Хотелът „При загиналия алпинист“ (Криминално-фантастична повест)

Глава 8

Старателно затворих прозореца с всички райбери, взех куфара, внимателно прескочих тялото и излязох в коридора. Собственикът вече ме чакаше с лепило и ленти хартия. Дю Барнстокр не беше си отишъл, стоеше на същото място, облегнал рамене о стената и изглеждаше остарял с около двадесет години. Аристократическият му нос беше увиснал и жалко потреперваше.

— Какъв ужас!… — мънкаше той, като ме гледаше отчаяно. — Какъв кошмар!

Заключих вратата, запечатах я с пет ленти хартия и по два пъти се разписах на всяка от тях.

— Какъв ужас!… — мънкаше дю Барнстокр зад гърба ми. — И сега нито реванш… нито нищо…

— Идете си в стаята — казах му аз. — Заключете се и стойте там, докато не ви повикам… Алек, вземам двата ключа от тази стая. Други ключове няма ли? Добре. Имам една молба, Алек. Засега не съобщавайте нищо на този… едноръкия. Излъжете го нещо, ако започне много да се безпокои. Погледнете в гаража дали всички коли са на мястото си… А сега ето какво… Ако видите Хинкус, задръжте го, па макар и със сила. Засега толкова. Аз ще си бъда в стаята.

Собственикът кимна и без да каже нито дума, тръгна надолу.

В стаята си сложих куфара на Олаф върху изцапаната маса и го отворих. Вътре също имаше не каквото трябва. Още по-лошо, отколкото фалшивия багаж на Хинкус. Там все пак имаше парцали и книжки. А тук, в този плосък елегантен куфар, заемайки целия му обем, беше разположен някакъв прибор — черна метална кутия с грапава повърхност, някакви разноцветни копчета, стъклени прозорчета, никелирани нониуси… Нито бельо, нито пижама, нито сапуниерка… Затворих куфара, тръшнах се в креслото и запуших.

Добре. В нула часа и двайсет и четири минути на трети март тази година от мен, полицейския инспектор Глебски, в присъствието на честните граждани Алек Сневър и дю Барнстокр, бе намерен трупът на някой си Олаф Андварафорс. Трупът се намираше в стаята на упоменатия Андварафорс, която стая беше затворена отвътре, но един прозорец беше изцяло отворен. Тялото лежеше по корем, изпънато на пода. Главата на мъртвия беше зверски и по неестествен начин обърната на сто и осемдесет градуса, така че макар тялото да лежеше по корем, лицето беше обърнато към тавана. Ръцете на мъртвия бяха протегнати и почти се допираха до малък куфар, който куфар беше единственият багаж на убития. В дясната си ръка убитият стискаше огърлица от дървени мъниста, принадлежаща, както е добре известно, на честната гражданка Кайса. Чертите на лицето на убития бяха разкривени, очите му широко отворени, устата — озъбена. В близост до устата му се усещаше слаб, но добре различим мирис на някакво отровно химическо вещество, може би карболова киселина, може би формалин. В стаята отсъствуват определени и недвусмислени следи от борба. Кувертюрата на оправеното легло е смачкана, вратичките на стенния шкаф са открехнати, доста изместено е тежкото кресло, предназначено да стои до масата в такива стаи. Не успях да намеря следи по перваза и по покрития със сняг корниз. Следи по езичето на ключа… (Извадих ключа от джоба си и още веднъж внимателно го огледах)… следи по езичето на ключа при визуален оглед също не се забелязват. Предвид липсата на специалисти, инструменти и лаборатория, медицинско, дактилоскопично и всякакво друго специално изследване не е възможно (и няма да бъде). Съдейки по всичко, смъртта е последвала в резултат на това, че на Олаф Андварафорс с чудовищна сила и жестокост са извили врата.

Непонятен е странният мирис от устата, непонятно е и каква гигантска сила е трябвало да притежава убиецът, за да извие врата на този великан без дълга, шумна и оставяща много следи борба. Впрочем два минуса, както е известно, понякога дават плюс. Може да се предположи, че Олаф е бил отначало отровен, доведен до безпомощно състояние с някаква отрова, след което са го довършили по такъв злодейски начин, който, между впрочем, също изисква немалко сила…

Не, така няма да тръгне. Ех, защо не е фалшив лотариен билет или подправена счетоводна книга! С тях бързо ще се оправя…

Някой почука на вратата. Влезе хотелиерът, носейки на поднос чаша с горещо кафе и сандвичи.

