпиън-Милър“? — попита ме тя.

— Подновиха ми договора за още шест месеца — отвърнах. Бях получил и надбавка към заплатата. С подобно темпо някой ден можех да се издигна от начално ниво до младши служител. С надбавката бях купил голям телевизор, за да може двамата с Кати да гледаме заедно филми. Разчитах преди Коледа да си купя уредба и компютър, както за да работя вкъщи, така и за развлечение.

— Значи имаш перспективи.

— Така вървят нещата. — Отпих от кафето и се засмях. — Отвратително кафе, между другото.

— Моля?

— Винаги си правела лошо кафе.

Тя също се засмя.

— Чак сега ли се сети да ми го кажеш?

— Хм.

— През всичките тези години си търпял „гадното ми кафе“?

— Не съм казвал, че е гадно. Казах, че е отвратително.

— И въпреки това го пиеше.

— Така е — кимнах.

Катлин се върна от съседите — нахлу в стаята с ботуши и вълнено палто. Очилата й се замъглиха от влагата. Очилата бяха нова придобивка. Кати имаше леко късогледство, но бе твърде малка, за да я подложат на коригираща операция. Тя избърса стъклата с пръсти и се ококори като бухал към мен. На лицето й разцъфна усмивка.

— Свършиха ли филмчетата, миличко? — попита я Джанис.

— Не — отвърна Кати, без да сваля поглед от мен. — Господин Ливай искаше да гледа новините.

Не ми хрумна да попитам защо господин Ливай е настоявал да гледа новините. Но от друга страна, ако бях попитал, нямаше да прекарам целия ден с Кати.

— И да се забавляваш хубаво с татко днес — рече Джанис. — Ще ходиш ли до тоалетната, преди да тръгнеш?

Кати бе скандализирана от подобна липса на деликатност.

— Не! — тросна се тя.

— Добре тогава — Джанис се изправи и ме погледна. — В осем часа, Скот?

— В осем — обещах.

Натоварихме се на моята таратайка и се шмугнахме обратно в оживения съботен трафик. Бях обещал на Кати да я заведа в близкия развлекателен център и тя подскачаше нетърпеливо на седалката, като непрестанно ме засипваше с настойчиви въпроси от типа на „Стигнахме ли вече?“ и „Колко остава?“

В редките периоди на затишие се опитвах да си изясня някои неща със собствената си съвест… внимателно, както трябва да се борави с упоена, но отровна змия. Помъчих се да се погледна през очите на Джанис и все още виждах само човека, отвел нея и дъщеря й в страна от Третия свят, който почти я бе зарязал там, излагайки я на всички рискове от живота в една изостанала култура — наистина екзотична и интересна, ала също така опасна, склонна към употреба на наркотици и безнадеждно непродуктивна.

По-възпитаните биха определили подобно поведение като нехайно. Сред синонимите му обаче са егоистично и безразсъдно.

Дали се бях променил? Може би. Но все още дължах на Хич Палей няколко хиляди долара (макар че не го бях чувал от половин година и бях започнал да храня надежди, че никога няма да го срещна отново) — а живот, който включва такива добавки като Хич Палей, едва ли може да се определи като уравновесен.

Но все пак Катлин беше до мен, в колата, където подскачаше като избягала на свобода маймунка. Бях я научил да си връзва обувките. Бях й показал Южния кръст през една от безоблачните нощи в Чъмфон. Аз й бях баща и тя с радост приемаше близостта ми.

Прекарахме три часа в развлекателния център, достатъчно, за да я изморя. Кати бе очарована от клоуните, но и малко уплашена — заради прекомерно пъстрите им костюми и грим. Тя погълна изумително количество храна, издържа два часа в киносалона на някакъв детски приключенски филм и спа през целия обратен път до апартамента.

Когато се прибрахме, вече беше сумрачно и аз запалих лампите. За вечеря размразих пилешко и соеви кълнове, готова, но вкусна храна и двамата се настанихме пред телевизора да похапнем. Кати не каза нищо, но обстановката беше приятна.

Всеки път, когато извиваше глава надясно, аз виждах глухото й ухо, скрито под златист кичур. Ухото не беше сериозно деформирано, по-скоро леко сбръчкано там, където бактерията бе прояла кожата и подлежащата тъкан. В другото си ухо Кати носеше слухово апаратче, което наподобяваше седефена мида.

След вечеря измих чиниите, после откъснах внимателно Кати от детските филмчета и превключих на новините.

Новината беше една — Банкок.

— Това — рече ядосано Кати, веднага щом се подаде от тоалетната — искаше да види сутринта господин Ливай.

Както може би някои от вас вече се досещат, това бе първият градски хронолит — а също и първият знак, че нещо далеч по-значително, отколкото в „По-чудно от науката“, се случва в Югоизточна Азия.

Наместих Кати до мен и я прегърнах, втренчил поглед в телевизора.

На Кати почти веднага й доскуча. Децата на нейната възраст трудно вникват в съдържанието — една картинка на телевизора е почти като всяка друга. Може би й направиха известно впечатление снимките от вертолета, които показваха разрушения и скован от лед крайречен квартал, димящ на слънчевата светлина. Но те бяха съвсем малко и новинарската емисия ги въртеше отново и отново поради липса на нови кадри от мястото на събитието, като същевременно ни засипваше с данни за очаквания брой на жертвите и с безпочвени първоначални теории. Осезаемата атмосфера на объркване, страх и недоверие бързо се разсея и към края на репортажа коментаторката вече изглеждаше съвсем спокойна.

„Ние сме били там, Кати, ти и аз“ — помислих си.

От въздуха разрушеният Банкок изглеждаше като смачкана пътна карта. Познах Чао Фрия, извиваща се през града, и опустошения район на Ратанакосин, стария Кралски град, където Кхлонг Лавд се вливаше в по-голяма река. Но мрежата на пътищата бе неясна и объркана, скрита под купища отломки и скована от лед. Дори ледът не бе попречил да избухнат няколко големи пожара, подхранвани от прекъснатите газопроводи — огнени острови сред заснежени руини. Макар да не бе известен точният брой, жертвите бяха доста. Малките тъмни точици върху незасегнатите пътища вероятно бяха трупове.

Единственото напълно запазено нещо в зоната на бедствието беше самият хронолит.

Не приличаше особено на Чъмфонския хронолит. Този беше по-висок и по-величествен, по-фино изваян. Но веднага разпознах прозрачната синкава повърхност, която се подаваше там, където ледената покривка се беше отлюпила като мъртва кожа на влечуго.

Паметникът бе пристигнал (с експлозия) по тъмно. Част от снимките бяха нощни, други от тази сутрин. В следващите емисии непрестанно показваха нови материали и във всеки от тях хронолитът все повече разкриваше истинския си облик, сякаш бавно се отърсваше от ледените си одежди — гигантска по размери в началото бяла колона, която постепенно придобиваше очертанията на човешка фигура.

От всичко най-много приличаше на скулптурите от епохата на сталинистка Русия — „Крилатата победа“ в Ленинград например. И може би на Родоския колос, издигал се на брега на острова. Подобни конструкции всяват страх не само заради неимоверните си размери, а и заради студения си стил. Това не беше изображение, а по-скоро скица на човешко същество, въпреки че чертите на лицето намекваха за евразийски произход, но бяха доведени до непознато за обикновения свят съвършенство. Ледени парчета закриваха очните кухини, от ноздрите стърчаха висулки. Ако изключим очевидната й мъжественост, фигурата можеше да принадлежи на всеки. Или поне на всеки, чиято безмерна самоувереност си дава среща с абсолютната власт.

Куин, предположих аз. Такъв, какъвто искаше да го видим.

Гърдите му постепенно се преливаха в колоната на хронолита. Основата на паметника, с диаметър около четвърт миля, възсядаше Чао Фрия и там, където допираше водната повърхност, се бяха образували ледени корички. Последните бързо се топяха и разчупваха под лъчите на слънцето, и течението ги отнасяше надолу, към туристическите корабчета.

Джанис позвъни в десет, настоявайки да разбере какво съм направил с Кати. Едва сега си погледнах часовника, скръцнах със зъби и се извиних. Разказах й как сме прекарали деня и как после съм се загледал в новините от Банкок.

— А, това нещо — рече тя пренебрежително, сякаш ставаше дума за стари новини. А може би за нея бяха тъкмо такива — веднъж в живота й хронолитът вече бе изпълнил ролята на символична заплаха, останала в миналото. Изглеждаше потисната, че бях заговорил на тази тема.

— Мога да докарам Кати още тази вечер — предложих — или ако си съгласна, да остане при мен и да минем утре. Както ти е удобно. В момента спи на дивана.

— Нека си спи — въздъхна Джанис. — Дай й възглавница и одеяло.

Направих нещо по-добро — отнесох Катлин на леглото, а аз се наместих да спя на дивана. Всъщност продължих да гледам телевизия, но с намален звук. Не чувах коментарите, но не ми и трябваха. Гледах картините, които ставаха все по-детайлни, докато спасителните екипи проникваха навътре в района на разрушение. Призори главата на Куин бе забулена в облаци и върху горящия град се посипа дъжд.

През лятото на онази година (лято, през което Катлин се научи да кара колелото, което й подарих за рождения ден) трети хронолит прониза кипящото от живот сърце на Пьонгианг и кризата в Азия достигна своята връхна точка.

4.

Времето минаваше.

Трябва ли да се извинявам за тези пропуски — година тук, година там? В края на краищата историята няма линейна структура. По-скоро е поредица от плитчини, теснини, разклонения и просторни заливи. (И опасни подводни течения и скрити водовъртежи.) А всеки мемоар е късче от историята.

Предполагам, че зависи от аудиторията, към която се обръщам, а за моята все още не знам почти нищо. Кой чете тези редове? Хора от моето поколение, от които толкова много измряха, а други си отиват в момента? Нашите наследници, които не са преживели тези събития и ги познават само от учебниците? Или някакво далечно поколение от мъже и жени, които може би са имали щастието да забравят поне малко от случилото се през този век?

С други думи, колко подробно трябва да ви разказвам и докъде да обяснявам?

Не зная има ли смисъл от подобни въпроси.

Всъщност, в този момент сме само двама. Аз и вие. Който и да сте.

Бяха изминали почти пет години от онова посещение в развлекателния център с Катлин до деня, когато Арни Къндерсън ми се обади от своя офис, което вероятно бе следващата повратна точка в моя живот, ако вярвате в причинно-следствената връзка и цивилизованите разлики между миналото и бъдещето. Но първо поне опитайте да си представите онези години, да усетите вкуса им — ако разбира се, не ги помните.

Пет лета — все топли, през които новините (като изключим тези, посветени на Куин) се съсредоточаваха главно върху непрестанното смаляване на Оглалалското водохранилище. Ню Мексико и Тексас бяха изгубили възможността да напояват изсъхналите си земи. Оглалалското водохранилище, подземен воден басейн с размерите на езерото Хурон, реликва от последната ледена епоха, оставаше жизненоважно за земеделието на Небраска, за части от Уайоминг, Колорадо, Канзас и Оклахома — а то продължаваше да се смалява, изсмуквано от безжалостно мощни центрофугови помпи. Новинарските емисии бяха завладени от зловещи картини на унищожени посеви и изгорели ниви — цели семейства, натоварили покъщнина в разнебитени камиони, се отправяха към магистралата в търсене на нов живот. Мъже и жени на опашки за безработни в Лос Анжелис и Детройт — сенчестата страна на нашата „процъфтяваща“ икономика. Тъй като повечето от нас имаха работа, ние си позволявахме лукса да бъдем състрадателни.

Пет зими. В онези години зимите бяха студени и безснежни. Богатите носеха дрехи с термична настройка — нова мода, заради която изглеждаше, че луксозните им квартали със скъпи магазини са били заселени от извънземни нашественици с полиестерни скафандри и дихателни маски, докато ние останалите кръстосвахме улиците с по няколко ката дрехи и гледахме да се придържаме към стените, за да избегнем пронизващия вятър. Домашни роботи (напълно автоматизирани прахосмукачки, тревокосачки в ярки цветове, за да се забелязват отдалече от играещите на двора дечурлига), всички тези неща бяха станали нещо обичайно. „Сони“ изтегли от пазара машината за разхождане на кучета след придобилия печална известност инцидент със злощастно шицу4 на едно кръстовище. В онези години дори старците престанаха да наричат развлекателните панели „телевизори“. Лукс Ибони обяви, че се оттегля от сцената — на два пъти. Клетъс Кинг победи Мерлин Лийхи и Федералната партия се настани в Белия дом, макар че демократите контролираха Конгреса.

Модни фрази на деня, вече почти забравени: „сега ми дай моето“, „жестоко, но хваща окото“, „като слънчев лъч в чекмедже“.

Имена и места, които често се мяркат из вестникарските заглавия: доктор Дан Лесер, Съдилище на колела, Бекет и Голдщайн, Куаме Хинто.

Събития: заирската пандемия, сривът на еврото и бунтовете в Хага.

И, разбира се, неизменният Куин — като несекващ тамтамен ритъм.

Пьонгианг, после Хо Ши Мин, след това Макао, Сапоро, Кантонските равнини, Ичанг…

И началото на куинманията: десетките хиляди сайтове с причудливи, противоречиви теории, несекващите дебати във вестниците, научните симпозиуми и срещите на граждански комитети, мозъчните атаки на водещи учени и специалните разследвания на Конгреса. Млад мъж в Лос Анжелис поискал официално да бъде преименуван на Куин и се сдоби с безбройни последователи.

Куин, който или каквото и да бе, вече бе предизвикал смъртта на стотици и хиляди хора, може би дори повече. Една от причините името да бъде споменавано с мрачно уважение. Да стане любим надпис върху фланелките, който по-късно ще бъде забранен в някои училища и университети. И тъй като Куин не символизираше нищо друго, освен разрушението и завоеванието, той се превърна в манифест на недоволните и онеправданите. Ала в Северна Америка никой не обръщаше сериозно внимание на тези неща. Навсякъде другаде сеизмичните размествания бяха осезаеми.

Аз ги следях внимателно.

В продължение на две години бях на работа в научния център „Кемпиън-Милър“, в покрайнините на Сейнт Пол, където разработвахме патчове за самоеволюиращ търговски интерфейсен код. След това ме преместиха в офиса в централната част на градчето, в група, която вършеше почти същата работа, но на далеч по-секретно ниво — собствения строго охраняван код на компанията, туптящото сърце на повечето ни продукти. В нормални дни отивах на работа с кола, а когато бе прекалено студено или валеше проливно, вземах новото свръхскоростно влакче, в чието лъскаво алуминиево купе, пътниците деляха топлина и влага и смесваха миризми на потни тела и автършейв, извърнали очи към запотените стъкла, зад които бързо се менеше градският пейзаж.

(Тъкмо при подобно пътуване видях млада жена, на чиято шапка бе изписано „ДВАЙСЕТ ПЛЮС ТРИ“ — двайсет години и три месеца, интервалът между появата на първия хронолит и очаквания момент на първата победа. Тя четеше разпокъсано копие на „По-чудно от науката“, книжка, която не се бе радвала на преиздаване повече от половин век. Дощя ми се да я заговоря, да попитам намира ли някаква връзка между събитията в книжката и надписа върху шапката си, да обсъдя с нея тези моменти, оставили ярка диря в собственото ми минало, но ме досрамя, а и какво право имах да я питам? Така и не я видях никога вече.)

Няколко пъти излизах на срещи. В началото на годината ходех с една жена от отдела за качествен контрол на нашата фирма — Анели Кинкейд, която харесваше тюркоази и новата драма и проявяваше жив интерес към текущите събития. Тя ме мъкнеше на лекции и четения, които иначе бих подминал. Накрая се разделихме, най-вече заради нейните дълбоки и искрени политически убеждения, каквито аз нямах — бях политически агностик, неангажиран „куин-наблюдател“.

Все пак веднъж успях да й направя впечатление. Беше използвала нечии връзки във фирмата, за да ни уреди пропуски за научна конференция в университета на тема „Хронолитите — научни и културни последствия“. (Всъщност, поне този път имаше интерес и от моя страна. Анели знаеше, че стаята ми е украсена със снимки на хронолити и на няколко пъти бе изразявала неудоволствието си от това.) Изслушахме представянето на три доклада, след което Анели реши, че темата е прекалено отвлечена за нейния вкус. Но докато прекосявахме фоайето, ме спря възрастна жена с широки джинси и няколко номера по-голяма тъмнозелена фланела — усмихваше ми се радостно иззад огромните си очила.

Казваше се Суламит Чопра. Познавах я от университета „Корнел“. Беше посветила кариерата си на изследвания на физичните аспекти на хронолитите.

Представих Сю на Анели. Тя разцъфтя.

— Зная коя сте, госпожо Чопра. Искам да кажа, името ви ми е познато от новините.

— Да, цитират ме тук-там.

— Радвам се да се запознаем.

— Удоволствието е взаимно. — Но Сю не сваляше очи от мен. — Скоти, странно е, че те срещам тук.

— Така ли?

— Каква неочаквана среща наистина. Значима може би. Всъщност кой знае? Трябва да се видим и да си побъбрим.

Бях поласкан. Наистина ми се щеше да си поговоря с нея. Подадох й визитната си картичка.

— Не е необходимо — поклати глава тя. — Мога да те намеря, когато ми дотрябваш, Скоти. Не се тревожи.

— Можеш ли?

Но тя вече се беше изгубила в тълпата.

— Виждам, че имаш сериозни връзки — рече ми Анели, докато се прибирахме.

Не че тогава имаше значение. Сю не ме потърси нито през онази година, нито по-късно, а опитите ми да я открия удариха на камък. Никакви връзки нямах. Срещата със Сю беше предзнаменование, но значението й ми убягваше като все още неразбираемо пророчество, сигнал, заглушен от шумове.

Нищо хубаво не виждах в това, че Арни Къндерсън ме вика в кабинета си. Той беше мой пряк началник още от времето, когато постъпих на работа в „Кемпиън-Милър“, и бях научил за него следното: когато новината е добра, сам ще ти я поднесе. Ако те вика в кабинета, готви се за най-лошото.

Напоследък няколко пъти го бях виждал ядосан, най-вече, когато групата ни взе да изостава с проект, който можеше да ни донесе договор с търговец от национално значение. Но още щом влязох в кабинета му, разбрах, че става дума за нещо по-сериозно. Когато е ядосан, на Арни му личи отдалече. Днес още по-лошо — седеше зад бюрото си с вида на човек, комуто са поверили важна и крайно неприятна задача. Не искаше да срещне погледа ми.

Тръшнах се на един стол и зачаках. Отношенията ни не бяха официални. Всеки от нас бе канил другия на гости.

