Хоризонти

22.

Даг стъпи върху купчината пръст и почна да я рови с куката. Нямаше спомен как се е озовал тук. Тоягата му я нямаше.

— Трябва да я извадим! Не може да диша!

— Даг, човече! — Финч го стисна за рамото. Аш го хвана за другото рамо, за да го изправят. Даг се дръпна, без да спира да разравя пръстта.

— Няма смисъл, Даг — обади се Сейдж. — Моля те, откажи се!

Женски глас, гласът на Вайо, раздра тишината:

— Богове, той полудя!

— Не съм полудял! — изсъска вбесен Даг и се дръпна, за да се освободи от ръцете на фермерите. — И не съм преживял битка с глинените навръх планината, нито пък съм се спускал две мили и съм яздил с болен крак десет мили, за да намеря съпругата си погребана!

— Да не би да иска костите й? — обади се непознат глас, вероятно на някой от мулетарите.

— Разправят, че Езерняците изяждали мъртвите си. Било нещо като погребална гощавка. Само че тук няма да позволим подобно нещо.

— Тя му е съпруга. Може би трябва да го оставим.

— Няма да му позволя да изяде брат ми, нито пък да му отмъкне костите!

Даг се опита да се освободи, но го стиснаха още ръце. Бо викна:

— Няма смисъл, Даг! Остави я да почива в мир. Уверявам те, че й отдадохме необходимите почести.

— Тя не е мъртва! Не знам какво става, но не е мъртва! Не е възможно да е мъртва! Не и Искрицата! — Той се завъртя и отблъсна мъжете. „Това са те фермерите.“

— Даг, престани с тази лудост!

— Мътните го взели, помогнете ми! — изрева той отчаяно. Разравянето на пръстта с една ръка не бе сред най-силните му страни. Все някой трябваше да има лопата. Не очакваше тези непознати да разберат, но някои от южняците… Един от мулетарите се приближи. Даг го блъсна и едва не го повали с металната кука. Шестима други мулетари се нахвърлиха върху него и го притиснаха на тревата. Богове! Можеше да им изтръгне същността също като на глинените прилепи… „Мога, и още как.“

Разплака се от отчаяние и сълзите замъглиха всичко пред очите му — и сенките, и огъня, и уплашените лица на мъжете.

— Доведете друг Езерняк! Доведете някой, който притежава поне частица усет за същност! Те ще ви кажат, че съм прав! — Нечие коляно притисна гърдите му и той си помисли за пръстта, която тежеше върху гърдите на Искрицата. Да не би да бяха стъпили върху гроба? — Отсъстващи богове, покрихте ли лицето й? В устата й ще влезе пръст! И в очите… — Нали не й бяха зашили очите! Беше чувал, че на някои места фермерите го правели, когато погребвали мъртвите.

Гласът на Бо трепереше.

— Даг, не сме направили грешка. Тя беше мъртва и студена. Нямаше пулс. Не дишаше, острието на ножа не се изпоти, когато го поднесохме пред устата й.

— Денят беше горещ, разбира се, че ножът няма да се изпоти! Къде е Уит? Къде е Бери? Доведете Уит, той ще разбере!

— Прекалено болен е, за да стане, Даг, а Бери също е зле — прозвуча гласът на Хоторн.

Нещо не беше наред. Какво не беше наред? Даг с огромно усилие се надигна и разблъска мулетарите.

Богове, един от мулетарите тичаше към тях, стиснал лопата. Даг се обнадежди.

— Да, да, помогни ми… — Той протегна ръка към лопатата. Твърде късно разбра защо я носи — едва когато онзи замахна и го прасна по главата. Лицата, пламъците от огъня и клоните над него се завъртяха пред погледа му и се пръснаха на хиляди ярки искри.

Проряза го болка и усети, че му се гади. Болката удряше като чук и в главата, и в глезена му. Провери дробовете. Сърцето. Наложи си да си поеме дълбоко дъх. Понечи да вдигне ръка към главата си, но откри, че е вързан. Опита се да се обърне, но се оказа, че гърбът му е притиснат към ствола на едно дърво, а ръцете му са извити отзад. Не беше останал в безсъзнание дълго, защото сълзите му все още не бяха изсъхнали. Имаше чувството, че по лицето му лазят охлюви.