— Всички коли са по местата си — обяви той, като поставяше подноса пред мене. — Ските също. Никъде не можах да намеря Хинкус. На покрива се търкалят шубата и шапката му, но тях навярно сте ги видели.

— Да, видях ги — проговорих аз, посръбвайки от кафето. — А как е едноръкият?

— Спи — каза собственикът. Той стисна устни и попипа с пръсти изсъхналото вече лепило на масата. — Н-да…

— Благодаря ви, Алек — казах аз. — Идете си сега и нека бъде тихо. Нека всички спят.

Собственикът кимна с глава.

— Няма да може. Мозес вече е станал, при него свети… Добре, ще отида. А Кайса ще затворя… макар че тя още нищо не знае.

— И по-добре да не знае — казах аз.

Собственикът излезе. С наслаждение изпих кафето, преместих чинията със сандвичите и отново запуших. Кога бях видял Олаф за последен път? Аз играех билярд, той танцуваше с чедото. Това беше, преди да си отидат картоиграчите. А те си отидоха, когато изби половината на някакъв час. Веднага подир туй Мозес обяви, че му е време да спи. Е, няма да бъде трудно да се установи този час. Но ето, колко преди това видях Олаф за последен път? Наистина, възможно е да е било малко по-рано. Добре, ще установим. Сега така: огърлицата на Кайса, бележката на дю Барнстокр, чули ли са нещо съседите на Олаф — дю Барнстокр и Симоне…

Едва-едва бях започнал да усещам, че в мен се оформя някакъв план за разследване, когато изведнъж чух глухи, но достатъчно силни удари по стената на стаята-музей. Аз дори тихичко застенах от бяс. Хвърлих сакото си, запретнах ръкави и внимателно, на пръсти излязох на коридора. По мутрата, по зъбите — си помислих за миг. Ще му кажа аз как се правят шегички…

Разтворих широко вратата и като куршум влетях в стаята-музей. Там беше тъмно и аз бързо светнах лампата. Стаята беше празна и чукането изведнъж се прекрати, но чувствувах, че вътре има някой.

— Излизай! — ревнах яростно.

В отговор се раздаде глухо мучене. Клекнах и погледнах под масата. Там, затиснат между нощните шкафчета, в страшно неудобна поза, омотан с въже и с тапа в устата, стоеше, сгънат на три, опасният гангстер, маниак и садист Хинкус и блещеше срещу мен от тъмното сълзящите си мъченически очи.

Измъкнах го на средата на стаята и извадих тапата от устата му.

— Какво означава това? — попитах аз.

В отговор той започна да кашля. Кашля дълго, със задъхване, до прегракване, плюеше във всички посоки, охкаше и хъркаше. Надникнах в тоалетната, взех бръснача на загиналия алпинист и разрязах въжетата на Хинкус. Нещастникът така беше отекъл, че не можеше да вдигне ръка и да изтрие лицето си. Дадох му вода. Той пи жадно и накрая чух гласа му: дълго и мръсно изпсува. Помогнах му да стане и го настаних в креслото. Като мърмореше ругатни и мръщеше до плач лицето си, той започна да опипва шията си, китките, хълбоците.

— Какво се е случило с вас? — попитах аз.

— Какво се е случило… — измърмори той. — Сами виждате какво се е случило! Вързаха ме като овен и ме пъхнаха под масата…

— Кой?

— Откъде да зная? — каза мрачно и изведнъж целият потрепери. — Боже мой! — измърмори той. — Да бях пийнал… Имате ли нещо за пиене, инспекторе?

— Не — казах аз. — Но ще има. Щом като отговорите на въпросите ми.

Той с мъка вдигна лявата си ръка и запретна ръкава.

— А, дяволът, часовникът ми е строшил, негодник… — измърмори той. — Колко е часът, инспекторе?

— Един часа през нощта — отговорих аз.

— Един часа през нощта… — повтори той. — Един часа през нощта… — Очите му се втренчиха в нещо. — Не — каза той и се надигна. — Трябва да пийна. Ще отида на бюфета и ще пийна.

Ударих го леко по гърдите и го наместих отново в креслото.

— Има време — казах.

— Вие пък кой сте, та да заповядвате? — с пълен глас кресна той.

— Не крещете — казах. — Аз съм полицейски инспектор. Вие сте под подозрение, Хинкус.

