Храмът на ветровете

ЧЕТИРИДЕСЕТ И ПЪРВА ГЛАВА

Шота наля още чай.

— Какво би искала да научиш?

Калан посегна към чашата си.

— Знаеш ли нещо за Храма на ветровете?

— Не.

Калан се сепна с чаша в ръка.

— Но си казала на Надин, че ветровете преследват Ричард.

— Да, така е.

— Можеш ли да го обясниш? Какво си имала пред вид?

Шота направи неопределен жест с ръка.

— Не знам как да обясня на жена, която не е вещица, как виждам потока на времето, минаването на бъдещи събития. Предполагам, би могло да се каже, че е нещо като спомени. Когато си мислиш за отминало събитие или за човек, извикваш спомен. Някои събития са се запечатали дълбоко в главата ти с всички подробности. Други не можеш да си спомниш. Моят талант се състои в нещо такова, само че аз го правя с бъдещето. За мен съществува малка разлика между минало, настояще и бъдеще. Нося се над потока на времето и обгръщам с поглед всичко — събитията, носещи се както срещу, така и по течението. Да виждам в бъдещето е толкова естествено, колкото е за теб да си спомниш потока на отминалите събития.

— Но някои неща не си спомням — каза Калан.

— И с мен е така. Не си спомням какво стана с онази птичка, която майка ми имаше навика да вика при себе си, когато бях много малка. Помня, веднъж птичката бе кацнала на пръста й, майка ми й говореше нещо — нежно, тихичко. Но дали животинката по-късно умря или отлетя, това не помня. Други събития, като смъртта на любими същества, си спомням живо. Като днес виждам пред очите си плата на роклята, с която бе облечена майка ми в деня, когато умря. Още бих могла да ти покажа точно колко дълъг бе ръкавът й.

— Разбирам те — Калан сведе поглед към чая си. — Аз също си спомням много ясно деня, в който почина майка ми. Всяка ужасяваща подробност, колкото и да ми се иска да забравя.

Шота отпусна лакти на масата и сключи пръсти.

— При мен така е и с бъдещето. Не винаги виждам прекрасните неща, които ми се ще, понякога не мога да си затворя очите пред онова, което трябва да видя. Някои събития виждам ясно, други, колкото и да ми се иска да ги видя по-добре. са просто сенки в мъглата.

— А ветровете, които преследват Ричард?

Шота поклати глава с отнесен поглед.

— Беше смущаващо. Почувствах се сякаш в главата ми се е настанило чуждо съзнание. Сякаш някой ме из ползваше, за да предаде чрез мен съобщение.

— Съобщение или предупреждение, как мислиш?

Челото на Шота се сви в замислена гримаса.

— Аз самата си задавах този въпрос. Не знам отговора. Изпратих съобщението по Надин, защото реших, че така или иначе Ричард ще разбере.

Калан потърка чело.

— Шота, чумата в Ейдиндрил най-напред повали деца, които бяха играли или гледали една игра.

— Джа’Ла.

— Да, точно така. Император Джаганг…

— Пътешественикът по сънищата.

Калан вдигна глава.

— Знаеш за него?

— Той често посещава спомените ми от бъдещето. Прави разни номера, опитва се да се намъкне в сънищата ми. Няма да му позволя.

— Мислиш ли, че е възможно именно пътешественикът по сънищата да ти е предал съобщението за ветровете, които преследват Ричард?

— Не. Номерата му са ми ясни. Повярвай ми. Не беше съобщение от Джаганг. Какво каза за чумата и Джа’Ла?

— Ами Джаганг е използвал умението си на пътешественик по сънищата, за да се вмъкне в съзнанието на един магьосник, когото изпрати да убие Ричард. Той дойде да гледа Джа’Ла. Имам предвид Джаганг е гледал играта през очите на магьосника. Джаганг побесня, виждайки, че Ричард е променил правилата на играта така, че да могат да се включат всички деца. Чумата започна именно от тези деца. Това е една от причините да мислим, че Джаганг е причинил избухването на епидемията. Първото дете, което отидохме да видим, беше на смъртно легло — Калан затвори очи и ги покри с пръсти, припомнила си случката. Пое си дълбоко дъх: — Двамата с Ричард бяхме коленичили край леглото му, когато умря. Беше само едно момче. Невинно малко момче. Чумата бе започнала да разлага цялото му тяло. Не мога да си представя страданията, които е изживял. Умря пред очите ни.

— Съжалявам — промълви Шота.

Калан се стегна, преди да вдигне глава.

— След като почина, ръката му се вдигна и се вкопчи в ризата на Ричард. Дробовете му се изпълниха с въздух. Придърпа Ричард към себе си и каза: „Ветровете те преследват.“

Над масата прелетя тревожна въздишка:

— Значи съм права. Не е било мое видение, а съобщение, изпратено чрез мен.

— Шота, Ричард мисли, че това означава, че Храмът на ветровете го преследва. Той откри дневника на един човек, живял по време на Голямата война отпреди три хиляди години. Вътре пише, че по онова време магьосниците пазели в Храма най-ценните и най-опасните си неща, а после го отпратили.

Шота, смръщила чело, се надвеси над масата.

— Отпратили са го? Къде?

— Не знаем. Храмът на ветровете се е намирал на връх Кимермост.

— Мястото ми е известно. Там няма нищо освен някакви жалки руини.

Калан кимна.

— Възможно е магьосниците да са използвали силата си, за да откъснат част от планината и да погребат Храма под скалите. Каквото и да са направили, Храма го няма. По написаното в дневника Ричард съди, че червените луни са били предупреждение от Храма. Освен това мисли, че Храмът на ветровете е бил известен като „ветровете“.

Шота потупа с пръст ръба на чашата си.

— Значи е възможно съобщението да е дошло направо от Храма на ветровете?

— Мислиш ли? Как може място да изпрати съобщение?

— Магьосниците от онези времена са били способни да извършат чрез магия неща, над които ние днес можем само да се дивим. Например Плъзгата. От това, което знам, а и след това, което ти ми каза, предполагам, че Джаганг е успял някак си да открадне нещо смъртоносно опасно от Храма на ветровете и така да запали чумата.

Калан усети как през тялото й плъзва ледена вълна от ужас.

— Как е възможно да е сторил подобно нещо?

— Той е пътешественик по сънищата. Има достъп до необозримо познание. Въпреки необмислените и неясни цели, които преследва, той е всичко друго, но не и глупав. В съня си бях докосната от съзнанието му — докато ловуваше в нощта. В никакъв случай не бива да го подценяваме.

— Шота, той иска да изкорени всяка магия.

Вещицата повдигна вежда.

— Вече ти казах, ще отговоря на въпросите ти. Няма защо да ме убеждаваш в собствения ми интерес от това. Също както Пазителя, Джаганг представлява за мен не по-малка опасност. Той се зарича да изкорени магията, но за да постигне целта си, използва магия.

— Но как е успял да отмъкне тази чума от Храма на ветровете? Мислиш ли, че изобщо е възможно? Сериозно ли го мислиш?

— Мога да ти кажа, че чумата не е започнала сама.

— Предположението ти е правилно.

— Била е задействана чрез магия.

— Как можем да я спрем?

— Не ми е известен лек срещу чума. — Шота отпи от чая си. Вдигна поглед към Калан: — От друга страна, как казахме, че е започнала чумата?

— С магия — смръщи чело Калан. — Искаш да кажеш… искаш да кажеш, че след като е била задействана с магия, дори да не знаем лек, може би има магия, която би могла да я спре? Това ли е предположението ти?

Шота сви рамене.

— Не знам за започването на чума повече, отколкото за спирането й. Знам обаче, че точно тази чума е задействана от магия. А щом е така, то логично е пак магия да може да я спре.

Калан се изправи на стола си.

— Значи тогава има надежда да я спрем и да спасим от смърт всички онези хора в Ейдиндрил.

— Вероятно. Ако трябва да сглобим парчетата, ще се получи най-малко това, че Джаганг е откраднал от Храма на ветровете магия, за да задейства чумата, и че Храмът се опитва да предупреди Ричард за опасността. — Защо Ричард?

— А ти как мислиш? Какво прави Ричард по-различен от всеки друг?

Тънката, дяволита усмивка на Шота смути Калан.

— Той е магьосник-войн. Притежава Субстрактивна магия. Благодарение на това успя да победи духа на Мрачния Рал и да спре Пазителя. Ричард е единственият, който притежава силата да направи необходимото, за да помогне. Не го забравяй — прошепна Шота в чашата си.

Калан изведнъж се почувства така, сякаш Шота се опитва да я насочи нанякъде. Прогони усещането. Вещицата се опитваше да помогне.

Събра смелост:

— Шота, защо изпрати Надин?

— За да се омъжи за Ричард.

— Защо Надин?

Устните на Шота се разляха в тъжна усмивка. Именно този въпрос бе очаквала.

— Защото ме е грижа за него. Исках да е поне някоя, у която ще може да намери макар и капчица утеха.

Калан преглътна.

— Но тази жена съм аз.

— Знам. Но трябва да се ожени за друга.

— Потокът на бъдещето ли ти го каза? Бъдещите ти… спомени?

Шота й отвърна с кимване.

— Не е било просто твое хрумване? Не искаш да изпратиш някого да се омъжи за него, само и само за да не съм аз?

— Не — Шота се облегна назад на стола си и се загледа в дърветата. — Видях, че ще се ожени за друга. И че това ще му причини огромна болка. Направих всичко, което бе по силите ми, за да бъде тази жена поне някоя, която той познава, у която ще намери поне мъничко утеха. Исках да му спестя колкото се може повече от болката.

Калан не знаеше какво да каже. Почувства се както когато се бореше с Марлин срещу течението на водата в тунела. Спомни си силата на водната маса, усещането да си прикован безнадеждно към мястото си от непоносимата тежест.

— Но аз го обичам — беше единственото, което успя да промълви.

— Знам — прошепна в отговор Шота. — Не заради се бе си се наложи да му избера друга невеста. Беше ми дадено да посоча коя, но че трябваше да го направя — това не избирах аз.

Калан с усилие потисна треперливия дъх в гърлото си, извръщайки очи от надвременния поглед на вещицата.

— Нямах право на избор — прибави Шота — за това кой да бъде твоят съпруг.

Очите на Калан мигом се върнаха върху вещицата.

— Какво? Какво искаш да кажеш?

— Ти ще се омъжиш. И то не за Ричард. Не мога да повлияя на това. И не е добър знак.

Калан беше като зашеметена.

— Какво искаш да кажеш?

— В цялата работа имат пръст духовете. На тях не може да им се влияе изцяло. Имат си мотиви, за да не се поддават на по-силно влияние. Какви са тези мотиви, не ми е дадено да знам.

Калан усети как по бузата й се търкулва сълза.

— Шота, какво да правя? Ще изгубя единствената си любов. Не мога да обичам никого освен Ричард, дори да исках. Аз съм Изповедник.

Шота седеше неподвижна като камък, загледана в Калан.

— Добрите духове ми оказаха огромно благоволение, позволявайки ми да избера невеста за Ричард. Търсих и не открих никоя друга жена, към която да изпитва поне минимални чувства на поносимост. Тя бе най-доброто, което можах да намеря. Ако наистина обичаш Ричард, ще трябва да се опиташ да се успокоиш с факта, че ще вземе Надин — жена, която познава и към която изпитва поне някакви чувства. Макар и нищожни. Може би с жена като нея той някой ден ще открие щастието, ще се научи да я обича.

Калан отпусна треперещите си ръце в скута. Стомахът й се преобърна. Нямаше смисъл да спори с Шота. Не беше виновна тя. В това имаха пръст духовете.

— И защо е необходимо? Какво ще помогне това, че Ричард ще се ожени за Надин? И че аз ще имам другар, когото не обичам?

Гласът на Шота бе тих и изпълнен със съчувствие:

— Не знам, дете. Също както някои родители по раз лични причини избират женихи на децата си, така духове те са направили избора за теб и Ричард.

— Щом духовете имат участие, защо ни желаят нещастието? Нали те ни отведоха на онова място между световете, за да сме заедно — Калан с мъка се опитваше да удържи огромната тежест на заливащото я течение. — Защо им е да ни причиняват подобно нещо?

— Може би — прошепна Шота, загледана в Калан — защото ще го предадеш.

Сякаш нещо изведнъж я преряза през гърлото. Дъхът застина в дробовете й. Пророчеството изкрещя в главата й.

„…защото онази в бяло, истинската му любима, ще го предаде в кръвта си.“ Калан скочи на крака.

— Не! — ръцете й се свиха в юмруци. — Никога не бих му причинила зло! Никога не бих го предала!

Шота спокойно отпи от чая си.

— Седни, Майко Изповедник.

Калан с мъка преглътна сълзите си и се отпусна на стола.

— Нямам повече власт над бъдещите събития, отколкото над миналите. Казах ти, трябва да имаш смелост да чуеш отговорите. — Тя посочи с пръст слепоочието си. — Не само тук — докосна сърцето си, — но и тук.

Калан се насили да си поеме дълбоко дъх.

— Прости ми. Вината не е твоя. Знам го.

Шота повдигна вежда.

— Много добре, Майко Изповедник. Да се научиш да приемаш истината е първата стъпка в установяването на контрола върху съдбата си.

— Шота, не искам да звучи неуважително, но гледане то в бъдещето не дава всички отговори. Преди ми каза, че ще докосна Ричард със силата си. Мислех, че това ще го унищожи. Опитах да се самоубия, за да не позволя да се изпълни предсказанието ти, за да не мога да го нараня. Ричард не ми позволи да се самоубия. Както се оказа, ти си видяла правилно бъдещето, но имало и още, и нещата се развиха по по-друг начин. Докоснах Ричард, но магията му го предпази и докосването ми не го нарани.

— Не видях резултата от докосването. Само че ще го докоснеш. Това е различно. Виждам, че и двамата ще се ожените.

Калан онемя.

— И за кого ще се омъжа аз.

— Виждам само неясна фигура. Не различавам черти те й. Не мога да позная кой е.

— Шота, чувала съм, че виденията на вещица за бъдещето са един вид пророчества.

— Кой ти го каза?

— Един магьосник. Зед.

— Магьосници — избоботи Шота. — Те нямат представа какво има в главата на една вещица. Мислят си, че знаят всичко. — Калан отметна назад дългата си коса.

— Шота, обещахме си да сме искрени една с друга, нали?

Шота изръмжа:

— Хм, ами в този случай, като че ли магьосникът е бил прав.

— Пророчествата не винаги се сбъдват така, както ни се струва. Смъртните опасности могат да бъдат избегнати или променени. Мислиш ли, че има начин да променя това пророчество?

Шота се намръщи.

— Пророчество?

— Онова, което ми каза. Дето ще предам Ричард.

Шота се намръщи още по-дълбоко и я изгледа подозрително.

— Да не се опитваш да ми кажеш, че това също е било предречено в пророчество?

Калан извърна очи от напрегнатия поглед на Шота.

— Когато пристигна онзи магьосник, в чието съзнание се бе вселил Джаганг, императорът каза, че е задействал пророчество, което щяло да улови Ричард в капан. В него също се говореше, че ще го предам.

— Спомняш ли си го?

Калан прокара пръст по ръба на чашата си.

— Това е един от онези спомени, за които говорихме — които ни се иска да забравим, но не можем.

„При червената луна ще дойде огнената буря. Свързаният с острието ще гледа как хората му гинат. Ако не направи нищо, тогава и той, и онези, които обича, ще умрат в адската жега, защото няма острие, добито от стомана или сътворено от магия, което може да навреди на врага му.

За да потуши адския огън, той трябва да потърси лек във вятъра. Светкавицата ще го завари поел по този път, защото онази в бяло, истинската му любима, ще го предаде в кръвта си.“

Шота се облегна назад с чаша в ръка.

— Вярно е, както казваш, че събитията в едно пророчество могат да бъдат променени. Или избегнати. Но не и в двойно подсигурено пророчество. А това е точно такова — капан, който оплита здраво жертвата. Червената луна е доказателство, че капанът е щракнал.

— Но не може да няма начин. — Калан отново отметна косата си назад. — Шота, какво трябва да направя?

— Да се омъжиш за друг — прошепна тя. — Също както и Ричард. Какво ще стане после, не мога да видя. Но поне това виждам в бъдещето.

— Шота, знам, че говориш истината, но как е възможно да предам Ричард? Повярвай ми — бих умряла, преди да сторя такова нещо. Сърцето ми няма да го допусне. Не бих могла.

Шота приглади роклята си.

— Мисли, Майко Изповедник, и ще видиш, че грешиш, също както ти показах, че грешиш, като си мислиш, че не мога да те нараня.

— Как? Как бих могла да направя подобно нещо, като знам, че съществото ми не може да го позволи?

Шота въздъхна търпеливо.

— Не е изобщо толкова трудно, както ти се струва. Ами ако, да речем, знаеше, че има един-единствен начин да спасиш живота му — и този начин е да го предадеш, като с това изгубиш любовта му? Би ли пожертвала любовта му, за да спасиш живота му? Кажи ми честно.

Калан преглътна буцата в гърлото си.

— Да. Ако това ще спаси живота му, бих го предала.

— Ето, виждаш ли, че не е толкова невъзможно, колкото си мислеше.

— Сигурно — едва промълви Калан. Зачовърка някак ви трохички по масата. — Шота, защо е всичко това? Защо бъдещето казва, че Ричард ще се ожени за Надин, аз ще взема друг? Не може да няма причина. Това е против — всичко, което желаем ние двамата, така че сигурно има някаква сила, която насочва събитията натам.

Шота се замисли за миг, после каза:

— Храмът на ветровете преследва Ричард. В това имат пръст духовете.

Калан отпусна уморено лицето си в длани.

— Казала си на Надин: „Нека духовете се смилят над него.“ Какво си имала предвид?

— В отвъдния свят има не само добри духове. Духовете — добри и лоши — имат пръст в това.

На Калан не й се говореше повече. Беше твърде болезнено да обсъжда разрухата на всичките си мечти и надежди.

— Защо? — промълви тя.

— Чумата.

Калан вдигна глава.

— Какво?

— Свързано е с чумата и с магическото нещо, което Джаганг е откраднал от Храма на ветровете.

— Искаш да кажеш, че е възможно това по някакъв начин да е свързано с опита да се открие магия срещу чумата?

— Така ми се струва — най-накрая каза вещицата. — Двамата с Ричард отчаяно търсите начин да спрете епидемията и да спасите живота на огромен брой хора. Виждам в бъдещето, че и двамата ще се ожените за други. За какво друго ще сте готови на подобна жертва?

— Но защо е необходимо…?

— Искаш нещо, което не мога да ти дам. Не мога да променя каквото ще бъде, нито пък знам причината да се случи. Принудени сме да се съобразяваме с възможните събития. Мисли. Ако единственият начин да спасим онези хора от смърт в огнената буря на чумата е Ричард и ти да пожертвате съвместния си живот, тогава, кажи ми, готови ли сте да докажете волята си да защитавате живота на хората с цената на собствените си животи?

Калан отпусна треперещи пръсти в скута си под масата. Беше видяла болката в очите на Ричард, когато бе станал свидетел на смъртта на момчето. Познаваше собствената си болка. И двамата бяха посетили невинни, болни деца, които щяха да умрат. Колко ли щяха да са?

Никога нямаше да може да живее в съгласие със себе си, ако единственият начин да ги спаси е да пожертва любовта си, а тя откаже да го стори.

— Нима можем да не го направим? Дори това да ни убие, как можем да не го направим? Но защо добрите духове искат такава цена?

Калан изведнъж си спомни как духът на Дена пое белега на Пазителя, поставен върху Ричард, върху себе си, избирайки по собствена воля вечните мъчения в ръцете на Пазителя в името на свободата на Ричард. Това, че се оказа, че Дена няма да бъде сполетяна от такава съдба, нямаше значение. Тя бе готова да я приеме и пожертва душата си за онзи, когото обича.

Клоните на близкото кленово дърво се полюшваха на лекия бриз. Калан чуваше плющенето на знамената върху кулите на двореца на Шота. Въздухът миришеше на пролет. Тревите бяха свежи, зелени. Наоколо животът започваше да се възражда.

Сърцето на Калан сякаш се бе превърнало в мъртва пепел.

— Тогава ще ти кажа още нещо — каза Шота, сякаш от много далеч.

Калан я чуваше, сякаш застанала на дъното на кладенец, пълен с отчаяние.

— Не си чула последното съобщение на ветровете. Ще получиш и него и ще е свързано с луната. Ще води след себе си последици. Не го пренебрегвай, нито заобикаляй. Бъдещето ти, бъдещето на Ричард, както и на всички онези невинни хора, ще зависи от това. И двамата трябва да използвате всичко, което сте научили, за да разберете предоставения ви шанс.

— Шанс ли? Шанс за какво?

Погледът на Шота прикова Калан към себе си.

— Шанс да изпълните най-съкровеното си задължение. Шанс да спасите всички онези невинни животи, кои то очакват от вас да направите онова, което те не биха могли.

— Кога ще стане това?

— Знам само, че няма да мине много време.

Калан кимна. Запита се защо не плаче. Това бе най-жестоката лична трагедия, която би могла да си представи. Да загуби Ричард. И въпреки това не плачеше.

Сигурно щеше да го направи, но не сега, не тук.

Заби поглед в масата.

— Шота, ти би се опитала да ни попречиш да си има ме дете, нали?

— Да.

— Би се опитала да убиеш сина ни, ако имаме такъв, нали?

— Да.

— Тогава как мога да съм сигурна, че всичко това не е просто част от замисъла ти да ни попречиш да си имаме дете?

— Ще трябва сама да прецениш дали говоря истината — с главата и сърцето си.

Калан си спомни думите на умиращото момче, пророчеството. Нещо непрекъснато й бе подсказвало, че няма да се омъжи за Ричард. Това бе просто една невъзможна мечта. Когато бе малка, веднъж бе помолила майка си да й разкаже какво е да си голям, да имаш любов, съпруг, дом. Майка й се бе изправила пред нея — красива, ослепителна като статуя, но с лице на Изповедник: „Изповедниците нямат любов, Калан. Те имат дълг.“ Ричард бе роден магьосник-войн. Роден с определена цел. С дълг.

Проследи как вятърът отнася няколко трохички от масата.

— Вярвам ти — прошепна Калан. — Толкова ми се иска да не е така, но ти вярвам. Казваш истината.

Нямаше какво повече да говорят. Калан се изправи. Трябваше да напрегне сили, за да не се подгънат коленете на треперещите й крака. Помъчи се да си спомни къде се бе разделила с Плъзгата, но като че ли не можеше да накара мисълта си да заработи.

— Благодаря за чая — чу се да казва. — Беше чудесен.

Дори Шота да й бе отговорила, Калан не я чу.

— Шота? — Калан се хвана за облегалката на стола, за да се задържи на крака. — Можеш ли да ме ориентираш в посоката? Май не си спомням…

Шота бе до нея, хванала я за ръка.

— Ще повървя с теб донякъде, дете — каза вещицата с мек глас, изпълнен със съчувствие. — Ще ти помогна да намериш пътя.

Вървяха в мълчание. Калан се опита да се ободри с топлото пролетно утро. В Ейдиндрил бе все още толкова студено. Когато тръгваше оттам, валеше сняг. Хубавият ден не й подейства освежаващо.

Докато изкачваха вдълбаните в скалата каменни стъпала, Калан с мъка се опитваше да запомни всичко изговорено. Ако двамата с Ричард успеят да спасят всичките онези хора от чумата, щеше да е чудесно. Повечето нямаше и да разберат за огромната жертва, но това нямаше да намали облекчението, което Калан щеше да изпита при звука на детски смях или гледката на майка, щастлива, че детето й е в безопасност.

Животът щеше да възвърне смисъла си. Тя щеше да запълни празнината в сърцето си с щастието, отразено в очите на хората. Можеше да направи нещо, непосилно за никой друг. Двамата с Ричард щяха да попречат на Джаганг да причини зло на хората.

Близо до билото, Калан се спря на един завой на стъпалата и погледна към Агаден. Мястото наистина беше прекрасно с долината, сгушена между назъбените планински върхове. Спомни си, че Пазителят бе изпратил магьосник и скрин да убият Шота. Вещицата едва се бе спасила. Беше се борила с всички сили, за да си възвърне своето.

— Радвам се, че си върна дома. Радвам се за теб, Шота. Наистина. Агаден си е твой.

— Благодаря, Майко Изповедник.

Калан се вгледа в бадемовите очи на вещицата.

— Какво направи с магьосника, който те изгони от дома?

— Каквото възнамерявах. Окачих го на пръстите му и го одрах жив. Седнах и наблюдавах как магията изтича от тялото му, лишено от кожа — Тя се обърна и махна с ръка към зелената долина. — Тапицирах седалката на трона си с кожата му.

Калан си припомни, че Шота се бе заканила да стори точно това. Не бе чудно, че дори магьосници рядко се осмеляваха да припарят до Агаден. Шота бе повече от достоен противник за всеки магьосник. И един — най-малко — със сигурност го бе разбрал, макар и твърде късно.

— Не бих казала, че те обвинявам, като се има пред вид, че Пазителят го е пратил да те убие и изобщо. Ако Пазителят те бе докопал… е, знам колко се страхуваше от това.

— Задължена съм ви на вас с Ричард. Той попречи на Пазителя да завладее всички ни.

— Радвам се, че магьосникът не успя да те изпрати при Пазителя, Шота.

Калан наистина го мислеше. Тя все още бе убедена, че Шота е опасна, но в същото време установи, че вещицата е способна на състрадание.

— Знаеш ли какво ми каза онзи магьосник? — попита Шота. — Каза, че ми прощава. Можеш ли да си представиш? Дари ме с опрощението си. И помоли за моето.

Вятърът развя косата на Калан пред лицето й. Тя я отметна назад.

— Странно, като се имат предвид обстоятелствата.

— Четвъртото правило на магьосника — така каза той.

В прошката имало магия според Четвъртото правило. Магия, която лекува. В прошката, която даваш, и още повече в прошката, която получаваш.

— Предполагам, че един последовател на Пазителя би бил готов на всичко, само и само да му се размине стореното и да ти се изплъзне. Разбирам защо не си била в настроение за прошка.

Вечните очи на Шота изведнъж угаснаха.

— Той забрави да постави думата „искрена“ пред „прошка“.

ЧЕТИРИДЕСЕТ И ВТОРА ГЛАВА

Калан проследи с поглед как вещицата се отдалечава в мрачната гора. Растения, увити около криви клони, се протягаха да докоснат господарката си, пипала и корени се вдигаха да погалят крака й. Тя потъна в пелената от мъгла. Невидими същества се провикваха, подсвиркваха и прощракваха в посоката, където изчезна тя.

Калан се извърна към покрития с мъх камък, който й бе показала Шота, и точно зад него видя кладенеца на Плъзгата. Изпод заоблената каменна стена се надигна сребърното лице, загледано в приближаването й. Калан почти си бе пожелала Плъзгата да не се върне, сякаш ако тя не я отведе обратно в Ейдиндрил, никое от нещата, които бе научила, нямаше да се сбъдне.

Как ще погледне Ричард в очите, без да крещи от болка? Как изобщо ще продължи да живее? Как ще намери сили?

— Искаш ли да пътуваме? — попита Плъзгата.

— Не, но се налага.

Плъзгата се намръщи, озадачена.

— Когато поискаш да пътуваме, ще съм готова.

Калан се отпусна на земята, облегна гръб на кладенеца на Плъзгата и подви крака под себе си. Нима ще се предаде толкова лесно? Нима ще се подчини безропотно на съдбата? Няма друг избор. Мисли за решението, не за проблема. Нещата някак си не изглеждаха толкова безнадеждни, колкото преди малко в дома на Шота. Не може да няма начин да се справи с това. Ричард не би се отказал толкова лесно. Не, тя ще се бори за него. Те се обичат, а това е по-важно от всичко останало.

Съзнанието й сякаш бе обвито от мъгла. Опита се да се съсредоточи с повече хъс. Не може да се предаде просто ей така. Трябва да помисли над проблема с предишната си решителност. Знаеше, че вещиците омагьосват хората. Не непременно от лоши чувства. Просто са си такива. Също както човек не може да промени факта, че е висок или нисък, или пък цвета на косата си. Вещиците омагьосват хората, защото така действа магията им.

В известна степен Шота бе омагьосала и Ричард. Първия път го бе спасила само магията на Меча на истината. Мечът на истината. Ричард е Търсачът. Така постъпва един Търсач — решава проблеми. Тя обича Търсач. Той не би се отказал толкова лесно.

Калан откъсна едно листо и започна да го дроби на малки парченца, опитвайки се да преосмисли всичко, казано й от Шота. Каква част от думите и ще се осмели да приеме за чиста монета. Всичко й приличаше на сън, от който започва да се събужда постепенно. Нещата едва ли са чак толкова отчайващи, колкото й се бе сторило. Баща й я бе учил никога да не се отказва, да се бори до край, с последния си дъх, ако е нужно. Ричард също не би се отказал толкова лесно. Не всичко е загубено. Бъдещето все още е само бъдеще и независимо какво й каза Шота, не всичко е решено.

Нещо горе на ръката я убиваше. Замислена, се опита да го намести, после продължи да дроби парченцата от листото. Сигурно има начин да се намери решение.

Когато за втори път посегна към ръката си, пръстите й напипаха костения нож. Беше топъл.

Калан го извади и го задържа в скута си. Наистина беше топъл. Стори й се, че пулсира, усети вибрациите му. Нагря се толкова, че едва издържаше да го пипа.

С широко отворени очи забеляза как черните пера започват да се изправят. Танцуваха и се полюшваха, и се извиваха на вятъра. Но косата й беше в абсолютен покой. Въздухът бе напълно неподвижен. Вятър нямаше.

Калан изведнъж скочи на крака.

— Плъзга!

Сребърното лице на съществото беше точно до нея. Калан отстъпи крачка назад.

— Плъзга, трябва да пътувам.

— Ела, ще пътуваме. Къде искаш да отидеш?

— При Калните. Трябва да отида при Калните.

Течното лице се изкриви в размисъл.

— Не знам къде се намира това място.

— Не е място. Калните са народ. Хора — Калан се удари в гърдите, — хора са, като мен.

— Познавам различни народи. Но не и тези Кални.

Калан отметна коса назад, опитвайки се да мисли.

— Живеят в Дивото.

— Знам различни места в Дивото. Къде искаш да пътуваш? Кажи и ще пътуваме. Ще ти достави удоволствие.

— Ами мястото е равно. Тревисто. Равни, тревисти поля. Без планини като тук — Калан описа кръг с ръка, но осъзна, че Плъзгата вижда само дървета.

— Знам няколко такива места.

— Кои са те? Изброй ми ги, може да ги знам.

— Мога да пътувам до едно място, което гледа към река Калисидрин…

— На запад от Калисидрин. Калните живеят по-далеч на запад.

— Мога да пътувам до долината Тонделен, до Харджа, до полетата Кий, до Сийлан, до просеката Херкон, до Андерин, до Пиктон, до съкровището на Джакопо…

— Какво? Какво беше последното? — Повечето от останалите места, които спомена Плъзгата, й бяха известни, но не бяха близо до селището на Калните.

— Съкровището на Джакопо. Искаш ли да те заведа там?

Калан протегна топлия костен нож — ножа на дядото. Чандален й бе разказал как Джакопо обявили война на Калните и духовете на предците им научили дядото на Чандален как да защити народа си срещу Джакопо. Според разказа на Чандален някога неговият народ търгувал с Джакопо — преди тази война. Джакопо сигурно са живели близо до Калните.

— Повтори го пак, как беше? — запита Калан.

— Съкровището на Джакопо.

При ехтящите думи черните пера се разклатиха и заизвиваха. Калан пъхна костения нож обратно в превръзката на ръката си. Скочи на каменната стена.

— Там искам да отида — при съкровището на Джакопо. Искам да пътувам до съкровището на Джакопо. Ще ме отведеш ли, Плъзга?

Една сребърна ръка я пое от стената.

— Ела. Ще пътуваме до съкровището на Джакопо. Ще ти достави удоволствие.

Калан си пое бърз дъх, преди да потъне в живачната маса. Изпусна го и вдъхна Плъзгата, но този път, обзета от тревожни мисли, че може да загуби Ричард, че той може да се ожени за Надин, не изпита опиянение.

Зед крякаше като луд. Виждаше Ан надолу с главата. Изплези й се и изду устни, издавайки протяжен, дрезгав звук.

— Няма нужда да се напъваш — изръмжа ядосано тя. — Това май ти е нормалното състояние.

Зед размърда крака, сякаш се опитваше да върви наобратно из въздуха. Кръвта изпълни главата му.

— Искаш да умреш с достойнството си ли? — попита я той. — Или предпочиташ да живееш?

— Няма да си играя на малоумна.

— Точно това е думата! Играя! Недей просто да седиш в калта. Разиграй ситуацията!

Тя се наведе напред, приближавайки лице до неговото:

— Зед, не е възможно да си мислиш, че подобно нещо ще подейства.

— Нали сама го каза. Шляеш се с един безумец. Ти сама ми го предложи.

— Не съм ти предлагала подобно нещо!

— Е, може и да не си директно, но ме вдъхнови. Ще бъда щастлив да оставя нещата изцяло в твои ръце, когато разкажем историята на хората.

— Да разкажем на хората! Първо, няма да стане. И, второ, напълно съм наясно, че с най-голямо удоволствие сам ще им я разкажеш. И това е още една причина да не се включа.

Зед зави като койот. Изпъна краката и гърба си и се строполи като повалено дърво. По лицето й пръсна кал. Бясна, Ан избърса една пръска от носа си.

Край високата дъсчена ограда мрачните стражи на Нангтонг наблюдаваха двамата затворници, двете жертви. Зед и Ан бяха седнали в калта с гръб един към друг и бяха отвързали въжетата, стягащи китките им. Стражите, въоръжени с копия и лъкове, не се впечатлиха особено. Затворниците нямаше къде да избягат. Зед знаеше, че са прави.

На зазоряване край кочината започнаха да се тълпят щастливи хора. С напредването на утринта тълпата се увеличи, хората се спираха да побъбрят със стражите и да хвърлят по някой поглед на чудесните обредни жертви. Настроението на всички бе очевидно добро, тъй като бяха намерили обекти за жертвоприношение към духовете. Животът им щеше да е спасен, след като задоволят ядосаните си духове.

Стражите и хората от селото на Нангтонг, наблюдаващи от другата страна на оградата, постепенно започнаха да помръкват. Помръдваха нервно, покрили лица с платовете, проверявайки дали са закрили плътно телата си. Стражите намазаха още пепел по лицата и телата си. Човек трябваше да внимава, ако не иска да бъде разпознат от духовете.

Зед пъхна глава между коленете си и направи кълбо напред в лепкавата кал. Захили се маниакално, въртейки се около свитата фигура на Ан, отпусната на студената земя.

— Би ли престанал!

Той се просна в калта пред нея. Прокара напред-назад вдървените си ръце и крака.

Ан — тихо промълви след малко, — имаме важна работа. Струва ми се, че ще постигнем повече, ако успеем да си изпълним задълженията тук, на този свят, а не в отвъдното, след смъртта ни.

— Знам, че не бихме могли да помогнем, ако сме мъртви.

— Значи, звучи ти приемливо и логично, че се налага да намерим начин да се измъкнем, нали?

— Разбира се, че трябва — избоботи тя. — Но не мис ля…

Зед се хвърли в скута й. Тя примигна от отвращение. Сбърчи нос, щом той обгърна шията й с калните си ръце.

— Ан, ако не направим нищо, сме мъртви. Ако се опитаме да се бием с тези хора, сме мъртви. Без помощта на магията си не можем да им избягаме. Единствената ни възможност е да ги убедим да ни пуснат. Не говорим езика им, а дори и да го знаехме, се съмнявам, че бихме могли да ги убедим.

— Да, но…

— Имаме един-едничък шанс, поне според мен. Трябва да ги убедим, че сме напълно изперкали. Това жертвоприношение е свят ритуал, посветен на предците им. Погледни стражите зад гърба ми. Да ти изглеждат доволни?

— Хм, не.

— Ако повярват, че сме луди, ще трябва двойно да се замислят дали да ни предложат в жертва на предците си. Няма ли да се обидят духовете, да им бъдат принесени в жертва двама безумци? Няма ли да го приемат като неуважение? Трябва да ги накараме да изпитат страх, че ще обидят духовете на предците си, принасяйки им в жертва двама кукувци.

— Но това е… лудост.

— Погледни на нещата от такава гледна точка. Жертвоприношението е нещо като брак по сметка между два народа. Невестата е жертвоприношението на единия народ към другия, в плътта на новия съпруг, всичко това с надеждата за мирно и плодородно бъдеще. Новият народ на невестата гледа на нея с уважение. Истинският й народ пък гледа на мъжа й и на неговия народ с уважение. Това е ритуал, символизиращ единство, приемственост и надежда за бъдещето. Ние сме като невестата, предложена на духовете. Как би се възприело, ако Нангтонг предложат нефелна, побъркана невеста? Ако ти беше дух, нямаше ли да се обидиш?

— Ако ти влизаше в сделката, със сигурност.

Зед зави към небето. Ан примигна и се дръпна от него.

— Това е единственият ни шанс, Ан. — Той се надве си над ухото й и прошепна в него: — Давам ти клетва като Пръв магьосник, че няма да казвам на никого как си се държала.

Той се дръпна и й се ухили широко.

— Освен това е забавно. Спомняш ли си какво е да си играеш навън като малка? Да правиш всичко, което ти хрумва. Забавлявай се. Стани дете.

Ан се замисли над думите му със сериозно изражение.

— И няма да кажеш на никого?

— Имаш думата ми. Можеш да правиш каквото си по искаш и никой освен мен няма никога да узнае — и Нангтонг, разбира се.

— Поредната отчаяна постъпка, а, Зед?

— Времето за отчаяни постъпки дойде. Да поиграем.

Ан се усмихна дяволито. Удари го в гърдите и го повали в калта. С див пристъп на смях скочи отгоре му.

Започнаха да се борят като деца, търкаляйки се в калта. След десетина кълба Ан заприлича на същинско кално чудовище с ръце, крака и две очи. Калната маска се разцепи, разкривайки две розови устни, щом тя вдигна глава и започна да вие със Зед към небето.

Правеха топки от кал и замеряха свинете. Гонеха ги. Стоварваха се върху здравите, обли туловища на квичащите същества и ги яздеха, докато паднат в калта. Зед се съмняваше, че през целия си девет вековен живот Ан е била по-мръсна.

Той осъзна, докато играеха на куц крак, повече падайки, отколкото подскачайки, че смехът й се е променил.

Тя се забавляваше.

Пльосваха се в локвите. Гонеха свинете. Търчаха около оградата, прокарвайки пръчки по дъските.

Накрая им хрумна да правят физиономии на стражите. Изрисуваха си взаимно лицата с какви ли не странни маски. Нададоха всички безумни, нечовешки викове, за които можаха да се сетят. Скачаха и се заливаха от смях, сочейки с пръсти достолепните стражи.

Смееха се толкова неудържимо, че не можеха да стоят на краката си и се свлякоха в калта, подкрепяйки се взаимно като двама другари пияници.

Тълпата растеше. Между зяпачите тръгна притеснен шепот.

Ан заби пръсти в ушите си и ги завъртя, правейки им физиономии. Зед застана на глава и изпя няколко мръсни песни, за които се сети. Ан се хилеше истерично, когато той произнасяше грешно ключови думи.

Зед също избухна в смях и след миг се стовари в калта, Ан падна отгоре му. Седна му на корема, приковала го за земята, и започна да го гъделичка под мишниците. Той от своя страна се задъхваше от смях, гъделичкайки я между ребрата. Двамата никога не се бяха забавлявали толкова истински. Свинете се бяха скупчили в единия ъгъл и ги гледаха.

Изведнъж, докато двамата се опитваха яростно да открият най-гъделивите си места, върху главите им се изсипаха кофи с вода. Вдигнаха очи. Получиха нови кофи с вода.

Веднага щом калта бе измита от тях, двамата се накиснаха отново в нея. Покрити с пепел стражи ги извлякоха за ръцете и ги държаха на мушка, докато бъдат измити отново. Зед надзърна към Ан. Тя му отвърна с поглед. Беше невероятно смешна, надничаща между струйките мръсотия, стичаща се по лицето й. Той се изкикоти и й направи гримаса. Ан също се изкикоти и му отвърна с друга. Мъжете закрещяха.

Зед запухтя, опитвайки се да овладее пристъпите на смях. Стражите ги блъснаха напред, подпирайки копия в гърбовете им. Това му заприлича на гъделичкането и двамата отново избухнаха в смях. Сякаш смехът им, веднъж освободен, заживя собствен живот. След като така или иначе ще бъдат принесени в жертва, какво значение има? Може пък да се окаже, че се смеят за последен път.

Тълпата от забулени фигури се разцепи на две, щом пленниците бяха изведени от кошарата.

Без да спира да се кикоти, Зед вдигна високо ръка и я размаха.

— Помахай на хората, Ани.

Вместо това тя изкриви лице. На Зед му хареса идеята и последва примера й. Хората отскочиха назад, сякаш видели нещо ужасяващо. Някои от жените започнаха да плачат или да ридаят с глас. Зед и Ан сякаш това и чакаха, избухнаха в смях и започнаха да ги сочат с пръсти, жените избягаха надалеч от тълпата, търсейки спасение от безумците.

Скоро стражите ги изведоха далеч от палатките и хората. Още малко и двете мръсни, вонящи, щастливи жертви бяха горе на възвишенията. Зад тях вървяха трийсет и пет четирийсет ловци на духове, всичките с готови копия в ръце. Зед забеляза, че някои са взели пакети с провизии. Пръв магьосник Зедикус З’ул Зорандер и Прелат Аналина Алдурен летяха пред копията, заливайки се от смях, разговаряйки оживено за това колко глави лук може да изяде всеки от тях, без да се разплаче.

Зед нямаше представа накъде ги водят, но където и да беше, утринта бе чудесна за ходене там.

— Вижда ми се забавно, Господарю Рал — каза лейтенант Крофърд.

Ричард плъзна поглед по каменния басейн.

— И какво му е забавното?

Лейтенантът се наведе да огледа отново скалата.

— Всъщност по-скоро е странно. Израсъл съм в скалисти планини, така че съм гледал подобни гледки през целия си живот. Но това място ми се вижда странно. — Той се извърна и посочи: — Виждате ли онази планина там? Там свличането е ясно.

Ричард вдигна ръка да прикрие очите си от следобедното слънце. Планината, която сочеше лейтенантът, беше нащърбена и покрита с дървета, освен в най-високите части. На стръмния склон откъм тях явно е имало откъсване — там, където се бе отделила част от масива, се виждаше огромно голо петно. Долу, под оголеното парче, лежеше каменният басейн.

— Какво тя?

— Ами погледнете долу. Тези камъни са се отцепили от фасадата — посочи към каменния басейн, където стоя ха те. — Тук не е същото.

Приближи се друг войник и поздрави отривисто с юмрук в сърцето. Хвърли внимателен поглед към Улик и Иган, застанали със скръстени ръце, и зачака мълчаливо.

— Нищо, Господарю Рал — каза той, щом Ричард го погледна. — Няма дори късче, обработено от човешка ръка.

— Продължавайте да търсите. Огледайте и най-далечните места. Търсете големи камъни, под които може да се пропълзи, и огледайте отдолу.

Войникът поздрави и забърза да изпълни задачата. Денят преваляше. Ричард им бе казал, че не иска да остава следващия ден. Щеше да се прибира в Ейдиндрил. Тази нощ Калан може би щеше да се върне, или може би на другия ден. Искаше да е там.

Ако се върне. Ако е още жива.

Дори само при мисълта за това плувна в пот. Коленете му се подкосиха.

Отпрати черните помисли. Ще се върне. Няма друг начин. Ще се върне. Накара се да спре да мисли за Калан и да се съсредоточи върху настоящия проблем.

— И какво мислите, лейтенант?

Лейтенант Крофърд хвърли една отломка, проследи с очи как отскача първо от един, после от втори камък. Острият звук отекна от скалата зад тях.

— Възможно е периферията на тази планина да се е отцепила много по-рано. После, с течение на времето, е започнала да пониква растителност, да умира, образувай ки почва за повече растителност, и така нататък. Възможно е да е зарит долу.

Ричард знаеше за какво говори лейтенант Крофърд. Знаеше, че с течение на времето върху каменните отломки, откъснали се от скала, може да поникне гора. Ако човек копае в гората, появила се в основата на скалиста планина, може да попадне на отломки от същата планина.

— В този случай не мисля, че е станало така.

Лейтенантът го погледна.

— Мога ли да попитам защо, Господарю Рал?

Ричард се загледа към отсрещната планина.

— Ами погледнете онази скала. Фасадата й е груба и неравна, но онази част, излязла на показ след срутването на фасадата, е гладка, така че в по-голямата си част няма толкова много остри ръбове. Времето я е успокоило.

На места обаче е нащърбена. Водата попада в цепнатините, замръзва и с времето пропуква скалата. Някои от тези назъбени места се виждат. Но като цяло планината има мек силует.

Според мен се е случило много преди свличането тук, където сме ние, и въпреки това повечето камъни са си там долу, на дъното на бездната. А тук, при нас, има чувствително по-малко камъни.

Иган разтвори ръце и отметна русата си коса.

— Възможно ли е да е от изложението. Тази скала гледа на юг, слънцето огрява повече и растителността се развива по-бързо, докато другата гледа на север, така че през по-голямата част от времето е в сянка. Гората би се разви вала по-трудно там, така че затова има повече камънак.

Звучеше логично.

— Има и още нещо — Ричард килна глава назад и погледна нагоре, към стотиците метри отвесна скала, извисяваща се над него. — Половината от тази планина е изчезнала. Това тук е просто дребно свличане в сравнение с другото. Погледнете тази планина и се опитайте да си представите как ли е изглеждала преди това да се случи. Прорязана е от самия връх до основата като цепеница, разсечена на две. Всички останали планини в околността са малко или повече конусовидни. Тази тук е полуконус. Дори да греша, и половината планина да не е изчезнала, и просто да си е изглеждала винаги така, долу трябваше да има огромно количество камъни. Искам да кажа, дори формата й да си е била такава и да се е откъснала скална маса с дебелина едва пет-десет метра, дори само от огромната височина щеше да се получи огромен каменен насип долу. Камъните тук са остри, така че е възможно да са се от-цепили вследствие въздействието на замръзнала вода, и понеже не виждам загладени места, вероятно се е случило по-скоро. И въпреки това тази маса камъни, която би трябвало да се натрупала тук, просто я няма. Дори да е била покрита с течение на времето, ми се струва, че точно тук, където стоим сега, би трябвало да се е образувала огромна могила.

Лейтенантът се огледа.

— Имате право. Тук сме почти на нивото на дъното. Ако цялата тази скала се е откъснала, под гората тук могила няма.

Ричард гледаше войниците, претърсващи камъните и гората за какъвто и да е знак от Храма на ветровете. Никой не намираше нищо.

— Не виждам причина да вярвам, че планината се е стоварила тук.

Улик и Иган отново скръстиха ръце — що се отнася до тях, работата беше ясна.

Лейтенант Крофърд се покашля.

— Господарю Рал, ако половината от връх Кимермост, който някога е бил тук, не е паднал в тази долина, тогава къде е?

Ричард изгледа продължително мъжа.

— Това искам да знам и аз. Ако не е тук, то значи трябва да е някъде другаде.

Русокосият лейтенант пристъпи от крак на крак.

— Ами, не може просто да е станал и да си е тръгнал, Господарю Рал.

Ричард отмести ножницата си встрани и тръгна по камъните. Разбра, че е уплашил мъжа. Явно бе намекнал нещо, което намирисва на магия.

— Може да е, както казвате вие, лейтенант. Сигурно се е срутил и отгоре му е поникнала растителност. Може просеката между отделните планини да е била по-дълбока по онова време и срутилата се част просто да е запълнила дупката, вместо да е направила могила.

Тази идея се понрави на лейтенанта. Осигури му хипотеза, здраво свързана с реалността.

Ричард не го вярваше. Скалата му се струваше странна. Беше твърде гладка, сякаш разсечена с огромен меч. Да, вярно, имаше назъбени места, но това обясняваше парчетата камъни на земята. Изглеждаше му сякаш планината е отрязана и отнесена, а с течение на времето водата и ледът са започнали да дълбаят по новопоявилата се гладка фасада, отчупвайки парчета, назъбвайки я. Но не можеше и да се сравнява с нащърбения релеф на околните скали.

— Сигурно така е станало, Господарю Рал — повтори лейтенантът. — Ако е истина, това означава, че Храмът, който търсите, е останал заровен дълбоко под земята, по която стъпваме в момента.

Следван неотлъчно от двамата си гардове, Ричард се насочи към конете.

— Искам да отида да погледна от върха. Ще разгледам руините там.

Водачът им, мъж на средна възраст на име Анди Милет, ги чакаше при конете. Беше облечен с прости вълнени дрехи в зелено и кафяво, много подобни на онези, които някога носеше Ричард. Опърпаната му кафеникава коса висеше покрай ушите. Анди бе изключително горд, че Господарят Рал го е помолил да ги заведе до връх Кимермост. На Ричард му беше малко неловко, че човекът изпитва тази фалшива гордост — Анди беше първият човек, който каза на Ричард къде се намира мястото.

— Анди, искам да се кача до руините на върха.

Онзи подаде на Ричард поводите на големия кон.

— Разбира се, Господарю Рал. Не е много път. Но ще се радвам да ви заведа.

Въпреки внушителните си размери двамата му гардове скочиха с лекота на седлата, конете им едва удържаха внезапната тежест. Ричард се завъртя на седлото и намести левия си ботуш в стремето.

— Ще стигнем ли преди мръкнало? Снегът, навят от бурята, би трябвало да се е стопил. Пътеката сигурно е вече чиста.

Анди хвърли поглед към слънцето, което всеки миг щеше да докосне планината.

— Както яздите, Господарю Рал, ще сме там много преди мръкнало. Обикновено когато водя важни особи, те ме забавят, ама сега май аз ви забавям.

Ричард се усмихна. При него някога беше същото. Колкото по-високопоставен бе човекът, когото водеше, толкова по-бавно се движеха.

Докато стигнаха до руините, небето се покри със златисти и червеникави ивици. Околните планини потънаха в дълбока сянка. Руините сякаш искряха на златистата светлина.

Имаше няколко някога елегантни, сега порутени сгради, които изглеждаха като да са били част от по-голяма постройка — точно както бе предположила Калан. Тук-там по голия планински връх все още стърчаха части от стени, необрасли с растителност, както би станало по-надолу, но затова пък ръждиви от лишеи.

Ричард скочи от седлото и подаде повода на лейтенант Крофърд. Сградата вляво от един широк път бе огромна по стандартите, с които Ричард бе отрасъл, но в сравнение със замъците и дворците, които имаше пред очите си напоследък, беше най-обикновена.

Прагът зееше празен. Имаше остатъци от някогашна врата, все още частично покрита със златно листо. От вътрешната страна стъпките отекваха в стените. Сградата беше останала без покрив. В една от стаите имаше каменна пейка. В друга се виждаше фонтан, пълен със снежна вода.

Виещ се коридор, чийто ламаринен покрив си бе отчасти на мястото, изведе Ричард покрай ред стаи. Коридорът се раздели, поемайки, както реши Ричард, към двете противоположни страни на сградата. Тръгна по лявото разклонение към стаята в дъното.

Както всички стаи от тази страна, тя гледаше към скалата. На местата на прозорците, някога предпазващи от вятър и дъжд, зееха празни четвъртити отвори. Отвъд се виждаше скалата, а зад нея синкавите силуети на далечните планини.

Сигурно тук са били приемани посетителите и молителите, дошли в Храма на ветровете. Тук са чакали да бъдат приети. Докато им дойде редът, пред очите им се е откривала внушителната гледка на Храма на ветровете. В случай на отказ са си тръгвали ако не с друго, поне с това. Почти виждаше онова, което чакащите в тази стая са виждали някога.

От дарбата е, знаеше, също както духовете на онези, които са притежавали Меча на истината преди него, го направляваха в използването на магията.

Докато стоеше така загледан, почти си го представяше, точно зад ръба, място на величие и могъщество. Тук магьосниците са криели неща, изпълнени с опасна и страшна магия. Магьосниците от миналото, някои от които предци на Ричард, вероятно са стоели на същото това място, вгледани в Храма на ветровете.

Ричард се разходи отвън в падащия мрак, покрай неподвижните колони, надничащи към някога прелестни градини, докосна рушащите се стени. Макар всичко вече да се разпадаше, не му бе трудно да си представи внушителната гледка, разгръщаща се някога тук.

Стоеше в средата на широк път, виещ се между разпадащите се руини, златотканото му наметало плющеше на вятъра. Опитваше се да си представи точно как е изглеждало мястото, да го почувства. Пътят повече, отколкото сградите, му внушаваше призрачното усещане за някогашния Храм. Именно този път някога е водел право в Храма на ветровете.

Тръгна по него, представяйки си, че върви натам — към ветровете, които му казаха, че го преследват. Мина край останки от стена, между кухи каменни постройки, живота, кипял някога тук.

Но къде бе отишло всичко това? Как да разбере? Къде другаде да търси?

Храмът е бил тук. И дори сега Ричард почти го виждаше, усещаше, чувстваше, дарбата му го тласкаше напред, към дома.

Изведнъж нещо го спря.

Улик от едната му страна, Иган от другата го бяха сграбчили под мишниците и го бяха дръпнали назад. Погледна надолу и видя, че още една крачка, и щеше да се окаже в празното пространство. Лешоядите кръжаха в небето на няма и десет метра пред него.

Почувства се така, сякаш седи на ръба на света. Гледката беше зашеметяваща. Косъмчетата на тила му настръхнаха.

Под краката му би трябвало да има още земя. Знаеше го. Но нямаше.

Храмът на ветровете беше изчезнал.

ЧЕТИРИДЕСЕТ И ТРЕТА ГЛАВА

Дишай.

Калан направи каквото й бе казано, издиша Плъзгата и напълни дробовете си с остър, студен въздух.

В ушите й съскаше шум от запалена факла. Собственият й дъх отекваше болезнено. Но вече знаеше какво да очаква и търпеливо изчака светът около нея да приеме нормалните си измерения.

Само че това не бе нормално. Или поне не бе каквото очакваше.

— Плъзга, къде сме? — гласът й ехтеше.

— Където пожела да пътуваш: съкровището на Джакопо. Би трябвало да ти е доставило удоволствие, но ако не, ще опитам пак.

— Не, не че не ми е доставило удоволствие, въпросът е че не е това, което очаквах.

Намираше се в пещера. Факлата бе странна — не беше насмолена в единия край дървена пръчка, както обикновено се правеха факлите, а представляваше сноп тръстика. Таванът почти опираше в главата й, когато тя спусна крака от стената на кладенеца и се изправи. Взе тръстиковата факла от цепнатината в скалата, където бе закрепена.

— Ще се върна — каза тя на Плъзгата. — Ще огледам наоколо и ако не открия изход, ще се върна и ще отидем на друго място. — Осъзна, че не може да няма изход, иначе факлата не би била тук. — Или пък ще се върна, когато открия онова, което търся.

— Ще съм готова, когато пожелаеш да пътуваш. Ще пътуваме отново. Ще ти достави удоволствие.

Калан кимна на сребърното лице, отразяващо танцуващия пламък на факлата, и тръгна в пещерата. От залата, в която се намираше, имаше само един изход — широка, ниска галерия. Калан тръгна по нея, следвайки извивките й по продължение на тъмнокафявата скала. Други галерии нямаше, нито разклонения, така че продължи да върви.

Стигна до просторна зала, може би към двайсетина метра широка, и разбра защо мястото се нарича съкровището на Джакопо. Факлата отразяваше хиляди златни искрици. Помещението бе пълно със злато. Имаше груби, необработени слитъци, имаше и топки, сякаш разтопеният метал е бил излян в глинени съдове, които после са били разбити. В най-обикновени сандъци бяха натъпкани буци чисто злато. Други, с дръжки от двете страни, за да се носят от двама души, съдържаха отломки от златни предмети.

Имаше няколко маси, върху които все още имаше златни дискове, а по една от стените бяха останали рафтове. Върху рафтовете се виждаха няколко златни статуи, но най-вече пергаментови свитъци. Съкровището на Джакопо не я интересуваше. Не губи време в оглеждане на предметите, с които бе пълна залата, и се завтече към галерията, излизаща от другия й край.

Не й се разглеждаше съкровището, защото бе притеснена и искаше да намери Калните, но дори да имаше време да обикаля, едва ли би се задържала дълго — въздухът вонеше отвратително, тя едва дишаше, подгонвана от пристъпи на жестока кашлица. От зловонието й се зави свят, прилоша й.

Въздухът в галерията бе по-поносим, макар че едва ли би го нарекла добър. Посегна към костения нож на ръката си и установи, че е още топъл. Но поне не бе горещ като преди.

Тунелът започна да върви леко нагоре, като продължаваше да се вие. Колкото по-нагоре се издигаше, толкова по-мръсна ставаше скалата, на места се виждаха подпорни греди. Докато не усети аромата на свеж въздух, не видя никакви други разклонения. Едва тогава един тунел тръгна на ляво, а след няколко крачки се появи и един вдясно. Свежият въздух се усещаше най-силно от този, който водеше право напред, и тя тръгна по него.

Пристъпи в нощта, факлата затанцува. Небето бе осеяно с трепкащи звезди. От мрака наблизо скочи тъмна фигура. Калан отстъпи няколко крачки в пещерата, оглеждайки се в двете посоки да види дали в тъмнината не я чака още някой.

— Майко Изповедник? — дойде до ушите й познат глас.

Тя пристъпи напред, вдигнала факлата високо горе.

— Чандален? Чандален, ти ли си?

Мускулестата фигура се втурна към нея в светлината на факлата. Беше без риза, намазан с кал. Около ръцете и главата му бяха привързани туфи трева. Правата му черна коса бе пригладена с лепкава кал, използвана от ловците. Макар лицето му също да бе намазано обилно с кал, тя разпозна познатата широка усмивка.

— Чандален — облекчено въздъхна тя. — О, Чандален. Толкова се радвам да те видя.

— И аз се радвам да те видя, Майко Изповедник.

Той пристъпи напред, за да я плесне през лицето, според обичая на Калните, с който приветстваха гостите си, показвайки уважение към силата им. Калан го спря с протегнати напред ръце.

— Не! Не ме докосвай!

Той се сепна:

— Защо?

— Защото там, откъдето идвам — Ейдиндрил, — върлува болест. Не искам да се доближавам до който и да е от вас, за да не предам заразата на някой от нашия народ.

Калните наистина бяха нейният народ. Двамата с Ричард бяха провъзгласени за Кални от Пилето и останалите старейшини и вече бяха жители на селото, макар да живееха отделно.

Радостта на Чандален от срещата се изпари.

— Тук също върлува болест, Майко Изповедник.

Калан сведе факлата.

— Какво? — прошепна тя.

— Много неща се случиха. Хората се страхуват, вече не мога да ги защитавам. Свикахме Съвещание. Духът на дядо дойде. Каза, че са се появили страшни проблеми. Каза, че трябва да говорим с теб и че той щял да ти изпрати съобщение да дойдеш да ни видиш.

— Ножът — каза тя. — Усетих призива ви чрез ножа. Веднага дойдох.

— Да. Той ни го каза малко преди изгрев слънце. Един от старейшините излезе от къщата на духовете и каза, че трябва да дойда тук да те чакам. Как така се появи от дупка в земята?

— Дълга история. Магията… Чандален, нямам време да чакам да свикаме ново Съвещание, за да говорим с духовете на предците. Възникна проблем. Не мога да си позволя да чакам три дни.

Той вдигна факлата от ръката й. Лицето му бе тъжно под калната маска.

— Няма нужда да чакаш три дни. Дядо те чака в къщата на духовете.

Калан ококори очи. Знаеше, че Съвещанието продължава само в нощта, в която е свикано.

— Как е възможно това?

— Старейшините останаха в кръга. Дядо им каза да те чакат. Той също те чака.

— Колко са болните?

Чандален вдигна едновременно всичките си пръсти, после само на едната ръка.

— Ужасно ги боли главата. Изпразват стомасите си, макар че няма нищо в тях. Горят в треска. Някои започнаха да почерняват на пръстите на ръцете и краката.

— Добри духове — прошепна тя на себе си. — Има ли умрели?

— Днес, едно дете — точно преди дядо да ме изпрати за теб. То беше първото заразено.

На Калан й прилоша. Зави й се свят, опитваше се да осмисли чутото. Калните обикновено не допускаха чужди хора в селото си, рядко напускаха земите си. Как е възможно да се е случило?

— Чандален, някакви чужденци да са посещавали селото?

Той поклати глава.

— Не пускаме никого. Чужденците винаги носят проблеми. — Той сякаш се сети нещо. — Може би веднъж, искаше да влезе в селото. Но нямаше да я пуснем.

— Нея?

— Да. Някои от децата играеха на лов в тревистите полета. При тях дошла жена и ги попитала дали може да отиде в селото. Децата притичаха да ни съобщят. Щом заведох ловците на мястото, не я открихме. Казахме на децата, че духовете на предците ще се ядосат, ако ни свият такъв номер отново.

Калан отлагаше въпроса, защото се страхуваше от отговора.

— Детето, което умря днес, е било от онези, които са твърдели, че са видели жената, нали?

Чандален килна глава на една страна.

— Мъдра жена си ти, Майко Изповедник.

— Не, изплашена жена съм, Чандален. В Ейдиндрил също се появи жена, която заговаряше деца. И там болестта тръгна именно от децата. Умрялото момче да е споменавало жената да му е показала някаква книга?

— По време на пътешествието ми с теб ти ми показа онези неща, които наричате книги и които се използват, за да си предавате познание. Но децата тук не познават такива неща. Ние ги учим с живи думи, както са ни учили нашите предци. Момчето твърдеше, че жената му показала красиви цветни светлини. Не ми прилича на книгите, които си спомням, че съм виждал.

Калан отпусна длан върху ръката на Чандален — докосване, което някога би го хвърлило в ужас, породен от легендата за заплахата, криеща силата на Изповедника. Сега обаче притеснението се коренеше другаде.

— Нали каза, че не бива да се приближаваме.

— Вече няма значение — увери го тя. — Повече от това не мога да навредя. В Ейдиндрил върлува същата болест като тук.

— Съжалявам, Майко Изповедник, че болестта и смъртта са посетили и твоя дом.

Те се прегърнаха, споделяйки приятелските си чувства и страха си.

— Чандален, какво е това място? Тази пещера?

— Веднъж ти разказвах за нея. Мястото с лошия въздух и безполезните метали.

— Значи сме на север от селото?

— На север и леко на запад. — За колко време ще стигнем? Той се удари с юмрук в гърдите.

— Чандален е силен и бяга бързо. Напуснах селото, когато слънцето се спускаше. На Чандален са му достатъчни едва няколко часа. Дори в тъмното.

Тя огледа огрените от луната тревисти поля, простиращи се отвъд ниското, скалисто възвишение, на което се намираха.

— Луната осветява достатъчно, за да виждаме пътя си. — Тя дори успя да се усмихне: — А както би трябвало да знаеш, Чандален, аз съм не по-малко силна от теб.

Чандален също й се усмихна. Чудесна гледка, независимо от обстоятелствата.

— Да. Добре помня силата ти, Майко Изповедник. Значи ще бягаме.

Лунната светлина разкри призрачните, квадратни силуети на сградите в селото на Калните, спотайващи се в тъмното тревисто поле. В малките прозорчета светеха едва няколко светлинки. В този късен час навън нямаше много хора, което бе добре дошло за Калан. Не й се искаше да среща лицата на тези хора, да вижда страха и тъгата в очите им и да знае, че скоро мнозина от тях няма да са между живите.

Чандален я заведе направо в къщата на духовете сред обществените сгради в северния край на селото. Повечето от тези сгради бяха сбутани една в друга, но къщата на духовете бе отделена. Лунната светлина се отразяваше от покрива, който Ричард бе помогнал на Калните да направят. Лишената от прозорци къща се охраняваше от стражи — ловците на Чандален.

На ниска пейка пред вратата седеше внушителната фигура на Пилето. Сребристата му коса, спускаща се над раменете, проблясваше на лунната светлина. Беше гол. Тялото му бе покрито с плетеници от линии и кръгове, изрисувани с бяла и черна кал — маска, която носеха всички участници в Съвещанието, за да могат да ги разпознаят духовете.

В краката на Пилето бяха поставени два глинени съда единият с бяла, другият с черна кал. По блестящия му поглед Калан можеше да познае, че той е в транс, нямаше нужда да му се обажда. Знаеше какво трябва да направи.

Откопча колана си.

— Чандален, би ли се обърнал? И помоли хората си да сторят същото.

Това бе най-многото, което можеше да допусне в полза на свенливостта си при тези обстоятелства. Чандален подвикна на ловците на своя език.

— Аз и хората ми ще пазим къщата на духовете, докато вие със старейшините сте вътре — каза й през рамо той.

След като се съблече и се изправи гола в студения нощен въздух, Пилето, смълчан, започна да налага лепкавата кал върху тялото й, за да могат духовете да разпознаят и нея. От близката ниска ограда наблюдаваха сънени кокошки. Каменният зид все още носеше следите от меча на Ричард.

Калан знаеше, че е длъжна да го направи, да влезе и да говори с духовете. Но не изгаряше от желание. Духовете се извикваха само в случаи на крайна необходимост и макар понякога да се стигаше до нужните отговори, тези срещи никога не бяха особено приятни.

Щом Пилето приключи с полагането на бялата и черната кал по тялото й, без да пророни дума, я поведе навътре. Шестимата старейшини седяха в кръг около черепите на предците, подредени в средата. Пилето зае мястото си, Калан също седна в кръга — срещу него, вдясно от приятеля си Савидлин. Не му каза нищо — той също бе изпаднал в транс, загледан в духа в центъра на кръга, който тя още не можеше да види.

Зад нея бе оставена плетена кошница. Знаейки предназначението й, Калан я взе и бръкна вътре. Колебливо извади гърчещата се жаба, от онези, наречени „жаби на червените духове“, и я притисна между гърдите си — единственото място, което не бе боядисано с кал.

Слузта на жабата я загъделичка. Калан я пусна и се хвана за ръцете на старейшините от двете й страни. Не след дълго усети как се унася.

Стаята започна да се върти зашеметяващо. Бе издигната над познатия й свят и отнесена в бушуваща вихрушка от светлина, сенки, аромати и звуци. Черепите се въртяха заедно с нея.

Времето се изкриви, също както ставаше в Плъзгата, но не толкова приятно. Усещането бе дезориентиращо, по челото й изби пот.

Появи се духът.

Сияещата му фигура се поклащаше точно пред нея, но тя не можеше да си спомни кога се е появила. Просто си беше там.

— Дядо — прошепна тя на езика на Калните. Чандален й бе казал, че на Съвещанието е дошъл духът на дядо му, но тя и без друго го позна — нали той бе нейният защитник. Усети връзката с костта, принадлежала нему в някогашния му живот.

— Дете — неземният звук на гласа му, излизащ през гърлото на Пилето, предизвика иглички по кожата й. — Благодаря ти, че се отзова.

— Какво желае духът на нашия предтеча от мен?

Устните на Пилето се разтвориха и отвътре проехтя гласът на духа:

— Това, което отчасти бе поверено на нас, е обругано.

— Поверено на вас? Какво ви е било поверено?

— Храмът на ветровете.

Голата плът на Калан настръхна.

Поверен на духовете? Главата й отплува нанякъде. Светът на духовете бе отвъдният свят, светът на мъртвите. Как е възможно храм, построен от инертни материали като камък, да бъде изпратен в отвъдното?

— Храмът на ветровете е в света на духовете?

— Храмът на ветровете съществува отчасти в света на мъртвите, отчасти в света на живите. Той е и на двете места, в двата свята едновременно.

— На двете места, в двата свята едновременно? Как е възможно подобно нещо?

Сияещата фигура, подобна на сянка, изваяна от светлина, повдигна ръка.

— Дървото творение на земята ли е, подобно на червеите, или на въздуха, подобно на птиците?

Калан би могла да отговори простичко, но знаеше, че с духове не се спори.

— Уважаеми дядо, предполагам, че дървото не принадлежи на нито един от двата свята и в същото време и на двата.

Духът като че ли се усмихна.

— Да, дете — каза той през устата на Пилето. — Така е и с Храма на ветровете.

Калан се наклони напред.

— Искаш да кажеш, че Храмът на ветровете е като дърво, с корени в този свят и клони във вашия?

— Той съществува в двата свята.

— В този свят, в света на живите, къде се намира?

— Където е бил винаги — в Планината на четирите вятъра. Позната ти е като връх Кимермост.

— Връх Кимермост — повтори Калан с равен глас. — Уважаеми дядо, била съм там. Храма на ветровете вече го няма. Изчезнал е.

— Трябва да го намериш.

— Да го намеря? Изглежда като че ли наистина е бил — там някога, но скалата, върху която се е извисявал, се е срутила. Храма го няма, останали са само част от страничните постройки. Няма какво да намеря. Съжалявам, уважаеми дядо, но в нашия свят корените са изсъхнали и умрели.

Духът мълчеше. Калан си помисли, че може да го е ядосала.

— Дете — каза накрая, но този път не през устата на Пилето. Гласът дойде от самия дух. Звукът бе пронизителен и болезнен, почти на ръба на поносимото. Струваше й се, че плътта й ще се отдели от скелета и ще се превърне в пепел. — Нещо е откраднато от ветровете и донесено във вашия свят. Трябва да помогнеш на Ричард или всичката моя кръв във вашия свят, целият ни народ, ще умре.

Калан преглътна. Как е възможно нещо да бъде откраднато от света на духовете, от света на мъртвите, и да бъде върнато в света на живите?

— Можеш ли да ми помогнеш? Можеш ли да ми кажеш нещо, което ще ми помогне да намеря начин да открия Храма на ветровете?

— Не съм те извикал, за да ти казвам как да намериш ветровете. Пътят на ветровете ще се разкрие с луната. По виках те, за да ти кажа колко е било изгубено и какво ще стане с вашия свят, ако бъде допуснато да се случи замисленото.

Духът на дядото разпери ръце. От тях се посипа мека светлина, като вода, плъзгаща се над преграда. Светлината започна да се разраства, докато всичко наоколо не потъна в бяло.

Светлината се избистри и тя видя смърт. Трупове, подобно на листа, покриващи земята през есента, бяха разпилени навсякъде. Препречваха улиците, оставайки там, където ги бе заварила смъртта. Седяха на стълбища, увиснали напред през перилата. Препречваха прагове, запълваха каруци.

Видението я отнесе вътре в къщите, мина през прозорците, сякаш на крилете на птица. Вътре лежаха разлагащи се трупове. В легла, на столове, в коридори, проснати на пода, повалени един върху друг.

Зловонието я задуши.

Видението я отнесе над градове и селища, които познаваше — навсякъде бе едно и също. Смъртта бе сграбчила почти всички, телата бяха почернели и започнали да се разлагат дори още преди настъпването на смъртта. Малцината все още живи, навсякъде, където тя успя да ги види, ридаеха, задавяни от неутешима болка.

Видението я върна в селото на Калните. Видя труповете на хората, които познаваше. Край мъртвите огньове за готвене лежаха майки, притискащи в мъртвите си ръце мъртви деца. Мъртви съпрузи бяха прегърнали мъртвите си съпруги. Тук-там сирачета с облени в сълзи лица виеха над труповете на мъртвите си родители. Навсякъде вонята бе толкова непоносима, че очите й се премрежиха от водна завеса.

Калан потисна стон и затвори очи. Все едно. Гледката на смъртта премина в съзнанието й.

— Това — каза духът — ще се случи, ако откраднатото от ветровете не бъде върнато обратно.

— Какво мога да направя? — прошепна през сълзи Калан.

— Ветровете бяха обругани. Повереното им бе отнето. Ветровете решиха, че ти си пътеката на цената. Дойдох да ти покажа резултата от нападението и да те помоля, в името на живите ми приемници, да изпълниш дълга си, щом бъдеш помолена.

— И каква е цената?

— Цената не ми бе показана, но те предупреждавам предварително, че знам, че няма начин да избегнеш или заобиколиш нужното. Трябва да стане така, както ще ти бъде разкрито, или сме загубени. Моля те, когато ветровете ти покажат пътеката, да тръгнеш по нея, иначе онова, което ти показах, ще се случи.

Калан, с обляно в сълзи лице, нямаше избор.

— Ще го направя, дядо.

— Благодаря ти, дете. Има още нещо, което искам да ти кажа. В нашия свят, където почиват душите на напусналите вашия свят, има такива, които съществуват в Светлината на Създателя, и други, на които ръцете на Пазителя завинаги са отнели Неговото благо.

— Искаш да кажеш, че има и добри, и зли духове?

— Това е свръхопростяване, което почти скрива истината, но е близко до онова, което във вашия свят ви е нужно като обяснение, за да разберете нашия. Тук нещата стоят по друг начин. Ветровете трябва да позволят на всеки да набележи пътеката си.

— Можеш ли да ми кажеш как е била открадната магията от ветровете?

— Пътеката е била предателство.

— Предателство? Кой е бил предаден?

— Пазителят.

Калан зяпна. Моментално си помисли за Сестрата на мрака, дошла в Ейдиндрил: Сестра Амелия. Сигурно е била тя.

— Сестра на мрака е предала своя господар?

— Тази пътека на душа трябваше да влезе в Храма на ветровете през Коридора на предателя. Това е единственият начин да се направи пробив. Този коридор е създаден като предпазна мярка. За да премине през Коридора на предателя, човек трябва да предаде изцяло и невъзвратимо онова, в което вярва. А след като се е отказал от каузата си невъзвратимо, няма смисъл да влиза. Пътешественикът по сънищата откри пророчество, което може да бъде използвано, за да бъде победен врагът му, но за да го задейства, се нуждаеше от магия, намираща се във ветровете. Пътешественикът по сънищата намери начин да принуди онази душа да се отрече от господаря си, Пазителя, но да продължи да изпълнява желанията на пътешественика по сънищата. Направи го, като най-напред й позволи да запази клетвата си към Пазителя, приписвайки си роля на неин втори господар — господар единствено във вашия свят. После, с помощта на подсигурено обвързване, я принуди да се отрече от първия си господар. Така тя можа да мине през Коридора на предателя, а задачата й от пътешественика по сънищата и задължението й към него не пострадаха. По този начин пътешественикът по сънищата проникна във ветровете и получи каквото искаше. Все пак онези, които изпратиха храма във ветровете, бяха се погрижили да изработят план за това как да се действа в подобни случаи. Червената луна задейства този план.

При самата дума „предателство“ сърцето на Калан подскочи.

— Така ли трябва да проникнем и ние във ветровете?

Духът се вгледа в нея, сякаш претегляше душата й.

— След като Храмът на ветровете е нападнат, пътеката се затваря, трябва да се използва друга. Но това не е твоя грижа. Ветровете ще ни уведомят за изискванията си, според принципите за поддържане на равновесието. Петте духа, пазещи ветровете, ще диктуват пътеката според тези изисквания.

— Уважаеми дядо, как е възможно място да дава инструкции? Говориш така, сякаш ветровете са живо същество?

— Аз вече не съществувам в света на живите и въпреки това, когато бъда повикан, мога да предавам информация през воала.

Заболя я глава от напрежението да разбере думите му. Прииска й се Ричард да е с нея, за да пита каквото трябва. Опасяваше се, че пропуска най-важния въпрос.

— Но, уважаеми дядо, ти можеш да го направиш, защото си дух. Някога си бил жив. Имаш душа.

Духът започна да избледнява.

— Границата, воалът, бе повреден от събитието във ветровете. Не мога да остана повече. Скриновете, пазителите на границата между световете, ме дърпат назад. Тъй като нашествието във ветровете наруши равновесието, няма да можем да се завърнем отново на Съвещание, докато не бъде възстановено равновесието.

Духът стана толкова блед, че Калан едва го виждаше.

— Дядо, нужна ми е още информация. Чумата магия ли е?

Гласът се чу от много далеч:

— Магията, изпратена във ветровете, е изключително могъща. За да я използва човек изцяло, трябва да притежава огромни познания. Бе използвана без знание какво се освобождава или как да се постави под контрол. Чумата бе започната с тази магия, също както светкавицата, пусната от магьосник, е магия. Но ако светкавицата удари тревисто поле, огнената буря, която ще се появи в резултат, няма да е магия. Така е и с чумата. Бе започната от магия, но сега си е просто чума, както други преди нея — цели се напосоки и е непредвидима, макар и задействана от магия.

— Чумата върлува в Ейдиндрил и тук. Ще остане ли затворена в тези граници?

— Не. Джаганг не е разбирал какво върши. Това можеше да завърши и с неговата смърт, ако допуснат нещата да излязат от контрол.

— Това, което ми показа, вече случило ли се е на другите места? Започна ли се вече?

Сиянието около духа почти бе угаснало, виждаше се бледа искрица, сякаш угасващ фитил на свещ.

— Да — чу се далечният, ехтящ отговор.

Бяха се надявали да затворят чумата в границите на Ейдиндрил. Цялата Средна земя, целият Нов свят щеше па бъде пометен от огнената буря, започната от искрицата магия, открадната от Храма на ветровете.

В средата на кръга, където бе стоял духът, въздухът се завъртя. Духът потъна обратно в отвъдното.

В далечината, някъде изотдолу, Калан чу едва доловимото ехо на смях, вероятно на друг дух. Зловещият кикот я накара да настръхне.

Щом Калан излезе от транса, видя около себе си старейшините. Те бяха свикнали със странното преживяване и се възстановяваха бързо. Главата й все още се въртеше болезнено. Старейшина Брегиндерин протегна ръка, за да й помогне да стане.

Тя я пое, под пласта бяла и черна кал забеляза белезите по краката му. Вдигна очи към лицето му, грейнало в топла, успокоителна усмивка. До края на деня щеше да е мъртъв.

Приятелят й Савидлин я чакаше с дрехите й. Въпреки калта, покриваща тялото й, Калан изведнъж се почувства чисто гола. Започна да се облича, опитвайки се да прикрие смущението си и в същото време укорявайки се, че я вълнуват такива дреболии на фона на наближаващата катастрофа. Съвещанието бе, за да се викат духовете на мъртвите, и нямаше значение дали си мъж или жена. И все пак бе единствен представител на последните.

— Благодарим, че дойде, Майко Изповедник — каза Пилето. — Знаем, че това завръщане у дома не е белязано с радост, както бихме искали всички.

— Така е — прошепна тя, — наистина не е. Сърцето ми пее при вида на моя народ, но песента е изпълнена с мъка. Знаете, уважаеми старейшини, че двамата с Ричард ще направим каквото е необходимо. Няма да се откажем, докато всичко не свърши.

— Мислиш ли, че ще можете да спрете тази треска? — попита Сурин.

Савидлин отпусна ръка на рамото й, докато тя закопчаваше ризата си.

— Майката Изповедник и Ричард Избухливия са ни помагали и преди. Познаваме сърцата им. Нашият предтеча каза, че това е болест, причинена от магия. Майката Изповедник и Търсачът притежават велика магия. Ще направят каквото трябва. — Савидлин й се усмихна. — А когато свършите, ще се приберете при народа си и ще се ожените, както планирахте. Жена ми, Веселан, иска да види приятелката си, Майката Изповедник, да се омъжва в роклята, ушита специално за теб.

Калан преглътна стон.

— Нищо на този свят не би ме направило по-щастлива от това да видя, че народът ми е добре.

— Ти си голям приятел на всички Кални, дете — каза Пилето. — С нетърпение очакваме сватбата, след като свършиш тези неща, свързани с магии и духове.

Калан се вгледа във всички очи, втренчени в нея. Тези мъже едва ли бяха видели картините на смъртта, които духът й показа. Нито пък знаеха за истинската природа и размерите на нападналата ги епидемия. И преди се бяха сблъсквали с трески, но никога с чума.

— Уважаеми старейшини, ако се провалим… ако…

Гласът й я предаде. Пилето й се притече на помощ:

— Ако трябва да се провалите, дете, всички ние ще знаем, че е било не защото не сте направили всичко, което е по силите ви. Имаме ви доверие.

— Благодаря — промърмори тя.

Очите й се замъглиха от сълзи. Насили се да вдигне брадичка. Покажеше ли страха си, щеше само да изплаши хората.