Размърда китка и усети въжето. Можеше да изтръгне същността му, ако се налагаше — нищо нямаше да му стане, ако изтръгнеше същността на нещо, което става за ядене, нали Искрицата го беше установила. Искрицата! Не! Не че яденето на коноп щеше да му се отрази добре. Той си пое отново дъх и събра мислите си, защото нямаше друг избор. Постара се да запази спокойствие и отпусна усета си за същност. Брачната връв жужеше, макар и едва доловимо. Това поне беше някакво успокоение. Замъглената същност под пръстта все още се усещаше. Каквото и да ставаше, положението не се беше влошило. Все още не.

Финч, Аш, Сейдж и Бо бяха наклякали пред него в полукръг и го наблюдаваха уплашено. Ход стоеше зад Бо. Беше плакал, ако можеше да се съди по следите по бузите му.

Даг преглътна, облиза сухите си устни и изграчи:

— Вече съм по-добре. Можете да ме развържете.

Бо присви очи.

— Аз ще преценя кога да те развържем, Даг.

Трябваше да подходи по-умно. Трябваше да измисли хитър подход още от самото начало, вместо да вдига на крак целия лагер и да се държи като полудял Езерняк. Крясъците — богове, гърлото го болеше — нямаше да помогнат. „Премисли добре“, казваше често Искрицата, защото крясъците не водеха доникъде.

Погледна измъченото лице на Сейдж и се сети за Кала.

— Сейдж, видях Кала и Индиго. Те също са успели да избягат и са намерили Аркади. Индиго отиде при каруците, за да чака някой да се появи там, а Кала е на източния хълм с Аркади и един ранен патрулен, на когото се натъкнахме. Тавия е при тях. Тя също се е спасила от глинените прилепи. Всички сме живи и здрави. Е, аз съм малко куц.

Сейдж буквално се разтопи пред погледа на Даг, също като мъж, който току-що е научил, че няма да погребва младата си булка и брат й. „Ами Искрицата?“ Вътрешният му глас нашепваше да увери събралите се, че е добре, преди да пристъпи към по-решителни действия.

— Моля ви. Единственото ми желание е да видя лицето й още веднъж. За последен път. Прекалено много ли искам? — Даг бе готов да падне на колене, но докато не го развържеха, не можеше да мръдне. Нямаше смисъл да се освободи и да хукне нанякъде. Сега, след като отново мислеше трезво, можеше да измисли поне три начина за бягство, но му трябваше помощ — доброволна помощ. При това веднага. Преглътна отново, за да прикрие отчаянието си. — С Фаун направихме много за всички вас. Знам, че е късно и сте уморени, но… много ви моля. Просто искам да я погледна. За последен път.

Ако наистина беше за последен път, незареденият споделящ нож беше на гърдите му. Преди, когато беше нещастен и отчаян, тази мисъл му беше давала сили. Тази вечер беше различно. „Искам Фаун. Искам нашето бебе, искам, искам… искам живота.“ Години и десетилетия изпълнени с живот. Не искаше прекалено много.

— Богове! — прошепна той.

Опита се да се стегне, за да ги убеди със същността си, поне един от тях, но забеляза колебанието по лицето на Сейдж и зачака секунда, две, три.

— Така ще се успокои — заяви Сейдж.

Даг едва не изкрещя от радост. „Точно така!“ Заговори примирено:

— Не искам нищо повече. Моля ви.

Бо смръщи чело. Финч сви колебливо устни.

Аш, най-едрият от всички, въздъхна тежко.

— Добре, ще копая.

Лопатата беше само една, на мулетаря, който бе халосал Даг по главата. Даде я с нескрито съмнение. Докато тримата южняци се редуваха да копаят, страховете на Даг ставаха все по-големи. Ако ги предупреждаваше да внимават, щеше да ги убеди, че е луд. Ужасът му, че може да направи нещо, което да ги накара да спрат, беше огромен, затова реши да отиде при Уит и Бери. Закуцука толкова мъчително, че Бо се спусна да му помогне.