— Под какво подозрение? — попита той, като веднага понижи тон.

— Слушайте, Хинкус — казах аз. — В хотела е извършено убийство. Така че по-добре отговаряйте на моите въпроси.

Отворил уста, известно време той ме гледа мълчаливо.

— Убийство… — повтори той някак разочаровано. — Ето ти тебе! А каква връзка имам аз с това? Мен самия едва не ме утрепаха… Аз си седях на покрива, дремех. Изведнъж усещам, душат ме, търкалят ме, а повече нищо не помня. Опомних се под тази келява маса, едва не полудях, мислех, че са ме зазидали жив. Започнах да чукам. Чукам, чукам, никой не идва. След това дойдохте вие. Това е всичко.

— Можете ли да кажете кога примерно ви нападнаха?

Той се замисли и известно време стоя мълчалив. След това изтри с длан челото си, погледна пръстите си, отново целият потрепери и обърса длан в панталоните си.

— Е? — казах аз.

Той ме погледна с мътни очи.

— Какво?

— Питам ви, кога примерно…

— А… Ами май около девет. Последният път, когато погледнах часовника, беше осем и четиридесет.

— Дайте тук часовника си — казах аз.

Той послушно откопча часовника и ми го подаде. Забелязах, че китката му беше покрита със синьо-червени петна.

— Строшен е — съобщи той.

Часовникът не беше строшен, той беше смачкан. Часовата стрелка беше отчупена, а минутната показваше четиридесет и три минути.

— Кой беше? — отново попитах аз.

— Откъде да знам? Нали ви казах, че бях задремал.

— И не се събудихте, когато ви нападнаха.

— Нападнаха ме изотзад — тъжно каза той. — Нямам очи на гърба си.

— Я вдигнете брадичката си!

Той мрачно ме гледаше изпод вежди и аз разбрах, че съм на верен път. Хванах с два пръста челюстта и грубо вдигнах главата му. Господ знае какво означаваха тези синини и драскотини на слабата му, жилеста шия, но аз уверено казах:

— Престанете да лъжете, Хинкус. Душили са ви отпред и вие сте видели кой. Кой беше?

Той мръдна глава и се освободи.

— Идете по дяволите — изхърка той. — По дяволите. Не е ваша кучешка работа. Някого тук са утрепали, аз към това нямам отношение, а на останалите плюя… И ми е необходимо да пийна! — закрещя той изведнъж. — Всичко ме боли, разбирате ли, полицейски тъпако?

Както изглежда, беше прав. Той в нищо не беше намесен, нямаше отношение към убийството, във всеки случай — пряко отношение.

— Добре — казах аз и се надигнах — Да вървим.

— Къде?

— Да пийнем — казах.

Излязохме в коридора. Той се олюляваше и вкопчваше в ръкава ми. Беше ми интересно как ще реагира, като види лепенките на вратата на Олаф, но той нищо не забеляза, явно не му беше до това. Заведох го в билярдната, намерих на перваза половин бутилка бренди, което бе останало от вчера, и му я подадох. Той жадно хвана бутилката и дълго време смука от гърлото й.

Аз го гледах. Можеше, разбира се, да се предположи, че е в заговор с убиеца, че всичко това е измислено, за да се хвърли прах в очите, още повече че той пристигна заедно с Олаф; можеше дори да се предположи, че той е убиецът и че съучастниците му после са го вързали за създаване на алиби, но чувствувах, че е прекалено сложно, за да бъде истина. Тоест, с него не всичко беше в ред, никакъв туберкулозно болен не беше, не беше, както изглежда, и ходатай по дела на непълнолетни и оставаше открит въпросът, за какво стърчеше на покрива… Изведнъж ме осени мисъл. Спомних си всичките онези истории с душа, с лулата, с тайнствената бележка и си спомних също така колко позеленял и изплашен беше днес Хинкус, когато слизаше от покрива.

— Слушайте, Хинкус — меко казах аз. — Този, който ви нападна… Нима не сте го виждали и по-рано, през деня?

Той ме погледна диво и отново се залепи за бутилката.

— Така — казах аз. — Е, да тръгваме. Ще ви заключа в стаята. Можете да вземете бутилката със себе си.

— А вие? — прегракнало попита той.

— Какво аз?

— Вие ще си отидете ли?

— Естествено — казах аз.