Той скръсти ръце и заговори:

— Никога не зная откъде да започна в такива моменти. Скот, искат от мен да ти съобщя, че „Кемпиън-Милър“ няма да поднови договора ти. Прекратяваме го. Това е официално известие. Зная, че не си бил предупреден, и повярвай ми, за Бога, искрено съжалявам за това. Имаш право на всички законни компенсации, както и на обезщетение в размер на шест месечни заплати.

Не бях толкова изненадан, колкото Арни вероятно очакваше. Азиатската икономическа криза бе нанесла сериозни щети върху чуждите пазари, от които се хранеше „Кемпиън-Милър“. Предишната година фирмата бе закупена от една международна корпорация, която бе направила съкращения на четвърт от служебния състав.

Въпреки всичко обаче се почувствах ужасно. През последната година безработицата нарастваше непрестанно. Оглалалската криза и сривът на азиатската икономика бяха оставили доста хора на улицата. От другата страна на реката се бе образувало цяло палатково селище. Представих си, че отивам там.

— Ти ли ще кажеш на моя екип, или аз да им го съобщя? — попитах.

Групата ми разработваше софтуер за предсказване поведението на пазара, една от рентабилните насоки на фирмата. По-специално, опитвахме се да разделим действителната от привидната случайност в такива приложения като консумативна тенденция или конкурентно ценообразуване.

Поискайте от компютъра да ви посочи две случайни числа между едно и десет и машината ще изплюе цифри в истинска случайна последователност — 2 и 3, 1 и 9 и така нататък. Помолете за същото човек и ще получите крива на избора, която определено се насочва към числа като 3 и 7. Когато хората мислят „случайно“, те си представят числа, които бихте нарекли „ненатрапчиви“ — не твърде близо до зададените граници, нито точно в средата, а също и да не са част от логична последователност (2, 4, 6) и тъй нататък.

С други думи, съществува нещо, което можете да наречете интуитивна случайност, която се различава драстично от действителната.

Възможно ли е да опознаем тези различия и да извлечем полза от тях, умения, които да приложим при създаването на рекламни продукти или при определянето на търговските цени?

Ние смятахме, че е възможно. Дори можехме да се похвалим с известен прогрес. Работата вървеше добре, но явно сега се готвеха да ни поставят капака.

Арни се покашля смутено.

— Не ме разбра. Екипът ти остава.

— Моля?

— Решението не е мое, Скот.

— Ти го казваш. Добре, предполагам, че нямаш вина. Но след като проектът продължава…

— Не искай от мен обяснения. Честно, нищо не мога да ти кажа.

Той млъкна, оставяйки ме да осъзная новината.

— Пет години — рекох. — За Бога, Арни! Пет години!

— Нищо на този свят не е гарантирано. Знаеш го не по-зле от мен.

— Все пак щеше да ми е по-леко, ако можех да разбера какво става.

Той побутна назад стола си.

— Не ми е разрешено да казвам. Ти се справяше чудесно с работата си и ще го отразя в препоръката ти.

— Да не искаш да кажеш, че съм си създал врагове в управата?

Той кимна едва забележимо.

— Работим доста напрегнато. Хората са изнервени. Не зная дали си си създал врагове. Може би по-скоро имаш лоши приятели.

Трудно ми беше да го повярвам. Нямах кой знае колко приятели.

Хора, с които обядвам или ходя да гледам състезания — да. Но никой, който да ми е близък на сърцето. С годините бях станал самотник, човек, който следва утвърдена рутина и прекарва вечерите пред видеопанела с няколко бири за компания.

Общо взето, това правех до деня, когато Арни Къндерсън ме уволни.

Апартаментът не бе претърпял съществена промяна, откакто се бях настанил. (Ако се изключи една от стените, която използвах за табло с вестникарски изрезки. Снимки и статии, посветени на хронолита, плюс мои бележки по темата.) Ако имаше някакво подобрение, бе дело на Катлин. Кати вече беше на десет и свободно изразяваше мнението си относно моите домакински навици. Сигурно така се чувстваше по-голяма. Смених дивана, защото ми омръзна да ми натяква, че бил „несъвременен“ — поредната любима думичка в речника на дъщеря ми. На негово място сега имаше нещо, което наподобяваше по-скоро на подплатена със сини възглавници пейка.

Помислих дали да не позвъня на Джанис, но се отказах. Джанис не обича случайни обаждания. Тя предпочиташе да ме чува в уговорените съобразно нашия съвместен график часове за общуване. А колкото до Катлин — по-добре засега да не я безпокоя. Пък и сигурно щеше да ми разкаже какво е правила днес с Уит — както наричаше съкратено своя втори баща. Кати го смяташе за страхотен. Уит умееше да я разсмива. Може би не е зле и аз да поговоря с Уит, рекох си. Нека ме разсмее и мен.

Така че в края на краищата не направих нищо. Изпих няколко бири, докато сърфирах из програмите. На една от тях се натъкнах на пресен видеоматериал от Тайланд — разказваше се за действително опасна експедиция нагоре по Чао Фрия до руините на Банкок, спонсорирана от „Нешънъл джиографик“ и още половин дузина дарители, чиито имена бяха изписани в началния текст.

Изключих звука и оставих картината да говори сама за себе си.

След 2021-ва малка част от Банкок бе застроена наново. Никой не искаше да живее и работи в близост до хронолита — слуховете за необясними заболявания прогонваха хората надалеч, въпреки че официално досега нямаше поставена каквато и да било диагноза. Затова пък околностите се владееха от престъпни групи и революционни отреди. Единствено се бе запазила речната търговия, в сянката на издигащия се в небето Куин.

Програмата започна с въздушни кадри от града. Занемарено пристанище и складове, пазар за плодове и риба, околните улици, извоювани от всеобщата разруха и опустошение. От голяма височина всичко това изглеждаше като филм за злощастна група хорица, оцелели след глобално бедствие. Кадрите от повърхността бяха дори още по-обезкуражаващи.

Докато експедицията си проправяше път към сърцето на града, хронолитът постепенно изпълваше всеки кадър — в далечината, доминиращ над кафявата река, или отблизо, стърчащ на фона на следобедното тропическо небе.

Паметникът бе подозрително чист. Дори птиците и насекомите го избягваха. Имаше незначителен слой прах върху вдлъбнатините на изваяното лице, които замрежваха зареяния в далечината поглед на Куин. Но нищо не растеше дори върху тази тънка почва, която явно беше абсолютно стерилна. Там, където основата на паметника опираше в един от речните брегове, няколко лиани бяха направили неуспешен опит да се извият нагоре по осмоъгълния фундамент, но гладката му като огледало повърхност, лишена от грапавини, бе неподатлива и негостоприемна.

Експедицията хвърли котва в средата на реката и слезе на брега за още снимки. В един от кадрите над града се изви буря. Дъждовната вода се стичаше по стените на хронолита на миниатюрни потоци, малки водопади вдигаха кални струи от дъното на реката. Продавачите на пристанищния пазар покриха сергиите си с чергила и найлонови платна и се скриха под тях.

Кадър на дива маймуна, приклекнала върху повален билборд на „Ексън“, която зяпа лениво в небето.

Облаци, които се разтварят над огромната глава на Куин.

Слънце, които се подава иззад хоризонта, а хронолитът покрива града със сянка, сякаш е огромна минутна стрелка.

Имаше и още, но нищо, което да е от съществено значение. Изключих монитора и отидох да си легна.

Ние — поне англоговорящият свят — по това време вече бяхме единни в термините, с които описвахме хронолитите. Изникването им тук наричахме „поява“ или „пристигане“… някои дори предпочитаха „спускане“ и „контакт“, сякаш ставаше въпрос за докоснало повърхността торнадо.

Последният хронолит се бе появил (пристигнал, спуснал се) преди осемнадесет месеца, помитайки крайбрежната част на Макао. Само половин година по-рано подобен паметник бе разрушил Тайпей.

И двата камъка бележеха, както обикновено, военни победи, приблизително двайсет години напред във времето. По-точно двайсет и три — далеч по-малко от средната продължителност на живота, но достатъчно дълго, за да успее Куин (в случай че съществуваше, а не бе само абстрактен символ) да събере сили за завоевателния си поход в Азия. Достатъчно дълго за един млад човек да навлезе в зрялата възраст. Достатъчно дълго за момиче да стане млада жена.

Но от близо година никъде по света не се бе появявал нов хронолит и някои от нас бяха склонни да вярват, че кризата е отминала, може би дори приключила окончателно и че събитията ще си останат ограничени в пределите на азиатския континент.

Политическата обстановка обаче не внушаваше спокойствие. По-голямата част от Южен Китай бе завладяна от хаос и ширещо се беззаконие — ничия земя, в която Куин навярно вече събираше ядрото на своите последователи. Но имаше и такива статии във вестниците, които обсъждаха възможността Куин в края на краищата да се окаже позитивна сила — Куинистската империя със сигурност щеше да се гради върху диктатура и би могла да възстанови стабилността в един опасно неустойчив регион. Изплашеното пекинско правителство вече бе използвало веднъж атомно оръжие в неуспешен опит да унищожи миналогодишния т.нар. Ичангски Куин. Резултатът бе разрушена язовирна стена и потоп, който бе отнесъл радиоактивна кал навътре в Източнокитайско море. Щом бюрократите в Пекин бяха способни на подобен акт, какво пречеше на Куин да бъде дори по-жесток?

Аз самият все още нямах свое мнение по въпроса. Това, което правех, бе да събирам всякаква възможна информация за хронолитите (дата и час на поява, размери, предизвикани разрушения и прочие) в опит да ги разбера. Всъщност, веднъж вече един хронолит бе оказал сериозно въздействие върху моя живот и аз ги възприемах като предвестници на злощастни събития. Имаше дори моменти, в които искрено и дълбоко се страхувах от тях, макар да не смеех да го призная дори пред себе си.

Мания ли бе това? Анели смяташе, че съм вманиачен.

Опитах се да заспя. Да потъна в забрава и тъй нататък. Да погубя още една нощ.

Но не можах. Час преди изгрев слънце телефонът ми иззвъня. Трябваше да оставя да вдигне телефонният секретар. Но се пресегнах и дръпнах слушалката — кой знае защо си помислих, че може да се е случило нещо с Кати.

— Ало?

— Скот — рече дрезгав мъжки глас. — Скоти?

За един кратък миг си помислих панически, че това е Хич Палей. Хич, с когото не бях разговарял от 2021 г., Хич Палей, изникнал от миналото като проклет призрак.

Но беше друг призрак.

Лежах, заслушан в тежкото дишане, свистенето на нощния въздух през износените мехове.

— Татко?

— Скоти… — повтори той, сякаш нямаше сили да продължи нататък.

— Татко, пил ли си? — попитах, като старателно избегнах думата „пак“.

— Не — отрече той ядосано. — Не… о, майната му на всичко. Нали се лекувам… сам знаеш, дявол го взел.

После затвори.

Измъкнах се от леглото.

Гледах как слънцето се издига над земеделските стопанства на изток, огромните корпоративни ферми, нашата последна преграда срещу глада. Нивите бяха покрити с тънък снежен слой, от който се подаваха изсъхналите останки на опустошените царевични редове.

По-късно прескочих до апартамента на Анели и потропах на вратата.

Не се бяхме виждали повече от година, но все още поддържахме приятелски отношения, когато се срещнехме в кафенето. Напоследък тя проявяваше нещо като майчински интерес към мен — разпитваше ме за здравето, сякаш очакваше всеки миг да ме сполети нещо лошо. (Може би и този ден щеше да дойде, но все още бях здрав като бик.)

Но когато отвори вратата, на лицето й се изписа изненада и смущение.

Знаеше, че съм уволнен. Може би дори знаеше повече по въпроса.

— Скоти — възкликна тя, — ей, първо трябваше да звъннеш.

— Заета ли си? — Не изглеждаше да е заета поне ако се съдеше по дрехите. По-скоро чистеше кухнята.

— Ще излизам след минутка. Бих те поканила, но не съм облечена подобаващо. Какво правиш тук?

Едва сега осъзнах, че се страхува от мен — или може би се бои да я видят с мен.

— Скот? — тя погледна през рамо към коридора. — Проблеми ли имаш?

— Защо да имам проблеми, Анели?

— Ами защото… чух, че са те уволнили.

— Кога беше това?

— Какво искаш да кажеш?

— Откога знаеш, че ще ме уволнят?

— Питаш ме дали се е говорело? Не, Скот. Божичко, щеше да е толкова унизително. Не. Само слухове, нали знаеш…

— Какви слухове?

Тя се намръщи и прехапа устни. Имаше такъв навик.

— Например, че „Кемпиън-Милър“ не искали да си имат неприятности с правителството…

— Какво общо има това с мен, за Бога?

— Знаеш ли, не е необходимо да викаш.

— Анели, неприятности с правителството?

— Това, което чух, е, че някакви хора разпитвали за теб. Правителствени служители.

— Полиция?

— Не, да не би да си имаш ядове и с полицията? Ставаше дума за костюмари. Не зная подробности.

— Това звучи налудничаво.

— Хората приказват разни неща, Скот. Може да са глупости. Наистина нямам понятие защо са те уволнили. Въпросът е, че управата предпочита да си пази разрешителните. Заради задграничните пазари и прочее. Ако някой дойде и започне да задава въпроси за теб, това може да заплаши всички останали.

— Анели, аз не съм никаква заплаха.

— Зная, Скот. — Личеше й, че нищо подобно не знае. Не искаше да срещне очите ми. — Повярвай ми, сигурна съм, че всичко това са дрънканици. Скот, време е да се обличам. — Тя понечи да затвори вратата. — И следващия път ми позвъни, моля те!

Живееше на втория етаж на малък триетажен блок в старата част на Едина. Апартамент 203. Втренчих поглед в номера на вратата. Двайсет плюс три.

Никога вече не се видяхме с Анели. Понякога се питам какво ли е станало с живота й. Как се е справила през следващите трудни години.

Така и не казах на Джанис, че съм си изгубил работата. Не че се опитвах да й доказвам нещо. По-скоро на себе си. И със сигурност на Катлин.

Всъщност Катлин вече не се интересуваше от моя живот. На десет професионалните занимания на възрастните й се струваха скучни и безинтересни. Тя знаеше само, че „ходя на работа“ и че изкарвам достатъчно пари, за да бъда уважаван, ако не богат член на света на големите. И това й стигаше. Харесвах отражението си в очите на моята дъщеричка: големият, стабилен, предсказуем, дори скучен баща.

Но не и разочароващ.

И със сигурност не заплаха за когото и да било.

Не исках Кати (Джанис и дори Уит) да узнае, че съм бил уволнен… поне не веднага, поне докато намеря някакво обяснение. Може би нямаше да е щастливият край, но най-малкото следващата глава в историята.

И тя дойде — под формата на неочаквано телефонно позвъняване.

Не беше щастливият край. Изобщо не беше край. И със сигурност не ставаше въпрос за щастие.

Джанис и Уит ме поканиха на вечеря. Правят го от време на време, както хората си внасят допълнителните пенсионни вноски или участват в благотворителна програма.

Джанис вече не беше самотна майка в квартал на града с контролирани от градската управа наеми. Беше се отървала от позорното петно, след като се бе омъжила за своя началник в биохимичната лаборатория, където работеше. Уитман Делахънт беше амбициозно момче с изявен мениджърски талант. Фармацевтична компания „Кларион“ просперираше въпреки азиатската криза, попълвайки празнината на пазара, образувала се след отдръпването на китайските и тайванските препарати. (Уит обичаше да се хвали, че за тяхната фирма хронолитите били истински „божи дар“, което караше Джанис да се усмихва неспокойно.) Не мисля, че Уит ме харесваше особено, но ме приемаше като някой братовчед от провинцията, обвързан с жена му чрез досадни, но неизбежни роднински връзки.

Ще бъда откровен, той се опитваше да се държи дружелюбно с мен, поне онази вечер. Отвори лично вратата на двуетажната си къща и застана на прага, окъпан в топла, жълтеникава светлина. Усмихна се. Уит бе от онези едри, пухкави мъже, които малко приличат на плюшени мечета. Не беше красавец, но от онзи тип, който жените обичат да определят като „сладък“. Беше с десет години по-възрастен от Джанис. Притежаваше ентусиазирана, макар и не съвсем искрена усмивка, която разкриваше два реда бели зъби. Уит със сигурност имаше най-добрия зъболекар, най-добрата здравна застраховка и най-хубавата кола в квартала. Понякога се чудех дали Джанис и Катлин не се изморяват в опитите си да бъдат най-добрата съпруга и дъщеря.

— Заповядай, Скот! — възкликна той. — Събуй си обувките и се стопли на огъня.

Вечеряхме в просторната столова, с големи прозорци, за да можем да се любуваме на околния пейзаж. Кати ни разказа някои неща от училище. (Изглежда, последната година имаше проблеми с математиката.) Уит ни запозна ентусиазирано колко успешно върви работата му. Джанис все още се занимаваше с протеинов синтез в „Кларион“ и поговорихме малко и за това. Очевидно тя нямаше нищо против да остави на Уит да води разговора.

Кати първа се извини и се прехвърли в съседната стая, откъдето се чуваше равномерното бърборене на телевизора. Уит донесе шише бренди. Напълни доста несръчно чашите, като японец, опитващ се да спазва западната традиция. Уит със сигурност не си падаше по алкохола.

— Май все аз приказвах — извини се той. — Ти как си, Скот? Как върви животът при теб?

— „Провидението не раздава подаръци по списък“ — цитирах аз.

— Нашият Скоти е поет — подсмихна се Джанис.

— Всъщност, исках да кажа, че ми предложиха работа.

— Значи ли това, че напускаш „Кемпиън-Милър“?

— Разделих се с тях още преди две седмици.

— Охо! Смело решение, Скот.

— Благодаря, Уит, макар че тогава не бях толкова сигурен.

— И какво ще правиш сега? — попита Джанис.

— Ами, още не зная със сигурност… всъщност, помниш ли Сю Чопра?

Джанис се намръщи. После очите й се разшириха.

— Да! От „Корнел“, нали? Беше ни асистентка през първата година.

С Джанис се бяхме запознали в университета. За първи път я видях в химичната лаборатория, с колба течен алуминиев хидроксид в ръка. Ако я беше изпуснала, щеше да убие и двама ни. Първо правило на стабилната връзка: не изпускай проклетата колба.