Семейство Блуфийлд лежаха отпуснати под тънко одеяло. Хоторн беше приклекнал до сестра си и зет си и не криеше колко е нещастен. Отдръпна се, когато Даг приближи. Бери бе зашеметена и немощна, но се опита да се надигне на лакът. Даг коленичи до нея. Едва сега разбираше какво е станало. Същностите на двамата не бяха частично изтръгнати от злината, както беше станало при него. Не точно. Щитовете им се бяха затворили толкова стегнато, когато злината се беше опитала да изтръгне същността им, че искрата на живота се беше отдръпнала дълбоко в тях и се беше свила на топка.

Даг изсумтя от удивление и протегна ръка, за да свали щита на Бери. Тя изхленчи недоволно.

— Всичко е наред. Той си свърши работата. — Не само че я беше свършил, но беше и почти изчерпан. Изтънялата същност щеше да се разпадне всеки момент. Дори сама щеше да престане да действа след няколко часа, а младата жена щеше да остане изтощена, но жива. Той свали ореха, силната връзка се разпадна с нежелание и потече като кленов сироп, а същността на Бери прие обичайната си форма.

Тя си пое дълбоко дъх, надигна се и стисна главата си с ръце.

— Ох.

Опита се да се изправи.

— Даг, нямаш представа каква нощ преживяхме! Уит… — Обърна се уплашено към съпруга си. Той все още беше в безсъзнание.

— Чакай. — Даг се пресегна между тях и отдели няколко секунди, за да провери състоянието и на другия щит. И той беше издържал опита на злината да изтръгне същността на младежа и всеки момент щеше да се разпадне. Уит нямаше да е в най-добро състояние, когато това станеше, а на същността му щяха да се необходими поне два дни, за да се възстанови. „Поне така мисля.“ Даг свали ореха на Уит и усети как връзката с живата му същност се прекъсва.

Уит изпъшка.

— Чувствам се ужасно. Бо, какво съм пил? — Погледна недоумяващо Даг с подпухналите си очи. — Даг! Ти тук ли си? Злината… Фаун… тя оформи споделящия ти нож, сложи му пера…

— Убихме злината, Уит! — прошепна Бери.

— Така ли? А, да, спомням си. Крилете й окапаха, шантава работа… Даг, твоите щитове, изглежда, действат! — Уит опипа цялото си тяло, сякаш се страхуваше дали всичко си е на мястото.

— Да, но трябва да ги усъвършенствам. Сега почивай, патрулен. Свърши си работата.

Уит се ухили доволно.

— Ама успях, а? Иха! Чакай да разкажа на Бар и Ремо.

„И на още много други.“ Двайсет души бяха видели как фермерският патрул на Фаун беше прострелял ужасната злина. Даг си каза, че тази легенда бързо ще се разнесе сред хората. Щеше буквално да полети.

Уит и Бери заразказваха един през друг снощните събития, още от мига, в който били отделени от останалите, та чак до нападението им над злината прилеп. Даг почти не слушаше, тъй като бе насочил усета си за същност към гроба. Ако щитът на Фаун престанеше да действа, преди да я извадят… А той със сигурност щеше да действа до утре сутринта. Отсъстващи богове, а той беше готов да остане при Аркади през нощта! „Не крещи, мълчи.“

Момчетата бяха спрели да копаят и ровеха с ръце. Вадеха нещо малко от пръстта. Даг взе тоягата и се изправи, без да обръща повече внимание на Уит и въпроса на Бери. „Ама къде е Фаун?“

Даг се отпусна на колене пред разровения гроб и вдигна съпругата си в ръце. Лицето на Аш беше помръкнало. Фаун наистина беше студена и вкочанена като труп. Фермерите не го бяха излъгали. Мощният й щит беше притиснал същността й неподозирано дълбоко. Не я бяха увили в нищо и тя все още беше по блуза, обувки и панталони за езда, но поне някой беше покрил лицето й с кърпичка. Около устата и ноздрите кърпичката беше влажна и ги беше предпазила да не се напълнят с пръст. Той дръпна кърпичката. Лицето на Фаун изглеждаше спокойно, устните й бяха почти бели, но не беше придобила лилавия оттенък на труп. Затворените й очи не бяха зашити, по клепачите се очертаваха вените, а миглите хвърляха сенки върху скулите.