— Слушайте — каза той. — Слушайте, инспекторе… — Очите му се въртяха, той искаше нещо да каже. — Вие… Нека да дойда с вас? Няма да избягам и… нищо… кълна ви се.

— Вие се страхувате да останете сам в стаята си? — попитах аз.

— Да — отговори той.

— Но нали ще ви заключа — казах. — И ключа ще взема със себе си…

Той махна ръка с някакво отчаяние.

— Това няма да помогне — измърмори той.

— Хайде, хайде, Хинкус — казах аз строго. — Бъдете мъж! Какво сте се разкиснали като баба?

Нищо не отговори, само по-силно притисна бутилката с две ръце към гърдите си. Заведох го в стаята му и като обещах да го навестя още веднъж, го заключих. Наистина измъкнах ключа и го пъхнах в джоба си. Чувствувах, че Хинкус е неразработена мина и че още ще ми се наложи да се занимавам с него. Не си отидох веднага. Постоях няколко минути до вратата, сложил ухо в ключалката. Чуваше се как клокочи течността, после изскърца леглото, след това се раздадоха чести, прекъслечни звуци. Не се досетих изведнъж какво е това, но после разбрах: Хинкус плачеше.

Оставих го насаме със съвестта му и се отправих към дю Барнстокр. Старецът ми отвори веднага. Той беше страшно възбуден. Дори не ми предложи да седна. Стаята беше пълна с цигарен дим.

— Скъпи мой инспекторе! — веднага започна той. — Мой уважаеми приятелю! Аз се чувствувам дяволски неловко, но работата отиде твърде далеч. Трябва да ви призная едно мое малко прегрешение…

— Че сте убили Олаф Андварафорс? — мрачно се пошегувах аз.

Той потрепери и плесна с ръце.

— О, боже мой! Не! През живота си никого не съм докоснал с пръст! Кел иде! Не! Искам само чистосърдечно да ви призная, че заблуждавах публиката в нашия хотел… — Той притисна ръце към гърдите си, поръсвайки халата си с пепел. — Повярвайте, разберете ме правилно, бяха просто шеги! Това е от професията, аз обожавам атмосферата на тайнственост, мистификациите, въобще недоумението… Но никакъв зъл умисъл, уверявам ви! Никаква корист…

— Какви именно шеги имате предвид? — попитах сухо.

— Ами… Тези малки разигравания по повод сянката на загиналия алпинист. Ами там чехлите, които сам си откраднах и пъхнах под кревата му… Шегата с душа…

— Масата ми пак вие ли направихте на нищо? — попитах аз.

— Масата? — той смутено ме погледна, след това огледа своята собствена маса.

— Да, масата. Залята е с лепило.

— Н-не — изплашено каза той. — С лепило… масата. Не-не, не съм аз, кълна ви се! — Отново притисна ръце към гърдите си. — Вие разберете, инспекторе, че всичко, което правех, беше съвършено невинно, никому не съм причинил ни най-малкия ущърб… на мен дори ми се струваше, че всичко това ви се харесва, а нашият скъп стопанин така прекрасно ми помагаше…

— Хотелиерът беше в заговор с вас?

— Не, какво говорите! — Той замаха с ръце. — Имам предвид, че той… че на него, общо взето, му се харесваше…

— Разбрано — казах аз. — А следите в коридора?

Лицето на дю Барнстокр стана сериозно.

— Не, не — каза той. — Не съм аз. Но зная за какво говорите. Видях ги веднъж. Това беше още преди вие да дойдете. Мокри следи от боси крака, които се спущаха по стълбищната площадка и водеха, колкото и да е глупаво, към стаята-музей.

— Добре — казах аз. — Да оставим това. Още един въпрос. Бележката, която уж са ви подхвърлили, също е ваша играчка, както разбирам?

— Не е моя — каза дю Барнстокр с достойнство. — Предавайки ви тази бележка, аз говорех чистата истина.

— Минутка — казах. — Значи работата стои така. Олаф е излязъл, а вие сте останали. Някой е почукал на вратата, после сте погледнали и сте видели на пода до вратата бележката. Така ли?

— Така.

— Минутка — повторих. Усещах приближаването на нова мисъл. — Разрешете, господин дю Барнстокр, а защо, собствено, сте решили, че бележката е адресирана именно до вас?

— Съвършено съм съгласен с вас — каза дю Барнстокр. — Но нали този, който почука, е чул моя глас, тоест, знаел е, че аз съм тук… Разбирате ли ме? Във всеки случай, когато нашият беден Олаф се върна, веднага му показах тази бележка…

— Така — казах аз. — И Олаф какво?