Тъкмо Джанис ме бе представила на Суламит Чопра, тогава младши асистент с желание да изгради устоите на бъдещата си научна и преподавателска кариера. Помня, че в началото се държеше доста строго с всички, които посещаваха часовете й. Оказа се, че целта била да прогони онези, които идват по задължение, а с останалите да води задушевни беседи. Темата, с която бе спечелила място в университета, бе „Метафора и моделиране на реалността в литературата и физичните науки“ и тя се превърна в чест и разгорещен обект на дискусии. Сю бе готова да поставя високи оценки на всеки, който й помагаше в събирането на материали (ако ви се занимава с неща, като пространства на Калаби-Яу5, или разлики между първични и контекстно определени сили). Все пак часовете й за мен бяха приятно разнообразие. Към края на първия семестър вече не виждах в нея върлинеста млада преподавателка с изпъкнали очи и тотална липса на вкус по отношение на облеклото, а започнах да я възприемам като интелигентна и забавна жена, каквато си бе в действителност.

Поех дъх и казах:

— Сю Чопра ми предложи работа.

Джанис се обърна към Уит и поясни:

— Сю ни беше преподавателка в университета. Не видях ли името й наскоро във вестниците?

Вероятно, но навлизахме в опасна територия.

— Сега тя работи в една правителствена изследователска служба. Изглежда са добре финансирани, за да наемат още хора.

— Тя ли се свърза с теб?

— Може би не е редно да се интересуваме — намеси се Уит.

— Няма нищо, Уит. Всъщност Джанис искаше да попита защо мастит учен като Суламит Чопра ще търси компютърен плъх като мен. Въпросът е съвсем уместен.

— И отговорът е?… — подкани ме Джанис.

— Предполагам, защото й е нужен компютърен плъх.

— Каза ли й, че тази работа ти трябва?

— Е, нали знаеш. Ще държим връзка, докато реша.

(„Не се тревожи, Скоти. Ако ми потрябваш, ще те намеря.“)

— Така-така — поклати замислено глава Джанис, което бе нейният начин да ми подскаже, че прозира лъжите ми. Но не направи опит да ме изобличи.

— Какво пък, Скот, това е страхотно — рече Уит. — Времената сега са тежки. Хубаво е, че си намерил нова работа.

Сменихме темата, а след вечеря Уит също ни изостави. Джанис почака, докато излезе от стаята.

— Има ли нещо, което пропусна да споменеш? — попита тя.

Няколко неща. Казах първото.

— Работата е в Балтимор.

— Балтимор?

— Балтимор. Мериленд.

— Искаш да кажеш, че отиваш на другия край на Щатите?

— Там ще работя. Но още не съм съвсем сигурен.

— И не си съобщил на Катлин?

— Не. Не съм. Исках да разговарям първо с теб.

— Аха. Не знам какво да ти кажа. Всичко е толкова неочаквано. Питам се как ще го понесе Кати. Не се обиждай, но напоследък не говори често за теб.

— Е, не се разделяме завинаги. Ще я навестявам винаги когато мога.

— Ще я навестяваш, така ли, Скоти? Като че ли си й някакъв… чичо? Не зная. Може пък така да е по-добре. Двамата с Уит се разбират чудесно.

— Дори далече оттук аз пак съм й баща.

— Дотолкова, доколкото си бил винаги.

— Изглеждаш ми сърдита.

— Не съм. Чудя се само дали не трябва да бъда.

Скоро след това при нас слезе Уит и продължихме да бъбрим за разни неща, но снегът навън се усили и Джанис подхвърли, че не се знае каква ще е пътната обстановка. Така че аз се сбогувах с тях и изчаках на вратата да дойде Кати за традиционната прегръдка. Когато се появи в антрето, долната й устна, трепереше, а веждите й бяха смръщени.

— Катенце?

— Моля те, не ме наричай така. Не съм малка.

Изведнъж се сетих.

— Послушвала ли си ни?

Това, че имаше проблеми със слуха, не й бе попречило да ни чуе.

— Няма значение — нацупи се тя. — Разбрах, че заминаваш. Твоя работа.

Кой знае защо единственото, което ми хрумна да кажа, бе:

— Катлин, не бива да подслушваш разговорите на възрастните.

— Не ме учи какво да правя — тросна се тя и ми обърна гръб.

5.

Джанис ми позвъни ден преди да замина за Балтимор за събеседването със Сю Чопра. Бях изненадан да чуя гласа й по телефона — тя рядко се обаждаше, освен когато имахме уговорка да ме търси.

— Нищо не се е случило — побърза да ме успокои. — Исках само да ти пожелая успех.

От онзи тип успех, който ще ме държи далеч от тяхното градче? Не биваше да мисля подобни неща.

— Благодаря — рекох.

— От сърце ти го казвам. Мислих доста за всичко това. Държа да знаеш, че Катлин го понася доста тежко. Но ще се справи. Обича те, затова е натъжена.

— Какво пък — радвам се да го чуя.

— Това не е всичко. — Тя се поколеба. — Скоти, ние с теб здравата си объркахме живота. Помниш ли онези дни в Тайланд? Всичко беше толкова шантаво там. Толкова странно.

— За което искам да ти се извиня.

— Не ти се обаждам, за да ми се извиняваш. Не чу ли какво ти казах? Може пък донякъде и аз да имам вина.

— Джанис, да не започваме тази игра с вината. Вече няма никакво значение. Благодаря ти за всичко, което ми каза.

Докато разговаряхме, плъзнах поглед из стаята. Беше почти празна, повечето вещи бяха опаковани преди заминаването. Външните щори на прозорците бяха покрити с лед.

— Исках да ти кажа, че оценявам опитите ти да поправиш стореното. Не пред мен. Аз съм изгубена кауза, нали? Но пред Катлин.

Не отговорих.

— През цялото време, докато работеше в „Кемпиън-Милър“… Знаеш ли, толкова се безпокоях, когато се върна на времето от Тайланд. Не знаех дали няма да цъфнеш на вратата, да започнеш да ме преследваш — мен и най-вече Катлин. Не бях сигурна, че е хубаво за нея да се среща с теб. Но ще призная, че дори като разведен баща, ти беше перфектен. Преведе Катлин през всички изпитания на дете с разведени родители, сякаш я водиш през минно поле, поемайки рисковете върху себе си.

Това беше чистосърдечен разговор, назрял от много години насам, само дето не знаех какво да отговоря.

Тя продължи:

— В началото изглеждаше, сякаш се опитваш да докажеш нещо на себе си, да покажеш, че си в състояние да се държиш като зрял човек и да поемаш отговорност.

— Не да го докажа — рекох. — Да го направя.

— Да го направиш, но и да се накажеш за стореното. До поемеш цялата вина. Което означаваше и да понесеш отговорността. Само че след известно време това само по себе си се превърна в проблем. Скоти, само монасите се измъчват непрестанно.

— Аз не съм монах, Джанис.

— Ами не се дръж като такъв. Ако тази работа ти се струва подходяща възможност, приеми я. Иди там, Скот. Кати няма да спре да те обича само защото не можеш да я виждаш веднъж седмично. Сега е доста разстроена, но мисля, че ще може да те разбере.

Дълга реч. Най-добрият опит на Джанис досега да ми даде прошка заради онзи злощастен период от съвместния ни живот. Тя беше чудесна. Великодушна и чистосърдечна. Но освен това не можех да не дочуя звука от захлопващата се врата. Джанис ми даваше разрешение да започна нов живот и същевременно ми внушаваше, че надеждите ми да възстановим отново онова, което някога бяхме започнали заедно, са абсолютно безпочвени.

Какво пък, и двамата го знаехме. Но което разумът разбира, сърцето невинаги приема.

— Не можех да не се сбогувам с теб, Скоти.

Гласът й съвсем леко потрепери, сякаш се задави от нещо.

— Благодаря ти, Джанис. Поздрави на Уит.

— Обади се, като почнеш работа.

— Разбира се.

— Кати все още има нужда да те чува, независимо от настроението й в момента. Пък и времената сега са такива…

— Разбирам.

— И внимавай по пътя към летището. Шосетата са хлъзгави заради снега.

Пристигнах на летището в Балтимор с надеждата да ме чака шофьор с табелка с името ми, но вместо това там беше самата Суламит Чопра.

Познах я въпреки всички изминали години. Тя стърчеше с една глава над тълпата. Носеше торбести панталони в маскировъчен цвят и фланела, която може би е била бяла, преди да бъде третирана многократно с всякакви видове перилни препарати. Приличаше на човек, който се облича от магазин за дрехи втора употреба, и аз сериозно започнах да се двоумя дали е в състояние наистина да ми предложи работа… но сетне си спомних за академичното й минало и научните й изследвания.

Тя ми се усмихна. Отвърнах й, макар и не толкова ентусиазирано. Протегнах й ръка, но при Сю тези номера не минаваха. Тя ме сграбчи в обятията си и ме пусна стотни от секундата преди да изгубя съзнание и да се задуша.

— Същият стар Скоти — рече.

— Същата стара Сю — отвърнах запъхтяно.

— Колата ми е отвън. Обядвал ли си?

— Дори не съм закусвал.

— В такъв случай остави на мен.

Беше ми позвънила преди две седмици, пробуждайки ме от лишена от сънища следобедна дрямка. Първите й думи бяха:

— Здрасти, Скоти. Чух, че си останал без работа.

Представяте ли си, с тази жена не бях разговарял от онази случайна среща в Минеаполис. И не бе отговорила на нито едно мое позвъняване. Трябваха ми няколко секунди, за да позная гласа.

— Извинявай, че не те потърсих по-рано — продължи тя. — Но имаше причини за това. Важното е, че те държах под око.

— Държала си ме под око?

— Това е дълга история. — Замълчах в очакване да ми я разкаже, но вместо това тя се върна към времето в „Корнел“, а после ми обясни, как се заела с изучаване на хронолитите, които интересували и мен. Усетих, че нарочно отбягваше темата. Постепенно заговори за физика, отново нейните пространства на Калаби-Яу и нещо, което наричаше тау-турбуленция.

Накрая ми омръзна и я прекъснах.

— Хубаво де, изгубих си работата. Но ти откъде знаеш?

— Тъкмо за това ти се обаждам. Нося известна отговорност за случилото се.

Спомних си думите на Арни Къндерсън за хора от правителството. Костюмарите, както ги бе нарекла Анели.

— Казвай каквото има да ми кажеш — подканих я.

— Добре, но трябва да си търпелив. Нали нямаш спешна работа? Не ти се ходи до тоалетната?

— Ще те държа в течение.

— Добре. Всъщност, откъде да започна? Скот, забелязал ли си колко е трудно понякога да подредиш причина и следствие? Нещата са толкова объркани.

Сю бе публикувала няколко статии върху темата за екзотичните форми на материята и за трансформациите на Калаби-Яу („Небарионна материя и как да развързваме възли в струната“) още по времето, когато се бе появил Чъмфонският хронолит. Повечето от тях се занимаваха с въпроса за хроносиметрията — концепция, която тя бе твърдо решена да ми разясни докрай, докато не я прекъснах уморено. След Чъмфон, когато Конгресът бе започнал да гледа сериозно на заплахата от хронолитите, Сю получила покана да се присъедини към научноизследователска група, финансирана от няколко агенции за обществена безопасност и под пряко федерално наблюдение. Осведомили я, че става дума за фундаментални физични изследвания и че може да разчита на помощта на колегите си от „Корнел“ и на още няколко други университета. Намекнали й, че подобна служба ще остави ярък отпечатък в биографията й.

— И ти какво направи? — попитах.

— Приех, естествено. Още в първите месеци се натъкнах на твоето име. Имаше те в едни списъци за очевидци на Чъмфонския хронолит, разпитвани от правителствени агенти.

— Аха.

— Естествено, веднага се сетих за теб. Тогава даже мислехме да съберем колкото се може повече хора, за кръвни проби, изследвания и прочее, но се отказахме — твърде много работа, без да се очакват решаващи резултати. Пък и проблемите с гражданските права, нали разбираш? Все пак запомних, че името ти беше в списъка. Всъщност, там беше цялата ти биография, включително и хипертекстова връзка към мен.

Изведнъж си спомних за Хич Палей. Неговото име също трябваше да фигурира в онзи списък. Дали не са се разровили по-сериозно в живота му? Нищо чудно вече да е в затвора. Това би обяснило странния инцидент в пощенската служба на Изи.

Но, разбира се, не споменах нито думичка пред Сю.

А тя продължи:

— Та, както ти казвах, името ти се загнезди в ума ми и изникна там съвсем наскоро. Скоти, трябва да разбереш, че развитието на тази криза направи всички ни параноични. И може би съвсем оправдано. Особено след Ичанг — тогава вече чашата преля. Имаш ли представа колко са жертвите само от наводнението? Да не говорим, че това е първата атомна бомба, взривявана през нашия век, при това в обстановка, близка до военните действия.

Не беше необходимо да ми го казва. Бях чел доста неща по въпроса. По-скоро бях изненадан, че агенции като ЦРУ, ФБР и АНС подпомагат изследванията на Сю. Това означаваше, че хронолитите се разглеждат като заплаха за националната сигурност. Никой не говореше открито за това, но мнозина бяха спохождани от подобен кошмар — хронолит на американска земя, Куин, извисяващ се над Хюстън, Ню Йорк или Вашингтон.

— И тогава отново се натъкнах на твоето име… само че беше в друг списък. ФБР пак се занимаваше с очевидците. Искам да кажа, те са те наблюдавали през цялото време. Е, не точно наблюдение, по-скоро са следили отдалеч движението ти из страната и зад граница…

— Божичко, Сю!

— Напълно безвредна чиновническа дейност. До съвсем скоро. Работата ти в „Кемпиън-Милър“ изникнала в полезрението им.

— Разработвах бизнес софтуер. Не виждам как…

— Малко е сложно, Скоти. Занимавал си се с деликатни теми, като маркетингова евристика и обществени очаквания. Погледнах кода ти…

— Виждала си основния код на „Кемпиън-Милър“?

— „Кемпиън-Милър“ сам ни го предостави.

Сега вече започнах да сглобявам картината. Агент на ФБР посещава „Кемпиън-Милър“ и с въпросите си пробужда безпокойството на управата, особено, когато се заинтересува от главния код. Това вече можеше да обясни странното поведение на Арни Къндерсън и забулената в тайнственост атмосфера около моето уволнение.

— Да не искаш да кажеш, че са ме уволнили заради теб?

— Никой от нас не е смятал, че ще си загубиш работата. Просто такива неща се случват. Макар че ни беше от полза.

„Полза“ би била последната дума, която щеше да ми хрумне.

— Скоти, не виждаш ли как всичко се връзва? Озоваваш се на мястото, където се появява Чъмфонският хронолит, и той оставя неизличима следа върху целия ти живот. Сега, пет години по-късно, става ясно, че разработваш алгоритми, които имат пряко отношение към нашата изследователска дейност тук.

— Така ли?

— Да, повярвай ми. Бяха те забелязали от известно време, но аз казах няколко добри думи за теб. Може би щяха да те оставят на мира, но някои доста влиятелни хора взеха да изразяват безпокойство. Въпросът не е само в Ичанг, а и в икономиката, бунтовете, всички неприятности по време на последните избори… обстановката сега е крайно изнервена. Така че, когато научих, че са те уволнили, хрумна ми гениалната идея да те преместим тук.

— Като какъв — като затворник ли?

— Моля ти се. Имам сериозно отношение към работата ти, Скоти. Разработките ти са изключително професионални. И пряко свързани с нашите. Достатъчно е да ти кажа, че от известно време се занимавам с моделиране на общественото поведение и влиянието на очакванията върху настроенията на хората. Приложение на обратната връзка и на теорията за рекурсията6 за физични събития и човешко поведение.

— Сю, аз съм програмист. Създавам алгоритми, но не претендирам, че ги разбирам.

— Прекалено си скромен. Работата ти е доста важна. Повярвай ми, ще бъде далеч по-полезна, ако я вършиш за нас.

— Не разбирам. Моята работа ли те интересува, или фактът, че съм бил в Чъмфон?

— И двете. Подозирам, че съвпадението не е случайно.

— Не може да бъде иначе.

— Да, в обикновения смисъл. Но, Скоти, има толкова много неща, които не мога да ти кажа по телефона. Трябва да дойдеш да се видим.

— Сю…

— Сега ще ми кажеш, че се чувстваш, сякаш съм те притиснала до стената. Че не можеш да вземеш подобно решение, докато още не си преодолял чувството за самосъжаление, което те е завладяло от известно време насам.

Честно казано, почти бе ударила в целта.

— Но аз не те карам да вземаш решение — продължи тя. — Ела да се видим. Ела в Балтимор. На мои разноски. Ще поговорим за всичко тук. Аз ще уредя пътуването ти.

Едно от нещата, които знам за Суламит Чопра, е, че реши ли да направи нещо, прави го.

Рецесията бе ударила Балтимор дори по-силно от Минеаполис и Сейнт Пол. Градът, който все още се справяше чудесно в началото на века, сега изглеждаше занемарен, с множество опразнени и затворени магазини, неработещи обществени информационни табла и пожълтели от слънцето билбордове.

Сю паркира колата пред малък мексикански ресторант и ме въведе вътре. Тук я познаваха добре, защото я поздравиха по име. Сервитьорката беше облечена така, сякаш бе излязла от някоя старинна хасиенда, но изрецитира менюто на кристален английски. Усмихваше се на Сю както алчен хазяин се усмихва на богатия си наемател — предположих, че Сю оставя щедри бакшиши.

В началото разговаряхме на общи теми — текущите събития, Оглалалската криза, делото „Пембъртън“. Очевидно Сю се опитваше да възстанови добрите ни взаимоотношения от едно време, онази семейна интимност, която поддържаше с всички свои студенти в „Корнел“. Представата за авторитарен преподавател винаги й е била чужда. Не се прекланяше пред никого и не обичаше да й се кланят. Имаше старомодни разбирания за отношенията между научните специалисти и за тяхната равнопоставеност пред абсолютната истина на този свят.

След „Корнел“, информира ме тя, изследването на хронолитите поглъщало все повече от времето й и започнало да оказва съществено въздействие върху насоката, в която поела кариерата й. През този период започнала да публикува различни статии по темата, но повечето от тях били цензурирани от агенциите за сигурност.

— Всъщност, най-важните ни разработки изобщо не могат да бъдат публикувани, тъй като мнозина се страхуват, че ще се превърнат в оръжие в ръцете на самия Куин.

— Значи сега ти е известно повече, отколкото можеш да кажеш.

— Да, знаем доста неща, но не достатъчно. — Сервитьорката донесе купичка с ориз и кълнове. Сю се наведе над яденето, смръщила замислено вежди. — Знам доста неща и за теб, Скоти. За развода ти с Джанис и прочее. Че дъщеря ти живее при майка си. Че Джанис се е омъжила. Че работиш от пет години в „Кемпиън-Милър“, без да получиш повишение. Което е отвратително, защото ти си отличен специалист. Не си гений, но ти сече пипето. Можеш да се справиш по-добре.