— Калан, трябва да се омъжиш за Ричард Избухливия — закачливо й каза Пилето, опитвайки се да я ободри. — Той вече веднъж се изплъзна от женитбата с наше момиче, която му бях замислил. Но този път няма мърдане — ще направя всичко, което зависи от мен. Той ще трябва да се ожени за Кална жена.

Калан не успя да отвърне на усмивката му.

— Ще останеш ли до сутринта? — попита Савидлин. — Веселан ще се радва много да те види.

— Простете, уважаеми старейшини, но тъй като се налага да спася народа ни, трябва да се връщам незабавно. Бързам да отида при Ричард и да му кажа какво научих с ваша помощ.

ЧЕТИРИДЕСЕТ И ЧЕТВЪРТА ГЛАВА

На прага се появи жена и пристъпи в тясната, пуста уличка. Той трябваше да спре, за да не се блъсне в нея. Под шала си бе облякла тънка рокля, по щръкналите й под плата зърна можеше да прецени, че отдолу няма нищо.

Тя реши, че усмивката му е за нея. Не беше. Изразяваше задоволство от това как понякога шансът се оказваше на негова страна, когато най-малко го очакваше. Предполагаше, че необикновената му същност привлича върху него подобни събития.

Независимо дали ги очакваше или не, той винаги бе готов да обърне ставащото в своя полза.

Тя му върна усмивката, прокара длан по гърдите му и повдигна брадичката му с пръст.

— Хей, сладур, какво ще кажеш за малко удоволствие?

Не беше красива. Въпреки това природата на случайно отдалата се възможност запали в него желанието. Всичко му бе ясно. По стойката й, прилепила се плътно до него, по начина, по който привлече вниманието му — той разбра. И преди бе имал подобно преживяване. Всъщност дори понякога го търсеше. Беше по-скоро предизвикателно. А предизвикателството носеше пълнота.

Ситуацията бе идеална — имаше някои дребни недостатъци, като например това, че няма да има възможност да я остави да крещи, но дори при това положение имаше от какво да изпита удоволствие. Сетивата му се отвориха за него. Вече поемаше подробностите, като суха земя, попиваща дългоочаквания дъжд.

Остави сластта да проникне в тялото му.

— Ами — каза накрая — имаш ли стая?

Знаеше, че няма. Всичко му беше ясно.

Тя отпусна китка на рамото му.

— Няма нужда от стая, сладур. Само от сребърно петаче.

Колкото се може по-незабележимо той плъзна поглед по околните сгради. Всички прозорци бяха заспали. Само няколко светлинки в далечината отразяваха влажния камък. Районът бе индустриален — наоколо не живееше никой. На подобни места обикновено не се срещаше почти никой, само някой и друг случаен минувач като него. Въпреки това знаеше, че трябва да обуздае страстта си с благоразумие.

— Не е ли малко хладничко да се съблича човек тук на улицата?

Тя обърна лицето му към себе си. Другата й ръка се плъзна между краката му. Измърка доволно, преценявайки онова, което намери.

— Не се притеснявай, сладур. За сребърен петак ще ти намеря чудесно топло местенце, където да го вкараш.

Играта му харесваше. Доста време бе минало. Погледна я с най-невинния си, неопитен поглед.

— Ами, такова, не знам. Вижда ми се малко грубичко. Обикновено ми харесва повече, когато има достатъчно време и младата дама да изпита удоволствие.

— О, ще изпитам удоволствие, сладур. Да не мислиш, че го правя само за петака, а? Разбира се, че не. Харесва ми. Наистина ми харесва.

Тя се облегна на вратата, през която бе излязла. Той се остави на пръстите й, прихванали врата му, да го отведат след нея.

— Не нося толкова дребни пари. — Почти видя как погледът й блесва, радвайки се на внезапния късмет. Щеше да има време да разбере, че късметът й всъщност е бил лош.

— Така ли? — каза тя, сякаш се канеше да оттегли предложението си, след като бе решила, че вече го е съблазнила. — Е, една дама трябва да си изкарва хляба. Май ще се наложи да отида да потърся другаде…

— Най-малкото, което имам, е сребърен грош. Но съм готов да ти го дам целия, ако това ще те накара да ми от делиш повече време и ще ти достави удоволствие. Обичам красивите млади дами като теб да изпитват удоволствие. Това доставя удоволствие и на мен.

— Какъв сладур — отрони тя с лениво, пресилено доволство, поемайки подадената й пара.

Вонеше. Усмивката не разхубавяваше лицето й, въпреки това той запечатваше подробностите: твърда коса, миризмата на тялото й, гърбавия нос, малките очички. Беше най-обикновена — по-малко от онова, на което бе свикнал мъж от неговата класа, но и то си имаше своите хубави страни.

Заслуша се напрегнато, докато я гледаше. Имаше дори още по-важни подробности — тях трябваше да запечата в съзнанието си, ако иска да извлече пълно удоволствие от преживяването.

Тя се отдръпна навътре под тясната рамка на вратата и седна на стола, специално оставен там. Пространството беше точно колкото да побере двамата, гърбът му бе обърнат към уличката.

Възбуждаше го мисълта, че тя го смята за неопитен, глупав, припрян. Скоро щеше да разбере колко греши.

Жената долепи уста отпред на панталона му и заровичка в колана му. Нямаше да й отнеме много време. Нямаше намерение да губи време, вместо да премине към друг обект, събирайки колкото се може повече пари в бездната на нощта. Преди да е успяла да събуе панталона му, той внимателно хвана китките й с една ръка. Няма да стане — да се окаже със свалени на коленете панталони, когато се започне. Не, в никакъв случай.

Тя му се усмихна, очевидно смутена, но и очевидно сигурна, че го омайва с усмивката си. Нямаше да му се наложи да я търпи дълго. Само още малко.

Беше достатъчно тъмно. Твърде тъмно, за да може тя да види какво прави той. Хората виждат онова, което очакват да видят.

Докато тя все още му се усмихваше, преди да е имала време да зададе въпрос, той се пресегна с другата си ръка и я докопа за шията. Тя помисли, че иска да я държи, докато му го прави.

Така килната назад, главата й бе в идеално положение. С леко усилие и тъп звук той й прекърши врата. Усмивката премина на неговото лице. Задъханият звук едва ли щеше да повдигне точно подозрение. Хората чуват онова, което очакват да чуят, също както виждат онова, което очакват да видят. Той се надвеси над нея, за да изглежда, че правят онова, което се очаква да правят, докато отнемаше живота от тялото й.

— Изненада — прошепна в ококорените й очи. Наслаждаваше се на смаяното й, стреснато изражение. Щом ръцете й се отпуснаха, ги остави да паднат надолу. Вдигна я за косата. Облегна главата й на бедрото си и зачака.

Минаха само няколко секунди и се чуха предпазливи стъпки, които очакваше. Всичко му бе ясно. Това бе обир.

Буквално след няколко секунди бяха до него. Времето бе на негова страна, предоставяше му букет от гледки, звуци и миризми. Той бе най-необикновеният сред хората. Времето му принадлежеше. Животът му принадлежеше. Смъртта му принадлежеше.

А сега настъпи моментът да изпита и останалата част от удоволствието си.

Вдигна рязко коляното си с главата й, която се свлече надолу. Извъртя се и заби ножа си в мъжа точно отзад. Разпори го от слабините до корема. Шмугна се покрай него, за да не го залеят вътрешностите му, които в същия миг се изляха на паважа.

Трябваше да има още един. Да са двама. Жена като тази обикновено вървеше в комплект с още двама, които да обират жертвата. Никога преди не бе виждал по трима. Неочакваната опасност от развитието на нещата го изпълни с неудържима похот.

Вторият отдясно замахна. Във вдигнатия юмрук блесна нож. Той отскочи назад и избегна острието. Когато третият се приближи, той го блъсна с крак в гърдите. Мъжът се залепи за стената отзад и се свлече на колене, стенейки от болка, мъчейки се да си поеме дъх.

Мъжът от дясно замръзна. В този миг бяха останали един на един. Всъщност бе по-скоро момче. Направо момче. С момчешката си смелост се впусна в бяг. Той се усмихна. По време на бяг нямаше по-прекрасна мишена от главата на човек. Докато краката и ръцете се мятат яростно, главата винаги остава почти неподвижна. Виждаше мишената ясно, сякаш бе стабилна като скала.

Отпусна ножа си. Момчето бягаше с цялата мощ на трополящите си крака. Ножът бе по-бърз, намери целта с мощно тупване. Младият крадец се строполи мигновено.

Третият бе започнал да се изправя. Беше по-възрастен, мускулест, тежък и обезумял от ярост. Добре.

С един страничен ритник му счупи носа. Виейки от болка и гняв, онзи се хвърли към него. Проблясна стомана и той отскочи встрани, спъвайки мъжа с крак. Онзи изгуби опора. Всичко стана за секунди. Страхотно преживяване — този опасен, яростен бик, летящ към него.

Потъна в подробностите: дрехите на мъжа, малката цепнатина отзад на гърба му, плешивото му теме, отразяващо далечни светлинки, къдравата му, мазна коса, белегът на дясното му ухо, начинът, по който се строполи, щом ботушът му намери мощните рамене.

Едва когато извиваше ръката зад гърба му, той забеляза кръвта. Кръвта бе нещо, към което проявяваше изключително внимание. Кръвта го изненада. Още не бе промушил мъжа. Не беше и от счупения му нос.

Рядко бе получавал толкова вълнуваща изненада, каквато му донесе тази неочаквана кръв.

Осъзна, че мъжът крещи от болка. Раменната му става изпука и онзи закрещя още по-силно. Той скочи на гърба и натисна главата му с длан, зъбите му изтракаха в паважа, гласът му замлъкна.

Сграбчи мазната коса в юмрук и вдигна главата му, вслушвайки се в гъргорещите звуци, излизащи от устата му.

— Обирите са опасен бизнес. Време е да си платиш.

— Нямаше да те нараним — изгъргори мъжът. — Само искахме да те оберем, копеле.

— Копеле, значи?

Внимателно, бавно, наслаждавайки се на всяка подробност, той преряза гърлото му. Онзи се отпусна.

Колко неочаквано удоволствие му бе предоставила тази нощ. Повдигна ръце, сви пръсти, бавно вдъхна аромата на смърт, изпълващ въздуха, пое копринената му субстанция, докато тя се разстилаше в мрака, и я запечата в себе си.

Той бе пълнежът на живота им. Равновесието. Смърт. Наслади се на разбиращия поглед в очите им. Най-много обичаше, когато му се отдаде възможност да се наслади на този поглед, на това осъзнаване… на този ужас. Изпълваше се догоре. Ставаше цялостен.

Изправи се, полюшвайки се в екстаз, възбуден от опияняващата миризма на кръв. Съжали, че не бе продължило повече. Съжали, че нямаше възможност да се наслади на продължителни викове. Виковете го опияняваха. Обичаше ги, имаше нужда от тях, копнееше по тях. Виковете го изпълваха, правеха го цялостен. Имаше нужда от тях, не от същинските звуци — често запушваше устата на партньорите си, — а от опитите да се крещи, от онова, което изразяваха те — ужас.

Отказаният му шанс да се наслади на виковете остави у него празнина, страстта му не бе задоволена изцяло.

Плъзна се по уличката, установявайки, че е все така точен и бърз — като ножа си. Бе намерил целта. Момчето лежеше, свито на една страна. Изглеждаше сладък, с ножа, забит до дръжката в тила му, и върха на тежкото острие, стърчащо от челото му, съвсем леко накриво.

Потънал в река от усещания, той установи, че се е появило нещо ново — болка.

Изненадан, огледа ръката си и откри източника на неочакваната кръв. На външната страна на дясната си ръка имаше доста голяма драскотина. Дълбока. Трябваше да се зашие.

Удоволствието от подобно неочаквано събитие го зашемети.

Опасност, смърт и болка — всичко това за една нощ, в една случайна среща. Беше почти непосилно.

Гласовете бяха прави да го насочат към Ейдиндрил. И все пак още не бе получил онова, от което имаше нужда — продължителния ужас, прецизното боравене с разрязването, пира на кръвта, причиняването на безкрайна, изискана болка, оргията на безумното насичане накрая.

Но гласовете му обещаха, че ще получи и това, обещаха му, че ще направи най-великото завоевание, ще постигне най-съвършеното равновесие.

Обещаха му, че ще изконсумира най-разточителното лакомство.

Обещаха му, че ще има Майката Изповедник. Времето му настъпваше. Времето й настъпваше. Скоро.

Щом Вирна допря влажния компрес до челото му, той отвори очи. Тя въздъхна с облекчение.

— Как си?

Той се опита да седне. Тя го повали обратно на сеното с нежно, но непоколебимо движение на ръката.

— Просто си лежи и почивай.

Той примигна от болка и стисна устни.

— Имам нужда от нещо за пиене.

Вирна се извърна и извади канчето от кофата. Вдигна го към устните му. Той го обви с две ръце и жадно загълта водата.

Задъхан от бързото пиене, свали канчето и поиска още.

Вирна отново загреба от кофата и го остави да се напие до насита. Усмихна му се.

— Радвам се да те видя буден. Явно му струваше усилия да й отвърне с усмивка.

— И аз се радвам, че съм буден. Този път колко време бях в безсъзнание.

Тя сви рамене, опитвайки се да разсее загрижеността му.

— Няколко часа.

Той огледа вътрешността на плевнята. Вирна повдигна лампата, за да му осигури по-добра видимост. По покрива ромолеше дъжд, което създаваше уют вътре.

Вирна остави лампата и полегна на лакът край него.

— Не е луксозно, но поне е сухо.

Когато стигнаха до фермата, той бе почти в безсъзнание. Хората, които ги посрещнаха, се оказаха любезни. Вирна отказа да се възползва от предложението им за легло, като не искаше да ги кара да спят в собствената си плевня.

По време на повече от двайсетгодишното си пътешествие често бе спала на подобни места и тези условия й се струваха приемливи, макар и малко първобитни. Обичаше мириса на сено. По време на пътешествието си бе убедена, че го мрази, но след като се върна към затворения живот в Двореца на пророците, си промени мнението и установи, че копнее за аромата на сено, мръсотия, трева и измит от дъжда въздух.

Уорън нежно отпусна ръка върху нейната.

— Вирна, съжалявам, че толкова ни забавям.

Вирна се усмихна. Спомни си времето, когато припреният й характер би я подтиквал да тъпче нервно из помещението и да кърши ръце. Уорън и неговата любов бяха извадили наяве част от по-дълбоко скритата й спокойна натура. Той й действаше добре. За нея той бе всичко.

Тя отметна назад къдравата му руса коса и го целуна по челото.

— Глупости. Така или иначе трябваше да прекараме някъде нощта. Дъждът щеше да ни забави и пътуването и щеше да е неприятно. Добрата почивка ще ни спести време после. Повярвай ми. В тези неща имам богат опит.

— Но аз се чувствам толкова… безполезен.

— Ти си Пророк. И това ни осигурява информация, която не е „безполезна“. Уменията ти ни спестиха дни лутане в грешна посока.

Тревожните му очи огледаха гредите.

— С времето главоболията зачестяват. Страхувам се, че всеки път, щом затворя очи, може да не се събудя повече.

Тя се намръщи за пръв път тази вечер.

— Да не чувам такива приказки, Уорън. Ще успеем.

Той се поколеба, не искаше да спори с нея.

— Щом казваш, Вирна. Но ни бавя все повече.

— Погрижила съм се за това.

— Така ли? Какво направи?

— Наех транспорт. Поне за част от пътя.

— Вирна, нали каза, че не искаш да наемаш каруца, че това щяло да привлече вниманието върху нас. Че не искаш да рискуваш да бъдем разпознати и разни любопитни хора да си навират носовете в наши работи.

— Не съм наела каруца. И не ми се слушат възражения. Пазарих този фермер да ни откара на юг за известна част от пътя със своята талига за сено. Каза, че можем да легнем отзад и ти да си почиваш. Ще ни покрие със сеното и така няма да се притесняваме, че някой ще ни види.

Уорън смръщи чело.

— И как се съгласи да направи това за нас?

— Платих му добре. Освен това той и семейството му са верни на Светлината. Той уважава Сестрите на светлината.

Уорън се отпусна върху сламата.

— Е, трябва да призная, че не звучи зле. Сигурна ли си, че го е направил с желание? Не си му извъртяла носа, нали?

— Той и без това се стягаше за път.

— Така ли? Защо?

Вирна въздъхна.

— Дъщеря му е болна. Само на дванайсет е. Иска да върви да й търси някакви лекарства.

На помръкналото лице на Уорън се изписа подозрение.

— Ти защо не излекува момичето?

Вирна задържа погледа му.

— Опитах. Не можах да направя нищо. Има силна треска с температура, гърчи се и повръща. Направих всичко възможно. Бях готова на почти всичко, само и само да спестя мъките на бедното дете. Напразно.

— Да имаш представа защо?

Вирна тъжно поклати глава.

— Дарбата не лекува всичко, Уорън. Знаеш го. Ако имаше нещо счупено, можех да й помогна. Можех да из лекувам и цял куп болести. Но при треска дарбата има ограничена сила.

Уорън извърна глава.

— Не е честно. Те ни предлагат помощта си, а ние не можем да направим нищо за тях.

— Знам — прошепна Вирна.

За момент се заслуша в ромолящия по покрива дъжд.

— Поне успях да успокоя болките в корема й. Ще може да си почине малко по-спокойно.

— Добре. Това поне е добре — Уорън започна да мачка в ръка една сламка. — Успя ли да се свържеш с Прелат Аналина? Има ли съобщение от нея в дневника ти? Вирна се постара да не издава притеснението си:

— Не. Не е отговорила на писмата ми, нито пък е изпратила свое. Сигурно е заета. Едва ли й е до нашите дребни проблеми. Щом остане по-свободна, ще ни се обади.

Уорън кимна. Вирна духна лампата. Сгуши се в него, облягайки глава на рамото му. Преметна ръка през гърдите му.

— Най-добре ще е да поспим. На разсъмване тръгваме.

— Обичам те, Вирна. Ако умра в съня си, искам да го знаеш.

В отговор тя погали с пръсти лицето му.

Клариса разтърка очи, за да прогони съня от тях. По краищата на тежките тъмнозелени завеси се прокрадваше утрото. Седна в леглото. Помисли си, че никога не се е будила с по-приятно чувство. Пресегна се, за да го каже на Натан. Той не бе до нея.

Тя се изправи на ръба на леглото и спусна крака на пода. Щом се протегна, усети болка в мускулите на краката си — сякаш протестираха от активните движения през нощта. Реши, че сигурно мисълта за причината за приятната болка я бе накарала да се усмихне. Никога не си бе представяла, че може да съществува толкова приятна болка в мускулите.

Пъхна ръце в прекрасния розов халат, който й бе купил Натан. Преметна двете му страни отпред и притегна копринения колан. Зарови пръсти в дебелия килим, наслаждавайки се на усещането.

Натан седеше на писалището в другата стая, надвесен над някакво писмо. Щом тя се появи на вратата, той й се усмихна.

— Добре ли спа?

Клариса притвори очи и въздъхна.

— Би могло да се каже — усмихна се широко. — Като новородена съм!

Натан й смигна. Потопи перото в мастилницата и продължи да пише. Клариса се промъкна зад него и обви с ръце раменете му. Беше само по панталон, нагоре гол. Тя разтърка с пръсти мускулите в основата на врата му. Той изръмжа гърлено и тя продължи. Харесваше й да слуша доволстващите му звуци. Още повече й харесваше тя да е причината за тях.

Докато пръстите й се движеха по раменете му, хвърли поглед към листа. Веднага разбра, че пише инструкции за вместването на някакви войски на места, за които никога не бе чувала. Натан продължи да пише, напомняйки на някакъв генерал за връзката му с Господаря Рал и за страшните последствия, които ще има, ако я пренебрегне. Тонът на писмото бе същият властен тон, с който се обръщаше към хората, когато искаше от тях да се държат с него с подобаващо за положението му уважение. Подписа писмото с: „Господарят Рал“.

Клариса се наведе и се сгуши във врата му, гризна го лекичко по ухото.

— Натан, снощи бе направо приказно. Магическо. Ти беше невероятен. Аз съм най-щастливата жена на света.

Той й се усмихна закачливо.

— Магическо, казваш. Да, вярно, имаше и малко магия. Аз съм стар човек. Трябва да използвам каквото имам.

Тя прокара пръсти през косата му.

— Стар човек ли? Не мисля така, Натан. Надявам се да съм ти доставила макар и наполовина удоволствие от това, което ми достави ти.

Той се засмя и сгъна писмото.

— Дано съм успял да следвам темпото ти. — Той плъзна ръка под халата й и я щипна по голото дупе. Тя подскочи с писък. — Беше едно от най-върховните изживявания в живота ми — да бъда с толкова красива и любяща жена.

Тя зарови главата му в гърдите си.

— Е, още сме живи. Няма причина да не посегнем към още подобни върховни изживявания.

Дяволитата му усмивка грейна, той върна ръката си върху дупето й и го стисна. В очите му блесна същото похотливо пламъче.

— Ако ме почакаш да свърша тук, ще видим дали не можем да оползотворим по-пълноценно парите, които пръснахме за това огромно легло.

Той загреба с миниатюрна медна лъжичка няколко бучки червен восък от едно бурканче и я изсипа върху сгънатото писмо.

— Натан, глупаче, трябваше да разтопиш восъка, преди да го сложиш върху писмото.

Той повдигна вежда.

— Досега би трябвало да си разбрала, скъпа, че моят метод е по-добър.

Тя се засмя гърлено.

— Грешка.

Той размаха ръка над восъка. От пръста му затанцуваха искри, които преминаха в бучките. Те засияха за миг, после се превърнаха в малка червена локвичка. Клариса ахна смаяна. Натан наистина бе една огромна изненада. Страните й пламнаха при мисълта, че пръстите му бяха магически не само в този смисъл.

Тя се наведе и нежно прошепна в ухото му:

— Искам теб и магическия ти пръст обратно при мен в леглото, Господарю Рал.

Натан извиси тържествено магическия си пръст.

— Така ще бъде, скъпа моя, само да изпратя това писмо по предназначение.

Той отново завъртя ръка над писмото и то се вдигна от писалището, сякаш полетяло само. Клариса повдигна удивено вежди. Писмото се понесе във въздуха пред него, докато той се отправи към вратата. Направи драматичен жест с другата си ръка и вратата се отвори.

Един войник, седнал на пода в коридора, облегнат на отсрещната стена, скочи на крака. Поздрави с юмрук в сърцето.

Натан, изправил се пред него само по панталон, с падаща по раменете бяла коса, приличаше на безумец. Клариса знаеше, че не е, но бе убедена, че другите го мислят за такъв.

Хората се страхуваха от Натан. Тя го виждаше в очите им. И ги разбираше. Та нали самата тя се бе страхувала от него, преди да го опознае. Но споменът за ужаса, който всяваше в съществото й високият силует на Пророка, бе започнал да избледнява.

Щом сините му очи започнеха да гледат страшно, а хищното му чело се сбърчеше недоволно, тя бе сигурна, че може да накара цяла армия да се обърне кръгом и да се втурне в бяг.

Натан протегна ръка и писмото се понесе към гледащия мрачно войник.

— Помниш всичките ми инструкции, нали, Уолш?

Войникът сграбчи писмото от въздуха и го пъхна под униформата си. Макар да се държеше с уважение, той не изглеждаше изплашен от Натан.

— Разбира се. Познаваш ме добре, Натан.

Натан се поотпусна и измрънка, почесвайки се по главата.

— Предполагам.

Клариса се зачуди къде ли е намерил Натан войника и кога е имал време да му даде инструкции. Предположи, че докато тя е спяла, той сигурно е излязъл.

Войникът й се стори по-различен от останалите, които виждаше напоследък. На раменете му имаше наметало за път, от колана му висяха кожени кесийки, дрехите му бяха по-висококачествени от дрехите на повечето войници тук. Мечът му бе по-къс, а ножът — по-дълъг. Не беше нисък. Напротив — на ръст бе колкото Натан. Но държанието на Натан го правеше да изглежда по-едър от всеки друг мъж.

— Предай писмото на генерал Рейбич — заръча Пророкът. — И не забравяй, ако някоя от онези Сестри те по пита нещо, ги предупреди за онова, което ти казах. Кажи им, че Господарят Рал ти е заповядал да пазиш в тайна, каквото знаеш. Това ще им държи устите затворени.

Войникът се усмихна с разбиране.

— Ясно… Господарю Рал.

Натан кимна.

— Добре. Какво става с другите?

Уолш махна небрежно с ръка.

— Болесдън ще дойде да те уведоми какво е намерил. Почти съм сигурен, че е бил специалният отряд на Джаганг, но Болесдън ще провери и ще ти каже със сигурност. Колкото и да са били много, броят им е незначителен в сравнение с основната им сила. Не виждам никакви доказателства, че главните му войски, разположени край пристанището Графан, са тръгнали на север.

— Доколкото чувам, Джаганг е доволен просто да си седи и да изчаква. Не знам какво чака, но не пришпорва войските си на север към Новия свят.

— Армията, която видях, бе проникнала дълбоко в Новия свят.

— И все пак мисля, че са били само разузнавачите му. Джаганг е търпелив. Отне му години да завладее и обедини Стария свят под своята власт. Използва почти същите тактики — изпраща малка част от силите си, за да завладеят някой ключов град, да съберат каквато могат информация, предимно записки и книги. Хората му са жестоки, това им е част от работата, но основното е книгите. Изпращат му всичко, каквото плячкосат, и чакат следващата си задача. Болесдън е вкарал някои от хората ни сред тях, но трябва да сме много внимателни, може да отнеме време, така че трябва просто да се наслаждаваме на чакането.

Натан потърка замислено лице.

— Да, предполагам, че Джаганг не бърза да изпрати армията си в Новия свят. — Той погледна Уолш: — Най-добре тръгвай.

Уолш кимна. Отмести очи и погледът му се спря на Клариса. Погледна Натан, на устните му се разля тънка усмивка.

— Човек на сърдечните дела.

Натан се изкикоти тихичко.

— Едно от чудесата на природата — пътищата на сърцето.

Начинът, по който Натан произнесе тези думи, изпълни сърцето на Клариса с гордост, че я споменават в такъв контекст.

— Внимавай, Натан, тук си в бърлогата на звяра. Няма да ми хареса да разбера, че не си имал очи и на гърба. — Той потупа мястото, където бе пъхнал писмото. — Особено след като предам това.

— Ще внимавам, момче. Ти се погрижи писмото да стигне по назначение.

— Имаш думата ми.

След като Натан затвори вратата, приключил деловите си задължения, се обърна към нея. В очите му блестеше пламъче. Онова похотливо пламъче. На устните му се върна закачливата усмивка.

— Най-сетне сами, скъпа моя.

Клариса изпищя и преструвайки се на уплашена, се втурна към леглото.

ЧЕТИРИДЕСЕТ И ПЕТА ГЛАВА

— Какво мислиш, че става? — попита Ан.

Зед изпружи врат, за да погледне. През стената от крака около тях бе трудно да се види каквото и да е. Ловците на духове от Нангтонг крещяха заповеди, които той не разбираше, но някои от копията, насочени надолу от вътрешната страна на заобикалящия ги кръг, се опряха в раменете му, съобщавайки му красноречиво, че ще е най-добре да си остане на мястото.

Двамата с Ан седяха с кръстосани крака на земята, оградени от част от Нангтонг, докато друга част се съвещаваше нещо с група от Си Доак.

— Много са далеч, за да мога да чуя нещо, но дори и да не бяха, едва ли щеше да има полза. Знам едва няколко думи Си Доак.

Ан откъсна дълго стръкче трева и го уви около пръста си. Не вдигна поглед към Зед. Не искаха да оставят у похитителите си впечатлението, че са с всичкия си и обмислят план за действие.

Ан нададе пронизителен кикот, колкото да поддържа имиджа си.

— Какво знаеш за тези Си Доак?

Зед запляска с криле като птица, готвеща се за полет.

— Знам, че не правят човешки жертвоприношения.

Един от ловците перна Зед по главата с копието си, сякаш за да му избие от акъла всяка идея за бягство. Зед се захили с вой, наместо да изругае, което всъщност му се искаше най-много.

Ан погледна с крайчеца на окото си.

— Започна ли да преосмисляш мнението си, че тези Нангтонг трябва да бъдат оставени да живеят както си искат?

Зед се усмихна.

— Ако ги бях оставил да живеят както си искат, досега да сме в света на духовете. Да вярваш, че е правилно да се даде свобода на вълка, не означава, че трябва да го оставиш да те изяде.

Тя изгрухтя примирително.

В далечината, край полегато възвишение, преговорите продължаваха. Десетина Нангтонг и още толкова Си Доак седяха в кръг с подбити крака. Нангтонг изброяваха нещо високо, придружавайки разказа си с енергични движения на ръцете. Сочеха Зед. Чуваше се нечленоразделна, но очевидно силно емоционална реч. Зед се наведе към Ан и прошепна:

— Си Доак са достатъчно миролюбиви, доколкото знам. Никога не съм чувал да започват война или да използват сила срещу съседи, дори срещу по-слаби, но когато се стигне до търговия, са безскрупулни. Повечето народи по тези краища на Дивото биха предпочели по-скоро да търгуват с вълците. Обикновено всеки учи децата си да се бият. Си Доак учат своите да търгуват.

Ан, сякаш загубила интерес, извърна глава встрани.

— И какво ги прави толкова добри?

Зед вдигна поглед към пазачите им. Всички бяха втренчили очи в пазарлъка и не обръщаха много-много внимание на безпомощните затворници.

— Притежават рядката способност да си тръгнат по средата на договарянето. Другите решават, че искат, нещо, и скоро започват да приемат и по-лоши условия, за да го получат — само и само да го имат. Си Доак не го правят. Те просто си тръгват. Когато се наложи, приемат загубата си без капка съжаление и преминават на друга стока.

Един от Си Доак, навлякъл заешка кожа на главата, струпа в средата на кръга куп одеяла. Посочи към малко стадо кози и направи предложение, което Зед разчете като включващо две от животните.

Предложението явно разгневи водача на групата на Нангтонг, който скочи и започна да сочи с копието си небето, очевидно изразявайки колко е оскърбен от предложената ниска цена. Зед си отбеляза, че не си тръгна. Ставаше въпрос и за чест. Нангтонг бяха инвестирали в стоката.

Зед сръга Ан. Вдигна глава към небето и зави като койот. Ан, разбрала намека, се присъедини. Двамата виеха и се деряха колкото им глас държи.

Договарящите се замълчаха и погледнаха към пленниците. Водачът на Нангтонг си седна на мястото.

По един удар в главите на двамата ги накара да млъкнат. Договарянето продължи. Представител на Нангтонг бе изпратен да огледа козлите.

Зед се почеса по рамото. Усещането за лепкава кал, покриваща тялото му, започваше да го дразни. Успокои се, че сигурно е по-добре, отколкото да ти изтръгнат сърцето или пък главата, или каквото там правеха Нангтонг на жертвоприношенията.

— Гладен съм — измърмори той. — Не са ни хранили цял ден. Следобедът преваля, а още не са ни дали нищо за ядене.

Започна да лае похитителите си в знак на недоволство. Преговорите спряха за миг, всички отново погледнаха пленниците. Си Доак скръстиха ръце и загледаха безмълвни Нангтонг.

Нангтонг бързо млъкнаха, промениха тона си, ставайки по-сговорчиви. Някои започнаха да се кикотят, да говорят оживено. Отговорът на Си Доак бе кратък и категоричен. Онзи със заешката кожа на главата посочи към следобедното слънце, после към дома си.

Водачът на Нангтонг взе едно одеяло от купа в средата и го огледа, сумтейки доволно. Подаде го на другарите си. Те също закимаха, сякаш едва сега виждайки колко ценно е всъщност. Мъжът, изпратен да огледа козлите, се върна с два. Показа ги на другарите си, те започнаха да охкат и ахкат, сякаш за пръв път забелязали, че животните са много по-впечатляващи, отколкото си бяха помислили първоначално. Сиреч, че не са някакви си дръгливи и кльощави кранти, каквито бяха очаквали да видят.

Нангтонг очевидно бяха решили, че независимо от всичко, не желаят да се приберат у дома си с пленниците. Каквато и да е вещ за бита би била по-ценна от двама перковци. Не могат да изпратят на духовете си двама луди. Каквото получат в замяна, все ще е по-добре от нищо, особено като се има предвид интересът на Си Доак.

Си Доак останаха с каменни лица. Нангтонг бяха направили грешка. Бяха показали необходимостта си да продадат онова, с което разполагат. За Си Доак нямаше по-ценно нещо от мотивирания продавач.

Очевидно най-накрая се стигна до цена — каква, това не можеше да каже. Водачите на Си Доак и на Нангтонг се изправиха, хванаха си ръцете за лактите и се завъртяха три пъти, без да се пускат. Щом се разделиха, и двете страни се впуснаха във весели разговори. Сделката бе сключена.

Нангтонг започнаха да прибират одеялата. Козлите бяха завързани. Си Доак тръгнаха към покупката си. Докато Си Доак се приближаваха, пазачите от Нангтонг пернаха Зед и Ан по главите, очевидно предупреждавайки ги да не развалят сделката.

Зед нямаше подобни намерения. Си Доак не правеха жертвоприношения с хора. Доколкото му бе известно, бяха мил народ. Най-лошото наказание, което можеше да сполети някой, грубо потъпкал правилата им, бе да го изгонят. Прогонен Си Доак понякога гладуваше до смърт, бидейки отчаян, задето е бил изгонен от единствения познат му дом. Наказанието за палаво дете бе всички в селото да се държат, сякаш то не съществува в продължение на един ден. За дете от Си Доак това бе ужасно тежко наказание, ефектът от което бе перфектно държание доста време напред.

Зед и Ан, разбира се, не бяха членове не обществото на Си Доак, така че бе твърде възможно, всъщност дори много вероятно, с тях да не се държат по този начин.

Зед се надвеси над Ан и прошепна:

— Не мисля, че тези хора ще ни причинят нещо лошо, така че имай го предвид. Ако решат да не ни вземат, Нангтонг биха предпочели да ни прережат гърлата, наместо да изтърпят унижението да се завърнат в селото с двама перковци.

— Първо искаш да играя в калта, а сега ти хрумна, че трябва да съм добро малко момиченце, така ли?

Зед се усмихна на саркастичната й забележка.

— Само докато новите ни похитители ни отведат далеч от старите.

Старейшината на Си Доак, онзи със заешката кожа на главата, се надвеси над новите си придобивки. Протегна ръка и опипа мускулите на Зед. Изсумтя недоволно. Премина на Ан и като че ли остана по-удовлетворен.

Ан вдигна вежда към Зед.

— Както изглежда, май им се виждам по-приемлива от някакъв си кльощав старец.

Зед се усмихна.

— Според мен повече им харесваш като човешки ресурс. Ще ти възложат по-тежка работа.

Доволното й изражение се стопи.

— Какво искаш да кажеш?

Той я сгълча да мълчи. Край старейшината се наведе друг Си Доак. На главата си бе прикрепил рога от козел. На врата му, над еленовата туника, висяха сигурно повече от стотина каишки. По тях — стигащи едни до слабините му, други стегнати по врата му, трети по средата — се клатушкаха зъби, мъниста, кости, пера, глинени украшения, метални дискове, златни монети, малки кожени кесийки и гравирани амулети. Това беше шаманът на Си Доак.

Той взе ръката на Зед и леко я повдигна, после я пусна. Зед я остави да падне. Шаманът изръмжа недоволно. Зед схвана, че трябва да задържи ръката си горе. Не се издаде, че е разбрал и остави шамана да вдигне ръката му за втори път, изчаквайки да му бъде обяснено със знаци, че трябва да я задържи там.

Все още под копията на Нангтонг, насочени към двамата пленници, шаманът извади от една кесийка навити обръчета трева. Започна да ги овързва около ръката на Зед, припявайки си нещо. Щом свърши, премина на другата му ръка, после направи същото с Ан.

— Да имаш някаква представа какво прави?

— Връзва магията ни. На Нангтонг не им е необходимо нищо, за да обезвредят способностите ни, но Си Доак ябва да използват магия, за да потиснат нашата. Този шаман е магически човек. Притежава дарбата. Нещо като магьосник за народа си. — Зед я изгледа с крайчеца на ото си. — Или може би като Сестра на светлината, с техните яки. Подобно на яките, няма да можем да свалим от ръцете си тези връзки.

След като тревата бе свързана около китките им, Нангтонг свалиха оръжията си, взеха си одеялата, двата козела и бързо-бързо се изметоха.

Старейшината, онзи със заешката кожа на главата, се надвеси над Зед и му заговори нещо. Когато Зед сви рамене в знак, че не разбира, мъжът прибави някакви знаци, очевидно измислени в момента. Показа, че има да се върши черна работа, също и времето, изобразявайки сезоните: първо се направи, че копае земята и сади, после дойде жегата на лятото, накрая зимният студ. Зед не разбираше всичко, но и това, което хвана, бе достатъчно.

Обърна се към Ан:

— Струва ми се, че тези момчета ни откупиха смъртните присъди. Трябва да им служим за период от около две години, за да им върнем разходите, плюс печалбата за причинените неприятности.

— Продадени сме в робство?

— Така изглежда. Но само за някакви си две години. Доста щедро от тяхна страна всъщност, като се има пред вид, че Нангтонг щяха да ни убият.

— Може би има начин да се откупим.

— За Си Доак това е личен дълг, който може да бъде върнат единствено със служба. От тяхна гледна точка те ни възвърнаха живота, така че сега трябва да използваме част от същия тоя живот, за да им изкажем благодарността си. И да почистим след тях.

— Да почистим ли? Трябва да мием пода, докато изплатим дълга си?

— Предполагам, че ще искат да им готвим, да им носим багажа, да сеем, да се грижим за животните им, такива неща.

Сякаш в потвърждение на думите му, Си Доак започнаха да свалят меховете с вода от гърбовете си и да ги подават на Ан и Зед.

— Какво искат? — попита Ан.

Зед повдигна вежда.

— Да им носим водата.

Появиха се още трима Си Доак с одеяла в ръцете, разделиха ги на две и дадоха по една купчина на Ан и Зед.

— Да не искаш да ми кажеш — изръмжа Ан, — че Първият магьосник на Средната земя и Прелатът на Сестрите на светлината са били продадени в робство за няколко одеяла и два козела!

Блъснат в гърба, Зед се затътри след Си Доак.

— Знам какво си мислиш — подвикна през рамо той.

— Си Доак за пръв път платиха повече, отколкото струва покупката.

Зед се спъна и изпусна половината си мехове. Щом успя да възвърне равновесието си, стъпи върху единия мех, попаднал в бодлив къпинов храст. Навеждайки се да вдигне меховете, изпусна одеялата, които пльоснаха в калта, образувала се от смесването на прашния път с разлятата вода. Смачка с коляно къпините под одеялото.

— Упс — махна извинително с ръка на Си Доак. — Пардон.

Си Доак заподскачаха превъзбудени насам-натам, крещейки — явно — веднага да вдигне всичко от земята. Мъжът, чийто мех Зед бе скъсал на тръна, посочи яростно към повредената си собственост, крещейки, че иска възмездие.

— Казах, че съжалявам — запротестира Зед, макар да знаеше, че не го разбират. Наведе се да събере мокрите одеяла. Вдигна едното високо между разперените си ръце и го заоглежда.

— О, майчице. Погледни! Това петно няма да излезе.

ЧЕТИРИДЕСЕТ И ШЕСТА ГЛАВА

— Господарю Рал, убихте се от езда — обади се Бердин. — Струва ми се, че трябва да си починете. Да се връщаме. За да отдъхнете малко, имам предвид.

Широкият крепостен вал, осветен от меката оранжева светлина на залязващото слънце, се бе ширнал пред тях като просторен път. Ричард искаше да е вън от Кулата преди мръкнало. Не че светлината на деня би го спасила от опасна магия, но някак си усещането да си в Магьосническата кула след залез слънце му се струваше по-потискащо.

Райна се надвеси през него към другата Морещица.

— Идеята беше твоя, Бердин.

— Моя ли? Никога не съм предлагала подобно нещо.

— Млъкнете и двете — измърмори Ричард.

Беше се съсредоточил върху гъделичкащото усещане, галещо кожата му. Тримата бяха преполовили дългия вал към енклава на Първия магьосник, когато се появи специфичното гъделичкане на магията. И двете Морещици се заковаха на място.

За енклава на Първия магьосник Ричард бе чувал от Калан. Тя му бе споменала, че обичала да се качва на този вал, защото отгоре се откривала чудесна гледка към Ейдиндрил. Така си и беше. Но освен гледката човек попадаше и на мощни магически щитове, които не пускаха пиле да прехвръкне над тази част на Магьосническата кула.

Калан му бе казвала, че през цялото време, докато е живяла в Кулата, не се е появил нито един магьосник, притежаващ достатъчно сила, за да прекоси тези щитове. Мнозина опитвали, но никой не успял. Просто магьосниците от времето на Калан не са били дарени с нужната магия, за да могат да проникнат в тази част на сградата. Зед беше Пръв магьосник. След раждането на Ричард и Калан, тоест след като Зед напуснал Средната земя, никой магьосник не бе припарвал в тези покои.

Калан му бе споменала, че колкото човек приближава, толкова по-силна става магията, излъчвана от щитовете, косата постепенно настръхва и дишането става все по-трудно. Беше му казала още и че ако човек не притежава достатъчно магия, прекалената близост до щитовете може да бъде смъртоносна. Ричард не подценяваше ни най-малко думите на Калан, но наистина се налагаше да проникне вътре.

По обяснението й, за да влезе вътре, човек трябвало да успее да долепи длан до студената метална пластина край вратата — нещо, което никой от познатите й магьосници не успял да стори. В Двореца на пророците Ричард се бе сблъсквал с подобни щитове — такива, през които се минава след като долепиш длан до метална пластина. Но доколкото можеше да прецени, никой от онези щитове не бе толкова смъртоносно опасен. Той бе успял да мине през тях, бе прекосявал и щитове в Кулата, изискващи магия, каквато единствен той притежаваше, така че си помисли, че е възможно да успее да се справи и с този. Трябваше да влезе вътре.

Бердин разтърка ръце, смутена от гъделичкащото усещане.

— Сигурен ли си, че не си изморен? Цял ден яздихме.

— Не беше толкова измерително — отвърна Ричард. — Добре съм.

Бе твърде притеснен, за да може да почива. Беше се надявал Калан да се е върнала вече. Беше сигурен, че щом се върне от връх Кимермост, ще я намери в къщи. Вече трябваше да се е прибрала. Но не беше. Щеше да чака само до сутринта.

— Продължавам да мисля, че не би трябвало да го правим — промърмори Бердин. — Как е кракът ти? Не бива да стъпващ на него.

Ричард най-сетне я погледна. Тя се бе прилепила плътно до лявата му страна. Райна бе в същата поза, само че отдясно. И двете бяха стиснали Агиелите си в ръце.

— Кракът ми е добре, благодаря. — Той се размърда, за да ги накара да се поотдалечат и да може да диша по-спокойно. — Ще имам нужда само от едната от вас. Ако искаш да останеш, нямам нищо против. Райна ще ме придружи.

Бердин го изгледа намусена.

— Не съм казала, че няма да дойда. Казах, че ти не би трябвало да го правиш.

— Налага се. Нямаше я никъде другаде. Тук трябва да е. Чувал съм, че в енклава на Първия магьосник се съхраняват важни неща — такива, които не бива да достигат до очите на никой друг.

Бердин завъртя рамене, освобождавайки напрежението от мускулите си.

— Щом настояваш, значи и аз идвам. Няма да те оставя да се напъхаш вътре без мен.

— Райна? — въпросително я изгледа той. — Не сте ми необходими и двете. Искаш ли да останеш да ни чакаш тук?

Вместо отговор, Райна го удостои с мрачен, типичен за Морещица поглед.

— Е, добре. А сега ме чуйте. Знам, че тези щитове са опасни. Но това е всичко, което ми е известно за тях. Може да не са като другите, през които ви преведох. Трябва да докосна металната пластина ей там до вратата. Искам вие двете да ме чакате тук, докато отида да видя дали притежавам правилната магия, за да проникна вътре. Ако отвори, значи ще можете да ме придружите в останалата част от пътя.

— Не е номер, нали? — попита Райна. — Веднъж вече ни преметна, за да ни държиш на разстояние. Морещиците не се страхуват от опасности.

Вятърът повдигна златотканото му наметало.

— Не, Райна, не е номер. Важно е, но не искам никоя от вас да рискува безсмислено живота си. Ако успея да отворя вратата, ви обещавам да ви взема със себе си. До волни ли сте?

Двете жени кимнаха. Ричард ги стисна окуражително за раменете. Разсеяно намести металните обръчи на китките си, загледан във внушителния бастион, който го очакваше в дъното на крепостния вал.

Тръгна, в лицето го блъсна студен вятър. Усещаше натиска на щита — нещо като водата, която противодейства на движенията ти, докато плуваш към дъното на езеро. Косъмчетата на тила му настръхнаха. От натиска бе трудно, макар и не невъзможно, да си поеме дъх. Така му го бе обяснила и Калан.

От двете страни на обкованата със злато врата бяха подредени по три колони от пъстър червен камък, поддържащи продълговата плоскост от тъмен материал. Архитектурната композиция бе украсена с медни пластини. С приближаването си Ричард установи, че върху някои от тях има същите символи като тези на обръчите на китките, на колана и шпорите му. Фризът бе декориран с метални дискове, върху които се виждаха още от кръглите символи. По-високо на стената имаше изобразени още, но те не бяха кръгли, а разстлани някак по дължина.

Видът на познатите символи го поуспокои, макар да не знаеше какво означават. Носеше тези украшения по задължение. Е, вярно, бе роден за тях — в това поне беше убеден. Защо — не му бе известно. Дори да искаше друго, положението беше такова. Той бе магьосник-воин.

Разсеян от неприятното напрежение и гъделичкането на щитовете, стигна до вратата, преди да се усети. Тя бе висока поне четири метра, два метра широка, обкована с злато и украсена със същите символи. В средата бе изобразен най-впечатляващият от всички символи — два груби триъгълника, обиколени и прорязани от криволичеща двойна линия. Ричард отпусна лявата си ръка на дръжката на меча, докато с другата опипваше символа, плъзна пръсти по назъбената му обиколка.

Докато го опипваше, проследяваше, обхождаше, разбра. Духовете, боравили с Меча на истината преди него, имаха способността да му предават знанието си, докато той използва меча. Това не винаги ставаше чрез думи. В разгара на битката обикновено не оставаше време за приказки.

Знанието му се явяваше в образи, в символи — в такива символи.

Символът на вратата, подобен на изкованите върху металните пластини около китките му, му внушаваше усещането за танц по време на бой, в който противникът има числено превъзходство. Внушаваше усещане за движенията на танца, движения без форма.

Танц със смъртта.

Да, звучеше логично. Нали носи одеждите на магьосник-войн. От дневника, открит при Плъзгата, бе научил, че по времето на Коло Първият магьосник, на име Баракус, също е бил магьосник-войн — като Ричард. Тези символи бяха знаци за магьосник-войн. Нещо като игленика, изрисуван на прозореца на шивача, или халбата над вратата на хан, или пък подковата, закачена на входа на ковачницата. Или както майсторът на оръжия показва ножовете на витрината си. Тези символи бяха знаци на занаята му: Онзи, който носи смърт. Ричард осъзна, че страхът му се е стопил. Намираше се в Магьосническата кула, която винаги преди изопваше до скъсване нервите му, дори по-лошо — в момента се намираше на входа на най-защитеното забранено място в Кулата. И въпреки това беше спокоен.

Докосна символ с формата на звезда, изобразен на вратата. Той беше напомняне.

Дръж си очите на четири, но никога не им позволявай да се спрат на нещо конкретно. Това означаваше звездата — гледай навсякъде едновременно, без да виждаш нищо конкретно — не допускай врагът да направлява погледа ти, защото ще видиш онова, което той желае да видиш. И тогава той ще се изправи пред теб, докато си още объркан, докато се чудиш откъде ще те нападне, и ще загубиш.

Вместо това погледът ти трябва да поглъща всичко едновременно, да не се спира на нищо конкретно, дори когато прониква навсякъде. Знай, че врагът ти се движи потайно, а не чака да го видиш пръв. Да танцуваш със смъртта означава да познаваш меча на врага си и бързината му, без да чакаш да ги видиш. Да танцуваш със смъртта означава да се слееш с врага, без да го гледаш втренчено, и така да можеш да го убиеш. Да танцуваш със смъртта означава да си решен да убиеш, да си решен със сърцето и душата си. Да танцуваш със смъртта означава да се превърнеш в самата смърт, да превъзмогнеш живота.

Над крепостната стена се издигна гласът на Бердин:

— Господарю Рал?

Ричард погледна през рамо.

— Да? Какво има?

Бердин пристъпи на другия си крак.

— Ами добре ли си? Стоиш така от доста време, втренчен във вратата. Всичко наред ли е?

Ричард обърса лицето си с длан.

— Да, добре съм. Просто… просто гледах нещата, из писани на вратата, това е.

Той се обърна и без да мисли, долепи длан до металната пластина, вградена в полираната сива гранитна стена. Калан му бе казала, че се говорело, че да докоснеш тази пластина е като да пипнеш леденото, мъртво сърце на самия Пазител.

Повърхността бе гореща. Златната врата се плъзна безшумно навътре.

Отвътре блъвна приглушена светлина. Ричард пристъпи внимателно през прага. Сякаш невидима ръка увеличаваше фитила на лампа, светлината се усили. Той направи още една крачка — стана още по-светло.

Махна на двете Морещици да се приближат, като в същото време оглеждаше вътрешността на помещението. Каквато и да бе магията, предпазваща това място от външни погледи, тя очевидно бе обезвредена. Бердин и Райна се приближиха без проблеми към него.

— Не беше толкова страшно — каза Райна. — Не почувствах нищо.

— Дотук добре — обади се Ричард.

Вътре, от двете страни покрай стената, имаше по една зелена мраморна платформа, върху която бяха подредени стъклени сфери с диаметър колкото разперена длан. Ричард бе виждал подобни на по-долните етажи на Кулата. Както и другите, тези също излъчваха светлина.

Енклавът на Първия магьосник представляваше огромно помещение с богато украсени стени. В средата, в четирите краища на централния купол, перфориран с ивица прозорци, се издигаха четири колони от полиран черен мрамор, дебели повече от три метра всяка. Между всеки две колони бе символичното начало на различно крило. Забеляза, че повечето гравюри върху камъка повтарят палмовите листа, украсяващи златните капители на черните мраморни колони. Мраморът бе полиран толкова гладко, че човек можеше да се огледа в него като в огледало. Изящни свещници от ковано желязо, украсени със същия мотив, държаха свещи.

Всичко бе далеч от зловещата гледка, която Ричард очакваше да се разкрие пред очите му. Мястото бе величествено, разкошно. Всичко бе толкова красиво, че му Действаше опияняващо.

Крилото, от което влязоха тримата — изпълняващо ролята на антре, — съвсем не бе малко. От двете страни на покритата с дълга червена пътека алея от златист тъмнокафяв мрамор бяха подредени две редици двуметрови бели мраморни постаменти. Бяха толкова дебели, че Ричард едва ли би могъл да си докосне пръстите, ако рече да ги обгърне. На фона на величествения десетметров таван дебелите постаменти изглеждаха като клечки.

Върху някои от тях имаше предмети, познати на Ричард: орнаментирани ножове, скъпоценни камъни, украсяващи брошки или овесени в краищата на златни верижки, сребърни потири, филигранни купи и изящно изработени кутии. Някои от предметите бяха поставени върху квадратни покривчици, обточени със златна или сребърна нишка, други — върху дървени поставки.

Върху някои от постаментите имаше странни разкривени предмети, каквито виждаше за пръв път. Бе готов да се закълне, че променят формата си всеки път, щом погледне към тях. Реши, че би било най-добре да не гледа директно такива магически неща и предупреди двете си спътнички да направят същото.

Крилото право срещу тях, от другата страна на централното пространство под купола, свършваше в прозорец с овална горна част, който изглеждаше не по-малко от десет метра висок. Пред прозореца бе поставена огромна маса, върху която бяха натрупани цял куп предмети: стъклени буркани, купи, навити тубички; голяма, но семпло изработена купа за свещи, пълна с цели епохи восък; връзки свитъци; няколко човешки черепа; цял куп по-дребни нещица, които Ричард не можеше да различи от толкова голямо разстояние. Подът около масата изглеждаше по същия начин с натрупаните купчини вещи.

Дясното крило бе тъмно. Дори само при поглеждането в тази посока го обзе неприятно усещане. Предупреди двете жени да не гледат натам и се обърна наляво. Там видя книги. Хиляди книги.

— Ето — каза той и посочи към това крило. — Това търсим. Не забравяйте какво ви казах — не пипайте нищо. — Той ги изгледа поотделно. Очите на двете бяха широко отворени и шареха нервно из помещението. — Говоря ви сериозно. Ако докоснете нещо и пострадате, не знам как да ви оправя.

Двата чифта очи се втренчиха в него.

— Няма да го забравим — каза Бердин.

— Да не сме луди да си играем с магия — допълни Райна. — Просто си гледаме, това е. Няма да пипаме нищо.

— Добре. Макар че ви съветвам и да не гледате, освен когато не се налага. Доколкото ми е известно, дори един поглед върху определени вещи в това помещение би могъл да задейства магия.

— Сериозно? — удивено попита Райна.

— Не ми се ще да проверявам дали съм прав, когато стане прекалено късно. Хайде. Да приключваме с тая работа и да се махаме.

Странно, но макар да изговори думите и да знаеше, че ги мисли, някак не му се тръгваше. Колкото и опасно да беше мястото, то му се стори примамливо, приятно.

Бердин се усмихна дяволито.

— Господарят Рал го е страх от магия не по-малко от нас.

— Грешиш, Бердин. Не знам много за магията. — Той се запъти по червената пътека. — И затова ме е страх по вече.

Десет широки стъпала в края й извеждаха към централната площ под купола. Подът бе от бледорозов мрамор. По края бе обиколен с ивица по-тъмен кафяв мрамор. Щом Ричард стигна до последното стъпало и кракът му Докосна пода, мраморът зажужа и започна да сияе. Бързо отстъпи назад върху червения килим. Светлината угасна.

— Ами сега? — попита Райна.

Той откопчи пръстите й от ръката си.

— Някоя от вас докосна ли с крак пода долу?

Двете поклатиха глави.

— Опитайте.

Ричард остана на стъпалото, Бердин плахо протегна крак към мрамора. Отдръпна се бързо.

— Не мога. Нещо спира крака ми, преди да съм докоснала пода.

Ричард отново стъпи долу. Подът зажужа и засия.

— Значи е щит. Хайде, хванете ме за ръка и да опита ме пак.

Държейки се за Ричард, Бердин успя да стъпи върху мраморния под. Райна го хвана за другата ръка и ги последва.

— Така — каза той, — щом има щит, не пускайте ръката ми, докато сме върху него. Не знаем какво може да стане. Доколкото ми е известно, ако се пуснете от мен, може да се опържите като месо в тиган.

Двете го стиснаха по-силно. Щом се озоваха на стъпалата, водещи към крилото с книгите, подът замлъкна. Без Ричард, който да ги държи за ръцете на връщане, двете щяха да се озоват в капан — нямаше да могат да прекосят централната площ.

Крилото с книгите не беше библиотека, каквато очакваше да види. Имаше етажерки, но по тях цареше пълен хаос, книгите бяха напъхани във всички посоки. Бяха на купчини, сякаш някой нарочно ги бе вадил от местата им и ги бе трупал една връз друга в безпорядък. Имаше и доста отворени, някои с кориците нагоре, други обърнати. Но не това бе най-изненадващото.

Целият под също бе осеян с книги. Имаше няколко по-малки купчинки, но повечето бяха натрупани на високи колони. Имаше такива, които стърчаха на височина три-четири метра. Изглеждаха сякаш можеха да се строполят дори само от дишането на новодошлите. Колоните с книги се издигаха навсякъде. Ричард не можеше да си обясни защо тук цари такъв безпорядък, загадката го накара да се облее в пот.

Хвана двете жени за ръцете.

— Дядо ми ми е разказвал, че в Кулата има изключително опасни книги. От Калан знам, че най-опасните неща в Кулата се съхраняват тук, където никой, дори познатите й магьосници, няма достъп до тях.

Бердин го стрелна с поглед.

— Искаш да кажеш, че самите книги може да се окажат опасни? Не само информацията, съдържаща се в тях, но и самите книги?

Ричард си помисли за описанието на книгата, използвана от Сестра Амелия, за да се задейства чумата.

— Не съм сигурен, но по-добре да приемем, че е така. Гледайте, но не пипайте.

Бердин сведе глава и се намръщи подозрително.

— Господарю Рал, само на пръв поглед тук се виждат хиляди книги. Кой знае колко още са скрити между етажерките. Ще са ни нужни седмици, за да открием която ни трябва. Ако изобщо е тук.

Ричард въздъхна дълбоко. Бердин имаше право. Не бе очаквал да намери толкова много книги. Мислеше, че повечето се пазят в библиотеките, а тук са отделени едва малка част.

— Ако искаш да напуснем Кулата преди мръкнало, нямаме много време — каза Райна. — Можем да дойдем утре и да започнем отрано.

Предстоящата работа изпълваше Ричард със смут и притеснение.

— Ще се наложи да останем след залез слънце. Ако трябва, ще търсим цяла нощ.

Райна завъртя Агиела си в ръка.

— Както кажеш, Господарю Рал.

Сърцето на Ричард потъна в петите при вида на джунглата от книги. Беше му нужна информация, не можеше да търси на сляпо едно листо в цялата гора. Де да можеше Да го открие с помощта на магия.

Скришом намести металните обръчи на китките си. Единият му пръст напипа звездата.

Гледай, без да се съсредоточаваш върху нищо.

— Имам идея — каза той. — Чакайте ме тук, ей сега се връщам.

Ричард се върна при постаментите. Приближи се до един, върху който имаше купа от грапаво стъкло, поставена върху голяма черна покривка.

— Какво ще ти помогне това? — попита Райна, щом той се върна с покривката в ръце.

— Има твърде много за гледане. Ще си вържа очите, за да не виждам онова, което не ме интересува.

Бердин го изгледа с невярващ поглед.

— Ако си с вързани очи, как ще видиш онова, което търсиш?

— С магия. Ще се опитам да се оставя на дарбата ми да ме направлява. Понякога тя действа така — тласкана от необходимостта. Всичките тези книги са твърде объркващи. Ако съм с вързани очи, няма да ги виждам, и ще успея да почувствам онази, която търси. Поне се надявам.

Райна обиколи с поглед книгите.

— Е, ти си Господарят Рал. Притежаваш магия. Ако има шанс това да ни спести висенето тук цяла нощ, съм съгласна да опиташ.

Ричард постави черното парче плат на очите си и започна да вързва краищата му зад главата си.

— Вие само ме водете и ме пазете да не докосна нещо.

Не забравяйте, че не бива да пипате нищо.

— За нас не се тревожи, Господарю Рал — каза Райна.

— Няма да пипаме.

Щом стегна кърпата на очите си, Ричард завъртя глава насам-натам, за да провери дали се вижда нещо през нея. Прокара пръст през звездата на металната пластина, обвиваща китката му.

Светът потъна в черен мрак. Ричард потърси вътрешния покой, спокойствието, приютило дарбата му.

Ако чумата е започната чрез магия, открадната от Храма на ветровете, може би имат шанс да я спрат. Ако не направи нищо, ще умрат незнайно колко хиляди хора.

Тази книга му трябва.

Помисли си за момчето, което умря пред очите му. За малката Лили, която му разказа как Сестрата на мрака й е показала книгата. Ето как е започнала чумата. Знаеше го.

Малкото сладко същество бе белязано със знака на чумата. Ричард не бе попитал, но знаеше, че сигурно вече се е пренесла в друг свят. Нямаше сили да попита.

Тази книга му трябва.

Пристъпи напред.

— Боднете ме с пръст, ако съм на път да се сблъскам с нещо. Гледайте да не говорите, но ако се наложи, не се колебайте да кажете каквото имате.

Усети пръстите им леко да се докосват до ръцете му и направи крачка. Тези пръсти щяха да са му водачът, те щяха да го предпазват от сблъсъка с някоя купчина книги, докато тримата потъваха все по-дълбоко в хаоса.

Ричард не знаеше какво би трябвало да почувства. Не знаеше дали го води магията, интуицията или въображението му. По начина, по който се плъзгаше между редиците с книги, завивайки насам-натам по алеите, се опасяваше, че не е просто въображението му. Опита се да не обръща внимание на нещата, които го разсейват, които гонят мислите му да се лутат във всички посоки.

Опита се да се съсредоточи върху книгата и необходимостта да я намери.

Мисълта за болните деца му помогна да се съсредоточи. Те имат нужда от него. Те са безпомощни.

Усети как се спира рязко. Зачуди се защо. Обърна се наляво, макар до последния миг да бе очаквал, че ще се обърне надясно. Сигурно беше дарбата. Щом си каза това, мислите му изведнъж се залутаха отново във всички посоки — Наложи се да се съсредоточава наново.

Двете Морещици го сграбчиха за ръката, за да го спрат. Той разбра. Още една стъпка и щеше да се блъсне с купчина книги.

Чудейки се накъде ще се обърне, установи, че се навежда. Протегна ръка.

— Внимателно — прошепна му Бердин, — купчината е голяма и неравномерна. Пипай много лекичко, иначе ще я събориш.

Ричард кимна — не искаше да се разсейва, отговаряйки с думи. Съсредоточаваше се върху усещането за търсената вещ. Нещо му подсказваше, че е близо. Пръстите му леко обърсаха книгите, плъзнаха се надолу по купчината, докосвайки гръбчетата на едни и страниците на други книги, хаотично нахвърляни една върху друга.

Пръстите му се спряха на едно гръбче.

— Тази — той потупа кожената подвързия. — Ето тази. Какво пише на нея?

Бердин се подпря на бедрото му и се надвеси напред.

— На високо Д’Харански е. Нещо за Храма на ветровете — „Тагенричт ост фуер Мост Верласчендрек нич Гресчлечтен“.

— „Храмът на ветровете — разследване и процес“ — преведе Ричард шепнешком. — Открихме я.

ЧЕТИРИДЕСЕТ И СЕДМА ГЛАВА

— Дишай — каза Плъзгата.

Калан освободи копринената субстанция и вдиша дълбоко враждебния въздух. Около нея се завъртя мъглявият свят на кладенеца на Плъзгата, навиращ се в недрата на Кулата. Най-накрая погледът й различи каменните стени и пода. Куполът на тавана сякаш спря да танцува.

В стаята на Плъзгата я чакаше изненада. Разтегната на стола, с качени на масата крака, седеше фигура в червено кожено облекло. Калан седна на ръба на кладенеца, краката й висяха надолу. Опитваше се да дойде на себе си.

Предните крака на стола тупнаха на пода.

— Виж ти, виж. Скитащата Майка Изповедник най-сетне се завърна.

Калан скочи на земята. Всичко изведнъж се завъртя отново и тя си помисли, че ще се строполи.

— Кара, какво правиш тук?

Кара я стисна под мишницата.

— По-добре седни, докато се осъзнаеш.

— Добре съм — Калан хвърли поглед през рамо към сребърното лице в кладенеца. — Благодаря ти, Плъзга.

— Искаш ли да пътуваш? — мамещият глас на Плъзгата проехтя в сводестото помещение.

— Не, засега попътувах достатъчно. Ще остана тук.

— Щом пожелаеш да пътуваш, повикай ме и ще пътуваме. Ще ти достави удоволствие.

— За това не съм сигурна — промърмори Калан, щом силуетът на Плъзгата започна да се стопява обратно в кладенеца.

— Доста призрачен компаньон. И мен ме покани да пътувам с нея, но после каза, че нямам нужната магия.

Непрекъснато идваше и ме зяпаше с призрачната си усмивка.

— Кара, какво правиш тук?

Морещицата придържаше Калан към стената на кладенеца. Изгледа я с най-странния си поглед и поклати глава сякаш на себе си.

— След като Господарят Рал прочете писмото ти, не му отне много време да разбере каква си я свършила. Бердин му каза, че си ни довела да търсим книгата със записите от процеса. Той дойде, но Плъзгата не искаше да му каже къде те е отнесла. Господарят Рал каза, че сега, когато знае, че Плъзгата е будна — както предполагаше, — не е безопасно да я оставяме сама. Можело да проникнат и други, като Сестрата и Марлин.

Калан не се бе замисляла над това — че е възможно друг от слугите на Джаганг да дойде в Ейдиндрил чрез Плъзгата. Това същество явно бе лишено от чувство за преданост към един господар. Би пътувала с всеки, притежаващ необходимата магия.

— И Ричард те е оставил да я пазиш?

— Каза, че не може да стои тук през цялото време. — Кара повдигна гордо брадичка. — Заръча непрекъснато да има по една Морещица, тъй като ние притежаваме силата да спрем човек с магически способности. Господарят Рал винаги ни е използвал да го защитаваме срещу магията.

Магьосниците от старите времена вероятно са имали същите проблеми с Плъзгата и са оставяли магьосници като Коло да я пазят. Коло споменаваше, че от време на време тя донасяла врагове и че единствено бързата реакция на оставения на пост можела да предотврати катастрофалните последствия.

— Искаш да кажеш, че Ричард те е довел тук и просто те е оставил?

— Не. Той търси с часове, докато открие път, който не изисква магия, за да можем да идваме сами. Не искаше да се налага да ни води винаги щом дойде време за смяна, а и не му се щеше да ни затваря в капан. Даваме дежурства. Не съм много съгласна, защото работата ни е да сме около Господаря Рал, а не да пазим това… сребърно нещо. Но то всъщност пак е свързано с безопасността на Господаря Рал, така че се съгласих.

Калан най-сетне застана стабилно на краката си.

— Ако знаехме по-рано, че Плъзгата е будна и бяхме оставили някой да я пази, Марлин нямаше да успее да се промъкне и да се опита да убие Ричард, а Сестрата нямаше да може да задейства чумата.

Калан усети как я пронизва острото жило на отчайващо съжаление. Можеха да предотвратят всичко това. И ужасните неща, за които бе научила, сега нямаше да заплашват народа й, света й, любовта й. От осъзнаването на пропуснатата възможност щеше да припадне.

— Освен това Господарят Рал искаше да те чакаме да се завърнеш от вещицата, в случай че имаш нужда от помощ.

— Ричард е знаел къде отивам?

— Плъзгата не му каза, но той твърдеше, че така или иначе знае. Каза, че си при вещицата.

— Разбрал е и не е тръгнал след мен?

Кара отметна дългата си руса плитка през рамо.

— И аз бях изненадана. Попитах го няма ли да те последва. Отвърна, че те обича, а не те притежава.

— Сериозно? Ричард е казал това?

— Да. — Устните на Морещицата се стегнаха в доволна усмивка. — Добре го тренираш, Майко Изповедник. Харесва ми. После ритна един стол. Струва ми се, че си нарани крака, ама той отрича.

— Значи ми е ядосан?

Кара извърна очи.

— Майко Изповедник, говорим за Ричард. Мъжът, който е луд по теб. Той не може да ти се ядоса дори ако му кажеш да се ожени за Надин вместо за теб.

Калан преглътна, внезапно припомнила си страшната болка.

— Защо казваш това?

Кара се намръщи.

— Имах предвид само, че никога не може да ти се ядоса независимо от всичко. Трябваше да се засмееш, а не да подскачаш, сякаш съм те боднала с Агиела си. Майко Изповедник, той те обича. Притеснява се до смърт, но не ти е ядосан.

— Ами ритнатият стол?

Кара поглади дългата си плитка и отново се усмихна.

— Твърди, че столът е бил просто причина.

— Ясно.

Чувството за хумор на Кара явно не можеше да ободри Калан.

— Колко време ме нямаше?

— По-малко от два дни. Очаквам с интерес да ми кажеш как успя да се промъкнеш покрай онези Д’Харански постове пред моста.

— Валеше сняг. Не ме забелязаха.

Кара не изглеждаше като да й е повярвала. Отново я изгледа странно.

— Уби ли вещицата?

— Не — Калан смени темата. — Какво прави Ричард в мое отсъствие?

— Ами първо помоли Плъзгата да го заведе до Храма на ветровете, но тя отвърна, че не знае къде се намира и не може да го направи. Така че той отиде с коня си до връх Кимермост…

— Ходил е там? — Калан сграбчи Кара за ръката. — Какво откри?

— Нищо. Каза, че нямало какво да се открива. Че ако някога Храмът на ветровете е бил там, вече го няма.

Калан пусна Кара.

— Ходил е до връх Кимермост и вече се е върнал?

— Познаваш Господаря Рал. Щом му влезе някаква муха в главата, тръгва като вълк след плячката си. Хората, които го придружаваха, говорят, че пътуването било убийствено. Яздили като луди. Почти не спали, препуска ли почти през цялата нощ. Господарят Рал те чакаше снощи и искаше да е тук, когато се завърнеш. Когато ти не се появи, започна да крачи нервно насам-натам, но пак не тръгна да те гони. Всеки път, когато аха-аха да си промени решението, прочиташе писмото ти и продължаваше да крачи нервно.

— Писмото ми май излезе малко грубичко — каза Калан и забоде поглед в земята.

— Господарят Рал ми го показа. — По лицето на Кара нищо не можеше да се прочете. — Понякога се налага да наплашиш мъжете, защото иначе започват да си мислят, че те диктуват нещата. С твоите заплахи му изкара тази идея от главата.

— Не съм го заплашвала — Калан си даде сметка, че гласът й звучи повече като молба.

Кара се вгледа за миг в очите й.

— Сигурно си права. Столът сигурно е бил причина, както твърди той.

— Направих каквото трябваше. Ричард ще разбере. Най-добре да вървя да му обясня.

Кара махна към вратата.

— Изпусна го за малко. Току-що си тръгна.

— Идвал е да види дали съм се върнала? Сигурно е притеснен до смърт.

— Бердин му разказа за книгата, която си търсила. Дойде да я търси и я откри.

Калан запримига удивено.

— Намерил е книгата? Но нали преровихме всичко. Нямаше я. Как е успял да я открие?

— Отиде в някакво място, което наричаше енклавът на Първия магьосник. Там я намери.

Калан зяпна.

— Ходил е там? Ходил е в енклава на Първия магьосник? Сам? Без мен? Не е трябвало да го прави! Там е ужасно опасно!

— Нима — Кара скръсти ръце. — А ти, разбира се, ни кога не би сторила нещо толкова глупаво, като да си завираш носа сама на опасни места. Може би трябва да се скараш на Господаря Рал за импулсивното държание, след като ти самата си толкова благоразумна и не допускаш подобни изблици.

Ехото от думите на Кара затрептя продължително и неуютно в ушите й. Калан разбра. Въпреки че самият Ричард бе изпълнил молбата й и не бе тръгнал след нея, Кара бе опитала. Въпреки ужаса си от магия тя се бе опитала да защити Калан.

— Кара — кротко промълви тя. — Съжалявам, че се наложи да те лъжа.

Морещицата сви рамене, но не издаде чувствата си.

— Аз съм просто пазач. Нямаш задължения към мен.

— Напротив, имам. Ти не си „просто пазач“. Може да си наш защитник, но си повече от това. Считам те за свой приятел. Ти си сестра по Агиел. Трябваше да ти кажа какво съм намислила, но се опасявах, че ако го направя, Ричард ще се ядоса, задето не си ме възпряла. Не исках това да става.

Кара не каза нищо. Продължаваше да крие чувствата си. Калан наруши тягостната тишина:

— Съжалявам, Кара. Сигурно съм се страхувала да не се опиташ да ме спреш. Излъгах те. Ти си сестра по Агиел. Трябваше да ти се доверя и да те посветя в тайната си. Моля те, Кара, сбърках. Моля те да ми простиш.

Най-сетне на устните на Морещицата грейна усмивка.

— Ние сме сестри по Агиел. Прощавам ти.

Калан успя да разтегне устни в усмивка.

— Мислиш ли, че Ричард ще прояви същото разбира не?

Кара изсумтя доволно:

— Хм, разполагаш с по-убедителни начини да го накараш да прояви разбиране. Не е чак толкова трудно да стопиш намусеното лице на един мъж.

— Така ми се иска да носех добри новини, с които да докарам усмивка на лицето му. Но не е така. — Тя се спря на вратата. — Как се държа Надин в мое отсъствие?

— Ами почти през цялото време бях край Плъзгата, но доколкото можах да видя, се занимаваше с това да дава на хората от персонала билки, за да ги предпази от заразяване и за да опушат Двореца. Добре че е построен от камъни, защото иначе досега да се е превърнал в пепел. Разговаряше с Дрефан и му помагаше да казва на хората от какво да правят, също и да отговаря на дошлите да потърсят съвет.

Господарят Рал я помоли да наобиколи билкарите и лечителите в града, за да провери дали не изнудват хората които се страхуват за живота си. В Ейдиндрил бъка от шарлатани, никнат като зеленината, подмамена от внезапното затопляне. Надин идва да докладва на Господаря Рал, но през повечето време я нямаше — плътно е заета с това да се опитва да помага на хората, така че не са се виждали много.

Калан удари с юмрук рамката на вратата.

— Благодаря, Кара. — Тя се вгледа в сините очи на Морещицата. — Тук има плъхове. Добре ли си?

— Има и по-ужасни неща от плъховете.

— Наистина — прошепна Калан.

ЧЕТИРИДЕСЕТ И ОСМА ГЛАВА

Беше късно и в тъмното хората по улиците не я разпознаваха. Без обичайната си свита от стражи нямаше защо да я оглеждат подробно, нищо не им подсказваше, че може да е Майката Изповедник. Толкова по-добре. Майката Изповедник имаше врагове. Повечето гледаха да се разминават отдалеч — както с всички други минувачи, — опасявайки се от зараза.

Както й бе споменала Кара, бъкаше от шарлатани, предлагащи отвари за предпазване от чума или лекове за лечение на заразените. Други обикаляха улиците с подноси, закачени за връзки през шията, отрупани с магически амулети срещу болестта. Калан си спомни, че бе виждала също предприемчиви продавачи да предлагат същите амулети като сигурно средство за намиране на съпруг или съпруга или пък за смайване на невярна половинка. Старици с малки щайги или зад прости дървени щандове продаваха резбовани плочки, обвити със заклинания, които да се окачват над прага на къщата, предпазвайки я от болестта. Въпреки късния час бизнесът явно вървеше. Продавачите на месо хвалеха на висок глас качествата на стоката си, обяснявайки, че е проводник на здраве, ако се яде редовно, разбира се.

Калан би пратила войници да разгонят находчивите измамници, но знаеше, че подобен акт би бил посрещнат враждебно от купувачите. Ако изпрати армията срещу тези смешни практики, отчаяните хора ще започнат да приказват как властимащите искат да забранят продажбата на лекове, за да се заразят достопочтените. Напук на здравия разум мнозина вярваха, че управниците винаги желаят злото на народа. Де да знаеха истината.

Ако Калан се разпоредеше да се спре продаването на тези „лекове“, те щяха да минат на черния пазар и да вървят на по-високи цени. Независимо от неопровержимата безполезност на подобни средства за предпазване от болестта, хората щяха да започнат да говорят за невероятните им качества. Първото правило на магьосника: хората са готови да повярват на всяка лъжа или защото искат да я приемат за истина, или защото се страхуват, че е. Жителите на Ейдиндрил бяха отчаяни, а ги чакаха още по-тежки дни. Мнозина бяха готови да повярват.

Калан се опита да си представи какво би направила, ако Ричард се зарази. Дали би била достатъчно отчаяна, че да повярва на подобни шарлатании, надявайки се, пряко всяка надежда, че това ще го спаси? Понякога надеждата бе единственото, с което разполага човек. Макар и напълно безпочвена, Калан не можеше да им отнеме тази надежда. Това бе всичко, което имаха — всичко, което можеха да направят.

От Калан и Ричард зависеше да сторят необходимото за спасяването на тези хора.

Познатият разкош на Двореца я погълна, тя забърза, за да намери по-скоро Ричард. Нещо я сепна и тя се спря пред двойната врата, водеща към голямата зала за официални визити. Помещението бе боядисано в успокояващо синьо, с тъмносини завеси, спускащи се от високите, тесни прозорци. Гранитният под бе украсен със звезда от по-тъмен и по-светъл камък, излъчваща енергия от центъра на залата. В ъгъла се издигаха черешови постаменти, върху които имаше лампи, обливащи вътрешността й с мека светлина. Масата, върху която някога се сервираше почерпка за гостите, сега бе осеяна с безразборно залепени свещи.

Вниманието на Калан бе привлечено от гласа на Дрефан. Той стоеше вдясно, пред масата със свещите, заедно с петдесет-шейсет души, насядали с кръстосани крака пред него, които го слушаха със затаен дъх. Говореше им за здравето, за това как тялото трябва да се държи във форма, като не се губи връзката с вътрешното аз.

Повечето му слушатели кимаха несъзнателно, потънали в обясненията за това как — като допускат нездравословни помисли и действия — отварят вратата на болестите, които нахлуват безпрепятствено в тялото им. Каза им, че Създателят ги е благословил с възможност да побеждават нещастия като чумата, стига само да живеят в съгласие с природата, да ядат правилните храни, които ще засилят аурите им, укрепващи тялото, и използвайки вътрешното си око, за да насочват потока от енергийни полета към правилното им функциониране в хармония с цялото.

Много от нещата, които говореше, звучаха приемливо — да не се ядат храни, които причиняват главоболие, тъй като това обърква способностите на мозъка да регулира тялото; да не се ядат храни, които причиняват болки и тежест в червата, тъй като това обърква способностите на тялото да смила добрата и полезна храна. Да не се ядат тежки храни непосредствено преди сън, защото това — обърква способността на тялото да се възползва от почивката си, необходима му, за да остане силно. Говореше им как всички тези неща укрепват аурите, вдъхват сила и запазват здравето.

Хората се дивяха на способността на Дрефан да говори тъй просто, че всички да го разбират. Сякаш досега са били слепи и току-що са прогледнали за пръв път. Гледаха го с немигащи очи, а той продължаваше да говори, обясняваше им, че в човека има сили, позволяващи му да контролира тялото си, че болестите могат да ни победят само ако им се дадем. Изброяваше билки и храни, прочистващи отровите от тялото така, че то да се почувства здраво и укрепнало — може би за пръв път от раждането си.

Тези хора не слушаха брата на Господаря Рал. Слушаха Дрефан Рал, Първия свещеник на Рауг’Мос.

Всички като един последваха инструкциите на Първия свещеник, щом той им каза да затворят очи и да вдишат през ноздрите си дъха на живота и здравето и да изпълнят с него вътрешната си същност, използвайки коремните си мускули. Обясни им как да го насочат да достигне дълбоко до източника на силата на уникалната аура на всеки, да извлекат отровите от най-далечните, най-тъмни кътчета на съществата си и да ги издишат през устата си, за да бъдат заменени от обновителния дъх на живота, отново поет през ноздрите.

По-добре е, помисли си Калан, да идват при Дрефан за съвет, който може наистина да им помогне или поне звучи сякаш няма да им навреди, отколкото да прахосват спестяванията си в купуване на фалшива надежда, продадена им от шарлатаните на улицата. Да обръщат внимание на нуждите на тялото си, грижейки се за него със здрава храна и почивка, й се стори полезен съвет.

Докато всички поемаха през ноздрите си бавни, дълбоки порции въздух, Дрефан извърна глава и закова очите си — очите на Мрачния Рал — върху Калан. Сякаш отдавна знаеше, че тя стои пред вратата и го гледа. Усмихна й се сърдечно и усмивката му грейна и в сините очи. Тя разбра защо му се доверяваха тези хора. Наложи си да отвърне на поздрава му с тънка усмивка.

Спомни си, че със Шота си бяха говорили за това колко е трудно човек да прогони неприятните спомени от главата си. Прииска й се да забрави ръката на Дрефан между краката на Кара.

Дрефан се опитваше да помогне на тези хора. Правеше всичко, което е по силите му, за да спре чумата. Той беше велик лечител — Първият свещеник на Рауг’Мос. Опита се да замени спомена за ръката му между краката на Кара с мисълта за това как същият този мъж успокояваше и утешаваше болните дечица.