— Прочете я, сви рамене и пак продължихме да играем. Той остана съвършено спокоен, флегматичен и повече не си спомни за тази бележка… А вие предполагате, че бележката действително…

— Всичко може да е — казах аз. Замълчахме. — А сега разкажете какво сте правили, започвайки от този момент, когато Мозесите си отидоха да спят.

— Добре — каза дю Барнстокр. — Аз очаквах този въпрос и специално се опитах да възстановя в паметта си цялата последователност на своите действия. Работата беше такава. Когато всички се разотидоха, а това беше примерно в девет и половина…

— Една минутка — прекъснах го аз. — Първо ми кажете кои бяха в столовата между осем и половина и девет и половина?

Дю Барнстокр се хвана за челото с дългите си бели пръсти.

— М-м-м… — произнесе той. — Това ще бъде по-сложно. Нали бях зает с играта… Е, естествено, Мозес, собственикът… От време на време госпожа Мозес вземаше картите… Това при нас, на масата… Брюн и Олаф танцуваха, а после… не, пардон, след това… танцуваха госпожа Мозес и Брюн… Но вие разбирате, скъпи ми инспекторе, не съм в състояние да определя кога е било — в осем и половина, в девет… О! Часовникът изби девет и аз, спомням си, огледах залата и си помислих колко малко хора са останали. Музиката свиреше, но залата беше пуста, танцуваха само Брюн и Олаф… Знаете ли, това е наистина единственото ясно впечатление, което ми е останало в паметта.

— Така — казах аз. — А собственикът и господин Мозес веднага ли станаха от масата?

— Не — каза той уверено. — Двамата се оказаха извънредно запалени партньори.

— Добре — рекох. — Сега да се върнем към вас. И така, след като всички се разотидоха, вие постояхте още известно време на масата, упражнявайки се във фокуси с карти…

— Да се упражнявам във фокуси? А, напълно е възможно. Понякога, като се замисля, давам воля на пръстите си, това става несъзнателно. Да. След това реших да запаля цигара и се упътих към стаята си. Запалих цигара, седнах в креслото и, да си призная, задремах. Събудих се, сякаш от някакъв тласък — и изведнъж си спомних, че в десет часа бях обещал реванш на бедния Олаф. Погледнах часовника. Точното време не помня, но беше десет и нещо и с облекчение разбрах, че не съм закъснял много. В коридора, инспекторе, беше пусто, това си спомням. Почуках на вратата на Олаф — никой не се обади и ми стана ясно, че господин Олаф също е забравил за реванша. Аз честно го почаках до единадесет, четейки ето тази книга, а в единадесет си легнах. И ето какво е интересното, инспекторе. Малко преди вие с хотелиера да започнете да шумите и да тракате по коридора, ме разбуди чукане по моята врата. Отворих, но нямаше никого. Легнах си отново и повече не можах да заспя.

— Аха — казах аз. — Разбрано. Значи, до единадесет часа, когато сте си легнали да спите, не се е случило нищо съществено… нямало е никакъв шум, движение?

— Не — каза дю Барнстокр. — Нищо.

— А къде бяхте вие? Тук или в спалнята?

— Тук, седях в това кресло.

— Аха — казах аз. — И последен въпрос. Вчера до обяд вие разговаряли ли сте с Хинкус?

— С Хинкус?… А, този дребничкия, жалкия… Почакайте, мой мили приятелю… Да, разбира се! Ние всички заедно стояхме пред банята, помните ли? Господин Хинкус беше раздразнен от чакането и аз го успокоих с някакъв малък фокус. Ах, да, шекерчетата! Той много забавно се смути тогава. Обожавам мистификациите.

— А след това не сте ли разговаряли с него?

Дю Барнстокр замислено сви устните си като кокоша трътка.

— Не — каза той. — Доколкото си спомням, не.

— И не сте се качвали на покрива?

— На покрива? Не, не. На покрива не съм се качвал. Аз станах.

— Благодаря ви, господин дю Барнстокр. Вие оказахте помощ на следствието. Сега ви съветвам да вземете приспивателно и да си лягате.

— Ще се опитам — каза с готовност дю Барнстокр.

Пожелах му лека нощ и излязох. Имах намерение да събудя чедото, но видях как в края на коридора бързо и безшумно се затвори открехнатата врата на Симоне. Веднага се обърнах и тръгнах натам.