— Точно това винаги пишеха на препоръките ми: „Може и по-добре“.

— Успя ли да преодолееш раздялата с Джанис?

Сю задаваше въпроси с тактичността на цензор. Но едва ли е смятала да ме обижда.

— Горе-долу — отвърнах.

— А момичето? Катлин, нали? Божичко, помня времето, когато Джанис беше бременна. Разхождаше се с онзи голям корем. Сякаш се беше опитала да скрие под полата си Фолксваген.

— С Кати се разбираме чудесно.

— Обичаш ли я?

— Да, Сю, обичам дъщеря си.

— Естествено, че я обичаш. Колко типично за теб. — Тя изглеждаше искрено зарадвана.

— Ами ти? Нещо интересно при теб?

— Не. Живея сама. Има един човек, с когото се виждам понякога, но това не е връзка. — Тя сведе очи и добави: — Тя е поетеса. От онзи тип поети, които си изкарват прехраната в някой магазин. Не мога да й кажа, че работя за ФБР. Пък и тя често се среща и с други хора. Не сме моногамни. Не успяваме да сме заедно толкова често.

Вдигнах чаша.

— Странни времена.

— Странни, наистина. Наздраве. Между другото, чух, че не говориш с баща си.

Едва не се задавих.

— Преглеждах записите от телефона ти. Той ти звъни. Разговорът не трае и трийсет секунди.

— Нашето е нещо като надпревара. Кой пръв ще затвори. По дяволите, Сю, това са лични разговори!

— Скоти, той е болен човек.

— На мен ли го казваш?

— Не, наистина. Сигурно си мислиш, че говоря за емфизема. Но наскоро е ходил при онколог. Има рак, неподлежащ на лечение, с метастази.

Оставих вилицата на масата.

— О, Скоти! — рече тя. — Съжалявам.

— Започвам да разбирам колко малко те познавам.

— Разбира се, че ме познаваш.

— Познавах те отдавна. Но не толкова отблизо. Помня те като преподавателка от университета, не като жената, заради която ме уволниха — и която подслушва телефона ми.

— Какво пък, вече никой няма право на личен живот и ти го знаеш.

— Той умира ли?

— Вероятно. — Лицето й помръкна. — Скоти, моля те, прости ми. Понякога говоря, без да мисля. Като че ли съм аутист или нещо подобно.

Виж, с последното не можех да се съглася. Сю винаги преценяваше внимателно ефекта на думите си и умееше да предсказва реакциите на околните. И обичаше да говори — сега дори повече отпреди.

— Не е моя работа — добави тя. — Прав си.

— Не ми трябва заместител на родител. Не съм сигурен дори дали ми трябва работа.

— Скоти, не аз съм започнала да подслушвам телефона ти. Можеш да избереш тази работа или да си тръгнеш, но това не значи, че ще си върнеш нормалния живот.

„Баща ми умира“ — мислех си аз.

Чудех се дали ме е грижа.

Върнахме се в колата, където Сю продължи да се извинява.

— Необходимо ли е да ти напомням — рече малко след това, — че животът и на двама ни е обвързан? И двамата пострадахме от хронолитите по начин извън нашия контрол. Скоти, опитвам се да се справя с това доколкото е по силите ми. Нуждаем се от теб и ми се струва, че работата ти ще е далеч по-интересна от онова, което си правил в „Кемпиън-Милър“. — Докато говореше, тя премина на жълт светофар. — Наистина ли не те интересува с какво се занимаваме?

Интересуваше ме, разбира се, но не исках да й доставя удоволствието да го призная.

— Освен това… — стори ми се, че се изчерви. — Харесвам компанията ти.

— Едва ли съм единственият в тази категория.

— Имам колеги, но не и компания. Пък и сам знаеш, че предложението си го бива. Особено в света, в който живеем. Ще можеш да попътуваш — добави тя с изкусителен глас. — Ще видиш далечни страни. Ще присъстваш на чудеса.

По-чудно от науката.

6.

Във великата и неувяхваща традиция на федералната бюрокрация трябваше да чакам три седмици, през които не се случваше нищо. Шефовете на Чопра ме настаниха в един мотел и сякаш ме забравиха. Обажданията ми до Сю бяха пренасочвани до непознат служител на име Морис Торанс, който ми повтаряше, че трябва да бъда търпелив. Безплатен румсървис, само дето и това омръзва накрая. Не исках да напускам апартамента си в Минеаполис, докато нямам нещо сигурно, и всеки ден, прекаран в Мериленд, ми носеше загуби.

Без никакво съмнения терминалът на мотела се подслушваше, вероятно от ФБР. Но аз не вършех нищо встрани от очакванията им — събирах данни за Куин и преглеждах внимателно публикациите на Сю.

Три от тях, две в „Нейчър“ и една в „Сайънс“, привлякоха вниманието ми. И трите бяха посветени на теми, по които не бях специалист, и имаха съвсем далечна връзка с хронолитите: „За хипотетичното съществуване на тау-обединяваща енергия“, „Не-адронични7 материални структури“ и „Гравитационни и темпорални обвързващи сили“. Доколкото можах да схвана от текста, Сю предлагаше някои интересни решения на фундаментални физични проблеми. Стилът, който бе използвала в статиите, говореше за една непозната за мен Сю — едновременно съсредоточена и потайна.

Известно време мислех и за самата нея. За тези, които я познавахме на времето, тя беше нещо повече от преподавател. Никога не бе обръщала особено внимание на собствения си живот. Родена в Мадрас, бе емигрирала заедно с родителите си на тригодишна възраст. Беше живяла доста изолирано по време на детството си, разделяйки вниманието си между училището и разнообразните й интелектуални интереси. Никога не бе обсъждала с родителите си, описвани от нея като „консервативни и донякъде религиозни“, своите различни сексуални вкусове. Дори да носеше някаква стара болка в себе си, очевидно я прикриваше добре.

Ако изобщо имаше източник на радост в живота й, това несъмнено бе работата — работеше с ентусиазъм, който без никакво съмнение бе напълно искрен. Удоволствието, което черпеше от нея, бе като екстаза, който получава монахът от страстните си молитви.

Със сигурност Сю бе интересна и дълбока личност. Но аз познавах само онова, което тя показваше на повърхността. „Хипотетичното съществуване на тау-обединяваща енергия“. Какво ли означаваше?

Означаваше, че се опитва да надзърне в тайните на строежа на вселената. Че се чувства у дома сред фундаменталните познания.

Бях самотен, но твърде потиснат, за да направя нещо по въпроса, и се забавлявах единствено като наблюдавах колите на паркинга, опитвайки се да открия дали в някоя от тях не се спотайва наблюдателна група на ФБР.

Ала когато най-сетне се сблъсках с ФБР, нямаше нищо потайно в срещата. Морис Торанс ми позвъни, за да ме информира, че имам уговорена среща в сградата на Федералното бюро в централната част на града и че трябва да съм готов да ми вземат кръвни проби и да бъда подложен на изследване с полиграф8. Че тези неща са задължителни, в случай че съм съгласен да приема предложението на Чопра. Изглежда правителството, или поне Федералното бюро, се отнасяше съвсем сериозно към значението на изследванията й.

Но дори Морис не беше наясно с всичко, което ме очакваше в сградата на ФБР. Не само, че ми взеха кръв, но ми направиха рентгеново изследване и скенер на главата. Трябваше да дам проби от урина, фекалии и косми. Взеха ми пръстови отпечатъци, подписах съгласие за ДНК експертиза и бях отведен в стаята с полиграфа.

През часовете, след като Морис Торанс бе споменал думата „полиграф“, в главата ми се въртеше само едно име: Хич Палей.

Проблемът бе, че знаех за Хич неща, заради които той можеше да попадне в затвора, стига, разбира се, да не беше вече там. Хич никога не е бил сред най-близките ми приятели и не бях сигурен до каква степен му дължа лоялност след толкова години. Въпреки това бях решил, че по-скоро ще откажа работата на Сю, отколкото да изложа на риск свободата му. Хич беше престъпник и хвърлянето му в затвора може би щеше да е справедлив акт спрямо обществото, но лично аз не виждах никаква справедливост в това да се затваря човек само защото е продавал марихуана на неудачници, които иначе щяха да инвестират скромните си финанси във водка, кока или метамфетамини.

Вярно, че Хич не изпитваше скрупули заради това, което вършеше. Но аз щях да изпитвам, ако се наложеше да го предам.

Операторът на полиграфа ми заприлича по-скоро на шарлатанин, отколкото на доктор, въпреки бялата престилка и важния вид. Неизбежният Морис Торанс се присъедини, за да присъства на изследването. Морис бе типичният служител в представите ми, с олисяла глава и натежало тяло. Но ръкостискането му бе здраво и поне не проявяваше открита враждебност.

Оставих на оператора да нагласи датчиците по тялото ми и отговорих на встъпителните въпроси, без да се запъвам. Оттук нататък Морис пое диалога и започна да ме прекарва, стъпка по стъпка, през първоначалната ми среща с Чъмфонския хронолит, като прекъсваше само когато операторът добавяше бележки към милиметровата хартия, която апаратът бълваше (антикварна машина, вероятно конструирана и произведена някъде към края на двайсети век). Разказах цялата история чистосърдечно, но внимателно и не се подвоумих да спомена името на Хич Палей, като дори добавих, че държи магазинче за стръв, което всъщност бе легалното му занимание.

Когато стигнах до прибирането ни в банкокския затвор, Морис ме попита:

— Претърсиха ли ви за наркотици?

— Претърсиха ме повече от веднъж. Но дали за наркотици, не зная.

— Имахте ли у себе си тогава наркотици или други забранени вещества?

— Не.

— Пренасяли ли сте забранени вещества през националната или щатските граници?

— Не.

— Известен ли бяхте за появата на хронолита, преди да го видите? Имахте ли някакви предварителни сведения относно събитието?

— Не.

— Значи за вас беше изненада?

— Да.

— Познато ли ви е името Куин?

— Само от новините.

— Виждали ли сте образа, изваян върху последващите паметници?

— Да.

— Познато ли ви е лицето? Разпознавате ли го?

— Не.

Морис кимна, после разговаря известно време насаме с оператора. След няколко минути ме освободиха от датчиците.

Морис ме изпрати до изхода.

— Минах ли? — попитах.

Той се усмихна.

— Не и ако ставаше въпрос за моята служба. Но на ваше място не бих се притеснявал.

Сю ми позвъни на сутринта и ми каза да се явя на работа.

По причини, известни вероятно на ограничен кръг посветени, федералното правителство бе настанило тукашния клон на Отдела за изследване на хронолитите в една постройка на промишленото предградие. Двуетажна сграда, състояща се от множество кабинети и просторна библиотека, нищо повече. Всъщност, действителната работа по изследванията се вършеше в университети и федерални лаборатории, както ми обясни Сю. Тук тя управляваше „мислещ танк“ — съветническо-консултантско бюро, което даваше насоките за изследванията. От Сю се искаше да очертава тенденциите и да открива най-перспективните идеи. Над нея стояха служители от Федералното бюро и конгресмени. Сю представляваше най-висшия ешелон в Отдела за изследване на хронолити, поне що се отнасяше до научната му част.

Запитах се как някой, толкова запален по научни изследвания, каквато бе Сю, би се съгласил да заеме управленски пост. Спрях да се чудя, когато тя отвори вратата на кабинета си и ме покани вътре. Освен бюро, в просторната стая имаше няколко шкафа, натъпкани с материали, а по монитора й бяха налепени изрезки от вестници и разпечатки на материали от интернет. Всички стени бяха покрити със снимки.

— Добре дошъл в sanctum sanctorum — рече Сю усмихнато.

Фотографии на хронолити.

Имаше ги навсякъде, от професионални портрети до туристически снимки и загадъчни сателитни изображения със странно променени цветове. Тук беше Чъмфонският монолит, с подробности, които никога не бях виждал, и отделни снимки на надписа, на които се различаваше и най-малкият детайл. Тук беше и Банкок, първото изображение на самия Куин. (Вероятно не съвсем точно пресъздадено, според мнозина експерти. Чертите бяха твърде общи, сякаш някой бе помолил създателя да представи типично изображение на „световен водач“.)

Тук бяха Пьонгианг и Хо Ши Мин. Тайпей, Макао и Сапоро, а също хронолитът от Кантонското плато, който се издигаше над останките на разрушени силози. Тук беше Ичанг, както преди, така и след ядрения удар, самият паметник оставаше непроменен, но коритото на Жълтата река приличаше на прекъсната артерия след разрушаването на язовирната стена.

Тук, фотографирано от орбита, бе кафявото течение на нахлуващата в морето замърсена река.

И над всичко това невъзмутимо спокойното лице на Куин, вперил поглед в безкрая от височината на своя трон.

Сю ме наблюдаваше, докато разглеждах снимките.

— Пълна противоположност на идеята за паметник, нали? Би трябвало паметниците да са посланици към бъдещето — мъртвите говорят на своите потомци.

— „Вижте делата ми, о, могъщи и отчаяни.“

— Именно. Но хронолитите обърнаха всичко наопаки. Не „аз бях тук“, а по-скоро „аз идвам“. „Аз съм бъдещето, независимо дали ви харесва.“

— Вижте делата ми и треперете.

— Възхитително и отвратително, нали?

— И ти ли смяташ така?

— Ще ти призная, Скоти, че има моменти, в които направо ми взема ума.

— На мен също. — Да не говорим за жена ми и дъщеря ми — хронолитът ми бе отнел и тях.

Бях малко объркан да видя собствената си мания по хронолитите представена върху стените в кабинета на Сю Чопра. Сякаш току-що бях открил, че двамата с нея делим общ дихателен орган. Но това бе причината да се съгласи да постъпи на тази служба — сега имаше възможност за достъп до всякаква информация за хронолитите. Ако бе останала в някоя лаборатория, щеше да разполага с ограничени средства и без поглед върху развитието на нещата. И все още имаше възможност да работи над фундаменталните си изследвания — дори по-ефективно, след като на бюрото й всекидневно се поставяха материали, свързани с всички секретни научни изследвания.

— Ето това е, Скоти.

— Добре, покажи ми къде ще работя.

Тя ме отведе до малък кабинет, оборудван с бюро и терминал. Терминалът на свой ред бе свързан чрез секретен достъп с квантово-органична работна станция — неимоверна сила в сравнение с компютъра ми в „Кемпиън-Милър“.

На дървен стол в ъгъла на кабинета седеше Морис Торанс и четеше последното издание на „Голф“.

— И той ли върви с комплекта? — попитах.

— Ще се постесниш заради него. Морис трябва да е близо до мен.

— Приятел ли ти е?

— Морис е моят телохранител, освен други неща.

Морис се усмихна и остави списанието. Почеса се по главата, несръчен жест, който вероятно целеше да покаже очертаващия се под сакото му кобур.

— Аз съм почти безвреден — рече той.

Здрависахме се, този път малко по-сърдечно, отколкото когато ме водеше за уринна проба.

— Засега — поде Сю — ще искам от теб само да се запознаеш работата тук. Няма да те пришпорвам както на предишната ти служба, така че си води бележки. В края на седмицата ще обсъдим как да продължим.

През първия ден се занимавах с това. Но не се интересувах от данните и заключенията на Сю, а по-скоро от методите на работа, формулировките, с чиято помощ проблемите се трансформираха в логически задачи, които после подлежаха на анализ и обработка. Някои от програмите, инсталирани от Сю, се оказаха ужасно допотопни и бавни и даваха само далечно приближение, груба и примитивна оценка на събитията.

По някое време Морис приключи с разглеждането на „Голф“ и донесе обяд от закусвалнята малко по-надолу по пътя, заедно с екземпляр от „Летящият риболовец“, с което да разсее следобедната скука. Сю се появяваше от време на време, за да ни огрее с щастливата си усмивка: ние бяхме нейната буферна зона, изолиращият слой между света и загадката на Куин.

Едва докато карах към къщи — поредния нает апартамент в моя живот, все още полупразен, — си дадох сметка колко внезапно и необратимо се бе променил животът ми.

Може би беше заради напрежението от трафика или заради гледката на палатковите селища и изоставените ръждясали автомобили край пътя, а нищо чудно да бе и заради перспективата да прекарам един самотен уикенд. Въздържанието никога не се е радвало на популярност сред обществото, но стоицизмът се смяташе за достойнство, а ключът към него бе тъкмо въздържанието, твърдият отказ да се капитулира дори пред най-ужасяващата истина. Напоследък можех да се похваля със завиден стоицизъм. Но когато смених лентите, за да задмина една цистерна, отзад ме притисна жълт ван, а камионът започна бавно да се измества към мен, и усетих, че лицето ми се облива в хладна пот. Намирах се в сляпата зона на шофьора на камиона, още няколко секунди и сблъсъкът ни щеше да е неизбежен. На всичко отгоре ванът зад мен отказваше да намали и за няколко мига ме завладя неудържима паника.

После шофьорът на цистерната ме забеляза в страничното огледало, изправи волана и ме пропусна да мина.

Ванът профуча покрай мен, сякаш нищо не се е случило.

Продължих да стискам кормилото с лепкави пръсти, загледан право напред в сивкавия път — напълно изгубен, някъде по средата между забравата и забвението.

Седмица по-късно пристигнаха първите добри новини: обади се Джанис, за да ми съобщи, че Кати ще получи ново ухо.

— Нарича се мастоидно-кохлеарна протеза — обясни ми тя. — Това е нова методика, но доста успешна, особено при случаи като нашия, когато глухотата е вторична.

— Могат ли да го направят?

— Казват, че успеваемостта е почти сто процента.

— Опасно ли е?

— Не особено. Но все пак става с операция. Ще лежи в болница поне седмица.

— Кога?

— Записана е за след шест месеца.

— С какво ще платиш?

— Уит има солидна застраховка. Неговата фирма е готова да поеме част от разходите. Аз също ще помогна, с каквото мога, а останалото Уит възнамерява да плати от джоба си. Това може да означава втора ипотека на къщата. Но също и че Катлин ще има нормално детство.

— И аз искам да помогна.

— Скоти, знаеш, че не си кой знае колко богат в момента.

— Имам пари в банката.

— Благодаря ти за предложението. Но, честно казано, Уит ще се чувства по-спокоен, ако се справи сам с това.