Ръцете му трепереха толкова силно, че едва успя да свали ореха. Шнурчето се заплете в пълната й с пръст тъмна гъста коса и той спря за момент, за да не я оскубе. Щитът се отдели бавно, също като на Уит и Бери, и той запокити ореха настрани.

Фаун се промени пред очите му. Той наведе глава, целуна я по челото, по скулите, по цялото лице, но не и по устните, тъй като щяха да й трябват, за да си поеме дъх. И тя го пое: веднъж, втори път — и цветът на лицето й започна да се възвръща. Клепките й трепнаха едва забележимо…

От мрака долитаха гласове, далечни, сякаш идваха от другата страна на времето.

„Нещастната!“

„Колко жалко…“

„Добре, че той си отиде пръв.“

„Нямаше да го преживее…“

Тя беше напълно объркана, но се запита защо не я поздравява никой.

Натискът й пречеше да диша, усещаше болка от загубата. Кожата й сякаш всмука въздух, който нахлу в дробовете и корема й. Къде се беше дянал Даг? Имаше нужда от него, веднага. Нещо не беше наред…

Времето течеше в мрак. Часове ли минаваха? Може би години?

Най-сетне долови някакво мърморене, което накъса тишината. Усети се тежка, замаяна и чак сега си даде сметка, че досега не е изпитвала нищо. Готово… почти… въздух!

Отвори очи и видя… Даг. Очите му бяха придобили чаен цвят в посивяващите сенки и трепкащата светлина на огъня, но златните точици блестяха примамливо. Бръчиците отстрани на очите му приличаха на излети от сребро. Не беше бръснат, лицето му беше покрито със синини, измъчено, а черната му коса стърчеше. За пръв път годините му личаха. „Въпреки това за мен е хубав.“

Тя вдигна ръка, за да докосне мокрото му лице. Въпреки че в очите му беше събран много страх, усмивката му беше широка. Тя проследи с пръсти наболата брада, устните, кривите зъби и дори познатия счупен преден. Той целуваше кокалчетата на ръцете й едно по едно. Тя го прегърна през врата, стисна яката и… Ама какво беше направил с памучната риза, която му бе ушила? Това беше истински парцал.

Той отново започна да я целува по челото, скулите, брадичката и накрая устата. Така беше по-добре. Под ключицата усещаше болка, а също и между плешките и на рамото, където се бяха забили ноктите на глинения прилеп, но превръзката на Кала все още държеше и подръпваше кожата, когато се движеше. Въпреки това беше успяла да оформи… те бяха… чакай, чакай…

— Даг? Имаше огромна злина във формата на прилеп… Летеше… Ние я уцелихме! — Тя спря и преглътна. — Уит я уцели, можеш ли да си представиш? А пък твоите щитове действаха! Значи нещастните мишки не са умрели напразно… — Тя вдигна ръка към врата си, за да напипа ореха. — Най-хубавият подарък за рожден ден.

— Точно така, Искрице. — Най-сетне я притисна до себе си, а на нея не й беше приятно, както обикновено, защото върна спомена за някакъв кошмар. Заспала ли беше? Да не би да бе изпаднала в безсъзнание?

— Знаех си, че не е възможно да си мъртъв. Прекалено вбесен беше, за да си позволиш да умреш, а после онези противни глинени прилепи те понесоха отвъд хребета. — Тя се опита да се измъкне от прегръдката му и седна. — Вечер ли е? Беше сутрин, да не би да съм спала през целия ден? Не ми е добре. Да не би да съм припаднала? Защо съм покрита с пръст? Косата ми… — Пръстите й напипаха кални буци и нещо дълго и лепкаво, което тя едва успя да извади от къдриците си. Беше дебел червей. Тя го хвърли на земята. Гадост! — Да не би Уит да ми е завирал червеи в косата, докато съм спала? Ще му дам да разбере… — Тя опипа главата си, обзета от нова паника.