Влязох, без да чукам, и разбрах, че съм постъпил правилно. През отворената врата на спалнята видях как умърлушеният палавник, подскачайки на един крак, сваля панталоните си. Това беше още по-глупаво, защото в двете стаи светеше.

— Не се мъчете, Симоне — казах унило. — Все едно няма да можете да си развържете връзката.

Симоне се отпусна обезсилено на леглото. Челюстта му се тресеше, очите му бяха изскочили. Влязох в спалнята и се спрях пред него, пъхнал ръце в джобовете си. Известно време мълчахме. Не казах повече нито дума, само го гледах, давайки му време да осъзнае, че е загубен. А той все повече клюмаше под моя поглед, главата му все повече потъваше между раменете, гърбавият му унил нос ставаше все по-тъжен. Накрая той не издържа.

— Ще говоря само в присъствието на адвоката си — обяви той с дрезгав глас.

— Оставете, Симоне — казах аз с отвращение. — На всичкото отгоре сте физик. За какъв дявол ви е адвокат!

Той изведнъж ме хвана за края на сакото, изгледа ме отдолу нагоре и каза пресипнало:

— Мислете какво искате, Петер, но аз ви се кълна: не съм я убивал.

Настъпи мой ред да приклекна. Напипах до себе си стол и седнах.

— Помислете сами, защо ми е това? — продължи със страст Симоне. — Нали трябва да има мотиви… Никой не убива просто така… Още повече пък такова зверство, такъв кошмар… Кълна ви се! Тя беше съвсем изстинала, когато я прегърнах!

Затворих очи за няколко секунди. Така. В къщата имаше още един труп. Но този път на жена.

— Вие отлично знаете — трескаво бърбореше Симоне, — че престъпление просто така не се върши. Необходим е мотив… Вие ме познавате, Петер! Погледнете ме — нима ви приличам на убиец?

— Стоп — казах аз. — Млъкнете за минутка. Помислете добре и ми разкажете всичко подред.

— Разбира се — отговори с готовност. — Но вие трябва да ми повярвате, Петер. Всичко, което ще разкажа, ще бъде чистата истина и само истината. Работата беше такава. Тя и по-рано ми даваше да разбера, но аз не се решавах. А този път вие ме бяхте напоили с бренди и се реших. И ето в единайсет часа, когато всичко утихна, излязох и тихичко се спуснах долу. Вие със собственика говорехте някакви глупости в залата с камината, нещо там за познаването на природата, обикновени щуротии… Тихичко минах покрай вас и се промъкнах към нейната стая. При стареца не светеше, при нея — също. Беше тъмно, могат да ти извадят очите, но аз различих силуета й. Тя седеше на кушетката срещу вратата. Тихичко я повиках, но тя не се обади. Тогава, сами разбирате, седнах редом до нея и, сами разбирате, я прегърнах… Бър-р-р-р! Дори не успях да я целуна. Тя беше съвършено мъртва. И тази озъбена уста… Не помня как излетях оттам. Според мен изпочупих мебелите… Кълна ви се, Петер, повярвайте на честния човек…

— Обуйте си панталоните — казах аз с тихо отчаяние. — Сложете в ред облеклото си и ме следвайте.

— Къде? — попита ме той ужасен.

— В затвора! — креснах аз. — В карцера! В килията за мъчения, идиот такъв!

— Сега — каза той. — Една минутка. Просто не ви разбрах, Петер.

Ние слязохме в хола и собственикът ни погледна въпросително. Той седеше пред масата за вестници, сложил пред себе си тежък автоматичен винчестер. Заповядах му със знак да остане на мястото си и завих по коридора към половината на Мозес. Лел, който лежеше пред прага на стаята на непознатия, изръмжа нещо с явна неприязън. Симоне ситнеше след мен, като от време на време конвулсивно въздъхваше.

Блъснах решително вратата към стаята на госпожа Мозес и се вцепених. В стаята светеше розов лампион, а на дивана срещу вратата, в позата на мадам Рекамие се беше излегнала очарователната госпожа Мозес, облечена в копринена пижама, и четеше книга. Като ме видя, тя учудено повдигна вежди, но впрочем веднага много мило се усмихна. Зад гърба ми Симоне издаде странен звук — нещо като „а-ап!“

— Моля за извинение — преплитайки език, измърморих аз и с всичката възможна скорост затворих вратата. След това се обърнах към Симоне и бавно, с наслаждение, го хванах за връзката.