Кати бе привикнала със загубата на слуха. Ако не обръщате внимание на леко наклонената й глава и начина, по който понякога се мръщи, когато разговорът стане твърде тих, няма да забележите, че има недъг. Ала постоянно й се напомняше, че е различна — в клас винаги я слагаха на първия чин, много учители й говореха бавно, оформяйки думите с уста, сякаш е глухоням урод. Беше несръчна в училищните игри, защото можеха лесно да я изненадат откъм гърба. Всичко това, плюс вродената й срамежливост, я бе направило неуверена, потисната, самовглъбена.

Но ето че предстоеше промяна. Стореното можеше да бъде поправено благодарение на напредъка на биомеханичните приложения. И също така на Уитман Делахънт. Дори и помощта му да бе донякъде подхранвана от собствения му егоизъм… какво пък, майната му за това.

Катлин отново щеше да е здрава. По-важно от това нямаше.

— Въпреки всичко искам да участвам, Джанис. Това е нещо, което дължа на Катлин отдавна.

— Ни най-малко, Скоти. Проблемът с ухото изобщо не е по твоя вина.

— Искам да й помогна, Джанис.

— Какво пък, щом настояваш, Уит сигурно ще се съгласи да поемеш малка част.

Добре, че бях пестелив през последните пет години. „Малката част“ се оказа половината от цената на операцията.

— И така, Скоти — рече ми Сю Чопра, — готов ли си за пътешествие?

Вече й бях казал за операцията на Катлин. Осведомих я и че искам да съм при дъщеря ми, когато се възстановява — и че последното не подлежи на обсъждане.

— Че това може да продължи половин година — възрази тя. — Да не мислиш, че разполагаме с толкова много време?

Седяхме в просторното кафене, четирима на масата край прозореца, от който се виждаше шосето. Аз, Сю, Морис Торанс и един млад мъж на име Реймънд Мозли.

Рей Мозли беше физик, специализант в Масачузетския технически университет, който работеше със Сю върху някои електронни изобретения. Двайсет и пет годишен, с добре очертано шкембенце, чорлав и с ум като наточен бръснач. Избягваше ме няколко седмици, най-вече защото бях непозната физиономия, но постепенно ме прие, когато осъзна, че не съм му съперник за привързаността на Сю Чопра.

Сю, разбира се, бе с близо петнайсетина години по-възрастна от него, а и сексуалните й вкусове не бяха насочени към мъже, още по-малко към млади физици със занемарена външност, които смятаха, че задушевен разговор на тема мю-мезонни взаимодействия може да се възприеме като покана за интимна близост. Сю му бе обяснила всичко това няколко пъти и Рей привидно бе приел обяснението. Но все още я обстрелваше с влажни погледи от другата страна на масата и се съобразяваше с мнението й с верността на любовник.

— Удивително е — поде Сю — колко малко сме научили в действителност за хронолитите през годините след Чъмфон. Всичко, което можем, е да ги характеризираме до известна степен. Знаем например, че не могат да бъдат съборени, колкото и да копаем основите, защото поддържат фиксирана дистанция от земния център на гравитация и постоянна ориентация — дори ако това означава да увиснат насред въздуха. Знаем, че са инертни, че притежават известен индекс на рефракция, че са по-скоро излети, отколкото изваяни, и така нататък. Но нищо от това не ни помага да разберем същността им. Ние възприемаме хронолитите по начина, по който средновековен теолог би възприел автомобила. Той е тежък, тапицерията се загрява от пряка слънчева светлина, едни детайли са остри, други — гладки. Някои от тези детайли могат да бъдат важни, повечето вероятно не са, но не можеш да ги сортираш, без да притежаваш обединяваща теория. А точно тя ни липсва.

Ние кимахме с мъдър вид, както правехме обикновено, когато Сю разсъждаваше на глас.

— Но някои детайли са по-интересни от другите — продължи тя. — Например: разполагаме с данни, че съществува постепенно, стъпаловидно нарастване на фоновата радиация в околностите седмици преди появата на хронолита. Не опасна, но доловима при измерване. Китайците направиха известни проучвания по въпроса, преди да престанат да споделят информация с нас. Японците също извадиха късмет. Те имат радиационни монитори за рутинни наблюдения на техния термоядрен реактор „Сапоро-Техникс“. В Токио са се опитвали да установят причината за нарастването на радиационния фон дни преди появата на хронолита. Веднага след изникването му радиацията рязко се върнала към нормалното си ниво.

— Което означава — прекъсна я Рей Мозли, сякаш, за да обясни на бавноразвиващите се, — че макар да не можем да предотвратим появата на хронолитите, разполагаме с относително сигурно средство за предсказване.

— Да, бихме могли да предупредим поне хората — съгласи се Сю.

— Това звучи доста обещаващо — рекох. — Ако знаеш къде да търсиш.

— Така е — призна Сю. — В което е и проблемът. Но на доста места съществува постоянна апаратура за проследяване на фонова радиация. Вашингтон уговори с повечето приятелски държави да бъдат монтирани такива устройства около всички големи градове. Ако не друго, поне ще евакуираме хората от района на бедствие.

— Докато ние — добави Рей — ще бързаме тъкмо нататък.

Сю го погледна строго, сякаш си бе позволил да навлезе в нейната област.

— Няма ли да е опасно за нас? — попитах.

— Така е, но помисли за другите възможности — директен запис от мястото на събитието, измерване на множество показатели… подобна информация ще е безценна.

— От безопасно разстояние… надявам се — вметна Морис Торанс.

— Бихме могли да сведем до минимум заплахата.

— Май говорим за нещо, което ще се случи скоро? — попитах.

— След броени дни, Скоти — погледна ме Сю. — Дори може би по-скоро. Зная, че съобщението ти идва в последния момент. Вече сме поставили наблюдателни постове и сме пратили там наши специалисти. Всички признаци говорят за масивна поява след около петнайсет дни. Обявата за евакуация ще излезе във вестниците тази вечер.

— И накъде ще пътуваме?

— Ерусалим — отвърна Сю.

Даде ми един ден да си събера багажа и да сложа нещата си в ред.

Вместо това се качих на колата.

7.

Когато бях на десет, един ден се върнах от училище и заварих майка ми да търка пода на кухнята, което може да изглежда като нещо съвсем естествено, докато не я погледах известно време. (Вече се бях научил да я наблюдавам внимателно.)

Майка ми не беше красавица и предполагам, че съм го знаел и тогава, по онзи отвлечен начин, по който децата възприемат подобни неща. Имаше сурово, намръщено лице и рядко се усмихваше, което правеше усмивките й възпоменателно събитие. Ако пък се разсмиваше, прекарвах цялата нощ в развълнувани спомени за случая. По онова време бе едва на трийсет и пет. Никога не носеше грим и имаше дни, когато дори не си правеше труда да си среше косата — можеше да си го позволи, защото косата й бе черна и притежаваше естествен блясък.

Майка ми мразеше да купува дрехи. Носеше малкото неща, които държеше в гардероба си, докато станат неизползваеми. Понякога, когато излизах с нея на пазар, се срамувах заради раздърпания й син пуловер с голяма дупка от изгаряне от цигара отстрани, през която се виждаше презрамката на сутиена й, или жълтата блуза с петно във формата на Калифорния под дясното рамо.

Когато набирах смелост да й обърна внимание върху тези неща, тя се прибираше мълчаливо у дома и обличаше нещо по-представително. Но мразех да й говоря за това, защото се чувствах превзет и женствен, осъзнавах, че не отива на едно малко момче да се „интересува от дрехи“ и че не това е най-важното на този свят. Просто не исках хората да отместват поглед встрани, когато се редяхме на опашката в магазина.

Когато се прибрах у дома в онзи ден, тя носеше изтъркани джинси и една от ризите на баща ми. Жълти гумени ръкавици скриваха ръцете й до лактите, над които се виждаха някои пресни драскотини — трябваше да им обърна внимание. Това беше униформата й за чистене — процес, на който се отдаваше фанатично. Кухнята вонеше на лизол и амоняк, както и на още дузина други препарати и дезинфектанти, които държеше в една кутия под мивката. Беше си завързала косата нагоре с червена превръзка и вниманието й бе погълнато изцяло от плочките на пода. Не ме забеляза, докато не оставих кутията от сандвичите на масата.

— Не влизай в кухнята — рече ми с безизразен глас. — Ти си виновен за това тук.

— Виновен за кое?

— Кучето е твое, нали?

Говореше за Чъфи, нашия кокершпаньол и аз изведнъж почувствах страх… не заради това, което бе казала, а заради начина, по който го каза.

Все едно, че ми пожелаваше лека нощ. Всяка вечер идваше в стаята ми и се навеждаше над леглото, оправяше памучното одеяло и приглаждаше чаршафа, целуваше върховете на пръстите си и докосваше с тях челото ми. Може да прозвучи като нещо съвсем нормално. И в повечето случаи бе така. Но някои вечери… някои вечери, когато си бе пийнала и от устата й лъхаше на алкохол, а тялото й излъчваше топлина, сякаш бе разпалена пещ, тя се навеждаше, промърморваше познатите думи „Лека нощ, Скоти“, но те звучаха като заклинание, а пръстите, с които докосваше челото ми, бяха студени и грапави. В онези нощи аз се завивах през глава и броях секундите (хиляда и една… хиляда и две…), докато стъпките й утихнат по коридора.

Гласът й бе такъв и сега. Очите й бяха леко изцъклени и устата й — събрана в тънка права линия, и подозирах, че ако се приближа към нея, ще уловя същата отвратителна солена миризма като от плажна ивица при отлив.

Тя продължи да чисти, а аз се измъкнах безшумно от кухнята и се настаних пред телевизора, но мислех за думите й за Чъфи.

Майка ми никога не го бе харесвала. Понасяше го, но Чъфи бе мое куче и на баща ми — не нейно. Възможно ли е поведението й да се обяснява например с това, че Чъфи се е изпишкал на пода в кухнята? И къде е той сега? Обикновено по това време на деня се излежаваше на дивана и чакаше някой да го почеше зад ушите. Извиках го.

— Това животно е мръсно — обади се майка ми от кухнята. — Остави го на мира.

Намерих Чъфи на горния етаж, заключен в банята до спалнята на родителите ми. Лапите му бяха одрани до кръв, вероятно с телената четка, която използвахме да чистим скарата в кухнята. Имаше дузина малки кървящи рани и когато се опитах да го успокоя, той ме ухапа по ръката.

Годините не се бяха оказали снизходителни към покрайнините в Мериленд, където живееше баща ми. Някога спокойният район се бе превърнал в хаотична сбирщина от сексшопове, книжарници за порнографски списания и многоетажни работнически блокове. Имаше ги и старите къщички, но оградите на повечето бяха изрисувани с графити на арабски. Къщата на улица „Повендър“, където бях израсъл, бе почти неузнаваема зад грамадните преспи сняг. Една от стрехите бе провиснала от покрива и под нея заплашително зееха разкривени дъски. Това не беше къщата, която помнех, но приличаше на къща, която би обитавал баща ми — лишена от уют и гостоприемство.

Паркирах, изключих двигателя, но останах в колата.

Разбира се, беше глупаво от моя страна да идвам тук. Един от онези безсмислени пориви, изпълнени с драматизъм и лишени от съдържание. Бях решил, че трябва да видя баща си, преди да напусна тази част на страната (а може би преди той да умре?) — но какво всъщност търсех тук? Какво можех да му кажа или той на мен?

Тъкмо посягах към ключа, когато баща ми излезе на верандата да прибере вечерния вестник. Под бялата светлина на външната лампа кожата му изглеждаше необичайно бледа. Той погледна към колата, наведе се да вземе вестника, сетне погледна отново. Изправи се, слезе по стълбите, както си беше по халат и пантофи, и се приближи към мен. Дори това малко усилие го накара да се запъхти.

Свалих прозореца.

— Така си и помислих, че си ти — рече той.

Гласът му пробуди в душата ми неприятни спомени. Не отговорих.

— Влизай, щом си дошъл — подкани ме. — Навън е студено.

Заключих колата и пуснах алармата. Малко по-надолу по улицата трима младежи с азиатски лица следяха внимателно действията ми и ме изпроводиха с поглед, докато влизах в къщата.

Чъфи се възстанови от раните си, но никога вече не доближи майка ми. Нейните рани обаче бяха постоянни и неизличими. Обясниха ми, в някакъв момент от нейното прогресиращо влошаване, че страдала от неврологично заболяване, наречено шизофрения в зряла възраст и че причината за това се крие някъде в мозъка. Не повярвах на обяснението, защото от опит знаех, че проблемът е далеч по-прост и по-страшен — в тялото й живееха едновременно добра и лоша майка. И тъй като аз обичах добрата, беше неизбежно и дори необходимо да започна да мразя лошата.

За съжаление с течение на времето двете започнаха да се смесват. Добрата майка ме целуваше сутрин на излизане, но когато се връщах по-късно от училище, лудата й съперница вече бе поела контрол. Нямах близки приятели след като навърших десет, защото когато имаш приятели, трябва да ги водиш у дома, а последния път, когато се появих на прага с червенокосия и боязлив Ричард, с когото се бяхме сдружили в часовете по география, тя го принуди да изслуша двайсетминутна лекция за това колко са вредни видеомониторите за неговата все още не съвсем зряла възпроизводствена система. При това изразите, които използваше, далеч надхвърляха представите му за приличие. На следващия ден Ричард отказа да говори с мен и така приятелството ни издъхна. Исках да му кажа, че вината не е моя, а на майка ми. Бяхме жертви на един призрак.

Тя обаче не вярваше, че е болна, и все намираше причини у другите, включително и у мен. Неведнъж през онези ранни години ми се е карала, задето съм я гледал „по този начин“, което вероятно означаваше „с изплашено изражение“. Майка ми бе дълбоко уверена, че ние всички заговорничим срещу нея с цел наистина да я подтикнем да си изгуби разсъдъка. Параноична шизофрения, която следва най-мрачните си очаквания с неумолима последователност.

Ала тези събития съвсем не ме сближиха с баща ми. Напротив. Той отхвърляше диагнозата със същата упоритост, с която и майка ми, макар и поради различни подбуди. Баща ми винаги е смятал, че майка ми не го заслужава и че е направил услуга на семейството й в Нашуа, Ню Хемпшир, като ги е отървал от тяхната своенравна и непокорна дъщеря. Може би си е представял, че бракът ще й повлияе плодотворно. Но не стана така. Тя го бе разочаровала, а вероятно и той нея. Но баща ми продължаваше да очаква от нея да се поправи. Обвиняваше я за всяка нейна постъпка, сякаш тя бе в състояние да преценява моралната страна на действията си — което й се удаваше само понякога, в редки пристъпи на просветление. Така добрата майка страдаше заради греховете на лошата. Лошата майка бе хаплива и заядлива, но добрата понасяше упреците. Тя бе принудена да се извинява и баща ми не пропускаше да изтръгне от нея тези извинения. Викаше й, понякога я удряше, непрестанно я оскърбяваше, а през това време аз се криех в стаята си и си представях свят, в който двамата с добрата ми майка ще можем да избягаме някъде, където лошата не би могла да ни открие. Някъде, където двамата ще живеем в мир и любов, докато баща ми продължава да воюва с неистинската, зла половинка на майка ми. И накрая ще я победи и ще я затвори — в килия или може би в лудница.

Бях на шестнадесет и тъкмо бях взел книжка, когато баща ми реши да ни отведе на разходка до Ню Йорк. Според мен е смятал — трябва да е бил доста отчаян, за да се хваща за тази сламка, — че почивката ще й повлияе добре, ще й „прочисти главата“, както той обичаше да казва. Натоварихме багажа, сменихме маслото, напълнихме резервоара и отпрашихме. Майка ми настояваше да седи сама отзад. Аз бях навигатор и от време на време сядах гордо на кормилото. На няколко пъти я видях да чопли нервно горната си устна и скоро там се образува кървяща раничка.

Имам само два ярки спомена от онова пътуване до Ню Йорк.

Посетихме Статуята на свободата и помня как се катерехме по изтърканите стъпала до самия връх. Беше юли, вътре бе тясно и горещо и миришеше на пот, но когато стигнахме горе, бяхме възнаградени с невероятна гледка. Майка ми обаче отказа да погледне към Манхатън и се сви отзад. На връщане си купих месингово копие на статуята, което държах на бюрото си.

Помня и неделната утрин на същия уикенд, когато майка ми се измъкна от хотелската стая, докато баща ми се къпеше, а аз бях във фоайето и захранвах с монети машината за сода. Когато се върнах и намерих стаята празна, изпаднах в паника, но въпреки това не посмях да обезпокоя баща ми, защото сигурно щеше да стовари вината върху мен. Вместо това изтичах обратно по стълбите и се спуснах с асансьора във фоайето. Зърнах тъмната коса на майка ми да изчезва зад въртящата се врата на изхода и хукнах след нея, но не посмях да я извикам, защото се срамувах да не привлека вниманието на останалите. Когато излязох на площадката отпред, тя бе изчезнала. Облеченият в червено сако портиер надуваше истерично свирката си и в началото недоумявах защо, а после видях майка ми да лежи на паважа и да стене, докато над нея се бе надвесил ужасеният шофьор на малкия пикап за цветя, който я бе прегазил през краката. Очите му бяха изцъклени и сияещи като две луни. И тогава почувствах, как тялото ми се сковава от ледени тръпки.

Веднага след пътуването до Ню Йорк прибраха майка ми за продължително лечение — първо в ортопедична болница, докато се възстановят счупените кости, и после в психиатрична клиника. Всекидневната, в която седях сега с баща ми, не се бе променила особено от онези времена. Което съвсем не означаваше, че баща ми е превърнал дома си в нещо като светиня, в която да почита паметта на болната си съпруга. Просто нямаше сили да променя каквото и да било. Не му идваше наум.

— Напоследък доста ми звъняха за теб — рече той. — В началото си помислих, че си обрал някоя банка.

Завесите биха спуснати и вътре не проникваше почти никаква дневна светлина. Абажурът в ъгъла също мъждукаше едва-едва.

Той седеше в изтърбушеното зелено кресло и дишаше учестено, очаквайки да заговоря.

— Сигурно е заради работата ми — обясних. — Проверявали са биографията ми.

— Ама че работа, щом ФБР звъня у нас.

Беше съвсем отслабнал и ризата му висеше. На времето бе доста едър мъж. Плещест и избухлив — от онези хора, с които предпочиташ да не се заяждаш. Но сега ръцете му бяха изтънели като на скелет и кожата му провисваше. Гърдите му бяха хлътнали и виждах поне пет изтъркани дупки на колана, който се опираше на щръкналите настрани хълбоци.

— Ще бъда зад граница за известно време.

— Колко дълго?

— Честно казано, не зная.