Гласът на Бо бе накъсан и измъчен, така, сякаш отново се беше напил.

— Много се извинявам…

Фаун вдигна поглед към скупчилите се наоколо хора. Бо, Хоторн, Ход, Аш, Финч, Сейдж и някакви непознати. Ама това не бяха ли мулетарите от кервана с чай? Приятни хора, макар и малко грубовати.

Уит си проправи път през тълпата.

— Погребали сте я?! Погребали! Как можахте да направите такава глупост? — Той коленичи, отдръпна я от Даг и я прегърна. Даг ги наблюдаваше с усмивка, но не издържа дълго и отново я привлече към себе си.

— Уит — заговори сърдито Фаун, — ти ли ми завря червея в косата? Човек на твоята възраст не би трябвало да се занимава с подобни глупости!

Един от мулетарите се развика:

— Той я съживи! Тази Езерняк магьосник я вдигна от гроба!

— Изобщо не обръщай внимание — прошепна Даг в косата й. — Не им обръщай никакво внимание. — Нея ли се опитваше да защити от кошмара, или себе си?

Друг мулетар — как се казваше, дали не беше Спрус? — коленичи край тях и протегна разтрепераната си ръка.

— Господине, господин Блуфийлд… господине, ще съживиш ли и брат ми? Той е по-млад от мен, това беше първото му пътешествие и не знам как ще съобщя на мама… моля те!

Даг го зяпна. Лицето му беше безизразно, сякаш някой го беше халосал с лопата. Единствено Фаун усети как трепна, когато позна нападателя си.

— Не, вие не разбирате. Отсъстващи богове. Няма толкова изкусен лечител. Първо, Фаун не беше мъртва. Вие, глупаци, мътните да ви вземат дано, сте я погребали жива! — Ръцете му се разтрепериха. — Не мога да помогна на брат ти. Съжалявам.

Фаун започна да разбира какво е станало. Трябваше да е ужасена, но вместо това избухна също като Уит:

— Погребали сте ме и дори не сте изчакали Даг?

— Бяхме сигурни, че е загинал — опита да се защити Бо.

— По брачната ми връв личи, че не е загинал! Нали ти бяхме казали?

— Някой от Езерняците можеше да познае, но ги нямаше. Никой не се сети да попита онова момиче, май се казваше Нийта, когато мина набързо, защото имало някакъв ранен патрулен в планината.

Даг погледна остро Бо, но той вече се беше обърнал към един от мулетарите, който го дърпаше за ръкава.

— Моля те, господине, той е само на двайсет, мъртъв е, а няма рани. Също като нея… — Мулетарят посочи Фаун с брадичка.

По лицето на Даг преминаха жалост и ужас.

— И приятелят ми Бутджак… — обади се друг мулетар и падна на колене до първия. Фаун и Даг се оказаха заобиколени от сломените мъже. Един от тях се опита да я докосне, но бързо отдръпна ръка, стреснат от страховития поглед на Даг.

— Вие просто не разбирате — повтори Даг. Богове, налагаше се да им обясни.

И колкото и да не му се искаше, Даг започна да обяснява за същността, за злините, за орехите, изпълнили ролята на щитове, и за надеждите си да осигури защита за повече фермери, не само за хората от семейството си. Някои вдигнаха хвърлените орехи и ги оставиха пред него. По настояване на Фаун ги показаха на всички, за да могат мъжете да ги пипнат, макар че не можеха да усетят същността им. Някои проявиха жив интерес, макар да беше ясно, че близките и роднините на загиналите мулетари очакват друг отговор. Бо, Уит и момчетата от Алигаторска шапка потвърдиха, че са били свидетели, и след малко хората започнаха да се разотиват, макар и силно разочаровани. Един-двама наблюдаваха Фаун подозрително, други със страх.

Тя си беше същата, макар и мръсна. Каза си, че заслужава всички да се поклонят и на нея, и на Уит, и на Бери. Когато най-сетне разговорите за чудотворните орехи и съживяването утихнаха, тя заведе Даг да му покаже онова, което беше останало от злината.