Тогава Дрефан й бе обяснил защо го прави — защо постъпва така с Кара. Беше спасил живота й. Морещица, крещяща от болка, а после изгубила съзнание, а Дрефан я бе върнал в света на живите. Ричард намираше спокойствие при Дрефан — както и всички останали. Калан прекъсна визуалния си контакт с него и продължи нататък към Ричард.

Тристан Башкар, посланикът на Джара, отседнал в Двореца на Изповедниците в очакване на знаци от звездите, преди да обяви капитулацията си, се появи на един балкон. Отметна по навик наметалото си и отпусна длан на хълбока си. Зловещият нож, закачен на колана му, проблесна. Често по време на разговор той имаше навика да вдига крака си на стол или табуретка и да отпуска длан на коляното си. Това даваше възможност на събеседниците му да забележат и ножа, втъкнат в ботуша му.

Колкото по-често Калан срещаше Тристан в Двореца и Усещаше лукавите му очи върху себе си, толкова повече се дразнеше от присъствието му. Ако съществуваше мъж с по-детинско държание, Калан не го познаваше.

Тристан я наблюдаваше мълчаливо, тя продължи забързано по пътя си. Беше доволна, че е горе на балкона, така че не й се наложи да губи време в словесни игрички с него.

Улик и Иган я изгледаха с почуда, щом тя прелетя покрай тях, потъвайки във вратата на малката стаичка, където Ричард обичаше да чете дневника на Коло. Намери го седнал, хванал главата си с ръце, с пръсти, заровени в косата, да чете книга, отворена на писалището. Две свещи и една лампа, поставени отстрани на плота, му осигуряваха светлина, а ароматен огън от брезови цепеници стопляше уютното помещение. Наметалото му почиваше върху близкия стол, но мечът бе на кръста му.

Вдигна поглед. Щом я видя, скочи. Без златотканото си наметало приличаше на огромна черна сянка, плъзгаща се през стаята. Преди да е успял да каже нещо, Калан се хвърли в прегръдките му.

Притисна лице в гърдите му и го прегърна с всичка сила.

— Моля те, Ричард, не ми крещи. Моля те, прегърни ме. — Сълзи заседнаха в гърлото й. — Моля те, не казвай нищо, просто ме гушни.

Близостта му я опияни. Фактът, че всеки път, щом го види, разбира колко много го обича и колко има нужда от него, не преставаше да я изумява.

Ръцете му я обгърнаха успокоително. Тя се заслуша в пращенето на огъня, в туптенето на сърцето му до ухото си. В сигурното убежище на силните му ръце почти си представи, че всичко е наред, че двамата имат бъдеще.

Спомни си думите на майка си.

Изповедниците нямат любов. Те имат дълг.

Вкопчи се в ризата му, борейки се неуспешно да спре сълзите си. Той я прегръщаше и я галеше по косата. Тя го бе помолила да я прегърне и да не казва нищо и той правеше точно това. От това се почувства още по-зле.

Той трябва да има въпроси към нея. Трябва да иска да й каже нещо, да сподели колко щастлив се чувства, че се е върнала жива и здрава, да й каже колко се е притеснявал, да я попита къде е била и какво е намерила, да й разкаже, за собствените си открития, да й крещи. Но не го правеше. Вместо това, без да се възпротиви, изпълни желанието й, потискайки всички свои, избутвайки ги на втори план, след нейните.

Как ще живее без любовта му? Как ще диша? Как ще, се накара да продължава напред, докато остарее и най-накрая изпълни дълга си, за да може спокойно да умре?

— Ричард… Толкова съжалявам, че писмото ми се получи тъй заплашително. Не исках да те заплашвам. Кълна, се. Просто исках да знам, че си на сигурно място. Толкова, съжалявам, ако съм те наранила…

Той я стисна малко по-силно и я целуна по главата. Прииска й се просто да умре в ръцете му — в същия този миг. Да не трябва да се изправя пред дълга си, пред обречеността на бъдещето, пред обречеността на това да загуби Ричард.

— Как е кракът ти? — попита тя.

— Кракът ми ли?

— Кара ми каза, че си се ударил в някакъв стол.

— О! Кракът ми е добре. Столът умря, но не мисля, че е страдал.

Въпреки всичко Калан се засмя. Погледна през сълзи нежната му усмивка.

— Добре, мисля, че прегръдката ти ме съживи. Вече можеш да ми крещиш.

Вместо това той я целуна. Усещането на ръцете му около тялото й бе зашеметяващо. Преживяването в Плъзгата по нищо не можеше да се сравни с това удоволствие.

— И така — каза накрая той, — какво имаха да ти казват духовете на нашите предци?

— Духовете на нашите… откъде знаеш, че съм била при Калните?

Ричард я погледна смутен.

— Калан, цялото ти лице е боядисано, за да могат предците ни да те виждат на Съвещанието. Нима мислиш, че не бих забелязал?

Калан докосна с пръсти челото си, бузата си.

— Толкова бързах, че дори не съм забелязала. Не е чудно, че хората ми хвърляха толкова странни погледи.

Докато летеше през Двореца към Ричард, три различни жени от персонала й бяха предложили баня. Сигурно всички са си помислили, че е полудяла.

Ричард стана сериозен, спря очи на кръста й.

— И така, какво имаха да ти казват духовете на предците ни?

Калан се стегна. Килна глава на една страна и посочи ножа, вързан за ръката й.

— Духът на дядо ме повика чрез костения нож. Трябваше да говори с мен. Каза ми, че чумата не върлува само в Ейдиндрил. Обхванала е цялата Средна земя.

Ричард настръхна.

— Мислиш ли, че е вярно?

— Старейшина Брегиндерин беше с белези по краката. Вероятно вече е починал. Група деца от Калните съобщили, че край селото обикаляла някаква жена. Показала им нещо с цветна светлина — същото, за което ни разказа Лили. Едно от децата вече е мъртво. Сестра Амелия е била там.

— Добри духове — прошепна Ричард.

— Става по-лошо. Духът ми показа други места, които познавам в Средната земя. Каза, че чумата се е разпространила и по тях. Показа ми какво ще се случи, ако не бъде прекратена епидемията. Цялата земя ще бъде пометена. Малцина ще оцелеят. Духът ми каза, че от магия, открадната от Храма на ветровете, е започнала чумата, но че епидемията сама по себе си е съвсем истинска, не е магия. Джаганг е използвал магия, по-мощна, отколкото може да му побере главата. Ако бъде оставена да върлува безпрепятствено, чумата постепенно ще обземе и Стария свят.

— Това не е голямо утешение. Духът каза ли ти как Джаганг е откраднал магията от Храма на ветровете?

Калан кимна и извърна очи от неговите.

— Беше прав за червените луни. Било е предупреждение, че Храмът на ветровете е нападнат.

Калан му разказа за Коридора на предателя и как Сестра Амелия е успяла да премине по пътеката. Предаде му и останалата част от срещата си с духа на дядото на Чандален, опитвайки се да си припомни колкото се може повече, включително и това, че Храмът е поне отчасти разумно същество — също както бе предположил Ричард.

Той се облегна с една ръка на камината и се загледа в огъня. Прехапа долната си устна, слушайки я търпеливо. Калан продължи с казаното от духа, че за да спрат чумата, трябва да влязат в Храма на ветровете, който съществува едновременно и в двата свята. Че и добрите, и лошите духове са забъркани в това.

— А не ти ли спомена дали не би могъл да ни помогне да влезем в Храма?

— Не — отвърна Калан. — Всъщност това не го интересуваше. Каза, че Храмът сам ще ни посочи какво трябва да се направи. Шота ми каза същото.

Потънал в мисли, Ричард кимна, осмисляйки казаното. Калан сключи пръсти и зачака.

— А Шота? — най-сетне попита той. — Какво стана с нея?

Калан се поколеба. Знаеше, че трябва да му разкаже поне част от историята, но не искаше да споделя с него всичко, което Шота й бе казала.

— Ричард, не мисля, че Шота се опитва да ни създаде неприятности.

Той я погледна през рамо.

— Тя изпраща Надин да се омъжи за мен, а според теб това не е неприятност?

Калан се покашля в юмрук.

— Всъщност не е съвсем точно, че Шота е изпратила Надин.

Ричард не сваляше от нея пронизителния си поглед на хищна птица, така че тя продължи:

— Съобщението за ветровете, които те преследват, не е било нейна идея. Храмът на ветровете ти го е изпратил чрез нея — също както получи съобщение от устата на починалото момче. Шота не се е опитвала да ни причини зло.

Ричард свъси чело.

— Какво друго ти каза вещицата? Калан сключи пръсти зад гърба си. Извърна очи от пронизителния му поглед.

— Говорих с нея. Говорихме си истински. Шота не е толкова… зла, колкото си мислех. Призна, че не иска да си имаме дете, но не защото се опитва да ни раздели. Тя притежава таланта да вижда в бъдещето и просто споделя с нас видяното — за да се опита да ти помогне. Тя е просто вестител. Не тя определя хода на събитията. Каза същото, което ми каза и духът на дядо — че чумата е задействана от магия, а не е избухнала от само себе си.

Ричард я стисна за рамото.

— Тя изпрати Надин да се омъжи за мен! Изпрати Надин да ни раздели! Опитва се да вдигне стена помежду ни, а ти си се поддала на номерата й!

Калан се дръпна назад.

— Не, Ричард, ти разсъждаваш погрешно, както аз преди. Духовете ти изпращат невеста. Шота е могла да въздейства единствено на това коя да бъде тя. Използвала е влиянието си, за да определят Надин да бъде тази невеста. Шота казва, че вижда как ти се жениш за невестата, пратена от духовете, и че е искала поне да е някоя, която познаваш. Просто се опитва да облекчи болката ти.

— И ти й вярваш? Да не си се побъркала?

— Ричард, причиняваш ми болка, престани да ме стискаш.

Той я пусна.

— Извинявай — измърмори и се оттегли към огнището.

Калан виждаше как скулите му изпъкват, докато стиска зъби.

— Нали ти била казала същото като духа? Помниш ли дословно думите й?

Калан трескаво се опитваше да отсее онова, което знаеше, че трябва да му каже, от онова, което не искаше той да узнае. Осъзна колко глупаво е да се опитва да укрие информация от Ричард. Но веднага си каза, че ако в един момент се наложи, винаги може да му каже всичко. А ако може да скрие част от нещата…

— Шота каза, че не сме чули последното съобщение от ветровете. Щели сме да получим още едно, свързано с луната.

— Свързано с луната ли? Как?

— Не знам. Също както при духа, въпросът „как“ явно не бе важен за нея. Каза, че новото съобщение от луната ще води след себе си последици. Според нея не бива да го пренебрегваме или подценяваме.

— О, така ли. И уточни ли защо?

— Каза, че бъдещето ни и бъдещето на всичките тези невинни хора виси на това. Че това е единственият ни шанс да изпълним дълга си да спасим живота на невинни те хора които не могат да си помогнат сами.

Ричард я погледна. Сякаш се бе изправила пред погледа на самата смърт. Гледаше я с онези очи — като на Дрефан. Като на Мрачния Рал.

— Казала ти е и още нещо, което криеш от мен. Какво е? — изръмжа той.

Не говореше Ричард. Говореше Търсачът. В този момент разбра защо всички се страхуват от Търсача: той бе законът в самия себе си. Тези сиви очи я пронизваха.

— Ричард — прошепна тя. — Моля те, не искай това от мен.

Огненият блясък в погледа му прогори душата й.

— Какво ти каза?

Калан преглътна, задъхвайки се от ужас. Усети по лицето й да се стичат горещи сълзи.

— Шота вижда бъдещето — чу се да казва Калан, въпреки че бе решила да мълчи. — Видяла е, че ще се ожениш за друга. Използвала е влиянието си, за да е жена, която познаваш. — Под погледа му не бе възможно да мълчи. — Не е могла да въздейства на избора на онзи, за когото ще се омъжа аз. Аз също ще се омъжа. Не ти ще бъдеш моят съпруг.

За миг Ричард остана като вцепенен — затишие пред буря. Изведнъж изтръгна кожената препаска през главата си и захвърли меча на стола.

— Ричард, какво правиш?

И тръгна. Стигна до вратата. Калан му препречи пътя. Сякаш се опитваше да спре разярена планина.

— Ричард, какво си намислил?

Той я сграбчи за кръста, вдигна я и я отстрани от пътя си, сякаш не бе повече от хлапе на пътя му.

— Да я убия.

Калан го хвана за кръста изотзад, опитвайки се да го спре. Не го забави повече от комар. Остави меча си, защото не можеше да пътува в Плъзгата с магията на Меча на истината.

— Ричард, Ричард, моля те, спри!

Той се закова на място и извърна разярения си поглед към нея. Гласът му прозвуча като гръм.

— Какво!

— Ричард, мислиш ли, че съм глупава?

— Разбира се, че не.

— Тогава смяташ ли, че искам да се омъжа за други го?

— Не.

— Ричард, трябва да ме чуеш. Шота ми каза, че е ви дяла бъдещето. Не тя измисля бъдещето, просто го вижда разказа ми всичко, за да можем да използваме видяното в наша полза.

— Вече се възползвах от цялата „помощ“ на Шота, която възнамерявах да получа. Стига ми толкова. Стигна твърде далеч. Ще й бъде за последно.

— Ричард, трябва да решим какво да правим. Трябва да направим всичко възможно, за да спрем тази чума. Видя болните, умиращи деца. Духът на дядото на Чандален ми показа още безброй мъртви деца — всякакви мъртви хора. Ако направиш каквото си си наумил, бъдещето ще стане настояще. Искаш ли тези деца и техните родители да погинат, защото си отказал да използваш главата си?

Юмрукът му стискаше някакво украшение, овесено на врата му. Калан установи, че не го е виждала досега.

Макар мечът да не бе на кръста му, магията го изпълни. Беше се превърнал във врящ казан, преливащ от смъртна ярост. Смъртта танцуваше в очите му.

— Не ме интересува какво казва Шота. Няма да се оженя за Надин. Нито пък ще стоя и ще гледам как ти…

— Знам — прошепна тя. — Ричард, знам как се чувстваш. Как си мислиш, че се чувствам аз? Но, моля те, из ползвай главата си. Така няма да променим онова, което ми каза Шота. Винаги си повтарял, че бъдещето все още не е решено, че не можем да се примиряваме с казаното от Шота и да действаме според него. Винаги си повтарял, че не можем да си позволим да вярваме на думите й и да я оставяме да направлява действията ни.

В очите му пламтеше смъртоносна ярост.

— Ти си й повярвала.

Калан въздъхна дълбоко, мъчейки се да дойде на себе си.

— Повярвах, че е видяла бъдещето. Ричард, не си ли спомняш, че тя ни каза, че ще те докосна със силата си? И как се развиха нещата. Шота беше права, но не се стигна до ужасяващото събитие, от което се страхувах. Това, че те докоснах, ни събра, направи възможна любовта ни.

— Как е възможно това, че ще се омъжиш за друг, да се окаже за добро?

Калан внезапно разбра за какво бе всичко това: той ревнуваше. Никога не го бе виждала изпълнен с по-силна ревност. Но беше точно това — яростна ревност.

— Ще те излъжа, ако ти кажа, че знам — Тя го стисна за широките рамене. — Ричард, аз те обичам и това е истината. Никога не бих могла да обичам никого другиго. Вярваш ми, нали? Повярвах на любовта ти към мен и знам, че не обичаш Надин. Не ми ли вярваш? Не ми ли вярваш?

Той видимо охладня.

— Разбира се, че ти вярвам. Наистина ти вярвам — на мястото на яростта в очите му се появи объркване, отчаяние. Пусна амулета, който стискаше в юмрука си.

— Но…

— Няма но. Ние се обичаме. И това е всичко, което има значение. Каквото и да се случи, трябва да си вярва ме. Ако не си вярваме един на друг, това ще ни погуби.

Той най-сетне я придърпа към себе си. Тя разбираше болката му. Изпитваше същата. Нейната дори бе по-страшна, защото не мислеше, че има начин да се измъкнат от предсказанието на Шота. Калан взе в ръка странния амулет от врата му. В средата, заобиколен от плетеница от сребърни и златни линии, имаше рубин във формата на сълза, с големината на нокът.

— Ричард, какво е това? Откъде си го взел?

Той взе златно-сребърния предмет от ръката й и се вгледа в него.

— Символ — като другите, които нося. Намерих го в Кулата.

— В енклава на Първия магьосник?

— Да. Бил е част от това облекло, но за разлика от другите неща, го намерих в енклава на Първия магьосник. Мъжът, който го е носил, е бил Пръв магьосник по времето на Коло. Наричал се е Баракус.

— Кара ми каза, че си намерил записките от процеса. Как беше вътре?

Ричард отмести поглед.

— Беше… прекрасно. Не ми се тръгваше.

— Научи ли вече нещо от книгата?

— Не. На високо Д’Харански е. Бердин работи над дневника на Коло. Аз се заех с тази книга. Но успях да за почна едва преди около час. Не съм напреднал много. Бях твърде разтревожен за теб, за да мога да мисля за каквото и да е друго.

Калан докосна амулета на врата му.

— Знаеш ли какво символизира?

— Да. Рубинът представлява капка кръв. Това е символното представяне на значението на първичния декрет.

— Първичен декрет?

Гласът му някак се отдалечи, сякаш заговори на себе си, не на нея.

— Означава само едно нещо, което е всичко — пронизвай. Веднъж решил да влезеш в бой, пронизвай. Всичко друго минава на заден план. Пронизвай. Това е задължението ти, целта ти, затова изпитваш глад. Няма по-важно правило, нищо, което да превъзхожда това. Пронизвай.

Думите му смразиха кръвта в жилите й. Той продължи:

— Линиите изобразяват танца. Пронизвай от дълбини те, не защото си объркан. Пронизвай врага колкото се може по-бързо и изненадващо. Пронизвай със сигурна ръка. Пронизвай решително, категорично. Пронизвай в силата му. Промъкни се през пукнатините в защитата му. Пронижи го. Пронижи го до дъно. Не му позволявай да диша. Смажи го. Пронижи го без милост, до дълбините на духа му. Това е равновесието на живота и смъртта. Това е танцът със смъртта. Това е законът, по който живее магьосникът-войн — иначе е мъртъв.

ЧЕТИРИДЕСЕТ И ДЕВЕТА ГЛАВА

Клариса седеше на кравай върху стола и поръбваше новата рокля, подарък от Натан. Той бе понечил да накара шивачките да го сторят, но Клариса настоя — най-вече за да се намира на работа. Натан се усмихна и каза, че щом така й харесва, няма проблеми. Тя вече се питаше какво ще прави с всичките рокли, които той продължаваше да й купува. Беше му казала да престане, но той й носеше нови и нови.

Натан се върна от вратата, където бе прекарал доста време в разговор с войник на име Болесдън. Обсъждаха действията на специалните разузнавателни части на Джаганг — същите войски, нападнали дома на Клариса в Ренуолд, както се оказа.

Тя се опитваше да не слуша какво си приказва Натан с това войниче, което се появяваше на вратата им от време на време. Не й се мислеше за кошмара, преживян в Ренуолд. Натан й бе казал, че иска да сложи край на кланетата, за да няма повече Ренуолди. Наричаше го прахосване на живот.

Щом той се приближи, Клариса го погали по крака.

— Мога ли да направя нещо за теб?

Сините му очи се извърнаха към нея и останаха взряни в лицето й дълъг момент.

— Не, все още не. Трябва да напиша едно писмо. Скоро очаквам посещение. Когато дойдат, не отивай в спалнята да отваряш вратата. Стой тук. Не искам да те виждат. Ти не притежаваш магия, така че няма да разберат, че си в стаята.

Клариса усети безпокойство в гласа му.

— Мислиш ли, че ще ти създадат неприятности? Няма да се опитат да ти причинят зло, нали?

На лицето му грейна лукава усмивка.

— Това ще е последната им грешка. Заложил съм толкова капани на това място, че самият Пазител не би се осмелил да се изправи насреща ми. — Той й смигна, за да я успокои. — Ако искаш, можеш да надникваш през ключалката. Няма да е зле да запомниш лицата им. Опасни са.

Със свит от притеснение стомах Клариса продължи да бродира листенца и фигури по ръба на роклята си — беше решила, че това ще я направи още по-хубава, а и това щеше да запълни времето, докато Натан напише писмото си. Той свърши и закрачи из стаята със сключени зад гърба ръце.

Когато най-сетне се почука, Натан погледна към спалнята, където се намираше вратата към коридора. Извърна се към Клариса и вдигна пръст към устните си. Тя кимна. Той затвори вратата към дневната и отиде да отвори. Тя остави ръкоделието си и коленичи до вратата, за да може да гледа през ключалката.

Щом Натан отвори, й се откри добра гледка. В коридора стояха две красиви жени на нейна възраст. Зад тях чакаха двама млади мъже. Мрачните погледи на жените можеха да прережат камък.

Клариса с почуда установи, че двете имат на долните си устни по една малка златна халка — също като нея.

— Виж ти, виж — презрително започна едната, — и това ако не е самият Пророк. Както си и помислихме, Натан — че си пъхаш носа където не ти е работа.

Натан се ухили широко и направи драматичен поклон от кръста.

— Сестра Джоудел. Сестра Виламина. Колко се радвам да ви видя отново. А това е Господарят Рал — дори за теб, Джоудел.

— Господарят Рал — повтори подигравателно жената с равен глас. — Така и чухме.

Натан помаха за поздрав на двамата мъже, застанали зад жените в коридора.

— Винсент, Пиърс, колко се радвам да видя малките магьосничета отново. Все още ли се опитвате да усъвършенствате пророческите си дарби, а? Дошли сте за съвет? Или може би за урок?

— Започнала е да ти хлопа дъската, нали, старче? — обади се единият от младежите.

Веселото настроение на Натан изведнъж се изпари. Пръстът му се стрелна напред. Младежът изкрещя и се строполи на пода.

— Предупредих те, Пиърс — Господарят Рал.

Клариса никога не бе чувала Натан да говори с по-страшен и недвусмислено заплашителен глас.

— Не си прави повече експерименти.

Сестра Виламина погледна свъсено Пиърс и го предупреди нещо със зловещ съсък, докато той се изправяше на крака.

Натан ги покани с ръка:

— Моля, дами, заповядайте. Поканете и момчетата.

Според Клариса не бяха съвсем момчета. Прецени ги като поне двайсет-двайсет и пет годишни. Четиримата предпазливо пристъпиха прага, като стояха плътно един до друг, стиснали ръце в юмруци пред себе си. Натан затвори вратата.

— Доста рискуваш, На… Господарю Рал, да ни пускаш четиримата едновременно толкова близо до себе си — каза Сестра Джоудел. — Едва ли щеше да си толкова безгрижен, ако някоя малоумна Сестра не се бе смилила над теб и не бе свалила Рада’Хан от врата ти.

Натан се плясна по бедрото и зави от смях. Останалите четирима едва разтвориха устни в бледи подобия на усмивки.

— Рискувам, а? — повтори той, след като пристъпът на смях заглъхна. — Че какво толкова има да ме е страх от такива като вас? Освен това държа да ви уведомя, че свалих Рада’Хан сам-самичък. Справедливо е да знаете, че докато всички вие глупаво вярвахте, че съм някакъв малоумен старец, аз изучавах неща, каквито не бихте могли да си представите, че съществуват. Докато всичките вие, Сестри…

— На въпроса! — изръмжа Сестра Джоудел.

Натан вдигна пръст.

— Въпросът е, добри ми хора, че нямам никакви лоши намерения спрямо вас или вашия господар, но ако понечите да ми сторите зло, ще ви обвия с мрежи, които изобщо няма да забележите, камоли да разберете как да се защитавате от тях. Например сигурен съм, че усещате елементарните щитове, които съм поставил тук-там, но освен тях има и други, скрити зад онова, което можете да надушите. Ако…

Сестра Джоудел изгуби търпение и отново го прекъсна:

— Не сме дошли да слушаме глупостите на изкуфяващ старец. Да не ни мислиш за глупаци? Веднага усетих ме патетичната магия, с която тъй гордо си обградил това място, и мога да те уверя, че няма нито една педя от нея, която всеки един от нас поотделно да не може да пробие с лекота, докато в същото време се наслаждава на паница топла супа!

Винсент разбута двете Сестри.

— Наслушах се на дрънканиците на изперкалия старик. Винаги е бил горд със себе си. Време е да разбере с кого си има работа!

Натан не понечи да се защити, щом Винсент вдигна ръце. Клариса ококори очи в ужас, видяла как пръстите на се сгърчват злобно, а лицето му се изкривява от нескрита омраза. От ръцете му се стрелна светкавица, която полетя към Натан. Клариса прикри с длан устата си.

Във въздуха проехтя кратък стон. Светлината, извираща от пръстите на младежа, се разлюля. Чу се тъп удар, който Клариса усети като вибрация в пода, щом светкавицата се завъртя в съседната стая.

Когато светлината и шумът утихнаха, Винсент бе изчезнал.

На пода, на мястото, където бе стоял, Клариса забеляза малка купчинка бяла пепел. Натан отвори вратата и изблъска с крак пепелта в коридора.

— Благодаря ти, че намина, Винсент. Съжалявам, че трябва да си тръгваш толкова скоро. Нека те изпратя.

Натан със замах забърса остатъка от пепелта, вдигна се облаче прах. Затръшна вратата и се извърна към зяпналите лица на тримата в стаята:

— Та както казвах, ще направите последната грешка в живота си, ако ме подценявате или си изграждате невярна представа за възможностите ми. Ограничените ви мозъци няма да могат да го схванат, дори да ви го покажа. — Натан свъси чело така, че дори Клариса потръпна от ужас.

— А сега, проявете нужното уважение и се поклонете на Господаря Рал.

Тримата неохотно се наведоха, като всеки допря коляно в пода.

— Какво искаш? — попита Сестра Джоудел, след като се изправи. Гласът й бе загубил част от остротата си.

— Можете да предадете на Джаганг, че съм заинтересован от евентуален мир.

— Мир? — Сестра Джоудел отметна кичур тъмна коса. — И какъв е статутът ти, та отправяш подобно предложение?

Натан повдигна брадичка.

— Аз съм Господарят Рал. Скоро ще стана Владетел на Д’Хара. Новият свят ще е под моя власт. Предполагам, Джаганг се е забъркал във война с Новия свят.

Сестра Джоудел присви очи.

— Какво искаш да кажеш с това, че скоро ще бъдеш Владетел на Д’Хара?

— Просто предайте на Джаганг, че дръзките му планове са на път да бъдат осъществени успешно. Скоро той ще унищожи настоящия Господар Рал. Въпреки това Джаганг допусна грешка. Забрави за мен.

— Но… но… — заекна сестра Джоудел — ти не си Господарят Рал.

Натан се наведе към тях с лукава усмивка.

— Ако Джаганг успее, което като Пророк виждам, че ще стане, ще бъда Господарят Рал. Аз съм Рал, роден с дарбата. Всички Д’Харанци ще усетят връзката си с мен.

Както знаете, тази връзка ще попречи на пътешественика по сънищата да използва таланта си за завладяването на Новия свят. Джаганг допусна грешка — Натан потупа Пиърс по челото. — Използва вместо истински пророци аматьори — като този безмозъчен баламурник.

Пиърс пламна.

— Аз не съм аматьор!

Натан го изгледа презрително.

— О, нима. Тогава защо не предупреди Джаганг, че като използва пророчеството, за да унищожи Ричард Рал, няма да стигне доникъде, а само ще си навлече по-страшни последици, защото това ще ме направи Господаря Рал, Владетел на Д’Хара и на повечето главни сили в Новия свят? Предупреди ли го за резултата? Ричард може да бъде унищожен, но той не знае почти нищо за магията, до като аз знам доста. Доста много.

Натан се надвеси над Пиърс.

— Попитай Винсент. Истинският Пророк би прозрял опасността от това да се мотаеш под елементарните ми щитове и да чакаш да бъдеш унищожен, ако някой нападне. Нали?

Сестра Виламина възпря Пиърс с ръка, при това точно навреме — както си помисли Клариса, — миг преди Натан да направи още една купчинка бяла пепел.

— Какво искаш, Господарю Рал? — попита тя.

— Джаганг или ще приеме условията ми, или ще си навлече наистина големи ядове. Много по-големи от тези които може да му създаде Ричард Рал.

— Условия? — Сестра Джоудел подозрително провлачи думата.

— Настоящият Господар Рал е млад и идеалистично настроен. Той никога не би капитулирал пред Джаганг. Аз, от друга страна, съм по-стар и по-мъдър. Знам колко безсмислено е да се води война, която ще отнеме живота на незнайно колко хора. И то защо? Заради правото да сложиш името си като водач — само за това ли? Ричард е един млад глупак, който не знае как да използва силата си. Аз не съм млад глупак и освен това, както виждате, знам как да използвам дарбата си. Навит съм да се порадвам на възможността да изпълня желанието на Джаганг да управлява Новия свят.

— А в замяна?

Натан небрежно махна с ръка.

— Просто искам за себе си малко от остатъците от плячката — като благодарност за сътрудничеството ми. Искам да управлявам Д’Хара. Под негова власт, разбира се. Аз ще бъда неговият човек, движещ нещата в Д’Хара. Освен Джаганг никой няма да ме превъзхожда по ранг. Струва ми се, че сделката е справедлива.

Младият Пиърс, бял като платно, се опитваше да се скрие зад двете Сестри. Те от своя страна изведнъж помръкнаха. На лицата им се появиха едва забележими, заинтригувани усмивки.

— Как ще убедиш Джаганг, че може да ти се довери?

— Да ми се довери? Да не би да мисли, че съм глупак като Господаря Рал, който в момента управлява Новия свят? Видях какво направи императорът в Ренуолд. Ако не ръководя Д’Хара според неговите изисквания, осигуряайки му тлъста плячка, той може да дойде и да ни срине основи. Войните са скъпо нещо. По-скоро бих предпочел да запазя парите за себе си.

Сестра Джоудел се усмихна учтиво.

— А междувременно? Откъде да сме сигурни, че намеренията ти са сериозни?

— Аха, значи искате уверения. — Натан разтърка брадичка, загледан в тавана. — На север оттук е разположена Д’Харанска армия от близо сто хиляди човека. Без моя помощ никога не бихте я открили, преди да се нахвърлят върху специалните части на Джаганг. Щом Джаганг приключи със сегашния Господар Рал, връзката на тази армия ще премине към мен. Те ще са ми верни. Веднага щом това стане, ще предам армията си в негови ръце, осигурявайки му още повече сила. Д’Харанците имат богати традиции в битките за плячка. Ще се впишат идеално в армията на Джаганг.

— Ще му предадеш една армия — като ехо отвърна Сестра Джоудел.

— Виждате ли, уважаеми Сестри, Джаганг се опитва да спечели тази война, уповавайки се на едно пророчество. Мога да му предложа услугите си на истински Пророк. Алтернативата му е истинският Пророк да е негов враг, а на самия него да помагат аматьори. А именно помощта на аматьори го докара до подобна… заплетена ситуация, на ли разбирате? За някакви си дребни останки от плячката ще го измъкна от кашата. Сигурен съм, че разбирате, че след всичките тези години, прекарани под вашите грижи, уважаеми Сестри, бих искал да прекарам последните си години, наслаждавайки се на живота. С моя помощ Новият свят няма да окаже по-голяма съпротива, отколкото Ренуолд. Ако Джаганг реши да постъпи неразумно, е, тогава кой знае, с истински Пророк на Страната на Новия свят те дори биха могли да спечелят.

Сестра Джоудел се вгледа в очите на Натан.

— Да. Разбирам какво имаш предвид. Натан й подаде писмото.

— Ето. Предайте това на Джаганг. Тук се изложени предложенията и условията ми, в замяна на това, че ще му предам Новия свят. Както вече споменах, сигурен съм, че Джаганг ще види, че съм много по-разумен от настоящия Господар Рал. Знам, че от война никога не се печели. Един или друг водач — разликата е незначителна. Защо е нужно да измират стотици хиляди хора, само за да блесне отгоре им името на техния водач.

Двете Сестри огледаха луксозната стая и се усмихнаха.

— Гледай го ти, пустия му старец — отрони Сестра Джоудел. — А ние през цялото време да си мислим, че продължава да си живее мизерния живот в оная дупка. Е, Господарю Рал, ще предадем думите ти на император Джаганг. Мисля, че ще го заинтересуват. Ако настоящият Господар Рал беше толкова разумен, нямаше да затъне в такива фатални затруднения.

— За толкова много години човек има предостатъчно време за мислене.

Сестра Джоудел се извърна, вече стигнала до вратата:

— Не мога да говоря от името на императора, Господарю Рал, но предполагам, че новините ще го зарадват. Струва ми се, можем да се надяваме, че тази война скоро ще свърши и победата ще бъде ознаменувана от името на Джаганг, въздигнато над всички народи.

— Единственото, което искам, е убийствата да спрат. Това ще е от полза на всички ни, Сестро. О, и кажете на Джаганг, че съжалявам за Винсент, но така или иначе момчето не му служеше особено добре.

Сестра Джоудел сви рамене.

— Прав си, Господарю Рал, наистина не му служеше добре.

ПЕТДЕСЕТА ГЛАВА

Ричард прокара пръсти през косата си и отпусна глава между дланите си. Чу някой да влиза в стаята и вдигна поглед. Беше Калан.

При вида на усмивката й, на бистрите зелени очи, на буйния водопад от искряща коса, при цялата й красота сърцето му трепна. Не преставаше да се диви на красотата й и на факта, че тя го обича.

Сигурността, която му вдъхваше тази любов, бе нещо, което никога не си бе представял, че ще изпита. Винаги си бе мислил, че ще дойде ден, когато ще се влюби в някого, но никога не му бе хрумвало, че това ще изпълни душата му с чувство за сигурност и покой. И ако Шота само се опита да посегне на тая сигурност…

Калан носеше димяща купа в ръце.

— Помислих си, че не би отказал нещо за хапване. Не си мръднал от тук вече няколко дни. Освен това ми се струва, че имаш нужда и от малко сън.

Той погледна огромната бяла купа.

— Благодаря.

Тя свъси чело.

— Какво има, Ричард? Лицето ти е бяло като платно.

Той се облегна назад и изпъшка:

— Малко не ми е добре.

Тя изведнъж пребледня.

— Не ти е добре! Ричард, да не..

— Не, не е това. От книгата е. Почти ми се иска изобщо да не я бях откривал.

Калан се протегна напред, за да остави купата на писалището.

— Ето, хапни си малко.

— Какво ми носиш? — попита Ричард, загледан как примамливата извивка над квадратното деколте на бялата й Изповедническа рокля се повдига и спуска.

— Каша от леща. Опитай. Какво откри?

Ричард загреба от купата и всмукна малко в устата си за да поизстине.

— Все още не съм напреднал много с превода, ще отнеме цяла вечност да изчета цялата книга. Но от малкото, което успях да разбера… тези хора… тези магьосници… са… са екзекутирали всички магьосници, отпратили Храма на ветровете. Групата на Храма — така са ги наричали. Били са близо сто човека. — Той прокара пръст през врата си.

Калан седна на ръба на писалището срещу него.

— И какво по-точно са направили, за да ги убият?

Ричард разбърка кашата.

— Ами първо, оставили са път, както им е било наредено, но го направили толкова труден за връщане в Хра ма, че когато другите магьосници поискали да отидат да вземат някаква магия, за да си помогнат с нея във войната, не са успели.

— Нали Коло пише, че червените луни били предупреждение от Храма. Да не искаш да кажеш, че древните магьосници не са успели да реагират на предупреждение то?

— Не съвсем. Те успели да проникнат обратно в Храма. — Ричард махна с лъжицата за убедителност. — Всъщност това е била истинската причина за червената луна. Провалили са се при втория опит за влизане, когато искали да отвърнат на червената луна, причинена от първия изпратен човек.

Калан се надвеси към него, докато той поглъщаше лъжица каша.

— Но значи този първият е проникнал?

— О, да. И точно в това е проблемът.

Калан поклати глава.

— Не разбирам.

Ричард остави лъжицата и се облегна назад. Погледна я в ококорените очи.

— Групата на Храма, която е отпратила Храма на ветровете, е същата, която заключила вътре магията. Нали са ти известни някои от онези ужасни магически творения, сътворени по време на войната? Същества, в които били превърнати хора. Като сбързовете. Като пътешественици те по сънищата. Та значи хората от Новия свят били във война с хората от Стария свят. Последните искали да унищожат магията — също като Джаганг днес. Онези магьосници, които скрили оръдията на силата в сигурното убежище на Храма, симпатизирали на хората от Стария свят, които желаели унищожението на магията. Те били на мнение, че да се превръщат хора в ужасни оръдия е толкова лошо, колкото и самите неща, срещу които се борели.

Калан, удивена, се надвеси към него:

— Искаш да кажеш, че преминали на страната на врага? Нима наистина са работили за Стария свят, за унищожението на магията?

— Не, те всъщност не желаели краха на Новия свят, нито пък унищожаването на магията, но чувствали, че гледат на нещата по-глобално, а не само от гледна точка на конкретната война, за разлика от главните магьосници тук, в Кулата. Те търсели компромисно решение. Накрая стигнали до заключението, че в крайна сметка войната и всичките им проблеми са свързани с погрешното използване на магията. Трябвало да се направи нещо.

Калан затъкна кичур коса зад ухото си.

— Какво например?

— Както знаеш, Кулата била пълна с магьосници. Тогавашните магьосници притежавали и двете страни на магията. Те били много по-могъщи дори от Зед, бидейки Пръв магьосник. Родените с дарбата започнали все повече и повече да намаляват.

Според мен онези магьосници са използвали Храма на ветровете, за да отнемат част от магическата сила от този свят — заключили са я в отвъдния свят, където не би могла да бъде използвана, за да причини зло — както си мислели — в този свят.

Калан притисна гърдите си с ръка.

— Добри духове! Какво им е дало право да решават такива неща? Та те не са Създателят, дарил ни с всичко на този свят, дори с магията!

Ричард се усмихна.

— Главният обвинител на процеса казва почти също то. Иска от тях да му обяснят какво точно са направили?

— И какво са направили, намери ли отговора?

— Все още не съм превел достатъчно, пък и не разбирам как е действала магията тогава, но ми се струва, че групата на Храма е заключила Субстрактивната част от магията на магьосниците. Именно с помощта на Субстрактивната магия хората са били превръщани в оръжия за война. С нейна помощ са били отнемани части от човешката същност — онези части, които магьосниците не желаели, — а после чрез Адитивна магия са били прибавяни нови неща, по желание на магьосниците, за да могат да бъдат използвани съответните хора като оръжия.

— Ами ти? Ти си роден с двете страни на магията? Ако силата е била заключена, тогава как се обяснява твоята дарба? У мен също има елемент на Субстрактивна магия — в моята Изповедническа сила. Мрачният Рал също използва Субстрактивна магия, също и някои от Сестрите. Днес все още има същества, притежаващи и този елемент в магията си.

Ричард обърса с уморена ръка лицето си.

— Не знам. Не съм сигурен дори в онова, което ти казах. Не съм превел дори една трета от книгата. В самото начало съм. А дори да я изчета цялата, не съм сигурен, че ще получим търсените отговори. Тя отразява един процес. Не е писана с идеята да обясни на бъдещите поколения случилото се. Има неща, които за онова време са били ясни и нормални. Не било нужно да се обясняват. Започвам да си мисля, че групата на Храма е направила така, че Субстрактивната магия да не се предава в поколенията на магьосниците. Твоята магия не ти е предадена от магьосник, така че вероятно затова не й е било повлияно. Мрачният Рал сам се е научил да ползва Субстрактивната магия — не се е родил с нея. Предполагам в това е разликата. Вероятно не са преценили правилно как ще се отрази отнемането на Субстрактивната магия от родените с магьосническа дарба върху равновесието и не са си дали сметка, че така родените с дарбата ще стават все по-малко.

— Може да са го знаели, да са го искали. И именно заради това да са били екзекутирани. Ами червените луни?

— Когато главните магьосници разбрали какво става, изпратили човек да поправи стореното от другите магьосници. За да има надежда за успех, им трябвал човек с огромна мощ и мотивация. Изпратили в Храма на ветровете най-ревностния защитник на магията, фанатичния главен обвинител, могъщия магьосник Лотаин. Той трябвало да оправи нещата.

Калан прехапа долната си устна.

— И после?

— Лотаин проникнал в Храма през Коридора на предателя — също както ми каза ти. Станало точно така. Лотаин влязъл и с това ги предал. Не съм съвсем сигурен какво е направил. Много от думите, предполагам, обозначават специфични видове магия, с които не съм запознат. Но доколкото мога да разбера, той увеличил силата на стореното от първите магьосници и с това още повече влошил нещата. Лотаин предал магьосниците от Новия свят. Понеже наложило да промени системата на съхраняване на магия в Храма на ветровете, Храмът изпратил предупреждение с червените луни. След появата на червените луни, които означавали вик за помощ, бил изпратен магьосник. Тъй като Храмът бил онзи, който търсел помощ, магьосниците били доволни защото това означавало, че няма да се налага да влизат през Коридора на предателя. Помислили, че ще успеят да проникнат безпрепятствено и най-сетне да решат проблема. Изпратеният магьосник така и не се завърнал. Пратили друг, по-силен и опитен. Напразно. Накрая, с оглед сериозността на ситуацията, към Храма на ветровете тръгнал самият Пръв магьосник — Ричард вдигна в ръка амулета на врата си — Баракус.

— Баракус — удивено повтори Калан. — Той е проникнал в Храма?

— Никой не е могъл да каже със сигурност. — Ричард започна да плъзга пръста си напред-назад по плота на писалището. — Баракус се върнал, но бил напълно зашеметен, движел се като не на този свят. Тръгнали след него, той изобщо не ги забелязвал — независимо какво му говорели или правели. Баракус отишъл в енклава на Първия магьосник — неговото убежище — и оставил това там — Ричард вдигна от гърдите си амулета, за да й го покаже. — Излязъл, свалил и другите си одежди — същите, които нося сега — и се приближил до ръба на крепостния вал. Скочил в пропастта и се убил.

Калан седеше настръхнала, изправила гръб, докато Ричард се покашляше и събираше сили да продължи.

— След този случай магьосниците се отказали да правят опити за проникване в Храма на ветровете и да откликват на виковете за помощ. Примирили се, че е невъзможно. Така и не успели да влязат, за да възстановят щетите, причинени от групата на Храма и Лотаин.

Калан с тревога гледаше мрачния му поглед, забит в нищото.

— Как са разбрали всичко това?

Ричард стисна в юмрук амулета на врата си.

— Използвали са Изповедник. Магда Сеарус. Самата първа Майка Изповедник.

— Тя е живяла по онова време? Била е там по време на войната? Не съм знаела.

Ричард обърса с пръсти веждите си.

— Лотаин не искал да им каже какво е направил. Магьосниците, водещи процеса, били същите, които заповядали създаването на Изповедниците. Магда Сеарус била първата. Магьосниците знаели, че с никакви мъчения не могат да измъкнат истината от Лотаин. Накрая решили да вземат тази жена, Магда Сеарус, създали магията на Изповедниците и вдъхнали силата в нея. Тя докоснала Лотаин и изтръгнала истината от него. Магьосникът признал какво е сторила групата, а също и той самият. — Ричард отвърна очи от зеления й поглед. — Магьосникът, сторил това на Магда Сеарус, изобретателят на Изповедническата магия, се казвал Мерит. Трибуналът бил толкова доволен от резултатите, че бил издаден декрет за създаване на Изповедниците. Към всеки Изповедник трябвало да бъде прикрепен по един магьосник, който да ги пази. Мерит станал магьосникът на Магда Сеарус — в замяна на живота, който й отредил, на дълга, на който я обрекъл. Не само нея, но и всички нейни наследници Изповедници.

Над стаята надвисна тишина. Калан си бе сложила Изповедническата маска: празното изражение, което не разкриваше нищо от чувствата й. Ричард придърпа кашата към себе си и хапна още малко. Бе доста изстинала.

— Ричард — накрая прошепна Калан, щом тези магьосници, с цялата си сила и знания… щом дори те не са успели да проникнат в Храма на ветровете, след като им е изпратил предупреждението с червените луни, тогава…

Гласът й потъна в тишината. Ричард довърши мисълта.

— Тогава как мога да се надявам аз да го сторя?

За да запълни надвисналата тягостна тишина, Ричард се съсредоточи върху кашата си.

— Ричард — продължи Калан тихо, — ако не влезем в Храма, онова, което ми показа духът, ще се сбъдне. Над земята ще се разстеле смъртта. Ще загинат безчет хора.

Ричард едва се сдържа да не скочи на крака, крещейки, че знае. Едва се сдържа да не й изкрещи какво очаква тя от него. Успя да преглътне виковете си заедно с кашата.

— Знам — прошепна накрая.

Млъкна и сведе глава над паницата. Щом се нахрани и бе сигурен, че се е овладял, продължи:

— Един от групата, магьосник, на име Рикер, направил изявление, преди да го екзекутират. — Ричард измъкна от куп листа един с превода и й прочете съдържанието му: „Не мога повече да понасям онова, което вършим чрез дарбата си. Ние не сме нито Създателят, нито Пазителят. Всеки, дори тази долна проститутка, има право да живее живота си.“

— За какво говори той? — попита Калан.

— Предполагам, че когато магьосниците използвали хора — по-точно когато ги унищожавали, — за да създават разни неща, необходими им да се бият във войната, са избирали хора, които създават някакъв род проблеми — хора, за чието унищожаване няма кой да скърби. Чувал съм израза, че един магьосник трябва да използва хората. Съмнявам се, че магьосниците от по-късни времена си да ват сметка за произхода на тази максима.

Той улови потреса в очите й.

— Ричард, мислиш ли — след онова, което си прочел, — че положението е безнадеждно? Мислиш ли, че не можем да направим нищо?

Той не знаеше какво да й отговори. Протегна се и я стисна за ръката.

— Групата на Храма, преди да бъдат екзекутирани, казали в своя защита, че не са запечатали Храма завинаги — което не би им представлявало проблем. Вместо това оставили един път, по който може да се отзовеш на повикването. Казали, че ако се появи наистина крещяща нужда, в Храма ще може да се влезе. Ще проникна вътре, Калан. Кълна се.

През прекрасните й очи пробяга искрица облекчение, но само след миг притеснението отново надделя. Ричард знаеше, че умът й работи трескаво. Той се бе почувствал по същия начин, четейки за безумията на войната и за това какво са си причинявали хората един на друг.

— Калан, ние не използваме човешки същества, за да унищожаваме други за собствени цели. Служим си с магия, за да оборим кауза, водеща до смъртта на невинни, беззащитни деца. Борим се, за да се сложи край на ужасите и убийствата.

Тя го стисна за ръката и на устните й се появи нещо като усмивка.

И двамата вдигнаха глави, чули почукване на отворената врата.

Беше Дрефан.

— Може ли да вляза? Да не прекъсвам нещо?

— Не, всичко е наред — побърза да каже Ричард. — Заповядай.

— Исках само да ти кажа, че поръчах каруците — как то искаше. Нещата са задвижени.

Ричард прокара пръсти през челото си.

— Колко?

— Малко повече от триста снощи, ако рапортите са пълни. Както предполагаше, хората вече не могат да се — правят с толкова много трупове, а бройките растат с всеки изминал ден.

Ричард кимна.

— Не можем да допуснем мъртвите да чакат. Ако ги ставим да се разлагат на открито, чумата ще започне да разпростира още по-бързо. Трябва да бъдат погребвани веднага щом умират. Предай на хората, че искам да бъдат изпратени каруците за труповете веднага щом са готови. Най-късно до залез слънце.

— Вече им го казах. Както спомена, не можем да си позволим да оставим на произвола тела, заразени с чума. Това може да влоши допълнително нещата.

— Да влоши нещата? — подигравателно попита Ричард.

Дрефан си замълча.

— Извинявай — смотолеви Ричард. — Не исках да те обидя. Откри ли нещо, което може да ни влезе в работа?

Дрефан смъкна ръкавите на бялата си риза.

— Ричард, няма лек за чумата. Поне на мен не ми е из вестен. Единствената надежда е да останеш здрав. Като споменах за здраве, изобщо не е здравословно да седиш тук затворен по цял ден и през по-голямата част от нощта. Отново не си доспиваш. Виждам го по очите ти. И преди те предупредих. И имаш нужда от разходки, да подишаш малко въздух.

Ричард се почувства зле от опитите да преведе книгата, от нещата, които откри вътре. Затвори кориците и избута стола си назад.

— Така или иначе, не напредвам особено. Да се поразходим. — Той се прозя и протегна. — Ти с какво си запълваше времето — попита той Калан, — докато се бях затворил в тая спарена стая?

Калан погледна скришом Дрефан.

— Ами… помагах на Дрефан и Надин.

— Помагала си им? В какво?

Дрефан приглади ризата си отпред.

— Калан ни помагаше в грижите за персонала. Някои са… болни.

Ричард гледаше ту Калан, ту Дрефан.

— Чумата е проникнала в Двореца?

— Опасявам се, че да. Имаме шестнадесет случая. Има един-двама заболели от обикновени болести, но другите. Ричард въздъхна тежко:

— Ясно.

Райна седеше на пост пред вратата му. Щом той прекрачи прага, тя скочи.

— Райна, отиваме да се поразходим. Предполагам ще е по-добре да ни придружиш, защото иначе Кара ще ми надуе главата.

Морещицата се усмихна и отметна кичур тъмна коса от лицето си. Знаеше, че Ричард е прав, и очевидно бе доволна, че е готов да съдейства.

— Господарю Рал — каза тя. — Не исках да те безпокоя, докато работеше, но капитанът на градската охрана донесе рапорт.

— Знам. Чух. Снощи са умрели триста души.

Райна пристъпи от крак на крак, кожената й униформа изскърца.

— Да, и това, но искаха да ти кажа, че снощи са открили още една жена. Била изкормена като другите четири.

Ричард затвори очи и прокара длан през устата си. Забеляза, че е пропуснал да се избръсне.

— Добри духове. Нима не са ни достатъчно труповете и без някакъв си куку, избиващ допълнително хора?

— Последната проститутка ли е била, като предишни те? — попита Дрефан.

— Капитанът каза, че не бил сигурен, но предполагал.

Дрефан поклати глава с отвращение.

— Мисля, че ако не го хванем, ще го спипа чумата. Заразата побеснява между проститутките — повече, отколкото при другите хора.

Ричард забеляза, че по коридора към тях се носи Бердин.

— Колкото и да ми се ще да направя нещо по този въпрос, трябва да призная, че си имам по-сериозни грижи.

Обърна се към Райна:

— Щом се върнем, кажи на капитана, че искам хората му да разпространят сред тези жени, че между тях броди убиец. И че за тяхно добро се надяваме да спрат да практикуват професията си, поне за известно време. Сигурен съм, че войниците познават всички такива места — добави той едва чуто накрая. — Кажете им да действат веднага. Ако тези жени не ме послушат и не престанат да продават телата си, е твърде вероятно да попаднат в компанията на неподходящ клиент. Последният им клиент.

Ричард изчака Бердин да се присъедини към тях.

— Ти не трябваше ли да си в Кулата, за да смениш Кара при Плъзгата? — попита я той.

Бердин сви рамене.

— Отидох, но тя каза, че искала да поеме още едно дежурство.

Ричард отметна назад косата си.

— И защо?

Бердин отново сви рамене.

— Не ми каза.

Калан го хвана за ръката.

— Мисля, че е заради плъховете.

— Моля?

— Мисля, че се опитва да докаже нещо на себе си — Калан се поколеба. — Кара не обича плъхове.

— Не я обвинявам — измърмори Райна.

— Отвратителни животни — вметна Дрефан. — Аз също не я обвинявам.

— Ако някой й каже нещо по този повод — предупреди ги Калан, — ще си има работа с мен. След като се оправи с Кара, разбира се. Не се шегувам.

Никой не изглеждаше в настроение да предизвиква Калан, нито пък им беше до шеги.

— Къде сте тръгнали? — попита Бердин.

— На разходка — отвърна Ричард. — Предполагам, че ти си стояла на едно място точно колкото и аз. Ако искаш да дойдеш с нас, заповядай.

Тъкмо потеглиха, когато иззад един ъгъл се показа Надин и тръгна към тях.

— Какво става?

— Нищо — отвърна Ричард. — Как си, Надин?

Тя се усмихна.

— Благодаря, добре съм. Бях доста заета с опушването на стаите на заразени, както заръча Дрефан.

— Тъкмо отивахме на разходка — каза Калан. — Доста се потруди, Надин. Защо не дойдеш да се поразходиш с нас и да си починеш?

Ричард я изгледа намръщено. Тя не отвърна на погледа му.

Надин се вгледа в очите на Калан за миг.

— Разбира се. С удоволствие.

Шестимата се запътиха през мраморните коридори, покрай внушителни пана и елегантни мебели, през разкошни килими. Вървяха към главния вход на Двореца. С приближаването им до постове войниците им се кланяха и удряха гърдите си с юмрук. Хората от персонала, с които се разминаваха, се видяха на Ричард като замаяни. Някои от тях вървяха и плачеха.

Преди да стигнат до вратата, се сблъскаха с Тристан Башкар. Ричард не бе в настроение да говори с посланика на Джара. Тристан се закова пред тях. Този път нямаше да им се размине.

Сведе глава.

— Майко Изповедник, Господарю Рал, радвам се, че ви срещам.

— Какво искаш, Тристан? — безстрастно попита Калан.

Той се загледа в деколтето й. Отмести поглед към Ричард.

— Искам да знам…

Ричард го сряза:

— Дошъл сте да обявите капитулацията на Джара ли?

Тристан отметка връхната си дреха назад и отпусна ръка на хълбока си.

— Времето, което ми бе дадено, не е изтекло. Притеснен съм от чумата. Вие сте Господарят Рал. Всичко е във ваши ръце. Искам да знам какво правите по отношение на чумата.

Ричард се стегна, за да не избухне.

— Каквото можем.

Тристан отново се вгледа в деколтето на Калан.

— Хм, сигурен съм, разбирате, че имам нужда от доказателства. — Погледът му се върна върху Ричард. На лицето му се появи лукава усмивка. — В крайна сметка как аз, човек на съвестта, бих могъл да предам земята си в ръцете на владетел, който гледа с лека ръка на събитие, което може да се окаже най-сериозният катаклизъм в историята на Средната земя? Не искам да ви засягам. Небе то ми казва истината. Сигурен съм, разбирате позицията ми.

Ричард се наклони към надутия посланик:

— Времето ви изтича фатално бързо, посланик. По-добре се съсредоточете върху по-скорошното обявяване на капитулацията на Джара, защото в противен случай ще се наложи аз да се заловя — по моя начин. А сега, моля да ни извините, отиваме да подишаме малко чист въздух. Из веднъж завоня ужасно.

Лицето на Тристан Башкар помръкна.

Щом очите му отново се спряха на Калан, Ричард измъкна ножа от колана му, преди онзи да има време да мигне. Всички замръзнаха по местата си.

Ричард допря острието до гърдите на мъжа.

— И ако още веднъж уловя похотливия ти поглед да шари където и да е из Калан, освен върху лицето й, ще ти изтръгна сърцето.

Ричард се обърна и заби ножа в обло дъбово украшение, поставено върху близката масичка. Звукът отекна в мраморните коридори. Без да дочака отговор, той хвана Калан за ръката и отмина, златотканото му наметало се развя зад гърба му. Лицето на Калан пламтеше. Двете Морещици ги следваха с грейнали усмивки. Дрефан също се подсмихваше, вървейки зад тях. Надин не реагира по никакъв начин.

ПЕТДЕСЕТ И ПЪРВА ГЛАВА

Ричард ги поведе по павираната уличка. В далечината излая куче. Свитата му се спря пред малкото дворче зад дома на семейство Андерсън. Вътре все още се въргаляха стърготини, изрезки, дървен материал и двете дървени магарета.

Ричард се заслуша, но не долови нито звук от дърводелски инструменти, нито гласове. Отвори портата и се запромъква в безпорядъка. В работилницата също беше тихо. Почука, не получи отговор. Бутна едното крило на двойната врата и извика. Пак никакъв отговор.

— Клайв! — извика за втори път. — Дарби! Ърлинг! Има ли някой в къщи?

На гвоздеите, забити в прашните стени, все още висяха стари столове и плоскости. Във всички ъгли проблясваха паяжини.

Качиха се на втория етаж. Вместо аромата на баница с месо и варена тиква като предишния път ги лъхна зловонието на смъртта.

На един от столовете, изработени от самия него, седеше Клайв Андерсън. Мъртъв. В ръцете си бе прегърнал вкочанения труп на жена си.

Ричард остана като гръмнат. Зад него Калан простена болезнено.

Дрефан огледа спалните. Хвърли бърз поглед, върна се и поклати глава.

Ричард стоеше втрещен, без да може да откъсне поглед от мъртвите съпрузи. Опита се да си представи ужаса на Клайв — заразен, притискащ трупа на жена си, сякаш вкопчен в мъртвите си надежди и копнения.

Дрефан нежно постави длан на рамото на брат си и го дръпна назад.

— Ричард, нищо не може да се направи. По-добре да си вървим и да се погрижим да дойде каруца за труповете.

Калан зарови лице в рамото му и зарида. Ричард видя изплашените лица на Райна и Бердин. Пръстите на двете Морещици, намерили се едни други, се вплетоха, търсейки утеха и успокоение. Надин отвърна глава. Изведнъж на Ричард му дожаля за нея. Тя бе сама сред тях. За щастие Дрефан положи на рамото й приятелска ръка. Над стаята надвисна тягостна тишина.

Ричард притискаше Калан в прегръдките си, докато слизаха надолу по стълбите. Другите ги следваха. Едва когато слязоха в работилницата, успя да си поеме дъх. Вонята горе едва не го задуши.

В същия миг на прага се показа Ърлинг, дядото. Стресна се при вида на шестимата посетители в работилницата му.

— Съжалявам, Ърлинг — каза Ричард, — не искахме да нахлуваме в дома ти. Дойдохме да ви видим. Дойдох ме…

Ърлинг кимна отнесено:

— Момчето ми е мъртво. Хати също. Трябваше да… трябваше да изляза. Не мога да ги изнеса сам.

— Веднага ще изпратим каруца. На съседната улица има войници. Ще ги доведа да ти помогнат.

Ърлинг кимна пак.

— Би било много мило от ваша страна.

— Останалите…? И те ли…?

Кръвясалите очи на Ърлинг се вдигнаха.

— Жена ми, дъщеря ми, синът, жена му, Дарби и малката Лили — всички са мъртви. — Очите му плувнаха в сълзи. — Бет, тя се оправи. Възстанови се, добре е. Не можех да се грижа за нея. Току-що я заведох при сестрата на Хати. У тях засега са добре.

Ричард внимателно докосна Ърлинг по ръката.

— Толкова съжалявам. Добри духове, наистина толкова съжалявам.

Ърлинг кимна.

— Благодаря. — Той се покашля. — Живях твърде дълго. Човек би си казал, че би трябвало да съм аз, а не децата. Тук духовете не са прави. Изобщо не са прави.

— Знам — промълви Ричард. — Сега всички са там, където цари вечен покой. Всички ще попаднем при тях рано или късно. Отново ще са с теб.

Веднъж озовали се на улицата, след като се убедиха, че не могат да направят нищо за Ърлинг, всички се спряха, за да се посъвземат.

— Райна — обади се Ричард, — моля те, изтичай до съседната улица, където видяхме онези войници. Прати ги веднага тук. Кажи им да изнесат телата вместо Ърлинг.

— Разбира се — каза тя и се втурна. Тъмната й плитка се разлюля на гърба й.

— Не знам какво да правя — прошепна Ричард. — Какво може да направи човек за някой, току-що изгубил цялото си семейство. Всички, които е обичал. Чувствам се като глупак. Не знаех какво да му кажа.

— Ти го успокои с думите си, Ричард — каза Надин.

— Само това можеше да направиш.

— Само това можех да направя — повтори той и погледът му се зарея нанякъде.

Калан го стисна за ръката. Бердин го докосна с длан. Той я пое в своята. Тримата стояха един до друг, споделяйки мъката си.

Докато чакаше Райна, Ричард закрачи напред-назад. Слънцето почти бе залязло. Докато стигнат до Двореца, да е съвсем тъмно. Най-малкото, което можеше да направи, бе да изчака, докато труповете на мъртвия син и снаха на Ърлинг бъдат изнесени от къщата.

Калан и Бердин стояха близо една до друга, облегнати на стената край дувара на Андерсенови. Дрефан, сключил ръце зад гърба си, потънал в мисли, сновеше малко по-на-долу по улицата. Надин се оттегли на другата страна — сама — и също се облегна на стената.

Ричард крачеше и си мислеше за магията, открадната от Храма на ветровете по заповед на Джаганг. Не можеше да намери начин да спре клането. Щом си спомни очите на Тристан Башкар върху Калан, кръвта му кипна.

Ричард замръзна на място. Главата му се вдигна. Зад него беше Надин. Обзе го странно усещане.

Косъмчетата на тила му настръхнаха.

Обърна се рязко — чу как въздухът изсвистя в ушите му.

Светът забави ход. Звуците се провлачиха. Стори му се, че не върви, а се носи над паважа. Въздухът бе плътен като кал. Всички му се видяха неподвижни като статуи.

Времето му принадлежеше.

Продължи да се носи напред, протегна ръка. Владееше плътността на въздуха. В призрачната тишина усети песента на перата. Чу съсъка на острието.

Времето му принадлежеше.

Стреснатото примигване на Надин продължи цяла вечност.

Стисна юмрук.

Светът се втурна обратно и с трясък зае старото си място.

В юмрука си Ричард стискаше стрела.

Острието й бе на по-малко от педя разстояние от ококорените очи на Надин.

Още секунда забавяне и стрелата щеше да намери целта си. За него тази секунда бе час.

— Ричард — едва промълви Надин, — как успя да хванеш стрелата? Надявам се, разбираш, че ме побиха тръпки. Не че се оплаквам… — побърза да добави тя. Дрефан се бе озовал до тях и го гледаше със зяпнала уста.

— Как го направи? — прошепна той.

— Аз съм магьосник, не помниш ли? — каза Ричард и се извърна, взирайки се в посоката, от която бе долетяла стрелата. Стори му се, че зърна движение.

Калан се спусна към треперещата Надин.

— Добре ли си?

Надин кимна и нададе закъснял вик на ужас, щом Калан я притегли в прегръдката си.

Очите на Ричард фиксираха движението, ръката му пречупи стрелата на две. Спусна се. Бердин полетя по петите му.

Ричард се извърна тичешком.

— Намери войници! Искам да отцепят целия район! Трябва да го хванем!

Бердин зави по една странична уличка и се спусна към войниците. Ричард летеше като вихър. Яростта бушуваше в цялото му тяло. Някой се бе опитал да убие Надин.

В този миг Надин не бе жената, изпратена от Шота да се омъжи за него, жената, създаваща му проблеми. В този миг беше просто стара приятелка от детството. Яростта на магията го обзе с пълна мощ.

Сградите прелитаха покрай него. Лаеха кучета. Минувачите отскачаха встрани с викове. Някаква жена изпищя и се хвърли към съседната схлупена барака.

Ричард прескочи ниската, широка стена, където бе фиксирал движението. Във въздуха извади меча си. Вечерта се изпълни с характерния звън на метала.

Докосна земята и се превъртя, изправи се, стиснал меча в две ръце. Намери се лице в лице с един бял козел. Нямаше никой друг. На земята, между кошарата и ниската ограда, лежеше лък.

Ричард се огледа във всички посоки. От простори висяха чаршафи и ризи. На балкона над проснатото пране стоеше жена със синя кърпа на главата.

Ричард прибра меча си и извика, свил ръце около устата си.

— Да сте виждали един мъж насам? — изкрещя й той.

Тя вдигна ръка надясно:

— Видях някой да бяга натам — отвърна.

Ричард се втурна. Уличката се стесни. Отвъд тунела от високи сгради имаше по-широка улица. Огледа се в двете посоки.

Стисна за ръката млада жена.

— Оттук трябва да е минал един човек. Накъде избяга?

Тя се опита да се отдръпне в страха си, като в същото време придържаше шапката си с другата ръка.

— Тук е пълно с хора. Не знам кого търсите.

Ричард я пусна. На известно разстояние вляво видя мъж да намества преобърната ръчна количка, пълна с плодове. За секунда се озова при него и спря задъхан.

— Как изглеждаше? Мъжът, който избяга насам — как изглеждаше?

Човекът нагласи широкополата си шапка.

— Не знам. — Посочи с ръка. — Бях се заровил в нещо ей там. Изведнъж чух как количката ми се преобръща. Видях някаква тъмна фигура да изчезва нататък.

Ричард се втурна наново. Старата част на града се разстилаше в лабиринт от улички и виещи се алеи. Можеше да следва посоката само като държи под око златистата ивица на надвисналото мрачно небе. Което не означаваше, че мъжът е избягал в определена посока. Той най-вероятно просто бягаше — опитваше се да се измъкне.

Ричард се сблъска с патрул от дванайсет войници. Преди да са успели да го поздравят, той вече им говореше:

— Оттук е минал бягащ мъж. Някой да го е видял?

— Не сме виждали някой да бяга. Как изглеждаше?

— Не знам. Нападна ни с лък и изчезна. Искам да го намерите. Разпръснете се и започнете издирване.

Преди да са успели да тръгнат, край тях се спря Райна. След нея тичаха петдесетина мъже.

— Видяхте ли накъде избяга? — попита тя задъхана.

— Не. Изпуснах го някъде тук. Искам да се разпръсне те и да го намерите.

Един сержант се обади:

— Господарю Рал, човек, който иска да избяга, ще знае, че ако тича, ще бъде забелязан най-лесно. Ако има малко ум в главата си, просто ще свие зад ъгъла и ще отмине спокойно.

Сержантът махна с ръка към улицата, сякаш за да подкрепи тезата си. Навън гъмжеше от хора — всеки по своята си работа. Мнозина наблюдаваха оживлението, обхванало улицата им. Всеки от тях би могъл да е онзи, когото преследваха.

— Някой да има някаква представа как изглежда убиецът?

Ричард поклати отчаяно глава.

— Не успях да го видя. — Той отметна косата си с ръка, докато се опитваше да си поеме дъх. — Разпръснете се. Половината да се върнат там, откъдето дойдохме. Раз питайте всеки срещнат, за да разберем дали някой го е ви дял — дали са видели бягащ човек. Вече може да ходи, но докато пристигне в този район, е тичал.

Райна, стиснала Агиела си в ръка, зае защитна позиция зад него.

— Останалите идват с мен — каза Ричард. — Ще вземем още хора. Искам да продължим да претърсваме околността. Може да срещнем някой, да го стреснем и той да се впусне в бяг. Ако това стане, искам го. Жив.

Докато стигнат обратно в Двореца, вече бе станало среднощ. Всички войници бяха на крак и в готовност. Стояха по местата си с мечове и бойни брадви в ръце, със заредени в лъковете стрели, с вдигнати за полет копия. Из огромните дворцови площи патрулираха отряди. Пиле не би могло да прехвръкне над зорките, търсещи погледи. Докато Калан, Бердин, Райна, Дрефан и Надин съпровождаха Ричард към заседателната зала, в коридора отпред видяха Тристан Башкар, който чакаше с ръце, сключени на гърба. Щом ги чу да приближават, посланикът се закова на място и вдигна глава.

Ричард забеляза гузния му вид и спря. Придружаващите го се скупчиха зад гърба му, само Калан застана плътно от едната му страна. Тристан ги поздрави с ръка във въздуха.

— Господарю Рал, може ли да поговорим за секунда, ако обичате?

Ричард огледа мъжа от глава до пети. Отбеляза си, че онзи не отмята дрехата си, за да изложи на показ красивия нож на кръста си.

Ричард вдигна пръст.

— Един момент, моля. — Извърна се леко към останалите. — Късно е. Чака ни доста работа, така че искам да си починете. Бердин, тази нощ ще отидеш в Кулата и ще останеш с Кара на пост при Плъзгата.

Бердин сбърчи чело.

— Ще стоим и двете?

Ричард й се сопна:

— Нали точно това ти казах! Да, и двете. При възникналия проблем не искам да поемаме никакви рискове.

— В такъв случай аз ще пазя стаята на Майката Изповедник — каза Райна.

— Не — вдигна пръст Ричард. — Ти ще пазиш стаята на Надин. Тя бе целта на нападението.

— Да, Господарю Рал — заекна Райна. — Тогава ще се погрижа пред стаята на Майката Изповедник да има отряд войници.

— Ако исках войници пред стаята на Калан, щях да ти го кажа, не мислиш ли?

Лицето на Райна пламна.

— Искам войниците да си вършат работата, да обикалят входовете, градините, всичко. Всеки да е на поста си! Опасността идва отвън, не отвътре. Вътре в Двореца Калан е на сигурно място. Не искам да губя ценни бройки, които вместо да бдят навън, да си седят на задниците пред стаята на Калан вътре. Няма да го допусна, ясно ли е?

— Но, Господарю Рал…

— Не ми възразявай! Не съм в настроение.

Калан го докосна по ръката.

— Ричард — прошепна тя, — сигурен ли си, че…

— Някой се опита да убие Надин. И за малко да успее. Или не сте го разбрали? Няма да поемам допълнителни рискове. Искам да я защитавате, никакви възражения по вече. Дрефан, веднага да започнеш да носиш меч! Лечите лите се превръщат в мишена.

Всички забиха очи в пода и млъкнаха.

— Добре — Ричард извърна огнения си поглед към Тристан. — Слушам ви?

Тристан разпери ръце.

— Господарю Рал, просто исках да ви кажа, че съжалявам. Осъзнавам, че може да съм изглеждал коравосърдечен, но наистина се тревожех за всичките тези болни и умиращи хора. Това изопна нервите ми до крайност. Нямах намерение да влошавам отношенията ни. Надявам се, приемете моите извинения.

Ричард се вгледа в очите на Тристан.

— Да, разбира се. Приемам ги, аз също съжалявам, че си изпуснах нервите. И на мен ми идва в повече. — Ричард положи длан на рамото на Надин. — Някой се опита да убие един от лечителите ми — човек, отдаващ всичко от себе си, за да помага на другите. Хората започват да обвиняват лечителите, задето чумата се развихря все повече. Не мога да позволя да пострадат хора, които правят всичко възможно, за да помогнат.

— Да, разбира се. Много мило от ваша страна да приемете извиненията ми. Благодаря ви, Господарю Рал.

— Само не забравяйте, посланик, че времето ви изтича утре.

Тристан се поклони.

— Знам го и утре ще научите решението ми, Господарю Рал. Имате думата ми. Лека нощ.

Ричард се обърна към останалите:

— Утре ни чака доста работа. Стана късно. Както Дрефан непрестанно ми напомня, трябва да поспим. Получихте заповедите си. Някакви въпроси?

Отговориха му с безмълвно поклащане на глави.

Два часа след връщането им в Двореца и след като Ричард ги разпрати по леглата, на Калан й се стори, че усеща движение в стаята си.

Лампата в далечния ъгъл бе намалена до минимум. Облаците скриваха луната, така че през стъклените врати откъм балкона не влизаше светлина. Дебелият килим поглъщаше шума от стъпки — ако имаше такива. Единствено слабата светлина на лампата разкриваше фигурата, която й се стори, че мерна.

След миг й се привидя ново движение — по-скоро бледа сянка. Не бе забелязала никой да влиза в стаята й. Можеше да е само въображението й. Денят я бе оставил нащрек.

При следващата тиха стъпка вече нямаше съмнение в стаята й имаше човек. Някой се промъкваше към леглото й. Колкото и потайни и бавни да бяха движенията, фигурата бе прекосила разстоянието удивително бързо.

Калан не помръдна, видяла блясъка на острие на слабата светлина. Затаи дъх.

Нечия мощна ръка заби ножа в леглото й с омраза. Ръката се вдигна и спусна, и отново, и отново.

Ричард бутна балконската врата с пръст. Смазаните панти не издадоха никакъв звук. Бердин се плъзна в стаята в мига, в който Ричард й даде знак. Щом тя зае мястото си, той чукна лекичко по стъклото. Морещицата увеличи фитила на лампата.

Тристан Башкар се сепна край леглото на Калан. В ръката му проблясваше нож, целият се тресеше, задъхан от току-що извършените движения.

— Хвърли ножа, посланик — спокойно каза Ричард.

Тристан превъртя оръжието в ръката си, стискайки острието в готовност да го запрати срещу нова цел.

Агиелът на Бердин в тила му го накара да промени намеренията си. Тя плъзна червената пръчка към рамото му, за да се подпре, и навеждайки се, взе ножа от ръката му. Тристан зави от болка.

Бердин се изправи с три ножа в ръце.

— Беше прав, Ричард — обади се Дрефан изотзад.

— Не мога да повярвам — каза Надин, пристъпвайки на светлината.

— Ще трябва — обади се и генерал Кърсън, влизайки през балкона. — Както изглежда, Тристан Башкар току-що загуби дипломатическия си имунитет.

Ричард постави два пръста в устата си и свирна. Влезна Райна в стаята с цял отряд въоръжени Д’Харански войни. Двама от тях носеха запалени лампи.

Ричард провеси палци на колана си и застана до Калан внушителна черна фигура, проблясваща със златните кантове на туниката си и сребърните украшения, токи и накитници. Наблюдаваше как войниците повалят Тристан на колене.

— Беше прав, Ричард — промълви тя. — Нападнал е Надин, за да отвлече вниманието на войниците от мен. В крайна сметка аз съм била неговата мишена.

Отначало Калан си помисли, че Ричард си е изгубил ума. Представлението му бе успяло да убеди всички, включително и Тристан.

— Благодаря ти, че ми повярва — прошепна Ричард.

Когато той сподели с нея какво смята да прави, тя заподозря, че причината да обвинява посланика се крие в инцидента по-рано същия ден. Не му го каза, но си зададе въпроса дали действията на Ричард не са продиктувани от най-обикновена ревност.

Откакто му разказа за разговора си със Шота, на два пъти забеляза у него изблици на ревност — нещо, което никога преди не бе правил. Нямаше причина да ревнува, но думите на Шота бяха изпълнили душата му със съмнения.

Всеки път, щом Надин се изпречеше пред погледа й, Калан го разбираше. Всеки път, щом Надин застанеше близо до него, Калан усещаше как острите нокти на ревността се впиват болезнено в нея.

Знаеше, че Шота и духът са й казали истината. Знаеше, че няма да се омъжи за Ричард. Съзнанието й се опитваше да го приеме нормално, да я убеди, че нещата ще се оправят, че в крайна сметка ще са заедно. Но сърцето й не вярваше. Ричард щеше да се ожени за Надин. Калан щеше да се омъжи за друг.

Ричард не искаше да го повярва. Поне така твърдеше. Тя се питаше дали наистина е така.

В съзнанието й изплува образът на Клайв Андерсън, стиснал вкочанения труп на жена си. В сравнение с трагедията, сполетяла семейство Андерсън, както и много други, какво толкова страшно можеше да има в един нещастен брак? Нима не си струваше жертвата, щом тя щеше да помогне да се сложи край на ужасните сцени на смърт и зараза.

Надин се промъкна от другата страна на Ричард.

— Независимо дали е било за отклоняване на вниманието от Калан или не, за малко не загинах. Благодаря ти, Ричард. Никога не бях виждала подобно нещо — да уловиш стрелата току пред лицето ми.

Ричард я прегърна набързо с една ръка.

— Надин, вече достатъчно пъти ми благодари. Ти би сторила за мен същото.

Болезнените нокти отново се прокрадваха към Калан. Потисна чувството. Както бе казала Шота, ако го обича, трябва да му желае поне малко утеха в брака с някоя, която познава.

— Но ако ме бе убил? Искам да кажа, дори да е искал само да отклони вниманието на стражите от Калан, пак можеше да ме убие? Какво би му спечелило това?

— Знае, че притежавам дарбата, и е разчитал на това. Ако те бе убил, нещата пак можеше да се развият по плана му или пък можеше да разиграе подобна сцена с Дрефан, подхранвайки убедеността ни, че целта на убиеца са лечителите, не Калан.

— Защо просто не насочи стрелата към Калан?

Ричард извърна поглед към надупченото легло.

— Защото е искал да използва любимия си нож. Искал е да изпита удоволствие от убийството.

От думите му Калан потръпна. Тя познаваше Тристан. Ричард сигурно имаше право. Тристан вероятно е търсил удоволствие в убийството.

Войниците завързаха ръцете му зад гърба и го бутнаха да се изправи. Той все още се дърпаше, но нямаше шанс. Стаята се изпълни с войници, появиха се още лампи.

Калан се смути от присъствието на толкова много хора в спалнята й. Помисли си, че стаята на Майката Изповедник винаги е била свято място за уединение. Сигурно място. Сега храмът й бе обруган от този мъж. От мъж, който бе имал намерение да я заколи в собственото й легло.

— Какво става тук? — изкрещя Тристан.

— О, просто искахме да видим как един човек промушва кошница, напълнена с възглавници — отвърна Ричард.

Генерал Кърсън огледа внимателно затворника, за да е сигурен, че Бердин е отнела всичките му оръжия. След като остана доволен, се обърна към Ричард.

— Какво ще заповядате да правим с него, Господарю Рал?

— Обезглавете го.

Калан го изгледа стреснато.

— Ричард, не можеш да направиш това.

— Сама видя. Той си мислеше, че убива теб.

— Но не ме уби. Намушка празното ми легло. Духове те правят разлика между намерение и деяние.

— Той се опита да убие и Надин.

— Не съм правил подобно нещо! — изкрещя Тристан.

— Тази нощ не съм напускал Двореца!

Ричард го изгледа с леден поглед.

— Имаш бели косми по панталона си. Бели косми от козел. Докато си се прицелвал, си коленичил край онази ограда. Оттам са белите косми.

Калан погледна надолу и видя, че Ричард е прав.

— Ти си луд! Не е вярно!

— Ричард — каза Калан, — той не успя да убие Надин. Може да е опитал, но не успя. Не можеш да убиеш човек заради намерение.

Ричард обви с пръсти амулета на шията си — амулета, изобразяващ танца със смъртта. Никаква милост.

Генералът отвърна очи от Калан и отново погледна Ричард.

— Господарю Рал?

— Ричард — настоя Калан, — не можеш да го направиш.

Ричард стрелна с огнен поглед Тристан.

. Той е убил онези жени. Нарязал ги е на парчета с изящния си нож. Доставя ти удоволствие да убиваш, нали Тристан?

— За какво говориш? Никога не съм убивал никого! Освен по време на война.

— Не — каза Ричард, — и изобщо не се опита да убиеш Калан, нито пък Надин, а на коленете ти няма бели косми от козел.

Паникьосаните очи на Тристан се извърнаха към Калан.

— Майко Изповедник, не съм ви убивал, нито пък нея. Сама го казахте, духовете правят разлика между намерение и деяние. Не съм убивал никого. Не можете да му позволите да го направи!

Калан си спомни слуховете за Тристан, че по време на битка вадел ножа, а не меча си. Че извличал садистично удоволствие от факта, че убива.

Онези жени бяха убити със садистично удоволствие.

— Какво ми каза, Тристан? Че често ти се налага да прибягваш до пари, за да се насладиш на женските прелести? И че ако нарушиш правилата ни, ще очакваш да получиш наказание, каквото ние ти изберем?

— Искам процес! Никого не съм убивал! Намерението не е равно на деянието!

— И какво беше намерението ти, Тристан? — попита Ричард. — Защо искаше да убиеш Калан?

— Не е по мое желание. Не е за удоволствие, както си мислите. А за да спася живота на много хора.

Ричард повдигна вежда.

— Убиваш, за да спасиш живот?

— И ти си убивал. Не заради удоволствието от убиването а за да спасиш живота на невинни хора. Само това е вината ми — че се опитвах да спася невинни животи. Императорският орден изпрати представители в кралския Дворец в Сандилар. Казаха, че ако не се присъединим към тях, ще умрем. Джавас Кедар, гадателят ни, ми заръча да чакам знак от звездите. Щом се появиха червените луни, а после и чумата разбрах какво трябва да направя. Щях да убия Майката Изповедник, за да се опитам да спечеля благоразположението на Ордена, за да не изпратят чума и по нашите земи. Само се опитвах да спася народа си.

Ричард извърна очи към Калан.

— На какво разстояние от тук е Сандилар?

— Месец за отиване и връщане. Може би малко по-малко.

Ричард погледна генерала.