— Онези от ФБР казаха ли ти, че съм болен?

— Казаха ми.

— Може да не е това, което си мислят. Не се чувствам добре, но… — той сви рамене. — Тези всезнайковци лекарите могат да те оберат до шушка. Искаш ли чаша кафе?

— Ще си сипя. Машината нали е там, където я помня?

— Да не мислиш, че съм твърде слаб дори да ти сипя кафе?

— Не съм казвал подобно нещо.

— Все още мога да правя кафе, за Бога!

— Нямам никакво намерение да те спирам.

Той отиде в кухнята. Надигнах се и надзърнах в коридора, но го видях да си сипва солидна доза уиски в чашата с трепереща ръка.

Докато го чаках във всекидневната, разглеждах лавиците. Повечето книги бяха на майка ми. Томове на Нора Робъртс, „Мостовете на Мадисън“ и безкрайната серия на Тим Лахайе. Баща ми бе допринесъл за разнообразието с няколко стари книги на Том Кланси и „По-чудно от науката“. Аз самият имах доста свои книги, когато живеех тук — бях отличен ученик, вероятно защото твърде много се страхувах да си тръгна от училище и да се прибера у дома, — но държах книгите си в моята стая, най-вече защото не исках Конан Дойл и Джеймс Ли Бърки да се смесват с писатели като В. К. Ендрюз и Кетрин Колтър.

Баща ми се върна с две чаши кафе. На моята бе изписано „Доставки Кориолис“, името на последната фирма, в която бе работил цели двайсет и три години и от която все още получаваше пенсионен чек всеки месец. Кафето бе едновременно слабо и горчиво.

— Няма нито мляко, нито сметана — рече той. — Зная, че го обичаш разредено. Сложих ти мляко на прах.

— Няма нищо.

Той се отпусна в креслото си. На масичката до него имаше дистанционно — вероятно от видеопанела. Погледна го с известна нега, но не посегна към него. Вместо това каза:

— Не зная каква ще е тази твоя работа, но онези типове от ФБР задаваха доста странни въпроси.

— Като например?

— Ами, в началото бяха съвсем обичайни, къде си ходил на училище, какви оценки си получавал, къде си започнал работа и прочее. Но искаха доста подробности. Дали си участвал във всички спортни занимания, какво си правел през свободното си време, обичал ли си да говориш за политика и история. Кой е семейният ни лекар, имал ли си необичайни болести в детството, кои са ти били приятелите, налагало ли се е да ходиш на психиатър. Питаха и доста за Илейн. Естествено, знаеха за болестта й. Но когато опряхме до това, рекох им да си гледат работата. Всъщност, и без това бяха съвсем наясно с нещата.

— Питали са за мама?

— Нали току-що ти го казах?

— И какво още ги интересуваше?

— За нея ли? Ами симптомите. Кога са се появили и какво й е било поведението. Разни работи, дето трябва да си останат в семейството. Божичко, Скоти, искаха какво ли не. Да ти разгледат старите вещи в гаража. Ще ми повярваш ли, че даже взеха проби от водопровода.

— Значи са идвали в къщата?

— Аха.

— Взеха ли друго, освен пробите?

— Не съм забелязал, но бяха цяла тълпа и не можех да ги следя непрестанно. Ако искаш, иди сам да провериш — кашонът с нещата ти е до буика.

Завладян от любопитство и леко обезпокоен, отскочих до неотоплявания гараж.

Кашонът, за който говореше, съдържаше всякакви джунджурии от детските ми години. Албуми със снимки, няколко награди, стари книги и дискове, играчки. Между тях, както забелязах, и месинговата Статуя на свободата, която бях донесъл от Ню Йорк. Беше потъмняла с годините. Взех я и я пъхнах в джоба на палтото си. И да липсваше нещо тук, нямаше никакъв начин да разбера. Но идеята непознати федерални агенти да се ровят из нещата ми беше направо ужасяваща.

На дъното на кутията имаше папка с мои рисунки. Никога не съм бил особено надарен в това отношение, но майка ми ги харесваше и настояваше да ги запази. Избледнели акварели, листопад, няколко снежни сцени, превити борове, несръчно изрисувани хижи — самотни неща сред огромен и пуст пейзаж.

Когато се върнах в къщата, баща ми клюмаше в креслото. Чашата за кафе се поклащаше застрашително на ръба на подлакътника. Преместих я на масата. Телефонът иззвъня и той се размърда. Пресегна се към слушалката и я вдигна. Беше стар модел, свързан с жица с устройството на стената.

— Да — рече няколко пъти, после ми подаде слушалката. — За теб е.

— За мен?

— Да виждаш някой друг тук?

Обаждаше се Сю Чопра, веднага познах гласа й.

— Скоти, изплашихме се за теб.

— Чувствата са взаимни.

— Сигурно се питаш как сме те намерили. Радвай се, че успяхме. Не биваше да изчезваш така.

— Да изчезвам ли, Сю? Прекарах следобеда с баща ми.

— Разбирам. Но щеше да е добре, ако ни беше предупредил. Морис се бе погрижил да те проследят.

— Майната му на Морис. Нима трябва да искам разрешение дори когато напускам града?

— Не е писано правило, но щеше да е добре. Скоти, зная колко си ядосан. Минавала съм през това. Но времената се менят. Животът е далеч по-опасен, отколкото беше някога. Кога смяташ да се връщаш?

— Тази вечер.

— Добре. Защото трябва да си поговорим.

Казах й, че съм на същото мнение.

Поседях с баща ми още няколко минути, после му съобщих, че е време да си вървя. Зад пердето вече не се процеждаше никаква светлина. В къщата цареше сумрак и миришеше на прах и на суха топлина.

Той се размърда в креслото и рече:

— Доста път измина само за да пиеш кафе и да мърмориш. Виж, знам защо си тук. Но ще ти кажа — не ме е страх да умра. Нито да говоря за това. Събуждаш се, прочиташ си пощата и си казваш, брей, няма да е и днес.

— Разбирам.

— Нищо не разбираш. Но се радвам, че дойде.

Направо бе изумително да каже подобно нещо. Не знаех какво да отговоря.

Той се изправи. Панталоните му се смъкнаха по измършавялата талия.

— Невинаги съм се отнасял към майка ти така, както трябваше. Но поне бях до нея, Скоти. Дори когато беше в болница. Когато не знаеше коя е. Водех те при нея само в добрите й дни. Някои от нещата, които ми е казвала, щяха да ти обелят кожата. А по това време ти вече беше в колеж.

Майка ми умря от усложнена пневмония в годината преди да се дипломирам.

— Можеше да ме повикаш, когато се разболя.

— Защо? За да носиш в себе си спомена за твоята собствена майка, която те ругае от смъртното си легло? Какъв смисъл?

— Аз също я обичах.

— За теб беше лесно. Аз може и да съм я обичал, а може и да не съм. Вече не помня. Но бях до нея, Скоти. През цялото време се стараех да й бъда опора. Да не я изоставям.

Запътих се към вратата. Той ме последва няколко крачки, но спря задъхан.

— Опитай се да ме запомниш с това — заръча на раздяла.

8.

Когато пристигнахме на летище „Бен Гурион“, там цареше хаос, а чакалнята бе претъпкана от заминаващи. Полетът на „Ел Ал“ се бе забавил с три часа заради неподходящи атмосферни условия, а самото ни заминаване — с цели три дни, по „дипломатически“ причини, както ни обясни Сю. Самолетът, с който летяхме, бе почти празен. Щеше да се напълни на обратния път. Евакуацията на Ерусалим бе в пълен ход.

Напуснах летището в компанията на Сю Чопра, Рей Мозли и Морис Торанс, заобиколени от малочислен кордон федерални агенти с лещи за подсилено зрение и скрити оръжия, и ескортирани от петима цивилни служители на израелската армия, които освен джинси и фланели с къси ръкави носеха автомати „Узи“, преметнати небрежно през рамо. Преведоха ни експедитивно през митническото гише и през чакалнята на летището до паркинга, където вече ни очакваше пикап, боядисан като такси. Сю се настани на седалката до мен, все още замаяна от пътуването. Морис и Рей седнаха зад нас и пикапът напусна района на летището.

На магистралата за града ни заваля лек дъждец. Безкрайна върволица от превозни средства се движеше в отсрещните платна, но от нашата страна шосето бе почти пусто. На големи светлинни табла край пътя бе оповестен графикът на евакуацията. Ярки мигащи светлини и наново поставени указателни табели сочеха маршрута за изтегляне.

— Малко е изнервящо — подсмихна се Сю — да отиваш на място, което всички бързат да напуснат.

Един от израелските агенти се обърна и се засмя презрително.

Морис се наведе към нас.

— Има много хора, които се отнасят скептично към предупрежденията. Други, естествено, са ядосани. Ликуд може да изгуби следващите избори.

— Но само, ако не се случи нищо — додаде Сю.

— Има ли такава възможност?

— Почти нищожна.

Израелският агент изсумтя отново.

Постепенно дъждът се усили. Януари и февруари са дъждовни месеци в Израел. Надзърнах през мокрото стъкло тъкмо навреме, за да видя една маслинена горичка, с дървета, превити от вятъра. Все още бях под впечатление на това, което Сю ми бе казала в самолета.

Тя бе неоткриваема в дните, след като се върнах от срещата с баща ми — изглаждаше дипломатическите затруднения, свързани със заминаването ни от Балтимор в последната минута.

През цялата седмица събирах информация или седях в кафенето в компанията на Морис и Рей.

Двамата се оказаха по-приятни събеседници, отколкото предполагах. Бях сърдит на Морис, задето ме бе проследил до къщата на баща ми… но той бе от онези хора, които умееха да печелят благоразположението на останалите. Нещо повече, бе превърнал това умение в изкуство, в инструмент. Той отблъскваше гнева на другите, както Супермен отблъсква куршуми с гърдите си. Нямаше твърдо мнение относно хронолитите, нито постоянни убеждения, свързани със значението на феномена „Куин“, но въпреки това темата го вълнуваше дълбоко. Което означаваше, че можем спокойно да разсъждаваме пред него, да обсъждаме дори най-налудничавите идеи, без да се страхуваме, че ще засегнем някакви политически, или религиозни убеждения. В края на краищата той представляваше ФБР като институция. Каквото и да говорехме пред него, задачата му бе да му осигури път до архивите. Но Морис се държеше така, сякаш всичко това няма никакво значение.

Дори Рей Мозли се отпусна в неговата компания. В началото бях определил Рей като изключително интелигентен, но почти неспособен на човешка топлота екземпляр, чийто радар се бе вклинил безнадеждно в Сю Чопра. И в това, естествено, имаше немалка доза истина. Но след като привикна с нас, оказа се, че е страстен поклонник на бейзбола и двамата изведнъж открихме много общи теми за разговор. Рей бе почитател на отбора от неговия роден град Тусон, но имаше доста забележки по новия подбор на играчите. По природа си бе самотник, но самотата му бе от интелектуален тип. Разговорите обикновено ставаха безпочвени в мига, когато осъзнаваше, че е достигнал ниво, на което не можем да го проследим. В такива моменти изглеждаше по-скоро натъжен, че няма с кого да сподели мислите си.

Сю донякъде допринасяше да се чувства уютно в своята самота. Тя не пропускаше да обсъди с него всички важни въпроси и струва ми се, че тези кратки, но дълбоко съдържателни разговори, бяха за Рей като любовен акт.

Самата Сю се появяваше все по-рядко при нас.

— Започна да ми напомня на „Корнел“ — оплаках се на Морис и Рей. — Искам да кажа, че така се държеше със студентите си. Помагаше ни да открием общи идеи, а после ни зарязваше и ние продължавахме да ги обсъждаме далеч след края на занятията.

— Било е нещо като генерална репетиция — подметна Морис.

— За кое? За това? За хронолитите?

— Е, няма как да е знаела, че ще се появят. Но не си ли си мислил понякога, че целият ти живот е репетиция за едно-единствено значимо събитие?

— Може би. Понякога.

— Сигурно си й бил любимец, Скоти — засмя се Морис. — И сега те извика, за да напишете отново сценария. Да го напишете правилно. Ти ще сложиш последния знак.

— И кое ще е събитието? Онова, в Ерусалим?

— Онова в Ерусалим… или каквото дойде след него.

Двамата със Сю така и не успяхме да поговорим насаме, докато не се озовахме над Атлантика, чак тогава ме повика да седна при нея.

— Скоти, съжалявам, че досега те държах в неведение. Съжалявам и за оная история с баща ти. Мислех само как да ти осигуря работа, но не и че ще се превърне в… — тя млъкна.

— Домашен арест? — подсказах аз.

— Добре де, нека е домашен арест. Всъщност, до известна степен е тъкмо това. Искат да ни държат заедно, за да сме по-лесни за наблюдение.

Сю имаше доста сериозна настинка, но се стараеше да не й обръща внимание. Седеше, отпуснала ръце в скута, стиснала носна кърпичка между пръстите си, и в позата й имаше нещо, което ми напомняше за привидно хрисимия, но непоклатим Махатма Ганди. Стюардът на „Ел Ал“ вече разнасяше пластмасови чинии с пържени яйца и препечени филийки.

— Защо точно аз, Сю? — попитах. — Това е въпросът, който не ми дава покой от самото начало. Можеше да наемеш далеч по-добър програмист. Вярно, че бях в Чъмфон, но това нищо не обяснява.

— Не подценявай способностите си. Но разбирам какво ме питаш. За наблюдението на федералните, за посещението при баща ти? Скоти, преди няколко години допуснах грешката да се опитам да публикувам статия, посветена на феномен, който нарекох „тау-турбуленция“. Някои влиятелни хора обаче прочетоха черновата ми.

Не знаех дали това, че се прехвърляме в областта на теоретичната физика, означава, че ще получа моя отговор. Замълчах, намръщен и озадачен.

— Прощавай — рече тя, след като издуха силно носа си. — Та статията бе посветена на причинно-следствената връзка и обсъждаше въпроси за темпоралната симетрия и хронолитите. Имаше математически формули и квантова физика. Но освен това си позволих да разсъждавам върху темата по какъв начин хронолитите променят нашите фундаментални представи за причината и последствията в макрокосмоса. Всъщност, опитвах се да твърдя, че при едно локализирано тау-събитие — създаването на хронолит например — следствието изпреварва причината, но също така създава нещо като фрактално пространство, в което най-значителните връзки между събитията от определящи се превръщат в съотносителни.

— Не разбирам какво означава това.

— Мисли за хронолита като за ограничено събитие в пространство-времето. Съществува интерфейс, граница между конвенционалния поток на времето и негативната тау-аномалия. Това не е просто бъдеще, което говори с настоящето. Това са вълни, водовъртежи и течения. Бъдещето променя миналото, което на свой ред променя бъдещето. Разбираш ли?

— Горе-долу.

— С други думи, налице е турбуленция, която се влияе не толкова от причината и следствието или от парадокса, а от съотношението и случайността. Не можеш да търсиш причината за Банкокския инцидент, защото тя все още не съществува, но би могъл да търсиш признаци в турбулентността, в неочакваните взаимовръзки.

— Като например?

— Когато пишех статията, не разполагах с примери. Но някой я е приел на сериозно и е започнал да работи над изводите. Във ФБР изровили архивите и издирили всички хора, разпитани след Чъмфон, което обаче е малка, почти незначителна статистическа извадка. След това съставили база данни с имената и досиетата на всички хора, които са изказвали по един или друг начин мнение или отношение за хронолитите, поне в онези ранни дни, на всички, които са участвали в научната експедиция в Чъмфон, включително и на момчетата, които са управлявали тракторите и са монтирали кенефите, на всички разпитани от зоната на поражение. Когато приключили, потърсили връзки.

— И, предполагам, са намерили?

— Има някои доста страни неща. Но най-странното от всичко сме ние с теб.

— Какво, заради „Корнел“?

— Донякъде, но помисли сам, Скоти. Имаш преподавателка, която говори за тау-връзки и екзотична материя далеч преди да се случи онова в Чъмфон. Която след това става всепризнат експерт по хронолити. Имаш и бивш неин студент, стар приятел, който по случайност е бил на брега на Чъмфон, дори е арестуван на миля от мястото, където се появява първият хронолит, часове след събитието.

— Сю — прекъснах я. — Това не значи нищо. Сама го знаеш.

— Прав си, няма причинно значение, но не в това е въпросът. По-важното е, че ни бележи и двамата. Да се опиташ да си представиш създаването на хронолита, е като да разплетеш пуловер, преди още да е бил оплетен. Не можеш. В най-добрия случай ще намериш конци, които са с подходяща дължина или сходен цвят и би могъл да направиш предположения относно начина на заплитането им.

— Затова ли федералните разследваха баща ми?

— Интересува ги абсолютно всичко. Защото не знаем кое може да се окаже важно.

— Това е логика на параноята.

— Какво пък, мисля, че точно с това си имаме работа — логика на параноята. Затова и двамата сме под наблюдение. Не сме заподозрени в престъпни действия, поне не в обикновения смисъл. Но те се страхуват от това, което бихме могли да станем.

— Опасяват се, че ние сме лошите, така ли?

Тя надзърна през прозореца към облаците отвън и океана, който се разстилаше под нас подобно на тъмносиньо огледало.

— Не забравяй, Скоти. Който и да е Куин, най-вероятно не той е създателят на тази технология. Завоевателите и кралете рядко са гениални учени. Те използват това, до което успяват да се докопат. Куин може да е всеки и навсякъде, но най-вероятно той ще открадне тази технология и кой може да каже дали няма да я открадне от нас? Ами ако ние сме добрите? Може би ние сме онези, които ще разрешат загадката. Това също не е изключено — просто различен вид връзка. Ние не сме обикновени затворници, иначе сега щяхме да сме в килия. Нас ни наблюдават, но също така и ни пазят.

Огледах пътеката, за да проверя дали някой не ни подслушва, но Морис бе станал и разговаряше с една от стюардесите, а Рей четеше някаква книга.

— Дотук нямам особени възражения за работата — рекох. — Плащат ми добре, повече, отколкото на много хора, и ще видя места, които иначе са недостижими за мен. — А и ще подхраня интереса си към хронолитите, помислих, но не го добавих. — Но въпреки всичко, не мога да обещая…

Да остана докрай в играта, мислех да кажа. Да се превърна във верен последовател, като Рей Мозли. Не и когато светът отива по дяволите, а някой трябва да защитава малката ми дъщеричка.

Тя ме прекъсна с тъжна усмивка.

— Не се безпокой, Скоти. Никой вече не обещава нищо на никого. Защото никой не е сигурен в каквото и да било. Това е лукс, без който ще трябва да се научим да живеем.