— Кълна се! — само с устни произнесе Симоне. Той беше на границата на припадъка. Пуснах го.

— Вие сте се излъгали, Симоне — сухо казах аз. — Да вървим.

В предишния ред ние се отправихме към моя апартамент. Влизайки, Симоне се хвърли в креслото, за секунда закри лицето си с длани, а след това започна да се удря по черепа с юмруци като пияно шимпанзе.

— Спасен съм! — бърбореше той с идиотска усмивка. — Ура! Отново живея! Няма да се спотайвам, няма да се крия! Ура!

След това той постави ръце на края на масата, вторачи в мен кръглите си очи и произнесе с шепот:

— Но нали тя беше мъртва, Петер! Кълна ви се! Тя беше убита и не стига това…

— Глупости — казах аз хладно. — Вие сте били пиян, сбъркали сте вратата…

— Не, не — възрази Симоне, като клатеше глава. — Аз бях пиян — това е вярно, но тук има нещо нечисто, тук нещо не е така, както трябва… По-скоро това беше кошмар, бълнуване. Аз място не си намерих през цялото време, ту се събличах, ту се обличах…

— Къде се намирахте през това време?

— В апартамента. Повече не излязох от него.

— В коя именно стая от вашия апартамент се намирахте?

— Ту в едната, ту в другата… Ако говорим честно, докато вие разпитвахте Олаф, аз се опитвах да подслушвам и стоях в спалнята… Изведнъж очите му отново изскочиха. — Почакайте — каза той. — Но ако тя е жива… — Известно време той мълча, гледаше ме с кръглите си очи и хапеше долната си устна. — Какво се е случило?

— Убит е Олаф — казах аз.

— Как така убит? Вие току-що бяхте в неговия апартамент… Аз самият чух как разговаряхте с него…

— Не разговарях с него — казах аз. — Олаф е мъртъв. Затова постарайте се по-точно да си спомните всичко, за което ще ви попитам. Кога се върнахте в своя апартамент?

Симоне изтри изпотеното си чело. Лицето му придоби нещастно изражение.

— Безумие някакво! — измърмори той. — Бълнуване на луд… Отначало онова, сега това…

Употребих стария изпитан начин. Като гледах съсредоточено Симоне, казах:

— Престанете да усуквате. Отговаряйте на въпросите ми.

Симоне мигновено усети, че е под подозрение, и всичките му емоции моментално изчезнаха. Той престана да мисли за госпожа Мозес. Престана да мисли за бедния Олаф. Сега мислеше само за себе си.

— Какво искате да кажете? — измърмори той. — Какво означава — „престанете да усуквате“…

— Означава това, че чакам отговор — казах аз.

Кога точно се върнахте въз вашия апартамент?

Симоне прекалено оскърбено повдигна рамене.

— Така да бъде — каза той. — Смешно, разбира се, и странно, но… заповядайте. Така да бъде. От билярдната излязох в десет без десет. С точност плюс-минус една минута. Влязох в спалнята, съблякох се… — Той изведнъж спря. — А знаете ли, Петер… По това време Олаф е бил още жив. Зад стената на спалнята някои местеше мебелите. Гласове не помня. Не чух гласове. Но нещо там се движеше. Спомням си, изплезих се към стената и помислих: ето какво, белокоси шмекеро, ти си приказваш приказчици, а аз ще отида при моята Олга… Или нещо в този дух. Следователно това беше примерно в десет без пет. Плюс-минус три минути.

— Така. По-нататък.

— По-нататък… По-нататък влязох в тоалетната, избръснах се, измих се до кръста… Накратко казано, следващия път погледнах часовника, когато излязох от тоалетната. Беше около десет и половина.

— Останахте ли в спалнята?

— Да, облякох се в спалнята. Но повече нищо не чух. А дори и да съм чул, не съм обърнал внимание. Като се облякох, влязох в гостната и зачаках. И твърдя под клетва, че след вечеринката не съм видял с очите си Олаф.

— Вярвам — казах аз. — Сега кажете: кога за последен път разговаряхте с Хинкус?

— Хм… Ами аз, струва ми се, въобще никога не съм разговарял с него. Нямам представа за какво бихме могли да разговаряме.

— А кога го видяхте за последен път? Симоне присви очи, мъчеше се да си спомни.