— Съберете офицери и войска, за да поемете командването над армията и столицата на Джара. Да отнесат главата на Тристан на кралското семейство и да им кажат, че е бил екзекутиран за опит за убийство на Майката Изповедник. Офицерите да предложат на Джара да капитулира пред Д’Хара при мирните условия, които вече им бяха предложени. Казваш, месец отиване и връщане. Лично Кралят трябва да ни донесе документите за капитулация. Ще го очаквам, заедно с охрана от Д’Харански войници, точно след един месец, считано от утре. Предайте на Краля, че ако не капитулират и хората ни не се приберат живи и здрави, лично ще отида в Сандилар начело на армията си и ще обезглавя всеки член на кралското семейство. След това ще завземем Джара и ще окупираме столицата. Окупацията няма да бъда с приятелски намерения.

Генерал Кърсън удари юмрук в ризницата си.

— Ще бъде изпълнено, Господарю Рал.

— Ричард — прошепна Калан, — ами ако той казва истината? Ако наистина не е убил онези жени? Мога да го докосна с Изповедническата си сила и ще разберем със сигурност.

— Не! Няма да ти позволя да го докоснеш и да чуеш ужасите, които е извършил. Той е чудовище. Не искам да го докосваш!

— Ами ако казва истината? Ако не ги е убил?

Ричард стисна амулета си в юмрук.

— Няма да го осъдя на смърт за убийството на онези жени. Той се опита да убие теб. Видях го. Аз съм на мнение, че в случая намерението се припокрива с деянието. Ще си плати за намерението — също както би платил и за деянието.

Ричард изгледа войниците със студен, мрачен поглед.

— Само за миналата нощ в града измряха триста души. Този човек тук бе готов да се присъедини към убийците, причинили чумата. Искам утре рано сутринта отрядът да поеме към Джара, заедно с набитата му на кол глава. Чухте заповедите ми. Изведете го оттук!

ПЕТДЕСЕТ И ВТОРА ГЛАВА

Щом Калан видя Дрефан да се приближава по коридора, остави панера с чисти превръзки и кърпи, който носеше. Макар Ричард да му бе заповядал да вземе меч само като част от плана си по залавянето на Тристан, Дрефан продължаваше да го носи. Може би идеята не бе толкова лоша. Някои хора започваха да мразят лечителите, защото те се обявяваха срещу отварите и лековете, продавани из улиците.

Калан отметна коса назад.

— Как са?

Дрефан въздъхна и погледна назад, откъдето идваше.

— Снощи умря един. Повечето са по-зле. Днес имаме шестима нови.

— Добри духове! — прошепна Калан. — Какво ще стане с нас? — Дрефан повдигна брадичката си.

— Ще упорстваме.

Калан кимна.

— Дрефан, след като толкова много хора от персонала са заразени и толкова много вече починаха, защо продължаваме да опушваме всичко? От тоя дим направо ми прилошава.

— Пушекът не помага срещу чумата.

Калан примигна насреща му.

— Тогава защо продължаваме да опушваме?

Дрефан се усмихна тъжно.

— Хората трябва да си мислят, че това пречи на болестта да се разпространява. Това, че правят нещо, ги кара да се чувстват по-добре. Мислят си, че има надежда. Ако спрем, ще си рекат, че всичко е загубено.

— А как е в действителност? Има ли надежда?

— Не знам — прошепна той.

— Получи ли се вече снощният рапорт?

Той кимна.

— През последната седмица числото на умрелите е продължило да се увеличава. Снощи броят им е надхвърлил шестстотин.

Калан отвърна поглед обезнадеждена.

— Де да можехме да направим нещо.

Шота й бе казала, че ще се появи изход. Духът й бе казал, че ще се появи изход. Не можеше да понесе мисълта, че може да загуби Ричард, но не можеше да понесе и мисълта за всички тези умиращи хора.

— Е — каза Дрефан, — отивам да направя обиколката си из града.

Калан го стисна за ръката. Той подскочи — реакция, на която тя като Изповедник бе свикнала. Пусна го.

— Знам, че не можеш да направиш нищо, но въпреки всичко ти благодаря за помощта. Дори само думите ти възраждат надеждата в сърцата на живите.

— Най-добрата помощ на лечителя — думите. В повечето случаи само с това можем да помогнем. Хората обикновено си мислят, че да си лечител означава да лекуваш хората. Всъщност това се случва рядко. Преди много време научих, че да си лечител означава да живееш с болката и страданието.

— Как е Ричард? Виждал ли си го тази сутрин?

— В кабинета си е. Изглеждаше добре. Накарах го да поспи.

— Добре. Имаше нужда от почивка.

Сините очи на Дрефан подириха нейните.

— Той постъпи правилно с онзи човек, дето се опита да те убие. И трябва да ти кажа, че въпреки категоричността си му бе много трудно да вземе подобно решение. Да убие човек, дори такъв, който наистина го заслужава, не е лесно за Ричард.

— Знам — промълви Калан. — Знам, че това е огромна тежест за него. На мен самата неведнъж ми се е налагало да пледирам за смъртна присъда. В мирно време можеш да си позволиш лукса да помилваш виновния, но по време на война трябва да действаш. Всяко колебание означава смърт.

— Казвала ли си го на Ричард?

Калан се усмихна.

— Разбира се. Той знае, че постъпи правилно и че ние, които сме най-близо до него, разбираме. На негово място бих направила същото — и му го казах.

— Надявам се някой ден да си намеря жена, която да притежава поне половината от твоята сила — усмихна се Дрефан. — Да не говорим за красотата ти. Е, време е да вървя.

Калан го изпрати с поглед. Панталонът му все още прилепваше плътно по тялото му. Мисълта я накара да пламне, обърна се да продължи пътя си.

Надин бе в лечебницата, грижейки се за две редици болни. Мястото разполагаше с двайсет легла, отдавна зае ти, много хора лежаха на одеяла на пода. Имаше болни и в други стаи.

— Благодаря — каза Надин, щом Калан остави панера с чистите неща, които бе донесла.

Надин забъркваше билки, приготвяше чайове. Другите жени, които се грижеха за болните, сменяха чаршафи, почистваха и превързваха отворени рани, носеха чай на пациентите.

Надин взе една кърпа от коша, потопи я в леген с вода изстиска я и я положи на челото на стенеща жена. Погали жената по рамото.

— Ето, скъпа. Така добре ли е?

Жената едва успя да се усмихне и да кимне леко.

Калан направи същото с още няколко от болните — слагаше на пламналите им, плувнали в пот чела компреси, успокояваше ги с нежни думи.

— От теб става добър лечител — каза й Надин и се спря край нея. — Умееш да докосваш нежно.

— Но това е единственото, което мога да правя. Не мога да лекувам. Надин се приближи.

— А мислиш ли, че аз мога? Калан се огледа.

— Разбирам какво имаш предвид. Но поне си отдала живота си на това да помагаш на хората. А моят живот е изпълнен с дълг. Аз трябва да се боря.

— Как така?

— В крайна сметка аз съм войн. Моят дълг е да причинявам болка на едни, за да спасявам други. На хора като теб остава да лекуват ранените, оцелели след битка, водена от такива като мен.

Надин стоеше плътно до нея.

— Понякога ми се иска да съм войн и да се бия за това на страданията да се сложи край. За да няма толкова много ранени, за които да се грижат лечителите.

Калан почувства, че трябва да излезе. Не можеше да издържи на вонята и пушека. Надин изпита същото и я последва. Двете се облегнаха на стената и се плъзнаха на пода.

— Чувствам се безпомощна — каза Надин. — В родния ми край, когато някой го заболеше глава, му давах нещо и той се оправяше. Ако бременна жена усетеше болки в корема, й давах успокоително, а когато дойдеше моментът да ражда, помагах да излезе бебето. Сякаш винаги успявах да помогна. А сега е друго. Всичко, което мога да направя, е да успокоявам хората, които ще умрат, и да си задавам въпроса дали утре аз няма да легна на освободеното легло. Не мога да направя нищо за никого. Чувствам се напълно безполезна. Толкова ми се иска да можех да им помогна, вместо да ги гледам как умират.

— Знам — прошепна Калан. — Предполагам, че човек изпитва далеч по-голямо удовлетворение, след като помогне на една жена да роди.

Надин потъна в размисъл.

— Някои жени са ми разказвали, че им се струва, че никога няма да се случи, сякаш е нещо нереално. Чакаш, знаейки, че ще се случи, но всъщност не го вярваш — ужасен си от нещата, които са ти разказвали за това колко трудно ще е всичко. Страх те е от болката. Понякога им се струва, че всичко ще свърши като с магическа пръчка — един ден ще се събудят и вече няма да са бременни. Нещо такова. Изведнъж бебето започва да напира. Жената е обзета от паника. Мигът е настъпил. Тя се ужасява при мисълта, че това наистина се случва с нея — най-сетне. Понякога крещят просто от ужас, от страх пред болката. И тогава мога да им помогна. Тогава съм с тях. Успокоявам ги, че всичко е наред.

Някои от тях за пръв път вярват, че всичко е истина. Предполагам, е съвсем естествено човек да се страхува от такава драматична промяна в живота си. Докато всичко свърши, някои изпитват постоянен ужас.

Двете седяха в тихия коридор, заслушани в стоновете долитащи отвътре.

— Надин, ти все още мислиш, че в крайна сметка ще се омъжиш за Ричард, нали?

Надин я изгледа, почеса се по набръчкания нос, но не отвърна.

— Не те питам, за да се караме или нещо такова. Исках само… нали току-що каза, че може да свършиш в едно от онези легла. Просто си мислех… може това да съм аз. Може също да се заразя с чумата или нещо такова.

Надин я погледна.

— Не ти. Не го казвай. Ти няма да се заразиш.

Калан плъзна пръст между две дъски на пода.

— Но и това е възможно. Мислех си, че ако стане, нали разбираш, тогава какво ще се случи с Ричард? Ще остане сам.

— Какви ги говориш?

Калан се вгледа в меките кафяви очи на Надин.

— Ако по някаква причина стане така, че ти бъдеш с него вместо мен, ще си добра с него нали? Винаги ще си добра с него?

Надин преглътна.

— Разбира се.

— Говоря сериозно, Надин. Нещата се случват твърде бързо. Искам да съм сигурна, че никога няма да му причиниш зло.

— Никога няма да му причиня зло.

— Преди си го наранявала.

Надин се извърна и се почеса по рамото.

— Тогава беше различно. Опитвах се да го спечеля. Бях готова на всичко. Вече ти обясних.

— Знам — Калан изрови малко камъче, заседнало между дъските на пода. — Но ако нещо се случи и стане яка че ти си… че ти се омъжиш за него, искам да знам, никога повече няма да му причиниш подобно нещо. Искам да го чуя от устата ти — че никога, за нищо на света няма да нараниш Ричард. Никога.

Надин я погледна в очите за миг, после извърна глава.

— Ако някога бъда с Ричард, ще го направя най-щастливия мъж на света. Ще се грижа за него така, както ни коя друга жена не се е грижила за мъжа си. Ще го обичам повече от… ами ще направя всичко възможно, за да е щастлив.

Калан усети познатата болка отвътре. Изтърпя я.

— Готова ли си да се закълнеш?

— Да.

Калан извърна глава и избърса очите си.

— Благодаря ти, Надин. Това исках да чуя.

— Защо искаш от мен такова нещо?

Калан се покашля.

— Както ти казах, притеснявам се, че може да се заразя. Ще понеса тази мисъл по-добре, ако знам, че ще има кой да се грижи за Ричард.

— Доколкото мога да забележа, Ричард умее доста добре да се грижи за себе си. Знаеш ли, че този мъж готви по-добре от мен?

Калан се засмя. Надин също.

— Не мислиш ли, че е така? — попита Калан. — Струва ми се, че когато стане въпрос за Ричард, една жена само би могла да се надява тя да е избраницата.

— Господарю Рал!

Ричард се обърна и видя генерал Кърсън, който го викаше. Пусна ръката на Калан. Кара се плъзна зад тях.

— Какво има, генерале?

Генералът спря, размахвайки писмо в ръка. Зад него освен обичайните му стражи вървеше прашен, очевидно изморен войник.

— Съобщение от генерал Рейбич и армията му на юг — генералът вдигна пръст. — Грисом го донесе току-що. Ричард огледа младия войник, който все още дишаше тежко от изморителната езда. Вонеше на кон. Ричард си помисли, че хиляди пъти предпочита да вони на кон и да препуска навън, отколкото да седи затворен в малката си стаичка ден след ден и да превежда безумните записки за процеса и екзекуцията. Сигурно ако усилията му бяха дали някакъв резултат, нямаше да се чувства толкова зле.

Счупи печата и разгърна писмото. Щом приключи с четенето, го подаде на Калан.

— Хвърли едно око.

Докато Калан го прочиташе набързо, Ричард се обърна към вестоносеца:

— Как е армията ни на юг?

— Оставих ги в добро състояние, Господарю Рал — отвърна Грисом. — Сестрите на светлината ни настигнаха, каквото е било желанието ви. Сега са с нас. Очакваме заповеди.

Генералът пишеше почти същото. Щом Калан приключи, Ричард взе писмото и го подаде на генерал Кърсън, който скришом се почеса по посивяващата глава, докато четеше. Щом свърши, вдигна глава.

— Как ви се струва, Господарю Рал?

— Звучи разумно. Не мисля, че точно в момента би било добре да ги отзоваваме обратно към Ейдиндрил. Както казва генерал Рейбич, оттам ще могат да наблюдават дали Орденът се е придвижил прекалено надълбоко в Новия свят. Не мислите ли? — попита Ричард, подавайки писмото на Кара.

Генералът намести панталона си.

— Съгласен съм с Рейбич. На негово място бих постъпил по същия начин. Вече е там, защо да не го използваме пълноценно? Както казва той, няма да е зле да разберем навреме какви са плановете на Ордена и ако врагът се качи на север, за да ни нападне, той ще е заел удобна позиция да им скъса задниците. — Генералът се сепна: — Извинявайте, Майко Изповедник.

Калан се усмихна.

— Баща ми беше войн, генерале, преди да стане Крал. Думите ви ми навяват спомени. — Тя не уточни дали спомените са добри или лоши. — Аз също съм съгласна със стратегическото предимство на това да разполагаме с армия там.

Кара върна писмото на Ричард.

— Той е прав и за друго — ако напусне позицията си и в това време Орденът се придвижи на североизток, ще успеят да се промъкнат в Д’Хара необезпокоявани. Няма и да разберем. Тази част на Д’Хара е слабо населена. Орденът ще продължи да се движи на север и ще усетим присъствието им едва когато завият на запад, към Средна та земя.

— Освен ако не тръгнат направо към Народния дворец — вметна генералът.

— Това би било фатална грешка — да атакуват сърце то на Д’Хара — каза Кара. — Главен командир Тримак от Първи отряд на Дворцовата стража ще им покаже защо никоя армия не е нападала Народния дворец, без да се стигне до кръвопролитна загуба, за което да разказва само един-единствен оставен жив нападател. Кавалерията ще ги накълца на парчета из полетата Азрит.

— Тя е права — каза генералът. — Ако армията на падне там, лешоядите ще пируват — Тримак ще се погрижи за това. Ако се качат на североизток до Д’Хара, ще бъза да ни атакуват във фланг. В такъв случай по-добре да остане да охранява входа.

Имаше още една причина Ричард да желае генерал Рейбич да остане на юг.

— Господарю Рал — обади се вестоносецът, — може ли да ви попитам нещо?

— Разбира се, какво има? Грисом зачовърка дръжката на късия си меч.

— Какво става в града? Искам да кажа, срещнах хора бутащи каруци с трупове, други изскачаха на улиците и викаха войниците да отидат да изнесат мъртвите.

Ричард си пое дълбоко въздух:

— Това е другата причина, поради която е добре генералът да остане на юг. В Средната земя върлува чума. Само снощи загинаха седемстотин и петдесет човека.

— Духовете да ни пазят! — прошепна Грисом и из бърса длани в хълбоците си. — Опасявах се да не е нещо такова.

— Искам да отнесеш отговора ми на генерал Рейбич. Но тъй като си бил вече в Ейдиндрил, не ми се ще да пренесеш там заразата. Щом стигнеш до тях, ще трябва да предадеш съобщението устно. Не се доближавай до никого — нито до войниците, нито до когото и да било. Стой на разстояние колкото да те чуват. Щом стигнеш до съгледвачите им, кажи им да предадат съобщението на генерала. Кажи му, че намирам за разумно намерението му да стои нащрек. Целият команден състав тук е съгласен с него. Кажи му да продължава по плана си и да ни държи в течение. След като веднъж си бил в Ейдиндрил, не можеш да се върнеш там. Ще трябва да дойдеш обратно при нас веднага щом предадеш съобщението. Искам да пътуваш с отряд стражи, за да сме сигурни, че съобщението ми ще намери генерала. Веднага след като го предадете, се върнете тук.

Грисом поздрави с юмрук в сърцето.

— Ще бъде изпълнено, Господарю Рал.

— Много ми се иска да ти разреша да се завърнеш при другарите си, войнико, но се опитваме да запазим армията от чумата. Разпръснали сме войниците около града, за да намалим вероятността от разпространяване на заразата. Кажи им и това.

Генерал Кърсън се почеса по лицето.

— О, Господарю Рал, трябва да ви кажа нещо във връзка с това. Самият аз едва сега го разбрах.

Ричард свъси чело на внезапно промененото изражение на генерала.

— Какво има?

— Ами чумата проникна и сред армията.

Ричард усети как сърцето му се качва в гърлото.

— В коя част?

Генералът избърса устата си с ръка.

— Навсякъде, Господарю Рал. Както изглежда, лагерите са били посещавани от проститутки. Жените са си мислили, че там е по-сигурно, отколкото в града, при всичките тези убийства. Нямам представа как се разпространява болестта, но Дрефан ми каза, че може би е станало така.

Ричард притисна слепоочията между палеца и показалеца си. Прииска му се да се откаже. Просто да седне на пода и да се откаже.

— Изобщо не биваше да осъждам Тристан Башкар на смърт. Трябваше да го оставя да изколи всичките тези жени, за да спасим живота на безброй други. Само ако знаех, щях да ги избия със собствените си ръце.

Той усети приятелската длан на Калан върху гърба си.

— Добри духове — прошепна накрая. Не знаеше какво друго да каже. — Добри духове, какво правим със себе си? Тези жени записаха точка за Джаганг по най-глупавия начин.

— Искате ли да ги екзекутираме, Господарю Рал? — попита генерал Кърсън.

— Не — тихо отрони Ричард. — Стореното — сторено. Вече няма смисъл. Не са го направили нарочно. Просто са се опитвали да се спасят.

Ричард си припомни думите на един от групата на Храма, преди да бъде качен на ешафода: „Не мога повече а понасям онова, което вършим чрез дарбата си. Ние не сме нито Създателят, нито Пазителят. Всеки, дори тази долна проститутка, има право да живее живота си.“

— Грисом, вземи отряд войници и веднага след като се нахраниш и отдъхнеш, тръгвай към генерал Рейбич да предадеш съобщението ми.

Грисом отново поздрави с юмрук в сърцето:

— Да, Господарю Рал. Ще взема малко провизии и до час ще съм тръгнал.

Ричард кимна. Вестоносецът се отдалечи.

— Господарю Рал — каза генералът, — ако няма друго, по-добре да вървя да си гледам работата.

— Да, генерале, само още нещо. Отцепете заразените войници извън лагерите. Направете им отделен бивак. Да видим дали ще можем да ограничим периметъра на болестта. Кой знае, може пък да успеем. И не искам никакви проститутки из лагерите. Никакви. Може би така ще успокоим духовете. Всички такива жени да бъдат предупредени под заплаха от смъртно наказание да стоят далеч от лагерите. Подсилете съгледвачите със стрелци. Ако продължават да се промъкват след предупреждението, стрелците да ги убият.

Генералът въздъхна.

— Разбирам, Господарю Рал. Ще отделя мъжете, кои то са били с такива жени, и ще ги сложа да се грижат за болните.

— Добра идея.

Ричард изпрати с поглед генерала и прегърна Калан през кръста.

— Как не се сетих за това! Само да бях помислил, щях да предпазя войниците от чумата.

Калан не знаеше какво да му отговори.

— Господарю Рал — обади се Кара, — отивам да сменя Бердин при Плъзгата.

— Ще дойда с теб. Трябва да разбера дали Бердин е намерила нещо ново в дневника. Освен това имам нужда да се махна за малко от тук. Ти идваш ли? — обърна се той към Калан.

Тя го прегърна по-здраво.

— С удоволствие.

Бердин седеше надвесена над дневника и четеше. Плъзгата погледна Ричард доста преди Бердин да го усети.

— Искаш ли да пътуваш, Господарю? Ще ти достави удоволствие.

— Не — отвърна Ричард, щом ехото от призрачния глас заглъхна. — Благодаря ти, Плъзга, не сега.

Бердин се прозя и се протегна.

— Радвам се да те видя, Кара. Повече не издържам.

— Приличаш ми на човек, който не би отказал малко сън.

Ричард посочи отворения пред нея дневник.

— Нещо ново?

Бердин стана и погледна Плъзгата. Взе дневника и му го подаде обърнат към него. Наведе се и сниши глас:

— Спомняш ли си, че ми каза какво е говорил онзи мъж, преди да бъде качен на ешафода? За онази… долна жена, която имала право да си живее живота.

Ричард разбра за какво говори тя.

— Да. Имаш предвид магьосник Рикер.

— Точно така. Ами Коло споменава за него накратко — тя му посочи едно място в дневника: — Прочети това.

Ричард остана загледан в изречението известно време, преди да успее да си го преведе.

„Долната проститутка на Рикер ме гледа, докато седя и мисля какви огромни щети причини групата на Храма. Научих че днес сме загубили Лотаин. Рикер получи отмъщението си.“

— Знаеш ли кой е този Лотаин? — попита Бердин.

— Бил е главният обвинител на процеса на Храма на ветровете. Човекът, изпратен да поправи стореното от групата.

Ричард вдигна поглед. Плъзгата го гледаше. Той се приближи. Никога преди не се бе сещал. Как може да не му е хрумвало досега?

— Плъзга.

— Да, Господарю. Искаш ли пътуваш? Хайде. Ще ти достави удоволствие.

Ричард се приближи още малко.

— Не, не искам да пътувам, но ми се ще да поговорим.

Помниш ли времето, преди да заспиш дългия си сън, много отдавна, когато имаше голяма война?

— Дълъг? Дълга съм достатъчно, за да пътувам. Кажи ми къде искаш да отидеш. Ще ти достави удоволствие.

— Не, нямам предвид да пътувам. Помниш ли някакви имена?

— Имена?

— Имена. Помниш ли името Рикер?

Сребърното лице го гледаше безизразно.

— Никога не издавам клиентите си.

— Плъзга, ти някога си била човек, нали? Човек като мен?

Плъзгата се усмихна.

— Не.

Ричард отпусна ръка на рамото на Калан.

— Човек като нея?

Сребърната усмивка грейна.

— Да. Бях курва. Като нея.

Калан се покашля.

— Мисля, че Ричард имаше предвид дали си била жена, Плъзга.

— Да, и жена.

— Кажи ми името си — помоли я Ричард.

— Име? — Плъзгата се намръщи, сякаш се смути: — Аз съм Плъзгата.

— Кой те превърна в Плъзгата?

— Някои от клиентите ми.

— Защо? Защо са те превърнали в Плъзга?

— Защото никога не издавам клиентите си.

— Плъзга, би ли обяснила това по-подробно?

— Някои от магьосниците тук, на това място, ми бяха клиенти. Най-могъщите от тях. Бях уникална курва и много скъпа. Мнозина от магьосниците ламтяха за власт. Други се опитваха да ме използват, за да дискредитират мои клиенти. Някои искаха да ме използват за удоволствие, но не такова, каквото им предлагах. Никога не издавам клиентите си.

— Искаш да кажеш, че би им доставило удоволствие да им кажеш имената на магьосниците, които са те посещавали, както и подробности за посещенията им.

— Да. Клиентите ми се уплашиха, че онези другите ще ме използват за такова удоволствие. И затова ме превърнаха в Плъзга.

Ричард се извърна. Зарови пръсти в косата си. Дори докато са се биели с врага си, те са враждували помежду си. Когато накрая успя да се съвземе, се обърна към красивото сребърно лице:

— Плъзга, онези хора са вече мъртви. Няма нито един сред живите, който да ги познава. Вече не съществуват магьосници, жадни за мощ. Можеш ли да ми разкажеш малко повече?

— Те ме направиха и казаха, че няма да мога да изговарям имената им, докато са живи. Казаха, че силата им щяла да ми попречи. Ако е вярно, че духовете им са напуснали този свят, тогава ще мога да кажа имената им.

— Онзи човек, Лотаин, е бил сред клиентите ти, нали? Другият магьосник, Рикер, го е смятал за двуличник.

— Лотаин. — Живачното лице сякаш омекна, същество преглътна името в себе си. — Магьосник Рикер дойде при мен и каза, че този човек, Лотаин, е главният обвинител, и че той е зъл звяр, който ще се обърне срещу мен. Искаше помощта ми, за да разобличи Лотаин. Отказах да назова клиентите си.

Ричард наруши тишината:

— И думите на Рикер са се оказали верни. Лотаин се е обърнал срещу теб и те е превърнал в Плъзга, за да не можеш да свидетелстваш срещу него.

— Да. Казах на Лотаин, че не издавам клиентите си. Че няма нужда да се тревожи, че ще проговоря. Той от върна, че няма значение, че съм само една курва и на ни кого няма да липсвам. Изви ми ръката и ми причини болка. Използва ме за удоволствие без съгласието ми. Щом свърши, се изсмя и тогава видях светкавица в съзнанието си. След това при мен дойде Рикер и ми каза, че ще сложи край на Лотаин и магьосниците като него. Заплака на стената на кладенеца ми и каза, че съжалява за онова, което са ми сторили. Каза, че ще сложи край на това използване на магията, водещо до унищожаването на хора.

— Ти страда ли? — попита Бердин. — Беше ли ти тъжно, че са те превърнали в Плъзга?

— Когато ме направиха, ми отнеха тъгата.

— И щастието ли ти отнеха? — прошепна Калан.

— Оставиха ми дълга.

Дори в това бяха допуснали грешка. Бяха оставили част от съществото, което е била Плъзгата преди, за да могат да я използват. Благодарение на тази част тя се подчиняваше на всеки, стига да й плати исканата цена — магия. Бяха се озовали в капана на природата й. Бяха я използвали, но трябваше и да я пазят, защото тя бе готова дз предложи себе си на всеки — бил той и враг, — който може да й осигури исканата цена.

— Плъзга — каза Ричард, — толкова съжалявам, че магьосниците са направили това с теб. Нямали са право. Толкова съжалявам.

Плъзгата се усмихна.

— Магьосник Рикер ми каза, че ако Господарят ми каже тези думи, трябва да му кажа следното: „Пази се отляво на влизане. Пази се отдясно на излизане. Пази сърцето си от камъка.“

— Какво означава това?

— Той не ми каза значението на думите.

На Ричард му прилоша. Нима щяха за загинат заради разразилата се преди три хиляди години борба за власт? Може би Джаганг все пак има право. Може би магията вече няма място на този свят.

Ричард се извърна към останалите:

— Бердин, трябва да поспиш. Райна ще става рано, за да смени Кара. Тя също трябва да си почине. Оставете стражи пред покоите на Калан и вървете да почивате и двете. На мен също ми стига за днес.

Ричард бе заспал дълбоко, когато нечия ръка го разтърси. Седна на леглото и разтърка очи, опитвайки се панически да дойде на себе си.

— Какво? Какво има? — Гласът прозвуча в ушите му като чакъл, изсипан в кофа.

— Господарю Рал? — дочу глас през сълзи. — Буден лиси?

Ричард присви очи срещу фигурата с лампа в ръка. Отначало не можа да я познае.

— Бердин? — Никога преди не я бе виждал облечена в Друго освен в кожената й униформа. Сега стоеше в стаята му по бяла нощница. Косата й бе разпусната. Никога преди не я бе виждал без прибраната й на плитка коса. Гледката бе смущаваща.

Ричард спусна крака от ръба на леглото и бързо обу панталона си.

— Какво има, Бердин? Какво се е случило?

Тя избърса сълзите от лицето си.

— Господарю Рал, моля те, ела. — Тя простена. — Райна е зле.

ПЕТДЕСЕТ И ТРЕТА ГЛАВА

Вирна затвори вратата колкото можа по-безшумно, след като Уорън се вкопчи в жената, размахваща яростно ръце. Дланта му притискаше устата й толкова здраво, колкото мрежата му пристягаше дарбата й. Вирна не би могла да контролира магията й по-добре от Уорън. Дарбата на един магьосник е по-силна от тази на чародейка — пък била тя и Вирна.

Тя запали пламъче в обърнатата си нагоре длан. Очите на жената се разшириха, после се изпълниха със сълзи.

— Да, Джанет, аз съм, Вирна. Ако обещаеш да не викаш и да не ни издадеш, ще накарам Уорън да те пусне.

Джанет закима енергично. Вирна стисна дакрата в другата си ръка, скривайки я назад — просто в случай, че е сбъркала. Кимна на Уорън да пусне младата жена.

Щом се усети на свобода, Джанет се хвърли на врата на Вирна. Проплака тихичко от радост. Уорън вдигна длан, запалвайки отгоре малко пламъче, за да могат да виждат. Малката стаичка бе иззидана от големи блокове тъмен камък — като останалата част на крепостта. По цепнатини в стената се стичаше млечнобяла вода, оставяйки ръждиви следи.

— О, Вирна — прошепна Джанет, — нямаш представа какво щастие е да видя лицето ти.

Вирна прегърна треперещата жена, която се разрида тихичко, вкопчила се в наметалото на Вирна. В юмрука си, зад гърба на Джанет, Вирна все още стискаше дакрата. Дръпна се назад, за да се усмихне на обляното в сълзи лице на приятелката си. Посегна с длан да я избърше и приглади тъмните й кичури коса.

Джанет целуна безименния си пръст — древен жест, търсещ защита от Създателя. Макар Вирна с основание да бе сигурна, че Джанет е вярна на Светлината, с облекчение отбеляза потвърждението.

Сестра на мрака, врекла се на Пазителя на отвъдния свят, никога не би целунала безименния си пръст. Това бе жест, изразяващ символичното свързване на този, който го прави със Създателя.

Подобно нещо Сестра на мрака не може да направи. Тя не може да крие верността си към Пазителя, своя истински господар, като целува безименния си пръст. Това би предизвикало гнева на зловещия й повелител.

Вирна използва момента, докато Джанет се обръщаше към Уорън, и пъхна дакрата в ръкава си. Уорън и изненаданата жена си размениха усмивки.

И Вирна, и Уорън забелязаха странното облекло на Джанет. Жената беше боса. Торбестата роба, пристегната в кръста с бяла връзка, я покриваше от глезените до шията и до китките на ръцете, но тъканта бе толкова прозрачна, че тя спокойно можеше да е гола.

Вирна попипа между палеца и показалеца си прозрачната материя.

— Защо, в името на Създателя, си облякла това?

Джанет се погледна.

— Джаганг кара всичките си робини да се обличат така. След известно време свикваш и изобщо не ти прави впечатление.

— Ясно — Вирна забеляза, че Уорън полага усилия, за да не гледа.

— Вирна, какво правиш тук? — със сериозен глас попита Джанет.

Вирна се усмихна широко и щипна приятелката си по бузата.

— Дойдох да те измъкна, глупаче. Да те спася. Нали сме приятелки — да не мислеше, че ще те оставя тук?

Джанет запримига удивено.

— Прелатът те е пуснала да дойдеш да ме освободиш?

Вирна вдигна ръка, показвайки на жената специфичния си пръстен.

— Аз съм Прелатът.

Джанет зяпна. Свлече се на пода и започна да целува ръба на роклята на Вирна.

Вирна я сграбчи за раменете и я вдигна на крака.

— Престани. Нямаме време за това.

— Но… но как така? Какво е станало? Как е възможно? Какво се е случило?

— Вирна, мрежите няма да издържат дълго — шепнешком я предупреди Уорън. — Вече превишихме времето си.

— Джанет, чуй ме. Ще говорим после, след като те из мъкнем оттук. Онова, което направихме, за да влезем, ни дава съвсем малко време за връщане. Опасно е да се за държаме тук.

— И аз така мисля — каза Джанет. — Прелате…

— Вирна. Ние сме приятелки. Аз си оставам Вирна.

— Вирна, как в името на Създателя, успяхте да проникнете в крепостта на Джаганг? Трябва веднага да се махате. Ако бъдете открити…

Вирна свъси чело и докосна халката на долната устна на Джанет.

— Какво е това?

Джанет пребледня.

— Белег, че съм робиня на Джаганг. — Тя започна да трепери. — Вирна, спасявай се. Изчезвай оттук. Трябва незабавно да се махаш! — нервно зашепна тя.

— Съгласен съм — прошепна Уорън през зъби. — Да вървим!

Вирна се загърна в наметалото си.

— Знам. Сега, когато те открихме, можем да вървим.

— Скъпи Създателю, нямате представа колко ми се ска да тръгна с вас, но ако го направя… не знаете какво ще ми причини Джаганг. О, скъпи Създателю, не можете дори да гадаете.

Очите й плувнаха в сълзи при самата мисъл. Вирна я прегърна за миг.

— Джанет, чуй ме. Аз съм ти приятелка, знаеш, че не бих те излъгала. — Тя изчака другата да кимне. — Има начин да държим пътешественика по сънищата далеч от съзнанието ти.

Джанет се вкопчи в роклята на Вирна.

— Вирна, не ме измъчвай с напразни надежди. Нямаш представа колко ми се иска да ти повярвам, но знам…

— Вярно е. Чуй ме, Джанет. Сега аз съм Прелат. Не мислиш ли, че Джаганг би посегнал към мен, ако можеше? Защо мислиш, не е прибрал и останалите? Не може, затова.

Джанет отново започна да трепери, по бузите й се изтърколиха сълзи.

Уорън я докосна по гърба.

— Това, което казва Вирна, е вярно, Сестра Джанет. Джаганг не може да проникне в нашето съзнание. Ела с нас и ще бъдеш на сигурно място. Побързай.

— Как? — прошепна Джанет.

Вирна се надвеси над нея.

— Помниш ли Ричард?

— Разбира се. Пакости и чудеса, събрани в един човек.

Вирна се усмихна на истинността на определението.

— Той притежава дарбата, затова отидох да го търся, о има и още нещо. Той е роден с двете страни на магията като капак, е от рода Рал. Преди три хиляди години, по време на Голямата война предтеча на Ричард е създал магия, която забранявала на пътешествениците по сънищата от неговото време да обладават съзнанието на хората му. Тази магия се предавала с поколенията на онези от неговия род, които били родени с дарбата.

Джанет стисна още по-силно роклята на Вирна.

— Как? Как става това?

Вирна се усмихна.

— Толкова е просто, че чак не е за вярване. С най-могъщата магия понякога е така. Всичко, което трябва да направиш, е да му се вречеш във вярност — в сърцето си. Тогава магията му започва да те предпазва от пътешественика по сънищата. Докато Ричард е жив и се намира в този свят, Джаганг няма да може да влиза в съзнанието ти.

— Да се закълна във вярност на Ричард и ще съм свободна от Джаганг?

Вирна кимна пред слисаното лице на жената:

— Да.

— Какво трябва да направя?

Вирна вдигна пръст, за да потуши възраженията на Уорън. Падна на колене, придърпвайки Джанет след себе си.

— Повтаряй думите след мен, като се стремиш да ги осмислиш със сърцето си. Ричард е магьосник-войн и е наш водач в борбата срещу Джаганг. Ние се доверяваме изцяло на него, на сърцето му, с цялата си душа и сърце. Кажи думите след мен и им повярвай със сърцето си и ще се освободиш.

Джанет кимна и сключи молитвено длани. По бузите й потекоха сълзи. Вирна произнесе отдаването, правейки паузи, за да може Джанет да повтори думите след нея:

„Господарят Рал ни ръководи. Господарят Рал ни учи. Господарят Рал е нашата защита. В твоята светлина ние процъфтяваме. Твоята милост ни закриля. Твоята мъдрост е нашето смирение. Живеем, за да ти служим. Животът ни ти принадлежи.“

Джанет повтори като ехо думите на Вирна.

Вирна я целуна по бузата.

— Вече си свободна, приятелко. А сега да побързаме, трябва да изчезваме оттук.

Джанет сграбчи Вирна за ръкава.

— Ами другите?

Вирна се поколеба:

— Джанет, не бих искала нищо повече от това да освободя и другите ни Сестри, но в момента не мога да го направя. Трябва да тръгваме. По-късно ще се върнем за тях. Ако се опитаме сега, Джаганг ще ни хване. Дойдох за теб, защото си ми приятелка и те обичам. Ние петте се клехме винаги да си помагаме една на друга. Фийби вече е с нас. Оставаш само ти. Колкото и да ми се иска да освободя останалите Сестри, се налага да изчакаме. Обещавам ти, че няма да ги забравя, нито да ги оставя. Но сега не можем да го направим — не може всички наведнъж.

Джанет отпусна глава, забила поглед в пода.

— Джаганг уби Кристабел. Видях го с очите си. Писъците и още навестяват кошмарите ми. Писъците й и Джаганг.

Нещо сви Вирна в корема. Кристабел беше най-близката й приятелка. Не искаше да чува подробностите. Кристабел се бе обърнала към Пазителя.

— Точно затова искам да те измъкна оттук, Джанет. Страхът ми за теб и за онова, което ти причинява Джаганг, навестява моите кошмари.

Джанет вдигна глава.

— Ами Амелия? Те бе една от нас петте. Не можем да я оставим.

Вирна изгледа Джанет с равен поглед.

— Амелия е Сестра на мрака.

— Беше — поправи я Джанет. — Вече не е.

— Моля? — не повярва на ушите си Вирна.

Уорън се наведе напред.

— След като веднъж си се заклел пред Пазителя, не можеш да върнеш нещата назад. Не можеш ей така да се довериш на думите й, сестра Джанет. А сега да вървим. Тя се е клела на Пазителя.

Джанет поклати глава.

— Вече не. Джаганг я изпрати на някаква мисия, в която имаше замесена магия. За да може да изпълни мисия та си, беше принудена да измени на Пазителя.

— Не е възможно! — промълви Вирна.

— Вярно е — настоя Джанет. — Тя се върна. Отново е положила клетва пред Създателя. Говорих с нея. По цяла нощ седи и хлипа, целувайки безименния си пръст. Моли се на Създателя да й прости.

Вирна се приближи плътно до нея и я изгледа в очите.

— Джанет, чуй ме, видяла ли си я със собствените си очи да целува безименния си пръст? Напълно ли си убедена, че не е докосвала до устните си друг пръст?

— Бях до нея, опитвах се да я утешавам. Видях я — Джанет целуна пръста си и тихо произнесе клетва, че ако не казва истината, гръм да я удари.

— Просто така? Целува пръста си просто ей така?

— Да. Целува го и плаче, и се моли на Създателя да я убие заради онова, което е сторила.

— И какво е сторила?

— Не знам. Винаги щом я попитам, направо пощурява от крясъци и рев. Джаганг не й позволява да се самоубие. Контролира съзнанието й, както и на останалите от нас. Не би допуснал никоя от нас да се самоубие. Трябва да продължаваме да му служим. Вирна, не можем да оставим Амелия. Трябва да я вземем с нас. Няма да я оставя. Аз съм единствената й утеха тук и в целия свят. Нещата, които прави с нея Джаганг…

Вирна извърна глава. При мисълта да изоставят Амелия, когато тя се е отрекла от предишния си господар, стомахът я сви. Петте бяха най-добри приятелки близо сто и петдесет години — откакто бяха съвсем млади послушници.

Животът на Сестра на светлината е труден. Бяха се клели да си помагат една на друга винаги и във всичко.

— Вирна, тя е една от нас, отново е Сестра на светлината. Тя е една от нас петте. Моля те, Вирна. Предпочитам да остана, отколкото да я оставя сама тук.

Вирна погледна в тревожните очи на Джанет.

— Вирна, кара ни да го наричаме Негово сиятелство — треперейки от ужас промълви Джанет. — Ако нещо не му хареса, независимо по каква причина, ни праща да служим за една седмица в палатките.

Уорън повика Вирна с нарастващо нетърпение и тревога в гласа. Вирна му даде знак да замълчи.

— В палатките ли? Какво означава това?

Очите на Джанет отново плувнаха в сълзи.

— Дава ни на войниците за една седмица. Имаме златни халки на устните си, така че нямат право да ни убиват, тъй като жените със златни халки са собственост на Джаганг. Но като изключим това, имат право да правят абсолютно всичко друго. Дори възрастните Сестри биват изпращани в палатките. Джаганг го нарича урок по дисциплина, който всеки трябва да научи.

Джанет се свлече на колене, задавяйки се от стонове, покрила устата си с две ръце. Вирна се отпусна до нея, утешавайки я.

— Нямаш представя какво правят с нас хората на Джаганг — проплака Джанет. — Не можеш да си го пред ставиш, Вирна!

— Разбирам — прошепна Вирна. — А сега спокойно. Всичко е наред, ще те изведем оттук.

Джанет поклати глава в рамото на Вирна.

— Няма да оставя тук Амелия. Аз съм всичко, което тя има. Аз съм Сестра на светлината. Създателят никога има да ми прости, ако я изоставя. Ако го направя, все едно да изоставя дълга си към Него. Тя ми е приятелка. Тя върна при Светлината. Върна се при Създателя. Джаганг отново я прати в палатките. Ако не съм тук, когато се върне, ще полудее. Няма кой да я утеши. Сестрите на мрака не припарват до нея, а Сестрите на светлината не искат да й простят. Аз съм единствената й приятелка. Единствената, която й прости и я прие обратно в Светлината. Щом се върне от палатките, ще представлява едно кърваво парче месо. Нямаш представа какви са хората на Джаганг. Освен за счупена кост Джаганг не ни позволява да използваме дарбата си, за да се лекуваме една друга, щом се върнем от палатките. Казва, че това е част от урока, че душите ни може да принадлежат на Създателя, когато умрем, но в този живот Джаганг е властелин на телата ни. Можем да наместим счупените си кости, щом се върнем, но дотогава трябва да понасяме нечовешката болка наред с останалите неща. Ако не съм тук, когато Амелия си дойде, никой няма да иска да направи това за нея, никой няма да й е утеха.

Джанет почти бе изпаднала в истерия.

— Няма да тръгна без Амелия.

На Вирна й прилоша. Сърцето й щеше да се пръсне от ужас. В гърлото й се надигна буца. Каза с пречупен глас:

— Как издържате на всичко това?

Джанет притисна юмруци в сърцето си.

— Ние сме Сестри на светлината. Трябва да издържим заради Създателя.

Вирна се вгледа продължително в смутените очи на Уорън.

— Знаеш ли къде можем да я намерим? Може би ще успеем да я открием и да я отведем с нас?

Джанет поклати глава.

— Разпределят ни между палатките. Може да е навсякъде. Армията се е разпростряла на километри разстояние, във всички посоки. Наскоро тук бяха доведени още заловени жени. Крясъците са навсякъде, така че не можеш да тръгнеш по тях. Освен това ако тръгнем да се лутаме между палатките, няма да изкараме и пет минути, докато някоя ръка ни дръпне вътре.

— Колко? — попита Вирна. — Колко време остава до завръщането на Амелия?

— Пет дни, но няма да може да ходи поне ден след това, може би два дни.

Вирна се стараеше с всички сили да удържи гнева си.

— Никой не може да ми забрани да използвам дарбата си и да я излекувам.

Джанет вдигна глава.

— Права си. Тогава пет дни. Утре вечер е пълнолуние.

На четвъртия ден след пълнолунието.

— Дали ще можеш да напуснеш това място? За да се срещнем? Едва ли ще успеем да се промъкнем обратно.

— Не мога да се отдалечавам много. Дори не мога да си представя как сте успели да се промъкнете.

Вирна й се усмихна.

— Не напразно съм Прелат. Пък и Уорън помогна. Ще се върнем на четвъртия ден след пълнолунието.

— Вирна, има още нещо. Ако Джаганг не може да влезе в сънищата ми, ще заподозре, че нещо не е наред.

Вирна притисна длани в лицето си.

— Но ти вече се закле. Не можеш просто да се отречеш от клетвата си — така тя няма да означава нищо. Вече обрече сърцето си на Ричард.

— Значи трябва да внимавам.

— Ще се справиш ли? Ще успееш ли да направиш нещо?

Джанет притисна пръсти в устните си.

— Нима има друг избор? Ще се наложи.

Вирна извади дакрата си.

— Вземи. Поне да можеш да се защитаваш.

Джанет дръпна ръката си, сякаш й бяха подали отрова.

— Ако ме хванат с това нещо, ще изкарам в палатките най-малко година.

— Е, сега поне ще можеш да използваш дарбата си — Джаганг не може да ти попречи.

— Няма да има смисъл. Джаганг владее изцяло всички обитатели — Сестри и магьосници. Би било като да плюеш срещу бурята, ако се опитам да използвам дарбата си срещу тях.

— Знам. Точно затова не можем да се опитаме да освободим другите веднага. Няма да успеем. Сестрите на мрака ще ни се противопоставят и с помощта на тяхната Субстрактивна магия ще ни разкъсат на парченца. — Вир на стисна устни. — Джанет, сигурна ли си, че ще се справиш?

— Ако не помогна на Сестра в крайна нужда, тогава каква стойност има клетвата ми на Сестра на светлината? Една душа се завърна при нас от Пазителя, може да ни на учи как да върнем и останалите.

Вирна никога не бе помисляла за това. Уорън й правеше нетърпеливи знаци с очи. Скулите му потрепваха нервно.

Джанет също го забеляза. Сграбчи Вирна за раменете и я целуна по бузата. Обърна се и прегърна Уорън.

— Моля те, Вирна, тръгвайте, преди да е станало късно. Все ще издържа пет дни. Знам как да се кланям и пълзя пред Джаганг. А и напоследък е зает. Може би ще успея да се скрия от погледа му за толкова време.

— Добре. Къде ще се срещнем? Дойдохме по брега на Графан, не познавам разположението на местността.

— По брега ли? Значи сте минали покрай наблюдателницата, близо до пристанището.

— Да, видях наблюдателница, вътре имаше войници.

Джанет се наведе напред.

— Както сама каза, нищо не те спира да използваш силата си. Постовете се сменят по залез слънце. Изчакайте смяната и им затворете устите. Там ще можете да изчакате почти до сутринта. През нощта двете с Амелия ще сме при вас.

— Значи наблюдателницата. В четвъртата нощ след пълнолунието.

Джанет бързо я прегърна.

— Пет нощи и сме свободни. Побързайте. Изчезвайте оттук.

Уорън сграбчи Вирна за ръката и я издърпа навън.

ПЕТДЕСЕТ И ЧЕТВЪРТА ГЛАВА

Веднага щом се събуди — точно преди зазоряване, — Ричард излезе пред вратата на спалнята си, за да прочете сутрешния рапорт. За пръв път броят на загиналите за една нощ бе преминал хиляда. Хиляда трагедии в една-единствена нощ.

Улик, застанал недалеч, скръстил мощните си ръце на гърдите, попита за числото. Рядко събитие — Улик да зададе въпрос. Ричард не можеше да говори. Подаде листа на гарда си. Улик видя цифрата и въздъхна тежко.

Градът започваше да загива. Търговията бе разстроена дотолкова, че вече и храна се намираше едва. Дървеният материал, използван за отопление и готвене, се осигуряваше трудно. Цялата мрежа от услуги бе срината — или защото хората се страхуваха да правят каквото и да е в града, или защото бяха напуснали домовете си, или защото бяха мъртви. Единственото, което можеше да се намери в изобилие из улиците, бяха лекове.

На път за кабинета си Ричард се спря пред голямо пано, изобразяващо градския пазар. Собствената му сянка безмълвно се плъзна зад гърба му. От самата мисъл, че се връща при ужасната книга, му прилоша. Не напредваше, не намираше нищо ново. Беше се заровил в безкраен доклад за разследването на дейността на магьосник Рикер свързана с народ, наречен Андолианци. Беше му досадно написаното не му говореше почти нищо.

Нямаше сили да се наведе над книгата толкова рано този ден. Освен това дяволски се притесняваше за Райна. През последната седмица състоянието й се бе влошило. Нищо не можеше да направи за нея — нищо по-различно от онова, което е било направено за хилядата, загинали миналата нощ.

Шота бе казала на Калан, че Храмът на ветровете ще изпрати още едно съобщение. Ще им подскаже начин да влязат. Духът й бе споменал същото. Защо се бави? Нима ще пристигне, след като всички са мъртви?

Ричард се загледа през един източен прозорец и забеляза първите лъчи на сутрешното слънце, надигащи се между двете планини. По насъбралите се от запад облаци той разбра, че тази нощ ще има пълнолуние.

Тръгна към стаята на Калан. Трябваше да й се обади — да види нещо, което ще повдигне духа му. В края на коридора Улик се спря до Иган. Предишната нощ Иган бе стоял на пост пред стаята на Калан заедно с други войници от охраната.

На вратата едва не се сблъска с Нанси, която тъкмо излизаше от стаята.

— Калан стана ли вече?

Нанси затвори плътно вратата след себе си. Вдигна поглед и видя Улик и Иган. Бяха на достатъчно разстояние, за да не могат да я чуят.

— Да, Господарю Рал. Само е малко по-бавна тази сутрин. Не се чувства много добре.

Ричард стисна жената за ръката. Той самият бе забелязал, че последните няколко дни Калан е някак не в час. Но си бе наложил да не мисли за това. Усети как кръвта изпълва лицето му.

— Какво й е? Да не е… болна? Не е…

— О, не — побърза да каже Нанси, внезапно давайки си сметка, че му е изкарала акъла. — Няма такова нещо.

— Тогава какво й е? — настоя Ричард.

Жената потупа корема си ниско долу и се приближи по Ричард. Сниши глас почти до шепот:

— Просто месечният й цикъл, това е. Още няколко дни и ще свърши. Не бих ви казала нищо, държа да отбележа, но при тая чума не искам да се притеснявате. Само не й казвайте, че съм ви казала, че ще ми откъсне главата.

Ричард въздъхна с облекчение и се усмихна. Стисна с благодарност ръката на Нанси.

— Разбира се. Благодаря ти, Нанси. Нямаш представа какъв товар ми свали от плещите. Не бих издържал, ако…

Нанси го докосна по ръката и му се усмихна топло.

— Знам. Това е единствената причина да ви кажа истината.

След като Нанси се затътри нататък по коридора, Ричард почука на вратата. Калан тъкмо се канеше да отвори и с изненада го видя да стърчи пред нея.

Усмихна му се.

— Заблуждавала съм се.

— За какво?

— По-красив си, отколкото те помня.

Ричард се усмихна широко. Стана му леко. Тя се повдигна на пръсти и протегна шия към него, а той й лепна бърза целувка.

Хвана я за ръката.

— Отивам да видя Райна. Ще дойдеш ли с мен?

Тя кимна. Веселостта й изведнъж се стопи. Бердин ги посрещна близо до стаята, която обитаваха двете с Райна. Очите й бяха зачервени и мътни. Беше с червената си униформа. Ричард не попита защо.

— Господарю Рал, моля те, Райна иска да те види.

Ричард я прегърна през раменете с една ръка.

— Натам сме тръгнали. Хайде.

Ричард не попита Бердин как е. Беше очевидно, че притеснението и е нечовешко.

— Бердин, има хора, които се оправят от чума. Не познавам по-силен човек от Райна. Тя е Морещица. Сигурен съм, че ще е сред онези, които се оправят.

Бердин кимна вдървено.

Райна лежеше на леглото си. Беше облечена в червената си кожена униформа. Застанал на прага, Ричард се обърна към Бердин и прошепна:

— Защо е облечена? — Остави неизречен въпроса за червената дреха.

Бердин го стисна за ръката.

— Помоли ме да я облека в червената й униформа на Морещица — тя потисна болезнен вик. — За последната битка.

Ричард се отпусна на колене пред леглото. Полуотворените очи на Райна се извърнаха към него. Лицето й бе плувнало в пот. Долната й устна трепереше.

Стисна Ричард за ръката.

— Господарю Рал… моля те, изведи ме да видя Реджи!

— Реджи!

— Катеричките… моля те, искам да нахраня Реджи. Онзи, с липсващото парченце от мъничката опашка.

Ричард й се усмихна със сломено сърце.

— За мен би било чест.

Вдигна я в прегръдките си. Беше доста отслабнала. Почти не я усещаше в ръцете си. Понесе я по коридорите, Райна бе обвила с немощна ръка врата му, заровила глава в рамото му. От едната му страна вървеше Бердин, хванала Райна за ръката. От другата бе Калан. Улик и Иган ги следваха на известно разстояние отзад. Войниците, които срещаха по пътя си, се отдръпваха встрани, заболи глави в земята, и мълчаливо отдаваха чест със свити към гърдите юмруци.

Почестите този път бяха за Райна.

Навън в двора Ричард се спря. Утрото бе обляно от светлината на изгряващото слънце. Ричард седна на една каменна пейка и вдигна Райна в скута си. Бердин приседна край главата й, Калан — от другата й страна. Улик и Иган застанаха недалеч зад тях. Ричард видя по каменните лица на двамата силни мъже да се търкулват сълзи.

— Ето — каза Ричард на Калан и посочи с брадичка, — дай ми онази кутия.

Калан се обърна и разбра какво има предвид той. Под пейката бе оставил кутия, пълна със семена. Отвори я и му я подаде.

Ричард загреба шепа и хвърли семената на земята пред тях. Сипа малко в съсухрената ръка на Райна.

Не след дълго две катерички, размахващи опашки, се затичаха през ливадата. Ричард ги бе хранил достатъчно пъти, за да се научат малките животинчета, че появата на хора означава храна. Натъпкаха бузите си със семена — колкото се може повече, — като в същото време се мъчеха да се изблъскат една друга.

Райна ги наблюдаваше с полуоворени очи. Агиелът й се поклащаше на китката на ръката, която държеше Бердин. Двете катерички, с натъпкани бузи, забързаха към хралупите си, за да приберат плячката. Райна протегна ръка и положи длан на камъка. Разтвори пръсти. Дишането й бе плитко и кухо.

Бердин нежно я погали по челото.

Откъм храсталака се появи друга катеричка. Тръгна към тях, застина на място, сякаш проверявайки за опасност, после пробяга и остатъка от пътя. От малката опашница липсваше крайче.

— Реджи — едва промълви Райна.

След миг спря. Усмихна се, щом животинчето се покатери в ръката й. Доволен, се обърна и продължи да тъпче бузите си, притискайки с крачета пръстите на Райна, за да преподреди семената в устата си. Райна успя лекичко да се засмее. Бердин я целуна по челото.

— Обичам те, Райна — прошепна тя.

— Обичам те, Бердин.

Ричард усети как мускулите на Райна се отпускат. Тя издъхна в ръцете му, хранейки Реджи от дланта си.

ПЕТДЕСЕТ И ПЕТА ГЛАВА

Калан стоеше зад Ричард, който се бе отпуснал на стола в кабинета си, ръцете й обвиваха врата му, лицето й, обляно в сълзи, се притискаше до главата му.

Ричард въртеше в ръка Агиела на Райна. Бердин му бе казала, че Райна е пожелала той да го вземе. Бердин бе помолила за разрешение да отиде в Кулата, за да съобщи на Кара. Освен това бе пожелала да отиде да поеме дежурството си при Плъзгата, тъй като през последните три дни Кара бе стояла неотлъчно там. Ричард й каза, че може да прави каквото си иска, да стои там колкото си иска, а ако пожелае той да я смени или да поседи с нея, е готов да го направи. Тя отвърна, че иска да остане за малко сама.

— Защо Храмът още не е изпратил съобщение?

Калан го погали по косата.

— Не знам.

— Какво ще правим? — попита той. Не бе въпрос, на който очакваше отговор. — Наистина не знам какво ще правим.

Калан прокара длани по раменете му.

— Мислиш ли, че в записките от процеса ще намериш отговор.

— Не бих се учудил, ако стигна до нужната ми информация в най-последното изречение на книгата. — Той бавно поклати глава. — Много преди да съм успял да преведа цялата книга, всички ще сме мъртви.

Ричард закачи Агиела на Райна на врата си, при амулета. Червеният цвят на Агиела си пасваше с рубина.

Във въздуха надвисна тягостна тишина, след малко той проговори:

— Джаганг ще спечели.

Калан извърна главата му към лицето си.

— Не го казвай. Моля те, никога не го казвай.

Той се насили да се усмихне.

— Да, права си. Ще го победим.

На вратата се почука. Щом Ричард попита кой е, в процепа се подаде главата на Улик.

— Господарю Рал, генерал Кърсън пита дали можете да му отделите минутка време.

Калан го потупа по рамото.

— Отивам да съобщя на Дрефан и Надин за Райна.

Ричард я изпрати до вратата. Генерал Кърсън чакаше в коридора с обичайния куп рапорти в ръцете.

— Ще те настигна.

Калан остави Ричард да чуе рапортите, Иган я последва. Беше й странно да я охранява само Иган, без Морещица. Винаги преди някоя от тях се навърташе покрай нея.

— Майко Изповедник — каза Иган, — преди малко в Двореца пристигнаха посетители. Искаха да се срещнат с вас и Господаря Рал. Казах им, че сте заети. Не исках да товаря допълнително Господаря Рал.

— Приемната сигурно е пълна с хора, които искат да ни видят — при всичките неприятности.

— Не са в Приемната. Стражите ги вкараха в една от Другите зали за гости. Не че са нахални, като някои от другите представители, които съм виждал, но са настоятелни по доста странен начин.

Калан се намръщи и изгледа русокосия, едър Д’Харанец.

— Какви са? Поне това успя ли да разбереш?

— Казаха, че са Андолианци.

Калан се закова на място и стисна Иган за мощната ръка.

— Андолианци! И стражите са ги пуснали! Пуснали са Андолианци в Двореца!

Иган свъси вежди.

— Не знам как са влезли. Чух само, че са тук. Някакъв проблем ли има, Майко Изповедник?

Ръката на мъжа вече бе намерила меча.

— Не, няма проблем. Просто… добри духове, как да ти обясня що за хора са Андолианците… — Тя се опитваше да намери точните думи: — Те не са точно… хора.

— Какво имате предвид?

— Те са магически същества, които живеят в Средната земя. В Средната земя живеят хора, притежаващи различни видове магия. Понякога е трудно да се разграничат. Има такива, които са по-скоро други същества, не точно хора. Като Андолианците.

— Магия? — попита Иган, явно недоволен. — Опасни ли са?

Калан въздъхна, реши да не ходи там, където бе тръгнала, и вместо това се запъти към мястото, където Иган й каза, че се намират Андолианците.

— Не точно. Поне не обикновено. Не и ако знаеш как да се държиш с тях. Никой не знае много за Андолианците. Оставили сме ги да си живеят живота. Повечето народи в Средната земя силно ги ненавиждат. Андолианците крадат. Не защото нещо е непременно ценно, а просто защото обичат вещите. Предимно лъскавите. Парче стъкло, златна плочка, копче — за тях е все едно. Хората не ги обичат, защото изглеждат почти като и теб и би трябвало да се очаква от тях човешко държание. Но всъщност не са точно хора. Обикновено се появяват тук и там просто от любопитство. Не ги пускаме в Двореца, защото създават смут. Най-добре е просто да бъдат държани навън. При магията която притежават, ако се опиташ да ги укротиш, могат да станат доста отвратителни. Наистина досадни.

— Мога да кажа на войниците да ги изгонят.

— Не. Ще бъде грозно. В отношенията с тях е нужно да се спазва строг протокол. Аз ще се оправя с тях.

— Как?

— Андолианците обичат да носят съобщения. Доставя им удоволствие повече от всичко друго — дори от лъскавите предмети. Обичат да разнасят съобщения между хората. Предполагам, че така се чувстват по-свързани с човешката си страна — когато са полезни в човешки дела. Някои в Средната земя ги използват именно за това. В ръцете на Андолианците съобщението ти е на по-сигурно място, отколкото при всеки друг куриер. И са готови да го направят за едно лъскаво копче. Понякога дори и без това. Умират да предават съобщения. Трябва само да им възложа съобщение, което да предадат, и ще тръгнат на мига. Това е най-лесният начин да се отървеш от Андолианци.

— От всичките ли? — попита Иган и се почеса недоверчиво по главата.

— Всичките? Добри духове, не ми казвай, че са повече от една двойка.

— Седем. Шест жени, които изглеждат еднакви, и един мъж.

Калан едва не се спъна.

— Не мога да повярвам. Сигурно са легат Риши и шестте му жени — всичките са сестри. Шестте сестри са родени от едно… котило. Андолианците вярват, че единствено котило от шест женски индивида са достойни да станат съпруги на легата.

Главата на Калан се завъртя, опитваше се да се съсредоточи въпреки мъката си по Райна и отчаянието от всичките тези смърти. Трябваше да измисли къде да изпрати Андолианците — трябваше да измисли съобщение. Може би нещо, свързано с чумата. Може да ги изпрати някъде с предупреждение за чумата. Може би някъде в Дивото. Повечето народи в Дивото приемаха Андолианците по-добре от всякъде другаде в Средната земя.

Всички коридори, обикалящи помещението, където се бяха настанили Андолианците, бяха пълни със стражи, наизвадили оръжия. Щом Калан и Иган приближиха, двойка войници с вдигнати копия им отвориха двете крила на тежката махагонова порта.

Залата за гости, в която чакаха Андолианците, бе една от най-скромните, без прозорци. По продължение на тъмните стени бяха подредени гранитни блокове, върху които се виждаха всякакви скулптури — от бюстове на владетели до фермер със стадото си — повечето изработени от блед мрамор. Зад всяка скулптура или скулптурна група се спускаше богато украсена червеникавокафява драперия, която се разделяше на две над фигурата и се заканваше отстрани, на еднакви постаменти от тъмновиолетов мрамор, разположени между скулптурите. Това внушаваше усещането, че всяко произведение е показано на сцена, с вдигнати завеси.

От тавана, на изящни вериги, висяха четири групи лампи с орнаментирани стъклени похлупаци. Поради тъмния интериор десетките запалени лампи не можеха да създадат в стаята нещо повече от приглушена атмосфера. На черния мраморен под се издигаха три тежки, тъмни маси.

Андолианците стояха пред една от тях. Шестте сестри бяха високи и елегантни, Калан не можеше да ги различи. Косите им бяха боядисани в яркооранжево, с втъкнати цветове от хасетов храст — типичен за родината им, която никак не бе близко. Бяха пропътували доста път, докато стигнат до Ейдиндрил. Огромните им, кръгли, черни очи наблюдаваха приближаването на Калан. Оранжевите им коси, сплетени на стотици малки плитчици, правеха жените да изглеждат сякаш си бяха сложили перуки от оранжева прежда. В косите им бяха вплетени всякакви малки, лъскави нещица — копчета, парченца метал, златни и сребърни монети, стъкълца, парченца обсидиан — всякакви дрънкулки, които им се бяха сторили достатъчно бляскави, за да задоволят вкуса им.

Шестте бяха облечени в семпли, но елегантни бели роби от лъскав сатенен материал. Въпреки всичко, което Калан знаеше за Андолианците — като например това, че дори най-обикновена буря може да ги накара да се заровят под храст или в дупка, търсейки прикритие, — в шестте жени пред нея имаше нещо достолепно. Калан си помисли, че така и би трябвало да бъде — в крайна сметка те бяха съпругите на легата — водача на Андолианците.

Самият легат бе по-дребен от жените си и доста по-възрастен. Като се изключат огромните му черни очи, приличаше на обикновен официален гост. Всред бялата му коса проблясваше плешиво теме, намазано с някаква помада, за да лъщи. Носеше роба, подобна на тези на жените си, но от златист материал, със зашити блещукащи предмети по ръбовете. На всеки пръст имаше поне по един пръстен. От разстояние можеше да ти се стори, че е достолепен богат господин. Отблизо приличаше на побъркан просяк, изровил бунището безполезни вещи, изхвърлени от нормалните хора. Очите на легат Риши бяха зачервени и погледът му изглеждаше мътен. Хилеше се тъповато и се поклащаше. Калан не го бе виждала често, но не си го спомняше в такова състояние.

Шестте сестри се подредиха в редица пред него. Изправиха се, пъчейки гордо гърди.

— Споделяме луната — каза една от тях.

— Споделяме луната — повтори Калан традиционния им поздрав между жени. Затихващите гърчове в корема й напомниха, че поздравът има повече от едно значение.

Останалите една по една повториха думите. Огромните черни очи, мигащи насреща й, я накараха да потръпне. Щом приключиха с официалните поздрави, шестте се разделиха на две групи по три и отстъпиха назад, заставайки от двете страни на съпруга си.

Легатът вдигна ръка, сякаш крал поздравява тълпата. Ухили се слабоумно. Калан смръщи чело пред странното му държание, макар да не бе сигурна, че за Андолианците то е наистина странно.

— Споделяме слънцето — завалено каза той.

— Споделяме слънцето — отвърна Калан, но той изобщо не й обърна внимание. Погледът му бе насочен към Ричард, който тъкмо влизаше в залата като буреносен облак.

— Какви са тия приказки за луната? — попита той, щом застана до Калан.

Тя го хвана за ръката.

— Ричард — предупредително започна тя, — това е легат Риши и шестте му съпруги. Те са Андолианци. Просто си разменихме традиционните им поздрави, това е.

Лицето му се отпусна.

— О, ясно. Когато споменаха нещо за луната, си по мислих… — Той изведнъж пребледня. — Андолианци — прошепна на себе си. — Магьосник Рикер е имал вземане-даване с Андолианци… — Той явно потъна в объркани мисли.

— Споделяме слънцето — ухилено повтори легат Риши. — Женските споделят луната. Женски и мъжки споделят слънцето, но не и луната.

Ричард потърка чело. Сякаш започваше да си припомя нещо, заедно с това смущението му нарастваше. Калан стисна за ръката, надявайки се да разбере намека й да я застави тя да се оправя. Обърна се към легата:

— Легат Риши, бих искала…

— Съпругът ни пи питие, което го прави щастлив — каза една от жените, сякаш това бе удивителна новина. — Продаде част от скъпоценностите си, за да се сдобие с него — Лицето й придоби объркано изражение. — Питието го прави муден, иначе щяхме да сме пристигнали по-рано.

— Благодаря, че ме информирахте — каза Калан. Човек трябваше винаги да благодари на Андолианците — за всяко нещо, което научава за тях. Споделянето на информация, касаеща самите тях, се считаше за изключително благоволение.

Калан още веднъж насочи вниманието си към легата.

— Легат Риши, бих искала да ми направите услугата да предадете изключително важно съобщение.

— Съжалявам — отвърна легатът. — Не можем да носим съобщение от вас.

Калан остана като гръмната. Не беше чувала някой Андолианец някога да е отказвал да отнесе съобщение.

— Но защо?

Една от шестте се наклони към Калан.

— Защото вече носим съобщение от изключителна важност.

— Така ли?

Огромните й черни очи примигваха.

— Да. Върховна чест. Съпругът ни носи съобщение от луната.

— Моля? — прошепна Ричард.

— Луната изпраща съобщение от ветровете — завалено промълви легатът.

Калан почувства как светът замръзва на място.

— Трябваше да сме тук по-рано, но съпругът ни спираше много пъти, за да пие от питието на щастието.

Калан усети как в цялото й същество се промъква леден ужас.

— Да сте тук по-рано! — повтори Ричард. — Докато всичките тези хора тук измираха, вие сте си пили питието? — Гласът му ехтеше като гръм. — Райна умря, защото сте си пили питието!

Ричард внезапно избухна, полетя като стрела напред и блъсна легата толкова силно, че онзи се строполи върху масата.

— Хората умират, а вие сте си пили питието! — боботеше гръмогласно Ричард, скочил върху масата.

— Ричард, недей! — изкрещя Калан. — Той има магия!

Калан мерна неясна червена сянка да прелита отстрани. Кара се бе спуснала към масата и само след миг Ричард бе проснат на пода.

Легат Риши се изправи, преливащ от ярост. От устата му капеше кръв.

От ръцете му започнаха да бликат танцуващи ивици светлина и да прехвърча непрогледен мрак. Двете сили се събраха в гърдите му, щом той се надигна. Събираше магията си, готвейки се да я освободи срещу Ричард. Ричард посегна към меча си.

Кара отново го блъсна и посегна към легата, удряйки го по разкървавената уста с опакото на ръката си. Легатът се замята, пренасочвайки яростта си към Морещицата. Бърза като котка, Кара се завъртя покрай него, удари го, отвличайки вниманието му от Ричард. Той тръгна след нея.

Вече събрал магията си, и я освободи срещу Кара. Във въздуха отекна глух тътен, в същото време стаята се залюля. Легатът политна и тръгна да се свлича със стон. Кара бе до него, преди да е докоснал земята. Агиелът й намери врата му.

— Вече си мой — ухили му се тя, докато той се гърчеше от болка. — Магията ти вече ми принадлежи.

— Кара! — изкрещя Калан. — Не го убивай!

Шестте сестри се бяха скупчили една в друга и трепераха от ужас. Калан ги докосна нежно с ръка, уверявайки ги че нищо няма да им се случи.

— Кара, не го наранявай — повтори тя. — Той носи съобщение от Храма на ветровете.

Кара вдигна глава. Погледът в очите й беше особен.

— Знам. Дошло е при него чрез магията му. Магията му сега е моя. Съобщението, което носи, е в магията му.

Ричард пусна меча обратно в ножницата си.

— Да не искаш да кажеш, че знаеш съобщението?

Кара кимна, сините й очи бяха плувнали в сълзи.

— Знам го, заедно с него. Споделям магията му, а също и съобщението, което носи в себе си.

— Улик, Иган — повика ги Ричард, — изведете войниците. Затворете вратите. Всички да излязат.

Докато двамата гардове изкарваха войниците навън, Ричард сграбчи легата за робата и го повдигна. Сложи го да седне на стол. Изправи се над жалкия, задъхан Андолиански водач. Едва сдържайки чувствата си, сграбчи в юмрук Агиела на Райна и амулета. Посочи с пръст лицето на легата, скулите му изпъкнаха.

— Да чуем съобщението. И ще е добре да не се опитваш да лъжеш. Докато си се бавил, пиейки по пътя, хиляди хора измряха.

— Съобщението на ветровете е за двама души.

Ричард вдигна глава. Думите бяха произнесени не само от легата, но и от Кара. Тя ги бе казала заедно с него.

— Кара, ти знаеш съобщението!? Също както и той?

Кара изглеждаше толкова изненадана, колкото и Ричард.

— Дойде… казвам го, щом той си отвори устата. Знаех, че носи съобщение. Той също не го знаеше, преди да понечи да го каже. Научих го в момента, в който го научи той.

— За кого е съобщението?

Калан знаеше.

— За магьосник Ричард Рал и за Майката Изповедник Калан Амнел — отново заедно произнесоха двамата.

— Какво гласи? — попита Ричард.

Калан знаеше. Приближи се до Ричард и стисна ръката му с всичка сила.

В стаята бяха само Ричард, Калан, Кара, легат Риши и шестте сестри, скупчени край масата. Лампите осветяваха с приглушена светлина, сякаш фитилите им внезапно бяха намалени. Това обвиваше всички в призрачна, нереална пелена.

Легатът, с пусто лице, сякаш бе изпаднал в транс. Стана от стола, от брадичката му продължаваше да капе кръв. Вдигна ръка, сочейки към Ричард. Този път проговори само той:

— Ветровете те призовават, магьоснико Ричард Рал. Магия бе открадната от ветровете и използвана в този свят, за да причини зло. За да проникнеш в Храма на ветровете, трябва да се ожениш. Невестата ти се нарича Надин Брайтън.

Неспособен да каже каквото и да е, Ричард вдигна ръката на Калан и я притисна до сърцето си, държейки я между дланите си.

Кара вдигна ръка, посочвайки Калан. Този път проговори само тя — със студен, безсърдечен глас:

— Ветровете те призовават, Майко Изповедник Калан Амнел. Магия бе открадната от ветровете и използвана в този свят, за да причини зло. За да помогнеш на магьосник Ричард Рал да проникне в Храма на ветровете, трябва да се омъжиш. Съпругът ти ще се нарича Дрефан Рал.

Ричард се свлече на колене. Калан го последва. Беше си мислила, че ще почувства нещо. Обзе я единствено празнота. Беше като в сън.

Беше си мислила, че никога няма да се случи. Сега, когато се случваше, й се стори, че всичко се развива твърде бързо — сякаш политаше от ръба на скала, в последния миг посягаше да се хване за нещо, но не намираше за какво. И потъваше в бездънната черна пропаст. Край. Всичко свърши. Животът й, мечтите й, бъдещето й, радостта й — всичко свърши. Остава само да извърви пътя си.

Пепелявото лице на Ричард се вдигна от краката на Кара.

— Кара, моля те. Умолявам те, не ни причинявай това — гласът му бе сломен. — Добри духове, моля те, Кара, не ни причинявай това.

Студените сини очи на Кара се заковаха в него.

— Не аз го правя. Аз само нося съобщението от ветровете. Двамата трябва да го приемете, ако искате да влезе те в Храма на ветровете.

— Защо е необходимо и Калан да се жени?

— Ветровете желаят девствена невеста.

Ричард стрелна Калан с поглед. Отново погледна Кара.

— Но тя не е девствена.

— Напротив, девствена е — отвърна Кара.

— Не! Не е!

Калан долепи лице до бузата на Ричард и се сгуши в него.

— Да, Ричард — прошепна тя, — на този свят съм девствена. Шота ми каза, че за духовете само това е от значение. В този свят, нашия свят, света на живите, аз съм девствена. Бяхме заедно в друг свят. Това не се брои тук.

— Но това е лудост — прошепна дрезгаво той. — Това е истинска лудост.

— Изискванията на духовете са изпълнени — каза Кара.

— Това е единственият шанс, който ще ви бъде предоставен — обади се легатът. — Ако не се възползвате ветровете няма да имат задължение да донесат лек.

— Моля те, Кара — прошепна Ричард, — моля те, не прави това… Не може да няма друг начин.

— Има само един начин — Кара, в червената си кожена униформа, се надвеси над тях. — От вас зависи да поправите нещата. Трябва да се съгласите. Ако не отвърнете на призива, втори няма да има и освободената магия ще помете всичко.

— Ветровете искат да чуят отговора ви — каза легатът. — И двамата трябва да се съгласите по собствена воля. Бракът трябва да е консумиран във всичките му аспекти. До живот. И двамата трябва да подходите с честни на мерения и да бъдете верни на онзи, с когото се обвързва те.

— Той говори истината на ветровете. Какъв е отговорът ви? — попита Кара с леден глас.

През пелена от сълзи Калан се вгледа в очите на Ричард. Видя как всичко в него гине.

— Това е наш дълг. Само ние можем да спасим тези хора. Но ако ти пожелаеш, съм готова да отвърна „не“, Ричард.

— Колко още Райни ще загинат в ръцете ми? Не бих могъл да те помоля да се обречеш на мен за сметка на друг живот.

Калан преглътна вика си:

— Има ли нещо… знаеш ли някакъв начин да спрем чумата?

Ричард поклати глава. Като обяви:

— Съжалявам. Предадох те. Не открих начин.

— Не си ме предал, Ричард. Не мога да понеса мисъта, че ще се превърнем в причина за още смърти — на Райна. — Тя го прегърна през врата. — Толкова те обчам, Ричард.

Голямата му ръка задържа главата й до гърдите му.

— Значи сме съгласни. Трябва да го направим.

Ричард се изправи, издърпвайки я след себе си. Тя имаше да му казва толкова много. Не й идваха думи. Щом погледна в очите му, разбра, че не е необходимо.

Обърнаха се към Кара и легата.

— Съгласен съм. Ще се оженя за Надин.

— Съгласна съм. Ще се омъжа за Дрефан.

Калан се отпусна в ръцете на Ричард, загубила контрол над себе си, потънала в сълзи. Зарида неудържимо. Ричард я прегърна, почти изстисквайки живота от нея.

Кара и легатът изведнъж се озоваха при тях и ги разделиха.

— И двамата се обрекохте на други — каза Кара. — Вече не можете да правите това. Всеки от вас трябва да е верен на партньора си.

Калан се вгледа в очите на Ричард. И двамата знаеха, че това е била последната им прегръдка. В този миг светът рухна.

ПЕТДЕСЕТ И ШЕСТА ГЛАВА

Калан и Ричард седяха разделени, помежду им се бяха настанили легатът и Кара. Калан чу как вратата се отвори. Бяха Надин и Дрефан. След като Улик ги въведе, затвори вратата. Ричард се изправи и прокара пръсти през косата си. Калан все още не искаше да пробва възможностите си да е права. Цялата й сила се бе изплъзнала през пръстите, всичко бе обречено на дълга.

Надин огледа присъстващите: легата, шестте му жени, Калан и накрая Ричард, който се запрепъва към нея. Беше забил очи в пода.

— Двамата знаете, че чумата бе задействана от магия. Казах ви, че от Храма на ветровете е била открадната магия. Храмът изпрати изисквания, които трябва да изпълня, ако искам да вляза вътре и да спра чумата. Храмът иска и Калан, и аз да се оженим. Той изпрати изискванията си за кого трябва да се оженим. Съжалявам че трябваше и вие двамата да бъдете… забъркани в това. Не знам каква е причината. Храмът не дава обяснения защо трябва да стане така — казва само, че това е единственият ни шанс да спрем чумата. Не мога да насилвам никой от двама ви да се включи. Мога само да ви помоля. — Ричард се покашля, опитвайки се да стабилизира гласа си. Вдигна ръката на Надин. Не можеше да я погледне в очите. — Надин, ще се омъжиш ли за мен?

Надин моментално погледна Калан. Майката Изповедник бе надянала Изповедническото си лице — както я бе учила майка й. Дългът — както я бе учила майка й.

Надин огледа останалите, после отново спря поглед върху главата на Ричард.

— Обичаш ли ме, Ричард?

Той най-сетне успя да я погледне.

— Съжалявам, Надин. Не. Не те обичам.

Отговорът не я смути. Калан бе сигурна, че го е очаквала.

— Ще се омъжа за теб. Ще те направя щастлив. Ще видиш. С времето ще се научиш да ме обичаш.

— Не, Надин — прошепна той, — няма. Ще бъдем съпруг и съпруга, ако се съгласиш, и ще ти бъда верен, но сърцето ми винаги ще принадлежи на Калан. Съжалявам, че трябва да ти кажа толкова сурови неща, когато те молил да се омъжиш за мен, но не искам да те лъжа.

Надин се замисли за миг.

— Е, има много нагласени бракове, а накрая всичко тръгва добре. — Тя му се усмихна. На Калан й се стори че вижда съчувствие в усмивката й. — Тази сватба е нагласена от духовете. Това означава нещо. Ще се омъжа за теб, Ричард.

Той се обърна към Калан. Беше неин ред. Тя мерна в тези оловносиви очи някакво пламъче — ярост. Калан знаеше, че в този миг цялото му същество се раздира на малки парченца — също както и нейното. Не разбра как се озова пред Дрефан. При първия опит гласът й не пожела да излезе от устните. Просто отказа. Опита пак:

— Дрефан… ще… ще станеш ли… мой съпруг?

Сините му очи на Рал я огледаха от глава до пети напълно безстрастно. Нещо я накара да си припомни ръката му между краката на Кара. Едва се въздържа да не повърне.

— Както каза Надин, няма какво да се направи, щом духовете са нагласили нещата. Предполагам, няма никакъв шанс да се надявам някога да започнеш да ме обичаш?

Устните й трепереха, не можеше да вдигне очи от пода. Гласът не се подчиняваше на волята й. Поклати глава.

— Е, няма значение. Въпреки това може би ще изживеем и хубави мигове заедно. Ще го направя. Ще се оженя за теб, Калан.

Тя с радост си помисли, че не бе споменавала пред Ричард за онова, което бе направил Дрефан с Кара. Ако му бе казала, той можеше да си изпусне нервите, докато Дрефан изказва съгласието си, и ръката му да извади меча. Кара и легатът пристъпиха напред.

— Значи, съгласието е дадено — казаха те в един глас. Отровете са доволни, че всички замесени са съгласни.

— Кога? — попита дрезгаво Ричард. — Кога ще е сватбата, трябва да…? И кога ще мога да вляза в Храма на ветровете? Хората умират. Трябва да помогна на ветровете да се спре това.