Бях се научил да живея без този лукс преди доста време. Едно от правилата, когато имаш родител шизофреник, е да свикнеш да понасяш странното поведение. Да привикваш с него. Поне до известна граница.

Защото отвъд тази граница лудостта завладява всичко. Тя прониква в теб и се настанява като у дома си, докато накрая няма на кого да се доверяваш — дори на самия себе си.

Най-трудно се оказа преминаването през първия контролен пункт на шосето от летището. Тук военните връщаха всякакви поклонници и фанатици, привлечени от необичайната суматоха.

„Ерусалимски синдром“ — така го бяха кръстили психиатрите преди десетилетия. Посетителите обикновено оставаха смаяни и зашеметени от културното и митологичното значение на града. Понякога се отъждествяваха с него до такава степен, че се увиваха в бели платна и нахлузваха сандали, участваха в религиозни церемонии или се опитваха да правят животински жертвоприношения на Храмовия хълм. Феномен, който подхранваше непрестанно с пациенти психиатричната болница „Кфар Шаул“.

Вълната на глобалната несигурност, създадена от хронолитите, вече бе предизвикала нов приток на поклонници, а евакуацията бе довела този процес до трескаво състояние. Ерусалим се евакуираше заради безопасността на обитателите му, но какво значение можеше да има това за един фанатик? Проправяхме си път през колони от автомобили, някои изоставени преди контролния пункт, след като шофьорите им бяха отказали да обърнат назад. Имаше и постоянен поток от полицейски коли, линейки и военни камиони.

Преодоляхме тази пречка по здрач и пристигнахме в хотела тъкмо когато последните лъчи на слънцето се изгубиха зад хоризонта.

Навсякъде из града бяха оборудвани наблюдателни постове: не само наши, но и на военните, на ООН, на представители на различни израелски университети, както и на журналисти от целия свят. Хотелът ни бе на билото на хълма Скоп (Хар хатсофим на иврит, което случайно означаваше „оглеждам“) и мястото се оказа отлично подбрано. Тук са били разположени римляните през 70-а година сл.Хр., малко преди да смажат еврейския бунт. Кръстоносците също са отсядали по тези места, по известни причини. Гледката към Стария град бе поразителна и всяваща смут. Евакуацията, особено на палестинските квартали, не бе протекла гладко. На места все още горяха пожари.

Последвах Сю през пустото фоайе на хотела към апартамент от няколко стаи на последния етаж. Това бе сърцето на операцията. Пердетата бяха смъкнати и екип от техници бе монтирал фотокамери и монитори, както и няколко доста мощни печки. Макар повечето от присъстващите да бяха членове на екипа на Сю, малцина я бяха срещали лично. Някои от тях дойдоха да се здрависат с нея. Тя размени по няколко думи с всеки, макар очевидно да беше изморена.

Морис ни показа стаите, после предложи да се срещнем в ресторанта, след като се изкъпем и освежим.

Сю попита дали ресторантът ще работи, след като всичко останало в града ще бъде затворено за периода на евакуация.

— Хотелът е вън от предполагаемата зона на поражение — обясни Морис. — Освен нас, има малка група обслужващ персонал, всичките доброволци, които са си устроили затоплено скривалище в задната част на кухнята.

Бях отделил няколко минути да се полюбувам на разстлания като на длан град от прозореца на моята стая. Близките улици бяха пусти, ако се изключеха патрулните коли и редките линейки, които идваха или се отдалечаваха с вой към Синай. Увисналите над улиците светофари се поклащаха от поривите на вятъра.

Спомних си думите на човека от израелската армия, изречени веднага след като преминахме контролния пункт. Някога, обясняваше той, фанатиците, които идвали в Ерусалим, се мислели за Исус Христос, за Йоан Кръстител или за първия истински Месия.

В наши дни те твърдят, че са Куин.

На града, станал свидетел на толкова много исторически събития, му предстоеше да бъде сцена на нови.

Сю, Морис и Рей ме чакаха в просторното хотелско фоайе. Морис махна с ръка към висящите от далечния покрив растения.

— Погледни, Скоти, Градината на Вавилон.

— Предполага се, че Вавилон се намира източно от тук — поправи го Сю. — Но какво пък.

Настанихме се на една маса в ресторанта, в другия край на залата имаше компания от израелски военни, които бяха заели облицовано с червен плюш сепаре. Нашата сервитьорка (всъщност тя беше единствената) бе възрастна жена с американски акцент. Каза, че евакуацията не я притеснявала, макар че заради това трябвало да остане да спи в хотела.

— И без това не ми е приятно да карам по опразнените улици, ако и преди все да се оплаквах от трафика. — Добави, че тази вечер имало пиле с бадеми. — И нищо друго, освен ако не сте алергични, в такъв случай ще помоля готвача да внесе известни корекции.

Докато чакахме пилешкото, поръчахме бутилка бяло вино.

Попитах каква е програмата за утре. Морис ни информира:

— Освен научната работа, следобед ще имаме посещение на израелския министър на отбраната. Плюс фотографи и снимачни екипи. За журналистите това е златно време. Рей и Сю ще трябва да обяснят на прост език какво всъщност се случва.

— Да му говорим ли за леда на Минковски, или само за теорията за обратната връзка? — попита Рей.

Двамата с Морис го погледнахме объркано.

— Рей, не дръж хората в неведение. Това е невъзпитано. Морис, Скоти, бихте могли да се запознаете с този въпрос от сводките, които изготвяме за Конгреса.

— Не си падам по четенето — оправда се Морис.

— Изгубихме доста време да преведем нещата на разбираем английски — кимнах аз.

— Аха, в лов на метафори — засмя се Рей.

— Все пак е важно хората да разберат за какво става въпрос. Поне дотолкова, доколкото разбираме ние. Което всъщност не е много.

— Ледът на Минковски — попита отново Рей — или обратната връзка?

— Обратната, мисля.

— Все още не разбирам нищо — оплака се Морис.

Сю сбърчи вежди, в опит да си събере мислите.

— Поне версията за обратната връзка позната ли ви е и на двамата? — попита тя.

Ние поклатихме глави.

— Добре, знаете ли какво е микрофония?

— Говориш за това, което се случва, когато се изправиш пред аудитория с микрофон в ръка и колоните започнат да квичат като прасе в кланица.

Тя се засмя.

— Чудесен пример. Опиши процеса, Скоти.

— Между микрофона и колоните има усилвател. В най-лошия вариант те говорят помежду си. Звуците, уловени от микрофона, излизат усилени през говорителите. Наличието и на най-малък шум в системата създава затворена верига.

— Точно така. Най-малкият шум, уловен от микрофона, се проиграва усилено от говорителя. Микрофонът го приема, звукът отново се усилва и така нататък, докато системата започне да кънти като камбана… или да квичи като прасе.

— И каква връзка има това с хронолитите? — попита Морис.

— Защото времето е в известен смисъл усилвател. Нали сте чували старата поговорка за това как една пърхаща в Китай пеперуда може да породи буря над Охайо? Това е феномен, който се нарича „всеобща зависимост“. Голямото събитие обикновено е малко, усилено във времето.

— Като онези филми, в които героят пътува назад във времето и накрая променя собственото си настояще?

— Донякъде — кимна Сю. — Това също е пример за усилване. Но когато Куин ни праща своя паметник, ознаменуващ победа след двайсет години към днешна дата, това е като да насочиш микрофона към говорителите, сиреч създаване на затворена верига, при това преднамерено. Сигналът усилва сам себе си. Според нас тъкмо по тази причина хронолитите разширяват с такава скорост територията си. Като бележи своите победи, Куин създава очакване за собствената си несъкрушимост. Което прави победата по-вероятна, дори неизбежна. И така нататък.

Това беше съвсем нова територия за мен. В изказванията си досега Сю само бе загатнала за подобна възможност.

— Имам няколко въпроса.

— Слушам те.

— Първият е как изглежда всичко това от гледна точка на Куин? Какво се е получило първия път, когато ни е пратил Чъмфонския обелиск? Няма ли да промени собственото си минало? Сега двама Куиновци ли има, или какво?

— Ами тук и аз съм в неведение. Питаш ме дали имаме поне теоретично обяснение по въпроса. Да и не. Стараем се да избягваме модела с множеството светове…

— Защо? Той ли е най-лесният отговор?

— Защото нямаме никакви причини да го смятаме за верен. А ако е верен, той ограничава възможностите ни да предприемем нещо за решаване на проблема. Докато алтернативата…

— Алтернативата — прекъсна я нетърпеливо Рей — е, че Куин извършва нещо като самоубийство всеки път, когато изпраща хронолит.

Пристигна сервитьорката с количка, на която бяха наредени нашите порции. В другия край на залата израелците вече приключваха с вечерята и се захващаха с десерта. Зачудих се дали за първи път имат възможността да се хранят в хотел четири звезди. Поглъщаха всичко с невероятна охота и почти не разговаряха помежду си, сякаш, за да се насладят на храната докрай.

— Куин променя предишната си същност — заговори отново Сю, след като хапна първия залък. — Изтрива версията, заменя я с друга, но това не е самоубийство, нали? Представи си хипотетичен Куин, вожд на някоя изостанала държавица, който по някакъв начин слага ръка на тази технология. Натиска копчето и изведнъж не е просто някой си Куин, а истинският, онзи, когото очакват всички, той е шибаният Месия в един или друг смисъл и от негова гледна точка това е съвсем естествено. Вярно, ще изгуби част от личната си история, но това е поносима и безболезнена загуба. Обожествяват го, разполага с огромна армия, с доверието на хората, на които обещава сияйно бъдеще. Или е така, или мястото на истинския Куин е заето от амбициозен тип, който е израсъл с мечтата да бъде Куин. В най-лошия случай ще прилича на самоубийство, но с билет за потенциално величие. А не можеш да скърбиш по онова, което никога не си имал, нали?

Замислих се върху думите й.

— И все пак ми се струва доста рисковано. След като го направиш веднъж, защо ще натискаш копчето втори път?

— Кой знае? Идеология, заблудата на величието, сляпа амбиция, импулс за самоунищожение. Или защото е трябвало да го направи, като последна възможност пред лицето на поражението. Може всеки път причината да е различна. Както и да го погледнеш, той е в средата на затворената връзка. Той е сигналът, който генерира шума.

— Малкият шум, който става голям — рече Морис. — Пръднята се превръща в гръмотевица.

Сю кимна ентусиазирано.

— Но не само времето е усилващ фактор. Към него се прибавят човешките очаквания и взаимодействия. Скалата не дава пукната пара за Куин, нито дървото — само ние. Ние въздействаме върху това, което очакваме, и то се променя, става по-приемливо и естествено — и ето го всемогъщия Куин, божествения Куин. Изкушаваме се да му се поддадем, да му помогнем, да идеализираме завоевателя, да бъдем част от процеса, а не негова жертва.

— Искаш да кажеш, че ние създаваме Куин.

— Не ние точно, но хората в най-общ смисъл.

— Така беше с жена ми, преди да се разделим — намеси се Морис. — Толкова много се страхуваше от разочарованието, че непрестанно мислеше за него. Нямаше никакво значение какво ще направя, какви усилия ще положа, за да й вдъхна увереност, колко печеля и дали ходя на църква всяка неделя. Аз бях в постоянен изпитателен срок. Все повтаряше: „Някой ден ще ме зарежеш.“ Когато го казваш често, накрая става действителност.

Морис млъкна, потънал в спомени, и побутна чашата с вино настрани.

— Очаквания — рече Сю. — Да, те са обратната връзка. Изведнъж Куин започва да олицетворяла всичко, от което се страхуваме и тайно желаем…

— Прокрадвайки се към Ерусалим — рекох, — за да бъде възкресен.

Думите ми накараха другите да застинат.

— Какво пък — подех, за да разведря обстановката. — Схванах идеята. А какъв е този лед на Минковски?

— Метафора в различен цвят. Но стига приказки за тази вечер. Утре също е ден, Скоти. Рей ще я обясни на министъра на отбраната.

Усмихнах се уморено, а Рей изпухтя.

Разделихме се след кафето и аз се прибрах в стаята си.

Мислех да се обадя на Джанис и Катлин, но рецепционистът ми каза, че мрежите са претоварени и едва ли ще успея да се свържа. Взех си бира от минибара, вдигнах крака на перваза на прозореца и зареях поглед из улиците. Храмът на хълма бе озарен от прожектори, които го караха да изглежда едновременно нереален и солиден като самата история, но само след четирийсет и осем часа щеше да се появи друг, далеч по-висок и неимоверно по-драматичен паметник, само на няколко мили от това място.

Събудих се в седем сутринта, неспокоен и гладен. Взех душ, облякох се и се подвоумих дали да не опитам да се разходя и как ще възприеме това охраната. Нищо не пречеше да пробвам.

Двама федерални ме спряха още щом приближих асансьора.

— Накъде сме тръгнали, шефе?

— Ще закуся някъде.

— Може ли да видим пропуска?

— Пропуск?

— Никой не може да напусне етажа без пропуск.

Не знаех, че ще ми трябва някакъв проклет пропуск, а ето, че беше така.

— Кой раздава пропуските?

— Трябва да говорите с хората, които са ви довели, шефе.

Не се наложи да чакам дълго, тъй като миг по-късно по коридора се зададе Морис Торанс, тупна ме по рамото за добро утро и закачи на яката на ризата ми табелка.

— Слизам с теб — рече.

Федералните се отстраниха от вратата. Те кимнаха на Морис и по-малко агресивният от двамата дори ни пожела приятен ден.

— И на теб — отвърнах. — Шефе.

— Това са само предпазни мерки — извини ги Морис, докато се спускахме.

— Като да безпокоят баща ми? Да ровичкат в медицинския ми картон?

Той сви рамене.

— Сю не ти ли обясни защо се прави всичко това?

— Донякъде. Ти не си й телохранител, нали?

— И това също.

— Ти си тъмничар.

— Ей, тя не е в затвор. Може да ходи, където си пожелае.

— Стига ти да си известен за това. И да я държиш под наблюдение.

— Ами, такава беше сделката. А ти къде искаш да идеш, Скоти? На закуска?

— Да подишам въздух.

— На турист ли ще се правиш? Даваш ли си сметка колко е опасно точно сега?

— Наречи го любопитство.

— Добре де, ще поискам от израелците да ни осигурят кола. Могат дори да ни допуснат в забранената зона — ако настояваш.

Не отговорих.

— Иначе ще трябва да си стоиш в хотела, като се има предвид какво е положението.

— Харесва ли ти тази работа?

— По-добре не питай — засмя се горчиво Морис.

Осигуриха ни синя кола без полицейски знаци и с всички необходими пропуски, залепени на предното стъкло. Имаше и допотопен джипиес приемник, монтиран на предното табло до шофьора. Морис подкара по улица „Лехи“, а аз зяпах през страничното стъкло.

Отново валеше и палмовите дървета покрай улицата бяха надвиснали. Денем улиците съвсем не бяха пусти — имаше полицейски постове на всички кръстовища, патрулни коли из кварталите и само забранената зона около предполагаемия район на поява бе напълно евакуирана.

Морис навлезе в Новия град и сви по улица „Цар Давид“, сърцето на забранената зона.

Евакуацията на голямо населено място не е само транспортиране на живеещите в него, макар това да е най-важната част. Има и доста инженерна работа. Щетите, причинявани от появата на хронолитите, са резултат от първоначалната студена вълна, така наречения термичен импулс. Близо до точката на контакта всеки пълен с вода контейнер може да се пръсне. Жителите на Ерусалим бяха предупредени да източат водопроводните си тръби, преди да напуснат, а градските власти се бяха опитали да запазят водопроводната система, като я бяха обезвъздушили, макар че последното заплашваше да затрудни погасяването на пожарите — които щяха да възникнат неизбежно, след като изпарените течности и газове напуснат отслабените от студа контейнери. Според предписанията трябваше да се опразнят всички клозетни казанчета, газови и кислородни бутилки. В действителност обаче, при невъзможност да се осъществи контрол върху всяко жилище или обществено заведение, никой не можеше да гарантира, че това ще бъде изпълнено. А близо до мястото на поява термичният импулс можеше да превърне в смъртоносно взривно устройство дори бутилка с мляко.

Магазините и офисите бяха затворени, стъклата на прозорците облепени с тиксо, небостъргачите бяха тъмни, хотел „Цар Давид“ — безжизнен като труп.

— Празният град е зловеща гледка — подхвърли Морис. — Направо тръпки те побиват. — Той забави на следващия контролен пункт и махна с ръка на войниците, които вече бяха забелязали пропуските ни. — Знаеш ли, Скоти, наистина не изпитвам удоволствие от това да слухтя покрай теб и Сю.

— Това означава ли, че трябва да се чувствам по-спокоен?

— Просто се опитвам да разговарям. Но сам ще признаеш, че в това има логика.

— Така ли?

— Вече ти четоха лекцията.

— А, онова за съвпаденията? Което Сю нарича „тау-турбуленция“? Не съм сигурен, че съм склонен да й вярвам.

— Така е — потвърди Морис, — но по-важно е как изглежда в очите на хората от Конгреса и администрацията. Има два неоспорими факта за хронолитите, Скоти. Първо, никой не знае как се правят. Второ, докато ние с теб си говорим, някой вече обмисля този проблем. Това, че снабдяваме Сю и хора като нея с цялата налична информация и й осигуряваме възможност за научни разработки, е нож с две остриета — защото не е изключено тъкмо ние да открием тази технология, а после знанието да бъде откраднато, да попадне в погрешни ръце. Може би нито едно от тези неща нямаше да се случи, ако не бяхме отворили кутията на Пандора.

— Логиката на затворения кръг.

— Което не значи, че е погрешна, нали? В положението, в което се намираме, би ли изключил някоя възможност само защото не я намираш за добре построен силогизъм? — Свих рамене. — Не смятам да ти се извинявам за начина, по който надзъртах в миналото ти. Това е едно от онези неща, които правиш, когато става въпрос за национална сигурност, като да свикваш запаса или да раздаваш купони за храна.

— Не знаех, че са ме взели запас.

— Можеш да мислиш за работата си и по този начин.

— Защото съм бил студент на Сю Чопра? Или защото се озовах в Чъмфон, когато се появи хронолитът?

— По-скоро, защото всички ние сме завързани един за друг с невидимо въже.

— Това е прекалено… поетично.

Известно време Морис кара, без да продума. Слънцето се показваше от време на време между облаците.