— Пред банята? — произнесе той с въпросителна интонация. — А, не, какво говоря! Той обядва заедно с всички, вие тогава го доведохте от покрива… А какво се е случило с него?

— Нищо особено — небрежно казах аз. — Още един въпрос. Кой според вас си прави всичките тези шегички с душа, с изчезналите чехли…

— Разбирам — каза Симоне. — Според мен започна дю Барнстокр, а го поддържаше всеки, който не го мързеше.

— И вие.

— И аз. Аз надничах в прозорците на госпожа Мозес. Обожавам такива шеги… — Той щеше да зацвили с гробищния си смях, но веднага се опомни и бързо направи сериозна физиономия.

— И повече нищо? — попитах аз.

— Но защо пък нищо? Аз звънях на Кайса от празните стаи, аз устройвах „посещенията на удавника“…

— Тоест?

— Тоест, тичах по коридора бос, с мокри крака…

— А часовникът на Мозес — това ваша работа ли е? — попитах аз.

— Какъв часовник на Мозес? Такъв един златен? Джобен?

Прииска ми се да го ударя.

— Да — казах аз. — Джобен. Вие ли го отмъкнахте?

— За какъв ме вземате? — възмути се Симоне. — Да не би да съм крадльо?

— Не, не, не крадльо — казах аз, сдържайки се. — Вие сте го задигнали на шега. Устроили сте „посещението на Багдатския крадец“.

— Слушайте, Петер — каза Симоне много сериозно. — Виждам, че с този часовник също нещо се е случило. Но аз не съм го пипал, но съм го виждал. Пък и всички, навярно, са го виждали…

— Добре — казах аз. — Да оставим това. Сега имам един въпрос към вас като към специалист. — Поставих пред него куфара и отворих капака. — Какво може да бъде това според вас?

Симоне бързо огледа прибора, внимателно го извади от куфара и като подсвиркваше през зъби, се зае да го оглежда от всички страни. После измери тежестта му с ръце и също така внимателно го постави обратно в куфара.

— Не е от моята област — каза той. — Но, ако съдя по това, колко компактно и доброкачествено е изработено, ще е или нещо военно, или космическо. Не зная. Откъде сте го взели? От Олаф?

— Да — казах аз.

— Не съм и помислял! — избърбори той. — От този дръвник… Впрочем, пардон. За кой дявол са тези нониуси тук? Много странен агрегат… Той ме погледна. — Ако искате, Петер, аз бих могъл да повъртя тези колелца и винтчета. Но имайте предвид, че това е твърде рисковано занятие.

— Не трябва — казах аз. — Дайте го насам. — И затворих куфара.

— Правилно — одобри Симоне, вдигайки се от креслото. — Това нещо трябва да се даде на експерт. Аз дори зная на кого… Между впрочем, защо не извикате специалисти?

Накратко му обясних за срутването.

— Злото не идва само — унило каза той. — Може ли да си вървя?

— Да — казах аз. — Идете си и си лягайте.

Той си отиде. Аз взех куфара и потърсих къде бих могъл да го скрия. Нямаше къде да го скрия. „Нещо военно или космическо — помислих си аз. — Само това ми липсваше. Политическо убийство, шпионаж, диверсия… Тфу, глупости! Ако убийството беше извършено заради този куфар, щяха да вземат куфара… Къде да го дяна сега?“ Тогава си спомних за касата на собственика и като сложих куфара под мишница, слязох долу.

Собственикът беше разположил на масичката книжа и сметачна машина. Винчестерът му беше под ръка — облегнат на стената редом с него.

— Нещо ново? — попитах аз.

— Ами нищо особено — отговори той с виновен вид.

Наложи се да обясня на Мозес какво е станало.

— Защо?

— Той с бясна сила се беше запътил нагоре при вас, съскаше, че никому няма да позволи да се вмъква посред нощ при жена му. Просто не знаех как да го опра и му обясних това-онова…

— Лошо — казах аз. — Но сам съм виновен. А той какво?

— А, нищо. Опули срещу мен очищата си, помълча половин минута, а после започна да крещи: кого съм заселил на неговата територия, как съм посмял…

— Е добре — казах аз. — Ето какво, Алек. Дайте ми ключа от вашата каса, аз ще скрия там ей този куфар, а ключа, извинете, ще взема в себе си. Второ, трябва да разпитам Кайса. И трето, много бих искал да пия кафе.

— Да вървим — каза собственикът.