— Тази нощ — казаха едновременно Кара и легатът, бавно тръгваме за връх Кимермост. Тази нощ ще [ите. Веднага щом пристигнем там.

Калан не попита как ще стигнат на място, което вече не е там. Всъщност не я интересуваше. Единственото, За което мислеше, бе, че тази нощ ще се оженят.

— Съжалявам за Райна — каза Надин на Ричард.

— Как е Бердин?

— Не е добре. Отиде в Кулата.

Ричард се обърна към Кара:

— Може ли да спрем там пътьом? Трябва да й кажа какво става. Тя ще трябва да остане да пази Плъзгата, до като се върнем. Не мога да замина, без да й кажа.

— Бих искала да й дам нещо, за да облекча мъката й — каза Надин.

— Разрешава се — отсече Кара с онзи ужасен леден глас.

Щом Ричард й съобщи вестта, Бердин остана като гръмната. Обви с ръце врата му и зарида, споделяйки мъката му. Плъзгата ги наблюдаваше от кладенеца, мръщейки се с любопитство. Надин вадеше от разни кесийки прахчета, разбъркваше ги и обясняваше на Бердин кога и как да ги взима. Обещаваше й, че така по-леко ще понесе болката. Ричард се опита да каже на Бердин всичко, което можеше да и е нужно като информация.

Калан имаше чувството, че усеща хода на времето през тялото си. Сякаш потъваше все по-надълбоко в някаква бездънна черна дупка.

— Трябва да тръгваме — каза Кара, прекъсвайки суетенето. — Чака ни здрава езда, за да стигнем, преди да е изгряла пълната луна.

— Как ще намеря Храма на ветровете? — попита Ричард.

— Няма ти да намериш Храма на ветровете — отвърна Кара — Храмът на ветровете ще намери теб. Ако всички изисквания са изпълнени.

Надин вдигна чантата си пред Ричард.

— В такъв случай мога ли да я оставя тук? След като така или иначе ще се връщаме, няма смисъл да я мъкна — тежка е.

— Разбира се — отвърна Ричард с абсолютно монотонен глас.

Докато отиваха към конете, Калан трябваше да върви зад Ричард, до Дрефан. Надин докосваше гърба на бъдещия си съпруг. Тя честно се стараеше да потиска радостта си от триумфа и въпреки това докосването й говореше красноречиво — сега той й принадлежи.

В края на пътя, извеждащ от Кулата, докато се отдалечаваха от града, Калан чуваше трополенето на каручките с трупове, подвикването на каруцарите към хората да изнасят мъртвите от домовете си. Скоро това щеше да свърши — веднага щом чумата бъде победена. Единствено в тази мисъл успяваше да намери капчица утеха. Децата и техните родители щяха да живеят. Защо само не се случи по-рано, за да бъде спасена и Райна. Бердин не го каза на глас, но Калан знаеше, че мисълта крещи неистово в главата й.

Ричард бе заповядал на всичките си гардове да остават в Ейдиндрил. Когато Улик и Иган видяха погледа в очите му, не помислиха да възразят. Само Ричард и Нали, Калан и Дрефан, Кара и легатът, заедно с шестте си жени, поеха към връх Кимермост.

Калан не знаеше как ще се развият нещата, как ще проникнат в Храма на ветровете. Ричард също нямаше представа. Не изпитваше ни най-малко любопитство. Единственото, за което мислеше, бе, че Ричард ще се ожени за Надин. Тя бе сигурна, че и той не мисли за друго освен за предстоящата й сватба с Дрефан. Докато яздеха, Дрефан им разказваше истории, опита се да ги забавлява, да повдига духа им. Калан почти не го чуваше. Гледаше гърба на Ричард. Единствената необходимост, която изпитваше, бе, когато той погледне назад — както правеше от време на време, — нейният поглед да е там.

Не можеше да не го гледа. И при все това погледът му я прорязваше като нажежено желязо през сърцето.

Красивата планинска местност, през която яздеха, не разведри душата й — тучните поля, избуялите папрати, напъпилите дървета. Денят бе топъл в сравнение с пролетното време до момента, но небето бе натежало от мрачни облаци. Преди края на деня може би щеше да се надигне буря. Андолианците се свиваха раболепно всеки път, щом погледите им се срещнеха.

Калан се загърна по-плътно в наметалото си. Помисли си за синята сватбена рокля в чекмеджето на скрина й, с която бе планирала да се омъжи за Ричард. Усети как в душата й се надига гняв срещу него. Беше я изкушил да си помисли, че и тя може да има своя любов, щастие. Беше я изкушил да забрави, че за нея съществува единствено дългът. Беше я изкушил да го обикне. Когато осъзна, че изпитва гняв към него, очите й отново се изпълниха със сълзи, които потекоха по бузите й в безмълвно, мъчително отчаяние.

Сети се за първата им среща. Времето, когато бягаше от убийците на Мрачния Рал, а Ричард й бе помогнал, й се струваше толкова далечно. Помисли за всичко, което бяха правили заедно. За всичките пъти, когато бе стояла на пост, за да бди над съня му. Когато го бе гледала, представяйки си, че тя е най-обикновена жена, която би могла да се влюби — а не Изповедник, която няма право да разкрива чувствата си и трябва да живее живот, изпълнен единствено с дълг. И въпреки това Ричард бе намерил начин тя, Изповедникът, да може да има свой любим. Сега всичко това се о превърнало в пепел. Защо духовете им причиняват това? Спомни си разговора с Шота и с духа и отговорът дойде в главата й. Има не само добри, но и зли духове. В тази работа бяха замесени злите. Те го искаха, те бяха пожелали цената за тази пътека.

Тези духове бяха много повече от зли.

Късно сутринта спряха, за да дадат почивка на конете, а и да хапнат. Надин и Дрефан говореха с пълни усти. Легатът се бе изопнал назад, а шестте му жени го хранеха. Потъркваха крака в неговите, кикотеха се, щом той понечеше да хапне нещо от пръстите им. Самите те се хранеха междувременно. Кара ядеше в мълчание. Калан изобщо не забеляза какво има пред тях. Двамата с Ричард не посегнаха към храната. Бяха седнали върху напечените от слънцето камъни — неподвижни, безмълвни, мрачни, взрени в нещото.

Щом другите привършиха с храненето, Ричард ги проследи с поглед как се качват на конете. Макар никой друг да не забеляза, Калан не пропусна стаената ярост в погледа му. Духовете бяха избрали Дрефан да му причини болка. Нямаше какво по-страшно да му сторят.

— Как е ръката? — попита Надин Дрефан, щом всички потеглиха.

Дрефан вдигна ръка и размърда пръстите си, за да покаже.

— Почти като нова.

Разговорът им минаваше покрай ушите на Калан. Бяха бърборили цяла сутрин. В замлъкналия й свят думите им почти не се чуваха.

— Какво й е на ръката ти, господарю Дрефан? — попита една от шестте сестри.

— О, на един изверг не му се понрави начинът, по който исках да прочистя света на болестта.

Насреща му примигнаха огромни черни очи.

— Какво ви стори?

— Дрефан се изпъчи на седлото си.

— Бодна ме с ножа си. Опита се да ме убие, гадното копеле.

— И защо не успя?

Дрефан махна с ръка, сякаш инцидентът не си заслужава вниманието.

— След като му показах малко стомана, търти да бяга като луд.

— Заших му раната — обяви Надин пред слисаните сестри. — Доста беше дълбока.

Дрефан я погледна така, че тя подскочи на седлото си.

— Вече ти казах, Надин, не беше нищо сериозно. Нямам нужда от съчувствие. Толкова много хора са в несравнимо по-тежко положение от мен.

Видял глуповатото изражение на лицето й, Дрефан омекна:

— Но се справи добре. Като истински лечител. Помогна ми и го оценявам.

Надин се усмихна и препусна напред. Дрефан вдигна качулката на лененото си наметало. „Добри духове — помисли си Калан, — това ще бъде моят съпруг. Ще живея с този човек до края на живота си. Докато умре и отново бъда с Ричард.“ Сладката смърт нямаше да дойде достатъчно скоро.

Клариса бършеше една в друга потните си длани, надничайки през ключалката в другата стая, където Натан разговаряше със Сестрите.

— Сигурна съм, че разбираш, Господарю Рал — каза Сестра Джоудел. — Това е и за твоя сигурност.

Натан се изсмя.

— Колко мило от страна на императора да мисли за моето благополучие.

— Натан — както твърдиш — Ричард Рал ще бъде унищожен тази нощ, няма за какво да се тревожиш. Ще ти я донесем после. Сделката ми изглежда задоволителна.

Натан ги стрелна с гневен поглед.

— Казах ви, планът на Джаганг сполучи. Тази нощ Ричард Рал ще загине. Надявам се, след тази нощ, да се научите да не ми задавате въпроси.

Клариса трябваше да се напрегне, за да може да вижда Натан, който се обърна и закрачи из стаята в размисъл. След малко погледна двете Сестри.

— Приема ли другите условия?

— Напълно — увери го Сестра Виламина. — С нетърпение очаква да поемеш Д’Хара и приема с най-голяма радост предложението ти да се заемеш с книгите с пророчества, които е събирал с годините.

Натан изсумтя:

— Къде са те? Не съм сигурен, че ще ми е възможно да бия път чак до Стария свят, за да хвърля един поглед на някакви си безполезни писания. В крайна сметка, в Д’Хара ме чака работа. Като стана новият Господар Рал, трябва да консолидирам властта си.

— Негово Сиятелство предвиди, че пътуването вероятно ще ти създаде неудобство и предложи неговите магьосници да подберат по-интересните неща и да ти ги изпратят за анализ.

Клариса знаеше за какво говори Сестрата. Преди да пристигнат тук, Натан бе споделил с нея, че Джаганг вероятно няма да му даде да погледне книгите му, камоли да му каже къде се намират. Бе предвидил, че императорът ще му предложи да види само избрани томове, прегледани преди това от негови верни хора.

Натан съсредоточи вниманието си върху двете Сестри.

— Всяко нещо с времето си. Щом започнем съвместната си работа и се справим с Новия свят, ще се научим си вярваме безпрекословно един на друг и тогава с радост ще приема посещение от верните кучета на Джаганг Но дотогава съм сигурен, че императорът разбира, че не съм съгласен хората му, притежаващи дарбата, да знаят точното ми местонахождение. Точно затова смятам веднага да тръгвам.

Сестра Джоудел въздъхна.

— Както вече ти казах, той с радост ще ти прати книгата. Но, смятам, разбираш, че за него е малко притеснително да позволява на могъщ магьосник като теб, чието съзнание е загадка за Негово Сиятелство, да се приближава толкова близо до него. Въпреки че с нетърпение очаква срещата ви, все пак Джаганг е предпазлив човек.

— Както и аз — отвърна Натан. — Точно затова не мога да позволя книгата да ми бъде донесена. Това, че се срещам с теб тук, е последното нещо, което смятам да си позволя за днес. Същевременно настоявам за книгата. Преди да я получа, не бих могъл да знам дали за мен е безопасно да отида в Д’Хара.

— Негово Сиятелство разбира и не проявява несъгласие с искането ти. Той съвсем скоро ще постигне целите си и книгата повече няма да му е нужна. Освен това свят, в който няма да са останали хора, които да работят за него, не му е нужен.

— Книгата работи единствено за Сестра Амелия, тъй като тя проникна в Храма на ветровете и я откри. Джаганг предложи да получиш или Сестра Амелия, или книгата. Ако искаш, ще ти изпрати Сестрата.

— За да разбере къде се намирам? Няма да стане. Предпочитам книгата.

— За Негово Сиятелство това също е приемливо. Можем да ти я изпратим или пък да си уговориш среща с куриер. Той възразява единствено срещу варианта ти лично да дойдеш да я вземеш. От съображения за сигурност, както вече обясних.

Натан замислено потърка брадичка.

— Ами ако изпратя някого с вас? Представител, някой който ми е верен? Някой, за когото няма да се притеснявам, че Джаганг може да проникне в съзнанието му и така да открие къде съм? Някой, който не притежава дарбата и от когото Джаганг няма защо да се бои.

— Без дарбата? — Сестра Джоудел се замисли за миг. — И ще ни позволиш да направим тестове, без щитовете ти с които го ограждаш, за да се убедим, че наистина не притежава дарбата?

— Разбира се. Искам връзката между мен и Джаганг да ни е от взаимна полза. Не бих я разрушил с измама. Желанието ми е да градя доверие, а не да го унищожавам. — Натан се поколеба, после се прокашля. — Но все пак разбирате, че този човек е… важен за мен. Ако нещо й се случи, ще го разгледам в най-лоша светлина.

Двете Сестри се усмихнаха.

— Да „й“ се случи! Разбира се — възкликна Сестра Виламина.

— Е, Натан — каза Сестра Джоудел, поклащайки се напред-назад, — явно наистина пълноценно си се наслаждавал на свободата си.

— Говоря сериозно — монотонно произнесе той. — Ако нещо й се случи, цялото споразумение става невалидно. Изпращам я като доказателство за доверието, което имам в Джаганг и в споразумението ни. Правя първата крачка за изграждане на взаимно доверие, за да се убеди императорът, че съм искрен.

— Разбираме, Натан — каза Сестра Джоудел, вече по-сериозна. — Нищо няма да й се случи.

— Щом си тръгне с книгата, искам да я изпратите със стража — дотам, докъдето свършват ордите на Джаганг. След това да я пуснете да си върви по пътя. Ако някой я проследи, ще разбера. Ако това се случи, ще го разгледам в неблагоприятна светлина — като знак на враждебност към мен и опит за покушение над живота ми.

Сестра Джоудел кимна.

— Разбрано, звучи разумно. Тя идва с нас, взима книгата и се връща жива и здрава при теб — без никой да я преследва. И всички сме доволни.

— Добре — отсече Натан, слагайки край на сделката — След тази нощ Джаганг ще се отърве от Ричард Рал. Щом получа книгата, ще заповядам на армията, разположена на юг от тук, да капитулира пред специалните части на Джаганг — с което ще изпълня моята част от сделката.

Сестра Джоудел се поклони.

— Постигнахме споразумение, Господарю Рал. Негово Сиятелство с радост ще те приветства в империята си като свое доверено лице.

Натан се обърна към вратата, зад която бе коленичила Клариса. Тя скочи на крака и се втурна към далечния прозорец. Дръпна завесите, преструвайки се, че гледа навън, когато вратата се отвори.

— Клариса — повика я Натан.

Тя се обърна и го видя да стои на прага, стиснал бравата. Зад него я гледаха двете Сестри.

— Да, Натан? Желаеш ли нещо?

— Да, Клариса. Искам да ми направиш услугата да заминеш на малко пътешествие — по работа. Бих желал да придружиш моите приятелки, които чакат оттатък.

Клариса се понесе с кринолинените си поли около писалището и го последва към другата стая. Натан я представи на двете Сестри. Жените я гледаха с разбиращи, сдържани усмивки. Плъзнаха погледи към деколтето й, после се спогледаха. Клариса отново изпита чувството, че я оценяват като курва.

— Клариса, ще тръгнеш незабавно с тези дами. Щом пристигнеш където трябва, ще ти дадат една книга. Ще се върнеш с нея. Нали помниш за къде ще пътуваме утре?

— Да, Натан.

— Ще се срещнем там, след като се сдобиеш с книгата. Никой, абсолютно никой не бива да знае къде ще се срещнем. Разбра ли ме?

— Да, Натан.

— Ще се погрижа да й осигурим кон — каза Сестра Виламина.

— Кон ли? — възкликна Клариса. — Никога не съм се качвала на кон. Не мога да яздя.

Натан махна с ръка пред неочакваната пречка в плановете им.

— Разполагам с карета. Ще се погрижа да пътува с нея. И така, договорихме ли се?

Сестра Джоудел сви рамене.

— Кон, карета, за нас е все едно, но преди това трябва да направим тестовете, за да видим дали наистина не притежава дарбата.

— Правете тестове колкото си искате. Докато работи те, ще се разпоредя за каретата. После Клариса може да си събере багажа.

— Съгласни сме.

— Чудесно, значи сделката е сключена.

Натан се обърна към Клариса, с гръб към двете Сестри.

— Не след дълго, скъпа моя, отново ще сме заедно. — Той оправи златното й колие, което се бе изкривило. Вгледа се в очите й. — Ще те чакам. Казах на тези мои приятели, че ако нещо ти се случи, ще бъда повече от недоволен.

Клариса се вгледа в прелестните му очи.

— Благодаря, Натан. Ще ти донеса исканата книга.

Натан я целуна по бузата.

— Благодаря ти, скъпа моя. Много мило от твоя страна такъв случай, приятно пътуване.

ПЕТДЕСЕТ И СЕДМА ГЛАВА

Над връх Кимермост витаеше призрачно спокойствие въпреки сгъстяващия се мрак и натежалите облаци. Андолианците хвърляха притеснени погледи към небето. Калан видя как Ричард скача от седлото, златотканото му наметало увисна неестествено в неподвижния въздух. Дрефан й подаде ръка, за да й помогне да слезе. Тя се направи, че не забелязва.

На фона на угасващата светлина руините представляваха призрачни сенки — сякаш скелетът на изчезнало чудовище, което очаква възкресението си и се готви да я погълне. Макар да бе пълнолуние, оловносивите облаци обгръщаха нощта в плътен мрак. Скоро и последният лъч дневна светлина щеше да изчезне и тогава изоставеният връх щеше да потъне в непрогледна тъмнина.

Надин стоеше плътно до Ричард, загледан от ръба на скалата. Дрефан бе застанал недалеч. Не искаше да изглежда твърде нетърпелив да застане близо до жената, която след броени минути щеше да стане негова съпруга, но в същото време не искаше да изглежда така, сякаш я пренебрегва. Подобно на Надин, той явно не гледаше на предстоящото събитие като на разрушаващо щастието му.

След като конете бяха завързани, легатът и Кара поведоха невестите и бъдещите им съпрузи към полуразрушена градинска площ, оградена с каменни пейки от едната страна и с полуразрушени колони от другата. Горната греда, свързваща колоните, почти изцяло липсваше, минавайки през едва четири от десетте каменни обелиска.

В далечината, на фона на гаснещата светлина, Калан все още различаваше острия като бръснач ръб на скалата и черните отвеси на близките планини. Някъде там се намираше Храмът на ветровете.

Бе й заповядано да седне на резбована каменна пейка до Дрефан, а Ричард, през две пейки по-нататък, бе настанен до Надин. Калан хвърли поглед натам, Ричард също я погледна. В същия миг Дрефан се наведе напред и закри гледката към Ричард. Калан съсредоточи вниманието си върху легата и Кара, застанали пред тях. Шестте сестри се бяха подредили зад съпруга си.

— Събрали сме се тук — в един глас започнаха Кара и легатът, — за да свържем в свещен брак Ричард Рал и Надин Брайтън, а също и Калан Амнел и Дрефан Рал. Това е най-тържественият от всички ритуали. Той осъществява най-съкровените копнения и обрича съпрузите един на друг до живот. Този брак е пожелан и наблюдаван от самите духове.

Калан се загледа в бурените, израсли в пукнатините, набраздили разпадащия се каменен под. С едно ухо долавяше думите за вярност, преданост и задължение. Беше толкова топло и влажно, че едва дишаше. Бялата й рокля на Майка Изповедник бе прилепнала на гърба й. Между гърдите й течаха потни вадички.

Вдигна глава едва когато Дрефан я подкани да стане от пейката.

— Какво? Какво става?

— Време е — каза той. — Ела.

В следващия миг стоеше пред легата и Кара до Дрефан, край нея се бяха подредили три от сестрите като ней-помощнички. Погледна към Ричард и го видя, застанал Надин, до която стояха другите три сестри. Надин грееше в усмивка.

— Ако някой има някакви възражения срещу сватбата хора, трябва да ги сподели сега, защото след като е сторено, светото тайнство не може да бъде развалено.

— Аз имам възражение — каза Ричард.

— Какво е то?

— Ветровете казаха, че трябва да стане по наша воля. Но не е така. Ние сме принудени да го направим. Казано ни бе, че безчет хора ще умрат, ако откажем. Не встъпвам в този брак по своя воля. Правя го единствено с мисълта че ще спася човешки животи.

— Искаш ли да спасиш живота на хората, които ще умрат, ако магията, открадната от Храма на ветровете, не бъде унищожена?

— Разбира се, че искам.

— Тази сватба е част от опита да бъде направено това. Ако не минеш по този път, всички ще умрат. Искаш да ги спасиш. За духовете това квалифицира решението ти да се ожениш като свободна воля. Ако желаеш да оттеглиш съгласието си, трябва да го сториш сега, преди да бъдат положени клетвите. След това няма да можеш да промениш решението си.

Във въздуха надвисна тежка тишина.

Калан пропадаше, напълно безпомощна, в бездънната черна яма. Всичко се случваше твърде бързо. Толкова бързо, че не можеше да си поеме дъх.

— Искам да говоря с Ричард, щом се налага да направя това. Преди да го направя — каза Калан. — Насаме.

Легатът и Кара я изгледаха за миг.

— Тогава побързайте — отвърнаха в един глас. — Не остава много време. Луната вече изгрява.

Двамата се отдалечиха достатъчно, за да не ги чуват другите. Тя стоеше близо до него, вперила очи в лицето му. Искаше й се Ричард да ги спаси от това. Трябваше да ги спаси. Да направи нещо, и то веднага — още миг и ще е твърде късно.

— Ричард, нямаме време. Има ли нещо? Измисли ли как да ни спасиш от това? Някакъв начин да запазим и вота на онези хора, без да обричаме на гибел своя.

Той стоеше близо до нея и въпреки това бе на цял свят далеч.

— Съжалявам. Нямам друго решение. Прости ми — прошепна той. — Предадох те.

Тя поклати глава.

— Не, не си. Не си го и помисляй. Нито аз съм го стопила. Духовете направиха така, че да е невъзможно да спечелим. Всичко става по тяхно желание. Обвързаха ни с двойна връзка. Но поне, ако го направим, Джаганг няма да спечели. Това е по-важно. Колко любовници като нас ще имат възможност да изживеят живота си, да се насладят на щастието си, да създадат деца — благодарение на жертвата, която правим за тях тази нощ!

Ричард се усмихна с усмивката, която разтапяше сърцето й.

— Точно затова те обичам толкова много: заради страстта ти. Дори никога повече да не те видя, познах истинското щастие благодарение на теб. Истинската любов. Колцина са онези, вкусили частица от това?

Калан преглътна.

— Ричард, ако го направим, ще трябва да бъдем верни на новите си съпрузи. Няма да можем… да бъдем заедно… понякога, нали?

Треперенето на устната му и пълните му със сълзи очи бяха повече от красноречив отговор. Миг преди да се вкопчат един в друг, Кара бе там, между Тях.

— Време е. Какви са желанията ви?

— Има много желания — с внезапна злост каза Ричард — Кое по-точно искаш да чуеш?

— Ветровете искат да узнаят дали ще го направите или не?

— Ще го направим — изръмжа Ричард, — но искам те знаят, че някой ден ще си отмъстя.

— Ветровете правят единственото, което могат, за да спрат смъртта, причинена от открадването на тяхната собственост — с внезапно състрадание в гласа изрече Кара. Но въпреки това в тона й остана онази странна нотка, по която Калан разбираше, че говори не Морещицата, а ветровете чрез нея. — Не го правят с лоши чувства.

— Един мъдър човек веднъж ми каза, че смъртта си е смърт, независимо как те застигне — каза Ричард.

Предизвикателно стисна Калан за ръката и я отведе обратно в кръга, където двамата заеха местата си до избраните им партньори.

Калан се изправи до Дрефан, наложила Изповедническата маска на лицето си. Заболя я за Ричард. Той не бе обучаван да потиска емоциите си, копненията си, желанията си в името на дълга. Тя бе разполагала с цял живот време, за да се подготви за това финално изпитание. С цял живот време, за да се подготви за противното с надеждата, че все пак един ден ще я споходи щастието. Топлината на това пламъче я сгря за миг.

Много внимателно пропусна покрай ушите си думите, изречени от Надин, а след това й от Дрефан — думи за вярност и отдаденост към партньора. Вместо това се съсредоточи върху Ричард, надявайки се да му предаде малко сила, надявайки се той да издържи, за да успеят двамата да сложат край на страданията, причинени от чумата. Той тепърва трябваше да проникне в Храма на ветровете. Щеше да има нужда от сила.

Церемонията скоро щеше да свърши и щяха да тръгнат обратно към Ейдиндрил. Може би щеше да се наложи да изчакат, докато Ричард отиде в Храма и направи каквото е нужно, и едва тогава да тръгнат към Ейдиндрил. При всички случаи не след дълго тя щеше да се отправи дома, към мястото, където бе израснала, за да бъде отговорна за живота си, обречен на дълга.

— Да или не?

Калан вдигна глава.

— Моля?

Легатът вдигна яден поглед към небето и надвисналите облаци и припряно въздъхна:

— Заклеваш ли се да уважаваш този мъж, да му се подчиняваш като господар на дома ти, да се грижиш да нуждите му, когато е добре и когато е болен, и да му бъдеш вярна съпруга в този живот, докато смъртта ви раздели?

Калан погледна Дрефан. Зачуди се в какво ли се е заклел той.

— Кълна се във всичко, което се изисква от мен, за да спра чумата.

— Да или не?

Калан въздъхна гневно:

— Това ли се изисква от мен, за да попреча на магията, открадната от Храма на ветровете, да убива хора?

— Да.

Тя мислено се закле, но не към Дрефан, а към Ричард. Щеше да го направи и гласно към Дрефан, но сърцето й щеше да остане обречено на Ричард за вечни времена. Стисна юмруци.

— Тогава да, кълна се, че ще направя онова, което се изисква от мен, за да спра чумата. Кълна се да не направя нито грам повече, отколкото се изисква от мен.

— Тогава, пред очите на духовете и по тяхна воля, ви провъзгласявам за мъж и жена.

Калан изведнъж се прекърши, обзета от непоносима мъка. Почувства се така, сякаш вътрешностите й бяха разкъсани на парчета. Опита се да си поеме дъх. Не успя. Пред големите й очи се завъртя вихрушка от цветове. Дрефан я прегърна през кръста.

— Какво ти е? Калан, какво ти стана?

Краката й се подкосиха, но тя успя да се задържи права.

— Духовете — едновременно казаха Кара и легатът, заключиха силата й. Тя ще живее брачния си живот като всяка друга омъжена жена. Иначе силата й щеше да попречи.

— Не можете да го направите! — изкрещя Ричард. — Тя ще е безпомощна! Не можете да й отнемете силата!

— Силата не й е отнета, а само заключена, за да не може да навреди на законния й съпруг, Дрефан Рал. Всичко свърши — продължиха двамата. — Сега ще се закълнете на съпрузите си, иначе няма да получите възможност да спасите живота на хората.

Калан гледаше втренчено в земята, цялото й същество бе ограбено, почувства празнотата между съзнанието и силата си, докато слушаше като в мъгла същите думи, изречени пред Ричард. Не чу отговора му, но явно бе казал каквото трябва, защото легатът провъзгласи него и Надин за мъж и жена. Бяха й отнели не само любовта, но и Изповедническата сила — като цена за изминаването на пътеката. Празнотата заплашваше да я погълне. Дълбоката и изненадваща загуба замъгли съзнанието й, обгърна го в черна пелена — по-непрогледна от падащата нощ.

Дрефан я хвана за ръката.

— Ела, седни за малко. Дори на тази светлина, като лечител виждам, че не си добре.

Калан се остави той да я заведе до пейката и да я сложи да седне.

— Жена ви ще се оправи — каза легатът. Вдигна поглед към врящото небе. — Ричард Рал, Дрефан Рал, елате с мен.

— Къде отиваме? — попита Ричард.

— Трябва да ви подготвим да изконсумирате брака си.

Калан вдигна глава. Дори в тъмното видя, че Ричард е на ръба да избухне в неконтролируема ярост. Ръката му намери меча.

Дрефан съчувствено я погали по гърба.

— Ще се оправиш. Всичко ще се оправи. Не се притеснявай. Ще се погрижа за теб, както ти обещах.

— Благодаря ти, Дрефан — надмогна тя болката в душата си.

Дрефан я остави сама и се запъти след Ричард. Наведе се над брат си и му прошепна нещо. Калан видя как Ричард нервно прокарва пръсти през косата си и от време на време кима. Каквото и да му бе казал Дрефан, явно го бе поуспокоил.

След като двамата братя се разделиха, легатът и Кара погледнаха Надин и Калан.

— Вие двете чакайте тук.

Калан се сгуши на каменната пейка, докато Ричард и Дрефан бяха отведени в тъмнината към ръба на скалата, към двете постройки от двете страни на пътя, който рязко свършваше в ръба на скалата. Беше притъмняло толкова, че Калан едва различаваше лицето на Надин, седнала до нея на пейката. Шестте сестри бяха отишли при конете, смучейки пръстите си и хвърляйки стреснати погледи към небето.

— Съжалявам. За магията ти, искам да кажа. Не знаех, че ще ти причинят това. Предполагам, че от днес нататък ще си като всяка друга жена.

— Сигурно.

— Калан — промълви Надин, — няма да те лъжа и да е убеждавам, че съжалявам, че аз съм онази, която взе Ричард за мъж. Но ще ти кажа, че ще направя всичко, което е по силите ми, за да го направя щастлив.

— Надин, ти просто не разбираш, нали? Може да си безкрайно мила с него или пък безкрайно зла — все едно, болката, която изпитва, каквото и да направиш, дори най-лошото, ще е все едно оса да ужили обезглавен труп.

Надин се изсмя неловко.

— Ами аз знам мехлем против ужилване. Ричард ще. Ще го…

— Вече ми обеща, че ще бъдеш добра с него, Надин. Вярвам в това, но точно в момента не съм в настроение да слушам детайлите около това как точно възнамеряваш да го направиш.

— Естествено. Разбирам те — Надин зачовърка нещо в камъка на пейката. — Не така си представях сватбата си.

— Нито пък аз.

— Може би поне останалото ще бъде, както съм го искала — гласът й изведнъж стана студен и отмъстителен. — Ти ме накара да се почувствам истинска глупачка, задето искам Ричард, задето си мислех, че мога да го имам. Отне ми удоволствието от сватбата, която си представях, но другото не можеш да ми отнемеш.

— Съжалявам, Надин, ако си мислиш, че съм…

— Сега е мой. И възнамерявам да му покажа истинските удоволствия, които една жена може да достави на един мъж. Той ще види. Ще се убеди, че мога да му бъда не по-лоша съпруга от теб. Мислиш си, че не бих могла, но аз мога. — Надин се приближи към нея. — Тази нощ ще накарам очите му да изскочат от орбитите си от наслада. После ще видим коя жена е по-добра и колко му липсваш. Докато си лежиш с брат му, се вслушвай внимателно и ще чуеш виковете ми от удоволствие. Виковете от удоволствие, с което ме дарява Ричард. Не теб, а мен!

Надин се изправи като буреносен облак и застана на известно разстояние, скръстила ръце. Калан скри лицето си в длани. Духовете не искаха да я унищожат на един път, имаха намерение да въртят ножа в тялото й.

Кара и легатът се върнаха.

— Време е.

— Бурята скоро ще ни връхлети — скришом погледна легатът небето. — Жените ми и аз трябва да се махаме от тук. — Той сграбчи Кара за ръката. — Ветровете говорят на теб, както и на мен. Ще се оправиш ли сама?

— Да. Почти свършихме. Мога да се справя без теб — отвърна Кара. — Ветровете ще предадат съобщението през мен, както и през теб.

Без повече приказки той забърза в тъмнината. Силните пръсти на Кара се впиха в ръката на Калан.

— Ела — каза Морещицата с ледения глас на ветровете.

Калан заби пети в земята.

— Кара, моля те, не мога.

— Можеш и ще го направиш или ще пропуснеш шанса ви и чумата ще продължи да се вихри над хората.

Калан се дръпна.

— Не, ти не разбираш. Наистина не мога. В месечния си цикъл съм. Още не е свършил. Не мога да го направя… сега.

Зловещият поглед на Кара се впи в лицето й.

— Това няма да ти попречи да изконсумираш брака си. Ще го направиш или всяка надежда за спиране на чумата е загубена. Все още не сме приключили. Трябва да изпълниш своето — да се отдадеш. Трябва да стане сега. Тази нощ. Или предпочиташ смъртта да продължи да върлува?

Кара поведе двете жени надолу по пътя, в тъмнината, към ръба на скалата.

Застанала на ръба на скалата в непрогледната нощ, Калан се чувстваше безпомощна и изгубена. Не знаеше колко време се е бавила Кара с Надин, докато я заведе при Ричард в дясната постройка. В един миг почувства ръката а Морещицата върху своята.

— Насам — дойде до ушите й леденият глас.

Калан се остави да бъде отведена към руините вляво.

Виждаше почти нищо. Кара, насочвана от ветровете, се оправяше без проблеми из коридорите и помещенията, стигнаха до един праг. Калан различи меча на Дрефан облегнат на стената. Докосна с пръсти обвитата в кожа дръжка. Вътре в помещението мерна единствено празните очи на някогашните прозорци. В дъното бе ръбът на скалата и празното пространство, където някога се бе намирал Храмът на ветровете.

— Доведох твоята съпруга — произнесе Кара със същия леден, ужасяващ глас. — Съпругът ти те чака — обърна се тя към Калан. — Този брак трябва да бъде изконсумиран. Това сега е ваш дълг. Ветровете имат свои изисквания. Нямате право на повече въпроси. Не говорете. Ветровете си имат причини и не ви е писано да ги знаете, трябва само да се подчинявате, ако искате да сложите край на смъртта. Колкото повече напредва изпитанието, толкова по-трудно става. Дойде време да легнете като съпруг и съпруга. Ако който и да е от вас промълви макар и една дума, изпитанието ще приключи и достъпът до Храма на ветровете ще ви бъде отказан. Това е безвъзвратно. Откраднатата магия ще се развихри, както й смъртта, причинена от нея. Едва след като изпълните изискванията на консумацията, ще дойдат ветровете. После, когато се убедите, че са дошли, можете да говорите. Не и преди това.

Кара обърна Калан и й помогна да свали роклята си. На Калан не й бе трудно да не говори. Нямаше какво да каже.

Почувства черната тъмнина на нощния въздух върху голата си плът. Погледна меча на Дрефан, мислейки си, че когато всичко свърши, ако им бъде отказан достъп, скалата ще е там и ще я чака.

Кара я сграбчи за китката и я поведе напред. Насила я накара да коленичи и започна да навежда главата й, докато Калан усети ръба на дъсчена платформа.

— Съпругът ти те очаква. Иди при него.

Калан чу отдалечаващите се в тъмнината стъпки на Кара.

Беше сама с Дрефан.

ПЕТДЕСЕТ И ОСМА ГЛАВА

Калан опипваше мястото с ръце, намери косматия крак на Дрефан. Измести се встрани и легна до него. Усети одеяло, поставено върху слама или нещо по-меко от дъски. Поне нямаше да й убива толкова на гърба. Излегна се, забила огромни очи в тъмнината. Не виждаше нищо освен ококорените празни очи на прозорците. Опита се да успокои дишането си, макар да знаеше, че няма как да накара ужасеното си сърце да бие по-бавно. Има и по-лошо, каза си. Това не е най-лошото нещо на този свят. В никакъв случай. Не е изнасилване. Поне не съвсем.

След известно време усети ръката на Дрефан да се отпуска на корема й. Избута я инстинктивно, потискайки вик. Не биваше да го прави, каза си. Какво е една ръка в сравнение с чумата? Колко ли хора, умиращи от чума, с радост биха се сменили с нея? Изобщо не е най-лошото нещо на този свят — една нежна ръка.

Ръката му намери нейната, опитвайки се да я стисне приятелски. Тя дръпна своята, сякаш бе докоснала змия.

Не й трябваше успокоението му. Не се бе клела да държи ръката му. Не се бе клела да приема съчувствието му. Беше се обрекла да му стане съпруга, а не да му държи ръка. Щеше да му позволи да направи онова, което трябва да му позволи, но не искаше да го държи за ръката.

Неистово се опитваше да се накара да мисли с главата Ричард трябва да влезе в Храма на ветровете. Храмът на ветровете бе поискал това като цена за пътеката. Духът Дядото на Чандален я бе предупредил, че не бива да се отмята от дълга си. Спомняше си думите ясно:

„Цената не ми бе показана, но те предупреждавам предварително, че знам, че няма начин да избегнеш или заобиколиш нужното. Трябва да стане така, както ще ти бъде разкрито, или сме загубени. Моля те, когато ветровете ти покажат пътеката, да тръгнеш по нея, иначе онова, което ти показах ще се случи.“

Спомни си сцените на масова смърт, които й бе показал духът. Бе й показано какво ще се случи, ако не направи онова, което искат духовете от нея. Трябва да позволи на Дрефан да го направи. Съпротивата няма да й помогне. Вероятно и за него не е лесно. Сигурно, след като тя отхвърли всичките му опити за нежност. Това я вбеси отново. Не й е нужна нежността му.

Какво иска тогава? Да бъде груб с нея? Разбира се, че трябва да му позволи да я докосва. Как иначе ще го направи, ако не я докосва? Ричард трябва да влезе в Храма на ветровете. Тя трябва да позволи на Дрефан да го направи. Пресегна се и го хвана за китката. Отпусна я там, където той я бе поставил първия път — на корема й. Пусна я. Той не помръдна.

Какво чака? Прииска й се да му изкрещи да свършват по-бързо. Да започва и да приключват. Да отнеме онова, което принадлежи на брат му — ако не по клетва, то по сърце. Лежеше там, с ръката на Дрефан върху корема си, вслушана в мъртвешката тишина на нощта. Даде си сметка, че се напряга да долови звуци, идващи откъм Надин и Ричард. Затвори очи.

Ръката на Дрефан се плъзна към гърдите й. Стиснала ръце в юмруци покрай тялото си, си наложи да не мърда. Трябва да му позволи. Опита се да мисли за друго. Наум си заповтаря откъси от уроците по езици, които бе вземала като дете. Правеше всичко възможно да не обръща внимание на ръката му върху себе си, но не можеше. Беше мил, но това не я утешаваше. Дори нежното му докосване бе обругаване. Нямаше значение колко внимателно го прави, това не променяше нещата. Фактът, че й е съпруг, не променяше нищо. В сърцето си тя знаеше, че не бива да е така, и затова актът бе обруган.

Мислено крещеше. Държеше се направо детински, дори по-лошо. Тя бе Майката Изповедник и се бе изправяла пред къде-къде по-страшни неща — по-лоши от това мъж, към който не изпитва никакви чувства, да бъде толкова близо до нея, толкова интимно. Но тя вече не бе Майката Изповедник. Храмът на ветровете, духовете й бяха отнели и това. Калан ахна, потискайки вика си, щом ръката на Дрефан се плъзна надолу и накрая се спря между краката й. Спомни си тази ръка между краката на Кара. Сега същото се случваше с нея. Мразеше го. Беше омъжена за човек, когото мрази.

Кара също го бе почувствала — както сега го чувстваше Калан. Кара не се бе държала толкова детински. Кара не бе толкова глупава. Калан остави Дрефан да изпълни задълженията си. Нали трябваше да го направят, за да спасят живота на хората. Да изтръгнат живота на всичките онези хора от ноктите на чумата, изпратена от Джаганг. Нейният народ не можеше да бъде спасен без нея. Беше неин дълг.

Дрефан изведнъж се изправи. Тъмната му фигура се надвеси над нея. Коляното му нежно се плъзна между бедрата й, принуждавайки я да разтвори крака. Скоро всичко ще свърши, каза си тя, докато той поставяше и Другото си коляно между бедрата й.

Едрата му фигура се надвеси над нея. Беше голям колкото Ричард. Уплаши се да не я смаже, но той се подпря а лакти и не я нарани. Беше нежен, тя само му пречеше. Така или иначе той трябва да го направи, тя трябва да му позволи. Калан изкриви лице. Не беше готова. Задържа дъха си. Беше омъжена за Дрефан, не за Ричард, и Дрефйн, не Ричард я обладаваше. Всичко бе загубено.

Здраво стиснала очи, опря юмруци в раменете си, докато той се движеше отгоре й. От ъгълчетата на очите й закапаха сълзи. Носът й се разсополиви, докато плачеше безшумно. Отвори уста, за да диша. Искаше й се да закрещи от мъка, но вместо това си напомни, че трябва да диша. Сякаш не можеше да престане да сдържа дъха си. Отне повече време, отколкото се бе надявала, но не толкова, колкото се бе опасявала.

Най-сетне свършил, Дрефан се изтърколи встрани и легна по гръб. Беше изпълнил задължението си, но явно не бе изпитал удоволствие. Тя някак си се зарадва при тази мисъл. Той лежеше задъхан, а тя най-сетне успя да си поеме дълбоко въздух. Всичко свърши. Каза си, че не беше толкова лошо. Всъщност беше нищо. Не усети почти нищо. Беше се дърпала глупаво, а ето че всичко свърши. Не беше толкова зле. Всъщност беше нищо. Но не, не беше нищо. Усещаше нещо. Усещаше се опетнена.

Дрефан протегна ръка и с нежни пръсти избърса една сълза от бузата й. Тя се дръпна рязко. Нямаше нужда от съчувствието му. Не искаше да я докосва. Не бе дала съгласието си да я докосва, само да изконсумира брака им. Докосването не бе част от това.

Спомни си, когато бе с Ричард. Спомни си горещата си нужда за него. Дивата страст. Виковете от удоволствие. Защо всичко бе толкова различно тогава? Защото не обича Дрефан, ето защо. Всъщност започваше да осъзнава, че го ненавижда. В него имаше нещо, което не й харесваше, и то не бе само ръката му между краката на Кара. Бе нещо подло, нещо неискрено! Не го бе осъзнавала досега, но в сините му очи всъщност блестеше коварство.

Зачуди се защо ли си мисли такива неща. Той току-що изконсумирал брака им и бе се държал колкото се може по-нежно. Можеше спокойно да направи с нея всичко, което си поиска — Изповедническата й сила не бе у нея, а да я защити. Нямаше как да го спре. И въпреки това се бе опитал да прояви съчувствие, разбиране. Струваше й се направо невероятно, че може да е толкова по-различно от онзи път с Ричард. Бе готова на всичко на почти всичко, — за да изпита отново това удоволствие. Копнееше за онова чувство на пълнота, за онова удоволствие. Утолената лъст.

След известно време дишането на Дрефан се успокои. Калан лежеше в тъмнината до новия си съпруг и чакаше. Защо Храмът на ветровете се бави? Тя бе изпълнила своето. Може би Ричард още не е. Калан се запита дали той ще може да го направи. В крайна сметка на нея й бе лесно — трябваше само да си лежи. А Ричард трябваше да се възбуди. Как би могъл, знаейки, че там, в другата стая, брат му се наслаждава на неговата любима?

Калан бе видяла онзи поглед в очите на Ричард — погледа на неконтролируема ревност, само при споменаването на казаното от Шота, че Калан ще се омъжи за друг. Калан никога преди не бе виждала този поглед в очите МУ. Пък и по онова време нямаше причина за него. А сега имаше. Не, Надин ще се погрижи Ричард да изпълни съпружеските си задължения. Ако имаше нещо, в което Калан е убедена, то бе желанието на Надин да изконсумира този брак. Надин бе красива жена. И повече от навита. Как би могъл Ричард да й устои? Нали знае, че трябва да го направи. Няма смисъл да се опитва да не откликне. Може би щеше да гледа на нещата като начин да мъсти на брат си, Майкъл, за това, че някога му бе отнел Надин. Може би точно това щеше да му помогне да се оправи в ситуацията.

Калан знаеше, че за Надин това е най-върховният момент в живота й. Нейният сън и мечта. За Калан бе най-страшният кошмар.

Парчето небе, което виждаше през прозореца, сякаш вреше, както бе през целия ден и сега, през нощта. Въздухът бе останал неподвижен и лепкав. Бурята не искаше да избухне. Канеше се, но нямаше да избухне.

Калан зачака, отпуснала ръка на челото си. Краката я боляха и тя осъзна, че е притиснала коленете си здраво едно в друго. Наложи си да ги отпусне. Дрефан бе изпълнил задължението си. Бе свършил. Край на всичко. Сега вече тя можеше да си отдъхне.

Затвори очи, щом чу смеха на Надин да изпълва нощния въздух. Жената си бе удържала на обещанието. Нима се налагаше Ричард да я кара да се залива от смях? Не, той не би го направил. Тя се смееше заради Калан.

Нощта се влачеше безконечна. Къде беше Храмът на ветровете? Дрефан не направи опит да я докосне за втори път и му бе благодарна за това. Той просто си лежеше по гръб и чакаше заедно с нея.

Часовете се нижеха без промяна. От време на време Калан се унасяше в дрямка. Гърленият смях на Надин я стряскаше и тя скачаше будна.

Искаше й се да зашлеви Ричард. Колко още щеше да продължава? Сигурно са го направили вече три пъти. Може би когато Храмът на ветровете не се появи, той е продължил да опитва. Надин не би отказала. Калан усети как бузите й пламват.

Дрефан лежеше притихнал до нея. Ветровете им бяха казали да не говорят. Предположи, че смехът на Надин не се брои. Тя не използваше думи. Смехът й обаче бе красноречив.

Калан въздъхна. Рано или късно ветровете ще дойдат. Бяха изпълнили всичките им изисквания.

Тя дали ги бе изпълнила?

Какво й каза Кара?

Трябва да изпълниш своето — да се отдадеш.

Дрефан се бе отдал. Бе задоволен. Надин със сигурност. Ричард би трябвало.

Не и Калан. Тя не се бе „отдала“.

Отхвърли тази идея. Не може да е това. Може би ветровете просто чакаха Надин да се насити. Това щеше да пасне на начина, по който Храмът на ветровете бе изпълнил всичко досега, причинявайки на Калан и Ричард бавна и мъчителна болка.

Нощта се влачеше. При спомена за думите на Кара за отдаването Калан отново се сети как бяха попаднали с Ричард на онова място между световете. Бе изпитала удоволствие, каквото изпитват обикновените жени. Отдаване не само на любовта, но и на страстта.

По-късно толкова се изнерви от чакане, от нетърпението отново да изпитат подобна близост, да се оженят, за да могат да заживеят наистина като съпрузи. От желанието да изпита същото удоволствие. Беше толкова близо, тя почти бе извървяла пътя, бе готова, а после изведнъж всичко се разпадна, надеждите и мечтите й се превърнаха в пепел.

Сега за пръв път бе свободна от Изповедническата си сила, свободна да изпита удоволствие с друг мъж, не от любов, а от искреното отдаване на удоволствието. Беше свободна да изпитва радостите, които изпитваха другите жени — Ето, лежи до своя съпруг, който далеч не бе непривлекателен, объркана от копнежа си по Ричард.

Нима ще изживее остатъка от дните си, като й бъде отречено правото на най-простите удоволствия в живота, на които вече бе готова да се отдаде? Но нали не обича Дрефан. Без любов страстта е празна. Въпреки това у нея имаше страст — може би не съвършена, но поне подтикваща я да изпита удоволствие. Духовете й отнеха всичко останало. Отнеха й Ричард единственото, което искаше от живота. Нима щеше да им позволи да й отнемат и най-простите човешки удоволствия?

Какво друго й остава сега?

До нея лежи съпругът й. Обречена е да живее с него до края на дните си. Нима няма право да освободи поне част от нуждите си? След цялата й саможертвеност нима няма право поне на това? Бяха й отнели всичко друго: единствената й любов, Изповедническата й сила.

Трябва да изпълниш своето — да се отдадеш.

Ами ако заради това не идват ветровете? Ако е задето не се отдаде?

Дрефан се обърна по корем и въздъхна. И той се изнервяше от чакането. Или пък се занимаваше с аурите си.

Калан си помисли за впитите му панталони, за това как се улавяше, че ги гледа. Дрефан бе красив мъж. Имаше фигурата на Ричард. И й беше съпруг.

Гневът й към духовете бе нещото, което най-накрая пречупи онова решение вътре в нея. Това бе всичко, което й остана. Имаше право поне на него — да се освободи.

Щом ръката й докосна гърба на Дрефан, той подскочи. Погали мускулите му и той се отпусна. Тя се остави на релефа на тялото му, както правеше с Ричард, усети формите му. Пое си дълбоко въздух и се остави на себе си.

Ръката й се плъзна надолу. Стисна зъби, щом стигна до задните му части. Беше толкова стегнат, колкото изглеждаше в панталона. Сигурно е късметлийка, помисли си. Духовете можеха да й определят някой отвратителен й отблъскващ мъж за жених. Вместо това бяха настояли на брака й с Дрефан, а той далеч не бе отблъскващ. Не с красив колкото Ричард, никой не бе красив колкото Ричард за нея. Но жените си падаха по Дрефан. А сега то бе неин съпруг. Беше се клел във вярност към нея.

Това щеше да и е единственото позволено удоволствие. Всичко, което й бяха оставили духовете. Можеше да има поне толкова — да има онова, което й се полага.

Калан го стисна за хълбока и го прекатури. Преметна крак през него и остави ръката си да се зарови в гърдите му. Дрефан не реагира. Може би бе изненадан от внезапната промяна в държанието й. Може би бе объркан. Трябваше да го отпусне. Нежно щипна едно от зърната му и плъзна ръка по плоския му корем и надолу. Установи, че Дрефан не е готов за нея. Ако искаше да си получи удоволствието, трябваше да промени нещата.

Целуна го по гърдите. Обсипа с влажни целувки корема му. Дишането му като че ли бе равно. Почувства гняв, задето той не поема намека й. Омръзна й да изпитва гняв, да се чувства притеснена, след като всички други не се притесняваха. Реши, че ако иска да изпита удоволствие, от нея зависи да направи така, че да си получи желаното. Никой нямаше да й го даде даром — трябваше да си го вземе сама. Позволи на езика си, на целувките си да изминат останалия път надолу по стегнатия му корем.

Когато го пое в устата си, усети вкуса на собствената си кръв. Наложи си да не обръща внимание и продължи да го подтиква към действие. Отначало си помисли, че нищо няма да стане, но щом отпусна в дълбините на еротичната игра, той се вдигна — силен и могъщ като преди малко.

Докато Дрефан стана напълно готов, Калан вече се задъхваше от нужда. Веднъж решила да си получи удоволствието, стана настоятелна. Дрефан бе неин съпруг. Бе негово задължение да се грижи не само за своите, но и за нейните нужди. Главата й се завъртя от желанието да се освободи. Това че под нея лежеше Дрефан, вече нямаше значение. В съзнието си тя бе с Ричард. При тази мисъл простена с копнеж и го яхна, притискайки хълбоците му.

Този път бе готова да го приеме в себе си. Този път го желаеше. Затвори съзнанието си за мисълта, че е Дрефан представи си, че е Ричард. Тъй като не виждаше сините му очи, не бе трудно да се залъже. Спомни си нещата, които бе правила с Ричард, и ги направи с Дрефан. Възроди спомена в съзнанието си. Устата й се отпусна в блаженство. Задъхваше се. Цялото й тяло плувна в пот, докато се движеше отгоре му и се притискаше колкото се може по-навътре.

Сега вече Дрефан също се задъха. Тя искаше да се освободи от енергията, трупана толкова дълго в нея — всеки път, щом целунеше Ричард, а искаше повече; всеки път, когато той я докосваше, а тя искаше повече. Сега той й даваше повече.

Калан се надвеси напред, за да го целуне. Дрефан извърна глава встрани. Тя пъхна ръка под главата му и го притисна към гърдите си. Усети горещото му лице върху тялото си. Грапавото му, небръснато лице я възбуди още повече. Застена още по-силно.

Едва не му извика да постави ръцете си върху нея, но се сети, че не бива да проронват нито дума. Стисна го за китката и нагласи първо едната му ръка, после и другата, на желаното място — върху дупето си. Продължи да се движи върху него, представяше си, че Ричард я държи, че изпитва жажда за нея. Искаше да усети как той я стиска с големите си ръце, докато тя се движи.

За пръв път откакто бе с Ричард, изпита диво удоволствие, дива страст, дива, неконтролируема нужда. Това, че е с Дрефан, вече нямаше значение. Тя искаше да се освободи.

Дойде на зашеметяващи, накъсани тласъци. Острият и стон разтресе раменете й. Краката й се вдървиха. Пръстите й се изпънаха. Стовари се отгоре му, оставила се на последните приливи на лъстта да я облеят и изпълнят. От даде се напълно и с безпомощна, неконтролируема обреченост остави нещата да текат от само себе си. Пое глътка въздух и викът й събуди ехото на предишния. Сякаш продължи цяла вечност. Сякаш не можеше да поеме толкова много. За един кратък миг сърцето и страстта й бяха отдадени на Ричард.

Отпусна се до Дрефан — задъхана, едва дишаща. Отметна косата от потното си чело. Мина й през главата, че втория път той бе останал незадоволен. Не я беше грижа. Тя беше задоволена. В този момент само това имаше значение — сладкото освобождаване.

За един чудесен миг свърши и бе отново със своята любов — макар и само във въображението си. Осъзна, че плаче от радост.

Легна на една страна, обръщайки гръб на Дрефан, и се опита да дойде на себе си. Избърса сълзите от удоволствие от очите си. Задоволила нуждата си, изведнъж изпита срам.

Добри духове, какво направи? Достави удоволствие на себе си — това направи. Имаше нужда от това освобождаване. Тогава защо изведнъж се почувства толкова мръсна?

Зад тях се чу далечен тътен. Небето се проряза от светкавица. Калан погледна през прозореца. Друга светкавица проряза вътрешността на бушуващите облаци и за миг освети върха.

От съседната сграда се чу продължителният вик на Надин. Калан го пропусна през ушите си. Макар виковете й да продължаваха да я дразнят, не я изпълваха с отчаяние като преди.

Надин извика още три пъти. Кратко, остро, напрегна Калан притисна длани до ушите си. Надин бе постигна своето, не бе ли време да спре?

Надигна се вятър — внезапно, сякаш се отвори огромна тежка порта. Бурята ги връхлетя като лавина. Сградата Калан потрепери. Цялата планина се разклати. се повдигна на лакти и занаднича през прозореца — светкавица проряза бушуващите облаци. Чу се гръм, който отекна между околните върхове. Всеки следващ гръм идваше все по-отблизо.

Храмът на ветровете приближаваше — за нея нямаше съмнение. Това върна мислите й при Ричард — Храмът идваше за него. Обзе я внезапен срам. Как можа толкова лесно да измени на сърцето му? Как можа да изпита удоволствие с друг мъж? Какво си мислеше?

Никога, през целия си живот, не се бе чувствала по-мръсна. Когато свършиха с Ричард, бе прекрасно. Сега се чувстваше все по-зле с всеки изминал миг. Ако Ричард узнае, никога няма да я разбере.

Не, няма да узнае. Няма как да узнае. Освен ако не му каже Дрефан. Сърцето й подскочи. Сети се за коварното блясъче, което й се бе привидяло в очите му. Не, той няма да каже на Ричард.

Но ако все пак го направи?

При следващата, съвсем близка светкавица, Калан се изправи. През прозорците й се привидя нещо — сграда. Както бяха казали ветровете, без съмнение. Вече можеше да говори.

Обърна се към Дрефан. Трябваше да си осигури мълчанието му, преди да са напуснали това място. Ако Ричард някога разбере…

Вятърът брулеше върха. Гръмотевиците бумтяха страховито.

В тъмнината тя се протегна и го стисна за ръката.

— Дрефан, чуй ме. Трябва да ми обещаеш. Никога не бива да разказваш за случилото се — за онова, което току-що направих — стисна го по-силно. Ноктите й се врязаха в плътта му. — Ще правя всичко, което пожелаеш, до края на живота си. Но трябва да ми обещаеш, че никога няма да кажеш на… — ивици светлина разцепиха стаята — Ричард…

Гръмотевицата разтърси земята. Една светкавица се изви покрай долните облаци и освети внезапно стаята.

На мигащата светлина тя видя вперените в нея сиви очи.

— Мисля, че Ричард вече знае.

Тя изкрещя.

ПЕТДЕСЕТ И ДЕВЕТА ГЛАВА

Калан замръзна. Мислите се залутаха в съзнанието й в безумната вихрушка на ужаса. Изкрещя отново, викът й раздра нощта и се извиси над трясъка на гръмотевицата. Не можеше да се насили да примигне. Не можеше да снеме очи от лицето на Ричард.

Не можеше да разбере какво става, гледката не се връзваше в мозъка й. Светът сякаш се бе преобърнал. В главата й всичко трещеше, от шума не можеше да мисли нормално.

Когато стаята отново се освети от светкавица, знаеше само едно: пред нея стоеше Ричард, не Дрефан.

Никой от погледите, които бе виждала в очите на Ричард, не бе толкова ужасяващ, колкото този. В очите му нямаше нищо. Нито ярост, нито смъртна заплаха, нито решителност, нито мъртвешко спокойствие, нито ревност, нито дори празна незаинтересованост.

В тези сиви очи нямаше… душа. Нито сърце.

Калан прикри уста с двете си треперещи ръце. Заотстъпва назад, докато гърбът й опря в каменната стена.

Той е знаел от първия миг, че тя е влязла в стаята му. Винаги познаваше, когато тя влиза при него. Знаел е през цялото време — от първия миг, в който Кара я е въвела.

— Знаел е. Бе се опитал да стисне ръката й, да я успокои, за да и покаже. Тя го бе отблъснала. Беше се опитал да бъде колкото се може по-мил. След това бе понечил да избърше сълзите й. Тя отново го бе отблъснала. Не му бе дал възможност да й покаже, че е той.

Строполи се на пода, виеща от ужас.

— Не! Добри духове, не!

Ричард не се спусна към нея, не започна да я утешава не започна да й крещи. Вместо това отиде там, където бе съблякъл дрехите си, близо до вратата, и се заоблича.

Калан се спусна до мястото, където бе оставила роклята си. Трескаво се хвърли към нея, внезапно почувствала унижението от голотата си — напомняща й за стореното преди малко. Грабна бельото си. Спря се, лицето й бе обляно в сълзи. Посегна от външната страна на стената и вдигна меча и ножницата пред лицето си. Дръжката беше кожена — точно както си спомняше, че бе видяла. Не бе обвитата с метална нишка дръжка. Не бе Мечът на истината. Не бе мечът на Ричард. А мечът на Дрефан.

Калан го сграбчи за ръката, докато той си вдигаше панталона.

— Как… но това е мечът на Дрефан, не е твоят. Това е мечът на Дрефан!

Ричард го взе от ръцете й и го подпря на стената.

— Отнеха ти силата. Няма как да се защитиш. Сега Дрефан ще бъде човекът, който ще те пази, не аз. Дадох му Меча на истината, за да може да те защитава. — Очите му най-сетне срещнаха нейните. — Предполагам, че този открива истината точно толкова добре, колкото и другият.

Ричард пъхна крака си в панталона. Калан отново го сграбчи за ръката.

— Ричард, не виждаш ли? Беше ти. Ти беше до мен, не Дрефан. Духовете правят разлика между намерение и деяние. Не беше той, а ти. През цялото време!

Той дръпна ръката си. Духовете можеше и да правят разлика, но не и той. За Ричард намерението и деянието бе едно и също.

— Ричард, ти не разбираш. Не е каквото си мислиш.

Той я погледна с поглед, от който се излъчваше толкова сила, че тя отстъпи крачка назад. Изчака, докато тя стоеше занемяла, застинала на мястото си, неможеща да му обясни. Продължи да се облича.

Калан облече бялата си Изповедническа рокля. Светлината отвън приближаваше. Някои от по-близките проблясъци разкриха пред очите й огромна сграда, надигаща се от ръба на скалата: Храмът на ветровете. Щом светлината угасна, Храмът изчезна отново и тя различи силуетите на планинските хребети в далечината, осветени от по-далечни светкавици.

— Ричард — проплака тя, докато той обуваше единия си ботуш, — моля те, говори ми. Кажи ми нещо. Поискай да ти обясня. Кажи ми, че не може да има обяснение. Крещи ми! Наречи ме курва! Кажи ми, че ме мразиш. Удари ме. Направи нещо! Не се прави, че ме няма!

Той се обърна и взе черния си потник. Докато го провираше през главата си, тя сграбчи черната му риза и я притисна към себе си, надявайки се да му попречи да се облече.

— Ричард, моля те! Аз те обичам!

Той отново вдигна поглед към нея. Тя си помисли, че ще й каже нещо. Вместо това той се обърна и взе кожения и колан с извисените по него кесийки. Взе рязко двете метални пластини за китките.

Калан притискаше ризата му в гърдите си и се олюля — плачеше, гледайки го как закопчава колана си. Не знаеше какво да направи. Взе меча на Дрефан и закопча ножницата му.

— Ричард, моля те, говори ми. Кажи нещо. Това е дело на Духовете. Не помниш ли какво ти казах, че ми каза дядото на Чандален? Ветровете решиха ти да си пътеката. Цената. Те ни причиниха това!

Той отново я стрелна с онзи поглед. Постепенно напрежението в него се стопи. Той разбра, че тя няма да му даде ризата и наметна златотканото си наметало на раменете.

Обърна се към вратата, Калан се вкопчи в него с две ръце и го извърна към себе си:

— Ричард, обичам те. Трябва да ми повярваш. Ще ти обясня всичко по-късно, но засега трябва просто да ми по вярваш. Обичам те. Никой друг не съществува. Сърцето ми е твое и само твое. Добри духове, моля те, повярвай ми.

Ричард стисна брадичката й и прокара пръст през устните й. Вдигна показалеца си пред очите й, за да го види тя на светкавицата.

— … защото онази в бяло, истинската му любима, ще го предаде в кръвта си.

Думите му разкъсаха сърцето й.

Калан потопи вика си в ризата му, той излезе. Онова, което се бе клела никога да не стори, бе сторено. Беше го предала. Не можеше да съществува по-ужасно предателство. Това бе предателство, унищожило сърцето му.

В истеричен плач Калан се втурна след него навън в подивялата нощ. Трябваше да направи нещо, за да успокои болката му. Не можеше да го остави да страда заради нея. Обичаше го повече от самия живот, а му бе причинила най-лошото възможно нещо.

Навън вятърът виеше през планината. Видя черната фигура на Ричард, голите му ръце, осветени от внезапна светкавица. Насочваше се към пътя.

Щом стигна до края на пътя, до ръба на скалата, Калай се хвърли върху него, принуждавайки го да спре.

Небето представляваше зловеща картина от цветове и форми. Тялото й се разтресе от поредната гръмотевица. Светкавица разкъса облаците, — после се чу нов гръм. Отвъд ръба на скалата, на фона на могъщите — светкавици, се видя Храмът на ветровете. Между светкавиците там нямаше нищо — само празно пространство.

— Ричард, какво ще правиш?

— Отивам да спра чумата.

— Кога ще се върнеш? Ще те чакам. Кога ще се върнеш?

Той я изгледа продължително, бурята бушуваше около тях.

— Тук не ме задържа нищо.

Калан се вкопчи за него.

— Ричард, трябва да се върнеш. Върни се. Ще съм тук, ще те чакам. Обичам те. Добри духове, имам нужда от теб, Ричард, трябва да се върнеш при мен!

— Имаш си съпруг. Дала си му клетвата си… и всичко останало.

— Ричард, не ме оставяй сама — зави Калан на ръба на истерията. — Ако не се върнеш, никога няма да ти го простя.

Ричард се обърна към ръба на скалата.

— Ричард, ти имаш жена! Трябва да се върнеш!

Планината се разтресе от гръм.

Той погледна през рамо.

— Надин е мъртва. Вече не съм свързан с нея. Ти имаш съпруг, дала си клетва. Нищо не ме задържа.

Отвъд ръба на скалата, в празното, се врязаха мощни ивици светлина. Храмът на ветровете изникна в пълния си блясък. — развято зад гърба му златоткано наметало Ричард скочи в светкавицата.

— Ричард! Тук съм! Чакам те! Ще намерим начин! Моля те, върни се при мен!

Щом френетичната светкавица угасна, Храмът бе изчезнал. Появи се нова, високите кули се мернаха отново за миг, този път по-далечни, после пак изчезнаха.

Калан се свлече на земята, притискайки до гърдите си черната риза на Ричард. Беше го унищожила.

С периферното си зрение мерна ивица червено. Беше Кара, летяща към ръба на скалата. Скочи точно когато избухна нова светкавица, извикала Храмът на ветровете в света на живите. Приземи се на пътя, издигнал се в небето, а когато светкавицата угасна, заедно с нея си бяха отишли Храмът, Ричард и Кара.

Калан отчаяно се взираше с празен поглед в бушуващата буря, от време на време мярваше високите кули на призрачния Храм, съществуващ в друг свят. Образът му ставаше все по-размит и призрачен, иначе тя също би скочила. Трябваше да скочи. Не можеше да разбере защо не го направи. Защо просто остана там, на ръба на скалата?

Защото Ричард не я искаше. Тя го бе предала.

Как можа той да й причини това? Нали я убеждаваше, че ще я обича. Че ще бъдат заедно в другия свят. Обещаваше й. Закле й се във вечна любов.

Както и тя. А после го предаде.

Някъде навън в бурята Калан дочу далечен смях. Зловещият глас я накара да потръпне.

Дрефан се плъзна до нея. Беше сам.

— Къде е Надин? — попита Калан.

Дрефан се прокашля.

— Когато удари светкавицата и тя видя, че съм аз, а не Ричард, започна да крещи. Полудя. Скочи от ръба на скалата.

Калан го гледаше като гръмната. Ричард знаеше. Бе и казал, че Надин е мъртва. Ричард бе магьосник. Тогава, в края, тя бе видяла и това в очите му — миг преди да скочи от ръба.

— Къде е Ричард?

Калан заби поглед в празното пространство, в черната стена на нощта.

— Отиде.

По пътя към Храма на ветровете, в призрачната тишина Ричард извади меча си. Чуждото усещане го изненада за миг, докато си спомни чий меч държи.

Вече не беше Търсачът на истината. Беше понесъл цялата истина, която му бе по силите.

Не бе нощ, нито ден, но все пак имаше светлина. Не бе слънчево — по-скоро като надвиснал, облачен ден. Ричард знаеше, че слънце няма. Това не бе светът на живите. Това бе част от отвъдния свят — изолирана, отдалечена, мъглява ниша в света на мъртвите. Сякаш магьосниците бяха намерили някаква пролука встрани от всичко, където да разположат Храма на ветровете. Той бе скрит по подобен начин и когато се бе намирал в света на живите.

Пред погледа му се извисиха внушителните тъмни стени на огромния Храм на ветровете, двойните кули прорязваха пелената от мъгла. Връх Кимермост си бе дошъл на мястото — онова, което бе липсвало в света на живите, вече бе тук.

Ричард знаеше къде отива. Знаеше повече от когато и да е. Знанието изпълваше съзнанието му. Той беше магьосник-войн. Храмът на ветровете бе отворил процеп в мислите му, през който да контактува с него. Даваше му всичко, което му бе необходимо да знае, плюс още.

Почувства се знаещ за пръв път в живота си.

Компенсация за исканата цена.

— Господарю Рал!

Зад него тичаше Кара, останала без дъх. Стиснала Агиела си в ръка, тя го застигна и зае до него защитна позиция — Агиелът й бе напълно безполезен тук. Нещо повече когато се завърнеше в света на живите, нямаше да може да го използва.

Ричард се обърна към ветровете и продължи. Не бе далеч. Изобщо не бе далеч. Знаеше как да влезе.

— Кара, връщай се у дома. Тук нямаш работа.

— Господарю Рал, какво стана? Мислех…

— Прибирай се.

Тя го изгледа смръщено и се спусна напред, за да разчисти пътя му от всяка опасност, която можеше да го дебне. Но всъщност не можеше да предвиди опасностите, които я очакваха тук.

— Аз съм Морещица. Работата ми е да защитавам Господаря Рал.

— Вече не съм Господарят Рал — прошепна Ричард.

Тя се вгледа в огромните черни каменни колони от двете страни на входа пред тях. До тях, върху стените от мастиленосин камък, украсен с медни орнаменти, застинали в гарвановочерния гранит, стояха скриновете — пазачите на границата между световете. Бяха застинали неподвижно само за Кара, не и за Ричард.

Тя повдигна ръка, за да спре господаря си и да провери преди него за опасности около входа към близкия коридор.

В краката им имаше струпани кости.

— Господарю Рал, какво е това място?

— Не можеш да влезеш вътре, Кара.

— Защо?

Ричард се обърна да погледне пътя, по който бе дошъл. Да хвърли последен поглед към всичко, което оставяше след себе си. Поглед в нищото.

— Защото това е Коридорът на предадения.

Ричард вдигна очи към двойката скринове — пазачи те, оставили в краката си костите на двама магьосници, приближили се по този път.

Помнеше ясно съобщението на магьосника Рикер, предадено му от Плъзгата. Пази се отляво на влизане — знаеше какво означава.

Вдигна лявата си ръка към скрина, изпъкнал върху каменната стена вдясно. Предупреждението му подсказваше коя ръка да използва и от кой скрин да се пази. Ако посегнеше с грешната ръка, щеше да му бъде отказан достъп до мястото в света на мъртвите. Един от капаните на Рикер, заложени за враговете.

Пластината около китката на Ричард започна да пари. Кожената обвивка от вътрешната страна предпазваше плътта му от силата, която бе насочил в накитника. Юмрукът му потъна в зелена светлина. Десният скрин, към когото бе насочил дадената му по рождение сила, също засия в зелено, засега обездвижен, готов да пусне Ричард да влезе.

Ричард погледна пазача от гарвановочерен гранит вляво. Повика го по име — гърлен звук, на който съществото отвърна. Черният камък се пропука и отчупи, докато скринът се обръщаше към своя господар в очакване на заповедите му.

Ричард отново произнесе името му. Вдигна ръка към Кара:

— Тази жена няма работа тук. Придружи я до света на живите. Не й причинявай зло. После се върни на поста си.

Скринът скочи от стената и обгърна Кара.

— Господарю Рал! Кога ще си дойдеш у дома?

— Аз съм си у дома.

Проблесна светлина и безшумен тътен разлюля притихналия свят, щом скринът се изгуби с Кара към света на живите.

Ричард се обърна към ветровете. Четирите вятъра и форокът го наблюдаваха от мястото си високо на стена та. Ричард огледа масивните златни руни, изписани от двете страни на входа, прочете съобщенията и предупрежденията оставени там от различни магьосници.

В света, в който вятър не съществуваше, наметалото се развя на гърба — предупреждение в едно място, изпълнено с вихрушки от сила и потоци от мощ, получен докато вървеше напред, навлизайки в Коридора на предадения.

Калан вдигна ръка пред очите си, щом светкавицата се вряза току в краката й. Пътят, водещ към Храма на ветровете, се освети за миг. В далечината мерна гърба на Ричард, който се носеше решително към един от коридорите.

Изведнъж на пътя, точно до ръба на скалата, се изтърси Кара.

Заедно с ехото на гръмотевицата изчезна и Храмът, а с него и Ричард.

Кара се изправи на крака. С дива ярост сграбчи Калан за раменете.

— Какво направи!

Калан изпитваше твърде силна болка, за да може да говори. Стоеше, забила поглед в земята.

— Майко Изповедник, какво направи! Бях нагласила всичко. Какво му причини!

Калан вдигна глава.

— Какво си сторила?

— Нали ти се заклех. Ние сме сестри по Агиел. Заклех ти се, че ако нещо стане, ако нещата се объркат, ще се погрижа ти, а не Надин, да бъдеш с Ричард.

Калан зяпна.

— Какво направи, Кара?

— Каквото искаше! Предадох ви думите на ветровете както ми се явиха, но когато заведох теб и Надин в сградите, ви смених. Нея насочих към Дрефан, а теб към Господаря Рал. Исках да бъдеш с мъжа, когото истински обичаш. Заведох те при Ричард! Не ми ли вярваше! Нямаше ли ми доверие?

Калан се отпусна в прегръдката на Кара.

— О, Кара, толкова съжалявам. Трябваше да ти се доверя. Добри духове, защо не ти се доверих!

— Господарят Рал каза, че ще тръгне по Коридора на предадения. Попитах го кога ще се върне у дома. Няма да се върне! Какво направи?

— Коридорът на предадения… — Калан се строполи на земята. — Изпълних пророчеството. Помогнах на Ричард да влезе в Храма на ветровете. Помогнах му да спре чумата. И го съсипах. Съсипах и себе си.

— Направи повече от това — прошепна Кара.

— Какво искаш да кажеш?

Кара стисна Агиела си в ръка.

— Агиелът ми. Загуби силата си. Силата на Морещицата действа само в присъствието на връзката с Господаря Рал. Тя е създадена, за да го защитава. Без Господаря Рал няма връзка. Загубих силата си.

— Сега аз съм Господарят Рал — дойде гласът на Дрефан иззад Калан.

Кара му се озъби:

— Ти не си Господарят Рал. Ти не притежаваш дарба та.

Дрефан срещна огнения й поглед.

— Сега аз съм единственият Господар Рал, който има. Някой трябва да продължи да ръководи Д’Харанската империя.

Калан притисна черната риза на Ричард към стомаха си.

— Аз съм Майката Изповедник. Аз ще ръководя обединението.

— Ти, скъпа моя, също изгуби силата си. Вече не си Изповедник, камоли Майката Изповедник. — Той протегна ръка и стисна Калан. Силните му пръсти се вкопчиха в плътта й. — Сега ти си моя съпруга и като такава ще правиш каквото ти наредя. Дала си клетва ми се подчиняваш.

Кара се пресегна, принуждавайки го да пусне Калан Дрефан я перна през лицето с опакото на ръката си. Тя се строполи на пода.

— А ти, Кара, си една беззъба усойница. Ако искаш да се мотаеш наоколо, ще трябва да ми се подчиняваш. Ако не, нямаш работа тук. Засега само ние знаем, че Агиелът ти е изгубил силата си. Нека оставим нещата така. Ще ме защитаваш като твоя Господар Рал.

Кара го изгледа с отровен поглед и избърса кръвта от устната си.

— Ти не си Господарят Рал!

— Нима? — Той вдигна Меча на истината, меча на Ричард, и го пусна обратно в ножницата. — Е, тогава съм Търсачът на истината.

— Не си и Търсачът на истината — изръмжа Калан. — Ричард е Търсачът.

— Ричард ли? Ричард вече не съществува. Сега аз съм Господарят Рал, а също и Търсачът.

Дрефан придърпа Калан към себе си. Очите му, същите като на Мрачния Рал, я прегориха отвътре.

— А ти си моя жена. Или поне ще бъдеш, след като изконсумираме брака си. Но сега не му е нито времето, нито мястото. Трябва да се връщаме. Чака ни работа.

— Никога. Ако само ме докоснеш, ще ти прережа гърлото.

— Дала си клетва пред духовете. Ще я изпълниш — Дрефан й се усмихна. — Ти си курва. Ще ти хареса. Искам да ти хареса, да изпиташ удоволствие. Наистина ми се ще.

— Как се осмеляваш да ми говориш така! Не съм курва, най-малко пък твоя!

Усмивката озари цялото му лице.

— Нима? Тогава как предаде Ричард? Защо той тръгна, без дори да погледне назад? Бих изказал предположение, че е, защото ти е харесало, когато си си помислила, че съм аз. Предполагам, че Ричард е видял курвата в теб. Е, в такъв случай, когато наистина бъда аз, пак ще ти бъде хубаво. И на мен ще ми хареса.

ШЕСТДЕСЕТА ГЛАВА

Вирна внимателно бутна Уорън.

— Събуди се, някой идва. Той разтърка очи.

— Буден съм.

Тя хвърли поглед към другите прозорци, за да се увери, че мъртвите стражи стоят все още изправени, така, че да изглежда сякаш са на поста си. Лампата, запалена на масата, осветяваше достатъчно, за да могат хората отвън да виждат стражите, но тя щеше да осветява и Вирна, и Уорън, така че те не припарваха до прозорците.

— Как си? — попита го тя.

— По-добре, мисля, че ме поотпусна.

Преди известно време бе припаднал. Главоболията, причинявани от дарбата, зачестяваха. Вирна не знаеше как да му помогне. Нямаше представа колко ще издържи, преди дарбата му да го убие. Единственото, което й идваше на ум, бе да се придържа към плана. Уорън й бе казал, пророчеството му е явило, че единственият му шанс за оцеляване е да бъде с нея. В тъмното отвън мерна две забулени фигури да се приближават по пътя. В далечината хълмовете бяха осеяни с хиляди огньове, от които местността изглеждаше като езеро, отразяващо обсипано със звезди небе. Вирна потръпна при мисълта за стотиците хиляди грубияни, които обитаваха тези палатки. Колкото по-скоро напуснат мястото, толкова по-добре. С радост си помисли, че няма да й се налага отново да прониква в крепостта на Джаганг. Нямаше да успеят да използват тази магия два пъти. Заклинанията, които бе направил Уорън нямаше да заблудят стражите втори път.

За радост веднъж бе достатъчно. Този път приятелките й Джанет и Амелия щяха да дойдат да се срещнат с нея и Уорън. Сигурно бяха те. Беше четвъртата нощ след пълнолуние. Това бе уговореното място за среща. Джанет бе казала, че до това време Амелия ще се е върнала от палатките. Вирна потръпна при мисълта в какво ли състояние ще е Амелия. Вероятно ще й трябва помощ и лечение. Надяваше се да не й отнеме много време. Скоро щеше да съмне.

Двамата с Уорън се бяха редували да поспиват на смени. Чакаше ги още доста път, докато се върнат при генерал Рейбич и армията му, така че трябваше да отпочинат добре. Вирна предпочиташе да са колкото се може по-далеч от това място, в случай че в крепостта се надигне смут.

Надяваше се Джанет вече да е казала на Амелия за връзката с Ричард, за да не се налага да губят време. Ако Амелия се е врекла във вярност на Ричард, връзката щеше да я защитава от пътешественика по сънищата. Тогава можеха да избягат.

Вирна болезнено искаше да освободи и останалите Сестри, но знаеше, че непредпазливостта е път към унищожението. За двадесетгодишното си пътешествие извън херметизирания живот в Двореца на пророците се бе научила, че навън една Сестра трябва да си върши работата винаги на четири очи, ако иска да има някаква надежда за успех. Да се опитват да освободят и останалите Сестри, щеше да е повече от рисковано. Нищо нямаше да спечелят, ако Вирна бъде заловена, докато се мъчи да ги боди наведнъж. По-добре да се съобразява с ограниченията и да действа стъпка по стъпка. Когато му дойде времето ще освободи и тях. В момента бе по-важно да измъкне двете си приятелки да извлече от тях нужната й информация, която по-късно ще й помогне да освободи и другите и да помогне на Уорън. Без Уорън каузата им бе застрашена. Уорън бе магьосник, току-що започнал да развива таланта си — ако талантът му не го убиеше, преди да успеят да му осигурят необходимата помощ.

Стъпка по стъпка, напомни си тя. Внимавай, мисли с главата си и ще имаш най-големи шансове за успех.

На вратата се почука. Вирна отвори лекичко и надзърна, а в същото време Уорън им извика, преструвайки се на страж, да се представят.

— Две от робините на Негово Сиятелство — Сестра Джанет и Сестра Амелия.

Вирна отвори, протегна ръка и като сграбчи едната за наметалото, я изтегли вътре. След това дръпна и другата. Накара ги да се прилепят до стената, за да не бъдат забелязани през прозорците.

— Благодаря на Създателя — въздъхна Вирна. — Мислех, че никога няма да се доберете до тук.

Двете жени стояха с ококорени очи, треперейки като изплашени зайци. Лицето на Амелия бе насинено, подпухнало и осеяно с белези.

Уорън се приближи до Вирна. Тя го го хвана за ръка поглеждайки ту едното пребледняло лице, ту другото. Сърцето й се късаше пред очевидната болка, която изпитваше Амелия. Но в очите й имаше нещо повече от болка — ужас.

— Какво има? — прошепна Вирна.

— Вие ни излъгахте — скръбно прошепна Джанет.

— Какво говориш?

— Връзката. Връзката, която би трябвало да ни пази Негово Сиятелство. Разказах на Амелия. Тя се закле във вярност на Ричард, както ми казахте.

Вирна смръщи чело и се надвеси по-близо.

— Какво, в името на Създателя, говориш? Казах ти, че това ще попречи на Джаганг да проникне в съзнанието ти.