Усети как хладната нощ се завърта около нея, когато се изправи и протегна ръка, за да се подпре на Даг, а той хвърли тоягата си, за да я подкрепи. Едва тогава тя забеляза, че Даг куца. Босият му крак се беше подул и бе станал лилав. Ако беше петуния, добре, но за човешка кожа не беше нормално. Двамата заедно се заклатушкаха към разпадналите се крила. Даг строго бе предупредил всички да не докосват отровните остатъци на злината. Никак не му беше приятно, че лагерът е толкова близо до нея, но мракът беше паднал, хората бяха изтощени и нямаше да мръднат от това място до сутринта.

Всички от групата на Сумак си бяха взели леки постели и храна, за да има на какво да разчитат, докато стигнат до Лоръл Гап, и бяха успели да ги опазят дори след нападението на злината. Даг и Сейдж се заеха да съберат конете. Фаун гризеше парченце сух плънкин, за да се успокои стомахът й. Спомни си как се запозна с Даг и как той й обясни, че храната най-добре лекува шока. Усмихна се.

В нейния багаж имаше сапун и макар да беше късно, тя реши, че трябва да се изкъпе. Взеха фенер от един от мулетарите, пресякоха пътя и се отправиха към потока. Беше студено и не се бавиха; наплискаха се с вода, а Фаун насапуниса косата си два пъти и я изплакна. Засуети се около глезена на Даг и новопридобитите му синини и драскотини, а той се погрижи за рамото й. Не можеха да направят нищо с мръсните си дрехи, освен да ги изтупат на един дънер, преди да ги облекат. Щяха да се преоблекат, когато се върнат при каруците. Междувременно… и това беше нещо.

Едва когато се отпуснаха между двете тънки одеяла, постлани на тревата, Фаун започна да си припомня събитията от предишния ден и си помисли, че изходът можеше да е много по-страшен. След това се разплака на рамото на Даг. Той я притискаше до себе си; не смееше да я пусне, откакто… откакто я бе извадил от гроба. Тя чак сега разбра, че е имало опасност да не я изровят. Да стигнат толкова далече, да преживеят толкова много и да я убият в последния момент — не бандити, нито глинени или злини, ами невежи фермери…

— Ш-ш-ш — прошепна той в косата й и тя потрепери.

Преглътна, опита се да спре да подсмърча — да не би да прекаляваше с плача? — и попита:

— Можеш ли да разбереш дали бебето е добре?

Усети как той се съсредоточава и отпуска усета си за същност.

— Така ми се струва — отвърна и очите му заблестяха. — Наистина. В момента не е по-голяма от малкия ти пръст. Ще накарам и Аркади да провери, когато се видим, за всеки случай.

Фаун въздъхна облекчено.

— „Тя“ ли каза? Сигурен ли си?

— Да — отвърна той доволно. Фаун потръпна отново, а той заяви: — Ще се казва Мари.

Каза го нарочно, за да я разсее, и тя му беше благодарна.

— Не трябва ли да ме попиташ и мен? — Сети се за нещо друго. — Какво ще кажеш за Нати?

— Дирла също е хубаво име за едно умно силно момиченце. Или пък Сумак.

— Да не стане грешка, след като Сумак ще е с Аркади. Говоря за по-нататък.

— По-нататък — прошепна той. — Харесва ми как звучи.

— И никакви животински имена, та дори да са умалителни. Понякога се питам къде им е бил умът на нашите. — Очевидно никога не си я бяха представяли като пораснала — нито едно време, нито пък сега. — Ти представяш ли си баба ти да се казва Фаун?1

— Представям си, при това с огромно удоволствие.

Тя се изкиска и го бодна игриво с пръст.

— Да не си посмял да кажеш: „Милото ми сърненце“.

Усети усмивката му до къдриците си. Най-сетне се беше стоплила и престана да трепери. Тънкото одеяло върху тревата й се струваше истински лукс. „Стига Даг да е до мен, всичко ще е наред.“ Едва сега осъзна, че удобството не е в меката постеля, а в чувството за сигурност. Радваше се, че и хората около огъня са в безопасност. Сгуши се в Даг и заспа.