— Скоти, аз съм разумен човек — заговори отново той. — Или поне така ми се ще да мисля за себе си. Все още ходя в неделя на църква. Да работиш за ФБР, не означава задължително да си чудовище. Знаеш ли какво представлява модерното бюро? Няма нищо общо със стражари, апаши, плащове и кинжали и всички тези глупости. Двайсет години не можах да отлепя задник от едно бюро в Куантико. Ходех на учения по стрелба, но нито веднъж не ми се е случвало да употребявам оръжие по необходимост. Ние с теб не се различаваме особено.

— Едва ли ме познаваш толкова добре, Морис.

— Добре де, прав си, правя предположения, но за да не спорим повече, нека се съгласим поне, че и двамата сме нормални хора. Аз лично не вярвам в нито едно свръхестествено явление, освен в описаните в Библията, а и там вярата ми се простира само до края на неделната проповед. Хората ме определят като уравновесен. Дори скучен. Изглеждам ли ти скучен?

Отново премълчах.

— Но и аз имам мечти, Скоти. Първия път, когато видях онова чудо в Чъмфон по телевизията, бях шашардисан. Най-странното беше, че го познавах. Бях го виждал и преди. В сънищата си. Нищо конкретно, никакви пророчества, нищо, което бих могъл да докажа на когото и да било. Но още щом го зърнах, разбрах, че ще стане част от живота ми. — Той гледаше право напред. — Дано тези облаци се разсеят до утре вечер. Ще е по-добре за видимостта.

— Морис — рекох, — има ли нещо вярно във всичко това?

— Да не смяташ, че си правя майтап?

— И защо не?

— Защо не ли? Ами, защото познавах и теб, Скоти. От сънищата, имам предвид. Още първия път, когато те видях. Теб и Сю — двамата.

9.

Като чета отново тези страници, си давам сметка, че съм казал твърде много за себе си и недостатъчно за Сю Чопра. Но аз мога да ви разкажа само моята история, така както я преживях. Сю, предполагам, е била твърде погълната от работата си и сляпа за силите, които се възползваха от нея и я превръщаха в безгласен служител на държавната машина. Безпокоеше ме колко лесно приема тази роля, вероятно защото аз се измъчвах от подобни скрупули. Имах достъп до най-бързите компютри и програми, които ми осигуряваха невероятни възможности за анализ. Но същевременно самият аз бях под постоянно наблюдение и трябваше да заплащам с ДНК проби и анализ на урината удоволствието да науча какво е тау-турбуленция.

Бях си обещал, че ще понасям това поне докато финансирам лъвския пай от операцията на Катлин. След това можех спокойно да напусна играта. Ако настъплението на хронолитите продължеше, предпочитах да съм у дома, близо до дъщеря си, когато кризата се влоши.

Разбира се, давах си сметка, че в положението, в което Кати се намира, аз мога да й бъда най-много морална опора, нещо като родител на резервната скамейка. Но имах чувството — всъщност бях уверен, също както Морис вярваше в сънищата си, — че рано или късно тя ще има нужда от мен.

Намирахме се в Ерусалим, защото хронолитът бе предизвестил пристигането си чрез едва забележимо покачване на фоновата радиоактивност — като предупредителен грохот на вулкан. Дали имаше, питах се, предупредителна тау-турбуленция, каквото и да означаваше това? И ако е така, можеше ли да бъде доловена? Да бъде доказана?

Когато се събудих във вторник сутринта, оставаха ни по-малко от петнайсет часа до предполагаемия момент на появата. Днес целият етаж бе заключен, на никого, освен на техниците, които отговаряха за антените и камерите на покрива, не бе позволено да го напуска. Доставяха ни храна от кухнята на хотела по предварителна заявка.

Градът бе странно смирен и притихнал под тюркоазеното небе.

Същия следобед на посещение дойде израелският министър на отбраната. Съпровождаха го двама вестникарски фотографи, трима адютанти и неколцина министри от кабинета. Министърът бе плешив мъж, облечен в зелени полувоенни дрехи. Той изслуша с видимо внимание обясненията на Сю за нашата апаратура за наблюдение и с не по-малко старание донякъде прибързаните обяснения на Рей Мозли за „леда на Минковски“ — доста неточна метафора, по мое мнение.

Минковски бе физик от миналия век, който твърдял, че вселената може да се възприеме като четиримерен куб. Всяко събитие може да бъде описано като точка в пространство-времето, сумата от тези точки е вселената — минало, настояще и бъдеще.

— Опитайте се да си представите куба на Минковски — обясняваше Рей — като блокче втечнена вода, която замръзва (обратно на очакванията) от дъното към повърхността. Процесът на замръзване олицетворява нашата човешка представа за движението на времето. Това, което вече е замръзнало, е минало, неизменно, неподлежащо на промени. Течната част е бъдещето, неопределено и несигурно. Ние живеем на границата на кристализирането. За да пътувате в миналото, трябва да обърнете назад този процес (или да разтопите) в цялата вселена. Това очевидно е невъзможно — коя сила би завъртяла обратно планетите, събудила мъртви звезди, поставила обратно бебето в утробата? Не това е направил Куин, макар че постижението му също граничи с чудото. Хронолитът — продължи Рей — е като нагорещена игла, забита в леда на Минковски. Ефектът е потресаващ и същевременно строго локализиран. В Чъмфон, Тайланд, в Азия, вероятно из целия свят последствията са странни и парадоксални, но луната не дава пукнат грош, кометите остават непоклатимо на орбитите си, звездите продължават да сияят в небето. Ледът на Минковски кристализира наново около изстиващата игла и времето продължава да тече както преди, леко ранено, може би, но в същината си непроменено.

Военният министър прие всичко това с присъщия си скептицизъм, като мюсюлмански свещенослужител на посещение във Ватикана. Все пак зададе няколко въпроса. Възхити се от бронираните стъкла, които бяха монтирани на мястото на хотелските, и похвали мъжете и жените, дошли тук да рискуват живота си. Надявал се да научим нещо полезно през следващите няколко часа, ако даде Господ, разбира се, и ако предречената трагедия се състои. След това се качи на покрива, за да огледа антените, следван от фотографите, които мъкнеха кафе в картонени чаши.

Всичко това, разбира се, щеше да бъде преработено, за да бъде представено пред обществото — загрижената власт пред лицето на кризата.

Невидимо и неизбежно ледът на Минковски се топеше. Комуникациите на хотела бяха претрупани от нашата апаратура, но все пак през този ден един човек успя да се свърже с мен. Джанис ме осведоми, че баща ми починал в съня си.

В Мериленд бе валяло през целия ден — около петнайсет сантиметра снежен прах. Баща ми носеше миниатюрен монитор, снабден с аларма, в случай на нарушение на сърдечната дейност, но докато пристигне линейката, той вече бе преминал в отвъдния свят.

Джанис предложи тя да поеме формалностите, докато съм на другия край на света (аз бях единственият роднина). Съгласих се и й благодарих.

— Съжалявам, Скот — рече тя. — Зная, че беше труден човек. Наистина съжалявам.

Не изпитах усещане за загуба. По-скоро си давах сметка, че за баща ми това е избавление от мъката. Сегашна и бъдеща.

Морис почука на вратата на стаята ми по здрач и ме отведе до контролната зала, където бяха подредени всички монитори. Като наблюдатели, двамата с Морис се настанихме в креслата покрай отсрещната стена. В помещението бе горещо и задушно, а преносимите електрически печки вече бяха включени. Техниците се потяха под няколкото ката дрехи, с които се бяха навлекли.

Навън безоблачното небе постепенно придобиваше индигов цвят. В града цареше мъртвешки покой.

— Още малко остава — прошепна Морис. Това бе първият опит да се предскаже пристигане на хронолит и всички изглеждаха ужасно напрегнати. Сю мина покрай нас и подхвърли:

— Дръжте си очите отворени.

— Ами ако нищо не се случи? — попита Морис.

— Ликуд ще изгуби изборите. А ние — доверието на всички.

Минутите се нижеха една след друга. Някой раздаваше термоелеци на онези, които не бяха получили. Облегнат назад, Морис триеше потта от челото си и очевидно се бореше с безпокойството си.

— Според специалистите най-вероятното място на поява ще бъде новият бизнес център. Интересен избор. Така се избягва Старият град и Храмовият хълм.

— Куин е Цезар — заявих. — Почитай които искаш богове, стига да се прекланяш пред завоевателя.

— Не за първи път в Ерусалим.

Но може би за последен. Хронолитите бяха пробудили всички апокалиптични страхове от двайсети век, фокусирани тогава върху ядреното оръжие: опасенията, че новите научни открития само повишават опасността от пълно изтребление и че дългият парад от възхождащи и залязващи империи може да е стигнал своя край. Което в този момент изглеждаше съвсем достоверно. В края на краищата, долината Мегиддо9 бе само на няколко мили от тук.

Напомниха ни да не разкопчаваме якетата си въпреки горещината. Сю държеше в стаята да е горещо, поне дотолкова, доколкото можехме да понесем, като буфер срещу термичния шок.

Задълбочените анализи на предишните появявания ни бяха подготвили какво да очакваме. Хронолитът не измества въздуха и земната маса на мястото, където пристига, той трансформира тези материали и ги вгражда в собствената си структура. Шоковата вълна е резултат — както обясни Сю — от „лъчистото охлаждане“. На разстояние няколко метра от монолита на Куин въздухът се сгъстява, втвърдява се и пада на земята. В началото въздухът, който бърза да запълни мястото му, преминава през същия процес. В малко по-широк участък атмосферата замръзва съобразно съставящите я газове — кислород, азот и въглероден диоксид. Водните изпарения се превръщат в скреж на много по-голям периметър.

Наличието на подпочвени води предизвиква сходни изменения в почвата и скалата — напукване на скалите и наземна ударна вълна.

Целият този свръхохладен и движещ се въздух създава атмосферни ями и поражда силни течения, както и мъгли на много мили наоколо.

Което бе още една причина никой да не възразява срещу почти непоносимата горещина в стаята.

Повечето от техниците бяха млади момчета и момичета, всъщност студенти, наети специално за тази задача. Мониторите им получаваха данни от датчиците на покрива, както и от тези, разположени на разни места в зоната на контакта. От време на време те си разменяха кратки думи или цифрови данни, които не значеха нищо за мен. Но градусът на напрежение видимо нарастваше. Сю крачеше между тези ентусиазирани млади хора като загрижена майка.

Тя спря до нас, облечена със сини джинси и бяла блуза.

— Фоновата радиация продължава да се покачва — обясни, — при това с доста ускорени темпове. Смятайте го за минутна готовност, момчета.

— Да си сложим ли предпазни очила, или какво? — попита Морис.

— Морис, това не ти е атомна бомба. Няма да те заслепи.

След което се отдалечи.

Едно момиче от техниците се надигна от мястото си и приближи Сю с почти умолителна усмивка. Федералните агенти настръхнаха. Също и Морис.

Момичето изглеждаше леко замаяно, сякаш не знаеше къде е. За миг се поколеба. След това с почти детински жест се пресегна и улови Сю за ръката.

— Каси? — погледна я Сю. — Какво има?

— Исках само да ти благодаря. — Гласът на Каси бе тъничък и трескав.

— О, трогната съм, но защо?

Ала Каси вече бе свела глава, сякаш съжаляваше, задето се бе изпуснала.

— Ох! Прощавай. Просто ми се дощя да ти го кажа. Не зная какво ме прихвана… — и се изчерви.

По това време вече бяхме надълбоко в тау-турбуленцията. Миришеше на топъл въздух и електрическа изолация. Зад прозореца центърът на града се люшна от внезапно появило се сияние.

Всичко се случи за броени секунди, но времето е разтегателно и ние изживявахме секундите, сякаш са минути. Ще призная, че бях уплашен.

Първоначалната светлина ознаменува появата на завеса от бързоменящи се цветове — синьо, зелено, което премина в червено и виолетово, — увиснала над града и изпълваща стаята, в която седяхме в зловещ сумрак.

— Деветнайсет часът и седем минути — обяви Сю. — Отбележете.

— Взе да застудява — рече Морис. — Усети ли?

Струваше ми се, че температурата в стаята бе паднала с няколко градуса. Кимнах.

Зад мен един от израелските агенти се размърда и неволно посегна към оръжието си. Светлината изчезна също толкова бързо, колкото се бе появила, и после…

После хронолитът просто вече беше тук.

Изникна отвъд Купола на скалата, по-висок от хълмовете, заплашително голям, бял като лед на лунна светлина.

— Контакт! — извика някой при мониторите. — Имаме спад на фоновата радиация. Външната температура пада катастрофално…

— Почакай — спря го Сю.

Ударната вълна накара стъклата да се огънат и прокънтя като гръмотевица. Почти веднага хронолитът изчезна в облак от бяла вихрушка, влагата, която термичният импулс бе превърнал в скреж. На няколко мили от нас гигантските температурни различия предизвикваха пропукване на бетона, разрушаваха дървени подпори и със сигурност унищожаваха всички живи същества, останали в забранената зона. (Такива със сигурност имаше — котки, кучета, поклонници, невярващи.)

Централната буря породи исполинска бяла вълна: скреж, която се катереше по Юдейския хълм с бързината на горски пожар и градските светлини започнаха да гаснат сред искри от къси съединения. Облакът обгърна хотела — силен, бърз вятър разтърси прозорците. Изведнъж в стаята се възцари мрак, а мониторите затрептяха като отразени в езерна повърхност звезди.

— Ама че застудя, мамка му — промърмори Морис.

Обвих раменете си с ръце и забелязах, че Сю прави същото, докато обръща гръб на прозореца.

Израелският агент зад мен, който се бе размърдал преди минута, внезапно вдигна автоматичната си пушка. Той извика нещо, което бе погълнато от рева на бурята. След това откри огън в потъналата в тъмнина стая.

Името на стрелеца бе Аарон Уейзак.

Малкото, което узнах за него, бе от статията във вестника. Ако можехме да четем утрешните вестници, нямаше ли това да спести много мъка на света?

Кой знае?

Аарон Уейзак се бе родил в Кливланд, Охайо, и бе емигрирал в Израел със семейството си през 2011-а. Младежките си години бе прекарал в Тел Авив, не бе участвал в никакви радикални организации и през 2020-а бе постъпил в армията. Бил е задържан и разпитван, но без да му предявяват обвинения, през 2025-а при вълненията около Храмовия хълм. Досието му беше безупречно и той очевидно бе положил старателни усилия да прикрие от началниците си своите връзки с една доста крайна „куинистка“ организация, наречена „Прегръдката на бъдещето“.

Не беше луд, по-скоро неуравновесен. Мотивите му оставаха неясни. Успя да стреля само няколко пъти, преди една жена на име Лея Агнон да го повали с кратък откос.

Уейзак издъхна почти веднага от раните си. Но не беше единствената жертва в стаята.

Често си мисля, че постъпката на Аарон Уейзак е почти толкова знаменателна, колкото и пристигането на Куин в Ерусалим — по свой начин тя бе точно описание на събитията, които се задаваха.

Последният изстрел от пушката на Уейзак бе пробил един от уж непробиваемите прозорци и стъклото се бе разпаднало на дъжд от сребристи парченца. Леден вятър и плътна мъгла нахлуха в стаята. Надигнах се, оглушен от изстрелите и премигвайки слепешката. Морис скочи от стола си към Сю Чопра, която бе паднала на пода, и я прикри с тялото си. Никой от нас не знаеше дали атаката е приключила, или сега започва. Не виждах Сю под тялото на Морис и не знаех дали не е сериозно ранена, но имаше кръв навсякъде — кръвта на Уейзак върху тапетите, кръвта на младите оператори върху техните монитори. Успях да си поема дъх и отново започнах да чувам — викове на хора, свистенето на вятъра. Малки ледени снежинки пронизваха стаята като шрапнели, гонени от невероятните по сила вихри, които помитаха града.

Неколцина израелски агенти бяха заобиколили с насочени оръжия окървавения труп на Уейзак. Федералните се бяха разпръснали, за да покрият периметъра, а някои от студентите клечаха до телата на убитите си другари, или оказваха първа помощ на ранените. Стори ми се, че разпознах гласа на Морис, който викаше за помощ. В стаята имаше фелдшер, но той със сигурност бе претрупан с работа, ако не беше ранен.

Наведох се и пропълзях по пода до Морис. Той обърна Сю по гръб и я повдигна на ръце. Беше ранена. На килима под нея имаше кърваво петно, капките бързо замръзваха от невероятния студ. Морис ме погледна.

— Не е сериозно — устата му оформяше думите, но звукът бе отнесен от вятъра. — Помогни ми да я отнесем в коридора.

— Не! — Сю се размърда внезапно и едва сега видях окървавеното входно отвърстие на дясното й бедро. Но Морис беше прав, нямаше непосредствена заплаха за живота й.

— Аз ще се погрижа за това — рече й той с твърд глас.

— Има ранени! — очите й се стрелкаха из стаята, към редовете от монитори, където нейните студенти се озъртаха изплашени или се бяха свлекли на седалките.

Каси, срамежливата аспирантка на университета, бе изгубила половината си глава си по време на стрелбата.

Сю затвори очи и ние я издърпахме в коридора, където Морис позвъни на някого по мобилния си телефон, докато аз притисках раната на крака й.

По това време линейките вече идваха към нас откъм болницата, хлъзгайки се по прясно образувания по улица „Лехи“ лед.

Фелдшерите оборудваха нещо като полеви медицински пункт във фоайето, като покриха строшените прозорци с термоизолиращи одеяла и пуснаха печки, захранвани от генератора на хотела. Един от тях постави притискаща маншета върху раната на Сю и насочи пристигащото подкрепление към по-тежките случаи. Някои вече бяха свалени във фоайето, други още се намираха горе в стаята. Хотелът бе заобиколен с кордон от израелски войници и цивилна полиция, отвсякъде се чуваше воят на сирени.

— Тя е мъртва — промърмори несвързано Сю.

Каси, разбира е.

— Тя умря… Скоти, нали я видя? Само на двайсет години. Беше аспирантка в нашия университет. Сладко, мило дете. Благодари ми, а след това я убиха. Какво означава това? Значи ли всъщност нещо?

Навън от корнизите падаха ледени буци и се разбиваха на паважа. Лунна светлина заля побелелите руини и озари силуета на Ерусалимския Куин.

Ерусалимският Куин: четиристенна колона, оформяща трон, на който седи Куин.

Погледът му е насочен над полуразрушения Купол на скалата, към ширналата се отвъд Юдейска пустиня. Облечен е в селски дрехи — грубо скроени панталон и риза. На главата си има обръч, който може да е скромна корона, украсена с полумесеци и лаврови венци. Лицето му е строго и властно, чертите неопределени.

Огромният фундамент на паметника се сраства със земята дълбоко под руините на площад „Сион“. Върхът се издига на сто и трийсет метра.