Джанет бавно поклати глава:

— Не, Вирна, не му пречи. Не му пречи да проникне нито в моето съзнание, нито в твоето… нито на Амелия.. нито на Уорън.

Вирна отпусна приятелски ръка на рамото й, за да я успокои.

— Напротив, Джанет, пречи му. Трябва само да повярваш и вече си защитена.

Джанет отново бавно поклати глава.

— Преди да се закълна във вярност на Ричард, Джаганг е посетил съзнанието ми. Знаел е мислите ми. Чул е какво ми казваш ти. Чул е всичко.

Вирна закри устата си в ужас. Не бе помисляла за това.

— Но ти се закле. Това те защитава.

Джанет за пореден път поклати глава.

— Да, първия ден. Но преди четири нощи, в нощта на пълнолунието, Негово Сиятелство отново посети съзнанието ми. Не знаех. Разказах на Амелия за клетвата. Тя се закле, както бях направила аз по-рано. Мислехме, че вече сме защитени. Мислехме, че когато се срещнем с вас, ще успеем да се спасим.

— Така и ще стане — увери я Вирна. — Ще избягаме още сега.

— Никой от нас няма да избяга, Вирна. Джаганг те пипна. Както и Уорън. Каза ни, че се е промъкнал през пукнатините в съзнанията ви, докато сте спели — още първата нощ след пълнолунието — очите на Джанет плувнаха в сълзи. — Съжалявам, Вирна. Не биваше изобщо да идваш да ни спасяваш. Това ще коства свободата и на двама ви.

Вирна успя да се усмихне през надигащата се в душата й паника.

— Джанет, това е просто невъзможно. Връзката ни пази.

— Щеше — каза Джанет с внезапно груб, злокобен глас — ако Ричард Рал беше жив. Но преди четири нощи Ричард Рал напусна света на живите, в нощта на пълнолунието.

Джанет избухна в дебел, гърлен смях, въпреки че лицето й бе обляно в сълзи.

Вирна не можеше да си поеме дъх.

— Ричард… е мъртъв?

Уорън притисна главата си между дланите и нададе болезнен, пронизителен вик.

— Не! Не!

Вирна се вкопчи в него, той се строполи на пода.

— Уорън! Какво ти е?

— Негово Сиятелство… Негово Сиятелство има задача за мен.

— Задача? Уорън, какво има? Какво става?

— Негово Сиятелство има нов Пророк! — изкрещя Уорън. — Моля те, спри болката! Ще ти служа! Ще ти служа, щом ме призова!

Вирна го разтърси.

— Уорън!

Внезапно в главата й сякаш се вряза нагорещен стоманен кол. Тя започна да крещи, раздирана от непоносима болка, притискайки главата си с ръце. Нищо, нищо от сто петдесет и шестте й години живот не я бе подготвило за внезапния изблик на болка, изригнал от главата й. Стаята изведнъж стана черна.

Усети как подът се блъска в лицето й. Краката и ръцете й се загърчиха в агония. В жежката вихрушка на мъчението й затанцува злорад гърлен смях — сякаш огън, бушуващ всред руини. Вирна се молеше на Създателя да припадне. Молбата бе нечута, в нея се извиси глас. Гласът на Джанет.

— Толкова съжалявам, Вирна. Изобщо не биваше идвате да ни освобождавате. Сега ще служите на Негов Сиятелство като негови роби.

Русата, Кара, го последва в приемната. Застана три крачки зад него, както й бе наредено. Сега, след като й бе заповядал, винаги се обличаше в червената си униформа. Харесваше му да ги гледа в червено, сякаш бяха обгърнати в кръв. Една от тях бе винаги до него — кървавочервено напомняне за предстоящия лепкав, слузест пир на разврата.

Щом той я погледна през рамо, сините й очи са отместиха. Той знаеше, че тя се съгласи да остане единствено за да е близо до Калан. Все едно. Важното бе, че остана.

Макар и безобидно, изглеждаше по-тежко Господарят Рал да се движи с ескорт от гардове като нея — подхождаше му на сана.

А сега той бе Господарят Рал, както му бяха прошепнали онези призрачни гласове. Само той притежаваше интелекта, за да ги чуе, мъдростта да ги разбере, проницателността да им обърне внимание. И това го бе извело до триумфа. Способността му да обръща внимание на подробностите бе възнаградена. Изключителната му съзерцателност го бе извела на пиедестала на властта, която винаги бе заслужавал. Дарбата му бе неговият гений, който щеше да му служи по-добре от всяка магия.

Той бе повече от другите, и то с право. Превъзхождаше ги — човек с рядка способност за разбиране, с инстинкт и необикновено чувство за морал, непокварено от изкривените извинения, с които жените оправдаваха вулгарните си удоволствия.

Собствената му добродетелност го опияняваше.

Щом го видя да влиза в стаята, Калан вдигна глава. Лицето й бе празно — изражение, което носеше почти през цялото време. Тя само си мислеше, че не показва нищо зад него — под маската и се разкриваше цял букет от чувства. Увлечен в подробностите на замаяното й лице, той се захласна в потока от чувства, които тя се опитваше да скрие.

Видя как го гледа. И преди бе улавял погледите й към тялото му. Знаеше — тя го желае. Изпитва глад за него. Копнее да получи удоволствие от него. Това, че се стараеше да отрича, само допълнително го възбуждаше. Това, че прикриваше жаждата си по него зад груби думи, бе доказателство, че е прав. Това, че се правеше на отвратена, му разкриваше невероятните дълбини на копнежа й.

Когато най-сетне тя се отдадеше на похотта си, преживяването щеше да е още по-велико — заради чакането преди това, заради въздържанието и копнежа и забавеното утоляване на жаждата. Тогава най-сетне той щеше да й даде желаното. Щеше да чуе крясъците й.

Генералът до Калан се поклони.

— Добро утро… Господарю Рал.

— Какво е това? — попита той веднага. Не обичаше войниците да носят на Калан документи, без да са минали през неговия поглед.

— Само някои от сутрешните рапорти, Дрефан — отвърна тя с онзи неин монотонен глас.

— Тогава защо не съм информиран? Всички рапорти трябва да пристигат най-напред при Господаря Рал.

Генерал Кърсън погледна крадешком Калан. Поклони се пак.

— Както желаете, Господарю Рал. Просто си помислих…

— Остави мисленето за мен. Ти си гледай войниклъка.

Генералът се покашля.

— Разбира се, Господарю Рал.

— И какво ни съобщават сутрешните рапорти?

Генералът отново погледна Калан. Дрефан забеля лекото кимване. Като че ли генералът имаше нужда о разрешението на жената на Господаря Рал, за да говори Дрефан го пропусна покрай себе си, както правеше обикновено. Харесваха му игричките й, това, че тя си мисли че той не забелязва. Забавляваше се.

— Ами, Господарю Рал, чумата заглъхва.

— Би ли уточнил какво означава това „заглъхва“. Като лечител неясните обяснения не ми помагат особено.

— През последната седмица смъртните случаи от чума са паднали до едва три за последната нощ — три потвърдени. Почти всички, които са били болни, когато Господарят… — той се усети, — когато Ричард замина, са се оправили. Каквото и да е направил Ричард…

— Брат ми загина, това направи. Аз съм лечителят. На мен се дължи краят на чумата.

Калан изгуби спокойствието в погледа си. Лицето й се изкриви в едва сдържан гняв. Той се запита как ли би изглеждало същото това лице, изкривено от болка или от ужас. Щеше да узнае в края на краищата.

— Ричард замина в Храма на ветровете. Той пожертва себе си за спасението на всички. Ричард! Не ти, Дрефан, а Ричард!

Дрефан пропусна тирадата й с небрежно щракване с пръсти.

— Глупости. Какво разбира Ричард от лекуване? Аз съм лечител. Господарят Рал спаси хората от чумата — Дрефан вдигна пръст към генерала. — И по-добре се погрижете всички да го разберат.

Калан отново кимна лекичко на генерала.

— Да, Господарю Рал — отвърна той. — Лично ще се погрижа всеки да знае, че самият Господар Рал сложи край на чумата.

На лицето на Калан се появи едва забележим намек за усмивка при двусмисленото изявление на генерала. Дрефан пропусна и това. Имаше си по-важна работа от това да се разправя с нейното непочтително отношение към съпруга й.

— И какво друго имате да ми съобщите, генерале.

— Ами, Господарю Рал, изглежда, някои от частите ни… липсват.

— Липсват? Как е възможно да липсват войници? Искам да бъдат намерени. Трябва да съберем цялата армия, до последния човек, за да се защитаваме срещу Императорския орден. Няма да допусна Д’Харанската империя да бъде победена от Ордена, понеже офицерите ми не са успели да удържат дисциплината в армията си.

— Да, Господарю Рал. Вече изпратихме съгледвачи да потърсят частите, които… са се отклонили от позициите си.

— Заради връзката е, Дрефан. Д’Харанците не се чувстват свързани с теб — каза Калан. — Армията се разпада, започва да се разпръсква, защото войниците не усещат връзката си, губят водача си. Не знаят какво да правят. Останали са без своя Господар Рал…

Той я удари. Острият звук отекна в стаята.

— Стани! — изчака тя да успее да се вдигне. — Няма да понасям обиди от собствената си жена! Ясно ли е?

Калан притисна носа си с пръсти, опитвайки се да спре кръвта. Аленият поток изпълни ръката й, погълна устните й и се спусна към брадичката й. При тази гледка той едва се въздържа да не извика от удоволствие. Гледката на обляната в кръв Майка Изповедник го разтрепера. Копнееше да я накълца, кръвта й да опръска всичко, да чуе крясъците й, да види ужаса й. Но можеше да почака, дордето тя му се помоли сама. Както бе направила Надин. Извратеният глад на Надин му достави удоволствие. Изпита наслада, гледайки изненадата и ужаса й, агонията й, преди да я метне от ръба на скалата — все още жива, за да има време през целия път на долу да мисли над собствената си порочна природа. Това му стигаше — засега.

Можеше да почака, докато истинската същност Майката Изповедник отново изплува на повърхността — както през онази първа нощ. Ричард сигурно е бил истински ужасен да разбере колко силно желае тя брат му. Да установи, че жената, която обича, всъщност е толкова мръсна, толкова нечиста, колкото всяка курва. Горкият наивен, глупав Ричард. Дори не се обърна назад, докато се отдалечаваше по пътя.

Дрефан можеше да чака. Щеше да й е нужно време да се възстанови от шока, от мисълта, че стана причина за смъртта на Ричард. Дрефан можеше да чака. Нямаше да отнеме много време — при положение, че тя го желае толкова неустоимо.

Притегли я към себе си.

— Прости ми, съпруго моя. Не исках да те наранявам. Моля те, прости ми. Просто се тревожех за сигурността ни — разстроих се от новината, че тези безполезни войници не изпълняват заповеди и така застрашават сигурността на всички ни.

Калан се дръпна.

— Разбирам.

Не я биваше в лъжите. С крайчеца на окото си той мерна сведената напред фигура в червено. Само да мръдне, ще я разцепи на две. Тя се въздържа, но той все едно, ще й намери предназначение.

Калан направи предупредителен знак на Кара. Морещицата неохотно се подчини. Калан се мислеше за много умна, мислеше си, че той не вижда как тя раздава заповеди на другите. Засега това нямаше значение.

— Генерал Кърсън — каза Дрефан. — Искам тези вироглави войници да бъдат намерени. В армията трябва да има дисциплина, иначе сме загубени, иначе Орденът ще ни помете. Щом ги намерите, искам командирите им да бъдат екзекутирани.

— Моля? Искате да екзекутирам собствените си вони, задето са загубили връзката…

— Искам да ги екзекутирате за измяна. Останалите ще вземат урок, че не толерираме подобно незачитане, а и ще се замислят втори път дали да преминат на страната на врага.

— На врага ли, Господарю Рал?

— Разбира се. Ако не изпълняват дълга си на Д’Харанци, който се състои в това да защитават и служат на Д’Харанската империя, да не говорим за техния Господар Рал, значи помагат на врага. Това ги прави изменници! Това застрашава живота на жена ми! На всички!

Той плъзна ръка по релефните букви върху дръжката на Меча на истината — неговия меч. Мечът, който му принадлежеше по право.

— А сега, имаш ли да ми съобщаваш още нещо?

Генерал Кърсън и Калан си размениха скришом погледи.

— Не, Господарю Рал.

— Добре. В такъв случай, това е всичко. Свободен си. — Той се обърна към Калан и й протегна ръка: — Ела, скъпа, ща закусим заедно.

ШЕСТДЕСЕТ И ПЪРВА ГЛАВА

Ричард слезе от трона на магьосника в средата на Коридора на ветровете като в сън. Стъпките му отекнаха в далечината. Той си бе на мястото — на трона на магьосника. Той бе единственият магьосник-войн — единственият, роден и с двете страни на магията. Вътрешността на Храма на ветровете бе повече от огромна. Беше нещо, което човешки разум едва ли може разбере. В това напълно беззвучно място звуци не съществуваха, ако той не ги породи, ако не пожелае да ги чуе. Сводестият таван, обемащ височините над главата му можеше да приеме в себе си гнезда на орли и те едва ли щяха да разберат, че са затворници в сграда. Планинските соколи, ако такива имаше по тези места, можеха да се гмуркат в дълбините на простора, уловен под безкрайните арки, и да се чувстват у дома си.

От двете страни тръгваха колони, поддържащи стените, които се сливаха с далечната извивка на тавана. През гигантски прозорци нахлуваше още от призрачната, мъглява светлина. Добре поне че виждаше страничните стени. Защото иначе коридорът потъваше в мъглявината.

Почти всичко бе с цвета на бледа следобедна мъгла: подовете, колоните, стените, тавана. Сякаш бяха направени от мъглява светлина. Ричард се чувстваше като муха в безкраен каньон. Въпреки това мястото не бе безгранично, като извън стените. Преди би бил изумен и очарован. Сега не изпита нито едното, нито другото. Просто се вцепени.

Тук времето нямаше никакъв смисъл освен онзи, който му придаваше самият той. В безкрайността времето нямаше къде да пусне котва. Ричард можеше да прекара тук цял век или няколко седмици и само той щеше да забележи разликата, при това само ако иска. Животът също не значеше много — субстанция, толкова далечна, колкото другия край на безкрайността. Понятието за живота също се носеше от самия Ричард. И въпреки това Храмът на ветровете притежаваше способност за усещания и го приюти в своя издялан от магьосниците каменен скут.

Докато вървеше през залата, забеляза, че между всеки две колони има по една сводеста ниша. Във всяка ниша бяха положени магически предмети и неща, предадени на съхранение — изпратени от света на живите за съхранение. Ричард разбираше какво представляват и знаеше как използват. Даваше си сметка колко са опасни и защо определени хора бяха пожелали тези предмети да бъдат заключени тук за вечни времена. Познанието на ветровете вече бе и негово.

Благодарение на това познание бе успял да сложи край на чумата. Не разполагаше с книгата, задействала епидемията, но не бе и нужно. Книгата бе открадната оттук, но все още принадлежеше на ветровете. Трябваше само да се пренастроят потоците на силата, извиращи от ветровете, които активираха действието на книгата в света на живите.

Всъщност всичко бе толкова просто, че чак изпита срам, задето не се бе сетил да го направи по-рано. Хиляди хора бяха измрели заради неговото невежество. Ако знаеше по-рано онова, което знае сега, щеше просто да хвърли мрежа, изтъкана от двете страни на магията му, и книгата щеше да стане безполезна за Джаганг. Всичките тези мъртви хора — а е било толкова просто. Добре поне, че бе успял да използва лечителските си умения, за да прекрати развитието на болестта у онези, които бяха повалени от заразата непосредствено преди да прекъсне потока на магията. Добре поне, че спря чумата. Само дето това му бе струвало всичко. Каква цена за всичките тези животи. Каква цена му бяха поискали духовете. Наистина, каква цена.

Беше му струвало живота на Надин. Изпита дълбока скръб по нея.

Би унищожил и Джаганг, и заплахата, идваща откъм Стария свят, но оттук нямаше да може. Онова там бе светът на живите, а той можеше да влияе само на нещата, отнесени от Храма в света на живите и на унищоженията, причинени от тях. Въпреки това успя да докосне ядрото на силата си тук. Никой след него нямаше да може да мине през Коридора на предателя. Джаганг нямаше да успее за втори път да постигне същия резултат.

Ричард се спря. Извади меча си, меча на Дрефан вдигна го в дланите си и се втренчи в него, наблюдавайки танца на светлината върху острието. Не беше неговият меч — Мечът на истината. Остави желанието му да се надигне от дъното на съществото му, понасяйки със себе си рожденото му право на тази сила. Дарбата му изплува леко като въздишка, а преди с толкова мъки успяваше да предизвика най-незначителните страни на магията си. Силата изплува напред обзе ръцете му, преля в предмета, който носеше.

Мисълта му насочи отделните елементи, балансирайки всеки до желаната последователност и резултат, докато мечът в ръцете му се превърна в двойник на онзи, който познаваше толкова добре. Държеше в ръце двойника на Меча на истината, макар и без обземащото го преди усещане за присъствието на душите, притежавали оръжието преди него. Въпреки това по всичко друго мечът бе същият. Носеше в себе си същата сила, същата магия.

Мнозина магьосници бяха загинали в опитите си да създадат Меча на истината, докато най-накрая някой е успял. След този успех познанието се е вляло тук, на това място, и нямаше пречка Ричард да го поеме, както и всяко останало познание тук.

Стисна дръжката и вдигна острието. Остави силата, магията, яростта на меча да го обземат, да се развилнеят вътре в него, само и само за да чувства нещо. Дори яростта бе нещо. Макар че всъщност не му бе нужен меч за това. Яростта преливаше от съществото му, за да бъде заменена след малко от празнота.

Хвърли меча високо във въздуха и го задържа там, обливайки го в потоци от сила. С нова вълна от магия блъсна направения от него самия меч в облак металически прах и с още една мисъл заличи облака.

Отново се изправи празен. Празен и сам.

Нечие присъствие го накара да се обърне. Беше дух. От време на време се появяваха. Идваха да го навестят да поговорят, да го насърчават да се завърне в своя свят преди да е станало твърде късно, преди да е загубил нишката към света на живите.

Тази сянка, този дух, го запрати в неочакван шок.

Приличаше на Калан.

Меката, сияеща фигура се полюшваше пред него, излъчвайки светлина със същия цвят както всичко останало на това място — само че по-плътно, по-контрастно.

Приличаше на Калан. За пръв път от седмици насам сърцето му подскочи.

— Калан? Да не би да си умряла? Вече дух ли си?

— Не — отвърна духът. — Аз съм майката на Калан.

Мускулите на Ричард отново се отпуснаха. Обърна се и продължи нататък.

— Какво искаш?

Духът го последва, както правеха понякога и други, заинтригувани от присъствието му — вероятно от чисто любопитство към новопоявилия се в техния свят. — Донесох ти нещо — каза духът.

Ричард се обърна.

— Какво?

Тя държеше в ръцете си роза. Зеленото на стъблото и червеното на листата бяха смайващи в този безцветен свят — вълничка от удоволствие за очите му. Уханието на цветето изпълни дробовете му с благодат. Почти бе забравил удоволствието от подобно нещо.

— Какво да правя с това?

Духът вдигна розата, подканвайки го да я вземе. Той не се страхуваше от духовете, които идваха да го видят и онези, които го мразеха, не можеха да му навредят. Знаеше как да се защитава.

Взе розата.

— Благодаря — пъхна стъблото под колана си. Обърна се и продължи. Духът на майката на Калан го последва. Не искаше да се вглежда в лицето й. Макар да бе само дух и чертите й да не се виждаха добре, все пак приличаше на Калан твърде много.

— Ричард, може ли да поговорим?

Стъпките му отекнаха през празната зала.

— Щом искаш.

— Искам да ти разкажа нещо за дъщеря си Калан.

Ричард спря и се обърна към духа:

— Защо?

— Защото тя е част от мен. Тя бе моя плът, както ти си бил плът от плътта на майка си. Калан е връзката ми със света на живите, мястото, където някога живях. Където ти трябва да се върнеш.

Ричард тръгна.

— Аз съм си у дома. Нямам намерение да се завръщам в онзи горчив свят. Ако искаш да отнеса съобщение на дъщеря ти, съжалявам. Не мога. Остави ме.

Той вдигна ръка да я отпрати, но тя сключи молитвено длани, за да го накара да сдържи силата си.

— Не искам да носиш съобщение. Калан знае, че я обичам. Искам да поговоря с теб.

— Защо?

— Заради онова, което причиних на Калан.

— Което си й причинила? Какво е то?

— Внуших й чувство за дълг. „Изповедниците нямат любов, Калан. Те имат дълг.“ Така я учех. За мой срам, така и не й обясних какво имам предвид. Опасявам се, че не й оставих място за живот. Повече от всеки Изповедник, когото познавам, Калан искаше да живее живота, да му се наслаждава. Дългът й отнемаше голяма част от това. И поради тази причина тя стана толкова добър защитник на народа си. Тя иска всички да имат своя шанс да изпитат радост, защото ясно разбира, че на нея радостта й е отказана. Остава й да взема живота дребните удоволствия, които може да си осигури.

— Какъв смисъл има?

— Ти не се ли радваш на живота, Ричард?

Той продължи да върви.

— Това за дълга го разбирам. И аз съм роден с дълг. Но вече го изпълних. Изпълних всичко, което се искаше от мен.

— Ти също не си разбрал какво имам предвид под дълг. За правилния човек човекът, роден истински за него, дългът е форма на любов, чрез която всичко е възможно. Дългът не винаги е отказ да получиш нещо, а начин да предадеш същото това нещо и на другите. Дългът не винаги е нещо неприятно, той се изпълнява най-добре с любов. Няма ли да се върнеш при нея, Ричард? Тя има нужда от теб.

— Сега Калан си има съпруг. За мен няма място в живота й.

— Има място в сърцето й.

— Тя каза, че никога няма да ми прости.

— Ричард, ти никога ли не си изричал нещо, което не си мислил — от отчаяние, да речем? Никога ли не ти се е искало да си върнеш думите назад?

— Не мога да се върна при нея. Тя е омъжена за друг. Дала е клетва и има… Няма да се върна.

— Въпреки че е омъжена за друг, въпреки че не можеш да бъдеш с нея, въпреки че сърцето ти се къса при мисълта, че не можеш да я имаш, не я ли обичаш достатъчно, че да искаш да утешиш сърцето й? Да внесеш в душата й покой? Нима всичко в тази твоя любов си ти, нима няма нищо нейно?

Ричард изгледа духа с гневен поглед.

— Тя намира щастие в отсъствието ми. Няма нужда от мен.

— Тази роза доставя ли ти удоволствие, Ричард?

Той продължи да върви.

— Да, прекрасна е, благодаря.

— Не би ли размислил да се върнеш в такъв случай?

Ричард се извърна към духа на майката на Калан:

— Благодаря ти за розата. Ето, заповядай още хиляда в знак на благодарност, за да не кажеш после, че съм задължен!

Ричард протегна ръка и въздухът пламна от рози. Че вените им цветове се носеха и завихряха в ален водовъртеж.

— Съжалявам, че не мога да те накарам да разбереш Ричард. Виждам, че ти нося единствено болка. Ще те оставя сам.

Щом тя изчезна, по пода останаха милиони червени цветчета, сякаш внезапно избликнал басейн от кръв.

Ричард се смъкна надолу, чувстваше се твърде зле, за да стои прав. Скоро ще се превърне в един от тях. В дух. И няма да му се налага да стои приклещен в това тясно пространство между световете, разкъсван и от двата. Когато му се приискаше храна, имаше я, когато му се приспиваше, спеше, но не можеше да продължава да живее тук. Това не бе светът на живота.

Съвсем скоро ще стане един от тях и ще остави зад гърба си празнотата, която представляваше животът му.

Някога Калан успяваше да запълни тази празнота. Някога тя бе всичко за него. Беше й вярвал. Беше си мислил, че сърцето му е на сигурно място под нейните грижи. Оказа се, че си е въобразявал повече, отколкото е било истина. Как е могъл да бъда такъв глупак? Нима всичко е било само илюзия?

Главата му се вдигна. Взря се в коридора. Прехвърли мислено предметите, които бе видял. Магическият съд на виденията. Беше там, от другата страна на коридора. Знаеше как да го използва.

Изправи се и прекоси коридора, пристъпи между две колони, край издялания от камък съд. Състоеше се от два легена, поставени един над друг. Долният бе на нивото на човешки кръст, горният се изравняваше с главата му — и двата имаха правоъгълна форма. Върху въгленосивия камък бяха гравирани символи, даващи указания и вливаха сила. Долният леген бе пълен до ръба със сребриста течност подобна на консистенцията на Плъзгата, но всъщност — различна, той го знаеше.

Вдигна сребърното тасче, положено на нисък рафт в саката му, и го потопи в долния леген. Изпразни го в горния. Продължи, докато горният погълна своята част от магическата течност.

Надвеси се над долния леген, за да постави ръцете си на точните символи, разположени широко от двете страни. Прочете магическите думи наведен, с ръце, притиснати върху точните места. Щом ги произнесе, съсредоточи вниманието си върху човека, когото искаше да види. После освободи тънка ивица сила, за да пусне течността от горния леген да прелее през ръба. Тя потече в тънък сребрист слой пред лицето му. Във водопада от магическа течност Ричард видя човека, когото повика в съзнанието си: Калан.

Още щом я мерна, сърцето му се сви болезнено. Едва сдържа вика си.

Тя беше в бялата си Изповедническа рокля. Познатите черти на лицето й го накараха да се сгърчи от копнеж. Беше близо до покоите си, до спалнята си в Двореца на Изповедниците. Там бе нощ. Ричард усети как сърцето му ще се пръсне в гърдите, щом я видя да спира пред вратата на стаята си.

Зад нея се плъзна Дрефан. Постави ръце на раменете й надвеси се над нея и я притисна до себе си, приближавайки устни до ухото й.

— Калан, моя съпруго, моя любов, готова ли си да си легнем? Имах тежък ден. С нетърпение очаквам една нощ, изпълнена с дивата ти страст.

Ричард пусна съда. Вдигна юмруци и отстъпи назад. Магическият предмет се раздроби на части, тежки каменни парчета се смесиха с пламъци и дим. Коридорът се изпълни с прах и отломки, които постепенно се стопиха в далечината. Във въздуха се вдигнаха по-големи парчета и затанцуваха в яростен вихър, докато накрая загубиха мощта си и се стовариха върху земята, разбивайки се на парчета.

По пода се разсипаха капки от магическата течност. Във всяка от тях блещукаше образът на Калан.

Ричард се обърна рязко и тръгна. По пода танцуваха пламъци, поглъщайки капките течност. Въпреки това лицето й продължаваше да е пред очите му. Сви ръце в юмруци. Всяка капка, всяко късче мъгла прекопаваше празнината зад гърба му. В средата на коридора, замаян, се строполи на пода, загледан в нищото.

През ветровете се понесе зловещ смях. Ричард знаеше кой е източникът му. Баща му се бе върнал, за да присъства на мъчението му.

— Какво има, сине? — подигравателно изсъска Мрачният Рал. — Нима не си доволен от избора ми на жених за любимата ти? Моят собствен син, моята плът и кръв, Дрефан, са ожени за Майката Изповедник. Според мен изборът е чудесен. Момчето е добро. А и тя явно е доволна. Но да, ти вече го знаеш, нали? Трябва да бъдеш доволен, че тя е доволна. Наистина много доволна.

Отвратителният смях на Мрачния Рал закънтя между каменните стени.

Ричард не си направи труда да прогони искрящата форма, надвиснала над него. Какво значение имаше?

— Е, какво ще кажеш, съпруго моя? Ще прекараме ли една нощ в дива страст? Каквато демонстрира на брат ми, мислейки го за мен?

Калан събра всичките си сили и наръга Дрефан с лакът в корема. Свари го неподготвен. Не бе очаквал това. Преви се от болка, неспособен да си поеме дъх. — Казах ти, Дрефан, че ако ме докоснеш, ще ти прережа гърлото.

Преди да е успял да се съвземе и да се изхили на гнева или пък да я заплаши, тя се плъзна в стаята си, трясна вратата и пусна резето.

Стоеше трепереща в полумрака. Почувства нещо. За миг й се стори, че е Ричард. Едва не извика името му — едва не изкрещя, че го обича. Притисна корема си в болка. Кога най-сетне ще престане да мисли за него? Той няма да се върне. Никога.

Прекоси дневната по дебелия килим и влезе в спалнята. Скочи в защитна позиция, щом пред нея се плъзна тъмна сянка.

— Съжалявам — прошепна Бердин, — не исках да те плаша.

Калан въздъхна с облекчение и се изправи.

— Бердин — обви с ръце жената. — О, Бердин, толкова се радвам да те видя. Как си?

Бердин я прегърна, опитвайки се да утоли отчаяната си нужда от топлина.

— Минаха седмици, но ми се струва, че Райна е умряла едва вчера. Толкова съм й ядосана, задето ме изостави. А когато й се ядосам, започвам да плача, защото толкова ми липсва. Още само няколко дни да се бе държала, и сега щеше да е жива. Само още няколко дни.

— Знам, знам — прошепна Калан. Дръпна се, но не повиши глас: — Какво правиш тук? Мислех, че си отишла в Кулата да смениш Кара.

— Да, но първо исках да дойда при теб да поговорим.

— Искаш да кажеш, че Плъзгата е останала без охрана?

Морещицата кимна.

— Бердин, не можеш да я оставяш сама. Никога няма да узнаем, ако някой се вмъкне в Ейдиндрил — някой, притежаващ опасна магия. Нали това…

Бердин я прекъсна:

— Знам. Но това, което искам да ти кажа, също е важно. Пък и какво значение има всъщност? Двете с Кара загубихме силата си. Ако някой се промъкне с Плъзгата, няма да можем да го спрем с магия. Трябва да говоря с теб, Майко Изповедник. А през деня няма как да стане, защото Дрефан винаги изниква отнякъде.

— Не допускай да те хване, че го наричаш другояче, освен Господаря Рал, защото веднага ще те…

— Той не е Господарят Рал. Не е, Майко Изповедник.

— Знам. Но е единственият Господар Рал, който имаме.

Бердин се вгледа в очите й.

— Двете с Кара си говорехме. Решихме да го убием. Трябва да ни помогнеш.

— Не можем да го направим — Калан стисна Бердин за ръката. — Не можем.

— Разбира се, че можем. Ще се скрием на балкона, ти ще го съблечеш, за да не разполага с онези свои ножове, и докато… му отвличаш вниманието, ще влетим в стаята и всичко ще свърши.

— Бердин, не можем.

— Е, добре, ако този план не ти харесва, ще измислим друг. Работата е там, че трябва да го убием.

— Не, работата е там, че не можем.

Бердин я изгледа свъсено.

— Нима искаш да си съпруга на тази свиня? Рано или късно, ще реши да се възползва от съпружеските си права.

— Бердин, чуй ме. Дори да го направи, ще трябва да го понеса. Готова съм да приема дори изнасилване, щом като това означава, че ще бъдат спасени животи. Не можем да убием Дрефан. Той е единственият ни Господар Рал. Докато измислим какво да правим, той е единственото, което скрепява армията. Точно в момента са малко объркани от агресивното му поведение. Д’Харанците са свикнали да се подчиняват на своя Господар Рал. Дрефан се прави на такъв и за момента войниците се питат дали са убедени, че не е.

— Но той наистина не е — настоя Бердин.

— Но за момента това е единственото, което държи нещата под контрол. Ако армията се разпадне, Императорският орден ще нахлуе в Средната земя. Поне за това Дрефан е прав.

— Но ти си Майката Изповедник. Генерал Кърсън ти е верен. Дори и без връзката той се навърта наоколо заради теб. Както и повечето офицери. Заради теб, не заради Дрефан. Може би ще се получи.

— А може би не. Може да не харесвам Дрефан, но не е заслужил да бъде убит. Колкото и да не ми харесва поведението му, си давам сметка, че той прави всичко възможно, за да удържи нещата. С негова и с моя помощ може би ще успеем да запазим целостта на армията.

Бердин килна глава.

— Няма да продължи дълго и ти го знаеш.

Калан обърса лицето си с длан.

— Бердин, Дрефан е мой съпруг. Дала съм му клетва.

— Клетва, а? Тогава защо не си го пуснала още в леглото си?

Калан понечи да каже нещо, но не намери думи.

— Заради Господаря Рал, нали? Все още се надяваш да се върне, нали? Искаш да се върне.

Калан притисна пръсти в устните си. Извърна глава.

— Ако Ричард щеше да се връща, да го е направил до сега.

— Може би е заради чумата. Може би не е довършил работата по унищожаването на магията. Може би когато свърши всичко, ще си дойде.

Калан се обгърна с ръце. Знаеше, че няма да стане.

— Майко Изповедник, искаш той да се върне, нали?

— Омъжена съм за Дрефан. Имам съпруг.

— Не те питам това. Искаш той да се върне. Не може да не го искаш.

Калан поклати глава.

— Каза, че винаги ще ме обича. Каза, че сърцето му винаги ще бъде мое. Обеща — Калан преглътна парещата болка. — А си отиде. Може и да съм… го наранила, но ако наистина ме е обичал, не би ми причинил това. Щеше да ми даде възможност…

— Но все още искаш да се върне.

— Не. Не искам никога повече да преживявам тази болка. Не искам да излагам сърцето си на подобна агония. Изобщо не биваше да си позволявам да се влюбя в него. — Калан пак поклати глава: — Не искам да се върне.

— Не ти вярвам. Просто си развълнувана, както бе при мен, когато почина Райна. Но ако тя се върне, ще й простя, дето е умряла, и ще я приема в прегръдките си.

— Не и Ричард. Не бих отворила сърцето си за него втори път. Независимо какво съм направила, няма право да постъпва с мен по такъв начин. Просто си тръгна, и то след като ме бе засипвал с обещания да ме обича винаги, независимо от всичко. Предаде ме. Никога не съм предполагала, че може да ми причини такава болка. Мислех, че сърцето ми е на сигурно място при него. Независимо от обстоятелствата. Явно съм се лъгала.

Бердин я извърна към себе си и я сграбчи за раменете.

— Майко Изповедник, не го мислиш. Наистина не го мислиш. Доверието се изгражда взаимно. Ако наистина го обичаш, трябва да му имаш доверие. Независимо от всичко. Също както очакваш от него винаги да ти вярва.

По бузите на Калан потекоха сълзи.

— Не мога, Бердин. Толкова боли. Не искам да преживявам всичко отново. Всъщност така или иначе е все едно. Минаха седмици. Чумата отдавна я няма. Ричард никога няма да се върне.

— Виж, не знам какво точно се е случило там в планината, но просто си задай един въпрос: Ако нещата бяха обратно, ако ти бе на неговото място, как щеше да се чувстваш?

— Мислиш ли, че не го правя непрекъснато? Знам как , бих се чувствала. Щях да се чувствам предадена. Никога нямаше да простя на себе си, ако бях на негово място. Щях да се мразя, както съм убедена, че ме мрази той.

— Не — поклати глава Бердин, — не е вярно. Той не те мрази. Господарят Рал може да е объркан или наранен, но никога не може да те мрази.

— Напротив. Мрази ме заради онова, което направих. Това е другата причина, поради която не бих могла да го приема обратно. Нараних го прекалено много. Как бих могла да го погледна в очите? Не бих могла. Не бих могла да поискам доверието му.

Бердин я прегърна през врата и я придърпа към рамото си.

— Не затваряй сърцето си, Калан. Моля те, не го прави. Ти си сестра по Агиел. Като твоя сестра те моля да не го правиш.

— Все едно — прошепна Калан. — Така или иначе не мога да бъда с него, независимо какво си мисля и на какво се надявам. Трябва да го забравя. Духовете ме принудиха да се омъжа за Дрефан. Заклех му се, както и на духовете, че това ще е цената за спасението на живота на хората. Трябва да удържа клетвата си. Ричард трябва да се съобразява с нея.

ШЕСТДЕСЕТ И ВТОРА ГЛАВА

— Събуди го! — заповяда гласът в главата й.

Вирна изкрещя. Сякаш цялото й тяло бе осеяно с оси, които я жилеха едновременно. Бясно започна да размахва ръце и крака, да се опитва да ги махне от раменете си, от лицето си. Крещеше от ужас и удряше, удряше.

— Събуди го! — чу отново гласа в главата си.

Гласът на Негово Сиятелство. Взе кърпата от кофата. Извърна главата на Уорън. Беше проснат по лице на масата, в безсъзнание. Обърса с влажната кърпа бузите му, челото му. С треперещи пръсти приглади косата му. Не бе в безсъзнание от дълго време, така че нямаше да й е толкова трудно да го вдигне.

— Уорън. Уорън, моля те, събуди се. Уорън!

Той простена неясно. Тя притисна влажната кърпа до устните му. Погали го по гърба с другата си ръка и го целуна по бузата. Сърцето й се късаше да присъства на нечовешките му болки, причинявани не само от пътешественика по сънищата, но и от дарбата. Притисна пръст в тила му и остави топлия поток на своя Хан да се влее в него, с надеждата, че това ще му вдъхне сила, че ще го накара да се съвземе.

— Уорън — изкрещя, — моля те, събуди се! Моля те, заради мен, събуди се или Негово Сиятелство ще се ядоса. Моля те, Уорън.

По лицето й потекоха сълзи. Все едно. Искаше само да го събуди, защото иначе Негово Сиятелство щеше да накара и двама им да страдат. Досега не бе имала възможност да разбере, че съпротивата може да причини толкова болка. Никога не би повярвала, че толкова лесно ще се откаже от всичко, в което бе вярвала.

Не можеше да защити хората, които обича, като се самоубие. Бе опитвала. О, колко яростно бе опитвала. Той не й позволяваше. Искаше ги живи, за да му служат. Искаше да се възползва от талантите им. Вече бе убедена, че е истина: Ричард бе мъртъв. Връзката с него е скъсана и те са беззащитни срещу пътешественика по сънищата. Той можеше да влиза в съзнанията им, когато си пожелае. С ужасяваща лекота Джаганг я бе подчинил на волята си. Струваше й се, че вече не може да контролира дори елементарни свои действия. Ако Джаганг пожелаеше, ръката й се вдигаше и тя не можеше да направи нищо друго, освен да гледа. Без връзката беше безсилна.

Уорън простена отново. Най-сетне се помръдна сам. Само Вирна можеше да го върне в съзнание, щом паднеше, повален от дарбата. Това бе единствената причина Джаганг да не я изпрати в палатките.

Единствено връзката на сърцата им въздействаше на Уорън. Знаеше, че сигурно е болезнено за него да се събужда, след като дарбата му го е пратила в безсъзнание — това бе защитна реакция, за да бъде подпомогната възможността му за понасяне на болката, докато получи помощ. Но нямаше друг избор. Използваше любовта си, за да го събуди, и по този начин го приближаваше до смъртта. Но Джаганг не го беше еня — стига Уорън да му се подчинява.

— Съжалявам — промърмори той. — Не… не можах…

— Знам — успокои го Вирна. — Знам. А сега се събуди, Уорън. Негово Сиятелство иска да продължаваме да работим. Трябва да продължаваме да работим.

— Не… не мога, Вирна. Главата ми…

— Моля те, Уорън — тя не можа да сдържи сълзите си. Болката от хилядите жила на оси, впиващи се в нея едновременно, я побъркваше. Тя непрекъснато трепереше.

— Уорън, знаеш какво ще ни причини той. Моля те, Уорън, трябва да се заемеш пак с книгите. Ще ти ги подавам. Само ми кажи кои ти трябват. Веднага ще ти ги дам.

Той кимна и се изправи. Започваше да се съвзема. Вирна плъзна лампата към него и усили фитила. Приближи към него книгата, която бе чел, преди да припадне, и му посочи страницата.

— Дотук, Уорън. Дотук стигна. Негово Сиятелство иска да разбере какво означава..

Уорън притисна с юмруци слепоочията си.

— Не знам! Моля ви, Ваше Сиятелство, не знам. Не да предизвиквам виденията на пророчествата по своя воля! Още не съм станал завършен Пророк! Едва сега започвам.

Уорън изкрещя, гърчейки се на стола си.

— Ще опитам! Ще опитам! Моля ви, нека опитам!

Агонията отпусна острите си нокти и той се поизправи, задъхан. Надвеси се над книгата, облизвайки устни. С треперещи пръсти проследи редицата от думи, линията на пророчеството.

— „… покровителството над миналото — мърмореше си той под носа, — покровителството над миналото предизвиква същата немилост, изкривена към нова употреба, за нов господар…“ Скъпи Създателю, не знам какво означава. Моля те, поясни ми видението!

Каретата спря и Клариса надзърна в тъмнината. Въздухът бе замъглен от облак прах — сякаш някакъв призрачен ескорт. Току пред погледа й изникна каменна крепост. Беше тъмно и тя не можеше да различи ясно постройката, но от това, което видя, сърцето й заби лудо.

Зачака, кършейки пръсти, докато един войник й отвори вратата.

— Клариса — прошепна той, — пристигнахме.

Тя пое ръката му и пристъпи в мастиленочерната нощ.

— Благодаря, Уолш.

Другият от приятелите войници на Натан, на име Болесдън, чакаше на капрата, придържайки юздите.

— А сега побързай. Натан каза, че не иска да се бавиш вътре повече от няколко минути. Ако нещо се случи, няма да можем да се бием кой знае колко, за да те измъкнем.

Тя го знаеше. Бяха минали покрай толкова много палатки, че свят й се зави. Ордите, помели Ренуолд, бяха нищо в сравнение с броя на войниците тук.

Клариса вдигна качулката си.

— Не се притеснявайте. Няма да се бавя. Натан ми каза какво да правя.

Тя се загърна плътно в наметалото си. Беше му обещала. Той бе направил толкова много за нея. Беше й спасил живота. Ще го направи за него. Ще го направи, за да не измрат още хора. Колкото и да бе ужасена, бе готова на всичко за Натан. В целия свят не съществуваше по-добър човек. Нито по-мил, съчувстващ и смел.

Уолш тръгна с нея към металната падаща врата, зад която се намираше входът, скрит под ламаринения покрив. Там, край една факла, стояха двама от онези грубияни, наметнати с пелерини, стиснали страховити оръжия в ръце. Клариса остана с вдигната качулка, загърната плътно в наметалото си. Наведе глава, за да не могат стражите да видят лицето й в сянката. Остави Уолш да говори, както й бе наредено.

Той я посочи с ръка.

— Пратеникът на Господаря Рал — довереник на Негово Сиятелство — каза той с недоволен глас, сякаш ядосан, че именно нему се е паднала тази задача.

Брадатият страж избоботи:

— И на мен така ми казаха — той вдигна ръка към вратата. — Влизайте. Някой би трябвало да ви чака.

Уолш намести оръжията си на колана.

— Добре. Трябва да я върна обратно тази нощ. Можеш ли да повярваш? Не ни дава да изчакаме поне до сутринта. Тоя Господар Рал е пълен с изисквания.

Стражът изсумтя, сякаш изразявайки разбирането си за неудобствата на нощното дежурство.

— О! — добави Уолш, сякаш току-що се бе сетил.

— Господарят Рал се интересуваше дали пратеникът му би могъл да предаде почитанията му на Негово Сиятелство.

Стражът сви рамене.

— Съжалявам, приятел, Джаганг замина нанякъде тази сутрин. Почти всички тръгнаха с него. Остави само шепа хора да движат нещата тук.

Сърцето на Клариса угасна в разочарование. Натан се бе надявал Джаганг да е тук, но бе казал, че макар и да се надява, си мисли, че Джаганг би проявил повече разум. Императорът не бе човек, готов да захвърли живота си в незнайните способности на могъщ магьосник като Натан.

Уолш стисна Клариса за ръката и я блъсна напред, като в същото време приятелски перна стража по рамото.

— Мерси.

— Аха. Карайте направо по коридора. Една от жените ви чака в дъното. Последния път, когато я видях, тъпчеше около втората поставка с факли.

Уолш и Болесдън бяха войници на Императорския орден и нямаха проблеми със стражите по пътя. Клариса с ужас си помисли какво би се случило с нея, когато спираха каретата й да проверяват с каква мисия пътува. Уолш и Болесдън без проблеми я прекарваха й през всички проверовъчни пунктове.

Клариса ясно си спомняше какво се бе случило с онези жени в Ренуолд. Още сънуваше кошмари от онова, което бе видяла да правят на Манда Перлин, когато ордите на Ордена нападнаха Ренуолд. И как пред очите й бяха убили съпруга на жената — Рупърт.

Стъпките им отекнаха в каменния коридор. Беше тъмно, влажно и потискащо. Клариса забеляза, че няма други удобства освен няколко дървени пейки. Това бе място за войници, а не за жени и деца.

Както им каза стражът, жената ги чакаше при втората поставка с факли.

— Моля — каза тя, — кои сте вие?

Клариса спря, на светлината на факлите видя, че лицето на жената е лошо наранено. Беше обсипано с ужасни рани и подутини. Половината от долната й устна бе невъзможно подпухнала. Дори Уолш трепна, щом успя да я огледа по-добре.

— Тук съм, за да се срещна със Сестра Амелия. Изпраща ме довереникът на Негово Сиятелство. Жената си отдъхна.

— Добре. Аз съм Сестра Амелия. Нося книгата. Надя вам се никога повече да не я видя.

— Довереникът на Негово Сиятелство ми заръча още да предам почитанията му на една негова позната — Сестра Вирна. Тя тук ли е?

— Ами не знам дали мога…

— Ако не ми бъде разрешено да я видя, Негово Сиятелство ще бъде крайно недоволен, когато довереникът му се оплаче, че молбата му е била грубо отхвърлена от негова робиня. Бидейки сама робиня на Негово Сиятелство, мога да ви уверя, че не бих рискувала да поема вината върху себе си.

Клариса се почувства глупаво, изричайки тези думи, но както й бе казал Натан, те явно сториха чудо.

Очите на Сестра Амелия се втренчиха в златната халка на устната й. Колебанието й в миг се стопи.

— Разбира се. Моля, последвайте ме. Всъщност така или иначе книгата се пази именно там.

С Уолш от едната си страна и ръката му на дръжката на меча, Клариса последва Сестра Амелия навътре в мрачната крепост. Тръгнаха по дълъг коридор, после завиха. Клариса си отваряше очите на четири, докато вървяха, за да може, ако се наложи да изчезват бързо, да не сбърка пътя и да бъдат заловени.

Сестра Амелия се спря пред една врата, стрелна Клариса със светкавично бърз поглед, натисна дръжката и ги въведе в стаята. Вътре имаше мъж и жена. Той седеше пред най-обикновена дървена маса и четеше книга. Тя Надничаше през рамото му.

Жената вдигна глава. Беше малко по-възрастна от Клариса, красива, с къдрава кестенява коса. На Клариса й се стори, че е жена с положение, съсипана от настоящото си унизително състояние. Изглежда, изпитваше нечовешка болка. Дали физическа или емоционална, това Клариса не можеше да прецени.

Сестра Амелия протегна ръка.

— Това е Вирна.

Вирна се изправи. На устната й имаше златна халка, също както на Сестра Амелия и на Клариса. Мъжът, чиято руса коса бе в пълен безпорядък, не вдигна глава. Явно книгата го бе погълнала изцяло и с френетична мощ.

— Радвам се да се запознаем — каза Клариса.

Вирна отново сведе поглед през рамото на мъжа към книгата.

Клариса свали качулката си и се обърна към Сестра Амелия.

— Книгата?

Сестра Амелия се поклони.

— Разбира се. Тук е.

Завтече се да изпълни задачата си. Стаята не бе голяма. Една от каменните стени бе покрита с грубо скована библиотека, пълна с книги. Бяха не повече от стотина. Натан се бе надявал, че ще са много повече. Вероятно, както бе очаквал, Джаганг едва ли държи на едно място всичките си ценни притежания.

Сестра Амелия издърпа едно томче от етажерката и го сложи на масата. Явно самото докосване до него я изпълваше с неприятни чувства.

— Това е.

Корицата бе съвсем както я бе описал Натан — странно черно, което сякаш поглъщаше цялата светлина от стаята. Клариса я отвори.

— Какво правите? — изкрещя внезапно Сестра Амелия и се приближи.

Клариса вдигна поглед.

— Инструктирана съм да проверя, че това наистина е исканата книга. Моля, оставете на мен.

Сестра Амелия отстъпи, сключвайки ръце пред себе си.

— Разбира се. Но можете да ми вярвате — това е книгата. Онази, за която се съгласи Негово Сиятелство.

Клариса внимателно отгърна първата страница, докато Сестра Амелия нервно облизваше устните си. Вирна наблюдаваше с крайчеца на окото си.

Клариса посегна вътре в наметалото си и извади малка кожена кесийка, пълна с прашец, която й бе дал Натан. Разпръсна го над отворената страница. Започнаха да се появяват думи.

„Поверена на ветровете от магьосник Рикер.“ Това бе книгата, за която я изпращаше Натан.

Той не знаеше името на магьосника, но й каза, че трябва да пише „Поверена на ветровете“ и после името. Затвори корицата.

— Сестра Амелия, бихте ли ни оставили за миг?

Жената се поклони и бързо излезе от стаята.

Вирна я изгледа намръщено.

— Какво става тук?

— Бих ли могла да видя пръстена ви?

— Пръстена ми?

Вирна въздъхна и изпружи ръка напред, показвайки пръстена, който носеше на средния си пръст. Беше със същия звездообразен символ, какъвто й бе описал Натан.

— Защо искате да видите… — Вирна за пръв път забеляза стража на Клариса. Ококори очи. Разтърси Уорън за рамото. — Уолш?

Уорън вдигна глава. Уолш се усмихна.

— Как сте, Прелате? Уорън?

— Не много добре.

Клариса се приближи. Мъжът, Уорън, изглеждаше смутен.

— Изпраща ме Господарят Рал, за да взема книгата — Клариса изгледа Вирна и Уолш многозначително. — Свързана съм с Господаря Рал.

— Ричард е мъртъв — монотонно изрече Вирна.

— Знам. Но съм изпратена от Господаря Рал. Натан Рал, владетеля на Д’Хара. Заръча ми да ви предам почитанията му.

Вирна зяпна. Столът на Уорън изскърца върху пода, щом той скочи на крака.

— Разбрахте ли? — внимателно попита Клариса. — Ако да, то по-добре побързайте.

— Но Натан, не можем…

— Е — побърза да я прекъсне Клариса, — трябва да се връщам колкото се може по-скоро при Господаря Рал. Той ме очаква. Имам карета и трябва да поемам незабавно.

Вирна вдигна поглед към Уолш. Той кимна. Вирна падна на колене. Сграбчи виолетовата роба на Уорън и го дръпна до себе си.

— Направи го, Уорън! — Тя сключи молитвено ръце и сведе глава. Думите се изляха от устата й:

„Господарят Рал ни ръководи. Господарят Рал ни учи. Господарят Рал е нашата защита. В твоята светлина ние процъфтяваме. Твоята милост ни закриля. Твоята мъдрост е нашето сми рение. Живеем, за да ти служим. Животът ни ти принад лежи.“

Уорън също ги повтори, почти едновременно с нея.

За миг Вирна остана като вкаменена, ръцете й останаха сключени в молитва. Изведнъж нададе вик на радост. Започна да се смее неудържимо, сякаш полудяла.

— Слава на Създателя! Отвърна на молитвите ми! Свободна съм! Няма го! Усещам, че напусна съзнанието ми!

Клариса въздъхна облекчено. Натан я бе предупредил, че ако Вирна не направи необходимото, ще умре.

Вирна и Уорън се прегърнаха, плачейки от радост. Клариса ги хвана и ги вдигна на крака.

— Трябва да изчезваме оттук, но Господарят Рал иска да свърша още нещо. Трябва да потърся някои книги.

— Книги ли? Кои книги? — попита Уорън.

— „Двойникът на планината“, „Седмата задача на Селерон“, „Книгата на инверсиите и двойничеството“ и „Дванадесет неизречени думи“.

Уорън се обърна към книгата, която четеше.

— „Дванадесетте думи“ е тази тук. Виждал съм и някои от другите.

Клариса се приближи до етажерката.

— Помогни ми. Натан иска да знае дали са тук. Много е важно.

Започнаха да оглеждат заглавията по гръбчетата, наложи се да издърпат няколко немаркирани от местата им. Откриха всички освен „Книгата на инверсиите и двойничеството“.

Клариса избърса праха от ръцете си:

— Това ще му свърши работа. Натан каза, че не се на дява да намери всичките тук. Щом липсва само една, значи сполучихме повече, отколкото бихме могли да се надяваме.

— Защо са му всичките тези книги? — попита Уорън.

— Не иска да останат у Джаганг. Казва, че са опасни, ако попаднат в ръцете на императора.

— Всички книги могат да бъдат опасни — възрази Вирна.

— Остави на мен да се тревожа за това — каза Клариса и пъхна книгата, отворена на масата, на празното й място на етажерката. — Натан просто искаше да знае кои са тук. Сега можем да тръгваме.

Вирна я стисна за ръкава.

— Имаме две приятелки тук. Трябва да ги вземем с нас. Каза, че имаш карета. Ще се поберем всички.

— Кои са? — попита Уолш. — Джанет и Амелия.

Уолш изсумтя, щом Клариса хвърли бърз поглед към вратата.

— Но Натан каза…

— Виж, ако се закълнат пред… пред Господаря Рал, те също ще могат да избягат — Вирна докосна халката на устната на Клариса. — Нямаш представа какво правят с жените тук. Видя ли лицето на Амелия?

— Знам какво правят — прошепна Клариса, спомняйки си сцените в Ренуолд. — Ще се закълнат ли?

— Разбира се. Ти не би ли го направила, ако знаеше, че това ще ти помогне да избягаш оттук?

— В такъв случай побързайте — каза Уолш. — В каретата има място, но трябва да бързаме.

Вирна кимна и се измъкна през вратата.

Докато я чакаха да доведе другите две Сестри, Клариса откачи изящната златна верижка с медальон от врата си. Уорън я наблюдаваше намръщено как изважда една книга от най-долната етажерка и я поставя на масата.

Сложи медальона на празното място на етажерката. Внимателно отвори капачето му. С пръст лекичко го избута до дъното, докато опре в стената. Направи знак на Уорън. Той й подаде книгата. Клариса я пъхна обратно на мястото й.

— Какво правиш? — попита той.

— Каквото ми заръча Натан.

Вирна се втурна в стаята, влачейки след себе си двете сияещи жени. Една от тях бе Сестрата с насиненото лице — Амелия.

— Те се заклеха — задъхано промълви Вирна. — Вече са свързани с Господаря Рал. Да се махаме.

— Време е — каза Уолш. Той се усмихна на Вирна. За Клариса стана ясно, че се познават.

Уолш хвана Клариса за ръката и двамата поведоха останалите към изхода на крепостта. Тъмният, прогизнал камък вонеше на разложено. По пътя си срещнаха едва няколко стражи — повечето бяха заминали с Джаганг, който се бе отправил към палатките си.

Натан й бе казвал, че Джаганг пътува винаги с голям контингент придружители и с огромни шатри, снабдени с всички удобства на един дворец. В крепостта бяха останали само шепа войници и офицери и няколко от жените, които служеха като роби на Джаганг и армията му.

Щом свиха зад един ъгъл, едва не се сблъскаха с една от робините. В ръцете й димяха две купи с нещо, което миришеше на агнешка гозба. Беше облечена като другите жени, които Клариса бе видяла — като всички, с изключение на Вирна. Тези техни дрехи — с каквито бяха облечени и Джанет, и Амелия, Клариса не би нарекла точно дрехи. Със същия успех биха могли да се разхождат и голи, тъй като прозрачните материи не скриваха нищо от телата им.

Щом жената вдигна очи и ги видя да приближават насреща й, и особено Уолш, моментално отстъпи встрани.

Клариса се закова на място, втренчена в жената, чийто поглед не се вдигаше от пода.

— Манда? — прошепна тя. — Манда Перлин, ти ли си?

Манда вдигна глава.

— Да, господарке.

— Манда, аз съм, Клариса. От Ренуолд. Аз съм Клариса.

Младата жена я огледа от глава до пети. Втренчи се в скъпите й дрехи, в бижутата й, в косата й, цялата на масури. Погледите им се срещнаха и очите на Манда се ококориха.

— Клариса, наистина ли си ти?

— Да.

— Не можах… да те позная. Изглеждаш толкова… раз лично. Толкова си… — искрицата угасна в погледа й. — Значи и теб са те заловили, нали? Щом имаш халка.

— Не, не са.

Очите на Манда се изпълниха със сълзи.

— О, това е чудесно. Толкова се радвам, че не са те затворили тук. Беше…

Клариса прегърна младата жена. Манда не бе изрекла към Клариса толкова много думи през всичките години, откакто двете се познаваха. Пък и всичко, което й бе казвала досега, бе доста по-различно. Клариса винаги бе мразила Манда заради жестоките й думи, унищожителните й усмивки и пренебрежителните погледи. Сега изпитваше състрадание.

— Манда, трябва да тръгваме. Искаш ли да дойдеш с нас?

Вирна я сграбчи за ръката.

— Не можем да го направим.

Клариса я изгледа страшно.

— Дойдох да ви освободя. Позволих ти да вземеш приятелките си. А сега искам да освободя и една от своите.

Вирна въздъхна и пусна Клариса.

— Разбира се.

— Приятелка? — Манда простена, а лицето й се изкриви в невъзможна мъка.

— Да — отвърна Клариса. — Мога да те измъкна от тук.

— Би ли го направила за мен? След всичко онова, което… — Манда се разрида и се хвърли в прегръдките й. — О, да, Клариса, моля те! О, Клариса, моля те, измъкни ме от тук!

Клариса я стисна за китките и я отведе встрани.

— Тогава слушай внимателно. Имаш само един шанс.

Моят господар притежава магия, която ни защитава от пътешественика по сънищата. Трябва да му се закълнем.

Трябва да му бъдеш вярна.

Манда се свлече на колене и се вкопчи в роклята на Клариса.

— Да, кълна се.

— Тогава повтори думите, които ще ти кажа, като трябва да ги почувстваш със сърцето си.

Клариса й каза отдаването, като спираше, за да може Манда да повтаря след нея. Щом свършиха, Вирна и Клариса помогнаха на ридаещата жена да се изправи. Клариса бе толкова унижавана от Манда, толкова се бе бояла от обидите й. Колко ли пъти бе пресичала улицата с наведена глава, опитвайки се да избегне вниманието й.

— А сега да побързаме — каза Уолш. — Натан ни заръча да изчезваме колкото се може по-бързо.

На входа трябваше да обясни на стражите, че довереникът на Негово Сиятелство е пожелал няколко жени. Войникът огледа нагло полуголите робини и се усмихна разбиращо. После удари Уолш зад врата.

Всички се натовариха в каретата, а Уолш скочи на капрата до Болесдън. Щом каретата потегли, Клариса бутна Манда и Джанет на пода, за да може да повдигне кожената седалка. Извади дълго наметало. Имаше само едно в повече. Бяха очаквали да освободят само Уорън и Вирна. Тъй като Вирна си имаше свое, Клариса даде резервното на Манда, а за Джанет и Амелия извади одеяла. И трите жени бяха изключително благодарни най-сетне да могат да скрият телата си.

Клариса седеше в единия край на седалката, стискайки в ръце странната черна книга, за която я бе изпратил Натан. В другия й край седеше Амелия, а Манда бе по средата, притискайки се към Клариса., Манда не можеше да престане да ридае на рамото на освободителката си, сипейки благодарности. Клариса я прегърна и й каза, че вече е изразила благодарността си Достатъчно пъти. Почувства се добре да може да гледа красивата Манда Перлин право в очите, а не със страх. И всичко това заради Натан. Колко много бе променил той живота й. Бе променил всичко.

Наложи се да спират на три пъти заради постове, които проверяваха каретата. Веднъж ги накараха дори да излязат и да се подредят в редица. Одеялата и наметалото на Джанет, Амелия и Манда останаха вътре, за да могат трите жени да бъдат подобаващо огледани.Уолш обясни, използвайки доста вулгарни изрази, какво ще стане с тези робини и че ги води за удоволствие на довереника на Негово Сиятелство. Войниците останаха доволни от обясненията и ги пуснаха да продължат пътя си.

Преди пристанището свиха на север и се насочиха по пътя край брега. Клариса въздъхна с облекчение, след като и последните огньове и палатки останаха зад гърба им. Не много след като прехвърлиха един хълм, на около час езда, откакто бяха оставили назад и последните войници, небето се озари от светкавица.

Клариса дочу оживените възгласи на двамата войници на капрата. Уолш надзърна през прозореца, заставайки почти надолу с главата.

— Чудесна работа свърши, Клариса! Успя!

Клариса му се усмихна. Той се вдигна на мястото си и двамата с Болесдън започнаха да си тананикат весело в нощта. След малко ги застигна страхотен гръм, който накара Манда да подскочи на мястото си от ужас.

Вирна, която седеше в средата на отсрещната пейка, запали пламъче в отворената си длан и се надвеси към Клариса.

— Работа ли? Какво направи всъщност?

Клариса потупа мастиленочерната книга в скута си.

— Натан ме изпрати за тази книга и каза всички, които остават в крепостта, да бъдат унищожени. Каза, че са опасни, особено при положение, че вие, и по-специално Уорън, ще му разшифровате смисъла им. Натан не искаше Джаганг да има възможност да използва информацията.

— Ясно — каза Вирна. — Цяло щастие е за нас, че се съгласихме да се закълнем във вярност на… Господаря Рал и да тръгнем с теб.

Клариса кимна.

— Двамата с Натан трябваше да ви дадем шанс, но какъвто и да бе отговорът ви, щях да отворя онзи медальон и да го оставя там. Натан каза, че ако Джаганг притежава и пророчествата, и Уорън, това може да унищожи всичко, ако Уорън му каже нужните неща.

Вирна стисна устни и въздъхна. Погледна Уорън.

— Не мога да повярвам, че след толкова време най-сетне ще се срещна лично с Пророка — каза Уорън. — Преди известно време бях оставил всяка надежда, а сега… Ще се срещна с Натан.

Вирна поклати озадачено глава.

— От трън, та на глог. Аз пък не мога да повярвам, че се врекох във вярност на този побъркан старец.

Клариса се наведе към нея.

— Натан е ослепителен. И изобщо не е стар.

Вирна избухна в смях.

— Изобщо нямаш представа, дете.

— И освен това не е побъркан. Натан е най-милият, най-прекрасният, най-щедрият мъж, който съм срещала в живота си!

Вирна плъзна поглед по деколтето на Клариса, после вдигна очи към лицето й. В погледа й Клариса откри нещо познато.

— Да — промърмори Вирна, — сигурна съм, че е така, скъпа.

— Няма по-подходящ човек, комуто да се вречете във вярност — продължи Клариса. — Освен че е толкова разумен и мил, Натан е и могъщ магьосник. Видях със собствените си очи как превръща друг магьосник в купчина пепел.

Вирна сбърчи чело.

— Друг магьосник? Клариса кимна.

— Един, на име Винсент. Винсент, друг магьосник и още две Сестри, Джоудел и Виламина, дойдоха при Натан. Опитаха се да го наранят. Натан превърна Винсент в купчина пепел.

Вирна повдигна вежди.

— После — продължи Клариса — станаха много мили с него и Джаганг се съгласи да му даде книгата — тя по тупа корицата в скута си. Джаганг каза, че Натан може да вземе или книгата, или Сестра Амелия. Сега Натан ще получи и двете. Натан е замислил велики неща. Един ден ще владее целия свят.

Вирна и Уорън се спогледаха. Тя погледна Амелия.

— Каква е тази книга, Амелия?

— Откраднах я от Храма на ветровете — дрезгаво от върна тя. — Единствено аз мога да я използвам. Аз започнах чумата. Заради онова, което сторих, хиляди вече са мъртви. Така Джаганг успя да ликвидира Ричард Рал. Благодарим на Създателя, че ни остана Натан Рал, за да ни защитава с връзката.

— Скъпи Създателю — прошепна Вирна, — на какво се обрекохме с клетвата си към човек като Натан?

ШЕСТДЕСЕТ И ТРЕТА ГЛАВА

Разпознал приближаващия дух, Ричард стана от магьосническия стол. Не можеше да вика конкретни духове и не винаги познаваше онези, които го посещаваха, но специално този разпозна. С него бе имал дълбока връзка.

Човека, който бе представлявал някога този дух, Ричард бе мразил дълбоко, бе се страхувал от него. Едва след като я разбра, едва след като й прости онова, което му бе сторила, успя да се освободи от чувствата си. Той я бе убил и по този начин я бе освободил от мъчението й.

Същият дух по-късно събра Калан и Ричард на онова място между световете.

— Ричард — промълви духът и сякаш се усмихна.

— Дена.

— Виждам, че носиш Агиел. Не е моят.

Ричард бавно поклати глава:

— На друга Морещица, която умря заради мен.

— Райна. Някога, в света на живите я познавах, позна вам я и сега, тук. Тъй като премина при духовете след обругаването на ветровете, тя не може да ти се яви тук. Но знай, че духът й е в покой. Ти я дари с радост в живота и тя ме помоли да дойда при теб сега.

Ричард завъртя червения Агиел в ръката си.

— Дадох твоя Агиел на Калан. Както ти обещах веднъж, само тя може да ми причини повече болка от теб.

— Само ти, Ричард, можеш да причиниш на себе си повече болка, отколкото можех да ти причиня аз.

— Както кажеш. Не ми се спори. Радвам се да те видя, Дена.

Ричард се усмихна на прозрачната й, чиста форма на Дух.

— Тук не можеш да ме нараниш, Дена.

— Така ли мислиш?

— Може да нямам власт да нараня тялото ти, но въпреки това мога да ти причиня болка. — Тя кимна на себе си. — О, да, Ричард, наистина мога.

— И как ще стане това?

Дена вдигна ръка.

— Мога да те накарам да си спомниш — да си спомниш и споменът ти да стане реалност. Ние с теб имаме минало.

Ричард разпери ръце.

— И с каква цел?

Дена също разтвори искрящите си ръце.

— Това ще трябва да решиш сам, Ричард.

С мощна светкавица, прорязваща мозъка му, Храмът на ветровете изчезна, стопи се от съзнанието му и той попадна на добре познато му място: двореца в Тамаранг.

Отново бе там.

Вкуси ужаса. Дена го бе заловила. Бе го измъчвала с дни. Той бе замаян и слаб.

Докато следваше Господарката си през огромната трапезария, изпитваше болка на всяка крачка. Китките му бяха наранени и подпухнали от белезниците, с които тя го закачваше на гредата. Когато Дена се спираше и разговаряше с някого, Ричард не отместваше поглед от плитката й, мълчаливо чакайки отзад.

Тя контролираше живота му, имаше власт над съдбата му. Беше му позволено само онова, което тя пожелаеше. Откакто го бе заловила, не бе ял. Копнееше за хапка храна. Не бе слагал в уста нито троха.

В главата му се надпреварваха хаотичните звуци на разговарящите и веселящи се гости на Кралицата. Дена също бе неин гост. Ричард, чийто свят се ограничаваше между веригата, закачена на колана на Дена, и яката на врата му, бе затворник на Дена. Не му даде да яде през тези дни на мъчение, а той имаше нужда от храна. Докато сядаше на мястото си на трапезата, Дена щракна с пръсти и посочи зад гърба си на пода. Ричард се свлече ниско, с облекчение приел този нищожен комфорт. Щеше да може да почине. Нямаше да виси на белезниците. Нито да стърчи прав цяла нощ. Не го измъчваха.

Всички гости ядяха. Разнообразните аромати го мъчеха зверски. Умираше от глад. Всички други лапаха лакомо, а той трябваше да стои зад Дена и да наблюдава как останалите се наслаждават на нещото, което му бе отказано.

Припомни си вечерите, прекарани с Калан, когато си правеха бивак, приготвяха си заек на огън или каша, подсладена с боровинки. Облиза устни, представил си сочното, горещо, крехко месо, златистокафеникаво и с хрупкава коричка. Толкова му бе приятно да се храни с Калан. Храната и компанията й бяха най-прекрасното нещо на света.

Сега този живот му бе отказан. Бе захвърлен в друг живот.

След като всички останали се бяха хранили известно време, един прислужник донесе паница каша. Дена му посочи да я остави на пода пред Ричард. Той я вдигна в треперещите си ръце. Преди почти със сигурност би я бутнал встрани с отвращение, но сега тя бе всичко, което имаше.

Наредено му бе да я сложи на пода и да яде като куче. Все едно. Важното бе, че най-сетне му бе дадена храна. Макар да бе най-проста каша, в този момент, в състоянието му на мъчителна нужда, му се стори чудесна — тя бе неговото спасение от болката на глада, от ужаса да гледа как останалите се хранят, докато той умира от глад. Задоволяване на толкова проста и тъй дълго отказвана необходимост.

Той започна да лочи лакомо, наслаждавайки се на чувството. Не можеше да избяга от оковите на новия си затворнически живот и реши, че щом кашата е единственото, което му се позволява, ще трябва да приеме този факт и да задоволи глада си с това, с което може.

Светкавицата се върна в мозъка му.

Цветовете се стопиха, изчезнаха почти болезнено, отново видя бледите мъгляви пространства на Храма на ветровете.

Беше паднал на колене и ръце, задъхвайки се от ужас. Искрящият бял дух на Дена се полюшваше над него. Тя бе права. Все още можеше да му причини болка. Но в случая болката бе от любов.

Ричард с мъка се изправи на крака. Как е могъл да си мисли, че преди е бил невежа, а Храмът на ветровете му е отворил очите. Знанието винаги си е било в него, само дето не е имал очи да го види. Знанието без сърце бе празно.

Магьосник Рикер му бе оставил чрез Плъзгата съобщение, но той не се бе вслушал в него.

„Пази се отляво навътре. Пази се отдясно навън. Пази сърцето си от камъка.“

Бе пропуснал да пази сърцето си от камъка и това едва не му бе коствало всичко.

— Благодаря ти, Дена, че ме дари с болката.

— Тя научи ли те на нещо, Ричард?

— Че трябва да се върна обратно в моя свят.

— Благодаря ти, Ричард, че оправда очакванията ми.

Той се усмихна.

— Ако не беше дух, щях да те целуна.

Дена му се усмихна тъжно.

— Мисълта е твоята дарба, Ричард. Той я погледна за миг — поглед, прехвърлящ разстоянието между световете.

— Дена, моля те, кажи на Райна, че ние всички я обичаме.

— Райна го знае. Чувствата на сърцето прекрачват границите.

Ричард кимна.

— Тогава знаеш колко много обичам и теб.

— Точно затова исках да ти помогна.

Ричард протегна ръка.

— Би ли ме изпратила до коридора? Компанията ти ще ме дари с покой, преди да напусна това пусто място. Най-лошото тепърва предстои.

Дена се плъзна до него, той тръгна към изхода, прекосявайки за последен път Коридора на ветровете. Пътьом не говориха. Думите бяха безсилни да изразят чувствата на сърцето му.

Близо до входните порти ги чакаше духът на Мрачния Рал.

— Отиваш ли някъде, сине? — гласът му отекна болезнено сред каменните стени.

Ричард изгледа гневно духа на баща си.

— Връщам се в моя свят.

— Там няма нищо за теб. Калан, истинската ти любима, е омъжена за друг. Дала е клетва пред духовете.

— Никога няма да разбереш защо се връщам.

— Калан е омъжена за сина ми, Дрефан. Вече не можеш да я имаш.

— Не затова се връщам.

— Тогава защо напускаш това място? Светът на живите ще се окаже пуст за теб.

Ричард се промъкна покрай духа на баща си. Нищо не го задължаваше да дава обяснения на човек, причинил му толкова много мъка. Дена се плъзна край Ричард.

На вратата Мрачният Рал се появи отново, препречвайки пътя им.

— Не можеш да си тръгнеш.

— Не можеш да ме спреш.

— О, напротив, сине, мога.

— Трябва да го пуснеш да мине — намеси се Дена.

— Само ако приеме условията ми.

Ричард се обърна към Дена:

— За какво говори той?

— Духовете имаха изисквания за твоето влизане в на шия свят. Тъй като ти бе отворена уникална пътека, Мрачният Рал бе извикан, за да обяви условията за идването ти тук. Да определи жертвата, която трябва да направиш. Той поиска най-тежката от всички — Дрефан да се омъжи за Калан. Ако онзи, участвал в определянето на изискванията ти за влизане, реши, може да постави изискване и за излизането ти.

— Просто ще го прогоня — каза Ричард. — Вече знам как да го направя. Мога да го прогоня от ветровете и да си тръгна.

— Не е толкова просто — каза Дена. — Ти си дошъл от света на живите, през отвъдния свят, до това място в сърцето на света на духовете. Трябва да се завърнеш пак през отвъдния свят. Духовете имат право да поискат цена за това. Тя все пак трябва да е справедлива от гледна точка на силите и замесените светове и освен това трябва да е такава, която ще можеш да изпълниш. Ричард прокара пръсти през косата си.

— И съм длъжен да я платя?

— Ако той обяви цена в рамките на възможностите ти, трябва да я платиш, щом искаш да се завърнеш в света на живите.

Мрачният Рал се плъзна по-близо, на устните му грееше същата зловеща усмивка.

— Имам само две мънички, незначителни изисквания. Изпълни ги и ще можеш да се върнеш при брат си Дрефан и съпругата му.

Ричард го стрелна с гневен поглед.

— Назови ги, но ако цената ти е твърде висока и реша да не я платя и да остана тук, се кълна да посветя вечността си на това душата ти да изпитва вечни мъчения.

— В такъв случай трябва да решиш на момента кое колко е важно за теб, сине. Мисля, че ще пожелаеш да я платиш.

Ричард не искаше да му каже колко е важно да се завърне, защото цената щеше да скочи.

— Назови я и ще реша дали да я платя. И без друго бях решил да остана тук, може да размисля.

Мрачният Рал се приближи толкова, че болезненото му присъствие едва не накара Ричард да отстъпи назад. Щеше му се да може да удържа на напрежението без щита от магия около себе си.

— О, цената наистина ще бъде висока, но мисля, че ще я платиш. Познавам те, Ричард. Познавам глупостта на сърцето ти. Дори на това ще си готов.

Мрачният Рал наистина познаваше сърцето на Ричард та нали в крайна сметка именно той го бе унищожил.

— Кажи цената или се махай.

— Първо: преди да дойдеш тук, познанието на Храма на ветровете не ти принадлежеше. Ще се върнеш така, както дойде — без познанието, придобито тук.

Ричард очакваше да поиска това.

— Приема се.

— О, чудесно, сине. Колко си нетърпелив, как напираш. Дали ще приемеш и второто изискване със същата готовност? — Усмивката му можеше да раздели плът от кокал. — Не мисля.

Гласът му се превърна в смъртоносен съсък. Щом Мрачният Рал произнесе второто изискване, краката на Ричард се подкосиха.

— Може ли да го направи? — успя да прошепне. — Има ли право да поиска това?

Дена му отвърна с тъжен поглед:

— Да.

Ричард обърна гръб на двата духа. Свел глава, притисна очите си с длан.

— За мен наистина е важно — прошепна. — Приемам цената.

— Знаех си. — Зловещият смях на Мрачния Рал отекна в Храма на ветровете. — Знаех си, че заради нея си готов да платиш дори тази цена.

Ричард се посъвзе. Обърна се бавно, повдигайки ръка към злия дух.

— А с това ти ми показа яловия си дух. Трябва да знаеш обаче, скъпи татко, че допусна грешка, тъй като сега мога да използвам празнотата срещу теб.

Смехът заглъхна.

— Ти се съгласи да платиш цената, която определих по право и власт. Дори да ме прогониш от ветровете, цената ще остане. Светът на духовете ще я поиска, след като веднъж я обявих и след като ти я прие.

— Да, така ще бъде: — каза Ричард. — Но ти ще вкусиш от отмъщението ми за всичко, което ми причини, включително и за поисканата цена. Още повече, че би могъл да спреш само до първата.

Ричард освободи мощен поток Субстрактивна магия, примесен само със струя Адитивна. Беше освободил магията на празнотата.

Духът на Мрачния Рал потъна в мрак.

От дълбините на вечността се надигна пронизителен писък. Мрачният Рал бе захвърлен в прегръдките на своя господар — Пазителя на отвъдния свят. Бе потънал там, където не достигаше нито лъч от Светлината на Създателя.

Именно болката от липсата на тази Светлина бе същинското мъчение в мрачната вечност на Пазителя.

Щом духът си отиде, Ричард се извърна още веднъж към коридора, извеждащ в света на живите.

— Съжалявам, Ричард — погали ушите му нежният глас на Дена. — Единствен той би могъл да поиска това от теб.

— Знам — прошепна Ричард и повика светкавицата, за да го върне обратно. — Добри духове, знам го.

ШЕСТДЕСЕТ И ЧЕТВЪРТА ГЛАВА

Дрефан пъхна ръка под мишницата й и я придърпа към себе си. Върху жабото на бялата му риза се поклащаха два червени Агиела.

— Не е ли време да престанеш с преструвките си, съпруго моя? Не е ли време да се отдадеш на желанията си и да задоволиш глада си за мен?

Калан се вгледа яростно в сините му очи, подобни на тези на Мрачния Рал.

— Ти наистина ли си луд, Дрефан, или просто се правиш на такъв? Съгласих се да се омъжа за теб само за да спася живота на хората. А не защото съм го искала. Кога най-после ще го проумееш? Не те обичам и никога няма да те обичам.

— Да ме обичаш? Да съм споменавал нещо за любов? Говоря ти за страст.

— Лъжеш се, аки си мислиш, че някога…

— Веднъж вече го направи. Ще го поискаш пак.

Мисълта, че той с такава лекота говори за случилото се с Ричард, разкъсваше цялото й същество. Непрекъснато й го напомняше. Дразнеше я. Това й бе вечното наказание за стореното, петно, което никога нямаше да бъде заличено.

Планините се разтресоха от внезапна гръмотевица, щом пролетната буря, извила се тъй внезапно, се измести надалеч от града. Бясната светкавица й напомни за Ричард. Мислеше за него винаги когато стоеше край прозореца, загледана в небесните стихии.

— Никога.

— Ти си ми жена. Дала си клетва.

— Да, Дрефан, дала съм клетва, и съм ти жена. Няма да наруша клетвата си, но духовете са доволни от онова, което им дадох. Не са поискали нищо повече, иначе чума та нямаше да угасне. — Тя дръпна ръката си. — Ако ме искаш, ще трябва да ме изнасилиш. Няма да вляза в леглото ти доброволно. Нито пък ще ти е лесно.

Усмивката му я подлудяваше.

— Ще изчакам, докато най-накрая се отдадеш на страстта си. Искам да ти достави удоволствие. Копнея за мига, в който най-сетне ще си го признаеш, ще ме молиш.

Той тръгна, но се обърна, щом тя го повика:

— Какво правят на врата ти Агиелите на Кара и Бердин?

Докосването до Агиел бе болезнено само ако оръжието е било използвано срещу дадения човек в миналото. Ако този човек е бил пленник на Морещица. Агиелът бе оръжие единствено в ръцете на Морещицата, на която принадлежи, но без връзката към Господаря Рал Агиелите вече не действаха. За Дрефан те бяха просто украшения.

Той повдигна червените пръчки от гърдите си и ги огледа.

— Ами помислих си, че след като сега аз съм Господарят Рал, трябва да ги нося като символ на моята власт. В крайна сметка нали и Ричард имаше такъв. Ти също.

— Агиелите, които носим, не са символи на власт. А на уважението ни към жените, на които са принадлежали.

Той сви рамене и пусна червените пръчки на гърдите си.

— Войниците очевидно се стряскат, когато ме видят с тях. Значи вършат работа. Лека нощ, скъпа моя. Спи спокойно. — Лукавата му усмивка се върна на устните. — Ако имаш нужда от нещо, само ме повикай.

Ругаейки едва чуто, Калан натисна с рамо вратата на спалнята си. Беше толкова изтощена, че единственото й желание бе да се строполи в леглото си. Но знаеше, че неспокойните й мисли нямаше да й позволят да заспи.

Бердин я чакаше.

— Легна ли си? — попита тя, имайки предвид Дрефан.

— Да — каза Калан, — аз също смятам да го направя.

— Но не можеш. Трябва да дойдеш с мен.

Калан смръщи чело пред сериозното изражение на Бердин.

— Къде искаш да дойда?

— В Кулата.

— Какво става? Да не е нещо с Плъзгата? Да не би някой да се е опитал да влезе през нея?

Бердин разсея предположенията й с ръка и се приближи към нея.

— Не, не е Плъзгата.

— Тогава какво има?

— Просто искам да дойдеш с мен, това е. Имам нужда от компания.

Калан погали жената по рамото.

— Бердин, знам колко си самотна, но е късно, боли ме главата и съм уморена. Прекарах целия следобед и вечерта в срещи с Дрефан, с генерал Кърсън и с още цял куп офицери. Дрефан иска да преместим частите обратно в Д’Хара. Иска всички да се върнем в Д’Хара. Да изоставим Средната земя на Ордена и да съсредоточим усилията си върху защитата на Д’Хара. Спорихме до припадък. Искам да си легна и да отдъхна малко, за да мога на сутринта да убедя всички в глупостта на Дрефановия план. Генералът не е сигурен, че Дрефан не е прав. Аз обаче съм.

— Ще спиш по-късно. Сега идваш с мен в Кулата.

Калан се вгледа в очите на Морещицата. Точно това видя: очи на Морещица. Не говореше Бердин, а Господарката Бердин. Гласът й бе властен и студен като на Морещица.

— Не и докато не ми кажеш защо — монотонно от върна Калан.

Бердин я стисна за ръката.

— Идваш с мен в Кулата. Или ще яздиш сама, или ще лежиш през седлото — избирай. Но идваш. И то веднага.

Калан никога не бе виждала подобен решителен поглед в очите на Бердин. Беше стряскащо. Да, точно тази бе думата — стряскащо.

— Добре, след като е толкова важно за теб, да вървим. Просто искам да знам защо.

Вместо да отговори, Бердин я стисна по-силно и я дръпна към вратата. Открехна предпазливо, огледа коридора.

— Чисто е — прошепна тя. — Хайде.

— Бердин, плашиш ме. Какво става?

Без да отвърне, Морещицата я дръпна през вратата. Минаха по стълбите за персонала, избягвайки пълните със стражи коридори. Бердин сигурно бе говорила с постовете, покрай които нямаше как да не минат, защото още при появяването на двете жени войниците се обръщаха на другата страна, сякаш не бяха забелязали никого.

Конете ги чакаха — и двата бяха огромни, бойни жребци.

Бердин метна на раменете на Калан войнишко наметало.

— Ето, покрий с това бялата си рокля, че хората ще те познаят и Дрефан веднага ще разбере.

— Защо не искаш Дрефан да знае къде отиваме?

Бердин я хвана за глезена и пъхна крака й в стремето.

Беше голямо и широко — нагласено за мъжки ботуш. Бердин плясна Калан по дупето.

— Качвай се.

Калан се отказа да се съпротивлява. Бердин очевидно нямаше да й каже нищо. Яздиха до Магьосническата кула в тишина, в тишина преминаха празните коридори, фоайета и зали.

Преди да свият към последния коридор, водещ към стаята с Плъзгата, се сблъскаха с Кара, която пазеше пред вратата. Кара, както и Бердин, бе непроницаема. Посрещна с леден поглед приближаващите жени.

На прага Бердин стисна дръжката на вратата с една ръка, а китката на Калан с другата. В погледа на Морещицата имаше нещо стряскащо.

— Не смей да ме разочароваш, Майко Изповедник, или ще разбереш защо всички толкова се страхуват от Морещиците. Двете с Кара ще сме при Плъзгата.

Без да се обръща назад, Кара се запъти към Плъзгата, докато Бердин без повече приказки отвори вратата и грубо блъсна Калан вътре. Калан се препъна, но успя да се задържи и погледна назад точно когато Бердин затваряше вратата.

Извърна се и се видя пред очите на Ричард. Сърцето й спря заедно с дишането й.

Шест свещи, подредени в желязна поставка, се отразяваха в сивите му очи. Изглеждаше по-огромен, отколкото приживе. Всичко у него бе такова, каквото го помнеше. Единствено мечът липсваше от мислената картина, която бе запазила в главата си. Не смееше да си поеме въздух.

Накрая намери думи.

— Чумата спря.

— Знам.

Стаята изведнъж й се стори малка. Камъкът — прекалено тъмен. Въздухът — тежък. Опита се да вдиша, за да успокои внезапно побеснялото си сърце. Челото му бе плувнало в пот, макар в недрата на Кулата да бе студено. По скулата му потече струйка, оставяйки влажна следа.

— Тогава какво правиш тук? Няма смисъл. Имам съпруг. Нямаме какво да си кажем… не и след… не тук, така, насаме.

Погледът му изостави нейния при звука на хладния тон в гласа й.

Тя се бе надявала това да го накара да го каже. Добри духове, нека ми каже, че ми прощава. Вместо това той изрече:

— Помолих Кара и Бердин да те доведат, за да мога да поговоря с теб. Върнах се, защото трябва да говорим. Ще ми позволиш ли поне това?

Калан не знаеше какво да прави с ръцете си.

— Разбира се, Ричард.

Той кимна в знак на благодарност. Изглеждаше, сякаш изпитва болка. Изглеждаше, сякаш страда. В очите му се усещаше някакъв нов, матов блясък.

Единственото, което искаше да чуе от устата му, бе, че й прощава. Само това можеше да съживи съсипаното й сърце. Това бяха единствените думи, които означаваха нещо за нея. Искаше той да го каже, но той продължаваше да стои пред нея, с поглед, вперен през студения камък на стените.

Тя реши, че за да й го каже, за да й прости, трябва тя да го подтикне.

— Значи си дошъл да ми простиш ли, Ричард?

Думите му бяха меки, но изпълнени с категоричност:

— Не, не съм дошъл да ти простя, Калан. Не мога да ти простя.

Тя се извърна. Най-сетне намери какво да прави с ръцете си. Притисна юмруци към стомаха си.

— Разбирам.

— Калан — каза той откъм гърба й, — не мога да ти простя, защото би било грешка от моя страна да се върна, за да го направя. Би ли искала от мен да ти простя, задето обичаш хората? Или задето задоволяваш жаждата си? Би ли искала да ти простя, защото се храниш, когато си гладна? Или задето усещаш топлината на слънчевите лъчи върху лицето си?

Калан избърса бузите си и се обърна към него:

— За какво говориш?

В колана му имаше затъкната роза. Ричард я взе и й я подаде.

— Майка ти ми я даде.

— Майка ми?

Ричард кимна:

— Попита ме дали ми доставя удоволствие и когато й казах, че да, ме попита дали в такъв случай няма да се върна при теб. Доста време ми отне, докато разбера какво е имала предвид.

— И какво е било?

— Имала е предвид, че човек е устроен да изпитва удоволствие от такива неща. Нима би било грешно да ти стане хубаво, когато видиш роза, когато вдъхнеш аромата й, ако не съм аз онзи, който ти я е подарил? Как бих могъл да ти простя за това?

— Ричард, става въпрос за нещо доста по-различно от извличането на удоволствие от аромата на розата.

Той падна на едно коляно. Притисна юмрук в корема си.

— Калан, някога аз съм бил свързан чрез плътта си с една жена, както ти си била свързана с майка си. Това е единствената ни плътска връзка в този свят. — Юмрукът му се придвижи към гърдите. — Тук се свързахме впоследствие. Можем да бъдем свързани единствено чрез сърцата си. Не си му дала сърцето си. То е мое и само мое. Ветровете, духовете взеха цената си от теб. Не ти оставиха много и ти избра да вземеш каквото ти е дадено и да продължиш да живееш. Избра да бъдеш човек. Избра да живееш живота си както можеш с каквото ти е останало. Избра да се бориш за живота. Просто си позволи да изпиташ даденото ти удоволствие. Аз не те притежавам. Не си мой роб. Няма за какво да ти прощавам. Не си ме предала в сърцето си. Би било най-тежко престъпление от моя страна да дойда и да искам да ти простя, след като в сърцето си ти не си ме предала.

Калан усети как се разтреперва, пое си дъх.

— Ти ме нарани, Ричард. Мислех, че сърцето ми е на сигурно място при теб, винаги, независимо от всичко. А ти си тръгна. Беше ми обещал. А не ми позволи дори да се опитам да ти обясня.

— Знам — прошепна той.

Другото му коляно също докосна пода, той се сви в краката й.

— Затова се върнах. Дойдох да моля теб за прошка. Аз сбърках. Аз причиних истинската болка. Аз предадох сърцата ни, не ти. Това е най-тежкият грях, който бих могъл да извърша. И единствен аз имам вината за него. Нямам нищо в своя защита. Нямам никакво извинение. Толкова съжалявам за онова, което ти причиних, Калан. Не мога да поправя стореното. Нараних сърцето ти и заради това се хвърлям в краката ти и те моля за прошка. Не я заслужавам и не мога да я поискам. Мога само да те моля смирено за нея.

Както бе коленичил пред нея, тя се извисяваше над главата му.

— Ще ми простиш ли, Ричард?

— В сърцето ми няма място за друго чувство към теб освен любов. Макар да не можем да бъдем заедно. Макар да съм свободен от клетвата си, ти си обречена на друг и аз трябва да уважавам това. Но не мога да направя нищо, задето не бих могъл да обичам друга освен теб. Ако сърцето ти го иска, тогава, да, прощавам ти. Моля те, Калан, всичко, което мога да имам в този живот, ако ми го дадеш, е прошката ти.

Броени мигове преди това тя бе разкъсвана от съмнения, не можеше да определи истинските си чувства към него. Сега я заля буйният поток на категоричната убеденост.

Калан се отпусна на пода до него. Хвана го за раменете и го извърна към себе си.

— Прощавам ти, Ричард. С цялото си сърце те обичам и ти прощавам.

Той й се усмихна тъжно.

— Благодаря ти.

Тя разбра, че чудото стана, сърцето й бе възродено, почувства как радостта изпълва празнотата й, сякаш самият живот бе започнал да се връща в нея.

— На церемонията, докато ме омъжваха за Дрефан, изговорих на глас думите, които ми казаха, но в съзнание то си, в сърцето си дадох брачната клетва на теб.

Ричард избърса сълза от бузата й.

— Аз сторих същото.

Тя го стисна за раменете.

— Ричард, какво ще правим сега?

— Няма какво да правим. Ти си съпруга на Дрефан.

Тя го погали по лицето.

— Ами ти? Какво ще стане с отношенията ни?

Усмивката му се стопи. Поклати глава.

— Няма значение. Получих, каквото исках — за което дойдох. Ти ми върна сърцето.

— Но как ще продължаваме така? Не става въпрос само за това, а изобщо. Трябва да действаме бързо. Дрефан иска да изтегли армията към Д’Хара и оттам да се защитава от Ордена.

Очите на Ричард засвяткаха гневно.

— Не! Не бива да го допуснеш, Калан. Ако Джаганг раздели Новия свят, ще го завземе парче по парче, а Д’Хара ще му бъде за десерт. Не можеш да оставиш Дрефан да — го направи. Обещай ми, че няма да го допуснеш.

— Не е нужно да обещавам. Ти си Господарят Рал. Вече ще можеш да му попречиш. Аз съм Майката Изповедник. Ще измислим нещо заедно.

— Трябва да се справиш сама, Калан. Аз не мога да ти помогна.

— Но защо? Нали се върна. Всичко ще се подреди. Ще измислим нещо. Ти си Търсачът, който винаги е намирал начин.

— Умирам.

Лицето й се вледени.

— Какво? Какво… имаш предвид, как така умираш? Ричард, не можеш да умреш, не и сега. Не след като… Не, Ричард, всичко е наред. Върна се. Всичко ще се оправи.

И тогава тя я видя — болката в очите му, и осъзна, че се е превил надве, че не може да стои на краката си.

— За да ме пуснат да се върна, духовете поискаха цена.

Той се закашля, потръпвайки от болка. Тя го стисна за ръката.

— Какви ги говориш? Каква цена?

— Докато бях там, в Храма на ветровете, придобих Цялото знание, съдържащо се вътре. Разбрах силата си. — Можех да я използвам. Така успях да спра чумата. Някак успях да спра потока на сила от ветровете, който позволяваше на магическата книга да действа в света на живите.

— Да не искаш да кажеш, че вече не знаеш как да го направиш? Че чумата ще се върне?

Той вдигна ръка, за да прекъсне страховете й.

— Не, чумата няма да се върне. Но като цена за завръщането ми в този свят не ми бе позволено да запазя познанието на ветровете. Трябваше да се върна с онова, което носех със себе си, преди да вляза там.

— Но… значи искаш да кажеш, че си най-обикновен смъртен, както преди?

— Не. Те поискаха от мен повече. Казаха, че ако искам да се върна, трябва да поема магията на откраднатата книга в себе си, за да предпазя всички останали от нея.

— Какво? — задъхано промълви Калан с широко изцъклени очи. — Не ми казвай, че…

— Заразен съм с чумата.

Тя го сграбчи за рамото с една ръка, а с другата попипа челото му. Гореше в треска.

— Ричард, защо не ми каза веднага?

Той се усмихна измъчено.

— Единственото, което исках, бе прошката ти. Но трябваше да съм сигурен, че ми я даваш от цялото си сърце, а не защото ме съжаляваш.

— Ричард, не може да умреш. Не и сега! Добри духове, не може да умреш!

— Добрите духове нямат нищо общо с това. Всичко е заради Мрачния Рал. Той избра Дрефан за твой съпруг, като цена за пътеката във ветровете той поиска тази цена за моето завръщане.

— За твоето завръщане! Само не ми казвай, че си се завърнал, за да умреш!? О, Ричард, защо постъпи толкова глупаво?

— Ако бях останал в Храма на ветровете, щях така или иначе да умра, но без прошката ти. Вместо това избрах да се върна и да се надявам, че част от теб все още ме обича достатъчно, за да ми простиш, така че да умра поне с това утешение. С възвърнатата твоя любов. Не можех да продължа напред с мисълта за онова, което ти причиних. С мисълта, че съм разбил сърцето ти.

— А не мислиш ли, че така пак разбиваш сърцето ми! Ричард, не може да няма изход! Какво да направим! Моля те, сигурно знаеш!

Ричард се свлече на пода, притискайки стомаха си.

— Съжалявам, Калан. Няма изход. Поглъщам магията от откраднатата книга. Щом умра, магията ще умре с мен.

Калан се надвеси над него, прегърна го, по лицето й потекоха сълзи.

— Ричард, моля те, не го прави. Моля те, не умирай.

— Съжалявам, Калан, не мога да направя нищо. С радост платих цената. Сърцето ми е в покой. — Той посегна и хвана Агиела на врата й. — Не се поколебах нито за миг, след като разбрах. Дена ми помогна да разбера.

Калан го прегърна, той се извърна по гръб.

— Ричард, не може да няма изход. Преди да ти отнемат познанието, сигурно си знаел какво може да се напра ви. Опитай се да си спомниш. Моля те, Ричард, опитай се да си спомниш!

Той затвори очи.

— Имам нужда… от почивка. Съжалявам. Изразходвах цялата си сила. Трябва да си отдъхна.

Калан зарида, стиснала ръката му в своите. Не беше по силите й да го понесе. Да си го върне, за да го загуби наново. Бе прекалено много.

Разтвори отпуснатата му ръка, за да я долепи до бузата си, и видя нещо в дланта му. Разгърна пръстите му и през сълзите си видя, че на ръката му е написано нещо. Пишеше:

„Намери книгата, унищожи я, за да живееш.“

Калан се хвърли върху отпуснатото му тяло и погледна в другата му ръка. Там също имаше надпис:

„Поръси бял магьоснически пясък на третата страница. Прибави едно зрънце черен магьоснически пясък.“

Имаше още три думи, но в безумното си състояние не можа да ги разчете. Знаейки, че ще забрави, Ричард бе написал съобщение до себе си. Бе забравил дори че го е написал. Книгата. Трябва да намери книгата.

В следващия миг хвърчеше през стаята, крещейки с всичка сила:

— Кара! Бердин! Помогнете ми! Кара! Бердин!

Двете жени, чули неистовите крясъци на Калан, се втурнаха от стаята на Плъзгата и излязоха в коридора.

Тя ги сграбчи за кожените униформи, опитвайки се да им обясни. Двете я хванаха за ръцете и я прилепиха до стената.

— Успокой се — каза Бердин.

— Не можем да те разберем — добави Кара. — Поеми си въздух. Престани да плачеш и дишай.

— Ричард… — опита се да посочи, но те я държаха за ръцете. — Ричард е заразен с чумата… Трябва ми книгата.

Бердин се надвеси напред.

— Господарят Рал… е болен от чума?

Калан закима бясно.

— Трябва да намеря книгата. Книгата, открадната от Храма на ветровете. Трябва да я намеря, иначе ще умре.

— Калан се изтръгна от ръцете им. — Моля ви, помогнете ми. Ричард е заразен.

— Какво искаш от нас? — попита Кара.

— Отивам в Стария свят. Защитавайте го.

— В Стария свят! — зяпна Бердин. — Знаеш ли къде е книгата? Той каза ли ти къде да я търсиш? Подсказа ли ти нещо?

Калан поклати глава. Нямаше време. Трябваше да побърза. Трябваше да върви.

— Не знам къде е! Но това е единственият му шанс. Поел е магията на книгата, за да се завърне в този свят. За да ме моли за прошка. Искаше да ми каже, че съжалява, задето ме е наранил. Ако не унищожим книгата, той ще умре. Само така е можел да се върне, за да ми се извини. Той ще умре! Трябва да вървя!

— Но, Майко Изповедник — каза Бердин, — Старият свят е голям. Ако Ричард е заразен… как се надяваш да намериш книгата?

Навреме. Това искаше да попита тя. Как може да се надява да открие книгата навреме. Преди Ричард да умре. Калан сграбчи червената кожена дреха.

— Трябва да опитам! Пазете Ричард. Не допускайте Дрефан да разбере, че се е върнал. Не знам какво би могъл да предприеме. Не му казвайте!

Кара поклати глава.

— За това не се тревожи. Няма да му кажем. Ще се грижим за Ричард, докато те няма. Ще го скрием в Кулата. Но побързай. Ако не можеш да я откриеш, моля те, върни се преди…

Калан се спусна в стаята на Плъзгата. Закова се пред кладенеца. Сребърното лице й се усмихна.

— Искаш ли…

— Да пътувам! Да, трябва да пътувам! Веднага!

— Къде искаш да отидеш?

— В Стария свят!

— Къде по-точно в Стария свят? Там са ми известни доста места. Можем да отидем до всяко, което поискаш. Ще те заведа. Ще ти достави удоволствие.

Калан притисна главата си с длани. Отчаянието й нарастваше с всяко следващо място, споменато от Плъзгата. Имена, които тя никога не бе чувала.

— Мястото, откъдето се върна с Ричард, твоя господар, когато дойдохте да ме търсите! Първия път, когато пътувах с теб.

— Знам къде е.

Калан подгъна бялата си рокля и се изкатери на камъка.

— Там! Заведи ме там! Бързо! Животът на господаря ти зависи от това!

— Пазете Ричард! — извика тя на Кара и Бердин.

— Какво да кажем на Дрефан, когато ни попита къде си? — отвърна Бердин.

— Не знам. Ще трябва да измислите нещо.

— Ще се грижим за Ричард до завръщането ти — каза Кара. — Нека добрите духове бъдат с теб.

— Кажете му, че го обичам. Ако… кажете му, че го обичам — провикна се тя, докато сребърната ръка я поемаше надолу.

Гласът й още ехтеше между каменните стени на кладенеца, когато тя потъна в живачната маса. Вдиша Плъзгата, молейки се добрите духове да й помогнат да намери книгата. С нечовешко усилие потъна в онова, което някога бе сребърно опиянение. Сега всичко бе само черен ужас.

ШЕСТДЕСЕТ И ПЕТА ГЛАВА

Ан се наведе към него.

— Грешката е твоя, както знаеш.

Зед, седнал в средата на стаята заедно с нея, я погледна.

— Ти счупи ценното огледало.

— Беше без да искам — настоя Ан. — А ти им съсипа свещения ковчег.

— Просто се опитвах да го почистя. Откъде да знам, че ще се запали? Не трябваше да го засипват с толкова сухи цветя. Ти пък заля с боровинково вино най-хубавата й рокля.

Ан вирна нос.

— Потирът беше препълнен. Ти наля виното. Освен това счупи онази скъпа дръжка на ножа. Никъде няма да успее да си намери такъв корен за нова. Беше ядосан на пълно основателно.

Зед изсумтя:

— Че какво разбирам аз от острене на ножове? Аз съм магьосник, а не ковач.

— Това би обяснило инцидента с коня на старейшината.

— Не могат да ме обвиняват за това. Не съм оставял вратата отворена. Поне съм почти сигурен, че не съм я оставял отворена. Както и да е, все ще си намери добър кон — не по-лош от стария. Може да си го позволи. Аз обаче се питам друго — как успя да постигнеш такъв зелен цвят на косата на съпруга номер три. Ан скръсти ръце.

— Ами, беше инцидент. Мислех, че тези билки ще придадат приятен аромат на косата й. Исках да я изненадам. Но скъпата заешка корона на старейшината — това не беше инцидент. Беше си чист мързел. Трябваше да я държиш под наблюдение, вместо да я оставяш да се суши без надзор на огъня. Това си беше истинско произведение на изкуството, да не говорим за хилядите мъниста. Доста ще се озори да й намери заместител.

Зед сви рамене.

— Ами не сме имали случай да им кажем, че хич ни няма в домакинската работа. Май изобщо не сме им го споменавали.

— Аха. Не сме. Ама не е наша вината. Ако ни бяха по питали, щяхме да си кажем.

— Със сигурност.

Ан се покашля в настъпилата тишина.

— Какво мислиш ще правят с нас?

Двамата седяха гръб с гръб, вързани с грубо въже, докато съвещанието в другия край на помещението продължаваше. На ръцете им все още стояха накитниците, които не им позволяваха да използват магията си. Зед се вгледа напред, където течеше оживената дискусия. Гологлавият старейшина, съпруга номер едно, някои от влиятелните членове на общността Си Доак, предявили претенции да потърсят услугите на пленниците, и шаманът — всички се оплакваха един през друг. Зед не разбираше всички думи, но хващаше достатъчно, за да види накъде вървят нещата.

— Решиха да преустановят загубите си и да се отърват от домашните си роби — прошепна Зед на Ан.

— Тоест? — попита тя, щом бърборенето най-сетне спря. — Ще ни освободят ли?

Всички очи от другия край на помещението се обърнаха към тях. Зед направи предупредителен звук на Ан.

— Струва ми се, че трябваше да проявим малко пове че усърдие в работата си — прошепна той през рамо. — Май я загазихме.

— Защо, какво ще правят? — подигра му се Ан. — Ще ни върнат на Нангтонг и ще си поискат обратно одеялата?

Зед поклати глава, Си Доак се изправиха. Висулките на шамана изтракаха. Старейшината тропна с жезъла си.

— Де да беше така. Искат възмездие за щетите и възстановяване на разходите. Ще ни заведат на пътешествие. Споразумяха се, че най-добра цена ще вземат за нас от канибалите.

Ан извъртя глава.

— Канибали?

— Така казаха: канибали.

— Зед, ти успя сам да свалиш яката от врата си. Нима не можеш да махнеш тези измислени въженца от китките ни? Мисля, че вече е време.

— Опасявам се, че ще ги отнесем със себе си и в казана.

Той видя как към тях политат разяреният старейшина и ругаещият шаман.

— Е, беше забавно, Ан. Но ми се струва, че веселбата свърши.

Вирна прегърна Уорън през кръста, опитвайки се да го подкрепи, докато вървяха след Клариса, която пък следваше Уолш и Болесдън. Джанет се завтече от другата страна на Уорън и преметна ръката му през рамото си.

— Сигурен ли си? — попита Вирна Уолш — Тук? Натан е искал да се срещнем тук, в Блатистите гори?

— Да — потвърди Уолш през рамо.

— И на мен ми каза това име — добави Клариса.

Вирна въздъхна отегчено. Типично за Натан — да ги кара да ходят в Блатистите гори. Макар Ричард да бе почистил мястото от сбързовете, тук не й харесваше. Вирна винаги бе подозирала Натан в опасна дисбалансираност на личността и това, че той бе определил да се срещнат именно тук, го потвърждаваше.

Във въздуха висяха ивици мъгла, сякаш опърпаните одежди на смъртта. Докато вървяха в тъмнината, краката им се спъваха в корени. Топлият, влажен въздух бе тежък от неприятни миризми. Вирна никога преди не бе влизала толкова дълбоко в Блатистите гори — и с основание.

— Как си, Уорън? — прошепна тя.

— Добре — гърлено промълви той.

— Още малко остана. Вече сме близо. Само още няколко крачки и всичко ще свърши. Натан ще ти помогне.

— Натан — едва чуто избоботи той. — Трябва да го предупредя.

Стигнаха до масивен каменен блок, очевидно издялан от човешка ръка. Имаше квадратна форма. Бе почти изцяло обрасъл с вейки и корени. От гъстата растителност тук-там стърчаха още камъни — сякаш бели кости. Видя ниските, нащърбени останки от стени или колони, които изглеждаха като ребра на чудовище. През пролуките напред се прокрадваше светлина. По трептенето приличаше на пламък от огън. Уолш и Болесдън проправяха пътя на останалите. Огънят бе запален в кръг от камъни върху каменна платформа, оцеляла от древни руини. Зад огъня Вирна мерна по-високата стена на голям кладенец или нещо, подобно на кладенец. Никога не бе чувала за съществуването на подобно място, скрито в Блатистите гори. Но при положение, че тук рядко стъпваше човешки крак, това бе обяснимо.

Натан, облечен като богат благородник, стана да ги посрещне. Беше висок и внушителен, особено без Рада’Хан около врата си. Когато ги видя, се усмихна широко с типичната усмивка на Рал. Уолш и Болесдън се засмяха с глас и получиха приятелски потупвания по гърба. Клариса се гушна под ръката му и го прегърна през кръста. Той изсумтя и й отвърна със сърдечна, пламенна прегръдка. Тя гордо вдигна книгата,в ръка и той я взе. Усмихна й се с онази чаровна, многозначителна усмивка. В погледа й блеснаха пламъчета. Очите на Вирна щяха да изскочат от орбитите.

— Вирна! — провикна се Натан, щом я видя. — Радвам се, че успяхте.

— И аз се радвам да те видя, Господарю Рал.

— Не ми се цупи така, Вирна. Ще ти излязат бръчки.

— Огледа другите. — Джанет, значи и ти си се присъединила към нас. — Челото му леко се свъси. — И Амелия.

— Погледна другата жена, застанала встрани.

— А кой се е сгушил там?

Клариса протегна ръка към Манда, приканвайки я да се приближи. Юмруците на Манда се вдигнаха отвътре към отвора на наметалото й, за да го затегнат. Тя свенливо пристъпи напред.

— Натан, това е моя приятелка. Манда. От Ренуолд.

Манда падна на коляно и се поклони дълбоко.

— Господарю Рал. Животът ми ви принадлежи.

— Ренуолд. — Челото на Натан се свъси още веднъж, той хвърли бърз поглед към Клариса. — О, да, радвам се, че избяга от Джаганг, Манда.

— Всичко дължа на Клариса — каза жената и се изправи. — Тя е най-смелата жена, която съм виждала.

Клариса се изкикоти и се притисна в Натан.

— Глупости. Толкова съм благодарна, че добрите духове те насочиха на правилното място, иначе дори нямаше да знам, че си там.

Натан отново погледна Вирна.

— Кой още е с нас? Младият Уорън, предполагам.

Вирна направи всичко възможно да остане спокойна.

— Натан…

— Господарю Рал — усмивката разцепи намръщеното му лице. — Но, от друга страна сме стари приятели, Вирна, така че за теб съм все още Натан, както и за всичките си близки приятели.

Вирна наведе глава, захапвайки вътрешната страна на бузата си.

— Натан — започна отново, — прав си, Уорън е. Можеш ли да му помогнеш? Наскоро започнаха да му се явяват пророчества, тъкмо започна да ги вижда. Преди известно време свалих яката от врата му и сега няма какво да го пази от дарбата му. Появиха се главоболията. Натан, много е зле. Ако му помогнеш, съм готова да направя всичко за теб.

— Да му помогна?

— Моля те, Натан. Умолявам те.

— Няма проблем, Вирна. С радост бих помогнал на момчето. — Той им махна ръка: — Доведи го край огъня.

Уорън измърмори нещо, опитвайки се да се представи, но бе почти в безсъзнание. Вирна и Джанет му помогнаха да се отпусне на земята, където посочи Натан, и го изправи да седне.

Натан подви панталона си и седна на каменния под на липсващата сграда, кръстосал крака. Сложи книгата до себе си. Свъси чело по типичния за един Рал начин и започна да оглежда внимателно лицето на Уорън. Отпрати с ръка Вирна и Джанет. Задържа Уорън изправен с помощта на мрежа. Придърпа се напред, докато коленете им се докоснат.

— Уорън — повика го с дълбокия си, властен глас.

Уорън отвори очи.

— Вдигни си ръцете напред.

Двамата едновременно повдигнаха ръцете си с разперени пръсти. Вгледаха се в очите си.

— Остави Хана си да се влее в пръстите ми — внимателно го насочи Натан. — Отвори седмата порта. Затвори останалите. Знаеш ли за какво говоря?

— Да.

— Това се казва добро момче. Тогава го направи. Ще стане по-лесно, ако ми помагаш.

Двамата мъже потънаха в мека, искряща светлина. Нощният въздух се изпълни с тихото жужене, извиращо от силата на тази светлина. Нямаше нито пламък, нито жега. Вирна не знаеше какво прави Натан. Остана някак слисана от действията му.

В Двореца на пророците той винаги бе оставал загадка. Още докато Вирна бе момиче, той й се струваше старец. Всички го мислеха за — меко казано — неуравновесен, дори най-великодушните Сестри. В Двореца имаше такива, които вярваха, че Натан не притежава почти никаква друга дарба освен пророческа. Други подозираха, но така и не бяха сигурни, че е способен на доста повече, отколкото показва. Имаше и такива, които бяха толкова ужасени от него, че за нищо на света не биха влезли в покоите му в Двореца, въпреки че той през цялото време бе с Рада’Хан на врата. Вирна винаги го бе смятала за таралеж в гащите.

Сега тя наблюдаваше как този стар, развратен магьосник прави всичко възможно, за да спаси живота на мъжа, когото обича. От време на време светлината се усилваше у единия и почти угасваше у другия, след това се връщаше обратно, сякаш забравила нещо.

Уолш и Болесдън обикаляха около овалната каменна стена зад Натан, но другите наблюдаваха с широко отворени очи. Вирна не знаеше повече от Манда какво прави Натан. Това, което я разтревожи най-много, бе, че в един момент двамата, с допрени колене и ръце, се вдигнаха на няколко сантиметра над земята. С облекчение видя как бавно се спускат обратно.

Натан плясна с ръце.

— Така! — обяви той. — Това би трябвало да свърши работа.

Вирна не можеше да си представи как подобно нещо би могло да настрои дарбата на Уорън.

Но Уорън я посрещна с широка усмивка.

— Натан, беше… невероятно. Главоболието ми се сто пи. Чувствам се с толкова бистра глава, толкова жизнен!

Натан взе мастиленочерната книга и се изправи.

— И на мен ми хареса, момчето ми. На онази банда Сестри им бяха необходими близо триста години да направят с мен онова, което аз току-що направих с теб. Но те са нещастна категория. — Той хвърли поглед на Вирна. — Съжалявам, Прелате, нищо лично.

— Не съм си и помислила — отвърна Вирна и се спусна към Уорън. — Благодаря ти, Натан. Толкова се тревожех за него. Нямаш представа какъв товар ми смъкна от плещите.

Лицето на Уорън започна да губи веселостта си.

— Натан, сега, когато направи това за мен, виждам поясно, че… без да искаме, сме позволили на Джаганг да проникне в пророчество, което…

Натан изкрещя. Клариса изкрещя. Вирна замръзна. Усети нещо остро да се допира в гърба й.

Амелия бе забила дакра в задната част на бедрото на Натан. Ножът на Манда бе опрян в гърлото на Клариса. Джанет държеше оръжие в гърба на Вирна. Уорън замръзна, щом Джанет му се закани с пръст, а после и на двамата войници.

— Не смей да помръдваш нито мускул, Натан — каза Амелия. — Или ще изпусна своя Хан и още в следващия миг ще си мъртъв.

— Уорън е прав — каза Джанет. — Всъщност той снабди Негово Сиятелство с доста ценна информация.

— Амелия, Джанет! — изкрещя Вирна. — Какво правите?

Амелия се извърна със зловеща усмивка към нея:

— Изпълняваме волята на Негово Сиятелство, разбира се.

— Но нали се заклехте!

— На думи — да, но не и със сърцата си.

— Но можехте да се освободите от него! Можете да не му служите повече!

— Ако първия път ни бе казала истината — може би. Но след като опитахме веднъж и се провалихме, когато Ричард умря, Негово Сиятелство ни наказа. Не бихме рискували втори път.

— Не го правете — примоли им се Вирна. — Ние сме приятелки. Дойдох да ви спася. Не го правете, моля ви.

Закълнете се във връзката и ще сте свободни!

— О, скъпа, опасявам се, че не би могла да го стори.

— Не беше гласът на Амелия, беше друго — гласът, кой то Вирна бе чула в собствената си глава — Джаганг. Из веднъж почувства, че трепери само при звука.

— А сега, скъпи ми доверенико, подай книгата. Двамата със Сестра Амелия ще си свършим още малко работа с нея.

Натан я подаде встрани. С другата си ръка — не онази, с която притискаше дакрата в крака му, Амелия я взе.

— Е — каза Натан, — ще ме убиеш ли, или какво?

— О, да, възнамерявам да те убия — каза Амелия с гласа на Джаганг. — Провали сделката ни, Господарю Рал. Освен това не ми харесва да имам подчинени, в чиито глави не мога да влизам. Преди да умреш, си мислех да ти покажа как един истински роб се подчинява на заповеди. Помислих си, че ще ти е приятно да видиш как прерязвам гърлото на малката ти сладка Клариса.

— Дишай.

Калан издиша Плъзгата от дробовете си и подтиквана от бясна необходимост, вдиша чуждия въздух. Около нея се стовари нощта. Не си позволи да изпадне в шок от света около нея, от внезапните звуци, дошли до слуха й, не губи време да аклиматизира съзнанието си. Вместо това сграбчи каменната стена на кладенеца, за да се изстреля навън.

Посрещна я ужасяваща гледка — съвсем в унисон със звуците, които вече бе чула. Със замаян от Плъзгата поглед възприе картината наведнъж — сякаш детайлите се стовариха едновременно в главата й.

В мига, в който го видя, разбра, че е Натан. Приличаше на Рал, а и Ричард й го бе описвал — висок, по-възрастен, с дълга бяла коса до раменете. Една жена бе опряла дакра в крака му. Калан бе чувала името й — Амелия — същата, която започна чумата. Видя и Вирна, зад нея имаше друга жена. Млад мъж стоеше като вкаменен. Трета, много красива жена, стискаше за накъдрената коса друга — това можеше да бъде само Калирса. Красавицата бе опряла нож в гърлото й.

Докато излизаше от кладенеца, Калан стана свидетел на последната част от разговора им и прекрасно знаеше чий е гласът, идващ от устата на жената, притиснала дакра в крака на Натан. Думата „скъпа“ й бе добре позната. Спомни си, че бе чула същия глас от магьосника Марлин, дошъл да убие Ричард. Беше гласът на Джаганг. Картинката на амулета, който носеше Калан, се появи в съзнанието й.

„Означава само едно нещо, което е всичко — пронизвай. Веднъж решил да влезеш в бой, пронизвай. Всичко друго минава на заден план. Пронизвай.“ Обучението й при нейния баща-войн бе преминало по подобен начин. Убий или ще бъдеш убит. Не отстъпвай. Не изчаквай. Нападай.

Ричард бе полумъртъв. Нямаше време за губене. Нямаше време за размисъл. Беше решена. Пронизвай. В един призрачен миг тя изхвърча от Плъзгата, измъкна късия меч от колана на войника, застанал наблизо, сниши се, прекатури се напред и когато се изправи, мечът вече разсичаше въздуха.

За секунда, преди другите да успеят да мигнат, Калан бе там. Трябваше да спре Амелия, преди да е освободила магията на дакрата си в Натан, защото това би било фатално за него. Мечът й проблясна като светкавица и се вряза в свивката на ръката на Сестра Амелия.

После изведнъж всичко се задвижи в бавен каданс. Калан видя всяко едно лице поотделно. Жената, която току-що бе ударила, Амелия, политна назад с писък. Мечът на Калан се завъртя бясно във въздуха, следвайки полета на жертвата. Вирна се извъртя, в ръката й проблясна дакра, насочена към изненаданата жена зад гърба й. Ръцете на Натан се стрелнаха към Клариса. Писъкът на Клариса разцепи нощта. Ръцете й се протегнаха към Натан. Младата жена, която я държеше за косата, изрева зловещо и яростно й разпори гърлото. Калан видя фонтана кръв само миг преди Натан и младият мъж да избълват мощни светкавици. Стиснала меча си с две ръце, заби острието право в сърцето на Сестра Амелия, приковавайки я към земята още преди вторият войник да е успял да извади своя меч. Дакрата на Вирна светкавично прободе онази зад нея. Едновременно с това двете светкавици настигнаха нападателката на Клариса, която избухна в червен ужас, още преди тялото на Клариса да докосне земята. Кървавата баня бе извън всяко възприятие.

Като в сън Натан се добра до Клариса. Калан го изпревари и коленичи до безжизненото тяло. Гледката, която я посрещна, я зашемети.

Тя скочи на крака и се опита да спре Пророка с ръце:

— Късно е, Натан. Тя вече е при духовете. Не гледай. Моля те, не гледай. В очите й видях любовта, която изпитва към теб. Моля те, не я гледай в това състояние.

Помни я каквато беше.

Натан кимна:

— Имаше добро сърце. Спаси много хора. Имаше добро сърце.

Той вдигна ръце. Насочи дланите си към тялото на Клариса. Избухна огън, който я обгърна за миг. Беше толкова ярък и сияещ, че тялото изчезна в центъра му.

— От светлината на този Огън, в Светлината. Лек път към света на духовете — прошепна Натан. Щом светлина та угасна, от тялото бе останала само пепел. Натан се от пусна: — Останалите да ги ядат лешоядите.

Вирна пъхна дакрата обратно в ръкава си. Единият войник извади меча си от тялото на Амелия, докато другият прибираше своя в ножницата.

Младият мъж беше като в шок.

— Натан, съжалявам. Аз разтълкувах на Джаганг това пророчество и то му помогна. Не исках, но той ме принуди. Толкова съжалявам.

Проницателните, лазурни очи на Натан се спряха върху него.

— Разбирам, Уорън. Не си го направил от лошо сърце. Пътешественикът по сънищата е бил в съзнанието ти. Нямал си избор. Сега вече си свободен.

Натан издърпа дакрата от крака си. Извърна се към Вирна.

— Ти ми докара преследвачите, Вирна. Убийците. Но разбирам, че не си го направила нарочно. Понякога пророчествата излъгват опитите ни да ги надхитрим и ни хващат неподготвени. Понякога си мислим, че сме по-умни, отколкото сме, че можем да обърнем съдбата си, ако силно го желаем.

Вирна нагласи наметалото на раменете си.

— Мислех, че ги спасявам от Джаганг. Изобщо не ми мина през главата, че може да ти се закълнат, без да по чувстват думите в сърцата си.

— Разбирам — прошепна Натан.

— Не знам какво става в главата ти, Натан. Всъщност Господарю Рал — Вирна погледна към мястото, където допреди малко бе лежало тялото на Клариса и където сега имаше само пепел. — Виждам обаче, че не си се променил. Пак докара смъртта на поредната от малките си курви.

Ударът на Натан запрати Вирна на земята. Челюстта й изтрака шумно. Във въздуха пръсна кръв. Уорън изкрещя, щом Вирна се строполи по гръб и повече не мръдна.

Спусна се към нея, оглеждайки я с безумни очи.

— Натан! Скъпи Създателю! Ти й счупи челюстта. За що се опита да я убиеш?

Натан отпусна юмруците си.

— Ако се бях опитал да я убия, вече да е мъртва. Ако искаш да оживее, ти предлагам да се заемеш с лечението й. Чувам, че те бива. А и с това, което направих с теб тази нощ, би трябвало да свършиш бързо. Докато я оправяш, влей й малко мозък в главата.

Уорън се надвеси над Вирна, притискайки ръце в неподвижното й лице. Калан не каза нищо. Тя бе видяла любовта, изпълваща очите на Натан, когато той погледна Клариса. Бе забелязала и яростта му.

Натан се наведе и взе мастиленочерната книга, паднала на земята до тялото на Сестра Амелия. Изправи се и втренчи очите си, типични за Рал, в Калан. Подаде й книгата.

— Ти не може да си друга освен Калан. Чаках те. Пророчества, нали разбираш. Радвам се, че не закъснях. Нямаш много време. Занеси я на Господаря Рал. Надявам се знае как да я унищожи.

— Знаел е, когато е бил в Храма на ветровете. Когато си е тръгвал оттам, трябвало да остави цялото си позна ние. Но бе написал съобщение на дланите на ръцете си. То гласеше така: „Поръси бял магьоснически пясък на третата страница. Прибави едно зрънце черен магьосни чески пясък.“ А после имаше три думи, които не знам какво означават.

Натан положи огромната си ръка на рамото й.

— Тези думи са трите хармонии — Реечани, Сентроси, Васи. Нямам време да ти разказвам за тях, но знай, че трябва да бъдат произнесени след белия и преди черния пясък. Това е важно.

— Реечани, Сентроси, Васи — повтори Калан, опитвайки се да запамети думите. Повтори си ги отново мислено.

— Ричард има и бял, и черен пясък, нали?

Калан кимна:

— Да. Така ми каза. Има и двата.

Натан поклати глава, сякаш изведнъж замислил се за нещо.

— И двата — промърмори той. После я стисна за рамото. — От пророчествата знам част от онова, през което е минал. Бъди до него. Любовта е твърде ценен дар, за да бъде изгубена.

Калан се усмихна.

— Разбирам. Нека добрите духове дарят с нея и твоето сърце, Натан. Не бих могла да ти благодаря достатъчно за това, че помагаш на Ричард и на мен. — Гласът й стихна: — Не знаех какво да правя. Нещо ме подтикна да тръгна насам.

Натан я прегърна. В този момент тя мислеше повече за неговата, отколкото за своята болка.

— Постъпи правилно. Може би добрите духове са те водили. А сега се връщай при него или ще загубим нашия Господар Рал.

Калан кимна.

— Убийствата свършиха.

— Убийствата тепърва предстоят.

Натан се извърна и вдигна двата си юмрука към небето. Те пламнаха в яростен пламък, който се стрелна на север. Калан проследи с поглед яркия лъч, затъмнил звездите, който се отправи на североизток.

Видя Вирна да се изправя с помощта на Уорън. Той избърсваше кръвта от излекуваната й челюст.

— Какво направи? — попита Калан Натан.

Той я изгледа продължително, после на устните му грейна лукава усмивка.

— Току-що изпратих на Джаганг неприятна изненадка. Дадох на генерал Рейбич сигнал за атака.

— Атака ли? Над кого?

— Специалните части на Джаганг. Те унищожиха Ренуолд. Сега се готвят да създадат нови проблеми в Новия свят, но не са наясно кой стои зад гърба им. Битката няма да е дълга. Пророчеството казва, че Д’Харанците ще се бият толкова ожесточено, колкото са се били винаги, и преди да изтече нощта, ще унищожат врага типично по Д’Харански — без капка милост.

Вирна вече се изправяше на крака. Калан никога не я бе виждала толкова хрисима.

— Натан, моля те за прошка.

— Не ме интересува…

Калан го спря с ръка и му прошепна:

— Натан, моля те, заради самия теб, изслушай я.

Той се вгледа в очите на Калан, после извърна яростния си поглед към Вирна.

— Слушам.

— Натан, познавам те отдавна. През целия си живот съм те познавала. Била съм свидетелка на неща, които… сигурно не съм разбирала. Мислех, че правиш всичко това заради самия себе си. Моля те, прости ми, задето излях яда си върху теб за нещо, за което аз бях виновна — че приятелите ми се обърнаха срещу мен — срещу нас. Виж дам, че съм сбъркала в преценката си за истинските чувства между теб и Клариса. Тя те обожаваше и аз си помислих… Моля те да ми простиш, Натан.

Той изсумтя:

— Доколкото те познавам, Вирна, това сигурно е най-тежкото, което някога ти се е налагало да изречеш. Имаш прошката ми.

— Благодаря ти, Натан — въздъхна тя.

Той се наведе и целуна Калан по бузата.

— Нека добрите духове бъдат с теб, Майко Изповедник. Кажи на Ричард, че му връщам титлата. Отново ще се видим някой ден с него.

Той я хвана за кръста и я вдигна на стената на кладенеца.

— Благодаря ти, Натан. Сега разбирам защо Ричард те е харесал. Също и Клариса. Мисля, че тя е видяла истинския Натан.

Той се усмихна, но веднага стана сериозен.

— Щом се върнеш, трябва да дадеш на брата на Ричард онова, което желае, ако искаш да спасиш Ричард.

— Искаш ли да пътуваш? — попита Плъзгата.

Стомахът на Калан се преобърна.

— Да, обратно в Ейдиндрил.

— Ричард наистина ли е жив? — попита Вирна.

— Да — отвърна Калан с наново избухнала паника. — Болен е, но ще се оправи, щом занеса книгата при него и той я унищожи.

— Уолш, Болесдън — махна им Натан и тръгна. Каретата! Да тръгваме.

— Но, Натан — обади се Уорън, — искам да науча за пророчествата. Искам да стана твой ученик.

— Истинският Пророк се ражда, Уорън, а не се учи.

— Къде отиваш? — провикна се Вирна след него. — Не можеш да си тръгнеш. Ти си Пророк. Не можеш да бъдеш оставен да се… искам да кажа, трябва да знаем къде си, в случай че имаме нужда от теб.

Без да се обърне, Натан посочи:

— Сестрите ти се намират натам, Прелате, на североизток. Иди при тях и не си създавай главоболия да ме преследваш. Няма да успееш. Сестрите ти са защитени от пътешественика по сънищата. Накарах ги да пренасочат връзката си към мен, докато Ричард бе в света на мъртви те. — Ако той оживее, можете да се върнете към него. До виждане, Вирна, Уорън.

Калан притисна стомаха си с юмрук. Ако оживее? Ако?

— Побързай! — извика тя на Плъзгата. — Побързай!

Сребърната ръка се вдигна от кладенеца и я повлече към живачната маса.

ШЕСТДЕСЕТ И ШЕСТА ГЛАВА

Той се усмихна, гледайки я как се бори. Харесваше му как му се съпротивлява. Доставяше му удоволствие да й показва колко е безмислено да се опъва на човек, толкова превъзхождащ я по сила, по интелект. Гледаше замаян как от устата и носа й тече кръв. Раната на челюстта й също кървеше.

— Така само ще си разкървиш и китките — подразни я той. — Не можеш да скъсаш въжетата, но продължавай, щом ти харесва.

Тя се изплю в лицето му. Той я удари за пореден път. Прокара пръст по кървавата резка на бузата й, опиянен от гледката на капещата кръв.

Познаваше аурите й. Беше ги усетил още тогава. Знаеше точно кои да докосне, за да й причини болка. Не му бе трудно да я надвие. Изобщо не му бе трудно.

Тя стисна зъби и изръмжа яростно, опитвайки се да скъса въжетата. Беше силна, но не достатъчно. Без силата и Агиела си бе най-обикновена жена. А нямаше жена, която да може да се мери с него. В което и да е отношение.

Щом пръстите му започнаха да разкопчават дългата редица копчета леко встрани по дължина на тялото й, тя отново се замята срещу въжетата, затягащи китките и глезените й. Това му харесваше. Харесваше му да я гледа как се бори. Как кърви. Отново бръкна в раната й.

Остана заинтригуван от факта, че не крещи, че не го моли за милост. Че не издава писъци. Щеше. О, как щеше да пищи. Последното му действие я накара да застине за миг. Очите й се обърнаха, докато се мъчеше да остане в съзнание. Той раздра горната част на униформата й, излагайки на показ гърдите й.

Закачи пръст на стегнатата талия на червения й кожен панталон и с бързо, рязко движение го смъкна до там, докъдето щеше да му е необходимо за онова, което възнамеряваше да прави с нея.

Показа се целият й корем. Той го попипа. Стегнат. По тялото й имаше белези. Това го възбуди. Опита се да си представи от какво са причинени. Каквито бяха нащърбени и бели, сигурно са били кървави и дълбоки.

— И преди съм била изнасилвана — озъби му се тя. — Повече пъти, отколкото мога да си спомня. От опит мога да ти кажа, че не си добър. Дори не ми смъкна гащите достатъчно, тъпа свиня такава. Хайде, давай, ако изобщо те бива за нещо. Чакам.

— О, Кара, нямам намерение да те изнасилвам. Би било грешка. Никога не съм изнасилвал жена. Правя го само с жени, които го искат.

Тя му се изсмя в лицето. Изсмя му се.

— Ти си едно перверзно копеле.

Устоя на желанието да я фрасне в лицето. Искаше да е в пълно съзнание за това. Да е жива. Но поведението й го влуди.

— Копеле? — Сви юмруци. — Заради такива като теб!

Той стовари юмрука си върху гърдите й. Тя затвори очи, стисна зъби, подскачайки от болка, мъчеше се да се свие на топка, но нямаше как, разпъната на въжетата.

Той си пое успокояваща глътка въздух, за да дойде на себе си. Нямаше да й позволи да го разсейва с мръсната си уста.

— А сега ще ти дам последен шанс. Къде е Ричард? Цялата армия говори, че се е върнал, че връзката е възстановена. Къде го криете, курви с курви!

Онези гласове също му бяха казали, че Ричард се е върнал. И че ако иска да заеме полагащото му се място, трябва да премахне брат си.

— И къде е любящата ми съпруга? Къде е отишла?

Гласовете му бяха казали, че тя е в Плъзгата, но Плъзгата не искаше да му издаде къде я е завела. Кара пак го заплю в лицето.

— Аз съм Морещица. Прекалено глупав си, за да можеш да разбереш какво съм преживяла. Не можеш да се сравняваш дори с най-добродушния и хрисим учител на Морещиците. Нефелните ти мъчения няма да измъкнат нищо от мен.

— О, Кара, още не си имала случай да се запознаеш с един от талантите ми.

— Прави каквото искаш с мен, Дрефан, но Господарят, истинският Господар Рал — ще те разкъса на малки парченца.

— И как точно ще стане това? — Той повдигна дръж ката на Меча на истината от ножницата, колкото тя да може да прочете релефната дума ИСТИНА. — Аз съм онзи, който ще извърши разкъсването на малки парченца. На малки Ричардови парченца. Къде е той!

Щом тя го заплю за пореден път, той не се стърпя и стовари юмрук в раната й и още един върху подпухналата й устна. Кръвта отново бликна.

Той се обърна и взе един от предметите, които бе донесъл със себе си — метален съд. Прилепи го с дъното нагоре върху корема й.

— Прекалено съм голяма, за да ме сготвиш в тази съдинка, тъпа свиньо. Преди това ще трябва да ме накълцаш. Всичко ли трябва да ти обяснявам?

Харесваше му начинът, по който тя се опитваше да му се опъва, да го изкарва извън нерви. Явно искаше да го принуди да я убие. И това щеше да стане, но най-напред ще пропее.

— Да те сготвя ли? О, не, Кара. С погрешно впечатление си останала. Напълно погрешно. Мислиш ме за някакъв маниакален убиец. Не, не съм убиец. Аз съм ръката на справедливостта. Ръката на милостта. Дошъл да дари с вечна добродетелност онези, на които тя изобщо липсва. Този съд не е, за да те сготвя в него. Той е за плъховете.

Гледаше я. Видя погледа в сините й очи. Видя как изведнъж блесват насреща му. Точно тази реакция бе очаквал.

— Плъхове. Надявам се не си толкова глупав, за да мислиш, че само защото съм жена, ме е страх от плъхове. Аз съм жена, каквато никога досега не си виждал. Някога си държах плъхове за домашни любимци.

— Нима? О, колко не те бива в лъжите. Скъпата ми, — любяща, страстна съпруга ми обясни веднъж колко много те е страх от плъхове.

Тя не отвърна. Страхуваше се да не покаже страха си. Но той го виждаше в очите й.

— Тук си имам няколко броя. Големи, тлъсти плъхове.

— Е, хайде, залавяй се с това изнасилване, започвам да се отегчавам.

— Казах ти, аз не изнасилвам жени. Те сами си искат. Молят ме. — Той затъкна ризата в панталона си. — Не, Кара, за теб имам други намерения. Първо ще ми кажеш къде е любящият ми брат.

Тя извърна лице.

— Никога. Продължавай с мъченията, преди да съм заспала и да съм ги пропуснала.

— Виждаш ли? Както ти казах, жените винаги сами ме молят.

Той притисна металната съдинка в корема й и прокара през кръста й верига, за да я задържи. Пъхна пръст под ръба, за да е сигурен, че е достатъчно стегнато.

Отпусна малко и вкара първия плъх.

Стиснал втория за врата, го вдигна пред очите й. Остави я да го послуша как цвърчи и се гърчи.

— Виждаш ли, Кара? Както ти обещах. Плъхове. Големи плъхове.

По челото й изби пот.

— Всъщност нямам нищо против. Гали ме по корема. Може да подремна малко.

Той напъха втория, а после и третия в съдинката. Нямаше място за повече. Затегна веригата.

— Гали те! — подигра й се след малко. — Според мен това ще те държи будна с широко отворени очи. И ще те изпълни с желание да говориш, ще те направи нетърпелива да ми кажеш къде е Ричард. Курвите нямат чест. Ще го издадеш.

— Бердин скоро ще дойде. Жив ще те одере.

Той повдигна вежда.

— Ти смени Бердин. Видях те. След като тя си тръгна, те проследих дотук. Няма да се върне, поне известно време. А когато го направи, ще получи същия урок като теб.

С дългите си нокти той взе жив въглен от съда, поставен над многото свещи. Пъхна го под ръба на съдинката, привързана за корема й.

— Нали разбираш, Кара, въглените ще понагреят метала. Ще стане доста горещичък. — Той я погледна в очите. — На плъховете няма да им хареса. Ще им се прииска да излязат.

Дишането й се учести. По лицето й потече пот. Къде останаха нахаканите й приказки? Беше притихнала.

— И как си мислиш, че ще излязат, Кара? Щом веднъж им стане жега? Щом металът започне да ги изгаря? Да пари на нежните им нослета?

— Просто ми прережи гърлото и ме убий, копеле!

— Когато на плъховете тук вътре им стане много горещо, ще се паникьосат. Ще обезумеят от желание да излязат навън. Можеш ли да предположиш как ще стане това, Кара?

Нямаше нахакан отговор, който да запълни тишината. Той вдигна ножа си и с дръжката му тупна дъното на съдинката.

— Как сте там вътре, приятелчета?

Кара потръпна. Той й се усмихна, щом очите й се извърнаха към него. Видя страха в тях. Истинския страх. Сложи върху съдинката още пет-шест въглена.

— Къде е Ричард?

Тя нямаше какво да каже.

Натрупа купчинка тлеещи въглени. Това беше максималното, което можеше да побере дъното на съда.

Надвеси се над Морещицата и се вгледа в очите й. Беше побеляла като платно. Лицето й лъщеше от пот, гърдите също.

— Къде криете Ричард, курви с курви!

— Ти си луд, Дрефан. Не ми харесва, но ако така ми е — писано да умра, значи ще умра. Но никога няма да ти издам Господаря Рал!

— Аз съм Господарят Рал! Когато се отърва от брат си, няма да има кой да помрачава властта ми! Аз съм синът на Мрачния Рал и по право ми се полага властта над Д’Хара.

Тя извърна лице. Той я видя как преглъща. Стъпалата й трепереха. Равното й дишане от време на време се сепваше от внезапни гърчове.

Изкикоти се.

— Ще те попитам пак, щом плъховете започнат да си пробиват път през теб, за да избягат от металния си затвор. Щом малките им, остри лапички започнат да дълбаят в корема ти. Щом започнат да прекопават тунел в корема ти, за да се измъкнат.

Цялото тяло на Кара се разтресе. И още веднъж. Очите й, взрени в тавана, се ококориха, гърлото й се мъчеше да потисне напиращия вик. Той погледна надолу и видя струйка кръв да тръгва изпод съда.

— Е, май вече им е станало топло. Готова ли си да си поговорим, Кара?

Тя се изплю в лицето му, после рязко си пое дъх. Огромните й сини очи се втренчиха в тавана. Тресеше се цялата. Изведнъж тялото й се стегна. До последния мускул. Започна да се задъхва. Очите й се изпълниха със сълзи, които потекоха отстрани по слепоочията й. Чувстваше всяко мъничко движение на плъховете — всяко гризване, всяко отчаяно забиване на нокти. Нададе тих, отчаян вик. Последва нов — остър, пронизителен.

Беше опияняващо. А знаеше, че е само началото. Дори тя да проговори, той няма да спира мъченията й. Толкова бе копнял за тези крясъци. Истински, извиращи направо от вътрешността. Кара му се подчини и изкрещя. Поради уникалните си възприятия вниманието му привлече друг детайл. Наблюдателността му го възнагради за пореден път. Усмихнат, се обърна към кладенеца на Плъзгата.

— Дишай.

Калан издиша Плъзгата, но още преди да е вдъхнала чуждия въздух, знаеше, че нещо не е наред. Каменната стая се изпълни с пронизителен писък. Стори й се, че от силата му ушите й ще прокървят. Докато излизаше от кладенеца, още преди да има време да реагира, в нея се вкопчиха мощни, силни ръце. Тя отчаяно се мъчеше да дойде на себе си, да осъзнае какво става. Внезапната светлина и шум танцуваха около нея в див ритъм.

Едната ръка изтръгна книгата от хватката й. Другата се преметна през врата й, а пръстите се вкопчиха в нейната ръка. Усети въже около китката си. Изведнъж попадна в истински кошмар. Неистово се замята, за да се освободи от похитителя си. Един юмрук се стовари в корема й и тя се преви на две. Коленете й удариха каменния под. При опита на нападателя да върже китките й една за друга зад гърба почувства как измъкват ръцете от ябълките на раменете й. Пробва да извика Изповедническата си сила, но веднага се сети, че не би могла, тъй като духовете бяха заключили магията по време на брачната церемония. Беше беззащитна. Нападателят бе Дрефан.

На пода лежеше Кара с вързани над главата китки. Въжето висеше от кука на тавана. Глезените й бяха в подобно положение, но опънати към отсрещната стена. Върху Корема й бе прикрепен метален съд. В стаята се усещаше мирис на горещи въглени и изгоряла плът, който изпълни ноздрите на Калан и я накара да се закашля.

Дрефан подпря коляно в ръката й, докато завърже въжето около двете й китки. Калан се опита да го ухапе. Той я перна с опакото на ръката си през лицето — толкова силно, че за миг всичко й причерня. Опита се да не изпуска от поглед малкото светло петънце в центъра на черното платно, за да остане в съзнание. Знаеше, че припадне ли, е загубена. С вързани на гърба ръце, в невъзможност да се задържи права, тя се строполи по лице на пода. Дрефан седна отгоре й, за да й върже и краката. Тя с мъка дишаше под тежестта му. От носа й потече кръв. Въжето около китките й беше толкова стегнато, че пръстите й вече бяха изтръпнали.

Кара изпищя. Най-силният писък, който Калан някога бе чувала. В главата й се забиха хиляди ледени иглички. Лицето я заболя. Изпод ръба на металния съд течеше кръв. Кара се тресеше и мяташе. Изпъна се и пак изпищя.

Дрефан вдигна Калан за косата.

— Къде е Ричард?

— Ричард ли? Ричард е мъртъв!

Тя се сви при ритника в бъбреците. Не можеше да си поеме дъх. Дрефан се обърна към Кара:

— Готова ли си да говориш? Къде си скрила Ричард?

Единственият отговор на Кара бе поредният пронизителен писък. Щом той заглъхна, тя едва дишаше.

— Защо си му казала? — проплака Морещицата. — Защо си му казала за… плъховете? Добри духове, защо си му казала за плъховете?

Ужасът спря дъха на Калан в гърлото й. Кръв, аленочервена кръв, открояваща се върху бялата кожа, се стичаше на струйки изпод ръба на съда и надолу по тялото й. От горещите въглени се извиваше дим. И тогава Калан забеляза кървавата лапа, подаваща се под ръба на съдината, прикрепена към корема на Кара. Изведнъж пазбра. Трябваше да мобилизира всичките си сили, за да не повърне.

Кара ревеше истерично, мятайки се срещу кървавите въжета, които я държаха. Калан бясно се хвърли напред в стремежа си да докопа веригата, да я разкъса със зъби — да се опита да махне съда от корема на Кара. Дрефан я дръпна за косата.

— И твоят ред ще дойде, съпруго.

Блъсна я назад. Калан се удари в стената и се плъзна върху нещо остро и твърдо. От болката й потекоха парливи сълзи. Беше се блъснала в чантата на Надин, пълна с всичките онези рогови шишенца. Заизвива се, докато накрая успя да се извърти настрани от ръбестия предмет и да си поеме дъх.

Дрефан я изгледа с онзи типичен за Мрачния Рал поглед.

— Кажи ми къде е Ричард и ще пусна Кара.

— Не му казвай! — изкрещя Морещицата. — Не му казвай!

— Не мога, дори и да искам — викна й в отговор Калан. — Не знам къде сте го скрили.

Дрефан вдигна книгата, която бе донесла Калан.

— Какво е това?

Погледът й се спря върху зловещата мастиленочерна корица. Тази книга й трябваше. Иначе Ричард щеше да умре.

— Е, все едно, няма да ти е необходима повече.

— Не! — изкрещя тя, щом видя какво се кани да направи Дрефан с книгата. — Моля те!

Той я погледна, държейки ръката си над кладенеца на Плъзгата.

— Кажи ми къде е Ричард. — Той се усмихна и повдигна вежда. — Е?

Хвърли книгата в кладенеца. Сърцето на Калан пропадна в бездънната яма. Плъзгата, която вечно надничаше отвътре, сега никаква я нямаше. Вероятно се бе уплашила от крясъците.

— Дрефан, пусни Кара. Моля те. Нали имаш мен. Прави каквото искаш с мен, но, моля те, пусни Кара.

Той й се усмихна с най-зловещата усмивка, която Калан някога бе виждала. Съвсем същата като на Мрачния Рал.

— О, не се притеснявай, с теб възнамерявам да напра вя каквото искам. Когато му дойде времето. Той отново се обърна към Кара:

— Как са плъховете, Кара? Вече готова ли си да говориш?

Кара изруга през стиснати зъби.

Дрефан посегна в една чанта и извади отвътре плъх, като го стискаше за врата. Размаха го пред очите й, щом тя се опита да извърне поглед. Приближи го над лицето й. Животното започна да цвърчи и да се гърчи, опитвайки се да се измъкне от хватката на Дрефан, докато в същото време оставяше по бузите, брадичката и устните на Кара кървави следи.

— Моля те — зави Кара. — Моля те, махни ги!

— Къде е Ричард?

— Добри духове, помогнете ми. Моля ви, помогнете ми! — започна да повтаря отново и отново тя.

— Къде е Ричард?

Тялото на Кара започна да се мята неконтролируемо.

— Мамо! — крещеше. — Помогни ми! Мамо! Махни ги! Мамоооо!

Кара бе сама в клетката с плъхове, в затвор от болка и ужас. Отново бе станала безпомощно дете, молещо утеха и защита от майка си, викащо майка си.

Калан се давеше в сълзи. Това бе по нейна вина. Тя бе казала на Дрефан, че Кара се страхува от плъхове.

— Кара, прости ми! Не знаех!

Морещицата се мяташе неистово — малко момиченце, молещо в ужас майка си да махне плъховете.

Калан се напрегна да освободи едната си ръка. Въжетата бяха твърде здрави и стегнати. Напъна пак с всичка сила. Пръстите й бяха изтръпнали. Грубото въже се врязваше в плътта й.

Притисна длани в чантата на Надин, търсейки нещо остро, с което да ги пререже. Чантата бе платнена, с гладка дървена дръжка. Чантата.

Извърна се на една страна, пръстите й напипаха копчето. Помъчи се да го прекара през илика, но пръстите й бяха станали безчувствени и от този ъгъл бе почти невъзможно да ги контролира. Започна да човърка с нокът копчето, за да го накара да излезе, или пък да го откъсне. Беше зашито с дебел конец, предвидено да издържа тежестта на чантата. Най-сетне успя да го пъхне през дупката.

Надвеси се над съдържанието на чантата, опитвайки се да разгледа всичко. Всеки пронизителен писък на Кара я караше да подскача. Всеки път, когато Кара викаше майка си да я спаси от плъховете, Калан с мъка потискаше собствения си стон.

Вдигна поглед и видя Дрефан да бърше с един плъх лицето на Кара. Беше прекършил гръбнака на друг и го притискаше в гърлото й. Калан стисна зъби и продължи да преравя с пръсти шишенцата в чантата.

Кара й бе сестра по Агиел. Трябваше да направи нещо. Калан бе единствената й надежда. Изви врат, за да види знаците върху шишенцата. Не можеше да намери търсеното. С пръсти опипваше релефните символи, издълбани върху роговата повърхност. Веднъж й се стори, че е напипала търсеното и надеждите й политнаха във висините, но веднага след това разбра, че кръгчетата са били три. Отделяше настрани всяко шишенце, което бе прегледала.

Бръкна още по-навътре и откри още едно. Пръстите й слепешката се плъзнаха по резките. Напипаха кръг. После още един. И накрая черта. Стисна го между пръстите си, опитвайки се да застане така, че да може да види дали е разчела правилно знака му. Изпусна го. Наклони се на една страна и го погледна на пода. Видя два кръга и хоризонтална линия, която ги пресича. Точно това търсеше — куче биле.

Надин я бе предупредила да не отпушва дървената запушалка, беше й казала колко е опасно веществото да попадне в очите или в лицето. Можело да обездвижи човек за известно време — така й бе казала. Да го направи — за известно време.

Калан придърпа шишенцето между пръстите си. Дръпна лекичко дървената запушалка, за да я поосвободи. Беше плътно натикана, за да не изтече опасната субстанция. Пръстите й бяха толкова безчувствени, че почти не усещаше сила в тях. Стисна зъби и опита отново. Още не искаше да го отваря напълно, но трябваше да провери дали ще може, когато се наложи.

С ръцете зад гърба нямаше да успее да го хвърли. Мозъкът й работеше трескаво да измисли начин как да го използва. Трябваше да направи нещо. Ако не измисли план, Кара скоро ще умре. И тогава Дрефан ще премине на любящата си съпруга.

Кара изкрещя в агония:

— Моля те, мамо, махни плъховете от Кари. Моля те, мамо, моля те. Помогни ми, моля те, помогни ми.

Умолителните викове, породени от безпомощен ужас, разкъсваха сърцето на Калан. Не издържаше повече. Трябваше да реши какво ще прави, когато му дойде времето. Трябваше да действа.

— Дрефан! Той извърна глава.

— Готова ли си да ми кажеш къде е Ричард? Калан си спомни последните думи на Натан към нея: „Трябва да дадеш на брата на Ричард онова, което желае, ако искаш да спасиш Ричард.“ Може би това щеше да спася Кара.

— Ричард? Какво общо имам аз с Ричард? Нали знаеш, че искам теб.

Той се усмихна разбиращо, доволно.

— Съвсем скоро, скъпа. Още малко. Ще почакаш — обърна се към Кара.

— Не, Дрефан! Не мога да чакам повече. Искам те сега. Имам нужда от теб сега. Не мога да устоя повече на желанието си. Не мога да се преструвам повече. Искам те.

— Казах…

— Също като майка ти.

При думите й той замръзна на място.

— Искам те както майка ти, курвата, е искала баща ти.

Лицето му помръкна. Той се извърна към нея като разярен бик, пронизителните му очи се впиха в лицето й.

— Какво искаш да кажеш?

— Знаеш много добре какво искам да кажа. Трябва да бъда обладана, също както баща ти е обладал майка ти.Искам го така. Само ти можеш да ме задоволиш. Направи го. Направи го сега. Моля те.

Той се изправи — огромен, внушителен. Мускулите му изпъкваха релефно върху тялото му. Веждите му се свъсиха в онази типична за Рал гримаса.

— Знаех си — задъхано промълви той. — Знаех си, че в крайна сметка ще се отдадеш на мръсното си, перверзно желание.

Той се поколеба, поглеждайки Кара.

— Да, прав си. Винаги си прав, Дрефан. Ти си по-умен от мен. През цялото време беше прав. Повече не мога да те заблуждавам. Дай ми онова, което искам. Дай ми онова, от което имам нужда. Моля те, Дрефан. Умолявам те. Имам нужда от теб.

Изражението на лицето му бе страховито. Говореше недвусмислено за лудост. Ако можеше да се скрие в камъка, сигурно щеше да го направи. Дрефан освободи ножа на колана си, езикът му облиза устните. Тръгна към нея. Калан нямаше как да знае какъв огромен ефект оказаха думите й върху него. Във внезапната си паника тя завъртя запушалката на шишенцето. Цялото лице на Дрефан, осанката му се промениха. Той бе едно масивно чудовище, летящо към нея. Очите му се свиха в зверска омраза. В дива ненавист. Ненавист към нея.

Тя преглътна внезапния ужас, надигащ се в гърлото й. Добри духове, какво направи? Плъзна крак по каменния под, опитвайки се да отстъпи назад. Вече бе стигнала до стената. Как ще успее да посипе пудрата върху лицето му? Добри духове, какво правя?

Завъртя запушалката с последни сили. Шишенцето се отпуши. Дрефан тъкмо коленичеше пред нея.

— Кажи ми колко много искаш да ти доставя удоволствие!

— Да! Искам те. Веднага. Достави ми удоволствието, което единствен ти можеш да ми дадеш.

Той се надвеси над нея с вдигнат в ръката нож. Калан се опита да се придвижи към него. Гърчейки се, успя да се извърне на една страна и с всичка сила хвърли шишенцето към лицето му. От инерцията самата тя се строполи на пода. Паднала по очи, не можеше да види какво е направила. Не знаеше дали е уцелила, дали мазната пудра е успяла да се изсипе от шишенцето, дали то е отхвръкнало в правилната посока. Дали е била достатъчно близо. Затаи дъх в очакване на удар с нож — представи си го, знаеше, че ще последва. Почти усещаше острието, раздиращо плътта й.

Дрефан се препъна и политна назад. Калан извърна глава и го видя как пада по гръб и започна да се гърчи, да се задъхва.

Тя се претърколи и се завтече към Кара. Опита се да заобиколи Дрефан, но нямаше достатъчно място. Сгърчената му ръка намери глезена й. Тя го ритна, за да се освободи. Пръстите му се вкопчиха още по-здраво. Придърпаха я към него. Едва дишащ, той бясно заопипва около себе си с другата си ръка, опитвайки се да докопа нещо. Не виждаше къде пипа.

Калан видя жълтата пудра, разсипана по бузата и врата му. Не бе попаднала в очите му, както се бе надявала. Не бе успяла да уцели носа или устата му. Само половината от лицето му. Почти се бе провалила. Не знаеше за колко време ще го спре, но едва ли щеше да е за дълго.

Добри духове, нека бъде достатъчно. Шишенцето бе от другата му страна. Нямаше как да стигне до него. Събирайки цялата си сила, използва момента, в който той дръпна крака й, и го изрита в лицето. Уцели ухото му, почти го откъсна от главата му. Той изрева и пусна крака й.

Калан отчаяно риташе, за да се изтръгне от хватката му. Накрая успя. Строполи се върху Кара. Изправи се, седнала на пода с гръб към нея.

— Дръж се, Кара, моля те, дръж се. Тук съм. Ще ги махна от теб. Кълна се, че ще ги махна.

— Моля те, мамо — проплака Морещицата. — Толкова боли… Боли… Боли.

Калан подви крака и седна върху тях, за да може да стигне до по-високо. Изпружи врат, надзъртайки над рамото си, за да види какво прави. Напипа веригата. Беше нажежена, пръстите й мигом се отдръпнаха. Наложи си да я стисне отново. Започна да дърпа железния възел, да го клати, да го извива, да го бута.

С нажежените си пръсти усети как веригата поддава, как една от брънките се освобождава. Хвърли бърз поглед към Дрефан, който продължаваше да се бори за глътка въздух, но бе изпънал крака и прибрал ръцете си до тялото. Какво прави?

Калан усети как още една брънка от веригата поддава и продължи да я разтърсва. След малко, щом и втората се освободи, веригата се отпусна още повече. Тя се бе вкопчила с две ръце, въпреки че металът бе нажежен и едва издържаше.

Дишането на Дрефан започна да се нормализира. Лежеше неподвижен. Какво прави?

Калан извика от радост, щом веригата най-сетне издрънча и се свлече настрани от съда. Застанала с гръб към Кара, повдигна с пръсти ръба на нагорещения метален съд и го отхлупи, махайки го от Кара. На пода изпаднаха кървави плъхове, които зацвърчаха и се защураха, търсейки път за бягство.

Калан почти се разрева от щастие.

— Махнах ги, Кара. Махнах ги от теб.

Главата на Морещицата се мяташе неудържимо. Очите й се въртяха. Мърмореше нещо нечленоразделно. Когато Калан се извърна и видя корема й, трябваше да извърне веднага глава, за да не припадне.

Наведе се към ръцете на Кара. С отчаяни усилия започна да дълбае възела, стегнат невъзможно от яростните й борби. Не можеше да го отвърже. Трябваше да вземе ножа и да пререже въжетата. Трябваше да пререже и своите. Преди той да се е съвзел.

Заби пети в пода и се надвеси към ножа. Извърна се, за да го напипа с пръсти.

Дрефан се изправи и я хвана. Сграбчи я през кръста и я вдигна, сякаш беше перце. Доближи ножа до лицето й.

— Кучето биле е отвратителна работа. Добре че знам как да контролирам аурите си, за да се оправя. А сега, моя жено, е време да платиш цената за перверзната си същност.

ШЕСТДЕСЕТ И СЕДМА ГЛАВА

Ричард се затътри към стаята на Плъзгата. От едно помещение наблизо, където го бяха скрили Кара и Бердин, дочу крясъците. Нямаше представа колко време е бил в безсъзнание, нито откога лежи на това място, но крясъците го събудиха. Някой имаше нужда от помощ. При последния вик той разбра — Калан.

Главата му щеше да се пръсне от болка. Болеше го всичко. Мислеше, че няма да може да стане, но стана. Мислеше, че няма да може да върви, но тръгна. Трябваше. Беше бос, без риза. Само по панталон. Знаеше, че в долните етажи на Кулата е студено, но самият той плуваше в река от гореща пот, едва поемайки си дъх от жега.

Трябваше да използва цялата си воля, за да се накара да върви. Изправи се, постави ръка на вратата на стаята, където бе кладенецът на Плъзгата, и влезе.

Дрефан вдигна глава. Ръката му бе през кръста на Калан. В другата стискаше нож. Встрани Кара, овързана с въжета, лежеше на пода изкормена. Все още бе жива, но се тресеше в гърчове.

Всичко това някак не се връзваше в главата му.

— Какво става тук, Дрефан?

— Ричард! — озъби му се онзи. — Точно теб търся.

— Е, ето ме. Пусни Калан.

— О, ще я пусна, скъпи братко. Скоро. Сега ми трябваш ти.

— И защо?

Дрефан повдигна вежди.

— За да бъда провъзгласен наново за Господаря Рал. Този пост ми се полага по право. Така ми казаха гласовете. Аз съм призваният да бъде Господарят Рал. Предначертано ми е.

Чумата захвърляше мисълта и тялото му в някакъв неясен унес, в същото време ставащото пред очите му също изглеждаше като сън.

— Хвърли ножа, Дрефан, и се откажи. Всичко свърши. Пусни Калан.

Дрефан се изсмя. Отметна глава назад и забоботи в неудържим смях. Щом се успокои, присви очи застрашително.

— Тя ме иска. Моли ме. Знаеш го сам, нали, скъпи братко. Видя каква е. Курва. Като всички останали. Същата е като Надин. И като майка ми. Трябва да умре. Като всички останали.

Ричард се вгледа в очите на Калан. Какво става тук? Добри духове, как ще успее да я измъкне от лапите на Дрефан.

— Грешиш, Дрефан. Майка ти те е обичала. Завела те е на място, където си бил защитен от Мрачния Рал. Обичала те е. А сега, моля те, пусни Калан. Умолявам те.

— Тя е моя! Тя е моя жена! Ще правя с нея каквото си искам!

Дрефан заби ножа в долната част на гърба й. Ричард потръпна, чул как острието опира в кокал. Калан изсумтя от внезапния удар, очите й се ококориха от ужас. Дрефан я пусна. Тя се отпусна на колене и се строполи на една страна.

Ричард напрягаше всичките си сетива, за да осъзнае случващото се. Не можеше да разбере дали сънува, или е истина. Бяха го споходили толкова сънища, толкова кошмари. Това беше като тях, но и по-различно. Не знаеше дори дали е жив. Цялата стая се въртеше пред очите му.

Дрефан извади Меча на истината. Звънът на метала, който Ричард познаваше толкова добре, изпълни каменната стаичка — глас, който сякаш го събуди в кошмара. Видя яростта, извираща от меча, магията, обзела погледа на Дрефан.

— Добре съм, Ричард — задъхано промълви Калан, втренчила очи в него. — Нямаш оръжие. Махай се оттук. Изчезвай. Обичам те. Моля те, заради мен. Бягай.

Яростта в погледа на Дрефан изобщо не можеше да се сравнява с бушуващата стихия, изпълваща сърцето на Ричард.

— Хвърли меча, Дрефан. Веднага. Или ще те убия.

Дрефан завъртя оръжието.

— И с какво? С голи ръце ли?

Ричард ясно си спомни какво му бе казал Зед, когато за пръв път му даде Меча на истината: мечът е само средство. Същинското оръжие е самият Търсач. Истинският Търсач не се нуждае от меч.

Понесе се напред.

— И с омразата в сърцето ми.

— Ще ми достави удоволствие най-сетне да ти видя сметката, Ричард. Нищо, че си без оръжие.

— Аз съм оръжието.

Ричард летеше. Разстоянието между двамата се стопи за секунди. Калан му изкрещя да се маха. Той почти не я чу. Беше обзет от смъртна решителност. Дрефан вдигна меча над главата си, поемайки си дъх, в готовност да разсече Ричард. Това бе процепът. Ричард знаеше, че може да се хвърли по-бързо, отколкото Дрефан да го намушка. Беше попаднал в желязната хватка на смъртната решителност. Бе загубен в танца със смъртта. Дрефан вилнееше, обладан от ярост, мечът тръгна надолу. Ричард падна на лявото си коляно, през процепа, използвайки инерцията и завъртането на тялото си, за да прибави допълнителна сила към удара си. С изправени и вкочанени пръсти замахна напред с цялата си мощ. Преди да го докосне мечът, като светкавица се вряза в корема на Дрефан. Само мигване и бе докопал гръбначния му стълб, бе го изтръгнал и го разкъсваше. Дрефан отхвръкна назад, блъсна се в кладенеца на Плъзгата и се строполи на пода в локва алена кръв.

Ричард се надвеси над Калан и пое лицето й в лявата си длан. Не искаше да я докосва с кръвта на Дрефан. Тя едва дишаше от болка. С крайчеца на окото си Ричард забеляза, че ръката на Дрефан помръдва.

— Не си усещам краката, Ричард. Не си усещам крака та. Добри духове, какво ми стори той? — гласът й бе из пълнен с паника. — Не мога да ги помръдна.

Ричард вече бе потънал в необходимостта. Бе забравил да използва силата си като цена да се завърне от Храма на ветровете, но и преди беше прибягвал до същата тази сила. Бе лекувал. Той беше магьосник. Не обърна внимание на замаяната си глава, на гаденето в стомаха си. Не можеше да позволи на физическата болка да му попречи. От Натан бе научил, че неговата сила се извиква чрез необходимостта, ако тя е достатъчно силна. Или чрез яростта, ако се е разбушувала истински. Никога преди не бе изпитвал по-голяма необходимост. Нито повече гняв.

— Ричард. О, Ричард, обичам те. Искам да го знаеш, ако… ако…

— Тихо — нежно я прекъсна той. Лицето й бе наранено и кърваво. Сърцето го заболя да я гледа как страда, да вижда паниката в очите й. — Ще те излекувам. Лежи си спокойно, ще те оправя.

— О, Ричард, намерих книгата. И я загубих. О, Ричард, толкова съжалявам. Беше в ръцете ми. Намерих я, но сега я няма.

Почти в несвяст той осъзна думите й. Ще умре. Няма какво да се направи. Загубен е.

— Ричард, моля те, излекувай Кара.

— Не. Не мисля, че ще имам сила да излекувам и двете ви. — За да излекува някого, трябваше да поеме болката му в себе си. Убийството на Дрефан бе отнело почти всичките му сили. — Трябва да излекувам теб. Калан поклати глава.

— Моля те, Ричард, ако ме обичаш, направи каквото ти казвам. Излекувай Кара. Моя е вината — за онова, което той й причини. — По бузата й се изтърколи сълза. — Изгубих книгата. Не мога да те спася. Излекувай Кара. — Тя потисна плача си. — Скоро завинаги ще бъдем заедно.

Той разбра. И двамата ще умрат. Ще бъдат заедно в света на духовете. Тя не искаше да живее без него. Целуна я по челото.

— Дръж се. Не се предавай. Моля те, Калан. Обичам те. Не се предавай.

Обърна се към Кара. Вече се чувстваше толкова зле, че гледката не му подейства, както би му подействала, ако бе в нормално състояние. Въпреки това страданието й го изпълни с болка. Постави ръцете си върху кървавия й, разпорен корем.

— Кара, тук съм. Дръж се. Дръж се заради мен, за да мога да ти помогна.

Тя като че ли не чуваше думите му, главата й продължаваше да се мята насам-натам.

Ричард затвори очи и разтвори сърцето си, необходимостта си, душата си. Отпусна се в течението на състраданието. Не искаше нищо друго, освен да върне тялото на Кара в нормалното му състояние. Тя бе дала всичко от себе си за тях. Ричард не знаеше дали ще му стигне силата, но се стараеше максимално. Потопи се във вихъра на агонията й. Почувства всичко, което чувстваше тя, изстрада го заедно с нея. Стисна зъби, задържа дъха си и пое болката й вътре в себе си и още, и още, без да си оставя никаква защита.

Разтресе се от страданието, съзнанието му закрещя неистово. Пое всичко в себе си и поиска още. Искаше всичко. Настояваше. Светът се превърна във флуидна, виеща се, пронизителна болка. Потопи се в бушуващата река на болката. Огнената й паст го погълна цял. Времето не съществуваше. Имаше я само болката. Щом усети, че е поел всичко в себе си, остави съчувствието да се излее, пусна потока на силата: целебната сила, целебното сърце.

Не знаеше как да я насочва, просто я остави да се излее в Кара. Сякаш цялото му същество се изсипа в нуждата й. Тя бе като опустошена от пожар земя, поглъщаща жадно живителните капки дъжд. Когато най-сетне той отвори очи и вдигна глава, ръцете му бяха отпуснати върху здравата плът на корема й. Тя отново бе цяла. Макар явно да не го осъзнаваше, бе цяла.

Ричард се обърна. Калан лежеше на една страна, дишаше накъсано и учестено. Лицето й бе бяло като платно и плувнало в кръв и пот, очите й — полузатворени.

— Ричард — прошепна тя, щом той се надвеси над нея, — развържи ми ръцете. Искам да те прегръщам, кога то…

Когато умира. Това искаше да каже. Ричард грабна захвърления наблизо нож и разряза въжетата. Яростта отново го изпълни, но вече като далечен отблясък. Стаята почти се бе изплъзнала от погледа му. Почти не чуваше думите на Калан. Почти не я виждаше. Най-сетне почувствала китките си свободни, тя се хвърли на врата му и го придърпа към себе си. Той с мъка се задържа да не се стовари отгоре й.

— Ричард, Ричард, Ричард! — прошепна тя. — Обичам те!

Той понечи да отвърне на прегръдката й и видя локвата кръв, в която бе лежала. Яростта му пламна. Необходимостта му се възпламени.

Вдигна я на ръце, молейки духовете да я спасят.

— Моля ви, дайте ми сила да излекувам любимата си — прошепна той, задавяй от сълзи. — Направих всичко, което поискахте от мен. Жертвах всичко. Моля ви, загубата на любимата ми няма нищо общо. Умирам. Дайте ми малко време. Помогнете ми.

Това бе всичко, което искаше, докато я прегръщаше. Искаше тя да живее, да се оправи. Притискайки я в прегръдките си, още веднъж се потопи в потока на болката. Извика я, привлече я към себе си, и още, и още. В същото време остави любовта си да потече, топлината си, състраданието си.

Калан ахна.

Ричард видя, че ръцете му сияят, сякаш дух бе споделил тялото си с него. Може би вече се бе превърнал в дух — все едно. Искаше само да я излекува, независимо какво щеше да му струва това. Бе готов да плати всяка цена.

Усещането я накара да извика — усещането за силата, която се вливаше в тялото й. Иглички посипаха краката й. Откакто Дрефан я наръга с ножа си, едва сега усещаше нещо от кръста надолу.

Докато я притискаше в любящата си, топла прегръдка, Ричард сякаш сияеше в призрачна светлина.

Опиянението от пътуването с Плъзгата бе направо кошмар в сравнение с това. То бе отвъд всичко, което някога бе чувствала в живота си. Усети топлата му, целебна магия да прониква във всяка фибра на тялото й. Сякаш се бе преродила. Животът, жизнеността я изпълниха. От очите й закапаха ликуващи сълзи. Продължаваше да го стиска в прегръдката си. Магията му я бе обзела изцяло. Когато най-сетне той я пусна, тя се движеше без болка. Краката й се движеха. Усети се цяла. Беше излекувана.

Ричард избърса кръвта от устната й и се вгледа в очите й.

Коленичили заедно на пода, Калан го целуна, усети вкуса на солените им сълзи. Отдръпна се, стискайки го за ръцете, втренчена в очите му, сякаш видяла го в нова светлина. Току-що бе споделила с него нещо, за което нямаше думи, което бе отвъд всеки разум. Изправи се и му подаде ръка за помощ. Той повдигна своята към нея.

И се строполи по лице на пода.

— Ричард! — Тя се хвърли към него, обърна го по гръб. Едва дишаше. — Ричард, моля те, не ме оставяй. Моля те, не ме оставяй!

Разтърси го за раменете. Гореше от треска. Бе затворил очи. Бореше се за всяка мъничка глътка въздух.

— О, Ричард, толкова съжалявам. Загубих книгата. Моля те, Ричард. Обичам те. Не умирай, не ме оставяй сама.

— Ето — чу се глас, който изпълни цялата стая.

Калан вдигна глава. Гласът й се струваше нереален. Не можеше да определи откъде идва. Изведнъж разбра. Извърна се и видя насреща си живачното лице. В течната сребърна ръка бе книгата.

— Господарят има нужда от това — вземи го.

Калан се хвърли към нея.

— Благодаря ти! Благодаря ти, Плъзга!

Калан коленичи, за да вземе необходимите съставки от кесийките, които Ричард носеше със себе си, но видя, че той не е с големия си колан. Спусна се към Кара, която лежеше, все още свързана с въжетата. Главата й се мяташе насам-натам, устата й бърбореше нещо в несвяст, сякаш още не можеше да осъзнае, че е излекувана. Все още бе загубена в недрата на личната си трагедия.

Зед бе споменавал пред Калан, че дарбата не лекува умствени разстройства.

— Кара! Кара, къде държахте Ричард? Къде са му нещата?

Морещицата не отвърна. Калан грабна ножа от пода и разряза въжетата. Кара остана да лежи.

Калан стисна главата й между ръцете си, извърна я към себе си.

— Кара, всичко е наред. Плъховете ги няма. Няма ги.

Добре си. Ричард те излекува. Съвсем добре си.

— Плъхове — промърмори Кара. — Махнете ги от мен. Моля ви, моля ви…

Калан я прегърна.

— Кара, няма ги. Аз съм твоя сестра по Агиел. Имам нужда от теб. Моля те, Кара, върни се в съзнание. Моля те.

Морещицата продължаваше да говори несвързано.

— Кара — изплака Калан, — ако не ми помогнеш, Ричард ще умре. В Кулата има хиляди стаи. Трябва да ми кажеш къде сте го държали. Моля те, Кара, Ричард ти помогна. Сега има нужда от твоята помощ. Иначе ще умре. Няма време. Има нужда от помощта ти.

Очите на Морещицата постепенно се избистриха, сякаш се събуждаше от тежък сън.

— Ричард?

Калан изтри сълзите от лицето си.

— Да, Ричард. Побързай, Кара. Трябва ми коланът на Ричард. Трябва ми на всяка цена, иначе ще умре.

Кара отпусна ръце, разтърка китките си — вече гладки, без рани. Плъзна длани към стомаха си. Дори старите й белези ги нямаше.

— Излекувана съм! — прошепна тя. — Господарят ме излекува.

— Да! Кара, моля те, Ричард умира. Намерих книгата, но ми трябват нещата, които държи увисени на колана си.

Кара рязко скочи. Загърна кожената дреха на гърдите си. Закопча набързо две копчета, колкото да я закрепи.

— Коланът му. Да. Ти остани с Господаря Рал. Веднага ще го донеса.

— Побързай!

Кара стана, залюля се за миг, стегна се и в следващия миг вече хвърчеше към другата стая. Калаи притисна към себе си мастиленочерната книга. Наведе се над Ричард.

Дишането му едва се долавяше. Тя си даваше сметка, че всяко от измъчените му вдишвания може да е последно. Беше раздал на тях — на Калан и Кара — последните си сили.

— Добри духове, помогнете му. Дайте му само още мъничко време. Моля ви. Той изстрада толкова много. Моля ви, дайте му само още мъничко време, само докато унищожа тази зловеща книга. — Тя се наведе и го целуна по устните. — Дръж се, Ричард. Дръж се, заради мен, моля те. Ако можеш да ме чуеш, намерихме книгата. Знам как да я унищожа. Моля те, само се дръж.

Коленичи на едно по-чисто място край вратата и разгърна книгата на третата страница, за да е готова, когато дойде Кара.

Попадна посред някаква изгубена земя. Имаше пясъчни дюни, простиращи се докъдето поглед стига. Втренчи се в пустошта и видя руни, изписани в пясъка — линии, оформящи различни фигури. Погледът й бе погълнат в потока на движещи се знаци. Руните сияеха. Светлината се усилваше, мамеше я в себе си.

— Майко Изповедник! — изкрещя Кара и я разтърси за раменете. — Не ме ли чуваш? Нося колана на Господаря Рал.

Калан примигна, разтърси глава, опитвайки се да проясни съзнанието си. Грабна колана и свали от връзката кесията, в която Ричард носеше малките торбички с магьоснически пясък.

С Кара, застанала зад гърба й, Калан пусна щипка от белия пясък върху книгата.

Цветовете закипяха, заизвиваха се, забушуваха. Калан извърна глава и пъхна ръката си в кесията, за да извади друга торбичка, съдържаща черен магьоснически пясък. С два пръста внимателно отвори капачето. Вътре видя мастиленочерния пясък. Изведнъж се сепна, застина на място. Имаше още нещо, нещо я глождеше отвътре. Думите. Натан й каза да произнесе думите, трите хармонии, преди да пусне черния пясък. Три думи. Какви бяха?

Не можеше да си ги спомни. Мислите се блъскаха бясно в главата й, аха да пипнат бягащите думи, които пак успяваха да й се изплъзнат в последния момент. Мислите й се сковаха от ужас. Отчаяно напрягаше всичко в себе си, но думите така и не идваха.

Ричард ги имаше написани на дланта си. Калан се извърна, за да ги прочете оттам, и замръзна.

Дрефан, опрял се на стената до кладенеца на Плъзгата, където бе паднал, някак си бе успял да задържи нишката на живота си. В ръцете му блестеше мечът. Ричард лежеше точно до него, на една ръка разстояние. Дрефан щеше да го убие.

— Не! — изкрещя Калан.

Но мечът вече летеше надолу. Във въздуха се понесе слаб, маниакален смях.

Калан стрелна юмрука си напред, извиквайки синята светкавица, за да защити Ричард. Силата й бе заключена. Кара вече се бе хвърлила към Дрефан, но той бе твърде далеч. Нямаше да успее. Мечът бе изминал половината път. Една сребърна ръка се протегна и сграбчи китката на Дрефан, стискайки я в смъртна схватка. Калан бе затаила Дъх.

Друга сребърна ръка обви главата на Дрефан.

— Дишай — пропя сладко Плъзгата с глас, обещаващ задоволяване на диви страсти, глас, обещаващ опиянение. — Искам да ми доставиш удоволствие. Дишай.

Гърдите на Дрефан се надигнаха и той пое живачната маса в дробовете си. Притихна, поел Плъзгата в себе си. Тя го освободи и той се строполи на една страна. От носа и устата му излезе течност — но не сребърно, а аленочервено.

Калан усети как нещо в нея се пречупва, разтърсва същността й, после изведнъж силата се върна в съществото й — сладко чувство на еуфорична вътрешна цялост. Дрефан бе мъртъв. Докато са живи. Това гласяха думите. Клетвата й свърши Ветровете й върнаха силата. Калан излезе от опиянението си, щом чу тежкото дишане на Ричард. С възродена паника се спусна към дясната му ръка, където бе записал съобщението. Разтвори пръстите му.

Думите ги нямаше. Усилието, с което се бе нахвърлил върху Дрефан, и кръвта, обляла ръката му, ги бяха изтрили. Калан изкрещя в отчаяна ярост. Хвърли се към отворената книга. Не можеше да си спомни думите. Главата я заболя от усилието. Не можеше да извика думите в съзнанието си. Какво да прави? Може би ако все пак сложи зрънцето черен пясък…

Не, знаеше, че не бива да преиначава указанията на могъщ магьосник като Натан. Стисна глава между треперещите си пръсти, сякаш опитвайки се да изстиска думите насила. Кара коленичи до нея и я разтърси за раменете.

— Майко Изповедник, какво има? Трябва да побързаш. Господарят Рал едва диша. Побързай!

По лицето й се търколиха сълзи.

— Не мога да си спомня думите. О, Кара, не мога да си ги спомня. Натан ми ги каза, но ги забравих.

Калан се хвърли пак към Ричард. Погали челото му.

— Ричард, моля те, събуди се. Трябва да ми кажеш думите. Моля те, Ричард, кажи ми ги!

Той едва дишаше, всеки дъх му костваше усилия. Нямаше да се събуди. Нямаше да живее.

Калан се метна при книгата. Знаеше, че не може да го събуди сама. Нищо няма да стане, ако не произнесе думите. Знаеше го. Бе израсла сред магьосници и магия. Знаеше, че не бива да преиначава казаното от Натан. Без думите нищо нямаше да стане.

Падна на земята с пронизителен вой, удряйки с длани пода.

— Не мога да си спомня думите! Не мога.

Кара я прегърна, накара я да се изправи и я приласка нежно до себе си.

— Успокой се. Вдишай дълбоко. Така. Издишай. Хай де пак, А сега си представи този мъж, Натан. Представи си го как ти казва думите, припомни си щастието, което те обзема, задето ще можеш да спасиш Ричард.

Калан се опита. Напрегна се толкова, че чак щеше да закрещи.

— Не си ги спомням — проплака. — Ричард ще умре, защото не мога да си спомня три глупави думи. Не мога да си спомня трите хармонии.

— Трите хармонии ли? — попита Кара. — Да не би да имаш предвид Реечани, Сентроси, Васи? Тези ли три хармонии?

Калан се обърна към нея невярващо:

— Това са! Трите хармонии. Реечани, Сентроси, Васи. Реечани! Сентроси! Васи! Спомних си! Благодаря ти, Кара, спомних си! — Взе между два пръста зрънце черен магьоснически пясък. — Реечани, Сентроси, Васи — повтори пак за всеки случай.

Пусна зрънцето върху пясъка.

Двете жени едновременно затаиха дъх.

В стаята постепенно се надигна жужене. Въздухът завибрира и затанцува. Изпъстри се с всякакви цветове, виеше се, танцуваше, пулсираше и туптеше. Блясъкът се усилваше заедно с жуженето, накрая се наложи Калан да отвърне глава. Стените се обляха в лъчи. Кара вдигна ръка пред лицето си. Калан направи същото. Но светлината бе толкова ярка, че извръщането на главата не бе достатъчно. И после започна да се смрачава — настъпи тъмнина, подобна на мастиленочерния цвят на нощния камък или на корицата на книгата. Светлината и цветовете бяха изблъскани обратно в книгата. Цялата светлина от стаята бе всмукана. Постепенно всичко потъна в тъмнина. В дълбините на черната бездна се чуха стонове, тъй сърцераздирателни, че Калан бе радостна, че не вижда източника им. Воят на душите изпълни стаята, разпръсна се над всичко — подлудяващ, френетичен, изгубен, див. Звукът на добре познатия на Калан смях заглъхна във вечността.

Щом светлината на свещите се върна в стаята, книгата я нямаше. На мястото й бе останала купчинка пепел.

Калан и Кара се спуснаха към Ричард. Той отвори очи. Все още не изглеждаше съвсем добре, но видът му бе по-свеж. И дишането му бе укрепнало.

— Какво стана? — попита той. — Мога да дишам. И главата ми не заплашва да се пръсне.

— Майката Изповедник те спаси — провъзгласи Кара. — Както неведнъж съм повтаряла, жените са по-силни от мъжете.

— Кара — прошепна Калан, — откъде знаеше трите хармонии?

Кара сви рамене.

— Легат Риши знаеше думите на съобщението от ветровете. Когато ти каза „трите хармонии“, те просто ми се явиха чрез неговата магия, подобно на останалите съобщения от ветровете.

Калан облекчено допря чело до рамото на Кара в израз на безмълвната си благодарност. Кара приятелски погали Калан по гърба.

— Моля те, Майко Изповедник, може ли да съм първа? Опасявам се, че като започнеш веднъж, може да не ми се удаде възможност.

Калан се ухили.

— Тук си права. Давай, взимай колкото искаш.

Докато Кара стискаше Ричард с все сила, шептейки в ухото му топли, сърдечни думи, Калан се обърна към Плъзгата.

— Никога няма да мога да ти се отблагодаря, Плъзга. Ти спаси Ричард. Ти си приятел, ще те уважавам до края на дните си.

Сребърното лице се разтегли в доволна усмивка. Погледна тялото на Дрефан.

— Той не притежаваше магия, но използва таланта си, за да прекъсне изтичането на кръв от тялото си, за да може да живее достатъчно, за да убие господаря. За човек, който не притежава магия, да ме вдиша е смъртоносно. Радвам се, че мога да го заведа на пътешествие — на пътешествие до света на мъртвите.

Ричард се изправи на треперещите си крака и се подкрепи с ръка на кръста на Калан.

— Плъзга, приеми и моите благодарности. Не знам какво бих могъл да направя за теб, но ако има нещо, което знаеш, че е по силите ми, кажи го.

Плъзгата се усмихна.

— Благодаря, господарю. Ще ми достави удоволствие да пътуваш с мен. И на теб ще ти достави удоволствие.

Макар едва да се държеше на краката си, в очите му блесна игриво пламъче.

— Да, ще искаме да пътуваме. Първо ще трябва да си почина малко, да възстановя силите си, а после ще пътуваме, обещавам ти.

Калан хвана Кара за ръката.

— Добре ли си? Искам да кажа, наистина ли всичко… ти е наред?

Кара кимна, но в погледа й блесна страх.

— Все още нося призраците от миналото в себе си, но иначе съм добре. Благодаря ти, сестро, че ми помогна. Рядко се случва Морещица да разчита другиму за помощ, но с Господар Рал като Ричард и Майка Изповедник като теб всичко изглежда възможно.

Кара стрелна с поглед Ричард.

— Докато лекуваше Майката Изповедник, ти сякаш сияеше — сякаш с теб имаше дух.

— Вярвам, че добрите духове ми помогнаха. Наистина го вярвам.

— Познах духа. Беше Райна.

Ричард кимна.

— И на мен така ми се стори. Когато бях в света на духовете, Дена ми каза, че Райна е намерила покой и знае, че я обичаме.

— Мисля, че трябва да го кажем на Бердин — каза Кара.

Ричард плъзна другата си ръка около кръста на Кара и ги поведе към вратата.

— И аз така мисля.

ШЕСТДЕСЕТ И ОСМА ГЛАВА

Няколко дни по-късно, когато Ричард почти напълно бе възстановил силите си, вуйчото на Тристан Башкар, Крал Джорин Башкар, Крал на Джара, въведе в Ейдиндрил конен отряд кралски копиеносци. На върха на всяко от стоте копия имаше забодена по една глава.

Калан наблюдаваше през прозореца как отрядът, под зоркото око на Д’Харанските стражи, се прегрупира в две прави като стрела редици и се подрежда пред входа на Двореца на Изповедниците. Първата двойка войници носеха националните знамена, развяващи се на високи колове. Джорин Башкар, следван от гадателя по звездите Джа-вас Кедар, изчака копиеносците да се подредят в перфектна форма, с лъщящи на слънцето оръжия, след което царствено мина през коридора от набучени глави и се насочи към входа.

Загледана през прозореца, Калан докосна Кара по ръката.

— Върви да извикаш Ричард. Кажи му, че го чакам в заседателната зала.

Кара изхвърча от стаята още преди Калан да е успяла да се обърне, за да тръгне.

Калан Амнел, Майката Изповедник, разположена на първия стол под ликовете на Магда Сеарус и магьосника й Мерит, изрисувани в купола на високия таван на заседателната зала, чакаше своя магьосник. Когато го видя да влиза, с развяващо се на гърба му златоткано наметало, облечен в поръбените си със златни нишки черни дрехи на магьосник-войн, с проблясващи на слънчевата светлина златен и рубинен амулет, с лъчисти сребърни накитници на ръцете, сърцето й подхвръкна. Мечът на истината, полюшващ се на хълбока му, улови слънчев лъч и изпрати по лъскавия мраморен под весел отблясък.

— Добро утро, Кралице моя! — провикна се той и гласът му отекна в просторната зала. — Как ти се отразява последният ден независимост?

Калан рядко се бе смяла в заседателната зала. Винаги й се бе струвало, че е някак неприлично. Но сега се засмя сърдечно, веселият звук изпълни величествените простори и предизвика усмивки на лицата на стражите.

— Бих казала чудесно, Господарю Рал — отвърна тя, щом той се изкачи на подиума.

— Какво става? — попита той вече по-сериозно. — Чух, че току-що пред Двореца спрял някакъв Крал, придружаван от сто глави, набучени на копия.

— Кралят на Джара. Помниш ли? Изпрати му главата на Тристан, изисквайки капитулацията му.

— О, този Крал ли — Ричард се отпусна на стола до нея. — И чии са главите?

— Ами струва ми се, че ще разберем всеки момент.

Стражите отвориха двойната врата. През нея нахълта светлина, която обгърна двете приближаващи фигури. Щом стигна до подиума, Кралят разтвори виолетовото си наметало, поръбено с кожа от петниста бяла лисица, и падна на едно коляно в дълбок поклон. Гадателят зад него изпълни своя поклон, свличайки се изцяло на колене.

— Станете, деца мои — поздрави ги Калан според етикета.

— Майко Изповедник — каза Крал Джорин, — колко е хубаво да ви видим отново.

Спретнатата му фигура, сребристата му коса, подстригана безупречно и пригладена назад сякаш от насрещен вятър, елегантната му ножница и меч, панделките, шарфът около кръста, избродираната в червено, синьо и златисто дреха, накитите със скъпоценни камъни му придаваха вид на един от най-величествените Крале, които Калан бе виждала.

— И аз се радвам, Крал Джорин — Тя вдигна ръка встрани. — Това е Господарят Рал, владетел на Д’Харанската империя и бъдещ мой съпруг.

Кралят повдигна вежда.

— Слухът достигна и до мен. Поздравления.

Ричард се наведе напред.

— Изпратих ви съобщение. Какъв е отговорът ви?

Калан си помисли, че я чака доста работа по обучава нето на Ричард в дипломатическия етикет.

Кралят се засмя дълбоко.

— За мен ще е удоволствие да стана част от империя, ръководена от човек, който не ме забаламосва с празни приказки. — Той посочи с пръст гадателя зад себе си. — Като някои хора.

— Това означава ли, че обявявате капитулацията си? — настоя Ричард.

— Да, точно това означава, Господарю Рал, Майко Изповедник. В Сандилар пристигна голяма делегация от Императорския орден с покана да се присъединим към тях. Чакахме знак, както ни препоръча присъстващият тук Джа-вас Кедар. Тристан реши да вземе работата в свои ръце и се опита да сключи изгодна сделка с Ордена. Щом започна чумата, си помислихме, че тя е доказателство за силата на Ордена, и трябва да го призная, това ни поуплаши. Но когато вие сложихте край на заразата, за мен бе ясно. Джавас без съмнение съвсем скоро ще открие подходящия знак от звездите, който ще потвърди правилността на решението ми. Ако ли не, то има и други гадатели.

Пламналият Джавас Кедар се поклони.

— Както ви казах, Ваше Сиятелство, като ваш гадател по звездите ще мога без проблеми да потвърдя решението ви.

Кралят се намръщи през рамо.

— Добре!

— А главите? — попита Ричард.

— На делегацията на Императорския орден са. Донесох ги, за да ви засвидетелствам искреността си. Исках да разберете, че това е решение, което взимам по дълбоко убеждение. Реших, че отговорът ми е достоен за хора, които не се свенят да потопят в чума цяла една земя, да убиват безогледно. Това разкрива истинската им природа — показва, че всичките им думи са били лъжовни.

Ричард сведе глава пред Краля.

— Благодаря, Крал Джорин.

— Кой нареди обезглавяването на племенника ми Тристан?

— Аз — отвърна Ричард. — Бях на балкона на Майката Изповедник, тя бе до мен. Тристан влезе в стаята й и започна яростно да забива нож в натъпканата с възглавници нощница, оставена в леглото й. Мислеше, че я убива.

Кралят сви рамене.

— Справедливостта е за всички, независимо от положението и сана. Действията ви не ме изпълват с лошо чувство. И без друго Тристан не служеше добре на народа ни. С нетърпение очаквам деня, в който ще се отървем от заплахата на Императорския орден.

— Както и ние — отвърна Ричард. — С ваша помощ се приближаваме към този ден.

Докато отвеждаха Краля към една маса встрани, за да подпише документите и да обсъди стратегически въпроси с Д’Харанските командири, а Ричард и Калан се канеха да тръгват, при тях влетя страж.

— Какво има? — попита Калан.

— Трима души искат да се видят с Господаря Рал.

— Трима? Кои са?

— Не си казаха имената, Майко Изповедник, но твърдят, че са Рауг’Мос.

Ричард се отпусна обратно на стола си.

— Въведете ги.

Докато трите фигури — с огромни наметала с вдигнати качулки и скръстени пред гърдите ръце — влизаха в залата, насочвайки се към подиума, Калан обви с пръсти дланта на Ричард и я стисна успокоително.

— Аз съм Господарят Рал — каза той.

— Да — отвърна единият от тримата, който стоеше по-напред. — Вдигна ръка встрани. — Това е брат Керлоф, а това — брат Хоук. — Свали качулката си, под която се показа дълбоко набраздено лице и глава, покрита с изтъняваща сива коса. — Аз съм Марсден Табур.

Ричард гледаше тримата строго и напрегнато.

— Добре дошли в Ейдиндрил. Чух, че сте искали да ме видите. Какво мога да направя за вас?

— Търсим Дрефан Рал — каза Марсден Табур. Ричард плъзна пръст по ръба на масата, погледът му продължаваше да следи внимателно тримата.

— Съжалявам, но вашият Първи свещеник е мъртъв. Двамата, застанали по-назад, се спогледаха.

— Първи свещеник ли? Аз съм Първият свещеник на Рауг’Мос. И така е още отпреди Дрефан да се роди.

Ричард се намръщи.

— Дрефан ни каза, че той е Първият свещеник.

Марсден Табур се почеса по слепоочията, търсеше думи:

— Господарю Рал, опасявам се, че брат ви се е поддал на… една заблуда. Щом ви е казал, че той е Първият свещеник, значи ви е лъгал поради причини, които дори не смея да си представя. Дрефан бе оставен при нас от майка си още като малко момче. Отгледахме го, знаейки какво ще направи баща му с него, ако открие, че му се е родил син без дарбата. Дрефан се оказа опасен. Щом го разбрахме, започнахме да го държим затворен, вътре в нашето общество, за да му попречим да нарани някого. Беше талантлив лечител и се надяваше, че един ден ще намери покой в себе си. Надявахме се лечителските му качества да му помогнат да осъзнае стойността си, правото си да съществува. Преди време той изчезна. Няколко от лечителите ни бяха намерени мъртви. Убити по най-ужасяващ начин — чрез мъчения. Оттогава го търсим. Попаднахме на няколко места, където е бил, и намерихме убити по подобен мъчителен начин жени. Дрефан бе изпълнен с ненаситна страст за жени. Баща му също не бе особено мил с тях. Макар да избяга от баща си телесно, духовно, струва ми се, остана свързан с него. Моля се да не е причинил зло никому тук.

Ричард мълча дълго, преди да отговори:

— Тук върлуваше чума. Ужасна чума. Умряха хиляди. Пренебрегвайки себе си изцяло, подбуждан от благородните идеи на Рауг’Мос, Дрефан неуморно се грижеше за болните. Споделяше знанието си с другите и по този начин помогна на мнозина да не се заразят. Брат ми по свой начин спомогна за спирането на чумата и правейки това, намери смъртта си.

Марсден Табур скръсти ръце пред гърдите си и се вгледа в очите на Ричард.

— Така ли искате да бъде запомнен?

— Той ми беше брат. Неговото присъствие тук ми помогна да осъзная силата на прошката.

Калан стисна ръката му под масата.

— Благодаря ви, че ми отделихте от времето си, Господарю Рал — поклони се Марсден Табур. — В светлината ви разцъфтяваме.

— Благодаря — прошепна Ричард.

Тримата лечители се извърнаха да си вървят, но Марсден Табур се обърна.

— Познавах баща ви. Вие не сте поели по неговия път. За разлика от Дрефан. Малцина са онези, които ще скърбят за това, че баща ви или брат ви си отидоха от този свят. В очите ви виждам, Господарю Рал, лечител, истински лечител, освен войн. Един магьосник, като лечител, трябва да е в равновесие, иначе е загубен. Най-сетне Д’Хара намери своя водач. Ако се нуждаете от нас, повикайте ни и ние ще се отзовем.

Щом вратата се затвори, Улик въздъхна шумно.

— Господарю Рал, отвън чакат още представители.

Искат да ви видят.

— Ако сте достатъчно добре — добави Кара.

— Винаги има някой, който иска да ни види. — Ричард стана и подаде ръка на Калан. — Генерал Кърсън може да се заеме с тях. Нямахме ли по-важни задачи?

— Сигурен ли си, че си добре? — попита Калан.

— Никога не съм се чувствал по-добре. Не си си променила решението, нали?

Калан се усмихна, пое ръката му и стана.

— За нищо на света. Ако Господарят Рал се е възстановил напълно, какво чакаме? Нещата ми са готови.

— Време е — измърмори Бердин.

Докато чакаха Ричард да се върне, Калан погали успокоително Кара по рамото.

— Плъзгата не би ни излъгала, Кара. След като казва, че можеш да пътуваш, значи наистина можеш.

Плъзгата бе пробвала Кара, Бердин, Улик и Иган, които като стражи и пазители си мислеха, че трябва да са неотлъчно до Калан и Ричард и да ги защитават. Само Кара бе преминала през теста й. Ричард си го обясняваше с това, че Кара се бе свързала с Андолианския водач, легат Риши, който вероятно е имал в себе си двете страни на магията. Кара не искаше да има нищо общо с магията, а Плъзгата определено бе магическо същество.

Калан се надвеси над нея и прошепна в ухото й:

— Преминавала си през по-големи изпитания от това — тук, в тази стая. Аз съм твоя сестра по Агиел. Ще те държа за ръката през цялото време.

Кара погледна първо Калан, после Плъзгата.

— Трябва да го направиш, Кара — замоли се Бердин.

— Ти ще си единствената Морещица на сватбата на Господаря Рал и Майката Изповедник.

Кара свъси чело и се наведе към Бердин.

— Нали Господарят Рал веднъж те лекува — Бердин кимна. — И оттогава чувстваш… особена връзка с него.

Бердин се усмихна.

— Да. Точно затова искам да отидеш. Аз ще се оправя. Освен това знам, че и Райна би искала да отидеш. — Тя перна с опакото на ръката си Улик по стомаха. — Пък и нали някой трябва да остане тук, за да държи във форма двете момчета.

Улик и Иган едновременно извъртяха очи.

Кара хвана Калан за ръката, наведе се към нея и прошепна:

— Когато Господарят Рал те излекува, ти… ти усети ли същото?

Калан се усмихна.

— Аз го чувствах и преди да ме излекува. Нарича се любов, Кара. Истинска привързаност и обич към някого не само защото си свързан с него, а защото част от сърцето ти е негова. Когато той те излекува, ти също го усети, усети любовта му.

— Но аз знаех, че е така, и преди това.

Калан сви рамене.

— Може би просто е изострило сетивата ти.

Кара вдигна Агиела си, повъртя го в ръка.

— Може пък той да е брат по Агиел.

Калан се усмихна.

— При всичко, което преживяхме заедно, ми се струва, че с вас сме повече от семейство.

Ричард влетя в стаята.

— Готов съм. Тръгваме ли?

Той не можеше да вземе в Плъзгата Меча на истината. Магията на меча бе несъвместима с живота, поддържан по време на пътуването. Беше отишъл да го остави в енклава на Първия магьосник, където щеше да е на сигурно място, недостъпен за чужди ръце. Освен за ръцете на Зед, разбира се. Но Зед вече не бе между живите. Поне Калан така мислеше. Ричард отказваше да приеме тази мисъл. Скръсти ръце.

— И така, Кара, идваш ли или не? Наистина ще се радвам да присъстваш. За нас ще означава много. Кара се усмихна.

— Трябва да дойда. Без мен за къде сте! Кой ще ви защитава? Без Морещица ще сте напълно безпомощни.

Ричард се извърна към взряното в тях сребърно лице.

— Плъзга, знам, че те сложих да спиш преди, но ти не остана заспала. Защо?

— Ти не ми заповяда да изпадна в дълбок сън, от какъвто само такъв като теб може да ме събуди. Остави ме да почивам. Ако само почивам, могат да ме викат и други.

— Но не можем да позволим на тези други да те из ползват. Не можеш ли да откажеш? Не можеш ли да не се отзовеш, ако те повикат? Не бива да допускаме да приемеш магьосниците на Джаганг и други подобни създания.

Плъзгата го изгледа замислено.

— Тези, които ме превърнаха в Плъзга, ме направиха такава. Трябва да пътувам с всеки, който ме повика, ако притежава необходимата магия. — Тя се придърпа нагоре към ръба на кладенеца. — Но когато бях заспала, само ти имаше силата да ме събудиш, господарю. Тогава другите не можеха да ме използват.

— Но нали се опитах отново да те сложа да спиш, а не се получи.

Усмивката на Плъзгата се върна.

— Преди не притежаваше необходимото сребро.

— Сребро ли?

Плъзгата протегна ръка и докосна сребърните му накитници.

— Сребро.

— Искаш да кажеш, че когато предишния път кръстосах китките ти, за да те сложа да спиш, не се е получило, защото не съм бил с това? И че ако опитам сега, ще се получи?

— Да, господарю.

Ричард се замисли за миг.

— Боли ли те… или нещо такова, докато спиш?

— Не. За мен е истинско блаженство, защото съм в единение с душата си. — Ричард ококори очи. — Когато спиш, отиваш в света на душите?

— Да, господарю. Не бива да казвам на никой как да ме сложи да спя, но ти си единственият ми господар и след като искаш да знаеш, няма да се ядосаш, ако ти кажа.

Ричард въздъхна с облекчение.

— Благодаря ти, Плъзга. Ти ни помогна да намерим начин да не допускаме лоши хора да те използват. Радвам се да разбера, че ти харесва да спиш.

Ричард прегърна Бердин.

— Грижи се за всичко, докато се върнем.

— Значи оставам твой заместник? — попита Бердин.

Той се намръщи подозрително.

— И тримата сте ми заместници.

— Сигурна ли сте, че чухте добре това, господарке Бердин? — попита Улик. — Не искам по-късно да кажете, че не сте чула подобни заповеди.

Докато Ричард помагаше на Калан да се качи на стената на кладенеца, Бердин изгледа смръщено Улик.

— Чух добре. И тримата трябва да поемем нещата тук.

Калан намести костения нож на ръката си и раничката на гърба си. Стисна Кара, която вече бе до нея.

— Плъзга — широко усмихнат каза Ричард. — Искаме да пътуваме.

ШЕСТДЕСЕТ И ДЕВЕТА ГЛАВА

— Дишай.

Калан издиша сребърното опиянение и си пое дъх, светът се завърна около нея. Щом седнаха на ръба на кладенеца, удари Кара по гърба.

— Дишай, Кара. Хайде, пусни я. Издишай Плъзгата и вдишай въздух.

Кара най-сетне се наведе напред и освободи Плъзгата от дробовете си, неохотно поемайки си дъх. Калан си припомни колко й бе трудно първия път — не само да вдиша Плъзгата, но и да поеме въздух в дробовете си след това. Кара бе стискала здраво ръцете и на двамата през цялото време на пътуването.

Вдигна глава и им се усмихна глуповато.

— Беше… прекрасно.

Ричард стисна и двете за ръцете. Калан намести ножа и раничката си. Почувства се добре — отново в удобните си дрехи за пътуване. На Кара й се виждаше странно да я гледа в панталон.

— Дотук искахте да пътувате — каза Плъзгата. — Съкровището на Джакопо.

Ричард огледа пещерата, трябваше да стои с наведена глава, защото таванът бе доста нисък.

— Не виждам никакво съкровище.

— В следващата стая е — каза Калан. — Някой сигурно ни чака. Оставили са факла.

— Готова ли си за сън? — попита Ричард Плъзгата.

— Да, господарю. С нетърпение очаквам да се съединя с душата си.

При мисълта какво са сторили с това същество магьосниците, какво е била преди, Калан потръпна.

— Ще се почувстваш ли… нещастна, когато отново те повикам, за да пътуваме?

— Не, господарю, винаги съм готова да доставям удоволствие.

Ричард кимна.

— Благодаря ти за помощта, Плъзга. Всички сме ти задължени. Приятен… сън.

Плъзгата му се усмихна, щом той скръсти китки, затвори очи, извика магията.

Лъскавото сребърно лице, отразяващо танца на светлината от факлата, постепено омекна, прибра се обратно в живачния кладенец. Юмруците на Ричард заискриха. Сребърните му накитници заблестяха толкова, че Калан видя долната им страна през плътта и костта му, видя как се свързват в общ двоен клуп — символа на вечността. Басейнът от искрящо сребро също заблестя, щом Плъзгата потъна в него и отначало бавно, после с нарастваща бързина се изгуби в далечната тъмнина.

Ричард взе тръстиковата факла и тримата поеха по ниския широк коридор, следвайки извивките на тъмнокафявата скала, докато се озоваха в просторна зала.

Калан вдигна ръка.

— Съкровището на Джакопо.

Ричард вдигна факлата. Срещу тях блеснаха хиляди златни искрици от стаята, пълна със злато във всякакви форми — от буци самородно злато и необработени слитъци до изящни златни статуи.

— Е, не е трудно да се разбере защо се нарича съкровището на Джакопо — каза Ричард, и посочи полиците.

— Но май нещо липсва.

Калан разбра какво има предвид той.

— Когато бях тук първия път, тези полици бяха натъпкани с пергаментови свитъци. — Тя подуши въздуха. — И нещо друго липсва. Вонеше отвратително. Сега миризма та я няма.

Спомни си как се бе закашляла, едва дишайки, как й се бе завил свят. На пода пред тях се виждаше купчина пепел.

Калан прокара крак през нея.

— Какво ли е станало тук?

Продължиха, следвайки извивките на скалата, под звуците на пращящата факла, докато се озоваха под лъчите на златната зора. Пред изгрева претичваха виолетови облаци, поръбени по краищата с искрящо златисто, по-величествено от цялото злато на Джакопо.

Безкрайните тревисти поля, свежи и ароматни, се простираха, докъдето поглед стига.

— Прилича на полетата Азрит през пролетта — каза Кара. — Преди да ги опустошат летните жеги.

Видяха пред себе си скосена пътека, която извеждах към селото на Калните. Калан стисна Ричард за ръка! Прекрасна утрин за разходка из тревистите поля на Дивото. Прекрасен ден за сватба.

Доста преди да стигнат до селото на Калните, до ушите им стигнаха ударите на барабани, носещи се над полето. Утрешният въздух бе изпълнен със смехове и песни.

— Калните май имат банкет? — каза Ричард. — какво ли може да е?

В гласа му се прокрадваше нервна нотка. Калан се почувства по същия начин — знаеше, че банкети обикновено се устройват преди свикване на Съвещание с духовете. Недалеч от селото ги посрещна Чандален. Носеше наметало от кожа на койот — отличителен белег на старейшините. Косата му бе намазана обилно с лепкава кал. Беше гол от кръста нагоре, обут в церемониалните си еленови панталони, носеше най-хубавия си нож и копие.

Пристъпи към Калан с мрачно лице и я зашлеви.

— Сила за Изповедник Калан.

Ричард стисна Кара за китката.

— Спокойно — прошепна й той. — Ще ти разкажем: това. По този начин се поздравяват.

Калан му върна плесницата, знак за уважение към силата на съответния човек.

— Сила за Чандален и народа на Калните. Прекрасно е да се завърнеш у дома. — Тя плъзна ръка по наметалото му. — Виждам, че си станал старейшина.

Той кимна.

— Старейшина Брегиндерин почина от треската. Бях избран на негово място.

Калан се усмихна.

— Мъдър избор са направили.

Чандален се изправи пред Ричард и го огледа от глава до пети. Двамата мъже някога бяха врагове. Накрая Чандален зашлеви Ричард — по-силно, отколкото Калан.

— Сила за Ричард Избухливия. Радвам се да видя и теб. Радвам се, че ще се ожениш за Майката Изповедник, за да не избере тя Чандален.

Ричард му върна плесницата.

— Сила за Чандален. Приеми благодарността ми, за дето защитава Калан по време на пътешествието ви. — Той вдигна ръка. — Това е нашата приятелка и защитничка Кара.

Като защитник на своя народ, това прозвище имаше особено значение за Чандален. Той повдигна брадичка и се вгледа в очите й. Зашлеви я по-силно, отколкото Калан и Ричард.

— Сила за защитник Кара.

За щастие Кара не носеше бронираните си ръкавици. Ако бе с тях, при силния шамар, който му заби, сигурно щеше да му счупи челюстта. Чандален успя да извърне врат и се ухили широко.

— Сила за Чандален — каза тя първо на него, а после се обърна към Ричард: — Този обичай ми харесва.

Кара посегна с ръка към някои от белезите на Чандален.

— Много добре. Този тук е чудесен. Болката сигурно е била изящна.

Чандален погледна смръщено Калан и каза на родния си език:

— Какво означаваше последната дума?

— Означава, че сигурно те е боляло страхотно — от върна му Калан. Тя бе научила Чандален да говори на нейния език, но той все още я питаше за някои думи.

Чандален се ухили гордо.

— Да, много болеше. Дори плаках за майка си.

Кара повдигна вежда към Калан.

— Този ми харесва.

Чандален огледа Кара от глава до пети, червената й кожена униформа, тялото й.

— Имаш чудесни гърди.

Агиелът се стрелна в ръката й.

Калан я спря.

— Калните имат обичаи, различни от нашите — прошепна й тя. — За тях последното означава, че изглеждаш здрава, силна жена, способна да роди и отгледа здрави деца. За тях това е най-висша форма на комплимент. — Надвеси се още повече към ухото й, за да не я чуе Чандален. — Само не му казвай, че би искала да го видиш без калта по косата му, защото това ще означава покана да те дари с тези деца.

Кара внимателно слушаше какво й говори Калан. Накрая се извърна, повдигна леко униформата си, за да разкрие отвратителен белег.

— Този тук бе особено болезнен, също като твоя.

Чандален изсумтя разбиращо.

— Отпред имах още, но Господарят Рал направи така, че да изчезнат. Жалко. Някои от тях бяха наистина забележителни.

Ричард и Калан тръгнаха след Кара и Чандален, който с радост й показваше оръжията си. Двамата обсъждаха оживено кое е най-болезненото място, където би могъл да получиш рана. Тя бе впечатлена от познанията му.

— Чандален — прекъсна ги Калан, — какво става тук? За какво е този банкет?

Той я погледна през рамо, сякаш недоволен от намесата й.

— Това е сватбен банкет. За вашата сватба.

Калан и Ричард се спогледаха.

— Но откъде знаеше, че ще се женим?

Чандален сви рамене.

— Пилето ми каза.

Веднага щом влязоха в селото, бяха заобиколени от тълпа хора. В краката им се блъскаха деца, напиращи да докоснат странстващите Кални, както ги наричаха. Познатите им идваха да ги плеснат лекичко за добре дошли.

Савидлин също бе там, потупвайки Ричард по гърба, също и жена му Веселан, която се опитваше да ги прегърне и целуне едновременно. Синът им, Сидин, се вкопчи в крака на Калан, бърборейки им нещо на местния език. Толкова бе прекрасно да може отново да зарови ръце в косицата му. Ричард и Кара не разбираха нищо. Единствен Чандален говореше техния език.

— Дойдохме да се оженим — каза Калан на Веселан.

— Донесох прекрасната рокля, която ми уши. Надявам се помниш, че ми обеща да застанеш до мен.

Веселан цяла сияеше.

— Помня.

Калан видя към тях да се приближава мъж с дълга сребриста коса, облечен в панталон и туника от еленова кожа. Тя се надвеси към Кара.

— Това е водачът им.

Пилето ги поздрави с леки плесници, както бе прието в рамките на селото.

Бащински прегърна Калан.

— Треската спря. Духовете на нашите предци сигурно са ти били от помощ.

Калан кимна.

— Радвам се, че сте у дома. За нас ще е удоволствие да оженим теб и Ричард Избухливия. Всичко е готово.

— Какво казва той? — попита Ричард.

— Че всичко е готово за сватбата.

Ричард се намръщи.

— Ставам нервен, когато някой знае неща, които не съм му казал.

— Ричард Избухливият е притеснен? Не е доволен от подготовката?

— Не, не е това — отвърна Калан. — Всичко е чудесно. Само че не разбираме откъде сте знаели, че ще дойдем, за да се оженим. Това ни озадачава. Самите ние не знаехме допреди няколко дни.

Пилето посочи към една от откритите постройки с платформи, покрити с трева.

— Ей онзи мъж там ни каза.

— Нима — каза Ричард, след като Калан му преведе.

Лицето му помръкна още повече.

— Е, май е време да се срещнем с този човек, който знае за нас повече, отколкото самите ние.

Докато се обръщаха, Калан мерна Пилето, който се опитваше да скрие усмивката си, правейки се, че се почесва.

С мъка си проправиха път през тълпата. Цялото село бе наизлязло на откритото пространство и празнуваше. Музиканти и танцьори омайваха както деца, така и възрастни. Хората спираха Калан и Ричард, за да разменят по някоя дума с тях. Младите Кални, особено девойките, които преди бяха болезнено срамежливи, сега смело ги поздравяваха. Калан не ги бе виждала по-тържествени и усмихнати.

В няколко от откритите постройки се приготвяше храната и хората, привлечени от сладките аромати, се тълпяха да опитват. Цяла орда млади жени разнасяха табли и паници, раздавайки на зяпачите.

Калан забеляза групата жени, събрали се край един от огньовете, които приготвяха специалната храна, предлагана само преди Съвещание. От нея нямаше желаещи да опитват. Това блюдо се поднасяше единствено от избраните жени, по строг протокол и само след покана.

На Кара не й хареса колко близо се тълпят хората около поверените й, но правеше всичко възможно да се държи мило и в същото време да е нащрек, готова да реагира. Не бе стиснала Агиела си в ръка, но Калан знаеше, че е въпрос на мигване.

Млади жени отнасяха плата, отрупани с типични за Калните храни, към постройката, която им посочи Пилето. Ричард, хванал Калан за ръката, си пробиваше път към платформата. Най-сетне двамата успяха да проникнат най-отпред. Едновременно замръзнаха на място.

— Зед — прошепна Ричард.

Небрежно излегнат във внушителната си виолетово-черна роба, чийто царствен ефект се тушираше от характерната рошава глава, пред тях бе дядото на Ричард. Кокалестият магьосник въртеше глава насам-натам, докато рояк жени му подаваха да опитва различни храни. До него с кръстосани крака седеше свита жена в тъмна рокля и наметало.

— Зед! — Ричард скочи на платформата.

Зед му се усмихна и махна с ръка.

— А, ето те и теб, момчето ми. — Ти си жив! Знаех си!

— Е, разбира се, че съм…

Това бе всичко, което успя да каже, преди Ричард да го прегърне толкова силно, че целият въздух да напусне дробовете му.

Старецът заудря с юмруци гърба на едрия мъж.

— Ричард! — изквича едва. — Ричард, по дяволите! Ще ме смажеш! Пусни ме!

Ричард го пусна на земята, само за да го отстъпи на Калан.

— Ричард непрекъснато повтаряше, че си жив, но аз не му вярвах.

Жената също се изправи.

— Радвам се да те видя, Ричард!

— Ан? Значи и ти си жива?

Тя се усмихна.

— Не мога да кажа, че е благодарение на смахнатия ти дядо. — Проницателните й очи се обърнаха към Калан. — А това не може да е друг освен самата Майка Изповедник.

Ричард я прегърна, преди да я представи. Зед отхапа парче оризов кейк, който не пускаше от ръката си. Ричард дръпна Кара напред. Тя се обади, преди той да е имал възможност да го направи:

— Аз съм личният гард на Господаря Рал.

Ричард я погледна в очите.

— Това е Кара и е повече от гард. Тя ни е приятел. Кара, дядо ми Зед и Аналина Алдурен, Прелат на Сестрите на светлината.

— Прелат в пенсия — отвърна Ан. — Радвам се да се запозная с приятел на Ричард.

Ричард отново се обърна към Зед:

— Не мога да повярвам, че те виждам. Това е най-прекрасната изненада, която можех да получа. Но откъде си знаел, че идваме да се оженим?

Зед заговори с пълна уста:

— Прочетох го. Всичко си пишеше.

— Прочел си го? Къде?

— В съкровището на Джакопо.

Калан се надвеси напред.

— Имало е нещо написано в златото?

Зед махна с оризовия кейк.

— О, не, не в златото. В съкровището на Джакопо — пророчествата. Всичките свитъци. Те са съкровището на Джакопо. Изгорихме ги, за да не ги пипнат онези от Императорския орден. Преди да ги унищожа, прочетох няколко. Сред тях имаше едно, в което пишеше, че ще се ожените. Ан разбра деня. Нея много я бива в пророчества та.

— Е, пророчеството не беше трудно — каза Ан. — Всичките бяха лесни. И затова толкова опасни, в случай че попаднат в ръцете на Джаганг. Както без малко да стане. — Значи вие двамата сте дошли да унищожите пророчествата? — попита Ричард.

— Да — Зед въздъхна и разпери ръце. — Колко ужасно беше само.

— Да, просто ужасно — потвърди Ан. Зед размаха клечест пръст пред лицето на Ричард.

— Докато ти се шляеше насам-натам в Ейдиндрил, ние тук здравата я бяхме загазили.

— Загазили ли? Какво е станало?

— Беше ужасно — каза Ан.

— Да — съгласи се Зед. — Бяхме заловени и държани при най-ужасни условия. Беше ужасно. Просто ужасно. Едва успяхме да се спасим.

— Кой ви залови?

— Нангтонг.

Калан се покашля:

— Нангтонг ли? Че защо сте им?

Зед опъна робата си.

— Искаха да ни принесат в жертва. Без малко да се превърнем в човешка жертва. Бяхме,в смъртна опасност през цялото време.

Калан го изгледа скептично.

— Нангтонг са си позволили да престъпят забраната да изпълняват ужасните си ритуали?

— Сигурно беше заради червените луни — предположи Зед. — Опасявали са се от най-лошото и са се опитва ли да се спасят.

Калан килна глава на една страна.

— Това не ги оправдава. Ще трябва да намина да видя какво си позволяват.

— Могли са да ви убият! — възкликна Ричард.

— Глупости. Един магьосник и една чародейка са по-умни от банда диваци. Нали, Ан?

Ан примигна.

— Ами…

— Ами, да, както казва Ан, работата беше доста по-сложна. — Зед й обърна гръб. — Но наистина беше ужасно, мога да ви уверя. А после бяхме продадени в робство. Ричард повдигна вежда.

— В робство!

— Наистина. На Си Доак. Бяхме принудени да им работим като роби. Но Си Доак не ни харесаха — по някак ви техни си причини. Нещо в Ан им се видя незадоволително. И решиха да ни продадат на канибалите.

Ричард зяпна.

— На канибалите?

Зед се усмихна широко.

— За щастие канибалите се оказаха Калните. Те се срещнаха с Чандален. А той, разбира се, ме позна, нали сме се виждали и преди. Но не се издаде и ни купи, за да ни освободи от Си Доак.

— И защо не можахте да избягате от Си Доак? — по пита Калан. — Нали си магьосник. А Ан е чародейка.

Зед посочи голите си китки.

— Овързаха ни с някакви магически върви. Бяхме без помощни. — Той вдигна глава. Наистина безпомощни. Беше ужасно. Бяхме безпомощни, отчаяни роби.

— Звучи ужасно — каза Ричард. — А как смъкнахте вървите от ръцете си? Зед вдигна длани.

— Не можахме.

Ричард се почеса по челото, с другата си ръка посочи напред.

— Ами, все пак ги няма.

Зед плъзна ръка по гладката си брадичка.

— Е, да, вече ги няма. Бяха затегнати с магия. Проявих… проявихме достатъчно разум, че да не се опитваме да използваме магия, за да се освободим. Това само би усложнило нещата. Трябваше просто да чакаме, без да из ползваме магията си, докато загубят силата си. Когато се освободихме от Си Доак и започнахме да горим свитъци те, те сами си паднаха.

— Значи такъв е бил планът ви през цялото време?

— Разбира се!

Ан кимна.

— Имай вяра в Създателя и той ще ти разкрие плановете си.

Зед вдигна пръст срещу Ричард.

— Магията е опасно нещо, Ричард. Както някой ден ще разбереш, най-трудната част от това да си магьосник, е да знаеш кога да не използваш магия. Точно такъв беше и нашият случай. Трябваше да открием съкровището на Джакопо. При всичките тези проблеми знаех, че единственият ни шанс да го сторим е да не прибягваме до магия. — Той скръсти ръце. — Така и стана, като доказателство на тезата ми.

Чандален пристъпи напред.

— При нас дойдоха много войници — посочи на югоизток. — Пристигна огромна армия разузнавачи, за да приберат нещата, които изгори Зед. Докато двамата с Ан ги горяха, аз и хората ми отблъсквахме атаките. На запад се е водила още по-страшна битка — срещу основната сила на врага. Орденът бе победен. Запознах се с един мъж на име Рейбич и той каза, че някой си на име Натан го е изпратил да унищожи врага. Ричард поклати глава.

— Всичко ми се вижда твърде сложно.

Зед щракна с пръсти.

— Е, както и да е, все някой ден ще разбереш, Ричард. Магьосническата работа винаги е сложна. Някой ден, когато решиш да направиш с дарбата си нещо друго, различно от това да си седиш на задника и да блееш, докато аз си рискувам живота, тогава ще разбереш. Между другото, ти с какво се занимава, докато тук бушуваха всички те тези важни събития?

— С какво се занимавах ли?

Калан се усмихна и го прегърна, докато той се чудеше откъде да започне.

— Е, ами сега съм Господарят Рал и…

Зед изсумтя и седна обратно върху дървената платформа.

— Господарят Рал, наистина. — Взе си печена чушка. — Цялата бумащина сигурно е изтощителна.

Ричард се почеса по главата, докато Ан също сядаше до Зед.

— Зед, би ли ми отговорил на един въпрос? Би ли ми обяснил защо книгите в енклава на Първия магьосник са подредени в такива нестабилни купчини?

— Ами за заблуда. Помня подредбата отлично, така че ако някой е пипал нещо, веднага ще разбера. — Воднистите очи на Зед изведнъж се ококориха: — Какво? По дяволите, Ричард, какво си правил там? Мястото е опасно! Как си влязъл? — Зед посочи гърдите на Ричард. — Амулетът! Взел си го оттам! Как успя да влезеш? По дяволи те, Ричард! Къде е Мечът на истината? Поверих го на теб!Нали не си проявил глупостта да го дадеш на някого?

— Хм, ами… не можех да пътувам в Плъзгата с него, затова се наложи да го оставя в енклава на Първия магьосник, за да е далеч от чужди ръце.

— Плъзгата? Каква Плъзга? Ричард, ти си Търсачът. Трябва да носиш Меча на истината. Той е твоето оръжие. Не можеш просто да го оставяш на някакви места.

— Когато ми го даде, ми каза, че мечът е само средството и че Търсачът е истинското оръжие.

— Да, казах ти. Но не мислех, че ме слушаш. — Зед го изгледа. — Не си ровичкал из книгите, надявам се. Не знаеш достатъчно, за да ти се позволи да четеш която и да е от тях.

— Взех само една. „Тагенричт ост оуер Мост Верласчендрек нич Гресчлечтен“.

— Това е на високо Д’Харански — Зед махна небрежно с ръка. — Вече никой не знае високо Д’Харански. По не не можеш да се забъркаш в проблеми чрез книга, която не можеш да прочетеш. — Зед му се закани с пръст: — И още не си ми казал как влезе вътре!

— Никак не беше трудно. — Веселостта се стопи в погледа му. — Беше много по-лесно, отколкото влизането в Храма на ветровете.

Зед и Ан едновременно скочиха на крака.

— Храма на ветровете!

— „Храмът на ветровете — разследване и процес“ — това гласи заглавието на книгата. Някак ми се наложи да понауча високо Д’Харански. — Ричард прегърна Калан през раменете. — Джаганг изпрати Сестра Амелия в Храма. Тя проникна през място, наречено Коридора на предателя. За да го направи, се наложи да предаде Пазителя. Върна се с магия и започна чумата. Загинаха хиляди хора. Започна най-напред от децата — по заповед на Джаганг. Ние гледахме безпомощни, докато край нас измираха деца, приятели. Нямаше друг начин. Трябваше да вляза вътре и да спра чумата. Иначе тя щеше да се превърне в огнена буря, поглъщаща всичко по пътя си.

Едната от жените, приготвящи специалната храна, се приближи с поднос прилежно подредени сушени късчета. Предложи най-напред на Чандален: сега той бе старейшина. Чандален отхапа и вдигна глава към Ричард.

Ричард знаеше какво е това месо. Взе си голямо парче.

Калан винаги досега бе отказвала това ястие. Този път, когато й предложиха, си взе. Чандален я гледаше как отхапва.

Зед също си взе, после подносът бе предложен на Ан. Калан тъкмо се канеше да каже нещо, когато Зед я стрелна с остър поглед.

Ядяха в тишина. След малко Ричард попита:

— Кой е?

— Командирът на мъжете от Ордена, които ни нападнаха, за да вземат съкровището на Джакопо, което Зед из гори.

Ан вдигна глава.

— Искате да кажете…?

— Водим борба за съществуване — каза Ричард. — Ако загубим, всички ще измрат и онзи, който започна чумата сред децата, ще властва над останалите живи. Магията ще бъде изкоренена. Всички ще бъдат превърнати в роби. Калните го правят, за да разберат сърцето на врага си и да спасят семействата си.

Ричард я стрелна с поглед.

— Изяж го, за да опознаеш и ти врага по-добре. Говореше не Ричард, а Господарят Рал.

Ан задържа погледа си върху него за миг, после започна да дъвче. Всички вкусиха от плътта на врага, за да го опознаят.

— Сестра Амелия — прошепна накрая Ан. — Ако е проникнала в Храма на ветровете… значи е повече от опасна.

— Мъртва е — каза Калан, припомнила си цялата картина. Щом въпросителният поглед на Ан се спря върху нея, тя добави: — Да, сигурна съм. Промуших я с меч в сърцето. Тя бе опряла дакра в крака на Натан. Канеше се да го убие.

— Натан! — възкликна Ан. — Трябва да вървим да го намерим. Къде се е случило това? Къде е той?

Зед я изгледа свъсено.

— Ние?

— Беше в Танимура, в Стария свят, малко след като Ричард се върна от Храма на ветровете. Натан ми помогна да спася Ричард, като ми каза трите хармонии.

Очите на Ан и Зед станаха големи като палачинки. Сякаш нещо спря дъха им. Накрая се спогледаха.

— Трите хармонии — внимателно промълви Ан. — Искаш да кажеш, че просто е споменал израза „трите хармонии“ ? Не, че всъщност ти ги е казал? Не ги е произнесъл, нали?

Калан кимна.

— Реечан…

Зед и Ан едновременно изстреляха ръце напред.

— Не! — извикаха в един глас.

— Натан не ти ли спомена, че никой, който не притежава дарбата, не бива да произнася трите хармонии на глас? — лицето на Ан бе пламнало. — Този побъркан старец не ти ли го каза!

Калан я изгледа намръщено.

— Натан не е побъркан старец. Той ми помогна да спася живота на Ричард. Без трите хармонии Ричард да е мъртъв. Дължа на Натан много. Всички ние сме му задължени.

— Аз пък му дължа яка около врата — измърмори Ан. — И то преди да е предизвикал кой знае каква катастрофа. Зед, трябва да го намерим. И то скоро. — Тя зашепна тихо в ухото му: — И трябва да направим нещо за… това! Очите на Зед се обърнаха към Калан.

— Каза ги тихичко, нали, когато го правеше. Повтори трите хармонии тихичко. Не ги произнесе на глас. Кажи ми, че не си ги произнесла високо.

— Трябваше. Кара ги помнеше и ми ги каза. После ги повторих на глас няколко пъти.

Зед примигна.

— Повече от веднъж?

— Зед — промърмори Ан, — какво ще правим сега?

— Защо? — попита Ричард. — Какъв е проблемът?

— Нищо, за което да се притесняваш. Просто не ги казвай гласно. Никой от вас.

— Зед — едва чуто прошепна Ан, — ако е освободила…

Зед вдигна ръка, за да я накара за замълчи.

— Какво можех да направя? — опита се да се защити Калан. — Ричард бе приел магията от книгата, донесена от ветровете. Беше заразен с чумата. Само дъх-два го деляха от смъртта. Щеше да умре след минути — най-много. Да не би да искате да ми кажете, че трябваше да го оставя да умре?

— Разбира се не, скъпа моя. Постъпила си правилно.

— Зед повдигна вежда към Ан и се надвеси към нея. — Ще го обсъдим по-късно. Ан скръсти ръце.

— Разбира се. Направила си единственото възможно нещо. Всички сме ти благодарни, Калан. Постъпила си правилно.

Зед изглеждаше замислен и сериозен.

— По дяволите, Ричард, Храмът на ветровете се намира в отвъдния свят. Как успя да влезеш?

Ричард погледна към вихрещото се наблизо празненство.

— Ще трябва и двамата да ти разкажем историята. Поне част от нея. Но днес е денят, в който с Калан ще се оженим. — Той се усмихна. На Калан й се стори, че е на сила. — А разказът ни ще е тежък. Предпочитам да е някой друг път. Не мога, точно сега…

Зед погали с пръсти гладката си брадичка.

— Разбира се, Ричард. Разбирам. И си прав, друг ден. Но Храмът на ветровете… — Той повдигна пръст, в невъзможност да потисне въпроса си. — Ричард, какво трябваше да оставиш в Храма, за да се завърнеш?

Ричард погледна дядо си в очите.

— Познание.

— И какво си донесе?

— Разбиране.

Зед прегърна бащински Ричард и Калан.

— Чудесно е за теб, Ричард. Чудесно е. Радвам се и за двама ви. Спечелихте си го този ден. Нека засега оставим настрани другата работа и да празнуваме, да се радваме на сватбата ви.

СЕДЕМДЕСЕТА ГЛАВА

Те се радваха на компанията на близки и приятели цял ден, разговаряха и се смееха, празнувайки заедно с Калните. Калан се опитваше всячески да не обръща внимание на начина, по който дълбокото й деколте разкрива гърдите й. Не беше лесно, като се има предвид, че непрекъснато се появяваха хора, които й повтаряха, че има чудесни гърди. Ричард непрекъснато питаше кой какво казва. Тя реши, че ще е най-добре да излъже. Каза му, че й правят комплименти за роклята.

Щом слънцето боядиса небето в златисто, най-после настъпи моментът.

Калан стисна Ричард за ръката, сякаш това бе единствената й връзка със света. Той с мъка отделяше очи от нея. Всеки път, щом погледите им се, срещнеха, на устните му блесваше усмивка, която не можеше да скрие.

Сърцето на Калан преливаше от щастие, виждайки колко много харесва той роклята, ушита й от Веселан. Толкова отдавна мечтаеше да я облече, толкова отдавна бленуваше за този момент. Толкова често, с цялото си сърце, се бе надявала този момент да настъпи. Толкова често се бе обливала в ужас, че това няма да се случи. Толкова пъти нещо се бе случвало и моментът бе отлаган за в бъдещето. А сега се случваше.

Ричард повтори думите на Калните, без да съзнава, че изказва комплимент към гърдите й. Той си мислеше, че изразява възхищение от роклята й. Всички му отвърнаха с широки усмивки, радостни, че той е съгласен с тях и казва думите на езика им. Калан усети как лицето й пламва. Ричард изглеждаше великолепно в черно-златната си магьосническа одежда. Всеки път, когато Калан го погледнеше, грейваше в усмивка. Тя се жени за Ричард. Най-сетне. Краката й се подкосиха в синята рокля.

Кара, застанала отзад, я стисна приятелски по рамото. Веселан, заела мястото си от едната й страна, сияеше от гордост. Савидлин бе до Ричард, също толкова изпълнен с щастие и гордост. Отзад бяха Зед и Ан. Зед дъвчеше нещо. Калан тихо се помоли на добрите духове този път всичко да мине благополучно, този път най-сетне да се случи. Не можеше да си избие от сърцето тревогата, че в последния момент нещо ще им попречи.

Пред тях се изправи Пилето, скръстил ръце. Зад него се бе разположило цялото село на Калните, всички готови за събитието. Когато всички притихнаха, Пилето започна, страхът на Калан се стопи, изтласкан от радостна приповдигнатост. Докато Пилето говореше, Чандален, застанал до него, повтаряше думите на езика на Ричард, за да може той и приятелите му да ги чуят.

— Тези двама души тук не са се родили Кални, но доказаха, че са достойни да бъдат едни от нас — със силата и със сърцата си. Те се свързаха с нас и ние с тях. Те станаха наши приятели и защитници. Това, че изявиха желание да се оженят като Кални, доказва сърцата им. Като членове на нашия народ те избраха не само да се венчаят пред този свят, но и пред следващия, и по този начин повикаха духовете на предците ни, за да бъдат с нас в този ден на усмивка, на това събиране. Приветстваме предците в сърцата си, за да споделят радостта ни.

Ръката на Ричард се стегна около нейната и тя осъзна, че той споделя мислите й — беше истина, най-сетне се случваше онова, за което и двамата бяха мечтали — само дето бе по-хубаво, отколкото си го бяха представяли. Пилето погледна Ричард в очите.

— Ричард, ще вземеш ли тази жена за съпруга, ще я обичаш ли и ще я уважаваш ли по всякакъв начин и завинаги?

— Да — каза той ясно и гласът му проехтя над множеството.

Пилето се вгледа в очите на Калан и тя изпита дълбокото чувство, че той говори не само като представител на народа си, но и от името на духовете. Почти чуваше гласовете, ехтящи заедно с неговия.

— Калан, ще вземеш ли този мъж за съпруг и ще го обичаш ли и уважаваш ли по всякакъв начин и завинаги?

— Да — каза тя с ясен глас, подобен на Ричардовия.

— Тогава пред народа ви и пред духовете, ви обявя вам за мъж и жена завинаги.

Всички присъстващи останаха притихнали, докато Ричард не я взе в обятията си и не я целуна. Тогава тълпата подивя. Калан почти не ги чуваше. Всичко й се струваше като сън. Сън, който бе сънувала толкова често и който най-сетне се бе сбъднал. Да бъде в прегръдките на Ричард. Да го има. Да бъде негова съпруга, а той — неин съпруг. Завинаги.

Всички се спуснаха да ги прегръщат. Зед и Ан. Пилето и старейшините. Веселан и останалите съпруги.

Кара, със сълзи на очи, я прегърна сърдечно.

— Благодаря и на двама ви, че на сватбата си носихте Агиел. Благодарение на това Хали, Райна и Дена също присъстваха. Благодаря ви, че почетохте жертвата на Морещиците.

Калан избърса сълзите от бузата й.

— Благодаря ти, че прояви смелост да потънеш в магията на Плъзгата, сестро.

Цялото село се струпа около младоженците да ги поздравява. Калан си помисли, че ще ги смажат. Хората носеха храна и цветя и всякакви искрени, простички подаръци. Празненството се премести около сватбената платформа. Калан тъкмо се опитваше да им каже нещо, да благодари на всички, Ричард също, когато в един миг, докато разпитваше някои от ловците на Чандален за битката, която бяха водили, златотканото му наметало се развя.

Вятър нямаше.

Ричард се сепна. Хищният му поглед се плъзна над главите на хората, събрали се пред платформата. Инстинктивно посегна за меча си. Нямаше го. Тълпата в задната част притихна. Зед и Ан едновременно пристъпиха от двете страни на Ричард и Калан. Кара стисна Агиела си в ръка и мина напред. Ричард леко я отстрани. Цялото село притихна. Тълпата се разцепи, пропускайки две фигури. Някои грабваха децата си да ги отведат встрани, разнесе се тревожен шепот.

Щом двете самотни фигури — едната висока, другата ниска, приближиха, Калан видя, че са Шота и компаньонът й Самюъл. Вещицата, ослепителна както винаги, се качи на платформата, без да сваля надвременните си, бадемови очи от Калан.

Протегна ръка. Целуна я по бузата.

— Дойдох да те поздравя, Майко Изповедник. С успеха и със сватбата.

Внимавайки за вятъра, Калан прегърна гостенката си.

— Благодаря ти, че дойде, Шота.

Вещицата се усмихна, загледана в очите на Ричард, и прокара лакиран нокът по лицето му.

— Тежка битка, Ричард. Тежка битка. И умело спечелена.

Калан се извърна към притихналото множество. Знаеше, че Калните се страхуват от вещицата толкова, че не смеят да произнесат дори името й. Калан ги разбираше. Самата тя се бе чувствала почти по същия начин.

— Шота е дошла да ни предаде благопожеланията си за сватбата ни. Тя ни помогна в битката. Тя е приятел и се надявам да я приветствате на това празненство, защото наистина заслужава да бъде тук и аз го искам с цялото си сърце.

Калан се обърна към Шота:

— Казах им…

Шота се усмихна и вдигна ръка.

— Знам какво им каза, Майко Изповедник.

Пилето пристъпи напред.

— Добре дошла в дома ни, Шота.

— Благодаря, Пиле. Имаш думата ми, че днес няма да ви донесем нищо лошо. — Шота погледна Зед. — Примирие — за днес.

Зед й се усмихна дяволито.

— Примирие.

Дългата ръка на Самюъл се протегна, грабна гравираната свирка от кост, която Пилето държеше на врата си.

— Мое! Давай!

Шота го перна по главата.

— Самюъл, дръж се прилично.

Пилето се усмихна. Свали през главата си връзката със свирката и я подаде на Самюъл.

— Дар за един приятел на Калните.

Самюъл внимателно взе Свирката. Лицето му се разцепи в усмивка, разкриваща острите му зъби.

— Благодаря, Пиле — каза Шота.

Самюъл наду тихата свирка. Явно чуваше звука й и го харесваше. Хората наоколо започнаха да се подсмихват и да бърборят. Калан с облекчение си помисли, че лешоядите не отвръщат на този повик. За щастие Самюъл не знаеше как да извиква конкретни птици. Той се хилеше на подаръка си и го окачи на врата си. После пак хвана Шота за ръката.

Всеобземащият поглед на вещицата пое в себе си Калан и Ричард, откъсвайки ги от околния свят. В този миг останаха само тримата.

— Не си мислете, че само защото съм дошла да ви поздравя, ще забравя обещанието си.

Калан преглътна.

— Шота…

Очите на вещицата бяха красиви и страшни едновременно. Тя вдигна предупредително пръст.

— И двамата си спечелихте правото на тази весела сватба. Радвам се за вас. Ще уважа клетвите ви и ще ви защитавам по всякакъв възможен начин — от благодарност към онова, което сторихте за мен, и докато помните предупреждението ми. Няма да позволя от тази връзка да израсне мъжко дете. В това не се съмнявайте.

Погледът на Ричард пламна.

— Шота, няма да допусна да ме заплашваш…

Пръстът й отново се вдигна, този път към Ричард.

— Не отправям заплаха. Давам обещание. Не го правя от лоши чувства към когото и да е от вас, а от загриженост за съдбата на хората по света. Чака ни дълга битка. Няма да позволя победата да бъде застрашена заради това, което вие двамата можете да донесете на този свят. Джаганг е достатъчен проблем.

Поради някаква причина гласът на Калан не искаше да излезе от гърлото й. Ричард също бе останал без думи. Калан вярваше на Шота. Вещицата не го правеше от злоба.

Шота вдигна ръката на Калан и сложи вътре нещо.

— Това е подаръкът ми за двама ви. Правя го от обич към вас и към всички останали! — Тя се усмихна особено.

— Странни думи от устата на вещица, не мислите ли?

— Не, Шота — каза Калан. — Не знам дали ти вярвам за онова, което ни каза за син, но знам, че не го правиш с омраза.

— Добре, носете винаги подаръка ми и всичко ще бъде наред. Запомнете думите ми — когато сте заедно, никога не сваляйте това или ще носите последствията от клетвата ми. — Тя се вгледа в очите на Ричард. — По-лесно ще ти е да се изправиш срещу самия Пазител, отколкото срещу мен.

Гласът на Ричард бе странно спокоен:

— Но ако…

Шота отново вдигна пръст срещу него.

— Вие се обичате. Изпитайте радостта от любовта си и това, че си принадлежите. Борихте се всеотдайно за това си право. Празнувайте единението си и любовта си. Сега си принадлежите, както винаги сте мечтали.

Двамата кимнаха. Калан не чувстваше гняв. Обзе я само облекчение от това, че Шота няма да помрачи сватбата им. Беше като в сън, обзе я спокойствие.

Шота се обърна да си върви.

— Шота! — спря я Ричард. Тя се обърна. — Няма ли да останеш? Изминала си дълъг път.

— Да — обади се и Калан, — наистина би ни било приятно да останеш с нас.

Вещицата се усмихна с вещерската си усмивка, проследявайки с поглед как Калан закача колието на врата си.

— Това, че ме каните, наистина ми доставя удоволствие, но пътят е дълъг, трябва да вървим.

Калан изтича надолу по стълбите и взе няколко парчета хляб от тава. Уви го в кърпа. Застана до Шота пред стълбата.

— Вземи това за из път, в знак на благодарността ни, че дойде да ни поздравиш, и за подаръка.

Шота я целуна по бузата и взе вързопа. Самюъл не се опита да го грабне. Изглеждаше доволен. Изведнъж Ричард се озова до Калан. Шота му се усмихна леко и целуна и него по бузата. Погледът й бе странно сериозен.

— Благодаря и на двама ви.

И после изчезна. Просто изведнъж.

Зед и Ан все още бяха на платформата, заедно с Кара и останалите. Зед се извърна към Ричард и Калан.

— Какво стана с Шота? Сключихме примирие, а тя си тръгна ей така, без дума да каже.

Калан сбърчи чело.

— Напротив, каза, но на нас.

Зед се озърна.

— Кога? Отиде си, преди да е казала каквото и да е.

— Аз също имах намерение да говоря с нея — обади се и Ан.

Калан погледна Ричард. Той от своя страна погледна Зед.

— Имаше да ни казва някои хубави неща. Може би просто не е искала да стигат до ушите ти.

Зед се засмя.

— Без съмнение.

Калан докосна тъмния камък на врата си. Прегърна Ричард през кръста и го придърпа към себе си.

— Какво мислиш? — прошепна тя.

Ричард се загледа в празното, където допреди миг бе стояла Шота.

— Засега е права. Заедно сме. Това искахме. Мисля, че засега можем да се радваме, че мечтата ни най-сетне се сбъдна и можем да сме заедно. Толкова се уморих от проблеми, а този с Джаганг все още си остава. Просто искам да съм с теб и да те обичам.

Калан притисна глава в него.

— Мисля, че си прав. Нека не объркваме допълнително нещата.

— Ще му мислим друг път. — Той й се усмихна широко. — Съгласна?

Калан забрави за Шота и за бъдещето и отвърна на усмивката му, потопена изцяло в настоящето.

— Съгласна.

Тържеството продължи доста след полунощ. Калан знаеше, че по всяка вероятност ще откара и до сутринта. Прошепна на Ричард, че с радост би пропуснала края. Той я целуна по бузата и попита Пилето дали ще ги извини. Искаха да отидат в къщата на духовете. Къщата на духовете имаше специално значение и за двама им.

Пилето се усмихна.

— Беше дълъг ден. Наспете се добре.

Ричард и Калан благодариха на всички и после, в тишината на къщата на духовете, на меката светлина на огъня, който винаги гореше там, най-сетне останаха сами. Щом се взряха в очите си, думите изгубиха смисъл.

Бердин стоеше напрегната и изправена, когато двойната врата се отвори с трясък. Те влетяха като хала в Двореца на Изповедниците — дванадесет Морещици. Войниците отскачаха от пътя им, разпръсквайки се встрани, като в същото време се опитваха да не изглеждат изплашени. Бързо заставаха в достойни пози на прилично разстояние. Дванадесетте жени не им обръщаха внимание. Съществуването на Д’Харанските войници не се регистрираше в съзнанието на една Морещица — докато не й създадат проблем.

Групата спря. Над фоайето надвисна тишина.

— Бердин, колко се радвам да те видя.

Бердин си позволи тънка усмивка.

— Добре дошла, Рика. Какво правиш тук? Господарят Рал те остави да го чакаш в Народния дворец.

Погледът на Рика огледа помещението, докато накрая се спря върху Бердин.

— Чухме, че е тук, и решихме, че ще е по-добре да сме по-наблизо, за да можем да го защитаваме. Оставихме другите в Двореца, в случай че се завърне неочаквано. Ще се върнем с него, когато реши да се прибира у дома.

Бердин сви рамене.

— Засега той счита това място за свой дом.

— Както желае. Ние сме тук. Къде е той, за да можем да му се представим и да го защитаваме?

— Отиде да се жени. На юг.

Рика сбърчи чело.

— Защо не си с него?

— Заповяда ми да остана тук и да движа нещата в негово отсъствие. С него замина Кара.

— Кара. Добре. Кара няма да позволи да му се случи нищо — Рика се замисли за момент, мрачното изражение се върна на лицето й. — Господарят Рал се жени?

Бердин кимна.

— Влюбен е.

Останалите жени се спогледаха, щом Рика вдигна ръце на хълбоците си.

— Влюбен. Един Господар Рал да е влюбен. Някак си не си го представям. — Тя изпуфтя: — Намислил е нещо. Е, все едно. Ще разберем какво е. Ами другите?

— Хали бе убита преди време. В битка, докато защитаваше Господаря Рал.

— Достойна смърт. Ами Райна?

Бердин преглътна, но си наложи гласът й да остане равен:

— Райна загина наскоро. Убита от враг.

Рика потърси очите й.

— Съжалявам, Бердин.

Бердин кимна.

— Господарят Рал рида за нея, както и за Хали.

Над фоайето надвисна тишина, Морещиците невярващо се втренчиха в Бердин.

— Този мъж май ще ни създаде проблеми — промърмори Рика.

Бердин се усмихна.

— Мисля, че той би казал същото за вас.